Цветът на магията

ПРИМАМКИТЕ НА УИРМ

Наричаше се Уирмбърги се издигаше почти половин миля над зелената долина — една огромна, сива и обърната наопаки планина.

В основата си беше широка едва двайсетина ярда. После се извисяваше нагоре през един тежко надвиснал облак, извиваше се изящно навън като обърнат тромпет до мястото, където го пресичаше не повече от четвърт миля широко плато. Там горе имаше малка горичка, чиято зеленина се спускаше обилно по краищата му. Имаше и постройки. Имаше даже и малка рекичка, която падаше от ръба под формата на водопад, така шибан от вятъра, че достигаше до земята като дъжд.

На няколко ярда под платото имаше и няколко дупки на пещери. Те бяха грубо оформени, съвсем обикновени на външен вид, така че в тази свежа есенна утрин Уирмбърг висеше над облаците като огромен гълъбарник.

Което ще рече, че „гълъбите“ имаха размах на крилете малко повече от четиридесет ярда.

— Знаех си аз — каза Ринсуинд. — Намираме се в силно магическо поле.

Двуцветко и Хран огледаха малката падина, където бяха спрели да пладнуват. После се спогледаха.

Конете кротко хрупаха буйната трева до потока. Жълти пеперуди пърхаха из храстите. Миришеше на мащерка, а пчелите жужаха. Набедените на шиш диви прасета лекичко цвърчаха.

Хран повдигна рамене и се върна към предишното си занимание — мажеше с масло бицепсите си. Те лъщяха.

— На мен ми изглежда абсолютно нормално място — каза той.

— Опитай се да хвърлиш монета — каза Ринсуинд.

— Какво?

— Хайде, хвърли монета.

— Д-обре — отвърна Хран, — щом това ти доставя удоволствие.

Бръкна в кесията си и извади шепа монети, отмъкнати от една дузина царства. Доста внимателно избра един оловно-сив Жлоти-четвърт-йотум и го закрепи върху лилавия нокът на палеца си.

— Кажи, ези или… — той огледа обратната страна, а по съсредоточеното му лице се четеше напрежение, — някаква риба с крака.

— Като я хвърлиш — каза Ринсуинд. Хран се ухили и щракна с палец.

Йотумът се завъртя и хвръкна.

— Ръб — каза Ринсуинд, без въобще да го погледне.

Магията никога не умира. Само изчезва.

Никъде по протежение на целия широк син свят Диск това не бе по-явно, отколкото в районите, които са били арена на великите битки на Магическите Войни, водени малко след Сътворението. В онези дни магията в нейния суров вид е била широко разпространена и била активно оползотворявана от Първите — Хора във войната им срещу Боговете.

Първопричината на Магическите Войни се е изгубила из мъглите на Времето, но философите на Диска са единодушни, че Първите Хора много скоро след създаването им напълно обяснимо изгубили контрол над себе си. И последвали величествени и бляскави битки — слънцето се търкаляло по небето, моретата врели, странни бури опустошавали земята, малки бели гълъби загадъчно се появявали по дрехите на хората, и самата стабилност на Диска (носен, както е известно, през пространството върху гърбовете на четири гигантски слона, а те пък, от своя страна — върху костенурка) — била застрашена. Това довело до твърди действия от страна на Старите Високопоставени, пред които са отговорни даже и самите Богове. На Боговете бил забранен достъп до висшето общество, хората били сътворени повторно, но този път значително по-дребни, а една голяма част от старата дива магия била изсмукала вън от земята.

Това не разрешило проблема на онези места по Диска, които по време на войните били понесли пряк магически удар. Магията изчезваше — бавно, през хилядолетията, разлагаше се и така освобождаваше безброй субастрални частици, които неумолимо изкривяваха реалността около нея…

Ринсуинд, Двуцветко и Хран се бяха втренчили в монетата.

— Наистина е ръб — каза Хран. — Е, хубаво, ти си магьосник. И какво от това?

— Аз не правя… такива магии.

— Искаш да кажеш, че не можеш.

Ринсуинд подмина репликата, защото това беше самата истина.

— Опитай пак — предложи той.

Хран извади цяла шепа монети.

Първите две паднаха нормално. Четвъртата — също. Третата се приземи на ръб и така си и остана. Петата се превърна в малка жълта гъсеница и запълзя нанякъде. Шестата, точно когато се завъртя най-силно, каза едно остро „Дрън!“ и изчезна. Миг след това се чу слаб гръмотевичен шум.

— Ей, тая беше сребърна! — викна Хран, като скочи на крака и се загледа нагоре. — Върни я!

— Не знам къде отиде — уморено каза Ринсуинд. — Може би още набира скорост. Така или иначе, монетите, с които опитах сутринта, също не се върнаха.

Хран още се взираше в небето.

— Какво? — попита Двуцветко.

Ринсуинд въздъхна. Беше се страхувал точно от това.

— Отклонили сме се в зона с висок магически коефициент — каза той. — Не ме питайте как. Някога, много отдавна, тук трябва да е било генерирано изключително мощно магическо поле и сега ние понасяме остатъчните ефекти.

— Точно така — каза един минаващ оттам храст.

Хран рязко наведе глава.

— Искаш да кажеш, че това е едно от ОНЕЗИ места? — попита той. — Да се махаме оттук!

— Чудесно — съгласи се Ринсуинд. — Ако се върнем по същите стъпки, по които дойдохме, може и да успеем. Можем да спираме през около миля и да хвърляме монета.

Той припряно скочи на крака и започна да тъпче разни неща по дисагите си.

— Какво? — попита Двуцветко.

Ринсуинд се спря.

— Виж какво — сопна му се той. — Само недей да спориш. Хайде, давай.

— Изглежда ми съвсем нормално — каза Двуцветко. — Само дето има малко по-малко хора, иначе…

— Да, странно е, нали? — отвърна Ринсуинд. — Хайде!

Високо над тях се чу шум, сякаш са ударили с парче кожа по мокра скала. Нещо гладко, лъскаво и с неясни очертания прелетя над главата на Ринсуинд, като разпръсна облак въглени от огъня — свинята се откачи от шиша и се понесе към небето.

Трупът се наклони на една страна, за да избегне група дървета, изправи се, описа един кръг наоколо и се устреми по посока на Центъра, а след него остана гореща следа от капчици свинска мас.

— Какво правят сега? — попита старецът. Младата жена погледна към гадателския кристал.

— Вървят бързо по посока към Ръба — докладва тя. — Между другото, оня сандък, с краката, още е с тях.

Старецът се изкикоти — един странно обезпокояващ смях в тъмната и прашна гробница.

— Мъдро крушово дърво — каза той. — Забелележително. Да, мисля да го имаме. Моля те, скъпа, погрижи се за това… преди да са излезли от обсега на мощта ти, може би?

— Тихо! Или…

— Или какво, Лиеса? — попита старецът (имаше нещо много странно в начина, по който той бе стоварен върху каменния стол на фона на мрачната светлина). — Ти вече ме уби веднъж, не си ли спомняш?

Тя изсумтя и се изправи, презрително отмятайки коса назад. Беше червена, обсипана със злато. Изправена, Лиеса Повелителката-на-Уирм представляваше абсолютно величествена гледка. Освен това, беше почти гола, ако не броим няколкото ивици на леката металическа ризница и ботушите за езда от дъгоцветна драконова кожа. В единия й ботуш беше затъкнат камшик, необикновен с това, че бе дълъг като копие и завършваше с миниатюрни стоманени шипове.

— Силата ми ще е напълно достатъчна — хладно каза тя

Неясната фигура като че ли кимна или поне потрепера.

— Както непрекъснато ме уверяваш — каза той.

Лиеса изсумтя и излезе от залата.

Баща й не си направи труда да я погледне. Едната причина за това, разбира се, беше, че откакто бе умрял преди три месеца, очите му съвсем не бяха в най-добро състояние. Другата беше, че като магьосник — пък било то и мъртъв магьосник от петнадесето ниво — оптичните му нерви много отдавна се бяха приспособили да виждат в нива и измерения много далеч от обикновената реалности следователно бяха донякъде изгубили способността си да забелязват близкото и делничното. (Приживе те бяха изглеждали на другите хора с по осем страни и зловещо, свръхестествено насекомовидни). Освен това, тъй като сега висеше в тясното пространство между живия свят и тъмния сенчест свят на Смърт, той можеше да наблюдава цялата Каузалност. Ето защо, като изключим слабата надежда, че този път окаяната му дъщеря ще бъде убита, той не вложи кой знае каква енергия в това да разбере нещо повече за тримата пътници, които в отчаян галон се опитваха да се измъкнат от царството му.

На няколкостотин ярда от там, Лиеса в странно настроение слизаше по изтърканите стъпала, които водеха към дълбокото сърце на Уирмбърг. Следваха я половин дузина Ездачи. Дали това ще бъде шансът? Може би това беше възможността да излезе от безизходицата, ключът към трона на Уирмбърг. Той по право й се полагаше, разбира се, но традицията повеляваше, че само мъж може да управлява царството.

Това дразнеше Лиеса, и когато се ядосаше, Силата започваше да тече още по-силно във вените й, а драконите ставаха особено големи и силни.

Ако имаше мъж, всичко щеше да е по-различно. За предпочитане беше някое здраво, яко момче, но глупавичко. Някой, който ще прави каквото му се каже.

Най-едрият от тримата, дето сега бягат от драконовите земи, би могъл да свърши работа. Ако пък се окажеше, че не става, е, тогава — драконите винаги са гладни и трябва да се хранят редовно. Тя ще се погрижи за това да станат и страшни.

Поне по-страшни от обикновено.

Стълбите минаваха през каменен свод и завършваха на тясна терасовидна издатина, недалеч от покрива на голямата пещера, където спяха Уирмите.

Слънчеви лъчи от неизброимите входове около стените кръстосваха прашния мрак като кехлибарени жезли, в които са събрани милион златни насекоми. Долу те не осветяваха нищо, освен лека мъгла.

Кръговете-пътеки тръгваха на толкова малко разстояние от главата на Лиеса, че тя можеше да протегне ръка и да докосне някой от тях. Те се разклоняваха с хиляди през обърнатата плоскост на пещерния таван. Бе отнело по двайсетина години на двайсетина каменоделци, отпадали един след друг в хода на работата, да заковат куките за всички тях. Но това не беше нищо в сравнение с осемдесет и осемте основни кръга, които се събираха близо до върха на купола. Други петдесет били изгубени някога в древността, когато групи изнемогващи от работа роби ги окачвали на местата им, (а роби е имало много, поне в първите дни на Силата); огромните кръгове полетели с гръм и трясък надолу към дълбините и повлекли със себе си и нещастните работници.

Но осемдесет и осем били закачени, огромни като дъга, ръждиви като кръв. От тях…

Драконите усещат присъствието на Лиеса. Въздухът свисти край пещерата, когато осемдесет и осем чифта криле се разгъват като сложна загадка. Огромни глави със зелени многоизмерни очи надничат към нея.

Зверовете все още са леко прозрачни. През това време мъжете около нея взимат от лавицата обувките си със специални куки. Лиеса се съсредоточава за пълна визуализация; в застоялия въздух над нея драконите започват да се виждат отчетливо и ясно, а бронзовите им люспи мътно отразяват сноповете слънчева светлина. Съзнанието й пулсира, но сега, когато Силата тече напълно, тя може, без да се откъсва от състоянието си на съсредоточение, да мисли и за други неща.

Сега тя също се залавя за специалните си обувки и с лек звън завърта едно изящно колело срещу няколко кръга на тавана, което да донесе куките.

Едва сега идва ред на пода. Светът се е променил. Сега тя стои на ръба на дълбока яма или кратер, застлан с малките кръгове, върху които драконовите ездачи вече крачат с олюляваща се походка, В центъра на ямата огромните им животни чакат, събрани на стадо. Високо горе са далечните скали на пещерния под, обезцветен през вековете от драконови изпражнения.

С леко, плавно движение, което всъщност й е втора природа, Лиеса се отправя към нейния собствен дракон Лаолит, а той обръща голямата си конска глава към нея. Челюстите му са омазани със свинска мас.

— Беше много приятно — казва той в съзнанието й.

— Струва ми се, че ти забраних полети без придружител — скарва се тя.

— Гладен бях, Лиеса.

— Обуздай глада си. Скоро ще можеш доядеш коне.

— Юздите залепнаха за зъбите ни. А има ли войни? Ние обичаме войни.

Лиеса се спуска по стьлбичката и се приземява с крака, сключени около обвития в кожа врат на Лаолит.

