Да пропуснеш Коледа

В залата за излитащи гъмжеше от уморени пътници. Повечето бяха принудени да стоят прави, притиснати плътно до стените, просто защото малкото на брой пластмасови столове отдавна бяха заети. Всеки пристигащ и заминаващ самолет побираше над сто човека, но въпреки това тук предлагаха седящи места за не повече от десетина.

Сякаш поне хиляда души чакаха за полета до Маями в седем вечерта. Увити в дебели дрехи, стиснали в ръце тежки чанти, преодолели изпитанието на натовареното движение, навалицата при предаването на багажа и гъстите тълпи по ескалаторите, сега тези хора чакаха някак унило. Беше четвъртък преди Деня на благодарността, най-натовареният ден от годината по въздушните маршрути, и ето че след неизбежната блъсканица и още по-плътното скупчване пред изхода мнозина се питаха, и то не за първи път, защо всъщност са избрали да пътуват именно сега.

Причините бяха най-различни и за момента без всякакво значение. Някои правеха опити да се усмихват. Други се мъчеха да четат, но тъпканицата и шумът се явяваха непреодолима пречка. Трети бяха забили погледи в пода и просто чакаха. Един мършав чернокож Дядо Коледа дрънчеше наблизо с досадния си звънец и редеше празнични поздравления.

Появиха се още трима души, явно семейство; щом съзряха номера на изхода и обхванаха с поглед тълпата, предпочетоха да спрат досами плъзгащите се врати и се приготвиха за дълго чакане. Дъщерята беше млада и хубава. Името й беше Блеър и очевидно тя щеше да лети. Родителите бяха дошли да я изпратят. Тримата се взряха в тълпата и в този момент също като мнозина други безмълвно се запитаха защо са избрали именно този ден за пътуването.

Бяха изплакали сълзите си, или поне повечето от тях. Блеър беше двайсет и три годишна, току-що завършила престижен университет, с добра квалификация, но все още незряла за професионално поприще. Нейна приятелка от колежа бе заминала за Африка с Корпуса на мира и това бе вдъхновило Блеър да посвети следващите две години на помощ за другите. Назначението й я отпращаше в източната част на Перу, където предстоеше да учи дечицата на туземците да четат и пишат. Щеше да живее в барака без водопровод, електричество и телефон. И очакваше с нетърпение да започне своето пътешествие.

Самолетът щеше да я отведе в Маями, оттам с друг полет щеше да стигне в Лима, след което я очакваше тридневен преход с автобус по планински пътища, отвеждащи в друга историческа епоха. За пръв път в своя млад, защитен от сътресения живот Блеър щеше да прекара Коледа далеч от дома си. Майката стисна ръката на дъщеря си и се опита да прояви твърдост.

Всички прощални думи бяха казани. За стотен път я бяха попитали: „Сигурна ли си, че искаш точно това?“

Баща й Лутър изучаваше тълпата със смръщено лице. Ама че лудост, каза си той. Беше ги оставил пред входа, след което измина километри до един от разположените далеч от летището паркинги. Претъпкан автобус го беше върнал обратно до терминала и оттам заедно със съпругата и дъщеря си с мъка си бе проправил път до този изход. Потиснат беше, защото Блеър заминаваше, а и мразеше тая гъмжаща тълпа. Беше в ужасно настроение, очакваше го и по-лошо.

Притеснените служители край изхода се оживиха и пътниците се придвижиха напред сантиметър-два. Чу се първото съобщение, онова, което приканваше старите хора и снабдените с билети за първа класа да излязат напред. Бутането и блъскането нараснаха още повече.

— Май е време да те оставим — рече Лутър на дъщеря си, неговото единствено дете.

Отново се прегърнаха, отново преглътнаха сълзите.

— Няма да усетите колко бързо ще мине годината — рече Блеър и се усмихна. — Другата Коледа ще си бъда у дома.

Майка й Нора прехапа устни, кимна и я целуна още веднъж.

— Моля те, пази се — каза тя просто защото не можеше да спре да го повтаря.

— Всичко ще бъде наред.

Родителите се отдръпнаха и безпомощно проследиха как дъщеря им се нареди на дългата опашка, как започна да напредва бавно-бавно, да се отдалечава от тях, от своя дом, сигурността и всичко познато. Ето че подаде бордната си карта, обърна се и им се усмихна за последен път.

— Това е — рече Лутър. — Няма смисъл да висим повече. Тя ще се оправи.

Нора не намери какво да отвърне, просто гледаше как детето й се отдалечава все повече и повече. В следващия момент двамата си тръгнаха, оставяйки човешкият поток да ги повлече по дългия труден преход през залата, покрай Дядо Коледа с дрънчащия звънец, покрай малките магазинчета, пълни с хора.

Когато излязоха изпод козирката и се насочиха към автобуса за паркинга, валеше, а когато слязоха на около двеста метра от колата си, дъждът се лееше като из ведро. Наложи се Лутър да плати седем долара, за да изтръгне колата, а и себе си, от алчните лапи на летищните власти.

Вече пътуваха към града, когато Нора най-сетне проговори.

— Дали ще е добре? — попита тя.

Съпругът й беше чувал въпроса толкова често, че машиналният отговор прозвуча като ръмжене:

— Разбира се.

— Действително ли мислиш така?

— Разбира се.

Дали си вярваше, или не, какво значение имаше в този момент? Тя беше заминала; не можеха да я спрат. Лутър стисна волана с две ръце и безмълвно наруга колите пред него, които постепенно намаляваха скорост. Не можеше да познае дали жена му плаче, или не, а всъщност не го беше и грижа. Единственото му желание бе да се добере до дома си, да облече сухи дрехи и да седне край камината с някое списание.

На три-четири километра от дома им тя внезапно обяви:

— Трябва да купя някои неща.

— Вали дъжд — отбеляза той.

— Въпреки това трябва.

— Не може ли да почакат?

— Ти остани в колата. Няма да се бавя повече от минута. Карай към „Чип“.

Той действително пое по посока към магазина, който ненавиждаше не само заради възмутително високите цени и надутите продавачи, но и заради отвратителното разположение. Естествено, дъждът не беше спрял, а и жена му за нищо на света не би предпочела магазин на „Кроджър“, пред който човек лесно можеше да паркира и да изтича до входа. Не, тя държеше да пазарува именно в „Чип“, където трябваше да си оставиш колата на специално определеното място и да извървиш пеш доста голямо разстояние.

Само че понякога изобщо не се намираха места на паркинга. Навсякъде беше пълно. Коли имаше и по противопожарните алеи. Десет минути изминаха в напразно оглеждане и накрая Нора нареди:

— Просто ме остави на тротоара. — Беше я изнервила неспособността му да намери подходящо място.

Той се вмъкна в някаква пролука близо до павилион за хамбургери и я подкани:

— Дай ми списъка.

— Аз ще отида — рече тя, но не много настойчиво. Лутър щеше да се втурне тичешком под дъжда, което бе известно и на двама им.

— Дай ми списъка.

— Само бял шоколад и половинка шам-фъстък — отдъхна си тя.

— Това ли е всичко?

— Да. Искам шоколадът да е „Логан“. Половин килограм. Шам-фъстъкът да е с марка „Ланс Бръдърс“.

— И нито едно от тия неща ли не може да почака?

— Не, Лутър, не може. Трябва да приготвя десерта за утрешния обяд. Ако не ти се ходи, просто млъкни и ще отида аз.

Той тресна вратата. На третата крачка уцели плитка локва. Студената вода намокри десния му глезен и бързо-бързо се стече надолу в обувката. Лутър застина за миг, спрял дъха си, сетне продължи на пръсти в безнадеждно усилие да избягва локвите, като в същото време се пазеше от колите.

Веригата „Чип“ вярваше във високите цени и ниските наеми. Въпросният супермаркет се намираше в странична уличка и всъщност не се виждаше отникъде. В съседство имаше магазин за алкохол, управляван от някакъв европеец, който твърдеше, че е французин, ала слуховете говореха, че е унгарец. Английският му беше ужасен, но пък добре бе усвоил езика на възходящото ценообразуване. Нищо чудно да се бе поучил от опита на „Чип“ в съседство. Всъщност всички магазини в Търговския район, както се наричаше кварталът, се придържаха към правилото, че колкото е по-скъпо, толкова по-отбрана ще е клиентелата.

На всичко отгоре магазините бяха претъпкани с народ. Още един Дядо Коледа дрънчеше със звънец пред витрината на деликатесния. „Рудолф, северен елен с нос червен“ ехтеше от невидима тонколона, монтирана пред „Майка природа“, където маниаците суровоядци несъмнено още бяха по сандали. Лутър ненавиждаше този магазин и кракът му не стъпваше в него. Нора купуваше оттам разни треволяци, чието предназначение така и не бе успял да разгадае. Възрастният мексиканец, собственик на магазинчето за пури, весело окачваше лампички по витрината, стиснал в ъгълчето на устата си лула, от която зад него се виеше дим на фона на изкуствения сняг, който се сипеше по изкуствената елха.

Голяма беше вероятността по-късно да завали истински сняг. Купувачите не губеха нито минута, влизаха и излизаха от магазинчетата с твърда решимост. Лутър вече усещаше десния си крак като в леден ботуш.

На изхода на „Чип“ не се виждаше нито една свободна кошница, което, естествено, беше лош знак. На Лутър не му беше нужна кошница, но това означаваше, че навалицата е огромна. Пътеките между рафтовете бяха тесни, а стоките — подредени по най-безсмислен начин. Каквото и да искаше да купи човек, налагаше се поне пет-шест пъти да кръстоса пространството от единия до другия край.

Едно момче, натоварено със зареждането, здравата се трудеше пред гондолата с коледни шоколадови фигурки. Табела пред щанда за месо приканваше всички добри клиенти да поръчат на мига своята пуйка за Коледа. Току-що бе пристигнала нова доставка коледни вина! И коледни шунки!

Що за прахосничество, рече си Лутър. Защо се тъпчем и наливаме, за да отбележим раждането на Христос? Той откри пликчетата с шам-фъстък близо до рафтовете за ядки. Да не се надяваш на такава подреденост в „Чип“. В сладкарския отдел Лутър така и не видя бял шоколад, тъй че само изруга под носа си и се потътри нататък, решен да огледа навсякъде. Блъсна го количка. Извинение не последва, ударът бе останал незабелязан. „Бог ви носи радост“ се чуваше отвисоко, сякаш това би успокоило Лутър. Същия ефект биха постигнали и със „Скрежко, снежният човек“.

През две пътеки, близо до камара ориз от всички краища на света, той откри рафтче с шоколад за готвене. Приближи се и ето че откри опаковка от половин килограм с марката „Логан“. Направи следващата крачка, но шоколадът мигом изчезна, измъкнат изпод носа му от някаква грубиянка, която не го и погледна дори. Малкото пространство, заделено за продуктите на „Логан“, беше опустошено и в следващия, изпълнен с отчаяние миг Лутър не откри дори и най-мъничко блокче бял шоколад.

Имаше натурален, млечен, с ядки и стафиди, но бял не се виждаше.

Опашката пред касата за единични покупки се придвижваше далеч по-бавно от другите две, което си бе в реда на нещата. Скандалните цени в „Чип“ принуждаваха клиентите да купуват в малки количества, но това по никакъв начин не влияеше върху скоростта, с която те влизаха и си тръгваха. Всяка покупка биваше поемана и оглеждана, а цената се вкарваше ръчно на касовия апарат от неприятна на вид касиерка. Човек рядко можеше да разчита, че продуктите му ще бъдат сложени в плик, макар че около Коледа служителите се оживяваха по невероятен начин и с възторжени усмивки си припомняха дори имената на редовните клиенти. Това бе сезонът на подаръчетата под форма на дребни суми — още един неприятен, изпълняван по Коледа ритуал, който Лутър ненавиждаше.

Шест долара и нещо за половинка шам-фъстък. Без малко да блъсне младока, поднесъл услужливо книжната торба, а в следващия миг му се стори, че ще се наложи дори да го удари, за да опази скъпоценната покупка. Накрая пъхна плика в джоба си и бързешком напусна магазина.

Доста народ се беше скупчил да гледа как старият мексиканец украсява витрината на магазинчето за пури. Човекът тъкмо задвижваше малки роботчета, които тромаво газеха в изкуствения сняг, и тази гледка направо подлуди тълпата. Лутър се видя принуден да слезе от тротоара и в следващия момент наместо да стъпи вляво, кракът му се отметна надясно. Лявата му обувка потъна в десетина сантиметра дълбока студена кал. За част от секундата той замръзна, напълни дробовете си с хладен въздух, проклинайки мексиканеца, роботчетата, тълпата зяпачи и тъпите ядки. Вдигна крака си нагоре, проследи калната струя, процедила се по крачола му, и както стърчеше на тротоара с премръзнали крака, оглушен от ехтящи камбанки и „Дядо Коледа пристига в града“, която звучеше от тонколоната отпред, Лутър осъзна, че мрази коледния празник.

Докато стигне до колата, студената влага бе плъзнала до пръстите на краката му.

— Няма бял шоколад — сопна се той на жена си, докато се настаняваше зад волана.

Забеляза, че тя бърше очи.

— Сега пък какво има?

— Току-що говорих с Блеър.

— Какво? Как? Добре ли е?

— Обади се от самолета. Добре е. — Нора хапеше устни, за да не се разридае.

Колко ли струва един разговор от самолет, издигнал се на десет хиляди метра над земята, запита се Лутър. Беше виждал тия телефони, монтирани в самолетите. Приемаха всякакви кредитни карти. Той беше дал една такава на Блеър, от онези, чиито сметки се препращаха на мама и татко. За връзка между клетъчен телефон някъде в небето до клетъчния тук в колата сигурно щяха да отмъкнат поне десетина долара.

И за какво? Всичко е наред, мамо. Не сме се виждали близо час. Ние всички се обичаме. И всички много си липсваме. Време е да затварям, мамо.

Двигателят работеше, макар Лутър да не си спомняше да го е включвал.

— Забрави ли за белия шоколад? — попита Нора, вече съумяла да се съвземе.

— Не. Не го забравих. Нямаше.

— Попита ли Рекс?

— Кой е Рекс?

— Месарят.

— Не, Нора. Колкото и да е странно, не се сетих да попитам месаря дали не е скрил малко бял шоколад между пържолите и черния дроб.

Тя сграбчи дръжката на вратата с безмерно възмущение.

