Циганката

1

Забравил спящата жена до себе си, Джейсън Севидж скръсти ръце зад тила си и се загледа в грубо издяланите греди на покрива. Мислите му бяха много далеч от помещението, в което се намираше — най-добрата стая на странноприемницата „При белия кон“.

Давалос. Той произнесе името на глас и отново го прониза внезапният ужас на прозрението. Също както преди няколко часа. Джейсън седеше в кръчмата и когато по едно време вдигна очи, видя пред себе си приятеля си от детинство. Очевидно Давалос също не беше очаквал да го види тук, защото само го изгледа смаяно и побърза да изчезне. Джейсън понечи да го последва, за да разбере дали това наистина беше Блас Давалос, офицерът от испанската армия. Всъщност, какво можеше да търси испански военен в Американска Вирджиния?

Тази среща беше непредвидима случайност. Конят на Джейсън беше загубил подкова, а Ани, жената в леглото му, бе проявила обичайното си гостоприемство.

Джейсън лежа дълго, без да може да заспи, после стана от топлата постеля и пристъпи гол до прозореца. Блъсна дървените капаци, облегна се с две ръце на перваза и втренчи поглед в заобикалящия го мрак.

Лунната светлина го превръщаше в тъмна, сребърно блещукаща статуя. В черната му коса искряха златисти нишки; зелените очи бяха скрити от извънредно гъсти и дълги мигли. Носът, високите скули и чувствената уста също блестяха сребърни, докато брадичката и бузите бяха потопени в мрак; тъмните сенки правеха лицето му чуждо и кораво. Силните мускули на ръцете му играеха, гривната от злато и смарагди искреше на лунната светлина.

Той не можеше да мисли за нищо друго, освен за неочакваното появяване на Давалос. Сигурно имаше съвсем нормално обяснение, но Джейсън не можеше да повярва в него. Шестото чувство го предупреждаваше за надвиснала опасност и много му се искаше да знае дали преди онова злокобно тръгване към каньона Пало Дуро Нолан е имал същото предчувствие. В продължение на един дълъг миг фино оформената уста на мъжа се разкриви от болка. Само като си помислеше, че Нолан е мъртъв — убит от ръката на Давалос.

Господи, какво съм се закъхарил като някоя стара баба, каза си сърдито Джейсън. Нолан беше мъж и знаеше какъв риск поема. Все пак споменът за ужасното събитие не искаше да го напусне.

Нолан беше мъртъв, мъжете, които го придружиха в онова последно пътешествие, също бяха мъртви. Освен един. След завръщането си оцелелият разказа страшна история. Испанското колониално правителство в Ню Орлиънс побърза да отрече истинността й, но Джейсън повярва — познаваше отдавна Давалос и знаеше на какво е способен.

Ръцете на Джейсън се свиха в корави юмруци. И до днес се проклинаше, че по случайно стечение на обстоятелствата тогава беше извън страната. Беше достатъчно честен да си признае, че нито той, нито Пиещия кръв щяха да вземат участие в новата експедиция. Но откъде можеше да знае, че Давалос е успял да убеди испанския губернатор, че Нолан е шпионин? Можеше ли да узнае навреме, че Давалос е тръгнал с отряд испански войници да залови американеца Нолан, уж за да му попречи да проникне по-дълбоко на испанска територия?

Давалос знаеше, че Нолан е приятел на Джейсън, и това беше достатъчна причина да го намрази. Пръстите на мъжа неволно се плъзнаха по скъпоценната гривна. Нолан носеше двойника й и това беше истинската причина за проявената от Давалос жестокост. Макар че вещите на Нолан бяха върнати в Ню Орлиънс, златната гривна не беше между тях. Единственият оцелял съобщи, че Нолан бил още жив, когато се предали на испанците. Всички били живи, защото след кратка престрелка Давалос обещал да им осигури безпрепятствено излизане през границата. В служебния доклад на испанците се твърдеше, че Нолан е загинал, защото се е възпротивил на задържането. Джейсън се усмихна мрачно. Давалос не беше сдържал думата си. Нолан и хората му са били оковани и измъчвани. Последното, което видял оцелелият, било как отвели окования в белезници и усукан с вериги Нолан на нов разпит — при Давалос, който бил сам.

Още преди да узнае всички тези подробности, Джейсън призова Давалос на дуел веднага след завръщането си в Ню Орлиънс. Достатъчно му беше само да знае, че Давалос е бил предводител на отряда, тръгнал да преследва Нолан. Ала в момента, когато се готвеше да забие меча си в гърдите на испанеца, той си припомни старото им приятелство и отпусна ръка. Вместо да прониже сърцето, острието направи дълбока, грозна рязка напреки през челото, точно над веждите.

Развълнуван до дън душа и едновременно с това ядосан на неканените си мисли, Джейсън се обърна рязко и се мушна в топлото легло. Когато измръзналото му тяло докосна това на жената, тя се обърна и сънено промърмори:

— Джейсън?

С внезапно събудила се страст, той захапа нежно ухото й.

— Ани — пошепна той. — Ани, събуди се, мила.

Още в полусън, жената усети топлите му целувки по лицето и врата си. Събуди се истински едва когато устата му потърси нейната и веднага се притисна към набъбналата му мъжественост.

Джейсън простена, усетил милувката на опитните й ръце, и продължи да гали възбудено затопленото от съня тяло. След малко легна отгоре й, намести се между бедрата и нетърпеливо проникна в утробата й. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Жената под него му отговаряше със същата страст и двамата достигнаха едновременно върха.

Когато най-после се успокоиха, гнетящите го мисли бяха забравени. Той притисна Ани в прегръдките си и двамата заспаха спокойно.

Джейсън обичаше да се застоява в огромната библиотека на Томас Джеферсън в Монтичело. В камината беше запален буен огън, тежките завеси от червено кадифе спираха ледения вятър, който свиреше отвън.

Томас Джеферсън, третият президент на Съединените щати, беше представителен мъж с буйни бели коси, едро, остро изсечено лице и кафяви очи под гъсти бели вежди.

Джейсън и домакинът седяха край камината на чаша бренди и разговаряха. И най-подозрителният наблюдател не би предположил, че се касае за нещо по-различно от частен разговор, особено след като се знаеше, че президентът е добър приятел на Джейсъновия баща Гай и познава младия мъж от най-ранните му години. Именно тези близки взаимоотношения дадоха повод на Томас Джеферсън, научил за предстоящото пътуване на Джейсън в Европа, да му възложи доверително поръчение. В Лондон трябваше да се уредят някои твърде тайни и не търпящи отлагане въпроси. Съобщението, което трябваше да бъде изпратено на тамошния посланик, беше толкова важно, че не можеше да го повери дори на дипломатическата поща. Джейсън му изглеждаше подходящ за една такава задача. Млад, интелигентен, добре обучен да си служи с пистолета и шпагата, а в известни моменти леденостуден и безогледен.

— Е, Джейсън, ще отнесеш ли пощата в Лондон?

— Разбира се — усмихна се мъжът. — Защо не?

Джеферсън не хареса усмивката му и остро попита:

— Кое е толкова смешно?

Джейсън веднага стана сериозен.

— О, нищо, сър. Само си помислих, че от едно пътуване, което има за цел купуване на расови английски коне за плантацията ни, може да се извлече голяма полза.

— А онзи… Давалос от Ню Орлиънс е лейтенант от испанската армия, така ли?

Джейсън кимна.

— И ти си напълно сигурен, че вчера си го видял тук?

— Разбира се — отговори твърдо Джейсън.

— Внимавай, момчето ми… В писмата на президента до посланик Руфъс Кинг има някои неща, които испанците в никакъв случай не бива да узнаят!

2

Джейсън Севидж, слугата му Пиер и конярят Жак прекосиха Атлантика в изключително неблагоприятно време. Зимните бури бушуваха с неотслабваща сила. Когато шест седмици по-късно слезе в Лондон, Джейсън се закле, че никога вече няма да се качи на кораб през зимата. Но сега не беше време да мисли за люлеещите се стени на кабината и за постоянните пристъпи на морска болест. Чичо Гарет, по-старият брат на баща му, го очакваше нетърпеливо на Бъркли Скуеър.

Гарет Ейнсли Севидж, лорд Сетърли, виконт Норууд, дук Роксбъри, беше вдовец повече от двадесет години; синовете му бяха големи мъже, когато Джейсън пристигна в Англия, за да завърши училището в Хароу. Дукът беше строен мъж на шестдесет и пет години. Сивите му очи, скрити дълбоко под гъстите черни вежди, винаги изглеждаха малко сънени, но величествената фигура привличаше и днес погледите на дамите. Умореният му цинизъм го отличаваше от повечето мъже — толкова по-учудваща беше привързаността, която изпитваше към племенника си.

Джейсън знаеше много добре, че дукът е един от най-близките съветници на английския премиер-министър Адингтън. Чичо му поставяше благото на страната си много по-високо от всички лични връзки и приятелства. Това означаваше, че тайните писма, предназначени за американския посланик, трябваше да бъдат запазени в тайна от дука, защото интересите на първата морска сила Англия се различаваха съществено от тези на независимите Съединени щати.

Изглежда, Роксбъри знаеше отлично какво става в главата на племенника му. Първата вечер разговорът не се въртеше нито около изразеното от Испания намерение да отстъпи колонията си Луизиана със столица Ню Орлиънс на френския император Наполеон, нито от претенциите на Съединените щати към същата тази Луизиана, нито пък около жизненоважния въпрос война или мир ще има между Англия и Наполеон. Трепкащият огън в камината и бутилката вино създаваха благоприятна обстановка за семейни разговори. Едва когато се оттеглиха, дукът спомена името на човек, не принадлежащ към семейството.

Той спря в подножието на стълбата и заговори развеселено:

— Сигурно няма да се изненадаш особено, като ти кажа, че ужасните ти приятелчета Баримор и Харис ме засипват с въпроси кога ще пристигнеш. Можеш да бъдеш сигурен, че още утре ще потропат на вратата ти.

И наистина, не мина много време, преди английските му приятели да се втурнат с викове „Хей!“ и „Хелоу!“ в изискания дом на дука. Фредерик Баримор, наследник на баронска титла, беше на ръст почти колкото Джейсън и голям веселяк. Имаше светлосини очи, къдрава руса коса и беше известен с избухливия си нрав. Том Харис беше по-дребен, вече склонен към напълняване. Кафявите му очи гледаха тъжно и никак не подхождаха на огненочервената коса и обсипаното с лунички лице. Обикновено се държеше кротко и тихо, схващаше бавно и се задоволяваше да следва Баримор навсякъде.

— За Бога! — Баримор разтърси ръката на Джейсън и очите му заблестяха. — Толкова се радвам да те видя отново, Севидж! — изрева въодушевено той.

Харис само засия и тихо промълви:

— Аз също се радвам.

Между Джейсън, син на плантатор от Южните щати и французойка от Ню Орлиънс, и двамата млади английски аристократи лежаха цели светове. В действителност обаче тримата се допълваха отлично. След бурното посрещане те прекараха няколко часа в стаята на Джейсън, пийнаха бренди и освежиха старите си спомени.

— Ще дойдеш ли днес следобед на Бартълъмю Феър, за да гледаме борбата с петли? — попита Баримор. — Има един червен, истински звяр, който си заслужава да се види.

Джейсън си спомни бележката, която беше изпратил на Руфъс Кинг, и отклони поканата.

Изпрати приятелите си до вратата и на връщане срещна чичо си. Дукът искаше да се поразходи до „Уайтс Клаб“.

— Ела с мен — предложи той. — Бих могъл веднага да те предложа за член.

Джейсън поклати глава.

— Макар че се изкушавам от възможността да стана член на такъв известен клуб, съм принуден да откажа. Чакам бърз отговор на едно писмо, което изпратих тази сутрин. Не бихме ли могли да отидем някой друг ден? Например, в петък?

Дукът вдигна рамене. Сивите очи се втренчиха замислено в лицето на племенника му.

— Толкова млад, а вече с извънредно развито чувство за дълг… — промърмори той. — Променил си се. Не знам дали това ми харесва.

— Ако това ще те успокои, ей сега ще извърша някоя лудория — предложи подигравателно Джейсън. — Ако се постарая малко повече, тук ще настане същински ад.

Роксбъри го изгледа неодобрително.

— Искам да те помоля да не прекаляваш от самото начало? Веднага след излизането на дука пристигна отговорът на американския посланик. Джейсън бързо отвори плика и зарадвано прочете, че Руфъс Кинг ще го чака още днес в два часа.

Точно в два следобед Джейсън бе въведен в кабинета на посланика. Срещата можеше да премине неудобно, да, дори неловко, защото Джейсън много добре знаеше, че пълният, оплешивял мъж, който беше седнал зад писалището си, съвсем не е от привържениците на Джеферсън. От своя страна, Кинг знаеше, че посетителят е роднина на дук Роксбъри, който играеше трудно предвидима, но важна роля в английското правителство. А бащата на младия мъж, плантаторът Гай Севидж, беше един от най-добрите приятели на президента.

Ала Руфъс Кинг беше опитен дипломат и посрещна госта си със съвършена учтивост.

— Радвам се да се запознаем лично! Толкова съм чувал за вас.

Джейсън погледна учудено и Кинг изкриви лице в усмивка.

— Познавам бегло баща ви, а като всеки баща той обича да говори за сина си — обясни той. — Но, за да бъда честен, най-големите ласкателства за вас съм слушал от дук Роксбъри.

— Виждам, че славата ме е преварила — отговори сухо Джейсън. — Все пак, по понятни причини и двамата са пристрастни, затова ще побързам да ви помоля да си съставите своя собствена преценка.

Руфъс Кинг избухна в смях.

— Да, боя се, че роднините са си такива. Е, кажете ми какво мога да сторя за вас.

Зарадван, че няма да губят повече време с баналности, Джейсън се изправи. Пред учудените очи на дипломата той започна да сваля тесния си тъмносин сюртук. Като забеляза смаяното лице на Кинг, той се ухили и обясни:

— Не се тревожете! Още не ми е дошло времето да ме затворят в лудница. Но тук има нещо… — Той издърпа ръкавелите си. — …няколко тайни документа за вас, затова реших, че никое място не е по-подходящо за тях от близостта до кожата ми. Моля за снизходителност.

Кинг се отпусна облекчено на стола си, но кафявите му очи останаха приковани в кожената торбичка, която Джейсън отвързваше от врата си.

— Това е причината да дойда при вас. Що се отнася до мен, радвам се, че най-после се отървах.

Кинг бързо разтвори писмото и се зае да разчита едрия, нечетлив почерк на Джеферсън. Когато свърши, вдигна глава и огледа посетителя с нескривано любопитство.

— Знаете ли какво съдържа писмото? — попита накрая той.

— Ваше превъзходителство, аз съм прост пратеник — отговори с обезоръжаваща усмивка Джейсън. — Знам само, че президентът Джеферсън гледа с добро око на евентуален договор за сътрудничество между Англия и Съединените щати, но това е всичко. — А това, каза си той, е опашата лъжа! Разбира се, че отлично знам защо Джеферсън иска този договор — за да отнеме Луизиана от французите веднага, щом те я получат от испанците, без да възникнат затруднения с англичаните.

— Аха — промърмори замислено Кинг. Вече му беше известно, че президентът има своя собствена система за доставяне и предаване на сведения. Дали този младеж беше най-обикновен пратеник? Щом му беше доверил толкова важни писма, президентът вероятно му бе дал и допълващи указания. Само че за кого и с каква цел?

Кинг се усмихна любезно.

— Е, ако това е всичко… Нека ви благодаря за бързото доставяне. — Той се изправи и протегна ръка на Джейсън. — Да се надяваме, че посещението ви в Англия ще се окаже успешно. Ако мога да направя нещо за вас, моля незабавно да ме уведомите.

— Разбирате ли нещо от расови коне? — попита ухилено Джейсън. — Тогава ще се появя при вас много по-скоро, отколкото си мислите.

— Расови коне?

— Да. Дядо ми Арман Бове и аз смятаме да направим опит да развъждаме в Луизиана английски чистокръвни жребци. Дошъл съм в Лондон главно за да купя конете, които ще положат началото на новата ни порода.

— О, разбира се… Чичо ви спомена нещо подобно. Ако се вслушате в съвета ми, идете непременно при Тетърсол.

Джейсън това и направи. Придружаван неотлъчно от Баримор и Харис, той присъства на няколко търга и направи толкова добри покупки, че скоро конюшните на чичо му се напълниха с превъзходни жребци.

След известно време той си нае квартира на Сейнт Джеймс Стрийт. Настъпи времето да пообиколи Лондон с Баримор и Харис, но скоро в безгрижните им забавления се намесиха първите обезпокояващи признаци.

Един късен предиобед, след прекарана в пиене нощ, Джейсън се събуди с толкова бучаща глава, че се усъмни в издръжливостта си. Пиенето, хазартът и скитанията трябваше да престанат, иначе щеше да се върне като инвалид в Ню Орлиънс!

Докато Джейсън се измъчваше от разкаяние, в стаята влезе слугата Пиер. Маймунското му лице изглеждаше смутено.

— Мосю — промърмори неуверено той, — търсили ли сте нещо тази нощ?

Джейсън го изгледа с мътни очи и попита, напразно стараейки се да вложи подигравка в гласа си:

— Как така? Кога? Може би в четири и половина, когато се върнах в къщи?

— Не знам, но дрехите ви в гардероба са разбъркани. Обувките също не са в обичайния ред.

Джейсън вдигна рамене и примижа от болка.

— Сигурно е било новото слугинче. Вече разбрах, че не може да сдържа любопитството си.

— Ако е така, тя се е поровила и в чекмеджетата ви, мосю — отговори с неподвижно лице Пиер.

— Какво означава това, по дяволите? Откъде знаеш, че някой се е ровил в чекмеджетата?

— Когато тази сутрин забелязах безредието в гардероба на мосю, побързах да огледам цялата стая, за да установя докъде се простира безредието. Който и да е бил, претърсил е стаята много основно. Постарал се е да остави нещата по местата им, но все пак е нарушил установения ред.

— Кажи на оная глупачка, че сме я видели, и че ако го направи още веднъж, ще наредя да я уволнят — отговори уморено Джейсън и побърза да забрави случилото се.

Седмица по-късно той посети нова разпродажба на Епсън Даун. Макар че снегът не се беше стопил напълно, слънцето грееше ярко и търгът беше привлякъл голям брой хора. Тримата приятели се разхождаха по оживените пътеки между боксовете, разглеждаха уелски понита, тежки коне от Шайър и, разбира се, чистокръвните, които интересуваха Джейсън.

Той беше застанал в края на обграден с въже кръг, където животните се предлагаха за продажба, когато го обзе неприятното чувство, че някой го наблюдава. В началото не се разтревожи особено, но усещането остана. Огледа внимателно пъстрата тълпа, но търсещият му поглед не откри никой, който да проявява прекомерен интерес към личността му.

Джейсън сви рамене и понечи отново да посвети вниманието си на конете в кръга, когато към него се приближи модно облечена двойка. В същия миг Баримор изсъска в ухото му:

— По дяволите, идва оная Маркъм под ръка с Пендълтън!

Елизабет Маркъм беше изключително красива вдовица на около двадесет и пет години. Фигурата й беше разкошна и вталената муселинена рокля с цвят на лавандула я подчертаваше още повече. Сламена шапка с широка зелена панделка, вързана под ухото, и бели ръкавици допълваха тоалета й. Баща й беше ърл Маунт, лорд Тримейн — титла, с която се беше сдобил преди малко повече от година след смъртта на по-стария си брат. Джейсън вече беше срещал Елизабет и родителите й по време на вечерята, която дадоха в градската си къща и на която бяха поканили дук Роксбъри и американския му племенник. Искрящите светлокафяви очи на Елизабет и гъстата червеникава коса веднага бяха привлекли вниманието му. Двамата размениха няколко шеговити думи и през следващите дни той започна да търси компанията й. Дяволски красива жена, каза си и сега Джейсън и когато забеляза усмивката й, в слабините му се надигна възбуда.

— Толкова се радвам да ви видя пак, Джейсън! В последно време се срещаме твърде често, не намирате ли и вие? Надявам се, че сте се насладили на ездата в Хайд парк, макар да не бях до вас. Бях неутешима, че не мога да ви придружа, но наистина имах друга уговорка. — Тя сложи ръка върху неговата и дяволито го изгледа през спуснатите си мигли. — Все пак смея да се надявам, че ще повторите поканата си. — После се обърна към придружителя си и сладко се усмихна. — Прощавайте! Представям ви Клив Пендълтън. — Закри устата си с ръка и избухна в смях. — Как можах да забравя! Вие вече се запознахте на вечерята на баща ми, нали?

Джейсън отговори хладно на краткия поклон на Клив. Вече знаеше, че мъжът е бил армейски капитан и е далечен роднина на семейство Тримейн. Говореше се, че починалият брат на сегашния ърл му бил кръстник. Джейсън не хареса Пендълтън още от пръв поглед; студените сиви очи и тясното, подигравателно изкривено лице го отблъскваха. Но съумя да скрие отвращението си.

— Желаете ли да се присъедините към нас? — попита учтиво той.

Отговорът дойде от Елизабет.

— Не знам — промърмори колебливо тя. — Просто минаваме оттук и не бива да се бавим.

— Колко жалко — усмихна й се Джейсън.

— Ще ви видя ли тази вчер в „Уайтс“? — попита Пендълтън.

— Не, днес не. Поканени сме на мъжка вечер у Фреди Баримор. Нищо особено — малко карти и една-две бутилки вино. — За да се покаже учтив, прибави: — Няма ли и вие да дойдете?

За изненада на всички, Клив веднага се съгласи. Когато Елизабет и придружителят и се отдалечиха, Баримор изгледа мрачно приятеля си и изрева:

— Защо направи това, по дяволите? Този тип ще ни развали цялата вечер.

— Не вярвах, че ще приеме — сви рамене Джейсън и побърза да смени темата: — Да те взема ли от вас? — обърна се той към Харис.

Младежът познаваше склонността на приятеля си да изминава дълги разстояния пеш и недоверчиво се осведоми:

— Ще ходим ли или ще яздим?

— Но Том! — засмя се Джейсън. — Фреди живее само през три улици. Ако времето се задържи, вечерта ще бъде прекрасна. Естествено е да вървим пеш. Няма ли да дойдеш с мен?

Харис поклати решително глава. В този момент Джейсън отново изпита странното чувство, че някой го наблюдава или подслушва разговора им. Обърна се рязко, но никой от наобиколилите ги хора не гледаше към тях.

— Какво ти става, по дяволите? — попита раздразнен Баримор.

— Прощавай. Исках да кажа още нещо на Елизабет, но вече не я виждам — отговори извинително Джейсън.

— Така значи! Ще ти кажа само едно, Джейсън: най-добре е да не се доближаваш много-много до Елизабет. Тази жена се движи на границата на скандала и един ден ще повлече и други хора в пропастта. Щом си решил да се забавляваш, иди на Ковънт Гардън и си намери добро момиче за два шилинга. Нека някой друг опропасти доброто име на тази дама — завърши предупредително той.

— Аз не съм някое хлапе с жълто около устата, приятелю — отвърна развеселено Джейсън. — Смятам, че мога да се оправям с жените.

— Но тя играе! — намеси се възмутено Харис. — Само за една година пропиля цялото имущество на мъжа си! Накрая се наложи баща й да погаси някои дългове. Цял Лондон знае, че си търси богат съпруг.

Баримор още не беше доволен.

— Най-добре е да не й се мяркаш повече пред очите! — настоя упорито той. — Не забелязваш ли, че е простряла пипалцата си към теб? И най-вече към парите ти.

В същия момент Клив Пендълтън каза нещо подобно на Елизабет:

— Ти изобщо не си даде труд да се прикриеш, скъпа моя — заговори злобно той. — Направо му се предложи! И как го погледна! Как кокетно присви уста!

— Какво друго да направя? — попита ядосано младата дама. — Кой поиска от мен да се сближа с него? Ако наистина искаш да изкопча тайните му, ще ме оставиш да го направя, както аз си знам. Сигурна съм, че Джейсън няма нищо против премрежения ми поглед и кокетно присвитата ми уста. Доскоро ти също нямаше! А и сега става въпрос за него, не за теб!

— Все пак те съветвам да имаш предвид възможните последствия, скъпа. Не забравяй, че сега аз плащам сметките ти. Добре, че се сетих — я ми кажи колко изгуби снощи у мисис Евърет? Петстотин? Хиляда?

Елизабет сведе очи и отговори:

— Над хиляда.

— Така си и мислех. Баща ти ще ги изплати ли? — попита хладно той.

— Много добре знаеш, че няма, Клив! Не бъди толкова лош! Ако не платиш дълговете ми, той ще ме заточи до живот на село! О, Господи, как мразя Маунтакр! Аз никога не съм те предавала, Клив, не е ли така?

— Права си. И се надявам да остане така и за в бъдеще — проговори заплашително мъжът. След малко бръкна в джоба на жакета си и извади тежка кожена кесия, пълна със златни монети. — Дано ти стигне за начало. Но не забравяй, че трябва непременно да науча защо Севидж е дошъл в Лондон.

— Наистина ли смяташ, че има някакви тайни намерения? — попита замислено Елизабет. — Откакто е слязъл от кораба, посещава предимно търгове на коне и нощни заведения.

Пендълтън се усмихна злобно.

— Не е съвсем вярно. Още първия ден направи посещение на американския посланик. През следващите седмици оная дръзка стара лисица дук Роксбъри организира поне дузина интимни вечери, на които присъстваха единствено Кинг и Севидж. Много бих дал да разбера за какво са разговаряли! Имам усет към тези неща и съм уверен, че Наполеон ще плати много пари за ценните ми сведения. Не забравяй, че живея от това — и ти също, впрочем. Само не се увъртай толкова явно около Севидж.

— Е, добре. Все пак смятам, че се лъжеш. Севидж надали знае нещо важно.

— Да се лъжеш е човешко. Но трябва да сме добре подготвени и да не пропускаме и най-малката възможност. Преди да определя Севидж като безобиден, искам да го проучиш основно.

Самият той имаше удобен случай да го стори, защото прекара вечерта в игра на карти с Джейсън, Баримор и Харис.

Мрачните предсказания на Баримор не се сбъднаха. Макар че без Пендълтън вечерта щеше да протече по-приятно, той не развали настроението никому. Седяха на игралната маса до три часа сутринта.

Клив Пендълтън се оттегли пръв. Харис беше толкова пиян, че Баримор му предложи да го подслони в къщата си. Джейсън поседя още малко с Фреди, преди и той да реши да си тръгне.

Нощта беше прекрасна и американецът тръгна пеша към квартирата сй. Уличните фенери хвърляха матова светлина върху пустата улица. Джейсън заслиза бавно към Сейнт Джеймс Огрийт. Беше изминал половината път, когато вниманието му бе привлечено от някакво движение в тъмната странична уличка. Беше само на няколко метра от нея и инстинктимно забави крачка. Незабележимо огледа празната улица и прокле лекомислието си. Не беше взел никакво оръжие. Богато украсеният бастун нямаше да свърши много работа, ако в тъмнината го дебнеше въоръжен нападател. Премисли светкавично дали да не се върне обратно, но двете фигури, които изникнаха от мрака, разрушиха плановете му в зародиш.

Двамата мъже го обикаляха като вълци, впечатлени от едрия му ръст. Забелязал колебанието им, Джейсън нападна пръв. Замахна, хвърли наметката си върху здравеняка, който беше по-близо, и с два скока се озова до него. Десницата му се стовари с такава сила, че вратът на непознатия едва не се счупи. Едновременно с това коляното му се заби в слабините на гиганта. Първият се строполи на настилката, виейки се от болка. Джейсън се обърна светкавично и в последния момент успя да отбие удара на втория с бастуна си. Бастунът се разтроиш на парченца, но Джейсън имаше достатъчно време да се наведе и да вдигне от земята оръжието на първия нападател. Той насочи дебелата тояга към втория мъж, който неочаквано загуби смелост, врътна се и хукна да бяга. Когато се обърна към падналия, Джейсън го видя да се отдалечава с несигурни крачки в противоположна посока. В продължение на един дълъг миг Джейсън остана неподвижен, поемайки си тежко дъх. В съзнанието му отново се промъкна усещането, че не е сам, че в сянката на улицата се е притаил още някой и го наблюдава. Той се поколеба, но в крайна сметка реши да не се занимава с тайнствения призрак. Все пак не беше глупак! Вдигна наметката си, стисна здраво завладяната тояга и продължи по пътя към квартирата си.

На следващата сутрин се събуди в ужасно настроение. Съобщението, че е пристигнал чичо му, също не успя да го подобри, защото все още не беше облечен. А тъй като Роксбъри никога не идваше в ергенското му жилище, трябваше да бъде непрекъснато нащрек. Джейсън седна на масата за закуска и го загледа с нарастващо недоверие.

