Да пропуснеш Коледа

Наближавайки предградията, потокът коли се разреди, заваля лек сняг.

— По прогноза ще натрупа десетина сантиметра — подхвърли Салино през рамо. — В Перу има ли сняг?

— Само в планините — отвърна Енрике. — Но аз живея в Лима, това е столицата.

— Мой братовчед преди време замина за Мексико — започна Салино, но бързо млъкна, защото нямаше какво повече да добави. Братовчедът без малко не беше срещнал смъртта си, а Салино мъдро реши да не навлиза в разкази за разни ужасии в страни от Третия свят.

Блеър бе решила да закриля своя годеник от всякакви досадници на родна земя, затова побърза да смени темата:

— Досега валяло ли е? Май е рано за сняг.

Виж, по темата за времето всички можеха да се включат.

— До пет-шест сантиметра натрупа само преди седмица, нали? — погледна Салино към Трийн, който стискаше волана така, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели, но пък успяваше да се държи на не повече от метър и половина от предната полицейска кола.

— Десет сантиметра — произнесе се Трийн.

— А, не бяха май повече от пет — опъна се Салино.

— Десет — поклати глава младокът и това подразни по-старшия.

Най-сетне се спряха на средното положение от седем-осем сантиметра, а Блеър и Енрике, прегърнати на задната седалка, вече оглеждаха редиците празнично украсени къщи.

— Почти стигнахме — тихо рече Блеър. — Това е Стантън, следващата е Хемлок.

Спайк бе оставен на пост. Той светна два пъти със зелената сигнална светлина на своето скаутско фенерче. Завесата можеше да се вдигне.

Лутър докуцука до банята, където Нора довършваше грима си. В продължение на двайсет минути с настървено отчаяние бе опитвала всички мазила, с които разполагаше — фон дьо тен, пудра, сенки. Чудесният й загар бе прикрит от шията надолу, а тя бе твърдо решена да го заличи и по лицето си.

За жалост обаче не се получаваше.

— Изглеждаш изпита — искрено рече Лутър. Около лицето на жена му се носеха облачета пудра.

Болките му пречеха да се разтревожи за тена си. По предложение на Нора се беше облякъл в черно — черна жилетка върху черно поло и тъмносиви панталони. Колкото по-тъмно облеклото, толкова по-бледа изглежда кожата, гласеше нейната преценка. Жилетката бе обличал само два пъти, за щастие беше му подарък от Блеър за някакъв рожден ден. Полото не беше слагал досега, а и двамата с Нора не успяха да си спомнят откъде се е взело.

Чувстваше се като шеф на мафията.

— Просто се откажи — предложи Лутър, като гледаше как жена му мята шишенцата едно подир друго. Уплаши се да не вземе и него да замери.

— Не се надявай — отсече тя. — Блеър няма да научи за пътешествието, това ясно ли ти е, Лутър?

— Ами тогава няма да й казваш, и толкова. Спомени, че лекарят ти е препоръчал да почернееш заради... кой витамин беше?

— Витамин C се натрупва на слънце, не на изкуствена светлина. Поредната тъпа идея, Лутър.

— Кажи й тогава, че е имало неочаквано затопляне, прекарали сме много време навън, сред лехите с цветя.

— Тая лъжа ти й я кажи. Няма да мине. Дъщеря ни не е сляпа. Ще погледне цветните лехи и ще разбере, че от месеци не сме припарвали до тях.

— Ох!

— Други блестящи идеи?

— Готвим се да мръднем някъде през пролетта? Затова сме се пекли в бронзомат.

— Много смешно, няма що.

— Чакай, сетих се. Щом ще се омъжва за перуанец, решили сме и ние да си потъмним кожата. Какво ще кажеш? Не може двама бледолики да изпъкват на сватбената снимка, нали?

Нора профуча край него, оставяйки го сред облак пудра. Въоръжен с новия пластмасов бастун, Лутър пак закуцука по коридора към хола, към събралите се гости, и ето че някой извика:

— Идват!

Лентата за закрепване се бе прокъсала на няколко места и затова Ралф Бриксли се видя принуден с ръце да крепи своя Скрежко на покрива на Лутър, на снега и студа. Той обаче пръв забеляза зелената сигнална светлина откъм края на улицата.