— Трябва ми, и толкова. Благодаря ти за напразното усилие. — В следващия момент изхвръкна от колата.

Дано стъпиш в някоя ледена локва, промърмори Лутър. После взе да пъшка и наговори и други неприятни неща. Включи парното, така че да му духа топло на краката, и се зазяпа в шишковците, насочващи се към павилиончето за хамбургери. По околните улици движението дотолкова забавяше скорост, че сякаш постепенно замираше.

Колко хубаво би било Коледа изобщо да я няма, хрумна му изведнъж. Щракаш с пръсти и вече е втори януари. Няма елха за редене, няма търчане по магазините, няма безсмислени подаръци, няма задължителни почерпки, няма купища намачкана опаковъчна хартия, няма задръствания и тълпи, няма плодови кексчета, няма алкохол и шунка, които бездруго никому не са притрябвали, няма „Рудолф“ и „Скрежко“, няма служебно празненство, няма пропилени пари. Дълъг списък се получи. Вече усмихнат, Лутър се приведе над кормилото в очакване да го обгърне приятна топлина и се размечта за блажено бягство.

Но жена му се върна с малък кафяв плик, който хвърли до него с толкова премерено движение, че да не натроши шоколада, а в същото време да му даде ясно да разбере, че без никакво затруднение е открила онова, което той не е успял.

— Всеки знае, че трябва да се пита — отсече тя и рязко дръпна предпазния колан.

— Странен начин да предлагаш стоки — отбеляза Лутър и премести лоста на задна скорост. — Скриваш го при месаря, и то в малки количества, та хората да се избият за него. Не се съмнявам, че като е скрит, и цената му се качва.

— Млъквай, Лутър.

— Намокри ли си краката?

— Не. А ти?

— Не.

— Тогава защо питаш?

— Грижа се за теб.

— Смяташ ли, че тя ще се чувства добре?

— В момента пътува със самолета. Току-що говори с нея.

— Имах предвид там, в джунглата.

— Престани да се безпокоиш, разбрахме ли се? Корпусът на мира нямаше да я прати, ако мястото е опасно.

— Няма да бъде същото.

— Кое?

— На Коледа.

Това е повече от сигурно, без малко да изтърси Лутър. Колкото и да бе странно, лицето му се отпусна в усмивка, когато взе да си проправя път през гъстата колона.

С приятно затоплени крака, обути в дебели вълнени чорапи, Лутър заспа бързо, но и се събуди също толкова бързо. Нора бродеше из къщата. Отначало беше в тоалетната, където пусна силна струя вода, после щракна ключа на лампата, след което се насочи към кухнята да си направи билков чай. Стъпките й минаха по коридора към стаята на Блеър, където сигурно зяпаше по стените и подсмърчаше за отминалите години. Накрая се върна в леглото, взе да дърпа и да подпъхва завивките, само и само да го събуди. Искаше да разговаря, искаше да има до себе си заинтригуван слушател. Искаше Лутър да я увери, че Блеър не е застрашена от ужасите на перуанската джунгла.

Лутър обаче лежеше неподвижно и нито мускулче не потрепваше на лицето му; дишаше възможно най-дълбоко, защото, ако разговорът започнеше отново, щеше да се проточи до безкрай. Той дори взе да похърква и това попари надеждите й.

Минаваше единайсет, когато тя най-сетне се укроти. Лутър усещаше, че не може да заспи, стъпалата му горяха. Когато се увери, че жена му се е унесла, той се измъкна от леглото, свали дебелите чорапи, хвърли ги в ъгъла и тръгна на пръсти по коридора към кухнята да си налее вода. И чаша безкофеиново кафе.

Час по-късно той се намираше в своя кабинет в сутерена, пред бюрото, отрупано с разтворени папки, жужащия компютър и разпечатките на разходите, същински детектив, търсещ доказателства. Лутър беше данъчен експерт, счетоводител по професия, тъй че при него сметките се водеха с безмерно старание. Доказателственият материал се трупаше и той забрави за съня.

Преди година семейството на Лутър Кранк бе похарчило 6100 долара за Коледа. 6100! 6100 за украса, лампички, цветя, нов Скрежко и канадски смърч. 6100 за шунки, пуйки, орехи, сирена и сладки, които никой не хапваше. 6100 за вино, твърд алкохол и цигари в службата. 6100 за плодови кексчета от пожарникарите, календари от профсъюза на полицаите и цветни крушки от спасителния отряд. 6100 за кашмирения пуловер на Лутър, който той тайно ненавиждаше, за спортното яке, което бе облякъл два пъти, и портфейла от щраусова кожа, прекалено скъп, ужасно грозен и неприятен на пипане. 6100 за роклята на Нора, с която да присъства на служебната коледна вечеря, за още един кашмирен пуловер, който бе изчезнал, след като тя го разопакова, и шал уникат, в който направо се беше влюбила. 6100 за платото на Блеър, за ръкавици и ботуши, за уокмен да й прави компания, когато тича за здраве, и, разбира се, за последния олекотен модел клетъчен телефон. 6100 за по-дребни подаръци за далечни роднини, повечето от страна на Нора. 6100 за коледни картички от книжарничката през три магазина от „Чип“, в Търговския район, където всички цени бяха Двойни. 6100 за Празненството — ежегодната еуфория на Бъдни вечер в дома на семейство Кранк.

6100! И какво бе останало? Може би една-две полезни вещи, нищо повече.

Лутър с огромно задоволство изчисли загубите, като да бяха нанесени от някой друг. Всички доказателства се допълваха едно друго, изграждайки непоклатимата теза на обвинението.

Накрая той се пообърка с числата, обозначаващи благотворителните начинания. Дарения за църквата, играчки за сирачетата и пари за приюта за бездомни, за кухнята за бедни. Реши да не се мотае излишно с благородните жестове и се върна отново към ужасяващото заключение: 6100 за Коледа!

— Дванайсет процента от годишния ми доход — изрече невярващо той. — Шест хиляди и сто. Платени в брой. И от тях само шестстотин не подлежат на данъчно облагане.

Толкова беше отчаян, че направи нещо, което му се случваше много, много рядко. Извади бутилката коняк, която държеше в чекмеджето на бюрото си, и обърна няколко чашки.

Спа от три до шест и се съживи под душа. На масата имаше кафе и овесени ядки. Нора изгаряше от желание да си побъбрят, но Лутър не й го позволи. Той си прочете вестника, посмя се на комиксите, два пъти я увери, че Блеър си прекарва чудесно, след което я целуна и хукна към службата си — мъж, твърдо решен да изпълни своята мисия.

Туристическата агенция се помещаваше във фоайето на сградата, където работеше Лутър. Той минаваше край нея поне два пъти на ден, макар че рядко поглеждаше към витрината, подредена с фотоси от плажове и планини, яхти и пирамиди. Тия примамки очакваха онези, които имаха шанса да пътуват. Лутър никога не беше влизал вътре, никога не беше и помислял да прекрачи този праг. Той и семейството му прекарваха петдневната си отпуска на брега на океана, в апартамента на един приятел. При неговата натоварена работа се радваха и на това.

Лутър се измъкна малко след десет, слезе по стълбите, за да не се налага да дава каквито и да било обяснения, и се шмугна през вратата на агенцията. Биф го очакваше.

Тя имаше огромно цвете в косите си и лъскав бронзов тен и изглеждаше сякаш се е отбила тук за няколко часа, преди отново да отиде на плажа. Приветливата й усмивка плени Лутър, а първите й думи направо го зашеметиха.

— Нужно ви е пътешествие по море — рече тя.

— Как разбрахте? — успя да смутолеви той. Протегнатата й ръка вече стискаше неговата, разтърсваше я, повеждаше го към дългото бюро, където го настани и седна насреща му. Дълги бронзови крака, отбеляза Лутър. Получили загар на плажа.

— Декември е най-подходящият месец в годината за морско пътешествие — поде тя и съпротивата на Лутър бе окончателно сломена. Заваляха брошури. Тя ги разгръщаше, поднасяше ги пред смаяните му очи. — Тук, в сградата, ли работите? — попита дамата, докосвайки се до деликатния въпрос за финансите.

— В „Уайли и Бек“, на шестия етаж — отвърна Лутър, без да откъсва очи от плаващите дворци и безкрайните пясъчни ивици.

— Служба „Пускане под гаранция“ ли? — запита тя. Лутър трепна, съвсем леко.

— Не. Данъчни експерти.

— Извинете — прехапа език момичето.

Бледо лице, тъмни кръгове под очите, стандартната синя риза с копчета отпред, имитация на колежанска вратовръзка. Трябваше сама да си направи изводите. Както и да е. Биф посегна към още по-лъскави брошури. — Не съм забелязала да имаме много клиенти от вашата фирма.

— На нас ни куцат почивките. Работата ни затрупва. Ето това тук ми харесва.

— Чудесен избор.

Спряха се на „Островната принцеса“, нов лъскав гигантски кораб с каюти за шест хиляди пътници, десетина басейна, четири казина, пет хранения дневно, осем спирки на Карибите... Списъкът се нижеше безкраен. Лутър пъхна под мишница тесте подбрани брошури и побърза да се прибере в стаята си шест етажа по-горе.

Акцията бе внимателно планирана. Първо, остана да работи до късно, което определено не беше необичайно, но във всеки случай помогна да подготви представлението за вечерта. Провървя му с времето, защото все още беше мрачно. Трудно е да добиеш празнично настроение, когато небето е сиво и надвиснало. И е много по-лесно да си помечтаеш за десет разкошни слънчеви дни.

Ако Нора не се тревожеше за Блеър, щеше да подходи по различен начин. Просто щеше да спомене някаква ужасяваща новина за непознат вирус или може би друго масово избиване в някое колумбийско село и това щеше да й подейства достатъчно силно. Да отвлече вниманието й от коледните радости. Няма да е същото без Блеър, нали?

Защо не се поотпуснем тази година? Да се скрием. Да избягаме. Да се поглезим.

Вън от всякакво съмнение Нора вече бе готова за подвизи. Прегърна го, усмихна се, опита се да скрие, че е плакала. Денят й минал сравнително добре. Изтърпяла някак дамския обяд, прекарала два часа в детската клиника, част от нейната тежка доброволно поета програма.

Докато тя затопляше спагетите, той тайно пъхна диск с реге в уредбата, но не натисна копчето за пускане. Най-важно бе да улучи подходящия момент.

Поговориха си за Блеър и не след дълго Нора сама отвори вратичката.

— Тая Коледа всичко ще бъде съвсем различно, нали, Лутър?

— Да, наистина — тъжно отвърна той и мъчително преглътна. — Нищо няма да е същото.

— За пръв път от двайсет и две години тя няма да бъде с нас.

— Може да е дори по-тежко, отколкото очакваме. Още по-тежко, защото е Коледа. — Лутър бързо преглътна и вилицата застина в ръката му.

— С удоволствие бих я пропуснала — рече съпругата му, изговаряйки последните думи почти беззвучно.

Лутър трепна и наостри уши.

— Какво има? — попита тя.

— Е! — драматично рече той, като побутна напред чинията си. — Щом така и така го спомена, искам да обсъдя нещо с теб.

— Нахрани се първо.

— Нахраних се — обяви той и скочи от стола. Куфарчето му бе само на няколко крачки и той се хвърли към него.

— Какво правиш, Лутър?

— Изчакай секунда.

Той се изправи пред масата, стиснал купчинки листове в двете си ръце.

— Сега ще ти изложа моята идея — изрече с гордост. — А тя е блестяща.

— Защо ми е толкова нервно?

Той разгърна една разпечатка и започна да сочи с пръст.

— Ето тук, скъпа, се вижда какво сме правили миналата Коледа. Похарчили сме шест хиляди и сто долара. Шест хиляди и сто.

— Не съм глуха, не повтаряй.

— И с почти нищо не сме се сдобили. Повечето неща са отишли на вятъра. Пропилени пари. Пък и сумата не отчита моето изгубено време, твоето изгубено време, натовареното движение, стреса, притесненията, колебанията, спречкванията, безсънието, всички онези чудесни неща, които жертваме заради празниците.

— Накъде биеш?

— Благодаря, че попита. — Лутър пусна разпечатката и с бързината на фокусник разгърна брошурата с прекрасния кораб. — Питаш накъде бия, скъпа моя, така ли? Към Карибите. Десет дни, десет нощи в пълен разкош на борда на „Островната принцеса“, най-великолепния увеселителен кораб на света. Бахамските острови, Ямайка, Пуерто Рико, изчакай само за минутка.

Лутър се втурна към уредбата, натисна копчето, изслуша първите няколко тона, нагласи силата на звука, сетне се върна в кухнята, където Нора изучаваше брошурите.

— Какво е това? — попита тя.

— Реге, там такава музика слушат. Както и да е, докъде бях стигнал?

— Скачаше от остров на остров.

— Именно, ще плуваме под вода на Големия Кайман, ще разгледаме руините от градовете на маите в Косумел, ще обиколим с платноходка Вирджинските острови. Десет дни, Нора, десет приказни дни.

— Ще трябва да отслабна.

— И двамата ще минем на диета. Какво ще кажеш?

— Всичко хубаво, но каква е цената?

— Цената е много приемлива. Пропускаме Коледа. Спестяваме пари, този път ще ги похарчим за удоволствия. Нито цент за храна, която няма да ядем, за дрехи, които няма да носим, или за подаръци, които никому не са нужни. Нито цент. Това е бойкот, Нора, пълен бойкот на Коледа.

— Ужасно звучи.

— Напротив, чудесно е. Само тази година. Хайде да си поживеем. Блеър я няма. Тя ще се върне догодина и тогава ще можем отново да се впуснем в коледната суетня, ако това искаш. Хайде, Нора, моля те. Пропускаме Коледа, спестяваме пари и отиваме да се къпем на Карибите цели десет дни.

— Колко ще струва?

— Три хиляди долара.

— Значи спестяваме пари?

— Абсолютно.

— Кога тръгваме?

— Точно на обяд на Коледа.

Двамата дълго се гледаха един друг.

Окончателната уговорка бе постигната в леглото. Телевизорът все още работеше, макар и с намален звук, списанията бяха пръснати върху завивките, всичките непрочетени, брошурите бяха на една ръка разстояние, върху нощното шкафче. Лутър бе разгърнал финансов ежедневник, но нищо не виждаше. Нора държеше в ръце книжка с меки корици, но стоеше все на една и съща страница.

