Далечно царство

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТАГРАДЪТ НА ДУХОВЕТЕ

Бяхме само двайсет души, но всичките бяхме яки, млади и здрави. Имахме една цел — Далечното царство и едно правило — никога да не вършим очакваното. Добре беше, че участието си в тази експедиция схващахме като отиване на война, защото от времето, когато напуснахме Ориса след последната зимна буря, та докато слязохме на Пиперения бряг и после достигнахме до притоците в горното течение на реката, нищо не беше нито мирно, нито нормално.

Когато тайно се качихме на един от новопостроените ми търговски катамарани в устието на Ориса, чийто капитан беше Л’юр, всички почувствахме нещо необичайно в начина, по който се събрахме — като духове, които се струпват около есенен огън. Бързо преминахме през Тясното море и слязохме на няколко левги от страната на крайбрежните жители. Двамата с Дженъс бяхме решили да посетим Черната акула, да го уведомим за присъствието си на негова земя, да получим малко продукти, от които имахме нужда, и да го помолим и той, и неговите хора да не разгласяват за нашето присъствие. Разтоварихме багажа на брега и започнахме да стягаме снаряжението си, а Л’юр бързо откара кораба обратно в морето, за да не се разбере къде сме слезли. На всеки човек се падаха по две мулета, омагьосани да не издават нито звук. Натоварихме на тях броните си, продуктите и богатите дарове, предназначени за раздаване в Далечното царство. Отнасяхме се с животните като със скъпоценности, дори бяхме включили в групата двама опитни и всеотдайни към животните коняри.

Оставихме всичко в опитните ръце на Мийна и двамата с Дженъс тръгнахме към селото на Черната акула. За щастие зората настъпи преди да го достигнем, защото можехме да минем дори през центъра му, без да го забележим — селото и цялото му население бяха изчезнали. Колибите бяха разрушени и изгорени, но не се виждаха никакви следи от насилие. Претърсихме бреговете на морето и на реката и намерихме само едно четириместно кану, потопено до малкия кей. Попитах Дженъс какво мисли, че се е случило. Той поклати глава. Нищо не знаеше. После нагази в реката и ме помоли да му помогна да измъкне потопеното кану. Озадачен, сторих това, което искаше. Той извади кинжала си, отцепи няколко трески от кануто и ги прибра в чантата на колана си. Върнахме се при групата и потеглихме.

Вървяхме и бързо, и бавно. Може да ви изглежда противоречиво, но не е. Дженъс и аз бяхме прекарали много време да обсъждаме тази експедиция още преди да започнем да събираме доброволци. След като си изяснихме всичко, обявихме, че търсим хора. Въпреки нещастието, сполетяло втората експедиция, половината Ориса пожела да участва. Взехме само млади, здрави и издръжливи мъже с чувство за хумор, сърцати и мускулести. Рейли също искаше да се запише, но успях да я убедя, че поне един Антеро трябва да остане, най-малкото за да сме сигурни, че в наше отсъствие Ориса няма да се върне към старите си порочни навици. Тя неохотно се съгласи. Двайсетте доброволци, които приехме, бяха най-различни: двама бяха бивши погранични разузнавачи; един беше горски работник; имаше и двама братя, според мен бракониери, и така нататък. Имаше дори един доста некадърен учител по музика, чието любимо занимание беше катеренето по крепостни стени без въжета или клинове. Последният член на групата беше Лайън. Беше ни се обадил неговият тъмничар. Очевидно Лайън не беше доказал наличието на качества да живее с други хора и го намерихме в единична килия. Той наистина беше лишен от чувство за хумор и беше неприятен, но храбростта и издръжливостта му бяха много по-важни за това начинание. Платих глобата за пролятата от него кръв и той стана двайсетият.

Още през първия ден, когато двайсетимата се събрахме в едно от отдалечените ми имения, Дженъс ни каза да се държим така, сякаш всички са срещу нас. Каза, че трябвало да мислим за себе си като за десантна група или дори разбойници и всички да бъдем в отлична форма. За последното се погрижи Мийна, който — чак сега разбрах, че сержантът беше демон в човешки образ — ни гонеше през пресечени местности, докато не помолехме за милост, а после преминаваше към индивидуални упражнения и катерене по дървета или скали. Играехме и игри, за да се научим как да се крием и да нападаме. Може да ви звучи детински, но правилата бяха променени така, че хванеха ли те, те хвърляха във воденичния яз. Посред зима това наказание изобщо не е смешно. Когато капнехме, Мийна ни караше да чертаем карти или да решаваме сложни позиционни задачи. Малко по малко се оформихме като екип. Кошмарът на непознатите пещери отново ме навести, но бях така изморен от упражненията на Мийна, че ме споходи само два пъти.

Сега, докато прекосявахме земите отвъд Пиперения бряг, ние бяхме предпазливи като диви зверове. Прекарвахме дълги часове в криене и наблюдаване на откритите пространства, преди да ги пресечем, като обръщахме особено голямо внимание на животните и птиците. Застрашителен признак беше, че срещахме малко дивеч и рядко чувахме птичи песни, сякаш пред нас бяха минали безброй ловци. Или пък животните бяха усетили някаква незрима заплаха, надвиснала над тяхната земя. Малкото селища, покрай които бяхме минали при първото пътешествие, също бяха изоставени и не видяхме нито ловци, нито разузнавачи да надзъртат иззад укритията си.

До притоците в горното течение на реката достигнахме без произшествия, макар всички да чувствахме присъствието на някакви зли сили. Имаше обаче и едно добро нещо — не страдахме от онези малки магии, на които бяхме подложени по време на първото пътешествие. Може би враговете ни чувстваха, че не могат да постигнат нищо с такива дреболии и замисляха да ни унищожат в бъдеще с някоя голяма магия. Видяхме на няколко пъти наблюдателите и се скрихме. Тъй като не знаехме дали ни вещаят добро, или зло, решихме, че е по-разумно да не се показваме.

Никога не се придвижвахме по начин, който можеше да се очаква. Така например, ако най-лекият маршрут беше по дъното на някоя долина или по някой стар, отдавна изоставен път, който бяхме използували по време на моето пътешествие, никога не тръгвахме по него. Нито пък използвахме за път билата на хълмовете. Те не само бяха територия на наблюдателите, но там лесно можехме да бъдем открити отдолу. Вървяхме на зиг-заг около районите, които помнехме отпреди, но никога точно през тях. Освен това не гледахме на експедицията като на състезание по издръжливост: обикновено вървяхме, докато пясъкът от часовника изтечеше два пъти, после почивахме половин изтичане. „Изтощението — непрекъснато повтаряше Дженъс — е също толкова опасно, както и всеки враг; един уморен човек например може да попадне в клопка, защото очите му са замъглени от пот, а умът му е насочен единствено към измъчените му хриптящи гърди.“ Както и преди въобще не готвехме и се задоволявахме с каша от смляно зърно, студена вода и подправки. На два пъти ловихме риба от реката, нарязахме я на тънки ивици и я „сготвихме“, като я накиснахме в стипчивия сок на някакви местни плодове. Въпреки всичките тези предпазни мерки достигнахме равнините за по-малко време, отколкото при първото пътуване, и почти два пъти по-бързо, отколкото голямата втора експедиция. После започнахме да се придвижваме с още по-голямо внимание, тъй като тук имаше само храсталаци и само тук-там имаше по някоя долчинка, където да се скрием.

Четири дни след като минахме мястото, където бях решил доста произволно, че пасищата са преминали в пустиня, срещнахме търговци на роби. Както и по-рано, техните предни постове се появиха и застанаха от двете ни страни. Дженъс заповяда да спрем и ме повика настрана.

— Имаме две възможности — каза той. — Можем или да ги изчакаме, докато ни нападнат било с магия, било с оръжие, и тогава да се справим с положението… или да ги нападнем първи. Аз съм за второто. Тези дебнещи номади ми омръзнаха. В бъдеще те или техните братя постоянно ще застрашават керваните ни на изток и ще бъдат непрекъсната напаст. Мисля, че сега можем да им дадем такъв урок, че занапред и през ум да не им мине да безпокоят търговците от Ориса.

Колебаех се. Мислех си, че сигурно има начин да се избегне такова клане: можехме да им се изплъзнем или да намерим някакви други средства да ги измамим. После с горчивина си спомних колко „любезно“ бяхме посрещнати по време на първото ни пътешествие и колко „милосърдни“ обещаваха да бъдат търговците на роби, ако се предадем. Спомних си и за Диос и страшно се ядосах — но за това не бяха виновни само номадите.

— Прави каквото знаеш — изръмжах аз. И до ден днешен често се чувствам виновен за това си решение.

— Добре. Ще унищожим тези хиени — каза Дженъс. — Но не единствено със силата на оръжията. Ще използуваме други, по убедителни средства. — Променихме курса и тръгнахме направо към съгледвачите, без обаче да изпратим парламентьор. Преди смрачаване те отпратиха в далечината. Видяхме накъде се насочиха… към един оазис, където очевидно лагеруваха търговците на роби.

— Ще ги нападнем, докато спят — каза Дженъс и заповяда да му дадем кинжалите си. После начерта на пясъка едно V, насочено към оазиса. С второ, по-плитко V затвори отворения край на първата фигура, така че сега тя приличаше на връх на копие или стрела. Нямаше никакво съмнение, че правеше някаква магии, макар че това бе забранено за всички Орисианци, които не бяха жреци. След това начерта под върха на копието голям кръг и постави в него кинжалите ни с върховете към центъра. Взе стрели от колчаните ни и ги постави в кръга по същия начин, като върховете им се допираха до остриетата на кинжалите. Донесе един вързоп, в който сигурно държеше нещата, събирани по време на пътуванията му. На трите върха на начертаното в пясъка острие заби малки дървени клинове, каза някакви думи и трите клина запушиха и пламнаха, без да изгарят. След това внимателно извади от вързопа една стъкленица и махна двете скоби, които затискаха капака й. Бях достатъчно далече, но усетих отвратителна миризма и едва не повърнах. Миришеше на отдавна развалено месо от същество, което дори не смеех да си представя. Дженъс капна малко от тази гнилоч в центъра на кръга с кинжалите, после бързо затвори стъкленицата и дойде при нас. Вонята, изглежда, не го безпокоеше.

Той замислено огледа свършената работа и си заговори сам:

— Малко кръв ще помогне… Но не от някой от нас, понеже нещата ще се обърнат. Може би… да. Ей, Лайън. Вземи тази мярка. — Дженъс му подаде една мъничка златна чашка, извадена от вързопа с магически принадлежности. — Пусни малко кръв на някое муле. Колкото да се напълни. — Видях как ръката на Лайън затрепери, когато взе чашката, но той изпълни заповедта без възражения и скоро кръвта на мулето опръска остриетата на кинжалите ни. Дженъс застана зад кръга и започна заклинанието. Както обикновено то се състоеше от непознати думи — може би имена на богове или просто думи от езика на чуждестранна магия, размесени с фрази, които можах да разбера.

— Това е… дар… извън живота… смърт… убива червеят… умира… дар… Белият покой… отвъд… докато дойдат лешоядите.

Припламнаха малки огънчета, после изчезнаха. Дженъс се обърна към нас.

— Магията е направена. Всеки да си вземе оръжието, разпределете си и стрелите. До нападението не използвайте тези стрели или кинжали за каквито и да било цели. И много внимавайте… ако ви е мил животът… да не се порежете. Ще наблюдаваме, докато лагерните им огньове догорят, и чак тогава ще се доближим. Ще заемем позиция ей от онази страна. Дори да има часови, обещавам ви, че няма да ни видят. Всеки стрелец да си избере целта и като дам сигнал, да стреля. След това атакуваме. Ако не се налага, не използувайте друго оръжие освен кинжалите си. Достатъчно е само да докоснете врага, за да го унищожите. Но ще ви посоча един човек в техния лагер и той ще бъде мой. Да не сте посмели да му сторите нещо, защото ще ви накажа ужасно. Това е. Сега яжте и почивайте.

Късно през нощта излязохме от нашия лагер и се запромъквахме към оазиса. Отново си спомних за Диос и очите ми се замъглиха. Обзе ме безумен гняв и се превърнах в мълчалива сянка с дълъг нож. Дали поради нашата предпазливост или поради магията, но двамата часови наистина не ни видяха. Дженъс посочи единия на Лайън, а другия остави за себе си. И двамата номади паднаха, без да издадат звук. Влязохме в лагера. Нямаше разпънати палатки. Петнайсетина номади спяха, сложили главите си на седлата. Един хъркаше по-встрани — човекът на Дженъс. Стрелците се приготвиха… Дженъс махна с ръка. Стрелите излетяха във въздуха, ние закрещяхме и нападнахме. Скочих върху някакъв объркан мъж, който се опитваше да се освободи от одеялата си, и острието на кинжала ми се заби в тялото му — бях забравил, че е достатъчно само да го докосна. Друг номад се олюля пред мен, ревеше от болка и стискаше разрязаното си рамо. Приготвих се да го довърша… и пред очите ми той падна. Мъртъв… И видях как се разложи. За един миг стана онова, което би трябвало да трае седмици — тялото се изду, подпухна, разпукна се, почерня и след това плътта изсъхна, докато на пясъка остана да лежи само бял скелет. Това ли бе нарекъл „бял покой“ Дженъс в заклинанието си?

Дойдох на себе си, огледах се за друг враг и видях един търговец на роби, който бягаше към сенките на дърветата. Една стрела изсвири, но само го одраска по рамото. Човекът изпищя и умря, и изгни. После между труповете видях жив човек. Само един. Беше главатарят, стоеше на колене и трепереше от ужас пред Дженъс.

Дженъс заповяда да го завържат за близката палма и го попита:

— Говориш ли езика на търговците? — Човекът кимна. — Тогава чуй какво ще ти кажа. Това е съдбата на нашите врагове. Такава… или по-лоша. На теб ти се дава възможност да живееш. Не защото не бих желал да видя костите ти да се белеят като на хората ти, а защото искам целият ти народ да говори какво стана тук и всички да знаят какво става с онези, които дръзнат да се опълчат срещу Ориса. Аз съм първият… но ще има и други, които ще пътуват по този път. Помни какво се случи тази нощ и не заставай на пътя на моя народ. Разбра ли?

Човекът закима, че е разбрал. Дженъс извади от чантата на колана си малък нож и го заби в пясъка на три стъпки пред него.

— Ще ти оставя кон и мех с вода. Ако можеш да се протегнеш достатъчно, ще достигнеш този нож и ще се освободиш. После яхни коня… и разкажи всичко.

Той махна с ръка и ние напуснахме лагера, но първо вързахме един кон до главатаря на номадите. Другите пуснахме да избягат в нощта. Взехме всичката храна и вода, с изключение на един мех. Никой не говореше — не толкова за да не ни разбере вързаният, колкото от ужас пред онова, което бяхме извършили. Несъмнено Дженъс бе имал някакви основания за онова, което направи, но за мен то беше най-черна магия и си помислих, че заради тази нощ душите на всички ни ще бъдат проклети.

Докато Дженъс направи магията, та ножовете и стрелите ни пак да станат обикновени, се развидели. Натъпкахме взетата от номадите храна в дисагите, натоварихме мулетата и тръгнахме. Бяхме изминали съвсем малко, когато чухме писъци. Всъщност най-напред цвилене на кон, а после писъци на човек. Видяхме големи лешояди да се спускат в оазиса от нищото. Бяха огромни, но отдалече не можеше да се каже дали са лешояди или орли. Писъците на коня и на търговеца на роби се усилиха, после спряха. „В тази пустиня няма нищо друго освен смърт“ — помислих си аз. Никога не бях чувал лешояд да напада жив човек или кон. Дженъс изруга. Май бил попрекалил и може би последните думи на заклинанието му били докарали тези същества. Но пък използувал тази магия за пръв път.

След малко от оазиса се издигна черен облак — лешоядите бяха приключили с жертвите и летяха към нас. После промениха посоката. Присвих очи, опитвайки се да видя какви са тези чудовищни птици, и ахнах, сякаш отново бях цопнал във воденичния яз край Ориса. Другите също викаха или проклинаха от ужас. Лешоядите вече бяха далеч, но можехме да видим, че не бяха птици или дори някакъв вид дневни прилепи. Бяха хора, или във всеки случай същества с човешка форма: всяко имаше подобен на човешки торс и крака и за миг ми се стори, че виждам ръце и глави. Крилата бяха доста малки и се зачудих дали тези същества не летят с помощта на някаква магия. Мийна опъна лъка си и пусна към тях една стрела. Беше точен изстрел, в средата на ятото, и съществата нарушиха строя си като ято гълъби, когато някой от тях е ударен. Но стрелата на Мийна, изглежда, не беше улучила целта. Един войник с по-остро зрение от моето викна, че нещо пада помислихме, че е стрелата на Мийна. Кошмарните летящи същества изчезнаха в далечината. След няколко минути стигнахме до мястото, където беше паднало „нещото“ и един от хората ни изтича и го донесе пребледнял. Беше човешка ръка. Взех малко пясък, поръсих я и отминахме. Дори един търговец на роби не заслужава да скита като дух в този безлюден район.

Няколко дни по-късно пред нас се появи хълмът с кратера — мимолетният рай на първото ми пътешествие. Не отидохме там, защото се придържахме към плана си никога да не повтаряме стария път, но го следяхме като ориентир. Дженъс се стараеше да използва колкото се може по-малко магия в този район, за да не бъдем открити. Всички все още чувствахме онези зорки присъствия… но засега никой не се чувстваше директно застрашен. Намерихме потока, който идваше от магическия кратер, и напълнихме меховете с прясна вода.

Дженъс направи нова магия над групата. Използува два клона, взети край потока, от които направи арка. Каза някакво заклинание и от центъра на тази арка до самия й връх се издигна малка вихрушка. Всеки от нас трябваше да мине под арката и през вихрушката, а Дженъс се кикотеше, като гледаше как пясъкът пълни очите, ушите и косите ни. По същия начин прекара и животните. Те не харесаха това както поради магията, която чувстваха над себе си, така и поради пясъка. Когато свършихме, Дженъс ни обясни, че пустошта, в която влизаме, е поразена от магия. Там най-вероятно ще бъдем открити. Но всеки, който ще ни търси с помощта на магия, не ще види нищо — той бил сигурен в това — освен пясъчна буря или малки пясъчни вихрушки.

— Какво ще стане, ако на пътя ни се окаже някой от наблюдателите? Той ще ни види ли? — попита Мийна.

— Не зная, сержант — отговори Дженъс. — Сигурен съм, че моето заклинание ще ослепи всяко магическо зрение, но не зная дали наблюдателите са физически същества, или не, нито пък как „виждат“ те. Ако съгледаме някой от тях, съветът ми е да накарате мулетата да коленичат и да завиете както тях, така и себе си с нещо, а после се опитайте да мислите като пясъчна дюна.

Учителят по музика Хебръс също зададе един въпрос.

— Сър Грейклок, все още ли нямате представа кой или какво ни търси? Ще ми се да вярвам, че вече сте попаднали на някакви следи… така, както аз по несръчното дрънкане на лирата мога да кажа кой от тъпите ми ученици се приближава.

Дженъс поклати глава.

— Все още не зная. Може би един, а може и много. Разбира се, властелините на Ликантия са наши врагове и сигурно са планирали нещо. Нису Саймън може да си позволи да изпрати подире ни най-добрите жреци. Може би дори някой от Ориса. Не всички в нашия град приеха промяната. — Той вдигна рамене. — Може би самите богове. Или магьосниците на Далечното царство.

— Ама нали Далечно царство е свещено — каза Лайън. — Не точно свещено… ами такова, както казват жреците… Добро. Че иска да направи света по-добър. И да помогне на хората.

— Така се казва в легендата — каза Дженъс — и аз нямам никакво основание да се съмнявам в нея. Но ако ти беше толкова силен, колкото са владетелите на Далечното царство, не би ли поставил най-добрите часовои около богатствата си, не би ли проучвал внимателно всеки, който идва към теб? — Лайън, който в момента приличаше на дете, уплашено, че ще разрушат вълшебния му свят и ще му кажат да не си измисля, се успокои.

Така защитени, ние тръгнахме през пустошта. Не срещнахме никакви трудности освен пречки от физически характер. Съществата от ямите, сега, когато знаехме за тях, не бяха опасни и аз бях доволен от темпото. Веднъж се улових, че малко завиждам на Дженъс. Той се държеше така, сякаш беше единственият командир на експедицията. Спрях се, насочих мислите си към други неща и се укорих, че съм се поддал на завистта. Щом той предпочиташе да върви най-отпред — да върви; имаше право на това толкова, колкото и аз. Може би дори повече, тъй като моят ранг беше наследствен, докато неговият, дори и по-нисък, беше постигнат с труд. Умът, когато е уморен, става жертва на много такива тъмни мисли.

Намерението ни беше да останем няколко дни в долината на племето рифт и възстановим силите си. Но или бяхме сбъркали пътя, или картите ни не бяха верни. Достигнахме района на ниските вълнообразни хълмове, откъдето трябваше да съгледаме пукнатината, но не видяхме нищо. Проверихме ориентацията по звездите и по местоположението на слънцето на сутринта, и дори изброихме отново възлите на връвта, с които отчитахме изминатите стъпки всеки ден. Трябваше да сме на няколко хвърлея от нашите приятели. Но нямаше нищо. Проверих по картата, която бях съставил по време на първото пътешествие; да, мястото беше същото. Но нямаше нищо. Двамата с Дженъс решихме, че сигурно сме на юг от долината. Изгубихме два дни в път на север, пак не намерихме нищо и се върнахме на предишното си място. Хората бяха недоволни: и Мийна, и Лайън им бяха разказали за долината и за любвеобилните й обитателки. Но всички бяха почти толкова предани на идеята за Далечното царство, колкото Дженъс и аз, и продължихме напред без съжаление за пропуснатите удоволствия.

А след това и последните разочарования изчезнаха, защото съгледахме голямата планинска верига. Юмрукът на боговете. Дори и аз се почувствах развълнуван, когато видях прохода между „палеца“ и „показалеца“, който минаваше през тази черна планинска верига. Но предпазливостта измести радостта: намирахме се на опасна територия; двойно по-опасна, тъй като вече знаехме, че пред нас е градът Уоумуа. Движехме се толкова предпазливо, че изминавахме за четири часа само по една левга, макар теренът да беше съвсем лек. Избягвахме всички руини от страх, че могат да ги пазят магии или хора.

Когато Дженъс прецени, че сме на половин ден път от Уоумуа, наредих да спрем и да свикаме военен съвет. Проблемът беше, че този опасен град бе разположен точно срещу прохода. След известно обсъждане решихме да се приближим колкото е възможно до града през деня, след това да се скрием, да чакаме и да наблюдаваме, докато над градските стени и планините се спусне мрак. Ако има много патрули, да разбием отряда на групи, както вече бяхме нравили, и всяка група да има на разположение по една цяла нощ за минаване през прохода. Дженъс добави, че аз трябва да тръгна с първата група и да изградя преден пост. Той, от своя страна, всяка нощ щял да преминава през прохода и да се връща, за да превежда групите. Отново си спомних за моя егоизъм в пустошта и се засрамих, че бях проявил завист към човек, който доброволно поема да се движи като совалка напред-назад, за да осигури безопасността на другите.

Тръгнахме напред и най-после изкачихме последните предпланини. Дженъс каза, че зад тях лежи Уоумуа, и тръгна напред заедно със сержант Мийна. Мийна трябваше да се върне, за да ни повика или спре. Но мина много време, изтече почти цял пясъчен часовник и не можех повече да чакам. Извадих сабята си и тръгнах подир Дженъс и Мийна, като притичвах от едно прикритие до друго. Може би приятелите ми бяха пленени. Излязох от един гъст храст и ги видях. Стояха на билото, където всеки можеше да ги види и от долината… и от града под хълма. Уплаших се, че може да са омагьосани. Забързах напред, без да зная какво трябва да правя, ако са омагьосани и се обърнат към мен. Доближих ги… и тогава видях онова, което ги беше парализирало.

— Това — казах аз неуверено — е Уоумуа?

И двамата подскочиха — не бяха чули приближаването ми; Дженъс сложи ръка на сабята си. После се успокоиха.

— Той е — успя да отговори Дженъс.

— Или поне беше — допълни Мийна.

Под нас наистина имаше град, но целият в руини; голямата стена се беше порутила на много места. Бяха израснали дървета, които препречваха пътищата както вън от града, така и вътре в него. Отвъд стената имаше монолитни постройки, високи като тези в Ликантия. Времето и дъждовете ги бяха разрушили и сградите, без покриви, стърчаха към небето като каменни пръсти.

Започнах да задавам въпроси, но Дженъс само поклати глава натъжен.

— Била е направена магия — каза той почти шепнешком. — Наистина голяма магия. Извикай хората. Аз ще… аз трябва да вляза в града.

Сержант Мийна дойде на себе си и отиде да доведе останалите. Всички стояхме изненадани, докато Дженъс не ни нареди да тръгваме и да държим оръжието си готово. Минахме през портите на смрачаване — самите порти бяха обковани в желязо солидни мраморни плочи, сега потрошени и увиснали на ръждясали панти. Плочите по улиците бяха огромни, дълги и широки по няколко крачки. Сега между тях беше поникнала трева, ниски храсти и дори дървета. Всичките сгради, широките булеварди — всичко това сега бе просто руини. Още няколко стотици години и градът щеше да се сравни със земята. Дженъс водеше и, изглежда, знаеше накъде ни води. Напуснахме централния булевард и тръгнахме по един обрасъл път към някаква огромна порутена сграда на върха на хълма. Мийна пребледня — той знаеше, а аз почувствах, къде ни водеше Дженъс — но ръката на дръжката на сабята му не трепна.

Влязохме в залата и хората извикаха от ужас. Знаех какво трябва да очаквам, но гледката беше още по-страховита. Залата беше пълна с човешки кости, разхвърляни между изгнили отломки от мебели. Черепите бяха счупени, костите разпилени, нито един скелет не беше цял.

— Лешояди и диви кучета. Трябва да са дошли… след това — каза Дженъс. Той вдигна една бедрена кост и ми я показа. Беше разцепена от някой чревоугодник и костният мозък бе изсмукан. — Но диво куче не може да направи това. — Той хвърли костта и тя изтрака върху другите. — Както казах, била е направена голяма магия. Още преди експедицията ни да достигне града.

— И всички, които срещнахме, всички, с които живяхме — каза прегракнало Мийна. — са били… какво?

Дженъс вдигна рамене.

— Духове? Дори демони. Може би нещо по-малко; може би само подробности, които някой голям магьосник е прибавил към магията… както художниците добавят подробности в картините си, за да ги направят по-убедителни.

— Но… но ти нали имаш дарба — успя да промълви Мийна. — Как можаха да изиграят и теб?

Дженъс също не можа да си отговори на този въпрос. Никога не бях чувал за толкова силна магия. В сравнение с нея магическото събаряне на стената на Ликантия от Ориса беше просто панаирджийски номер. Да накараш над хиляда груби войници да видят град там, където има само руини… да напълниш тези руини с хора и животни… и с всички илюзии за ходене, приказване, пиене и дори правене на любов… и после, само за една кървава нощ, да ги избиеш и изядеш? Особено като се има предвид, че смъртоносната гощавка е била кошмар, но истински, а не илюзия? Това беше невъзможно. Но се беше случило.

Потреперих.

— Няма да спим в този град, Дженъс, и без да губим нито минутка трябва да се махаме оттук — казах твърдо аз. — Тръгваме веднага. Никой да не пипа нищо и да не взима нищо, нито кост, нито клонче, нито камък от това прокълнато място.

Никой не възрази. Като се стараехме да не хукнем ужасени, ние тръгнахме направо през града към външната порта, където пътят започваше да се изкачва към прохода през Юмрука над нас. Никой — нито войниците, нито аз, нито сержант Мийна, нито дори Дженъс — не се осмеляваше да погледне назад.

ГЛАВА ДВАЙСЕТАОСПОРВАНИТЕ ЗЕМИ

Проходът през Юмрука на боговете беше почти толкова равен, колкото изглеждаше, когато двамата с Дженъс го видяхме първия път отдалеч. Изкачваше се около „кокалчето“ на показалеца и се губеше в планините. Както преди, и за разлика от видението в Ориса, Юмрукът беше без сняг. Спомних си, че Дженъс се беше опитвал на няколко пъти по време на зимуването на втората експедиция в Уоумуа да го изследва, и го попитах докъде е стигнал преди снежните бури да го върнат.

— Не съм стигал дотук — отвърна Дженъс. — Бях доста по-надолу. Но не снегът ме спря, а ветровете и ледените бури. През зимата откъм върховете духат силни ветрове и снегът не се задържа дълго върху скалите.

Преходът беше лек: не беше необходимо човек да е атлет, за да преодолее дефилето. Отбелязах това със задоволство, тъй като повечето търговци са възпълнички и не признават друго освен печено месо и червено вино. Нямаше да е трудно и за тежко натоварените животни, които щяха да носят орисиански търговски стоки за Далечното царство. Вярно, от скалите се бяха изтърколили големи камъни, но тъй като проходът беше широк почти два хвърлея, тези препятствия можеха да се заобиколят много лесно. Един малък водопад изливаше водите си отгоре и видях, че някой е наредил камъни, за да се образува вир. Значи по този път бе пътувано преди… и пак ще се пътува.

Изкачвахме се нагоре в планината. Вече не можехме да виждаме долината и прокълнатия град зад нас. Проходът ставаше все по-тесен. Започнах да се безпокоя да не би да сме тръгнали по задънен път, въпреки че вирът, който бяхме видели, говореше за обратното, и се успокоих чак когато скалите пред нас отново се раздалечиха.

Дженъс крачеше начело на колоната, аз бях непосредствено след него; останалите заедно с животните вървяха в колона отзад. Над нас се изтърколи камъче. Обърнах се. Един от стрелците беше запънал лъка си и гледаше нагоре. Не видяхме нищо освен голи сиви скали. Може би нямаше нищо, но станахме по-предпазливи. Проходът се разширяваше, но ставаше и по-стръмен и усетих, че се задъхвам. Пътят водеше към билото и реших, че като стигнем горе, където в средата на прохода се виждаха два огромни обли камъка, ще трябва да си починем. Бях обхванат от нетърпение, но Мийна не веднъж и дваж ни беше казвал, че прибързаността води само до „произшествия, засади и брак — все неща, които трябва да се избягват“. Доказателството не закъсня. Задъхан, аз вече не обръщах внимание на нищо освен на следващата си стъпка, когато чух предупредителен вик. Видях единият от двата огромни обли камъка на билото да се търкаля към нас. Беше набрал скорост, подскачаше и се мяташе от една страна на друга. Но предупреждението беше дошло навреме и ние успяхме да се отдръпнем и да махнем животните от пътя му, без да пострадаме. Камъкът затрещя надолу и се изгуби. Побързах да настигна Дженъс.

— Камъните — отбеляза той очевидното — не се местят сами.

Дженъс заповяда всички стрелци да опънат лъковете си и постави четирима зад мен, всеки със задача да следи определено пространство над нас. Нареди също Лайън да застане втори в колоната. Вървяхме към билото с надежда да видим достъпен терен и да открием най-големите градове на Далечното царство. Вместо това видяхме още планини, а в далечината проходът се извисяваше още нагоре.

Внимателно огледахме мястото, където камъкът беше лежал хилядолетия, преди да избере момента да се изтърколи. Нямаше никакви следи от лост или греда, което да намеква за човешка намеса. Може би беше чисто съвпадение или, както бях започнал да подозирам, магия. Може би вече бяхме засечени от нашите невидими врагове. Но никой от нас и особено Дженъс не чувстваше някакви признаци на магия. Движехме се предпазливо през дефилето. Проходът още един път се стесняваше, после се разширяваше и се изкачваше към поредното било. Бяхме точно в средата на теснината, когато се чу грохот. Помислих, че е гръмотевица, и вдигнах глава към безоблачното небе. Тогава разбрах причината: към нас се спускаше каменна лавина. Извиках — един от безчетните викове — и побягнах със съзнанието, че трябва да се спася от този капан; трябваше да избягам там, където клисурата отново се отваряше, та големите колкото къщи камъни и чудовищните плочи, които се търкаляха надолу, да не ме смажат. Последният в колоната — Мийна, който смело вървеше нагоре — тъкмо беше напуснал опасната зона, когато лавината се разби на пътя; камъните затрещяха в демонична какофония.

Бавно срутването спря, ехото замря, прахта се слегна. Засрамен от моментния страх, аз се овладях и бързо преброих хора и животни. Слава на Те-Дейт! Реших да направя богато жертвоприношение веднага щом преминем тези планини — всички бяхме оцелели, както и нашите животни и товари. Лавината беше започнала малко късно. Никой не искаше да повярва, че двете събития, само минути едно след друго, са проста случайност. Тук поне бяхме на сигурно място — скалите от двете ни страни бяха доста полегати и по тях нямаше никакви камъни. Тъкмо се канех да попитам Дженъс как ще продължим и дали има някаква военна стратегия за преминаване през проходи, каквито, изглежда, има за всичко друго… когато се чу рев, сякаш викаха самите планини.

И тогава видяхме великана. Общоприето е едрите хора да се наричат великани, както и всяко племе, чиито хора са с ръст над нормалния. Но този беше истински великан. Дори и като допуснем, че планинският въздух го увеличаваше, той беше три пъти по-висок от орисианците и широк почти половин човешки ръст. Отначало можеше да бъде взет за огромна маймуна, тъй като изглеждаше покрит с козина. Беше на малко повече от един хвърлей от нас. Вдигнахме оръжия и великанът се скри зад един камък. Той отново извика на някакъв непознат език и звукът префуча като самотен планински вятър. Когато скочихме да се скрием, установих, че съм възвърнал спокойствието си.

Хладнокръвно размислих какво точно се беше случило и заявих:

— Слагам бас, че ни казва да се върнем, да напуснем „неговите“ планини.

Дженъс кимна в знак на съгласие и издаде заповеди — разбира се, че военните си имаха стратегия за преминаване през проход, когато има съпротива.

— Ще има и други — каза Дженъс на Мийна. — Най-вероятно е да са горе, за да осигуряват прикритие на този.

Мийна кимна, че разбира, и Дженъс му изложи плана. Не казах нищо, а слушах с половин ухо и в същото време размишлявах за нещо по-разумно. Дженъс каза, че той, Мийна и онзи, който беше най-близко до катерачите — нашият учител по музика, който обичаше да се качва по стени, Хебръс — ще заобиколят великана в гръб; на другите също възложи специални задачи, като кратко и ясно обясни какво да правят и кога да го правят.

— Готови сме, господин Антеро — каза той официално, както често правеше, когато възникваха проблеми и наблизо имаше войници, които можеха да чуят. — Ще поемете ли командването на главната група? Ние тримата ще дадем знак, когато заемем позиция, и ще чакаме вашия отговор.

— Дженъс… може би ще помислиш, че или съм полудял, или неочаквано съм се разкиснал — отговорих аз. — Ела настрана.

Отведох го малко встрани и му изложих една напълно различна стратегия. Той се намръщи.

— Не ми харесва — заяви той, след като отдели на моя план няколко секунди привидно размишление. — Ако те нападне и… всичко, достигнато досега, отива по дяволите.

— Не, няма — отговорих аз. — Ако се случи най-лошото, тогава ти ще поемеш експедицията и ще вземеш необходимите мерки. Никой няма да ти търси сметка. Така съм наредил на Рейли, на братята ми и на Еко. Ти не само ще можеш да говориш от мое име, но и за хората на Ориса ще имаш същата власт, каквато имам аз.

Дженъс погледна настрани. Беше развълнуван.

— Ти… ти ми оказваш неизмерима чест, на мен и на моята фамилия. Но… — Той погледна към скалите. — Но какво ще стане, ако онази огромна маймуна там горе те нарани? Ако се случи нещо идиотско, когато сме толкова близко до осъществяване на нашите мечти?

— Не съм обезпокоен — отговорих твърдо аз. — Имам две сериозни основания. Първо, съществото ни предупреди, вместо веднага да се опита да ни унищожи. А също се питам дали тази лавина наистина беше предназначена да ни засипе, или беше само първо предупреждение? Второ, не мога да се плаша от някой, който е гол.

Имаше и трето основание, което не споменах. Унищожаването на номадите все още ме безпокоеше. Не виждах мисията си в този живот като откриване на Далечното царство чрез сеене на смърт.

— Продължавам да мисля, че е неразумно — каза Дженъс.

— Много добре — казах аз. — Значи съм неразумен. Ти пак ще изпълниш плана си, само с тази забележка, че трябва да чакаш сигнал от мен… или онова същество да нападне… преди да атакуваш. Сега е още по-наложително да не ви видят с Мийна и Хебръс.

— В това отношение няма да има никакъв проблем — каза Дженъс. — Но съм длъжен да те предупредя, приятелю, че ако те убият при това абсурдно доброжелателство, много ще ти се карам.

Засмях се, потупах го по гърба и се заехме да приведем плана в изпълнение. Дженъс, Мийна и Хебръс се върнаха назад и изчезнаха в тясното дефиле, а останалите се разпръснахме наоколо за отвличане на вниманието. Чакахме почти половин час. Великанът не предприе никакъв друг ход, само извика още един път някаква заплаха. Изглежда, беше готов да чака, докато зимата ни прогони. В това видях още един признак, че съществото може би не е съвсем недоброжелателно. Погледнах багажа ни, опитвайки се да реша какво може да му се хареса — нали никога преди не бях имал работа с великани. Спомних си и една неизменна тяхна характеристика във всички приказки, разказвани ми от моите бавачки, и се ободрих.

Най-после най-зоркият ни човек, който наблюдаваше посочения от Дженъс проскубан шубрак, докладва, че той се е размърдал… малко. Свалих горната си дреха и колана с оръжия, запретнах и ръкавите на ризата си, потрепервайки от планинския вятър. Тръгнах напред с кожената чанта, в която бях сложил избраните предмети. Великанът ме погледна подозрително и извика. Не му отговорих, а продължих да вървя бавно напред. Той се наежи и се присви — също като котка, която не знае дали да побегне, или да остане. Колкото повече се приближавах, толкова по-грозен ми се виждаше. Козината му приличаше на пълна с бълхи черга, а от постоянното му дръгнене бях сигурен, че те наистина шареха по цялото му тяло. Беше безформен, с големи ръце и крака, които не съответстваха дори и на чудовищното му тяло. Главата му беше също толкова масивна и издължена, с издадна долна челюст и изпъкнали жълти зъби. Съществото се изправи в цял ръст и размаха една огромна сопа. Приличаше на дънер на младо дърво с отсечени клони и изподрана от камъните кора. Доближих го. Великанът обилно се потеше, сякаш бяхме в пустинята, а не на тези мразовити височини. Миришеше отвратително, толкова лошо, че едва не се задуших. Не обърнах внимание на молбата на прекалено цивилизования си нос — търговец, който диктува социални навици на клиентите си, е не само глупав, но и обречен на неуспех. Сложих чантата на земята, отворих я и започнах внимателно да вадя предметите. Ръцете ми бяха голи, за да покажа, че нищо не крия в ръкавите, и пипах много, много бавно. Великанът, изглежда, се успокои. Седнах, кръстосах крака под себе си като обикновен панаирджийски търговец, и зачаках. Великанът не помръдна. Наистина беше глупав.

Избрах едно от нещата си, сложих го на един плосък камък и натиснах дръжката, която излизаше от центъра му. Механическият пумпал покорно се завъртя, цветовете му заблестяха весело на фона на сивия камък. Чух сумтене, което явно изразяваше интерес. После взех един златен гердан. Сърцето ми се сви, като си спомних неговата стойност и че беше предназначен за врата на принцеса, но го увих около китката си. После внимателно го хвърлих към моя евентуален търговски „партньор“. Той се отдръпна стреснат. Герданът не го впечатли много, но той все пак пристъпи напред, вдигна го, разгледа го като си мърмореше нещо, и го сложи на китката си. Погледна го отсам, сетне оттатък, после се изкикоти в знак на одобрение на новата си гривна. След това се огледа. Приказките излязоха верни — великаните не бяха по-умни, отколкото ги представяха те, тъй като на моя му трябваше доста време, за да разбере, че наоколо няма нищо, което да послужи за размяна. След като разгледа скалите и дори един лишей, порасъл върху един кръгъл камък, великанът все пак избра един предмет — сложи сопата си там, където преди това беше герданът. Сега бях съвсем сигурен, че няма някаква особена опасност. Поклатих глава: не, не искам сопата му, и му посочих, че герданът е подарък. Той дойде по-близо. Видях как носът му се сбърчи от отвращение и едва не се засмях — спомних си как баща ми веднъж търгувал с толкова примитивни хора, че те никога не се къпели, нито пък сменяли кожите, с които били облечени, докато не се скапели, и смятали миризмата на чисто човешко същество за отвратителна.

