Циганката

24

Утрото беше горещо и небето блестеше ясносиньо. Джейсън, облечен в жълти памучни панталони и елегантно скроен тютюнев жакет, много искаше да предприеме нещо по-различно в такова утро, но щом бе поел ролята на куриер, трябваше да я изпълни докрай.

След като прегледа внимателно документите, донесени от Джейсън, президентът Джеферсън вдигна глава и изгледа младия човек с доволна усмивка. Джейсън също се ухили.

— Значи, свършихме и тази работа — промълви президентът.

Джейсън кимна бавно и усмивката му изчезна.

— Остава конгресът — прибави замислено той.

Сините очи на Джеферсън потъмняха, брадичката му изпъкна още по-енергично.

— Ще се преборим и с него. Ще ги убедя да приемат договора, каквото и да ми струва!

— Дано федералистите ще се съпротивляват до последно, а щом вестниците надушат нещо за преговорите, не бих искал да съм на ваше място, сър, ако разрешите.

Джеферсън кимна едва забележимо и след малко попита:

— А ти, моето момче? Какво възнамеряваш да правиш сега?

Джейсън сви рамене.

— Още днес следобед тръгвам за Ню Орлиънс. Ако, разбира се, нямате други поръчения за мен — прибави учтиво той.

— Тази неочаквана любезност започва да ме тревожи — отговори с едва забележима ирония президентът. — Върви си в къщи и се наслаждавай на лятото. Вече знам къде да те намеря.

Ню Орлиънс кипеше от вълнение. Новината, че Испания е отстъпила Луизиана на Наполеон, въодушевяваше жителите на града, които все още се чувстваха французи. Улиците бяха огласени от радстни викове:

— Не е ли великолепно, Алфонс? Най-после сме истински французи!

— Не мога да повярвам! Луизиана е франска колония! Vive la France!

Как ли щяха да реагират, като узнаеха колко кратко щеше да трае френското владичество? И че въпреки тържествените си обещания да задържи Луизиана, Франция беше побързала да я продаде тайно на Съединените щати? Джейсън ухилено си представяше изблиците на гняв у испанците и смайването на французите.

Той пристигна в Ню Орлиънс и се настани в празната градска къща на дядо си. Разбираше се добре със стареца, който предпочиташе да прекарва времето си в обширната плантация в пустошта на Луизиана. При баща си във Вирджиния Джейсън трудно се задържаше по-дълго от ден; с майка си почти не поддържаше връзка. Тази хладна, елегантна френска дама живееше в Ню Орлиънс, но предпочиташе да не си спомня женитбата с Гай Севидж и родения от нея син. Френското общество беше много развеселено от навика й да обръща решително глава настрани, когато случайно срещнеше Джейсън на някой от многобройните приеми.

Всички останали го посрещнаха сърдечно, където и да се покажеше, — особено жените. Зарадваха му се и в многобройните места, където мъжете прекарваха приятно времето си и с които се славеше големият град на Мисисипи.

Джейсън без трудности се нагоди отново към живота, който предлагаше градът на заможен ерген като него. Живееше от ден за ден, без да се тревожи особено от въпросите на морала — ставаше късно, закусваше в някое от многобройните кафенета и се срещаше с приятели; следобед посещаваше надбягванията с коне или борбите с петли; след вечерята играеше карти, пиеше или обсъждаше качествата на новопристигналите уличници в най-скъпите бордеи на града. Ала след известно време това започна да му омръзва и той все по-често оставаше вечер в къщи.

В една такава вечер той обикаляше неспокойно библиотеката, вземаше по някоя книга от лавиците и отново я оставяше на мястото й, когато портиерът съобщи, че е дошъл някой си сеньор Давалос. В първия момент Джейсън понечи да каже на слугата си да изхвърли навън неканения посетител, но бързо се овладя. Защо да не го приеме?

Когато Давалос церемониално се поклони и се разположи удобно на дивана пред камината, Джейсън с мъка потисна отвращението си. Предложи му чаша бренди и когато Давалос го изгледа недоверчиво, поясни:

— Изпий го спокойно. Ако съм решил да те убия, ще го направя с двете си ръце.

Давалос се усмихна със стиснати устни.

— Пак ли ще се скараме, стари приятелю?

— Да не искаш да те разцелувам?

— Не, но аз все още помня времето, когато бяхме много близки. Тогава винаги се радваше да ме видиш. — Гласът на испанеца прозвуча обвинително, но Джейсън не се улови на въдицата.

— Това беше, преди да убиеш един от общите ни приятели — промърмори полугласно той.

— Diablo! Пак ли намекваш за смъртта на Нолан? Казах ти, той беше шпионин и бях получил заповед да го спра! Заблудихме се и го застреляхме.

В продължение на една дълга, изнервяща минута Джейсън гледа неканения си гост право в очите, после сви рамене.

— Все това повтаряш. Затова ли си дошъл? За да ме увериш за кой ли път в невинността си? Спести си усилията. Аз също имам свои шпиони и съм много добре осведомен кой е насъскал губернатора Гайозо срещу Нолан. Трябва ли да ти кажа името му? — Лицето на Давалос се сгърчи като от удар. — Мисля, че и двамата знаем кой е — заключи тихо Джейсън. — Нали няма да започнеш да ме убеждаваш, че всичко е станало заради Фани? Знам, че й беше хвърлил око, но след като Нолан се появи в Начез, тя забрави всички други, освен него. А ако си си въобразявал, че ще приеме твоето предложение за женитба, след като си убил първия й мъж, значи си я преценил погрешно. По-скоро ще ти пререже гърлото.

— Dios! Нима смяташ, че съм готов да убия заради жена? Пфу! Жените са нищо!

— За какво друго? — попита горчиво Джейсън.

Внезапно тънките устни на Давалос се разтегнаха в усмивка. Той преметна небрежно крак връз крак и отвърна:

— По същата причина, поради която ти се срещна с големите банкери в Англия.

Джейсън напрегна всичките си мускули и внимателно остави чашата върху масичката.

— Какво знаеш за срещата ми с банкерите, mon ami? — попита с измамна мекота той.

