Да вярваш в чудеса

2

Аманда надникна през прозореца на колата. Молитвите й се бяха сбъднали и бурята отмина само с досаден, но краткотраен ръмеж и откъслечни пориви на вятъра, които едва разклащаха клоните на дърветата из парка. А бягането по обширните затревени площи бе подложило на изпитание дробовете на цялото семейство. За чест на Джак трябва да се каже, че бе участвал в игрите с не по-малък ентусиазъм от всички останали. Като същинско дете тичаше по калдъръмените пътечки и се смееше гръмогласно, понесъл на гръб Лу или Оз. По някое време дори смъкна в движение мокасините си, а после остави децата да го догонят и да му ги обуят след ожесточена борба. По-късно за всеобщо удоволствие направи физкултурна демонстрация на люлките и накрая увисна с главата надолу. Точно от такъв излет се нуждаеше семейството.

Привечер децата рухнаха изтощени край родителите си и всички задрямаха на тревата, сплетени в една огромна топка от крайници, над които се носеше тежко дишане, примесено с доволни въздишки на уморени и щастливи хора. В дъното на душата си Аманда изпитваше чувството, че е готова да лежи така цял живот и че е постигнала всичко, което светът би могъл да очаква от нея.

Сега, докато пътуваха назад към града и своята съвсем малка, но любима къщичка, Аманда усещаше нарастваща тревога. Не обичаше сблъсъците, ала знаеше, че понякога са необходими, ако става дума за нещо важно. Тя хвърли поглед към задната седалка. Оз спеше. Лу бе извърнала лице към прозореца; тя също изглеждаше заспала. Тъй като рядко успяваше да остане насаме със своя съпруг, Аманда реши, че подходящият момент е дошъл.

— Наистина трябва да поговорим за Калифорния — каза тя тихо.

Джак присви очи, макар че нямаше слънце; всъщност наоколо цареше почти пълен мрак.

— От филмовата студия вече са подготвили договора — отвърна той.

Аманда усети, че в думите му няма и следа от ентусиазъм. Окуражена, тя настоя:

— Ти си известен романист, носител на литературни награди. Творчеството ти вече е включено в учебните програми. Казват, че си най-надареният разказвач от своето поколение.

Той прие предпазливо тия хвалби.

— И какво?

— Защо ще ходиш в Калифорния, та да ти казват какво да пишеш?

Очите му помръкнаха.

— Нямам избор.

Аманда го стисна за рамото.

— Джак, имаш избор. Едва ли си въобразяваш, че работата за киното ще оправи всичко, защото просто не е така!

Повишеният й глас накара Лу бавно да се обърне и да погледне родителите си.

— Благодаря за доверието — каза Джак. — Ценя го високо, Аманда. Наистина. Особено сега. Знаеш, че не ми е лесно.

— Не това имах предвид. Ако само помислиш малко за…

Лу рязко се приведе напред и докато майка й се отдръпваше, тя плъзна ръка по рамото на баща си. Усмивката на момичето беше широка, но явно пресилена.

— Мисля, че в Калифорния ще е страхотно, татко.

Джак се ухили и потупа ръката на дъщеря си. Аманда усети как сърцето на Лу подскача от радост при тази дребна похвала. Тя знаеше, че Джак изобщо не проумява каква власт има над това малко момиче; как всяка нейна постъпка зависи от мисълта дали ще го зарадва. А това плашеше Аманда.

— Джак, Калифорния не е решение, просто не е — каза тя. — Трябва да го разбереш. Няма да бъдеш щастлив.

По лицето му се изписа болка.

— Омръзна ми да трупам на лавицата хвалебствени статии и литературни награди, а да не мога да си изхраня семейството. Цялото си семейство.

Той хвърли поглед към Лу и по лицето му се изписа чувство, което Аманда изтълкува като срам. Искаше й се да го прегърне, да му каже, че е най-чудесният мъж, когото някога е познавала. Но вече бе казвала всичко това и все пак щяха да заминат за Калифорния.

— Мога пак да се хвана на работа като учителка. Така ще имаш свободата да пишеш. И дори когато нас отдавна няма да ни има на този свят, хората ще четат Джак Кардинал.

— Бих искал поне някъде да бъда оценен, докато съм жив.

— Та ти и сега си оценен. Нас не ни ли броиш?

Джак трепна от изненада. Случаят беше наистина рядък — един писател да бъде подведен от собствените си думи.

