Да вярваш в чудеса

24

Две вечери по-късно Лу миеше чиниите, а Оз старателно изписваше букви върху парче хартия на кухненската маса. Луиза седеше до него да му помага. Лу си помисли, че изглежда уморена. Беше стара, а животът й тук не бе лек; Лу го знаеше от собствен опит. Човек трябваше да се бори и за най-дребното нещо. А тя го бе правила през целия си живот. Още колко можеше да издържи?

Лу тъкмо бършеше последната чиния, когато на вратата се почука. Оз изтича да отвори.

На прага стоеше Котън, облечен в костюм и с вратовръзка. Под мишница носеше голяма кутия. Зад него стоеше Даймънд с чиста бяла риза и измито лице. Косата му беше пригладена с вода и може би малко лепкав сок от някое дърво, но Лу ахна най-вече защото момчето носеше сандали. Вярно, палците му стърчаха, но все пак почти целите му крака бяха обути. Даймънд кимна плахо на всички, сякаш с чисто лице и сандали се беше превърнал в някакъв уродлив клоун.

Оз погледна кутията.

— Какво има вътре?

Котън остави кутията на масата, но не бързаше да я отвори.

— Макар че писаното слово заслужава най-висока възхвала — каза той, — не бива да забравяме, че има и друго, не по-малко велико творчество.

С жест, на който биха завидели най-големите майстори на водевила, той вдигна капака и отдолу се разкри грамофон.

— Музика!

Котън извади плоча от хартиен плик и внимателно я сложи върху грамофона. После енергично нави пружината и нагласи иглата на място. За момент тя задраска по неравния ръб, после из стаята се разнесе мелодия и Лу разпозна музиката на Бетовен. Котън се озърна, после измести един стол до стената и махна с ръка на останалите мъже.

— Господа, ако обичате.

Оз, Даймънд и Юджин се включиха в работата и скоро насред стаята се разчисти свободно пространство.

Котън отиде в коридора и отвори вратата на Аманда.

— Мис Аманда, тази вечер разполагаме с най-различни популярни мелодии за ваше развлечение.

После той се върна в предната стая.

— Защо изместихте мебелите? — попита Лу.

Котън се усмихна и свали сакото си.

— Защото не може просто да слушаш музиката, трябва да се слееш с нея. — Той се поклони ниско на Лу. — Ще ме удостоите ли с един танц, госпожице?

Лу неволно се изчерви от тази официална покана.

— Котън, ти си луд. Наистина.

— Давай, Лу, ти си добра танцьорка — подвикна Оз и добави: — Мама я е учила.

И двамата започнаха да танцуват. Отначало движенията им бяха неловки, но скоро хванаха ритъма и се понесоха в кръг из стаята. Всички ги гледаха с усмивка, а Лу се разкиска.

Развълнуван до крайност, както му се случваше често, Оз изтича в стаята на майка си.

— Мамо, ние танцуваме, танцуваме.

И веднага хукна обратно, за да не изпусне нещо.

Луиза люшкаше ръце и потропваше в такт с музиката. Даймънд пристъпи към нея.

— Да му друснем ли един танц, мис Луиза?

Тя пое ръката му.

— По-добро предложение не съм чувала от години.

Докато двамата се присъединяваха към Лу и Котън, Юджин сложи Оз да стъпи върху сандалите му и затропа из стаята.

Музиката и смеховете се носеха по коридора и нахлуваха в стаята на Аманда. Откакто бяха пристигнали, зимата бе преминала в пролет, а пролетта в лято. И през цялото това време състоянието на Аманда си оставаше непроменено. Лу приемаше този факт като сигурно доказателство, че майка им никога няма да се завърне при тях, а вечният оптимист Оз го приемаше за добър знак, защото състоянието й не се влошаваше. Въпреки мрачните си очаквания за бъдещето Лу помагаше всеки ден на Луиза да бърше с гъба тялото на Аманда, а веднъж седмично двете й миеха косата. Освен това Лу и Оз често променяха позата на майка си и всекидневно раздвижваха крайниците й. Но нито веднъж не усетиха реакция от нейна страна; тя просто лежеше отпусната, със затворени очи. Лу често си мислеше, че не е „мъртва“, но в никакъв случай не можеше и да се нарече „жива“. Ала сега, докато смехът и музиката нахлуваха в нейната спалня, ставаше нещо странно. Ако е възможно човек да се усмихва, без да помръдне нито едно мускулче, то може би в момента Аманда се усмихваше.

След няколко плочи музиката в предната стая се промени и сега звучаха мелодии, от които нозете сами заиграват. Партньорите също се смениха: Лу и Даймънд подрипваха и се въртяха с младежка енергия; Котън кръжеше с Оз; а Юджин — забравил за куция си крак — и Луиза бяха подхванали пъргав народен танц.

След малко Котън напусна дансинга, отиде в спалнята на Аманда и седна до нея. Тихичко почна да й разказва какво е станало през деня, как са децата, коя книга смята да й чете. Монологът звучеше съвсем простичко и Котън се надяваше тя да го чува и новините да й вдъхват кураж.

— Писмата, които си писала на Луиза, ми харесаха неимоверно. Думите ти разкриват прекрасна душа. Но с нетърпение чакам да те опозная лично, Аманда.

Той нежно пое ръцете й и ги раздвижи в такт с музиката.

Звуците летяха навън и светлината се лееше в мрака. За един мимолетен миг всички в къщата изглеждаха щастливи и безгрижни.

Малката каменовъглена мина върху земите на Луиза бе на около три километра от къщата. До нея водеше утъпкана пътека, свързана с черния път, който лъкатушеше назад към фермата. Входът на мината беше висок и широк колкото спокойно да влезе каруца с муле, което им се налагаше да правят всяка есен, за да докарат въглища за през зимата. Но сега луната се криеше зад ниските облаци и входът не се забелязваше с просто око.

В далечината примига проблясък като от светулка. После още един и още един. Неколцина мъже бавно изплуваха от тъмнината и продължиха към мината, стиснали онова, което проблясваше — обикновени газени фенери. Всички носеха каски с прикрепени отгоре карбидни лампи. Преди да влязат в мината, всеки от тях свали каската, напълни резервоара с навлажнени топчета карбид, врътна кранчето на горелката, драсна клечка кибрит и десетината лампи пламнаха едновременно.

Най-едрият свика останалите и всички се скупчиха плътно около него. Той се наричаше Джуд Уилър и почти през целия си живот бе изследвал пръстта и скалите, за да търси полезни изкопаеми. В здравата си десница стискаше дълъг хартиен свитък. Разгъна го и един от мъжете светна с фенер. Хартията бе покрита с подробни записки, чертежи и знаци. Най-отгоре бе изписано с едри букви:

Докато Уилър инструктираше хората си какво да правят тази вечер, от мрака се приближи още един мъж. Беше дрипав, със стара филцова шапка. Джордж Дейвис също носеше фенер и изглеждаше много развълнуван от цялата тази дейност. Няколко минути той разговаря напрегнато с Уилър, после всички влязоха в мината.