Камъчето, което заплашваше да обърне колата, бяха благотворителните им дела. Нора просто не желаеше да се откаже от тях, да ги пропусне, макар Лутър да настояваше да чуе тъкмо тези думи. Макар и неохотно, тя се бе съгласила да не купува никакви подаръци. Поплака си при мисълта, че няма да имат елха, макар че Лутър злобничко й припомни колко яростно се караха всяка Коледа, когато се заемаха с украсата на тая проклетия. И няма да сложат Скрежко на покрива? Когато всяка друга къща на тяхната улица вече ще го е закрепила там? Което повдигна въпроса за подигравките от страна на познатите. Дали щяха да ги презрат, че пропускат Коледа?

И какво от това, не се уморяваше да повтаря Лутър. Приятелите и съседите отначало може би нямаше да одобрят, но тайно щяха да се пукнат от завист. Десет дни на Карибите, Нора, повтаряше той. На приятелите и съседите няма да им е весело, докато ринат сняг, нали? Няма кой да ни одумва, докато си се печем на плажа, а те тук ще се тъпчат с пуйки и мазнотии. Никой няма да посмее и гък да ни каже, когато се върнем отслабнали и загорели, без да се плашим от сметките в пощенската кутия.

Нора рядко го бе виждала така решителен. С невероятна настойчивост сразяваше всичките й възражения, едно по едно, докато накрая останаха само сумите за благотворителност.

— Ще допуснеш някакви си шестстотин долара да ни попречат да отплаваме за Карибите? — попита Лутър с жесток сарказъм.

— Не, ти се готвиш да го направиш — хладно отвърна тя. След тези думи всеки се оттегли в своя край на леглото и се опита да намери утеха в четивото си.

Измина цял час в напрегнато мълчание и накрая Лутър изрита завивките, събу вълнените чорапи и рече:

— Добре тогава. Да изпълним миналогодишната благотворителна програма, но без да надвишаваме сумата.

Нора захвърли романчето и протегна ръце към него. Прегърнаха се, целунаха се, а после тя посегна към брошурите.

Макар замисълът да принадлежеше на Лутър, Нора първа бе подложена на изпитание. То дойде под формата на телефонно обаждане в петък сутринта, след Деня на благодарността, от някакъв фукльо, когото тя не обичаше много-много. Човекът на име Оби беше собственик на „Онова нещо“, натруфена книжарничка с глупаво име и безумни цени.

След задължителните поздравления Оби премина към главния въпрос.

— Да ви кажа, тревожа се за коледните ви картички, мисис Кранк — заяви той с крайно загрижен тон.

— Защо се тревожите? — попита Нора. Не й беше приятно да й се натрапва някакъв вечно намусен продавач, който й проговаряше само през тези броени дни.

— Ами вижте, мисис Кранк, вие винаги подбирате от най-хубавите модели, а за нас вече е време да ги поръчаме. — Не го биваше да ласкае клиентите. Сигурно на всички все едно и също пробутваше.

Според експертната оценка на Лутър от „Онова нещо“ миналата Коледа им бяха прибрали 316 долара само за картички, а в момента това изглеждаше истинско разточителство. Е, сумата не беше голяма, но какво получаваха в замяна? Лутър категорично отказваше да помага при надписването на пликовете и лепенето на марките и се разфучаваше всеки път, когато бъдеше запитан дали едно или друго име трябва да бъде включено или зачеркнато от списъка. Освен това не благоволяваше дори да погледне картичките, които самите те получаваха, а Нора нямаше как да не си признае, че радостта от пристигането им намаляваше с всяка изминала година.

Ето тези съображения я накараха да заеме твърда позиция.

— Тази година няма да поръчваме картички. — В ушите й зазвучаха аплодисментите на Лутър.

— Какво няма?

— Не вярвам да не сте ме чули.

— А мога ли да попитам защо?

— Определено не.

Оби загуби дар-слово. Смутолеви нещо неразбираемо и затвори. За миг Нора се почувства горда от себе си. Но това не трая дълго, защото си представи въпросите, които щяха да последват. От сестра й, от съпругата на свещеника, от приятелките в комитета за борба с неграмотността, от леля й в старческия дом — всички те щяха в някакъв момент да попитат къде са се затрили коледните картички от тяхното семейство.

Да не са се загубили по пощата? Да не би да не им е останало време?

Не. Тя щеше да им каже истината. За нас тази година Коледа не се предвижда, Блеър замина и ние отиваме на пътешествие. А ако ви е толкова мъчно за картичките, догодина ще ви пратя две.

Мобилизирала цялата си енергия с помощта на чаша димящо кафе, Нора реши да не отбягва въпроса кои хора от списъка й всъщност изобщо ще обърнат внимание. Всяка година тя получаваше по няколко дузини картички, чийто брой намаляваше с времето, трябваше да признае, но не водеше сметка кой си прави труда и кой не. В суетнята около Коледа кой всъщност имаше време да се тревожи за картички, дето не са пристигнали?

А това я насочи към още едно от съпътстващите празника оплаквания от страна на Лутър — резервните бройки. Нора винаги купуваше повече от необходимото, тъй че да може веднага да откликне, ако получи неочаквана картичка. Всяка година пристигаха две-три от напълно непознати хора и няколко от познати, които за пръв път се бяха сетили, и в срок от двайсет и четири часа тя отвръщаше с поздравления от името на семейство Кранк, добавила на ръка пожелание за весело прекарване и много здраве.

Естествено, че беше глупаво.

Нора реши, че ритуалът с коледните картички няма да й липсва. Нямаше да й липсва досадното изписване на благопожеланията, адресирането на стоте плика, залепянето на марките, пускането в пощата, безпокойството кого ли е пропуснала. Нямаше да й липсват и трупащите се в пощенската кутия картички, припряното разкъсване на пликовете, за да прочете поздравленията от хора, не по-малко заети от самата нея.

Отърсила се от бремето на писмените поздравления, Нора се обади на Лутър, за да получи и неговата подкрепа. Той си беше на бюрото, както обикновено в петъка след Деня на благодарността. Това се и очакваше от тежката артилерия в „Уайли и Бек“. Нора предаде разговора си с Оби.

— Плазмодий — изсумтя Лутър. — А за теб моите поздравления — добави той, когато тя стигна до края.

— Отрязах го като едното нищо — повтори Нора.

— Само си представи ония слънчеви плажове, скъпа. Просто нас чакат.

— Какво яде днес?

— Нищо. Още съм на триста калории.

— Аз също.

Когато затвори, Лутър продължи започнатото. В момента не съпоставяше числа, нито пък разчепкваше данъчните разпоредби както обикновено, а съчиняваше писмо до колегите си. Своето първо коледно писмо. В него той внимателно и изкусно обясняваше защо няма да участва в празничните приготовления и в замяна изказваше надеждата, че всички просто ще го оставят на мира. Няма да купува подаръци, но няма и да очаква. Все пак благодари на всички. Няма да присъства на официалната коледна вечеря, организирана от фирмата, нито пък на пиянската вакханалия, която наричаха служебно парти. Не иска коняка и шунката, които определени клиенти раздаваха на големите клечки всяка година. Не, не е сърдит никому, нито ще подвиква „Лицемер“ на всеки, който все пак го поздрави с „Весела Коледа“.

Той просто пропуска Коледата. И наместо това отива на пътешествие.

По-голямата част от тихите утринни часове посвети на това писмо, което лично натрака на компютъра. В понеделник щеше да остави копие на всяко бюро в кабинетите на „Уайли и Бек“.

Доколко значим бе техният замисъл, семейството разбра три дни по-късно, малко след вечеря. Излизаше, че е напълно възможно да се радваш на празника и без картички, без събирания и вечери, без нелепи подаръци, без много неща, които по една или друга причина задължително се свързваха с раждането на Христос. Ще минем и без елха, така решиха. Ако успееха, щяха да постигнат и всичко друго.

Раздигаха масата, макар да нямаше почти нищо за вдигане. Като ти поднесат печено пиле и домашно сирене не остава много за разчистване. Лутър бе все още гладен, когато на вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — рече той. През прозореца на хола видя камиона, спрял на улицата, и тутакси съобрази, че следващият четвърт час ще се окаже крайно неприятен. Отвори вратата и насреща му засияха три засмени лица — две момчета, облечени в стегнатите униформи на скаутския отряд, и зад тях мистър Сканлън, неизменният водач на отряда в квартала. Той също носеше униформа.

— Добър вечер — поздрави Лутър децата.

— Здравейте, мистър Кранк. Аз съм Ранди Боган — рече по-височкото. — И тази година продаваме коледни елхи.

— Вашата е ей там, в камиона — добави по-дребното момченце.

— Миналата година взехте канадски смърч — отбеляза мистър Сканлън.

Лутър погледна над главите им към дългата каросерия без странични прегради, в която дърветата бяха подредени на две спретнати купчини. Малката армия скаути ги разтоварваше и разнасяше по съседите на Лутър.

— Колко? — попита Лутър.

— Деветдесет долара — отвърна Ранди. — Наложи се да вдигнем малко цените, защото ги получаваме по-скъпо от доставчика.

Миналата година бяха осемдесет, без малко да изрече Лутър, но си прехапа езика.

Нора изникна изневиделица и опря брадичка в рамото му.

— Толкова са сладки — прошепна тя.

Момчетата или дръвчетата, без малко да попита Лутър. Защо ли не си стоя в кухнята и не го остави сам да намери изход от затруднението?

Лепнал на лицето си широка фалшива усмивка, Лутър рече:

— Съжалявам, но тази година няма да купуваме елха.

Недоумяващи лица. Озадачени физиономии. Тъжни погледи. Вопъл някъде над рамото му, когато жестоките му думи стигнаха до съзнанието на Нора. Загледан в момчетата, усещайки дъха на Нора във врата си, Лутър Кранк разбра, че това е ключовият момент. Поддадеш ли сега, бентът ще се отприщи. Купи елха, украси я, сетне някак естествено ще се досетиш, че никоя елха не изглежда истинска без купчинката подаръци отдолу.

Бъди твърд, човече, опитваше се да удържи положението Лутър, но прошепнатото „О, господи!“ в ухото му го сепна.

— Шшшт — просъска той с ъгълчето на устата си. Момчетата го гледаха, сякаш беше обрал и последните монети от джобовете им.

— Съжалявам, че се наложи да вдигнем цената — рече Ранди.

— За нас остава по-малко на парче в сравнение с миналата година — услужливо додаде мистър Сканлън.

— Не е въпросът в цената, момчета — рече Лутър и отново надяна усмихнатата маска. — Тази година ние пропускаме Коледа. Заминаваме. Елха просто не ни е нужна. Все пак благодаря.

Момчетата наведоха глави и забиха погледи в обувките си, както правят обидените деца, а мистър Сканлън доби съкрушен вид. Нора се включи с още едно тъжно стенание, а Лутър, на ръба на паниката, бе осенен от блестяща идея.

— Ако не се лъжа, вие, момчета, всяка година през август ходите на скаутска среща някъде на запад, в Ню Мексико, струва ми се. Май така пишеше на една ваша дипляна, а?

Беше ги сварил неподготвени, но и тримата кимнаха бавно.

— Ами ето какво ви предлагам. От елхата се отказвам, но заповядайте през лятото и ще ви дам сто долара за пътуването.

Ранди Боган успя да смутолеви едно „благодаря“, но само по задължение. Малката група внезапно се разбърза.

Лутър бавно затвори вратата, но не влезе навътре. Тримата постояха на стъпалата още малко, после затътриха крака по алеята, като току поглеждаха през рамо.

Като стигнаха до камиона, предадоха новината на някакъв друг мъж, също в униформа. Чуха я и други и много скоро движението около камиона замря, а скаутите и техните наставници се събраха в края на алеята пред дома на Кранк и се вторачиха в къщата, като че ли на покрива бяха кацнали извънземни.

Лутър приклекна и надникна иззад пердето.

— Какво правят? — прошепна Нора и също приклекна до него.

— Зяпат, какво друго.

— Май трябваше все пак да я купим тази елха.

— Не, не трябваше.

— Не е задължително да я украсяваме.

— Тихо.

— Щяхме да я оставим в задния двор.

— Млъкни, Нора. Какво си се разшептяла? Това си е нашият дом.

— Говоря тихо по същата причина, поради която и ти се криеш зад пердето.

Лутър се изправи и дръпна завесите. Скаутите си тръгнаха; камионът запълзя надолу по улицата, тъй като всички елхи по Хемлок Стрийт бяха вече разнесени.

Лутър сложи дърва в камината и се настани в люлеещия се стол да почете, пак нещо за данъците. Остана сам, защото Нора се цупеше, беше малко нещо сърдита, но щеше да й мине до сутринта.

Щом се беше опънал на скаутите, нима някой можеше да го уплаши? Без съмнение предстояха и други сблъсъци и това бе една от причините Лутър да намрази коледните празници. Всеки нещо ти продава, гледа да изкара и отгоре, да получи бакшиш, премия, нещо, нещо, нещо на всяка цена. У него отново се надигна възмущение и то беше добре дошло.

Измъкна се от къщата след час. На тротоара, където свършваше Хемлок Стрийт, той забави крачка. Всъщност нямаше определена цел. Студеният въздух леко влизаше в дробовете. След няколко метра той спря до пощенската кутия на Бекър и погледна към прозореца на хола им. Вътре украсяваха елхата и той сякаш чуваше препирните. Нед Бекър се беше покачил на последната стъпенка на малка стълба и нагласяше кабела с цветните лампички, а Джуд Бекър, отстъпила крачка назад, раздаваше инструкции. Майката на Джуд, истинско чудо на природата на незнайна възраст, още по-страховита и от дъщеря си, даваше своя принос във врявата. И тя не пестеше на нещастния Нед залпове указания, които бяха в пълно противоречие с тези на Джуд. Завържи ги тук, не, ей там ги завържи. На това клонче, не на другото. Нима не виждаш каква дупка се е получила? Къде гледаш, за бога? Междувременно Роки Бекър, двайсетгодишният им син, изключен от колежа поради слаб успех, седеше на канапето с кутийка бира в ръка, хилеше се и също предлагаше съвети, на които никой не обръщаше внимание. Единствен той се смееше всъщност.

Тази сцена накара Лутър да се усмихне. Тя затвърждаваше увереността в собственото му мъдро решение, караше го да се гордее, че си е наумил да махне с ръка на цялата дандания.

