Да пропуснеш Коледа

Ако преди трийсетина години Станли Уайли бе проявил повече амбиция, нищо чудно старата фирма да се бе изкачила на гребена на вълната, за да се превърне в истинска сила. Но не му беше достигнала настойчивост да разшири дейността и сега тя претендираше, че е доволна да бъде определяна като „бутикова фирма“.

Лутър тъкмо планираше поредния бърз набег до търговския център, когато Станли внезапно се появи изневиделица, понесъл продълговат сандвич с листа маруля, стърчащи навън от краищата на франзелата.

— Ще ми отделиш ли минутка? — попита той с пълна уста и се настани на стола пред бюрото, преди Лутър да успее да каже „да“, „не“ или в пристъп на дързост „бъди по-кратък, ако обичаш“. Станли се издокарваше със смешни папийонки, ала евтината му синя риза обикновено бе омацана с безброй петна — от мастило, от майонеза от кафе. Беше си мърльо, няма що, а кабинетът му представляваше бунище, в което с месеци се губеха документи и цели папки. „Провери в кабинета на Станли“ на вътрешнофирмен жаргон означаваше, че търсеното нещо е изчезнало завинаги.

— Чух, че пропускаш утрешната коледна вечеря — рече сега той, без да спира да дъвче. Имаше този навик да обикаля коридорите по обяд със сандвич в едната ръка и чаша сок в другата, сякаш е толкова зает, че не може да отдели време да седне да се нахрани като хората.

— Много неща пропускам тази година, Станли — отвърна Лутър. — С което не искам никого да обидя.

— Значи е вярно.

— Да. Просто няма да сме тук.

Станли преглътна с намръщена физиономия, после огледа сандвича, за да реши откъде да отхапе. Всъщност той бе управляващ съдружник, но не му беше шеф. Лутър беше съдружник от шест години. Никой в „Уайли и Бек“ не можеше да го принуди да направи нещо против волята си.

— Съжалявам, че няма да дойдете — продължи Станли. — Джейн ще бъде разочарована.

— Ще й се извиня с писмо — рече Лутър.

Вечерята не беше някакво страшно изпитание, напротив — приятна обстановка в стар ресторант в центъра, в специално ангажирана зала на горния етаж, хубава храна, прилични вина, някой и друг тост, оркестър и танци до късно през нощта. Мъжете обличаха смокинги, жените се стараеха да се засенчат една друга с тоалети и бижута. Джейн Уайли бе възхитителна жена, която заслужаваше много повече, отколкото Станли бе в състояние да й предложи.

— Някаква специална причина ли има? — попита Станли с нотка на любопитство.

— Тази година пропускаме цялото представление, Станли, ще останем без елха, без подаръци, без суетня. Спестяваме парите и отиваме на морско пътешествие за десет дни. Блеър замина, а ние имаме нужда от промяна. Догодина ще си наваксаме, предполагам, а ако не догодина, то по-следващата тогава.

— А празникът идва всяка година, нали?

— Да, наистина.

— Чух, че си взел да отслабваш.

— Дотук пет килограма. Плажовете ме зоват.

— Чудесно изглеждаш, Лутър. Ходиш и на процедури за тен, доколкото разбрах.

— Искам да пробвам как ще изглеждам леко загорял. Не мога да се оставя слънцето да ми вгорчи почивката.

Станли отхапа огромен залък франзела, натъпкана с шунка; ивички зелени листа увиснаха между устните му. После той измърмори:

— Всъщност идеята не е лоша. — Или нещо в този смисъл.

Представата на Станли за почивка се ограничаваше до едноседмичен престой в неговата вила на брега на океана, всъщност наследствена, в която той за трийсет години не беше вложил нищичко. Лутър и Нора бяха прекарали една ужасна седмица там по покана на семейството, което зае голямата спалня, а тях настани в „апартамента за гости“, малка стаичка с тесни единични легла и без климатик. Станли изпиваше първия си джин-тоник още преди обяд и продължаваше да се налива до късния следобед, тъй че кожата му така и не виждаше слънце.

Той най-сетне си тръгна, като не спираше да ломоти с пълна уста, ала преди Лутър да успее да се измъкне, при него връхлетя Янк Слейдър.

— Дотук четири хиляди и двеста — обяви той. — И краят не му се вижда. Абигейл току-що платила шестстотин долара за роклята, с която ще се появи на вечерята. Представа нямам защо да не облече миналогодишната или онази от предната година, но как сега да се караме? За обувки отидоха сто и четирийсет. За чантичка още деветдесет. Гардеробите ни са пълни с чанти и обувки, но нека не задълбавам. При това разточителство ще отидат повече от пет хиляди. Моля те, вземете и мен на пътешествието.

Вдъхновен от примера на Лутър, Янк държеше точна сметка за пораженията, които коледната треска предстоеше да нанесе върху финансите на семейството. Два пъти седмично идваше да му докладва. А какво щеше да прави, когато получи окончателния резултат, не беше ясно. По всяка вероятност нищо нямаше да предприеме и той самият го знаеше.

— Ти си моят герой! — за пореден път възкликна той и изфуча нанякъде.

Всички ми завиждат, каза си Лутър. До важния ден има само седмица, лудницата вече е неудържима, представям си как се пукат от завист. Някои, като Станли например, не биха си признали. Други, като Янк, не скриваха колко се гордеят със замисъла на Лутър.

Късно беше за един сеанс за почерняване, затова Лутър застана пред прозореца и обгърна с поглед града, треперещ под пелена от студен дъжд. Сиво небе, пусти улици, тук-там шепа листа, подгонени от вятъра, пъплещи по улиците коли. Колко хубаво, рече си той доволно. И потупа плоския си корем, след което слезе долу да изпие един диетичен сок в компанията на Биф от туристическата агенция.

Часовникът, отмерващ времето, издрънча. Нора рязко изскочи от бронзомата и грабна хавлиената кърпа. По принцип мразеше да се поти и затова сега яростно затърка тялото си.

Беше си сложила съвсем изрязани червени бикини, които стояха чудесно на изящното младо създание в каталога; знаеше си, че никога не би се появила в този вид пред хора, но Лутър бе настоял да ги купи. Дълго се бе блещил на снимката и я бе заплашил, че сам ще ги поръча, ако тя продължи да упорства. Не бяха много скъпи, тъй че Нора се бе сдобила с тях.

Погледна се в огледалото и отново се изчерви при вида на своето тяло в това оскъдно облекло. Да, наистина беше поотслабнала. Освен това имаше и лек загар. И все пак трябваше пет години да гладува и да се поти в някой гимнастически салон, за да се хареса с тая червена препаска.

Облече се набързо, навличайки панталоните и пуловера си направо върху бикините. Лутър се кълнеше, че се пъхал в бронзомата чисто гол, но тя за нищо на света нямаше да го стори.

Дори облечена се чувстваше като евтина проститутка. Това нещо й стягаше на най-неподходящите места, а тръгнеше ли да върви, е, не можеше да се похвали, че се чувства особено удобно. Нямаше търпение час по-скоро да се прибере, да свали тая щуротия и за дълго да се отпусне в горещата вана.

Смяташе, че се е отдалечила незабелязано от „Тен завинаги“, когато внезапно се озова лице в лице с преподобния Дъг Забриски, свещеника в тяхната църква. Неговите ръце бяха пълни с покупки, а тя носеше единствено палтото си. Той беше блед, тя поруменяла, все още сгорещена и потна. Дъг се чувстваше удобно в старото си сако от туид, с палто, кожена яка и черна риза. Нора усещаше как бикините са се врязали в тялото й и заплашват окончателно да спрат кръвообращението й. Прегърнаха се от любезност.

— Липсвахте ми миналата неделя — рече свещеникът, поддавайки се на дразнещия маниер на общуване, който бе придобил преди години.

— Бяхме ужасно заети — отвърна Нора и попипа влажното си чело.

— Добре ли сте, Нора?

— Чудесно дори — рязко отвърна тя.

— Изглеждате позадъхана.

— От ходенето е — излъга тя.

Кой знае защо, той погледна обувките й. А Нора определено не носеше маратонки.

— Можем ли да поговорим? — попита свещеникът.

— Да, разбира се.

Близо до парапета имаше свободна пейка. Преподобният натрупа обемистите торби отстрани и седна. Когато Нора се настани до него, мъничките червени бикини, избрани от Лутър, се разместиха, нещо се скъса, ластикът навярно, точно над хълбока й, и се плъзна надолу. Панталоните й поне бяха широки, изобщо не й стягаха, тъй че вече можеше спокойно да се движи.

— Чух доста слухове — кротко поде свещеникът. Той притежаваше неприятния навик да завира лицето си в лицето на своя събеседник. Нора кръстоса левия върху десния си крак, после обратно, ала всяка маневра още повече влошаваше нещата.

— Какви слухове? — притеснено попита тя.

— Ще бъда напълно откровен, Нора. — Той се накланяше все по-близо до нея. — От сигурен източник научих, че вие с Лутър сте решили да пропуснете тази Коледа.

— Ами да, в известен смисъл.

— За пръв път чувам подобно нещо — мрачно отбеляза преподобният, сякаш семейство Кранк бяха открили нов вид грях.

Нора внезапно застина, ала въпреки това не я напусна усещането, че бикините й ще се плъзнат по крачола и ще паднат на земята. Капчици влага избиха на челото й.

— Добре ли сте, Нора? — отново настоя свещеникът насреща й.

— Добре съм, и двамата с Лутър сме добре. Все още вярваме в Коледа, в празнуването на Рождество Христово, просто тази година ще минем без суетнята. Блеър замина и ние решихме, че ни е нужна промяна.

Свещеникът дълго и усърдно размишлява върху думите й, а в това време тя леко се дръпна настрани.

— Малко налудничаво е, нали? — Преподобният се беше загледал в купа торби с покупки, струпани отстрани.

— Аха. Вижте, при нас всичко е наред, Дъг, уверявам ви. Щастливи сме, здрави сме, просто решихме, че ни е нужна почивка. Това е всичко.

— Разбрах, че заминавате.

— Да, за десет дни. На морско пътешествие.

Забриски поглади брадата си, сякаш не можеше да реши дали одобрява идеята, или не.

— Няма да пропуснете службата в полунощ, нали? — попита с усмивка той.

— Нищо не обещавам, Дъг.

Той потупа коляното й и се сбогува. Нора изчака да се скрие от погледа й и едва тогава събра кураж да се изправи на крака. Запроправя си път към изхода, като мълком ругаеше Лутър и неговите бикини.

Съпругата на Вик Фромайър имаше братовчедка, чиято най-малка дъщеря развиваше активна дейност в католическата църква, към която принадлежеше семейството и която имаше голям детски хор. По празниците хлапетата обичаха да пеят из града. Няколко телефонни обаждания, и съставът бе свикан.

Вече валеше лек сняг, когато концертът започна. Хорът се подреди в полумесец на алеята, близо до уличната лампа и по даден знак поде „В малкия град Витлеем“. Певците помахаха на Лутър, щом го зърнаха да наднича през щорите.

Скоро зад тях се събра цяла тълпа, деца от квартала, съседите Бекър, кланът Трогдън. Анонимно обаждане докара и репортер от „Газет“, който погледа минута-две, после събра кураж и позвъни на вратата на Кранк.

Лутър отвори рязко, готов да нанесе гневно кроше на натрапника.

— Какво има?

Недалеч звучеше „Бяла Коледа“.

— Вие ли сте мистър Кранк? — попита репортерът.

— Аз съм, а вие кой сте?

— Брайън Браун от „Газет“. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— В каква връзка?

— Ами за тая история с пропускането на Коледа.

Лутър се вторачи в тълпата пред дома си. Някой от онези в тъмното го беше издал. Някой от съседите му се беше обадил във вестника. Фромайър или Уолт Шийл.

— Нищо няма да кажа — заяви той и тресна вратата. Нора отново беше под душа, тъй че той отиде в сутерена.

Лутър предложи да вечерят в „Анджело“, техния любим италиански ресторант, който се намираше в приземния етаж на стара сграда в центъра, далеч от тълпите, опустошаващи магазините и супермаркетите, на цели пет пресечки от пътя на шествието. Добре беше тази вечер да са далеч от къщи.

Поръчаха си салата с лека заливка и спагети с доматен сос, никакво месо, никакво вино, никакъв хляб. Нора бе направила седем сеанса за почерняване, а Лутър — десет, и ето че отпивайки от газираната вода, те с удоволствие разглеждаха загорелите си лица и се усмихваха съжалително на всяка бледа физиономия. Една от прабабите на Лутър бе половин италианка и неговите средиземноморски гени се бяха оказали податливи на почерняване. Кожата му бе доста по-тъмна от тази на Нора. Приятелите му вече го бяха забелязали. Пет пари не даваше. Нали всички знаеха, че са се запътили към островите.

— Сега започва — рече Нора, като си погледна часовника.

Лутър погледна своя. Показваше седем.

Всяка година коледното шествие започваше от Парка на ветераните в центъра. С открити платформи, на които имаше живи картини, с пожарни и маршируващи оркестри, по неизменен сценарий. Дядо Коледа винаги завършваше шествието на шейна, изработена от ротарианците и ескортиран от осем охранени представители на благотворителния клуб „Шрайнърс“ на велосипеди. Цялата процесия завиваше на запад и оттам минаваше близо до Хемлок. През всяка от последните осемнайсет години семейство Кранк и техните съседи бяха заемали позиция по пътя на шествието и му се радваха въодушевено. Това беше една празнична вечер, която Лутър и Нора сега искаха да избегнат.

По цялата Хемлок щяха да се щурат деца, певци и кой знае какви други ентусиасти. Нищо чудно яхнали велосипеди банди хлапаци да задюдюкат „Освободете Скрежко“, нищо чудно невръстни терористчета да побият и други табели на моравата им.

— Как е минала коледната вечеря на фирмата? — попита Нора.

— Доколкото разбрах, както обикновено. Същата зала, същите сервитьори, същото филе, същото суфле. Слейдър ми каза, че Станли се напил като прасе още с коктейлите.

— Че аз не съм го виждала да остава трезвен след коктейлите.

— Казал си обичайната реч — колко страхотно работим, как постъпленията се покачват, догодина ще сме на върха, „Уайли и Бек“ е едно задружно семейство благодарение на всеобщите усилия. Не е като да не си я чувала. Радвам се, че я пропуснахме.

— Някой друг да е отклонил поканата?

— Слейдър спомена, че Мопин от счетоводството не се появил.

— Какво ли е облякла Джейн?

— Ще питам Слейдър. Той сигурно си е водил бележки. Донесоха им салатите и двамата едновременно зяпнаха купчинката пресен спанак, като да бяха гладуващи бежанци. Все пак се въздържаха, бавно и внимателно добавиха заливката, малко сол и пипер и започнаха да се хранят, сякаш не проявяваха и най-малък интерес дали ще заситят глада си.

