Далечно царство

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТАГЕРОИ И ЛЪЖЦИ

След два месеца влязохме в главното пристанище на Ориса с издути от утриненния бриз платна. Въпреки късния час наоколо нямаше никой, който да се възхити на майсторството на Л’юр и да гледа как „Китиуейк II“ спира до кея в леката утринна мъгла. Огледах речния бряг за познати лица, но само един-двама голтаци и един рибар, който кърпеше мрежата си, отговориха на погледа ми.

— Виждам, че си преувеличил величието на Ориса съвсем мъничко, Амалрик, любов моя — каза Диос сухо. — Какво гъмжащо от народ пристанище, какви широки булеварди, каква блъсканица! — Тя отново огледа празния кей, после се обърна към Дженъс. — Кажи ми, Дженъс, винаги ли е такава навалица, или сме пристигнали точно за панаира?

Дженъс поклати глава. Беше изненадан също като мен.

— Нищо не разбирам — казах аз. — Обикновено е толкова шумно, че не можем да се чуем.

— Хайде стига вече! — засмя се Диос. — Знаем как се завъртат главите на варварските момичета. — Тя заговори басово, опитвайки се да имитира мъжки говор. — Да, скъпа, аз съм важен човек в моята страна. Богат човек. Имам хубава къща и много слуги. Я влез замалко в моята палатка… — Видя, че се мръщя, и ме ощипа закачливо. — Хайде, хайде. Дори и да си беден, пак ще те обичам.

— Повярвай ми, Диос — каза Дженъс, развеселен от шегата й, — нашият приятел не е беден. Приеми честната ми дума.

— О, ще я приема, Дженъс. Ще я приема — каза Диос. — Но в бъдеще, моля те, спести ми описанията на… — Тя посочи пустия бряг. — …гъмжащи пристанища.

Скочих от кораба и закрачих към стария рибар.

— Къде са хората, дядо? — попитах аз. Той вдигна сълзящите си очи, изкривените му пръсти продължиха да кърпят мрежата, докато разглеждаше и мен, и дрехите ми, и двамата ми другари.

— Нямаш късмет, ако си решил да разтоварваш днес — каза той и посочи кораба ни. — Всъщност нямаше да имаш късмет и вчера, и завчера, и позавчера. — Той поклати глава, сякаш ни съчувстваше, но всъщност се наслаждаваше на лошия ни късмет. — И запомни какво ти казвам: утре ще бъде същото. Може би след време всичко ще се оправи, но има и много други, които чакат ред преди теб. Много.

— Няма нищо, дядо — засмях се аз. — Все пак благодаря ти, че ни каза. Но искам да знам какво се е случило. Къде са се дянали всички?

— Приличаш ми на орисианец — каза старецът, — така че сигурно дълго време те е нямало. Затова не знаеш. — Той вдигна избледнелите си очи към Диос и се втренчи в нея. — Ама тя не е орисианка. — Погледът му се отмести настрани тъкмо когато на Диос вече бе започнало да й прикипява, и попадна на монетата, която му подавах. Старецът бързо я грабна и продължи да връзва възлите, после каза: — Жив да си. — Страшна жажда ме гони и трябва да я утоля. А сега на въпроса ти, млади господарю. Чуй какво ще ти кажа. Големи работи стават. Големи работи. Четвърти, а може и пети ден. И всички ги цепят главите от цялото това празненство. Само мене не ме цепи главата, понеже изпих всичко и кесията ми е празна.

— И какви са тези големи работи, които се отпразнуват така, старче? — попита Дженъс.

— Вие, момчета, да не падате от небето? — каза старецът. — Не знаете ли, че открихме Далечното царство?

Тримата с Дженъс и Диос се спогледахме.

— Страхотна новина — казах аз.

Старецът дрезгаво се засмя.

— Много слабо казано! Сега ние, орисианците, ще бъдем първи по пътя натам. А ликантийците да си ядат ушите. Не че им забраняваме, нали ме разбирате, но така излиза, казвам ви. Почти така.

— И кой е героят, който го е открил? — попитах аз, едва сдържайки гнева си.

— Един млад жрец — отговори старецът. — Разправят, че преди не бил нищо особено. Но сега всичко го тачат. Казва се Касини. Може би си го чувал.

— Да. Чувал съм за него — отговорих сдържано.

— Е, та той е може би най-големият герой на Ориса — продължи старецът. — Върна се преди два месеца. Властите си мълчаха, та да не се разчуе. Обаче къде ти! Целият град говореше. Доскоро всички мислехме, че Далечното царство е просто детска залъгалка, нали така? Но сега всички знаят, че го има. И много скоро ще отидем там и ще си стиснем ръцете с хората от Далечното царство. И тогава вече нищо няма да може да ни спре. Славни времена се откриват пред Ориса! Щастлив съм, че доживях да ги видя. Отсега нататък ще тънем в злато и удоволствия. — Беззъбите му венци се оголиха в усмивка. — Във всеки случай решиха да обявят голям празник. И го направиха. И жреците, и управата обявиха цяла седмица празненства. До днес. Днес следобед всички, които не са много пияни, трябва да се съберат в големия амфитеатър. Ще награждават Касини. Освен това сигурно ще му дадат да оглави следващата експедиция. Вече я стягат. И този път тя ще бъде истинска. Не с малко провизии и с няколко войника. С много войска ще бъде. Казвам ти, нищо не може да им устои. Да, идва славно време за Ориса.

Изведнъж почувствах непреодолима нужда да тръгна към къщи.

— По-добре да побързаме — казах аз на Дженъс и Диос. Те не попитаха нищо, но когато тръгнахме, старецът извика:

— Кой си ти, млади господине? Кажи ми името си, за да пия за твое здраве в кръчмата с парата, която ми даде.

Обърнах се. Играта беше свършила.

— Аз съм Амалрик Емили Антеро. Пий за мое здраве.

Старецът зяпна от изненада. После избухна в смях.

— Амалрик Антеро! Добра шега. Но няма да я кажа на никого, млади господине. Защото експедицията към Далечното царство беше негова. Само че младият Амалрик не се върна. Той и останалите са по-мъртви от воняща риба. Касини ги е видял, когато са загинали.

Не бях изненадан, че Касини ни е обявил за умрели. Нали вече беше изпробвал лъжите си върху сержант Мийна и капитан Л’юр; освен това бе имал много седмици за репетиране преди да пристигне в Ориса. По пътя към къщи се терзаех от мисълта за реакцията на семейството ми при тези печални новини. Тревогата ни беше придала криле. Почтеността на Л’юр също увеличи скоростта ни, защото капитанът беше повярвал толкова малко на разказа на Касини, колкото и сержант Мийна. Когато Касини се появил, той се съгласил да го откара до Редонд… но не и по-нататък. Добрият капитан беше чакал, спазвайки уговорката, която имах с хората от Пиперения бряг.

— Не вярвах той да е единственият, който да е успял — беше споделил Л’юр. — Нали го познавам. Казах му: „Аз ще чакам младия Антеро, господарю. И капитан Грейклок.“ Това не му хареса, но нямаше никаква друга възможност, а аз виждах колко му се ще да се качи на някой бърз кораб за Ориса.

Сега, докато тичах към къщата на баща ми омразата ми към Касини стана непреодолима. И беше напълно основателна: баща ми беше на смъртно легло, а сестра ми Рейли, обзета от дълбока мъка, като ме видя, се изплаши, че шокът от добрите новини може да го довърши. Тя влезе при татко да го подготви за моето възкръсване и след малко се върна да ме заведе при него. Смаях се като го видях толкова слаб и бледен. Тялото му се беше съсухрило като на старец, восъчножълтите му телеса висяха отпуснати на крехките кости. Но очите му, хлътнали дълбоко в мъртвешката маска, оживяха от радост, щом ме видя.

— Слава на Те-Дейт, ти си жив! — каза той. Дишаше тежко. Бях така сломен, че коленичих и едва не заплаках. — Не плачи, Амалрик — успокояваше ме баща ми. — Само преди час чувствах присъствието на Злокобния вестител. Почти бях готов да му разреша да ме отнесе. Но го прогоних. Ако не бях… — Той сложи треперещата си ръка върху главата ми. — …нямаше никога да изживея това щастие.

Той ме накара да стана. Седнах на леглото до него.

Видях как бледите му бузи възвръщат цвета си.

— Ела, разкажи ми за приключенията си, синко — каза той. — Намери ли Далечното царство?

— Не — отговорих аз. — Но видях планините, приличащи на черен юмрук. Видях и прохода, който отвежда на другата страна.

— Знаех го — каза баща ми. — Цял живот мечтаех за това. Сега зная, че мечтите ми са били нещо повече от глупави измислици.

Разказах му накратко за всички наши приключения. Но от всичко чуто най-голямо удоволствие му достави новината, че съм довел бъдещата си съпруга. Той хвана ръката ми.

— Независимо какви богатства стоят пред теб — каза той, — от всичко най-много цени нея, Амалрик — продължи той. — Цени я повече от всичко. И ще живееш и умреш щастливо. — Ръката му се отпусна, очите му се затвориха и за момент се изплаших, че може да е умрял. После видях усмивка на лицето му; брадата му леко потрепна. Беше заспал. Тихо излязох от стаята и отидох при другите.

Сестра ми се разкъсваше между ярост към Касини и радост от успешното ни завръщане.

— Това копеле получи всички почести — каза тя, когато влязох. — Ти си героят, Дженъс Грейклок. Ти и моят брат.

— Въпросът е — каза Дженъс, — как да се отговори. Да ви кажа право, не държа особено много на геройския венец. Тежък е и създава повече неприятности, отколкото удобства, пък и много лесно може да се бутне.

— Но нали чухме, че вече подготвят следващата експедиция — казах аз. — И желаят да я води героят. А героят е Касини.

— Той е лъжец — каза Диос. — Извикай го на двубой заради лъжите му. Убий го. Така биха постъпили жените на Салкей с такъв измамник.

Рейли се засмя. Беше истинско удоволствие отново да чуя смеха й, толкова ми беше липсвал, докато ме нямаше.

— Харесвам я, Амалрик. Прекалено добра е за теб.

— После се обърна към Диос. — Ние в Ориса не сме толкова различни, скъпа. Касини обаче е жрец, а един жрец не може да бъде извикан на двубой. Най-лекото наказание за такова нещо е да те убият, и то след много мъчения.

Диос се намръщи.

— Сега съм сигурна, че тук управляват мъже — каза тя. — Никоя свястна жена не би позволила да съществува такъв закон.

Дженъс удари с тежкия си юмрук по масата и я разклати.

— И никой свестен мъж също — викна той. — Но ако го убием, ще ме лишат от най-голямата ми мечта. По дяволите, Далечното царство ще бъде мое. На никой друг.

— Тогава нека да отидем там — казах аз. — Скоро целият град ще се събере, за да го почете. Хайде да отидем и да видят, че не само сме живи, но и че този лъжлив страхливец, който ни изостави и подбуди и другите да ни изоставят, не заслужава никакви благодарности.

Така и направихме. Убедих Рейли и Диос да пазят вилата, в случай че не всичко тръгне добре. Наредих да оседлаят коне и без да сменяме дрехите, с които бяхме пътували, тръгнахме към големия амфитеатър. Улиците бяха оживени; разбрах, че макар старият рибар да не ми бе повярвал, беше разказал на други за младия глупак, който твърдял, че е Амалрик Антеро. Хората се обръщаха да видят кой язди през навалицата и някои ме познаха.

— Ама това е Грейклок! — чух гласове. — И онзи до него е младият Антеро! Значи е вярно. Те са живи.

— Накъде си тръгнал, капитан Грейклок? — викна някой.

— Тръгнали сме да пратим по дяволите един голям лъжец! — извика Дженъс в отговор.

Думите му и новината, че сме върнали живи и здрави, бързо се разпространиха и след нас тръгна голяма тълпа. Всички ни поздравяваха и наричаха Касини лъжец. Скоро стигнахме амфитеатъра. Охраната, разтревожена от шума на тълпата, ни препречи пътя. Началникът вдигна копието си и ни извика да спрем.

— Как смееш да спираш гражданин на Ориса? — извиках аз. Моят протест обаче не беше необходим, защото началникът на караула позна Дженъс и изненадан свали копието си.

— Бога ми, това е Дженъс Грейклок! — извика той.

— Жив и здрав. — Той пристъпи напред. — Знаех си, че никой жрец не може да извърши такъв подвиг. — Обърна се към хората си. — Нали ви казах, момчета? Нали ви казах, че само войник може да извърши такова нещо. — Войниците нададоха одобрителни възгласи. Капитанът на охраната плесна Дженъс по крака и изрева: — Влизай човече! Далечното царство е за всички ни. За войници и за граждани, не само за проклетите жреци.

Ние слязохме от конете, хвърлихме юздите на охраната и минахме през портата; тълпата нахлу след нас.

Не бих искал да съм на мястото на Касини през този ден. Големият амфитеатър беше претъпкан. Топлината, излъчвана от телата на хилядите хора, дошли да приветстват жреца, беше нетърпима. Касини обаче сигурно не я чувстваше. Сто на сто го бяха тренирали добре за церемонията и много нощи бе репетирал скромната си реч на герой… И докато е чакал търпеливо да минат безкрайните встъпителни речи, се е наслаждавал на всеобщото възхищение. Та нали това беше кулминацията, връхната точка в неговия живот — а доскоро се бе страхувал, че ще остане неоценен. Касини сигурно вече мечтаеше за триумфа си и за това как ще поведе следващата експедиция до самите врати на Далечното царство и ще се върне с още по-голяма слава. Да, за кратко време сигурно бе разбрал какво значи да си човек на почит.

После се явихме ние и турихме край на мечтите му. Когато влязохме, старият мошеник Джениандър тъкмо се канеше да представи своето протеже. Стоеше на широката централна трибуна на амфитеатъра, гласът и образът му бяха увеличени многократно от специалното заклинание, направено от 112 жреци при полагането на първия й камък. Около него се бяха събрали сановници от всички сфери на дейност в Ориса. На най-предните места бяха Гамелан, най-възрастният от старейшините-жреци, и Сишон, неговият колега от управниците. В центъра, на трона на героя, с венец на челото седеше Касини.

Джениандър беше по средата на речта си, когато тълпата, която ни следваше, започна да скандира имената ни и всички в големия амфитеатър се обърнаха. Множеството полудя. Чуваха се викове и писъци, и неочаквано буйни скандали. Чух да викат името ми, но най-много викаха: „Дженъс. Дженъс. Дженъс!“ Видях Касини да стои онемял до Джениандър: страхът бе обезобразил лицето му. Стоеше вцепенен и унизен. Хората около него обаче бързо се съвзеха. Някои напуснаха трибуната, все едно че нямат нищо общо с него. Други започнаха да го ругаят, макар че от шума на тълпата не можах да чуя какво казват. Гамелан беше първият, който прояви здрав разум. Той изтича при Джениандър и Касини, обгърна ги с ръце, вдигна глава към небето и направи заклинание. Появи се пушек и огън и те изчезнаха.

После хиляди ръце ни вдигнаха и ни понесоха през арената до централната трибуна. Пуснаха ме да стъпя на краката си. Тъкмо дойдох на себе си, и Дженъс застана до мен. Той се огледа смутено — като истински войник, притеснен от присъствието на толкова много цивилни, насочили вниманието си към него. Изтиках го напред към онази точка на трибуната, от която образите ни щяха да изглеждат гигантски. От неочаквано настъпилата тишина всред тълпата разбрах, че я бях улучил.

— Хора на Ориса! — викнах аз. Чух как думите ми изгърмяха и отекнаха, чак се олюлях от силата на звука. — Вие всички ме познавате, защото аз съм един от самите вас.

— Амалрик! Амалрик! Амалрик! — викаше тълпата. Вдигнах ръка и всички млъкнаха.

— А това е моят приятел. Може би не всички сте го виждали, но съм сигурен, че сте чували за него.

Избухнаха нови одобрителни възгласи. Изтиках Дженъс напред. Усещах, че хората го чувстват като свой. Прошепнах му:

— Говори им. Те искат да те чуят. Дженъс беше изцъклил очи.

— Какво трябва да кажа?

— Просто им разкажи истината — подканих го аз. За пръв и последен път Дженъс изпитваше сценична треска. Но се изправи и страхът и объркването му изчезнаха. Пристъпи напред уверен, сякаш бе роден за оратор.

— Народе на Ориса! — прогърмя гласът му. — Аз ви нося новини от Далечното царство…

Речта му през този ден беше хвалена седмици наред. Нямаше значение дали думите му бяха умни или глупави, защото Ориса никога не бе имала такъв герой като Дженъс Грейклок. Пред тях стоеше човек от благороден произход, но със странна съдба. Освен това той беше боец, войник, познал какви ли не страдания. Дори се говореше, че навремето бил и роб, така че хората бяха сигурни, че мъките и бремето на обикновените мъже и жени не са му чужди. Също така Дженъс беше направил за смях един жрец и бе доказал, че жреците лъжат — и от този ден дори най-симпатичният от магьосниците можеше да бъде уважаван, но никога обичан. Но на първо място приятелят ми даде на орисианците дара на гордостта. Един обикновен човек беше постигнал онова, което допреди месеци се считаше за невъзможно, и сега обещаваше да подобри това постижение и да стъпи на вълшебната земя, която обещаваше благоденствие за всички.

Колкото до мен, в моя чест също имаше богати гощавки и много хора искаха да поема управлението на Ориса. За да не би фалшивата скромност да ме направи да изглеждам лъжец, ще кажа, че аз също бях герой. В края на краищата нали моята експедиция беше довела до всичко това и аз също бях изминал всяка стъпка, измината от Дженъс, и понесъл всички страдания, които беше понесъл и той. Но макар че имах намерение веднага да подготвя нова експедиция и да минем отново по същия маршрут, сега, когато бях у дома, сърцето ми не копнееше така силно за Далечното царство. Баща ми беше болен, братята ми — мекушави по природа, и от мен се очакваше да поема тежестите на семейните задължения. Братята ми изобщо не се разсърдиха, когато баща ми обяви, че задължението да оглавя търговията се пада на мен. Успехът на моята експедиция изми петното, което бях лепнал на името Антеро, или най-малкото направи атаките срещу нас да изглеждат неразумни.

О, да! Имаше и друго нещо. Диос. Баща ми беше възхитен от нея и винаги намираше някакъв повод, за да я повика. Макар че здравето му продължи да се влошава, когато тя беше в стаята му, човек можеше да си помисли, че той отново е млад. И в това нямаше нищо чудно, защото Диос непрестанно се шегуваше и флиртуваше с него. Беше очаровала дори и Рейли: още щом я зърнеше, нетърпеливо започваше да я разпитва за войнската й практика, искаше да научи нови военни хитрости и споделяше охотно своите.

— Всяка жена в моята гвардия е готова да те пребие заради нея — каза ми Рейли. — Единственото, което ги възпира, е, че тази жена е очебийно безразсъдно влюбена в теб.

Сватбената церемония беше по необходимост малка. Новата ми слава би превърнала всеки списък за гости в обида за всички непоканени. Отначало дори се страхувах, че Диос ще се почувства засегната.

— Защо да се засягам? — Тя вдигна в недоумение рамене. — В Салкей бракът е по-важен от сватбата. Истински големият празник се вдига след като двойката преживее един пълен жетвен цикъл; а с всеки следващ цикъл честването става още по-голямо. Мисля, че в Ориса е обратното, защото във вашия град жените са подчинени и сватбената церемония е просто залъгалка за момичето, което доброволно приема такъв робски живот. На практика това е единственият момент в нейния живот, когато тя е център на внимание, по-важна от всички други. — Не можех да споря, защото бях слушал същите покъртителни оплаквания и от Рейли.

Диос взе ръката ми и нежно я постави върху корема си, който беше леко издут от нашето бебе. Знаехме, че ще бъде момиче, защото Рейли беше помолила магьосницата, която се грижеше за неразположените жени от гвардията, да направи предсказание. Засмях се, когато почувствах ритането й.

— Как ще я наречем? — попитах аз.

— Ще трябва да почетем твоята майка, както и моята — отговори Диос. — Ще я кръстим Емили, на твоята майка, и Ирен, на моята.

— Значи ще се казва Емили Ирен Антеро… Харесва ми.

— Искам да ми обещаеш нещо, Амалрик — помоли ме бъдещата ми съпруга.

— Всичко.

— Не искам нашата дъщеря да бъде възпитана да мисли, че жените трябва да се държат така, както в Ориса. От това как рита може да се разбере, че ще бъде силно дете. А нощем, когато всичко е съвсем тихо, чувам малкото й сърчице да бие. То е чувствително сърчице, моля те да ми повярваш. Знам това, макар двете още да не сме се срещали.

— Ще й взема най-добрите учители — казах аз. — Пък имаме и Рейли, която ще й служи за пример и освен това ще я обучава.

— Това не е достатъчно — отговори Диос. — Емили ще вижда как жените около нея крият лицата си от мъжете и се чувстват малоценни, защото нямат пенис и чифт тестиси, как страдат примирено само защото са източник на всеки човешки живот.

— Какво трябва да обещая, за да предотвратя това? — попитах аз.

— Искам майка ми да помогне в нейното възпитание — отговори ми Диос. Разтревожих се, защото кой баща би понесъл да не вижда детето си? Жена ми видя това и хвана ръката ми. — Моля те, трябва да направиш това за мен. Ако откажеш, ще го приема, но не като покорна орисианска жена, защото аз никога няма да стана такава, а защото те обичам, Амалрик. И никое дете никога няма да бъде по-важно за мен от тази любов. Не искам да кажа, че трябва да я изпратим далеч оттук, защото и аз също няма да мога да понеса това. Имам предвид три години… преди да стане жена. Емили Ирен трябва да прекара три години с майка ми преди да се извърши обредът за женственост, когато стане на шестнайсет. След това само слабости в характера й могат да се отразят на начина й на мислене. Но аз ти обещавам, Амалрик, това дете няма да бъде със слаб характер.

Колкото повече мислех по този въпрос, толкова повече се съгласявах с Диос. Предложението й ни даваше възможност да обединим две различни култури и да възпитаме едно идеално дете, златно дете. Обещах тържествено да изпълня желанието й и след това се прегърнахме така силно, както могат да се прегръщат само влюбени. Почувствах ръката й се плъзга по голите ми бедра. Диос хвана твърдия ми член и се наведе да го целуне. После вдигна поглед. Черната й коса падаше върху лицето й, очите й светеха от удоволствие.

— След всички разговори за вражда между мъжете и жените — прошепна тя, — по-добре да се погрижа поне моят мъж да не се почувства засегнат. — И започна да ме „успокоява“ с горещата си уста.

Оженихме се след една седмица. Баща ми беше прекалено слаб, за да може да прави друго освен да седи на стола си и да рони радостни сълзи. Неговите задължения пое Рейли — тя преряза врата на агнето и събра кръвта му в жертвената купа за дар на боговете. Дженъс пое ролята на брат на Диос и намаца челата ни с кръвта на агнето. Когато обредът свърши, преминахме към веселбата, която продължи цели три дни.

Точно преди двамата с Диос да тръгнем на сватбено пътуване, баща ми умря. Ще ми се да мисля, че умря щастлив: неговият блуден син се бе оказал достоен човек; семейството, което оставяше зад себе си, бе спечелило слава; мечтата на неговата младост бе осъществена. Сега, докато размишлявам над неговите чувства и търся думите, които редя в това описание, не мога да не си спомня казаното от Дженъс на Пиперения бряг: как моят баща бил по-добър човек от Дженъс, защото щял да бъде удовлетворен, ако неговият син постигне онова, което било отказано нему. Моят баща беше добър човек и сигурно по-добър както от Дженъс, така и от мен. Но, уви, той не беше съвършен, а само съвършеният човек може да умре щастлив. Особено като знае, че след откриването на Далечното царство светът, който е познавал, никога вече няма да бъде същият.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТАВТОРАТА ЕКСПЕДИЦИЯ

Не е за хвалене, но трябва да кажа, че погребението на Пафос Карима Антеро беше едно от най-големите в нашия град. Толкова много хора искаха да присъстват, че управниците наредиха да се отвори големият амфитеатър и погребалният огън да се запали там. После цяла Ориса тръгна с процесията край реката до горичките на пътешествениците, където принасяхме жертва на Те-Дейт, и аз предадох праха на баща ми на ветровете.

Всички — включително и аз — бяха изненадани колко популярна личност беше баща ми. По природа той беше тих човек и отбягваше почестите и големите компании. Но както вече споменах в това ми писание, той имаше почти неестествената способност да надушва нещастието на достойния човек и да прави всичко възможно да облекчи болката му. Баща ми умееше също да провежда търговските си сделки по такъв начин, че да не предизвиква гнева на своя конкурент. Това, че неговата популярност никога не се беше проявявала публично, мога да си обясня само със страха от жреците и злото, което те бяха сторили на Халаб — една друга страна на цената, която семейството ни плати за това зло. Сега обаче, след неотдавнашната ми победа, никой не се страхуваше да покаже своята обич. Други трябваше да се плашат, защото отгласът от погребението отекваше дълго след като вятърът отнесе и последните останки от праха на баща ми. Влиятелните хора започнаха да сключват нови сделки, да търсят нови съюзи; несъгласието се пренесе и в редиците на самите жреци.

Погребението на баща ми, с всичките плачове, скубане на коси и надути речи беше един от важните моменти в решаването на големия въпрос за Ориса. В центъра на този въпрос беше втората експедиция… и Дженъс Грейклок. Никой от нас не си даваше ясна сметка колко голямо влияние ни беше оказало Далечното царство. Изведнъж целият досегашен начин на живот беше поставен под въпрос. Хората от най-високите места в обществената йерархия до последния безправен роб смятаха, че имат право да получат своя дял от онова, което щеше да дойде. Всички искаха промяна и я искаха сега. За обикновените мъже и жени; за занаятчиите, войниците и робите; за младите и авантюристите; дори за по-улегналите Дженъс стана символ.