— Войнът е мой. Има още двама, които можеш да вземеш. Единият май е някакъв магьосник — допълва тя сякаш да го ободри.

— Уф, нали знаеш какво става с магьосниците. Само половин час след първия ти се ще да си хапнеш още един — недоволства драконът.

Той размахва криле и пада.

— Настигат ни! — изкрещя Ринсуинд. Наведе се даже още по-ниско над врата на коня си и изпъшка. Двуцветко се стараеше да не изостава, а в същото време извръщаше глава, за да огледа летящите зверове.

— Ти нищо не разбираш! — гласът на туриста надникваше ужасния шум от ударите на крилете. — Цял живот съм мечтал да видя дракони!

— Отвътре ли? — извика Ринсуинд — Мълчи и карай!

Той шибна коня с юздите и се втренчи в гората пред тях, като се опитваше да я премести по-наблизо с цялата сила на волята си. Под тези дървета ще са в безопасност. Под тях не могат да летят никакви дракони…

Той чу плясъка на криле преди сенките да го обгърнат отвсякъде. Инстинктивно се сви на кълбо върху седлото и усети как го пронизва нажежена до бяло болка в мига, когато нещо остро издълба линия по раменете му.

Зад него Хран изпищя, но писъкът му звучеше по-скоро като яростен вой, а не като вик от болка. Варваринът бе скочил в пирена и бе извадил черната сабя Кринг. И когато един от драконите се изви за повторен нисък полет, той замахва.

— Нито един мръсен гущер не може да се държи така с мен! — изрева той.

Ринсуинд се наведе настрани и грабна юздите от Двуцветко.

— Хайде! — изсъска той.

— Но драконите… — каза туристът, изпълнен с възторг.

— По дяволите драк… — задочна магьосникът и се смрази. От кръжащите над главите им точки се бе отцепил още един дракон и се стрелкаше към тях. Ринсуинд пусна коня на Двуцветко, изруга диво и пришпори своя кон към дърветата, самичък. Не се обърнала погледне внезапно настаналата суматоха зад гърба му и когато над главата му прелетя някаква сянка, едва успя да изломоти нещо нечленоразделно и се опита да се зарови съвсем в гривата на коня.

А след това, наместо тъпата, пронизваща болка, която бе очаквал, последва серия силни, парещи удари, когато обезумялото от ужас животно навлезе под клоните на дърветата. Магьосникът се опита да се задържи, но един друг клон, по-нисък и по-здрав от останалите, го събори от седлото. Последното нещо, което чу преди блестящите, сини кръгове на безсъзнанието да се затворят, бе острия писък на сгромолясващо се влечуго и шума от изпочупени нокти във върховете на дърветата.

Когато се събуди, един дракон го наблюдаваше, или поне зяпаше най-общо в неговата посока. Ринсуинд изпъшка и се опита да си прокопае път в мъха с лопатките на раменете си. После в мига, в който болката го застигна, дъхът му изведнъж спря.

През мъглите на агонията и страха той отново погледна към дракона.

Измисленият звяр висеше от клона на едно голямо, мъртво дъбово дърво на няколкостотин крачки оттам. Бронзово-златните му криле бяха плътно прилепнали около тялото му, но дългата му конска глава се въртеше насам-натам на края на забележително мощен врат. Той внимателно изучаваше гората.

Освен това беше полупрозрачен. Въпреки че слънчевите лъчи проблясваха по люспите му, Ринсуинд ясно различаваше очертанията на клоните зад него.

На един от тях седеше мъж, изглеждаше като до увисналото влечуго. Очевидно беше гол, с изключение на чифт високи ботуши, малка кожена превръзка в областта на слабините и шлем с висока качулка. Той небрежно премяташе напред-назад къса сабя и гледаше през върховете на дърветата с вида на човек, който изпълнява досадно и неблагодарно задължение.

Някаква буболечка започна да пълзи с мъка по крака на Ринсуинд.

Магьосникът се чудеше колко ли вреда може да причини един полусолиден дракон? Дали само ще го полуубие? Реши да не остава, за да разбере.

На пети, пръсти и гръбни мускули Ринсуинд се заизмъква настрани, докато зеленият шубрак не замаскира дъба и обитателите му. После бързо се изправи на крака и се шмугна сред дърветата.

В главата си нямаше посока, нямаше провизии, нямаше кон. Но докато все още имаше крака, можеше да бяга. Папрати го удряха, къпини го деряха, но той нищо не усещаше.

Когато бе увеличил разстоянието между себе си и дракона на една миля, спря и рухна до едно дърво.

Тогава дървото му заговори:

— Псст — каза то.

Изпълнен с ужас пред това, което може би щеше да види, Ринсуинд бавно плъзна поглед нагоре. Очите му се опитаха да се задържат върху безобидните части от кората и листата, но бича на любопитството ги застави да ги подминат. Най-после те се заковаха върху една черна сабя, забита в клона, точно над главата на магьосника.

— Я не стой така — каза сабята (с глас, който приличаше на шума от потъркването на пръст по ръба на голяма, празна, винена чаша) — а ме изтегли.

— Какво? — попита Ринсуинд, а гърдите му още се задъхваха.

— Изтегли ме — повтори Кринг. — Или тази, или ще прекарам следващите един милион години в някой каменовъглен пласт. Не съм ли ти разправял за времето, когато бях хвърлен в едно езеро…

— Какво стана с другите? — попита Ринсуинд, като все още отчаяно стискаше дървото.

— А, драконите ги хванаха. И конете. А, и онзи сандък. И мен де, само че Хран ме изпусна. Което пък е страхотен късмет за теб.

— Ами… — започна Ринсуинд, но Кринг не му обърна внимание.

— Предполагам, че гориш от нетърпение да ги освободиш — добави сабята.

— Да, ама…

— Така че, само ме извади и можем да тръгваме.

Ринсуинд й хвърли бегъл поглед. Мисълта да прави опит да спасява някого досега бе стояла толкова назад в съзнанието му, че ако някакви напреднали размишления върху природата и формата на многоизмерната множественост на вселената бяха правилни, тогава тя беше точно отпред; но вълшебна сабя — това беше нещо ценно…

Пък и пътят към дома щеше да е доста дълъг, където и да беше това…

Той се покатери на дървото и бавно се примъкна по клона. Кринг беше забит много здраво в дървото. Той стисна главата на сабята и се напъна толкова силно, че светки му изскочиха пред очите.

— Опитай пак — окуражи го сабята.

Ринсуинд изпъшка и изскърца със зъби.

— Можеше да е и по-зле — каза Кринг. — Това можеше да е наковалня.

— Аххрг — изхърка магьосникът, силно обезпокоен за бъдещето на слабините си.

— Водил съм многоизмерно съществуване. — каза сабята.

— Ъ?

— Имал съм много имена, де.

— Удивително — каза Ринсуинд. Той залитна назад, щом освободеното острие се изплъзна. Стори му се странно леко.

Веднъж стъпил отново на земята, той реши да съобщи новината.

— Всъщност, не мисля, че идеята ти да ги освободим е много добра — каза той. — Мисля, че е по-добре да се върнем в някой град. Ами, да извикаме спасителен отряд, който да ги потърси.

— Драконите тръгнаха по посока на Центъра — каза Кринг, — Все едно, предлагам да започнем с оня, дето е в дърветата, ей там.

— Съжалявам, но…

— Не можеш да ги оставиш на съдбата им!

Ринсуинд изглеждаше учуден.

— Така ли?

— Не. Не можеш. Виж какво, ще бъда откровен. Имал съм работа с далеч по-добри от теб, но или ще направим така, или… — абе, прекарвал ли си някога един милион години в каменовъглен пласт?

— Чуй, аз…

— Така че, ако не престанеш да се пазариш, ще ти отсека главата.

Ринсуинд видя как собствената му ръка се вдига светкавично, за да го предпази от трептящото острие, което забръмча на косъм от гърлото му. Опита се да накара пръстите си да се отпуснат. Не можа.

— Не знам как да бъда герой! — извика той.

— Предлагам да те науча.

Бронзовият Псефа избуботи нещо дълбоко, гърлено. К!сдра — драконовият ездач, се облегна напред и погледна през просеката.

— Виждам го! — каза той. Преметна се без никакво затруднение надолу от клон на клон и се приземи леко върху туфите трева. Изтегли сабята си.

Задържа дълго поглед върху приближаващия се мъж, който очевидно не гореше от желание да излезе от закрилата на дърветата. Беше въоръжен, но драконовият ездач не без любопитство забеляза странния начин, по който мъжът държеше сабята пред себе си на една ръка разстояние, като че ли се притесняваше да не го видят в нейната компания.

К!сдра вдигна своята сабя и се ухили сърдечно, докато магьосникът продължаваше да се влачи към него. После скочи.

По-късно той си спомняше само две неща от борбата. Първото — неестествения начин, по който се изви сабята на магьосника и засече неговата собствена с удар, който я изби от ръката му. Второто — и именно то, както твърдеше той, доведе до поражението му — беше, че магьосникът прикриваше очите си с една ръка.

К!сдра отскочи назад, за да избегне следващия удар и се просна по очи на тревата. Псефа изръмжа, разпери огромните си криле и се хвърли от дървото.

Миг по-късно магьосникът стоеше над него и крещеше:

— Кажи му, че ако ме изгори, ще пусна сабята! Наистина ще я пусна! Кажи де! — Върхът на черната сабя кръжеше над гърлото на К!сдра. Странното обаче беше, че магьосникът явно се бореше с нея, а тя сякаш си пееше.

— Псефа! — извика К!сдра.

Драконът изрева презрително, но пресече стремителния си полет, който би отнесъл главата на Ринсуинд, размаха криле и тромаво се върна на дървото си.

— Говори! — изкрещя Ринсуинд.

К!сдра плъзна поглед към него нагоре по протежение на сабята.

— Какво искаш да кажа? — попита той.

— Какво?

— Попитах какво искаш да кажа?

— Къде са приятелите ми? Варваринът и малкият човек, имам предвид!

— Предполагам, че са ги върнали в Уирмбърг.

Ринсуинд се бореше отчаяно срещу издигащата се сабя и се опитваше да заключи съзнанието си за кръвожадното съскане на Кринг.

— Какво е това Уирмбърг?

— Не е това, а е той. Уирмбърг е Драконовият дом.

— И предполагам, че чакаше, за да ме заведеш там, а?

К!сдра изпищя неволно, когато върхът на сабята одраска капка кръв от адамовата му ябълка.

— Не искате хората да разберат, че тук имате дракони, а? — изръмжа Ринсуинд. Драконовият ездач се забрави дотолкова, че кимна и за малко не преряза собственото си гърло.

Ринсуинд безнадеждно се огледа наоколо и осъзна, че това е нещо, през което наистина ще трябва да премине.

— Добре тогава — каза той възможно най-хрисимо. — Я най-добре ме заведи в тоя твой Уирмбърг, а?

— Трябваше да те закарам там мъртъв — мрачно промърмори К!сдра.

Ринсуинд наведе поглед към него и бавно се ухили. Това беше широка, вманиачела и съвсем лишена от хумор усмивка. Беше от оня тип ухилвания, които обикновено са придружени от малки брегови птички, които прелитат навън-навътре и вадят парченца, заседнали между зъбите.

— И жив ще свърша работа — каза магьосникът. — Ако говорим въобще, че някой трябва да е мъртъв, спомни си чия сабя в чия ръка е.

— Ако ме убиеш, нищо няма да попречи на Псефа да убие теб! — извика проснатият по очи драконов ездач.

— Така че това, което ще направя е… ще отрежа само парченца — съгласи се магьосникът. И отново опита ефекта от ухилването.

— О-о-ох, добре, добре — намусено каза К!сдра. — Да не си мислиш, че нямам въображение?

Той се измъкна изпод сабята и махна към дракона, който отново разпери криле и се спусна към тях. Ринсуинд преглътна.

— Искаш да кажеш, че трябва да отидем на това? — попита той.

К!сдра го погледна презрително, а върхът на Кринг все още сочеше врата му.

— А как по друг начин може да се стигне до Уирмбърг?

— Не знам — отговори Ринсуинд. — Как?

— Искам да кажа, че няма друг начин. Или с летене, или никак.

Ринсуинд отново погледна дракона. Съвсем ясно виждаше през него смачканата трева, върху която той лежеше, но когато предпазливо докосна една люспа (само златно сияние на разредения въздух), оказа се, че е съвсем солиден. Драконите би трябвало да съществуват или напълно, или въобще да изчезнат, чувстваше той. Един полусъществуващ дракон е по-лош от двете крайни възможности.