Той продължи нататък, важно-важно изпълвайки дробове с хладен въздух, щастлив от мисълта, че за пръв път в живота си пропуска плашещия ритуал по подреждането на елхата. Две къщи по-нататък отново спря да погледа как кланът Фромайър атакува близо триметров смърч. Мистър Фромайър имаше две момчета от предишния си брак. Мисис Фромайър бе довела и три свои, после си родиха още едно — това правеше общо шест, най-голямото от които не бе навършило дванайсет. Цялата тази дружина окачваше играчки и гирлянди. Всеки декември Лутър неизменно чуваше коментара на някоя от съседките колко ужасно изглеждала елхата на Фромайър. Сякаш много го интересуваше.

Ужасна или не, сега те се забавляваха чудесно с окачването на сложните елементи от украсата. Фромайър се занимаваше с научна работа в университета; 110 000 печелел годишно, твърдяха слуховете, но с тия шест деца май не му оставаха пари за друго освен за най-необходимото. Тази елха щеше да бъде изхвърлена последна в квартала.

Лутър се завъртя кръгом и тръгна към къщи. В хола на семейство Бекър Нед седеше на канапето, притиснал плик с лед на рамото си, а Джуд се суетеше край него и назидателно размахваше пръст. Стълбата беше на земята, подложена на щателен оглед от страна на тъщата. Каквато и да бе причината за падането, без съмнение вината щеше да се стовари върху горкия Нед.

Страхотно, рече си Лутър. А сега ще трябва поне четири месеца да слушам подробности около поредната болежка. Като си помислиш, Нед Бекър и по-рано беше падал от тая стълба, преди пет-шест години май. Беше се блъснал в дървото и го беше съборил. Изпочупил беше любимите играчки на Джуд, пазени с години. Тя му се сърди цяла вечност.

Ама че лудост, рече си Лутър.

Нора и двете й приятелки едва успяха да си намерят маса в своето любимо кафене, доскоро бензиностанция, където все още се продаваше бензин, но предлагаха и сандвичи собствено производство, и кафе с мляко по три долара чашката. Както винаги по обяд и сега имаше навалица, а дългите опашки като че ли привличаха още повече хора.

Трите приятелки бяха дошли на работна среща. Те съставляваха комитета, излъчен да проведе търга за музея на изкуствата. На повечето маси всъщност се бяха събрали подобни групички напористи благотворителки.

Клетъчният телефон на Нора звънна. Тя се извини, че е забравила да го изключи, но Мери настоя да си проведе разговора. И бездруго отвред се чуваха мелодиите на подобни машинки.

Отново звънеше Оби и в първия момент Нора се сепна, че той знае номера й. Но пък тя го даваше на всеки.

— Оби от „Онова нещо“ — обясни тя на Канди и Мери, като по този начин ги приобщи към разговора. И двете кимнаха с безразличие. Предполагаше се, че всеки познава Оби от „Онова нещо“. Едва ли друг можеше да се похвали с по-високи цени, тъй че всеки негов клиент удряше в земята останалите по отношение на картички, пликове и тям подобни.

— Пропуснахме да обсъдим поканите за вашето празненство — рече Оби и Нора изтръпна. Съвсем бе забравила за поканите, а нямаше никакво желание да ги обсъжда пред Мери и Канди.

— А, да — отвърна тя. Забеляза, че Мери се е заговорила с доброволка от съседната маса. Канди оглеждаше масите, за да отбележи кой не присъства. — Те също няма да са ни нужни.

— Няма да каните гости? — Гласът на Оби издаваше безкрайно любопитство.

— Не, тази Коледа няма да празнуваме.

— Е, в такъв случай...

— Благодаря, че се обадихте, Оби — тихо изговори Нора и побърза да натисне копчето за прекъсване на връзката.

— Какво няма да ти е нужно? — попита Мери, като внезапно прекрати разговора си и обърна към Нора загрижено лице.

— Тази Коледа няма да празнувате? — включи се и Канди, вперила в Нора очи като радари. — Какво се е случило?

Стисни зъби и не се предавай, мислено си даде кураж Нора. Представяй си слънчеви плажове, топла солена вода, десет дни в рая.

— Ами нищо. Просто тази година наместо коледно тържество ще си направим пътешествие. Нали знаете, Блеър замина, тъй че имаме нужда да се поразсеем.

Всички присъстващи внезапно притихнаха или поне на Нора така й се стори. Канди и Мери се намръщиха, опитвайки се да смелят новината. Сякаш заслушана в гласа на Лутър, Нора се хвърли в атака.

— Десет дни на борда на луксозния лайнер „Островна принцеса“. Бахамските острови, Ямайка, Големия Кайман. Вече отслабнах килограм и половина — обяви с весело доволство тя.

— Няма да празнувате Коледа? — повтори недоумяващо Мери.

— Именно.

Мери беше голяма критикарка, тъй че още преди години Нора се бе научила бързо-бързо да й затваря устата. Сега се стегна, готова да посрещне острите думи.

— Как може да не се празнува Коледа? — засече я Мери.

— Ами пропускаш я — отвърна Нора, като че ли това обясняваше всичко.

— Звучи чудесно — вметна Канди.

— А ние какво ще правим на Бъдни вечер? — не се даваше Мери.

— Все ще измислите нещо — отвърна Нора. — И други организират тържества.

— Но твоите са несравними.

— Колко си мила.

— Кога тръгвате? — поиска да узнае Канди, размечтала се за безкрайни плажове, където няма роднини, които да ти се мотаят в краката цяла седмица.

— На Коледа. По обяд.

Странен час за тръгване, беше си помислила, когато Лутър направи резервацията. Ако ще пропускаме Коледа, скъпи, беше му намекнала тя, защо да не тръгнем няколко дни по-рано? Щом сме го решили веднъж, да пропуснем и Бъдни вечер. Цялата бясна дандания.

— Ами ако Блеър се обади на Бъдни вечер? — бе отвърнал той. Освен това Биф била направила отстъпка от 399 долара заради незначителния брой желаещи да започнат пътешествието си именно на двайсет и пети. Както и да е, приказките били излишни, защото всичко било уговорено и платено и връщане назад нямало.

— Защо тогава да не празнуваме у вас на Бъдни вечер? — попита Мери. Усещаше, че звучи малко нахално, но се боеше да не се наложи тя да организира тържество в собствения си дом.

— Защото нямаме желание, Мери. Как не разбираш, ние си даваме почивка. За цяла година. Никакви коледни приготовления. Нищо. Нито елха, нито пуйка, нито подаръци. Взимаме всичките тия пари и ги хвърляме за пътешествието. Схващаш ли?

— Схващам — рече Канди. — Как ми се иска Норман да измисли нещо подобно. А не вярвам и насън да му хрумне, защото ще го е страх да не пропусне двайсетина мача по бейзбол. Колко ти завиждам, Нора.

Мери отхапа от сандвича с авокадо. Прехвърли залъка един-два пъти в устата си и се огледа. Нора знаеше точно какво си мисли. На кого да съобщи първо? Семейство Кранк пропускат Коледа! Никакво тържество! Никаква елха! Заделят си всичките пари, та да ги изхарчат за морско пътешествие.

Нора също посегна към сандвича си с пълното съзнание, че щом прекрачи вратата, клюките ще гръмнат и още преди вечеря всички ще са узнали. И какво от това, каза си тя. Беше неизбежно, тъй че защо толкова го раздуват? Половината щяха да минат в лагера на Канди, изгарящи от завист, размечтали се също като нея самата. Другата половина щяха да застанат зад Мери, привидно възмутени от самата идея да се пропусне Коледа, но дори в тази група негодуващи Нора предполагаше, че мнозина тайничко ще пожелаят подобно пътешествие.

А след три месеца нима някой щеше да се интересува?

След още няколко хапки трите отместиха встрани чиниите със сандвичите и извадиха списъците. Не се спомена и дума повече за Коледа, поне не в присъствието на Нора. Когато се качи в колата, тя се обади на Лутър, за да научи и той за последната им победа.

Лутър се люшкаше в своите настроения. Секретарката му, петдесетгодишна проклетия на име Докс, бе подметнала леко заядливо, че явно ще се наложи сама да си купи евтиния парфюм, щом като Дядо Коледа нямало да дойде тази година. На два пъти го нарекоха чичо Скрудж, след което избухваше смях. Много оригинално, няма що.

Малко преди обяд Янк Слейдър връхлетя в кабинета му, като че подгонен от гневни клиенти. Затвори вратата но не и преди внимателно да огледа терена. После седна.

— Ти си гений, човече — произнесе едва ли не шепнешком той.

Експертът по амортизациите Янк се плашеше дори от сянката си и обожаваше осемнайсетчасовите работни дни, защото жена му беше голямо зло.

— Самата истина — отвърна Лутър.

— Прибирам се снощи у дома, късничко беше, и след като жената си легна, аз направих също като теб. Прегледах цифрите, банковите извлечения, сметките, и излезе, че сме похарчили близо седем хиляди. Твоите коледни разходи на колко възлизаха?

— Малко над шест хиляди.

— Просто не е за вярване, от толкова пари нищичко да не остане. Направо ми призлява.

— Иди на морско пътешествие — подхвърли Лутър с пълното съзнание, че съпругата на Янк за нищо на света не би допуснала подобна глупост. За нея празниците започваха в края на октомври и бавно набираха мощ за големия удар, десетчасовия маратон на първия ден на Коледа, когато масата се слага и раздига четири пъти, а къщата е пълна с гости.

— Пътешествие — сякаш на себе си промърмори Янк. — По-страшно изпитание не мога и да си представя. Захвърлен на някой кораб в компанията на Абигейл цели десет дни. Като нищо ще взема да я удавя.

Никой не би те упрекнал, мислено отбеляза Лутър.

— Седем хиляди долара — повтори Янк.

— Пълна глупост, нали? — подхвърли Лутър и за няколко мига двамата счетоводители си позволиха да потъгуват за пропилените на вятъра пари, които не се печелеха лесно.

— Това морско пътешествие първото ли ще ти е? — попита Янк.

— Да.

— И аз никога не съм плавал с кораб. Дали записват соло?

— Сигурно. Не е задължително да сте двама. Мислиш сам да тръгнеш, а?

— Не мисля, Лутър, само си мечтая.

И той наистина се отнесе — в безжизнените му очи проблесна надежда, някаква закачливост, каквато никой досега не беше зървал. Той просто изхвръкна навън, полетя към Карибите, към блаженото усамотение, далеч от Абигейл.

Лутър не попречи на колегата си да помечтае, ала скоро мисълта, че е надникнал в душата му, някак го смути. За щастие телефонът издрънча и Янк мигом се върна в жестокия свят при амортизационните отчисления и свадливата си жена. Изправи се на крака и понечи да се изниже безмълвно. На вратата обаче се спря.

— Ти си моят герой, Лутър! — заяви той.

Вик Фромайър научи клюката от мистър Сканлън, водача на скаутите, и от племенницата на жена си, чиято съквартирантка работеше по няколко часа на ден при Оби Онова нещо", и накрая от свой колега в университета, чийто брат ползваше услугите на „Уайли и Бек“, когато станеше време за подаване на данъчната декларация. Три независими източника, следователно нямаше как да не е истина. Кранк можеше да прави каквото си ще, но пък Вик и останалите обитатели на Хемлок Стрийт нямаше да стоят със скръстени ръце.

Фромайър бе негласно избраният кмет на квартала. Свободният режим на работа в университета му предоставяше време да си пъха носа навсякъде, а заради неизчерпаемата енергия той рядко се свърташе у дома си и непрестанно организираше нещо. В неговото семейство имаше шест деца — повече, отколкото във всяко друго, — тъй че домът му бе и основен сборен пункт. Вратите бяха вечно отворени, винаги беше в ход някоя игра, в която да се включиш. По тази причина моравата имаше доста неугледен вид, макар домакинът упорито да се трудеше над цветните лехи.

Именно Фромайър канеше политиците на барбекю в задния си двор и организираше публика за предизборните им речи. Фромайър се грижеше за събирането на подписки за една или друга кауза, не го мързеше да обикаля от врата на врата, за да осигури мощен отпор срещу одържавяването на земя или в подкрепа на гарантираните заеми за образование, против строежа на някоя четирилентова магистрала на километри от квартала или в подкрепа на нова канализационна система. Не друг, а Фромайър викаше службата по чистотата, когато боклукът на някой съсед останеше неприбран, и благодарение на неговата намеса нещата бързо се оправяха. Появеше ли се Улично куче, озовало се тук от друг квартал, едно обаждане от Вик Фромайър бе достатъчно и хората от Службата за бездомни животни се появяваха начаса. Ако пък дойдеше някое изпуснато от родителите хлапе, дългокосо и татуирано, със злобен поглед на малолетен престъпник, по даден от Фромайър знак полицаите се явяваха, побутваха го с пръсти в гърдите и задаваха въпроси.

Попаднеше ли някой от тяхната улица в болница, семейство Фромайър съставяше графика за посещенията, приготвяше храна или дори косеше моравата пред къщата. При смъртен случай фамилията набавяше цветя за погребението и организираше посещения на гробището. Изпаднал в нужда съсед винаги можеше да разчита на това семейство.

Скрежковците също бяха идея на Вик, макар той да не си приписваше изцяло заслугата, тъй като за пръв път бе зърнал такива човечета в Еванстън. Досущ еднакви Скрежковци на всеки покрив по протежение на цялата Хемлок Стрийт, към два метра и половина на ръст, глуповато ухилени, с нахлупени черни цилиндри и дебели паласки на кръста, целите светещи, захранвани от 200-ватови крушки, монтирани някъде в корема. Дебютът на Скрежковците по Хемлок се бе състоял преди шест години и бе пожънал невероятен успех. Двайсет и една къщи от едната страна, двайсет и една от другата, цялата улица в подравнен шпалир от издигнати на дванайсетина метра Скрежковци. Цветна снимка, придружена от хитроумна дописка, се появи на първа страница във вестника. Два телевизионни екипа предадоха репортажи на живо.

На следващата година Стантън Стрийт на юг и Акърман Стрийт на север се опитаха да ги засенчат с Рудолфовци и сребърни звънчета, а Общинският съвет, под мълчаливото давление на Фромайър, обяви награда за квартала с най-хубавата коледна украса.

Преди две години се бе разразило цяло бедствие, когато буря събори Скрежковците и ги отнесе чак в съседния район. Неуморният Фромайър мобилизира съседите и на следващата година леко умалени Скрежковци украсяваха Хемлок. Само две от къщите на улицата се бяха отказали да участват.

