Да убиеш присмехулник

12

Джем стана на дванадесет години. Беше трудно да се живее с него — непостоянен и мрачен. Имаше ужасен апетит и толкова често ми казваше да го оставя на мира, че аз се посъветвах с Атикус.

— Сигурно има тения, а?

Атикус каза, че не, просто Джем растял. А пък аз трябвало да бъда по-търпелива към него и да го безпокоя, колкото може по-малко.

Тази промяна у Джем се прояви в течение на няколко седмици. Мисис Дюбоуз наскоро бе погребана — докато ходеше да й чете, Джем се нуждаеше от моето присъствие и беше много доволен от него. И сякаш само за една нощ той придоби нови схващания и се опитваше оттогава да ми ги наложи. Няколко пъти стигна дотам, че ми заповядваше какво да правя. След едно скарване, Джем викна:

— Време е вече да се научиш да се държиш като момиче!

Аз се разревах и изтичах при Калпурния.

— Не се дразни от мистър Джем… — започна тя.

— Ми-и-стър Джем?

— Да, той е вече почти мистър Джем.

— Не е толкова голям — казах аз. — Просто трябва някой да го набие, а аз не съм достатъчно голяма.

— Бебчо — каза Калпурния, — с нищо не мога да ти помогна. Мистър Джем расте. Отсега нататък той ще иска да прекарва голяма част от времето си сам, да се занимава с момчешките си работи, затова, щом се почувствуваш самичка, идвай в кухнята при мене. Ще си намерим работа, колкото искаш.

Началото на това лято се очертаваше добре — Джем можеше да постъпва, както си иска, Калпурния щеше да ми бъде достатъчна, докато дойде Дил. Изглежда й беше приятно да ходя в кухнята и като я наблюдавах, взех да мисля, че не е така лесно да бъдеш момиче.

Но лятото дойде, а Дил го нямаше. Получих писмо и снимка от него. В писмото ми пишеше, че си имал нов баща, снимката била негова, и трябвало да остане в Меридиан, защото правели планове да построят с него рибарска лодка. Баща му бил адвокат като Атикус, само че доста по-млад. Лицето на новия му баща беше приятно и се зарадвах, че се е паднал на Дил, но новината, че няма да дойде, ме смаза. Дил пишеше в заключение, че ще ме обича вечно и да не се тревожа, той щял да дойде да ме вземе и да се ожени за мене, веднага щом съберял достатъчно пари, така че моли да му пиша.

Мисълта, че си имам постоянен годеник, твърде малко ме утешаваше за отсъствието му: преди не се бях замисляла за тия неща, но сега разбрах, че лятото — това беше Дил, който пуши цигара от канап край езерцето, очите му блестят от сложни планове как да накара Бу Редли да излезе; лятото беше бързината, с която Дил посягаше и ме целуваше, щом Джем не гледаше, копнежът, който изпитвахме един към друг. С него животът беше нещо обикновено; без него беше непоносим. Цели два дни бях нещастна.

На всичко отгоре законодателното събрание се събра на извънредна сесия и Атикус ни остави за две седмици. Губернаторът желаеше да почисти кораба на нашия щат от молюските, които се бяха залепили по него; в Бирмингам стачкуваха; опашките за хляб в градовете ставаха по-дълги, а фермерите обедняваха. Но тези събития бяха далече от нас с Джем.

Една сутрин с изненада видяхме в „Монтгомъри адвъртайзър“ карикатура, под която пишеше „Финч от Мейкомб“. Атикус беше нарисуван по къси панталони, бос, прикован с вериги за едно бюро — прилежно пишеше нещо на една плоча, а няколко лекомислени момичета му викаха „Ю-ю-ю-ху-у-у!“

— Това е комплимент — обясни Джем. — Искат да кажат, че се захваща за такива работи, които другите не искат.

— А?

Освен новите си схващания Джем беше придобил толкова важен вид на всезнайко, че ме влудяваше.

— О, Скаут, вземи например реорганизирането на данъчната система на окръзите и така нататък. Повечето хора не се интересуват от подобни проблеми.

— А ти откъде знаеш?

— Остави ме на мира. Сега чета вестник.

Изпълних желанието на Джем и отидох в кухнята.

Калпурния чистеше грах и внезапно каза:

— Какво ще правим с вас тази неделя? Ще ходите ли на църква?

— Ами да! Атикус ни остави пари за дискоса.

Калпурния присви очи и аз веднага отгатнах мислите й.

— Калп — казах, — знаеш, че ще се държим прилично. От години вече не сме правили нищо лошо в църква.

Очевидно Калпурния си спомняше за една дъждовна неделя, когато бяхме останали без надзора както на баща ни, така и на учителите. Тогава ние, заедно с целия клас, завързахме Юнис Ен Симсън за един стол и я оставихме в мазето до парните котли. Забравихме я, качихме се в църквата и спокойно си слушахме проповедта, когато от радиаторите се разнесе страхотен грохот. Грохотът продължи, докато някой отиде долу да види какво става и доведе Юнис Ен Симсън. Тя заяви, че не желае да играе повече на мъченица — Джем Финч й бил казал, че няма да изгори, ако вярата и е достатъчно силна, но долу било много горещо.

— Освен това, Калп, Атикус не ни оставя за първи път сами — протестирах аз.

— Да, но обикновено пита дали учителите ви ще бъдат там. Този път не го чух да каже нещо такова — сигурно е забравил! — Калпурния се почеса по главата и изведнъж се усмихна. — А вие с мистър Джем бихте ли дошли утре на църква с мене?

— Наистина ли?

— Какво ще кажеш, а? — засмя се Калпурния.

Калпурния и друг път ме беше къпала грубо, но нищо не можеше да се сравни с взискателността й през тази съботна вечер. Накара ме да се сапунисвам цялата два пъти и за всяко плакнене наливаше нова вода във ваната; завря главата ми в умивалника и я изми с осмоъгълен сапун и шампоан. От години вече беше признала самостоятелността на Джем, но тази вечер отиде да го провери и предизвика гнева му.

— Не може ли човек да се изкъпе в тая къща, без да го гледа цялото семейство?

На сутринта „се зае с дрехите ни“ по-рано от друг път. Когато оставаше у нас, Калпурния спеше на един сгъваем креват в кухнята; тази сутрин креватът беше затрупан от нашите празнични дрехи. Беше сложила толкова много кола на роклята ми, че когато седнах, тя се наду като палатка. Накара ме да си туря фуста и ме пристегна през кръста с розова лента. Изтри със стар хляб лачените ми обувки, докато накрая можеше да се огледа в тях.

— Като че отиваме на карнавал — каза Джем. — За какво е всичко това, Калп?

— Не искам хората да говорят, че не се грижа за моите деца — измърмори тя. — Мистър Джем, тази връзка не върви с този костюм. Връзката е зелена.

— Е, какво от това?

— Костюмът е син. Нима не виждате?

— Хе-е, хе-е — изкрещях аз. — Джем е далтонист!

Той се изчерви, но Калпурния каза:

— Стига! В „Първата покупка“ трябва да отидете усмихнати.

„Първата покупка“, африканска методистка църква, се намираше в южното предградие, зад пътя за старата дъскорезница. Беше стара дървена постройка с излющена боя, единствената църква в Мейкомб с камбанария; наричаше се „Първата покупка“, защото беше изплатена с първите припечелени пари на освободените роби. През неделните дни в нея се молеха негри, а през делниците там се събираха бели и играеха комар.

Църковният двор и гробищата до него бяха покрити с глина, твърда като тухла. Когато някой умреше през сухо време, покриваха трупа с блокове лед, докато завали и земята омекне. Няколко гроба в гробището имаха килнати надгробни камъни; по-новите бяха обградени с яркоцветни стъкла и счупени бутилки от кока-кола. Над някои гробове имаше гръмоотводи, които пазеха неспокойните мъртъвци; върху гробовете на бебетата стърчаха угарки от свещи. Бяха приятни гробища.

Влязохме в двора на църквата и ни посрещна топлата, сладко горчива миризма на чисти негри — брилянтин, емфие, одеколон, сапун, ментови бонбони и люлякова пудра.

Когато ни видяха с Калпурния, мъжете се отдръпнаха и свалиха шапки; жените скръстиха ръце отпред — с почтително внимание. Отстъпиха и откриха специално за нас малка пътека до вратата на църквата. Калпурния вървеше по средата между мене и Джем и отговаряше на поздравите на ярко облечените й съседи.

— Какво си наумила, мисис Калп? — обади се един глас зад нас.

Калпурния сложи ръце на рамената ни, ние спряхме и се извърнахме: зад нас на пътеката беше застанала висока негърка. Беше се отпуснала на един крак; левият й лакът се опираше в хълбока и ни сочеше с вдигната длан. Главата й приличаше на пъпеш със странни бадемовидни очи, прав нос и уста като индиански лък. Видя ми се много висока.

Усетих как ръката на Калпурния стисна рамото ми.

— Какво искаш, Лула? — попита тя с глас, който дотогава не бях чувала. Говореше спокойно, презрително.

— Искам да знам защо водиш бели деца в църква за черни?

— Те са мои гости — каза Калпурния. Гласът й пак ми се стори странен: говореше като другите негри.

— Да, а през седмицата ти стоиш на гости в къщата на Финч.

Сред тълпата се разнесе ропот.

— Не се тревожи — прошепна ми Калпурния, но розите на шапката й се разклатиха от възмущение.

Лула тръгна по пътеката към нас и Калпурния каза:

— Не се приближавай, черна жено!

Лула спря, но отвърна:

— Не трябва да водиш тук бели деца — те си имат тяхна църква, ние си имаме наша. Тука е нашата църква, мисис Калп, нали?

— А господ е навсякъде един и същ, нали? — каза Калпурния.

— Хайде да си отидем в къщи, Калп — предложи Джем, — тук не ни искат…

Бях съгласна с него: тук не ни искаха! По-скоро почувствувах, отколкото видях, че тълпата напира към нас. Негрите сякаш се приближаваха към нас, но като погледнах Калпурния, видях, че в очите й бляскат весели пламъчета. Обърнах се към пътеката — Лула я нямаше. На нейното място се беше издигнала плътна стена от черни.

Един от тях пристъпи напред. Беше Зибо, градският боклукчия.

— Мистър Джем — каза той, — страшно се радваме, че сте дошли при нас. Просто не обръщайте внимание на Лула, тя се заяжда, защото преподобният Сайкс заплаши, че ще я порицае в проповедта си. Тя си е отдавна такава, все прави скандали, все измисля нещо и се надува, а ние страшно се радваме, че сте дошли при нас.

След това Калпурния ни поведе към вратата на църквата, където ни посрещна преподобният Сайкс и ни отведе на предната скамейка.

Отвътре „Първата покупка“ беше неизмазана и небоядисана. По стените на медни скоби висяха незапалени газови лампи; скамейките бяха от груби чамови дъски. Зад простата дъбова катедра висеше хоругва от избеляла розова коприна с надпис „Бог е любов“ и това бе единственото украшение в църквата, с изключение на една литография от Хънт „Светлината на света“. Нямаше нито следа от пиано, орган, молитвеници, църковни програми — всички тези досадни работи, които бяхме привикнали да виждаме всяка неделя. Вътре цареше полумрак, въздухът беше влажен и прохладен, но нахлулото паство го затопли. На всяко седалище имаше по едно евтино картонено ветрило с ярка рисунка на Гетсиманската градина, подарък от Тиндел, дружество за металически изделия. Тиндел („Кажете от какво се нуждаете и ние ще ви го доставим“).

Калпурния ни посочи да седнем в края на реда и се настани между нас. Тя бръкна в чантата си, извади носната си кърпа и развърза възела с дребните пари, който беше завързан на единия й ъгъл. Даде на Джем и на мен по една монета от десет цента.

— Ние си имаме — пошепна Джем.

— Дръжте си ги — каза Калпурния, — сега сте мои гости.

По лицето на Джем за кратко време се изписа нерешителност. Той не знаеше дали е редно да си запазим нашите пари, но вродената му учтивост взе връх и той пусна своята монета в джоба си. Аз постъпих по същия начин, без никакви угризения на съвестта.

— Калп — прошепнах аз, — къде са молитвениците?

— Тука нямаме — отвърна Калпурния.

— Но тогава как?…

— Шт — изшътка тя.

Преподобният Сайкс стоеше на катедрата и с поглед призоваваше паството си към тишина. Беше нисък, набит мъж, с черен костюм, черна връзка, бяла риза и златна верижка за часовник. Светлината от матовите стъкла на прозорците озаряваше верижката.

— Братя и сестри! — започна той. — Ние сме особено щастливи, че имаме гости тази сутрин. Мистър и мис Финч. Всички вие познавате баща им. Преди да започнем, ще ви прочета няколко съобщения.

Преподобният Сайкс прелисти няколко листове хартия, избра един от тях и го задържа с изпъната ръка пред очите си.

— Във вторник у дома на сестра Анета Ривс ще се състои събрание на мисионерското общество. Носете със себе си плетиво.

След това прочете от друг лист:

— Всички знаете бедата, в която е изпаднал брат Том Робинсън. Той от дете е бил добър мирянин на „Първата покупка“. Доброволните дарения, които ще съберем днес и през следващите три недели, ще бъдат дадени на Хелен — жена му, за да свърже двата края в къщи.

Побутнах Джем.

— Това е същият Том, който Атикус защи…

— Шт!

Извърнах се към Калпурния, но бях приканена да пазя тишина, преди още да си отворя устата. Покорих се и съсредоточих вниманието си върху преподобния Сайкс, който сякаш чакаше аз да се укротя.

— Нека нашият диригент даде тон за първия псалм — каза той.

Зибо стана от пейката си, мина по пътеката в средата и се изправи пред нас с лице към паството. Носеше в ръце стар сборник с псалми. Отвори го и каза:

— Ще пеем номер двеста седемдесет и три.

Това вече не можах да понеса.

— Как ще пеем, като няма молитвеници?

Калпурния се усмихна.

— Мълчи, бебчо! — прошепна тя. — Ей сега ще видиш!

Зибо се прокашля и прочете с глас, който приличаше на далечна оръдейна стрелба:

— Там зад реката има страна…

Като по чудо сто гласа изпяха в строен хор думите на Зибо. Последната сричка бавно заглъхна и Зибо отново каза:

— Вечно желана за нас е тя…

И отново гръмко прозвуча песента; последната нота се задържа, Зибо я пое със следващия стих.

— Там вярата ще ни изведе!…

Паството се поколеба, Зибо отчетливо повтори стиха и той беше подет. Като стигна припева, Зибо затвори книгата, с което показа на паството да продължава, без негова помощ.

При затихващите звуци на „Джубили“19 Зибо издекламира:

— В тази блажена вечност, там зад светлата река!…

Стих след стих гласовете го следваха, прости и хармонични, докато накрая псалмът завърши с тъжен шепот.

Погледнах Джем, който наблюдаваше Зибо изпод вежди. Аз също не можах да повярвам, но и двамата го бяхме чули със собствените си уши.

После преподобният Сайкс се помоли за болните и страдащите, също както ставаше в нашата църква, с това изключение, че преподобният Сайкс насочи божието внимание към няколко определени случая.

В проповедта си той се обяви против греха и много скоро повтори надписа, който висеше на стената зад него: предупреди паството си да се пази от спиртните напитки, комара и лошите жени. Тайната търговия със спиртни напитки причиняваше големи злини в негърския квартал, но жените бяха още по-страшни. И сега, както и в нашата църква, аз се сблъсквах с мисълта, че жените са нечестиви, нещо, което, изглежда, занимаваше всички свещеници.

Ние с Джем всяка неделя слушахме същата проповед. Имаше само една разлика — от катедрата преподобният Сайкс по-свободно изказваше мнението си за отделните грешници: Джим Харди вече пет недели отсъствал от църква, без да е болен; Констанс Джексън трябвало да внимава за постъпките си, защото щяла да се скара с всичките си съседи; откакто съществувал кварталът, единствена тя се отделила с ограда от съседите си.

Преподобният Сайкс завърши своята проповед. Той застана до една маса пред катедрата и помоли всеки да даде утринната си лепта. За нас с Джим това беше нещо ново. Един по един членовете на паството излизаха отпред и пускаха монетите си по пет и десет цента в една черна емайлирана кутия от кафе. Джем и аз ги последвахме и когато монетите ни звъннаха в кутията, възнагради ни с тихичко „Благодаря, благодаря!“

За наше учудване преподобният Сайкс изпразни кутията върху масата и преброи парите. После се изправи и каза:

— Даренията не са достатъчни. Трябва да съберем десет долара.

Паството се размърда.

— Всички знаете за какво са парите… докато Том е в затвора, Хелен не може да изостави децата и да отиде на работа. Ако всеки от вас даде още по десет цента; ще се съберат… — преподобният Сайкс махна с ръка и викна към задната част на църквата: — Алек, затвори вратите. Никой няма да излиза, докато не съберем десет долара.

Калпурния се разтършува из чантата си и извади едно захабено кожено портмоне.

— Слушай, Калп — прошепна Джем, когато тя му подаде една лъскава монета от двадесет и пет цента, — сега можем да дадем нашите пари. Скаут, дай ми твоят десетак.

В църквата стана задушно и ми хрумна, че може би преподобният Сайкс иска да измъкне необходимата сума от паството си, като го накара да се изпоти. Шумяха ветрила, триеха се крака, а пушачите агонизираха.

Преподобният Сайкс ме стресна със строгия си глас.

— Карлоу Ричардсон, още не съм те видял да идваш при масата!

Един слаб мъж с каки20 панталони се приближи до масата и остави една монета. Сред паството се разнесе одобрителен шепот. След това преподобният Сайкс каза:

— Искам всички от вас, които нямат деца, да пожертвуват още по десет цента и тогава ще съберем сумата.

Бавно и мъчително десетте долара бяха събрани. Отвориха вратата и талазите топъл въздух ни ободриха. Зибо прочете ред след ред „Край бурния бряг на реката Йордан“ и службата свърши.

Аз исках да остана и да поразгледам, но Калпурния ме избута пред себе си по пътеката. До църковната врата тя се спря да поговори със Зибо и семейството му, а ние с Джем побъбрихме с преподобния Сайкс. Езикът ме сърбеше от много въпроси, но реших да почакам и после да питам Калпурния.

— Вашето присъствие ни зарадва — каза преподобният Сайкс. — Тази църква няма по-добър приятел от вашия баща.

Любопитството ми надделя.

— Защо събирахте подаяния за жената на Том Робинсън?

— Не чухте ли защо? — попита преподобният Сайкс. — Хелен има три малки дечица и не може да ходи на работа…

— Защо не ги взема със себе си, ваше преподобие? — попитах аз.

Негърките, които работеха на полето, обикновено вземаха малките си деца със себе си и ги оставяха на сянка, докато те самите работеха — понякога дори бебетата седяха на сянка между два реда памучни храсти. Тези, които още не можеха да седят, майките завързваха по папуаски на гърба си или ги слагаха в празни чували от памук.

Преподобният Сайкс се поколеба.

— Да ти кажа правото, мис Джин-Луиза, Хелен не може да си намери работа… Когато дойде беритбата на памука, мисля, че мистър Линк Дилс ще я вземе.

— А защо не може да си намери работа, ваше преподобие?

Преди той да успее да ми отговори, почувствувах ръката на Калпурния върху рамото си. Тя ме притисна и аз казах:

— Благодарим ви, че ни позволихте да дойдем.

Джем повтори същото след мене и ние се отправихме към къщи.

— Калп, зная, че Том Робинсън е в затвора и че е извършил нещо ужасно, но защо другите хора не дават работа на Хелен? — попитах аз.

Калпурния вървеше между мене и Джем в тъмносиня муселинена рокля и висока шапка.

— Не й дават заради това, което хората казват, че бил направил Том — отвърна ми тя. — Никой не иска да… да има нещо общо със семейството му.

— А какво е направил той, Калп?

Калпурния въздъхна.

— Старият мистър Боб Юел го обвинява, че изнасилил момичето му. Той накара да го арестуват и да го пъхнат в затвора…

— Мистър Юел ли? — Нещо се раздвижи в паметта ми. — Да не е от онези Юеловци, дето всяка година идват само първия ден на училище и после си седят в къщи? Атикус ми каза, че били негодници… никога не съм чувала Атикус да говори за други, както за тях. Каза ми…

— Да, същите са.

— Тогава, ако всички хора в Мейкомб знаят що за хора са Юеловци, те с удоволствие ще намерят работа на Хелен… а какво точно значи да изнасилиш, Калп?

— Ще трябва да попиташ мистър Финч — каза тя. — Той по-добре ще ти обясни. Гладни ли сте? Тази сутрин преподобният Сайкс поудължи проповедта си, не винаги е така скучен.

— Той е също като нашия свещеник — каза Джем, — но защо пеете така псалмите?

— На редове ли? — попита тя.

— Тъй ли се казва?

— Да, казва се на редове. Откакто помня, все така се е правило.

Джем каза, че биха могли да събират подаянията за една година и да си купят молитвеници.

— Няма смисъл — изсмя се тя. — Почти никой не може да чете.

— Не могат да четат ли? — попитах аз. — Всичките тези хора?

— Не могат — кимна Калпурния. — Само четирима души от „Първата покупка“ четат… и аз съм една от тях.

— В кое училище си учила, Калп? — попита Джем.

— В никое. Чакай да си спомня кой ме научи на азбуката? А, да, лелята на мисис Моди Аткинсън, старата мис Бюфорд…

— Толкова ли си стара?

— По-стара съм и от мистър Финч дори — засмя се Калпурния. — Но не зная с колко години! Веднъж се опитахме да си спомним и да разберем на колко години съм… но и аз си спомням само няколко години преди него, така че не съм много по-стара, още повече, че жените имат по-добра памет от мъжете…

— А кога е рожденият ти ден, Калп?

— Празнувам на Коледа, защото по-лесно се помни… нямам истински рожден ден.

— Но, Калп — запротестира Джем, — ти не изглеждаш и наполовина толкова стара, колкото Атикус.

— На черните не им личи възрастта — каза тя.

— Може би, защото не могат да четат. Калп, ти ли си учила Зибо?

— Да, мистър Джем. Когато той беше малък, още нямаше училище. Но аз го накарах да учи.

Зибо беше най-старият син на Калпурния. Ако се бях замислила по-рано по този въпрос, щях да открия, че Калпурния е доста стара — Зибо имаше вече израснали деца, — но никога не се бях замисляла.

— По буквар ли си го учила, като нас? — попитах аз.

— Не, всеки ден го карах да учи по една страница от библията. Имаше и още една книжка, по която ме учеше мис Бюфорд — не можете да се сетите откъде е тя — каза Калпурния. — Даде ми я вашият дядо Финч.

— Значи ти си от „пристанището“? — попита Джем. — Никога не си ни казвала.

— Оттам съм, разбира се, мистър Джем. Отраснах там, между имението на Бюфордовци и „Пристанището“. През целия си живот съм работила или за Бюфордовци, или за Финч, а в Мейкомб дойдох, когато баща ви и майка ви се ожениха.

— А как се казваше книгата, Калп? — попитах аз.

— Коментариите на Блекстоун.

Джем беше поразен.

— И по тази книга си учила Зибо?

— Ами да, мистър Джем — Калпурния срамежливо прикри уста с ръката си. — Други книги нямах. Дядо ви казваше, че мистър Блекстоун пишел на прекрасен английски…

— Затова ти не приказваш като другите — каза Джем.

— Като кои други?

— Като другите черни. Но, Калп, в църквата ти приказваше като тях…

Никога не ми беше идвало на ум, че Калпурния води двойнствен живот. Мисълта, че има отделно съществование извън нашия дом, беше нова за мене, да не говорим за това, че Калпурния владееше два езика.

— Калп — попитах я аз, — защо приказваш като черна с… с твоите хора, когато знаеш, че не е правилно?

— Най-напред, самата аз съм черна…

— Това не значи, че трябва да приказваш като тях, щом знаеш как се приказва правилно — заяви Джем.

Калпурния бутна шапката си, почеса се и пак я нахлупи грижливо над ушите.

— Мъчно е да ви обясня — каза тя. — Представете си, че вие двамата със Скаут приказвате в къщи като черни — няма да бъде правилно, нали? А не е ли същото, ако в църквата аз приказвам като бяла със съседите си? Ще помислят, че се надувам.

— Но нали знаеш как се приказва правилно? — настоях аз.

— Не трябва винаги да показваш всичко, което знаеш. Такова нещо не подхожда за жени… и после, хората не обичат, когато някой е по-умен от тях. Дразнят се. Ти никого не можеш да промениш, като му приказваш правилно. Хората трябва сами да имат желание да учат, а когато нямат желание, нищо не може да се направи, освен да си мълчиш и да приказваш като тях.

— Калп, може ли някой път да дойда да те видя?

— Да ме видиш ли, миличка? Нали ме виждаш всеки ден?

— У тебе, в къщи — казах аз. — Някой път, след работно време? Атикус ще ме доведе.

— Винаги, когато поискаш — отвърна тя. — Ще ни бъде много приятно.

Бяхме стигнали до тротоара пред къщата на Редли.

— Погледни там, на верандата — посочи Джем.

Погледнах към къщата на Редли — надявах се, че ще видя призрачния й обитател да прави слънчеви бани. Но верандата беше празна.

— На нашата веранда — каза Джем.

Погледнах натам. В люлеещия се стол, изправена и непреклонна, седеше леля Александра, сякаш целия си живот не се бе отделяла от това място.

13

— Занеси чантата ми в предната спалня, Калпурния — бяха първите думи на леля Александра. — Джин-Луиза, престани да се чешеш по главата! — бяха следващите й думи.

Калпурния взе тежката чанта на леля и отвори вратата.

— Аз ще я отнеса — каза Джем и я пое. Чух чантата да се тътрузи по пода в спалнята. В този звук се долавяше известно постоянство.

— На гости ли си ни дошла, лельо? — попитах аз.

Леля Александра рядко напущаше „Пристанището“, за да ни дойде на гости, и винаги пътуваше с голям блясък. Тя притежаваше квадратен яркозелен буик и черен шофьор; и колата, и шофьорът винаги бяха толкова чисти, че ни призляваше, но днес не се виждаха наоколо.

— Баща ви нищо ли не ви каза? — попита тя.

Ние с Джем поклатихме глави.

— Сигурно е забравил. Нали не се е върнал още?

— Не, обикновено се връща късно следобед — обясни Джем.

— Ние с него решихме, че е време да дойда и да поживея малко при вас.

В Мейкомб „малко“ означаваше от три дни до тридесет години. Ние с Джем се спогледахме.

— Джем расте, а и ти също — каза ми тя. — Решихме, че малко женско присъствие ще ти бъде от полза. Няма да минат много години, Джин-Луиза, и ти ще започнеш да се интересуваш от рокли и от момчета…

Можех да отговоря по няколко начина: че Калпурния също е жена, че щяха да минат много години, преди да започна да се интересувам от момчета, че никога няма да ме интересуват рокли… но си замълчах.

— А какво ще прави вуйчо Джими? — попита Джем. — И той ли ще дойде?

— О, не, той ще си остане в „Пристанището“. Ще се грижи за фермата.

— Няма ли да ти липсва? — попитах аз и в същия миг разбрах, че въпросът ми е нетактичен. Все едно беше дали чичо Джими го имаше или нямаше, защото той никога не говореше. Леля Александра не обърна внимание на моя въпрос.

Не можах да измисля какво още да говоря с нея. Всъщност, никога не можех да измисля какво да й говоря и се сетих за миналите ни мъчителни разговорил „Как си Джин-Луиза?“ „Много добре, благодаря, госпожо, а вие как сте?“ „Много добре, благодаря; с какво се занимаваш?“ „С нищо.“ „С нищо ли?“ „С нищо, госпожо.“ „Сигурно имаш приятели?“ „Да, госпожо.“ „Е, какво правите?“ „Нищо“.

Явно бе, че леля ме смята за крайно загубена, защото веднъж я чух да казва на Атикус, че съм била бавно развиваща се.

Зад нейното пристигане се криеше нещо друго, но тогава не пожелах да я разпитвам; беше неделя, а в неделя леля Александра винаги биваше раздразнителна. Предполагам, че това се дължеше на корсета, който слагаше. Не беше дебела, но доста солидна и избираше такива помощни съоръжения, които издигаха бюста й на замайваща висота, пристягаха талията й и караха задникът й пищно да изпъква; от всичко това човек оставаше с впечатлението, че на младини леля Александра е имала фигура като пясъчен часовник. Откъдето й да се погледнеше тялото й, то беше внушително.

Следобедът премина в онова тихо униние, което винаги настъпва при появата на роднини, докато най-сетне то беше разпръснато от шума на една кола, спряла пред къщи. Атикус се връщаше от Монтгомъри. Джем забрави достойнството си и изтича заедно с мене да го посрещне. Той сграбчи куфара и чантата му, а аз скочих в ръцете му, усетих леката му суха целувка и казах:

— Донесе ли ми книжка? Знаеш ли, че леля е тука?

Атикус отговори утвърдително и на двата въпроса.

— Харесва ли ти, че леля ще живее при нас?

Казах, че много се радвам, което беше безсрамна лъжа, но човек трябва да послъгва при определени обстоятелства, особено ако не може да ги промени.

— Ние решихме, че вие, деца, вече имате някои нужди… изобщо, Скаут — каза Атикус, — леля Александра услужва на мен и на вас. Аз не мога да бъда по цял ден с вас, а това лято ще е доста горещо.

— Да, сър — отговорих аз, без да разбера нито дума от това, което той ми каза. Но ми се стори, че идеята за идването на леля Александра не е хрумнала на Атикус, а на нея самата. Леля имаше навика да обявява пред всички „какво е най-добре за семейството“ и предполагам, че пристигането й при нас беше също последица от този навик.

Мейкомб я посрещна с отворени обятия. Мисис Моди Аткинсон опече любимата си торта и толкова я напои с ром, че аз се понапих; мис Стефани Крауфорд правеше дълги посещения на леля Александра, по време на които мис Стефани поклащаше глава и казваше: „Ъх, ъх“. Следобед съседката ни мисис Рейшъл канеше леля Александра на кафе и дори мистър Натан Редли се появи в двора и каза, че много се радва да я види.

След като се настани и всекидневието продължи отново, на нас ни се струваше, че винаги е живяла в къщи. Угощенията, които правеше за събранията на мисионерското дружество, укрепиха репутацията й на добра домакиня. Тя не позволяваше на Калпурния да прави деликатесите, с които поддържаше силите на мисионерското дружество, докато траеха дългите доклади; записа се и в Мейкомбския дамски клуб и стана негова секретарка. За всички участници в доброто общество на окръга леля Александра беше един от последните представители на аристокрацията; имаше маниери, добити в пансион; бе авторитет по въпросите на морала; и неизцерима клюкарка. Когато леля Александра е ходила на училище, в никой учебник не е било писано, че човек може да се разяжда от вътрешни съмнения, така че тя нямаше понятие от тях. Никога не скучаеше и при най-малката възможност веднага се възползуваше от царствените си привилегии: започваше да урежда, да съветва, да предпазва и да предупреждава.

Никога не изпускаше възможността да посочи недостатъците на другите родове за слава на нашия; този навик най-често развеселяваше Джем.

— Леля трябва да внимава какво говори, защото задява почти всички хора в Мейкомб, а с половината от тях ние сме роднини.

Когато ни посочваше поуката от самоубийството на младия Сам Мериуедър, леля Александра каза, че целият му род имал склонност към болезнена меланхолия. Щом някое шестнадесетгодишно момиче от хора се изсмееше, леля казваше веднага:

— Всички жени от Пенфилдовци са вятърничави.

Изглежда, че всеки в Мейкомб имаше някаква наклонност: наклонност към пиянство, към комар, към скъперничество, към чудачество.

Веднъж пък леля Александра ни увери, че мис Стефани Крауфорд имала наследствена склонност да се бърка в чужди работи и Атикус каза:

— Сестро, като си помисли човек, нашето поколение в рода Финч всъщност е първото, в което братовчедите и братовчедките не се женят помежду си. Дали в рода Финч няма склонност към кръвосмешение?

Леля каза, че нямало такова нещо, но поради тази причина сме били с малки ръце и крака.

Никога не можах да разбера защо толкова я вълнуват въпросите за наследствеността. Отнякъде бях останала с убеждението, че благородни са тия хора, които вършат по силите си най-доброто, но леля Александра косвено изразяваше друго мнение — за нея, колкото по-дълго един род е клечал върху дадено парче земя, толкова е по-благороден.

— В такъв случай Юеловци са много благородни хора — каза Джем. Родът, от който произлизаха Бърис Юел и неговите братя, вече от три поколения живееше на същото място зад бунището на Мейкомб и процъфтяваше от помощи за бедни.

Въпреки това в теорията на леля Александра имаше и доза истина. Мейкомб бе стар град. Беше на двадесет мили източно от „Пристанището на Финч“ и за такъв стар град бе твърде неудобно отдалечен от брега. Впрочем Мейкомб е щял да бъде по-близо до реката, но затова попречила упоритостта на някой си Синкфилд, който в най-ранни времена открил кръчма точно там, където се кръстосвали два пътя — единствената кръчма наоколо. Синкфилд не бил особен патриот, той обслужвал всички и продавал амуниции и на индианците, и на белите поселници, без да го е грижа дали заведението му е на територията на Алабама или на племето крик, стига да носи печалба. Кръчмата процъфтявала, когато губернаторът Уйлям Уат Биб, за да подсили спокойствието в новосъздадения окръг, изпратил земемери да определят къде се намира центърът му и да установят там седалището на администрацията. Земемерите, гости на Синкфилд, обяснили на своя любезен домакин, че той се намира в границите на окръга Мейкомб и му показали мястото, където щял да бъде издигнат окръжният център. Ако при този случай Синкфилд не бил защитил смело интересите си, Мейкомб може би щял да се намира сега сред Уинстоновите блата — напълно безинтересно място. Но вместо това градът израснал и се разширил от кръчмата на Синкфилд, защото самият Синкфилд една вечер напил своите гости, накарал ги да извадят картите и чертежите си, да подрежат малко от едната страна, да прибавят от другата и да нагласят центъра на окръга според неговите изисквания. На другия ден ги изпратил да си вървят заедно с картите и пет бутилки вишновка в дисагите — по две бутилки за всеки от тях и една за губернатора.

Понеже Мейкомб е бил основан единствено като административен център, той не се отличаваше с такава мръсотия, каквато имаха другите градове в Алабама. В началото неговите постройки били солидни, съдебната палата изглеждала внушително, а улиците му — широки. В Мейкомб имаше много специалисти: хората идваха тук да си вадят зъбите, да им поправят каруцата, да прислушат сърцето си, да внесат парите си, да спасят душата си или да доведат на преглед мулетата си. Но в края на краищата, съмнително е дали Синкфилд е постъпил разумно. Той разположил младия град твърде далече от единствения обществен превоз, който съществувал по онова време — речните кораби — и за да си купят нещо от магазините на Мейкомб, хората от северната част на окръга е трябвало да пътуват цели два дни. Поради това градът от сто години не беше променил размерите си и представляваше един остров сред пъстрото море от гори и памучни плантации.

Въпреки че войната между щатите беше отминала Мейкомб, законът за възстановяването на Юга и стопанската разруха бяха принудили града да се увеличи. Той беше нараснал вътрешно. Нови хора рядко идваха да живеят в Мейкомб, едни и същи семейства се женеха помежду си и накрая всички жители на града бяха придобили лека прилика един с друг. Понякога ставаха бракове и с жители на Монтгомъри или Мобил, но това едва-едва разклащаше спокойния поток на семейната прилика. По време на моята младост нещата бяха горе-долу същите.

В Мейкомб съществуваше кастова система, но аз си я представях така: по-възрастните граждани, сегашното поколение, които бяха живели с години един до друг, се познаваха до съвършенство: държането, отсенките на характера, дори жестовете се приемаха като нещо съвсем естествено, което се е повтаряло през много поколения и се е подобрило от изминалото време. Така че истини от рода на; „Всички Крауфордовци обичат да си врат носа в чуждите работи“, „Всеки трети Мериуедър е меланхолик“, „Истината е скарана с Делафилдовци“, „Всички Бюфордовци ходят така“ служеха като ръководство за всекидневния живот: никога недей приема чек от Делафилдовци, преди тайно да се осведомиш в банката; едното рамо на мисис Моди Аткинсън е приведено, защото тя е от Бюфордовци; ако мисис Грейс Мериуедър скрито пие джин от лимонадена бутилка, в това няма нищо чудно — същото е вършила и майка й.

Леля Александра прилегна съвсем по мярка към живота на Мейкомб, но не можа да намери място в нашия свят с Джем. Толкова често се чудех как може да бъде сестра на Атикус и чичо Джек, че започнах да си припомням полузабравените приказки за подменени деца и за корени от мандрагора, с които някога ме беше залъгвал Джем.

Но през първия месец на нейния престой ние още се ограничавахме с отвлечени разсъждения за нея, защото тя ни говореше твърде малко и я виждахме само по време на ядене и преди да си легнем. Разбира се, през някои следобеди, когато се втурвах в къщата да пия вода, аз заварвах всекидневната претъпкана с мейкомбски дами, които сърбаха, шепнеха и си вееха, а понякога ме повикваха:

— Джин-Луиза, ела да поговориш с тези дами!

Когато се появявах на вратата, лицето на леля придобиваше такъв израз, сякаш съжаляваше, че ме е повикала; обикновено бях цялата изцапана с кал или пясък.

— Поговори със своята братовчедка Лили — ми каза леля един следобед, когато ме завари в хола.

— С кого? — попитах аз.

— С братовчедка си Лили Брук — отвърна леля Александра.

— Че тя моя братовчедка ли е? Не знаех.

Леля Александра едновременно успя да изрази с усмивката си и деликатно извинение към братовчедката Лили, и сурово неодобрение към мене. Когато братовчедката Лили си отиде, разбрах, че няма да ми се размине.

Това било твърде тъжно, но баща ми не си бил дал труда да ми разправи за семейството Финч и не бил внушил на своите деца никаква гордост. Тя повика и Джем, той седна нащрек на канапето до мен. Леля излезе от стаята и се върна с една книга в тъмночервена подвързия, на която със златни букви беше написано „Размишленията на Джошуа Сент-Кдер“.

— Това е написано от ваш братовчед — каза леля Александра. — Той беше забележителен човек.

Джем огледа малката книжка.

— Тоя същият братовчед Джошуа ли, дето дълго време е бил в лудница?

— Ти откъде знаеш? — попита леля Александра.

— Атикус ми е казвал, че се е побъркал в университета. Казваше, че се е опитал да застреля ректора. Братовчедът Джошуа казал, че ректорът бил обикновен метач и се опитал да го убие с кремъклия пищов, само че пищовът се пръснал в ръката му. Атикус казваше, че семейството трябвало да плати петстотин долара, за да го измъкне…

Леля Александра се беше изправила и застинала като щъркел.

— Достатъчно — каза тя. — Ще видим тази работа.

Преди да стане време за лягане, аз бях в стаята на Джем и се опитвах да взема една книга за четене, когато Атикус почука и влезе. Той седна върху кревата на Джем, изгледа ни спокойно и се усмихна.

— Е, хм! — каза той. От известно време беше започнал да издава един особен гърлен звук, преди да заговори, и аз мислех, че вече ще остарее, но той си изглеждаше все същия. — Не знам точно как да ви го кажа… — започна той.

— Кажи го направо — посъветва го Джем. — Пак ли сме направили нещо?

Татко явно се чувствуваше неудобно.

— Не, само искам да ви обясня, че… леля ви Александра ме помоли… сине, ти знаеш, че си от рода Финч, нали?

— Така поне ми казват всички. — Джем го изгледа с крайчеца на окото и неволно повиши глас: — Атикус, какво има?

Атикус кръстоса крак връз крак и скръсти ръце.

— Искам да ви запозная с фактите на живота.

— Знам ги тия глупости — каза Джем с нарастващо отвращение.

Атикус изведнъж придоби сериозен вид. Заговори с юридически глас, без никаква интонация.

— Вашата леля ме помоли да се опитам да ви внуша и на тебе, и на Джин-Луиза, че не сте обикновени хора от неизвестен род, а че сте плод на няколко поколения, които са били безукорно възпитавани… — Атикус замълча и ме загледа, докато аз се мъчех да хвана една мравка, полазила по крака ми.

— … няколко поколения, които са били безукорно възпитавани — продължи той, след като аз бях уловила мравката и се бях почесала, — и че трябва да се стараете да живеете по начин, достоен за името ви — Атикус продължи въпреки нашето държане: — Тя ме помоли да ви кажа, че трябва да се държите както подобава на млад джентълмен и на млада дама. Тя иска да поговори с вас за нашия род, за ролята, която той дълги години е играл, за да имате представа кои сте, да се развълнувате от това и да се държите както подобава — завърши той в галоп.

Ние с Джем бяхме поразени, спогледахме се, а после погледнахме и Атикус. Него явно го стягаше яката. Ние не отвърнахме.

Малко след това аз взех един гребен от масичката на Джем и прекарах зъбите му по края на дъската.

— Престани с този шум — каза Атикус.

Неговата рязкост ме засегна. Не изкарах докрай зъбите на гребена и го праснах в пода. Почувствувах, че ще се разрева без никаква причина, но не можах да се въздържа. Това не беше моят баща. Баща ми никога не мислеше по този начин. Баща ми никога не говореше така. Леля Александра някак го беше заставила. През сълзи видях, че Джем също седи самотен, свел настрани глава.

Нямаше къде да отида, но се извърнах да си вървя и пред мен се оказа жилетката на Атикус. Зарових глава в нея и се заслушах в тихите вътрешни шумове, които се чуваха зад светлосиния плат: тиктакането на часовника му, лекото шумолене на колосаната риза, кроткия шум на дишането.

— В корема ти бръмчи — казах аз.

— Зная — отвърна той.

— Вземи сода.

— Ще взема — каза той.

— Атикус, това, дето ни го разправяш, за нашето държане, ще промени ли нещата? И ти наистина ли?…

Усетих ръката му върху главата си.

— Не се безпокой — каза той. — Още е рано да се безпокоиш.

Щом чух това, разбрах, че се е върнал при нас. Кръвта в краката ми пак се раздвижи и вдигнах глава.

— Наистина ли искаш да правим всичко това? Аз просто не мога да запомня всичко, което трябва да правят хората от рода Финч…

— Не искам да го запомняш. Забрави го.

Той отиде до вратата, излезе и затвори вратата след себе си. Едва не я затръшна, но в последния миг се усети и я затвори леко. Ние с Джем още се взирахме след него, вратата се отвори отново и Атикус надзърна иззад нея. Беше вдигнал вежди, а очилата му се бяха смъкнали.

— Аз май че всеки ден все повече заприличвам на братовчеда Джошуа, нали? Как мислите, може би накрая и аз ще струвам петстотин долара на семейството?

Сега вече знам какво искаше да направи Атикус, но той беше само мъж. А за такава работа бе необходима жена.

14

От Леля Александра не чухме повече нищо за семейството Финч, но затова пък слушахме достатъчно за него от хората в града. В съботите, когато Джем ми позволяваше да го придружа (той не понасяше моето присъствие сред хора), ние стискахме нашите петачета, провирахме се през изпотената тълпа по тротоара и понякога чувахме: „Това се неговите деца“ или „Ей там минават Финчови“. Когато се обръщахме с лице срещу подобни обвинения, виждахме само фермери, които разглеждаха иригаторите във витрината на аптеката Майко. Или пък две оклюмали фермерки със сламени шапки, седнали в кабриолет.

Веднъж един слаб, костелив мъж се размина с нас и подхвърли съвсем неразбираемо в лицето ни:

— Значи управляващите от този окръг си мислят, че всеки може да се разгащи и да изнасилва, колкото си ще!…

Това ме подсети, че трябва да питам нещо Атикус.

— Какво значи точно да изнасилваш? — попитах го същата вечер.

Атикус погледна иззад вестника си. Седеше в стола до прозореца. След като поотраснахме малко, ние с Джем сметнахме, че ще бъде проява на великодушие, ако след вечеря оставяме за половин час Атикус на мира.

Той въздъхна и каза, че да изнасилиш значело плътски да опознаеш жена чрез насилие и без нейно съгласие.

— Щом е само това, защо Калпурния не ми отговори, когато я питах?

Атикус ме погледна замислено.

— Това пък какво е?

— Оня ден, когато се връщахме от църква, питах Калпурния какво значи тази дума и тя ми каза да питам тебе, а аз забравих и сега те питам.

Той остави вестника на колената си.

— Повтори, моля ти се — каза Атикус.

Разправих му подробно за нашето пътешествие до църквата заедно с Калпурния. Изглежда, че на Атикус му се понрави моят разказ, но леля Александра, която седеше в един ъгъл и спокойно шиеше нещо, остави работата си и ни погледна.

— Значи, тогава в неделя вие се връщахте с Калпурния от нейната църква, така ли?

— Да, госпожо, тя ни заведе — отговори Джем.

Аз си спомних още нещо.