И той наистина блестеше със силната светлина на неочакваната си популярност. Ходеше на безброй угощения в негова чест, а след това събираше богатите остатъци от трапезата и ги раздаваше на бедните по улиците. Разказваше историята на пътуването ни отново и отново в най-различна обстановка: от луксозни вили до случайни крайбрежни кръчмички. И всеки път, когато я разказваше, историята ставаше по-свежа, а думите му — нови и вълнуващи. Особено, когато стигнеше до момента, в който видяхме планинската верига е черния юмрук. Жените го спираха на улицата и го молеха да им направи дете; майките кръщаваха синовете си с неговото име; бащите стояха с часове с надеждата да го видят и да му стиснат ръката. Всеки искаше да го пита нещо. „Питат ме за всичко: от размера на данъците до цената на виното в кръчмата — каза Дженъс един следобед, когато успя да ми отдели няколко минутки. — Дали житото расте по-добре при прилив, или при отлив и дали конете с големи бутове са по-добри за впрегатни, или за ездитни. Един рибар ме попита дали е най-добре да залага мрежите си, когато няма луна. А пък една жена дори ме попита в името на Бътала дали смятам дъщеря й за честна, а после настояваше да съм я опитал и да проверя, дали ще стане добра в леглото. — В тъмната му брада проблесна усмивка, той поглади мустаците си. — За щастие всичко беше наред и не се затрудних да отговоря с «да» и на двата въпроса.“

Това обожание му доставяше удоволствие, но Дженъс не се оставяше то да му пречи. Беше се отдал на тази лудост с една-единствена цел: когато дойде времето, да поведе следващата и, той се закле, успешна експедиция за Далечното царство.

— Аз не съм политик — каза той. — Нямам желание да стана управник или цар… нищо, че традицията в този град е такава. Богатствата са за богатите хора; нека те се наслаждават на алчността си, ако могат. В този живот единственото ценно нещо е идеята; а започвам да подозирам, че това е валидно и за отвъдния.

Изглеждаше очевидно, че изборът за ръководител на следващата експедиция ще падне върху Дженъс. В действителност за известно време това беше толкова очевидно, че почти изглеждаше невъзможно да не стане. И да ви кажа, бяхме толкова наивни, че много се изненадахме, когато главният съперник на Дженъс се оказа Касини.

Героизмът, или най-малкото публичното му признание е странно нещо. Човек не излиза от големите изпитания с отпечатан на челото знак за героизъм. Героизмът трябва да бъде потвърден, други трябва да го отсъдят и това потвърждение трябва да се приеме доброволно и хората да се покланят, когато героят минава по улиците. Разбрахме, че след като някой е обявен за герой, не е толкова лесно да му се отнеме славата. Поддръжниците на Касини, а те бяха много, бяха сигурни, че той е жертва на несправедливост. Лъжите, разпространени от Касини, бяха добре подбрани. Някои удобно забравиха за тях; други казаха, че са били съзнателно изопачени; трети твърдяха, че двамата с Дженъс сме се престорили на мъртви за някаква скрита, тъмна цел. Много от неговите поддръжници бяха обикновени честни глупци — ако си се ръкувал с един герой и си го величаел край огнището и в кръчмата, след това е трудно изведнъж да започнеш да мислиш лошо за него, тъй като неговият героизъм се отразява и върху теб. Най-отявлените защитници на Касини обаче имаха по-сложни причини. На картата на Касини бяха заложени влияние и богатство. Признаването на неговата подлост означаваше те самите да се изложат на унижение; а в коридорите на властта, където битките се печелят или губят от една подшушната дума, подлостта не може да се подкрепя явно.

Още едно нещо пречеше на Дженъс: имаше малцина, но много силни хора, които не желаеха да се предприеме експедиция до Далечното царство. Те бяха доволни от настоящото положение на нещата. Касите им бяха пълни, робите послушни и те виждаха само заплаха за своето благополучие, ако настъпеше макар и най-малка промяна.

Маларен, мой приятел, също търговец, един ден определи положението много добре. Той беше на моята възраст и макар да падаше малко гуляйджия, беше практичен човек, който прикриваше талантите си с лекомислено поведение.

— О, не е необходимо да ме убеждаваш, скъпи Амалрик — каза той. — За мен всичко това е много примамливо. Наистина. Всички знаят, че според мен Ориса става мрачна стара вещица с косми по брадата. Трябва да се въздейства на хора от типа на баща ми. Той смята, че Ориса все още е чудесно място. И има основание за това. Без дори да си помръдне пръста, от корабите му се изсипва злато. Той не обръща ни най-малко внимание, когато му казвам, че на неговите синове и дъщери няма да им бъде толкова лесно, а пък на внуците му — да не говорим.

— Но тези хора трябва да видят, че с един удар можем неимоверно много да повишим влиянието на града — възразих аз. — И не става дума само за печалба и влияние. Да вземем например знанието, което ще получим! По общо мнение хората от Далечното царство могат да ни предложат много неща. Самото им съществуване сред толкова много напасти показва, че в много неща те сигурно ни превъзхождат.

— Точно това го плаши най-много — отговори Маларен. — В дадения случай баща ми е като голяма змия в плитки води. Той се храни, колкото желае, без никакво усилие. Но как ще се справи, когато се срещне със себеподобни в Далечното царство? Ами ако те са два пъти по-силни… или дори повече?

— Това не зависи от нас — отговорих аз. — Дори да се направим, че Далечното царство не съществува, ние няма да го превърнем пак в легенда. Ликантия, сигурен съм в това, ще побърза да отиде там, ако ние не го сторим. И тогава мога да гарантирам на баща ти, че неговото плитко царство скоро ще бъде поробено. Неговите печалби — нещо повече, самият му живот — ще бъдат застрашени. Повярвай ми, ликантийците няма да го чакат да умре достойно и чак тогава да се заемат с децата му.

Маларен помисли малко, после кимна.

— Последният ти аргумент не е обсъждан достатъчно — каза той. — Трябва да му го изтъкна. Тогава ще видим.

Малко след това приятелите на Касини организираха тайно празненство в негова чест. Никой не знаеше какво е ставало там, толкова тайни бяха разискваните въпроси, но следващата седмица срещу Дженъс плъзнаха какви ли не слухове. Беше обвинен, че служи на Ликантия. И че в действителност бил син на един от тамошните властелини и използувал черна магия, за да поквари добрите хора на Ориса.

Дженъс, изглежда, не обръщаше внимание на тези нападки. Когато го подканих да отвърне на атаките, той отказа.

— Зад всичко стои Касини, това е ясно — отговори ми той. — Единственото, което мога да направя, е да повторя онова, в което вече го обвинихме: че е страхлив, влюбен в себе си лъжец. За нещастие мисля, че колкото повече повтарям това, толкова по-голям става шансът същото обвинение да бъде отправено към мен.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Да поддържам поетия курс — отговори Дженъс. — С всеки изминал ден на наша страна преминават нови хора. Нещо повече, така съм засипан от доброволци за следващата експедиция, че дори мислех да те помоля да дадеш средства, за да можем да вземем всичките. Аз съм войник, а не писар или счетоводител, и в името на техния буквоедски бог-покровител, който и да е той, се заклевам, че никога вече няма да злословя по техен адрес. До гуша ми дойде от всякакви свитъци и документи и от въпросите, които повдига всеки от тях.

— Смятай го за уредено — казах аз. — Мога да ти заема хора, плюс място в една от нашите кантори. Но не прибързваш ли малко? Втората експедиция още дори не е обявена официално, камо ли пък да е определен ръководител.

— Знам — отговори Дженъс. — Но аз смятам да действам така, че този въпрос никога да не се повдига. Няма никакъв смисъл да даваме на противниците си подобно възможност.

— Отлично решение — казах аз. — Когато обаче се сблъскаш с противниците на тази експедиция, ще има една група, малка, но с много голямо влияние. Това са жреците, които открито застават зад Касини. Предполагам, че те просто нямат друг избор, тъй като, ако го порицаят, рискуват да порицаят себе си. И независимо колко хора в Ориса ще се съгласят с нас, накрая жреците могат спокойно да ни спрат.

— Наистина ли мислиш така? — попита Дженъс. — Само след няколко дни дори великият Те-Дейт да застане на пътя на обикновения народ, те що го разкъсат на парчета, за да отидат в Далечното царство.

— Може би си прав — отговорих аз. — Макар че според мен виждаш в цялата работа само розовата страна. Жреците все още са голяма сила. И не можем просто да ги пренебрегнем, защото накрая можем да изгубим много повече от втората експедиция.

Рейли обаче потвърди, че страховете ми, макар и основателни, са силно преувеличени. Бях се излегнал в градската баня в един от малкото дни, когато бях успял да избягам от напрежението на търговията и политиката, за да потренирам в гимнастическия салон, и сега отпусках уморените си мускули в парилната. Беше ми хубаво и тъкмо бях започнал да мисля върху по-лични въпроси, като например да се прибера вкъщи и да се гушнем с Диос, когато баняджията се развика:

— Не мога да те пусна да влезеш!

— Махни се от пътя ми, дървеницо такава! — чух гръмогласен отговор. Нямаше никакво съмнение. Беше Рейли.

— Ела утре — отговори „дървеницата“. — Утре банята е женска. Днес е само за мъже.

— О, я млъквай! Вътре няма нищо ново за мен.

Последва боричкане, чу се скимтене от болка и Рейли влезе. Видя ме през парата и дойде при мен, без да обръща внимание на ужасените погледи на останалите мъже. Потупах каменната пейка до мен, развеселен от смущението на околните. Сестра ми разсеяно започна да ги оглежда.

— Търся те цяла сутрин, Амалрик — каза тя, без да сваля очи от тях. Всички гледаха настрани. Никой не знаеше какво да прави. И да излязат, и да останат, все щяха да се чувстват унижени.

— Всъщност какво толкова гледам — каза тя накрая. — Я по-добре да седна до теб.

Изрита сандалите си, смъкна туниката, тръшна се чисто гола на пейката и викна на баняджията:

— Дай пара!

Той побърза да изпълни нареждането. Всички мъже, с изключение на двама-трима, побързаха да излязат.

Рейли се изтегна и са разкрачи широко. Един от останалите се осмели да хвърли поглед, изпълнен с копнеж. Вместо да прибере крака и да покрие гърдите си, Рейли го изгледа строго и изръмжа:

— Жив ще те изяде, приятел!

Човекът побягна и преди от челото ми да капне поредната капка пот, останалите го последваха. Смях се, докато ме заболя корем.

— Добре — изръмжа Рейли. — За онова, което съм дошла да ти кажа, трябва уединение. Но най-напред… малко вино, скъпи братко, да уталожа жаждата си.

Сипах й вино и тя го изпи на един дъх. После грабна кана студена вода — и я лисна върху горещите камъни. Издигна се голям облак пара.

— Сега казвай каква е новината, сестричке. Какво те е довело до състояние, че да ти доставя удоволствие да тормозиш бедните хорица?

— Глупости, Амалрик! Подхвърлих им няколко солени приказки, просто за да има за какво да говорят. Да си разнообразят скучния живот. Ако жените им имат късмет, може и да съм ги възбудила и сега бързат за вкъщи да покажат, че все още ги бива.

— Стига си се правила на остроумна, моля те — казах аз. — Новината, ако обичаш. Новината! — Отново напълних чашата й и тя започна да разказва, без да чака ново подканяне.

— В моята част има една жена — каза тя, — чиято майка от много години е чистачка при жреците. Чистила е стаите им толкова дълго, че вече не я забелязват. Навремето тази жена беше достатъчно умна и разбра, че трябва да насочи дъщеря си към нашата част, вместо да я присъедини към следващото поколение чистачки, но тъкмо затова мнението на жреците за нея не е много високо, нали ме разбираш. Така че тя стана мое ухо за много от техните разговори.

Изправих се. Това наистина беше добър късмет. Маранонската гвардия се беше заклела да остане неутрална по всички въпроси, отнасящи се до града, и точно затова им бяха необходими много „уши“, както ги нарече сестра ми, за да избегнат всякакво подмятане, че изпълняват нечия поръка.

— Кажи ми още, моя умна й красива сестричке — помолих аз.

Рейли се засмя и така ме удари, че ръката ми изтръпна. След това продължи да разказва:

— Вчера следобед се е събрал Съветът на старейшините. Касини също е присъствал, както и неговият наставник, Джениандър. Нашата чистачка започнала да търка някакво мръсно петно пред вратата и слушала. По гласовете си личало, че били много ядосани… имало и спор и темата била Далечното царство.

— Значи нещата назряват — отбелязах мрачно аз. — Те групират силите си срещу нас.

— Съвсем не е така — изненадващо отговори сестра ми. — Може би ще ти е трудно да повярваш, но жреците са разделени, както всички, в Ориса. За пред публиката те поддържат Касини. Но само защото той е техен човек и много от тях смятат, че трябва да застанат зад него. Насаме обаче те са разделени на няколко враждуващи лагера. В момента надделяват онези, които са на страната на Касини; но от онова, което казва нашата храбра чистачка, става ясно, че превесът им е несигурен. Защото най-гласовитият от всички защитници на експедицията и на Дженъс е самият Гамелан.

Едва не паднах на пода.

— Но… той е най-старият от тях. И освен че е най-изнемощял и прегърбен, е и най-верен на жреческото съсловие!

— Така е, и аз го знам — отговори Рейли. — От неговите забележки обаче излиза точно противното… с изключение на възрастта, защото не може да се отрече, че Гамелан е стар. Във всеки случай той очевидно е произнесъл страстна реч, в която казал, че Ориса е застрашена от разруха отвътре и безмилостни врагове отвън. И че втората експедиция трябва да тръгне колкото се може по-бързо и Дженъс трябва да я води, защото успехът е много важен.

— А какво е казал за Касини? — попитах припряно аз и едва не се задавих.

— Очевидно не го е смятал за подходящ. Заявил съвсем открито, че Касини не само е унижил жреците, но и е подкопал вярата на народа в тях.

Не можех да не се засмея.

— Вяра? Това е повече страх, отколкото вяра.

— Е … да. Важното обаче е, че Гамелан е на наша страна. Никога не съм мислила, че ще доживея до деня, когато един жрец ще подкрепи фамилията Антеро.

— Нито пък аз — отговорих й. — Какъв е бил резултатът от спора?

— Гамелан изгубил, разбира се. И те все още поддържат Касини. Нашият човек обаче смята, че на Гамелан не му стигало съвсем малко, за да победи. Така че според мен единственото, което трябва да направим, е да намерим начин тайно да помогнем за тази победа. — Бях съгласен с нея, но не виждах как да го направим. Главата ми се завъртя в търсене на благоприятни възможности. — И още нещо — продължи сестра ми. — Изглежда, има една много малка група, която ръководи всичко. Моята шпионка казва, че някакви хора тайно влизали и излизали и че имало прекалено много заклинания, странни шумове и миризми дори за жреческо съвещание. Сигурно е много тайна група. Изглежда, че дори останалите не знаят какво гласи тя.

— А какво мисли нашата приятелка, чистачката?

Рейли вдигна рамене.

— Нищо не знае. Дори няма никакви предположения. Каза, че ако тя можела да предположи нещо — и това според мен е съвсем логично — Гамелан и останалите също биха разбрали.

Въпреки че всичко това изискваше бързо да се вземе решение, нещата се проточиха няколко седмици. Предадох на Дженъс информацията от Рейли, но той продължи да атакува противниците си все така предпазливо.

Що се отнася до мен, аз трябваше да се грижа за фамилията и за търговията. Но имах една идея, чиито семена бяха покълнали след смъртта на Ийнес. В началото мислех, че съм глупак да замислям такъв план, но колкото повече виждах как хората по улиците реагират на новината за Далечното царство, за неговото завладяване, за това, че имат право на него по рождение, толкова повече тази идея ме обземаше. Споделих я най-напред с Диос.

— Живеем заедно отскоро, любов моя — започнах аз. — Но през това време открих, че ти си не само любеща жена и верен приятел, но и най-добрият ми съветник.

— Благодаря ти за тези думи, съпруже мой — отговори тя. — Но този увод е напълно излишен. Защото в деня, в който престанеш да искаш и да приемаш моя съвет, аз ще си замина за Салкей, където не е необходимо никакво ласкателство преди да се поиска мнението на една жена.

Почервенях, а Диос се засмя и ме притисна до себе си.

— Не се плаши, Амалрик. Ако имаше опасност да се отнасяш към мен така, както се отнасят с жените си другите орисиански мъже, отдавна щях да го забележа. И преди всичко никога не бих спала с теб. — Тя помести възглавницата си, за да й е по-удобно, после потупа корема си, издут от нашата дъщеря, Емили, която според акушерките много скоро щяла да се появи на бял свят.

— Слушай, малката ми — каза Диос на издутия си корем. — Баща ти се кани да говори.

Усмихнах се и казах:

— Мисля, че открих причината за безпокойството, обхванало Ориса. Тя е същата, поради която Далечното царство е завладяло умовете на всички. Мисля, че и ти също много пъти си била завладявана от това страдание и болест.

— Положението, или по-точно, безправното положение на жените, нали? — попита тя.

— Това, което казваш, донякъде е вярно. Жените обаче са само един от факторите. В Ориса общественото положение на всеки е фиксирано още от раждането. Да, една жена може да опита само няколко разрешени неща. Същото обаче е вярно за всички класи в този град. С малки изключения, който се е родил занаятчия, винаги ще си остане такъв; конярят вечно ще остане коняр; работникът ще продължава да си бъде работник; и така нататък. С тази бариера се сблъска Халаб, когато се опита да стане жрец.

— Този град е много тежък за човек с мечти — съгласи се Диос.

— Попадна точно в целта — отговорих аз. — В Ориса мечтите не са забранени, но определено не се поощряват. О, ние се правим на глупаци. Възхищаваме се от дръзките приказки и непочтителните отговори, които ние, господарите, получаваме от простия народ. Но ако тази непочтителност стане нещо повече от очарователна ексцентричност, с бедняците е свършено.

— И какво предлагаш? — попита тя.

— Ще започна от най-ниското стъпало — отговорих аз. — Ще освободя робите. Ще премахна преградата и потокът ще тръгне. После ще бъдат пометени всички бентове, защото всяка класа ще тръгне по потока срещу следващата, докато… Е, кой може да каже. Може би някой ден дори робът ще може да стане управник.

Диос ме награди с очарователна одобрителна усмивка, която ме зарадва повече от всичко преживяно.

— Като жена, която е била почти робиня, и като жена в Ориса, която продължава да е робиня навсякъде, освен в тази къща, безрезервно одобрявам — каза тя. — Нашият смел приятел Дженъс Грейклок е пример на това, което може да постигне един роб.

— Освобождаването на нашите собствени роби ще бъде само началото — казах аз. — Но още не трябва да го разгласяваме, защото се страхувам, че широката му разгласа ще възбуди много страсти, които могат да провалят целия план.

— Това е разумно — каза Диос. — Ако най-напред съобщим на малко хора и новината се превърне от ручейче в буен поток, ефектът ще бъде по-голям.

— Единствената пречка са моите братя — казах аз. — Защото, за да има някакъв ефект, семейство Антеро трябва да освободи всичките си роби. Ще има голяма семейна битка.

— Няма нищо. Е, отначало ще се разсърдят. Но братята ти трябва да се раздвижат. Те са живели за сметка на баща ти и сега живеят за сметка на твоята смелост.

Братята ми наистина се разсърдиха и не приеха идеята. Фамилията Антеро имаше над сто и петдесет души роби, повечето или скъпи домашни прислужници, или квалифицирани пристанищни работници, земеделски труженици и образовани чиновници. Ако ги освободяхме, щяхме да намалим стойността на фамилното състояние с една пета. Най-голям противник беше най-старият ми брат, Порсемъс. Той беше два пъти по-стар от мен и от всички ни най-много приличаше на баща ми, но имаше слаб характер.

— Планът ти е налудничав — каза той. — Ти ще ни превърнеш в просяци. Кого ще сложиш на мястото на робите? Помисли за надниците, човече! Ние просто не можем да си го позволим.

— Парите са най-малкият проблем — отговорих аз. — Ако едно нещо е правилно, то трябва да бъде направено, независимо на каква цена. Щом обаче настояваш… — Взех една главна сметководна книга от купа пред мен. — Прегледай събраните от мен цифри тук и ще видиш, че е по-изгодно да се наеме един свободен човек, отколкото да се използува роб. Свободният човек сам се грижи за издръжката си. И работи повече, защото с това ще може да подобри живота си, докато робът винаги ще си бъде роб и поради това не се напряга много. — Отворих книгата и му показах една колона от цифри. — Виж тук, Порсемъс. Продукцията от твоите овощни градини в продължение на почти петнайсет години не се е променила. Само веднъж е била различна, и то нараснала. — Той погледна цифрите и се намръщи. — Това беше годината, когато болест изпонатръшка робите ти — продължих аз. — Трябваше да наемем свободни мъже и жени да вършат тяхната работа. И реколтата беше най-голяма, нали? Щетите също бяха най-малки, защото наетите хора работеха по-бързо и по-усърдно, за да спечелят повече пари.

Братята ми зашепнаха изненадани. Порсемъс обаче беше упорит като всеки ограничен човек.

— Не могат да се правят такива изводи само от един сезон — възрази той.

— Не ги правя само от един сезон. — Бутнах пред него купа счетоводни книги да ги проучи, ако желае. — Намерих много други случаи, при които може да се направи подобно сравнение. През годините, когато наемаме платени работници, печалбите ни са винаги по-големи. За да бъда честен, трябва да кажа, че не включвам приходите от търговските ни кораби, въпреки че техният дял в печалбите ни е основен. Както добре знаеш, в търговските си дейности рядко използуваме роби… поради току-що изтъкнатите от мен съображения. Дори и най-неопитният търговец знае, че няма по-голям мотив от печалбата.

— Продължавам да смятам, че в теб е влязъл злият дух — каза Порсемъс. — Та нали ако всички освободят робите си, гражданите на Ориса тутакси ще се удвоят. Повечето Орисианци и без това вече са невежа и мръсна сган. А с твоята идея те ще се увеличат с още трийсет хиляди. Ще настъпи анархия. Това ще бъде краят на онази Ориса, която познаваме. — Той гневно избута книгите към мен. — Не е ли страдала достатъчно нашата фамилия? Първо Халаб… и сега… ти.

Бях очаквал да бъда нападнат; бях подготвен за това и бях решил да бъда спокоен и разумен. Нямаше нищо необичайно, че моите братя ще проявят мнителност, ако на един толкова млад човек като мен се възложи да оглави фамилията. Обвиненията срещу Халаб обаче ме изненадаха и постъпих глупаво — скочих и столът ми се прекатури на пода.

— Ако не бяхме с една кръв — избухнах аз, — още в този миг бих те убил!

Порсемъс пребледня като платно. Другите ми братя се опитаха да ме успокоят. Но не техните думи ме успокоиха; успокои ме изплашеното лице на Порсемъс. Не бях слабак, а пък ядосан направо не си знаех силата. Мускулите ми играеха — по време на дългото ми пътешествие те се бяха закалили и бяха станали като стомана. „Каква безпомощна компания!“ — помислих си. После гневът ми премина. „Е, добре — казах си аз. — Те са бреме, но какво от това? Те бяха бреме и за баща ти, и той ти възложи да го поемеш, когато прехвърли на теб правото на първородния.“

Въздъхнах, вдигнах стола и го сложих на мястото му.

— Съжалявам, че избухнах, братко — казах аз. — А сега бих желал да се съгласите с моя план. За да облекча болката ви, предлагам да заплатя цената на вашите роби от собствения си джоб. — Обърнах се към другите. — Това достатъчно ли е? — Разнесоха се одобрителни възгласи. Порсемъс стана много дружелюбен, прегърна ме, извини се, а после всички излязоха.

Ето как аз, Амалрик Емили Антеро станах първият, който освободи робите в Ориса. Това не е основание за гордост, защото решението ми бе продиктувано от алчността, но все пак аз бях първият. После зачаках реакцията и тя дойде откъдето най-малко я очаквах. От Търги.

— Какво си направил? — прогърмя той. Изненадах се. Робите не говорят по този начин на своите господари. После си спомних, че той вече не е роб. Щеше да ми трябва доста време да свикна с такъв тон, особено от човек, когото толкова ненавиждах и когото бях задържал само заради паметта на баща си.

— Успокой се, Търги — отговорих му аз. — Обясни ми грешката и ще се постарая да я поправя.

— Ти… ти… си ме освободил!

Сигурен съм, че в този момент съм приличал на риба със зинала уста.

— Какво лошо има в това? — заекнах аз. — Аз освободих всички роби.

Очите на Търги се изпълниха с омраза.

— През целия си живот съм работил, за да достигна до сегашното си положение — изръмжа той през зъби. — И сега всичко е загубено. Ти отне моята гордост.

— Как така? Пак си на същата работа, но вече ще получаваш заплата. И ще продължаваш да ръководиш работите, както и преди.

— Аз… аз… пикал съм ти на заплатата! Че само за един ден аз открадвам повече, отколкото можеш да ми платиш. И това е мое право. И колкото до моето положение, сега аз нямам никакъв авторитет пред слугите. Никакъв истински авторитет. Ти ги освободи, глупако! Когато им заповядах да се залавят за работа, те ми се изсмяха в лицето. Измъкнах камшика от ръката на един коняр, а онова копеле има нахалството да си го вземе. И после той … напусна. Отиде си. Няма начин да го върна, защото повече не желае да ми се подчинява.