Всяка зима именно Фромайър решаваше на кой ден Скрежковците ще бъдат извадени на показ, тъй че щом чу слуха за ексцентричния Кранк и предстоящото пътешествие, той реши веднага да пристъпи към действие. След вечеря напечата кратко съобщение за съседите, нещо, което му се случваше поне два пъти месечно, размножи го в 41 екземпляра и изпрати своите шест деца да ги предадат лично във всеки дом по протежение на улицата. Текстът гласеше: „Съседе, за утре прогнозите обещават ясно време, тъкмо подходящ момент за пореден път да съживим Скрежко. Обади се на Марти или Джъд или просто ми звънни, ако имаш нужда от помощ. Вик Фромайър“.

Лутър пое писмото от усмихнатото дете.

— Кой е? — провикна се Нора от кухнята.

— Фромайър.

— За какво?

— За Скрежко.

Жена му бавно пристъпи в хола, където Лутър държеше срязания наполовина лист, сякаш бе призовка за съда. Двамата се спогледаха уплашено и Лутър бавно поклати глава.

— Трябва да го направиш — заключи Нора.

— Не, не трябва — твърдо отсече Лутър и всяка сричка бележеше нарастващия му гняв. — Нищо не ме задължава. Няма да се оставя Вик Фромайър да ми нарежда да украсявам къщата си за Коледа.

— Само Скрежко, какво толкова.

— Не е само той, за нещо повече става дума.

— За какво?

— За принципа, Нора. Нима не разбираш? Щом сме решили, пропускаме Коледата, да му се не види и...

— Не ругай, Лутър.

— И никой, дори Вик Фромайър, не е в състояние да ни спре. Няма да се оставя да се разпореждат с мен. — Той сочеше с пръст към тавана, а с другата ръка размахваше писмото. Нора се оттегли в кухнята.

Скрежковците на Хемлок Стрийт се състояха от четири части — широка кръгла основа, една по-малка топка, която влизаше в основата, сетне торс и накрая главата с нахлупена шапка. Всеки елемент бе оразмерен така, че влизаше в следващия по-голям, за да се съхранява лесно през единайсетте месеца затишие. При цена от 82,99 долара плюс разходите по доставката всеки проявяваше нужното старание, за да съхрани своя Скрежко.

Дойдеше ли време да бъде изваден на бял свят, наставаше буйна радост. През целия следобед части от тумбестото човече се виждаха под навесите за колите по цялата Хемлок Стрийт — Скрежковците се почистваха и проверяваха за изправност на частите. След което биваха сглобявани, топките се поставяха една върху друга, като при истински снежен човек, докато двуметровата фигура станеше готова за покрива.

Самото монтиране не беше лека задача. Нужни бяха стълба и въже, а и помощта на някой съсед. Първо, на покрива трябваше да се качи човек с вързано на кръста въже, после Скрежкото, изработен от твърда пластмаса с тегло около двайсет килограма, биваше изтеглен, бавно и внимателно, за да не се издраска в покривните плочи. Когато достигнеше желания връх, Скрежко биваше привързан за комина с брезентова лента, изобретение на Вик Фромайър. На определеното място във вътрешната кухина се поставяше двеставатова крушка, а дългият кабел се спускаше откъм задната част на покрива.

Уес Трогдън, който беше борсов агент, този ден си бе взел болничен, за да изненада децата си, като първи в квартала закрепи на покрива бялата фигура. Веднага след обяда заедно със съпругата си Триш той изми Скрежко, а после под строгия й взор се покатери на покрива и се бори с обемистото човече и лентата, докато накрая не се поздрави с успех. От близо дванайсетметровата височина той гордо огледа цялата Хемлок Стрийт в двете посоки, доволен, че тази година е изпреварил всички, дори Фромайър.

Триш отиде в кухнята да приготви топъл шоколад, а Уес слезе в мазето, откъдето заизнася кашони с цветни лампички, които стовари на алеята. После се зае да провери здрави ли са кабелите. Никой от тяхната улица не окачваше повече лампички от семейство Трогдън. Те опасваха с тях целия двор, увиваха храстите, окичваха дърветата, после обикаляха къщата и накрая украсяваха прозорците. Миналата година имаха 14 000.

Фромайър си тръгна рано от работа, за да надзирава дейността на своята улица, и с огромно задоволство отбеляза видимата активност. Жегна го, че Трогдън го е изпреварил, но всъщност какво значение имаше? Много скоро те двамата заработиха в екип пред дома на мисис Елън Мълхоланд, симпатичната вдовица, която вече бе пъхнала коледните сладки във фурната. Покачиха нейния Скрежко за нула време, излапаха сладките и тръгнаха да предлагат помощта си другаде. Към тях се присъединиха и дечурлига — включително и дванайсетгодишният Спайк Фромайър, наследил от баща си таланта да организира всяка общественополезна дейност — и в късния следобед групата тръгна от врата на врата, за да приключат започнатото, преди да се е стъмнило.

Спайк натисна звънеца на входната врата у Кранк, но отговор не получи. Лексусът на мистър Кранк не се виждаше, което за пет следобед си беше в реда на нещата, ала аудито на мисис Кранк си стоеше под навеса — сигурен знак, че съпругата си е у дома. Пердетата и щорите бяха спуснати. Никой не отвори, тъй че групата продължи към дома на Бекър, където завариха Нед да бърше своя Скрежко в предния двор, подканян от залповете вещи указания на тъщата, заела позиция на стъпалата.

— Тръгват си — прошепна Нора в слушалката на телефона в спалнята.

— Защо шепнеш? — подразни се Лутър.

— Защото не искам да ме чуят.

— Кои са те?

— Вик Фромайър, Уес Трогдън, с тях май е и онзи Бриксли от долния край на улицата и сума деца.

— Същинска банда разбойници, а?

— По-скоро на гангстери приличат. Сега са у Бекърови.

— Господ да им е на помощ.

— Къде е нашият Скрежко?

— Там, където го прибрахме през януари. Защо питаш?

— Ами... не знам.

— Но това е смешно, Нора. Шептиш в телефона, заключила си се вкъщи, защото съседите ни ходят от врата на врата да предлагат помощта си за поставянето на някакъв нелеп бутафорен пластмасов снежен човек, който Между другото няма нищо общо с Коледа. Това да ти е хрумвало досега?

— Не.

— Ние гласувахме за Рудолф, помниш ли?

— Не.

— Това е смешно.

— Не и за мен.

— Скрежко пропуска тая година, разбрахме ли се? Отговорът ми е „не“.

Лутър внимателно затвори и се опита да се съсредоточи върху работата си. Беше вече тъмно, когато тръгна с колата към къщи. Не преставаше да си повтаря колко глупаво е да се коси човек за нещо толкова незначително като това да качиш снежен човек на покрива си. И през цялото време мислеше за Уолт Шийл.

— Хайде, Шийл — мърмореше си той. — Не ме разочаровай.

Уолт Шийл бе основният му съперник на Хемлок Стрийт, намусен човечец, който живееше точно насреща им. Две деца, завършили колеж, съпруга, бореща се с рак на гърдата, тайнствена работа за някакъв белгийски концерн, доход, който като че ли клонеше към горната граница сред живеещите на Хемлок, но независимо колко изкарваше, Шийл и съпругата му очакваха съседите да си мислят, че е много повече. Лутър си купи лексус, а Шийл си науми, че не може да остане по-назад. Белингтън си направи басейн, Шийл внезапно обяви, че и той трябвало да плува в задния си двор, по лекарско предписание. Сю Кроп от западния край оборудва кухнята си по дизайнерски проект — 8000 долара, ако можеше да се вярва на слуховете — и ето че само месец по-късно Бев Шийл пръсна 9000.

Бев беше безнадежден случай в кулинарията, а свидетели твърдяха, че след обновлението ястията й добили още по-отвратителен вкус.

Всичкото им перчене обаче престана, когато преди около година и половина лекарите откриха, че съпругата има рак на гърдата. Семейството бе като попарено. Състезанието със съседите бе загубило смисъл. Всичко изглеждаше напразно. Те понесоха удара със сдържано достойнство и както обикновено съседите по улица предложиха подкрепа, като да бяха роднини. Година след първата химиотерапия белгийският концерн претърпя реорганизация. Каквато и да бе предишната работа на Уолт, той трябваше да слезе на по-ниско стъпало.

Миналата Коледа в дома на Шийл си имаха толкова грижи, че украсата мина на заден план. Не си покачиха Скрежко, купиха някаква хилава елхичка, метнаха на предния прозорец само няколко лампички, колкото да не е без хич.

Предишната година само две къщи на улицата бяха останали без Скрежковци — тази на Шийл и една в западния край, собственост на пакистанско семейство, които живяха там само три месеца, след което се изнесоха. Къщата им бе обявена за продан и Фромайър току го засърбяваха ръцете някоя нощ да вземе да качи на покрива резервния Скрежко, който държеше в мазето си.

— Хайде, Шийл — все така мърмореше Лутър зад волана. — Остави си Скрежкото да кротува.

Идеята за тия снежни човеци се бе възприела с ентусиазъм, когато Фромайър я предложи за пръв път. Сега вече се усещаше като досадно задължение. И все пак, бе принуден да признае пред себе си Лутър, на децата никак не им беше досадно. Той самият тайно бе изпаднал във възторг, когато преди три години напорът на бурята разчисти покривите и пръсна Скрежковците из половината град.

Лутър сви по своята улица и още отдалеч забеляза редицата досущ еднакви снежни човеци, побити като светещи стражи над къщите. В безупречната линия имаше само две зеещи дупки — къщите на Шийл и на Кранк.

— Благодаря ти, Шийл — прошепна Лутър.

Край него минаваха деца на велосипеди. Съседите бяха наизлезли, подреждаха светещите гирлянди, бъбреха през оградите от жив плет.

Шумна тълпа се е събрала под навеса при Шийл, отбеляза Лутър, когато паркира и бързешката се шмугна у дома си. Без никакво разтакаване стълбата бе издигната и Фромайър изпълзя нагоре, сякаш цял живот бе работил по покривите. Лутър надникна през щорите на входната врата. Уолт Шийл стоеше в предния двор с още десетина души, Бев стърчеше на стъпалата, загърната в пеньоар. Спайк Фромайър се бореше с някакъв кабел. Чуваха се викове, смях, всички сякаш даваха насоки на Фромайър и ето че предпоследният Скрежко се издигна на определеното място.

Не говориха много на вечерята, която се състоеше от спагети без никакъв сос и домашно сирене. Нора бе отслабнала с килограм и половина, Лутър — с два. След ритуала с чиниите той слезе в сутерена и в продължение на петдесет минути се бъхта на бягащата пътечка, изгаряйки 340 калории — повече, отколкото беше погълнал току-що. Взе си душ и се опита да почете.

Когато улицата опустя, той излезе да се поразходи. Отказваше да се превърне в затворник в собствения си дом. Отказваше да се крие от съседите. Нямаше причини да се страхува от тези хора.

Жегна го леко угризение, когато обхвана с поглед двете спретнати редици снежни човеци, извисили се на стража над тихата уличка. У семейство Трогдън продължаваха да затрупват елхата с играчки и гледката извика няколко отдавнашни спомена от детството на Блеър в онова далечно време. Лутър не беше от хората, които въздишат носталгично по минали неща. Вярваше, че човек живее днес, а не утре, и определено не вчера, винаги го беше казвал. Сгряващите спомени бяха набързо пропъдени от мисли за изнервящо тичане по магазините, за пъплене в натоварено движение и пилеене на пари. Лутър се чувстваше безмерно горд с решението си тази година да пропусне скъпо струващата дандания.

Усещаше колана си приятно хлабав. Плажовете го зовяха.

Изневиделица се появи велосипед, който изскърца и спря.

— Здравейте, мистър Кранк.

Това беше Спайк Фромайър, без съмнение на път за вкъщи след някое тайно младежко събиране. Това момче спеше по-малко и от баща си, из квартала се разправяха куп истории за нощните му похождения. Добро беше хлапето, само дето не се къпеше често.

— Здрасти, Спайк — рече Лутър задъхано. — Какво те води насам?

— А, просто да видя как стоят нещата — отвърна момчето, като да беше официално назначено за нощен пазач.

— Какви неща, Спайк?

— Татко ме прати на Стантън Стрийт да проверя колко Рудолфовци са се появили.

— И колко са? — попита Лутър, налучкал подходящия тон.

— Нито един. Пак ги издухахме.

Какъв победоносен завършек на този ден за клана Фромайър, рече си Лутър. Ама че глупости.

— Вие ще сложите ли вашия Скрежко, мистър Кранк?

— Не, Спайк. Тази година заминаваме, няма да има Коледа за нас.

— Не знаех, че е възможно.

— Живеем в свободна страна, Спайк, с малки изключения човек може да прави каквото си пожелае.

— Ама вие не тръгвате преди първия ден на Коледа.

— Моля?

— Доколкото разбрах, заминавате около обяд. Достатъчно време имате да вдигнете Скрежко. Така ще можем отново да спечелим наградата.

Лутър се замисли за миг и отново остана удивен от скоростта, с която някой съвсем личен въпрос можеше да бъде старателно разчепкан из целия квартал.

— Не бива да се стремим към победа на всяка цена, Спайк — мъдро рече той. — Нека някоя друга улица спечели тази година.

— Сигурно сте прав.

— Хайде бягай.

Момчето натисна педалите и подкара колелото.

— До скоро — викна то през рамо.

Бащата на хлапето му бе устроил засада близо до дома си.

— Добър вечер, Лутър — рече Вик, като че ли се срещаха напълно случайно. И се подпря на пощенската кутия.

— Добър вечер, Вик — поздрави Лутър и без малко да се спре. В последната секунда обаче реши да продължи. Мина леко встрани, но Фромайър нямаше да го пусне току-така.

— Как е Блеър?

— Добре е, Вик, благодаря ти. Как са децата?

— В чудесно настроение. Това е най-хубавото време през годината, Лутър. Ти не мислиш ли така? — Фромайър бе тръгнал успоредно с него и сега двамата вървяха редом.

— Без съмнение. Най-щастливите дни. Макар че, ще ти кажа, мъчно ми е за Блеър. Няма да е същото без нея.

— Естествено.

Спряха пред дома на Бекър, съседа на Лутър, и се загледаха в нещастния Нед, който едва се крепеше на най-горната стъпенка на стълбата в безплодното усилие да бодне огромна звезда на върха на елхата. Жена му стоеше зад него и всячески му помагаше с указания, но не се и сещаше да хване стълбата, а тъщата бе отстъпила няколко крачки, та да има поглед върху цялостната картина. Много скоро неминуемо щеше да се стигне до бой.