Давалос огледа подробно всички шарки на жилетката му, преди да отговори.

— Да не си въобразяваше, че няма да узная? Да не си мислеше, че ще изпусна от очи единствения човек, осведомен за местонахождението на съкровището? Особено след като убих по погрешка другия! Е, къде е картата?

— Каква карта? — смая се Джейсън.

— Разбира се, че има карта! Как иначе ще намерим обратния път? Сигурно е у теб, след като не беше у Нолан.

— Аха! Значи ти си бил човекът, наел онзи Хорас да претърси жилището ми! Ще1 позволиш ли да попитам как успя да стигнеш толкова бързо до Англия?

— За какво? Това няма значение. Важното е, че ти се срещна с банкерите Беъринг и Хоуп. От този ден нататък не те изпусках от очи. А ти напусна Англия и изчезна безследно… — Давалос изглежда не забелязваше опасната неподвижност на Джейсън. Той закима с глава като човек, който потвърждава сам на себе си, че от самото начало е бил прав. — Бях сигурен, че си се върнал в Ню Орлиънс и взех първия кораб за Америка. А тебе те нямаше! Къде ли не те търсих, стигнах чак до Мексико! Връщам се с празни ръце и какво намирам? Ти си седиш най-спокойно в Ню Орлиънс и се забавляваш!

— Къде другаде да бъда? Какво да търся в Мексико? — засмя се Джейсън и отново взе чашата си.

Давалос гб нагледа недоверчиво. Като видя, че Джейсън не се кани да предприеме нищо срещу него, от гърлото му се изтръгна гневен смях.

— Я не ме прави на глупак! Знам какво сте открили с Нолан!

— И какво сме открили? — попита все така меко Джейсън. Вбесен от недвусмислената ирония в тона на стария си приятел.

Давалос изсъска:

— Сибола, седемте златни града!

Джейсън беше толкова слисан, че загуби ума и дума. Ала когато осъзна истинското значение на току-що чутите думи, едва не избухна в смях. През цялото време умираше от страх, че Давалос може да е узнал за сключването на тайния договор с Франция — а в действителност този глупак беше хукнал да гони някакво прастаро златно съкровище! Усмивката му веднага изчезна: ако испанецът наистина вярваше в седемте златни града, някои неща ставаха от ясни по-ясни.

Джейсън не можеше да откъсне очи от врага си. Заля го нова вълна на отвращение. Той беше убил най-близкия му човек; а прозрението, че го е сторил само от алчност, го накара да се разтрепери от гняв и горчивина. Успя да скрие бушуващата в душата му буря и проговори с лека усмивка:

— Изчезвай, Давалос! Махай се оттук, ако ти е мил животът!

Давалос остана на мястото си, сякаш не беше чул нищо. После обаче се взря в искрящите от гняв зелени очи и разбра. Без да каже дума, стана и се запъти към вратата. Спря на прага, обърна се отново към Джейсън и заговори възбудено:

— Няма да оставя нещата така! Един ден ти ще тръгнеш да търсиш златото, амиго, и аз ще те последвам. Няма да ми се изплъзнеш и няма да пресечеш река Сабин, без да зная. Не прави същата грешка като Нолан!

Джейсън скочи, но испанецът се спаси с бягство.

Дълго след това Джейсън не можа да се успокои. Седемте златни града, Сибола! Просто да не повярваш! Нима Блас Давалос беше толкова глупав да вярва на старите приказки! Още през шестнайсти век експедицията на Коронадо окончателно доказа, че Сибола не съществува. Джейсън поклати невярващо глава и си наля нова чаша бренди.

След няколко седмици той получи писмо от Джеферсън, в което президентът го молеше да замине за Начез и да се срещне там с Уйлям Клейбърн.

В началото Джейсън не беше особено въодушевен от незабележимия, сериозен млад мъж от Вирджиния, за когото беше чувал какви ли не невероятни истории. Запита се как енергичните, радващи се на живота французи от Луизиана ще посрещнат такъв човек. Ала след един дълъг разговор в хотела на Клейбърн той остана поразен от качествата му. Когато му предложи услугите си, Клейбърн без колебание прие. Изглежда, младежът беше наясно, че новите граждани на САЩ могат да бъдат управлявани успешно само с помощта на сътрудници, които познаваха манталитета им. Джейсън се присъедини към щаба от съветници на новия губернатор.

Както беше предвидил, френските и испански жители на Ню Орлиънс не бяха особено щастливи от факта, че на двадесети декември Клейбърн влезе в града с малък отряд от американската армия и издигна над губернаторската резиденция звездния флаг на Съединените щати.

Джейсън стоеше сред множеството, обградило двореца, и оглеждаше недоволните лица наоколо, разбирайки, че следващите дни и месеци нямаше да са никак леки за губернатор Клейбърн. Без особени намерения погледът му се насочи към един едър чернокос мъж, който разговаряше с дребната си придружителка. Двамата не бяха далеч от него и той нямаше да им обърне особено внимание, ако лицата им не бяха единствените, които изразяваха радост. Внезапно, привлечени като по магия, очите му останаха приковани в младата жена.

Тя се взираше с неприкрита нежност в едрия мъж до себе си, а той отговаряше на погледа й. Джейсън откри, че дамата е в напреднала бременност! Двамата не го забелязваха. Непознатият мъж изглеждаше много добре и беше облечен в скъпи дрехи. С изключение на наедрелия корем, Катрин беше много по-красива, отколкото я помнеше.

Лицето му се озари от злобна усмивка. Така си и знаеше, че тази малка котка ще падне на краката си! Ето го доказателството! Каква ли история беше измислила, за да омае новия си кавалер? Как беше посмяла да се омъжи отново — без да я е грижа, че все още му беше законна съпруга!

Внезапно, сякаш бе усетила погледа му, Катрин се обърна и виолетовите очи срещнаха ледения му поглед. В продължение на няколко безкрайни мига двамата стояха неподвижно — очите на Катрин разширени от неизказан ужас, устните на Джейсън разтегнати в грозна усмивка.

