Дама, поп, асо, шпионин

30

В света на Джим Придо четвъртък мина като всеки друг ден, освен че по някое време в малките часове на нощта раната в рамото му започна да кърви, може би вследствие на вътрешното състезание по бягане на пансиона в сряда следобед, реши той. Събуди се от болка и от усещането за студ по мокрото място на гърба си, където беше потекла раната. Предишния път, когато това му се случи, той се качи на колата и отиде до болницата в Тонтън, където сестрите го погледнаха и го вкараха в спешното отделение да чака доктор не-знам-си-кой и да му направят рентгенова снимка, така че той си грабна дрехите и си тръгна. Приключил беше с болници и доктори. Английски болници, други болници — Джим не искаше да има нищо общо с тях. Казват, че кървящата рана е следа.

Не можеше да достигне раната, за да я обработи, но след онзи случай си беше нарязал марля на триъгълни парчета и беше пришил връзки в краищата им. След като ги сложи на сушилнята, за да са му подръка, и приготви дезинфекционния разтвор, той стопли вода, сипа в нея половин пакет сол и взе импровизиран душ, приклякайки, за да намести гърба си под струята. Намокри марлята в разтвора, преметна я през гърба си, върза я отпред и легна по корем на койката с бутилка водка до себе си. Болката поутихна и той се унесе, но знаеше, че ако се отпусне, ще спи цял ден, така че отнесе бутилката до прозореца и седна край масата да проверява контролните по френски на пети Б клас, докато зората не се промъкна в Ямата и враните не започнаха гълчавата си сред брястовете.

Понякога си мислеше за раната като за спомен, който не може да забрави. Правеше нечовешки усилия да потисне спомена и повече да не се сеща за него, но дори и нечовешките усилия невинаги бяха достатъчни.

Зае се да проверява контролните бавно, защото обичаше да го прави и защото така не позволяваше на ума си да блуждае. Към шест и половина — седем той приключи, облече стар вълнен панталон и спортно яке и полека отиде до църквата, която никога не се заключваше. Там коленичи за момент в централната пътека на параклиса на Къртис, построен от това семейство в памет на загиналите в двете войни, а вътре рядко влизаше някой. Кръстът на малкия олтар беше изработен от сапьорите при Вердюн. Все още на колене, Джим внимателно заопипва под пейката, докато пръстите му не намериха няколко ленти тиксо, а като ги проследи, напипа и една хладна метална кутия. Приключил с молитвите, той хукна тичешком нагоре по Кум Лейн, за да се изпоти, защото топлината му действаше чудотворно, докато траеше, а ритъмът притъпяваше бдителността му. След безсънната нощ и водката рано сутринта главата му беше леко замаяна, затова, когато зърна понитата в падината да го зяпат с глупавите си муцуни, той им кресна на лош съмърсетски диалект: „Да ви вземат мътните! Тъпунгери такива, какво ме гледате!“, преди да продължи по пътеката, за да изпие едно кафе и да си смени превръзката.

Първият урок след сутрешната молитва беше френски с пети Б клас и Джим за малко не си изпусна нервите — наложи глупаво наказание на Клемънтс, сина на собственика на текстилния магазин, което се наложи да отмени в края на часа. В учителската стая действията му бяха пак по навик, подобни на тези в църквата — бързо, без да се замисля, без да тършува и — навън. Проверката на пощата беше нещо много просто, но действаше. Не беше чувал някой от професионалистите да го използва, но пък и професионалистите не си споделяха номерата. „Погледнете го от тази страна — би казал той. — Ако противникът ви наблюдава, със сигурност ще следи кореспонденцията ви, защото това е най-лесното нещо за проследяване в нашия занаят — още по-лесно става, ако противникът е от собствената ви страна и си сътрудничи с пощите. Какво правите в такъв случай? Всяка седмица в една и съща пощенска кутия, по едно и също време, с една и съща марка пускате един плик, адресиран до вас самите, и друг — до някой случаен човек на същия адрес. Пъхате вътре някаква глупост — благотворителни коледни картички или реклами от местния супермаркет, — като не забравяте да го запечатате, след което чакате и сравнявате времето, за което ще пристигнат. Ако писмото до вас пристигне по-късно от онова до другия човек, значи някой ви диша във врата, а в нашия случай това е Тоби.“

На странния, нащърбен жаргон на Джим това се наричаше „изпробване на водата“ и за пореден път температурата беше без възражения. Двете писма пристигнаха заедно, но Джим се появи твърде късно, за да прибере онова, адресирано до Марчбанкс, чийто ред беше да изпълнява ролята на нищо неподозиращ съучастник. Затова, след като пъхна своето писмо в джоба си, Джим започна да сумти над „Дейли Телеграф“, докато Марчбанкс скъса поканата за членство в Библейското дружество с едно раздразнено: „О, по дяволите!“. Оттам нататък училищната рутина отново го погълна, чак до мача по ръгби с училището „Сейнт Ърминс“, на който той беше определен за съдия. Мачът беше доста динамичен и гърбът му пак се обади, така че той пи водка чак до първия урок, който беше обещал да поеме вместо младия Елуес. Не помнеше защо му беше обещал такова нещо, но по-младите колеги и особено женените разчитаха на него да поема техните часове от време на време и той не възразяваше. Звънецът беше стара корабна камбана, която бащата на Търсгуд беше изкопал отнякъде, и тя беше станала част от традицията. Когато Джим я удари, той забеляза, че малкият Бил Роуч е застанал до него и го зяпаше с бледа усмивка в очакване на неговото внимание, също както го правеше по десетина пъти всеки ден.

— Здрасти, Джъмбо, какво има сега?

— Ако може, сър…

— Хайде, Джъмбо, казвай.

— Сър, един човек пита къде живеете — каза Роуч.

Джим остави камбаната.

— Какъв човек, Джъмбо? Хайде, няма да те ухапя, казвай, ей… ей! Какъв беше човекът? Мъж? Жена? Шаман? Ей! Хайде, приятел — каза меко той и клекна, за да бъде на нивото на Роуч. — Недей да плачеш. Какво има сега? Да нямаш температура? — Той извади носна кърпа от ръкава си. — Какъв беше човекът? — повтори той все така тихо.

— Той пита при мисис Маккълъм. Каза, че бил приятел. След това се качи в колата си, тя е паркирана в двора на църквата, сър. — Нов изблик на сълзи. — Той просто си седи в нея.

— Махайте се оттук, да ви вземат дяволите! — извика Джим на група по-големи ученици, които се хилеха на входа. — Изчезвайте! — Той се върна при Роуч. — Висок приятел ли? Един такъв небрежно облечен, висок тип, Джъмбо, така ли? С големи вежди, леко прегърбен? Слаб? Брадбъри, стига си зяпал и ела тук! Приготви се да заведеш Джъмбо при сестрата. Слаб човек? — попита отново той внимателно, но много настойчиво.

Само че Роуч беше останал без думи. Вече не помнеше нищо, нямаше представа за размер и изглед; способността му да различава неща в света на възрастните беше изчезнала. Високите хора, ниските, старите, младите, прегърбените, изправените, всички те бяха като армия от неразличими опасности. Немислимо беше да каже „не“ на Джим, а ако кажеше „да“, щеше да поеме на раменете си цялата ужасяваща отговорност да го разочарова.

Той видя, че Джим го гледа, видя го да се усмихва и почувства успокоителното докосване на една голяма длан върху ръката си.

— Браво, Джъмбо! Няма по-добър наблюдател от тебе, нали така?

Отпуснал отчаяно глава на рамото на Брадбъри, Бил Роуч затвори очи. Когато ги отвори, той видя през сълзи, че Джим вече беше изкачил половината стълби.

Джим чувстваше спокойствие, почти лекота. От няколко дни усещаше, че има някого. Това също беше част от навика му — да следи местата, на които съгледвачите питат. Църквата, където приливите и отливите на местното население бяха постоянна тема; кметството и избирателните списъци; търговците, които пазеха информация за клиентите си; кръчмите, при положение че набелязаната жертва не ги посещаваше — той знаеше, че в Англия това бяха естествените капани, които съгледвачите автоматично обикалят, преди да затегнат примката около тебе. Освен това преди два дни в Тонтън, докато си бъбреше безгрижно с помощник-библиотекарката, Джим се натъкна на следата, която търсеше. Някакъв непознат, явно от Лондон, се интересувал от селските райони, да, приличал на политик — не, по-скоро на такъв, който се занимава с политически проучвания, явно професионално го прави, веднага се виждало — и едно от нещата, които му трябвали, представяш ли си, били актуалните данни тъкмо за селото на Джим, да, избирателните списъци, щели да правят анкета от врата на врата в някоя от по-затънтените общини, особено сред новите имигранти. Да, представяш ли си, съгласи се Джим и от този момент нататък започна да прави приготовления. Купи си билети за влака за следните направления — от Тонтън до Ексетър, от Тонтън до Лондон и от Тонтън до Суиндън, всички валидни един месец, защото знаеше, че ако пак му се наложи да бяга, няма да е лесно да се намерят билети. Беше извадил старите си документи за самоличност и пистолета си и ги беше скрил така, че да са му подръка; сложи един куфар с дрехи в багажника на алвиса и държеше резервоара пълен. Благодарение на тези предпазни мерки сънят му се върна, поне докато не се обади гърбът му.

— Сър, кой спечели?

Спря го Пребъл, нов ученик, по пижама и омазан с паста за зъби, на път към амбулаторията. Момчетата понякога заговаряха Джим без причина, ръстът и прегърбената му фигура си бяха предизвикателство.

— Мачът, сър, срещу „Сейнт Ърминс“.

— „Сейнт Дървинс“ — обади се друго момче. — Да, сър, кой спечели наистина?

— Те спечелиха, сър — тросна се Джим. — Както щеше да ви е известно, сър, ако бяхте гледали мача, сър — той бавно замахна към тях с грамадния си юмрук, имитирайки удар, и побутна и двете момчета по коридора към медицинския кабинет на сестрата.

— Лека нощ, сър.

— Лека нощ, жабоци такива — изтананика Джим и тръгна в обратна посока към лазарета, откъдето можеше да види църквата и гробището. Лазаретът беше тъмен и той никак не обичаше вида и миризмата му. Дванайсет момчета лежаха в полумрака и дремеха между вечерята и късното мерене на температурата.

— Кой е? — попита дрезгав глас.

— Носорога — отговори друг. — Ей, Носорог, кой спечели срещу „Сейнт Дървинс“?

Непочтително беше да се обръщат към Джим с прякора му, но момчетата в лазарет нямат скрупули по отношение на дисциплината.

— Носорог ли? Кой е пък този Носорог? Не го познавам. Нищо не ми говори това име — изсумтя Джим, промушвайки се между две легла. — Загаси това фенерче, не е позволено. Ще ви кажа аз кой спечели — направо ни прегазиха. Осемнайсет на нула в полза на „Дървинс“. — Прозорецът стигаше почти до пода. Стара решетка го предпазваше от момчета. — Много се туткахме отзад в защита — измърмори той, взирайки се надолу.

— Мразя ръгби — каза едно момче на име Стивън.

Синият форд беше паркиран в сянката на църквата, плътно под брястовете. Не се виждаше от приземния етаж, но не беше и скрит. Джим стоеше съвсем неподвижно, на крачка от прозореца, изучавайки го за издайнически белези. Светлината бързо избледняваше, но зрението му беше добро, а и той знаеше за какво да гледа — дискретна антена, второ огледало в купето за агента, следи от изгоряло под ауспуха. Момчетата усетиха, че е напрегнат, и започнаха да се закачат:

— Сър, да не е някоя птица? Става ли за нещо, сър?

— Сър, да не би да горим?

— Сър, как са краката й?

— Олеле, сър, само не ми казвайте, че е мис Арънсън!

Всички започнаха да се кискат, защото мис Арънсън беше стара и грозна.

— Млъкнете! — сопна им се Джим ядосано. — Прасета такива, млъкнете!

Долу в салона Търсгуд правеше проверка на горните класове преди часовете.

Абъркромби? Сър. Астор? Сър. Блейкни? Болен е, сър.

Джим все още наблюдаваше, когато видя вратата на колата да се отваря и отвътре внимателно излезе Джордж Смайли, облечен в тежко палто.

Стъпките на сестрата отекнаха в коридора. Той чу скърцането на гумените й подметки и потракването на термометрите в металното канче.

— Драги Носорог, какво търсиш в моя лазарет? И дръпни завесата, лошо момче такова, ще ги умориш от пневмония всичките. Уилям Меридю, седни веднага.

Смайли заключваше колата. Беше сам и не носеше нищо, нито дори чанта.

— В „Гренвил“ те търсят под дърво и камък, Носорог.

— Тръгвам, тръгвам — отвърна бодро Джим и с едно отривисто: „Лека на всички“, се втурна към общежитието „Гренвил“, където беше обещал да довърши един разказ на Джон Бюкън. Докато четеше на глас, той забеляза, че има проблем с произнасянето на някои звуци, които засядаха в гърлото му. Усещаше, че се изпотява, предполагаше, че гърбът му е прогизнал, а когато свърши да чете, челюстта му се беше схванала не само от четенето на глас. Всички тези неща обаче бяха незначителни симптоми в сравнение с яростта, която се надигаше в него, докато се впускаше в мразовития нощен въздух. На обраслата със зеленина тераса той се поколеба за момент, загледан в църквата. Щеше да му отнеме три минути, даже по-малко, да отлепи пистолета изпод пейката, да го затъкне в колана на панталона си отляво, с дръжката навътре…

Инстинктът му обаче каза „не“, така че той тръгна право към караваната, пеейки „Хей, дидъл, дидъл“, колкото му позволяваше фалшивият му глас.

31

Вътре в мотелската стая неспокойствието беше постоянно състояние. Дори когато в движението отвън настъпваше един от редките периоди на затишие, прозорците продължаваха да вибрират. Чашите за четки за зъби в банята също вибрираха, а от стените и тавана се носеше музика, глух тропот, откъслечни разговори или смях. Когато в двора паркираше кола, затварянето на вратата й сякаш беше в стаята, както и стъпките. Цялото обзавеждане беше в тон. Жълтите завеси отиваха на жълтите картини и на жълтия килим. Памучната бродирана покривка на леглото отиваше на оранжевата боя по вратите и по случайност съвпадаше с етиката на бутилката водка. Смайли беше подредил всичко както трябва. Беше разположил столовете и беше сложил водката на ниската масичка, а докато Джим седеше и гневно го гледаше, той извади от малкия хладилник чиния с пушена сьомга и филийки ръжен хляб, намазани с масло. Настроението му, за разлика от това на Джим, беше видимо жизнерадостно, а движенията му бяха бързи и целенасочени.

— Реших поне да ни е приятно — каза той с бърза усмивка, зает да подрежда нещата по масата. — Кога трябва да се връщаш в училището? Имаш ли определено време? — След като не получи отговор, той седна. — Харесва ли ти преподаването? Май си спомням, че за кратко се занимаваше с това след войната, нали? Преди да те привлекат обратно? Пак ли беше в начално училище? Така и не съм знаел.

— Виж ми досието — тросна му се Джим. — Не си играй на котка и мишка с мене, Джордж Смайли. Ако нещо те интересува, прочети ми досието.

Смайли се пресегна през масата, наля две чаши и подаде едната на Джим.

— Личното ти досие в Цирка ли?

— Вземи го от домакините. Вземи го от Контрола.

— Може би имаш право — отвърна замислено Смайли. — Проблемът е, че Контрола е мъртъв, а мене ме изхвърлиха много преди ти да се върнеш. Никой ли не си направи труда да ти го каже, когато те прибраха обратно?

При тези думи лицето на Джим омекна и той бавно направи един от онези жестове, които толкова забавляваха момчетата в училището на Търсгуд.

— Боже мой — промърмори той, — значи Контрола го няма — и прокара лявата си ръка по краищата на мустаците си, след това нагоре през проскубаната си коса.

— Горкият стар дявол — измърмори той. — От какво умря, Джордж? От сърце ли? Сърцето ли го уби?

— И това ли не са ти казали на разпита?

При споменаването на разпита Джим се вцепени и гневният му поглед се завърна.

— Да — каза Смайли. — Сърцето му беше.

— Кой е на негово място?

Смайли се засмя.

— Бога ми, Джим, за какво въобще сте си говорили в Сарат, след като и това не са ти казали?

— По дяволите, кой е на негово място? Явно не си ти, тебе са те изхвърлили! Кой е, Джордж?

— Алълайн — каза Смайли, като наблюдаваше Джим много внимателно и забеляза как дясната му ръка лежи неподвижно на коленете му. — Ти кой искаше да е? Имал си фаворит, нали, Джим? — И след дълго мълчание добави: — А случайно да са ти казали какво стана с мрежата „Натиск“? С Пршибил, с жена му и с шурея му? Или пък с мрежата „Платон“? Ландкрон, Ева Криглова, Ханка Билова? Ти си вербувал някои от тях, нали, още навремето, преди Рой Бланд? Старият Ландкрон дори е работил за тебе по време на войната.

Точно в този миг имаше нещо ужасяващо в начина, по който Джим не помръдваше нито напред, нито назад, породено от нерешителността, а потта се беше събрала на капки над рошавите му рижи вежди.

— Дявол да те вземе, Джордж, какво искаш? Аз теглих чертата. Така ми казаха да направя. Да тегля чертата, да започна нов живот, да забравя всичко.

— Кои са тези „те“, Джим? Рой? Бил, Пърси? — Той зачака. — Казаха ли ти какво стана с Макс, които и да са те? Макс е добре между другото. — Той стана, пъргаво доля чашата на Джим и пак седна.

— Добре, хубаво, какво стана с мрежите?

— Разкрити са. Говори се, че ти си ги предал, за да спасиш собствената си кожа. Не го вярвам. Но трябва да разбера какво се е случило. — Той продължи направо: — Знам, че Контрола тържествено ти е обещал, но това е минало. Знам, че са те разпитвали до смърт, и знам, че си заровил някои неща толкова дълбоко, че и ти самият вече не си в състояние да ги намериш или да различиш истината от версиите. Знам, че си се опитал да теглиш чертата под всичко и да кажеш, че не се е случвало. И аз съм се опитвал. Е, от утре ще можеш да теглиш твоята черта. Нося ти писмо от Лейкон, а ако искаш да му се обадиш, той е на линия. Не искам да те спирам. Предпочитам да говориш. Защо не дойде при мене у дома, когато се върна? Можеше да го направиш. Направи опит да се срещнем, преди да заминеш, така че защо не го направи, когато се прибра? Явно не само правилата са те възпирали.

— Никой ли не се е измъкнал? — попита Джим.

— Не. Застреляли са ги.

Обадиха се на Лейкон и сега Смайли седеше сам и отпиваше от чашата си. От банята се чуваха звуците на течащия кран и сумтене, докато Джим поливаше лицето си с вода.

— За бога, нека да отидем някъде, където може да се диша — прошепна Джим, сякаш това беше условието му, за да проговори.

Смайли взе бутилката и тръгна до него, докато прекосяваха асфалта до колата.

Караха двайсет минути; Джим беше зад волана. Когато паркираха, бяха на платото, тази сутрин на върха нямаше мъгла и долината се виждаше надалече. Светлините бяха разпръснати на голямо разстояние. Джим седеше неподвижно като побит, дясното му рамо беше повдигнато, а ръцете му висяха отпуснато, загледан през запотеното стъкло към сянката на хълмовете. Небето беше светло и лицето на Джим беше изрязано на фона му. Първите въпроси на Смайли бяха кратки. В гласа на Джим вече нямаше гняв и той постепенно заговори с все по-голяма лекота. В един момент, докато обсъждаше методите на Контрола, той дори се засмя, но Смайли не се отпусна, той беше толкова внимателен, сякаш превеждаше дете през улицата. Когато Джим избързваше или се запъваше, или пък показваше изблици на гняв, Смайли внимателно го връщаше, докато отново не се успокоеше и не тръгнеше в същия темп и същата посока. Когато Джим се колебаеше, Смайли му помагаше да заобиколи препятствието и да продължи напред. Отначало със смесица от инстинкт и дедукция Смайли всъщност разказа на Джим собствената му история.

При първия разговор между Джим и Контрола, предположи Смайли, двамата са се срещнали извън Цирка? Така беше. Къде? В един служебен апартамент в района на Сейнт Джеймс, Контрола предложил мястото. Имало ли други хора? Не. А за да се свърже с Джим, Контрола най-напред използвал Макфадън, личния си портиер? Да, старият Мак дошъл със служебната кола в Брикстън с бележка, която канела Джим на среща същата вечер. Джим трябвало да отговори на Мак с „да“ или „не“ и да му върне бележката. В никой случай не трябвало да използва телефона, дори и вътрешния, за да обсъжда уговорката. Джим казал на Мак „да“ и пристигнал в седем.

— Предполагам, че най-напред Контрола те е предупредил?

— Каза ми да не вярвам на никого.

— Спомена ли конкретни имена?

— По-нататък — отговори Джим. — Не и в началото. В началото каза само „не вярвай на никого“. Най-вече на хората от службата. Джордж?

— Да.

— Застреляли са всички, така ли? Ландкрон, Криглова, Пршибилови? Направо са ги застреляли?

— Тайната полиция разбила и двете мрежи същата нощ. След това никой не знае, но на роднините са казали, че са мъртви. Обикновено това значи, че наистина е така.

От лявата им страна една редица борове се издигаше от долината като застинала армия.

— След това сигурно Контрола те е попитал какви чешки самоличности си използвал — продължи Смайли. — Така ли беше?

Трябваше да повтори въпроса си.

— Казах му за Хайек — отговори най-сетне Джим. — Владимир Хайек, чешки журналист в Париж. Контрола ме попита още колко ще издържат документите. Не се знае, казах му аз, понякога изгарят още след първото пътуване. — Гласът му внезапно стана по-силен, сякаш вече не можеше да го сдържа. — Контрола беше глух като пън, когато му изнасяше.

— И тогава ти е казал какво иска да направиш — предположи Смайли.

— Най-напред обсъдихме какво ще отричаме. Той каза, че ако ме хванат, не трябва да намесвам Контрола. Акция на главорезите, частно начинание. Още тогава си помислих: „Кой ще повярва на такова нещо?“. Всяка негова дума беше сякаш извадена с ченгел — каза Джим. — През целия разговор усещах нежеланието му да ми каже каквото и да било. Не искаше да знам, но пък искаше да съм добре инструктиран. „Получих предложение за услуга — казва ми Контрола. — Високопоставен служител с кодовото име Свидетел.“ „Чешки служител ли?“, питам аз. „Военен — отговаря той. — Ти имаш военна нагласа, Джим, двамата ще се разберете добре.“ Така беше през цялото време, дяволите да го вземат. Помислих си: „Щом не искаш да ми кажеш, добре, но престани да ме мотаеш“.

След още усукване, каза Джим, Контрола му съобщил, че Свидетел бил чешки генерал от артилерията. Името му било Стефчек; известен бил като просъветски настроен ястреб във военните среди в Прага, каквото и да означавало това; бил работил като свръзка в Москва и бил един от малкото чехи, на които руснаците имали доверие. Стефчек предал на Контрола чрез посредник, когото Контрола лично разпитал в Австрия, желанието си да разговаря с високопоставен служител на Цирка по въпроси от взаимен интерес. Пратеникът трябвало да говори чешки и да можел да взима решения. На 20 октомври, петък, Стефчек щял да инспектира оръжейна изследователска база в Тишнов, близо до Бърно, на около петдесет мили северно от австрийската граница. От там щял да отиде в една ловна хижа за уикенда, сам. Това било място високо в гората, недалече от Рачице. Готов бил да приеме пратеника там вечерта в събота, 21 октомври. Щял да осигури и ескорт на отиване и връщане от Бърно.

Смайли попита:

— Контрола спомена ли нещо за мотивите на Стефчек?