— Все пак някои неща около Коледата няма да ми липсват — рече Лутър.

— Значи наистина ще пропуснете празниците?

— Правилно си разбрал, Вик. Благодаря ти за съдействието.

— Нещо обаче ме кара да смятам, че не е редно.

— Решението в случая не взимаш ти, нали?

— Прав си.

— Лека нощ, Вик.

Лутър го остави да се радва на идилията у Бекърови.

Сутрешната кръгла маса в центъра за помощ на малтретирани жени завърши зле за Нора, когато Клодия, която тя не би назовала своя най-близка приятелка, най-неочаквано изтърси:

— И тъй, Нора, у вас тази година не се предвижда тържество на Бъдни вечер, а?

От осемте жени, с които беше Нора, точно пет бяха канени на нейното тържество предишни години. Три досега не бяха присъствали и тъкмо те в момента се чудеха как да се измъкнат от неловката ситуация, както впрочем и самата Нора.

Гадна нахалница, помисли си Нора, а на глас побърза да каже:

— Боя се, че не. Пропускаме празниците тази година. — На което я сърбеше езикът да добави: „А ако някога събера гости у дома, Клодия, скъпа, ти хич не чакай покана.“

— Научих, че заминавате на пътешествие — рече Джейн. Тя бе една от трите низвергнати и в момента се опитваше да отклони темата.

— Всъщност тръгваме на първия ден на Коледа.

— Значи всичките коледни празници пропускате? — уточни Бет, друга случайна позната, която всяка година получаваше покана само защото фирмата на съпруга й имаше общи дела с „Уайли и Бек“.

— Съвсем всички — натърти Нора заядливо и стегна мускулите на стомаха си.

— Хубав начин да се спестят пари — обади се и Лайла, най-голямата кучка от цялата група. Начинът, по който наблегна на думата „пари“, целеше да внуши, че финансите в семейство Кранк са разклатени. Нора усети как страните й пламват. Съпругът на Лайла беше педиатър, от най-ниско платените медици, но все пак лекар. Лутър знаеше със сигурност, че са затънали в дългове — голяма къща, големи коли, членство във всякакви клубове. В семейството влизаха много пари, но още повече изтичаха.

Та като се сети за Лутър, къде беше той в тези тъй тежки моменти? Защо тя поемаше ударите, предизвикани от неговото глупаво хрумване? Защо тя стоеше на предна линия, докато той най-доволно си седеше на спокойствие в кабинета и се разправяше с хора, които бяха или негови подчинени, или се страхуваха от него? Клуб на единомишленици, това беше „Уайли и Бек“. Ония надути стиснати счетоводители сигурно приветстваха Лутър за смелостта да обърне гръб на Коледа и да спести някой и друг долар. Ако предизвикателството му можеше да намери последователи, то те определено щяха да са сред счетоводителите.

Ето че нея пак я сочеха обвинително с пръст, а Лутър си стоеше на топло в службата и сигурно се чувстваше като герой.

Наистина, Коледата беше грижа на жените, не на мъжете. Съпругите пазаруваха, украсяваха, готвеха, организираха тържества, разпращаха картички и се притесняваха за неща, за които мъжете не се и сещаха. Всъщност защо Лутър толкова много държеше да пропуснат Коледата, след като бездруго приносът му беше нищожен?

Нора кипеше вътрешно, но предпочете да замълчи. Нямаше смисъл да се хващат за косите тук, в центъра за помощ на малтретирани жени.

Някой подхвърли да се срещнат по друго време и Нора първа изхвърча от стаята. В колата на път за вкъщи още повече се ядоса — заради Лайла и нейните намеци за пари. Още по-мрачни мисли бяха насочени към съпруга й и неговия мъжки егоизъм. Огромно бе изкушението да се поддаде, да се втурне и да украси къщата още преди да се е прибрал. За два часа щеше да поръча и да окичи елхата. Не беше късно и празненството да спретне. А Фромайър на драго сърце щеше да се погрижи за нейния Скрежко. Спестявайки подаръците и другите неща, пак щяха да имат достатъчно пари да си платят пътешествието.

Сви по Хемлок и, естествено, първото, което се набиваше на очи, бе гледката на подредените Скрежковци, сред които липсваше само един — на техния покрив. Ето какво последва, като остави Лутър да решава: сега три седмици нямаше да имат мира. Тяхната спретната двуетажна тухлена къща единствена се открояваше, сякаш бяха индуисти или будисти, които не зачитат Коледа.

Нора стоеше в хола и гледаше през прозореца, точно от мястото, където всяка година се кипреше чудна елха, и ето че за пръв път този неин дом й се стори неприветлив, празен. Тя прехапа устна и посегна към телефона, но Лутър бе отскочил за сандвич. В купчинката, която взе от пощенската кутия, между две поздравителни картички забеляза нещо, от което сърцето й подскочи. Въздушна поща от Перу. На клеймото думи на испански.

Нора седна и разкъса плика. Отвътре извади два листа, изписани с красивия почерк на Блеър, всяка дума свидна за майчиното й сърце.

Прекарвала си чудесно сред дивата природа на Перу. За по-хубаво нещо не можела и да мечтае, да живее сред някакво индианско племе с неколкохилядна история. Много бедни били според американските стандарти, но пък това не им пречело да са здрави и щастливи. Отнело й повече от седмица, докато привикне с липсата на всички онези неща, за които те не били и чували. Отначало децата били по-скоро боязливи, но сега вече свиквали с нея и проявявали желание да се учат. По-нататък Блеър надълго и широко разказваше за децата.

Тя самата живеела в колиба от трева със Стейси, нейната нова приятелка от Юта. Други двама доброволци от Корпуса на мира живеели наблизо. Били създали малкото училище преди четири години. С две думи, тя била здрава, хранела се добре, нямало опасност от заразни болести или страшни зверове, а работата била истинско предизвикателство.

Последният параграф дойде като прилив на сили, от които Нора тъкмо се нуждаеше отчаяно.

„Зная, ще ви е мъчно без мен на Коледа, но, моля ви, не бъдете тъжни. Малките дечица тук не знаят нищо за Коледа и, честно казано, на мен ще ми е приятно да я пропусна заедно с тях. Те имат толкова малко и искат толкова малко, че се чувствам някак виновна заради безсмисления материализъм на нашата цивилизация. Тук няма нито календар, нито часовник, тъй че сигурно дори няма да усетя кога ще дойде празникът и кога ще отмине.

(А нека не забравяме, че догодина ще можем да си наваксаме, нали?)“

Каква умница. Нора прочете отново писмото и внезапно се изпълни с гордост не само защото бе отгледала такава мъдра, вече зряла дъщеря, но и заради собственото си решение да отхвърли, макар и само тази година, безсмисления материализъм на нашата цивилизация.

Тя отново позвъни на Лутър и му прочете писмото.

Петък вечер в търговския център! Това съвсем не беше любимото място на Лутър, но беше усетил, че Нора има нужда да я изведе. Вечеряха в бутафорна кръчма в единия край, после с мъка си проправиха път през тълпата до другия, където предстоеше премиерата на романтична комедия с цяло съзвездие нашумели актьори. По осем долара билета за два часа скука със скъпо платени клоуни, които се хилят от началото до самия край на блудкавия сюжет. Нищо не можеше да се направи, Нора обичаше киното, а той, макар и неохотно, я придружаваше, за да има мир. Въпреки огромните тълпи отвън, салонът беше празен, което безкрайно зарадва Лутър, който осъзна, че всички са по магазините и пазаруват ли, пазаруват. С пуканките в ръка, той потъна в стола си и заспа.

Събуди го лакът в ребрата.

— Хъркаш — изсъска Нора.

— Какво от това. Тук няма никой.

— Млъквай, Лутър.

Той загледа филма, но след пет минути усети, че не издържа повече.

— Ей сега се връщам — прошепна и напусна салона. Предпочиташе да го блъска и тъпче тълпата, наместо да седи да гледа оная глупост. Взе ескалатора за мецанина, където се облегна на парапета и зазяпа хаоса под себе си. Дядо Коледа бе заел мястото си на трона, а опашката едва-едва пристъпваше. На ледената пързалка музиката трещеше от пресипнали тонколони, стотина деца, костюмирани като елфи, се пързаляха около някакво пухкаво животно, което приличаше на северен елен. Всеки родител наблюдаваше картинката през визьора на видеокамера. Уморени купувачи влачеха крака, натоварени с обемисти торби, залитаха, бутаха се, караха се на децата си.

Лутър се изпълни с безмерна гордост.

Отсреща зърна нов магазин за спортни стоки. Насочи се към него и още през витрината забеляза, че за тази навалица вътре обслужващите каси са съвсем недостатъчни. Той обаче искаше само да разгледа какво има. В дъното откри шнорхелите, но асортиментът не беше особено богат — в края на краищата беше декември. Банските костюми модел „Спийдо“ до един бяха безумно тесни, вероятно предназначени само за плувци олимпийци, ненавършили двайсет години. Човек по-лесно би се напъхал в ръкавица. Лутър не посмя дори да ги докосне. Реши да си вземе каталог и да поръча каквото му е нужно от безопасната крепост на своя дом.

На излизане от магазина дочу зараждащ се скандал, някаква поръчана стока не беше пристигнала. Ама че глупаци.

Той си купи обезмаслено кисело мляко и за да убие времето, обиколи и горния етаж, като тайничко се подсмихваше на измъчените души, които с настървение пилееха парите си. Спря се, зашеметен от огромен постер на приказно младо създание с безупречен загар по миниатюрни бикини. То го приканваше да прекрачи в малък салон, наречен „Тен завинаги“. Лутър се огледа, като че влизаше в порно книжарница, после се пъхна вътре, а там, зад едно списание, го очакваше Дейзи. Бронзовото й лице се разтегли в механична усмивка, която понабръчка челото и кожата около очите. Зъбите й бяха избелени, косата изсветлена, кожата потъмнена и за миг Лутър се запита как ли е изглеждала преди интервенцията.

Той не се изненада, когато Дейзи заяви, че този бил най-подходящият ден от годината за заплащане на процедурата. Специалната коледна програма включвала 18 сеанса за 90 долара. Само по един сеанс на ден, като се започне с петнайсетминутна продължителност, която нараства максимално до половинчасова. След приключване на програмата Лутър ще притежава прекрасен загар, с който може да посрещне всяка лудория на карибското слънце.

Той последва момичето до редицата кабинки — малки отделения с леки прегради. В момента правели промоция на последния модел „Бронзомат 2000“, току-що получен от Швеция, сякаш шведите бяха всепризнатите експерти по слънчевите бани. На пръв поглед бронзоматът ужаси Лутър. Дейзи обясни, че трябвало да се съблече, да, всичко да свали, промърка тя, пъхна се вътре и хлопна капака. Жестът извика у Лутър асоциация с металната форма за гофрети. Печеш се двайсет минути, таймерът ти дава знак, че си приключил, ставаш, обличаш се. Толкова е просто.

— Много ли се поти човек? — попита Лутър, който някак не можеше да възприеме мисълта, че тялото му ще лежи безпомощно, докато 80 лампи го пекат отвсякъде.

Дейзи обясни, че вътре наистина ставало горещо. Накрая трябвало просто бронзоматът да се напръска със специалния спрей и да се забърше с хартиена салфетка, след което щял да е напълно готов за следващия желаещ.

Рак на кожата? — бе следващият въпрос. Момичето се изкикоти превзето. В никакъв случай. Може би при старите модели, когато още не била усъвършенствана технологията за отстраняване на ултравиолетовото лъчение и другите вредни странични ефекти. Новите уреди всъщност били по-безопасни и от слънцето. Тя самата поддържала така своя тен от единайсет години.

Затова кожата ти прилича на изгорял чорт, отвърна й Лутър безгласно.

Накрая се договори да плати 120 долара за двама души. И напусна салона с твърдото намерение да се сдобие със загар, колкото и неудобства да обещаваше процедурата. Подсмихна се при мисълта как Нора ще бъде принудена да се съблече чисто гола зад тънката като хартия преграда и да се напъха в бронзомата.

Полицаят на име Салино се появяваше всяка година. Този едър мъжага не носеше оръжие, нямаше и бронежилетка, нито нервнопаралитичен спрей, палка, фенерче или сребърни куршуми, белезници или радиостанция — никой от задължителните атрибути, с които колегите му обичаха да се кичат. На Салино не му стоеше добре полицейската униформа, и то открай време, тъй че вече никой не му обръщаше внимание. Той патрулираше района на югоизток, кварталите около Хемлок, заможните предградия, където престъпленията се свеждаха до някой откраднат велосипед или каране с превишена скорост.

Партньорът на Салино за тази вечер беше набит младок с масивна, неподвижно застинала челюст и внушителни мускули, които издуваха тъмносинята риза. Името му беше Трийн и за разлика от Салино ходеше екипиран с всички всяващи респект такъми, които службата предлагаше.

Когато ги видя през стъклото на входната врата как се готвят да натиснат звънеца, Лутър се сети за Фромайър. Този човек бе в състояние да призове полицаите на Хемлок Стрийт по-бързо и от собствения им шеф.

Лутър отвори вратата и след обичайните поздрави и любезности покани двамата да влязат. Не ги искаше в къщата си, но добре знаеше, че няма да си тръгнат, докато не изпълнят целия ритуал. Трийн държеше в ръка бял тубус, в който беше новият календар.

Нора, която допреди миг бе гледала телевизия в компанията на съпруга си, внезапно бе изчезнала, макар Лутър да знаеше, че е заела позиция зад остъклената врата към кухнята и скрита там, попива всяка дума.

Обикновено говореше единствено Салино. По простата причина, че непохватният възедър младок разполага с ограничен речников багаж, реши Лутър. Полицейското благотворително дружество отново работело с пълна пара в полза на обществото. Играчки за най-малките. Кошнички с коледни лакомства за изпадналите в нужда. Посещения на Дядо Коледа. Празненства на ледената пързалка. Излети до зоологическата градина. Освен това приготвяли подаръци за самотниците в старческите домове и ветераните в приютите. С годините Салино бе усъвършенствал тирадата си, отбеляза Лутър, който добре я познаваше.