На „Островна принцеса“ щяха да ги хранят по пет пъти на ден. Лутър си обеща да се тъпче до пръсване.

На една маса недалеч от тяхната седеше хубаво тъмнокосо момиче със своя кавалер. Нора я забеляза и остави вилицата си.

— Смяташ ли, че тя е добре, Лутър?

— Кой? — сепна се Лутър и огледа ресторанта.

— Блеър.

Той бавно прехвърли хапката си в другата си буза, преглътна и се направи, че мисли върху въпроса, който сега вече му се задаваше само три пъти на ден.

— Сигурно е добре, Нора. И си прекарва страхотно.

— Дали не я застрашава нещо? — Друг стандартен въпрос, поставен в точно определен момент, като че Лутър бе длъжен да знае дали дъщеря им е в безопасност, или не именно сега, в този миг.

— От трийсет години сред доброволците към Корпуса на мира няма жертви. Взели са всички възможни мерки, Нора. Хайде, яж.

Тя разбута зелените листа в чинията си, хапна набоденото на вилицата и като че ли загуби интерес. Лутър омете своята чиния и жално погледна нейната.

— Това няма ли да го ядеш?

Размениха си чиниите и само след миг Лутър бе погълнал и втората салата. Донесоха им спагетите и Нора придърпа своята купа. След няколко оскъдни хапки тя внезапно спря, вилицата й застина във въздуха. В следващия момент я остави и възкликна:

— Как можах да забравя!

Лутър дъвчеше настървено.

— Какво има? — стресна се той от ужаса, изписан на лицето на жена му. — Какво има, Нора? — повтори и преглътна мъчително.

— Онези членове на журито не се ли появяваха след шествието?

Сега вече и на Лутър му просветна. И той остави поднесената към устата си вилица, пийна глътка вода и нещастно се загледа в празното пространство. Да, това беше самата истина.

След шествието комисия от „Паркове и озеленяване“ обикаляше кварталите върху платформа, теглена от трактор „Джон Диър“, и проверяваше състоянието на коледното настроение. Раздаваха индивидуални награди в различни категории — „Оригинално хрумване“, „Празнично осветление“ и тъй нататък. Присъждаха и награда за най-хубаво украсена улица. Хемлок бе печелила синята панделка два пъти.

Предишната година бе класирана на второ място най-вече защото, както гласеше клюката, върху две от всичките четирийсет и четири къщи не бяха поставени Скрежковци. Три пресечки по на север Боксуд Лейн най-неочаквано беше подредила по цялото си протежение захарни пръчки — Алея захарни пръчки, така я бяха нарекли — и затова грабна вместо Хемлок наградата. Цял месец след това Фромайър им разпращаше паметни записки.

Чудесно замислената вечеря вървеше към провал, Двамата отново хванаха вилиците и взеха да ровят из спагетите колкото да минава време. Поръчаха си кафе без кофеин, което пиха дълго време. Когато ресторантът се опразни, Лутър плати сметката. Двамата се качиха в колата и поеха с възможно най-бавна скорост.

Естествено, Хемлок отново изтърва първото място. Лутър излезе да си прибере вестника, преди да се е развиделило, и се стресна още от първата страница. Наградените бяха изброени до един — на първо място Чери Авеню, Боксуд Лейн на второ, Стантън на трето. Трогдън, съседът отсреща с неговите 14 000 лампички, бе заел четвърто място в категорията „Празнично осветление“.

В центъра на страницата се мъдреше огромна цветна снимка на тяхната собствена къща, заснета отдалеч. Лутър внимателно я разгледа, като се стараеше да определи от какъв ъгъл е бил насочен обективът. Фотографът бе постигнал доста голям обхват, все едно бе щракал от въздуха.

При съседите Бекър лампите грееха ослепително. От другата страна къщата на Кър, заедно с моравата, бе обрамчена от строен ред червени и зелени лампички, които вече наброяваха хиляди.

Домът на Кранк тънеше в мрак.

На изток се виждаха домовете на Фромайър, Нъджънт и Голди, грейнали приветливо, всичките с по един самодоволен Скрежко на покрива. На запад къщите на Дент, Мактиър и Белингтън искряха с подобаващо коледно великолепие.

Домът на Кранк тънеше в мрак.

— Шийл — измърмори под нос Лутър. Снимката бе направена точно отсреща. Уолт Шийл бе позволил на фотографа да се покатери на покрива на двуетажната му къща и да снима с широкоъгълен обектив. Навярно цялата улица се бе събрала да го приветства.

Под фотографията имаше кратка дописка, озаглавена „Да пропуснеш Коледа“, която гласеше:

Тази Коледа домът на мистър и мисис Кранк е доста мрачен. Докато съседите им от Хемлок Стрийт подреждат украсата и се готвят да посрещнат Дядо Коледа, семейство Кранк, по сведения от анонимен източник, пропускат празниците и се готвят за морско пътешествие. У тях няма елха, няма цветни лампички, на покрива не се вижда Скрежко; това е единствената къща от цялата улица, която го държи на тавана. (Хемлок Стрийт, по традиция победителка в конкурса на „Газет“ за най-добре украсена улица, тази година завърши на съвсем незадоволителното шесто място.)

„Надявам се, че най-сетне са останали доволни“, оплака се един от съседите.

„Осъдителна проява на егоизъм“, коментира друг.

Ако разполагаше с автомат, Лутър би изтичал навън и би изпразнил по един пълнител във всяка къща.

А понеже нямаше дори пушка, той дълго седя със свит стомах, като се опитваше да си внуши, че и това ще мине. Оставаха четири дни до заминаването, а когато се върнеха, Скрежковците щяха да са прибрани, лампичките и елхите също. Една по една щяха да завалят сметки и извлечения от кредитни карти и може би тогава всички тези чудесни съседи щяха да проявят повече разбиране.

Той разлисти вестника, но умът му бе другаде. Накрая събра кураж, стисна зъби и отиде да съобщи лошата новина на жена си.

— Ужасно е точно това да ти поднесат на събуждане — рече Нора, като се опита да хване на фокус снимката във вестника. Разтърка очи, сетне примижа.

— Смахнатият Шийл е позволил на фотографа да се покатери на покрива у тях — обясни Лутър.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Виж снимката.

Тя наистина се опитваше. Най-сетне хвана на фокус бележката и я прочете. Изразът „осъдителна проява на егоизъм“ я накара да ахне.

— Това кой го е казал? — попита.

— Или Шийл, или Фромайър. Откъде да знам. Отивам в банята.

— Как смеят! — възкликна Нора, все още загледана в снимката.

А така, мойто момиче, каза си Лутър. Ядосай се. Изправи гръб. Остават някакви си четири дни — няма да се предаваме я.

Същата вечер, след като хапнаха и се опитаха да се разсеят с телевизия, Лутър реши да излезе на разходка. Облече се дебело, на врата си уви вълнен шал; температурата навън беше под нулата, май се канеше да завали сняг. Двамата с Нора бяха едни от първите, закупили къща на Хемлок, и той за нищо на света нямаше да се крие в своя дом. Това беше неговата улица, неговият квартал, неговото обкръжение. Много скоро този епизод щеше да бъде забравен.

Лутър тръгна с тромава крачка, пъхнал ръце надълбоко в джобовете, вдишвайки ободрителния студен въздух.

Стигна до пресечката при Мос Пойнт, преди Спайк Фромайър да надуши следата и да го настигне със своя скейтборд.

— Здравейте, мистър Кранк — рече той и спря.

— Здравей, Спайк.

— Какво ви води насам?

— Просто излязох да се поразходя.

— Да се порадвате на коледната украса?

— Естествено. А ти защо си навън?

— Просто наглеждам улицата — отвърна Спайк, после се озърна, сякаш вражеското нападение бе неизбежно.

— Какво ще ти донесе Дядо Коледа?

Момчето се усмихна, позамисли се.

— Не съм съвсем сигурен, но трябва да е нова електронна игра, стик за хокей и комплект барабани.

— Доста голяма ще да е торбата.

— Е, аз вече не вярвам в Дядо Коледа. Майк обаче е само на пет, заради него се преструваме.

— Разбирам.

— Време е да вървя. Весела Коледа.

— Весела и на теб, Спайк — отвърна Лутър, изричайки забраненото пожелание за пръв и последен път тази година. Спайк се изгуби по Хемлок — без съмнение бързаше към къщи да докладва на баща си, че мистър Кранк е напуснал дома си и вилнее по тротоара.

Лутър спря пред декора у Трогдън — 14 000 лампички, накачени по дървета, храсти, прозорци и колони. На покрива при Скрежко беше и Дядо Коледа с неговия елен Рудолф — разбира се, с ярко просветващ нос — всичките обрамчени с бели лампички. Самият покрив бе ограден с Два реда последователно примигващи крушки в червено и зелено. Коминът също просветваше — стотици сини звездички излъчваха трепкащо сияние, което обливаше стария Скрежко. Край храстите хвойна близо до къщата отряд метални войници стояха на стража, всеки с ръста на истински мъж, увит в многоцветни лампички. В центъра на моравата бе аранжиран декорът от сцената на рождеството, не липсваха бали сено и коза с помахваща нагоре-надолу опашка.

Старателно подготвено представление.

Лутър чу шум, сякаш стълба падна край навеса у съседа на Трогдън, и в сенките успя да различи Уолт Шийл, който се бореше с нов кабел нанизани светлинки. Приближи се и май го стресна.

— Добър вечер, Уолт — поздрави любезно Лутър.

— И това ако не е старият чичо Скрудж — отвърна Уолт с фалшива усмивка.

Стиснаха си ръцете и взеха да си блъскат главите кой пръв ще измисли нещо хапливо и остроумно. Лутър отстъпи крачка назад, вдигна глава и рече:

— Как успя да се покатери фотографът толкова нависоко?

— Кой фотограф?

— Онзи от „Газет“.

— А, за него ли питаш...

— За него, да.

— Покатери се.

— Без майтап. А ти защо му позволи?

— Не знам. Каза, че искал да хване цялата улица.

Лутър изсумтя и махна с ръка.

— Ти ме изненада, Уолт — рече той, макар ни най-малко да не се беше изненадал. Цели единайсет години се беше държал уж сърдечно, никога не бе искал да враждуват. Лутър обаче не обичаше Уолт, защото му се виждаше надут и прекалено напорист. А Уолт пет пари не даваше за мнението на Лутър, защото от години подозираше, че изкарват едни и същи пари.

— Ти също ме поизненада — не остана длъжен Уолт, макар и двамата да знаеха, че нищо такова не се е случило.

— Една лампичка там май ти е изгоряла — отбеляза Лутър като посочи някакъв храст, задушен от поне стотина малки крушки.

— Ей сега ще я подменя.

— До скоро — махна Лутър и си тръгна. — Весела Коледа — викна Уолт след него.

— Тъй, тъй.

Коледното парти в кантората на „Уайли и Бек“ щеше да започне с обяд, доставен от двама враждуващи помежду си братя гърци, които правеха най-хубавата баклава в града. Барът се отваряше точно в 11,45 ч; всъщност баровете бяха цели три и много скоро теренът щеше да се разкаля. Станли Уайли пръв щеше да направи главата — за което щеше да обвини яйцето в първия си коктейл — и щеше да стъпи на един кашон в края на голямата маса за съвещания и да произнесе същата онази реч, която бе изрекъл седмица по-рано на официалната коледна вечеря. После щяха да му поднесат подарък, ловна пушка, стик за голф или някой друг непотребен сувенир, над който той щеше да се просълзи, а месеци по-късно тайно да подари на някой клиент. Щяха да се раздадат и други подаръци, щяха да се произнесат и други речи, да се чуят шеги, някоя и друга песен, вдъхновена от алкохола. Веднъж се бяха появили двама младежи стриптизьори и под оглушителната музика от уредбата се бяха съблекли по леопардови препаски, при което мъжете от кантората хукнаха да се крият, а секретарките запищяха от удоволствие.

С писмена заповед Станли бе забранил друг път да се канят стриптизьори. Докс, секретарката на Лутър, бе пищяла най-пронизително и все още си пазеше снимките на ония момчета.

Вече към пет часа някои от най-задръстените счетоводители в „Уайли и Бек“ щяха да предприемат макар и плахи опити да опипат по-грозничките секретарки. Да се натряскаш на тоя ден си бе в реда на нещата. Купонджиите щяха също така да завлекат Станли в кабинета му и да го налеят с кафе, преди да го пуснат да си върви. Фирмата наемаше коли, тъй че на никого не се налагаше да шофира.

В крайна сметка се получаваше голяма бъркотия. На съдружниците обаче им харесваше, защото можеха здравата да се натряскат, и то далеч от съпругите си, получили своята доза развлечение на официалната вечеря и недопускани на служебното парти. На секретарките още повече им допадаше, защото за тези няколко часа виждаха и чуваха неща, които можеха хубавичко да запомнят и да използват като арсенал за изнудване цяла година.

Лутър бе мразил служебното парти дори в добрите години. Той пиеше малко, никога не се напиваше и всяка година се гърчеше от неудобство, като гледаше как изглупяват колегите му.

Затова той си остана в кабинета, заключи вратата и се зае с последните възникнали дребни задачи. Малко след единайсет сутринта чу музика от дъното на коридора. И реши, че това е най-подходящият момент да изчезне. Денят бе 23 декември. А той щеше да се върне тук едва на петия ден от януари и тогава всичко щеше да си тече в обичайното русло.

Чудесно бе, че намери начин да се отърве.

Влезе в туристическата агенция да се сбогува с Биф, но тя вече бе отлетяла към някакъв приказен нов курорт в Мексико, където предлагаха изгодни цени. С бърза крачка се отправи към колата си, повече от горд, задето пропуска диващината, развихрила се на шестия етаж. Потегли към салона за един последен бронзиращ сеанс и един последен поглед към тълпата перковци, чакали до последния момент, за да изкупят къде каквото е останало по магазините. Бавно напредваше в натовареното движение, а когато най-сетне спря пред търговския център, видя, че на входа пази полицай. Паркингите били пълни. И едно място не можело да се намери. Да кара нататък.

С удоволствие, рече си Лутър.

Нора го чакаше за обяд в една претъпкана пицария в центъра. Всъщност бяха направили резервация, нещо нечувано през останалата част от годината. Лутър закъсня. И забеляза, че жена му е плакала.

— Заради Бев Шийл — обясни тя. — Вчера ходила на контролен преглед. Ракът отново се развива, за трети път вече.

Макар Лутър и Уолт изобщо да не общуваха помежду си, съпругите им успяваха да поддържат добри отношения през последните година-две. В интерес на истината от много време никой от Хемлок Стрийт не беше имал вземане-даване със семейство Шийл. Те се скъсваха да работят, за да печелят повече и повече, а високия си доход използваха най-вече за да се фукат.