— Да, госпожо, и тя ми обеща, че някой следобед мога да й отида на гости. Атикус, ако нямаш нито против, нека да отида другата неделя, може ли? Калп каза, че ако ти излезеш с колата, тя ще дойде да ме вземе.

— Не може!

Леля Александра го каза. Стреснах се и се извърнах, после отново се обърнах към Атикус и успях да доловя погледа, който хвърли към нея, но беше вече късно.

— Не съм те питала тебе! — казах аз.

Въпреки че беше висок, Атикус сядаше и ставаше от стола по-бързо от всеки друг. Той скочи на крака.

— Извини се на леля си! — каза той.

— Аз не питах нея, питах тебе…

Атикус извърна глава и ме прикова към стената с погледа на здравото си око. Гласът му беше безпощаден.

— Най-напред се извини на леля си.

— Извинявай, лельо — измърморих аз.

— А сега — каза той, — запомни това: ще вършиш каквото ти каже Калпурния, каквото ти кажа аз и докато леля ти е в тази къща, каквото ти каже тя. Ясно ли е?

Аз разбрах, помислих известно време и стигнах до заключението, че единственият начин да се оттегля с известно достойнство е да отида в клозета, където постоях достатъчно, за да помислят, че наистина е трябвало да отида. На връщане се позабавих в хола и чух че във всекидневната се води оживен спор. През вратата видях Джем да седи на канапето с едно футболно списание пред очите, а главата му се въртеше, сякаш по страниците на списанието беше изписан оспорван мач по тенис.

— … трябва да направиш нещо за нея — каза леля. — Твърде дълго оставяш всичко на произвола на съдбата, Атикус, твърде дълго.

— Не виждам никаква вреда, ако и позволя да отиде. Калп ще се грижи за нея еднакво добре там, както и тука.

За каква „нея“ говореха? Сърцето ми слезе в петите: за мене! Почувствувах как около мен се затваря колосаната розова материя на роклите от изправителното училище и за втори път през живота си помислих да избягам. И то веднага.

— Атикус, много добре е човек да бъде мекосърдечен и знам, че ти си добряк, но трябва да мислиш за дъщеря си. Имаш дъщеря, която точно сега расте.

— Тъкмо за това мисля.

— И не се опитвай да отбегнеш този въпрос. Рано или късно ще трябва да вземеш решение, защо не тази вечер? Тя вече не ви е нужна.

Атикус каза с равен глас:

— Александра, Калпурния няма да напусне тази къща, докато тя самата не пожелае това. Може да си на противното мнение, но през тези години аз нямаше да се справя, ако не беше тя. Тя е предан член на нашето семейство и ти просто ще трябва да приемеш нещата такива, каквито са. Освен това, сестро, не искам ти да се преуморяваш заради нас — за това няма никакви причини. Калп и сега ни е толкова необходима, колкото ни е била винаги.

— Но, Атикус…

— После аз съм убеден, че нейното възпитание не е нанесло никаква вреда на децата. Дори в някои отношения тя се е отнасяла по-строго към тях, отколкото би могла родната им майка… никога нищо не им е прощавала безнаказано и не ги е глезила, както правят повечето черни бавачки. Тя се старае да ги възпитава според силите и възможностите си, а нейните сили и възможности — не са малки; освен това децата я обичат.

Поех си дъх. Не говореха за мен, а само за Калпурния. Влязох с облекчение във всекидневната. Атикус се беше оттеглил зад вестника си, а леля Александра измъчваше бродерията. Щък-щък-щък, иглата й пробиваше изпънатия кръг. Тя спря и натегна още повече плата: щък-щък-щък. Беше изпаднала в ярост.

Джем стана и тихо прекоси килима. Направи ми знак да го последвам. Заведе ме в стаята си и затвори вратата. Лицето му беше сериозно.

— Скараха се, Скаут.

По това време ние с Джем се карахме много, но никога дотогава не бях виждала или чувала някой да се кара с Атикус. Гледката ни беше приятна.

— Скаут, опитай се да не сърдиш леля, чуваш ли?

Забележките на Атикус още звучаха обидно в ушите ми и не разбрах молбата в думите на Джем. Отново се наежих.

— Ти искаш да ме учиш какво да правя, така ли?

— Не, просто… той и без нас си има сега достатъчно грижи.

— Като какво, например? — Аз съвсем не бях забелязвала, че Атикус си има много грижи.

— Делото на Том Робинсън го тревожи до смърт…

Аз отвърнах, че нищо не тревожи Атикус. Освен това делото ни причиняваше безпокойство само веднъж в седмицата, а после всичко се забравяше.

— Това е, защото ти не можеш да задържиш нищо в главата си задълго — каза Джем. — А при възрастните е съвсем друго, ние…

През тези дни влудяващият му тон на превъзходство беше станал непоносим. Нищо не искаше да прави, освен да остане сам и да чете. Все още ми даваше всички книги, които прочиташе, но с тази разлика, преди, защото мислеше, че ще ми харесат; а сега, за да ме поучи и възпита.

— По дяволите, Джем, ти пък за какъв се смяташ?

— Слушай, Скаут, говоря ти съвсем сериозно, ако ядосваш леля, ще те… ще те напляскам.

Това ме накара да избухна.

— Ах ти, проклет мафродит, сега те убих!

Джем седеше на кревата, така че лесно успях да сграбча кичура му и да го цапна в устата. Той ми зашлеви шамар и аз се опитах да му нанеса още един ляв, но той ме удари в стомаха и се проснах на пода. Едва не се задуших, но нямаше значение, защото разбрах, че той приема боя и отвръща на ударите ми. Значи все още бяхме равни.

— Значи не си чак толкова възрастен и всемогъщ, а! — изпищях аз и пак се нахвърлих върху него. Джем продължаваше да седи на кревата, така че аз нямах опора, а просто налетях върху него с всичка сила и взех да го удрям, дърпам, щипя и дера. Боят се превърна в битка. Продължихме да се бием, докато Атикус дойде и ни раздели.

— Достатъчно — каза той. — Веднага си лягайте и двамата!

— На-а-а! — казах аз на Джем. И него го изпращаха да спи заедно с мене.

— Кой започна? — попита Атикус примирено.

— Джем. Искаше да ме учи какво да правя. И него ли трябва да слушам?

Атикус се усмихна.

— Да кажем така: ще слушаш Джем, когато успее да те накара да го слушаш. Справедливо ли е?

Леля Александра присъстваше, но мълча през цялото време, а като слезе в хола с Атикус, чухме я да казва:

— … ето, това е точно едно от нещата, за които ти говорех.

Тези й думи отново ни обединиха. Нашите стаи бяха съседни; затворих вратата помежду им и Джем каза:

— Лека нощ, Скаут.

— Лека нощ — измърморих аз и опипом прекосих стаята, за да запаля лампата. Покрай кревата настъпих нещо топло, еластично и доста гладко. Не приличаше на гума и ми се стори, че е живо. Чух го да се движи.

Запалих лампата и огледах пода около кревата. Това, което бях настъпила, го нямаше. Почуках на Джем.

— Какво има? — попита той.

— Какви са змиите на пипане?

— Твърди, студени, мръсни. Защо?

— Струва ми се, че под кревата ми има змия. Ще дойдеш ли да видиш?

— Шегуваш ли се? — Джем отвори вратата. Беше само с панталоните от пижамата си. Със задоволство забелязах, че на устата му още се забелязваше следата от моя юмрук. Като разбра, че не се шегувам, каза: — Ти да не мислиш, че ще си навра лицето при змията. Почакай малко.

Той отиде до кухнята и донесе дългата метла.

— Качи се на кревата — каза.

— Мислиш ли, че наистина е змия? — попитах аз. Подобно нещо беше цяло събитие. Нашите къщи нямаха мазета; бяха построени върху каменни блокове на няколко фута над земята и много рядко влизаха влечуги. Мис Рейшъл Хевърфорд всяка сутрин пиеше по чашка чисто уиски и се извиняваше, че още не може да се оправи от уплахата, когато отворила гардероба да закачи нощницата си и намерила вътре гърмяща змия, удобно навита на кълбо върху дрехите за пране.

Джем замахна с метлата за проба под кревата. Аз погледнах над таблата да видя дали ще излезе змията. Никаква змия не се показа. Джем замахна по-навътре.

— Змиите ръмжат ли?

— Не е змия — каза Джем. — Човек е.

Ненадейно изпод кревата изскочи един мръсен, кафяв вързоп. Джем вдигна метлата и за мъничко не удари Дил по главата.

— Боже милостиви! — почтително каза Джем.

Ние с интерес гледахме как постепенно се измъква Дил. Едва се беше наврял. Той се изправи, разтърси рамена, развъртя краката си в глезените и потърка врат. Кръвообращението му се възстанови и той рече:

— Здрасти.

Джем отново призова бога. А аз бях онемяла.

— Ей, ще пукна! — каза Дил. — Нямате ли нещо за ядене?

Като насън отидох в кухнята. Върнах се с малко мляко и половин царевична питка, останала от вечерята. Дил я погълна, той дъвчеше с предните си зъби, както по-рано.

Най-после си върнах способността да говоря и попитах:

— Как попадна тука?

По твърде сложен път, подкрепен от яденето, Дил ни разправи следната история: бил окован във вериги и оставен да умре в мазето (в Меридиан имало мазета) от новия си баща, който не го обичал; но животът му бил спасен тайно от един фермер, който минавал и чул виковете му за помощ — добрият човек зърно по зърно изсипал през вентилатора цял чувал суров грах, а Дил успял да се освободи, като изтръгнал веригите от стената. С оковите на ръце той излязъл на две мили от Меридиан, където открил една малка менажерия и веднага го наели да мие камилата. Пропътувал с менажерията по целия Мисисипи, докато непогрешимото му чувство за ориентировка му подсказало, че се намира в окръга Абът, щата Алабама, на другия бряг на реката, срещу Мейкомб. Останалата част от пътя извървял пеша.

— Ти кажи сега как попадна тука? — попита Джем.

Бил взел тринадесет долара от портмонето на майка си, качил се на влака, който тръгва в девет часа от Меридиан, и слязъл на гара Мейкомб. Извървял пеша десет или единадесет от четиринадесетте мили до Мейкомб, но не по шосето, а през крайпътните храсти, да не би властите да го търсят, а останалия път се возил, като се хванал отзад за един фургон с памук. Според него, бил лежал под кревата цели два часа; мислел да излезе и да ми помогне да набия Джем, защото Джем бил станал много по-голям, но знаел, че мистър Финч ще ни разтърве, и затова решил да остане, където си е. Беше изморен, невероятно мръсен и се чувствуваше като у дома си.

— Сигурно не знаят, че си тука — каза Джем. — Щяхме да разберем, ако те търсеха…

— Сигурно още претърсват всички кина в Меридиан — захили се Дил.

— Трябва да се обадиш на майка си — каза Джем. — Трябва да й се обадиш, че си тука…

Дил го погледна бързо и Джем сведе очи. След това се изправи и наруши последните остатъци от нашия детски кодекс на честта. Излезе от стаята и слезе в хола.

— Атикус — чу се отдалече гласът му, — можеш ли да дойдеш за минутка?

Изцапаното от пот и мръсотия лице на Дил побледня. А на мене ми прилоша. Атикус се показа на вратата.

Той застана в средата на стаята с ръце в джобовете и погледна Дил.

— Не се бой, Дил — успях най-после да кажа аз. — Ако намисли нещо, той ще ти го каже направо.

Дил ме изгледа.

— Всичко е наред — казах аз. — Ти знаеш, че той няма да те закачи, нали не те е страх от Атикус?

— Не ме е страх — измърмори Дил.

— Но се обзалагам, че си гладен. — Гласът на Атикус си бе възвърнал обичайната приветлива сухота. — Скаут, не може ли да се намери нещо по-добро от една стара царевична питка? Натъпчи го този момък и като се върна, ще видим какво ще правим.

— Мистър Финч, не казвайте на леля Рейшъл, не ме връщайте, моля ви, сър! Отново ще избягам!…

— Спокойно, сине — каза Атикус. — Никой не те кара да ходиш, където и да било, освен в леглото, и то доста скоро. Отивам само да съобщя на мисис Рейшъл, че си тука и да я попитам дали можеш да прекараш нощта при нас — нямаш нищо против, нали? И, за бога, върни съответно поне част от земята и праха на окръга, защото ерозията на почвата и без това е истинско бедствие.

Дил зяпна с отворена уста подир баща ми.

— Шегува се — поясних аз. — Иска да каже, че трябва да се окъпеш. Виждаш ли, нали ти разправям, че няма да те закачи?

Джем стоеше в ъгъла на стаята и имаше гузно изражение на предател — наистина се беше проявил като такъв.

— Дил, трябваше да му кажа — измънка той. — Не можеш току така да бягаш на триста мили, без да знае майка ти.

Оставихме го, без да му проговорим.

Дил яде, яде и пак яде. Не беше ял от предишната вечер. Всичките си пари дал за билет, качил се във влака, както беше правил много пъти, поговорил хладнокръвно с кондуктора, тъй като кондукторът бил свикнал да вижда Дил, но нямал достатъчно смелост да се възползува от привилегията на малките деца, които пътуват сами надалече — ако загубиш парите си, кондукторът ти заема малко пари за един обед, а твоят баща му ги връща, като пристигнеш.

Дил беше привършил остатъците от вечерята и посягаше към килера, където имаше една консерва свинско месо със стар фасул. От хола се разнесоха възклицанията на мисис Рейшъл. Той потръпна като заек.

Дил мъжествено изтърпя заканите „Почакай, докато те закарам в къщи!“, „Майка ти и баща ти са си изкарали ума!“, остана спокоен при „У тебе си личи кръвта на Харисовци!“, усмихна се при „Може и да останеш една нощ“ и отвърна на прегръдката, когато най-после го удостоиха с такава.

Атикус бутна очилата си и потри лице.

— Баща ви е изморен — каза леля Александра и на мене ми се стори, че това са първите й думи от няколко часа насам. През цялото време тя присъстваше, но сигурно беше онемяла от удивление. — Време е да си лягате, деца.

Оставихме ги в столовата, а Атикус продължаваше да бърше лицето си.

— От изнасилване до бунт и бягство — чухме го да казва със смях. — Какво ли ще се случи през следващите няколко часа?

Понеже нещата се бяха уредили доста добре, ние с Дил решихме да се държим учтиво с Джем. Освен това, Дил трябваше да спи с него, така че все трябваше да си говорим.

Облякох пижамата си, почетох малко и внезапно разбрах, че не мога повече да си държа очите отворени. Дил и Джек мълчаха; когато загасих нощната си лампа, под вратата на Джем не се виждаше светлина.

Трябва да съм спала доста дълго. Разбудиха ме с бутане. Стаята беше осветена от слабата светлина на залязващата луна.

— Дръпни се малко, Скаут.

— Той е сметнал, че е длъжен да каже — измърморих аз. — Не му се сърди.

Дил се пъхна в кревата до мене.

— Не му се сърдя — каза той. — Искаше ми се да спя с тебе. Будна ли си?

Бях се вече разбудила, но ме мързеше.

— А защо го направи?

Не последва отговор.

— Попитах, защо избяга? Той наистина ли е толкова зъл?

— Не…

— Направихте ли лодката, както ми беше писал?

— Той само каза, че ще я правим, но нищо не сме направили.

Вдигнах се на лакът и погледнах силуета на Дил.

— Това не е причина да бягаш. Повечето пъти родителите не успяват да изпълнят обещанията си…

— Не е за това. Той — те просто не се интересуват от мене.

Никога не бях чувала толкова необикновена причина за бягство.

— Как така?

— През цялото време все ги няма, а и когато са в къщи, си седят в стаята. Сами.

— И какво правят там?

— Нищо, седят си и четат… но не ме искат при тях.

Избутах възглавницата до облегалото на кревата и седнах.

— Знаеш ли какво? Тази вечер исках да избягам, защото всички се бяха насъбрали тука. Не ми трябват да се въртят наоколо…

Дил въздъхна уморено.

— Лека нощ, Дил… а освен това, Атикус го няма по цял ден и понякога половината нощ и го викат в законодателното събрание и не знам си още къде, но не ми трябва да се въртят наоколо, Дил, защото нищо не мога да правя.

— Не е заради това.

Докато Дил обясняваше, аз се замислих какъв ли би бил животът ми, ако Джем беше различен от това, което беше сега; какво щях да правя, ако Атикус не чувствуваше нужда от моето присъствие, помощ и съвети. Той не можеше нито ден да преживее без мен. Дори и Калпурния не можеше да мине без мен. Бях им необходима.

— Дил, ти не ми казваш всичко… твоите родители не могат без теб. Сигурно ти се сърдят. Ще ти кажа какво да направиш…

Дил отново заговори в тъмнината:

— Разбери, на тях им е по-добре без мен, а аз с нищо не мога да помогна. Не са лоши. Купуват ми всичко, каквото поискам, но после казват „купихме ти го, сега върви да играеш с него“. Стаята ми е пълна с разни неща. „Нали ти купих онази книга, върви да я четеш“. — Дил се опита да надебели гласа си. — „Ти сякаш не си момче. Момчетата отиват да играят бейзбол с другите момчета, а не се въртят край родителите си да им додяват.“

Гласът на Дил придоби предишния си тон:

— Не са никак лоши. Целуват ме, прегръщат ме за лека нощ и за добро утро, и за добър ден и ми разправят, че ме обичат… Скаут, хайде да си имаме бебе.

— Откъде?

Дил беше чувал, че имало един човек, който отивал с лодка на някакъв мъглив остров и там били всички бебета: можело да си поръчаш…

— Лъжа е. Леля разправя, че бог ги пущал през комина. Поне така си спомням, че каза. — Този път леля не беше говорила много ясно…

— Не е тъй. Бебетата идват едно от друго. Но този човек също има много бебета и те си стоят и чакат да се събудят, той им вдъхва живот…

Дил отново потъна в царството на мечтите. В главата му плуваха красиви представи. Можеше да чете два пъти по-бързо от мене, но винаги предпочиташе очарованието на собствените си измислици. Можеше да събира и изважда по-бързо от светкавица, но предпочиташе своя тъмен свят, свят, в който бебетата спяха и чакаха някой да ги набере като утринни цветя. Той постепенно се приспиваше от собствената си приказка, вземаше и мен със себе си, но сред спокойствието на мъгливия остров изведнъж се надигна избледнелият образ на една сива къща с тъжни, кафяви врати.

— Дил?

— А?

— Как мислиш, защо Бу Редли никога не е избягал?

Дил въздъхна дълбоко и ми обърна гръб.

— Може би няма къде да избяга…

15

След многобройни телефонни разговори, много думи в защита на подсъдимия и едно дълго всеопрощаващо писмо от майка му, беше решено, че Дил може да остане. Прекарахме заедно една спокойна седмица. А после ни се струваше, че изобщо не можем да намерим покой. Изживяхме страшен кошмар.

Всичко започна една вечер след ядене. Дил беше у нас; леля Александра седеше на стола си в ъгъла и Атикус беше седнал на своя стол; ние с Джем четяхме на пода. Седмицата беше преминала съвсем спокойно: аз слушах леля; макар Джем да беше пораснал за къщичката на дървото, той ни помогна с Дил да направим нова въжена стълба за нея; Дил беше измислил нов, сигурен начин да изкара навън Бу Редли без никаква опасност за нас (трябваше просто да посипе една пътечка от лимонови бонбони от задната врата до градината и Бу щеше да тръгне по тях като мравка). На предната врата се почука, Джем отиде да види кой е и съобщи, че е дошъл мистър Хек Тейт.

— Покани го да влезе — каза Атикус.

— Поканих го вече. В градината има и други мъже и искат да излезеш.

В Мейкомб възрастните се събираха в градината пред къщи само по две причини: смърт или политика. Зачудих се кой ли е умрял. Ние с Джем отидохме да входната врата, но Атикус извика:

— Влезте в къщи.

Джем загаси лампата във всекидневната и притисна нос до стъклото на прозореца. Леля Александра запротестира.

— Само за миг, лельо, да видим кои са навън — отвърна Джем.

Ние с Дил погледнахме през другия прозорец. Около Атикус бе застанала цяла тълпа хора. Стори ми се, че всички говорят едновременно.

— … утре ще го преместим в окръжния затвор — казваше мистър Тейт, — не вярвам да има размирици, но не мога да гарантирам, че нищо няма…

— Не ставай глупав, Хек — каза Атикус, — намираме се в Мейкомб.

— … казах само, че не съм спокоен.

— Хек, ние точно затова отложихме веднъж делото, за да бъдем сигурни, че няма от какво да се безпокоим. — Днес е събота — продължи Атикус. — Делото ще се разглежда вероятно в понеделник. Не можеш ли да го опазиш за една нощ? Предполагам, че през тези тежки времена, никой в Мейкомб няма да ми завиди за този клиент.

Разнесе се сподавен, весел шум, но секна, когато мистър Линк Диз каза:

— Никой от местните хора няма да направи нищо, но ме безпокоят ония от Олд Саръм… не можете ли да наредите… как му казваха, Хек?

— Прехвърлянето на делото в друг окръг — каза мистър Тейт. — Вече няма смисъл.

Атикус каза нещо, което не можах да чуя. Обърнах се към Джем, но той ми махна с ръка да мълча.

— … освен това — продължаваше Атикус, — нали не те е страх от тази сбирщина?

— … ти знаеш какви са, когато се напият.

— Те в неделя обикновено не пият, по-голямата част от деня прекарват в църква… — каза Атикус.

— Да, но сега случаят е особен… — каза някой.

Продължиха да мърморят и да бучат и накрая леля каза, че ако Джем не запали лампите във всекидневната, ще опозори целия род. Джем не я чу.

— … не мога да разбера, защо изобщо се хвана с това дело — каза мистър Линк Диз. — От него можеш само да загубиш. Всичко да загубиш.

— Наистина ли мислиш така?

Щом Атикус задаваше този въпрос, винаги ставаше опасно. „Наистина ли мислиш да играеш този ход, Скаут?“ Бам, бам, бам и шахматната дъска биваше очистена от фигурите ми. „Наистина ли мислиш така, сине? В такъв случай прочети това.“ И остатъка от вечерта Джем се мъчеше с речта на Хенри У. Грейди.

— Линк, този човек може да седне на електрическия стол, но най-напред ще бъде казана истината — гласът на Атикус беше безизразен. — А вие знаете каква е истината.

Сред тълпата мъже се надигна ропот; Атикус се оттегли на първото стъпало, хората се приближиха и шумът стана заплашителен.

— Атикус, телефонът звъни! — извика внезапно Джем.

Всички се стреснаха и се дръпнаха; бяха хора, с които се виждахме всеки ден: търговци, фермери от Мейкомб, беше също и доктор Рейнолдс, както и мистър Ейвъри.

— Обади се ти, сине — провикна се Атикус.

Избухна смях. Когато Атикус запали горната лампа във всекидневната, той видя Джем да седи до прозореца, целият бледен, освен зачервеното място на носа му, където се беше притиснал до стъклото.

— Защо седите на тъмно? — попита той.

Джем го гледаше как той отиде до стола си, седна и взе вестника. Понякога си мисля, че Атикус спокойно обсъжда всяка криза в живота си зад страниците на „Мобил реджистър“, „Бирмингам нюз“ и „Монтгомъри адвъртайзър“.

— Бяха дошли за тебе, нали? — попита Джем и отиде до Атикус. — Искаха да те хванат, нали?

Атикус остави вестника и се вгледа в Джем.

— Кой роман си чел напоследък? — попита той. После каза тихо: — Не, сине, тези хора бяха наши приятели.

— Не бяха ли… банда? — Джем го гледаше изпод вежди.

Атикус се опита да сподави усмивката си, но не успя.

— Не, в Мейкомб няма банди и подобни глупости. Никога не съм чувал в Мейкомб да има банди.

— Веднъж ку-клукс-клан се беше нахвърлил да гони католиците.

— Не съм чувал и католици да има в Мейкомб — каза Атикус. — Бъркаш ги с нещо друго. Преди години, около хиляда деветстотин и двадесета, имаше някаква организация на ку-клукс-клан, но тя беше главно политическа. Освен това те нямаше кого да плашат. Една нощ направиха манифестация пред къщата на мистър Сам Леви, но той застана на верандата и им каза, че сигурно им е мръднал мозъкът, щом се разхождат обвити с чаршафите, които той лично им е продал. Така ги засрами, че се разотидоха.

Семейство Леви отговаряше на всички изисквания за благородство: те постъпваха най-разумно според възможностите си и цели пет поколения вече живееха на едно и също място в Мейкомб.

— Ку-клукс-клан умря и никога няма да се възроди — каза Атикус.

— Отидох да изпратя Дил и се завърнах навреме, за да чуя как Атикус казва на леля:

— … като всички други, и аз съм готов да отдам нужното уважение на южняшките жени, но не и да запазя този учтив мит с цената на един човешки живот. — Тези му думи ме накараха да подозра, че отново са се карали.

Потърсих Джем и го намерих в неговата стая, легнал на кревата и потънал в дълбоки мисли.

— Караха ли се? — попитах аз.

— Горе-долу. Не го оставя на мира заради Том Робинсън. Едва не каза на Атикус, че позори рода. Скаут… страх ме е.

— От какво те е страх?

— Страх ме е за Атикус. Може да му се случи нещо.

Джем предпочете да остане загадъчен; като го питах, отговаряше да го оставя на мира.

На другия ден бе неделя. В почивката между неделното училище и църковната служба, когато миряните излизаха да се поразтъпчат, видях Атикус на двора, обкръжен от група хора. Там беше и мистър Хек Тейт и се зачудих дали той е бил озарен от божието откровение. Той никога не ходеше на църква. Дори мистър Ъндърууд беше там. Мистър Ъндърууд не признаваше нищо друго освен „Мейкомб трибюн“, чийто притежател, редактор и печатар беше той. Прекарваше дните си в своята линотипна печатница, като от време на време се подкрепяше от една дамаджана с вишновка. Почти никога не ходеше на лов за новини, защото хората сами му ги носеха. Говореше се, че сам съчинява целия брой на „Мейкомб трибюн“ и го печата направо на линотип. Това беше твърде вероятно. Трябва да се беше случило нещо необикновено, за да се покаже мистър Ъндърууд навън.

Пресрещнах Атикус на вратата и той каза, че били преместили Том Робинсън в мейкомбския затвор. И добави, повече за себе си, отколкото за мен, че ако от началото го били оставили там, нямало да има никакви разправии. Видях го да сяда на мястото си, на третата пейка отпред, и го чух да ръмжи „По-близо до тебе, господи“ с няколко такта закъснение. Той никога не сядаше заедно с леля, Джем и мене. В църквата обичаше да бъде сам.

Привидното неделно спокойствие бе станало още по-противно от присъствието на леля Александра. Веднага след обяд Атикус обикновено се усамотяваше в кабинета си, а когато надзърнехме там, виждахме го да седи в своето въртящо се кресло и да чете. Леля Александра се оттегляше за двучасова дрямка и ни заплашваше да не вдигаме никакъв шум, защото съседите си почивали. Като по-голям, Джем отиваше в стаята си с куп футболни списания. Така ние с Дил прекарвахме неделните следобеди, като се мотаехме по Еленовото пасище.

В неделен ден ни беше забранено да стреляме, затова ние с Дил ритахме из ливадата футболната топка на Джем, но ни беше скучно. Дил предложи да направим опит да зърнем Бу Редли. Казах, че според мен, не е хубаво да го безпокоим и през целия следобед му разправих всички събития от зимата. Моят разказ направи на Дил голямо впечатление.

Разделихме се за вечеря и след яденето ние с Джем, както винаги, се приготвихме да почетем, но Атикус направи нещо, което ни заинтригува: влезе във всекидневната с дълъг кабел в ръка. На края на кабела беше скачена електрическа крушка.

— Ще изляза за малко — каза той, — вие си легнете, без да ме чакате, затова лека нощ отсега.

С тези думи той сложи шапка на главата си и излезе през задната врата.

— Взема колата — съобщи Джем.

Нашият баща си имаше своите странни привички: например никога не ядеше десерт; освен това обичаше да ходи пеша. Откакто помня, в гаража винаги сме имали един шевролет в добро състояние и Атикус минаваше много мили с него, когато пътуваше по работа, но в Мейкомб всеки ден отиваше и се връщаше до кантората си пеша, като изминаваше по две мили. Казваше, че ходенето било единственият му спорт. Ако човек се разхождаше в Мейкомб безделно, смяташе се, че той изобщо не мисли, щом не може да се насочи към някаква цел.

Малко по-късно казах лека нощ на леля и брат си и бях потънала в четене, когато чух особен звук в стаята на Джем. Дотолкова бях свикнала с шумовете около неговото лягане, че почуках на вратата и го попитах:

— Защо не си лягаш?

— Отивам за малко в града. — Той си сменяше панталоните.

— Защо, Джем? Вече е десет часът.

Той го знаеше, но въпреки това искаше да отиде.

— Тогава и аз ще дойда с теб. Дори и да ми забраниш, пак ще дойда, чуваш ли?

Джем разбра, че за да ме спре, ще трябва да се сбие с мене и сигурно си направи сметка, че едно сбиване ще разсърди леля, затова се съгласи неохотно.

Облякох се набързо. Почакахме да загасне светлината в стаята на леля и тихичко се спуснахме по задните стълби. Нощта беше безлунна.

— Дил също би дошъл — прошепнах аз.

— Зная — отвърна мрачно Джем.

Прескочихме оградата, пресякохме страничната градина на мис Рейшъл и застанахме под прозореца на Дил. Джем подсвирна като пъдпъдък. На стъклото се появи лицето на Дил, после изчезна и след пет минути самият той отвори прозореца и се измъкна навън. Като опитен човек, той не проговори, преди да се озовем на тротоара.

— Какво става?

— Джем пак го е хванала скитническата болест. — Калпурния казваше, че всички момчета на негова възраст ги хващала тази болест.

— Просто така ми се ще — обясни Джем. — Просто така.

Минахме край запустялата, затворена къща на мисис Дюбоуз, а камелиите й бяха обраснали в бурени и коприва. До пощата на ъгъла имаше още осем къщи.

Южната страна на площада беше пуста. На всеки ъгъл стояха настръхнали огромни храсти, а между тях, под светлината на уличните лампи, проблясваше железен коневръз. Светеше само в градския клозет, а отсамната страна на съдебната палата бе тъмна. Площадът пред съда беше заобиколен с магазини; от дълбочините им прозираха неясни светлини.

Когато Атикус започнал да практикува, кантората му се намирала в съдебната палата, но след няколко години той се преместил за по-спокойно в сградата на банката. Заобиколихме ъгъла на площада и видяхме колата пред банката.

— Вътре е — съобщи Джем.

Но Атикус не беше в кантората. До нея се стигаше по дълъг коридор. Ако в този миг светеше, над вратата му щяхме да видим табелата, написана с малки скромни букви „Атикус Финч, адвокат“. Но сега там беше тъмно.

За по-сигурно Джем надзърна през вратата на банката. Натисна дръжката. Вратата беше заключена.

— Да минем нагоре по улицата. Може да е отишъл при мистър Ъндърууд.

Мистър Ъндърууд не само работеше в редакцията на „Мейкомб трибюн“, но и живееше там. Или по-скоро над нея. За да научи новините от съда и затвора, трябваше му само да се надвеси от прозорците си. Неговата сграда беше в северозападния ъгъл на площада и за да стигнем дотам, трябваше да минем покрай затвора.

Затворът беше най-почтеното и най-отвратителното здание в Мейкомб. Атикус казваше, че такова нещо можел да измисли само човек като братовчеда Джошуа Сент Клер. И наистина зданието приличаше на кошмар. Мейкомбският затвор беше съвсем неуместен на вид, между квадратните фасади на магазините и къщите със стръмни покриви, и представляваше малка готическа шега — ширината му бе колкото една килия, височината му — колкото две, украсен с кулички и колони. Неговата причудливост се подсилваше от червените тухли на фасадата и дебелите железни решетки на църковните прозорци. За разлика от прочутите затвори съвсем не се издигаше върху самотен хълм, а беше притиснат между „Магазина за металически изделия на Тиндал“ и редакцията на „Мейкомб трибюн“. Около затвора в Мейкомб непрестанно се водеха спорове: противниците му казваха, че приличал на викториански нужник, а според поддръжниците му, той придавал солиден и почтен вид на града и никой чужденец не би подозрял по неговия външен вид, че е пълен с негри.

Тръгнахме по тротоара и видяхме в далечината самотна светлина.

— Чудна работа — каза Джем, — затворът няма външна светлина.

— Май че е над вратата — каза Дил.

През решетките на един прозорец от втория етаж по стената на сградата се проточваше дълъг електрически кабел. Под светлината на голата крушка Атикус седеше, облегнат на вратата. Беше взел един от столовете в кантората си, четеше и не обръщаше внимание на насекомите, които танцуваха над главата му.

Аз поисках да изтичам, но Джем ме хвана.

— Не отивай при него — каза той, — може да не му е приятно. С него всичко е наред, хайде да си вървим в къщи. Исках само да го видя къде е.

Тъкмо пресичахме площада, когато по шосето откъм Меридиан се зададоха бавно, една подир друга, четири прашни коли. Те заобиколиха площада, отминаха банката и спряха пред затвора.

Никой не слезе от тях. Видяхме Атикус да вдига поглед от вестника. Той го затвори, сгъна го бавно, остави го на колената си и бутна шапката си към тила. Сякаш беше очаквал идването им.

— Да вървим — прошепна Джем. Втурнахме се през площада, прекосихме улицата и се скрихме в преддверието на Джитни Джънгл21. Джем погледна нагоре по улицата.

— Можем да се приближим още — каза той.

Изтичахме до магазина на Тиндал — достатъчно близко и в същото време там никой нямаше да ни види.

От всеки автомобил слизаха един или двама. Сенките тръгнаха към вратата на затвора и под светлината се превърнаха в мощни очертания. Атикус не се помръдна от мястото си. Мъжете го скриха от нас.

— Тука ли е той, мистър Финч? — попита някой.

— Тука е — чухме Атикус — и спи. Не го будете.

По-късно разбрах, че при такива сериозни обстоятелства тези думи бяха комични до болка: хората се подчиниха на баща ми и заговориха със шепот.

— Знаете ли какво искаме — каза друг от мъжете. — Дръпнете се от вратата, мистър Финч.

— Можеш спокойно да си вървиш в къщи, Уолтър — каза с приятен глас Атикус. — Хек Тейт се навърта наоколо.

— Да върви по дяволите! — каза друг някой. — Хек с хората си се е залутал толкова дълбоко в гората, че до утре сутрин няма да се върне.

— Така ли? А защо?

— Пратихме ги за зелен хайвер — беше краткият отговор. — Не се ли досетихте за това, мистър Финч.

— Досетих се, но не исках да вярвам — гласът на баща ми остана същият. — Това променя нещата, нали?

— Променя ги — обади се някакъв дебел глас. Притежателят на гласа беше една сянка.

— Наистина ли така мислите?

През тези два дена за втори път чувах Атикус да пита така, което значеше, че сега някой щеше да загази без време. Струваше си да погледна какво ще стане. Откъснах се от Джем и с всички сили се затичах към Атикус.

Джем извика и се опита да ме хване, но вече се бях откъснала от него и Дил. Пробих си път сред тъмните, миризливи тела и се втурнах сред осветения кръг.

— Здра-авей, Атикус!

Мислех си, че ще се изненада приятно, но изразът на лицето му пресече моята веселост. През очите му премина страх и се застоя там, когато Дил и Джем също си пробиха път на светло.

Наоколо се разнасяше миризма на уиски и на кочина, а когато се огледах, разбрах, че хората са непознати. Не бяха същите, които видях предишната вечер. Сгорещих се от смущение: бях изскочила победоносно сред кръг непознати хора.

Атикус стана от стола, но движенията му бяха бавни, като на старец. Той постави грижливо вестника на стола и го изглади бавно с пръсти. Те трепереха леко.

— Джем, върви си в къщи — каза той. — Заведи Скаут и Дил у дома.

Бяхме привикнали веднага да изпълняваме нарежданията на Атикус, дори и когато не ни харесваха, но сега Джем беше застанал така, сякаш нямаше и намерение да се помръдне.

— Върви си в къщи, казах.

Джем поклати глава. Атикус сложи ръце на кръста и Джем направи същото; изправиха се един срещу друг, съвсем различни: меката кафява коса и кафявите очи на Джем, овалното му лице и плътно прилепнали уши приличаха на майка ни и странно се отличаваха от черната, вече посребрена тук-там коса на Атикус, от квадратните му черти; но все пак двамата си приличаха по нещо. Взаимното предизвикателство ги караше да си приличат.

— Сине, казах да си вървиш в къщи.

Джем поклати глава.

— Аз ще го отпратя да си върви — каза някакъв мъжага и грубиянски сграбчи Джем за яката. Дръпна го и едва не го събори.

— Не го пипай! — изкрещях аз и веднага го ритнах. Бях боса и с учудване видях, че се дръпва, обзет от истинска болка. Мислех да го ритна по коляното, но бях улучила твърде високо.

— Стига, Скаут — Атикус сложи ръка на рамото ми. — Не трябва да риташ хората… недей!… — спря ме той, когато поисках да се оправдая.

— Не мога да ги оставя да се отнасят така с Джем — казах аз.

— Добре, мистър Финч, разкарайте ги оттук — изръмжа някой. — Даваме ви петнадесет секунди да ги разкарате.

Атикус стоеше сред тези чудни хора и се мъчеше да убеди Джем. Той го заплашваше, увещаваше и накрая каза:

— Моля ти се, Джем, отведи ги у дома. На всичко това обаче Джем отговаряше:

— Няма да си отида.

На мен взе да ми дотяга, но чувствувах, че Джем има причини да постъпва така, защото знаеше какво го чака после, когато Атикус го докопа в къщи. Огледах тълпата. Нощта беше топла, но повечето от хората бяха облечени в работни гащеризони и закопчани догоре ризи. Помислих си, че сигурно са зиморничави, защото ръкавите на ризите им бяха спуснати и ръкавелите закопчани. Някои си бяха нахлупили шапките над челата. Всички бяха мрачни, гледаха сънливо и нямаха вид на хора, които са свикнали да си лягат късно. Още веднъж ги огледах, за да видя някое познато лице, и открих едно такова в средата на полукръга.

— Здравейте, мистър Кънингам.

Мъжът сякаш не ме чу.

— Здравейте, мистър Кънингам. Какво става с погасяването?

Познавах добре съдебното положение на мистър Уолтър Кънингам: веднъж Атикус ни го беше описал подробно. Едрият човек примигна и завря палци в презрамките на гащеризона си. Сякаш се чувствуваше неудобно; изкашля се и извърна поглед встрани. Дружеският ми поздрав остана без отговор.

Мистър Кънингам беше без шапка, горната половина на челото му се белееше и контрастираше на загорялото му лице; това ме накара да помисля, че денем сигурно носи шапка. Той подмести краката си, обути в тежки, работни обувки.

— Не ме ли помните, мистър Кънингам? Аз Съм Джин-Луиза Финч. Веднъж на времето ни донесохте чувал орехи, не помните ли? — Взе да ми става неловко, защото усещах, че този случаен познат не си спомня за мене.

— С Уолтър ходим заедно на училище — започнах отново аз. — Той е ваш син, нали? Нали, сър?

Мистър Кънингам ми кимна едва-едва. Значи все пак ме позна.

— Ние сме в един клас — продължих аз — и той добре се учи. Добро момче е — прибавих аз — наистина! Веднъж дойде на обед у нас. Може да ви е разправял за мене, един път го набих, но той не ми се разсърди. Ще го поздравите от мене, нали?

Атикус ми беше казал, че е учтиво да разговаряш с хората за това, което интересува тях, а не за това, от което ти се интересуваш. Мистър Кънингам не прояви интерес към сина си, затова още веднъж го подкачих за погасяването — правех последен опит да излезем от неловкото положение.

— Лошо нещо е да не си погасяваш дълговете навреме — обясних му аз и постепенно разбрах, че държа реч пред цялата тълпа. Всички ме гледаха, дори някои с отворени уста. Атикус беше престанал да ръчка Джем: двамата стояха един до друг зад Дил. Гледаха като омагьосани. Дори Атикус беше зяпнал, нещо, за което винаги казваше, че било некрасиво. Погледите ни се срещнаха и той затвори уста.

— Атикус, аз току-що разправях на мистър Кънингам, че е лошо да не си погасяваш дълговете навреме, но ти тогава му каза да не се тревожи, двамата заедно сте щели да оправите работата… — постепенно замлъкнах и се зачудих какви ли глупости съм наговорила. В нашата всекидневна да се говори за погасяване беше съвсем в реда на нещата.

По крайчеца на косата ми взе да се събира пот: всичко мога да понасям, но не и тълпа хора, които ме гледат. Никой от тях не помръдваше.

— Какво има? — попитах аз.

Атикус не отвърна. Завъртях се и погледнах към мистър Кънингам, но и неговото лице беше също така безизразно. После той направи нещо чудно. Приклекна и ме хвана за двете рамена.

— Ще му предам твоя поздрав, малка госпожице — каза той.

След това се изправи и махна с огромната си ръка.

— Хайде да си вървим — извика той. — Тръгвайте, момчета!

И така, както бяха дошли, по един и по двама, мъжете се помъкнаха към раздрънканите си автомобили. Затръшнаха вратите, моторите изръмжаха и всички си отидоха.

Обърнах се към Атикус, но той беше отишъл при затвора и се облягаше с лице към стената. Доближих се до него и го дръпнах за ръкава.

— Сега да си отидем ли в къщи?

Той кимна, извади носната си кърпа, отри лицето си и шумно се изсекна.

— Мистър Финч? — някъде от тъмнината се раздаде тих, прегракнал глас. — Отидоха ли си?

Атикус се отдръпна и погледна нагоре.

— Отидоха си — отвърна той. — Поспи, Том. По-вече няма да те безпокоят.

От отсрещната страна друг глас проряза нощта:

— Ти си дяволски прав, Атикус — повече няма да се върнат, Атикус. През цялото време те прикривах.

От прозореца на редакцията на „Мейкомб трибюн“ се надвеси мистър Ъндърууд с едно чифте.

Отдавна беше — минало време за лягане и усещах умора: струваше ми се, че Атикус и мистър Ъндърууд ще говорят цяла нощ — мистър Ъндърууд, надвесен от прозореца, а Атикус — вдигнал глава към него. Най-после Атикус се върна, загаси лампата над вратата на затвора и взе стола си.

— Може ли аз да го нося вместо вас, мистър Финч? — попита Дил. Той през цялото време не беше промълвил нито дума.

— Разбира се, благодаря ти, сине.

На път към кантората ние с Дил тръгнахме зад Атикус и Джем. Натоварен със стола, Дил вървеше по-бавно. Атикус и Джем бяха доста напред и си мислех, че той му се кара, загдето не се беше прибрал в къщи, но бях сгрешила. Под светлината на една улична лампа Атикус протегна ръка и разроши косата на Джем — това бе неговият единствен жест на нежност.

16

Джем ме чу. Подаде глава през общата врата. Когато се приближи до кревата ми, стаята на Атикус светна, замръзнахме на местата си, докато угасне; чухме го да се обръща в кревата и почакахме да се успокои.

Джем ме заведе в неговата стая и ме сложи да легна до него.

— Опитай се да заспиш — каза той. — До утре ще ти мине.

Бяхме се прибрали тихо, за да не събудим леля. Атикус загаси мотора още на пътеката и избута колата до гаража; влязохме през задната врата, мълчаливо си отидохме по стаите. Бях много уморена и вече заспивах, когато си спомних как Атикус спокойно бе сгънал вестника и бутнал шапката си назад и този спомен се превърна във видение — Атикус стоеше сред празната, замръзнала в напрегнато очакване улица и побутваше нагоре очилата си. Едва сега разбрах напълно значението на всичко, което се бе случило през тази нощ, и започнах да плача. Джем се отнесе много мило: за първи път не ми припомни, че момичетата, които са почти на девет години, не бива да циврят.

На другата сутрин никой нямаше добър апетит освен Джем: той изяде три яйца. Атикус го изгледа с откровено възхищение. Леля Александра посръбваше кафето си и излъчваше вълни на неодобрение. Деца, които се измъкваха от къщи посред нощ, бяха позор за рода. Атикус каза, че е много доволен, защото този позор му се беше притекъл на помощ, но леля отговори:

— Глупости, мистър Ъндърууд е бил там през цялото време.

— Това наистина е интересно — каза Атикус, — иначе Бракстън не може да търпи негри и не ги пуска да припарят до него.

Местното обществено мнение смяташе мистър Ъндърууд за непоправим грубиян. Баща му в изблик на чувство за хумор го беше кръстил Бракстън Браг, макар че мистър Ъндърууд през целия си живот се беше мъчил да избегне това име. Атикус каза, че хората, които са кръстени на генерали от конфедеративната армия, ставали упорити пияници.

Калпурния наливаше кафе на леля Александра. Отправих й умолителен и, според мене, убедителен поглед, но тя поклати глава.

