Дарк Холоу

Пролог

Колата е додж. „Додж Интрепид“ — паркиран с предницата към морето под чамов заслон. Светлините са загасени, ключът — в контакта, за да може да работи отоплението. Снегът все още не е стигнал дотук, но на места по земята се е образувал скреж или тънък лед. Отблизо долита звук на разбиващи се вълни; единствено той нарушава тихата зимна нощ. Нощ в Мейн, на плажа Фери Бийч. Неголям плаващ кей се люшка току до брега, целият отрупан с кошчета за лов на раци.

Дясната врата се отваря и Честър Наш бързо се мушва в колата, зъбите му тракат, дългото кафяво палто е плътно загърнато. Честър е дребен, жилав, дълговлас и, чернокос. Има тънък мустак, извит като пиявица над горната устна и надолу — по ъгълчетата на устата. Мисли, че с него е направо неотразим. Всички други смятат, че е пълна скръб и оттук прякорът му — Честър Веселяка. Ако искате да влудите Честър, няма нищо по-лесно — само му викнете: „Хей, здравей бе, Веселяк!“ Веднъж навря патлака между зъбите на Поли Блок — само за това, че онзи го нарече така. Блок пък се ядоса и за малко да му откъсне ръката. И като го заблъска по тиквата с юмруци — същински лопати, сто пъти му разясни причините за прякора и защо последният го дразни толкова много. Само че причините не са никакво извинение, нали така?

— Да се надяваме, че си си измил ръчичките — ехидно подхвърля Поли, който е на шофьорското място в доджа.

Дразни се, че Честър не отиде до тоалетната по-рано — както би постъпил всеки нормален човек, вместо да търси някое дърво в тъмното, че да пикае на него и да изпуска топлото от автомобила. Така де!

— Боже, какъв шибан студ! — вайка се Честър. — Най-шибаният клинч през целия ми шибан живот. Направо да му замръзне на човек оная работа. Още малко и ще запикая ледени висулки.

Поли Блок подръпва от цигарата и мълчи — гледа как огънчето става аленочервено, после бавно се превръща в сива пепел. И Поли Блок има готино име. Подходящо — Блок. Над метър и деветдесет, тежи най-малко сто и двайсе кила, а лицето му… Все едно го е удрял влак. Седне ли в колата, тя мигом се задръства. Каква ти кола, и на стадиона „Джайънтс“ да отиде, пак ще създаде навалица.

Честър хвърля око на цифровия часовник на таблото. Зелените числа сякаш висят в мрака.

— Закъсняват — процежда той.

— Ще дойдат — изпъшква Поли. — Ще дойдат, къде ще ходят…

Пак подръпва от цигарата и се заглежда през прозореца към морето. Макар че едва ли има кой знае какво за гледане. Само мастилен мрак и светлините на Олд Орчард Бийч отсреща. Честър Наш до него вади детска електронна игра и започва да щрака по нея.

Отвън вятърът духа, а вълните ритмично лазят по плажа — ту напред, ту назад. Само гласовете на двамата в колата се носят над замръзналата земя към другите, които гледат и слушат.

— … Обект две е отново в колата. Боже, какъв шибан студ — това е специалният агент Дейл Нътли от ФБР.

Той неволно повтаря току-що казаните от Честър Наш думи. Пред Нътли се мъдри параболичен микрофон — поставен е до малка дупка в стената на навеса за лодки. Отляво тихо пърпори задвижван от човешки глас магнетофон, класът му е „Негра“ — доста висок. Работи и насочената също към доджа камера за нощни снимки — „Баджър Ем Кей II“.

Нътли се е навлякъл: два чифта чорапи, наполеонки, дебели джинси, тениска, отгоре й памучна риза, вълнен пуловер, скиорско яке с дебела подплата, терморъкавици и сива вълнена шапка с наушници. С последната прилича на перуански пастир на лами, до голяма степен и на солиста на „Спин Доктърс“. Което и да е от двете, все едно — все си мяза на клоун с тази физиономия и наврените под шапката уши. Така поне мисли седналият на високо столче до него специален агент Роб Брискоу. Брискоу завижда за шапката — собствените му уши са ледени като кокалчета — и си казва, че би убил Нътли за нея. Ами да — стане ли по-студено, направо ще вземе да го пречука и да му свали шапката от безжизнената глава. За какво ще му е тя тогава? Майтап, разбира се.

Навесът за лодки е отдясно на паркинга на Фери Бийч. Оттам двамата агенти имат отличен изглед към доджа. Зад него минава частен път — по брега и към крайбрежните летни вили. Черен път на име „Фери Роуд“ води от паркинга на юг към „Блак Пойнт Роуд“ — шосето, което пък отива към Оук Хил и Портланд на север. Прозорците на навеса са напръскани с отражателен лак. Това е станало само преди два часа, за да не може никой да забележи скритите там агенти. Във всеки случай малко по-късно Честър Наш си е направил труда да се доближи до постройката и подозрително да се загледа в прозорците. Опитал несполучливо да отвори и заключените врати, сетне студът го подгонил и той тичешком се върнал в затопления додж.

За съжаление в навеса отопление няма, поне не и работещо. А ФБР не е счело за необходимо да снабди двамата си специални агенти с отоплителен уред. Резултатът е, че и Нътли, и Брискоу, особено вторият, мръзнат като рибари. Голите дъски по стените на навеса са ледени на допир.

— Колко време вече висим тук? — пита Нътли.

— Два часа — отвръща Брискоу.

— Студено ли ти е?

— Абе, ти по-тъп въпрос не можеш ли да измислиш? Целият съм на ледена висулка! Ега ти шибания студ!

— Ами защо не си носиш шапка? — пита го Нътли ехидно. — Трябва да знаеш, че човек най изстива през главата. Оттам организмът най-бързо губи топлина. Затова ти е хладно. Трябвало е да си вземеш шапка.

— Слушай, Нътли… — заканително процежда Брискоу.

— Какво? — пита колегата му.

— Мразя те!

Отстрани активираният от човешки глас магнетофон тихичко пърпори и попива всяка тяхна дума — с помощта на закачените на реверите на якетата им микрофони. Всичко се записва. Такива са правилата на операцията. Всичко. И какво толкова, ако това включва и завистта, и омразата на Брискоу заради шапката на Нътли?

Охраната на име Оливър Джъд я чува още преди да я види. Тя влече крака по подовата настилка, сякаш тътри нещо след себе си, и сама си мърмори под нос. Отваря външната врата, а Джъд излиза от будката, като със съжаление обръща гръб на работещия телевизор и парното, което му духа топъл въздух в краката. Отвън е тихо и студено; природата се е стаила, притихнала — сигурно пак ще вали сняг. Вятър няма и това все пак е хубаво. Но времето сигурно скоро ще се скапе още повече — все пак е декември. Тук, в Северен Мейн, зимата идва по-рано и понякога е доста грозна.

Джъд бързо тръгва към нея.

— Хей, госпожо, госпожо! Защо сте станали от леглото? Тук човек може да си навлече простуда, че дори и смърт.

При последните думи жената се стряска и за пръв път поглежда Джъд в лицето. Дребна и слабичка, тя се държи изправено и е една от най-представителните фигури в старческия приют. Той се нарича Дом за възрастни и носи името „Света Марта“. Охранителят си мисли, че не е толкова стара, колкото някои други обитателки на дома. О, има и такива, сякаш родени през Първата световна война. А тази жена е на около шестдесет, и то най-много. А щом не е толкова дърта, значи нещо друго не й е наред — с други думи, не е добре в главата. Сигурно е откачена. Косата й е сребристосива; тя виси свободно по раменете и стига почти до кръста. Светлосините й очи сякаш пронизват Джъд и гледат през него в далечината. Носи кафяви боти с връзки, облечена е в нощница, а отгоре й дълго синьо палто и червено вълнено шалче. Върви и в движение се закопчава.

— Отивам си — отвръща тя.

Говори тихо, но с удивителна решимост, сякаш е съвсем в реда на нещата шестдесетгодишна жена да напуска приют нощем, облечена само в нощница и евтина връхна дреха. И то точно когато прогнозите за Северен Мейн вещаят още сняг върху вече натрупаната и замръзнала поне десетсантиметрова снежна покривка. Джъд не разбира — как се е промъкнала покрай дежурните сестри и е стигнала чак до главната врата на приюта? Някои от тези бабички са хитри като лисички — мисли си той и се почесва по главата. Само да си обърнеш гърба и те хванали гората. Че къде пък ще ходят толкова? При някое старо гадже, което сигурно е хвърлило топа още преди тридесетина години — хили се той.

— Вижте сега, госпожо — успокоително й говори Джъд. — Не можете да излизате по това време. Хайде да се връщаме и да си лягаме, нали така? Аз ей сегичка ще се обадя на дежурната, а вие не мърдайте оттук. Ще ви приберат и ще се погрижат за вас за нула време.

Възрастната жена е закопчала и последното копче и отново поглежда Оливър Джъд. Той чак сега усеща, че старицата е уплашена от нещо. По-точно казано, направо е смъртно ужасена и се страхува за живота си. Джъд не може да каже как е разбрал това: просто някакво вътрешно, съвсем първично чувство му подсказва уплахата й, когато тя е вече съвсем наблизо. Очите й са широко разтворени, в тях се чете ням ужас, а и молба, ръцете й — вече закопчали копчетата — силно треперят. Толкова е уплашена, че самият Джъд започва да се оглежда. Тогава тя пак отваря уста:

— Той иде…

— Кой иде? — не разбира Джъд.

— Калеб. Калеб Кайл.

Очите й са като на хипнотизиран човек, гласът й трепери от ужас. Джъд поклаща глава и я хваща за ръката.

— Хайде, елате — казва й кротко и я повежда към пластмасовата скамейка до будката.

Настанява я и посяга към телефона.

— Вие постойте тук, докато извикам сестрата.

Кой, по дяволите, беше този Калеб Кайл? Името му звучи познато, ама не може да се досети със сигурност. Набира номера на сестринската стая, когато чува шума зад себе си. Обръща се и вижда жената, която почти се блъска в него. Сега очите и са присвити лукаво, съсредоточено, устните — стегнати в решителна гримаса. Ръцете й са високо над главата — държат нещо — и той вдига очи да види какво е то. Тогава тежката пръстена саксия литва към лицето му.

Джъд се извръща, полита, наоколо пада мрак.

— Нищо не се вижда в тая шибана тъмница — отново се оплаква Честър Веселяка.

Стъклата на колата са замъглени от дишането им и Наш има клаустрофобични усещания, подсилени още повече от масивното присъствие на Блок до него. Партньорът му мълчи, раздразнен от вечните Честърови вайканици. Сетне изтрива страничното стъкло с ръкав. В далечината просветват нечии фарове.

— Тихо бе — изръмжава грубо. — Ето ги — идват.

Нътли и Брискоу също виждат светлините. Минута преди това портативната радиостанция е изписукала: наблюдението съобщава, че по „Олд Кънтри Роуд“ в посока на Фери Бийч се движи кола.

— Какво мислиш? Те ли са? — пита Нътли.

— Сигурно — отвръща Брискоу и бърше кондензираната по якето му ледена влага.

В същия миг от завоя излита форд торъс и спира до доджа. През свързаните с параболичния микрофон слушалки на ушите им двамата агенти чуват думите на Поли Блок, който пита Честър дали е готов за действие. В отговор долита металически звук. Сигурно някой от тях сваля предпазителя на пистолета.

В приюта „Света Марта“ една от сестрите слага студен компрес на тила на Джъд. Наблизо стоят полицейски сержант от Дарк Холоу1 на име Реслър и един от патрулните полицаи. Последният се хили под мустак. И на устните на Реслър играе нещо като усмивчица. В другия ъгъл на стаята е Дейв Мартъл, полицейският началник на Грийнвил, който е на пет мили2 разстояние от Дарк Холоу, а до него и един от горските надзиратели.

Териториално и административно погледнато, „Света Марта“ спада към Дарк Холоу, едно от последните градчета от стария тип — от онези години преди индустриалната революция в американските гори постепенно да се разпростре чак до канадската граница. Във всеки случай Мартъл е чул за случая в дома и дошъл в жест на добра воля — да помогне, ако има нужда от по-мащабно издирване. Той не харесва Реслър особено, но тук няма място за лични симпатии и антипатии: професионализмът изисква работата да се върши както следва.

Мартъл е умен и въздържан човек — третият поред полицейски началник, откакто е създадено малкото градско управление. На него случаят хич не му се вижда смешен: ако бързо не намерят възрастната жена, тя просто ще загине. Къде-къде по-леки студове могат да ликвидират една крехка старица, а тази нощ не става дума за обикновен студ, а за началото на мразовете в Мейн.

Оливър Джъд знае, че ченгетата от Дарк Холоу му се присмиват: той винаги е искал да постъпи в полицията, но е прекалено дебел, нисък, пък и си пада малко нещо възтъпичък за нужните изпити. Мисли си, че вероятно имат право да му се хилят. В края на краищата той що за охрана е? Някаква си хилава бабичка да го тресне по главата и на всичкото отгоре да му вземе патлака. Да, да — сега Оливъровият чисто нов „Смит и Уесън 625“ е в нея, а само Господ Бог може да каже къде е самата тя.

Присъстващите се канят да започнат издирване. Начело ще застане доктор Мартин Райли — директорът на приюта. Той вече е облякъл кожена шуба с качулка, сложил си е ръкавици и непромокаеми ботуши. В едната ръка държи лекарска чанта с всичко необходимо за първа помощ, в другата — голям непромокаем фенер. А в краката му стои черен сак с топли дрехи и завивки — одеяла и термос, пълен с гореща супа.

— Не я срещнахме по пътя насам, значи е хванала напряко — Джъд чува тези изречени от някого думи.

Май че е Уил Патерсън — горският. Той е и лесничей, отговаря за дивеча и за рибното стопанство. Съпругата му държи дрогерия в Гилфорд, а задникът й е като зряла праскова, дето просто чака някой да я захапе.

— Теренът е много тежък — умува Райли. — На юг е Бийвър Коув, но началникът Мартъл не е видял никой по пътя насам. На запад е езерото. Може би се лута някъде из горите?

Радиостанцията на Патерсън записуква и той се дръпва встрани, за да говори необезпокояван от останалите. Почти веднага се извръща и възбудено съобщава:

— Засекли са я от самолета. На около две мили североизточно оттук — навлиза все по-навътре в гората.

Двете ченгета от Дарк Холоу, горският, доктор Райли и една сестра незабавно потеглят. Патрулният взима сака със завивките и тръгва последен. Мартъл поглежда към Джъд и вдига рамене. Реслър е дал да се разбере, че няма нужда от помощта му. Но полицейският началник има предчувствие или, другояче казано, неприятно усещане за случилото се. Ама много неприятно наистина. Той гледа към отдалечаващата се група хора — те вече навлизат сред дърветата, а из въздуха плъпват дребни снежинки. Завалял е ситен сняг.

— Хо Ши Мин — изтърсва Честър Веселяка. — Пол Пот. Хам Хам.

Четиримата камбоджанци го гледат студено, безизразно. Облечени са в почти еднакви сини вълнени палта, а отдолу носят сини костюми с официални вратовръзки. На ръцете — черни кожени ръкавици. Трима изглеждат доста млади — на не повече от 25–26 години, преценява Поли. Четвъртият определено е по-възрастен: сресаната му назад и обилно намазана с брилянтин възчерна коса е изпъстрена със сиво. Той носи очила и пуши цигара без филтър. В лявата ръка държи черно кожено куфарче.

— Хъм Хъм. Председателят Мао. Нагасаки — продължава глупашки да бръщолеви Веселяка.

— Няма ли да млъкнеш? — зверски изръмжава Поли Блок.

— Опитвам се да ги предразположа отвръща му другият.

Възрастният мъж дръпва от цигарата за последен път и с два пръста я отхвърля към плажа.

— Ако приятелят ви е приключил с дивотиите, може би ще започнем — казва той любезно и на отличен английски.

— Хм, разбра ли сега? — поучително се обръща Блок към зяпналия Честър. — Ето как започват световните войни.

— И този Честър ако не е истински задник — мърмори Нътли. Разговорът между шестимата отсреща звучи кристално ясно в тихия нощен въздух. Брискоу кима в знак на съгласие: онзи наистина е повече и от задник. Тъпанар. Нътли настройва фокусното разстояние на камерата да хване добре куфарчето в ръката на възрастния камбоджанец. Навежда се да провери резултата — включва в кадъра и Поли, разбира се, и онзи до него с куфарчето. Инструкциите им са да следят, да слушат, да записват. Не бива да се намесват. Такава е задачата, ще действат по-късно. Когато се изясни въпросната среща — защото те знаят само за нея — и евентуално ако се установи връзка между нея и Тони Чели в Бостън. Кола с двама техни колеги ще пресрещне доджа в Оук Хил, а друга ще проследи камбоджанците, където и да отиват.

Брискоу насочва бинокъл за нощно виждане към Честър Веселяка.

— Има нещо необичайно в палтото на този тип — мърмори той недоволно. — Не забелязваш ли нещо?

Все още наведен над камерата, Нътли я обръща леко вляво.

— Тц — отвръща той. — Хм, я чакай, чакай. Старо палто… интересна кройка… ръцете му не са в джобовете, а в онези цепки под гърдите…? Държи ги на топло, а? Ама не…

— Ако така ги топли — ръмжи Брискоу, — прави го доста дърводелски…

— Къде е тя? — обръща се възрастният към Поли Блок.

Поли маха с ръка към багажника на доджа. Камбоджанецът кима и подава куфарчето на един от по-младите. Онзи го отваря и поднася към Поли и Честър — да видят какво съдържа то.

Честър подсвирква.

— Ох, мамка му…

— По дяволите — възкликва Нътли. — Доста са мангизите — кеш!

Брискоу насочва бинокъла към куфарчето.

— Ух! Поне три милиона трябва да има.

— Достатъчно Чели да се извади от лайната, в които е затънал — подмята Нътли. — Колкото и да са дълбоки…

— Не ми говори — мърмори Брискоу.

— Ами кой е в багажника? — пита го Нътли.

— Еееее… и ти си един нетърпеливец. Нали затова сме тук — да видим.

Петимата пристъпват внимателно по замръзналата земя, устите им бълват облачета бяла пара. Наоколо дърветата извисяват снаги със зелени върхари към потъмнялото небе, а снежинките галят разперените клони. Теренът тук е каменист, а новият сняг го е направил хлъзгав и опасен. Райли вече се е подхлъзнал веднъж и си е одраскал пищяла. Над тях боботи двигателят на малката чесна — един от самолетите на рибното стопанство от Музхед Лейк. Силният му прожектор е засякъл нещо на земята и го държи в снопа светлина.

— Ако продължава да вали все така, самолетът ще трябва да се връща… — обажда се Патерсън.

— Вече стигаме — уверено отвръща Райли. — Още десетина минути и ще си я приберем.

Някъде пред тях изтрещява изстрел, след малко — още един. Снопът светлина на самолетния прожектор подскача веднъж-дваж, а машината започва да набира височина. Радиостанцията на Патерсън запращява и разгневен глас започва да обяснява нещо.

— Дявол го взел — въздиша Патерсън, а по лицето му се изписва удивление, — ама онази стреля по тях…

Поли Блок наближава багажника, а камбоджанецът почти се прилепва до него. Отзад младите разтварят палта и под тях лъсва метал. И тримата носят автомати узи, висящи на преметнати над саката ремъци. Стискат ръкохватките, пръстите им са на спусъците.

— Отворете — нарежда възрастният.

— Както кажете — отвръща Поли и вмъква ключа в ключалката, готов да вдигне капака. — Нали затова Поли Блок е тук — ей сега ще ви отвори багажника…

Думите са ненужни, името още по-малко. Ако камбоджанецът внимава в картинката, ще разбере това — Поли се престарава и произнася всяка дума високо и отчетливо.