Той видя как ръката й се вкопчи в лакътя на непознатия и как той се наведе загрижено към лицето й. Мъжът потърси причината за страха й и коравият му поглед срещна две изпълнени с презрение зелени очи. Двамата се изгледаха в нямо предизвикателство, после тълпата се люшна и Джейсън ги изгуби от поглед. Той можа да види само как Катрин се стреми да избяга по-далеч от него, докато мъжът й спря за момент, хвърли последен гневен поглед към Джейсън и я последва.

25

С лудо биещо сърце, без да престава да поглежда назад, Катрин си пробиваше път между струпалите се хора. Боеше се, че Джейсън ще изникне зад гърба й като бог на отмъщението, ала тъмнокосият, загорял от слънцето мъж, който я настигна, беше само несъщият й брат Адам Сейнт Клер.

— По дяволите, Кейт! Защо хукна да бягаш? Все някой ден ще се изправиш срещу него и няма от какво да се страхуваш, защото ако само посмее да посегне към теб, ще го убия!

Катрин стисна ядно устни и тръгна решително към хотела, в който бяха отседнали, без да се тревожи от наедрялото си тяло. След като два пъти се спъна и едва не се строполи на паважа, Адам улови ръката й и заканително промърмори:

— Знаех си аз! Защо ли те взех със себе си в Ню Орлиънс? Ако си беше останала в Начез, където ти е мястото, нищо нямаше да се случи!

— О, не, скъпи мой! — изфуча Катрин. — Ако беше дошъл сам, непременно щеше да си уредиш среща с Джейсън и да му заявиш: „Съжалявам, че ви попречих, драги, но не искате ли да си вземете жената? Скоро ще станете баща и мястото й е при вас, нали?“

— Това не е вярно и ти много добре го знаеш — отговори засегнато Адам. — Може би наистина щях да го посетя, но само за да видя откъде духа вятърът. Бъди сигурна, че няма да те дам в ръцете му току-така!

Катрин се засрами от избухването си и призна, че Адам никога не би я принудил да напусне просторната къща в близост до Начез, която беше негова собственост, и да заживее отново с Джейсън. Макар че беше загубил ума и дума, когато двете с Жана застанаха пред прага му, прашни и изтощени до смърт от дългото пътуване. Много скоро той съумя да овладее положението. Не мина много време и двете жени се почувстваха като у дома си в ергенското му домакинство, сякаш години наред бяха живели заедно.

Тя не му разказа всички подробности на грозната история; и без това брат й трудно повярва в случилото се. Лека-полека обаче Адам узна цялата истина — от първия миг на запознанството й с Джейсън до унизителния разговор между него и Елизабет в съседната стая. Все пак Катрин не разкри цялото си сърце пред Адам: не можа да му признае, че обича съпруга си.

Отначало Адам избухна в луд гняв и беше готов да убие Джейсън. С времето обаче осъзна, че съпругът на сестра му не е единственият виновник за станалото. Освен това Джейсън беше много богат, а и бе вложил много пари в поправянето на сторената грешка — и накрая се бе оженил за, сестра му.

Адам стоеше до прозореца на хотелската стая и тези мисли за кой ли път минаваха през главата му.

— Е, какво да правим? — попита с подчертано спокойствие Катрин. — Да се връщаме ли в Начез?

Адам я изгледа недоверчиво и отговори на въпроса с въпрос:

— Ще ме изслушаш ли?

— Разбира се, че ще те изслушам, но не мога да ти обещая, че ще се подчиня на волята ти — отговори с едва забележима усмивка Катрин.

Изразът на изоставеност по лицето й го трогна до дън душа; той коленичи пред нея и улови ръцете й.

— Кейт, трябва да ми повярваш! Никога не бих те принудил да напуснеш къщата ми. Ти дори не подозираш колко се радвам, че живееш с мен. И все пак… — той спря за миг — …ти си законна съпруга на този мъж и носиш неговото дете. Не можеш просто да се отърсиш от миналото и да отнемеш детето от баща му.

Катрин прехапа долната си устна.

— Адам, ти го видя! Прилича ли ти на мъж, който ще приеме обратно избягалата си съпруга?

Адам си припомни коравото лице на непознатия и замислено отвърна:

— Няма да бъде лесно, но бихме могли поне да опитаме.

— Как? — изплака отчаяно тя. — Не забеляза ли, че той трепереше от гняв? За него аз означавам по-малко дори от най-обикновената робиня! Ако иска да ме върне, то е единствено заради проклетата му гордост! Наистина ли искаш да прекарам целия си живот с такъв човек?

— Е, добре, Кейт — въздъхна Адам, — нека не говорим повече за това. Все пак ти повтарям, че това не може да продължава вечно. Днес имахме късмет, но помисляла ли си си, че вероятно имаме общи приятели? Само си представи какво ще стане, ако нищо неподозиращата домакиня те представи на собствения ти съпруг! Приятна изненада, нали?

За днес беше достатъчно. Адам познаваше сестра си и знаеше, че може да бъде упорита като магаре. Не биваше да настоява твърде много.

На следващата сутрин двамата се върнаха в Начез. Катрин не се осмели дори да диша, докато не оставиха Ню Орлиънс далеч зад себе си; и след това продължи да се страхува, че гърмящият глас на Джейсън може да ги настигне. Усети безкрайно облекчение, когато надвечер забеляза в далечината гостоприемния дом на Адам, наречен „Бела Виста“, разположен на източния бряг на Мисисипи, където въздухът беше по-здравословен. Блатистата низина на западния бряг обещаваше богата жътва, но тресавищата гъмжаха от комари и маларията беше честа гостенка през лятото.

След дългото пътуване Катрин беше изтощена до смърт, но упоритата, теглеща болка в гърба не й позволи да заспи. Отдавна усещаше тази болка, но смяташе, че е причинена от напрежението на пътуването. След като часове наред не можа да си намери място в леглото, тя стана, наметна един халат и се запъти боса към кабинета на Адам. Не беше много късно, но брат й си беше легнал. Катрин запали една свещ и разрови жаравата в камината.