— Не знаех, че драконите са прозрачни — каза той.

К!сдра сви рамене.

— Така ли?

Той непохватно възседна дракона, тъй като Ринсуинд висеше на колана му. Веднъж настанил се неудобно горе, магьосникът премести хватката си, от която побеляха кокалчетата на ръцете му, на по-удобно място върху сбруята и леко сръга К!сдра със сабята.

— Летял ли си преди? — попита го драконовият ездач, без да се обръща.

— Така не, не.

— Искаш ли нещо за смучене?

Ринсуинд се взря в темето му, после погледна предложената му торба с червени и жълти сладкиши.

— Необходимо ли е? — попита той.

— Така е прието — отвърна К!сдра. — Почерпи се.

Драконът се изправи, с тежки, тромави крачки прекоси ливадата и хвръкна във въздуха.

От време на време Ринсуинд сънуваше кошмари, че се климушка на някакво неопределено, но адски високо място и вижда как синеещият се, осеян с облаци пейзаж, се изплъзва под него (от това обикновено се събуждаше с потни глезени; би се разтревожил даже повече, ако знаеше, че кошмарът не е просто обичайният за Диска световъртеж, както си мислеше. Това беше спомен в обратна посока на едно толкова ужасяващо събитие в бъдещето му, че бе генерирало съзвучна хармония от страхове по цялата нишка на живота му).

Това точно не беше самото събитие, но беше добра тренировка за него.

Псефа се подготви за откъсването си от земята с няколко разтърсващи прешлените подскока. На края на последния от тях, мощните криле шумно се разтвориха и се разпериха с трясък, който разтърси дърветата.

А след това, с няколко плавни тласъка, земята изостана назад и изчезна. Изведнъж Псефа започна да се издига грациозно, докато следобедното слънце се разпръсваше по крилете му, които все още представляваха само лек златен слой. Ринсуинд направи фаталната грешка да погледне надолу и усети, че гледа през дракона към върховете на дърветата под него. И още по-надолу. При тази гледка стомахът му се сви на топка.

Не беше кой знае колко по-добре като си затвори очите, защото това даваше пълна свобода на въображението му. Той прие компромисното решение да гледа неизменно в една точка по средата на далечното разстояние, където голите бърда и гората се сливаха и можеше да бъдат съзерцавани почти небрежно.

Вятърът го дърпаше. К!сдра се извърна и изкрещя в ухото му:

— Виж Уирмбърг!

Ринсуинд бавно обърна глава, като внимаваше Кринг да продължи да кротува върху драконовия гръб. Очите му, насочени в указаната посока, съзряха невъзможно обърнатата планина, която стърчеше от гъсто залесената долина съвсем като тромпет от каца с мъх.

Дори и на такова разстояние той ясно различи слабият октаринов отблясък във въздуха, който беше сигурен индикатор за постоянно магическо излъчване от най-малко — дъхът му замря! — няколко мили Прима? Най-малко!

— О, не — изпъшка той.

Даже взирането в земята беше по-приемливо от това. Той бързо отмести поглед и осъзна, че вече не може да вижда земята през дракона. Докато кръжаха на широки кръгове към Уирмбърг, звярът определено придобиваше все по-солидна форма, като че ли тялото му се изпълваше със златна мъгла. И когато най-сетне Уирмбърг се изправи пред тях, драконът, който диво пореше небето, бе станал съвсем реален и здрав като камък.

На Ринсуинд му се стори, че вижда слаба, бляскава ивица в пространството, сякаш нещо от планината се бе протегнало и бе докоснало животното. Обзе го странното усещане, че някой правеше дракона по-истински.

Пред очите му Уирмбърг от далечна играчка се превърна в няколко милиарда тона скала, застинали между небето и земята. Различаваше малки полета, гори и даже езеро, високо горе, а от него изтичаше река и преливаше през ръба…

Допусна грешката да проследи с поглед потока пенеща се вода, но се дръпна рязко назад и то точно навреме.

Пламналото плато на обърнатата планина се приближаваше към тях. Драконът даже и не намали скоростта.

Докато планината надвисваше застрашително над Ринсуинд като най-голямата бръскалка във вселената, той видя отвора на една пещера. Псефа се плъзна към нея. Мускулите на раменете му пулсираха.

Мрак се спусна и обгърна магьосника отвсякъде. Той изпищя. Покрай него прелитаха скали, очертанията им — замъглени от високата скорост. После драконът излезе пак на открито.

Беше във вътрешността на пещера, но по-голяма, отколкото имаше право да бъде която и да е пещера. Драконът, който се носеше през огромното й празно пространство, беше само една златна муха в банкетна зала.

Имаше и други дракони — златни, сребърни, черни, бели, които пърхаха през сноповете слънчева светлина по свои лични задачи или бяха накацали по оголени скални зъбери. Високо горе на куполовидния покрив на пещерата десетки други висяха от огромни кръгове, с криле, плътно прибрани до тялото като на прилепи. Горе имаше и хора. Ринсуинд преглътна трудно, когато ги видя, защото те ходеха по огромното пространство на тавана също като мухи.

После различи хилядите миниатюрни пръстени, които обсипваха тавана. Няколко висящи с главите надолу мъже следяха с интерес полета на Псефа. Ринсуинд преглътна отново. Ако ще и животът му да зависеше от това, не можеше да се сети какво трябва да направи сега.

— Е? — попита шепнешком. — Някакви предложения?

— Ясно е, че ти нападаш — презрително каза Кринг.

— Защо аз не се сетих за това? — попита Ринсуинд. — Дали не е защото всички те имат арбалети?

— Ти си пораженец.

— Пораженец! Това е защото ще претърпя поражение!

— Ти си най-големият си враг, Ринсуинд — каза сабята.

Ринсуинд погледна нагоре и видя ухилени мъже.

— Обзалагаш ли се? — уморено попита той.

Преди Кринг да успее да му отговори, Псефа се вдигна във въздуха и кацна на един от големите кръгове, който застрашително се завъртя.

— Сега ли искаш да умреш, или първо ще се предадеш? — спокойно попита К!сдра.

От всички посоки на кръга заприиждаха мъже. Те ходеха, полюлявайки се, докато ботушите им с куки закачаха кръговете но тавана.

На една полица, която висеше на малка платформа отстрани на кръга за кацане, имаше още ботуши. Преди Ринсуинд да може да го спре, драконовият ездач вече бе скочил от гърба на звяра върху платформата, откъдето се ухили злорадо на притеснения магьосник.

Последва тих красноречив шум, причинен от вдигането на известен брой арбалети. Ринсуинд вдигна очи към група безчувствени, обърнати наопаки лица. Драконовият вкус към облеклото не допускаше никакво разточителство на въображението, освен кожените доспехи, обсипани с бронзови орнаменти. Ножовете и ножниците се носеха наопаки. Тези, които бяха без шлемове, бяха пуснали свободно косите си, така че те се развяваха като водорасли на вентилационния вятър близо до покрива. Сред тях имаше няколко жени. „Обратността“ бе направила странни неща с анатомията им. Ринсуинд се облещи.

— Предай се! — повтори К!сдра.

Магьосникът отвори уста, за да го направи. Кринг изръмжа предупредително, а по ръката му преминаха убийствено болезнени вълни.

— Никога — изписка той. Болката престана.

— Разбира се, че няма! — избоботи победоносен глас зад него. — Той е герой, нали?

Ринсуинд се обърна и се озова срещу чифт космати ноздри. Те принадлежаха на як, млад мъж, който висеше небрежно от тавана, закачен за куките на ботушите си.

— Как се казваш, герой? — попита мъжът — За да знаем кой си.

Неописуемата болка скова ръката на Ринсуинд.

— А-аз съм Ринсуинд от Анкх — задъхвайки се, успя да промълви той.

— А аз съм Лио!рт, Повелителят на Драконите — каза висящият мъж, като произнасяше думите с такова твърдо и дълбоко щракане в гърлото, че Ринсуинд го прие като някаква напълно естествена пунктуация. — Ти си дошъл, за да ме предизвикаш на смъртен двубой.

— Ами, не, не съм…

— Грешиш! К!сдра, помогни на нашия герой да обуе чифт ботуши с куки. Сигурен съм, че гори от нетърпение да започнем.

— Не, не, вижте, аз дойдох само да намеря приятелите си. Сигурен съм, че няма… — започна Ринсуинд, но драконовият ездач го избута безапелационно върху платформата, накара го да седне и започна да закопчава на краката му чифт ботуши с криви шипове.

— Побързай, К!сдра! Не трябва да бавим нашия герой от предначертанията на съдбата му — каза Лио!рт.

— Вижте, струва ми се, че приятелите ми са много щастливи тук, така че, не бихте ли могли, ами, просто да ме оставите някъде…

— Много скоро ще видиш приятелите си — самодоволно каза повелителят на драконите. — Ако си религиозен, искам да кажа. Никой, който веднъж влезе в Уирмбърг, не излиза оттук. Освен метафорично, разбира се. Покажи му как да стигне кръговете, К!сдра.

— Виж в какво ме насади! — просъска Ринсуинд.

Кринг трепна в ръката му и изсумтя:

— Не забравяй, че съм вълшебна сабя.

— Че мога ли да забравя?

— Качи се по стълбата и хвани здраво един кръг — каза драконовият ездач — после си вдигни краката, докато куките се закачат. — След това помогна на протестиращия магьосник да се покатери, докато той не увисна, обърнат надолу с главата, с роба, напъхана в панталоните му, и с Кринг, отпуснат в едната му ръка. От такъв ъгъл драконите изглеждаха по-поносимо, но сега пък самите те, както си висяха от прътовете, се вдигнаха заплашително, като огромни фантастични чудовища. Очите им горяха от любопитство.

— Моля за внимание — каза Лио!рт. Един драконов ездач му подаде дълъг калъп, увит в червена коприна.

— Бием се до смърт — каза той. — Твоята.

— Предполагам, че ако победя, ще спечеля свободата си — попита Ринсуинд, без особена надежда в гласа.

Лио!рт леко завъртя с глава и посочи събралите се драконови ездачи.

— Не ставай наивен — каза той.

Ринсуинд си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че трябва да те предупредя — каза той, а гласът му даже не трепна, — че това е вълшебна сабя.

Лио!рт пусна червената копринена обвивка в мрака и изтегли смолисточерна сабя. По повърхността й блестяха руни.

— Какво съвпадение — каза той и замахва.

Ринсуинд се скова от ужас, но ръката му също замахна, щом Кринг се хвърли напред. Сабите се срещнаха в експлозия от октаринова светлина.

Лио!рт отскочи назад с присвити очи. Кринг се хвърли срещу него и въпреки че сабята на повелителя на драконите се вдигна светкавично, за да отклони по-голямата част от силата на удара, резултатът беше тънка, червена линия през тялото на собственика й.

Той изръмжа и се хвърли срещу магьосника, съпроводен от дрънченето на ботушите, докато се местеше от кръг на кръг. Сабите се срещнаха отново с друго мощно отделяне на магия и едновременно с това Лио!рт стовари свободната си ръка върху главата на Ринсуинд с такава сила, че от удара единият му крак се откачи от кръга и увисна безнадеждно.

Ринсуинд знаеше почти с пълна сигурност, че е възможно най-лошият магьосник на Диска, тъй като знаеше само една магия; и въпреки всичко, той все пак беше магьосник, а това, според неотменимите магически закони, означаваше, че когато му дойде краят, ще дойде да го вземе самият Смърт (вместо да изпрати някой от многобройните си слуги, както при обикновените случаи).

Така че, когато ухиленият Лио!рт се отдръпна и замахва, а сабята му мързеливо описа дъга, времето потече като захарен сироп.

Изведнъж пред погледа на Ринсуинд светът бе огрян от мъждукаща октаринова светлина, която се обагри с виолетово, когато фотоните се сблъскаха с внезапното магическо лъчение. Вътре в него повелителят на драконите беше само една мъртвешки бледа статуя, а сабята му се движеше бавно като охлюв на бляскавата светлина.