— Още си много малка — каза. — Като пораснеш достатъчно, аз сама ще ти кажа.

Потвърдих, че кафето ще подействува добре на стомаха ми.

— Добре — съгласи се тя и взе една чаша от бюфета. Сипа една чаена лъжичка кафе в нея и я напълни догоре с мляко. Изплезих й се за благодарност и погледнах към леля, за да видя как ще се намръщи предупредително. Но тя се мръщеше на Атикус.

Леля почака Калпурния да отиде в кухнята и каза:

— Не говори така пред тях.

— Как да не говоря и пред кого? — попита Атикус.

— Да не говориш така пред Калпурния. Направо в лицето й каза, че Бракстън Ъндърууд не можел да търпи негри.

— Е, какво, сигурен съм, че Калп го знае. Всеки в Мейкомб го знае.

През тези дни започнах да забелязвам, че баща ми се беше променил малко в разговорите си с леля Александра. Не проявяваше своето раздразнение, но спокойно я поставяше на мястото й. И сега в гласа му прозвуча остра нотка.

— Всяко нещо, което може да се каже на масата, може да се каже и пред Калпурния. Тя знае много добре ролята си в нашето семейство.

— Струва ми се, че това е лош навик, Атикус. Тези неща ги поощряват. Знаеш ли как си говорят всичко помежду си. Всичко, което става в този град, още същата вечер се говори в негърския квартал.

Баща ми остави ножа на масата.

— Не знам да има закон, който да им забранява да говорят. Може би, ако не им даваме толкова поводи за разговори, те ще говорят по-малко. Защо не си пиеш кафето, Скаут?

Аз си играех с лъжичката в чашата.

— Мислех, че мистър Кънингам е наш приятел. Ти ми го каза преди много време.

— Той пак си е наш приятел.

— Но снощи искаше да те нападне.

Атикус постави вилицата до ножа си и бутна настрана чинията.

— Мистър Кънингам по начало е добър човек — каза той, — но като всички нас и той си има слабости.

— И това го наричаш слабост — обади се Джем. — Снощи, като се домъкна, той беше готов да те убие.

— Можеше и да ме нападне за малко — съгласи се Атикус, — но когато пораснеш повече, сине, ще започнеш и по-добре да разбираш хората. Независимо от всичко друго, всички разярени тълпи се състоят от отделни хора. Снощи мистър Кънингам беше част от разярената тълпа, но въпреки това той си оставаше човек. Всяка разярена тълпа във всеки малък южен град е съставена от хора, които познаваш, а това не е много хубаво за тях нали?

— Никак не е — каза Джем.

— И трябваше да се намеси едно осемгодишно дете, за да ги накара да се опомнят, нали? — каза Атикус. — А това вече доказва нещо друго — че цяла една банда от подивели животни може да бъде спряна само защото те продължават да бъдат човешки същества. Хм, може би ние се нуждаем от полиция, съставена от деца… вие, деца, снощи заставихте Уолтър Кънингам да влезе в моята кожа, да разбере моята гледна точка. То беше напълно достатъчно.

Може би Джем по-добре щеше да разбира хората, когато порасне, но за мен това не се отнасяше.

— Нека само Уолтър да ми се мерне в училище! — заявих аз. — Повече няма да посмее да стъпи там!

— Мисли му, ако го докоснеш с пръст — решително каза Атикус. — Не искам нито ти, нито Джем да се сърдите заради тази работа, каквото и да се случи.

— Виждаш ли докъде води това? — каза леля Александра. — Да не кажеш после, че не съм те предупредила.

Атикус я успокои, че никога няма да го каже, отдръпна стола си и стана.

— Чака ме тежък ден, затова ще ме извините. Джем, много ще ви моля днес да не слизате в града със Скаут.

Едва Атикус излезе и през хола се втурна Дил.

— Днес целият град само за това говори — съобщи той. — Как с голи ръце сме задържали сто души…

Леля Александра го погледна така, че го накара да замълчи.

— Не е имало сто души — каза тя — и никой никого не е задържал. Събрала се е една сюрия пияни кънингамовци и са вдигнали малко шум, толкова!…

— Не му обръщай внимание, лельо, Дил си е такъв — поясни й Джем и ни направи знак да го последваме.

— Днес няма да излизате от двора — каза тя, когато ние тръгнахме към предната веранда.

Приличаше на събота. Хората от южните краища на окръга минаваха покрай нашата къща в бавен, непрекъснат поток.

Мистър Долфус Реймънд мина и едва се крепеше върху породистия си кон.

— Не мога да разбера как се държи върху седлото — измърмори Джем. — И как е успял да се натряска преди осем часа сутринта?

Покрай нас шумно мина кабриолет, натоварен с дами. Бяха с шапки от памучна материя, които ги пазеха от слънцето, носеха рокли с дълги ръкави. Караше ги брадат мъж с вълнена шапка.

— Виж, там минават менонитите22 — каза Джем на Дил. — Дрехите им нямат никакви копчета.

Менонитите живееха сред гората, купуваха всичко необходимо от отсрещния бряг на реката и рядко идваха в Мейкомб. Дил се заинтересува.

— Всички имат сини очи — обясни Джем, — а мъжете им, щом се оженят, нямат право да се бръснат. Жените им обичат да ги бодат с брадите си.

Покрай нас мина, яхнал мулето си, мистър Хикс Билапс и ни махна с ръка.

— Той е симпатяга — каза Джем. — Хикс е името му, а не е инициал. Веднъж бил в съда и го попитали как се казва. Той отговорил Хикс Билапс. Секретарят помолил да му го каже буква по буква и той отвърнал „Хикс“. Продължили да го разпитват, докато накрая той написал буквата Хикс на един лист й го вдигнал, та всички да видят. Попитали го откъде е взел такова име, а той им казал, че така го записали баща му и майка му, когато се родил.

Хората от окръга се точеха край нас, а Джем описваше на Дил историята и общите черти на по-известните личности: мистър Тенсоу Джонс беше гласувал за сухия режим; мис Емили Дейвис тайно смъркаше емфие; мистър Байрон Уолър свиреше на цигулка; на мистър Джек Слейд му растяха за трети път зъби.

Появи се още една кола, в нея имаше хора със строги лица. Те се изравниха с двора на мисис Моди Аткинсън, който сега беше пълен с нацъфтели летни цветя, и точно тогава на верандата се показа самата мисис Моди. Мисис Моди беше много особена — верандата й бе доста отдалечена и не можехме да видим ясно израза й, но винаги заставаше така, че отгатвахме нейното настроение. Сега стоеше със скръстени ръце, леко приведени рамене, глава наклонена встрани, а очилата й бляскаха на слънцето. Знаехме, че се усмихва много ехидно.

Коларят позадържа мулетата и една жена с тънък глас извика от колата:

— Който в суета стои, после в ада ще гори!

Мисис Моди отговори:

— Който е с добро сърце, той е с весело лице!

Коларят подкара мулетата си. Сега кракомиячите23 сигурно си казваха: „Виж я, виж как дяволът чете евангелието!“ Не можех да разбера какво имат против двора на мисис Моди, още повече, че за човек, който прекарва цялото си време навън, тя познаваше много добре свещеното писание.

— Ще ходите ли днес в съда? — попита я Джем. Ние бяхме пресекли улицата.

— Не — отвърна тя. — Тази сутрин нямам работа в съда.

— Няма ли да отидете да гледате? — попита Дил.

— Не. Жестоко е да гледаш как осъждат някакъв нещастник на смърт. Вижте тези хора, сякаш са тръгнали на карнавал.

— Трябва да го съдят публично, мисис Моди — казах аз. — Не е правилно да няма публика.

— Това ми е напълно известно — рече тя. — Но не е нужно и аз да присъствувам там, само защото съденето е публично, нали?

Покрай нас мина мис Стефани Крауфорд. Беше с шапка и ръкавици.

— Хм, хм — каза тя. — Погледнете колко много хора… сякаш самият Уилям Дженингс Брайън24 ще държи реч.

— А ти къде отиваш, Стефани?

— До Джитни Джънгл.

Мисис Моди каза, че никога не била виждала мис Стефани да отива до Джитни Джънгл с шапка.

— Е, може и да надникна в съда — каза мис Стефани — да видя какво е измислил Атикус.

— Внимавай само да не ти връчи призовка.

Помолихме мисис Моди да ни обясни последните си думи. Мис Стефани, каза ни тя, знаела толкова много за случая, че спокойно можела да бъде призована за свидетелка.

Издържахме до пладне, Атикус си дойде да обядва и каза, че цяла сутрин подбирали съдебните заседатели. Следобед ние минахме да вземем Дил и отидохме в града.

Денят беше изключителен. На обществения коневръз нямаше никакво място и под всяко дърво бяха настанени мулета и каруци. Площадът пред съда гъмжеше от групи, които седяха на вестници, ядяха реване със сироп и го поливаха с топло мляко от буркани. Някои дъвчеха студено кокоше месо и студени свински пържоли. По-богатите си купуваха кока-кола от аптеката и я пиеха в чаши за сода, които приличаха на електрически крушки. Сред тълпата се завираха изплескани деца, бебета бозаеха от майките си.

В най-отдалечения ъгъл на площада негрите кротко се припичаха на слънце, обядваха със сардели и соленки и пиеха по-ароматичната нехи-кола. При тях беше седнал мистър Долфус Реймънд.

— Джем — каза Дил, — той пие от една кесия.

Наистина мистър Долфус Реймънд като че правеше точно това: от устата му се проточваха две жълти сламки и потъваха в кафявата кесия.

— Никога не съм виждал подобно нещо — промърмори Дил. — А как не се разлива течността.

— Джем се изсмя.

— В кесията има шише от кока-кола, а в шишето уиски. Това е, за да не се тревожат дамите. Ще видиш, че цял ден ще си посръбва, а по-късно ще изчезне за малко да си долее.

— И защо седи при черните?

— Винаги така прави. Струва ми се, че ги предпочита пред нас. Живее уединено, чак към края на окръга. Жена му е черна и имат цял куп деца мулатчета. Ако ги видим, ще ти ги покажа.

— Не ми прилича да е от измета — каза Дил.

— Не е такъв. Има голямо парче земя по брега на реката, а освен това е от много добро семейство.

— Защо тогава живее така?

— Просто така му е приятно — отвърна Джем. — Разправят, че не можел вече да се съвземе от сватбата си. Трябвало да се ожени за едно от момичетата на… на Спендърови, струва ми се. Щели да вдигнат голяма сватба, но не станало нищо — след като направили репетицията, годеницата се качила в стаята си и се застреляла в главата. С ловджийска пушка. Натиснала спусъка с крак.

— Знае ли се защо?

— Не — отвърна Джем. — Никой освен мистър Долфус не знае причината. Разправят, че било, защото тя открила неговата черна любовница, той си мислел хем нея да задържи, хем да се ожени. Оттогава е непрекъснато пиян. А към децата си е много добър…

— Джем — попитах аз, — какво точно значи смесено дете?

— Наполовина бяло, наполовина черно. Ти си ги виждала, Скаут. Познаваш онзи с червеникавата къдрава коса, дето разнасяше покупките от аптеката. Той е наполовина бял. Те са много нещастни.

— Че защо да са нещастни?

— Ами защото не са нито риба, нито рак. Черните не ги щат, понеже са наполовина бели; белите пък не ги щат, понеже били черни, и те остават по средата, нито при едните, нито при другите. А разправят, че мистър Долфус изпратил две от децата си на Север. Там нямат нищо против тях. Ето и едно от тях!

Една негърка вървеше към нас, хванала за ръка момченце. То ми приличаше на чисто негърче: кожата му беше тъмно шоколадова, ноздрите — сплескани и имаше хубави зъби. От време на време се плъзваше по земята щастливо, а негърката го дърпаше за ръката, за да го накара да спре.

Джем изчака да отминат.

— Това е едно от малките — каза той.

— Че как ги познаваш? — попита Дил. — На мен ми се видя съвсем черно.

— Понякога не можеш ги позна, ако не знаеш кои са. Но това е наполовина Реймъндовче.

— Добре де, как ги познаваш? — попитах аз.

— Казах ти, Скаут, трябва да знаеш кои са.

— А ти откъде знаеш, че и ние не сме негри?

— Чичо Джек казва, че никой не бил сигурен. Той проверил, доколкото могъл, родословието на рода Финч, и уж не сме били черни, но въпреки това не било изключено още от времето на Стария завет родът ни да произлизал от Етиопия.

— Ако родът ни произлиза чак от времето на Стария завет, то е било толкова отдавна, че е без значение.

— Точно това си помислих и аз — каза Джем, — но из нашия край е достатъчно да имаш една капка негърска кръв, за да бъдеш черен. Ей, я погледнете…

Сякаш някакъв таен сигнал бе накарал обядващите да се надигнат и да разпилеят навсякъде парчета от вестници, целофан и амбалажна хартия. Децата се втурнаха към майките си, майките взеха бебетата на ръце и мъжете с потъмнели от потта шапки събраха семействата си и ги поведоха през вратата на съда. В края на площада негрите и мистър Долфус Реймънд станаха и заизтупваха панталоните си. Между тях нямаше много жени и деца и от това празничното впечатление отслабваше. До вратата те търпеливо изчакваха да влязат белите семейства.

— Хайде да влизаме — каза Дил.

— Не, нека първо влязат всички; на Атикус може да не му бъде приятно, като ни види — отвърна Джем.

Зданието на мейкомбския окръжен съд по едно напомняше Арлингтън25: бетонните колони, на които се подпираше покривът, откъм юг бяха твърде масивни за лекия си товар. Колоните единствени оцелели, когато старият съд изгорял в 1856 година. После около тях построили новото здание на съда. Всъщност правилно би било да се каже, че са го построили въпреки тях. С изключение на южния портал зданието на мейкомбския окръжен съд беше в ранен викториански стил и откъм север имаше безобиден изглед. Но от другата страна гръцките ренесансови колони се сблъскваха с една огромна часовникова кула от деветнадесети век, в която се помещаваше някаква ръждясала, съвсем ненадеждна машинария и цялата гледка подсказваше, че тук хората са искали непременно да запазят всяко кътче от миналото.

За да се стигне до залата на съда, която бе на втория етаж, трябваше да се мине покрай множество тъмни бърлоги; окръжния данъчен инспектор, бирника, окръжния секретар, юрисконсулта, секретаря на пътуващия съд, нотариуса — всички те обитаваха хладни, полумрачни клетки, където миришеше на изгнила хартия, стар, влажен цимент и застояла пикоч. Дори през деня трябваше да се палят лампите; грубите дъсчени подове бяха винаги покрити с прах. Обитателите на тези стаички отговаряха на обстановката: дребни мъже със сиви лица, недокосвани от слънце и вятър.

Знаехме, че ще има много народ, но не подозирахме, че в коридорите на първия етаж ще се съберат такива тълпи. Разделиха ме от Джем и Дил, но аз отидох до стълбището, защото знаех, че рано или късно Джем ще дойде да ме потърси. Озовах се сред членовете на „Клуба на безделниците“ и се свих встрани, за да не ме видят. Бяха група старци в бели ризи и белезникави панталони с презрамки, прекарали бяха целия си живот в безделие и използуваха останалите дни на живота си, за да вършат същото. Обикновено седяха на дървените пейки под вирджинските дъбове на площада, бяха опитни критикари на всичко, което ставаше в съда, и Атикус казваше, че от гледане и слушане били научили по-добре законите от главния съдия. В други случаи те бяха единствената публика в съдебната зала и днешното нахлуване на толкова хора в тяхното удобно всекидневие сякаш не им се нравеше. Говореха с важни и снизходителни гласове. Сега темата им беше Атикус.

— … струва ми се, че той знае какво прави — каза един от тях.

— О, не бих рекъл — отвърна друг. — Атикус Финч е упорит читател, много упорит читател.

— Вярно е, че много чете, само това може да прави. — Всички се изсмяха.

— Слушай какво ще ти кажа, Били — намеси се трети, — знаеш добре, че съдът го назначи да защищава този негър.

— Да, но Атикус мисли да го защищава наистина. Точно това не ми харесва в цялата работа.

За мен това беше нещо ново и хвърляше светлина върху всичко: значи независимо дали е искал или не, Атикус е трябвало да поеме защитата му. Стори ми се чудно, че не ни е казал за това — можехме много пъти да го използуваме, когато защищавахме него и себе си. Той е бил длъжен да го защищава и затова се е заел — което значеше много по-малко сбивания и караници. Но защо тогава градът се отнасяше така към него? Съдът беше назначил Атикус да го защищава. Атикус мислеше да го защищава наистина. Това именно не им се нравеше. Объркана работа.

Негрите бяха изчакали белите и започнаха да влизат.

— Ехей, почакайте малко — каза един от членовете на клуба и вдигна бастуна си. — Почакайте малко и тогава се качвайте!

„Безделниците“ бавно се заизкачваха с вкочанените си стави и се натъкнаха на Джем и Дил, които слизаха да ме търсят. Двамата се промъкнаха край тях и Джем викна:

— Идвай, Скаут, не останаха места! Ще трябва да стоим прави.

— Виждаш ли? — рече той раздразнено, когато черните тръгнаха по стълбата. Старците пред тях щяха да заемат почти всички свободни столове. Нямахме щастие и грешката беше моя: така ми каза Джем. Застанахме огорчени до стената.

— Какво, не можете ли да влезете?

Преподобният Сайкс, с черна шапка в ръка, гледаше надолу към нас.

— Добър ден, ваше преподобие — каза Джем, — Не, Скаут обърка работата.

— Чакай да видим какво може да се направи. Преподобният Сайкс се промъкна нагоре. След малко се върна.

— Долу в залата няма никакви места. Но ако искате, елате с мене на балкона.

— Разбира се — каза Джем.

Ние избързахме щастливи пред преподобния Сайкс до залата, после се изкачихме по вътрешната стълба и зачакахме пред вратата. Преподобният Сайкс ни настигна и ни поведе внимателно през тълпата негри на балкона. Четирима негри станаха и ни отстъпиха места на първия ред.

Балконът за черните заобикаляше залата от три страни, също като веранда от втория етаж, и оттам можехме да виждаме всичко.

Съдебните заседатели седяха вляво под високите прозорци. Всичките бяха слаби, обгорени от слънцето и приличаха на фермери, но това беше напълно естествено: гражданите рядко оставаха в техния състав, защото или им правеха отвод, или те самите молеха да бъдат освободени. Двама от съдебните заседатели ми приличаха на Кънингамовци в празнични дрехи. В този миг те всички седяха с изправени гърбове и съсредоточено гледаха.

Окръжният прокурор, до него още един човек, Атикус и Том Робинсън седяха зад няколко маси с гръб към нас. Върху масата на прокурора имаше кафява книга и няколко жълти бележника: масата на Атикус беше празна.

Веднага до преградата, която разделяше зрителите от съда, в кожени кресла седяха свидетелите. Те също бяха с гръб към нас.

Пред високата съдийска маса седеше съдията Тейлър. Той приличаше на стара сънлива акула, а пред него и под него бързо пишеше нещо неговата риба пилот26 — секретарят. Съдията Тейлър изглеждаше като повечето съдии, които бях виждала: добродушен, с бяла коса и червено лице. Той ръководеше съда съвсем безцеремонно — понякога слагаше крака на масата и често си чистеше ноктите с джобно ножче. Докато траеха дългите спорове между страните, особено в следобедните часове, понякога даваше вид, че дреме, но един случай завинаги разпръсна това впечатление. Някакъв адвокат нарочно бутнал на земята купчина книги, правейки отчаян опит да го събуди. Без да отваря очи, съдията Тейлър измърморил:

— Мистър Уитли, ако направите още веднъж такова нещо, ще ви струва сто долара.

Той познаваше много добре законите и макар че на пръв поглед гледаше на работата си малко небрежно, всъщност направляваше процесите с твърда ръка. Само веднъж съдията Тейлър бе изпаднал в безизходно положение и причина за това бяха станали Кънингамовци. В Олд Саръм, тяхната постоянна територия, живееха две семейства, отначало съвсем различни, но за нещастие с почти еднакви имена. Кънингамовци се женели за Конингамовци и правописът на имената им представлявал чисто теоретичен въпрос — докато един Кънингам влязъл в спор с един Конингам за някакво парче земя и отнесъл въпроса в съда. По време на споровете Джим Кънингам свидетелствал, че майка му наистина се подписвала Кънингам, но всъщност била Конингам, само че правописът й бил лош, рядко четяла и понякога, докато седяла вечер на верандата, имала обичая да се заглежда в една точка. Цели девет часа съдията Тейлър слушал за странните привички на жителите от Олд Саръм и после прекратил делото. Попитали го на какво основание, а той отговорил: „По взаимно съгласие“ и заявил, че се надява страните да са останали напълно доволни, тъй като всеки от тях е имал възможността да се изкаже публично. Така и било. Всъщност те от самото начало искали точно това.

Съдията Тейлър имаше един интересен навик. Разрешаваше да се пуши в съдебната зала, но самият той не пушеше: понякога, ако човек имаше щастие, можеше да го види как слага една дълга пура в устата си и бавно я сдъвква. Парченце по парченце незапалената пура изчезваше и след няколко часа се появяваше отново на бял свят вече като сдъвкана, пихтиеста маса, съдържанието й изсмукано и смесено в храносмилателните сокове на съдията Тейлър. Веднъж попитах Атикус не е ли неприятно на мисис Тейлър да го целува, но той ми отвърна, че те не се целували често.

Издигнатото място за свидетелите беше вдясно от съдията Тейлър и когато ние седнахме, мистър Хек Тейт беше вече застанал там.

17

— Джем — казах аз, — онези там не са ли Юеловци?

— Тихо! — отвърна Джем, — мистър Хек Тейт дава показания.

Мистър Тейт се беше пременил за случая. Носеше обикновен всекидневен костюм и така приличаше на всички други: нямаше ги високите му ботуши, ловджийската куртка и натъпкания с патрони пояс. От този миг престанах да изпитвам ужас от него. Седеше приведен напред върху свидетелската банка, със стиснати между колената ръце и внимателно слушаше окръжния прокурор.

Този прокурор, някой си мистър Джилмър, ние почти не познавахме. Той беше от Абътсвил: виждахме го само когато съдът заседаваше, и то рядко, защото за нас с Джем съдът не представляваше особен интерес. Плешив, с бръснато лице, мистър Джилмър можеше да бъде между четиридесет и шестдесет години. Въпреки че беше с гръб към нас, ние знаехме, че е леко кривоглед с едното око, и той използуваше това за свое преимущество: даваше вид, че гледа някого, а всъщност погледът му се насочваше другаде, като по този начин плашеше и съдебните заседатели, и свидетелите. Съдебните заседатели мислеха, че ги наблюдават, и внимаваха: внимаваха и свидетелите, защото мислеха същото.

— … със свои думи, мистър Тейт — казваше мистър Джилмър.

— Е, значи — измърмори на колената си мистър Тейт и докосна своите очила, — значи мене ме повикаха.

— Бихте ли говорили по-високо и към съдебните заседатели, мистър Тейт? Благодаря ви. Кой ви повика?

— Бях повикан от Боб… от мистър Боб Юел, дето седи ей там, една вечер…

— Коя вечер?

— Нощта на двадесет и първи ноември — каза мистър Тейт. — Точно напуснах канцеларията си, за да се прибера у дома, когато Боб… мистър Юел влезе много разтревожен и каза бързо да отидем в неговата къща, защото някакъв негър бил изнасилил дъщеря му.

— И вие отидохте ли?

— Разбира се. Качих се на колата и отидох колкото мога по-бързо.

— И какво заварихте?

— Заварих я да лежи на пода в средата на предната стая, като влизаш отдясно. Беше пребита, но аз я вдигнах на крака и тя изми лицето си в една кофа в ъгъла и каза, че й е по-добре. Попитах я кой я е наредил така и тя каза, че бил Том Робинсън…

Съдията Тейлър, който бе съсредоточил своето внимание върху ноктите на ръцете си, погледна към Атикус, очаквайки възражение, но Атикус мълчеше.

— … попитах я дали той я е бил и тя отговори утвърдително. Попитах я дали се е възползувал от тялото й, и тя отговори, че се бил възползувал. После отидох в къщата на Робинсън и го доведох. Тя го позна, че бил той и го прибрах в затвора. Това беше всичко.

— Благодаря ви — каза мистър Джилмър.

— Имате ли въпроси, Атикус? — попита съдията Тейлър.

— Да — отвърна баща ми. Той седеше зад масата си; столът му беше малко встрани, беше кръстосал крака, а едната му ръка почиваше върху облегалката на стола.

— Повикахте ли лекар, шериф? Някой повика ли изобщо лекар — попита Атикус.

— Не, сър — отвърна мистър Тейт.

— Значи не повикахте лекар?

— Не, сър — повтори мистър Тейт.

— А защо? — в гласа на Атикус се почувствува рязкост.

— Ще ви кажа защо. Не беше необходимо, мистър Финч. Беше доста пребита. Явно се беше случило нещо.

— Но не повикахте лекар, нали? Докато бяхте там, отиде ли някой, да повика лекар или да я отведе при лекар?

— Не, сър…

Съдията Тейлър се намеси.

— Вече три пъти ви отговори на въпроса, Атикус. Не е викал лекар.

— Исках да бъда сигурен, господин съдия — каза Атикус и съдията се усмихна.

Ръката на Джем спокойно лежеше върху перилото на балкона и изведнъж се хвана за него. Той шумно пое дъх. Погледнах надолу, не видях нищо необичайно и си помислих, че Джем разиграва театър. Дил и преподобният Сайкс до него наблюдаваха най-спокойно.

— Какво има? — попитах аз, но той сърдито ми изшътка вместо отговор.

— Шериф, вие казвате, че била пребита — продължаваше Атикус, — Как именно?

— Моля?

— Просто опишете раните й, Хек.

— Беше бита по главата. По ръцете й започнаха да се явяват синини, беше минал половин час.

— Откъде знаете?

Мистър Тейт се усмихна.

— Виноват, така ми казаха. Във всеки случай беше доста насинена. Когато отидох, едното й око имаше тъмен кръг.

— Кое око?

Мистър Тейт премита и прекара ръце през косата си.

— Чакайте да си спомня — каза той тихо и погледна Атикус, сякаш въпросът му се видя детински.

— Не можете ли да си спомните — попита Атикус.

Мистър Тейт показа някакво невидимо същество на пет инча пред себе си и каза!

— Лявото око.

— Почакайте, шериф — поиска пояснение Атикус. — Лявото й око, ако е срещу вас, или лявото й око, ако е наред с вас?

— О, всъщност така ще бъде дясното й око — каза мистър Тейт. — Дясното око беше, мистър Финч. Сега си спомням, тази страна на лицето й бе насинена.

Мистър Тейт отново премигна, като че ненадейно беше разбрал нещо. После извърна глава и погледна Том Робинсън. Сякаш усетил това, Том Робинсън вдигна глава.

Атикус също беше разбрал нещо и се изправи на крака.

— Шериф, повторете, моля ви, това, което казахте.

— Казах, че беше дясното й око.

— Не…

Атикус отиде до бюрото на секретаря и се наведе над бясно пишещата му ръка. Ръката спря, прелисти стенографския бележник и секретарят каза:

— Мистър Финч, сега си спомням, че тя беше насинена от тази страна на лицето.

Атикус погледна мистър Тейт.

— Повторете, коя страна, Хек?

— Дясната страна, мистър Финч, но по нея имаше и други синини. — Искате ли да чуете и за тях?

Атикус изглежда се готвеше да му зададе друг въпрос, но помисли и каза:

— Да, какви бяха другите й рани?

Когато мистър Тейт отговори, Атикус се извърна и погледна Том Робинсън, сякаш искаше да му каже, че това е нещо ново и неочаквано.

— … ръцете й бяха насинени и тя ми показа шията си. По нея личаха явни следи от пръсти…

— Около цялата шия ли? А отзад?

— Бих казал, че около цялата шия, мистър Финч.

— Бихте казали ли?

— Да, сър, тя има малка гушка и всеки би могъл да я обхване…

— Отговаряйте само с да или не на въпроса, шериф, моля ви — каза сухо Атикус и мистър Тейт замлъкна.

Атикус седна и кимна на прокурора, той от своя страна поклати глава към съдията, съдията кимна на мистър Тейт, който стана вдървено и слезе от свидетелската банка.

Под нас започнаха да въртят глави, да стържат с крака по пода, майките преместиха бебетата от едната ръка на другата и няколко деца спешно напуснаха залата. Негрите зад нас тихичко си шушукаха; Дил попита преподобния Сайкс за какво става въпрос, но той му отвърна, че не знае. Дотук всичко беше безумно скучно; никой не викаше, юристите не се препираха помежду си, нямаше никакви драматични моменти; изглежда всички присъстващи бяха разочаровани. Атикус се държеше спокойно и доброжелателно, сякаш водеше незначителен спор за собственост на недвижим имот. С безкрайната си дарба да успокоява и най-развихрените страсти, той можеше да направи изнасилването да прилича на скучна проповед. Вече не си спомнях с ужас оная миризма на уиски и кочина, сънливите мъже и прегракналия глас, който питаше в нощта: „Мистър Финч? Отидоха ли си?“ Денят беше разпръснал нашия кошмар и всичко щеше да завърши добре.

Всички зрители с изключение на Джем се чувстваха така непринудено, както и съдията Тейлър. Устата на Джем беше присвита в многозначителна усмивка, той поглеждаше зарадван и каза, че имало налични доказателства. Помислих си, че иска да си придаде важност.

— … Робърт Е. Ли Юел!

След гръмкия призив на секретаря от пейките стана един човек, дребен като петле, и заситни към свидетелската банка. Дори вратът му бе почервенял, след като бе чул името си. Когато се извърна, за да положи клетва, видяхме, че и лицето му е зачервено. Видяхме също така, че никак не прилича на генерала, чието име носеше27. Над челото му стърчеше кичур рядка, наскоро измита коса; имаше тънък, заострен и лъскав нос; брадичката му сякаш изобщо не съществуваше, а съставяше част от набръчканата шия.

— … и нека ми помага бог! — изграка той.

Във всеки град като Мейкомб има семейства като Юеловци. Никакви стопански приливи и отливи не променят тяхното положение — и при благоденствие, и при упадък хора като Юеловци живееха като гости на окръга. Никой училищен инспектор не успяваше да задържи децата им в училище; никой здравен инспектор не можеше да ги избави от вродените им недостатъци, паразитите и болестите, присъщи на мръсотията, сред която живееха.

Мейкомбските Юеловци живееха зад градското сметище в някогашна негърска барака. Дъсчените стени на бараката бяха подплатени с нагъната ламарина, а покривът — покрит с плоскости от тенекиени кутии, така че само общата й форма подсказваше нейния първоначален вид; квадратна, с четири мънички стаи, които извеждаха в дълъг и тесен коридор, бараката стоеше нестабилно върху четири неравни къса пясъчник. Прозорците й бяха просто отверстия в стените и през лятото ги покриваха с мръсни парчета марля, за да не влизат всички ония гадинки, които търсеха лакомства около сметището на Мейкомб.

Но гадинките не бяха в изгодно положение, защото Юеловци всеки ден претърсваха основно сметището и плодовете на техния труд (ония, които не биваха изяждани) правеха мястото край бараката да прилича на двор, в който си е играло обезумяло дете: вместо ограда около него стърчаха отчупени клони и дръжки от метли и разни други инструменти, по които, закрепени с бодлив тел, висяха ръждиви чукове, беззъби гребла, лопати, брадви и мотики. В мръсния, заграден от тази барикада двор се виждаха вдигнати на пънчета жалките останки на един стар форд, изхвърлен зъболекарски стол, стар счупен хладилник и други по-дребни предмети: стари обувки, строшени радиоапарати, рамки от картини, буркани от компот. Костеливи оранжеви кокошки се ровеха сред всичко това с надеждата да намерят нещо.

Единият ъгъл на двора обаче озадачаваше Мейкомб. До оградата, подредени в линия, стояха шест очукани емайлирани ведра с яркочервени мушката. За тях се полагаха толкова добри грижи, сякаш бяха на мисис Моди Аткинсън, ако мисис Моди би могла изобщо да търпи мушката в нейния двор. Хората разправяха, че били на Майела Юел.

Никой не знаеше с точност колко деца има в този дом. Някои казваха шест, други — девет; минеше ли човек оттам, по прозорците винаги се появяваха няколко немити лица. Но оттам почти никой не минаваше освен по Коледа, когато църковните настоятелства раздаваха кошници с подаръци и когато кметът на Мейкомб отправяше апел към гражданите да помогнат на боклукчията, като след празника сами отнесат на сметището целия коледен боклук.

Миналата Коледа Атикус изпълни молбата на кмета и ни взе със себе си. От шосето край сметището се отделяше черен път и отиваше до едно малко негърско предградие на петстотин метра зад Юеловци. За да се излезе с кола от сметището, трябваше или да се върви на заден ход до шосето, или да се отиде до края на черния път и там да се обърне; повечето хора обръщаха колите си в дворовете на негрите. Сред мразовития декемврийски полумрак техните къщички изглеждаха чисти и уютни, с бледосиния дим, който се виеше над комините, и с отворени антрета, ярко осветени от огньовете. Наоколо се разнасяха приятни миризми: пилета с бекон, който се препържваше, докато станеше крехък като здрачния въздух. Ние с Джем открихме миризмата на готвени катерички, но само истински кореняк като Атикус успя да помирише сготвен опосум и заек; тези аромати изчезнаха напълно, щом се върнахме покрай владенията на Юеловци.

Човекът на свидетелската банка имаше само едно преимущество пред своите близки съседи — ако го изтъркаха с катранен сапун в гореща вода, кожата му щеше да добие бял цвят.

— Вие сте Робърт Юел, така ли? — попита мистър Джилмър.

— Таквоз ми е името, шефе — отвърна свидетелят.

Мистър Джилмър се изправи, наежи се малко и аз го съжалих. Може би е време да обясня нещо. Чувала съм, че когато децата на един юрист чуят как той разгорещено се препира в съда, съвсем погрешно заключават, че човекът от противната страна е техен личен враг, изживяват това много мъчително и с изумление виждат баща си да излиза през паузата под ръка със своя враг. За нас с Джем това правило не важеше. Ние не изживявахме трагедии, когато баща ни печелеше или губеше. Съжалявам, но не мога да опиша нищо драматично по този повод, защото ако го направя, няма да бъде вярно. Разбира се, ние веднага усещахме кога пререканията стават по-злъчни, отколкото изискваше професионалната необходимост, но тази разлика бяхме научили от наблюдения над други адвокати, а не от баща ни. През живота си не съм чувала Атикус да повиши глас, освен когато разпитва глух свидетел. Мистър Джилмър си гледаше работата също както Атикус. Освен това мистър Юел беше свидетел на мистър Джилмър и той не трябваше да се отнася грубо към него.

— Вие ли сте баща на Майела Юел? — чу се следващият въпрос.

— И да не съм аз, вече нищо не мога да направя, понеже майка й е умряла — отговори Юел.

Съдията Тейлър се раздвижи. Той се завъртя на стола си и погледна благосклонно свидетеля.

— Вие ли сте баща на Майела Юел? — попита той с тон, който накара да секнат всякакви смехове.

— Да, сър — отвърна кротко Юел.

Съдията Тейлър продължи с доброжелателен тон:

— За първи път се явявате в съда, нали? Не си спомням да съм ви виждал преди. — Свидетелят кимна утвърдително и той продължи: — Нека да се разберем. Докато аз седя тук, няма да допусна никой в тази зала да произнесе гласно нито една неприлична дума за каквото и да било, ясно ли е?

Мистър Юел кимна, но, според мене, не му беше ясно. Съдията Тейлър въздъхна и каза:

— Добре, мистър Джилмър?

— Благодаря, сър. Мистър Юел, бихте ли ни разказали със свои думи, моля ви, какво се случи на двадесет и първи ноември вечерта?

Джем се захили и приглади косата си назад. „Със свои думи“ беше нещо като отличителен белег на мистър Джилмър. Често се чудехме с чии думи, според него, би могъл да говори свидетелят.

— На двадесет и първи ноември вечерта значи аз се прибирах от гората с вързоп подпалки и таман стигнах оградата, чух в къщи Майела да квичи като пребито псе…

Тука съдията Тейлър погледна остро свидетеля, но явно реши, че в думите му нямаше зла умисъл, защото само попита сънливо:

— По кое време беше това, мистър Юел?

— Точно преди залез слънце. Та значи, както ви казвам, Майела пищеше, че се чуваше чак на майната си… — така мистър Юел замлъкна под строгия поглед на съдията.

— Да? Тя пищеше? — подкани го мистър Джилмър.

Мистър Юел погледна гузно към съдията.

— Значи Майела вдигаше голяма дандания и аз олабих подпалките и изтичах, колкото мога по-бързо, и от бързане се праснах в оградата и като се откачих, изтичах до прозореца и видях… — лицето на мистър Юел почервеня. Той се изправи и посочи с пръст към Том Робинсън — … видях как ей оня там черен негър е нагънал моята Майела!

В залата при съдията Тейлър обикновено биваше толкова спокойно, че рядко се налагаше да употребява чукчето си, но сега той чука по масата цели пет минути. Атикус се беше приближил до него и му говореше нещо, а мистър Хек Тейт, като най-важното официално лице на окръга, бе застанал на средната пътека и призоваваше към порядък претъпканите редици. Сред негрите зад нас се понесе глух ропот.

Преподобният Сайкс се надвеси през Дил и дръпна Джем за рамото.

— Мистър Джем — каза той, — най-добре ще бъде да заведете мис Джин-Луиза у дома, чувате ли ме, мистър Джем?

Джем извърна глава.

— Скаут, върви си в къщи. Дил, вие със Скаут си вървете в къщи.

— Я си гледай работата! — казах му аз, като си спомних благословеното разяснение на Атикус.

Джем ме изгледа свирепо, после каза на преподобния Сайкс:

— Струва ми се, че не е толкова страшно, ваше преподобие, защото тя не разбира такива неща.

Почувствувах се смъртно обидена.

— Напротив, разбирам всичко, което разбираш и ти.

— Млъкни! Тя не разбира, ваше преподобие, няма още девет години.

В черните очи на преподобния Сайкс се четеше тревога.

— Знае ли мистър Финч, че сте тук? Такова нещо никак не е подходящо нито за мис Джин-Луиза, нито за вас, момчета.

Джем поклати глава.

— Той не може да ни види тука отгоре. Не се безпокойте, ваше преподобие.

Знаех, че Джем ще победи, защото в този миг нищо не можеше да го накара да си отиде. За известно време ние с Дил бяхме в безопасност, но ако вдигнеше поглед, Атикус можеше да ни види.

Докато съдията Тейлър удряше с чукчето си, мистър Юел самодоволно седеше на свидетелския стол и съзерцаваше ефекта от думите си. С едно изречение той беше превърнал излетниците в мрачна, напрегната, ръмжаща тълпа, която ударите на чукчето хипнотизираха с все по-слабите си звуци, докато накрая в залата остана да се чува само леко почукване: сякаш съдията удряше по масата с молив.

След като успокои публиката, съдията Тейлър се облегна в креслото си. Той внезапно придоби уморен вид и годините му проличаха; спомних си какво беше казал Атикус — те двамата с мисис Тейлър не се целували често — съдията сигурно наближаваше седемдесетте.

— Постъпи молба — каза съдията Тейлър — публиката или най-малкото жените и децата да напуснат залата; засега тази молба няма да бъде удовлетворена. Хората обикновено гледат и слушат това, което искат да гледат и да слушат, те също така имат право да водят и децата си. Мога обаче да ви уверя в едно: ако не слушате мълчаливо, ще напуснете съдебната зала и освен това ще ви призова всичките да отговаряте за обида на съда. Мистър Юел, ако е възможно, придържайте се в границите на благопристойния английски език. Продължете, мистър Джилмър.

Мистър Юел приличаше на глухоням. Сигурна бях, че никога не е чувал сложните думи, които отправи към него съдията Тейлър — той беззвучно мърдаше устни да ги произнесе, но въпреки това изразът на лицето му показа, че е разбрал същността им. Самодоволното му изражение изчезна и бе заменено с тъпа съсредоточеност. Това обаче не подлъга съдията Тейлър: през цялото време, докато мистър Юел седя на свидетелския стол, той не сваляше очи от него, сякаш го предизвикваше да направи нещо нередно.

Мистър Джилмър и Атикус се спогледаха. Атикус отново седеше, подпрял бузата си с длан, и ние не виждахме лицето му. Мистър Джилмър се беше омърлушил. Но следващият въпрос на съдията Тейлър го ободри.

— Мистър Юел, вие видяхте ли обвиняемия да е встъпил в полово сношение с вашата дъщеря?

— Да, видях го.

Зрителите мълчаха, но обвиняемият каза нещо. Атикус му зашепна и Том Робинсън млъкна.

— Казахте, че сте били при прозореца, нали? — попита мистър Джилмър.

— Да, сър.

— Колко високо от земята е прозорецът?

— Около три фута.

— Добре ли виждахте стаята?

— Да, сър.

— Как изглеждаше стаята?

— Значи всичко беше разхвърляно, като че се бяха били в нея.

— И какво направихте, когато видяхте обвиняемия?

— Значи изтичах край къщата да вляза вътре, но той ме превари и избяга през предната врата. Бях много уплашен за Майела и не хукнах да го гоня. Изтичах в къщата, а тя се търкаляше по пода и ревеше…

— Тогава какво направихте?

— Е, какво, колкото ми краката държат, изтичах да повикам Тейт. Знаех го кой е негърът, живее в онуй негърско гнездо и всеки ден минава край къщата ми. Аз от петнадесет години настоявам пред властите в окръга да очистят това свърталище, защото там има опасни типове, които ми подбиват цената на къщата.

— Благодаря ви, мистър Юел! — побърза да каже мистър Джилмър.

Свидетелят припряно слезе от свидетелската банка и се натъкна на Атикус, който се беше изправил, за да го разпита. Съдията Тейлър разреши на публиката да се посмее.

— Само за миг, сър — каза благо Атикус. — Мога ли да ви задам един, два въпроса?

Мистър Юел се върна, заднешком до свидетелската банка, седна и изгледа Атикус високомерно и подозрително — така гледаха всички свидетели в окръга Мейкомб, когато срещу тях се изправяше адвокатът на противната страна.

— Мистър Юел — започна Атикус, — онази нощ много хора са тичали насам-натам. Нека да видим по-точно: вие казвате, че сте изтичали в къщата, изтичали сте до прозореца, изтичали сте вътре в къщата, изтичали сте при Майела, изтичали сте за мистър Тейт. А докато тичате така през цялото това време, изтичахте ли да повикате лекар?

— Нямаше нужда. Сам видях какво стана.

— Но има нещо, което не разбирам — каза Атикус. — Не бяхте ли загрижен за състоянието на Майела?

— Как да не бях — отвърна мистър Юел. — Нали видях кой го направи?

— Не, аз имах предвид здравното й състояние. Не помислихте ли, че характерът на нейните наранявания изисква незабавната интервенция на лекар?

— Какво, какво?

— Не помислихте ли че веднага трябва да се доведе лекар?

Свидетелят каза, че съвсем не бил помислил такова нещо, че никога не бил викал лекар у дома си и че ако бил повикал, щял да му струва пет долара.

— Това ли е всичко? — попита мистър Юел.

— Не съвсем — отвърна небрежно Атикус. — Мистър Юел, вие чухте показанията на шерифа, нали?

— Това пък защо е?

— Нали бяхте в съдебната зала, когато мистър Тейт даде показанията? Чухте всичко, което той каза, нали?

Мистър Юел обмисли внимателно положението и сигурно реши, че въпросът е безопасен.

— Да — потвърди той.

— Съгласен ли сте с неговото описание на нараняванията, които е имала Майела?

— Това пък защо е?

Атикус погледна към мистър Джилмър и се усмихна. Мистър Юел изглежда беше решил да не бъде много любезен със защитата.

— Мистър Тейт каза, че нейното дясно око е било насинено, че тя е имала белези около…

— О, да — заяви свидетелят. — Поддържам всичко, дето го каза Тейт.

— Поддържате ли? — попита меко Атикус. — Искам само да бъда сигурен. — Той отиде при секретаря на съда, рече му нещо и този в течение на няколко минути ни развличаше, четейки показанията на мистър Тейт, сякаш бяха борсови съобщения:… кое око?… Нейното ляво око… О, да, в такъв случай, ще е дясното… Беше дясното й око, мистър Финч, сега си спомням, от тази страна на лицето й… — Секретарят прелисти страницата. — Насинена… Шериф, моля повторете какво казахте?… Казах, че беше дясното й око.

— Благодаря ви, Берт — рече Атикус. — Чухте още веднъж показанията, мистър Юел. Имате ли да прибавите още към тях? Съгласни ли сте с шерифа?

— Поддържам Тейт. Окото й беше насинено и цялата беше в синини.

Дребният човечец, сякаш беше забравил как го беше засрамил съдията. Все по-явно ставаше, че смята Атикус за не особено опасен противник. Отново се зачерви: изду гърди и пак се превърна в дребно, червено петле. При следващия въпрос на Атикус помислих, че ще пръсне ризата си.