После застана пред разпаления огън и се взря като безпаметна в трепкащите пламъчета. Не биваше да мисли за Джейсън! Колко зъл изглеждаше, каза си уморено тя. Но нима можеше да се очаква друго?

Само да не го обичах толкова, въртеше се в главата й постоянен рефрен.

Остра, режеща болка я изтръгна от нерадостните мисли. Преди да е успяла да си поеме дъх, дойде нов пристъп — по-дълъг и по-страшен от предишния. Нима е бебето, изплака безпомощно тя. Още е много рано, остава ми цял месец! Ала болката се повтори.

Катрин се довлече до един стол и седна на крайчеца, разтърсвана от нови силни болки. Потисна напиращия в гърлото си вик, стана от стола и тръгна към вратата. Олюля се и трябваше да се подпре на писалището. В този миг вратата се отвори с трясък и Адъм се втурна в стаята с пистолет в ръка.

— Кейт! Какво правиш долу? Помислих, че е крадец. Можех да те застрелям!

Катрин се вкопчи за ръба на масата и зачака болката да премине.

— Раждам — отговори след малко тя.

Адам се озова с два скока до нея и я вдигна на ръце. Хукна нагоре по стълбата, прескачайки по три стъпала наведнъж, и се разкрещя за прислугата.

Следващите часове преминаха в ужасен хаос. Ала Никълъс Сейнт Клер Севидж не закъсня да се появи на белия свят — той видя светлина само четири часа след като Адам бе отнесъл Катрин в спалнята й.

При раждането си Никълъс беше съвсем мъничък, но бързо си навакса и след четири месеца се превърна в напълно нормално дете. Заобиколен с грижи от изпълнена с любов майка, замаян от радост вуйчо и винаги готови да се притекат на помощ слуги, той от самото начало стана център на внимание в къщата.

След раждането Катрин просто разцъфтя. Усмивката й стана по-мека, движенията сигурни и самоуверени. Скоро възвърна предишната си стройност, само лицето й беше променено: то излъчваше зрелост, женственост и топлота.

Дори Адам беше възхитен от промяната, настъпила у сестра му, и не можа да откаже на молбата й тя и бебето да останат в къщата му. Двамата писаха на Рейчъл за раждането на първия й внук и сърдечно я поканиха да им дойде на гости в Начез. Катрин, която копнееше за майка си, беше щастлива, когато се получи писмо, в което Рейчъл ги уведомяваше за скорошното си пристигане.

26

След като бременността вече не беше пречка за участието й в многобройните балове и приеми, които даваха богатите жители на Начез, Катрин скоро се озова в центъра на светския живот. Разбира се, хората се чудеха защо съпругът на една толкова красива жена не се показва с нея, но рядко й задаваха този въпрос направо. Катрин скоро се научи да не им обръща внимание и умело да заобикаля темата.

Само един човек не се оставяше да бъде заблуден толкова лесно и винаги, когато видеше стройния, вечно усмихващ се лейтенант Блас Давалос, сърцето на Катрин се свиваше от необясним страх. По всичко личеше, че испанецът си е загубил ума по нея, винаги му се удаваше да прогони, макар и елегантно, другите й обожатели и често не й оставаше друг избор, освен да изслушва търпеливо ласкателствата и комплиментите му. Макар постоянно да му напомняше, че е омъжена жена, Давалос не преставаше открито да я ухажва и все по-често предизвикваше неодобрението на по-възрастните дами.

Когато по време но един бал я увлече на кратка разходка в топлата нощ, Катрин реши да заговори направо.

— Не биваше да правите това — укори го тя. — Аз съм омъжена и не е редно да ме компрометирате. Веднага ме отведете в залата!

Давалос се усмихна лениво, без да обръща внимание на строгостта й, и я побутна към павираната пътека, която се виеше между розовите храсти. Накрая засили още повече недоволството й с провокационния въпрос:

— Наистина ли сте омъжена?

— Разбира се, че съм! Как се осмелявате да ми задавате подобен въпрос? — възмути се тя.

— Забелязах, че нито веднъж не ме заплашихте с гнева на съпруга си. Има две възможности: той или не подозира, че живеете тук, или изобщо не знае, че има жена.

Катрин издърпа ръката си от неговата, обърна се рязко и тръгна обратно.

— Въпросът е дали Джейсън се е оженил за вас или само ви е обезчестил. Синът ви много прилича на него. Но не бих се учудил, ако сте измислила цялата тази история, за да си спестите позора! — извика подире й той.

Лицето й побеля като платно.

— Вие сте отвратителен човек — пророни с ледено презрение тя. — Попитайте самия Джейсън, щом сте толкова любопитен, но аз няма да остана нито минута повече в компанията ви. — Тя му обърна гръб и се запъти с отмерени крачки към балната зала.

Времето минаваше и Катрин продължаваше да бъде в центъра на изисканото общество на Начез. Един ден Адам сметна за свой дълг да я предупреди, че държанието й е недопустимо за омъжена жена и майка. Никой не вярвал в съществуването, на съпруга й, а той нямал особено желание да изслушва предложения за женитба.

Преди Катрин да успее да отговори, надзирателят извика Адам на полето, за да види някакви повреди в напоителната система. Тя се загледа след брат си, после се засмя и поклати глава. Ама че идеи имаше понякога Адам! Най-добре беше да поязди. Когато се върна освежена от продължителната разходка, завари нетърпеливо разхождащия се по верандата Годфри Андерсън. Изглежда, че младият мъж беше дошъл да поговори по много важен въпрос с Адам, защото разочарованието се четеше ясно по лицето му. Андерсънови притежаваха огромни земи в съседство. Катрин го съжали и му предложи нещо освежително. Когато помоли чернокожия портиер Джеймс да им донесе напитките на верандата, той се приведе към нея и пошепна:

— Мадам, дошъл е още един господин, който желае да ви види, отведох го в синия салон. Сега ли ще го приемете?

— Кой е той? — попита тихо Катрин. — Не каза ли името си?

— Не пожела да се представи, но заяви, че непременно ще ви дочака — отвърна с известна неловкост Джеймс.