До Лио!рт стоеше още една фигура, видима само за онези, които могат да виждат в допълнителните четири измерения на магията. Тя беше висока, тъмна и слаба, и в неочаквана нощ с ледени звезди размахваше двуръка, остра коса с печална известност…

Ринсуинд моментално се сви. Острието хладно изсвистя във въздуха покрай главата му и се заби в скалата на пещерния свод със същата скорост. Смърт изкрещя проклятие с ледения си, гробовен глас. Мястото изчезна. Това, което на Диска минаваше за реалност, се яви отново със звукова експлозия. Лио!рт затаи дъх при внезапната смяна на скоростта, с която магьосникът бе избегнал смъртоносния му удар, и, с отчаянието, възможно само за наистина обезумелия от страх, Ринсуинд се размота като змия и се хвърли в пространството между тях. Той сключи ръце около ръката на повелителя на драконите, която стискаше сабята, и я изви с все сила.

Точно в този миг, останалият един-единствен кръг на магьосника, вече свръх-натоварен, се откъсна от скалата с отвратителен, слаб, металически звън.

Ринсуинд полетя надолу, завъртя се безпаметно и се спря, увиснал над възможната смърт да си изпотроши костите, а ръцете му така яко стискаха ръката на драконовия повелител, че той изпищя от болка.

Лио!рт вдигна поглед към ходилата си. Малки скални отломъци се отронваха от тавана, там където бяха забити металните колове на кръговете.

— Пусни ме, по дяволите! — пищеше той. — Иначе ще умрем и двамата!

Ринсуинд не отговори нищо. Той се концентрираше, върху това да задържи хватката си и да изключи от съзнанието си напиращите представи за участта, която го очаква долу върху скалите.

— Застреляйте го! — измуча Лио!рт.

С крайчеца на окото си Ринсуинд видя как няколко арбалета се прицелват в него. Лио!рт избра точно този миг да размаха свободната си ръка и покрит с пръстени юмрук се заби в пръстите на магьосника.

Той го пусна.

Двуцветко стисна металните решетки и се изтегли нагоре.

— Виждаш ли нещо? — попита Хран откъм краката му.

— Само облаци.

Хран отново го пренесе надолу и седна на ръба на едно от дървените легла, които бяха единствената мебелировка на килията.

— По дявалите — изруга той.

— Не се отчайвай — каза Двуцветко.

— Не се отчайвам.

— Предполагам, че това е само някакво недоразумение и че скоро ще ни освободят. Изглеждат ми много цивилизовани.

Хран го зяпна изпод гъстите си вежди. Започна да казва нещо, пък после сякаш размисли. И само въздъхна.

— А когато се върнем, ще можем да се похвалим, че сме видели дракони! — продължаваше Двуцветко. — Какво ще кажеш за това, а?

— Дракони не съществуват — отсече Хран. — Кодис от Химерия уби последния преди двеста години. Не знам какво е това, което виждаме, но то не е дракони.

— Но ние летяхме върху тях! В залата сигурно имаше с хиляди…

— Предполагам, че беше само магия — каза Хран с нетърпящ възражение глас.

— Да, ама изглеждаха като дракони — почти предизвикателно извика Двуцветко. — Винаги съм искал да видя дракони, още от съвсем малко момче. Дракони, които кръжат в небето и бълват огнени пламъци…

— Те само лежаха по тресавищата и блатата, и се тъпчеха, и бълваха не огън, а смрад — каза Хран, излегнал се върху леглото. — Пък и не бяха много големи. Събираха дърва за огъня.

— Чувал съм, че са събирали съкровища — каза Двуцветко.

— И дърва. Ей — добави Хран и малко се оживи, — забеляза ли всички онези стаи, през които ни преведоха? Сториха ми се доста внушителни. Има доста добри неща, пък и някои от гоблените сигурно струват цяло състояние. — Той замислено се почеса по брадичката. Шумът приличаше на таралеж, който си пробива път през прищип.

— Сега какво ще стане? — попита Двуцветко.

Хран завря пръст в ухото си и започна да го изследва разсеяно.

— О, предполагам, че след минута-две вратата ще се отвори широко, ще ме замъкнат на арената на някой храм, където ще се преборя може би с няколко гигантски паяка и с някой осмокрак роб от джунглите на Клеч, после ще спася някоя принцеса от сватбения олтар, ще избия някой и друг от пазачите, или каквото трябва там, след това момичето ще ми разкрие тайния изход, ще освободим няколко коня и ще избягаме със съкровището. — Хран кръстоса ръце под главата си и легнал така, се загледа в тавана, като си подсвиркваше тихичко.

— Всичко това? — попита Двуцветко.

— Както винаги.

Двуцветко седна на леглото си и се опита да помисли. Оказа се трудна работа, защото в съзнанието му плуваха само дракони.

Дракони!

Още от времето, когато беше двегодишно момченце, той бе запленен от образите на свирепите зверове в „Октариновата Книжка с Вълшебни Приказки“. Сестра му беше обяснила, че те не съществуват наистина, и той помнеше горчивото разочарование. Ако на света ги няма тези красиви създания, бе решил той, тогава той не е и наполовина такъв, какъвто трябва да бъде. А на всичко отгоре, по-късно го бяха дали за чирак на Деветте тръстики — Главният Счетоводител, който със сивия си мозък беше всичко онова, което драконите не са, и време за празни фантазии нямаше.

Но нещо не беше съвсем наред с тези дракони. Те бяха твърде малки и твърде хрисими, в сравнение с онези, които той виждаше във въображението си. Драконите би следвало да са големи и зелени, с остри нокти, екзотични, и да бълват огън… големи и зелени, с дълги, остри…

Нещо се размърда в крайчеца на полезрението му, в най-отдалечения, най-тъмния край на подземието. Щом обърна глава нататък, то изчезна, макар и да му се стори, че чува съвсем тих шум, шум, който би могъл да се дължи на дращенето с нокти по камък.

— Хран? — извика той.

От другото легло се чу хъркане.

Двуцветко лекичко се приближи до ъгъла и предпазливо заопипва камъните за таен тунел. В този момент вратата се отвори с трясък и се удари в стената. Половин дузина стражи се втурнаха през нея, подредиха се и се хвърлиха на колене. Оръжието им беше насочено изключително към Хран. Когато по-късно мислеше за това, Двуцветко се почувства много засегнат.

Хран продължаваше да хърка.

Една жена влезе с маршова стъпка в стаята. Не са много жените, които могат да маршируват убедително, но тя се справяше доста добре. Тя хвърли бегъл поглед на Двуцветко, горе-долу както някой поглежда част от мебелировката, и после съсредоточи вниманието си върху мъжа на леглото.

Беше облечена в също такава кожена броня, като на драконовите ездачи, но нейната беше доста по-къса. Тя, и величествената грива от кестеняво-червени коси, падаща до кръста й, бяха единствената й отстъпка пред онова, което даже и на Диска, минаваше за благоприличие. Освен това, лицето й беше замислено.

Хран изпухтя, обърна се и продължи да спи.

Много внимателно, сякаш държеше някакъв изключително деликатен инструмент, жената извади тънка, черна кама от колана си и замахва надолу.

Камата още не беше изминала и половината от пътя си, когато дясната ръка на Хран се премести толкова бързо, като че ли скочи от една точка в пространството в друга, без даже за миг да е заемала въздуха между тях. Тъпо шляпна и се сключи около китката на жената. Другата му ръка трескаво се опитваше да напипа сабята, която вече не беше там…

Хран се събуди.

— Гнгх? — попита той като погледна към жената, озадачено сбърчил вежди. После съзря стрелците.

— Пусни ме — каза жената със спокоен, тих и остър като бръснач глас. Хран бавно отпусна ръка.

Тя направи крачка назад, разтривайки китката си и го гледаше приблизително така, както котка гледа миша дупка.

— И така — най-сетне проговори тя. — Ти преодоля първото изпитание. Как се казваш, варварино?

— Кого наричаш варварин? — озъби се Хран.

— Точно това искам да знам и аз.

Хран бавно преброи стрелците и направи проста сметка. Раменете му се отпуснаха.

— Аз съм Хран от Химерия. А ти?

— Лиеса — Повелителката на Дракони.

— Ти ли си господарката на това място?

— Това тепърва ще разберем. Имаш вид на „наемна сабя“, Хран от Химерия. Бих могла да те използвам… ако преминеш изпитанията, естествено. Те са три. Ти премина първото.

— Какви са другите… — Хран млъкна. Само устните му продължаваха да се движат беззвучно, пък после той реши да рискува, — две?

— Опасни.

— А възнаграждението?

— Заслужава си.

— Моля да ме извините — обади се Двуцветко.

— А ако не издържа изпитанията? — попита Хран, без въобще да му обърне внимание. Въздухът между Хран и Лиеса запращя от Дребни експлозии на сила, докато погледите им търсеха за какво да се уловят.

— Ако се беше провалил на първото изпитание, сега щеше да си мъртъв. Това може да се счита за общоприето наказание.

— Хм, чуй — започна Двуцветко. Лиеса му отдели секунда внимание и май наистина го видя за първи път.

— Махнете това оттук — спокойно каза тя и отново се обърна към Хран. Двама от стражите сложиха арбалетите си на гръб, сграбчиха Двуцветко за лактите и го вдигнаха от земята. И после пъргаво изскочиха през вратата.

— Ей — завика Двуцветко, докато те бързаха навън по коридора, — къде — (когато спряха пред една друга врата), — ми е — (докато отваряха вратата) — Багажа? — Приземи се върху нещо, което някога може и да е било слама. Вратата се затръшва, и последвалото ехо се прекъсваше само от затягането на резетата по нея.

В другата килия Хран само примигваше.

— Добре, какво е второто изпитание?

— Трябва да убиеш двамата ми братя. — Хран започна да осмисля чутото.

— Двамата едновременно, или един след друг?

— Последователно или едновременно — увери го тя.

— Какво?

— Просто ги убий! — остро каза тя.

— Добри воини са, нали?

— Прославени.

— И в замяна на всичко това…?

— Ще се ожениш за мен и ще станеш Господар на Уирмбърг.

Последва дълга пауза. Веждите на Хран се усукаха от пресмятането, на което не беше привикнал.

— Получавам теб и тази планина? — най-после попита той,

— Да — Тя го погледна право в очите, а устните й се изкривиха. — Възнаграждението си струва, уверявам те.

Хран погледна пръстените на ръката й. Камъните бяха огромни, а и бяха от невероятно редките синьо-млечни диаманти от глинените находища на Митос. Когато най-сетне успя да откъсне поглед от тях, видя, че Лиеса го гледа, побесняла от гняв.

— Такъв сметкаджия? — грубо и рязко извика тя. — Хран Варварина, който би влязъл безстрашно в устата даже и на Смърт?

Хран вдигна рамене.

— Естествено — каза той. — Единствената причина да влезеш в устата на Смърт е, за да откраднеш златните му зъби. — Той описа мощен кръг с едната си ръка и дървеното легло не й стигна. Тя се блъсна в стрелците и Хран весело я последва, като повали с удар един от тях, а на друг отне оръжието. Миг по-късно всичко бе свършило.

Лиеса не бе помръднала.

— Е и? — попита тя.

— Е и какво? — попита Хран, сред цялата тая сеч.

— Искаш да ме убиеш ли?

— Какво? О, не. Не, това е само, как да ти кажа, нещо като навик. Само за поддържане на формата. Та къде са тези твои братя? — Той се ухили.

Двуцветко си седеше на сламата и зяпаше в тъмнината. Чудеше се от колко ли време е там. Най-малко от часове. Може би дни. Помисли си, че може и да е от години, но той просто е забравил.

Не, мислене от този сорт нямаше да му помогне. Опита се да мисли за нещо друго — трева, дървета, чист въздух, дракони. Дракони…

В мрака прозвуча нищожно леко дращене. Двуцветко усети как по челото му избиват капчици пот.

В килията заедно с него имаше още нещо. Нещо, което причиняваше едва доловим шум, но което, даже и в черната като рог тъмнина, създаваше усещането за огромност. Усети, че въздухът се движи.

Когато вдигна ръка, напипа мазното усещане и лекия поток от искри, които издаваха локализирано магично поле. Двуцветко усети, че го обзема трескав копнеж по светлината.

Бучка пламък се изтърколи покрай главата му и се удари в стената отсреща. И когато скалите лумнаха горещи като в пещ, Двуцветко видя дракона, който сега заемаше повече от половината килия.

— Слушам, господарю — каза един глас в главата му.

На блясъка на пукащия, цвъртящ камък, Двуцветко видя собственото си отражение в две огромни зелени очи. Като изключим тях, драконът беше в толкова много цветове и оттенъци, с толкова много шипове, рогат и жилав — точно като дракона в съзнанието му, т.е. истински дракон. Крилата му бяха събрани и въпреки това, достатъчно широки, за да се опрат в стените в двата края на стаята. Тя лежеше, сгушена между ноктите му.

