Цялата истина

79

Застанал редом с игуменката с лопата в ръце, Николас Крийл направи традиционната първа копка на новото сиропиталище. Камерите на италианските фоторепортери защракаха, множеството започна да ръкопляска. Последва също така традиционното потупване по главите на доволните сирачета, които получиха храна и подаръци, кратко изявление за печата, ръкостискане с кмета и други представители на местната управа. След което Крийл се оттегли на борда на „Шайло“, доволен от развоя на събитията.

Руснаците бяха нападнали, китайците им отговориха. Сърфирайки в интернет за повече подробности, той със задоволство установи, че съобщенията бяха хиляди и бързо нарастваха. Случилото се без съмнение щеше да циментира договорите му с двете страни, а също така щеше да подтикне и десетки други, които все още се колебаеха дали да започнат мащабно превъоръжаване. Той с удоволствие щеше да удовлетвори техните искания.

Разбира се, Америка, Великобритания и Франция предприеха съответните дипломатически усилия за прекратяване на огъня и започването на преговори между двата азиатски гиганта. Но Крийл знаеше, че тези усилия са закъснели и са обречени на неуспех. През следващата седмица щеше да се проведе среща на високо равнище в Лондон, но участниците в конфликта дори не бяха потвърдили, че ще се включат в нея. На практика това беше малко вероятно и без значение.

Последвалото телефонно обаждане изтри усмивката от лицето му. Беше Сизър. Ударът в гробището на Дурлах беше претърпял провал. Резултатът от него беше много далеч от предварителните планове.

— Един убит, двама арестувани — съобщи Крийл, повтаряйки думите на своя агент. — Надявам се, че наетите от теб хора не знаят нищо съществено.

— Абсолютно нищо — увери го Сизър. — Съжалявам за този провал, мистър Крийл, но съм убеден, че ще ги спипаме. Вече сме близо, много близо!

— Току-що си помислих същото, Сизър. Но я виж къде сме в момента.

Изключи телефона, напълни дробовете си с въздух и погледна през илюминатора към мястото, на което скоро щеше да се издигне новото сиропиталище. Минута по-късно вече набираше номера на Пендър.

— Развърти кранчето, Дик — заповяда той. — Искам медиите да подкрепят войната по най-категоричен начин!

— Без на практика да имаме война? — загрижено попита Пендър.

— Става въпрос за студена война, Дик — нетърпеливо отвърна Крийл. — Когато не се стреля, печалбите ми са най-големи.

— Но вече беше стреляно.

— Нищо повече от една глупава и безсмислена пробна атака, която според моите източници е изплашила до смърт и двете страни. Сега е моментът да навлезем в дългата и приятна фаза на превъоръжаването.

— Но какво ще стане, ако все пак се стигне до открити бойни действия?

— Дик, остави тези грижи на мен, а ти просто си гледай работата. Дори да започнат война, няма да е краят на света. За тази война ще им трябват оръжия, на мястото на изразходваните муниции ще трябва да бъдат доставени нови. На кого му пука, че в хода на процеса ще се избият?

— Но те разполагат и с ядрено оръжие.

— Значи са наясно, че могат да стигнат до взаимно унищожение, Дик. Нито Москва иска да бъде изтрита от лицето на земята, нито Пекин. Това е причината, поради която не мога да допусна същото по отношение на мюсюлманите. На тях не им пука, че ще бъдат унищожени, стига и съдбата на другите да е същата. Цивилизованото мислене е необходимо и по време на война, Дик. А сега действай!

Крийл прекъсна връзката, а миг по-късно Пендър издаде заповед да бъдат отстранени всички задръжки. Тази мисия беше предизвикателство за него, но когато работиш за Крийл, предизвикателството винаги е налице. Дойде време работодателят му да разбере какво значи да се отстранят задръжките. Нито една световна медия нямаше да остане встрани от това, което щеше да й се предложи. Светът щеше да бъде залят от безпрецедентни по мащабите си лъжи за огромно удоволствие на техния създател.

С наближаването на финала Пендър все по-често се питаше какъв ще бъде бонусът на фирмата му, или по-скоро неговият. Крийл не боравеше с дребни числа. Петдесет милиона? Или сто? Пендър имаше две големи мечти: да притежава собствена яхта и частен самолет. Разбира се, не от класата на тези, които притежаваше Крийл. Те не бяха по джоба му и никога нямаше да бъдат. Той щеше да бъде напълно доволен от един реактивен „Гълфстрийм V“ и красива 40-метрова яхта с двойна палуба, произведена в Италия. В последно време тези играчки бяха необходимост за всеки, който искаше да смята себе си за наистина преуспял човек. А Пендър искаше да го извика на висок глас, и то с огромно удоволствие.

Но сладките му мечти бяха пометени от това, което се появи на монитора пред него: „Ъпдейт на блога Барни Ръбъл“. Сътрудникът, който беше изпратил този имейл, настояваше Пендър да го види.

Той отвори блога с помощта на няколко светкавични движения по клавиатурата, като същевременно продължаваше да държи под око и другите текущи операции.

Престана да го прави в мига, в който пред очите му изплува първото изречение.

Имаше и послепис:

Мечтите за самолети и яхти моментално се изпариха. В сценария на Пендър липсваха контрамерки срещу това, което беше изписано на екрана.

Сърцето на генералния перцептивен мениджър се сви от смразяващ ужас.

Защото истината го гледаше директно в очите.