Катрин се загледа замислено подире му. Опасяваше се, че неканеният гост е Давалос. Е, нека почака! Тя се обърна отново към Годфри Андерсън и подхвана учтив разговор, но младежът й отговаряше едносрично и скоро се възцари неприятно мълчание. Внезапно Андерсън събра цялата си смелост, падна на колене пред нея и й направи предложение за женитба.

В първия миг Катрин загуби ума и дума, но скоро се овладя, издърпа ръката си и отговори спокойно:

— Мистър Андерсън, вашето предложение отива твърде далеч. Забравяте, че съм омъжена жена. Трябваше първо да поговорите с Адам.

Откъм отворената врата се чу одобрително ръкопляскане, прозвуча ленив глас:

— Добре се справи, скъпа моя! Чудесно се изразяваш.

Катрин замръзна на мястото си. Андерсън скочи като ужилен и изгледа със святкащи от гняв очи едрия мъж, облегнат небрежно на вратата.

— Как се осмелявате да ми се подигравате?

С намек за безсрамна усмивка Джейсън отговори:

— Аз съм съпругът на тази дама.

Андерсън побледня и се обърна към Катрин, която се бе отпуснала в креслото с пепеляво лице.

— Вярно ли е това? Наистина ли този мъж е съпругът ви? — попита смутено той.

Без да може да каже дума, Катрин кимна безсилно. Годфри Андерсън навлажни с език пресъхналите си устни, обърна се към Джейсън и заговори окуражено:

— Моля за извинение, сър… Вие никога не се показвахте и… Мадам Севидж не желаеше да говори за вас и аз… Аз реших, че сте мъртъв! Ако пожелаете да ме извикате на дуел, ще ви изпратя секундантите си.

Въздухът трепереше от напрежение. Джейсън изгледа изпитателно младия мъж пред себе си, поклати глава и отвърна иронично:

— Не смятам, че трябва да умрете, само защото съпругата ми не е искала да говори за мен. А сега си вървете и за в бъдеще я оставете на спокойствие. И когато следващия път правите предложение за женитба, първо се уверете дали дамата е свободна.

Андерсън се поклони сковано, хукна надолу по стълбата и се затича към обора, където го чакаше конят му.

Мълчанието, което се възцари на верандата, отекна като гръм в ушите на Катрин. Двамата сякаш бяха приковани към местата си. Едва след няколко минути прозвуча подигравателният му глас:

— Цял ден ли ще ме оставиш да се възхищавам на тила ти? Вярно, че е много красив, но предпочитам да те гледам в лицето. Все пак има почти година, откакто те видях за последен път — скъпа!

— Никой не ти пречи — отговори кратко тя.

Чу как Джейсън се раздвижи и застана зад стола й.

— Какво трогателно посрещане! — Той протегна ръка, сграбчи я за брадичката и обърна лицето й към своето. Погледът му се плъзна по фините очертания на скулите, откри гневните искри във виолетовите очи, не му убягна и дръзката линия около устата й. Катрин не можа да понесе изпитателния му поглед, скочи на крака и рязко попита:

— Какво искаш?

Джейсън се направи, че не е чул въпроса й, и се отпусна на най-близкия стол. После й махна заповеднически, с ръка също да седне, сякаш помежду им отново се бе възцарило обичайното съпружеско ежедневие.

— Седни, ако обичаш, скъпа моя. Имаме да обсъдим доста неща.

Треперейки с цялото си тяло, Катрин седна насреща му и попита предпазливо:

— За какво искаш да говорим?

— Това зависи изцяло от теб — отговори подигравателно той.

— Как ме намери? — попита тихо тя.

— Е, не беше толкова трудно, след като майка ти беше достатъчно любезна да уведоми чичо ми за местожителството ти.

— Мама ти е казала къде съм? — прошепна невярващо тя.

— Не, майка ти, миличка — чичо ми!

— Рейчъл никога не би ме предала — измънка като замаяна тя.

— Не бъди толкова сигурна! Не знам какви основания е имала да го стори, но чичо ми ме уведоми много точно къде да те намеря — и писа, че е узнал адреса от майка ти.

Мислите лудо се блъскаха в главата й.

— Това ли беше всичко? Не ти ли писа дали Рейчъл е казала и нещо друго?

Очите на Джейсън се присвиха в тънки цепки.

— В писмото изобщо не се споменаваше, че имаш намерение да ме ощастливиш с чуждо хлапе.

Катрин се изправи, обзета от луд гняв.

— Ти каза, че онова, което ще обсъдим, зависи изцяло от мен. Е, аз не съм променила мнението си и не виждам причина да продължаваме този разговор.

Тръгна да излезе, но той улови ръката й и я придърпа върху коленете си. Внезапната близост на силното му тяло я замая. Всеки нерв се напрегна в сладостна възбуда.

— Веднага ме пусни, Джейсън! — извика тя и го изгледа с трудно удържана ярост.

Без да обръща внимание на протестите й, той я притисна до себе си. Устните му се спуснаха нежно по тила й, после се впиха в устата й и Катрин бе завладяна от магията на спомена. Тя го обичаше и мразеше едновременно и нямаше сили да потисне напиращото в тялото й желание, пробудено с неочаквана сила от докосването му. Божичко, изплака отчаяно тя, толкова време мина от последната ни прегръдка, а аз продължавам да го обичам — да върви по дяволите!

Когато вече беше готова да отстъпи, Джейсън вдигна глава, но вместо познатите възбудени искри Катрин откри в погледа му хладно презрение. Той се изправи, сложи я да стъпи на краката си и изсъска с неприкрита омраза:

— Бях забравил, че мръсница като теб е в състояние да подлуди всеки мъж! Нищо чудно, че онзи млад глупак беше дошъл да положи пред краката ти сърцето и земите си!

Катрин вдигна глава, погледна го право в очите и отвърна:

— След като доказа на самия себе си, че съм мръсница, вече нямаме какво да си кажем. Следователно нямаш причина да останеш тук по-дълго.

Той я изгледа мълчаливо и в очите му заблестяха опасни искри.

— Добре, отивам си — проговори най-после той, — но ти идваш с мен.

— Нима наистина искаш да ме вземеш със себе си? — попита смаяно тя.