— Приятелка — отговори Джим. — Студентка, с която излизал, закъсняла любов, каза Контрола, разликата им била двайсет години. Застреляли я по време на въстанието през лятото на шейсет и осма. До този момент Стефчек успявал да потиска антируските си чувства заради кариерата. Смъртта на момичето сложила край на това — той поискал да отмъсти. В продължение на четири години се спотайвал, държал се нормално и събирал информация, която би им навредила много. В момента, в който му дадем уверения и осигурим маршрутите, той бил готов да продава.

— Контрола проверявал ли е нещо от това?

— Каквото е могъл. За Стефчек имало доста документация. Амбициозен канцеларски генерал с дълъг списък от щабни назначения. Технократ. Ако не карал някакъв курс, поддържал форма в чужбина — Варшава, Москва, Пекин за една година, известно време военен аташе в Африка, после пак Москва. Доста млад за чина си.

— Контрола каза ли ти какво да очакваш по отношение на информацията?

— Военни материали. Ракетна техника. Балистика.

— Нещо друго? — попита Смайли, подавайки бутилката.

— Малко политика.

— Друго?

Не за първи път Смайли имаше отчетливото усещане, че се препъва не толкова в неосведомеността на Джим, колкото в остатъците от упоритата му решимост да не си спомня. В тъмното дишането на Джим Придо изведнъж стана тежко и жадно. Беше облегнал ръце горе на волана и беше отпуснал брадичка върху тях, втренчил празен поглед в заскреженото предно стъкло.

— Колко време са ги мъчили, преди да ги застрелят? — поиска да разбере Джим.

— Боя се, че много по-дълго, отколкото тебе — призна Смайли.

— Мили боже — каза Джим.

Той извади от ръкава си кърпичка и избърса потта и другото, което блестеше по лицето му.

— Информацията, която Контрола се е надявал да получи от Стефчек — подсети го Смайли много внимателно.

— Това ме питаха и на разпита.

— В Сарат ли?

Джим поклати глава.

— Ей там. — Той кимна с рошавата си глава към хълмовете. — От самото начало знаеха, че това беше операция на Контрола. Каквото и да им говорех, не можех да ги убедя, че е моя. Смееха ми се.

Смайли пак зачака търпеливо, докато Джим стане готов да продължи.

— Стефчек — каза Джим. — На Контрола му беше влязла една муха в главата — Стефчек щял да даде отговора, ключът бил у Стефчек. Какъв ключ, питах аз. Какъв ключ? Носеше си чантата, онази стара кафява нотна папка. Измъкна разни схеми, целите изписани с неговия почерк. Схеми с цветни мастила и моливи. „Твоето упътване — каза той. — Това е човекът, с когото ще се срещнеш.“ Кариерата на Стефчек беше описана година по година и той ме преведе през цялата. Военни академии, медали, съпруги. „Много обича конете — каза той. — Ти самият яздеше навремето, Джим. Това е още едно нещо, което споделяте, запомни го.“ Помислих си, че ще е много весело да си седя в Чехия, докато кучетата са по петите ми, и да си приказваме как се обяздват чистокръвни кобили.

Той се разсмя малко неестествено и Смайли също се засмя.

— Назначенията в червено се отнасяха до работата на Стефчек като съветска свръзка. Зелените бяха работата му в разузнаването. Стефчек беше намесен във всичко. Четвъртият човек в разузнаването на чешката армия, главен оръжейник, секретар на Националния комитет за вътрешна сигурност, военен съветник на Президиума, началник на англо-американския отдел в системата на чешкото военно разузнаване. После Контрола стигна до едно място в средата на шейсетте, втория период на Стефчек в Москва, който беше наполовина в зелено и наполовина в червено. Официално Стефчек бил прикрепен към отдела за връзки с Варшавския договор като генерал-полковник, каза Контрола, но това било само за прикритие. „Нямал нищо общо с отдела за връзки с Варшавския договор. Истинската му работа била в английския отдел на московския Център. Работел под псевдонима Минин — каза той. — Работата му била да координира чешките дейности с тези на Центъра. Точно това е ценното — каза Контрола. — Всъщност Стефчек иска да ни продаде името на къртицата на Центъра в Цирка.“

Може да е само една дума, помисли си Смайли, спомняйки си за Макс, и отново почувства как внезапно го обзема мрачно предчувствие. Той знаеше, че в крайна сметка това щеше да е всичко — името на къртицата Джералд, един вик в мрака.

— Контрола каза: „Има една гнила ябълка, Джим, и тя заразява всички останали“ — продължи да разказва Джим. Гласът му стана по-напрегнат, поведението му също. — Обясняваше ми как елиминирал, как следил, проучвал и как почти бил стигнал до края. Имало пет възможности, каза той. Не ме питай откъде ги е изкопал. „Един от петимата основни е — каза той. — От петте пръста на ръката.“ Сипа ми питие и двамата седнахме като ученици, които си измислят код, аз и Контрола. Използвахме имената на картите. Седяхме си в апартамента и събирахме парченцата, пиейки от онова евтино кипърско шери, с което той винаги черпеше. Ако не можех да се измъкна, ако имаше някакви спънки след срещата със Стефчек, ако трябваше да мина в нелегалност, трябваше да му съобщя тази едничка дума, дори ако се налагаше да отида до Прага и да я надраскам с тебешир на вратата на посолството или да се обадя на пражкия резидент и да му я изкрещя по телефона. Вале, дама, поп, асо. Алълайн беше асо, Хейдън беше поп, Бланд беше дама, а Тоби Естерхази беше жокер. Включихме и жокера, защото ни трябваха пет карти. Ти беше вале — каза Джим.

— Нима? А ти как възприе теорията на Контрола, Джим? Как ти се стори идеята като цяло?

— Пълна глупост. Дрън-дрън.

— Защо?

— Просто пълни глупости — повтори той с упоритостта на военен. — Да си помислиш, че някой от вас може да е къртица… това е лудост!

— А повярва ли го?

— Не! Боже милостиви, човече, защо…

— Защо не? От рационална гледна точка винаги сме приемали, че рано или късно ще се случи. Винаги сме се предупреждавали един друг да бъдем нащрек. Вербували сме доста членове на други служби — руснаци, поляци, чехи, французи. Дори понякога и американци. Какво им е по-специалното на британците?

Усетил враждебността на Джим, Смайли отвори вратата и пусна студения въздух да нахлуе.

— Какво ще кажеш да се поразходим? — рече той. — Няма смисъл да седим затворени, след като можем да се раздвижим.

Както предполагаше Смайли, движението върна красноречието на Джим.

Намираха се на западния край на платото, в който имаше само няколко дървета и още няколко лежаха повалени на земята. Пред тях изникна една заскрежена пейка, но те я пренебрегнаха. Нямаше вятър, звездите бяха много ясни, Джим продължи да разказва и двамата вървяха един до друг, като ту се отдалечаваха от колата, ту се връщаха, а Джим постоянно нагаждаше крачка към походката на Смайли. От време на време спираха, рамо до рамо, загледани към долината.

Първо Джим описа вербуването на Макс и какви маневри предприел, за да прикрие мисията си от другите в Цирка. Той оставил да изтече информация, че бил по следите на някакъв съветски шифровчик в Стокхолм, който си падал по нощния живот, и си запазил билет до Копенхаген под стария си псевдоним, Елис. Вместо това обаче заминал за Париж, сменил документите си с тези на Хайек и кацнал с редовен полет в Прага в десет сутринта в събота. Минал проверките с лекота, проверил в колко часа тръгва влакът му, след което отишъл да се поразходи, защото имал няколко часа и решил, че не би било зле да провери дали няма опашка, преди да замине за Бърно. Онази есен времето било отвратително. По земята имало сняг и продължавал да вали.

В Чехия, каза Джим, проследяването обикновено не представлявало трудност. Службите за сигурност били много неопитни по отношение на уличното наблюдение може би защото администрациите им от край време изобщо нямали никакви скрупули в това отношение. Тенденцията била, обясни Джим, все още да се използват автомобили и улични художници в стил Ал Капоне, така че той се оглеждал именно за това — черни шкоди и набити мъже с филцови шапки, разхождащи се по трима. В студа тези неща се забелязват малко по-трудно, защото движението е слабо, хората вървят по-бързо и всички са загърнати до ушите. Така или иначе, докато не стигнал до гара „Масарик“ или Централна гара, както предпочитали да я наричат сега, нищо не го притеснило. На „Масарик“ обаче, каза Джим, нещо му прошепнало — по-скоро инстинкт, отколкото заради нещо конкретно — да обърне внимание на две жени, които си купували билети преди него.

Тогава с безпристрастната лекота на професионалист Джим си припомнил последните часове. В един покрит търговски пасаж край „Вацлавске намнести“ го задминали три жени, средната от които бутала детска количка. Тази в края носела червена пластмасова чантичка, а тази от вътрешната страна водела куче на каишка. Десет минути по-късно насреща му забързано се приближили други две жени, хванати под ръка, и през ума му минала мисълта, че ако Тоби Естерхази би организирал наблюдението, то това би бил неговият почерк; бързи смени на тоалетите, скрити в детската количка, спомагателни коли, паркирани наблизо, с късовълнови или спътникови приемници, както и резервен екип в готовност, в случай че първият се набие прекалено на очи. На „Масарик“, гледайки двете жени пред себе си на опашката за билети, Джим осъзнал, че в момента се случвало точно това. Има един елемент от облеклото, който наблюдаващият няма нито време, нито желание да сменя, още по-малко в мразовито време, и това са обувките. От двата чифта, предоставени му за наблюдение на опашката пред гишето, Джим разпознал единия — черни гумени ботуши, обточени с кожа, с ципове от външната страна и подметки от дебела кафява материя, които леко скрибуцали в снега. Вече ги бил виждал веднъж тази сутрин, в пасажа „Щерба“, носени с различни връхни дрехи от жената, която минала покрай него с детската количка. От този миг нататък Джим не предполагал. Той бил сигурен, също както и Смайли щял да е сигурен.

От будката за вестници на гарата Джим си купил „Руде право“38 и се качил на влака за Бърно. Ако са искали да го арестуват, вече да са го направили. Явно им трябвали разклоненията — с други думи, следели Джим, за да стигнат до неговите контакти. Нямало смисъл да се търсят причините, но Джим решил, че самоличността на Хайек е била разкрита и са заложили капана още в момента, в който си бил купил билет за самолета. Докато не знаели, че ги е разпознал, той все още имал преимущество, обясни Джим, и за момент Смайли се пренесе в окупирана Германия, когато самият той беше полеви агент и живееше в постоянен страх, а всеки поглед на непознат сякаш го разголваше.

Трябвало да се качи на влака в тринайсет и осем, който пристигал в Бърно в шестнайсет и двайсет и седем. Той бил отменен, затова взел някакъв прекрасен пътнически влак, пуснат специално за футболния мач, който спирал на всяка керемида, и всеки път, когато проверявал, Джим забелязвал преследвачите. Качеството не било постоянно. В Хоцен, едно затънтено село, слязъл да си купи наденичка и видял цели петима, само мъже, разпръснати по малкия перон с ръце в джобовете, които се престрували, че си говорят, и изглеждали като пълни идиоти.

— Ако нещо отличава добрия наблюдател от лошия — каза Джим, — това е тънкото изкуство да прави всичко убедително.

В Свитави в купето му се качили двама мъже и една жена и заговорили за големия мач. След малко Джим се включил в разговора — бил прочел някакъв материал във вестника. Мачът бил втора клубна среща и всички били луднали по него. До Бърно не се случило нищо друго, така че той слязъл и тръгнал да се шляе по магазини и многолюдни места, на които трябвало да стоят близо до него, от страх да не го изпуснат.

Искал да ги приспи, да им покаже, че нищо не подозирал. Вече знаел, че бил цел на операция, която Тоби би нарекъл „голям шлем“. Агентите пеша били в екипи от по седем души. Колите се сменяли толкова често, че не можел да ги преброи. Общото ръководство се осъществявало от олющен зелен микробус, управляван от някакъв бабаит. Микробусът имал кръгла антена и надраскана с тебешир звезда на височина, на която дете не би могло да достигне. Колите, които забелязвал, се разпознавали една друга по дамска чанта, оставена на таблото, и спуснат сенник на мястото до шофьора. Предположил, че можело да има и други знаци, но тези двата му били достатъчни. От онова, което Тоби му бил разказвал, той знаел, че в такива операции можело да участват и сто души, а работата ставала трудно управляема, ако плячката хукнела да бяга. Затова Тоби ги ненавиждал.

На главния площад в Бърно имало магазин, в който се продавало всичко, каза Джим. Пазаруването в Чехия обикновено било голяма досада, защото имало много малко магазини, които продавали продукцията на държавната промишленост, но този бил нов и доста впечатляващ. Накупил детски играчки, шал, малко цигари и пробвал няколко чифта обувки. Предположил, че наблюдаващите все още го чакали да осъществи тайния си контакт. Откраднал една кожена шапка, бял найлонов шлифер и една торба, в която да ги носи. Мотал се в отдела за мъжки стоки достатъчно дълго, за да се убеди, че двете жени, които формирали водещия екип, все още били зад него, но не се приближавали. Предположил, че били дали знак да го поемат мъже и сега ги чакали. В мъжката тоалетна той действал много бързо. Намъкнал белия шлифер върху палтото, пъхнал найлоновата торбичка в джоба си и си сложил кожената шапка. Зарязал останалите покупки и хукнал като луд по аварийното стълбище, блъснал една противопожарна врата, затичал се по някаква уличка, после свърнал по друга, която се оказала еднопосочна, натъпкал белия шлифер в найлоновата торба, влязъл в друг магазин, който тъкмо затварял, и купил черен шлифер, с който да смени белия. Като използвал тръгващите си клиенти за прикритие, той се вмъкнал в един претъпкан трамвай, слязъл чак на предпоследната спирка, походил един час и стигнал до резервната среща с Макс точно на минутата.

Сега той описа разговора си с Макс и каза, че едва не се сбили.

Смайли попита:

— Не ти ли мина мисълта да се откажеш?

— Не, не ми мина — тросна се Джим, повишавайки заплашително глас.

— Макар от самото начало да си смятал, че идеята е пълна глупост?

В тона на Смайли нямаше друго, освен уважение. Нямаше предизвикателство, нямаше желание да го уязви — искаше само да научи истината, чиста и ясна под нощното небе.

— Продължил си да маршируваш. Знаел си какво става зад гърба ти, смятал си мисията за абсурдна, но въпреки това си продължил напред, все по-навътре в джунглата.

— Така е.

— Да не би да си променил мнението си за мисията? Може би любопитството ти се е събудило в края на краищата? Например ужасно ти се е приискало да разбереш кой е къртицата? Това са само догадки, Джим.

— Каква е разликата? Какво значение има моят мотив в цялата тази проклета бъркотия?

Половината луна не беше закрита от облаци и изглеждаше много близко. Джим седна на пейката. Тя беше монтирана върху насип от чакъл и докато говореше, той от време на време взимаше по някое камъче и го хвърляше в орловата папрат зад гърба си. Смайли седна до Джим и не откъсваше поглед от него. Един път, за да му прави компания, той отпи от водката и си помисли за Тар и Ирина, които пиеха на техния си хълм в Хонконг. Сигурно е професионален навик, реши той — говорим по-добре, когато имаме гледка.

През прозореца на паркирания фиат, каза Джим, паролата минала съвсем гладко. Шофьорът бил от онези сковани, мускулести чешки унгарци с провиснали мустаци и дъх на чесън. Джим не го харесал, но и нямало нужда. Задните врати били заключени и започнала караница къде да седне. Унгарецът казал, че за Джим не било сигурно да седи отзад. Освен това не било и демократично. Джим му казал да върви по дяволите. Онзи попитал Джим дали имал оръжие и Джим отговорил, че нямал, което не било вярно, но ако унгарецът не му бил повярвал, то не посмял да каже нищо. Попитал го дали Джим носел инструкции за генерала? Джим казал, че не носел нищо. Дошъл бил да слуша.

Джим призна, че малко се изнервил. Тръгнали и унгарецът му разказал своята част. Когато стигнели до хижата, нямало да има нито светлини, нито признаци на живот. Генералът щял да е вътре. Ако имало някакъв признак на живот — велосипед, кола, светлина, куче, — ако имало някакъв признак, че хижата била обитаема, тогава първо щял да влезе унгарецът, а Джим щял да го чака в колата. Иначе Джим щял да влезе сам, а унгарецът да чака. Ясно ли било?

Защо просто не влезели двамата заедно, попитал Джим. Защото генералът не искал, казал унгарецът.

Карали половин час по часовника на Джим, движейки се на североизток със средна скорост около трийсет километра в час. Пътят бил стръмен и с много завои, а от двете му страни имало дървета. Нямало луна и не можел да види почти нищо, освен понякога още дървета, изрязани на фона на небето, и още хълмове. Снегът идвал от север, забелязал той; това щяло да му е от полза по-нататък. Пътят бил чист, но бил изровен от тежки камиони. Карали без светлини. Унгарецът започнал да разказва някаква мръсна история и Джим решил, че го правел, защото бил изнервен. Миризмата на чесън била ужасна. Явно го дъвчел непрекъснато. Без предупреждение той изгасил двигателя. Спускали се надолу по хълма, само че по-бавно. Не били напълно спрели, когато унгарецът грабнал ръчната спирачка, Джим си фраснал главата в прозореца и извадил пистолета. Оказали се в началото на странична пътека. На около трийсет ярда по-нататък по тази пътека се намирала дървена хижа. Нямало признаци на живот.

Джим обяснил на унгареца какво искал от него. Трябвало да си сложи кожената шапка на Джим, да облече палтото му и да тръгне вместо него. Трябвало да ходи бавно, да държи ръцете си сключени зад гърба и да върви по средата на пътеката. Ако не направел някое от тези неща, Джим щял да го застреля. Когато стигнел до хижата, трябвало да влезе вътре и да обясни на генерала, че Джим взимал най-елементарни предпазни мерки. След това трябвало бавно да се върне, да съобщи на Джим, че всичко било наред и генералът бил готов да го приеме. Или пък че не бил готов, ако случаят бил такъв.

На унгареца това не му харесало особено, но нямал голям избор. Преди да слезе, Джим го накарал да обърне колата по посока на пътеката. Ако започнел да прави глупости, обяснил Джим, щял да включи фаровете и да го застреля на светлината им, при това не веднъж, а няколко пъти и не в краката. Унгарецът тръгнал. Почти бил стигнал до хижата, когато всичко се обляло в светлина — хижата, пътеката и обширно пространство около тях. След това едновременно се случили няколко неща. Джим не видял всичко, защото бил зает да обръща колата. Видял четирима мъже да падат от дърветата и доколкото успял да забележи, един от тях нахлузил чувал върху унгареца. Започнала стрелба, но никой от четиримата не й обърнал никакво внимание, те стояли встрани, докато някой снимал. Стрелбата явно била насочена в небето иззад прожекторите. Всичко било много театрално. Избухвали осветителни бомби, излитали сигнални ракети, имало даже трасиращи куршуми и докато Джим препускал с фиата по пътеката, имал усещането, че си тръгва в разгара на военна заря. Почти се бил измъкнал — наистина му се струвало, че успял да се измъкне, — когато от гората от дясната му страна някой открил огън с картечница от много близо. Първият залп откъснал едно от задните колела и преобърнал колата. Той видял как колелото прелита над капака, докато колата падала в канавката отляво. Можела да е дълбока и десет фута, но снегът омекотил падането. Колата не се запалила, така че той легнал зад нея и зачакал, взирайки се през пътеката в опит да забележи стрелеца с картечницата. Следващият залп дошъл иззад него и го хвърлил на колата. Явно гората била пълна с войска. Знаел, че е уцелен два пъти. И двата изстрела попаднали в дясното му рамо и докато лежал и гледал зарята, му се струвало цяло чудо, че не са му откъснали ръката. Чул се клаксон, може би два или три. По пътеката завила линейка и все още се носели достатъчно изстрели, че да уплашат дивеча за година напред. Линейката му напомнила на старите пожарни коли от Холивуд, толкова била висока. Наоколо бушувала истинска битка, а момчетата от линейката стояли и го гледали, без да обръщат внимание на нищо. Вече губел съзнание, когато чул да пристига втора кола, чул гласове, направени били още снимки, този път на правилния човек. Някой давал заповеди, но той не можел да ги разбере, защото били на руски. Едничката му мисъл, докато го хвърляли на носилката и светлините гаснели, била как се връща в Лондон. Представял си как седи в кресло в апартамента в Сейнт Джеймс, с цветните схеми и купчините бележки и обяснява на Контрола как на стари години двамата с него са се хванали на най-голямата въдица за наивници в историята на тяхната професия. Единствената му утеха била, че са нахлузили чувал на главата на унгареца, но като си припомнил събитията, много му се приискало да му бил счупил врата — нещо, което щял да направи с лекота и без никакви угризения.

32

Описанието на болката беше излишна глезотия за Джим. Стоицизмът му предизвикваше страхопочитание у Смайли, още повече че Джим явно не си даваше сметка за него. Празнините в разказа му се дължали най-вече на моментите, в които губел съзнание, обясни той. Доколкото можел да прецени, линейката го откарвала още по на север. На тази мисъл го навели дърветата, когато отворили вратата, за да се качи лекарят — снегът бил най-много от онази страна, която виждал през задната врата. Пътната настилка била добра и той предположил, че били на пътя за Храдец. Лекарят му направил инжекция; той се свестил в затворническа болница, с решетки на прозорците високо горе и трима души, които го наблюдавали. Свестил се отново след операцията в друга килия без никакви прозорци и решил, че вероятно тук били провели първия разпит, около седемдесет и два часа след залавянето му, но вече му било трудно да определи времето, а му били взели часовника, разбира се.

Местили го много пъти. Ту в различни стаи, в зависимост от това какво искали да правят с него, ту в други затвори, в зависимост от това кой щял да го разпитва. Понякога просто го размърдвали, за да го държат буден, разхождайки го по коридора пред килията през нощта. Местели го с камиони и веднъж — с чешки транспортен самолет, само че той бил овързан за полета и с качулка на главата, така че изгубил съзнание малко след излитането. Разпитът, който последвал този полет, бил много дълъг. Иначе нямал чувството за напредък от един разпит на друг, а от размишления положението не му ставало по-ясно, дори напротив. Нещото, което се било запечатало най-силно в паметта му, бил планът за действие, който направил, докато чакал да започне първият разпит. Знаел, че мълчанието няма да е възможно и за да запази разума си и изобщо да оцелее, трябвало да има диалог и в края му те трябвало да си мислят, че им е казал всичко, което знае. Докато лежал в болницата, той приготвил в ума си отбранителните линии, които, ако имал късмет, щял да отстъпва една по една, докато не създаде впечатлението за пълно поражение. Предната му линия, решил той, и най-лесна за предаване, била самата структура на операция „Свидетел“. Можел само да гадае дали Стефчек е бил капан, или е бил предаден. При всяко положение обаче едно било сигурно — чехите знаели за Стефчек повече, отколкото знаел Джим. Следователно първият му компромис щял да бъде историята на Стефчек, тъй като те вече я знаели, само че той щял да ги поизмъчи, докато я изтръгнат. Първо щял да отрича всичко и да се придържа към версията си. След малко борба щял да признае, че бил британски шпионин, и щял да даде псевдонима си Елис, за да може, ако го публикуват, в Цирка поне да разберат, че е жив и се бори. Не се и съмнявал, че старателно подготвеният капан и снимките били вдигнали голяма врява. След това, съгласно уговорката с Контрола, щял да опише операцията като своя собствена акция, организирана без знанието на висшестоящите му и целяща да го издигне в очите им. И щял да зарови колкото се може по-дълбоко, така че да не могат да ги стигнат, всички мисли за шпионин в Цирка.

— Никаква къртица — каза Джим на черните очертания на хълмовете. — Никаква среща с Контрола, никакъв служебен апартамент в Сейнт Джеймс.

— Никакви попове и аса.

Втората му защитна линия щял да бъде Макс. Първо щял да отрича, че изобщо е имало друг агент. След това можел да признае, че е имало един човек, но не е знаел името му. След това, понеже всички искат да чуват имена, щял да им го каже — първо измисленото, после истинското. По това време Макс вече щял да бъде в безопасност, в нелегалност или заловен.

