Да омъжим мама

Тринайсет

Първата вечер от Ханука дойде и си отиде. От малки сестрите и братът не бяха обръщали голямо внимание на този празник, но сега, след като ги имаше Травис и Джеси, отново започнаха да купуват подаръци. Жалко, мислеше си Сиг, че Ханука, който всяка година се празнуваше на различни дати, никога не се падаше след Коледа — когато би могла да се възползва от намалението в цените. Беше решила тази вечер да покаже апартамента си на Корнелия Уорън, брокер, след това да купи няколко скромни подаръка, да се види с майка си и да посети презряната, но неизбежна коледна вечеря на фирмата й. Тя винаги се превръщаше в тест за издръжливост, но тази година гарантирано щеше да е изпитание с огън. Както обикновено, щеше да се състои в едно от централните заведения, в които сервират скоч и пържоли и които Сиг ненавиждаше.

Излезе от работа рано, взе душ, облече се и изсуши косата си. После изтегли триста долара от банковия автомат край ъгъла. И тръгна в декемврийския полумрак, твърдо решена да свърши каквото трябва.

Четирийсет минути по-късно излезе от „Шварц“ с празни ръце и повече от леко замаяна. Беше видяла кошница с котка и три котенца и реши да я купи за Травис, но после погледна етикета с цената — двеста и седемдесет долара! Джеси обичаше куклите Барби, но вече имаше толкова много, че единствено специалният коледен вариант би могъл да попълни колекцията й, а Сиг нямаше намерение да даде сто двайсет и пет долара за някаква си пластмасова кукла. Кой би могъл да си позволи подобно нещо? Кои са тези хора? Магазинът беше пълен и Сиг, огряна от деликатна зеленикава светлина, напусна с триста непокътнати долара и разбита на пух и прах гордост.

Стори й се някак естествено да измине пеша двете пресечки до „Пиер“. Само за да видя какво прави мама, каза си. Даваше си сметка обаче, че се нуждае от подкрепа и утеха не по-малко, отколкото й се искаше да се измъкне от ситуацията. Майка й не беше от сърдечните и топли хора, а по-скоро напомняше гранит — но точно сега Сиг се нуждаеше от нещо солидно. Когато стигна до апартамента, вече се бе успокоила. И слава богу, защото Филис, както обикновено, бе твърде заета със себе си, за да забележи каквото и да било.

— Какво ще правиш довечера? — попита Сиг, някак тъжно.

— О, ще дойде Монти. Може би ще излезем да хапнем, а може и да поръчаме нещо тук.

Сиг се надяваше да излязат. Вечерята в „Пиер“ можеше да достигне триста долара, при това без вино.

— А ти какво ще правиш? — попита Сиг госпожа Кац натъртено.

— Ами… предполагам, че и аз ще остана тук. Имам да прочета нещо.

Възрастната жена измъкна от джоба си свито на руло списание. За втори път в продължение на по-малко от минута Сиг сериозно се замисли над възможността да удуши тази преминала критическата възраст жена.

Боже, трябваше да покани госпожа Кац на вечерята на фирмата, само и само за да я махне оттук! Как би могъл Монти да се сближи с майка й, след като Силвия Кац непрекъснато му се плете в краката? Не знаеше ли Силвия какво означава такт?

— Ако искаш, по-късно можем да се срещнем долу, за да пийнем по нещо — намекна Сиг на майка си. Ако успееше да заведе Монти и Филис в бара, биха могли да се случат някои неща. А междувременно госпожа Кац би могла да си легне и да се махне от хоризонта.

— Обикновено не пия толкова късно — каза госпожа Кац на Филис. Сниши глас и добави: — Ако реша да го направя, трябва да стана посред нощ. Или… то знаеш.

Сиг дори не искаше да знае. Дори не искаше да мисли за това. Кога самата тя щеше да достигне фазата от живота, когато ще са й необходими памперси? Боже, ставаше злобна. Заради празниците — винаги й се отразяваха така. Погледна си часовника. Закъсняваше за проклетата вечеря.

— Приятна вечер с Монти — пожела на майка си натъртено.

— Благодаря — пропя Силвия Кац.