— Мистър Юел, можете ли да четете и да пишете?

Мистър Джилмър се намеси.

— Протестирам — каза той. — Не виждам какво общо може да има грамотността на свидетеля с делото. Това е несъществено и няма връзка.

Съдията Тейлър се накани да каже нещо, но Атикус го изпревари.

— Господин съдия, ако допуснете въпроса ми и още един допълнителен въпрос, скоро ще разберете всичко.

— Добре, да видим — реши съдията Тейлър, — но надявам се, че ще се погрижиш да разберем, Атикус. Протестът на обвинението не се уважава.

Мистър Джилмър беше еднакво заинтересуван заедно с останалите да разбере каква връзка има грамотността на Юел с делото.

— Ще повторя въпроса — продължи Атикус. — Можете ли да четете и да пишете?

— Като нищо мога значи.

— Бихте ли написали името си и да ни го покажете?

— Като нищо ще го напиша. Как си мислите, че подписвам разписките за общинската помощ?

Мистър Юел ставаше все по-приятен на съгражданите си. Шушуканията и подхилванията, които се разнесоха под нас, сигурно искаха да покажат какъв симпатяга е той.

Започвах да нервнича. Атикус уж знаеше какво прави, но на мен ми се струваше, че сега кара съвсем напосоки. Никога, никога, никога при кръстосания разпит не задавай въпрос на свидетеля, ако не знаеш какво ще ти отговори той — това правило го бях поела с храната си още като бебе. Постъпиш ли другояче, често можеш да получиш нежелан отговор, отговор, който ще провали делото ти.

Атикус тършуваше във вътрешния джоб на сакото си. Извади един плик, после бръкна в джоба на жилетката и извади писалката. Движенията му бяха провлачени и се извърна така, че да го виждат добре съдебните заседатели. Отвъртя капачката на писалката и я постави леко на масата. Разтърси малко самата писалка и заедно с плика я подаде на свидетеля.

— Бихте ли си написали името? — помоли той. — И то така, че съдебните заседатели да видят как се подписвате.

Мистър Юел се подписа на гърба на плика и самодоволно вдигна глава, за да срещне втренчения поглед на съдията Тейлър, който го гледаше, сякаш той бе някакво ароматно цвете, внезапно цъфнало на свидетелския стол; мистър Джилмър се беше приповдигнал от креслото си. Съдебните заседатели го гледаха, а един от тях се беше надвесил напред с ръце над парапета.

— Какво пък има толкова интересно? — попита той.

— Вие сте бил левак, мистър Юел — каза съдията Тейлър.

Мистър Юел се обърна сърдито към съдията и каза, че не вижда какво общо има неговото левачество с делото и че той бил човек християнин, а Атикус Финч се гаврел с него. Такива адвокати мошеници като Атикус Финч винаги се били гаврили с него и го били мамили. Бил разправил всичко и можел да им го разправи още колкото пъти искат — наистина така и направи. От този миг нито един въпрос на Атикус не промени неговата история — как погледнал през прозореца, после как негърът избягал, после как той изтичал за шерифа. Накрая Атикус го освободи.

Мистър Джилмър му зададе още един въпрос.

— По отношение на това, че пишете с лявата ръка, може би си служите еднакво добре и с двете ръце, мистър Юел?

— Ами че едната ми ръка не е по-лоша от другата. Едната съвсем не е по-лоша от другата — добави той и яростно погледна към масата на защитата.

Джем мълчаливо се забавляваше. Тупаше леко по перилата на балкона и прошепна:

— Опряхме го в стената.

Аз не бях съгласна с него: според мене, Атикус се опитваше да покаже, че и сам мистър Юел е могъл да пребие Майела. Дотолкова можех да разбера. Щом дясното й око беше насинено и беше бита предимно по дясната страна на лицето, това показваше, че е бил левак. Шерлок Холмс и Джем Финч биха били съгласни по въпроса. Но Том Робинсън също можеше да е левак. Също като мистър Хек Тейт, и аз си представих някакъв човек, изправен срещу мене, видях набързо всичко във въображението си и заключих, че би могло този човек да я държи с дясната ръка и с лявата да я удря. Погледнах надолу към Том Робинсън. Беше с гръб към нас, но виждах широките му рамене и дебелия бичи врат. Той лесно би могъл да се справи с нея. Помислих, че Джем напразно брой пилетата, преди да е дошла есента.

18

Но отново прогърмя нечий глас.

— Майела Вайолет Юел!

Към свидетелското място се запъти младо момиче. Когато вдигна ръка и се закле, че ще каже цялата истина, само истината и нищо освен истината и нека бог й помага, тя изглеждаше някак крехка, но като седна на свидетелската банка срещу нас, стана явно, че е яко момиче, привикнало на тежък труд.

В окръга Мейкомб винаги е лесно да разбереш кой се мие често и кой веднъж в годината: мистър Юел беше като попарен; сякаш цяло денонощие се беше киснал, предпазните слоеве мръсотия бяха отстранени и кожата му изглеждаше чувствителна към външната среда. Майела имаше вид на човек, който се стреми да бъде чист, и аз си спомних за червените мушката в техния двор.

Мистър Джилмър помоли Майела да разкаже със свои думи на съдебните заседатели какво се беше случило на двадесет и първи ноември миналата година. Майела седеше и мълчеше.

— Къде бяхте на тази дата привечер? — започна търпеливо мистър Джилмър.

— На верандата.

— На коя веранда?

— Имаме само една веранда отпред.

— И какво правехте на верандата?

— Нищо.

— Разкажете ни какво се случи — каза съдията Тейлър. — Нали можете да ни разкажете?

Майела се вгледа в него и заплака. Прикри уста с ръце и започна да хълца. Съдията Тейлър я остави да поплаче и после каза:

— Стига, стига! Не трябва да се плашите от никого, щом казвате истината. Зная, че всичко това ви се вижда чудно, но няма от какво да се срамувате, нито да се плашите. От какво ви е страх?

Майела каза нещо в ръцете си.

— Какво, какво? — попита съдията.

— От него — изхълца тя и посочи Атикус.

— От мистър Финч ли?

Тя закима усърдно и каза:

— Не искам да ме оплете и мене като татко, дето се опита да го изкара левак…

Съдията Тейлър се почеса по гъстата бяла коса. Явно беше, че никога не се беше сблъсквал с подобен проблем.

— На колко години сте? — попита той.

— Деветнадесет и половина — отвърна Майела.

Съдията Тейлър се изкашля и безуспешно се опита да заговори с по-мек глас.

— Мистър Финч не е искал да ви плаши — изръмжа той — и ако се опита, аз затова съм тук, за да го спра. Това е едно от нещата, заради които аз седя тук. Вие сте голямо момиче, затова изправете се и ни разкажете за… разкажете ни какво ви се случи. Можете, нали?

— Да не е глупачка? — пошепнах аз на Джем.

Джем гледаше изпод вежди свидетелката.

— Още не мога да ти кажа — отвърна той. — Има достатъчно ум, за да разчувствува съдията, но може би е… о, не знам.

Майела омекна, още веднъж погледна ужасено към Атикус и каза на мистър Джилмър:

— Значи, сър, аз си седях на верандата и… и той мина, а на двора беше старият долап, дето татко го донесе за подпалки… татко ми каза да го насека, докато той е в гората, а аз пък се чувствувах без сили, и той мина…

— Кой е този той?

Майела посочи към Том Робинсън.

— Ще ви помоля да се изразявате по-ясно — каза мистър Джилмър. — Секретарят не може да записва добре жестовете.

— Ей оня там — каза тя. — Робинсън.

— И какво се случи тогава?

— Аз му казах, ела тука, черния, и натроши този долап вместо мене, ще ти дам пет цента. Той лесно щеше да го натроши. И той влезе в двора, а аз влязох в къщи да взема петте цента и се обърнах и преди да разбера, той се хвърли отгоре ми. Изтича зад мене, точно тъй. Хвана ме за врата и взе да ме ругае и да приказва мръсни приказки… аз взех да се боря и да викам, но той ме беше хванал за врата. И започна да ме бие…

Мистър Джилмър изчака Майела да се успокои: тя бе усукала носната си кърпичка, която приличаше на пропито от пот въже; когато Майела я разгърна, за да обърше лицето си, кърпичката беше цялата в гънки от потните й ръце. Майела почака мистър Джилмър да й зададе друг въпрос, но той замълча и тя каза:

— … той ме хвърли на пода, задуши ме и ме облада.

— А вие викахте ли? — попита мистър Джилмър. — Викахте ли, съпротивлявахте ли се?

— Виках, колкото ми глас държи, ритах и виках с цяло гърло.

— Какво стана после?

— Не си спомням добре, но след това татко вече беше в стаята, клекна над мене и закрещя: „Кой го направи? Кой го направи?“ После като че ли припаднах и после мистър Тейт вече ме дърпаше да стана от пода и ме поведе към кофата за вода.

Докато говореше, Майела, явно си възвърна самочувствието, но нейното самочувствие не беше дръзко като на баща й: в него имаше нещо крадливо — приличаше на котка, която гледа с неподвижни очи и тупа с опашка.

— Казвате, че сте се съпротивлявали, както сте могли? Борили сте се със зъби и нокти, нали? — попита мистър Джилмър.

— Борих се като нищо — повтори Майела думите на баща си.

— Сигурна ли сте, че ви облада напълно?

Лицето на Майела се сгърчи и аз се уплаших, че ще заплаче отново, но тя само каза:

— Той извърши, каквото искаше.

Мистър Джилмър отри главата си с ръка и напомни по този начин, че денят е много горещ.

— Засега това е всичко — каза той приветливо, — но ще останете на мястото си. Предполагам, че големият и лош мистър Финч ще ви зададе няколко въпроса.

— Обвинителят не трябва да настройва свидетеля против защитата — измърмори съдията Тейлър, особено сега.

Атикус се изправи и се усмихна, но вместо да се приближи към свидетелската банка, разтвори сако, вмъкна палци в жилетката и бавно прекоси залата до прозорците. Погледна навън, не се заинтересува от гледката, която видя, обърна се и приближи към свидетелската банка. От дългогодишен опит разбирах, че се старае да вземе някакво решение:

— Мис Майела — каза той с усмивка, — засега нямам намерение да ви плаша. Хайде най-напред да се запознаем. На колко години сте?

— Казах, че съм на деветнадесет, казах го вече на съдията. — Майела сърдито кимна с глава по посока на съдийската маса.

— Вярно е това, вярно е, госпожице. Но трябва да бъдете снизходителна към мен, мис Майела, защото започвам да остарявам и не мога да помня както преди. Може би ще ви попитам за неща, които сте казали вече, но вие ще ми отговорите, нали? Ето, така е добре.

В израза на Майела не виждах нищо, което да оправдае предположението на Атикус, че е осигурил нейното сътрудничество. Тя го гледаше разгневено.

— Щом ми се подигравате, няма думица да ви кажа — рече тя.

— Моля, госпожице? — попита стреснато Атикус.

— Щом ми се подигравате…

— Мистър Финч не се подиграва с вас — каза съдията Тейлър. — Какво ви става?

Майела погледна Атикус изпод вежди, но каза на съдията:

— Щом продължава да ми вика „госпожице“ и „мис Майела“. Не съм длъжна да му търпя подигравките, не съм дошла за това.

Атикус се заразхожда отново към прозорците и остави съдията Тейлър да се оправя. Съдията Тейлър не беше човек, който да предизвиква съжаление, но сега, когато се опита да й обясни, почувствувах мъка.

— Мистър Финч има такъв навик — каза той на Майела. — Ние с него работим в този съд години наред и мистър Финч винаги и с всекиго е бил учтив. Той не иска да ви се подиграва, а само да бъде учтив. Такъв му е навикът.

Съдията се облегна.

— Атикус, нека продължим и нека от протокола да бъде ясно, че никой не се е подигравал със свидетелката, макар тя да е убедена в обратното.

Помислих си дали през целия й живот някой изобщо се е обръщал към нея с „госпожице“ или с „мис“ или с „мис Майела“; вероятно не, щом се обиждаше от най-обикновена учтивост. Какъв ли живот водеше? Скоро узнах и това.

— Казвате, че сте на деветнадесет години — подхвана Атикус. — Колко братя и сестри имате?

Той напусна прозорците и се приближи към мястото за свидетели.

— Седмина — отвърна тя и аз се зачудих дали всичките приличаха на оня, когото видях през първия си училищен ден.

— Вие ли сте старата? Най-голямата?

— Да.

— Отдавна ли е починала майка ви?

— Не знам… отдавна.

— Ходили ли сте на училище?

— Знам да чета и пиша колкото татко.

Майела говореше също като мистър Джингъл от една книжка, която бях чела.

— Колко време сте посещавали училище?

— Две години… или три… не знам.

Бавно, но сигурно започнах да разбирам накъде бие Атикус: с въпроси, които мистър Джилмър не би сметнал „несъществени“ и без връзка с делото, за да протестира, Атикус лека-полека изграждаше пред съдебните заседатели картината на семейния живот в дома на Юеловци. Съдебните заседатели научиха следните неща: помощта, която им отпускали, съвсем не била достатъчна, за да се изхрани семейството, и по всяка вероятност бащата я пропивал — понякога той се губел с дни из блатата и се връщал болен; времето рядко бивало студено, човек можел да ходи бос, но въпреки това, когато се наложело, те си правели елегантни обувки от стари автомобилни гуми; семейството се снабдявало с вода, като я носело с кофи от един извор в края на сметището — мястото край него вардели чисто от боклук — и що се отнася до личната чистота, всеки отговарял за себе си: ако искаш да се измиеш, ще си донесеш вода, по-малките деца страдали от постоянни настинки и вечно се дръгнели; някаква дама идвала от време на време и питала Майела защо не посещава училище — записвала отговорите й; двама души от семейството можели да четат и пишат, а за другите не било необходимо да се учат — трябвало да помагат на татко в къщи.

— Мис Майела — каза неволно Атикус, — деветнадесетгодишно момиче като вас трябва да си има приятели. Кои са вашите приятели?

Свидетелката се намръщи в недоумение.

— Приятели ли?

— Да, не познавате ли някои на вашата възраст, по-млади или по-стари? Момчета и момичета? Нямате ли обикновени приятели?

Омразата на Майела, която се беше уталожила до обикновено недружелюбие, сега отново избухна.

— Пак ли ми се подигравате, мистър Финч?

Атикус се задоволи с този й отговор.

— Обичате ли баща си, мис Майела?

— Да го обичам ли? Какво значи това?

— Искам да кажа дали е добър към вас, разбирате ли се?

— Ами че не е лош, освен когато…

— Освен когато?…

Майела погледна към баща си, който беше наклонил стола си до преградата. Той го изправи и зачака отговора й.

— Когато нищо… — отвърна Майела. — Казах, че не е лош.

Мистър Юел отново наклони стола си назад.

— Освен когато е пил, нали? — попита Атикус, и то толкова меко, че Майела кимна.

— Преследва ли ви понякога?

— Какво е пък това?

— Когато е… разгневен, не ви ли е бил понякога?

Майела погледна надолу към секретаря на съда, после вдигна поглед към съдията.

— Отговорете на въпроса, мис Майела — каза съдията Тейлър.

— Мен татко и с пръст не ме е докосвал — заяви тя твърдо. — Никога не се е допирал до мене.

Очилата на Атикус се бяха смъкнали и той ги повдигна на носа си.

— Поговорихме си приятно, мис Майела, и сега, струва ми се, че трябва да се върнем към делото. Вие казвате, че сте помолили Том Робинсън да дойде да насече… какво беше?

— Един долап, стар долап с чекмеджета от едната страна.

— Познавахте ли добре Том Робинсън?

— Какво, какво?

— Искам да кажа, знаехте ли кой е и къде живее?

Майела кимна.

— Знам го кой е, всеки ден минаваше край нас.

— За първи път ли го канехте да влезе в двора ви?

От този въпрос Майела подскочи леко. Атикус пак закрачи бавно към прозорците, той през цялото време вършеше същото — задаваше въпрос и се заглеждаше навън в очакване на отговора. Той не видя как тя подскочи, но на мен ми се струваше, че е отгатнал движението й. Извърна се и повдигна вежди.

— За първи път ли… — започна да повтаря въпроса си той.

— Да, за първи път.

— Никога по-рано ли не сте го викали да влезе в двора?

Майела беше вече подготвена.

— Не съм го викала, честна дума, че не съм го викала.

— И без „честна дума“ е достатъчно — каза спокойно Атикус. — Никога ли преди не сте го молили да ви свърши някаква дребна работа?

— Може и да съм — допусна Майела. — Наоколо се въртят доста черни.

— Бихте ли могли да си спомните подобен случай?

— Не.

— Добре, а сега да минем на това, което е станало. Казахте, че когато сте се върнали в стаята, Том Робинсън е бил зад вас, така ли?

— Да.

— Казахте, че „ви хванал за врата, ругаел ви и говорел мръсни думи“,… така ли?

— Точно така.

Внезапно се оказа, че паметта на Атикус е много добра.

— Вие казахте „той ме хвана, задуши ме и ме облада“ — така ли?

— Така казах.

— Спомняте ли си да ви е бил по лицето?

Свидетелката се поколеба.

— Вие добре помните, че ви е душил. През цялото време сте се борили с него, не помните ли? Вие сте „ритали и викали, колкото ви глас държи“. Не помните ли да ви е удрял по лицето?

Майела мълчеше. Изглежда тя се мъчеше да си уясни нещо. За миг си помислих, че също като мен и като мистър Хек Тейт се опитва да си представи застанал пред нея човек. Майела погледна мистър Джилмър.

— Въпросът е съвсем прост, мис Майела, и ще го повторя. Спомняте ли си да ви е бил по лицето? — гласът на Атикус не беше вече приятен; говореше с безстрастен, сух, професионален тон. — Спомняте ли си да ви е бил по лицето?

— Не, не си спомням да ме е ударил. Искам да кажа „да“, удари ме.

— Последното ви изречение ли да считаме за ваш отговор?

— А? Да, удари… просто не помня, не помня… всичко стана толкова бързо!

Съдията Тейлър изгледа строго Майела.

— Не плачете, младо момиче… — започна той, но Атикус каза:

— Оставете я да си поплаче, господин съдия. Имаме достатъчно време.

Майела подсмръкна сърдито и погледна Атикус.

— Ще ви отговоря на всички въпроси:… изтъпанчихте ме тука да ми се подигравате, нали?… Ще ви отговоря на всички въпроси.

— Чудесно — каза Атикус. — Имам само още няколко, мис Майела, да не протакаме: вие дадохте показание в смисъл, че подсъдимият ви е ударил, хванал за врата, задушил ви и ви е обладал. Искам да знам дали сте напълно уверена, че това е виновникът. Ще установите ли самоличността на човека, който ви е изнасилил?

— Да, ето го там.

Атикус се обърна към подсъдимия.

— Том, стани прав. Позволи на мис Майела да те разгледа добре. Това ли е същият човек, мис Майела?

Мощните рамене на Том Робинсън се раздвижиха под тънката му риза. Той се изправи на крака и сложи дясната си ръка върху облегалката на стола. Стоеше малко особено, сякаш не можеше да запази равновесие, но това не идваше от стойката му. Лявата му ръка беше цели дванадесет инча по-къса от дясната и висеше безжизнено до тялото. Тя завършваше с малка, съсухрена китка и дори от галерията виждаха, че не може да си служи с нея.

— Скаут — прошепна Джем. — Скаут, погледни! Ваше преподобие, та той е сакат.

Преподобният Сайкс се наведе през мене и прошепна на Джем:

— Ръката му е попаднала в машина за чистене на памук, машината на мистър Долфус Реймънд, още когато бил малък… Можела да му изтече всичката кръв… Мускулите му били откъснати от костта…

— Това ли е човекът, който ви изнасили? — попита Атикус.

— Той е, само той!

Следващият въпрос на Атикус се състоеше от една дума — как?

Майела изпадна в ярост.

— Не знам как го направи, но го направи… Казах вече, че всичко стана толкова бързо и аз…

— Нека да разсъдим спокойно — започна Атикус, но мистър Джилмър го прекъсна с протест: този път не защото въпросът бил несъществен и без връзка с делото, а защото Атикус се опитвал да сплаши свидетелката.

Съдията Тейлър се изсмя.

— Седнете си, Хорейс, нищо подобно няма. По-скоро свидетелката се опитва да сплаши Атикус.

Съдията Тейлър беше единственият човек в съдебната зала, който се изсмя. Дори бебетата мълчаха и аз изведнъж си помислих, дали не са се задушили на майчините гърди.

— И така — продължи Атикус, — мис Майела, вие дадохте показания, че обвиняемият ви е задушил и бил… не казахте, че се е промъкнал зад вас и ви е ударил да загубите съзнание, а сте се обърнали и той е бил пред вас… — Атикус отново стоеше зад своята маса и подчертаваше всяка дума, като почукваше на масата с кокалчетата на пръстите си. — Желаете ли да промените нещо в показанията си?

— Значи искате да кажа това, което не е било?

— Не, госпожице, искам да кажете нещо, което наистина се е случило. Разправете ни още веднъж, моля, какво се случи?

— Казах ви, какво се случи.

— Във вашите показания вие обяснихте, че сте се извърнали и той е бил пред вас. Тогава ли ви задуши?

— Да.

— После пусна врата ви и ви удари, така ли?

— Да, казах го вече.

— И той посини вашето ляво око с дясната си ръка?

— Аз се отдръпнах и… юмрукът му се плъзна, точно така стана. Аз се отдръпнах и юмрукът му се плъзна! — Майела най-сетне беше озарена от светлина.

— Изведнъж почнахте да си спомняте твърде ясно. Допреди малко не можехте да си спомняте добре, нали?

— Казах, че ме удари.

— Добре. Той ви задуши, удари ви и след това ви изнасили, така ли?

— Точно така.

— Вие сте силно момиче, какво правехте през цялото време, спокойно ли си седяхте?

— Казах ви вече — виках, ритах и се борех…

Атикус посегна нагоре, свали очилата си, погледна свидетелката със здравото си око и я засипа с въпроси.

— Въпросите един по един, Атикус. Дайте възможност на Свидетелката да отговаря.

— Добре. Защо не избягахте?

— Опитах се…

— Опитахте се, така ли? А какво не ви позволи да избягате?

— Аз… той ме хвърли на земята. Точно така направи, хвърли ме на земята и се просна отгоре ми!

— И вие през цялото време викахте?

— Виках, съвсем сигурно.

— Тогава защо другите деца не ви чуха? Къде бяха? На сметището ли?

Не последва отговор.

— Къде бяха децата? Защо не се притекоха на вашите викове? Сметището е по-близо до вас от гората, нали?

Не последва отговор.

— Или може би вие сте извикали едва когато сте видели баща си на прозореца? Дотогава не ви е дошло на ум да викате, нали?

Не последва отговор.

— А не извикахте ли първо по баща си, а не по Том Робинсън? Така ли беше?

Не последва отговор.

— Кой ви би? Том Робинсън или баща ви?

Не последва отговор.

— Какво видя баща ви през прозореца, изнасилване или тъкмо обратното? Защо не кажете истината, дете, не ви ли преби Боб Юел?

Атикус се отвърна от Майела, сякаш го болеше коремът, а по лицето на Майела се бяха изписали ужас и гняв. Атикус седна уморено и се зае да бърше очилата си с носна кърпичка.

Майела внезапно проговори.

— Ще ви кажа нещо — започна тя.

Атикус вдигна глава.

— Ще ни кажете какво се случи ли?

Но тя не чу съчувствието в гласа му.

— Ще ви кажа нещо и няма да говоря повече. Този черен ей там ме облада и ако вие, благородни, наконтени господа, не му направите нищо, то значи сте подли страхливци. И цялата ви превзетост пет пари не струва — вашите „госпожице“ и „мис Майела“ пет пари не струват, мистър Финч.

И при това тя се разплака наистина. Рамената й се разтърсваха от гневни хълцания. Майела устоя на думата си. Не отговори вече на нито един въпрос, дори и след като мистър Джилмър се опита да я върне към делото. Смятам, че ако не беше толкова бедна и невежа, съдията Тейлър щеше да я вкара в затвора за обида на съда и на всички присъстващи. Не разбирах как, но Атикус я беше ударил на болното място, въпреки че той сам не изпитваше удоволствие от това. Седеше с наведена глава и никога през живота си не бях виждала човек, да поглежда друг човек с такава ненавист, както Майела го погледна, докато напускаше свидетелската банка и минаваше покрай неговата маса.

Мистър Джилмър каза на съдията Тейлър, че обвинението няма повече въпроси, и съдията Тейлър заяви:

— Време е да си починем. Ще прекъснем за десет минути.

Атикус и мистър Джилмър се събраха пред съдийската маса, зашепнаха и напуснаха през една врата зад свидетелската банка; това беше сигнал за всички нас да се протегнем. Открих, че седя на края на дълга пейка и краката ми са изтръпнали. Джем се изправи и се прозя. Дил направи същото, а преподобният Сайкс отри лице с шапката си. Той каза, че било страшно горещо, сигурно имало деветдесет градуса.

Мистър Бракстън Ъндърууд, който през цялото време седеше спокойно в креслото, запазено за представителите на печата, и мозъкът му сигурно попиваше показанията като гъба, сърдито огледа галерията за черни и срещна моя поглед. Изръмжа и погледна на друга страна.

— Джем — казах аз, — мистър Ъндърууд ни видя.

— Нищо. Той няма да каже на Атикус, а само ще го напечата в хрониката на „Трибюн“.

Джем се извърна отново към Дил и вероятно взе да му обяснява тънкостите на процеса, но аз не можах да ги разбера. Атикус и мистър Джилмър не бяха водили дълги спорове по никакъв въпрос; мистър Джилмър обвиняваше без желание; свидетелите бяха водени за носа като магарета и почти липсваха протести. Но Атикус ни беше казал веднъж, че всеки адвокат, който се опита да тълкува свидетелските показания пред съдията Тейлър, рано или късно бива поставен на мястото си. Атикус ни разтълкува това така: съдията Тейлър може да изглежда ленив и заспал, но неговите решения много рядко биваха отменяни, а всъщност това беше най-важното. Атикус казваше, че бил добър съдия.

Скоро съдията Тейлър се върна и седна на въртящото се кресло. Извади пура от джоба на жилетката си и замислено я огледа. Аз ощипах Дил. След като огледа пурата, съдията свирепо отхапа едно парче от нея.

— Понякога нарочно идваме да го гледаме — обясних аз. — Сега ще има да се занимава до довечера. Ти само го гледай!

Без да подозира, че го наблюдават от галерията, съдията Тейлър избута откъснатото парче до устните си, и — пльок — улучи плювалника толкова точно, че дори чухме как парчето цамбурна вътре.

— Обзалагам се, че никой не може да го надплюе по точност — измърмори Дил.

Редното беше през почивката всички да излизат, но днес хората не мръднаха от местата си. Дори „безделниците“, които не бяха успели да засрамят по-младите, за да им отстъпят местата си, останаха да стоят прави край стената. Сигурно мистър Хек Тейт беше запазил обществения клозет само за официалните лица от съда.

Атикус и мистър Джилмър се завърнаха, а съдията Тейлър погледна часовника си.

— Наближава четири часа — каза той.

— А това беше невероятно, защото за изминалото време часовникът бе бил най-малко два пъти. Нито го бях чула, нито бях почувствувала трептенията му.

— Ще се опитаме ли да завършим днес следобед? — попита съдията Тейлър. — Какво ще кажете, Атикус?

— Мисля, че ще можем — отвърна Атикус.

— Колко свидетели имате?

— Един.

— Добре, призовете го.

19

Том Робинсън посегна, прекара пръстите си под лявата ръка и я повдигна. Насочи я към библията и гумено подобната му лява ръка потърси допир с черната подвързия. Когато вдигна дясната, сакатата му ръка се изплъзна от библията и удари по масата на секретаря. Той повтори опита си, но съдията Тейлър изръмжа:

— И така може, Том.

Том положи клетва и седна на свидетелската банка. Атикус набързо го накара да ни разправи следното: бил женен, с три деца, имал неприятности със съда и по-рано: веднъж бил осъден на тридесет дни затвор за нарушение на обществения ред.

— Сигурно е имало нарушение на обществения ред — каза Атикус. — В какво се състоеше то?

— Сбих се с един човек, той искаше да ме намуши с нож.

— Успя ли?

— Да, сър, да, но болеше много. Виждате ли, аз… — Том помръдна лявото си рамо.

— Да — каза Атикус. — И двамата ли бяхте осъдени?

— Да, сър. Аз трябваше да си излежа присъдата, защото нямах пари да платя глобата. Другият човек си плати.

Дил се наведе през мене и попита Джем какво прави сега Атикус. Джем му обясни, че Атикус показва на съдебните заседатели как Том не крие нищо от живота си.

— Познавахте ли Майела Вайолет Юел — попита Атикус.

— Да, сър. Всеки ден минавам покрай тях, когато отивам и се връщам от плантацията.

— Чия плантация?

— Събирам памук за мистър Линк Диз.

— И през ноември ли събирахте памук?

— Не, сър. През есента и зимата работя в градината му. Работя при него цялата година, той има много пеканови дървета, има и друга работа за вършене.

— Казвате, че трябва да минавате покрай дома на Юеловци, когато отивате и се връщате от плантацията. Може ли да се мине по друг път?

— Не, сър, не зная дали има друг път.

— Том, заговаряла ли ви е тя някога?

— Разбира се, сър, когато минавам покрай тях, свалям шапка и един ден тя ме повика да й натроша един долап.

— Кога ви помоли да натрошите този долап?

— Мистър Финч, беше миналата пролет. Спомням си го, защото тогава окопавахме и аз носех мотиката си. Казах й, че нося само мотиката си, но тя каза, че имала брадва. Даде ми брадвата и аз нацепих долапа. Тя каза: „Май ще трябва да ти дам пет цента, а?“ А аз казах: „Не, госпожице, няма нужда да ми плащате.“ После си отидох в къщи. Мистър Финч, това беше миналата пролет, преди повече от година.

— А друг път ходили ли сте там?

— Да, сър.

— Кога?

— Ами ходил съм много пъти.

Съдията Тейлър инстинктивно посегна към чукчето си, но не го вдигна. Ропотът в залата затихна без негова намеса.

— При какви обстоятелства?

— Прощавайте, сър.

— Защо сте влизали в двора много пъти?

Челото на Том Робинсън се изглади.

— Тя ме викаше вътре, сър, изглежда, че всеки път, когато минавах оттам, тя все искаше да й свърша нещо дребно… да насека, да нацепя, вода да донеса. Тя…

— Плащаха ли ви за услугите?

— Не, сър, само първия път ми предложи пет цента. С удоволствие го правех, понеже мистър Юел изглежда не й помагаше никак, децата също не помагаха, а аз зная, че тя няма излишни пари.

— Къде бяха другите деца?

— Винаги се въртяха наоколо, из целия дом. Някои ме гледаха как работя, а някои седяха по прозорците…

— А мис Майела разговаряше ли с тебе?

— Да, сър, тя разговаряше с мене.

Докато Том Робинсън даваше показания, на мен ми дойде на ум, че Майела Юел трябва да е най-самотното същество на света. Беше по-самотна от Бу Редли, който не бе излизал от къщи двадесет и пет години. Когато Атикус я попита дали има приятели, тя изглежда не разбра какво иска да каже, а после реши, че й се подиграва. Помислих си, че е тъжна като „смесените деца“, за които говореше Джем: белите не искаха да имат нищо общо с нея, защото живееше в кочина; негрите не искаха да имат нищо общо с нея, защото беше бяла. Тя не можеше да живее като мистър Долфус Реймънд, който предпочиташе компанията на негрите, тъй като не притежаваше земя и не произхождаше от старо, добро семейство. Никой не казваше за Юеловци „техният род са все особени“. Мейкомб им отпускаше помощи, даваше им коледни подаръци и им обръщаше гръб. Том Робинсън вероятно беше единственият човек, който се бе отнесъл прилично към нея. Но тя каза, че я бил обладал и когато се изправи, го изгледа, сякаш бе прахът под краката й.

Атикус прекъсна мислите ми.

— Случвало ли ви се е някога да влезете в участъка на Юеловци… стъпвали ли сте някога на тяхна земя, без да ви поканят?

— Не, мистър Финч, никога не съм правил такова нещо. Никога не бих направил такова нещо, сър.

Атикус понякога казваше, че един от начините да познаеш дали свидетелят лъже или не, е само да го слушаш, без да го гледаш: аз приложих този начин — Том отказа три пъти на един дъх, но спокойно, без мънкане в гласа, и открих, че му вярвам въпреки трите му отказа. Виждаше се, че е порядъчен негър, а порядъчният негър никога не влиза в чужд двор, ако не го повикат.

— Том, какво ви се случи вечерта на двадесет и първи ноември миналата година?

Под нас всички зрители като един затаиха дъх и се наведоха напред. Негрите зад гърба ни направиха същото.

Том беше кадифеночерен негър, не лъскав, а меко кадифеночерен. Върху лицето му блестеше бялото на очите, а когато говореше, виждахме как бляскат зъбите. Ако не беше сакат, щеше да бъде много хубав мъж.

Мистър Финч — започна той, — оная вечер си се прибирах, както винаги, в къщи и като минавах покрай къщата на Юелови, мис Майела беше на верандата, както тя си каза. Стори ми се, че е много тихо, без да разбера защо. Точно мислех по този въпрос и си минавах край тях, когато тя ми каза да вляза за малко и да й помогна. И така аз влязох в двора и се огледах дали няма трески за цепене, но не видях нищо такова и тя ми рече: „Не, имам да ми свършиш нещо в къщата. Старата врата е изскочила от пантите и може да падне.“ Аз я попитах: „Имате ли отвертка, мис Майела?“ — и тя каза, че, разбира се, имала. Качих се по стъпалата и тя ми махна да вляза вътре и аз влязох в предната стая и огледах вратата. Казах й: „Мис Майела, на тази врата май й няма нищо“. Бутнах я напред-назад, и на пантите им нямаше нищо. Тогава тя пред мен затвори вратата. Мистър Финч, чудех се защо е толкова тихо и се сетих, че това е, защото нямаше нито едно от децата в къщи, нито едно от тях го нямаше и аз казах на мис Майела: „Къде са децата?“

Кадифеночерната кожа на Том започна да блести и той прекара ръка по лицето си.

— Аз казах „къде са децата?“ — продължи той. — А тя каза… смееше се… каза, че всички били отишли в града да си купят сладолед. Тя каза: „Цяла година ми трябваше, за да спестя седем петачета, но успях. Всички отидоха в града.“

Том се чувствуваше неудобно, но не от изпотяването си.

— И какво казахте тогава, Том? — попита Атикус.

— Аз казах нещо такова: „Добре, мис Майела, добре сте направили да ги почерпите.“ А тя каза: „Значи така мислиш?“ и ми се чини, че не разбра какво съм искал да кажа… аз исках да кажа, че е добре, дето е пестила, и че е много мило, дето ги е почерпила.

— Разбирам ви, Том. Продължавайте — каза Атикус.

— И аз казах, че ще е по-добре да си вървя, защото няма какво да й помогна, а тя каза, че имало какво; попитах я какво и тя каза да съм стъпел там на едно столче и да сваля една кутия от долапа.

— От друг долап, не този, който си нацепил, нали? — попита Атикус.

Свидетелят се усмихна.

— Не, сър, друг беше. Висок почти колкото стаята. И аз направих, каквото ми каза, и таман посегнах, тя ме сграбчи през… през краката, сграбчи ме през краката, мистър Финч. Толкова ме изплаши, че скочих и катурнах стола… това беше единственото нещо, съборено в стаята, когато я напуснах. Заклевам се в бога!

— И какво стана, след като катурнахте стола?

Том Робинсън сякаш онемя. Погледна Атикус, после съдебните заседатели, после мистър Ъндърууд, който седеше в другия край на залата.

— Том, ти се закле да кажеш цялата истина. Ще кажеш ли всичко?

Том прекара нервно ръка през устата си.

— Какво стана след това?

— Отговори на въпроса! — каза съдията Тейлър. Една трета от пурата му беше вече изчезнала.

— Мистър Финч, аз слязох от стола и се обърнах, а тя се нахвърли върху мене.

— Нахвърли се върху тебе ли? Да те бие?

— Не, сър, тя… тя ме прегърна. Прегърна ме през кръста.

Този път чукчето на съдията Тейлър се стовари шумно върху масата и едновременно с това лампите в залата светнаха. Още не се беше стъмнило, но следобедното слънце не грееше вече в прозорците. Съдията Тейлър бързо възстанови реда.

— И какво направи тя после?

Свидетелят с мъка преглътна.

— Надигна се и ме целуна отстрани по лицето. Каза, че никога не била целувала възрастен мъж, та можело да целуне и негър. А това, дето го вършела с баща си, каза, че не влизало в сметката. „Целуни ме и ти, черньо!“ — каза тя. А аз казах: „Мис Майела, пуснете ме“ и се опитах да избягам, но тя застана с гръб до вратата и трябваше да я избутам. Не исках да я бутам, мистър Финч, и й казах; „Пуснете ме да мина“, и точно й казвах така, когато мистър Юел изкрещя през прозореца.

— Какво каза той?

Том Робинсън отново преглътна и се облещи.

— Нещо, дето не е за повтаряне… не е за пред хората и децата…

— Какво каза той, Том? Трябва да кажеш на съдебните заседатели какво е казал!

Том Робинсън здраво стисна очи.

— Той каза: „Ах ти, курво проклета, ще те убия“.

— И какво стана после?

— Мистър Финч, толкова бързо изтичах, че не зная какво е станало.

— Том, ти изнасили ли Майела Юел?

— Не, сър.

— Причини ли й някаква неприятност?

— Не, сър.

— Противопостави ли се на нейните задиряния?

— Мистър Финч, опитах се, опитах се, без да бъда груб към нея. Не исках да бъда груб. Не исках да я бутна или нещо такова.

Помислих си, че по свой начин Том Робинсън беше също така възпитан, както Атикус. Баща ми после ни обясни в какво деликатно положение е изпаднал Том Робинсън: той не би посмял да удари бяла жена при каквито и да било обстоятелства, ако искаше да не го убият, и затова се бе възползувал от първия удобен случай, за да побегне — което пък беше сигурен признак за виновност.

— Том, ще се върнем още веднъж на мистър Юел — продължи Атикус. — Каза ли ти той нещо?

— Не, нищо, сър. Може и да е казал нещо, но мен ме нямаше там…

— Достатъчно — прекъсна го остро Атикус. — Какво чу, на кого говореше той?

— Мистър Финч, той гледаше мис Майела, нея гледаше.

— И тогава ти побягна?

— Точно така, сър.

— Защо побягна?

— Бях изплашен, сър.

— Защо беше изплашен?

— Мистър Финч, ако и вие бяхте негър като мене, и вие щяхте да се изплашите.

Атикус седна. Мистър Джилмър се приближи до свидетелската банка, но преди да я стигне, в залата се изправи мистър Линк Диз и заяви:

— Искам всички вие да знаете едно нещо. Този момък работи при мене вече осем години. Не съм имал никакви неприятности с него. Никакви.

— Дръжте си езика, сър! — съдията Тейлър се беше разбудил напълно и викаше. По чудо пурата не пречеше на говора му. — Линк Диз! — изкрещя той. — Ако имате да кажете нещо, можете да го кажете под клетва и когато му дойде времето, но дотогава ще напуснете залата, чувате ли? Напуснете залата, сър, чувате ли? Проклет да съм, ако продължа да слушам това дело!

Съдията Тейлър погледна свирепо Атикус, сякаш го предизвикваше да каже нещо, но Атикус беше свел глава и се усмихваше под мустак. Спомних си какво ни беше казал той за авторитетните забележки на съдията Тейлър, които понякога надхвърляли неговите пълномощия, но адвокатите рядко протестирали. Погледнах Джем, той само поклати глава.

— Не, това не е, както би било, ако някой от съдебните заседатели беше станал да говори — каза той. — Тогава щеше да бъде по-друго. А мистър Линк само наруши реда.

Съдията Тейлър каза на секретаря да заличи в протокола всичко, което е записал след „Мистър Финч, ако и вие бяхте негър като мене, и вие щяхте да се изплашите“, и предупреди съдебните заседатели да не обръщат внимание на прекъсването. Погледна подозрително към средната пътека и зачака, сигурно докато мистър Линк Диз напусне залата. След това каза:

— Продължавайте, мистър Джилмър.

— Веднъж сте били осъждан на тридесет дни за нарушение на обществения ред, нали, Робинсън? — попита мистър Джилмър.

— Да, сър.

— Какво стана с другия негър, след като ти го наби?

— Той ме би, мистър Джилмър.

— Да, но и вие бяхте осъден, нали?

Атикус вдигна глава.

— Нарушението е било дребно и това вече е записано в протокола, господин съдия. — Стори ми се, че гласът му звучи уморено.

— Нека свидетелят отговори въпреки това — каза съдията Тейлър също с уморен глас.

— Да, сър, бях осъден на тридесет дни.

Знаех, че мистър Джилмър убедително ще посочи на съдебните заседатели, че всеки, който е осъждан за нарушение на обществения ред, лесно може да извърши насилие над Майела Юел. Това беше единствения му довод. Понякога такива доводи помагат.

— Робинсън, вас ви бива да натрошавате долапи и да цепите трески с една ръка, нали?

— Да, сър, така е.

— Достатъчно силен сте, за да задушите една жена и да я съборите на земята, нали?

— Никога не съм правил такова нещо, сър.

— Но сте достатъчно силен, за да го направите?

— Сигурно, сър.

— Отдавна й беше хвърлил око, нали, момко?

— Не, сър, никога не съм се заглеждал по нея.

— В такъв случай е било много мило от твоя страна да й помагаш, с цепенето и пренасянето, а, момко?

— Стараех се да й помогна, сър.

— Много благородно от твоя страна, но ти си имаш работа в къщи и след като се върнеш от плантацията, нали?

— Да, сър.

— А защо не си вършил тази работа, вместо да помагащ на мис Юел?

— Върших и едната и другата, сър.

— Доста работа ти се е струпвала. Защо?

— Какво защо, сър?

— Защо си се старал толкова да й помагаш?

Том Робинсън се поколеба, търсеше отговор.

— Струваше ми се, че, както ви казах, няма кой друг да й помогне…

— А мистър Юел, а седемте деца?

— Ами аз зная, че те никога не й помагаха…

— Значи цепенето и всичко друго си го вършил от доброта, а, момко?

— Мъчих се да й помагам, както казах.

Мистър Джилмър се усмихна мрачно на съдебните заседатели.

— Изглежда, че си много добър момък… Вършил си всичко това, без да ти плащат нито стотинка?

— Да, сър. Съжалявах я, тя се стараеше повече от другите.

— Ти си я съжалявал нея, о, ти си я съжалявал? — Мистър Джилмър сякаш беше готов да скочи до тавана.

Свидетелят разбра грешката си и неспокойно се размърда на стола. Но нищо вече не можеше да се поправи. В залата под нас отговорът на Том Робинсън не се хареса на никого. И за да се запомни добре, мистър Джилмър мълча доста дълго.

— И така, на двадесет и първи ноември, миналата година, ти си минал покрай къщата, както обикновено — каза той, — и тя те повикала да натрошиш един долап?

— Не, сър.

— Отричаш ли да си минал покрай къщата?

— Не, сър, тя каза, че има да й свърша някаква работа вътре в къщата…

— Тя казва, че те е повикала да натрошиш един долап, така ли?

— Не, сър, не е така.

— Значи, казваш, че тя лъже, а, момко?

Атикус се изправи, но Том Робинсън не се нуждаеше от неговата помощ.

— Не казвам, че лъже, мистър Джилмър, а казвам, че бърка.

При следващите десет въпроса на мистър Джилмър, с които той направи преглед на събитията, съгласно показанията на Майела, свидетелят отговаряше, че тя бърка.

— А мистър Юел не те ли изгони от къщата, а, момко?

— Не, сър, не мисля да ме е изгонил.

— Какво значи това „не мисля“?

— Искам да кажа, че не успя да ме изгони, защото сам избягах веднага.

— Много си откровен! Защо избяга толкова бързо?

— Казах, че се уплаших, сър.

— Ако съвестта ти е била чиста, защо си се уплашил?

— Както казах вече, за един негър е опасно да попадне в такова… в такова положение.

— Но ти не си бил виновен за това положение… нали даде показания, че си се противопоставил на мис Юел. Да не би да си се уплашил, че ще те набие и затова да си избягал? Такъв бик като тебе?…

— Не, сър, изплаших се да не попадна в съда, както и стана.

— Изплаши се да не те арестуват и да те накарат да отговаряш за постъпката си, а?

— Не, сър, изплаших се да не би да отговарям за нещо, което не съм сторил.

— Значи ми отговаряш дръзко, а?

— Не, сър, съвсем не съм искал такова нещо.