— Просто ще трябва да възприемеш друго поведение — отговорих аз. — Ако не ти харесва заплащането, е, мога да го повиша. Но не осмократно. Това, Търги, е кражба, а не твое право. Но ще ти удвоя надницата и ще оставим миналото на спо…

— Не, няма да стане! — изкрещя Търги. — Щом съм свободен, аз няма да работя за човек като теб. Предупредих баща ти. Но той не пожела да ме чуе. Много добре тогава! Щом един прост коняр може да напусне… аз също мога. Амалрик Антеро, подавам си оставката. След един час изчезвам и ще съжаляваш, че си обидил човек като мен. — Той се обърна и излезе.

Макар че не разтръбихме нашите действия, новината бързо се разпространи и имаше много невъздържани приказки за онзи „луд Антеро“, който освободил всичките си роби. Но скоро и други възприеха моята идея, особено младите търговци, които виждаха в нея по-големи печалби. Някои също освободиха робите си и въпросът за печалбата стана въпрос на морал и гражданска доблест.

— Те казват, че щом варвари като ликантийците могат да позволяват на робите да си купуват свободата — съобщи ми Дженъс развеселен, — орисианците сигурно могат да направят нещо по-добро.

— Надявам се, че това няма да навреди на твоята кауза — казах аз.

— Всъщност то й помогна — засмя се Дженъс. — Хората, които ме подкрепят, са онези, които най-вероятно ще освободят робите си. Значи излиза, че ние отново вървим ръка за ръка, както вървяхме по време на нашето пътешествие.

Е, не всичко беше идеално. От време на време се чуваха гневни думи. Много собственици на роби беснееха, защото бившите им роби ги спираха на улицата и ги ругаеха, задето не са освободили всичките си хора.

После свикаха всички жители на града в големия амфитеатър. Беше обявено, че е одобрена втора експедиция до Далечното царство и ще се обсъжда кой да я оглави. Отново беше издигнато името на Касини. Двамата с Дженъс тръгнахме натам. Той беше с войнишки дрехи — винаги предпочиташе простото, леко облекло, и с вечната сабя на гърба. Яхнал коня, чернобрад, с белозъба усмивка, той приличаше на цар. Пред амфитеатъра ни наобиколиха разгневени млади мъже; между тях беше и Маларен.

— Какво се е случило, приятели? — викна Дженъс.

— Ще ти кажа, приятелю — отговори Маларен с едва сдържан гняв. — Те искат да откраднат лидерството на експедицията.

— Кои са тези „те“? — прекъснах го аз, защото Дженъс беше премного изненадан, за да запита.

Един як мъж с големи мазолести ръце излезе напред.

— Онези кучи синове, управниците, кои! — извика той. На ръката му видях белег, беше бивш роб. — И проклетите жреци.

— Не всички жреци — каза Маларен. — Но и в двете групи има достатъчно старци и страхливци, за да провъзгласят за водач Касини.

Погледнах Дженъс. Очите му бяха стоманеносиви, ръката му се протегна към сабята. Изглежда, беше готов да пришпори коня си и да атакува амфитеатъра. Някой извика: „Ние сме с теб, Грейклок!“ Други подеха: „Няма да допуснем отново да те измамят.“ Чуха се и други гласове и видях как множеството се присъединява към нас. Имаше благородници като Маларен и обикновени хора, ковачи и моряци, и, да, и бивши роби. Почувствах възбуда от предстоящата голяма битка.

Внезапно обаче Дженъс се успокои и вдигна ръка. Настъпи тишина.

— Ние няма, да се държим като тълпа — каза той. — Ако сте с мен, влезте мирно. Искам всички да останете спокойни и се кълна, че ще говоря от името на всички, както от свое име.

Чу се мърморене, но волята на Дженъс надделя; приготвихме се да влезем. Усетих, че някой ме тегли за крачола, погледнах надолу и видях една млада прислужница от дома ми. Очите й бяха широко отворени. Гледаше изплашено.

— Какво има? — попитах аз.

— Господарката! — извика тя. — Идвай бързо! Ражда!

Думите й ме пронизаха. Разкъсвах се между гнева от ставащото в амфитеатъра и страха за Диос. Дженъс върна коня си до моя и каза:

— Тръгвай.

— Но… ами тука?

Той грубо ме бутна.

— Сам ще се справя. Ще ми трябваш по-късно. Сега върви!

Колебанието ми изчезна. Качих слугинята на седлото зад себе си и препуснах към къщи. Зад гърба си чух как в амфитеатъра се надигна рев.

Леглото на родилката представляваше истински ужас от кръв и болка. За бедната Диос се грижеха две баби, но нито техните лекове, нито пък заклинанията можеха да облекчат мъките й. Дъщеря ми идваше, но появата й не беше леко. Диос така силно стисна ръката ми, че едва не ми счупи пръстите.

— Знаех че ще дойдеш! — проплака тя. — Казаха ми, че имало… събрание. Експедицията! Но… аз знаех, че въпреки всичко ще дойдеш.

Опитах се да намеря необходимите думи, но те щяха да бъдат празни думи в сравнение с нейната болка и вярата й в мен. Единственото, което можах да кажа, бе, че я обичам и ще продължавам да я обичам докато съм жив. Тя изпищя и аз за миг помислих, че съм я изгубил завинаги. После настъпи тишина… Толкова силна и тежка след писъка, че я чувствам и сега, когато пиша тези редове. Сетне видях главата на моята дъщеря да се подава между кървавите бедра на Диос. Жена ми потисна още един писък и бебето измина останалата част от пътя с помощта на опитните ръце на бабата. Миг по-късно бебето нададе първия си писък. Дъщеря ми Емили се беше родила.

— Красива ли е? — чух гласа на изтощената Диос.

Погледнах кървавото малко същество. То стискаше очи и плачеше ядосано, че са го измъкнали от топлата сигурност на майчината утроба.

— Да, любов моя — отговорих аз. — Красива е. — И докато наблюдавах как бабата я почиства, а после я увива в мека пелена, за да я подготви за първата й среща с майка й, аз наистина вярвах, че е красива.

Като се изключат времената на война, за втората експедиция до Далечното царство беше събрана най-много армия в цялата история на Ориса. Сега това нямаше да бъде частна експедиция, при която един млад мъж можеше да замине накъдето реши с неколцина другари, изхранвани от баща му. Залогът беше бъдещето и всеки мъж в града желаеше да си осигури право на участие в печалбата. Събраха се цели две хиляди души: войници и коняри, офицери и ординарци, безчет от неизбежните придружители на всяка войска, подсигуряващи похода: готвачи, хлебари, оръжейници, носачи; дойдоха и просто любопитни, достатъчно влиятелни, за да впишат имената си в списъците на участниците. С единодушен възторжен вик за предводител на тази голяма сила беше избран Дженъс Грейклок.

— Борбата не беше голяма — каза Дженъс същата нощ. — Касини дори не излезе на трибуната, макар че го видях да чака отстрани, изпълнен със съзнание за собствената си важност. Крачеше напред-назад и репетираше речта, с която да приеме предложението. Ако това не беше достатъчен намек за един беден малоумен войник като мен, фактът, че всички на трибуната бяха наши врагове, беше достатъчен, за да ми покаже, че нещата вече са решени. — Дженъс поклати глава, беше все още замаян. — Щом застанах на трибуната, цялата тълпа започна да вика както преди: „Дженъс. Дженъс.“ И други такива глупости. — Зъбите му проблеснаха в доволна усмивка и аз разбрах, че за него това съвсем не са били „глупости“. — Но този път викаха много по-силно и гласовете бяха толкова гневни, че само глупак не би разбрал, че очите им са налети с кръв. Някои дори бяха толкова невъздържани, че се спуснаха към трибуната, но се върнаха, когато ги помолих да не бъдат груби и да позволят на почитаемите управници да говорят. — Дженъс отпи глътка вино и се засмя. — О, защо не беше там, приятелю! Никога не си преживявал такова нещо.

Та така. Джениандър и неговите хора веднага започнали да се съвещават, като се правели, че не обръщат внимание на острите забележки на тълпата. Нищо подобно не се беше случвало в Ориса и, както каза Дженъс, нашите врагове били обзети от паника и се плашели от обидите на тълпата, сякаш тя хвърляла камъни, а не думи. После гражданите видели Касини и се нахвърлили върху него, но той успял да избяга. На трибуната вече били взели решение, но пък започнала разправия кой да го съобщи на разгневените граждани на Ориса. Тълпата се смеела и напирала напред. Тогава един от управниците бутнал силно Джениандър и той изскочил напред, образът му нараснал многократно от магията на увеличението. Жрецът застанал разтреперан до Дженъс.

— Дадох знак на нашите приятели за тишина и се усмихнах на Джениандър най-приятелски — каза Дженъс.

— Прегърнах го през раменете, сякаш ми беше брат, и казах високо, така че всички да чуят: „Независимо какъв е вашият избор, приятелю мой, всички тук знаят, че вие, почитаеми господа, сте положили много труд, за да достигнете до това мъдро решение.“ — Дженъс се засмя и отпи още една глътка, за да си промие гърлото. — И бедният Джениандър проговори. — Първите му думи прозвучаха като слабо писукане и крякане, сякаш мишка се чифтосваше с патица. Но после се съвзе, макар че краката му все още трепереха, сякаш ги духаше леден вятър, и каза високо: „Ние заявяваме, че водач на втората експедиция ще бъде… капитан Дженъс Грейклок.“

— Е, последва такъв рев, че нищо не можеше да се чуе. Но това няма значение, защото щом жрецът се изказа, и той, и другите напуснаха трибуната като зайци, току-що зърнали на печката тенджера с кипяща вода.

Разсмях се до сълзи на сравнението му, напълних отново чашите и вдигнахме тост за Те-Дейт, който беше объркал така силно нашите врагове.

— Искам да ти кажа — започна със сериозен тон Дженъс, — че независимо какво ще се случи през живота ни, никога няма да мога да ти се отблагодаря за онова, което ти дължа.

Продумах някакви глупости, но сърцето ми преливаше от радост. Чух Емили да плаче някъде в къщата, после се чу гласът на бавачката, която й пееше приспивна песен. Беше чудесен ден.

Дженъс също чу плача на детето и се усмихна.

— Зная, че този път не можеш да дойдеш с мен — каза той. — Сега имаш много задължения. Но трябва да ти призная, че много ще ми липсваш.

— Много мило, че го казваш — отговорих аз. — Но аз зная, че миналия път бях толкова неопитен, че не можах да ти бъда от голяма полза. А сега ти ще имаш голяма армия с много опитни мъже, професионалисти, които да ти дават съвети.

Дженъс поклати енергично глава.

— Единственият ти реален недостатък, приятелю — заяви той, — е, че не знаеш истинската си цена. Когато я научиш, ще станеш опасен човек, защото имаш природен талант на любител на приключения. И което е по-важно, имаш смело сърце и богато въображение. Не си прави труда да отричаш, познавам те много добре; в някои неща може би те познавам дори по-добре, отколкото ти самият се познаваш. Ние двамата много си приличаме, Амалрик Антеро. Толкова сме еднакви, сякаш сме близнаци. Но ти не притежаваш лошите ми страни, слава на боговете. — Дженъс ме погледна и от зачервените му очи разбрах, че се е понапил. — Кълна ти се, Амалрик — каза той, — когато отида в Далечното царство, ще принеса жертва в твоя чест. И ще кажа на владетелите на онова място, че им нося поздрави от моя добър приятел и близнак… — Гласът му пресекна по средата на изречението. Главата му клюмна. Взех чашата от ръката му и докато излизах от стаята, го чух как захърка.

След един месец експедицията потегли. Всеки кораб, който можеше да бъде заделен, беше зает да превозва участниците по море. Целият град излезе да ги изпрати. Стоях на хълма над завоя на реката и не се срамувам да призная, че почувствах известно съжаление, задето не заминавам с тях. Но когато отплува и последният кораб и се обърнах и тръгнах за дома към Диос и Емили, с всяка измината стъпка неочаквано ми ставаше по-леко.

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТАЗЛОКОБНИЯТ ВЕСТИТЕЛ

Онова, което трябва да пиша сега, е тежко. Бих дал всичко, за да мога да задраскам това време от летописа на своя живот. Ориса беше благословена от боговете дълги години. Жертвите ни бяха многократно възнаградени: богат урожай, спокойна река, непобедими войници, отлично здраве и послушни деца. После боговете си поискаха дълга.

След като Дженъс замина, животът ми беше изпълнен само с радост. Всяка минутка от свободното си време и откраднатото от работа — прекарвах с Диос и Емили. Моята жена беше всичко за мен: любовница, съдружник, съветник и приятел. Имаше търговски ум и започна да идва с мен на пристанището и да ми помага в организирането на търговските операции със земите, които бяхме открили двамата с Дженъс. Слугите — вече свободни хора — я обожаваха, защото беше весела и с охота вършеше всичко, без да пренебрегва дори тъмните ъгли, пълни с паяжини. А понякога ме изненадваше на работната ми маса и ме примамваше към някое тихо кътче, където се любехме както в райската долина.

Емили беше възхитително дете, точно както бе предсказала Диос. Беше весело малко момиченце с топчести бузки, нежна кожа и любопитни очички. Сърцето ми замираше от радост, когато чуех смеха й, а мигът, в който се появеше пред мен, изцвърчеше от радост, прегърнеше ме с пухкавите си ръчички и смехът и уханието на детското й телце изпълнеха всичките ми сетива, беше най-сладкият миг.

— Ти си като восък в ръцете й — дразнеше ме Диос. — Малкото татково момиченце — това е нашата Емили. Внимавай, скъпи, иначе ще я разглезиш непоправимо.

Разбира се, не всичко под пролетното слънце вървеше като по мед и масло: Диос си навехна крака, Емили имаше колики, а един малък търговски кораб от Северните страни се беше изгубил. Освен това Дженъс замина, но ни остави нашите врагове. За известно време те бяха твърде наплашени, за да направят нещо повече освен да пускат неверни обвинения.

Имаше някои неща, дето можеха да служат като предупреждение за онова, което щеше да дойде, но повечето от нас, приспани от сладките мечти за богатствата, които скоро щяха да започнат да се изливат от Далечното царство, не им обърнаха внимание. Целуването на камъните този сезон премина лошо. Престъпникът, когото жреците принесоха в жертва за измолване на богата реколта, беше измършавял човек, прибягнал до кражба от глад, и когато го смляха между двата древни камъка, потече само малка струйка кръв. После се заредиха гръмотевични бури, които така наситиха въздуха с горещия си дъх, че кучетата и гущерите започнаха да вият денонощно. Утринното слънце осветяваше небето с огненочервена светлина, гъстите черни облаци се въртяха и създаваха ужасни образи. Плъзнаха слухове. Разправяха, че втората експедиция губила пътя си няколко пъти, че Дженъс се карал с офицерите и че се правели много черни магии, чиято единствена цел била сексуална. И като че ли разказите за Дженъс не бяха достатъчни, та получавахме съобщения от пътници, че ликантийците са възбудени, че обучават войските си и говорят за възстановяване на голямата стена, съборена от орисианците. Не обръщахме голямо внимание на тези приказки, а ги отнасяхме към обикновените клюки, каквито бяха например странните светлини и миризмите на изгорени жертви в цитаделата на жреците. Специално попитах за това Рейли, но нейната шпионка можа само да съобщи, че жреците все още враждували помежду си, макар че продължавали да се карат само зад затворени врати, където дори нейното присъствие можело да бъде подозрително.

После първите членове на експедицията на Дженъс се завърнаха и свидетелствуваха за слуховете по негов адрес. Обвиниха го, че много се възгордял, не признавал ничии съвети и публично обиждал онези, които му се противопоставяли. Казаха, че експедицията не само се губила няколко пъти, но, все още продължавала да се лута без път, да губи багаж и богатство и да става жертва на мародерстващи племена. Изглежда, по-голямата част от тези приказки бяха глупости, защото завърналите се бяха известни лентяи и страхливци, според нас заминали само за да спечелят лесна слава.

Касини обаче веднага разбра шанса си и започна отново да се появява пред хора, да ругае Дженъс и да прави всичко възможно да навреди на репутацията му. Неговите поддръжници също изпълзяха от скривалищата си и станаха толкова дръзки, че започнаха да участват в публични церемонии — например помагаха на Джениандър в церемонията за дъжд, подрънквайки със сребърни звънчета, за да наподобят шума на дъждовни капки, докато жрецът преряза гърлото на един тлъст бик.

Дъждът дойде навреме… но не спря. Часове наред валя толкова силно, че не можеше да се разбере ден ли е, или нощ, и всички се сгушиха по домовете си и слушаха барабаненето по покривите. Беше студен дъжд и във всеки дом напалиха огнищата. Не мина много време обаче и горивото привърши. От силния дъжд се появи зелена плесен. Тя полепна по дрехите ни, развали храната ни. Жреците се втурнаха да правят заклинания за прогонване на плесента, но щом тя намаля, налетяха милиони мравки, проникнаха в къщите през всяка пукнатина, запълзяха по стените, по нас самите и по децата ни и ни подлудиха с ухапванията си.

Но всички тези неприятности не бяха нищо в сравнение с неочаквания ужас, който ни обхвана, когато реката започна да приижда. Никой не си спомняше тя да е излизала от бреговете си, но по далечните хълмове имаше следи, които свидетелстваха за някогашен ужас и опустошение. Така че когато реката се превърна в кипяща маса от кал и отнесе по-малките кейове, паника обхвана града. След като се посъветваха с жреците, управниците докараха един престъпник — той беше заклал жена си и децата си, а после ги беше изпекъл за ядене. Целият град излезе и всички се отправихме в мрачна процесия до мястото на жертвоприношението. Гушехме се под дъжда, настръхнали от студ, докато Джениандър, Касини и много други жреци напяваха, сякаш цяла вечност, заклинания за усмиряване на реката. Гамелан го нямаше, което за мен говореше много. Но Превотант, този стар крадец, беше дошъл, което говореше още повече. Церемонията премина лошо: кадилниците не горяха, а когато завързаха престъпника, възлите непрекъснато се развързваха сами. Горкият престъпник пищеше и стенеше, и се мяташе, от което разбрахме, че настойката за обезболяване не действа. Хората се изплашиха от всички тези несполуки; дори никой не се засмя, когато Джениандър пльосна в калта, докато се бореше с жертвата. Някои изпитаха съжаление към нея — шушукаше се, че човекът просто бил полудял от дъжда и това било вина на жреците, нали тъкмо те правят заклинанията за дъжд?

Накрая Касини удари обезумелия човек по главата с един кол. Двамата с Джениандър го хванаха за краката и ръцете и без повече суетене го хвърлиха във водата да се удави. Всички се разотидоха нещастни и разгневени на градската управа.

Никой не се изненада, когато жертвоприношението не бе прието — реката продължи да приижда. Втурнах се към брега заедно с други мъже, които изкарваха прехраната си от голямата река. Изпразнихме складовете, изтеглихме лодките на брега и отпратихме по-големите съдове. Когато късно през нощта се върнах у дома, водата вече заливаше складовете.

Диос ме събуди точно преди разсъмване.

— Какво има? — попитах аз и веднага станах. — Бях си създал този навик при пътуването с Дженъс и го поддържам и до днес. Тя стоеше до леглото по нощница, стиснала Емили в ръце. Беше пребледняла и трепереше.

Емили беше с широко отворени очи; всеки момент щеше да заплаче.

— Слушай — каза Диос.

Чух далечно гърмене… не, беше бучене. Чуваше се и пращене и скърцане. Нещо се чупеше. Скочих от леглото и отворих прозореца. Дъждът плющеше, но скърцането и пращенето се чуваха съвсем ясно. Нощта беше така тъмна, че не можех да видя какво става. Обърнах се към Диос и казах:

— Реката е.

— Трябва ли да бягаме? — попита тя с разтреперан глас. Никога по-рано не я бях виждал изплашена; чак по-късно разбрах, че е защото никога не беше живяла до река.

— Тук сме в пълна безопасност — успокоих я аз. — Освен старата дига, до която реката се качва много рядко, от нея ни отделят и много хълмове.

Бях разтревожен за пристанищата и складовете, но още повече се тревожех за хората, които живееха и работеха край реката; не можех обаче да направя нищо. Не бях бог, за да спра наводнението. Затова върнах жена си и детето в леглото и ги прегърнах. Когато се съмна, дъждът беше спрял и първата мисъл, която ми мина през ума, беше, че Емили май не е плакала тази нощ.

Реката се беше прибрала в коритото си почти до нормалното равнище. Щетите бяха големи, но не толкова големи, колкото се страхувах. Някои от доковете бяха пометени, много складове бяха съборени, имаше повредени лодки и кораби, но малко хора бяха загинали. Когато се събрахме да помогнем на пострадалите и да разчистим развалините, си помислих, че би могло да бъде и по-лошо. Гледах следите, оставени от оттеглящите се води, и видях, че преди години водата беше стигнала два пъти по-далеч.

Аз обаче бях един от малцината, запазили спокойствие. По пътя за вкъщи чух ропот срещу състоянието на нещата в Ориса. Бях облечен в работни дрехи, шапката ми скриваше червената ми коса и никой не ме позна.

— Разправят, че в Далечното царство жреците имали заклинания, с които могат да управляват реките — каза един мъж.

— За нас от това няма да има никаква полза — отговори друг. — Само гледай. Когато капитан Грейклок се върне, нашата въшлива пасмина ще го убие. Те се кълнат в Те-Дейт, че в Далечното царство нямало нищо за нас… Няма значение какво е намерил капитанът.

— Грейклок трябва да се обеси — излая една старица. — Той ни докара тези беди. Знае само да се перчи.

— Млъкни ма! — извика й първият. — Грейклок е единственият шанс, който ни е останал. Той и Амалрик Антеро с кадемлийската му червена коса. Не са виновни те, че нямаме сполука.

Започнаха да се карат и аз ги отминах, преди да ме разпознаят. За първи път от месеци се разтревожих. Винаги бях разбирал колко важна е втората експедиция. Вярвах, че целта не може да не бъде постигната с такава мощна сила, способна да преодолее изпитанията в онези опасни далечни земи. Сега обаче си мислех за всички обрати и несгоди, сполетели ни по време на първото пътешествие. За несполучливите заклинания, за тайнствените наблюдатели, за ужасната пустиня, за капаните и уловките, които всеки зъл магьосник можеше да ни постави — и разбрах, че неуспехът изобщо не беше изключен.

Но когато се завърнах у дома и Диос топло ме посрещна, когато видях усмихнатото лице на дъщеря ми, аз отхвърлих всички съмнения. Трябваше да има бъдеще за такива като тях; бъдеще, много по-светло дори от това, за което беше мечтал баща ми. Как боговете могат да измамят най-милите ми две същества… и всички майки и бебета в Ориса? Всичко ще бъде наред, казах си аз. Всичко ще бъде наред.

С приближаването на жътвата мрачното настроение се засили. Силните дъждове и наводненията бяха отмили много от семето, а Покълналото беше изгнило. Очертаваше се гладна година и поскъпване на зърното. Като капак на всичко престанаха да идват новини от Дженъс и втората експедиция. Сякаш бяха пропаднали. Аз обаче уверявах всички — включително и себе си — че са отишли толкова далеч, че трябва много време преди да пристигнат новините.

Точно по жътва, само няколко дни преди жътварите да излязат на полето, отново ни сполетя беда. Този път тя дойде с порива на необичаен за сезона вятър, който се спусна от планините. Беше горещ и сух, и не спираше. Той изсмука всичкия живот от нивите и унищожи и малкото, което дъждовете бяха оставили за трапезите ни. Градската управа наложи извънреден данък на всички домакинства, върху търговията и стоките също, за да се закупи зърно от чужбина. Жреците излязоха на полето и се заредиха безкрайни заклинания. Въпреки това ветровете не спряха и продължиха да духат до деня, когато сами не решиха да престанат.

Градът беше изненадан от продължителния неуспех на жреците. Досега те винаги ни бяха защитавали както от природни бедствия, така и от магии. Какво беше станало? Защо ни постигна такова нещастие? Ако нещата в най-скоро време не се променяха, ликантийците щяха да разберат, че сме отритнати от боговете.

Малко по-късно някои от причините ми бяха подсказани по заобиколен начин от моя приятел Маларен. Той дойде да ми съобщи, че един от управниците желаел да поговори с мен на четири очи. Казваше се Еко и беше таен поддръжник на нашата кауза, така че аз се съгласих без никакво колебание. Срещнахме се вкъщи на следващата нощ. Еко не беше млад човек, но бръчките и бялата му коса го правеха да изглежда още по-възрастен. Очите и походката му обаче бяха младежки, както и възгледите му. Преди да влезе в градската управа беше преуспяващ търговец, така че бързо разбра същината.

— Ако имаш някаква вест от капитан Грейклок — каза Еко, — ще бъде от полза за всички ни… без значение каква е тя.

— Честна дума — отговорих аз, — не съм чул нищо повече от онова, което знае всеки в Ориса, а то е почти нищо. Но няма нищо чудно в липсата на новини; в края на краищата сега е сезонът на бурите и Дженъс сигурно го изчаква, докато премине.

Еко ме погледна строго за момент, очите му ме проверяваха дали говоря истината. Като се увери, че не лъжа, той отмести поглед и въздъхна.

— Тогава оттам не можем да очакваме помощ.

— Какъв е проблемът, почитаеми господине? Конкретно, искам да кажа. Защото очевидно през тези дни Ориса има много проблеми.

— Ще се закълнеш ли, че няма да споделиш с никого онова, което ще ти кажа? — Заклех се. Той кимна доволен и продължи: — Страхувам се от неуспех. Хората ни отдавна са загубили вяра в нас. Както знаеш, вече имахме няколко сбивания на улиците, а назряват и други трудности, нещо като бунт. И кой може да ги вини за това? Щом не можем да докараме дъжд и да пожънем добра реколта, защо трябва да ни вярват? Аз обичам този град с всичките му лошотии и по-скоро бих умрял на колелото за изтезания, отколкото да го видя пострадал.