— Идват — извика той към площадката на Кранк, където неговият помощник Джъд Белингтън чакаше край стълбата и се опитваше да снади здравите части на лентата.

От високото Ралф гледаше с известна гордост (а и с известно недоволство, защото на покрива беше студено, а и ставаше все по-лошо) как съседите наобиколиха колите, за да помогнат на своя побратим, макар това да бе Лутър Кранк.

Многобройният хор, строен под вещото ръководство на мисис Елън Мълхоланд близо до алеята, подхвана „Пейте, звънчета“. Линда Голди бе раздала собствените си камбанки и сега нейният набързо сформиран оркестър присъедини техния звън към песента на хора. Предната морава беше пълна с деца от квартала, всичките очакващи с нетърпение Блеър и нейния тайнствен годеник.

Когато полицейските коли намалиха пред дома на семейство Кранк, се поде радостен възглас, поздрав от децата на Хемлок.

— Божичко! — възкликна Блеър. — Колко много хора!

Една пожарна беше паркирана пред Бекърови, огромна бледозелена линейка проблясваше пред Трогдънови и ето че по даден знак светлините замигаха, приветствайки завръщащата се Блеър. Полицейските коли най-сетне спряха на алеята и Вик Фромайър лично отвори задната врата.

— Весела Коледа, Блеър! — избоботи той.

Скоро Блеър и Енрике бяха наобиколени от десетки съседи под несекващата песен на хора. Блеър представи годеника си, който изглеждаше леко смутен от посрещането. Двамата изкачиха предните стълби и пристъпиха към хола, където ги посрещнаха нови възгласи. По молба на Нора четирима пожарникари и трима полицаи стояха рамо до рамо пред елхата, стараейки се да я скрият от погледа на Блеър.

Лутър и Нора чакаха притеснени в спалнята да прегърнат детето си, а и да им бъде представен Енрике.

— Ами ако не го харесаме? — промърмори Лутър, присядайки на крайчеца на леглото да разтрие глезените си. Шумотевицата по коридора се извисяваше неудържимо.

— Млъквай, Лутър. Отгледали сме умно дете. — Нора полагаше последния слой пудра на лицето си.

— Ама те едва се познават.

— Любов от пръв поглед.

— Не е възможно.

— Може и да си прав. На мен ми отидоха три години да проумея докъде се простират възможностите ти.

Вратата се отвори и при тях връхлетя Блеър. Нора и Лутър погледнаха най-напред нея, после бързо отместиха очи, да видят колко тъмнокож е Енрике.

Та той изобщо не беше тъмнокож! Дори бе значително по-светъл от Лутър в момента!

Запрегръщаха дъщеря си, сякаш не бяха я виждали от години, а после с огромно облекчение протегнаха ръце към бъдещия зет.

— Чудесно изглеждате — рече Блеър, като отстъпи назад.

Нора си беше облякла огромен коледен пуловер. За пръв път в живота си желаеше да изглежда по-дебела. Лутър приличаше на застаряващ жиголо.

— Вече внимаваме с килограмите — вметна Лутър, който продължаваше да разтърсва ръката на Енрике.

— Почернели сте — рече Блеър на баща си.

— Ами да, имаше ненадейно затопляне. А миналата седмица дори поизгоряхме отвън сред цветята.

— Хайде да вървим при гостите — намеси се Нора.

— Да не ги караме да чакат — додаде Лутър и тръгна напред.

— Хубав е, нали? — прошепна Блеър на майка си. А Енрике вървеше само на крачка пред тях.

— Много е хубав — гордо се произнесе Нора.

— Татко защо куца?

— Удари си стъпалото. Нищо му няма.

Стаята беше пълна с хора, съвсем различни от обичайните гости, разсеяно отбеляза Блеър. Повечето лица, които очакваше да види, отсъстваха. От друга страна, с малки изключения, всички съседи май бяха тук. А на въпроса защо и полицаите, и пожарникарите са поканени, още нямаше отговор.

