Двайсет

Сиг се измъкна от червените панталони и реши да си сложи черна пола и черен чорапогащник. Едва когато се облече, си спомни, че Пол бе харесал червената рокля, с която бе в началото на седмицата в „Залата на дъгата“. Е, добре. Не тя трябваше да му се хареса. Не искаше да изглежда прекалено нагласена, така че си сложи ботуши, вместо обувки. Отвори вратите на красивия, правен по поръчка шкаф и не избра високите до коленете ботуши, а ниските, които стигаха само до глезените й — черни, с обърнат горен край. Всъщност, имаше четири чифта черни ботуши, три чифта кафяви, шест чифта кафяви обувки, единайсет чифта черни и, разбира се, още доста, които не бяха в основните цветове. Боже, помисли си Сиг, докато гледаше всичко това. Нямаше нито един чифт, който да струва под 200 долара. Колко пари съм пропиляла през годините!

Въздъхна. Дори и със заема на госпожа Кац вече нямаше да има купуване на обувки, нямаше да има специални шкафове по поръчка. Затръшна вратите и се огледа в тройното огледало, макар и въобще да не проумяваше защо. Просто тази вечер майка й щеше да отиде на поредната среща, а тя трябваше да сервира коледни сладки, преди да я изпрати до вратата.

Погледна още веднъж полата си през рамо. Не беше ли малко изпъната отзад? След празниците трябваше да удвои тренировките във фитнес салона — поне докато изтечеше членството й. Нямаше да има повече занимания в „Дейвид Бартън“, най-добрият салон, с най-добрите индивидуални треньори в града. Сиг въздъхна отново и отиде във всекидневната.

Госпожа Кац бе залепнала за малкото канапенце за двама. Сиг се дразнеше, защото напоследък Силвия винаги избираше това място, което би било много подходящо и удобно за Филис и Пол. Вместо това двамата трябваше да сядат на голямото канапе и дори един срещу друг. Госпожа Кац бе толкова извън нещата. Сиг веднага почувства вина, че мисли по този начин, особено след щедростта на госпожа Кац. Тази жена обаче наистина беше супер лепенка в човешки образ и Сиг буквално трябваше да й каже да освободи стаята, така че когато се върнат, Пол и Филис да могат да останат насаме, когато той доведе мама у дома. Макар че той не се задържаше дълго.

Струваше й се странно и Сиг се безпокоеше, но Пол Кушинг сякаш избягваше всякакъв физически контакт с Филис. Някак си, макар и да не й се искаше да го признае, това я изпълваше и с облекчение — може би заради случката с Монти. Или я безпокоеше сексуалността на майка й? Или сексуалността на възрастните по принцип? А иначе Пол й се струваше толкова мил! Сиг се тревожеше, че това би могло да означава, че в края на краищата той няма сериозни намерения към Филис — както се надяваха с Шарън и Брус. Е, би трябвало да е благодарна. Поне с Пол нямаше да се безпокои, че може да влезе в спалнята и да го завари гол в леглото с майка й. Потрепери при мисълта.

— Студено ли ти е, скъпа? — попита госпожа Кац. — Може би трябва да си сложиш жилетка.

— Добре съм — отвърна Сиг и хвърли поглед към Силвия Кац, която седеше, стиснала голямата чанта в скута си. Донякъде й завиждаше. Тя не четеше нищо. Не плетеше и не решаваше кръстословици. Дори не гледаше телевизия. Просто седеше. Просто съществуваше и това я задоволяваше напълно, макар и да не я правеше съвършена гостенка в чужд дом.

— Ще излизаш ли тази вечер? — попита Сиг с надежда.

— Възможно е. Бърнард ще намине.

— Бърнард? Бърнард Кринц? — попита Сиг.

— Да. Ще поговорим за инвестициите ми.

— Инвестиции? — учуди се Сиг. — Какво имаш предвид? Нали влагаш пари единствено в чантата си?

— О, не. Бърнард ми се обажда почти всеки ден. Разказва ми пазарните си позиции. Харесват ми неговите офции и дибиденти.

— Опции и дивиденти — поправи я Сиг.