След това Джим замислил поредица от по-слаби позиции — неотдавнашни операции на главорезите, дреболии от кухнята на Цирка, неща, които биха накарали разпитващите го да решат, че са го пречупили, че той говори без задръжки и това е всичко, което знае, преодолели са и последната траншея. Щял да се разрови в паметта си за стари случаи на главорезите, а ако било необходимо, щял да им каже имената на един-двама служители от СССР и социалистическите страни, които неотдавна са били вербувани или разкрити; или други, продали еднократно информация в миналото и тъй като не били избягали, можели да се смятат готови за разкриване или за втора порция. Щял да им подхвърли всеки кокал, за който можел да се сети, ако трябва, щял да им продаде цялата брикстънска конюшня. Като всичко това имало за цел да прикрие най-важната информация на Джим, която те несъмнено очаквали той да притежава — самоличността на чешките членове на мрежите „Натиск“ и „Платон“.

— Ландкрон, Криглова, Билова, Пршибилови — рече Джим.

Защо ли е подредил имената им в същия ред, зачуди се Смайли.

От много отдавна Джим не носел отговорност за тези мрежи. Години по-рано, преди да поеме Брикстън, той беше участвал в създаването им, беше вербувал някои от основните им членове; оттогава с тях се бяха случили много неща под ръководството на Бланд и Хейдън, за които той не знаеше нищо. Той беше сигурен обаче, че все още знае достатъчно, за да ги взриви до небесата. А най-много го притеснявал страхът, че Контрола или Бил, или Пърси Алълайн, или който сега имал последната дума, щял да бъде твърде алчен или твърде бавен, за да евакуира мрежите, преди Джим, подложен на такъв натиск, какъвто можел само да предполага, да няма друг избор, освен да се пречупи.

— Ето ти сега майтапа — каза Джим без никакъв хумор. — Изобщо не ги интересуваха мрежите. Зададоха ми няколко въпроса за „Натиск“ и изгубиха интерес. Много добре знаеха, че „Свидетел“ не е мое дело, и знаеха как Контрола е купил ключа към Стефчек във Виена. Започнаха точно там, където аз исках да приключим — с инструктажа в Сейнт Джеймс. Не ме питаха за другия агент, не ги интересуваше кой ме е откарал на срещата с унгареца. Искаха да знаят само за теорията на Контрола за гнилата ябълка.

Една дума, помисли си Смайли, може да е само една дума. Той попита:

— Знаеха ли точния адрес в Сейнт Джеймс?

— Знаеха и марката на проклетото шери, човече.

— А схемите? — попита бързо Смайли. — Нотната папка?

— Не. — После добави: — Не и в началото. Не.

Стийд-Аспри наричаше това „обръщане наопаки“.

Знаели са, защото къртицата Джералд им е казал, помисли си Смайли. Къртицата е знаела какво са успели да измъкнат домакините от стария Макфадън. Цирка прави своя анализ постфактум, а Карла получава резултатите му навреме, за да ги използва срещу Джим.

— Предполагам, че вече си започвал да си мислиш, че Контрола е бил прав — наистина е имало къртица — каза Смайли.

Джим и Смайли се облегнаха на една дървена портичка. Земята се спускаше стръмно под тях в широк пояс от орлова папрат и ниви. Отвъд тях имаше още едно село, залив и ивица море, обляно от лунна светлина.

— Започнаха направо по същество. Защо Контрола действа сам? Какво цели? Да се завърне, казах аз, а те се разсмяха: С евтина информация за военни дислокации в района на Бърно ли? С това не може да си плати и един обяд в клуба. Може би губи позиции, казах аз. Щом Контрола губи позиции, попитаха те, кой му стъпва по пръстите? Алълайн, казах аз, защото така се говореше; Алълайн и Контрола си съперничели в предоставянето на разузнавателна информация. Само че в Брикстън до нас достигат само слухове, добавих аз. И с какво разполага Алълайн, което Контрола го няма? Не зная. Но вие току-що казахте, че Алълайн и Контрола си съперничат в предоставянето на информация. Това са слухове. Не зная. И обратно в килията.

На този етап, каза Джим, той напълно бил загубил представа за времето. Живеел или в мрака на качулката, или под бялата светлина в килиите. Нямало ден и нощ, а за да е още по-объркано, през повечето време му пускали и шумове.

Работели с него като на конвейер, обясни той — без сън, дълги поредици от въпроси, пълна дезориентация, много физически натиск, докато разпитът не се превърнал за него в бавна надпревара между лекото побъркване, както го нарече той, и пълното му пречупване. Естествено, той се надявал да се побърка, но това не зависело от него, защото имали начини да ти връщат разума. Голяма част от физическия натиск се извършвала с електричество.

— Започваме отново. Нов опит. Стефчек е важен генерал. Щом е поискал старши служител от британското разузнаване, ще очаква той да е добре информиран за всички подробности от кариерата му. Искате да ни кажете, че не сте се осведомили, така ли? Казвам само, че получих информацията от Контрола. Чели ли сте досието на Стефчек в Цирка? Не. А Контрола? Не зная. Какви изводи си е направил Контрола от второто назначение на Стефчек в Москва? Контрола разговарял ли е с вас за ролята на Стефчек в комитета за връзки с Варшавския договор? Не. Настояваха на този въпрос, а аз явно съм настоявал на моя отговор, защото след още няколко „не“-та малко се изнервиха. Явно губеха търпение. Когато припаднах, ме поляха с маркуча и започнаха пак.

Движение, каза Джим. Разказът му стана странно накъсан. Килии, коридори, кола… специално отношение на летището и побой преди самолета… по време на полета заспал и бил наказан за това:

— Свестих се пак в килия, по-малка, с голи стени. Понякога си мислех, че съм в Русия. По звездите познах, че летяхме на изток. От време на време се връщах в Сарат, на курса по съпротива по време на разпит.

Няколко дни го оставили на мира. Главата му била замаяна. Продължавал да чува стрелбата в гората и пак видял зарята, а когато накрая започнала голямата серия, онази, която помнел като маратон, той бил в неизгодната позиция да се чувства наполовина победен още в началото.

— Въпрос на здравословно състояние най-вече — обясни той много напрегнато.

— Можем да си починем, ако искаш — каза Смайли, но там, където беше Джим, нямаше почивки и желанията му не бяха от значение.

Този път продължило много дълго, каза Джим. По някое време той им казал за бележките на Контрола и за неговите схеми с цветно мастило и моливи. Нахвърлили му се като дяволи и той си спомнял публиката само от мъже в единия край на стаята, които го зяпали като идиотски консилиум и нещо си мърморели, а той им разказвал за моливите само за да приказва нещо, да ги накара да млъкнат и да го слушат. Те го слушали, но не преставали да си говорят.

— След като научиха за цветовете, поискаха да разберат какво означава всеки цвят. За какво е синьото? Контрола нямаше синьо. За какво е червеното? Какво означава червеното? Дайте ни пример за червеното в схемата. Какво означава червеното? Какво означава червеното? Какво означава червеното? След това всички се махат, остават само двама пазачи и един дребен тип с побеляла коса и скован гръб, явно той беше главният. Пазачите ме водят до масата и дребният сяда до мене като проклет гном със скръстени ръце. Пред себе си държи два молива, червен и зелен, и схема на кариерата на Стефчек.

Джим не се бил пречупил напълно, просто му свършили идеите. Повече не можел да измисля никакви истории. Истините, които бил заровил много дълбоко, били единственото нещо, което му идвало на ум.

— Значи си му казал за гнилата ябълка — предположи Смайли. — Казал си му и за асата и поповете.

Да, съгласи се Джим, така било. Казал му, че Контрола смятал, че Стефчек можел да посочи къртица в Цирка. Казал му за кода с картите и кой е всеки от тях, име по име.

— Как реагира той?

— Замисли се за момент, след което ми предложи цигара. Беше отвратително.

— Защо?

— Имаше американски вкус. Като „Кемъл“.

— Той запали ли?

Джим кимна кратко.

— Пушеше като комин — каза той.

След това времето отново потекло, обясни Джим. Отвели го в някакъв лагер, най-вероятно извън града, където живеел в отделение от няколко бараки, оградени с двойна телена мрежа. С помощта на един пазач скоро успял да проходи; един ден дори отишли на разходка в гората. Лагерът бил много голям, неговото отделение било само част от него. През нощта виждал сиянието от града на изток. Пазачите били облечени в дочени дрехи и не говорели, така че той не можел да определи дали е в Чехия или в Русия, но бил почти сигурен, че е в Русия, а когато дошъл хирург да му прегледа гърба, той използвал руско-английски преводач да изрази възмущението си от работата на предшественика си. Разпитите продължавали спорадично, но без враждебност. Изпратили му нов екип, който му се сторил като ваканция в сравнение с първите единайсет. Една нощ го отвели на военно летище, откъдето излетял със самолет на Кралските военновъздушни сили за Инвърнес. Оттам стигнал с малък самолет до Елстрий, после с микробус — до Сарат; и двете пътувания били през нощта.

Разказът на Джим бързо вървеше към края си. Всъщност вече разказваше преживяванията си в Яслата, когато Смайли попита:

— А главният, дребният белокос човек — видя ли го пак?

Веднъж, призна Джим, точно преди да замине.

— За какво?

— Искаше клюки. — И много по-силно: — Един куп глупости за разни хора от Цирка всъщност.

— Кои хора?

Джим пропусна въпроса. Глупости за това кой напредвал в кариерата, каза той, и кой вървял надолу. Кой щял да бъде следващият шеф:

— Откъде да знам, казах му аз. Даже проклетите портиери го научават преди нас в Брикстън.

— Значи за кого точно стана дума?

Основно за Рой Бланд, каза мрачно Джим. Как успявал Бланд да съчетава левите си възгледи с работата в Цирка? Много просто, отвърнал Джим, той нямал никакви леви възгледи. Какви били отношенията на Бланд с Естерхази и Алълайн? Какво мислел Бланд за картините на Бил? Колко пиел Рой и какво щяло да стане с него, ако Бил някога реши да оттегли подкрепата си? Джим отговарял оскъдно на тези въпроси.

— Спомена ли някого другиго?

— Естерхази — отвърна рязко Джим със същия напрегнат глас. — Проклетникът искаше да разбере как е възможно някой да вярва на унгарец.

Дори на Смайли му се стори, че следващият му въпрос възцари абсолютна тишина над цялата черна долина.

— А какво каза за мене? — Той повтори: — Какво ти каза за мене?

— Показа ми една запалка. Каза, че била твоя. Подарък от Ан. „С цялата ми любов.“ Нейните инициали. Гравирана.

— Спомена ли как е попаднала у него? Какво каза той, Джим? Хайде, няма да ми омекнат коленете от това, че някакъв руски агент си е направил лоша шега с мене.

Отговорът на Джим прозвуча като военна заповед.

— Решил, че след забежката на Бил Хейдън с нея тя би могла да промени надписа. — Той се обърна и тръгна към колата. — Казах му — извика гневно той. — Казах му го право в набръчканата дребна физиономия. Не можеш да съдиш за Бил Хейдън по такива неща. Хората на изкуството живеят по съвсем различни закони. Виждат неща, които ние не виждаме. Чувстват неща, които са отвъд нашите възможности. Дребният нещастник само се изсмя. Не знаех, че картините му са толкова добри, каза той. Казах му го, Джордж. Да пукнеш дано! Да пукнеш, дяволите да те вземат! Ако имахте дори само един Бил Хейдън във вашия екип, досега да сте ни размазали. Така му казах: „Боже господи — казах аз, — с какво се занимавате тука? Това тайна служба ли е, или Армията на спасението?“.

— Добре казано — забеляза накрая Смайли, сякаш коментираше някакъв абстрактен дебат. — И никога преди не си го виждал?

— Кого?

— Дребния белокос човек. Не ти е познат — от миналото например? Нали знаеш как сме устроени. Обучени сме да виждаме много физиономии, снимки на разни хора от Центъра, и понякога се запечатват в паметта ни. Дори и да не можем вече да ги свържем с конкретно име. Поне не и този. Просто ми мина през ума. Дадох си сметка, че си имал много време за размисъл — продължи небрежно той. — Докато си лежал и си се възстановявал, чакайки да се прибереш у дома, какво друго си можел да правиш, освен да мислиш? — Той почака малко. — Любопитно ми е за какво си мислеше? За мисията може би. За твоята мисия.

— От време на време.

— И до какви изводи стигна? Нещо полезно? Някакви подозрения, наблюдения, нещо, което би ми свършило работа?

— Дяволите да ви вземат всичките, много ви благодаря — озъби му се ядно Джим. — Познаваш ме, Джордж Смайли, не съм шаман, аз съм…

— Ти си обикновен полеви агент, който оставя другите да мислят вместо него. Независимо от това, когато знаеш, че са те подмамили в чудовищен капан, предали са те, застреляли са те в гръб и в продължение на месеци нямаш какво друго да правиш, освен да лежиш или седиш на койката и да мериш с крачки някоя руска килия, допускам, че дори и най-убеденият човек на действието… — гласът му изобщо не беше изгубил приятелския си тон — … би могъл да се запита как се е озовал в такава беля. Дай да погледнем операция „Свидетел“ за момент — предложи Смайли на неподвижната фигура пред себе си. — „Свидетел“ сложи край на кариерата на Контрола. Той беше опозорен и не можеше да преследва къртицата, ако допуснем, че е имало такава. Циркът мина в други ръце. Контрола избра подходящия момент да умре. „Свидетел“ постигна и още нещо. Той разкри на руснаците — чрез тебе всъщност — точния обхват на подозренията на Контрола. Че е стеснил търсенето до петима души, но явно не повече. Не казвам, че сам е трябвало да се сетиш за всичко това, чакайки в килията си. Все пак не си знаел, докато си бил затворен, че Контрола е изхвърлен — макар че би могло да ти мине през ума, че руснаците са организирали фалшивата битка в гората, за да предизвикат смут. Така ли е?

— Забравяш мрежите — каза глухо Джим.

— О, чехите бяха набелязали мрежите много преди ти да се появиш на сцената. Само ги разбиха тогава, за да допълнят провала на Контрола.

Разговорният, почти бъбрив тон, с който Смайли изложи тези теории, не намери отклик у Джим. След като напразно го чака да обели някоя дума, Смайли изостави темата.

— Добре, може ли да се върнем на пристигането ти в Сарат тогава? Да го довършим.

В един от редките мигове на забрава той отпи от бутилката с водка, преди да я подаде на Джим.

Ако се съди по гласа му, на Джим му беше дошло до гуша. Той заговори бързо и гневно, с онази военна лаконичност, в която намираше спасение от интелектуалните набези.

В продължение на четири дни Сарат бил като чистилище, каза той:

— Много ядох, много пих, много спах. Разхождах се из игрището за крикет.

Щял и да плува, но басейнът бил в ремонт, също както преди шест месеца — една работа не могат да свършат като хората. Преминал медицински прегледи, гледал телевизия в бунгалото си и понякога играел шах с Кранкоу, който работел на рецепцията.

Междувременно чакал Контрола да се появи, но той не идвал. Първият човек от Цирка, който го посетил, бил служителят, отговарящ за преквалификацията, който говорел за някаква прилична агенция за подбор на учители, след това дошла някаква важна клечка от счетоводството да обсъдят пенсията му, после пак лекарят, който трябвало да го прегледа за компенсацията при уволнението му. Чакал следователите да се появят, но те така и не идвали, което било добре дошло за него, защото не знаел какво да им каже, без да има зелена светлина от Контрола, а и напоследък му било писнало от въпроси. Решил, че Контрола ги задържа. Изглеждало налудничаво да не казва на следователите онова, което вече бил казал на руснаците и чехите, но без да е говорил с Контрола, какво би могъл да направи? След като Контрола продължавал да не се обажда, той започнал да си мисли да отиде при Лейкон и да му разкаже историята си. После пък решил, че Контрола го чака да излезе от Яслата, преди да се свърже с него. Състоянието му се влошило за няколко дни, а когато се оправил, Тоби Естерхази се появил в нов костюм, явно за да му стисне ръката и да му пожелае успех. Оказало се, че идвал да му каже как стоят нещата.

— Дяволски странно, че са изпратили точно него, но явно се е издигнал. След това си спомних какво казваше Контрола — да се използват само хора от периферията.

Естерхази му казал, че операция „Свидетел“ едва не съсипала Цирка и сега всички бягали от Джим като от прокажен. Контрола бил извън играта и в ход била реорганизация, която имала за цел да успокои Уайтхол.

— След това ми каза да не се тревожа — рече Джим.

— За какво да не се тревожиш?

— За специалните ми инструкции. Каза, че само няколко души знаели истинската история и не трябвало да се тревожа, защото се били погрижили за всичко. Фактите били известни. Накрая ми даде хиляда лири в брой като добавка към компенсацията.

— От кого?

— Не каза.

— Той спомена ли теорията на Контрола за Стефчек? За шпионина на Центъра в Цирка?

— Фактите били известни — повтори натъртено Джим. — Заповяда ми да не се свързвам с никого и да не разказвам историята никъде, защото за всичко се били погрижили на най-високо ниво и всяко мое действие можело само да попречи. Циркът отново бил на прав път. Можел съм да забравя асата, поповете и цялата проклета история — къртиците, всичко. Зарежи всичко, каза той. Ти си късметлия, Джим, продължи след това. Имаш заповед да се отдадеш на безгрижен живот. Можел съм да го забравя. Разбираш ли? Да го забравя. Да се държа така, все едно нищо не се е случило. — Той викаше. — И точно това правех — подчинявах се на заповедите и забравях!

Нощният пейзаж внезапно се стори на Смайли съвсем безобиден; като огромно платно, върху което никога не е рисувано нищо лошо или жестоко. Застанали един до друг, те гледаха към долината над скупчените светлинки и към един хълм, издигащ се на хоризонта. На върха му имаше самотна кула и изведнъж за Смайли тя се превърна в олицетворение на края на пътешествието.

— Да — каза той. — И аз забравих някои неща. Значи Тоби спомена асото и попа пред тебе. Как изобщо е разбрал за тях, освен ако… И нито дума от Бил? — продължи той. — Даже една картичка?

— Бил беше в чужбина — каза кратко Джим.

— Кой ти каза?

— Тоби.

— Значи изобщо не си виждал Бил — след „Свидетел“ най-старият ти и най-близък приятел просто е изчезнал.

— Нали ти казах какво каза Тоби. Държаха ме настрани. Бях под карантина.

— Макар че Бил никога не си е падал особено по правилата, нали? — каза Смайли, зареян в миналото.

— А ти никога не си можел да го разбереш — тросна му се Джим.

— Съжалявам, че не бях там, когато си ме потърсил преди заминаването ти за Чехия — отбеляза Смайли след малко. — Контрола ме беше пратил в Германия, за да ме държи извън полезрението, а когато се върнах… всъщност за какво точно ти трябвах?

— За нищо. Мислех си, че работата в Чехия е дебела. Реших да ти се обадя, да си вземем довиждане.

— Преди мисия? — извика учудено Смайли. — Преди такава специална мисия? — Джим не даде вид да го е чул. — Обади ли се на някого другиго? Вероятно никой не е бил тук. Тоби, Рой… На Бил обади ли му се?

— Никой.

— Бил не беше ли в отпуск? Макар че най-вероятно се е навъртал наоколо.

— Никой — настоя Джим, докато болезнен спазъм го накара да повдигне дясното си рамо и да завърти глава. — Нямаше никого — рече той.

— Това е много необичайно за тебе, Джим — каза Смайли все така меко, — да обикаляш да си взимаш довиждане с хора преди важна мисия. Сигурно ставаш сантиментален с годините. Да не би… — той се поколеба. — Да не би да ти е трябвал съвет или нещо друго? В края на краищата смятал си мисията за пълна глупост, нали така? И Контрола е губел позиции. Може би ти се е приискало да споделиш проблемите с някого? Цялата работа е била малко налудничава, съгласен съм.

Научете фактите, обичаше да казва Стийд-Аспри, след това пробвайте историите една по една като дрехи.

Двамата с Джим, потънал в гневно мълчание, се върнаха при колата.

В мотела Смайли извади двайсет снимки с размер на пощенски картички от джоба на палтото си и ги подреди в два реда на керамичната масичка. Някои бяха репортажни, други бяха портрети; всичките бяха на мъже, никой от които не приличаше на англичанин. Джим направи гримаса, избра две и ги подаде на Смайли. Сигурен бил за първата, измърмори той, за втората — не съвсем. Първата беше на главния човек, белокосият гном. Втората беше на един от мръсниците, който наблюдавал от полумрака как биячите правели Джим на кайма. Смайли прибра снимките в джоба си. Докато доливаше чашите за лека нощ, някой не толкова измъчен наблюдател, колкото Джим, би забелязал, че той го прави не чак триумфално, но някак тържествено, сякаш питието слагаше печат под нещо.

— Всъщност кога за последен път видя Бил? Кога говорихте? — попита Смайли, все едно ставаше дума за стар приятел.

Очевидно прекъсна някакви други мисли на Джим, защото му отне известно време да вдигне глава и да схване въпроса.

— А, някъде по това време — каза небрежно той. — Сигурно съм го срещал по коридорите.

— А кога разговаряхте? Няма значение. — Джим се беше върнал към другите си мисли.

Джим не искаше Смайли да го връща по целия път обратно до училището. Смайли трябваше да го остави в началото на асфалтираната алея, която водеше през гробището до църквата. Оставил бил някакви тетрадки в параклиса, каза той. За секунда Смайли почувства, че не му вярва, но не можа да разбере защо. Може би защото беше на мнение, че след трийсет години в тази професия Джим все още не беше добър лъжец. Последното, което Смайли видя от него, беше кривата му сянка, крачеща към портата в нормандски стил, докато подметките му трещяха като изстрели сред гробовете.

Смайли подкара към Тонтън и проведе поредица телефонни разговори от хотел „Касъл“. Макар да беше изтощен, спа на пресекулки между сънища с Карла, седнал на масата на Джим с два цветни молива, и културния аташе Поляков, известен още като Викторов, измъчван от тревога за сигурността на своята къртица Джералд, чакащ нетърпеливо в килията за разпити Джим да се пречупи. Накрая Тоби Естерхази, изникнал в Сарат на мястото на отсъстващия Хейдън, бодро съветващ Джим да забрави всичко за асата и поповете, и за мъртвия им откривател Контрола.

Същата вечер Питър Гуилъм прекосяваше Англия на запад към Ливърпул, а единственият му пътник беше Рики Тар. Пътуването беше мъчително, в нечовешки условия. През повечето време Тар се хвалеше с наградите, които ще поиска, и повишението, след като изпълни мисията си. След това заговори за жените си — Дани, майка й, Ирина. Явно си представяше как четиримата водят съвместен живот, а двете жени заедно се грижат за Дани и за него.

— Ирина има силен майчински инстинкт. Това я обърква, разбира се.

Той обясни, че щял да разкара Борис, щял да каже на Карла да си го задържи. Когато приближиха целта на пътуването си, настроението му пак се промени и той млъкна. Зората беше студена и мъглива. В покрайнините трябваше да намалят скоростта дотам, че и велосипедистите ги задминаваха. Мирис на сажди и стомана изпълни колата.

— Не се мотай много в Дъблин — каза внезапно Гуилъм. — Чакат те да тръгнеш по някой от обиколните маршрути, така че не се показвай много. Вземи първия полет.

— Вече го говорихме това.

— Ами пак ти го повтарям — тросна се Гуилъм. — Какъв е псевдонимът на Макълвор?

— За бога — въздъхна Тар и го каза.

Все още беше тъмно, когато ирландският ферибот отплава. Навсякъде имаше войници и полиция — и в настоящата война, както и в предишната, както и в онази преди нея. От морето духаше свиреп вятър и плаването явно нямаше да е спокойно. Малката тълпа на кея за момент беше обзета от чувство на съпричастност, докато светлинките на кораба бързо потъваха в мрака. Някъде плачеше жена, другаде пияница се радваше, че са го пуснали.