Тъй като дукът нямаше намерение да заговори пръв, младият мъж не се стърпя и запита:

— Каква е причината за ранното ти посещение?

— Недей така, момчето ми! Бях наблизо и си казах, че не е зле да мина да те видя. Как си в последно време?

— Благодаря, не се оплаквам.

— Това ли е всичко? Сигурен съм, че добре се забавляваш — отвърна невинно чичо му.

Джейсън го разглеждаше замислено. Дали Роксбъри беше узнал за случилото се миналата нощ? Ако да, откъде беше научил толкова бързо? Джейсън отпи глътка кафе и отговори:

— Забавлявах се отлично. Баримор и Харис ми показаха всички дупки на порока, а аз лично открих няколко, за които двамата нямаха и понятие. Снощи играхме карти у Баримор заедно с Харис и Пендълтън. Доволен ли си?

Дукът смръщи чело.

— Приятел ли ти е Пендълтън, момчето ми?

Джейсън се облегна назад в креслото.

— Не, не бих казал. По-скоро ми се струва, че двамата с Елизабет Маркъм се появяват именно тогава, когато най-малко ги очаквам. Струва ми се, че Пендълтън търси приятелството ми — но нямам представа защо.

— Мисля, че е време да ти кажа нещо повече за Клив Пендълтън. Той в никакъв случай не е просто момче, което изпитва възторг от дребните скандали в обществото. Беше армейски офицер, но преди две години продаде патента си. Може би трябва да ти обясня, че началниците му са го посъветвали да върне офицерския си патент. Оттогава започнах да проявявам известен интерес към него. Трябва да знаеш, че Пендълтън притежава особен талант. Може да прочете за секунди документ или писмо и да запомни завинаги прочетеното. Ще ти го каже дума по дума дори след няколко месеца. Когато бяхме във война с Наполеон, командващият го изпрати зад линията на фронта. Заслугите му бяха неоценими — докато се изясни, че е продавал сведения на всички страни срещу високо заплащане. Много непатриотично. Нищо не беше доказано, но го посъветваха да се върне в цивилния живот. И той го направи, но оттогава остана в полезрението ни.

— И? — попита с нарастващо напрежение Джейсън.

— Старата песен, момчето ми. Нищо не може да бъде доказано. Не можем да го арестуваме само защото обича да се показва в компанията на известни френски агенти.

Джейсън изсвири тихо през зъби.

— Искаш да кажеш, че Пендълтън ме смята за извор на… интересна информация? — попита предпазливо той.

— Вероятно да — засмя се дукът; — Бъди внимателен, Джейсън. Пендълтън е извънредно корав противник.

— Ще взема присърце предупреждението ти, вуйчо. Но какво ли би могъл да узнае от мен?

— Сигурен съм, че няма да узнае нищо — защото ти нямаш тайни — заключи дукът.

Баримор и Харис заминаха на село. Джейсън ги увери, че ще ги последва, защото в петък беше обещал да присъства на вечерята, давана от майката на Елизабет. Дали младата вдовица щеше да продължи да го ухажва? Дали Пендълтън отново щеше да направи опит да му изтръгне някоя тайна? Случаят да наблюдава двамата заедно не беше за изпускане.

На сутринта в петък Джейсън придружи чичо си на езда в Хайд парк. Лондончани ходеха там само за да ги видят и именно по тази причина досега Джейсън беше бягал от парка като от чумата. Разбира се, много скоро се срещнаха с Клив Пендълтън. Този път обаче офицерът само докосна с пръсти шапката си и отмина. Джейсън размени многозначителен поглед с Роксбъри и дукът сви рамене.

— Да не си го обрал на карти?

— Не. Не ми се вярва да се сърди. Може би е сменил тактиката и е предоставил на Елизабет правото да ме обработи.

Клив наистина се бе запътил към помагачката си. Намери я в толкова лошо настроение, че всеки друг на негово място би си тръгнал. Без да остави време на слугата да вземе палтото му и да излезе, Елизабет се обърна към влезлия и ядно изкрещя:

— Онова проклето циганче и майка му са тук!

— Циганче ли?

— Я не се прави, че не си я забелязал! Да не мислиш, че не виждам как си се втурнал да завладееш парите й?

— Не те разбирам — отвърна ледено Клив.

— Говоря за милата си братовчедка Катрин — или Тамара, както я наричат мръсните цигани. Ще ти кажа и още нещо, скъпи мой: тя не може да те понася! Никога няма да я направиш своя жена!

— Все ми е едно понася ли ме или не — отговори невъзмутимо Клив. — Майка й ме смята за приемлива партия. Значи Катрин е тук?

— Но не е поканена на вечерята. Затова не си прави напразни надежди!

— Тогава не разбирам защо си толкова развълнувана от идването й. Щом няма да се появи на вечерята, нищо не може да застане между теб и Севидж. Пък и аз веднага бих се погрижил да го предотвратя.

— Така значи! Аз мога да изпълнявам ролята на твоя курва и да събирам всякакви сведения, но мръсната малка циганка трябва да бъде опазена от нечистите помисли на мъжете! — Елизабет избухна в подигравателен смях. — Що за двойка сме ние, Клив? Можехме да наследим цяло състояние, когато старият ърл умря — ти като негов кръщелник, а аз като племенница, — и точно тогава се появи онази жалка старица с дъщеря му Катрин и несъщия му син Адам! Ако знаеш как ми се иска да й извия врата със собствените си ръце!

3

По същото време Катрин Тримейн седеше в спалнята точно над тях и се взираше потиснато към „Гросвенър Скуеър“. Погледът й обходи уличната настилка, елегантните къщи, които обграждаха площада, и се зарея надалеч, търсейки с копнеж спокойните зелени поляни на Лестършър. Макар че все още предпочиташе свободния живот в провинцията пред трескавата суетня на града, тя беше придобила поне външния облик на гражданка. Обличаше се, както се очакваше от дъщерята на старо благородническо семейство, и се държеше по същия начин. Ако нямаше друг изход, умееше да разговаря учтиво дори с остроумни възрастни дами и да им налива чай.

Но дори и времето, което трябваше да прекара в строгото училище за млади дами, не можа да прекърши своенравието й, да потуши копнежа за безгрижието и свободата, с които бе свикнала при циганските си приятели. Като си спомни мисис Сидънс и „Семинара за млади дами“, меките й устни се изкривиха в злобна усмивка, а бадемовидните виолетови очи заблестяха опасно. В продължение на един дълъг миг в душата й се надигнаха отново гневът и непреодолимото желание за съпротива, изпитани в онази злощастна сутрин, когато старата Рейна я отведе при баща й, ърл Маунт; за кой ли път преживя възмущението и безсилната ярост, когато бе изтръгната от безгрижния и вълнуващ цигански живот и бе напъхана в стегнатия корсет на аристократичното семейство. Двамата с Адам се бяха вкопчили един в друг и се утешаваха взаимно, защото тримата чужди хора изискваха от тях какви ли не странни неща. Трябваше да се мият всеки ден и да носят обувки. Какъв късмет, каза си усмихнато тя, че истинската й майка, лейди Тримейн, беше достатъчно деликатна да не ги засипе веднага с буйни изблици на любов. В началото Катрин се отнасяше с дълбоко недоверие към ухаещата, толкова млада на вид дама, която така внезапно бе заела мястото на Рейна, и със сила потискаше надигащата се в сърцето й привързаност. Много по-късно Катрин проумя, че майка й е достойна за любов.

В този миг мдадоликата жена, която лежеше с подута челюст на леглото зад нея, простена тихо и девойката се втурна да й помогне.

— Какво да направя за теб, мамо? — попита с нежна загриженост тя. — Да измия ли лицето ти с розова вода?

Рейчъл беше стройна жена със светлосини очи и фини черти на лицето. С тъмнокафявите си къдрици тя приличаше повече не сестра на Катрин, отколкото на нейна майка. Тази сутрин бяха извадили загноилия зъб, но болките продължаваха да я мъчат.

Тя направи опит да се усмихне и отговори:

— Не, мила моя. Остави ме да полежа. Надявам се, че след известно време ще мога да преглъщам и тогава ще изпия чудесния бульон, който е приготвила мисис Бароус. Защо не се възползваш от това неочаквано пътуване до Лондон? Защо не идеш да посетиш Аманда Харис? Сигурна съм, че ще се радва да те види.

Катрин сви рамене.

— Предпочитам да не ходя. Аманда вероятно има други планове. Освен това нашето пребиваване ще бъде съвсем кратко, нали? Не сме дошли тук за развлечение.

— Права си — усмихна се измъчено Рейчъл. — Все пак не е лошо да слезеш при леля си на чай. Така поне ще излезеш от тази стая.

Катрин изпръхтя възмутено — звук, който никак не подобаваше на една дама.

— Предпочитам да седя в мазе, пълно с мишки, вместо да слушам глупостите на леля Сеси за предстоящата вечеря! Не стига, че сутринта заяви пред всички колко ненавреме идваме! Да не мисли, че нарочно те е заболял зъбът?

Рейчъл въздъхна. Възпаленият зъб й причиняваше силни болки и просто трябваше да дойде в Лондон, за да го извади. Всъщност и тя предпочиташе да не се мярка много пред Сеси. Горчивото недоволство на етърва й почиваше на факта, че след смъртта на големия си брат съпругът й наследи единствено титлата, докато обширните имоти и значителните парични суми, свързани с нея, останаха притежание на Рейчъл, Катрин и Адам. Години наред Рейчъл се бе старала да поддържа добри отношения със Сеси, но студенината и егоизмът на по-възрастната жена правеха това невъзможно.

Онова, което много повече тревожеше Рейчъл, беше презрението, с което Катрин се отнасяше към забавленията на модерните млади дами. Тя беше вече на осемнадесет години, а продължаваше да препуска на коня си или да прекарва по цял ден в циганския табор, вместо да се поинтересува какви рокли се носят в момента. Не се въодушеви дори от възможността да прекара няколко дни в Лондон. Познаваше твърде малко млади мъже и изглежда беше напълно доволна от сегашния си начин на живот.

Циганският табор беше още една от изненадите в завещанието на мъжа й. В документа се посочваше изрично, че родът на Рейна има неотменимо право да лагерува на поляната край Маунтакр. И това, след като в първото си вълнение лордът беше решил да хвърли старата циганка в най-близкия затвор. Само горчивите сълзи на Катрин и враждебното й мълчание го бяха накарали да я освободи. Скоро беше проумял, че ако накаже Рейна и циганите, пропастта между него и единственото му дете ще се задълбочи още повече. Макар и неохотно, той позволи на децата да посещават циганите. Това със сигурност не му харесваше, но поне дъщеря му вече не гледаше на него като на смъртен враг. Той беше строг, студен човек, който почти никога не изваждаше на показ чувствата си, но често се опитваше да покаже на Катрин колко я обичаше. Защо ли не постъпваше така и с мен, каза си измъчено Рейчъл, така в брака ни щеше да има поне малко любов…

Рейчъл разтърси глава, за да прогони тъжните мисли, и се обърна отново към дъщеря си, която крачеше неспокойно из стаята.

— Не обръщай внимание на Сеси, скъпа моя — каза меко тя. — Тя си е такава. Хайде, разгледай поне къщата.

Катрин усети, че Рейчъл предпочита да остане сама. Затова излезе, прекоси с леки стъпки коридора и влезе в малката стара библиотека, която на сутринта й беше посочила леля Сеси. Катрин обичаше библиотеката. Едната стена беше изцяло покрита със стари томове, подвързани в кожа. На отсрещната стена имаше огромна каменна камина. Пред нея беше поставен старомоден кафяв диван, а пред прозореца имаше огромно писалище.

Едва беше затворила вратата след себе си, когато някой влезе в библиотеката. Катрин очакваше да види някой от слугите и се обърна с въпросителна усмивка. Вместо това пред нея се изправи Клив Пендълтън. Усмивката замръзна на лицето й.

— Тъй като ти упорито ме избягваш, мога да се смятам за щастлив, че реших да посетя Елизабет именно сега — започна той.

— Сбъркал си вратата — отговори твърдо Катрин. — Аз не съм Елизабет.

Мъжът потисна напиращия гняв и се усмихна. Посегна и я помилва по бузата. Катрин се стресна, сякаш я беше ударил, и отблъсна ръката му.

— Кой знае какво ни готви бъдещето — промърмори многозначително мъжът. — Ако можеше да преодолееш детинското си недоверие към мен, щеше да установиш, че имам какво да предложа на една жена. Майка ти със сигурност няма да има нищо против, ако… ако те просветя по някои въпроси.

Хладният му поглед се плъзна по тялото й и той отново бе обзет от онова сладко-горчиво чувство, което само Катрин беше в състояние да събуди в душата му. Защо трябваше малката да се върне след всичките тези години? Защо беше станала толкова красива? Клив простена задавено. Спокойствието му изчезна и той я сграбчи в обятията си.

Когато усети топлата й, мека уста, той я притисна с все сила до себе си и провря език между устните й.

Катрин очакваше тази целувка и тъй като не знаеше какво означава това нежно докосване между мъжа и жената, беше любопитна да разбере какво се случва в опиянението на страстта. В първия момент остана неподвижна, но скоро разбра ужасната си грешка — чуждият език в устата й беше неприятен, а когато ръката му се спусна надолу към гърдите й, стройното моминско тяло се потресе от отвращение. Объркана и отвратена, тя го блъсна с все сила, но без успех. Клив се направи, че не усеща съпротивата й, и я притисна още по-силно до себе си. Катрин трябваше да напрегне всичките си сили, за да освободи едната си ръка. Побесняла от гняв, тя сви юмрук, замахна и го удари по ухото. В същото време острото й токче настъпи крака му. Нападнат по толкова болезнен начин, Клив беше принуден да я пусне. Страстта му угасна също толкова бързо, колкото се беше появила.

Без да го удостои с поглед, Катрин грабна от писалището сребърния нож за отваряне на писма и го насочи право в гърдите му. Когато Клив направи несигурна крачка към нея, тя изфуча като разярена тигрица:

— Остани на мястото си! Ако се приближиш, ще ти покажа как циганите умеят да си служат с ножа!

Клив разбра, че днес няма да постигне нищо повече, затова й се усмихна, сигурен в крайната победа, и излезе от библиотеката.

Трябваше да мине доста време, преди Катрин да се успокои. Тя прекоси помещението, коленичи пред камината и протегна ръце към весело пращящия огън. След малко приседна на дивана, облегна глава на една възглавница и тъжно се загледа в пламъците. Мислите й се понесоха към Адам. Дали наистина беше щастлив в далечната Америка, както я уверяваяше в малкото си писма? Много й липсваше и до днес, след тригодишно отсъствие.

Катрин беше много самотна, макар да не го осъзнаваше. В училището на мисис Сидънс имаше една-единствена приятелка — плахата и мека Аманда Харис. За съжаление приятелството им не трая дълго. Когато завършиха училище, пътищата им се разделиха. Аманда заживя при баба си, овдовялата дукеса Ейвън, а Катрин се върна в Хантърс Хил. Тя беше щастлива да живее отново на село и не обръщаше внимание на света около имението.

Къщата беше обхваната от приготовленията за вечерята. Последното, което Катрин чу, преди да заспи, беше камбаната на големия часовник в партера.

Часове по-късно девойката изведнъж се събуди. Не знаеше какво я е стреснало, но ако се съдеше по шумовете, които долитаха откъм партера, балът на леля Сеси беше в разгара си. Безшумна като котка, Катрин се протегна и примигна към бледата жарава в камината. Понечи да стане, когато шумоленето на хартия я накара да замръзне на мястото си.

Тя надникна иззад възглавницата и изненадано видя зад писалището напълно непознат мъж. До лакътя му трепкаше запалена свещ, тъмната му глава беше сведена над разпечатано писмо. Очевидно не беше забелязал спящото момиче.

Катрин не можеше да види лицето му, но от начина, по който беше облечен, заключи, че е един от гостите на леля й. Внезапно, сякаш бе усетил, че някой го наблюдава, мъжът вдигна очи. Светлината на свещта огря лицето му и сърцето на Катрин се сви болезнено. Девойката се взря като хипнотизирана в това твърдо, тъмно лице. Странна възбуда завладя тялото й. Очите на непознатия обхождаха изпитателно помещението. Когато не откри нищо, той сви леко широките си рамене и отново се наведе над писмото.

Обзета от сляпа, с нищо необоснована паника, Катрин скочи и се плъзна към вратата. Не разбираше защо се уплаши толкова от присъствието на чуждия мъж, знаеше само, че трябва веднага да избяга. Тъкмо протегна ръка към бравата, когато гръмовит глас с чужд акцент я закова на място.

— Arretez! Спрете! Стоп!

Катрин се обърна и го видя да става от стола; очите им се срещнаха. Внезапно страхът изчезна и тя се ядоса на глупостта си. Не знаеше какво друго да направи, затова му се изплези нахално и хукна нагоре по стълбата, сякаш я гонеха всички демони на ада. Веселият му смях продължаваше да кънти в ушите й.

Като дете, което се плаши от чужди хора, Катрин изтича да се скрие в стаята на майка си. Тя почука, вмъкна се бързо вътре и затръшна вратата.

— Катрин! — извика изненадано Рейчъл. — Какво ти е, детето ми? Защо си още будна? Много е късно.

Катрин я целуна леко по бузата и отговори:

— Заспах долу в библиотеката и се събудих само преди минута. Какво да направя за теб?

Двете поговориха малко, после Катрин пожела на майка си лека нощ и се прибра в стаята си.

Нито Рейчъл, нито Катрин бяха помислили да вземат прислужница със себе си в Лондон. Девойката се съблече сама, пъхна се гола в леглото и се наслади на грешната радост, която я изпълни при допира на меката завивка. Хихикайки тихо, тя си представи какво щеше да каже майка й, ако можеше да я види. Внезапно приповдигнатото й настроение се изпари и по тясното лице пробяга тъмна сянка. В мислите й отново изникна тъмното, дръзко лице на непознатия в библиотеката. Зелените очи сякаш я пронизаха.

Катрин се опита да прогони мъжкото лице от мислите си, но то и едрата, широкоплещеста фигура сякаш се бяха вдълбали в паметта й. И сега усещаше онова непонятно вълнение, което я бе обзело при вида на коравото, мускулесто тяло, скрито под небрежната елегантност на облеклото, чувстваше полъха на безогледната жажда за приключения, която се излъчваше от цялото му същество. Колко прекрасно беше, когато го бе наблюдавала скрито…

Неспокойна, измъчвана от странни мисли и непознати чувства, тя се мяташе в леглото си. След малко забарабани ядно по невинните възглавници и се нарече глупава гъска. Как можеше да се захласва така по мъж, когото никога повече нямаше да види? Пък и той вероятно е само някой надут пуяк, каза си сърдито тя, и ще ми доскучае до смърт, ако трябва да слушам приказките му.

Ала нищо не можеше да го прогони от фантазията й. Тя въздъхна примирено и започна да си представя възможните продължения на кратката им среща. Малко преди да заспи, се замисли как ли щеше да се почувства, ако коравите му устни се бяха впили в нейните.

4

Джейсън Бове дьо Юлоа Севидж избухна в смях и се отпусна на стола си. Каква нахална малка обесница! Така го уплаши, когато вдигна поглед и я видя да се промъква към вратата! Изобщо не очакваше, че една млада дама може да му изплези езика си. Джейсън смръщи замислено чело. Знаеше, че не може да е била някоя от слугините, защото роклята й беше много елегантна; но пък не беше облечена като за бал, следователно не беше някоя от гостенките. Сестрите на Елизабет бяха твърде малки… Коя, по дяволите, беше тази малка красавица със святкащи от гняв очи? Помисли още малко, после с въздишка се посвети отново на разчитането на писмото на Баримор. Приятелят му имаше ужасен почерк!

Пратеникът на Фреди предаде писмото на Джейсън на самия бал, докато всички танцуваха — сякаш беше въпрос на живот и смърт. Като внимателен домакин бащата на Елизабет го отведе в библиотеката и го остави сам, за да прочете необезпокояван предполагаемата катастрофална вест. Типично за Баримор — да обяви намирането на няколко коне за събитие от световен мащаб!

Джейсън се усмихна и хвърли писмото в догарящия огън. Реши, че няколко дни на село ще му се отразят много добре. И без това беше започнал да скучае, особено откакто някои възрастни дами упорито се опитваха да го въведат в семейства с дъщери на възраст за женене.

Когато зад гърба му се чу лек шум, Джейсън се обърна рязко и се изненада от разочарованието, което изпита. Защо ли в стаята бе влязла Елизабет, а не вълнуващото момиче от преди малко?

С подканваща усмивка и чаровно поклащане на хълбоците Елизабет се запъти към писалището. Меднозелената бална рокля беше толкова дълбоко изрязана, че едва закриваше гърдите й. Уханието на парфюма й го обгърна в сладка мъгла. Гласът й прозвуча омайващо:

— Ето къде сте се скрили! Татко каза, че сте получили неприятна вест. Надявам се, че не е било нещо сериозно?

— Не. Но ако знаех, че неприятната вест би могла да ви доближи до мен, щях много отдавна да се погрижа да получа някоя.

Елизабет го удари с ветрилото си по ръката.

— Ах, какъв сте бил! Просто се разтревожих за вас, нищо повече.

Тя го погледна с нескрито любопитство, но Джейсън не отговори на неизречения въпрос и бавно я привлече към себе си.

— Само от загриженост ли дойдохте тук? — попита съвсем близо до устата й той.

Преди младата жена да успее да отговори, той затвори устата й с бурна, почти груба целувка, която не оставяше съмнение за обзелото го желание. Елизабет се притисна до него, замаяна от натиска на устните му. По тялото й пробягаха сладостни тръпки.

— Ще се срещнем ли след бала на някое не толкова оживено местенце? — попита тихо Джейсън, но Елизабет побърза да се изтръгне от прегръдките му.

Тя отстъпи крачка назад и започна да си вее с ветрилото.

— Много сте нахален, сър! Мисля, че сте си съставили погрешна преценка за мен. Не мога да остана насаме с вас. Трябва да внимавам за доброто си име. — Гласът й звучеше прегракнало. — Лондон е пълен с клюкари. Ами ако ни види някой?

Джейсън се усмихна с нескривана ирония.

— Какво предлагате? — попита направо той.

Този въпрос и желанието, което беше изпитала в прегръдките му, я накараха да загуби самообладание, макар и само за миг. Елизабет му обърна гръб и несигурно захапа долната си устна. Беше й омръзнало да зависи изцяло от милостта и великодушието на Клив Пендълтън и отчаяно си търсеше добра партия за женитба. Джейсън Севидж беше точно мъжът, от когото имаше нужда.

За съжаление тя знаеше много добре, че Джейсън и насън не помисля да се обвърже. А след като веднъж вече беше станала тема за разговор на целия град, не можеше да си позволи да завърже открита връзка с красивия джентълмен от Луизиана. От друга страна пък — ако станеше негова любовница, той със сигурност щеше да прояви щедростта си. Можеше да се надява на скъпи подаръци и накити, които по-късно да превърне в приятно звънтящи златни монети. Освен това положението на поддържана любовница й даваше значителни шансове един ден да стане мисис Севидж. Думите, пошепнати сред копринените възглавници, вече бяха отвели немалко мъже пред олтара. Тя го изгледа дяволито и въздъхна:

— Толкова сте нетърпелив. Оставете ме да помисля.

Джейсън разгада без усилие хода на мислите й и не можа да удържи подигравателната си усмивка. Поклони се и отвърна:

— Вие сте възхитителна, мадам. Очаквам с нетърпение решението ви. Ала след като сте толкова загрижена за доброто си име, смятам, че е най-добре да не ни виждат повече заедно.

Елизабет не можеше да се откаже толкова лесно от приятното усамотение.

— Винаги ли сте толкова предпазлив? — предизвика го тя. — Тогава не е чудно, че посланик Кинг ви приема с такова удоволствие!

Джейсън присви очи. Чичо му го беше предупредил, че Елизабет Маркъм работи за Клив Пендълтън, но той не бе пожелал да повярва. Ето че тя наистина се готвеше да го разпитва.

— Откъде знаете, че ходя често в посолството? Да не сте наредили да ме шпионират? — попита хладно той.

Многозначителната усмивка на Елизабет се изпари. Отговорът й прозвуча остро:

— Не ставайте глупав! Само се пошегувах. Ако ме обвинявате в подобни прегрешения, най-добре е да си отида. Не си правете труда да ми се извинявате. — Тя разтърси кестенявите си къдрици и се обърна към вратата.

Джейсън рязко я обърна към себе си и без колебание я притисна в прегръдките си.

— Простете неучтивостта ми — проговори бавно той, — но нямам никакво желание да слушам клюки за посланици и поканите им. Вие сте твърде красива, за да си губим времето с такива разговори. Останете при мен и ще ви покажа какво имам предвид.

Елизабет усети, че ядът й премина. Направо се разтапяше от докосването му. Погледна го в очите и добрите й намерения отидоха по дяволите. Защо всъщност не остане при него?

Джейсън прочете отговора в очите й и затвори устата й с дълга, настойчива целувка. Когато забеляза, че тя отговаря на целувката му, освободи устните й и прошепна в ухото й:

— Ако заключим вратата, никой няма да ни пречи. Изкушението беше голямо. Елизабет усещаше до себе си топлото му тяло, а догарящият огън в камината и тихото, отдалечено помещение сякаш я канеха да се отпусне в обятията му. Никой нямаше да им попречи, защото никой освен баща й не знаеше къде са, а той беше длъжен да забавлява многобройните гости и сигурно отдавна ги беше забравил.

Джейсън се озова с две крачки до вратата и завъртя ключа. Очите му потъмняха от желание. Елизабет разбра, че ей сега ще я обладае. Тя също едва се сдържаше, а вероятността да ги открият правеше нещата още по-възбуждащи.

Джейсън я положи нежно на дивана и впи устни в меката й шия. Когато ръката му се плъзна под роклята и започна да милва бедрата й, Елизабет примря от наслада. За да запази приличие, се опита да го отблъсне, но той само стисна ръката й и я зацелува с цялата си страст.

В тялото й лумнаха пламъци. Търсещата му уста изследваше меката й гръд. Много й се искаше да усети голата му кожа върху своята.

Джейсън отвори корсажа на роклята й, топлата му ръка помилва връхчетата на гърдите й, устните му се спуснаха настойчиво върху нейните. Другата му ръка отметна роклята и настоятелните му пръсти откриха меките косъмчета между краката. Когато докосна най-интимното й място, Елизабет простена от наслада. Цялото й тяло трепереше от необуздано желание. Ако скоро не я вземеше, щеше да закрещи. Ръцете й се вкопчиха в кадифения жакет, от гърлото й се изтръгна задавен писък:

— Съблечи се!

— Следващия път — промърмори небрежно Джейсън. — Какво ти пречи жакетът?

Той свали черните си копринени панталони и напиращата му мъжественост потърси топлата й утроба. Елизабет усети силния натиск и се изви като дъга насреща му. Прекрасно беше да го усети в себе си — грамаден и пулсиращ. Господи, каква наслада! Тя не можа да се удържи и изкрещя:

— Джейсън, вземи ме!

Устните му затвориха нейните с почти брутална настойчивост. Ръцете му притискаха гърдите й, тялото й се разтрепери под напора на мощните му тласъци и времето спря.

След бурния оргазъм, който отне дъха й, Елизабет дълго лежа доволна на меките възглавници. Никога преди това не беше усещала такова пълно удовлетворение. Върна се бавно в действителността и най-после осъзна цялото значение на случилото се. Скочи като ужилена.

— О, божичко! — проплака тя. — Какво ли ще си помислиш сега за мен!

Ала Джейсън, който тъкмо обуваше панталоните си, се приведе и я целуна меко.

— Мисля, че си великолепна жена, и се надявам, че скоро ще ми позволиш да те видя цялата.

Това не бяха думите, които Елизабет жадуваше да чуе, но поне й даваха повод да се надява. Джейсън чакаше с нетърпение новата им среща!

Двамата решиха да се върнат поотделно в балната зала. Джейсън излезе пръв, за да даде възможност на Елизабет да се качи в стаята си и да отстрани подозрителните следи.

Той спря на входа и огледа внимателно обширното помещение. Откри седналата до баба си Аманда Харис и се запъти към тях. Огъста Дъдли, дукеса Ейвън, имаше бяла коса и живи черни очи. Беше почти седемдесетгодишна. Цял Лондон я знаеше като всяващ ужас стар дракон и Джейсън не се чувстваше много добре в кожата си, възнамерявайки да я помоли да тръгнат по-рано. Все пак си струваше да опита, затова се насочи към дивана, без много да му мисли. За негова изненада, Огъста Дъдли веднага се съгласи. И на нея й беше доскучало от безкрайните балове и следобедни чайове. През целия сезон беше общувала с все едни и същи лица.

— Искате ли да тръгнем след една седмица? — попита тя.