— Зад шлицовете държи оръжие — неочаквано издумва Брискоу. — Онези шибани цепки са за по-лесна стрелба… по дявол…

— Оръжие ли? — объркано повтаря Нътли. — О, Боже, да бе, цепките…

Поли Блок отваря капака и рязко отстъпва назад. Топъл въздух полъхва откъм багажника. Там има нещо завито с одеяло, прилича на човешка фигура. Всичко става за няколко секунди. Камбоджанецът се навежда и отмята одеялото.

Под него се надига мъж — мъж с рязана двуцевка.

— Ама какво става тук? — пита камбоджанецът.

— Става напечено и чао — хили се Поли Блок, а двете цеви изригват пламъци. Тялото на възрастния подскача от многократните попадения.

— Мамка му! — реве Брискоу. — Давай, давай!

Агентът вади зигзауера и хуква към вратата. В движение превключва закопчания на ръката му предавател и зове екипа в Скарбъро на помощ. Отключва и излита в нощта.

— Ама чакай… нали не биваше да се месим — несигурно възкликва след него Нътли, но незабавно затичва след колегата.

Така не бива да става, мисли той. Ама съвсем не бива по този начин…

В същия миг се разтваря и палтото на Честър и двата скрити отдолу автоматични валтера зачаткват като високооборотни шевни машини. Картечни пистолети „Валтер Ем Пе Ка“ — тип парабелум, — скорострелни, смъртоносни. Предварително застанал на добре подбрана позиция, Веселяка е открил огън, когато двамина от общо тримата вече насочват узитата. Но за тях е късно.

— Сайонара — вика Честър и устата му се разчеква в широка усмивка.

Деветмилиметровите парабелуми плюят олово в гърдите на тримата камбоджанци. То минава като през масло — раздира скъпата кожа на куфарчето, елегантните вълнени лодени, снежнобелите ризи, кожата. Наш стреля ветрилообразно — куршуми валят и в тяхната кола — стъклата се пръскат, ламарината е надупчена на десетки места, разкъсана е тапицерията на седалките. За по-малко от четири секунди двата валтера са изстреляли 64 патрона срещу тримата. Резултатът е покъртителен: камбоджанците лежат препънати в странни пози като пречупени детски кукли, топлата им кръв топи тънкия леден слой върху почвата. Куфарчето е паднало наблизо, захлупено с отворените страни надолу. Няколко дебели пачки се търкалят наоколо.

Честър и Поли оглеждат сцената — свършили са добра работа.

— Е, какво се мъдриш още? — Поли е заядлив с Честър — както винаги. — Давай да прибираме зеленото и да се чупим.

Зад гърба му от багажника излиза човекът с рязаната двуцевка. Името му е Джими Фриб. Той се протяга и разкършва, сухожилията му пукат. Честър слага нова пачка на единия валтер, другия оставя в багажника на доджа. Тъкмо се навежда да събира разпръснатите пари, когато два гласа прозвучават почти едновременно:

— Федерални агенти! Горе ръцете! Не се мотайте! — това е първият глас.

Другият глас не е така категоричен, но е доста по-груб, а и странно познат на Поли.

— Я всички назад — дръпнете се от кинтите! Хей, ще ти пръсна шибаната тиква! Хайде, всички назад!

Старицата стои на малка открита полянка и гледа към небето. Снежинките кацат по косата й, по раменете, по протегнатите ръце. Устата й е широко отворена, старческото тяло — силно задъхано; тя задавено гълта студения въздух и едвам се държи на крака. Изглежда, не забелязва Райли и другите и те се приближават почти на десетина метра. Сестрата се държи най-отзад. Райли бързо крачи напред въпреки възраженията на Патерсън.

— Госпожице Емили — кротко говори той. — Госпожице Емили, това съм аз — доктор Райли. Дойдохме да ви отведем у дома.

Възрастната жена го поглежда и за пръв път, откакто са тръгнали, Райли има усещането, че тя съвсем не е луда. Очите и са нормални, спокойни, тя дори се усмихва.

— Няма да се върна — изведнъж казва тя.

— Но, мис Емили, студено е. Ако не дойдете с нас, може да се простудите, дори и да загинете тук. Носим одеяла и топли дрехи. Имаме и гореща супа. Ще ви сгреем набързо и ще ви отведем на безопасно място — у дома.

Старицата отново се усмихва. Странна усмивка — широка, въздържана, в нея няма нищо весело, а само недоверие.

— Не можете да ми помогнете. Безопасно място няма — не и от него.

Райли се смръщва. Сега си спомня нещо за тази жена. Докладвали са му. Да, имало е инцидент с посетител, а предната нощ госпожица Емили се е оплаквала, че някакъв мъж се опитвал да влезе през прозореца й. Тези твърдения остават без последици — почти никой не им вярва, но за всеки случай на Джъд е наредено на нощните дежурства да носи оръжие. Тези хора, възрастните, са трудни — те се страхуват от сянката си: непрестанно се опасяват да не се разболеят, стряскат се от посетители, понякога дори и от приятели и роднини, плаши ги и студът, вероятността да се спънат и да паднат, някой да им открадне останалите им дребни притежания, та дори и снимките, които са нещо като патерица за отслабнала памет.

Но най-вече се плашат от смъртта.

— Моля ви, госпожице Емили, оставете този пистолет и елате с нас. Ние ще ви помогнем, ще ви защитим. С нас никой няма да посмее да ви направи каквото и да е.

Жената пак клати глава. Отгоре самолетът прави нов кръг и прожекторът отново осветява дребната старческа фигура. Странна е тази бяла светлина — под нея дългата сива коса се превръща в искрящо като огън сребро.

— Няма да се върна пак там. Тук ще го посрещна — лице в лице. Това е неговото владение — тези гори. Тук някъде трябва да е и той.

В същия миг се променя и изражението й. Застаналият зад Райли Патерсън се сепва: струва му се, че никога досега не е виждал такъв краен ужас, изписан на човешко лице. То се разкривява, брадичката и устните се разтреперват, сетне се раздрусва и цялото старческо тяло — това е някакъв неземен, непознат и твърде буен тремор, мисли си докторът, доста подобен на култов екстаз. По съсухрените бузи рукват сълзи и тя започва да говори в скоропоговорка:

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам, ужасно много съжалявам…

— Моля ви, госпожице Емили — говори Райли и внимателно пристъпва към нея. — Оставете този пистолет. Трябва да ви отведем у дома.

— Няма да се върна у дома — твърдо повтаря тя.

— Моля ви, госпожице Емили, много ви моля! Трябва!

— Тогава ще трябва да ме убиете — казва тя просто, насочва оръжието към Райли и натиска спусъка.

Честър и Поли се оглеждат трескаво — наляво, надясно. Отляво, в самия паркинг, стои висок мъж с черно яке, закачена на ръката портативна радиостанция с микрофон и пистолет — зигзауер. До него има още един мъж — по-нисък. Той също държи зигзауер, но с двойна дръжка. На главата си вторият носи сива вълнена шапка с дълги наушници.

Отдясно на двамата, до мъничка дървена будка, където през лятото продават билетчета за паркинга, има друга едра фигура — изцяло облечена в черно, От глава до пети, че и черна ски маска като качулка, която покрива цялата глава. Той държи пушка тип помпа марка „Ръгър“ и диша тежко през кръглата цепка на маската.

— Хвани онзи — тихо шепне Брискоу на Нътли.

Зигзауерът на агента с шапката описва плавна дъга и се премества — от Поли Блок на фигурата в черно.

— Хвърли пушката, задник! — нарежда Нътли.

Пушката в ръката на онзи леко потрепва.

— Казах ти — хвърли пушката — вече крещи Нътли.

Очите на Брискоу отскачат за миг към човека с пушката. На Веселяка това му и трябва — той се извива и открива огън с валтера. Удря Брискоу в ръката, а Нътли в гърдите и главата. Двамата падат, Нътли умира на място — шапката почервенява още преди тялото му да е стигнало земята.

Брискоу открива огън от легнало положение и поразява Честър Наш в десния крак и слабините. Последният се поваля тежко и изпуска картечния пистолет. Пушката помпа започва да киха ритмично — звукът сякаш идва не от паркинга, а от гората отзад. Поли Блок се прегъва и залита — ударен е, но вече има пистолет в ръката. Зад него стъклата на колата се пръскат. Блок пада на колене, опитва се да вдигне ръка, не успява и тежко се захлупва по очи. Честър Наш се мъчи да вземе валтера с дясната ръка — с лявата се е хванал за чатала. Тогава Брискоу стреля още два пъти и Веселяка притихва завинаги. Джими Фриб хвърля двуцевката и вдига ръце точно навреме — още секунда колебание и Брискоу ще го убие.

Агентът се кани да стане, но в същия миг отчетливо чува типичния звук на вкаран в цевта патрон. Това е помпата.

— Лежи си там — предупреждава го гласът.

Агентът постъпва както му нареждат. Внимателно оставя зигзауера на земята до себе си. Крак в черна бота леко подритва пистолета встрани, по-надалеч.

— Ръцете на тила.

Брискоу изпълнява и тази заповед, макар че лявата ръка го боли. Сега вдига очи и вижда черната фигура с насочена надолу пушка. Нътли лежи извит встрани, очите му са широко разтворени, сякаш гледа към морето. Боже, мисли си Брискоу, каква каша се забърка… Тогава чува шума на двигателите — колите са все още сравнително далеч, но светлините им просвяткват зад дърветата. Мъжът с пушката също чува и вижда. Сетне бързо прекрачва до куфарчето. Главата му се накланя леко в посока към Брискоу, докато прибира и последната пачка и щраква ключалката. Джими Фриб използва този момент и неочаквано прави плонж към зигзауера, но напразно. Черната фигура го прострелва в гърба, преди дори да е стигнал до оръжието. Фриб умира, а Брискоу стиска глава с двете си ръце и безмълвно започва да се моли Богу.

— Стой си така легнал и не вдигай очи — предупреждава го онзи с помпата.

Брискоу изпълнява точно, но не затваря очи. До него минава поточе кръв и той леко измества лице, за да я избегне. Когато се осмелява да вдигне глава, черната фигура вече я няма, а фаровете на приближилите се съвсем коли го заслепяват.

Доктор Мартин Райли е на четиридесет и осем години и ужасно му се иска да стане и на четиридесет и девет. Има две деца — момче и момиче — и съпруга на име Джоани, която всяка неделя готви много вкусно печено. Мартин не е Бог знае какъв прочут лекар, затова и сигурно се занимава със старческия приют. Когато госпожица Емили Уотс стреля по него, той се хвърля на земята, покрива глава с ръце и започва ту да ругае, ту да се моли. Първият куршум изсъсква някъде вляво, вторият е по-наблизо и пръска мокър сняг и пръст в лицето му. Отзад се чуват изщраквания — полицаите свалят предпазителите на оръжието си, зареждат. Райли виква:

— Не, не! За Бога, не стреляйте, моля ви!

Настъпва тишина, само моторът на чесната бучи някъде отгоре. Райли рискува и надига глава от земята. Старицата сега плаче открито. Лекарят внимателно и бавно се изправя.

— Не се безпокойте, госпожице Емили, всичко ще се оправи — започва с успокоителен тон той.

— Нищо не може да се поправи — ридае тя. — Спасение няма…

Допира пистолета до лявата си гръд и натиска спусъка. Силата на изстрела я отхвърля назад и вляво, тя пада с вирнати крака, а палтото се запалва за секунда около направената от куршума дупка, сетне угасва. Жената приритва и затихва. Наоколо земята постепенно почервенява, снегът вали все така кротко и покрива лицето й, изцъклените отворени очи. Тялото е все така осветено от самолетния прожектор.

Наоколо гората безучастно мълчи, дърветата немеят, само клоните им се полюшват леко, сякаш поздравяват падащите снежинки.

Ето така започна всичко: и за мен, и за още едно цяло поколение. Началото бе в две отделни случки — насилие и пак насилие, — протекли почти едновременно в една зимна нощ, свързани посредством неясна и печална нишка, която се губи нейде далеч назад в трагичното минало и в спомените за стари, брутални дела. Други хора, някои от тях и мои близки, са се докосвали до нея и са умирали, може би заради самата нея. Защото говорим за едно древно Зло, всесилно Зло, което наднича иззад завесата на Времето и може да заразява хорската кръв, да преминава от поколение в поколение, да командва човешкото потекло — да покварява, да позори и дамгосва онези, които нямат нищо общо с неговата същност и генезис: младите, невинните, уязвимите, беззащитните. То трансформира живота в смърт, стъклото в огледала; всичко, до което се докосне, превръща в свой образ и подобие.

За всичко това аз научих по-късно, когато Смъртта споходи и още мнозина други и стана ясно, че от Геената Огнена отново се е пръкнало нещо ужасно, скверно като самата нея и древно като света. Съдено ми е било да участвам в събитията, които последваха. Сега, когато се връщам в спомените и миналото, си мисля, че съм бил част от всичко знаменателно, без да разбирам как и защо. Така или иначе същата зима има цяла поредица произшествия — на пръв поглед всеки инцидент отделен и все пак свързан с другите. Сякаш някой бе отворил таен проход между два паралелни свята: този на миналото и на неизбежното бъдеще, и в сблъсъка, който последва, Смъртта бе главното действащо лице.

Връщам се назад във времето и се виждам такъв, какъвто наистина съм бил: замръзнал в различни епизоди и години като лице от поредица снимки. Младо момче посреща баща си, който се прибира у дома след тежък работен ден; тежката му фигура застава на вратата, той се навежда и ме взема в ръцете си, подхвърля ме във въздуха и аз усещам огромната сила, която се крие в този човек. Мускулите играят под рамото му, бицепсите са корави — същински въжета. Искам да стана като него — да постигна онова, което той е постигнал, да приличам на него, да бъда силен и смел. Виждам го и по-късно — само веднъж — без полицейската униформа, държи в ръка черен брезентов сак. Пак е едър и силен, но изглежда някак смален и сломен. Сякаш огромното здраво тяло е започнало да се разнищва като загниваща обвивка на разпадащ се мозък. И това ми действа ужасяващо — като че и моят мозък започва да се разпуква. Може би ще ми бъде наследство?

Особено ярък е още един образ от миналото: стоя до бащиния гроб, навел глава. До мен са само неколцина от мнозината стари бащини приятели — сурови лица, високи мъже с широки плещи. Опитвам се да изправя рамене, да вирна глава, да се изравня с тях. Те са най-близките, най-достойните — не ги е било срам или страх да дойдат на погребението. Малцина биха желали хората да ги видят там — в града витаят недобри чувства относно случилото се. Само най-лоялните са готови да рискуват репутацията си под блясъка на репортерските светкавици.

Мама е до мен, приведена, сгърчена от мъката. Няма го вече онзи, когото е обичала така силно, няма го човека, на когото се е уповавала. С него си е отишла — уви! — и представата за онзи едър добряк, мил и нежен съпруг и баща, винаги готов да се наведе и погали своето момченце по главицата, да го грабне и подхвърли като истинско перце. Горко ни: него хората ще го помнят само като убиец, сетне посегнал на собствения си живот. Защо ли? Вероятно защото се е чувствал виновен… Татко уби един младеж и приятелката му — и двамата невъоръжени. Причините ли? Никой не можа да ги разбере, камо ли да ги разясни. Може би се крият зад онези преуморени очи и в мислите на професионалния полицай, свидетел на прекалено много злини, несправедливост, хорска лошота. Тези мисли са го преследвали неотклонно години наред и са се натрупвали в главата му като злокачествени образувания. Какво ли е видял в онези двамата? Младият негодник — започнал в детската полицейска стая, малолетният престъпник, който навършва възраст и се заема с далеч по-сериозни нарушения на закона. И глезената му приятелка от богато семейство, която си пада по всякакви гангстерчета. Полупияни, нагли, те крещят мръсотии в лицето му, а онзи — младият негодяй, бърка във вътрешния джоб на сакото. Какво ли ще извади? Нищо, защото просто не е бил въоръжен. Баща ми ги застрелял и двамата — видял е в тях нещо много грозно. Сигурно онези демони от мислите си… По-късно татко налапа дулото на служебния пистолет и се застреля.

Сега съм по-възрастен. Застанал съм до следващия гроб. Починала е мама. Пускат ковчега в рова, а до мен стои възрастен мъж — дядо ми. Дошли сме чак от Скарбъро, Мейн, където се преместихме след татковата смърт. Скарбъро е родното място на майка ми, там живее дядо и няма да излъжа, ако кажа, че направо избягахме при него — за да се скрием от хорската неприязън. Мама настояваше да бъде погребана до татко — до последния си дъх не престана да го обича. Сега до майчиния гроб виждам само стари хора — мъже и жени. Млад съм само аз.

Виждам и снежни преспи. Зимата идва и си отива, сетне и следващата. Дядо остарява все повече и повече. Напускам Скарбъро, ставам полицай — също като татко, както и дядо. В семейството това е наследствена традиция и аз няма да й изменя. Когато умира и дядо, аз се връщам в Скарбъро и сам изкопавам гроба му. Хвърлям лопата след лопата пръст върху ковчега, буците тропат по дървения капак. Сутрешното слънце е огряло гробището, във въздуха се носи солен дъх — идва от заблатените райони. Има ги и на изток, и на запад. Недалеч от мен златисто, жълтоглаво кралче гони мушиците и всякакви гниди и паразити, които снасят яйца в дървесната кора, а зимно време се крият на топло в пукнатините и дупките из старите дървени къщи. Вдигам глава и дълго гледам след прелитащите ята гъски — те бягат на юг от зимата. Интересно нещо — с тях летят и няколко гарвана; приличат на черни изтребители, които съпровождат команда бомбардировачи.

Малко по малко гробът се запълва и тогава чувам гласовете. Тънки гласчета: смях, викове, глъчка в двора на детската градина на име „Лил Фокс Фарм“ недалеч от гробището. Без да искам, се усмихвам. Мисля си, че и дядо би се засмял. Направо съм сигурен.

Сетне съдбата ми поднася още един гроб — този път моят малък свят наистина се разпада. Впил съм поглед в овехтелия молитвеник, който държа, но мислите ми не могат да се задържат на едно място. Пускат две тела в прясно изкопания ров — те ще почиват там една до друга, — дъщеря ми и съпругата ми. Както съм ги заварвал толкова пъти късно вечер в дома ни в Бруклин, прибирайки се след късно дежурство. Двете заспали сладко, тригодишната ми дъщеричка, притисната до майка си. Така дойде онзи миг. В който престанах да бъда съпруг. И баща. Не бях успял да ги опазя и те бяха наказани за моя собствен провал и грешки.

Ето, за тези образи и спомени ви разказвам. Те са като верига от здраво преплетени брънки, изкована отдавна, нейде далеч в мрака на миналото. Трябва да ги извадя от мислите си, но не е така лесно да обърнеш гръб на миналото. Толкова много неща са останали несвършени, толкова много думи — неизказани. И всички те се връщат при нас, за да ни обвиняват, да ни мъчат… да ни наказват.

Защото такъв е животът и така върви светът. И ехото на други светове.

Първа глава

Ножът потъва в кожата под окото ми поне на два милиметра. По лицето ми потичат тънки струйки кръв. Били Пърдю се е прилепил плътно към мен, притиснал ръцете ми към стената с лакти, краката ми с неговите крака — така че да не мога да го сритам в слабините. Пръстите му се впиват в гърлото ми още по-силно.

Били Пърдю, Били Пърдю… трябваше да внимавам повече с този човек.

Били Пърдю е беден, беден и опасен с набраната в него горчивина, с натрупаното отчаяние. Отвратителна взривоопасна смесица — винаги води до насилие. И той е такъв — затъпял от озлобление. То се излъчва от него на вълни, блокира мисленето, замъглява съзнанието и влияе на реакциите на околните. Влезе ли в някой бар, отпие ли от първата чаша, хване ли в ръце билярдния стик, вече е повече от сигурно: рано или късно ще стане проблем. Няма нужда да търси повод за сбиване. По-скоро поводът е намерил проявление в лицето на Били Пърдю. Дори самият Били да успее да избегне конфликта (той обикновено не го и търси), някой друг неизбежно ще се заяде. Винаги съм готов да се обзаложа за това. Достатъчен е един поглед към седналите на бара мъже и край — сблъсъкът е налице. Всъщност Били е в състояние да провокира дори най-хрисими и богоугодни хорица. Пуснете го на събрание на кардинали от Светата, църква, той и тях ще предизвика. Откъдето и да го погледнеш, все си е кофти човек.

