Харпър ЛиДа убиеш присмехулник

На мистър Ли и на Алиса с обич и топлота.

Предполагам, че и юристите все някога са били деца.

Чарлз Лам

Първа част

1

Малко преди да навърши тринайсет години, брат ми Джем си счупи ръката в лакътя. После счупеното зарасна, Джем вече не се страхуваше, че ще му забранят да играе футбол и рядко се сещаше за случая. Лявата му ръка остана малко по-къса от дясната; когато стоеше или ходеше, дланта му се извръщаше под прав ъгъл към тялото, а палецът заставаше успоредно на бедрото. Но на Джем му беше безразлично това, щом можеше да подава и шутира топката.

След няколко години, като обсъждахме спокойно миналото, често разсъждавахме какво беше довело до нещастния случай. Аз смятам, че всичко започна от Юеловци, но Джем, който е четири години по-голям от мене, каза, че всичко било започнало много по-рано. Според него, започнало през лятото, когато Дил дойде при нас и пръв ни внуши мисълта да изкараме Бу Редли навън.

Аз казах, че ако се погледне по-общо на въпроса, то цялата работа е започнала с Андрю Джексън. Ако на времето генерал Джексън не беше прогонил индианците от речното племе нагоре по реката. Саймън Финч нямаше да отплава с лодката си по Алабама и тогава щяхме ли да се родим ние? Бяхме вече твърде порасли, за да решаваме споровете с юмруци, и затова се допитахме до Атикус. Баща ни каза, че и двамата сме прави.

Понеже бяхме южняци, някои членове на нашия род се срамуваха, че нямаме нито един прадядо, който да се е сражавал в битката при Хейстингс1, било от едната, било от другата страна. Имахме си само Саймън Финч, аптекар и ловец на кожи от Корнуол, който е бил толкова благочестив, че неговото благочестие е било надминато само от скъперничеството му. В Англия Саймън бил раздразнен от преследванията, на които били подлагани методистите от страна на своите по-свободомислещи братя, и понеже Саймън също се смятал за методист, прекосил Атлантическия океан до Филаделфия, оттам отишъл в Ямайка, оттам в Мобил, и нагоре до Сейнт Стивънс. Саймън помнел, че Джон Уесли2 осъжда многото приказки в търговията и бързо натрупал състояние от медицинската си практика, но се страхувал да продължи по този път, за да не бъде изкушен и противно на божията премъдрост да се кичи със злато и скъпи дрехи. По този начин той забравил какво казва неговият учител за робовладелството, купил трима роби и с тяхна помощ си построил ферма край реката Алабама, около четиридесет мили над Сейнт Стивънс. Той се върнал в Сейнт Стивънс само веднъж, за да си намери жена и с нея сложили началото на род, в който се раждали повече дъщери. Саймън доживял до дълбока старост и умрял богат.

Мъжете от нашия род обикновено оставаха във фермата на Саймън „Пристанището на Финч“ и живееха от добив на памук. Имението задоволяваше само нуждите си; в сравнение с околните империи „Пристанището“ изглеждаше скромно, но въпреки това произвеждаше всичко необходимо за човешкото съществуване, с изключение на лед, пшеничено брашно и дрехи, които му доставяха речните параходи от Мобил.

Саймън би изпаднал в безсилна ярост от разпрата между Севера и Юга, защото заради нея потомците му останали само със земята си; но традицията да се живее във фермата не била нарушена и едва в двадесетия век моят баща, Атикус Финч отишъл в Монтгомъри да учи право, а по-малкият му брат заминал за Бостон да следва медицина. Сестра им Александра била единственият член на семейството, останал в „Пристанището“; тя се омъжила за един мълчаливец, който повечето време лежеше в хамак край реката и се чудеше дали се е хванала риба на въдиците му.

Когато баща ми станал адвокат, той се върнал в Мейкомб и започнал да практикува. Мейкомб се намира на около двадесет мили източно от „Пристанището на Финч“ и е център на окръга Мейкомб. Кантората на Атикус беше в съдебната сграда и побираше закачалката, плювалника, шахматната дъска и един малко употребяван сборник със законите на Алабама. Първите му клиенти бяха последните двама души, които са били обесени в окръжния затвор на Мейкомб. Атикус се бе помъчил да ги убеди, че трябва да приемат великодушието на щата, според което, щом се признаеха за виновни в непредумишлено убийство, щяха да спасят живота си; но те бяха Хейвърфордовци, а в окръга това име е синоним на магарешки инат. Най-добрият ковач в Мейкомб несправедливо им задържал една кобила, покрай възникналото недоразумение двамата го изпратили на оня свят, имали неблагоразумието да го направят в присъствието на трима свидетели и въпреки това настояваха, че „тъй му се падало на кучия му син“, и че нямат нужда от друга защита. Вместо да се признаят за виновни в непредумишлено убийство, те предпочели да не се признават виновни в предумишлено убийство, така че Атикус не можел да им помогне с друго, освен да присъствува на техния край и от този случай вероятно произтичаше дълбокото отвращение на баща ми към наказателните дела.

През първите пет години в Мейкомб Атикус се занимавал главно със спестявания; няколко години влагал своите печалби в следването на брат си. Джон Хейл Финч е десет години по-млад от баща ми и избрал да учи медицина по време, когато не си струвало да се отглежда памук. Но след като помогнал на чичо Джек да стъпи на крака, Атикус почнал да си докарва прилични доходи от адвокатската работа. Той обичаше Мейкомб, беше роден и отрасъл в окръга Мейкомб; познаваше хората, те го познаваха и поради неуморните усилия на Саймън Финч имаше кръвно или сватовско родство с почти всяко семейство в града.

Мейкомб беше стар град и имаше уморен вид още когато за първи път го опознах. При дъжд улиците се превръщаха в червени локви; по тротоарите растеше трева, съдебната сграда на площада беше леко наклонена. По онова време бе някак по-горещо; през лятото черните кучета страдаха; дъбовете на площада хвърляха изнемощяла сянка, а под нея костеливи мулета, впрегнати в талиги, разгонваха с опашките си мухите. Колосаните яки на мъжете омекваха до девет часа сутринта. Дамите се къпеха сутрин и подир следобедната дрямка и все пак вечерно време приличаха на сладки хлебчета, покрити с глазура от пот и пудра.

По онова време хората се движеха бавно. Те се разхождаха по площада, влачеха крака из околните магазини и не бързаха за нищо. Денонощието беше от двадесет и четири часа, но изглеждаше по-дълго. Никой не бързаше, защото нямаше къде да се отиде, нямаше какво да се купи, нямаше пари за купуване и нямаше нищо, което да заслужаваше да се види извън границите на окръга Мейкомб. Но за някои хора това беше време на неясен оптимизъм: наскоро преди това бяха казали за окръга Мейкомб, че не бива да се страхува от нищо освен от самия страх.

Живеехме на главната улица — Атикус, Джем и аз плюс Калпурния — нашата готвачка. Джем и аз намирахме баща си задоволителен; той участвуваше в игрите ни, четеше ни и се отнасяше с нас учтиво и безпристрастно.

Калпурния беше съвсем друга. Беше цялата ъгловата и костелива, късогледа, кривогледа, а ръката й бе широка колкото креватна табла и два пъти по-тежка. Тя непрекъснато ми заповядваше да изляза от кухнята, питаше ме защо не мога да бъда послушна като Джем, макар да знаеше, че той е по-голям от мене, и ме викаше в къщи, когато не ми се искаше да се прибирам. Нашите битки бяха епични и винаги завършваха по един начин. Калпурния ги печелеше, главно защото Атикус всякога заставаше на нейна страна. Тя живееше в къщи от раждането на Джем и откакто се помня, постоянно съм усещала нейното тиранично присъствие.

Майка ни умряла, когато съм била на две години, така че никога не съм чувствувала липсата й. Тя била от рода Греъм от Монтгомъри; Атикус я срещнал, когато бил избран за пръв път в Законодателното събрание на щата. По онова време бил на средна възраст и петнадесет години по-стар от нея. След първата година от техния брак се появил Джем, след четири години съм се родила аз, а след две години майка ни внезапно умряла от сърдечен удар. Казват, че това често се случвало в техния род. На мен тя не ми липсваше, но мисля, че Джем скърбеше по нея. Той си я спомняше ясно и понякога посред игрите ни изпускаше дълга въздишка и отиваше да си играе сам зад гаража. Щом изпаднеше в такова настроение, знаех, че е по-добре да не го закачам.

Бях почти на шест години, а Джем близо десетгодишен и през лятото нашите граници бяха къщата на мисис Хенри Лафайет Дюбоуз през две врати северно от нас и домът на Редли през три врати южно от нас (тоест такова разстояние, че Калпурния винаги да може да ни викне). Ние никога не изпитвахме изкушението да нарушим тези граници. Домът на Редли беше обитаван от едно неизвестно същество и бе достатъчно само да ни го опишат, за да се държим прилично няколко дни; а колкото до мисис Дюбоуз, тя бе същинска вещица.

Същото лято Дил дойде при нас.

Една сутрин ние с Джем отрано започнахме да играем в задния двор и чухме нещо между зелевите лехи в съседната градина на мис Рейшъл Хевърфорд. Отидохме до телената ограда, за да видим дали не е някое кученце — фокстериерът на мисис Рейшъл трябваше да се окучи, — и вместо кученце намерихме едно момче да седи и да ни гледа. Седнало, то не беше много по-високо от зелките. Ние се опулихме насреща му, а то заговори:

— Здрасти.

— Здрасти и ти. — отвърна вежливо Джем.

— Аз съм Чарлз Бейкър Харис — каза момчето. — Мога да чета.

— Та що от това? — казах аз.

— Рекох, че ще ви е приятно да знаете, че мога да чета. Ако имате нещо за четене, мога да ви го прочета…

— На колко си години — попита Джем, — на четири и половина ли?

— Наближавам седем.

— Какво се хвалиш тогава? В това няма нищо чудно — продължи Джем и ме посочи с палец. — Скаут3 чете, откак се е родила, а още не е тръгнала на училище. Виждаш ми се дребен за седем години.

— Нисък съм, ама съм голям.

Джем отметна косата от челото си, за да го види по-добре.

— Защо не дойдеш при нас, Чарлз Бейкър Харис? — каза той. — Боже, какво име!

— Не е по-смешно от твоето. Леля Рейшъл ми каза, че се казваш Джереми Атикус Финч.

Джем се намръщи.

— Аз съм си достатъчно голям, за да ми прилича името — отвърна той. — А твоето име е по-дълго от тебе. С цял фут е по-дълго.

— Викат ми просто Дил — съобщи Дил и се пъхна под телената ограда.

— По-добре да беше прекрачил, вместо да се пъхаш — казах аз. — Откъде идваш?

Дил идвал от Меридиан, щата Мисисипи, за да прекара лятото при леля си Рейшъл и занапред щял да прекарва всяко лято в Мейкомб. Семейството му произхождало от окръга Мейкомб, майка му работела при един фотограф в Меридиан, изпратила една негова снимка на конкурса за красиви деца и спечелила пет долара. Дала парите на Дил и с тях той ходил двадесет пъти на кино.

— Тук нямаме кино, само понякога в съда дават филми за Исус Христос — каза Джем. — А ти гледал ли си нещо по-свястно?

Дил беше гледал „Дракула“ и това откритие накара Джем да го загледа с уважение.

— Разкажи ни го — помоли той.

Дил беше любопитно създание. Носеше сини панталонки от лен, които се закопчаваха за ризата му, косата му беше снежнобяла и стърчеше над главата като пачи пух: беше една година по-голям от мене, но аз бях по-висока. Докато ни разправяше старата история за Дракула, сините му очи ту светваха, ту потъмняваха, изсмиваше се внезапно и от сърце; често подръпваше кичура коса посред челото си.

Когато Дил разби Дракула на пух и прах и Джем каза, че филмът бил по-хубав от книгата, аз попитах Дил къде е баща му:

— Нищо не ни каза за него.

— Нямам баща.

— Умрял ли е?

— Не…

— Щом не е умрял, трябва да имаш баща, нали?

Дил се изчерви и Джем ми каза да си трая, а това беше сигурен знак, че вече е проучил Дил и го е намерил за приемлив, от този ден лятото премина в редовни занимания. Редовните занимания бяха да поправим нашата въздушна къщичка, опряна между двете стъбла на огромния платан в задния двор: да се караме и да разиграваме наред представления по книги на Оливър Оптик, Виктор Епълтън и Едгар Райе Бюроуз4, Тук Дил се оказа незаменим. Той играеше ролите, които дотогава се предоставяха на мен — горилата от „Тарзан“, мистър Дамън от „Том Суифт“. Така Дил стана за нас един подръчен малък Мерлин5, чиито мозък кипеше от необикновени желания и особени фантазии.

Но към край на август нашият репертоар ни омръзна с постоянните си повторения и тогава Дил подхвърли мисълта да изкараме Бу6 Редли навън.

Къщата на Редли беше очаровала Дил. Въпреки нашите предупреждения и обяснения тя го привличаше, както луната привлича водата, но го привличаше само до ъгловия електрически стълб — на безопасно разстояние от външната врата на Редли. Той заставаше там с ръка около дебелия стълб, зяпаше и се чудеше.

Къщата на Редли излизаше напред, под остър ъгъл след нашата. Ако тръгнеше на юг, човек се изправяше срещу тяхната външна врата: тротоарът завиваше и вървеше покрай двора им. Къщата беше ниска, на времето е била бяла, имаше широка веранда отпред и зелени капаци, които отдавна бяха посивели и се сливаха с цвета на градината. От корниза на верандата се подаваха прогнили греди: няколко дъбови дървета не пропускаха слънчевите лъчи. Разклатени като пияници, останките от оградата пазеха предния двор — „изметен“ двор, който никога не биваше изметен и където бурените растяха в изобилие.

Вътре в къщата живееше зъл дух. Хората казваха, че имало зъл дух, макар Джем и аз никога да не го бяхме виждали. Хората казваха, че излизал нощно време, когато няма луна, и надничал в прозорците. Щом започнеха студовете и азалиите в двора на някого измръзнеха, това ставаше, защото духът е дъхнал върху тях. Всички малки, тайнствени престъпления в Мейкомб се приписваха на него. По едно време градът изпадна в ужас от цял ред зловещи нощни произшествия: сутрин хората намираха своите любими кучета и котки обезобразени и въпреки че виновникът се оказа смахнатият Ади, който по-късно се удави в Баркъровия вир, хората продължаваха да поглеждат към къщата на Редли, сякаш не искаха да се откажат от първоначалните си подозрения. Нито един негър не се решаваше да мине нощем край тази къща, а винаги отиваше на отсрещния тротоар и започваше да си подсвирква. Дворът на училището в Мейкомб опираше до двора на Редли: край кокошарника растяха високи пеканови дървета7 и плодовете им падаха в училищния двор, но децата не ги докосваха: орехи от къщата на Редли можеха да ги убият. Ако топка за бейзбол паднеше в двора на Редли, тя беше загубена и за нея вече нямаше какво да се говори.

Злата участ на тази къща бе започнала много години преди Джем и аз да се родим. Всички врати в града били открити за Редлиевци, но те живееха твърде затворено, а в Мейкомб това се смята за непростим грях. Те не посещаваха църква, главното развлечение на Мейкомб, а се молеха на бога у дома си: мисис Редли много рядко пресичаше улицата да изпие едно сутрешно кафе със съседките си и никога не бе посещавала мисионерското дружество. Мистър Редли всяка сутрин излизаше в единадесет и половина и само след половин час се връщаше. Понякога той носеше голяма кафява кесия и съседите предполагаха, че кесията съдържа продукти за семейството. Аз не знаех с какво си изкарва хляба старият мистър Редли — Джем казваше, че „купувал памук“, учтив израз за безделие, — но мистър Редли, жена му и техните двама сина живееха в нашия град от незапомнени времена.

В неделни дни капаците и вратите на тяхната къща оставаха затворени, което също противоречеше на обичаите в Мейкомб: вратите се затваряха само в студено време и при болест. Неделята беше ден за гости: жените си слагаха корсети, мъжете сака, а децата обуваха обувки. Но никой от съседите в неделя не изкачваше стъпалата на Редлиевци, за да извика: „Ехей!“ Тяхната къща нямаше стъклени врати. Веднъж попитах Атикус дали някога са имали такива врати; Атикус каза, че имали, но преди аз да се родя.

Между съседите се разказваше легендата, че когато по-младият син на Редли бил малък, той се сдружил с няколко Кънингамовци от Олд Саръм — многолюдно и съмнително племе, в северната част на окръга — и с тях образувал единствената банда, която е съществувала някога в Мейкомб. Постъпките им не били кой знае какви, но достатъчни, за да заговори градът за тях и да бъдат публично порицани от три църковни катедри; те се навъртали около бръснарницата; в неделни дни се качвали на автобуса за Абътсвил и отивали на кино; ходели на танци в „Капка роса и риболовен лагер“, комарджийско заведение край реката; и дори се опитвали да пият уиски. Никой в Мейкомб нямал достатъчно смелост да каже на мистър Редли, че синът му се е свързал с лоша компания.

Една нощ момчетата получили внезапен пристъп на повишено настроение, минали на заден ход през площада с една взета назаем раздрънкана кола, оказали съпротива, когато старият църковен пазач мистър Конър се опитал да ги арестува, и го заключили в бараката на съда. Целият град решил, че нещо трябва да се направи; мистър Конър заявил, че ги познал до един и че той няма да остави това така, и момчетата били изправени пред съда, обвинени в хулиганство, нарушение на обществения ред, обида на служебно лице и неприличен език в присъствието на дами. Съдията попитал мистър Конър защо е включил и последното обвинение. „Те ругаеха високо“ — отговорил мистър Конър — и той бил сигурен, че всички дами в Мейкомб са ги чули. Съдията решил да изпрати момчетата в занаятчийското училище на щата, където понякога изпращаха момчета само за да имат свястна храна и покрив над главата си: това училище не беше затвор и не се считаше за позорно. Но мистър Редли бил на друго мнение. Ако съдията пуснел Артър, мистър Редли щял да се погрижи той повече да не безпокои никого. Съдията знаел, че може да се разчита на думата на мистър Редли и охотно се съгласил.

Другите момчета постъпили в занаятчийското училище и получили най-доброто средно образование, което може да се получи в нашия щат; един от тях впоследствие дори завърши висшето техническо училище в Обърн. А къщата на Редли се затворила и за делниците, и за празниците и цели петнадесет години никой не видял по-младия син на мистър Редли.

Един ден, Джем смътно помнеше, че пак се чуло за Бу Редли и няколко души го видели, но не и Джем. Той ми казваше, че Атикус не обича да говори за Редлиевци; когато Джем го попитал, Атикус му отвърнал да си гледа работата и да остави другите да си гледат своята работа, което било тяхно право; Джем обаче добавяше, че Атикус тогава поклатил глава и добавил; „Хм, хм, хм.“

Затова пък Джем получаваше повечето свои сведения от мис Стефани Крауфорд, наша съседка и стара клюкарка, която казваше, че знаела цялата история. Според мис Стефани, веднъж Бу седял във всекидневната, изрязвал парчета от „Мейкомб трибюн“ и ги лепял в албум. Баща му влязъл в стаята. Когато мистър Редли минал край него, Бу забил ножицата в крака на баща си, издърпал я, изтрил я в панталоните си и продължил своите занимания.

Мисис Редли изскочила на улицата и започнала да крещи, че Артър иска да ги убива, но шерифът дошъл л заварил Бу да си седи във всекидневната и да реже парчета от вестника. По онова време Бу бил на тридесет и три години.

Мис Стефани разправяше как били подметнали на мистър Редли, че би било добре за Бу да прекара известно време в Тускалуза, но той отвърнал, че нито един Редли няма да попадне в лудница. Бу не бил луд, а само от време на време ставал раздразнителен. Мистър Редли се съгласил, че е правилно да го затворят, но настоял да не обвиняват Бу в нищо, защото той не бил престъпник. Шерифът не се решил да го вкара в затвора, където имало негри, и Бу бил затворен в мазето на съда.

Джем смътно си спомняше връщането на Бу от мазето в къщи. Мис Стефани Крауфорд разправяше как някои членове на градския съвет казали на мистър Редли, че ако не си вземе Бу, той щял да умре в мазето от влагата и плесента. Освен това Бу не можел да живее вечно за сметка на окръга.

Никой не знаеше какви заплахи използуваше мистър Редли, за да не позволи на Бу да излезе навън… но Джем смяташе, че повечето време мистър Редли го държи завързан с вериги за кревата. Атикус обаче каза „не“ — не било така, имало и други начини да се превърне човек в зъл дух.

Помня, че понякога виждах мисис Редли да отваря външната врата и да полива своите цветя. Но всеки ден ние с Джем виждахме как мистър Редли отива в града и се връща. Той беше слаб, жилест човек с безцветни очи, толкова безцветни, че не отразяваха светлината. Скулите му бяха остри, устата широка, горната устна тънка, а долната дебела. Бил толкова праведен, разправяше мис Стефани Крауфорд, че приемал божието слово за свой единствен закон, и ние й вярвахме, защото мистър Редли вървеше изправен като гръмоотвод.

Той никога не ни говореше. Когато минаваше край нас, ние навеждахме очи и казвахме: „Добър ден, сър“, а той отговаряше с покашляне. По-големият син на мистър Редли живееше в Пенаскола; идваше си в къщи за Коледа и беше един от малкото хора, които виждахме да влизат или да излизат от техния дом. Казваха, че от деня, в който мистър Редли отвел Артър у дома, къщата умряла.

Но един ден Атикус ни каза, че ще ни скъса ушите, ако вдигаме шум в двора, и даде право на Калпурния да направи същото в негово отсъствие. Мистър Редли беше на смъртно легло.

Той не бързаше да умира. От двете страни на улицата бяха сложени дървени магарета, тротоарът бе покрит със слама и отклониха движението по задната улица. При всяко свое посещение доктор Рейнолдс паркираше колата си пред нашата къща и отиваше пеша до къщата на Редли. Най-сетне махнаха дървените магарета и ние застанахме пред вратата да гледаме как мистър Редли за последен път минава край нашата къща.

— Отива си най-долният човек на земята — измърмори Калпурния и замислено плю в двора. Ние я погледнахме изненадани, защото Калпурния рядко обсъждаше поведението на белите.

Съседите мислеха, че щом мистър Редли си замине, Бу ще излезе, но бяха сгрешили — по-големият брат на Бу се върна от Пенаскола и зае мястото на мистър Редли. Единствената разлика между него и баща му беше във възрастта. Джем казваше, че и мистър Натан Редли „купувал памук“. Но мистър Натан ни проговаряше, когато му казвахме „добър ден“, а понякога го виждахме да се връща от града със списания под ръка.

Колкото повече разправяхме на Дил за Редлиевци, толкова повече искаше той да знае, толкова повече се заседяваше, прегърнал ъгловия стълб, толкова повече се замисляше.

— Интересно ми е какво прави вътре — мърмореше той. — Може всеки миг да си подаде носа от вратата.

— Той излиза, когато е съвсем тъмно — каза Джем. — Мис Стефани Крауфорд ми разправи как веднъж се събудила посред нощ и го видяла да гледа през прозореца право в нея… каза, че главата му била като череп. Ти не си ли се будил посред нощ и не си ли го чувал, а, Дил? Той ходи така… — Джем провлачи крака по чакъла. — Защо мислиш, че мис Рейшъл се заключва толкова? Много сутрини съм виждал дирите му в нашия заден двор, а една нощ го чух да драска по задната врата, но докато Атикус излезе, той изчезнал.

— Интересно ми е как изглежда — каза Дил. Джем обрисува достатъчно добре Бу: според дирите от стъпките му, той бил шест и половина фута висок8, ядял сурови скакалци, а също и котките, които успявал да хване, затова ръцете му били окървавени — ако ядеш сурови животни, никога не можеш да измиеш кръвта от ръцете си. През цялото му лице минавал дълъг, назъбен белег; имал само няколко зъба, жълти и развалени; очите му изскачали, а от устата течала слюнка.

— Хайде да го накараме да излезе — предложи Дил. — Ще ми се да го видя как изглежда.

Джем каза, че ако Дил иска да бъде убит, то трябва да отиде и да почука на тяхната врата.

Нашата първа акция се състоя, само защото Дил се обзаложи с Джем на „Сивият призрак“ срещу два „Том Суифта“, че Джем не смее да влезе по-навътре от външната врата на Редли. През целия си живот Джем не беше отклонил нито едно предизвикателство.

Джем мисли по въпроса цели три дни. Изглежда, че честта му беше по-скъпа от живота, защото Дил лесно го предизвика.

— Бъз те е — каза Дил първия ден.

— Не ме е бъз, но не е прилично — отвърна Джем.

— Бъз те е дори с палеца си да стъпиш в двора — каза Дил на следващия ден.

Джем възрази, че не го е бъз, защото всеки ден минавал край Редли на път за училище.

— Да, ама винаги тичащ — казах аз.

На третия ден вече Дил го довърши, като заяви на Джем, че хората в Меридиан не били толкова страхливи, колкото хората в Мейкомб, и че никога не бил виждал толкова бъзливи хора, колкото в Мейкомб.

Това беше достатъчно — то накара Джем да отиде до ъгъла, да спре там, да прегърне стълба и да се вгледа във вратата, която нелепо висеше на грубите си панти.

— Но трябва да ти е ясно, Дил Харис, че той ще ни убие всичките — каза Джем, когато отидохме при него. — Да не кажеш после, че аз съм виновен, когато ти избоде очите. Помни, че сам си го поиска!

— Теб все те е бъз — измърмори търпеливо Дил. Джем искаше Дил, да разбере веднъж завинаги, че не го било бъз от нищо.

— Не, просто не мога да измисля как да го изкарам, без да ни хване.

Освен това Джем трябваше да мисли за своята по-малка сестра.

Като каза това, разбрах, че го е страх. Джем също бе казал, че трябвало да мисли за своята по-малка сестра, когато го предизвиквах да скочи от върха на къщата.

— Ами ако се претрепя, какво ще стане с теб? — попита той. След това скочи, падна без да се удари, и оттогава чувството му за отговорност към мене не се яви повече до мига, в който застана пред вратата на Редли.

— Значи не ти стиска? — попита Дил. — Щом е така, тогава…

— Дил, за такива неща трябва да се помисли — каза Джем. — Остави ме да помисля за минутка… то е все едно да накараш костенурка да си подаде главата…

— А как става това? — заинтересува се Дил.

— Като запалиш клечка кибрит под нея.

Аз казах на Джем, че ако мисли да запали къщата на Редлиевци, ще го обадя на Атикус.

Дил каза, че да се пали кибрит под костенурка било ужасно.

— Не е ужасно, ти само я убеждаваш по тоя начин, то не е като да я хвърлиш жива в огъня — изръмжа Джем.

— Откъде знаеш, че не я боли от кибрита?

— Костенурките нищо не усещат, глупчо — отвърна Джем.

— Брей, ти бил ли си костенурка, а?

— Боже мой, Дил! Остави ме да помисля… Слушай, ако започнем да хвърляме камъни…

Джем стоя и мисли толкова дълго, че Дил направи малка отстъпка.

— Добре, няма да ти се смея, че те е бъз и ще ти дам „Сивият призрак“, но ако отидеш и се допреш до къщата.

Джем се оживи.

— Ако само се допра до къщата ли? Дил кимна.

— Сигурен ли си? Да не ми поискаш после, като се върна?

— Не, само това — отвърна Дил. — Щом те види в двора, той сигурно ще се втурне след теб, а тогава ние със Скаут ще се метнем върху него, ще го съборим и ще го натиснем, додето му обясним, че няма да му сторим нищо лошо.

Напуснахме ъгъла, минахме пресечката пред къщата на Редли и застанахме пред външната врата.

— Хайде върви — каза Дил. — Ние със Скаут сме зад тебе.

— Отивам — отвърна Джем. — Сега не ме притеснявай!

Той стигна до ъгъла, после се върна, заоглежда пространството пред себе си, сякаш искаше да реши кой е най-добрият начин да проникне, мръщеше се и се чешеше по главата.

Тогава аз му се захилих злобно.

Джем отвори портата и хукна към къщата, плесна стената с длан и изтича обратно край нас. Той не изчака да види дали неговият набег е излязъл успешен. Дил и аз го последвахме по петите. Намерихме се в безопасност до нашата врата и задъхани се обърнахме.

Старата къща си беше същата, унила и сгърбена, но докато гледахме надолу по улицата, стори ни се, че виждаме как един от вътрешните капаци мърда. Щрак! Леко, едва забележимо движение и къщата отново замря.

2

В първите дни на септември Дил ни напусна, за да се върне в Меридиан. Ние го изпратихме до автобуса, който тръгваше в пет часа, и аз се почувствувах много нещастна без него, докато не се сетих, че след седмица тръгвам на училище. През живота си нищо друго не съм очаквала с такова нетърпение. Зиме с часове стоях в нашата къщичка на платана и наблюдавах училищния двор, разглеждах тълпите деца през бинокъла на Джем, изучавах игрите им, следях червеното сако на Джем, когато играеха на сляпа баба, тайно споделях техните нещастия и дребни победи. Ужасно ми се искаше да бъда е тях.

През първия учебен ден Джем благоволи да ме заведе на училище, нещо, което обикновено се правеше от родителите, но Атикус каза, че и Джем с удоволствие щял да ми покаже моята класна стая. Струва ми се, че в тази спогодба участвуваше и известна парична сума, защото завивайки покрай ъгъла на Редли, чух необичайно звънтене в джоба на Джем. Когато забавихме крачките си пред училищния двор, Джем внимателно ми обясни, че докато сме на училище, не бивало да му досаждам, не бивало да го моля да играем на „Тарзан и хората мравки“, да го поставям в неудобно положение със забележки за личния му живот, нито да се мъкна подир него през междучасията. Аз трябвало да си седя при първокласниците, а той при петокласниците. Накъсо, трябвало да го оставя на мира.