— Отлично — поклони се зарадвано Джейсън. — Аз ще се погрижа за всичко. А сега — Аманда, мога ли да те помоля за този танц?

Аманда се изчерви, сведе очи и сложи ръката си в неговата. Девойката не беше много висока и макар и червенокоса, никак не приличаше на брат си. Всъщност тя беше възхитителна млада дама и Джейсън я обичаше като по-малка сестра. Двамата бяха добри приятели и много обичаха да бъбрят. Така стана и сега. Към края на танца Джейсън си припомни невероятната хлапчка с оплезен език и гневни очи и любопитно попита:

— Знаеш ли дали у Елизабет пребивава някаква млада дама?

За момент Аманда го изгледа объркано, но скоро лицето й се проясни.

— О, сигурно говориш за Катрин! Нямах представа, че е в Лондон. Защо ли не е дошла у нас?

— Коя е тази Катрин?

— Тя е братовчедка на Елизабет.

— Аха — промърмори разочаровано Джейсън. Не беше редно да потърси запознанство с младото момиче, особено след случилото се между него и Елизабет тази вечер. Макар и със съжаление, той побърза да прогони непознатата от мислите си и не чу почти нищо от въодушевения разказ на Аманда за миналото на приятелката й. За съжаление щеше да дойде време, когато щеше да се проклина, че не е слушал внимателно.

Елизабет се върна в салона и Джейсън проследи с присвити очи дак тя се запъти право към Клив Пендълтън. Значи наистина е искала да го разпита! Усмихна се мрачно и неволно се запита дали ще каже на Пендълтън всичко, което бе станало в библиотеката.

Но Елизабет нямаше намерение да го прави; връзката й с Джейсън трябваше да остане в тайна. Ако Клив откриеше, че се опитва да примами Джейсън в клопката на брака, той непременно щеше да намери начин да осуети плановете й. Тя беше твърде ценна за него и не можеше да рискува да я загуби.

Когато Елизабет се приближи, Клив вдигна очи. Сбогува се със събеседника си, взе я под ръка и я отведе настрана.

— Е? — попита тихо той. — Какво откри?

Елизабт се огледа нервно и отговори също така тихо:

— Нищо не ми каза. Още щом споменах Кинг, ме обвини, че го шпионирам.

— Преувеличаваш — изръмжа раздразнено Клив и в студените сиви очи проблесна недоверчива искра.

— Е, може и да преувеличавам — отговори бавно младата жена. — Но ми трябва малко време, за да почне да ми се доверява. Нима очакваш да ми разкаже всичко, след като едва се познаваме? Джейсън не е глупак, Клив.

— Бих ти препоръчал да побързаш и да заслужиш доверието му — отвърна остро Клив. — Ако искаш да продължа да плащам дълговете ти.

Елизабет стисна устни, но се принуди да запази спокойствие.

— Имам намерение да стана незаменима за Джейсън Севидж, повярвай ми, Клив. Веднага щом узная нещо, ще ти го съобщя.

— Е, добре. Но не забравяй, че Севидж ще си замине и отново ще трябва да се върнеш към мен, скъпа.

Елизабет призна, че съучастникът й е прав, но само след минута се отдалечи с нов обожател. С цинична усмивка Клив проследи открития й флирт с младия мъж. Ако някой е в състояние да изтръгне тайните на Джейсън Севидж, това е само Елизабет, реши той. Беше сигурен, че не му е казала всичко, което се е случило между двамата в библиотеката. Познаваше от собствен опит този замъглен поглед и израза на задоволена страст и отлично си представяше станалото. Не му пречеше особено, че Севидж е успял да я склони да се люби с него, но се обезпокои, че Елизабет не беше признала прегрешението си. Май беше решила да го води за носа. Устните на Клив се изкривиха в грозна усмивка. Да видим кой ще се смее последен, каза си злобно той. Това важеше и за Катрин.

Наранената му гордост не допускаше да забрави случилото се в библиотеката. Щом не можеше да се ожени за Катрин, щеше да направи така, че никой друг да не я поиска — щеше да я опропасти завинаги!

Когато Клив се върна в жилището си, тези мисли продължаваха да го занимават. Разположи се удобно пред камината и се зае да размишлява как най-успешно да подчини на волята си непокорната циганка и да се сдобие с огромното й богатство. Днес тя го отблъсна, но как ли щеше да постъпи, ако се окажеше в затруднено положение? Не беше ли по-добре да я разори, а след това да й предложи брак, за да я спаси?

Клив смръщи замислено чело и се запъти към солидния железен шкаф, вграден в стената. Отвори го и се разрови в документите, докато откри търсеното писмо, изписано с дребния, красив почерк на Рейчъл. Добре, че го беше запазил!

Писмото носеше дата от преди няколко години и беше адресирано до френската братовчедка на Рейчъл, мадам Пулен. В това нямаше нищо необикновено, но писмото беше пренесено нелегално във Франция по време, когато двете страни бяха във война. Тогава Клив шпионираше в тила на французите и за известно време се бе скрил в дома на мадам Пулен. Така писмото на Рейчъл попадна в ръцете му.

На следващата сутрин той се събуди с чувство на злобно задоволство. Поражението на Катрин беше само въпрос на време!

Тъкмо беше закусил, когато се появи слугата.

— Някакъв чужденец желае да ви види, сър. Не поиска да каже името си, но вярва, че това ще му послужи като пропуск.

„Това“ бяха руло златни монети. Интересът на Клив се събуди и той побърза да покани неочаквания посетител.

Мъжът, който влезе, беше испанец; имаше черни очи, черна коса и тъмен тен на лицето. Едната му вежда беше разцепена от дълбок белег. Когато заговори, южният му акцент беше несъмнен.

— Моля, заповядайте, мистър…? — Клив изгледа въпросително посетителя си.

Мъжът се поколеба за миг, после решително отговори:

— Давалос.

— Ах, да. Моля, седнете, сеньор Давалос, и ми кажете какво мога да направя за вас.

Давалос приседна на тънкокракия стол точно срещу Клив. Неподвижният поглед на тъмните очи неприятно напомни на домакина дебнещо влечуго.

— Е, какво мога да направя за вас? — повтори въпроса си той.

— Препоръчаха ви като единствения човек, който е в състояние да набави някои неща, без да задава излишни въпроси. И особено, без да говори за това. Разбирате ме, нали?

Клив веднага разбра. Доста посетители бяха седяли насреща му и бяха молили за услугите му. Отговорът му прозвуча сухо:

— Разбирам напълно. Не искате да ни виждат заедно, но ще ви бъде приятно ако ви направя известни услуги, които не са съвсем законни и изискват да останат в тайна.

Давалос кимна в знак на съгласие. Бърза усмивка пробяга по неподвижното му лице. Клив продължи делово:

— Значи се споразумяхме. За какво става дума?

Давалос отговори с насрещен въпрос.

— Познавате ли някой си Джейсън Севидж, който в момента е в Англия под предлог, че купува коне?

Клив наведе глава и огледа с присвити очи посетителя си. Ставаше все по-интересно.

— Да, срещали сме се. Желаете ли да бъде убит или искате да му създадете само някои трудности? Мога да уредя и двете.

Давалос сви рамене.

— Все ми е едно какво ще стане с него. Но преди да изчезне от лицето на земята, трябва да откриете картата, която е у него. Ако трябва да го отстраните от пътя си, за да се сдобиете с картата, това си е ваша работа.

— Карта ли? Каква карта?

— Ще ви кажа само едно: картата води към съкровище.

В сивите очи на Клив проблесна алчност, но той побърза да я потисне и продължи все така делово:

— Аха. Закопано или потънало?

— Нито едното, нито другото. Всъщност не съм сигурен дали картата съществува. Може би подробностите, които ме интересуват, са на сигурно място в главата му. Знам само, че Севидж знае подробности, които са ми необходими, и че те вероятно са отразени върху някаква карта. А ако е дошъл в Англия по причината, която предполагам, трябва да представи някакво доказателство на хората, които изявят готовност да му дадат пари.

— Кой ще му даде пари? За какво? Може би говорите за покупка на земя? Да не би тази карта да е част от план за покупка на голямо парче земя — разбира се, в случай че съществува?

— Не. Политиката също не играе роля. Ако има такава карта, тя показва път, който води в завладяната от американците Нова Испания. Местността, за която говоря, е почти непозната за белите. Едно обаче е сигурно: там има съкровище. — Давалос изгледа втренчено Клив и продължи: — Ако тъкмо размишлявате как да ме надхитрите, бих желал да ви предупредя, че е безсмислено. Само аз и той бихме могли да разчетем картата. Не ми се вярва да намерите друг купувач за нея. Разбрахме ли се?

Клив смръщи чело, защото заплахата в думите на другия беше недвусмислена. По гърба му пропълзя студена тръпка. Ала се беше научил да се владее и отговори със скучаещ тон:

— Не е в характера ми да тичам след гърнета злато чак до другия край на света. Аз купувам и продавам сведения. Щом желаете да открадна тази карта, ще го направя. Само че… — Гласът на Клив прозвуча твърдо: — Не се опитвайте да ме заплашвате, сеньор Давалос.

Испанецът се облегна спокойно назад и лицето му отново бе озарено от тънкото подобие на усмивка.

— Вече знаем какво можем да очакваме един от друг. Нека поговорим за парите.

Не мина много време и двамата се споразумяха за цената. Единственото, което не се понрави на Давалос, беше изискването на Клив да получи половината предварително.

Все пак той плати исканата сума и побърза да се прибере в малката стая, която беше наел в квартал, далеч не толкова изискан като този, в който беше жилището на Клив. Зарези вратата, приседна на грубо скованата маса и измъкна от вътрешния джоб на жакета си грижливо увит предмет. Разви го страхопочтително и го сложи на масата.

Предметът беше красив и се отличаваше с изкусна изработка. Златна гривна, която се носеше на рамото, украсена със смарагди. Испанецът се взираше като хипнотизиран в блестящия накит. Скъпоценните камъни го привличаха като магнит. Лицето му беше озарено от жадна усмивка. Един ден всичко щеше да бъде негово, а скоро, много скоро Джейсън Севидж щеше да бъде сполетян от твърде неприятна изненада.

5

Вечерта преди заминаването на Джейсън за Браунли започна като много други след пристигането му в Лондон — той вечеря в жилището си заедно с един приятел, после двамата отидоха в „Уайтс Клаб“ и поиграха карти с няколко джентълмени.

Джейсън отдаде дължимото на отличния портвайн и когато в ранните сутрешни часове се заизкачва по тесните, покрити с килим стълби към квартирата си, разбра, че е малко пиян.

Ала доброто му настроение се изпари веднага щом отключи вратата. Посрещна го пълен мрак. Проклетият Пиер! Беше го освободил веднага след вечеря, но глупакът трябваше да прояви поне малко разум и да остави в стаята запалена свещ. При това Джейсън беше готов да се закълне, че преди малко бе забелязал под прага ивица светлина.

Той потърси опипом път в мрака и тихо изруга, когато се блъсна в един стол. В нетрезво състояние нападението го завари напълно неподготвен. Някой се стовари с цялата си тежест върху него и го събори на пода. Напълно безпомощен под тялото на нападателя, Джейсън се стремеше поне да си поеме въздух; замаяната му от алкохола глава внезапно се проясни. Ръцете му инстинктивно се надигнаха и стиснаха непознатия за гърлото. Натрапникът изохка изненадано, усетил смъртоносната хватка. Той се заизвива отчаяно, опитвайки се да се изплъзне от яките ръце. Двете тела се преплетоха и се затъркаляха по пода.

Двамата се блъскаха в мебелите, преобръщаха маси и столове и скоро убиецът започна да се бори за собствения си живот. Хватката на Джейсън беше безмилостна. Без да изпитна и най-малки угризения на съвестта, той стискаше непознатия за гърлото, докато не го удуши. Когато тялото му се отпусна неподвижно на пода, Джейсън си пое тежко дъх и се надигна. Намери опипом нишата в стената и запали оставената там свещ.

Никога не беше виждал мъртвия. Ако се съдеше по облеклото му, беше бедняк. Джейсън се обърна към вратата и изрева името на Пиер. Отговори му само злокобно мълчание. Уплашен, той се втурна към вратата на съседната стая и я разтвори с трясък. От гърдите му се изтръгна облекчена въздишка. Верният му слуга лежеше вързан на пода, в устата му беше затъкнат парцал, но беше здрав и читав.

Джейсън побърза да извади парцала и бе поздравен с буен поток от френски възклицания; едва успя да развърже въжетата и Пиер започна да придружава думите си с диви жестове. Трябваше да мине доста време, преди да проумее какво точно се е случило.

Пиер се върнал рано от срещата си с Жак. Още на вратата някой се нахвърлил върху него изотзад, съборил го на пода и го вързал. Джейсън знаеше, че нападателят не е бил особено затруднен, защото Пиер имаше сърце на лъв, но беше дребен и слаб.

Потънал в мислите си, Джейсън се върна в стаята си, следван от възбудено бъбрещия Пиер. Като видя мъртвия на пода, слугата замлъкна. Погледна изпитателно господаря си, по Джейсън само кимна. После наля в две чаши солидна порция бренди и подаде едната на Пиер.

Двамата пиха мълчаливо, докато Джейсън прекъсна тягостното мълчание:

— Струва ми се, че чичо страшно ще се разгневи, Пиер.

— О, не, мосю! — извика слугата. — Повечето англичани са истински варвари, но чичо ви е едно голямо изключение. Той знае какво трябва да се направи.

— Прав си, но в момента не можем да предприемем нищо. Дукът няма да се зарадва, ако го събудим в толкова ранен час. И без това ще бъде достатъчно кисел, когато узнае за случилото се. Имам неприятното чувство, че утрешният ден ще бъде много изнервящ, затова е най-добре да поспим.

— Но тук цари невероятно безредие, мосю! Трябва да прибера! — извика Пиер. Чувството му за ред беше дълбоко наранено от състоянието на стаята. Едва сега Джейсън забеляза каква бъркотия цари в спалнята му. Не, безредието не бе причинено само от борбата с нападателя.

Всички чекмеджета на писалището бяха извадени и съдържанието им изсипано на пода. Документите бяха разхвърляни, книгите се търкаляха по килима. Не беше пощаден дори масивният дъбов шкаф: вратите му зееха отворени, а съдържанието беше безмилостно преровено.

След като огледа внимателно опустошението, Джейсън хвърли съжалителен поглед към мъртвия и промърмори:

— Май не е искал да ме убие…

Коленичи на пода и претърси джобовете му, но не намери нищо освен няколко лични дреболии. Помисли малко и отиде в спалнята си. Както беше очаквал, и тук личаха следи от претърсване.

Дрехите му бяха разхвърляни по пода, облаци пера от пухения юрган се стелеха по ъглите. Най-странното беше, че мъжът изобщо не бе обърнал внимание на пръстените, обсипаните с перли игли за вратовръзка и другите накити, които струваха цяло състояние.

Пиер гледаше като замаян.

— Защо крадецът е оставил скъпоценностите? — попита невярващо той.

Джейсън се обърна към него и настойчиво попита:

— Кога се върна в къщи, Пиер?

— Преди полунощ, мосю.

Джейсън извади златния си джобен часовник.

— Вече минава четири. Сигурно съм дошъл малко след три. Защо този глупак е стоял тук и ме е чакал? Имал е достатъчно време да прибере плячката и да офейка. Сигурно не е бил обикновен крадец, но какво, по дяволите, е търсил?

Пиер знаеше, че господарят му не чака отговор. Той коленичи на пода и започна да събира разпилените дрехи. Джейсън го наблюдаваше с отсъстващ вид; продължаваше да търси обяснение за загадъчното нахлуване и се тревожеше, че нощната изненада може да има нещо общо с пратеничеството при посланик Кинг.

— Глупости! — промърмори ядно той, врътна се на токовете си и напусна спалнята.

Още на зазоряване Джейсън изпрати Пиер да отнесе спешно съобщение на дук Роксбъри, в което го молеше веднага да дойде в квартирата му. Ала дукът не се появи чак до обяд. Както винаги, беше облечен с дискретна елегантност, костюмът му беше в гълъбовосиньо, в дясната си ръка стискаше богато украсено бастунче. Джейсън си знаеше, че чичо му няма да покаже нито изненада, нито ужас при вида на вкочанения труп в дневната на племенника си. За него това беше нещо неприлично. Привидно сънените очи, от чийто внимателен поглед не се изплъзваше нищо, посветиха малко повече внимание на бъркотията в стаята.

— Доколкото разбирам, това е причината за сутрешната ти бележка? — попита отегчено той.

Изслуша разказа на Джейсън за събитията през нощта и лицето му леко се опъна.

— Това наричам аз добре запълнена вечер, млади момко — отбеляза сухо той, щом Джейсън свърши.

Племенникът му кимна с непроницаемо изражение на лицето. Роксбъри въздъхна. Младият мъж не преставаше да му напомня, че е израсъл в страната отвъд Голямата вода. Джейсън беше като Америка — млад, непосредствен, шумен и винаги склонен да пусне в ход мускулите си, без оглед на последствията. Най-после дукът поклати бавно глава и промърмори, загледан в трупа:

— Джейсън, Джейсън, боя се, че си прибързал. Бедният дявол е бил обикновен крадец. Трябваше ли да го удушиш?

— Откъде да знам какъв е, като ме нападна в пълен мрак? Стреснах се — защити се сърдито Джейсън. — Но това не е всичко. Ела в спалнята да видиш нещо интересно.

Пиер беше окачил дрехите по местата им, накитите също не се търкаляха вече по пода, а бяха подредени на малката масичка до леглото. Джейсън ги показа на вуйчо си.

— Щом е бил обикновен крадец, защо не е взел скъпоценностите ми? Защо не си е напълнил джобовете и не е офейкал?

Дукът се почеса замислено по брадата.

— Да, това е необяснимо. Може би има някаква връзка със случилото се през онази нощ, когато те нападнаха след игра на карти с Клив Пендълтън?

— Ти… Ти знаеш? — попита смаяно Джейсън.

— Може би — продължи невъзмутимо Роксбъри — днешното събитие има някаква връзка с претърсването на вещите ти преди няколко седмици? Да не говорим за прибързаното ти посещение при посланик Кинг…

— Всичко ли знаеш?

— Държах да го узная — отговори отегчено дукът. — И то колкото се може по-бързо.

Джейсън едва успя да потисне напиращия гняв.

— Доколкото разбирам от намеците ти, откакто съм в Лондон, някой е наблюдавал всяка моя крачка. По твое поръчение, нали?

Чичо му вдигна рамене.

— Не се ядосвай толкова. Може би си спомняш как наскоро ти казах, че много ми се иска да заловя Клив Пендълтън в някое хубаво малко престъпление против държавата. Очаквах той да предприеме нещо срещу теб, милото ми момче, особено след като подхвърли в ръцете ти веселата вдовица Маркъм.

— Защо тогава шпионинът ти ме е оставил да вляза спокойно в къщата, без да ме предупреди? Този човек можеше да ме убие!

— Единствената причина е, че преди това са му прерязали гърлото — отговори уморено дукът.

— Какво говориш? И още се осмеляваш да твърдиш, че нападателят е бил обикновен крадец! — изкрещя сърдито Джейсън.

— Е, добре, ще следвам твоята логика и ще кажа, че е имало опит за убийство. Може би същата тази логика ще ти помогне да разбереш и какво е търсил?

Джейсън отговори несдържано:

— При мен няма нищо, което би могло да заинтересува един шпионин. Единственото, което има стойност, не е в спалнята. Нося го винаги със себе си. — Той разкопча ризата си и показа дясната си ръка, също така загоряла от слънцето, както и цялото му тяло. Мускулите, които играеха под тъмната кожа, бяха на трениран и закален в несгодите мъж. Погледът на Роксбъри остана прикован в широката златна гривна, обсипана със смарагди, която красеше дясното му рамо. Дукът вдигна обкованата със злато лупа, която висеше на черна панделка около врата му, и огледа внимателно странното украшение. Прекрасна изработка, установи мълчаливо той, в никакъв случай не европейска. По известни признаци на изхабяване заключи, че е от отдавна минали времена.

— Чудесна е.

Джейсън се ухили на тази суха забележка, закопча ризата си и промърмори:

— Ти, стара лисицо! Сигурен съм, че умираш от любопитство да научиш нещо повече за ацтекската ми гривна.

— Наистина ли е от ацтеките? — попита заинтересовано дукът.

Джейсън кимна и обясни:

— Намерих я преди години в пустошта на Нова Испания. Мога само да предполагам как се е озовала там. Омагьоса ме от пръв поглед и оттогава не я свалям. Стана ми нещо като талисман.

— Мислиш ли, че крадецът е търсил нея?

— Съмнявам се. Не я показвам всекиму — отговори иронично Джейсън.

— Освен на всички млади дами, пред които сваляш не само единия си ръкав. Като си помисля например за твърде склонната към плътски наслади Елизабет Маркъм, съюзницата на Клив Пендълтън…

— Чичо!

— Няма нищо, момчето ми. Лично твоя работа е пред кого се разсъбличаш. Само не забравяй, че Пендълтън е сериозен противник. Не знаеш ли някой приятен начин да изчезнеш от Лондон, докато аз изясня нещата тук?

— И без това смятах днес следобед да замина в провинцията.

— Аха. Ловната компания в Браунли, прав ли съм?

— Чичо, твоето всезнайство започва да ме нервира.

— Поканен ли си?

— Да. Баримор и Харис са вече там. Аз обаче няма да живея в имението Браунли, а в близката странноприемница.

— Днес следобед, казваш?

— Да. Да отложа ли тръгването?

— Не, не, Джейсън, напротив! Не позволявай дребни неприятности като тази да нарушат плановете ти. Потегляй!

— Какво ще кажеш за мъртвеца в стаята ми?

— Ти и без това очакваш аз да свърша всичко, нали? Нека Пиер събере вещите, от които се нуждаеш за пътуването; за всичко останало ще се погрижат моите хора. Те скоро ще бъдат тук.

Джейсън се ухили измъчено.

— Знаеш ли, когато ти си наблизо, имам чувството, че съм някой провинциален глупак. Вече от доста години насам се справям сам с проблемите си. Не ми харесва, че си ме опаковал в памук.

Роксбъри се усмихна невинно.

— Не си прав! Смятам, че в момента ще си по-полезен в имението Браунли, особено като знам, че там ще бъде и веселата вдовица. Ако имам нужда от теб, незабавно ще те уведомя.

6

И така, следобед Джейсън се качи в каретата заедно с Аманда и баба й, сякаш нищо не се бе случило. Придружи двете дами до голямата къща в Браунли, после се настани в странноприемницата „При лисицата“, където му бяха отредили почти целия втори етаж: две големи спални с гардеробни, дневна и столова. Квартирата на Пиер беше в края на същия коридор.

Когато на следващата сутрин пред голямата къща се събра весела ловна компания и Джейсън пристигна на врания си жребец, не се случи нищо необикновено. Весели подвиквания от страна на господата, дълги погледи отстрани, идващи от дамите. Особено Елизабет Маркъм не можеше да се сдържа и непрекъснато го поглеждаше скритом.

Утрото беше прекрасно, въздухът хладен и свеж. По зелените хълмове и малките долини се стелеше мъгла, която скоро щеше да се вдигне. Конете бяха неспокойни. Потропваха с копита, дъхът им излизаше на тласъци. Възбуденият лай на кучетата огласяше заспалата околност. Скоро животните надушиха следа и групата ездачи се понесе напред.

Само след миля Джейсън изостана. Докато прескачаше една дървена ограда, жребецът му нарани предния си крак и започна да куца. Господарят му огледа раната, скочи отново на седлото и обърна коня към странноприемницата. Не беше стигнал далеч, когато чу тропот на копита зад гърба си. Обърна се и никак не се изненада, когато видя Елизабет.

Тя беше облечена в костюм от зелено кадифе, на тъмните й къдрици беше нахлупена дръзка малка шапчица. Усмивката й беше подканваща.

— Колко жалко — отбеляза тя, устремила поглед в ранения крак на коня. — Ще пропуснеш най-доброто.

Джейсън отговори на усмивката й.

— Е, ще има и други възможности за лов. Макар че няма да ми е особено приятно да гледам как двайсет кучета разкъсват нещастната лисица.

— О, Джейсън! Нима и ти си като онези слабаци, които падат в несвяст само при вида на кръвта! — разсърди се съвсем не на шега Елизабет.

Мъжът смръщи вежди и кимна учтиво.

— Както смятате, мадам.

Краткият му отговор я обърка за миг, но когато заговори, гласът й отново звучеше любезно:

— Прощавай! Не бях особено мила. Мама все ми се кара, че не умея да се сдържам.

— Както смятате, мадам — повтори невъзмутимо той.

— Не би ли могъл да кажеш нещо друго? — изхленчи умолително Елизабет.

Джейсън я огледа пренебрежително, безсрамно отбеляза пълните гърди, стройната талия, закръглените бедра и се развесели от силната червенина, заляла страните й. Издържа спокойно възмутения и поглед и попита:

— Какво би искала да ти кажа? Ти беше тази, която ме последва и започна разговора.

— Виждам, че предпочитате да останете сам. Прощавайте, че ви се натрапих. — Елизабет понечи да обърне кобилата си, но жилестата му, загоряла от слънцето ръка посегна и светкавично улови юздите. В следващия миг той я вдигна грубо от седлото, притисна я до себе си и я зацелува буйно.

Топлата му уста завладя устните й и Елизабет нямаше сили дори да помръдне, когато целувката му стана още по-настойчива и ръката му потърси гърдите й. Почти болезнено, тя осъзна близостта на силното мъжко тяло и само фактът, че са застанали насред пътя, й даде сили да го отблъсне.

Без да обръща внимание на опитите й да се освободи, Джейсън промърмори близо до устните й:

— Кротко, кротко, сладка моя. Знам, че тук не е мястото да те любя, но ти си дяволски изкусителна. — Той наклони главата й настрани и нежно загриза ушенцето й. — Искам много повече от беглите целувки по прашния селски път. Кога и къде мога да остана сам с теб?

Елизабет го гледаше като замаяна. Припомни си как твърдото му тяло се притискаше до нейното в библиотеката и разбра, че желае този мъж като никого другиго досега. Затова отговори с тих глас:

— Стопанинът на „Лисицата“ е много дискретен, поне така казват.

Джейсън се усмихна и без да каже дума, я пусна обратно на седлото. Двамата потеглиха заедно към странноприемницата.

Стаята беше постлана с дебели килими в цвят на горчица. Бледожълтите завеси на прозорците и двете червени кожени кресла пред камината допълваха изисканата обстановка. Малката масичка в стил „Кралица Ана“ беше в средата на стаята. Под прозореца имаше диван, тапициран в син мохер.

Елизабет не видя почти нищо от красивите мебели. Тя влезе и приседна почти плахо на синия диван. Джейсън взе от масичката гарафа с топло, силно подправено червено вино и й наля една чашка.

Чуваше се само пращенето на огъня. Джейсън се отпусна в коженото кресло до огъня и протегна небрежно дългите си крака. Мълчанието започна да опъва нервите на Елизабет.

Джейсън я наблюдаваше скритом и едва сдържаше усмивката си. Тези жени! Защо непременно трябва да ги ухажваме надълго и нашироко, преди да ги сложим в леглото? Най-после му омръзна да си играе с нея на котка и мишка. Остави чашата си на масичката и пристъпи към прозореца. Взе чашата от треперещите й ръце и бавно я привлече в обятията си. После я целуна, бавно и изпълнен с желание. Елизабет се притисна до него с доволна въздишка, мисълта за предстоящото любене караше кожата й да настръхва. Той я желаеше и когато я притисна до себе си, набъбналата му мъжественост го доказа недвусмислено. Ръцете му изследваха тялото й и когато я потегли към дивана, Елизабет усети нарастващата му възбуда. Жакетчето й падна на пода, голите й гърди зачакаха милувката му. Той я притисна към пламналото си тяло и побърза да избута полите й. Елизабет се изви към него, стенейки от удоволствие. Джейсън я положи на дивана и проникна толкова бързо и остро в нея, че от гърлото й се изтръгна изненадан писък. Ала собствената й жажда да го усети дълбоко в себе си заличи неприятната изненада и тя започна да отговаря на тласъците му със същата сила. Джейсън я отведе умело до върха на насладата и я остави слаба и безпомощна.

Двамата лежаха дълго, докато накрая Джейсън се надигна и дяволито я изгледа.

— Е, нима не беше по-вълнуващо от вида на глутницата кучета, която разкъсва лисицата? — подразни я той.