— Аманда, не исках да кажа това. Съжалявам.

Лу протегна към него бележника си.

— Татко, свърших разказа, за който ти бях говорила.

Джак не откъсна очи от Аманда.

— Лу, сега разговаряме с майка ти.

Аманда бе обмисляла този разговор от седмици насам, още откакто съпругът й спомена за своите планове да започне нов живот като високо платен автор на сценарии сред палмите в слънчева Калифорния. Смяташе, че той ще принизи таланта си, като облича в думи виденията на други хора, като замества родените в душата си мисли с други, от които би спечелил повече долари.

— Защо да не се преместим във Вирджиния? — попита Аманда и затаи дъх.

Джак стегна пръсти около волана. Навън нямаше други коли, единствено фаровете на линкълна осветяваха шосето. Небето бе като дълъг език от мъглив сумрак, през който не прозираше нито една пътеводна звезда. Сякаш се носеха по безбрежен син океан, съвършено еднакъв и отгоре, и отдолу. Човешкият ум лесно можеше да се замае от подобно коварно сливане на небе и земя.

Гласът му прозвуча много сдържано.

— Какво има във Вирджиния?

Аманда стисна ръката му с нарастващо раздразнение.

— Баба ти. Планинската ферма. Обстановката на всичките ти прекрасни романи. Цял живот пишеш за онова място, а така и не се завърна там. Децата дори не са виждали Луиза. Боже мой, самата аз не съм я срещала. Не смяташ ли, че е крайно време?

Стреснат от повишения тон на майка си, Оз се събуди. Лу плъзна ръка към него и покри с длан гърдичките му, сякаш за да прелее част от спокойствието си. За Лу това вече бе инстинктивен жест, защото Аманда отдавна не беше единствената закрила на Оз.

Джак се втренчи напред, явно раздразнен от разговора.

— Ако нещата потръгнат както съм ги замислил, тя ще дойде да живее при нас. Ще се погрижим за нея. На тази възраст Луиза не може повече да стои там. — Той помълча и добави мрачно: — Животът й е твърде тежък.

Аманда поклати глава.

— Луиза никога няма да напусне планината. Познавам я само от писмата и онова, което си ми разказвал, но дори и аз го разбирам.

— Е, не може вечно да се живее в миналото. Заминаваме за Калифорния. Там ще бъдем щастливи.

— Джак, не вярвам, че мислиш така. Не вярвам!

Лу отново се приведе напред. Сякаш цялата беше от колене, лакти и шия — крехки, стройни крайници, растящи едва ли не с всеки изминал ден.

— Татко, не искаш ли да чуеш за разказа ми?

Аманда потупа Лу по ръката и в същото време се озърна към стреснатия Оз, опитвайки се да се усмихне окуражаващо, макар че в момента не й бе останала и капка кураж. Явно моментът не беше подходящ за спор.

— Лу, изчакай малко, миличка. Джак, нека да поговорим по-късно. Не пред децата.

Изведнъж я обзе страх, че нещата са стигнали твърде далеч.

— Защо смяташ, че не мога да мисля така? — попита Джак.

— Джак, не сега.

— Ти започна този разговор. Не ме упреквай, че искам да го довършим.

— Джак, моля те…

— Казвай, Аманда!

Никога не го бе чувала да говори с такъв тон, но вместо да я изплаши, това само разпали гнева й.

— Ти и сега едва отделяш време за децата. Вечно пътуваш, изнасяш беседи, посещаваш събития. Всички искат парченце от Джак Кардинал, макар че не си плащат за привилегията. Наистина ли вярваш, че в Калифорния ще е по-добре? Лу и Оз изобщо няма да те виждат.

Очите, скулите и устните на Джак се превърнаха във враждебна, непроницаема стена. Когато заговори, гласът му беше изпълнен с мощна смес от собственото му страдание и желанието да й причини същата болка.

— Да не би да казваш, че пренебрегвам децата си?

Аманда разгада тактиката му, но все пак се поддаде.

— Може би не съзнателно — тихо отвърна тя, — но писането те обсебва дотолкова…

Лу едва не се преметна през облегалката.

— Той не ни пренебрегва. Ти не знаеш какво говориш. Грешиш! Грешиш!

Непроницаемата стена на Джак се обърна към Лу.

— Недей да говориш така на майка си. Никога!