— Значи няма вече да играем двамата? — попитах аз.

— В къщи ще си караме, както досега — каза той. — Но ти ще видиш… в училище е малко по-друго.

В училище наистина беше по-друго. Преди да свърши сутринта, мис Каролайн Фишер, нашата учителка, ме изправи пред целия клас и нашиба дланта ми с линията си, а след това ме остави да стоя в ъгъла до обед.

Мис Каролайн не беше на повече от двадесет и една година. Имаше ярко кестеняви коси, розови бузи и червено лакирани нокти. Беше с високи токове и рокля на бели и червени черти. Приличаше и миришеше на ментов бонбон. Тя живееше срещу нас, една къща по-надолу, у мис Моди Аткинсън, беше наела там предната стая на горния етаж, и когато мис Моди ни я представи, Джем дни наред ходеше като в мъгла.

Мис Каролайн написа името си на черната дъска и каза:

— Ето, това тук значи, че аз съм мис Каролайн Фишер. Аз съм от Северна Алабама, от окръга Уинстън.

Класът възбудено зашепна, защото хората от този окръг никак не бяха цвете. (Когато на 11 януари 1861 година Алабама се отцепила, от съюза на Южните щати, окръгът Уинстън се отцепил от Алабама и всяко дете от окръга Мейкомб го знаеше.) Северна Алабама беше пълна със спиртни предприятия, текстилни заводи, стоманодобивни компании, републиканци, професори и други подобни лица без родословие.

Като начало мис Каролайн ни прочете една приказка за котки. Котките водеха дълги разговори помежду си, обличаха се в красиви малки дрешки и живееха в топла къщичка под една кухненска печка. В мига, в който госпожа Котачка позвъни в аптеката9, за да поръча шоколадени сушени мишки, целият клас се извиваше на чиновете като купчина червеи. Мис Каролайн явно не разбираше, че одърпаните първокласници в дочени ризи и поли от зебло, повечето от които бяха почнали да берат памук и да хранят свинете, веднага щом се бяха научили да ходят, не бяха възприемчиви към изящната литература. Мис Каролайн свърши приказката и каза:

— Много хубава приказка, нали?

После отиде до черната дъска и написа с огромни печатни главни букви азбуката, обърна се към класа и попита:

— Знае ли някой какво е това?

Всички знаеха; повечето първокласници бяха повтарачи.

Предполагам, че избра мене, защото ме познаваше. Когато започнах да чета азбуката, веждите й се присвиха и след като ме накара да изчета на глас повече от половината буквар и борсовия бюлетин от „Мобил реджистър“, тя откри, че съм грамотна и ме изгледа с леко отвращение. Мис Каролайн ми каза да кажа на баща си да не ме учи вече, защото това щяло да попречи на моите училищни занятия.

— Да ме учи ли? — възкликнах аз с изненада. — Та той на нищо не ме е учил, мис Каролайн! Атикус няма време да ме учи — добавих аз, когато мис Каролайн се усмихна и поклати глава. — Вечерно време той е толкова уморен, че само си седи във всекидневната и чете.

— А кой те е научил, щом не е той? — попита благосклонно мис Каролайн. — Все някой те е научил. Ти не си се родила със способността да четеш „Мобил реджистър“, нали?

— Джем казва, че така съм се родила. Той чел една книга и там аз съм била Бълфинч, а не Финч10. Джем казва, че името ми всъщност е Джин-Луиза Бълфинч и когато съм се родила, са ме сменили, и всъщност аз съм…

Мис Каролайн явно мислеше, че я лъжа.

— Хайде стига фантазии, миличка — каза тя. — И кажи на баща си да не те учи повече. Най-добре е учението да се започне отначало. Кажи му, че отсега нататък аз ще се заема с тебе и ще се постарая да поправя грешката.

— Моля?

— Баща ти не знае как се преподава. Можеш да си седнеш.

Аз измърморих, че съжалявам, и се оттеглих в размисли за престъплението си. Никога не съм учила нарочно да чета, но съм се ровила в ежедневниците, без никой да ми позволи. А може би се бях научила през дългите часове в църквата? Не си спомнях такова време, когато не съм могла да чета химните. Сега, принудена да си помисля по този въпрос, реших, че се бях научила да чета от само себе си, също както се бях научила да си закопчавам отзад дрехата и да не обърквам връзките на обувките си, а да ги завързвам на фльонга. Не можех да си спомня кога започнаха да се делят на думи редовете под движещия се показалец на Атикус, но всяка вечер ги гледах и слушах последните новини, проектите за нови закони, дневниците на Лоренцо Доу — всичко, което Атикус четеше вечер, а пък аз лазех в скута му. И докато в този миг не се изплаших, че ще ми забранят да чета, аз не обичах да чета. Както не се обича дишането.

Знаех, че съм разсърдила мис Каролайн и затова гледах през прозореца до междучасието, когато Джем ме измъкна от първокласниците, струпани на двора. Попита ме как се чувствувам. Аз му казах.

— Ако можех, щях да се махна, Джем. Тази проклета госпожица казва, че Атикус ме бил учил да чета и че трябвало да престане…

— Не се безпокой, Скаут — утеши ме Джем. — Нашата учителка казва, че мис Каролайн въвежда нов начин на преподаване. Научила го била в колежа. Скоро ще го въвеждат във всички класове. По този начин че трябва да се учиш много-много от книгите — ако искаш да учиш за кравите, отиваш и издояваш една крава, разбираш ли?

— Да, Джем, но аз не искам да уча за крави, аз…

— Разбира се, че искаш. Трябва да знаеш всичко за кравите, те играят важна роля в живота на окръга Мейкомб.

Аз се задоволих да го попитам дали не е откачил.

— Не, само се опитвам да ти обясня новия начин на преподаване, глупачко! Нарича се „Десетичната система на Дюи“.

Никога не съм се съмнявала в твърденията на Джем и не виждах причина да се съмнявам сега. „Десетичната система на Дюи“ се състоеше отчасти в това мис Каролайн да размахва пред нас картони, на които беше написано с печатни букви „котка“, „мишка“, „човек“ и „ти“. Явно от нас не се очакваха никакви коментарии и класът приемаше тези многозначителни импресии с пълно мълчание. Доскуча ми и започнах да пиша писмо на Дил. Мис Каролайн ме хвана, че пиша и ми каза да кажа на баща си да престане да ме учи.

— Освен това — продължи тя, — в първи клас ние пишем само с печатни букви. Няма да се учиш да пишеш ръкописно, докато не минеш в трети клас.

За това беше виновна Калпурния. По този начин в дъждовните дни аз не подлудявах съвсем. Тя ми задаваше писмен урок, като надраскваше азбуката на една плоча и под нея преписваше една глава от библията. Ако възпроизведях задоволително нейните писания, тя ми даваше за награда една филия, намазана с масло и посипана със захар. В преподаването на Калпурния липсваше всякаква сантименталност; рядко успявах да я задоволя и тя рядко ме награждаваше.

— Всички, които ще си ходят в къщи за обед, да си вдигнат ръката! — каза мис Каролайн и прекъсна новия ми гняв срещу Калпурния.

Децата от града вдигнаха ръце и тя ни огледа.

— Всеки, който си носи обед, да го сложи отпред на чина.

Неизвестно откъде, върху чиновете се появиха кофички за петмез и по тавана затанцуваха метални отражения. Мис Каролайн мина край редиците, като поглеждаше в кофичките и поклащаше глава пред едни, когато тяхното съдържание й харесваше, а пред други леко се намръщваше. Тя спря до чина на Уолтър Кънингам.

— Къде е твоят обед? — попита го тя.

Всички първокласници знаеха по лицето на Уолтър Кънингам, че той има глисти. Липсата на всякакви обуща обясняваше как ги е хванал. Глистите се хващаха, като ходиш бос по дворовете, пред оборите и кочините. Ако имаше обувки, Уолтър щеше да ги обуе за първия учебен ден и след това пак щеше да ходи бос до средата на зимата, но той нямаше. Затова пък беше облечен в чиста риза и старателно изкърпени дочени панталони.

— Забравил ли си да си вземеш обед отзарана? — попита мис Каролайн.

Уолтър се загледа право пред себе си. Видях как едно мускулче подскача под кожата на хлътналата му буза.

— Забрави ли го отзарана? — попита мис Каролайн. Бузата на Уолтър отново трепна.

— Ъхъ! — измърмори накрая той.

Мис Каролайн отиде до катедрата и отвори чантата си.

— Ето ти двадесет и пет цента — каза тя на Уолтър. — Върви в града да се нахраниш. Утре ще ми върнеш парите.

Уолтър поклати глава.

— Не, благодаря, госпожице — проточи той тихичко.

В гласа на мис Каролайн прозвуча нетърпение.

— Уолтър, ела да вземеш парите.

Уолтър отново поклати глава.

Когато Уолтър за трети път поклати глава, някой прошепна:

— Хайде, Скаут, кажи й.

Аз се обърнах и видях, че почти всички градски и всички извънградски деца ме гледаха втренчено. Ние с мис Каролайн вече два пъти бяхме беседвали и те сега ме гледаха с невинното убеждение, че взаимното познанство поражда по-дълбоко разбиране.

И аз снизходително станах в защита на Уолтър:

— Хм, мис Каролайн?

— Какво има, Джин-Луиза?

Струваше ми се, че бях обяснила достатъчно. За нас беше напълно ясно: Уолтър Кънингам най-безсрамно лъжеше. Той не си беше забравил обеда, а просто нямаше обед. Днес нямаше обед, нямаше да има и утре, и в други ден. Той вероятно никога през живота си не беше виждал на едно място три монети от по двадесет и пет цента.

Аз направих още един опит.

— Уолтър е от Кънингамовци, мис Каролайн.

— Не разбирам, Джин-Луиза?

— Няма нищо, госпожице, след време ще опознаете всички в окръга. Кънингамовци никога не са вземали нищо безплатно — нито подаръци от църквата, нито помощи от общината. Никога не са вземали нищо от никого и карат, с каквото имат. Нямат много, но карат само с него.

Специалните си познания за рода Кънингам — по скоро за един негов клон — бях получила миналата зима. Бащата на Уолтър беше клиент на Атикус. Една вечер в нашата всекидневна след дълъг скучен разговор за наследствени права и погасяване мистър Кънингам каза, преди да си тръгне:

— Мистър Финч, не знам дали някога ще мога да ви платя.

— Нека това да не ви тревожи, Уолтър — отвърна Атикус.

Попитах Джем какво е погасяване и Джем ми обясни, че това било особен вид гасене на пожар. После попитах Атикус дали мистър Кънингам ще ни плати изобщо.

— С пари няма да плати — отвърна Атикус, — но преди да изтече годината, трудът ми ще бъде възнаграден. Ще видиш.

И ние видяхме. Една сутрин Джем и аз открихме един товар дърва за горене в задния двор. По-късно пред задната врата се появи чувал орехи. За Коледа пристигна сандък с хубави борови клонки. Пролетта, когато намерихме един чувал прясна ряпа, Атикус каза, че мистър Кънингам му е заплатил с лихвите дори.

— Защо ти плаща така? — попитах аз.

— Защото това е единственият начин, по който може да ми плати. Той няма пари.

— А ние бедни ли сме, Атикус?

Атикус кимна.

— Да, бедни сме. Джем смръщи нос.

— Колкото Кънингамовци ли сме бедни?

— Не точно. Кънингамовци са фермери и кризата ги удари по-тежко.

Атикус каза, че хората с други професии са бедни, защото и фермерите са бедни. Окръгът Мейкомб беше предимно фермерски и затова при лекарите, зъболекарите и адвокатите трудно попадаха пари. Въпросът с погасяванията и наследствените права беше само част от грижите на мистър Кънингам. Другата им земя беше ипотекирана докрай и малкото пари, които печелеше в брой, отиваха за лихви. Ако си държеше езикът зад зъбите, мистър Кънингам можеше да получи обществена работа, но земята му щеше да пропадне, щом я оставеше на произвола, и той предпочиташе да ходи гладен, да пази земята си и да гласува, за когото си иска. Атикус каза, че мистър Кънингам произхожда от непреклонен род. И понеже Кънингамовци нямаха пари да платят на адвокат, те ни плащаха, с каквото могат.

— Не знаеш ли, че доктор Рейнолдс работи по същия начин? — каза Атикус. — На някои хора той взема един бушел11 картофи, за да помогне при раждането на бебе. А ти, госпожице Скаут, ако ми отделиш малко внимание, ще ти обясня и какво е наследствено право, и какво е погасяване. Понякога Джем обяснява изключително точно!

Ако бих могла да кажа тези неща на мис Каролайн, щях да спестя на себе си известни неприятности, а на мис Каролайн — последвалото разочарование, но не ми беше по силите да обяснявам така добре, както Атикус, затова казах:

— Вие го засрамвате, мис Каролайн. Уолтър не може да ви върне парите, защото те в къщи нямат двадесет и пет цента, а на вас не ви трябват дърва за горене.

Мис Каролайн застана като гръмната, после ме сграбчи за ръката и ме завлече при катедрата.

— Джин-Луиза, достатъчно съм те слушала тази сутрин — каза тя. — Ти всичко правиш, както не трябва. Протегни си ръката.

Аз помислих, че ще плюе в ръката ми, понеже това беше единствената причина някой в Мейкомб да си протегне ръката: по този осветен от вековете начин се сключваха всички устни договори, уговорки и обещания. Зачудих се какво има да се уговаряме с нея и се обърнах за отговор към класа, но първокласниците ме гледаха с удивление. Мис Каролайн взе линията си, тупна ме леко пет-шест пъти по ръката и ми каза да застана в ъгъла. Когато най-после класът разбра, че мис Каролайн ме е набила, в стаята се разрази буря от смях.

Мис Каролайн ги заплаши с подобна съдба, целият клас отново избухна и отрезвя, едва когато върху тях падна сянката на мис Блънт. Коренячка от Мейкомб, все още непосветена в тайните на „десетичната система“, мис Блънт застана на вратата с ръце на хълбоците и съобщи:

— Ако чуя още един звук от тази стая, ще ви претрепя всичките. Мис Каролайн, от вашия шум не мога да предам в шести клас урока за пирамидите!

Престоят ми в ъгъла беше кратък. Звънецът спаси мис Каролайн и тя изпрати класа на обед. Аз си излязох последна и я видях как се отпуска на стола и скрива глава в ръцете си. Ако се беше държала по-добре с мене, бих я съжалила. Тя беше хубавичка.

3

На двора пипнах Уолтър Кънингам и това ми достави известно удоволствие, но тъкмо му триех мутрата в земята, Джем дойде и ми каза да спра.

— Ти си по-голяма от него — смъмри ме той.

— Голям е почти колкото тебе — отвърнах аз, — Заради него започнах много лошо.

— Пусни го, Скаут. Защо се биете?

— Не си носи обед — казах аз и обясних как съм се забъркала в продоволствените трудности на Уолтър.

Уолтър се беше изправил и мълчаливо слушаше какво си говорим с Джем. Юмруците му бяха леко присвити, сякаш очакваше и двамата да се нахвърлим отгоре му. Аз пристъпих към него, но Джем протегна ръка и ме спря. Той изгледа внимателно Уолтър и по пита:

— Баща ти е мистър Уолтър Кънингам от Олд Саръм, нали?

Уолтър кимна с глава.

Уолтър сякаш бе отхранен само с риба: очите му бяха сини като на Дил Харис, воднисти и зачервени по края. Лицето му бе бледо, освен върха на носа, който беше влажно розов. Той неспокойно опипваше металните токички по презрамките на гащеризона си.

Джем ненадейно му се усмихна.

— Ела да обядваш у нас, Уолтър — каза той. — Ще се радваме, ако дойдеш.

Лицето на Уолтър засия, но после потъмня.

— Баща ни е приятел с баща ти — продължи Джем. — Не гледай Скаут, тя е малко откачена! Няма да те закача вече.

— Това не се знае — добавих аз. — Лекотата, с която Джем даваше обещания от мое име, ме раздразни, но драгоценните минути на обедната почивка изтичаха. — Добре, Уолтър, няма да те закачам вече. Обичаш ли боб? Нашата Калп е добра готвачка.

Уолтър остана на мястото си и прехапа устни. Джем и аз се отказахме от намерението си и бяхме стигнали почти до къщата на Редли, когато Уолтър извика:

— Ей, идвам с вас.

Уолтър ни настигна и Джем приятелски заговори с него.

— Тука живее един зъл дух — каза той сърдечно и показа към къщата на Редли. — Чувал ли си за него, Уолтър?

— Чувал съм, разбира се — отвърна Уолтър. — Първата година, като тръгнах на училище и хапнах от неговите пеканови орехи, едва не умрях! Хората разправят, — че ги отравял и ги изхвърлял през училищната ограда.

Сега, когато Уолтър и аз вървяхме до него, Джем изглежда не се плашеше никак от Бу Редли. Той дори започна да се хвали.

— Веднъж отидох чак до къщата — каза той на Уолтър.

— Онзи, който веднъж е ходил чак до къщата, няма защо после да тича, когато минава край нея — съобщих аз, гледайки нагоре.

— А кой тича край нея, фукло?

— Ти тичаш, ако няма никой с тебе.

Докато стигнем стъпалата на предната врата, Уолтър беше забравил, че е Кънингам. Джем изтича в кухнята и помоли Калпурния да сложи още една чиния на масата, защото имаме гост. Атикус се здрависа с Уолтър и започна с него разговор за реколтата, от който ние с Джем нищо не разбрахме.

— Не мога да мина във втори клас, мистър Финч, защото всяка пролет помагам на татко за памука, но сега вече в къщи поизрасна другият ми брат и може да работи на полето.

— Бушел картофи ли платихте за него? — попитах яз, а Атикус ми се закани с глава.

Уолтър насипа в чинията си храна и за наше удивление те разговаряха с Атикус като двама възрастни. Атикус се впусна в разни фермерски въпроси, но Уолтър го прекъсна и попита дали имаме петмез. Атикус повика Калпурния и тя донесе цяла кана петмез. Тя застана до Уолтър и почака той да си налее. Уолтър обилно поля с петмез месото и зеленчуците в чинията си. Може би той щеше да налее и в чашата си с мляко, ако аз не го бях попитала какви са тия номера.

Сребърният поднос издрънча, когато Уолтър постави каната върху него, той бързо прибра ръцете си в скута и наведе глава.

Атикус отново ми се закани.

— Но той заля цялата си чиния с петмез! — запротестирах аз. — Наля върху…

В този момент Калпурния каза, че трябва да отида в кухнята.

Тя беше разярена, а когато беше разярена, Калпурния пообъркваше граматиката. В спокойно състояние граматиката й беше като на всички други в Мейкомб. Атикус казваше, че тя е много по-образована от останалите негри.

Тя ме погледна изкосо и бръчиците край очите й станаха по-дълбоки.

— Има хора, дето не ядат като нас — прошепна тя ожесточено, — но ти не трябва да им се смееш на масата. Туй момче ти е гост и може да рече да изяде покривката, но ти въпреки туй няма да го закачаш, чуваш ли?

— Но, Калп, той не ми е гост, той е от Кънингамовци…

— Затваряй си устата! Какъвто и да е, щом е дошъл в тая къща, той ти е гост и да не съм те чула да му забелязваш! Виж я ти, колко важна! Може твоето семейство да е по-добро от Кънингамовци, но ти само го срамиш! Като не можеш да се държиш прилично на масата, ще ядеш в кухнята!

С едно здраво пошляпване Калпурния ме отправи през вратата на трапезарията. Взех си чинията и довърших обеда в кухнята, но все пак бях благодарна, че си спестих унижението отново да седна при другите. Казах на Калпурния, че ще я науча аз нея: някой от тия дни ще я издебна, ще избягам и ще се удавя в Баркъровия вир и тогава ще й бъде мъчно. Освен това, прибавих аз, тя вече беше станала причина да си имам днес неприятности: беше ме научила да пиша и това беше само нейна вина.

— Стига си хленчила — каза тя.

Джем и Уолтър се върнаха в училище преди мене; да остана назад и да уведомя Атикус за престъпленията на Калпурния си струваше самотното бягане покрай къщата на Редли.

— И изобщо тя обича Джем повече от мене — заключих аз и предложих Атикус веднага да я изгони.

— А ти помислила ли си някога, че Джем й създава двойно по-малко грижи от тебе? — гласът на Атикус беше суров. — Няма да я изгоня нито сега, нито когато и да било. Помислила ли си, че не можем да преживеем без нея нито един ден? Спомни си колко много прави Калп за тебе и затова ще я слушаш, чуваш ли?

Върнах се в училище и с омраза мислех за Калпурния, докато един внезапен вик прекъсна мрачните ми размисли. Вдигнах поглед и видях мис Каролайн, застанала в средата на стаята, с ужасено лице. Тя явно се беше оправила достатъчно през обедната почивка, за да продължи да се занимава с работата си.

— Жива е — изпищя мис Каролайн. — Мърда!

Мъжката част на класа веднага се втурна на помощ. „Господи — помислих си аз, — изплашила се е от една мишка!“ Малкият Чък Литъл, чието самообладание беше изключително, каза:

— Накъде отиде, мис Каролайн? Кажете ни накъде отиде! Хей, Ди! — обърна се той към момчето зад него. — Затвори вратата и ще я хванем! Бързо, госпожице, кажете накъде отиде?

Мис Каролайн посочи с разтреперан пръст не към пода, нито към чиновете, а към една огромна личност, която не познавах, Малкият Чък се смръщи и попита кротко:

— За него ли говорите, госпожице? Той ли мърда? Уплаши ли ви?

Мис Каролайн каза отчаяно:

— Минавах покрай него и тя изпълзя от косата му… просто изпълзя от косата му…

Малкият Чък се засмя до уши.

— Не трябва да се плашите от една въшка, госпожице. Че вие не сте ли виждали въшки? Не се плашете, хайде качете се на катедрата и ни предайте още нещо.

Малкият Чък Литъл също бе от хората, които не са сигурни дали ще се нахранят до довечера, но иначе беше роден джентълмен. Той хвана под ръка мис Каролайн и я отведе в предната част на стаята.

— Хайде, хайде, не се безпокойте, госпожице — повтори той. — Не трябва да се плашите от една въшка. Ей сега ще ви донеса малко студена вода.

Собственикът на въшката не проявяваше ни най-малък интерес към ужаса, който беше произвел. Той опипа косата над челото си, намери своя скрит спътник и го смачка с палеца и показалеца си.

Мис Каролайн наблюдаваше действията му с разширени от ужас очи. Малкият Чък й донесе вода в книжна чаша и тя с благодарност я изпи. Скоро гласът й се възвърна.

— Как се казваш, малкият? — кротко попита тя.

Момчето премигна.

— Кой, аз ли?

Мис Каролайн кимна.

— Бърис Юел.

Мис Каролайн погледна в дневника.

— Тука имам един Юел, но не е записано малкото му име… кажи си името по букви, за да го запиша.

— Не зная как се пише. В къщи ми викат Бърис.

— Е, добре, Бърис — каза мис Каролайн, — струва ми се, че най-добре ще е да те освободим от занятия за днес следобед. Искам да си отидеш у дома и да си измиеш добре главата.

Тя извади една дебела книга от катедрата, прелисти я и за миг се зачете.

— Добро домашно средство против… Бърис, искам да си отидеш у дома и да си измиеш главата с катранен сапун. След това си намажи косата с газ.

— Защо, мисус?12

— За да се отървеш от… хм, от тези въшки! Виждаш ли, Бърис, другите деца могат да прихванат от тебе, а на тебе няма да ти е приятно, нали?

Момчето се изправи. Бе най-мръсното човешко същество, което съм виждала. Вратът му беше тъмносив, ръцете ръждиви, а ноктите му пълни с мръсотия. Той погледна мис Каролайн — умитото пространство на лицето му не надминаваше една длан. Никой не го беше забелязал дотогава, може би защото цялата сутрин аз и мис Каролайн бяхме забавлявали класа.

— И тъй, Бърис — продължи мис Каролайн — много ще те моля, добре да се изкъпеш, преди да дойдеш утре на училище.

Момчето се изсмя грубо.

— Вие хич не можете да ме изгоните, мисус. Аз сам се канех да си отида… стига ми толкоз учене за тази година.

Мис Каролайн го изгледа с недоумение.

— Какво искаш да кажеш?

Момчето не отговори, а само изсумтя презрително. Едно от по-големите деца й обясни:

— Той е от Юеловци, госпожице.

Аз се зачудих дали и това обяснение ще се окаже несполучливо като моето. Но мис Каролайн изглежда беше склонна да го изслуша.

— Цялото училище е пълно с тях. Всяка година идват за първия учебен ден и после си отиват. Инспекторката успява да ги доведе, защото ги заплашва с шерифа, но накрая се отказва да ги задържи. Мисли, че е спазила закона, щом ги е записала в списъците и ги е докарала за първия учебен ден. А после вие през цялата година ще им пишете отсъствия.

— Ами родителите им? — попита, сериозно загрижена, мис Каролайн.

— Те нямат майка, а баща им не иска и да знае, Бърис Юел беше поласкан от обяснението.

— Вече трета година идвам в първи клас за първия учебен ден — съобщи той гордо. — Ако изляза по-хитър тази година, може и да мина във втори клас…

— Моля те, седни си, Бърис — каза мис Каролайн и в същия миг аз разбрах, че направи голяма грешка. Благоволението на момчето се превърна в гняв.

— Брей, че вие ли ще ме командвате, мисус? Малкият Чък Литъл се изправи.

— Оставете го да си отиде, госпожице — каза той. — Юел е подъл, зъл и подъл. Може да направи скандал, а в класа има и малки деца.

Той беше от най-дребните, но когато Бърис Юел се извърна към него, малкият Чък мушна дясната си ръка в джоба.

— Внимавай, Бърис — каза той. — По-приятно ще ми е да те пречукам, отколкото да те гледам пред себе си. Хайде, измитай се у вас!

Бърис сякаш го беше страх от това дете, което едва стигаше до гърдите му, и мис Каролайн се възползува от неговата нерешителност.

— Върви си у вас, Бърис. Ако не си вървиш, те викна директора — каза тя. — И без това трябва да му докладвам за твоя случай. Момчето изсумтя и мързеливо се помъкна към вратата. Когато се намери в безопасност, се извърна и извика:

— Докладвай и върви по дяволите! Още не се е родила такава мръсна, глупава учителка, която да ме командва мене! Ти не можеш да ме изгониш, мисус. Запомни, че не можеш да ме изгониш!

Почака, за да се увери, че тя плаче, и после се измъкна от сградата.

Ние веднага се струпахме около катедрата и се опитахме да утешим учителката кой както може. „Подло момче… непочтен… никой не може да ви накара да учите такива като него… в Мейкомб не е така, мис Каролайн, наистина… не се тревожете, госпожице… Мис Каролайн, защо не ни прочетете някоя приказка? Онази, котешката, отзарана беше чудесна…“

Мис Каролайн се усмихна, избърса носа си, каза: „Благодаря ви, милички“, отвори една книга и хвърли в недоумение първокласниците с един дълъг разказ за една жаба, която живеела в салон.

Когато за четвърти път през този ден минах край къщата на Редли — и двата пъти в галоп, — настроението ми беше съвсем мрачно, то напълно подхождаше на самата къща. Ако през остатъка от учебната година имаше такива драматични събития, както в първия ден, може би щеше да е поне забавно, но перспективата да прекарам девет месеца, въздържайки се от четене и писане, ме принуди да помисля за бягство.

Късно следобед планът ми беше напълно готов; когато Джем и аз хукнахме да се надбягваме по тротоара, за да посрещнем Атикус от работа, аз не си дадох труд да тичам много бързо. Бяхме свикнали веднага щом видим, че Атикус се задава зад ъгъла на пощата, да се втурваме да го посрещнем. Атикус изглежда беше забравил, че на обед бях изпаднала в немилост; засипа ме с въпроси за училището. Аз отговарях едносрично и той не настоя.

Може би Калпурния чувствуваше, че денят е бил тежък за мен и ме остави да гледам как приготвя вечерята.

— Затвори си очите, отвори си устата и ще получиш една изненада — каза тя.

Тя рядко правеше пържени филийки, казваше, че никога не й стигало времето, но днешният й ден бил по-лек, защото и двамата бяхме на училище. Тя знаеше, че обичам пържени филийки.

— Днес ми домъчня за тебе — каза тя. — Към два часа се почувствувах толкова самичка, че трябваше да пусна радиото.

— Защо? Ние с Джем седим в къщи само когато вали.

— Зная — отвърна тя, — но винаги единият от вас е наблизо. Колко ли време губя да викам по вас? Охо, май ще има време да изпържа още един тиган филийки — продължи тя и стана от кухненския стол. — Хайде, сега бягай оттук и ме остави да донеса вечерята на масата.

Калпурния се наведе и ме целуна. Аз изтичах и си помислих какво ли й е станало. Май че искаше да се помирим. Винаги е била несправедлива към мене, най после беше разбрала грешката си, съжаляваше, но беше много упорита, за да го признае. Бях уморена от толкова престъпления през този ден.

След вечеря Атикус седна с вестник в ръка и ме повика.

— Скаут, готова ли си да почетем?

Не можах да изтърпя повече и излязох на предната веранда. Атикус дойде след мен.

— Какво има, Скаут?

Казах на Атикус, че не се чувствувам добре и че, ако той не възразява, няма повече да ходя на училище.

Атикус седна на люлеещия се стол, кръстоса крака и тикна пръсти в джобчетата на жилетката си; казваше, че само така можел да мисли. Той мълчеше съчувствено и аз реших да укрепя позициите си.

— Ти самият никога не си ходил на училище, а нищо ти няма! Затова и аз ще си стоя в къщи. Ти ще ме учиш, както дядо ви е учил, тебе и чичо Джек.