— Защо жреците не правят нищо в това отношение? — попитах аз. — Нали вие, управниците, се срещате редовно с тях? Какво казват те?

— Ако имаш предвид Джениандър и Касини — отговори Еко с отвращение, — те нямат какво да кажат. Те идват на нашите заседания, правят празни обещания, събират си десятъка и си отиват.

— Ами Гамелан? — попитах аз. — Ами другите жреци?

— Те престанаха да идват, или са ги спрели… не зная кое от двете. Но мога да ти кажа, че в Двореца на жреците се води битка и онези, които биха могли да са наши приятели, не са между победителите.

— Но трябва да има нещо по-важно от простата борба за власт — казах аз. — Джениандър е глупак, а Касини е лъжец. Другите обаче са опитни жреци. Защо те не могат да ни помогнат? Не мисля, че това е заговор, защото така те биха унищожили не само нас, но и себе си.

— Не зная никакви факти — каза Еко и се поколеба дали да ми съобщи слуховете.

— Не се колебай, господине — подканих го аз. — Особено ако слуховете обясняват нещата.

— Може би си чул, а може и да си видял, че в Двореца на жреците стават странни неща — започна той. Казах му, че съм чул. — Добре, този слух е породен от странните светлини и миризми, и така нататък. Говори се, че Касини и неговите приятели правят черна магия. Защо и как — никой не знае. Обаче се говори, че това правене на черни магии е изчерпило естествената магическа енергия на града. Затова всичките заклинания, направени за нас, са неуспешни или пък са толкова слаби, че могат да се считат за неуспешни.

— Ти вярваш ли на тези истории? — попитах аз.

Еко отново въздъхна, дълбоко и уморено.

— Не. Не вярвам. Но ми се ще да са верни, защото с тях може да се обясни много.

— И това ще снеме от Ориса всякаква вина, че с нещо сме обидили боговете — казах аз.

— Така е. Обаче няма начин да разберем и затова е безсмислено да го разискваме.

Еко изпи ракията, която му бях сипал, и стана да си върви.

— Ако получиш някакво известие от капитан Грейклок…

— Веднага ще ти съобщя — обещах аз. Той си отиде и остави след себе си дълга поредица от въпроси без отговор.

Не можеше да се направи нищо, освен да се надяваме. Но надеждата тази година беше майка с пресъхнала бозка, защото лошите неща продължиха неуморно. Точно преди първия сняг ни сполетя най-лошият удар.

Беше една от онези тихи вечери в началото на зимата, когато в Ориса е достатъчно студено, за да се радваме на огнището, когато вятърът леко потраква по прозорците и ти нашепва за топла вана и меко легло. С Диос направихме една сънлива любов в голямото пухено легло; после, без да ме е еня за света, станах да сложа дърва в огнището и да направя за двамата по едно горещо питие. Когато й подавах чашата, забелязах, че лицето й е червено, но си помислих че е от любенето. Обърнах се да взема моята чаша, когато чух Диос да въздиша тежко и да пада на пода.

Бързо се наведох над нея. Бях сериозно разтревожен.

— Какво ти е, скъпа? — Тя не ми отговори, а се хвана за главата; лицето й беше изкривено от болка, — Ти си болна! Ей сега ще доведа лечител.

Тя ми отговори със съвсем тих глас:

— Не, Амалрик. Моля те. Много силно духа. Ще изстинеш и ще се измокриш.

— Глупости.

Бързо се облякох. Тя се опита да стане и да ме спре, но беше обхваната от друг пристъп и нададе такъв ужасен стон, че извиках младата камериерка Спото да дойде и да я наблюдава, докато доведа лечителя.

Бурята се беше засилила; духаше пронизващ вятър и суграшицата биеше по лицето ми, докато препусках по пътя. Когато стигнах до къщата на лечителя, беше вече доста тъмно, но успях да разчета светещия знак на разрешителното. Той вечеряше, обаче стана от масата без възражения и след малко препускахме към моята къща. Вятърът се беше обърнал, фучеше и виеше, и трябваше да положим големи усилия, за да накараме конете да вървят през суграшицата и лапавицата. Все пак стигнахме и аз въведох лечителя в спалнята.

Диос лежеше и стенеше в голямото пухено легло. Знаех, че болката сигурно е непоносима, защото тя не беше жена, свикнала да хленчи, всъщност винаги пренебрегваше болежките си. Когато влязохме, тя отвори очи: бяха големи и неестествено блестящи. Лечителят си приготви нещата, а аз отидох до леглото и я целунах. Беше толкова гореща, че направо пареше.

— Обикновена зимна настинка — каза Диос, опитвайки се да ме успокои. Усмихна се отпаднало и се пресегна да ме потупа по ръката, но извика от болка и ръката й падна. — В името на боговете на Салкей, чувствам се ужасно! — изохка тя. — Болят ме всички кости, а главата ми просто се пръска.

Помъчих се да се усмихна успокояващо.

— Е, значи настинка. За нула време ще си на крака, любов моя, и ще дундуркаш Емили на коленете си.

Като чу да споменавам името на дъщеря ни, Диос ме погледна разтревожена.

— Емили? Как е тя? Погледна ли я?

— Тя е добре, госпожо — обади се Спото. — Току-що ходих в детската стая. Емили спи спокойно.

Диос въздъхна облекчено. Лечителят вече беше извадил магьосническите си принадлежности и разбъркваше някакъв цяр. Но най-напред я прегледа: бодна я на едно-две места да провери чувствителността й, помириса дъха й, насочи светлината на свещта към очите й. А после сърцето ми примря, защото видях, че се колебае… сякаш озадачен. Той едва забележимо поклати глава, после се усмихна — също така пресилено като мен, защото аз продължавах да се усмихвам като идиот, за да си придавам бодър вид.

— Зимна настинка, нали, уважаеми господине? — попитах аз.

Последва ново колебание, после лечителят каза:

— Хм… да… Да! Точно така. Зимна настинка. А сега се успокой, госпожо Антеро, и изпий тази настойка. Вътре съм сложил цяла лъжица мед да убие горчивината, но въпреки това вкусът й няма да ти хареса. Но ако искаш да ми доставиш удоволствие, моля те да го изпиеш на един дъх… — Диос послушно изпи всичко. — Сега затвори очи, мила госпожо, и скоро ще заспиш. Аз ще направя заклинанието и ще изгоним този малък демон. А после, както каза твоят добър съпруг, когато се събудиш, ще бъдеш съвсем добре.

Седях до нея и я държах за ръката, за да я успокоя. Тя затвори очи. Ръката й гореше, ставите на пръстите й се бяха надули. Неочаквано Диос ме погледна и каза:

— Грижи се тази нощ за Емили!

— Разбира се, че ще се грижа — отговорих аз. — И ще кажа на Спото да прекара цялата нощ до леглото й. Освен това нали лечителят е тук. Няма защо да се тревожиш за Емили, ако тя случайно също се разболее.

Целунах я и тя отново затвори очи.

— Обичам те, Амалрик — промърмори Диос. Казах й, че аз също я обичам. — Ти си добър съпруг. И добър баща на Емили. — Помилвах я по ръката. Тя се прозина — настойката беше започнала да действа. — Знаеш ли… мисля, че Емили прилича на… същата е… като… теб.

И заспа.

Лечителят ми направи знак с ръка и аз седнах на един стол в ъгъла, а той запали кадилницата и поръси в нея някакви прахове за лекуване на зимна настинка. После изпя нещо над един сложен наниз от огнени мъниста, развърза го и разпръсна мънистата около леглото. Поръси в кадилницата още нещо и искриците светлина се превърнаха в светещ кръг. След това вдигна ръце и започна бързо да напява заклинането. Светлината изведнъж изгасна и Диос извика. Но не се събуди. Лечителят изглеждаше стреснат. Той поклати глава, после донесе кутия с друг прах и го сипа в кадилницата. Въглените се разгоряха и лечителят въздъхна облекчено. Аз обаче се изплаших. Насилвах се да повярвам, че всичко е съвсем обикновено, че точно така трябва да бъде. Лечителят отново започна заклинанията си. Със страх очаквах друг вик на болка, но не чух нищо; вместо това чертите на Диос се отпуснаха и дори ми се стори, че устните й се свиха в усмивка… спокойна усмивка, молех се аз. Лечителят продължаваше да напява; кадилниците изпълниха стаята със силна миризма. После той стана от малкия си стол, сгъна го и се изправи до леглото. Наведе съсредоточено глава и започна да прави друго защитно заклинание. Бях го слушал много пъти, дори ми бе правено и на мен. Да, това беше съвсем обикновено лечение на безобидно страдание. Заспах.

Не беше спокоен сън, от какъвто имах нужда. Възглавницата сякаш затисна главата ми и кошмарът настъпи с небивала сила. Отново видях лодкаря — ужасния човек със зеещите очни кухини. Отново се изкачвах по онези стъпала и чух виенето, и бях изправен пред съдбата, която кошмарът ми показваше всеки път, когато ме споходеше.

Когато се събудих, Злокобният вестител си беше отишъл. Диос беше мъртва. Нямам намерение да осквернявам паметта й със сълзливи описания на чувствата си. Ще спомена само, че такава неутешимост, такава болка съм изпитвал само още един път през живота си. Тя ми остави белег — не, не белег, защото той е само спомен, а по-скоро едно призрачно присъствие, сякаш сърцето е крайник, който може да се отреже, но продължава да боли.

Не си спомням много добре какво се случи след това. Лечителят плачеше за своя неуспех, но аз посрещнах сълзите му със студена омраза. Рейли дойде да ме утеши и да провери дали Диос е подготвена както трябва и дали е направено нужното заклинание, за да се запази тялото й до погребението. Спомням си как сестра ми ми каза, че и други са се разболели и че всички болни са умрели. Думите й нямаха никакво значение, не можеха да проникнат през обзелото ме вцепенение. Струваше ми се, че са минали години, но всъщност бяха минали само два дена. Цялото това време прекарах с Емили. Играехме в градината… тя вече можеше да ходи, всъщност тъкмо прохождаше, и казваше „тата“ и „мама“. Казах й, че мама е заминала много далече и няма да бъде с нас много дълго. Вместо да заплаче, тя ме прегърна здраво, сякаш за да ме успокои. Стегнах се и се овладях. Имаше да се вършат много неща, трябваше да помисля и за погребението. Чувствах се като събудил се от втори сън. През първия беше умряла Диос; през втория се събудих, за да видя, че Злокобният вестител и неговите любимци шестват в цяла Ориса.

Беше чума, каквато дотогава не ни беше сполетявала. Премина през целия град, без да я спрат никакви магии. Взе своите жертви и от бедни, и от богати. Нямаше никаква логика. Цели квартали бяха обезлюдени, но имаше и такива, в които не беше засегнат нито един. В други заболяваше и умираше едно семейство, а съседите се криеха по домовете си ужасени, но здрави. Понякога се разболяваше само един от семейството, а останалите оставаха здрави. Болестта не причиняваше неприятни пришки или рани, но протичаше с ужасни болки и треска. Някои се мъчеха дълго, други умираха при първата атака.

Градът беше занемял от страх. Всички магазини бяха затворени, по реката нямаше никакви кораби. Жреците денонощно преравяха свитъците си за някакви указания как да отклонят гнева на чумата. Но тя продължаваше да върлува безмилостно. Нямаше тържествени погребения, защото всички бяха толкова изплашени, че не излизаха. Аз погребах Диос край къщата съвсем скромно, присъствуваха само Рейли и слугите.

С всеки изминат ден очаквах Злокобният вестител да се върне… неспокойно се вглеждах в очите на Емили и на слугите. Навън болестта продължаваше да взима жертвите си; при нас все още никой не беше засегнат. Не зная колко души умряха през това време, може би две хиляди, може и повече.

През нощта когато падна първият сняг, Емили се пробуди и изпищя от болка. Втурнах се при нея, изблъсквайки Спото и А’лийн. Щом ме видя, Емили заплака още по-силно. Взех я на ръце и я прегърнах… опитвах се да прогоня болката със силата на волята си. Тя се вкопчи в мен, плачеше и повтаряше „тата… тата… тата“. Дадох й настойка за сън и изкъпах малкото й отпуснато телце с ледена вода, за да облекча треската. Не помогна. Стисках я силно, люлеех я, пеех й любимите й песни. Знаех, че е безсмислено да викам лечител, но изпитвах безумно желание да направя нещо, да направя каквото и да е.

Тогава си спомних как Халаб ме излекува и възкреси любимото ми порче. Изтичах навън и хукнах през снега. Намерих къщата на един продавач на животни и заблъсках по вратата като луд. Дадох му цяла шепа монети за едно животинче в клетка и се втурнах към къщи. Разтърсих се и намерих зъба, който Дженъс ми бе дал да ме пази по време на нашето пътешествие. Взех го, взех и клетката и отнесох Емили при олтара на Халаб. Направих й легло на пода. Нахлузих талисмана на врата на детето и коленичих пред олтара.

— Скъпи братко — казах аз, — ти ми помогна навремето и те моля да ми помогнеш и сега. Емили умира. Тя е твоя племенничка и ти би се гордял с такава храбра малка Антеро. О, ела, Халаб. Излекувай я от болестга. Отпрати от портата ми Злокобния вестител.

Халаб сякаш ме гледаше от картината. Дори ми се стори, че по лицето му се изписа мъка, причинена от молбата ми. Това ме окуражи и аз извадих порчето от клетката. От него струеше жизненост, очите му бяха малки мъниста, изпълнени с любопитство. Поставих го в ръцете на спящата Емили.

Погледнах към образа на Халаб.

— Ела при нас, братко. Ела при нас, умолявам те. Изведнъж в стаята притъмня. Усетих как преминава някаква сянка. Емили изстена, но порчето остана спокойно, само мустаците му потрепваха, сякаш да покажат, че не е парцалена играчка. До ушите ми достигна глас:

— Амалрик. — Знаех, че е гласът на Халаб, и сърцето ми подскочи от надежда. Незнайно откъде нахлу светлина и се спря над Емили. Усетих силна миризма на тамян.

Отново чух гласа на Халаб. Сега шепнеше:

— Емили… Емили.

Емили се размърда. Отвори очи и щом ме видя, ми се усмихна. Порчето също се размърда. Емили погледна надолу, видя го и се засмя.

— Тата — каза тя. — Тата.

Заплаках от облекчение.

— Да, скъпа — казах аз. — Това е за теб. Порче, като онова, което имах аз като малък. Порче. Можеш ли да го кажеш? Порче.

— Пор-че — повтори тя съвсем ясно, прибавяйки нова дума към малкия си речник. После затвори очи и въздъхна дълбоко. Ръката й се отпусна, разтвори се и порчето избяга. Още една продължителна въздишка… и детето ми умря.

Ревях от скръб и болка. Хвърлих се върху малкото телце, молех се да не е вярно, виках, че не може да е вярно. Исках аз да умра. Защо трябваше да продължавам да живея? Всичко, което ми беше скъпо, всичко, за което живеех, ми беше отнето.

После усетих нечие присъствие във въздуха и чух гласа на Халаб:

— Амалрик. — Погледнах и през сълзите, които се лееха от очите ми, го видях наведен над мен: като студен пушек, трептящ, но без да променя формата си. Устните на духа се разтвориха. С много усилия той успя да прошепне:

— Съжалявам… Много съжалявам. — Ръката му се протегна към мен и докосна лицето ми. В докосването нямаше нищо материално: не беше студено, не беше топло, просто успокоителен полъх по бузите ми.

Отново се чу шепот.

— Не бива… да спираш. Не бива… да се предаваш. Исках да извикам: каква полза? Защо? Полъхът отново погали лицето ми.

— Съвземи се, братко — прошепна Халаб. — Спи, Амалрик… спи.

Заспах. Спал съм като умрял, защото никой не можал да ме събуди. Слугите ме пренесли в стаята ми и ме сложили в леглото. Погрижили се за бедната Емили и я заровили в градината до жена ми. Събудих се след шест дни. Скръбта тежеше в гърдите ми като камък. Исках да изрежа сърцето си с нож и да го изхвърля; но когато ми идваха такива мрачни мисли, си спомнях за заръката на Халаб. Подчиних се, но ми струваше много усилия. Ядях. Пиех. Влачех се с мъката си ден подир ден.

Аз скърбях, но в града цареше радост. Чумата беше преминала. Злокобният вестител се беше нахранил, и то добре; сега той беше сит и Ориса беше спасена. Но за мен нито едното, нито другото имаше значение. Мъртъв или жив, болен или здрав — аз не се интересувах каква съдба ни очаква.

Сетне, една късна вечер на портата се почука. Всички спяха, уморени от грижи по мен и по домакинството, затова отидох да видя кой е. Отворих портата и онемях — на портата се бе подпрял покрит с рани изнемощял мъж. Беше сержант Мийна.

— Сержант! — извиках изненадан аз. — Откъде идваш? Какво се е случило?

С прегракнал дрезгав глас Мийна отговори: — Всичко пропадна, господарю. Всичко пропадна.

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТАИСТОРИЯТА НА СЕРЖАНТА

— Какво се е случило? — попитах аз. — Къде е той?

— В… в Ликантия — успя да продума сержант Мийна. — В тъмницата. Или по-лошо… — Той неочаквано замълча. Обърнах се и видях, че слугите са се събрали и ни гледат. Бързо въведох Мийна вътре. Заповядах да донесат храна и вино и никой да не повтаря нищо от онова, което е чул, макар да знаех, че последното ми нареждане е безполезно. Мийна се опита да продължи, но аз му казах да не бърза, освен ако не се налага да действаме най-късно след един час.

— Не час, господин Антеро… не дори ден. Може би никога — въздъхна той.

Почти насила го заведох в гостната, където вече бяха донесли храна и пиене. Наредих на трима от най-доверените си хора да го обслужват. Мийна лакомо се нахвърли върху храната, изпи цяло шише вино и накрая се сгромоляса. Скърцайки със зъби от нетърпение аз го оставих да поспи четири часа. Знаех, че нищо няма да спечеля, ако го разтърся и събудя. Наредих да изгорят дрипавите му дрехи. Забелязах също, че беше пристигнал без оръжие и разбрах, че се е случило нещо ужасно. Войник като Мийна не се разделя с оръжието си. Когато се събуди, той се изкъпа, масажираха го и го доведоха в кабинета ми. Сипах му освежаваща билкова напитка, седнах зад масата и го поканих да разкаже историята си така, както смята за най-добре. Очаквах да чуя почти несвързан брътвеж, но трябваше да променя мнението си за добрия сержант… и за подготовката, която беше получил от Дженъс.

Изтощен до краен предел, сержант Мийна докладва съвсем накратко:

— Господин Антеро, втората експедиция до Далечното царство е разгромена. Бяхме изтребени от магия отвън… и от некомпетентност отвътре. Единственият оцелял офицер, доколкото зная, е капитан Дженъс Грейклок. Сега той е пленник в Ликантия. Не зная къде или за какво обвинение, затова не мога да бъда поточен.

— Дженъс жив ли е?

— Мисля, че да, освен ако ликантийците не са го екзекутирали или измъчвали до смърт. Войници им понесоха големи загуби, докато ни плениха. Не искаха капитанът да бъде ранен.

Казах му да започне отначало и да ми разкаже всичко, независимо колко тежко е то, и той ме послуша. Но Мийна не беше трубадур и не започна разказа за експедицията с подробно излагане на целта или как боговете са се отвърнали от участниците преди да е опънато първото корабно платно. Нямаше нужда от такива приказки. Но още от първия ден нещата тръгнали зле. Корабите били претоварени, а като достигнали устието на реката и се отправили към Тясното море, станало ясно, че не са и от подходящ тип — повечето били плитководни речни баржи или набързо преустроени крайбрежни търговски кораби.

Времето се развалило и макар да не било толкова лошо, колкото при бурята, която властелините, на Ликантия бяха изпратили срещу „Китиуейк“, корабите се пръснали. Корабът на офицерите, на който били Дженъс и сержант Мийна, бил изхвърлен на сушата на много левги от земите на хората от Пиперения бряг.

— Това беше единственото добро нещо, което ни дариха боговете — добави Мийна.

Останалата част от флотилията пътувала няколко седмици до селището на крайбрежните жители, а пет кораба изчезнали безследно. Разтоварването било много тежко: бутали конете през борда, за да изплуват сами: покрили лодките с талпи и ги използували като салове, дори накарали войниците да предават от ръка на ръка багажа на офицерите от кораба до брега. Накрая експедицията слязла на сушата. За това време вече били станали няколко инцидента между войниците и туземците: нашите нападнали жените им и имало скандали, крайбрежните жители пък крадели от запасите на експедицията. Наложило се Дженъс да приложи цялото си дипломатичско умение, а Черната акула целия си разум, за да не стане положението още по-лошо. Мийна, който командвал взвода за охрана, присъствал на всички заседания. Той ми каза, че генерал Версред заявил, че всичко това били глупости… не си струвало да си губят времето с крайбрежните жители.

Най-сетне експедицията потеглила, следвайки приблизително същия маршрут както моята; приблизително, защото нямаше начин две хиляди души да минат по същите пътеки, по които бяхме минали ние, или да нощуват на открито като нас. Тяхното настояване да носят какви ли не неща, включително палатки и дори два магазина за военно снабдяване — един за офицерите и един за всички останали — плюс най-различни униформи, забавило пътуването. Товарните фургони също определяли пътя. Мийна ми съобщи, че пет или шест от офицерите водели със себе си „приятелки“, които изобщо не ходели пеша. Дори конете били много неподходящи; повечето били плашливи и придирчиви към храната, за разлика от нашите мулета, и изисквали по-големи грижи. Хората започнали да измират още докато експедицията минавала през онази пасторална, изоставена земя, която за нас приличаше на парк… умирали от грешки, заболявания и невежество. Два пъти експедицията се губила и трябвало отново да се връща. Това вече не го разбрах — какво са правили тогава жреците? Сержантът каза, че, изглежда, заклинанията им били блокирани или отправени в погрешна посока с много по-голяма сила, отколкото при Касини. Попитах за талисмана — свитька на война в кехлибар. Той действал с прекъсване. Най-надеждното средство било едно копие от картата, която бях начертал. „Ами Дженъс?“ Той насочил цялото си внимание към една от офицерските „приятелки“. Офицерът, изглежда, не възразявал срещу вниманието, отделяно на неговата любовница. Сержант Мийна каза, че Дженъс май не отделял нужното внимание на пътуването. Но може би пазел силите си за опустошената земя. Спомних си „умората“ на Дженъс при племето рифт, но не казах нищо.

Експедицията оставяла подир себе си опустошена ивица, широка приблизително една левга, каза Мийна. Като скакалците от неговото детство, само че скакалците се движели по-бързо. Те стигнали до изворите и после навлезли в пустинята. Попитах го дали са били обезпокоявани от търговците на роби или от тяхната магия. Не били. Попитах й дали се е върнала магическата сила на жреците. И това не станало, поне не напълно.

Мийна огледа нервно стаята.

— Ти, господарю, нали знаеш за… интересите на капитан Грейклок?

— Имаш предвид магията?

— Да, господарю. Той задели една от палатките само за себе си и прекарваше там много време. Когато беше вътре, ми заповядваше да сложа охрана около палатката и да му съобщавам, ако някой от офицерите или жреците се приближи. Убеден съм, че причината, поради която бяхме поразени от магия, както стана и по-напред, е в онова, което прави капитанът.

Но не видели никакви наблюдатели. Експедицията избегнала кратера, продължи сержант Мийна, макар че отначало смятали да го използуват като база за попълване на запасите. Едва не ми призля като си представих какви поразии би могла да стори тази орда в рая, който бяхме открили с Диос. Замалко да заплача, защото отново си дадох ясна сметка, сякаш за първи път… както го правех всеки час и всеки ден… че моята любима завинаги си беше отишла. Но с нищо не го показах, а продължих да разпитвам Мийна. Дженъс променил решението си не от някакви романтични подбуди, а защото се страхувал, че магията на кратера е много силна и ако този рай бъде сполетян отново от смърт, имало вероятност експедицията да понесе ужасни жертви. Освен това имали достатъчно провизии и вода. Нямало смисъл да търсят рифт… нямало начин долината да може да помогне на експедицията, макар че сега те не били повече от хиляда и петстотин души. Опустошената земя била истински мрачен кошмар, но това не тревожело Мийна, защото той знаел, че имала край. През предпланините следвали пътя, изминат от мен и Дженъс, но сега проблемът бил, че сезонът бил към края си … есента почти била настъпила. И тъкмо там според Мийна започнали най-големите им трудности. С приближаването на прохода Дженъс сякаш се събуждал от летаргията и се държал като кочияш, който иска да пришпорва експедицията да се движи все по-бързо.

— Разбрах какво иска капитанът, но нямаше начин да се ускори темпото — Мийна поклати глава. — Може би ако бяхме по-малко хора, носехме по-малко багаж, бяхме по-добре тренирани или… — Гласът му постепенно заглъхна. — Имах чувството… не че искам да критикувам капитана и постъпките му, но той не слушаше никого. Генералът и офицерите смятаха, че само дрънка като някоя продавачка на риба.

Дженъс, генерал Версред и неговият щаб решили да атакуват прохода преди падането на първия сняг. Чак след като минели през него, щели да потърсят квартири за презимуване.

— Но дотам не се стигна — каза Мийна. — Продължихме напред и влязохме в един град, точно в началото на прохода.

Спомних си това място. — Там ни атакува кавалерията. Мийна кимна. — Точно това казаха първенците на града и се извиниха. Всички говореха търговски език. Казаха, че имали ужасни врагове и че командирът на частта бил много припрян. Извиниха се, както би се изразил капитанът, най-разточително. — Мийна понечи да се изплюе, но си спомни къде се намира. — От този ден съдбата ни бе предрешена.

Градът бил красив, както и хората му.