Сега пък какво се готвеше? Нима и Кринц замисляше някаква измама? Не. Той беше почтен, световноизвестен архитект. Така или иначе, ако някой трябваше да инвестира парите на госпожа Кац, Сиг щеше да се удави в кисело мляко, но да не допусне някой друг да се заеме със задачата. Тъкмо се канеше да проучи въпроса по-добре, когато на вратата се позвъни. Провери грима си в огледалото в антрето и се забави само за миг, колкото да освежи устните си с червилото, което държеше в едно чекмедже там.

Отвори. Беше Пол Кушинг. По раменете на синьото му кашмирено палто, като допълнение към побелялата коса по слепоочията, имаше снежинки. Въпреки възрастта си, той все още беше много хубав мъж. Погледна я и отбеляза:

— О, черното също ти отива много. — Сякаш си спомняше комплимента от онази вечер в „Залата на дъгата“. Помогна му да си съблече палтото и в този момент я обзе почти непреодолимо желание да махне снега от косата му. Вдигна ръка, за да го направи, но я отдръпна навреме. Какво правя!?

— Лепкав ли е снегът? — успя да попита.

Той се обърна към нея и й се усмихна, кимна и погледна надолу, към краката й.

— Може би ти трябват по-практични ботуши от тези. — Усмихна й се малко на една страна, както правеше, когато искаше да подразни някого. — Макар че ти стоят много добре и би било жалко да ги махнеш.

Сиг погледна надолу и усети, че наистина се изчервява. Може би майка й пък беше права — може би наистина имаше нужда от баща, дори и на тази възраст, който да я забелязва и да я одобрява. Комплиментът на Пол я накара да се почувства като засрамено момиче, което кърши пръсти зад гърба си. Застави се спокойно да закачи палтото му на закачалката. След това забеляза, че носи неголям, светлосин плик — любимият й цвят, цветът на тавана в кухнята й, цветът на „Тифани“. Сърцето й затуптя по-бързо. Нима беше донесъл пръстен за мама? Готов ли бе да й направи предложение? Странно, но облекчението й бе примесено с още нещо. Какво беше то? Съжаление? Разочарование? Завист?

Боже, май наистина полудяваше. Сигурно заради празниците. Блудкавата музика, филмите на Капра по телевизията… Радваше се, че няма да се вижда с Филип, но трябваше да започне да се среща с някого, преди комплексът й на Електра да я овладее изцяло. Ако имаше как, би започнала отново сеансите с доктор Лефер — стария й психоаналитик.

— Майка ми не е съвсем готова — каза тя. — Ела във всекидневната.

Пол се усмихна.

— Тук ли е дуенята?

— Госпожа Кац ли? — Сиг също се усмихна. — Боя се, че да.

Влязоха във всекидневната и Пол, за нейно разочарование, не седна на канапето, а на едно от креслата. Сиг се канеше да седне на канапето, когато на вратата се позвъни.

Този път бяха Брус и Тод, придружени от Бърнард Кринц.

— Весели празници — поздрави Брус. Тримата бяха покрити със сняг — времето се вкисваше. Както и Тод. Изглеждаше съвършено съсипан. Какво ставаше с Брус? Нима щеше да тръгне с дъртака само заради парите му? По гърба й пробягаха тръпки. Как би го понесъл Тод?

Така или иначе, настроението им беше празнично. На консервативния ревер на Бърнард бе закачена клонка от бръшлян, Тод беше с червено-зелен пуловер, а Брус носеше шала, който Сиг му бе подарила за Ханука и държеше в ръце няколко опаковани кутии.

— Весела Коледа — каза той и целуна Сиг по бузата, а тя усети студа от улицата, който все още го обвиваше.

— Брус, не трябваше.

— Трябваше и го направих — отвърна той. — Поръчките заваляха като порой. Това е най-хубавата ми Коледа на всички времена. В края на краищата, обратният Дядо Коледа дойде и при мен. След като ми платят, ще се оправя с всичките си дългове. А Бърнард ми отпусна заем, докато се закрепя.

Бърнард Кринц се усмихна. Погледна Сиг и брат й и каза:

— Черното отива и на двама ви.

Сиг опита да се усмихне на старата мазна жаба, не успя и въведе тримата във всекидневната. Бърнард отиде направо при госпожа Кац и седна до нея на канапенцето за двама, а Брус и Тод се ръкуваха с Пол Кушинг.