Досега не е убивал, а и никой не е успял да го убие. Колкото по-дълго се задържи подобно положение, толкова повече се увеличават шансовете за лош край. То щом започва лошо, какво остава за финала? Чувал бях хората да казват, че Били носи нещастието в себе си, но ми се струва недостатъчно силно — по-добре би било да се каже, че самият Били е истинска напаст, нещо като нескончаемо бедствие, като бавна мъчителна смърт.

Тогава още не знаех много за него. Бях научил, че постоянно има неприятности със закона, че полицейското му досие е като дебел том и съдържа подробен списък на всички възможни дребни престъпления. Като се почне от лошо поведение и бягства от училище, дребно хулиганство, дребни кражби, пиянство, шофиране в нетрезво състояние и под влияние на наркотици, съхраняване на крадени вещи, побой, злоупотреба и посегателство на чужда собственост, нецензурно поведение на публични места, нередовно изплащане на детска издръжка и т.‍н.‍ и т.‍н.‍ Безкраен списък.

Многократно е бил даван за осиновяване, прекарал цялото си детство в чужди домове и поправителни институции. На повечето места оставал толкова, колкото поредният осиновител да разбере, че момчето не си струва изплащаната от щатските институции издръжка, защото белите, които прави, му излизат много по-скъпо. Повечето осиновители са такива: третират децата като инвестиция, която носи приходи, или като кокошка, която отглеждаш за месо и яйца. Не си ли покрие разноските, значи не си заслужава да го държиш. Ако едно пиле създава проблеми, вие го заколвате и ето го неделния обяд, но можете ли да постъпите така с малолетен престъпник? И хоп — Били отново е на улицата — до следващия осиновител. В досието му, заведено от социални грижи, пише, че при повечето осиновителски семейства са регистрирани доказателства за липса на сериозно внимание към момчето; в два отделни случая — за малтретиране, побоища и крайна грубост.

В един-единствен случай бе попаднал на добри хора — възрастни, опитали се да му създадат дом и да го поправят, доколкото им стигали силите. Бил двадесет и първото осиновено от тях дете и може би им е дошъл малко нанагоре. Но известно време живял щастливо, ако изобщо можем да използваме тази дума. Сетне се запилял, дни наред не се прибирал вкъщи, а по-късно избягал в Бостън и попаднал в обкръжението на Тони Чели. Веднага настъпил котака по опашката, както се казва, и го върнали по етапен ред в Мейн. Там срещнал Рита Ферис, която била седем години по-млада. Харесали се, оженили се. Родил им се син, но истината е, че истинското дете в този брак бил самият Били, макар вече тридесет и две годишен — висок, як като бик: мускулите му — дебели въжета, ръцете — крикове, а пръстите — досущ клещи.

Имах уникалната възможност да опозная и наблюдавам Били съвсем отблизо, след като се опитах да му приложа хватка и да му извия ръката на гърба. Напълно неуспешно впрочем. Сега за наказание ме бе притиснал към стената на сребристия си фургон каравана. Не човек, а скала — очичките му зли и малки като на прасе, зъбите му неравни, от устата му смърди на стар алкохол и вкиснато. Под ноктите му черно, целият му врат изринат и пъпчасал — изглежда, се бе бръснал с изтъпено ножче.

Фургонът бе стар и скапан с регистрация от Скарбъро Даунс. От него се носеше воня на мръсни дрехи, развалена храна и застояли боклуци. С едната ръка Били ме бе стиснал здраво за гушата и ме вдигаше бавно нагоре — толкова бе здраво копелето. Пръстите на краката ми вече едвам допираха земята. В другата стискаше къс нож — същия, с който бе пробол бузата ми някъде под лявото око. Кръвта шуртеше, стичаше се по брадичката ми и капеше надолу — май по самия Били.

Голяма глупост бях извъртял с въпросната хватка. Изобщо кофти идея — все едно да гласуваш за Рос Перо или да нападнеш Русия през зимата, като Наполеон например. Шансове за успех — колкото и да бях приложил хватката на самия фургон. Когато опитах да му извия ръката, тя си остана неподвижна и непрегъваема. Също като на бронзовата статуя на поета Лонгфелоу на едноименния площад. И докато се мъчех да анализирам собствената си дивотия, Били ме бе сграбчил и бе стоварил върху главата ми огромното си дясно ръчище. Толкова ме заболя, че чак сълзи ми потекоха, а той ме лепна на стената на фургона и ме затисна с тяло. Свят ми се зави, ушите ми забучаха. Помислих, че ми е спукано тъпанчето, но тогава ме сграбчи за гърлото и разбрах, че няма задълго да се опасявам за слуха си.

Ножът се виеше в ръката му и болката растеше. Сега вече течеше много повече кръв, капеше в отворената пазва на бялата ми риза, а вероятно и върху гърдите на Били. Лицето му бе разкривено и мораво; дишаше тежко, просто пухтеше през стиснати зъби, помежду тях се процеждаше слюнка. Натискът върху ръцете и гърдите ми отслабна, сега Били напълно се бе концентрирал върху бавното ми задушаване.

Изглежда, беше решил да изстиска живота от мен. Вече мислех, че съм пътник, когато ме осени вдъхновение — успях да пъхна пръсти под сакото и да напипам дръжката на пистолета. Носех стария си „Смит и Уесън“. Малко по малко с върховно усилие го измъкнах и го допрях до меката част на гушата му — тъкмо под брадичката. Червените пламъчета в очите му присветнаха ярко и бавно започнаха да гаснат. Отпусна гърлото ми, отдръпна ножа, а аз се свлякох на земята. Поемах въздуха жадно — на пресекулки, вратът ме болеше отвратително, полуделите ми за кислород бели дробове подсвиркваха немощно. Държах пистолета все така насочен нагоре към Били, но той сам отстъпи и се дръпна назад. Гневът му бавно затихваше. Изглежда, вече не му пукаше нито за мен, нито за оръжието в ръката ми. Извади цигара и запали. Протегна пакета и към мен, но аз поклатих глава и болката в ухото ми се обади отново. Реших, че не бива да си мърдам главата много.

— Защо се опитваш да ми правиш фокуси, а? — попита изведнъж Били с огорчен тон.

Погледна ме и в очите му прочетох искрена обида.

— Изобщо не биваше да ми прилагаш хватки — каза той отново.

Този тип наистина бе голям чешит. Пак поех въздух, сега вече по-дълбоко, и отворих уста. Собственият ми глас прозвуча като конско цвилене, а в гърлото ми някой сякаш бе посипал пясък. Ако не бе толкова невинен в тъпотата си, вероятно щях да го прасна с дръжката на пистолета.

— Доколкото си спомням, ти се закани да вземеш бейзболната бухалка и да ми изкараш лайната през устата — рекох със скърцащ глас.

— Ама ти пак ставаш груб — сопна се той и червените пламъчета припламнаха отново.

Пистолетът ми бе все така насочен в него, но това като че ли не му правеше особено впечатление. Да не би да има нещо наум? Може би си мисли, че куршум не го лови? Ама че глупости ми идват наум, сигурно от нарушеното кръвоснабдяване на мозъка, рекох си аз и се усмихнах. Груб съм бил! Ама че мисъл. И тъкмо да поклатя глава, отново се сетих, че ще ме заболи.

Бях дошъл при този тип, за да направя услуга на бившата му съпруга Рита, която живееше в малък апартамент на „Локъст стрийт“ в Портланд с двегодишния им син Доналд. Тя получи развод преди шест месеца и оттогава Били не бе плащал нито цент от издръжката на детето. Познавах семейството на Рита и самата нея още като дете в Скарбъро, макар че не бяхме близки. Баща й бе загинал по време на несполучлив банков обир в Бангор през 1983 година, а майката се бе скъсала от работа, за да не се разпадне семейството й. Знаех, че единият й брат е в затвора, а другият го търсеха ченгетата за връзки с наркотрафика, най-голямата сестра бе в Ню Йорк и не искаше и да чуе за другите си роднини.

Рита бе стройна, русокоса красавица, но гадостите на живота вече си казваха думата и това й личеше — поне на външния вид. Били никога не я бе удрял, нито тормозел физически, но затова пък се бе прочул с гадните си скандали и яростни изблици. Благодарение на тях почти унищожил двата апартамента, в които бяха живели по време на брака. Единия подпалил след тридневен запой в южен Портланд. Рита се събудила навреме, колкото да изведе детето. Сетне се върнала и с голяма мъка изтеглила почти безжизненото тяло на съпруга си; включила и алармата, че да предупреди съседите. На следващия ден подала молба за развод.

Сега Били живееше във фургон, при това видимо съвсем бедно. Казаха ми, че през зимата работи по дърводобива: хваща се на работа в някоя от северните фирми или продава коледни елхи. През останалото време върши каквото му падне, а то не е кой знае колко. Фургонът бе паркиран на парче земя, притежание на Роналд Стрейдиър, индианец от пенобскотското племе, наричан от някои хора Бродещия елен. Стрейдиър бе от Олд Таун — стария резерват, но след завръщането си от Виетнам се бе заселил в Скарбъро. Бе служил в специалните части K–9, там го бяха обучили за водач на куче — да превежда армейски патрули през джунглата. Овчарката му на име Елза можела да подушва виетконгците от много далеч. Роналд много обичаше да разказва за нея и за службата: твърдеше, че подушвала и прясна вода и така веднъж спасила цял взвод, останал без храна и вода. След изтеглянето на американските войски от Виетнам кучето било предадено на южновиетнамската армия като армейски излишък или както пишело в протокола, „излишна екипировка“. Роналд носеше снимката му в портфейла и често я показваше на кой ли не. Елза бе хубавица, снимана с изплезен език, вирнати уши и две метални плочки на врата: личният военен номер и награда за добра служба. Роналд тъгуваше по нея — смяташе, че виетнамците са я изяли след американското изтегляне и никога не се сдоби с друго куче. В края на краищата нали пък при него се бе настанил Били Пърдю.

Били бе подразбрал, че съпругата му възнамерява да се премести на Западното крайбрежие и да започне нов живот. За тази цел тя имаше голяма нужда от парите, които той й дължеше за издръжката. Както ми обясни Рита, на Пърдю не му изнасяло тя да заминава. Все си мислел, че семейството им може да се събере отново. И не бяха успели да го разубедят нито официалният развод, нито съдебната забрана да се доближава на по-малко от тридесет метра до бившата си съпруга.

Бях се навил да го посетя като услуга на Рита — тя ми се обади и помоли за помощ. Време беше някой да разясни на Били, че бившата му съпруга няма да се върне при него, а той има моралното и юридическото задължение да й плаща въпросната издръжка. Тъкмо се бях заел да му говоря тези работи и той посегна към бухалката. После се случиха описаните вече неща.

— Обичам я, бе, човек — повтаряше той, подръпваше от цигарата и изпускаше дима през ноздри.

Приличаше на особено злонравен и инатлив бик.

— Кой ще се грижи за нея в Сан Франциско, я ми кажи, а?

Изправих се на крака, избърсах част от кръвта от бузата и пазвата. И ръкавът на сакото ми бе мокър — тъмните петна бяха доста и големи. Късмет, че сакото ми е черно. За Бога, и аз какви ги дрънкам! Ако на това му се вика късмет, човек може да си представи как ми е функционирал мозъкът.

— Били, как да живеят жената и собственото ти дете, ако не им плащаш определената от съдията издръжка? — попитах го аз. — Как да се оправя без пари? Щом я обичаш толкова, трябва да й ги дадеш!

Той ме изгледа, сетне наведе очи към краката си. Пръстите му шаваха в мръсните черни боти.

— Извинявай, че ти налетях, брато, ама… — почеса се по изринатия врат, поглади буйната коса. — Ще ме натопиш ли на ченгетата?

Ама че въпрос. И да ходя при тях, на него ли точно ще кажа? Съжалението му звучеше искрено колкото на лисица, току-що изяла кокошката. При това ако уведомя полицията, Били ще го напъхат в дранголника и пак няма да плати на Рита нищо. Но пък когато спомена ченгетата, в тона му прозвуча нещо особено и аз трябваше да се замисля, но ето на! — не се усетих. Още с пристигането си бях забелязал, че черната му фланелка е мокра от пот, а по маншетите на панталоните има засъхнала пръст. Беше превъзбуден, адреналинът просто препускаше из вените му. Тези неща трябваше да ме насочат на определени мисли, но де ти този размах на въображението. Кой би помислил да плаши човек като Били със сбиване или неплатени детски издръжки? Глупости. Като се връщам ретроспективно назад, си мисля, че може да е било и за добро: че тогава не загрях достатъчно и не си направих нужните заключения. Знам ли и аз?

— Ако си платиш сега, аз ще й занеса парите, ще забравя какво стана — рекох му кротко.

Той сви рамене.

— Нямам толкова много. Нямам дори и хиляда долара.

— Били, ти й дължиш около два бона. Струва ми се, че пак не загряваш за какво става дума.

А дали беше така? Какво притежаваше? Караше една разбита тойота с дупки по изгнилите тенекии на пода, фургонът му мяза на сметище, печели не повече от сто, сто и петдесет долара седмично. И то ако намери работа — я при секачите, я да прекара нечий боклук. Ако има две хиляди долара, отдавна да се е разкарал оттук. Били Пърдю и две хилядарки. Трябва да става дума за някой друг, защото Били едва ли някога ще спечели толкова пари накуп.

— Мога да дам пет стотака — рече той след известно мълчание и пак усетих някакъв подтекст, а в очите му имаше нови пламъчета — този път пресметливи, лукави.

— Дай ми ги тогава — рекох веднага.

Били не помръдна.

— Били, ако не платиш сега, ченгетата ще дойдат и ще те приберат, ще идеш под ключ и няма да можеш да изкараш нищо, за да платиш издръжката, а лихвите се трупат. И ако това ако не е затворен кръг, здраве му кажи!

Той помисли, сетне влезе във фургона, аз — след него. Бръкна под вехтото канапе в ъгъла и извади смачкан плик. Извърна се с гръб към мен — да не гледам — и започна да брои. Брои, брои и прибра плика. Сетне подчертано тържествено ми подаде пет по сто. Като същински магьосник, който вади нечий изчезнал часовник след особено ефектен трик. Банкнотите бяха съвсем нови, шумоляха и миришеха на прясно мастило. При това бяха с последователни номера. Ако се има предвид дебелината на въпросния плик, там май останаха доста техни братлета.

— Ти май теглиш мангизи от банкомата на „Флийт Банк“, а, Били? — рекох шеговито.

Глупости, разбира се. Дивотии някакви невероятни. Единственият начин Били да извади пари от банкомат е да го разбие с булдозер.

— Глей сега, брато, ти й кажи нещо от мен, чуваш ли? — поклати той пръст. — Кажи й, че може би там, откъдето идват тези кинти, има още, чуваш ли? Да си направи нужните заключения, значи, че може би не съм вече онзи смотаняк. Нали така ще й кажеш, а?

И се усмихна многозначително като селски мъдрец, който се мисли за единствения умник на този свят. Във всеки случай си помислих, че ако Били Пърдю знае нещо по-специално, по-добре е да не питам много-много. Така винаги е по-здравословно. Впоследствие се оказа, че пак не съм бил прав, но за това по-късно. Все пак не се въздържах:

— Слушай, Били, ти да не работиш още за Тони Чели, а? Я ми кажи?

Очите му си останаха все така лукави, но усмивката му изчезна.

— Не познавам никакъв Тони Чели — упорито рече той.

— Чакай да ти опресня паметта. Един висок, снажен тарикат от Бостън — сам си извади прякора — Тони Чистия. Започна с проституция, а сега играе на голямо. Цели се в най-високото. Наркотици, порно, лихварство — абе всичко, което попада под ударите на наказателния кодекс, така че шансовете му за добър гражданин са доста под нормата.

Направих кратка пауза и добавих:

— Ти работеше за него, Били. Питам те сега — още ли работиш?

Той рязко завъртя глава, сякаш да изтръска вода от буйните си коси, но избегна погледа ми.

— Да, бе, да… вярно, че съм правил туй-онуй за Тони. От време на време, знаеш как е… По-лесно, е отколкото да пренасяш боклуците на хората. Ама не съм виждал Тони отдавна. Много отдавна.

— По-добре за самия теб е да казваш истината, Били — рекох му съвсем сериозно. — Иначе ще си имаш неприятности с разни хора — хубаво да го знаеш.

Той не отвърна и аз повече не настоявах. Когато ми подаваше парите, почти си завря лицето в моето. Допрях пистолета в гърдите му, а той попита:

— Защо правиш това?

Алени огънчета пак примигваха; примигваха и угасваха в малките очички, дъхът му все така вонеше, усмивката бе изчезнала.

— Тя не може да си позволи частно ченге…

— Правя го като услуга — отвърнах тихо. — Познавам цялото й семейство.

Мисля, че той изобщо не ме чу.

— И как ще ти плати, а? — бе извърнал глава и обмисляше собствения си въпрос, когато изведнъж запита: — Чукаш я, нали?

Спокойно издържах погледа му.

— Не, не я чукам. Сега се дръпни от мен.

Били остана на място десетина секунди, смръщи лице и се отмести. Когато излизах от фургона, отвън вече бе студена декемврийска нощ. Гласът му прозвуча отново — с моите думи:

— По-добре за теб е да казваш истината.

Естествено, че парите трябваше да ме накарат да се замисля. Ама на. Нямаше начин Били Пърдю да ги е спечелил по честен начин и може би най-разумно беше да го понатисна малко. Но бях направо скапан и с огромно облекчение се разкарах от него и смрадливия му фургон.

Дядо ми, който бе полицай, докато не откри на север онова дърво със странните плодове, обичаше да разказва един виц. Всъщност то си бе повече от виц. Един тип казва на приятел, че отива да играе на север комар. Ама участниците са професионални мошеници — удивено го предупреждава приятелят. Да, бе, да, знам — казва първият, — но това е единствената игра в града.

Започнах да си спомням твърде често този виц и донякъде философия на скъп за мен покойник в дните, които последваха — когато нещата станаха неудържими. Спомних си и множество други казани от дядо ми неща, които той съвсем не вземаше за вицове, макар че доста хора да им се бяха смяли. Не бяха минали седемдесет и два часа от смъртта на Емили Уотс и мъжете при Праутс Нек и Били Пърдю се бе превърнал в нещо като единствената игра в този град. Само че тогава още не го знаех. А предположенията на дядо се оказаха точни и приеха формата на жестоко и облечено в плът насилие.

Отбих се в банката на „Оук Хил“ и изтеглих двеста долара от личната си сметка. Раната под окото се бе затворила — най-малкото вече не течеше кръв, но знаех, че ако почистя съсирената коричка, вероятно пак ще рукне. Реших да отида за помощ в кабинета на Рон Арчър на „Форест авеню“, където приемаше пациенти два пъти седмично.

— Какви си ги вършил бе, човек? — попита ме той, докато ми слагаше упойка за трите шева на раната.

Канех се да му кажа, че от упойка няма нужда, но реших да си мълча. Ще вземе да помисли, че се правя на герой. Доктор Арчър е минал шестдесетака, но все още е хубав, достолепен мъж с красиво побеляла коса и превъзходни маниери. Множество самотни жени си мечтаят да попаднат в леглото му, други търсят поводи за най-интимни и често ненужни медицински прегледи.

— Абе, влезе ми една мигла в окото, та се опитах да си я извадя рекох му аз.

— Следващия път опитай с очни капки. По-безболезнено е и по-хигиенично. И няма да си повредиш окото.

Почисти раната с тампон и посегна към иглата. Примигнах леко.

— Браво, моето момче — потупа ме той по главата с усмивка. — Голямо, храбро момче. Ако не плачеш, ще ти дам бонбонче.

— И ти имаш едно чувство за хумор… — рекох кисело.

— Зарежи тези приказки — отвърна той и започна да шие раната. — По-добре кажи какво стана? На мен ми мяза на прободна рана — нож най-вероятно. Освен това по врата ти има синини — изглеждат като следи от нечии пръсти.