По-късно разкаяно си призна, че с тази забележка се е проявил като недодялан глупак — и че заслужава всички обидни имена, с които го бе нарекла Елизабет. В момента обаче последствията от остротата му бяха по-скоро благоприятни: младата дама побърза да се облече и хукна гневно към вратата. Той й беше искрено благодарен, защото този изблик на гняв показваше, че поне тази сутрин не е била изпратена по следите му от Клив Пендълтън, а се е ръководила от женските си желания. Джейсън се засмя и поклати глава. Играта наистина си струваше, макар че Елизабет се правеше на твърде важна. Нямаше намерение да се извинява нито на нея, нито на другите жени, защото беше взел само онова, което му предлагаха.

Вечерта Баримор каза почти същото. Джейсън все още не бе видял приятелите си, които бяха предприели проточило се посещение при съседния земевладелец. Сега седяха заедно, лениви след обилната вечеря, и Баримор разказваше, че на сутринта попитал Елизабет срещала ли е Джейсън, а тя едва не му издрала очите за този съвсем невинен въпрос. Джейсън изслуша търпеливо закачките им и елегантно насочи разговора към циганския лагер, където Баримор и Харис бяха открили чудесни коне.

Никак не беше трудно да се отклони вниманието на Баримор.

Преди да седнат пред масичката за карти, тримата се разбраха да го посетят още на следващата сутрин.

7

Рано на другата сутрин Клив се запъти към циганския лагер. Той беше само на няколко мили от имението Браунли. Не беше трудно да се открие пъстрата смесица от опърпани шатри и ярко боядисани коли. Когато спря коня си, от другия край на лагера се чу цвилене и потропване на копита.

На пръв поглед, обитателите спяха дълбок сън. Не се мяркаше жива душа. Дори бездомните кучета, които обикновено се мотаеха между шатрите, се бяха свили под колите и спяха.

След малко от една шатра излезе старица със сиви кичури в гъстата черна коса и хвърли няколко сухи съчки в тлеещия огън. Докато я наблюдаваше, Клив се запита отвратено какво ли намираше Катрин в тези хора, та продължаваше да общува с тях.

Сигурно беше вдигнал някакъв шум, защото старицата бързо се обърна и се загледа към мястото, където беше застанал. Той излезе от сянката и черните очи на циганката се разшириха от изненада. Клив позна Рейна в същия миг, в който и тя него. Усмивката й угасна, блещукащите черни очи се присвиха, тя се изплю презрително в огъня. Държанието й раздразни Клив и той изфуча, без да си дава труд да бъде учтив:

— Къде е Катрин? Или, от мен да мине, къде е Тамара?

— Тамара спи, момко. Я, как си се издокарал! Ще почакаш малко, докато се събуди. — Тя спря за миг и после хитро прибави: — Или ти се ще да си поговориш малко с Мануел? Той е в колата оттатък. — Тя посочи с глава към една от колите и демонстративно му обърна гръб.

Клив стисна зъби и с мъка потисна напиращия гняв.

— Безсрамна стара вещица! — изсъска той. — Отдавна трябваше да ти прережа гърлото. — Скочи от коня и се запъти към колата, която му беше посочила Рейна.

Тъкмо когато спря пред нея, червената врата се отвори и на входа застана Мануел. Кожата му беше тъмна, черните очи искряха като скъпоценни камъни на усмихнатото лице. Изглеждаше в добро настроение, но усмивката му бързо изчезна и отстъпи място на недоволно смръщване. Веднага беше познал Клив.

— Какво искате? — изръмжа неприветливо той.

— Къде е Катрин или Тамара? — попита заповеднически Клив. — Знам, че е в лагера. Потърси я, веднага!

— Застанала съм точно зад теб, Клив. И тъй като тук си на моя земя, постарай се да проявиш малко повече учтивост, ако изобщо знаеш какво е това.

Клив се обърна и застина на мястото си. Нима това стройно момиче беше наистина Катрин?

Между сдържаната лейди, която беше срещнал в Лондон, и безгрижната млада циганка нямаше почти никаква прилика. Косата й висеше на дълги, разбъркани кичури, лицето й бе придобило диво, чувствено изражение, което не бе виждал никога досега. Носеше прости дрехи, тънка червена пола и къса блузка от жълт муселин. Виолетовите очи го наблюдаваха бдително и изразът им никак не беше приятелски. Заприлича му на котенце, което не може да се реши дали да нападне, или да избяга.

Клив се овладя и направи опит да се усмихне.

— Извинявам се — промърмори той. — Трябва да ти кажа нещо много важно, а Мануел… не пожела да ми помогне.

По лицето на Катрин се изписа страх.

— Какво е станало? — попита тихо тя. — Да не се е случило нещо с мама?

Загрижеността за майката беше добре дошла за Клив.

— Не — отговори неясно той. — Нищо не се е случило с Рейчъл… засега.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, всички зависи от теб, скъпа моя. Предпочитам обаче да разговарям с теб на четири очи — това е частна работа и не е нужно да се разпространява в циганския лагер.

Катрин го гледаше недоверчиво. Мануел се приближи до нея и настойчиво заговори нещо на цигански.

Лагерът постепенно се събуждаше. Чуваше се дрънкане на тенджери, въздухът се изпълни с миризма на дим и пържена сланина. Зад колите се чуваха глухите гласове на мъжете, които хранеха добитъка. Внезапно Картин направи заповеднически жест с ръка и Мануел млъкна. Отговори му нещо на цигански, което, изглежда, го задоволи. Циганинът хвърли враждебен поглед към Клив и се скри зад колата.

Катрин остана неподвижна, загледана недоверчиво в неканения посетител.

— Е? — проговори след малко тя.

— Нека влезем в колата ти. Доколкото знам, баща ти е заповядал да я направят специално за теб.

— Наистина ли мислиш, че ще отида с теб някъде, където Мануел и останалите не могат да ни виждат? — попита спокойно тя. — Няма скоро да забравя какво се случи последния път, когато останахме сами. Освен това — прибави студено тя — Мануел се отдалечи само защото му обещах, че ще може да ме вижда.

Самодоволното настроение на Клив изчезна; погледът му стана леден и той я последва към малката полянка в края на лагера. Катрин се обърна към него и рече:

— Смятам, че се отдалечихме достатъчно. Е, какво е станало с мама?

— Всъщност — започна нервно той, — тя играе само второстепенна роля. Ако направиш онова, което ти кажа, никой няма да я обезпокои. Искам да ми набавиш един документ, който в момента е притежание на американец, отседнал в странноприемницата „При лисицата“.

— Да ти го набавя? — попита объркано Катрин.

Без той да забележи.

— Искаш да кажеш, да го открадна? Как ще го направя?

Клив извади от вътрешния джоб на жакета си лист хартия и устните му се разкривиха в злобна усмивка.

— Ако желаеш, ще ти дам да прочетеш това тук. Но предпочитам да ти разкажа съдържанието му. Майка ти е написала това писмо по време на войната с Наполеон и го е изпратила на братовчедка си във Франция. В Наполеоновата Франция! За съжаление освен обичайните женски глупости в него се съдържат и сведения за някакъв лейтенант Стермър, когото посетила заедно с други приятели.

Той направи кратка пауза, за да се наслади на положението. Катрин го гледаше, без да помръдне. Грозната му усмивка се засили, когато продължи:

— Рейчъл е била достатъчно глупава да спомене датата, на която лейтенантът е трябвало да се върне в армията — и дори името на кораба, с който е трябвало да се прехвърли във Франция! И това в писмо, изпратено в неприятелска Франция! И знаеш ли какво е станало? Скоро след като корабът отплавал, французите го потопили!

В душата на Катрин се надигна страшно подозрение. Но гласът й прозвуча равнодушно:

— Е, и?

— Като се има предвид всичко казано дотук, скъпа моя Катрин, е твърде възможно някой да се усъмни, че Рейчъл е шпионирала в полза на Наполеон и е издавала на французите движението на войските ни. Естествено ние и двамата знаем, че това не е вярно и че тук става въпрос за злощастна случайност. Но се питам дали и приятелят ми майор Уайт, който принадлежи към личната гвардия на Негово величество, би погледнал нещата по този начин?

Ако някога в сърцето на Катрин бяха съществували съмнения, че постъпва несправедливо с Клив — в този миг те се изпариха завинаги. В очите й блесна неприкрита омраза, но в действителност бе завладяна от дива паника. Едно беше ясно: писмото, което й бе показал, не биваше да попадне в ръцете на кралската гвардия. Дори ако Рейчъл успее да докаже невинността си, тя щеше да страда цял живот от злобните подмятания и слухове, които възникваха около всяко подобно разследване. Само при мисълта, че плахата, кротка Рейчъл ще бъде принудена да застане пред грубите армейски офицери, Катрин усети, че й се повдига. Това не биваше да се случи! По-добре самата тя да се изложи на опасност. Какво беше казал Клив? Да открадне някакъв документ? Побесняла от гняв, тя уетреми поглед в коварно ухиленото му лице.

— Само като те погледна, и ми става лошо — произнесе задавено тя. — Как се осмеляваш да ни причиниш това? Мислех, че обичаш Рейчъл. Как смяташ, дали аз ще те обикна поне малко след всичко, което ми причини?

Клив сви рамене.

— Да приемем, че унищожа това късче хартия. Ще се омъжиш ли за мен?

— Не бих се омъжила за теб, даже да беше единствения мъж на света! — изкрещя извън себе си Катрин.

— Виждаш ли! Аз обаче не крия, че искам да станеш моя, все едно доброволно или не. Щом не е възможно, ще те принудя поне да претърсиш стаята на онзи господин и да ми донесеш картата.

Катрин разбра, че е победена, поне за момента, и горчиво попита:

— Значи нямам друг избор, така ли?

Клив се засмя и пъхна в ръката й друг лист хартия.

— Това е план на етажа, където живее Джейсън Севидж. Ще се качиш по решетката за рози под този прозорец. — Той посочи обозначеното място в плана. — Слугата спи в задната стая. Трябва да си малко по-предпазлива, но няма от какво да се страхуваш. Точно след седмица Севидж е поканен на бал у граф Уотърфорд заедно с цялата ловна компания от Браунли. Дворецът на графа е доста отдалечен и Севидж ще се върне много късно. Имаш цяла вечер на разположение, но трябва да претърсиш основно всички стаи. — Клив направи кратка пауза. — Впрочем, не е нужно да го извършиш ти. Ако желаеш, изпрати Мануел.

Катрин поклати глава.

— Не мога да го изложа на опасност! Ще се справя и сама. Какво точно трябва да търся?

— Имам основания да смятам, че в багажа му е скрита карта или план на местност. Само това ме интересува.

— Каква е тази карта?

Клив се поколеба. Лицето му беше мрачно.

— И аз не знам. Предполага се, че картата съществува. Ако я намериш, ще я продам за значителна сума.

— Ами ако не направя нищо и ти кажа, че не съм я намерила? — попита Катрин.

— Надявам се, че не си толкова глупава. Веднага ще те разкрия, бъди сигурна в това! Ако забележа, че си играеш с мен, нищо няма да ме спре да унищожа Рейчъл. Не си прави илюзии, скъпа — ако пожелая, ще събера цял куп доказателства срещу майка ти. Познавам някои сръчни хора, които като нищо ще фалшифицират още няколко писма с компрометиращо Рейчъл съдържание. Не забравяй какво ти казах, Катрин! И размишлявай над предложението ми за женитба!

— Ти си свиня! — процеди през стиснати зъби девойката.

— Спести си ругатните. Ако продължаваш така, ще издам Рейчъл само за да ти дам добър урок.

Катрин го изгледа с омраза, но не каза нито дума повече. Клив продължи невъзмутимо:

— И внимавай да не оставяш следи в стаята на Севидж — дори да не намериш картата. Не искам да заподозре нещо. Възможно е онова, което търся, да е скрито в лондонското му жилище.

— Как да те уведомя, ако открия нещо? — попита делово Катрин.

Преди Клив да успее да отговори, двамата бяха стреснати от приближаващ се конски тропот. Когато Катрин се обърна и видя едрия, строен мъж, препускащ насреща им, сърцето й направи огромен скок. Позна го веднага и уплашено се запита дали и той ще я познае. Ала когато погледите им се срещнаха, в зелените очи нямаше и следа от прозрение. От вниманието на Джейсън не бе убягнало, че Катрин и Клив стояха много близо един до друг и очевидно се познаваха добре. Веднага предположи, че малката циганка му е любовница — поне засега. Защото само след миг в душата му не остана и капка съмнение, че скоро, много скоро прекрасното диво същество ще стане негово. За своя собствена изненада, той закопня за тази жена, както за никоя досега. Беше твърде красива, за да се хаби за мъж като Клив.

Катрин разбра какво означава този поглед и в продължение на един дълъг миг си пожела да остане насаме с него. Стресна се и побърза да прогони тази неканена мисъл. Как можа да изпита такова силно чувство към мъж, когото изобщо не познава? Не, това е невъзможно!

Беше благодарна на Клив, който я представи като Тамара. Не можеше да каже защо, но не искаше непознатият да разбере, че девойката пред него е лейди Катрин Тримейн. Ала когато Клив представи непознатия като Джейсън Севидж, тя потрепери с цялото си тяло — това беше човекът, чиито стаи трябваше да претърси!

Зелените очи на Джейсън уловиха изплашения й поглед.

— Май наистина трябва да се радвам, че приятелят ми Баримор ме доведе тук толкова рано сутринта — чу го тя да казва. — Иначе нямаше да имам възможност да се запозная с красивата ви приятелка.

Клив усети как го обзема луд гняв, фактът, че този мъж гледаше със спокойно предизвикателство Катрин и се възхищаваше от тялото й, го изпъдни с омраза и ревност. Не му убягна и фактът, че Джейсън упражняваше върху Катрин някаква странна привлекателна сила — това усили още повече гнева му, но той успя да се овладее и попита любезно:

— Какво ви води в циганския лагер?

Джейсън, който не откъсваше от Катрин изпълнен с възхищение поглед, отговори небрежно:

— Искам да видя конете им. Чух, че циганите отглеждали великолепни коне. Харис и Баримор са някъде ей там. — И той посочи към шатрите. — Те също оглеждат красивите… животинки. Баримор беше силно впечатлен от прелестите на една малка черноока вещица.

Беше повече от ясно, че мислите на Джейсън вървяха в същата посока, защото през цялото време очите му не се откъсваха от Катрин. Клив, разкъсван от ревност и омраза, отговори:

— Чакат ме на друго място, но съм сигурен, че Тамара с удоволствие ще ви покаже конете — ако все още се интересувате от тях. — Той хвърли зъл поглед към Катрин и прибави: — Ако не, тя ще се радва да ви услужи с каквото искате.

Катрин беше напълно объркана. Когато осъзна значението на злобната забележка, страните й пламнаха. Нещо в този американец я възхищаваше и същевременно я предупреждаваше да се пази. Прибързаното оттегляне на Клив също не й помогна да се освободи от смущението. Остана сама с Джейсън и макар че преди няколко минути желаеше точно това, сега се почувства несигурна. Прехапа долната си устна, опитвайки се да овладее бурята, бушуваща в сърцето й. Чувстваше се безпомощна, откъсната от всичко, което й беше близко и скъпо. Само продължаваше да се взира като замаяна в лицето на непознатия мъж.

— Доволна ли си? — попита той. — Огледа ме толкова внимателно, че със сигурност ще ме познаеш и след сто години.

— Простете ми, сър — отговори смутено девойката. — Не биваше да ви гледам така, но никога не бях виждала американец.

Джейсън я изгледа остро, но виолетовите очи бяха въплъщение на невинността.

— Е, добре — промърмори той. — Видя ме, а сега ме заведи при конете или при човек, който може да ми каже нещо повече за тях. — После протегна ръка, вдигна меко брадичката й и добави: — По-късно ще се позанимая и с теб, скъпа, но сега е ред на конете. — Той я хвана за раменете, плесна я приятелски по задничето и се провикна: — Марш в лагера!

Катрин беше толкова объркана, че не се възпротиви. Не мина много време обаче и бунтовническият й темперамент се пробуди. В сърцето й се надигна луд гняв. Какъв дързък, надменен тип, каза си ядосано тя. Заслужава да му дам добър урок. Може би Мануел ще успее да му пробута отвратителната кранта, която наскоро бе спечелил на зарове. Конят изглеждаше чудесно, но нямаше никаква издръжливост. Колко глупав щеше да изглежда мистър Севидж, ако успееха да му го продадат!

Катрин го представи на Мануел и прибави на цигански:

— Опитай се да му предложиш новия кон, Мануел. Нали знаеш, онзи прекрасен кестеняв жребец, който не издържа на препускане. И поискай висока цена!

Тя удостои стройния, тъмен мъж до себе си със сладка усмивка и понечи да се отдалечи, когато чу строгия глас на Джейсън:

— Смятам, че е неучтиво да използвате чужд език в присъствието на други хора. Самият аз правя това само когато съм приготвил на събеседника си неприятна изненада.

Коравите зелени очи и непроницаемата усмивка я накараха да замръзне на мястото си. Докато търсеше какво да му отговори, Джейсън продължи:

— Сигурен съм, че ти никога не би направила такова нещо, особено ако някой е в състояние да ти предложи толкова много. — Той посегна към блестящата черна къдрица, която беше паднала на рамото й; косата се уви около ръката му като жива. Усмивката му беше странна, когато обясни: — Аз наистина мога да ти предложа много повече от Клив, повярвай. Готов съм да ти дам всичко, което поискаш. Ти си възхитително същество, малка моя. Стани моя любима и нищо няма да ти липсва. Освен това няма да те деля с други, както очевидно прави Пендълтън. Затова не ми играй разни глупави игрички.

Катрин стоеше като закована на мястото си; след малко от гърлото й се изтръгна дрезгав вик, тя се обърна и се отдалечи с гордо вдигната глава, потискайки с мъка желанието да го цапардоса през подигравателното лице. Изрече всички ругателства, които беше слушала от циганите, макар че вече беше твърде късно. Продължаваше да изброява отвратителните качества на Джейсън, когато влезе в колата си.

8

Външно фургонът на Катрин не се отличаваше от другите, но беше обзаведен с всички удобства. До стената беше поставено красиво легло, покрито с мек дюшек и пухена завивка. Край отсрещната стена имаше дъбов скрин и ниска кръгла печка. Под малкия прозорец беше мястото на масичката и двата стола.

Катрин се хвърли на леглото и се загледа с невиждащ поглед в тъмните греди на тавана. Отдавна не бе преживявала толкова наситено със събития утро. Беше напълно объркана. Не можеше да се пребори с Клив Пендълтън — той я държеше в ръцете си. В случая с американеца обаче имаше възможност да избира. Можеше да се вслуша в здравия човешки разум, да възседне кобилата си и да се върне в Хънтърс Хил, където щеше да бъде на сигурно място. Без да вдига излишен шум, можеше да влезе отново в ролята на лейди Тримейн и Джейсън Севидж щеше напразно да си блъска главата къде се е скрило циганското момиче на Клив Пендълтън. Сигурно нямаше да мине много време и щеше да се утеши с друга. Кой знае защо, тази мисъл я подразни. Струваше й се, че би трябвало от пръв поглед да разпознае момичето от библиотеката?

Стресна я силно чукане. Още преди да успее да отговори, някой блъсна вратата и във фургона надникна Рейна.

— Какво си намислила пак, красавице? — попита тя. Унесеното изражение на Катрин не бе убягнало от бдителните й очи.

Младото момиче се усмихна виновно и помогна на старицата да изкачи последните стъпала.

— Ти ме познаваш по-добре от всеки друг, Рейна. Нищо не мога да скрия от теб.

— Забравяш, че отгледах и теб, и негодния ти брат.

— Стара лицемерка! — засмя се Катрий. — Много добре знам, че „негодният ми брат“ е зеницата на окото ти! Все едно какви ги вършеше Адам, ти никога не му се караше.

Катрин усети, че старата циганка е потисната от нещо, и бързо попита:

— Какво те тревожи, Рейна? Да не е заради Клив?

Старата жена изпухтя отвратено.

— Да не мислиш, че ще седна да си блъскам главата заради глупак като него! — После присви очи и попита: — Какво искаше?

Катрин не можеше да каже истината, защото властната циганка щеше веднага да предприеме нещо срещу Клив. Освен това Рейна мразеше Рейчъл. Никога не бе простила на благородната дама, че й е отнела децата. Фактът, че Рейчъл им е родна майка, не беше от значение за Рейна. Макар че изгаряше от желание да довери страховете си, Катрин трябваше да лъже.

— Искаше да ме види… — започна бавно тя.

— Това и аз го знам! — изфуча Рейна. — Искам да чуя защо.

— Чул, че съм в лагера, и бил любопитен да ме види в циганска носия.

— Ти май ме правиш на глупачка! — ядоса се Рейна.

— Моля те, Рейна, недей така! Честно, дошъл е само от любопитство. Нали го знаеш Клив. Пъха си носа навсякъде.

— Глупости!

— Вярно е! Иска да знае всичко за мен и не за първи път е тук.

Рейна не беше удовлетворена от отговора, но предпочете да премълчи. Много повече я интересуваше мнението на Катрин за грамадния млад чужденец, който разглеждаше конете.

— Какво иска онзи непознат от Мануел? — попита сърдито тя. Очите на Катрин заискриха от гняв.

— Той е едно надменно конте! Твърди, че е дошъл да види конете ни, но съм сигурна, че е довел приятелите си само за да се позабавляват.

— Това ли е всичко? Коне и забавления?

Катрин стана от леглото и отиде до прозореца. Ръцете й подръпваха замислено завесата.

— Не, не е всичко. Иска да му стана любовница! И знаеш ли какво ми каза? Че щял да плати за услугите ми много повече от Клив Пендълтън.

— Какъв мъж! — изграчи замечтано Рейна. — Истински жребец! Пристига в лагера и веднага заявява, че ще се качи отгоре ти. Би трябвало да се радваш, че си му харесала от пръв поглед.

Катрин, която не разбираше вече нищо, попита смутено:

— Наистина ли смяташ, че… трябва да му стана любовница?

— А ти искаш ли? — попита Рейна, без да откъсва очи от нея.

— Разбира се, че не! Искам да му дам урок! Заслужава си го! Въобразява си, че ще скоча в леглото му щом щракне с пръсти!

— Ако беше едно от нашите момичета, с истинска циганска кръв, нямаше да се почувстваш обидена. Щеше да мислиш за златото, което би могла да спечелиш. Само си представи какво би означавало за теб благоволението на един такъв мъж, ако не беше лейди Катрин.

— Обаче аз съм лейди Катрин!

— Така значи. Тогава ми кажи какво търсиш в циганския лагер и защо си се отделила с чужд мъж на полянката като някоя евтина уличница? — Гласът на Рейна звучеше безизразно, лицето й се бе превърнало в студена, сива маска.

Катрин гледаше смаяно. Рейна никога не говореше с този тон. Очите и плувнаха в сълзи. Старицата продължи безмилостно:

— Време е да решиш. Вземи го и стани една от нас — или се махни оттук! Не можеш да бъдеш едновременно дама и циганка. Моето желание е да ни напуснеш.

— Защо? — попита слисано Катрин.

— Да не мислиш, че този млад американец ще е единственият, който ще те поиска? — попита гневно Рейна. — Да не си въобразяваш, че циганите са длъжни да те защитават? Да не мислиш, че Мануел или аз ще бъдем винаги наблизо? Какво щеше да стане, ако младият жребец беше решил да те яхне направо на поляната? Не клати глава! Приятелите му щяха да ни държат в шах с пушките си, докато той се забавлява! Да не мислиш, че такива неща не се случват? — Гласът на Рейна пресекваше от възбуда. Очите й не се откъсваха от шокираното лице на девойката. — Как мислиш, откъде дойде детето на Амбра? Ей сега ще научиш! Един млад господин, същият като твоя красив американец, пристигна един следобед в лагера, придружен от приятелчетата си. Мъжете ги нямаше. Амбра му хареса и я изнасили пред очите на всички. Позволи и на приятелите си да се позабавляват. Ще ти хареса ли, ако постъпят така и с теб, моя горда лейди? — Дишайки тежко, Рейна се отпусна на стола. Лицето й пламтеше от гняв.

Катрин я гледаше потресено.

— Не знаех това — пошепна едва чуто тя.

— Не знаела! — изсъска ядно Рейна. — Откъде би могла да го узнаеш? Ти си изисканата лейди Тримейн, която с удоволствие си играе на циганка. Разбира се, че не знаеш какво означава да си циганка. Вашите млади мъже могат да стрелят по нас, да изнасилят жените ни и да откраднат конете ни — но селският полицай няма да си даде труд дори да дойде в лагера и да провери дали са ни заровили в земята.

С побеляло лице и треперещ глас Катрин проговори:

— Защо си крила това от мен? Защо не си ми казала нищо? Имам право да го зная!

— Имаш само толкова права, колкото ти признавам аз. Разбери, моето желание е да напуснеш лагера.

— Щом смяташ така, трябваше да ми го кажеш — прошепна Катрин и в тихите й слова прозвуча дълбока болка. Изправи се и продължи, борейки се със сълзите си: — Ще оседлая Шеба и ще се махна. И… и… — Тя се обърна. Не искаше старицата да види сълзите й. След малко проговори едва разбираемо: — Трябваше отдавна да ми кажеш, че не съм желана тук. Нямаше да ви се натрапвам. А аз смятах, че ме обичаш… също както и аз теб.

— Не си права детето ми. Не, че не те искаме. Но ти не можеш да живееш и занапред в два различни свята. Онова, което се случи днес, трябва да ти послужи за предупреждение. Следващият може и да не попита искаш ли да му станеш любовница или не. Нима ще продължиш да живееш в постоянна опасност? Идвай при нас, гостувай ни. Но като лейди Тримейн, не като циганско момиче! Доведи и слугите си. Аз те обичам, детето ми, и не искам да ти се случи нищо лошо. Затова ти наговорих тези жестоки думи.

Катрин се обърна и се хвърли в прегръдката на старата жена.

— О, Рейна, а аз помислих, че си престанала да ме обичаш! — изплака тя.

— Не бива да мислиш това, дете — отговори успокоително старицата. — Само трябва да престанеш да си играеш с огъня. Ти си толкова красива, че ме хваща страх. Ами ако попаднеш пред очите на някой зъл и жесток човек?

Катрин трябваше да признае, че Рейна е права.

— Още днес ли трябва да си тръгна? — проплака отчаяно тя.

Рейна вдигна тъжно рамене.

— Знам, че не ти е лесно, и няма да те насилвам. Остани още малко, но следващия път се върни като лейди Тримейн, не като Тамара.

Катрин имаше чувството, че ще умре от отчаяние.

— Защо не мога да избера нито една от двете страни? — прошепна тя.

— Толкова ли е трудно, малката ми? Като лейди Катрин ти можеш да направиш много неща за нас. Ще ни идваш на гости, ще те посрещаме с радост. Много ще ме заболи, ако престанеш да идваш.

— Но… Никога вече няма да бъда истински свободна, Рейна. Отново ще ме притиснат проклетите им правила за благоприличие!

— Чуй ме, дете: никой от нас не е истински свободен. Или ще станеш циганка и ще си носиш кръста, или ще се върнеш на отреденото ти от Бога място и ще се държиш като истинска лейди Тримейн.

Катрин се взря в загриженото лице на старицата, после се обърна и тръгна към вратата.

— Ще пояздя малко — съобщи през рамо тя. — Трябва да размисля. Дай ми малко време, Рейна.

— Каквото и да решиш, не се бави — отговори мрачно старицата. Думите й продължаваха да кънтят в ушите на Катрин, докато тичаше през поляната към мястото, където бяха вързани конете.

9

Когато се отдалечи достатъчно от лагера, Катрин отклони коня от пътеката и препусна в галоп през храсталаците. Шеба отметна глава назад и се понесе в лудо, на пръв поглед безконтролно темпо през полята.

Катрин, прекрасна стройна фигура върху великолепно младо животно, не правеше опити да удържа коня си. Тя се беше сляла с него и се бе отдала изцяло на насладата от лудото препускане. Дългата й черна коса се вееше свободно и се заплиташе в буйната конска грива. Завладяна от топлото, силно движение под нея, тя не обърна внимание на ездача, който бавно я настигаше. Внезапно зад гърба на Шеба изцвили кон. Катрин усети как кракът на другия ездач закачи нейния. Чуждият кон се приближи плътно до Шеба. Корава, мускулеста ръка я сграбчи за кръста и без усилия я вдигна от седлото. После я метна като чувал с брашно напреки на коня. Зави й се свят. Нямаше сили дори да се помръдне, само се опитваше да проумее какво става с нея. Кръвта нахлу в главата й, която се мяташе насам-натам, чуждото седло притискаше болезнено корема й.

Постепенно непознатият ездач забави темпото и насочи коня си към края на гората, където течеше бистър поток. Спряха на малка полянка, мъжът скочи от коня и Катрин отново усети желязната ръка, която доста грубичко я изправи на крака. Замайването премина. Пред нея стоеше мъжът, причинил й толкова неприятности тази сутрин! Кой друг би могъл да бъде, каза си ядно тя. Пак този Джейсън Севидж!