По-нататък не слушах въпросите на мистър. Джилмър, защото Джем ме накара да изведа Дил. Дил, неизвестно защо, се разплака и не можеше да спре; отначало започна тихо, а после чуха няколко души от галерията риданията му. Джем каза, че ако не отида с него, той щял да ме изблъска насила, а преподобният Сайкс прибави, че така щяло да бъде по-добре и аз отидох. Този ден Дил изглеждаше напълно здрав, нищо му нямаше, но реших, че не се е оправил напълно от бягството си.

— Лошо ли ти е? — попитах го на слизане. Излязохме през южната врата и Дил се помъчи да се овладее. На площадката стоеше самотната фигура на мистър Линк Диз.

— Какво се е случило, Скаут? — попита той, когато минахме покрай него.

— Нищо няма, сър — отвърнах аз през рамо. — На Дил му стана лошо.

— Ела под дърветата — казах на Дил. — Сигурно е от жегата.

Избрахме най-сенчестия дъб и седнахме под него.

— Не, просто не можех да понасям вече — отвърна Дил.

— Кого? Том ли?

— Оня дъртак, мистър Джилмър, дето го мъчи и му говори с такава злоба…

— Защо бе, Дил, на него това му е работата. Ами ако нямаше прокурори… ами че тогава сигурно не би имало и адвокати!…

Дил въздъхна търпеливо.

— Знам всичко това, Скаут. Стана ми лошо от начина, по който говореше. Направо ми стана лошо.

— Но той така трябва да постъпва, Дил. Нали водеше кръстосан…

— Да, ама по-рано не се държеше така, когато…

— Дил, другите бяха негови свидетели?

— Защо тогава мистър Финч не се държа така с мис Майела и стария Юел, когато им води кръстосания разпит. Как само му викаше „момко“ и му се надсмиваше и при всеки негов отговор поглеждаше към съдебните заседатели.

— Какво искаш, Дил, в края на краищата, той е негър.

— Пет пари не давам. Не е справедливо да се държим така с тях. Никой няма право да говори така… просто ми се повдига.

— Мистър Джилмър си е такъв, Дил, той с всички се държи така. Ти още не си го видял да става наистина зъл. Ами когато… добре де, днес мистър Джилмър ми се видя много кротък дори. Към всички така се държат, поне повечето адвокати.

— Мистър Финч не се държи така.

— Той не може да бъде пример, Дил, той е… — мъчих се да си спомня един много точен израз на мисис Моди Аткинсън. Сетих се: — Той е еднакъв, както в съдебната зала, така и на улицата.

— Не искам да кажа това — отвърна Дил.

— Знам какво искаш да кажеш, момчето ми — обади се един глас зад нас. Помислихме, че излиза от дънера на дървото, но гласът принадлежеше на мистър Долфус Реймънд. Той ни гледаше иззад дървото.

— Искаш да кажеш, че не си плачльо, а че просто ти се повдига, нали?

20

— Ела насам, синко, тук има нещо, което ще оправи стомаха ти.

Мистър Долфус Реймънд не беше добър човек и затова приех поканата му неохотно, но тръгнах след Дил. Струваше ми се, че Атикус не би бил доволен, ако се сприятелим с мистър Реймънд и бях сигурна, че леля Александра положително нямаше да бъде доволна.

— Ето — каза той и предложи на Дил кесията със сламките. — Пийни си добре, това ще де успокои.

Дил смукна от сламките, усмихна се и започна да пие.

— Хи-хи — засмя се мистър Реймънд; явно му правеше удоволствие да развращава деца.

— Внимавай, Дил — предупредих го аз.

Дил пусна сламките и се засмя.

— Тука има само кока-кола, Скаут.

Мистър Реймънд седна и се облегна на дървото. Преди това беше лежал на тревата.

— Хей, само да не ме издадете, малчугани? Ще погубите доброто ми име.

— Значи, вие пиете от кесията само кока-кола? Обикновена кока-кола?

— Да, госпожице — кимна мистър Реймънд. Хареса ми миризмата, която се разнасяше от него: на кожа, коне и памучни семена. Той единствен носеше високи ботуши, не бях виждала другиго, — Това е единственото нещо, което пия.

— И значи, вие само се правите на пийнал?… Извинявам се, сър — прехапах език аз, — не исках да ви…

Мистър Реймънд изцъка, без да се обиди, а аз се опитах да намисля по-учтива форма на въпроса си.

— Защо тогава правите така?

— Как?… О, искаш да кажеш, защо се преструвам? Много просто. На някои хора не им… не им допада начина, по който живея. Мога да ги пратя по дяволите и пет пари да не давам дали им е приятно или не. И аз наистина казвам, че пет пари не давам, дали им харесва моя живот — но не ги пращам по дяволите, разбираш ли?

Ние с Дил казахме:

— Не, сър.

— Старая се да им дам повод. На хората винаги им е по-приятно да имат повод за всяко нещо. Когато дойда в града, а това става рядко, аз се поклащам по малко и си пия от кесийката и хората казват, че Долфус Реймънд е попрекалил с алкохола — затова не се отказва от привичките си. Не може да се оправи, затова живее така.

— Но това не е честно, мистър Реймънд — да се правите на по-лош отколкото сте…

— Не е честно, но е много по-добре за хората. Ще ти кажа една тайна, мис Финч, аз не съм голям пияч, обаче хората никога, никога не могат да разберат, че живея по този начин, защото така ми харесва.

Съзнавах, че не трябва да седя тук и да слушам тази нечестива личност, която имаше смесени деца и пет пари не даваше дали някой знае това или не, но ми беше много интересно. Никога не бях срещала човек, който да мами нарочно, в своя вреда. Но защо на нас повери най-съкровената си тайна? Попитах го.

— Защото сте деца и можете да ме разберете — отвърна той — и защото чух този приятел… — той кимна с глава към Дил. — Неговите инстинкти още не са загрубели. Като поотрасне още малко, няма да му прилошава и няма да плаче. Може би пак ще му се чини, че нещо не е… напълно справедливо, да речем, но след няколко години вече няма да плаче.

— За какво да плача, мистър Реймънд? — мъжкото достойнство на Дил се пробуди.

— Да плачеш, когато хората измъчват други хора, без да помислят дори. За това как белите мъчат черните, без да помислят дори, че и те са хора.

— Атикус казва, че да измамиш черен е десет пъти по-лошо, отколкото да измамиш бял — измърморих аз. — Казва, че това е най-лошото нещо.

— Не мисля, че… — започна мистър Реймънд. — Слушай, мис Джин-Луиза, ти не разбираш още, че баща ти не е като другите, затова ще ти трябват още няколко години, ти още не познаваш света. Дори този град не познаваш още, но засега ще ти бъде достатъчно да се върнеш в съдебната зала…

А това ми припомни, че ще изпуснем целия кръстосан разпит на мистър Джилмър. Погледнах към слънцето и видях, че бързо се спуска зад покривите на магазините в западната част на площада. Намирах се между два огъня и не знаех какво да предпочета: мистър Реймънд или петата сесия на окръжния съд.

— Да вървим, Дил — казах аз, — мина ли ти вече?

— Аха. Щастлив съм, че се запознахме, мистър Реймънд, и благодаря за питието, което ми помогна.

Изтичахме обратно в съда, качихме се по стъпалата, по стълбите на двата етажа и се промъкнахме по перилата на галерията. Преподобният Сайкс ни беше запазил местата.

Залата се таеше в тишина и пак се почудих къде ли са бебетата. Пурата на съдията Тейлър беше малко кафяво петно в средата на устата му; мистър Джилмър пишеше в един от жълтите бележници върху своята маса и се мъчеше да надпревари секретаря на съда, чиято ръка хвърчеше по листовете.

— Ето на! — измърморих аз. — Изпуснахме го.

Атикус беше по средата на защитната си реч. Явно бе извадил някакви книжа от чантата си, защото те лежаха на масата. Том Робинсън си играеше с тях.

— … при липсата на всякакви преки доказателства, този човек е обвинен в престъпление и сега го съдят! Става въпрос за живота му…

Ощипах Джем.

— От колко време говори?

— Току-що привърши с уликите — пошепна Джем. — И ще спечелим, Скаут. Не виждам как можем да не спечелим! От пет минути говори. Така просто и ясно обясни всичко… както аз бих ти обяснил на тебе. Дори и ти щеше да разбереш.

— А мистър Джилмър дали…?

— Шт! Нищо ново, обикновените работи. Сега мълчи.

Пак погледнах надолу. Атикус говореше съвсем непринудено, все едно че диктуваше писмо. Разхождаше се бавно пред съдебните заседатели и съдебните заседатели го слушаха внимателно на вид: мърдаха глави, следейки стъпките му, и това ми се видя обещаващо. Може би, защото Атикус нямаше навика да вика.

Атикус се спря и направи нещо, което обикновено не правеше. Откачи верижката и часовника си, постави ги на масата и каза:

— Ако разреши съдът…

Съдията Тейлър кимна и после видях Атикус да прави нещо, което никога дотогава не бях виждала да прави, нито в къщи, нито навън: разкопча жилетката, разкопча яката, отпусна връзката и си свали сакото. Дотогава никога не бе разкопчавал нито една част от облеклото си, докато не се съблечеше за спане, и сегашната му постъпка ни порази, сякаш застана пред нас чисто гол. Спогледахме се с Джем ужасени.

Атикус бръкна с ръце в джобовете си и когато се върна при съдебните заседатели, видях как в светлината блестят златното копче на яката и краищата на писалката и молива.

— Господа — каза той и ние с Джем отново се спогледахме: като че беше казал „Скаут“. Гласът му беше загубил сухотата и равнодушието си — той говореше на съдебните заседатели, сякаш се бе срещнал с тях на ъгъла пред пощата.

— Господа — продължи той, — ще бъда кратък, бих искал да използвам времето, което ми остава, за да ви припомня, че това дело не е трудно и не изисква кой знае какво внимателно прецеждане на объркани факти. Тук вие трябва да бъдете убедени напълно, без сянка от съмнение, във вината на подсъдимия. По начало, този случай не трябваше изобщо да стига до съд. Случаят е ясен като две и две.

Обвинението не е представило абсолютно никакви медицински доказателства, че престъплението, в което обвиняват Том Робинсън, е извършено. Вместо това, обвинението разчита на показанията на двама свидетели, които показания кръстосаният разпит постави под съмнение и които освен това се отричат напълно от обвиняемия. Обвиняемият не е виновен, но виновникът се намира в съдебната зала.

Аз съчувствувам с цялото си сърце на главната свидетелка на обвинението, но това съчувствие не може да я оправдае, когато тя поставя в опасност живота на друг човек, за да избегне собствената си вина.

Казвам вина, джентълмени, защото тя е имала престъпни намерения. Тя не е извършила престъпление, но е нарушила един строг, осветен от времето закон на нашето общество, закон, толкова непреклонен, че всеки, който го наруши, бива изгонен от нашата среда като недостоен да живее в нея. Тя е жертва на жестока нужда и невежество, но аз не мога да я съжаля, защото е бяла. Тя много добре е знаела недопустимостта на нейната постъпка, но желанията й са били по-силни от закона и тя упорито го е нарушила. Тя е упорствала и последвалата й реакция е нещо, което всеки от нас е изпитал рано или късно. Тя е извършила нещо, което прави всяко дете — опита се да отхвърли изобличаващите я улики. Но в настоящия случай нямаме работа с дете, което крие откраднатото лакомство: тя удря по своята жертва — тя изпитва нуждата да я отстрани от себе си и от този свят. Тя трябва да унищожи доказателството за своето престъпление.

А какво е доказателството за нейната простъпка? Том Робинсън, едно човешко същество. Тя трябва да отстрани Том Робинсън. Том Робинсън всеки ден и припомня какво е сторила. А какво е сторила тя? Искала е да съблазни един негър.

Тя е бяла в се е опитала да съблазни негър, Тя е извършила нещо непростимо в нашето общество: целунала е негър. И то не някакъв старик, а здрав, млад негър. Никакъв закон не е бил от значение за нея, преди да го наруши, но после той се е стоварил с пълна сила върху нея.

Баща й е видял това и обвиняемият засвидетелства какво е казал той. Как е постъпил баща й? Ние не знаем, но съществуват косвени улики, че Майела Юел е била бита от човек, който си служи почти само с лявата ръка. Ние знаем отчасти какво е направил мистър Юел: той е постъпил така, както би постъпил на негово място всеки богобоязлив, почтен бял човек при същите обстоятелства — накарал е да арестуват Том Робинсън, като е подписал декларация, и то несъмнено я е подписал с лявата си ръка, и ето сега същият този Том Робинсън седи пред вас и положи клетва с единствената си здрава ръка — дясната.

И така, един тих, порядъчен, скромен негър, който е бил толкова непредпазливо смел, че е съжалил бяла жена, сега е принуден да оспорва думите на двама бели. Няма нужда да ви припомням тяхното поведение като свидетели — вие сами ги видяхте. Свидетелите на прокурора, с изключение на окръжния шериф, застанаха пред съда, пред вас, господа, с циничната увереност, че техните показания не подлежат на съмнение, че вие, господа, ще приемете тяхната постановка — една порочна постановка — постановката, че всички негри лъжат, че всички негри са по начало ненормални, че трябва да се страхуваме от всички негри, когато се навъртат около нашите жени — едно предположение, в което сигурно изхождат от себе си и от собственото си духовно състояние.

А ние знаем, господа, че това е лъжа, черна като кожата на Том Робинсън, и не аз трябва да ви изтъквам, че това е лъжа. Вие знаете истината, а истината е тази: някои негри лъжат, някои негри са неморални и някои негри не вдъхват доверие по отношение на жените — все едно бели или черни жени.

Но тази истина се отнася до цялото човечество, а не само до дадена човешка раса. В тази зала няма нито един, който да не е излъгал поне веднъж, и който никога да не е постъпил неморално, няма и нито един жив мъж, който никога да не е погледнал с желание някоя жена.

Атикус спря да говори и извади носната си кърпа. После свали очилата си и ги избърса, а ние видяхме за първи път още нещо: никога не бяхме го виждали да се изпотява — той беше от тези хора, чиито лица не се изпотяват. Сега лицето му лъщеше.

— Преди да свърша, искам да кажа още нещо, господа. Томас Джеферсън е казал, че всички хора са създадени равни, тази фраза янките и моралистите от Вашингтон обичат да отправят към нас. През настоящата хиляда деветстотин тридесет и пета година, някои хора използуват тази фраза при всякакви обстоятелства и извън нейния контекст. Най-смешният пример, за който се сещам, е, че хората, които ръководят народното образование, издигат глупавите и ленивите наравно с работливите — понеже всички хора били създадени равни, възпитателите най-сериозно и загрижено ни заявяват, че изоставащите деца изпитват тежко чувство на малоценност. Ние знаем, че всички хора не са създадени еднакви в този смисъл, в който искат да ни убедят някои — едни са по-умни от други, едни имат повече възможности, защото така са се родили, има мъже, които печелят повече пари, има жени, които правят по-добри сладкиши — има хора, родени с много повече от обикновените способности.

Но в едно отношение всички хора в нашата страна са равни — една човешка институция прави бедния равен на Рокфелер, глупавия — равен на Айнщайн и неграмотния — равен на университетски ректор. Тази институция, господа, е съдът. Той може да бъде върховният съд на Съединените щати или най-скромният градски съд в страната, или този почтен съд, където вие сега заседавате. Нашите съдилища имат някои недостатъци, но съдилищата са великите уравнители в тази страна и в нашите съдилища всички хора са равни.

Аз не съм идеалист, но вярвам твърдо в съвършенството на нашите съдилища и в института на съдебните заседатели — това за мен не е идеал, а съществуваща реалност. Господа, като цяло съдът не е по-добър от всеки от нас, които заседават тук. Даден съд е толкова разумен, колкото са разумни неговите съдебни заседатели, а съдебните заседатели са толкова разумни като цяло, колкото е всеки от вас поотделно. Аз съм убеден, господа, че вие без предубеждение ще разгледате показанията, които чухте, ще вземете решение и ще върнете обвинения при неговото семейство. В името на бога, изпълнете вашия дълг!

Гласът на Атикус беше спаднал и когато се извърна от съдебните заседатели, той каза нещо, което не чух. Той го каза по-скоро на себе си, отколкото на съда. Ощипах Джем.

— Какво каза?

— „В името на бога, повярвайте му“ — стори ми се, че това каза.

Дил внезапно посегна през мен и дръпна Джем.

Погледни там!

Проследихме пръста му и сърцата ни отидоха в петите. По средната пътека Калпурния се отправяше право към Атикус.

21

Тя застана свенливо до преградата и започна да привлича вниманието на съдията Тейлър. Беше с чиста престилка и носеше в ръка някакъв плик.

Съдията Тейлър я видя и каза:

— Това май е Калпурния, а?

— Да, сър — отвърна тя. — Извинете, сър, мога ли само да предам тази бележка на мистър Финч? Тя няма нищо общо с това… с това дело.

Съдията Тейлър кимна и Атикус взе плика от Калпурния. Той го отвори, прочете съдържанието му и каза:

— Господин съдия, аз… тази бележка е от сестра ми. Пише, че децата ми били изчезнали, не са се връщали от обяд… аз… бихте ли…

— Атикус, аз зная къде са — обади се мистър Ъндърууд. — Ето ги там, в галерията за негри — те са там точно от един час и осемнадесет минути.

Баща ни се извърна и погледна нагоре.

— Джем, слез долу — извика той. После каза нещо на съдията, което ние не чухме. Ние се промъкнахме край преподобния Сайкс и се добрахме до стълбата.

Долу ни посрещнаха Атикус и Калпурния. Калпурния имаше сърдит вид, а Атикус — уморен.

— Спечелихме, нали? — Джем дори подскачаше от възбуда.

— Нямам представа — каза накъсо Атикус. — Целия следобед ли бяхте тука? Вървете с Калпурния в къщи, вечеряйте и… си стойте в къщи.

— Ой, Атикус, позволи ни да се върнем — замоли го Джем. — Моля те, позволи ни да чуем присъдата, моля ти се, сър!

— Съдебните заседатели могат да се върнат всеки миг, не се знае… — но ние почувствувахме, че Атикус се смекчи. — Е, добре, и така сте чули всичко, слушайте докрай. Ето какво, можете да се върнете всички заедно, след като вечеряте — само че ще ядете бавно, няма да изпуснете нищо важно. Ако съдебните заседатели още не са дошли, ще почакате с мене. Но предполагам, че всичко ще свърши, преди да се върнете.

— Ти мислиш, че толкова бързо ще го оправдаят? — попита Джем.

Атикус отвори уста да отговори, но веднага я затвори и ни остави.

Помолих се дано преподобният Сайкс се сети да ни запази местата, помолих се на бога аз, но спрях да се моля, щом се сетих, че хората се надигнаха и заизлизаха на тумби веднага след като съдът се оттегли — тази вечер те щяха да препълнят аптеката, кафенето „О, Кей“ и хотела, освен ако си носеха и вечеря.

Калпурния ни поведе към къщи.

— … трябва живи да ви одерат, как ви дойде на ум да слушате такива неща! Мистър Джем, откъде измисли да водиш сестра си на това дело? Мисис Александра ще получи удар като разбере! Децата не трябва да слушат такива…

Уличните лампи бяха вече запалени и всяка от тях осветяваше разгневения профил на Калпурния.

— Мистър Джем, мислех, че ти е дошъл умът в главата — какво нещо, ами че тя е твоята малка сестричка! Що за измислица, сър! Трябва да се засрамиш — нямаш ли поне малко ум?

Аз ликувах. Толкова неща се бяха случили наведнъж, че с години трябваше да ги обмислям и ето че сега и Калпурния мъмреше скъпоценния си Джем. Какви ли още чудеса щяха да се случат тази вечер?

Джем се хилеше.

— Не искаш ли да ти разправя какво стана, Калп?

— Дръж си езика, сър! Вместо да сведеш глава от срам, ти се смееш… — Калпурния поднови старите си заплахи към Джем, но те не го трогнаха. Тя изкачи стъпалата на нашата къща с класическия си израз: — Ако мистър Финч не ви натупа, аз ще свърша тази работа — влизай в къщи, сър!

Джем продължи да се хили. С мълчаливо, кимване Калпурния се съгласи Дил да вечеря у нас.

— Позвъни веднага на мисис Рейшъл и й кажи къде си — нареди му тя. — Тя се преби да те търси… Ще видиш, още утре сутрин ще те изпрати обратна в Меридиан!…

Леля Александра ни посрещна и едва не припадна, когато Калпурния й каза къде сме били. Стори ми се, че се засегна, когато й съобщихме, че Атикус ни е съобщил да се върнем, защото по време на вечерята не продума. Само подбутваше храната в чинията си и тъжно я поглеждаше. Калпурния отмъстително ни насипа чиниите с картофена салата и шунка, наля мляко в чашите ни и все си мърмореше с различни интонации:

— Засрамете се! И да ядете бавно! — изкомандува тя накрая.

Преподобният Сайкс беше запазил местата ни. С учудване разбрахме, че сме се бавили почти цял час и също с учудване видяхме, че в залата не бяха станали значителни промени: мястото на съдебните заседатели беше празно, обвиняемият го нямаше; съдията Тейлър също си беше излязъл, но се появи точно, когато сядахме.

— Почти никой не е мръднал от мястото си — каза Джем.

— Поразмърдаха се, щом съдебните заседатели се оттеглиха — обясни преподобният Сайкс. — Мъжете донесоха вечеря на жените, а те нахраниха бебетата.

— От колко време ги няма? — попита Джем.

— Около тридесет минути. Мистър Финч и мистър Джилмър поговориха още малко и съдията Тейлър даде напътствие на съдебните заседатели.

— Какво говори? — попита Джем.

— Какво каза, ли? О, много добре говори. Не мога да се оплача — беше напълно безпристрастен. Каза им, че ако вярват в едното, трябва да издадат една присъда, а ако вярват в другото — друга присъда. Стори ми се, че клони малко на наша страна… Преподобният Сайкс се почеса по главата.

Джем се усмихна.

— Той не трябва да клони на ничия страна, ваше преподобие, но не се безпокойте, ние спечелихме — каза той важно. — Не виждам, след всичко, което чухме, как биха могли съдебните заседатели да не го оправдаят.

— Не бъдете толкова сигурен, мистър Джем. Досега не съм виждал съдебните заседатели да решат в полза на черен против бял.

Но Джем не се съгласи с преподобния Сайкс и ние трябваше да изслушаме неговия дълъг преглед на уликите и мислите му по отношение на изнасилването; ако момичето ти разреши, това не било изнасилване, но в щата Алабама момичето трябва да бъде най-малко на осемнадесет години — Майела беше на деветнадесет. И явно, че е трябвало да рита и да вика, съпротивата й да бъде преодоляна и най-вече — да изпадне в безсъзнание. А ако момичето беше под осемнадесет години, нямаше нужда от всичко това.

— Мистър Джем — несмело го прекъсна преподобният Сайкс, — малките дами не бива да слушат такива неща.

— О, тя не разбира за какво говорим — отвърна Джем. — Скаут, това са работи за по-възрастни и ти не ги разбираш, нали?

— Нищо подобно, разбирам всяка твоя дума — сигурно съм била много убедителна, защото Джем млъкна и вече не заговори по този въпрос.

— Колко е часът, ваше преподобие?

— Наближава осем.

Погледнах и видях Атикус да се разхожда с ръце в джобовете; мина покрай прозорците и се отправи покрай парапета към мястото на съдебните заседатели. Погледна зад преградата, огледа съдията Тейлър, седнал на своя трон, и се върна, откъдето беше тръгнал. Улових погледа му и му махнах. Той отвърна на поздрава с кимване и продължи да се разхожда.

Но служебните лица в съда, Атикус, мистър Джилмър, заспалият дълбоко съдия и Берт, бяха единствените, които се държаха нормално. Никога не съм виждала толкова тиха претъпкана съдебна зала. От време на време някое бебе неспокойно изплакваше, някое дете изтичваше навън, но възрастните мълчаха, сякаш бяха в църква. В галерията негрите около нас седяха или стояха в библейско спокойствие. Старият часовник на съда се напрегна предварително и удари с трясък осем пъти така, че ни разтърси мозъка на костите.

Когато часовникът удари единадесет, аз вече не чувствувах нищо; бях уморена от борбата си със съня и си позволих да подремна върху удобното рамо на преподобния Сайкс. Разбудих се и направих искрено усилие да не заспивам — погледнах в залата и се съсредоточих върху главите под мене: имаше шестнадесет плешиви, четиринадесет мъже можеха да минат за червенокоси, четиридесет глави бяха в различни оттенъци между кафяво и черно и си спомних нещо, което ми беше казал Джем по времето, когато за кратко се беше увлякъл от психологически опити: той твърдеше, че ако достатъчен брой хора, например цял стадион, съсредоточат мислите си само върху едно нещо, да кажем, ако поискат да се запали едно дърво в гората, дървото ще се запали от само себе си. Хрумна ми мисълта, какво би станало, ако помоля всички в залата да се съсредоточат и да поискат оправдание за Том Робинсън, но се сетих, че ако всички са уморени като мене, няма да излезе нищо.

Дил беше заспал дълбоко, с глава върху рамото на Джем, а Джем мълчеше.

— Не се ли бавят много? — попитах го аз.

— Бавят се, разбира се, Скаут — отвърна той щастливо.

— А ти казваше, че няма да продължи повече от пет минути.

Джем повдигна вежди.

— Има неща, които не разбираш — каза той, но аз бях прекалено уморена, за да споря с него.

Но изглежда, че не съм била съвсем сънлива, защото почувствувах как някакво особено усещане се промъква в мен. Беше също като миналата зима и аз потръпнах, въпреки горещината. Това ми чувство нарасна, докато атмосферата в залата заприлича на студено февруарско утро, когато присмехулниците мълчат и дърводелците са престанали да чукат по новата къща на мисис Моди, а всички съседски врати са плътно затворени като вратата на Редлиевци. Изоставена, празна улица, в очакване — макар че залата бе претъпкана с хора. Горещата лятна нощ не се различаваше от зимната утрин. Мистър Хек Тейт беше влязъл в залата и говореше с Атикус, а на мене ми се стори, че е с ботуши и с ловджийска куртка. Атикус бе спрял да се разхожда и бе сложил крак върху пръчката на един стол; когато слушаше мистър Тейт, той бавно гладеше бедрото си с ръка. Всяка минута очаквах мистър Тейт да каже: „Застреляйте го, мистър Финч…“

Но мистър Тейт каза гласно:

— Приканвам съдебната зала към ред!

Главите под нас се изправиха. Мистър Тейт напусна залата и се върна с Том Робинсън. Той отведе Том до мястото му зад Атикус и застана до него. Съдията Тейлър се беше събудил и внезапно застана нащрек, загледан в празните места на съдебните заседатели.

После всичко стана като на сън; видях съдебните заседатели да се връщат — движеха се като подводни плувци. Гласът на съдията Тейлър беше слаб и идваше от много далече. Забелязах нещо, което само дете на адвокат би могло да забележи, понеже само такова дете би внимавало за това, сякаш гледах как Атикус излиза на улицата, прикладва пушката и натиска спусъка, но през цялото време знаех, че пушката е празна.

Съдебните заседатели никога не поглеждат обвиняем, когото са признали за виновен, и когато тези съдебни заседатели влязоха, нито един от тях не погледна към Том Робинсън. Старшият от тях подаде листче хартия на мистър Тейт, който го подаде на секретаря, а той, от своя страна, го подаде на съдията…

Затворих очи. Съдията Тейлър отброяваше гласовете на съдебните заседатели: „Виновен… виновен… виновен… виновен…“

Погледнах Джем; беше стиснал парапета и ръцете му бяха побелели; рамената му потръпваха, сякаш всяко „виновен“ беше удар с нож между тях.

Съдията Тейлър говореше нещо. Държеше чукчето в ръката си, но не го използуваше. Като през мъгла видях Атикус да събира някакви книжа от масата и да ги натиква в чантата си. Затвори я, отиде при секретаря на съда и му каза нещо, кимна на мистър Джилмър, отиде при Том Робинсън и му прошепна нещо. Докато му шепнеше, Атикус сложи ръка върху рамото на Том. Атикус си взе сакото от облегалката на стола и го наметна. После напусна съдебната зала, но не през вратата, от която обикновено излизаше, сигурно е искал да си отиде по най-прекия път у дома, защото тръгна бързо по средната пътека към южния изход. Наблюдавах главата му до вратата. Той не погледна нагоре.

Някой ме побутна, но аз не исках да откъсна очи от хората под нас и от Атикус, който самотен вървеше по пътеката.

— Мис Джин-Луиза?

Огледах се, всички стояха прави. Около нас и на отсрещния балкон негрите ставаха на крака. Гласът па преподобния Сайкс ми се стори също така далечен, както и гласът на съдията Тейлър.

— Станете права, мис Джин-Луиза. Минава вашият баща.

22

Дойде ред да се разплаче и Джем. Пробивахме си път сред шумната, весела тълпа, а по неговото лице се стичаха гневни сълзи.

— Не е справедливо — мърмореше той по целия път чак до ъгъла на площада, където намерихме Атикус да ни чака. Атикус стоеше под уличния фенер, сякаш нищо не се беше случило: жилетката му беше закопчана, яката и връзката — на мястото си, верижката на часовника му проблясваше и той си беше възвърнал обичайната невъзмутимост.

— Не е справедливо, Атикус — каза Джем.

— Не е, сине, не е справедливо. Тръгнахме си за в къщи.

Леля Александра ни чакаше. Беше по пеньоар, и можех да се закълна, че под него имаше корсет.

— Много съжалявам, братко — измърмори тя.

Никога преди не я бях чувал да нарича Атикус „братко“ и затова погледнах крадешком Джем, но той не слушаше. Джем поглеждаше към Атикус, после забиваше поглед в земята и си помислих дали не смята, че и Атикус носи известна отговорност за осъждането на Том Робинсън.

— Какво му е? — попита леля и посочи Джем.

— Скоро ще му мине — отговори Атикус. — Много му дойде. — Той въздъхна. — Отивам да си легна. Ако не стана утре сутрин, не ме будете.

— Аз мисля, че първо на първо не е разумно да им позволяваш…

— Това е техният дом, сестро — каза Атикус. — Ние сме го устроили такъв, какъвто е. Нека се научат да живеят в него.

— Но не е необходимо да ходят в съда и да се калят в…

— Това е толкова характерно за окръга Мейкомб, колкото и за чайовете на мисионерското дружество.

— Атикус… — леля Александра го погледна загрижено. — Никога не съм очаквала, че ти именно ще се ожесточиш от това.

— Не съм се ожесточил, а само уморил. Ще си легна.

— Атикус… — мрачно каза Джем.

Той се обърна на вратата.

— Какво има, сине?

— Как можаха да направят подобно нещо, как можаха?

— Не зная как, но можаха. Правили са го и по-рано, направиха го и тази вечер, пак ще го правят и когато го правят, изглежда, че само децата плачат… Лека нощ.

Но нещата винаги са по-добри на следващата сутрин. Както обикновено, Атикус стана невъзможно рано и когато влязохме унило във всекидневната, той вече седеше зад „Мобил реджистър“. По сънното лице на Джем беше изписан въпрос, който устните му не можеха да изговорят.

— Още е рано за безпокойство — успокои го Атикус, когато отидохме в трапезарията. — Още не сме стигнали края. Можеш да бъдеш сигурен, че ще обжалваме. Божичко, Калп, какво е това? — Той се взираше в своята чиния на масата.

— Отзарана бащата, на Том Робинсън ни изпрати това пиле и аз го приготвих — каза Калпурния.

— Кажи му, че е голяма чест за мене… Сигурно и президентът в Белия дом не закусва с печени пилета. А това какво е?

— Кифли — отвърна Калпурния. — Изпрати ги Естел от хотела.

Атикус я погледна в недоумение и тя прибави:

— Елате в кухнята да видите какво има, мистър Финч.

Ние го последвахме. Кухненската маса беше отрупана с хранителни продукти, в които можеше да се скрие цялото семейство: късове солено свинско месо, домати, фасул, дори грозде. Атикус видя един буркан с осолени свински крачета и се усмихна.

— Дали леля ви ще позволи да ги изям в трапезарията, как мислите?

— Когато дойдох отзарана, всичко това беше сложено пред задната врата — обясни Калпурния. — Те… те са ви много благодарни за всичко, което сторихте, мистър Финч. Нали това не е… прекалено дръзко от тяхна страна?

Очите на Атикус се напълниха със сълзи. Не отговори веднага.

— Кажи им, че съм дълбоко признателен — каза той. — Кажи им… кажи им, че втори път не трябва да правят това. Времената са прекалено тежки…

Той излезе от кухнята, мина в трапезарията, извини се на леля Александра, сложи шапката на главата си и отиде в града.

В хола се чуха стъпките на Дил и Калпурния остави на масата неизядената закуска на Атикус. Между хапките си, Дил ни разправи как мисис Рейшъл реагирала на снощните събития. Тя заявила, че щом човек като Атикус Финч желае да си бие главата в стената, то било негова работа.

— Щях да й кажа аз на нея — изръмжа Дил, глождейки една пилешка кълка, — но видът й беше съвсем смачкан! Оплака се, че половината нощ не била спала заради мене, чудела се къде съм и щяла да накара шерифа да ме търси, но той бил в съда.

— Дил, не трябва да ходиш никъде, без да й се обаждаш — каза Джем. — Само я дразниш.

Дил въздъхна търпеливо.

— Сто пъти й обясних къде отивам… просто й се привиждат твърде много змии в шкафа. Обзалагам, че всяка сутрин закусва с по един пайнт28… знам, че пие две пълни чаши. Виждал съм я.

— Не говори така, Дил — каза леля Александра. — На децата не им прилича да говорят така. Това… това е неприлично.

— Не говоря неприлично, мисис Александра. Нали не е неприлично да говориш истината?

— Начинът, по който говориш, е неприличен.

Джем я погледна с пламнали очи, но каза на Дил:

— Да вървим. Вземи този грозд със себе си.

Когато излязохме на предната веранда, мис Стефани Крауфорд разправяше на мисис Моди Аткинсън и на мистър Ейвъри за съда. Те ни погледнаха и продължиха да си говорят. Джем издаде някакъв убийствен звук с гърлото си. Аз съжалявах, че нямам оръжие.

— Мразя, когато възрастните ме гледат — каза Дил. — Все ми се струва, че съм направил нещо лошо.

Мисис Моди извика Джем да отиде при тях.

Джем изръмжа и се надигна от люлеещия се стол.

— Ще дойда с тебе — каза Дил.

Носът на мис Стефани потръпваше от любопитство. Искаше да разбере кой ни е разрешил да ходим в съда… Тя не ни видяла, но тази сутрин из целия град се разправяло, че сме били на негърския балкон. Атикус ли ни е изпратил там, за да… сигурно не е могло да се диша сред всички тези… Дали Скаут е разбрала за какво става дума… А не сме ли се чувствували много зле, когато сме видели, че баща ни губи делото?

— Мълчи, Стефани — с леден тон я сряза мисис Моди. — Нямам намерение да стърча цяла сутрин на верандата… Джем Финч, повиках те, за да разбера дали ти и приятелите ти искате малко сладкиш. В пет часа съм станала да го правя, така че ще бъде по-добре да отговорите с „да“. Извини ни, Стефани, довиждане, мистър Ейвъри.

Върху кухненската маса на мисис Моди имаше два малки сладкиша и един голям. На мисис Моди не й приличаше да забрави Дил и сигурно това се е отразило върху лицата ни. Но ние разбрахме, защо е така, когато тя отряза едно парче от големия сладкиш и го даде на Джем.

Докато ядяхме, усещахме как по този начин мисис Моди ни съобщаваше, че нейното отношение към нас не се е изменило с нищо. Тя седеше на един кухненски стол и мълчаливо ни гледаше.

— Не се безпокой, Джем — проговори ненадейно тя. — Нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат.

Когато си стоеше в къщи и се готвеше да произнесе дълга реч, мисис Моди разтваряше пръсти, опираше ги в коленете и си оправяше челюстта. Така постъпи и сега. Ние зачакахме.

— Искам само да ви кажа, че на този свят има хора, които са родени да вършат вместо нас най-неблагодарната и черна работа. Вашият баща е един от тези хора.

— О, да — каза Джем.

— Никакво „о, да“, господинчо — каза мисис Моди, долавяйки безнадеждните нотки в гласа на Джем. — Още не си достатъчно пораснал, за да прецениш това, което ти казвам.

Джем се вглеждаше в изядения наполовина сладкиш.

— Чувствувам се като гъсеница в пашкул — обясни той. — Като човече, заспало на топло място! Винаги си мислех, че хората от Мейкомб са най-добрите хора на света. Поне така ми се вижда.

— Ние сме най-сигурните хора на света — каза мис Моди. — Рядко трябва да доказваме, че сме истински християни, но когато се наложи, имаме хора като Атикус, които да го докажат.

Джем се усмихна тъжно.

— Добре щеше да бъде и другите хора от окръга да мислят така.

— Ти не можеш и да предположиш колко много сме тия, които мислим така.

— Кой? — Джем повиши глас. — Кой от този град си мръдна пръста да помогне на Том Робинсън, кажете кой?

— Най-напред черните му приятели и те са хора като нас. Хора като съдията Тейлър. Хора като Хек Тейт. Спри да ядеш и помисли, Джем. Не ти ли е идвало на ум, че не случайно съдията Тейлър определи Атикус за защитник на този момък? Че съдията Тейлър е имал причини за това?

Тази мисъл беше интересна. За служебен защитник обикновено определяха Максуел Грин, най-младия придатък към мейкомбската адвокатура, който се нуждаеше от повече практика. Значи, трябваше Максуел Грин да защищава Том Робинсън.

— Помислете по този въпрос — продължи мисис Моди. — Това не е случайно. Снощи седях на верандата и чаках. Седях, и чаках да се зададете по тротоара и докато чаках, мислех: Атикус Финч няма да спечели, не може да спечели, но той е единственият човек в нашия край, който в подобно дело може да застави съдебните заседатели да се бавят толкова дълго. И си помислих, че правим крачка напред, вярно, бебешка крачка, но все пак крачка.

— Лесно е да се говори така… нашите християнски съдии и адвокати не могат да се справят с дивите съдебни заседатели — измърмори Джем. — Щом порасна…

— По това ще трябва да поговориш с баща си — заключи мисис Моди.

Слязохме по новите прохладни стъпала на мисис Моди, излязохме на слънце и видяхме мистър Ейвъри и мисис Стефани Крауфорд все още да разговарят. Бяха се спуснали по тротоара и стояха пред къщата на мис Стефани. Мисис Рейшъл се приближаваше към тях.

— Като порасна, сигурно ще стана клоун — каза Дил.

Ние с Джем се спряхме.

— Да, клоун, повтори Дил. — За нищо друго не ме бива с хората, освен да им се присмивам, затова ще вляза в някой цирк и ще се късам от смях.

— Ти съвсем го обърка, Дил — каза Джем. — Клоуните са тъжни и хората се смеят над тях самите.

— Аз пък ще бъда нов клоун. Ще заставам на средата на арената и ще се смея над хората. Погледнете ги само — посочи той, — на всичките им трябва да яхнат по една метла. Та леля Рейшъл и без това го прави.

Мис Стефани и мисис Рейшъл махаха нетърпеливо към нас и с това сякаш потвърждаваха забележката на Дил.

— О, по дяволите! — въздъхна Джем. — Ще бъде грозно, ако не отидем.

Нещо не бе наред. Мистър Ейвъри беше почервенял от непрекъснато кихане и едва не ни събори на тротоара, когато се приближихме. Мис Стефани трепереше от възбуда, а мисис Рейшъл хвана Дил за рамото.

— Върви в задния двор и стой там — каза тя. — На улицата става опасно.

— Какво има? — попитах аз.

— Още ли не сте чули? Целият град говори…

В този миг леля Александра се появи на вратата и ни повика, но беше вече твърде късно. Мис Стефани с удоволствие ни съобщи: сутринта мистър Боб Юел спрял Атикус на ъгъла пред пощата, заплюл го в лицето и му казал, че цял живот ще го дебне, но ще се разправи с него.

23

— Бих предпочел Боб Юел да не дъвче тютюн — само това ни каза Атикус по този повод.

Според думите на мис Стефани Крауфорд, всичко станало така: Атикус излизал от пощата и мистър Юел се приближил към него, наругал го, заплюл го и му се заканил, че ще го убие. Мис Стефани (тя го разправяше за втори път вече и беше видяла всичко със собствените си очи — връщала се от бакалницата), мис Стефани каза, че Атикус и окото не му мигнало, само извадил носната си кърпа, избърсал си лицето и спокойно изслушал ужасните думи, с които го нарекъл мистър Юел и които тя за нищо на света не би повторила. Мистър Юел беше ветеран в съмнителни битки; това и спокойствието на Атикус сигурно са го накарали да попита:

— Много си надут значи, за да се биеш, а, чернолюбецо, а, копелдако мръсен?

И мис Стефани ни каза, че Атикус отвърнал:

— Не, много стар съм — сложил ръце в джобовете си и отминал. Трябва да му се признае на Атикус — каза мис Стефани, — понякога може здраво да те среже.

На нас с Джем това съвсем не ни се видя забавно.

— А на времето си е бил най-добрият стрелец в окръга — казах аз. — Той би могъл…

— Знаеш, че не иска да носи оръжие, Скаут. Дори няма… — отвърна Джем. — Знаеш, че дори онази нощ пред съда не беше взел оръжие. Казвал ми е, че да носиш оръжие, значи да си търсиш белята.

— Сега е друго нещо — настоях аз. — Нека го помолим да вземе назаем.

Помолихме го, а той каза: „Глупости“.

Дил беше на мнение, че бихме могли да трогнем Атикус; в края на краищата, ако мистър Юел го убие, ние ще умрем от глад, освен това ще ни отгледа леля Александра, а първото нещо, което тя ще направи след смъртта на Атикус, ще бъде да уволни Калпурния. Джем каза, че може би ще има резултат, ако се разплача и припадна, защото съм малка и момиче. Но и това не помогна.

Но като ни видя, че се мъкнем унило из къщи, не ядем и не проявяваме интерес към обикновените си занимания, Атикус разбра колко силно сме изплашени. Една вечер той изкуши Джем с ново футболно списание; после видя, че Джем го прелисти и го захвърли и попита:

— Какво те тревожи, сине?

— Мистър Юел — прямо отвърна Джем.

— Какво се е случило?

— Нищо не се е случило. Страхуваме се за тебе и смятаме, че трябва да вземеш някакви мерки срещу него.

— Какво да правя? Да го накарам да подпише спогодба за ненападение ли? — усмихна се невесело Атикус.

— Щом такъв човек, казва, че ще се разправи с тебе, това не е шега.

— Когато го каза, той не се шегуваше — обясни Атикус. — Джем, опитай се за минута да влезеш в кожата на Боб Юел. На съда аз казах, че не може да се вярва на нито една негова дума, ако някой преди това изобщо му е вярвал. Той трябва да си отмъсти по някакъв начин, хора като него не могат другояче. И така, ако плюнката в лицето ми и заплахата са спестили един бой на Майела Юел, аз с удоволствие ще ги понеса. Той трябваше да си изкара яда на някого и аз предпочитам да си го изкара на мене вместо на децата си. Разбираш ли?

Джем кимна.

Леля Александра влезе в стаята, тъкмо когато Атикус казваше:

— Няма защо да се страхуваме от Боб Юел, онази сутрин той си изкара яда.

— Не съм напълно сигурна, Атикус — каза тя. — Хора като него са способни на всичко, за да си отмъстят. Знаеш ги що за хора са.

— Какво може да ми стори Юел, сестро?

— Нещо зад гърба — каза леля Александра. — Уверявам те.

— В Мейкомб е трудно да направиш нещо зад гърба на човека — отвърна Атикус.

След този разговор ние не се страхувахме вече. Лятото си отиваше и не си губихме времето напразно. Атикус ни увери, че нищо няма да се случи с Том Робинсън, докато делото му не се разгледа в по-горната инстанция, и че има голяма вероятност да го освободят или поне да върнат делото за преразглеждане. Том беше в затворническата ферма Енфилд, на около седемдесет мили от нас, в окръга Честър. Попитах Атикус дали разрешават свиждане на жена му и децата му, но Атикус каза, че не разрешавали.

— А какво ще стане с него, ако отхвърлят жалбата? — попитах аз една вечер.

— Ще седне на електрическия стол — каза Атикус, — освен ако губернаторът не смекчи присъдата му. Рано е да се безпокоиш, Скаут. Имаме добри възможности.

Джем се беше проснал на канапето и четеше „Популярна механика“. Той вдигна поглед.

— Не е справедливо. Дори и да е виновен, той не е убил никого. Ничий живот не е отнел.

— Знаеш, че в Алабама изнасилването се наказва със смърт — каза Атикус.

— Да, сър, но съдебните заседатели не са задължени да го осъдят на смърт… ако искаха, можеха да му дадат двадесет години.