— Опитах се да попритисна Били Пърдю и не се получи — признах, макар и неохотно.

— Пърдю ли? Ох, Боже мой! Не е ли онзи ненормалник, който за малко щеше да подпали собствените си съпруга и дете?

Веждите на Арчър се извиха като черковни арки и той ме загледа с истинско удивление, а след още един шев подхвърли:

— Ти май си по-откачен и от него! Знаещ ли, като твой лекар те съветвам да избягваш подобни упражнения, защото рано или късно ще се наложи лечение, което аз не съм в състояние да предложа — рече той и посочи с ръка скромното обзавеждане на кабинета. — С такива изпълнения на врата могат да се очакват всякакви мозъчни изненади и ще видиш, моето момче, че и сенилността няма да закъснее.

Сетне огледа работата си и се усмихна доволно:

— Отлично! Съвършена бродерия. Цар съм на шев и кройки!

— Сега ще се погледна в огледалото — заканих се аз. — И ако си ми извъртял някое сърчице, ще ти запаля амбулаторията.

Лекарят внимателно зави използваните игли в старата опаковка и ги хвърли в кошчето.

— Внимавай сега какво ти казвам — кожата до няколко дни сама ще абсорбира тези шевове. Няма да ги пипаш, чуваш ли? Нали ви знам какви сте вие, немирниците. Истински деца!

Излязох, а смехът му ме последва на улицата. Добър човек беше доктор Арчър, точен.

Оставих го да си се смее и потеглих към апартамента на Рита Ферис. Намираше се недалеч от източните гробища и катедралата — голяма красива постройка на Църквата на непорочното зачатие. В тези гробища почиват онези двамата млади глупаци Бъроус и Блайд — капитани на историческите бригантини; американския „Ентърпрайз“ и британския „Боксър“, и двамата загинали в прочутата и никому ненужна морска битка край остров Монегън през войната от 1812 година. Погребали ги с пищни почести и двойно шествие по улиците на Портланд. Близо до гробовете им под мраморен паметник почива още един участник в същата битка — лейтенант първи ранг Кървин Уотърс. Той бил люто ранен и агонизирал цели две години: по време на битката бил на шестнайсет, а на погребението — вече на осемнайсет. Сам не зная защо ви разказвам тези неща, а и изобщо защо ли се сетих за тези хора по пътя към дома на Рита? Може би след срещата с Били Пърдю подсъзнателно съм си мислил за съвсем ненужно погубени млади хора.

Завих по „Локъст“, минах покрай англиканската черква „Свети Павел“ отдясно и „Свети Винсент де Пол“ — отляво, точно срещу училището на името на Кавана. Апартаментът на Ферис е в зле поддържана триетажна постройка с каменни стъпала пред главния портал. От едната страна на вратата са звънците, от другата — същият брой незаключващи се пощенски кутии.

Отвори ми чернокожа жена — портиерката, която държеше за ръката момиченце — вероятно дъщеря си. И двете ме изгледаха с подозрение. В Мейн има сравнително малко чернокожи, още от началото на деветдесетте години населението на щата е почти 90 на сто бяло. При такова съотношение човек би трябвало да внимава, така че сигурно имаха право да бъдат предпазливи.

Опитах се да се усмихна максимално предразполагащо.

— Дошъл съм при Рита Ферис. Тя ме очаква.

Очевидно усмивката не подейства, защото лицето на жената се втвърди още повече.

— Като ви очаква, защо не й позвъните? — сопна се тя и ми блъсна вратата.

Въздъхнах, позвъних. Гласът на Рита прозвуча по домофона, релето на вратата забръмча и влязох.

Поех по стълбите към втория етаж. Иззад нечия врата долитаха реплики от телевизионен сериал. Някой кихаше звучно. Потропах леко, Рита веднага отвори — държеше облечения в ританки Доналд на ръце, леко опрян на хълбок. Косата й бе прибрана в кок, носеше безформен син пуловер над сини джинси и черни сандали. По пуловера имаше следи от детска храна и слюнки. Въпреки износените мебели апартаментчето изглеждаше чисто и спретнато, усещаше се типичната бебешка миризма.

Малко зад Рита възрастна жена тъкмо поставяше на масата кашон с пелени, детски консерви и пресен зеленчук. На пода имаше пластмасова чанта с дрехи втора употреба и няколко видимо употребявани детски играчки. Веднага забелязах, че Рита държи пари в ръка. Тя долови движението на очите ми и веднага ги мушна в джоба, а лицето и леко почервеня.

Жената отзад, може би на около шестдесет години, ме изгледа любопитно и враждебно или на мен така ми се стори. Сребристата й коса беше къдрена на апарат, очите й — големи и кафяви — не се отделяха от мен. Облечена бе в дълго вълнено палто, което изглеждаше скъпо. Под него забелязах копринена блуза и видимо правени по поръчка памучни панталони. На ушите й дискретно висяха елегантни златни обеци, на китките и на врата също имаше бижута.

Рита затвори вратата и се обърна към нея.

— Това е господин Паркър — каза тя. — Помолих го да говори с Били от мое име.

Сетне остави Доналд на пода и стеснително извърна глава към възрастната жена. Чудеше се какво да направи с ръцете си и ги пъхна в задните джобове на джинсите. В тази интересна поза кимна към мен, сетне към другата си гостенка и рече:

— Господин Паркър, това е Шерил Дансинг. Тя ми е приятелка.

Протегнах ръка към Лансинг.

— Приятно ми е да се запознаем.

След известно колебание тя си подаде ръката и се здрависахме. За жена имаше учудващо силни пръсти.

— И на мен също — отвърна тя.

Рита въздъхна и се опита да започне разговор:

— Шерил много ни помага. Редовно носи храна, дрехи и… какво ли не. Чудя се как бихме се оправяли без нея.

Сега, изглежда, на Лансинг й стана неловко, защото предупредително вдигна ръка и рече:

— Хайде, хайде сега…

После прегърна Рита, целуна я по бузата, а на хваналия се за крачола на майка си Доналд разроши косицата. Направи стъпка към вратата и добави:

— Ще ти се обадя пак до седмица, най-много две.

Рита видимо се безпокоеше от нещо, може би й се стори, че не е достатъчно учтива към гостенката и попита:

— Няма ли да поостанеш малко?

Шерил Лансинг хвърли кратък поглед към мен и се усмихна.

— О, не, не и тази вечер. Трябва да свърша още цял куп неща, а съм и сигурна, че вие с господин Паркър имате за какво да говорите.

Кимна ми и излезе. Загледах се в гърба й, докато тръгна надолу по стълбите. Може и да е от „Социални грижи“ или пък от благотворителното дружество на името на свети Винсент де Пол. То има административна сграда до църквата отсреща. Рита, изглежда, интуитивно усети за какво си мисля.

— Приятелка ми е, истинска — обади се тихо. — Познаваше Били, знаеше го що за стока е, знае го и сега. Непрекъснато се грижи за нас и всячески се старае да помага.

Заключи вратата и чак сега ме изгледа продължително в лицето.

— Били ли ви направи това?

— Е, имахме известни разногласия — рекох небрежно.

— Ужасно съжалявам. Изобщо не помислих, че може да се опита да…

По лицето и се изписа искрено съчувствие и неудобство. Сега изглеждаше много хубава въпреки тъмните сенки под очите и фините бръчици, които тревогите вече дълбаеха около устата й, досущ наченки на пукнатини по красиво излят стар гипс.

Покани ме да седна, тя самата се настани на една възглавница и взе Доналд на коляно. Той бе доста едро дете, с големи сини очи и изражение на постоянно любопитство. Усмихна ми се, поклати пръст и погледна майка си. Тя също се усмихна и той се засмя, сетне изхълца.

— Да ви почерпя едно кафе? Нямам бира, за съжаление, иначе бих ви предложила.

— Благодаря, аз изобщо не пия. Отбих се да ви дам това.

Подадох седемстотинте долара — заедно е онези двеста, които изтеглих от моята сметка. Тя видимо се изненада, а Доналд се опита да вземе една банкнота и да я налапа.

— Да, да — сопна му се мило тя и издърпа парите от малките пръстчета. — Ти и така ми струваш доста за гледане.

Сетне отдели две по петдесет и ми ги подаде.

— Моля ви, вземете ги — каза тихо. — Заради това, което се е случило. Моля ви.

Притиснах парите в дланта на Рита и свих пръстите й отгоре, като внимателно отблъснах ръката.

— Не ми трябват. Нали вече обясних — правя го като услуга, заради старото познанство. Говорих с Били. Стори ми се, че сега има малко събрани пари и ще си изпълнява задълженията. Ако не го направи, е, тогава вече ще трябва да се обърнете към ченгетата.

Тя кимна.

— Той не е лош човек, господин Паркър. Много е объркан, изглежда, вътре в него нещо постоянно ври и кипи, но обича Дони повече от всичко друго на света. Струва ми се, че е готов да направи какво ли не, само да не го отвеждам оттук.

Ето, именно това ме бе притеснило. Онези червени огънчета в очите на Били Пърдю, които припламваха прекалено лесно и бързо. Изглежда, в него се бе набрало много, много омерзение и гняв, които дълго време щяха да подхранват този вътрешен пламък.

Изправих се да си ходя. На пода до крака ми се търкулна една от Доналдовите играчки — червено пластмасово камионче с жълт покрив. Вдигнах го, за да го оставя на масата, и играчката изписука весело. Детето веднага обърна очи към нея, сетне вниманието му отново се върна на мен.

— Следващата седмица ще се отбия да проверя как я карате — обещах аз и подадох пръст на Доналд.

Той го хвана и стисна в юмручето си. В съзнанието ми проблясна удивително ярък образ на дъщеря ми, която правеше абсолютно същото. Жегна ме остра болка, нещо ми заседна на гърлото. Дженифър я няма вече. И тя, и жена ми си отидоха завинаги от този свят. Отне ми ги ръката на убиец, който вярваше, че животът им не струва нищо, самите те са безполезни и жестоката им смърт може да послужи като предупреждение към други. Затова просто ги бе разкъсал и захвърлил — за да ги намеря и да страдам. И той самият вече не е жив. Бях го преследвал до смърт в Луизиана, но когато всичко свърши, съвсем не почувствах облекчение. Нещата в живота не са устроени така. Трудно се постига баланс.

Внимателно си издърпах пръста от Доналдовото юмруче и го погалих по главата. Рита дойде с мен до вратата, Доналд пошляпваше до нея, отново заловен за крачола й.

— Господин Паркър… — започна тя.

— Птица — рекох аз, докато отварях вратата. — Приятелите ми викат Птицата.

— Да, Птица… — тя протегна ръка и нежно погали бузата ми под раната. — Моля те, остани, Птицо. Моля те. Ще сложа Доналд да си легне. Време му е вече. Нямам друг начин, по който да ти се отблагодаря.

Нежно отместих ръката й и я целунах по дланта. Миришеше на крем за ръце и на Доналд.

— Съжалявам, не мога — отвърнах тихо.

Тя ме изгледа с известно разочарование.

— И защо не? Не ме ли намираш за достатъчно привлекателна?

— Не, не е това — рекох аз. — Съвсем не е това причината…

Тя се усмихна, не много, но все пак се усмихна.

— Благодаря ти, Птицо — рече и се надигна на пръсти, за да ме целуне по бузата, а аз я погалих по косата.

Доналд прекъсна това блаженство. Когато докоснах майка му, лицето му потъмня — същински бащичко. Той пусна крачола и пристъпи към мен, а малкото юмруче затупа по крака ми.

— Хей! — викна му Рита. — Спри веднага!

Но той продължи, докато аз не отстъпих.

— На мама защитникът — рече тя и се усмихна тъжно. — Хем ревнува, хем мисли, че искаш да ми направиш нещо.

Вдигна го на ръце, той зарови лице в рамото й, залапа палец, сетне се извърна и ме изгледа подозрително. Аз тръгнах надолу, а Рита остана в рамката на осветената врата, като загледана в мен икона. На площадката се обърнах. Тя бе хванала ръчичката на Доналд и ми махаше с нея.

— Кажи чао на този чичко — чух гласа й. И аз им махнах, сетне свих по стълбата и излязох.

Повече не ги видях живи.

Втора глава

На следващия ден станах рано. Навън бе тъмно и потискащо тихо. Потеглих към летището, за да хвана сутрешния полет за Ню Йорк. По радиото вече предаваха първите информации за инцидент със стрелба в Скарбъро, но особени подробности нямаше — съобщиха само най-общи факти.

От „Кенеди“ хванах такси. По „Ван Уик“ и в Куинс трафикът бе много натоварен. Все пак през Куинс човекът успя да ме откара до 51-ва. Оттам отидох пеша до „Ню Калвари“, където вече се бе насъбрала неголяма тълпа. На гробищните порти имаше групички полицаи — пушеха и разговаряха тихо. Тържествено облечени в черно жени си кимаха тъжно една на друга, повечето бяха ходили на фризьор — личеше им по внимателно направената коса и подходящо нанесения грим. Множество мъже и младежи, някои почти деца, стояха наоколо в очевидно неудобни черни костюми — много вероятно взети под наем заедно с белите ризи с тесни яки и черните вратовръзки с прекалено малки възли. Някои от ченгетата ме поздравиха учтиво, аз също им кимнах в отговор. На неколцина знаех фамилиите, почти никой — по малко име.

Катафалката се зададе от „Удсайд“ и влезе в гробището, следваха я три черни лимузини. Хората се подредиха отзад в редици по двама по трима и бавно потеглиха към гроба. Покрай него бе натрупана прясно изкопаната пръст, зелените чимове, венци и букети цветя. Тук тълпата вече бе подчертано голяма. Присъстваха доста повече униформени полицаи и детективи в цивилни дрехи, жени и много деца. Имаше неколцина по-високопоставени полицейски шефове, заместник-шерифи и техни помощници, половин дузина капитани и множество лейтенанти. Всички бяха дошли да отдадат последна почит на стария сержант Джордж Грънфелд от 30-и участък. Най-накрая коварният рак бе успял да го отнесе в гроба — само две години преди пенсията.

Познавах го като добър човек и още по-добър полицай — почтен и честен, от старата школа. Бе имал нещастието да работи в участък, от години известен с корупция; за служителите му отдавна се носеха най-различни слухове за тежки нарушения на закона. Някои от слуховете постепенно се бяха превърнали в официални жалби: знаеше се, че конфискувани от трафиканти оръжие и наркотици — главно хероин — редовно се препродават от самите ченгета; правят се незаконни обиски и арести, отправят се заплахи. Всичко с цел изнудване и откупи. Назначена бе висша комисия да разследва самия 30-и участък, който се намира на ъгъла на 151-ва улица и авеню „Амстердам“. Накрая официално бяха осъдени 33 полицаи — обвиненията, отправени срещу тях, бяха общо 2000 на брой, и то главно за лъжесвидетелство. Това стана скоро след като подобни случаи бяха разкрити и в 75-и участък — т.‍нар.‍ „инцидент Дауд“ — все така свързани с оръжие и кокаин: препродажби, откупи и подкупи. Още по-лоша слава тръгна по адрес на нюйоркската полиция, естествено — главно из медиите. Струваше ми се, че скоро ще има още разкрити скандали: упорито се шушнеше, че иде ред на участъците от „Мидтаун Саут“. Там пък имало уговорки с местните проститутки, които си плащали със секс услуги за полицаите.

Може би именно по тази причина на Грънфелдовото погребение бяха дошли толкова много хора. Сержантът бе символ на нещо много рядко — човешка доброта и фундаментална почтеност. Затова и мнозина искрено скърбяха за кончината му. Аз бях тук по много лични причини. Съдбата ми отне съпругата и дъщерята през декември 1996 година, докато все още работех в отдела за убийства в Бруклин. Бруталността и дивата свирепост, с която бяха извършени убийствата им, а и неспособността на полицията да разкрие извършителя, станаха повод между мен и колегите да се създаде истинска пропаст. Всъщност причината е доста заплетена и вероятно и аз имам вина: така или иначе смъртта на Сюзън и Дженифър определено ме дамгоса в техните очи най-вече защото натрапи на вниманието им уязвимостта на един полицай и неговото семейство. На всички им се искаше да повярват, че аз съм изключение; че като закоравял пияница сам съм си навлякъл нещастието и те не са длъжни да разгледат и разследват възможната алтернатива. В известен смисъл бяха прави: наистина сам бях предизвикал тази злочестина — спрямо мен лично и спрямо най-обичните ми хора. Но пък никога не простих на колегите за това, че ме оставиха да се оправям с нея съвсем сам.

Подадох оставка от полицията месец след смъртта им. Малцина изобщо се опитаха да ме разубеждават, но един от тях бе Джордж Грънфелд. Той ми определи среща един ден в „Джоунс“ — кафененце на Второ авеню и недалеч от сградата на ООН. Ядохме зелен грейпфрут и кифлички, пихме кафе, седнали в сепаре до прозореца. Мястото е тихо, кротко, трафикът там е сравнително слаб. Джордж търпеливо изслуша причините, които изложих за напускането си: все по-голямото отчуждение; болката от това да продължавам да живея в града, където всичко напомня за най-скъпите ми хора; вярата, че може би, ей така — може би — ще успея да намеря човека, който ми ги бе отнел. Помня разговора ни много добре.

— Чарли — рече той тогава (никога не ме бе наричал по прякор), загледан в лицето ми, — разбирам причините, до една ги приемам. Но ако напуснеш, оставаш сам и сам ограничаваш помощта, която все пак можеш да получиш от нас, изобщо тук — в града. Полицията е твоето семейство. Затова остани. Ти си добро ченге — то ти е в кръвта.

Така ще го запомня завинаги — с тези и другите му добронамерени думи — загледан в мен, гъстата му сива коса, надвиснала над кръглото като месечина лице и дълбоко хлътналите в орбитите им очи.

— Не мога, съжалявам, но не мога.

— Напуснеш ли, много хора ще си помислят, че бягаш. Някои дори ще са доволни от това, някои… — Други ще се подразнят от факта, че си свалил гарда. Разбираш ли, Чарли?

— Нека да се дразнят! Така и така за тях няма какво да съжалявам.

Той въздъхна, отпи от кафето.

— Виж какво, Чарли. Познавам те добре — ти никога не си бил лесен човек. Прекалено си умен, прекалено много ти чатка пипето. Сигурно затова си склонен да прехвърляш мярката. Всички си имаме слабости и грехове, но ти не умеещ да криеш чувствата си — страшно си импулсивен. Мисля си, че мнозина се плашат от теб, а ако има нещо, което ченгетата мразят, то е човек, който им лази по нервите. Неприятно им става, нали разбираш какво ти казвам?

— Добре де, ама на теб не ти лазя по нервите, нали?

Грънфелд ме погледна и сведе очи, завъртя чашката с кафето по чинийката. Помислих си тогава, че се колебае — дали да ми каже нещо повече или не. Когато изрече следващите думи, аз донякъде се засрамих от себе си и започнах да го уважавам още повече от преди.

— Виж какво, Чарли — аз имам рак. Лимфосаркома. Докторите са ме предупредили, че до една година ще го закъсам яката. А след това я изкарам още някой и друг месец, я не.

— Ужасно съжалявам, Джордж — казах и нещо ми заседна на гърлото, но какво бе то в сравнение с онова, което му бе на този едър и добър човек?

Грънфелд махна с ръка и отново ме измери с очи.

— Много ми се иска да имам повече време. За внуците. Да ги гледам как растат. Но пък на мен Господ ми даде да отгледам собствените си деца, а на теб това ти бе отнето. Затова ти съчувствам. Може би е погрешно да ти ги казвам тези неща така открито, но искрено се надявам да имаш втори шанс. В края на краищата това е най-хубавото, което може да ти се случи на този свят.