На Енрике му връчиха куп подаръци, които той заразтваря в средата на стаята. Нед Бекър му даде червена фланелка за голф с емблемата на местния клуб. Джон Голди току-що бе получил албум с избрани крайпътни заведения. Жена му го уви в нова опаковка и двамата го поднесоха на Енрике, който се трогна до сълзи. Пожарникарите му подариха две плодови кексчета, а той призна, че в Перу нямат такива лакомства. Полицейското благотворително дружество му даде своя календар.

— Английският му е съвършен — прошепна Нора на дъщеря си.

— По-добър от моя — отвърна Блеър.

— Нали каза, че никога не е бил в Щатите.

— Завършил е в Лондон.

— Аха. — Точките в полза на Енрике нараснаха с още една. Красив, образован в чужбина, лекар, при това и кожата му не беше тъмна.

— Къде се запознахте?

— В Лима, по време на подготвителния курс.

Чуха се ръкопляскания, когато Енрике отвори висока кутия и извади от нея красива настолна лампа — подарък от Белингтънови.

Когато приключиха с подаръците, Лутър обяви:

— Хайде на вечеря.

И множеството се премести в кухнята, където масата бе отрупана с излишъците на съседите, макар храната да бе многократно подреждана, докато добие оригинален празничен вид. Дори пушената пъстърва на Нора изглеждаше апетитно благодарение на намесата на Джесика Бриксли, като че ли най-добрата кулинарка на цялата улица.

Певците бяха изморени и премръзнали от снега, макар да не валеше силно. Те чуха, че ще има вечеря, и нахлуха вътре заедно с ансамбъла от звънки камбани, воден от мисис Линда Голди.

Мъжът с рижата брада, когото Нора бе срещнала в магазина при фъстъченото масло, изникна изневиделица. Той сякаш познаваше всички, а гостите като че ли не го познаваха. Нора го поздрави с добре дошъл и го следи с крайчеца на окото си, докато най-сетне чу, че се представя като Марти някой си. Марти обичаше събиранията и бързо се приобщи към празненството. Той заприказва Енрике, които ядеше сладкиши и сладолед, и двамата потънаха в дълъг разговор, и то на испански, представете си.

— Кой е този? — шепнешком попита докуцукалият Лутър.

— Марти — също така тихо отвърна Нора, сякаш го познаваше от години.

Когато всички се нахраниха, вкупом се върнаха в хола, където бумтеше камината. Децата изпяха две коледни песни, после напред излезе Марти с китара в ръце. Енрике също пристъпи и обясни, че той и новият му приятел искали да изпеят няколко традиционни перуански коледни песни.

Марти настървено задърпа струните и дуетът се получи учудващо хармоничен. Думите не бяха познати на публиката, но посланието бе повече от ясно. Коледа бе време за радост и мирно веселие по целия свят.

— Че той можел и да пее — прошепна Нора на дъщеря си, която цяла грейна от щастие.

Когато спряха за кратка почивка между песните, Марти обясни, че навремето е работил в Перу, а тъкмо тези мелодии сега най-много му липсвали. Енрике грабна китарата, изсвири няколко акорда и започна нова песен.

Подпрян на камината, Лутър местеше тежестта ту на единия, ту на другия крак и бодро се усмихваше, макар да му се искаше да си легне и да заспи завинаги. Оглеждаше лицата на съседите си, до едно погълнати от музиката. Всички бяха тук, с изключение на Трогдънови.

Нямаше ги също Уолт и Бев Шийл.

След още една чуждестранна песен, насред бурните ръкопляскания за дуета Енрике и Марти Лутър се прокрадна незабелязано към кухнята и оттам в тъмното към навеса за коли. Дебело облечен — с палто, вълнена шапка, шалче, ботуши и ръкавици, — той продължи напред, като си помагаше с пластмасовия бастун, който се бе зарекъл да не използва. Опитваше се да не обръща внимание на болката в двата подути глезена.

Стискаше бастуна в дясната си ръка, а в лявата носеше плик. Снегът не се бе усилил, но земята вече бе покрита в бяло.

На тротоара Лутър се обърна и погледна събралите се в дома му. Пълно с гости. Елха, която отдалеч изглеждаше съвсем прилично. На покрива — взетият на заем Скрежко.

В ранната привечер по Хемлок беше тихо. Пожарната, линейката и полицейските коли си бяха заминали, слава богу. Лутър погледна и на изток, и на запад, но не зърна никого. Повечето съседи бяха в дома му, вече всички пееха и по този начин му помагаха по-лесно да преживее този епизод, който без съмнение щеше да бъде запомнен като едно от най-странните негови изпълнения.