— Слушаш? — попита Двуцветко, а гласът му трепереше от ужас и радост.

— Разбира се, господарю.

Огънят стихна. С треперещ пръст Двуцветко посочи в посоката, накъдето си спомняше че е вратата, и каза:

— Отвори я!

Драконът вдигна огромната си глава. Топката пламък отново се изтърколи, но този път, с контракцията на мускулите по гърба му, цветът й избледня от оранжево в жълто, после от жълто в бяло, и най-после до най-най-бледо синьо. По това време вече и пламъкът бе много изтънял, и там, където той близваше стената, разтопената скала изпращяваше и потичаше. Когато той стигна до вратата, металът експлодира в дъжд от горещи капки.

По стените се образуваха и заиграха черни сенки. В един миг, който причиняваше болка на окото, металът набъбна и след това вратата се разпадна на две в коридора зад нея. Пламъкът изгасна почти така внезапно, както се бе появил.

Двуцветко предпазливо прекрачи охлаждащата се вече врата и огледа щателно коридора. Беше празен.

Драконът го последва. Тежката дървена каса му причини незначителни затруднения, които той преодоля с едно тръсване на раменете, което изби дървенията и я отхвърли настрани. Създанието погледна с очакване Двуцветко, докато кожата му се диплеше и омотаваше от опитите му да разпери крилете си в тесните рамки на коридора.

— Как влезе там вътре? — попита го туристът.

— Ти ме призова, господарю.

— Не си спомням.

— В съзнанието си. Ти ме повика в съзнанието си — помисли драконът, много търпеливо.

— Искаш да кажеш, че аз просто си помислих за теб и, ето, ти се появи?

— Да.

— Но аз цял живот си мисля за дракони!

— На това място границата между мисълта и действителността може би е малко объркана. Всичко, което знам, е, че преди не ме е имало, после ти ме измисли и аз се появих. Следователно, разбира се, аз съм на твоите заповеди.

— Ама че работа!

Половин дузина стражи избраха точно този момент да се покажат на ъгъла на коридора. Заковаха се на място и зяпнаха. После един от тях се опомни горе-долу, вдигна арбалета си и стреля.

Гърдите на дракона се издуха. Стрелата на арбалета се разби на горящи късчета насред въздуха. Стражите изчезнаха яко дим. Някаква си стотна от секундата по-късно, там, където те бяха стояли, по камъните заигра огнена вълна.

Двуцветко го погледна възхитено.

— А можеш ли и да летиш?

— Естествено.

Двуцветко отново огледа нагоре-надолу коридора и се отказа да преследва пазачите. И тъй като знаеше, че вече се е изгубил съвсем, в която и посока да тръгнеше сега, сигурно щеше да е по-добре, отколкото да седи на едно място. Той се промъкна край дракона и забърза нанякъде, а огромният звяр се обърна с мъка, за да го последва.

Те се спуснаха по серия проходи, които се кръстосваха и преплитаха като лабиринт. По едно време на Двуцветко му се стори, че някъде много далече зад тях чува викове, но те скоро заглъхнаха съвсем. Понякога тъмният свод на някоя разпадаща се врата изникваше покрай тях в мрака. През многобройните процепи се процеждаше мъждива светлина и тук-там отскачаше от големите огледала, иззидани по ъглите на коридора. Понякога грейваше и по-ярка светлина от далечен светлинен източник.

Странното тук, мислеше си Двуцветко, докато крачеше надолу по едно широко стълбище и подритваше надути облаци от сребърни прашинки, е, че тунелите са далеч по-широки. И по-добре конструирани. В нишите по стените имаше статуи и тук-там висяха избледнели, но интересни гоблени. Те изобразяваха главно дракони — стотици дракони накуп, в полет или накацали надолу с главите върху кръговете си, дракони, яхнати от хора на лов за сърни или, понякога, други хора. Двуцветко предпазливо докосна един гоблен. Платното моментално се разпадна на горещия сух въздух, а от него остана само провиснала мрежа от няколкото влакна, оплетени с ефирна златна нишка.

— Чудно защо са оставили всичко това? — попита той.

— Не знам — отговори учтив глас в главата му.

Той се обърна и погледна люспестото конско лице над него.

— Как се казваш, драконе? — попита Двуцветко.

— Не знам.

— Мисля, че ще ти викам Деветте тръстики.

— Тогава, така се казвам.

Те изгазиха през праха, който беше навсякъде, и тръгнаха по редица огромни, осеяни с тъмни колони зали, издълбани вътре в твърдата скала. И с майсторство, също; от пода до тавана стените бяха обсипани със статуи, фантастични фигури, барелефи и колони с канелюри, които започнаха да хвърлят странно движещи се сенки, когато драконът любезно заблестя по молба на Двуцветко. Те пресякоха обширните галерии и огромните, издялани амфитеатри, всички потънали в дълбок, мек прах и съвсем необитаеми. Никой не бе влизал в тези мъртви пещери от векове.

После Двуцветко съзря пътеката, която водеше към даже още по-тъмен отвор на тунел. Личеше, че някой я използва редовно и при това, напоследък. Беше дълбока, тясна следа в сивата пелена.

Тръгна по нея. Тя водеше през още по-високи зали и криволичещи коридори, почти достатъчно големи и за дракон, (а както личеше, оттук наистина някога бяха минавали дракони; имаше цяла стая, пълна с гниещи хамути с размери като за дракони, и още една, със сребърни и металически ризници, достатъчно големи и за слон). Те завършваха в двойка зелени бронзови врати, всяка от тях толкова висока, че се губеше в мрака. Пред Двуцветко, точно на височината на гърдите, имаше малка ръчка, във формата на месингов дракон.

Щом я докосна, вратите се разтвориха широко, но обезпокояващо безшумно.

В косата на Двуцветко моментално запращяха искри и последва внезапен повей на горещ, сух вятър, който не помете праха така, както би направил това най-обикновен вятър, а вместо това го грабна за миг и преди отново да се уталожи, го събра в неприятни полуживи форми. До ушите на туриста долетя странното, пронизително хленчене на Нещата, заключени в далечните, подземни Измерения, далеч извън крехките рамки на времето и пространството. Появиха се сенки, там където нямаше нищо, което да ги причини.

Въздухът забръмча като кошер.

Накратко, около Двуцветко протичаше процес на огромно излъчване на магия.

Залата отвъд вратата бе обляна в бледозелена светлина. Събрани около стените, всеки върху собствена мраморна полица, бяха наредени ковчези. В центъра на стаята, на вдигната платформа, стоеше каменен стол с една отпусната фигура в него. Тя не помръдна, а само проговори с крехък, старчески глас:

— Влез, младежо.

Двуцветко пристъпи напред, Доколкото можеше да различи на мъждивата светлина, фигурата беше човешка, но имаше нещо в начина, по който непохватно се бе изтегнала на стола, караше го само да се радва, че не вижда по-ясно.

— Аз съм мъртъв — непринудено каза глас от едно нещо, за което Двуцветко горещо се надяваше, че е глава. — Предполагам, че си се сетил.

— Хм — отговори Двуцветко. — Да. — Започна да отстъпва.

— Очевидно е, нали? — съгласи се гласът. — Ти трябва да си Двуцветко, нали? Или това става по-късно?

— По-късно ли? По-късно от какво? — Двуцветко млъкна.

— Ами, виждаш ли — каза гласът. — Едно от предимствата на това да си мъртъв е, че както при мен се освобождаваш от оковите на времето и следователно аз, например, мога да видя всичко, което е било или ще бъде, всичко едновременно, като изключим това че, разбира се, сега вече знам, че Времето не съществува в действителност.

— Това никак не звучи като недостатък — каза Двуцветко.

— Така ли мислиш? Представи си как всеки един миг е едновременно и далечен спомен и неприятна изненада, и ще разбереш какво искам да кажа. Все едно, сега си спомням какво беше това, което ще ти кажа. Или вече ти го казах? Между другото, този дракон е прекрасен. Или това още не го казвам?

— Хубав е. Появи се просто случайно — каза Двуцветко.

— Случайно ли? — попита гласът. — Ти го повика!

— Да, ама аз, аз само…

— Ти притежаваш Силата!

— Аз само си помислих за него.

— Точно това е Силата! Казах ли ти вече, че аз съм Грайха Първи? Или това предстои? Съжалявам, но нямам много опит в трансценденцията. Както и да е, а, да — Силата. Тя призовава дракони.

— Струва ми се, че това вече ми го каза — Обади се Двуцветко.

— Така ли? Със сигурност възнамерявах да го направя, — каза мъртвият.

— Но как го прави? Аз цял живот си мисля за дракони, но този е първият, който се появява.

— Ами, как да ти обясня, цялата работа е в това, че драконите никога не са съществували така, както ти (пък и аз, докато не ме отровиха преди три месеца) разбираш съществуването. Аз говоря за истинския дракон, draconis nobilis, нали така; блатният дракон, draconis vulgaris, е недостойно същество, и не заслужава никакво внимание. Истинският дракон, от друга страна, е създание с такъв изискан дух, че той може да приема форма на този свят, само ако е измислен от изключително богато и изкусно въображение. И даже тогава споменатото въображение трябва да се намира на място, обилно напоено с магия, което спомага за това, границите между света на видимото и невидимото да отслабнат. После се появяват драконите, както стана и сега, и отпечатват формата си върху матрицата от вероятности на този свят. Докато бях още жив, бях майстор на тая работа. Понякога можех да измисля до, о-хо, петстотин дракона. А сега Лиеса, най-надареното от децата ми, може да измисли едва петдесет, и то не съвсем ясни, безформени създания. Това може да се очаква от съвременното образование. Тя всъщност не вярва в тях. И затова драконите й са досадни, докато твоят е почти толкова добър, колкото някои от моите навремето — каза гласът на Грайха. — Приятна гледка за очите, макар че сега нямам такива.

Двуцветко припряно каза:

— Ти непрекъснато повтаряш, че си мъртъв…

— Е?

— Ами, мъртвите, ъ-ъ-ъ, те, нали знаеш, те не говорят много. По принцип.

— Някога аз бях изключително могъщ магьосник. Естествено дъщеря ми ме отрови. Това е общоприетият начин за онаследяване в нашето семейство, но — трупът въздъхна или поне, от въздуха няколко стъпки над него се чу въздишка, — много скоро стана ясно, че нито едно от трите ми деца не е достатъчно силно, за да отвоюва господството над Уирмбърг от другите две. Крайно незадоволително положение на нещата. Царство като нашето трябва да има един владетел. Така че, аз реших да остана жив в неофициална форма, което, естествено, неимоверно много ги вбесява всичките. Няма да направя това удоволствие на децата си да ме заровят, докато не е останал само един от тях, който да изпълни церемонията. — Чу се неприятно хриптене. Двуцветко реши, че то вероятно трябваше да представлява кикотене.

— И значи едно от тях ни отвлече? — попита Двуцветко.

— Лиеса — отговори гласът на мъртвия магьосник. — Дъщеря ми. Как да ти кажа, нейната сила е най-голяма. Драконите на синовете ми не могат да прелетят и няколко мили, преди да избледнеят.

— Избледнеят ли? Аз наистина забелязах, че този, който ни докара дотук е прозрачен, — каза Двуцветко. — Стори ми се малко странно.

— Естествено. Силата действа само в околностите на Уирмбърг. Това е обратният пропорционален закон, или аз поне така мисля. Колкото повече се отдалечават оттук, толкова повече драконите започват да отпадат. Иначе, досега малката ми Лиеса щеше да властва над целия свят, ако въобще разбирам нещо от тези неща. Но виждам, че не трябва да те задържам. Предполагам, че гориш от нетърпение да освободиш приятеля си.

Двуцветко се облещи.

— Хран?

— Не, не него. Мършавия магьосник. Синът ми Лио!рт се опитва да го накълца на парчета. Възхитен съм от начина, по който ти го спаси. Искам да кажа, ще го спасиш, де.

Двуцветко се изправи в цял ръст. Не му беше много трудно.

— Къде е той? — попита, докато се упътваше към вратата с нещо, което се надяваше да е героична походка.

— Просто следвай пътеката в праха — каза гласът. — Лиеса идва понякога да ме види. Тя все още идва да види стария си татко, малкото ми момиче. Тя единствена притежаваше достатъчно сила на характера, за да ме убие. Махна старата глава. За щастие, между другото. Май това вече го казах. Т.е. сега ще го кажа.