— Питаш ме дали ми лазиш по нервите. Не, не ми лазиш, Чарли. Зная, че смъртта ще дойде да ме вземе и този миг не е толкова далеч. Това ми дава определена перспектива на нещата. Всяка сутрин се будя и благодаря на Бога, че ми е подарил и този ден, че болката не е така силна. Отивам в 30-ия участък, сядам на онова очукано бюро и цял ден гледам десетки хора, които сами си провалят или пропиляват живота — ей така, за едното нищо, макар че иначе им завиждам, че имат още толкова много минути и часове, може би месеци и години за прахосване. Не постъпвай по този начин, Чарли, недей. Защото когато си разгневен и тъжен, когато търсиш виновника за твоите болки и несполуки, сам се обръщаш срещу себе си и си навличаш най-лошото. Самоунищожаваш се. А следващото лошо нещо е да започнеш да търсиш вината у някой друг, обикновено в околните. Ето къде могат да ти помогнат обкръжението, колегите, рутината. Затова съм все още на бюрото, а не у дома, да кряскам по жената и по децата и бавно да ги унищожавам.

Допи кафето, побутна чашата встрани.

— Зная, зная, че в края на краищата ще постъпиш както си решиш ти самият и аз, колкото и да дрънкам сега тук, едва ли ще променя нещо. Къркаш ли още?

Никак не ме раздразни прямотата, с която зададе въпроса, защото вярвах, че в него не влага лоши чувства.

— Опитвам се да се откажа — отвърнах честно.

— Е, това е нещо, така поне мисля.

Повика келнерката за сметката, надраска на една хартиена салфетка нещо, подаде ми я.

— Номерът ми. У дома. Прище ли ти се да си поговориш с приятел, обади ми се.

Плати, стисна ми ръката и си тръгна. И повече не го видях жив.

Сега бях на гроба му. Някой отсреща вдигна глава и се вторачи в мен. Погледите ни се срещнаха. Беше Уолтър Коул. Кимна ми едва забележимо, сетне извърна очи към свещеника, който четеше от подвързан в кожа молитвеник. Някъде наблизо тихо плачеше жена, високо над нас, скрит в облаците, бучеше реактивен самолет. Замислих се за миналото и изведнъж всичко утихна: чувах само приглушените думи на молитвата, шумоленето на знамето, което поставяха върху ковчега, далечното потропване на първите буци пръст по капака му.

Останах под плачещата върба, докато другите си тръгваха. С горчивина, тъга и съжаление гледах гърба на Коул, който закрачи с тях, без да ми каже и дума. Преди време бяхме много близки: първо партньори като млади полицаи, после ни свърза голямо приятелство. От всички приятели, които съм загубил, най-много ми липсва Уолтър. Коул наистина е образован човек, чете много, има купища книги; не гледа какви да е филми — избягва например екшъните на Стивън Сийгъл или Жан-Клод ван Дам; обича изисканата храна. На сватбата ми бе кум, той носеше пръстените — моят и на Сюзън. Помня, че бе стиснал бижутерската кутийка до болка — вълнуваше се заради нас милият, — а тя бе почти наранила дланта му. Навремето ужасно обичах да играя с децата му, а с него и съпругата му Лий редовно се разхождахме в съседния парк — аз и Сюзън. Животът ни вървя заедно години наред; тогава си мислех, че сме свързани до гроб — часове и часове сме прекарвали с него в коли, по барове, в съдилища и участъци, споделяли сме какво ли не.

Помня един интересен случай в Бруклин — следяхме един бояджия. Работната хипотеза бе, че е убил съпругата си и по някакъв хитър начин е скрил трупа. Къщата му бе в опасен квартал — северно от „Атлантик авеню“, напълно рисков район. Тогава Уолтър, макар и с цивилни дрехи, ужасно приличаше на такъв, какъвто си беше — на ченге. Страх ме беше онзи да не ни разпознае. Във всеки случай бояджията така и не ни усети — може би и никой от квартала не обърна внимание, че се въртим там прекалено често. Не закачахме наркоманчетата, проститутките и другите местни артисти, бяхме се амбицирали на всяка цена да заловим убиеца. А бяхме млади и не особено опитни, в никакъв случай не можехме да работим под прикритие — нямахме разрешение за това. Както и да е — местните, изглежда, също решиха да не ни се бъркат в онова, което си бяхме наумили.

Всяка сутрин бояджията тъпчеше камиона си с кутии боя, четки, стълби и други атрибути и тръгваше на работа, а ние — подире му. От разстояние наблюдавахме как ден-два боядисва апартаментите в една сграда; сетне се захвана с фасадата и. Хвърляше кутиите от използваната боя в контейнерите за смет и си тръгваше — ние отново подире му.

Няколко дни ни бяха нужни да загреем какво става. Вдъхновението първо осени Уолтър: той намери голяма отвертка и се залови да отваря захвърлените кутии наред. Немалко се измъчи, защото някои от капаците бяха здраво прилепнали от засъхналата боя. Всъщност това привлече вниманието ни към една кутия по-специално — стара, яко засъхнала боя. Би трябвало да е сравнително прясна: нали онзи тарикат боядисваше ден за ден.

Във въпросната кутия намерихме женска ръка. На нея все още се мъдреше венчален пръстен, а самата ръка — на отрязаното място — се бе залепила на дъното в останалата там боя и стърчеше нагоре досущ като статуетка. Само два часа ни бяха нужни да извадим разрешително за пълен обиск. Сритахме вратата на дома на бояджията и в спалнята открихме тридесетина кутии, подредени като тухли чак до тавана. Във всяка една имаше по част от тялото на съпругата. Няколко бяха здраво наблъскани с човешка плът — сякаш онзи изверг се бе опитвал да прави месни консерви. Главата бе в голяма четирилитрова кутия за емайллак.

Същата вечер, според собствения му разказ, Уолтър завел жена си да вечерят — в къщи нямало нищо за ядене. Така не успели и хапка да преглътнат, а когато се прибрали, не могли и да мигнат цяла нощ. Не се любили, само лежали притиснати един в друг и мълчали — така ми каза Уолтър на следващия ден. Аз пък дори и не помня къде съм бил и какво съм правил през онази същата нощ. Е, да — такава беше разликата между нас двамата — тогавашните Чарли Паркър и Уолтър Коул. Беше! Сега поне аз не съм същият…

Оттогава насам съм вършил какво ли не. Убивах в неутолимия си стремеж да открия убиеца на близките ми и да си отмъстя. Онова изчадие Адово си имаше прозвище — Пътника. Уолтър научи за всичко това, дори го използва за собствени цели, защото разбираше, че аз бих унищожил всичко изпречило ми се на пътя. Днес мисля, че в известен смисъл случилото се е било проверка за мен. Коул е искал да провери дали най-страшните му опасения относно мен ще се потвърдят.

Така и стана.

Настигнах го на гробищните порти. Тук шумът на трафика — градски еквивалент на бумтящи морски вълни — бе вече много силен. Уолтър говореше с един бивш капитан от 83-ти участък. Май Емерсън му бе името. Бях чувал, че вече работи в отдела за вътрешни разследвания — това сигурно бе причината за неприязнения поглед, който ми хвърли. Убийството на онзи педофил и сводник Джони Фрайдей отдавна бе отшумяло, а мисля, че така и не откриха извършителя. Знаех кой е убиецът. Как да не знам, като аз бях свършил тази работа. Просто го изтрих от този свят в изблик на черна ярост през месеците непосредствено след смъртта на Сюзън и Дженифър. Бях тръгнал да го разпитам за туй-онуй, но преди да го довърша, вече ми бе все едно дали знае нещо за техния палач или не. В онзи миг пелена ми бе паднала на очите и надделя стръвта ми да го унищожа заради всичките гадости, които бе сторил на десетки жени като Сюзън, на поне стотина деца като Дженифър. Сетне съжалявах за начина, по който го бях ликвидирал, както съжалявах и се разкайвах за много други деяния, но съжаленията не могат да върнат стореното назад. По онова време бяха плъзнали разни слухове, но никой не можа да докаже нищо. Във всеки случай нямаше начин Емерсън да не е чувал тогавашните подмятания по мой адрес.

— О, Паркър — кимна той. — Не вярвах, че някога ще те видим пак тук.

— Капитан Емерсън — поздравих го по същия безличен начин. — Как вървят нещата във Вътрешния отдел? Потънали сте до гуша в работа, както чувам, а?

— Работа колкото щеш, но винаги има възможност за още едно дело, Паркър, никога не е късно — незабавно отвърна той.

Не пропусна гаднярът му с гадняр да намекне за миналото. Сбогува се с Уолтър и без повече да погледне към мен, си тръгна. Вървеше с гордо вирната глава и изправен гръб. Същински манекен на праведността.

Уолтър погледна надолу към краката си, пъхна ръце в джобовете и след няколко секунди вдигна очи към мен. Пенсионирането май не му понасяше добре. Изглеждаше неспокоен, блед, по лицето му имаше следи от порязване — беше се бръснал набързо — видимо за погребението. Сто на сто му липсваше работата, а в случаи като днешния носталгията по старата служба си казваше думата още по-силно.

— Както каза и Емерсън — измърмори той най-сетне, — не вярвах, че ще се върнеш.

— Нямаше начин да не дойда на погребението на Грънфелд — рекох тихо. — Той бе свестен мъж. Как е Лий?

— Добре е.

— А децата?

— И те.

Много нанагоре ми идваха тези двусрични отговори. Първо Емерсън с мръснишкия намек, сега и Коул. Тъкмо се наканих да се разкарам, когато той неочаквано попита:

— Къде си сега?

Тонът му не говореше толкова за приятелски интерес, колкото за неудобство от мълчанието. То и отдавна вече нямаше какво да си кажем.

— Пак съм си в Мейн. Там е спокойно. Седмици наред не ми е падало да гръмна някого.

Очите му си останаха студени.

— Стой си там — каза той с неприятен глас. — Ако те засърбят пръстите, можеш да стреляш по катеричките. Аз трябва да тръгвам.

Кимнах.

— Естествено. Благодаря ти за благоволението и съвета.

Той не отговори. Тръгна си, а аз останах на място, изпълнен с дълбока, унизителна тъга. Само една мисъл ми се въртеше из главата: прави са, изобщо не биваше да стъпвам тук.

Взех метрото до „Куинсбъро Плаза“, оттам се прехвърлих на северната линия за Манхатън. Седнах срещу човек, който четеше стара Библия. Дали този факт, дали тракането на влака, или познатият мирис на метрото, не зная, но в главата ми се отпуши цяла верига спомени и съзнанието ми като кинолента завъртя онова, което ми се бе случило преди седем месеца — в началото на май, когато вече се усеща полъхът на летните жеги. Моите близки бяха мъртви от месеци.

Беше една вечер във вторник. Да, денят бе вторник, късно, много късно. Връщах се с метрото от „Кафе кон лече“ на 81-ва и „Амстердам“ у дома — в апартамента в Ийст Вилидж, Изглежда, бях задрямал за малко, защото когато се пробудих, вагонът бе празен, а в съседния светлините мигаха в една и съща последователност: жълто — мрак, пак жълто, сетне мрак и така.

В него вагон седеше жена, навела глава, загледана в ръцете си. Падналата напред коса закриваше лицето й. Носеше черни панталони и червена блуза. Ръцете й бяха леко вдигнати и разперени пред тялото с дланите нагоре, сякаш държат вестник, само че вестник нямаше.

Беше боса, на пода пред нея аленееше кръв.

Станах и тръгнах към съседния вагон и свързващата врата. Нямах представа къде точно се намираме и коя е следващата спирка. Отворих вратата, лъхна ме топлият въздух в тунела. Замириса на пушек и различни нечистотии, прекрачих късото разстояние и влязох в мрака на купето.

Светлините отново пробляснаха, но жената вече я нямаше. Нямаше и кръв на онова място пред краката и, където седеше само преди няколко секунди. Във вагона седяха трима други: възрастна чернокожа жена, която притискаше към гърдите си няколко здраво натъпкани торби, елегантно облечен бял мъж с очила и куфарче на коленете и един пияница, който лежеше на цяла пейка и здраво хъркаше. Тъкмо се канех да се обърна към белия бизнесмен и да го питам за жената, когато я зърнах отново — същата жена, същата поза с ръцете и дланите нагоре, същото място — само че едно купе по-нататък.

Сега усетих, че примигващите светлини са се пренесли с нея. Защото тя седеше там сякаш замръзнала в мигащия светлик — за секунда е там, за секунда потъва в мрак и сетне отново я виждам. Чернокожата с торбите вдигна очи към мен и се усмихна, белият с очилата ме гледаше втренчено, а пияндето се пробуди и се загледа разбиращо в мен със зачервените си очи.

Минах покрай тях и продължих към по-следващото купе — все по-близо и по-близо до вратата. В жената имаше нещо познато: начинът, по който си държеше ръцете, самата стойка, косата. Не помръдваше, нито вдигна глава. Тогава почувствах тръпки по гърба, а стомахът ми болезнено се сви. Осветлението пак примигна, пак угасна. Пристъпих във вагона — той бе последният — и вече подушвах кръвта на пода. Направих още стъпка, и още една и кракът ми се подхлъзна на нещо мокро. Тогава разбрах коя е тя.

— Сюзън? — пошепнах, но мракът остана ням.

Само вятърът шепнеше в тунела и колелетата потракваха по релсите. Само вятърът и никой друг. Отново пробляснаха светлини отвън и тогава видях, че тя е гола — червена блуза нямаше. Нямаше нищо. Само кръв, алена, гъста, тъмна кръв. За миг бе осветена свалената от гърдите кожа — одрана и положена като кърпа върху дланите й. Тогава повдигна глава и зърнах тъмночервена маса, където някога е било лицето; на мястото на очните ябълки зееха празни дупки, празни — злокобни.

Изпищяха спирачки, вагонът се затресе — приближавахме спирка. Светът потъна в мрак, почувствах се в огромна, безкрайна празнина. Сетне изведнъж ме обля неестествено силна заря — мирисът на кръв и на познат парфюм леко витаеха във въздуха, но нея я нямаше. Огледах се — бяхме на „Хюстън стрийт“.

Това бе първият път.

Келнерката донесе листа с десертите. Усмихнах й се. Тя също. Колко е прекрасно онова, което ни се случва толкова рядко.

— Я пък тоя! Не й ли скива задника бе, заплес? — високо се обади Ейнджъл, докато жената се отдалечаваше.

Бе забелязал разменените усмивки.

Носеше обичайната си „униформа“; избелели дънки, намачкана риза на карета, отдолу черна тениска, мръсни маратонки с неопределим вече цвят.

— Не съм я гледал отзад — възразих кратко. — Има хубаво лице.

— Е, да де — дебелогъза с готино лице — ухили се Ейнджъл.

— Вярно — обади се и Луис. — Ти не си ли виждал говорителките на клуба на дебелаците, дето ги показват по телевизията? Избират ги красиви, само да не ги гледаш от шията надолу. Погледнеш лицето и си кажеш; „Дебелаците не били толкоз кофти, а?“

Това бе прекалено многословие за иначе пестеливия на думи Луис. Както винаги той бе пълна противоположност на гаджето си. Черен, еднореден костюм „Армани“, разкопчана на врата снежнобяла риза. Изобщо шик. Девственото бяло на ризата бе в зашеметяващ контраст с черната му кожа и бръснатата, сякаш абаносова глава.

Седяхме в „Джей Джи Мелън“ на ъгъла на „Трето“ и 74-та. Не ги бях виждал поне два месеца. Тези двамата — въздребният бивш взломаджия и енигматичният му, висок приятел и любовник с благия глас — бяха днес най-близките ми хора; те поне ми бяха останали. Не ме зарязаха сам в най-тежките мигове след двойното убийство на Сюзън и Джени: в онези ужасни дни дойдоха с мен и в Луизиана, за да ми помогнат да се доближа до Пътника. Хора извън благонравното общество — факт, който вероятно най-вече и ни сближаваше, — те бяха еднакво опасни, и то не на шега. Особено Луис — бивш елитен поръчков убиец, сега оттеглил се от активна дейност. Такива или онакива, в моите очи те бяха заставали много по-често на страната на доброто, отколкото мнозина други най-почтени членове на обществото.

Ейнджъл се засмя високо и повтори думите на Луис:

— Говорителки на клуба на дебеланите! Бога ми, и туй ако не е гот!

Сетне огледа листа и се облиза. Замерих го с останалото в чинията ми пържено картофче.

— Ей, Шишо, ти май трябва да понамалиш сладкото, а? Само се виж! Я си се опитал да пребараш нечий адрес, я си се заклещил на входа. Ще можеш да работиш само именията с големите порти и френските прозорци. И се хванал да мери задника на келнерката!

— Да, бе, Ейнджъл — обади се и Луис с каменно лице. — Май ще трябва да специализираш вече само по катедралите и в Метрополитен опера.

Всичко това бе майтап. Ейнджъл съвсем не бе пълен, напротив.

— Мога да си позволя да понапълнея още малко — опъна се Ейнджъл и му метна лют поглед.

— Хей, миличък, ако понапълнееш още мъничко, ще замязаш на сиамски близнаци.

— Много смешно! — не на шега се ядоса Ейнджъл. — Я виж онази дебелогъзата там на входа на метрото трябва да си плаща двойно. Аз съм приличал на близнаци, ама де!

— Във всеки случай защо се заяждаш с жените, а? — доналях и аз масло в огъня. — Ти нямаш право да критикуваш женския пол. Ти си гей. За теб другият пол не съществува.

— Хей, Птицо, това са предразсъдъци.

— Виж, Ейнджъл, никакъв предразсъдък не е, когато някой констатира, че си гей. Това е просто излагане на фактите. Предразсъдък е, когато човек критикува чуждите задници.

— Ама и ти си един тарикат — развика се Ейнджъл. — Това ми било излагане на фактите, онова ми било предразсъдък! Хубаво лице, не знам кво си! Кажи си, че ти се чука. Нали затова сме ти приятели — Ще ти помогнем! Но ти трябва готина мацка, не като онази дебелата…

Прекъснах го:

— Ама много ли ми личи? — попитах иронично. — Защото ако толкова съм го закъсал, по-добре да взема да се гръмна, а?

Ейнджъл мигом се успокои и се засмя.

— Глей сега, има нещо такова. Личи ти малко. Ама то си е напълно нормално. Има един адрес в Интернет — womenbehindbars.com3 — можеш да се пробваш там напълно дискретно.

— Моля? — рекох още по-саркастично.

Но Ейнджъл вече си умираше от кеф — топката бе преминала у мен.

— Има купища мадами, които за мъж като тебе биха дали каквото си поискаш — рече и насочи дясната си ръка към мен с протегнат като пистолет показалец. — Бам, бам, Птицо!

Всичко това звучеше като евтин водевил.

— Какъв е този адрес? — попитах, колкото да млъкне.

Будалкаха ме, но в майтапа им имаше нещо далеч по-дълбоко и по-сериозно, като например приятелска загриженост. Не бяхме се виждали известно време и усещах, че искат да ми напомнят: ние — твоите приятели — държим на теб. Ти си сам там в Мейн, нямаш близки, на които да се облегнеш — това бе подтекстът на сегашните приказки и изобщо на срещата.

Опитваха се още да ми кажат, че винаги са готови да ми се притекат на помощ. Подмятаха, че съм длъжен да си намеря нещо, за което да се хвана. Иначе спомените и цялата всемирна гадост ще ме тласнат или към някоя щуротия, или към мрака на самоунищожението. Както ме бе предупредил и добрият човек — сержант Грънфелд.

— Онова е интернетски адрес за уреждане на срещи. В местата за лишаване от свобода има доста самотни жени — Сан Франциско, Ню Йорк, в щатските затвори…

— За жени в затвора, така ли?

Той нетърпеливо разпери ръце.

— Пак ли не загряваш — нали ти казах — женизадрешетките.ком. За пандизите говорим. И затворничките имат нужди. Ти отваряш адреса, оглеждаш снимките и си избираш. Проста работа.

— Но те са затворнички, Ейнджъл! Никой няма право да ги извежда по обеди и кина — това си е нарушение на закона първа величина, ако не и федерално. Пък и като помисля — и аз навремето като ченге колко жени съм изпратил в затвора… Що за дивотия е това, а?