Предложих му и други предмети: някои от тях не хареса, особено парфюмите; други хареса, като например малката сребърна фигурка, която залюлях като бебе. Той отново се засмя и я взе. Досетих се, че тя ще послужи като кукла на негово или на друг великан дете. Златните синджирчета бяха приети. Но големия успех постигнах с кутията със сладкиши, които се бях сетил да взема почти накрая. Той излапа цялата кутия и се огледа като някое виновно дете, което се е стиснало и не е оставило нищо за другарчетата си.

Когато всичките ми подаръци бяха или приети, или отхвърлени, аз се изправих и посочих с ръка себе си, после другарите си, а след това махнах с ръка към пътя. Показах с пръсти как се ходи… исках разрешение да преминем. Той изсумтя, а после извика. От височините се чуха други викове. Великанът се изправи, показа ми още жълто-кафяви зъби в приятелска усмивка и посочи, че пътят е свободен. Имаше само още един малък въпрос. Извиках и аз. Великанът изглеждаше леко разтревожен, после, когато Дженъс, Мийна и Хебръс се появиха на хребета точно над нас с опънати лъкове, направо се ужаси. Но преди да изръмжи, че се предава, тримата, следвайки моите инструкции, свалиха лъковете, тържествено счупиха стрелите си на две и ги хвърлиха към нас. Дори и моят, меко казано, недодялан събеседник разбра, че сме можели да го убием, но сме решили да го пощадим. Счупените стрели също трябваше да покажат, че имаме намерение мирно да минем през прохода сега… както и в бъдеще. Великанът се засмя, не зная на какво, и се насочи към близката клисура. Дженъс и другарите му слязоха от хребета, събрахме се и тръгнахме. Повече не видяхме нито тези, нито други великани.

През нощта Дженъс дойде при мен.

— Научих нещо ново — каза той примирително. — Сабята не винаги е най-добрият начин за разплитане на стегнатите възли.

Вдигнах рамене. Успехът при едно миролюбиво и глупаво същество не означаваше, че трябва да отслабим бдителността си. Забелязах обаче, че Дженъс се беше променил. Помислих си, че онзи, старият Дженъс, който беше участвал заедно с мен в първата експедиция, би могъл по-лесно да предпочете търговията пред леенето на кръв, но може би грешах. Във всеки случай бяхме преодолели една пречка, без да претърпим никакви загуби.

Едно нещо, с което съм изключително горд, е, че договорът, който сключих между Ориса и великаните, е в сила и до днес. Керваните, които минават през планинския път, имат грижата да носят подаръци, иначе може да пострадат от лавини и дори да заварят прохода затворен. Никой никога не видя друг великан освен онзи, ако наистина е той, когото аз бях дарувал. А неговите желания, както и желанията на неговото племе, намаляваха с годините. Сега единственото, което желаят, са бонбони, и колкото по-сладки, толкова по-добре. Всичко друго се отхвърля от тези странни и все още неизследвани същества.

Трябваха ни три дни да достигнем до централните върхове на голямата верига и след това проходът започна да се вие надолу. Вървяхме още два дни преди да видим какво лежи оттатък. За наше голямо разочарование под нас нямаше никакви златни градове. Вместо тях се виждаха безброй планински долини, простиращи се във всички посоки. Стъписахме се. Нима бяхме предприели експедиция, която ще продължава безкрайно, докато всички не измрем по този път? Но продължихме да вървим, следвайки прохода. Когато достигнехме до равнината, щяхме да решим в коя посока да тръгнем. Не беше необходимо обаче някакво решение — проходът се стесни и се превърна в клисура. После по дъното й потече ручей, други води се вливаха в него и скоро вървяхме покрай бързо нарастваща планинска река. Чудех се какво ще правим, когато тази река изпълни дъното на клисурата, но когато това стана, вече знаехме, че сме на верен път. Появи се истинско шосе, изсечено в самата планина, прорязано в склона. Беше широко двайсет стъпки и също толкова високо, и приличаше на тунел, отворен откъм реката. Тук-там бяха изсечени по-дълбоки вдлъбнатини, така че керваните да могат да се разминават или да спират за нощувка. Пътят следваше реката на един хвърлей над най-високото й ниво, а в скалите под него бяха издълбани стъпала, така че можеше да се слиза и да се налива вода. Никой от нас, дори и Дженъс, не беше виждал нито пък чувал такава мащабна работа да е извършена някъде в цивилизованите страни.

Валеше често, но скалният таван ни пазеше и върху нас не капваше нито капка. Почти съжалихме, когато достигнахме до дъното на долината, където тази защита от дъжда липсваше, но пък придвижването през зеленината радваше окото, нищо че редовно бяхме мокри. Сега вървяхме по един каменен път, който се виеше през долината. Не беше много умно, но нямахме друг избор: от двете страни имаше гъсти, подобни на джунгла храсти и дървета, за изсичането на които щяха да са необходими седмици, пък й ударите щяха да се чуват много надалеч. Тръгнахме по този път и поради една друга опасност, която открихме още през първия следобед. Бях наредил на разузнавача да потърси място за лагеруване и той беше намерил: една котловинка малко встрани. Там имаше и вир с вода за пиене и за къпане, дървета, под които можехме да се разположим, и сочна трева за животните. Дженъс нареди да се разтоварва, но изведнъж видяхме, че долината се движи. Сякаш тревата беше оживяла и вървеше срещу нас. Листата на дърветата се полюшваха в неподвижния въздух. Помислих, че трябва да е магия, а после, когато разбрах причината за това движение, ме присви стомах: пиявици. Никога не бях виждал толкова големи — почти по две педи. Усетили кръв, те пълзяха към нас подобно на разтревожена армия от мравки. Други пиявици висяха по дърветата — полюшващите се „листа“, които бях видял. Това място можеше да превърне най-храбрия герой в хленчещ страхливец и ние побързахме да го напуснем. Тази нощ спахме на средата на пътя, и то след като Дженъс направи магия за ситост. Въпреки това на сутринта трябваше да запалим малък огън и да използуваме запалени клонки, за да откъртим няколко от тези кръвопийци, които ни бяха открили и по някакъв начин бяха избегнали магията. Бяха тлъсти и пълни с кръв. Отлепихме ги, но раничките кървяха обилно и трябваше да се превържат.

Няколко часа по-късно ни откриха наблюдателите. Долината се разшири, реката стана по-плитка и зави към високите планини. Пътят минаваше напреки на долината, прав като копие, и можехме да виждаме надалеч. Беше топло и тихо. В ленивото планинско лято бръмчаха насекоми. После далече пред нас внезапно се появиха ездачи. По блестящите им доспехи и броните на конете веднага разбрах кои са. Бяха поне двайсетина: повече, отколкото бяхме срещали някога. Видяха ни преди да успеем да напуснем пътя и да се скрием. Водачът им наведе копието си, готов за атака. Ръцете в железни ръкавици спуснаха забралата на шлемовете и призрачният патрул потегли в лек тръс срещу нас. Не се чуваше подрънкване на доспехи, нито команди, нито дори чаткане на копита по камъните.

— Патрул — отбеляза Дженъс. — Ако възнамеряват да ни атакуват без преговори, командирът им ще заповяда да преминат в галоп точно когато влязат в ниската точка на пътя и изчезнат от погледа ни.

Конната атака беше друга ситуация, за която бяхме подготвени. Мъжете измъкнаха от вързопите специално направените удължения на копията и ги напъхаха в приготвените железни гнезда на дръжките. Шест души коленичиха край пътя и се заслониха с щитовете си. Копията щръкнаха напред и нагоре. Зад тях се наредиха стрелците, а още по-назад откарахме животните — за всеки две се грижеше по един човек. Останалите измъкнаха сабите си, готови да се хвърлят където и когато потрябва. Макар че се бяхме наежили като разтревожен таралеж, ние не предлагахме непременно конфронтация: ако решеха, наблюдателите можеха да спрат и дори да ни отминат без сражение.

— Дръжте позицията — предупреди Дженъс. — Не се плашете… и не бягайте. Няма кон нито в живота, нито дори в легендите, който да атакува стена от копия. Спокойно… спокойно… — Гласът му беше толкова хладнокръвен, сякаш се намирахме на учение в моето имение.

Конниците се скриха в ниското и вече не ги виждахме.

— Ей сега — каза Дженъс — ще разберем какви са намеренията им. Само секунда. Но не разбрахме. Секундите станаха минути, а конниците не се появиха от ниското.

— Интересно — отбеляза Дженъс. — Да изчезнат тъкмо там, където даже няма възможност да дръпнеш юздите, без да се катурнеш от коня. Двама души! Отидете да видите какво става! Не че ще намерите нещо.

Точно както предполагаше, двамата разузнавачи докладваха, че няма никой.

— Още по-интересно — каза Дженъс съвсем спокойно. — Първата възможност, в която се съмнявам, е че сме ги изненадали и с присъствието си, и с готовността си да приемем боя. Втората е, че те или онзи, под чието командване са, се опитват да отслабят нашата решимост. Третата, която е само логическа, е, че командирът им е толкова несигурен в нас, колкото ние в него. Четвъртата, под която мога да се подпиша, е, че не е замесен някакъв наистина голям магьосник. То е като да пикаеш срещу вятъра — облекчава в началото, но хем е трудно, хем сам се опикаваш. Строй се! Тръгваме!

Така и направихме, без по-нататъшни вълнения. Но вървяхме по-бавно, вече с доспехи и с оръжие, готово за бой.

На следващия ден ни нападнаха от засада. Бяха избрали добре мястото — от едната страна на пътя имаше скала, а от другата беше голо поле без никакво място за укритие, нито възможност за бягане. Единствената им грешка беше, че трябваше да изчакат, докато центърът на групата стигне до мястото на засадата, вместо да нападат нашите разузнавачи. Иззвънтяха тетиви и двама от хората ни извикаха и паднаха; после иззад големите камъни полетяха копия. Някой зави от болка, а враговете надаваха ужасни писъци, за да смразят кръвта ни. Спряхме нерешително за момент; едно от животните ни изрева и се изправи на задните си крака — в хълбока му стърчаха две стрели. Чух Дженъс да крещи: „Бий! Напред! Напред, копелета!“ Мийна прескочи един от ранените, измъкна сабята си и се спусна към нападателите. Видях как една стрела удари скалата до него, после той се скри зад един голям камък. Аз също се спуснах със сабя в ръка, а зад себе си чух викове, този път бойни. Хвърлих се през храстите, заобиколих друг камък и видях един човек тъкмо да опъва лъка си. Не разбрах къде отиде стрелата, тъй като с един удар отсякох ръката му. Бликна кръв и той изпищя. Втори човек изникна пред мен и вдигна сабята си. С голямо усилие успях да избегна удара и малко несръчно замахнах. Сабята ми се отклони от ризницата му, аз залитнах и се блъснах в него; олюляхме се и двамата. Кюснах го с глава, размазах му носа, той се дръпна назад и се препъна. Преди да възстанови равновесието си, го намуших: сабята ми се заби в слабините му чак до ефеса. Едва не я изпуснах, докато той падаше, но се съвзех и го доубих от съжаление. Една стрела се заби в земята до крака ми. Вдигнах поглед и видях стрелеца на камъка точно над мен — носеше стоманена каска и тъкмо вадеше от колчана си друга стрела. В очите му видях смърт, смърт на върха на тази бойна стрела, насочена срещу лицето ми — и изведнъж отнякъде се появи Дженъс и хвърли кинжала си по него. Улучи го в гърдите, вярно, с дръжката, но стрелецът изпусна лъка, политна назад и падна от камъка. Чух как изхрущяха костите му; той изпищя от болка. Скочих отгоре му, замахнах с всичка сила и главата му се търкулна.

Нямаше повече кого да убиваме. Спрях до една скала. Целият треперех от възбуда. После се овладях и отидох при другите. Между скалите лежаха осем тела.

— Осем срещу двайсет — каза Дженъс с известно възхищение. — И не ги беше страх. Знаели са, че изненадата учетворява силите.

После скептично погледна кинжала си и се позасмя.

— Защо става така? Защо в епопеите винаги, когато героят хвърли ножа си, уцелва негодника точно в сърцето? Е, добре, поне го улучих. Много се страхувах да не разцепя камъка.

Благодарих му. Отново ми беше спасил живота. Дженъс се усмихна и се опита да премахне напрежението с една шега.

— Фактически причината, поради която хвърлих кинжала, беше да имам възможност да дискутирам онова чудесно промушване, което нанесе на другия. Щеше да ти донесе много точки… в залата за тренировки. Ако бяхме обаче в казармите, щях да те дам за пример на отчаяна храброст и да те пратя в кухнята за една седмица.

— Благодаря ви, сър Грейклок. — Засмях се. — Говориш като един от старите ми учители. Макар че като се замисля, той беше един от малкото, от когото можах да науча нещо ценно.

Обърнах му внимание върху стрелеца, а след това и върху боеца със сабята, които бях убил. Аз също вече бях закоравял и можех да гледам трупове, без да позеленея и след това да отвърна глава.

— Всички са с хубави доспехи и оръжие — казах аз.

— И с униформено облекло. Така че не са бандити. И не вярвам да са пехотен еквивалент на наблюдателите.

Дженъс беше пребледнял.

— Аз мога да ти кажа, кои са те — промълви той. — Ликантийци. Погледни ботушите на онзи човек. Или стила на доспехите му… или дръжката на онази сабя там. Аз самият имах такава сабя, когато служех при тях.

— Но какво правят тук? Невъзможно е да са вървели подире ни! Не биха могли и да ни изпреварят. Или поне така мисля.

Дженъс коленичи над тялото на войника със сабята и го претърси. В една малка кесийка намери няколко монети — ликантийски.

— Забеляза ли — започна той, — че макар да са ликантийци, те не носеха знаме или щандарт? Нито пък имат знаци на броните. — Той стана. — Сержант Мийна!

— Да, сър!

— Всички убити нападатели да се съблекат. Струпайте ги накуп. Претърсете вещите им и ми донесете намереното.

— Слушам!

Докато чакахме резултатите от претърсването, започнахме да правим равносметка на битката. Изненадващо, но не бяхме загубили нито един човек. Първите двама улучени не само нямаше да умрат, но и бързо щяха да оздравеят, макар че единият беше с рана в бедрото, от която течеше много кръв, и Дженъс трябваше да направи няколко заклинания, за да я спре. После наложихме раната с лапа и я превързахме. Раните на другия бяха по-леки — стрелата беше минала през ръката му, а после се беше ударила в бронята. И други от хората ни имаха кървави рани, но те — няколко от сабя и едно промушване с кама — щяха скоро да зараснат, особено като се имаха предвид магическите способности на Дженъс за бързо възстановяване. Човекът с раната в бедрото и един друг трябваше да яздят няколко дни, но всички останали ранени можеха да ходят пеша. Появата на наблюдателите неволно ни беше подготвила за тази засада. Ако наистина беше неволно.

Тъкмо се чудех и недоумявах — въпреки предупреждението на Дженъс да не се опитвам да правя предсказание за предсказателя — дали намерението на призрачните ездачи наистина е било да ни предизвестят, когато Дженъс ме докосна по рамото. Сержант Мийна беше намерил нещо: малка емблема, носена на синджирче. Дженъс мълчаливо ми я подаде. Не бяха нужни никакви думи. Бях виждал тази емблема на броните на войниците, които претърсваха околностите на Ликантия, за да ни хванат. Бях я виждал също и издълбана в мрамор над вратата на една голяма къща в този дяволски град.

Беше емблемата на дома Саймън.

Пътят водеше обратно към реката и скоро спряхме пред цяла редица от каменни докове, предназначени за малки речни съдове. Не се виждаха обаче никакви лодки. На един железен кнехт Дженъс намери парче сиво и старо въже. Беше минало много време, откакто на това място не бе връзван никакъв речен съд. Оттук щяхме да пътуваме по начин, с който бях много по-добре запознат, отколкото с непрестанното планинско пътуване. Тъкмо се канех да заповядам да спрем на лагер и да изпратя една група да насече трупи за салове, когато видях какво прави Дженъс и си спомних за потъналото кану и крайбрежните жители.

Дженъс беше извадил треските от кануто и приготвяше магията си.

— Това е просто — обясни той, докато рисуваше тайнствени символи на каменната площадка, а до тях шест издължени елипси. — Едва ли е толкова сложно да разбереш, че една част от цялото може да се превърне в самото цяло. И ако боговете погледнат благосклонно на усилията ми, ще прибавя и заклинание за обновяване.

Той постави по една треска във всяка елипса и започна магията. Знаех какво ще последва и бих нарекъл уменията му банални, но сега не беше време за шеги. Заповядах товарът на животните да се разпредели на шест еднакви вързопа, като всеки съдържа по възможност едни и същи неща, за да бъдат загубите по-малки, ако се преобърне някое кану. Правенето на магия отне само няколко минути, после въздухът заблестя така, че не можеше да се гледа, и на кея се появиха шест канута. Но вместо да бъдат точно копие на сивите, пълни с вода останки, които бяхме измъкнали, тези бяха блестящи и нови, сякаш всяко от тях току-що бе издялано, изтъркано с пясък и намаслено.

Тази магия, която Дженъс беше нарекъл „проста“, изглежда, подейства на войниците повече от всички други. Дженъс се усмихна.

— Сега разбирате защо жреците вършат по-голяма част от работата си на тъмно и тайно. Всеки свидетел на начина, по който построих лодките, след като се съвземе от видяното ще се чуди, защо това или други подобни на неща не станат обичайна практика. Защо неговата жена например трябва да плаща на тенекеджията да й изкове ново котле, когато съседът й мъдрец с няколко думи може да преработи старото или дори да й направи ново срещу една-две дребни монети, като използува само част от старото?

— Отличен въпрос — казах аз. — Наистина, защо пък не?

— Ако ти си изкарваше препитанието като тенекеджия или миньор, или като ковач, или като строител на лодки, сигурно щеше да знаеш отговора. Но има и една истинска загадка — в кой момент свободно достъпното за всички магьосничество може да стане сила за зло, вместо за добро?

— Отговорът е лесен — каза сержант Мийна, който тихо се беше приближил. — Когато всички имаме магически големи къщи и живеем така, сякаш сме в Далечното царство, ще можем да се отпуснем удобно в креслото, да наредим на нашите магически слуги да отворят нова голяма бъчва с вино и после да обсъждаме въпроса надълго и нашироко.

— Тогава — каза Дженъс развеселен — ще бъде много късно.

— Е, да, но пък ще намерим отговора, нали? Междувременно ние приготвихме товарите, ако вие, господа философи, сте готови за път.

Канутата бяха пуснати на вода и натоварени, и ние съставихме екипажите, като се постарахме във всяка лодка да има по един човек с опит. Най-трудното беше с оставянето на животните. Но имаше достатъчно храна за тях, а един от гледачите каза, че много от растенията наоколо свидетелствали за мека зима, така че долината нямало да се превърне в замръзнала пустиня. Не бяхме видели никакви хищници, които да изядат животните, а пък и зверовете, които да са толкова глупави или гладни, та да нападнат едно хитро муле, не са много. Пътешествието не беше донесло на нашите мулета нищо освен изтощение, жажда, болка и дори смърт. Тук те можеха да се охранят, да се размножават, дори да реват, тъй като Дженъс беше развалил магията за тишина, с която бяха обременени. И въпреки това, когато потеглихме, а четирите животинки останаха на брега, сивите им очи се изпълниха с мъка по нас и се разнесе отчаян рев, така че се почувствахме виновни.

Реката стана голяма, тъй като в нея се вливаха много други потоци. Плувахме надолу, подмятани и запокитвани от течението, целите във водни пръски, така че понякога не виждахме накъде гребем. Отново пътувахме едновременно и бързо, и бавно. Спускахме се по праговете, отчаяно предпазвайки лодките с веслата от острите камъни, или се плъзгахме по гладките бързеи подобно на видри, които се спускат по калните си пързалки. На два пъти се обръщаха лодки и ни трябваха часове да измъкваме вързопи и хора от кипящите води. Но Те-Дейт беше благосклонен и никой не се удави.

Понякога бивахме принудени да сваляме багажа на брега и да го пренасяме по суша около плитки прагове или опасни водовъртежи. Три или четири пъти трябваше съвсем да се отклоняваме от реката, да теглим лодките с въжета и после пак да ги спускаме в плавателни води. Въпреки тези трудности ние не само не получихме никакви нови наранявания, но и ранените напълно оздравяха. После, лека-полека, реката стана по-широка и по-дълбока и плаването стана по-спокойно. Странно, все още не виждахме признаци на живот, дори никакви изоставени селища. Тук-таме имаше гранитни кейове като онзи, от който бяхме започнали пътешествието си по реката, но каменните пътища, които тръгваха от тях, бяха обрасли и изоставени. Местността беше зелена и изглеждаше плодородна. Не можехме да разберем защо хората я бяха напуснали.

После намерихме и хора, и обяснение за тази пустош. Първо доловихме далечно гръмотевично бумтене. След това трясъци, като че ли се приближавахме към голяма леярна. Накрая чухме викове и писъци. Минахме един завой — и реката почервеня от кръв. По средата на реката имаше островче, свързано с единия бряг с дига, по която минаваше път, а с другия — с висок сводест мост. Течението стана по-бързо и ни отнесе към моста; още миг и щяхме да минем под него.

Но не това забелязахме най-напред. Най-напред видяхме телата. Бяхме пристигнали в последния момент на една битка… битка, която свършваше, без никой от участващите в нея да обърне внимание на нашите шест малки лодки. По целия път до островчето имаше трупове, самото то също беше покрито с трупове, с трупове бе обсипан и мостът. На тази река се беше водил кървав бой. На отсрещния бряг, до една скала, умираха последните защитници… или нападатели, тъй като може и те да бяха започнали битката. Видях едно знаме, толкова окървавено, че не можех да различа емблемата. Около него се водеше смъртна схватка. Видях един грамаден мъж да размахва дълъг двуръчен меч. Беше изгубил шлема си или пък не желаеше да го носи и видях бялото злато на косата и брадата му да блести на слънцето. Цар? Благородник? Около него имаше хора — последните му телохранители, а атакуващите връхлитаха отново и отново, както вълните на бурно море връхлитат върху брега. После русият човек падна, знамето се олюля и се свлече на земята; последваха победни викове.

Хората в моята лодка гледаха изумени и ужасени, някои проклинаха, един или двама повърнаха. Водата около нас беше кървава, а каменната зидария на моста беше обагрена в тъмночервено.

— Гребете по-бързо — заповядах аз. — Внимавайте да не се блъснем в устоите. Молете се на боговете да останем незабелязани.

Лодката на Дженъс префуча покрай нашата точно когато течението ни подгони под моста. През парапета се беше провесил човек. Видях, че очите му са вперени в отвъдното… и духът му го напусна пред очите ми. После преминахме. Стори ми се, че чух викове откъм моста, и по-късно някой каза, че подир нас била изстреляна стрела, но реката правеше нов завой, дърветата достигаха до бреговете и успяхме да се измъкнем невредими.

Плувахме почти до мръкване и чак тогава измъкнахме лодките на един малък остров по средата на реката и ги скрихме в храстите. Всички бяхме уплашени и изненадани — да не видим никакви признаци на живот толкова дълго, а после да се натъкнем на такава жестока сцена.

— Жестоко си беше — каза Лайън. — Може и да не сте видели, но имаше цели взводове след войниците. Доубиваха всички ранени, та да са сигурни, че никой няма да има нужда от лечение. Минаваха наред, сякаш изпълняваха заповед.

— Мародерство — каза Мийна.

— Нищо не взимаха — възрази Лайън. — Само убиваха.

— Може би сме видели края на кръвна вражда — предположих аз.

— А може би — мрачно каза Дженъс — тези земи не напразно са наречени Оспорвани. Единственият победител, изглежда, са червеите.

— Във всеки случай — казах аз, като се опитвах да повиша малко духа на хората ни, — сега вече знаем защо Далечното царство не е изпратило емисари или търговци. Сигурно е трябвало да минат през кланици като тази.

Думите ободриха всички.

— Сега все пак се доближаваме до някаква форма на цивилизация, макар и да изглежда варварска — продължих аз. — Устието на тази река и самото Далечно царство трябва да са много близко. — Последното, разбира се, беше само предположение.

Но ден и половина по-късно намерихме цивилизация. Или по-точно, цивилизацията ни намери. Четири дълги бойни галери изскочиха от един проток. Преброих по двайсет гребла от всяка страна, а на палубите бяха строени въоръжени мъже. На носа на корабите имаше балисти, насочени точно към нас. Бяхме хванати в истинска клопка. Един брадат мъж с доспехи и шлем ни поздрави.

— Добре дошли, пътници! — извика той. — Добре дошли, гости.

Усмивката му обаче беше не само негостоприемна, но и безмилостна.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВАМАГЬОСНИКЪТ НА ДУШИ

Не беше град като другите: всеки звук беше приглушен, всеки цвят — неестествено ярък. Жилищата бяха от светъл камък и вместо врати имаха малки черни дупки, които обезобразяваха безличните фасади. Дълги червени знамена, окачени на лакирани зелени стълбове, бяха наредени от двете страни на зловещия булевард.

Нашите „домакини“ не пожелаха да отговорят на нито един въпрос, докато плувахме към градското пристанище. Всъщност те не направиха никакъв коментар по какъвто и да било въпрос и гледаха настрани, когато се обръщахме към тях, сякаш не съществувахме. На пристанището бяхме предадени на едно поделение войници, командвано от мургав офицер. Оръжията и другите ни принадлежности бяха натоварени на една кола, която тръгна след нас, щом ни подкараха по главния булевард на града. Бяхме като малък парад — двайсет разтревожени другари, застанали възможно по-близо един до друг за поддържане на духа. Отстрани вървяха войниците, които ни караха към нашата съдба. Новите ни домакини бяха толкова мълчаливи, колкото и предишните; като се изключи тропотът на ботушите им и звънтенето на доспехите, все едно ги нямаше.

Наоколо имаше малко хора, а онези, които видяхме, вървяха без видима цел или стояха неподвижни като камъни и ни гледаха втренчено, докато минавахме. В облеклото им нямаше никаква логика: някои носеха груби, прости тоги, други бяха облечени в бяла коприна; имаше мъже с военни униформи, с дрехи на земеделски работници и дори просяци, облечени в парцали. Едно дете ме зяпаше. Усмихнах му се и то ми се усмихна; стомахът ми се сви на топка, защото това невинно същество беше без нос. Започнах да забелязвам, че и мнозина други бяха обезобразени по някакъв начин: някои бяха без ръце или пък с дървени протези на краката.

— Нещастници — прошепна Мийна.

Дженъс се наведе близко до мен и каза тихо:

— Щом стигнем, правете като мен.

Булевардът изви, после тръгна право напред към една висока, масивна сграда с огромен червен комин. От комина излизаха искри и черен пушек, миришеше отвратително. Наистина беше огромна — доближихме я и видях, че пред нея има друга, подобна на кошерище сграда с въртяща се врата. Оттам излезе мъж с фина червена туника и малка черна значка на гърдите. Някакъв началник. Той вдигна ръка за поздрав — ръка без палец. А вместо пръсти имаше някакви къси чуканчета.

После каза с рязък, свикнал да командва глас:

— Добре дошли, благородни пътешественици. Моят господар ви приветства и любезно ви предлага своето прочуто гостоприемство.

— Благодаря ти — отговори Дженъс. — И кой е твоят любезен господар?

— Името му е прочуто по целия свят — отговори нашият посрещач. — Великият Морташъс. Владетел на този град и на всички земи на Гомалали.

— Прости нашето невежество, благородни господине — каза Дженъс. — Но ние идваме от една толкова далечна страна, до която името на твоя възхваляван господар не е достигнало. За нас ще бъде чест да бъдем първите, които ще могат да разказват за него на трапезата, когато се завърнем у дома.

— Значи ще имате удоволствието да се срещнете за първи път. Елате. Моят господар ви очаква.

Последвахме го: деветнайсет мълчаливи мъже, молещи се на всички богове да помогнат на мъдростта на Дженъс. Чух свистенето на големия комин над нас и почти се задавих от ужасно миришещия пушек. Нашият водач ни поведе към банкетната зала и отвори широко вратата. Залата беше дълга и тясна, и така силно осветена, че ме заболяха очите. Единствената украса бяха многобройни отвратителни знамена като онези, за които вече споменах, окачени по високите стени. От единия край на залата до другия се простираше тежка маса от абанос, отрупана с безчет ястия, които съблазняваха небцето: какви ли не печени меса, подноси с печени цели риби, грамади от вкусни златистокафяви хлябове и големи кристални гарафи, пълни с червено вино, толкова силно, че ароматът му изпълваше цялата зала. Всички подноси и подставки бяха златни. На масата седяха четирийсет мъже, а откъм вратата имаше места за още осемнайсет.

Начело на масата, на зелен стол с облегалка като трон седеше мъж с лице на свиреп лешояд. Като ни видя той стана, вдигна ръце и полите на червената му пелерина се разпериха досущ като крилете на голямата пустинна птица, на която приличаше. Очевидно това беше човекът, който ни беше поканил — тукашният господар Морташъс. Той се обърна най-напред към насядалите около масата.

— Господа. Имаме честта днес да бъдем посетени от изтъкнати гости. — Чу се шушукане: злобно или весело, не мога да кажа. — Господа, позволете ми да ви представя рицаря Дженъс Грейклок от Ориса. — Дженъс се изплаши. Усетих, че и по моето лице премина гримаса на остра болка. Скрих уплахата си, както и Дженъс. — Вярвам, че мъжът зад него… ти, с чудесната червена коса… е благородният Антеро. Също от Ориса. — Поклоних се спокойно, а в ума ми се въртяха ужасни въпроси: откъде знае за нас? каква ли е целта му?

— Ние сме тези, на които е оказана чест, почитаеми Морташъс — каза Дженъс. Аз повторих като ехо думите му. Зад себе си чух нервното покашлюване на някой от хората ни и суровата забележка на сержант Мийна. Морташъс намести шалчето около врата си; беше от скъпа черна коприна. На лицето му се появи усмивка на божествено благоволение, но очите му бяха толкова тъмносиви и изпълнени със смърт, че бях сигурен, че е магьосник.

— Седнете да хапнете с нас, моля — каза той и посочи свободните почетни места от двете страни на трона си. — Вашите хора нека се настанят на свободните места до вратата. — Дженъс и аз тръгнахме напред. Малката ни група се намести там, където й беше наредено. С всяка стъпка, с която се отдалечавахме от хората си, чувствах как връзката помежду ни изтънява. Седнахме. Морташъс беше много любезен. Настани ни на местата ни и напълни чашите ни с вино. Промърморих благодарности и отпих. Виното беше толкова сладко, че едва не се задавих, но от учтивост се насилих и сръбнах отново. Този път беше по-поносимо: силно вино, от което в стомаха избухва огън, а в ума дим. Зарекох се да бъде предпазлив.

— Кажете ми, ваше превъзходителство — започна Дженъс, — откъде знаете за такива скромни пътници като нас?

Морташъс се засмя й оправи шалчето на врата си.

— Скромни? Не мисля, че сте скромни. Колкото до това, че зная за вас… е, никак не е трудно за един магьосник. Като владетел на това царство, на което много лоши хора завиждат, такова умение ми е необходимо.

Дженъс неочаквано се успокои; отпи от чашата си, млясна и се облиза.

— За да бъда напълно откровен, ваше превъзходителство, когато вашите хора най-напред се приближиха към нас, се изплаших, че намеренията ни са разбрани погрешно. Защото ние дойдохме тук случайно, не нарочно. Нашите цели са съвсем миролюбиви.

— Според вас — промърмори Морташъс. — Но зад вас има кървава следа, която може би ще наречете другояче.

— Ако ни бяха пуснали да минем — каза Дженъс, — сега щяха да са живи.

Острата му забележка предизвика смях, вместо гняв.

— Правилно, скъпи Грейклок. Невежеството може да бъде фатално — каза Морташъс и отново напълни чашите ни. — Когато научих за вашето приближаване, бях завладян от любопитство. Трябваше да се срещна с хората, които толкова старателно търсят Далечното царство.

Като се изключи разговорът между Дженъс и Морташъс, в стаята всички мълчаха. Неговите хора беззвучно ядяха и пиеха, не разговаряха помежду си и изобщо не вдигаха глави. В края на масата нашите приятели си шушукаха и непрестанно мърдаха. Видях, че проявяваха здрав разум — вземаха си месо и хляб и ги поглъщаха така, сякаш това беше последното им хранене. Тази мисъл не бе чужда и на мен, като гледах вече празния поднос пред себе си.

Морташъс видя погледа ми и се засуети.

— Простете, скъпи господа, забравих, че идвате от път. Позволете ми да ви помогна да намерите някоя и друга вкусна мръвка.

Той отряза едно голямо парче месо, изпускащо пара, и още едно за Дженъс, и любезно ги сложи в подносите ни. Усетих чудесен мирис, лигите ми потекоха. Отрязах едно дълго парче и го вдигнах до устата си. И изведнъж съблазнителното парче се превърна в съскаща, виеща се усойница; от устата й капеше отрова.

— О, Амалрик Антеро, колко си лаком — възкликна весело Дженъс. — Винаги гледаш да докопаш най-доброто парче. Хайде… дай ми поне една хапка! — Той се пресегна и хвана змията. — Е, май е малко недопечено.

Пръстите на другата му ръка се свиха като за заклинание и погладиха стърчащите зъби на усойницата. Змията отново се превърна в обикновено парче месо. Дженъс го лапна и го заля с чаша вино.

— Много вкусно! — каза той, оригна се и възпитано сложи ръка пред устата си.

Лицето на Морташъс помръкна. Той подръпна шалчето на врата си, раздразнен от умелата проява на Дженъс. Но приятелят ми не беше свършил.

— О, какво е това блюдо пред вас, почитаеми Морташъс? — възкликна той с престорена изненада и посегна към масивния златен поднос пред нашия домакин. Морташъс се отдръпна назад — подносът внезапно се превърна в голям златен скорпион с изкривена като дъга опашка и блестящо жило, чиято отрова беше смъртоносна като на усойница.

— Хайде, ела, миличко — прикотка го Дженъс и скорпионът притърча по масата и се покатери по ръкава му. Размаха ядно жилото си, а Дженъс го потупа и го превърна в малка цвъркаща мишка с мека бяла козина и нежно розово носле. Дженъс я пусна на масата и се засмя: — Не знае какво прави, бедничкото.

Морташъс изсъска и вдигна дългия си костелив пръст срещу мишката. Тя изцвърча, избухна в пламъци и за миг се превърна в златен прах. Магьосникът махна с ръка, прашинките се завъртяха и когато се утаиха, отново видях подноса. Видях, че сега е малко нащърбен. Морташъс обаче беше толкова горд с последния си трик, че не забеляза, а намести шалчето си и разтвори устни в широка усмивка — зъбите му приличаха на прогнил, разкривен стобор. Магьосникът очевидно вярваше, че е победил Дженъс.

Дженъс наведе глава, признавайки се за победен, но едновременно с този жест на унижение бързо бръкна в джоба си и отново извади ръката си.

— Страхувам се, че не мога да отвърна със същото — каза той с овчедушна усмивка.

Морташъс се отдръпна назад и се засмя. Дъхът му ме задуши — вонеше също така отвратително, като пушека отвън.

— Достатъчно си поиграхме, приятели. Сега нека ядем и пием до насита. Защото вие сте най-скъпите ми гости.

Той сключи ръце; от задоволство, предполагам, защото настроението на хората му рязко се промени. Те се раздвижиха, започнаха да си разменят типичните за такава гощавка клюки. Забелязах обаче, че ядяха съвсем малко, сякаш се бяха нахранили преди нашето пристигане. Тук-таме съгледах лица и крайници, белязани с рани — такива, каквито бях видял и на улицата. Морташьс ме погледна, вдигна комат хляб от подноса си и отчупи малко от него. По мантията му се посипаха трохи. Той натопи хляба във виното си и го лапна. Изведнъж се почувствах изгладнял и се нахвърлих върху храната като вълк. Но онова, което беше апетитно за очите, беше безвкусно за небцето — месото беше сухо и дори прокарано с вино, издуваше стомаха ми като твърда буца.

Морташъс ми се усмихна с разбиране, сякаш криеше някаква злонамерена тайна.

— Надявам се, че не намирате шегата ми за груба, благородни Антеро — каза той и махна с ръка към хората си. — Те са толкова скучна компания, та не мога да устоя на изкушението да правя шеги, когато съм с интелигентен човек. Вашето изненадано лице ми достави рядко удоволствие.

— Как мога тогава да се обидя? — отговорих аз. — Да доставя едно невинно удоволствие на такъв любезен домакин е само незначителна благодарност за проявеното великодушие.

— Не се чувствате неудобно в присъствието на магьосник, нали? — попита той, после отново опипа шалчето си и за миг зърнах нещо като грозна рана.

— Ни най-малко — отговорих аз и се зачудих, ако това наистина е рана, от какво е причинена? — Много интересна история, която някой ден ще разказвам на внуците си.

Морташъс разтегна уста в невесела усмивка.

— Ако доживееш да я разказваш.

— О, съвсем сигурен съм — отговорих аз. Видях как Дженъс леко кимна като чу, че отговорих както трябва. — Досега боговете винаги са ни закриляли. Макар че когато вашите хора изскочиха пред нас, трябва да призная, имах известни съмнения. — Вдигнах чашата си за наздравица. — Но отново вместо изпитание боговете ми позволиха да вляза във вашата царствена компания.

Морташъс се засмя.

— О, да, да, да! — изцвърча той от върховно удоволствие. — Чудни са божиите пътища за всички нас, но са благодатни за малцина. — Той се чукна с мен и двама та пихме. По лицето му се изписа нескрит интерес. — Не се ли страхувате от техния гняв, като пътувате с човек, постигнал магьосническите си умения чрез богохулство?

Ако с това искаше да ме изненада, успя; ако ли искаше да ме обърка, не можа.

— Защо трябва да се страхувам, ваше величество? Това начинание беше благословено от жреците на Ориса… включително от престарелия благочестив мъдрец Гамелан.

Морташъс се намръщи и подръпна шалчето; разбрах, че това му беше и навик, и слабост, доколкото издаваше чувства, които той искаше да скрие.

Магьосникът се обърна към Дженъс, който усърдно дъвчеше безвкусната храна.

— Червената глава на вашия приятел носи не само щастие на рискованата ви експедиция. Тя й дава също и хладнокръвен разум.

— Точно това скрепи нашата дружба преди много време — каза Дженъс. — Дори повече от неговия благ характер и любезни обноски.

Морташъс поклати глава в престорена възхита.

— Най-забележителната дружба за най-забележителното пътешествие. Моля се заради вас самите тя да се запази. Защото когато такава дружба се вкисне, става много горчива. — Дженъс нищо не отговори, а само се усмихна и отпи от чашата си. — Чудя се — продължи Морташъс, защо още не сте попитали откъде знам за целта на вашата експедиция? Вие търсите отговор на една загадка, но не запитахте нищо владетеля, чийто земи са най-близко до Далечното царство.

Дженъс пусна най-очарователната си усмивка; тя надзърна като крадец от гъстата му черна брада.

— Щях да попитам, почитаеми Морташъс… ако бях сигурен, че ще получа отговор.

Морташъс се засмя, този път наистина развеселен.

— Правилно сте предположили — отговори той. — Малко са въпросите, на които се отговаря любезно от онези, които живеят в Оспорваните земи.

Дженъс вдигна рамене.

— Не е необходимо да се гледа в кристално кълбо, ваше величество. По целия път имаше достатъчно следи от стълкновения. И бяхме свидетели на голяма битка точно преди вашите хора да ни открият. Ако живеех в страна с толкова много врагове като вас, аз също щях да се отнасям с подозрение към всеки, който задава въпроси. — Дженъс взе гарафата и напълни чашите на околните. — Има обаче един въпрос, който наистина изисква отговор, и ако го задам, няма да навредя никому. Въпросът е: защо ни поканихте тук?

Морташъс поглади шалчето си.

— По същата причина, която вече споменах: да задоволя любопитството си.

— А когато това бъде постигнато?

Магьосникът му намигна. Галеше бавно шалчето си, сякаш то беше тялото на неговата любима. На фона на шалчето ръката беше мъртвешки бяла, пръстите приличаха на слепи червеи.