— Те казаха на генерала и на капитан Грейклок, че много се радват на нашето пристигане. Това щяло да бъде началото на нов ден, каза владетелят на града, ден, в който те ще сключат съюз с Ориса и повече няма да се страхуват от бойците от пустошта. Особено доволни останаха, когато научиха за целта на експедицията. Като дойдела пролетта, някои от младите им войници може би щели да пожелаят да се присъединят към нас и да тръгнат на изток, към Далечното царство. Градът се казваше Уоумуа и преди много векове бил в най-приятелски отношения с мирните учени на Далечното царство.

Сержантът спря, извади от туниката си парцалив папирус и ми го подаде.

— Като доказателство — каза той, — онези лъжливи копелета дадоха на капитана това.

Развих рулото и ахнах от изненада. Беше знаме, като кавалерийско, и толкова старо, че чак мръсносиво. Но знаците се виждаха съвсем ясно: изгряващо слънце и огромна навита змия. Помнех добре този символ. Умът ми бързо се пренесе на Пиперения бряг, към война в кехлибар, чийто дух бяхме успокоили. Змията и слънцето бяха щамповани на кожената торба на загиналия войн.

— Те ни казаха, че знамето било на войници от Далечното царство — обясни Мийна. — И било оставено последния път, когато дошли да им помогнат в битка.

— Какво мислеше Дженъс за това? — попитах аз.

— О, той каза, че знамето сигурно е от Далечното царство. И че най-вероятно са го поставяли над герба на владетелите.

— Толкова ли беше сигурен — натъртих аз. Спомних си как двамата мислехме, че украшението трябва да е представлявало нещо такова.

— Беше абсолютно уверен както когато му го дадоха, така и в деня, когато ми го връчи, за да ти го дам… ако остана жив и те видя.

Навих знамето и го сложих на писалището. И до ден днешен е на него. После внимателно подканих сержанта да продължи.

— Значи хората от града твърдяха, че са в приятелски отношения с Далечното царство, така ли?

— Да, господарю. Така ни казаха онези лъжци — отговори Мийна с глас, изпълнен с горчивина. — Казаха ни, че градът воювал няколко пъти с варварите от Оспорваните земи и изгубил връзките си с Далечното царство. Поради тези войни имало достатъчно свободни жилища за всички нас. Не беше необходимо да опъваме палатки и да спим на земята. Колкото до жени… имало толкова вдовици и моми, че било достатъчно само да си пожелаем по някоя. — Мийна вдигна чашата с билковата отвара до устата си, после я остави и попита дали може да получи още ракия.

Напълних му чашата.

— И така, ние останахме там и когато започна зимата, онова, което беше военна сила, лека-полека се беше разпаднало. Защо да се упражняваме и да правим учения щом като можехме да укрепваме силите си до огъня с любовница или греяно вино? Не ми харесваха тези дни. Чувствах се като жертва на някаква тайна магия, сякаш всички бяхме превърнати в глупаци и някой се подиграваше зад гърба ни.

Бях озадачен: когато двамата с Дженъс бяхме там, би трябвало да видим пушек през деня или отблясък от огньове през нощта. А може би не; може би градът беше скрит от някоя гънка на терена. Мийна каза, че Дженъс направил опит сам да проучи прохода, но колкото пъти опитвал, винаги бил възпиран от лошо време. Накрая и той затънал в блатото на удоволствията и зачакал да се стопи снегът; и отново се върнал към тайните си изследвания.

— Макар че те направиха едно-друго и за него… и за нас… все пак ме е страх да ги споменавам — призна Мийна.

За отпразнуване на средата на зимата имало богата гощавка. Всички се събрали в една огромна зала с дълги маси, отрупани с редки храни; по една жена седнала до всеки мъж. Слугите тичали с подноси с хляб и кани с вино, музикантите свирели, във въздуха се носело ухание от запалените благовонни пръчици.

— Не зная от какво се разтревожих — каза Мийна. — Но се разтревожих и пъхнах един остър кинжал в ръкава на мантията си… нарушавайки всички закони за гостоприемството. И слава на боговете, че ги наруших.

Той не видял никакъв сигнал, но жената срещу него изведнъж забила кама в гърба на компаньона си. Залата се превърнала в лудница от писъци, кръв и трупове на посечени Орисианци.

— Кинжалът ми се заби между плешките на жената до мен, преди тя да успее да извади своя. Тя падна, после капитанът се изправи и започна да ги размазва с един канделабьр. Знаех, че нямаме изход, но онези изведнъж сякаш изпаднаха в транс от пролятата кръв. — Той потрепери. — Видях една красива руса жена да разкъсва със зъби гърлото на генерал Версред като лъвица. А после тя… и останалите… започнаха да ядат.

Мъжете и жените от града разкъсвали труповете, но не проявявали никакъв интерес към останалите живи Орисианци. И докато траела тази магия, оцелелите от разбитата експедиция избягали — вземали каквото оръжие и храна могли да докопат и изскочили навън в бурята и нощта. Колкото и да е чудно, отвратителните жители на град Уоумуа не ги преследвали.

— Може би бяха получили онова, което им беше нужно — каза Мийна.

Помислих си, че освен човешката плът са имали и друга цел, но запазих мнението за себе си.

Оцелели само двеста-триста Орисианци. От строевите офицери жив бил само Дженъс; от благородниците — само двама потомствени аристократи. Започнало дългото отстъпление. Смъртта събирала жертвите си всеки ден — мнозина падали от изтощение и жажда, или в плен, или ги пленявали и избивали хората на пустинята.

— Накрая останахме само трийсетина, а от офицерите единствен капитан Дженъс. Той нямаше други средства за ориентиране освен слънцето и звездите и се отклонихме от набелязания курс. Най-сетне стигнахме морето, но на запад от земята на крайбрежните жители, в една пустинна местност. Двама души знаеха как се правят салове. Свързахме няколко сала в един груб кораб, направихме малко платно от дрехите, които свалихме от гърбовете си, и поверихме живота си в ръцете на боговете с надеждата, че течението ще ни отнесе до Редонд.

Но така и не достигнали търговския град. Вместо това били пленени от пиратска галера. Но това май не били пирати, защото се държали като военни. Ще рече — ликантийска галера. Осем души от нашите паднали в тази битка. Останалите били оковани и галерата отплувала за Ликантия.

— Двамата с капитан Грейклок измислихме план и когато наближихме проклетия кей на Ликантия, го приведохме в изпълнение. Идеята беше капитанът да започне бой с надежда, че другите ще се присъединят към нас. Тъй като още от дете съм добър плувец, аз трябваше да скоча във водата и да достигна до брега. Ако капитанът успееше да се освободи… щеше да ме последва. — Мийна поклати засрамено глава, сякаш се беше провалил. — Последното, което видях, беше как го събориха на палубата. После около мен започнаха да падат стрели и трябваше да се гмурна под вода.

Мийна успял да доплува до брега навреме, за да види как галерата минава над голямата верига, защитаваща входа на ликантийското пристанище. Нищо не можел да направи за Дженъс или за другите, освен да дойде в Ориса и да разкаже за случилото се. Претупа последния си подвиг надве-натри, сякаш дивите зверове и Ликантийските патрули не заслужаваха внимание. А може би след такова продължително и изтощително пътуване наистина да беше така.

Това бе краят на историята. Сипах му още една ракия и се замислих какво трябва да се прави по-нататък. Но само след два часа нещата бяха иззети от ръцете ми. Някой — часовой на градските порти, минувач по улицата или човек от моята къща, бе разпространил новината. Цяла Ориса плачеше и раздираше дрехите си. Градът и по-рано беше преживявал катастрофи, но никога чак такава. Никой не се бе спасил от две хиляди души, с изключение на Мийна. Всички останали бяха или мъртви, или изгубени в пустинята, или роби: трима сановници — млади, но много уважавани; генерал Версред и неговият щаб; десетки офицери, всички известни с храбростта си; цялата градска гвардия с изключение на щаба и една кохорта; и отгоре на всичко стотици загинали обикновени войници — най-храбрите, най-смелите млади мъже на Ориса.

Мийна беше извикан пред управата, за да разкаже историята отново. Предполагам, с някои съкращения, като например критиката на покойния генерал Версред, убийствено бавното темпо на експедицията или подробности за самия Дженъс. Не че това би имало някакво значение според мен, защото виждах гнева и скръбта на хората. Заповядаха на Мийна да повтори разказа си и в големия амфитеатър и отново избухна силен гняв. Ориса изпадна в истерия: слухове, нападки, обвинения относно станалото се разнасяха из града като пламъци в сухи храсти. Огънят бе подхранван от жреците, начело с Касини. Не само че експедицията трябвало да се води единствено с магически средства — жреците осъществявали своето присъствие посредством заклинания, но тя била и предварително обречена, тъй като била поведена към капан от Дженъс Грейклок. Той бил предател, двоен агент на служба на Ликантия. Бил дори по-лош, демон от отвъдното, дори не и човек. Кой в края на краищата някога беше отивал по-далеч от Редонд и бе виждал провинцията Кострома? Именно Дженъс бил попречил на Ориса в нейната свещена мисия да се свърже с Далечното царство. Поддръжниците му не искаха да чуят нищо от това, но аргументите им, че за тази трагедия са виновни жреците, решили да си присвоят славата на Далечното царство и да запазят жалката си теокрация, също не се изслушваха. Дори Гамелан намери за политически разумно да се оттегли извън града и да се потопи в мъдростта на другите светове преди да направи коментар по ужасните събития.

Отново изплуваха клеветите срещу фамилията Антеро. Ние също не сме били верни на Ориса, а само на златните монети и сребърните кюлчета. Една вечер случайно дочух един простак да казва, че благородните жреци били усетили поквара в брат ми Халаб и това била причината за смъртта му. Избих зъбите на този негодник с дръжката на кинжала си и сигурно щях да го заколя като шопар, ако Рейли не ме беше издърпала. Тя и Мийна сега бяха единствената ми утеха. Но дори и този уличен скандал беше един от малкото светли моменти, които си спомням. Сякаш целият свят беше потънал в сива мъгла и между мен и живота висеше воал. Диос и Емили занимаваха съзнанието ми повече, отколкото всички писъци и плачове.

По това време обаче се върна старият ми сън, кошмарът, в който бях измъчен затворник, воден от същество, което сега приличаше на ликантиеца Грейф, през странните пещери към собственото ми унищожение — съдба, която приветствах в съня си.

Улових се, че скитам край реката потиснат, наблюдавам как черните води текат към морето и си мисля колко нежни изглеждат те, досущ като меко легло за уморен човек. Отдръпнах се назад. Баща ми щеше да ме зашлеви, ако беше жив и разбереше мислите ми. Никой Антеро не си беше позволявал да се удави от себесъжаление. Трябваше да направя нещо, и то незабавно.

Още щом ми дойде тази мисъл, знаех какво да направя. Ориса нямаше да стори нищо, за да спаси Дженъс, дори ако неочаквано всички се вразумяха. Много добре тогава. Аз пак ще го спася. Забързах към дома. Събудих всички и започнах да давам нареждания. Казах на Рейли какво съм намислил, а тя се намръщи.

— Може би скачаш във водата, без да знаеш има ли дъно — каза сестра ми и аз неволно се изплаших от сравнението й. — Може би Дженъс е по-ценен в Ликантия… или поне те мислят така… отколкото си мислим ние.

— Едва ли — казах аз. — Никога не съм виждал ликантиец, който да се откаже от злато. А и аз ще заръчам на Дженъс, преди да го откупя, да разкаже на ликантийците всичко, което знае. Нека те организират собствена експедиция, ако искат, нека се сблъскат с трудностите на пустинята, с търговците на роби и лешоядите. Дженъс, както е ясно от това, че на връщане са загубили пътя, е запомнил картата невярно. Друга карта не съществува, с изключение на онази, която съставих лично аз и която още помня.

Рейли поклати глава.

— Ти разсъждаваш логически, братко. Това може да ни навлече неприятности. Когато хората се интересуват единствено от цвета на знамената, както става в момента в двата наши града, и от това, което смятат за престиж на родината… тогава изчезва всяка рационалност. Към това прибави умопомрачението, което настъпва тези дни само при споменаването на Далечното царство… — Гласът й затихна. — Върви, щом трябва, Амалрик. Но ме е страх за теб.

На разсъмване с наета карета излязох през градските, порти. Карах два сандъка, пълни с навити на рула листове чисто злато, които бях извадил от избите под нашата къща. Те щяха да ме въведат при ликантийците, ако трябва, дори при техните зловещи властелини. Не беше царски откуп, но сигурно беше достатъчен за един или двама князе. Пазеха го шестима от най-добрите ми подчинени. Исках да взема и сержант Мийна, но разбрах, че ако единственият човек, оцелял при трагедията, напусне града и тръгне към Ликантия, враговете ми веднага ще намерят очевидното обяснение и само след час ще изпратят конници подире ни.

Пътуването до Ликантия мина без инциденти. Наредих на хората ми да останат в последния приличен хан, само на един ден път от града, докато не ги повикам, и препуснах към Ликантия самичък. Не забелязвах какво е времето, нито пък дали има други пътуващи. Бях зает с репетиране на доводите си и подхода, който да използувам, за да освободя Дженъс. Влязох в града без произшествия и се отправих към същата странноприемница, където бяхме спрели по-рано. Имах намерение да се подкрепя и след това да започна да проучвам по какъв начин да се обърна към някой ликантийски управник, за да искам услуга. Не успях да стигна до странноприемницата.

Беше сумрак и улиците бяха претъпкани, тъй като Ликантийските работници се прибираха от работа. Трябваше да си пробивам път с коня през навалицата. Съвсем неочаквано обаче всички се пръснаха и се оказах самичък на безлюдната улица. Последният ликантиец затвори вратата зад гърба си.

Чух лая и си спомних всичко. Иззад ъгъла се подаде онази отвратителна, безкосместа хиена с човешко лице — съществото, което беше заповядало да ни заведат в двореца на властелините, а след това беше избрало жертвата. Хиената седеше на хълбоците си и ме разглеждаше. Отново зина и ехото от съседните каменни постройки многократно повтори лая й. После съществото заговори:

— Амалрик Антеро. Ти си извикан. Трябва да се подчиниш.

Инстинктивно дръпнах юздите на коня си, опитвайки се да избягам от призоваващия. Но цяла редица войници с насочени срещу мен копия препречваше пътя ми. Втора редица се появи зад съществото.

— Амалрик Антеро. Ти си повикан.

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТАТЪМНИЦИТЕ НА ЛИКАНТИЯ

Заведеха ме в големия морски замък на ръба на носа. Минахме през дълги кънтящи тъмни коридори, през охранявани и заключени врати, през стаи с високи тавани. Сякаш единствените живи същества в този огромен замък бяхме аз и пазачите, и зловредното същество, което подтичваше пред мен. Стигнахме до един вход, затворен само с дебела тъмнозелена завеса. Войниците, без никаква команда, се завъртяха кръгом и изчезнаха… оставяйки за пазач само хиената.

— Амалрик Антеро. Ти си повикан. — И съществото премина през завесата. Последвах го, без да продумам. Влязохме в една гола стая. Всичко в нея беше само от камък: от сводестия таван и поставките, в които бяха втькнати запалени факли, до ниския подиум в отсрещния край на стаята. От двете страни на подиума имаше два кръгли пиедестала. Съществото се разположи пред подиума. Чух или по-точно усетих някакво жужене… сякаш самият въздух се движеше. Жуженето стана по-силно, после видях над всеки пиедестал блещукаща колона, по-висока от човешки ръст. Съществото се поклони. Аз не.

Предполагам, че трябваше да коленича. Коленичил съм и винаги коленича, когато съм изправен пред странни богове, царе и дори бандити, които си приписват благороднически титли. Нищо не ми струва, а често има значение за бъдещата полза или за непосредственото оцеляване. Понякога е просто израз на обичайна вежливост. Но тук, в недрата на замъка, останах прав. Може би се почувствах горд, че съм Антеро и орисианец, но и без това не бих коленичил на тези въртящи се мъгли. Жуженето стана още по-силно, след това промени регистъра и премина в басово бръмчене, такова, каквото може да се чуе от гнездо раздразнени стършели; нищо друго обаче не се случи и бръмченето спря.

В тишината от тъмното иззад пиедесталите излезе един мъж. Беше много красив — дума, която обикновено не използувам за мъже, но този мъж наистина беше прекрасен. Имаше къдрава коса, усмихнати, по момчешки пълни устни и стройно тяло.

— Почитаеми Амалрик. Надявам се, че… именно пленяването на твоя любим приятел те е накарало да решиш да дойдеш в Ликантия. Аз съм Нису Саймън.

Значи това беше човекът, почти момче, за когото както баща ми, така и Грейф бяха казвали, че е най-лошият от семейство Саймън, с което фамилията Антеро враждуваше от три поколения. Макар че бях в затруднено положение, огледах красивото му лице и за пореден път се убедих, че само глупак може да съди по красотата дали един човек е добър, или лош.

Обмислях различните реакции, отхвърляйки такива очевидни като страх, изненада, отвращение или дори умело преструване.

— Уважаеми Саймън — казах най-накрая. — Значи си успял да убедиш своите господари, че можете да отвлечете един орисиански благородник, без да обръщате внимание на последиците.

— Моите господари, властелините на Ликантия, не се нуждаят от убеждаване — отговори Саймън. — Ти продължаваш да живееш с миналото, както повечето орисианци, и може би не си забелязал, че в Ликантия цари нов дух. Време е да възвърнем историческата правда и да потърсим падащото ни се по право място под слънето. Спомних си строгата присъда на Касини за Ликантия как каза, че е трябвало да разрушим този град до основи и да избием населението му, за да не въстанат отново. Дори човек като Касини може понякога да надзърне в същината на нещата.

— Освен това — продължи Саймън, — дори и да се опасявахме от някаква репресивна мярка от страна на Ориса, аз се съмнявам, че тя може да бъде изпълнена заради стореното на един Антеро. Напоследък в твоята родина едва ли ти пеят хвалебствени песни.

Бях надянал на лицето си ледена маска и не му отговорих, но сигурно беше прав.

— Онова, което искаме от теб — заяви Саймън, — е пълно и изчерпателно описание на вашия маршрут до Далечното царство. От само себе си се разбира, че Ликантия е единствената сила, която може да търси съюз с царства… особено като се има предвид катастрофата на Ориса, предизвикана от твоя подчинен, извършил последния опит да достигне Царството.

— Много грешиш, ако мислиш, че капитан Грейклок е в някакво отношение мой „подчинен“ или „съотечественик“

— О? Значи си дошъл в Ликантия да го спасиш от чиста човещина? Ако не е твой подчинен, тогава какъв е? — Той изкриви устни. — Любовник?

Примигнах от изненада; не знаех, че Ликантийските отношения са така изостанали, както архитектурата на сградите им. Не беше никаква трудност да не обърна внимание на онова, което той очевидно смяташе за обида. Усмихнах се цинично и отговорих:

— Много добре. Какви примамки си приготвил да ми предложиш, за да сътруднича?

— Бих могъл да се държа съвсем глупаво — отговори той — и да ти обещая злато или висок пост тук в Ликантия. Разбира се, няма да ти се разреши да се върнеш в Ориса, докато не постигнем едно… споразумение между двата града. Но аз няма да ти предложа нито да приличаш на глупак, нито да се правиш на такъв. За теб може да има само една награда — всички други са без всякаква стойност в сравнение с нея. Всъщност не е необходимо да ти обещавам нищо, защото моите господари властелините ще сметнат, че не им служа предано. Аз искам да притежавам знанието, което вие двамата с капитан Грейклок имате. Искам да знам пътя до Далечното царство и всичко за крайбрежните племена, за ядливите плодове, за досадните насекоми, за пустинята и за всички магии, с които сте се сблъскали. Ние сме готови да използуваме всички таланти и умения на Ликантия, за да ви подпомогнем да ни просветите, и нямаме никакви угризения как или кога тези умения ще бъдат използувани, за да ви убедим. Ние също не бързаме много, тъй като и моите господари, и лично аз разбираме… проблемите, които могат да възникнат от прекалено старателните разпити.

— Например смърт?

— Да — отговори спокойно Саймън. — Или лудост; или пък, ако инквизиторът е недостатъчно обигран, приемане на съзнателна или случайна лъжа. Това са целите и намеренията ни. Искаш ли да кажеш нещо или дори смело да отхвърлиш предложението ни? Или ще си спестим това удоволствие? — Поклатих глава. — Тогава това е всичко… засега. Съвсем скоро ще знаем кога ти и Грейклок ще пожелаете да ни кажете нещо повече… да говорите от сърце и душа. Така че последвай пратеника на моите господари до квартирата си… — Без да чака отговор, Саймън се обърна и се скри в сенките. В същия момент блещукането изчезна, факлите светнаха, после започнаха да капят.

Нямах никакъв избор и последвах съществото-хрътка по ехтящите каменни коридори. Очаквах да ме отведе в подземията, но вместо това се заизкачвахме по стълби… безкрайни стълби, а после минахме през още коридори, докато накрая се досетих, че доближаваме последния етаж на огромния замък. Най-после звярът спря пред една грамадна врата, отвори уста, изрева и аз внезапно оглушах. След миг разбрах, че заклинанието, което съществото беше направило, съдържаше и втори елемент — слушащият да не различава думите. Слухът ми се възстанови, когато вратата се отвори. Видях разкошна дълга зала. По стените бяха окачени картини, таваните бяха покрити е коприна. Спрях нерешително на прага.

— Влизай, ако си от този свят, бъди проклет, ако не си! — чу се глас отвътре. Гласът на Дженъс. Подчиних се и вратата се затвори зад гърба ми. Хванах дръжката й, но тя не помръдна и разбрах, че водачът ми е направил заклинание за заключване. Тръгнах натам, откъдето беше дошъл гласът на Дженъс. От двете страни имаше големи стаи с високи тавани, някои обзаведени с легла, други с дивани, трети предназначени за трапезарии или за забави. Ако не беше черният камък, към който ликантийците са така пристрастени, и характерът на изображенията на картините, гоблените и скулптурите, които бяха ужасни, не бих се срамувал да настаня в тези покои най-добрия си приятел или най-уважавания гост и неговата свита.

После попаднах на друга изненада: видях Дженъс, полегнал на богато тапициран диван. Беше заобиколен от книги и свитъци, а пред него имаше статив с разгънат лист, покрит с драсканици и скици, всичките очевидно с магическа цел. Зад гърба на Дженъс имаше няколко големи отворени прозореца, през които можех да видя светлините на Ликантия и пристанището под нас. Дженъс беше облечен като благородник в дома си: широка мантия, копринена блуза и прилепнало трико. Нямаше вид на пленник, подлаган на изтезания, нито физически, нито магически. После видях лицето му — опънато, измъчено, изтощено като по времето, когато достигнахме края на нашето пътешествие и се върнахме на Пиперения бряг.

— Привет, приятелю мой. Ти се оказа по-голям приятел, отколкото изглеждаше — каза той, после стана и ме прегърна. — Никой човек не би могъл да иска по-добър приятел, макар че аз бих искал, заради самия теб, да беше малко повече егоист.

— Честно казано — възразих аз малко рязко, — не бях планирал да гостувам на властелините на Ликантия.

Дженъс се ухили.

— Преди няколко часа ми казаха, че си извън града и скоро ще бъдеш арестуван. Надявах се, че с твоята прозорливост ще успееш да избегнеш капана. — Той поклати глава.

— Как са познали, че ще дойда?

— Не зная. Отказаха да ми съобщят, а… магиите, които можах да направя, не ми подсказаха нищо. Може би заклинание за предупреждение, или пък човек или животно, поставено да наблюдава пътя; или шпионин с подготовката на жрец в самата Ориса. Според мен този заговор е замислен от някой твой враг.

— Нису Саймън. Днес го срещнах за първи път. — Разказах на Дженъс какво се беше случило. Той не направи никакъв коментар, а и не беше необходимо. Предложи ми вино, плодов сок или вода от една поставена наблизо маса с напитки. Налях си чаша вино, после размислих. Върнах я и започнах да си наливам сок.

— Пий вино — каза Дженъс. — Всъщност каквото желаеш. Доколкото мога да преценя, с нищо не ни упойват, тъй като засега знанията, които искат да получат, не изискват опияняване. Също бих препоръчал и двамата да ядем и пием колкото можем, понеже обстоятелствата скоро ще се променят.

Налях чашата, изпих я на един дъх и разбрах колко съм жаден; напълних я отново. Отидох до един прозорец и погледнах навън. Нашите покои… или килии… бяха точно над водата и далеч долу се виждаше бялата пяна на разбиващите се вълни. Бяхме над скалите извън пристанището.

— Прозорците омагьосани ли са?

— Естествено. Не че е необходимо, според мен, освен ако човек няма на гърба си един-два чифта крила.

Обърнах се и кисело се усмихнах. Това изпитание, а аз усещах, че то ще бъде изпитание, би могло да бъде малко по-поносимо, ако виждах хумор навсякъде, където го има. Имах обаче въпроси и се чудех дали да ги задавам открито.

— Трябва ли да внимаваме какво приказваме?

— Да, по понятни причини. Аз например бих внимавал по… въпросите на общите ни премеждия. Но е напълно приемливо да обсъждаме общи въпроси. Измислих заклинание, с което всеки, който слуша нашия разговор, ще чуе някакъв рецитал на религиозни уроци от моето детство. Но досега те прилагаха над мен слаби заклинания и аз можах да устоя и да неутрализирам повечето от тях. Усетих силни заклинания само два пъти, макар че кой може да знае дали е правено истински голямо заклинание? Например възможно е сега да говоря на някаква ликанийска мистификация. И може би и ти се чудиш дали самият аз не съм демон, извикан с тяхна власт. Но тези мисли ще ни докарат до безумие…

— Те са ти разрешили да… работиш върху онова, което те интересува? — учудих се аз, използувайки този безобиден израз от детството си. Казвах така, когато разбрах за интереса на Халаб да се занимава със забраненото.