Той подкара бавно по обратния път, опитвайки да вникне в себе си — новият Гуилъм, който се стряска от внезапен шум, сънува кошмари и не само не може да задържи гаджето си, но си измисля и шантави причини да не й вярва. Беше я обвинил за Санд, за часовете, които взима, и изобщо за нейната потайност. След като го изслуша със сериозните си кафяви очи, застинали върху него, тя му каза, че е глупак, и си тръгна. „Аз съм такава, за каквато ме мислиш“, каза тя и си прибра нещата от спалнята. От празния си апартамент той се обади на Тоби Естерхази и го покани на дружески разговор по-късно през деня.

33

Смайли седеше в ролс-ройса на министъра, а до него беше Лейкон. В семейството на Ан наричаха тази кола „черната подлога“ и я мразеха заради показността й. Шофьорът беше пратен да си купи закуска. Министърът седеше отпред и всички гледаха право пред себе си, към дългия преден капак, отвъд реката към мъгливите кули на електроцентралата в Батърси. Косата на министъра беше сресана назад и зализана на малки черни рогчета около ушите.

— Ако сте прав — обяви министърът след гробно мълчание, — не казвам, че не сте, но ако сте прав, колко порцелан ще изпотроши в крайна сметка?

Смайли не го разбра съвсем.

— Говоря за скандала. Джералд стига до Москва. Хубаво, какво става след това? Ще излезе ли на площада и ще осмее ли публично всички, които е направил на глупаци тук? Боже мой, всички сме в кюпа, нали? Не виждам защо трябва да го пускаме, за да може да събори проклетия покрив на главите ни, а после конкуренцията да обере всичко.

Той опита друг подход:

— Искам да кажа, че щом руснаците ни знаят тайните, това не означава, че и всички останали трябва да ги научат. Имаме достатъчно друг улов, освен тях, нали? Ами чернокожите, и те ли ще четат кървавите подробности в някой мъмбо-джъмбо вестник след една седмица?

Или избирателите му, помисли си Смайли.

— Мисля, че това е позиция, която руснаците винаги биха приели — каза Лейкон. — В края на краищата, ако изкараш противника глупак, ти самият губиш основания да го нападаш. — Той добави: — До този момент те не са се възползвали от възможностите си, нали?

— Добре, увери се, че ще се съобразят. Приготви го в писмен вид. Не, недей. Но им кажете, че правилата важат за всички. Ние не се занимаваме да публикуваме подробности от кухнята на Центъра, така че и те могат поне веднъж да ни върнат жеста, дявол да ги вземе.

Смайли отказа да го откарат и заяви, че една разходка ще му се отрази добре.

Това беше денят, в който Търсгуд трябваше да дежури, и от това изобщо не се чувстваше по-добре. По негово мнение директорите би трябвало да са над дребните неща, умът им трябва да е бистър за политика и ръководство. Пищната му кеймбриджка тога не го утешаваше и докато стоеше в салона и наблюдаваше как момчетата се подреждат за сутрешната проверка, от погледа му струеше гняв, ако не и чиста враждебност. Смъртоносният удар обаче беше нанесен от Марчбанкс.

— Каза, че било заради майка му — промърмори той в лявото ухо на Търсгуд. — Получил телеграма и поиска да тръгне веднага. Не остана даже и за чаша чай. Обещах му да ви предам.

— Това е чудовищно, абсолютно чудовищно — каза Търсгуд.

— Ще взема часовете му по френски, ако искате. Можем да съберем пети и шести клас.

— Бесен съм — каза Търсгуд. — Не мога да мисля, толкова съм бесен.

— А Ървинг каза, че ще поеме финала по ръгби.

— Чакат го доклади, изпити, финалът по ръгби. И какво толкова й има на тази жена? Някой грип сигурно, обикновен сезонен грип. На всички ни се е случвало, на майките ни също. Къде живее тя?

— Доколкото разбрах от това, което е казал на Сю, тя по-скоро е на смъртно легло.

— Е, поне това оправдание няма да може да използва повече — каза Търсгуд, без изобщо да се умилостиви, рязко викна да млъкнат и започна да чете списъка.

— Роуч.

— Болен, сър.

Това преля чашата. Най-богатото дете в училището да изпадне в нервна криза заради невъзможните си родители, а бащата да заплашва да го премести.

34

Беше почти четири следобед същия ден. Знам ги тези тайни квартири, мислеше си Гуилъм, оглеждайки мрачния апартамент. Можеше да ги опише по същия начин, по който един търговски пътник може да описва хотели — от някоя петзвездна бална зала в Белгрейвия с уеджуудски пиластри и позлатени дъбови листа до тази двустайна бърлога на главорезите в Лексъм Гардънс, миришеща на прах и канал, с дълъг три фута пожарогасител в непрогледно тъмния коридор. Над камината рицари пиеха от калаени чаши. На всяка от многобройните масички имаше пепелници, направени от раковини, а в сивата кухня висяха анонимни надписи „Не забравяйте да изключите газта и на двата котлона“. Той прекосяваше дневната, когато звънна домофонът, точно навреме. Вдигна слушалката и чу промененият глас на Тоби да гъгне в ухото му. Натисна копчето и щракването на електрическата ключалка отекна на стълбището. Отвори входната врата, но я остави на верига, докато се увери, че Тоби е сам.

— Как си? — попита бодро Гуилъм, докато го пускаше да влезе.

— Много добре, Питър — отвърна Тоби, сваляйки палтото и ръкавиците си.

На един поднос Гуилъм беше приготвил чай и две чаши. Тайните квартири имат определени стандарти по отношение на храната. Или се преструваш, че живееш там, или пък че можеш да се оправяш навсякъде; или пък просто мислиш за всичко. В нашия занаят да се държиш естествено си е цяло изкуство, каза си Гуилъм. Това беше нещо, което Камила не можеше да оцени.

— Всъщност времето е много особено — заяви Естерхази, сякаш наистина анализираше качествата му. Общите приказки в тайните квартири обикновено бяха от подобно естество. — Правиш две крачки и се чувстваш напълно изтощен. Значи чакаме някакъв поляк? — попита той, докато сядаше. — Поляк, който търгува с кожи, и ти смяташ, че можем да го използваме за куриер?

— Всеки момент ще дойде.

— Познаваме ли го? Накарах моите хора да проверят името, но не намериха нищо.

Моите хора, помисли си Гуилъм, трябва да запомня това и да го използвам.

— От „Свободна Полша“ опитали да се свържат с него преди няколко месеца и той побягнал като луд — рече той. — След това Карл Стак го забелязал около складовете и решил, че може да свърши работа на главорезите. — Той сви рамене. — Харесвах го, но какъв е смисълът? И собствените си хора не можем да ангажираме напълно.

— Много си великодушен, Питър — каза почтително Естерхази и в Гуилъм се появи нелепото усещане, сякаш току-що му беше дал бакшиш.

За негово облекчение звънецът на входната врата звънна и Фон зае мястото си в антрето.

— Извинявай, Тоби — каза Смайли, леко запъхтян от изкачването на стълбите. — Питър, къде мога да си закача палтото?

Като го обърна с лице към стената, Гуилъм вдигна ръцете на Тоби, които не оказаха никаква съпротива, и без да бърза, го претърси за оръжие. Тоби не носеше.

— Сам ли дойде? — попита Гуилъм. — Или някое другарче го чака на улицата?

— Изглежда ми чисто — каза Фон.

Смайли стоеше до прозореца и гледаше надолу към улицата.

— Изгаси лампата за момент, ако обичаш — каза той.

— Изчакай в антрето — нареди Гуилъм и Фон се оттегли, отнасяйки палтото на Смайли.

— Виждаш ли нещо? — попита Гуилъм, присъединявайки се към него до прозореца.

Лондонският следобед вече беше започнал да придобива влажните розови и жълти отблясъци на вечерта. Това беше жилищен район във викториански стил; в средата имаше малък ограден парк, който вече беше тъмен.

— Вероятно е само сянка — изсумтя Смайли и се обърна към Естерхази.

Часовникът върху полицата на камината удари четири. Явно Фон го беше навил.

— Искам да ти изложа една теза, Тоби. Версия за това, което се случва. Мога ли?

Естерхази изобщо не помръдна. Дребните му ръце лежаха на облегалките на стола му. Беше седнал доста удобно, макар и леко нащрек, токовете и върховете на излъсканите му обувки събрани заедно.

— Изобщо не е необходимо да говориш. Не си изложен на риск, ако само слушаш, нали?

— Може би.

— Действието се развива преди две години. Пърси Алълайн иска мястото на Контрола, но няма позиции в Цирка. Контрола се е погрижил за това. Контрола е болен и силите му отслабват, но Пърси не може да го измести. Спомняш ли си това време?

Естерхази кимна внимателно.

— Един от онези мъртви сезони — каза Смайли със своя разумен тон. — Няма достатъчно работа навън, затова започваме да интригантстваме из службата, да се шпионираме един друг. Една сутрин Пърси си седи в кабинета и няма какво да прави. На хартия той е оперативен директор, но на практика е само безгласна буква между регионалните отдели и Контрола, ако изобщо е и това. Вратата се отваря и при Пърси влиза един човек. Нека го наречем Джералд, просто да му дадем някакво име. Пърси, казва той, попаднах на много важен руски източник. Може да се окаже златна мина. А може и нищо да не казва, докато не излязат извън сградата, защото Джералд е опитен оперативен работник, не обича да говори, когато наоколо е пълно със стени и телефони. Може би се разхождат в парка или се возят в кола. Може би хапват някъде и на този етап Пърси може само да слуша. Не забравяй, че Пърси няма голям опит в Европа, още по-малко пък в Чехословакия или на Балканите. Той е започнал в Южна Америка, след което е работил в старите владения — Индия и Близкия изток. Не знае почти нищо за руснаците, чехите или други от този сорт, за него червеното си е червено и не се задълбочава повече. Прав ли съм?

Естерхази сви устни и леко се намръщи, сякаш за да покаже, че никога не обсъжда висшестоящите.

— Докато Джералд е експерт по тези въпроси. Прекарал е оперативния си живот в обикаляне и изучаване на източните вилаети. Пърси не притежава дълбочината на неговите познания, но пък има голямо желание. Джералд е на своя територия. Този руски източник, казва Джералд, може да е най-ценният за Цирка от много време насам. Джералд не желае да споделя много, но очаква до ден-два да получи няколко примерни материала и тогава би искал Пърси да им хвърли едно око, колкото да добие представа за качеството. По-късно могат да обсъдят подробностите около източника. Но защо аз, пита Пърси. За какво става дума? А Джералд му отговаря: „Пърси — казва той, — някои хора в регионалните отдели сме страшно разтревожени от нивото на оперативните загуби. Като урочасани сме. Твърде много се приказва в Цирка и извън него. Твърде много хора участват в набавянето на информация. Нашите агенти на чужда територия ги изправят до стената, разкриват мрежите ни, ако не и по-лошо, а всяко ново начинание завършва безславно. Искаме да ни помогнеш да оправим нещата“. Джералд не призовава към бунт и внимава да не намекне, че в Цирка има предател, който проваля всички операции, защото и двамата с тебе знаем, че започнат ли веднъж такива приказки, цялата машинария спира. Във всеки случай последното нещо, което Джералд иска, е лов на вещици. Той обаче твърди, че всичко се пука по шевовете, а немарливостта по високите етажи води до провали надолу по веригата. Това гали слуха на Пърси. Изброява последните скандали и старателно изтъква авантюрата на Алълайн в Близкия изток, която беше пълен провал и едва не му струва кариерата. След това прави предложението си. Ето какво казва. Според моята версия, нали разбираш; това е само една версия.

— Разбира се, Джордж — каза Тоби и облиза устни.

— Знаеш ли, според друга версия самият Алълайн би могъл да е Джералд. Само че просто не го вярвам — не вярвам, че Пърси е способен да отиде и да си купи високопоставен руски шпионин, след което сам да проведе цялата операция. Мисля, че би се провалил.

— Разбира се — каза напълно убедено Естерхази.

— Така че ето какво казва Джералд на Пърси в моята версия. „Ние — тоест аз и моите съмишленици, свързани с този проект — бихме искали ти да ни бъдеш покровител, Пърси. Ние не се занимаваме с политика, а с оперативна работа. Не можем да се ориентираме в джунглата на Уайтхол. А ти можеш. Ти се занимавай с комисиите, ние ще се занимаваме с Мерлин. Ако действаш като наш предпазител и ни защитаваш от всеобщото разложение, което на практика означава да ограничаваш сведенията за операцията до абсолютния минимум, ние ще осигуряваме стоката.“ Обсъждат начините и средствата за това, след което Джералд оставя Пърси да се терзае известно време. Седмица, месец, не зная. Достатъчно, за да може Пърси да размисли. Един прекрасен ден Джералд носи първия материал. И, разбира се, той е много добър. Ама наистина много добър. Оказва се някаква военноморска информация, което е добре дошло за Пърси, защото той е много добре поставен в Адмиралтейството, там е клубът на привържениците му. Така че Пърси дава на военноморските си приятели да зърнат за какво иде реч и на тях им потичат лигите. „Откъде е това? Ще има ли още?“ Има много още. Що се отнася до самоличността на източника, на този етап това е една голяма, много голяма тайна, но така и трябва да бъде. Извинявай, ако пропускам нещо, но разполагам само с досието.

Споменаването на досие, първият признак, че Смайли може би действа в качеството си на официално лице, предизвика видима реакция в Естерхази. Обичайното облизване на устните беше съпроводено от изнасяне на главата напред и израз на пълна осведоменост, сякаш с тези жестове Тоби искаше да покаже, че и той е чел досието, което и да е то, и напълно споделя изводите на Смайли. Смайли прекъсна за момент, за да отпие от чая си.

— Искаш ли още, Тоби? — попита той над чашата си.

— Аз ще донеса — каза Гуилъм по-скоро твърдо, отколкото гостоприемно. — Чай, Фон — извика той през вратата.

Тя веднага се отвори и на прага се появи Фон с чаша в ръка.

Смайли се беше върнал при прозореца. Дръпна завесата един инч и се загледа към площада.

— Тоби?

— Да, Джордж?

— Водиш ли си бавачка?

— Не.

— Съвсем никого?

— Джордж, защо да водя бавачка, когато отивам на среща с Питър и някакъв нещастен поляк?

Смайли се върна на стола си.

— Източник Мерлин — продължи той. — Докъде бях стигнал? Ами да, много удобно се оказва, че Мерлин не е само един източник, нали така, както малко по малко Джералд започва да разяснява на Пърси и на другите двама, които по това време вече са въвлечени в магическия кръг. Мерлин наистина бил съветски агент, но също като Алълайн той бил представител на група несъгласни. Много обичаме да се виждаме в ролята на други хора и съм сигурен, че Пърси е почувствал симпатия към Мерлин от самото начало. Тази група, тази клика, предвождана от Мерлин, се състояла от, да кажем, половин дузина съмишленици, всичките съветски служители и всичките доста високопоставени. Допускам, че с течение на времето Джералд е обрисувал на помощниците си и на Пърси доста точна картина на тези спомагателни източници, но не съм сигурен. Работата на Мерлин била да събира техните сведения и да ги предава на Запада и през следващите няколко месеца той демонстрирал завидни умения в тази дейност. Използвал всевъзможни методи, а Циркът с радост му предоставял необходимото оборудване. Тайнопис, микроточки, скрити в точките на безобидни на вид писма, пощенски кутии в западни столици, пълнени от неизвестни храбри руснаци и чинно изпразвани от храбрите съгледвачи на Тоби Естерхази. Дори срещи на живо, организирани и наблюдавани от бавачките на Тоби… — Смайли млъкна за момент и пак погледна към прозореца, — … няколко тайника в Москва, обслужвани от местната резидентура, макар че те така и не научават името на благодетеля си. Без тайни радиопредавания обаче, Мерлин не се интересува от тях. Веднъж постъпило предложение, което дори стигнало до Финансовото министерство, да се инсталира радиостанция с голям обхват във Финландия, която да обслужва само него, но всичко пропаднало, след като Мерлин заявил: „В никакъв случай“. Явно се е учил от Карла, нали? Нали знаеш Карла колко мрази радиостанциите? Най-хубавото е, че Мерлин е подвижен — това е най-големият му талант. Може би той работи в Министерството на търговията в Москва и използва пътуващите си служители. Във всеки случай той има ресурсите, има и начините да ги изкара от Русия. Затова другите конспиратори очакват той да преговаря с Джералд и да уточни условията, финансовите условия. Тъй като те искат пари. Много пари. Трябваше да ти го кажа. Боя се, че в това отношение тайните служби и техните клиенти са като всички други. Най-много ценят онова, което е най-скъпо, а Мерлин струва цяло състояние. Купувал ли си някога фалшива картина?

— Самият аз продадох няколко такива — каза Тоби с широка нервна усмивка, но никой не се засмя.

— Колкото повече плащаш, толкова повече не си склонен да го подлагаш на съмнение. Глупаво е, но така стоят нещата. Освен това всички се утешават с мисълта, че Мерлин е користолюбив. Този мотив е разбираем за всички, нали, Тоби? Особено във Финансовото министерство. Двайсет хиляди франка на месец в швейцарска банка — е, кой не би заобиколил някой и друг принцип на равенството за такива пари. Така че Уайтхол му плаща цяло състояние и твърди, че информацията му е безценна. Някои от нещата му наистина са добри — призна Смайли. — Даже много добри и така би трябвало да бъде. Тогава един ден Джералд разкрива на Пърси най-голямата тайна. Кликата на Мерлин има човек в Лондон. Трябва да ти кажа, че това е началото на един много хитроумно заплетен възел.

Тоби остави чашата и старателно попи с кърпичка крайчетата на устата си.

— Според Джералд човек от съветското посолство в Лондон е готов и е в състояние да действа като представител на Мерлин в Лондон. Дори е в изключителната позиция в редки случаи да използва средствата на посолството да разговаря с Мерлин в Москва, да изпраща и да получава съобщения. А ако се вземат всички възможни предпазни мерки, Джералд може дори от време на време да организира тайни срещи с този невероятен човек, да го инструктира и разпитва, да задава въпроси и да получава отговори от Мерлин със следващата поща. Ще наречем този съветски служител Алексей Александрович Поляков и ще се престорим, че работи в културния отдел на съветското посолство. Следиш ли ми мисълта?

— Нищо не чух — каза Естерхази. — Оглушах.

— Работата е там, че той е в посолството в Лондон от доста време — от девет години, ако трябва да сме съвсем точни, — но Мерлин едва неотдавна го е добавил към групата. Може би докато Поляков е бил в отпуск в Москва?

— Нищо не чувам.

— Поляков много бързо става значима фигура, защото не след дълго Джералд го назначава за водещ на операция „Черна магия“, без да броим другите работи. Тайниците в Амстердам и Париж, тайните свръзки, микроточките — всички те продължават да действат, но не с пълна сила. Удобството да имаш Поляков подръка е твърде хубаво, за да се изпуска. Някои от най-добрите материали на Мерлин пристигат в Лондон с дипломатическата поща, Поляков трябва само да отвори пликовете и да ги предаде на партньора си в Цирка — Джералд или посочен от него човек. Никога не трябва да забравяме обаче, че тази част от работата на Мерлин е страшно, страшно тайна. Самата комисия „Черна магия“ също е тайна, разбира се, само че комисията е голяма. Това е неизбежно. Операцията е голяма, резултатите са големи, само обработката и разпространението изискват маса чиновнически усилия — транскриптори, преводачи, шифровчици, машинописки, оценители и бог знае какво още. Разбира се, това изобщо не притеснява Джералд, всъщност даже му харесва, защото изкуството да си Джералд изисква да си един от многото. Комисията „Черна магия“ отдолу ли се ръководи? От средата или от върха? Много ми харесва как Карла описва комисиите, не мислиш ли? Не беше ли някакъв китайски израз? Комисията е животно с четири задни крака.

— Лондонският край обаче — кракът на Поляков — бил ограничен само до първоначалния магически кръг. Скордено, Де Силски, цялата група — те можели да вилнеят в чужбина и да блъскат като луди за Мерлин далече от дома. Тук обаче, в Лондон, операцията с участието на брат Поляков, начинът, по който е завързан възелът, е много голяма тайна по една много специална причина. Ти, Пърси, Бил Хейдън и Рой Бланд. Вие четиримата сте магическият кръг. Нали така? Нека сега да предположим как действа той, вече по-подробно. Има една къща, това всички го знаем. Въпреки това срещите в нея несъмнено се организират много внимателно, нали? Кой се среща с него, Тоби? Кой работи с Поляков? Ти? Рой? Бил?

Смайли хвана дебелия край на вратовръзката си, обърна копринената подплата навън и започна да си бърше очилата.

— Всички го правите — отговори той сам на въпроса си. — Как става това? Понякога Пърси се среща с него. Предполагам, че Пърси играе ролята на строгия ръководител: „Не е ли време да си вземете отпуск? Чували ли сте се с жена си тази седмица?“. Пърси го бива в тези неща. Само че комисията „Черна магия“ не използва Пърси много често. Пърси е голямата клечка и стойността му не бива да се обезценява. После идва ред на Бил Хейдън; Бил се среща с него. Мисля, че това се случва по-често. Бил впечатлява с познанията си за Русия и може да бъде забавен. Имам чувството, че той и Поляков много биха си допаднали. Струва ми се, че Бил е в целия си блясък, когато се стига до инструктажа и въпросите, не мислиш ли? Когато иска да е сигурен, че до Москва ще стигнат правилните послания? Понякога взима Рой Бланд със себе си, друг път изпраща само Рой. Сигурно са го уточнявали помежду си. А Рой пък е икономически експерт, освен това е голям специалист по сателитните държави, така че има какво да си говорят и на тази тема. Понякога, Тоби, сигурно на рождения ден или на Коледа, или пък когато трябва да се поднесат специални благодарности и пари — виждам, че е отделено цяло състояние за забавления, да не говорим за премиите, — понякога, за да стане по-весело, отивате и четиримата и вдигате чаши за величието в чужбина, за Мерлин, чрез неговия пратеник Поляков. Накрая предполагам, че самият Тоби има за какво да си говори с колегата Поляков. Обсъждат неща от кухнята, разни дреболии от живота в посолството, които са толкова полезни на съгледвачите в ежедневните им занимания по наблюдение на резидентурата. Така че Тоби има и солови акции. В края на краищата не бива да пренебрегваме местния потенциал на Поляков, независимо от ролята му на лондонски представител на Мерлин. Не всеки ден попадаме на опитомен съветски дипломат в Лондон, който се храни от ръката ни. Малко обучение за работа с фотоапарат и Поляков може да е много полезен и у дома. При положение че не забравяме приоритетите.

Той не сваляше поглед от лицето на Тоби.

— Мога да си представя, че на Поляков му трябват много ролки филм, не мислиш ли? Както и че една от задачите на човека, който се е срещал с него, е да му доставя нови запаси — да му носи малки запечатани пакети. Пакети с филмови ролки. Непроявени филми, разбира се, тъй като идват от Цирка. Кажи ми, Тоби, ако обичаш, говори ли ти нещо името Лапин?

Облизване, намръщване, усмивка, накланяне на главата напред:

— Разбира се, Джордж, познавам Лапин.

— Кой заповяда на съгледвачите да унищожат докладите за Лапин?

— Аз, Джордж.

— По собствена инициатива ли?

Усмивката стана малко по-широка.

— Виж какво, Джордж, напоследък се изкачих едно-две стъпала по-нагоре.

— Кой каза, че Кони Сакс трябва да бъде разкарана?

— Виж, мисля, че беше Пърси. Да кажем, че е Пърси, а може би Бил. Знаеш как е при големите операции. Кърпят се обувки, чистят се гърнета, непрекъснато се прави нещо. — Той сви рамене. — А може да е бил и Рой.

— Значи получаваш заповеди и от тримата — каза безгрижно Смайли. — Това е много безразборно, Тоби. Би трябвало да си по-наясно.