— Тогава ще преминете безопасно през моето царство… и с моята благословия. Но преди да настъпи този час, аз също имам един въпрос.

— Питайте, ваше величество — подкани го Дженъс. — Аз съм прост войник без тайни… освен сладките думи, които пазя за ушите на момичетата.

— Ако беше така — каза Морташъс, — нямаше да бъдеш на трапезата ми. И щеше да имаш друга съдба в ръцете на моите хора. — Дженъс потрепери като схвана смисъла на чутото. — Чух, добри ми Грейклок — продължи Морташъс, — че сте роден за магьосник, но нямате редовно обучение. Нито пък сте допускан до компанията на друг магьосник. И въпреки това моите информатори ми докладваха, че сте толкова опитен, колкото всеки друг в страната… и че вашето умение е постигнато единствено посредством силата на мисловната ви дейност.

— Правилно сте информиран — отговори Дженъс. — Макар да са преувеличили уменията ми. Те просто са достатъчни да защитя себе си и моите приятели… и да развеселявам любезната компания на масата.

Морташъс отхвърли отговора му с пренебрежителна гримаса.

— Интересуват ме вашите методи, господине. Едни учат със скучно зубрене… вие чрез проверка на теорията.

— Нямам друг избор — отговори Дженъс. — Никой не би ми разрешил да изучавам папирусите, камо ли да ме допусне в училище за жреци.

— Не съм чувал за никой друг смъртен, който сам да е постигнал толкова много — каза Морташъс.

— Това е факт, който не можех да зная — отвърна Дженъс. — Както сам казахте, никой магьосник никога не ми се е доверявал.

— Тогава аз ще бъда първият — каза Морташъс. — Аз имам свои собствени теории. Може би те допълват вашите.

— За мен това е чест, почитаеми Морташъс — отвърна Дженъс, облегна се и зачака. Усмивката му беше спокойна, но аз съзрях неспокойно пламъче в очите му.

— Мислите ли, че в магията има някакъв свят промисъл? — попита Морташъс. — Промисъл, който разбират само боговете, които дават живот на магията? Отговорете честно. Няма да се обидя.

— Не мисля, че е свят — отговори Дженъс. — Аз смятам, че магията е толкова естествена, колкото и вятърът. Обикновена сила, като огъня, който палим, когато задуха студен вятър. А колкото до боговете… хм. Те не съществуват… освен в умовете ни.

Морташъс се намръщи, дръпна силно шалчето си и отново зърнах раната.

— Защо тогава когато им се молим и им принасяме жертви, молитвите ни понякога получават отговор?

— Техният образ ни позволява да се съсредоточим — отговори Дженъс. — Жертвите само задълбочават нашата съсредоточеност. Същото е и със заклинанията. Няма такова магическо постижение, над което да съм се съсредоточил и да не съм могъл да го постигна само с мисъл. Не ми е необходим никакъв бог, за да превърна един поднос в скорпион, нито пък да дрънкам разни глупости, за да го върна отново в първоначалното му състояние.

Морташъс го гледаше замислено.

— Наистина е интересно човек да е магьосник като вас. Никой не ви е учил на никакви правила, така че вие си задавате въпросите и после си съставяте свои правила. Вие сте се справяли с такива ситуации, пред които други биха се разколебали… или биха се отказали. И всичко това понеже не се боите от боговете и от отмъщение; за вас няма задача, която да не може да се реши със силата на волята. О, да, Дженъс Грейклок. Сега разбирам защо само вие успяхте да достигнете чак дотук.

Дженъс се засмя.

— Красива реч, ваше величество, но виждам, че изобщо не сте съгласен.

Морташъс се размърда и се усмихна доволно.

— Да. Да, не съм съгласен. Бих желал да е обратното, защото вие излагате един наистина добър възглед. Признавам, че имате голям талант, но той не е толкова голям, колкото си мислите. Всеки истински магьосник може да го потвърди: има реални граници, реални страхове. Аз познавам своя Учител и Той ме познава. Ние сме сключили договор помежду си, и аз го спазвам, и този договор ме е дарил с власт по-голяма от тази, за която човек като вас може да мечтае.

— Предполагам, че имате предвид черната магия — каза Дженъс. — И вие сте слуга на един от онези богове, чието име е забранено да се произнася.

— Това обижда ли ви? — попита Морташъс и пак доволно погали шалчето си.

— Ни най-малко — отговори Дженъс. — Бяла или черна, според моята философия магията е все една. Ако няма никакви богове, никаква божествена цел, какво значение може да има каква е магията?

— Да. Разбирам, че не може да има — каза Морташъс. — Чудесно. Просто чудесно. Харесва ми как идеите, независимо колко неприемливи са те, водят до такъв розов път… на който двамата се срещнахме.

— Моят възглед върху черната магия — каза Дженъс — е, че тя трябва да се практикува много внимателно. Схващанията ни за такива неща като добро и зло са толкова дълбоко залегнали в нас, че оказват голяма съпротива. Според моята теория, когато се извърши така наречената черна магия, съпротивата постепенно оказва вредно влияние върху самия магьосник. След време този магьосник отслабва, страхува се. Може би дори се превръща в нещо, което не е бил. Смятате ли, че има нещо такова, ваше величество? Същият човек ли сте като онзи, който навремето е поел по този път?

— О, ако въобще нещо се е променило, сега съм много по-добър — изкиска се Морташъс. Но смехът му беше неискрен, неспокоен.

— Може би вземате предпазни мерки? — предположи Дженъс. — Аз съм измислил няколко за себе си… ако някога се опитам да правя черни магии.

Морташъс сграбчи шалчето. Мъчеше се да изглежда безгрижен.

— Не са необходими никакви предпазни мерки.

— О, това наистина ме радва — промърмори Дженъс. Държеше се учтиво, но виждах, че според него нашият домакин е глупак, сключил лоша сделка. — Казахте, че мога да говоря свободно, ваше величество — промълви най-сетне Дженъс — и че няма да се обидите. И въпреки това се двоумя дали да ви задам въпроса, който ме гложди.

— Не се страхувайте — каза магьосникът. — Питайте за всичко, което ви интересува.

— Вашето царство, Гомалали, се намира в състояние на ностоянна война. Ние видяхме раните, от които страдат вашите хора. Затова се чудя, щом вашият бог е толкова велик, защо не ви е дал власт да се справите с враговете си?

Морташъс се засмя гръмогласно. Зловещ звук, излязъл сякаш от дълбоката пещера, където живее Злокобният вестител.

— О, но Той ни е надарил с такава власт, човече… Надарил ни е. — Шалчето на врата му се разхлаби и ясно видях раната, която през цялото време се мъчеше да скрие. Беше дълбока, гнойна, незаздравяла рана през цялото му гърло. Морташъс не видя погледа ми и върна черното шалче на мястото му. На лицето му се изписа подигравателна усмивка.

— Каква е най-голямата власт, която можеш да си представиш, мой малък магьоснико? — попита той. — Отговори ми бързо й ми кажи истината.

Дженъс отговори, без да се колебае:

— Да зная всичко. Да мога да откъсна очите си от дребното в природата и да видя нейното величие. Бих дал всичко, което имам… което, в края на краищата, е самият ми живот… ако мога за миг да зърна истината и да я разбера.

— Значи си просто глупак — възкликна Морташъс. — Защото сборът от всички неща е много голям, за да може да се знае. Дреболиите са толкова много, че дори боговете не могат да ги изброят.

Дженъс разтвори широко очи и поглади брадата си, сякаш се намираше в присъствието на голям, всезнаещ учител.

— Тогава какъв е отговорът, ваше величество? Кажете ми, моля ви, къде греша?

— Той е прост като фасул — отговори магьосникът и очите му заблестяха от чувството за собствена значимост. — Най-голямата власт, която може да има един смъртен… е властта над друга човешка душа.

— Не разбирам — каза Дженъс. — Кажете ми повече, моля ви, помогнете ми да навляза в тайната на магията.

Но магьосникът стана предпазлив. Страхуваше се, че може би е казал прекалено много. Поклати глава, сякаш раздразнен от гълчавата на малки деца, поглади шалчето, взе чашата си, пресуши я и я тропна на масата.

— Мисля, че няма да го направя. — После изтърси трохите от мантията си и се изправи. — Надявам се, господа, че сте се нахранили добре. Сега моля да простите моята грубост… ако позволите, ще се оттегля. Надявам се, че покоите ви ще ви харесат и ще спите спокойно.

Преди магьосникът да си отиде събрах смелост и казах.

— Благодаря ви за гостоприемството. Но не бихме желали да ви досаждаме с гостуването си. С вашето любезно разрешение утре сутринта заминаваме… с най-искрено съжаление.

Магьосникът ме погледна със свирените си очи на пустинна птица. Не се изплаших и запазих любезното си изражение.

— Ще видим — каза накрая той и излезе.

Щом Морташъс си отиде, Дженъс събра трохите, които магьосникът беше изтърсил, сложи ги в джоба си и ми намигна. В този момент влезе човекът, който ни беше въвел при Морташъс.

— Ако обичате, елате с мен, господа — каза той.

Настаниха ни в една огромна стая; беше без прозорци, а стените бяха голи камъни. Креватите бяха с меки юргани — много необичайно в тази казармена голота. В ъгъла имаше голям съд с вода с окачен черпак, а в другия ъгъл — дупка за тоалетни нужди. Когато човекът на Морташъс затвори тежката врата, Дженъс ни даде знак да мълчим. Чухме как онзи залости вратата. Край на измислицата, че сме скъпи гости, Дженъс отиде до вратата и я опипа, после доволно кимна. Върна се и ни направи знак, че в стаята има магия за подслушване. После, пак със знаци, изпрати хората да спят по леглата, извика сержант Мийна и мен и прошепна:

— Точно от това се страхувах. Вратата изобщо не е омагьосана. Просто е залостена.

— И какво му е лошото? — попита Мийна.

Бях озадачен също като него — нали ако трябваше да се измъкнем, липсата на магия беше в наш интерес. После изведнъж почувствах страшна умора и желание да се отпусна на меката постеля. Сержант Мийна се прозина. Тъкмо да повторя като маймуна прозявката му и чух как всички в стаята се прозяват. Хората ни също бяха обхванати от заразата.

Дженъс раздруса силно Мийна, за да не заспи.

— Донеси вода! — изсъска той. — Бързо!

Сержантът изтърча да изпълни заповедта, а Дженъс коленичи. Коленичих зад него, мъчейки се да се преборя със съня. Нямаше никакво съмнение какво се беше случило: Морташъс беше направил заклинание за приспиване над храната ни. Дженъс извади от джоба си трохите, изтърсени от магьосника, и ги разпръсна на пода. Наведе се над тях и дъхна: един път, два пъти, три пъти. Когато Мийна се върна с черпака, Дженъс поръси трохите с вода и ги направи на тесто. Видях как се бори с прозявката, която беше налегнала и него, докато замесваше тестото на двайсет малки топчици. После бръкна в джоба си и когато извади ръката си, видях, че е покрита със златен прах от подноса на магьосника. Дженъс промълви някакво заклинание и поръси топчетата с праха. В безмълвно учудване наблюдавах как топчетата бързо нарастват; за един миг те станаха колкото малки сухари. Обхвана ме смътен страх; усетих как над мен се спуска тъмният воал на съня.

— Яж! — прошепна Дженъс и набута един сухар в ръцете ми. Взех го, раздразнен от нареждането да върша нещо друго, вместо да спя. Отхапах малко парченце, както искаше той. Беше много вкусно, особено след онези отвратителни блюда, които бях ял. Умът ми се избистри и прогони съня. Дженъс сновеше из стаята и пъхаше насила в устата на всеки по парче сухар. Скоро всички се разсънихме и Дженъс дойде при мен. Отново вдигна пръст до устните си, после очерта кръг около главите ни. Повтори движението и видях как въздухът заблещука.

— Тихо — прошепна Дженъс. Блещукането затрептя. — Тихо — каза той по-силно и блещукането се превърна в бледа светлина. След това извика: — Тихо! — Но макар че викът едва не ме проглуши, не можа да мине през светлинната бариера. Хората ни очевидно не чуха нищо, само ни наблюдаваха разтревожени. — Край на Морташъс и на глупавите му магии — каза Дженъс спокойно. — Сега можем да обмислим как да избягаме.

— Ами хората, капитане? — попита Мийна. — Не трябва ли и те да ни чуват?

— Контразаклинанието ще събуди подозрение у нашия домакин — каза Дженъс. — Не трябва да подценяваме този човек. Той не е умен, но и с малкото си ум и при голямата власт, която има, е толкова опасен, колкото и всеки голям магьосник, когото съм срещал. Това, че му позволих да спечели играта на трапезата и надуших заклинанието за приспиване в храната, съвсем не означава, че ще оцелеем след тази нощ.

— Може да е трудно, капитане — каза Мийна, като напрегна професионалния си мозък, — но не е невъзможно. Признавам, че сме на негов терен и по численост той ни превъзхожда. Обаче демонът на изненадата сега е на наша страна. А колкото до неговите хора… е, повечето от тях са ранени или сакати. — Той направи презрителна гримаса. — Никога не съм виждал толкова нещастници накуп.

Дженъс обаче не слушаше; сбърченото му чело свидетелстваше за голяма съсредоточеност. После той изведнъж пребледня.

— О, какъв глупак съм бил! — изпъшка той. — Този мръсник ме надхитри!

Попитахме го какво не е наред. Дженъс яростно поклати глава.

— Само се опитайте да помислите за бягство, и сами ще разберете. Помислете сериозно. Представете си бягството от тази стая. Проследете го стъпка по стъпка. Първо вратата… после улиците… после обратно на пътя, по който ни докараха.

Затворих очи и мислено проследих възможния път. Лесно щяхме да изкъртим вратата; след това щяхме да побегнем по пътя към пристанището. Представих си как открадваме лодка; и после, тъкмо когато се бяхме качили и бяхме готови да отплуваме, ужасен, необоснован страх изскочи отнякъде, загнезди се в душата ми и ме захапа… Не можех да видя звяра, но можех да усетя отвратителната смрад на дъха му и парещата болка от забилите се в мен зъби. Знаех, че имам само един начин да се освободя: да избягам по булеварда обратно в сградата, където бяхме, обратно в стаята, която беше наш затвор, и да затръшна вратата с всички сили. Отворих очи. Повдигаше ми се. Сърцето ми се беше свило от страх. Видях същия ужас изписан на лицето на Мийна.

— Видяхте ли какво е направил? — процеди през зъби Дженъс — Казах, че не е много хитър… но в името на всички богове, в които не вярвам, не съм очаквал от него такава хитрост.

Морташъс не само беше направил магия върху храната. Тя просто трябваше да ни приспи, докато той се приготви. А истинската магия не трябваше да ни позволи да избягаме, когато дойде моментът. Бяхме пленени в този ужасен град — собственият ни страх бе най-сигурният капан.

— Има само един начин да се отървем — каза Дженъс. — Моята собствена магия е безполезна. Така че ще трябва да откраднем малко от неговата.

Не обсъждахме подробно плана, защото усещахме, че всяко продължително обсъждане може да разбуди звяра в леговището му. Щяхме да действаме според случая: една стъпка, после друга, използувайки всяка възникнала възможност. Вратата не ни затрудни, а зад нея нямаше никаква охрана. Дженъс каза на хората да почакат, докато се върнем, после тихо се отдалечихме. Не мога да говоря за двамата ми другари през тази нощ; но ако това описание трябва да бъде честно, както дадох дума, трябва да призная, че бях силно обезкуражен от Морташъс. Не гледах на предстоящата задача като воин или като герой на вълнуваща ода. По целия път усещах студените пръсти на магьосника по гърба си и чувах презрителния му смях. Отчаянието беше моят постоянен враг, всяка тромава сянка — моят последен миг. Бяхме само три плахи малки същества, родственици на плашливите гризачи, обзети от срамен страх души.

Вървяхме по пусти коридори, покрай тъмни, празни стаи, които миришеха на болка; вратите им зееха отворени, готови да ни погълнат. Някои бяха с решетки и чувахме отвътре стонове. Близо до изхода усетих острата миризма на смазка и вонята на дълго използувана кожа. Сержант Мийна, благословени да са старите му войнишки сетива, бързо я проследи: идваше от последната стая на дългия коридор, точно до изхода. Беше отключено. Мийна открехна вратата и се вмъкна вътре. След миг се върна и през паяжината на страха по лицето му просветна лека усмивка.

— Оръжейна — прошепна той.

С тази малка надежда изскочихме в студената нощ.

Нямаше никакви признаци, че някой ни дебне. Но това не намали страховете ни. Обиколихме къщата, прибягвайки от една сянка до друга, докато стигнахме отзад. Тръгнахме през някакво широко, голо поле към голямата сграда с пушещата пещ. Криехме се зад всяко храстче, във всяка долчинка. Зловонието от сградата беше ужасно: високо над нея в безлунната нощ се издигаха огнени искри. Не смеех да се запитам защо бързаме натам — всяка подобна мисъл би била черна яма, от която никога нямаше да можем да се измъкнем. Може би някой бог ни зовеше натам; може би беше постоянната цел на Дженъс, Светият Разум; а може би беше онзи малък сляп водач, който писука в гърдите на всички живи същества. Единственото, което зная, е, че видяхме сградата… й тръгнахме.

След цяла вечност на ужас сградата се извиси над нас — стръмна скала от полиран камък, препречваща пътя ни. В каменната твърд зееше дупка — огромното черно око на сводестия вход и двете колони, които го подпираха. Запрепъвахме се по облите камъни пред входа и стигнахме до желязната решетка, която го препречваше. В този момент щастието ни напусна — чухме тежки стъпки и скърцане на натоварени коли. Замръзнахме безпомощно. На завоя се показаха светлини от факли.

После от нощта към нас се проточи дълга процесия. Спотаихме се зад една от колоните и се замолихме щастието да се смили над нас и да ни скрие от търсещите очи на враговете.

От скривалището си ясно виждахме какво става. Идваха двайсет големи товарни коли, теглени вместо от животни, от мъже и жени, оковани във вериги и впрегнати в хамути: до един бяха облечени в мръсни дрипи. Край тях крачеха едри мъже с камшици и удряха всеки, който се препъне. Желязната порта до нас неочаквано оживя и се завъртя на смазаните си плъзгачи. Свихме се зад тънката сянка на колоната. Камшиците изплющяха и колите потеглиха. Докато минаваха покрай нас, ни лъхна гробовна миризма и с ужас видях, че колите са натоварени с трупове — не, някои все още бяха живи, защото видях движение и чух отчаяни стенания.

Една от жените, които теглеха третата кола, се спъна във веригите си и падна на колене. Дрипите й бяха покрити със засъхнала кръв. При падането те се разтвориха и съгледах на корема й зейнала рана: виждаха се дори вьтрешностите й. Жената вдигна поглед и за момент очите ни се срещнаха; но нейните бяха безизразни като на вол. Изплющя камшик и на бузата й цъфна кървава бразда. Лицето й обаче не трепна нито от болка, нито от вълнение. Тя просто се изправи мълчаливо и пак хвана веригата.

Щом мина и последната кола, Дженъс ми прошепна да я последваме. Излязохме и се прилепихме до нея, хванахме се за просмуканата със съсирена кръв стърчишка. Портата се затвори със скърцане. Бяхме вътре. Погледнах назад и в безмълвно вцепенение разбрах, че там няма никого, че вратата се затваря сама. Миг преди колата да завие съгледах странна сянка близо до огромните панти на портата. Прътите там бяха огънати и извити. Бутнах с ръка Дженъс и той също го видя: беше отвор достатьчно голям, за да се промушим. Движехме се по тъмен коридор. В колата някакъв човек непрекъснато стенеше; после чух детски вик, почти плач. Викът събуди гнева ми и този гняв проби дупка в черната магия на Морташъс. Малка дупчица, най-много колкото от топлийка, но достатъчна да премине тъничък лъч кураж. Все още се страхувах от Морташъс: моята плът все още трепереше под студената мрежа на неговата магия; но ако той сега ни нападнеше, щеше да намери насреща си човек… не бягащ гризач. Една голяма врата се отвори с трясък и в коридора нахлу светлина, след нея ни облъхна гореща вълна, която изсуши белите ми дробове и превърна корените на косата ми в малки нажежени игли. Но все още се владеех достатъчно и улових сигнала, подаден от Дженъс: пъхнахме се под бавно движещата се кола и под това прикритие изминахме останалата част от пътя на четири крака.

Намирахме се в голяма зала, изпълнена с болка и смърт. Подът и стените бяха гладки като огледало, нажежени и блестящи. По тях пъплеха зловещи същества — черната магия ги беше дарила с възможност за движение и те преминаваха от едно място на друго: ужасни кошмари от зъби и хищни нокти, щипци и клещи за измъчване, счупени кости и разкъсани тела. Една трета от залата беше заета от чудовищна открита пещ. Зловещ огън бушуваше със сини пламъци, по-високи от човешки бой. Огромно духало, задвижвано от тракащи вериги, дърпани от невидима воля, поддържаше огъня; с всяко свиване духалото изпращаше вихър в изпълнения с писъци въздух; с всяко разгъване го всмукваше с вой. Безконечна лента, като тези, които въртят дърводелските стругове, но широка колкото градска улица и направена от метална мрежа, беше закачена над бушуващия огън. Задвижваха я зъбни колела, командвани с магия. Далеч напред като някаква куха планина се издигаше огромният комин. Пещта приличаше на зейнал червен търбух с дълги бели зъби — гротесков идол на жесток бог, демоничен господар. Всичко, което видяхме — залата, пещта, огънят, мрежата и коминът — бяха машини на черната магия на Морташъс. Скрихме се зад оплесканата със съсирена кръв кола и загледахме с какво се захранва тази ужасна машина и какво произвежда.

Охраната заповяда на парцаливите роби да изпразнят колата. Труповете бяха наредени на кървава камара до лентата. Ако някой от колите все още беше жив, хората с камшиците измъкваха окачени на коланите им къси саби и поправяха грешката на упорития живот. Когато купчината трупове достигна определена височина — не изчислих страховитите й размери — робите започнаха да хвърлят телата на движещата се лента. Пламъците се извисиха, сякаш лакомо съзерцаваха горивото. Духалото скърцаше и виеше демоничната си песен.

Отвърнах глава, когато първото тяло достигна до огъня, но Дженъс ми нареди да се обърна и да гледам жестокостта на Морташъс. Когато сините пламъци обгърнаха мъртвата плът, трупът подскочи като в агония, загърчи се и заподскача. После тялото пламна, избухнаха искри и черен пушек, който изпълни стаята с отвратителната мазна миризма, която усетихме още с влизането си в този ужасен град. Пушекът се изви в плътен стълб, затанцуваха искри. Стълбът се издигна нагоре и червеният търбух на комина го всмука. Стомахът ми се сви, когато огромните хищни зъби оживяха, затракаха и заскърцаха зловещо и лакомо. Чух ужасния рев на великан, лакомо поглъщащ вечерята си, шумно мляскане и изсмукване — и горещата сгур на човешкия живот премина през комина в тъмната нощ.

Дженъс му смушка и погледът ми се върна отново на лентата. Трупът завършваше адското си пътуване. Чух Мийна да диша тежко — гледаше с невярващи очи същото, което гледах и аз. Вместо да се превърне в почерняла маса от изгорени меса и кости, тялото изглеждаше точно както по-рано. Изобщо не бе увредено, ако се изключат кървавите рани, които бе имало и преди. Смъртоносни рани. Но неверието ни се смени с пълно объркване, когато лентата отнесе трупа на другата страна. Щом тялото тупна на пода, един от хората с камшиците пристъпи напред и силно го изрита, после продължи да го блъска, сякаш смъртта не беше достатъчна да задоволи чувството за мъст. Умът ми инстинктивно потърси някой милостив бог, който да ме измъкне от това място, където труповете се връщаха към живота. Към първия мъчител се присъединиха още трима души с камшици и започнаха да бият трупа, за да го върнат от смъртта. Вдигнаха го на крака и той тромаво се затътрузи настрани. Болеше го. За пръв път го видях ясно. Беше с дълга руса коса и още по-дълга брада със същия цвят. Спомних си за битката, която бяхме видели преди да ни заловят, и разбрах, че този мъж е вождът или царят, на чиято смърт бяхме свидетели. Сега той стоеше пред хората с камшици, отново жив.

Чух как огънят отново лумна от друго тяло. Дженъс се наведе към мене и прошепна:

— Те не са живи. Все още са мъртви. — Поклатих глава; какво искаше да каже? Но мястото не беше подходящо за по-пълен отговор. Той направи знак на Мийна, че е време да излизаме, и ние се измъкнахме от залата. — Морташъс не връща мъртвия към живот — каза Дженъс. — Той го управлява. Нали сам го каза, когато заяви, че има власт над човешките души. Това, което току-що видяхме, е неговата власт в действие. Той храни с душите на тези нещастници дяволите, или така наречения от него Учител. В отплата неговият Учител го подхранва с магьосническа власт и му дава труповете за роби. — Далеч в дъното на коридора чухме как измъкват поредната душа от обвивката й. Дженъс поклати глава. Дори в този ужасен миг новопридобитото знание го караше да се възхищава.

— О, нито един от онези, които видяхме след като ни заловиха, не е жив. Всички са мъртви! Всички с изключение на Морташъс.

Неочаквано си спомних за зеещата рана под шалчето на магьосника и за непрестанната му грижа да я скрие. Нямаше никакви изключения. Всички бяха мъртви, включително и Морташъс. Звярът в комина беше единственият господар на това царство, в което главен роб беше мъртвият магьосник. Споделих това с Дженъс и отново видях в очите му блясъка на удоволствието от новите тайни, които бе прибавил към своите знания.

— Но какво ще стане с нас? — запита Мийна. — Дано боговете ни простят за посещението на това ужасно място, но как ние ще избегнем пещта?

Планът на магьосника беше очевиден. На сутринта ние трябваше да се присъединим към мъртвите, които населяваха този град като роби. Щяхме да се превърнем в ходещи, трудещи се трупове; не го казах, но се зачудих какво все пак ще стане с душата ми?

— Решението е пак в тази зала — каза Дженъс след кратък размисъл. — Ако минем през онзи огън като живи хора, ще откраднем магията му. Морташъс може да има претенции само над душите на мъртвите. — Потреперих от думите му, но страхът от онова, което бях видял, ме накара да се съглася. — Остава още една огромна опасност — продължи Дженъс. — Когато всички минем през огъня и се съберем на другата страна, Морташъс веднага ще разбере. Няколко… трима или четирима например… могат да се измъкнат незабелязано. Но ако опитаме всички, това ще въздейства на всичките му сетива, сякаш е забила огромна камбана.

Още веднъж бях изправен пред едно от странните колебания на Дженъс. Знаех, че въображението на приятеля ми е далеч извън това място и се носи по пътя на неговата фикс идея. Далечното царство отново го зовеше — необуздан призив, който подлагаше на изпитание цялото му същество. Но сега не беше време за досадно скимтене.

— Единственият начин да достигнем до пещта е като избием охраната — казах аз спокойно, използувайки аргумента повече като примамка. — Ще трябва да сме всички, за да успеем.

— Дори и в този случай — намеси се Мийна — шансовете са малки. И ще намалеят още повече, когато излезем на улиците.

— Тогава да го направим — кимна Дженъс. — Освен това вече ми дотегна от този магьосник. Вкара ни в двореца си като кучета в клетка. Сега обаче е време да излезем… Ще се държим като бойци… като войници.

Върнахме се при другите. Не беше лесно да се влезе повторно в двореца на Морташъс, макар че отново не видяхме охрана. Дженъс каза на хората какво трябва да очакват и аз дори се изненадах, че никой не се ужаси, нито пък разпитва за подробности. Може би пребиваването ни в този град на мъртви души ни бе направило безчувствени към всякакъв ужас. Куражът ми се възвърна малко, когато спряхме в оръжейната до изхода, макар че се чудех доколко ще има полза от оръжия срещу вече мъртви хора.

Ако паниката е сестра на страха, тъкмо тя ни даде сила през онази нощ, а нейният брат разпали жаждата ни за кръв. Намерихме ги неподготвени, защото тези бедни тела без души, с камшици и къси саби в ръце, бяха способни само да отделят духа от тялото. Те мълчеха, когато нахлухме в залата с рев, и останаха мълчаливи по време на жестоката битка. Ние ги посичахме и промушвахме, но когато продължавахме напред, за да посечем и останалите, те се надигаха и изправяха зад нас. Ние убивахме мъже, които вече бяха мъртъвци, заколвахме ги и после отново и отново ги убивахме. Отсичахме им крайниците, но те хапеха със зъби: и отсечените ръце се прикачваха към китките, които все още държаха саби; промъкваха се по пода, за да ни хванат. Така че трябваше да разсечем всяка става, да накълцаме всяка глава, да изкормим всеки труп, който пълзеше по пода и се мъчеше да ни събори. Бяхме като двайсет джелати, газещи из кланица за месо, което никой човек не би могъл да яде; борехме се с бедните скотове, които не пищяха, когато ги осакатявахме, борехме се срещу омразата на магьосника, който ги поддържаше.

Накрая свършихме. Дрехите ни бяха подгизнали от кръв, лицата ни — кървави маски. Обърнахме гръб на демоните, призовани от клането. Знаехме, че кръвта ще остане, дори ако се изкъпем в реки с най-чиста вода. Не бяхме заслужили този срам, но справедливостта в живота е странно нещо. Не можехме да направим нищо освен да преглътнем грозната си съдба и да останем с нея.

Пещта чакаше и над нея чакаше демонът, който се хранеше с души. Дженъс стоеше до движещата се лента, която дрънчеше над огньовете — там душите се печеха според вкуса на демона. Повика ни с ръка и ние се затътрихме към него, сякаш вече бяхме роби на Морташъс. Погледнах голямата лента, видях как сините пламъци се извиват към решетката и чух демона да скърца със зъби. Оттатък този конвейер за души, каза Дженъс, бил спасеният живот; отсам — вечното робство. Той заяви, че пръв щял да провери теорията си и ни предупреди, че трябва да го последваме бързо, защото надушвал, че магьосникът се събужда. Аз трябваше да бъда най-накрая, за да съм сигурен, че темпото не намалява.

Хладният, студен разсъдък ме потупа по рамото. Обърнах се, разгневен от нечаканата му поява, и го попитах какво желае. Видях отговора в огледалата на строгите му очи. Планът на Дженъс беше достатъчно разумен, но трябваше да се изпълни в обратен ред; ако Дженъс грешеше и тази му грешка го откъснеше от нас, ние щяхме да сме безпомощни пред гнева на магьосника. Разумът изискваше аз да бъда първи, а Дженъс последен… ако оцелеех. После огледалата се стопиха и се намерих загледан в тъжния Халаб, в разбиращите му очи. Брат ми ми пошепна окуражителни думи, които стопиха леда от нареждането на разума, и то стана по-лесно за възприемане. Пристъпих към Дженъс и го спрях точно когато се канеше да се качи на лентата. Докато му излагах плана си, Халаб се усмихваше насърчително. Дженъс започна да спори, но накрая призна, че съм прав. Рядко изпадаше в умиление и никога не позволяваше то да вземе връх над него. Сълзи изпълниха очите му и когато се обърна, за да ги избърше, видях, че брадата му трепери. После той ме прегърна и ми каза, че съм единственият, на когото е повярвал още от самото начало. Нарече ме брат и приятел и ми благодари, че и аз му вярвам. Не му противоречих, защото нямаше никакъв смисъл. Дженъс никога не бе имал истински приятел, макар тази дума да не слизаше от устата му. Сега разбирам, че той беше човек, който харесваше, но никога не обичаше, с изключение на един път, а и тогава проклятието му лиши обичта му от всякаква стойност. Така че не му противоречих, но когато той ми подаде ръка, аз стиснах ръката на Халаб; и когато отидох до тракащата лента Халаб, а не Дженъс прошепна, че червенокосата ми глава ще осуети плановете на звяра, който се храни с човешки души. И Дженъс се дръпна от лентата, а Халаб се наведе над мен, когато конвейерът ме понесе към пламъците.

Бях запратен в някаква плътна, осезаема топлина. Тя ми отне въздуха преди да успея да си поема дъх, изсмука силите ми преди да мога да ги мобилизирам. Беше като чук, който ме счупи като яйце още с първия си удар: с втория ме раздроби на трепереща маса, която знаеше само болка и страх. Огънят фучеше и бучеше и ме отнесе в тунел от синьо-огнени змии, които пълзяха към мен от всички страни. Чувствах как месата ми се свличат и пламъците изгарят оголените, ми нерви; и после те се превърнаха в пепел, кръвта ми закипя и кокалите ми се разцепиха и плувнаха в костен мозък. Всичко, дори писъците ми, бавно се стапяше в този огън. Накрая единственото, което ми остана, бяха очите, за да виждам леките спазми на търбуха на демона, ушите, за да чувам тракането на зъбите му и умът, чиято единствена мисъл беше болезненото настояще и ужасното бъдеще. Но Халаб се надвеси над мен и закри демона от погледа ми. Запя ми песен, любимата ми детска песен, и заглуши всички ужасни звуци. Погали измъченото ми тяло и аз почувствах как отново се оформят и кости, и кръв, и плът. После ми каза, че трябва да измина само още малко път… да изтърпя още малко болка… и всичко ще свърши. Почувствах огромно облекчение… и разбрах, че пак съществувам. А само допреди миг ме беше нямало. Посрещнах душата си с радост и след миг скочих от конвейера, силен и свеж както винаги. Извиках на приятелите си отвъд огромното огнено пространство бързо да дойдат при мен — нали трябваше да се бием с магьосника.

Следващият беше сержант Мийна; после един по един пристигнаха и останалите. Но докато минаваха през пещта под гладния демон, не забелязах никой да изживява мъките, на които бях подложен аз: лежаха неподвижни, напълно спокойни. По-късно ми казаха, че били изпитали същите мъки и страхове като мен, но в края на конвейера идвало едно призрачно същество, което улеснявало преминаването и премахвало болката. Казаха още, че това същество приличало на мен. Накрая дойде ред на Дженъс. Той скочи на лентата и застана прав, широко разкрачен, с кръстосани на гърдите ръце — знак на явно пренебрежение към демона. Но аз видях, че челото му е сбърчено и съсредоточено, и разбрах, че храбрата поза не е само глупаво предизвикателство. Изведнъж от цялото му тяло избликна златна светлина. Сините пламъци се издигнаха по-високо, станаха по-горещи, демонът изпищя разочарован от незаситения си глад. Но пламъците бяха безсилни срещу златната светлина. Те се отдръпнаха, смалиха се, превърнаха се във въглени… и изгаснаха. Демонът над нас утихна, зъбите му замръзнаха в смъртна гримаса, червеният търбух помръкна и посивя. Дженъс, крадецът на магия, стигна до края и слезе от лентата. Но още преди да се спуснем към него с поздравления един силен, яростен глас изпълни огромната зала.

— Какво направи. Грейклок? — Беше Морташъс. Магьосникьт се беше събудил. Гласът му отново прогърмя. — Почакай ме, малък магьоснико. Идвам!

Нито Дженъс, нито ние почакахме. Побягнахме от сградата с всички сили и излязохме в студената нощ. Тичахме по калдъръма с готови оръжия. Зад нас чух експлозия. Обърнах се и видях вратата на двореца на магьосника взривена от някаква мощна сила. През пушеците изскочи огромно огнено кълбо, синьо като пламьците в пещта. То избълва назъбена светкавица, която удари пътя пред нас. Посипаха се камъчета. Гласът на магьосника гърмеше от огненото кълбо.

— Бягай, малки магьоснико, бягай. — Чухме смях, крякане и весело грачене. Ако думите му бяха заповед, ние нямахме никакво възражение; почувствах нови сили и затичах още по-бързо. Бягахме по булеварда, по който ни бяха докарали, покрай еднооките жилища, в които живееха мъртъвци. Краката ни се умориха от лудешкия бяг и затичахме по-бавно. Веселият смях на Морташъс ставаше все по-силен — разстоянието помежду ни се скъсяваше. Огненото кълбо хвърляше сенките ни далеч пред нас; и, о, как мечтаехме ние самите да сме тези далечни, бягащи сенки. Чувах задъханото дишане на Дженъс до себе си; за миг помислих, че се препъва, но той само се наведе и взе едно камъче. После наистина изчезна и аз се обърнах — този път сигурно беше паднал. Той обаче се беше изправил на пътя на Морташъс. Докато се върна при него, Дженъс извади сабята си и я чукна с камъчето като огниво. От звънтящия метал изскочи искра. Дженъс удари отново и този път искрата, която изкара, беше по-дълга, насочена към огненото кълбо, което идваше към нас.

— Хванах те, малък магьоснико! — извика Морташъс. — Но Дженъс удари трети път и искрата отскочи от сабята, описа дъга, експлодира и се превърна в порой назъбени звезди, които се посипаха по пътя на нашия преследвач и по кълбото. То се пръсна с гръм и изхвърли Морташъс от центъра си. Магьосникът се стовари на пътя.

За момент Морташъс остана неподвижен, червената му мантия бе просната около него като локва. Ако се беше забавил само миг, щяхме да се хвърлим върху него и да го довършим. Но мантията трепна, изду се като балон и се превърна в огромни червени крила. Обърнахме се и побягнахме, а Морташъс литна над нас и изви така силно, че въздухът се разтресе. Беше ловджийски зов и ние побързахме да настигнем другарите си. Робите на магьосника наизскачаха от еднооките жилища, надушиха жива кръв и се втурнаха след нас. Скрихме се зад последния завой преди пристанището. Безмълвната глутница тичаше по петите ни, а крилатият й господар летеше над нас и я насьскваше. Другарите ни се мъчеха да освободят някакви лодки, за да избягаме, но щом видяха ужаса, който ни преследваше, спряха. Беше много късно за друго освен за бой.

Чух сержант Мийна да издава заповеди — и двамата с Дженъс се пъхнахме зад линията на приятелите си, за да си поемем дъх поне за миг; Мийна и хората ни се сблъскаха с първата яростна вълна и я отбиха, после се подредихме така, че неприятелите да могат да ни атакуват само на малки групи. На черния фон на небето кръжеше Морташъс и събираше робите си. Щеше да бъде повторение на боя в залата, но при това неравенство нямахме никаква надежда. Домъкнахме варели с катран от една баржа и запалихме кея. Огънят беше от този свят, не от отвъдния, и отблъсна поредната атака. Подхранван от катрана и сухите греди, а не от магии, той се превърна в пламтящ пъкъл и заля враговете ни като придошла река. Изгаряше краката им, разтопяваше оръжията и костите им. Но те не обръщаха внимание на болката — или не я усещаха — и продължаваха да напредват; всяка нова група търпеливо чакаше реда си да бъде хвърлена в огнения ад и да загине. От небето Морташъс проклинаше и призоваваше още роби да заемат мястото на загиналите.

Брегът почерня от врагове, а откъм града тичаха други, за да се присъединят към тях. Морташъс изграждаше мост от пепелта на телата им и от обхванатите от огъня кости и скоро мостът стана достатъчно голям, та да се покатерят по него и да ни хванат. Но трябваше да побързат, защото огънят нямаше господар, който да го командва: от една страна, той беше наш щит, но от друга — и наш враг, и ни изтласкваше към морето. Морташъс изпрати десетки от робите си във водата зад нас, за да ни отрежат пътя за бягство, и се спусна по-ниско, подигравайки се на безнадеждната ни глупост.

През разчупените дъски на кея се пресегна ръка — искаше да сграбчи крака на Дженъс. Скочих, изкрещях и я отсякох със сабята си. Дженъс политна и падна. Морташъс се изкиска и се спусна към нас. Дженъс вдигна отсечената ръка, пъхна сабята си в извитите и пръсти и те я стиснаха здраво. После хвърли с всичка сила сабята нагоре, към магьосника. Сякаш насочвани от някакъв фантом, сабята и стисналата я ръка полетяха към Морташъс. Смехът му секна — острието го прободе точно между очите. Магьосникът зави от яд и болка и цопна във водата. Видяхме го как потъна, но нямахме време да се насладим на тази гледка, защото живите мъртъвци вече нахлуваха по моста от трупове върху горящия кей. И знаехме, че техният господар ще излезе изпод вълните, за да им помогне.

Помолих за прошка боговете, създали тялото и душата ми, и изпратих последните си благодарности към Халаб. От огъня изскочи някакъв пушещ, почти овъглен звяр. Вдигнах сабята си да го посека.