— Защо не? Ти си моя жена и смятам, че достатъчно дълго те бях оставил на този Сейнт Клер. Много ми се иска да му оставя още някакъв знак на благодарност за трогателната загриженост, с която се е отнесъл към теб, но ще му позволя да запази детето си.

Катрин поклати неразбиращо глава, но Джейсън не забелязваше нищо.

— Е, поне бременността не е навредила на фигурата ти — отбеляза хладно той. — Син ли имаш или дъщеря?

— Син — отговори едва чуто тя.

— Ау, колко хубаво! — изсъска подигравателно той. — Момчето ще се чувства добре с баща си и ти изобщо няма да му липсваш.

— Какво искаш да кажеш с тези думи? — попита остро Катрин.

— Това означава, че съм дошъл да си прибера избягалата жена, но нямам намерение да се обременявам с гледането на незаконното й дете — то ще си остане тук.

Катрин отметна глава назад, опря ръце на хълбоците си и го изгледа с блеснали от гняв очи.

— Веднъж вече ме принуди да сторя нещо против волята си. Но да бъда проклета, ако се оставя да ме принудиш още веднъж. Няма да дойда с теб!

— Ще дойдеш — настоя спокойно той. — Или искаш да изчакам любовника ти и да го застрелям като куче? Ще го направя без дори да се поколебая. Заклех се в това още щом те видях с него в Ню Орлиънс! Единственото, което би могло да ме спре, е малкият му син. Затова не смей да се противиш.

Щом видеше този невъзмутим чужденец, Адам веднага щеше да посегне към оръжието, това беше повече от ясно. Двамата щяха да се нахвърлят един върху друг и да се изпозастрелят, преди да я изслушат. Не можеше да допусне това!

— Отивам да си събера багажа — промърмори с внезапно равнодушие тя, макар че се мразеше до дън душа за покорността си. Понечи да мине покрай него, но той я задържа.

— Надявам се, че нямаш нищо против да присъствам и аз? — ухили се подигравателно той. — Имаш странния навик да изчезваш безследно.

Катрин вдигна рамене и двамата влязоха в къщата. Тъмните очи на портиера не можеха да се откъснат от силната мъжка ръка, която бе стиснала рамото на господарката му, но той не посмя да направи и най-дребната забележка, когато тя му заповяда да намери голям пътнически сандък и да опакова вещите й и тези на Никълъс.

Джейсън изчака Джеймс да се скрие в килера и ледено попита:

— Никълъс?

Външно спокойна, Катрин отговори:

— Да, Никълъс, синът ми. Не възнамерявам да го оставя тук. Можеш да заплашваш Сейнт Клер, колкото си искаш, можеш да ме разтрошиш на парченца, но няма да изоставя сина си!

В очите й се четеше твърда решителност и Джейсън бе принуден да се съгласи:

— Е, добре, вземи хлапето, но не очаквай, че то ще те предпази от изпълнението на съпружеските задължения.

Катрин пламна от срам и изтича нагоре по стълбата. Джейсън я последва и нито за миг не я изпусна от очи. Само след час тя седна в каретата на Адам и положи мирно спящия Никълъс на седалката до себе си. Загубила ума и дума от уплаха, Жана зае място срещу нея.

След бърз поглед в каретата, Джейсън затвори вратичката и се метна на коня си. Когато колелата се затъркаляха по неравния път, Катрин въздъхна облекчено. Детето й беше на сигурно място до нея, а на масата в дневната беше оставила писмо за Адам. Той непременно щеше да го намери и тя беше благодарна на Джейсън, че все пак й позволи да му опише случилото се. Никак нямаше да бъде добре, ако след завръщането си Адам трябваше да се задоволи с обърканите разкази на загрижените слуги.

27

Слънцето немилостиво изпращаше знойните си лъчи към земята и Катрин се загледа към Джейсън с неволна завист. Как може да изглежда толкова хладен и изпълнен с енергия под бялата ленена шапка? Самата тя се чувстваше изтощена до смърт и сякаш пресъхнала. Когато отметна една влажна къдрица от челото си и изтри капките пот от слепоочията, тя отвратено изкриви лице. Роклята беше залепнала за гърба й и тя за стотен път се запита накъде ли са тръгнали.

Преди пет дни се бяха качили на един от големите параходи, които плаваха по Мисисипи, и бяха слезли надолу по течението на реката. Първоначално сметна, че целта им е в Ню Орлиънс, но още на втората сутрин слязоха на някакъв изоставен кей, където ги посрещнаха дузина мъже с натоварени коли открити с чергила, теглени от силни коне. Качиха се на колите, Джейсън яхна верния си вран жребец и керванът потегли в незнайна посока. Четирите коли бяха пълни с хранителни припаси, а в петата се возеха Катрин, Жана и малкият Никълъс. Изглежда, пътуването щеше да бъде много дълго, щом бяха понесли със себе си толкова храна. Имаше още една кола, която очевидно служеше за кухня, и след кратък поглед в лицето на готвача Катрин се помоли готварското му изкуство да е поне малко по-добро от вида му.

Беше безкрайно облекчена, когато й отредиха собствена кола, която й предлагаше известна защита от любопитните погледи на мъжете и най-вече от парещото слънце. Следобед обаче под платнището се възцаряваше непоносима горещина и Никълъс оповестяваше гръмогласно недоволството си.

Катрин и Жана бяха единствените жени в колоната — освен едно дребно, плахо момиче с маслинена кожа, което Джейсън беше определил да й прислужва.

— Ако знаех, че ще ми овесиш на врата цяла детска градина — бе отбелязал кратко той, — щях да доведа още няколко слуги. Но засега ще трябва да се задоволиш с Жана и Сали.

Още от самото начало й стана ясно, че Джейсън е подготвил грижливо това пътуване и че брадясалите мъже с корави очи работят за него. От време на време долавяше по нещо от разговорите им, от които заключаваше, че мъжете се познават отдавна. Водеха със себе си и чернокожи мъже, които предпочитаха да общуват помежду си. Катрин не знаеше дали те са роби или свободни хора. Когато се осмели да попита Джейсън, той я удостои със сърдито изфучаване:

— Толкова ли е важно това!