— Съгласен съм — потвърди Атикус. — Том Робинсън е черен, Джем. И в този край на света не съществуват съдебни заседатели, които при подобно обвинение да кажат: „Ние мислим, че си виновен, но не много.“ Можеше да има или пълно оправдание, или най-тежка присъда.

Джем клатеше глава.

— Знам, че не е правилно, но не мога да разбера къде е грешката… може би, изнасилването не би трябвало да се наказва със смърт…

Атикус пусна вестника до стола си. Той каза, че нямал нищо, съвсем нищо против закона за изнасилването, но се изплашил, когато обвинението поискало смъртно наказание въз основа на чисто косвени доказателства и съдебните заседатели присъдили смъртно наказание. Погледна към мене, видя че слушам и поясни:

— … искам да кажа, че за да бъде осъден някой на смърт за убийство, да речем, трябва да има един или двама свидетели. Все някой трябва да каже: „Да, аз бях там и го видях да натиска спусъка“.

— Но много хора са ги бесили и въз основа на косвени доказателства — каза Джем.

— Зная, и мнозинството от тях сигурно са го заслужавали… но когато липсват очевидци, винаги съществуват съмнения, понякога дори и сянка от съмнение. Законът казва „разумно съмнение“, но според мен, обвиняемият има право и на сянка от съмнение. Винаги съществува възможност, дори и най-невероятна да е, че той с невинен.

— Тогава пак се връщаме на съдебните заседатели. Трябва да се премахнат съдебните заседатели — убедено каза Джем.

Атикус се помъчи да не се усмихне, но не успя.

— Много строго се отнасяш към нас, сине. Струва ми се, че има по-добър начин: да се промени законът. Да се промени така, че само съдиите да имат властта да определят присъдите по такива тежки престъпления.

— Върви тогава в Монтгомъри и промени закона.

— Ако разбереш колко е трудно това, ще се изненадаш. Аз няма да доживея промяната на закона, а ако ти изобщо доживееш да я видиш, ще бъдеш вече старец.

Джем не се задоволи с това.

— Не сър, съдебните заседатели трябва да се премахнат. Той по начало не беше виновен, а те казаха, че бил.

— Ако ти и други единадесет момчета като тебе бяхте в състава, Том щеше да бъде освободен — каза Атикус. — Досега нищо в живота ти не е нарушавало твоя начин на мислене. В своето всекидневие съдебните заседатели по делото на Том са дванадесет разумни хора, но ти видя как нещо се промъкна между тях и разума им. Същото ти видя и онази нощ пред затвора. Когато оная хора си отидоха, те не си отидоха по разумни съображения, а защото ние бяхме там. На този свят има неща, които карат хората да губят ума и дума… дори да искат да бъдат справедливи, не биха могли. В нашите съдилища, когато става въпрос за думата на бял срещу думата на негър, белият винаги печели. Такива са грозните факти на живота.

— Все едно, несправедливо е — упорито каза Джем. Той удряше колената си с юмруци. — Не може да се осъжда човек при такива доказателства. Не може…

— Ти не можеш, но те можаха и го направиха. Колкото по-голям ставаш, толкова повече ще виждаш подобни неща. В съдебната зала човек трябва да получи справедливост повече от всякъде другаде и независимо от неговия цвят, но хората се изхитря да внасят своите предразсъдъци със себе си и върху столовете на съдебните заседатели. Като пораснеш, ще виждаш как белите мамят черните всеки божи ден, но ще ти кажа нещо и никога не го забравяй — върши ли някой бял подобно нещо към черен, независимо кой е той, колко е богат, от какво добро семейство произхожда, то такъв бял е измет.

Атикус говореше съвсем тихо, но последната дума отекна в ушите ни. Вдигнах поглед — очите му светеха.

— За мен няма нищо по-гнусно от долнопробен бял, който се възползува от невежеството на черните. Нека да не се самозалъгваме — всичко това се трупа и рано или късно ще трябва да плащаме. Надявам се да не е по време на вашите деца.

Джем се почеса по врата и изведнъж разтвори широко очи.

— Атикус — каза той, — защо хора като нас и мисис Моди никога не стават съдебни заседатели? Никога не съм видял някого от Мейкомб сред съдебните заседатели — винаги са хора извън града.

Атикус се облегна в люлеещия се стол — беше доволен от Джем.

— Чудех се кога ще се досетиш — каза той. — Има много причини. Най-напред мисис Моди не може да бъде съдебен заседател, защото е жена.

— Искаш да кажеш, че в Алабама жените не могат?… — възмутих се аз.

— Точно така. Предполагам, че това е, за да се предпазят нежните дами от дела като това на Том. После — Атикус се усмихна, — тогава надали бихме могли да завършим поне едно дело… понеже дамите постоянно ще го прекъсват, за да задават въпроси.

Ние с Джем се изсмяхме. Мисис Моди щеше да изглежда внушителна като съдебен заседател. Помислих си за мисис Дюбоуз в нейния стол за инвалиди, „Престани да чукаш, Джон Тейлър, искам да попитам нещо този човек“. Може би нашите прадеди са постъпили разумно — при такива хора като нас, такива ще са и последиците. Обикновено ни се падат съдебни заседатели, каквито заслужаваме. На първо място, нашите доблестни мейкомбски граждани са твърде незаинтересовани. На второ място, тях ги е страх. Освен това те са…

— Страх ли ги е? — попита Джем.

— Ами, да кажем… че мистър Линк Диз трябва да определи размера на обезщетението, което трябва да се заплати на мис Моди, защото мисис Рейшъл я е прегазила с колата си. Линк със своя магазин не би искал да загуби като клиентка нито едната дама, нито другата, нали? Затова той ще каже на съдията Тейлър, че не може да бъде съдебен заседател, защото няма кой да стои в магазина му, докато го няма. И така, съдията Тейлър го освобождава. Понякога се сърди, но въпреки това го освобождава.

— А защо да се бои, че някоя от дамите ще спре да купува от магазина му? — попитах аз.

— Мисис Рейшъл ще спре — каза Джем, — а мисис Моди няма. Но, Атикус, гласуването на съдебните заседатели е тайно. Баща ни се усмихна.

— Още много път ти предстои да изминеш, сине. Предполага се, че гласуването на съдебните заседатели е тайно. Когато си съдебен заседател, трябва да вземеш решение по даден въпрос и да го обявиш. Хората не обичат да вършат подобно нещо. Понякога е неприятно.

— По делото на Том съдебните заседатели бързо взеха решение — измърмори Джем.

Атикус посегна към джобния си часовник.

— Не, не беше бързо — каза той повече на себе си, отколкото на нас. — Именно това ме кара да мисля, че може би все пак има някакъв напредък. Съдебните заседатели се бавеха с часове. Присъдата беше неизбежна може би, но обикновено им трябват няколко минути, за да вземат решение. Този път… — той замлъкна и ни погледна.

— Може би ще ви бъде интересно да узнаете, че е имало един от съдебните заседатели, когото е трябвало дълго да увещават… в началото той е искал пълно оправдание.

— Кой? — попита учудено Джем.

Очите на Атикус блеснаха весело.

— Не трябва да го разправям, но ще ви кажа. Един ваш приятел от Олд Саръм…

— От Кънингамовците ли? — викна Джем. — Един от… никого от тях не видях… шегуваш се. — Той погледна Атикус с крайчеца на окото си.

— Техен роднина. По някакво предчувствие не му направих отвод. Само заради предчувствието си. Можех, но не му направих отвод.

— Виж ти! — благовейно възкликна Джем. — Най-напред искат да го убият, а след това се мъчат да го освободят… Докато съм жив, няма да разбера тия хора.

Атикус каза, че трябва просто да ги познаваш. Каза, че Кънингамовци нищо не са взели, нито заели, откак са емигрирали в новия свят. И още нещо: веднъж спечелиш ли уважението им, те са готови през огън и вода да минат за тебе. И, според думите на Атикус, той имал чувството или по-скоро смътното подозрение, че онази нощ те напуснали затвора с много повече уважение към семейството Финч. А за да си променял един Кънингам мнението, трябвало едва ли не гръм да го удари, и то само ако наоколо имало друг Кънингам.

— Да имаше между съдебните заседатели двама такива Кънингамовци — добави Атикус, — нещата щяха да се развият другояче.

— Значи ти си оставил сред съдебните заседатели човек, който предишната нощ е искал да те убие? — бавно произнесе Джем. — Как си могъл да рискуваш така, Атикус, как си могъл?

— Като обсъдиш положението, ще видиш, че рискът е бил малък. Няма разлика между двама души. Щом и двамата искат да осъдят някого, нали? Но има известна разлика между човек, който е готов да осъди човек, и човек, който не е решил напълно. Той беше единственият несигурен от целия списък.

— Какъв роднина е той на мистър Уолтър Кънингам? — попитах аз.

Атикус стана, протегна се и се прозина. Дори и за нас не беше дошло още време за лягане, но знаехме, че му се ще да почете вестника. Той го взе, сгъна го и ме чукна по главата.

— Чакай да видим — измърмори той. — Аха, да. Двоен пръв братовчед.

— Как е възможно това?

— Две сестри са се оженили за двама братя. Повече нищо няма да ти кажа — сама съобрази.

Аз си напрегнах мозъка и реших, че ако се оженя за Джем и ако Дил има сестра, за която да се ожени, нашите деца ще бъдат двойни първи братовчеди.

— Много смешна работа, а, Джем — казах аз, когато Атикус излезе. — Чудни хора. Чу ли, лельо?

Леля Александра наплиташе едно ковьорче и не поглеждаше към нас, но слушаше. Седеше на стола с работната си нощница отстрани и ковьорчето, просната върху коленете. Никога не можех да разбера защо дамите и през най-горещото време плетат вълнени ковьорчета.

— Чух — каза тя.

Спомних си старата злополучна история, когато се бях хвърлила да защищавам Уолтър Кънингам. Сега бях доволна, че съм го направила.

— Като почнем училище, ще поканя Уолтър на обед в къщи — реших аз. Бях вече забравила предишното си решение да го набия, щом го видя. — Някой път може да остане с нас и след училище. Атикус ще го закарва до Олд Саръм с колата. Може и да прекара някоя вечер при нас, нали, Джем?

— Ще видим — каза леля Александра. От нейната уста тия думи винаги значеха заплаха и никога обещание. Аз се обърнах изненадана.

— Защо не, лельо? Те са добри хора.

Тя ме изгледа над очилата си.

— Джин-Луиза, не се съмнявам, че са добри хора. Но те не са от нашата среда.

— Иска да каже, че са недодялани, Скаут — поясни Джем.

— Какво точно значи недодялани?

— Ами груби! Обичат лека музика и така нататък…

— Че и аз също…

— Не ставай глупава, Джин-Луиза — каза леля Александра. — Работата е там, че ти можеш да измиеш Уолтър Кънингам, докато целият лъсне, да го облечеш в нов костюм, да му сложиш нови обувки и въпреки това той никога няма да бъде като Джем. После, техният род има голяма слабост към алкохола. Жените от семейството Финч не се интересуват от такива хора.

— Лельо! — каза Джем. — Ами че тя няма още девет години!

— Нека го знае и отсега.

Леля Александра си беше казала тежката дума! Спомних си нейната последна забрана. Не можах да разбера защо я наложи — беше по времето, когато възнамерявах да посетя къщата на Калпурния — любопитствах: исках да й отида „на гости“, да видя как живее, кои са приятелите й. Но все едно, че бях поискала да видя обратната страна на луната. Този път тактиката на леля Александра беше различна, но целта — същата. Може би и затова бе дошла да живее при нас — да ни помогне в подбора на приятелите ни. Щях да споря с нея, докато можех.

— Щом са добри хора, защо да не се държа приятелски с Уолтър?

— Не съм казвала да не се държиш добре с него. Дръж се приятелски, вежливо, трябва да бъдеш любезна с всички, миличка. Но не и да го каниш в къщи.

— Ами ако ни беше роднина, лельо?

— Той не ни е роднина, но и да беше роднина, щях да ти дам същия отговор.

— Лельо — обади се Джем, — Атикус казва, че човек може да подбира приятелите си, но не може да си подбира рода… И да признаваш роднините си, и да не ги признаваш — все едно, само че като не ги признаваш, ставаш смешен.

— Това е типично за баща ти — каза леля Александра, — но все пак повтарям, че Джин-Луиза няма да покани Уолтър Кънингам в тая къща. Дори и да й беше двоен първи братовчед, пак нямаше да стъпи в тая къща, освен ако дойде по работа при Атикус. Достатъчно по тоя въпрос.

Забраната й беше окончателна, но този път тя трябваше да изложи причините.

— Но аз искам да играя с Уолтър, лельо, защо да не мога?

Тя свали очилата си и се взря в мене.

— Ще ти обясня защо — каза тя. — Защото е от у-тай-ка-та, затова. Няма да ти позволя да се въртиш около него, да възприемаш неговите привички и да научиш бог знае какво. И без това създаваш на баща си трудности.

Не знам какво щях да направя, но Джем ме спря. Прихвана ме през рамената, прегърна ме и ме отведе в своята спалня. Цялата бях обляна в гневни сълзи. Атикус ни беше чул и подаде глава зад вратата.

— Всичко е наред, сър — каза сърдито Джем, — нищо няма.

Атикус се скри.

— Подъвчи, Скаут. — Джем бръкна в джоба си и извади една дъвка. За няколко минути дъвката стана приятно топче в устата ми. Джем пререждаше предметите върху шкафчето си. Косата му стърчеше отзад и отпред и навярно никога нямаше да улегне като на истински мъж, може би ако я обръснеше и тя покараше отново, щеше да прилегне назад. Веждите му бяха започнали да се сгъстяват и забелязах, че се е източил. Растеше все по-нависоко.

Той се обърна и сигурно помисли, че пак ще се разплача, защото каза:

— Ще ти покажа нещо, но да си мълчиш.

Попитах го какво и той разкопча ризата си, усмихвайки се срамежливо.

— Е, и какво?

— Не можеш ли да видиш?

— Не.

— Имам косми.

— Къде?

— Тука. Ето тука.

Бях се вече успокоила и му казах, че са прекрасни, но нищо не можах да видя.

— Много са хубави, Джем.

— Имам и под мишниците — каза той. — Догодина започвам да тренирам футбол. Не се ядосвай от леля.

А по-рано ми бе казал да не ядосвам леля.

— Знаеш, че не е свикнала с момичета — добави Джем, — поне с момичета като тебе. Тя се опита да те направи дама. Не можеш ли да започнеш да шиеш или нещо такова?

— Не, по дяволите! Тя просто не ме обича, това е всичко, а пък аз не давам пет пари. Ядосах се, Джем, понеже нарича Уолтър Кънингам утайка, а не, понеже каза, че съм създавала трудности на Атикус. На времето ние с него се разбрахме по този въпрос; попитах го дали му създавам трудности и той каза, че не съм му създавала кой знае какви трудности и че в най-лошия случай винаги можел да се справи с такива трудности, затова да не се безпокоя. Хвана ме яд само заради Уолтър. Джем, това момче не е утайка. Той не прилича на Юелови.

Джем ритна обувките си и качи крака на кревата. Облегна се на една възглавница и запали нощната лампа.

— Знаеш ли какво, Скаут? Разбрах всичко. Напоследък мислих много и всичко разбрах. В света има четири вида хора. Обикновени хора като нас и съседите, други из горите и полята като Кънингамовци, трети като Юеловци на сметището и негри.

— Ами китайците?

— Аз говоря за окръга Мейкомб. Работата е там, че хората от нашия кръг не обичат Кънингамовци, Кънингамовци не обичат Юеловци, а Юеловци мразят и презират черните.

— Щом е така — попитах Джем, — защо в делото на Том съдебните заседатели, които бяха хора като Кънингам, не го оправдаха, напук на Юел?

Джем се отърва от въпроса ми, като го нарече детински.

— Знаеш ли — каза той, — виждал съм Атикус да потупва с крак, когато по радиото свирят лека музика, а освен това той много обича да си отопи соса в чинията…

— Значи в такъв случай и ние сме като Кънингамовци — казах аз. — Не виждам защо леля…

— Чакай да довърша. Веднъж Атикус ми каза, че леля била много запалена за нашия род, понеже единственото ни наследство било добрият произход и нито стотинка в джоба.

— Не зная, Джем, но на мен пък Атикус ми каза веднъж, че голяма част от приказките за стари родове били пълна глупост, понеже всяко семейство е толкова старо, колкото и другите. Попитах го дали в това число влизат негрите и англичаните и той отговори, че влизали.

— Добрият произход и старото семейство не са едно и също — обясни Джем. — Мисля, че важното е откога родът ти знае да чете и пише. Скаут, много мислих по този въпрос и това е единственото, което можах да измисля. По някое време, когато родът Финч е бил в Египет, някой от рода е научил един-два йероглифа и ги е предал на сина си. — Джем се изсмя. — Представяш ли си, леля се гордее, понеже прапрадядо й бил грамотен… с какви смешни неща се гордеят жените!

— Аз пък се радвам, че е бил грамотен, защото иначе кой щеше да научи Атикус и прадедите ни, ако пък Атикус не можеше да чете, къде отивахме ние двамата с тебе? Но, струва ми се, че не това е добрият произход, Джем.

— Е, добре, тогава как ще обясниш защо Кънингамовци са различни от нас? Мистър Уолтър едва-едва се подписва, нали съм го виждал. Просто в нашия род се чете и пише по-отдавна, отколкото в техния.

— Не е така, всеки трябва сам да се научи, никой не се е родил грамотен. Уолтър никак не е загубен, само че понякога изостава, защото помага на баща си и пропуска уроците. А иначе всичко му е наред. Не, Джем, според мен има само един вид хора. Хора.

Джем се извърна и удари с юмрук възглавницата. Когато отново се облегна, лицето му бе мрачно. Започваше да изпада в униние и аз застанах нащрек. Сбърчи вежди: устните се изтегнаха в права линия. Мълча известно време.

— Като бях на твоите години — каза той накрая — и аз мислех така. Но щом има само един вид хора, защо не могат да се разбират помежду си? Щом всички са еднакви, защо се мразят с все сила? Скаут, започвам да разбирам нещо. Започвам да разбирам защо Бу Редли е стоял толкова време затворен в къщата си. Защото просто е искал да си седи вътре.

24

Калпурния беше сложила най-кораво колосаната си престилка. В ръцете си носеше поднос с шарлота. Тя натисна леко вратата с гръб и я отвори. Възхищавах се от лекотата и изяществото, с които сервираше цели товари лакомства. Предполагам, че и леля Александра го беше забелязала, защото този ден остави Калпурния да сервира.

Беше краят на август, идваше септември. На другия ден Дил щеше да замине за Меридиан: а сега бяха отишли с Джем до Баркъровия вир. Джем с удивление бе открил, че никой не си е дал труда да научи Дил да плува, а Джем смяташе, че плуването е необходимо като ходенето. Те прекараха два следобеда на реката, казаха, че не мога да отида с тях, защото се къпели голи, и аз прекарвах самотните часове с Калпурния или с мисис Моди.

Днес леля Александра и нейният мисионерски кръжок се бореха със злото из цялата къща. От кухнята чух как във всекидневната мисис Грейс Мериуедър докладваше за ужасния живот на племето мруни — поне на мен така ми се чу. Когато им идвало времето на жените (какво ли значеше това?), те ги затваряли в колиби: нямали никакво семейно чувство — знаех, че това ще огорчи леля, — подлагали децата на нечувани изпитания, когато навършвали тринадесет години; били пълни с краста и глисти, дъвчели кората на някакво дърво, плюели я в общ казан и после се напивали от получената течност.

Веднага след това дамите прекъснаха разискванията, за да се подкрепят.

Не знаех дали да вляза в трапезарията или да остана навън. Леля Александра ми беше казала да отида при тях, когато поднасят чая; нямаше нужда да присъствувам на деловата част, защото щяла съм да се отегча — така ми каза тя. Бях облечена в неделната си розова рокля, имах обуща на краката си, носех фуста; мислех си, че ако разлея нещо, Калпурния ще трябва отново да пере роклята ми за утре. За нея днешният ден беше претрупан с работа. Реших да остана навън.

— Мога ли да ти помогна, Калп? — попитах аз в желанието си да бъда полезна.

Калпурния бутна вратата навътре.

— Стой в ъгълчето и кротувай като мишка — каза тя, — а като се върна ще ми помогнеш да наредим подносите.

Когато отвори вратата, лекото бръмчене на дамските гласове се засили.

— О, Александра, никога не съм виждала такава шарлота… прекрасна… никога не мога да докарам моите кори така, никога!… Кой се е сетил за тортички с къпини?… Калпурния ли?… Кой би помислил такова нещо?… Всеки ще ви каже, че жената на проповедника… Не-е-е, тя е отново, а другото още не е проходило…

Замлъкнаха и аз разбрах, че всички са получили по нещо. Калпурния се върна и постави на един поднос масивната сребърна кана за кафе, която беше останала от мама.

— Тази кана е рядкост — измърмори тя. — Сега не правят такива.

— Мога ли аз да я внеса?

— Само ще внимаваш да не я изпуснеш! Постави я на края на масата до мис Александра. Там, до чашите и другите работи. Тя ще налее кафето.

Опитах се да бутна вратата със задника си, както правеше Калпурния, но тя не мръдна. Калпурния се захили и я отвори.

— Внимавай, защото е тежка. Не гледай в нея и няма да я разлееш.

Пътешествието ми завърши благополучно. Леля Александра се засмя ослепително.

— Остани при нас, Джин-Луиза — каза тя. Това влизаше в нейния план да ме учи да бъда дама.

Беше прието в кръжока всяка домакиня да кани и съседките си на чаша чай, независимо дали бяха баптистки или презвитерианки, и с това се обясняваше присъствието на мисис Рейшъл (съвсем трезва), мисис Моди и мис Стефани Крауфорд. Почувствувах се доста неуверена, седнах до мисис Моди и си помислих защо дамите слагат шапки, за да пресекат улицата. Много дами на едно място винаги ме изпълваха с неясен страх и у мен се проявяваше силно желание да избягам, но според леля Александра, това чувство произтичало от моята разглезеност.

Дамите изглеждаха съвсем свежи в своите басмени пастелни рокли; повечето бяха силно напудрени, но не и начервени; единственото червило за устни, което видях, беше „Танджи“ в естествен цвят. По ноктите им блестеше лак „Кътекс“, също така с естествен цвят, но някои от по-младите дами носеха розов лак. Всички миришеха възхитително. Аз седях кротко, след като успях да намеря място за ръцете си — сграбчих здраво облегалките на креслото и чаках някой да ме заговори.

Златните зъби на мисис Моди светнаха.

— Много си се издокарала днес, мис Джин-Луиза — каза тя. — Къде са ти гащите?

— Под роклята.

Съвсем не исках да се шегувам, но дамите се засмяха. Разбрах грешката си и се изчервих, но мисис Моди ме погледна сериозно. Тя никога не се смееше на думите ми, освен когато исках да се шегувам.

Изведнъж настъпи тишина и мис Стефани Крауфорд ме попита от другия край на стаята:

— Каква ще станеш, като пораснеш, Джин-Луиза, адвокатка ли?

— Не, не съм мислила по този въпрос — отвърнах аз и бях благодарна на мис Стефани, че така мило промени темата на разговора. Набързо се заех да си избери професия. Медицинска сестра? Летец — ами…

— Говори, не се смущавай, мислех, че искаш да станеш адвокатка, нали вече ходиш в съда?

Дамите отново се засмяха.

— Виж каква е тази Стефани! — каза една.

Мис Стефани с удоволствие продължи:

— Не искаш ли, като пораснеш, да бъдеш адвокатка?

Мисис Моди докосна ръката ми и аз отговорих доста кротко:

— Не, госпожице, искам да стана обикновена дама, Мис Стефани ме изгледа подозрително, реши, че не проявявам нахалство, и се задоволи да каже:

— Няма да постигнеш голям успех, ако не носиш по-често рокли.

Ръката на мисис Моди притисна здраво моята и аз не отвърнах нищо. Нейната топлота ми беше достатъчна.

От лявата ми страна седеше мисис Грейс Мериуедър и аз реших, че ще бъде учтиво да поговоря с нея. Мистър Мериуедър, убеден методист по принуда, явно не мислеше, че песента „О, божа благодат, твоята сладка музика спаси мене, грешния…“ се отнася до него. В Мейкомб обаче преобладаваше мнението, че мисис Мериуедър го бе отрезвила и направила порядъчен гражданин. И наистина мисис Мериуедър беше най-благочестивата дама на Мейкомб. Потърсих интересна за нея тема.

— Какво обсъждахте днес? — попитах аз.

— О, детето ми, говорехме за мруните — отвърна тя и започна да приказва. Нямаше нужда от повече въпроси.

Големите кафяви очи на мисис Мериуедър се изпълваха със сълзи винаги, когато говореше за тия нещастници.

— Живеят сред джунглите. И никой не се грижи за тях, освен Джеймс Граймс Еверет — каза тя, — Освен този светец Джеймс Граймс Еверет нито един бял човек не иска да се доближи до тях.

Мисис Мериуедър караше гласа си да звучи като орган: всяка нейна дума отекваше с пълната си звучност.

— Беднотата… невежеството… безправността — никой, освен Джеймс Граймс Еверет, не ги познава. Знаеш ли, когато църквата ме изпрати до лагера, Джеймс Граймс Еверет ми каза…

— Той там ли беше, госпожо? Аз мислех…

— Беше се върнал в отпуска. Джеймс Граймс Еверет ми каза: „Мисис Мериуедър, вие не можете да си представите, не можете да си представите с какво се борим ние!“ Точно така ли каза?

— Да, госпожо.

— А пък аз му казах: „Мистър Еверет — казах му, — дамите от южномейкомбската методистко-епископална църква в щата Алабама единодушно ви подкрепят“. Така му казах. И знаеш ли, още там, на самото място, си дадох клетва. Казах си, щом се върна в Мейкомб да изнеса доклад за мруните и да предам на Мейкомб посланието на Джеймс Граймс Еверет. Точно това правя сега.

— Да, госпожо.

Мисис Мериуедър разтърси глава и черните й къдри заподскачаха.

— Джин-Луиза — каза тя, — ти си щастлива девойка. Живееш в християнска къща с християни в християнски град. А там, в страната на Джеймс Граймс Еверет, има само грях и мизерия.

— Да, госпожо.

— Грях и, мизерия… Какво каза, Гертруда? — с променен глас мисис Мериуедър запита съседката си. — О, това ли? Винаги съм казвала да се прощава и забравя. Дълг на църквата е да й помогне, за да живее отсега нататък с децата си по християнски. Някои от нашите мъже трябва да отидат и да кажат на свещеника да я поощрява.

— Извинете, мисис Мериуедър — прекъснах я аз, — за Майела Юел ли говорите…?

— Не, детето ми. За жената на онзи негър, Том… Том.

— Робинсън, госпожо.

Мисис Мериуедър пак се обърна към съседката си.

— Има едно нещо, в което вярвам истински, Гертруда — продължи тя, — но някои хора не са съгласни с мене. Ако им покажем, че сме им простили, че вече всичко е забравено, цялата работа ще затихне от само себе си.

— Мисис Мериуедър — прекъснах я още веднъж аз, — какво ще затихне от само себе си?

Тя отново се обърна към мен. Мисис Мериуедър беше от тези бездетни възрастни, които смятат, че трябва да променят гласа си, когато говорят с деца.

— Нищо, Джин-Луиза — отвърна тя с величествен и разлят глас, — готвачките и ратаите бяха недоволни, но вече се успокояват. На другия ден след делото мърмореха доста.

Мисис Мериуедър се обърна с лице към мисис Фароу.

— Гертруда, повярвайте ми, няма нищо по-противно от намръщена черна физиономия. Бърните им увисват чак до тука. Разваля ти се целият ден, само като погледнеш такава муцуна в кухнята си. Знаеш ли какво казах на моята Софи, Гертруда? Казах й: „Софи — казах й, — днес ти просто не си добра християнка. Исус Христос никога не е мърморил и не се е оплаквал“. И знаеш ли, това й подействува добре. Тя вдигна очи от земята и ми каза: „Не, мис Мериуедър, Исус никога не е мърморил“. Та ти казвам, Гертруда, никога не трябва да се изпуска удобният случай да се възслави господа бога.

Спомних си за малкия стар орган в параклиса на „Пристанището Финч“. Когато бях много малка и когато бивах послушна през деня, Атикус ми разрешаваше да надувам меха отзад, а той свиреше с един пръст, Последната нота звучеше, докато в органа имаше въздух. Явно, мисис Мериуедър беше привършила въздуха си и докато поемаше нов, мисис Фароу се приготви да заговори.

Мисис Фароу имаше прекрасно тяло, безцветни очи и малки стъпала. Сивите къдрици на косата й наскоро бяха излезли изпод ръката на фризьора. По благочестие беше втората дама в Мейкомб. Всеки път, преди да заговори, имаше странния обичай да подсвирва леко.

— С-с-с, Грейс, — каза тя, — същото нещо оня ден казвах и аз на брат Хътсън: „С-с-с-с, брат Хътсън — казах аз, — с-с-с, изглежда водим безнадеждна борба, безнадеждна“. Казах му още: „С-с-с, а те пет пари не дават. Можем да ги учим, докато посинеем, можем до припадък да се мъчим да ги направим християни, но въпреки това, времената станаха такива, че нито една дама не може спокойно да заспи в кревата си.“ А той ми каза: „Мисис Фароу, просто не знам докъде ще стигнем“. А пък аз му казах: „С-с-с, точно така е“.

Мисис Мериуедър важно кимна. Гласът й се извиси над звънтенето на кафените чаши и леките, преживни звуци, които дамите издаваха, докато дъвчеха различните лакомства.

— Гертруда — каза тя, — уверявам те, в този град има добри, но заблудени хора. Добри, но заблудени. И има хора в този град, които мислят, че постъпват правилно. Няма да споменавам имена, но някои от хората в града преди известно време мислеха, че вършат нещо правилно, а само предизвикаха вълнения. Само това направиха. Може би им се е струвало, че така трябва да постъпят, не знам, не разбирам този въпрос, но толкова намръщени и недоволни физиономии… Казвам ти, че ако моята Софи продължеше така още един ден, щях да я уволня. На нея не може да й мине през дебелата черна глава, че я държа само заради кризата и защото се нуждае от този долар и четвърт, който й плащам всяка седмица.

— Не ти ли присяда храната й?

Обади се мисис Моди. Край устата й се явиха две напрегнати бръчки. Тя седеше мълчаливо до мене с чаша кафе върху едното си коляно. Щом престанаха да говорят за жената на Том Робинсън, бях вече загубила нишката на разговора и си мислех за „Пристанището на Финч“ и реката. Леля Александра грешеше; деловата част на събранието беше по-интересна, а общият разговор — ужасно скучен.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Моди — отвърна мисис Мериуедър.

— Сигурна съм, че разбираш много добре — накъсо каза мисис Моди.

Тя не добави нищо повече. Когато се разгневеше, нейната рязкост ставаше ледена. Нещо я беше ядосало и сивите й очи бяха ледени като гласа й. Мисис Мериуедър почервеня, погледна към мене и сведе поглед. Не можах да видя мисис Фароу.

Леля Александра се изправи, бързо взе да поднася сладкиши и оживено заговори мисис Мериуедър и мисис Гейтс. В разговора се намеси мисис Перкинс и тогава леля Александра се отдръпна. Тя погледна с благодарност към мисис Моди и аз си помислих колко особени са жените. Мисис Моди и леля Александра никога не са били твърде близки, а ето че леля мълчаливо й благодареше за нещо. Не знаех за какво. Доволна бях да науча, че дори и леля Александра може да бъде благодарна, когато й помогнат. Несъмнено и аз самата скоро трябваше да навляза в този свят, където леко ухаещите дами се поклащаха на повърхността, пееха си и пиеха студена вода.

Но в света на баща си се чувствувах много по-удобно. Хора като мистър Хек Тейт не ви поставяха капани с невинни въпроси, за да ви се присмиват; дори и Джем не ми се подиграваше, освен ако кажех нещо глупаво. Дамите сякаш живееха в непрестанен ужас от мъжете, сякаш не можеха да ги одобрят напълно. А пък на мен мъжете ми харесваха. Имаше нещо привлекателно в тях, въпреки всичките им ругатни, пиенето, комара и дъвченето на тютюн; колкото и неприятни да бяха, у тях имаше нещо, което ми харесваше инстинктивно… Те не бяха…

— Лицемери, мисис Перкинс, лицемери — каза мисис Мериуедър. — Тук, на юг, поне този грях не тежи върху нашите рамене. На север хората ги освободиха, но не сядат на една маса с тях. Ние не ги лъжем, не им казваме: „Да, и вие сте като нас, само че си стойте настрана“. Ние им казваме те да си живеят своя живот, а ние да си живеем нашия. Според мене, тази жена, мисис Рузвелт, е полудяла… направо е полудяла, щом отива в Бирмингам и се опитва да сяда на една маса с тях. Ако аз бях кмет на Бирмингам, щях…

Никой от нас не беше кмет на Бирмингам, но ми се искаше за един ден да стана губернатор на Алабама; щях с такава бързина да освободя Том Робинсън, че мисионерският кръжок нямаше да има време да си поеме дъх. Онзи дек Калпурния разправяше на готвачката на мисис Рейшъл колко тежко понесъл Том цялата работа и не млъкна, когато аз влязох в кухнята. Каза, че Атикус с нищо не можел да му помогне в затвора и последното нещо, което рекъл на Атикус, преди да го отведат в затворническия лагер, било: „Сбогом, мистър Финч, нищо вече не можете да сторите, затова няма смисъл да опитвате“. И как Атикус казал, че когато отвели Том в затвора, той загубил всякаква надежда. Атикус се опитал да му обясни как стоят нещата и че не трябва да губи надежда, защото Атикус полага всички усилия да го освободи. Готвачката на мисис Рейшъл попита Калпурния защо Атикус не му е казал, че ще го освободят й с това да го успокои. Калпурния отвърна:

— Защото ти не познаваш законите. Първото нещо, което научаваш в семейството на адвокати е, че за нищо не ти се дава определен отговор. Мистър Финч не може да каже, че една работа е така или така, когато не е сигурен.

Предната врата се тръшна и чух стъпките на Атикус в преддверието. По навик се запитах колко е часът. Не му беше време да се прибира, а и в дните, когато се събираше мисионерският кръжок, той обикновено оставаше в града до тъмно.

Атикус застана на прага. Държеше шапката си в ръка и лицето му беше побеляло.

— Извинете ме, уважаеми дами — каза той. — Продължавайте вашата работа, не искам да ви преча. Александра, би ли дошла за минутка в кухнята? Трябва ми за малко Калпурния.

Той не мина през трапезарията, а заобиколи през задния коридор, влезе в кухнята през задната врата. Ние с леля Александра го посрещнахме. Вратата на трапезарията се отвори още веднъж и към нас се присъедини мисис Моди. Калпурния се надигна от стола си.

— Калп — каза Атикус, — искам да дойдеш с мен до къщата на Хелен Робинсън…

— Какво се е случило? — попита леля Александра, разтревожена от израза на Атикус.

— Том е мъртъв.

Леля Александра затисна уста с двете си ръце.

— Застреляли го — продължи Атикус. — Опитал се да избяга. По време на разходката им. Казват, че се хвърлил сляпо към оградата и започнал да се катеря по нея пред очите им…

— Не са ли се опитали да го спрат? Не са ли го предупредили — гласът на леля Александра трепереше.

— О, да, пазачите му извикали да спре. Стреляли няколко пъти във въздуха и едва тогава го застреляли. Точно когато се прехвърлял през оградата. Казват, че ако били здрави и двете му ръце, щял да се изплъзне, толкова бързо станало всичко. Седемнадесет куршума го поразили. Не е трябвало да го стрелят толкова много, Калп, искам да дойдеш с мене и да ми помогнеш да съобщим на Хелен.

— Да, сър — измърмори тя, като се мъчеше да си отвърже престилката.

Мисис Моди отиде при Калпурния и я развърза.

— Това е последната капка, Атикус — каза леля Александра.

— Зависи как ще погледнеш — отвърна той. — Сред двеста негри какво значи още един негър повече или по-малко? За тях той не е бил Том, а бягащ затворник.

Атикус се облегна на хладилника, бутна нагоре очилата си и разтри очи.

— Имахме толкова добри възможности — каза той. — Разправих му какво мисля, но по съвест не можех да му обещая повече. Предполагам, че на Том са му омръзнали възможностите да спечели нещо от белите и е предпочел да разчита на себе си. Готова ли си, Калп?

— Да, мистър Финч.

— Да вървим тогава.

Леля Александра седна на стола на Калпурния скри лице в ръцете си. Не се помръдваше и беше толкова тиха, че се уплаших да не припадне. Чух мисис Моди да се задъхва, сякаш току-що се беше качила по стълбите, а в трапезарията дамите продължаваха весело да разговарят.

Помислих, че леля Александра плаче, но когато свали ръце, видях, че не плаче. Само лицето й беше уморено. Заговори с безизразен глас:

— Не мога да кажа, че одобрявам всички негови постъпки, Моди, но той е мой брат и искам да знам кога ще се свърши всичко това. — Тя повиши глас, — Сърцето му се разкъсва. Външно не го показва, но сърцето му се къса. Виждала съм го, когато… Какво още искат от него, какво още, Моди, какво още?

— Кой какво иска, Александра? — попита мисис Моди.

— Имам предвид хората от града. Те го оставят да прави всичко, което те се страхуват да правят, за да не загубят някоя и друга пара. Те го оставят да си разсипва здравето и да прави това, което те се страхуват да правят, те са…

— По-тихо, ще те чуят — каза мисис Моди. — А не си ли помисли нещо друго, Александра? Че независимо дали Мейкомб го съзнава или не, ние сме дали на Атикус най-високата оценка, с която може да бъде удостоен човек. Вярваме, че ще постъпи справедливо, това е всичко.

— Кой? — Леля Александра никога не разбра, че повтаря въпроса на Джем.

— Малкото хора в този град, които казват, че справедливостта не е отредена „само за бели“; малкото хора, които казват, че не само ние, а всеки има право на справедлив съд; малкото хора, в които има достатъчно смирение, за да, помислят, когато видят негър: „Ако не беше милостта божия, това можех да бъда аз“. — Гласът на мисис Моди си възвърна обичайната решителност. — Малкото хора в този град, които имат добрия произход зад гърба си, за тях говоря!

Ако бях слушала внимателно, щях да прибавя нещо ново към определението на Джем за добрия произход, но сега цялата треперех и не можех да спра. Бях видяла затворническия лагер Енфилд и Атикус ми беше показал двора, където затворниците се разхождат. На големина беше колкото футболно игрище.

— Спри да трепериш — изкомандува мисис Моди и аз спрях. — Стани, Александра, и без това доста дълго ги оставихме сами.

Леля Александра стана и оправи многобройните банели около талията си. Извади носна кърпичка от колана си и се изсекна. Пооправи косата си и попита:

— Личи ли ми нещо?

— Нищо — отвърна мисис Моди. — Съвзе ли се, Джин-Луиза?

— Да, госпожо.

— Тогава, да вървим при дамите — каза тя мрачно.

Тя отвори вратата на трапезарията и шумът от гласовете нарасна. Леля Александра вървеше пред мен и когато пристъпи през прага, вдигна високо глава.

— О, мисис Перкинс — каза тя, — позволете да ви налея още малко кафе!

— Калпурния излезе за няколко минути, Грейс — каза мисис Моди — Позволи ми да ви предложа тортички с къпини. Чу ли какво е направил преди два дни моят братовчед, този, който обича да ходи за риба?…

И те продължиха да обхождат редицата засмени жени, насядали в трапезарията, пълнеха чашите им с кафе, предлагаха им сладкиши, сякаш единствената им грижа беше причинена от това неприятно временно отсъствие на Калпурния.

Лекото бръмчене на гласовете се възстанови.

— Да, мисис Перкинс, Джеймс Граймс Еверет е светец и мъченик, той… Трябвало да се оженят и избягали… Всяка събота в козметичния салон… Веднага щом залезе слънцето, и си ляга с… Кокошки, пълна кошница с бели кокошки. Фред казва, че това било причината за всичко. Фред казва…

Леля Александра погледна от другия край на стаята и ми се усмихна. Отправи поглед към един поднос със сладкиши на масата и кимна. Аз взех внимателно подноса и забелязах, че се приближавам до мисис Мериуедър. С най-добрите си намерения я попитах дали не би си взела. В края на краищата, щом в подобни минути леля можеше да бъде истинска дама, истинска дама бих могла да бъда и аз.

25

— Не прави така, Скаут. Остави я на двора.

— Джем, да не си полудял?

— Казах, да я занесеш на двора.

Въздъхнах, взех мъничкото същество от пода, поставих го на най-долното стъпало, и се върнах в леглото си. Септември беше дошъл, но не донесе никакво захлаждане и ние все още спяхме на задната веранда. Все още прехвърчаха светулки; нощните пеперуди и насекоми, които цяло лято се блъскаха в стъклата, още не се бяха преселили там, където отиваха всяка есен.

Една мъничка гъсеница се бе промъкнала в къщата; реших, че малкото червейче е изпълзяло по стъпалата и се е промъкнало под вратата. Оставих книгата на пода до кревата си и я видях. Тези същества са дълги, колкото е широк палеца ми, и щом ги докоснеш, свиват се на сиво кълбо.

Легнах по корем, посегнах и я докоснах. Тя се сви. После предполагам, че се почувствува в безопасност и бавно се разпусна. Пропълзя няколко сантиметра със стотината си крака и аз пак я докоснах. Тя се сви пак на кълбо. Спеше ми се и реших да я смачкам. Вече протягах ръка, когато Джем заговори.

Той ме гледаше сърдито. Навярно това беше час от периода, през който той минаваше. Много ми се искаше да побърза и по-скоро да го изживее този период. Вярно, че никога не е бил жесток към животните, не досега не знаех, че съчувствието му се разпростира и над насекомите.

— Защо да не я смачкам? — попитах.

— Защото не ти прави нищо — отвърна Джем в мрака. Беше загасил нощната си лампа.

— Значи сега си в период, когато не убиваш мухи и комари — казах аз. — Обади ми, като ти мине. Само че едно ще ти кажа, няма да се оставя да ме хапят мравки.

— Я си затваряй човката! — отговори със сънен глас Джем.

Не аз, а именно Джем с всеки изминат ден заприличваше все повече на момиче. Легнах удобно по гръб и зачаках да заспи, а докато чаках, си мислех за Дил. Напусна ни на първи септември и твърдо обеща да се върне веднага щом започне ваканцията — родителите му, казваше той, вече сигурно са разбрали, че обича да прекарва ваканцията си в Мейкомб. Мисис Рейшъл ни взе с тях в таксито до гара Мейкомб и Дил ни маха от прозореца на влака, докато се изгуби от поглед. Но не можеше да излезе от сърцата ни: липсваше ми. Последните два дни от престоя му Джем го научи да плува…

Научил го да плува. Спомних си какво ми разказа Дил и се разбудих напълно.

Баркъровият вир се намира в края на един черен път, който се отклонява от централното шосе за Меридиан на около една миля от града. По шосето е лесно да помолиш някоя кола с памук или някой шофьор да те закара до разклона, а оттам до вира може леко да се отиде и пеша, но да се връщаш пеша по целия път, когато мръкне и няма толкова движение, не е приятно, затова плувците гледат да не закъсняват.

Според Дил, те с Джем току-що били излезли на шосето, когато видели да се приближава колата на Атикус. Той имал вид, сякаш не ги забелязвал, и те започнали да му махат. Накрая Атикус намалил; когато го настигнали, им казал:

— По-добре помолете някой да ви закара, защото аз няма да се връщам скоро у дома.

Калпурния била на задната седалка.

Джем протестирал, после започнал да моли и Атикус казал:

— Добре, може да дойдете е нас, но ако не излизате от колата.

По пътя към къщата на Том Робинсън Атикус им разправил какво се е случило.

Отклонили се от централното шосе и бавно продължили покрай сметището, покрай къщата на Юелови и надолу по тесния път към негърските колиби. Дил каза, че в предния двор на Томовата къща цяла тълпа негърчета играели на топчета. Атикус паркирал колата и слязъл. Калпурния го последвала и минали през предната врата.

Дил го чул да пита едно от децата: „Къде е майка ти, Сам?“, и чул Сам да отговаря: „Тя е у Стивънсови, мистър Финч, да отида ли да я повикам?“

Дил каза, че Атикус не можел да реши отначало, а после му казал да отиде и Сам хукнал.

— Продължавайте да играете, момчета — казал Атикус на децата.

Едно момиченце излязло на вратата на колибата и се загледало в Атикус. Дил каза, че косата й била цялата на малки щръкнали кичури и накрая на всеки кичур имало по една ярка фльонга. Тя се захилила до уши и тръгнала към баща ни, но била много малка и не могла да слезе по стъпалата. Дил каза, че Атикус отишъл при нея, свалил шапката си и й подал пръста си. Тя се хванала за него и той леко я спуснал по стъпалата. След това я предал на Калпурния.