На Естерхази това никак не му хареса.

— Кой ти каза да укротиш Макс, Тоби? Пак ли тези тримата? Искам само да знаеш, че трябва да го докладвам на Лейкон. В момента той е страшно настойчив. Явно министърът го натиска. Кой беше?

— Джордж, не говориш с правилните хора.

— Един от двама ни — със сигурност — съгласи се весело Смайли. — Няма съмнение. Освен това искат да знаят и за Уестърби — кой го е сложил на мушката. Същият човек, който те е пратил в Сарат с хиляда лири в брой и указания да успокоиш Джим Придо ли? Интересувам се само от факти, Тоби, не от скалпове. Знаеш, че не съм отмъстителен. А и кой може да твърди, че ти не си лоялен? Въпросът е само към кого. — После добави: — Само че тях силно ги интересува, нали разбираш? Носят се и някакви грозни слухове, че могат да се обадят на конкуренцията. Никой не го иска, нали? Това е все едно да се обадиш на адвокат, след като си се скарал с жена си — необратима стъпка. Кой ти предаде посланието за Джим за асата и поповете? Знаеше ли какво означава? Направо от Поляков ли го получи?

— За бога — прошепна Гуилъм. — Дай ми да поизпотя това копеле.

Смайли не му обърна внимание.

— Нека да поговорим пак за Лапин. С какво се занимаваше той?

— Работеше за Поляков.

— Като негов секретар в културния отдел ли?

— Като негов агент.

— Но, скъпи ми Тоби, за какво му е на един културен аташе собствен агент, за бога?

Естерхази през цялото време беше вперил поглед в Смайли. Като куче е, помисли си Гуилъм, не знае дали да очаква ритник, или кокал. Погледът му трепна от лицето на Смайли към ръцете му, после пак обратно, постоянно проверявайки местата, които биха могли да му подскажат нещо.

— Не ставай глупав, Джордж — каза небрежно Тоби. — Поляков работи за Центъра в Москва. Знаеш го много добре, също както и аз.

Той кръстоса късите си крачета и в пристъп на предишното си високомерие се облегна назад в стола и отпи от изстиналия чай.

Смайли пък, както му се стори на Гуилъм, за момент изглеждаше, че отстъпи, от което Гуилъм в объркването си бързо заключи, че той несъмнено е много доволен от себе си. Може би защото Тоби най-сетне говореше.

— Хайде, Джордж — каза Тоби. — Не си малък. Помисли си колко операции сме провели по този начин. Купили сме Поляков, хубаво. Поляков е агент на Москва, но той е наш човек. Само че той трябва да се преструва пред своите си хора, че шпионира нас. Как иначе ще се отърве? Как ще влиза и излиза с такава лекота от къщата по цял ден без горили, без бавачки? Той идва при нас, следователно трябва да занесе нещо у дома. Затова ние му даваме. Разни буламачи, които може да им отнесе, и всички в Москва да го тупат по гърба и да му казват, че е голяма работа, непрекъснато стават такива неща.

Ако в този момент главата на Гуилъм вече беше замаяна от нещо като пламенно благоговение, Смайли изглеждаше забележително спокоен.

— И това е, общо взето, стандартната история сред четиримата посветени, така ли?

— Е, не знам колко е стандартна — каза Естерхази с много унгарски жест на ръката, разтваряйки длан и завъртайки я наляво-надясно.

— Тогава кой е агентът на Поляков?

Гуилъм разбра, че този въпрос е много важен за Смайли — разиграл беше цялата тази дълга партия, за да стигне до него. Докато Гуилъм чакаше, гледайки ту Естерхази, който вече изобщо не беше толкова уверен, ту непроницаемото като на мандарин лице на Смайли, той си даде сметка, че също започва да разбира хитрия замисъл на възела на Карла, както го наричаше Смайли, и на собствения си мъчителен разговор с Алълайн.

— Питам те нещо много просто — настояваше Смайли. — А именно, кой е агентът на Поляков в Цирка? Господи, Тоби, недей да се инатиш. Ако версията на Поляков да се среща с вас е, че той шпионира Цирка, значи той трябва да има шпионин в Цирка, нали така? Кой е той? Не може просто да се върне в посолството, след като се е срещал с вас, натоварен догоре с буламачи от Цирка, и да каже: „Момчетата ми го дадоха“. Трябва да има някаква версия, при това хубава — цяла поредица от ухажвания, вербувания, тайни срещи, пари и мотив. Не съм ли прав? Боже мой, та това не е само версията на Поляков, това е спасителният му пояс. Трябва да е пълна. Трябва да е убедителна; бих казал дори, че това е много важно за играта. Така че кой е той? — попита внимателно Смайли. — Ти ли си? Тоби Естерхази се маскира като предател от Цирка, за да държи Поляков в играта? Ами че това си заслужава цял куп медали, Тоби.

Те зачакаха, докато Тоби мислеше.

— Тръгнал си на много дълъг път, Джордж — каза Тоби най-сетне. — Какво ще стане, ако не стигнеш до края?

— Дори и с Лейкон зад мене ли?

— Доведи него. Също и Пърси, и Бил. Защо се занимаваш с малкия човек? Иди при големите, хвани ги тях.

— Мислех, че и ти вече си голям човек. Ти би бил добър избор за тази роля, Тоби. Унгарско потекло, отказват ти повишение, имаш достъп, макар и не голям… схватлив си, обичаш парите… с такъв агент като тебе Поляков щеше да има истинска и работеща версия. Тримата големи ти дават буламача, ти го предаваш на Поляков, Центърът мисли, че Тоби е в ръцете им, всички получават своето, всички са доволни. Единственият проблем възниква, когато се разбере, че ти си предавал на Поляков съкровища, а от него си получавал буламачи в замяна. Ако се окаже, че е така, ще ти трябват наистина добри приятели. Като нас. Това е моята версия — само да я довърша — Джералд е руска къртица, ръководена от Карла. И той е обърнал Цирка с главата надолу.

Естерхази изглеждаше доста зле.

— Слушай, Джордж. Ако грешиш, не искам и аз да сбъркам, нали ме разбираш?

— Но ако е прав, и на тебе ще ти се иска да си прав — вметна Гуилъм при едно от редките си обаждания. — И колкото по-скоро се окажеш прав, толкова по-добре за тебе.

— Разбира се — каза Тоби, без изобщо да си дава сметка за иронията. — Разбира се. Имам предвид, че идеята ти не е лоша, Джордж, но, боже мой, всеки човек си има две страни, Джордж, особено пък агентите, и може би ти си се хванал за грешната. Погледни само — кой нарича „Черна магия“ буламач? Никой. Никога. Това е най-доброто. Намираш някой с голяма уста, който започва да сипе помия, и преравяш половин Лондон, разбираш ли? Виж, аз изпълнявам това, което ми наредят. Нали? Казват ми да вървя по гайдата на Поляков и аз вървя. Предай този филм и аз го предавам. Аз съм в много опасно положение — обясни той. — За мене наистина е много опасно.

— Съжалявам да го чуя — каза Смайли от прозореца, където отново изучаваше площада през процеп в завесата. — Сигурно ти е много притеснено.

— Изключително — потвърди Тоби, — имам язва, не мога да се храня. Много лошо положение.

За момент Питър се вбеси от факта, че и тримата съчувствено замълчаха заради лошото положение на Тоби Естерхази.

— Тоби, нали не лъжеш за бавачките? — попита Смайли, все още до прозореца.

— Джордж, честен кръст, заклевам ти се.

— Какво би използвал в такъв случай? Коли ли?

— Улични художници. Ще паркирам един микробус отзад до гръмоотвода, ще ги оставя да се разхождат, да се сменят.

— Колко?

— Осем или десет. По това време на годината може и шест. Много боледуват. Коледа е — каза кисело той.

— А сам човек?

— Никога. Луд ли си? Сам човек! Какво си въобразяваш, да не държа сладкарница?!

Смайли се махна от прозореца и пак седна.

— Виж какво, Джордж, нали разбираш, че идеята ти е ужасна? Аз съм патриот, за бога — повтаряше Тоби.

— Каква е ролята на Поляков в лондонската резидентура? — попита Смайли.

— Поли работи сам.

— Ръководи своя шпионин в Цирка ли?

— Разбира се. Освобождават го от задълженията му и му позволяват да прави каквото си иска, за да ръководи главния шпионин Тоби. Всичко сме подготвили, разработвали сме го часове наред с него. „Виж сега — викам му аз, — Бил ме подозира, жена ми ме подозира, детето ми има заушка и не мога да платя на лекаря.“ Всички глупости, които агентите приказват, аз ги разказвам на Поли, за да може да ги предаде у дома като истинска информация.

— А кой е Мерлин?

Естерхази поклати глава.

— Но поне си чувал, че се намира в Москва — каза Смайли. — И е член на съветската разузнавателна общност, нали така?

— Дотолкова са ме информирали — съгласи се Естерхази.

— И по този начин Поляков си общува с него. В интерес на Цирка, разбира се. Тайно, без неговите хора да заподозрат нещо?

— Разбира се. — Тоби започна пак да се оплаква, но Смайли явно беше заслушан в някакви звуци извън стаята.

— А поповете и асата?

— Не знам какво е това, по дяволите. Знам само онова, което ми казва Пърси.

— И Пърси ли ти каза да подкупиш Джим Придо?

— Разбира се. Може да беше и Бил или пък Рой; виж какво, Рой беше. Трябваше да ям нещо, разбери ме, Джордж. Не мога да вървя срещу себе си, нали се сещаш?

— Това наистина е идеалният капан, Тоби, нима не го виждаш? — каза тихо Смайли и някак хладно. — Ако приемем, че е капан. Така всички, които са прави, изглеждат виновни — Кони Сакс, Джери Уестърби… Джим Придо… дори Контрола. Затваря устата на несъгласните, преди дори да са се обадили… пермутациите са безкрайни, след като веднъж основната лъжа е успяла. Московският Център трябва да бъде оставен да си мисли, че разполага с важен източник в Цирка; Уайтхол по никакъв начин не трябва да допуска подобно нещо. Ако следваме логиката до края, Джералд ще ни накара да удушим и собствените си деца още в люлките. В друг контекст би било прекрасно — забеляза той едва ли не замечтано. — Бедният Тоби, да, наистина те разбирам. Кой знае как си се чувствал, трябвайки да угаждаш на всички.

Тоби беше приготвил следващата си реч:

— Естествено, ако мога да направя нещо от практическо естество, ти ме познаваш, Джордж, винаги съм готов да помогна, няма проблеми. Момчетата ми са добре обучени, ако искаш да ги използваш, може би ще измислим нещо. Естествено, първо трябва да говоря с Лейкон. Единственото, което искам, е само да оправим тази каша. Заради Цирка, нали разбираш? Само това искам. За доброто на фирмата. Аз съм скромен човек, не искам нищо за себе си, нали разбираш?

— Къде се намира тази тайна квартира, която сте използвали само за Поляков?

— Лок Гардънс номер пет, в Камдън.

— Съдържател?

— Мисис Маккрейг.

— Бившата подслушвачка?

— Разбира се.

— Има ли микрофони?

— Как мислиш?

— Значи Мили Маккрейг се грижи за къщата и работи със записващата апаратура?

Така е, каза Тоби, и закима усърдно с глава.

— След малко искам да й се обадиш и да й кажеш, че ще прекарам там нощта и искам да използвам оборудването. Кажи й, че са ме повикали за някаква специална работа и трябва да изпълнява всичко, което й кажа. Ще бъда там около девет. Каква е процедурата за свързване с Поляков, ако искаш спешна среща?

— Моите момчета държат една стая на Хавърсток Хил. Поли минава с колата под прозореца всяка сутрин на път към посолството и всяка вечер, когато се прибира. Ако сложат жълт плакат, протестиращ срещу уличното движение, това е сигналът.

— А нощно време? В събота и неделя?

— Грешно телефонно обаждане. Но това никой не го обича.

— Използвано ли е някога?

— Не зная.

— Искаш да кажеш, че не подслушваш телефона му?

Мълчание.

— Искам да си вземеш почивка този уикенд. Това ще предизвика ли съмнение в Цирка? — Естерхази ентусиазирано заклати глава. — Сигурен съм, че предпочиташ да останеш настрана, нали? — Естерхази кимна. — Кажи, че имаш проблем с приятелката или каквито там други проблеми имаш напоследък. Ще прекараш една нощ тук, може и две. Фон ще се погрижи за тебе, в кухнята има храна. На жена си какво ще кажеш?

Под погледите на Гуилъм и Смайли Естерхази набра Цирка и поиска да говори с Фил Порчъс. Произнесе репликите си идеално — малко самосъжаление, малко конспирация, малко шега. Някакво момиче от север, Фил, което било лудо по него и заплашвало с невъобразими неща, ако не отиде да я утеши.

— Просто не ми говори, знам, че всеки ден ти се налага, Фил. Ей, какво става с разкошната ти нова секретарка? А, още нещо, Фил, ако Мара се обади от къщи, ще й кажеш, че Тоби има важна работа, нали? Ще взривява Кремъл и ще се върне в понеделник. Нека да звучи добре и тежкарски, става ли? Благодаря ти, Фил.

Той затвори и набра един номер в Северен Лондон.

— Мисис Ем, здравейте, вашият любимец се обажда, познахте ли гласа? Добре. Вижте сега, изпращам ви един посетител довечера, мой много стар приятел, ще се изненадате. Тя ме мрази — обясни им той, закривайки слушалката с ръка. — Иска да провери инсталацията — продължи той. — Да я провери, да види дали работи добре, да няма теч и така нататък?

— Ако ти създава проблеми — каза Гуилъм на Фон с неприкрита злоба, докато си тръгваха, — овържи го целия.

На стълбището Смайли леко го докосна по ръката.

— Питър, искам да ми пазиш гърба. Ще го направиш ли? Дай ми няколко минути, след което ме вземи от ъгъла на Марлоус Роуд, в северна посока. Стой на западния тротоар.

Гуилъм изчака малко, след което излезе на улицата. Лек дъждец се носеше във въздуха, който беше неестествено топъл, сякаш идваше краят на зимата. Там, където блестяха светлини, влагата се носеше на фини облаци, но в сенките той нито я виждаше, нито я усещаше — само замъгляваше зрението му и го караше да присвива очи. Направи една обиколка на градинката, след което влезе в една спретната малка уличка доста по̀ на юг от мястото на срещата. Като стигна до Марлоус Роуд, той пресече на западния тротоар, купи си вечерен вестник и бавно тръгна покрай вилите, разположени навътре в градините. Броеше пешеходци, велосипедисти и коли, когато далече пред себе си забеляза Джордж Смайли, здраво крачещ по отсрещния тротоар, живо олицетворение на лондончанин, прибиращ се у дома.

— Екип ли е? — попита Гуилъм.

Смайли не беше сигурен.

— Малко преди Абингдън Вилас ще пресека — каза той. — Оглеждай се за сам човек. Само че гледай внимателно!

Докато Гуилъм гледаше, Смайли внезапно спря, сякаш току-що се беше сетил нещо, стъпи рисковано на платното и се промъкна между ядосаните шофьори, изчезвайки моментално през вратата на едно магазинче за алкохол. През това време Гуилъм забеляза или си помисли, че е забелязал, как една висока приведена фигура в тъмно палто тръгва след него, но в този момент спря автобус и закри Смайли и преследвача му; когато потегли, явно преследвачът се беше качил на него, защото единственият останал на тротоара беше по-възрастен мъж в черен найлонов дъждобран и платнена шапка, който висеше на автобусната спирка и четеше вечерния си вестник; когато Смайли излезе от магазина с кафявата си торба, той изобщо не вдигна поглед от спортните страници. Още известно време Гуилъм вървя след Смайли из по-хубавите части на викториански Кенсингтън, докато той обикаляше от едно притихнало площадче на друго и се въртеше из малките улички по един и същи маршрут. Само веднъж, когато Гуилъм забрави за Смайли и инстинктивно се огледа, той заподозря, че трети човек върви след тях — издължена сянка по тухлената стена на една пуста улица, но щом продължи напред, сянката изчезна.

Последвалата нощ беше достатъчно ненормална и събитията се развиваха твърде бързо за него, за да може да задържи вниманието си само на едно от тях. Едва няколко дни по-късно той осъзна, че този човек или неговата сянка са докоснали някаква струна в паметта му. Дори тогава известно време не можеше да я определи. След това рано една сутрин той се събуди внезапно и я видя ясно в ума си — лаещ глас на военен, дълбоко прикрита мекота на поведението и ракета за скуош, мушната зад касата в кабинета му в Брикстън и предизвикала сълзи в очите на безчувствената му секретарка.

35

Може би единственото нещо, което Стив Макълвор сбърка същата вечер по отношение на занаята в класическия му смисъл, беше да се обвинява, че е оставил отключена вратата на колата си на мястото до шофьора. Седнал зад волана, той отдаде на собствената си небрежност факта, че другото копче е вдигнато. Оцеляването, както обичаше да си припомня Джим Придо, е способността да си безкрайно подозрителен. Според този буквален принцип Макълвор би трябвало да допусне, че посред едно особено тежко задръстване, в една особено тежка вечер, на една от онези кънтящи от клаксони странични улички, излизащи в долната част на Елисейските полета, Рики Тар ще отвори вратата до шофьора и ще насочи пистолет към него. Животът в парижката резидентура обаче напоследък не способстваше за поддържането на бистър ум и по-голямата част от работния ден на Макълвор минаваше в попълване на седмичните разходи и събирането на отчети от персонала си за домакините. Единствено обядът, продължително занимание с един неуверен англофил от лабиринта на френските тайни служби, наруши монотонността на този петък.

Колата му, паркирана под една липа, умираща от отработените газове, беше с дипломатически номера и лепенка „СС“ отзад, тъй като прикритието за резидентурата беше консулска работа, макар че никой не я приемаше сериозно. Макълвор беше от старейшините на Цирка, набит, белокос йоркширец с дълъг списък консулски назначения, които за пред света не бяха довели до напредък в кариерата. Париж беше последното от тях. Той не се интересуваше особено от Париж, а от опита си на оперативен работник в Далечния изток знаеше, че французите не са за него. Като прелюдия към пенсионирането обаче едва ли имаше по-добър вариант. Заплащането беше добро, настаняването беше удобно и най-сложните задачи, които трябваше да изпълнява през десетте месеца, откакто беше тук, се състояха в това да посреща някой и друг преминаващ агент, да слага тебеширени отметки тук и там, да играе ролята на пощальон в разни начинания на Лондонското управление и да забавлява гостуващите делегации.

Поне до този момент, в който седеше в колата си, с пистолета на Тар, притиснат към гръдния му кош, а ръката на Тар нежно обгръщаше дясното му рамо, готова да му извие врата, ако опита да направи някоя щуротия. На две крачки от тях момичета бързаха към метрото, а още малко по-нататък движението беше спряло и можеше да не помръдне още час. Никой не се впечатляваше особено от гледката на двама мъже, които водеха задушевен разговор в паркирана кола.

Тар заговори в момента, в който Макълвор седна на седалката. Трябвало да предаде съобщение на Алълайн, каза той. Щяло да бъде лично, с гриф „дешифрирай сам“, а Тар искал Стив да го кодира на машината, докато той го държи на мушка отстрани.

— По дяволите, в какво си се забъркал, Рики? — мрънкаше Макълвор, докато двамата вървяха под ръка към резидентурата. — Цялата служба те търси, нали знаеш? Жив ще те одерат, ако те намерят. От нас се очаква да оставим от тебе мокро петно, щом те зърнем.

Помисли си дали да не се извърне в хватката и да удари Тар през врата, но знаеше, че няма да е достатъчно бърз и Тар щеше да го убие.

Съобщението щяло да се състои от около двеста групи, каза Тар, докато Макълвор отключваше входната врата и палеше лампите. Когато Стив ги предаде, двамата щели да чакат при апарата отговора на Пърси. Най-късно утре сутринта, ако Тар не го лъжел инстинктът, Пърси щял да дотърчи в Париж за среща с него. Тази среща също щяла да се състои в резидентурата, защото според Тар руснаците щели да бъдат малко по-малко склонни да го убият на територията на британското консулство.

— Ти си полудял, Рики. Ние искаме да те убием, а не руснаците.

Първата стая се наричаше приемна и това беше всичко, останало от прикритието. Имаше стар дървен плот и стари уведомления до британските поданици, закачени на мръсната стена. На това място Тар претърси с лявата си ръка Макълвор за оръжие, но не намери. Къщата имаше вътрешен двор и повечето секретни неща бяха на другия му край — стаята на шифровчика, тайната стаичка и апаратурата.

— Изгубил си си ума, Рики — предупреди го монотонно Макълвор, докато го водеше през няколко празни кабинета и натисна звънеца на стаята на шифровчика. — Винаги си се мислел за Наполеон Бонапарт и сега вече окончателно си превъртял. Твърде много религия си попил от баща си.

Стоманеният капак на гишето за съобщения се отвори и в отвора се появи една объркана и леко глуповата физиономия.

— Можеш да си тръгваш, Бен, моето момче. Прибирай се при жена си, но стой близо до телефона, ако ми потрябваш. Остави книжата там, където са, и сложи ключа в апарата. Сега ще говоря с Лондон без чужда помощ.

Физиономията се отдръпна и те зачакаха, докато момчето отключи вратата отвътре — една ключалка, втора ключалка, резе.

— Този мистър идва от изток, Бен — обясни Макълвор, когато вратата се отвори. — Той е една от най-важните ми свръзки.

— Здравейте, сър — каза Бен.

Той беше високо момче с вид на математик, с очила и немигащ поглед.

— Тръгвай, Бен. Няма да ти го удържа от заплатата. Имаш целия уикенд на пълна ставка и без отработване. Хайде, тръгвай.

— Бен остава — каза Тар.

На Кеймбридж Съркъс светлината беше жълта и от мястото, на което беше застанал Мендъл — на третия етаж на един магазин за дрехи, — мокрият асфалт блестеше като евтино злато. Беше почти полунощ, а той стоеше там вече три часа. Застанал беше между една тюлена завеса и дървена сушилня за дрехи. Стоеше така, както стоят ченгетата по цял свят, разпределил равномерно тежестта върху двете стъпала, с изправени крака, леко наклонен назад до точката на равновесие. Беше нахлузил шапката си ниско и беше вдигнал яка, за да не се вижда бялото на лицето му от улицата, но очите му блестяха като на котка в тъмно мазе, докато наблюдаваше входната врата долу. Готов беше да чака още три часа или още шест — Мендъл отново беше в играта, миризмата на лова изпълваше ноздрите му. Нещо повече, той беше нощна птица; мракът в тази пробна го разсънваше прекрасно. Малкото светлина, която влизаше от улицата отдолу нагоре, падаше на бледи петна по тавана. Всичко останало — кроячните маси, топовете плат, покритите машини, парната ютия, снимките с автографи на чистокръвни принцове — му беше известно от разузнаването, което проведе следобед; светлината не стигаше до тях и дори сега едва ги различаваше.

От прозореца си той покриваше повечето от подходите — осем или девет различни улици и алеи, които без видима причина бяха избрали сградата на Цирка за своя пресечна точка. Между тях паянтовите постройки бяха евтино украсени в имперски стил — неокласическа банка, театър като огромна осквернена джамия. Отзад високи блокове напредваха като армия от роботи. Над тях розовото небе бавно се пълнеше с мъгла.

Защо ли беше толкова тихо, зачуди се той. Театърът отдавна се беше изпразнил, но защо развлекателната индустрия на Сохо, само на хвърлей място от прозореца му, не беше напълнила района с таксита и групи шляещи се хора? Нито един камион с плодове не беше издрънчал по Шафтсбъри Авеню на път към Ковънт Гардън.