С оглед да се покрият разходите по тези благородни начинания през годината Полицейското благотворително дружество отново се погрижило да изработи календар за следващата, по чиито страници можели да се видят някои от членовете, уловени в един или друг миг на самоотвержена служба. По даден знак Трийн измъкна календара, предназначен за Лутър, разстла го и взе да отгръща големите листове, докато Салино коментираше заснетото. Над колонките с януарските дати топло усмихнат служител на пътната полиция превеждаше през някакво кръстовище групичка мъничета от детска градина. Снимката за февруари изобразяваше по-як и от Трийн полицай, който помагаше на закъсал моторист да смени спуканата си гума. Правейки тези усилия, полицаят бе успял и да се усмихне. Изборът за март бе напрегнат момент след среднощна катастрофа — виждаха се проблеснали светлини, а трима намръщени мъже в сини униформи напрегнато разговаряха.

Лутър безмълвно съзерцаваше нижещите се пред очите му фотографии.

Защо не виждам слипове с леопардова шарка? — искаше да попита той. Защо не виждам сауната? А също и спасителя на плажа, метнал само една кърпа на кръста си? Преди три години дружеството се бе поддало на модните увлечения и бе изработило календар, съставен от снимки на по-младите и по-стройни свои членове едва ли не по адамово облекло, глуповато ухилени срещу обектива и в същото време заели измъчените пози на отегчени фотомодели. Начинанието бе заклеймено като скандално на първа страница на местния вестник.

Надигна се невероятен вой. В общината заваляха оплаквания и кметът се видя в чудо. Шефът на дружеството бе незабавно уволнен. Нераздадените календари бяха иззети и публично изгорени, а телевизията предаваше на живо от мястото на събитието!

Нора скри техния екземпляр в мазето, където тайно му се радваше някъде докъм септември.

Порнографският календар се оказа финансова катастрофа за всички участници в мероприятието, но пък осигури интереса на гражданството за следващата Коледа. Продажбите се удвоиха.

Лутър си купуваше календар всяка година само защото така бе прието. Колкото и да е странно, върху календарите не беше отбелязана цена, поне върху онези, които биваха лично разнасяни по къщите от хора като Салино и Трийн. Личният им подход очевидно струваше нещичко отгоре, допълнителна доза добронамереност, която хора като Лутър се очакваше да предложат просто защото така си беше редно. Тъкмо това едва ли не насилствено, откровено изнудване дразнеше Лутър. Миналата година бе написал чек за сто долара в полза на благотворителното дружество, но сега си бе наумил да откаже.

Когато тирадата приключи, Лутър се изпъна и заяви:

— На мен няма да ми трябва.

Салино наклони глава настрани, сякаш не можеше да схване смисъла на думите. Вратът на Трийн се изду с още два сантиметра.

На лицето на Салино цъфна дяволита усмивка. Може и да не ти трябва, казваше тя, но все пак ще си го купиш.

— Защо? — попита той.

— Вече си имам календар за догодина. — Това беше новост за Нора, която си гризеше ноктите със затаен дъх.

— Такъв обаче си нямаш — избоботи Трийн. Салино го стрелна с поглед и нареди:

— Ти мълчи!

— Имам два календара в кабинета и два на бюрото — обясни Лутър. — Окачили сме един и до телефона в кухнята. Часовникът ми показва точно коя дата сме, а също и компютърът. От години не съм се обърквал.

— Събираме пари за сакати деца, мистър Кранк — рече Салино с внезапно омекнал дрезгав глас. Нора усети, че сълзи парят очите й.

— Ние сами подпомагаме сакатите деца, господин полицай — озъби се Лутър. — Посредством дружеството „Общ път“, чрез нашата църква и данъците, които плащаме, ние подпомагаме всяка група нуждаещи се, която би ви дошла на ума.

— Нима не се гордеете с полицаите, които ви пазят? — грубо се намеси Трийн, очевидно наизустил тази реплика от многобройните увещания на Салино в други подобни случаи.

Лутър млъкна за миг и успя да овладее нарастващия гняв. Сякаш покупката на календар бе единственото мерило за това доколко се гордее с местния участък. Сякаш доброволното даване на подкуп тук, в собствения му хол, бе доказателство, че той, Лутър Кранк, изцяло подкрепя момчетата в сини униформи.

— Миналата година платих хиляда и триста долара общински данъци — заяви той и впи блесналите си от гняв очи в лицето на младия Трийн. — Част от които са отишли за вашите заплати. Друга част са отишли при пожарникарите, шофьорите на линейки, учителите в училище, работниците по чистотата, метачите, кмета, многобройната армия общинари и медицинските служители в болница „Мърси“. Всички те вършат чудесна работа. Вие също, сър, вършите чудесна работа. Гордея се с всеки един от трудещите се в този град. Но какво общо има тук някакъв си календар?

Естествено, до този момент никой не бе излагал въпроса така логично, тъй че Трийн не разполагаше с готов отговор. Впрочем Салино също. Последва напрегнато мълчание.

Неспособен да съчини смислен отговор на нападката, Трийн също се разгорещи и реши да запомни номера на колата на Кранк, за да го причака някъде. Все ще го хване да кара с превишена скорост или да подминава задължителния знак „Стоп“. Ще му махне да отбие и да спре, ще го измъкне навън, ще го просне на капака, ще му щракне белезниците и ще го тикне в ареста.

Тия приятни мисли извикаха усмивка на лицето му. Салино обаче съвсем не се усмихваше. Беше чул слуховете за Лутър Кранк и плана му да пропусне Коледата. Фромайър му беше докладвал. Предната вечер беше видял, че една от най-хубавите къщи в квартала е лишена от задължителния за сезона Скрежко — единствена тя се отличаваше от общата картина, излъчвайки странно спокойствие.

— Съжалявам, че гледате така на нещата — тъжно рече Салино. — Е, ние просто се опитваме да посъберем някакви допълнителни пари, за да помогнем на нещастните дечица.

Нора без малко да се втурне през вратата с думите:

— Ето ви чек! Дайте календара! — Не го направи, защото последствията никак нямаше да са приятни.

Лутър кимна — беше стиснал здраво челюсти, очите му гледаха упорито — и ето че Трийн с драматичен жест взе да навива календара, за да атакува с него някоя друга жертва. В огромните му лапи твърдата хартия скърцаше, докато добиваше нужната форма. Най-сетне се получи желаното тънко руло, Трийн го напъха обратно в тубуса и сложи капачката. Церемонията бе приключила, следователно време бе да си вървят.

— Весела Коледа — рече Салино.

— Полицията все още ли спонсорира футболния отбор на сирачетата? — попита Лутър.

— Да, разбира се — отвърна Трийн.

— В такъв случай заповядайте през пролетта и ще ви дам сто долара за нови екипи.

Обещанието ни най-малко не умилостиви полицаите. Не можаха да изрекат едно „благодаря“. Наместо това кимнаха и се спогледаха.

Сковано се отправиха към вратата, без да кажат и дума — чуваше се единствено дразнещият звук на удрящия се в крака на Трийн тубус, все едно отегчено ченге, въоръжено с палка, търси да опуха някого.

— Нищо и никакви си сто долара — остро рече Нора, когато съпругът й се върна. А той надничаше през пролуките на щорите, да се увери, че посетителите няма да се върнат.

— Не, скъпа, става дума за нещо много повече — загадъчно самодоволно отвърна той, сякаш единствен се бе ориентирал в някаква свръхсложна ситуация. — Искаш ли да хапнем кисело мляко?

Когато човек е подложен на глад, мисълта, че му се предлага храна, пропъжда всички други мисли. Всяка вечер те двамата се угощаваха с по една малка кофичка блудкаво обезмаслено кисело мляко с изкуствен аромат на плодове, което поглъщаха като за последно. Лутър бе отслабнал с четири килограма, Нора — с три.

Обикаляха квартала в открит камион и си търсеха подходяща плячка. В каросерията върху купчини сено се бяха наредили десет хлапета, които пееха песни. Държаха се за ръце под юрганите, бедрата им се удряха в такт с ритъма, но по най-безобиден начин, поне засега. В края на краищата те принадлежаха към лутеранската църква. Водачката им седеше зад волана, а до нея — съпругата на свещеника, която свиреше на орган в неделя сутрин.

Камионът зави по Хемлок и ето че целта сама им се предостави. Забавиха ход, наближавайки неукрасения дом на семейство Кранк. За щастие Уолт Шийл бе отвън и се бореше с удължителя — не му достигаха повече от два метра, за да свърже контакта в гаража с храстите чимшир, в които внимателно бе закрепил 400 нови зелени лампички. Щом Кранк отказваше да сложи каквато и да било украса, Шийл бе почувствал допълнителен прилив на ентусиазъм.

— У дома ли са си? — попита шофьорката, като кимна към къщата на Кранк и спря камиона.

— Да. Защо? — поинтересува се Уолт.

— А, ние просто излязохме да попеем на въздух. Младите отзад са от лутеранската църква „Сейнт Марк“.

Уолт внезапно се ухили и пусна удължителя на земята Колко хубаво, рече си той. Кранк само си въобразява, че може да избяга от Коледата.

— Евреи ли са? — продължи да пита жената.

— Не.

— Да не са будисти или някакви такива?

— А, не. Методисти са всъщност. Тая година се опитват да пропуснат коледните празници.

— Моля?

— Не ме ли чухте? — Ухилен до уши, Уолт бе застанал откъм вратата при волана. — Шантав човек, ако питате мен. Лишава се от Коледата, та да спести пари за морско пътешествие.

Шофьорката и жената на свещеника изгледаха строго и продължително къщата на Кранк. Децата отзад бяха спрели да пеят и попиваха всяка дума.

— Групата песнопойци добре ще им дойде, струва ми се — услужливо додаде Шийл. — Продължавайте, не спирайте.

Децата опразниха камиона и хорът се подреди на тротоара, досами пощенската кутия на Кранк.

— Дайте по-напред — провикна се Шийл. — Много ще ви се зарадват.

Послушаха го и застанаха в непосредствена близост До любимата цветна леха на Лутър. Шийл изтича до дома си да поръча на Бев да се обади на Фромайър.

Лутър обираше с лъжицата дъното на своята кофичка Мляко, когато го стресна невъобразима врява. Певците гръмко подхванаха първия куплет на „Бог ви носи радост“ и семейство Кранк побързаха да се покрият. Ниско приведени, двамата побегнаха от кухнята, Лутър напред, следван от Нора, и оттам в хола, където се залепиха на прозореца, чиито щори, слава богу, бяха спуснати.

Хористите яростно размахаха ръце, щом зърнаха Лутър да наднича между пролуките.

— Коледари — изсъска Лутър и отстъпи назад. — Още малко, и ще изпотъпчат хвойната.

— Колко хубаво — тихо въздъхна Нора.

— Хубаво ли? Та те влизат в частна собственост. Това е заговор.

— Никъде не влизат, ако искаш да знаеш.

— Ти нищо не разбираш. Навлезли са в нашата собственост, без да сме ги канили. Някой им е подшушнал да дойдат, сигурно Фромайър, а може и Шийл да е.

— Коледарите не са нарушители — заинати се Нора, макар все още да шепнеше.

— Знам аз какво говоря.

— Ами тогава обади се на приятелите си в полицейския участък.

— Може и така да направя — замислено рече Лутър и отново надникна навън.

— Не е късно да си купим календар.

Кланът Фромайър дотърча в пълен състав, предвождан от Спайк, който бе качен на своя скейтборд. Докато те се наредят зад хористите, у Трогдън бяха чули шумотевицата и също се включиха. Последваха ги Бекърови с тъщата в ариергард и неудачника Роки по петите й.

Следващата песен бе „Пейте, звънчета“, в по-бързо темпо и на по-висок глас, което се дължеше на всеобщото вълнение. Диригентката на хора даде знак на съседите да се присъединят, което те сториха на драго сърце, и докато подхванат „Тиха нощ“, групата наброяваше трийсетина и повече. Хористите поне се стараеха да пеят вярно, докато съседите пет пари не даваха фалшиво ли е, или не. Извисяваха гласове, та да накарат стария Кранк да се гърчи от чувство за вина.

Изминаха двайсет минути и ето че нервите на Нора не издържаха. Тя отиде да си вземе душ. Лутър се престори, че чете списание в любимия си фотьойл, но всяка нова песен се подемаше все по-гръмко и това го караше да кипи и да ругае под носа си. Последния път, когато надникна навън, моравата отпред бе пълна с хора, всичките усмихнати до уши и дерящи гърла.

Когато подхванаха „Скрежко, снежният човек“, той слезе в кабинета си в сутерена и извади бутилката коняк.

Сутрешната програма на Лутър не се бе променяла вече осемнайсет години, откакто живееше на Хемлок Стрийт. Ставаше в шест, нахлузваше чехлите, обличаше халата, слагаше кафето и през вратата на гаража излизаше на алеята, където вестникарчето Милтън час по-рано бе оставило новия брой на „Газет“. Знаеше с точност колко крачки са от кафеварката до вестника, плюс-минус две-три. После се прибираше, слагаше си мъничко сметана в кафето и отгръщаше на спортната страница, преглеждаше прогнозата за времето, бизнес-информацията и накрая, в този неизменен порядък, четеше местните и международните новини. По средата на ритуала наливаше кафе в бледолилавата чаша, пускаше две бучки захар и го отнасяше на обичната си съпруга.

Сутринта след импровизирания коледарски концерт на моравата пред къщата му Лутър се потътри сънен по алеята и тъкмо да вдигне вестника, с крайчеца на окото си зърна ярко цветно петно. Насред тревата се мъдреше табела. ОСВОБОДЕТЕ СКРЕЖКО призоваваше тя с тлъсти черни букви. Проклетият надпис бе поставен върху бяла дъска с червени и зелени линии по края и рисунка на Скрежко, овързан и окован някъде на тавана, без съмнение в неговия дом. Това беше или нескопосното дело на някой възрастен безделник, или твърде добро постижение на някое хлапе, надзиравано от своята майка.

Лутър внезапно усети вперени в него очи, множество очи, ето защо небрежно пъхна вестника под мишница и с отмерена крачка се прибра в къщата, сякаш нищо не е видял. Взе да мърмори, както си наливаше кафето, процеди някоя и друга ругатня и накрая се настани на стола. Не изпита познатото удоволствие от спортната страница, нито от прогнозата за времето, дори некролозите не успяха да привлекат вниманието му. В следващия момент реши, че Нора не бива да вижда табелата. Тя щеше да се разтревожи много повече от него.