— Плъзнал е към белите дробове — каза Нора и избърса очите си. Поръчаха си газирана вода. — Има съмнение, че може и бъбреците, и черният дроб да са засегнати.

Лутър направи гримаса, сякаш с очите си виждаше настъпването на коварната болест.

— Направо ужас — промърмори той.

— Това може да е последната й Коледа.

— Лекарят ли го е казал? — поиска уточнение той, заподозрял аматьорска преценка.

— Не, аз го казвам.

Дълго говориха за семейство Шийл и когато на Лутър му дойде до гуша, той просто заяви:

— Тръгваме след четирийсет и осем часа. Наздраве. Чукнаха се с пластмасовите чашки и Нора най-сетне се усмихна.

Вече ядяха салатата, когато Лутър попита:

— Да съжаляваш за нещо?

Тя поклати глава, преглътна и рече:

— Е, случва се да ми домъчнее за елхата, за украсата, за музиката, а и за спомените май. Но не и за блъсканицата по улиците и магазините, нито за напрежението. Идеята е страхотна, Лутър.

— Аз съм гений.

— Не се главозамайвай. Смяташ ли, че Блеър изобщо ще се сети за Коледа?

— Не и ако има късмет. Съмнявам се — добави той с пълна уста. — Та тя работи с някакви диваци езичници, които обожествяват реки и разни такива работи. Откъде-накъде ще почитат Коледата?

— Малко грубо прозвуча, Лутър. Защо да са диваци?

— Пошегувах се, скъпа. Не се съмнявам, че са кротки добри хора. Няма причина за безпокойство.

— Пише, че изобщо не поглежда календара.

— Виж, това е интересно. Аз имам три календара и все забравям кой ден сме.

Изневиделица се появи Мили от Женската консултация, прегърна Нора и пожела весела Коледа на Лутър, който иначе би се подразнил от натрапничеството, ала тази Мили беше слабичка и много сладка за жена на нейните години. Ще рече, в началото на петдесетте.

— Нали разбра за Бев Шийл — прошепна Мили, сякаш Лутър внезапно бе изчезнал. Сега вече той наистина се подразни. Отправи молитва никога да не го сполита някоя ужасна болест, не и в този град. Доброволките щяха Да научат преди него.

Инфаркт или катастрофа, нещо с бърз край, това искам аз. Нещо, за което да не могат да шушукат зад гърба ми, докато линея.

Най-сетне Мили си тръгна и те си доядоха салатите. Лутър продължаваше да усеща стомаха си празен, докато плащаше сметката, и се улови, че отново се е размечтал за блюдата деликатеси от брошурите, посветени на „Островна принцеса“.

Нора имаше списък от неща, които искаше да свърши, Лутър нямаше такъв. Той се прибра с колата на Хемлок Стрийт, паркира на алеята пред къщи и почувства известно облекчение, като видя, че наоколо не се мотаят съседи. В пощенската кутия бяха попаднали още четири анонимни коледни картички с образа на Скрежко, пуснати от Рочестър, Форт Уърт, Грийн Бей и Сейнт Луис. Колегите на Фромайър от университета доста пътуваха, тъй че Лутър ги заподозря в съучастничество в игричките на съседа. Фромайър вечно го сърбяха ръцете да се захване с едно или друго, а и не му липсваше въображение да измисли подобен номер. Бяха получили вече трийсет и една картички със Скрежко, две чак от Ванкувър. Лутър ги пазеше, дори си представяше как ще се върне от Карибите, ще ги пъхне в голям плик и ще ги прати анонимно, разбира се, на Вик Фромайър, през две къщи надолу по улицата.

— Ще му пристигнат заедно с всички неплатени сметки — измърмори Лутър и се запъти да прибере и тия картички при другите в чекмеджето. После запали камината, седна в любимия си стол, зави се с одеялото и заспа.

Бурна нощ се развихри по Хемлок. Вилнеещи банди шумни певци се редуваха пред дома на Кранк. В някакъв момент викове „Искаме Скрежко!“ се нададоха от хора на Лайънс Клъб.

Появиха се табели „Освободете Скрежко“. Първата бе побита от кого мислите — от Спайк Фромайър. Той се появи с малкия си отряд на скейтбордове и велосипеди; хлапетата засноваха напред-назад по Хемлок, като огласяха цялата улица с крясъците на предколедната еуфория.

Започна се импровизирано квартално тържество. Триш Трогдън приготви горещ шоколад за децата, докато съпругът й Уес нареди микрофони край алеята. Скоро в нощта зазвучаха „Скрежко, снежният човек“ и „Пейте, звънчета“, на които се сложи край едва когато пристигна истински хор да направи серенада на семейство Кранк. Уес пусна подбрани любими песни, ала изборът му най-често попадаше на „Скрежко“.

Къщата на Кранк остана тъмна и тиха, заключена и недостъпна. Нора опаковаше багажа в спалнята. Лутър се беше усамотил в кабинета си в сутерена и се опитваше да чете.

Бъдни вечер. Лутър и Нора спаха докъм седем, когато телефонът ги събуди.

— Мога ли да говоря със Скрежко? — попита пубертетски глас и още преди Лутър да изстреля ядния си отговор, линията прекъсна. Все пак той намери сили да се засмее, скочи от леглото, потупа плоския си корем и оповести:

— Островите ни зоват, скъпа. Дай да стягаме багажа.

— Донеси ми кафето — каза Нора и се пъхна още по-надълбоко под завивките.

Утрото настъпваше облачно и студено, с реален шанс кварталът да посрещне бяла Коледа. Нещо, което Лутър определено не желаеше. Завалеше ли сняг в навечерието на Коледа, Нора щеше да изпадне в носталгия. Тя бе израсла в Кънектикът, където по нейните думи всяка Коледа била снежнобяла.

Лутър пък не желаеше времето да попречи по някакъв начин на утрешния им полет.

Той се изправи до предния прозорец, там, където обикновено стоеше елхата, отпи от кафето си и огледа моравата да се увери, че не е била опустошена от Спайк Фромайър и неговата банда вандали, сетне хвърли поглед и към дома на Шийл отсреща. Въпреки всичките лампички и гирлянди къщата си беше мрачна. Уолт и Бев бяха вътре, пиеха кафе, като някакви сомнамбули подхващаха утринния ритуал и макар да не го изричаха на глас, и двамата знаеха, че това може да е последната им Коледа заедно. За миг Лутър усети да го жегва угризение, задето пропуска празника, но бързо му премина.

У съседа Трогдън настроението бе съвсем друго. Там следваха старата традиция символично да посрещат Дядо Коледа още сутринта преди Бъдни вечер, двайсет и четири часа преди целия останал свят, след което се товареха в семейния микробус и отпрашваха на едноседмична ски ваканция в някаква хижа. Една и съща хижа всяка година. Трогдънови разказваха как на Коледа им поднасяли вечеря в облицована с камъни стаичка пред бумтяща камина в компанията на още трийсет души със същото фамилно име. Много уютно, чудесни условия за ски, децата си умирали от радост, цялото семейство прекарвало чудесно.

Различни гледни точки.

Та семейство Трогдън бяха вече на крака и разопаковаха купища подаръци. Лутър забеляза раздвижването около елхата и се досети, че много скоро ще почнат да товарят кашони и чанти в микробуса, а сетне щяха да последват виковете. Децата щяха да бъдат натоварени, преди разни роднини да ги заразпитват защо Дядо Коледа се е оказал толкова щедър към тях.

А иначе по улицата бе все още тихо, всички се готвеха за празниците.

Лутър отпи още глътка кафе и се усмихна доволно. Ако и те празнуваха както всяка друга година, Нора щеше да скочи от леглото още с изгрева, и то въоръжена с два дълги списъка задачи — един за нея и още по-дълъг за него. До седем щеше да е пъхнала пуйката във фурната, къщата щеше да блести от чистота, приборите по масите — наредени за поканените гости, а сломеният й съпруг Щеше да се лута някъде из градската джунгла, мъчейки се да надбяга времето и да изпълни целия списък. Щяха да си крещят един на друг не само в къщата, но и по клетъчните телефони. Лутър все нещо щеше да забрави и щеше отново да бъде отпратен по улиците. Нямаше начин да не счупи нещо и това щеше да приближи края на света.

Пълен хаос. Някъде към шест, когато и двамата щяха да са напълно изтощени и щеше да им е дошло до гуша от празнични приготовления, щяха да пристигнат гостите. Тия хора също щяха да бъдат пребити от умора, защото щяха да са били подложени на не по-малки изпитания по собствените си домове, но все пак щяха да положат всички усилия да се забавляват.

Традиционното коледно празненство у семейство Кранк бе започнало преди години с десетина приятели, поканени на чаша хубаво питие и дребни деликатеси. Миналата година гостите наброяваха петдесет.

Доволната усмивка се разля по цялото му лице. Той се радваше на усамотението в дома си, на предстоящия ден, през който единствената му задача щеше да се сведе до това да нахвърля малко дрехи в някой куфар и да се приготви за плажа.

Позволиха си късна закуска, която се състоеше от безвкусни житни ядки и кисело мляко. Разговорът около новия брой на „Газет“ се водеше тихо и приятно. Нора мило се стараеше да пропъжда спомените от минали Коледи. И полагаше усилия да се вълнува за предстоящото пътуване.

— Смяташ ли, че е в безопасност? — попита накрая тя.

— Смятам — отвърна Лутър, без да вдига поглед.

Застанаха край прозореца, поговориха си за нещастието у Шийл, погледаха раздвижването у Трогдън. По улицата се появиха коли, явно не бяха малко онези, решили се за последен път да се втурнат в лудницата по магазините. Пред тяхната къща спря камионетка за доставки. Бъч понесе някаква кутия, затича се към вратата и тъкмо щеше да звънне, когато Лутър отвори.

— Весела Коледа — троснато рече той и без малко не замери Лутър с кутията. Седмица по-рано, по време на една не тъй изнервяща доставка, Бъч се бе засуетил в очакване на годишната си премия. Лутър му бе обяснил, че тази година той и съпругата му не празнуват Коледа. Нали виждаш, нямаме и елха, Бъч. Няма и украса. Няма подаръци. Няма лампички в храстите, няма Скрежко на покрива. Тази година всичко пропускаме, Бъч. И календарите на полицаите, и плодовите кексчета на пожарникарите. Абсолютно всичко, Бъч.

Бъч си бе тръгнал с празни ръце.

Кутията съдържаше поръчан по пощата екип, наречен „Бока Бийч“, който Лутър бе открил в Интернет. Сега той отнесе кутията в спалнята, заключи вратата и облече комплекта риза и шорти, който на снимката му се бе сторил малко ексцентричен, но сега върху тялото му изглеждаше направо крещящ.

— Какво става, Лутър? — попита Нора и заудря по вратата.

Цветната щампа в жълто, аквамарин и кафяво изобразяваше подводния свят — огромни тлъсти риби, от чиито усти излизаха мехурчета. Шантава приумица, да. Глупава, да, да.

Лутър реши на мига, че ще се хареса в това облекло и Ще го носи гордо около басейна на борда на „Островна принцеса“. Рязко отвори вратата. Нора сложи ръка на устата си и изпадна в истерия. Той тръгна по коридора, последван от разстроената си съпруга. Мургавите му крака рязко се открояваха на бежовия мокет. Влезе в хола и гордо застана пред прозореца, та цялата улица да го види.

— Няма да ги носиш за нищо на света! — крещеше Нора зад гърба му.

— Тъкмо напротив!

— Тогава аз оставам тук!

— Както искаш.

— Отвратителни са.

— Ти просто ми завиждаш, защото нямаш същите.

— Просто си умирам от радост, че не са мои.

Той я привлече в прегръдките си и двамата затанцуваха из стаята. Нора всеки миг щеше да се разреве. Съпругът й, този суров данъчен счетоводител със строгото облекло, наложено от „Уайли и Бек“, бе положил неимоверни усилия да заприлича на плажен сваляч. И бе претърпял главоломен провал.

Телефонът иззвъня.

Както Лутър щеше да си спомни по-късно, първо спряха да танцуват, до второто иззвъняване продължиха да се смеят, може би дори до третото, после, кой знае защо, едновременно се вторачиха в апарата. Той отново звънна и Лутър вдигна слушалката. Възцари се внезапна тишина, времето потече като в забавен кадър, което също щяха да си припомнят едва впоследствие.

— Ало — рече Лутър. По необяснима причина слушалката натежа в ръката му.

— Татко, аз съм.

В първия момент се сепна, но бързо се съвзе. Изненада се, че чува гласа на Блеър, но пък какво изненадващо имаше във факта, че дъщеря му е намерила начин да се добере до телефон, за да се обади на родителите си и да им пожелае весела Коледа. В края на краищата в Перу сигурно имаха поне телефони.

Думите обаче долетяха съвсем ясни, отчетливи. Лутър някак не можа да си представи любимото си дете приседнало на някой дънер в джунглата да крещи в миниатюрната мембрана на клетъчен апарат.

— Блеър! — възкликна той. Нора тутакси се залепи до него.

Следващата дума, която проникна в съзнанието на Лутър, бе „Маями“. Предхождаха я и я следваха други, но тази се открои в бързия поток. Секунди след началото на разговора Лутър сякаш бе нагазил в дълбоки води и всеки момент щеше да се удави. Всичко около него се завъртя с шеметна бързина.

— Как си, скъпа? — попита той.

Няколко думи, после отново онази: „Маями“.

— Ти си в Маями? — повтори Лутър с извисен, грачещ глас. Нора премести тежестта си от единия на другия крак, тревожните й втренчени очи бяха на сантиметри от неговите.

Лутър се овладя и се заслуша. После взе да повтаря, за да се убеди, че чува правилно.

— Ти си в Маями, прибираш се у дома за Коледа. Прекрасно, Блеър!

Нора зяпна от изумление и застина неподвижно. Той се помъчи да чуе какво му се говори, а после заповтаря като папагал:

— Кой? Енрике? — Сетне добави с пълен глас: — Твоя годеник! Какъв годеник?!

Колкото и да е странно, Нора успя да съобрази по-бързо от него и натисна копчето, включващо говорителя на телефона. Гласът на Блеър сега се чуваше ясно, думите й огласиха стаята.

— Той е лекар, перуанец, запознахме се преди три седмици. Направо е чудесен. Влюбихме се от пръв поглед и до края на седмицата решихме да се оженим. Той никога не е бил в Щатите и ужасно се вълнува. Разказах му всичко за нашата Коледа, за елхата, за украсата, за Скрежко на покрива, за коледното празненство, абсолютно всичко. Вали ли сняг, татко? Енрике никога не е виждал сняг.