— Аз не мога да те уча — каза Атикус. — Трябва да си изкарвам хляба. Освен това, ако те оставя в къщи, ще ме пъхнат в затвора… Така, че тази вечер ще вземеш една доза магнезиево мляко13, а утре ще вървиш на училище.

— На мене нищо ми няма…

— Така си и мислех. Какво се е случило?

На части аз му разправих всичките си нещастни приключения през деня.

— … и тя каза, че си ме научил погрешно, затова ние с тебе не можем да четем вече. Моля ти се, не ме пращай на училище, моля ти се, сър!…

Атикус стана и отиде до края на верандата. Като престана да оглежда пълзящата лоза, той се върна при мене.

— Най-напред — каза той, — ако успееш да научиш един съвсем прост номер, Скаут, ще се спогаждаш много по-добре с всякакви хора. Никога не можеш да разбереш един човек, докато не обмислиш нещата от неговата гледна точка…

— Как така, сър?

— … Ей така, докато не влезеш в неговата кожа! Атикус каза, че днес аз съм научила доста неща, а и самата мис Каролайн е научила нещичко. Например тя е научила да не дава нищо на човек от Кънингамовия род, но ако Уолтър и аз се бяхме поставили на нейно място, щяхме да видим, че нейната грешка не е била съзнателна. Не можехме да искаме от нея да научи всички обичан на Мейкомб за един ден и не трябваше да я виним, че не знаела това или онова.

— Гръм и мълнии! — казах аз. — Ами и аз също не знаех, че на нея няма да й бъде приятно да чета, но тя въпреки това ме обвини… Слушай, Атикус, няма нужда да ходя на училище! — Внезапно ме осени друга мисъл. — Спомняш ли си Бърис Юел? Той винаги отива на училище само първия учебен ден. Инспекторката мисли, че щом включи името му в списъка, и законът е спазен…

— С тебе това не може да стане, Скаут — отвърна Атикус. — Понякога в някои специални случаи е по-добре да се заобиколи малко законът, но в твоя случай това не може да стане. Така че ти трябва да отидеш на училище.

— Не виждам защо аз да ходя, когато той може и да не ходи!

— Слушай тогава.

Атикус каза, че Юеловци в течение на три поколения са били позорът на Мейкомб. Доколкото си спомнял, никой от тях нито един ден не бил преживял от честен труд. Каза, че след някоя Коледа, като махаме елхата, ще ме заведе да видя къде и как живеят Юеловци. Уж са хора, а живеят като животни.

— Ако проявяват и най-малкото желание да се изучат, те винаги могат да посещават училището, но би било глупаво хора като Юеловци да се принуждават на нещо, с което не са свикнали!…

— Значи, ако утре не ида на училище, ти ще ме принудиш?

— Да не говорим повече — каза Атикус сухо. — Ти, мис Скаут Финч, си като всички обикновени хора. Трябва да се подчиняваш на закона.

Той каза, че Юеловци били членове на едно специално общество, съставено само от Юеловци. При известни обстоятелства обикновените хора нарочно им позволявали известни предимства, като си затваряли очите за някои техни постъпки. Например за тях не било задължително да ходят на училище. Друг пример — бащата на Бърис, мистър Боб Юел, можел да ходи на лов дори извън ловния сезон.

— Но, Атикус, това е много лошо — казах аз. — В окръга Мейкомб се считаше за нарушение на законите да не спазваш ловния сезон, а населението гледаше на това като на истинско престъпление.

— Вярно, че е нарушение на закона — отвърна баща ми — и е много лоша постъпка, но когато човек обръща в уиски цялата помощ, която му се дава, децата му вият от глад. Не познавам в окръга нито един фермер, комуто да се досвиди дивечът, убит от техния баща.

— Мистър Юел не бива да върши такива неща…

— Вярно, че не бива, но той никога няма да се поправи. Ти ще упрекнеш ли заради това и децата му?

— Не сър — измърморих аз и направих последен опит: — Но ако продължа да ходя на училище, ние вече никога няма да можем да четем…

— А това силно те огорчава, нали?

— Да, сър.

Когато Атикус погледна надолу към мене, видях на лицето му оня израз, който винаги ме караше да очаквам нещо.

— А ти знаеш ли какво значи компромис? — попита ме той.

— Да се заобикаля законът ли?

— Не, да се постигне споразумение чрез взаимни отстъпки. Ето как става това — продължи той, — ако ти отстъпиш пред необходимостта да ходиш на училище, ние ще продължим да четем всяка вечер, както досега. Съгласна ли си?

— Да, сър!

— Нека считаме споразумението за постигнато, без обикновените формалности — избърза да каже Атикус, като видя, че се готвя да плюя.

Аз отворих предната врата и Атикус добави:

— Между другото, Скаут, по-добре ще бъде да не споменаваш в училище за нашето споразумение.

— Защо?

— Страх ме е, че нашите действия ще бъдат посрещнати със значително неодобрение от по-горните учебни власти.

Джем и аз бяхме свикнали с езика на завещанията и кодексите, които употребяваше баща ни, и винаги имахме право да прекъснем Атикус, за да ни бъде обяснено нещо, което не разбирахме.

— Моля, сър?

— Никога не съм ходил на училище — поясни той, — но ако кажеш на мис Каролайн, че четем всяка вечер, предчувствувам как тя ще се нахвърли срещу мене, а пък аз съвсем не искам да се нахвърля върху мене.

Цялата вечер ние с Джем припадахме от смях, защото Атикус невъзмутимо ни чете един дълъг разказ за някакъв човек, който стоял върху един стълб без причина, и това беше достатъчно, за да вдъхнови Джем да прекара следващата събота в нашата къщичка на дървото. Джем престоя там от закуска до залез слънце и щеше да остане и през нощта, ако Атикус не беше прекъснал снабдителните му линии. По-голямата част от деня аз прекарах в катерене по дървото, изпълнявах негови поръчки, снабдявах го с литература, храна и вода и тъкмо му носех одеяла за през нощта, когато Атикус каза, че ако аз не му обръщам внимание, то Джем ще слезе много скоро. Атикус излезе прав.

4

Следващите ми училищни дни не бяха по-благоприятни от първия. Всъщност, те представляваха един безкраен „Проект“, който постепенно се приемаше „с единодушие“ и за който щатът Алабама изхарчи огромни количества хартия и моливи в благородното си, но безплодно усилие да ме изучи на „Групови действия“. Това, което Джем наричаше „Десетичната система на Дюи“, към края на моята първа учебна година обхвана цялото училище, така че аз не можах да я сравня с други образователни системи. Виждах само това, което бе около мен: Атикус и чичо ми, които бяха учили в къщи, знаеха всичко — или поне, което не знаеше единият, другият го знаеше. Освен това не можех да не забележа, че татко от години биваше избиран в законодателното събрание на щата, без никой да гласува против него, а нямаше и представа за хитроумните методи, необходими, според моите учители, за възпитаването на добрите граждани. Джем беше възпитан наполовина по десетичната система и наполовина по обикновената и изглежда добре се справяше както самостоятелно, така и в група, но Джем не беше сполучлив пример: нямаше такава образователна система, измислена от хората, която да го спре да не чете. А пък аз знаех само каквото бях прочела в списанието „Таим“ и от книгите, които ми попадаха в къщи, но в училище се влачех след образователната система на окръга Мейкомб и през цялото време ми се струваше, че ме мамят с нещо. С какво точно, не знаех, но не можех да повярвам, че щатът е предвидил за мене дванадесет години такава непобедима скука.

През годината моите часове свършваха половин час преди Джем, който трябваше да стои до три часа следобед, тогава аз изтичвах покрай къщата на Редли, колкото мога по-бързо, и не спирах, докато не се намеря в безопасност на нашата веранда. Един следобед, както си тичах така, забелязах нещо, което ме накара да поема дълбоко дъх, да се огледам и да се върна назад.

Там, където свършваше дворът на Редли, растяха два вирджински дъба; корените им се подаваха на страничния път и го правеха неравен. Нещо върху стеблото на едното дърво привлече вниманието ми.

В една дупка от чеп, на височина колкото мен, ми намигаше парче станиол и отразяваше следобедното слънце. Застанах на пръсти, още веднъж се огледах бързо, посегнах към дупката и извадих две дъвки без горната им обвивка.

В първия миг поисках да ги напъхам, колкото мога по-бързо в устата си, но си спомних къде съм. Изтичах в къщи и на предната веранда разгледах своята плячка. Дъвката изглеждаше прясна. Помирисах я и реших, че миризмата й е добра. Близнах я и почаках известно време. Останах жива и я напъхах в устата си: беше „двойно ментова“.

Джем се върна в къщи и ме попита откъде имам толкова дъвка. Казах му, че съм я намерила.

— Не яж неща, които си намерила, Скаут.

— Дъвката не беше на земята, а на едно дърво. Джем изръмжа.

— Наистина, на дърво беше — казах аз. — Стърчеше ей на онзи дъб, откъм училището.

— Веднага я изплюй!

Аз я изплюх. И без това вкусът й беше вече изчезнал.

— Цял следобед я дъвча и още не съм умряла. Дори не ми стана лошо.

Джем тропна с крак.

— Не знаеш ли, че не трябва и да се допираш до тези дървета? Ако се допреш до тях, ще умреш!

— Ти веднъж се допря до къщата!

— Това беше друго нещо! Върви да си изплакнеш устата… веднага, чуваш ли?

— Не искам, ще ми се махне вкусът от устата.

— Ако не си изплакнеш устата, ще те обадя на Калпурния!

Предпочетох да послушам Джем, отколкото да си имам неприятности с Калпурния. Откак тръгнах на училище, по неизвестни причини в отношенията ми с Калпурния настъпиха големи промени: Калпурния вече не ме тиранизираше, не ме закачаше и не се бъркаше в моите работи, само мърмореше неодобрително. От своя страна, аз полагах големи усилия да не я дразня.

Наближаваше лятото; ние с Джем го очаквахме с нетърпение. Лятото беше любимият ни сезон: тогава спяхме на задната закрита веранда върху походни кревати или се опитвахме да спим в къщичката на дървото; през лятото имаше най-хубавите неща за ядене; то разкриваше хиляди ярки цветове сред обгорения пейзаж; но преди всичко лятото означаваше Дил.

Последния учебен ден нашите наставници ни пуснаха по-рано и ние с Джем тръгнахме заедно към къщи.

— Дил сигурно ще пристигне утре — казах аз.

— Не, вероятно в други ден — отвърна Джем. — В Мисисипи свършват училище един ден по-късно.

Когато наближихме вирджинските дъбове в двора на Редли, аз вдигнах ръка и за стотен път посочих с пръст дупката, където бях намерила дъвката. Мъчех се да убедя Джем, че там съм я намерила, и открих, че соча към ново парче станиол.

— Виждам, Скаут! Виждам…

Джем се огледа, посегна нагоре и внимателно пъхна в джоба си едно малко, лъскаво пакетче. Изтичахме до къщи и на верандата разгледахме кутийката, облепена с парченца станиол. В подобни кутийки слагат венчални пръстени — с червено кадифе отвътре и мъничка закопчалка. Джем я отвори. Вътре, една върху друга, лежаха две почистени и лъснати монети от по едно пени. Джем ги разгледа обстойно.

— Индийска глава — каза той. — От хиляда деветстотин и шеста, Скаут, а тази е от хиляда и деветстотната. Истински старинни монети!

— Хиляда и деветстотната! — възкликнах аз. — Слушай…

— Млъкни за малко, остави ме да помисля.

— Джем, как мислиш, да не би това да е скривалище на някого?

— Не, освен нас почти никой не минава оттам. Освен, ако е някой възрастен!…

— Възрастните нямат скривалища. Как мислиш, да си ги задържим ли, а, Джим?

— Не знам какво да правим, Скаут. И на кого можем да ги върнем? Знам със сигурност, че никой не минава оттам… Сесил минава по задната улица и пресича целия град, за да се прибере у тях.

Сесил Джейкъбс, който живееше в края на нашата улица до пощата, изминаваше всеки учебен ден по цяла миля, за да избегне къщата на Редли и на мисис Хенри Лафайет Дюбоуз. Мисис Дюбоуз живееше нагоре по улицата през две къщи от нашата; и всички съседи бяха съгласни, че мисис Дюбоуз е най-отвратителната старица, която светът познава. Джем никога не би минал покрай нейната къща без Атикус.

— Какво мислиш, че трябва да направим, а, Джем? Намереното остава у този, който го намери, освен ако не се разбере чия собственост е. Да си откъснем някоя камелия, да изцъркаме през горещ летен ден малко топло мляко от кравата на мис Моди Аткинсън, да докопаме чепка грозде от чуждо лозе — всичко това не противоречеше на нашето морално възпитание, но парите бяха нещо друго.

— Знаеш ли какво? — каза Джем. — Ще ги задържим, докато почнем училище, и тогава ще питаме децата дали не са на някого. Може да са от някое извънградско дете — представи си, че някой днес е бързал да се махне от училището и ги е забравил. Тези пари са на някого, сигурен съм в това. Виж как са излъскани! Някой си ги е пазил.

— Вярно, но защо пък да крие дъвка по такъв начин? Знаеш, че дъвката не трае дълго.

— Не разбирам, Скаут. Но тези монети имат голямо значение за някого…

— Защо, Джем…?

— Защото са индиански глави — значи идват от индианците. Носят много силна магия и щастие, голямо щастие. Не нещо дребно, като например неочаквано да ядеш пържено пиле на обед, а истинско щастие, да кажем, дълъг живот и добро здраве, и да си изкараш контролните изпити… С една дума, тия монети за някого са много важни. Аз временно ще ги скрия в кутията си.

Преди да се прибере в своята стая, Джем дълго гледа към къщата на Редли. Явно беше, че отново мисли.

Два дни по-късно Дил пристигна тържествено: дошъл бил съвсем сам с влака от Меридиан до гарата Мейкомб (това име беше само учтива форма, защото всъщност гарата се намираше в окръга Абът), там го посрещнала мисис Рейшъл с единственото такси в Мейкомб; обядвал във вагон-ресторанта, видял двама близнаци, залепени един за друг, да слизат в Бей Сент Луис и не се отказваше от истинността на тази история, въпреки заплахите. Вместо ужасните сини шорти, които се закопчаваха за ризата му, сега носеше истински къси панталони с колан; беше понаедрял, без да порасне на височина, и ни каза, че е видял баща си. Бащата на Дил беше по-висок от нашия, имаше черна брада (заострена) и беше президент на железопътната компания Луисвил-Нешвил.

— Помогнах малко на машиниста — каза Дил и се прозя.

— Хей, Дил, стига си ни ментил, затвори си човката! — отвърна Джем. — На какво ще играем?

— На Том, Сам и Дик — предложи Дил, — Хайде да отидем в градината отпред.

Дил искаше да играем на братята Роувър, защото и трите роли бяха положителни. Явно беше, че му е омръзнало да играе само злодея в нашите представления.

— Омръзнали са ми — казах аз. Беше ми омръзнало да играя Том Роувър, който по средата на един филм загубваше паметта си и изчезваше от сценария, докато накрая го намираха някъде в Аляска.

— Джем, измисли нещо ново — предложих аз.

— Омръзна ми да измислям.

Ваканцията едва започваше, а на нас всичко ни беше омръзнало. Замислих се, какво ли щеше да ни донесе лятото.

Бяхме минали в предната градина; Дил се вглеждаше в мрачната фасада на Редлиевата къща.

— Мирише ми на смърт — рече той.

Аз му казах да си затваря човката, но той настоя:

— Наистина, подушвам я.

— Искаш да кажеш, че когато някой умира, ти можеш да го подушиш, така ли, а?

— Не, искам да кажа, че мога да подуша кога някой ще умре. Една стара жена ме научи как става това. — Дил се наведе към мене и ме помириса. — Джин-Луиза Финч, ти ще умреш след три дни.

— Дил, ако не си затваряш човката, така ще те цапна, че да ме помниш. Съвсем сериозно ти говоря…

— Затваряй си човката — изръмжа Джем. — Скаут, говориш, като че вярваш в горещи течения!

— А ти говориш, като че не вярваш! — отвърнах аз.

— Какво е това горещо течение? — попита Дил.

— Не ти ли се е случвало нощно време да вървиш сам по някой отдалечен път и да минеш край горещо място? — попита го Джем. — Горещото течение е някой, който не може да отиде на небето и скита по отдалечените пътища, а пък ако минеш през него, то, щом умреш, и ти ще станеш като него и ще скиташ нощно време, и ще изсмукваш дъха на живите хора…

— А как да се предпазиш и да не минеш през него?

— Не можеш да се предпазиш — каза Джем. — Те понякога са се разпрострели напреко през целия път, но ако трябва да минеш такова място, казваш: „Ангеле, ангеле, жив в смъртта, махни се оттук, не смучи ми дъха!“ Тогава няма да се обвие около тебе…

— Не му вярвай, Дил — казах аз. — Калпурния разправя, че това са негърски измишльотини.

Джем се намръщи, но каза:

— Ще играем ли на нещо или не?

— Хайде да се въртим в гумата — предложих аз. Джем въздъхна.

— Знаеш, че съм много голям за такава игра.

— Ти можеш да ни буташ.

Аз изтичах в задния двор и измъкнах под къщата една стара автомобилна гума.

— Първа съм.

Дил каза, че той трябвало да бъде пръв, защото току-що е дошъл.

Джем отсъди, че аз ще бъда първа, а Дил ще се върти повече, и аз се вмъкнах в гумата.

До последния миг не можах да се досетя, че Джем ми е сърдит, задето му се противопоставих за горещите течения, и че търпеливо чака случай да си отмъсти. Той с цялата си сила бутна гумата по тротоара. Земята, небето и къщите се сляха в бесен кръг и ушите ми забучаха — задушавах се. Не можех да извадя ръце, за да спра, защото ги бях свила между гърдите и колената си. Оставаше ми само надеждата, че Джем ще надбяга гумата и ще я спре отпред или някоя издатина на тротоара ще ме задържи. Чух го да тича зад мен и да вика.

Гумата попадна върху чакъла, свърна през улицата, удари се силно в нещо и ме изхвърли като тапа на земята. Виеше ми се свят и ми се повдигаше; лежах върху цимента, разклатих глава, докато я избистря, плеснах се по ушите, за да престане бръмченето, и чух гласа на Джем:

— Скаут, бягай оттам, ела!

Вдигнах глава и видях точно пред себе си стъпалата на Редлиевата къща. Замръзнах.

— Идвай, Скаут, недей лежа там! — изкрещя Джем. — Не можеш ли да станеш?

Изправих се, но краката ми се подгъваха и треперех.

— Вземи гумата! — изрева Джем. — Донеси я! Оглупя ли?

Щом добих способност да се движа, аз изтичах при тях, колкото можех по-бързо коленете ми се подгъваха.

— Защо не я донесе? — изкрещя Джем.

— Върви ти да я донесеш! — изпищях аз. Джем млъкна.

— Хайде върви, близо до вратата е. Нали веднъж се допря до къщата, не помниш ли?

Джем ме изгледа разярен, но не можеше да се откаже, хукна по тротоара, вмъкна се през портата в двора и грабна гумата.

— Виждаш ли? — тържествено и презрително ме погледна той. — Голяма работа! Ама наистина, Скаут, някой път се държиш като истинско момиче! На човек просто му става противно.

Имаше други неща, които той не знаеше, но реших да не му отговарям.

Калпурния се показа на вратата и извика:

— Хей, време е да пиете лимонада! Хайде, махайте се по-скоро от слънцето, че живи ще се изпържите!

Да се пие сутрин лимонада беше летен обичай. Калпурния постави една кана и три чаши на верандата и отиде да си гледа работата. Аз не се огорчих много, че Джем ми е сърдит. Лимонадата щеше да му върне доброто настроение.

Джем изпи втората чаша наведнъж и се потупа по гърдите.

— Измислих на какво ще играем — съобщи той. — На нещо ново, съвсем различно.

— Какво? — попита Дил.

— На Бу Редли.

Понякога намеренията на Джем бяха съвсем прозрачни: сега нарочно беше измислил тази игра, за да ми покаже, че никак не го е страх от Редлиевци, да противопостави на моята страхливост своя безстрашен героизъм.

— На Бу Редли ли? Как? — попита Дил.

— Скаут, ти ще бъдеш мисис Редли…

— Ще видим дали ще бъда. Струва ми се…

— Какво ти става? — попита Дил. — Още ли те е бъз?

— Ами, ако през нощта, докато всички спим, той излезе?… — казах аз.

Джем подсвирна.

— Скаут, откъде пък ще разбере какво правим? После, него сигурно го няма вече. Кой знае преди колко години е умрял и са го натикали в комина!

— Джем, нека двамата с тебе играем, а Скаут да ни гледа, щом е такава бъзла?

Бях напълно сигурна, че Бу Редли е в къщата, но не можех да го докажа и реших да си мълча, защото в противен случай щяха да ме обвинят, че вярвам в горещи течения, а денем такива суеверия никак не могат да ми подействуват.

Джем разпредели ролите: аз бях мисис Редли и трябваше само да излизам и да преминавам прага. Дил беше старият мистър Редли: той се разхождаше нагоре-надолу и кашляше, когато Джем го заговаряше. Джем, естествено, беше Бу: той се завря под стъпалата и от време на време крещеше и виеше.

Лятото напредваше, а с него и нашата игра. Ние я оглаждахме и развивахме, прибавихме й диалог и сюжет, докато накрая стана малка пиеса, в която всеки ден нанасяхме някаква промяна.

Дил беше злодей над злодеите: вживяваше се във всяка отрицателна роля, която му биваше определена, и дори изглеждаше по-висок, ако това беше нужно. Аз с нежелание изпълнявах дамските роли от сценариите. Според мен, Тарзан беше много по-занимателен и през цялото лято играех с тревога, въпреки уверенията на Джем, че Бу Редли е вече умрял и че нищо не може да ми се случи, понеже денем той и Калпурния са с мене, а вечер Атикус си е в къщи.

Джем беше роден герой.

Нашата пиеса представляваше малка тъжна драма, изплетена от дочутите клюки и легенди: мисис Редли била красавица, докато се омъжила за мистър Редли и загубила всичките си пари. Тя загубила също така почти всичките си зъби, косата си и десния си показалец (това го измисли Дил). Бу го отхапал една нощ, когато не намерил никакви котки и катерички за храна. Повечето време тя стоеше във всекидневната и плачеше, а Бу насичаше на трески всички мебели в къщата.

После и тримата представяхме момчета, хванати като хулигани; за разнообразие аз играех съдията; Дил отвеждаше Джем и го натикваше под стъпалата, като го ръчкаше с дръжка от метла. Според нуждите на пиесата, Джем се появяваше отново като шериф, тълпа граждани или мис Стефани Крауфорд, която можеше да разкаже за Редлиевци повече от всеки друг в окръга Мейкомб.

Щом дойдеше ред да изиграе коронния номер на Бу, Джем се промъкваше в къщата, без да го види Калпурния, задигаше ножиците от чекмеджето на шевната машина, а после сядаше на прага и започваше да реже парчета от вестници. Дил минаваше край него, изкашляше се и Джем се преструваше, че се нахвърля с ножицата към бедрото му. От мястото, където стоях аз, всичко изглеждаше съвсем истинско.

Всеки ден мистър Натан Редли минаваше край нас на път за града, тогава ние застивахме и мълчахме, докато изчезне от погледа ни, а после се чудехме какво ли би ни направил, ако се досетеше за играта ни. Прекъсвахме винаги, щом се появеше някой от съседите, а веднъж видях мисис Моди Аткинсън да ни гледа от другата страна на улицата с неподвижна градинска ножица в ръка.

Един ден дотолкова се бяхме увлекли да играем глава XXV, част II от „Семейството“, че не забелязахме Атикус, който стоеше на тротоара и се удряше по коляното с едно навито на тръба списание. Слънцето показваше пладне.

— На какво играете? — попита той.

— На нищо — отвърна Джем.

— Какво нищо? — настоя Атикус.

— Нищо, сър.

— Я ми дай ножиците — каза Атикус. — Те не са за игра. Да не би случайно вашата игра да има някаква връзка с Редлиевци?

— Не, сър — отвърна Джем и се изчерви.

— Надявам се, че казваш истината — отсече Атикус и влезе в къщи.

— Дж-ем…

— Мълчи! Атикус влезе във всекидневната и може да ни чуе!

Едва когато се намерихме на безопасно разстояние в двора, Дил попита Джем дали ще можем пак да играем.

— Не знам. Атикус не каза, че не можем…

— Джем — казах аз, — струва ми се, че Атикус знае.

— Не, не знае. Ако знаеше, щеше да ни каже.

Аз не бях толкова сигурна като него, но Джем ми каза, че съм момиче, а момичетата винаги си въобразявали и затова хората не ги обичали и ако съм продължавала да се държа като момиче, то можело да вървя и да си намеря друг някой, с когото да играя.

— Добре тогава, карай нататък! Ще видиш какво ще стане!

Появяването на Атикус беше втората причина, поради която не исках да играя вече. Първата причина ми стана ясна още в оня ден, когато се изтъркалях в двора на Редли. Тогава главата ми бучеше, повдигаше ми се, Джем крещеше, но въпреки всичко това чух един съвсем нисък звук, който не бих могла да чуя от тротоара. Вътре в къщата някой се смееше.

5

С течение на времето постоянното ми мърморене омръзна на Джем, както бях сигурна, че ще стане, и за мое облекчение вече не играехме толкова често на Бу Редли. Въпреки това той пак поддържаше, че Атикус не е казал да не играем и затова можем да продължаваме; а пък ако някога Атикус кажеше, че не можем, Джем пак беше измислил как да се изплъзне: щеше да промени имената на действащите лица и тогава никой не можеше да ни обвини.

Дил поддържаше същия план на действие. Изобщо Дил почна да ми дотяга с постоянното си мъкнене подир Джем. В първите дни на лятото ме помоли да се оженя за него и веднага след това го забрави. Загради ме, беляза ме като своя собственост, каза, че аз съм единственото момиче, което ще обича цял живот, после престана да ми обръща внимание. Набих го два пъти, но и това не помогна, а само го сближи още повече с Джем. По цели дни прекарваха заедно в къщичката на дървото, крояха и замисляха нещо и ме викаха само когато им трябваше трети човек. Но за известно време аз стоях настрани от по-щурите им начинания и дори с риск да ме нарекат „момиче“ прекарвах повечето летни вечери с мисис Моди Аткинсън на нейната веранда.

На нас с Джем винаги ни беше позволено да ходим из двора на мисис Моди, стига да не закачаме азалиите и, но нашите отношения с нея не бяха ясно определени. Докато Джем и Дил не ме изключиха от техните планове, тя представляваше за мен една благосклонно настроена съседка.

Според нашето негласно споразумение с мисис Моди, ние можехме да играем по нейната трева, да ядем от гроздето й, без да се катерим по асмата, и да правим експедиции в големия й заден двор. Условията бяха толкова благоприятни, че ние грижливо отбягвахме да говорим с нея, да не би да нарушим деликатното равновесие на нашите отношения. Със своето поведение обаче Джем и Дил се сближиха с мисис Моди.

Мисис Моди не обичаше къщата си: за нея времето, прекарано в къщата, беше загубено време. Тя беше вдовица, жена хамелеон — работеше в мъжки гащеризон и със сламена шапка из лехите на градината си, но в пет часа се изкъпваше и тогава се появяваше на верандата, за да властва над улицата с величествената си красота.

Тя обичаше всичко, което ражда божията земя, дори бурените, с едно изключение. Намереше ли поне един стрък от живовляк в градината си, веднага започваше нещо като втората битка при Марна: мисис Моди се нахвърляше върху него с една тенекиена кутия и поливаше корените му с отрова. Отровата, казваше тя, била много силна и щяла да убие всички ни, ако не се пазим по-настрани.

— А не може ли направо да го изкорените? — попитах аз, след като присъствах на подобна битка с един десетсантиметров стрък.

— Да го изкореня ли, детето ми? Как да го изкореня? — Тя хвана клюмналия стрък и прекара палеца по стъблото му. Посипаха се микроскопични зрънца, — Ето, виж, един стрък живовляк може да погуби цяла градина! Есенно време тези зрънца изсъхват и вятърът ги разнася из целия окръг Мейкомб!

Изразът на лицето й бе такъв, сякаш говореше за вехтозаветните чумни епидемии.

За разлика от другите жители на окръга Мейкомб тя говореше живо и решително. Всеки от нас наричаше с пълното му име и когато се усмихваше, в устата й се показваха две малки златни коронки на горните кучешки зъби. Аз се възхитих от тях и казах, че някой ден също ще имам такива.

— Така ли? Гледай тогава — каза мисис Моди, цъкна с език и извади изкуствената си челюст — сърдечен жест, който окончателно закрепи нашата дружба.

Добротата на мисис Моди се простираше и над Джем и Дил, когато те не биваха заети с тайнствените си игри; ние бяхме облагодетелствувани от една нейна способност, за която не знаехме дотогава. Тя правеше най-хубавите кейкове в целия квартал. Откакто между нас се установи пълно доверие, всеки път, когато печеше кейк, тя правеше и три малки кейкчета и ни викаше през улицата:

— Джем Финч, Скаут Финч, Чарлз Бейкър Харис, елате!

Ние се появявахме веднага и винаги бивахме възнаградени.

Лятно време вечерите са дълги и тихи. Най-често ние двете седяхме с мисис Моди мълчаливо на нейната веранда и гледахме как залязваше слънцето и небето ставаше жълто, а после розово и как лястовичките на ята прелитаха ниско над съседните къщи и изчезваха зад покрива на училището.

— Мисис Моди — попитах аз една вечер, — мислите ли, че Бу Редли е още жив?

— Той се казва Артър и е жив — отвърна тя. Тя леко се люлееше в големия си дъбов стол. — Усещаш ли миризмата на моите мимози? Също като ангелски дъх.

— Ъхъ! А откъде знаете?

— Какво да зная, детето ми?