Мендъл още веднъж проучи през бинокъла си сградата точно отсреща от другата страна на улицата. Тя изглеждаше още по-дълбоко заспала от съседите си. Двойната врата на входа беше затворена и в прозорците на партера не се виждаха светлини. Само на четвъртия етаж от втория прозорец вляво струеше бледо сияние и Мендъл знаеше, че това е стаята на дежурния; Смайли му беше казал. За момент вдигна бинокъла към покрива, на който цяла плантация от антени рисуваше невъзможна плетеница на фона на небето; след това един етаж надолу, към четирите затъмнени прозореца на радиоотдела.

— Нощно време всички използват парадния вход — беше му казал Гуилъм. — Прави се от икономия, за да се пести от портиери.

През тези три часа само три случки възнаградиха бдението на Мендъл — една на час не е много. В девет и половина син форд транзит докара двама души, които носеха нещо като сандък с амуниции. Сами си отключиха вратата и я затвориха веднага щом влязоха, докато Мендъл приглушено коментираше по телефона. В десет пристигна служебният бус — Гуилъм го беше предупредил и за това. Бусът събираше важни документи от външните отдели и ги откарваше на съхранение в Цирка за уикенда. Спира в Брикстън, Актън и Сарат в този ред, каза му Гуилъм, накрая в Адмиралтейството и пристига в Цирка около десет. Сега той пристигна точно в десет и този път двама мъже излязоха от сградата да помогнат за разтоварването; Мендъл докладва и това, а Смайли търпеливо му благодари.

Дали Смайли беше седнал? На тъмно ли стоеше като него? На Мендъл му се струваше, че беше точно така. От всички странни птици, които познаваше, Смайли беше най-странната. Като го гледа човек, ще си помисли, че и улицата не може да пресече сам, но със същия успех можеше да се предложи защита на таралеж. Чудаци, мислеше си Мендъл. Цял живот гоня бандити и накрая какво? Влизам с взлом, стоя в тъмното и шпионирам Чудаците. Никога не беше имал нещо общо с Чудаците, преди да срещне Смайли. Смяташе ги за досадна сбирщина от аматьори и колежанчета; смяташе ги за противоконституционни; смяташе, че най-добре за полицейското управление, за общественото мнение и за собствения му интерес беше да отговаря „Да, сър, не, сър“ и да губи кореспонденцията. Всъщност, с изключение на Смайли и Гуилъм, тази вечер си мислеше точно това за тях.

Малко преди единайсет, само преди час, пристигна едно такси. Обикновено черно лондонско такси, което спря при театъра. Смайли го беше предупредил дори и за това — в службата имали навик да не спират с таксита пред входа. Някои спирали пред „Фойлс“, други — на Олд Комптън Стрийт или пред някой магазин; повечето хора си имали предпочитано място и за Алълайн това бил театърът. Мендъл не беше виждал Алълайн, но му бяха дали негово описание и докато го наблюдаваше през бинокъла, го разпозна без никакво съмнение — едър, тромав тип с тъмно палто, — забеляза даже как шофьорът направи гримаса при вида на бакшиша и извика нещо подире му, докато Алълайн ровеше за ключовете си.

На входната врата няма охрана, беше му обяснил Гуилъм, тя само се заключва. Охраната е вътре, след като завиеш наляво, в дъното на коридора. Алълайн се помещава на петия етаж. Прозорците му няма да светнат, но има оберлихт и отблясъкът му би трябвало да освети комините. И наистина, докато наблюдаваше, върху покритата със сажди тухлена стена на комина се появи жълто петно — Алълайн беше влязъл в кабинета си.

А младият Гуилъм има нужда от почивка, мислеше си Мендъл. Това също го беше виждал преди — сурови типове, които се пречупват на четирийсет години. Крият го, преструват се, че няма такова нещо, осланят се на по-зрелите, които в крайна сметка се оказват не чак толкова зрели, докато един ден става неудържимо, героите им падат от пиедесталите си, а те седят на бюрото си и сълзите им се леят върху попивателната.

Той беше оставил слушалката на пода. Вдигна я и каза:

— Асото май влезе.

Каза му номера на таксито и пак зачака.

— Как изглеждаше? — попита тихо Смайли.

— Угрижен — отговори Мендъл.

— Така би следвало да е.

Този обаче няма да се пречупи, реши одобрително Мендъл; Смайли беше от онези, хилавите дъбове. Смяташ, че ще го събориш с един удар, но когато връхлети бурята, накрая остава само той. На това място в разсъжденията му спря второ такси, точно пред главния вход, и една висока бавна фигура внимателно изкачи стъпалата едно по едно като човек, който се грижи за сърцето си.

— Ето го и попа — измърмори Мендъл в телефонната слушалка. — Чакай малко, идва и дамата. Май тестето се събира в пълен състав. Само спокойно сега.

Един стар мерцедес 190 изхвърча от Ърлъм Стрийт, зави точно под неговия прозорец и с мъка удържа завоя чак до северния край на Чаринг Крос Роуд, където спря. От него слезе едър млад човек с рижа коса, затръшна вратата и затрополи по улицата към входа, без да маха ключа от таблото. След миг още един прозорец светна на четвъртия етаж и Рой Бланд се присъедини към групата.

Сега остава само да видим кой ще излезе, помисли си Мендъл.

36

Лок Гардънс, чието име вероятно произлизаше от намиращите се в съседство шлюзове на Камдън и Хампстед Роуд39, представляваше група от четири къщи от деветнайсети век с плоски фасади, построени в полукръг, на по три етажа със сутерена, а оградената ивица затревена площ зад тях се простираше до Риджънтс Стрийт. Номерата вървяха от две до пет; номер едно или беше паднала, или изобщо не е била построена. Номер пет беше от северната страна и не би могла да бъде по-добър вариант за тайна квартира, защото имаше три подхода в рамките на трийсет ярда, а пътеките покрай канала представляваха още два. На север беше Камдън Хай Стрийт за вливане в движението; на юг и на запад се намираха парковете и Примроуз Хил. Нещо повече, кварталът нямаше определен социален профил и не изискваше такъв от обитателите си. Някои от къщите бяха преустроени в едностайни апартаменти и имаха по десет звънеца, подредени като пишеща машина. Други бяха по-величествени и имаха само по един. На номер пет имаше два — един за Мили Маккрейг и втори за нейния наемател, мистър Джеферсън.

Мисис Маккрейг редовно ходеше на църква и събираше всевъзможни пожертвувания, което по съвместителство беше прекрасен начин да държи околните под око, макар че те едва ли възприемаха ревностната й дейност по този начин. Джеферсън, нейният наемател, беше смътно известен като чужденец от петролния бизнес, който често отсъства. Лок Гардънс беше временното му жилище. Съседите, когато изобщо си правеха труда да му обръщат внимание, го намираха за свит и почтен. Същото впечатление биха си създали и за Джордж Смайли, ако случайно го бяха зърнали в бледата светлина на входа в девет часа същата вечер, докато Мили Маккрейг го въвеждаше в дневната си и спускаше благочестивите си завески.

Тя беше жилава шотландска вдовица с кафяви чорапи, късо подстригана коса и излъсканата, набръчкана кожа на стар човек. В интерес на Бога и на Цирка тя беше ръководила библейски училища в Мозамбик и една моряшка мисия в Хамбург и макар че в продължение на двайсет години след това беше работила като професионален подслушвач, все още беше склонна да се отнася към всички мъже като към грешници. Смайли изобщо нямаше представа какво си мисли тя. От момента, в който той пристигна, поведението й излъчваше дълбоко и безпристрастно спокойствие; тя го разведе из къщата като икономка, чиито гости много отдавна са умрели.

Първо сутеренът, на който живееше тя, пълен с растения и онази смесица от стари пощенски картички, месингови масички и резбована черна мебел, която сякаш има свойството да полепва по обикалялите света британски дами на определена възраст и от определена прослойка. Да, ако в Цирка имали нужда от нея през нощта, обаждали й се по телефона в сутерена. Да, имало отделна линия на горния етаж, но тя била само за изходящи обаждания. Телефонът в сутерена имал дуплекс в трапезарията горе. След това партерът, истински храм на скъпия лош вкус на домакините — крещящи райета в стил ампир, позлатени имитации на антикварни столове, плюшени дивани с шнурове по ръбовете. Кухнята беше недокосната и занемарена. Зад нея имаше остъклена пристройка, наполовина зимна градина, наполовина килер, с изглед към запуснатата градина и канала. По плочките на пода се търкаляха стара преса за гладене, меден съд и касетки с тоник.

— Къде са микрофоните, Мили? — върна се Смайли в дневната.

По двойки били, промълви тихо Мили, монтирани зад тапетите, по две двойки във всяка стая на партера и по една във всяка стая на горния етаж. Всяка двойка била свързана с отделно записващо устройство. Той я последва по стръмната стълба. Горният етаж не беше обзаведен, с изключение на една спалня под покрива, в която имаше сива метална стойка с осем записващи апарата, четири отгоре, четири отдолу.

— Джеферсън знае ли всичко това?

— С мистър Джеферсън — каза строго Мили — се работи на базата на взаимно доверие.

Това можеше да се тълкува като израз на неодобрението й към Смайли или пък като отдаденост на християнския морал.

Като се върнаха долу, тя му показа ключовете, които контролираха системата. Във всеки ключ за осветлението беше монтирано допълнително копче. Всеки път, когато Джеферсън или някое от момчетата, както се изрази тя, искали да запишат нещо, трябвало само да станат и да натиснат лявото копче. От този момент системата се задействала от глас; с други думи, лентата в записващото устройство започвала да се върти само когато някой започвал да говори.

— А ти къде си през това време, Мили?

Стояла си на долния етаж, обясни тя, сякаш там е мястото на жената.

Смайли отваряше шкафове и бюфети, докато обикаляше от стая в стая. После се върна пак в килера с изглед към канала. Извади от джоба си фенерче и сигнализира с едно мигване в мрака на градината.

— Какви са мерките за сигурност? — попита Смайли, играейки си замислено с крайното копче на ключа за осветлението до вратата на дневната.

Отговорът й беше монотонен като литургия:

— Две бутилки за мляко пред вратата означава, че можеш да влезеш и всичко е наред. Ако няма бутилки, не се влиза.

Откъм зимната градина се чу леко почукване. Смайли се върна там, отвори остъклената врата и след бърз приглушен разговор се появи отново с Гуилъм.

— Нали познаваш Питър, Мили?

Мили може би го познаваше, а може би не, малките й строги очи го гледаха с презрение. Той разглеждаше ключа на осветлението, ровейки през това време в джоба си за нещо.

— Какво прави той? Не бива да го прави. Спри го.

Ако имала някакви притеснения, каза Смайли, можела да се обади на Лейкон от телефона в сутерена. Мили Маккрейг не помръдна, но по жилавите й бузи избиха червени петна и тя защрака с пръсти от гняв. С малка отвертка Гуилъм внимателно разви болтчетата от двете страни на пластмасовия ключ и разгледа кабелите вътре. След това много внимателно обърна лявото копче надолу, завъртайки го на жичките му, и зави пластмасовия панел на мястото му, без да пипа другите копчета.

— Само ще го изпробваме — каза Гуилъм и докато Смайли се качваше да провери записващото устройство, Гуилъм запя „Старата река“ ниско и хрипливо като Пол Робсън.

— Благодаря ти — потръпна Смайли, слизайки пак долу, — това е напълно достатъчно.

Мили беше отишла в сутерена да се обади на Лейкон. Смайли спокойно подготви сцената. Сложи телефона до едно кресло в дневната, след което разчисти пътя си за отстъпление към килера. Взе две бутилки за мляко от кутията за лед на „Кока-Кола“ в кухнята и ги сложи пред вратата, за да обозначи, както еклектично се изрази Мили Маккрейг, че можеш да влезеш и всичко е наред. Събу си обувките и ги остави в килера, а след като изгаси всички лампи, зае мястото си в креслото в момента, в който Мендъл направи връзката по телефона.

Междувременно на пътеката край канала Гуилъм възобнови наблюдението над къщата. Пътеката се затваряше за минувачи един час преди мръкване — от този момент нататък тя се превръщаше както в място за срещи на влюбени, така и в рай за бездомници; тъмнината на мостовете, макар и по различни причини, привлича и едните, и другите. През онази студена нощ Гуилъм не ги срещна. От време на време профучаваше по някой празен влак, оставяйки след себе си още по-голяма пустота. Нервите му бяха толкова опънати, очакванията му — толкова разнородни, че за момент цялата заобикаляща го архитектура в нощта му се видя апокалиптична — семафорите на железопътния мост се превърнаха в бесилки, викторианските складове станаха затвори с решетки на прозорците, извити към влажното небе. Някъде наблизо шумоляха плъхове и се носеше воня на застояла вода. След това светлината в дневната изгасна и къщата потъна в тъмнина, с изключение на жълтите ивици от двете страни на прозореца на Мили в сутерена. От килера блесна тънък лъч към него през запуснатата градина. Той извади малко фенерче от джоба си, махна сребристата капачка, насочи го с треперещи пръсти в посоката, от която дойде светлината, и върна сигнала. От този момент нататък можеха само да чакат.

Тар подхвърли входящата телеграма на Бен заедно с еднократен бележник за разшифроване от сейфа.

— Давай — каза той, — изкарай си парите. Разкости я.

— Лично за вас е — възрази Бен. — Вижте. „Лично от Алълайн. Дешифрирай сам.“ Не ми е позволено да докосвам такива телеграми. Тези са от най-секретните.

— Прави каквото ти казва, Бен — рече Макълвор, наблюдавайки Тар.

В продължение на десет минути тримата не размениха нито дума. Тар стоеше сам в срещуположния ъгъл на стаята, силно изнервен от чакането. Беше затъкнал пистолета в колана си с дръжката навътре. Якето му лежеше на един стол. Ризата му беше залепнала от пот по целия му гръб. Бен използваше линийка за разчитането на групите от цифри и старателно записваше резултата в бележника от милиметрова хартия пред себе си. За да се съсредоточи, той беше опрял език в зъбите си и сега леко изцъка, когато го отдръпна. Остави молива настрана и подаде на Тар откъснатия лист.

— Прочети го на глас — каза Тар.

Гласът на Бен беше мек и леко развълнуван.

— „Лично до Тар от Алълайн дешифрирай сам. Категорично настоявам за разяснения и/или образци преди да удовлетворя молбата ти. Цитирам жизненоважна информация за опазване на службата край на цитата е недостатъчно. Нека ти напомня за лошото положение в което се намираш тук след позорното ти изчезване стоп настоявам незабавно да споделиш всичко с Макълвор повтарям незабавно стоп Шефът.“

Бен още не беше свършил, когато Тар започна да се смее по много странен и превъзбуден начин.

— Точно така, Пърси, мой човек! — извика той. — Да, повтарям, не! Знаеш ли защо шикалкави, драги ми Бен? Готви се да ме застреля право в шибания гръб! Така пипна и руското ми момиченце. Сега копелето ми свири същата мелодия. — Той рошеше косата на Бен, крещеше му и се смееше. — Да знаеш, Бен, в тая служба има много гадни хора, така че не вярвай на никого, казвам ти, ако искаш да пораснеш голям и силен!

Сам в мрака на дневната Смайли също чакаше, седнал на неудобния домакински стол и подпрял глава в слушалката на телефона. От време на време промърморваше нещо и Мендъл промърморваше в отговор, но през повечето време споделяха мълчанието. Настроението му беше унило, даже малко мрачно. Подобно на актьор, той изпитваше чувството на приближаваща апатия преди вдигането на завесата, чувството, че великите неща накрая се свиват до малки и незначителни; също както смъртта му се струваше дребна и незначителна след битките в живота му. Нямаше го предишното желание да покорява. Мислите му, както когато се страхуваше, бяха насочени към хората. Нямаше някакви конкретни теории или оценки. Просто се питаше как ще се отрази това на всекиго и се чувстваше отговорен. Мислеше си за Джим и Сам, за Макс, Кони и Джери Уестърби, за прекъснатите отношения помежду им; отделно място в мислите му заемаше Ан и безнадеждно обърканият им разговор на корнуолските скали; зачуди се дали изобщо може да съществува любов между две човешки същества, която да не почива на самозаблуда; искаше му се да стане и да си тръгне, преди да се е случило, но не можеше. Притесняваше се бащински за Гуилъм и се питаше как ли ще му се отрази това напрежение от възмъжаването. Отново се сети за деня, в който погреба Контрола. Замисли се за предателството и се зачуди дали има безсмислено предателство по същия начин, по който се смята, че съществува безсмислена жестокост. Тревожеше се, че се чувства толкова ограбен, че всички интелектуални или философски правила, към които се бе придържал, ставаха на пух и прах, изправени пред истинска човешка ситуация.

— Има ли нещо? — попита той Мендъл по телефона.

— Двама пияници — отговори Мендъл — пеят „Виж джунглата, мокра от дъжда“.

— Не съм я чувал.

Той прехвърли слушалката от лявата си страна, извади пистолета от вътрешния джоб на сакото си, където той вече беше развалил хубавия копринен хастар. Напипа предпазителя и за миг се зачуди на коя страна беше вдигнат и на коя — свален. Извади пълнителя и го пъхна обратно, спомняйки си как го беше правил стотици пъти на нощното стрелбище в Сарат преди войната; спомни си как винаги се стреля с две ръце, сър, едната държи пистолета, другата — пълнителя, сър; сети се и за онази легенда в Цирка, че винаги трябвало показалецът да се опъва по протежение на дулото, а спусъкът да се дърпа със средния пръст. Когато го пробва обаче, усещането беше смехотворно и той го заряза.

— Ще се поразходя — измърмори той и Мендъл отговори:

— Много хубаво.

Все още с пистолет в ръка, той се върна в килера, заслушан за скърцане на пода, което би могло да го издаде, но явно подът беше от бетон под опърпания килим; даже и да беше скочил, нямаше да предизвика дори вибрация. С фенерчето си изпрати два кратки сигнала, дълга пауза, после още два. Гуилъм веднага отговори с три кратки.

— Веднага се връщам.

— Разбрано — отвърна Мендъл.

Той тръгна, мислейки си мрачно за Ан — сънуваше невъзможния сън. Прибра пистолета в джоба си. Откъм канала се чу вой на сирена. През нощта? Лодки да плават през нощта? Сигурно беше кола. Ами ако Джералд има разработени мерки за спешни случаи, за които не знаем нищо? Обаждане от една телефонна кабина до друга, взимане с кола? Ами ако Поляков все пак има агент, помощник, когото Кони не е разпознала? Вече го беше премислял. Системата беше направена така, че да няма пропуски, да става за всякакви срещи при всякакви обстоятелства. По отношение на професията Карла е педант.

Ами идеята му, че го следят? Какво да каже за това? Какво да прави със сянката, която така и не видя, само усещаше, докато гърбът не го засърбя от втренчения поглед на онзи, който го следеше; нищо не видя, нищо не чу, само го усещаше. Твърде стар беше, за да не обръща внимание на такова предупреждение. Проскърцването на стъпало, което не е скърцало до този момент; прошумоляването на щора, когато няма вятър; кола с друг номер, но със същата драскотина на калника от външната страна; лице в метрото, за което си сигурен, че си виждал и преди; в продължение на години беше живял с такива знаци; само един от тях беше достатъчна причина да се маха, да сменя града и самоличността. Защото в тази професия не съществуваха съвпадения.

— Един си тръгна — каза изведнъж Мендъл. — Ало?

— Тук съм.

Някой току-що излязъл от Цирка, каза Мендъл. От парадния вход, но не бил сигурен за самоличността му.

Шлифер и шапка. Едър, движи се бързо. Явно е поръчал таксито да дойде точно пред входа и веднага се качи в него.

— Тръгна на север, в твоята посока.

Смайли погледна часовника си. Десет минути, помисли си той. Нека са дванайсет, ще трябва да спре и да се обади на Поляков по пътя. След това си каза: „Не ставай глупав, вече го е направил от Цирка“.

— Затварям — каза Смайли.

— Чао — отговори Мендъл.

От пътеката Гуилъм видя три дълги светлини. Къртицата идва.

В килера Смайли още веднъж провери маршрута си, бутна няколко шезлонга настрана и върза конец на пресата за гладене, който да го направлява, защото не виждаше добре в тъмното. Конецът стигаше до отворената кухненска врата, от кухнята се влизаше в дневната и в трапезарията, двете врати бяха една до друга. Кухнята беше дълго помещение, всъщност беше пристроена към къщата още преди да направят остъкления килер. Мислеше да използва трапезарията, но беше прекалено рисковано и освен това от там не можеше да сигнализира на Гуилъм. Затова той зачака в килера, чувствайки се абсурдно по чорапи и бършейки очилата си, защото от топлината на лицето му те непрекъснато се запотяваха. В килера беше много по-студено. Дневната беше в съседство и беше много топла, но килерът имаше външни стени, стъкло и бетон под килима, от което краката му бяха мокри. Къртицата пристига първа, мина му през ума, и играе ролята на домакин — такъв е протоколът, част от преструвката, че Поляков е агент на Джералд.

Лондонското такси е като падаща бомба.

Това сравнение бавно се надигна в него от дълбините на подсъзнателните му спомени. Тракането, с което навлиза в полукръга от къщи, ритмичното цъкане, докато ниските тонове затихват. Изгасянето на двигателя — къде е спряло, пред коя къща, когато всички на улицата сме притихнали в тъмното, свити под масите или стиснали конец, коя къща? След това затръшването на вратата и връхлитащото успокоение — щом можеш да го чуеш, значи не е за тебе.

Но Смайли го чу и беше за него.

Чу стъпките по чакъла, енергични и забързани. Спряха. Не е тази врата, мина абсурдна мисъл през главата на Смайли, върви си. Пистолетът беше в ръката му със спуснат предпазител. Продължаваше да слуша, но не чуваше нищо. Подозрителен си, Джералд, помисли си той. Стара къртица си ти, надушваш, ако нещо не е наред. Мили, помисли си той — Мили е махнала бутилките за мляко и го е предупредила, прогонила го е. Мили е уплашила плячката. След това чу резето да се превърта — един път, втори, ключалката беше марка „Банъм“, спомни си той, Боже мой, за къде сме без „Банъм“? Ама разбира се — къртицата беше ровила в джобовете си за ключа. Ако беше някой изнервен човек, ключът щеше да е вече в ръката му, щеше да го стиска, да го напипва в джоба си през целия път с таксито; но не и къртицата. Къртицата можеше да е разтревожена, но не и изнервена. В момента, в който се превъртя резето, отекна звънецът — поредната проява на лошия вкус на домакините, висок тон, нисък тон, висок тон. Това означава, че е един от нас, беше му обяснила Мили; едно от момчетата, нейните момчета, момчетата на Кони, момчетата на Карла. Входната врата се отвори, някой влезе в къщата, той чу изшумоляването на изтривалката, чу как се затвори вратата, чу щракването на ключа за осветлението и видя как се появи бледа ивица под вратата на кухнята. Сложи пистолета в джоба си и избърса длан в сакото си, след това пак го извади и в същия момент чу втора падаща бомба, второ такси спря отпред, и веднага стъпки — Поляков не само беше приготвил ключа си, парите за таксито също бяха готови; дали руснаците оставят бакшиш, помисли си той, или това се смята за недемократично? Отново се чу звънецът, входната врата се отвори и затвори и Смайли чу две потраквания, когато някой остави бутилките за мляко на масичката в антрето в името на реда и добрата професионална практика.

Господ да ми е на помощ, помисли си Смайли в ужас, загледан в старата кутия за лед на „Кока-Кола“ до него, изобщо не му мина през ума, че онзи може да поиска да ги прибере в хладилника.

Ивицата светлина под кухненската врата внезапно стана по-ярка, след като запалиха лампите в дневната. Над къщата се възцари необикновено спокойствие. Хванал конеца, Смайли се придвижи малко напред по ледения под. След това чу гласове. Отначало бяха неразличими. Явно още са в далечния край на стаята, помисли си той. Или пък винаги започват разговора тихо. След това Поляков се премести по-близо — отиде до количката с питиета, сипвайки по нещо.

— Каква е версията ни, ако някой ни притесни? — попита той на добър английски.

Хубав глас, спомни си Смайли, мек като твоя, често си пусках записите по два пъти само да го слушам как говори. Кони, да можеше да го чуеш сега.