Когато Хелен дошла, Сам подтичвал след нея, Дил каза, че Хелен рекла:

— Добър вечер, мистър Финч, няма ли да седнете? Но после замълчала. Мълчал и Атикус.

— Скаут — каза Дил, — тя просто се стовари на земята. Просто се стовари на земята, сякаш дойде някакъв великан с огромно стъпало и я настъпи. Ей така… — здравото стъпало на Дил тупна на земята — Също като да настъпиш мравка!

Дил каза, че Калпурния и Атикус вдигнали Хелен на крака и почти я носили до колибата. Стояли дълго вътре и Атикус излязъл сам. Когато на връщане минали през сметището, някой от Юеловци викали по тях, но Дил не чул какво крещят.

Известието за смъртта на Том два дни занимаваше Мейкомб, два дни бяха достатъчни, за да се разнесе новината из целия окръг.

— Чухте ли?… Не… Казват, че тичал като светкавица… За Мейкомб смъртта на Том беше типична. Типично беше за негъра да действува без план, без мисъл за бъдеще, да се втурне сляпо при първата възможност. Смешна работа, Атикус Финч щял да го освободи напълно, но кой да чака? О, не, по дяволите! Нали ги знаете какви са! Палят се като барут! Ето ти на, този Робинсън бил законно женен, бил винаги чист, ходил редовно на църква и всичко вършел както се полага, но щом му дойде времето, и лустрото му се оказало много тънко. В такива мигове си проличава, че са негри.

Събеседникът от своя страна научава още няколко подробности, за да може на свой ред да повтори историята, и нямаше вече за какво да се говори до четвъртъка, когато излезе „Мейкомб трибюн“. В колоната за негри се появи кратък некролог, но имаше и уводна статия.

Мистър Б. Б. Ъндърууд не беше спестил резките думи, без да се страхува, че може да загуби клиенти за обявления и абонати. (Мейкомб обаче не постъпваше по този начин: мистър Ъндърууд можеше да крещи, докато се изпоти, и да пише, каквото си ще, и пак щеше да получава обявления и да има същия брой абонати — щом искаше да става за смях в собствения си вестник, това си беше негова работа.) Мистър Ъндърууд не говореше за съдебна грешка, пишеше толкова ясно, че и децата можеха да го разберат. Мистър Ъндърууд просто обясняваше, че е грях да се убиват сакати хора, независимо дали седят, стоят, прави или се опитват да избягат. Той сравняваше смъртта на Том с безсмисленото изтребление на пойни птици от страна на ловци и деца и Мейкомб реши, че го е ударил на поезия, за да препечатат уводната му статия в „Монтгомъри адвъртайзър“.

Докато четях уводната статия на мистър Ъндърууд, аз се чудех как е възможно подобно нещо. Безсмислено убийство?… Но нали до последната минута всичко по делото на Том вървеше по законен ред — беше съден на открито съдебно заседание и осъден от дванадесет добри и честни мъже; баща ми го беше защищавал през цялото време. Но изведнъж мисълта на мистър Ъндърууд ми стана ясна — Атикус беше използвал всички възможности на свободните хора да спаси Том Робинсън, но в дълбочината на душата си в този таен съд хората бяха произнесли присъда. Том беше мъртъв от мига, в който Майела Юел си беше отворила устата и изкрещяла.

Като чуех името Юел, ми прилошаваше. Мейкомб веднага бе узнал мнението на мистър Юел за смъртта на Том и по най-съвършен клюкарски канал — мис Стефани Крауфорд — това мнение, стигна и до нас. Мис Стефани разправила на леля Александра, в присъствието на Джем, (о, глупости, достатъчно голям е, за да чуе) какво бил казал мистър Юел. Единият бил оправен, казал той, оставали още двама. Джем ми каза да не се плаша, защото Юел се ежи само на думи. Каза ми също, че ако спомена макар и думица на Атикус, ако по някакъв начин му дам да разбере това, което зная, Джем лично никога няма вече да ми проговори.

26

Започнахме училищните занятия и всеки ден минавахме край къщата на Редли. Джем беше в седми клас и ходеше в друго училище, оттатък сградата на първоначалното училище; аз бях в трети клас и часовете ни не съвпадаха, само ходехме сутрин заедно и се виждахме чак на обед. Джем започна да тренира футбол, но беше още много слаб и млад, затова се ограничаваше да носи кофите с вода за отбора. Правеше го с ентусиазъм; почти всеки ден се връщаше по тъмно.

Домът на Редли стоеше все така мрачен и неприветлив под огромните дъбове, но аз вече не се боях от него. В хубавите дни мистър Натан Редли продължаваше да ходи до града и да се връща; знаехме, че Бу е вътре по простата причина, че никой не бе видял да го изнасят. Понякога, когато минавах край стария дом, чувствувах угризения на съвестта, че съм правила неща, които сигурно са били истинско мъчение за Артър Редли. — На кой затворник би било приятно през капаците да надничат деца, да му подхвърлят писма с въдица и нощно време да се скитат сред неговите зелки?

И въпреки това аз помнех. Две монети с глави на индианци, дъвка, фигурки от сапун, ръждясал метал, строшен часовник с верижка. Джем сигурно ги беше прибрал някъде. Един следобед спрях и погледнах към дървото; то беше наедряло и дървесината набъбваше около циментовата замазка. Самата замазка беше пожълтяла.

На два пъти почти го бяхме видели, а не всеки можеше да се похвали с подобно нещо.

Но колкото пъти минавах оттам, аз все се надявах, че ще го видя. Може би някой ден щяхме да го зърнем. Представях си как ще стане; аз минавам край тях, а той седи в люлеещия се стол.

— Здрасти, мистър Артър — ще кажа аз, сякаш цял живот съм го поздравявала така.

— Добър вечер, Джин-Луиза — ще ми отговори той, сякаш така е отговарял всяка вечер, — чудесно време за малко почивка, нали?

— Да, сър, много хубаво време — ще отговоря аз и ще си продължа.

Това бяха само мечти. Никога нямаше да го видим. Може би, когато няма луна, той излиза и надзърта в прозорците на мис Стефани Крауфорд. Аз лично бих предпочела да гледам в други прозорци, но това си е негова работа. В нас той никога нямаше да погледне.

— Да не започваш пак със старата история? — попита Атикус една вечер, когато изразих желанието си поне веднъж да видя Бу Редли преди да умра. — Ако имаш подобни намерения, още сега ще ти кажа: престани. Много съм стар, за да ви пъдя от двора на Редли. Освен това е опасно. Могат да ви застрелят. Знаеш, че мистър Натан стреля по всяка сянка, която види, дори и по сенки, които оставят следи от боси крака детски размер. Има щастие, че тогава остана жива.

Веднага прехапах език. В същото време се чудех на Атикус. За първи път ми казваше, че е знаел много повече по този въпрос, отколкото предполагахме. А това беше преди години. Не, миналото лято едва — не, лятото преди миналото лято, когато… времето нещо ме объркваше. Трябваше да не забравя да питам за това и Джем.

Толкова неща се бяха случили с нас, че Бу Редли вече не ни плашеше. Атикус каза, че не вижда как би могло да стане другояче, че нещата винаги се уталожват и че след като мине време, хората ще забравят как някога са се интересували от съществуването на Том Робинсън.

Може би Атикус имаше право, но събитията от последното лято висяха над нас като цигарен дим в затворена стая. Възрастните жители на Мейкомб никога не говореха за делото с мен и Джем; но изглежда те разискваха по този въпрос с децата си и сигурно им казваха, че ние не сме виновни, задето Атикус ни е баща, затова децата им да се държат прилично с нас, въпреки всичко. Децата сами никога не биха се сетили да се държат така: ако нашите съученици бяха оставени сами на себе си, ние с Джем щяхме със задоволство да изкараме няколко кратки юмручни схватки и въпросът щеше да се приключи. А при това положение бяхме принудени да държим високо глави и той да бъде достоен джентълмен, а пък аз — достойна дама. В известен смисъл сегашното ни положение приличаше на времето, когато ни мъчеше мисис Хенри Лафайет Дюбоуз, само че без нейните крясъци. Но имаше нещо чудно, което никога не можех да разбера: въпреки недостатъците на Атикус като родител, същата година хората, както винаги, отново го избраха с пълно единодушие за техен представител в законодателното събрание. Стигнах до заключението, че хората са много странни, отдръпнах се от тяхната среда и никога не мислех за тях освен по принуда.

Но веднъж, в училище, наистина се замислих по принуда. Един път седмично имахме час по текущите събития. Всеки беше длъжен да изреже от вестника една статия, да научи съдържанието й и да го преразкаже на класа. Предполагаше се, че подобна практика ще освободи децата от много лоши черти — когато застанат пред съучениците си, всеки ще се постарае да заеме хубава стойка, докато изнася кратката си информация, ще подбира думите си; изучаването на текущите събития ще му засили паметта; ако се почувствува самотен пред класа, това ще го накара по-скоро да се върне сред другите.

Идеята беше твърде дълбока, но, както винаги, в Мейкомб тя не даде особено добри резултати. Най-напред, малко от фермерските деца имаха достъп до вестници и затова тежестта на текущите събития се поемаше от градските ученици, а извънградските още веднъж се убеждаваха, че учителите се занимават само с децата от града. Онези фермерски деца, които имаха възможност да носят изрезки от вестници, използуваха „Селския вестник“, както те го наричаха, а нашата учителка, мис Гейтс, изобщо не го смяташе за вестник. Не можех да разбера защо се мръщеше, когато някое дете четеше извадки от „Селския вестник“, но усещах, че това беше свързано някак е харесването на лека музика, яденето на бисквити с петмез за обед, пеенето на „Сладко магарето пее“, изобщо с всичко онова, заради което държавата плащаше на учителките да ни отучат.

И все пак малцина от децата знаеха какво значи текущи събития. Малкият Чък Литъл, запознат много добре с кравите и техните навици, беше стигнал до средата на една приказка за чичо Начъл, когато мис Гейтс го прекъсна.

— Но, Чарлз, това не е никакво текущо събитие. Това е реклама.

Сесил Джейкъбс обаче знаеше едно текущо събитие. Като дойде неговият ред, той застана пред класа и започна:

— Пустият му Хитлер…

— Адолф Хитлер, Сесил — каза мис Гейтс. — Не се започва с пустия му…

— Да, госпожице — отвърна той. — Та, пустият му Адолф Хитлер хванал евреите да ги разследва…

— Преследва, Сесил…

— Не, мис Гейтс, тука се казва… така де, изобщо пустият му Адолф Хитлер гони евреите, натиква ги в затвори, взема им всичките имоти и не ги пуска да излязат от страната, а освен това чисти малоумните…

— Как така чисти малоумните?

— Да, мис Гейтс, сигурно тях не им стига умът да се чистят сами, те, идиотите, сигурно са много мръсни. Така де, значи Хитлер е започнал също да прибира и всички полуевреи и иска да ги запише в списъци, да не би да му направят някоя мизерия, и, според мен, това е лошо и ето моето текущо събитие.

— Много добре, Сесил — каза мис Гейтс. Сесил се наду и седна на мястото си.

От задния край на стаята се вдигна една ръка.

— Как може подобно нещо?

— Какво нещо? — търпеливо попита мис Гейтс.

— Искам да кажа, как може Хитлер да натика в пандиза толкова народ, ами че нали властта ще го озапти него? — попита момчето.

— Хитлер сам е властта — каза мис Гейтс и се възползува от случая да мине към активно обучение; отиде до черната дъска и с големи букви написа ДЕМОКРАЦИЯ. — Демокрация — прочете тя, — Знае ли някой какво значи тази дума?

— Ние знаем — обади се някакъв глас.

Аз вдигнах ръка, понеже си спомних един стар предизборен лозунг, който Атикус на времето ми беше казал.

— Какво мислиш, че значи тази дума, Джин-Луиза?

— Равни права за всички, специални привилегии за никого — цитирах аз.

— Много добре, Джин-Луиза, много добре — мис Гейтс се усмихна. Пред думата демокрация тя написа пак с печатни букви Ние сме. — А сега целият клас да каже гласно: „Ние сме демокрация“.

Казахме го. След това мис Гейтс добави:

— Това е разликата между Америка и Германия. Ние сме демокрация, а Германия е диктатура. Дик-та-тура. — продължи тя. — Ние тук, у нас, не желаем да преследваме никого. Преследват само тези, които имат предразсъдъци. Пред-раз-съ-дък — произнесе на срички тя. — Няма по-добри хора на света от евреите и не мога да разбера защо Хитлер не мисли така.

Някаква любознателна душа от средата на стаята запита:

— А, според вас, защо не обичат евреите, мис Гейтс?

— Не зная, Хенри. Евреите са полезни членове на обществото във всяка страна, където живеят, и освен това са дълбоко набожни хора. Хитлер се опитва да унищожи религията, може би затова не ги обича.

— Аз не зная със сигурност — обади се Сесил, — казват, че обменяли пари и такива работи, но това не е причина да бъдат преследвани. И те са бели, нали?

— Когато стигнеш в гимназията, Сесил, ще научиш, че евреите са били преследвани още от най-стари времена и дори са ги изгонили от собствената им страна. Това е една от най-ужасните страници в историята. А сега е време за аритметика, деца.

Никога не съм обичала аритметиката, затова прекарах останалото време в гледане през прозореца. Виждала съм как Атикус се мръщеше, само когато Елмър Дейвис съобщаваше по радиото последните новини за Хитлер. Атикус врътваше копчето и възклицаваше: „Пфу!“ Веднъж го попитах защо се дразни толкова от Хитлер и Атикус отвърна:

— Защото е маниак.

„Това не е обяснение, мислех си аз, докато класът продължаваше да смята. Един маниак и милиони обикновени германци.“ Струваше ми се, че вместо да се оставят Хитлер да ги затваря, трябваше те да го затворят в клетка. Нещо друго не беше наред — щях да питам баща си.

Попитах го и той каза, че не можел да ми отговори, защото и сам той не знаел.

— Но е добре да се мрази Хитлер, нали?

— Не е добре да мразим когото и да било — каза той.

— Атикус, има нещо, което не разбирам. Мис Гейтс каза, че това, което правел Хитлер, било ужасно и цялата се изчерви…

— Сигурно.

— Нищо, сър.

Отидох си, защото не бях сигурна, че мога да обясня на Атикус това, което се въртеше в главата ми. Не бях сигурна дали мога да изясня смътното си чувство. Може би Джем щеше да ми даде отговор, Джем разбираше училищните работи повече от Атикус.

Джем бе носил вода целия ден и се чувствуваше изморен. На пода до кревата му се търкаляше празна бутилка от мляко и корите на десетина банана.

— Защо си се натъпкал? — попитах аз.

— Треньорът каза, че ако наддам двадесет и пет фунта до следващата година, ще мога да играя — отвърна той. — А това е най-бързият начин.

— Стига да не почнеш да повръщаш… Ех, Джем; искам да те попитам нещо!

— Питай! — Той остави книгата и протегна крака.

— Мис Гейтс е свястна жена, нали?

— Разбира се — отвърна Джем. — Когато бях в нейния клас я харесвах.

— Тя много мрази Хитлер…

— Е, и какво от това?

— Днес ни разправя колко лошо се отнасял Хитлер с евреите. Джем, нали не е справедливо човек да преследва когото и да било? Искам да кажа, дори да мислиш злото на някого, нали не е справедливо?

— Божичко, Скаут, разбира се, че не е. Какво те мъчи?

— Да, ама онази вечер, когато излизахме от съдебната палата, мис Гейтс беше… слизаше по стълбите пред нас, ти сигурно не си я видял, и говореше с мис Стефани Крауфорд. И я чух да казва, че било време някой да ги научи тези негри, защото взели много да си въобразяват и скоро щели да почнат да се женят за нас. Джем, как може да мразиш толкова Хитлер и в същото време да се отнасяш лошо към нашите хора…

Джем внезапно освирепя. Скочи от кревата, сграбчи ме за яката и ме разтърси.

— Не искам да чувам повече за съдебната зала, никога, никога вече, чуваш ли? Чуваш ли какво ти казвам? Втори път да не ми споменаваш нито дума за нея, чуваш ли? А сега се махай!

Бях толкова удивена, че не заплаках. Измъкнах се от стаята на Джем и тихичко затворих вратата, да не би най-малкият шум да го разгневи отново. Изведнъж се почувствувах уморена и ми се дощя да бъда при Атикус. Той беше във всекидневната, отидох при него и се опитах да се покатеря на скута му.

— Много си голяма вече — усмихна се той, — мога да приютя само част от тебе. — Той ме притисна. — Скаут — каза кротко Атикус, — не се тревожи от Джем. На него му е много трудно тези дни. Чух ви горе.

Атикус каза, че Джем се опитвал с всички сили да забрави нещо, но всъщност той само го отстранявал от ума си, докато минело достатъчно време. Когато ще можел спокойно да мисли за него, пак щял да стане предишният Джем.

27

Както беше казал Атикус, нещата до известна степен се уталожиха. Към средата на октомври, извън всекидневието, само две незначителни събития се случиха на двама граждани в Мейкомб. Не, бяха по-скоро три и не засягаха пряко рода Финч, макар че имаха известно отношение към нас.

Първото бе, че мистър Боб Юел получи работа и почти веднага, само за няколко дни, я загуби. Това може би е единственият случай в окръга през тридесетте години на нашия век. Човек да бъде уволнен от административна работа поради мързел. Краткотрайната слава, предполагам, бе породила у него и краткотрайно усърдие, но работата му продължи, колкото славата; мистър Юел беше забравен, както и Том Робинсън. После поднови редовното си седмично появяване в службата за обществена помощ, мрачно си получаваше помощта и мърмореше неясни фрази за кучите му синове, които си мислели, че управляват града и не оставяли честния човек сам да си изкара хляба. Според Рут Джонс, чиновничката от службата за обществена помощ, мистър Юел открито обвинил Атикус, че му бил отнел работата. Тя толкова се развълнувала, че отишла в кантората на Атикус и му казала. Атикус пък казал на мис Рут да не се безпокои — ако Боб Юел искал да се обясни по този въпрос с Атикус, той знаел пътя за кантората.

Второто събитие се случи със съдията Тейлър. В неделя вечер съдията. Тейлър не ходеше на черква; мисис Тейлър ходеше. В неделя вечер съдията Тейлър се наслаждаваше на самотата си в голямата си къща и по времето за черква се затваряше в библиотеката си да чете произведенията на Боб Тейлър (който не му беше роднина, макар че съдията би бил горд да го има за роднина). Една неделна вечер съдията Тейлър се опивал от цветистия стил и интересните метафори, когато някакво дразнещо драскане отвлякло вниманието му от книгата.

— Шт! — изшъткал той на Ан Тейлър, неговото дебело куче, което не принадлежеше към никаква порода.

Но после разбрал, че говори на празната стая; драскането идвало от задната страна на къщата. Съдията Тейлър зашляпал към черния вход, за да пусне Ан навън, и видял, че вратата на верандата била отворена. Забелязал една сянка до ъгъла на къщата и не видял нищо повече. Като се върнала в къщи от църква, мисис Тейлър намерила съпруга си в креслото, унесен в произведенията на Боб Тейлър и с ловджийска пушка на коленете.

Третото събитие се случи с Хелен Робинсън, вдовицата на Том. Ако мистър Юел беше забравен, както Том Робинсън, то и Том Робинсън беше забравен, както на времето бяха забравили Бу Редли. Но мистър Линк Диз, у когото Том беше работил, не го забрави. Мистър Линк Диз взе на работа Хелен. Той в същност нямал нужда от нея, но казваше, че му е много тежко от лошия развой на нещата. Никога не можах да науча кой се грижи за децата на Хелен, докато тя е на работа. Калпурния казваше, че на Хелен й било много тежко — трябвало да заобикаля цяла миля, за да избегне Юеловци, които, според нейните думи, започнали да хвърлят по нея каквото им попадне. След известно време мистър Линк Диз забелязал, че Хелен всяка сутрин идва от обратната посока и успял да изкопчи от нея причината.

— Не правете нищо, мистър Линк, моля ви се, сър — замолила го тя.

— Дяволите да ги вземат! — отвърнал мистър Линк.

Казал й, преди да си тръгне следобеда, да мине покрай магазина му. Тя минала и мистър Линк затворил магазина, нахлупил решително шапката си и тръгнал да изпрати Хелен за дома. Той я превел по късия път край Юеловци. На връщане мистър Линк спрял до килнатата им порта.

— Юел — повикал го той, — ей, Юел!

Прозорците, обикновено отрупани с деца, били празни.

— Зная, че всичките сте вътре и сте налягали по пода! Чуй ме добре, Юел: ако още веднъж чуя Хелен да се оплаква, че не може да мине по този път, веднага ще те тикна в затвора!

Мистър Линк се изплюл на земята и се прибрал.

На следващия ден Хелен отишла на работа по пътя. Никой не хвърлил нищо по нея, но след като поотминала къщата на Юеловци, тя се обърнала и видяла мистър Юел да върви след нея. Продължила пътя си, а мистър Юел вървял на същото разстояние след нея, докато стигнала къщата на мистър Линк Диз. По целия път до къщата, казала Хелен, отзад някой тихо приказвал мръсотии. Тя се изплашила много и телефонирала в магазина на мистър Линк, който не беше далеч от къщата му. Мистър Линк излязъл от магазина си и видял мистър Юел да се обляга на оградата му.

— Не ме гледай, като че съм прахът под подметките ти, Линк Диз — казал мистър Юел. — Не съм налетял на твоята…

— Най-напред, Юел, ще махнеш мръсното си тяло от моята ограда. Какво си се облегнал на нея, нямам излишни пари да я боядисвам наново! И второ, няма да закачаш готвачката ми, защото ще те обвиня, че си я нападнал и ще накарам да те затворят…

— Не съм я пипнал, Линк Диз, не искам да се разправям с негърки!

— Няма нужда да я пипаш, стига й да я уплашиш, и ако това не е достатъчно да те затворят за известно време, ще те обвиня, че си оскърбил жена на публично място, така че, махай се от очите ми! И ако мислиш, че се шегувам, закачи я пак!

Мистър Юел явно беше решил, че Линк Диз не се шегува, защото Хелен не се оплака вече.

— Не ми харесва всичко това, Атикус, не ми харесва — прецени тези събития леля Александра. — Този човек изглежда има зъб на всички от процеса. Знам колко са отмъстителни такива хора, но не разбирам защо ще има зъб на някого. Нали спечели делото?

— Струва ми се, че го разбирам — каза Атикус. — Така е може би, защото дълбоко в себе си той е разбрал, че малко хора в Мейкомб са повярвали наистина на неговите приказки, както и на Майела. Мислил си е, че ще стане герой, а какво излезе… добре, ние ще осъдим негъра, а ти си върви на бунището. Но вече се опита да си оправи сметките с всички и сигурно е доволен. Щом се промени времето, и ще се успокои.

— Защо пък се е опитал да ограби къщата на съдията Тейлър? Явно не е знаел, че Джон си е в къщи, защото нямаше да прави опит. В неделя вечер у Джон свети само на предната веранда и в кабинета му…

— Ние не сме сигурни, че Боб Юел е отворил вратата на верандата, не знаем кой го е сторил — каза Атикус. — Но мога да предположа. Аз доказах, че той е лъжец, а Джон го изкара глупак. Докато Юел даваше показания, не смеех да погледна Джон, за да не се изсмея. Джон го гледаше, сякаш е кокошка с три крака или квадратно яйце. Не ми разправяйте, че съдиите не се опитвали да повлияят на съдебните заседатели — изсмя се Атикус.

В края на октомври животът ни потече по обикновения ред — училище, игра, уроци. Джем изглежда беше избил от главата си това, което искаше да забрава а нашите съученици милостиво ни разрешиха да забравим чудатостите на баща си. Веднъж Сесил Джейкъбс ме попита дали баща ми е радикал. Когато попитах Атикус, на него му стана толкова смешно, че се почувствувах неудобно, но той каза, че не се смеел на мен.

— Кажи на Сесил, че съм толкова радикал, колкото и баба му!

Леля Александра цъфтеше. Мисис Моди явно беше запушила с един удар устата на цялото мисионерско дружество, защото леля отново го ръководеше. Нейните сладкиши станаха още по-вкусни. Докато ги слушах, научих от мисис Мериуедър нови подробности за обществения живот на нещастните мруни: те нямали никакво семейно чувство и цялото племе представлявало едно семейство. Всяко дете имало толкова бащи, колкото мъже имало в племето, и толкова майки, колкото били жените. Джеймс Граймс Еверет полагал всички усилия, за да промени това положение, и се нуждаел много от нашите молитви.

Мейкомб се беше върнал към предишния си вид. Беше съвсем същия, като миналата година и като по-миналата, само с две малки промени: първо, хората махнаха от стъклата на автомобилите си надписите НАВИ — Ние внасяме своя дял29. Попитах Атикус защо ги махнаха и той отвърна, че ги свалили, защото законът за възраждане на индустрията бил убит. Попитах го кой го е убил. „Деветима старци“ — отговори той.

Втората промяна в Мейкомб не беше от национален мащаб. Дотогава празникът „Всях светих“ в Мейкомб се празнуваше неорганизирано. Всяко дете правеше каквото си иска и ако трябваше да помести нещо, например да качи някой кабриолет върху покрива на конюшнята, използуваше помощта на други деца. Но миналата година, когато беше нарушено спокойствието на мис Тути и мис Фрути, родителите решиха, че е прехвърлена всяка граница.

Мис Тути и мис Фрути Барбър бяха стари моми, сестри, и обитаваха единствената къща в Мейкомб, която можеше да се похвали, че има зимник. За госпожиците се говореше, че били републиканки, преселили се от Клантън, Алабама, през 1911 година. Техният начин на живот ни беше чужд и никой не знаеше за какво служи този зимник, но те искаха да го имат, изкопаха го и през остатъка на живота си трябваше да гонят от него няколко поколения деца.

Мис Тути и мис Фрути (имената им бяха Сара и Френсис), освен че живееха като янки, бяха и глухи. Мис Тути отказваше този факт и се затваряше в своя безмълвен свят, но мис Фрути не искаше да пропусне нищо и си служеше с огромна слухова тръба. Джем твърдеше, че тръбата била фуния от някой грамофон.

Като имаха предвид всичко това, в навечерието на „Всях светих“ някакви лоши деца изчакали двете госпожици Барбър да заспят, влезли във всекидневната им (вечер само Редлиевци заключваха вратите си), изнесли тихичко всички мебели и ги скрили в зимника. Лично аз отказвам да имам пръст в подобна постъпка.

— Чух ги! — с този вик били събудени съседите на следната сутрин. — Чух ги как докараха камиона до вратата! Тропаха като коне наоколо. Досега сигурно са стигнали Нови Орлеан!

Мис Тути била сигурна, че мебелите им са откраднати от пътуващите продавачи на кожи, които преди два дни бяха минали през града.

— Бяха едни такива тъ-ъ-ъ-мни! — казвала тя. — Сирийци.

Повикали мистър Хек Тейт, той огледал местността и казал, че, според него, работата е извършена от местни хора. Мис Фрути казала, че щяла да познае мейкомбските гласове — непознатите произнасяли по особен начин буквата „р“. Мис Тути настоявала да използуват полицейски кучета, за да намерят мебелите им, и мистър Тейт бил принуден да блъска десетина мили встрани от шосето, за да събере кучетата на окръга и да ги пусне по следите.

Най-напред мистър Тейт ги завел пред вратата на двете госпожици Барбър, но те взели да тичат към задния вход и да вият пред вратата на зимника. Мистър Тейт ги пуснал три пъти по следите и най-сетне разбрал истината. Този ден до обяд в Мейкомб не можеше да се види нито едно босо дете и никой не се събу, докато не откараха обратно кучетата.

Поради тези причини дамите на Мейкомб решиха тази година всичко да стане по-другояче. Училищната зала щеше да бъде отворена и пред възрастните щяха да покажат живи картини; а за децата щеше да има разни забави — ловене на ябълки с уста, бонбони на връвчица и пр. Щеше да има и награда от двадесет и пет цента за най-добрия карнавален костюм, направен саморъчно от този, който го носи.

Ние с Джем изпъшкахме. Не че имахме намерение да правим нещо друго, работата беше в принципа, Джем и без това смяташе, че е твърде стар за подобен празник: каза, че вечерта няма и да се доближи до училището. Аз пък си мислех, че Атикус ще ни заведе.

Скоро научих обаче, че същата вечер ще трябва да покажа способностите си на сцената. Мисис Грейс Мериуедър беше съчинила оригинална жива картина, озаглавена „Окръгът Мейкомб ад астра пер аспера“30 и аз трябваше да играя свински бут. Тя смяташе, че ще бъде великолепно, ако се облекат деца да представляват земеделските продукти на окръга: Сесил Джейкъбс щеше да се маскира като крава; Агнес Бун щеше да представлява прелестно бобено зърно, друго дете щеше да бъде фъстък и така нататък, докъдето стигаше въображението на мисис Мериуедър и броят на децата.

Единственото ни задължение, доколкото можах да разбера от двете репетиции, беше да влезем от лявата страна на сцената, когато мисис Мериуедър ни повика — тя беше не само автор, но и говорител. Щом извикаше „свинско“, трябваше да изляза аз. После, за тържествен финал, всички заедно щяхме да изпеем „Мейкомб, Мейкомб, навеки верни ще ти бъдем“, а мисис Мериуедър щеше да разгърне на сцената националното знаме.

Моят костюм не представляваше особен проблем. Мисис Креншоу, местната шивачка, имаше не по-бедно въображение от мисис Мериуедър. Мисис Креншоу взе едно парче мрежа за ограда и го изви във форма на пушен бут. След това го покри с кафяв плат и го боядиса, за да прилича на истински бут. Трябваше само да приклекна и някой да нахлузи това произведение на главата ми. Стигаше ми почти до коленете. Мисис Креншоу предвидливо остави две дупчици в плата, за да гледам. Много хубаво го направи; Джем каза, че съм приличала на същински бут с крака… Имаше обаче няколко неудобства: в костюма бе много горещо и тясно; ако ме засърбеше носа, не можех да се почеша и не можех да се измъкна от него без чужда помощ.

Мислех, че на празника цялото семейство ще дойде да ме види на сцената, но останах разочарована. Атикус много деликатно заяви, че тази вечер надали ще издържи на живата картина, защото бил много уморен. Прекарал бил цяла седмица в Монтгомъри и се беше прибрал късно следобед. Мислеше, че ако помоли Джем, той би могъл да ме съпроводи.

Леля Александра пък каза, че трябвало да си легне рано, защото цял следобед украсявала сцената и била капнала — тя се спря насред изречението си. Затвори уста, отвори я наново да каже нещо, но не издаде нито звук.

— Какво има, лельо? — попитах аз.

— О, нищо, нищо — каза тя. — За миг имах лошо предчувствие.

Тя се отърси от лошото си предчувствие и предложи да направим предварителна репетиция във всекидневната. Джем ми нахлузи костюма, застана на вратата на всекидневната и извика „свинско“ също като мисис Мериуедър и аз влязох. Атикус и леля Александра останаха възхитени.

В кухнята повторих представлението за Калпурния и тя каза, че съм била прекрасна. Исках да прекося улицата, за да се покажа на мисис Моди, но Джем каза, че тя сигурно ще дойде в училището.

След това вече нямаше значение дали Атикус и леля ще дойдат или не. Джем каза, че ще ме заведе. Така започна най-дългото от нашите общи пътешествия.

28

Времето беше необичайно топло за последния ден на октомври. Дори нямахме нужда от жакети. Вятърът се засили и Джем каза, че може да завали, преди да се приберем. Нощта беше безлунна.

Уличният фенер на ъгъла хвърляше тъмни сенки върху къщата на Редли. Джем се изсмя тихичко.

— Обзалагам се, че тази вечер никой няма да ги безпокои — каза той.

Джем носеше моя костюм, а това не беше лесна работа, защото бе неудобен за носене. Помислих си, че постъпи много кавалерски.

— И все пак, това място си е страшно, нали? — казах аз. — Бу, разбира се, не желае никому зло, но все пак съм доволна, че си с мен.

— Знаеш, че Атикус нямаше да те остави да отидеш сама до училището — отвърна Джем.

— Не виждам защо. Трябва само да завия зад ъгъла и да пресека двора.

— Този двор е прекалено голям, за да го пресичат малки момичета посред нощ — закачи ме Джем. — Не те ли е страх от духове?

Изсмяхме се и двамата. През тия години, докато бяхме вече порасли, духовете, горещите течения, заклинанията и тайните знаци бяха изчезнали, както мъглата изчезва при изгрев слънце.

— Как беше онова заклинание! — припомни си Джем. — Ангеле, ангеле, жив в смъртта, махни се оттук, не смучи ми дъха!…

— Престани! — казах аз. Бяхме точно пред къщата на Редли.

— Бу сигурно не си е у тях. Слушай — подхвърли Джем.

Високо над нас в мрака самотен присмехулник изливаше целия си репертоар, щастлив и без да го е грижа на чие дърво е кацнал, започваше пронизителното „кийкий“ на синигера, минаваше през сърдитото „куик“ на сойката и стигаше до тъжните жалби на нощната лястовица.

Завихме зад ъгъла и аз се спънах в един корен, израснал насред пътя. Джем се опита да ми помогне, но само изтърва костюма ми в праха. Аз обаче се задържах и отново поехме пътя си.

Свърнахме от улицата в училищния двор. Беше тъмно като в катраница.

— Как познаваш къде сме, Джем? — попитах аз, след като извървяхме няколко крачки.

— Зная, че сме под големия дъб, защото минаваме през по-хладно място. Внимавай сега да не паднеш пак!

Вървяхме бавно, почти опипом, за да не се блъснем в дървото. Това дърво беше стар, самотен дъб; две деца не можеха да обгърнат стъблото му с ръце. Дъбът беше надалече от учителите, от техните шпиони и от любопитните съседи: беше близо до двора на Редли, но Редлиевци не бяха любопитни. Малка ивица земя под клоните му бе добре отъпкана от безбройните побоища и тайните игри на зарчета.

Светлините на училищната зала блестяха в далечината, но само ни заслепяваха.

— Не гледай напред, Скаут — каза Джем. — Гледай в земята и няма да паднеш.

— Трябваше да вземеш фенерчето, Джем.

— Не знаех, че е толкова тъмно. Преди да мръкне, съвсем не ми се струваше, че ще стане толкова тъмно. Много е облачно, затова е така. Ще продължи още доста.

Някой скочи върху нас.

— Олеле-е! — изкрещя Джем.

Сноп светлина блесна в очите ни и зад нас подскочи възхитен Сесил Джейкъбс.

— Хо-хо, напълнихте ли гащите? — викна той. — Така си и мислех, че ще минете оттук!

— Каква правиш тука сам, бе? Не те ли е страх от Бу Редли?

Сесил благополучно бе отишъл с родителите си до залата, но не ни видял там и се отправил към дъба, защото бил сигурен, че ще минем край него. Мислел само, че и мистър Финч ще бъде с нас.

— Глупости, ей го къде е училището, зад ъгъла! — каза Джем, — Какво страшно има да свърнеш зад ъгъла?

Но трябваше да признаем, че Сесил добре го беше измислил. Той ни изплаши и можеше да го разправя на цялото училище, това си беше негово право.

— Слушай — казах аз, — ти нали щеше да играеш крава тая вечер? Къде ти е костюмът?

— Горе зад сцената е — отговори той. — Мисис Мериуедър казва, че имало още време до нашето представление. Ти, Скаут, можеш да сложиш твоя костюм до моя зад сцената и ще отидем при другите.

Джем реши, че това е чудесна идея. Мислеше също, че е много добре, дето ще бъдем заедно със Сесил. По този начин Джем можеше да отиде при връстниците си.

Когато влязохме в залата, целият град се бе стекъл там. Липсваха само Атикус, дамите, които бяха изморени от украсяването на сцената, саможивците и градските отрепки. Изглежда, че бяха дошли хората от целия окръг: залата гъмжеше от издокарани фермери. Училищното здание имаше огромен хол на първия етаж; хората се трупаха край павилиончетата, наредени край стените.

— О, Джем, забравила съм си парите — въздъхнах аз, като ги видях.

— Атикус се сети — каза Джем. — Ето ти тридесет цента, ще ти стигнат за шест пъти. Довиждане.

— Добре — казах аз, доволна от тридесетте цента и Сесил. Двамата със Сесил пресякохме хола и през една врата отидохме зад сцената. Оставих свинския си костюм и побързах да се махна, защото мисис Мериуедър стоеше до една катедра пред първия ред места и припряно нанасяше поправки в своя текст.

— Колко пари имаш? — попитах Сесил. Сесил също имаше тридесет цента, двамата имахме по равно. Първите си петачета похарчихме в „Къщата на ужасите“, която никак не успя да ни уплаши: влязохме в затъмнената стая на седми клас, а този, който временно изпълняваше длъжността таласъм, ни поведе из нея и ни накара да докоснем няколко предмета, които уж би трябвало да са части от човешко тяло.

— Това са очите му — каза ни той и ние докоснахме две обелени гроздови зърна в една чиния. — Това е сърцето му — докато го пипах, заприлича ми на суров черен дроб. — А това са вътрешностите му — и той натика ръцете ни в чиния изстинали макарони.

Двамата със Сесил посетихме няколко павилиончета. Всеки от нас купи по едно пакетче от пресните сладки на мисис Тейлър. Поисках да опитам да хвана една — от ябълките, които плуваха в петмез, но Сесил каза, че не било хигиенично, можело да се прихване нещо, понеже всички си потапяли устата в същия съд.

— Добре де, сега в града няма епидемии — запротестирах аз.

Но Сесил каза, че не било хигиенично да си топиш устата заедно с други хора. По-късно попитах леля Александра по този въпрос и тя отговори, че така разсъждавали само парвенютата.

Канехме се да си купим захарни петлета, но се появиха пратениците на мисис Мериуедър и ни казаха да вървим зад стената, защото било време да се подготвим. Залата се пълнеше с хора; пред сцената се беше събрал оркестърът на мейкомбското училище. Светлините на рампата бяха запалени и завесата се огъваше на вълни от суматохата зад нея.

Зад кулисите ние със Сесил попаднахме в тесен натъпкан коридор: имаше възрастни със саморъчно изработени тривърхи шапки, конфедератистки кепета, шапки от времето на испано-американската война и каски от Световната война. Децата, които представляваха селскостопански продукти, се тълпяха пред малко прозорче, облечени във всевъзможни костюми.

— Някой е смачкал костюма ми — жално извиках аз. Мисис Мериуедър изтича при мене, оправи формата на мрежата и ме натика вътре.

— Как се чувствуваш, Скаут? — попита Сесил. — Гласът ти идва, като че си под земята.

— И твоят глас не е по-наблизо — казах аз. Оркестърът засвири националния химн и ние чухме как публиката става на крака. После заби големият барабан. Мисис Мериуедър беше застанала зад катедрата си край оркестъра и каза:

— Окръг Мейкомб — ад астра пер аспера.

Барабанът отново задумка.

— Това значи — преведе за простолюдието мисис Мериуедър, — „от мъките към звездите!“ — И съвсем ненужно, според мен, добави:

— Жива картина.

— Нямаше да разберат какво е, ако не им кажеше — прошепна Сесил, но веднага му изшъткаха.

— Целият град го знае — прошепнах аз.

— Тук има и фермери — каза Сесил.

— Тихо там! — нареди някакъв мъжки глас и ние млъкнахме.

Барабанът подчертаваше всяко изречение на мисис Мериуедър. С меланхоличен глас тя разказа, че окръгът Мейкомб бил по-стар от самия щат, че първоначално бил част от териториите Мисисипи и Алабама, че първият бял човек, който стъпил в девствените му лесове, бил петият прадядо на съдията по наследствата, който пропаднал безследно.

После дошъл безстрашният полковник Мейкомб, чието име носеше окръгът.

Генерал Андрю Джексън го назначил на ръководен пост, но неуместната самонадеяност на полковник Мейкомб, както и неумението му да се ориентира, навлекли нещастие върху всички, които участвали заедно с него във войната против индианците от речното племе. Полковник Мейкомб положил усилия да умиротвори този край и да го направи безопасен за демокрацията, но първият му поход бил и последен. По един пратеник от приятелско индианско племе той получил заповед да се придвижи на юг. Полковникът огледал мъха на едно дърво, за да разбере със сигурност накъде е юг, заповядал на подчинените си, които искали да поправят неговата грешка, да млъкнат, отправил се в поход, с твърдото намерение да прогони неприятеля, и така забъркал войските си сред горските дебри на северозапад, че едва след много време група поселници, които се придвижвали навътре, ги извели на верния път.

Тридесет минути мисис Мериуедър описва подвизите на полковник Мейкомб. Открих, че ако свия колена, ще мога някак да ги покрия с костюма си и да приседна. Седнах, заслушах се в бръмченето на мисис Мериуедър и думкането на барабана и скоро съм заспала.

После ми разправиха, че мисис Мериуедър вложила всичко във финала. Навременното появяване на боровите дървета и фасулите й придало увереност и тя извикала: „свинско“. Изчакала няколко секунди и пак извикала „свинско?“ Нищо не се появило и тя изкрещяла: „свинско“!

Сигурно съм я чула в съня си или ме е събудил оркестърът, който свиреше „Дикси“. Избрах да вляза на сцената, когато мисис Мериуедър тържествено развя националното знаме. Избрах не е точната дума. Просто реших да се присъединя към другите.

После ми разправяха, че съдията Тейлър излязъл от залата и толкова силно се пляскал по коленете, че мисис Тейлър му донесла хапче и чаша вода.

Мисис Мериуедър изглежда беше пожънала успех, защото всички й ръкопляскаха и викаха възторжено, но тя ме спря зад кулисите и ми каза, че съм развалила цялата й жива картина. Накара ме да се почувствувам ужасно, но Джем дойде да ме вземе, пълен със съчувствие. Каза, че от мястото си не можал да види моя костюм. Не знам как е разбрал, че се чувствувам зле под костюма си, но ми каза, че съм изпълнила добре своята роля, само дето съм била закъсняла малко, това било всичко. Джем беше станал почти толкова добър в изкуството да утешава, колкото Атикус. Почти — защото дори и той не успя да ме накара да мина през тълпата. Джем се съгласи да почака с мен зад кулисите, докато публиката се изтегли.

— Искаш ли да свалиш костюма, Скаут? — попита той.

— Не, ще си остана с него — отговорих аз. Под него можех да скрия унижението си.

— Искате ли да ви закарам в къщи? — попита някой.

— Не, сър, благодаря ви — чух да казва Джем. — Ние сме наблизо.

— Пазете се от духове — добави гласът. — Или по-добре кажи на духовете да се пазят от Скаут.

— Не останаха много хора — каза ми Джем. — Да вървим.

Минахме през залата, през хола и се спуснахме през стъпалата. Навън беше все така тъмно. Няколкото останали автомобила бяха паркирани от другата страна на сградата и светлината на техните фарове не се виждаше.

— Ако някои тръгваха в една посока с нас, щяхме да виждаме по-добре — каза Джем. — Чакай, Скаут, чакай да те хвана за… края на бута! Можеш да се спънеш.

— Виждам много добре.

— Да, но можеш да се спънеш.

Усетих лек натиск върху главата си и предположих, че Джем е хванал края на бута.

— Хвана ли ме?

— Да.

Тръгнахме да прекосяваме училищния двор. Напрягахме очи да видим къде стъпваме.

— Джем — казах аз, — забравих си обущата зад декорите.

— Да се върнем да ги приберем. — Но когато се обърнахме, светлините в залата угаснаха. — Ще си ги вземеш утре — предложи той.

— Но утре е неделя — запротестирах аз, понеже Джем ме извърна към къщи.

— Ще накараш пазача да те пусне… Скаут?

— А?

— Нищо.

Джем отдавна не беше правил така. Зачудих се какво ли мисли. Щеше да ми каже, когато той реши — навярно след като се приберем. Стори ми се, че стисна костюма ми твърде здраво. Разклатих глава.

— Джем, няма нужда да ме…

— Млъкни за миг, Скаут — каза той и ме ощипа.

Продължихме мълчаливо.

— Мигът мина — обадих се аз. — За какво мислиш? — Обърнах се да го погледна, но очертанията му едва се виждаха.

— Стори ми се, че чух нещо — отвърна той. — Спри за миг.

Спряхме.

— Чуваш ли нещо? — попита той.

— Не.

Не минахме и пет крачки и той пак ме накара да спра.

— Джем, ти какво искаш, да ме изплашиш ли? Знаеш, че съм достатъчно голяма за…

— Мълчи — каза той и разбрах, че не се шегува.

Нощта беше тиха. Чувах дишането му. От време на време лек ветрец обвяваше босите ми крака и само това напомняше за бурята, която очаквахме рано вечерта. Затишие пред буря. Заслушахме се.

— Чух някакво куче, ей сега — казах аз.

— Не, не е това — отвърна Джем. — Чувам го, докато вървим, но щом спрем, и не чувам нищо.