— Че Б… мистър Артър е жив?

— Какъв мрачен въпрос! Но и самата тема е мрачна. Знам, че е жив, Джин-Луиза, защото не съм видяла да го изнасят.

— А може да е умрял и да са то натикали в комина!…

— Откъде ти е дошло на ум такова нещо?

— Джем мисли така.

— Хм, хм! Той всеки изминат ден все повече заприличва на Джек Финч.

Мисис Моди познаваше чичо Джек Финч, брата на Атикус, още от дете. Бяха почти на една възраст и бяха отраснали заедно в „Пристанището на Финч“. Мисис Моди беше дъщеря на един техен съсед — доктор Франк Бъфорд. По професия доктор Бъфорд бе лекар, а по призвание се занимаваше с всичко, което ражда земята, и затова бе останал беден. Чичо Джек Финч задоволяваше своите земеделски страсти, като поливаше саксиите на прозорците си в Нешвил и затова бе станал богат. Всяка Коледа чичо Джек идваше при нас и винаги се провикваше през цялата улица към мисис Моди, като й предлагаше да се ожени за него. А тя му викаше:

— Малко по-силно, Джек Финч, да те чуят и до пощата, че аз не мога да те чуя!

Ние с Джем мислехме, че този начин на предложение за женитба е малко особен, но чичо Джек по начало си беше особен човек. Той казваше, че искал да ядоса мисис Моди — четиридесет години вече напразно се бил опитвал; той бил последният човек на света, за когото тя би се оженила, но винаги тя първо се заяждала с него и затова най-добрата защита била той да я нападне пръв — тогава вече ние го разбирахме.

— Артър Редли просто си седи в къщи, това е всичко — каза мисис Моди. — Ти също би си стояла в къщи, ако и на тебе не ти се излиза.

— Да, госпожо, само че на мене ми се излиза. А той защо не иска?

Мисис Моди присви очи.

— Ти знаеш много добре цялата история.

— Никога не съм чувала защо не иска да излиза. Никой не ми е казвал.

Мисис Моди нагласи изкуствената си челюст.

— Ти знаеш, че старият мистър Редли беше от ония баптисти, дето мият краката си…

— Нали и вие сте от тях?

— Аз не съм толкова убедена, детето ми, аз съм обикновена баптистка.

— Но нали всички баптисти вярват в измиването на краката?

— Да, вярват. Само че у дома, във ваната.

— Но ние не можем да се причестяваме заедно с вас…

Мисис Моди явно реши, че е по-лесно да ми обясни основите на баптизма, отколкото разликите в причастието, и каза:

— Баптистите, които си мият краката, вярват, че всяко удоволствие е грях. Знаеш ли, оная събота едни от тях дойдоха от гората, минаха оттук и ми казаха, че аз и цветята ми ще идем в ада?

— Ама и цветята ли?

— Ами да! И те щели да горят заедно с мене във вечния огън. Тези хора мислят, че прекарвам твърде много време под божието небе и твърде малко стоя в къщи да чета библията.

Представих си как мисис Моди ще се пържи во веки веков в различните протестантски адове и вярата ми в църковните проповеди значително отслабна. Вярно, че езикът й беше остър и че не ходеше по съседите да върши добри дела като мис Стефани Крауфорд. Но човек трябва да е съвсем откачен, за да се довери на мис Стефани, докато ние с Джем имахме пълно доверие в мисис Моди. Тя никога не ни беше обаждала, никога не си играеше с нас на котка и мишка и никак не се интересуваше от частния ни живот. Тя беше наш приятел. Не можех да разбера защо трябва такъв разумен човек да живее под заплахата на вечните мъки.

— Това не е право, мисис Моди. Вие сте най-добрата жена на света.

Мисис Моди се засмя.

— Благодаря ви, госпожице. Работата е там, че тези миячи на крака смятат всяка жена за грешна по начало. Виждаш ли, те разбират библията съвсем буквално.

— И затова ли мистър Артър си стои в къщи, за да не вижда жени ли?

— Нямам представа.

— Не, нищо не разбирам. Струва ми се, че ако мистър Артър иска да отиде в рая, то би трябвало да излиза поне на верандата. Атикус казва, че господ обича хората като себе си…

Мисис Моди престана да се люлее и гласът й стана суров.

— Много си малка, за да го разбереш, но понякога библията в ръцете на един човек е по-страшна, отколкото бутилка уиски в ръцете на… баща ти например.

— Атикус никога не пие уиски! — възмутих се аз. — През целия си живот той не е сложил капка уиски в устата си… А, не, пил е! Каза ми, че веднъж пийнал и не го харесал.

Мисис Моди се разсмя.

— Не исках да кажа това. Мисълта ми беше, че ако Атикус Финч се напие, пак няма да бъде толкова лош, колкото другите хора в най-добрия им вид. Има хора, които са толкова заети да мислят за другия свят, че не могат да се научат да живеят в този, и ако искаш да видиш докъде води това, погледни малко по-надолу в нашата улица!

— Мислите ли, че всичко туй дето го разправят за Б… за мистър Артър е вярно?

— Какво разправят?

Аз й казах.

— Тези приказки са три четвърти измислени от негрите и една четвърт от Стефани Крауфорд — заяви мрачно мисис Моди. — Стефани Крауфорд дори ми каза, че веднъж се събудила посред нощ и го видяла да я гледа през прозореца. Тогава аз я попитах: „А ти какво стори, Стефани, измести ли се, да му направиш място в леглото си?“ Това й затвори устата за известно време.

Бях сигурна, че е така. Гласът на мисис Моди можеше да накара всеки да си затвори устата.

— Не, детето ми — продължи тя. — В този дом цари голяма скръб. Спомням си Артър Редли като момче. Каквото и да разправят за него хората, с мене винаги е говорел много вежливо. Толкова вежливо, колкото умееше.

— Мислите ли, че е луд?

Мисис Моди поклати глава.

— И да не е бил, досега сигурно е полудял. Никога не знаем какво става с хората. Какво става в чуждите къщи, там зад техните затворени врати, какви тайни…

— Атикус никога не се държи с Джем и с мене различно, в къщи и навън — казах аз, защото се чувствувах задължена да защитя баща си.

— Боже мой, детето ми, съвсем не мислех за баща ти! Но щом стана дума, ще ти кажа? Атикус Финч се държи еднакво и на улицата, и у дома си. Искаш ли сега да ти дам малко торта за в къщи?

Исках дори твърде много.

Когато се събудих на следната сутрин, намерих Джем и Дил в задния двор, потънали в оживен разговор. Присъединих се към тях, но както обикновено, те ми казаха да се махам.

— Няма да се махна. Този двор е толкова мой, Джем Финч, колкото и твой. Аз имам толкова право да играя в него, колкото и ти.

Дил и Джем направиха кратко, тайно съвещание.

— Добре, ще останеш, но ще правиш, каквото ти кажем — предупреди ме Дил.

— Я го виж колко важен станал! — казах аз.

— Ако не се закълнеш, че ще правиш, каквото ти кажем, няма да ти разправим нищо — продължи Дил.

— Говориш, като че си пораснал от снощи с десет инча! Добре де, какво има?

— Ще изпратим писмо на Бу Редли — каза Джем спокойно.

— Как?

Опитах се да потисна неволния ужас, който ме обзе. Мисис Моди можеше да си говори — тя беше стара и си стоеше удобно на верандата. А за нас работата беше по-друга.

Джем искаше да закрепи писмото на една въдица и да я прокара през процепа на капаците. Ако се зададеше някой, Дил щеше да даде тревога.

Дил вдигна ръка със сребърния обеден звънец на майка ми.

— Ще мина отстрани на къщата — обясни Джем. — Вчера огледахме мястото от другата страна на улицата и видяхме, че един капак не се затваря добре. Мисля, че ще мога поне да го оставя на перваза…

— Но Джем…

— Слушай, ти вече знаеш тайната и не можеш да се откажеш, бъзливке!

— Добре де, само че аз не искам да стоя на пост. Джем, ако някой…

— О, да, ти ще стоиш на пост, ще пазиш задната страна на къщата, а Дил ще наблюдава отпред и улицата; ако се зададе някой, ще звъни със звънеца. Ясно ли е?

— Добре. А какво ще му пишете?

— Ще го помолим най-учтиво да излезе и да ни разправи какво прави вътре. Ще му пишем, че няма да му направим нищо лошо и че ще му купим сладолед — каза Дил.

— Вие сте полудели, той ще ви убие!

— Идеята е моя — каза Дил. — Чини ми се, че ако излезе и поседи с нас, ще се почувствува по-добре.

— Ти пък откъде знаеш, че не се чувствува добре?

— А ти как би се чувствувала, ако стоиш затворена сто години и се храниш само с котки? Обзалагам се, че има брада ей до тука…

— Като баща ти ли?

— Баща ми няма брада… — Дил млъкна, сякаш се мъчеше да си припомни нещо.

— Аха, хвана ли се! — казах аз. — Нали по-рано разправяше, че баща ти имал черна брада…

— Щом искаш да знаеш, той миналото лято си обръсна брадата! Да, и мога да ти го докажа, имам от него писмо и ми изпрати два долара!

— Карай, карай, сигурно ти е изпратил и полицейска униформа! Само че насън, нали? Карай, разправяй ни ги!…

Бил Харис можеше да измисля най-опашатите лъжи, които съм чувала. Между другото, той седемнадесет пъти беше летял на пощенски самолет, беше ходил в Нова Скотия, беше виждал жив слон, и сам бригадният генерал Джо Уилър бе негов дядо и му бе оставил сабята си.

— Затваряйте си човките! — каза Джем. Той полази под къщата и измъкна един жълт бамбуков прът. — Мисля, че е достатъчно дълъг, за да стигне до прозореца от тротоара, а?

— Ако един човек е толкова храбър, че може да се допре до къщата, на него никак не му трябва въдица — казах аз. — Защо направо не почукаш на входната врата?

— Това е друга работа… — отвърна Джем. — Колко пъти трябва да ти обяснявам?

Дил извади парче хартия от джоба си и го подаде на Джем. Ние тримата тръгнахме предпазливо към старата къща. Дил остана до ъгловия стълб пред къщата, а ние с Джем се промъкнахме по тротоара отстрани. Минах край Джем и застанах на другия ъгъл, откъдето можех да виждам зад завоя.

— Всичко е наред — казах аз. — Никой няма.

Джем погледна към Дил и той му кимна.

Джем привърза писмото за края на пръта, промъкна го над двора и го насочи към прозореца, който си беше избрал. Прътът беше по-къс с няколко инча и Джем се надвеси, колкото можеше. Дълго го гледах как тика пръта. Напуснах поста си и отидох при него.

— Не мога да откача писмото от пръта — измърмори той, — А и да го откача, не мога да го закрепя на прозореца. Върви на улицата, Скаут.

Аз се върнах на поста си и се загледах зад ъгъла в пустинната улица. От време на време поглеждах към Джем, който търпеливо се опитваше да остави писмото на перваза под прозореца. То падаше на земята и той го намушкваше с пръта; накрая помислих, че дори и да го получи, Бу Редли не ще може да го прочете. Гледах към улицата, когато зазвъня звънецът.

Извърнах се наежена и чаках срещу мене да се изправи Бу Редли с окървавена уста; вместо това видях как Дил лудо размахва звънеца в лицето на Атикус.

Джем имаше ужасен вид и не ми даде сърце да му кажа: „Нали ти разправях, че така ще стане!“ Той тръгна бавно и тежко по тротоара и помъкна пръта след себе си.

— Престани да звъниш — каза Атикус.

Дил хвана езичето на звънеца; в последвалата тишина на мен ми се прииска отново да зазвъни. Атикус килна шапката си назад и сложи ръце на кръста.

— Джем — каза той, — какво правиш?

— Нищо, сър.

— Не говори глупости. Казвай!

— Аз… Ние се опитвахме да дадем нещо на мистър Редли.

— Какво се опитвахте да му дадете?

— Едно писмо. Само едно писмо.

— Дай да го видя.

Джем протегна парче измърсена хартия. Атикус го взе и се опита да го прочете.

— А защо искате мистър Редли да излезе?

— Мислехме, че може да му бъде приятно с нас… — каза Дил и онемя, когато Атикус го погледна.

— Сине — обърна се той към Джем, — ще ти кажа нещо и няма да го повтарям: престанете да мъчите човека. Това се отнася и за вас двамата.

Какво правел мистър Редли, било негова работа. Ако искал да излезе, щял да излезе. Ако искал да си седи в собствената къща, имал право да си седи вътре, без да любопитстват разни нахални деца; думата „нахални“ била много мека за такива като нас. Щяло ли да ни бъде приятно, ако Атикус се втурнел през нощта в стаите ни, без да чука? А всъщност ние сме постъпвали с мистър Редли по същия начин. Постъпките на мистър Редли можели да ни изглеждат особени, но за него те не били особени. Освен това не ни ли било идвало на ум, че учтивият начин да се свържем с някого бил през входната врата, а не през страничните прозорци? И накрая ние трябвало да стоим настрана от тази къща, докато не ни поканят вътре, и трябвало да спрем глупавата игра, с която ни бил видял да се занимаваме, да не се подиграваме с хората…

— Ние не сме се подигравали с него — каза Джем, — ние само…

— Нали точно това правехте?

— Какво, да му се подиграваме ли?

— Не — каза Атикус, — да разигравате историята на живота му пред очите на съседите!

Джем сякаш се изду.

— Не съм казал такова нещо, не съм казал!

Атикус се усмихна сухо.

— Току-що ми го каза. Веднага спрете с тези ваши глупости и тримата.

Джем зяпна към него.

— Нали искаш да станеш юрист? — Устата на баща ни беше подозрително свита, сякаш той се стараеше да не я отпусне.

Джем реши, че е безполезно да увърта, и замълча. Атикус влезе в къщи, да вземе някаква папка, която забравил сутринта, и Джем чак тогава разбра, че е попаднал в най-старата юридическа клопка. Той застана на почетно разстояние от входната врата, дочака Атикус да излезе и да тръгне към града и когато Атикус не можеше вече да го чуе, извика подир него:

— Да, мислех, че искам да стана юрист, но сега вече не съм толкова сигурен.

6

— Добре — каза татко, когато Джем го попита може ли да отидем и да поседим с Дил край езерцето на мис Рейшъл, защото на другия ден Дил заминаваше. — Поздравете го и от мене и му кажете, че другото лято пак ще го чакаме.

Прескочихме ниския зид, който отделяше двора на мис Рейшъл от нашата алея. Джем свирна рязко като птица и в мрака се разнесе отговорът на Дил.

— Няма никакъв вятър — каза Джем. — Погледнете нататък.

Той посочи към изток. Иззад дърветата, в градината на мисис Моди, се надигаше огромната луна.

— От нея сякаш става още по-горещо — прибави той.

— Тази вечер има ли на нея кръст? — попита Дил, без да вдигне поглед. Той свиваше цигара от канап и парче вестник.

— Не, там е само жената. Не пали това нещо, Дил, защото ще усмърдиш целия град.

В Мейкомб се смяташе, че на луната има една жена. Тя седеше пред огледалото и вчесваше косите си.

— Ще ни липсваш, момче — казах аз. — Да идем да видим какво става с мистър Ейвъри, а?

Мистър Ейвъри беше наел стая от другата страна на улицата, у мисис Хенри Лафайет Дюбоуз. Всяка неделя мистър Ейвъри минаваше с дискоса за волни пожертвования; освен това той всяка вечер седеше на верандата до девет часа и кихаше. Веднъж, след залез слънце, ни се удаде щастието да наблюдаваме едно негово действие, което изглежда бе последното от този род, защото никога вече не го видяхме да се повтори. Тъкмо Джем и аз си бяхме тръгнали от мисис Рейшъл, когато Дил ни спря.

— Я, гледайте какво става там!

Той посочи другата страна на улицата. Отначало видяхме само обраслата с глицинии веранда, но се вгледахме по-добре и се оказа, че от листата изскача водна струя, описва дъга и плиска жълтата улична светлина на десетина фута от своя източник; поне на нас така ни се стори. Джем каза, че мистър Ейвъри не улучва точно, а Дил добави, че според него, той пиел по цял галон течности на ден. Последва състезание, за да се определят както относителните разстояния, така и възможните постижения, и аз пак се почувствувах оставена на заден план, защото нямах способности в тази област.

Сега Дил се протегна, прозя се и каза с подозрително безразличие:

— Измислих. Хайде да се разходим.

Тази покана ми се видя съмнителна, в Мейкомб никой не се разхожда без цел.

— Къде, Дил?

Дил кимна в южна посока.

— Дадено — каза Джем и когато взех да протестирам, добави с меден глас: — Ти можеш и да не идваш с нас, ангелче…

— И ти не трябва да отиваш. Не си ли спомняш, че…

Но Джем не обичаше да си спомня предишните поражения: изглежда, че от разговора си с Атикус той беше придобил само някои познания по водене на кръстосан разпит.

— Скаут, няма да вършим нищо лошо, ще отидем до уличната лампа и ще се върнем.

Тръгнахме мълчаливо по тротоара, слушахме как скърцат люлеещите се столове по верандите на съседите и се чуват тихите вечерни гласове на възрастните хора от нашата улица. От време на време чувахме и смеха на мис Стефани Крауфорд.

— Е? — попита Дил.

— Готово — отвърна Джем. — Скаут, ти защо не си отидеш в къщи?

— Какво ще правите?

Дил и Джем възнамеряваха само това: да надзърнат през прозореца с открехнатия капак и да се опитат да видят Бу Редли, а пък ако не съм искала да отида с тях, то можело да се прибера направо в къщи и да си държа цапнатата уста затворена, това било положението.

— Че защо, по дяволите, чакахте чак до тази вечер?

Защото нощно време никой не можел да ги види, защото Атикус сега се бил зачел толкова дълбоко, че нямало да усети и настъпването на второто пришествие, защото, ако Бу Редли ги убиел, щели да изтърват училищните занятия, а не ваканцията, и защото по-лесно било да се види в тъмната къща, когато е тъмно, отколкото през деня, не ми ли било ясно?

— Но, Джем, моля ти се…

— Скаут, за последен път ти казвам, или си затваряй човката, или се прибирай в къщи — ей, боже мои, всеки ден все повече заприличваш на момиче.

След тези думи не ми оставаше никакъв избор, освен да се присъединя към тях. Решихме, че е най-добре да се промъкнем под високата телена ограда в задната част на Редлиевия двор — така беше по-малко вероятно да ни видят. Зад оградата имаше широка градина и дървена малка барака.

Джем повдигна най-долния тел и направи знак на Дил да се провре отдолу. Аз го последвах и държах тела да се провре и Джем. Той едва се промъкна.

— Не вдигайте, шум — пошепна Джем. — И да не се вмъкнете в някоя леха със зелки, че ще събудите и умрелите!

Като мислех за това, аз се придвижвах със скорост от една крачка в минута. Тръгнах по-бързо, когато видях далече пред себе си Джем да ни маха в лунната светлина. Стигнахме портичката, която делеше градината от задния двор. Джем я докосна. Портичката изскърца.

— Плюй отгоре й — прошепна Дил.

— Добре ни нареди, Джем — измърморих аз. — Мъчно ще се измъкнем оттук.

— Шт! Плюй отгоре й, Скаут.

Плюхме, докато не ни остана плюнка в устата, и Джем бавно отвори портичката. Повдигна я и я облегна на оградата. Бяхме в задното дворче.

От задната страна къщата на Редли изглеждаше още по-неприветлива: по цялата й дължина се простираше запусната веранда; имаше две врати, а между вратите два тъмни прозореца. От едната страна покривът се подпираше не на колона, а на обикновена греда. В един ъгъл на верандата имаше ниска печка; над нея висеше окачалка за дрехи и нейното огледало блестеше призрачно в лунните лъчи.

— Уф! — тихо изохка Джем и вдигна крак.

— Какво има?

— Кокошки — прошепна едва чуто той.

Дил изохка пред нас и това отново потвърди необходимостта да се пазим от неизвестното, което можеше да ни нападне отвсякъде. Пропълзяхме отстрани, до прозореца с увисналия капак. Первазът беше няколко инча по-висок от Джем.

— Сега ще те повдигна — прошепна той на Дил. — Не, почакай.

Джем хвана лявата си китка и моята дясна китка, а пък аз хванах моята лява китка и дясната китка на Джем, наведохме се и Дил седна върху „столчето“. Повдигнахме го и той се хвана за перваза.

— Побързай — изшептя Джем. — Не можем да те удържим дълго.

Дил ме ощипа по рамото и ние го свалихме на земята.

— Какво видя?

— Нищо. Има завеси. Но някъде свети.

— Хайде да се махаме оттук — едва чуто каза Джем. — Да минем отново отзад! Шт! — предупреди ме той, когато поисках да му възразя.

— Да опитаме задния прозорец.

— Дил, недейте! — казах аз.

Дил спря и пусна Джем да мине пръв напред. Джем стъпи върху най-долното стъпало и то изскърца. Той замря и след това постепенно се отпусна с цялата си тежест. Стъпалото мълчеше. Джем прескочи две стъпала, сложи крак на верандата, повдигна се и едва не загуби равновесие. Оправи се и се отпусна на колене. Пропълзя до прозореца, вдигна глава и погледна.

И тогава аз видях сянката. Беше сянка на мъж с шапка на главата. Отначало я помислих за дърво, но нямаше никакъв вятър, а и стъблата на дърветата не се разхождаха. Задната веранда беше окъпана в лунна светлина и сянката, съвсем откроена, мина през светлината към Джем.

След мен я видя Дил и закри лице с длани.

Когато тя падна върху Джем, Джем също я видя. Той вдигна ръце над главата си и замря.

Сянката спря на фут зад Джем. Вдигна ръце, отпусна ги и застана неподвижна. След това се извърна, отдалечи се, мина по верандата и зави зад къщата по същия път, от който беше дошла.

Джем скочи от верандата и се втурна към нас. Той отвори портичката, избута ни с Дил напред и ни подгони между две лехи шумящи зелки. На половината път аз се спънах и точно тогава един пушечен изстрел разтърси квартала.

Дил и Джем се хвърлиха по корем до мене. Джем прошепна на пресекулки:

— Оградата… към училището!… Бързай, Скаут!

Джем повдигна най-долния тел; Дил и аз се изтърколихме под него и бяхме преполовили пътя до сянката на самотния дъб в училищния двор, когато видяхме, че Джем не е с нас. Изтичахме обратно и го намерихме. Мъчеше се да си свали панталоните, за да се промъкне. Той изтича към дъба по долни гащи.

Стигнахме под закрилата на дъба и там изпаднахме във вцепенение, но мозъкът на Джем продължаваше да работи нормално.

— Трябва да се върнем в къщи, защото ще забележат, че ни няма.

Изтичахме през училищния двор, провряхме се под оградата откъм Еленовата ливада, прехвърлихме се през стобора и се намерихме до задния вход на нашата къща; едва тогава Джем ни позволи да си починем.

Почакахме да се успокои дишането ни и с най-невинен вид тръгнахме към предния двор. Погледнахме надолу по улицата — пред портата на Редли видяхме купчина хора.

— Най-добре ще бъде и ние да отидем там — каза Джем. — Ако не се явим, ще им се види съмнително.

Мистър Натан Редли стоеше в двора до вратата и държеше отворена ловджийска пушка. Атикус стоеше до мисис Моди и мис Стефани Крауфорд. Мисис Рейшъл и мистър Ейвъри бяха наблизо. Никой не видя, че идваме.

Тихичко се приближихме до мисис Моди; тя се огледа.

— Къде бяхте, не чухте ли врявата?

— Какво се е случило? — попита Джем.

— Мистър Редли стрелял по един негър в градината си.

— Улучил ли го е?

— Не — каза мис Стефани. — Стрелял във въздуха. Изплашил го, та чак побелял. Казва, че ако някой види сега бял негър, да знае, че е същият. Каза, че е напълнил другата цев и при следващия шум, който чуе в градината, няма да се цели във въздуха, та ако ще да е куче, негър или… Джем Финч!

— Какво има, госпожице? — попита Джем.

Заговори Атикус:

— Къде ти са панталоните, сине?

— Панталоните ли, сър?

— Да, да. Панталоните.

Нямаше какво да се каже. В този миг Джем стоеше пред хората по долни гащи. Въздъхна тежко.

— Хм… мистър Финч!

В светлината на уличната лампа видях как Дил се готви да излъже: очите му се разшириха, а пълничкото му, ангелско лице стана още по-кръгло.

— Какво има, Дил? — попита Атикус.

— Хм… аз спечелих неговите панталони — отвърна той мъгливо.

— Как тъй си ги спечелил?

Дил се почеса по врата. После прекара ръка по челото си.

— Играехме покер на разсъбличане, ей там, край рибника.

Джем и аз се поуспокоихме. Съседите явно бяха доволни: всички се вкамениха. Но как се играеше покер на разсъбличане? Не можахме да разберем, защото мисис Рейшъл наду глас като градска сирена.

— Б-о-о-о-жичко, Дил Харис! Да играеш комар при моя рибник? Ще те науча аз как се играе покер на разсъбличане!

Атикус спаси Дил от незабавно разкъсване.

— Една минутка, мисис Рейшъл — каза той. — Никога досега не съм чувал, че правят подобно нещо. На карти ли играхте?

Джем се втурна със затворени очи в подкрепа на Дил:

— Не, сър, на клечки.

Възхитих се от брат си. Клечките бяха опасни наистина, но картите бяха сигурна гибел.

— Джем и Скаут — обърна се към нас Атикус, — не искам да чувам повече за никакъв покер. Джем, върви с Дил да си вземеш панталоните. Двамата се разберете помежду си.

— Не се безпокой, Дил — каза Джем, когато тръгнахме по тротоара, — нищо няма да ти направи. Атикус ще я разубеди. Бързо го измисли, момче. Слушай… чуваш ли ги?

Спряхме и чухме гласа на Атикус.

— … нищо сериозно… всички деца минават по този път, мисис Рейшъл…

Дил се успокои, обаче ние с Джем — не. Пред Джем стоеше задачата да намери до сутринта някакви панталони.

— Ще ти дам едни мои панталони — предложи Дил, щом стигнахме пред стъпалата на къщата на мисис Рейшъл. Джем каза, че не можел да влезе в тях, но въпреки това му благодари. Сбогувахме се и Дил си влезе в къщи. После явно си спомни, че е сгоден за мене, защото изтича обратно и бързо ме целуна пред очите на Джем.

— И да ми пишете, чувате ли? — изрева той след нас. Дори и панталоните на Джем да бяха благополучно в стаята му, ние пак нямаше да спим спокойно. Всеки нощен звук, който стигаше до походното ми легло на задната веранда, се увеличаваше поне три пъти; всяка стъпка по чакъла беше на Бу Редли, тръгнал да си отмъщава, всеки негърски смях в нощта беше самият Бу Редли, който се разхождаше свободно и идеше да ни търси; насекомите, които се блъскаха в мрежата, бяха безумните пръсти на Бу Редли, протегнати, за да я разкъсат; платаните бяха зли и като живи се надвесваха над нас. Дълго прекарах между бдение и сън, докато чух Джем да шепне:

— Спиш ли, Триочке?

— Да не си полудял?

— Шт! Атикус загаси лампата.

В слабата светлина на луната, която вече залязваше, видях как Джем спусна крак от кревата си.

— Отивам да ги търся — каза той.

Аз седнах в кревата.

— Не може. Няма да те пусна.

Джем намъкваше ризата си.

— Налага се.

— Опитай само и веднага ще събудя Атикус.

— Опитай само и веднага ще те удуша. Дръпнах го до мене на кревата. Помъчих се да го вразумя.

— Мистър Натан ще ги намери утре сутринта, Джем. Той знае, че ти си ги загубил. Ще ги покаже на Атикус и ще стане доста горещо. Но това ще бъде всичко. Хайде, лягай.

— Точно така мисля и аз — каза Джем. — Затова отивам да ги търся.

Прилоша ми от страх. Отново да отиде сам на онова място — спомних си какво каза мис Стефани: мистър Натан държал заредена втората цев на пушката за следващия шум, който чуе, все едно дали е куче, негър или…

Джем го знаеше не по-зле от мене. Изпаднах в отчаяние.

— Слушай, Джем, не си струва да ходиш. Ако те напердашат, ще те заболи и бързо ще ти мине. Но там ще те застрелят, Джем. Моля ти се…

Той търпеливо въздъхна.

— Откакто се помня, Атикус никога не ме е бил. Не искам сега да започва.

Интересна мисъл. На мен ми се струваше, че Атикус ни заплашва с бой поне през ден.

— Значи, нито веднъж не те е хванал в нещо лошо.

— Може и така да е… Но не искам да започва сега по друг начин, Скаут. Не трябваше тази нощ да постъпваме така, Скаут.

От този миг навярно ние с Джем започнахме за първи път да се отделяме един от друг. Понякога не го разбирах, но неразбирането ми не траеше дълго. А сега изобщо не можех да го разбера.

— Моля ти се — настоях аз, — помисли си само за минутка — сам на онова място…

— Млъквай!

— Голяма работа… Да не би Атикус толкова да ти се разсърди, че вече да не ти говори!… Не, ще го събудя, Джем, честна дума…

Джем сграбчи яката на пижамата ми и едва не ме задуши.

— Тогава ще дойда с теб.

— Няма да дойдеш, ще вдигаш шум.

Безсмислено беше да го разубеждавам. Дръпнах резето на задната врата и я държах, а той се спусна тихо по стъпалата. Трябва да беше два часът. Луната залязваше и изписаните като дантели сенки избледняваха, докато изчезнат напълно. Краищата на бялата му риза се вееха като малки, танцуващи духове, които бягат от наближаващото утро. Духаше лек ветрец и охлаждаше потта, която ме обливаше.