Все още от далечния край на стаята се носеше приглушено мърморене в отговор на всеки въпрос. Смайли изобщо не можеше да го разпознае. „Къде ще се прегрупираме?“ „Какъв е резервният ни вариант?“ „Носиш ли нещо, което предпочиташ да е у мене по време на разговора ни, като имаш предвид, че имам дипломатически имунитет?“

Сигурно е стандартна процедура, реши Смайли, част от методите на Карла.

— Ключът надолу ли е? Би ли проверил, моля те? Благодаря ти. Какво ще пиеш?

— Скоч — каза Хейдън, — един дяволски голям скоч.

Без изобщо да е в състояние да повярва, Смайли слушаше добре познатия глас да чете същата телеграма, която самият той беше продиктувал на Тар само преди четирийсет и осем часа.

След това за миг едната половина на Смайли открито се разбунтува срещу другата. Вълната на гневно съмнение, която го беше заляла в градината на Лейкон и която оттогава го дърпаше назад като неприятен отлив, сега го захвърли на скалите на отчаянието, а след това и на бунта — отказвам. Нищо не заслужава унищожаването на едно човешко същество. Все някъде пътят на болката и предателството трябва да има край. Докато това не стане, няма бъдеще — само непрекъснато спускане във все по-ужасяващи версии на настоящето. Този човек беше мой приятел и любовник на Ан, приятел на Джим и доколкото разбирам, негов любовник също; на обществото принадлежеше предателството, а не човекът.

Хейдън беше извършил предателство. Като любовник, като колега, като приятел; като патриот, като член на онази неясна общност, която Ан неопределено наричаше „мрежата“ — във всяко отношение Хейдън открито беше преследвал една цел, а тайно постигаше нейната противоположност. Смайли много добре знаеше, че дори и в този момент не осъзнава напълно мащабите на това ужасяващо двуличие; при все това част от него вече се надигаше в защита на Хейдън. Нима и Бил не беше предаден? Плачът на Кони прозвуча в ушите му: „Бедничките. Обучени да управляват империя, обучени да са на гребена на вълната… Вие сте последните, Джордж, ти и Бил“. Болезнено ясно видя образа на амбициозен човек, роден за велики дела, роден да управлява, да разделя и да владее, чиито мечти и стремежи, също като тези на Пърси, бяха насочени само към световната сцена; за когото действителността беше само един жалък остров, чийто глас не можеше да стигне дори до отсрещния бряг. Затова Смайли изпита не само отвращение, но и въпреки всичко, което този миг означаваше за него, изблик на негодувание срещу институциите, които би трябвало да защитава: „Общественият договор важи и за двете страни“, беше казал Лейкон. Небрежният фалш на министъра, мълчаливото морално самодоволство на Лейкон, безогледната алчност на Пърси Алълайн, хора като тях обезсмисляха всеки договор — защо трябва някой да им бъде верен?

Той знаеше, разбира се. Винаги е знаел, че е Бил. Също както го знаеше и Контрола, и Лейкон в дома на Мендъл. Също като Кони и Джим, като Алълайн и Естерхази, всички негласно споделяха онова неизразено, половинчато знание, което се надяваха, че ще изчезне от само себе си, като болест, за която никой не признава и никой не иска да постави диагноза.

Ами Ан? Ан дали знаеше? Каква беше онази сянка, която се спусна върху тях тогава, на корнуолските скали?

Известно време Смайли остана така — пълен, босоног шпионин, както би казала Ан, излъган в любовта и безпомощен в омразата си, стиснал пистолет в едната ръка и конец — в другата, чакайки в тъмното. След това, все още с пистолет в ръката, той се отдръпна на пръсти до прозореца и оттам изпрати пет бързи светлинни сигнала, един след друг. Изчака, докато получи отговор, и се върна на мястото си, за да продължи да слуша.

Гуилъм се втурна по пътеката край канала, а фенерчето се мяташе бясно в ръката му, докато не стигна до един нисък мост и стоманена стълба, която водеше на зигзаг до Глостър Авеню. Портичката беше затворена и му се наложи да я прескочи, скъсвайки единия от ръкавите си на лакътя. Лейкон стоеше на ъгъла на Принсес Роуд, облечен в стара канадка и с чанта в ръка.

— Там е, пристигна — прошепна Гуилъм. — Пипнал е Джералд.

— Не искам кръвопролитие — предупреди го Лейкон. — Искам пълно спокойствие.

Гуилъм не си направи труда да му отговори. Трийсет ярда по-надолу по улицата Мендъл чакаше в едно такси, наето за цялата нощ. Караха по-малко от две минути и спряха колата малко преди полукръга. Гуилъм държеше в ръка ключа на Естерхази. Като стигнаха номер пет, Мендъл и Гуилъм прескочиха вратичката, за да не рискуват да издаде някакъв шум, и тръгнаха само по тревата. Докато вървяха, Гуилъм погледна през рамо и за момент му се стори, че някой ги наблюдава — не можеше да различи дали е мъж, или жена — от сянката в един вход на отсрещната страна на улицата; когато обърна внимание на Мендъл към мястото, там нямаше нищо, а Мендъл доста грубо му нареди да се успокои. Лампата на входа не светеше. Гуилъм тръгна напред, Мендъл зачака под една ябълка. Гуилъм пъхна ключа и усети как ключалката превърта с лекота. Какъв глупак, помисли си победоносно той, защо не си пуснал резето? Бутна вратата един инч и се поколеба. Дишаше бавно, изпълвайки дробовете си за действие. Мендъл се придвижи още малко напред. По улицата минаха две млади момчета, които се смееха на висок глас, защото нощта ги изнервяше. Гуилъм погледна още веднъж зад себе си, но полукръгът беше чист. Той пристъпи в антрето. Носеше обувки от набук, които скърцаха по паркета; нямаше килим. Той слуша достатъчно време пред вратата на гостната, преди най-сетне да го обземе ярост.

Изкланите му агенти в Мароко, заточението му в Брикстън, всекидневните му безплодни усилия, докато с всеки изминал ден остаряваше, а младостта изтичаше през пръстите му; сивотата, която го обкръжаваше; подрязаните му способности да обича, да се радва и да се смее; постоянната ерозия на обикновения героизъм, по чиито стандарти искаше да се равнява; изпитанията и ограниченията, които си налагаше в името на безмълвната преданост; можеше да хвърли всичко това в ухилената физиономия на Хейдън. Хейдън, неговият изповедник; Хейдън, винаги готовият да се посмеят, да побъбрят или да изпият едно кафе; Хейдън, моделът, по който той беше построил живота си.

Нещо повече, много повече. Сега го разбра, след като го видя. Хейдън беше нещо повече от модел, той беше неговото вдъхновение, неговата пътеводна светлина в някаква старомодна романтика, въплъщение на истинския англичанин, което, само поради факта, че беше неопределено, подценено и нееднозначно, осмисляше живота на Гуилъм досега. В този момент Гуилъм се почувства не само предаден, той се почувства осиротял. Подозренията му, негодуванията му, които досега бяха насочени към външния свят — към жените му, към любовните му опити, — сега се обърнаха към Цирка и към проваленото вълшебство, формирало вярата му. С всички сили той блъсна вратата и скочи вътре с пистолет в ръка. Хейдън и един едър мъж с черен перчем седяха от двете страни на малка масичка. Поляков — Гуилъм го позна от снимките — пушеше много английска лула. Беше облечен в сива жилетка с цип, която приличаше на горнище от анцуг. Даже не успя да извади лулата от устата си, преди Гуилъм да сграбчи Хейдън за врата. Вдигна го от стола му с едно рязко движение. Беше захвърлил пистолета и мяташе Хейдън наляво-надясно, тръскаше го като мокър парцал и крещеше. После изведнъж всичко изгуби смисъл. В края на краищата това беше Били, с когото бяха преживели много неща заедно. Гуилъм се отдръпна много преди Мендъл да го хване за ръката, и чу как Смайли много внимателно подканя „Бил и полковник Викторов“, както ги нарече, да вдигнат ръце и да ги сложат на тила си, докато пристигне Пърси Алълайн.

— Нали не забеляза никого навън? — Смайли попита Гуилъм, докато чакаха.

— Тихо като гробище — каза Мендъл, отговаряйки от името на двамата.

37

Има моменти, които са наситени с твърде много събития, за да бъдат изживени наведнъж. За Гуилъм и останалите присъстващи това беше такъв момент. Постоянното разсейване на Смайли и честите му предпазливи надничания през прозореца; безразличието на Хейдън; предсказуемият изблик на възмущение на Поляков, настояванията да се отнасят с него, както подобава на член на дипломатическия корпус — настоявания, които седналият на дивана Гуилъм кратко заплаши, че може и да изпълни, — смутеното пристигане на Алълайн и Бланд, още протести и походът към горния етаж, където Смайли им пусна записите, дългото тягостно мълчание, последвало завръщането им в дневната; пристигането на Лейкон и на Естерхази и Фон накрая, безшумните свещенодействия на Мили Маккрейг с чайника — всички тези събития и сцени се развиваха с театрална нереалност, подсилена също като пътуването до Аскот преди цяла вечност от нереалния час на денонощието. Вярно беше, че тези случки, сред които имаше и физическо задържане на Поляков, и поток от ругатни на руски по адрес на Фон, който го беше ударил бог знае къде въпреки бдителността на Мендъл, бяха второстепенна сюжетна линия на фона на единствената цел на Смайли, заради която ги беше събрал — да убеди Алълайн, че Хейдън предоставя на Смайли възможност да преговаря с Карла за спасяването — поне в човешки смисъл, ако не в професионален — на останките от мрежите, предадени от Хейдън. Смайли не беше овластен да извършва тези действия, а и явно не искаше; сигурно смяташе, че Естерхази, Бланд и Алълайн могат по-добре да се разберат помежду си кои агенти теоретично все още съществуват. Във всеки случай той скоро се качи на горния етаж и Гуилъм пак го чу да се разхожда безспир от стая в стая, продължавайки да наблюдава от прозорците.

И така, след като Алълайн и неговите хора се оттеглиха в трапезарията с Поляков, за да обсъдят работата насаме, останалите продължиха да седят в мълчание в дневната или гледайки Хейдън, или умишлено гледайки настрани. Той сякаш не ги забелязваше. Подпрял брадичка на ръката си, той седеше встрани от другите в един ъгъл, под наблюдението на Фон, и имаше доста отегчен вид. Обсъждането приключи, всички се изсипаха от трапезарията и Алълайн съобщи на Лейкон, който държеше да не присъства на разговора, че е организирана среща след три дни на същия този адрес и дотогава „полковникът ще се е консултирал с висшестоящите си“. Лейкон кимна. Всичко това приличаше на заседание на управителния съвет на някаква фирма.

Тръгванията бяха още по-странни от пристиганията. Между Естерхази и Поляков особено сбогуването беше необичайно остро. Естерхази, който винаги беше предпочитал да е джентълмен, а не шпионин, изглежда, беше решил да прояви галантност и протегна ръка, която Поляков раздразнено бутна настрана. Естерхази отчаяно се огледа за Смайли, може би надявайки се да спечели неговото благоразположение, след което сви рамене и преметна ръка през рамото на Бланд. Малко след това двамата си тръгнаха заедно. Не си взеха довиждане с никого, но Бланд изглеждаше страшно разстроен и Естерхази явно го утешаваше, макар че собственото му бъдеще в този момент не се очертаваше много розово. Малко след това пристигна радиотакси за Поляков и той си замина, без да си вземе довиждане с никого. По това време разговорите бяха замрели напълно; без присъствието на руснака сцената стана отчайващо банална. Хейдън продължаваше да седи в същата отегчена поза, все така държан под око от Фон и Мендъл, а Лейкон и Алълайн го гледаха в нямо смущение. Последваха още телефонни обаждания, предимно за коли. В един момент Смайли се появи от горния етаж и спомена Тар. Алълайн се обади в Цирка и продиктува една телеграма до Париж, в която се казваше, че той би могъл да се върне в Англия с почести, каквото и да означаваше това; и втора — до Макълвор, в която пишеше, че Тар е приемлив, което също беше въпрос на лично мнение според Гуилъм.

Накрая, за всеобщо облекчение, от Яслата пристигна един микробус без прозорци и от него слязоха двама мъже, които Гуилъм не беше виждал досега, единият висок и накуцващ, другият с рижа коса и подпухнало лице. Той потръпна от мисълта, че това са следователите. Фон взе палтото на Хейдън от антрето, претърси джобовете и почтително му помогна да го облече. В този момент Смайли внимателно се намеси и настоя отвеждането на Хейдън от входната врата до микробуса да стане, без да се пали лампата в антрето и в съпровод на много хора. Гуилъм, Фон и дори Алълайн се подредиха и накрая, с Хейдън по средата, цялата разнородна група тръгна през градината към микробуса.

— Просто предпазна мярка — настоя Смайли.

Никой не искаше да спори с него. Първи се качи Хейдън, след него и следователите, които заключиха решетката отвътре. Докато вратите се затваряха, Хейдън вдигна ръка в приятелски, макар и леко надменен жест към Алълайн.

Едва впоследствие Гуилъм започна да си припомня отделни неща и отделни хора изплуваха в спомените му; неописуемата омраза на Поляков например, насочена срещу всички, от горката Мили Маккрейг нагоре, която всъщност изкриви чертите му — устните му се извиха в дива, неконтролируема насмешка, побеля и затрепери, но не от страх и не от гняв. Това си беше чиста омраза, каквато Гуилъм не можеше да изпита към Хейдън, но пък двамата с Хейдън имаха много общо.

Що се отнася до Алълайн, в момента на поражението му Гуилъм установи, че в него се прокрадва възхищение — Алълайн поне показа някакво поведение. По-късно обаче Гуилъм вече не беше толкова сигурен дали при първоначалното представяне на фактите Пърси е осъзнал същността им — все пак той още беше шефът, а Хейдън беше неговият Яго.

Най-странното за Гуилъм обаче, същинско прозрение, което той отнесе със себе си и дълго разсъждава над него, за разлика от обикновено, беше, че въпреки натрупания гняв при нахлуването в стаята трябваше да приложи усилие на волята, при това доста силно, за да изпита към Хейдън нещо по-различно от привързаност. Може би, както би казал Бил, най-сетне беше пораснал. Най-хубавото беше, че същата вечер, когато изкачи стъпалата до апартамента си, той чу познатите звуци от флейтата на Камила да отекват на стълбището. А ако Камила тази нощ бе изгубила нещо от тайнствеността си, на сутринта поне той успя да я отърве от мъките на двойната игра, в плен на която я беше предал в последно време.

През следващите няколко дни животът му претърпя обрат към по-добро и в други отношения. Пърси Алълайн беше изпратен в отпуск за неопределено време; Смайли беше помолен да се върне за малко и да помогне в разчистването. За самия Гуилъм пък се заговори, че ще го отърват от Брикстън. Едва много, много по-късно той разбра, че е имало и едно последно действие, и разбра името и целта на онази позната сянка, която следваше Смайли по нощните улици на Кенсингтън.

38

Следващите два дни бяха ад за Смайли. Когато го виждаха, на съседите му се струваше, че е обзет от опустошителна скръб. Ставаше късно и се мотаеше из къщи по пижама, чистеше, бършеше прах, готвеше си разни неща и не ги ядеше. Следобед, противно на местните правила, си палеше огън от въглища и сядаше пред него, четейки любимите си немски поети или пишейки писма на Ан, които рядко довършваше и никога не изпращаше. Когато звъннеше телефонът, той бързо го вдигаше само за да се разочарова. Навън времето продължаваше да е отвратително и малцината минувачи — Смайли непрекъснато ги разглеждаше — бяха обвити в балканска мизерия. Веднъж му се обади Лейкон с молба от министъра Смайли „да е на разположение да помогне за разчистването на бъркотията в Цирка, ако се наложи“ — на практика това означаваше да поеме караула, докато се намери заместник на Пърси Алълайн. Смайли отговори уклончиво и отново настоя пред Лейкон да вземе изключителни мерки за осигуряването на физическата сигурност на Хейдън, докато е в Сарат.

— Не драматизираш ли малко? — ехидно отговори Лейкон. — Единственото място, където може да избяга, е Русия, а ние така или иначе го изпращаме там.

— Кога? Скоро ли?

Уреждането на подробностите щяло да отнеме няколко дни. В апатичното състояние, в което се намираше, Смайли се въздържа да попита как вървят разпитите междувременно, но маниерът на Лейкон предполагаше, че отговорът би бил: „зле“. Мендъл му предостави по-съществена информация.

— Гарата в Имингам е затворена — каза той. — Ще трябва да слезеш на Гримсби и да вървиш пеша или да вземеш автобус.

През повечето време обаче Мендъл просто седеше и го гледаше, както човек гледа инвалид.

— Чакането няма да я върне, нали знаеш — каза му той веднъж. — Време е планината да отиде при Мохамед. Плахите сърца не печелят прекрасни дами, ако мога така да се изразя.

Сутринта на третия ден звънецът звънна и Смайли отвори вратата толкова бързо, все едно беше Ан, която си е забравила ключа. Оказа се Лейкон. Смайли трябвало да отиде в Сарат, Хейдън настоявал да го види. Следователите не били стигнали доникъде, а времето свършвало. Смятали, че ако Смайли влезе в ролята на изповедник, Хейдън би споделил малко информация с него.

— Увериха ме, че не е имало принуда — каза Лейкон.

Сарат беше тъжно място след великолепието, което помнеше Смайли. Повечето брястове бяха измрели от някаква болест; над старото игрище за крикет се извисяваха пилони. Самата сграда, голяма тухлена постройка, също беше доста западнала след разгара на студената война в Европа и повечето хубави мебели бяха изчезнали, най-вероятно в някоя от къщите на Алълайн. Той намери Хейдън в една нисънова барака40, скрита сред дърветата.

Вътре миришеше на караулно помещение, стените бяха боядисани в черно и на прозорците имаше решетки. Във всяка стая имаше охрана, която посрещна почтително Смайли, наричайки го „сър“. Явно се беше разчуло. Хейдън беше облечен в дочени дрехи, трепереше и се оплакваше от световъртеж. Няколко пъти трябваше да ляга на леглото, за да спре кръвотечението от носа си. Набола му беше рехава брада — сигурно не се бяха разбрали дали да му дадат бръснач.

— Горе главата — каза му Смайли. — Скоро ще излезеш оттук.

По пътя насам се опитваше да си спомни Придо, Ирина и чешките мрежи и дори влезе в стаята на Хейдън с неясното чувство на обществен дълг — по някакъв начин, мислеше си той, трябваше да го порицае от името на здравомислещите хора. Вместо това се чувстваше доста смутен; имаше усещането, че никога не е познавал Хейдън, а сега вече беше късно. Освен това беше ядосан от физическото му състояние, но когато поиска сметка на охраната, те изразиха недоумение. Още повече се ядоса, когато научи, че допълнителните мерки за сигурност, които беше поискал, са били отменени още на втория ден. Когато поиска да говори с Крадокс, шефа на Яслата, Крадокс го нямаше, а заместникът му се преструваше на глупав.

Първият им разговор беше колеблив и банален.

Ще бъде ли Смайли така добър да му препраща кореспонденцията от клуба му и да каже на Алълайн да побърза с преговорите за размяна с Карла? Трябват му и кърпички, хартиени кърпички за носа му. Сълзите му, обясни Хейдън, изобщо не били свързани с разкаяние или болка, а били само физическа реакция на дребнавостта на следователите, както се изрази той, които си били наумили, че Хейдън знаел имената и на други хора, вербувани от Карла, и били решени да ги научат, преди да си тръгне. Имало и друга школа, според която пък Фаншо от Оптиматите в колежа „Крайст Чърч“ действал като вербовчик и на Центъра в Москва, освен на Цирка; какво да правиш с такива кретени, възкликна Хейдън. Въпреки слабостта си успяваше да създаде впечатлението, че той е единственият нормален човек тук.

Разходиха се из територията и Смайли установи — с чувство, близко до отчаяние, — че периметърът вече дори не се патрулира, нито денем, нито нощем. След една обиколка Хейдън поиска да се върнат в бараката, където измъкна една дъска от пода и извади няколко листа, изписани с драскулки. Те силно напомниха на Смайли дневника на Ирина. Седнал на леглото, той ги прегледа и в тази поза, на слабата светлина, с черния си перчем, провиснал почти до листовете, той би могъл да се намира в кабинета на Контрола през шейсетте години, предлагащ някоя забележително правдоподобна, но напълно неосъществима лудория, която да увеличи славата на Англия. Смайли не си даде труда да си води бележки, тъй като и двамата бяха наясно, че разговорът им така или иначе се записва. Разказът му започна с дълга апология, от която впоследствие той си спомняше само отделни изречения: „Живеем в епоха, в която само фундаменталните идеи са от значение…“

„Съединените щати вече не са в състояние да поддържат собствената си революция…“

„Политическото положение на Обединеното кралство в международните отношения е без значение и не е жизнеспособно от морална гледна точка…“

При други обстоятелства Смайли би могъл да се съгласи с повечето неща — отблъскваше го изпълнението, а не музиката.

„Икономическото потисничество на масите в Съединените щати е институционализирано до степен, каквато и Ленин не би могъл да предвиди.“

„Студената война започна през 1917 година, но най-тежката битка тепърва предстои, тъй като предсмъртната параноя на Америка я тласка към все по-големи крайности извън нейните граници…“

Той не говореше за залеза на Запада, а за неговата смърт от алчност и запичане. Каза, че мразел Америка от дъното на душата си, и Смайли беше готов да му повярва. Също така Хейдън приемаше за даденост, че тайните служби са единственото истинско мерило за политическото здраве на една нация, единственият реален израз на нейното подсъзнание.

Накрая стигна до своя случай. В Оксфорд, каза той, искрено отстоявал десни позиции, а по време на войната нямало никакво значение какви са възгледите ти, стига да се биеш с германците. За известно време след четирийсет и пета година, каза той, бил удовлетворен от положението на Великобритания в световната политика, докато постепенно не осъзнал колко банално било всичко. Как и кога остана загадка. В историческия хаос на неговия живот не можеше да посочи конкретен случай — просто знаел, че ако Англия излезе от играта, това нямало да промени абсолютно нищо. Често се питал коя страна би взел той, ако наистина настъпел часът на изпитание; след продължителни размишления накрая бил принуден да си признае, че ако някой от монолитите трябвало да победи, той би предпочел това да е Изтокът.

— Това е преди всичко въпрос на естетическа преценка — обясни той, вдигайки поглед. — Донякъде и на морална, разбира се.

— Разбира се — отвърна внимателно Смайли.

От този момент нататък, каза той, било само въпрос на време да насочи усилията си в посока на своите убеждения.

Това беше резултатът от първия ден. По устните на Хейдън се беше появил бял налеп и очите му пак се насълзиха. Разбраха се да се срещнат утре по същото време.

— Би било много хубаво да навлезем малко и в подробностите, ако може, Бил — каза Смайли, докато си тръгваше.

— А, виж, говори с Джан, моля те. — Хейдън лежеше на леглото и пак спираше кръвта от носа си. — Изобщо няма значение какво ще й кажеш, стига само да е окончателно. — Той се изправи, написа чек и го сложи в кафяв плик. — Дай й това да има за джобни.

Може би си даде сметка, че Смайли би се почувствал неловко от такава задача, затова добави:

— Нали не мога да я взема със себе си? Даже ако й позволят да дойде, тя ще ми бъде като воденичен камък на шията.

Същата вечер, следвайки инструкциите на Хейдън, Смайли отиде с метрото до Кентиш Таун и издири къщата на една крайна уличка. Отвори му русо момиче с безизразно лице, облечено в джинси; усети миризма на маслени бои и бебе. Не можеше да си спомни дали я е виждал на Байуотър Стрийт, затова започна с думите:

— Изпраща ме Бил Хейдън. Той е добре, но трябва да ви предам няколко съобщения от него.

— Господи — каза меко тя. — Крайно време беше, по дяволите.