— Откога си станал такъв поклонник на закона бе, Птицо? Тогава ще избягваш нашия щат — ще обявиш пандизите от Йонкърс до Лейк Шамплейн за закрита зона — и оттам нататък — еее, кой като теб — цяла Америка е твоя.

Той вдигна чаша като за наздравица и намигна на Луис.

— В страницата казва ли се коя за какво е в затвора?

— Тц, дадени са възрастта, какво харесва всяка в мъжете и снимка. А, още и дали желаят да бъдат преместени на друго място. Нали знаеш, това също е цел на повечето затворници — да отидат някъде другаде — на по-лек режим.

— Какво ти пука за какво са опандизени? — попита ме Луис.

Забелязах веселите искрици в очите му. Забавляваше се, проклетникът. Е, добре, като са ме взели за мезе, ще трябва да си доизиграя ролята.

— Тези мадами са извършили престъпление, излежават си присъдите, изплащат си дълга към обществото. Нали така? Номерът е да не са като онази, дето отряза патката на мъжа си. Иначе какво толкова? Сладка работа.

— Точно така — пак се обади Ейнджъл. — Ще огледаш, ще си избереш и пей сърце. Я си представи, че е крадла, а? Ще отидеш ли на среща с крадла?

— Тц, ще ме окраде.

— Тогава проститутка, а?

— Не им вярвам на професионалистките.

— Много си бил придирчив бе, Птицо.

— Такъв съм си, ти ако искаш, започни кампания в защита правата на проститутките.

Ейнджъл престорено нажалено поклати глава, сетне пак се ухили.

— Някоя с присъда за телесна повреда, а? Кухненски нож, счупена бутилка, такива неща? Нищо сериозно.

— Нищо сериозно, а? — ехидно рекох аз. — Ножове, бутилки, нищо сериозно. Браво бе! Ти знаеш ли я тази песен: „Сираче съм, клето сираче…“?

— Добре де — тогава убийца.

— Зависи кого е пречукала.

— Баща си например.

— Защо?

— Абе, откъде да зная? Да не съм присъствал на убийството? Ще се жертваш ли или не?

— Не.

— Е, Птицо, много си специален. Тогава ще си ходиш соло.

В същия миг келнерката се появи отново.

— Е, господа, какво решихте? Ще поръчвате ли десерт?

Отказахме, но Ейнджъл не се стърпя:

— Аз и така съм си достатъчно сладичък.

— И доста пошличък — незабавно подхвърли жената и ми се усмихна.

Ейнджъл почервеня, а на лицето на Луис се изписа някакво далечно подобие на усмивка.

— Три кафета — поръчах аз и й върнах усмивката. — И сметката. Току-що си изкарахте добър бакшиш.

По-късно се разходихме из Сентрал Парк. Спряхме се да починем до статуята на Алиса4 върху гъбата до басейнчето. То бе пусто — нямаше ги обичайните деца с играчките им. Две двойки седяха наблизо прегърнати и Луис бързо, но внимателно ги огледа с професионално недоверие. Ейнджъл се качи на гъбата и провиси крака. Гледката бе забавна — сякаш Алиса бди над него.

— На колко годинки си? — попитах.

— Достатъчно млад да се кефя тук — отвърна ми и се усмихна. — Е, Птицо, разказвай — как си?

— Живуркам, оцелявам. Има добри дни, има и лоши.

— А как ги разпознаваш?

— През добрите не вали.

Той се усмихна с разбиране.

— Денят на благодарността сигурно е бил пълен провал, а?

— Е, изразих благодарност, че не валя.

— Как върви къщата?

Знаеше, че правя основен ремонт и подновявам стария дядов дом в Скарбъро. Напредвах, дори вече се бях нанесъл окончателно в него, макар и да оставаха още някои по-дребни неща.

— Почти съм привършил. Само покривът ме чака.

Известно време Ейнджъл помълча.

— Ти нали разбираш — там, в ресторанта — просто се помайтапихме — рече той най-сетне. — Отлично знаем, че този период е тежък за теб. Скоро ще изтече първата година, нали?

— Да. На 12 декември.

— Какво си планирал?

— Да отида на гроба, да поканя свещеник да отслужи помен. Или литургия. Не зная какво друго, едва ли ще е толкова трудно.

Всъщност не смеех да си призная, че направо ме е страх от този ден. Не зная защо, но си бях внушил, че дотогава къщата трябва на всяка цена да е готова. Че трябва здраво да съм стъпил в нея. Вероятно се нуждаех от нейната опора — нещо стабилно, също свързано с миналото, но с хубави спомени. Стабилен дом, където да мога да си преустроя живота и да започна наново, на чисто.

— Обади ни се. Непременно. Ще дойдем.

— Ще се радвам, ако дойдете.

Той пак кимна.

— Дотогава трябва да внимаваш, нали разбираш какво ти казвам? Прекалено дълго време стоиш сам. Ще вземеш да превъртиш. Чувал ли си се с Рейчъл?

— Не.

С нея бяхме доста близки за известно време — любовници, смея да кажа, че и приятели. Тя също бе дошла с мен в Луизиана, за да помогне в издирването на Пътника с голямата си ерудиция в областта на човешката психология. Бе ми дала любовта си, която аз, изглежда, не бях успял да разбера и да й отвърна както подобава, поне не и тогава. Онова лято тя пострада — и физически, и емоционално. Наложи се да престои в болница и оттогава не се бяхме срещали, нито разговаряли, но знаех, че е в Бостън. Веднъж не се стърпях и отидох в университета, където преподаваше — скрих се зад едни храсти и я гледах отдалече. Тя пресичаше университетската морава, червената й коса искреше под слънчевите лъчи, но не посмях да й се натрапя. Стори ми се прекалено затворена, спотаила лична болка, самотна. Така и не събрах смелост да се доближа до нея.

Ейнджъл се прозя и изтегна, смени темата.

— Срещна ли някой интересен човек на погребението?

— Емерсън.

— Оооо, онзи тиквеник от Вътрешния ли? Сигурно си му се зарадвал много, а?

— Четеш ми мислите, Ейнджъл. Невероятно удоволствие изпитах. Същият гъз дава мило и драго да ми нахлузи белезници, ако може и раирано костюмче. И Уолтър Коул беше там.

— Той не благоволи ли да поговори с теб?

— Благоволи, но нищо хубаво не излезе.

— И той е от големите праведници, а те са много кофти хора. Каза Емерсън, та се сетих — „Мълбери“ 247 е обявен за продажба. С Луис мислим да го купим, че да отворим музей на закона в действие. Представяш ли си, а?

„Мълбери“ 247 е адресът на бившия клуб „Рейвънайт“, където бе главното седалище на Джон Готи-баща, преди да го опандизят благодарение на показанията на Сами Биволето и тем подобните юнаци. Синът Джон Готи-младши бе поел бизнеса на клана Гамбино и същевременно си бе докарал арест и репутацията на най-некадърния кръстник в историята на мафията.

— Джон Готи-син, а? — рече Ейнджъл, сякаш прочете мислите ми. — Истинско доказателство за това, че не е задължително най-големият син автоматично да наследява бащините гени.

— Сигурно си прав — отвърнах почти по инерция и си погледнах часовника. — О, закъснявам — имам да гоня самолет.

Луис, изглежда, чу думите и тръгна към нас. Мускулестата му и стройна, близо двуметрова фигура изпъкваше още повече под елегантните дрехи. Усмихна се и подхвърли:

— Ейнджъл, какво правиш там горе, на гъбичката, моето момче? Ще направиш някоя беля. Плашиш Алиса, я виж как укорно те гледа.

— Не гледа мен, а теб. Шубелисва се, че идваш да я набиеш. Да не мислиш, че приличаш на Белия заек.

Ейнджъл се плъзна по гъбата, като задържаше слизането си с ръце и след малко те се покриха с възчерна мръсотия.

Вече на земята, пристъпи до Луис и на шега понечи да го прегърне. Онзи се дръпна като ужилен и викна:

— Не ме докосвай, че ще ти отрежа ръчичките. Ще ходиш без тях после… предупреждавам те!

Поклатих глава и се огледах наоколо. Не зная защо, но усещах смътно безпокойство. Нещо мъчително ме човъркаше отвътре и ми изпращаше предупредителни сигнали. Някакво шесто чувство ми шепнеше, че докато се мотая тук — в Ню Йорк, на други места се разиграват събития, които имат отношение към мен.

Погледнах към басейна. Стори ми се, че в тъмната вода като черни облаци се набират сенки: сгъстяват се и се разпръскват, тъмнеят и придобиват още по-причудливи форми, а над плитките води прелитат птички; те близват повърхността, сякаш решени да се гмурнат. В полумрака на този отразен свят като мъртвешки пръсти околните дървета потапят оголени клони, сякаш се взират в дълбините му — все по-надолу и по-надолу към полузабравеното минало…

Трета глава

Първият признак на идещата зима е промяната в окраската на белите брези. През есента бяло-сивите им стволове леко позеленяват и придобиват жълтеникави отсенки, които сетне преливат в нещо средно между керемиденочервено, разтопено злато и кехлибар. И аз съм наясно, че зимата вече тропа на вратата.

През ноември настъпват първите по-големи студове, пътищата стават опасни, а тревните стръкове — чупливи като кристал; затова като вървиш из тревата, чуваш тихичко хрущене — тънките стръкчета се чупят и като загубени душици ридаят по сенките на стъпките ти. Дърветата потракват с вцепенени клони, досущ мъртвешки скелети, по тях се гушат зъзнещи врабчета; самотни песнопойци прехвърчат от кедър на кедър, а нощем излизат късоухите сови — да дебнат плячка в мрака. Пристанището на Портланд никога не замръзва изцяло и там се навъртат всякакви диви патици, шарени гъсоци и северните им морски побратими.

Дори и през най-суровата зима животът в пристанището, нивята и горите наоколо не секва. Прелитат американски сойки, прокрякват кафявите зимни яребици, сипки кълват, където каквото намерят. Дребни и още по-дребни невидими за окото твари пълзят под зимния килим — търсят храна, размножават се, умират. Златоочици зимуват под дървесната кора; ларвите на ручейниците помъкват направените си от растителни останки къщички, по елшите се гушат листни въшки. Дървесните жабки дремят под купища замръзнали, полуизгнили стари листа, саламандри и тритони се стрелкат в ледените поточета с надебелените си опашки, в които складират масти за зимата. Пъплят какви ли още не животинки — вечно забързани нанякъде мравки, паячета, бълхи и зимни пеперудки, които прелитат над белоснежната покривка като късчета изгоряла хартия. Белокраки горски и полски мишки ловко притичват насам-натам, умело се стрелкат от прикритие в прикритие, очичките им — същински топлийки, — вечно нащрек за дебнещи лисици, невестулки и свирепите орли, които нападат всичко по-дребно, дори и таралежите. Зимният белоушко сменя цвета на козинката и става белоснежен — да се пази от многото си грабливи и кръвожадни врагове.

Защото хищниците са вездесъщи и винаги по дирите на плячка.

Дойде ли зимата, започва да се стъмва още в четири часа. Животът се свива под натиска на природата. Хората се обръщат към по-друг стереотип, ужасно присъщ на далечните им прадеди. Говоря за онези потънали в мрака на времето най-ранни заселници и пионери по нашите места, които пътували по реките и долините, за да добиват дървен материал и да търсят подходящи за ферми места. Настъпела ли зимата обаче, те си построявали хижи и избягвали активното движение — седели на топло и безопасно в новопостроените домове, колкото и примитивни да били те. Свършвали каквото трябва, преди да падне мрак — ловували, носели вода, цепели дърва за отопление. Очаквали пролетта с нетърпение, готвели се за посевите, за развъждане на животни, мислели за семействата и децата си. Когато излизали навън, се увивали в най-дебелите кожи, вървели силно приведени напред, пазели очи от ледените снежинки и замръзналия сняг, които вятърът безмилостно навява в очите ви през зимата.

През най-мразовитите нощи ще чуете как дърветата пъшкат и клоните им трещят — от време на време някой се отчупва и пада. Нощем небето светлее, озарено от дъха на прелитащите ангели на Северното сияние, а по-слабите телета предават Богу дъх.

През януари може да се подлъжете понякога, че снегът започва да се топи. Същото може да се случи и през февруари, дори и март, но дърветата не се лъжат — природата си знае своето, — клоните им си остават голи. Вярно — през деня просветва слънчице, нагрява безплодната земя и тя се разкишва, но през нощта всичко се сковава отново. През деня кишата прави пътищата трудни — през нощта поледицата ги превръща в непроходими препятствия.

А хората? Те се крият на топло — кой където може — и изчакват ледът да се пропука през април.

На Олд Орчард Бийч — южно от Портланд — лунапарковете са притихнали, празни. Повечето мотели са затворени, климатиците под прозорците — завити с черни найлонови платна. Вълните се разбиват в ледения бряг — сиви, пенливи и смъртоносно мразовити. Минете ли по главната улица с автомобил, гумите подскачат, цялата кола се тресе и пъшка по старите железопътни релси. Така е, откак се помня — още като момченце.

Когато замирише на зима, точно когато белите брези си променят окраската, измамникът на име Сол Ман си събира багажа и се кани да изостави Олд Орчард, за да поработи във Флорида на юг и на топличко.

— Зимата е за леваците и селяндурите — обича да казва той, докато подрежда дрехите си в изтъркан куфар.

Вътре поставя шарените си вратовръзки, ярките сака и двуцветните обувки. Сол е дребен, евтино издокаран човечец — чернокос, откакто го помня. Има малко коремче, закопчее ли се, то леко издува сакото му отпред. Чертите му са типични за професията — най-обикновени, безцветни, безлични и странно незапомнящи се, — сякаш нарочно си ги е поръчал такива. А си е точно така — изработил е този си облик с много търпение и вещина. Той е винаги приятелски и гостоприемно настроен, любезен и мил. Не е прекалено алчен и рядко пристъпва определените си норми. Ще пребара или прецака някой наивник за десетина, двадесетина, максимум петдесетина долара; много рядко ще стигне до 200 — само ако реши, че жертвата може да понесе тази финансова загуба. Обичайно работи сам, но ако случаят изисква чужда помощ — ще се обърне към някой друг мошеник — да насочи баламата към него самия. После ще делят. Понякога, когато нещата не вървят, Сол ще тръгне по циркове и панаири и ще скубе баламурниците с игра на карти. И в тази област е печен мошеник.

Сол така и не се ожени.

— Жененият мъж е боксова круша на жена си — мъдро ми обясняваше той навремето. — Хич и не мисли да се жениш. Ако се прежалиш, значи, трябва да търсиш женска много по-богата, значително по-глупава и задължително по-красива от теб самия. Не спазиш ли трите условия, се превръщаш в баламурник първа степен.

Естествено, че не беше прав. Аз така и не съм го слушал, макар и по онова време да бях още момче. Ожених се за жена, с която се разхождахме в парка, говорехме дълго за какво ли не и се любехме по цели нощи. Тя ми роди дете, което обичах до полуда, но за съжаление така и не я опознах истински, докато не стана прекалено късно. Сол Ман никога не бе имал нито това щастие, нито ужаса от загубата. Все се боеше самият той да не стане жертва на някой друг артист от същия жанр и накрая животът го прецака и извози без Сол дори и да забележи.

Освен големия куфар с дрехите винаги носеше още един — по-малък, кожен — с атрибутите на занаята: белязани карти и какво ли още не за измами. Като например натъпкан с „двайсетачки“ портфейл: при внимателен оглед обаче разбирате, че само първата е истинска, останалите са внимателно нарязани парчета вестник — „кукла“. С „кукла“ се играят всякакви номера — от „плащане в брой“ до по-изтънчени изпълнения. Например набелязвате си жертва, „намирате“ портфейла и след подходяща обработка искате от нея съвет — какво да го правите? Баламата се съгласява „да го пази“, а вие го молите да ви даде назаем стотачка от собствените си пари. Ето, такива работи. Печелите 80 кинта, минус стойността на един нов портфейл и един вестник за нарязване. Според Сол номерът минава в 99 на сто от случаите — надделява човешката алчност.

Сол разполагаше с фалшиви пръстени с диаманти — стъкло и евтин метал, разбира се, от който пръстът ви позеленява, белязани карти, зарчета с живак, разни подправени бонове, ценни книжа, държавни облигации с колкото си искате напълно автентично изглеждащи печати, лотарийни билети с „невероятни“ печалби, чекови книжки с минимум парично покритие — винаги може да се изтегли по-малка сума в петък вечер, непосредствено преди затварянето на банките. Абе, чиста човешка психология.

През лятото Сол обикаляше курортите в Мейн и търсеше ахмаци. Намираше ги в изобилие, трябва да ви кажа. Дори те сами му се навираха. Пристигаше в Олд Орчард Бийч точно на 3 юли — патриот, знаете, — в навечерието на националния празник, отсядаше в най-евтината възможна стая и започваше да „работи“ плажовете. На едно място седмица, най-много две — да не го запомнят. Сетне прескачаше до Бар Харбър и пак същото — леко по крайбрежието и до края на сезона. Избираше си жертвите внимателно, но както ви казах, такива не липсваха, дори бяха повече от възможностите му. „Припечелваше“ нелошо и когато плажовете започнеха да пустеят, Сол си събираше партакешите и отпрашваше към Флорида — да пребарва зимните туристи.

Дядо не го обичаше. Може би „обичам“ не е точната дума. Най-сигурно е, че не му вярваше, а при дядовия начин на мислене то си е все едно и също.

— Ако ти поиска долар на заем, не му давай — често ме съветваше старият. — Няма да ти върне повече от десет цента, ако изобщо някога ти върне нещо.

Сол обаче никога не ми поиска нищо. За пръв път го срещнах в един лунапарк в Олд Орчард и така се запознахме: продаваше афифни играчки на хлапетата за по десет, петнайсет цента. От меките — с карфички вместо очички и дълги крайници, които се държат за тялото само и изключително по волята Божия. Обичах да слушам безкрайните му разкази за циркове, карнавали и пътуващи комедианти. Обичам баскетбола и много ме забавляваше един от триковете му за колективна измама — леко стеснен баскетболен кош и нестандартно надута топка. Събира се тълпа и Сол се обзалага, че никой не може да вкара кош. Докато се усетят, поне десетина самоуверени серсеми са вътре с по петдесет цента, а Сол е изчезнал. Е, налага се организация, но Сол не го мързеше, а бе и находчив, и бързомислещ. Имаше и други номера; изпилени мушки и мерници по стрелбищата, стрелички с нарушен център на тежестта. Ей такива работи. Често ми се е случвало да го наблюдавам в действие. Поразително ловко „обработваше“ хората — предимно по-възрастните, алчните, неврастениците, които обичайно не са достатъчно уверени в себе си. Има и друг тип люде — с мегаломанска настройка: никой не знае повече от тях, никой не може по-добре. Сол ги работеше удивително точно и бързо. Понякога се залавяше и с тъпанарите, но от опит бе научил, че тъпанарът може внезапно да се озлоби и да направи нещо крайно — я да те наръга, я да те удари с камък по главата. Всякакви работи стават по панаирите, знаете. Плюс това този тип хора не разполагат с много пари.

Добра мишена се оказват и някои сравнително интелигентни мъже и жени с добра служба в по-големите градове. Особено онези, които се досещат, че може би си имат работа с мошеник, но се смятат за по-умни. С тях Сол най-много се кефеше.

Така си умря в един старчески дом във Флорида през 1994 година. Сред хората, които години наред бе работил. Вероятно до последния си дъх ги е лъгал на канаста или „тука има, тука нема“. В края на краищата дори Бог е изгубил търпение и му е показал, че и самият той е мишена.

Ето някои от „мъдростите“ на Сол Ман: никога не оставяй баламите дъх да си поемат — ще ти избягат, ако се издъниш по този начин. Не ги съжалявай — съжалението е майка на благотворителността, а благотворителността е ялова работа — раздаваш пари напусто и на празно, все едно ги хвърляш на вятъра. Един артист от бранша никога не дава пари ей така. Още едно желязно правило: нищо не става насила. Най-добрата измама е, когато мишената сама ти кацне.