Всяко ново посегателство върху правото му да постъпва както намери за добре затвърждаваше решението му да обърне гръб на коледната шумотевица. Нора обаче се притесняваше. Той нямаше да се пречупи, но се боеше, че тя може да се поддаде. Ако жена му повярваше, че съседските деца вече открито изразяват своя протест, имаше опасност просто да рухне.

Лутър реши да действа без отлагане — измъкна се през гаража, заобиколи, тръгна направо през мократа, ледено студена трева, изтръгна рязко колчето с наглата табела, хвърли я в килера и остави окончателната разправа за по-късно.

Занесе на Нора чашата кафе, после отново седна пред кухненската маса и напразно се опита да се съсредоточи върху написаното в „Газет“. В гърдите му бушуваше гняв, краката му бяха премръзнали.

Скоро запали колата и потегли за работа.

Веднъж се беше опитал да популяризира идеята да затворят кантората от средата на декември до 1 януари. Бездруго никой не работи, бе изтъкнал той своя блестящ аргумент на едно от фирмените съвещания. Секретарките трябваше да напазаруват, затова рано-рано излизаха в обедна почивка, после неизменно закъсняваха, а и напускаха час преди края на работното време, за да отметнат някоя и друга задача от дългия си списък. Нека всеки от нас си вземе отпуската през декември, бе настоял той. Един вид двуседмично прекратяване на работа, със заплащане, разбира се. И бездруго приходите в този период рязко намаляват, обясни той, като подкрепи думите си с таблици и графики. Клиентите на фирмата също не седят в офисите си, тъй че нито една справка не може да бъде извършена преди първата седмица от януари. „Уайли и Бек“ пък ще си спестят някой и друг долар, отменяйки официалната вечеря и коледното парти в кантората. Дори си бе направил труда да размножи и раздаде една статия от „Уолстрийт Джърнъл“, посветена на крупна фирма от Сиатъл, която възприела подобен подход и резултатите били забележителни, или поне така се твърдеше в статията.

Лутър бе изложил идеята по блестящ начин. Във фирмата гласуваха единайсет на един против предложението му и той цял месец не можа да преглътне провала. Единствен Янк Слейдър го бе подкрепил.

Лутър се приготви да изтърпи още една досадна сутрин, макар да усещаше, че мисълта му се отплесва към снощния концерт сред хвойновите храсти и табелата, бодната в предния му двор. Той харесваше квартала, погаждаше се с всички свои съседи, дори с Уолт Шийл, и сега се тормозеше, че се е превърнал в прицел на недоволството им.

Биф, хубавицата от туристическата агенция, повдигна настроението му, когато с плавна стъпка влезе в кабинета, без дори да почука — секретарката му Докс беше забила нос в някакви каталози, — и му донесе билетите заедно с подробна програма и най-новата брошура за „Островна принцеса“. Тя изчезна само след секунди; уви, твърде кратко посещение според Лутър, който, щом получеше възможност да се възхити на фигурата и тена й, неусетно се размечтаваше за безкрайната върволица бикини, държащи се на две незабележими връвчици, които много скоро щяха да радват погледа му. Той заключи вратата и скоро потъна в топлите сини води на Карибите.

За трети път тази седмица Лутър се измъкна малко преди обяд и се втурна към търговския център. Паркира колкото е възможно по-далеч от комплекса, защото имаше нужда да походи. Отслабнал беше с четири килограма и се чувстваше изпълнен с енергия. Сега влезе през входа към „Сиърс“ заедно с тълпа отскочили в обедната почивка жадни да харчат пари купувачи. Само че Лутър отиваше да подремне.

Скрит зад плътни тъмни очила, той се шмугна в „Тен завинаги“ на горния мецанин. Дейзи с бронзовата кожа бе заместена от Даниела, бледа червенокоска, чието постоянно печене само бе уголемило и сгъстило луничките й. Тя перфорира картата му, насочи го към кабинка № 2 и се произнесе мъдро като висококвалифициран дерматолог:

— Според мен за днес двайсет и пет минути ще са достатъчни, Лутър.

Момичето беше поне с трийсет години по-младо от него, но ни най-малко не се смущаваше да му говори на малко име. Тя бе още дете, на временна работа срещу минимално заплащане, тъй че дори не й хрумна, че би могла да се обръща към него с „мистър Кранк“.

Защо не двайсет и шест минути? — искаше да я засече Лутър. А може би двайсет и четири?

Той запази недоволството за себе си и влезе в отредената кабинка.

„Бронзомат 2000“ бе хладен на пипане, което беше добър знак, защото иначе на Лутър би му било крайно неприятно да се пъхне вътре след някой, който току-що се е измъкнал оттам. Той бързо напръска повърхността с „Уиндекс“, после енергично я излъска, повторно провери дали вратата е заключена, след което боязливо се съблече, сякаш някой все пак можеше да го види, и внимателно се пъхна в обещаващия завиден загар уред.

Изпъна тяло, нагласи се колкото е възможно по-удобно, после спусна капака, натисна копчето за включване и печенето започна. Нора бе идвала два пъти и май с толкова щеше да приключи, защото насред втория сеанс някой бе разтърсил бравата и я беше стреснал. Тя избълвала нещо, дори не си спомняше точно какво, защото здравата се била изплашила, а когато инстинктивно понечила да се изправи, си ударила челото в капака.

И тази вина бе стоварена върху главата на Лутър. Опитът да изкара всичко на смях се бе оказал неуспешен.

Много скоро Лутър се отнесе, отпусна се в люлеещата прегръдка на „Островна принцеса“ с неговите шест басейна и загорелите стегнати тела на другите пътници, насочи се към белите пясъчни плажове на Ямайка и Големия Кайман, гмурна се в топлите ласкави води на Карибско море.

Някакъв звънец го стресна. Неговите двайсет и пет минути бяха изтекли. След този четвърти сеанс Лутър най-сетне забеляза видимо подобрение в кривото огледало на стената. Въпрос на време, преди някой от службата да пусне приказка за тена му. Колегите до един бяха завистници.

Той се отправи с бързи крачки към кантората, усещайки кожата си още топла, а стомаха още по-плосък заради пропуснатия обяд. Заваля суграшица.

Лутър се улови, че го е страх да се прибере. Всичко си беше наред, преди да свие по Хемлок. Съседът Бекър добавяше лампички в храстите и от чиста злоба ограждаше края на своята морава откъм гаража на Лутър. Трогдън бе набучил толкова много лампички, та не се знаеше дали е възможно да сложи още, но тъкмо в това го заподозря Лутър. На отсрещната страна на улицата, точно до Трогдън, Уолт Шийл продължаваше да добавя все нови и нови украси. И то точно той, който допреди година и гирлянди не слагаше.

Ето че и Суейд Кър, съседът му от източната страна, бе внезапно обхванат от коледно настроение и увиваше мършавите си клонки чимшир с чисто нови червени и зелени мигащи лампички. Семейство Кър не вярваше много-много на училищата, обучаваше многобройната си челяд у дома и най-често държеше децата заключени в сутерена. Майката и бащата отказваха да гласуват, занимаваха се с йога, хранеха се само със зеленчуци, носеха дебели чорапи и сандали през цялата зима, дори дума не отваряха да се хванат на работа и твърдяха, че са атеисти. Странностите им бяха повече, отколкото би понесъл човек, но пък бяха добри съседи. Шърли, съпругата на Суейд, чието фамилно име се изписваше с тире, беше получила добро наследство.

— Обсадили са ме отвсякъде — промърмори си Лутър, когато паркира колата в гаража, после на бегом се втурна вкъщи и заключи вратата след себе си.

— Я погледни тия нещица — рече Нора намръщено след кратката целувка и задължителното: „Как мина денят?“

Два плика в пастелен оттенък, естествено, какво друго.

— Какво съдържат? — рязко попита Лутър. Точно в този момент въобще не желаеше да го занимават с коледни картички и техните налудничави посланийца. Лутър искаше храна, която тази вечер щеше да се сведе до парче печена риба и задушени зеленчуци.

Той извади и двете картички, всяка с нарисуван Скрежко. Нямаше подпис. На плика нямаше и адрес на подателя.

Анонимни коледни картички.

— Много смешно — рече той и ги хвърли на масата.

— Смятах, че ще ти харесат. Пуснати са тук, в града.

— Това е работа на Фромайър — изръмжа Лутър и рязко разхлаби вратовръзката си. — Пада си той по такива номера.

Не бяха свършили с вечерята, когато на вратата се позвъни. Още две солидни хапки, и Лутър щеше да омете чинията си, ала Нора все опяваше колко полезно било да се яде бавно. Макар да усещаше глад, той стана и мърморейки кой ли пък е точно сега, тръгна да отвори.

Пожарникарят се казваше Кистлър, а фелдшерът — Кендъл, и двамата млади, слаби и в чудесна форма благодарение на безбройните часове, прекарани във фитнесзалата на участъка. На разноски на данъкоплатците без съмнение, каза си Лутър, когато ги покани да влязат, но не отстъпи повече от няколко крачки навътре. Този също спадаше към ежегодните ритуали, още един красноречив пример за това какво куца по Коледа.

Униформата на Кистлър беше в морскосиньо, а на Кендъл — в маслинено. Червено-белите шапки на Дядо Коледа изобщо не се връзваха с облеклото им, но пък кой ли обръщаше внимание? Шапките бяха с игриво клюмнали върхове, но Лутър изобщо не се усмихна. В отпуснатата до тялото си ръка фелдшерът държеше книжна торба.

— Тази година отново продаваме плодови кексчета, Мистър Кранк — занарежда Кистлър. — Всяка година ви наобикаляме.

— Парите отиват за разнасянето на подаръци — добави Кендъл като заучен рефрен.

— Поставили сме си задача да съберем девет хиляди.

— Миналата година едва прехвърлихме осемте хиляди.

— Тая година здравата ще се постараем.

— В коледната нощ ще зарадваме с играчки шестстотин деца.

— Грандиозен проект.

Аз на тебе, ти на мене. Добре трениран в подаването отбор.

— Да можехте да видите личицата им.

— Гледката е несравнима.

— Както и да е, първо трябва да съберем пари, и то бързо.

— Носим от прочутите плодови кексчета на Мейбъл. — Кендъл размаха торбата пред Лутър, сякаш той би посегнал да надникне в нея.

— Прочути по целия свят.

— Правят ги в Хърмансбърг, Индиана, там е пекарната на Мейбъл.

— Половината град работи в нея. Само кексчета правят.

Горките, рече си Лутър.

— Рецептата се пази в тайна, използват само съвсем пресни съставки.

— Най-вкусните плодови кексчета на света.

Лутър мразеше плодовите кексчета. С фурми, смокини, сливи, ядки, парченца изсушени оцветени плодове.

— Осемдесет години вече ги правят.

— Най-търсените кексчета в страната. Продали са Шест тона през миналата година.

Лутър бе застинал напълно неподвижно, решен да не отстъпи, а очите му се стрелкаха ту към единия, ту към другия натрапник.

— Никакви химикали, никакви консерванти.

— Умът ми не го побира как успяват да ги съхраняват така добре.

С химикали и консерванти, беше на езика на Лутър.

Загложди го внезапен пристъп на глад. Коленете му омекнаха, добре овладяното лице без малко да се изкриви в гримаса. В продължение на две седмици обонянието му се бе изострило, без съмнение вследствие на строгата диета. Може би бе доловил аромата на специалитета на Мейбъл, не беше сигурен, ала съвсем осезаемо усети страшен апетит. Внезапно разбра, че трябва да сложи нещо в уста, и то веднага. Дощя му се да грабне торбата от Кендъл, да разкъса хартията и да заръфа някое кексче.

В следващия момент пристъпът взе да се уталожва. Стиснал здраво челюсти, той изчака да му премине напълно, после се отпусна. Кистлър и Кендъл бяха толкова увлечени в бърборене, че не бяха забелязали нищо.

— Взимаме колкото можем да носим.

— Толкова се харчат, че трябва да ги разпределяме.

— Радваме се, когато успеем да се сдобием с деветстотин.

— Десет долара парчето, и ето ти девет хиляди за играчките.

— Миналата година купихте пет, мистър Кранк.

— И тази ли толкова?

Да, пет купих миналата година, спомни си Лутър. Три отнесох в офиса и тайно ги оставих на бюрата на трима колеги. До края на седмицата толкова пъти си ги бяха преподарявали, че пликчетата се протриха. Докс ги изхвърли на боклука, преди да затворим офиса за празниците.

Нора подари другите две на фризьорката си, сто и петдесет килограмова канара, която по Коледа получаваше десетки и запасите й стигаха чак до юли.

— Не — рече накрая Лутър. — Тази година пропускам.

Добре смазаният отбор се смълча. Кистлър погледна към Кендъл, Кендъл погледна към Кистлър.

— Какво казахте?

— Тази година не искам плодови кексчета.

— Пет много ли са ви? — попита Кистлър.

— И едно ми е много — отвърна Лутър, после бавно скръсти ръце пред гърдите си.

— Нито едно ли? — невярващо заекна Кендъл.

— Нито едно — отсече Лутър. Младоците добиха най-нерадостен вид.

— Вие, момчета, още ли организирате на Четвърти юли състезание по риболов за децата с увреждания?

— Всяка година — отвърна Кистлър.

— Чудесно. Заповядайте през лятото и ще имате от мен сто долара за състезанието.

Кистлър успя да отрони едно немощно „благодаря“.

Още минута-две изминаха в неловко споглеждане, преди Лутър да успее да ги изкара през вратата. После той се върна в кухнята, ала на масата не завари нищичко — нямаше я Нора, нямаше я и чинията му с последните две хапки риба, нямаше я и чашата му с вода, нито пък салфетката. Всичко бе изчезнало. Кипящ от гняв, той се втурна в килера, където откри бурканче фъстъчено масло и пликче поостарели солени бисквити.

Бащата на Станли Уайли бе основал „Уайли и Бек“ през 1949 година. Бек бе починал толкова отдавна, че вече никой не знаеше защо името му все още стои на табелата на вратата. Всъщност добре звучеше — „Уайли и Бек“, — пък и би излязло доста скъпо да се променя логото на фирмата върху всички бланки и другите канцеларски материали. Учудващо бе, че една счетоводна фирма, която функционираше близо половин век, се е разраснала толкова малко. В отдел „Данъци“ имаше десетина съдружници, сред които и Лутър, а двайсет други бяха одитори. Клиентите бяха предимно средно големи фирми, които не можеха да си позволят да ползват услугите на известните в цялата страна счетоводни къщи.