— Весела Коледа на всички и на всички приятна вечер! — пропя Брус и подаде единия от пакетите на Пол. След това връчи друг на госпожа Кац — най-големия, после на Тод и последния на Сиг. — В джоба си имам нещо за мама — добави той гордо и се стовари върху канапето, като разбърка внимателно подредените възглавнички на сестра си. Ухили се, видимо много доволен от себе си.

— Може ли да ги отворим сега? — попита госпожа Кац.

— Защо не? — отвърна Брус. — Евреите винаги отварят подаръците си за Коледа по-рано.

Госпожа Кац весело махна хартията, отвори лъскавия капак и надникна в кутията.

— О, мили Боже! — възкликна тя и извади красива кожена чанта.

— Стори ми се, че може да ти хареса — усмихна й се Брус. — По размери поне е каквато трябва. И най-вече, закопчалката й работи.

— О, мили Боже! — повтори госпожа Кац. — Онемях!

— Много хубаво — промърмори Брус. Междувременно пакета си отвори и Бърнард Кринц, като внимателно запази опаковката и панделката. Извади огромен албум.

— О, Брус, не трябваше — каза той.

— Трябваше и го направих — отвърна Брус и се обърна към Сиг и Пол: — Това са сградите, спечелили наградите на Международната асоциация на архитектите. Снимал ги е Тод. Три от сградите са на Бърнард.

Брус се усмихна на Пол.

— А ти? — попита го.

Пол погледна Сиг.

— Първо дамите.

Сиг взе малкото си пакетче и скъса хартията. Освен апартамента и работата, която й носеше някакви пари, не беше в състояние да измисли от какво друго има нужда, освен, може би…

Вдигна очи.

— Нямам представа какво е — каза на брат си. Отвори кутийката и видя изумрудения си пръстен, поставен върху подложка от бял памук. — О, Брус! — възкликна тя. — О, Брус! — Очите й се напълниха със сълзи. — Как го взе? Не трябваше да го правиш!

— Трябваше и го направих — заяви Брус за трети път, но сега не толкова весело. — Не ме разбирай погрешно. Не го купих на търга. Просто не позволих на „Сотби“ да го обяви. Наложи се да фалшифицирам подписа ти, но… все едно, за теб имам и чек, за сумата, която би ти донесла продажбата. Без комисионни. Поне така си мисля. Считай го за заем.

— О, Брус! — въздъхна Сиг и изтича да целуне брат си.

— Достатъчно — каза той и стана. — Ще видя къде се бави мама. Вероятно трябва да й помогна с грима.

— Е, почакай малко — спря го Пол Кушинг и отвори синия плик, който бе донесъл. — И аз имам нещо за вас. — Даде на Брус и госпожа Кац по един пакет. — Не знаех, че ще си тук — каза на Бърнард със съжаление. — Все пак, успях да накарам борда на „Уедъръл“ да приеме предложението ти за новата главна квартира.

— Това е чудесен подарък, наистина — възкликна Бърнард.

Пол се обърна към Сиг, извади малка кутийка и й я подаде. Сиг му се усмихна. Беше толкова мил, толкова щедър!

— Това е за майка ти — обясни той и Сиг почувства как в гърдите й се надига разочарование. Сигурно беше годежен пръстен. Добре, а защо се чувстваше зле? Нали тъкмо това искаше?

Сиг подаде пакета на Брус.

— Защо не отидеш при нея? — попита Сиг и добави съвсем тихо: — И можеш да я накараш да побърза.

— Разбира се — кимна Брус. — Пол, отвори подаръка си, а аз ще доведа мама, за да получи своя.

Пол отвори пакета, който му бе дал Брус и извади отвътре шал със сребрист кант. Беше красив. Когато го сложи на врата си, хубавото му лице и бялата коса се откроиха още по-добре.

Докато му се възхищаваше, Сиг видя, че брат й излиза от спалнята и отива в кухнята. С периферното си зрение го зърна как излиза от кухнята и влиза в банята. После, миг по-късно, го видя да влиза в библиотеката. Сиг стана и отиде да види какво става. Срещна Брус в антрето.

— Какво има? — попита тя. — Какво правиш?

— Търся мама.

— Как така я търсиш? Тя е в стаята ми.

— Не, не е. Изобщо не е в апартамента.

— Това е невъзможно, Брус. Бях тук цял ден. Тя не е излизала.

— Е, тогава, многознайке, намери си я сама.