Ти хвърли примамка и само чакай — онези сами ще клъвнат и ще ти дойдат…

Този декември снегът дойде рано в Грийнвил, Бийвър Коув, Дарк Холоу и останалите градчета от периферията на голямата северна пустош. Отначало прехвърчаха дребни снежинки, а хората зиморничаво вдигаха яки на връхните дрехи, недоволно поглеждаха към небето и усетили студа в костите си, забързваха всеки по своята си работа. По камините запламтяха огньове, децата навлякоха дебели дрехи, пухкави вълнени шалове и шарени ръкавички. Майките се развикаха по тях: да не стоят навън до късно, да са си вкъщи преди мръкнало. В училищните дворове се разказват все същите приказки за злокобни жертви на големите мразове: окъснели вечер деца, премръзнали по пътя към дома и паднали, за да останат завинаги там. Намират ги чак напролет — при топенето на снеговете.

А вдън горите, голямото пусто мъртвило сред брезите и кленовете, вековните дъбове и белия бор, нещо се буди и раздвижва. Тръгва бавно и целенасочено. Познава тези места, гъстите дъбрави — отдавна, много отдавна — от началото на вековете. Известни са му всяка пътека, всяко паднало дърво, всяка древна каменна стена, отколе покрита от вездесъщия мъх, покорена от всесилната горска зеленина, старите водопои, местата за почивка.

В зимния мрак то набира нова целеустременост. Нещо загубено е намерено отново. Нещо неизвестно е било разкрито — сякаш Божията ръка е отметнала булото на тайната. То прекрачва оголените развалини на запустяла ферма, таванът на дома е отдавна рухнал, стените стърчат назъбени наоколо като разчупени човешки зъби и само мишките намират убежище в изкопаните в подножията им дупки. Изкачва се по билото на хълма и тръгва по гребена. Отгоре ледената луна светлее, а дърветата шепнат незнайни слова. То върви и по пътя си хищно поглъща звезди.

Четвърта глава

Почти три месеца са минали, откак се върнах в Скарбъро. В къщата, където преминаха юношеските ми години след татковата смърт и която сетне дядо ми завеща. След загубата на Сюзън и Дженифър живях известно време в Ийст Вилидж. Разделихме се с хазайката без особено съжаление — тя с усмивка вече изчисляваше наум колко повече ще поиска за наема от следващия наемател. Не й се сърдя — какво да се сърдиш на седемдесет и две годишна жена — американка от италиански произход, чийто съпруг е загинал в Корея. Никога не е била особено радушна към мен, напротив — беше алчна като гладен плъх. Ейнджъл редовно се шегуваше, че мъжът и сам се е предал в Корея на неприятеля — само и само да не се върне при нея.

Мама е раждана в къщата в Скарбъро; когато татко почина, там живееха дядо и баба. Пристигнах в градчето през седемдесетте години, когато то навършваше близо тристата си годишнина и се бе променило дотолкова, че се превръщаше в нещо като предградие на Портланд. А това означаваше икономическо благополучие за жителите му. Макар и повечето от тях — старите с няколко поколения наследствена земя — да си я стискаха, строители и предприемачи вече плащаха много добре за нея. Затова мнозина продаваха с голяма изгода. Но Скарбъро все така си беше градче от стария тип, където всеки познава всеки, хората от години си знаят пощенския раздавач и млекаря и са на „ти“ помежду си.

Дядовата къща е на „Спринт стрийт“. От нея често съм тръгвал с колело, за да отида на север до Портланд или на юг до плажовете: Хигинс Бийч, Фери Бийч, Уестърн Бийч или нашия си — Скарбъро Бийч. Ходех и по-надалеч — до към Праутс Нек, откъдето се открива чудна гледка към Атлантика и островите — Блъф Айлънд и Стратън Айлънд.

Праутс Нек е съвсем малък нос, издаден към вътрешността на Сако Бей — залива на около дванадесет мили южно от самия Портланд. Тук към края на деветнадесети век си построил къща художникът Уинслоу Хомър. Неговото семейство купило по-голямата част от земята на Праутс Нек и Уинслоу много внимателно подбирал бъдещите си съседи, защото бил затворен и саможив. Когато не харесвал някого, онзи просто не успявал да си купи земя близо до неговата собственост. Хората на онова място са си все същите. Построили си моден яхтклуб още през 1926 година и частен плажен клуб с ограничено членство — само за онези, които живеят в техния район или по тяхно благоволение наемат летни вили там. Клубът се нарича „Праутс Нек Асосиейшън“. Скарбъро Бийч си остана обществен плаж, със свободен достъп за всеки, както и Фери Бийч, който е близо до „Блек Пойнт Ин“ на Праутс Нек. Тъй като онова кръвопролитие с участието на Честър Наш, Поли Блок и шестима други се бе случило именно до Фери Бийч, хората от асоциацията щяха да си имат теми за приказки и умувания за цяла година напред.

В старата семейна къща миналото витае във всяка стая, във всяко нейно кътче. Бих казал дори, че се стеле във въздуха като прашинки, които се издигат, когато ги огреят лъчите на спомена: прекрасни неща от щастливата младост — безоблачни и красиви години, време на радост и безгрижие. Надявах се тук някъде наоколо завинаги да погреба духовете на миналото нещастие — нека милите ми съпруга и дъщеря почиват в мир и злото да е забравено. Възможно ли е това? Надявах се преследвалите ме толкова дълго злощастни мисли да ме оставят и да намеря покой. Но, изглежда, той още нямаше път към душата ми: щом все така мислех за Сюзън и Джени; за татко и мама, която ме бе отвела от града и довела именно тук в опит най-сетне и двамата да избягаме от злите езици; за дядо, който ме научи на чувство за дълг и да обичам хората, но най-ценният му урок бе как да си създавам врагове, с които да се гордея!

Отначало бях отседнал в хотела „Сейнт Джон“ на „Конгрес стрийт“. Изнесох се оттам веднага щом къщата стана обитаема след първоначалния ремонт. Само покритият с временни найлонови платна покрив беше останал за довършване. Чувах ги насън нощем как пошляпват като гъвкави криле, а задуха ли по-силен вятър — бият по гредите отдолу и стенат като прогонени души. Ето защо сега — още в девет часа сутринта — висях на чардака с чаша кафе и вестник „Ню Йорк Таймс“ в ръка и чаках Роджър Симс. Роджър е петдесетгодишен мъж с издължени, изпъкнали мускули и розово лице. Ходи изправен като бастун и с помощта на чук и трион може да направи почти всичко. Има Божия дарба да създава ред от хаоса в природата.

Пристигна в уречения час и спря пред къщата — старият му нисан закашля и заплю дим в чистия въздух, досущ никотиново-белодробен ефект. Слезе от него, облечен в старите си, напръскани с блажна боя джинси, платнена риза и син, покрит с десетки дупки пуловер — всъщност не пуловер, а множество дупки и малко здрава прежда, които се държат заедно на честна дума. Истински образ: от задния джоб на джинсите стърчат чифт кафяви ръкавици от кравешка кожа, на главата му се кипри черна вълнена шапка, а изпод нея сивите му коси стърчат като рачешки крака от черупка. В устата му дими догаряща цигара, чийто изпепелен край не пада в явно предизвикателство на закона за земното притегляне.

Подадох му чаша кафе, а той с вещ поглед на познавач се загледа в покрива, обиколи къщата веднъж-дваж, като загрижено клатеше глава, сякаш я виждаше за пръв път.

След малко благодари за кафето и ми върна чашата. Това „мерси“ бе единствената дума, която му излезе от устата, откакто бе дошъл. Такъв си е Роджър — прекрасен работник и живо олицетворение на думата „мълчаливец“.

Стоях и си мислех, че като слагам нов покрив на старата къща, най-сетне правя сериозна заявка за мястото си в нея. Сега тя ми приличаше на безжизнена черупка, на безпомощно същество, лишено от покривната шапка и съответно беззащитно срещу посегателствата на времето и природата. Без покрив и старите спомени бледнееха, сякаш не бе същият мил на сърцето ми дом. Ще сложа нови покривни плочи и ще възстановя дядовото огнище, казвах си в този миг, ще стане уютно и топло както едно време. Миналото ще отзвучи, а бъдещето ще дойде с нови надежди.

Покривната конструкция бе полуготова, летвите под шинделите наполовина поставени и намазани с консервиращ лак против гниене. Времето обещаваше да се задържи още малко хладно и сухо и трябваше да побързаме с покриването. Приятно ми бе да редя покривните плочи, има нещо много градивно в ритъма и рутината на този процес, който прилича на упражнение по медитация. Движиш се методично по двете крила на покрива, подбираш плоча, наместваш я на място, изравняваш я със съседната и долната с помощта на отмерени по дръжката на чука разстояния, подхвърляш чука, за да го хванеш обратно, вземаш пирон и зачукваш плочката на място. Сетне всичко отначало. Това ми действаше успокоително и сутринта мина бързо. Реших да не говоря с Роджър за медитация. Професионалистите, които покриват покриви, за да си изкарват прехраната, гледат с недоверие и презрение на подобни аматьорски забежки. Ако му разкажа за мислите си, най-вероятно ще ми се присмее.

Работихме заедно четири часа: всеки почива, когато намери за нужно. Сетне слязох от горе и рекох на Роджър, че отивам да купя нещо за ядене — най-вероятно китайска или тайландска храна от магазинчетата на „Конгрес стрийт“. Той изръмжа нещо под нос, аз се качих на мустанга и отпраших към южен Портланд. По това време на деня тук има доста коли. Хората обикалят магазините по „Мейн Мол Роуд“ или отиват да гледат някой филм. В „Олд Кънтри Буфей“ също има навалица, мнозина предпочитат ранния обед. Минах покрай летището, сетне хванах по „Джонсън Роуд“ и накрая стигнах „Конгрес“. Паркирах зад „Сейнт Джон“, обиколих околните закусвалнички, купих ядене и го сложих на задната седалка.

Бях оставил малко багаж в хотела и сега реших да си го прибера. Тъкмо съм тук, защо да не използвам случая. Влязох в натруфения, старовремски вестибюл с отколешното радио и спретнато подредени купчинки брошури. Обадих се на заместник-управителя и той нареди да ми изнесат вещите — бяха поставени в неголям сандък.

Върнах се на паркинга и забелязах, че някой ме е затиснал. Бе голям черен кадилак, модел „Купей де Вил“ — на около четири десетина години, с две думи почти антика. Така бе набутал колата зад мен, че нямаше начин да изкарам мустанга. За антика колата бе много шик: гуми с бели кантове, обновена тапицерия на седалките и по вратите, блестящи никелирани брони с каучукови тампони. На задната седалка имаше пътна карта на Мейн. Номерата бяха масачузетски, но иначе нищо определено не говореше за собственика. Самият автомобил бе като музеен експонат.

Отворих багажника и набутах вътре сандъка с вещите. Върнах се в хотела, но чиновникът на рецепцията не знаеше нищо за кадилака, нито за притежателя му. Предложи ми да повика момчетата от сервиза да го издърпат, но аз реших да изчакам малко. Отбих се в закусвалнята отсреща на улицата, но и там не знаеха нищо определено. Питах и в „Пица Виля“, в „Дънкин Донътс“, в „Спортсменс бар“ — все безрезултатно. Върнах се на паркинга и ядосано пляснах кадилака по тавана.

— Хубава кола, а? — обади се нечий глас, досущ ехо от плясъка.

Бе леко писклив, почти момичешки, думите прозвучаха по-скоро злобно, отколкото с възхищение, дори усетих лека закана или така ми се е сторило.

Извърнах глава — на задната хотелска пристройка с ръце в джобовете се бе облегнал мъж. Невисок, набит, як и трътлест, на около 55 години. Тежеше стотина кила, че и повече. Носеше кафеникав шлифер със закопчан колан; отдолу се виждаха кафявите му панталони и ботите в подобен цвят.

Лицето му определено би ви стреснало. Напомняше филм на ужасите.

Бе съвсем плешив, с кръгло теме и набрани на тила гънки тлъстина, а формата на главата му бе почти конусовидна — вместо към устата да се стесни, тя се разширяваше, за да потъне в плещите. Врат не се виждаше, или аз поне не забелязах нещо подобно. Лицето бе мъртвешки бяло с изключение на дългите и дебели алени устни, разтегнати в нещо като замръзнала усмивка. Ноздрите му бяха големи тъмни дупки под сплеснат като зурла нос, а очите — сиви, сиви, та почти безцветни със зеници като връхчета на черни топлийки в центъра. Не зная защо ми напомниха за мънички черни дупки в студена и мрачно враждебна вселена.

Човекът се оттласна от стената и бавно тръгна към мен. Бавно и спокойно, почти заканително. Сега усетих и миризмата, едва доловима и замаскирана с евтин одеколон. Но ме накара да задържа дъх и неволно да отстъпя крачка назад. Бе странна — мирис на земя и кръв, воня на гниещо месо и животински страх, такъв, какъвто можете да усетите в стара кланица в края на работния ден.

— Хубава кола, а? — повтори той и извади едната ръка от джоба.

Бе дебела, бяла, с тлъсти пръсти, подобни на гадни плужеци, стояли дълго време на тъмно. Погали тавана на моя мустанг и аз изпитах странното усещане, че боята ще падне под гадните като кренвирши израстъци. Допирът ми напомни за нещо много гнусно и отвратно — все едно педофил опипва дете в парка, докато майката гледа в друга посока. Нещо в мен спонтанно зовеше тутакси да го отблъсна, но ме спря още по-силен инстинкт, който предупреждаваше да не го докосвам. Не мога да обясня как и защо, но от него се излъчваше нещо скверно, нещо, което предупреждаваше за опасност. Не докосвайте, защото рискувате да се отровите, да прихванете черна, неверна болест, да ослепеете…

Но това не бе всичко. Създаваше усещане за гибелна заплаха, за болка и разрушение. Беше извънредно силно и странно, излъчваше и нещо много сексуално. Като че от всяка пора на този тип се изцеждаше смъртоносно отровна опасност и заразяваше околния въздух, сякаш капеше и от пръстите му, и от грозния, скотски нос. Въпреки студа по челото му избиваше ситна пот, тя лъщеше и на садистичната горна устна, всъщност и на цялото му лице. Който го допре, говореше нещо вътре в мен, ще загуби пръстите си — те ще потънат в тази бледа и мазна плът… тя ще ги всмуче.

А после ще умре. Сигурен бях, че този изрод пред мен умее да убива.

— Вашата кола, а? — попита той.

Сивите очи ме измерваха злокобно, между устните се стрелна розово връхче — също като змийско езиче.

— Да, моята кола — отвърнах. — А кадилакът ваш ли е?

Той, изглежда, не чу въпроса или се направи, че не го чува. И отново опипа тавана с продължително, гальовно движение.

— Хубава кола, това мустангът — рече той, сякаш говореше на себе си и в гласа му отново прозвуча далечна заплаха.

Шипящото „съ“ излезе от устата му в продължително съскане, като вода върху нажежен метал.

— Това — мустангът, и аз имаме много общо.

Пристъпи по-близо до мен, сякаш да сподели някаква мрачна, стара тайна. Сега усещах и дъха му — сладникав като на презрял плод в края на лятото.

— И той, и аз — отидохме по дяволите след 1970-а.

Сетне се изсмя със същия съскащ смях, сякаш газове се отделят от разлагащ се труп. Цялото му същество предизвикваше подобни асоциации.

— Да се погрижите за колата, нещо да не й се случи — рече той със смътна заканителност. — Човек трябва да си пази своето… Да си гледа собственото и да не си пъха носа в чуждото.

Сега заобиколи автомобила и понечи да седне в кадилака. Трябваше да се извърна, за да го задържа в полезрението си.

— Пак ще се видим, господин Паркър, довиждане — рече и запали двигателя на кадилака.

Последният заработи като часовник с тихо, уверено и ритмично пърпорене. Направи забранен ляв завой, за да влезе в „Конгрес“, и се отправи към центъра на Портланд.

Пета глава

На Роджър май му бе писнало да ме чака, защото когато пристигнах, бръчките по челото му бяха почти двойно повече.

— Ти заспа ли някъде, що ли? — попита ме нацупено, докато му подавах храната.

За Бога, това бе най-дългото изречение, което бях чувал от него.

Бърниках с вилицата из пилето с ориз, но вече нямах апетит. Появата на онзи дебел, кошмарен човек на „Конгрес“ ме бе разстроила. Не можех да определя точно защо, освен може би заради факта, че ми знаеше името и че от вида му ме побиваха тръпки.

Качихме се отново с Роджър на покрива и подновихме работата с бързо темпо, още повече, че се бе появил мразовит вятър, който не ни даваше мира. Привършихме в късния следобед, когато слънцето вече залязваше. Платих на Роджър, той кимна за благодарност и потегли към града. Пръстите ми бяха изтръпнали от чука, но бях доволен — така или иначе трябваше да свърша, преди да завали снега, иначе щях да си живея в нещо като леден замък. Взех си горещ душ да отмия мръсотията от косата и кожата и вече си правех прясно кафе, когато отвън чух шума на кола.

Излязох и в първия миг не я познах. Тя се измъкна от „Хонда сивик“. Доста бе пораснала от последния път, когато я бях виждал — косата й бе по-светла, вероятно боядисвана с нещо модерно. Детското тяло се бе развило, узряло — гърдите й бяха натежали, ханшът се бе закръглил. Стана ми малко неудобно от самия мен, като се усетих, че я гледам с очите на мъж.

В края на краищата Елън Коул бе едва двадесетина годишна и ужасно приличаше на баща си.

— Елън, ти ли си, моето момиче? — неволно извиках от верандата, преди да сляза долу, а тя се затича и се хвърли в прегръдките ми.

— Колко е хубаво пак да се видим, а, Птицо? — рече ми мило по прякор.

Не се стърпях и я прегърнах още по-силно. Елън Коул! Знам я от дете, помня всичките и лудории — нали ми е расла пред очите. Колко пъти съм играл с нея. На сватбата ми тържествено я поканих на танц — помня гордите погледи, които хвърляше на по-малката си сестра Лорън, и как игриво се плезеше на облечената в булчинска рокля Сюзън. Помня особено ясно един разговор с нея на стъпалата пред къщата на Уолтър — аз седнал с бира в ръка, тя полуразплакана. Тогава надълго и нашироко й разяснявах защо понякога момчетата се държат подличко и с най-готините момичета. През онези години обичах да си мисля, че едва ли в тази област има по-голям експерт от мен самия.

Елън и Сюзън бяха приятелки, а и Дженифър много я обичаше. Понякога със Сюзън излизахме на късно гости или кино и тогава Елън оставаше да пази Джени, а малката се радваше и никога не възразяваше. Сядаше в скута на Елън и се заиграваше с косата или с пръстите й и така заспиваше. От Елън извираше особена за младостта й сила — тя може би се коренеше в извънредната й доброта и способност да бъде съпричастна. Тъкмо това събуждаше у децата доверие в нея.

Два дена след убийството на Сюзън и Дженифър заварих Елън да ме чака в погребалното бюро, което трябваше да извърши последните ритуали. Мое задължение бе да отида там, да се уговоря с хората, да платя. Ужасно ме бе страх от това и мнозина ми бяха предложили да ме придружат. На всички бях отказал — с никого не ми се говореше, вероятно точно по онова време вече бях започнал опасно да се затварям в себе си. Не зная кога и как се бе озовала тя там, но видях колата й отвън, сетне някой ме прегърна и ми говори нещо успокоително дълго време в ухото. Не помня нито дума от казаното, но зная, че двамата заедно разглеждахме снимки-оферти на ковчези, катафалки и венци, а тя постоянно ме държеше за ръката. По едно време я погледнах, в очите й зърнах отразена собствената си мъка. Тогава почувствах, че и тя жали за двете ми най-скъпи същества — страдаше искрено, защото никога вече нямаше да може да прегърне Джени, а мястото, което бе отделила на Сюзън в сърцето си, завинаги щеше да остане празно. Такава бе Елън.