И изведнъж повя вятърът на съдбата. Дълбок, ясен глас на гигантски магически звънец прозвуча откъм морето. Беше толкова силен, че всички други звуци изчезнаха. Кънтенето ни заля и отмина, изпълни тъмната нощ. После прозвуча отново и почувствахме как над нас се спуска покой. Ясната звънтяща песен смири огъня, чуха я дори мъртвите роби на Моргашъс: те се спряха и се заслушаха, и когато последното ехо на звънеца заглъхна, хвърлиха оръжията, обърнаха се и се затътриха назад към дупките си.

От мрака изскочи чудесен кораб със светещи платна и пъстри фенери, закачени по мачтите. Най-красивият кораб на света. Носеше се към нас без никакъв вятър да помага на издутите му платна. Чух как Дженъс ахна… а може и да бях аз. На платната бяха изрисувани царствените знаци: огромна навита змия на фона на изгряващото слънце.

Корабът приближаваше — грациозен лебед на фона на черните води — и изведнъж разбрах, че всичко, което бяхме преживели досега, е било изпитание; и най-голямото изпитание беше Морташъс. Благодарих на боговете, че бяхме издържали.

— Привет, изследователи! — викна някой от кораба. Гласът беше мелодичен и дълбок, също като кънтенето на магическия звънец. Видях на палубата човека, който ни беше приветствал: красив мъж, облечен в ослепително бели дрехи. Той отново извика: — Носим ви поздрави… от Далечното царство.

Дженъс стисна ръката ми, чух одобрителните възклицания на мъжете около нас. А когато корабът пусна лодки да ни вземат, собствената ми радост надмина всичко и аз закрещях дори по-силно от другите.

Така открихме Далечното царство.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРАДАЛЕЧНОТО ЦАРСТВО

Богинята на очакването често е капризна богиня, но съзнанието за това не ни спира, зърнем ли веднъж примамливия й лик. Обещанието е най-коварното й оръжие; колкото по-дълго ни мами с него, толкова по-настървено го преследваме. Отчаях се, когато тази богиня съвсем ни напусна, но изпитах огромна радост, когато се смили, върна се и ни поведе отново. Именно очакването ме теглеше към Далечното царство и пак то — умножено многократно — предлагаше светли обещания на онези, които чакаха в родината. Техните мечти носех аз, те лежаха на сърцето ми, докато се носехме по блестящите вълни към далечните брегове.

Често се бях чудил каква ще е гледката, която ще зърнем най-напред. Понякога си мислех, че ще видя град от заслепяващо злато, с възхитителни кули и островърхи минарета. Друг път си представях богати ниви и тучни ливади със спокойни селца и белостенни вили, потънали в цветя. Но винаги имаше и някаква голяма височина: назъбени върхове или огромни хълмове и плата, Доближихме обаче целта си по начин, подобаващ тъкмо за граждани — започнахме пътешествието си по река от родния град, и пак река ни заведе до Далечното царство.

Напуснахме морето, на чийто бряг беше зловещият град Гомалали, и влязохме в устието на огромна река. Камбаната на кораба заби, за да извести пристигането ни. Главното платно се изду и емблемата на Далечното царство се изопна. Откъм широкото спокойно устие ни отговори друга камбана. Залепихме се до борда, жадните ни очи се впиха в първата гледка, която ни показваше богинята. Но тя ни дразнеше — беше хвърлила лек воал, бледосиня мъгла върху всичко. После воалът пред белия кораб се вдигна, ветрецът развя сините му кичури. Занемяхме от възхита.

Първото нещо, което съгледах в Далечното царство, беше смарагдовата кула, извисяваща се над реката. На високия й връх се въртеше чудесно огледало и заливаше кораба със слънчеви зайчета. Почувствах приятен трепет, когато едно от тях затрепка върху лицето ми, после усетих леко, магическо надзъртане в намеренията ми. То се поколеба, защото откри защитната магия, която Дженъс беше извършил над всеки от нас, когато се кичихме на спасителния кораб, но не се обиди и изпърпори по-нататък.

Първото нещо, което чух при влизането си в Далечното царство, беше мелодичната песен на хиляди птици. Те излетяха от една висока, кичеста гора, която миришеше на мента, и закръжиха над нас… също така прекрасни, както и песента им. Погледнах по-внимателно и видях, че са колкото ловни орли; на ноктите им проблясваха метални ловни шипове, човките им бяха големи и закривени, пригодени за разкъсване. Бреговете на реката бяха осеяни с обвити с цветя беседки; за наше удоволствие една от тези беседки се отдели от брега и се превърна в плаващ, ухаещ остров, който мина под носа на кораба. Цветята бяха виолетови, като фунии. От „острова“ се чу глас и капитанът отговори; видях сред цветята върхове на копия, насочени срещу нас.

Първата ми мисъл беше, че ръката, протегната ни за поздрав, е в кадифена ръкавица, за да скрие стоманен юмрук. Потреперих и си казах: добре, че тези хора ни нарекоха приятели, а не врагове. Но после заобиколихме един висок хълм и тези мисли отстъпиха пред величествената разкошна гледка, разкрила се пред очите ми. Реката правеше остри завои, виеше се като блестяща змия през покрити с мараня полета и синьо-зелени гори. Далече напред, като фар, се издигаше красива планина, синя като реката, която ни ослепяваше с блясъка си. Казаха ни, че под планината се намирала нашата цел: градът Ираяс, откъдето цар Домас управлявал всички области на Далечното царство.

Пътувахме дни наред по тази река и всеки ден пред нас се разкриваха множество нови чудеса. През първия минахме покрай оживени пристанища, където се товареха и разтоварваха какви ли не стоки и храни. Всичко беше учудващо чисто, нямаше никакви неприятни миризми. Сградите и жилищата бяха с необичайна архитектура, която радваше окото с разнообразните си форми и цветове. Капитан Юториан, нашият домакин и пратеник на царя, каза, че пристанището било център на цялата търговия в царството, което се простирало от двете страни на реката и напред, отвъд планината на стотици левги. Каза ни още, че царството на цар Домас се състояло от единайсет области, управлявани от принцове, които полагали клетва за вярност на царя. В областите имало седемдесет големи града и безчет малки градчета. Най-голям от всички бил град Ираяс, седалище на върховната съдебна инстанция и на властта. Цялото Далечно царство носело името Вакаан в чест на върховния бог на древните, които управлявали тази страна с голяма мъдрост повече от хиляда години, преди загадъчно да я напуснат. Развалини от тяхно време можели да се намерят навсякъде във Вакаан: близо до Ираяс имало останки от град, а на върха на планината имало древни олтари.

Юториан беше много мил домакин: постара се да отговори на многобройните ни въпроси, а онези, на които не можеше да отговори със сигурност, помоли да зададем, когато пристигнем в Ираяс. След като ни измъкна от горящото пристанище на Гомалали, той положи много грижи да излекуваме раните си и ни осигури топла баня и удобни каюти. Единствените думи, които знаеше на нашия език, бяха тези, които извика, когато дойде да ни отведе от града на хората без души; но щом се качихме на кораба един от офицерите ни даде някакви прозрачни гъби и с жест ни обясни да близнем от влагата по тях. Щом го направихме, можехме свободно да говорим и да разбираме техния език. Страхувам се, че поради възбудата си издумахме толкова много неща, че хората от Далечното царство сигурно съжалиха за сторенето. Още през първите часове Дженъс направи защитно заклинание над всеки от нас. Макар че капитанът и хората му изглеждаха приятни и мили хора, Дженъс ни напомни, че неотдавна също бяхме приети като почетни гости и затова ще е добре да внимаваме. Не се нуждаехме от много подканяне. Дженъс използва новата си магическа сила, почерпена от срещата с Морташъс, за да подсили защитното заклинание, и каза, че то нямало да отблъсне ножа на убиец, но щяло да ни предупреди, когато ни грози някаква голяма опасност. А след предупреждението само от нас зависело дали да се скрием, дали да се бием или да потърсим помощ. Заклинанието беше умна предпазна мярка, но след известно време в компанията на Юториан аз забравих за него и си спомних едва когато на лицето ми попаднаха слънчевите зайчета от кулата.

Пак тогава Юториан ни извика двамата с Дженъс в каютата си, където си поприказвахме над кани с топло бренди, та хем да се запознаем, хем да се поуспокоим след току-що изживения ужас. Каютата беше скромна, но удобна, с меки столове, тапицирани с плат на бледи фигури и маса, стабилна и при най-бурното море. Ламперията беше със сложна шарка и човек можеше да я наблюдава с дни, без да му омръзне. Имаше само една декорация: копринено знаме с извезана синя змия на фона на златен слънчев изгрев, гербът, който бяхме видели толкова отдавна. Юториан носеше същия герб на бялата си униформа. Освен леглото в ъгъла, със завивка с десен като на столовете, имаше и широка маса за разгъване на морски карти и един заключен шкаф, в който вероятно се пазеха картите и навигационните инструменти. Имаше и още нещо: златно въже, провесено от една дупка на тавана. Юториан каза, че то отивало в помещението с камбаната и тъкмо с него се задействал магическият инструмент, който накарал Морташъс и неговата орда да побягнат.

Преди да го отрупаме с въпросите си, Юториан помоли за снизхождение и обясни присъствието си. Каза, че цар Домас и неговият по-малък брат, принц Равелайн били следили с интерес нашето придвижване. Не скри как е ставало това и каза, че освен с магически средства, от които не разбрал, информацията била получавана от малко на брой, но добре платени шпиони, и от тайнствените ездачи, които ние наричахме „наблюдатели“. Последните не били поданици на царя, а номадско племе от магьосници, които презирали другите хора и неуморно бродели в преследването на някакви свои цели. Много отдавна царството сключило с тях договор, разменяйки магически стоки, от които те имали нужда, с всяка информация, необходима за опазване на Вакаан от нежелани посетители.

— Трябва да знаете — продължи капитанът, — че до получаването на заповед да ви спася, всички посетители бяха смятани за нежелани. Доколкото зная, вие и вашите хора сте първите чужденци, които посещават нашата страна, която създадохме от руините на древните. Не мога да ви кажа защо нашият цар е взел такова решение; но като свободен и лоялен поданик мога да ви уверя, без да се страхувам от опровержение, че намеренията му са почтени и след като говорите с него никой няма да ви попречи да се върнете в родината си. Макар да не ми е казано официално, мога да се досетя защо ви канят. Не е голяма дворцова тайна, че според цар Домас след толкова години избягване на контакт с външния свят сме започнали да изоставаме. Аз вярвам, че тъкмо вашето желание за знания и смелото пътешествие, което сте предприели, за да ги откриете, е подхранило в него тази мисъл.

Капитанът каза, че до пристигането ни във Вакаан можем да се чувстваме на кораба напълно свободни. Можем да питаме всички за всичко и да се врем навсякъде, където пожелаем. С едно-единствено изключение. Трябвало да стоим по каютите си, когато той извършва наблюдения — извини ни се най-обстоятелствено за тази си молба и каза, че му било забранено да ни разрешава да видим картите или инструментите, защото те били строго секретни. Каза още, че след срещата ни с царя очаквал много от тези тайни да бъдат разкрити.

Юториан напълни отново чашите и вдигнахме тост за светлото бъдеше на нашите народи. От държането му обаче личеше, че според него очакваната промяна ще е по-изгодна за Ориса. Такова беше мнението на повечето хора, които срещнахме в Далечното царство. Те не проявяваха голям интерес към света, от който идвахме. Единственото нещо, което предизвикваше вълнение, беше предприетото от нас пътешествие за да стигнем до тях, и те непрекъснато настояваха за още и още подробности. Но любопитство им скоро се изчерпа. Причината беше очевидна: Вакаан беше страна с повече чудеса, отколкото страниците, с които разполагам, за да ги опиша. Народът беше благословен с богати реколти; имаше малко болести, които жреците да не могат да излекуват; всички очевидно се радваха на безброй разнообразни удоволствия. Всъщност жителите на Вакаан се смятаха за по-високостоящи от всеки друг народ и не можеха да си представят, че някой народ има нещо ценно, което да им предложи. Ако споменех за някое постижение, за някоя оригинална мисъл или произведение на изкуството, което бе източник на гордост за Ориса, те бързаха да ми споменат нещо от тяхната страна, в сравнение с което нашето бледнееше. Понякога се дразнех от това, а понякога ме напушваше смях. Чак по-късно разбрах, че това е по-сериозен недостатък, отколкото си представях. Като казвам това, не мога да отрека, че докато плувахме нагоре по реката, чудесата, които виждах, превъзхождаха почти всичко, с което някога се бях сблъсквал. Едно от най-големите беше самата река. Бих я сравнил с голяма змия и сравнението е подходящо, защото точно нея изобразява змията на герба на Далечното царство, докато изгревът на слънцето символизира мъдростта, която пази страната.

Представете си змия, нагънала блестящото си синьо тяло така, че отделните витки да не допират една до друга, и само главата и шията да излизат навън. Сега отново си представете тази змия като река, а планината, към която се движехме, като глава и ще разберете, че макар разстоянието да беше голямо за кораба, една птица би го прелетяла бързо. Но аз не бих заменил нашите платна срещу бързи крила, защото безкрайните завои и обиколки на реката ни позволиха да видим почти всички чудеса на Далечното царство.

Реката ни водеше все по-навътре и по-нагоре във Вакаан. Когато се издигахме на нова височина, нямаше никакъв шлюз, който да изравнява нивата. На пътя ни се появяваше само блещукане, после преминавахме в спокойните води на по-горното ниво. Юториан каза, че техните магьосници били овладели реката много отдавна и й били дали тези извивки от практически съображения. Показа ни, че по бреговете няма следи от наводнения, и каза, че била овладяна и атмосферата, така че бурите само да напълват коритото на реката, но не и да го препълват. Освен това реката извивала по заповед, та фермерите да могат да напояват насажденията си и да постигнат високи добиви. Сеели се само благословени семена, които винаги давали богата реколта и отблъсквали болестите и насекомите. Докато минавахме покрай невъобразимо богатите полета и овощни градини, си спомних за нашите отрудени фермери; спомних си с болка за опустошителните наводнения и за глада, който преживяхме съвсем наскоро. Молех се нашето пътешествие да облекчи този труд и да изкорени страданията от сърцата на моя народ.

Видяхме гори, пълни с дивеч, хълмове, чиито недра бяха богати с метални руди и безценни камъни, пасища с блеещи и мучащи стада. Видяхме хора от най-различни обществени слоеве: земеделци, работници, търговци и благородници. Всички бяха спокойни, изпълнени с достойнство хора, чийто смях чувахме дори от кораба. Мъжете бяха снажни дори до пределна възраст; жените бяха красиви и възрастта само обогатяваше чертите им с мъдрост и достойнство. Най-щастливи от всички изглеждаха децата: те тичаха и лудуваха на воля; и най-често чувахме техните писъци и смях.

Юториан каза, че децата преминавали задължително обучение и онези, които били най-будни и талантливи, ставали обект на специално внимание. След това за тях нямало затворена врата — те можели да достигнат до всяко обществено стъпало. Спомних си за Халаб и се натъжих, че не се беше родил в тази страна.

Гледахме с интерес градовете, разположени край реката. Всеки от тях представляваше истинско чудо. Някои радваха очите с разнообразието си, като например пристанището, от което потеглихме през първия ден на това речно пътуване. Други бяха неповторими: изградени от дялан бял мрамор, богато изрисувани трупи или здрав, лъскав метал. Бяха какви ли не: от ниски къщи, не по-високи от гората зад тях, до издигащи се кули, свързани с изящни сводове, или уютни островръхи жилища, в чиито прозорци нощем светеха весели огньове. Всеки град, покрай който минахме, смайваше по някакъв начин и когато мислехме, че няма нищо, което може да ни учуди повече, зад завоя на реката се появяваше нещо ново. Най-после стигнахме до Ираяс — най-хубавият от всички градове.

Стихнахме до него без предупреждение. Каналът зави, планината се отдръпна… и неочаквано всичко се промени: бреговете се снишиха, оттеглиха се и се превърнаха в далечни зелени ленти. Реката се превърна в езеро и от езерото изплува Ираяс. Сетивата ни трепнаха от магията, излъчвана от него като музика на послушни струни под ръката на виртуозен арфист. На фона на залязващото слънце градът светеше с цялото си величие. Безброй цветове трепкаха през кристалните кули и се отразяваха от позлатените куполи. Под тях течеше реката — разтопено огледало в умиращата дневна светлина. Въздухът беше изпълнен с камбанен звън и птичи песни, наситен с аромата на цветя. Малки лодки се плъзнаха през тази красота като плахи богомолци в разкошен храм.

Гледки като тази са за пътешественика като силно вино: зърне ли ги веднъж, той е готов да изтърпи всякакви мъки, но да ги види и отново да отпие от красотата им. Ние пихме, докато се опихме, после падна здрач и изпъшкахме от яд, защото тъмнината щеше да скрие всичко. Но Ираяс не изчезна в мрака. Отново ахнахме изненадани, защото градът внезапно се обля в светлина. Стъклените кули се превърнаха в светлинни фонтани; златните куполи изпускаха светлина отвътре. Каналите, които служеха като магистрали, бяха осветени от дълги вериги малки светещи глобуси. Градският шум не спря и разбрахме, че жреците на Ираяс са удължили деня много след падането на нощта.

Спахме на кораба. Впечатленията бяха толкова силни, че не очаквах да заспя, но изтощението рано събори всички ни. По едно време ме събуди силна музика и пиянски гласове. Не е ли чудно, помислих си, че там, където има бряг и пристанище, независимо колко величествен е градът, който обслужва то, винаги ще се намери място със силни напитки и груби гласове? После отново изпаднах в дълбок сън без съновидения.

На следващия ден Юториан ни поведе при царя. Дворецът се простираше над няколко от десетте острова, които образуваха центъра на Ираяс. Паркът беше истинско чудо: добре поддържани ливади, дървета и лехи с цветя, безчет екзотични растения. Имаше кротки животни и пойни птички, които радваха душата, прекрасни скулптури, които повишаваха духа. Многобройните куполи на сградата бяха от фино злато, колоните й арките от златна сплав, а външните стени от някакво стъкло, което можеше да потъмнява за уединяване или за сянка от слънчевия блясък.

Войници в бели туники и бричове охраняваха коридорите на огромния дворец, но Дженъс отбеляза, че копията им са неудобни, безвкусни и повече за украса, отколкото за работа. Влязохме в една зала толкова голяма, че можеше да бъда само царска. Нарочно беше направена така, че да изглежда още по-огромна: някои от сводестите стъклени стени бяха прозрачни и излъчваха светлина, други бяха огледални и отразяваха множеството, събрало се да търси царската помощ или внимание. Имаше три извити нива, с много стълби до всяко. Долното ниво, където влязохме ние, беше най-препълнено, а хората бяха с обикновени дрехи; на второто имаше по-малка група, облечена по-богато; последното беше почти празно, запазено за магьосници и хора с голяма власт. Те се разхождаха, заети с някакво важно обсъждане. Над блестящата им група се издигаше широка платформа с голям златен трон с висока облегалка, на която се виждаше огромен царски герб.

Цар Домас се беше отпуснал на трона, обзет от лека скука. Отдалеч се виждаше, че не е човек, който да остане незабелязан дори в тази огромна зала. Той разсеяно въртеше короната — тънка лента от чисто злато, както видях по-късно — на пръста си и слушаше някакви съветници; шумът на тълпата заглушаваше думите на съветниците, но гласът на царя се чуваше над всички. След това го изгубих от погледа си, тъй като Юториан бързо ни поведе през навалицата. Явно и капитанът беше важна личност тук, защото тълпата почтително се отдръпваше да му направи път. Умерено любопитни погледи ни проследиха, докато стигнахме до парапета на ръба на третото ниво. Юториан ни каза да почакаме и проточи врат насам-натам, сякаш търсеше някого. Притиснахме се до парапета и загледахме глупаво като селяци, попаднали от нивата направо в града. Но не гледахме царския трон, а нещо друго — една странна позлатена дупка в пода.

Всъщност не беше точно дупка, а полукръгла вдлъбнатина и заемаше по-голяма част от третото ниво; около нея имаше пътека за разхождане на високопоставени лица и втора пътека към дъното. Точно над центъра като огромно око се носеше омагьосано подобие на Далечното царство. Всеки детайл — от завитата като змия синя река до града, всяка селска къща и нива — всичко беше показано. Човек можеше да види лодки по реката и малки движещи се точки: хора и животни. Още по учудващо беше, че и самото небе беше живо — на него бяха изобразени птици, които влизаха и излизаха от облаците, носени от вятъра. Докато гледахме, по виещата се пътека надолу слизаха магьосници и официални лица, обсъждаха и наблюдаваха изображението. Няколко жреци насочиха вниманието си към един забулен от черни облаци бряг и там неочаквано блесна светкавица и заваля. Не се съмнявах, че в действителния район, някъде далече, се бе разразила показаната ни в миниатюр буря.

Чух, че царят възразява нещо, вдигнах очи и видях, че Домас се е изправил. Съветниците се бяха струпали около него и разгорещено спореха. Каквото и да бе изчерпило царското търпение, сигурно вече бе решено, или пък Домас повече не проявяваше интерес, защото видях как учтиво прикри с ръка една прозявка и отново започна да върти короната на пръста си. Беше едър мъж — поне една глава над Дженъс — и бялата му семпла туника се спускаше по тяло, направено като от каменни блокове. Косата и лицето му бяха светли. Беше облечен толкова скромно, че освен короната нямаше никакъв друг признак, че управлява такова мощно царство.

До трона стоеше още един човек. Беше едър като Домас и всъщност доста приличаше на него в лице и по структурата на тялото; но докато царят беше светъл, този беше тъмен. Дрехите му бяха богато извезани със злато, на гърдите си носеше емблема на принц. Изглежда, обичаше големите, инкрустирани бижута и пръстени, а дългата му черна коса беше прибрана с широка смарагдова лента, която недвусмислено показваше, че и той е от царска кръв.

— Принц Равелайн — прошепна Дженъс. Аз бях предположил същото. Дженъс се наведе над ухото ми и развълнувано продължи: — Той е магьосник. Много голям магьосник!

Това също ми бе минало през ума: тъмните му очи блестяха с вътрешната светлина на жрец и кожата ми неприятно настръхна. Разгледах го внимателно и видях, че въпреки блестящия вид в маниерите на Равелайн липсва самоувереността на Домас, и както бяха застанали един до друг, безпогрешно можеше да се каже кой е царят и кой просто високопоставеният брат.

Хората край парапета се размърдаха и видях един дребен човечец с най-невзрачна външност да се промушва към Юториан. Бричовете му бяха измачкани, а туниката скъсана, с мръсен царски герб. Не можеше обаче да има никакво съмнение — този човек беше важна личност. Капитанът вдървено се наведе, за да чуе шепота му. Човечецът се повдигна на пръсти, без да се притеснява, че някои могат да сметнат позата му за клоунска. Юториан слушаше, кимаше и поглеждаше към нас; после бързо посочи с пръст Дженъс и мен, за да ни разграничи от останалите. „Този дребосък може да е мишка — помислих си аз, — но дръзка малка мишка с бърз ум и без страх от кухненските котки, защото обядва заедно с царя.“ Малкият човек се промуши под парапета и припна около ямата и нагоре по стъпалата към трона. Юториан енергично ни замаха да се приготвим. Разбрахме го и когато царят се обърна, за да отправи приветствена усмивка към своя малък любимец, придърпахме дрехите си и пригладихме косите си.

Домас махна с ръка, отпрати съветниците си и дребосъкът повтори изпълнението с шепненето, само че този път, за да пази равновесие, се хвана за мантията на царя. Лицето на царя светна, скуката от него изчезна. После Домас високо каза:

— Така ли? Откога са тук? — Гласът беше мощен като човека, лесно достигна до нас и отекна над главите ни. Царят се намръщи, защото дребният човечец продължи да му шепне нещо, после отново прогърмя: — Защо не ми каза по-рано, Биймас?

Опитвах се да си съставя мнение за царя, като изхождах от силния му глас. Домас изговаряше думите ясно, на кратки изречения, и ги запращаше безгрижно към тълпата, за да слуша всеки, който желае. Биймас прошепна нещо в отговор на царския въпрос и съпроводи думите си с вдигане на рамене, което, сигурен съм в това, бе вгорчило живота на чиновника, който ни бе пренебрегнал. А ако имаше възможност да види лицето на царя, провинилият се чиновник направо би се ужасил: челото на Домас се сбърчи, бялата му кожа почервеня от гняв. Слава богу, царският гняв мина веднага и възбудата и интересът отново проясниха лицето на Демос.

Той се усмихна, потупа Биймас по рамото и каза:

— Няма значение. По-късно ще се занимая с подробностите. Сега иди и ми ги доведи, Биймас. Бързо, веднага! Бях достатъчно груб. — Биймас скочи и припна да изпълни заповедта, а царят се обърна към съветниците си.

— Край на старото, господа! Стига сме тъпкали на едно място. Време е да поемем по нов път. Истински нов път, господа. — Той потри ръце в очакване. Принц Равелайн лениво се размърда и пристъпи към него, нарочно лениво, според мен, за да не даде вид, че бърза. Отново насочих вниманието си към Домас в последен опит да го преценя преди да ни извикат пред очите му. Изглеждаше ми откровен човек, прям в цели и дела, както и в думите. И май не се интересуваше много какво мислят другите за него. Аз съм цар Домас, говореше цялото му поведение, и мога да правя каквото реша. И такава увереност, според търговските ми инстинкти, беше признак, че царят е човек, който най-малкото ще ни изслуша, ако въпросът се постави логически и открито. Биймас ни поведе към царя и момент по-късно и двайсетимата се изправихме пред него. Започнахме ниско да се кланяме, както смятахме, че е правилно, но той ни спря с махване на ръка.

— Без такива работи — каза Домас. — Достатъчна е само почтителната стойка. — После се обърна към брат си. — В този двор церемониите са прекалено много. От това кланяне ми се завива свят.

Равелайн се засмя, на пръв поглед сърдечно и високо, но смехът му беше изпълнен с подигравка.

— Нареди да спрем да ти се кланяме — каза той — и ще разбереш колко много ще ти липсва.

Домас го погледна снизходително.

— Пак проявяваш остроумието си. — В отговор Равелайн му се поклони много подигравателно, много бавно и много ниско и царят въздъхна и се обърна към Биймас. — Днес не се чувствам остроумен. Измисли нещо духовито за мен, Биймас. Нещо, което да постави брат ми на мястото му. Теб те бива за тия неща. — Биймас шепнешком му обеща и Домас отново насочи вниманието си към нас. — Значи това са хората, които причиниха такава суетня! — прогърмя гласът му. Каза го обаче с усмивка. После ни огледа внимателно, а усмивката не слизаше от лицето му. — Сплотена група — се обърна той към брат си. — Не си ли съгласен?

Равелайн също ни изучаваше: пронизващите му очи ни обходиха, спряха се на мен, после на Дженъс, където се задържаха малко по-дълго.

— Прав си — отговори принцът. Гласът му беше силен почти като на царя. Той също се усмихваше, но устните му бяха разтеглени в тънка усмивка като на ловджийско куче, надушило плячка.

Царят се надигна от трона си и заедно с Биймас, който подскачаше до него, и слезе да ни разгледа отблизо, Дженъс и аз се напрегнахме — мислехме, че най-напред ще спре пред нас. Царят обаче се разходи небрежно около групата.

— Наистина сплотена група! — прогърмя възхитителният му глас. — Поглеждаш ги и ти става ясно как са го постигнали. Те са като братя: еднакви дрехи, еднакви обуща, еднакви трудности и лишения.

— Е, мършави са малко — подхвърли Равелайн. — И доста окъсани.

— Кой няма да е мършав и окъсан след толкова дълъг път? — каза Домас и погледна Биймас. — Още ли не си измислил нищо? — Биймас отговори, че продължавал да мисли. — Добре — каза царят. — Измисли нещо умно, и жлъчно, и нараняващо.

Последва по-нататъшно проучване и кимане. После Домас неочаквано се завъртя, махна с ръка към залата и извика:

— Приятели! Приятели! Внимание, моля. — Гласът му изпълни огромната зала и отекна без помощта на никаква магия. Всички го чуха и заповтаряха:

— Царят говори! Царят говори!

Тълпата погледна очаквателно нагоре.

— Искам всички да се запознаете с тези хора — прогърмя гласът на царя. — Навярно сте чули, че се интересувам от тях, и ето ги сега пред вас от плът и кръв. Всичките са смели пътешественици. И какво само пътешествие са направили! Дошли са чак от Ориса. Прекосили са пустини, срещали са се с бандити, преживели са какви ли не ужасии. — Домас отново закрачи пред нас, без да спира да говори, а търпеливият Биймас подтичваше до него. — Нека да поговорим с някои от тях! Да видим на какво се дължи високият им дух. — Той замълча и погледна намръщено тълпата. — Дух, който, за съжаление, липсва на много от вас. — После той отново се обърна към нас и отново усмивка озари лицето му усмивка съвсем различна от тази на брат му: широка и великодушна, облагородена от честа употреба.

Царят отново ни огледа и погледът му падна върху сержант Мийна.

— Вие, господине! — Домас го посочи с пръст. — Кажете ми името си.

Мийна се изчерви от смущение и объркване. Как да отговори? С военен поздрав? Нали поклоните бяха забранени. Домас го спаси — вдигна ръка и го поздрави като войник. Дилемата беше разрешена и Мийна отговори стегнато, по войнишки:

— Сержант Мийна, сър!

Царят извика към тълпата:

— Чухте ли? Сержант Мийна. Досетих се, че е военен. По стойката си личи, че е сержант.

— Благодаря ви, ваше величество, — каза Мийна.

— Кажи ни, добри сержанте, какво мислиш за нас сега, когато си вече тук? Как намираш Вакаан?

Лицето на Мийна светна и той положи всички усилия да намери подходящ отговор. Накрая каза:

— Чудесно е, ваше величество! Просто чудесно!

Домас се заля в смях.

— Чувате ли? — извика той. — Сержантът мисли, че ние сме … чудесни! — И отново се заля от смях. — Добър, честен войнишки отговор. Необходими са ни повече такива хора. — Мийна се изчерви, а царят продължи:

— Има ли нещо, което не ти харесва? Което не е… чудесно?

Мийна се замисли, напрегна се да намери нещо дребно, което не му харесва.

— Храната, ваше величество.

— Храната? — прогърмя Домас. — Защо не ти харесва нашата храна?

— О, много ми харесва, ваше величество — извика Мийна. — Но, моля за вашето извинение, понякога я намирам малко… прекалено пикантна.

Домас беше абсолютно доволен от отговора.

— И аз така мисля, сержант — Вечно слагат пикантни подправки на хубавите пресни продукти и ги развалят. Следващия път им кажи да не го правят. Разбира се, аз през цялото време им го говоря, но няма никаква полза. И това ми било цар, представяш ли си?

— Мисля, че в лицето на моя брат ти намери един приятел, сержант — намеси се принц Равелайн. — И мога да разбера защо. Ти си просто човек от неговия тип.

— Благодаря ви, ваше величество — каза Мийна.

Домас вдигна ръка.

— Не бива да го наричаш „ваше величество“. — Това е като да бъркаш офицер със сержант. Само царете са величества. Брат ми е принц. Принцовете са… — Той спря, затърси нужната дума, после лицето му внезапно светна и той извика така, че всички да чуят: — Принцовете са… по-малко величествени. Те са височества. — После избухна в смях, очите му се насълзиха. Тълпата се смееше заедно с него. Равелайн прихна презрително, Биймас пошепна нещо на Домас, който кимна, а сетне каза: — Това наистина беше остроумно, нали? Но ти продължавай да мислиш, Биймас. Скоро ще ми трябва още нещо остроумно. — Той хвърли весел поглед към брат си. — За добрия ми височък и по-малко величествен брат.

Без да спира да се смее, той благодари на Мийна и отново се заразхожда пред нас. Избра още няколко от хората ни, представи ги на поданиците си и ги похвали. Накрая сиря пред мен и Дженъс огледа червената ми коса.

— Вие, господине. Няма нужда да ми казвате името си. Зная го. Вие сте… — Той се намръщи, не можеше да си спомни. Биймас му го прошепна и Домас се усмихна. — Антеро, нали… Амалрик Антеро.

— За мен е чест, ваше величество — отговорих аз.

Той се замисли за момент, сетне каза:

— Вие сте търговец, нали? — Отговорих утвърдително. — Търговците обикновено не са от най-смелите. Тях ги интересува единствено печалбата. — Казах му, че печалбата определено не е моята цел. Царят продължи да ме изучава и можах да видя, че ми повярва. После каза на Биймас: — Искам да си поговоря с него. Намери ми малко време през следващите един-два дни. — Нареждането му предизвика яростен словесен поток, излят шепнешком от Биймас. — Зная, зная — каза царят. — Но все пак направи го заради мен, бъди така добър. — После царят се обърна към Дженъс. — И вашето име зная. Дженъс Грейклок, войник и магьосник.

— Благодаря ви, ваше величество — каза Дженъс.

— Кое е повече във вас, Грейклок, войникът или магьосникът?

— И двете ни помогнаха да достигнем дотук, ваше величество — отговори Дженъс.

Царят тропна с крак.

— Не извъртай! В моя двор се говори открито. На всички е заповядано да казват онова, което им е на сърцето. На мен също. Така постъпва и моят… по-малко величествен брат. — Домас се позасмя.

Дженъс се ободри още повече.

— През целия си живот съм бил войник — каза той. — Но цял живот съм имал само една цел. Далечното царство беше моята мечта, ваше величество. Сега съм тук и с ваше разрешение ще изучавам магията, която ме интересува повече от всичко.

Домас го погледна, после кимна и бавно каза:

— Защо не? — Обърна се към тълпата и извика: — Достатъчно! Имам нужда от малко уединение. Върнете се към работата си. Да прахосвате парите ми, предполагам. О, да. Тези хора ще ни гостуват известно време и аз искам да бъдете много любезни с тях. Разбрахте ли? — Шумът всред тълпата и приветливите лица показаха, че всички са разбрали. После хората си отидоха, а Домас се върна на трона си, помисли за момент, сетне каза:

— Както вече споменах, харесахте ми! А като ви разгледах отблизо ми харесахте още повече. Но само времето може да покаже колко съм прав… или колко греша. Така че ето какво ще направим. Биймас ще се погрижи да ви настани. Като на почетни гости, предполагам, че ще предложи резиденции за Антеро и Грейклок. И нещо… не толкова разкошно — той се усмихна към Мийна — за останалите. А сега, ако съм забравил нещо или пък имате някакво затруднение, можете да се обърнете към Биймас и той ще се погрижи.

Ние изказахме благодарностите си и царят кимна да покаже, че ги приема.

— Трябва да ви кажа, че тук има закони. Дръжте се добре, но не и така, че да се лишавате от развлечения. Освен това искам да ви виждам такива, каквито сте в действителност, и още сега трябва да ви кажа, че не харесвам свидливите хора.

Той погледна Дженъс.

— Вие, господине, искате да изучите нашите магии. Ще видя дали някой от нашите магьосници може да ви вземе за ученик. — Той вдигна предупредително пръст. — Но да не сте и помислили да се забърквате с черна магия. В моето царство няма място за демони. Смятам и за в бъдеще да не допускам такова нещо.

Дженъс смирено наведе глава; очите му блестяха от радост.

— Ще бъда щастлив аз да го поема, братко — намеси се Равелайн. — Чувам, че той има изумителен талант.

— Мисля, че можеш да го поемеш — каза Домас. — Според мен това ще е чудесно. — Той погледна към Дженъс. — Принц Равелайн е моят главен магьосник. И е адски способен. Макар и не толкова способен, колкото си мисли самият той. Факт е, че с малко практика аз мога да стана по-добър от него, но магьосничеството и царуването във Вакаан са несъвместими. Открай време за нас това са две несъвместими дейности и така ще бъде и за в бъдеще.

— Аз съм този, който върши мръсната му работа — засмя се Равелайн.

— И адски много те бива в нея — добави Домас. — Но е много лошо, че това ти доставя такава голяма радост. — После отново се обърна към нас. — Зная, че в своя дворец той прави черни магии. И той знае, че аз зная, и така нататък. За нещастие това е едно необходимо зло. Имаме много външни врагове и само с неговата мръсна работа можем да ги държим на разстояние.

— Похвалата ти, скъпи братко, е съкрушителна — каза Равелайн.

Царят остави без внимание ироничната му забележка.

— За да няма недоразумение, трябва да знаете онова, което знаят всичките ми поданици: силно ненавиждам моя брат. Толкова силно, колкото и той мен. Единствената причина, поради която все още не сме се изпоклали е, както всички във Вакаан също знаят, че това е забранено открай време. Ако някой с царска кръв убие друг или подбуди някой от поданиците ни към убийство, ще настъпи краят на нашата династия. Царят се изкикоти. — Моят по-малко величествен брат има по-голяма нужда да ме убие. Сами виждате, че от всичко най-много желае да бъде цар, но пред моя трон чакат десет царски синове. — Той се обърна към брат си и отново се засмя. — Ти ще умреш десет пъти преди да ти дойде редът, по-малко величествени братко.

Равелайн му отговори също със смях.

— Тогава ще се задоволя с мръсната си работа!

Още много думи бяха изречени между двамата и ние се постарахме да не показваме неудобството си от тази проява на дълго и злобно съперничество, нито пък да показваме, че вземаме страна, макар че на мен не ми беше трудно да реша на кого да симпатизирам. Изучавах Равелайн, докато двамата се дърпаха. Юториан беше казал, че принцът е по-малкият брат. Аз бих казал обратното: докато Домас изглеждаше като току-що навлязъл в четирийсетте, Равелайн имаше вид на петдесет-годишен човек. Челото над и под короната му беше дълбоко набраздено; очите му бяха покрити с мрежа от бръчици, а торбичките под тях говореха за отколешно сьзаклятничество; устните му бяха хитри и чувствени — свидетелство за дългогодишен морален упадък. Отново чух смеха му: беше богат и дълбок, но някак пресилен и обагрен с подигравка. Царят му отговори с гръмогласен и безмилостен смях, но искрен. Домас беше човек, който изпитваше наслада от самия смях — дори когато се подиграваше.

Антипатията ми към Равелайн не възникна от злобния словесен двубой: тя беше покълнала от пръв поглед и сега само избуя. Ако го бях описал само минута след като го видях, перото ми пак щеше да го нарисува със същите черни краски. Той беше човек с маска, за да прикрива магьосническите си замисли и цели. Външно се стараеше да се равнява по брат си, да не крие лицето и чувствата си. Изказваше се остро и без заобикалки. Но аз бях наследил очите на баща си, който умееше да преценява клиентите, и не му повярвах. Недоверието обаче може да е полезно при сделките и дори да донесе печалба, така че си отбелязах едно наум и реших да изчакам. Погледнах Дженъс и дори се разтревожих като видях как открито претегля всяка дума на Равелайн. От друга страна, той знаеше да се предпазва. Освен това сега неговата цел беше знанието, а какво лошо може да последва от знанието?

Братята свършиха с кавгата и аз видях своя шанс.

Привлякох вниманието на царя и попитах:

— Мога ли да задам един въпрос, ваше величество?

— Питай колкото искаш — отговори Домас.

— Че ние ще спечелим много от този опит, е очевидно. Но се чудя, ваше величество, каква полза ще имате вие от нас?

Домас трепна, отметна глава назад и се взря в мен. После се засмя и се обърна към Биймас.

— Помниш ли, че ти поръчах да ми намериш време за среща? Така че двамата с Антеро да можем да си поговорим? — Биймас прошепна, че за нещастие си спомня. Домас каза: — Е, нека това време да бъде по-дълго.

— После разпери широко ръце. — Мно-го по-дълго. Широкото му лице бързо се обърна към мен. — Тогава ще ти отговоря.

С това нашата аудиенция свърши.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТАПЪРВИЯТ ВОАЛ ПАДА

Царското обещание не е като на другите хора. Когато аз давам дума, тя има силата на договор; ако не е така, само глупак би могъл да върти търговия с мен. Но един цар може да се откаже от думата си, когато пожелае, без да изпитва никакви угризения. Да си цар е нещо по-различно: не си длъжен да даваш никакви обещания; ако обещаеш нещо на някого, ще се намерят много други, които ще се мъчат да спечелят царското ти благоволение.