— Разрешили? Това не е точната дума. Те не могат да наложат пълна забрана на никой магьосник, тъй като по този начин ще блокират собствените си заклинания. Но пък налагат частични забрани и пречки, така че да не мога да си спомня добре някое заклинание или такъв тип заклинание например, което може да се използува за разкъсване на вериги или окови.

— Както когато и ти, и Касини изгубихте магьосническите си умения?

— Благодаря на всички богове, че тукашната магия не е толкова съвършена. Но се опитаха. Прости ми, ако изглеждам невнимателен или разсеян. Но…

Нещо примигна на стената и след миг сякаш се отвори врата към тъмна стая. Видях двама мъже, чийто меса бяха разкъсани от ужасни мъчения. Видях и облечените в черно екзекутори. После всичко изчезна и остана само стената.

— Това е пример за така Наречените по-слаби заклинания — каза Дженъс. — Всички те имат за цел да ни прекършат и да сломят силата на духа и издръжливостта ни. В тази стая витаят и други заклинания: безсъние, сприхавост, самотност, отпадналост и различни видове отвратително, но безвредно омаломощаване… Но не допуснах да ми подействат.

— От времето, когато за първи път разбрах за тайния ти интерес, си отишъл далече в изучаването на жреческите принципи — казах аз, като междувременно се чудех откъде у мен това разсъдливо спокойствие: да водя такъв лек разговор, докато съм в ръцете на толкова брутален враг.

— Благодаря ти, но не изпитвам никаква гордост. Аз трябва да мога да се защитавам със съвсем малко усилия — все едно да почешеш ухапаното от комар във физическия свят. И да пазя силите си за времето, когато ще ни атакуват истински.

— Нали каза, че на два пъти са се опитвали да направят силни заклинания. Каква форма взеха те? Кажи ми, за да съм нащрек.

— И двете бяха отвратителни. Първото и по-поносимото беше вариант на сукуб, млада й хубава магьосница, която влезе в сънищата ми и ми обеща да се превърне в реалност след различни магически полови актове. Единственото, което трябваше да й дам в замяна, бяха някои описания на това как се прави магия в други страни. Можах да я Отхвърля без много борба, защото осъзнах, че такива истории ще направят лесен достъпа до останалата част от душата ми. Щом разбрах това, видението изчезна… Вторият опит беше по-опасен и започна с различни по-слаби магии, зад които обаче стоеше пълната сила на върховния жрец. Бях потиснат, ядосан на всичко и всички, започвайки със себе си. Почувствах почти пълен провал.

— Значи нещо като онова, което трябва да ни причинят заобикалящите ни слаби магии, така ли?

— Не съвсем — каза Дженъс. — Тези бяха малко по-различни. Зад тях беше скрит намек, че заслужавам величие и че боговете и хората ще отрекат славата, която заслужавам. — Много добре си представих какъв отзвук би могла да намери подобна магия в съзнанието на човек като Дженъс. — Накрая реших да сложа край на живота си. Не от истинска болка, но за да „покажа“ на някого или на нещо, не зная точно, какво са сторили като ме лишават от онова, което ми се полага.

— Виждам злото в тази магия — казах аз. — Но не виждам как тя ще даде някаква информация по… по даден въпрос, който представлява интерес. Още по-лошо, ти ще умреш и те ще изгубят най-добрата си възможност да се доберат до необходимите им знания.

— О, не. Сигурно има контрамагия и може би дори опъната мрежа под онези прозорци, които бих избрал да се хвърля, както и други защитни магии около всяко нещо, с което бих могъл да се убия… ножовете в кухнята или въжетата на пердетата например. Предполагам също, че ни наблюдават. Но не ти описах напълно магията. Като финал на прозрението ми към света аз бих описал пълно всичко, което бих могъл да им дам, стига да ме признаят.

— Далеч…

— Точно така. Точно описание на нашата експедиция. — Разбрах какво има предвид и потреперих. Магията наистина беше много хитра и се чудех дали аз бих могъл да устоя, ако се използуват многобройните ми слабости.

Потърсих друга тема и го попитах защо каза, че трябва да ядем и пием добре, понеже обстоятелствата ще се променят. Как така властелините и техните жреци не са направили верига от магии, за да предотвратят всяко предчувствие? Или може би не трябва да задавам този въпрос? Дженъс ми отговори с искрена усмивка: той въобще нямал дарбата да предсказва, но ние сме били подложени на стандартната процедура на разпит, използувана от всички — от инквизиторите до специалистите по военна информация, и най-вероятно дори от майка ми и баща ми. Нарече го метод на „добрата“ и „лошата“ страна. Най-напред на пленника дават хубава храна и вино и се отнасят с него добре, но винаги с предупреждението, че „другите“ смятат, че към един затворник трябва да се отнасят по-различно и затворникът трябва незабавно да сътрудничи, за да избегне чудовищни мъчения.

— Майка ти не ти ли е казвала като дете, че е най-добре да й признаеш каква беля си сторил, защото когато баща ти се върне и разбере, ще загазиш?

Съгласих се, разбирайки какво иска да каже, но не споменах, че всъщност не помня майка си.

— Значи — казах аз — какво ще правим, докато чакаме да видим другата страна на ликантийското гостоприемство?

— Онова, което всички затворници правят открай време: ще чакаме, ще правим физически упражнения и ще разговаряме. Ще разговаряме за всичко… с изключение може би на най-важното.

През следващите няколко дни вършихме точно това. Бях нервен и изплашен, но усещах, че съм по-спокоен от Дженъс, въпреки че нощите ми бяха адски от повтарянето на съня. Отново и отново лодкарят без лице ме отвеждаше в пещерата и отново и отново бях отвеждан в стаята от съществото, на което бях наложил лицето на Грейф, след като го срещнах за първи път в ада на този град. Но със сънищата може да се живее… нали бях изкарал години наред с този сън.

Дженъс не беше чул за смъртта на Диос и Емили и заплака със сълзи, разтърсван от силните ридания на вожд при нелепата смърт на най-храбрите му войни. Но иначе разговорите ни бяха обикновени и леки, като този за най-бързо научаване на чужд език например. Теорията на Дженъс беше, че това става най-добре в леглото и тъй като той говореше поне двайсет и три езика и десет диалекта, аз приех тази хипотеза на сериозно. Или пък дали ликантийците по рождение са оперирани от чувство за хумор, или боговете са ги проклели — решихме, че е последното, с надеждата, че това ще разгневи невидимите същества, които знаехме, че ни наблюдават или от хитро скрити дупчици по стените, или чрез магия; и така нататък. Упражненията, които правехме, ни помагаха да убием скуката. Подскачахме и се търкаляхме, тичахме из апартамента като тигри, обикаляхме като в клетка на менажерия. Дженъс ми показа и различни познати му техники, с които човек без оръжие имаше големи шансове да запази живота си, когато е нападнат от един й дори от няколко въоръжени мъже.

Прекарвах часове в разхождане пред прозорците, опитвайки се да достигна до някакъв план да избягаме. Дженъс обаче, изглежда, бе изпаднал в онова полувцепенено състояние, в което го бях видял при племето рифт. Може би трябваше да му се скарам, но си спомних за разказа, написан от един дребен търговец, заловен от ледени варвари в далечния юг и прекарал няколко години като техен „гост“ преди да го освободят. Според него имаше само две възможности за бягство: първата е веднага след залавянето, преди охраната да има време да организира необходимите контрамерки; или след като е минало много време и вниманието на пазачите е притъпено от видимото приемане на съдбата. И веднъж, когато видях как очите на Дженъс блестят, докато гледаше отвъд хълмовете на Ликантия, към свободата, аз разбрах, че той също е запознат с правилата за бягство и изчаква своето време.

Хранеха ни добре, два пъти на ден, менюто винаги бе различно. Никога не видяхме пазач и аз си спомних думите на Саймън, че той и господарите му ще разберат кога сме обезнадеждени и готови да кажем всичко. Но това, изглежда, нямаше да стане скоро. Скуката, гневът, раздразнението, разочарованието, безпокойството за онова, което става в Ориса, дори все по-нарастващата раздразнителност, че Дженъс е допуснал известен брой от невидимите атаки да проникнат в неговите контрамагии… нищо от изброеното не беше достатъчно. Но аз все пак допуснах грешка — бях решил, че съм непоклатим, че по-скоро Саймън ще умре от скука, отколкото аз.

Дойдоха след полунощ. Външната врата се отвори шумно и подкованите ботуши зачаткаха по коридора към моята спалня. Събудих се и се измъкнах от леглото. Чух викове от стаята на Дженъс, после удари. Шест души нахлуха в стаята ми — мъже, облечени в ризници, и с шлемове на главите. Бяха въоръжени с обковани с желязо тояги и затъкнати на кръста дълги кинжали. За момент останах в недоумение. Дали това не беше началото на „лошата страна“? Защо не бяха изпратили хиената или друго същество от глъбините да ни внуши страх и ужас? Отговорът получих, когато ме блъснаха на пода. Изправих се и един от мъжете ме удари по лицето с облечена в ръкавица ръка.

— Това е да сме сигурни, че ще правиш каквото ти кажем! — изръмжа той и усетих в дъха му мирис на бира. От този момент разбрах, че човек може да бъде по-ужасен от най-отвратителния демон. Изкрещяха да се облека, оковаха ръцете и краката ми и ме избутаха от стаята. Дженъс, с окървавено лице, се беше отпуснал на стената в коридора; около него имаше други шестима и един офицер. Подкараха ни надолу, през всички етажи на замъка, дълбоко под земята. Ставаше все по-тъмно, от камъните капеше вода, а стълбите бяха тесни и покрити с плесен. Стъпалата бяха изтрити от минавалите по тях столетия наред мъже и жени и се чудех колко ли от жертвите някога са успели да излязат отново на слънчева светлина.

— Сега сте под залива — изръмжа един от пазачите. — Мислете си за това и когато зяпате в тавана, знайте, че над вас няма нито синьо небе, нито зелена трева. Особено когато таванът започне да пропуска.

Край залостената и заключена порта нямаше никакви пазачи и въпреки това тя широко се отвори, когато я доближихме. Накрая стигнахме до дъното. Камъните около нас бяха побелели от селитра и много стари, зидани без хоросан. Желязната порта и стойките за факли бяха черни и ръждиви, дървените врати и сложените тук-там груби маси или столове бяха потъмнели от времето. Минахме покрай решетките на една голяма килия. Вътре имаше скелети: някои висяха на ръждиви вериги, костите на други бяха разпръснати там, където бяха умрели затворниците. Не се виждаше никаква врата Дали тези отдавна мъртви затворници не са били вкарани вътре с магия, а после забравени? Изглежда, никой не забелязваше костите освен ние с Дженъс. След това на светлината на факлата видях на пода кръгла метална плоча. Когато я наближихме видях в метала тесен процеп и ми се стори, че чувам отдолу кикотене на безумци и писукане на плъхове. Плочата, изглежда, бе зазидана в пода още при строежа.

Коридорът стана сводест като варел. На едната страна видях отворена врата, не по-голяма от вратичката на малка фурнаджийска пещ. Беше вход към килия, по-малка от ковчег. На едната стена беше изсечена каменна скамейка. Тук затворникът не можеше нито да стои прав, нито да се протегне. По-нататък зърнах върху камъка петно: приличаше на лисната с кофа боя, оставена да изсъхне. Един от пазачите забеляза, че гледам петното, удари с голямата си тояга по пода и се усмихна, сякаш си припомни нещо особено приятно. Погледнах през друга врата. Беше стая на пазачите. От онова, което зърнах, се досетих, че на пазачите е разрешено да изваждат затворниците от килиите им за каквото си пожелаят. Отместих поглед.

Коридорът ни въведе в голямо полукръгло помещение. Дъгата бе цялата в дебели решетки между каменни колони. Най-напред помислих, че килиите са отделни, но после видях, че е една голяма. Причината за тази необичайна конструкция на тъмницата беше ясна — затворниците трябваше да могат да виждат какво става в отсрещното помещение. То беше килия за мъчения с две огромни железни врати, сега оставени отворени. Може би беше същата, която бях видял, когато Дженъс за момент беше отслабил контрамагията си. Там се белееше разпънато женско тяло, а до жената имаше мангал, клещи и други инструменти за измъчване, нажежени до бяло. Устата й беше отворена, сякаш викаше, но не се чуваше никакъв звук. Може би беше направена някаква магия, та пазачите да не се смущават от писъците, а може и самата жертва вече да не можеше да пищи. Видях също, преди да си наложа да отместя очи, и други обречени затворници, половин дузина облечени в черно инквизитори, вериги, провисени от тавана и стените, и какви ли не уреди за измъчване.

Началникът на пазачите сложи ръце на решетките на килията и вратата се отвори. Свалиха ни белезниците и ни натикаха вътре.

— Гледайте килията насреща — посъветва ни офицерът. — Така няма да си мислите, че сте забравени.

Хората му решиха, че това е много остроумно, разкикотиха се и излязоха. Огледах се. Нямаше никаква светлина с изключение на две факли, поставени в двата края на голямата килия, и отблясъците, идващи от ужасната сцена отсреща. Строполих се на калната мръсна подгизнала слама, застлана кой знае кога.

— Амалрик! — Гласът на Дженъс беше груб. Изправих се и ги видях. Наши другари затворници. В килията имаше може би петдесет мъже. Повечето стояха или лежаха отчаяни, без да обръщат каквото и да било внимание на най-новите жертви. Но не всички… Към нас се затътри една група. Усетих ги с обонянието си. Помислих си, че очите им светят като на вълци, преди да убият жертвата си. Поне така са ми разказвали, макар никога да не съм виждал такова нещо.

Един от тях, по-едър от останалите, излезе напред.

— Дайте си дрехите — каза той с монотонен глас, който не издаваше нито заплаха, нито обещание. — И хубавото момче ще обслужва когото му кажем.

Дженъс ме хвана за рамото. Заотстъпвахме към близката стена. Затворниците се затътриха към нас, без да бързат. И защо да бързат? Времето беше тяхно и може би щеше да им е по-приятно, ако играта се удължеше. Дженъс продължаваше да хвърля погледи зад себе си. Според мен вече бяхме намерили защита за гърбовете си, но той ме избута встрани, наведе се, взе нещо и ми го подаде… нещо бяло… тояга. Докато разбера, че е човешка бедрена кост, Дженъс отново се наведе — затворниците приближаваха — и се изправи, стиснал белезниците от костите на някой отдавна умрял нещастник. Първият затворник изруга и се хвърли към нас, точно когато Дженъс размаха белезниците и го фрасна с тях през лицето. Той изрева като промушена с копие мечка и падна. Друг нападател се нахвърли върху мен. Ударих с костта, тя изтрещя и се счупи заедно с ръката на нападателя; отчупеният й край беше остър като рапира. Забих я в корема му и веднага я измъкнах, защото някой се опита да ме сграбчи за раменете. Наведох се напред, за да го прехвърля през глава, и Дженъс го удари с белезниците. Чух как костите му изпукаха, ръцете му ме пуснаха и аз се изправих. Друг затворник ме стисна и започна да ме души. Спомних си хватката на Дженъс, вдигнах ръце, кръстосах ги в китките под ръцете на затворника, замахнах настрани и ги разтворих. Без да спирам, както ме беше учил Дженъс, ритнах човека по коляното, после се извъртях и забих юмрук в гърлото му. Нещо изклокочи и той се свлече. Последва друго сгромолясване и писък — оръжието на Дженъс бе повалило още един. Останаха само трима нападатели — но и те заотстъпваха, вдигнали ръце.

— Добре. Добре — каза единият. Дишаше тежко. — Пак ще се срещнем.

— Не, няма да се срещнем — каза Дженъс категорично. — Иначе по-добре да убиете и двама ни… или никога да не заспивате. Погледни ме… ти. — Този, който говореше, спря да се заканва. — Зная неща, които ти… и тези копелета отсреща… — Дженъс посочи с палец към килията за мъчения… — изобщо не можете да си представите. — И преди човекът да може да реагира, Дженъс пусна белезниците, наведе се напред и протегна ръка. Кълна се, че едва докосна човека със свитите си пръсти, но онзи изрева от болка, преви се и без да спира да пищи, се хвана с две ръце за челюстта. — Ще живееш — каза приятелят ми. — Но болката ще ти напомня за мен цяла седмица.

Останалите вдигнаха другаря си и побързаха да го отнесат в другия край на килията.

— Ще опитат ли пак?

— Може би — отговори Дженъс равнодушно. — Във всеки случай трябва да спим нащрек. Може да направя едно заклинание, та сламата да пращи, все едно се чупят дебели дървета, ако някой реши да се промъкне към нас.

Така започна втората фаза на нашето затворничество. По някакъв начин, докато бяхме спали, телата на убитите от нас бяха изнесени, без да чуем. Неколцината затворници, които господстваха в килията, не ни създаваха повече неприятности. Видях обаче как се отнасят към по-слабите затворници и понечих да се намеся. Дженъс не ми разреши.

— Ние си създадохме наша ниша в това малко общество от прокълнати. Те ще ни оставят на мира дотогава, докато ние не засегнем техните… интереси.

Ядосах се, защото в крайна сметка той беше прав, и престанах да слушам звуците, които се раздаваха при грубиянските им забави. Установих, че мога да изолирам тези звуци също както очите ми можеха да гледат през решетките към килията за мъчения и да не виждат изтезанията. На два пъти хора от нашата клетка бяха извеждани и измъчвани. Някои от техните другари намираха това за много забавно.

Не можехме да кажем кога е ден и кога нощ. Опитвах се да се ориентирам по храната, ако приемем за храна вонящата каша и мухлясалия хляб, които получавахме един път дневно. Дженъс ми каза да не се тревожа — стар тъмничарски трик за сломяване на волята на затворника било да му дават храната през различни интервали. Той може да яде три пъти в един ден и да мисли, че са минали три дни, а после цели три дни да не получи никаква храна и да мисли, че това е най-безкрайният ден в живота му. По-късно разбрах, че в тази отвратителна килия сме прекарали почти цял месец.

Поразговорихме се с нашите другари по килия. Някои от тях бяха говорили срещу властелините на Ликантия, но повечето бяха криминални престъпници, по общо признание съвсем пропаднали хора. Но поне не бяхме в дупката на обречените, защото веднъж видяхме един човек, пуснат оттам. Той фъфлеше благодарности, ронеше сълзи и се опитваше да целуне обувките на пазача, който го извеждаше.

Знаех, че ни държат тук, за да отслабят решителността ни. Предположих, че ни чака и килията за мъчения.

— Може би — каза Дженъс. — А може и да ни отделят и да ни обезверят с магия.

Помислих си, че това потвърждава предположението ми, че не сме в най-ужасната част на Ликантийските тъмници, но не казах нищо. Защо да униваме още повече?

После дойде надеждата. Един затворник имаше посетител! Беше жена — или поне тази повлекана твърдеше, че му била жена. Беше й разрешено да го види — вратите на килията за мъчения, разбира се, през това време бяха затворени. Пуснаха ги за няколко минути в стаята на пазачите. След няколко дни, ако наистина бяха дни, дойде братът на друг затворник. Забелязах, че почти през цялото време те чертаеха нещо, което приличаше на планове на сграда. Попитахме за правото за посещение и ни казаха, че с достатъчно злато всеки затворник, с изключение на затворените заради убежденията си, може да има посещение. В зависимост от капризите на началника. Понякога в цената влизало и допълнение към парите, каза един затворник. Според него повлеканата сигурно е трябвало да спи с пазача, преди да може да види „съпруга си“.

— Щом може да влезе някой отвън — каза тихо Дженъс, — тогава сигурно е възможно за някой… някои двама… да излязат, нали? Преди да започне третата част от плана на властелините.

— Как?

— Не зная — отговори той. — Остави ме да помисля как да направя магия, та и ние да имаме посетител.

Но не се наложи да измисля план. Малко след това дойде и нашият посетител. Двама пазачи въведоха в килията един мъж. Не беше висок, но много обемист и обезформен, тътреше се като животно. Пазачите извикаха един затворник, който изсумтя изненадан, после се отправи към решетките. Видях блясъка на злато и пазачите си отидоха. Посетителят каза няколко думи на затворника, след което той — главорез, затворен за особено варварско наемно убийство — дойде при нас.

— Ей, вие двамата. За вас е.

Зяпнах от изненада, а после двамата с Дженъс разпознахме мъжа отвъд решетките. Трябваше да го позная още с влизането. Беше Грейф, моят пазач от кошмара, а в истинския живот доставчик на магическа информация на Дженъс. Отново чух басовия му глас и видях обезобразеното му лице.

— Господарю Антеро. Капитан Грейклок. Изглежда, колелото пак се е завъртяло, а?

— Откъде разбра, че сме… — започна Дженъс.

— Запомни едно — прекъсна го нетърпеливо Грейф. — Аз научавам всичко, което си струва да се знае. Чух и платих да вляза, защото познавам Ролф, така че после няма да има подозрение.

— После ли? — попитах аз.

— Ти също! — сопна се той. — Млъкни! Няма никакво време! Не бива да се мотаем, защото след един час жреците ще вкарат тук дух, който да бди. А подозирам, че и Саймън има свои хора, които правят магии над вас, за да е сигурен, че сте там, където ви е тикнал.

— Можеш ли да ни измъкнеш оттук? — Дженъс беше разбрал какво иска да каже Грейф. Грейф изкриви безформените си устни в усмивка и кимна.

— Мога. Ама ще бъде скъпо, много скъпо. Познавам един жрец, работи на черно и е готов да ви измъкне. Ще ми трябва злато… достатъчно злато, та да избягам далеч от Ликантия, далеч от Нису Саймън и властелините.

— Ще го имаш — казах аз. — И ще имаш нов живот. В Ориса или където пожелаеш. Колко злато?

— Половината — каза твърдо Грейф. — Половината от всичкото злато на Антеро. Мисля, че като цена за човешка глава е евтино, тъй като няма друг Антеро освен сестра ти, която няма желание да ражда, и братята ти, чиито деца няма да стигнат по-далеч от писарушки.

— Доста знаеш за семейството ми — казах аз.

— Ами да — каза Грейф. — Трябва ми достатъчно злато, та нито една повлекана и нито едно момче да не откаже онова, което ще му предложа. Злато, та да мога да кажа на който и да е офицер от стражата да се изтакова в шапката си, и той да го направи, а после да си я сложи на главата и да разправя, че така било модно и да си отиде усмихнат! Точно затова попроучих едно-друго, преди да дойда при вас.

— Аз имам злато… много злато недалеч от Ликантия — казах. — Но ще ми трябва доста време да превърна половината си имот в злато и да ти го пратя там, където искаш.

— И ние също нямаме време — намеси се Дженъс. — Знае се, че властелините не са много търпеливи.

— Така е — потвърди Грейф. — Остават ви два-три дни, така чух. Най-напред там… — Той кимна към затворените железни врати и аз разбрах, че наистина знае много за този затвор и за нашия случай. — …после пред трима жреци, магическа троица, зад която ще е цялата мощ на властелините. Ще ви сломят… и няма да помните нищо, няма да ставате за нищо, освен да просите по улиците, и то ако ви отпуснат някоя година живот.

— Тогава как мога да те направя богат? — попитах аз. — Не очаквам да ми имаш доверие да ти платя след като излезем. И като стана дума за това, как можеш да ни изведеш оттук?

— Това не трябва да знаете — каза Грейф. — Колкото до първото, аз ти вярвам. Никога не съм чул някой Антеро да е нарушил думата си. Но ще взема подаръци от двама ви, за по-сигурно. Малко кръв, малко коса, малко кожа, малко плюнка. За по-сигурно.

Погледнах Дженъс. Лицето му беше безизразно. Каква друга възможност имахме? Дори опитът за бягство да пропаднеше, какво щяха да ни направят? Нямаше да ни убият, поне докато не научат онова, което желаят. Така че вероятно не ни чакаше нищо повече от бой, ако бъдем заловени и върнати в килията, и да ускорят срещата ни с инквизиторите. Проврях ръцете си през решетката и двамата с Грейф допряхме длани.

— Нека очите ми изтекат, нека устата ми онемее, нека ушите ми оглушеят, нека животът ми свърши, ако наруша тази клетва да видя и двама ви извън тази килия да ходите свободно — каза той. Повторих клетвата му, като промених последната част: „ако не възнаградя този човек както заслужава и не го удостоя с честта, която му се пада“.

— А сега чакайте. Чакайте. Малко почакайте. И Грейф излезе в коридора да викне пазачите.

Чакахме. Един ден… после втори… и трети. Дженъс се разхождаше напред-назад, неспособен да яде, неспособен да спи. Аз се преструвах на спокоен, но ми се щеше да последвам примера му.

Събудих се от силно фучене на вятър, разсъних се и видях Грейф да влиза в килията. Държеше дълга тояга ниско над пода. Докато се приближаваше, го чух да мърмори. Мърморенето… и фученето на вятъра спряха. Той прошепна нещо и решетките се отвориха, старото ръждясало желязо се плъзна така плавно, сякаш беше току-що излята, добре смазана стомана. Двамата с Дженъс мигновено излязохме от килията. Изглежда, никой от останалите затворници не беше забелязал нито отварянето на вратата, нито нашето излизане, нито затварянето. Грейф остави тоягата на пода и измъкна отнякъде две мантии с качулки. Даде ни знак да ги облечем, после пъхна в ръцете ни по парче хартия. На моето беше написано: „НЕ КАЗВАЙ НИЩО. СЛЕДВАЙ МЕ. КАЖИ ТИХО: АЛОТЕМ, БЕРЕНТА, АЛОТЕМ.“ После вдигна тоягата и като я държеше все така ниско, тръгна към стълбите и стаята на пазачите. Продължаваше да мърмори заклинанието. Ревът на вятъра се поднови. Видях по лицето на Грейф да се лее пот въпреки ледената влага на подземието. Следвахме го и шепнехме двете думи — навярно заклинанието, получено от познатия му жрец. Минахме през стаята на пазачите. Половината от тях спяха, но петима или шестима бяха будни. Не ни видяха. Тръгнахме по стълбите. Щом доближехме някоя затворена врата, Грейф я докосваше най-напред с единия край на тоягата си, после с другия и тя се отваряше.