Домът на Шийл отвън бе ярко осветен, ала вътре цареше пълен мрак. Лутър запристъпя по алеята. На всяка крачка ботушите болезнено притискаха наранените места, но бастунът все пак правеше придвижването възможно. На площадката той натисна звънеца и отново се извърна към своята къща отсреща. Ралф Бриксли и Джъд Белингтън дотичаха отнякъде и бързешком заопъваха кабели с лампички в неговите храсти чимшир.

Лутър затвори очи за секунда, поклати глава и се взря в краката си.

Уолт Шийл отвори вратата с поздрав:

— Весела Коледа, Лутър.

— Весела и на вас — рече Лутър с искрена усмивка.

— Оставил си гостите.

— Само за секунда, Уолт. Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Лутър влезе в преддверието и застана на малкото килимче. Ботушите му бяха целите в сняг, а той не искаше да оставя мокри следи.

— Да ти взема палтото, а? — предложи Уолт. В кухнята нещо се печеше във фурната и Лутър възприе това като добър знак.

— Не, благодаря — учтиво отказа той. — Как е Бев?

— Днес е добре, благодаря. Канехме се и ние да дойдем да видим Блеър, но снегът заваля. Какво ще кажеш за годеника?

— Много приятен млад човек — отвърна Лутър.

Бев Шийл се появи откъм трапезарията, поздрави го и му пожела весела Коледа. Беше облякла красив червен пуловер и наглед си беше същата, поне доколкото му се видя на Лутър. Слуховете говореха, че лекарите й давали шест месеца.

— Лошо падане беше — подхвърли Уолт с усмивка.

— Можеше и по-лошо да бъде — рече Лутър и също се усмихна, дори направи героичен опит да се посмее на шегата, в чийто главен герой се беше превърнал. Няма да се разпростираме по темата, реши наум. След това се прокашля. — Вижте, Блеър ще остане десетина дни, тъй че няма да ходим на пътешествието. Ние с Нора бихме искали вие да отидете вместо нас. — Той вдигна плика и леко го размаха насреща им.

Реакцията на двамата закъсня. Те се спогледаха, явно не знаеха какво да кажат. Определено бяха изненадани и не успяха да отворят уста. Затова Лутър продължи:

— Полетът е утре на обяд. Ще трябва да отидете по-рано, за да се сменят имената върху билетите и другите резервации. Формалностите едва ли са приятни на някого, но пък си струва. Десет дни на Карибите, плажове, острови, всички екстри. Ваканция мечта.

Уолт леко поклати глава. Очите на Бев блестяха от влага. Дълго не можеха да проговорят, но накрая Уолт все пак пръв се съвзе.

— Не можем да приемем, Лутър. Не е редно.

— Не говори глупости. Не съм платил туристическа застраховка, тъй че ако не заминете, цялата програма отива на кино.

Бев погледна към Уолт и когато очите им се срещнаха, Лутър се опита да отгатне какво си казват. Налудничава идея наистина, но защо пък не?

— Не знам дали ще ми позволи лекарят — плахо се обади Бев.

— Сделката с „Лексон“ мира не ми дава — промърмори Уолт на себе си и се почеса по главата.

— А и обещахме на семейство Шорт да им гостуваме на Нова година — някак замислено добави Бев.

— Бени каза, че може да се отбие. — Бени беше най-големият им син, който от години не си беше идвал у дома.

— Ами котаракът? — сепна се Бев.

Лутър ги остави да си поблъскат главите и когато им се свършиха неоснователните извинения, заяви:

— Това е подарък от нас за вас, искрен, от сърце, едно необвързващо коледно предложение към двама души, които в този момент трудно успяват да си намерят извинение. Просто приемете и заминавайте.

— Не съм сигурна дали имам подходящи дрехи — направи нов опит Бев.

На което Уолт отвърна:

— Не ставай смешна.

Съпротивата отслабваше и Лутър реши, че е време за главния удар. Той побутна плика към Уолт.

— Всичко е тук, самолетни билети, ваучери за кораба, брошури, всичко, включително и телефонният номер на туристическия агент.