Когато една вечер съпругът й се показа малко по-общителен, Катрин събра цялата си смелост и го попита дали в областта, през която преминават, има индианци. От няколко дни се движеха в ненаселена местност и в главата й непрекъснато се въртяха ужасяващите истории, които беше слушала за червенокожите. Много я беше страх, че ще завърши живота си под ударите на томахавките им.

Джейсън избухна в смях.

— Чуй ме, котенце! Някога начезите са били най-могъщото племе по тези места. Ала след като за пореден път опожарили стария форт Начез, испанците се обединили с племето „начиточез“ и ги изтребили до крак. Постоянните епидемии и племенните междуособици се погрижили начиточезите да не станат твърде надменни. Тук сме много на юг и съюзът на ирокезите, който държи в постоянно напрежение заселниците по канадската граница, не притежава никаква власт. Е, когато първите бели започнали да се заселват по тези места, е имало ожесточени битки. Но това е отдавна минало.

— Значи, тук вече няма никакви индианци? — попита с широко отворени очи тя.

— Разбира се, че има — отговори с търпелива усмивка Джейсън. — Но те не нападат никого. Случва се да извършат някоя беля, но това са най-вече малки групи, които са пийнали повечко. Няма да смеят да се доближат до нас, защото сме много, а и носим достатъчно оръжие.

Обясненията му не задоволиха напълно Катрин, но пушките и пистолетите, с които мъжете не се разделяха, успяха да я успокоят. С времето тя опозна някои от пътуващите в колоната и започна да ги назовава по име. Оплешивелият негър с няколко златни зъба, който водеше колата, се казваше Сам, готвачът носеше името Хенри. Единственият индианец, който яздеше с тях, беше едър, красив чероки на име „Пиещия кръв“.

Когато напуснаха блатистите низини на Мисисипи, местността започна бавно, но неотклонно да се издига. Едновременно с това оредяха реките със странно неподвижната им вода. С изкачването на север се променяше и растителността. Сивите, обрасли с мъх кипариси, чиито корени стърчаха като костеливи колене извън застоялата вода, останаха далеч зад тях, както и блатните дъбове с широко разклонени корони и бодливите ниски палмети. Пътят водеше през безкрайни елхови гори; тук-там се срещаха сиви букове и стари ясени. Гората беше огромна, недокосната от ръката на белия човек.

През деня местността изглеждаше несравнимо красива, но вечер Катрин биваше обземана от чувство за надвиснала опасност, което не изчезваше нито от тихото мърморене на жабите и свиренето на щурците, нито от крясъците на совите. Ревът на алигаторите я караше да потръпва от ужас; съскането на тръгналите на лов пуми изпълваше душата й с необясним страх, а писъците на жертвите не й позволяваха да заспи.

Джейсън беше наредил строго на двете жени да остават винаги близо до колата и да се отдалечават само когато им се налагаше да се скрият в близките храсти. Не сядаха при мъжете дори когато се хранеха; Сали им готвеше на отделен малък огън и Катрин остана много доволна от това разпределение на нещата, след като няколко дни търпеливо бе понасяла ужасните буламачи на Хенри.

Напрежението между двамата не отслабваше, а като че ли се засилваше с всяка измината миля. Джейсън не проронваше нито дума за Никълъс — всъщност, той се стараеше да не го забелязва. Катрин отчаяно си повтаряше, че съпругът й трябва само да погледне малкото момче, за да разбере, че то е негов син. При вида на кристалноясните зелени очи всички съмнения щяха да изчезнат! Първоначалната й увереност, че той ще открие сам бащинството си, отстъпи място на недоволно примирение. Джейсън беше решил, че момчето не е негово, и толкова. Дали щеше да успее да промени мнението му? Наранената гордост й забраняваше да изкрещи истината в лицето му.

Защо? — не преставаше да се пита тя. Защо се държеше така лошо? Ако не искаше и да знае за нея, защо си бе направил труда да я намери в Начез и да я принуди да тръгне с него?

Една вечер, когато отчаянието заплашваше да надделее и не й позволи да заспи, тя се измъкна тихичко от колата, приседна на твърдата седалка на кочияша и се загледа в черната нощ.

Тънкият сърп на луната осветяваше тъмното небе. С изключение на постовете, лагерът спеше. В слабата светлинка на догарящите огньове Катрин различаваше фигурите на налягалите мъже. Както винаги, мислите й бяха заети с Джейсън. Дали и той спеше между хората си или обикаляше, за да провери постовете?

Сякаш привлечен от мислите й, той изникна внезапно пред нея и попита грубо:

— Какво търсиш тук, по дяволите?

Катрин се стресна от звука на гласа му и щеше да падне от колата, ако силната му ръка не я бе подкрепила. Треперейки с цялото си тяло, тя скри глава на гърдите му, но Джейсън промърмори някакво проклятие и я пусна на земята. После, тласкан от незнайна сила, я притисна до себе си и впи устни в нейните.

Катрин си припомни оскърбителната му реакция, когато беше отговорила на целувката му в „Бела Виста“, и положи отчаяни усилия да се пребори с обзелото я диво желание, което разтърсваше тялото й. Нямаше да му позволи да я унижи още веднъж!

Притисна ръце о гърдите му, топлата й, мека уста се затвори решително. Натискът на ръцете му веднага отслабна. Той вдигна глава и очите му блеснаха на лунната светлина.

— Аха! Пак ли играеш ролята на недокосната девственица?

Катрин освободи ръката си от яката хватка и му обърна гръб. Ала ръцете му се сключиха като клещи около раменете й и отново я обърнаха с лице към него.

— Гръм и мълния, жено! Ти си най-дебелоглавото, най-свадливото същество, което някога се е изпречвало на пътя ми! Май има само един начин, по който можем да се сдобрим! — Преди Катрин да е осъзнала смисъла на думите му, той се приведе и грабна оставеното пред колата одеяло. Катрин го изгледа смаяно и тихо попита:

— Всяка нощ ли си спал тук?