Три седмици след като цар Домас бе обещал, че ще се срещнем, още ни разяждаха съмнения, че не ще заслужим неговото внимание. Не бях чул от Биймас за „времето“, обещано от царя, а от двореца нямаше никакъв отговор на многото ми запитвания. Разтревожен беше и Дженъс, защото той пък имаше обещанието на „по-малко величествения“ принц и неговите също толкова многобройни запитвания към Равелайн оставаха без отговор. Като капак на всичките беди на Дженъс принц Равелайн не беше направил нищо освен първия си жест, докато Домас беше изпълнил поне част от обещаното. За нашите хора се полагаха добри грижи; те се радваха на приятен живот в една голяма къща близко до пристанището, където имаше много заведения и любезни жени, които да ги развличат. Двамата с Дженъс бяхме настанени в много по-луксозни резиденции и ни се предлагаха всички земни удоволствия и наслади. Но богатото и очарователно настояще беше стъпило на рушащия се ръб на бъдещето и всяка секунда чакане за нас се превръщаше в мъчение.

— Почти желая Равелайн да не се беше намесвал, — сподели един ден Дженъс. — След като принцът е казал, че ще бъда негов ученик, никой с истински знания не би дръзнал да стори нещо повече, освен да ми каже добро утро.

Недоверието ми към Равелайн ме накара да се зарадвам на чутото, но приятелството ни ме подтикна към съчувствие.

— И двамата царствени домакини се оказаха недостижими като онази планина — казах аз и посочих свещения връх, който украсяваше изгледа от моя балкон. Всъщност в двореца ми имаше много други балкони, но този ми бе станал любим заради гледката на голямата синя Свещена планина. — Непрекъснато си повтарям да бъда търпелив — продължих аз, — но когато търпението е единствената алтернатива, ползата от такива напомняния е малка.

Дженъс подръпна брадата си и се засмя.

— Ти си добър приятел, Амалрик — каза той. — Но аз също съм твой добър приятел. Ето защо разбирам, че точно сега ти прикриваш истинските си чувства.

Вдигнах рамене и също се засмях. Казах му лошото си мнение за принца и той го отхвърли като чисто предположение, както си и беше.

— Когато говоря с царя — казах аз, — няма да забравя да помоля за… примерно… по-усърден учител.

— Ако изобщо говориш с царя — каза Дженъс и смехът му секна.

Въздъхнах вече развълнувано.

— Да… ако! Мразя тази дума. Винаги, когато мисля за нещо, изскача едно ако, което да ме препъне. Ако видя царя. И ако той пожелае да ме изслуша. И ако прояви благоразположение към моите предложения. И ако… и ако…

— Разбирам какво искаш да кажеш — отговори Дженъс сухо. — Дори прекалено добре. Тази дума ще ме преследва в сънищата… ако някога отново мога да заспя.

Засмяхме се и тревогата ни намаля. Облегнах се на меките, бродирани със злато възглавници и отново се загледах към Свещената планина. Мислех си за олтарите, споменати веднъж от Юториан, и за церемониите, провеждани някога там от древните в чест на първожреца след като Злокобният вестител е получавал дължимото си. За момент си представих пушека над жертвената плоча, представих си как вятърът го отнася. „На изток“ — беше казал Юториан.

— Защо на изток? — промърморих аз.

— Какво „на изток“? — попита Дженъс.

— Нищо — отговорих малко смутен. — Нали знаеш, че безделието подхранва глупостта.

Дженъс също си мислеше за свои неща. После махна към спокойната красива река.

— Те се мислят за висша раса — каза той — и за доказателство ни показват големи чудеса, като например тази укротена река.

— За мен това наистина е чудо — казах аз.

— Чудо е само мащабът — изсумтя Дженъс. — Принципът е прост като фасул. Ние често успокояваме малки площи около собствените ни кораби, когато условията го изискват, и също така пускаме ветрове от торби, които купуваме на пазарите, за да издуват платната ни. Вярно, малки ветрове, но няма принципна разлика между логиката, използувана за тях, и онова, което сигурно правят тук, за да карат времето да се промени според нуждите им.

— Можеш ли да направиш същото?

Дженъс вдигна рамене.

— С опити, да, бих могъл да се добера до техните методи. Но трябва да разбера и откъде вземат цялата необходима им енергия. Дори хиляда жреци да насочат цялата си сила върху една цел, ще се получи едва една десета от нея.

— Е, нашите жреци не могат да се мерят с техните — казах аз.

— Глупости! — отговори Дженъс. — Признавам, че те знаят много повече, а някои, например Равелайн, имат голяма естествена сила. Но моята не е по-малка от неговата и аз съм значително по-надарен. — Знаех, че не се хвали. — Все пак, дори всичките им магьосници да бяха толкова големи като Равелайн, енергията няма да е достатъчна. Следователно те я взимат от другаде. И когато науча откъде, и аз ще мога да взимам.

— Но ние видяхме много повече неща от реката и времето — възразих аз. — Където и да погледнеш, ще видиш чудни магии.

— Играчки и кръчмарски трикове — присмя се Дженъс. — Отново в голям мащаб. Всичките чудеса, които видяхме, се подчиняват на писани правила. Ако… отново тази проклета дума… ми разрешат да видя ръкописите на древните магьосници, аз също ще мога да ги правя.

— Няма ли нищо, което да те впечатлява?

— О, има разбира се! Иначе щях да се отчая. Видях много неща и бих дал всичко, за да науча, как стават. Ще ти кажа само едно: знаеш ли, че те могат да превръщат обикновените елементи в злато?

Засмях се.

— Нима това те интересува? Ти никога не си мечтал за злато освен като средство за постигане на целта.

— Забрави стойността — сериозно каза Дженъс. — Макар че могат да го направят от всичко, те го правят от пясък, тъй като е най-много; и го правят с такава лекота и в такива количества, че използуват златото в най-обикновени конструкции. Но все пак предпочитат златната сплав, която могат да получат само чрез преработване, тъй като тя е по-твърда. Интересува ме как го нравят.

— Видях как ти превърна скорпиона в мишка — казах аз. — А Морташъс превърна мишката в златен поднос. Защо смяташ превръщането на пясъка в злато за по-голямо постижение?

Дженъс се замисли за момент, търсейки начин да обясни едно толкова сложно нещо на човек, който не разбира нищо от тези работи.

— Аз не промених скорпиона в мишка — каза най-после той. — Аз преместих скорпиона. На друго… място. Това е единствената дума, с която мога да опиша станалото. Аз не виждах това място, но го чувствах с ума си. И с ума си опипах един отвор, после…пуснах скорпиона в този отвор. По същия начин взех и мишката. Макар да не беше от същото място. Бедното същество, може би беше в кухнята на Морташъс. А може би дори не беше от този… свят. — Той ме погледна, за да види дали разбирам. Бях достатъчно непросветен, помислих, че съм разбрал, и кимнах.

— Добре — каза Дженъс. — Значи разбираш, че това беше само смяна на вида. Златото на Ираяс е нещо различно. Те фактически по някакъв начин правят злато. Всъщност влияят върху онова, което прави пясъка пясък.

— Но нали пясъкът — казах аз — е направен от мънички песъчинки.

— Съвсем не — каза Дженъс. После млъкна. — Всъщност не бива да съм толкова категоричен, след като не съм сигурен. Но имам една нова теория. Създадох я, когато обмислях постигнатото тук и как може да се направи. Мисля, че всичко, което виждаме наоколо… масата, край която седим, балконът, на който си почиваме, онази планина отсреща, дори нашите собствени тела… всичко е направено от толкова малки частици, че в сравнение с тях песъчинките, за които говорим, изглеждат като планини. И мисля, че те по някакъв начин преместват тези частици, пренареждат ги, ако искаш, докато получат същата структура като на златото. И тогава то става злато, и престава да е онзи материал, който са избрали, за да го превърнат в злато.

Въздъхнах дълбоко.

— Следях разсъжденията ти, доколкото ми бе възможно, приятелю — казах аз. — Но мисля, че изостанах там, където единичната песъчинка се оказа не едно, а много зрънца, и то толкова малки, че с моето зрение не мога да ги видя.

— Дори само това да си разбрал — усмихна се Дженъс, значи си разбрал всичко. Сега си толкова умен, колкото съм и аз. — Лошото му настроение се върна, помрачи лицето му и той отново посегна към брадата си. — Недей да мислиш, че се подигравам с тези хора. Нямам намерение да омаловажавам техните постижения. Само ги разглеждах в перспектива. Тук има много тайни и си заслужава да ги изучим. Наистина много. И аз съм сигурен, че има и много умни и способни хора, и ако само ми разрешат да се срещна с тях…

Избухнах в смях — ужасното ако се появи отново. Дженъс разбра и също се разсмя, после погледна покрай мен. Чух стъпки. Обърнах се и видях един от прислужниците с някакво листче в ръка.

— Какво е това? — попитах аз и се пресегнах.

Слугата поклати глава и каза:

— Извинете, господине, но не е за вас. За господин Грейклок е.

Дженъс се намръщи, взе съобщението и благодари разсеяно, но щом прочете бележката, се усмихна.

— От кого е? — попитах аз.

Дженъс размаха победоносно хартийката.

— От принц Равелайн! — извика той. — Иска веднага да отида при него! — Той скочи и ме притисна до себе си. — Най-после! Един от способните хора, за които споменах. Сега вече ще става, каквото ще става.

Сбогува се набързо и изскочи навън, като подхвърли през рамо, че щял да ми разкаже всичко, когато свършат. Седях навъсен и го наблюдавах как излезе от вратата и се затича през просторната ливада към гондолата си — беше завързана на кея пред двореца. Мрачното ми настроение беше примесено със завист, както и с подозрение относно намеренията на Равелайн. Не виждах вече нищо смешно в безкрайния рефрен: „Ако видя царя… ако… ако…“

Изведнъж видях лодката на Дженъс да се разминава с друга лодка. Тя се плъзна гладко към кея, който приятелят ми току-що беше напуснал. От двете й страни имаше царски гербове. Когато спря, от нея изскочи един човек, без дори да дочака да я завържат за кнехта. Наведох се над парапета, горящ от желание да го видя по-добре. Беше дребен човечец, съвсем незабележителен, но за мен бе най-важната личност на света. Беше Биймас, дошъл да ме заведе при царя.

Заведоха ме направо в личния кабинет на царя. Умът ми беше зает с бързо съставяни и също толкова бързо отхвърляни речи, така че не обърнах голямо внимание на богато украсените коридори. Продължителното чакане, съчетано с неизвестността, беше превърнало предишните ми планове в объркване. Дори не обърнах внимание на огромната врата, през която спряхме, както и на отсъствието на охрана. Вратата бе само една пречка и аз вдигнах ръка, за да я отворя. Но шепотът на Биймас спря самонадеяната ми ръка. Дребосъкът сложи пръст на устните си, за да ми даде знак да мълча, после долепи ръка до ухото си и се наведе да чуе какво става вътре. До слуха ми достигна чудна мелодия. Звуците бяха слаби, но мелодията се чуваше доста ясно, долових и откъслечни разговори. Биймас направи знак да го следвам и тръгнахме по някакъв дълъг тесен коридор, обикалящ около стаите на царя. Стигнахме до една малка врата, влязохме и се оказахме в преддверие, закрито със завеси. Сега музиката се чуваше по-силно, по-прекрасна отпреди. Биймас разтвори завесата и ме въведе. Стаята беше затъмнена, но успях да видя пред мен една могъща фигура — можеше да бъде само царят. Беше седнал, с гръб към мен, но не можеше да има никаква грешка — главата, отпусната на силната ръка, беше негова. Биймас ме бутна напред и аз се препънах в стола до Домас. Царят, изглежда, не забеляза нито това, нито последвалото изскърцване на стола, шумоленето на бродираната възглавница, когато седнах до него. Сянката на Биймас пребягна зад нас и зае свободното място от лявата страна на царя. Мълчаливото присъствие на Домас ме притесняваше, но после видях, че е затворил очи в тих размисъл, а лицето му е озарено от лека доволна усмивка. Музиката прогони напрежението ми и аз се обърнах, за да чувам по-добре и да видя кой свири толкова прекрасно.

Най-напред видях сянката й — огромна върху надиплената завеса зад нея. Беше обърната настрани, с вдигнати ръце, в класическата стойка на флейтист. Ръцете бяха дълги и стройни, китките грациозно извити, пръстите умело танцуваха върху флейтата. Гладкото чело се наведе и видях трепването на миглите и как горната устна се свива като целувка, преди да докосне инструмента. После погледнах надолу и видях чаровната музикантка — съвсем дребничка, седнала на един осветен подиум. Беше облечена в семпла бяла роба, превързана със златен шал. Ръцете й бяха голи до раменете, тесен полукръгъл отвор бе изразен около стройната й шия. Чертите на лицето й бяха ясно очертани, сякаш издялани от длетото на скулптор, но и завършени, сякаш скулпторът беше посветил остатъка от живота си в полиране своята творба. Косата й беше тъмна в полумрака, но когато флейтистката се размърда, за да подхване друга мелодия, видях блясъка на къдрици, червени като моята коса.

Чух как царят шепне:

— Не е ли прекрасна?

Шепотът му сякаш отразяваше собствените ми мисли, но очите на Домас все още бяха затворени. Въпросът му беше насочен към духовното и се отнасяше до музиката, не до изпълнителката. Облегнах се, за да се отдам по-пълно на музиката. От изкуствата винаги най-много съм обичал нея, но тази тук беше такава, че превръщаше младежкото увлечение в зряла любов. Флейтистката засвири чудна мелодия и сякаш силен порив на вятъра ме отнесе надалеч. Бях като на кораб в небето и надничах, надвесен над перилата, за да видя чудесата, пред които всичко друго бледнееше. Никога не се бях чувствал толкова свободен; облъхваше ме свеж ветрец и ми искаше да остана на този кораб вечно.

Музиката плавно се промени и отново се върнах в стаята, потопен в друга мелодия. Обзе ме странно чувство, сякаш знаех какво ще се случи ей сега. По някакъв начин знаех, че флейтистката ще вдигне глава, и когато я видях да го прави — без устните й дори за миг да се отделят от флейтата — знаех, че очите й ще потърсят моите. Вълнението от срещата на очите ни беше по-голямо, отколкото очаквах. Вярвам, че и тя го изпита. Наведох се напред, тъй като музиката й поставяше един въпрос. Нотите бяха по-пламенни, но в тях имаше и свенливост, която ми причини сладка болка. Музиката сигурно намери отговор в мен, защото изведнъж стана много радостна. Аз също бях обзет от радост; видях очите на девойката да блестят и почувствах милувката на любовта. После неочаквано изникна образът на Диос и пръстите на флейтистката заподскачаха, опарени от жилото на вината. Побягнах като от демон с отровни зъби и се скрих в безмълвната самота на пещерата, в която бях живял толкова дълго. Видях в очите на музикантката, че е смаяна и наранена; тялото й се отпусна покрусено. После тя забави темпото, нотите станаха по-високи, мелодията гневна, сякаш ме уличаваше в предателство. Насилих се да отклоня поглед, но видях как тя неочаквано кимна, гневът премина в нежност — и песента свърши.

Настъпи продължителна тишина, мълчание пред голямото изкуство. Чух как царят шепнешком изразява възхищението си. Флейтистка стана, поклони се и изчезна зад завесата, но точно преди лампите да светнат, жената отправи към мен един последен поглед. Съжалих, че си отива. Обърнах се към царя развълнуван, но решен да се овладея за разговора ни. Той ме гледаше малко странно, после се засмя и погледът му се промени.

— Казва се Оумъри — осведоми ме Домас.

Направих се, че не проявявам интерес, но сърцето ми трепна.

— Благодаря ви, ваше величество, — казах аз. — Сега зная кого да хваля, когато разказвам на приятелите си за тази чудесна музика.

Домас се засмя и ме удари по коляното.

— Хайде, хайде, зная че ти хареса. И гарантирам, че не беше само музиката. — Заекнах и се опитах да отрека, но това още повече го развесели. — Няма значение — каза той. — Не ти се подигравам. Но ще ти кажа, като мъж на мъж, че Оумъри не е куртизанка, както може би си мислиш. Тя една от най-добрите ми музикантки и има право да избере или да отхвърли когото си пожелае. — Пак заекнах и му благодарих за информацията, която всъщност не ми беше нужна. Но царят вече беше отегчен от сватосването и бързо се насочи към причината за срещата ни.

— Ти искаш да започнеш търговия — каза Домас, откровен както винаги — Ще ти кажа направо… без намеци за това и онова… смятам да дам съгласието си.

— За мен това е чест и голяма радост, ваше величество — отговорих аз. — Но какво ще кажете, ако скрепим това съгласие с договор?

Домас бутна Биймас с лакът, изсмя се и викна:

— Този човек продължава да се издига в очите ми! Ако не беше търговец, щях да го направя мой съветник. Забеляза ли, как постави въпроса ребром? Без при това да обижда? — Биймас прошепна, че е забелязал, и царят се обърна към мен. — Искам ти да отговориш на въпроса, който ми зададе, когато се срещнахме първия път. Биймас ей сега ще ни го припомни точно.

Биймас коленичи в стола си и зашепна в ухото на царя. Домас високо заповтаря думите му — моите собствени думи. „Че ние ще спечелим много от този опит е очевидно. Но се чудя, ваше величество, каква полза ще имате вие от нас?“

Царят се отдръпна от него и продължи:

— Отговори ми на това. И отговаряй честно.

Засмях се, защото царят всъщност ме беше преметнал. Беше ми го върнал тъпкано. Засмях се, без да помисля, че се намирам пред цар; усмивката, с която ми отговори, ме успокои. Добре бях направил, че бях отговорил така открито.

— Много добре, ваше величество, ще опитам — почнах аз. — Няма да прикривам нашите нужди като хваля търговските възможности на нашия град като по-големи от възможностите на всяка друга страна. Нито пък ще се хваля с постиженията на моето семейство и неговата репутация за честност. Вие знаете тези неща, иначе сега нямаше да съм тук; и дори ако бях тук, вие не бихте участвали в този разговор. — Царят кимна. Окуражен, аз продължих: — Печалбата не е единственият ми мотив. Печалбата не беше единственият мотив и на моя народ, когато ме изпратиха да търся вашето благоразположение. Чуйте какво искам, ваше величество. И ще ви го кажа направо, така, както мога.

Разказах за Ориса и за добрия народ, който бе създал град, а не просто постройки, разпръснати по една река. Разказах за нашите мечти и надежди, дори за нашите беди. Описах последните ни страдания, спирайки се подробно, както го изисква честността, на собствените ми загуби и мъки. После признах как бях съзерцавал вълнуващите чудеса на Вакаан, докато пътувахме по реката към неговия дворец, и как бях пожелал те да просветлят и защитят собствения ми народ. Разказах всичко без увъртания, като се молех царят да не ме сметне за глупак поради честността ми. Когато свърших с това въведение, се облегнах назад да си поема дъх и да видя какъв ефект — ако въобще имаше ефект — са произвели думите ми.

Домас дълго мълча и аз дори повярвах, че е развълнуван.

— Сега наистина разбирам защо си дошъл, Амалрик Антеро — каза той най-после. Защо си рискувал живота си и дори нещо повече. Твоите основания не накърняват интересите на моето царство. Нещо повече, те са съзвучни на моите чувства към собствения ми народ. Макар понякога моите хора да забравят, че всичко, което върша, го върша за тях. — Той се засмя подигравателно над самия себе си. — Разбира се, аз не съм алтруист, за какъвто се изкарвам. Аз съм цар. Царете по природа са егоисти. Ние трябва да бъдем и жестоки, но това е мръсната работа и точно за това аз съм я оставил на брат си, вместо да го заточа в някоя кула. Той обуздава моята егоистична природа, която иска целият ми народ да ме възхвалява, и пак той се справя с трудностите и бунтовниците.

Царят спря, защото Биймас зашепна в ухото му; после кимна и промърмори:

— Да. Да. Тъкмо щях да го кажа. — Обърна се към мен и продължи: — Биймас ми напомни, че твоята реч, макар и добра, се отклони от основния въпрос. Признавам, че изпитвам съжаление към твоя народ и преживените трудности. Но, Амалрик Антеро, какво засяга всичко това мен?

— Всичко ви засяга, ваше величество — отговорих аз. — Всичко, защото без желание от наша страна търговията изобщо няма да почне.

— Щом е така, покажи стоките си, търговецо.

И тогава аз разпънах сергията на въображението си и изложих какви ли не стоки. Разказах за порьозния камък от север, от който нашите хора изрязват идоли, от чиито очи тече парфюм преди да завали дъжд. Разказах за прекрасните рисувани платове, които тъкат жените на юг, и как всеки топ е различен от другите по десен и на пипане, как прилепва по тялото, когато от него се ушие дреха. Разказах му за най-различните плодове и напитки, които текат към нас от всички страни, граничещи с морето ни. Казах му, че въпреки голямото изобилие, в Далечното царство съм видял и много сиво еднообразие; и тъкмо затова, предположих аз, неговите готвачи имат толкова трудности да прикрият еднообразието с много сосове и подправки. Говорех надълго и нашироко и Домас слушаше, без да му омръзне, търговските ми истории за екзотични царства и народи, за странни чудеса, толкова далечни за него, както неговата страна за моята.

Прибрах въображаемата си сергия и завърших със следното:

— Нямам никакви претенции за пророк, ваше величество, но според мен вие скучаете във вашата преизобилна страна. Със собствените си уши чух да казвате, че вашият народ е изгубил духа си и вече нищо не му е интересно. Стоките, които ви предлагам, имат три изключителни качества: вълнението на чуждестранното, възбудата пред неизвестното и обновеният вкус към приключенията. — Отново седнах, развълнуван от търговския си подход. — Поради това, ваше величество, вярвам, че вие ще спечелите от тази сделка толкова, колкото и ние. Поради това съм сигурен, че след като се подпише, този договор ще има неизмерима стойност за всички нас.

Очите на цар Домас отразяваха собственото ми вълнение. Той кимна замислено веднъж, после още веднъж. Вярвах, че съм победител. После обаче предпазливостта на царя надделя; развълнуваният му поглед помрачня.

— Търговията не може да се извършва във Вакаан — каза Домас. — Външните влияния, както непрекъснато предупреждава моят брат, могат да предизвикат недоволство всред народа.

— Лесно бихме могли да изберем неутрално пристанище — казах аз. — Място, удобно и за двете страни.

— Да, бихме могли — промълви Домас, но гласът му показваше, че има резерви и към такава неутралност.

Аз разперих безпомощно ръце и възкликнах:

— Какво друго мога да кажа, за да ви убедя, ваше величество? Изчерпах всичко, което баща ми успя да набие в твърдата ми глава.

Царят отново се засмя. Гръмогласният му смях едва не спука тъпанчетата ми, но нямах нищо против. Отново видях в очите му вълнение.

— Нищо повече, добри ми човече — каза Домас. — Ти свърши добра работа за твоя град, а и аз няма откакво да се срамувам. Харесва ми твоето предложение. Достатъчно много го харесвам, за да го приема веднага. Обаче… — Той спря, защото Биймас пак зашепна в ухото му, после продължи: — Обаче, както казва Биймас, трябва внимателно да обмислим подробностите, преди да турим подписите си под договора.

— Сам зная, че това е най-умното, ваше величество — казах аз и станах, защото не ми трябваше подканване, за да разбера, че е време да си тръгвам. — Както казваше баща ми: „Всички сделки са като жарава, когато се подпишат, но повечето се превръщат в студена сгур, когато сложиш договора в джоба си.“

— Умен мъж — каза царят.

— Благодаря ви, ваше величество. Наистина беше умен. Той почина. А сега, с ваше разрешение… — Започнах да се оттеглям заднишком. Домас ускори излизането ми с леко махане с ръка и Биймас пъргаво скочи, за да ми покаже пътя.

— Как се държах? — попитах аз, щом излязохме в коридора. Биймас пошепна, че наистина съм се държал много добре, и разбрах, че вече имам и неговата подкрепа. Това вече наистина беше достатъчно за този ден.

Разказах на Дженъс всички подробности от срещата, като премълчах само за музиката и… за Оумъри. Когато свърших, видях, че нещо в разказа ми го е усъмнило: гледаше ме със същия странен поглед като царя. Ако настоеше, щях да си призная, макар че не бях сигурен точно какво; но той също имаше новини за мен и моментът отмина. Все пак най-напред обсъдихме какво съм направил, за да видим дали няма пропуски. Дженъс не намери нито един, похвали ме и каза, че съм надежден човек, който може да докара работата до щастлив завършек.

Когато го запитах как е минала неговата среща, го обзе такъв ентусиазъм, че езикът му се заплете, докато ми опише всички чудеса, които му бе разкрил принц Равелайн. Спря чак след последното: една магия от скрижалите на древните, която превръщала водата в кристален лед.

— Беше превръщане — възкликна Дженъс. — Също като превръщането на пясъка в злато, но не така сложно, защото водата е… водата е… — Лицето му просветна и той се удари по главата. — О, богове, ей сега ще го разбера! — Умът му се втурна след изплъзващата се жертва, после Дженъс поклати разочаровано глава: не беше успял да я улови. — Изплъзна ми се, по дяволите! — Погледна ме, видя в очите ми овчедушно невежество и се засмя. — Няма значение. Ще се върне. — Напълни отново чашите ни. — Равелайн ме покани утре пак да отида, и вдругиден също. Така че ще науча още много неща.

— А показа ли ти своите духове-покровители? — пошегувах се аз.

Шегата ми бе разбрана погрешно и Дженъс се начумери.

— Не… не ми ги показа. — Видях, че е разочарован, и това ме зарадва. Нямаше за какво да се безпокоя. Нали имаше забрана от царя. Дори неговият брат не би дръзнал да й се противопостави. Особено неговият брат.

Дженъс вдигна чашата си както навремето.

— За Далечното царство.

И аз вдигнах моята и като ехо повторих:

— За Далечното царство.

За известно време всичко в Ираяс вървеше добре. Срещите с Домас и Равелайн ни донесоха безброй покани: ние се хранехме и пиехме на богати трапези, научихме нови танци в грандиозни бални зали, обсипваха ни със скъпи подаръци и безброй почести. Нощем плувахме по сребърните канали на осветения град, пеехме песни и новите ни приятели ни прегръщаха през раменете. Денем се разхождахме из чудни градини и още по-чудни галерии, където бяха изложени скъпоценностите на Вакаан. Видях Оумъри още един път: изучаваше стойката на някакъв велик арфист. Мистериозната връзка между нас отново пламна и Оумъри обърна глава към мен; но раната от смъртта на Диос неочаквано ме заболя и аз бързо се отдалечих, преди тя да ме види.

Шокът от тази неочаквана среща разбуди в мен усещането за опасност и аз отново започнах да се безпокоя. Не можех вече да не си давам сметка, че бяха минали цели седмици, а не бях повикан на втора среща с царя. Бих могъл да направя цял път от бележките, които бях изпратил до него със запитване докъде е стигнал по въпроса за търговското споразумение. На някои не получих отговор; на другите отговорът беше неопределен: „Тези въпроси са сложни. Предварително ти благодарим за разбирането, което проявяваш за това неприятно, но необходимо закъснение.“

Разтревожен от тези студени отговори, изведнъж забелязах продължителното отсъствие на Дженъс. Дадох си сметка, че беше минало доста време, откакто не го бях виждал, и започна да ме гризе ново безпокойство. А и преди това с всеки изминат ден той идваше по-рядко. Спомних си и последните бележки, които бях изпратил до неговото жилище: те имаха същата съдба като онези, които бях изпратил на царя. Неговият слуга, Гатра, винаги отговаряше, че за съжаление господарят му е с принца и не бивало да ги смущава. Може би друг ден? Но всеки ден, който определяхме, все излизаше неудобен.

Накрая тръгнах към любимата кръчма на нашите хора. Разходих се из огромното пристанище. След толкова време, прекарано сред съвършенството на богатите квартали, порутените пристанищни сгради и шумното бърборене на обикновените хора ми подействаха освежаващо. Сигурно изпитвах носталгия по пристанището и неговите гледки и миризми, и по чувството, че там всеки, бил той рибар или продавач, или дори някоя дама, която натиска с пръст рибата, за да види дали е прясна, е равен с другите.

Сержант Мийна и останалите ми се зарадваха. Лайън ме помоли да си прибера парите и в чест на моето посещение почерпи всички в кръчмата. Докато пиехме и си разменяхме клюки, се огледах и видях, че хората ни си прекарват добре. В компанията им имаше доста пламенни млади жени, и то добри жени, дъщери и млади вдовици на работници или търговци. Помислих си, че ще последват много женитби, и се зачудих колко ли от моите хора ще останат и колко ще дойдат с нас, когато си тръгнем. Останалите мъже в кръчмата, много от тях вече приятели на Мийна, бяха яки, трудови хора; имаше само неколцина с мошеническата усмивка на крадци на дребно. Сержантът попита как се чувства Дженъс.

— Надявах се, че ти ще можеш да ми кажеш — отговорих аз. — От известно време не съм го виждал.

Мийна се намръщи, после се насили да си придаде бодряшки вид.

— Знаеш как понякога се държи капитанът, господарю — отговори ми той със смях. — Крие се като язовец в дупка, а после изскача и се втурва наоколо. Не се безпокой. Скоро ще се появи за някоя лудория със старите си другари.

— Чули ли сте изобщо някакви новини за него? — попитах аз.

Лайън се ухили похотливо.

— О, ама той не учи никакви магии, господарю. Капитан Грейклок е разгонен досущ като нас. — Той ме бутна с лакът. — Някои казват, дори повече.

Мийна го прекъсна с поглед и ми каза:

— Не му обръщай внимание, господарю. Капитан Грейклок може и да е отишъл да се поразвлече тук-там. Да се запознае с някои чудатости. Ама само така, за забава.

— Тези… хм… развлечения… имат ли нещо общо с принц Равелайн? — попитах аз. Знаех отговора, но ми се щеше да съм сгрешил.

Колебанието на Мийна ми подсказа, че не съм.

— Е… може би имат, господарю — каза той, въздъхна и се намръщи. — Чувам, че падал голям разврат. — Той се засмя нервно. — Но няма защо да се тревожиш, господарю. Това е просто мъжки каприз, който бързо ще премине. Когато всичко свърши, капитан Грейклок няма да се даде на принц Равелайн.

— Чие проклето име чувам? — изкрещя един пиянски глас. — Принц Равелайн, така ли? — Един едър червенолик мъж пристъпи тежко към нашата група. — Това е моята кръчма, господа. Не искам името му да уронва доброто име на заведението.

Погледнах собственика, заинтригуван от омразата му. Мийна и другите се отдръпнаха; някои нервно замърмориха. Мийна се почувства задължен да обясни на стопанина:

— Дошли сме тук да се почерпим като приятели, човече. Ако не ни искаш, ще отидем другаде.

Очите на кръчмаря се замъглиха, той пи жадно и след това кресна:

— Щом казвам, че е проклетник, значи е проклетник, по дяволите! Мръсно куче! Макар че едно куче не може да стори толкова злини, колкото е сторил този! — Преди да продължи, няколко приятелски настроени клиенти го сграбчиха. Той размаха ръце, опита да се освободи, но не успя; две жени, според мен дъщеря му и съпругата му, го отведоха през една врата. През това време стопанинът продължи да сипе псувни по адрес на Равелайн и неговите постъпки.

Всички се разтревожихме, но най-разтревожен беше Мийна. Той се озърна нервно, огледа и подлеците, които бях забелязал по-напред. Но там, където бях видял мошенически усмивки, сега имаше само лоши маски на учтива незаинтересованост.

— По-добре бързо да намерим друга кръчма — промърмори сержантът на Лайън. — Този кръчмар ще ни създаде неприятности. Лайън енергично закима.

— Признавам, че е недодялан човек — казах аз. — Но каква неприятност може да ни създаде? Думите му може да са неприятни, но царят иска неговите поданици да говорят това, което мислят. Нали чухте, самият той го каза.

Мийна се размърда неспокойно и се наведе към мен.

— Царят може да казва всичко, господарю, но нещата тук долу — той почука по масата за по-голяма убедителност — не стават така. И от онова, което съм чул, горе е същото.

— Бъди по-конкретен — прошепнах аз.

Мийна поклати глава.

— Не е разумно да разискваме много по този въпрос, господарю. Навсякъде има уши. — Мийна посочи един негодник, който се промъкваше по-близко до нас. — Само едно ще ти кажа: може би добрите намерения на царя се опорочават от друг. И този друг, ако разбирате кого имам предвид, изглежда, много лесно се обижда. Знае се, че когато се говорят лоши неща по негов адрес, се случват недобри работи.

Исках да попитам още нещо, но онзи, който се промъкваше, беше вече почти до нашата маса, обърнал гръб в заучено безразличие, но видимо наострил уши. Затова казах високо:

— Приятели. Следващата почерпка е от мен. Да пием за царските домакини. — Последва шумно съгласие с моето предложение, а малко по-късно — невинно веселие. Мийна ми намигна, че трябва да си тръгвам и че след малко те небрежно ще ме последват.

Върнах се в двореца си силно разтревожен. Чудех се какви може да са „развлеченията“, уреждани от Равелайн. Най-вероятно оргии, сексуални извращения и забрава, премесени с магия. Спомних си голямата притегателна сила на тези неща за Дженъс. Току-що бях разбрал, че не всичко в Ираяс върви по мед и масло. Замислих се за важните преговори с царя. Знаех, че Домас не ме беше излъгал като говореше за своя интерес, нито пък прикриваше някаква тъмна цел. Отново ме обзе надежда и си спомних, че нищо не бях видял, само бях чул. Не се съмнявах в нито една дума, казана от Мийна, но самият той го беше чул от трета или четвърта ръка. И не само това, упрекнах се, нима самият аз не бях допуснал моята антипатия да повлияе на мнението ми? В края на краищата на какво почиваше тази ми антипатия? Принцът не беше сторил нищо, с което да я заслужи.

Докато се мъчех да разнища това кълбо от противоречия, се появи Дженъс. Нахлу в стаята ми пълен с енергия, духовит, с повишено настроение.

— Липсваше ми, приятелю! — избоботи той и ме удари по гърба. — Толкова дълго се рових в прашните ръкописи и ушите ми са така натъпкани със заклинания, че се страхувам да не оглушеят за обикновения човешки разговор.

— Върви ли добре обучението ти? — попитах аз.

— Адски добре — отговори Дженъс. Винаги е бил самохвалко, но ми се стори, че откривам следи от маймунското блъфиране на нашите домакини. Подозрението изчезна, когато той отново ме удари по гърба и каза, че трябва да видим как са хората ни и да пийнем с тях по една-две чашки. Намерихме ги в друга кръчма, също толкова голяма и шумна, пълна с обикновени хора, както и първата. Заедно с Дженъс отново станахме двайсет; веселбата беше и шумна, и славна. Последва много пиене и може би по някоя пиянска сълза за милите спомени от съвместно преживените приключения. Но точно преди да се опием, Мийна се наведе към мен и тихо каза:

— Тук няма приказливи кръчмари.

— Като онзи от другата кръчма ли? — Мийна кимна. Огледах новото място с възхищение. — Добре сте направили, че сте се махнали оттам. Тук е по-хубаво.

— Не сме се махнали — каза Мийна. — Нямахме време. Той изчезна и никой повече нито го е виждал, нито е чувал нещо за него. Изгониха ни. Имало заповед кръчмата да се затвори.

— От кого? — попитах аз.

— Не се казва от кого — отговори Мийна. — Но всички смятат, че не може да е друг освен принц Равелайн.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАОУМЪРИ

На следващия ден пак размишлявах за Дженъс и Равелайн. Прекъсна ме Биймас, който се появи в жилището ми и с обичайното си шептене каза, че царят бил ангажиран с важна работа, но ме увери, че не била много по-важна от работата, която имал с мен. След непредвидените критични обстоятелства най-важното било нашето търговско споразумение.

— Можеш ли да ми подскажеш накъде клони мнението на царя? — попитах аз. Той ми отговори с вдигане на рамене, но същевременно изкриви нагоре единия ъгъл на устата си — за него това беше окуражителна усмивка. — Кога ще реши? Имаш ли някакви предположения? — Последва ново вдигане на рамене, но устните му останаха прави, което означаваше, че не е сигурен. — Можеш ли поне да ми кажеш дали ще бъде скоро? — Биймас се замисли за момент, после кимна: да, няма много да се забави.

След като той си отиде, посрещнах деня с по-големи надежди. Изпратих съобщение на Дженъс: исках да си поговорим по перспективите. Но когато отговорът дойде и видях познатите кривулици на Гатра, разбрах, без да ги чета, че Дженъс пак е зает с Равелайн. Това обаче не беше достатъчно да развали доброто ми настроение, така че поръчах да ми приготвят лодката и излязох да се пошляя из Ираяс.

Водата винаги ме е успокоявала и през този ден прекарах няколко чудесни часа сам с моя лодкар. Кръстосвахме из целия град. Късно следобед навлязохме в район, който никога дотогава не бях виждал: отдавна застроен квартал близо до центъра. Каналите бяха по-тесни и по-засенчени от провисналите гъсти клони; в реката се оглеждаха изкривените дънери на дървета, отдавна преминали разцвета си. Къщите, макар и да не бяха бедни или прости, бяха по-малки, но пък удивително различни. Замириса ми на прясна боя, на прах от току-що издялан камък и на прана вълнена прежда, приготвена за тъкане. Докато обикаляхме из лабиринта на каналите, виждах в дворчетата и през прозорците на домовете най-различни багри и шарки. На едно място боядисваха прежда, на друго бродираха гоблени; навсякъде кипеше работа. Видях художници и тъкачи. Лодкарят ме прекара покрай един огромен открит двор, в който имаше множество скулптури в различни етапи на изработка. Свърнахме в един страничен канал, облегнах се и заслушах песента на някаква птица, скрита в клоните на близките дървета. После със студена, остра болка разбрах, че не е птица. Първата песен беше последвана от цял поток звуци. Не можех да сбъркам финия почерк на музиканта: свиреше Оумъри. Казах на лодкаря да завие обратно, но той самият така се беше заслушал в музиката, че не ме чу и продължи напред. После мелодията завладя и мен: бях очарован от благозвучието, което ме бе развълнувало в залата на Домас. Последваха други мелодии: нежно проучване, последвано от радостен вик на познанство. Ниско сведените клони се разтвориха и откриха малък кей, на който седеше Оумъри, потопила във водата изящните си боси крака. Когато лодката мина покрай нея, тя изсвири последната нота — беше тон на радостен поздрав после свали флейтата от устата си и ме погледна. Червената й коса образуваше блестяща рамка около бледото й лице, но на светлината видях, че не приличаше на моята толкова, колкото си бях мислил: беше по-тъмночервена от моята и по-мека. Оумъри беше облечена в бяла туника, която достигаше до средата на бедрата й и се спускаше свободно по съблазнителната й фигура. Усмивката й беше свенлива, но ме накара да се изчервя, а после да се натъжа, защото знаех, че трябва да я отмина.

— Знаех, че ще дойдеш. — Гласът й беше приятен и мелодичен като нейната музика. В него нямаше нищо престорено: тя наистина беше знаела и, по някакъв начин, аз също бях знаел. Оумъри посочи с флейтата си към една бяла къща със стръмен син покрив: нейния дом.

— Заповядай.

Имаше само един отговор, който можех да дам, но когато се насилих да го произнеса, всичко се обърна наопаки и се чух да казвам.

— Да. С удоволствие.

Изкатерих се на кейчето и се разтреперих, когато тя ме хвана за рамото, за да ми помогне да се закрепя. Стояхме един до друг, съвсем близко, почти допрени. Беше висока и без труд надзърнах в очите й: бяха сини; после тя вдигна брадичката си и очите й станаха зелени; вдигнах я още — и сега бяха сиви. Устните й бяха подпухнали от флейтата. Само за целувка. Тя ме хвана за ръка и ме поведе към къщата. Чух лодкарят да се смее тихо и стърженето на дърво, когато той се оттласна от кея. Исках да се обърна и да му кажа да чака, защото нямаше да се бавя повече от минутка-две, но чух как плясъкът на веслата се отдалечава и влязох в къщата. Беше слабо осветена, с много фини, изкусно изработени гоблени. Голямата стая беше застлана с възглавници в пастелни тонове, наредени в кръг около малка табуретка. Оумъри седна на табуретката и потупа най-близката възглавница. Седнах, обзет от множество въпроси и объркване, но имах сили само да мълча.

Музикалният й глас наруши тишината.