— Всичко наред ли е? — попита тихо американецът.

— Какво означава това? — изсъска тя, съвсем не както подобаваше на една дама.

Загрижеността изчезна от лицето му. Отговорът прозвуча сухо.

— Доколкото разбирам, страхът не е навредил на темперамента ти.

— Какъв страх? — изкрещя сърдито тя.

— Е, може да съм се лъгал. Като те видях, реших, че конят е полудял. Помислих, че ще е най-добре да те смъкна от гърба му.

— Да не сте решили да си поиграете на джентълмен? — изфуча тя. — Очевидно ролята е непривична за вас.

Мъжът се облегна на едно грапаво стъбло и небрежно отбеляза:

— Вече съм сигурен, че ще ми достави голямо удоволствие да те опитомя, малката. Клив Пендълтън е твърде кротък за фурия като теб. Ние двамата сме по-буйни.

Катрин го изгледа със святкащи от гняв очи.

— Глупав, надут пуяк! — отвърна задавено тя. — Наистина ли смятате, че ще ви стана любовница, само защото сте го поискали?

Внезапно Джейсън изостави небрежната си поза и я дръпна в обятията си. Затвори устата й с дълга, дръзка целувка, която разруши без остатък детинските й, романтични представи за любовта между мъжа и жената.

Притисна я до себе си и тя почувства твърдите мускули на краката му. Целувката ставаше все по-страстна, ръцете му се плъзнаха собственически по гърба й и се сключиха около твърдото малко задниче. Когато мъжът притисна още по-силно до себе си непротивящото се тяло, Катрин усети как твърдата му мъжественост се трие в бедрата й. Двамата се отпуснаха на тревата с преплетени едно в друго тела, преизпълнени с чувствено очакване. Джейсън развърза връзките на блузата й и нежното докосване на пръстите му я опари като огън. Нежността на мъжа правеше всяка съпротива невъзможна, а някъде дълбоко в себе си Катрин знаеше, че няма желание да го отблъсне. Искаше това сладко мъчение да продължава още и още. Той правеше всичко, за да отговори на желанията й. Полегна върху нея, притисна бедрата й с крак и впи устни в меката извивка на врата й. Устата му остави пареща следа по меката й кожа. Когато зацелува гърдите й и плъзна ръце надолу по тялото й, Катрин престана да мисли и се надигна срещу него. Той вдигна полата й и започна да милва разголените бедра. Пареща, но сладка болка я накара да се притисне до милващата му ръка, сладостният й стон заглъхна в страстната му целувка.

Някъде много отдалеч, от тъмните ъгли на съзнанието, в главата й проникнаха сигнали за опасност. Макар да беше напълно объркана, Катрин се опита да го отблъсне. Но мъжът само тихо се изсмя и отново посегна под полата й. Ръката му погали дългото бедро и се отправи по-нагоре. Изведнъж я обзе ужасяваща увереност, че това може да завърши само по един начин, и тя отново се опита да се изтръгне от прегръдката му. Отчаянието й даде сили. Когато Джейсън вдигна глава и тя прочете в очите му, че е решен да отиде докрай, бе обзета от дива решителност да не се поддаде на изкушението. Претърколи се настрана, скочи на крака и устреми гневен поглед него. Гърдите й се повдигаха и спускаха неравномерно.

Джейсън се хвърли напред, но Катрин отскочи със задавен писък. Тогава мъжът се изправи с едно-единствено гъвкаво движение. Изгледа я с присвити очи и презрително попита:

— Колко? Искам да чуя какво ще ми струва благоволението ти. Може би искаш да ти купя собствена карета? Да те отведа в Лондон? Или в Париж?

— Па… Париж…? — заекна безпомощно Катрин, не вярвайки на ушите си. Нима наистина беше готов да пропилее куп пари, само за да притежава едно напълно непознато момиче? Джейсън схвана въпроса й като съгласие, посегна отново към нея и прошепна:

— Съгласен съм. Ще те отведа в най-хубавия хотел на Париж.

Катрин отствпи крачка назад. Не биваше да му позволява да я вземе отново в прегръдките си. Ако го направеше, тя нямаше да намери сили да се възпротиви.

Джейсън посегна отново към нея, но този път се натъкна на светкавично извадения й нож. Острието остави дълбока следа на ръката му. Той изруга, отстъпи две крачки назад и изгледа невярващо кръвта, която капеше от порязаното място. Очите му се вледениха. Обърна се към момичето, което конвулсивно стискаше малкия нож, като тигър, готов за скок.

И Катрин разбра, че играта е изгубена. Единственият й шанс беше да избяга. Хукна като подгонена сърна, все по-навътре и по-навътре в гората, молейки се отчаяно натрапникът да не я последва.

Ала Джейсън нямаше намерение да я остави да се отърве толкова леко — все пак проклетата малка вещица го беше ранила! Втурна се като светкавица подире й и само след няколко метра ръцете му я стиснаха като в железни клещи. Вдигна я във въздуха и не я пусна, колкото и да се извиваше и блъскаше Катрин. Завъртя я в кръг, после я сложи на земята и с жестока лекота изви ръката й на гърба. Без да обръща вниманите на писъците й, изтръгна ножа от безжизнените й пръсти и го запрати надалеч.

— Ти си била същински дявол! — изшиптя той. — Можеше да ме убиеш с тази играчка! Каква игра играеш? Знаеш ли, че много ми се иска да ти извия врата?

Целият гняв и страх, насъбрал се в сърцето на Катрин, избухна в един миг. Тя замахна сляпо и му залепи оглушителна плесница със свободната си ръка. Плясъкът стресна и двамата и те застинаха неподвижни.

След малко Джейсън вдигна здравата си ръка и я зашлеви с длан през лицето. Гласът му прозвуча ледено:

— Не го прави още веднъж, скъпа моя! Може би по-късно ще ти позволя да правиш с мен всичко, което ти е приятно, но те предупреждавам, че няма да търпя нахалството ти.

Болката и унижението извикаха сълзи в очите й. Тя обърна глава настрана, защото не искаше омразният мъж да види страданието й. Сложи ръка на устата си, за да спре треперенето й, и сълзите закапаха по нея.

Внезапно гневът на Джейсън отлетя. В сърцето му трепна почти плахо желание да я утеши. Той я притисна нежно до себе си, меката й коса помилва брадичката му и лицето му се озари от странна усмивка. С глас, в който се примесваха ирония и съжаление, Джейсън заговори:

— Тамара, Тамара, какво да правя с теб, малката ми? Усмихваш се подканващо, позволяваш да те целуват, а накрая ме заплашваш с нож! Сега пък отново лежиш мека и покорна в обятията ми…

Катрин скри глава на широките му гърди и притисна нос до бялата риза. След малко вдигна мокрото си от сълзи лице и го изгледа нарезбиращо. Беше сигурна, че мъжът ще се възползва от безпомощността й и ще продължи започнатата игра. Но ръцете, които я бяха обгърнали, вече не я плашеха, нито я насилваха.

Джейсън я пусна, сложи ръка на рамото й и я поведе обратно към полянката, където пасяха конете. Изми раната в студената вода на потока, после намокри ленената си кърпичка и попи следите от сълзи по лицето й. Учудването й беше безгранично, когато накрая завърза блузата й. Колко ли ще трае тази невероятна нежност, помисли си с копнеж Катрин.

Когато заговори, усмивката му беше чаровна.

— Е, скъпа? Ще започнем ли отначало?

Преди Катрин да е успяла да събере мислите си, той направи дълбок поклон.

— Позволете да ви се преставя: Джейсън Севидж от Луизиана, дотолкова развълнуван от прелестта ви, че забравил всяка разумна мисъл.

Като видя плахата усмивка, озарила лицето й, в сърцето му се надигна топлота. Вече му беше по-лесно да продължи речта си:

— Трябва да помоля за извинение, че се проявих като последен грубиян, но ние от Луизиана сме си нетърпеливи по природа, а и красавица като вас е в състояние да накара всеки мъж да забрави добрите си маниери. Един-единствен поглед в милото ви личице и всички ще се съгласят с мен! — След малко прибави с едва забележима ирония: — Освен това ние, американците, сме доста изгладнели…

Сега, когато прекрасните виолетови очи не го гледаха с трудно удържан гняв, Джейсън бе обзет от чувството, че вече е виждал някъде това момиче или че то много му прилича на някого. За съжаление не можа да си припомни, на кого и побърза да забрави странната мисъл.

Катрин вече беше започнала да се чувства сигурна, когато той отново я уплаши. Улови ръката й и меко я привлече към себе си. Усмивката му беше омайваща.

— Мисля, че е време да поговорим и за други неща, нали? — Устните му помилваха челото й. — Кога ще дойдеш при мен, миличка?

— Какво искате да кажете? — заекна тя.

— Искам да кажа, че може би се нуждаеш от известно време, за да обясниш на Клив Пендълтън, че си си намерила нов покровител. Горя оъ нетърпение да задълбочим познанството си.

Джейсън не оцени правилно страха, изписал се в очите й, и продължи тихо:

— Аха… Виждам, че няма да ти е лесно да скъсаш с Клив. Аз ще уредя това вместо теб, не се бой. Остава ти само да събереш багажеца си и да се явиш в странноприемницата „При лисицата“.

— Кога? — попита задавено Катрин. Този въпрос й се стори най-безопасен.

Мъжът се усмихна и зъбите му блеснаха.

— Утре вечер. Дотогава ще съм подготвил всичко за твоето пристигане.

Безкрайно учудена на себе си, Катрин трябваше да признае, че не бърза да избяга от прегръдката му. Искаше да остане още дълго с него, да усеща устните му върху своите, да се забрави в обятията му. Изглежда, Джейсън беше отгатнал какво става в сърцето й, защото в следващия миг я притисна с все сила до себе си, затвори с безмилостна твърдост полуотворените й устни и я зацелува като умиращ от жажда.

Не знаеха колко време е минало, когато Джейсън я пусна.

— Не ме изкушавай, Тамара! — прошепна дрезгаво мъжът. — Не съм свикнал да чакам, когато пожелая някоя жена. Върви си, ако не искаш да те взема още сега!

Тези думи и почти сърдитият израз на лицето му я изтръгнаха от опиянението, което я бе завладяло. Катрин осъзна, че беше много близо до пълното отдаване, и се изтръгна рязко от ръцете му. Затича се към коня си, без да поглежда назад. Каква глупачка беше! Заслужаваше да я вземе насила! Та тя се държа направо предизвикателно!

Беше твърде заета да се самообвинява и не забеляза, че Джейсън върви по петите й. Едва не изпищя, когато ръката му я вдигна без усилия на седлото. Щом я настани удобно, той сложи ръка на бедрото й и властно нареди:

— Вече за нищо не се тревожи, малката ми. Аз ще уредя всичко и скоро двамата ще се наслаждаваме на страстта си. Утре вечер те чакам в странноприемницата. Ще кажа на собственика, че идваш по моя покана. — Зелените му очи обходиха жадно тялото й. — Не е нужно да носиш дрехи — отбеляза небрежно той. — Аз ще ти накупя много красиви неща. — Ухили се и добави: — Макар да се съмнявам, че през първите дни ще са ти нужни много дрехи.

Катрин понечи да отговори, но Джейсън плесна Шеба по задницата и кобилата полетя в галоп.

Катрин измина целия път до лагера в буйно препускане, сякаш искаше да си счупи врата. След няколко минути вече търкаше гърба на запотената Шеба, потънала в мислите си. Погрижи се за коня и тръгна да търси Рейна. Намери я в компанията на приятелката й Илона недалеч от фургона й.

Илона беше една от най-грозните и най-възрастни жени в лагера. И на млади години не беше красавица, а и животът се бе отнесъл неблагосклонно към нея. Преди години беше загубила едното си око в бой с ножове и криеше грозната дупка с мръсна черна превръзка. Нищо обаче не можеше да скрие дълбокия, тъмно оцветен белег, който пресичаше хлътналата й буза и широкото чело чак до корените на косата. Илона се ухили приятелски на Катрин и в устата й зейнаха огромни дупки. Повечето зъби бяха изпочупени или изгнили. Катрин харесваше Илона. Усмихна се и преседна до двете жени.

Скоро Илона стана да си върви. Очевидно беше разбрала, че девойката иска да остане насаме с Рейна. Едва се беше отдалечила, когато Катрин заговори:

— Тази сутрин беше права. Опасно е да обикалям наоколо без слуги. Все едно дали ми харесва или не, време е да престана да си играя на циганка.

Рейна я погледна учудено, но Катрин продължи решително:

— Нанеси се в моя фургон. Подарявам ти го. Щом пренесеш нещата си, вече няма да посмея да променя решението си.

— Ами сватбата? Тамара ли ще ни гостува или лейди Тримейн?

Катрин въздъхна потиснато. Беше забравила, че след два дни ще се състои сватбата на Золтан и Санчия. А толкова се радваше на предстоящото празненство… Погледна дяволито Рейна и направи гримаса.

— Ще дойда на сватбата като Тамара. За последен път — каза твърдо тя и стана, за да избегне възраженията на циганката.

Когато след малко срещна отново Илона, бе осенена от великолепна, направо дяволска мисъл. Спря и заговори със старицата. Очите й святкаха злобно. След като се разбра с Илона, се отдалечи, усмихвайки се по начин, който не предвещаваше нищо добро за Джейсън Севидж.

10

Докато Катрин вземаше съдбоносни решения, Джейсън яздеше към Мелтън Момбри, красиво градче с добре заредени магазини. Той прекара там два часа в търсене на подходящи дрехи за новата си любима. Все пак й беше обещал…

Вечерята, на която беше поканен в Браунли, беше отлична, разговорите остроумни и възбуждащи. Единственото, което го смущаваше, беше странното поведение на Клив Пендълтън. Очевидно беше, че бившият офицер търси да влезе в спор с него, макар Джейсън да не разбираше защо. Не му се вярваше, че причината може да се крие в малкото циганско момиче, защото Пендълтън буквално я беше набутал в ръцете му. Когато още в началото на вечерта го уведоми, че от днес нататък Тамара минава изцяло под негово покровителство, Пендълтън само вдигна равнодушно рамене.

След вечеря дамите се оттеглиха в салона. На господата бяха поднесени портвайн и бренди. Библиотеката се изпълни с кафеникавия дим на пурите. Джейсън тъкмо размишляваше дали да не се оттегли, преди да са се върнали дамите, когато изненадано установи, че всички погледи са устремени в него.

Без да бърза, Клив Пендълтън повтори онова, което беше казал:

— Пфу! Американците! Недодялани диваци, такива са те! Мястото им е на бесилката, ако още преди това не са умрели от френска сипаница.

„Френска сипаница“ беше другото име на сифилиса. Възцари се неловко мълчание. Джейсън се взираше в златистата течност в чашата си, докато тишината започна да става непоносима. Най-после проговори спокойно:

— Зависи изцяло от това дали влизаме в съприкосновение с принципите или с жените ви, приятелю.

Някой изхихика нервно, а Клив отпи голяма глътка от чашата си, преди да отговори:

— Вие сте доста умен за хора от вашия сорт!

— Много любезно от ваша страна да признаето открито това ми качество — отговори ледено Джейсън. — Приемам думите ви като заслужен комплимент.

Преди Клив да успее да отговори, домакинът се надигна и бързо предложи:

— Мисля, че е време да се присъединим към дамите.

Без да изчака съгласието на гостите, той даде знак на портиера. Затворената двукрила врата към синия салон, където бяха насядали дамите, веднага бе отворена.

Том Харис побърза да отмъкне Джейсън в една стая на втория етаж, където последвалият ги Баримор веднага избухна:

— Не мога да повярвам на ушите си, Севидж! Как можа да му позволиш подобна наглост?

Джейсън изгледа отегчено приятеля си.

— Може би предпочиташ да повикам онзи пияница на дуел и да вдигна луд скандал? — попита той.

— Пиян ли? — изрева вбесено Баримор. — Пендълтън може да надпие когото си иска. Знам какво говоря!

Джейсън сви рамене.

— Не смятам, че имам сериозни основания да се дуелирам с него. Човекът има лоши маниери и толкова.

— Това не бяха просто лоши маниери — включи се и Харис.

— Правеше го нарочно. Искаше да го предизвикаш на дуел, сигурен съм в това.

— Разбира се, че беше нарочно! — извика Баримор. — А ти — ти си седеше най-спокойно и го оставяше да си дрънка!

Джейсън се прозина и отговори с мека усмивка:

— Mon ami, трябва ли да убивам всеки човек, който проявява лош вкус?

— Разбери най-сетне, човече! От момента, в който дойде, Клив Пендълтън дебнеше всеки удобен случай да те предизвика. Наговори поне дузина обидни неистини, а ти не му обърна капка внимание. Толкова ли не можеш да проумееш, че той те обижда по начин, недопустим за един джентълмен?

Баримор беше бесен.

Джейсън въздъхна, скръсти ръце зад тила си и се излегна на мекия диван. В гласа му прозвуча искрена досада.

— Все пак аз не се хванах на въдицата му. Не се унизих да отговоря на недодяланите му обиди.

— Това са глупости! — изкрещя Баримор. — Трябваше веднага да му заявиш, че очакваш секундантите му. За Харис и мен ще бъде чест да те представляваме.

Джейсън не отговори. Когато мълчанието стана непоносимо, Баримор попита:

— Нима ти е все едно, че всички присъствали господа ще те смятат за страхливец?

Джейсън го изгледа унищожително и запита спокойно:

— И ти ли мислиш така?

— Разбира се, че не — гласеше възмутеният отговор.

— Не е там работата — обади се плахо Харис. — Ние знаем истината, но другите може и да гювярват в лъжите на онзи негодник.

— Пендълтън не се усъмни нито веднъж в смелостта ми — изсъска презрително Джейсън, — беше така добър да предостави това на приятелите ми.

Баримор изкриви лице.

— Виж какво — започна по-спокойно той, — няма никакъв смисъл да се караме помежду си. Нито Том, нито аз имаме основания да се съмняваме в смелостта ти. Може би нямахме право да се намесваме. Твоя работа си е какви чувства храниш към Пендълтън. Но аз просто не мога да го понасям.

Дълго време Джейсън не каза нищо. После напрегнатата бръчка около устата му изчезна, от гърлото му се изтръгна дрезгав смях.

— Ама че работа! Постарах се да пренебрегна грубите обиди на някакъв непознат, а едва не се изпокарах с приятелите си!

— Наистина ли знаеше, че го прави нарочно? — попита любопитно Баримор.

— Ама разбира се, mon ami! Ако не можех да разпознавам тези неща, надали щях да бъда жив и до днес.

— Тогава защо… Искам да кажа, защо го прие толкова спокойно? — попита замислено Баримор.

Джейсън стана и тръгна към вратата. На прага се обърна и отвърна:

— Защо ли? И на мен много ми се иска да зная защо.

— Какво ти се иска да знаеш?

— Защо Пендълтън е полудял от желание да ме убие.

— Не си прав! Той не иска дуел на живот и смърт. Иска само да се пролее малко кръв — отговори уверено Баримор.

— Не съм много сигурен. Защо тогава не престана да ме предизвиква? Само до преди минути вие твърдяхте в един глас, че ме обиждал нарочно.

— Това още не означава дуел на живот и смърт — заекна Баримор.

— Хайде, нека не говорим повече за това. Да отидем при дамите и да се насладим на остатъка от вечерта.

— Вече нямам настроение за забавления — отбеляза мрачно Харис. — Най-добре да останем тук и да помолим да ни донесат вино.

Джейсън обаче нямаше желание да се крие. Тримата слязоха в салона, където се бяха събрали повечето гости.

Мисис Браунли, облечена в яркочервена коприна, беше пълна дама и се отличаваше със същата любезност като мъжа си. Щом ги видя, тя се запъти веднага към тях. Почука по ръката на Джейсън с ветрилото си и извика:

— Къде бяхте, лошо момче? Май ще се наложи да ви се разсърдя. Елизабет твърди, че сте й обещали да обръщате нотите. Чакаме ви в музикалния салон.

Елизабет вече седеше зад рояла и го посрещна с гневен поглед. Джейсън беше очарован от гнева й. Яростно святкащите очи бяха в прелестен контраст с прекрасната рокля в цвят на слонова кост. Тази жена наистина беше в състояние да покорява мъжките сърца.

Крехките, позлатени столове бяха наредени в полукръг около рояла и след като дамите и господата се настаниха удобно, Джейсън бавно се запъти към Елизабет.

— Къде беше днес следобед? — изсъска ядно тя.

За момент той не разбра въпроса й. Чак след това се сети, че бе обещал да излезе на езда с нея. Сви небрежно рамене и отговори:

— По-късно ще ти обясня всичко, мила моя.

Устните й се извиха в принудена усмивка.

— Не си прави труда — пошепна сърдито тя. — Клив вече ме осведоми, че имаш склонност към онези неизмити деца на природата.

Джейсън забеляза любопитството на гостите и побърза да приключи разговора.

— Значи, няма нищо за обяснение. Предлагам да изоставим тази тема, за да не даваме повод на клюкарите да злословят.

Елизабет прехапа устни. Знаеше, че Джейсън е прав, но й се искаше да изкрещи в лицето му колко го мрази. Не си представяше така следващата им среща. Скри истинските си чувства зад сияеща усмивка, подреди нотите и засвири. Техниката й беше добра, но мислите й се носеха някъде много далеч. Нищо чудно, че слушателите скоро започнаха да стават неспокойни, и Елизабет прояви достатъчно разум да завърши набързо изпълнението си. След обичайните учтиви ръкопляскания възрастните господа се оттеглиха в салона да играят карти. Младите дами и кавалерите им се събраха около рояла, а по-възрастните дами насядаха в другия край на салона и прислужниците им поднесоха освежителни напитки. Джейсън се отдели от групата на младите и се запъти към ъгъла, където бе забелязал приседналата плахо до баба си Аманда.

При звука на гласа му Огъста прекъсна разговора си с майката на Елизабет, Сеси Тримейн, и сърдито попита:

— Къде е негодният ми внук? Защо не дойде да се погрижи за нас?

— Доколкото разбрах, той се присъедини към мъжете за няколко игри на карти, мадам.

— Е, тогава, лека нощ, Том Харис! Тази вечер няма да го видим повече. А много добре знае, че питах за него! Страхливец такъв! Какъв е този свят, в който собственият ти внук се страхува от една възрастна жена!

Джейсън отговори с някаква незадължаваща любезност. Но старата дама не го остави на мира. Ето че започна да го разпитва какви са плановете му за женитба!

— А вие още ли не сте ми намерили подходяща годеница? — попита подигравателно той.

Сеси Тримейн, която следеше внимателно разговора, побърза да се намеси:

— Сигурна съм, че цивилизован джентълмен като вас може да се задоволи само с англичанка от добро семейство.

Огъста, която се ядоса, че я прекъснаха и не пропусна да отбележи, че майката рекламира собствената си дъщеря, не пожела дори да я изслуша.

— О, не — промърмори пренебрежително тя. — Джейсън със сигурност иска нещо повече от добро семейство.

— Да, разбира се — избъбра Сеси. — Сигурно желаете съпруга, която е не само красива, но и добре възпитана. — Сякаш случайно, гордият майчински поглед се устреми към Елизабет. „Там ще намерите всичко, което желаете“, казваше този поглед.

Джейсън, комуто вече не беше до смях, отговори хладно:

— Тъй като дамите знаят по-добре от мен от какво имам нужда, аз предоставям на тях възможността да решат вместо мен. Кой знае, може би ще одобря избора ви. — Той се поклони и излезе от салона.

Огъста остана загледана подире му. После се обърна към Сеси и отбеляза с мрачна подигравка:

— Е, скъпа моя, момъкът отлично разбра за какво става дума! Май скоро няма да го видите да се увърта пак около капризната ви дъщеря.

Джейсън мислеше горе-долу същото, когато влезе в салона за игра на карти, търсейки Баримор и Харис. Елизабет беше чуднесна за леглото, но тежко на глупака, който щеше да я направи своя съпруга!

Не можа да намери приятелите си и се обърна да излезе, когато Пендълтън се изпречи пред лицето му. Само след секунди всичко беше свършило: чашата вино, която Клив му плисна в лицето, силната плесница, с която Джейсън го запрати върху масичката за карти…

В помещението се възцари мъртвешка тишина. Джейсън се обърна и спокойно напусна салона.

11

Когато се прибра в стаята си, Джейсън учудено установи, че минава полунощ. Странноприемницата вече спеше, когато той се изтегна в удобното меко кресло и се загледа в догарящата жарава в камината. До креслото имаше мраморна масичка, върху която беше поставена пълна до половината кристална гарафа с бренди. Джейсън напълни чашата си и я изпи на един дъх. После се надигна и започна да обикаля стаята като затворен в клетка тигър. Внезапно се ухили. Ето го решението на въпроса — трябваше му жена! Съблече се набързо, разрови шкафа с дрехите и намери онова, което беше взел със себе си в Европа въпреки енергичните протести на Пиер: траперско облекло от изстъргана сурова кожа и меки мокасини.

Измъкна се от странноприемницата безшумен като индианец. Само след минута беше навън и трепереше от мразовития въздух. След още една минута се озова в обора. Какъв конекрадец щеше да излезе от него!

След още няколко минути враният му жребец вече галопираше по селския път към имението Браунли. Джейсън спря малко преди да достигне целта си, привърза коня за едно дърво и заобиколи внимателно къщата. Търсеше един определен прозорец. Когато го намери, се улови за дебелите клони на бръшляна, които се бяха вкопчили здраво в мазилката на къщата, и с лекота се покатери по тях. Прозорецът беше полуотворен. Джейсън знаеше, че Елизабет не го очаква, но беше уверен, че младата дама обича чистия въздух. Усмихна се доволно, прехвърли се вътре и се скри зад дебелите завеси, които стигаха до пода.

Елизабет, която се приготвяше да си ляга, носеше прозрачно морскозелено неглиже, което повече разкриваше, отколкото скриваше пищното й тяло. Разпуснатата коса с цвят на узрели орехи беше разпиляна на буйни вълни по белите рамене и камериерката я разресваше. Когато гледката в огледалото започна да й омръзва, младата жена отправи поглед към прозореца на разкошната спалня. Внезапно очите й се разшириха от ужас. Бе открила лицето на Джейсън, който надникна иззад завесата, и едва не се издаде. Като разбра, че го е видяла, той й намигна съзаклятнически. В този момент момичето направ движение назад и завесата веднага се затвори.

— Стига толкова за днес — нареди строго Елизабет. — Престани да ме скубеш и си върви. И не желая никой да смущава съня ми.

Момичето изпусна четката, уплашено от гнева на господарката си. Но Елизабет Маркъм си беше такава — нито една дума на благодарност, нито пени бакшиш. Истерична коза! — каза си сърдито камериерката и побърза да излезе от стаята. Едва успя да затвори вратата, когато ключът се превъртя в ключалката.

Елизабет се обърна бавно и полите на халата разкриха стройните й крака. Ръката й беше още на бравата. Тя се облегна с въздишка на тъмната дървена рамка, която подчертаваше още повече копринения блясък на косата й. Джейсън излезе от прикритието си и закрачи към нея. Чувствените й устни се разтегнаха в доволна усмивка.

Мъжът спря на крачка пред нея и впи възбуден поглед в прекрасното и тяло.

Четвъртитото деколте беше дълбоко и едва скриваше тъмните зърна на гърдите й. Тънката коприна правеше стройната снага още по-прелъстителна. В очите му проблесна жадна искра. Елизабет се засмя доволно и предизвикателно попита:

— Харесва ли ти това, което виждаш?

Вместо отговор, той протегна ръка и привлече към себе си топлото й тяло. Тънката кожа на панталона не можеше да прикрие напиращото му желание. Като погледна в коравото мъжко лице, Елизабет откри, че усмивката му е изчезнала. Изражението в очите му предизвика сладостни тръпки по цялото и тяло. Джейсън се приведе и целуна топлите й, очакващи устни. После, без да пуска устата й, я отнесе на леглото. Положи я внимателно върху меките завивки и започна да я съблича. Първо свали корсажа и замилва пълните гърди. Устните му се плъзнаха към тъмните връхчета, после отново се впиха в устата й и Елизабет сякаш заплува в море от блажено очакване. Нощницата й беше захвърлена небрежно на килима, ръцете му се плъзгаха с нарастваща възбуда по коприненомеката й кожа.

След малко Джейсън се съблече и полегна до нея. Тя се притисна до него, сгуши се в силните му ръце и простена от удоволствие, когато навлезе в нея. Този път тласъците бяха бавни и доведоха насладата почти до непоносимост. Елизабет помисли, че няма да издържи, започна да плаче и да се моли. Тялото й отговаряше на всяко движение и двамата се носеха по буйните вълни на удоволствието.

След това дълго лежаха един до друг, уморени и доволни. Тя милваше с копринената си коса коравото му рамо, докато неговите пръсти се плъзгаха лениво по гърдите й.