Стори ми се, че мина по обратния път, през Еленовата ливада, за да прекоси училищния двор до оградата — поне натам тръгна. Това щеше да му отнеме повече време, така че беше още рано да се безпокоя. Изчаках, докато стане време да се безпокоя, и се вслушах. Очаквах да чуя пушката на мистър Редли. После ми се стори, че чувам да скърца задната ограда. Така ми се искаше.

После чух Атикус да покашля. Затаих дъх. Понякога, през нощта ние отивахме до банята и го откривахме, че чете. Казваше ни, че често се събуждал нощно време, поглеждал как сме и се зачитал, докато заспи отново. Почаках да светне лампата и напрегнах очи да видя светлината в хола. Но всичко остана тъмно и аз си отдъхнах.

Нощните привидения се бяха прибрали, но при всяко подухване на вятъра, платановите плодове продължаваха да тропат по покрива, а тъмнината ставаше още по-самотна и тъжна, с далечен лай на кучета.

Ето че Джем се връщаше при мене. Бялата му риза се преметна през оградата и петното бавно нарасна. Той се изкачи по стъпалата на задната врата, заключи вратата зад себе си и седна на кревата. Повдигна панталоните си, без да каже нито дума. Легна и аз чувах как леглото му доста време потрепваше. После затихна. Не го чух вече да мърда.

7

Цяла седмица Джем беше мрачен и мълчалив. Опитах се „да вляза в неговата кожа“, както ме беше посъветвал Атикус на времето: ако бях отишла сама до градината на Редли в два часа през нощта, на другия ден сигурно щеше да бъде погребението ми. Затова оставих Джем на мира и се стараех да не му досаждам.

Започнахме училището. Във втори клас беше също така лошо, както и в първи, дори малко по-лошо — продължаваха да размахват разни картинки пред нас и не ни позволяваха да четем и пишем. По взривовете от смях, които се чуваха през стената, можеше да се съди как напредва работата на мис Каролайн в съседната стая; впрочем, редовният отбор от повтарачи пак бе останал в първи клас и помагаше да се пази ред. Единственото хубаво нещо във втори клас беше, че тази година и аз стоях в училище, колкото Джем, и към три часа двамата се връщахме заедно в къщи.

Един следобед, като пресичахме училищния двор на път за в къщи, Джем ненадейно ми каза:

— Има нещо, което не съм ти разправил.

Това беше първото му пълно изречение от няколко дена и аз го поощрих.

— Какво?

— За онази нощ…

— Нищо не си ми разправял за онази нощ — казах аз.

Джем махна с ръка, като че пропъждаше досаден комар. Мълча известно време и после рече:

— Когато се върнах за панталоните си — преди това те се бяха закачили здравата, едва се измъкнах от тях и не можах да ги освободя — та, казвам, когато се върнах… — Той пое дълбоко въздух. — Когато се върнах, бяха сгънати и сложени върху оградата… сякаш нарочно приготвени за мене.

— Върху оградата?…

— И нещо друго… — Джем говореше с безизразен глас. — Ще ти покажа, като се приберем. Бяха зашити. Не както шият жените, а както бих ги зашил аз. Съвсем накриво. Сякаш…

— … някой е знаел, че ще се върнеш да ги търсиш.

Джем потръпна.

— Сякаш някой е отгатнал мислите ми… сякаш някой е знаел какво ще направя. Може ли някой да знае как ще постъпя, ако не ме познава, а, Скаут?

Въпросът на Джем беше по-скоро молба. Успокоих го.

— Никой не може да знае какво ще направиш, ако не живее заедно с тебе, дори аз понякога не съм сигурна.

Минавахме покрай нашето дърво. В дупката лежеше кълбо сив канап.

— Не го вземай, Джем — казах аз. — Това явно е нечие скривалище.

— Не вярвам, Скаут.

— Така е. Някой като Уолтър Кънингам идва всяко междучасие и си крие нещата, а ние минаваме след него и му ги вземаме. Слушай, хайде да го оставим и да почакаме няколко дена. Ако все още е там, ще го вземем, съгласен ли си?

— Добре, може би имаш право — отвърна Джем. — Може да е на някое малко дете и то да си крие нещата от големите. Забелязала ли си, че намираме неща, само когато ходим на училище?

— Да — казах аз, — но ние никога не минаваме оттук през лятото.

Прибрахме се в къщи. На следващата сутрин канапът си седеше на същото място. На третия ден не беше мръднал и Джем го прибра в джоба си. Оттогава всичко, което намирахме в дупката, приемахме като наша собственост.

Вторият клас беше тъп и мрачен, но Джем ме уверяваше, че всяка година училището ставало все по-интересно; той бил започнал по същия начин и едва в шести клас се научавало нещо по-ценно. Изглежда, че шестият клас му хареса от самото начало: той прекара кратък египетски период, който ме учуди — опитваше се да върви като плоско изображение, с една ръка, прилепена на гърдите, а другата отзад, слагаше крак зад крак — заявяваше, че така ходели египтяните. Казах му, че ако са ходели така, не виждам как са могли да вършат нещо, но Джем ми отговори, че те били постигнали много повече от американците, били изнамерили тоалетната хартия и вечното балсамиране и ме попита къде щяхме да бъдем днес, ако не ги били изнамерили? По този повод Атикус ме посъветва да не си служа с епитети, а да приемам фактите.

В Южна Алабама годишните времена не са строго разделени, лятото прелива в есента, а понякога след есента изобщо няма зима — постепенно настъпват пролетни дни и те отново се стопяват в лятото. Тази есен беше продължителна и топла, не стана достатъчно студено дори за сако. През един топъл октомврийски следобед ние с Джем вървяхме по пътя си, когато нашата дупка отново ни спря. Този път в нея имаше нещо бяло.

Джем предостави честта на мене и аз извадих две малки фигурки, изрязани от сапун. Едната изобразяваше момче, а на другата имаше някакво грубо подобие на рокля.

Преди да си спомня, че в същност магията е суеверие, изпищях и ги захвърлих. Джем се наведе и ги грабна.

— Какво ти става? — викна той. Избърса фигурките от червения прах. — Хубави са — каза той. — Никога не съм виждал толкова хубави фигурки.

Подаде ми ги. Бяха почти съвършени миниатюри на две деца. Момчето беше с къси панталони и кичур сапунена коса падаше до веждите му. Погледнах към Джем. От пътя на правата му коса се спускаше кестеняв кичур. Досега не го бях забелязала.

Джем вдигна очи от женската кукличка и ме погледна. Женската кукличка имаше букла. И аз имах.

— Това сме ние — каза той.

— Кой мислиш, че ги е направил?

— Познаваме ли някой наоколо, който да може да ги издяла? — попита Джем.

— Мистър Ейвъри.

— Мистър Ейвъри само дяла, а пък аз имам предвид някого, който изрязва фигурки.

Мистър Ейвъри обработваше по една цепеница седмично; издялкваше от нея една клечка за зъби и започваше да я дъвче.

— И гаджето на мис Стефани Крауфорд — допълних аз.

— Той е скулптор, вярно, само че живее извън града. Няма кога да ни обърне достатъчно внимание.

— Може би, като седи на нейната веранда, да гледа нас, а не мис Стефани. Ако бях на негово място, и аз щях да правя така.

Джем се втренчи толкова дълго в мен, че го попитах какво има, но той ми отговори само: „Нищо, Скаут“. Прибрахме се в къщи и Джем сложи фигурките в кутията си.

Не минаха и две седмици, и ние намерихме цяло пакетче с дъвки; насладихме им се, а Джем съвсем забрави, че всичко, свързано с двора на Редли, е отровно.

На другата седмица открихме в дупката един потъмнял медал. Джем го показа на Атикус и той каза, че бил медал за добър правопис; още преди ние да се родим, в училищата на окръга Мейкомб се провеждали състезания за добър правопис, на победителите давали медали. Атикус каза, че сигурно някой го е загубил и се осведоми дали сме питали съседите. Аз понечих да кажа къде сме го намерили, но Джем ме срита. Той попита Атикус дали помни кой е спечелил такъв медал и Атикус каза, че не помни.

Най-голямата ни находка се появи след четири дни; джобен часовник с верижка и алуминиево ножче; часовникът не работеше.

— Дали не е чисто злато, а, Джем?

— Не знам. Ще го покажа на Атикус.

Атикус каза, че когато часовникът е бил нов, сигурно е струвал десет долара заедно с верижката и ножчето.

— Да не си правил трампа с някого в училище? — попита той.

— О, не, сър! — Джем извади часовника на дядо си, който Атикус му даваше да носи веднъж в седмицата при условие, че Джем го пази грижливо. В дните, когато носеше часовника, Джем вървеше, сякаш беше от стъкло. — Атикус, ако нямаш нищо против, предпочитам да нося този часовник. Може би ще мога да го поправя.

След като привикна към дядовия си часовник, на Джем му омръзна да трепери над него и вече не изпитваше нуждата през пет минути да гледа колко е часът.

Той добре се справи с разглобяването и сглобяването и накрая му останаха само една пружинка и две малки частички, но часовникът не пожела да тръгне.

— Уф! — въздъхна Джем. — Няма да тръгне. Слушай, Скаут!…

— А?

— Как мислиш, да напишем ли писмо на този, който ни оставя нещата?

— Това ще бъде много мило, Джем, ще му благодарим… какво ти става?

Джем се държеше за ушите и клатеше глава.

— Не разбирам, нищо не разбирам… не зная, Скаут… — той погледна към всекидневната. — Май трябва да кажа на Атикус… не, по-добре да не му казвам.

— Да му кажа аз вместо тебе?

— Не, не трябва, Скаут. Скаут?

— Какво-о?

През цялата вечер езикът го сърбеше да ми каже нещо; от време на време лицето му светваше, той се навеждаше към мене, после променяше намерението си. И този път постъпи по същия начин.

— О, нищо.

— Ето, хайде да му напишем писмо! — Бутнах под носа му хартия и молив.

— Добре. Драги господине…

— Откъде знаеш, че е мъж? Ами ако е мисис Моди — отдавна си мисля дали не е тя.

— Е-е-е, мисис Моди не може да дъвче дъвка — Джем се ухили. — Понякога нали я знаеш колко красиво говори. Веднъж й предложих дъвка и тя ми отказа, отговори ми, че дъвката се лепяла на небцето и я карала да онемява — поясни Джем. — Това звучи много красиво, нали?

— Да, понякога тя казва много красиви неща. Вярно, тя няма и такъв часовник с верижка.

— Драги господине — продължи Джем. — Много сме ви признателни за ча… не, много сме ви признателни за всичко, което ни оставяте в дупката. Искрено предан вам Джереми Атикус Финч.

— Ако се подпишеш така, няма да знае кой си. Джем изтри името си и написа „Джем Финч“. Под него аз се подписах „Джин-Луиза Финч (Скаут)“. Джем сложи бележката в един плик.

На другата сутрин той изтича на път за училище пред мен и спря до дървото. Беше с лице към мене, когато вдигна поглед и го видях как побледня като мъртвец.

— Скаут!

Хукнах към него.

Някой беше запълнил нашата дупка с цимент.

— Не плачи, Скаут… не плачи, не се безпокой… — мърмореше ми той по целия път до училище.

Върнахме се в къщи за обед, Джем излапа храната си набързо, изтича на верандата и застана на стъпалата. Аз го последвах.

— Още не е минал — каза той.

На следващия ден Джем пак застана на пост и беше възнаграден.

— Здравейте, мистър Натан — поздрави той.

— Здравей, Джем, здравей, Скаут — отвърна мистър Редли, минавайки край нас.

— Мистър Редли! — каза Джем.

Мистър Редли се обърна.

— Мистър Редли, хм… вие ли сте сложили цимент на онова дърво?

— Да — отвърна той. — Аз го запълних.

— А защо, сър?

— Дървото е на умиране. Когато са болни дърветата, дупките им се запълват с цимент. Би трябвало да знаеш това, Джем.

Джем не каза нищо повече по този въпрос. Минахме покрай нашето дърво, той го потупа замислено по цимента и продължи да мисли. Струваше ми се, че настроението му се разваля и се държах по-настрани от него.

Същата вечер, както обикновено, посрещнахме Атикус на връщане от работа. Стигнахме до нашите стъпала и Джем каза:

— Атикус, погледни, моля ти се, онова дърво.

— Кое дърво, сине?

— В градината на Редли, ей там, в ъгъла откъм училището.

— Е, и?

— На умиране ли е това дърво?

— Не, сине, не ми изглежда така. Виж листата, съвсем зелени и сочни са, никъде няма кафяви ивици…

— Не е ли болно?

— Дървото е здраво като тебе, Джем. Защо питаш?

— Мистър Натан Редли казва, че било на умиране.

— Може и така да е. Сигурно мистър Редли познава по-добре от нас своите дървета.

Атикус ни остави на верандата. Джем се облегна на един стълб и взе да чеше рамената си в него.

— Гърбът ли те сърби, Джем? — попитах аз, колкото може по-учтиво. Той не ми отговори. — Хайде да влизаме, Джем — казах аз.

— След малко.

Той остана там, докато се стъмни, а пък аз го чаках. Като влязохме вътре, видях, че е плакал; по съответните места лицето му беше изпапано, но ми се стори чудно, че не го бях чула.

8

Тази година по причини, недостижими и за най-опитните пророци в окръга Мейкомб, след есента настъпи зима. Две седмици имаше страшен студ и Атикус каза, че от 1885 година не е било толкова студено. Мистър Ейвъри разправяше, че така било писано на прочутата Розетска плоча14 — когато децата не слушат родителите си, пушат цигари и се бият, годишните времена се влошават. Ние с Джем чувствувахме бремето на вината си, защото и ние бяхме спомогнали за тия природни аномалии, бяхме причинили мъка на съседите си и неприятности на нас самите.

Същата зима умря старата мисис Редли, но смъртта й остана почти незабелязана — съседите я виждаха само когато поливаше канните15 си. Джем и аз решихме, че Бу Редли най-после е успял да я докопа, но когато Атикус се завърна от къщата на Редли, за наше разочарование каза, че била умряла от естествена смърт.

— Попитай го — пошепна Джем.

— Ти го попитай, ти си по-голям.

— Точно затова ти трябва да го питаш.

— Атикус — казах аз, — видя ли мистър Артър?

Атикус ме погледна строго иззад вестника си.

— Не, не го видях.

Джем не ми позволи да питам повече. Той каза, че Атикус още не е забравил нашата история с Редлиевци и не трябва да го закачаме по този въпрос. Според Джем, Атикус подозирал, че онова, което сме правили през онази нощ на миналото лято, не се е ограничило само с покер на разсъбличане. Джем нямаше определени основания да мисли така, но просто подушвал нещо такова.

На другата сутрин се събудих, погледнах през прозореца и едва не умрях от уплаха. Моите викове привлякоха Атикус от банята, обръснат наполовина.

— Атикус, иде краят на света! Моля ти се, направи нещо!… — Завлякох го до прозореца и посочих навън.

— Не иде краят на света — успокои, ме той. — Вали сняг.

Джем попита Атикус дали ще се задържи. И Джем никога не беше виждал сняг, но знаеше какво представлява снегът. Атикус каза, че и той не знаел нещо повече за снега от Джем.

— Но, както ми изглежда, ако е все така мокър, ще се обърне на дъжд.

Телефонът иззвъня и Атикус стана от масата.

— Обади се Юла Мей — каза той, като се върна. — Цитирам: „Понеже в окръга Мейкомб не е валял сняг от 1885 година, днес няма да има учебни занятия“.

Юла Мей беше най-известната телефонистка в Мейкомб. На нея беше поверена задачата да предава публичните съобщения, поканите за сватба, пускането на пожарната сирена и съветите за първа медицинска помощ, в отсъствие на доктор Рейнолдс.

Най-после Атикус ни прикани към ред и ни заповяда да гледаме в чиниите си, а не през прозорците. Тогава Джем попита:

— Как се прави снежен човек?

— Нямам представа — отвърна Атикус. — Не искам да ви разочаровам, но ми се струва, че няма да има сняг и за снежна топка дори.

Калпурния влезе и каза, че може би ще се задържи. Изтичахме в задния двор, а той беше покрит с тънък слой мокър сняг.

— Не трябва да ходим по него — каза Джем. — Виж, с всяка стъпка го разваляш.

Погледнах назад към разтопените си следи. Джем каза, че ако почакаме да навали малко повече, ще съберем за един снежен човек. Изплезих език и докопах с него една снежинка. Опари ме.

— Джем, снегът е горещ!

— Не е горещ, а е толкова студен, че пари. Не го яж, Скаут, хабиш го. Остави го да вали.

— Искам да походя по него.

— Знаеш ли какво, можем да походим в градината на мисис Моди.

С няколко широки крачки Джем прескочи предната градина. Аз го следвах по стъпките. На тротоара пред къщата на мисис Моди към нас се приближи мистър Ейвъри. Лицето му беше розово, а под колана се издуваше дебелият му корем.

— Видяхте ли какво докарахте? — каза той. — В Мейкомб не е валял сняг от Апоматокс16 насам. Такива непослушни деца като вас влошават годишните времена…

Зачудих се дали мистър Ейвъри знае с каква надежда сме го наблюдавали миналото лято и сме чакали да повтори подвига си. Казах си, че ако това е възмездието, то грехът не е много лошо нещо. Не се запитах откъде черпеше мистър Ейвъри своите метеорологически сведения: те идваха направо от Розетската плоча.

— Джем Финч, хей, Джем Финч!

— Джем, мисис Моди те вика.

— Стойте в средата на градината. Близо до верандата снегът е засипал шибоя. Внимавайте да не го настъпите!

— Ще внимаваме, госпожо! — извика Джем. — Нали е много красиво, мисис Моди?

— Никак не е красиво! Ако през нощта хване мраз, ще отидат азалиите ми!

По старата широкопола сламена шапка на мисис Моди блестяха снежинки. Тя се привеждаше над ниските храсти и ги увиваше в чували. Джем я попита защо го прави.

— За да им е топло — отвърна тя.

— Как може да им е топло? Нали те нямат кръвообращение!

— Не мога да ти отговоря на този въпрос, Джем Финч. Зная само, че ако през нощта хване мраз, тези растения ще измръзнат и затова трябва да се покрият. Ясно ли ти е?

— Да, госпожо. Мисис Моди?

— Какво има, млади господине?

— Можем ли да вземем със Скаут малко от вашия сняг?

— О, божичко, вземете го всичкия! Под къщата има една стара кошница от праскови, съберете го в нея. — Мисис Моди присви очи. — Джем Финч, а за какво ви е моят сняг?

— Ще видите — каза Джем и ние пренесохме, колкото можахме, сняг от двора на мисис Моди в нашия двор. Беше доста кишава работа.

— Какво ще правим, Джем? — попитах аз.

— Ще видиш — каза той. — Сега вземи кошницата и донеси тук, в средния двор, колкото сняг можеш да нагребеш от задния. Върви по следите си — предупреди ме той.

— Снежно бебе ли ще си правим, а, Джем?

— Не, истински снежен човек. Хайде, трябва здравата да поработим!

Джем изтича в задния двор зад купчината дърва, извади градинската мотика и започна да копае припряно, като отделяше настрана всеки намерен червей. Влезе в къщата и се завърна с панера за пране, напълни го с пръст и го отнесе в предния двор.

Пренесохме пет панера пръст и две кошници сняг. И Джем каза, че можем да започнем.

— Не ти ли се струва грозна тази каша? — попитах аз.

— Сега изглежда малко кална, но после няма да е така — каза той.

Джем загреба шепа пръст, умеси я на топка, прибави към нея втора и продължи така, докато построи туловището.

— Джем, никога не съм чувала за черен снежен човек.

— Няма да остане черен — изръмжа Джем.

Той донесе няколко клона от задния двор, преплете ги и ги огъна за скелет, който трябваше да се покрие с пръст.

— Прилича ми на мис Стефани Крауфорд с ръце на хълбоците — казах аз. — Дебел в средата и с тънки ръце.

— Ще ги направя по-дебели. — Джем плисна вода върху пръстения човек и му прибави още пръст. За миг се вгледа замислено в него, след това оформи под талията на фигурата голям корем. Очите му заблестяха закачливо към мене. — Не ти ли прилича този смешен човек на мистър Ейвъри, а?

После загреба малко сняг и започна да го лепи. Позволи ми да покрия със сняг само гърба, а запази за себе си всички части, които щяха да се виждат. Постепенно мистър Ейвъри стана бял.

С помощта на дървени парченца, които служеха за очи, нос, уста и копчета, Джем успя да придаде на мистър Ейвъри сърдит вид. Една цепеница допълни картината. Джем се отдръпна и огледа своята творба.

— Чудесен е, Джем — казах аз. — Като че ей сега ще проговори.

— Не е лош, нали? — каза той скромно. Нямахме търпение да чакаме Атикус до обед, а му позвънихме по телефона и му казахме, че имаме изненада за него. Той видя, че сме пренесли почти целия заден двор в предния, остана много учуден, но каза, че сме свършили отлична работа.

— Не знаех как ще го направиш — рече той на Джем, — но отсега нататък няма да се безпокоя за тебе, сине. Ти във всички случаи ще измислиш нещо.

Ушите на Джем почервеняха от този комплимент, но той видя, че Атикус се отдръпва и веднага погледна нагоре. Атикус се вгледа с присвити очи в снежния човек. Усмихна се, после се разсмя.

— Сине, не знам какъв ще станеш — инженер, адвокат или портретист, но ти си извършил публично оскърбление, и то в предния двор. Трябва да го замаскираме малко този приятел.

Атикус предложи Джем да понамали корема на творбата си, да замени цепеницата с метла и да му сложи престилка.

Джем обясни, че ако направи това, снежният човек ще стане само кал и няма да бъде снежен човек.

— Измисли, каквото щеш, но измисли нещо — каза Атикус. — Не можеш да правиш такива карикатури на съседите.

— Това не е карикатура — отвърна Джем. — Той само му прилича малко.

— Мистър Ейвъри може да е на друго мнение.

— Сетих се! — извика Джем. Изтича през улицата, изчезна в двора на мисис Моди и се върна горд и доволен. Върху главата на снежния човек нахлупи нейната широкопола сламена шапка, а в сгънатата му ръка набута градинската й ножица. Атикус каза, че сега всичко е наред.

Мисис Моди отвори вратата си и застана на верандата. Тя погледна през улицата към нас. И внезапно се усмихна.

— Джем Финч — викна тя, — ах ти, дяволе! Върни ми веднага шапката, господинчо!

Джем погледна Атикус, но той поклати глава.

— Тя само на шега го казва — успокои го той. — Всъщност е поразена от твоето… постижение.

Атикус отиде на тротоара пред мисис Моди и двамата заговориха, като размахаха ръце; единствената фраза, която дочух, беше: „…направил същински мафродит в двора! Атикус, никога няма да ги възпиташ както трябва!“

Следобед снегът престана, температурата спадна и привечер най-мрачните предсказания на мистър Ейвъри се сбъднаха; Калпурния поддържаше силен огън във всички огнища в къщата и въпреки това беше студено. Щом се върна вечерта, Атикус каза, че работата била лоша и попита Калпурния дали не иска да остане при нас през нощта. Калпурния погледна към високия таван и дългите прозорци и каза, че у тях щяло да й бъде по-топло. Атикус я откара у дома й с колата.

Преди да заспя, Атикус дойде в моята стая и сложи още въглища в огъня. Каза, че термометърът показвал шестнадесет градуса17, че това било най-ниската температура, която помнел, и че навън нашият снежен човек бил замръзнал.

Сякаш бяха минали само няколко минути, когато усетих, че ме разтърсват. Върху мене беше хвърлено палтото на Атикус.

— Съмна ли се?

— Ставай, моето момиченце.

Атикус държеше в ръце моята хавлия и палтото ми.

— Сложи си първо хавлията — каза той.

Джем стоеше до Атикус, разрошен и сънен. С една ръка държеше яката на връхното, си палто, а другата му ръка беше в джоба. Виждаше ми се някак премного дебел.

— Побързай, пиленце — каза Атикус. — Ето ти обущата и чорапите.

Аз ги обух, без да разбирам нищо.

— Съмнало ли се е вече?

— Не, минава един часът. Побързай.

Най-после разбрах, че нещо не е в ред.

— Какво има?

Сега вече нямаше нужда да ми обяснява. Както птичките знаят къде да се скрият, щом завали, така и аз знаех, когато на нашата улица е станало някакво нещастие. Дочух тихи звуци, сякаш шумеше тафта, навън глухо се суетяха. Обхвана ме безпомощна уплаха.

— У кого е?

— У мисис Моди, пиленце — каза кротко Атикус.

От входната врата видяхме как изскачат пламъци от прозорците на столовата на мисис Моди. За да потвърди тази гледка, градската пожарна сирена зави, издигна пискливия си глас и не замлъкна.

— Ще изгори, нали? — жално попита Джем.

— Предполагам — каза Атикус. — Слушайте сега! Вървете и застанете пред къщата на Редли. И се дръжте настрани, чувате ли? Нали виждате, че вятърът духа откъм онази страна!

— Охо! — възкликна Джем. — Атикус, не трябва ли да вадим мебелите?

— Още не, сине. Прави каквото ти казвам. Хайде, тичайте. Грижи се за Скаут, чуваш ли? Не я изпускай от очи.

Атикус ни побутна към предната врата на Редлиевата къща. Застанахме там и гледахме как улицата се изпълва с мъже и коли, докато огънят мълчаливо поглъщаше къщата на мисис Моди.

— Защо не побързат, защо не побързат!… — мърмореше Джем.

Скоро видяхме защо. Старата противопожарна машина беше замръзнала и тълпа мъже я бутаха към нас. Когато прикачиха маркуча й към един воден кран, маркучът се пукна, струя вода пръсна нагоре и по паважа.

— О, господи! Джем…

Джем ме обгърна с ръка.

— Мълчи, Скаут — каза той. — Рано е още да се безпокоиш. Ще ти кажа, когато му дойде времето.

Мъжете от Мейкомб, облечени и съблечени в най-различни степени, изнасяха мебелите на мисис Моди в един двор, от другата страна на улицата. Видях Атикус да носи тежкия дъбов стол на мисис Моди и си помислих, че е много разумно от негова страна да спаси най-ценната за нея вещ.

От време на време чувахме викове. После от един прозорец на втория етаж се подаде главата на мистър Ейвъри. Той избута един дюшек през прозореца на улицата и започна да хвърля покъщнина, докато мъжете завикаха.

— Слизай, Дик! Стълбището гори!

— Бягайте оттам, мистър Ейвъри!

Мистър Ейвъри взе да се измъква през прозореца.

— Скаут, заклещи се… — въздъхна Джем — О, господи!…

Мистър Ейвъри се заклещи здравата. Аз зарових глава под мишницата на Джем и не погледнах, докато Джем не извика:

— Откачи се, Скаут! Нищо му няма!

Погледнах нагоре и видях мистър Ейвъри да пресича балкона. Той прекрачи парапета и започна да слиза по една колона, но не се удържа, извика и падна в храстите на мисис Моди.

Изведнъж забелязах, че хората се отдръпват от къщата на мисис Моди и се приближават към нас. Бяха престанали да изнасят мебелите. Огънят бе обхванал напълно втория етаж и ближеше покрива; рамките на прозорците се чернееха около оранжевите пламъци.

— Джем, виж, цветът им е също като на тиква…

— Скаут, погледни!

От нашата къща и от къщата на мисис Рейшъл се вдигна дим, като че мъгла се виеше над реката. Мъжете задърпаха маркучите нататък. Зад гърба ни пожарната от Абътсвил изскърца на завоя и спря пред нашата къща.

— Онази книга… — казах аз.

— Какво? — попита Джем.

— Онази книга за Том Суифт не е моя, на Дил е…

— Не се безпокой, Скаут, още е рано да се безпокоиш — отвърна Джем. — Погледни натам.

Сред група съседи Атикус стоеше, пъхнал ръце в джобовете на балтона си, и сякаш наблюдаваше футболен мач. Мисис Моди беше до него.

— Виж, той е спокоен — каза Джем.

— Защо не се качи на някой покрив?

— Много е стар, ще си строши врата.

— Да почнем да вадим мебелите, как мислиш? Да му кажем?

— Нека не му досаждаме сега, той сам знае кога да започне — рече Джем.

Пожарната от Абътсвил взе да облива с вода нашата къща; един мъж на покрива показваше къде най-много трябва да поливат. Гледах как нашият „съвършен мафродит“ почернява и се топи; сламената шапка на мисис Моди остана да лежи върху купчината кал. Не виждах градинската й ножица. Между къщите на мисис Моди, на мисис Рейшъл и нашата беше толкова горещо, че мъжете отдавна бяха свалили палтата и хавлиите си. Работеха по пижами и нощници, натъпкани в панталоните, но на мен взе да ми става студено. Джем се опитваше да ме стопли, ръката му обаче не беше достатъчна. Освободих се и сама обвих с ръце раменете си. Потанцувах малко и наново усетих краката си.

Пристигна още една пожарна и спря пред къщата на мис Стефани Крауфорд. Нямаше втори кран за маркуча и мъжете се опитаха да облеят нейната къща с ръчни пожарогасители.

Железният покрив на мисис Моди прегради пътя на огъня. Къщата се събори с грохот; на всички страни пръснаха пламъци; по съседните покриви хората се хвърлиха с одеяла да гасят искрите и горящите главни.

Съмна се и едва тогава мъжете взеха да се разотиват, отначало един по един, а след това на групи. Избутаха Мейкомбската пожарна обратно към града, пожарната от Абътсвил си замина, а третата остана. На другия ден разбрахме, че е дошла от Кларкс Фери, на шестдесет мили оттук.

Ние с Джем тихо прекосихме улицата. Мисис Моди гледаше димящата черна дупка в нейния двор, а Атикус поклати глава, за да ни покаже, че не й е до приказки. Той ни поведе, към къщи и се държеше за рамената ни, докато прекосим заледената улица. Каза, че засега мисис Моди ще отиде у мис Стефани.