— Разбираш ли какво става? — Поклатих отрицателно глава. Тя вдигна флейтата. — Ти си единственият, за когото свиря. — Все още не разбирах. Оумъри вдигна флейтата по-високо, почти я допря до устните си. — От първия момент, в който засвирих, в ума си виждах един човек. И за този човек творя моята музика. — Тя млъкна, свали флейтата и поклати глава. — Не. Това не е вярно. — После притисна отново флейтата до гърдите си. — Правя я за себе си. — Отново вдигна флейтата. — Но я свиря за… теб. Ти си човекът от ума ми. — Флейтата отново почти докосна устните й. — И ти си тук, откакто… откакто… винаги.

Тя засвири. Заслушах се и видях малко, бледо момиченце; то беше тихо и сериозно, вечно замечтано. Защо пиша „видях“? Представете си, че ушите ви са очи и мелодиите създават форми и цветове, по-добри от тези на всяка картина. Момиченцето обичаше всеки звук, бил той пронизителният писък на птица или шумът от удар на сухо дърво о кея. Видях я как твори собствени звуци, използувайки обикновени неща за създаване на необикновени тонове. Видях я как от тези звуци създава първата си цяла песен. Винаги свиреше пред огледало и в огледалото видях образ, който не можех съвсем да разбера. Образът се замъгли и тогава видях момиченцето израснало в девойка с набъбнали зърна на гърдите и бедра, загладени от настъпващата женственост. Седеше пред огледалото, а червената й коса беше разпусната; беше свела глава над нова флейта. Свиреше любовна песен, но от запъването се разбираше, че композира нещо свое. Видях, че погледна в огледалото, сякаш търсеше одобрение. Най-напред помислих, че виждам там собственото си отражение; но червената коса, която блестеше в огледалото, имаше малко по-различен цвят и лицето, което се усмихваше одобрително, не беше моето, а нейното. Музиката ме пренесе в бъдещето: видях как момичето стана жена, видях нейната музика да се усъвършенства, видях жената да свири пред важни хора, от които чакаше одобрение. Но винаги имаше един човек, чието одобрение всъщност търсеше Оумъри, и този човек бях аз.

Песента свърши. Отворих очи и видях сълзи в очите й, но това бяха сълзи на радост.

— Сега чуй първата песен, която прозвуча в ума ми — каза тя. — Но… никога не можах да я изсвиря… до днес. — Оумъри отново вдигна флейтата и аз се унесох. Всяка нота беше нова, никога нечувана, но самата мелодия ми беше странно позната. Песента намираше скрити места и всяко място беше щастливо да бъде разкрито. Флейтата на Оумъри ме отнесе надалеч и двамата откривахме нови неща: нови изгледи към планини и реки, и развълнувани морета. Мелодията сиря, последните ноти заглъхнаха във въздуха и аз разбрах, че песента е била композирана единствено за мен.

— Сега разбра ли? — попита тя развълнувана, неспокойна.

Отворих уста да отговоря, но пред мен зейна черна яма и Оумъри се превърна в малка, далечна фигурка отвъд широката пропаст. Заляха ме тъжни спомени за Диос и малката Емили. Мъка притисна сърцето ми и от очите ми закапаха сълзи. Бях обзет от печал и докато скърбях знаех, че скоро ще преживея друга голяма загуба. Защото как бих могъл да искам Оумъри да живее с такива призраци?

Халаб ме чу и ме съжали. Почувствах присъствието му и шепотът му прозвуча в ушите ми.

„Ти ще ги намериш там — каза той, — стига да погледнеш.“

Погледнах и когато вдигнах глава, бездната беше изчезнала. Лицето на Оумъри беше близко, в очите й видях Диос и Емили. Любовта на Оумъри се съедини с тяхната и стана едно цяло.

— Разбираш ли? — отново попита тя.

— Да — отговорих аз. — Разбирам. Протегнах ръце към табуретката и тя се отпусна в прегръдката ми с радостен вик. Паднахме на възглавниците; горещите ни тела се преплетоха в болезнен копнеж. Ръцете ми с лекота разтвориха туниката й, загалиха нежно тялото й — едновременно и загадъчно, и познато. Чух се да казвам: „Обичам те, Оумъри.“ Чух я да шепне: „Винаги съм те обичала, Амалрик.“ А после, освен когато повтаряхме отново и отново тези думи, не продумахме в продължение на много часове. Любихме се до разсъмване и в прохладната утрин Оумъри изсвири още един път онази песен. Тя свиреше, а аз слушах, и двамата бяхме едно цяло.

Казват, че за влюбените времето лети като в сън. За нас беше вярно само последното: следващите седмици прекарахме в транс, пияни един от друг, но всяка седмица приличаше на години и те се трупаха, докато станаха колкото цял човешки живот. Много неща тепърва щяхме да научим, но имаше едно, което знаехме — че целият отпуснат от боговете ни живот ще изживеем заедно. Единственият въпрос беше къде, но и това решихме още първия път, когато го зачекнах.

— Да говоря ли с царя? — попитах аз. — Ще го помоля да стана негов поданик, така че да мога да остана с теб.

— Само ако ти е приятно — каза Оумъри. — Но недей да го правиш заради мен.

— Няма ли да предпочетеш да останеш при собствения си народ? — попитах аз, като си мислех за Диос и се чудех дали съдбата й нямаше да бъде друга, ако беше се върнала при своето племе. — Тук ти се възхищават. Страхувам се, че в Ориса изкуството ти може да пострада.

— Възхищението никога не е било моя цел — отговори Оумъри. — Целта ми е свободата да творя музиката си.

— Ще я имаш в Ориса — уверих я аз. — И възхищение също. Но не мисля, че изкуството там е толкова на почит, колкото във Вакаан.

Лицето на Оумъри помръкна.

— Не всичко е толкова прекрасно, колкото те уверяват — отвърна тя. — Царят може да казва, че всички са насърчавани да се занимават с изкуство, но на практика е съвсем различно. Във Вакаан съществуват неписани ограничения, които спъват изкуствата. Ако човек ги пренебрегне, се случват… някои… неща. Най-малкото, изведнъж се оказваш без покровители или въобще без публика.

— Как така? — учудих се аз. — Та във Вакаан на артистите се оказват най-големи почести. Когато се завърши някое произведение на изкуството, се прави заклинание, така че никой да не може да го копира в никакво отношение. И всяко едно се запазва така, че да остане уникално.

— Уникално банално… и поради това съвсем не уникално — отговори Оумъри. — Когато поживееш тук достатъчно дълго, ще разбереш, че нищо не е допустимо, ако предизвиква обществено обсъждане или спор. Един човек на изкуството може да си позволи да бъде самостоятелен само по отношение на формата или цвета, или тона, но не можем да оспорваме властта. Много се прави за обучението ни, властта полага големи усилия, за да открие нашите таланти още докато сме млади. После получаваме най-добрата подготовка. Но заедно с тази подготовка ни се втълпява и едно внушение: прави само това и нищо повече.

— А какво става с онези, които не се подчиняват?

Тя потрепери и тихо каза:

— Един ден те просто не се появяват. — Студът, който полъхна от тези думи, докосна и мен и аз си спомних за изчезналия собственик на кръчмата… и за Равелайн. — Ние сме достатъчно умни, за да не питаме за тях — продължи Оумъри. — И внимаваме никога повече да не споменаваме техните имена. — Тя се сгуши в ръцете ми за по-голяма сигурност и въздъхна. — Аз поне имам теб. И съм доволна.

Беше решено, че тя ще дойде с мен в Ориса. Решението ме извади от любовния транс и с нетърпение зачаках да довърша работата си. Оумъри се премести да живее при мен, а аз поднових схватките с царските служители. Заедно с това дойдоха и нови тревоги за Дженъс и Равелайн. Старият кошмар за разрушения град се върна, за да тревожи сънищата ми, но сега имах сладката музика на Оумъри и нейната любов, които облекчаваха мъката. Нежният балсам на мелодиите й облекчаваше мислите ми. Умът ми раждаше нови идеи, те се превръщаха в теории, които трябваше само да се изпитат, за да станат решения. Накрая изпратих на Дженъс категорично съобщение, че трябва да се срещна с него. Минаха ден-два и получих отговор: Грейклок бил съгласен да се срещне с мен… незабавно.

Намерих го да работи усилено в една стара постройка, вмирисана на прах, папирус, сяра и древни заклинания. Очите му се разшириха от изненада, когато ме видя, и разбрах, че е забравил за срещата.

— Амалрик, приятелю! — извика той, скочи от писалището и събори старите ръкописи на пода. — Какво щастливо съвпадение! Тъкмо си мислех за теб. — Дрехите му бяха мръсни и измачкани, толкова прашни, че той се разкиха.

— Приличаш на един от старите ми учители — засмях се аз — и говориш също като него. Той вечно подсмърчаше и беше страшно разсеян. Жалко, че баща ми го освободи, но този старец така и не можа да разбере какво успявам да науча.

Дженъс се плесна по челото и викна:

— Ах, какъв глупак съм! Аз те поканих да дойдеш, нали?

— Ако искаш да се правиш на разсеян — подразних го аз, — избери си някой друг начин да го показваш. Още няколко такива удара и ще се побъркаш за цял живот.

— Прав си — съгласи се Дженъс и все още потънал в изследванията си, вдигна ръка, за да се удари отново. Усети се какво прави, втренчи се за момент в ръката си и се засмя. — Прав си, много си прав!

Огледах голямата стая: всички стени от пода до сводестия таван бяха пълни със свитъци с всякаква форма и големина. На писалището имаше разгънат, притиснат с малки тежести лист. Написаното беше на непознат език, по полетата бяха изрисувани украсени геометрични фигури.

— Това са архивите на древните — обясни Дженъс. — Доколкото мога да кажа, те съдържат пълен запис на всички техни магии… всичко, още от самото начало.

— Сигурно си направил по-голямо впечатление на принца, отколкото си мислех — подхвърлих аз сухо: — Иначе как би ти поверил такива древни тайни?

— Да. Да, така е — отговори Дженъс, все още дотолкова вглъбен в изследванията си, че не забеляза подигравателния ми тон. — Макар да не съм сигурен, че той самият вижда истинската стойност на тези архиви. — Дженъс седна на стола си, вдигна един свитък и го зачете. — За магьосниците на Вакаан това са ненужни отпадъци. Но са били съкровища с неизмерима стойност за царските предшественици, когато те са се заселили тук… върху костите на древните.

Гледах дългите стени, отрупани със знания, и въздъхнах:

— Жалко, че Ориса не е надарена с подобно нещо.

Дженъс разгъна свитъка.

— Прав си. Народът на Домас е дошъл тук толкова невеж, колкото и всички останали варвари. Сам Равелайн го признава. Всичко, което са постигнали, е само малка част от онова, което някога е било велико изкуство.

— Разбирам, че все още не си срещнал истински умни хора.

Дженъс се намръщи.

— Нито един. Почвам да си мисля, че тук няма такива. Нито пък където и да било.

— Дори и твоят учител, принц Равелайн?

— О, той се мисли за умен — каза Дженъс. — Но аз научавам повече като го наблюдавам, отколкото като го слушам. Това, което научавам като гледам, и онова, което той казва, че става, са съвсем различни неща.

Посочих свитъка.

— А какво ще кажеш за древните? Между тях имало ли е умни хора?

Дженъс въздъхна.

— Зная, че ще помислиш, че се хваля, но трябва да ти отговоря честно. Не. И между тях не е имало.

— Никой ли не е попадал на следата, която проучваш сега?

— Може би няколко души. Но поради някаква неизвестна причина не са продължили по нея. — Дженъс изсумтя. — Мисля, че това са били магьосниците, на които древните са отдавали почит на Свещената планина. — Ново Изсумтяване. — Макар че онова, което те са почитали, остава тайна и се съмнявам дали си заслужава да търсим разгадката й.

— Значи оставаш само ти — казах аз.

Дженъс хвърли към мен странен поглед, чието значение не можах да гадая. После каза твърдо:

— Да… Само аз.

— Само защото другите са били слепи или са се отказали, така ли?

— Независимо от причината… Никой никога не е достигал толкова близко до онова, което научих аз. Всички са обикаляли само по периферията, от едно поколение в друго. Били са обречени никога да не зададат въпроса: „Защо?“

— Ти знаеш ли отговора? — попитах аз.

Дженъс поклати глава.

— Не. Но съм много близко, по дяволите! Близко. Вече виждам нещата, които никой дори не е посмял да потърси. — Вълнението му нарасна. — Спомняш ли си за номера, който ти обясних? Със скорпиона и мишката? Как сложих скорпиона на едно място и извадих мишката от друго? Кимнах. Е сега зная как и защо стана това. Всеки свят се подчинява на свои собствени закони. Един демон си има свои закони. Ние имаме нашите. Когато повикаме някой демон, извикваме също и законите на неговото съществувание и знанието, с което можем да въздействаме на тези закони, за да отговарят на нашите цели. Точно както и той въздейства върху нашите закони, ако в тези двустранни отношения е по-високостоящ.

— Като Морташъс ли? — попитах аз.

Лицето на Дженъс помръкна.

— Да. Като Морташъс.

— А как човек може да се осигури винаги да бъде по-високостоящ?

— Като знае, че независимо колко различни изглеждат тези светове, независимо колко различни изглеждат законите, в действителност съществува само един закон, който управлява всичко. Различията, които толкова много ни объркват, са просто многото проявления на този единствен закон.

— Знаеш ли вече какъв е този закон?

Очите на Дженъс заблестяха с ловна страст.

— Не. Но както казах, близко съм, приятелю. Много близко.

Въздъхнах облекчено.

— Добре. Сега чуй ме, Грейклок. Във Вакаан нищо не е такова, както изглежда. Този град може да стане опасно място, ако се забавим още. Мисля, че всички трябва да си тръгнем веднага щом сключа договора си с царя.

— Да си тръгнем? — учуди се Дженъс. — Не мога да си тръгна сега. Казах ти… много близко съм.

— Според условията на договора ще получим и знания — казах аз. — А и аз имам план, който може да ни осигури още повече.

— Какъв план? — попита Дженъс. Гледаше ме, сякаш бях малко дете.

Направих се, че не забелязвам това.

— Когато се върнем в Ориса, ще отворя голямо училище за изучаване на магьосническото изкуство. Ти ще го ръководиш. Помисли си само колко помощници ще имаш. И ще правите колкото си искате опити. Ако обедините усилията си, скоро ще преодолеете всички прегради и ти ще постигнеш всичко, което търсиш.

Дженъс се намръщи.

— Но… тогава… Другите също ще знаят!

— Точно така — казах аз. — Това му е хубавото на моя план. Ако всички знаят, тогава всички ще бъдем равни. Заедно ще можем да постигнем толкова, и дори повече от онова, което имат тук. А без наочниците, от които ти непрекъснато се оплакваш, ще можем да го постигнем още по-бързо.

— И въпреки това то ще изисква цял един човешки живот — каза Дженъс. — Моят живот.

— Какво от това? Ти ще бъдеш удовлетворен от съзнанието, че някой ден това ще бъде постигнато.

Дженъс се закашля и започна да подрежда свитъците.

— Боя се, че много опростяваш нещата.

— О, стига, Дженъс. — Засмях се. — Ти пък все да противоречиш. Простите неща стават сложни от невежество, или, по-вероятно, от желанието на магьосниците да изглеждат по-умни, отколкото са. Ами че след онова, което ми каза, пък знаеш, че съм абсолютен глупак, когато става дума за магии, аз мога да насоча всеки свестен жрец в Ориса по твоя път. Ако кажа на Гамелан например онази история за многото светове редом с нашия и прибавя твоята теория за единния закон, който управлява всички сили, видими или невидими, е, тогава дори и неговият склерозирал мозък ще може да проумее. И тогава кой знае до какво може да достигне дори старият Гамелан. Дженъс отново ме изгледа странно.

— Кой знае, наистина…

— Разбираш ли какво имам предвид?

— Да, май че разбирам — отговори Дженъс.

— Тогава съгласен ли си с моя план? Дженъс мачкаше и приглаждаше брадата си. Вдигна един свитък и се загледа в написаното отначало разсеяно, а после все по-задълбочено. Виждах, че мислите му са далеч от мен.

— Дженъс — подканих го отново и по-високо — Съгласен ли си?

Той вдигна глава и през разчорлената му брада проблесна очарователна усмивка.

— Разбира се, че съм съгласен, приятелю. Ела да се разберем, когато свършиш с царя. Тогава пак ще поговорим.

— Какво има да се говори… щом си съгласен?

Дженъс вдигна рамене.

— О, точно сега съм по следата на едно нещо, и ако не мога да го намеря, докато свършиш… Е… тогава може малко да закъснея. Съвсем малко. — Трябваше да се задоволя с това, тъй като очите му се бяха изцъклили, а устните му мърмореха странни думи, които четеше от свитъка. Казах му довиждане, получих един едва чутотговор и си отидох.

Тормозих се от разговора един-два часа, после от леност потърсих утеха в ръцете на Оумъри и погледнах на случката от друг ъгъл. Колкото повече мислех, толкова по-разумен ми се виждаше моят план и знаех, че моят приятел — нали се прекланяше пред разума — не може да не го приеме. Значи оставаше само да се приключи с договора с цар Домас и тогава всички щяхме да се върнем в Ориса и да занесем повече от онова, на което се бяхме надявали, когато още първия път тръгнахме към Далечното царство.

На следващия ден получих покана.

Само че не ме викаше царят; викаше ме принц Равелайн.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТАСЛУГИ НА ПОКВАРАТА

В уречения час до кея на моята резиденция спря гондола. Беше голяма, можеше да побере поне двайсет души. Аз бях единственият гост на борда. Виждаха се още четирима души: един кормчия на руля, един слуга в луксозната остъклена каюта плюс двама тръбачи на носа, които предупреждаваха другите съдове да освобождават пътя. Гондолата беше с по осем гребла от всяка страна; гребците бяха скрити под палубата. Може би бяха хора, но в такъв случай бяха идеално тренирани: греблата се вдигаха и потапяха като по часовник. Тръбачите всъщност не бяха необходими, защото всички други гондолиери, забелязали червено-златно-черния вимпел на принц Равелайн, бързо се отдръпваха като дребни риби, съгледали хитрата щука да си търси храна в плитчините.

Отклонихме се от главния канал и поехме по рядко използуван воден път, който водеше извън града към Свещената планина. Околността бе осеяна с ниски хълмове, грижливо обработена и странно пуста. Нямаше никакви постройки, нямаше хора, не се виждаха дори пътища и даже пътеки. Каналът се виеше в приятни за окото завои и далеч напред свършваше в едно кръгло езеро.

Чакаше ни ниска лъскава карета, в която бяха впрегнати шест еднакви охранени черни коня. Четирима лакеи ме заведоха до каретата, поклониха се, когато влязох, после заеха местата си и без команда от кочияша конете потеглиха. Въпреки опасенията си гледах с жадни очи през прозорците на каретата — бях любопитен да видя как изглежда имението на принц Равелайн. Не бях разочарован… но не бях и очарован от някакъв разкош. Пътят беше настлан с каменни блокове, всеки с широчината на платното, най-малко пет човешки боя. Блоковете бяха прецизно подравнени. Очаквах пътят да ни отведе до огромна стена с натруфени порти, но нямаше нищо такова. Идеално обработената местност продължаваше да се простира около мен, дърветата и вировете бяха разположени така добре, сякаш майстор-градинар се беше трудил над тях векове наред. Но колкото и приветлива да изглеждаше околността, усещах, че ако бях попаднал тук, без да знам нищо, щях да я чувствам студена и дори заплашителна. Колкото повече продължаваше нашето пътуване по безлюдния път, толкова повече се усилваше моят страх; нямах представа дали той идва от някакво защитно заклинание, или просто защото знаех кой е господарят на имението.

Видях първата охрана… две фигури от двете страни на пътя. Бяха високи почти сто крачки, изваяни от тъмен полиран камък статуи на жени с вдигнати пред себе си голи саби. Знаех, че никое човешко същество не е послужило за модел — жените бяха невероятно красиви, но строги, студени, далечни… лицата им бяха безмилостни, както тези на вождовете от ледените полета на юга. След като отминахме обърнах глава да ги погледна пак и дъхът ми секна. Всяка статуя имаше второ лице, обърнато назад, лице на злобен, свиреп, озъбен демон. Надявах се, че скулпторът — заради самия него — е работил само по въображение, но от онова, което бях чувал за интересите на принц Равелайн, реших, че не е.

Едва бях възвърнал самообладанието си и съзрях някакво движение в сгъстяващия се мрак. Помислих си, че най-вероятно е конен патрул, и отново сбърках. Иззад един храсталак към нас се спусна глутница ужасни вълци. Бяха цяла дузина. Идваха право към нас и аз се проклинах, че не бях взел никакво оръжие. Всеки от тези огромни рунтави убийци за един миг можеше да повали кон и се съмнявах, че и шестимата бихме устояли срещу зверовете повече от няколко секунди. Бяха по-високи от човек, а ужасните им зъби блестяха дълги, кървави и зловещи. Стегнах се в очакване конете да ги съгледат и да побягнат. Но не би. Вълците се разделиха на две групи, сякаш наистина бяха ескортираща кавалерия, и затичаха в лек тръс от двете страни на каретата. Чувах как ноктите им драскат по камъните на пътя. Един дори надзърна през прозореца. Кълна се, че погледът му беше почти човешки. И зъл. Над нас се чу шум от големи крила и зърнах ято от чудовищните орли, които бяхме видели при пътуването си по реката към Ираяс. Замъкът на Равелайн наистина бе добре охраняван. След малко го видях. Беше гигантски шестоъгълник с кръгли кули на всеки ъгъл, разположен в центъра на идеално равно поле. Всяка стена беше дълга по няколко хиляди стъпки. Всички замъци, които бях виждал, включително този на властелините на Ликантия, биха могли да се поместят зад огромните му стени. Не видях никакви признаци за часови нито на назъбените кули, нито отвън на полето.

Пред отворения главен вход чакаше човек — принц Равелайн. Други гости нямаше, нито пък други посрещачи. Сега вече истински се изплаших. Страхът ми беше, толкова голям, че устата ми пресъхна. Кочияшът сиря каретата, лакеите скочиха на земята и се поклониха на своя господар. Той кимна, после пристъпи и ми отвори сам.

— Уважаеми Антеро — каза той. — Благодаря ви, че ме почетохте с присъствието си.

Измъкнах се от каретата, поклоних се ниско и докоснах с устни подадената ми ръка.

— Вие ми оказахте чест — отвърнах аз. — Никога не съм канен в дома на принц, още по-малко на такъв велик принц като вас. Нито пък ми е подавана ръка, за да сляза от карета.

— Хайде — каза Равелайн, — и двамата свършихме със задължителните любезности. Не предвиждам други церемонии и ако сте приготвили речи с умни комплименти, нека сметнем, че са произнесени и съответно им е отговорено. — Той се усмихна, но очите му останаха студени, много студени. После ме хвана под ръка и ме въведе в замъка. — Дълго се чудих дали трябва да поканя други. Не желаех… не желая да си мислите, че сте пренебрегнат, защото няма шумотевица и церемонии, но ние имаме да решаваме важни въпроси… въпроси, които не бих желал да обсъждам в присъствието на хора, които биха могли да свидетелстват пред моя брат. — На лицето му се появи невесела усмивка. — Аз не мога — продължи да говори той почти на себе си — да заповядам да отрежат езиците на всички подлизурковци в кралският дворец. Макар че не би било зле.

Надявах се, че лицето ми не изразяваше никаква реакция, докато Равелайн най-сериозно обмисляше тази възможност. Влязохме в централната част на замъка. Принцът се извини, че няма да ме разведе навсякъде, и каза, че за това щели да са необходими няколко дни и можем да си го позволим друг път.

— Освен това — сподели той — не съм съвсем сигурен, че бих могъл да се оправя самичък.

Поради тази причина не мога подробно да опиша чудесата в замъка на черния принц. Ще спомена обаче няколко неща, които заслужава да се отбележат. Едното от тях е, че всяка стена и под изглеждаха като направени от една каменна плоча, полирана до огледален блясък, след това прецизно залепена до съседната. Другото беше топлината. Не зная как може един замък да не бъде тъмен и студен, но в този във всяка стая и зала беше приятно топло, без човек да изпитва чувството, че се пече, както в момента, когато пиша в кабинета си срещу накладената с торф камина. Ахнах при вида на безбройните богатства — от гоблените, които светеха с вътрешна светлина, до мебелите, оформени и полирани така, че бяха гладки като най-фина коприна под пръстите ми; картините бяха от реалистични до дръзки цветни взривове, които вълнуваха сърцето. Имаше и други неща, които забелязвах за миг и бързах да отмина, неща, които понякога се явяват в сънищата ми и които не желая и не бива да описвам.

Равелайн ме преведе през голямата зала, където висяха реликви и бойни знамена от царуването на неговата династия, после влязохме в една по-малка стая. В центъра имаше маса. На нея бяха наредени половин дузина покрити блюда. Беше сервирано само за двама и всички прибори и чинии бяха направени от монолитен блок различен на цвят нефрит: от червен до прозрачен и от различни нюанси на зелено до бяло. Встрани имаше друга маса, отрупана със смайващ асортимент от бутилки и гарафи, пълни с напитки от много страни.

Принц Равелайн ме попита какво ще пия и аз заявих, че се осланям на неговия избор, но го предупредих да не се чувства засегнат и да не смята, че напитката не ми е харесала, ако не пресушавам чашата до капка.

— В нашата страна имаме обичай — и аз много го тача, тъй като не мога да нося — да избягваме сока на гроздето, докато не свършим с деловата работа. И понеже, когато бяхме отвън, вие казахте, че имаме да обсъждаме важни въпроси, много ще се срамувам, ако утре се събудя и намеря, че цялата ми мъдрост е отишла в отходните тръби. След като чуя вашите идеи и реша, че ние, орисианците, можем да ги внедрим, е, тогава можем да ги полеем от големите бъчви, ако ваше величество желае. — Равелайн се усмихна, наля две чаши, но не каза нищо, нито да признае моето ласкателство, нито пък да ме укори за него.

Седнахме и започнахме без въведение.

— Вие знаете, разбира се, че вашето пътуване към нашите земи беше наблюдавано от първия ден, когато претърпяхте корабокрушение на Пиперения бряг, до деня, когато ви спасихме на кея на Гомалали.

Придадох учтив израз на лицето си и отговорих, че ни е казано за интереса на Далечното царство, но не и че той се отнася до моето първо пътешествие.

— Един въпрос, ваше височество. Вие казахте „Пиперния бряг“. Аз мислех, че хората на Вакаан не се интересуват от онова, което става отвъд техните граници?

— Съвсем правилно — каза Равелайн. — Но има изключения. Аз съм едно от тях, което ще бъде тема на нашия разговор след малко. Но нека се придържаме към темата: вие не само бяхте наблюдавани, но на моменти бяхте подлагани на изпитания. Например в Гомалали.

— И, разбира се, ако не бяхме успели да реагираме по подходящия според вас начин… — почнах аз и оставих изречението си недовършено.

— Тогава едва ли щяхте да бъдете счетени за достойни да стигнете до Вакаан.

Почувствах как ме обзема гняв, като си спомних мъртвите, ранените, болните, отчаяните и обречените на смърт от жажда или магия, но успях да го потисна. Все пак си позволих малко сарказъм в следващото изречение, за да покажа колко сме доволни, че сме се оказали на висота.

— Сега да се върнем към по-предния въпрос — каза Равелайн. — Сигурен съм, разбирате, че интересите на царството на Вакаан към вашите западни страни е минимален и вероятно няма да отиде по-далеч от размяната на някои наши познания или стоки на място извън нашите граници срещу ваши храни, изделия или младежи и девойки, които евентуално можем да харесаме.

Почувствах леко вълнение. Макар че думите му имаха за цел да намалят моите надежди, самият брат на царя признаваше, че усилията ми могат да доведат до успех. Усмихнах се доволно. Излишно е да казвам, че не реагирах на предположението, че може би ще ме интересува да работя като сводник за Далечното царство.

— Вие изглеждате доволен — отбеляза Равелайн. — Лично аз смятам, че радостта е най-дребната отплата за всичко онова, което вие и вашите другари, особено Дженъс Грейклок, сте претърпели през тези години. Така че онова, което ще обсъждаме след като се нахраним, е, колко тесни могат да бъдат връзките между страните на запад и Вакаан, ако обстоятелствата… се променят.

Той вдигна капака на едно от блюдата и започна да сервира. Не си спомням какво ядохме, но всичко беше съвършено… всяка хапка създаваше нови усещания във всички сетива. Онова, което ме впечатли, беше начинът на сервиране. Нито веднъж не се появи сервитьор, но винаги, когато Равелайн вдигнеше капака, се показваше различно блюдо. Не чувах никакъв звук — нито на бутала, нито на някакви други механизми отдолу, затова реших, че смяната на блюдата се извършва чрез магия. Чиниите ни също през цялото време бяха поддържани чисти. Можех да ям от всяко ястие, което ми харесва, а когато погледнех настрани или се засмивах на някоя остроумна шега на Равелайн, усещайки, че съм се наситил, чинията се изпразваше и изчистваше. Чудех се дали Равелайн винаги се храни така, без да има наоколо си усмихнат прислужник или прислужница, или да вижда сияещото лице на готвача, похвален за вкусната храна. Беше малко потискащо, но, от друга страна, нищо, казано по време на храненето, не можеше да послужи за клюки в устата на хората от града.

Не си спомням на какви теми разговаряхме, но те нямаха нищо общо с търговията, Ориса и дори нашето пребиваване във Вакаан. Повечето от неговите приказки се отнасяха до дворцови интриги и свършваха малко преди да станат неприлични. Говорихме също за изкуството и музиката на Вакаан. Разбрах, че той знае за моята любов към Оумъри и че ми намеква по един много фин начин, че сега тя е също такъв залог за щастие, какъвто сме Дженъс и аз, и всичките ни хора. Не мислете, че се ядосах или че се почувствах застрашен — Равелайн просто ми обясняваше, че в уравнението, което трябва да решава, за него няма нито едно неизвестно.

Когато свършихме, той ме заведе в друга стая. В нея имаше дивани и когато седнах в един от тях, той ме обгърна нежно, като ръцете на любима. До нас имаше маса с напитки и двамата с принц Равелайн пихме плодов сок. Диваните бяха наредени в полукръг срещу високо полирано огледало, което висеше от стойка, сякаш беше гонг. Знаех, че стъклото е омагьосано, и се чудех какво иска да ми покаже Равелайн. Преди да седне, той докосна повърхността на огледалото и то оживя. Видях малка група хора да вървят покрай една река. Наблюдавах собственото си пътешествие, когато вървяхме през плодородната, изоставена долина над Пиперения бряг. Перспективата беше като през очите на някой от наблюдателите.

— Значи не сте се шегувахте, когато казахте, че сте следили цялото ми първо пътешествие — успях да отбележа аз.

— Всеки път, когато влизахте в нашите земи или земите, граничещи с тях, нашите наблюдатели се оказваха там — отговори Равелайн. — Трябва да призная обаче, че последната ви експедиция беше организирана много умно. Не можахме да ви видим — макар че „виждам“ не е точната дума, — докато не минахте през прохода отсам Уоумуа и не пресякохте границите на Гомалали.

Той махна с ръка и в огледалото се появи нов образ, Сега аз гледах Ориса, наблюдавах я сякаш от невидима кула в центъра на града. Почувствах силна носталгия и я стана двойно по-голяма, когато разбрах, че виждам Ориса такава, каквато е в същия този момент. Беше точно преди разсъмване, тук-там се виждаха светлини. Можах да различа Улицата на боговете, Градската управа, Замъка на жреците. Опитах се да открия собствения си дом, без да показвам пред принца някакъв интерес.

— Както казах, аз проявявам по-голям интерес към Запада, отколкото моят народ — каза Равелайн. — Това е една от причините, поради която след известен период, през който, как да го кажа по-благоприлично, проявявах известен скептицизъм към вас, към Дженъс Грейклок и намеренията ви, станах ваш ревностен поддръжник. Разбрах, че Вакаан в бъдеще трябва да насочи поглед към нови посоки… започвайки с Ориса и Ликантия.

— Каква форма — попитах внимателно аз — мислите, че ще приеме интересът на Вакаан?

Равелайн отпи от питието си.

— Не съм сигурен, че за мен това има значение, нито пък съм сигурен, че мога да отговоря подробно на вашия въпрос. Достатъчно е да повторя, че ако бъде коригирано известно неравновесие в двора, в най-скоро време с Ориса ще бъдат установени най-тесни връзки. — Изразът му стана по-строг, гласът му също. — Това е една възможност, която аз няма да позволя Вакаан да изпусне. Ние сме длъжни да използуваме момента, и ще го използуваме. Затова именно ви поканих тази вечер. Аз смятам да приложа цялата си сила в един план за отваряне на вратите към Запада. — Гласът му отново се успокои. — Когато бъде постигнато това, ще поискам представителство… лично представителство… във вашите земи. Такъв пост предлагам на вас, почитаеми Антеро.

— Като търговец? — попитах аз. — Известно ми е, че се отнасяте с презрение към търговията.

— Не бих изразил чувствата си към онези, които изкарват хляба си с търговия, така неучтиво, макар че лично аз винаги съм предпочитал да печеля пари по друг начин. Но отговорът ми е отрицателен, Вашата търговска дейност е на второ място и в собственото ви виждане, и в уважението, на което се радвате в Ориса. Вие сте благородник. Аз имам нужда от човек, на когото мога да се доверя, човек, който да участва в заседанията на вашата… Градска управа. Вие ще ме представяте в Ориса и, не е изключено, също и в Ликантия.

Не можех да позволя Равелайн да разгадае израза на лицето ми, затова станах и се отдалечих от него. За мен беше очевидно, че според принца крайният интерес на Вакаан ще бъде да ни завладее. Но аз никога не бих председателствал заседание, на което да се вземе решение за поробването на страната ми, още по-малко това да стане от някой магьосник като този срещу мен. Щом тази мисъл мина през главата ми, побързах да я прогоня, тъй като не бях сигурен дали магиите, които се въртяха около мен, не включват и четене на мисли. Сега, когато вече знаех намерението на Равелайн, трябваше точно да подбирам мислите, думите и действията си. Не само защото, изглежда, бях на крачка, от отваряне на пътя към Далечното царство, но защото, ако прибързано отхвърлех предложението на Равелайн, можех да се окажа точно там, където отиваха изчезналите.

Помислих малко и разбрах как да отговоря на принца.

— Това е чест за мен — казах аз. — Но, искрено казано, амбициите ми никога не са били толкова големи, ако приемем, че правилно съм разбрал предложението ви… а мисля, че е така.

— Който има желание, постига — каза той. — Някой в Ориса ще изпълнява вместо мен тази задача. Защо да не бъдете вие? — Значи Равелайн беше обмислил всичко и моето сътрудничество не беше от решаващо значение.

— Някой? — Замислих се. — Защо не моят приятел Дженъс Грейклок?

— Имам няколко съображения. Първото и най-маловажното е, че се съмнявам дали вашият народ ще приеме един полуцивилизован човек да им бъде фактически господар. Трябва да добавя, че с някакъв вид непреклонност това може да се уреди. По време на пътешествията си вие на няколко пъти минахте през голямата пустош. Тази земя, сигурен съм, че с пророкуванията си Дженъс е разбрал това и ви го е казал, някога е била зелена и цъфтяща, и за нея са се разказвали легенди. Но нейният народ се е противопоставил на Вакаан. Това е било преди цяла вечност, по времето на древните, или поне така са разказва в легендите. Но и до днес там няма нищо освен гола пръст и остър кремък и тя ще служи като пример на всички други, докато самото време не достигне до своя край! Равелайн понижи глас.

— Втората причина са плановете и амбициите на Грейклок, амбиции, които отговарят много на моите. Той ми направи огромно впечатление. Иска да научи всичко… да знае всичко, което се е изучавало от възникването на магьосничеството. Къде другаде би могъл да научи всичко това, ако не тук, в Ираяс? Аз предлагам да го взема на работа при себе си, при условие, разбира се, че вие сте готов да го освободите от клетвите, които е положил пред вас. Така, както напредва… както учи… той не само ще получи почести далеч по-големи от онези, които може да му окаже Ориса, но аз планирам да му дам истинска власт, власт само малко по-ниска от тази, която имам самият аз. Слушал съм моят брат да ме нарича свой копои. Такава роля предлагам на Дженъс, на когото скоро ще дам благородническа титла. Той ще бъде моят копои!

Изпих си чашата, после умишлено бавно загледах шишетата, докато намерих гарафа с ракия. Исках да изглежда, сякаш подпечатвам потенциален договор. Сипах си половин чаша и се обърнах към Равелайн.

— За мен всичко това е съвсем ново, ваше височество. Предполагам, че не искате да ви отговоря в момента.

— Надявах се на отговор — каза Равелайн и по лицето му се изписа недоволство.

— Простете, но не мога да ви отговоря веднага, ваша милост. Прекарах много години в усилия да достигна до вашето царство и през цялото това време с Дженъс бяхме партньори. Трябва да се посъветвам с него. И трябва да допълня, че той не е полагал никакви клетви пред мен освен клетвата за приятелство и обща цел.

Равелайн понечи да каже нещо, после се замисли и се усмихна примирително.

— Ах, да. Забравих, че на Запад контурите на властта не са така ясно очертани, както тук. Един човек може да бъде считан за подчинен, но мнението му да има такава тежест и той самият да е с такива права, сякаш е равен със стоящия над него. Много добре. Помислете по нашия разговор. Обсъдете го задълбочено. Но само двамата. Предпочитам нашата среща да остане тайна за всички, с изключение на Дженъс.

— Разбира се, ваше височество — казах аз. Равелайн напълни чашите с ракия и вдигна тост:

— Има една селска поговорка, която датира от времето на укротяването на Змията-река: „Умният човек, попаднал в пролетен поток, се оставя да бъде отнесен по течението до нови богатства. Глупакът се съпротивлява и потъва.“ Да пием за умния!

Нямаше какво друго да си приказваме. Извиних се, като казах че съм много възбуден от идеите, представени ми от него, и желая да ги обсъдя още тази нощ с моя приятел… ако все още е буден.

Това развесели принца.

— Той не спи, уважаеми Антеро. Ще наредя на слугите си да ви откарат направо в неговата резиденция.

Каретата чакаше и когато потеглихме, погледнах назад. Лорд Равелайн стоеше пред входа. Въпреки разстоянието, въпреки нощта чувствах как очите му ме изгарят. Облегнах се на седалката и се опитах да си съставя план. Но само губех ценно време да проклинам себе си, Дженъс и всеки орисианец от Еко до селяните от Чипсайд, особено разказвачите на истории на пазара и бавачките, които ме бяха приспивали с тези истории като дете. Никой от нас, нито един, никога не бе допускал невероятната възможност, че един народ, толкова великолепен и силен като този на Далечното царство, не прелива от доброта и не очаква някой орисианец да се яви пред него, за да дари целия народ на Ориса със знание, което ще му позволи да си възвърне златните дни, когато всеки човек е бил цар, а неговите управници — богове. Дори за момент съжалих, че изобщо бях срещнал Дженъс Грейклок — по-добре първото ми пътешествие да беше минало в нескончаеми оргии с проститутки и пияници през земите на Запад. Но тогава никога нямаше да срещна Диос. Нито Оумъри. Да не говорим за другите неща, които ме превърнаха от неопитен младеж в това, което бях сега. За добро или за лошо аз предпочитах това, което беше, пред онова, което можеше да бъде. Достатъчно време бях пропилял. Сега като някоя маймуна здраво стиснах орехите в гърнето и не беше зле да помисля как да измъкна ръката си.

Гледах навън, докато минавахме покрай двете огромни статуи, застанали на границата на земите на Равелайн. Прибрах главата си в каретата и потреперих. Беше съвсем тъмно и сигурно бях преуморен. Но мога да се закълна, че главите на двете чудовищни фурии се обърнаха и ме изгледаха.

Предсказанието на Равелайн, че Дженъс още е буден, се потвърди. Когато гондолата стигна кея на заобиколената му с вода резиденция, видях вътре да свети. Двамата лакеи, които ме съпровождаха, стъпиха на кея, за да ми подадат ръка — и изведнъж видях нещо необикновено: към един от подпорните стълбове беше завързана полускрита в тъмнината малка лодка. Може би не бих я забелязал, но сега всичките ми сетива бяха настроени да откриват предателство или опасност. Чух тих плач. Наредих на лакея да вдигне високо факлата, за да виждам по-добре. В лодката видях сноп парцали; после парцалите се размърдаха и видях, че с тях беше облечена някаква жена. Тя беше първото дрипаво същество, което виждах в Ираяс. Лакеят понечи да я наругае, но аз го потупах по рамото и поклатих глава. Нямахме време за губене, а и тя не забелязваше нашето присъствие.