— Нахалник! — прошепна дяволито тя. — Идва и се промъква през прозореца! Прекрасно е, че си толкова дързък!

Джейсън я изгледа развеселено. В леглото Елизабет беше несравнима — и почти толкова опитна, колкото самият той. Имаше късмет, че не прилагаше разни кокетни трикове, за да го хване на въдицата си. Той се прозина и сложи ръка върху очите си. Елизабет се облегна на лакът и плъзна пръсти по тялото му. За първи път откри златната гривна на рамото му.

— Какво е това? — смая се тя.

Джейсън хвърли небрежен поглед към старинния накит й отговори:

— Просто украшение, което обичам. Защо?

Елизабет сви рамене.

— Само така — прошепна тя. — Бях любопитна. Необичайно е мъж да носи такова нещо и реших, че има някакво особено значение. Сигурно ти е подарък от някоя жена?

Джейсън я изгледа развеселено и се изсмя.

— Джентълменът не издава своите тайни.

Отговорът не й хареса, затова побърза да смени темата.

— Не мислиш ли, че аз съм по-добра от циганката на Клив Пендълтън? — попита закачливо тя.

— Тъй като не съм спал с циганката на Клив Пендълтън, както я нарече, не мога да ти дам отговор.

Тези думи също не й се понравиха, тя изкриви устни и изхленчи:

— Тогава какво си правил цял следобед в циганския лагер?

Джейсън въздъхна. Защо жените толкова обичаха да клюкарстват? Обърна се по корем и отговори кратко:

— Купувах коне.

— Но това е смешно, скъпи! Да вярвам ли на думите ти?

— Все ми е едно вярваш ли или не. Казах ти истината, а ако тя не ти харесва, не мога да променя нищо.

Елизабет беше достатъчно мъдра да изостави и тази тема и се сгуши в него.

— Какво всъщност ти наговори Пендълтън? — попита любопитно Джейсън.

— Само, че си бил запленен от прелестите на Кат… исках да кажа на Тамара.

— Защо го е разказал точно на теб? — попита замислено Джейсън.

Елизабет избухна в нервен смях.

— Клив Пендълтън е от хората, които изпитват удоволствие да настройват приятелите си едни срещу други. Знаеше, че ще ме ядоса, затова го направи. — Тя го целуна по устата и промърмори: — Аз съм много ревнива.

— Познаваш ли добре Пендълтън? — Небрежно пошепнатият въпрос беше сигнал за тревога. Студеният поглед на зелените очи също не можа да я успокои. Ала само след миг Елизабет изпита неудържимо задоволство — Джейсън я ревнуваше!

— Всеки познава Клив Пендълтън, скъпи. Можеш да го срещнеш у всички по-известни аристократични семейства — отговори меко тя и обви с ръце врата му.

— Бил ли ти е любовник?

— Не ставай смешен! — раздразни се тя. — Беше кръщелник на чичо ми и се познаваме от деца. Нямаш основания да ми задаваш този въпрос — освен ако не ме ревнуваш.

— Не съм ревнив, cherie, просто проявявам любопитство.

— Защо? — попита кратко тя.

— Защото Клив се интересува твърде очебийно от мен и делата ми. Това ме прави любопитен.

— О, нима някойх в състояние да прозре човек като Клив! Трябва ли сега да говорим за него? И без това създава само неприятности.

— Права си, мила — засмя се Джейсън. — Само да знаеш колко си права!

— Какво означава това?

— Тази вечер непрестанно се опитваше да ме постави в затруднено положение. Едва успях да се измъкна.

— Но ти не се опитваше да се измъкнеш. Ти си го предизвикал! — провикна се възбудено Елизабет. В следващия миг й се дощя да си отхапе езика. Ама че я свърши!

— Така значи — промърмори хладно Джейсън. — Аз съм го предизвикал. Откъде знаеш? Пак ли от Пендълтън? Изрично се споразумяхме дамите да не узнаят нищо.

Елизабет прокле ядно Клив и вечните му интриги, но се постара да изобрази на лицето си изкусителна усмивка.

— Джейсън! — оплака се глезено тя. — Нима дойде при мен, за да задаваш глупави въпроси? Ако е така, можеш веднага да си тръгнеш.

— Да ме прогониш само заради любопитството ми? Не ми се вярва — отговори през смях мъжът и целуна полуотворените й устни. Този път не си направи труд да бъде нежен, а я взе внезапно и брутално, сякаш изобщо не се интересуваше от чувствата й. Странно, но насилието сякаш възбуди още повече ненаситната й чувственост.

Все пак Елизабет много искаше да разбере доколко е осведомен Джейсън за връзката й с Клив. Ако все още държеше да го направи свой съпруг, трябваше да прояви максимална предпазливост. Днес обаче се чувстваше по-сигурна от всякога. Той я обича, може ли да бъде другояче! Не преставаше да я преследва, а тази вечер се изложи на сериозна опасност, за да се промъкне в стаята й и да бъде с нея. Кой знае, може би само след минута щеше да я помоли за ръката й. Щом стане неин съпруг, ще му разкаже всичко за коварните интриги на Клив Пендълтън. Елизабет се сгуши в него, сложи глава на голите му гърди и зададе прастария въпрос:

— Джейсън, обичаш ли ме?

От гърлото на мъжа се изтръгна дълбок стон. Mon Dieu, пак ли старата песен? Не беше в настроение да й наговори нищо незначещи лъжи. Скочи от леглото, нахлузи набързо кожения панталон и обу меките мокасини. Елизабет го изгледа стреснато, но след малко скочи, препречи пътя му, обви меките си ръце около врата му и рече с уверена усмивка:

— Ти не отговори на въпроса ми. Обичаш ли ме?

— Не! — отговори грубо той. Ръцете й се отпуснаха безсилно.

— Какво искаш да кажеш?

— Много е просто. Исках те и те взех. Ти беше съгласна, нали? Дадох ти също толкова, колкото и ти на мен. Беше чудесно, но това не означава, че те обичам. Желая те силно, защото си красива, но съм желал по същия начин и дузина други жени.

— Как можеш да ми говориш така, след всичко, което се случи между нас? — попита невярващо тя.

— Физическото желание, мила моя, непрекъснато се бърка с любовта. За щастие аз не вярвам в онова, което ти наричаш любов, и го виждам такова, каквото е в действителност — обикновен, животински глад.

Мечтите на Елизабет се разтрошиха на парченца. В гърдите й се надигна луд гняв. Той не можеше да си позволи това с нея! Ей сега щеше да предизвика скандал! Погледът й се устреми към заключената врата. Трябваше само да я отвори и да изпищи — след минута щяха да дотичат родителите й, гостите, семейство Браунли и слугите! Щяха да го намерят полугол в спалнята й и нямаше да му остане друг избор, освен да я направи своя жена. Какво я беше грижа за скандала и за клюките, щом щеше да стане богатата мисис Севидж от Луизиана!

Тя посегна към тънкия халат и се уви в него. После вдигна кожената му риза и я скри зад гърба си.

— Може би ще минеш и без нея? — пошепна дяволито тя.

Джейсън се опита да я изтръгне от ръцете й, но Елизабет я притисна силно до гърдите си и затанцува с нея из стаята. Мъжът се облегна на високата рамка на леглото и я загледа с присвити в тесни цепки очи. Елизабет сякаш видя пред себе си готов за скок тигър и това я уплаши. Въпреки това продължи да се усмихва предизвикателно и да обикаля около него, без да го изпуска от очи.

— Няма ли да облечеш хубавата си риза? — продължи да го дразни тя. — Навън е толкова студено! — Размаха дрехата пред лицето му, но той дори не направи опит да я достигне.

Неподвижността му би трябвало да я накара да се замисли, но Елизабет не оцени недвусмисленото предупреждение в позата му. Джейсън прокле собствената си глупост. Не си правеше никакви илюзии относно Елизабет Маркъм и знаеше, че трябва да я успокои, за да се отърве от неприятното положение.

Тя танцуваше около него като молец около запалена лампа.

— Джейсън, скъпи, защо не си поиграем? Няма ли да вземеш ризката си? Ела, ела, ела!

Ако не беше толкова сигурна в себе си, жената щеше да забележи лекото пристягане на мускулите му. Вместо това тя прояви лекомислие и заподскача още по-близо до него. След миг едрата мъжка ръка се стрелна към нея като нападаща змия и издърпа ризата от стиснатите й пръсти. Елизабет изгуби равновесие и падна на гърдите му — точно в мига, когато стоманеният юмрук се стовари с такава сила върху брадичката й, че главата й отлетя назад. Ударът едва не й счупи врата. Тя се свлече в безсъзнание на пода, Джейсън коленичи до нея и прегледа врата й за по-сериозни наранявания. Като не намери нищо, той я вдигна на ръце и я отнесе в леглото. Зави я грижливо и й обърна гръб.

Сега вече движенията му бяха бързи и целенасочени. Облече ризата, отиде до вратата и се ослуша. Навсякъде цареше тишина. Превъртя безшумно ключа и излезе в коридора.

Когато след няколко минути луда езда прибра коня си в обора на странноприемницата, там вече го чакаше конярят Жак.

— Такива са младите господа! — изръмжа възрастният мъж. — Нямат ум в главите си! Ами ако бях вдигнал тревога още преди час? Щяхте здравата да си изпатите!

Джейсън се ухили и скочи от запотения жребец.

— Разчитам на теб, Жак. Знам, че не си глупав.

Той побърза да се прибере в стаята си, обзет от странно неспокойство. Претърси всички помещения за евентуални неканени посетители, но не откри нищо. После нахвърля няколко цепеници в догарящия огън и отиде да спи.

12

Следващият ден премина без произшествия и много, много бавно. Скуайър Хемптън, един живеещ в съседство вдовец, бе поканил Джейсън на вечеря. Там беше и бащата на Елизабет. Джейсън не се чувстваше много удобно в кожата си, но ърл Маунт само го попита любезно дали се е настанил добре в странноприемница „При лисицата“. Изглежда, Елизабет не бе посмяла да си отвори устата.

Въпреки това се сбогува много рано и докато вървеше към странноприемницата, мислите му бързаха напред. Сигурно малката, сладка циганка беше вече там; дори само споменът за меките й устни го възбуждаше. Не помнеше да е желал жена толкова силно, колкото това обикновено циганско момиче. А тъй като беше прекарал последната нощ с Елизабет, това необичайно желание не можеше да е последствие от дълго въздържание.

Когато влезе в странноприемницата, той веднага попита хазаина дали момичето е пристигнало. Възрастният мъж го изгледа странно и бавно кимна. Подсвирквайки си, Джейсън хукна нагоре по стълбата, където бе пресрещнат от Пиер.

— Имате ли нужда от услугите ми? — попита дребният мъж.

— Не, не вярвам — засмя се развеселено Джейсън. — Има някои неща, които мъжът предпочита да урежда сам. Любенето е едно от тях.

— Тази сигурно е различна от останалите — отбеляза сухо Пиер.

Джейсън вдигна вежди.

— Да не би Тамара да те е обидила? Понякога не може да обуздае темперамента си.

— Разбира се, че не! — отговори Пиер. — Беше толкова забулена, че изобщо не успях да я видя, но в крайна сметка вкусът ви си е ваша работа.

— Е, добре, щом така смяташ. Би било ужасно да не се съобразя с вкуса на слугата си.

Пиер недоволно му пожела лека нощ и се оттегли. Джейсън блъсна вратата на стаята за гости, намери я празна и прекоси бързо тъмните помещения в посока към собствената си спалня. До леглото беше поставена една-единствена запалена свещ. Приятният дъх на скъп парфюм го удари в носа и той изгледа с доволна усмивка пъстрия вързоп с женски дрехи, който бе оставен на стола до леглото. Рубиненочервените завеси пред леглото бяха дръпнати, но той забеляза лекото им раздвижване, чу скърцането на матрака, когато някой се размърда.

Усмивката му стана още по-широка.

— Тамара, спиш ли? — извика тихо той. Трябваше да се напрегне, за да чуе тихия й отговор.

Отиде до леглото и понечи да дръпне завесите, но жената продължи:

— Моля ви, загасете светлината и елате при мен, сър. Чаках ви цели часове.

Въпреки това Джейсън се опита да разтвори завесите, но тя ги задържа отвътре. Гласът й прозвуча умолително:

— Моля ви, не ме засрамвайте! Никой мъж не ме е виждал гола. Първо угасете свещта, направете ми тази услуга.

Подсмихвайки се, Джейсън се отдалечи от леглото. Фантазията му рисуваше изкусителна картина: прекрасното женско тяло, сгушено йод завивките, великолепната черна коса, разпиляна по възглавниците… Той се разсъблече нетърпеливо и небрежно нахвърля дрехите си по пода. Само след секунда беше угасил свещта и помещението потъна в мрак. Джейсън дръпна завесите, но опипващите му ръце не откриха нищо.

— Тук съм, сър. — Гласът дойде от другия край на леглото. След миг той я притисна в жадните си ръце. Жената го посрещна с разтворени устни, притисна се до него и Джейсън впи устни в нейните. Внезапно тялото му се вкамени. От устата му се изтръгна гневно проклятие и той отблъсна притискащото се до него тяло.

— Коя си ти? — попита заплашително той.

— Тамара, вашата малка циганска любима, която копнее за прегръдката ви — отговори глухо жената и отново протегна ръце към него. Джейсън се изтръгна от прегръдката й, скочи от леглото и с треперещи пръсти запали свещта. Вдигна я високо и застина на мястото си. Очите му не можеха да се откъснат от голата жена. Неверие и гняв се примесваха в сърцето му.

Илона разтегна устни в широка усмивка и в устата й зейнаха черни дупки. Сбръчканите старчески гърди висяха чак до корема, несресаната сива коса стърчеше на всички страни. Тя безсрамно излагаше на показ голотата си. В здравото и око искреше неприкрита подигравка.

Побеснял от гняв, Джейсън изръмжа:

— Какво, по дяволите, търсиш тук? Къде е Тамара? — Още преди да довърши, той вече знаеше отговора. Малкото зверче беше успяло да му скрои страхотен номер!

Илона издекламира словото, на което я беше научила Катрин:

— Тамара не можа да дойде и тъй като знае, че сте самотен, изпрати мен като знак, че високо ви цени.

Джейсън замръзна на мястото си. Обидата не можеше да бъде по-ясно изразена. Малката го мразеше!

— Вън оттук! — заповяда ледено той.

Илона събра набързо нахвърляните си дрехи, без да изпуска от очи разгневения мъж. Тя не беше глупава, усещаше напиращата в гърдите му ярост и се молеше на ум непознатият да се владее поне докато тя успее да избяга. Джейсън изчака мълчаливо, докато жената си отиде. После тръсна свещта на масичката с такава сила, че тя едва не изпадна от свещника, и се упъти с големи крачки към гардеробната. Навлече кожените траперски дрехи и изскочи навън с мрачна решителност.

Нямаше да допусне да го правят на глупак! Тази светлокожа малка мръсница скоро щеше да забележи каква каша е надробила! Още преди да е отминала нощта, щеше да го умолява за милост. С какво удоволствие щеше да стисне в ръцете си стройното й вратле!

Джейсън гонеше безмилостно врания жребец в светлата лунна нощ. Пусна го по-бавно едва когато първият пристъп на гняв отмина. В сърцето му нямаше и капка милост към Тамара. Тя го беше обидила, както никой досега не беше посмявал — беше наранила мъжката му гордост. Този път нямаше да се отърве толкова лесно.

Гъвкав като дива котка, той избиколи без шум циганския лагер. Завърза коня за едно дърво и запълзя напред. Знаеше много добре къде се намира търсеният от него фургон, защото вчера бе проследил стройната фигура по пътя й дотам. Фургонът беше настрана от другите — факт, който предизвика злобна усмивка на устните му.

Джейсън се промъкна предпазливо до фургона и се мушна през незаключената врата. Затвори я безшумно и колебливо се огледа. Лунната светлина падаше през малкия прозорец и хвърляше странен сив отблясък върху оскъдната мебелировка. Различи малка маса и два стола. Когато забеляза леглото и мирно спящата в него фигура, очите му се присвиха доволно. Плъзна се безшумно към безгрижно заспалото момиче. Лицето й беше обърнато към стената, но Джейсън беше сигурен, че и насън продължава да се смее на коварния номер, който му беше погодила. Остана известно време загледан в нея, докато в гърдите му се надигна неудържим гняв.

Скочи върху заспалата жена и светкавично затисна устата й. Тежестта на тялото му не й позволяваше да помръдне. Едната му ръка продължаваше да етиска устата й, докато другата опря ножа в гърлото й. Ала всички картини на отмъщение, които си беше рисувал по пътя дотук, бяха унищожени в зародиш, защото когато лунният лъч огря лицето на жената, се оказа, че това изобщо не е Тамара. Джейсън беше толкова смаян, че неволно разхлаби хватката си. Рейна почти бе успяла да му се изплъзне, но той я задържа в последния момент и отново я стисна в безмилостната си хватка.

Двамата се гледаха мълчаливо в бледата светлина на луната. Като позна коравото лице на американеца, Рейна престана да се съпротивлява. Очите й замислено обхождаха разрешената черна коса, нападала по челото му, гневно святкащите очи и, чувствената уста. Тамара е глупачка, каза си тя. Всяка разумна жена би дала мило и драго да привърже към себе си такъв мъж. Усети натиска на едрото, гъвкаво тяло и си пожела да беше поне четиридесет години по-млада. Тамара беше една глупава девица и нямаше представа какво е добро за нея. Трябваше да благодари на небето, че я е пожелал такъв мъж.

Джейсън се взираше в сбръчканото лице на старицата и бълваше на ум най-ужасни проклятия. Днес решително не му вървеше! За втори път притискаше в обятията си стара жена.

Когато заговори, в гласа му прозвуча недвусмислена заплаха:

— Само ако посмееш да си поемеш шумно дъх, ще ти прережа гърлото. Ясно ли ти е?

Рейна кимна и Джейсън бавно свали ръка от устата й. Старицата продължи да лежи неподвижно.

— Къде е Тамара? — изсъска ядно той.

Рейна кихна и започна да лъже:

— Отиде при Клив Пендълтън. Да не мислите, че той ще я остави тук, като знае, че я преследвате. — Усети каква буря бушуваше в сърцето му и хитро продължи: — Държахте се твърде нахално с Тамара! Тя е доста своенравна и сама решава кого ще обича и кого не.

Джейсън нетърпеливо вдигна рамене.

— Кога ще се върне?

— Защо се интересувате? Нима не получихте добър урок?

— Искам да чуя от собствените й уста, че не ме иска. Защото съм сигурен, че ти ме излъга, старо! Тамара просто се опитва да вдигне цената си. Ако не можеше да ме понася, вчера нямаше да прояви такава благосклонност.

Рейна с мъка скри учудването си. Значи Тамара не й беше разказала всичко! Тя огледа внимателно младия мъж, взе решение и отговори бавно и отмерено:

— Утре вечер в лагера ще има циганска сватба. Тамара ще бъде тук.

Видя как белите му зъби блеснаха в мрака, чу тихия му смях. Желязната хватка се разхлаби.

— Слушай, стара вещице, ще ми позволиш ли да се измъкна оттук, без да събереш целия лагер с крясъците си?

Рейна изхихика и отговори сухо:

— Не сме се карали, нали? Оставете ме да се наспя. — Тя се обърна към стената и добави: — И затворете грижливо вратата, като излезете.

Без да бърза, Джейсън потегли обратно към странноприемницата. От време на време луната изчезваше зад бързо носещите се облаци и тесният път потъваше в мрак. Дърветата от двете страни хвърляха дълги, черни сенки. Тамара го надхитри и нарани мъжката му гордост, но Джейсън не знаеше кое го бе ядосало повече — дали защото не беше дошла или защото беше напъхала в леглото му онази отблъскваща старица. Само като си помислеше за нея, стомахът му се преобръщаше. Тази малка змия, как ли му се надсмива сега!

Внезапно зад гърба му се чу шум. Припомни си, че от изт, вестно време насам чуваше леко пращене, но беше толкова потънал в мислите си, че не му обърна внимание. Очевидно преследвачът му беше започнал да става непредпазлив.

Ръката му се плъзна безшумно към дългия нож на колана. Въздишката му изразяваше облекчение. Ако невидимият преследвач решеше да се приближи, той щеше да го посрещне с изваден нож. През ума му премина мисълта, че старата циганка все пак е събудила мъжете от лагера, но той побърза да я отхвърли: циганите щяха да го преследват с гръм и трясък. Който и да беше нощният му придружител, той явно държеше да остане незабелязан.

Джейсън се престори, че не е забелязал нищо, и продължи пътя си. Вслушваше се напрегнато във всеки шум зад гърба си и накрая стигна до извода, че преследвачът е само един. В настроението, в което се намираше, двубоят идваше тъкмо навреме. Продължи да се преструва на нищо неподозиращ и пусна коня в равномерен тръс. Не искаше да остави впечатление, че се е втурнал да бяга; но и нямаше намерение да предизвиква противника си с излишно бавене. Възможно беше непознатият просто да е проявил любопитство. Но като си спомни думите на вуйчо си, това му се стори направо невероятно.

Джейсън пришпори коня и чу, че другият също препусна по-бързо. Двамата сякаш си играеха. Щом Джейсън забавеше ход, преследвачът правеше същото, щом препуснеше малко по-бързо, човекът зад него бързаше да навакса разстоянието. Само дето преследвачът вече не се стараеше да остане незабелязан.

Джейсън осъзна, че сблъсъкът е въпрос на минути. Пусна коня в лек галоп, трескаво размисляйки дали да избяга. Ала тъй като нямаше представа къде точно се намира, побърза да отхвърли тази мисъл.

Най-после реши да сложи край на тази глупава игра и заби шпори в хълбоците на коня. В този момент непознатият изскочи между дърветата. Джейсън хвърли бърз поглед през рамо, но луната тъкмо се беше скрила зад облак и той можа да различи само нечия масивна фигура, прилепена към гърба на коня.

Преследвачът изскочи от прикритието си, но не се опита да го настигне. Изведнъж Джейсън осъзна, че другият нарочно го бе тласнал в тази посока. Луната изскочи иззад облаците и в същата тази секунда Джейсън забеляза кратко проблясване на метал в ръката на втори ездач, излязъл срещу него.

Ръката му инстинктивмно дръпна юздите и жребецът се изправи на задните си крака. Джейсън все още се бореше с обезумялото животно, когато отекна изстрел. Остра болка прониза рамото му. Макар че първият преследвач се стараеше да избегне опасната близост с копитата на развилнелия се кон, той бе улучен и се строполи на земята. Само след миг вторият нападател също се стовари върху диво биещата се купчина коне и хора.

Разтърсен до дън душа, обзет от сляпа ярост, Джейсън се превърна в тигър, жадуващ плячка. Издърпа жребеца си от бъркотията, обърна го и отново го насочи към двамата нападатели. Разбойниците едва ли имаха време да осъзнаят какво ги чака.

Мъжът, който беше стрелял, дори не забеляза опасността. Единственото, което видя, беше мътният блясък на метал в близост до гърлото си. Оставаше му да живее само частица от секундата и той не успя дори да изкрещи. Свлече се на земята и не мръдна. Другарят му отчаяно се опита да се измъкне от мястото на битката.

Джейсън нямаше намерение да го остави да избяга. Настигна го само след минута и се метна на гърба на чуждия кон. Беглецът усети как желязна ръка обхвана изотзад врата му и стоманеното острие се заби в ребрата му. Хвърли се настрана, обзет от смъртен страх, но нищо не му помогна. Двамата се строполиха на земята и уплашеният кон се втурна да бяга. Джейсън беше опитен боец. Опря колене в раменете на мъжа, за да го задържи неподвижен, и огледа внимателно непознатото лице. После опря ножа в разголеното му гърло.

— Ти си глупак, mon ami — изпъшка той. — Не ми остава нищо друго, освен да те пратя в небитието.

— Недейте така! Не ме убивайте! Искахме само да спечелим малко пари.

— И си помислихте, че съм лесна плячка, нали? Мъжът закима усърдно.

— Точно така! Сам, на този пуст път, кой би помислил, че сте…

— Лъжеш, приятелче. Другарят ти се опита да ме убие. Кой ви плати да ме премахнете?

— Никой, кълна се във всичко свято!

Джейсън прокара острието на ножа по гърлото му и от тънката резка закапа кръв. Лицето на непознатия се сгърчи от ужас, но Джейсън беше неумолим.

— Питам те още веднъж, mon ami. Кой ви плати да ме убиете?

— Никой! Случайно ви нападнахме, повярвайте ми! — изплака мъжът.

Джейсън бавно разпори жакета и ризата, оголи гърдите му и небрежно заговори:

— Предупреждавам те, приятелче, аз не съм англичанин. Чувал ли си, че в Новия свят живеят кръвожадни диваци? Знаеш ли какви неща съм научил от тях? Мога да боравя с ножа като никой друг. Ще ти смъкна косата от главата, сякаш дера зайче, и ще те оставя да се удавиш в собствената си кръв. — Той забеляза паниката, която разкриви лицето на непознатия, и спокойно продължи: — Кажи ми кой те изпрати или ще усетиш ножа ми. — Едновременно с това заби острието в косматите му гърди.

Мъжът изпищя от болка и думите потекоха като поток от устата му:

— Не знам! Беше чужденец, никога преди това не съм го виждал! Не ме убивайте!

— Да не искаш да ти повярвам, че някакъв напълно непознат човек е успял да те склони да ме убиеш? Откъде е можел да знае, че няма да отидеш при жандармите и да го издадеш?

Отговорът прозвуча едва чуто.

— Стопанинът на „Лисицата“ знае, че не съм от приказливите. Той го изпрати при нас. Можете да го питате.

Джейсън изгледа замислено уплашеното лице на разбойника. Може би този път не лъжеше. Гостилничарят със сигурност знаеше кой мъж от околността е готов да свърши някоя мръсна работа за пари. По-късно щеше да поговори и с него, но първо трябваше да свърши с тази твар.

— Как изглеждаше човекът, който ви плати? — изгърмя той.

— Не знам. Не съм говорил с него. — Мъжът посочи с глава към мъртвеца. — Бъкли сключи сделката. Петстотин на ръка, а остатъка след като ви убием.

Джейсън изненадано подсвирна. Очевидно някой беше твърдо решен да го прати на оня свят, щом даваше толкова пари за наемни убийци.

— Приятелят ти знаеше ли защо трябва да ме убиете? — попита любопитно той.

Мъжът поклати глава.

— Каза ми само, че трябва да ви утрепем най-късно до една седмица.

Бесният гняв на Джейсън утихна. Остана само ледено равнодушие. Какво да прави с този нещастник? Още докато размишляваше, мъжът сам реши съдбата си. Внезапно изтръгна едната си ръка, хвърли шепа пясък в лицето на Джейсън и скочи. Ослепял, Джейсън усети кък десницата на непознатия се опитва да му изтръгне ножа. Като не успя, бандитът реши, че ще му е по-лесно да извие ръката на Джейсън и да насочи ножа в собствения му корем. Побеснял, американецът замахна сляпо и улучи разбойника право в сърцето.

Когато прогледна отново, Джейсън стоеше пред втори мъртвец. Несъзнателно изтри кръвта от ножа, мушна го в колана и едва сега усети, че рамото го боли непоносимо. Повика коня си и препусна в посоката, от която беше дошъл. Дано по-скоро намереше пътя!

13

Раната изглеждаше опасна; изстрелът беше минал напреки през рамото и бе издълбал дълбока бразда. Но Джейсън бе успял да се прибере в странноприемницата и сега можеше да се остави в умелите ръце на слугата си. Не за първи път Пиер лекуваше раните на господаря си.

Сигурно беше три часът следобед, когато Джейсън бе грубо събуден от непоносим шум. Върху главата му се изля кана ледена вода. Скочи като ужилен и чу невъзмутимия глас на чичо си:

— Мисля, че е крайно време да се събудиш. Тръгнах от Лондон на разсъмване и намирам, че мързелът ти е отвратителен.

Джейсън разтърси мократа си глава и изгледа обвинително празната кана в ръцете на Роксбъри, който беше застанал плътно до леглото.

— Какво те води насам? — попита най-после той. — Смятах, че е под достойнството ти да пребиваваш и в други градове, освен в Лондон.

— Прав си — отговори флегматично дукът. — Но краткият престой на село обикновено ми се отразява твърде благотворно.

Джейсън го изгледа недоверчиво, уви се с чаршафа и закрачи тежко към мраморната масичка за миене.

— Какви си ги забъркал пак? — попита дукът и посочи прясната превръзка.

— Нищо лошо не съм извършил — отговори остро Джейсън.

Дукът вдигна лорнета си и огледа съненото лице на племенника си.