— Не, миличко, още не. Ето, говори с майка ти. Лутър предаде слушалката на Нора, която я пое, макар че при включен говорител не й беше нужна.

— Блеър, къде си, скъпа? — попита Нора, успяла да придаде на гласа си известно въодушевление.

— На летището в Маями, мамо. Пристигаме в шест и три минути. Няма начин да не обикнеш Енрике, мамо, страхотен сладур е, направо неотразим. Влюбени сме безумно. Ще уговорим сватбата, може да я направим още през лятото, нали?

— Е, ще видим.

Лутър бе рухнал на канапето, като да бе получил сериозен сърдечен пристъп.

— Разказала съм му как празнуваме Коледа на нашата улица — не млъкваше Блеър, — за децата, за Скрежковците, за голямото празненство у дома. Поканила си гости, нали, мамо?

Лутър простена, сякаш береше душа, а Нора допусна първата грешка. При обзелата я паника нищо чудно, че мислите й се объркаха. Би трябвало да каже — или поне по-късно твърдеше, че това й е било на езика, което и Лутър по-късно повтаряше, вече с прояснена глава, че е трябвало да каже: „Виж, мила, тази година празненство няма да има.“

В този момент обаче, напълно изумена, Нора заяви:

— Но да, разбира се.

Лутър отново простена. Жена му го погледна — един рухнал от своя пиедестал плажен сваляч в нелеп костюм, проснат като повален от куршум. Тя определено сама би го гръмнала, стига да имаше шанс да улучи.

— Страхотно! Енрике откога си мечтае да види с очите си как се празнува Коледа в Щатите. Всичко съм му разказала. Кажи, мамо, изненадата е чудесна, нали?

— О, миличко, толкова се вълнувам — успя да изстреля Нора и то достатъчно убедително. — Ще прекараме вълшебно.

— Нека отсега се разберем, мамо, без подаръци. Моля те обещай ми. Исках да ви изненадам с това мое ненадейно завръщане, но съвсем не ми се ще вие с татко да хукнете да купувате подаръци. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Чудесно. Нямам търпение да си дойда у дома.

Замина едва преди месец, мислено отбеляза Лутър.

— Сигурна ли си, че всичко ще бъде наред, мамо?

Сякаш Лутър и Нора изобщо имаха някакъв избор. Сякаш можеха да кажат: „Не, Блеър, не можеш да си дойдеш у дома за Коледа. Обърни се кръгом и се върни в джунглите на Перу.“

— Трябва да затварям. Летим оттук за Атланта, оттам към къщи. Ще ни посрещнете ли?

— Разбира се, мила — отвърна Нора. — Няма проблем. Та казваш, лекар бил?

— Да, мамо, страхотен е.

Лутър седеше на ръба на канапето, захлупил лицето си с ръце, и май че плачеше. Нора стискаше слушалката, опряла ръце на кръста, и се взираше в мъжа на канапето, сякаш се колебаеше дали да не го замери с нея.

Макар да й се искаше, послуша разума си и се отказа от тази идея.

Лутър разтвори длани и само попита:

— Колко е часът?

— Единайсет и четирийсет и шест, на двайсет и четвърти декември.

Възцари се продължително хладно мълчание, което Лутър след време се осмели да наруши:

— Защо й каза, че ще имаме гости?

— Защото ще имаме.

— Аха.

— Не зная кой ще дойде, нито какво ще има за ядене но празненството ще се състои.

— Не съм съвсем сигурен...

— Не започвай отново, Лутър. Тази глупава идея поначало беше твоя.

— Вчера ме нарече гений заради същата тази идея.

— Днес обаче коренно си променям мнението. Ще поканим гости, мистър Плажен сваляч, ще имаме елха, с лампички, гирлянди и прочие, а ти ще си вдигнеш загорелия задник и ще качиш Скрежко на покрива.

— Не!

— Да!

Още една продължителна пауза и до слуха на Лутър достигна звънкото тиктакане на часовник откъм кухнята. Или може би това бяха ударите на сърцето му. Погледът му попадна върху пъстрите шорти. Преди минути ги беше нахлузил, предвкусвайки вълшебното пътешествие към рая.

Нора остави слушалката върху телефона и отиде в кухнята, откъдето веднага след това се разнесе трясък от отваряне и затваряне на чекмеджета.

Лутър продължи да съзерцава пъстрите си шорти. Имаше чувството, че от тях му призлява. Свършено бе с пътешествието, плажовете, островите, топлата солена вода и петте екзотични менюта на ден.

Как тъй едно обаждане по телефона бе променило толкова много неща?

Лутър бавно тръгна към кухнята. Жена му седеше на масата и вече правеше списъци.

— Може ли да поговорим? — помоли той.

— За какво да говорим, Лутър? — сряза го тя.

— Ами за това да й кажем истината.

— Още една тъпа идея.

— Истината винаги е по-добрият избор.

Тя спря да пише и го изгледа гневно.

— Чуй каква е истината, Лутър. Разполагаме с шест часа да приготвим този дом за едно истинско посрещане на Коледа.

— Трябваше по-рано да ни се обади.

— Не, просто е била сигурна, че ние ще сме си тук, при елхата и подаръците, във вихъра на празненството, както винаги. Кой би предположил, че двама иначе разумни възрастни хора ще пропуснат Коледа, за да хукнат на морско пътешествие?

— Пак можем да тръгнем.

— Поредната тъпа идея, Лутър. Дъщеря ни се прибира У Дома с годеника си. Това успя ли да го схванеш? Сигурна съм, че ще останат една седмица. Поне така се надявам. Забрави пътешествието. В момента имаш по-важни проблеми.

— Няма да сложа Скрежко.

— Напротив, ще го сложиш. Ще ти кажа и нещо друго. Блеър никога няма да научи за пътешествието, ясно ли ти е?

— Слушам, госпожо.

Тя му тикна в ръцете лист хартия.

— Това е планът, глупчо. Върви да купиш елха. Аз ще сваля от тавана лампичките и играчките. Докато украсяваш елхата, ще обиколя магазините да видя дали е останало нещо, с което да нахраним хората.

— Кой ще дойде?

— Дотам още не съм стигнала. Хайде, действай. И се преоблечи, че в тоя костюм си истинска карикатура.

— Перуанците не са ли мургави?

За секунда Нора замръзна. Спогледаха се, после и двамата едновременно извърнаха очи.

— В момента това няма значение, струва ми се — отвърна Нора.

— Но тя не се кани сериозно да се омъжва, нали? — невярващо попита Лутър.

— Ако преживеем Коледата, тогава ще се тревожим за сватбата.

Лутър се втурна към колата си, рязко завъртя ключа, даде бързо на заден и потегли. Тръгването не беше трудно. Виж, завръщането обещаваше да е мъчително.

Много скоро потокът коли се сгъсти, Лутър почти спря, взе да се поти от притеснение и да сипе ругатни. Хиляди мисли прехвърчаха в изтерзаната му глава. Допреди час се наслаждаваше на спокойното утро, пиеше си третото кафе и изобщо... А сега вече се беше превърнал в един от върволицата неудачници, попаднали в задръстването, докато часовникът продължаваше да препуска напред.

Момчешкият скаутски отряд продаваше елхи на паркинга пред „Кроджър“. Лутър спря, задницата му леко поднесе и в следващия момент той беше навън. Завари едно момче, един скаутски водач, с една-единствена елха. Сезонният бизнес бе на приключване.

— Весела Коледа, мистър Кранк — пожела водачът, който му се стори смътно познат. — Аз съм Джо Сканлън, същият, който ви донесе елха преди няколко седмици.

Лутър уж слушаше какво му се говори, ала в същото време зяпаше последното останало дърво, криво хилаво борче, изостанало по очевидни причини.

— Ще го взема — рече той, като го посочи.

— Наистина ли?

— Щом ти казвам. Колко?

Ръчно изработена табела, облегната на открит камион, съдържаше колонка с цени, която бе започнала със 75 и постепенно бе достигнала 15 долара. Всички числа, включително и това последното, бяха зачеркнати.

След кратко колебание Сканлън обяви:

— Седемдесет и пет.

— А защо не петнайсет.

— По закона за търсенето и предлагането.

— Та това е жив обир.

— Парите отиват за младите скаути.

— Ще ти дам петдесет.

— Седемдесет и пет, или сделката отпада.

Лутър отброи парите и момчето простря смачкан кашон върху покрива на лексуса. Двамата положиха елхата отгоре, после я привързаха с въже. Лутър внимателно наблюдаваше момчето, макар непрестанно да си гледаше часовника.

Когато елхата най-сетне бе здраво закрепена, цялата кола бе засипана с борови иглички.

— На дървото е нужна вода — отбеляза важно Сканлън. После продължи: — Бях останал с впечатлението, че пропускате Коледа.

— Весела Коледа — сърдито отвърна Лутър и се метна в колата.

— На ваше място бих се придържал към ниските скорости.

— Защо?

— Тия борчета са много крехки.

Навлязъл отново в плътната колона, Лутър се приведе зад волана и запъпли едва-едва. Не отместваше поглед встрани, сякаш това щеше да помогне. На поредния светофар едно камионче за разнасяне на безалкохолни напитки се изравни с него и спря. Той чу викове, погледна наляво, после смъкна с няколко сантиметра стъклото на прозореца. Двама здравеняци му се хилеха отвисоко.

— Ей, приятел, по-грозно дърво не намери ли? — викна единият.

— Нали е Коледа, не се стискай! — присъедини се и другият и двамата гръмко се засмяха.

— Това дърво се скубе по-бързо и от краставо куче — беше следващият коментар. Лутър вдигна стъклото. Продължи да чува смеха им.

Като наближи Хемлок, пулсът му се ускори. С малко повече късмет може би щеше да успее да се промъкне у дома си незабелязан. Късмет ли? Нима можеше да се надява?

И все пак щастието му се усмихна. Той профуча край къщите на съседите, зави в своята алея на две колела и закова под навеса. Дотук не беше срещнал жива душа. Изскочи бързо навън, хвана въжетата и задърпа. В следващия момент не можа да повярва на очите си. Дървото беше напълно голо — останали бяха само криви вейки и по-големи клони, но всичката зеленина беше изчезнала. Крехките борови иглички, за които го бе предупредил Сканлън, все още се носеха из въздуха по Хемлок Стрийт.

Дървото бе жалка гледка върху смачкания картон — все едно безжизнен ствол, изхвърлен на някой бряг.

Лутър огледа моравата, после и улицата, смъкна дървото и го потътри към задния двор, далеч от чужди погледи. Хрумна му да драсне клечка кибрит и да сложи край на окаяното му съществуване, но сега нямаше време за церемонии.

Слава богу, Нора бе излязла. Лутър влезе в къщата и едва не се блъсна в стената от кутии, които тя бе довлякла от тавана — всяка една с четлив надпис: нови играчки, стари играчки, гирлянди, лампички за елхата, лампички за навън. Общо девет кутии, а на него бе поставена непосилната задача да ги изпразни от съдържанието и да украси елхата. Та това би отнело цели дни!

Ама че елха!

На стената до телефона жена му бе оставила бележка с имената на четири семейства, на които да се обади. Всички те бяха близки приятели, на които можеш да признаеш каква е истината и да ги помолиш: „Вижте, всичко оплескахме. Блеър си идва. Моля ви, простете ни и заповядайте на празненството у дома.“

Искаше му се да поотложи обажданията. На бележката обаче пишеше да се заеме незабавно със задачата. И той се подчини, като набра номера на Джийн и Ани Леърд, най-старите им приятели в града. Вдигна Джийн и се наложи здравата да вика, защото от другата страна явно се правеше опит за бунт.

— Внуци! — изохка той. — Цели четирима. Да има едно свободно местенце на онзи кораб, приятелю?

Лутър стисна зъби, накратко обясни как стоят нещата и отправи поканата.

— Ама че приумица! — кресна Джийн. — Пътува насам, така ли?

— Точно така.

— И води перуанец?

— Правилно си схванал. Дойде ни като гръм от ясно небе. Ще можете ли да помогнете?

— Съжалявам, приятелю. От пет щата пристигат куп роднини.

— А, вземете и тях. Колкото по-голяма компания, толкова по-добре.

— Чакай да питам Ани.

Лутър тресна слушалката, огледа деветте огромни кутии и ето че получи осенение. Идеята може и да не беше блестяща, но в момента с друга не разполагаше. Той се втурна към навеса и оттам надникна към къщата на Трогдън. Микробусът бе натъпкан с багаж, на покрива стърчаха закрепени безброй чифтове ски. Уес Трогдън се появи откъм гаража, понесъл раница, която също трябваше да смести някъде. Лутър тръгна направо през моравата на Бекър и се провикна:

— Ей, Уес!

— Здравей, Лутър. Весела Коледа.

— А, весела и на теб.

Озоваха се зад микробуса. Лутър знаеше, че разполага с броени секунди.

— Виж, Уес, здравата съм закъсал.

— Закъсняваме, Лутър. Трябваше да тръгнем още преди два часа.

Едно мъниче от клана се появи изневиделица, насочило лъчев пистолет към невидим противник.

— Няма да ти отнема повече от минута — на един дъх изрече Лутър. Опитваше се да се владее, ала не можеше да преглътне унижението от необходимостта да се моли за услуга. — Блеър се обади преди час. Довечера си идва. Нужна ми е елха.

Притесненото изражение напусна лицето на Уес, появи се усмивка. После той се засмя.

— Знам какво ще кажеш — призна Лутър поражението си.

— А със загара какво ще правиш? — захапа го Уес, който не преставаше да се смее.

— Виж, Уес, на всяка цена трябва да имам елха. Навсякъде са се свършили. Мога ли да взема твоята на заем?

Триш се разкрещя откъм гаража:

— Уес! Къде се запиля?

— Тук съм! — викна той в отговор. — Значи искаш моята?

— Да, ще я върна на мястото й, преди да се приберете. Кълна ти се.

— Но това е смешно.

— Смешно е, не отричам, но нямам избор. На всички други елхите ще им трябват за тая вечер и утре.

— Не ме будалкаш, нали?

— Не, разбира се. Хайде, съгласи се, Уес.

Уес извади връзка ключове от джоба си и отдели този за гаража.

— Не казвай на Триш — предупреди той.

— Гроб съм, кълна ти се.

— А ако счупиш някоя играчка, смятай, че и двамата сме мъртви.

— Тя изобщо няма да разбере, Уес, обещавам ти.

— Ама това наистина е смешно, ще знаеш.

— А аз защо не се смея?

Стиснаха си ръцете и Лутър побърза да се прибере. Не успя обаче да изпревари Спайк Фромайър, който влетя в двора, яхнал велосипед.

— Какво става тук? — поиска да узнае той.

— Не разбирам за какво говориш.