Аманда хвърли поглед към Лу, но докато се чудеше как да смени темата, дъщеря й я изпревари.

— Татко, това наистина е най-хубавият разказ, който съм писала. Кълна ти се. Чакай да ти кажа как започва.

Ала Джак Кардинал, навярно за пръв и единствен път в своя живот, не се интересуваше от писане. Той завъртя глава и погледна втренчено дъщеря си. Под изпепеляващия му взор надеждата по лицето й се превърна в дълбоко разочарование още преди Аманда да си поеме дъх.

— Лу, казах ти, не сега!

Джак бавно се обърна напред. Двамата с Аманда зърнаха едновременно какво има пред тях и лицата им пребледняха. Човекът се бе привел над багажника на закъсалата си кола. Бяха толкова близо, че Аманда забеляза квадратната издутина на портфейла в задния му джоб. Той дори нямаше време да се надигне и да види как смъртта му връхлита с осемдесет километра в час.

— О, боже! — извика Джак.

Той завъртя с всичка сила волана наляво. Линкълнът реагира удивително пъргаво и някак успя да отмине колата, съхранявайки живота на непредпазливия шофьор. Но сега вече бе извън пътя и летеше по надолнището, а отсреща стърчаха дървета. Джак завъртя волана надясно.

Колата подскачаше неудържимо. Аманда изпищя и посегна към децата си. Усещаше, че дори тежкият линкълн не е в състояние да запази стабилност.

Джак не дишаше, блесналите му очи бяха разширени от ужас. Докато колата отново пресичаше пътя, устремена към земния насип от другата страна, Аманда се преметна на задната седалка. Тя прегърна децата си, притисна ги едно в друго, за да постави своето тяло между тях и всичко твърдо и опасно в колата. Джак отново завъртя кормилото, но линкълнът вече губеше равновесие и спирачките ставаха безполезни. Колата се размина на косъм с връхлитащите дървета, ала сетне стана онова, от което Аманда се бе страхувала през цялото време — преобърна се.

Когато покривът на колата удари крайпътната пръст, лявата врата се отвори и Джак Кардинал изчезна като плувец, грабнат от мощно течение. Линкълнът се преметна отново и закачи едно дърво, което отне част от инерцията му. Над Аманда и децата се посипа разбито стъкло. Скърцането на разкъсан метал и техните писъци се сляха в ужасяваща шумотевица; купето се изпълни с мирис на бензин и задушлив пушек. При всяко премятане, при всеки удар и скок Аманда притискаше Лу и Оз към седалката със сила, каквато никога не бе подозирала, че притежава. Тя поемаше ударите, за да не ги допусне до тях.

Стоманата на линкълна водеше страховита схватка с коравата пръст, но най-сетне земята надделя. Покривът и дясната страна на колата се сплескаха. Остро парче метал се впи в тила на Аманда и бликна кръв. Докато Аманда губеше сили, колата се завъртя за последен път и спря с колелата нагоре, обърната в посоката, от която бяха дошли.

Оз посегна към майка си. Само детското недоумение го делеше от гибелната паника.

Със светкавична младежка пъргавина Лу се измъкна от вътрешността на премазаната кола. По някакво чудо фаровете на линкълна все още светеха и тя трескаво се огледа за баща си сред хаоса от светлини и сенки. Чу наближаващи стъпки и отвори уста да изрече благодарствена молитва за спасението му. После устните й застинаха. В светлината на фаровете бе видяла проснатото тяло с шия, извита под ъгъл, несъвместим с живота. Сетне някой заблъска с длан по колата и се раздаде гласът на човека, когото едва не бяха убили. Лу не пожела да слуша тази особа, чиято небрежност току-що бе унищожила семейството й. Обърна се и погледна майка си.

Аманда Кардинал също бе видяла съпруга си, очертан от безмилостните лъчи. В течение на един безкраен миг майка и дъщеря сплетоха погледи и посланието помежду им бе изцяло едностранчиво. Предателство, гняв, ненавист — Аманда разчете всички тия ужасни неща по лицето на дъщеря си. И тези чувства я затиснаха като бетонен похлупак на гробница; те надхвърляха сбора от всички кошмари, които бе срещала през живота си. Когато най-сетне извърна глава, Лу остави зад себе си една съкрушена майка. Докато затваряше очи, Аманда чу как Лу крещи на баща си да дойде при нея. Да не я изоставя. След това Аманда Кардинал потъна в мрак.