— Днес май си в лошо настроение, Джейсън. Надявам се, че щом се окъпеш и се облечеш като джентълмен, това ще премине от само себе си. Позволих си да поръчам обяд. Пиер вече приготвя банята. Да се позабавлявам ли известно време с разглеждането на тази превъзходна странноприемница или ще понесеш присъствието ми в стаята?

— Остани където искаш — и без това правиш винаги каквото ти скимне — изръмжа Джейсън. В този миг се появи Пиер, следван от двама прислужници, които внесоха в спалнята огромна месингова вана.

По време на обеда Роксбъри го остави на мира. Едва когато разчистиха масата и слугите напуснаха стаята, той запита направо:

— А сега ще бъдеш ли така добър да ми обясниш откъде се взе тази огнестрелна рана? Не е нужно да се впускаме в дълги спорове дали наистина се касае за рана от пистолет или не. Присъствах, когато Пиер сменяше превръзката, а и смятам, че все още мога да различа следата на изстрела.

Джейсън сви рамене и накратко описакакво се бе случило през последната нощ; премълча само какво е търсил навън сам и толкова късно през нощта.

— Е — отбеляза с усмивка Роксбъри, — все пак съм ти благодарен, че този път не се налага да отстранявам трупове от стаята ти.

— Може ли и аз да те попитам нещо? — подхвана нетърпеливо Джейсън. — Защо си дошъл? Надявам се, няма да започнеш да ме убеждаваш, че те е обзел копнеж да побродиш малко по поляните и хълмовете?

— Не си прав. Как мислиш, не е ли добре да ми покажеш на живо цъфтежа на дърветата? Като седнем в каретата ти, поне няма да се тревожа дали някой не ни подслушва.

Стана така, че въпреки раната си Джейсън се видя принуден да излезе сред природата. С учудване установи, че ръката му здраво стиска юздите. За известно време се възцари мълчание, прекъснато най-сетне от чичо му:

— Може би щеше да бъде по-добре, ако преди време беше проявил малко повече искреност, когато те попитах дали някой има по-особен интерес да претърси лондонското ти жилище. Това щеше да ми спести неприятността да узная от други хора нещо, което бих предпочел да науча пръв.

— И кое е то?

— Че секретното послание до мистър Руфъс Кинг не е единственото ти тайно поръчение в Европа. — Роксбъри помълча изчаквателно, но Джейсън беше съсредоточил цялото си внимание в управлението на конете. — Макар че толкова много държиш да запазиш тайната си и продължаваш да твърдиш, че не знаеш нищо, аз ще ти призная, че бих могъл да ти помогна — продължи дукът с уморена любезност. — Вашият човек Ливингстън е в Париж и преговаря с Наполеон за Ню Орлиънс и Луизиана. Разбира се, в пълна тайна, за да не се намесят ужасните англичани. Ако не постигне желания успех, има указания да се свърже незабавно с теб. Вероятно затова, милото ми момче, защото носиш секретно указание от президента Джеферсън. — Той направи кратка пауза и сухо продължи: — Забелязваш, че не те питам какви послания си донесъл.

— Вероятно познаваш съдържанието им по-добре от мен — изръмжа раздразнено Джейсън.

— Виж какво, момчето ми — отвърна сериозно дукът, — ние, англичаните, и вие, американците, сме от една и съща страна на барикадата, поне в този случай! Мога да те уверя, че ние нямаме никакви претенции към Луизиана. Дори напротив — онзи дребен, но ужасяващо наперен Наполеон толкова ни притеснява, че ще трябва да вложим всичките си сили, за да го пратим там, където му е мястото — на бунището на историята. Никак не ни е грижа за колониите му. Ако Джеферсън е решил да му отнеме Ню Орлиънс и Луизиана, като приложи някои… по-различни методи, ние в Лондон ще бъдем просто възхитени! Да, честно казано, дори се учудваме, че Съединените щати отдавна не са завладели тези земи.

Джейсън беше вторачил поглед в острите уши на конете и не казваше нито дума.

— Разбирам — промърви тъжно Роксбъри. — Ти не ми вярваш.

Ако Джейсън не беше зает да преодолее острия завой, той щеше да открие нещо твърде необичайно в сивите очи на чичо си. Циникът и присмехулникът Роксбъри беше засегнат.

Дълго време двамата пътуваха мълчаливо през събуждащата се гора.

— Ако случайно се срещнеш с Ливингстън, вашия човек в Париж, би ли му предал едно съобщение от английското правителство, което със сигурност ще му бъде от полза, особено ако възникнат трудности?

— Ако ми хрумне да тръгна за Париж, ще те уведомя предварително — отговори затворено Джейсън.

— Имах предвид по-скоро някаква случайност, която да се осъществи още през следващите дни. Смятам, че е нужно още тази вечер да потеглиш за Лондон.

— Не! — гласеше решителният отговор.

Роксбъри направо се стресна.

— Какво означава това?

— Много просто: тази вечер няма да тръгна за Лондон. При никакви обстоятелства.

— Позволяваш ли да попитам защо?

— Между другото и защото трябва да уредя едно дребно несъгласие с Клив Пендълтън.

— Аха. Различие в мненията, значи. Доколкото разбирам, не си бил особено предпазлив. Сега не е време за уреждане на дребни несъгласия.

— Да не искаш да кажеш, че беше по-добре да се скрия под леглото?

— Пита се под чие легло.

— Много си остроумен!

— Говоря сериозно, Джейсън. Не можеш ли да уредиш този проблем по-бързо? И те съветвам да не го убиваш на място! Първо трябва да проследим какви хора откупуват информацията му.

— Ще помоля Пендълтън и Харис да попритиснат секундантите му и да насрочат дуела за утре сутринта. Вдругиден ще бъда в Лондон. Доволен ли си сега?

— Разбира се. Само внимавай с раната. Тя може да създаде някои предимства за Пендълтън.

— Няма да се съглася на дуел с шпаги. Ще се стреляме и раната няма да ми попречи — отговори с усмивка Джейсън, припомнил си, че тази вечер му предстои още едно усилие, при което раната също нямаше да представлява особено препятствие.

14

През целия ден небето беше осеяно с черни дъждовни облаци, затова пък нощта беше студена и ясна. Катрин се измъкна тайно от заспалата къща и огледа с усмивка пустата алея. Знаеше, че е пропуснала истинската сватба, която се извършваше на разсъмване, но нямаше как да се измъкне от дома си, без да привлече вниманието на майка си. Най-после всички се оттеглиха по стаите си и дойде време да отиде в циганския лагер.

Буен огън озаряваше тъмната нощ и хвърляше ярка светлина върху колите и шатрите. Огънят създаваше мирна и все пак възбуждаща атмосфера, горещината на пламъците гонеше студа на ранната пролетна нощ. Сияеха тъмни лица, блестяха бели зъби, десетки черни очи засвяткаха весело срещу Катрин, когато се появи в лагера. Изпълни я топло чувство на принадлежност към тези хора; тя беше една от тях, нищо, че не се бе родила тук. Това беше родното й място.

Откъм огъня долиташе тихият звук на китари и цигулки. Ритъмът на фламенкото бавно завладя цялото й същество. Тя затропа с краче в такт с музиката. В този момент Хуана, едно от младите момичета, скочи в кръга и затанцува в самозабрава. Движенията й се отличаваха с естествена прелест. Над главата си размахваше пъстро дайре.

Възрастните цигани наблюдаваха вихрено танцуващото момиче, бъбреха помежду си и се смееха, докато младите, между тях и Катрин, пляскаха с ръце и тропаха с крака по земята. Възбуждащата музика държеше девойката в сладкия си плен и тя не можеше да откъсне поглед от танцуващите езичета на пламъците, които бяха в странно съзвучие с дивата, страстна мелодия. Несъзнателно младежите бяха образували кръг около танцьорката и когато Хуана се умори, десетки ръце избутаха в средата Катрин.

Виното и музиката бяха загрели кръвта й и когато ритъмът се ускори, тя затанцува като в транс. Черната й коса се развяваше като жива, ръцете й бяха вдигнати високо над главата, краката й тропаха в главозамайващ ритъм. Яркочервената рокля бе обвила като втора кожа гъвкавата й фигура, широките поли се увиваха около стройните крака. Тя се въртеше безспир и леката, шумяща материя рисуваше кръгове във въздуха.

Катрин бе завладяна от магията на нощта и опияняващата музика. Вече не виждаше засмените, пляскащи в такт цигани около себе си, останаха само осветеният от пламъците мрак, сипещите се искри и неведомият копнеж в гръдта й. Очите й бяха полузатворени, замъгленият поглед неволно се устреми към непознатата тъмна фигура, която се беше облегнала на един от старите дъбове в края на поляната.

Лицето на мъжа беше в сянка, но тя веднага позна твърдата брадичка и чувствената уста. Едрата фигура беше загърната в черна наметка, изпод която надничаха белите яка и маншети. Музиката и настроението в лагера изглежда не бяха затрогнали сърцето му. Без да го осъзнава, Кристин започна да танцува за него — само за него.

Стройните й бедра се извиваха прелъстително, ръцете й сякаш посягаха към него, твърдите млади гърди, едва закрити от червената рокля, се полюшваха подканващо, сякаш жадуваха милувката му. Мъжът не устоя и направи крачка напред. Изражението в зелените очи я върна рязко в действителността.

Топлият, жаден поглед я накара да се препъне, но само след миг тя се овладя, обърна се и хукна да бяга. Проби си път между празнично настроените цигани, но никой не й обърна внимание, защото в кръга беше изскочило друго момиче.

Топлотата и възбудата на нощта се изпариха. Катрин имаше чувството, че са я залели с ведро студена вода. Страхът разширяваше очите й и я стискаше за гърлото. Хвърли поглед назад и бе обзета от паника, като не го видя зад себе си. Сигурността, която предлагаше тълпата, отлетя надалеч. Затича се към фургона си, но се вцепени от страх, когато Джейсън внезапно изникна пред нея й я сграбчи в прегръдките си.

Обзета от диво отчаяние, тя се заблъска като уловена в капан сърна. Понечи да изпищи, но мъжът затвори устата й с жадна целувка. Това я смути окончателно, по гърба й пробягаха горещи тръпки. След няколко безкрайни минути Джейсън освободи устата й, изсмя се дрезгаво и я метна на рамото си. Отнесе я при коня си, скочи на седлото и препусна към гората. Музиката продължаваше да гърми в ритъма на фламенкото, засмените цигани се взираха като замаяни в новата танцьорка. Така никой освен старата Рейна не забеляза препускащия в галоп ездач.

Рейна не беше много наясно с чувствата си, но след малко сви рамене. Докато циганите лагеруваха тук, Тамара нямаше да може да се откъсне от тях. Да, Рейна трябваше да й направи още една, последна услуга — да отведе рода си далеч от тези места. Тя се запъти с решителни крачки към Мануел, издърпа го настрана и заговори:

— Време е най-после да обърнем гръб на Англия. Искам да видя отново испанската си родина. Кажи на мъжете, че тръгваме на разсъмване.

— На разсъмване? Към Испания? — Мануел не можеше да по-вярва на ушите си. — Ами Тамара? Кой знае кога ще се върнем…

— Тръгваме на зазоряване! — прекъсна го решително Рейна, обърна му гръб и го остави сам. В продължение на един дълъг миг мислите й се задържаха при Джейсън Севидж. Май само мъж като него беше в състояние да се справи със зверче като Тамара…

Когато оставиха лагера зад гърба си, Джейсън сложи отбраняващата се Катрин напреки на седлото пред себе си и обви кръста й с железна ръка. Тя го блъсна с все сила, но той само се изсмя и я притисна още по-силно до себе си.

Първоначалната дива паника отстъпи място на бесен гняв. Катрин отметна глава назад и проговори с леден глас:

— Какво възнамерявате да правите с мен?

Усмивката му беше нежно иронична, очите обаче останаха студени.

— Мисля, че е време да наваксаме пропуснатата любовна нощ. Заместничката, която ми изпрати, за съжаление беше твърде… зряла за вкуса ми.

Катрин нямаше настроение за шеги, а небрежността му я вбеси окончателно. Без да размисли, тя замахна и го удари с все сила през лицето. Джейсън спря коня, сграбчи я за косите и с такава сила дръпна главата й назад, че тя се олюля. Устата му се впи в нейната с такава бруталност, че устните й започнаха да кървят.

Катрин вдигна ръка, за да издере лицето му, но напразно. Джейсън я отблъсна и изви ръката й на гърба. После сграби роклята й и я раздра до талията. Извън себе си от страх и гняв, Катрин напрегна всичките си сили, за да се освободи. Успя да улови косата му, оскуба го и едновременно с това захапа езика му. Джейсън изрева от болка и я свали от коня. Тя се претърколи презглава и червената й рокля се вдигна над бедрата. В продължение на един дълъг миг тя остана неподвижна, после обаче скочи на крака и се втурна да бяга. Преди да е изчезнала в гората, Джейсън беше скочил от коня и я сграбчи в прегръдката си.

Двамата стояха един срещу друг като две големи, фучащи котки. Въздухът трепереше от напрежение. Джейсън бегло си припомни как само преди ден стояха край поточето и се гледаха по същия начин. Какъв глупак беше, че не я взе още тогава! Този път обаче нямаше да се размекне!

Притисна я брутално до себе си. Катрин веднага започна да се отбранява, малките й юмручета затропаха по гърдите му, но той не се трогна и впи устни в нейните. Ръцете й бяха притиснати между неговото и нейното тяло и той започна да милва разголения й гръб. Ожесточената й съпротива разпалваше още повече желанието му.

Девственото тяло на Катрин се разтърсваше от противоречиви усещания. Тя разбираше, че е в опасност, но беше безсилна да се противи. Внезапно в тялото й се надигна непозната жажда и тя се притисна до него със сила, която го смая. От гърлото на мъжа се изтръгна дрезгав смях. Той хвърли наметката си на земята и отново я прегърна. Междувременно Катрин беше успяла да се окопити и с последни сили го изрита между краката.

Болката беше разкъсваща, но Джейсън не я изпусна нито за миг от ръцете си.

— Малка мръсница! Ей сега ще си платиш за всичко! — изръмжа вбесено той, хвърли я върху наметката и се стовари отгоре й с цялата тежест на тялото си.

Никога не беше виждал лицето й толкова отблизо и зелените му очи пламнаха на лунната светлина. Усети треперенето на стройното моминско тяло и се вгледа с усмивка в упоритите виолетови очи. Ръката му се стрелна надолу и разкъса роклята.

Катрин лежеше като замаяна. Наблюдаваше го и мислите се прескачаха в главата й. Макар да беше любопитна, изпитваше и известен страх от последната крачка. Не знаеше какво става между мъжа и жената и беше напълно неподготвена за удоволствието, което изпита след нежната милувка на устните му върху гърдите й.

Джейсън беше преметнал крак през бедрата й, за да я държи неподвижна, докато ръцете му изследваха тялото й, а устата му покриваше с целувки нежната кожа на врата и гърдите. Господи, колко беше сладка! Катрин направи последен опит да се отбранява, при което той повдигна брадичката й и пошепна:

— Мисля, че е време да престанеш. Достатъчно дълго ме водиш за носа, затова няма да те пусна, преди да съм взел онова, което искам. Уверявам те, че съм поне толкова добър, колкото и Клив Пендълтън. Престани да се преструваш на девица!

Катрин понечи да изкрещи, че наистина е недокосната, но мъжът затвори устните й с пареща целувка. Езикът му проникна дълбоко в устата й, ръката му се плъзна по вдървеното й тяло. Когато пръстите му се заровиха в копринения триъгълник между краката й, Катрин потрепери. Без да го съзнава, тя повдигна бедрата си срещу търсещите пръсти. Джейсън не пропусна да отбележи това чувствено движение и очите му блеснаха тържествуващо. Милувките му станаха още по-настойчиви.

Когато легна върху нея, Катрин направи последен опит да се освободи. Ала ръцете му притиснаха с нежна настойчивост бедрата й и я принудиха да остане неподвижна. Макар че малките й юмруци думкаха по гърба му, Джейсън разтвори краката й без усилия. За момент сякаш увисна във въздуха над нея — но в следващия миг проникна с мощен тласък в утробата й.

Болезненият вик на Катрин заглъхна под търсещите му устни, но Джейсън беше усетил лекото препятствие на девствеността й. Спря да се движи и я погледна смаяно. Поколеба се за миг, но после си заповяда да бъде нежен и продължи да я люби.

— Много съжалявам, cherie — прошепна меко той, преди властният глад на тялото му да го завладее изцяло.

Физическата болка, която Катрин изпита, беше нищо в сравнение с безмерното унижение. Тя лежеше като прекършено цвете под него; дори когато всичко свърши, не направи опит дори да се увие с разкъсаната рокля. Не забеляза, че Джейсън се надигна, приведе в ред дрехите си и се наведе над нея.

Устата му беше изкривена в болезнена гримаса. Измъчван от гняв и разкаяние, той проклинаше слепотата си. Как можа да не забележи, че малката циганка не си играе с него, а защитава честта си! Изпита отвращение от себе си. Коленичи до нея и се опита да завърже около кръста й разкъсаната рокля. Когато я докосна, тя се дръпна назад като подплашено животинче.

Катрин беше напълно безчувствена, но като усети докосването му, тялото й се разтрепери от страх. Какво ли щеше да направи с нея? Този път мъжът беше нежен и внимателен, уви безволното й тяло в наметката си и я вдигна на седлото.

Пътя до странноприемницата изминаха в мълчание. Без да съзнава какво прави, Катрин се облегна на гърдите му и се заслуша в равномерните удари на мъжкото сърце. Джейсън отведе коня в обора, после я отнесе в стаята си, опазвайки я от любопитни погледи. Положи я внимателно на леглото и нареди на Пиер да приготви ваната. Наля чаша бренди и я принуди да отпие голяма глътка от парещата течност. Когато топлината на алкохола проникна във вените й, бойкият й дух отново се събуди и тя трескаво затърси възможност за бягство. В този момент се върна Пиер, следван от двама прислужници, които носеха голямата месингова вана. Огънят в камината вече се разгаряше. Катрин се уви плътно в дебелата наметка, засрамена от любопитните погледи на възрастния мъж.

Когато всичко беше готово, Джейсън заповяда на слугите да излязат и бавно пристъпи към свитото на леглото момиче. Катрин не го изпускаше от очи. Лицето й изразяваше решителност. Внезапно Джейсън избухна в смях. Разкаянието, което го мъчеше досега, беше много неприятно чувство, а съжалението, което момичето бе събудило в душата му, беше досадно и мъчително. Затова пък умееше да се оправя отлично с разгневени жени. Поклони се подигравателно и проговори:

— Банята ви чака, милейди.

— Оставете ме сама! — изфуча младата жена. — Нямам намерение да се излагам на похотливите ви погледи.

Джейсън отново избухна в смях. Когато Катрин се отдръпна в най-далечния ъгъл на леглото, той се хвърли към нея и въпреки съпротивата й я привлече към себе си. Притисна я в меките завивки, огледа усмихнато разгневеното й личице, отмахна немирните къдрици от челото й и я изненада със сериозността на думите си.

— Миличка, наистина съжалявам, че те взех толкова грубо. Ако знаех, щях да потърся по-подходящо за любов място и да положа всички усилия да не ти причиня болка. Трябваше да проявиш малко повече доверие към мен.

— Да се доверя на човек като вас? — процеди през стиснати зъби Катрин.

Мъжът кимна с безсрамна самоувереност, после обаче вдигна вежди и попита с нескрито любопитство:

— Смятах, че Клив Пендълтън отдавна ти е отнел девствеността. — Преди Катрин да е успяла да отговори, той кимна знаещо. — Трябваше веднага да се сетя! Пендълтън предпочита млади мъже, така ли е? Сигурно те е използвал като момче.

Катрин го изгледа неразбиращо, но Джейсън дори не забеляза смущението й. Наметката беше паднала от раменете й и стройното голо тяло неудържимо го привличаше. Катрин страхливо придърпа дебелия плат, но Джейсън бутна ръцете й настрана и нежно помилйа копринената кожа. Катрин не смееше да помръдне, смаяна от желанието, което нахлу в тялото й. Мъжът беше зает със собствените си чувства и отново не забеляза нищо.

— Клив Пендълтън е глупак — промърмори той. — Ти си прекрасна, cherie. Толкова си хубава, че е позорно да те използват по този начин.

Той се приведе над нея и Катрин пое шумно въздух, когато устните му се сключиха около зърното на гърдата й. Тялото й се разтърси от сладостни тръпки, докато устните му оставяха огнени дири по врата, гърдите и лицето й. Ала когато започна да отговаря на нежностите му, силните мъжки ръце я вдигнаха като перце и я понесоха към ваната. Само след секунди младата жена лежеше в топлата, ароматна пяна с небрежно забодени на тила коси. Дори смущаващата му близост не успя да смути наслаждението, което й достави горещата вода.

Джейсън се излегна на леглото, без да откъсва очи от новото си завоевание. Тази жена представляваше странна смесица от опитна изкусителка и все още непробудено младо момиче. Можеше да я държи до себе си месеци наред и пак нямаше да узнае какви мисли бродят зад красивото й челце. Е, във всеки случай нямаше да скучае. Настроенията й се меняха от минута на минута, сладкото, й, крехко тяло обещаваше безкрайни наслади. Измери с очи мекия й профил и отново си каза, че момичето много прилича на някого, когото вече беше виждал или познаваше. Откъде беше запомнил това прекрасно личице?

Докато Джейсън размишляваше, Катрин го наблюдаваше скрито. Без съмнение, той беше внушителен мъж. Бялата копринена риза беше разкопчана до кръста и разкриваше загорели от слънцето мускулести гърди, обсипани с тъмни косъмчета. При тази гледка в тялото й се надигна странна смесица от желание и страх. Как ли щеше да се почувства, ако го помилваше по гърдите? Тя също бе обзета от чувството, че е виждала лицето му още преди вечерта в библиотеката, но при най-добро желание не можеше да си спомни на кого й приличаше.

Изтърка се отгоре до долу, сякаш искаше да премахне следите от милувките му; когато свърши, той се изправи и усмихнато й подаде голяма мека хавлия, предварително затоплена на огъня. Катрин нямаше друг избор, освен да излезе от ваната и да му позволи да я увие. Лицето й пламна от срам.

Джейсън веднага разбра причината за облялата я червенина и я смути още повече, като промърмори до ухото й:

— Ти май забравяш, че вече съм правил с теб и други неща, вместо само да те гледам, котенце.

Без да знае, той беше употребил старото й галено име и Катрин се стресна. Мъжът смръщи чело, забелязал изписания по лицето й ужас. Господи, какво ставаше с това момиче?

— Хайде, не се страхувай от мен — промълви окуражително той. — Най-лошото мина. Аз ще се грижа за теб и ще те науча как да доставяш наслада на мъжа. На истинския мъж, не на перверзен тип като Клив Пендълтън.

За първи път гордостта я напусна.

— Пуснете ме да си вървя! — прошепна умолително тя. — Нали се позабавлявахте с мен. Моля ви, пуснете ме, моля ви! — Очите й се напълниха със сълзи и тя прехапа подутата си долна устна, за да потисне треперенето си.

Джейсън трябваше да пусне в ход целия си чар, за да я успокои.

— Не се вълнувай толкова, малката ми. Няма да ти причиня болка. Преди малко сигурно съм се проявил като недодялан грубиян, но ще видиш, че мога да бъда и много нежен.

Катрин стоеше неподвижна в средата на стаята и стискаше отчаяно голямата кърпа, която скриваше голотата й. Беше му благодарна, когато й подаде черна кадифена рокля, и побърза да се облече. Джейсън придърпа един стол към огъня и в този миг се появи Пиер, понесъл тежка табла с най-разнообразни ястия.

Докато седяха на тази късна вечеря, циганското момиче не престана да учудва Джейсън. Никоя циганка нямаше толкова бяла кожа и такива фини черти на лицето. Без да навлиза по-дълбоко, мъжът стигна до извода, че малката е незаконно дете на някой от местните лордове — обичайно беше благородниците да не се интересуват от такива деца, още по-малко от възпитанието им.

Катрин обаче умееше да си служи с приборите като истинска дама. Начинът й на говорене издаваше добро образование. Тя произнасяше думите ясно и уверено като него — а той беше завършил в Хароу! Кой знае, може би Клив Пендълтън я беше научил на всичко това, за да шпионира за него…

Докато разговаряха за незначителни неща и внимателно се изучаваха с погледи, Катрин го изненада с интелигентността си — и особено с непресторения си интерес към Луизиана.

— Защо се интересуваш толкова от родината ми? — попита с усмивка той.

Без да размисли, младата жена отговори:

— Брат ми живее там. Наследи от баща си имение близо до Начез.

Много й се искаше да си отхапе езика след този непредпазлив отговор, но Джейсън не му отдаде особено значение и шеговито попита:

— Имение ли?

Катрин прекара език по пресъхналите си устни и рязко отвърна:

— Разбира се. Как другояче би могла да се нарече наследената земя?

— Зависи от големината. При нас земята се мери на квадратни мили и обикновено наричаме именията плантации. Брат ти е наследил плантация, така ли?

Очите й се разшириха от почуда и Джейсън смаяно установи, че малката беше искрена, не просто добра артистка.

— Квадратни мили? Искате да кажете много хиляди хектари?

— Mais oui! — засмя се той. — Самият аз все още не знам къде се простира северната граница на имотите ми. Никога не съм стигал дотам. Правил го е само дядо ми, който е изпитвал особено удоволствие да обикаля земите си.

Катрин го гледаше с неприкрито любопитство. Този човек наистина беше благословен от съдбата. Беше красив и представителен, притежаваше чар и толкова голямо богатство, че не беше успял да обходи дори собствените си земи. А колко беше нахален!

Любопитството й бе успяло да отклони за известно време вниманието на Джейсън, но когато зелените очи се впиха в лицето й, а после се плъзнаха по тялото й, подчертано още повече от тежката кадифена рокля, лицето му се озари от жадна усмивка. Нали знаеше колко лесно се сваля роклята — беше я купил именно с това намерение. Споменът за гладката, копринена кожа отново събуди желанието му.

Катрин, която не беше забелязала внезапната смяна на настроението му, се облегна доволно в креслото си. Беше се стоплила, вечерята беше чудесна, а Джейсън се беше погрижил да й налива непрекъснато от горещия пунш с ром, поднесен към яденето. Доспа й се и ужасяващите събития от последните часове се скриха в най-далечното ъгълче на съзнанието й. Виждаше се, че има едно-единствено желание — да си легне. А намерението на Джейсън беше да я пъхне колкото се може по-бързо в леглото.

Тъй като не искаше да я плаши, той я вдигна внимателно на ръце и я положи на леглото. Замаяна от изпития алкохол, Катрин не се възпротиви. Очите й се затваряха. Тя се вгледа в трепкащите пламъци и сънено са запита защо ли леглото й е толкова голямо. Въздъхна и се отпусна на меките възглавници, без да е намерила отговора.

Джейсън се съблече, без да я изпуска от очи. На лицето му играеше доволна усмивка. Тамара щеше да има достатъчно време да се наспи, докато той се срещне с бившия й покровител. Първо обаче трябваше да уталожи сладката, мъчителна болка между краката си!

Катрин усети как леглото се изви под тежестта му, когато той легна до нея, но замаяното й съзнание възприе това проникване в спалнята й като част от транса, който я държеше в плен. Стресна се едва когато Джейсън започна да съблича роклята й.

Той я задържа и усмихнато проговори:

— Не мърдай, котенце. Щом искам нещо, аз си го вземам. Ей сега ще го изпиташ.

Катрин се взря в безпощадните зелени очи и пълната уста и се предаде на съдбата си. Знаеше, че колкото и да се съпротивлява, победителят ще бъде той. Пък и какво значение има това сега, помисли си горчиво тя. Вече нямам какво да губя.

Бавно и нежно ръцете му изследваха всяка частичка от тялото й. Катрин направи опит да потисне вълните на наслада, които се разливаха по вените й, но устата му беше толкова топла и настойчива, ръцете толкова нежни и опитни, че без да съзнава какво прави, тя се надигна срещу него и обви с ръце врата му. Джейсън я притисна силно до себе си, ръцете му се плъзнаха по гърба й, тя усети върху гърдите си гъделичкането на твърдите черни косъмчета. Потърка се в него като коте и Джейсън прошепна дрезгаво:

— Хвани ме там, мила моя. Вземи го в ръка.

Когато нежните пръсти се сключиха около пулсиращия член, от гърлото му се изтръгна задавен стон. Ръцете му се спуснаха с нарастваща възбуда към топлите бедра и тялото на Катрин се разтърси от диво, никога неизпитвано желание. Тя се разтвори като цвете за него и той бавно проникна в утробата й.