— За вас и мистър Трогдън.

— А ти защо не си гледаш твоята... — Лутър си прехапа езика, съзрял открилата се възможност. В момента му бяха нужни съюзници, а не врагове и Спайк бе сред най-желаните. — Виж, Спайки — продължи той далеч по-сърдечно, — нужна ми е помощ.

— За какво става въпрос?

— Трогдънови заминават за една седмица, а аз ще им пазя елхата.

— Защо?

— Ами елхите лесно пламват, особено когато лампичките са в повече. Мистър Трогдън се тревожи дървото да не се нагрее прекалено много, затова ще го преместя у нас за няколко дни.

— По-лесно ще е да изключите лампичките.

— Ама кабелчетата ще останат, нали? Опасно е все пак. Мислех си да те помоля да ми помогнеш за пренасянето. Ще ти дам четирийсет долара.

— Четирийсет долара! Дадено!

— Нужна ни е малка количка.

— Ще взема на заем от Клем.

— Побързай. И не казвай на никого.

— А защо?

— Това е част от уговорката, ясно?

— Дадено. Както кажете.

Спайк натисна педалите, вдъхновен от мисията си. Лутър си пое дълбоко дъх и огледа Хемлок Стрийт в двете посоки. Чувстваше следящите го очи, от две седмици не го изпускаха и за миг. Как тъй се бе превърнал в най-страшния злодей на собствения си квартал? И защо бе толкова трудно поне понякога да действа на своя глава? Да предприеме нещо, което никой друг не би посмял? Защо бе тази враждебност от страна на хора, които познаваше и харесваше от години?

Каквото и да се случеше през следващите няколко часа, той се зарече, че няма да се унижава да моли съседите си да дойдат на празненството. Първо на първо, те нямаше да дойдат, защото му бяха сърдити. И второ, той нямаше да им достави удоволствието да му откажат.

Повторно вдигна слушалката, за да се обади на семейство Олбритън, стари приятели от църквата, които живееха на един час път от тях. Лутър си изля болката и когато привърши, Райли Олбритън вече се смееше с глас.

— Лутър е — обясни той на някого, най-вероятно на Дорис. — Блеър току-що се обадила. Прибира се довечера. — Дорис, или който там бе край него, едва не изпадна в истерия.

Лутър съжали, че се е обадил.

— Очаквам помощ от теб, Райли — примоли се той. — Ще можете ли да дойдете на празненството у дома?

— Съжалявам, приятелю. Отиваме на вечеря у Макълвейн. Поканиха ни по-отрано, нали разбираш.

— Добре тогава — рече Лутър и затвори.

Апаратът тутакси нададе звън. Обаждаше се Нора, безкрайно изнервена.

— Къде си? — попита тя.

— Ами в кухнята. А ти къде си?

— Има задръстване на Броуд, близо до търговския център.

— А ти защо си тръгнала натам?

— Защото не можах да намеря къде да паркирам по-на-долу, дори на улицата не успях да изляза. Нищо не купих. Имаме ли елха?

— Да, имаме чудесна елха.

— Започна ли да я украсяваш?

— Да, Пери Комо ми пее коледни песни, аз си пийвам яйчен коктейл и кича елхата. Мъчно ли ти е, че не си тук?

— Обади ли се на някого?

— Да, у Леърд и Олбритън, поели са ангажимент.

— Аз се обадих на Пинкъртън, Харт, Малоун и Бъркланд, няма да могат. Пит Харт направо ми се изсмя, прасето му с прасе.

— Ще му хвърля един бой заради теб. — Спайк вече чукаше на вратата. — Хайде, че ме чака работа.

— Май най-добре ще е да почнеш да звъниш по съседите — рече Нора с треперещ писклив гласец.

— Защо?

— Как защо, за да ги поканиш.

— За нищо на света, Нора. Време е да затварям.

— Значи Блеър не се е обадила.

— Тя е в самолета, Нора. Звънни ми по-късно. Спайк бе успял да осигури количка, всъщност червен „Рейдио Флайър“, който бе видял и по-добри времена. От пръв поглед Лутър прецени, че е прекалено малка, а и твърде стара, но друга не им се предлагаше.

— Аз ще ида пръв — обясни той, сякаш знаеше точно какво прави. — Изчакай пет минути, после докарай количката. И гледай никой да не те види, нали?

— Къде са ми четирийсетте долара?

Лутър му подаде двайсетачка.

— Половината сега, остатъка, като свършим.

Влезе в дома на Трогдън през вратата на гаража и за пръв път в живота си се почувства като крадец. Включи се аларма, която пищя десет секунди, десет безкрайни секунди, в които сърцето на Лутър замря, цялата му кариера, целият негов живот се извъртя пред очите му. Спипан, арестуван, осъден, с отнет лиценз, прогонен от „Уайли и Бек“, опозорен. Когато настъпи тишина, той изчака още десет секунди, преди да посмее да напълни дробовете си с въздух. На панела до задната врата се появи зелена светлинка. Чисто.

Ама че бъркотия. Къщата представляваше разхвърляно бунище, красноречиво свидетелство за още едно успешно посещение на добричкия Дядо Коледа. Триш Трогдън щеше да удуши съпруга си, ако узнаеше, че е дал ключ на Лутър. В хола той се спря и зяпна елхата.

На обитателите на Хемлок бе добре известно, че Трогдънови не си дават много труд за украсата на елхата. Оставяха децата да окачат каквото и където им падне. Виждаха се безброй лампички, неподхождащи си гирлянди, лепящи се картинки, червени и зелени висулки, дори нанизи пуканки.

Нора ще ме убие, каза си Лутър. Но пък нямаше друг избор. Планът беше толкова прост, трябваше да успее. Двамата със Спайк щяха да свалят чупливите играчки, гирляндите, на всяка цена и пуканките и щяха да ги оставят по канапето и столовете, след което нямаше да е чак толкова трудно да изнесат елхата както си е с лампичките, да я закрепят при Лутър и да й сложат истинска украса. В някакъв неопределен засега следващ момент Лутър, евентуално отново с помощта на Спайк, щеше да оголи елхата до предишния вид, да я върне на място и да я накичи с Трогдъновите дрънкулки. И всички щяха да бъдат доволни.

Изпусна първата играчка и тя се пръсна на десетки парченца. Ето че цъфна и Спайк.

— Гледай нищо да не се счупи — нареди Лутър, почиствайки останките от първото поражение.

— Ще загазим ли заради тази? — поинтересува се Спайк.

— Не, разбира се. Хайде на работа. Побързай.

Двайсет минути по-късно всичко чупливо бе свалено от елхата. Лутър откри мръсна кърпа в прането, легна по корем под дървото и успя да придърпа металната стойка върху кърпата. Приведен над него, Спайк внимателно местеше ствола ту на една, ту на друга страна. Лутър се изправи на четири крака и така успя да приплъзне дървото към помощника си по дървения под, по плочките в кухнята, оттам в тясното коридорче до пералното помещение, където клоните задраскаха по стените и игличките се посипаха в тънка нишка.

— Всичко ще оплескате — услужливо коментира Спайк.

— После ще почистя — отсече Лутър, който се потеше като спринтьор.

Елхата, разбира се, се оказа в средната си част по-широка от отвора на гаражната врата — каквито всъщност бяха всички истински елхи. Спайк придърпа количката. Лутър подхвана ствола, привдигна го с усилие, избута го през вратата и после дръпна останалата част. Когато я намести на безопасно място в гаража, Лутър задиша по-спокойно и успя дори да се усмихне на Спайк.

— Защо сте толкова черен? — попита момчето. Усмивката изчезна от лицето на Лутър. Той си спомни за пътешествието, което в крайна сметка нямаше да предприеме. Погледна си часовника — един и четирийсет. Един и четирийсет, а още не бе осигурил нито един гост за празненството, нямаха храна, нямаха Скрежко на покрива, нямаха пръснати тук-там цветни лампички, нямаха Дори елха, макар че тя поне бе на път към мястото си. В Момента положението изглеждаше безнадеждно.

Няма да се предаваш, старче.

Лутър се напъна отново и повдигна дървото. Спайк подмуши количката и, естествено, металната стойка се оказа по-широка от дъното на този модел „Рейдио Флайър“. Лутър я закрепи в някакво близко до хоризонталното положение и минута-две я изучава.

— Ти седни тук — рече той, като посочи на момчето местенцето в количката непосредствено под елхата. — Ще я държиш да не се килне. Аз ще бутам.

— Мислите, че ще стане? — Спайк май не беше много-много убеден.

Оттатък улицата Нед Бекър си човъркаше нещо, когато внезапно мярна как елхата изчезва от прозореца на Трогдън. Изминаха пет минути и ето че тя се появи в гаража, където двама — възрастен мъж и момче — нещо се бореха с нея. Взря се по-усърдно и разпозна Лутър Кранк. Без да го изпуска от поглед, той се обади на Уолт Шийл от мобилния си телефон.

— Здрасти, Уолт, тук е Нед.

— Весела Коледа, Нед.

— Весела Коледа, Уолт. Виж, в момента гледам към къщата на Трогдън. Изглежда, Кранк се е побъркал.

— Че как тъй?

— Краде им елхата.

Лутър и Спайк стъпиха на алеята пред дома на Трогдън, която имаше лек наклон към улицата. Лутър беше отзад и държеше здраво, оставяйки количката лекичко да напредва. Уплашеният Спайк стискаше дървото.

Шийл отиде до предната врата на дома си и когато с очите си видя, че се върши кражба, набра 911.

— Девет едно едно — обади се диспечер.

— Тук е Уолт Шийл, Хемлок Стрийт четиринайсет осем едно. В момента се извършва грабеж.

— Къде?

— Ами тук. На същата улица, номер четиринайсет осем три. Виждам ги. Побързайте.

Елхата на Трогдън прекоси улицата, точно пред дома Бекър, от чийто преден прозорец Нед, съпругата му Джуд и тъщата наблюдаваха вражеските действия. Лутър внимателно изви ръчката надясно и потегли количката към дома си.

Щеше му се да побегне, преди някой да го е видял, но Спайк не спираше да му повтаря колко важно е да се движат бавно. Лутър не смееше и да се огледа, а и не вярваше да е останал незабелязан. Когато наближи алеята пред своя дом, чу Спайк да изрича една-единствена дума:

— Ченгета.

Лутър се извърна и точно в този момент патрулната кола намали и спря насред улицата с включени сигнални светлини, но без пусната сирена. Двама униформени изскочиха отвътре с такъв устрем, сякаш си имаха работа с терористи. Лутър разпозна Салино с голямото шкембе, а също и младия Трийн с дебелия врат. Същите двама, които се бяха опитали да му натресат календарите в полза на Полицейското благотворително дружество.

— Здравейте, мистър Кранк — подсмихна се Салино.

— Здравейте.

— Къде сте тръгнали с това дърво? — попита Трийн.

— Към моя дом — отвърна Лутър, сочейки мястото. Толкова малко му оставаше.

— Най-добре ще е да обясните.

— Как да ви кажа, Уес Трогдън ми позволи да взема на заем коледната елха. Замина преди час, а ние със Спайк тъкмо я пренасяме.

— Спайк ли?

Лутър се обърна, погледна количката, тясното местенце, където допреди малко се беше свирало момчето. Него го нямаше, а и по улицата не се виждаше.

— Да, едно от съседските деца.

Уолт Шийл се оказа на първия ред. Шоуто бе жестоко. Бев си беше легнала, опитваше се да си почине. Но смехът на съпруга й беше толкова силен, че тя дойде да провери какво става.

— Изнеси си стол да погледаш, мила, спипаха Кранк да краде чужда елха.

Бекърови също си умираха от възторг.

— Получихме обаждане, че се върши грабеж — рече Трийн.

— Няма такова нещо. Кой се е обадил!

— Мистър Шийл. Чия е количката?

— Не зная. На Спайк.

— Значи и нея сте откраднали — заключи Трийн.

— Нищо не съм откраднал.

— Съгласете се, мистър Кранк, че всичко това изглежда доста подозрително — намеси се Салино.

Да, при нормални обстоятелства Лутър би бил принуден да признае, че цялата сцена е някак необичайна. Блеър обаче скъсяваше разстоянието до дома си с всяка изминала минута и сега нямаше време да се огъва.

— Съвсем не, сър — заяви той. — Толкова често взимам от Трогдън елхата на заем.

— Най-добре ще е да дойдете с нас за разпит — отсъди Трийн и дръпна чифт белезници от колана си. Гледката на сребърните кръгове направо довърши Уолт Шийл. Бекърови вече дъх не можеха да си поемат.

А Лутър усещаше коленете си да омекват.

— Недейте така, сигурно не говорите сериозно.

— Качвайте се отзад!

Лутър седеше приведен на задната седалка и за пръв път в живота си обмисляше възможността за самоубийство. Двете горили отпред разговаряха по радиостанцията нещо за издирване на собственика на откраднатото. Лампите отгоре все още святкаха, а Лутър искаше да им наговори толкова много неща. Пуснете ме! Ще ви съдя! Спрете проклетите светлини! Догодина ще купя десет календара! Просто вземете и ме застреляйте!

Ако в този момент Нора се прибереше у дома, щеше да подаде молба за развод.

Близнаците Кърби, истински осемгодишни бандитчета, живееха в долния край на Хемлок, но сега по някаква причина се оказаха наблизо. Те приближиха колата, минаха отзад и зяпнаха право в очите Лутър, който просто си пожела земята да се продъни. Ето че се присъедини и малкият Белингтън и тримата се вторачиха немигащо в него, сякаш бе убил майките им.

Спайк пристигна на бегом, следван от Вик Фромайър. Полицаите излязоха от колата, поговориха с него, после Трийн разгони хлапетата и позволи на Лутър да излезе.

— Той има ключ — обясняваше Вик и Лутър едва тогава си припомни, че наистина разполага с ключа от гаража на Трогдън. Ама че тъпанар! — Познавам и двамата — не спираше Вик. — Това не е обир.

Ченгетата си шушукаха минута-две, а в това време Лутър полагаше усилия да избегне широко отворените втренчени очи на Вик и Спайк. Той се огледа, едва ли не очаквайки Нора да се появи с колата на алеята и тутакси Да получи инфаркт.

— Ами елхата? — обърна се Салино към Вик.

— Ако казва, че Трогдън му я е дал на заем, значи такава е истината.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм.

— Добре де — все така подигравателно се примири Салино и стрелна Лутър, сякаш никога не бе виждал по-жалък престъпник. Двамата бавно заеха местата си в колата и потеглиха.

— Благодаря — рече Лутър.

— Какви ги вършиш бе, човече? — попита Вик.

— Взимам елхата на заем. Спайк ми помага. Да вървим, Спайк.