Дневната беше мръсна. През отворената врата на кухнята той видя купчина неизмити чинии и разбра, че използва всички съдове, докато не свършат, след което ги мие наведнъж. Върху дъските на пода нямаше нищо, освен продълговати психеделични плетеници от змии, цветя и насекоми, нарисувани направо върху тях.

— Това е Микеланджеловият таван на Бил — каза тя между другото. — С тази разлика, че няма да го боли гърбът като Микеланджело. Вие държавен служител ли сте? — попита тя, запалвайки цигара. — Той ми е разправял, че е на държавна работа. — Ръката й трепереше, а под очите й имаше жълти сенки.

— Вижте, първо трябва да ви дам това — каза Смайли и бръкна в един вътрешен джоб, за да й връчи плика с чека.

— За хляб — каза момичето и сложи плика настрана.

— За хляб — отвърна на усмивката й Смайли, след което нещо в израза му или в начина, по който прозвучаха думите му, я накараха да вземе плика и да го отвори. Нямаше бележка, само чек, но и това беше достатъчно — даже от мястото си Смайли можеше да види, че е за четирицифрена сума.

Без да знае какво прави, тя прекоси стаята, отиде до камината и сложи чека при бакалските сметки в една стара тенекиена кутия на полицата. Отиде в кухнята и направи две чаши с нескафе, но се върна само с едната.

— Къде е той? — попита тя. Стоеше с лице към него. — Пак е хукнал след онова сополиво моряче, нали? Това ли е? И сега се откупва, така ли? Ами я да вземете да му кажете…

Смайли не за първи път ставаше свидетел на такива сцени и колкото и да беше абсурдно, старите фрази изплуваха в ума му:

— Работата на Бил е от национално значение. Боя се, че не можем да я обсъждаме, вие също не бива да говорите за нея. Преди няколко дни той замина в чужбина на тайна мисия. Известно време ще отсъства. Може би дори няколко години. Нямаше право да казва на никого, че заминава. Иска да го забравите. Наистина ужасно съжалявам.

Успя да стигне дотук, преди тя да избухне. Не чу всичко, което каза, защото тя крещеше и се давеше, а щом бебето я чу, и то започна да пищи от горния етаж. Тя сипеше ругатни, но не по негов адрес, даже не конкретно и по адрес на Бил, а просто ругаеше, без сълзи, и питаше кой, майка му стара, кой е онзи нещастник, по дяволите, който още вярва на правителството. После настроението й се смени. Смайли забеляза още картини на Бил по стените, предимно портрети на момичето — само няколко бяха довършени и бяха много по-ограничени и обречени от по-ранните му работи.

— Не го харесвате, нали? Личи ви — каза тя. — Тогава защо му вършите мръсната работа?

На този въпрос той също нямаше готов отговор. Докато се прибираше на Байуотър Стрийт, отново му се стори, че го следят, и опита да се обади на Мендъл да му каже номера на таксито, което два пъти беше привлякло погледа му, с молба веднага да го провери. Като никога Мендъл го нямаше и щеше да се върне след полунощ; Смайли спа лошо и се събуди в пет. В осем вече беше в Сарат, където завари Хейдън във весело настроение. Следователите не му бяха досаждали, а Крадокс му казал, че размяната била уговорена и се очаквало да отпътува утре или вдругиден. В молбите му се долавяха прощални нотки — остатъкът от заплатата му и приходите от някоя случайна продажба на картини да му се превеждат в Московската народна банка, която щяла да получава и кореспонденцията му. В галерия „Арнолфини“ в Бристол имало няколко негови работи, включително ранни акварели на Дамаск, които много би искал да си вземе. Би ли бил така добър Смайли да го уреди? После, версията за изчезването му.

— Протакай — посъветва го той. — Кажи, че са ме пратили някъде, придай му тайнственост, изчакай две години, след това ме хвърли на кучетата…

— Мисля, че ще се справим някак, благодаря ти — каза Смайли.

За първи път, откакто Смайли го познаваше, Хейдън се притесняваше за дрехи. Искал да пристигне в приличен вид — първите впечатления били много важни.

— Шивачите в Москва са направо невъзможни. Ще те издокарат като нощен пазач.

— Прав си — каза Смайли, чието мнение за лондонските шивачи не беше много по-различно.

А, имало и едно момче, добави той небрежно, негов приятел, моряк, живеел в Нотинг Хил.

— Най-добре му дай няколко стотачки, за да му запушиш устата. Ще можеш ли да ги вземеш от змийския фонд?

— О, да.

Той му написа адреса. След това в същия дух на добронамереност Хейдън се впусна в това, което Смайли наричаше подробности.

Отказа да обсъжда каквото и да било, свързано с вербуването му и с продължаващото цял живот познанство с Карла.

— Цял живот ли? — повтори бързо Смайли. — Откога се познавате?

Вчерашните уверения внезапно му се сториха абсурдни, но Хейдън не пожела да обясни нищо повече.

От около 1950 година нататък, ако можеше да му се вярва, Хейдън от време на време подарявал на Карла по някоя разузнавателна информация. Тези първи усилия се ограничавали до неща, които, надявал се той, щели дискретно да подпомогнат руската кауза да надделее американската; имал „скрупули да не им давам нищо, което би навредило на нас“, както се изрази той, или на нашите агенти в чужбина.

Суецката авантюра през петдесет и шеста година окончателно го убедила в несъстоятелността на британското положение и способността на Великобритания да спъва развитието на историята, без да е в състояние да предложи нищо смислено в замяна. Парадоксално, но провалът на британските действия в Египет, саботирани от американците, се оказал допълнителен стимул. Следователно можело да се каже, че от петдесет и шеста година нататък той бил всеотдайна и пълноценна съветска къртица без никакви задръжки. През шейсет и първа официално получил съветско гражданство, а през следващите десет години — и два ордена; странно, но не искаше да каже кои точно, макар да твърдеше, че били „от най-високите“. За съжаление, назначенията в чужбина през този период ограничавали достъпа му, а тъй като настоявал информацията му да води до конкретни действия, ако е възможно — „вместо да я забутат в някой тъп съветски архив“, — работата му била опасна и неритмична. След завръщането му в Лондон Карла му изпратил Поли (явно близките на Поляков го наричаха така) да му помага, но постоянното напрежение от тайните срещи се оказало непосилно за Хейдън, особено като се има предвид количеството материал, което заснемал.

Отказа да обсъжда фотоапарати, оборудване, заплащане или други неща от работата си в Лондон в периода преди Мерлин, а Смайли през цялото време си даваше сметка, че дори и малкото, което Хейдън му разказваше, беше много внимателно подбрано от по-голямата и може би по-различна истина.

Междувременно и Карла, и Хейдън получавали сигнали, че Контрола надушвал нещо гнило. Разбира се, Контрола бил болен, но било сигурно, че никога няма да предаде доброволно юздите, докато имало шанс да поднесе Карла в подарък на службата. Надпреварата била между агентите на Контрола и неговото здраве. Два пъти за малко щял да уцели целта — Хейдън пак отказа да каже по какъв начин — и ако Карла не бил успял бързо да се окопити, къртицата Джералд щял да падне в капана. Това напрегнато положение родило първо Мерлин, а накрая и операция „Свидетел“. „Черна магия“ била замислена най-вече като средство за намиране на наследник — да определи Алълайн за такъв и да ускори края на Контрола. Също така, разбира се, „Черна магия“ осигурявала на Центъра пълна автономия по отношение на информацията, достигаща до Уайтхол. На трето място — най-важното в крайна сметка, твърдеше Хейдън, — тя поставяла Цирка в положението на основно оръжие срещу американската цел.

— Каква част от материалите са истински? — попита Смайли.

Очевидно стандартите били различни, в зависимост от това какво трябвало да се постигне, обясни Хейдън. На теория фабрикуването било много лесно — Хейдън трябвало само да информира Карла за областите, за които в Уайтхол имали най-малко сведения, и фалшификаторите започвали да пишат за тях. Веднъж или два пъти, просто за забавление, каза Хейдън, самият той бил писал по някой доклад. Много забавно било да получиш, оцениш и разпространиш собствената си творба. Предимствата на „Черна магия“ в работата били неоценими, разбира се. Тя поставяла Хейдън практически извън обхвата на Контрола и му осигурявала желязно алиби да се среща с Поли, когато си искал. Случвало се да минат месеци, без да се срещат. Хейдън снимал документи от Цирка на спокойствие в кабинета си — под предлог че приготвя буламача за Поли, — връчвал ги на Естерхази заедно с още много боклук и той ги откарвал в тайната квартира в Лок Гардънс.

— Класическа схема — каза простичко Хейдън. — Пърси дърпа юздите, аз се движа зад него, а Рой и Тоби вършат черната работа.

Тук Смайли внимателно се поинтересува дали Карла някога се е замислял самият Хейдън да оглави Цирка — защо изобщо да се занимава с подставено лице? Хейдън се запъна и Смайли осъзна, че Карла, също като Контрола, вероятно смята, че Хейдън е по-подходящ за подчинен.

Операция „Свидетел“, каза Хейдън, била доста отчаян ход. Хейдън бил сигурен, че Контрола е много близо до разкриването му. Анализът на папките, който той подготвял, представял смущаващо пълно описание на операциите, провалени от Хейдън или прекратени по някаква друга причина пак от него. Контрола успял и да стесни кръга до служители на определена възраст и позиция…

— Първоначалното предложение на Стефчек истинско ли беше между другото? — попита Смайли.

— Боже мой, не — отговори изумено Хейдън. — От самото начало си беше капан. Стефчек беше истински, разбира се. Виден чешки генерал. Само че никога не е правил никакви предложения.

В този момент Смайли усети колебанието на Хейдън. За първи път той чувстваше неудобство от поведението си от морална гледна точка. Държанието му стана видимо по-отбранително.

— Очевидно трябваше да сме сигурни не само че Контрола ще се хване, но и как ще се хване… кого ще изпрати. Не можеше да го оставим да избере някой мърляв уличен художник, трябваше да е голяма риба, за да се размирише силно. Знаехме, че ще избере само човек от периферията, при това някой, който няма достъп до „Черна магия“. След като се спряхме на Чехия, той, естествено, трябваше да избере човек, който говори чешки.

— Естествено.

— Искахме да е някой от стария Цирк, някой, който ще може да разклати основите.

— Да — каза Смайли, спомняйки си задъханата, изпотена фигура на върха на хълма. — Да, разбирам логиката ви.

— Добре де, дявол да го вземе, нали го върнах — озъби се Хейдън.

— Да, прави ти чест. Кажи ми, Джим дойде ли да те види, преди да замине на тази мисия?

— Да, дойде наистина.

— С каква цел?

Много дълго време Хейдън се колеба и накрая не отговори. Само че отговорът така или иначе се изписа във внезапното помръкване на погледа му, в сянката на вината, прелетяла през изпитото му лице. Дошъл е да те предупреди, помисли си Смайли, защото те е обичал. Да те предупреди; по същия начин, по който искаше да ми каже, че Контрола е полудял, но не е могъл да ме намери, защото бях в Берлин. Джим ти пазеше гърба до самия край.

Освен това, продължи Хейдън, трябвало да е страна, в която неотдавна е имало контрареволюция — на практика Чехия била единственото място.

Смайли сякаш не го слушаше.

— Защо го върна? — попита той. — Заради приятелството ли? Защото е бил безобиден, а всички козове са били у теб ли?

Не било само това, обясни Хейдън. Докато Джим бил в чешки затвор (той не каза „руски“), хората щели да се тревожат за него и да го смятат за много важна фигура. Веднъж върнал се обаче, всички в Уайтхол щели да се стараят да му запушат устата — така ставало с репатрираните.

— Изненадан съм, че Карла просто не го е застрелял. Или се е въздържал от деликатност към тебе?

Хейдън обаче отново се впусна в недопечени политически твърдения.

След това заговори за себе си и в очите на Смайли вече видимо се смали до нещо дребно и незначително. Трогнал се, като разбрал, че Йонеско неотдавна им бил обещал да напише пиеса, в която главният герой през цялото време мълчи, а всички наоколо приказват безспир. Когато психолози и видни историци започнели да пишат в негова защита, той се надявал да си спомнят, че именно така си се представял. Като творец още седемнайсетгодишен бил казал всичко, което имал да казва, а човек трябвало да си намери някакви занимания и след това. Страшно съжалявал, че не можел да вземе със себе си някои от приятелите си. Надявал се, че Смайли щял да го помни с добро.

В този момент Смайли искаше да му каже, че изобщо няма да го помни с добро, както и още много други неща, но явно нямаше смисъл, а и на Хейдън пак му потече кръв от носа.

— А, между другото искам да те помоля да избягваш публични изяви. Майлс Съркум вдигна голям шум.

Хейдън успя дори да се разсмее. След като тайно обърнал Цирка надолу с главата, каза той, нямал никакво желание да го прави пак пред публика.

Преди да си тръгне, Смайли зададе последния въпрос, който го интересуваше.

— Ще трябва да кажа на Ан. Има ли нещо конкретно, което искаш да й предам?

Трябваше да поговорят още малко, преди смисълът на въпроса на Смайли да стигне до него. Първо реши, че Смайли каза „Джан“, и не можеше да разбере защо още не й се е обадил.

— А, твоята Ан — каза той, сякаш имаше и други.

Идеята била на Карла, обясни той. Карла отдавна бил разбрал, че Смайли бил най-голямата заплаха за къртицата Джералд.

— Каза, че си доста добър.

— Благодаря.

— Но и ти си имал цена — Ан. Последната илюзия на човек без илюзии. Той беше на мнение, че разчуе ли се, че съм любовник на Ан, преценката ти за мене ще е замъглена по отношение на останалото. — Смайли забеляза, че очите му са втренчени много неподвижно. Ан ги наричаше „оловни“. — Без да се пресилвам или нещо такова, просто да се наредя на опашката. Нали разбираш?

— Разбирам — каза Смайли.

В нощта на „Свидетел“ например Карла много настоявал Хейдън да е в компанията на Ан. Като своеобразна застраховка.

— Всъщност тогава не стана ли малка засечка? — попита Смайли, спомняйки си за Сам Колинс и въпроса дали Елис е застрелян.

Хейдън се съгласи, че наистина е имало проблем. Ако всичко вървяло по план, първите чешки бюлетини щели да излязат в десет и половина. Хейдън щял да има възможност да прочете телетайпа в клуба си, след като Сам Колинс вече бил позвънил на Ан и преди Хейдън да пристигне в Цирка, за да поеме нещата. Но тъй като Джим бил прострелян, сред чехите настъпило объркване и бюлетинът бил пуснат, след като клубът му вече бил затворил.

— Имахме късмет, че никой не го провери — каза той, взимайки си още една от цигарите на Смайли. — Кой бях аз между другото? — попита той неангажиращо. — Забравил съм.

— Попът. Аз бях валето.

На Смайли вече му беше омръзнало, така че той се измъкна, без да си направи труда да се сбогува. Качи се в колата си и около час кара безцелно, докато не се оказа на един страничен път в посока Оксфорд, карайки с осемдесет мили в час, затова спря да обядва и потегли към Лондон. Все още не можеше да погледне Байуотър Стрийт, така че отиде на кино, вечеря някъде и се прибра към полунощ, леко пийнал, заварвайки Лейкон и Майлс Съркум пред вратата, заедно с тъпия ролс-ройс на Съркум, черната подлога, с целите си петдесет фута, качен на тротоара, където пречеше на всички.

Подкараха с бясна скорост към Сарат и там, в нощта под ясното небе, осветен от няколко джобни фенерчета и под погледите на неколцина пребледнели затворници от Яслата, намериха Бил Хейдън, седнал на една градинска пейка с лице към огряното от лунна светлина игрище за крикет. Под палтото си беше облечен с раирана пижама, която много приличаше на затворнически дрехи. Очите му бяха отворени, а главата му беше неестествено клюмнала на една страна като глава на птица с ловко прекършена шия.

Нямаше особени разногласия по повод случилото се. В десет и половина Хейдън се оплакал на охраната, че не можел да заспи и му се виел свят — поискал да излезе на свеж въздух. Тъй като случаят му се смятал за приключен, никой не се сетил да го придружи и той излязъл сам в мрака. Един от пазачите си спомни, че се пошегувал как отива „да провери в какво състояние е игрището“. Другият бил твърде зает да гледа телевизия и затова не си спомнял нищо. След половин час се притеснили и старшият пазач отишъл да огледа, а помощникът му останал, в случай че Хейдън се върне. Намерили го там, където седеше сега; пазачът отначало си помислил, че бил заспал. Като се навел над него, усетил миризма на алкохол — джин или водка, предположи той — и решил, че Хейдън бил пиян, което го изненадало, защото в Яслата алкохолът официално бил забранен. Едва когато се опитал да го вдигне, главата му клюмнала и тялото я последвало като баласт. След като повърнал (следите се виждаха под едно дърво), пазачът го подпрял обратно и вдигнал тревога.

Получавал ли е Хейдън някакви съобщения през деня, попита Смайли.

Не, но костюмът му пристигнал от химическо чистене и е възможно в него да е имало скрито съобщение — покана за среща например.

— Значи руснаците са го направили — заяви доволно министърът, обръщайки се към безмълвния силует на Хейдън. — Сигурно за да не доносничи повече. Проклети бандити.

— Не — каза Смайли. — Те се гордеят, че прибират хората си.

— Тогава кой го е направил, по дяволите?

Всички зачакаха отговора на Смайли, само че такъв не последва. Фенерчетата угаснаха и групата неуверено тръгна към колата.

— Все пак не можем ли да се отървем от него? — попита министърът, докато се връщаха.

— Той беше съветски гражданин. Нека да си го вземат — каза Лейкон, гледайки Смайли в тъмното.

Съгласиха се, че могат само да съжаляват за мрежите. По-добре да се види дали Карла въпреки това ще направи сделката.

— Не, няма — каза Смайли.

Докато си припомняше всичко това в уединението на купето си в първа класа, Смайли изпита странното чувство, че наблюдава Хейдън през обърнат далекоглед. Беше ял много малко от предишната нощ, но пък барът беше отворен почти през цялото пътуване.

Той излезе от „Кингс Крос“ с тъжното усещане, че харесва Хейдън и го уважава — все пак Бил беше човек, който имаше какво да каже и го каза. Умствената му нагласа обаче отхвърляше това удобно опростяване на нещата. Колкото повече разсъждаваше над несвързания разказ на Хейдън за себе си, толкова повече осъзнаваше противоречията. Най-напред се опита да види Хейдън в романтичната вестникарска светлина на интелектуалец от трийсетте години, за когото Москва е истинската Мека. Москва беше неговата специалност, каза си той. Той имаше нужда от симетрията на едно историческо и икономическо решение. Това му се стори твърде недостатъчно, затова прибави още черти от човека, когото се опитваше да хареса: Бил беше романтик и сноб. Искаше да се присъедини към елитния авангард, който ще изведе масите от мрака. След това се сети за недовършените платна в дневната на момичето в Кентиш Таун — ограничени, пресилени и обречени. Сети се и за призрака на тираничния баща на Бил — Ан го наричаше просто „Чудовището“ — и си представи как марксизмът компенсира неумението му да рисува и безрадостното му детство. Разбира се, след това нямаше никакво значение, че доктрината става неубедителна. Бил беше тръгнал по правия път, а Карла знаеше как да го държи в него. Предателството до голяма степен е въпрос на навик, реши Смайли, припомняйки си Бил, излегнат на пода на Байуотър Стрийт, докато Ан му пуска музика на грамофона.

Освен това Смайли изобщо не се съмняваше, че на Бил му е доставяло удоволствие. Изправен в центъра на тайна сцена, играещ си с два свята, едновременно главен герой и драматург — о, на Бил определено му е било приятно.

Смайли мислено махна с ръка, недоверчив като никога към стандартните мотиви на хората, и вместо това си представи една от онези дървени руски матрьошки, които се отварят и разкриват друга фигура отдолу, а под нея още една. От всички хора на света само Карла е виждал последната малка фигурка в Бил Хейдън. Кога са го вербували и как? Десните му възгледи в Оксфорд поза ли са били, или, парадоксално, това е бил грехът, от който Карла го е избавил?

Питай Карла — жалко, че не го направих.

Питай Джим — никога няма да го направя.

Над равнинния пейзаж на Ийст Англия, плъзгащ се бавно покрай него, непреклонното лице на Карла измести разкривената смъртна маска на Бил Хейдън. „Но и ти си имал цена — Ан. Последната илюзия на човек без илюзии. Той беше на мнение, че разчуе ли се, че съм любовник на Ан, преценката ти за мене ще е замъглена по отношение на останалото.“

Илюзия ли? Така ли наричаше Карла любовта? Ами Бил?

— Ето — каза кондукторът на висок глас и може би за втори път. — Хайде, нали щяхте да слизате на Гримсби?

— Не, не, Имингам.

След това си спомни указанията на Мендъл и скочи на перона.

Не се виждаше такси, така че след като разпита на касата, прекоси празното пространство пред гарата и застана до една зелена табела с надпис „Опашка“. Надяваше се да го вземе, но може би не беше получила телеграмата му. Какво пък, кой може да обвинява пощите по Коледа? Зачуди се как ли ще приеме новините за Бил, защото, спомняйки си уплашеното й лице на скалите в Корнуол, той осъзна, че тогава Бил вече е бил мъртъв за нея. Тя беше усетила студенината на неговото докосване и по някакъв начин беше разбрала какво се крие зад това.

Илюзия ли, повтори си той наум. Човек без илюзии?

Беше ужасно студено и той силно се надяваше проклетият й любовник да й е намерил някое топло местенце.

Прииска му се да й беше донесъл кожените ботуши от шкафа под стълбите.

Сети се за книгата на Гримелсхаузен, която още не си беше взел от клуба на Мартиндейл.

Тогава я видя — раздрънканата й кола се носеше право към него по лентата с надпис „Само за автобуси“ и зад волана Ан гледаше в другата посока. Видя я да слиза, оставяйки мигача включен, и да влиза в гарата, за да разпита — висока, с дяволит блясък в очите, изумително красива, жена, принадлежаща другиму.

През останалата част от срока в очите на Роуч Джим Придо се държеше също като майка му, когато баща му ги напусна. Отделяше много време за дреболии, като нагласяне на осветлението за училищната постановка или кърпене на футболните мрежи, а в часовете по френски полагаше неимоверни усилия да поправя и най-малките грешки. Важните работи, като разходките и самотните игри на голф, изобщо заряза, а вечер стоеше сам и не ходеше в селото. Най-лошо от всичко беше втренченият, празен поглед, когато Роуч го хващаше неподготвен, и забравянето на разни неща в час, дори червените точки за заслуги — Роуч трябваше да му напомня да ги раздава всяка седмица.

За да му помогне, Роуч се нагърби със задачата на помощник-осветител. Така по време на репетициите Джим трябваше да му даде специален сигнал, предназначен само за Бил. Трябваше да вдигне ръка и да я пусне надолу, когато искаше светлините по пода да угаснат.

С течение на времето обаче лечението на Джим явно даваше резултати. Погледът му се проясни и той отново се оживи, щом сянката от смъртта на майка му започна да избледнява. Роуч никога не го беше виждал толкова весел, колкото вечерта на представлението.

— Хей, Джъмбо, жабок глупав, къде ти е дъждобранът, не виждаш ли, че вали? — извика му той, докато се връщаха към главната сграда, уморени, но щастливи след пиесата.

— Той се казва Бил — чу го да обяснява на някой от родителите, дошли за представлението. — Двамата с него бяхме новаци тук.

В крайна сметка Бил Роуч успя да се убеди, че пистолетът явно е бил само сън.

Ce projet a été financé avec le soutien de la Commission européenne.

Този проект е финансиран с подкрепата на Европейската комисия.

Cette publication n’engage que son auteur et la Commission n’est pas responsable de l’usage qui pourrait être fait des informations qui y sont contenues.

Тази публикация отразява само личните виждания на нейния автор и от Комисията не може да бъде търсена отговорност за използването на съдържащата се в нея информация.