Движенията му бяха нежни и внимателни. Катрин последва несъзнателно ритмичните му тласъци и застена от блаженство, когато той покри с целувки очите, бузите и шията й. Телата им се сляха в едно. Възбудата прогони всяка разумна мисъл от съзнанието й, ръцете й замилваха трескаво гърба му, тялото й се разтърси от буйните вълни на насладата, докато някъде дълбоко в утробата й изригна невероятно, непознавано досега усещане, а неговото запулсира в мощните тръпки на освобождаването.

Самозабравата, с която бе отговаряла на милувките му, я вцепени от учудване. Джейсън бе съумял да събуди жената в нея, да я доведе до висините на физическото удоволствие.

Сякаш не беше получил достатъчно, мъжът продължаваше да я милва с ръце и устни. Жадният му поглед не се откъсваше от съвършените извивки на тялото й.

Докато лежеше притихнала в обятията му, Катрин забеляза за първи път златната гривна, обсипана със смарагди, която Джейсън носеше на рамото си. И тя, както повечето събития от тази нощ, й се стори сън. Не намери нищо странно в древното украшение, също както Джейсън не се беше учудил, че я срещна в циганския лагер. В момента й изглеждаше напълно логично, че необикновеният мъж, който я изтръгна от сигурността, в която бе живяла досега, и й отне девствеността, притежава такъв варварски накит. Гривната беше част от него. Освен това устните му продължаваха да покриват с целувки тялото й и тя изобщо не беше в състояние да разсъждава разумно.

Макар и неохотно, Джейсън се отдели от малката циганка и весело проговори:

— Ах, ти, котенце! Вече виждам, че няма да ме бива за нищо, когато си наблизо.

Катрин обаче бе достигнала до точката, когато съзнанието й не можеше вече да преработва случилото се, изпития ром и множеството непознати, вълнуващи чувства. Без да каже дума, тя се сгуши_в него и след минута заспа. Последното, което усети, беше как тялото му се разтърси от трудно удържан смях, но беше толкова изтощена, че нямаше сили дори да се разсърди. По-късно щеше да мисли за това — много по-късно.

15

Джейсън се събуди внезапно. Стаята беше потънала в мрак, но инстинктът му подсказа, че утрото не е далеч. Остана за миг неподвижен, вдъхна дълбоко студения, остър мирис на угасените свещи и разбра какво го е събудило. После откри, че малката циганка вече не лежи до него.

Веднага след това чу лек шум. Някой, който още не беше свикнал с разположението на мебелите в спалнята, се препъна в някакъв предмет.

— Тамара, върни се! — заповяда строго Джейсън, но не получи отговор. Минутите се проточиха като вечност; никой от двамата не помръдваше. Катрин, застанала до прозореца, усети как сърцето й лудо се блъска в гърлото. След малко мълчанието бе рязко прекъснато. Джейсън скочи с проклятие на уста от леглото и запали една свещ. Катрин, която почувства, че шансовете за бягство й се изплъзват, изскочи от спалнята и хукна към външната врата, която водеше към стълбата и към свободата.

За съжаление тя не знаеше нищо за подозренията, който Джейсън хранеше към гостилничаря, а когато си легна, беше твърде сънлива, за да забележи, че вратата е грижливо зарезена и пред нея е поставен тежък стол. Макар че ръцете й трепереха, изблъска стола по-далеч, за да може да открехне вратата и да провре стройното си тяло през процепа.

Преди да избяга, Катрин хвърли бързо поглед през рамо. Страхът я правеше несръчна и когато най-сетне успя да превърти ключа, Джейсън вече беше изскочил от спалнята и тичаше към нея. Беше напълно гол. В бързането Катрин измъкна ключа от ключалката и го изпусна на пода. Като видя, че плячката няма да му избяга, мъжът спря и изгледа развеселено странното й облекло, без да се тревожи ни най-малко от собствената си голота. Младата жена носеше чифт жълти копринени панталони с неколкократно навити крачоли, върху тях бяла ленена риза, прекалено широка за стройната й фигурка, и кафяв сатенен жакет, който висеше до коленете й. Боса, с разрошени гъсти къдрици, тя приличаше на същество от приказките, съвсем не на мястото си в реалния свят.

Джейсън вдигна ключа от пода, оттегли се в спалнята и закрепи свещта в една ниша, без да обръща повече внимание на Катрин. Хвърли няколко цепеници в догарящия огън, разположи се удобно в едно кресло и лениво вдигна глава към младата жена, която беше влязла след него в спалнята.

Тя полагаше огромни усилия да не забелязва голотата му, но великолепното мъжко тяло просто й се набиваше в очите.

— Къде беше тръгнала? — изкрещя внезапно Джейсън й Катрин се сгърчи като от удар. Все пак тя успя да се овладее, сложи ръце на хълбоците си и застана пред него.

— Вие… Нямате право да ми задавате въпроси! Отивам си и толкова! Не можете да ме държите като пленница тук и ако веднага не отворите вратата, ще започна да пищя, докато не събера цялата къща!

В продължение на един дълъг миг двамата се гледаха сърдито в очите, после Джейсън сви рамене и се изправи. Всяко от движенията му изразяваше спокойна самоувереност. Той блъсна стола, отключи вратата, отстъпи крачка назад и с подигравателен жест я покани да си върви.

Неочакваната му отстъпчивост я направи подозрителна, но след като му хвърли недоверчив поглед, Катрин все пак се запъти към вратата. Едва успя да му обърне гръб, когато той се хвърли към нея с гъвкавостта на пантера, затисна с една ръка устата й, за да заглуши ужасения писък, а другата уви около кръста й. Притисна я до себе си и я отнесе обратно в спалнята, макар че Катрин се съпротивляваше отчаяно. Тя го риташе с крака, ноктите й драскаха ръцете му, докато той я хвърли по лице на леглото.

Катрин понечи да изпищи, но Джейсън притисна лицето й в меките възглавници. Издърпа копринения шнур, с който през деня връзваха завесите, улови диво биещите се ръце и ги завърза на гърба й. Катрин напразно се опитваше да се освободи. Джейсън я притисна така силно с коляното си, че не можеше да си поеме дъх.

— Ще те задържа, докато аз искам — изръмжа дълбокият мъжки глас. — Когато престанеш да ме ядосваш, ще имам грижата да те уведомя. А дотогава ще стоиш, където аз съм решил.

След като върза ръцете й, Джейсън я обърна по гръб и побърза да затисне с ръка устата й, за да не изпищи. Стисна я между краката си, издърпа калъфката на възглавницата и я натъпка в устата й. Сините очи на Катрин святкаха от гняв. Джейсън измъкна дългия нож, който беше започнал да носи със себе си след първата среща с убийците, и младата жена се уплаши за живота си. С отмерени движения на ръцете той разряза дрехите й, докато остана съвсем гола. Само очите издаваха бушуващия в сърцето му гняв. После отряза остатъка от шнура, уви го около краката й и я завърза за края на леглото.

Приседна до нея и доволно огледа резултата от изкуството си.

— Може би не трябваше да ти връзвам краката, cherie — ухили се той. — Е, все пак така е по-добре, защото ако се захвана сега с теб, ще закъснея за дуела с Клив Пендълтън.

Последните му думи накараха Катрин да се разтрепери от глава до пети, но Джейсън не забеляза нищо. Той се прозина и започна да се облича. След малко откъм стълбата се чуха гласове и мъжът побърза да я завие до брадичката. Сега в леглото се виждаха само разбъркана черна коса и святкащи сини очи. Без да я удостои дори с поглед, той побърза да излезе от спалнята.

Катрин го чу да отваря външната врата и да говори с някого. После до ушите й достигна тракане на съдове. Сигурно беше влязъл Пиер със закуската. За съжаление той не беше сам. Прозвуча непознат мъжки глас:

— Казвам ти, Джес, по-рано беше просто невъзможно! Защо тези проклети дуели се насрочват все на зазоряване?

— Крайно време е някой да промени модата и да започнем да се бием малко преди следобедния чай!

Джейсън избухна в смях.

— Следващия път ще настоя за по-късен час, приятелю. Закусихте ли?

— Аз не искам нищо — отговори задавено Харис. — Ще ям после.

— Аз ще хапна малко от тази превъзходна шунка! Не се тревожи за Том, Джес. Той не понася дуелите — обясни примирително Баримор.

Катрин, която чуваше всяка дума от оживения мъжки разговор, трепереше от нервно напрежение. Господи, ами ако Том я видеше в това положение! Май трябваше да бъде благодарна на Джейсън, че не я принуди да закуси с него. Това беше единственото добро нещо в неуспелия опит за бягство. Иначе непременно щеше да я представи на приятелите си като най-новото си завоевание. Развижи се под завивката и простена от болка, защото шнурът се вряза болезнено в китките й. Парцалът в устата й пречеше да диша. Кога ли щеше да я освободи? Колко време траеше един дуел? Обхвана я отчаяние. Сигурно трябваше да лежи часове наред, докато Джейсън се върнеше — ако не дадеше указания на слугата си да я освободи преди завръщането му. Макар че мисълта да застане гола и безпомощна пред непознатия мъж също не беше кой знае колко привлекателна.

Тя забеляза, че съседната стая беше утихнала, и заключи, че тримата мъже са тръгнали. За първи път се запита каква Ли е причината за дуела. Не беше в характера на Клив да се излага на ненужна опасност.

Влизането на Пиер сложи край на размишленията й. Тя проследи движенията му и забеляза, че слугата нееднократно хвърля бърз, любопитен поглед към леглото. Все пак той не я заговори, а се зае с недоволно мърморене да събира разпилените из стаята дрехи. Очевидно беше, че го мъчат много въпроси, но също така очевидно беше, че Джейсън му е дал строги указания да мълчи.

Катрин го наблюдаваше как грижливо подрежда дрехите на Джейсън и личните му вещи в голям, тапициран с кожа сандък и внезапно осъзна какво означаваше това.

Джейсън възнамеряваше да замине! Странно защо, първата й реакция беше любопитство. Запита се накъде ли ще потегли похитителят й и едва след известно време й дойде на ум, че той би могъл да я вземе със себе си.

Следващите действия на Пиер не предвещаваха нищо добро. С безизразно лице слугата започна да събира роклите, купени от Джейсън за нея. Нареди ги внимателно в сандъка, после отиде в съседната стая и когато се върна, ръцете му бяха пълни с още женски дрехи, измежду които подбра тоалет за пътуване: рокля от блестящ розов муселин, подходящи по цвят полуботушки и тъмносиньо вълнено палто с кожена яка. Остатъкът отиде в сандъка.

Катрин наблюдаваше шетнята на възрастния мъж с нарастваща неловкост. Внезапно й се стори странно, че ерген като Джейсън Севидж притежава толкова много женски дрехи. Сигурно възнаграждаваше с тях услугите на многобройните си любовници! Ако някой й бе казал, че Джейсън е купил всичко това само за нея, тя нямаше да му повярва.

И последната й надежда се стопи, когато Пиер затвори капака на сандъка и грижливо го заключи. Слугата измъкна от шкафа втори сандък, подреден още вчера, и след миг стаята се огласи от възмутения му вик. Най-после бе открил бъркотията, предизвикана от Катрин по време на нощното претърсване за картата. Когато я изгледа недоверчиво, младата жена виновно сведе очи.

Вече се зазоряваше. Сивата мъгла, забулила малката полянка, избрана за място на дуела, й придаваше тайнствен и ужасяващ вид.

Джейсън замислено наблюдаваше противника си, който тъкмо слизаше от каретата. С нарастващо учудване той установи, че секундантите на Пендълтън, Филип дьо Курсе и Алтъни Нюхоп, са пристигнали с отделен файтон. Огледа внимателно каретата на Пендълтън и с внезапно събудило се недоверие отбеляза колко много багаж е натоварил противникът му. Очевидно той се подготвяше за бързо бягство.

Баримор беше стигнал до същия извод, защото изсъска в ухото на приятеля си:

— Това не ми харесва! Каретата на Пендълтън е натоварена за дълъг път. Сигурно има основания да бърза. Внимавай, Джес! Радвам се, че настоях да присъства лекар.

Шестимата мъже се поздравиха с тържествено кимане на глава. Последва изборът на пистолетите. Секундантите вече се бяха споразумели за разстояние двадесет стъпки, така че не им оставаше нищо друго, освен в мълчание да свалят палтата на дуелиращите се. Двамата носеха тъмно облекло, за да затруднят прицелването.

Харис беше избран да преброи стъпките и той го направи с видима нервност. Баримор стоеше неподвижен с мрачно наблюдаваше как разстоянието между Джейсън и Пендълтън все повече се увеличава. Харис отброяваше последните крачки, когато от гърлото на Баримор внезапно се изтръгна задавено възклицание. Предупреден от шума, вдигнат от приятеля му, Джейсън инстинктивно се хвърли на земята и се претърколи по гръб. В хладния утринен въздух отекна изстрел. Куршумът изсвири на сантиметри от главата на Джейсън. Той се извърна леко настрана и невярващо се вгледа в димящото дуло на противниковия пистолет. Баримор прецени неправилно неподвижността му и побеснял от гняв, изрева на Пендълтън:

— Мръсна свиня! Защо стреляхте по-рано? Това беше убийство! Да знаете, че няма да се измъкнете оттук жив!

Още докато Баримор се готвеше да се нахвърли върху Пендълтън, Джейсън натисна спусъка. Трясъкът от закъснелия изстрел стресна присъстващите. Джейсън се надигна на лакът и доволно установи, че противникът му се олюля и се свлече на земята. С мрачна усмивка той се изправи и проговори учтиво, без да го е грижа за смаяните лица на секундантите:

— Ако обичаш, подай ми палтото, Баримор. Днес е много студено, а и тревата беше мокра.

Баримор изпита такова облекчение, че едва не се спъна в собствените си крака, като се затича към него.

— Това… Това беше страхотно! Ти си истински майстор, приятелю! — заекна той. — Ама че свиня е този Пендълтън! Как си позволи да стреля по-рано? Помислих те за мъртъв. Слава Богу, че Пендълтън е жалък стрелец.

— Не е така, приятелю. Просто театралното ти вдишване ме предупреди и имах достатъчно време да се хвърля под линията на изстрела.

— Театрално, а? Аз ти спасявам живота, а ти ми се подиграваш!

Джейсън го удари приятелски по рамото и го повлече към мястото, където лежеше Пендълтън. Лекарят беше коленичил до него и се опитваше да спре кръвта, която струеше от дупката в рамото.

Когато Джейсън и приятелите му наближиха, Нюхоуп смутено заговори:

— Трябва да ви помоля за прошка. Нямам думи да изразя колко съжалявам за случилото се.

— Прошка ли? — изрева Баримор. — Не се извинявайте заради този тип! Ако се узнае какво е станало тук, хората ще почнат да насъскват кучетата си подире му.

Джейсън си припомни думите на чичо си и се намеси примирително:

— По-добре е да забравим какво преживяхме тази сутрин. Нека приемем, че Пендълтън получи заслуженото наказание.

Харис се обърна невярващо към приятеля си:

— Наистина ли няма да предприемеш нищо? — попита той, докато Баримор само клатеше изумено глава.

— Mon ami — засмя се Джейсън, — нали все пак му изпратих куршум в рамото! Какво друго да направя? Нека някой друг се погрижи за поредния скандал.

Първият знак за завръщането на Джейсън беше развеселеният глас, с който се обърна към приятелите си:

— Стига толкова! Няма да променя мнението си. Впрочем, нямах и представа, че сте толкова кръвожадни.

Без всяка разумна причина, Катрин се зарадва, че той е останал жив и дори не е ранен. Скоро обаче си припомни, че след малко щеше да се изправи пред очите й, и страхът отново я завладя. Сърцето й спря да бие, когато Джейсън се появи на вратата, следван по петите от Пиер.

Очевидно слугата не беше губил време и веднага бе уведомил господаря си за преровения сандък, както и за подозренията си кой е отговорен за претърсването. Катрин затаи дъх, когато Джейеън прекоси стаята с големи крачки, застана пред отворения пътнически сандък, огледа бъркотията и строго заповяда на Пиер да приведе всичко в пълен ред. Той дори не се обърна към Катрин, но тя отгатна какво ставаше в главата му само по краткия поглед, който й хвърли на излизане.

Не можа да чуе какво каза на приятелите си, но скоро след това долови затварянето на тежката външна врата. Очевидно Баримор и Харис си бяха отишли.

За нейна изненада, Джейсън не се обърна веднага към нея, щом се върна в спалнята, а остана загледан в Пиер, който трескаво подреждаше сандъка. Едва когато слугата отнесе приготвения багаж в антрето и грижливо затвори след себе си вратата, той се запъти към леглото и със студено, решително лице отметна завивката. Катрин се принуди да го погледне в очите и вложи в погледа си цялото предизвикателство, на което беше способна. Джейсън изобщо не обърна внимание на упоритостта й, а посегна към ножа, преряза въжетата, с които беше овързана, и гневно проговори:

— Сега ще извадя парцала от устата ти и искам да получа точни и ясни отговори на въпросите си, разбрахме ли се?

Катрин кимна и внимателно се надигна. Джейсън измъкна топката плат от устата й и в продължение на един дълъг миг тя усети безкрайно облекчение. Гласът му побърза да я върне в суровата действителност:

— Предупреждавам те: да не си посмяла да изпищиш! Това ще бъде последният писък в живота ти! Е, какво търсеше в сандъка ми?

— Пари — отговори веднага тя и сърдито вирна брадичка. Отговорът го смая, сякаш никога не беше обмислял подобна възможност, после устните му презрително се свиха.

— Пари ли, мила моя? — попита с измамна мекота той. — На друг ги разправяй тия. — Железните му пръсти се сключиха около врата й и той поклати заплашително глава. — Не си търсила пари. Златният ми часовник и цяла купчинка монети бяха оставени на шкафчето, но ти не си ги докоснала. Или…

— Гласът му преливаше от подигравка. — Или ще твърдиш, че не си ги видяла?

— Нищо няма да кажа! — изсъска извън себе си Катрин. — Откъде-накъде си позволявате да ме разпитвате? Вие ме отвлякохте, изнасилихте и ме държите като пленница. Какво още можете да ми причините? — Избухването й се отрази добре. — Хайде, започвайте! Набийте ме, какво чакате! Ръцете ми са вързани, нищо не ви пречи!

Джейсън я наблюдаваше внимателно. Реакцията му беше повече от изненадваща.

— Сключваме примирие, малка вещице — проговори през смях той. — Намирам, че си твърде красива за подутини и сини петна. Но те уверявам, че все пак ще разбера какво си търсила.

Той увеличи още повече смущението й, като посегна да освободи ръцете й. Неразбираща, изпълнена с недоверие, Катрин вдигна очи към него, докато разтриваше отеклите си китки. Джейсън дръпна от стола розовата рокля, оставена от Пиер, и я подхвърли към нея.

— Ще продължим по-късно интересния си разговор. Време е да се облечеш, защото ни предстои дълго пътуване.

Откъм вратата се чу дискретно покашляне и двамата се обърнаха. Влезлият беше Том Харис. Лицето му пламтеше от смущение.

— Аз… Извинявай, Севидж. Не знаех, че при теб има… дама — заекна той.

Джейсън изглежда не се разтревожи особено, че го бяха заварили с гола жена, и невъзмутимо попита:

— Какво има, Том? Да не си забравил нещо?

Катрин притисна роклята до гърдите си и погледна с ужас брата на Аманда. Божичко, дано не ме познае, помоли се безмълвно тя.

За съжаление Том Харис помнеше отлично Катрин. Познаваше я, защото на няколко пъти се бе смилил над сестричката си и бе посетил семинара за млади дами на мисис Сидънс, в който двете момичета учеха и страдаха заедно. Все пак той не пожела да повярва на очите си и не се осмели да погледне втори път към чернокосата красавица в леглото на Джейсън.

Приятелят му веднага усети, че нещо не е наред, и подозрително отмести очи от единия към другия.

— Да не би да се познавате? — попита след малко той.

— Не! — отговориха в един глас мъжът и жената — но това не допринесе за отстраняване на подозренията му.

— Никога не съм виждал това момиче — продължи трескаво Харис. — Ще поговорим по-късно, Джес — смутолеви той и изскочи от спалнята.

— Какво означава всичко това, по дяволите? — попита ядно Джейсън, но влезлият в този миг Пиер спаси Катрин от необходимостта да отговори.

— Всичко е готово, мосю — оповести слугата. — Имате ли някакво друго желание?

Джейсън обходи стаята с поглед и отговори:

— Мисля, че всичко е наред, Пиер. Тръгвай. Ще се видим в Лондон.

16

Когато най-после пристигнаха в ергенската квартира на Джейсън на улица „Сейнт Джеймс“, Катрин беше премаляла от умора. Вече дори не правеше опит да проумее случващото се. През изминалите двадесет и четири часа бяха станали толкова ужасни неща! Джейсън й донесе нещо за ядене, после отново я съблече гола, излезе и заключи след себе си вратата.

Младата жена се надигна и с угаснали очи огледа тясната таванска стая. Стените бяха голи, в един ъгъл бяха струпани няколко бали слама, покрити с груби одеяла. Раздрънкан скрин, върху който бяха оставени кана и леген за вода, съставляваше цялата мебелировка. Объркана и уплашена, Катрин оглеждаше мрачното помещение, осветено само от сребърен лунен лъч, който се бе промъкнал през мръсните прозорци. След известно време студът я накара да се свие върху сламеника и да се загърне с одеялата. Остана дълго така, загледана с празни очи в мрака.

Шок, разкаяние, невяра и страх я бяха приковали с железни вериги към студената стена. Главата й безсилно се отпусна върху гърдите. Защо й трябваше да търси онази проклета карта? Ето че попадна в капан.

Изумлението, което прочете в очите на Том Харис, я накара да осъзнае цялата безнадеждност на положението си. Можеше само да се надява, че той ще мълчи.

От гърлото й се изтръгна задавено хълцане и тя скри лице в ръцете си.

— О, Рейна, Рейна! — изплака тя. — Защо не те послушах? Защо трябваше да си играя с огъня?

Тя не знаеше колко време е плакала, но когато сълзите й най-после пресъхнаха, бе обзета от нова надежда. Може би имаше някакъв изход — трябваше само да го потърси. А щом го намереше, Джейсън Севидж щеше да съжалява горчиво за наглостта си! Тя щеше да го унижи и да го унищожи, дори ако трябваше да пожертва живота си за осъществяването на тази единствена цел. Крехката надежда я успокои и тя потъна в дълбок сън без сънища.

Събуди се късно следобед. Почувства се учудващо добре, защото не бе забравила плановете за отмъщение. Първата стъпка към осъществяването им беше бягството. Уви се с едно от одеялата, напръска лицето си с вода и се постара да приведе в ред косите си. После огледа внимателно таванската стаичка, надявайки се, че през нощта е пропуснала някой предмет, който можеше да и бъде от помощ.

Единствените възможности за бягство бяха вратата и малкият прозорец високо над главата й. Вратата беше от масивен дъб и здраво зарезена отвън. В пристъп на бесен гняв Катрин я изрита с все сила, но единственият резултат беше, че се сдоби със синина на крака. После свали каната и легена от скрина, придърпа го към прозореца и се покатери върху него.

Беше толкова вдълбочена в усилията си да отвори прозореца, че внезапното отваряне на вратата я стресна до смърт и тя за малко не се строполи на пода. Джейсън влезе, понесъл голяма сребърна табла с храна. Той затвори вратата с добре прицелен ритник, остави таблата на сламеника и ухилено я огледа. След малко попита подигравателно:

— Да не те е уплашила някоя мишка? Или очакваш наводнение?

Без да го удостои дори с поглед, Катрин скочи от скрина и приседна на сламеника, непреодолимо привлечена от апетитните ястия върху таблата. Трябваше да положи огромни усилия, за да не се нахвърли като диваче върху храната. Принуди се да дъвче бавно и се наслади на всяка хапка, сякаш й беше последната. Скръстил ръце пред гърдите си, Джейсън се бе облегнал на стената и я наблюдаваше.

Катрин преглътна последния залък и хладно попита:

— Колко време възнамерявате да ме държите затворена?

— Докато овладееш добрите маниери, скъпа моя! — отговори мъжът и комично извъртя очи.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Не се ли смущавате поне малко от факта, че се отвращавам от вас? Че ни най-малко не ми харесва да бъда ваша любовница?

— Разбира се, че не! — изсмя се той. — Не проумяваш ли, че това те прави още по-интересна? Ти не си като останалите от рода си.

Като забеляза смаяното й лице, Джейсън благоволи да обясни:

— Първо положи големи усилия да вдигнеш цената си, после изпрати в леглото ми онази дърта вещица. През цялото време се държеше като любовница на Клив Пендълтън, а се оказа девствена! Прерови вещите ми и се опита да ме излъжеш, че си търсила пари, а не докосна златото, което беше оставено на масичката. Веднага бих се почувствал привлечен от подобна противоречивост, дори и да не те намирах извънредно изкушаваща.

Катрин отмести очи, защото не издържаше да гледа в присмехулното му лице. Боеше се, че ще загуби самообладание, и втренчи поглед в нервно потръпващите си ръце. След известно време попита предпазливо:

— Ако ви кажа какво съм търсила, ще ме пуснете ли да си отида?

Джейсън понечи да излъже, за да я успокои, но после ядно изрева:

— Не!

Внезапно забрави небрежната поза, издърпа я от сламеника, стисна я в обятията си и затвори устата й с жадна, груба целувка. Катрин напразно се съпротивляваше срещу сладостните тръпки, които пронизаха тялото й. С едно-единствено умело движение Джейсън издърпа одеялото, което прикриваше голотата й. Катрин положи огромно усилие да потисне напиращото желание и заблъска с юмруци по гърба му.

— Е, добре, тогава няма да изпиташ удоволствие — изръмжа мъжът, хвърли я на сламеника, разтвори краката й и я взе брутално, без да го е грижа дали й причинява болка.

През цялото време той не я изпускаше от ръцете си, взираше се като омагьосан в очите й и дори не трепна, когато ноктите й одраха лицето му. Мекото тяло, което се вдърви под неговото, не му достави наслада, затова побърза да се изправи и изръмжа:

— Ще трябва да се примириш с положението си, малката. Ще те задържа, защото всеки ден откривам по нещо ново в теб.

Без да се трогне, той проследи мъчителните й опити да се изправи. Катрин го изгледа с насълзени очи и простена:

— Мразя ви, Джейсън Севидж! Един ден ще си разчистя сметките с вас, даже ако трябва да чакам сто години.

По лицето му пробяга усмивка.

— Мрази ме колкото си щеш, мила моя. Това не ме интересува ни най-малко. Никога не съм искал любов от теб. Но бъди уверена, че винаги мога да си взема онова, което искам.

Младата жена се надигна с вкаменено лице, уви се в грубото одеяло и отвърна:

— Направихте го и сега ви моля да си вървите.

— Всъщност, аз дойдох при теб по съвсем друга причина, котенце — усмихна се той. — Исках да те уведомя, че заминаваме за Париж. Пиер ти е приготвил банята, дрехите също са готови. Тръгваме веднага щом се облечеш.

Катрин застина като ударена от гръм. Джейсън не прецени правилно израза на лицето й и нежно повдигна брадичката й.

— Знам, че не успя да си отпочинеш след вчерашното бързане. Но те уверявам, че щом пристигнем в Париж, ще ти дам възможност да се възстановиш. Възнамерявам да наема някое усамотено жилище извън града. Ще ти купя най-красивите рокли и всичко, каквото пожелаеш.

Липсата на въодушевление започна да го ядосва.

— Побързай! — извика ядно той. — Нали още в началото ти обещах пътуване до Париж! Не се ли радваш, че удържах думата си?

Единственият отговор беше принудена усмивка. Джейсън махна с ръка и нетърпеливо я поведе надолу по стълбата. Слязоха в спалнята, където тя се изкъпа и облече, а той през цялото време я подканваше да бърза. Най-после седнаха в каретата му и препуснаха към пристанището на Дувър.

Пролетният ден беше великолепен. До здрачаване оставаха още няколко часа и докато великолепните врани жребци препускаха по равния път, Катрин забрави нещастните обстоятелства около пътуването и започна да се наслаждава на напъпилите дървета отстрани, облени от топлите лъчи на слънцето. Часовете минаваха, настъпи нощта. Катрин прогони надалеч лошите мисли и страхове; бе започнала да се примирява със съдбата си и мъчителното напрежение на първите дни изчезна. Трябваше само да изчака удобния случай и непременно щеше да избяга от този затвор…

Това привидно спокойствие я напусна едва когато на разсъмване се качиха на борда на кораба, който трябваше да ги отведе във Франция. Катрин бе разтърсена от дива паника. Ако сега не успееше да избяга, никога вече нямаше да бъде свободна. Ала Джейсън просто я вдигна на ръце и я отнесе в кабината си. Остави я на леглото и веднага излезе, като не забрави да заключи след себе си. Катрин се огледа безпомощна в тясното помещение. Отново беше попаднала в капан. Е, този път поне не ме съблече, каза си гневно тя.