Без повече прекъсвания Лутър и Спайк избутаха елхата по алеята, под навеса за коли, поборичкаха се с нея на входа и накрая я настаниха до прозореца в хола. По пътя бяха наръсили борови иглички, червени и зелени гирлянди, а и пуканки.

— По-късно ще пусна една прахосмукачка — обеща Лутър. — Дай да проверим лампичките.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Нора, вече в пълна паника.

— Нищо не намирам, Лутър. Няма пуйка, няма шунка, няма шоколади, нищо няма. И един свестен подарък не откривам.

— Подаръци ли? Защо търсиш подаръци?

— Коледа е, Лутър. Обади ли се на Ярбър и Фриски?

— Да — излъга той. — И на двете места дава заето.

— Продължавай да звъниш, защото иначе съвсем никой няма да дойде. Опитах при Мактиър, Морис и Уорнър, всички са заети. Как е елхата?

— Скоро ще се получи.

— Пак ще се обадя.

Спайк включи лампичките и елхата грейна. Двамата заровиха в деветте кутии с играчки, без да гледат кое къде слагат.

Застанал отсреща, Уолт Шийл ги наблюдаваше с бинокъл.

Спайк се беше покатерил на стълбата и се бе промушил под опасен ъгъл между клоните. Стискаше в една ръка кристален ангел, а в другата рошаво еленче, когато Лутър чу шум от гуми на кола по алеята. Надникна през прозореца и видя аудито на Нора да заковава отпред.

— Нора е — каза той.

Някаква светкавична мисъл му внуши, че участието на Спайк в осигуряването на елхата трябва да остане в тайна.

— Спайк, налага се да си вървиш, и то веднага.

— Защо?

— Работата свърши, синко, ето ти другата двайсетачка. Хиляди благодарности. — И той помогна на детето да слезе от стълбата, даде му парите и го поведе към предната врата. Когато Нора влезе в кухнята, Спайк се измъкна бързо навън и изчезна.

— Разтовари колата — разпореди се Нора. Нервите й бяха така опънати, че всеки момент щеше да избухне.

— Какво има? — попита Лутър и тутакси съжали, че изобщо си е отворил устата. Очевидно бе какво има.

Жена му завъртя очи, без малко да се развика, но само скръцна със зъби и повтори:

— Разтовари колата.

Лутър демонстративно се отправи към вратата и беше вече навън, когато чу:

— Ама че грозна елха!

Той се завъртя на пета, готов за бой, и отсече:

— Друга няма, тъй че това е.

— Червени лампички? — в недоумение процеди Нора. Трогдън бе използвал само един низ червени лампички, които бе увил стегнато около ствола. Лутър си беше казал, че може и да опита да ги махне, но щеше да му отнеме цял час. Затова двамата със Спайк се бяха постарали да ги прикрият с играчки. Нора, естествено, бе забелязала лампичките още от кухнята.

И сега вече завираше нос между клонките.

— Червени лампички? Никога не сме имали такива.

— В кутията бяха — излъга Лутър. Не обичаше да лъже, но си даваше сметка, че още ден-два само лъжи ще ръси.

— Коя кутия?

— Как така „коя кутия“? Накачих сума ти неща с бясна скорост, Нора. Не е сега времето да се заяждаш за елхата.

— Зелени гирлянди? — бе следващото й откритие, което тя дори свали. — Откъде си взел тая елха?

— Купих последната от скаутите. — Това поне частично отговаряше на истината.

Нора огледа стаята, втренчи се в нахвърляните празни кутии, но реши, че има по-важни неща, за които да се тревожи.

— Освен това — най-неразумно изтърси Лутър — при тая скорост, с която се движим, кой ли ще я види?

— Млъквай и разтоварвай.

Лутър откри четири торби с храна от магазин, за който не беше и чувал, три плика от някакъв бутик, каса безалкохолни, каса минерална вода и ужасяващ букет от цветарница, прочута с възмутителните си цени. Счетоводителският му мозък понечи да изчисли загубите, но почти веднага благоразумно се отказа.

Как щеше да обясни всичко това в кантората? Всички пари, които бе спестил, вече се топяха. Освен това непредприетото пътешествие също трябваше да се отнесе към загубите, защото той бе отказал да си направи застраховка за пътуването и сега нямаше да му върнат никакви пари. Лутър бе пред финансова катастрофа и по никакъв начин не можеше да я предотврати.

— Свърза ли се с Леърд и Уорнър? — попита Нора, хванала слушалката.

— Да, не могат да дойдат.

— Извади продуктите от торбите — нареди тя, после изрече в телефона: — Сю, Нора се обажда, весела Коледа. Виж, имаме голяма изненада. Блеър си идва у дома със своя годеник, довечера пристигат, а ние се опитваме в последния момент да организираме празненство. — Пауза. — От Перу, макар че не очаквахме да я видим преди следващата Коледа. — Пауза. — Да, наистина, страхотна изненада. — Пауза. — Да, с годеника си. — Пауза. — Лекар е. — Пауза. — Оттам някъде е, от Перу, струва ми се, запознали се преди три седмици и вече са решили да се женят, тъй че разбираш защо сме в шок. Та за довечера... — Пауза.

Лутър извади четири килограма пушена орегонска пъстърва, опакована в стегнат целофан, от онези пакети, които създават впечатлението, че рибата е издъхнала преди години.

— Сигурно ще прекарате хубаво — продължаваше да бъбри Нора. — Съжалявам, че няма да сме заедно. Да, ще поздравя Блеър. Весела Коледа, Сю. — Тя затвори и си пое дълбоко въздух.

В най-неподходящия момент Лутър изтърси:

— Пушена пъстърва?

— Другото останало беше замразена пица — срази го Нора с ответен залп. — Никъде нямаше нито пуйки, нито шунка, а дори да бях намерила, нямам време да готвя. Затова да, Лутър, мистър Плажен сваляч, на Коледа ще ядем пушена пъстърва.

В следващия момент телефонът звънна и тя вдигна на мига.

— Здравей, да, Емили, как си? Благодаря, че се обаждаш.

Лутър не смяташе, че жена му познава тази Емили. Той извади огромна бучка сирене „Чедър“, голяма опаковка швейцарски шоколад, кутийки солени бисквити, консерва миди и цели три шоколадови пая със съмнителна годност, купени от сладкарница, която Нора по принцип избягваше. Жена му продължаваше да обяснява защо в последния момент са решили да направят тържество и ето че внезапно възкликна:

— Можете ли! Това е чудесно. Към седем, не се обличайте официално, просто искам да се чувствате удобно. — Пауза. — Твоите родители? Разбира се, че могат да дойдат, колкото повече хора се съберем, толкова по-весело ще бъде. Страхотно, Емили. До скоро. — Когато затвори, на лицето й нямаше и следа от усмивка.

— Емили коя?

— Емили Ъндъруд.

Лутър изпусна кутия бисквити.

— Не — рече той.

Нора внезапно се засуети с останалото в торбата.

— Не мога да повярвам, Нора. Кажи ми, че не си поканила Мич Ъндъруд. Не тук, не и в нашия дом. Не си го направила, Нора, моля те, кажи, че не си.

— Положението беше отчайващо.

— Не чак толкова.

— Аз харесвам Емили.

— Тя е вещица и ти много добре го знаеш. Нима я харесваш? Кога за последен път си обядвала с нея, кога за последен път сте пили заедно кафе?

— Нужни са ни човешки тела, Лутър.

— Мич Голямата уста не е тяло, той е вечно недоволен търбух. Горещ въздух под налягане. Хората се крият от Ъндърудови, Нора. Защо го направи?

— Те ще дойдат и точка. Бъди благодарен.

— Ще дойдат, защото никой друг нормален човек не би ги поканил в дома си или където и да било. Те винаги са свободни.

— Подай ми сиренето.

— Това е шега, нали?

— Той ще е приятна компания за Енрике.

— След като двамата Ъндъруд го обработят, Енрике никога повече няма да стъпи в Съединените щати. Та Мич мрази всичко, града, щата, демократите, републиканците, независимите, чистия въздух, каквото ти дойде на ума. Няма по-голям досадник от него. Ще направи главата и съседите през две улици ще го чуват какви ги бръщолеви.

— Успокой се, Лутър. Въпросът е приключен. Като стана дума за пиене, нямах време да купя вино. Ще се наложи да отидеш ти.

— Не и в тая навалица. Никъде не мърдам.

— Напротив. Освен това не забелязах и Скрежко.

— Ще минеш без Скрежко. Вече реших.

— Дума да не става.

Телефонът отново зазвъня и Нора грабна слушалката.

— Кой ли може да е? — промърмори под носа си Лутър. — По-лошо едва ли ще стане.

— Блеър — оживи се Нора. — Здравей, скъпа.

— Дай ми слушалката — продължи да мънка Лутър. — Ще ги пратя обратно в Перу.

— Значи сте в Атланта, чудесно. — Пауза. — Готвим, пиленце, подготвяме празненството. — Пауза. — И ние се вълнуваме, детето ми, просто изгаряме от нетърпение. — Пауза. — Разбира се, че ще направя карамелов пай, не съм забравила, че ти е любимият. — Тя стрелна Лутър с ужасен поглед. — Да, миличко, в шест ще бъдем на летището. Обичам те.

Лутър си погледна часовника. Три и половина. Нора затвори и обяви:

— Нужен ми е килограм карамел и буркан сметана.

— Аз ще доукрася елхата — предложи Лутър. — С тълпите няма да се блъскам.

Нора гриза ноктите си секунда-две, колкото да прецени ситуацията. Което означаваше, че се готви план, по всяка вероятност много подробен.

— Ето какво ще направим — започна тя. — Дай да свършим с украсяването до четири. Колко ще ти отнеме Скрежко?

— Три дни.

— В четири за последен път ще отскоча до магазините, а ти ще качиш Скрежко на покрива. Междувременно ще прегледам указателя и ще се обадя на всички, които сме срещали, макар и веднъж.

— Да не си се изтървала, че очакваме Ъндъруд.

— Млъквай, Лутър.

— Пушена пъстърва с Мич Ъндъруд. Ще налетят като мухи на мед.

Нора пусна коледния диск с песни на Синатра и в продължение на двайсет минути Лутър кичеше елхата с украшения, а тя наизвади свещи и керамични фигурки на Дядо Коледа, сетне нареди по полицата над камината пластмасови клонки хвойна и имел. Дълго не си казаха нищо; накрая Нора стопи леда с последните нареждания:

— Тия кутии могат да се върнат на тавана.

От всичко около Коледа Лутър най-много мразеше гадното разнасяне на кутии нагоре-надолу по стълбището за тавана. Нагоре до втория етаж, после се пъхваш в тясното коридорче между двете спални, завърташ се, така че кутията, която неизбежно е огромна, да може да бъде носена по паянтовата стълба пред отвора към тавана. Надолу или нагоре, няма значение. Цяло чудо бе, че не си беше счупил нещо през тия години.

— Така и така ще се качваш, на връщане можеш да свалиш частите на Скрежко — излая Нора като същински адмирал.

Притиснала слушалката до ухото си, тя явно успя да размекне сърцето на преподобния Забриски и той най-накрая склони да се отбие за половин час. Под заплаха от опрян в челото му макар и въображаем пистолет Лутър се обади на секретарката си Докс и я държа на телефона, докато тя не му обеща да отскочи за няколко минути. Докс се бе омъжвала три пъти, в момента беше свободна, но винаги разполагаше с някакъв приятел. Те двамата плюс преподобния и мисис Забриски, добавени към групата на Ъндъруд, възлизаха на оптимистичното число дванайсет, ако се засечаха по едно и също време.

Числото дванайсет без малко отново да разплаче Нора. Дванайсет бе все едно трима души в хола им на Бъдни вечер.

Тя позвъни в два от любимите си магазини за вино. Единият беше затворен, другият щеше да работи още двайсет минути. Точно в четири Нора излетя, изстрелвайки канонада от инструкции за Лутър, който вече сериозно обмисляше възможността да нападне коняка, скрит в кабинета му.

Няколко минути след като Нора излезе, телефонът звънна. Лутър се втурна да го вдигне. Може би отново се обаждаше Блеър. Щеше да й признае истината. Щеше да й каже колко неразумна е според него тая изненада в последния момент, че и егоистична на всичко отгоре. Тя щеше да се почувства обидена, но щеше да й мине. При предстоящата сватба тя повече отвсякога щеше да се нуждае от родителите си.

— Ало — викна рязко той.

— Обажда се Мич Ъндъруд, Лутър — ревна глас в мембраната, при което на Лутър му се прииска да пъхне глава във фурната.

— Здрасти, Мич.

— Весела Коледа ти желая. Виж, благодаря, че ни поканихте всички накуп, но просто не можем да ви сместим. Много ангажименти се събраха, нали разбираш.

О, да, всеки бързаше пръв да си осигури компанията на Ъндъруд. Хората си умираха за непоносимите тиради на Мич относно прекомерно високия данък сгради и градоустройствените проблеми.

— Ужасно съжалявам, Мич — рече Лутър в слушалката. — Може пък догодина да се съберем.

— Разбира се, вие само звъннете.

— Весела Коледа, Мич.

Компанията от дванайсет души се бе смалила до осем, при това не бяха изключени и други прояви на дезертьорство. Лутър още не бе направил и крачка, когато телефонът пак се обади.

— Мистър Кранк, аз съм, Докс — чу се припрян глас.

— Здравей, Докс.

— Много съжалявам за пътешествието и всичко останало.

— Това вече ми го каза.

— Вижте, изникна нещо неочаквано. Приятелят ми се готви да ме изненада с вечеря в Танър Хол. Шампанско, хайвер, такива неща. Направил е резервацията преди месец. Наистина не мога да му откажа.

— Разбира се, че не можеш, Докс.

— Наел е и лимузина, изобщо всичко е организирал. Страхотен сладур.

— Без съмнение, Докс.

— Не вярвам да успеем да се отбием, а толкова ми се искаше да видя Блеър.

Блеър бе заминала преди месец. Докс не я беше виждала от две години.

— Ще й предам.

— Съжалявам, мистър Кранк.

— Не се притеснявай.

Оставаха шестима. Трима с името Кранк плюс Енрике, преподобният и мисис Забриски. Лутър се изкушаваше да се обади на Нора с лошата вест, но после реши, че не си струва. Горкичката, бездруго си блъскаше главата как да предотврати провала. Защо да я разплаква? Защо Да й предостави още един повод да го навиква за провала на грандиозната му идея?

Не му се щеше да го признае, но разстоянието до бутилката коняк застрашително се скъсяваше.

Спайк Фромайър докладва за всичко, което бе видял и чул. С четирийсет долара в джоба и дадената все пак пред съседа клетва да си държи езика зад зъбите, момчето прояви известно колебание. Но пък в края на краищата обитателите на Хемлок не се славеха с особена дискретност. След няколко залпа насочващи въпроси от страна на баща му той си изпя всичко.