— Каква е цената, Лутър? Ако приемем, ще ти възстановим сумата.

— Това е най-обикновен подарък, Уолт. Няма цена, няма какво да ми връщате. Не усложнявай нещата.

Уолт бе разбрал, ала гордостта му пречеше.

— Ще трябва да го обсъдим, когато се върнем. Чудесно, още не бяха тръгнали, а вече говореха за връщане.

— Тогава за всичко ще можем да поговорим.

— Ами котаракът? — отново се обади Бев. Уолт потърка брадичката си замислено.

— Това наистина се явява сериозен проблем. Твърде късно е да се обаждаме в някой приют за домашни любимци.

С безпогрешен нюх, огромната пухкава черна котка се промъкна при тях, отърка се в десния крак на Уолт, после погледна Лутър.

— Не можем да го оставим просто така — въздъхна Бев.

— Наистина не можем — съгласи се Уолт. Лутър мразеше котки.

— Можем да помолим Джъд Бекър — предложи Бев.

— Няма проблеми, аз ще се грижа за него — изтърси Лутър, като преглътна тежко, с пълното съзнание, че ще стовари всички грижи на Нора.

— Сигурен ли си? — попита Уолт някак прибързано.

— Няма проблеми.

Котаракът изгледа още веднъж госта и се прибра. Очевидно чувствата бяха взаимни.

Сбогуването отне много по-дълго от поздравите при посрещането, а когато Лутър прегърна Бев, остана с чувството, че ще се счупи. Толкова бе крехка. Под обемистия пуловер усети слабото тяло на изтощена от продължително боледуване жена. Сълзите още малко и щяха да рукнат по бузите й.

— Ще се обадя на Нора — прошепна тя. — Благодаря. Очите на храбрия неуниващ Уолт също бяха влажни.

Отпред на стъпалата, когато за последен път си стиснаха ръцете, той прошепна:

— Това значи толкова много, Лутър. Благодаря ти.

Лутър изчака да се приберат и тогава тръгна към своя дом. Освободен от тежестта на плика, от скъпите билети, дебелите брошури и от всички трепетни желания, с които бяха свързани, той крачеше по-бързо. Изпълнен с доволството, че е направил съвършения подарък, Лутър запристъпя гордо изправен, дори куцането му вече не се забелязваше.

На улицата спря и погледна през рамо. Домът на Шийл, тъмен като пещера допреди минути, сега грееше ярко осветен и на горния, и на долния етаж. Цяла нощ ще стягат багажа, каза си Лутър.

Отсреща се отвори врата и шумното семейство Голди излезе от къщата на Кранк. Последваха ги смехове и музика, които отекнаха по пустата улица. Празненството нямаше да приключи скоро.

Лутър спря в края на улицата, леките снежинки се лепяха по шапката и яката на палтото му, а той отново се загледа в набързо украсената си къща, побрала почти всичките му съседи, и си каза, че сега е моментът да си даде сметка колко хубави неща има в живота му. Блеър си беше у дома, беше довела този приятен, хубав и възпитан младеж, който очевидно бе лудо влюбен в нея. И който в този момент сякаш даваше тон на празненството заедно с Марти не знам си кой.

Самият Лутър се чувстваше щастлив, че стои на краката си, а не се е проснал върху някоя маса в погребалното бюро „Франклин“, нито пък е прикован към система в болницата „Мърси“ с тръбички, пъхнати навсякъде из тялото му. Споменът за стремителното спускане по покрива, и то с главата напред, все още го ужасяваше. Той наистина беше късметлия.

Истинско щастие бе, че има приятели и съседи, готови да пожертват собствените си планове за коледната вечер, само и само да го спасят.

Той погледна нагоре към комина, откъдето го зяпаше Скрежкото на Бриксли. Кръгло усмихнато лице, цилиндър, лула от царевичен кочан. Изведнъж му се стори, че човечето му намигна. Сигурно беше от снежинките, които влизаха в очите му.

Господи, колко беше гладен! И как му се беше прияла пушена пъстърва. Тръгна направо през снега.

— Ще изям и едно плодово кексче — зарече се той. Да пропуснат Коледа. Ама че нелепа идея! Може би догодина.