Заизкачвахме се по стълбите и се отправихме към входа на резиденцията. Вторият лакеи докосна малка месингова плочка. Чу се звън на огромен гонг. Той позвъни още два пъти преди вратата, врязана в огромната порта, да се отвори. Появиха се четирима пазачи, застанали от двете страни на управителя Гатра, който толкова пъти бе отлагал срещите ми с Дженъс.

— Ваше благородие — каза той. — Моите извинения, че ви накарахме да чакате, но сигурно има някаква грешка. Не ни беше съобщено за вашето пристигане.

— Знам — казах аз. — Трябва веднага да говоря с господаря ти по въпрос от най-голяма важност.

Гатра се поколеба.

— Господарят се оттегли от изследванията си рано с изричното желание да не бъде безпокоен. Но… тъй като това сте вие, ваше благородие… извинете ме за момент. — Вратата се затвори и Гатра изчезна за доста дълго. После главният вход се отвори и той ме въведе. — Отново моля за извинение, задето ви накарах да чакате — каза той мазно. — Вие, както винаги, сте добре дошъл. Господарят е в кулата.

Освободих лакеите на Равелайн и влязохме вътре. Сетих се какво бях видял и попитах:

— Гатра, долу има завързана една малка рибарска лодка с една жена на борда. Тя плаче, сякаш току-що е изгубила всичко. Това има ли нещо общо с теб или с тази къща?

Управителят свъси вежди и изръмжа:

— Тя направи честна сделка. И освен това сама дойде при нас. — Любопитството надделя над умислеността ми над по-важните въпроси и аз вдигнах въпросително вежди за повече подробности. — Преди няколко дни решихме да увеличим персонала и разгледахме кандидати от местните хора. Тъй като необходимото обучение изисква повече време, наехме такива бъдещи прислужници, които да са под десет години и, разбира се, непокварени от света. Една от тях беше дъщерята на тази жена. Тя беше тук, но открадна нещо и успя да избяга в града. Нямам представа защо жената е решила да оплаква чедото си тук. Няма вид на жена, която да не може да роди друго. След като ви заведа при господаря, ще я прогоня.

Учудих се, че Гатра знае и най-малките подробности от онова, което става в този огромен дом, чак до честността на най-последната бъдеща чистачка, но не казах нищо. Когато той се обърна и ме поведе навътре, забелязах, че на ревера му има пришита лента. Беше червено-златно-черна. Минахме през виещите се коридори на резиденцията към централния двор. Сбърчих нос. Носеше се някаква отвратителна воня.

Гатра видя гримасата ми.

— Малък пожар в кухнята — каза той толкова спокойно, че веднага разбрах, че лъже. — Преди час лойта, която приготвяхме за марината, пламна и всички трябваше да гасим, дори господарят направи заклинание, за да укроти огъня… но се страхувам, че миризмата все още се усеща навсякъде.

Влязохме във вътрешния двор и зловонието намаля.

В центъра на двора беше кулата, която Дженъс бе избрал и за жилище, и за работно място.

— Ако обичате да се качите сам, ваше благородие — каза Гатра. — Господарят каза, че не бива да ви придружавам, тъй като тъкмо привършвал нощната си работа и моето присъствие щяло да попречи на неговата съсредоточеност. Той е в най-горната стая.

Благодарих му и се заизкачвах по стълбата, която се виеше покрай вътрешната стена на кулата. Отворих вратата на обсерваторията и чух басово бръмчене — и звук, и не звук. Усетих как тялото ми вибрира, каменните стени около мен също.

— Влез и не говори — каза Дженъс. — Гостенинът ми е плашлив.

Не бях забелязал по-рано, че покривът на най-горната стая е на панти. Сега беше отворен към ясната нощ и звездите. На голямото писалище гореше дебела свещ. Дженъс седеше зад писалището, профилът му беше като на ястреб в клетка. В стаята имаше и още нещо. Беше вихрушка, облак от абсолютна тъмнина с безброй много малки светлинки, разпръснати из него. Дженъс не каза нищо друго, нито ме погледна; единственото, което съществуваше за него, беше въртящият се облак. Изплаших се, без да зная защо. Отстъпих назад, в гърлото ми се надигна ръмжене, дори се озъбих.

— Нищо не те застрашава — каза Дженъс, без да ме погледне. — Моят приятел е ограничен в пентаграмата и вече получи онова, което търсеше. — Чак сега забелязах фигурата, която Дженъс бе врязал дълбоко в каменния под. В нея и около нея имаше странни заврънкулки — може би писмо на чужд език или някакви непознати символи. В центъра на пентаграмата бяха поставени три малки свещи, а между тях имаше голяма месингова купа, пълна с тъмна течност. Докато наблюдавах, течността се завъртя, после се вдигна към облака… също като воден циклон, какъвто бях виждал край пристанището в Ориса. Облакът поемаше… „пиеше“ тази тъмночервена течност. Проникващото през костите вибриране стана по-силно. За секунди купата се изпразни. Облакът нарасна, светлините в него станаха по-ярки и той се завъртя по-бързо. Дженъс стана и вдигна ръце… най-напред с дланите надолу, после с дланите нагоре. Облакът придоби неясни очертания, като тъмночервена падаща звезда, гледана наопаки, и изчезна. Вибрирането спря.

Дженъс се размърда и в стаята се появиха нови свещи, запалени без кибрит или огън. Ново движение — и капандурите на покрива над нас се затвориха. Сега стаята, ако се пренебрегнеше пентаграмата на пода, не изглеждаше по-неприветлива от кабинета на учен с разхвърляни хартии, книги и свитъци.

— Приятелю Амалрик — каза Дженъс. — Тази нощ навлязох дълбоко в непознатото. Това същество идва от отвъдното и сега аз му дадох онова, което… то желаеше най-много, и то ще дойде пак, когато го повикам.

— Що за същество е това?

— Засега не зная — отговори Дженъс. — В архивите на Вакаан намерих следи за неговото съществуване, заклинания, с които да го привлека, и дори един таен намек за сделката, която желае. Беше в един свитък, запечатен с восъчен печат, който ме ужаси, без да ми е ясно защо. Свитъкът, изглежда, не е бил разгръщан от времето на древните, населявали тази земя. Никой… дори и принц Равелайн… изглежда, не е знаел за неговото съществуване, нито пък някой е научил онова, което предлага той. Както казах преди време, съществува познание, което не е известно на никого в това царство. Познание за онзи, който има смелост да го получи, Тази нощ аз поех по този път.

Дженъс се овладя и ме изгледа малко смутено.

— Хвалех се, приятелю мой. А Гатра ми каза, че си му загатнал за някаква грозяща ни катастрофа.

— Страхувам се, че е така.

— Виното ще намали ли бедствието… или ще го направи още по-лошо? — Успях да се усмихна тъжно. Дженъс отвори един шкаф, извади гарафа и чаши и безцеремонно изхвърли някакви хартии от един стол да седна. — Какво се е случило? Когато говорихме последния път, ти не спомена за нищо такова.

Започнах да разказвам всичко отначало и щом споменах за поканата на принц Равелайн, лицето на Дженъс помръкна. Но той не каза нищо, така че продължих. По време на разказа ми той на няколко пъти се размърда неспокойно, но задържа езика зад зъбите си, докато не свърших. После попита:

— Това ли е всичко?

Представих си мислено случилото се и кимнах. Бях описал всичко толкова пълно и толкова безпристрастно, колкото бе по силите ми.

— Да върви по… — започна той.

Прекъснах го.

— Дженъс! Спомни си какво ти казах току-що! Той знаеше, че ти не спиш, и знаеше, че си сам. Мери си думите.

— Ще се погрижим за принц Равелайн и неговите шпиони — промърмори Дженъс, отиде до писалището си и измъкна една колба. Изтърси от нея малко прах, поръси из стаята и бързо промърмори някакво заклинание. — Сега, дори нашият черен принц да слуша, няма да чуе нищо освен пиянския ни разговор по въпроса за печалбата, ако отворим ресторант в Ориса и сервираме в него храна от Вакаан.

— А това няма ли да го направи подозрителен?

— Този човек е станал подозрителен още с първата си глътка въздух — отговори Дженъс. — Нищо от онова, което ще сторим, не може да го направи по-предпазлив. Сега да се върнем за момент там, докъдето бях стигнал. По дяволите този човек! Когато той за първи път започна темата как вижда бъдещето на Ориса, му казах, че не може да ти подхвърля подкуп така небрежно, сякаш си някой мазен жрец в митническия навес! Та дори и този подкуп да е цяло царство!

Почувствах как гневът ми нараства, но се въздържах.

— Искаш да кажеш, че отдавна знаеш за плана на Равелайн, но нищо не си ми казал?

Дженъс трепна.

— Знаех го, приятелю. Предполагам, че трябва да те моля за прошка, че не те предупредих, когато за първи път го научих. Но за това имаше причина.

— Каква причина? — попитах аз, без да сдържам гнева си.

Дженъс разглеждаше винената си чаша, после я пресуши.

— Трябва внимателно да подбирам думите си, Амалрик. Обещаваш ли, че ще ме изслушаш докрай, преди да започнеш да говориш?

— Аз… да. Слушам.

— Нека да допуснем най-лошото… макар аз да не мисля, че ще се стигне дотам… и приемем твоето малко истерично твърдение, че Равелайн възнамерява да управлява и Ориса, и Ликантия с желязна ръка. Дори това да е вярно, аз познавам по-сурови господари от Равелайн и мога да назова някои, които са на власт в страни, известни и на двама ни. Аз го разбирам малко по-добре от теб, Амалрик. Равелайн е човек, който никога няма да стане цар във Вакаан и това го огорчава. В известен смисъл, вместо да се закали, когато го е разбрал, той се е пречупил. Равелайн е същество, изпълнено с ентусиазъм, той се хвърля от един голям проект към друг, интересите му са краткотрайни, зараждат се и отмират.

— Но се е интересувал от нас от много години!

— Помолих те да ме изслушаш. Моля те! Равелайн е безумно влюбен в нашите земи и то, както ти казваш, от отдавна. Мисля, че е така, понеже те просто винаги са били извън неговата власт, така както едно дете желае сладкиш, различен от този, който държи в ръката си. След като чадърът на Далечното царство бъде разпънат над Ориса и Ликантия, той ще се запали по нещо друго. Може би по някакви други изследвания, може би по своя харем. Но той ще се заинтересува от нещо друго, обещавам ти. А орисианците ще станат толкова богати, колкото всички тук.

Почаках, но Дженъс не каза нищо повече и реших, че е свършил.

— Той иска да ни превърне в свои слуги. Какви ще бъдат наказанията, ако не остане доволен от нас? Не зная дали има власт да превърне земята ни в такова мъртвило като пустошта, както някога са направили древните, но той ми показа съвсем ясно, че с радост ще раздава присъди на всички, които дръзнат да се опълчат срещу Вакаан, а това означава срещу него. Освен това принц Равелайн каза, че ни е проверил, но не подробно. Чудя се какви точно са били… тези проверки? Каква магия е направил, за да възстанови Уоумуа? Каква е тази магия, убила най-добрите войници на Ориса?

— Не! — извика Дженъс, а после продължи по-спокойно: — Е… трябва да бъда честен. Не съм сигурен. Не, че не е вярно. Е, и какво, ако е вярно? Ние, орисианците, не бихме ли взели мерки, ако една голяма армия се насочва към нашите граници?

— Не и преди да разберем техните намерения — отговорих аз.

— Не знам — каза Дженъс. — Не знам. Нека да разледаме нещо друго, докато говорим за Ориса. Ние… ти и аз… неотдавна спечелихме победа срещу жреците и тяхното потисничество в Ориса. Те защитаваха отдавна умрялото минало и използуваха това минало, за да отслабят днешния живот и мечтите ни за утрешния ден. Смяташ ли, че всички тези ограничени глупаци са изчезнали заедно с Касини? Аз зная, че те отново ще се опитат да наложат своите задушаващи традиции, най-вероятно малко след като се върнем в Ориса и им заявим, че старият начин на живот е обречен. А какво да кажем за Ликантия? Аз познавам този народ. Познавам техните властелини. Те продължават да говорят за възстановяване на проклетата им чудовищна стена. Колко време ще мине преди да започнат да увеличават армията си? И щом постигнат това, ще насочат алчните си погледи към Ориса.

— И какво от това? Ние вече сме ги победили един път и можем отново да го сторим.

— Не съм сигурен — отговори Дженъс. — В последно време не съм виждал в Ориса хора с куража на твоя баща и на неговото поколение. Не, Амалрик, на нас ни е необходим Равелайн. Извинявам се, нека да бъда поточен. На нас ни е необходимо онова, което представлява той. На нас ни е необходимо знанието, което има неговият град и неговата страна. Аз презирам прашните архиви и библиотекарите, но на една покрита с паяжини лавици има повече знание, отколкото в целия дворец на жреците. С това знание, с тези сили ние ще можем да сътворим един златен век, такъв златен век, в какъвто е живял човекът в древността, а след това се е оказал недостоен за него. След няколко години ние ще владеем цялата мъдрост, притежавана от хората по тези земи, и тогава ще можем да ги надминем. Ние сме млад народ, а те са стари, уморени и обхванати от рутината на своя начин на живот. Аз виждам Вакаан, Ираяс и Равелайн като предвестник, като предшественик на една нова, жизнена ера, ера, за която златото не е най-важното.

— Добре казано — отговорих аз. — Но сега не е време за възвишени речи. Погледни действителността. Наистина ли мислиш, че Ориса може да въстане срещу господството на Далечното царство? Аз виждам около себе си щастливи, доволни лица, като муцуни на говеда, които не разбират, че тяхната единствена цел е да увеличават стадото, което накрая ще украси масата на техния господар. Мислиш ли, че тези хора тук във Вакаан, някога ще се разбунтуват? И ако го направят; какви шансове имат? Искаш ли да видиш орисианците — народа, който считаш за свой — да се превърнат в преживни говеда като тези?

— По-зле ли ще бъдат от сега? — попита Дженъс. — Не бързай с отговора. Спомни си за бедняшките квартали, през които минахме, когато се върнахме в Ориса. За Чипсайд. Виждал ли си такава бедност в тази страна? А Чипсайд далеч не е най-лошото в Ориса. Не искам да споменавам за претъпканите жилища в Ликантия. Аз съм сигурен, че ако ти предложиш да се избира между златните вериги на тази страна и условията, при които живеят сега повечето Орисианци… те ще извикат ковача да те окове.

Сдържах гнева си, сипах си вино и се насилих да отпия. После започнах още по-разгневен.

— Спомням си, преди години, в пустинята, когато освободихме Диос и се опитахме да освободим останалите роби на номадите… как се развилия ти срещу онези, които предпочетоха да останат с веригите. А сега смяташ за приемливо да си потърсим робовладелец? Почакай, господинчо. Аз имам друго да ти кажа. Според теб повечето Орисианци ще предпочетат да бъдат управлявани от Далечното царство, ако бъдат богато възнаградени. А какво ще правят останалите… онези, които ти смяташ, че ще бъдат малцинство? Хора като Еко, Гамелан или дори Мийна и другите войници тук в Ираяс? Нали ще е подигравка да им кажем какъв е резултатът от изживените от тях страдания! А какво ще стане с жените? С моята малка камериерка Спото? С моята сестра Рейли? И с Отара, нейната любовница? Или другите от Маранонската гвардия? Мислиш ли, че ще приветстват радостно тази тирания? Какво ще направи с тях Равелайн?

— Всички царе имат закони, с които защитават властта си — отвърна Дженъс малко неубедително. — Законът на Вакаан, според който бунтовниците изчезват, по-лош ли е от Целуването на камъните? Или дори от повикването на властелините на Ликантия?

— Колкото до първото — казах аз, — да, по лош е. Никой в Ориса не е екзекутиран без открит съд. А що се отнася до Ликантия, не мога да кажа. Особено след като не съм говорил с никого от „повиканите“ и не знам защо ги викат.

— Може би — каза Дженъс бавно — трябва да извикаме някой дух и да го попитаме. Макар че трябва да те предупредя, мъртвите си служат с ужасен език. — После той леко промени темата. — Да речем, че си прав в твоите опасения. Какъв е твоят план?

Поех няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокоя.

— Подготвил само началото на един план и ще приема твоите допълнения… или дори друго предложение — отговорих аз. — Предлагам и двамата да печелим време пред Равелайн. Да правим мъгливи обещания, каквито прави всеки търговец, закъснял с доставката. Имам впечатлението, че цар Домас вече е решил да одобри започването на някаква търговия. Ти каза, че Равелайн е човек на моментния ентусиазъм. Може би ще успеем да използуваме това споразумение като предлог да се върнем в Ориса. След като пристигнем в родината си, мисля, че е абсолютно наложително веднага да пристъпим към изпълнение на моя план. Ти, Дженъс, трябва да поемеш в ръцете си цялата гилдия на жреците и да започнеш приготовления. Но не за незабавна война, нито въобще за война. Това което казвам, са разсъждения на глас, но не виждам как Равелайн може да организира нападение срещу нас, било чрез магия, било физически, след като неговите хора нямат никакви интереси, които да се простират по-далеч от собствените им носове. Съгласен съм с теб, че жителите на Вакаан са ужасно ограничени, и мисля, че трябва да търгуваме с тях и да научим всичко, което можем. Според мен ти трябва да се заемеш с обобщаването на това знание. — Неочаквано не ми достигнаха думи и седнах. — Освен тези общи мисли… не, нямам подробно разработен план, особено след като Равелайн фактически дори не е споменал, че ще нападне земите ни.

— Но под една или друга форма ще го направи — каза Дженъс твърдо. — В края на краищата обаче няма да постигне нищо. — Той ме дръпна да стана и ме заведе пред едно кръгло огледало. — Погледни в това огледало, приятелю. Погледни ни. Когато за първи път те срещнах, ти беше момче, а аз младеж, чиято най-голяма отговорност беше да командва взвод въоръжени с копия войници. Сега ние достигнахме до Далечното царство и можем да имаме цялата власт, цялата мъдрост, която се предполага че имат боговете, които не съществуват. Единственото, което стои помежду ни, е една личност, някой, с когото зная, че мога да се справя в подходящ момент, но не мога да ти кажа нищо повече. Ако сега си вирим носа пред Равелайн и избягаме през границата… съмнявам се дали ще успеем да стигнем дори до Пиперения бряг. Така че ще умрем някъде в пустинята… и Ориса ще се върне към старото си непокорство. Амалрик Антеро, ние сме избрани да създадем нов век за Ориса и ти трябва да разбереш това. Ако трябва за кратко да печелим време с Равелайн… е, така да бъде. И двамата сме все още млади и имаме пред себе си още много години, а времената се променят.

Понечих да отговоря, после наистина погледнах в огледалото. Не виждах в себе си нищо младежко: лицето ми беше набраздено от мъка по всички загинали, косата ми вече не пламтеше в огненочервено както преди, очите ми гледаха така, сякаш бях видял прекалено много и душата ми имаше нужда да се възстанови в покой и зеленина. Но аз изглеждах като пеленаче в сравнение с Дженъс. Той беше само няколко години по-стар от мен, но сега, при тази светлина, би могъл да мине за баща на човека, която ме отърва пред крайбрежната кръчма. Оредялата му коса и брадата му бяха прошарени и сплъстени като на болник. Дълбоки бръчки браздяха лицето му; беше прежълтял, бузите му бяха започнали да провисват, а брадата му да се проскубва по краищата. Но най-много ме впечатлиха очите. Те бяха с червени кръгове, хлътнали дълбоко в очните кухини. В погледа им се четеше изживян… и приветствай ужас. Съвсем скоро бях виждал подобни очи и си спомних къде: на банкета при Морташъс, когато за първи път видях мъртвешкия поглед на магьосника. Постарах се да не трепна и се отдръпнах от огледалото още по-ядосан.

— Ти наистина ли вярваш, че можем да се опълчим срещу човек, който е създал такъв кошмарен град като Уоумуа? — попитах аз. — Не само да се опълчим, но след време да го унищожим или най-малкото да го обезсилим? Дженъс, ела на себе си! Ако се съглася с неговия план, той ще ми позволи да съществувам само докато изпълнявам всяко негово желание, всеки негов каприз, сякаш са копнежи на моята душа. На пешките не се разрешава да обсъждат ходовете, замислени от шахматиста. Но има нещо по-важно от ролята, която ще изпълнявам в новия свят на Равелайн. Дженъс, не мога да повярвам ти да се надяваш, че ще можеш да използуваш този човек за своите цели. Честно казано, не съм съвсем сигурен дори, че той е човек. Принц Равелайн е прекарал целия си живот в царски игри на смърт и власт. Той ще те схруска като предястие! — Гласът ми ехтеше в среднощната тишина. Дженъс също се ядоса.

— Мислиш, че съм слаб?

— Мисля, че си много глупав! — озъбих се аз. — Ти си балното присъствие на Равелайн, каквото бях аз на онази курва, Мелина. Не само не виждам капитан Грейклок, който може да дойде да те освободи, но накрая ще се окажеш по-голям тъпак и от мен.

— Как смееш! — изсъска Дженъс. — Ти… търговско синче такова! Ти не си дори мъж, ти никога не си участвал в истинска битка! Най-трудното ти решение е било да покачиш цената на топ плат. Ти… да учиш на ум мен, Дженъс Кетер Грейклок, чието родословие се води от началото на времената! Как си позволяваш?

Вдигнах стиснат юмрук. Исках да изкрещя в лицето му, че най-накрая съм разбрал какво мисли за мен и че… и изведнъж се видях в огледалото. Лицето ми бе червено като косата ми. И вместо да ударя, забих нокти в дланта си. Дишах тежко, сякаш бях тичал. Успях някак да се овладея и казах:

— И двамата се държим като глупаци. И нищо няма да постигнем. Нека продължим утре. Когато и двамата се научим да се държим както трябва.

Дженъс с усилие кимна. Беше съгласен. Понечи да каже нещо, после млъкна. Не се сбогувахме. Просто се обърнах, излязох от стаята и бързо заслизах по стълбите на кулата. На двора повиках Гатра да ми намери гондола.

Прибрах се много късно. Не знаех какво да правя. Съблякох се до басейна с лотоси, скочих в прохладната вода и го преплувах три пъти, опитвайки се да успокоя ума си така, както отпусках мускулите си. Като излязох от водата, ме лъхна първият утринен ветрец. Почувствах се по-добре, но не и по-мъдър.

Би трябвало да изчакам, но не го направих. Нещо ми подсказваше, че всеки момент е важен. Трябваше да обсъдя проблема с онзи, който, изглежда, единствен в тази страна все още беше с всичкия си. Отидох в кухнята и си направих чай, без да будя дремещия слуга. Занесох го в стаята с намерение да събудя Оумъри и после да й разкажа какво се беше случило. Но тя беше будна и стоеше до прозореца. Оставих подноса, прегърнах я и единственото ми желание беше този момент да продължи вечно и никога да не се налага да я пусна. След известно време Оумъри нежно ме отблъсна.

— Толкова лошо ли беше?

Разказах й какво се беше случило и при Равелайн, и при Дженъс. Когато свърших, оставаха два часа до зазоряване. Оумъри напълни чашите ни с вече изстиналия чай.

— Мнозина във Вакаан — каза тя — ще ти се присмеят и ще кажат, че само един варварин-чужденец може да търси съвет от една музикантка. И че са го очаквали.

— Никой не ме познава по-добре от теб — отвърнах аз. — И на никого не вярвам повече, включително и на самия себе си.

Оумъри ме целуна и каза.

— Много добре тогава. Да започнем ли с твоя приятел? Помисли по следното: ако някой дойде при мен, както очевидно е отишъл принц Равелайн при Грейклок, и ми обещае, че мога да изуча всички акорди, всички позиции, всички тонове и гами на всички инструменти от времето на древните до днес и ще мога да използувам това знание за създаване на музика в бъдеще… може би аз ще бъда сляпа за недостатъците на този човек. Освен това в думите на приятеля ти има известна истина. Не че голямата злоба на Равелайн може да бъде преобразена в доброта така лесно, както пясъкът се превръща в злато. Но той може да бъде отстранен. Почувствах малка надежда.

— Как? Да отида при царя ли?

Оумъри онемя от ужас.

— И през ум да не ти минава, любов моя! Ако отидеш при цар Домас и му разкажеш всичко случило се, той наистина ще повика Равелайн и хубаво ще го накастри. Дори може да нареди принцът сам да се оттегли в някое далечно имение и да му каже, че поведението му позори почтените хора. И ти ще бъдеш възнаграден за твоята честност. Но само след няколко месеца Равелайн отново ще се върне, а ти ще изчезнеш. Въпреки че братята се мразят… никой от тях не позволява царската фамилия да има неприятности. Никой. Освен това във Вакаан нещата се уреждат по-деликатно. Един начин да се справим със ситуацията е да подшушна някоя дума на приятели, които смятам за умни. И тези приятели да изклюкарят с техни приятели. Тези приказки трябва да станат съвсем тайно и съвсем тихо. След време… може би седмица, може би месец, можем да поговорим с Биймас. После слухът ще достигне до ушите на царя. И той ще разпита най-хитрите си придворни, съвсем тайно и съвсем издалеко. След като научи истината, а той ще научи всичко, ако желае, може би ще се заеме с принц Равелайн. И ще му нареди да оглави някоя експедиция срещу разбойниците, на север например.

Не можех да повярвам.

— И това е достатъчно, за да се възстанови положението и да се решат проблемите както на Ориса, така и моите собствени?

Звучеше невероятно.

— Както казах, Равелайн и по-рано е бил поставян на колене и то по въпроси, които ние считаме за по-важни от съдбата на два варварски града далеч на запад. Прости ми, Амалрик, любов моя, но така мислят ваканийците.

Знаех, че нищо, особено прищевки относно цената, не може да е сигурно. Но Оумъри ми предложи единствения реален, разумен план. На сутринта щях да се върна при Дженъс и да решим нашия спор. Все още бях ядосан от суровата му непреклонност. Но си казах, че никой от нас не е съвършен. Пък и той беше мечтал за кралство много по-дълго, отколкото аз. И въпреки това, когато легнах и затворих очи, знаех, че нашата дружба вече няма да е същата, както досега.

След час ме събуди писък, заседнал в гърлото ми. Отворих уста, но той не излизаше. Оумъри се обърна неспокойно до мен. Бях едновременно и буден, и в трескав унес.

Две неща минаха през ума ми. Първото вече знаех, поне по принцип: черна магия ще засади и развие в мен болка, страх и смърт. Ако Равелайн изпълни своя план, в Ориса и Ликантия ще настъпи хаос. По нашите земи ще се бият армии, ще ги кръстосват… армии, които накрая ще се превърнат в бандити и убийци. След време страната ни ще се превърне в нещо като Оспорваните земи… и можех да си представя как Равелайн гледа отвисоко тези кървави развалини и се усмихва на разрухата, която за него беше като майчино мляко.

Ако допуснехме Равелайн да изпълни плана си… и внезапно се сетих какво беше казал Равелайн за желанието си да превърне Дженъс в свой копой. И си помислих: „Копой? Или палач?“ Дженъс разполагаше с всички средства за заговор срещу царската фамилия. Не ме разбирайте погрешно — дори в този полусънен кошмар не виждах Дженъс да се промъква в царския палат с натопен в отрова нож в ръка. Но би ли могъл Дженъс да организира, да оглави и да извърши преврат? И в момента на победата да посечи новокоронования цар, който скърби за смъртта на своя брат? Не. Това беше чиста фантазия. Измъкнах се от водовъртежа на виденията. Погледнах през прозореца. Макар че все още беше тъмно, в градината се чуваха сънливи чирикания на птички. Не трябваше да заспивам пак, но заспах. Не си спомням дори как съм положил глава на възглавницата. Единственото, което си спомням, е мисълта, че следващият ден щеше да е съвсем различен.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТАПЕЩЕРАТА

Събудих се всред кошмар. От двете ми страни светеха факли. Лежах на студен, мокър камък. Миришеше на плесен; в устата си усещах соления вкус на кръв. Знаех къде се намирам: все още бях в тъмницата, дълбоко под огромния морски замък на Ликантия. Събуждах се от един от онези прекрасни сънища, при които преминава половината от човешкия живот и всеки един момент от него ни се представя с най-големи подробности. Двамата с Дженъс не бяхме успели да се измъкнем от тъмницата, аз никога не бях воювал с жреците за душата на орисианския народ, никога не бях пътувал отвъд Пиперения бряг и обитавания от духове град, за да вляза в Далечното царство. Спомних си за жена на име Оумъри и разбрах, че никога не е съществувала, и очите ми се навлажниха. Поне боговете ми бяха изпратили момент на въображаемо щастие през този дълъг и често ужасен сън.

Събудих се, а умът ми продължаваше да блуждае през мъглата на фантазиите. Спомних си не само бягството от онази тъмница, но и точно как бяхме избягали. Това ме разсъни съвсем. Огледах проклетата килия, за да видя Дженъс. Щях да му разкажа съня си и особено онази част, която се отнасяше до тъмницата в Ликантия, а той може би щеше да доразвие моята илюзия за подготовка на истинско бягство.

— Ставай, Антеро! Мина достатъчно време, магията се е разсеяла — изграчи някакъв глас.

Не бях в тъмницата на Ликантия. Бях в друга подгизнала каменна килия, малка и тясна. Около мен нямаше хора… никаква охрана, никакви палачи, никакви затворници, нямаше го дори Дженъс. Имаше само един човек: Грейф. Той седеше свит на тежката каменна пейка до отсрещната стена. Усмихваше се. Насилих се и също му се усмихнах.

— Господарю Антеро — каза той с насмешка. — Ти се събуди. Да пратя ли слугините да приготвят банята? Да ти донесат копринени дрехи? Може би онази музикантка с хубави цици да изсвири нещо? Ех, да можех да я доведа и да видиш аз какво знам да правя. Но не е разрешено.

Умът ми беше като въртележка; не казах нищо. Нито пък можех да се мръдна от мястото, където бях. Грейф стана и дойде при мен. Видях зейналата му очна кухина — черна, гноясала. Ударът с дръжката на копието, нанесен от мен, наистина беше извадил едното му око. Грейф знаеше какво гледам и стиснатият му юмрук се заби в корема ми. Изпъшках и паднах на колене, без да мога да си поема дъх.

Той ме обърна с обутия си в ботуш крак, взря се в мен и се засмя.

— Ай! Ти изгаси една от моите светлинки. Но аз намерих по-добър начин за гледане. Моят господар ми даде… нещо, с което да виждам. Даде ми малко от своята сила, та да гледам хората и да виждам намеренията им. — Грейф потупа с пръсти празната си очна кухина, после се изкикоти; безмилостното ехо се разнесе из каменната килия.

В този момент видях в празната очна кухина червен огън — мъничко, червено, виещо се огънче. Разбрах, че навлизам в реалността на онзи кошмар, който ме преследваше дълги години. Не срещата ми с Грейф в Ликантия го бе направила мой безименен палач и лодкар. Беше ми разрешено, за добро или за лошо, да погледна в бъдещето. Кошмарът беше ясновидство и аз трябваше да съсека Грейф още първия път, когато го срещнах в двора на ликантийския хан.

— Виждам, че си все още замаян и се чудиш къде се намираш сега. В Ираяс. Дълбоко, дълбоко под земята, където никой няма да чуе твоя писък, нито да ти помогне. Знаеш ли, първото нещо, което научих от крадците и главорезите, беше, че най-напред трябва да сломиш човек с думи. Така че… Ти беше измамен. Излъган от човека, който мислиш за твой приятел. Човекът, който ти бе направил защитно заклинание, го отмени, така че аз и моите помощници можахме да влезем и да те отвлечем.

Въпреки усилията ми да се овладея на лицето ми сигурно пролича голямата ми мъка. Грейф пак се засмя и ме заплю в лицето.

— Стани… и се огледай наоколо. Виж какви прекрасни играчки съм донесъл да си поиграем. Принцът ми разреши цял ден да се забавлявам с теб. Единственото, което ми забрани, е да те убивам или да не полудееш. О, да, не мога и да те осакатявам или да ти чупя костите. Предполагам, че си има свои игри и ще се позабавлява с теб по-късно. Обзалагам се, че игрите на принца може да са дори по-хубави от моите, макар че аз имах време да помисля какво искам да ти сторя, да ти припомня какво други са сторили на мен. Освен ограниченията, които ми постави той, други ограничения за човек, прекарал живота си в служба на Нису Саймън, няма.

Единствената ми утеха беше, че Грейф може би не знае за моя кошмар, иначе той щеше да е още по-радостен от мисълта, че знам какъв ужас ме очаква. Но дори това, което ме очакваше, не беше толкова мъчително, както новината за предателството на Дженъс.

— Първо — почна Грейф, — вдигни си ръцете. Виждаш ли тия белезници? Сложи си ги. — Той се изкикоти когато безводно се подчиних на нареждането му. — Виж как помага магията на принца. Голям майтап — да те гледам как ми помагаш.

Някаква магия ми беше отнела волята и аз не можех да се съпротивлявам на заповедта; надянах белезниците на китките си. Грейф се изкикоти и отиде до стената, където от една халка, забита в тавана, висеше въже, промушено през белезниците. Той го развърза и го издърпа, докато ме повдигна от пода. Пръстите на краката ми едва допираха плочите.

— Ще има достатъчно време да ти понаместя кокалите преди … да тръгнем — каза той. — Сега само ще повисиш малко, защото съм сигурен, че имаш да питаш. Ще ти отговоря на всичките въпроси, понеже това ще направи последните ти часове още по-тежки. — Той отиде на пейката си и зачака.

Не исках да му доставям това удоволствие, но имаше едно нещо, което трябваше да потвърди.

— Още ли си на служба при Нису Саймън?

Грейф се засмя с противния си смях и енергично закима.

— Той мисли, че съм… и ще му взема парите, докато неговите желания съвпадат с моите. Никога не съм напускал службата си при него, ако това искаш да научиш, и затова за втори път попадаш в моя капан. Три пъти, ако броиш и онзи път, когато изкормих твоя роб в Ликантия, за да взема косите ти за заклинанията на Саймън.

Разбира се, той беше убиецът на Ийнес. Постарах се да запомня, че трябва да отмъстя за тази смърт и да осигуря покой на духа му преди самият аз също да се превърна в дух. Слаба надежда просветна в гърдите ми.

— Разбира се — продължи Грейф, — ти сигурно се питаш кой е моят истински господар, след като Нису Саймън се закле да служи на принца.

Интуицията ми отново се потвърди. Мисълта, която ми беше минала през ума преди няколко часа, беше вярна: Равелайн наистина планираше да превърне нашите земи в кланица, настройвайки ни един срещу друг.

— Как той… и ти…достигнахте до Ираяс?

— Господарят Саймън не е тук — каза Грейф. — Той е в Ликантия и се стяга за поход срещу Ориса. Никога не е стъпвал в Ираяс. Когато имаш такъв силен господар като принца, не е необходимо да стоиш тук и да му целуваш пръстена. Саймън му служи от… по дяволите, ако зная със сигурност от колко, нали не спим заедно и не си споделяме тайните, но от много дълго. Аз научих за тия работи преди два-три месеца. А как съм дошъл тук? — Грейф за момент изглеждаше разтревожен. — За това не мога да говоря. Господарят Саймън ми заповяда да служа на човека, когото ще видя, когато се събудя, докато съм жив, направи заклинание и след това се събудих в големия замък на принца. Не че трябваше да ми нарежда да му се подчинявам, напротив. Аз познавам истинската сила, когато я видя… и заповедта на господаря Саймън всъщност е чест за мен.

Грейф стана и се заразхожда из килията. Тя беше пълна с всякакви приспособления за изтезания: въжета, халки, ръжени, камшици, клещи, огън, вода и менгемета. Палачът ми ги заоглежда едно след друго.

— С кое ли да почна? — чудеше се той. — Е, стига приказки. Само още едно нещо, Антеро, приятелче… — Гласът му премина в ръмжене, обхвана го омраза и дори нещо като възбуда… — Помисли си. Ти би могъл да имаш всичко, знаеш нали? Ако беше коленичил пред принца… можеше да бъдеш помощник на господаря Саймън, когато нещата се оправят, и цяла Ориса щеше да ти се покланя като на него. Ама не, ти си горделив! Сега ще съжаляваш за това. Сега… и през цялата вечност, която те очаква. Понеже принцът май няма да те остави да умреш истински.

Грейф вдигна един бич, опипа го и изсъска:

— Я да почнем с това!

И го стовари върху мен.

Няма никакъв смисъл да описвам изтезанията подробно. Онези, които искат да научат нещо повече, нека отидат в най-близката кръчма до някой затвор и поръчат пиене на някой тъмничар, който ще задоволи любопитството им. Достатъчно е да кажа, че Грейф бе следил внимателно собствените си изтезания и бе усвоил майсторски боравенето с различните инструменти за измъчване.

Трябва да отбележа само четири неща. Първо, че между палача и жертвата се създава известна връзка. Тя не е нито сексуална, нито несексуална и аз не знам как да я опиша. Познавам и други, прекарали дълго време в ръцете на палачите. Те са ми казвали, че жертвата ставала най-предан роб на своя палач, когато душата й напускала тялото в безкрайна болка. Второто е почти садистичното или мазохистично удоволствие, когато се превръщаш в хихикащ наблюдател на болката. Това чувство също е сложно, отчасти причинено от нерви и от същия източник като секса, или поне така предполагам аз, но повече от амбицията да запазиш нещо от душата си, нещо от собственото си аз от натрапника и неговия огън и мъка. Третото нещо, което научих, беше желанието на Грейф да надмине себе си. Един опитен екзекутор никога не позволява на жертвата си удоволствието да изгуби съзнание. Това беше най-голямата грешка на Грейф и може би моето спасение. На три пъти ме навестява тази благодат и моето вътрешно аз успяваше да се превъоръжи за следващата атака на Грейф. Четвъртото, последно нещо беше най-ценно: че всичко си има край… евентуално. Както и този ден.

После започна истинският кошмар.

Свестих се. Двама души ме влачеха надолу по някакви каменни стъпала. Пред мен, вдигнал високо един фенер, вървеше Грейф. Познах го по белезите от камшик на гърба. Беше гол, само по черен брич. Стълбището беше старо; виждаше се бялата селитра, очертала камъните около нас. Стълбите неочаквано свършиха. Видях вода и малка лодка… черната лодка от моя сън. Двамата помощници на Грейф ме прехвърлиха през борда и мълчаливо си тръгнаха. Грейф отвърза лодката, застана на кормилото и течението ни подхвана и ни понесе но един тунел, чийто свод беше само на стъпка над главите ни.

За броени минути излязохме в открити води. Беше нощ без луна и без звезди. Движехме се по канал, който ми изглеждаше познат. Бяхме в сърцето на Ираяс, но не видях други лодки или кораби. Не бях нито окован, нито във вериги и можех да скоча от лодката; но не го направих. Можех да извикам за помощ. Но и това не направих. Изглежда, бях омагьосан, макар че също толкова вероятно бе да съм просто в шок от изтезанията. Всъщност последното беше по-вероятно, защото събитията бяха толкова неясни, и фантастични, както и в кошмара ми.

От този преход си спомням само отделни моменти. Плувахме по-бързо, отколкото по реката, по която пристигнахме от планините и влязохме в Гомалали. Каналът влезе в змиевидната река и сега вече знаех, че движението се извършва с магия, защото поехме срещу течението без помощта на весла или платна. Когато излязохме извън града, видях отдясно Свещената планина. Понесохме се покрай нея и навлязохме в района отвъд върха на древните. Спомням си, че по едно време се плъзнахме в дълбоко дефиле. Съскащата река зад бордовете на лодката вече не приличаше на вода, а на тъмна, гъста, мазна течност.

Грейф не докосна кормилото, но лодката неочаквано се понесе настрани, към една издадена скала. Вместо да се ударим обаче, хлътнахме в пещера, дълбана от реката в продължение на хилядолетия. В пещерата имаше каменен кей. Грейф върза лодката, изкатери се навън, обърна се и махна с ръка. И най-малката прашинка от душата ми, която беше все още моя, се мъчеше да се противопостави, но го последвах: стъпих тромаво върху седалката за гребеца и после скочих на покритите с тиня камъни. Краката ми се влачеха, а умът ми крещеше: „Бягай! Не можеш да се изкачиш по тези стъпала. Не бива да се изкачиш!“ Но се изкачих.