Докладва как му платили да пренесе елхата от дома на Трогдън; как помогнал на мистър Кранк да я монтира в хола, а после я обсипал надве-натри с играчки и лампички; как мистър Кранк току се прокрадвал до телефона да звъни на кого ли не; как самият той чул достатъчно, за да разбере, че семейство Кранк се готвят в последния момент да си организират коледно празненство, на което никой не ще да отиде. Виж, причината за празненството не можел да назове, нито защо било всичкото бързане. Не му станало ясно, понеже мистър Кранк използвал телефона в кухнята и говорел с много тих глас. Мисис Кранк тичала по задачи и се обаждала през десет минути.

Според Спайк обстановката у семейство Кранк беше крайно напрегната.

Вик се обади на Нед Бекър, който вече беше информиран от Уолт Шийл, че става нещо, и скоро тримата проведоха конферентен разговор, като Уолт и Нед не преставаха да държат под око къщата на Кранк.

— Тя току-що отново излезе, при това на бегом — докладва Уолт. — Не сме виждали Нора да фучи така.

— Къде е Лутър? — поиска да знае Фромайър.

— Още си е вътре — отвърна Уолт. — По всичко изглежда, че с елхата приключиха. Честно да ти кажа, у Трогдънови тази елха по ми харесваше.

— Става нещо — отсече Нед Бекър.

В количката си Нора бе натоварила каса вино, шест бутилки червено и шест бутилки бяло, макар да не беше наясно защо купува толкова много алкохол. Кой всъщност щеше да го пие? Защо пък да не го изпие сама?! Без никакво колебание беше купила от най-скъпото. Искаше й се Лутър да кипне от яд, като види сметката. Колко пари се канеха да спестят около Коледа, а ето каква я забъркаха.

Някакъв мъж вече спускаше щорите и се канеше да затваря. Единствената останала касиерка обслужваше последните клиенти на опашката. Трима бяха преди Нора, един зад нея. От джоба на палтото й се чу мелодията на клетъчния й телефон.

— Ало — почти прошепна тя.

— Нора, обажда се Дъг Забриски.

— Здравейте, отче — с прималял глас откликна Нора. По тона беше познала какво ще чуе.

— Тук се получи известно затруднение — тъжно започна свещеникът. — Типичният коледен хаос, нали разбирате, всеки тегли в различна посока. А току-що най-неочаквано пристигна и лелята на Бет от Толедо и това окончателно обърка нещата. Боя се, че ще бъде невъзможно довечера да се отбием да видим Блеър.

По думите му човек би помислил, че не я е виждал от години.

— Много неприятно наистина — успя да смутолеви Нора с известна доза съчувствие. А й се искаше да плаче и Да кълне безспир. — Ще го отложим за друг път.

— Значи няма проблем?

— Съвсем не, отче.

Пожелаха си весела Коледа и всичко останало, след което Нора прехапа треперещите си устни. Плати виното и избута количката до колата, паркирана на близо километър от магазина, като не преставаше да реди гневни думи по адрес на съпруга си. Отскочи до един магазин от веригата „Кроджър“, пребори се с тълпата на входа и най-сетне тръгна между рафтовете да търси карамел.

Позвъни на Лутър, но никой не вдигна. Закани се, че ако не е на покрива, лошо му се пише.

Срещнаха се при фъстъченото масло и се забелязаха почти едновременно. Тя разпозна буйната червеникава коса, прошарената рижа брада и малките тъмни очила с кръгли стъкълца, но името й убягваше. Мъжът обаче тутакси я поздрави:

— Весела Коледа, Нора.

— Весела и на вас — отвърна тя с топла усмивка. Нещо лошо бе сполетяло съпругата му, доколкото си спомняше, или я беше уморила някаква болест, или бе избягала с по-млад мъж. Бяха се запознали преди няколко години на един бал, на който всички дами бяха с вечерни рокли. По-късно бе научила за съпругата му. А как му беше името? Май че работеше в университета. Беше добре облечен, под елегантното палто се виждаше жилетка.

— Защо пазарувате толкова късно? — попита мъжът. В неговата кошница нямаше абсолютно нищо.

— А, нали знаете, в последния момент все ще изникне нещо. А вие? — Бе останала с впечатлението, че той се мотае абсолютно безцелно, че се е гмурнал сред тълпата просто за да не се чувства самотен.

Какво, за бога, се беше случило с жена му? Венчална халка не се виждаше.

— Само някои неща. Утре ще е голямото угощение, нали? — попита мъжът, като хвърли поглед към фъстъченото масло.

— Тази вечер всъщност. Дъщеря ни си идва от Южна Америка, та се наложи набързо да спретнем малко тържество.

— Говорите за Блеър, нали?

— Да.

Значи познаваше Блеър!

Готова да скочи отвисоко със затворени очи, Нора инстинктивно налучка думите:

— Защо не дойдете и вие?

— Наистина ли ме каните?

— Разбира се, много хора ще се отбият. Ще има гости, вкусно ядене. — Сети се за пушената пъстърва и сякаш й се повдигна. Разбира се, ей сега ще си спомни и името на мъжа.

— В колко? — попита той, видимо зарадван от поканата.

— Колкото по-рано, толкова по-добре, да кажем, шест и половина.

Мъжът си погледна часовника.

— Остават по-малко от два часа.

Два часа! Не че Нора си нямаше часовник, но в чуждите уста катастрофално малкият промеждутък прозвуча ужасно. Два часа!

— Е, трябва да побързам — рече тя.

— Живеете на Хемлок, нали?

— Да. Четиринайсет седем осем.

Кой беше този все пак?

Нора се отдалечи бързо, като мислено редеше молитви отнякъде да изникне името на мъжа. Откри карамела, сметаната и тестената подложка за пая.

Пред бързата каса — за 10 или по-малко на брой стоки — имаше опашка, която опираше чак в щанда за замразени храни. Нора зае мястото си. Оттук дори не виждаше касиерката, а отказваше да си погледне часовника от страх, че е на прага на пълното поражение.

Изчака възможно най-дълго, макар да нямаше нито секунда за губене. Към пет и половина щеше изведнъж да се стъмни; в бесния водовъртеж на последните събития Лутър се бе вкопчил в налудничавата мисъл да сложи на място стария Скрежко под прикритието на мрака. Нямаше да се получи и той си го знаеше, ала му беше трудно да се вслуша в гласа на разума.

Отдели минута-две да състави план. Настъплението откъм задната страна на къщата бе задължително — за нищо на света нямаше да позволи Уолт Шийл, Вик Фромайър или който и да било друг да стане свидетел на маневрите му.

Лутър избута някак Скрежко от тавана, без да го повреди, а и сам себе си опази, но докато стигне до площадката, вече ругаеше най-яростно. Извади стълбата от барачката в задния двор. Дотук бе останал незабелязан, или поне така си мислеше.

Покривът беше мокър, тук-там просветваха ледени петна. А горе беше и много студено. Привързал на кръста си дебело найлоново въже, Лутър запълзя нагоре, приведен ниско като котарак и треперещ от страх; издраска някак по покривните плочи и погледна надолу — семейство Шийл бяха право насреща му, долу в ниското.

Той преметна въжето около комина, после запълзя заднишком по обратния път, но ето че се натъкна на ледено островче и се хлъзна близо петдесет сантиметра. Успя да се спре, задържа се и сърцето му затуптя отново. Ужасен погледна надолу. Ако по някакво нещастно стечение на обстоятелствата паднеше, полетът щеше да е кратък и щеше да завърши сред тръбните мебели на площадката, върху настилката от твърди тухли. Смъртта нямаше да настъпи веднага, съвсем не. Той щеше да страда, а дори да не издъхнеше, щеше да си счупи врата или да получи сътресение на мозъка.

Ама че безумие! Петдесет и четири годишен солиден мъж да играе такива игрички.

Най-опасната част бе да стъпи отново на стълбата, за да слезе, и ето че успя, като заби нокти в плочите и прехвърли първо единия, после другия си крак над улука. Вече на земята, той си пое дълбоко дъх и се поздрави, че е оцелял след първия преход догоре и обратно.

Скрежко се състоеше от четири части — широка кръгла основа, после топка с почти правилна сферична форма и накрая тяло с една махаща ръка и другата, опряна на кръста, към което бе прикрепена глава с усмихнато лице и черен цилиндър. Лутър не спря да мърмори, докато сглобяваше конструкцията — монтажът се състоеше в натикването на една пластмасова част в друга. Той завинти крушката в средната част, пъхна триметровия кабел, уви найлоновото въже около кръста на Скрежко и го приготви за изкачването.

До пет оставаха петнайсет минути. Дъщеря му и нейният ненадеен годеник щяха да кацнат на летището след час и петнайсет. Пътят дотам отнемаше двайсет минути, а трябваше да се предвиди и време за паркиране, вземане на автобусчето от паркинга, бутане, блъскане.

Лутър изпита горещо желание да се откаже и да посегне към бутилката.

Все пак той пристегна въжето около комина и Скрежко пое нагоре. Лутър се катереше с него по стълбата, прекара го край улука, опря го на плочите. Оттук нататък щеше да дърпа, а Скрежко да се придвижва. Та това бяха не повече от двайсет килограма пластмаса, макар че скоро като че ли натежаха прекалено много. Двамата бавно се издигаха нагоре, почти успоредно, Лутър на четири крака, Скрежко — пълзейки по гръб.

Тази вечер сякаш нямаше да се стъмни, никаква утеха не идеше от небето. Стигнеха ли до върха, Лутър щеше да бъде разкрит. Щеше да се види принуден да се изправи, докато се бори със своя Скрежко, за да го закрепи отпред на комина. Когато човечето застанеше на мястото и светнеше със своята 200-ватова крушка, щеше да се присъедини към своите четирийсет и един побратими и цялата улица щеше да разбере, че Лутър се е предал. Затова спря за момент, точно под върха, и се опита да си внуши, че за него няма значение нито какво ще си мислят, нито какво ще говорят съседите му. Стисна въжето, което държеше Скрежко, и в този момент осъзна, че едновременно се поти и зъзне. Щяха да му се смеят, да му се подиграват, с години да разказват историята за Лутър, който си бе наумил да пропусне Коледата. Щеше да се превърне направо в посмешище, но всъщност какво значение имаше?

Блеър щеше да бъде щастлива. Енрике щеше да види една истинска Коледа по американски. А имаше и определена надежда Нора да бъде умилостивена.

Скоро се сети и за „Островна принцеса“, която утре щеше да отплава от Маями с двама липсващи пътници и да се насочи към жадуваните от Лутър плажове и острови.

Усети, че му се повръща.

Уолт Шийл беше в кухнята, където Бев привършваше приготвянето на пая. Вече по навик той пристъпи към предния прозорец да хвърли едно око към къщата на Кранк. Отначало нищо не му направи впечатление, но в следващия миг замръзна. От покрива, близо до комина, надничаше Лутър, а ето че изплува и черният цилиндър на Скрежко, накрая и самият той.

— Бев! — викна Уолт.

Лутър се изтегли нагоре, бързо се огледа, като да беше крадец, опря се на комина и започна да тегли Скрежко.

— Сигурно се шегуваш — рече Бев и побърза да си избърше ръцете.

Уолт се превиваше от смях и не беше в състояние да изрече и дума. Въпреки това грабна телефона да се обади на Фромайър.

Когато Скрежко се извиси, та всички да го видят, Лутър внимателно се прехвърли към предната част на комина, на мястото, където държеше да закрепи пластмасовия снежен човек. Планът му предвиждаше по някакъв начин да го задържи там за секунда, докато го увие с брезентовата лента през най-дебелата част по средата и го фиксира към опората на комина. Също както бе сторил предишната година. Тогава се беше получило идеално.

Вик Фромайър хукна към сутерена, където децата му гледаха коледен филм.

— Мистър Кранк вдига Скрежко. Идете да позяпате, но стойте на тротоара.

Стаята тутакси се опразни.

Върху предната част на покрива, на сантиметри от комина, имаше малък участък, покрит с ледена кора, който обаче оставаше извън полезрението на Лутър. Както беше закрепил Скрежко, но без да го е фиксирал, той искаше едновременно да махне найлоновото въже и да опъне кабела, да стегне брезентовата лента около комина и тъкмо когато пристъпваше към най-опасната част от цялата операция, някъде отдолу чу гласове. И когато се извърна да види кой го зяпа, той неусетно стъпи върху леда и всичко рухна отведнъж.

Скрежко се катурна и полетя по наклона, защото нямаше какво да го задържи — нямаше въже, нямаше пристягаща лента, абсолютно нищо. Лутър щеше да го последва, но за щастие беше успял да се уплете в безбройните приспособления. Той полетя с главата надолу по стръмния покрив, надавайки толкова силен вик, че чак Уолт и Бев го чуха у дома си, и се понесе като лавина към сигурна смърт.

По-късно щеше да си припомни — без да споделя с никого, разбира се, — че падането ясно се е запечатало в съзнанието му. Очевидно отпред покривът беше заледен на много повече места, тъй че хлъзнал се по първата гладка като стъкло плоча, той се бе почувствал като хокейна шайба. Добре си спомняше и как полетя от покрива — с главата надолу, право към настланата с бетон алея. Имаше спомен и че е чул, макар че не видя как се разбива Скрежко. В някакъв момент го прониза остра болка и падането свърши — болката идеше от глезените, здраво стегнати от въжето и кабела, превърнали Лутър в тежест на края на як камшик. Какво пък, това бе цената на спасения му живот.

Гледката на полетелия с главата надолу Лутър, хукнал сякаш да догони Скрежко, съвсем довърши Уолт Шийл. Той тъй дълго се превива от смях, че накрая и коремът го заболя. Бев наблюдаваше гледката ужасена.

— Млъквай, Уолт! — викна тя. И после: — Направи нещо!

В този момент увисналото тяло на Лутър се въртеше с бясна скорост близо до бетонната площадка, а краката му сочеха към улука.

Лутър безпомощно се люлееше във въздуха. След първите няколко завъртания кабелът и въжето здравата се бяха уплели и въртенето спря. На Лутър толкова му призля, че той затвори очи за секунда. Как повръща човек, когато виси с главата надолу?

Уолт набра 911 за втори път този следобед, за да съобщи, че един човек е изпаднал в беда и може би дори умира, да изпратят веднага спасителен отряд на Хемлок Стрийт. След което на бегом излезе, прекоси улицата и застана при децата на Фромайър, събрали се под нещастния Лутър. Зададе се Вик Фромайър, а също и кланът Бекър от съседната къща.

— Горкият Скрежко — чу Лутър едно от децата. Горкият Скрежко да върви на майната си, дощя му се да отвърне.