— Иска ли някой чаша топло какао? — попита той. После запали огън в кухненската печка, а пък аз потръпнах.

Докато пиехме какаото, забелязах, че Атикус се вглежда в мен първо с любопитство, а след това строго.

— Струва ми се, че ви казах да не мърдате с Джем — рече той.

— Точно така направихме. Не сме мърдали…

— А чие е това одеяло тогава?

— Одеяло ли?

— Да, госпожице, одеяло. Не е наше.

Погледнах надолу и открих, че съм наметнала по индиански едно кафяво вълнено одеяло.

— Атикус, не знам, сър… аз…

Обърнах се за отговор към Джем, но той беше по-учуден от мене. Каза, че не знае как се е появило то, ние постъпихме точно, както ни беше казал Атикус, стояхме до вратата на Редли, настрани от другите, не сме мърдали на сантиметър… Джем млъкна.

— Мистър Натан беше при пожара — измърмори после той. — Видях го, видях го, той влачеше един дюшек… Атикус, честна дума…

— Няма нищо, сине — Атикус се усмихна. — Изглежда, че целият Мейкомб е бил тази нощ навън. Джем, в килера има амбалажна хартия. Върви я донеси и ще…

— Атикус, не, сър!…

Джем сякаш полудя. Той почна да раздрънква всичките ни тайни, без да го е грижа нито за моята, нито за неговата безопасност. Не пропусна нищо — нито за дупката, нито за панталоните.

— … мистър Натан замаза дупката с цимент, Атикус, и го направи нарочно, за да не намираме нищо в нея… Може и да е луд, както разправят хората, но, Атикус, кълна се, че никога не ни е сторил нищо лошо; онази вечер можеше да ми пререже гърлото, а вместо това, той се опита да ми закрепи панталоните… никога нищо лошо не ни е сторил, Атикус…

— По-спокойно, сине — каза Атикус, и то толкова кротко, че веднага почувствувах облекчение. Явно, не беше разбрал нито дума от това, което му разправи Джем, защото каза само:

— Имаш право. Повече да не говорим нито за това, нито за одеялото. Може би някой ден Скаут ще има възможност да му благодари, задето я е загърнал с одеялото!

— На кого да благодаря? — попитах аз.

— На Бу Редли. Ти дотолкова си се била заплеснала по огъня, че не си усетила кога те е загърнал с одеялото!

Стомахът ме присви, прилоша ми, когато Джем разгъна одеялото и се заусуква около мене.

— Измъкнал се е от къщата… минал е зад ъгъла… и се е промъкнал ей така!

— Не се увличай, Джереми! — каза сухо Атикус.

Джем се нацупи.

— Ама аз нищо не правя! — Забелязах, че авантюристичната искрица в очите му загасна. — Помисли си само, Скаут — продължи той, — да се беше обърнала и си щяла да го видиш!

Калпурния ни събуди по обед. Атикус беше казал този ден да не ходим на училище, защото нямаше да научим нищо, след като не си бяхме отспали. Калпурния ни нареди да почистим предната градина.

Сламената шапка на мисис Моди се виждаше през тънък слой лед, също като муха в кехлибар, а градинската й ножица трябваше да изровим от калта. Намерихме я в нейния заден двор да гледа замислено своите обгорели и замръзнали азалии.

— Носим ви нещата, мисис Моди — каза Джем. — Много ни е мъчно.

Мисис Моди се огледа и по лицето й пропълзя сянка от старата й усмивка.

— Винаги съм си мечтала за по-малка къща, Джем Финч. Така ще си имам по-голяма градина. Помисли си само, че имам повече място за моите азалии!

— Не ви ли е мъчно, мисис Моди? — попитах аз изненадана. Атикус ни каза, че тя нямала нищо друго освен къщата си.

— Да ми е мъчно ли, дете мое? Та аз не можех да търпя този стар хамбар. Много пъти съм си мислила, сама да го подпаля, но ме беше страх, че ще ме бутнат в затвора.

— Но…

— Не се безпокой за мене, Джин-Луиза Финч. Има неща, които не можеш още да разбереш. Сега ще си построя малка къща, ще си взема двама наематели и, ей, богу, ще имам най-хубавата градина в цяла Алабама. Тогава ще натрия носа на Белингретовци!

Ние с Джем се спогледахме.

— Как се е подпалила, мисис Моди? — попита той.

— Не знам, Джем. Сигурно от кюнците в кухнята. Снощи до късно поддържах там огъня, заради саксиите с цветята. Чух, че през нощта си имала неочакван гост, мис Джин-Луиза!

— Откъде знаете?

— Атикус ми разправи тази сутрин, като минаваше за града. Да ти кажа право, много ми се щеше да съм била с вас. Щях да се сетя и да се обърна.

Мисис Моди ме учудваше. Почти цялата й собственост изгоряла, любимата й градина приличаше на бойно поле, а тя, въпреки това, живо се интересуваше от нашите работи с Джем.

Тя сигурно беше забелязала учудването ми, защото каза:

— Снощи се безпокоях само задето вдигнах и изложих на опасност толкова хора. Можеше да изгорят всички съседи. Мистър Ейвъри ще лежи цяла седмица — добре се поопече. Твърде стар е за такива неща и му го казах. Щом си поизчистя ръцете и издебна момент, в който Стефани Крауфорд да не гледа, ще му направя най-добрия си кейк. Тази Стефани от тридесет години се мъчи да научи рецептата ми, но ако си мисли, че ще й я дам, само защото живея у нея, лъже се!

Рекох си, че дори ако мисис Моди не издържи и й даде рецептата, то мис Стефани пак няма да направи кейка като хората. Веднъж мисис Моди ми я показа: между другите работи в рецептата пишеше, че трябва да се сложи и една голяма чаша захар.

Денят беше тих. Въздухът беше толкова студен и чист, че чухме как часовникът на съдебната сграда скърца, тупти и се напряга още преди да избие. Носът на мисис Моди имаше цвят, какъвто не бях виждала, и аз я попитах защо има такъв цвят.

— Стоя тук шест часа вече — каза тя. — Сигурно съм замръзнала.

Тя вдигна ръце. Дланите й, изцапани с пръст и засъхнала кръв, бяха осеяни с пукнатини.

Разсипали сте си ръцете — каза Джем. — Защо не повикате някой негър? — В гласа му нямаше никаква нотка на самопожертвувателност, когато добави: — Ние със Скаут можем да ви помогнем.

— Благодаря ти, млади господине — каза мисис Моди, — но вие си имате друга работа. — Тя посочи към нашия двор.

— Мафродита ли имате предвид? — попитах аз. — Дребна работа, ще го изгребем с греблото за минутка.

Мисис Моди се втренчи в мене и устните й замърдаха мълчаливо. Изведнъж тя се хвана за главата и се разтресе от смях. Когато си тръгнахме, още продължаваше да се смее.

Джем каза, че не разбира какво й станало — просто си беше такава мисис Моди.

9

— Момче, вземи си думите назад!

С тази моя заповед към Сесил Джейкъбс за нас с Джем започна един твърде лош период. Юмруците ми бяха свити и бях готова да се сбия. Атикус беше се заканил, че ще ме напердаши, ако още веднъж участвам в сбиване; той каза, че съм вече порасла за такива детинщини и че колкото по-скоро се науча да се въздържам, толкова по-добре ще бъде за всички. Но аз скоро забравих думите му.

Забравих ги заради Сесил Джейкъбс. Предния ден той съобщи на всеослушание в училищния двор, че бащата на Скаут Финч защищавал черни. Аз отрекох това, но съобщих на Джем.

— Какво иска да каже? — попитах аз.

— Нищо — отвърна Джем. — Попитай Атикус, той ще ти обясни.

— Защищаваш ли черни, Атикус? — попитах го аз същата вечер.

— Разбира се. Не казвай „черни“, Скаут. Грозно е.

— Всички в училище казват така.

— Отсега нататък ще казват така всички без един…

— Щом не искаш да говоря по този начин, защо ме пращаш на училище?

Татко ме погледна кротко, с интерес. Независимо от нашия компромис, моята борба да не ходя на училище беше, продължила под една или друга форма още от първата ми атака: началото на септември ми донесе виене на свят, леки припадъци и слаби стомашни болки. Стигнах дотам, че намерих сина на готвачката на мис Рейшъл и му платих пет цента, за да отъркам главата си в неговата; той страдаше от страшен кел. Но не можах да се заразя.

Сега обаче ме безпокоеше друга мисъл.

— Всички ли адвокати защищават ч… негри, Атикус?

— Разбира се, Скаут.

— Тогава защо Сесил казва, че ти си защищавал черни? И каза така — все едно, че вършиш нещо нередно.

Атикус въздъхна.

— Просто защищавам един негър, нарича се Том Робинсън. Живее в малкото предградие зад градското бунище. Ходи в същата църква, където ходи Калпурния, и тя познава добре семейството му. Калп казва, че са напълно порядъчни хора. Скаут, ти не си достатъчно голяма още, за да разбереш някои неща, но из града сега се разнасят крясъци, че не трябва да се старая в защита на този човек. Делото е твърде особено — — ще мине пред съда чак на лятната сесия. Джон Тейлър беше така добър да го отложи…

— Щом не трябва да го защищаваш, защо го защищаваш?

— По много причини — каза Атикус. — Главната причина е, че ако не го защищавам, не ще мога да ходя с вдигнато чело из града, не ще мога да представлявам нашия окръг в законодателното събрание, дори не ще мога да забранявам на тебе и Джем ония неща, които не бива да правите.

— Искаш да кажеш, че ако не защищаваш този човек, ние с Джем можем и да не те слушаме?

— Нещо подобно.

— Защо?

— Защото не ще мога вече да искам от вас да ме слушате. Скаут, нашата работа е такава, че поне веднъж в живота си всеки адвокат попада на дело, което го засяга лично. Предполагам, че за мене това дело е такова. Покрай него може да чуете доста неприятни неща в училище, но ще те моля да направиш нещо заради мене, дръж високо главата си и ниско юмруците си! Каквото и да ти кажат, не им позволявай да те раздразнят. Опитай се за разнообразие да се бориш с мозъка си… той не е толкова лош, въпреки че не ще да учи!

— Атикус, ще спечелим ли делото?

— Не, пиленце.

— Тогава защо…

— Това, че са ни победили сто години, преди да започнем борбата, не значи, че не трябва да опитаме да спечелим — каза Атикус.

— Ти говориш също като братовчеда Айк Финч — казах аз.

Нашият братовчед Айк Финч беше единственият жив ветеран от Южната армия в Мейкомб. Носеше брада като на генерал Худ и се гордееше неимоверно много с нея. Поне веднъж в годината Атикус, Джем и аз му отивахме на гости и трябваше да го целувам. Беше ужасно. Ние с Джем почтително изслушвахме как Атикус и братовчедът Айк отново прекрояват цялата война.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Атикус — започваше братовчедът Айк, — компромисът в Мисури ни погуби, но ако се наложи да започнем пак отначало, то пак ще мина по същия път и пак по него ще се върна, както преди, само че този път ще ги бием… а пък в 1864 година, когато Стоунуол Джексън дойде с… прощавайте, младежи. Тогава старикът беше вече на небето, лека му пръст…

— Ела, Скаут — повика ме Атикус. Аз се покачих в неговия скут и пъхнах глава под брадичката му. Той ме прегърна леко и ме залюля. — Този път е друго — каза той. — Сега не воюваме с янките, а с приятелите си. Но запомни това: колкото и ожесточена да стане битката, те все пак си остават наши приятели и тук си остава родният ни дом.

Помнейки тези неща, аз на другия ден се изправих пред Сесил Джейкъбс в училищния двор.

— Ще си вземеш ли думите назад?

— Ще си ги взема, само че друг път! — извика той. — В къщи казват, че баща ти е срам за града и че черният трябва да бъде обесен на първото дърво.

Понечих да го халосам, спомних си какво ми беше казал Атикус, отпуснах юмруци и се отдалечих, а в ушите ми звънтеше викът: „Скаут е бъзливка“! За първи път в живота си обръщах гръб пред сбиване.

Струваше ми се някак, че ако се сбия със Сесил, ще измамя доверието на Атикус. Атикус толкова рядко искаше от нас с Джем да направим нещо заради него, че спокойно можех да понеса да ме нарекат бъзливка. Почувствувах се твърде благородна, задето си припомних навреме молбата му, и благородството ми продължи цели три седмици. След това дойде Коледа и се разрази нещастието.

Ние с Джем очаквахме Коледата със смесени чувства. Добрата страна на Коледата се състоеше в елхата и чичо Джек Финч. Всеки Бъдни вечер ние посрещахме на гарата чичо Джек и той прекарваше цяла седмица при нас.

Обратната страна на медала се състоеше в неизбежното роднинство на леля Александра и Френсис.

Може би трябваше да прибавя и чичо Джими, мъжът на леля Александра, но през целия ми живот той само веднъж ми бе проговорил, за да ми каже: „Слез от оградата“, и не виждах, защо трябва да му обръщам внимание. Леля Александра също не му обръщаше внимание. Преди много време, в изблик на дружески чувства, леля и чичо Джими бяха произвели един син на име Хенри, който беше напуснал при първа възможност дома си, бе се оженил и от своя страна бе произвел Френсис. Хенри и жена му всяка Коледа оставяха Френсис на баба му и дядо му, а после се отдаваха на самостоятелни забави.

Колкото и да въздишахме, никога не успявахме да убедим Атикус, че най-добре ще прекараме Коледата у дома… Доколкото си спомням, всяка Коледа отивахме в „Пристанището на Финч“. Леля беше добра готвачка и това отчасти изкупваше мъчителното прекарване на празника заедно с Френсис Хенкок. Той беше година по-голям от мене и аз го избягвах по принцип: на него му харесваше всичко, което на мене не ми харесваше, и той не приемаше моята изобретателност в развлеченията.

Леля Александра беше сестра на Атикус, но когато Джем ми каза някои неща по въпроса за подхвърлените и подменени деца, аз реших, че тя е била подменена при раждането си и че дядо и баба, вместо потомък на Финч, вероятно са получили някоя Крауфорд. Ако вярвах в мистичните сравнения с планински върхове, които, изглежда, непрестанно се въртят из главите на адвокатите и съдиите, то бих оприличила леля Александра на връх Еверест: през целия ми живот тя се възправяше пред мен, непристъпно студена.

Когато на Бъдни вечер чичо Джек скочи от влака, ние трябваше да почакаме, докато носачът му подаде два дълги пакета. На нас с Джем винаги ни беше смешно, когато чичо Джек целуваше Атикус по бузата; те бяха единствените мъже, които бяхме виждали да се целуват. Чичо Джек се здрависа с Джем, а мене ме подхвърли във въздуха, но не много високо: чичо Джек беше с една глава по-нисък от Атикус; беше изтърсакът на семейството, по-млад от леля Александра. Приличаха си с леля, но той си служеше много по-добре с лицето си: никога не забелязвахме острия му нос и издадената брадичка.

Той беше един от малкото учени хора, които никога не ме плашеха, защото никога не се държеше като лекар. Преди да окаже някоя малка лекарска услуга на Джем или на мене — като например да ни извади тресчица от крака, — той винаги казваше какво точно ще направи, даваше ни приблизителна идея колко ще боли и обясняваше целта на всеки инструмент, който употребяваше. Една Коледа се криех из ъглите с крив трън, забит в крака, и не пусках никого да се приближи до мен. Чичо Джек ме хвана и ме разсмя с разказа за един пастор, който никак не обичал да ходи на църква, пасторът всеки ден заставал на прага по халат и с чибук в устата и отправял пет минутни проповеди към всеки минувач, който се нуждаел от духовна подкрепа. Прекъснах чичо Джек и го помолих да ми каже кога ще измъкне тръна, но той ми показа в пинсетите си окървавен бодил и заяви, че го бил извадил, докато съм се смяла, и че това именно се наричало относителност.

— Какво има в тези кутии? — попитах го аз и посочих дългите тънки пакети, които му беше дал носачът.

— Не е твоя работа — отговори той.

— А как е Роза Ейлмер? — попита Джем.

Роза Ейлмер беше котката на чичо Джек. Тя беше красива котка, за която чичо Джек казваше, че била единствената особа от женски пол, чието присъствие можел да понася непрекъснато. Той бръкна в джоба на палтото си и извади няколко снимки. Бяхме във възторг от тях.

— Понадебеляла е — казах аз.

— Нищо чудно. Тя изяжда всички отрязани пръсти и уши от болницата.

— Дяволска работа! — казах аз.

— Какво рече, моля?

— Не й обръщай внимание, Джек — каза Атикус. — Тя сега те изпитва. Калп ми съобщи, че от една седмица непрекъснато ругаела.

Чичо Джек вдигна вежди и не каза нищо. На мене ругатните ми харесваха сами по себе си, но освен това имах и една друга смътна цел. Ако Атикус разбереше, че съм ги научила в училище, може би нямаше да ме кара да го посещавам.

Но когато на вечеря помолих чичо Джек да ми подаде малко от „мръсната, проклета шунка“, той ме заплаши с пръст и каза:

— Ще си поговорим после, госпожице. Свършихме вечерята и чичо Джек се настани във всекидневната. Потупа се по бедрата, за да ме покани да седна на скута му. Обичах неговата миризма: приличаше ми на бутилка с алкохол и нещо сладко. Отмахна кичура от челото ми и ме погледна.

— Повече приличаш на Атикус, отколкото на майка си — каза той. — И ми се струва, че гащичките ти са станали малки вече.

— А на мене ми се струва, че не са ми малки.

— Значи ти харесват думи като „дяволски“ и „проклето“, а?

Отговорих му, че ми харесват.

— А на мене не ми харесват — продължи чичо Джек. — Освен ако не е необходимо да ги кажеш. Ще стоя тука седмица и докато съм при вас, не искам да чувам такива думи. И ако ти, Скаут, продължаваш да ги говориш наляво и надясно, ще си имаш неприятности. Нали искаш да пораснеш и да станеш дама?

Казах, че не държа особено.

— Искаш, разбира се. А сега, хайде да вървим при елхата!

Украсявахме я, докато стана време за лягане, а през нощта сънувах двата дълги пакета за Джем и за мене. На другата сутрин Джем и аз се втурнахме към тях: бяха от Атикус, който беше писал на чичо Джек да ни ги донесе, и в тях се намираше точно това, за което го бяхме молили.

— Не се целете из къщи — каза Атикус, когато Джем се прицели в една картина на стената.

— Трябва да ги научиш да стрелят — каза чичо Джек.

— Това е твоя работа — отвърна Атикус. — Аз само се примирих с неизбежното.

Атикус бе принуден да употреби юридическия си глас, за да ни накара да се дръпнем от елхата. Не ни позволи да си вземем въздушните пушки в „Пристанището“ (вече бях намислила да стрелям по Френсис) и каза, че ако направим с тях някаква пакост, ще ни ги отнеме завинаги.

„Пристанището на Финч“ се състоеше от триста шестдесет и шест стъпала по един висок бряг и завършваше с мостче. По-надолу по течението, зад отвесния бряг, имаше останки от едно пристанище за памук, където някога негрите на семейство Финч са товарили бали памук и са разтоварвали блокове лед, брашно, захар, земеделски инвентар и женски тоалети. От брега започваше път с два коловоза и изчезваше сред тъмните дървета. На края на пътя имаше двуетажна бяла къща с веранди, които обикаляха двата етажа. На стари години нашият прародител Саймън Финч я беше построил, за да угоди на досадната си жена; но верандите бяха единственото нещо, по което къщата приличаше на другите къщи от онова време. Вътрешното й разположение показваше колко простодушен е бил Саймън и какво абсолютно доверие е имал в децата си.

На горния етаж имаше шест спални — четири за осемте момичета, една за Уелкъм Финч, единственият му син, и една — за роднини, дошли на гости. Съвсем просто разположение; но само по една стълба можеше да се стигне до стаите на дъщерите, а по друга — до стаята на Уелкъм и до гостната. Стълбата на дъщерите тръгваше от долния етаж, от спалнята на родителите, така че Саймън винаги е знаел за всяко тяхно нощно влизане и излизане.

Кухнята беше отделно от къщата и се свързваше с нея чрез покрита дървена галерия; в задния двор на един прът висеше ръждясала камбана, която е събирала работниците или е давала тревога; върху покрива имаше „вдовишка тераса“, но по нея никога не се беше разхождала вдовица — оттам Саймън Финч е надзиравал надзирателите си, гледал е лодките по реката и е надничал в живота на околните земевладелци.

За къщата имаше някои легенди от войната с янките: една девойка от рода Финч, сгодена по онова време, облякла цялата си зестра, за да я спаси от грабителите, които скитали наоколо; заклещила се във вратата към стълбата на дъщерите, но я облели с вода и накрая успели да я избутат. Когато пристигнахме „В пристанището“, леля Александра целуна чичо Джек, ние с Джем дадохме подаръци на Френсис, който също ни даде подарък. Джем веднага се почувствува възрастен и се присъедини към тяхната група, а мене остави да забавлявам братовчеда. Френсис беше на осем години и заглаждаше косата си назад.

— Какво получи за Коледа? — попитах аз учтиво.

— Каквото си бях поискал — отвърна той. Френсис си беше поискал панталони до колената, чанта от червена кожа, пет ризи и папийонка.

— Много хубави неща — излъгах аз. — Ние с Джем получихме въздушни пушки, а Джем освен това и една малка химическа лаборатория…

— Сигурно играчка.

— Не, истинска. С лабораторията ще ми приготви симпатично мастило и с него ще пиша на Дил.

Френсис ме попита какъв смисъл имало в подобно нещо.

— Можеш ли да си представиш каква мутра ще направи, като получи писмо от мене и на него няма нищо писано? Ще го подлуди.

Винаги, когато говорех с Френсис, изпитвах чувството, че се спускам бавно на морското дъно. Той беше най-скучното дете, което съм срещала. Живееше в Мобил и не можеше да ме издава на училищните власти, но затова пък успяваше да разправи всичко на леля Александра; тя на свой ред го доверяваше на Атикус и той, според настроението си, или го забравяше, или ми се караше здравата. Но сега за първи път чух Атикус да отговаря рязко:

— Сестро, мъча се колкото мога, да ги възпитавам!

Ставаше дума за това, че съм ходела в панталони.

Леля Александра беше фанатична по въпроса за моето облекло. Ако съм продължавала да ходя с панталони, никога нямало да стана истинска дама; когато й отвърнах, че с рокля не мога да направя нищо, тя ми каза, че никога не трябвало да правя нещо, за което са необходими панталони. Леля Александра си представяше моите занимания така: да си играя с малки печки, да нося сервизчета за чай и да си слагам огърлицата от изкуствени перли, която ми беше подарила при рождението ми; освен това, да бъда слънчев лъч в самотния живот на баща си. Подхвърлих, че и с панталони мога да бъда слънчев лъч, но леля каза, че трябвало да се държа като слънчев лъч, че когато съм се била родила, съм била добра, но всяка година съм ставала все по-лоша. Тя непрекъснато ме оскърбяваше и дразнеше, но аз поисках обяснение от Атикус и той ми отговори, че в семейството имало вече достатъчно слънчеви лъчи, затова нека съм си гледала моите работи, за него съм била добра и такава, каквато съм си.

По време на коледния обед мене ме поставиха на една масичка в столовата; Джем и Френсис седнаха заедно с възрастните. Леля Александра продължаваше да ме изолира дълго след като Джем и Френсис бяха повишени да сядат на голямата маса. Често се чудех каква ли пакост си представя, че ще направя — може би ще скоча и ще захвърля нещо? Понякога мислех да я помоля да седна поне веднъж на голямата маса заедно с всички и щях да й покажа колко възпитана бих могла да бъда; в края на краищата, в къщи всеки ден ядях без особени гафове. Помолих Атикус да употреби влиянието си по този въпрос, но той каза, че нямал влияние — били сме гости и трябвало да сядаме, където тя ни посочи. Каза също, че леля Александра не разбирала от момичета, защото тя самата нямала дъщери.

Но с готвенето си леля Александра изкупваше всичко: три месни блюда, сушени зеленчуци от килера й; компот от праскови, два вида сладкиши — всичко това съставяше скромният коледен обед. След него възрастните се отправиха към всекидневната и полузамаяни насядаха. Джем легна на пода, а пък аз тръгнах към задния двор.

— Сложи си палтото — каза сънено Атикус, но аз реших, че не съм го чула.

Френсис седна до мене на задните стъпала.

— Никога не съм яла толкова вкусни неща — казах аз.

— Баба е чудесна готвачка — съгласи се Френсис. — Ще ме научи и мене да готвя.

— Момчетата не готвят. — Аз се изсмях, като си представих Джем с кухненска престилка.

— Баба казва, че всички мъже трябва да се научат да готвят, че мъжете трябва да бъдат внимателни към жените си и да им прислужват, когато жените им не се чувствуват добре — обясни братовчед ми.

— Не искам Дил да ми прислужва — казах аз. — Предпочитам аз да му прислужвам.

— Дил ли?

— Да. Ти недей разправя още за това — ние двамата с него, щом пораснем, ще се оженим. Миналото лято той ми поиска ръката.

Френсис подсвирна.

— Какво, да не би да е лош, а? — попитах аз. — Съвсем не е лош.

— Онова хлапе ли, дето баба казва, че прекарвало всяко лято у мисис Рейшъл?

— Точно той.

— Знам всичко за него — каза Френсис.

— Какво знаеш за него?

— Баба казва, че нямал къща…

— Има си, живее в Меридиан.

— … и че ходел от роднина на роднина, а мисис Рейшъл го вземала всяко лято.

— Френсис, това не е вярно!

Френсис ми се захили.

— Понякога си много глупава, Джин-Луиза. Но от тебе не може да се очаква нещо повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Щом чичо Атикус те оставя да скиташ с разни безпризорни, това си е негова работа, както казва баба. Грешката не е твоя. Също така не е твоя грешка, че чичо Атикус е чернолюбец, но аз ще ти кажа, че това позори семейството…

— Ей, Френсис, какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Точно каквото казах. Баба казва, че не стига, дето ви е оставил да подивеете, а на всичко отгоре е станал чернолюбец и ние вече не можем да се мернем по улиците на Мейкомб. Опропастява цялото семейство, ето какво прави!

Френсис скочи и хукна по галерията до старата кухня. Застанал на безопасно разстояние, той викна:

— Той е чернолюбец!

— Не е! — изревах аз. — Не знам какво искаш да кажеш, но ще престанеш веднага!

Скочих от стъпалата и изтичах по галерията. Не беше трудно да хвана Френсис за яката. Казах му бързо да си вземе думите назад.

Френсис се отскубна и избяга в старата кухня.

— Чернолюбец! — извика той.

Когато дебнеш жертвата си, най-добре е да не бързаш. Ти си мълчи, тя сигурно ще бъде обхваната от любопитство и ще си подаде носа. Френсис се появи на кухненската врата.

— Още ли се сърдиш, Джин-Луиза? — попита той предпазливо.

— Няма какво да приказваме — отвърнах аз. Френсис излезе в галерията.

— Ще си вземеш ли думите назад, Френсис?

Но бях избързала. Френсис се втурна обратно в кухнята, а аз се върнах на стъпалата. Можех търпеливо да го почакам. Бяха минали може би пет минути, когато чух леля Александра да казва:

— Къде е Френсис?

— Ей там, в кухнята.

— Той знае, че не му е разрешено да стои там, Френсис се показа на вратата и извика:

— Бабо, тя ме прогони тука и не ме пуска да изляза!

— Какво е това, Джин-Луиза?

Погледнах нагоре към леля Александра.

— Нито съм го прогонвала там, лельо, нито пък не го пускам.

— Лъже — извика Френсис, — не ми дава да изляза!

— Да не сте се скарали?

— Джин-Луиза ми се заканва, бабо — обади се отново Френсис.

— Френсис, излез оттам! Джин-Луиза, ако чуя още една думичка от тебе, ще кажа на баща ти! Не каза ли преди малко „по дяволите“?

— Не, лельо!

— Стори ми се, че те чух. Втори път да не чувам подобно нещо.

Леля Александра вечно подслушваше. Веднага щом се скри, Френсис излезе с вирната глава, захилен до уши.

— Няма да скачаш с мене — заяви той.

Скочи в двора, на безопасно разстояние, започна да подритва тревата, от време на време се обръщаше към мене и ми се смееше. Джем се появи на верандата, погледна към нас и изчезна. Френсис се покатери по старата мимоза, слезе, тикна ръце в джобовете си и започна да се разхожда по двора.

— Ха! — каза той.

Попитах го да не би да се смята за чичо Джек? Френсис отвърна, че са ми казали да седя спокойно и да го оставя на мира.

— Не те закачам — казах аз.

Френсис ме изгледа внимателно, реши, че съм достатъчно смирена и тихичко изтананика:

— Чернолюбец!

Този път разраних юмрука си в двата му предни зъба. Повредих си лявата ръка и продължих с дясната, но не за дълго. Чичо Джек ми притисна ръцете до тялото и каза:

— Стой мирно!

Леля Александра се погрижи да успокои Френсис, избърса сълзите му с носна кърпичка, приглади косата му и го погали по бузите. Когато Френсис взе да пищи, Атикус; Джем и чичо Джими излязоха на верандата.

— Кой започна? — попита чичо Джек.

Ние с Френсис взаимно се посочихме.

— Бабо — изплака той, — тя ми каза, че съм фльорца и се нахвърли върху мене!

— Вярно ли е, Скаут? — попита чичо Джек.

— Вярно е.

Чичо Джек ме погледна извисоко и чертите на лицето му заприличаха на леля Александра:

— Нали ти казах, че ще си имаш неприятности с такива думи? Казах ти, нали?

— Да, сър, но…

— Ето, че си имаш вече неприятности. Стой тука!

Двоумях се дали да остана или да избягам и мигновена нерешителност ме избави: извъртях се, но чичо Джек се оказа по-бърз. Съвсем неочаквано се намерих на земята и се загледах в една мравчица, която се бореше сред тревата с трошичка хляб.