Обърканата му мисъл се уплете в лабиринта от глаголни времена, докато Двуцветко вече тичаше по мъртвите тунели, следван по петите от дракона, който без никакво затруднение галопираше на големи подскоци. Но много скоро, останал без капка дъх, туристът се отпусна до една колона. Сякаш беше ял за последен път преди сто години.

— А защо не полетиш? — попита Деветте тръстики в главата му. Драконът разпери криле и замахва само за опит, който моментално го отдели от земята. Двуцветко зяпна за миг, после се затича напред и бързо се покатери върху врата на звяра. Скоро те вече се носеха във въздуха, като драконът се плъзгаше с лекота на разстояние няколко крачки от земята и оставяше грамаден облак прах след себе си.

Двуцветко се държеше толкова здраво, колкото можеше, докато Деветте тръстики връхлетя и премина през цяла поредица пещери и закръжи около едно спираловидно стълбище, което лесно би приютило цял а отстъпваща армия. На върха му те се озоваха в по-населените райони, където огледалата на всеки ъгъл по коридорите светеха излъскани и отразяваха бледата светлина.

— Подушвам други дракони.

Крилете се замъглиха и Двуцветко политна назад, когато драконът рязко смени посоката и полетя по някакъв страничен коридор като ужилена лястовица. Още един остър завой ги изхвърли стремително от отвора на тунела и те се озоваха в огромна пещера. Някъде далече долу имаше скали, а високо горе големите дупки край покрива щедро процеждаха обилни снопове светлина. На тавана кипеше трескава дейност… докато Деветте тръстики кръжеше и пореше въздуха с криле, Двуцветко се вгледа в накацалите като кокошки по прътовете зверове и в миниатюрните човекоподобни точки, които много странно ходеха с главата надолу.

— Това е кокошарник — спокойно каза драконът.

Пред погледа на Двуцветко една от фигурите високо горе, се отдели от покрива и започна да се уголемява…

Ринсуинд гледаше как бледото лице на Лио!рт се смалява. Та това е смешно, човъркаше го една малка част от съзнанието му, защо се издигам?

После започна да се премята във въздуха и реалността взе връх. Той падаше към далечните, обилно наторени с гуано скали.

Мозъкът му шеметно се въртеше от мисълта. Думите на магията избраха точно този миг да изникнат на повърхността от дълбините на съзнанието му, както винаги в кризисни моменти. Защо не ни кажеш? — сякаш го подканяха те. — Какво имаш да изгубиш?

Ринсуинд махна с ръка в засилващата се въздушна струя.

— Ашонаи — извика той. Думата се оформи пред него в хладен син пламък, който се сля с вятъра.

Той замахва и с другата си ръка, опиянен от ужаса и магията.

— Ебирис — напевно произнесе той. Звукът замръзна в трепкаща оранжева дума и увисна до предшественичката си.

— Уршоринг, Кванти. Питан. Н’гурад. Ферингомалее. — Думите лумнаха в разноцветни пламъци около него; той разпери ръце и се приготви да каже осмата, последна дума, която щеше да се появи в ослепителния цвят на октарината, и окончателно да потвърди магията. Неотменимо приближаващите се скали бяха забравени.

— … — започна той.

Нещо го удари и му изкара дъха, магията се пръсна и се задуши. Две ръце го сграбчиха здраво през кръста и целият свят се оттласна настрани, когато драконът се вдигна след дългото си спускане, а ноктите му за миг даже закачиха най-високите скали на зловонния под на Уирмбърг. Двуцветко се засмя победоносно.

— Хванах го!

И драконът, стигнал връхната точка на издигането си, се изви изящно, мързеливо плясна с криле и изхвърча през отвора на една пещера навън, в утринния въздух.

По пладне, на една голяма зелена поляна върху тучното плато, което представляваше върха на невъзможно балансираната Уирмбърг, драконите и ездачите им образуваха широк кръг. Зад тях имаше място за цяла тълпа слуги, роби и разни други, които се мъчеха да изкарат прехраната си тук, на покривана света, а сега наблюдаваха скупчените в центъра на тревистата арена фигури.

Групата се състоеше от няколко старши повелители на дракони, между които Лио!рт и брат му Лиартес. Първият още разтриваше краката си и леко гримасничеше от болка. Малко встрани стояха Лиеса и Хран, заедно с няколко от личните приближени на жената. Между двете крила стоеше Наследственият Пазител на Знанията на Уирмбърг.

— Както знаете — неуверено започна той, — ненапълно споминалия се Повелител на Уирмбърг, Грайха Първи, постави условието, че никой няма да го наследи, докато един от синовете му или, може би, дъщеря му, не се почувства достатъчно силен, за да предизвика и победи братята и/или сестра си в смъртна битка.

— Да, да, всички знаем това. Давай нататък — извика тънък заядлив глас някъде около него.

Пазителят на Знанията преглътна. Той не се бе примирил с това, че Господарят му не бе успял да умре както подобава. Мъртъв ли е старият мръсник или не? — чудеше се той.

— Не е сигурно — той трепереше, — дали е допустимо да хвърлиш предизвикателство чрез пълномощник…

— Сигурно е — отсече безплътният глас на Грайха. — Признак е на интелигентност. Хайде, не го размотавай цял ден.

— Предизвиквам ви на борба — каза Хран, втренчен в братята, — и двамата едновременно.

Лио!рт и Лиартес се спогледаха.

— Ще се биеш и с двама ни едновременно? — попита Лиартес — висок, жилав мъж с дълга черна коса.

— Аха.

— Но това е доста неравностойно, нали?

— Аха. Превъзхождам ви едно към две.

Лио!рт се намръщи.

— Ах, ти, надут варварино…

— Това е достатъчно! — изръмжа Хран. — Аз ще ви…

Пазителят на Знанията протегна една ръка със сини вени, за да го възпре.

— Забранено е да се биете върху Земята на Убийството, — каза той и спря, за да осмисли казаното. — Все едно, знаете какво искам да кажа — после се предаде, рискува и допълни: — Като предизвикани страни, господарите ми Лио!рт и Лиартес имат право да изберат оръжието.

— Дракони — в един глас извикаха те. Лиеса изсумтя.

— Драконите могат да бъдат използвани за нападение, следователно са оръжия — твърдо каза Лио!рт. — Ако не сте съгласни, можем да се бием и за това.

— Аха — потвърди брат му и кимна към Хран. Пазителят на Знанията усети един призрачен пръст да го ръга в гърдите.

— Стига си зяпал така с отворена уста — каза гробният глас на Грайха, — ами побързай!

Хран отстъпи назад и заклати глава.

— О, не, не — каза той. — Веднъж вече ми стига. По-добре да умра, отколкото да се бия върху едно от тези неща.

— Умри тогава — произнесе Пазителят на Знанията колкото можеше по-учтиво.

Лио!рт и Лиартес вече крачеха назад през торфа към мястото, където стояха слугите и чакаха с оседланите животни. Хран се обърна към Лиеса. Тя сви рамене.

— Няма ли да получа поне сабя? — изхленчи той. — Или поне нож?

— Не — каза тя. — Не го очаквах. — Изведнъж тя сякаш се смали, а цялата й напереност бе изчезнала. — Съжалявам.

— Ти ли съжаляваш?

— Да. Аз.

— Да, стори ми се, че те чух да го казваш.

— Не ме гледай така! Мога да ти измисля най-прекрасния дракон…

— Не!

Пазителят на Знанията се изсекна в една кърпичка, задържа малкото копринено парче плат високо за момент, и после го пусна на земята.

Шум от криле накара Хран да се завърти. Драконът на Лио!рт вече се носеше във въздуха и кръжеше към тях. Когато се спусна ниско над тревата, той избълва вълна пламък от устата си и обгори черна черта през полето, която се втурна към Хран.

В последния момент той бутна Лиеса настрани и в мига, когато се хвърли, за да потърси безопасност, почувства жестоката болка от изгорено по ръката си. От удара в земята Хран се завъртя, после отново тупна на крака, докато, обезумял от ужас, се оглеждаше наоколо за втория дракон. Той връхлетя странично и Хран бе принуден да направи зле пресметнат скок от място, за да избегне пламъка. Когато прелетя край него, опашката на дракона го шибна и отпечата парещия си удар върху челото му. Той скочи на драка и затръска глава, за да разсее търкалящите се около него звезди. Усещаше как болката раздира нещастния му съсипан гръб.

Лио!рт се приближи за повторна атака, но този път по-бавно, тъй като огромният мъж се бе оказал неочаквано пъргав. Разстоянието до земята все повече се скъсяваше и той видя как варваринът стои неподвижно като закован, с издути гърди и свободно отпуснал ръце край тялото си. Лесна мишена.

Когато драконът му се понесе назад, Лио!рт обърна глава в очакване да види една ужасно голяма купчина пепел.

Но там нямаше нищо. Озадачен, Лио!рт обърна назад.

Пред погледа му се изпречи Хран — с една ръка той се надигаше иззад раменните плочи на дракона, а с другата тупаше пламтящата си коса. Ръката на Лио!рт се хвърли към камата, но болката бе изострила и без това отличните рефлекси на Хран до краен предел. Един удар (с опакото на ръката) се заби в китката на драконовия повелител и запрати камата му към земята, а още един яко го перна в брадата.

Драконът, сега под тежестта на двама души, беше само на няколко стъпки над тревата. Това се оказа истински късмет, защото в мига, в който Лио!рт изгуби съзнание, драконът престана да съществува.

Лиеса се втурна по тревата и помогна на Хран да се вдигне на крака. Той запримигва срещу нея.

— Какво стана? Какво стана? — с хриптящ глас попита той.

— Беше наистина фантастично! — възкликна тя. — Начинът, по който се преметна презглава във въздуха и всичко останало!

— Аха, и все пак, какво стана?

— Доста трудно е да се обясни…

Хран се вгледа в небето. Лиартес, далеч по-предпазливият от двамата братя, кръжеше високо над тях.

— Добре, имаш около десет секунди да опиташ — каза той.

— Драконите…

— Е, и?

— Те са въображаеми.

— Искаш да кажеш, че са като всички тези въображаеми изгаряния по ръката ми ли?

— Да. Не! — тя силно тръсна глава. — Ще трябва да ти обясня по-късно.

— Чудесно, стига да намериш наистина добър начин — грубо отговори Хран. Той вдигна поглед към Лиартес, който започваше вече да се спуска с широки махове на крилете.

— Чуй само това! Ако брат ми е в безсъзнание, драконът му не може да съществува, не може да стигне до…

— Бягай! — изкрещя Хран. Той я отхвърли от себе си и се просна по очи на земята в мига, в който драконът на Лиартес прогърмя край тях и остави още една димяща ивица през тревата след себе си.

Докато драконът набираше височина за ново нападение, олюлявайки се, Хран се изправи на крака и се втурна презглава към дърветата в края на арената. Те бяха нарядко, не се различаваха много от широк и попораснал шубрак, но поне беше сигурно, че никакъв дракон не би могъл да прелети през тях.

Номерът не стана. Лиартес накара дракона си да се приземи на тревата недалеч от там и небрежно слезе от него. Драконът прибра криле плътно до тялото си и пъхна глава в зеления шубрак, а господарят му се облегна на едно дърво и си заподсвирква беззвучно.

— Мога да те изпепеля — след малко каза Лиартес.

Храстите не трепнаха.

— Да не би да си в зелениката, ей-там?

Зелениката се превърна в буйно кълбо пламъци.

— Сигурен съм, че виждам нещо да се движи в тези папрати.

Папратите се превърнаха в жалки скелети от бяла пепел.

— Само удължаваш нещата, варварино. Защо не се предадеш? Изгорил съм много хора, изобщо не боли. — говореше Лиартес и гледаше настрани към храстите.

Драконът продължи нататък през горичката, като превръщаше в пепел всеки наподобяващ варварина храст или туфа папрати. Лиартес извади сабята си и зачака.

Хран скочи от едно дърво и се втурна да бяга. Зад него драконът ревеше и мачкаше шубраците, докато се опитваше да се обърне, но варваринът тичаше, тичаше, с поглед, прикован в Лиартес, и с един сух клон в ръце.

Не е широко известен факт, но е истина, че двуногите създания обикновено побеждават четириногите на късо разстояние поради простата причина, че четириногите губят време, докато си подредят краката. Хран чу дращенето на нокти зад гърба си, след което нещо се бухна в земята със страхотен трясък. Драконът беше разперил крилете си наполовина и се опитваше да полети.

Хран се хвърли върху драконовия повелител, но в същия миг сабята на Лиартес изскочи неочаквано гадно. Клонът я посрещна. После Хран се сблъска с него и двамата мъже се проснаха на земята.