Сиг бе опитвала — успешно — да избягва шефа си цяла вечер, но това бе само половината предизвикателство. Ако дадеше шанс на Бил, той отново щеше да й дръпне една реч за лошите й резултати, за това, че от месеци не е привлякла нито един нов клиент и за това, че тази година няма да има премия за Коледа. Сиг не би понесла да изслуша всичко това. Сега обаче й се налагаше да слуша брътвежите на колегите, които бяха на масата й. Брокерите доста приличаха на рибарите — винаги разказваха колко голяма риба са хванали. И общо взето бяха склонни да лъжат. Лъжата служеше за две неща — най-напред им помагаше да се чувстват по-добре в тази лоша година, и после — караше другите да се чувстват по-зле.

Сиг знаеше със сигурност, че повечето лъжат. Операторите регистрираха всички нови сметки и Сиг ги проверяваше всяка седмица. Знаеше и че не само тя е затънала, но за нея — по-възрастна от мнозина други и единствената жена, която винаги се е справяла добре — залогът изглеждаше доста по-голям.

Успя да прекара по-голямата част от вечерята в оживени разговори с някакъв търговски представител от остров Стейтън и като от време на време се усмихваше широко наляво и надясно. Надяваше се да създаде впечатлението, че е твърде щастлива, за да обръща внимание на когото и да било. Въздъхна с облекчение, когато сервираха десерта, и си тръгна веднага след това.

В таксито вече можеше да се отпусне и да зареже театъра. Нямаше как да не се зачуди какво ли прави майка й в този момент. Нейната вечер сигурно е била далеч по-добра.

След като се пребори с трафика на излизащите от театрите, Сиг най-после се добра до „Пиер“. Мина през красивата ротонда и влезе в кафе-бара. Погледна си часовника. След дългото пътуване с такси, вече бе единайсет и половина. Вероятно беше твърде късно, за да позвъни в апартамента, но въпреки това реши да опита. Чувстваше, че е нелепо, но искаше, копнееше за утехата на…

— Здравейте. Какво правите тук? — Сиг се вгледа в много сините очи на един възрастен мъж. Позна го след миг — господин Кушинг от бала.

— А вие какво правите тук? — попита го тя.

— Придружавам Уенди — отговори Пол. — Но вие не отговорихте на въпроса ми.

Сиг се засмя.

— Е, аз, така да се каже, придружавам майка си. Тя ви каза, струва ми се, че ще отседне тук — обясни. Спомни си цветята, които й бе изпратил. — Вие знаехте, че е тук, нали? — Погледна го и някак си й мина през ум, че би могла да сподели с него поне част от истината. — Малко съм обезпокоена заради онзи тип, когото срещна на бала онази вечер.

Пол се усмихна.

— В наши дни никоя предпазливост не е излишна. Майките и бабите трябва да бъдат защитавани. — Сниши глас. — Искате ли да го проверя? Имам цяла служба, която се занимава с това.

— Наистина ли? — попита Сиг. — Това някаква параноя ли е?

Пол сви рамене.

— Може би. Когато синът и снаха ми умряха, ми остана само Уенди. Може би съм прекалено подозрителен, но тя е наследничка, а и без това в наши дни не е лесно да отгледаш тийнейджър.

Сиг кимна.

— Не мисля, че някога е било лесно. Не че това е утеха за вас, разбира се. — Замълча. — Съжалявам за сина ви и снаха ви.

Пол сви рамене.

— Седна зад волана пиян. Винаги ще се чувствам виновен, че не го спрях. — Пак сви рамене. — Благодарен съм, че поне Уенди остана жива. — И двамата замълчаха. — Е, какво ще кажете за едно питие? — попита той след малко.

Приятен мъж, помисли си Сиг. Ако не беше толкова стар, би могла дори да… но всъщност той беше идеалният бащински тип мъж.

— А бихте ли желали да изпием това питие горе? — попита тя, за да се възползва от случая. Филис се заяждаше с него, но това изглежда му доставяше удоволствие… или го забавляваше. Може би беше отегчен — или мазохист. Знае ли някой?

— С удоволствие — отвърна Пол. — Трябва да призная, че се възхищавам на близките отношения в семейството ви. Рядко се срещат роднини, които толкова обичат да са заедно.

Сиг само се усмихна.

— О, да — каза тя и си припомни, че благоразумието е по-важната част на смелостта. После я обзе вдъхновение. — Бихте ли желали да дойдете на рождения ден на майка ми вдругиден?

— Разбира се. Мога ли да доведа и Уенди? Бих желал да види задружното ви семейство.

— Естествено.