— Никога няма да ти говоря, докато съм още жива! Мразя те, презирам те и искам още утре да умреш!

Това мое изявление сякаш поощри чичо Джек повече от всичко друго. Изтичах да потърся утеха от Атикус, но той каза, че сама съм си го спечелила и че било време да си ходим. Качих се на задната седалка в колата, без да си взема сбогом с някого, а в къщи изтичах в стаята си и затръшнах вратата. Джем се опита да ми каже нещо мило, но аз не го пуснах да влезе.

Огледах нанесените ми поражения и се оказа, че има само седем-осем червени следи; мислех върху относителността, когато някой почука на вратата. Попитах кой е. Отговори ми чичо Джек.

— Махай се! — казах аз.

Чичо Джек каза, че ако продължавам да говоря така, пак ще ме напердаши; и аз замълчах. Влезе в стаята, аз се отдръпнах в един ъгъл и му обърнах гръб.

— Скаут — каза той, — още ли ме мразиш?

— Продължи да ме биеш, сър, моля ти се!…

— Не мислех, че си толкова злопаметна. Разочарован съм от тебе, знаеш, че си го заслужи.

— Не е вярно.

— Слушай, миличка, не можеш да ругаеш хората, както ти дойде…

— Не си справедлив — казах аз, — никак не си справедлив.

Чичо Джек повдигна вежди.

— Не съм справедлив ли? Защо да не съм?

— Ти си много добър, чичо Джек, и те обичам въпреки това, което направи, но не разбираш нищо от деца.

Чичо Джек сложи ръце на хълбоците си и ме погледна.

— А защо да не разбирам нищо от деца, мис Джин-Луиза? Твоето държане не се нуждаеше от много разбиране. Държането ти беше дръзко, неприлично и ругателско.

— Ще ме оставиш ли да ти обясня! Няма да се караме, само искам да ти обясня!

Чичо Джек седна на кревата. Веждите му се сбраха и той ме погледна изпод тях.

— Разправяй — каза.

Поех дълбоко дъх.

— Ето. Най-напред, ти не ми даде време да ти разправя, направо се нахвърли отгоре ми. Когато ние с Джем се скараме, Атикус никога не изслушва само Джем като страна, изслушва и мене като страна. После, ти ми каза да не употребявам тези думи освен при крайно… при крайно предизвикателство, а Френсис така ме предизвика, че ще му счупя главичката!

Чичо Джек се почеса.

— Добре, Скаут. Кажи, ще те изслушам и тебе като страна!

— Френсис нарече Атикус нещо и аз няма да му го простя.

— Как го нарече, Френсис?

— Нарече го чернолюбец. Не съм сигурна какво точно значи това, но тъй като го нарече Френсис… ще ти кажа нещо, чичо Джек, аз него ще го… искам да кажа, кълна се, че няма да му позволя да разправя такива работи за Атикус.

— Значи така нарече Атикус?

— Да, сър, и още много други работи. Каза, че Атикус бил позор за семейството и че ни бил оставил с Джем да подивеем…

Погледът на чичо Джек стана такъв, че си помислих да не би пак да стане горещо. Но като каза: „Ще видим тази работа!“, разбрах, че ще стане горещо за Френсис.

— Трябва още тази вечер да отида там.

— Не, моля ти се, сър, остави го така.

— Нямам никакво намерение да го оставям така — каза той. — Александра трябва да знае. Какво нещо… чакай, чакай, ще ми падне в ръцете това хлапе…

— Чичо Джек, моля ти се, обещай ми нещо, моля тя се, сър… Обещай ми, че няма да кажеш на Атикус, Той… той ме помоли веднъж да не избухвам, каквото и да чуя за него, затова, нека си мисли, че сме се сбили за нещо друго. Моля ти се, обещай…

— Но аз не искам на Френсис да му се размине току-така…

— Не му се размина. Ще можеш ли да ми превържеш ръката? Оттук още тече кръв.

— Ще я превържа, разбира се, бебчо! Няма друга ръчичка, която да превързвам с по-голямо удоволствие. Мини насам, ако обичаш!

Чичо Джек с учтив поклон ме покани в банята. Докато почистваше и превързваше кокалчетата на пръстите ми, той ме развличаше с една история за някакъв смешен късоглед и стар джентълмен, който имал котарак на име Ходж и който броял всички пукнатини по тротоара, когато отивал в града.

— Готово — каза той. — Тук, на безименния пръст, където ще си носиш венчалния пръстен, ще ти остане един неподходящ за дама белег.

— Благодаря ти, сър. Чичо Джек?

— Да, мила госпожице?

— Какво точно значи фльорца?

Чичо Джек започна друга дълга история за един стар министър-председател, който седял в Народното събрание, духал перца във въздуха и се опитвал да ги задържи да не паднат, а мъжете около него изпадали в паника. Помислих си, че по този начин иска да отговори на въпроса ми, но не ми стана ясно.

По-късно, когато трябваше да бъда в кревата, аз слязох в хола да пия вода и чух как Атикус и чичо Джек разговарят във всекидневната.

— Никога няма да се женя Атикус.

— Защо?

— Защото ще имам деца.

— Има още много неща да учиш, Джек — каза Атикус.

— Зная. Днес следобед твоята дъщеря ми даде първия урок. Каза ми, че не разбирам нищо от деца и ми обясни защо. Беше напълно права. Атикус, тя ми каза как трябва да се отнасям с нея… ей, богу, страшно съжалявам, че я напердаших.

Атикус се засмя.

— Тя сама си изпроси боя, така че нека не те мъчи съвестта.

Замрях, защото очаквах чичо Джек да каже на Атикус за моя разказ. Но той не каза. Само измърмори:

— Изразите, които употребява, не се нуждаят от богато въображение. Но не знае значението и на половината от тях… Попита ме какво е фльорца.

— Обясни ли й?

— Не, разправих й за лорд Мелбърн.

— Джек, за бога, отговаряй на детето, когато те пита нещо! И не прави от това театър. Децата са деца, но по-бързо от възрастните забелязват увъртанията и само се объркват. Не — замислено продължи баща ми, — ти справедливо я наказа днес следобед, само че причината не е тази. Да приказват лоши думи — това е един етап, през който минават всички деца, и щом научат, че с тях не могат да привлекат внимание върху себе си, спират да ги приказват. Но избухливостта не преминава! Скаут трябва да се научи колкото може по-скоро да се сдържа, особено сега през няколкото трудни месеци, които й предстоят. Впрочем, тя взе да се понаучва. Джем израства и тя все повече вижда неговия пример. Нуждае се само от някого, който от време на време да й помага.

— Атикус, ти никога не си я бил.

— Признавам. Досега съм успявал да се справя само със заплахи. Джек, тя ме слуша колкото може. Много пъти не успява, но полага усилия.

— Това не е разрешение — каза чичо Джек.

— Не, разрешението е друго — тя знае, че аз зная, когато полага усилия. Тук е цялата разлика. Страх ме е, че тя и Джем твърде скоро ще трябва да преглътнат твърде много гадости. Не се безпокоя за Джем, защото ще запази хладнокръвие, но ако наранят гордостта на Скаут, тя е готова веднага да се нахвърли…

Помислих, че чичо Джек ще наруши обещанието си. Но той и този път замълча.

— Атикус, много зле ли ще бъде? Не си имал време да ми разкажеш.

— Не може да бъде по-зле, Джек. В наша защита имаме само думата на един черен срещу тази на Юеловци. Всички доказателства се свеждат до: „ти го направи“ — „не съм го направил“. А съдебните заседатели няма да приемат думата на Том Робинсън срещу думата на Юеловци. Познаваш ли Юеловци?

Чичо Джек каза, че си ги спомнял. Той ги описа. Атикус му каза:

— Тези са от предишното поколение. Но и сегашните са същите.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Преди да ме смажат, смятам да поразтърся съдебните заседатели, а имаме известни надежди и при обжалването. Всъщност, засега още не мога да кажа нищо положително, Джек. Надявах се да прекарам живота си без такова дело, но Джон Тейлър посочи мене и каза: „Ти си човекът за него“.

— А ти се надяваше да те отмине горчивата чаша, а?

— Надявах се, но мислиш ли, че ако не приемех, бих могъл да погледна децата си? Знаеш не по-зле от мене какво ще стане, Джек, затова се моля за едно: дано успея да прекарам Джем и Скаут през цялата тази история без да се заразят от вечната мейкомбска болест. Не мога да разбера защо разумни хора побесняват винаги, когато стане въпрос за престъпление на негър. Дано Джем и Скаут идват при мене с всички свои въпроси, а не слушат глупостите, които се говорят из града. Дано ми имат достатъчно доверие… Джин-Луиза?

Косата ми настръхна. Подадох глава иззад ъгъла.

— Да, сър?

— Върви да лягаш.

Изтичах в стаята си и легнах. Чичо Джек беше същински благородник — не ме издаде. Но не можах да се досетя как Атикус е разбрал, че подслушвам, и едва много години по-късно установих, че тогава той е искал да чуя всяка негова дума.

10

Атикус беше слаб, наближаваше петдесетте. Когато ние с Джем го попитахме защо е толкова стар, той ни отвърна, че бил започнал късно да живее, и ние разбрахме, че това се е отразило на способностите му и на неговата мъжественост. Той беше доста по-стар от родителите на нашите съученици и ние с Джем нямаше с какво да се похвалим, когато те казваха: „Моят баща…“

Джем беше побъркан по футбола. Атикус никога не се изморяваше да играе вратар, но когато Джем искаше да се пребори с него за топката, Атикус казваше:

— Много съм стар за тия работи, сине.

Баща ни не вършеше нищо интересно. Работеше в кантора, а не в аптека, не беше шофьор на боклукчийския камион, не беше шериф, не беше фермер, нито автомобилен монтьор, нито пък вършеше нещо, което би могло да предизвика възхищение.

Освен това носеше очила. Лявото му око беше почти сляпо и той казваше, че лявото око било семейно проклятие на рода Финч. Когато искаше да види нещо добре, той извръщаше глава и поглеждаше с дясното око.

Не правеше нищо от това, което правеха бащите на нашите съученици: никога не ходеше на лов, не играеше покер, не ловеше риба, не пиеше и не пушеше. Седеше във всекидневната и четеше.

Въпреки тези си качества той не оставаше незабелязан, така както бихме желали ние: тази година цялото училище говореше, че защищавал Том Робинсън и приказките по негов адрес не бяха никак приятни, След скарването ми със Сесил Джейкъбс аз възприех политика на страхливост и се пусна слух, че Скаут Финч вече не се бие, защото нейният баща не й позволявал. Това не беше съвсем вярно: бях се отказала да се бия на обществени места, но в семейните кръгове работата стоеше другояче. Готова бях да нападна всекиго, който ми се пада поне трети братовчед, и то със зъби и нокти. Френсис Хенкок например прекрасно знаеше това.

Когато ни подари въздушните пушки, Атикус не искаше да ни научи как се стреля. Затова чичо Джек ни даде първите уроци; той ни каза, че Атикус не се интересува от пушки. Един ден Атикус каза на Джем:

— Бих предпочел да стреляш по тенекиени кутии в задния двор, но зная, че ще почнеш да стреляш и по птици. Ако можеш да улучваш сойки, стреляй по тях, колкото искаш, но помни, че е грях да убиеш присмехулник18.

За първи път чувах Атикус да казва, че е грях да извършиш нещо, и попитах мисис Моди по този въпрос.

— Баща ти има право — каза тя. — Присмехулниците са напълно безобидни и пеят, за да ни веселят. Те не ядат нищо от градините на хората, не си правят гнездата в плевните, само пеят от сърце за нас. Затова е грях да убиеш присмехулник.

— Мисис Моди, нали нашият квартал е много стар?

— Имало го е, когато градът още не е съществувал.

— Не, госпожо, искам да кажа, че хората на нашата улица са стари. Ние с Джем сме единствените деца. Мисис Дюбоуз наближава сто години, а мисис Рейшъл е стара, а и вие, и Атикус също сте стари.

— Според мене, петдесет години не са дълбока старост — каза рязко мисис Моди. — Още не са ме сложили в старчески стол, нали? Нито пък баща ти. Но трябва да ти кажа, че съдбата се смили над мене и изгори моя вехт мавзолей, защото все пак съм твърде стара, за да се грижа за него. Може би си права, Джин-Луиза, нашият квартал се е застоял. Ти почти никога не се виждаш с млади хора, нали?

— Виждам се, госпожо, в училище.

— Искам да кажа с млади, но порасли вече. Ти си щастлива, знаеш ли? Вие с Джем имате щастие, че баща ви не е млад. Ако беше на тридесет години, животът ви щеше да бъде съвсем различен.

— Сигурно. Атикус нищо не може да прави…

— Ти не го познаваш — каза мисис Моди. — Той е още пълен с живот.

— Какво може да прави?

— Например може така хитро да състави завещание за някого, че никой да не го обори.

— Голяма работа!

— А знаеш ли, че Атикус е най-добрият играч на шах в града? Когато бяхме деца, на „Пристанището“ той биеше всички по двата бряга на реката.

— Господи, мисис Моди, та ние с Джем винаги го побеждаваме!

— Време е да разбереш, че той нарочно ви се оставя. А знаеш ли, че свири много хубаво на окарина?

Такава скромна способност ме накара да се засрамя още повече от него.

— Е… — каза мисис Моди.

— Какво, мисис Моди?

— Нищо! Нищо… струваше ми се, че всичко това ще те накара да се гордееш с него. Не всеки може да свири на окарина. А сега, не се мотай в краката на дърводелците. Върви си у дома; аз отивам при азалиите си и не мога да те наглеждам. Ще вземе някоя дъска да те удари!…

Отидох в задния двор и намерих Джем да стреля в една консервена кутия, което ми се стори много глупаво, след като наоколо имаше толкова сойки. Върнах се в предната градина и два часа се занимавах с построяването на една сложна крепост до външната врата; крепостта се състоеше от автомобилна гума, каса от портокали, от коша за пране, столовете от верандата и едно малко национално знаме от кутийка пуканки, което ми беше дал Джем.

Атикус се върна за обед и ме завари да се прицелвам от крепостта през улицата.

— Къде се целиш?

— В задника на мисис Моди. Атикус се обърна и видя как моята голяма мишена се навежда над храстите. Той тикна шапката си назад и прекоси улицата.

— Моди — повика я той, — трябва да те предупредя. Заплашва те сериозна опасност.

Мисис Моди се изправи и погледна към мене.

— Атикус, ти си цял дявол — каза тя.

Атикус се върна и ми каза да напусна позицията си.

— И втори път да не те виждам да насочваш пушката към някого.

Искаше ми се баща ми наистина да е дявол. Разпитах Калпурния по този въпрос.

— Мистър Финч ли? Та той може да прави много неща!

— Какви например?

Калпурния се почеса по главата.

— Не зная точно — отвърна тя.

Джем настоятелно попита дали Атикус ще играе за методистите, а Атикус му отговори, че е твърде стар за тия работи и че би си счупил врата. Методистите искаха да изплатят ипотеката на тяхната черква и бяха поканили баптистите, на футболен мач. Бащите на всички деца от града щяха да играят, с изключение на Атикус. Джем каза, че не желае да отиде, но не можа да, устои и застана мрачно край игрището, заедно с Атикус и мене, за да гледа как бащата на Сесил Джейкъбс, вкарва гол за баптистите.

Една събота ние с Джем решихме да предприемем ловна експедиция и да намерим някой заек или катеричка. Бяхме отминали на около петстотин метра от къщата на Редли, когато видях, че Джем се вглежда надолу по улицата. Беше извърнал глава встрани и поглеждаше с края на окото си.

— Какво гледаш?

— Онова старо куче — отвърна той.

— Това е старият Тим Джонсън, нали?

— Да.

Тим Джонсън беше собственост на мистър Хари Джонсън, който караше автобуса за Мобил и живееше в южния край на града.

Тим беше кафяв птичар и любимец на Мейкомб.

— Какво прави?

— Не знам, Скаут. По-добре да се върнем в къщи.

— Ей, Джем, сега сме февруари!

— Все едно, отивам да кажа на Калп.

Ние хукнахме към къщи и изтичахме в кухнята.

— Калп — каза Джем, — можеш ли да дойдеш за минутка на тротоара?

— Защо, Джем? Не мога всеки път, когато ти хрумне, да излизам.

— На улицата има едно куче и нещо не е наред. Калпурния въздъхна.

— Не мога да превързвам лапите на всяко ранено куче. В банята има бинт, вземи го и сам го превържи.

Джем поклати глава.

— Кучето е болно, Калп. Нещо не му е наред.

— Какво прави, да не се опитва да си захапе опашката?

— Не, ей така прави.

Джем преглътна като златна рибка, сгърби рамене и разтърси тялото си.

— Ей така върви и като че ли не иска да върви така, но не може другояче!

— Да не ме разиграваш, Джем Финч? — гласът на Калпурния стана строг.

— Не, Калп, честна дума.

— Тичаше ли?

— Не, само подтичваше, но много бавно. Идва право насам.

Калпурния изплакна ръцете си и последва Джем на двора.

— Не виждам никакво куче — каза тя.

Последва ни покрай къщата на Редли и погледна там, където й показа Джем. Тим Джонсън едва се виждаше в далечината, не се беше приближил към нас. Вървеше наклонен, сякаш десните му крака бяха по-къси от левите. Напомни ми кола, заседнала в пясък.

— Изкривил се е — каза Джем.

Калпурния се взря, сграбчи ни за рамената и ни повлече към къщи. Тя затръшна дървената врата, отиде на телефона и извика:

— Дайте ми кантората на мистър Финч!

— Мистър Финч! — завика тя. — Обажда се Калпурния. Ей богу, долу на улицата има едно бясно куче… идва към нас, да, сър, кучето е… мистър Финч, кучето е старият Тим Джонсън, да, сър… да…

Тя затвори телефона. Попитахме я какво е казал Атикус, а тя поклати глава. Почука по вилката на телефона и каза:

— Мис Юла Мей, вижте, госпожице, свърших с мистър Финч, прекъснете връзката, моля, слушайте, мис Юла Мей, можете ли да позвъните на мисис Рейшъл, мис Стефани Крауфорд и на всички, които имат телефон на нашата улица, и да им кажете, че навън се разхожда бясно куче? Моля ви се, госпожице! — Калпурния се заслуша. — Знам, че сме февруари, мис Юла Мей, но познавам кое куче е бясно. Побързайте, моля ви се, госпожице!

Калпурния попита Джем:

— У Редли имат ли телефон?

Джем погледна в указателя и каза, че нямат.

— Те и без това не излизат, Калп.

— Няма значение, трябва да им кажа.

Тя изтича на предната веранда, а ние с Джем я последвахме по петите.

— Стойте в къщи — извика тя.

Предупреждението на Калпурния беше стигнало до съседите. Докъдето поглед стигаше, всички врати бяха здраво затворени. Тим Джонсън не се виждаше никъде. Гледахме как Калпурния запретна над колене престилката и полата си, и изтича към Редлиевци. Изкачи се по стъпалата на предната врата и заудря по вратата. Никой не й отговори и тя извика:

— Мистър Натан, мистър Артър, едно бясно куче идва насам! Бясно куче!

— Трябваше да мине отзад — казах аз.

Джем поклати глава.

— Сега вече няма значение.

Калпурния продължи да удря по вратата, но напразно. Никой не отговори на нейното предупреждение; изглежда никой не я беше чул.

Калпурния се втурна към задната врата, а пред нашата къща спря един черен форд. От него излязоха Атикус и мистър Хек Тейт.

Мистър Хек Тейт беше шерифът на окръга Мейкомб. Беше висок колкото Атикус, но по-слаб. Имаше дълъг нос, носеше обуща с обковани с метал дупчици за връзките, брич и ловджийска куртка. На кръста му се подаваше патрондаш с натикани в него патрони. В ръка носеше голяма тежка пушка. Когато двамата се качиха на верандата, Джем отвори вратата.

— Стой вътре, сине — каза Атикус. — Къде е кучето, Калп?

— Трябва да е наблизо — отвърна Калпурния и посочи към улицата.

— Не тича ли? — попита мистър Тейт.

— Не, сър! Сега се гърчи, мистър Хек.

— Да тръгнем насреща му, а, Хек? — попита Атикус.

— По-добре да почакаме, мистър Финч. Те обикновено вървят направо, но не е сигурно. Може да мине по завоя и дано да е така, защото иначе ще влезе в задния двор на Редли. Да почакаме за минутка…

— Не вярвам да влезе в двора на Редли — каза Атикус. — Ще го спре оградата. Сигурно ще продължи по улицата…

Аз мислех, че на бесните кучета им тече пяна от устата, че препускат, скачат и се хвърлят по гърлата на хората, мислех, освен това, че побесняват през август. Ако Тим Джонсън вършеше същото, нямаше да ме е толкова страх.

Нищо не е по-страшно от празна улица, на която се очаква да стане нещо. Дърветата не мръдваха, присмехулниците замлъкнаха, а дърводелците бяха изчезнали от двора на мисис Моди. Чух мистър Тейт да подсмърча и след това да се изсеква. Видях го да премества пушката в ръка. Видях лицето на мис Стефани Крауфорд през стъклото на прозореца й. Мисис Моди се появи и застана до нея. Атикус стъпи върху пръчката на един стол и бавно потри ръце в бедрото си.

— Ето го — каза тихо той.

Тим Джонсън се появи откъм завоя покрай къщата на Редли; вървеше като пиян по тротоара.

— Погледни го — пошепна Джем. — Мистър Хек каза, че бесните кучета вървели направо, а той дори не може да се задържи на улицата.

— Изглежда ми много болен — казах аз.

— Ако му се изпречи нещо, веднага ще се нахвърли върху него.

Мистър Тейт вдигна ръка до челото си й се наведе напред.

— Бесен е, мистър Финч.

Тим Джонсън напредваше като костенурка, но нито си играеше, нито душеше листата: сякаш си беше определил някаква цел и невидима сила го тикаше право към нас. Виждаше се как потръпва като кон, който разгонва мухите от себе си; челюстта му се отвори и затвори; беше наклонен на една страна, но нещо постепенно го тласкаше все по-близо до нас.

— Търси си място къде да умре — каза Джем.

Мистър Тейт се извърна.

— Съвсем не е на умиране, Джем, ами едва сега го хваща.

Тим Джонсън стигна до пресечката, която започваше срещу къщата на Редли, и се спря с последните си остатъци от здрав разум, сякаш се замисли накъде да тръгне. Направи няколко колебливи крачки и застина пред вратата на Редли; опита се да се върне, но не можа.

— Можеш да го удариш вече, Хек — каза Атикус — Побързай, докато не е тръгнал по страничната улица, бог знае кой е зад ъгъла. Прибери се, Калп.

Калпурния отвори вратата, спусна резето, после го вдигна и се хвана за резето. Опита се да ни закрие с тялото си, но ние с Джем гледахме изпод ръцете й.

— Вземи я, мистър Финч. — Мистър Тейт подаде пушката на Атикус; ние с Джем едва не припаднахме.

— Не губи време, Хек — каза Атикус. — Хайде!

— Мистър Финч, работата трябва да се свърши с един изстрел.

Атикус поклати буйно глава.

— Не стой така, Хек! Няма да те чака цял ден да го…

— За бога, мистър Финч, виж го къде е! Ако не го уцелиш, ще удариш право в прозореца на Редли! Аз не съм толкова, добър стрелец и ти го знаеш!

— От тридесет години не съм стрелял с пушка…

Мистър Тейт почти хвърли пушката на Атикус.

— Ще бъда много по-спокоен, ако сега стреляш ти — каза той.

Като в мъгла, ние с Джем видяхме баща ни да взема пушката й да излиза насред улицата. Вървеше бързо, но на мен ми се струваше, че се движи като плувец под водата: времето течеше ужасно бавно.

Атикус вдигна очилата си, Калпурния прошепна.

— Исусе, помогни му! — и притисна длани към бузите си.

Атикус побутна очилата си нагоре, те се плъзнаха и той ги пусна на улицата. В тишината чух как се счупиха стъклата. Атикус потърка очите и брадичката си; видяхме го, че примигва силно.

Пред вратата на Редли Тим Джонсън беше взел вече някакво решение с остатъците си от здрав разум. Накрая беше успял да се извърне, за да продължи първоначалния си курс нагоре по нашата улица. Направи две крачки напред, спря и вдигна глава. Видяхме как тялото му се вдърви.

С бързи движения, които ни се сториха почти едновременни, Атикус натисна спусъка точно, когато допря приклада до рамото си.

Раздаде се изстрел. Тим Джонсън подскочи, преобърна се и се строполи на тротоара в кафяво-бяла купчина. Дори не разбра какво го беше поразило.

Мистър Тейт скочи от верандата и изтича до вратата на Редли. Спря пред кучето, приклекна, извърна се и посочи с пръст към челото си над лявото око.

— Малко вдясно си улучил, мистър Финч — извика той.

— Винаги бия малко вдясно — отвърна Атикус. — Ако можех да избирам, щях да взема ловджийска пушка.

Той се наведе, взе очилата си, разтроши с ток счупените стъкла, докато станаха на прах, отиде при мистър Тейт и се загледа в Тим Джонсън.

Вратите една по една се заотваряха и кварталът бавно се съживи. Мисис Моди слезе заедно с мис Стефани Крауфорд.

Джем беше сякаш парализиран. Ощипах го, за да го накарам да се мръдне, но Атикус ни вида, че отиваме към него, и извика:

— Стойте там.

После мистър Тейт и Атикус се върнаха в нашия двор и мистър Тейт се усмихваше.

— Ще кажа на Зибо да го прибере — каза той. — Не си забравил много, мистър Финч. Казват, че подобно нещо не се забравя.

Атикус мълчеше.

— Атикус? — каза Джем.

— Какво?

— Нищо.

— Видях те, „Финч с един изстрел“!

Атикус се извърна и се изправи право пред мисис Моди. Те се изгледаха мълчаливо и Атикус се качи в колата на шерифа.

— Ела — каза той на Джем. — И не се приближавайте до кучето, разбираш ли? Не се приближавайте, защото и мъртво е толкова опасно, колкото и живо!

— Да, сър — отвърна Джем. — Атикус…

— Какво има, сине?

— Нищо.

— Какво става с тебе, бе момче? Да не си онемял? — каза мистър Тейт и се захили на Джем. — Не знаеше ли, че баща ти е…

— Мълчи, Хек — каза Атикус. — Да отиваме в града.

Те си отидоха, ние с Джем спряхме пред вратата на мис Стефани и зачакахме появата на Зибо с боклукджийския камион.

Джем стоеше зашеметен, а мис Стефани каза:

— Хм, хм, хм, кой би могъл да предположи, че ще се появи бясно куче през февруари? Може да не е било бясно, а само да е пощръкляло. Леле, леле, каква физиономия ще направи Хари Джонсън, като се върне от Мобил и разбере, че Атикус Финч е застрелял кучето му. Хващам се на бас, че кучето само е хванало бълхи…

Мисис Моди каза, че мис Стефани би пяла друга песен, ако Тим Джонсън продължаваше да се разхожда по улицата и че скоро ще разберат какво му е било, защото ще изпратят главата в Монтгомъри.

Джем най-после започна да говори несвързано.

— Видя ли го, Скаут? Видя ли го как стоеше там?… Изведнъж се отпусна и сякаш пушката беше част от него… толкова бързо стреля, като… аз трябва да се целя десет минути, за да улуча нещо…

Мисис Моди се захили ехидно.

— Е, сега, Джин-Луиза — каза тя, — още ли мислиш, че баща ти нищо не може да прави? Още ли се срамуваш от него?

— Не, госпожо — отвърнах аз кротко.

— Онзи ден забравих да ти кажа, че освен дето свири на окарина, Атикус Финч на времето беше най-безпогрешният стрелец в окръга Мейкомб.

— Безпогрешен стрелец… — откликна се Джем.

— Точно така казах, Джем Финч. Предполагам, че сега и ти ще запееш друга песен. Та вие не знаехте ли, че прякорът му като малък беше „Финч с един изстрел“? Като момче в „Пристанището“ той се оплакваше, че изхабил патроните си, когато свалеше четиринадесет гълъба с петнадесет изстрела.

— Никога не ни е разправял за това — измърмори Джем.

— Значи, никога нищо не ви е разправял?

— Не, госпожо.

— Чудно ми е, защо сега не ходи на лов — казах аз.

— Може би, аз мога да ти обясня — каза мисис Моди. — Баща ти е преди всичко благороден по душа. Това, че е добър стрелец, е дар божи, талант… разбира се, трябва човек да се упражнява, да се усъвършенства, но стрелбата не е като пианото или нещо подобно. Аз мисля, че той се е отказал от пушката си, защото е разбрал, че бог му е дал несправедливо преимущество над повечето живи същества. Предполагам, че се е зарекъл да не стреля, освен в краен случай и ето, че днес се яви такъв краен случай.

— А според мене, той би трябвало да се гордее — казах аз.

— Умните хора не се гордеят с талантите си — отвърна мисис Моди.

Дойде Зибо. Той взе една вила от боклукджийския камион и внимателно вдигна Тим Джонсън. Хвърли кучето в камиона, а след това поля с нещо мястото, където Тим беше паднал.

— Известно време никой да не идва насам — извика той.

Ние се прибрахме в къщи и аз казах на Джем, че в понеделник ще има за какво да говорим в училище, Джем се нахвърли върху мене.

— Нищо няма да казваш, Скаут.

— Защо? Непременно ще разкажа. Не на всички деца бащите им са най-добрите стрелци в окръга!

— Ако Атикус искаше да знаем — каза Джем, — щеше да ни разправи сам. Ако се гордее с това, щеше да ни го каже.

— Може просто да е забравил — казах аз.

— Не, Скаут, ти не разбираш. Атикус е наистина стар, но сега вече за мене няма значение, че не може да прави нищо, пет пари не давам, дори съвсем нищо да не може да прави!