Драконът изрева.

Анатомично точно Хран би едно коляно нагоре и Лиартес изпищя от болка, но въпреки болката на свой ред съумя да нанесе жесток удар, който потроши носа на варварина.

Хран отскочи назад, изправи се с мъка на крака, вдигна поглед и се озова точно срещу разширените ноздри на дивото конско лице на дракона.

Замахна и ритна отстрани по главата Лиартес, който се опитваше да се надигне. Мъжът се строполи на земята.

Драконът изчезна. Огнената топка, която се търкаляше към Хран, започна да затихва и когато, най-сетне, стигна до него, представляваше само облаче топъл въздух. И единственият шум, който остана да се носи, беше прашенето на горящи храсти.

Хран метна на рамо изпадналия в безсъзнание повелител на драконите и забърза назад към арената. Някъде по средата на пътя намери Лио!рт, проснат на земята, а единият му крак беше странно огънат. Той се наведе, изсумтя и го настани върху свободното си рамо.

Лиеса и Пазителят на Знанията чакаха на специално построената платформа в единия край на поляната. Повелителката на драконите вече си бе върнала самообладанието и погледна съвсем спокойно Хран, когато той стовари двамата мъже на стъпалата в краката й. Хората около нея стояха почтително, също като подчинени.

— Убий ги — нареди тя.

— Убивам, когато аз реша — отвърна той. — Във всеки случай, да се убиват хора в безсъзнание не е редно.

— Едва ли има по-подходящо време — каза Пазителят на Знанията. Лиеса изсумтя.

— Тогава ще ги прогоня в изгнание — каза тя. — Щом веднъж излязат извън обсега на Уирмбъргската магия, те няма да притежават никаква Сила. Ще бъдат просто разбойници. Това задоволява ли те?

— Да.

— Учудвам се, че си толкова милозлив, варва… Хран.

Хран повдигна рамене.

— Човек в моето положение, ами, той не може да си позволи да бъде друг, трябва да се съобразява с представата, която другите имат за него. — Той се огледа. — И така, къде е следващото изпитание?

— Предупреждавам те, че то е опасно. Ако искаш, сега можеш да си отидеш. А ако издържиш изпитанието, ще станеш Владетел на Уирмбърг, и, естествено, мой законен съпруг.

Хран срещна погледа й. Помисли си за досегашния си живот. Внезапно той му се стори пълен с дълги, влажни нощи, прекарани под звездите, с отчаяни битки с тролове и градски стражи, с безбройни разбойници и зли свещеници, и поне три пъти — с истински полубогове. И всичко това за какво? Е, за доста пари и богатство, трябваше да си признае това, но къде бяха отишли те? В това да спасява нападнати девици наистина имаше някаква мимолетна награда, но в повечето случаи той бе приключвал цялата работа с това, че ги настаняваше някъде в някой град с доста примамлива зестра, защото твърде скоро даже и най-добрата екс-девица развиваше собственическо чувство и не проявяваше ни най-малка симпатия към усилията му да спаси сестрите й по неволя. Накратко, животът наистина не му бе оставил почти нищо, освен едната слава и цял куп белези от рани. Може пък и да е хубаво да си Владетел. Хран се ухили. С такава база, с всички тези дракони и с добър отбор бойци, човек наистина би могъл да се пробва.

Освен това и невестата си я биваше.

— Третото изпитание? — попита тя.

— Пак ли ще съм без оръжие? — попита Хран.

Лиеса посегна, свали шлема си и пусна къдриците червена коса свободно надолу. После разкопча брошката на робата си. Отдолу беше гола.

Докато погледът му шареше, в съзнанието на Хран започнаха да работят две сметачни машини. Едната оценяваше златото в гривните й, тигровите рубини, които обсипваха пръстените по краката й, диамантената пайета, която украсяваше пъпа й и двата изключително оригинални купола от сребърен филигран. Втората машина се включи директно в либидото му. И двете излъчваха импулси, които му бяха неописуемо приятни.

Тя вдигна ръка и му предложи чаша вино с усмивка, после каза:

— Мисля, че не.

— Той не направи опит да те спаси — Ринсуинд реши да се възползва от това крайно средство.

Той висеше отчаяно на кръста на Двуцветко, докато драконът бавно кръжеше и изкривяваше света под опасен ъгъл. Твърде скоро осъзна, че последната информация, а именно, че люспестия гръб, който е яхнал, съществува само в нещо като триизмерно бълнуване, не може да помогне с нищо на измъчващото глезените му усещане за световъртеж. Съзнанието му непрекъснато се отклоняваше към вероятния резултат, ако Двуцветко евентуално изгубеше концентрация.

— Даже и Хран не би могъл да победи тези арбалети — решително заяви Двуцветко.

Когато драконът се издигна високо над гората, където тримата неспокойно бяха преспали на мокро и влажно, слънцето изгря над края на Диска. В един миг мрачните сиви и сини цветове на предутринта се превърнаха в ослепително ярка бронзова река, която потече през света и там, където се допреше до лед, вода или светлинен язовир, тя проблясваше в златни цветове. (Благодарение на гъстотата на магическото поле, което заобикаляше Диска, самата светлина се движеше със субзвукова скорост; това интересно свойство бе добре оползотворено от хората на Сорка от Великия Неф, например, които през вековете бяха построили сложни, изящни язовири и долини, оградени с полиран кварц, за да улавят бавната слънчева светлина и да я консервират, или нещо такова.)

Пред тях невъзможната небивалица от милиарди тонове, която представляваше изтъканата от магия Уирмбърг, висеше срещу небето и това все още не беше толкова лошо, поне докато Ринсуинд не обърна глава и не видя как сянката на планината бавно се разгъва през облачния пейзаж на света…

— Какво виждаш? — попита Двуцветко дракона.

— Виждам битка на върха на планината — дойде учтивия отговор.

— Виждаш ли? — попита Двуцветко. — Сигурно точно в този момент Хран се бие за живота си.

Ринсуинд мълчеше. След миг Двуцветко се огледа наоколо. Магьосникът се беше втренчил в нищото, а устните му се движеха беззвучно.

— Ринсуинд?

Магьосникът издаде лек, грачещ звук.

— Извинявай — каза Двуцветко, — какво каза?

— …целия път… голямата пропаст… — мърмореше Ринсуинд. Погледът му се фокусира, за секунда изглежда се озадачи, а след това се облещи от ужас. Направи фаталната грешка да погледне надолу.

— Аааагх — се отрони от устата му и той започна да се изплъзва. Двуцветко го сграбчи.

— Какво има?

Ринсуинд се опита да затвори очи, но пред въображението му нямаше клепачи и той продължаваше втренчено да зяпа.

— Не те ли е страх от височината? — едва успя да промълви той.

Двуцветко погледна към миниатюрния пейзаж долу, нашарен с облачни сенки. Всъщност, въобще не се бе сетил да помисли за страх.

— Не — каза той. — Трябва ли? Така или иначе, все едно си умрял, независимо дали падаш от четиридесет метра или от четири хиляди.

Ринсуинд се опита да осмисли това хладнокръвно, но не можа да открие кой знае колко логика в него. В действителност, не беше самото падане, а удрянето, което той…

Двуцветко светкавично го сграбчи.

— Дръж се — опита се да го ободри. — Вече почти стигнахме.

— Де да можеше да се върна в града — простена Ринсуинд. — Искам да се върна на земята!

— Чудно дали драконите могат да прелетят целия път до звездите? — размишляваше Двуцветко. — Е, това вече би било нещо…

— Ти си луд — категорично отсече Ринсуинд. Но туристът не отговори, а когато магьосникът изви врат към него, се вцепени от ужас, защото Двуцветко бе вперил поглед в бледнеещите звезди високо горе, а на лицето му бе изписана някаква странна усмивка.

— Ама никога ли даже не се сещаш за това — допълни Ринсуинд със заплаха в гласа.

— Човекът, когото търсите, говори с повелителката на драконите — каза драконът.

— Ъъхм? — попита Двуцветко, като все още не сваляше поглед от бледите звезди.

— Какво? — нетърпеливо попита Ринсуинд.

— Ами да. Хран — каза Двуцветко. — Надявам се, че ще стигнем навреме. Спусни се сега! По-бавно!

Вятърът прераства в шеметен вихър и Ринсуинд отвори очи. Може и въздушната струя да ги беше принудила да се отворят — вятърът със сигурност не позволяваше да ги затвори.

Плоското било на Уирмбърг се изправи пред тях, изви се заплашително, а после се преметна в зелена мъглявина, която проблясва от двете им страни. Миниатюрни дървета и поля се сляха в стремително движеща се каша. Малката сребърна искра в пейзажа може би беше рекичката, която преливаше във въздуха от ръба на платото. Ринсуинд се опита да изгони паметта от съзнанието си, но тя се чувстваше там прекрасно, като тероризираше другите му обитатели и разбутваше мебелировката.

— Мисля, че не — каза Лиеса.

Хран бавно пое чашата с вино и се ухили като ряпа.

Драконите около арената започнаха да лаят. Ездачите им погледнаха нагоре. Нещо като зелено петно проблясва през арената и… Хран изчезна.

Винената чаша увисна за миг във въздуха, а после се разби с трясък в стъпалата. И чак тогава се разля една-единствена капка.

Това беше така, защото в момента, в който внимателно бе обгърнал Хран в ноктите си, Деветте тръстики драконът бе синхронизирал телесните им ритми. И тъй като измерението на въображението е далеч по-сложно от тези на времето и пространството, които на практика са много по-млади от него, резултатът от това му действие беше, че веднага превърна неподвижния и сексуално възбуден Хран в един друг Хран, който се задвижи настрани със скорост осем мили в час, без каквито и да било отрицателни последици, освен няколкото пропуснати глътки вино. Другият резултат беше, че това предизвика гневния писък на Лиеса, и тя призова дракона си. Щом златният звяр се материализира пред нея, тя го яхна, все още гола, и грабна един арбалет от стражите. После се понесе във въздуха, докато останалите ездачи на дракони се втурнаха към своите зверове.

И точно в този миг Пазителят на Знанията, който наблюдаваше всичко иззад колоната, зад която благоразумно се бе примъкнал в дивата блъсканица, случайно улови ехото от пресечните измерения на една теория, която тъкмо се зараждаше в съзнанието на някакъв начинаещ психиатър в съседна вселена, (вероятно защото изтичането на измерения се движеше и в двете посоки), и за един миг психиатърът зърна момичето върху дракона. Пазителят на Знанията се усмихна.

— Искаш ли да се обзаложим, че няма да го настигне? — попита Грайха точно в ухото му с глас, който навяваше мисли за червеи и гробища.

Пазителят на Знанията затвори очи и преглътна с мъка.

— Мислех, че моят Господар сега напълно ще се оттегли в Страната на Ужаса — едва можа да изрече той.

— Аз съм магьосник. — каза Грайха. — Самият Смърт трябва да дойде за магьосника. А пък, м-даа-а, Той сякаш не е в близките околности…

— ЩЕ ВЪРВИМ ЛИ? — попита Смърт.

Той яздеше на бял кон, кон от плът и кръв, но с червени очи и с яростни ноздри; после протегна костелива ръка, извади душата на Грайха от въздуха, нави я, докато тя не се превърна в топчица болезнена светлина, и я глътна.

После пришпори коня си, той подскочи във въздуха, а от копитата му захвърчаха искри.

— Господарю Грайха! — прошепна старият Пазител на Знанията, докато вселената проблясваше около него.

— Това беше гаден номер — долетя гласът на магьосника — нищожна точица звук, която изчезваше в безкрайните черни измерения.

— Господарю мой… как изглежда Смърт? — треперливо попита старият мъж.

— Когато разбера напълно, ще имам грижата да те осведомя — едва чуто донесе трепването на вятъра.

— Да — промърмори Пазителят на Знанията. Сети се нещо и добави: — Моля, нека бъде денем.

— Ах, вие, палячовци — крещеше Хран от мястото си върху предните лапи на Деветте тръстики.

— Какво каза той? — изрева Ринсуинд, докато драконът си пробиваше път нагоре във висините.

— Не чух! — измуча Двуцветко, а вихърът отнесе нанякъде гласа му. Драконът леко се наклони и той погледна към миниатюрния въртящ се връх долу, който представляваше сега могъщата Уирмбърг, и видя тълпата от създания, тръгващи в преследване. Крилата на дракона удряха и разбиваха въздуха с презрение. По-редкия въздух също. Ухото на Двуцветко изпука за трети път.