Подаде й визитката си. Отидоха до асансьора и Сиг натисна бутона. Вратата се отвори почти веднага и двамата се качиха до апартамента. Тя извади ключа си и отвори вратата колкото е възможно по-тихо. Нямаше смисъл да безпокои майка си, ако Монти вече си бе тръгнал. От вестибюла обаче видя, че лампите светят. Във всекидневната се чуваха гласове. Когато се приближи още повече, чу майка си:

— О, какви хубави карти!

— В началото говореше друго — чу се дрезгав глас.

— Важното е да правиш точки — каза госпожа Кац.

Сиг влезе на пръсти във всекидневната, Пол Кушинг я последва. И замръзна.

— Ти си луда. Нямаш право, защото в купа има жокер — укори някой госпожа Кац. Там, на масичката, на която обикновено оставяха поръчките сервитьорите от рум сървиса, седяха майка й, Монти, Бърнард Кринц и госпожа Кац. Ужасът бе, че в средата на масичката имаше купчина дрехи и обувки, а Монти беше гол до кръста. Трябваше да минат няколко мига, докато Сиг осъзнае, че госпожа Кац е повече от гола — беше без обувки и чорапи, които се търкаляха на масата заедно с жилетката, очилата и роклята й. Беше по найлонов комбинезон, доста издут. Виждаше се, че под него е закопчана в някакво страховито долно облекло. Сиг извърна очи от презрамките и циповете и изпищя.

— В тази стая всички сте луди! — извика Сиг.

— Господи! — възкликна госпожа Кац и притисна ръка към провисналите си гърди. — Изплаши ме.

— Какво, по дяволите, правите? — попита Сиг четирите изрода.

— Играем канаста с разсъбличане — обясни Монти мило. — Майка ви спечели ризата ми.

Сиг погледна покрай покритите с бели косми гърди на Монти към майка си, която седеше спокойно, с подредени пред себе си карти. Не бе загубила дори обеца. На масата нямаше нищо нейно — нито дрехи, нито аксесоари. Слава богу! А какво щеше да си помисли Пол Кушинг? Мисълта, че тези древни старци могат да кривнат от правия път, я влудяваше. Не знаеше дали да плаче или да се смее, но каквото и да направеше, бе сигурна в едно — гледката никак не й харесваше.

— Кой започна това? — попита тя укоризнено.

Госпожа Кац я погледна съвсем спокойно. Всъщност, сега, когато тежкият корсет и обемистият сутиен с цялата им подкрепяща конструкция се виждаха, изглеждаше така, сякаш тя имаше повече дрехи, а не по-малко. Нищо чудно, че мъжът й, Сид, я бе напуснал — подкрепяше я повече метал, отколкото бе нужен за мост.

— Идеята да играем канаста беше моя — обясни госпожа Кац скромно, все едно заслужаваше похвала, а не укор. — Трябваше ни четвърти, така че се обадихме на Бърнард. — Хлъцна. Пред нея имаше четири празни чаши за уиски. Пила ли беше?

— А на кого му хрумна хазартната част?

— Е — каза майка й равнодушно, — Силвия не обича да залага пари, така че Монти предложи да играем като покер с разсъбличане. Тъй като никога досега не беше играл канаста и не носи бижута, взехме ризата му.

— Аз заложих ръкавелите си, „Картие“ — обади се Бърнард Кринц с повече ентусиазъм, отколкото бе показал по време на целия бал. — Не съм играл канаста от смъртта на майка ми.

Сиг се обърна към Монти.

— Убедили сте ги да играят канаста с разсъбличане? — попита го с удивление. — Какво ще последва? Игра на бутилка? „Истината или едно желание?“

— Как се играят тези игри? — попита Монти, видимо заинтригуван. — В Глазгоу не ги знаехме.

Сиг извърна очи от гръдния му кош. Вратът му висеше като обеци на кокошка под брадичката и се сливаше с торса на място, което Сиг не искаше да види. Беше зле избръснат, веждите му бяха по-разрошени от тези на Бруки Шийлдс в урагана. Остаряването беше нещо ужасно. Това бе отвратително разложение, унижение за плътта.

Сиг си обеща да удвои аеробиката и да отслабне с два килограма. Никога нямаше да позволи собствената й плът да увисне, кожата й да заприлича на торба, краката й да се тътрят. По-скоро щеше да умре. Погледна майка си.

— А как мина твоята вечер? — попита я Филис.