Джем взе един камък и тържествено го хвърли към гаража. Изтича след камъка и викна към мен:

— Атикус е джентълмен, също като мене!

11

Докато двамата с Джем бяхме малки, ограничавахме движението си вътре в нашия квартал, но след като постъпих във втори клас и бяхме престанали да мъчим Бу Редли, търговският център на Мейкомб все по-често ни привличаше нагоре по улицата, а пътят натам минаваше покрай имота на мисис Хенри Лафайет Дюбоуз. Беше невъзможно да се отиде в града, без да се мине покрай нейната къща, освен ако заобиколиш цяла миля. Спомените за предишните ми дребни стълкновения с нея не ме предразполагаха към нови срещи, но Джем каза, че все някога трябвало да порасна.

Мисис Дюбоуз имаше само една негърка прислужничка и живееше на нашата улица, през две къщи от нас, в дом с открита тераса и стръмна стълба. Беше много стара и повечето време прекарваше в леглото, а останалата част от деня — в стол на колела. Носеше се слух, че сред безбройните си шалове и одеяла, тя криела старинен пистолет.

Ние с Джем я мразехме. Ако седеше на верандата, докато минавахме, тя ни изглеждаше ехидно, безмилостно ни питаше за нашето поведение и тъжно предричаше какво ще излезе от нас — обикновено от нас нямаше да излезе нищо. Бяхме решили да минаваме по отсрещния тротоар, но се отказахме и от тази идея, защото това само я караше да повишава глас, докато я чуеше целият квартал.

Не можехме с нищо да й угодим. Ако й кажех весело: „Здрасти, мисис Дюбоуз!“, тя отговаряше: „Не ми казвай «здрасти», грозно момиче! Трябва да ми казваш «Добър ден, мисис Дюбоуз!»“

Беше зла. Веднъж чу Джем да говори за баща ни и да го нарича „Атикус“ и едва не получи удар. Освен че бяхме най-дръзките и нахални глупаци, които била виждала, тя ни заяви колко жалко било, че баща ни не се оженил повторно след смъртта на мама. Нямало по-очарователна жена от мама, каза тя, и било просто обидно да се гледа как Атикус оставя децата й да подивяват. Аз не помнех мама, но Джем я помнеше, понякога ми разказваше за нея и когато мисис Дюбоуз ни обсипа с тия думи, той побледня като платно.

След като преживя историята с Бу Редли, бясното куче и други някои ужаси, Джем заключи, че би било страхливост да спираме пред къщата на мис Рейшъл и там да чакаме, затова реши всяка вечер да тичаме до ъгъла на пощата, за да посрещаме Атикус от работа. Безброй пъти Джем посрещаше Атикус, разярен от последните подмятания на мисис Дюбоуз.

— По-спокойно, сине — казваше Атикус. — Тя е стара и болна. Горе главата и бъди джентълмен. Каквото и да ти говори, не трябва да губиш самообладание.

Джем казваше, че не е толкова болна, щом може да крещи така високо. Когато тримата стигахме до нейната къща, Атикус сваляше шапка, размахваше я учтиво към нея и казваше:

— Добър вечер, мисис Дюбоуз! Днес изглеждате като на картина.

Никога не чух Атикус да казва на каква картина изглежда. Той й разправяше новините от съда и изразяваше надежда, че тя ще се чувствува добре на следващия ден. После слагаше шапка, качваше ме на раменете си в нейно присъствие и в здрача се прибирахме в къщи. В подобни случаи мислех, че баща ни е най-храбрият човек на света, макар да мразеше пушките и никога да не беше ходил на война.

Джем навърши дванадесет години, на другия ден парите, които му бяха подарили, почнаха да му парят в джоба и рано следобед ние се отправихме към града, Джем мислеше, че има достатъчно пари да купи една малка парна машина за себе си и диригентска палка за мене.

Отдавна бях хвърлила око на тази палка, изложена в „Елмор“ на витрината и украсена с пайети и станиол — струваше седемнадесет цента. По онова време заветната ми мечта беше да порасна по-бързо и да дирижирам оркестъра на учащите се от средните учебни заведения в окръга Мейкомб. Бях развила таланта си дотам, че хвърлях диригентската палка нагоре и почти я улавях, когато падаше; поради това Калпурния не ме пускаше в къщата, щом ме видеше с пръчка в ръка. Чувствувах, че ако имам истинска палка, мога да се оправя напълно, и смятах, че е много благородно от страна на Джем да ми я купи.

Когато минахме покрай къщата на мисис Дюбоуз, тя седеше на терасата.

— Хей, къде отивате, вие двамата, по това време? — извика. — Сигурно бягате от училище. Ще позвъня на директора и ще му кажа! — Тя хвана колелата на стола си и го извърна надясно.

— Днеска сме събота, мисис Дюбоуз — каза Джем.

— Дори и да сме събота, какво от това? — неясно отвърна тя. — Любопитно ми е дали баща ви знае къде сте?

— Мисис Дюбоуз, ние още от такива ходим сами в града! — Джем показа с ръка на два фута от тротоара.

— Не ме лъжи! — извика тя. — Джереми Финч, Моди Аткинсън ми каза, че отзарана си счупил стъблото на асмата й. Тя ще каже на баща ти и тогава ще видиш ти! Да не се казвам Дюбоуз, ако до една седмица не те изпратят в изправително училище!

Джем от миналото лято не се беше приближавал до асмата на мисис Моди, а знаеше, че дори и да се беше приближавал, мисис Моди пак нямаше да каже на Атикус, затова отрече изобщо.

— Не ми противоречи! — изрева мисис Дюбоуз. — А ти… — тя отправи към мене изкривения си от артрит показалец — ти защо си с панталони? Ти си млада дама и трябва да бъдеш с комбинезон и рокля. Ако някой не се заеме с възпитанието ти, от тебе няма да излезе нищо друго освен келнерка!… Ха! Една Финч ще прислужва по масите в кафенето „О Кей“. Хо-хо!

Обзе ме ужас. Кафенето „О Кей“ беше тайнствено заведение в северната част на градския площад. Сграбчих ръката на Джем, но той я издърпа.

— Дръж се, Скаут — пошепна той. — Не й обръщай внимание, горе главата и бъди джентълмен!

Но мисис Дюбоуз не ни остави да си тръгнем.

— И не само това, че една Финч ще прислужва на масите! Друг един. Финч пък защищава, в съда черни!

Джем се вцепени. Мисис Дюбоуз го беше улучила в болното място и го знаеше.

— Докъде стигна светът? Един Финч да върви против собствените си обичаи. — Тя сложи ръка на устата си. Когато я отдръпна, от нея се проточи слюнка на дълга сребриста нишка. — Ще кажа, че баща ти е също като черните и като белия измет, за който работи!

Джем се изчерви като рак. Дръпнах го за ръкава и след нас се изля цяла една разобличителна реч за израждането на нашия семеен морал. Речта се основаваше на обстоятелството, че половината от рода Финч били и без това в лудницата, но ако майка ни била жива, нямало да се стигне до подобно положение.

Не зная какво възмути най-много Джем, но мене ме обиди нейната преценка за душевното състояние на нашия род. Бях почти свикнала да чувам обиди по адрес на Атикус. Но за първи път обидата идеше от възрастен. С изключение, на забележките й срещу Атикус, нападението на мисис Дюбоуз беше нещо обикновено.

Във въздуха се носеше миризма на лято, по сенките беше хладно, но слънцето напичаше, а това бе предвестник на хубаво време; щяха да свършат занятията в училище и щеше да дойде Дил.

Джем купи парната машинка и след това отидохме в „Елмор“ за моята палка. Покупката на парната машинка не достави никакво удоволствие на Джем; той я натика в джоба си и мълчаливо тръгна с мен за в къщи. На път за в къщи аз едва не ударих мистър Лин Дис с палката и той каза: „Внимавай, Скаут!“, понеже не успях да я хвана, а когато наближихме къщата на мисис Дюбоуз, палката ми беше съвсем измацана, защото много пъти я бях изпускала в калта.

Мисис Дюбоуз не беше на верандата.

След години аз често се замислях какво бе подтикнало Джем да извърши подобна постъпка, да наруши бащиното наставление „трябва да бъдеш джентълмен, сине“ и да излезе от благородната търпимост, която наскоро бе възприел. Джем не по-малко от мене се бе наслушал на празни приказки срещу Атикус, но аз смятах за нещо естествено той да запазва хладнокръвие — Джем по начало беше спокойна натура и не избухваше лесно. По онова време обаче аз реших, че за няколко минути той просто полудя и това единствено би могло да обясни постъпката му.

Постъпката на Джем беше нещо, което и аз бих направила като нищо, ако върху мен не тежеше възбраната на Атикус, понеже, по мое мнение, тя ни запрещаваше да воюваме и против всякакви отвратителни бабички. Точно се бяхме изравнили с нейната порта, когато Джем грабна палката от ръката ми, размаха я диво и изтича по стъпалата в предната градина на мисис Дюбоуз; той забрави всичко, което му беше казал Атикус, забрави, че мисис Дюбоуз крие пистолет в шаловете си и че ако тя не го улучи, прислужницата й Джеси сигурно няма да го пропусне.

Джем се поуспокои едвам, когато беше прекършил върховете на всички камелии в двора на мисис Дюбоуз и когато земята беше застлана със зелени пъпки и листа. Той строши палката в коляното си и захвърли двете парчета на земята.

До това време аз пищях. Джем ме дръпна за косата, каза, че пак ще ме дръпне, и че ако не млъкна, те ме оскубе цялата. Аз не млъкнах и той ме ритна. Загубих равновесие и паднах по лице. Джем ме вдигна грубо, но сякаш съжаляваше. Нямаше какво да приказваме.

Тази вечер предпочетохме да не посрещаме Атикус. Въртяхме се из кухнята, докато Калпурния ни изгони. Калпурния бе узнала всичко по някакви странни магьоснически пътища. Тя не ни утеши кой знае колко, но въпреки това даде на Джем филия препечен хляб с масло, а той го раздели за двама ни. Имаше вкус на памук.

Отидохме във всекидневната. Взех едно футболно списание, намерих снимката на Дикси Хоуел, показах я на Джем и казах:

— Много си приличате. — Това беше най-милото, което успях да измисля, но и то не помогна. Той седеше прегърбен на един люлеещ се стол до прозорците, мръщеше се и чакаше. Свечери се.

Мина време, колкото цели две геологически епохи и едва тогава чухме как подметките на Атикус се търкат в стъпалата на предната врата. Вратата щракна, последва тишина — Атикус беше при закачалката в антрето, — после той извика: „Джем!“ Гласът му беше като зимен вятър.

Атикус запали полюлея във всекидневната и ни видя замръзнали на местата си. В едната си ръка той носеше моята палка; мръсният й жълт пискюл се влачеше по килима. Протегна другата си ръка; на дланта лежаха бухнали пъпки от камелия.

— Джем — каза той, — това твоя работа ли е?

— Да, сър.

— Защо го направи?

— Тя каза, че си защищавал черните и белия измет — обясни Джем тихо.

— И ти направи това, защото тя каза така?

Устните на Джем помръднаха, но неговото „Да, сър“ не се чу.

— Сине, не се съмнявам, че твоите връстници ти досаждат, задето аз защищавам черни, както казваш, но да постъпиш така спрямо една болна, стара жена е непростително. Съветвам те да отидеш и да поговориш с мисис Дюбоуз — каза Атикус. — После ела направо в къщи.

Джем не помръдна.

— Казах да отидеш.

Последвах Джем навън от всекидневната.

— Ти се върни — каза ми Атикус.

Върнах се.

Атикус взе вестника „Мобил прес“ и седна в люлеещия се стол, от който беше станал Джем. Не разбирах как може да седи и спокойно да си чете вестника, когато единственият му син се подлагаше на риска да бъде убит със стар, ръждясал пистолет от армията на конфедерацията. Разбира се, понякога Джем така ме дразнеше, че сама бих го убила, но като си помислех малко, виждах, че нямам никого другиго, освен него. Атикус, изглежда, не разбираше тези неща, или пък му беше все едно.

Намразих го за това, но като направиш пакост, винаги бързо изпитваш умора: скоро се сгуших в скута му и той ме прегърна.

— Вече си много голяма, за да те люлея на ръце — каза той.

— На тебе ти е все едно какво ще му се случи — рекох аз. — Изпрати го да го застрелят, а той заради тебе се застъпи.

Атикус притисна главата ми под брадичката си.

— Още е рано да се безпокоиш — отвърна той. — Не вярвах, че Джем ще излезе от кожата си… мислех, че ще си имам по-вече неприятности с теб.

Казах му, че не виждам защо трябва ние да не излизаме от кожата си, щом всички в училище излизаха от кожата си, когато ставаше дума за него.

— Скаут — каза Атикус, — когато дойде лятото, ще трябва да запазваш спокойствие и при много по-лоши поводи… зная, че не е справедливо за тебе и Джем, но понякога трябва да се помиряваме с положението и нашето държане, когато сме в трудно положение, трябва да бъде… Мога само да ти кажа, че като пораснете с Джем, може би ще погледнете назад със съчувствие и ще разберете, че не съм ви предал. Това дело, делото на Том Робинсън, е въпрос на съвест… Скаут, ако не се опитам да помогна на този човек, не ще мога вече да ходя на църква и да се моля на бога.

— Атикус, сигурно се лъжеш…

— Защо?

— Почти всички мислят, че те са прави, а ти не си…

— Те имат право да мислят така и тяхното мнение трябва да се уважава — каза Атикус, — но за да живея в мир с хората, трябва да живея в мир със себе си. Единственото нещо, което не се подчинява на мнозинството, е съвестта на човека.

Джем се върна и ме завари още в скута на Атикус.

— Е, какво, сине? — попита Атикус.

Той ме изправи на крака и аз незабелязано огледах Джем. Беше цял и невредим, но изразът на лицето му беше особен. Може би тя го бе заставила да пие очистително!

— Разчистих и се извиних, но не се чувствувам виновен. И казах още, че ще работя в нейната градина всяка събота и ще се постарая камелиите отново да покарат.

— Не е имало смисъл да се извиняваш, щом не се чувствуваш виновен — рече Атикус. — Джем, тя е стара и болна. — Не можеш да я държиш отговорна за думите и постъпките й. Разбира се, бих предпочел тя да каже всичко това на мене, а не на вас, но не винаги става така, както искаме.

Джем сякаш не можеше да вдигне поглед от една роза на килима.

— Атикус — каза той. — Тя иска да й чета.

— Да й четеш ли?

— Да, сър. Иска всеки следобед след училище да ходя при нея, също и всяка събота, и да й чета на глас по два часа. Атикус, наистина ли трябва да й чета?

— Разбира се.

— Но тя иска да ходя при нея цял месец.

— Щом иска, ще ходиш при нея цял месец.

Джем внимателно стъпи с пръсти върху центъра на розата и го натисна. Накрая каза:

— Атикус, от улицата не е толкова лошо, но вътре е… вътре е съвсем тъмно и страшно. Навсякъде има сенки и по тавана пълзят страшни неща…

Атикус се усмихна смръщено.

— Такова нещо би трябвало да се понрави на въображението ти. Нищо, ти пък си мисли, че си в къщата на Редли!

Другия понеделник следобед Джем и аз се изкачихме по стръмната стълба на мисис Дюбоуз и пресякохме отворената веранда. Джем беше въоръжен с „Айвънхоу“ и се гордееше, че знае повече от мене — почука на втората врата вляво.

— Мисис Дюбоуз? — повика той.

Джеси отвори дървената врата и дръпна резето на стъклената.

— Ти ли си, Джем Финч? — попита тя. — Водиш и сестра си? Не знам…

— Пусни ги и двамата, Джеси — каза мисис Дюбоуз.

Джеси ни пусна да влезем и отиде в кухнята.

Щом прекрачихме прага и ни посрещна подтискаща миризма, миризма, която често бях срещала в прогнили от влага сиви къщи, където горят газени лампи, черпят вода от кладенци и спят на чаршафи от небелено домашно платно. Тази миризма винаги ме плашеше и ме караше да стоя нащрек.

В ъгъла на стаята имаше месингов креват, а в него лежеше мисис Дюбоуз. Почудих се дали не е легнала заради постъпката на Джем и за миг я съжалих. Лежеше под куп одеяла и ни гледаше почти дружелюбно.

До кревата й имаше мраморна мивка; върху нея стоеше чаша с лъжичка, спринцовка с червено бутало, кутия хигроскопичен памук и железен будилник на три крачета.

— Значи, доведе и мръсното си сестриче, а? — посрещна ни тя.

— Сестра ми не е мръсна — каза спокойно Джем — и мене не ме е страх от вас! — Въпреки това коленете му трепереха.

Очаквах, че ще се нахвърли върху него с дълго слово, но тя каза само:

— Можеш да почнеш да четеш, Джереми.

Джем седна в едно плетено кресло и разтвори „Айвънхоу“. Аз придърпах друго кресло и седнах до него.

— Ела по-близо — каза мисис Дюбоуз. — Ела до кревата.

Ние приближихме столовете си. Никога не се бях приближавала толкова близо до нея и повече от всичко на света ми се искаше пак да отдръпна стола си настрани.

Тя беше ужасяваща. Лицето й имаше цвят на мръсен калъф за възглавница, а от ъглите на устата й се стичаше блестяща влага и се спускаше като ледени висулки към дълбоките бръчки около брадичката. Бузите й бяха осеяни със старчески петна, а в безцветните й очи се открояваха тъмни зеници. Ръцете бяха възлести, а ноктите — обрасли с кожички. Не си беше сложила долната челюст и горната й уста се издаваше напред; от време на време повдигаше долната си устна до горната челюст и заедно с нея се повдигаше и брадичката й. От това слюнките й започваха да текат по-бързо.

Стараех се да не я гледам. Джем разтвори „Айвънхоу“ и зачете. Опитах се да чета заедно с него, но той четеше много бързо. Когато стигаше до дума, която не познаваше, Джем я прескачаше, но мисис Дюбоуз го хващаше и го караше да я произнесе буква по буква. Джем чете, може би, двадесет минути и през цялото това време аз гледах ту към изцапаната със сажди камина, ту през прозореца, където и да е, само да не я гледам нея. Джем продължаваше да чете, а аз забелязах, че мисис Дюбоуз започна все по-рядко да го поправя. Веднъж Джем не довърши една фраза, а тя дори не забеляза. Беше престанала да го слуша. Погледнах към кревата.

С мисис Дюбоуз се бе случило нещо. Лежеше в кревата с издърпани до брадичката одеяла. Виждаха се само главата и раменете й. Главата й бавно се въртеше ту на едната, ту на другата страна. От време на време разтваряше широко уста и виждах как мърда езика си. По устните й се събираше слюнка; тя я преглъщаше и отново отваряше уста. Устата й сякаш живееше самостоятелен живот, независимо от тялото, отваряше се и се затваряше като мида по време на отлив. От време на време издаваше звук „пт“ — сякаш вреше каша.

Дръпнах Джем за ръкава.

Той ме погледна, после — към кревата. Главата й се извърна отново към нас и Джем я попита:

— Мисис Дюбоуз, да не ви е лошо?

Тя не го чу.

Будилникът иззвъня и ни изплаши здравата. Малко по-късно, все още настръхнали, ние с Джем бяхме на тротоара и се запътихме към къщи. Не избягахме — Джеси ни изпрати: преди още будилникът да беше спрял, тя влезе в стаята и ни избута навън.

— Хайде, вървете си — каза тя.

Джем се поколеба на вратата.

— Време е да взема лекарства — обясни Джеси. Докато вратата се затваряше зад нас, видях Джеси да се отправя бързо към кревата на мисис Дюбоуз.

Прибрахме се у дома, беше едва четири без петнадесет и ние с Джем играхме футбол в задния двор, докато стане време да посрещнем Атикус. Атикус донесе два жълти молива за мен и едно футболно списание за Джем, това, предполагам, беше нещо като мълчаливо възнаграждение за първото ни посещение при мисис Дюбоуз. Джем му разправи какво се беше случило.

— Изплаши ли ви? — попита Атикус.

— Не, сър — отвърна Джем, — но е много противна. Има някакви припадъци. И непрекъснато й тече слюнката.

— Тя не е виновна. Когато са болни, хората понякога не са много приятни за гледане.

— Мене ме изплаши — казах аз.

Атикус ме погледна над очилата си.

— Не си длъжна и ти да ходиш с Джем.

Следващият следобед при мисис Дюбоуз беше като първия. Такива бяха и другите следобеди, докато постепенно се установи известен ред: всичко започваше нормално — отначало мисис Дюбоуз дразнеше Джем, като разговаряше на своите любими теми: как й унищожил камелиите и как баща ни бил чернолюбец, после ставаше все по-мълчалива, докато изпадаше в унес. Будилникът иззвъняваше, Джеси ни отправяше и остатъкът от следобеда оставаше за нас.

— Атикус — казах аз една вечер, — какво точно значи чернолюбец.

Лицето на Атикус придоби сериозен израз.

— Да не би някой да ти вика така?

— Не, сър, така те нарича мисис Дюбоуз. Всеки следобед те нарича така за разгрявка. За пръв път го чух на Коледа, когато Френсис те нарече така.

— Затова ли се нахвърли върху него? — попита Атикус.

— Да, сър…

— Тогава защо ме питаш какво значи?

Опитах се да обясня на Атикус, че не се бях ядосала толкова от думите на Френсис, колкото от начина, по който ги беше казал.

— Все едно, че ми казваше „сополанка“ или нещо такова.

— Скаут — каза Атикус, — „чернолюбец“ е една от тези думи, които не означават нищо… също като „сополанка“. Трудно е да ти го обясня — простите хора я употребяват, когато им се струва, че някой се отнася с негрите по-добре, отколкото със самите тях. Употребява се и от някои хора като нас, когато искат да нагрубят някого.

— Ти нали не си чернолюбец?

— Чернолюбец съм, разбира се. Старая се да обичам всички… Понякога ми ставаше мъчно, мъничката ми, но ти знай, че никога не е обидно да те назоват с нещо, което на някого се струва оскърбително. Това само показва колко е жалък такъв човек и не е обидно за тебе. Не се огорчавай от мисис Дюбоуз. Тя си е достатъчно нещастна.

Месецът почти изтичаше и Джем веднъж преодоляваше сър Уолтър Скаут, както на шега го наричаше, а мисис Дюбоуз го поправяше на всяка дума, когато на вратата се почука.

— Влез — изкрещя тя.

Беше Атикус. Той се приближи до кревата и хвана ръката на мисис Дюбоуз.

— Връщах се от работа, не видях децата и помислих, че може би са още тук — каза той.

Мисис Дюбоуз му се усмихна. Никак не можех да си обясня как му говори, когато по всичко личеше, че не може да го понася.

— Знаеш ли колко е часът, Атикус? — попита тя. — Точно пет и четиринадесет минути. Будилникът е нагласен да звъни в пет и половина. Имай го предвид.

Внезапно съобразих, че с всеки изминат ден ние оставахме по малко повече у мисис Дюбоуз, че с всеки изминат ден будилникът звънеше малко по-късно и че когато иззвъняваше, тя вече бе припаднала. Днес тя дразни Джем цели два часа, без да дава признаци на скорошен припадък и аз се чувствувах попаднала в безнадеждна клопка. Будилникът беше сигнал за нашето освобождение; какво щяхме да правим, ако някой ден не иззвънеше?

— Мислех, че Джем трябваше да чете определен брой дни — каза Атикус.

— Една седмица още, за по-сигурно — отвърна тя.

— Но… — надигна се Джем.

Атикус протегна ръка и Джем млъкна. Прибирахме се в къщи и Джем каза, че е трябвало да чете един месец, месецът е изтекъл и сега не е честно да продължава.

— Само една седмица, сине — каза Атикус.

— Не — отказа Джем.

— Да — рече Атикус.

Другата седмица пак бяхме у мисис Дюбоуз. Будилникът вече не звънеше и мисис Дюбоуз ни освобождаваше с: „Достатъчно за днес“, но толкова късно, че когато се прибирахме, Атикус вече си четеше вестника. Припадъците й спряха, но тя си оставаше същата във всяко друго отношение: когато сър Уолтър Скот се впускаше в дълги описания на ровове и замъци, мисис Дюбоуз се отегчаваше и почваше да се заяжда с нас:

— Джереми Финч, бях ти казала, че ще съжаляваш, дето унищожи камелиите ми. Сега вече съжаляваш, нали?

Джем казваше, че наистина съжалява.

— Мислеше си, че можеш да погубиш моите „планински снегове“, а? А Джеси ми казва, че най-високата пуска отново пъпки. Другия път ще знаеш точно как да постъпиш, нали? Ще ги изкорениш, нали?

Джем отвръщаше, че непременно ще ги изкорени.

— Недей мрънка, момче! Вдигни глава и кажи: „да, госпожо“. Само че като имаш предвид кой е баща ти, май не ти се иска да вдигаш глава!

Джем повдигаше брадичка и се вглеждаше в мисис Дюбоуз, без по лицето му да се чете гняв. През изтеклите седмици той беше възприел израза на учтивост и далечен интерес, с който посрещаше и най-невероятните й, смръзващи кръвта измислици.

Най-после настъпи денят, когато мисис Дюбоуз каза „Достатъчно“ и прибави: „Това е всичко. Довиждане.“

Изпитанието свърши. В изблик на радост ние изскочихме на тротоара и започнахме да скачаме и да викаме.

Тази пролет беше добра: дните нараснаха и имахме повече време за игра. Главата на Джем беше пълна с данни за футболистите от цялата страна. Всяка вечер Атикус ни четеше спортните страници на вестника. Като се съдеше по предполагаемия състав, отборът на Алабама можеше и тази година да завоюва Розовата купа, макар че ние не можехме да произнесем нито едно от имената на играчите. Една вечер Атикус беше стигнал до средата на спортния преглед от Уинди Ситън, когато телефонът иззвъня.

Той се обади, отиде до закачалката и си взе шапката.

— Отивам до мисис Дюбоуз — каза той. — Няма да се бавя.

Но Атикус се забави твърде много. Като се върна, носеше кутия за бонбони. Атикус седна във всекидневната и сложи кутията на пода, до стола си.

— Какво искаше? — попита Джем.

Не бяхме виждали мисис Дюбоуз цял месец. Когато минавахме покрай нейната къща, тя вече не седеше на верандата.

— Тя умря, сине — каза Атикус. — Умря преди няколко минути.

— О! — възкликна Джем. — Това е добре.

— Вярно — каза Атикус. — Тя вече не се мъчи. Дълго време беше болна. Знаеш ли, сине, от какво имаше припадъци?

Джем поклати глава.

Мисис Дюбоуз беше морфинистка — каза Атикус. — Много години тя е вземала морфин, за да успокои болките си. Лекарите я бяха научили. Тя можеше да прекара живота си, като взема морфин, и нямаше да изпитва болки, но характерът й бе твърде упорит…

— Сър? — каза Джем.

— Точно преди твоя подвиг в градината, тя ме повика да направя завещанието й. Доктор Рейнолдс й беше казал, че й остават само няколко месеца. Всичките й делови работи бяха в пълен ред, но тя каза: „Има още нещо, което не е наред“.

— И какво беше то? — попита Джем озадачен.

— Тя каза, че ще напусне този свят, без да е задължена за нищо и на никого. Джем, когато човек е болен като нея, съвсем редно е да взема всичко, само и само да му олекне. За нея обаче това не беше редно. Тя каза, че преди да умре, ще се откаже от морфина и точно така направи.

— Значи от това са били припадъците й? — попита Джем.

— Да, от това са били. През по-голямата част от времето, докато си й чел, тя сигурно не е чувала нито дума. С цялото си съзнание и същество тя е чакала да иззвъни будилникът. Дори и да не й беше паднал в ръцете, аз щях да те накарам да й четеш. Може би това й е било поне малко забавно. Имаше и още една причина…

— И свободна ли умря? — попита Джем.

— Като планински въздух — отвърна Атикус. — Беше в пълно съзнание почти до последния миг. В съзнание — усмихна се той — и не престана да ругае. Продължаваше от все сърце да не одобрява постъпките ми и каза, че сигурно цял живот ще трябва да те спасявам от затвора. Накара Джеси да приготви тази кутия за тебе…

Атикус посегна и взе кутията за бонбони. Подаде я на Джем.

Джем отвори кутията. Вътре, заобиколена от парчета влажен памук, лежеше бяла, прекрасна камелия, Беше „планински сняг“.

Очите на Джем едва не изскочиха. Той захвърли кутията.

— Дъртата му вещица! — изкрещя той. — Защо не ме остави на мира?

За миг Атикус се изправи на крака и застана над него. Джем зарови глава в ризата му.

— Шт! — каза Атикус. — Струва ми се, че с това тя е искала да ти каже: „Всичко вече е наред, Джем, всичко е наред“. Трябва да знаеш, че тя беше истинска дама.

— Дама ли? — Джем вдигна глава. Лицето му беше почервеняло. — След онези работи, които говореше срещу тебе, тя дама?

— Да. Тя си имаше собствени възгледи за нещата, твърде различни от моите, може би… Сине, аз ти казах, че дори и да не беше излязъл от кожата си тогава, пак щях да те накарам да й четеш. Исках да разбереш нещо от нея, исках да видиш какво означава истинска храброст и да не мислиш, че човек е храбър само когато има оръжие в ръка. Храброст е, когато знаеш, че си победен още преди да започнеш, но въпреки това започваш и се държиш докрай. Тогава много рядко побеждаваш, макар че понякога и това се случва. Мисис Дюбоуз победи. Тя умря, както изискваха нейните възгледи, без да е задължена на никого и на нищо. Никога не съм срещал толкова храбра личност.

Джем вдигна кутията за бонбони и я захвърли в огъня. Взе камелията и когато отивах да си легна, видях, че опипва широките й листца. Атикус четеше вестник.

Загрузка...