Найлоновото въже се впиваше в мускулите около глезените му. Лутър не смееше да помръдне, защото въжето можеше и да се скъса. От земята все още го деляха повече от два метра, тъй че едно падане щеше да е фатално. Както си висеше с главата надолу, той се опита да диша равномерно, а и да си събере ума. Отдолу чу гръмогласния Фромайър. О, няма ли някой да се смили и да ме застреля? — простена безгласно той.

— Добре ли си, Лутър? — попита Фромайър.

— Страхотно, Вик, благодаря, а ти? — Лутър отново се завъртя, съвсем леко, от вятъра. Скоро се озова с лице към улицата, по-точно към събралите се съседи, хората, които най-малко искаше да вижда в момента.

— Донесете стълба — предложи някой.

— Това кабел ли е около краката му? — попита друг.

— Къде е закрепено въжето? — поиска да знае трети. Всички гласове бяха познати, но Лутър не бе в състояние да различи кой чий е.

— Обадих се на деветстотин и единайсет — чу се и гласът на Шийл.

— Благодаря ти, Уолт — отчетливо произнесе Лутър по посока към тълпата. Само дето отново се завърташе към къщата.

Както си висеше и чакаше смъртта, по-точно въжето да се изхлузи или да се скъса, Лутър още по-силно намрази Коледата. Ето какво му причиняваше тоя празник.

Виновна за всичките беди беше Коледата.

А мразеше и съседите си до един, и млади, и стари. Те се тълпяха на алеята долу, чуваше ги как приближават и както се въртеше, виждаше и закъснелите, които бързаха да не изпуснат зрелището.

Някъде горе въжето припука, може би някой възел се развърза, Лутър пропадна с още двайсетина сантиметра и пак увисна неподвижно. Тълпата ахна; без съмнение някои бяха готови да нададат окуражителни възгласи.

С гръмовен глас Фромайър раздаваше заповеди, сякаш подобни ситуации за него бяха всекидневие. Появиха се две стълби, които Лутър видя да застават от двете му страни. От задната площадка Нед Бекър се развика, че е открил на какво се крепят кабелът и въжето и че по негово мнение нямало да издържат още дълго.

— Кабелът включен ли е? — попита Фромайър.

— Не — отвърна Лутър.

— Ще те свалим, без да пострадаш, ясно?

— О, да, моля ви се.

Фромайър се катереше по едната стълба, Нед Бекър по другата, а някъде долу Лутър мяркаше и Суейд Кър, Ралф Бриксли, Джъд Голди и други от по-старите приятели от улицата.

Животът ми е в техните ръце, каза си Лутър и затвори очи. Тежеше осемдесет и седем килограма, с пет килограма и половина по-малко от обичайното заради отслабването преди пътешествието, и сега вече започна да се пита как точно възнамеряват да го развържат, че и да го спуснат невредим на земята. Спасителите му бяха мъже на средна възраст, които напрягаха мускули единствено на игрището за голф. Не знаеше някой от тях да вдига тежести. Суейд Кър беше мършав вегетарианец, който и вестника си не можеше да държи, а ето че тъкмо той пръв се изстъпи с план как да приземят Лутър.

— Какъв е планът, Вик? — поиска да знае все пак Лутър. Трудно му беше да говори с навирени нагоре крака. Гравитацията бе изтеглила всичката кръв в главата му и сега тя пулсираше болезнено.

Вик се поколеба. Всъщност все още не разполагаха с план.

Онова, което Лутър не можеше да види, бе събралата се група мъже, застанали точно под него, за да омекотят евентуалното падане.

Виж, слухът му бе облагодетелстван и затова чу две неща. Първо някой се провикна:

— Ето я Нора!

А после се чу воят на сирените.

Тълпата се раздели на две, за да направи проход за линейката, която спря на три метра от стълбите, от увисналото тяло на Лутър и неговите спасители. Двама фелдшери и един пожарникар изскочиха отвътре, махнаха стълбите, направиха знак на Фромайър и неговите помощници да се отдръпнат, а после единият от тях внимателно придвижи колата, така че да застане точно под мистър Кранк.

— Какво правиш там горе, Лутър? — викна Нора.

— А ти какво си мислиш? — викна в отговор той и пулсирането в главата му се усили.

— Добре ли си?

— Направо чудесно.

Фелдшерите и пожарникарят се покатериха на покрива на линейката, повдигнаха Лутър на няколко сантиметра, освободиха го от кабела и въжето, после леко го пуснаха. Неколцина от зяпачите изръкопляскаха, повечето обаче останаха безучастни.

Фелдшерите провериха жизнените показатели на пострадалия, после го спуснаха на земята и го отнесоха към отворените врати на линейката. Лутър не усещаше краката си, просто не можеше да стъпи на тях. Целият трепереше, затова от медицинския екип хвърлиха отгоре му две оранжеви одеяла. Той седна в линейката и погледна към улицата, като се опита да не обръща внимание на зяпачите, които без съмнение злорадстваха над унижението му, ала все пак почувства огромно облекчение. Спускането му по покрива с главата надолу бе траяло кратко, но това не го правеше по-малко страховито. Имаше късмет, че все още е в съзнание.

Нека си гледат. Нека си зяпат. Твърде силната болка го караше да нехае.

Нора дойде да провери състоянието му. Тя разпозна пожарникаря Кендъл и фелдшера Кистлър, двамата хубави младежи, които се бяха отбили преди две седмици, за да им продадат плодови кексчета за благотворителната акция по празниците. Тя им благодари, че са спасили съпруга й.

— Искате ли да ви откараме в болница? — попита Кендъл.

— За всеки случай — додаде Кистлър.

— Не, благодаря — отвърна Лутър с тракащи зъби. — Нямам нищо счупено. — В този момент обаче имаше чувството, че целият е натрошен.

Появи се и полицейска кола, която спря на улицата, естествено, със святкащи светлини. Трийн и Салино изскочиха отвътре и разбутаха хората да огледат положението.

Фромайър, Бекър, Кър, Шийл, Бриксли, Кроп, Голди, Белингтън — всички те се скупчиха около Лутър и Нора. Сред тях беше и Спайк. Лутър си седеше, попипваше болезнените места, отговаряше на баналните въпроси на момчетата в униформи и ето че скоро всички обитатели на Хемлок го наобиколиха, та да виждат по-добре.

Когато Салино схвана каква е историята, той самодоволно извиси глас:

— Скрежко ли? Аз пък мислех, че тая година пропускате Коледата, мистър Кранк. Първо взимате на заем елха. Сега пък и друго научавам.

— Какво става, Лутър? — провикна се Фромайър. Въпросът бе зададен сякаш от името на цялата общност. Всички очакваха да чуят отговора.

Лутър погледна към Нора и му стана ясно, че тя няма и дума да каже. Обяснението трябваше да дойде от него.

— Блеър се прибира за Коледа — избълва той, като не преставаше да разтрива левия си глезен.

— Блеър си идва у дома — на висок глас повтори Фромайър, та новината да стане достояние на всички. Каквото и да изпитваха към Лутър в момента, съседите обожаваха Блеър. Бяха я гледали как расте, после я изпратиха в колежа и я очакваха да си дойде всяко лято. Тя беше се грижила за повечето от малките деца по Хемлок в отсъствие на родителите им. А понеже беше единствено дете, се бе отнасяла към другите деца като към свои братя и сестри. Всички я имаха за своя по-голяма сестра.

— Ще доведе и годеника си — добави Лутър и още повече срази тълпата.

— Коя е Блеър? — попита Салино, сякаш бе детектив, разследващ убийство.

— Моята дъщеря — обясни Лутър. — Замина преди около месец за Перу с Корпуса на мира. Нямаше да я видим цяла година или поне така предполагахме. Обади се към обяд. В Маями е и пътува насам да ни изненада за Коледа. Ще доведе и годеника си, някакъв лекар, с когото се запознала съвсем наскоро.

Нора се приближи по-плътно към съпруга си и го прихвана за лакътя.

— И тя очаква да види у дома си коледна елха? — запита Фромайър.

— Да.

— И Скрежко?

— Естествено.

— Ами обичайното празненство в дома на Кранк на Бъдни вечер?

— Това също.

Хората се скупчиха още по-нагъсто, за да чуят разбора на Фромайър.

— В колко пристига? — попита той.

— Самолетът каца в шест.

— В шест!

Стотина души едновременно си погледнаха часовниците. Лутър заразтърква и другия си глезен. Усещаше сърбеж в стъпалата си, което беше добър знак. Кръвта му отново се движеше.

Вик Фромайър отстъпи крачка назад и огледа лицата на съседите си. Прочисти гърло, вирна брадичка и започна:

— И тъй, приятели, ето каква е стратегията. Ще направим тържество у семейство Кранк, коледно тържество за добре дошла на Блеър. Онези, които нямат друг по-важен ангажимент, оставете всичко друго и се включвайте. Нора, имаш ли пуйка?

— Не — отвърна тя. — Пушена пъстърва.

— Пушена пъстърва?

— Друго не успях да намеря.

— Пушена пъстърва? — недоумяващо заповтаряха жените.

— Някой да има излишна пуйка? — попита Фромайър.

— Ние имаме две — отзова се Джъд Бекър. — И двете се пекат.

— Чудесно. Клиф, кажи колко хора са ти нужни и вървете у Бриксли да вземете неговия Скрежко. Вземете и лампички, ще ги опънем в чимшира на Кранк. Всички си вървете, преоблечете се, вземете нещо за хапване, от което сте купили в повече, и ще се срещнем тук след час.

Той погледна към Салино и Трийн. За тях също имаше задача.

— Вие, момчета, тръгвайте към летището.

— Защо? — не разбра Салино.

— Блеър очаква някой да я посрещне.

— Не знам дали ще можем...

— Нужно ли е да звъня на шефа ви?

Трийн и Салино тръгнаха към колата. Получили точните инструкции на Фромайър, съседите взеха да се пръскат. Лутър и Нора ги проследиха с поглед как тръгват по Хемлок, всичките забързани, всичките с определена цел.

Нора се взря в съпруга си с насълзени очи, а Лутър имаше чувството, че и той ще заплаче. Глезените му вече горяха.

— Колко гости ще дойдат на тържеството? — попита Фромайър.

— А, нямам представа — отвърна Нора, загледана в опустялата улица.

— По-малко, отколкото си мислиш — каза й Лутър. — Ъндъруд се обади да откаже поканата. Също и Докс.

— Също и отец Забриски — рече Нора.

— Не говорите за Мич Ъндъруд, нали? — поиска уточнение Фромайър.

— А, точно за него, но той няма да дойде.

Каква тъжна компания, помисли си Вик.

— Та колко гости са ви нужни?

— Всички да се чувстват поканени — отвърна Лутър. — Всички от нашата улица.

— Да, цялата улица — добави Нора.

— Колко от вашите ще бъдат в участъка тая вечер? — попита Фромайър, като погледна към Кистлър.

— Осем души.

— Може ли да дойдат и фелдшерите, и пожарникарите? — кимна Вик към Нора.

— О, да, всички са поканени.

— А също и полицаите — добави Лутър.

— Много ще станат.

— Колкото повече, толкова по-добре, нали, Лутър? — въодушеви се Нора.

Лутър се уви по-плътно в одеялата и отвърна:

— Да, на Блеър страшно ще й хареса.

— Ами коледарчета? — продължи да пита Фромайър.

— Колко хубаво би било да дойдат.

Помогнаха на Лутър да влезе в дома си и докато стигне до кухнята, той вече пристъпваше сам, макар да куцаше. Кендъл му остави пластмасов бастун, а той се закле, че нямало да го използва.

Когато останаха сами в хола, при елхата на Трогдън, Лутър и Нора поседяха мълчаливо пред запаления огън. После заговориха за Блеър. Напразно се опитваха да отгатнат доколко е вярно това за годеника, дали наистина ще им стане зет. Лутър отново се запритеснява за Енрике, по-точно колко ли е мургав този доктор, но нищичко не каза. Още не се беше съвзел от премеждието, тъй че не намираше сили да проявява високомерие.

Двамата бяха безкрайно трогнати от сплотеността на съседите си. И дума не отвориха за пътешествието.

Нора си погледна часовника и обяви, че е време да се приготви.

— Как ми се иска да имахме камера — рече тя на излизане от стаята. — Да те снимам как висиш с главата надолу пред очите на половината град. — Смехът й отекна по коридора.

Блеър се почувства леко обидена, като не видя родителите си да я чакат на изхода за пристигащи. Наистина им беше съобщила твърде късно, пък и летището гъмжеше от хора, те сигурно бяха заети с тържеството, но в края на краищата тя водеше у дома си своя любим, избраника за цял живот. Не каза нищо, разбира се, и двамата с Енрике забързаха по пътеката ръка за ръка, крачейки в пълен синхрон, като сръчно избягваха всякакъв сблъсък с тълпата, макар да се гледаха непрестанно в очите и да не се отделяха един от друг.

Никой не ги поздрави и когато застанаха край линията да изчакат багажа си. И ето че тъкмо когато потътриха куфарите към изхода, Блеър зърна двама полицаи, вдигнали табела, на която пишеше „Блеър и Енрике“.

Името на Енрике бяха написали погрешно, но пък нима това имаше значение в момента? Тя ги повика и двамата тутакси се отзоваха, грабнаха багажа и ги поведоха през гъстия човешки поток. Офицер Салино обясни, че шефът им лично изпратил полицейски ескорт за Блеър и Енрике. Добре дошла у дома!

— Тържеството е в ход — добави той, когато натикаха куфарите в багажника на полицейската кола, паркирана пред спрелите таксита в пълно нарушение на правилата. Втора синьо-бяла кола бе паркирана пред тяхната.

Южноамериканецът Енрике по навик се поколеба, преди да влезе в полицейската кола. Той се огледа притеснено — тълпите пешеходци, такситата, автобусите, опрели броня в броня, викащите изнервени хора, пазителите на реда, надули свирки. Хрумна му да побегне, но в следващия миг отново извърна очи към красивото лице на любимата си.

— Хайде — рече тя и той спря да се колебае. Нея би последвал навсякъде.

С включени светлини двете коли полетяха напред — стряскаха другите шофьори, принуждаваха ги да се отместват плътно вдясно, за да им направят път.

— Винаги ли е така? — шепнешком попита Енрике.

— Никога досега — отвърна Блеър. Какво хубаво хрумване, рече си тя наум.

Офицер Трийн караше с бясна скорост. Офицер Салино се усмихваше при спомена за увисналия надолу с главата Лутър Кранк пред очите на целия квартал. Нямаше да каже нито дума, разбира се. Блеър никога нямаше да научи истината, както гласеше заповедта на Вик Фромайър, който най-сетне бе успял да се свърже с кмета, пък и шефът на участъка си имаше слабост към него.