Сиг се обърна и тръгна към спалнята. Когато мина през всекидневната, госпожа Кац я попита:

— Да не си загубила нещо, скъпа?

Сиг не й отговори и продължи. Влезе в спалнята. Нищо. Провери в стаята с дрехите и влезе в банята. Нищо. Когато се обърна, за да излезе, видя лист, залепен на огледалото на тоалетката. Взе го — беше изписан с почерка на майка й.

„Мила Сигорни,

Шарън винаги ще живее в хаос, но Брус най-накрая се спря на нещо. Тод ще го цени. Двамата са подходящи един за друг. Безпокоя се за теб, обаче. Сиг, ти не знаеш кое е важно, нито пък къде да го откриеш. Не знам защо, но си мислеше, че носиш отговорност за мен, за баща ти, за брат ти и сестра ти. Може би смяташ, че си отговорна и за дупката в озоновия слой. Осъзнай се. Време е да престанеш да спасяваш семейството си, включително и мен, и да се погрижиш за себе си. Виж кои са истинските ти приятели. Всички ние ще се оправим. А ти?

Съветът ми е да бъдеш по-търпелива и да носиш по-къси поли.

Междувременно, заминавам с Монти. Не се ядосвай и не ме търси. Ще се оправим някак, обещавам. Обичам го, той също ме обича. Аз съм щастлива, Сиг. Желая ти същия късмет.“

Сиг се върна във всекидневната, отвори уста, за да каже нещо, после смачка бележката и се разплака.

— Какво се е случило? — попита Пол, който стана и тръгна към нея. — Сиг, какво има?

Тя го погледна.

— Майка ми е избягала с Монти, търсача на богатства. А тя няма нищо. — Сиг заподсмърча. Звуците бяха силни, смущаващи, но тя продължаваше да плаче, сякаш сърцето й се късаше. Пол я прегърна.

— Как така избягала? — попита Брус. Сиг му подаде смачканата бележка. Брус я прочете бързо. — Хайде, Силвия, сигурно е долу във фоайето и бъбри с портиера. Да я доведем.

Госпожа Кац стана неохотно, с чантата в ръка и тръгна с Брус.

Пол пусна Сиг и тя отиде в кухнята, за да избърше очите си и да се оправи. Може би майка й блъфираше?

Облегна се на плота и се опита да се овладее. В този момент дойде Пол и застана пред нея.

— Добре ли си? — попита я той. Беше много близо. Сиг долови аромата на мек сапун и нещо друго, също толкова приятно.

— Ще се оправя — отвърна тя, но отново се обля в сълзи и почти машинално направи крачка напред и зарови глава в рамото му. Този път Пол я прегърна по-силно и я притисна към себе си.

— Аз съм виновен за всичко — каза той. — Казах ти, че чух някои лоши приказки за Дънлийд. Трябваше да го проуча по-добре. Бих могъл да…

— Знаел си какво е наумил?

— Не. Разбира се, че не. Знам обаче, че тя се чувстваше зле, след като той си отиде. Тъкмо затова исках да я разсея.

Сиг вдигна глава от рамото му и го погледна. Пол се наведе и започна да я целува и, за момент, електричеството, което преля от неговите устни в нейните, замъгли сетивата й, заличи мислите й. Отдавна не я бяха целували така — или може би никога. Устните на Пол бяха изненадващо меки, но въпреки това я целуваше твърдо, като с лявата си ръка държеше брадичката й. Без да мисли, Сиг вдигна ръка и улови дланта му в своята.

След това си даде сметка какво прави. Целуваше отхвърления кандидат на майка си и й харесваше! Отдръпна се и отблъсна Пол — рязко.

— Какво правиш!? — попита го тя.

— Очевидно е, струва ми се — сви рамене той. Улови ръката й. — И искам да го направя пак. Мисля, че мога да подобря първата версия.

— Но…

Пол извади носна кърпа и започна внимателно и нежно да бърше сълзите й.

— Сиг, ти си много красива. И много умна. Освен това обаче си глупаво момиче.

— Не съм момиче.

— За мен си. Не забравяй, че съм по-възрастен. Много по-възрастен. — Усмихна й се, но около очите му имаше някаква тъга. — Надявам се да не е прекалено. Трябва да прецениш ти. — Избърса очите й и поклати глава. — Това не влизаше в плановете ми. Никак. Все едно, за мен ти си едно много добро момиче и жена. — Замълча. — За щастие аз обичам глупавите момичета. И истинските жени.