— Всяка нощ, откакто потеглихме! — изръмжа през стиснати зъби той. — Като вярно куче, което пази господарката си! — Изсмя се дрезгаво и я повлече след себе си.

Най-после Катрин осъзна какви са намеренията му.

Джейсън, пусни ме! — помоли тя, останала без дъх. — Пусни ме да си вървя!

— В никакъв случай — изрева сърдито той. — Между нас има един единствен начин за постигане на съгласие и тази вечер много ми се иска да го изпробвам.

Спря едва когато лагерът изчезна от очите им. Намери малка полянка, защитена от клоните на дърветата, и разпростря одеялото на постелята от борови иглици. Катрин направи последен опит да се възпротиви.

— Ще викам! — пошепна тя. Не само безполезна, но и детинска заплаха, както веднага осъзна.

— Няма да го направиш! — отговори невъзмутимо той. — Устата ти ще бъде непрестанно заета. — Привлече я, към себе си и затвори устните й с дълга, отнемаща дъха целувка.

Внезапно пламналата страст и чувството за неизбежност сломиха съпротивата й. Тя го желаеше — защо трябваше да отрича това? Джейсън я положи меко на одеялото и свали нощницата й. Катрин престана да се съпротивлява. Знаеше, че утре ще мрази и него, и себе си, но побърза да прогони тази мисъл. Устата й затърси неговата, ръцете й се впуснаха да изследват тялото му, без да се спрат дори пред най-интимните му части. Джейсън удължи удоволствието до границата на поносимото и Катрин едва не изплака от облекчение, когато промуши коляно между бедрата й и ги разтвори. Ръцете му милваха меките й бедра, а когато навлязоха в овлажнялата от желание утроба, тялото й се разтърси от сладка болка. Сигурно щеше да умре, ако скоро не я вземеше. Притисна се към търсещите му пръсти, накара го да разбере какво искаше и когато устните й се разтвориха в няма молба, той меко и без да бърза навлезе в нея. Целувката му заглуши доволното котешко мъркане, което се изтръгна от гърлото й.

Джейсън се раздвижи в утробата й, болезнено грамаден, тя усети окосмените му гърди да се трият в нейните, ръцете му да се мушват под бедрата й и да направляват движенията й. Тялото й тръпнеше от наслада. Искаше й се да извика високо името му, но нямаше сили…

Тя се върна бавно в действителността и усети нежната милувка на силните му ръце. Устните му галеха врата й. Някъде много отдалеч дойдоха шеговитите му думи:

— Ти си същинска дива котка! Защо ми издраска гърба? О, котенце, толкова ми липсваше! Париш кръвта ми като огън… — И след малко: — Май е най-добре да те отведа обратно в лагера, защото някой от постовете може да ни забележи. А не е чудно и някой кръвожаден индианец да поиска да украси колана си със скалпа ти. — Той се надигна и нахлузи панталона си. — Освен това ще трябва да си поговоря с поста, който отговаряше за този участък. Отдавна трябваше да ни е открил.

Зад гърба му се чу тих шум и Джейсън светкавично се извърна. В ръката му блесна нож. Катрин се претърколи встрани и замря. Слее няколко секунди, които й се сториха безкрайни, от гърлото на мъжа й се изтръгна кратък смях — само на метър от тях беше застанал с безизразно лице Пиещия кръв!

Огромният индианец изгледа равнодушно приятеля си и без да каже дума, се скри в мрака. Зачервена от срам, Катрин пошепна:

— Дали е бил тук през цялото време?

Джейсън вдигна рамене, зъбите му блеснаха в мрака.

— Вероятно. Пиещия кръв е най-добрият следотърсач в колоната и никой не може да направи и крачка, без той да го забележи. Но не се плаши, котенце. Той е много дискретен и се отличава с изключително чувство за такт. Доколкото го познавам, е пропуснал покрай ушите си неподобаващите за една дама изблици на удоволствие и се е погрижил никой да не ни безпокои, все едно приятел или враг.

След тази нощ Джейсън започна все по-често да търси компанията й и се отнасяше към нея внимателно и любезно. Двамата вечеряха заедно, а след това той й разказваше всевъзможни весели истории, опитвайки се да разруши хладната й сдържаност. Катрин не се поддаваше на уловките му. Седеше тихо до него, потънала в мислите си, и той трябваше само да протегне ръка, за да я докосне. Тя дори не подозираше, че Джейсън копнее да я вземе нежно в прегръдките си. Все пак разговорите им помогнаха да се опознаят много по-добре, отколкото през всичките предишни месеци.

Една вечер Джейсън заяви:

— Утре по това време ще сме достигнали целта на пътуването си. Сигурно ще се радваш да се махнеш най-после от тази неудобна кола.

Сърцето на Катрин направи огромен скок.

— Къде отиваме всъщност? — попита любопитно тя. Около устните му играеше усмивка, в която нямаше и помен от подигравка. Гласът му прозвуча почти замечтано и тя го изгледа учудено:

— Казва се Terre du Coer — Земя на сърцето. Безкрайна пустош, разположена между Начиточез и Александрия на Червената река. Наследих го от майка си, когато станах пълнолетен. Тя също го е наследила от майка си. Мястото е диво, неопитомено и неописуемо красиво. — Той я погледна и едва чуто добави: — Като теб. — Като забеляза застиналата на лицето й усмивка, побърза да обясни: — Има голяма къща с множество пристройки. Къщата е построена по времето на баба ми, а земята почти не е била обработвана. Няколко хектара гори са изкоренени за памук, но повечето е пасища. Жените от моето семейство са се омъжвали за богати мъже и не са имали възможност да направят нещо за наследството си. Ако баща ми имаше повече деца, Тер дю Кьор със сигурност нямаше да бъде приписана на мен. Но както виждаш, да си единствено дете също има своите предимства.

— Защо едва сега си решил да се заселиш там?

— Защото нямах жена.

Катрин побърза да смени темата, но беше толкова смутена, че започна да заеква. Нямаше намерение да обсъжда този въпрос с него. В смущението си изобщо не забеляза полуразвеселената, полуразочарована искра в зелените му очи.