Грейф взе една от факлите, поставени от двете страни на сводестия вход, и ми махна пак. Чух лай и знаех какво има над мен. Далеч горе, високо над тази издълбана от реката пещера, в града, в порутения амфитеатър, сред огромните изваяния търпеливо чакаха същества, наредени в кръг. Там горе в безлунната нощ, чакаха съществата, които лаеха като кучета, но не приличаха на нищо виждано на тази земя. Мина ми мисълта, че някога може да са били хора. Прокълнати и забравени от всички хора.

Последвах Грейф. Умът ми отнякъде безкрайно далеч ми казваше, че никоя жертва никога не е минавала обратно по тези стъпала и отчаяно се мъчеше да измисли спасителна стратегия. Не успя. Думкането на огромния барабан започна. Влязохме в огромна зала, чиито сводове се извисяваха в тъмнината. Чух да звъни гонг или цимбал и когато Грейф се обърна, видях огън, подобен на червей, да се гърчи в празната му очна кухина. Чух го да говори за моето желание, че това е което искам, че това е моята съдба… и се засмя. Смехът ехтеше силно, все по-силно, сля се с лаенето на съществата отвън, смях на радост, и болка, и смърт, смях, издигащ се до какофония. Равелайн също беше тук. Над залата и над проклетите същества припадна тишина. Грейф се превърна в статуя — може би Равелайн го беше парализирал. Принцът беше в кървавочервени панталони и черна, дълга туника със златен ширит около китките и врата. На колана му висеше кама, украсена с инкрустации. Може би се беше облякъл за неочаквана работа в двореца.

— И така, Антеро, стигнахме до края — каза той. Гласът му беше спокоен. — Искаш ли да знаеш съдбата си? — Не казах нищо. — Само за момент ще те залича физически. По-голяма част от душата ти ще бъде разпръсната от ветровете, когато те взема в прегръдката си. Но ти ще бъдещ нещо повече от нещастен скитащ дух, какъвто е твоят брат или онзи роб, когото уби този разбойник. Аз ще запазя част от теб в собствената си душа и тя ще бъде свидетел, чрез моите очи, на големите промени, които ще настъпят в този свят. Ще бъде свидетел, но никога не ще може да стори друго, освен да пищи в ням ужас, когато те настъпят.

— За мен ще бъде чест — казах с глас, изпълнен със сарказъм. Бях решен да умра поне с малко достойнство.

— Ни най-малко. Искам да запазя частица от теб като спомен за провала и предупреждение срещу самохвалството.

— Това едва ли е провал за теб — казах аз.

— Съвсем погрешно. Неуспехът ми с теб и твоите хора през десетилетията прие няколко форми. Преди много години чувствах присъствието на твоето родословие далеч и много слабо. Не му обръщах никакво внимание. Смятах, както повечето ваканийци, че делата на варварите извън нашето царство са без значение за нас. Но после почувствах присъствието по-осезаемо. Позволих на сетивата си да тръгнат по следата и открих твоя брат.

Думите му изостриха вниманието ми и съвсем ме разсъниха. Не зная как точно да обясня, но поради някаква причина едно изречение казано от Грейф по време на кошмара, никога не ми беше правило нужното впечатление: „… Това е, което твоят брат не може да постигне…“ Питал съм и учени, и гадатели, и всички казваха, че често ставало така: че някой човек неочаквано започвал да се кълне, че всички около него говорят на чужд език, че друг губел паметта си. Един ми го обясни като превръщане на познатото в непознато.

— Насочих магиите си към и около Ориса — продължи Равелайн — и усетих, че ме дебнат, както дивия звяр усеща ловеца. Твоят брат, без да се е учил и без магьосническа традиция в рода ви, беше потенциално по-голям магьосник от всеки, който се е раждал откакто свят светува.

Дори в агонията и предсмъртния момент бях обзет от гордост и гняв.

— И затова ти го уби.

— И затова го убих — съгласи се Равелайн. — Сложих капана си внимателно. Халаб не беше по-съвършено същество от теб или от мен, така че беше достатъчно да направя само една малка магия и да го подтикна към малко високомерие. Изпратих голяма магия срещу онези глупаци, които вашият град уважава и нарича жреци, макар че никой от тях тогава, нито пък сега има достатъчно талант да направи заклинание над водата, ако се дави. Те трябваше да се чувстват застрашени от Халаб и когато той поискаше да бъде проучен, за да стане жрец, да насочат срещу него най-смъртоносните си средства. Брат ти беше подложен на изпитание. Той с лекота устоя на онези жалки духове, които жреците изпратиха срещу него, и щеше да излезе победител. Тук беше първата ми грешка… и аз все още не съм преценил съвсем точно колко голяма беше тя.

— Тогава направих две големи магии. Едната от тях да спре времето, което ми даде възможност да повикам сьщество, за чиято природа и име дори не смея да помисля. Цената на това същество беше висока: след това бяха жертвани невинни хора от цяла общност. Аз убих Халаб, или по-точно моето същество го уби. Но дори и тогава успехът ми не беше пълен. Вместо да бъде заличен от този и всички други светове, духът на Халаб успя да се измъкне, подобно на всеки човек, умрял неизповядан или неотмъстен. Трябваше да настроя съдбата срещу всички от фамилията Антеро. Бях глупак да мисля, че Халаб е единствен, че е изключение. Всички вие притежавате по малко талант. Сестра ти има много и го направи още по-голям като не се омъжи, не роди, нито пък имаше полови сношения с мъж. Ти също имаш малко, за което, разбира се, знаеш.

— О! — продължи Равелайн, като забеляза учудването ми. — Значи не си знаел. Не е голям, но достатъчен, та през всичките тези години да избягваш лошите магии, без да си предупреждаван за тях. Хората наричат такава магическа сила щастие. Аз, между впрочем, ще се погрижа „щастието“ на Антеро да изчезне и през следващите няколко седмици ще изтребя целия ви род. — Той се наслади за момент на моята агония, после продължи: — Да се върнем към моята изповед. Трябва да призная, че това ми доставя удоволствие, тъй като никога през живота ми не е имало някой достатъчно глупав, на когото да се доверя, нито пък някога ще има. Освен ако, може би, твоят дух от време на време не ми разрешава аудиенция. Виж, това може да се окаже забавно.

— Та да продължа. След смъртта на Халаб отслабих бдителността си, подобно на пиян часови на крепостна стена, напечена от обедното слънце. Следващата заплаха от фамилията Антеро, която долових, беше при сприятеляването ти с Дженъс Грейклок. Друг забележителен магьосник, макар и без правилно обучение. Очевидно магията се лепи по твоята фамилия като мухи на мед. Отново реших да предприема мерки, но отново избрах лошо закалена стомана — от ликантийците с тяхната прехвалена буря, която е лек зефир в сравнение със силите, които владея, до глупавия Касини. Най-сетне, когато всичките ми опити пропаднаха, реших да излея яда си в лично отмъщение. Тогава прибягнах до Нису Саймън, чиито достойнства ще трябва да преоценя, след като свърша с теб. После разбрах, че не бива да пилея време, щом проблемът сам се навира в ръцете ми; не оставяй днешната работа за утре, нали? И сега вече имам Дженъс Грейклок. Ти знаеш, че в някои отношения Дженъс може да бъде по-голям и от Халаб, тъй като Халаб едва беше почнал да се развива като магьосник и макар и велик, силата му можеше да се счита за голяма само от непретенциозни хора. Дженъс, с неговата решимост да измерва, да подрежда в каталози, да анализира магията би могъл из основи да разтърси този свят и може би някои други в отвъдното. За мен е цяло щастие, че неговите пороци са толкова големи, колкото и достойнствата му. Дженъс Кетер Грейклок е вече съвсем безопасен.

Равелайн протегна ръка, разпери пръсти и сви острите си като на граблива птица нокти.

— Допреди два дни той не беше съвсем в ръцете ми. Но след като ти го напусна, когато изклюкарствахте всичко… о, да, аз слушах въпреки детинските опити на Грейклок да направи защитна магия… той ме уведоми за случилото се. Казах му какво трябва да прави… и той ми се подчини! Той се подчини! И сега Дженъс е мой.

— Но ти още се страхуваш от него — казах аз.

— От никого не се страхувам — сопна се Равелайн, но хвърли бърз поглед настрани. После се успокои и изръмжа: — Толкоз по въпроса. Разговорът повече не ме развлича. Време е да сграбча. Хайде, Амалрик Антеро. Ела към своята гибел.

Равелайн разтвори ръце и се усмихна. Почувствах силата му да приижда като смазващи вълни. Вдигнах ръце и направих крачка напред. Обзе ме необуздан, жесток гняв и магията му се разтури. Свалих ръцете си.

— Ти си притежавал повече сила, отколкото мислех — изненада се Равелайн. — Грейф! Доведи ми го!

Грейф излезе от парализата си и скочи напред, огромните му мускулести лапи ме сграбчиха и ме вдигнаха от пода, смазвайки ме в мечешката си прегръдка. Хватката му обаче припомни на мускулите ми за намазаните с мазнина тела, за борбите на тепиха, за виковете на съдиите и триковете, на които ни учеха старите борци, като ни предупреждаваха никога да не ги използуваме в спорта. Изритах заднишката Грейф по коляното, той извика и ме отпусна достатъчно, за да забия юмрука на дясната си ръка в чатала му. Той ме изтърва, изпъшка и се преви. Обърнах се към него, сплетох пръсти и стоварих двете си ръце върху врата му. Той рухна на каменния под — може би вече мъртъв, но аз сграбчих мазната му коса, стъпих на врата му и рязко дръпнах главата му нагоре. Вратът му се счупи като изгнила съчка.

Стори ми се, че чувам шепот, глас, който не бях чувал от времето, когато държах в ръцете си един умиращ човек в Ликантия: „Сега вече съм истински свободен…“

Заех отново стойка за борба, готов за атаката на Равелайн. Но той не се помръдна, а усмивката му стана още по-широка.

— Този боклук — отбеляза той — няма да ми липсва. Става интересно. Сега ще се изправят един срещу друг латентната сила, която притежавате вие от фамилията Антеро, срещу моите изпитани, разработени умения. Отново ти заповядвам. Ела при мен, Амалрик Антеро! — Този път пръстите му направиха магически знак и той прошепна думи, от които, макар че не можех да ги разбера, по гърба ми полазиха мравки.

Стана толкова тъмно, че освен Равелайн не се виждаше нищо друго и накрая останаха да светят само неговите очи, като фарове в тунел, които ми заповядваха да тръгна напред… извори на злото, притеглящи ме като водовъртеж. Той ме повлече, потънах… но миг преди това извиках името на Халаб, без да се надявам на някакво чудо в тази жестока пещера. И като че ли завеса от тънък воал се спусна пред Злокобния поглед на Равелайн. В стаята стана светло — и бях свободен, свободен да скоча напред, без милост, без мисъл.

Стоварих се върху Равелайн, съборих го, посегнах да измъкна камата му. Но той беше не само магьосник, а и опитен боец. Претърколи се и се изправи на крака, камата му проблесна като зъб на отровна змия. Разбрах, че е омагьосана. Но този път не се поддадох на магията, защото в светлината, която се беше появила, когато произнесох името на Халаб, бях видял проход под арката зад Равелайн. Затичах се с всичка сила натам. Чух чудовищния му подигравателен смях, чух и думите му, така ясни, като че ли стоеше до мен.

— Искаш да изиграеш всичко докрай? Ще имаш тази възможност. Казват, че месото на плячката става по-сладко, ако тя изпита ужас и болка. Хайде, Антеро. Хрътките ми вече са по следите ти. Скоро ще се срещнем! Скоро ще те сгащят! Не му обърнах внимание. Бях се измъкнал от първата уловка и щях да се изправя пред следващата, когато възникне. Побягнах нагоре по някакви стълби. Над мен беше разрушеният град, там бяха неговите обитатели, но там беше също и небето, и нощта, и въздухът. Дробовете ме боляха за въздух, измъченото ми тяло молеше за милост, но аз не им обръщах никакво внимание. Намерих две порти, порти, издигащи се високо в мрака. Бяха залостени с напречна греда, дебела като тялото ми, на височината на раменете. Огледах с какъв механизъм се отварят, но не намерих нищо. Бутнах смутен гредата, знаейки, че за преместването й е необходим цял взвод войници. Но гредата тихо се повдигна и се отмести. Докоснах портите и те се отвориха, прецизно балансирани или конструктивно, или с магия. Отвъд се виждаше лунна светлина. Докато бях с Равелайн, облаците се бяха изчистили. Виждаха се огромни катурнати камъни, счупени колони и разбит паваж от прокълнатия, разрушен град.

Изтичах навън под студената лунна светлина. Надявах се да намеря склон или дефиле, което да ме отведе или долу до равнината, или до реката. Исках да опитам щастието си с плуване в онези мазни на вид води през бързеите и да намеря безопасно течение надолу. Спрях за момент да се ориентирам по звездите, студени и безразлични. Избрах най-краткия според мен път към края на платото, поех си дъх и забързах нататък. Чух първите виения на съществата на Равелайн. Така ги нарекох, макар че не знаех дали наистина бяха негови същества, или просто злосторни същества, чиито отвратителни желания съвпадаха с тези на принца. Виенето стана по-силно. Затичах се. Излязох на широк булевард и видях останки от съборени статуи. Не спрях, но успях да ги огледам. Бяха статуи на мъже, но мъже не такива, каквито ги знаем, нито пък моделите са били гиганти или джуджета. Не знам как точно да ги опиша, освен че пропорциите бяха несъразмерни. Освен това всички лица бяха обезобразени, може би след бутането на статуите. Нямах повече време да ги разглеждам, тъй като първото същество изскочи от една странична улица и се насочи към мен. На лунната светлина видях очертанията му… него… Добре. Представете си голям човек, почти великан, който тича на четири крака. После си представете, че ръцете и краката на този човек са били чупени много пъти и отново са зараствали, и са обезформени така, че за него е станало по-лесно да се движи по този начин, отколкото като нормално човешко същество. Представете си лице два пъти по-дълго от човешкото, прибавете зъби на хищник, удължени и дръпнати очи, малко като на вълк, макар че такова сравнение е обидно за този благороден звяр, и завършете с бледа, гноясала кожа като на прокажен и ще получите макар и слаба представа за това същество. Ноктите му тракаха по каменната настилка. Лаят му се извиси ликуващо, после премина в квичене, защото грабнах един голям камък и с всичка сила го запратих в лицето му. Съществото се изправи на задните си крайници и падна, гърчейки се от болка и изненада. Може би жертвите, които бе преследвало преди, никога не го бяха удряли. Продължих да бягам. Зад себе си чувах още виене. В края на булеварда погледнах назад. Не ме преследваха. Вместо това се бяха възползували от възможността да изядат собствения си брат. Избрах друга улица и затичах натам, където свършваха руините и планината.

Нещо скочи върху мен и ме блъсна. Олюлях се, но успях да се обърна и видях друг звяр. Готвеше се пак да скочи. В ума ми изскочи една хватка, научена от Дженъс, и когато звярът разтвори челюстите си и усетих как ме лъхна дъх на гнилоч, напъхах лявата си ръка до лакътя в гърлото му. Усетих острите му зъби, сграбчих го с другата си ръка отзад за врата, дръпнах рязко и му разчекнах устата. Свлякохме се на земята, аз го затиснах с коляно и чух как ребрата му се чупят като върбови пръчки.

Отново се изправих и побягнах. Надявах се глутницата да се нахвърли върху новата мръвка и че зъбите на съществото не са отровни. Задишах по-леко; болката затихна. Сега, ако се наложеше, можех да тичам цяла нощ. Чух бучене и си помислих, че може да е реката. Сигурно бях близко до края на платото. Тичах надолу в нещо като естествен амфитеатър, използуван от строителите на града, за да направят арена, много по-просторна от големия амфитеатър на Ориса. Каменните стъпала водеха надолу към естрада, защитена с каменен свод. Някои от колоните, които поддържаха свода, все още стояха, а на капителите им се крепяха части от купола. Зад тях беше пропастта Трябваше да намеря някаква урва, по която да сляза.

В този момент зверовете ме заобиколиха. Изскочиха сякаш от нищото… сякаш ги беше избълвала самата земя. Затичах към естрадата, скачах от камък на камък. Покатерих се и опрях гръб о една колона. Грабнах два големи камъка за оръжие. Съществата ме заобиколиха с ръмжене и вой, започнаха да стесняват кръга. Знаех, че няма да им бъде позволено да ме убият, но си помислих, че Равелайн ще ги остави жестоко да ме изпохапят преди да ги спре. Едно от тях се втурна към мен и аз като награда за неговата смелост разбих черепа му. Кръгът стана съвсем тесен. За момент погледнах назад и увереността ми се възвърна. Знаех, че тук ще умра. Но нямаше да загина нито от зъбите на тези зверове, нито от магията на Равелайн. Когато краят станеше неизбежен, щях да избера бърза и достойна смърт — да скоча в пропастта.

И тогава се върна моят пор. Отначало не разбрах какво беше, но чух съскане и свирене и видях нещо гъвкаво и свирепо да се носи през амфитеатъра към мен. Беше дълго почти трийсет стъпки, с лъскава козина и червени светещи очи; не знаех какво е, помислих си, че е гигантска норка, а после видях черната маска около лицето му и го познах. Огромният пор хвана най-близкото до него същество, прехапа гръбначния му стълб и хвърли трупа настрана. Глутницата изви изненадана от тази нова и неочаквана атака и се обърна да сръфа новодошлия. Но порът се спускаше от едно място на друго и всеки път, когато челюстта му щракнеше, поредното същество изквичаваше за последен път. Едно от тях се измъкна и излая някаква команда. Другите се оттеглиха от полесражението и припнаха нагоре по стъпалата, опитвайки се да избягат, но бяха избити. После труповете им изчезнаха и огромното животно се изправи на задните си крака, подобната му на змийска глава затърси нова плячка — и в този момент разбрах не само какво, но и кой беше това същество, тъй като в паметта ми изплува образът на отдавна умрялото любимо животно, което душеше въздуха преди да се спусне подир някой заек. То се върна при мен, размахвайки дългата си опашка, подсвирвайки за поздрав така, както беше правило преди години, и дори в онзи момент на най-голяма опасност едва не се задавих от потиснати ридания.

Въздухът до моето любимо животно заблещука и се появи силует, подобен на човешки. Знаех, че това е духът на Халаб, отворих уста за поздрав и внезапно порът и силуетът изчезнаха. Както и луната, звездите и всичко от амфитеатъра. Стана тъмно, сякаш се беше спуснал някакъв огромен похлупак. В центъра му струеше неясна призрачна светлина. Единственото, което бе останало от света, беше естрадата, колоните, поддържащи покрива и… Равелайн. Беше с кама в ръка.

— Много сполучливо — озъби се той. Вече не се правеше на небрежен. — Току-що допуснах последната си грешка с теб — оцених таланта ти за незначителен. Не можах да усетя, че има духове, които бдят над теб. Наистина много сполучливо. Защо не извика твоя брат или онзи звяр да те спасят в Ираяс, когато Грейф те отвлече? Или си подготвял капан за мен? — Равелайн поклати глава в почуда. — Тази магия крие двойна хитрост. Няма значение обаче дали ти преследваш мен, или аз теб. Този купол, този защитен екран е една от магиите, с които най-много се гордея. Той буквално ни запечатва. Ние сме недосегаеми за никаква известна ми сила, земна или свръхестествена. Направих я преди години, когато за първи път се сблъскахме с брат ни кой да наследи баща ми, проклета да е душата му, като владетел на Вакаан. Тя е, може би, най-съвършената версия на онази защитна магия, която направи Дженъс над теб и после я развали. Тя е защита срещу всичко и ще изчезне, когато аз пожелая това… или умра. Единственият й недостатък е, че не позволява използуването на друга магия от никого, дори и от мен, когато сме под купола.

— Така че това е, Антеро. Ти умееш да се бориш… аз също умея. Но аз имам и нож. Сега, без силите, които ми дават моите магии, но с това оръжие аз ще те изкормя. Искрено съжалявам, че твоите умения надвиха опитите ми да направя смъртта ти по-мъчителна, но така да бъде. Поне духът ти никога няма да бъде отмъстен, никога няма да намери покой и вечно ще странства. Този път, Антеро, аз ще се справя с теб. — Верен на думите си, той тръгна към мен.

Никога не съм се смятал нито за опитен боец, нито пък за пристанищен побойник, и не разбирах нищо от ножове, освен че най-разумното нещо е да се бяга с най-голяма бързина винаги, когато някой размахва нож. Дженъс обаче ни беше обучил какво да правим, когато застанем невъоръжени срещу нападателя. Има начини да се обезоръжи и повали човек, който държи ножа си нагоре или надолу или го размахва бясно пред себе си, сякаш очертава някакъв магически щит. Колкото до човек, който изчаква и гледа да ви заобиколи, да ви издебне и държи ножа почти допрян до бедрото или тялото си, и е протегнал другата си ръка напред, за да отблъсне удара ви… Дженъс се беше усмихнал мрачно и ни беше казал, че има две възможности: бягство или смърт.

Аз също приклекнах като борец, готов да се счепка с противника си… Надавах се, че Равелайн ще удари прибързано и ще мога да го хвана за китката или да го ритна. Наблюдавах само очите му — знаех, че мога да доловя навреме и най-малкото движение на камата. Той замахна веднъж, после още веднъж, но аз успях да се отдръпна. Камата му още един път проряза въздуха и този път ме настигна. Острието се плъзна по вътрешната страна на ръката ми, но за щастие нямаше засегнат кръвоносен съд. Не обърнах внимание на раната… и продължихме да се дебнем. Равелайн леко промени тактиката си и скъси дистанцията; изтикваше ме все по-назад. Искаше да ме притисне до стената и да ме прикове като препарирана пеперуда. Отстъпих назад, блъснах се в една от колоните и за момент изгубих равновесие. Равелайн се спусна да ме промуши в сърцето, аз бързо се дръпнах настрана, ножът му ме одраска по гърдите… но юмрукът ми се заби в лицето му. Той изкрещя от болка и падна. Носът му беше счупен, от ноздрите му бликна кръв. Ръката му обаче все още стискаше ножа. — Откога не си изпитвал болка, твое невеличество? — запитах аз. Човек, който толкова обичаше да слуша собствения си глас, може би щеше да се повлияе от подигравката ми. — Откога, жалки принце, който никога няма да стане цар? Боли, а? Я си поплачи!

Устата му се разкриви в беззвучно ръмжене и той пристъпи към мен само с единия крак, като фехтувач. Всеки момент щеше да скочи. Стоях нащрек, без да се напрягам… оставяйки на инстинкта сам да намери най-правилната реакция.

Но той така и не скочи. Чух над нас леко стържене. Равелайн погледна нагоре, замръзна, очите му се изцък-лиха, устата зейна… и огромният камък, някога част от свода, който векове наред се беше държал на косъм върху главната колона, го смачка, както ботуш смачква скорпион. Умря преди да успее да изпищи… черният купол изчезна… и отново се оказах сред разрушения град, облян от лунната светлина. Втрещен от станалото, погледнах колоната. Въздухът заблещука и видях неясните очертания на човек. „Халаб“ — ахнах аз.

И чух, повече с ума си, отколкото с ушите, тихия му глас:

„Принцът не знаеше всички закони на всички светове. Дори един дух може да премества неща от реалния свят… Ако нуждата е достатъчно голяма.“

Настъпи тишина. Чуваше са само ревът на реката долу. После Халаб продължи:

„Аз съм отмъстен й духът ми повече няма да блуждае. Сега поемам по пътя, който ти неотдавна отвори на Ийнес.“

Сведох глава.

— Довиждане, братко.

Чух гласа на Халаб за последен път.

„Довиждане, Амалрик. Остана само една задача. Аз не мога да бъда с теб… не мога да ти помогна. Но тя трябва да се свърши. Заради теб, заради семейството ни, заради Ориса и всички от този свят. Правя ти един последен подарък. Дано да ти е от полза.“

Почувствах празнота. Нещо си беше отишло… нещо, което беше било край мен през всичките тези години, откакто баща ми се върна от двореца на жреците с разказа за смъртта на Халаб.

Поех дълбоко дъх. Да. Оставаше да изпълня една последна задача.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМАПОСЛЕДНАТА МАГИЯ

Вече нямаше от какво да се страхуваме нито в този прокълнат град, нито в катакомбите под него. Взех камата, паднала до тялото на Равелайн, и се върнах през улиците при зейналия черен вход към катакомбите на принца. Не тръгнах по погрешни входове, нито пък направих погрешни стъпки, бях сигурен в посоката, сякаш се намирах в Ориса. Заслизах по каменните стъпала, които водеха надолу, надолу, надолу, и знаех, че съм първата жертва на Равелайн, която някога е правила това. Минах покрай проснатото тяло на Грейф и си помислих дали да не взема малко пръст да го поръся, после се отказах. Духът му беше сторил зло на друг дух; заслужаваше вечно да броди из тези пещери.

Черната лодка все още стоеше вързана до кея. Отвързах я и се качих. Използувах руля като лост, обърнах лодката, излязох от пещерата в тъмната река, която течеше надолу към равнините на Ираяс. Течението ме повлече по дефилето. Лодката се подчиняваше на неизказаните ми желания също както на Грейф.

Когато наближих града, вече се зазоряваше. Може би трябваше да наредя на омагьосаната лодка да ме закара вкъщи. Знаех, че Оумъри се измъчва. Но знаех също, че трябва да се противопоставя на Дженъс сега, и то не само заради моя народ, но и заради всички, които са роби на магьосниците. Не можех, не исках да си представя какво ще стане, когато се изправя пред него. Заради собствената си душа се молех намеренията ми да са чисти и неопетнени от желание за отмъщение.

Когато над спокойните води се показа дворецът на Дженъс, пуснах камата на принц Равелайн в реката. В първите лъчи на зората видях отрупаната със скъпоценни камъни омагьосана кама да потъва… и единственото ми оръжие… изчезна. Вързах лодката за една от подпорите на кея, точно където бях видял плачещата жена. Чудех се как да избегна пазача, който сигурно беше на площадката, но там нямаше никого. Изкачих се по стълбите и с изненада отбелязах, че една от вратите зее отворена. Дали тава беше подаръкът, който ми бе обещал духът на Халаб? Влязох. Не знаех колко бих могъл да се доближа до Дженъс, без защитната му магия да го предупреди, но се стараех да стъпвам възможно по-тихо. Факлите и лампите, които осветяваха огромната сграда, догаряха, но не се нуждаех от осветление, тъй като вече се зазоряваше. Учудването ми растеше — не виждах никакви пазачи, никакви лакеи, никакви слуги. Влязох във вътрешния двор и се приближих до кулата, където трябваше да е Дженъс. Заизкачвах се по стълбите към спалнята му — тя беше точно под кабинета, където той се занимаваше с магиите си.

Дженъс се беше проснал в огромното си легло. Беше сам. Беше гол, само по набедрена превръзка. Спеше дълбоко, толкова дълбоко, че го помислих за омагьосан. Решимостта ми пропадна и за миг спрях до леглото. После го повиках. Дженъс отвори очи, видя ме, претърколи се и скочи — изящен и смъртоносен като стреснат леопард.

Веднага разбра какво се е случило.

— Ти си го убил? Ти си убил Равелайн? — Не му се вярваше. — И аз да не усетя нищо? Как е възможно?

Не му отговорих… гледах го смаян. Бяха минали само два дни, как можеше да е толкова остарял? Сякаш бяха минали десетилетия, откакто се бяхме гледали в огледалото в кабинета му. Косата и брадата му бяха съвсем побелели. Лицето му беше подпухнало като на богат стар развратник. Дори по-лошо — виждах в него поквара, нещо от онова, което бях видял върху лицето на Равелайн… и да, на Морташъс. Очите му също се бяха променили. Навремето бяха като на орел, а сега виждах в тях суровия блясък на лешояд. Най-красноречива обаче беше огърлицата, която носеше на врата си: танцьорката от Далечното царство, единственият спомен от баща му. Последния път, когато я видях, тя беше цяла — великолепно, очарователно произведение на изкуството. Сега беше потъмняла и счупена наполовина… точно такава, както когато Дженъс за първи път ми я показа в кръчмата в Ориса. Веднага разбрах, че макар аз да бях измъчван, преследван и изтезаван от зверовете на четири и на два крака… Дженъс беше платил по-висока цена. Защото ме бе предал.

Не казах нищо друго. Само името му. Нямаше какво друго да кажа. Погледнах го. Той отмести погледа си. За първи път не можеше да ме гледа в очите.

— Какво ти обещаха? — попитах го аз. Гласът ми беше съвсем спокоен, макар че след всичките тези години на дружба би трябвало да кипи от гняв. — Колко сребро и злато ти предложиха като награда?

Лицето му почервеня и той изсъска:

— Какво значение има цената! Онова, което сторих… беше необходимо. Ти щеше да провалиш… ти вече провали всичко.

Запазих спокойствие.

— Какво е това всичко, Дженъс? Имах късмет — спомних си какво ми беше казал Равелайн за късмета — и все още съм жив. Сега Равелайн няма да може да съсипе нашите земи. Вече знаем къде е Далечното царство. Дори ако цар Домас ни изгони заради смъртта на брат си, какво от това? Ние ще можем да постигнем всичко, което те са постигнали… и дори повече. Това не е ли всичко, което искахте? Или под „всичко“ разбираш собствените си амбиции… и гибелта на своя черен наставник?

— Равелайн ни трябваше — викна Дженъс. — На мене ми трябваше. Той беше моят мост. Щях да го използвам.

— За какво? За да станеш по-лош от него? За да можеш да навлезеш по-дълбоко от него в световете на демоните? И да можеш в крайна сметка да управляваш с огън и меч по начин, който ще накара хората да си спомнят за черния принц като за милостив благодетел?

— Думи, само думи, празни думи, Антеро! — излая Дженъс. — Ти все още използуваш думи, чието значение не разбираш… или думи, които въобще нямат никакво значение. Лошо… добро… Ние сме на прага на нова ера и в нея всичките приказки на грижливите родители и строгите учители са просто глупости. Чувал си, че някога е имало златен век, когато хората са били като богове, нали? Такъв век никога не е съществувал. Всичко, което е съществувало, откакто този свят е бил създаден от калта, са били малки стъпки — понякога към светлината, понякога обратно към мрака. Равелайн щеше да ми помогне да разцепя облаците и да направя така, че сиянието да блести вечно. И всички щяха да са хора, не богове, но хора, надминаващи боговете. И всичко това пропадна само заради теб. Заради един дребен амбулантен търговец, който не вижда нищо друго освен печалбата и някакви овехтели принципи в един свят, където няма нищо освен хищници и жертви. За всички нас имаше само един шанс. Не можа ли да го видиш? Шансът, този единствен истински бог, който заслужава почит, ни даде само един кратък миг, за да започнем издигането и извисяването на човека. Това ми беше напълно достатъчно.

— Богове! — казах презрително. — Ти твърдиш, че използувам безсмислени думи. Е, добре, този амбулантен търговец, застанал пред теб, има затруднение с някои от твоите думи и една от тях е „богове“. Другата е тази „нова ера“, която спомена. Ако ние ще станем богове, извинявай, повече от богове, всички ние, хорицата с дребни душички, трябва сега да гледаме в лицето Дженъс Грейклок и да видим величествения ореол на бъдещето, което той ни обещава. Погледни се! Лицето ти отразява онова, в което си се превърнал, човече! Ти не си нищо! Ти си просто един изрод, който бръщолеви пиянски за утрешното благоденствие, докато весело се въргаля в калта със свинете. Дженъс, не можеш ли да видиш? Спомням си за времето, когато говореше какви печалби ще имаме ние от Далечното царство… печалби за всички. А сега каква е твоята цел? Ти ми каза да погледна едно пясъчно зърно и в него да видя необхватното. Не мога. Единственото, което виждам, е онази бедна жена в лодката. Тя страда безутешно пред вратата ти. Какво й даде ти, Грейклок? Направи ли нея… или нейните деца… повече от богове? Погледни сега себе си, някогашний мой приятелю. И отговори на въпроса на простия търговец: защо, ако търсиш небесата, лицето ти е лице на демон?

Дженъс не отвърна поглед. Нескритото му презрение нарасна, а с него нарасна и гневът му.

— Знанието… властта… за тях се плаща — каза той. — Щеше да го знаеш, ако беше зрял мъж, а не дете.

Гледахме се в очите и изведнъж разбрах какъв е последният подарък на Халаб. Знаех какво ще стане и сърцето ми потрепери: Дженъс нямаше да се откаже, а и аз не можех да избягам от дълга си. Съпротивлявах се на откровението, но знаех, че е истина.

Последва втората част на подаръка. Неочаквано видях стаята сякаш с два чифта очи, сякаш един мозък контролираше две същества, застанали едно до друго. Всичко беше двойно, съвсем леко изместено. Всичко… с изключение на Дженъс. Очите му светеха ярко, сякаш се бяха превърнали в лампи, блясъкът им бе подобен на светлината, която струеше от сляпото око на Грейф.

— Можехме да спечелим — промърмори той. — И ще спечелим.

И без да отмести поглед, без да промени изражението си, се плъзна по пода, сграбчи дългата сабя, която лежеше там, и замахна да ме посече. Но аз вече се бях отместил. Третата и последна част от подаръка на Халаб ме беше осенила. Бях „видял“ дългата тънка сабя точно преди Дженъс да скочи… и бях разбрал какво ще направи. Щом той замахна, времето спря и аз спокойно се отдръпнах от обсега му.

— Не, Дженъс — казах аз. — Не го прави. Защо да се избиваме? — Казах го и сам не си вярвах. Не се лъжех — просто това бе последната част от мен, която все още се биеше срещу унищожителния край на тази трагедия.

Дженъс не отговори, а атакува още един път. Острието блесна, сякаш беше направено от диамант, и разпръсна из стаята хиляди и хиляди светлинки. Отместих се… и ударът мина покрай мен.

Той пак зае позиция. Пресегнах се и хванах дръжката на сабята. Знаех къде е. На стола до леглото. Измъкнах я от ножницата. Беше или същата, или точно като онази, с която ме бе спасил от сводника на Мелина. Дженъс отново замахна, този път към лицето ми. Вдигнах сабята, с трясък отбих удара и диамантеното острие — а може би наистина беше диамант — се пръсна на парчета.

Парчетата увиснаха във въздуха. Извъртях сабята и мушнах. Всеки мускул, всеки нерв, всяка частица от тялото и душата ми бяха съсредоточени във върха на острието. То се заби в гърдите на Дженъс, премина през тялото му и „видях“ цяла педя обагрена в червено стомана да щръква от гърба му. Последният подарък на Халаб, който проклинах, изчезна.

Не помръднахме сякаш цяла вечност. Дженъс гледаше смаяно, като пророк, чието предсказание се е оказало лъжливо. Отвори уста, но вместо думи или писък от нея бликна кръв. Олюля се. Пуснах дръжката на сабята. Дженъс направи една стъпка напред, после падна на колене. Ръцете му се вдигнаха да хванат острието, забито в гърдите му. Падна, по гръб. Сабята стърчеше от гърдите му. Очите му бяха затворени; после се отвориха; погледът му се плъзна покрай олюляващия се ефес на сабята и спря върху лицето ми.

— Когато… сабята излезе от гърдите ми — промълви той прегракнало, — с нея ще излезе и душата ми.

Кимнах. Всичко пред очите ми пак се раздвои, но не от магия. Лицето ми беше мокро.

— Помниш ли… — прошепна Дженъс, — веднъж ти казах, там, до кръчмата, където се видяхме за първи път… че да срещнеш червенокос човек… е… е щастлива поличба. — Стисна зъби от болка, но успя да се усмихне. — Поне… поне… намерихме Далечното царство.

— Намерихме го — казах аз. И повторих по-твърдо: — Ние го намерихме.

Дженъс се сгърчи от болка.

— Извади… сабята — каза той. Не ме молеше, заповядаше ми. — Извади я… преди да опозоря… гордостта си.

Измъкнах сабята от гърдите му. И когато тя излезе, душата му отлетя в прегръдката на Злокобния вестител.

Дженъс Кетер Грейклок, принц на Кострома, капитан и рицар на Ориса и почти благородник на Вакаан, търсачът на Далечното царство и, да, човекът, който беше бил мой приятел, беше мъртъв.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМАСВЕЩЕНАТА ПЛАНИНА

Сега вече съм към края на това пътешествие; докато пиша тези редове, чувствам тежестта, когато вдигах тялото на Дженъс от колата. Сълзящите ми очи гледат през други, по-млади, и аз ясно виждам пътя, по който теглехме колата нагоре, за да достигнем върха на Свещената планина. Сержант Мийна и другите пристъпиха да ми помогнат, но аз им казах да се махат. Трябваше да свърша всичко сам.

Вдигнах товара си и тръгнах към огромните руини на олтара на древните. Запрепъвах се към него, така слаб, какъвто съм сега; и съм уморен, толкова уморен, и се моля за младежките си сили, за да не рухна. Перото ми трепери от усилие, когато вдигнах Дженъс на камъка. Положих го там и задъхан отстъпих крачка назад да видя човека, който ни бе довел тук.

А, това си ти, Дженъс! Вече те познавам, Грейклок. Виждам голата ти плът на камъка и раните на големия ти провал по тази плът. Но още не съм свършил. Почакайте да свърша. Мийна пъха в ръката ми шишето и аз поливам с масло трупа на Дженъс. Сега трябва да се моля, но не зная думите на древните, затова казвам само: „Сбогом, Дженъс Грейклок“.

Запалих огъня и се дръпнах от гневния пламък. Езиците му яростно обхванаха тялото, плъзнаха най-напред по чародейните белези; и белезите изчезнаха, и аз видях как Дженъс се преобрази, как стана млад и красив, както когато се срещнахме за първи път и бяхме невинни.

Сега е моментът да кажа онова, което не казах. Ти беше мой приятел, Дженъс Грейклок, но ти ме предаде. Ах, но нали тези проклятия са минало. Нали не започнах това описание, за да развреждам стари рани, а за да излича белезите, също както огънят на олтара изличи белезите от Дженъс! Тук всъщност описвам две пътешествия: едно за онези, които ще четат моите записки, и друго за самия мен. Ние постигнахме голямо нещо, Грейклок и аз. Ние намерихме Далечното царство. А по-нататък Дженъс продължи сам. След неговите открития нашият свят никога няма да бъде същият. Е, аз бях този, който ги възвести на народа на Ориса; и аз бях този, който в крайна сметка спечели. Но аз не те излъгах, Дженъс Грейклок. Аз не те предадох като Касини. Моето перо копнее да заличи всички ненужни рани. И сега си мисля: какво, в края на краищата, стори ти за мен? Всичко, което видях, и всичко, което постигнах, беше благодарение на теб. Ти ни освободи, Дженъс. Ти открадна магията от потайните сърца на магьосниците и я направи обичайно средство за обикновените хора. И моята любима Ориса сега живее в мир и изобилие. Тези дарове не са ли достатъчни за прошка?

Е, добре: аз ти прощавам, Дженъс, и прощавам също и на себе си, че не знаех достатъчно, за да те освободя в последния ти път. Ти не беше добър човек, Грейклок, но ти беше велик човек и твоето величие те уби, не аз.

С това разбиране — и с тази прошка — аз горя от нетърпение да стигна до края, но вече го виждам с други очи. Чувам Мийна и другите да отдават последна почит на Дженъс. И усещам, че Оумъри е до мен. Тъжна е. Вдига флейтата да изсвири прощална песен. Пламъците се издигат нагоре и тялото още един път се преобразява… този път в черен пушек. Усещам полъха на вятъра и пушекът се понася на изток. Но не, само се издига и спира, кълби се над нас, сякаш вятърът чака.

Изтривам сълзите си… и гледам пак. И изведнъж пред очите ми се разкрива чудно видение. Далеч на изток, отвъд мамещите морета, където казват, че не живеят хора, над хоризонта се издига огромна планина. Прилича на голям стиснат юмрук. Между палеца и показалеца виждам чиста, бяла, снежна пелена. Планината е точно такава, каквато я видях в откровението, когато жреците хвърлиха костите, за да започна първото си пътешествие.

Сега, когато пиша тези редове, видението ме привлича по-силно. Но не мога да тръгна, не мога да тръгна. Вдигам поглед към пушека, който е Дженъс, и изведнъж виждам как вятърът го понася по безбрежното небе на изток, към планините. И мълвя след него:

— Сбогом, Дженъс Грейклок. Сбогом, приятелю. Нека боговете са с теб в твоето последно пътуване до Далечното царство на нашата младост.