Протегна ръка към рамото й, но въпреки топлината, която я обля при докосването му, тя се отдръпна.

— Майка ми — изграчи Сиг. — Ти ухажваш майка ми.

— Сега разбра ли какво имам предвид? — попита Пол и се усмихна пак. — Майка ти никога не е проявявала интерес към мен. Разказа ми всичко за Монти, както и колко го харесва. Аз, на свой ред, се интересувах единствено от теб.

— Какво? — Сиг чу едновременно изявлението и миналото време. Едното я изпълни със странен копнеж, а другото — с болка. — Интересуваше се? Преди?

Пол протегна ръце и леко я притегли към гърдите си. Този път Сиг не се възпротиви.

— Виждаш ли какво глупаво момиче си? — попита я утешително. — Помниш ли цветята, които изпратих в „Пиер“? Бяха за теб. Когато не им обърна внимание, реших, че съм прекалено стар, за да се надявам.

— Интересувал си се от мен? — попита Сиг още веднъж, защото не смееше да повярва. — Имам предвид… и сега?

— Да, интересувах се от теб. Интересувам се и сега. Винаги ще се интересувам от теб. Всички, освен теб, го разбраха. И така, сега основният въпрос е, можеш ли ти да проявиш интерес към дъртак като мен?

Сиг пак се изчерви. Знаеше ли Пол за операция „Търсене на дъртак“? Погледна я. Очите му бяха много сериозни и много сини, косата му бе бяла като сняг. Мекият велур на сакото му — беше много мек — докосваше скулата й приятно. Тя се сгуши в рамото му и остана така, докато той не вдигна лицето й. Целуна я пак, този път дълго, бавно.

Напълно стъписана, Сиг откри, че не само й харесва, а и че самата тя го целува. Дълбоко. Най-накрая, за нейно съжаление, Пол се отдръпна.

— Сигорни, идвах тук заради теб. Откакто се запознахме. Онази вечер бях в „Пиер“ с Уенди, но се надявах да те срещна. Не че не харесвам майка ги. Честно. Харесвам я. Тя много прилича на теб. Умна, пряма, никакви глупости, истинско предизвикателство… но това тук е по-силно от мен, Сиг.

— Кое? — Имаше чувството, че се разтапя, че сънува.

— Това, че искам да те обичам. Първия път, когато те видях на онази маса, на благотворителния бал, се възхитих от откритостта на лицето ти. Стори ми се умна, весела, смела. Изражението ти казваше: „Ей, ако успееш да ме грабнеш, значи си истински мъж“. Рядко виждам подобни неща. Умението ти да се забавляваш, да се радваш. — Стана сериозен. — Понесох големи загуби, Сиг. Животът не е почтен, нито пък продължава достатъчно дълго. Аз съм тук заради радостта, Сиг. Не всеки е способен да се радва. Майка ти е способна. Ти също.

— Радост? — попита Сиг, но лицето й бе станало спокойно. Похвалата му сякаш я бе променила. Нещо се бе случило, нещо повече от целувката.

— Луд съм по майка ти, Сиг, ще ти помогна да я откриеш. Но обичам теб, независимо колко е дълга полата ти. — Сиг установи, че не може да диша. — Аз съм старомоден. Стар и старомоден. Всичките ми части обаче все още функционират. Не ми остава много време, така че съм нетърпелив. И не спя с жени безразборно. Е, не си длъжна да вземеш решение веднага, но все пак… мислиш ли, че би могла да се омъжиш за мен, Сиг?

Наистина я обзе радост.

— Не знам… — отговори тя. — Искам да кажа… — Замълча. — Да, струва ми се… Но най-напред трябва да направиш нещо за мен.

— Каквото кажеш. Да убия дракон? Да убия Монти Дънлийд? Да организирам преврат?

— Не, нищо такова. Най-напред искам да ме целунеш пак, няколко пъти.

Пол пусна опустошителната си усмивка.

— С удоволствие. Ако го направя както трябва, ще е удоволствие и за теб. Нещо друго?

Сиг престана да се усмихва.

— Помогни ми да намеря майка ми. Това ще е подаръкът ми за Коледа.

Загрузка...