— Костюмът ми шуми, това чуваш. Или може би ти е подействувал празникът…

Казах го, за да убедя по-скоро себе си, а не Джем, защото щом тръгнахме, и чух същото, за което говореше той. Не беше костюмът ми.

— Това е само Сесил — каза Джем след малко. — Втори път няма да ни хване. Да вървим по-бавно, за да не си помисли, че бързаме.

Тръгнахме като костенурки. Попитах Джем как Сесил успява да ни следи в такава тъмнина, защото ми се струваше, че ще се натъкне на гърбовете ни.

— Аз те виждам, Скаут — каза Джем.

— Как? Аз не те виждам.

— Ивиците сланина блестят. Мисис Креншоу ги е боядисала със светеща боя, за да изпъкват под светлината. Много добре те виждам и сигурно Сесил също те вижда добре, затова се държи на разстояние зад нас.

Исках да покажа на Сесил, че знаем кой се таи отзад и че няма да ни изненада. Обърнах се и изкрещях:

— Сесил Джейкъбс е мокра кокошка!

Спряхме. Отговори ни само ехото на „кокошка“, отразено от стената на училището.

— Аз ще го подхвана — каза Джем. — Хе-е-й!

— Хе-е-й, хе-е-й! — отвърна училищната стена.

Не приличаше на Сесил да издържа толкова дълго; щом успееше с някой фокус, той го повтаряше сто пъти. Вече би трябвало да скочи отгоре ни. Джем ми даде знак отново да спра. След това тихичко каза:

— Скаут, можеш ли да махнеш тая работа от себе си?

— Мога, но отдолу съм почти гола.

— Роклята ти е у мен.

— Не мога да я облека в тъмното.

— Добре — каза той, — няма значение.

— Джем, страх ли те е?

— Не. Струва ми се, че сме вече при дървото. А оттам има само няколко метра, докато излезем на улицата, при уличната лампа.

Джем говореше бавно, с безизразен глас. Запитах се докога ли ще се опитва да ме заблуждава със Сесил.

— Да запеем ли, Джем?

— Не. Пази пълна тишина, Скаут.

Продължавахме да вървим все така бавно. Джем знаеше не по-зле от мен, че е трудно да вървиш бързо, без да си разкървавиш палеца, без да се спънеш в някой камък или да ти се случи друга неприятност, а пък аз, на всичко отгоре, боса. Може би вятърът шумеше в дърветата. Но нямаше вятър, нямаше и дървета освен големия дъб.

Нашият спътник вървеше с провлачени стъпки, сякаш бе обут в тежки обувки. Не знаех какъв е, но носеше панталони от груб памучен плат — това, което мислех за шум от листата, всъщност беше триенето на плата — „хък-хък-хък“ — на всяка негова крачка.

Усетих под краката си студен пясък и разбрах, че сме близо до големия дъб. Отново спряхме и се вслушахме.

Този път провлечените стъпки не спряха. Панталоните на непознатия продължаваха да шумят равномерно. После стихнаха. Тичаше, тичаше към нас — и това не бяха детски стъпки.

— Бягай, Скаут! Бягай! Бягай! — извика Джем.

Направих една огромна крачка и едва не паднах; ръцете ми бяха безпомощни и не можех да запазя равновесие в тъмнината.

— Джем, Джем, помогни ми, Джем!

Нещо смачка мрежата около мене. Желязото удари в желязо и аз паднах на земята, претърколих се, колкото може по-далече, като се стараех да се измъкна от костюма. Наблизо се разнесоха звуци от борба, ритници, скърцане на обувки, тела, които се въргалят по земята и сред корените. Някой се претърколи до мен. Усетих, че е Джем. Той се изправи светкавично и ме задърпа със себе си, но макар главата и раменете ми да бяха свободни, бях толкова заплетена в решетката, че не стигнахме далеч. Бяхме наближили улицата, когато усетих ръката на Джем да ме пуска, и той падна на земята. Отново се разнесе шум от борба, после нещо изхрущя и Джем извика пронизително.

Втурнах се в посоката, откъдето дойде гласът на Джем, и налетях на някакъв мъжки корем. Притежателят на корема възкликна „Уф!“ и се опита да хване ръцете ми, но те бяха под костюма. Коремът му беше мек, но ръцете като от стомана. Той бавно започна да ме притиска, докато не можех да си поема дъх. Не можех да мръдна. Внезапно някой го дръпна назад и свали на земята и аз едва не го последвах. Помислих си, че Джем е станал.

Понякога нашите мисли са много бавни. Бях замаяна и стоях като вдървена. Шумът на борбата затихваше; чух хриптене и пак стана тихо.

Долавях само, че някой диша тежко и се препъва. Стори ми се, че отиде до дървото и се облегна на него. Изкашля се силно, с хълцаща, разкъсваща кашлица.

— Джем?

Единственият отговор беше тежкото дишане на човека.

— Джем?

Джем не отговори.

Човекът се размърда, сякаш търсеше нещо. Чух го да въздъхва мъчително и да влачи нещо тежко по земята. И започнах да се досещам, че под дървото има четирима души.

— Атикус…?

Човекът пристъпваше тежко и неуверено по посока на улицата.

Отидох до мястото, където ми се струваше, че е бил, и опипах наоколо с пръстите на краката си. Докоснах някого.

— Джем?

Палците ми докоснаха панталони, тока на колан, копчета, нещо, което не разпознавах, яка и лице. Небръснатата брада по лицето, ми даде да разбера, че не е Джем. Замириса ми на уиски.

Тръгнах натам, накъдето мислех, че се намира улицата. Не бях сигурна, защото се въртях много. Но стигнах до нея и погледнах към уличната лампа. В същия миг под нея минаваше мъж. Той вървеше с неравномерни стъпки, като че носеше тежък товар. Зави зад ъгъла. Носеше Джем. Ръката на Джем се люлееше нелепо пред него.

Когато стигнах ъгъла, мъжът пресичаше нашия двор. За миг в светлината на отворената врата се появи фигурата на Атикус; той изтича по стъпалата и двамата с непознатия внесоха Джем.

Стигнах до вратата, когато те минаваха през хола. Насреща ми тичаше леля Александра.

— Извикай доктор Рейнолдс! — разнесе се от стаята на Джем острият глас на Атикус. — Къде е Скаут?

— Тук е — извика леля Александра и ме дръпна след себе си към телефона. Теглеше ме загрижено.

— Нищо ми няма, лельо — казах аз, — ти се обади по телефона.

Тя вдигна слушалката и каза:

— Юла Мей, дайте ми доктор Рейнолдс, бързо!

— Агнес, баща ти в къщи ли е? Боже мой, къде е? Моля те, кажи му да дойде у нас, веднага щом се върне. Моля те, случаят е спешен!

Нямаше нужда леля Александра да казва коя е; хората в Мейкомб познаваха гласовете си.

Атикус излезе от стаята на Джем. Но след като леля Александра прекъсна връзката, той взе слушалката от ръцете й, почука по вилката и каза:

— Юла Мей, дайте ми шерифа, моля!… Хек? Тук е Атикус Финч. Някой е нападнал децата ми. Джем е ранен. Между нас и училището. Не мога да оставя момчето. Изтичай заради мене и виж дали не е още там. Съмнявам се дали ще го намериш, но ако успееш, бих искал да го видя. Трябва да вървя. Благодаря, Хек.

— Атикус, умрял ли е Джем?

— Не, Скаут. Погрижи се за нея, сестро — викна той докато минаваше през хола.

С треперещи пръсти леля Александра ме освободи от изпомачканата мрежа.

— Как си, миличкото ми? Как си? — непрекъснато ме питаше тя, докато се опитваше да ме освободи.

Измъкнах се и усетих голямо облекчение. Ръцете ми бяха започнали да изтръпват, целите бяха белязани с червени шестоъгълници. Разтрих ги и ми помина.

— Лельо, умрял ли е Джем?

— Не… не, миличкото ми, в безсъзнание е. Ще разберем какво му е, като дойде доктор Рейнолдс. Какво стана, Джин-Луиза?

— Не зная.

Тя не ме разпитва повече. Донесе ми дрехи и ако се бях сетила тогава, винаги след това щях да й напомням: леля беше толкова разстроена, че ми донесе панталоните.

— Облечи се, миличкото ми — каза тя и ми подаде дрехата, която мразеше най-много.

Тя се втурна към стаята на Джем, после дойде при мене в хола. Погали ме разсеяно и се върна в стаята на Джем.

Пред къщи спря кола. Познавах стъпките на доктор Рейнолдс почти толкова добре, колкото стъпките на Атикус. На нас с Джем той ни беше помогнал да се появим на бял свят и да минем през всички известни детски болести; лекува Джем, когато падна от къщичката на дървото, и винаги сме били приятели с него. Доктор Рейнолдс казваше, че ако не сме били такива луди глави, всичко щяло да бъде по-иначе, но ние се съмнявахме.

Той влезе през вратата и възкликна:

— Господи!

Тръгна към мене, каза:

— Ти си още на крак — и промени посоката. Знаеше всички стаи на къщата. Знаеше също, че ако аз изглеждам зле, Джем сигурно не е по-добре.

Минаха сякаш десет вечности, преди доктор Рейнолдс да се появи отново.

— Умрял ли е Джем? — попитах аз.

— Съвсем не е — каза той и приклекна до мене. — На главата си има цицина също като твоята и едната му ръка е счупена. Скаут, погледни нататък… не извръщай глава, а само погледни! А сега виж на другата страна. Счупването е лошо и доколкото разбирам засега, сигурно е в рамото. Като че някой е искал да му откъсне ръката… А сега погледни към мене!…

— Значи не е умрял?

— Не е! — Доктор Рейнолдс се изправи. — Тази нощ не можем нищо да направим, освен да се погрижим да му бъде по-удобно. Ще трябва да видим ръката му на рентген… Сигурно ще поноси ръката си в гипс известно време. Но ти не се бой, ще го оправим като нов. На неговата възраст всичко зараства бързо.

Докато говореше, доктор Рейнолдс внимателно ме оглеждаше и лекичко опипа цицината, която се издуваше на челото ми.

— Усещаш ли да имаш някъде счупено?

Шегата на доктор Рейнолдс ме накара да се усмихна.

— Значи, не мислите, че е умрял, а?

Той сложи шапката на главата си.

— Не, може и да греша, разбира се, но ми се струва, че е напълно жив. Поне дава признаци на живот. Върви да го видиш и когато се върна, ще се съберем и ще вземем решение.

Походката на доктор Рейнолдс беше младежка и лека. А походката на мистър Хек Тейт не беше лека. От масивните му ботуши верандата болезнено изскърца и той несръчно отвори вратата, но при влизането си възкликна също като доктор Рейнолдс.

— Цяла ли си, Скаут? — прибави той.

— Да, сър, ще вляза да видя Джем; Атикус и другите са там.

— Ще дойда с тебе — каза мистър Тейт.

Леля Александра беше покрила с една кърпа нощната лампа на Джем и в стаята беше полутъмно. Джем лежеше на гръб. По едната страна на лицето му имаше грозна рана. Лявата му ръка стърчеше встрани от тялото: лакътят му беше леко сгънат, но в необичайна посока. Джем се мръщеше.

— Джем…

— Той не те чува, Скаут — обади се Атикус. — Сега са го изключили, също като че са угасили радиото. Беше почнал да се свестява, но доктор Рейнолдс го приспа отново.

— Да, сър…

Аз се отдръпнах. Стаята на Джем беше голяма и квадратна. Леля Александра седеше в люлеещия се стол до камината. Мъжът, който донесе Джем, стоеше облегнат на стената в един ъгъл. Беше сигурно някой непознат фермер. Бил е на представлението и се е намирал наблизо, когато стана всичко. Чул е виковете ни и е дотичал.

Атикус стоеше край кревата на Джем.

Мистър Хек Тейт застана на прага. Държеше шапката си в ръце, а фенерчето му издуваше джоба на панталоните. Беше в работни дрехи.

— Влез, Хек — подкани го Атикус. — Намери ли нещо? Не мога да си представя, че има създание което да е толкова низко, че да направи подобно нещо, но се надявам, че ще го намериш.

Мистър Тейт подсмъркна. Погледна остро към човека в ъгъла, кимна и след това погледът му обходи стаята — спря се на Джем, на леля Александра и накрая на Атикус.

— Седни, мистър Финч — каза той, с приятен глас.

— Да седнем всички, тогава — предложи Атикус. — Ето ти стол, Хек. Ще донеса още един от всекидневната.

Мистър Тейт седна на стола зад бюрото на Джем. Той почака, докато Атикус се върна, и се настани удобно. Зачудих се защо Атикус не донесе стол за човека в ъгъла, но Атикус познаваше много по-добре от мен навиците на фермерите. Някои от неговите клиенти, идвайки от полето, привързваха дългоухите си мулета под платана в задния двор и Атикус често водеше на прага разговорите си с тях. На този сигурно му беше по-удобно там, в ъгъла.

— Мистър Финч — каза мистър Тейт, — да ви кажа какво намерих. Намерих детска рокличка… в колата ми е. Твоя ли е, Скаут?

— Да, сър, ако е розова с везано — отговорих аз.

Мистър Тейт се държеше, сякаш даваше показания. Той обичаше да разказва всичко по своему и нито обвинението, нито защитата му пречеха; понякога продължаваше доста дълго.

— Намерих няколко особени парчета плат в кален цвят…

— Те са от костюма ми, мистър Тейт.

Мистър Тейт отри ръце в бедрата си. Почеса се по лявата ръка и огледа полицата над камината, после се заинтересува от самата камина. Пръстите му се насочиха към дългия му нос.

— Какво има, Хек? — попита Атикус.

Мистър Тейт вдигна ръка и се почеса по врата.

— Под дървото лежи Боб Юел и в ребрата му е забит един кухненски нож. Мъртъв е, мистър Финч.

29

Леля Александра стана и се хвана за полицата над камината. Мистър Тейт се изправи, но тя се отказа от помощта му. За пръв път в живота си Атикус измени на обичайната си учтивост и остана седнал.

Не зная защо, но си спомних само едно — как мистър Боб Юел казал, че цял живот ще чака, но ще се разправи с Атикус. Мистър Юел едва не се разправи с Атикус и това беше последната му постъпка в живота.

— Сигурен ли си? — мрачно попита Атикус.

— Мъртъв е, това е сигурно — каза мистър Тейт. — Съвсем мъртъв. Няма вече да безпокои децата.

— Не това имах предвид.

Атикус сякаш говореше насън. Сега се видя колко е стар — това беше единственият външен израз на вълнението му: упоритата брадичка се посмекчи, бръчките по бузите му станаха по-дълбоки. Вече не изпъкваше гарваново черната му коса, а сивите ивици около слепите очи.

— По-добре да минем във всекидневната? — предложи най-после леля Александра.

— Ако нямате нищо против, бих предпочел да останем тук, стига да не безпокоим Джем — каза мистър Тейт. — Искам да прегледам раните му, докато Скаут… ни разкаже какво е станало.

— Ще ми разрешите ли да ви напусна? — попита леля. — Тук вече няма нужда от мен. Ако ти потрябвам, Атикус, ще бъда в стаята си. — Леля Александра отиде до вратата, но там спря и се обърна. — Атикус, аз тази вечер имах лошо предчувствие, че… Аз… Това е моя грешка — започна тя. — Трябваше…

Мистър Тейт вдигна ръка.

— Вървете, мисис Александра. Зная какво вълнение сте изпитали. И не се безпокойте, ами че ако всички вярвахме на предчувствието си, нали щяхме да приличаме на котки, които гонят опашките си? Мис Скаут, ти сега можеш ли да ни разправиш какво се е случило, докато ти е още прясно в паметта? Мислиш ли, че ще можеш? Видя ли го да върви подире ви?

Отидох до Атикус и усетих, че ме обгръща с ръце. Зарових глава на гърдите му.

— Тръгнахме си за в къщи. Казах на Джем, че съм си забравила обувките. Щом се обърнахме да ги приберем, светлините изгаснаха. Джем каза, че мога и утре да си ги взема…

— Скаут, вдигни глава, за да те чува мистър Тейт — каза Атикус и аз се настаних в скута му.

— После Джем ми каза да млъкна за миг. Реших, че мисли нещо — той винаги ме кара да мълча, когато мисли, — после ми каза, че чул нещо. Помислихме, че е Сесил.

— Кой Сесил?

— Сесил Джейкъбс. Тази вечер той ни изплаши веднъж и помислихме, че е пак той. Беше се увил в чаршаф. На празника даваха двадесет и пет цента за най-добър маскараден костюм, само че не разбрах кой ги е получил…

— Къде бяхте, когато помислихте, че е Сесил?

— Съвсем близо до училището. Аз му викнах…

— Какво му викна?

— Сесил Джейкъбс е мокра кокошка, струва ми се. Не чухме нищо и Джем викна „ей“ или нещо подобно, и то из цяло гърло.

— Минутка, Скаут. Мистър Финч, вие чухте ли ги? — попита мистър Тейт.

Атикус каза, че не е чул. Радиото било пуснато, а в спалнята на леля Александра свирело нейното радио. Спомняше си, защото тя му казала да намали неговото, за да може и тя да слуша нейното. Атикус се усмихна.

— Винаги пускам радиото много силно.

— Интересно, дали съседите са чули нещо… — каза мистър Тейт.

— Съмнявам се, Хек. Повечето от тях или слушат радио, или си лягат съвсем рано. Може би Моди Аткинсън е била будна, но и това не вярвам.

— Продължавай, Скаут — подкани ме мистър Тейт.

— След като Джем извика, тръгнахме отново. Мистър Тейт, аз бях под костюма, но този път и аз ги чух. Стъпките, искам да кажа. Тръгваха заедно с нас и спираха, когато и ние спирахме. Джем каза, че ме виждал, защото мисис Креншоу била боядисала костюма ми с блестяща боя. Аз представлявах свински бут.

— Какво значи това? — удиви се мистър Тейт.

Атикус описа на мистър Тейт моята роля и направата на костюма ми.

— Трябваше да я видиш как си дойде! — каза той. — Смачкана — на кайма.

Мистър Тейт се почеса по брадичката.

— Чудех се откъде са тези следи по него. Ръкавите му бяха целите на малки дупчици. И по ръцете му има няколко малки убождания, също като дупчиците по ръкавите. Може ли да видя това изобретение, сър?

Атикус донесе останките от моя костюм. Мистър Тейт го огъна и оправи мрежата, за да види как е изглеждала.

— По всяка вероятност тая работа е спасила живота й — каза той. — Погледнете!

Той посочи с дългия си показалец. Върху матовата мрежа личеше ярка драскотина.

— Боб Юел не се е шегувал — измърмори мистър Тейт.

— Той е бил полудял! — каза Атикус.

— Не искам да ти противореча, мистър Финч, но той никак не е бил полудял, ами е страшен подлец! Пропаднал мръсник, който се е напил и добил достатъчно смелост да убива деца. Никога нямаше да посмее да се изправи лице с лице срещу вас.

— Не мога да си представя, че може да има човек, който… — поклати глава Атикус.

— Мистър Финч, има такива хора, които трябва да се застрелват без никакви приказки. Дори и за куршумите ще бъде жалко! Юел беше такъв.

— Мислех, че си е изкарал яда, когато ме заплаши — каза Атикус: — Мислех, че дори и да ми има още зъб, ще се разправя с мене.

— Той имаше смелост, колкото да досажда на нещастната негърка, имаше смелост, колкото да безпокои съдията Тейлър, когато е смятал, че къщата е празна, а пък ти си мислил, че ще се изправи лице с лице срещу теб, насред бял ден! — мистър Тейт въздъхна. — Да продължим. Значи, Скаут, ти го чу да върви зад вас.

— Да сър. Когато стигнахме под дървото…

— Как разбра, че сте под дървото, като не се е виждало нищо.

— Бях боса, а Джем ми каза, че под дърветата земята е винаги по-студена.

— Май ще трябва да те направя мой помощник! Продължавай.

— После нещо ме сграбчи изведнъж и смачка костюма ми… Мисля, че се хвърлих на земята… Чух под дървото нещо като борба… Удряха се в дънера, така ми се стори. Джем ме намери и ме задърпа към улицата. Някой — предполагам, че е бил мистър Юел — го дръпна. Пак се сборичкаха, после се чу някакъв особен звук и Джем изкрещя… — аз млъкнах. Сетих се, че това е била ръката на Джем.

— Значи, Джем изкрещя и повече не го чух, а после… мистър Юел се опита да ме смачка до смърт… После някой го дръпна и хвърли на земята. Сигурно Джем се е надигнал. Това е всичко…

— А после? — Мистър Тейт ме изгледа проницателно.

— Някой се препъваше наоколо, задъхваше се и кашляше. Като че се късаше на парчета!… Отначало помислих, че е Джем, но не ми заприлича на него и взех да го търся по земята. После помислих, че Атикус е дошъл да ни помогне и се е уморил…

— И кой беше този човек?

— Ами че ето го, мистър Тейт, той може да ви каже името си.

Като изрекох това, аз понечих да посоча с ръка към човека в ъгъла, но бързо свалих ръка, за да не ми се скара Атикус, че соча. Не е прилично да се сочи човек с ръка.

Той продължаваше да подпира стената. Когато влязох в стаята, беше се вече подпрял и скръстил ръце на гърдите. Щом посочих към него и той свали ръце, притисна длани към стената. Китките му бяха бели, болезнено бели, никога не виждали слънце, толкова бели, че ярко изпъкваха в полумрака на стаята върху кремавата стена.

От ръцете му поместих поглед на изцапаните с пясък панталони; огледах слабото тяло и разкъсаната дочена риза. Лицето му беше бяло като ръцете и само изпъкналата брадичка леко се тъмнееше. Имаше изпити бузи, широка уста; и слепоочията бяха малко хлътнали, сивите очи толкова безцветни, че го помислих за сляп. А косата беше рядка, безцветна, също като пух.

Когато го посочих, дланите му се плъзнаха леко и оставиха следи от пот по стената; той тикна палци в колана си. Потрепера, сякаш някой бе изскърцал с нож по чиния, но докато го гледах учудено, напрежението изчезна от лицето му. Устните му се разтвориха в срамежлива усмивка, моите сълзи изведнъж бликнаха и замъглиха пред мен образа на нашия съсед.

— Здрасти, Бу — казах аз.

30

— Мистър Артър, миличка — поправи ме кротко Атикус. — Джин-Луиза, това е мистър Артър Редли. Струва ми се, че той те познава вече.

Щом Атикус в подобен миг можеше да ме представи най-учтиво на Бу Редли… то той наистина си беше Атикус!

Бу ме видя как инстинктивно изтичах до кревата, където спеше Джем, и пак се усмихна срамежливо. Изчервих се от неудобство и се помъчих да огладя работата, като оправя завивките на Джем.

— Хм, не го докосвай — каза Атикус.

Мистър Хек Тейт настойчиво гледаше Бу през роговите си очила. Щеше да каже нещо, но точно тогава доктор Рейнолдс се приближи през хола.

— Всички да излязат — каза той от вратата. — Добър вечер, Артър, не ви забелязах първия път.

Гласът на доктор Рейнолдс беше бодър като походката му, сякаш всяка вечер беше повтарял същите думи, нещо, което ме учуди повече от това, че бях в една стая с Бу Редли. „Разбира се… дори и Бу Редли понякога се е разболявал“ — помислих си аз. Но не бях съвсем сигурна.

Доктор Рейнолдс носеше голям пакет, увит във вестник. Постави го върху писалището на Джем и свали сакото си.

— Увери ли се, че е жив? Ще ти кажа как го разбрах. Като се опитах да го прегледам, той ме ритна. Трябваше да го приспя и тогава да се допра до него. А сега изчезвай — каза ми той.

— Е-е-е — заговори Атикус и погледна към Бу. — Хек, да излезем на предната веранда. Там има достатъчно столове и още не е студено.

Зачудих се защо Атикус ни кани на верандата, а не във всекидневната, но после разбрах. Лампите във всекидневната бяха ужасно силни.

Ние излязохме един след друг, най-отпред мистър Тейт — Атикус изчака на вратата Бу да тръгне пред него, но премисли и тръгна след мистър Тейт.

Хората са навикнали да вършат обикновените делнични неща дори при най-чудновати обстоятелства. Аз не правех изключение.

— Елате, мистър Артър — чух се да казвам аз, — вие не познавате добре къщата. Ще ви заведа до верандата, сър.

Той ме погледна и кимна.

Преведох го през хола и край всекидневната.

— Няма ли да седнете, мистър Артър? Ето, този люлеещ се стол е много удобен.

Моята мъничка мечта оживя: той ще седи на верандата…

— Хубаво време нали, мистър Артър?

Да, времето беше прекрасно наистина. Отведох го като насън до стола, който бе най-отдалечен от Атикус и мистър Тейт. Той беше съвсем в сянка. На тъмно Бу щеше да се чувствува по-удобно.

Атикус седна в люлеещия се стол, а мистър Тейт на друг стол до него. Върху тях от всекидневната падаше ярка светлина. Аз седнах до Бу.

— Е, Хек — каза Атикус, — струва ми се, че най-напред трябва… Господи, не мога да си събера мислите… — Атикус бутна очилата си нагоре и притисна очи с пръсти. — Джем не е навършил още тринадесет години… не, навършил е тринадесет… не си спомням. Независимо от това, случаят ще се разгледа от окръжния съд…

— Какъв случай, мистър Финч? — мистър Тейт свали кръстосаните си крака и се наведе напред.

— Разбира се, това е чиста самоотбрана, но ще трябва да отида до кантората да проверя…

— Мистър Финч, ти да не мислиш, че Джем е убил Боб Юел? Това ли си мислиш?

— Нали чу какво каза Скаут? Тя каза, че Джем е станал и го е отдръпнал от нея — сигурно в тъмното се е добрал някак до ножа на Юел… утре ще разберем.

— Почакай, мистър Финч — каза мистър Тейт. — Джем не е намушкал Боб Юел.

Атикус помълча известно време. Той погледна мистър Тейт сякаш преценяваше думите му. Но Атикус поклати глава.

— Хек, това е много мило от твоя страна и знам, че го правиш от добро сърце, но недей заплита такива работи!

Мистър Тейт отиде до края на верандата. Изплю се в храстите, мушна ръце в джобовете и се обърна към Атикус.

— Каква по-точно работа? — попита той.

— Съжалявам, ако съм казал нещо рязко — продължи просто Атикус, — но няма да допусна тази история да се потули. Не мога да върша подобни неща.

— Никой нищо няма да потули, мистър Финч.

Гласът на мистър Тейт беше спокоен, но ботушите му бяха застанали толкова непоклатимо върху пода на верандата, сякаш бяха израснали от него. Между баща ми и шерифа се водеше някакъв чудноват, непонятен за мен двубой.

Дойде ред на Атикус да стане и да отиде до края на верандата. Той се изкашля и се изплю в двора. Мушна ръце в джобовете и се обърна към мистър Тейт.

— Хек, ти не казваш какво мислиш, но аз го зная. Благодаря ти, Джин-Луиза — той се обърна към мен, — ти каза, че Джем е отдръпнал мистър Юел от тебе, нали?

— Да, сър, така ми се стори… аз…

— Виждаш ли, Хек? Благодаря ти от все сърце, но не желая момчето ми да влезе в живота с подобен товар на съвестта си. Най-добрият начин да се прочисти атмосферата е да се изнесе цялата работа на открито. Нека хората от окръга дойдат и чуят всичко в съда. Не искам, като порасне, да шушукат зад гърба му, не искам да казват: „Джем Финч… баща му плати много пари, за да го отърве.“ И колкото по-скоро приключим цялата история, толкова по-добре.

— Мистър Финч — невъзмутимо каза мистър Тейт, — Боб Юел е паднал върху своя нож. Той сам се е убил.

Атикус отиде до ъгъла на верандата. Загледа се в глицинията. Помислих си, че и двамата бяха еднакво упорити по свой начин. Зачудих се кой пръв ще отстъпи. Упорството на Атикус беше тихо и почти никога не проличаваше, но в известен смисъл той беше упорит като Кънингамовци. Упорството на мистър Тейт беше бурно и естествено, но и той не отстъпваше на баща ми.

— Хек — Атикус стоеше гърбом, — ако тази история се потули, това значи сам да отрека начина, по който съм се старал да възпитам Джем. Понякога ми се струва, че не ме бива за баща, но освен мене те си нямат никого. Преди да погледне когото и да било, Джем гледа мене и аз съм се мъчил да живея така, че винаги да мога да срещна погледа му… а пък ако се съглася на подобно нещо, не ще мога да срещна погледа му, ако стане това, ще знам, че съм го загубил. Не искам да ги загубя, него и Скаут, защото те са единственото ми богатство.

— Мистър Финч — мистър Тейт продължаваше да стои, като сраснал с пода, — Боб Юел е паднал върху собствения си нож. Мога да го докажа.

Атикус се обърна към него, ръцете му бръкнаха още по-надълбоко в джобовете.

— Хек, опитай се да го разбереш! Ти също имаш деца, но аз съм по-стар от теб. Когато моите деца пораснат, аз ще бъда стар човек, ако изобщо го доживея, но сега засега аз не съм… Ако нямат доверие в мене, няма да имат доверие в никого. Джем и Скаут знаят какво се е случило. Чуят ли ме да разправям из града, че се е случило нещо друго, Хек… ще ги загубя. Не мога да живея по един начин в града и по друг — в къщи.

Мистър Тейт се заклати на петите си и търпеливо каза:

— Той е съборил Джем на земята, спънал се е в един от корените на онова дърво и… вижте, мога да ви покажа.

Мистър Тейт бръкна в джоба си и извади дълъг сгъваем нож. В същия миг на вратата се показа доктор Рейнолдс.

— Кучият му син, искам да кажа покойникът, е под онова дърво, докторе, до оградата на училищния двор. Имаш ли фенерче? Вземи моето.

— Мога да вляза в двора и да насоча фаровете на колата — каза доктор Рейнолдс, но взе фенерчето на мистър Тейт. — Джем е наред. Надявам се, че през нощта няма да се събуди, така че не се безпокойте. С този нож ли е бил убит, Хек?

— Не, сър, онзи е още в него. По дръжката ми прилича на кухненски нож. Кен сигурно е вече там с носилката, докторе, лека нощ.

Мистър Тейт отвори ножа.

— Ето как е станало — каза той и се престори, че се спъва, като държеше ножа в ръка; наведе се напред и лявата му ръка мина пред него, — виждаш ли? Намушкал се е в мекото между ребрата. От собствената му тежест ножът се е забил дълбоко.

Мистър Тейт затвори ножа и го пъхна в джоба си.

— Скаут е едва на осем години и е била твърде уплашена, за да разбере какво точно се е случило.

— Съвсем не я познаваш — каза мрачно Атикус.

— Не казвам, че го е измислила, казвам само, че е била твърде уплашена, за да разбере какво се е случило. Там е било страшно тъмно, в очите да ти бръкнат, не можеш да видиш. В такова положение, за да бъде достоверен свидетел, човек трябва да вижда много добре в тъмнината…

— Не мога да се съглася — каза тихо Атикус.

— Дявол да го вземе, аз се грижа за Джем!

Ботушът на мистър Тейт толкова силно тресна по пода, че в спалнята на мис Моди светна. Светна и у мис Стефани Крауфорд. Атикус и мистър Тейт погледнаха към отсрещната страна на улицата и се спогледаха. Помълчаха.

Когато мистър Тейт заговори отново, гласът му едва се чуваше.

— Мистър Финч, никак не ми е приятно да споря с теб, когато си в подобно състояние. Тази нощ си прекарал такова напрежение, каквото не би пожелал на никого. Не зная как още се държиш на крака, но зная, че за първи път не можеш да сметнеш колко прави две и две, а ние трябва да уредим всичко още тази нощ, защото утре ще бъде късно. В ребрата на Боб Юел стърчи кухненски нож.

Атикус не би могъл да твърди, прибави мистър Тейт, че момче като Джем, и то със счупена ръка, ще има достатъчно сила да се пребори с възрастен мъж и да го убие при пълна тъмнина.

— Хек — прекъсна го ненадейно Атикус, — откъде се взе този сгъваем нож, дето го размахваш пред нас?

— Взех го от един пиян — хладнокръвно излъга мистър Тейт.

Мъчех се да си спомня. Мистър Юел се нахвърли върху мен… след това падна… Джем сигурно е станал. Поне така мислех…

— Хек?

— Казах вече, че го взех от един пиян в града. Юел сигурно е намерил кухненския нож някъде из сметището. Наточил го е и е чакал удобен случай… просто е чакал удобен случай.

Атикус отиде до люлеещия се стол и седна. Ръцете му бяха безсилно отпуснати между колената. Гледаше към пода. Също така бавно се беше движил и онази нощ пред затвора, когато ми се стори, че цяла вечност сгъва вестника и го оставя върху стола.

Мистър Тейт се разхождаше с тежки, но тихи стъпки по верандата.

— Не ти, а аз трябва да взема решение, мистър Финч, само аз. Аз ще взема решение и аз ще нося отговорността. За първи път, ако не си съгласен е мене, не ще можеш нищо да направиш. Ако се опиташ, ще те нарека лъжец в лицето. Твоят син не е намушкал Боб Юел — каза той бавно, — нищо подобно не е имало и ти го знаеш. Той е искал само по-скоро да се прибере със сестра си в къщи.

Мистър Тейт престана да се разхожда. Спря пред Атикус с гръб към нас.

— Аз не съм много добър човек, сър, но съм шерифът на окръга Мейкомб. Целия си живот съм живял в този град и скоро ще бъда на четиридесет и три години. Зная всичко, което се е случило в нашия край още от преди да се родя. Един негър умря напразно и човекът, който е отговорен за това, е мъртъв. Нека този път мъртъвците да погребат мъртъвците си, мистър Финч. Нека мъртъвците да погребат мъртъвците си.

Мистър Тейт се приближи до люлеещия се стол и взе шапката си. Тя лежеше до Атикус. Мистър Тейт приглади косата си назад и нахлупи шапката.

— Никога не съм чувал, че е противозаконно, когато някой гражданин полага всички усилия, за да предотврати престъпление, а той е направил точно това. Може би ще ми кажеш, че е мой дълг да не премълчавам и да разправя историята на целия град. Знаеш ли какво ще стане тогава? Всички дами в Мейкомб, включително и собствената ми жена, ще започнат да се редят пред неговата врата и да му носят сладкиши. Според мен, мистър Финч, да вземеш точно този човек, който е направил голяма услуга и на теб, и на целия град и какъвто си е срамежлив да го извлечеш на показ — такова нещо за мен е грях. Грях и неща да ми тежи на съвестта. Ако беше друг човек, нямаше да е така. Но с него не може, мистър Финч.

С върха на ботуша си мистър Тейт се опитваше да изрови дупка в пода. Подръпна носа си и заразтрива лявата си ръка.

— Аз може да не съм кой знае какво, мистър Финч, но съм шериф на окръга Мейкомб и Боб Юел е паднал върху собствения си нож.

— Лека нощ, сър.

Мистър Тейт слезе от верандата и прекоси двора. Вратата на колата му тропна и той замина.

Атикус дълго седя загледан в пода. Накрая вдигна глава.

— Скаут — каза той, — мистър Юел е паднал на собствения си нож. Можеш ли да го разбереш?

Атикус имаше такъв вид, сякаш се нуждаеше от подкрепа. Изтичах при него, прегърнах го с все сила и го целунах.

— Да, сър, разбирам — успокоих го аз. — Мистър Тейт беше напълно прав.

Атикус се освободи от мене и ме погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами че ако постъпиш другояче, то би било все едно да убиеш присмехулник, нали?

Атикус зарови лице в косата ми и се потърка в нея. Когато стана и прекоси верандата до сенчестата й част, той си беше възвърнал младежката походка. Преди да влезе в къщи, спря пред Бу Редли.

— Благодаря ви за децата си, Артър — каза той.

31

Бу Редли се вдигна на крака и светлината от всекидневната блесна върху челото му. Всяко негово движение бе несигурно, сякаш не беше уверен дали ръцете и краката му ще попаднат, където трябва. Закашля се с ужасната си кашлица и така се разтресе, че отново трябваше да приседне. Ръката му пипнешком намери задния джоб и извади носна кърпа. Той се изкашля в нея, после отри челото си.

Бях толкова привикнала с неговата вечна скритост и не можах да повярвам, че през цялото това време седи до мен. И нито веднъж не беше издал нито звук.

Той пак се изправи на крака. Обърна се към мене и кимна по посока на външната врата.

— Може би ще искате да кажете лека нощ на Джем, мистър Артър? Елате вътре.

Поведох го през хола. До кревата на Джем седеше леля Александра.

— Влезте, Артър — каза тя. — Той още спи. Доктор Рейнолдс му даде силно приспивателно. Джин-Луиза, баща ти във всекидневната ли е?

— Да, лельо, така ми се струва.

— Ще отида да му кажа нещо за минутка. Доктор Рейнолдс остави някакви… — гласът й заглъхна.

Бу беше отишъл в ъгъла и отдалеч с вдигната брадичка гледаше към Джем. Хванах го за ръката — ръка, която беше учудващо топла за белотата си. Дръпнах го и той се остави да го отведа до кревата на Джем.

Над ръката на Джем доктор Рейнолдс беше направил нещо като палатка, за да не опира в завивките, Бу се наведе и погледна над нея. По лицето му беше изписан израз на леко любопитство, сякаш не беше никога досега виждал малко момче. Устата му беше разтворена и той огледа Джем от глава до пети. Вдигна ръка, но я отпусна пак.

— Можете да го помилвате, мистър Артър, той спи. Ако беше буден, нямаше да можете, защото нямаше да ви позволи… — заобяснявах аз, — хайде.

Ръката на Бу застина над главата на Джем.

— Хайде, сър, той спи.

Ръката му се спусна леко върху косата на Джем.

Започнах да разбирам неговите знаци. Ръката му стисна моята и ми даде да разбера, че той иска да си отиде.

Заведох го до верандата, където неуверените му стъпки спряха. Продължаваше да ме държи за ръка и не проявяваше никакви признаци, че ще ме пусне.

— Ще ме заведеш ли у дома?

Той шепнеше почти с глас на дете, което се страхува от тъмното.

Стъпих на най-горното стъпало и спрях. Ще го преведа през нашата къща, но няма да го заведа до тях.

— Мистър Артър, свийте си ръката ей така. Точно така, сър.

Хванах го под ръка.

Той трябваше да се приведе малко за мое удобство, но ако мис Стефани Крауфорд погледнеше сега от прозореца на стаята си, щеше да види, че Артър Редли ме води по улицата, както би направил всеки истински джентълмен.

Стигнахме до уличния фенер и аз си спомних колко пъти Дил бе стоял там, прегърнал дебелия стълб, бе гледал, бе чакал и бе се надявал. Помислих си колко пъти сме минавали оттам с Джем, сега за втори път през живота си влизах през вратата на Редлиевци. Двамата с Бу се изкачихме по стъпалата до верандата. Пръстите му напипаха бравата. Той отпусна леко ръката ми, отвори вратата, влезе вътре и я затвори зад себе си. Никога вече не го видях.

При смъртен случай съседите занасят нещо за ядене, при болест — цветя, в други случаи — други работи. Бу беше наш съсед. Той ни подари две сапунени фигурки, строшен часовник с верижка, две монети, които да ни носят щастие, и живота на двама ни. Но съседите винаги даваха нещо в замяна. Ние никога не връщахме в неговото дърво, каквото вземахме оттам; ние нищо не му бяхме дали и това ме натъжи.

Обърнах се да си вървя в къщи. Надолу по улицата, чак до града, намигваха уличните светлини. Никога не бях виждала квартала оттук. Къщата на мисис Моди, на мис Стефани, нашата къща — виждаше се люлеещият се стол на верандата — зад нас беше къщата на мисис Рейшъл и се виждаше ясно. Можех да видя дори къщата на мисис Дюбоуз.

Погледнах зад мен. Вляво от кафявата врата имаше дълъг затворен с капак прозорец. Отидох и застанах пред него; извърнах се. През деня сигурно се виждаше чак до ъгъла при пощата.

През деня… нощта отмина в мислите ми. Беше настъпил новият ден и всички съседи се занимаваха с нещо. Мис Стефани прекосяваше улицата, за да разправи най-новата клюка на мисис Рейшъл. Мисис Моди се навежда над азалиите си. Лято е и две деца подскачат по тротоара към един човек, който се приближава насреща им. Човекът им маха с ръка и децата хукват да се надбягват към него.

Лятото продължава и децата идват. Едно момче върви по тротоара и влачи зад себе си прът от въдица. Един мъж е застанал с ръце на кръста и чака. Лято е и децата му играят в предния двор с един техен приятел, представят малка драма, съчинена от самите тях.

Вече е есен и неговите деца се бият на тротоара пред къщата на мис Дюбоуз. Момчето помага на сестра си да се изправи и двамата си тръгват към къщи. Есен е и децата му се скриват зад ъгъла и се връщат, а по лицата им се изписват техните скърби и радости. Спират пред дъба възхитени, зачудени, поизплашени.

Зима е и децата му треперят пред портата, силуетите им се открояват сред блясъка на пожара. Зима е, един мъж излиза насред улицата, изпуска очилата си и застрелва едно куче.

И пак е лято и той гледа как се късат сърцата на децата му. И пак е есен и децата на Бу се нуждаят от неговата помощ.

Атикус беше прав. Веднъж той каза, че никога не можеш да разбереш един човек, ако не влезеш в неговата кожа. Но за мен беше достатъчно да поседя малко върху верандата на Редли.

Уличните светлини бяха замъглени от ситния дъжд, който валеше. На път към къщи се почувствувах твърде стара, погледнах върха на носа си и видях дребни капчици, но от кривото гледане ми се замая главата и спрях. На път за къщи се замислих какво да кажа утре на Джем. Толкова щеше да се разгневи, задето е пропуснал всичко това, че дълго нямаше да ми проговори. На път за къщи си помислих, че ние с Джем ще пораснем, но ни остават много малко неща да научим, може би с изключение на алгебрата.

Изтичах по стъпалата и се втурнах в къщи. Леля Александра си беше легнала и в стаята на Атикус не светеше. Поисках да погледна дали Джем не идва в съзнание, Атикус беше в стаята на Джем, седеше на кревата. Четеше книга.

— Джем не се ли е събудил?

— Спи спокойно. Няма да се събуди до сутринта.

— А ти цяла нощ ли ще седиш до него?

— Един-два часа само. Върви да лягаш, Скаут. Днешният ден не беше никак лек за теб.

— Нека и аз да поседя малко с тебе.

— Както искаш — каза Атикус. Почти минаваше полунощ и аз се удивих на кроткото му съгласие. Но той беше по-хитър от мене: щом седнах, и ми се доспа.

— Какво четеш — попитах аз.

Атикус погледна корицата.

— Една книга на Джем. „Сивият призрак“. Моята сънливост веднага изчезна.

— Защо си взел точно тази книга?

— Не зная, миличка. Тя ми попадна. Една от малкото книги, които не съм чел — отвърна той многозначително.

— Моля ти се, почети на глас, Атикус. Много е страшна.

— Не — каза той. — Достатъчно страхове ти минаха през главата. Това е прекалено…

— Атикус, аз не съм бъзла.

Той повдигна вежди и аз запротестирах:

— Поне не ме беше шубе, докато не почнах да разправям на мистър Тейт. Джем също — попитах го и той отвърна, че не го е било шубе. Освен това нищо не е наистина страшно. Страшни работи има само в книгите.

Атикус понечи да каже нещо, но затвори уста. Махна пръста си от средата на книгата и отвори на първа страница. Приближих се до него и облегнах глава на коленете му.

— Хм — започна той. — „Сивият призрак“ от Секатари Хоукинз… Първа глава…

Полагах всички усилия да не заспя, но дъждът падаше така тихо, в стаята беше толкова топло, гласът му — толкова дълбок и коляното му — толкова удобно, че заспах.

Стори ми се, че само след няколко секунди неговата обувка леко ме побутна в ребрата. Той ме изправи на крака и ме заведе в моята стая.

— Чух, всичко чух — измърморих аз — … Не съм заспивала изобщо, нали беше за някакъв кораб и за Фред с трите пръста, и за момчето Стонър…

Той разкопча презрамките на панталона ми, облегна ме до себе си и го смъкна. С едната ръка ме държеше, а с другата посегна за пижамата ми.

— Да, да, и всички мислеха, че момчето Стонър разхвърля помещението на техния клуб и разлива мастило върху всичко, и…

Той ме заведе до леглото и ме сложи да седна. Вдигна ми краката и ме зави.

— А те го гонеха и все не можеха да го хванат, защото не знаеха как изглежда, и когато, Атикус, най-после го видели, той всъщност не бил правил тези неща… Атикус, той бил много добро момче…

Ръцете му издърпаха завивката до брадичката ми и я подвиха под мен.

— Почти всички хора са добри, Скаут, когато най-после ги видиш.

Той изгаси светлината и влезе в стаята на Джем. Щеше да седи там цялата нощ и когато Джем се събудеше на сутринта, пак щеше да бъде там.