Стигнахме до първия етаж на замъка. И тук имаше часовои, но никой от тях не ни видя. Усетих, че Дженъс спря, и се обърнах. Беше протегнал ръка към една пламтяща факла. Докосна я за момент и бързо отпусна ръката си, защото Грейф се обърна и нетърпеливо му махна. Излязохме от замъка. Валеше и дъждът плющеше по камъните. Вкусвах сладостта му и слушах плющенето — нещо, което не се бях надявал да изживея отново. Чакаше ни карета с четири коня, кочияш и четирима ездачи. Приличаше на карета на богаташ — човек, който в този час може да има тайна сделка с властелините или техните жреци. Грейф ни даде знак да се качваме, спря да мърмори заклинанието и каза:

— Сега стойте вътре. Не поглеждайте навън. Каретата ще ни откара до следващото място и после ще излезем от града. Започвай да мисли как по-бързо да ми нагребеш златото, Антеро. — И затръшна вратата на каретата. През пердетата не се виждаше нищо. Каретата се олюля — Грейф сигурно се качваше на стъпенката. Тръгнахме. Въздъхнах облекчено.

— Не бързай — каза Дженъс. — Чакай да минем отвъд разрушената стена, отвъд техните патрули.

Погледнах го предпазливо.

— Какво правеше с факлата?

— Никой стрелец не носи само една тетива — отговори Дженъс уклончиво. — Реших, че може да ми потрябва малко смола. — Той вдигна пръстите си и започна на шепне:

Огньо, братко, огньо, чуй ме! Огньо, братко, огньо, чуй ме, запомни ме, огньо, братко…

После зареди думи на непознат език. Нямах представа какво подготвяше, нито пък защо. Така че съсредоточих вниманието си на звуците отвън: слушах тракането на колелата по калдъръма, виковете на патрулите и на нощните пазачи, паролата, която казваше Грейф, плющенето на камшика, чаткането на копитата. Каретата се олюляваше на завоите. Опитах се да си представя къде отиваме, но се отказах, тъй като почти не познавах улиците на Ликантия. Попитах Дженъс дали се сеща къде сме, но той ми махна да мълча, без да спира да шепне.

Чух шум от отваряне на порти, скърцане на големи панти, чух как шумът на колелата се смени, когато преминахме от калдъръма на гладки плочи. Портата зад нас се затвори с трясък. Каретата спря. Седяхме в тъмнина и тишина, после вратата се отвори и ни обля светлината на факла.

— Излизайте! — Беше команда. Изхлузих се и замигах от ярката светлина. Бяхме в голям вътрешен двор, каретата бе спряла под висок зид. Пред нас стоеше Нису Саймън, зад него се трупаха двайсетина въоръжени до зъби войници. Бяхме попаднали от един капан в друг.

— Добре дошъл, Амалрик Антеро. За моя дом това е неповторимо удоволствие.

Думите прокънтяха и заглъхнаха. Искаше ми се да изкрещя и да заругая, да се хвърля върху Грейф, който стоеше зад Саймън и се хилеше подигравателно, да разкъсам Саймън, макар да знаех, че в следващия миг войниците ще ме набучат на копията си. Борех се със себе си да се овладея, борех се с всички сили и по някакъв начин успях — не знам за секунди или минути.

— Защо? — успях да попитам. — Нали ни хвърли в тъмницата. Рано или късно жреците или палачите щяха да се заемат с нас. Или си имаш свой магьосник? Сигурно все още желаеш да научиш тайните ни.

— Може би — каза Саймън. — И какво от това? Може би съвсем наскоро обстоятелствата са се променили.

— Разбирам. Имаш намерение да скриеш информацията, която ще получиш от нас, от своите господари.

Дженъс пристъпи към Саймън и вдигна учудено ръце.

— Защо искаш да предадеш господарите си? — Той разпери ръце още повече и лекичко докосна мантията на Саймън.

— Махни се! — излая Саймън и един от войниците опря острието на копието си в гърдите на Дженъс. Дженъс се отдръпна. — Не говоря с мъжеложци — продължи Саймън. — Особено с такива, които са предали господарите си!

— Предател ли го наричаш, Нису Саймън? — попитах аз. — Ти, който в момента предаваш властелините?

— Аз съм верен на господарите, пред които съм дал клетва! — викна той. — Но както казах, обстоятелствата се промениха. Знанието, което исках да получа от вас, вече не е толкова важно. Стига вече! Сега войниците ще ви заведат да си починете. Тук е толкова сигурно, колкото и в тъмниците на властелините. И ви казвам, че за последен път виждате небе, прогизнало от дъжд, макар че то ще продължи да съществува. Затова не губете време в приказки, а му се наслаждавайте.

Чух как Дженъс шепне: Огньо, братко, огньо, чуй ме, ти ме помниш, огньо, братко, пламвай, огньо… Запали се!

Смолата от факлата „си спомни“ и мантията на Саймън изведнъж пламна. Пламъците — колкото вълшебни, толкова и истински — лумнаха нагоре, без да ги е грижа за дъжда. Саймън запищя в агония. Войниците се обърнаха и се развикаха изплашено.

— След мен! — извика Дженъс и скочи на стъпалото на каретата, протягайки ръце към покрива. Един войник, малко по-съобразителен от другите, се втурна напред, готов да го промуши. С един ритник го съборих и измъкнах копието от ръцете му. Дженъс се качи на каретата, после скочи… хвана се с пръсти за ръба на зида и се качи отгоре. Втурнах се напред, стъпих на колелото и се приготвих да скоча на покрива на каретата. Нечии ръце ме задърпаха. Замахнах назад с дръжката на копието и чух писък, по-силен и от онзи, който издаваше живата факла, в която се бе превърнал Саймън. Качих се върху каретата. Бях по-лек, по-гъвкав и по-добър гимнастик от Дженъс, така че скочих и опрях лакти на ръба, а Дженъс ме издърпа на крака.

За момент погледнах назад и видях Грейф — клатушкаше се и виеше, затиснал очите си с ръце. Нису Саймън се търкаляше по двора, войниците се мъчеха да го покрият и да потушат пламъците… после скочихме в тъмнината.

Тупнахме на калдъръма, изправихме се и побягнахме. Бягахме с всички сили, бягахме в нощта, бягахме в дъжда, бягахме да спасим живота си и аз благославях боговете на Ориса, че ни бяха помогнали да съборим голямата стена на Ликантия. Ако можехме да се оправим по улиците на града и да минем незабелязано покрай нощната стража, щяхме да сме свободни. Свободни и на път към дома. Знаех, че ще намерим сигурност. Изтръгнахме ли се от лапите на властелините и Саймън, можехме да очакваме само добро.

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТАОТМЪЩЕНИЕТО НА КАСИНИ

Първият поглед, който хвърлихме на Ориса, ме увери, че това „добро“, каквото и да е то, все още се намира в далечното бъдеще. На няколко места в града се издигаха пушеци, а реката беше зловещо пуста. По пристанището не се виждаха никакви хора. Градската порта, към която се доближихме, потвърди опасенията ни. Огромната, обкована с желязо дървена порта беше затворена, което не се правеше никога освен в най-критични обстоятелства. Над портата, на дъсченото възвишение, имаше цял взвод войници, и то не в обикновена униформа, а в пълно бойно снаряжение.

— Кои сте вие?

— Благородният Амалрик Антеро и капитан Дженъс Грейклок, Орисианци.

Отгоре се чуха възклицания, после строга офицерска заповед и портата се отвори. Никой не ни покани, но влязохме. Вътрешните врати също бяха затворени и за момент се почувствах като попаднал в клопка. После ги отвориха, но войниците, които го направиха, също не ни обърнаха никакво внимание, нито пък ни поздравиха, както беше редно да постъпят. Не казахме нищо и забързахме към къщи.

След като се измъкнахме от Ликантия, Дженъс и аз отидохме в хана, където бях оставил моите хора и златото. Ханджията каза, че хората се били върнали у дома още преди седмици, сигурни в смъртта на своя господар. И може би беше по-добре, че бяхме само двамата. Бяхме въоръжени само с копието, което бях измъкнал от ръцете на войника в двора на Нису Саймън, и с неугледния косер, който Дженъс беше взел с измама от ханджията. Вървяхме колкото се може по-бързо, защото пътищата и хълмовете бяха пълни с патрули. Имаше не само патрули в ликантийска униформа, но и кавалеристи, облечени в униформата на рода Саймън.

— Значи не съм успял да го кремирам — каза Дженъс. Аз също бях разочарован. Предполага се, че никой човек не бива хладнокръвно да желае смъртта на друг, но аз знаех, че моят живот, животът на моето семейство, на моя род, на моята прислуга и на всяко бъдещо поколение Антеро ще бъдат застрашени, докато не бъде унищожен родът Саймън. Знаех и че не мога да спра кръвната вражда. Но това беше в бъдещето… А за момента беше достатъчно, че успяхме да минем без проблеми покрай Ликантийските поделения и да пристигнем у дома.

По улиците имаше много Орисианци, но почти всички бяха мъже. Тук-там се мяркаха жени, но нямаше никакви деца. Всички бяха намусени, чуваха се викове и спорове. Над тлеещите руини на една сграда, запалена може би предния ден, се издигаше пушек. Спомних си, че тук беше канцеларията, където жреците изчисляваха митото, събирано от всеки керван, който влизаше през градската порта. Спомних си за мошеника Превотант и как се отървах от него, и похвалих онзи бог, който и да беше той, който беше изпратил лошия шанс на тази къща на подкупите.

Не знаехме какво става, но знаехме, че е най-добре да побързаме, за да стигнем до вкъщи преди да започне разследването. Не можахме да го сторим. Един пехотен патрул — шестима души с копия, двама с лъкове, един ефрейтор и един млад офицер — излезе от една странична улица. Всичките носеха нагръдници с герба на бреговата охрана — а тя по закон трябваше да бъде вън от Ориса.

— Стой! — чу се вик. Копията се насочиха срещу нас, стрелците поставиха стрели на тетивата. Двамата с Дженъс спряхме. Офицерът извади от закачената на колана му чанта един свитък.

— Амалрик, глава на фамилията Антеро, удостоен от града и боговете на Ориса с благородническа титла?

— Аз съм.

— Дженъс Грейклок, веднъж от Кострома, друг път от Ликантия, понякога използуващ званието капитан?

— Аз ще отговарям за името… а ти един ден ще отговаряш за обидата — озъби се Дженъс.

— Млъкни! Нямам намерение да обиждам, а изпълнявам нарежданията на градската управа как да се обърна към вас. Имам заповед за арестуването на благородника Антеро и, ако Дженъс Грейклок е с него, и за неговото арестуване.

— По какво обвинение? — поисках да зная аз.

— Обвинението още не е изготвено, но ще го имате навреме.

— Кой е подписал тази заповед?

— Жрец Касини, приподписана от сановника Сишон.

— Как може такава писмена заповед да се изпълнява от бреговата охрана? За сигурността на града се грижи Маранонската гвардия.

— Гвардията отказа тази задача и е задържана в казармите.

Не можах да скрия учудването си. Какво може да се е случило? Беше ли Рейли в безопасност?

— Заповядвам веднага да се предадете — каза високо офицерът. Погледнах към Дженъс. Той вдигна рамене. Нямахме никакъв избор и, разбира се, като граждани, които спазват законите, нямаше за какво да се безпокоим. Освен може би от досадата да обясняваме невинността си пред управата.

— Много добре — казах аз.

— Хвърлете оръжието! — заповяда офицерът. — Имам заповед да ви заведа в Двореца на жреците и да ви предам на тях.

— Отказвам! — озъби се Дженъс. — Откога жреците упражняват контрол върху гражданските закони на Ориса?

— Откакто стана необходимо. След бунта, когато бе обявено извънредно положение и бяха въведени някои временни мерки. Това е една от тях.

Стиснах здраво копието си. Не, нямаше да се предам на нежните грижи на Касини. Не избягахме от две големи глутници вълци, за да ни разкъса този чакал. Един от стрелците вдигна лъка си.

— Само опъни лъка и ще ти разпоря корема като на есетра! — викна една едра жена с гръд като варел, застанала върху някаква ниска сграда. Явно беше жена на рибар, защото държеше в ръка готов за хвърляне дълъг назъбен харпун.

Огледах се. Улицата беше пълна с Орисианци. Всички бяха окъсани — бяхме в бедната част на града — и всички бяха въоръжени. От един прозорец момче беше насочило към войника спортен арбалет. Зад нас се трупаха мъже, стиснали дъски, тояги или обли камъни, изровени от пътя. Видях блясъка на извадени от ножниците кинжали, видях остри кухненски ножове и дори няколко голи саби.

— Ти няма да заведеш Дженъс при жреците, синко — продължи жената. — Нито пък господаря Антеро. Проклетите жреци достатъчно ни разориха! — Чу се одобрително ръмжене и тълпата тръгна напред. — Вие ще предадете оръжието си — викна жената. — И между нас има хора, които могат да си служат с оръжие, ако нещата продължат да вървят като досега.

Камък удари един от войниците. Въпреки бронята той изпищя от болка и се свлече на колене. Последва дъжд от камъни и кал. Тълпата зарева; войниците бяха само на крачка от смъртта.

— Стой! — Беше Дженъс; гласът му звучеше като на парад. За един миг всички замръзнаха. — Орисианци! — продължи той. — Тези мъже също са Орисианци. Искате ли кръвта им да тежи на вашите души?

— На мене няма да ми тежи — извика някой от тълпата. Чуха се одобрителни възгласи.

— Не! Погледнете ги! Аз познавам този офицер — каза Дженъс. Знаех, че лъже. — Спомням си когато положи клетва. Видях майка му и сестра му да плачат от щастие. Искате ли да ги накарате сега да плачат от мъка? — Сред тълпата се чу мърморене. — Погледнете другите. Те са обикновени войници. Всеки от вас би могъл да бъде избран в даден момент да облече войнишката униформа, нали? Някои от вас са защитавали града с оръжие в ръка. Това вършат и тези мъже. Изпълняват онова, което им е наредено. Тяхна ли е вината, че са подведени?

— Проклетите глупаци трябва да имат пипе — извика един мъж и аз си помислих, че е същият, който беше казал, че кръвта на убитите няма да му тежи. За момент Дженъс нищо не отговори, но после прихна… и се разсмя високо. Тълпата се стресна, след това се закикоти, започна да се смее, без да е сигурна какво е толкова смешно. Дженъс млъкна и веселието замря.

— Приятно ми е да се уча от човек с пипе — каза Дженъс. — Когато всичко това свърши и редът се възстанови, ела при мен, човече. Ще ти плащам добре, в злато и вино, за да съм сигурен, че аз винаги ще имам пипе. — Сега вече тълпата имаше нещо конкретно, над което да се посмее, но Дженъс не я изчака да почне, а се обърна към патрула. — Ей, ти. Офицерът.

Младежът подскочи пъргаво като танцьор.

— Слушам, господин капитан! — И поздрави.

— Поемай командването на хората си и се върни при дежурния. Кажи му, че си получил заповеди направо от капитан Дженъс Грейклок от градската гвардия, и остани в негово разпореждане. — Офицерът отново отдаде чест, изкомандва „мирно“, след това „кръгом“ и „ходом марш“ и войниците се запътиха под строй обратно към пряката, от която бяха излезли, като крепяха и ранения си другар. Дженъс ги наблюдаваше, докато се изгубиха, после се обърна към тълпата.

— Как се казва този район?

Чуха се множество викове, сред които като гръм басово прозвуча:

— Чипсайд.

— Чипсайд… Благодаря на всички ви. И Амалрик Антеро ви благодари. На вас дължим живота си. Трябва да се гордеете, че сте Орисианци. Когато това премине, господин Антеро и аз ще ви се отплатим. Ние никога не забравяме дълговете си.

Викове на щастие, съгласие, несъгласие, възклицания — и тълпата започна да се разпръсква. Неколцина, включително онзи с басовия глас и железните дробове, желаеха да говорят с Дженъс и да го пипнат, така че се позабавихме.

— Хайде, вече можем да тръгваме — каза ми Дженъс тихо и направи някакво заклинание. — Нали трябваше да дадем на онзи нещастник и неговата брегова охрана достатъчно време, за да се махнат.

Малко по малко, придвижвайки се сред доброжелателите си, ние се измъкнахме от квартала и по заобиколните улички, като се пазехме да не ни видят други патрули, стигнахме до моята къща.

Тя изглеждаше като подготвена за обсада. Всички прозорци на по-ниските етажи бяха затворени със здравите дъбови капаци, останали още от дядо ми. Използвахме ги много рядко и това, че сега бяха залостени, показваше, че заплахата е изключително сериозна.

С отбраната се бе нагърбил сержант Мийна. На практика той бе дезертирал от армията, макар че, изглежда, никой не се интересуваше от това, още повече че градската гвардия вече не съществуваше. За поддържането на реда му помагаше самоназначила се четворка: Дж’ан, главният коняр; Рейк и Моуз, съответно мои главен готвач и търговски помощник; и Спото, най-младата камериерка. Сетих се за двамата, които би трябвало да ръководят домакинството през моето отсъствие: Ийнес и Търги — и казах една молитва за загиналия герой; а другият беше глупак.

Рейли от време на време успявала да прескача до вкъщи, но никой не знаел как. Аз знаех, но не казах нищо. Била се обадила на братята ни в именията извън града да им каже да стоят там. Всъщност къщата беше готова да издържи блокада. Рейли наредила на търговците да доставят трайни продукти за месеци наред и чрез доверен жрец направила магия на двете ни терми, та водата да остане прясна. Отворила арсенала и отключила стелажите с оръжия. Мийна часове наред обучавал всички как да си служат с тях, а Дж’ан, който с много голям интерес ме наблюдаваше, когато тренирах фехтовка, му помагал. Четворката освободила всички слуги, които се страхували, безпокоели се за семействата си или считали, че могат да извлекат някаква изгода като изоставят дома ми. Развълнувах се почти до сълзи, когато Спото ми каза, че само трима си поискали възнаграждението и си отишли. Освен Чипсайд, когато настъпеше мир, трябваше да възнаградя богато и всеки мъж и жена, останали на моя страна.

Бях изморен, гладен и мръсен, но знаех, че не бива да прахосвам времето си. Мийна и другите трима — реших вече да ги наричам „капитаните“ — ме разведоха из къщата и двора и ми показаха какво са направили. През това време Дженъс се беше освежил и вече имах възможност да взема бързо вана, да изгълтам едно ястие и да изпия чаша вино. Погледнах замечтано към голямото пухено легло в спалнята, но се сдържах. Слязох по стълбите и видях, че Дженъс, като опитен войник, е направил някои допълнения. Те включваха ведра, пълни или с кал, или с вода, разположени наоколо в случай на „неочакван“ пожар. Беше поставил и наблюдател на покрива с нареждането веднага да съобщи, ако види или чуе нещо неблагоприятно. Всички врати, с изключение на голямата предна, бяха залостени, заключени и подпрени с тежки мебели.

Неочаквано зад мен се появи Рейли. Изглежда, никой не беше изненадан, с изключение на Дженъс… Подразбрах, че тя е казала на останалите, че й е направена магия да влиза в дома си, без да използува врата, или някаква подобна глупост. Знаех, а по-късно казах и на Дженъс, как беше влязла. Предвиждайки точно такива случаи, още моите дядовци и прадядовци бяха прокопали два тунела. Единият започваше зад една фалшива етажерка за книги в бащиния ми, сега мой кабинет, минаваше под земята и излизаше на стотина метра зад къщата, а вторият — от един капак на пода на втория етаж и после през фалшив комин и под улицата, за да излезе зад един малък магазин, разположен наблизо; и никой, дори стопанинът, не знаеше, че магазинът е собственост на нашето семейство.

Рейли ни разказа какво се беше случило след като бях заминал. Както се бях опасявал, моето изчезване беше наклонило везните против онези от нас, които смятаха, че Ориса се намира в повратна точка на своята история… повратна точка, което означава, че ние трябва да отидем в Далечното царство, че трябва да бъдем в състояние да посрещнем една нова епоха. Много от онези, които храбро се бяха противопоставяли на старата гвардия, намерили за политически целесъобразно да се оттеглят от спора. Други пък, които можели да си го позволят, като например Маларен, последвали примера на Гамелан и напуснали града.

След думите дошло насилието. Най-напред бил набит един особено омразен човек, хазаин на жилища в бедняшки квартал, тайно притежавани от някои от най-богатите и най-консервативни фамилии в града. Една нощ изгоряло караулното помещение недалеч от Чипсайд. После моят стар „приятел“ Превотант докладвал на управата, че той и неговата свита били нападнати през нощта от подлеци, които викали „Долу жреците“ и „Ликантия ще ни освободи“. Тук Рейли спря, вдигна вежди и зачака за коментар. Нито Дженъс, нито аз имахме желание да коментираме. Ликантия да ни освободи! Превотант излезе по-глупав, отколкото го мислех.

По някакъв начин управниците били убедени да обявят извънредно положение и да издадат разрешение на жреците „да дават съвети и да помагат по всякакъв начин, който намират за подходящ, за туряне край на настоящия критичен момент“. Това на свой ред изкарало тълпите на улицата, били запалени две сгради… и седем мъже и две жени, всичките от класата на занаятчиите, „атакували нощните пазачи, възнамерявайки да ги убият, при което, последните били защитени от «редовни въоръжени сили»“. Това беше малко прекалено грубо дори за Градския съвет, почти изцяло подчинен на консерваторите.

Повикали Маранонската гвардия да овладее улиците и да наложи мир. Според дадените инструкции „мир“ означавало смазване на онези, които искали промяна, и защитаване на старото.

— Тогава проведохме разширен съвет — каза Рейли; лицето й беше като лед. — Всички ние, от офицерите до последната конярка, всички гласове да бъдат равни. Съветът продължи почти цяла нощ и беше решено, че главната причина да бъдем благословени от Маранона е нашата вярност на духа на Ориса. За нас вземането на страна щеше да означава не само да загубим уважението, с което се ползвахме, но почти сигурно да си навлечем проклятието на самата богиня.

— Отказахме да се подчиним, за първи път в историята на Маранонската гвардия. — Рейли погледна настрани, очите й овлажняха. — Беше момент на гордост и на срам.

— Наредиха ни да се върнем в казармите и да останем там. Направихме го. И сега не знаем какво трябва да направим, ако въобще трябва да направим нещо, за да турим край на катастрофата, която раздира Ориса. Потърсихме помощ от пророци и умни мъже и жени. Дори няколко жреци, на които вярваме, тайно посетиха казармите. Ежечасно се правят заклинания Но досега… — Гласът й замря. — Имало е моменти, Дженъс Грейклок — каза тя искрено, — когато съм проклинала и теб, и Далечното царство.

— Промяната ще настъпи — каза Дженъс. — Независимо дали я искаме, или не. Единственото, което можем да направим ние, е да оформим тази промяна така, че тя да служи на нашите цели и при успех това ще донесе най-голямо щастие на целия народ.

— Зная — въздъхна Рейли. — Зная. Но е ужасно да виждам как се разкъсва градът, който обичам. Сега бедните излизат през нощта да плячкосват, да крадат и палят, жреците възвестяват фалшив триумф през деня, а онези, които могат да турят край на тази катастрофа, се крият зад каменни стени.

Тя стана.

— Вестта за вашето пристигане достигна до нашите казарми минути след като минахте през портата. Очаквам сега да се стигне до точката на кипене и да разберем най-сетне на коя страна са боговете. — Тя разроши косата ми. — Добре дошъл, братко. Обзалагам се, че никога не ти е минавало през ума, че ти и един планински разбойник ще извършите революция, нали? — И си отиде преди да успея да се съвзема. Рейли… както винаги… беше права. Ние извършвахме нещо като революция. Сега, когато пиша, тази мисъл ми е приятна.

Охраната зае местата си, двамата с Дженъс се оттеглихме в стаите си, сержант Мийна щеше да контролира първата смяна. И двамата сложихме оръжията си до леглата. Дженъс нареди да го събудят един час преди зазоряване, когато вероятността от нападение беше най-голяма. Но врагът не изчака да мине полунощ. Спях дълбоко, без никакви сънища, и внезапно се събудих от вик, трясък и писък на ужас. Нещо ставаше на главния вход. Необлечен, със сабя в ръка, изтичах по стълбите; слугите вървяха след мен със запалени факли в ръце. Двама души, чиито имена няма да спомена, за да не туря днес петно на позор върху техните семейства, се свиваха до стената. Тежката греда, с която залоствахме вратата, лежеше в краката им. Помислих, че са предатели, и вдигнах сабята си, после спрях — те запищяха за милост и се замолиха да обяснят. Но най-напред трябваше да се направи най-важното и аз заповядах отново да се залости входът. Бързо го направиха. Дженъс слезе по стълбите с приготвено за бой оръжие.

— Видях хора — каза той. — Двайсетина. Въоръжени. Чакат от другата страна на улицата. Побягнаха, когато започна суматохата. — Той оцени случилото се с един поглед и продължи: — Така-а. По-скоро е предателство, отколкото фронтална атака. Какво ви обещаха, ако ни предадете? — Двамата забърбориха едновременно. Извиках им да млъкнат и заповядах на единия да разкаже бавно точно какво се е случило. Според него той си легнал, когато му свършило дежурството. После нещо го събудило, но било като насън; той не можел да се съпротивлява и тръгнал към вратата. Другият го чакал там.

— Беше магия — настояваше той. — Опитах се да се боря… но без полза. Поколебах се, после си спомних, че двамата служат в семейството ми от много години, и свалих сабята. Но не бях убеден. Нито пък Дженъс.