Забеляза, че най-отпред пред тълпата стоеше златен дракон. А върху него имаше ездач.

— Ей, добре ли си? — настойчиво попита Ринсуинд. Той трябваше да отпие няколко пълни глътки от странно дестилирания въздух, за да може да проговори.

— Аз можеше да съм владетел, а вие, клоуни такива, дойдохте и… — Хран се задъха, когато острият, рядък въздух обезсили дори и неговия могъщ гръден кош.

— К’во става с въздуха? — простена Ринсуинд. Пред очите му се появиха сини светлини.

— Ънк — каза Двуцветко и изгуби съзнание.

Драконът изчезна.

Още няколко секунди тримата продължиха да се движат нагоре. Двуцветко и магьосникът представляваха странна гледка — седнали един зад друг и възседнали нещо, което го нямаше. После това, което минаваше за гравитация на Диска, се окопити от изненадата и предяви претенциите си към тях.

Точно в този миг драконът на Лиеса се стрелна край тях и Хран тупна тежко на врата му. Лиеса се наведе напред и го целуна.

Тази подробност убягна от вниманието на Ринсуинд, който падаше надолу, с ръце все още здраво сключени около кръста на Двуцветко. Дискът беше малка кръгла карта, забучена в небето. Не личеше да движи, но Ринсуинд знаеше, че е така. Целият свят се приближаваше към него като гигантски плодов пай.

— Събуди се! — закрещя той над воя на вятъра. — Дракони! Мисли за дракони!

Последва суматоха от объркани криле, когато те прелетяха надолу през масата преследвачи, които се спускаха и атакуваха. Небето бе осеяно с дракони, които пищяха и кръжаха.

Но от Двуцветко не дойде никакъв отговор. Плащът на Ринсуинд плющеше около него, но той не се събуждаше.

Дракони, помисли си Ринсуинд, обзет от паника. Опита се да концентрира съзнанието си; опита се да си представи дракон съвсем като на живо. Ако той може, помисли си той, тогава и аз мога. Но нищо не излезе.

Дискът сега беше по-голям — един омотан в облаци кръг, който плавно растеше под тях.

Ринсуинд опита отново, присви очи и напрегна всички нерви по тялото си. Дракон. Въображението му, малко поизносен и поизхабен орган, се напъна да хване дракон… какъвто и да е дракон.

— НЯМА ДА СТАНЕ — изсмя се един глас като глухия звън на погребална камбана. — ТИ НЕ ВЯРВАШ В ТЯХ.

Ринсуинд погледна към ужасното видение, което за разлика от него яздеше, и му се хилеше, и мозъкът му се скова от ужас.

Последва ослепителна светкавица.

Последва непрогледен мрак.

После под краката на Ринсуинд вече имаше мек под, около него светеше розова светлина и се чуваха изненаданите шокирани викове на много хора.

Той диво се огледа наоколо. Стоеше в някакъв тунел, изпълнен предимно със седалки, на които седяха стегнати в ремъци хора в чуждестранни дрехи. Всички те му крещяха.

— Събуди се! — изсъска той. — Помогни ми!

Той заотстъпва назад от тълпата, влачейки със себе си туриста, който все още беше в безсъзнание, докато свободната му ръка не напипа странно оформена брава. Завъртя я и се шмугна през нея, после я затръшна зад себе си.

Той заоглежда новата стая, в която беше попаднал и срещна ужасения поглед на една млада жена. Тя изпусна подноса, който държеше в ръцете си и изпищя.

Прозвуча като онези писъци, за които трябва доста да се напънеш. Ринсуинд, залят от вълна дестилиран от страх адреналин, се обърна и се втурна покрай нея. Тук имаше още повече седалки и хората в тях се сгушиха, когато той бързо повлече Двуцветко по централната пътека. Отвъд редиците със седалки имаше малки прозорчета. Отвъд прозорците, на фона на пухкави облаци, се виждаше драконово крило. Беше сребърно.

Изял ме е дракон, помисли си той. Но това е смешно, отговори си след малко. От драконите не можеш да гледаш навън. После рамото му удари вратата в най-отдалечения край на тунела, той го последва и се озова в конусовидна стая, която беше по-странна даже и от тунела.

Беше пълна с мънички трепкащи светлинки. Сред светлините, в специално очертани столове седяха четирима мъже, които го зяпнаха с широко отворени очи. Когато и той ги зяпна, погледите им побягнаха встрани.

Ринсуинд бавно се обърна. До него стоеше още един — пети мъж — младичък, брадат, мургав като номадите от Великия Неф.

— Къде съм? — попита магьосникът. — В корема на някой дракон ли?

Младият мъж отскочи назад и бутна малка черна кутийка в лицето на магьосника. Хората по столовете моментално залегнаха.

— Какво е това? — попита Ринсуинд. — Фотоапарат ли? — Той посегна и го взе — нещо, което очевидно изненада мургавия мъж. Той изкрещя и се опита да си го грабне обратно. Чу се още един вик, но този път от един от мъжете, седящи в столовете. Само че сега той не седеше. Беше се изправил на крака и сочеше нещо малко и металическо на младия мъж.

Това имаше удивителен ефект. Мъжът се дръпна назад и размаха ръце.

— Моля ви да ми дадете бомбата, господине — каза мъжът с металическото нещо. — Внимателно, моля ви.

— Това ли? — попита Ринсуинд. — Ето ти го! На мен не ми трябва! — Мъжът го пое много внимателно и го постави на пода. Насядалите мъже си отдъхнаха облекчено, а един от тях започна да говори бързо на вратата. Магьосникът го гледаше с искрено удивление.

— Не мърдай! — кресна му мъжът с метала. Амулет е, реши Ринсуинд, сигурно е амулет. Мургавият се оттегли в ъгъла.

— Ти постъпи много храбро — каза притежателят на амулета на Ринсуинд. — Знаеш ли?

— Какво?

— Какво му е на приятеля ти?

— Приятел ли?

Ринсуинд погледна към Двуцветко, който продължаваше все тъй кротко да спи. Това не го изненада. Но това, което наистина го изненада, беше фактът, че Двуцветко е облечен в нови дрехи. Странни дрехи. Бричовете му сега свършваха точно над коленете. Отгоре беше с някаква жилетка на ярки райета. На главата си носеше смешна малка сламена шапка. А на шапката — перо.

Неприятно усещане в областта на краката накара Ринсуинд да погледне надолу. И неговите дрехи се бяха променили. Вместо удобния стар плащ, който му вършеше такава чудесна работа във всички възможни евентуалности, сега краката му бяха стегнати в тръби от плат. Беше облечен и в сако от същия сив материал…

До този момент никога не беше чувал езика, на който говореше мъжа с амулета. Звучеше странно недодялано и смътно напомняше езика на Централните Земи — но тогава защо той разбираше всяка дума?

Я да видим, те се бяха озовали внезапно в този дракон след, те се бяха материализирали в този драк… те бяха внез… те бяха, те… — те бяха подхванали разговор на летището толкова естествено бяха решили да седнат заедно в самолета, и той бе обещал да разведе Джек Цвайблумен3 наоколо, когато се върнат в Щатите. Да, ето това беше. А след това Джек се разболя, а той така се беше паникьосал, че се вмъкна тук, и неочаквано налетя върху въздушния пират. Естествено. Какво за бога беше това „Централни земи“?

Д-р Рийнсванд разтърка чело. Една чашка сигурно щеше да го оправи.

Вълни от парадоксалност се разляха по морето на каузалността.

Вероятно най-важното нещо, което би дошло наум на всеки човек извън общата цялост на множествената вселена, беше — въпреки че магьосникът и туристът наистина едва твърде отскоро се бяха озовали в някакъв самолет насред въздуха, според нормалния ход на нещата, по същото време те все пак пътуваха в него. Т.е., както беше вярно, че те току-що се бяха появили в тази изключителна комбинация от измерения, не по-малко вярно беше и това, че те си живееха в нея. Точно в такива моменти нормалният човешки език се предава и отива да си пийне.

Работата е там, че няколко квинтилиона атома тъкмо се бяха материализирали (макар че всъщност не бяха. Виж по-долу) в една вселена, където не съвсем трябваше да бъдат. Обикновено крайният резултат от нещо такова е мощна експлозия, но тъй като вселените са доста еластични образувания, конкретно тази вселена се съхрани, като моментално разви пространствено-времевия си континуум до една начална точка, където безопасно биха могли да бъдат прибрани допълнително добавените атоми, а след това бързо се нави обратно до оня кръг светлина, който обитателите му поради липса на по-добър термин, бяха свикнали да наричат Настояще. Това, естествено, промени историята — избухнаха малко по-малко войни, появиха се някой и друг динозавър в повече, и т.н.… но като цяло, епизодът премина забележително тихо.

Но извън границите на дадената вселена отражението от тази промяна подскочи напред-назад напреко Общата Сума на Нещата и в резултат на това изкриви цели измерения и потопи безследно цели галактики.

Както и да е, всичко това остана абсолютно неизвестно за д-р Рийнсванд, 33-годишен, ерген, роден в Швеция, израснал в Ню Джърси, специалист по отделителните оксидационни явления в някои ядрени реактори. Все едно, той така или иначе сигурно въобще не би повярвал.

Цвайблумен все още беше в безсъзнание. Стюардесата, която бе придружила Рийнсванд до мястото му под аплодисментите на останалите пасажери, сега се бе навела загрижено над него.

— Обадихме се по радиото — каза тя на Рийнсванд. — Когато кацнем, ще ни чака линейка. Хм, на пътническия лист е записано, че сте доктор…

— Не знам какво му е — припряно каза Рийнсванд. — Щеше да е по-различно, ако, разбира се, той беше Магноксов реактор. Да не е някакъв шок?

— Аз никога…

Изречението й бе прекъснато от оглушителен трясък някъде от задната част на самолета. Няколко пътника изпищяха. Внезапно нахлул вятър помете всички свободни вестници и списания в свистяща дива вихрушка по пътеката.

По пътеката се приближаваше и растеше и нещо друго. Нещо голямо, продълговато, дървено и обковано в месинг. Имаше стотици крака. Ако то наистина беше това, на което приличаше — ходещ сандък, от тези дето се появяват в пиратските разкази, натъпкани догоре с нечестно спечелено злато и бижута, тогава това, което трябваше да е капакът му, изведнъж зейна.

Нямаше никакви бижута. Но вътре имаше безброй големи квадратни зъби, бели като дървесината на чинар, и един пулсиращ език, червен като махагон.

Един древен куфар идваше да го изяде.

Рийнсванд сграбчи безсъзнателния Цвайблумен и заради малкото успокоение, което би могъл да получи от него, и заломоти нещо. Отчаяно се молеше да е някъде другаде.

Настъпи внезапен мрак.

Последва ослепителен блясък.

Внезапното оттегляне на няколко квинтилиона атоми от една вселена, в която те нямаха абсолютно никакво право да бъдат, причини безумен дисбаланс в хармонията на Общата Тоталност, от който тя яростно се опита да се възстанови, като в хода на този процес заличи няколко субреалности. Огромни вълни сурова магия започнаха да врят неконтролируеми около самите основи на множествената вселена, като се просмукваха през всяка пукнатина на кротко съществувалите досега измерения и причиняваха появата на нови, свръхнови, междузвездни колизии, диви полети на гъски и потъване на въображаеми континенти. Светове, отдалечени на другия край на времето, станаха свидетели на ослепителни слънчеви залези от искряща октарина, докато из атмосферата се рееха високозаредени магически частици. В кометния ореол около приказната Ледена Система на Зерет една величествена комета умря в мига, когато през небето с блясък прелетя принц.

Но всичко това остана незабелязано за Ринсуинд, който, стиснал безжизнения Двуцветко през кръста, полетя към морето на Диска, на няколкостотин стъпки под тях. Даже и сътресението на всички измерения не би могло да наруши железния Закон за Съхранение на Енергията, и краткото пътуване на Рийнсванд в самолета се бе оказало достатъчно, за да го премести няколкостотин мили хоризонтално и седем хиляди стъпки вертикално.

Думата „самолет“ проблясва и умря в съзнанието на Ринсуинд.

Това долу кораб ли беше?

Ледените води на Кръглото Море изреваха срещу него и го погълнаха в зелената си, задушаваща прегръдка. Миг по-късно се чу още едно цопване, когато Багажът, все още с етикет, носещ могъщата руна за пътуване TWA, се заби в морето.

По-късно го използваха за сал.