— Какво развали магията? — попита той скептично. — Такава магия, ако наистина е било магия, няма да има никакъв ефект, ако не е направена както трябва; ако пък е достатъчно силна, щеше да те накара да изпълниш плана докрай.

— Един… един вик.

— И кой извика? — намесих се аз.

И двамата де разтрепериха, а после единият посочи… с треперещ пръст… зад мен. Сочеше портрета на моя брат Халаб зад олтара.

— Т-той… той. От картината.

Останалите слуги се разприказваха и отново извиках за тишина. Двамата пазачи отново забърбориха… да, викът дойде от картината и това може да е само благословеният Халаб, който се е опитвал от гроба си да спаси семейството. Разкъсвах се между учудване и скептицизъм. Дженъс нареди двамата слуги да бъдат запрени в един килер и каза, че ще научи истината по въпроса.

— Няма да се съглася с никакви мъчения — тихо му казах аз. — Независимо какво са се опитали да сторят. Ако смяташ, че са виновни, ги изгони. Или ги убий, което е наше право, тъй като те са нарушили клетвата си.

— Няма да ги докосна физически — каза Дженъс. — Има други, по-добри начини. — Той отиде в кухнята, където можел да си намери необходимите неща. Знаех какво е намислил. Един час по-късно той вече имаше отговора. Мъжете казвали истината. Някой отвън направил магия, силна магия, с която човек се превръщал в лишен от разсъдъка си роб. Макар че магията трябвало да въздейства върху спящи хора, а не върху тяхната охрана, станало иначе… Значи магьосникът трябва да е бил върховен жрец, приложил всичките си способности, и най-вероятно подпомогнат от друг магьосник.

— Черна магия — казах аз.

Дженъс се съгласи неохотно и ме запита дали бих казал същото, ако магията е била направена например, за да попречи на някой голям подлец да причини зло на добър човек? Нямахме време за философстване. Дженъс веднага се снабди с други предмети от нашите складове и щом съмна, изпрати тайно слуги на пазара да купят още. Този ден той направи няколко магии. Първата и най-голяма беше за цялото стопанство.

— Не мога да предотвратя още магии като нощесната, но мога да попреча на всяка такава магия да се задържи. — Направи и защитни магии на всички ни, полагайки най-много усилия за двамата засегнати от черната магия. — Също както човек, прекарал заболяване на гърдите, трябва да избягва влажни и ниски места, така и човек, който веднъж е бил омагьосан, може повторно да стане жертва на друга магия от същото лице. Или най-малкото така смятам аз, макар че никога не съм го чувал от някой жрец, нито пък съм го чел.

Попитах как слугите ще възприемат да им се прави заклинание от някой, който не е член на класата на жреците. Дженъс се усмихна и отговори, че нямало да има проблеми.

— Ти нямаш представа, Амалрик, но съществува цял подземен свят на магията, на който разчитат повечето бедни хора. Те не могат да си позволят да се обърнат към жрец, или пък вярват, че някои магии и принадлежности, използувани от тяхното семейство и приятели от години, са по-ефикасни от всичко, което биха могли да предпишат жреците. Понякога това е суеверие, но най-често тези хора са прави. Накрая, някои неща могат да се нуждаят от магьосническа помощ: например изготвяне на любовен еликсир, или проклинане на враг, или заклинание за забогатяване… всяко едно от тези неща може да се смята за незаконно.

— За тях — казах бавно аз. — Но не и за мен, защото винаги съм имал достатъчно пари, за да си платя спокойствието и каквато си искам магия.

— Пари… или просто властта на името Антеро.

— В нашия град има много несправедливости — казах аз.

— Блестящ извод — каза Дженъс, без да си прави труда да скрие сарказма си. — Когато откриеш някое общество, където това не е така, не забравяй да ми кажеш, за да емигрираме и двамата. — Сипах му ракия, без да я разреждам, и му казах да действа. После, съвсем скришом, отидох в олтара на Халаб и му изказах своите благодарности. Не знаех дали ще приеме жертвоприношения когато това свърши, но му обещах. Заклех се също, че неговите… или на неговия дух… дела през този ден ще бъдат разказвани през вековете, докато земята не прибере и последния Антеро.

Следващата атака беше късно следобед. Чух свиренето на рог и погледнах навън от един прозорец на стълбището. Долу на улицата видях Касини! Беше облечен в церемониални одежди на върховен жрец. Зад него стояха други двама жреци, а зад тях вървяха облечени в бели мантии помощници. Двама от тях отново изсвириха с тромпети. Подире им крачеха двайсетина войници.

— Амалрик Антеро! — извика Касини. — Призовавам те на съд.

Не отговорих, докато не дойде Дженъс. Касини извика още два пъти. Попитах Дженъс как би постъпил на мое място. Той помисли малко и каза:

— Ако искаш, би могъл да не му отговаряш. А можеш и да говориш с него. Не виждам там да има хора с лъкове или арбалети и не усещам Касини да съсредоточава в себе си някаква магия.

Отлостих балконската врата и излязох навън.

— Слушам те, жрецо.

— Призовавам те, Амалрик Антеро — извика Касини още един път.

— На какво основание? Не съм нарушил никакви закони. Пък и ти не си в управата. Във всеки случай още не. — Може би не трябваше да казвам последното, но не можах да се въздържа, като виждах в какво се е превърнал нашият град.

— Ти лъжеш! — извика той в отговор. — Жреците усетиха, че някой в и от тази къща прави магии. Тъй като тук няма лице, посветено в жречески сан, и ти, и онези, които си избрал да защитаваш, са обвинени в извършване на това престъпление срещу Ориса, срещу жреците и срещу естествения ред в тази страна. Ето защо се иска да се предадеш и ти, и всяко лице, което знаеш, че е виновно за извършването на този ужасен грях, помага или подстрекава той да се извърши. Имаш възможност, докато изтече пясъкът от този часовник… — Един от помощниците го показа и го обърна. — Да се подготвиш и да донесеш всякакви материали, които смяташ, че могат да ти помогнат да се защитиш. Вслушай се в думите ми, Амалрик Антеро, и над теб ще се излее нашата справедливост. Защото един честен човек няма основание да се страхува от Съвета на жреците.

— Чувам как духът на моя брат се смее при тези ти приказки — извиках аз разгневен. — И не си губи времето с този часовник. Нито аз, нито който и да било между тези стени ще допусне да го направят на глупак заради жреците! Ако е необходимо да се проведе разглеждане на дело, нека това да стане както трябва, от градската управа, а не от шарлатани и разбойници.

Видях Касини да се усмихва — беше знаел отговора, който ще получи. Той взе един дълъг двуръчен меч от друг помощник — мечът блестеше като златен в светлината на следобедното слънце — хвана дръжката му с две ръце и го вдигна пред себе си с острието нагоре.

— Нямам друг избор. — Трети помощник застана до него, разгъна един папирус и жрецът зачете:

— Аз, Касини, събирам енергията, дарена от боговете и демоните на този и на другите светове. Аз насочвам тази енергия срещу Амалрик Антеро и всички, които волно или неволно му служат, обявявам ги извън закона и ги проклинам от този момент, докато не възтържествува справедливостта и докато обявеният извън закона Антеро не бъде арестуван.

— Аз проклинам и осъждам конкретно и общо, и проклятието ще приеме следващите ужасни форми, така че всички Антеро и всички, които им служат, ще бъдат белязани, за да не бъде измамен никой честен човек, който се страхува и почита боговете. Първата клетва ще…

Касини премигна, защото някаква светла точка падна върху папируса, а след това и върху лицето му. Той погледна нагоре, изкрещя и мечът падна на улицата. Жрецът се опита да смъкне качулката върху лицето си, но беше много късно.

Дженъс беше застанал до мен. Държеше в двете си ръце голямото сребърно огледало, което висеше в гардероба ми. Той привърши шепнешком заклинанието си и после каза високо:

— Жрецо Касини! Хванах твоя образ и образите на онези до теб в това огледало. В името на боговете на Ориса и демоните на Кострома ти ставаш заложник срещу всякакви други проклятия или магии, насочени срещу човек от фамилията Антеро или човек на работа при него, или някой негов приятел. Ако моята заповед бъде нарушена, образът, който е заключен в това огледало, ще бъде запратен в нощта, поразен от всички сили, които мога да призова. Това огледало сега също отразява обратно твоето проклятие върху този дом и хората в него. Предлагам собствената си душа на боговете като доказателство, че ти и всички жреци, които участват в този маскарад, сте магьосници! Най-черни магьосници!

Касини зяпна от изненада. Един от помощниците му тихо се разплака.

— Това е невъзможно — успя да промълви жрецът. — Как може ти, един обикновен любител и при това престъпник, да се осмеляваш да правиш такова страхотно заклинание?

— Осмелявам се — извика Дженъс — на базата на знания и посвещение. Но преди всичко на основание на силите и знанията, които идват от деня, които идват от светлината. И както денят винаги ще побеждава нощта, така и справедливостта ще тържествува над твоята злоба!

Касини се огледа и видя, че неговите другари и войниците са се отдръпнали.

— Ти си измамник!

— Ако наистина мислиш така… можеш да продължиш проклятието си и да ни обявиш за престъпници.

Видях как Касини облиза устни. После плюна, без да отговори, и се запрепъва назад. Полата на мантията му се заплете около краката му и той едва не падна, но успя да се задържи на крака и изчезна към града, последван от любимците си.

Чух смаяните възклицания на слугите под балкона. Обърнах се към Дженъс, който много внимателно оставяше огледалото.

— Не знаех, че имаш толкова голяма сила.

Дженъс тъжно се усмихна.

— Нито пък аз. А и не съм сигурен, че… онези отвъд ще ми позволят да направя такова заклинание. Не бих си го позволил, ако не бях принуден от Касини и жреците. Може би дори самата мисъл за него да е грях поради високомерие. Но аз съм готов да бъда съден за това.

— Значи си блъфирал?

Дженъс вдигна рамене.

— В света на невидимото как може някой, та бил той и най-великият магьосник, да направи разлика между блъф и вдъхновение? Единственото, което има значение, е да ти повярват.

— Ами ако Касини отново направи опит? Или ако събере всички жреци да направят заклинание за изгонване от обществото?

— Едва ли. Може би наистина съм хванал образа му в моето огледало и тогава, ако той направи нов опит, аз ще го атакувам. Ако не съм го хванал… тогава всичко си остава както по-рано. Но в този момент жрецът Касини вярва, че е застрашен, и това е достатъчно.

— Той няма да се предаде — казах аз. — Нито пък другите жреци и управниците, които са на тяхна страна.

— Прав си — съгласи се Дженъс. — Но аз подозирам, че те ще опитат нещо различно. И то много скоро. Касини е много разтревожен дали наистина имам власт над него и няма да се бави. Всички трябва да бъдем готови за по-голяма неприятност още тази нощ.

На смрачаване вече знаех, че Дженъс беше прав, поне що се отнася до последното му предвиждане. Чух да се приближава думкане на барабани и рев на тълпи от града. Стъмни се и по улиците светнаха факли. Може би трябваше да избягаме от къщи, но къде и защо? Нали Касини щеше отново да направи заклинание и да обяви награди за главите ни; и тогава всички — и войници, и обикновени граждани — щяха да тръгнат да ни търсят. Положението трябваше да се реши тук и сега.

Нощното небе беше ясно, високо над нас светеха студените, неумолими звезди. Нямаше луна, но отвсякъде струеше някаква фосфоресцираща светлина. Макар че нощта беше безоблачна, чух някъде, и то наблизо, да тътне гръмотевица.

Дженъс нареди всички светлини, които могат да се видят отвън, да се изгасят. После събра десет измежду най-силните мъже и ги раздели на две групи под командването на Мийна. Те щяха да бъдат нашият резерв, ако, или по-скоро когато, ни атакуват. Четирима души, които можеха да стрелят с лък, се качиха на покрива. Часовите бяха избрани измежду най-младите слуги, чиито слух и зрение бяха най-силни. Пред портата бяха запалени големи факли, на всички ъгли на къщата — и отпред, и отзад — също. Приготвихме и други факли и ги завързахме за копия, та ако големите светлини бъдат загасени, да ги хвърляме отвъд стените. Дадоха храна на онези, които искаха, макар Дженъс да обясни, че е за предпочитане да не се яде. Коремните рани, каза той, били достатъчно тежки и без да са обременени от препълнен стомах. Също така, за да не се допусне раната да се замърси, той накара всички ни да се облечем в чисто, тъмно облекло. След това се приготвихме да чакаме.

Два часа по-късно от центъра на града към нас започнаха да се стичат факли. Песните на тълпата се чуваха все по-силно. Забелязах нещо странно и обърнах внимание на Дженъс върху него.

— Предполагам, че ще бъдем разкъсани от тълпата заради гаврата ми с боговете. Поне така ще го представят.

— По какво съдиш — попита Дженъс кисело, — че тълпата наистина не излива яда си в името на всичко добро и свято?

— Виждам факлите отпред и отстрани да се движат в прави редици като носени от обучени войници. А песните май са репетирани под строй. Сигурно са събрали верните си хора от армията и са ги облекли в цивилни дрехи.

— Не — възрази Дженъс. — Отново ни атакуват с магия. След такава акция войниците ще приказват, независимо че ще им бъде наредено да си държат езиците зад зъбите. Но мъже и жени, изкарани от домовете си и строени с добре направено заклинание, чиито нишки са по-фини от рибарска мрежа, ще причинят същото опустошение… и на сутринта няма да има нито виновник, нито спомен. Защото враговете ни искат историята на тази нощ никога да не бъде написана.

Преди да изтече половината пясък от часовника сганта пристигна и заобиколи къщата.

— Ето ти още една улика, че са организирани — посочи Дженъс. — Истинската тълпа ще се струпа там, където е най-вероятно да се случи нещо, което означава пред къщата. Вместо това ние сме обкръжени.

— Какво ще последва?

— Камъни, песни, след което една група ще започне да атакува някоя слаба точка. Ние ще трябва да удряме здраво с копия и стрели и да ги отблъснем. Трябва да им нанасяме големи щети всеки път, когато извършат такава атака. Рано или късно те или ще се уморят от даване на безполезни жертви, или…

Не ми беше необходимо да питам за алтернативата.

— Предполагам, че няма никаква надежда властите да ни се притекат на помощ.

Дженъс поклати глава.

— Най-големият ни шанс е при изгрев слънце още да сме живи.

Тълпата кръжеше и викаше, и хвърляше към нас камъни и грънци. Но нямаше никакви признаци за очаквана атака.

— Може би мислят първо да ни атакуват с магия — чудеше се Дженъс. — Огледай тълпата, Амалрик. Търси водачите им. Тази тълпа определено се ръководи от личност, а не от някой жрец, изпаднал в транс в двореца. Ей там! Виждаш ли?

Зад тълпата забелязах няколко малки светлинки.

— Полицейски фенери с увеличително стъкло — предположи Дженъс. — Най-вероятно го водят под ръка, тъй като ще изгуби много сили и ще изтърпи големи мъки, докато извърши заклинанието.

— Касини ли?

— Мислиш ли, че той ще позволи да бъдем унищожени, без лично да присъства? Касини е там и зная, че ако имахме магическо огледало и можехме да надзърнем в двореца на жреците, щяхме да видим как приятелчетата му вече пеят с пяна на устата.

Времето минаваше без по-нататъшно развитие на събитията. Дженъс се разтревожи.

— Те очакват нещо, някакво събитие, което да обърне нещата. Иначе не биха държали тълпата така здраво.

Една жена изпищя. Изпищя от вътрешността на къщата!

— Върви! — заповяда Дженъс. — Аз ще наблюдавам Касини и ще предотвратявам неговите ходове, каквито и да са те.

Спуснах се но стълбата. Отдолу се чуваха писъци и звънтене на саби. По някакъв начин… отнякъде… тълпата беше проникнала в къщата. Един мъж със сплескан нос размаха кървавата си брадва и се спусна към стълбата. Скочих през перилото с насочена към него сабя. Прободох го в рамото, той се заклати и падна, измъквайки сабята от ръката ми. Залитнах и с лявата ръка извадих дългия си нож, двойник на онзи, който бях носил по време на пътешествието. Втори негодник се хвърли отгоре ми с вдигната тояга, а аз още не бях измъкнал сабята си. Приклекнах и му разпорих корема, после грабнах тоягата му, защото налетяха още двама. Отскочих. Извъртях се и ги съборих с тоягата.

Крещях:

— Антеровци! Антеровци! Към мен! Към мен! — И сержант Мийна и резервите изскочиха от стаята, където им бях наредил да чакат.

Вестибюлът на първия етаж бушуваше като море: викове, кръв, разярени мъже… прииждаха към нас отвсякъде. И тогава го видях и разбрах откъде беше започнала атаката.

Да, това беше Търги! Той беше един от малцината, на които беше оказано доверие, и знаеше за тайния тунел. Навярно го беше издал на Касини. Държеше копие и беше надянал някакви ръждиви доспехи. Търги също ме видя, изкрещя от гняв и ме замери с копието. То профуча покрай мен и се заби в стената. Беше мой ред. Скочих, грабнах приличащата на факла газена лампа от поставката и я запратих… запратих я с всичка сила, разгневен от това ужасно предателство не само към мен и моето семейство, но също и към баща ми. Горящата лампа го удари по лицето и дори през шума на боя можах да чуя как той изпищя болка. После падна назад и изчезна от погледа ми, тъй като юначните ми хора отново атакуваха. Чух свистенето на стрелите и видях как стрелци ми изпращат стрелите си по бандитите от горната площадка на стълбите. Един вик, после друг и оцелелите побягнаха към вратата за тунела. Но малцина успяха да се спасят.

Стаята приличаше на касапница. Преброих пет, не, шест от моите хора ранени или умиращи. Още веднъж видях Търги. Беше успял да седне, опрял гръб о една стена. Лицето му беше като на призрак, черно-червено, покрито с пришки. Косата и брадата му бяха изгорели от газта. Ослепелите му очи не виждаха нищо, но той сигурно беше усетил стъпките ми. Протегна напред ръце и зафъфли нещо — може би искаше милост. Получи я. Посякох го бързо и той умря със смърт много по-добра от онази, която беше намислил за мен.

Чух Дженъс да крещи. Заповядах на двама слуги да залостят входа към тунела, измъкнах си сабята и задъхани затичахме нагоре по стълбището; мнозина бяха ранени. Дженъс беше на балкона с лък в ръка и методично обстрелваше тълпата.

— Вече атакуват! — извика той. — Вие, стрелците… готови! Целете се добре. Най-напред ей онези там. Нито една стрела да не отиде нахалост!

Тълпата беше намерила отнякъде една огромна греда и осем души удряха с нея портата. Тежката, обкована с желязо дъбова врата бумтеше при всеки удар и засега устояваше, но аз знаех, че в края на краищата ще бъде разбита. Тетивата се опъваха, стрелите свистяха, но на мястото на всеки паднал притичваха нови двама и се хващаха за тарана. Или магията на Касини беше много силна, или жаждата за кръв на тълпата бе неутолима. Таранът отново удари портата и чух как дървото започна да се цепи; звукът ставаше все по-силен.

— Бързо долу! — извиках аз. — Дженъс! Тръгвай с мен. Вие там долу… отворете тунела. Ще се опитаме да ги задържим поне малко.

Отново слязохме в подгизналия с кръв вестибюл. Идваше краят на рода Антеро. Пред мен беше портретът на Халаб. След броени минути щях да отида при него.

— Чуйте ме всички! — извиках аз. — Вашата служба свърши. Бягайте в тунела, докато не е станало късно.

— По дяволите и ти, и твоите заповеди, господарю — изръмжа Дж’ан и вдигна голямата брадва, с която в кухнята сечаха месото. Мускулите му се издуха. — Ще умра когато и където си искам. Обаче нито един проклет жрец или негово изчадие няма да види гърба ми тази нощ.

Мийна беше до него и не каза нищо, но плюна на пода и очерта с крак една разграничителна линия. Огледах се и разбрах, че поне още десет от хората ми бяха решили да умрат тук с мен и Дж’ан. В гърлото ми заседна буца. Погледнах Дженъс. Зъбите му блестяха в черната брада.

— Охо! — възкликна той. — Сега тук ще се лее много кръв и ще се носят смъртни вопли. И боговете нека разберат, че Дженъс Кетер Грейклок, върховен господар на Кострома, ще падне тук. — Той се ухили. — За тази нощ ще пеят песни и ще разказват край огнищата.

Заклевам се. И съм готов.

Тъй като нямам дарбата да държа възвишени речи, аз се насилих да се усмихна кръвожадно — поне така си мислех — и без да кажа нищо, вдигнах сабята и кинжала си.

Портата се пропука… и писъците започнаха. Но отвън! Чух свирене на свирки, думкане на тъпани, свистене на стрели и удари на копия в стените. Стъписахме се и смъртната ни решителност се смени с озадачение. Навън започваше голяма битка. Дженъс грабна брадвата от Дж’ан и разцепи портата докрай. Изскочихме на улицата.

Бяха дошли три фаланги от Маранонската гвардия. Настъпваха бавно и неумолимо, с насочени напред копия, газейки по телата на убитите. Зад първите редици вървяха стрелци с лъкове и хвъргачи на копия и обсипваха тълпата със смъртоносен дъжд. Тръбачите и барабанчиците поддържаха смъртен ритъм. Видях Рейли да води жените си, но тя нямаше време да погледне към мен.

Разбитата тълпа побягна кой накъдето види. Прибрах кинжала си и взех едно копие от земята. Касини щеше да побегне с останалите. Беше абсолютно забранено да се вдигне ръка срещу жрец, но вече бях пролял толкова много кръв, че не се безпокоях от проливането на още няколко капки, били те от магьосник или не.

Касини обаче не беше побягнал. Видях го да стои там, където беше и преди атаката на тълпата — по средата на улицата. Беше съвсем сам… съветниците и помощниците му сигурно бяха избягали. Не зная дали беше в шок или нещо го държеше насила.

Изведнъж той разпери ръце към небето и започна да вика, да произнася думи на някакъв непознат език. Отдръпнах копието си и замрях. Тътнежът от небето се засили, задумка по-силно от барабаните на гвардията, по-силно от удара на цяла армия. Всички — войниците, слугите ми, Дженъс, ранените — стояха като вкаменени. Пребледнели лица гледаха нагоре.

Тътнежът ставаше все по-силен и по-силен. После от безоблачното небе се показа огромна ръка от сини пламъци. Ръката се протегна надолу, към нас. Исках да нищя, да се заровя в земята, но не можех да се помръдна. Ръката се спусна върху Касини. Виковете му преминаха в писъци и изведнъж пръстите на тази ръка сграбчиха жреца, повдигнаха го на няколко стъпки от земята… и го смачкаха, както градинарят смазва червей. После се отвориха и пуснаха на пътя онова, което беше останало от Касини. След това пламъците, ръката и тътнежът изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували.

Обърнах се и видях слисания Дженъс. Минах покрай него, през отломките от вратата, през телата, разпръснати в преддверието. Чух навън викове и плачове. Реалността се беше върнала — или поне онова, което възприемахме като реалност.

В този момент не исках да споделям мислите си с никого. Бяхме победили, да. Но „войната“, защото това си беше война, за мен не беше свършила. Предстоеше още една битка, трябваше да се спечели още една победа — победа, която дължахме на мъртвите и на още неродените.

— Благородни Амалрик Антеро, рицарю Дженъс Кетер Грейклок, станете!

Двамата с Дженъс бяхме в двореца на Градската управа. Не беше минала и седмица, но за Ориса сякаш беше минала цяла епоха. Старата гвардия, която смяташе себе си за победила, беше изчезнала от коридорите на властта. Сега на председателското място седеше Еко. Два дни след описаната вече битка Сишон беше съобщил, че е заболял тежко и заминава на интензивно, тайно лечение. Поддръжниците му си бяха намерили подобни извинения и също бяха напуснали града.

Три дни след битката извънредното положение бе отменено и Ориса започна да се връща към нормалното си състояние. Но имаше промени: една от най-забележителните беше даването на рицарско звание на Дженъс. След церемонията той малко иронично отбеляза, че рицарството не е наследствено, и гръмогласно заяви:

— Очевидно те не могат да рискуват потомството на един гаден мелез като мен да им създава неприятности в бъдеще. Ако имам потомци, разбира се. Но все пак съм доволен от тази чест, понеже, както всички знаем, светът ще свърши с моята смърт или преобразяване.

После заедно с Рейли и сержант Мийна пихме за новите му рицарски шпори.

Най-важната промяна обаче беше премахването на жестокия гнет на жреците. Тези от лагера на Касини вече не се виждаха никакви: Всъщност никой от жреците не се появяваше в града с онази пищност, която демонстрираха в миналото. Джениандър, Превотант и тяхната пасмина сигурно се чудеха какъв ще бъде новият ред и дали биха могли да го контролират.

Гамелан се беше върнал и сега беше говорител на жреците. Седеше на пейката до Еко. Внимателно бяхме изслушали словото му и сега, прави, чакахме последните думи на Еко. Зад нас се тълпяха поддръжниците ни — от Рейли до Маларен и изглежда, поне половината население на Чипсайд.

— Съветът — каза Еко, — след задълбочено обсъждане и допитване до добрите отвъдни сили, реши че Ориса обявява Голямо пътешествие, което има за цел да обедини мъжете и жените на този град с легендарните създания от страната, известна като Далечното царство. За целта ние нареждаме на всички граждани на Ориса и на всички земи под нейна опека да снабдят благородния Антеро и рицаря Грейклок с всичко необходимо за успешното изпълнение на тяхната задача. Ние обявяваме поход, мирен поход, който ще тури началото на нова златна ера.

— Благородни Антеро… рицарю Грейклок! Вървете и намерете Далечното царство.