Когато си тръгнахме, стана най-странното нещо в живота ми, нещо, което никога не бих признал, че може да ми се случи. Седнах в колата й и се разплаках като дете — дълго и горко. А силата, стаена дълбоко в душата й, сякаш изтегли мъката и болката от мен, както някой чудотворен лек изтегля гнойта от подлютена рана. Тя ме бе прегърнала и тихо ми говореше нещо, а аз чувствах как облаците бавно се разсейват и след време ще мога да се изправя и да продължа.

След Елън от колата излезе младеж — смугъл, с дълга, черна коса, стигаща чак до раменете. Дрехите му бяха скъпи: и кожените ботуши (те май бяха „Замбърлейн“), и джинсите, висящата над тях тениска и най-отгоре платнената риза. Леко потреперваше от студа и ме гледаше подозрително с тъмните си латиноамерикански очи.

— Това е Рики — рече непринудено Елън. — Рикардо.

Втория път името му прозвуча с типичната испанска интонация.

— Рики, ела да се запознаеш с Птицата.

Той се здрависа с мен, пръстите му бяха силни. Сетне незабавно прегърна Елън през рамото с покровителствен жест. Покровителствен, прекалено собственически, а същевременно и някак несигурен — лоша комбинация. Поглеждах го под око, докато вървяхме към къщата, просто ей така — да не реши да се изпишка на вратата, докато влизаме, и да си я маркира като собствена територия.

Седнахме в кухнята, пихме кафе в големи сини пръстени чаши. Рики не каза нито дума — дори и едно „благодаря“ не му излезе от устата. Неволно си помислих колко интересна комбинация биха били с Роджър. Събери ги двамата и ще поставиш рекорд за най-късия разговор в света.

— Какво ви носи насам? — попитах Елън.

— Отиваме на север. Никога не съм ходила в тази част на Мейн. Мислим да отскочим до Музхед Лейк, да се изкачим на Маунт Катадин, ще се отбием и на други места. Може да покараме и ски.

Рики се изправи и попита къде е тоалетната. Упътих го и той се затътри натам с леко прегърбена, отпусната походка.

— Откога ходиш с латиноси? — изтърсих, без сам да искам.

Дявол го взел, просто неволно ми се изплъзна от устата!

— Този латинос има висше образование и докторска титла по психология — рече тя и лекичко се подсмихна.

— Айде бе! — пак се изпуснах, но всячески се стараех в гласа ми да не прозвучи подигравка или цинизъм.

И пак ми хрумна абсурдна мисъл — като онази за маркирането на вратата, — навярно е учил психология, за да може да се самоанализира?

— Виж, Птицо, той е добро момче. Наистина. Само е малко стеснителен, дърпа се, като види непознати.

— Говориш за него, сякаш е куче — пак изтърсих аз.

Ама че съм говедо! Ама нали и аз така си помислих… Вместо да се разсърди, тя ми се изплези.

— Свърши ли школото? — побързах да сменя темата.

Елън избягна прекия отговор.

— Задава се още учене.

— Ами. Какво? Психология ли?

— Ха-ха-ха, много смешно.

Но не се усмихна. Може би Рики изместваше мислите за семестриалните изпити.

— Как е майка ти?

— Добре е.

Замълча за малко, сетне:

— Тревожи се за теб и за татко. Той сподели, че вчера сте били на погребението, но не сте имали какво да си кажете. Мама мисли, че двамата трябва да се изясните помежду си.

— Не е толкова лесно.

Елън кимна.

— Чух ги да си говорят и други неща. Вярно ли е онова, което той разказва за теб?

— Поне част от нещата, да.

Тя прехапа устни, след това се замисли и, изглежда, стигна до някакво решение.

— Трябва да поговориш с него. Все пак вие си оставате приятели, а той няма много такива.

— Повечето хора са така — отвърнах й аз. — И да знаеш, Елън, опитвал съм се да му говоря. Но той ме е сложил на кантара и е отсъдил, че не тежа достатъчно. Иначе баща ти е добър човек, момиче, но е трудно да му влезеш в нормите.

Рики се върна и прекратихме разговора. Предложих им собственото си легло за през нощта и останах доволен, когато тя ми отказа. В противен случай сигурно нямаше да мога да мигна в него отсега нататък — само като си представя как онзи Рики я възсяда там.

Решиха да преспят в Портланд, а не в Огъста, и веднага на следващото утро да хванат пътя за Грейт Норт Удс — Големите северни гори. Подхвърлих, че могат да отидат в хотелчето „Сейнт Джон“ и да кажат на рецепцията, че ги пращам аз. Но ги оставих да правят каквото си знаят, макар и тази мисъл да не ми харесваше особено. Сигурен съм, че и на Уолтър Коул не би харесала. Някак усещах Елън като мое собствено дете.

След като си тръгнаха, се качих на мустанга и подкарах към Портланд и фитнес клуба в „Уан Сити Сентър“. Имах нужда от известно разтоварване — мускулно и друго — след целодневната работа по покрива. Сама по себе си тя си бе физическо упражнение, но трябваше да разкарам дребните тлъстини, които вече се образуваха по корема ми и отстрани и заплашваха да станат все по-големи и по-упорити. Четиридесет и пет минути изкарах в гимнастическия салон в здрави упражнения за коремните мускули, краката и горната част на тялото, кръвта ми се раздвижи, ушите ми чак забучаха, сърцето ми тупаше като тъпан, а фланелката ми почерня от пот. Привърших, изкъпах се и се загледах в огледалото — дали пък онези тлъстинки вече не са се стопили? Хайде де. Такъв съм си — нетърпелив. И вече на 35 години. Тук-там в косата ми проблясват бели косъмчета. Осемдесет и нещо килца, около метър и осемдесет и доста несигурност. Трябва да се движа, да работя, да действам — иначе ме чакат липолизи и разни други гадни процедури за изсмукване на мазнините.

По дърветата на Олд Порт вече блещукаха коледни украшения и разноцветни светлинки; отдалеч се създаваше впечатлението, че самите дървета са големи декоративни крушки. Отбих се до книжарницата да си купя няколко книжки, сетне спрях пред „Джава Джо“ за едно голямо кафе и да прегледам вестниците. Прелистих „Вилидж Войс“ — хвърлих едно око на най-новите идеи на Дан Савидж за секса. Тази седмица бе представил човек, твърдящ, че не е хомосексуалист, а просто обича да се люби с мъже. За Савидж голяма разлика нямаше. Честно казано, и аз се замислих. Какво пък толкова, а? Помъчих се да си представя какво ли би рекъл Ейнджъл за този тип и веднага се сетих, че вестникът никога не би отпечатал негови думи в пряк цитат.

Навън заваля, по витрините потекоха тънки струйки, от капчуците се лееше вода и мокреше минувачите деца. Загледах се в дъжда, после се върнах към вестника. В същия миг с периферното зрение усетих, че някой се приближава към мен. Почти веднага подуших и миризмата и по гърба ми отново полазиха тръпки.

— Може ли да задам един въпрос? — попита определено познат глас.

Вдигнах очи и пак потръпнах. От безформеното като клисаво тесто лице ме гледаха същите студени и гадни очички, по голата глава блестяха дъждовни капки. Мирисът на кръв и одеколон сега се бе засилил и аз неволно се отдръпнах със стола.

— Искате ли да намерите Бога? — гледаше ме загрижено.

Досущ като лекар, укоряващ заклет пушач, който дори и на преглед продължава да си потупва джобовете с тайна надежда да намери забутана нейде последна цигара. В бледите месести пръсти стискаше някакъв религиозен памфлет, на чиято корица се мъдреше доста неумела рисунка на майка с дете.

Погледнах го озадачено, сетне ми мина успокоителна мисъл. Вероятно е член на някоя от онези секти — откачалки на тема Исус и спасяването на човечеството. Макар че тежко му и горко на Христос, щом такъв боклук като този се е заел да се бори за хорското добро.

— Когато Бог има нужда от мен, той знае къде да ме намери — отвърнах му в същия дух и пак се зачетох във вестника.

— Откъде знаете, че Господ Бог не ви търси именно сега? — продължи той и се настани на масичката срещу мен.

Чак сега се усетих — по-добре да си бях затраял. Имаш ли работа с религиозни маниаци, най-добре си затваряй устата и си налягай парцалите. Тези типове са упорити като мисионери, които проповядват словото Божие след месеци постене, молитви и обет за мълчание. Само че този пред мен съвсем не мязаше на религиозен фанатик. Отново ме обзе някакво смътно безпокойство. В шантавите му въпроси имаше подтекст, но той видимо ми убягваше.

— Винаги съм мислил, че Той е по-висок — отвърнах и го загледах право в очите.

— Големи промени настъпват — незабавно отвърна плешивецът.

Сега в очите му искреше някаква особена светлина.

— Ще бъдат низвергнати грешниците, разведените, прелюбодейците, содомитите и жените, които не уважават мъжете си.

— Току-що изредихте всичките ми хобита — заявих, без да отделям очи от неговите, свих вестника и със съжаление изпих последната глътка кафе. — И подобни приказки хич не ме плашат.

Той ме наблюдаваше внимателно — като змия, която се готви да нападне при първия възможен случай.

— Ще бъдат низвергнати и онези, които застават между ближния и съпругата му или момченцето му например — този път в интонацията му звучеше открита заплаха.

Изведнъж се захили и сега ясно видях зъбите му — малки, остри, пожълтели като на гризач.

— Вижте, господин Паркър, търся един човек и мисля, че вие можете да ми помогнете.

Отвратителните му устни се разтегнаха още повече и станаха морави, като готов да се разпука зрял плод, от който всеки миг може да бликне алена струйка.

— Кой сте вие? — попитах.

— Няма значение кой съм.

Огледа кафенето. Момчето зад тезгяха се бе зазяпало по момичето на масата пред витрината. Около нас нямаше никой.

— Търся Били Пърдю — рече той. — Мисля, че вие може да знаете къде да го намеря.

— Какво искате от него?

— В него има нещо мое. Искам си го.

— Съжалявам, ама не познавам човек на име Били Пърдю.

— Струва ми се, че лъжете, г-н Паркър — тонът и височината на гласа бяха същите, само че заплахата прозвуча отново.

Леко отметнах сакото назад — уж неволно, — нека види дръжката на пистолета.

— Господинчо, на мен пък ми се струва, че си сбъркал адреса — казах тихо. — Сега си тръгвам и ако станеш преди да съм си отишъл, ще използвам пистолета си, за да те трясна по главата. Ясен ли съм?

Усмивката пак проблясна, но очите му се втвърдиха.

— Ясен сте ми — отвърна и отново усетих онова съскане от предишния път. — Не мисля, че можете да ми помогнете.

— Гледай повече да не ми се мяркаш пред очите — подхвърлих и си тръгнах.

Зад гърба си чух:

— О, няма и да ме видите дори…

И това ако не бе вече явна закана, здраве му кажи. Извърнах се и тръгнах към вратата странично, като не го изпусках от очи. А той извади запалка зипо и подпали брошурката, която все още държеше в ръка. И през цялото време също ме гледаше в очите.

Взех си колата от паркинга на „Темпъл“ и потеглих към апартамента на Рита Ферис. Прозорците й тъмнееха. Натиснах звънеца, никой не отговори. Отправих се към Скарбъро Даунс — към парцела на Роналд Стрейдиър, недалеч от пресечката на „Пейн Роуд“ и „Ту Род Роуд“. Спрях до сребристия фургон на Били Пърдю и почуках на вратата, но вътре нищо не помръдна, нямаше и светлини. Напрегнах очи през прозорчето, но не различих много нещо, освен типичната неразбория и боклуци. Отдясно на фургона беше колата на Били. Опипах капака. Беше студен.

Чух шума отзад и се обърнах. Почти очаквах отново да зърна онзи изрод с голата глава, стърчаща като цирей от яката на кафеникавия шлифер. Но не — беше Роналд Стрейдиър, облечен в черни панталони, сандали и тениска. Късата му черна коса бе скрита под бейзболна шапка. В ръце държеше калашник.

— О, взех те за някой друг — рече ми той и извинително погледна към автомата.

— Като кой например? — попитах го усмихнат. — За виетнамец ли?

Знаех, че Роналд обича това оръжие и се кълне в него. Мнозина служили във Виетнам си бяха донесли калашници и разправяха, че били много сигурни. Американските M1 заяждали в онези постоянни азиатски дъждове и нашите момчета често ги заменяли с взети от убити виетнамци трофейни автомати „Калашников–47“. Желязото в ръката му изглеждаше достатъчно старо, за да бъде именно онзи военен спомен, с който Роналд редовно се хвалеше.

— Абе, и така не е зареден… да не мислиш нещо… — рече ми той.

Видимо се чувстваше неудобно.

— Не, бе, Роналд. Търся Били. Да си го виждал?

Поклати глава.

— Не и от вчера. Не ми се е мяркал.

Май изглеждаше притеснен. Може би искаше да ми каже нещо повече?

— Някой друг да го е търсил?

— Не зная. Може би. Струва ми се, че снощи мернах някой да оглежда фургона, но може и да се лъжа. Не си носех очилата.

— Остаряваш, Роналд — усмихнах му се аз.

— Да бе, може да е бил и стар — отвърна ми той, явно недочул моята реплика.

— Слушай — започна пак, видимо загубил интерес към Били. — Разказвал ли съм ти за моето куче, а?

Реших, че повече няма какво да науча тук, и го прекъснах.

— Да, Роналд, да — разказвал си ми поне сто пъти. Може и пак да ми разкажеш, само че не сега, защото бързам.

Тръгнах към колата.

— Хей, Чарли — викна той след мен. — Нали не се сърдиш нещо, а?

— Не, Рони — викнах му в ответ, — не, не ти се сърдя. Чао.

Същата нощ заваля проливен, студен дъжд. Тежките капки биеха като пирони по новопоставения покрив. Но отникъде не прокапа, дори и от местата, които бях правил съвсем сам — без намесата на Роджър. Почувствах се удовлетворен и заспах крепко и спокойно. Вятърът потропваше в капаците на прозорците, старото дюшеме на къщата поскърцваше и пъшкаше. Години наред бях заспивал с успокоителните въздишки на тези отколешни дъски, с гласа на мама, разказваща нещо в съседната стая, с ритмичното потупване на дядовата лула по верандата. Действаха ми като приспивателно. По парапета отвън все още личаха кафеникавите петна от никотина. Нарочно не ги боядисвах — имаха за мен сантиментална стойност.

Не помня защо се пробудих. Навярно нещо обезпокоително е проникнало през здравата обвивка на съня ми. Отворих очи — дъждът бе спрял, къщата кротуваше, но космите на врата ми бяха настръхнали и нещо тревожно ме глождеше в стомаха. Имах неясни предчувствия, вероятно сетивата ми работеха подсъзнателно. Имаше нещо. Съзнанието ми постепенно се избистряше от упойката на съня с интуитивната сигурност за дебнеща опасност.

Тихичко се измъкнах от леглото, нахлузих джинсите и взех пистолета — „Смит и Уесън“ — от кобура до възглавницата. Свалих предпазителя и се огледах. Вратата на спалнята бе отворена — винаги я оставям така. Блъснах я лекичко — пантите са отлично смазани и тя се разтвори напълно безшумно. Внимателно пристъпих в коридора — на голите дъски.

Настъпих нещо меко и влажно и мигом се отдръпнах. Лунните лъчи проникваха през прозорците до предната врата, заливаха помещението в сребрист светлик. Луната бе огряла и старата закачалка за дрехи, няколкото кутии блажна боя и стълбата, които бях оставил отдясно на вратата. В тази светлина ясно забелязах нечии кални стъпки, които тръгваха от задната врата, минаваха през кухнята, стигаха до вратата на моята спалня и оттам се отклоняваха към всекидневната. Собственият ми бос крак се бе ясно отпечатал в оставения от нечия обувка тънък слой кал току пред спалнята.

Бързо проверих всекидневната, сетне банята и незабавно тръгнах към кухнята. Сърцето ми тупаше яростно в гърдите, от устата ми излизаше бяла пара — беше студено като в гроб. Преброих до три наум и рязко влетях в кухнята, пистолетът описа голяма дъга и за секунди покри всяко нейно кътче.

Нямаше никой, но задната врата бе оставена полуотворена. Някой с лекота бе отключил простата ключалка и си бе влязъл като у дома. По стъпките заключих, че трябва да е бил мъж — ходил е из къщата и ме е гледал как си спя. Боже мой! Спомних си кошмарната глава на онзи изверг и си представих как ме наблюдава — проснат, потънал в дълбок сън. И напълно безпомощен. Чак стомахът ме присви от притеснение. Излязох на двора, внимателно огледах терена около къщата. Светнах лампите в кухнята и на верандата, обиколих цялата постройка. Почти навсякъде имаше стъпки. Ясни отпечатъци в прясната кал. Доста бе отъпкано точно пред прозореца на спалнята — онзи ме е гледал и оттам.

Върнах се вътре, взех мощния фенер, облякох пуловер и проследих стъпките чак до пътя. Не бяха минавали кой знае колко коли и установих, че те продължават до банкета. Стоях на пустото шосе, гледах наляво и надясно. Нямаше никой. Върнах се у дома.

Сега огледах кухнята много по-внимателно. На масата в ъгъла й се мъдреше нещо. Взех го, но не в ръка, а с тънка кърпа.

Разгледах го внимателно. Бе детска играчка — малък дървен клоун. Тялото бе направено от отделни ярко боядисани пръстени, които се държат заедно благодарение на завинтената най-горе глава на ухилен смешник с островърха шапка. Дълго го изучавах, после поставих играчката в найлонова торбичка и я окачих до мивката. Заключих задната врата, проверих всички прозорци и си легнах.

По едно време, изглежда, пак съм се унесъл в неспокоен сън, защото ме споходи кошмар. Сънувах, че голяма черна сянка пристъпя в мрака, огромният й силует гротескно изпъква на фона на звездното небе. Видях и дърво. Самотно дърво на нещо като поляна, а от клоните му висят неясни силуети. Усетих мирис на кръв и сладникаво-отблъскващ парфюм. Нечии дебели и гадни като обелени кренвирши пръсти опипват голия ми гръден кош.

Видях как звездите умират една след друга, а нейде в мрака ридае дете.

Шеста глава

Когато се събудих и станах, прозорецът вече светлееше, а земята беше замръзнала. Отидох в кухнята. Все ме теглеше към играчката, затова пак я огледах: контурите й се мержелеят през белия найлон на торбичката, цветовете се губят, като на избеляла имитация на оригинал, но дългият червен нос бойко стърчи през отвора.

Навлякох тренировъчния анцуг — горнище и долнище — и се отправих към огромния пазарен център — националната верига ЮЕС1. Преди това обаче проверих внимателно и заключих всичко, което можеше да се заключи у дома — нещо, което обикновено не правя. Завих по „Спринг стрийт“ и затичах на юг към кръстовището на „Маси Роуд“. Отляво остана бялата дървена камбанария на Първа баптистка църква в Скарбъро, отпред бе малкият супермаркет, който наричаха „Магазинът с осемте ъгъла“. Хванах по „Спринг“ чак до номер 114, огледах се и продължих — улицата бе спокойна, пуста, боровете си шепнеха нещо тихо над мен. Минах покрай гимназията отдясно, тук бях учил след като се преместихме в Мейн, дори бях играл и в отбора на „Червенокожите“ точно когато грипът натръшка половината от тях. Отляво е паркингът на големия супермаркет „Шоп енд Сейв“, той бе пуст, но по шосето към ЮЕС1 вече се набираше трафик. Подреждането на множеството постройки в комплекса е доста неугледно. Винаги си е било такова. Когато през осемдесетте години започна строежът, вече беше малко късно да се променят плановете, пък и като си помисля, ЮЕС1 си изглежда все така навсякъде в САЩ — в който и град да отиде човек.

Когато пристигнахме в Скарбъро за пръв път, тук имаше само един пазарен комплекс — висока многоетажна сграда, наречена „Орион Сентър“. Там беше гигантският „Мамът Март“ — универсален магазин от типа на „Улуъртс“, „Мартинс“ — колониални стоки, лондроматът — обществената пералня на самообслужване, и магазинът за алкохол, който дядо наричаше „Доктор Грийн“. Името бе от времето когато всички подобни магазини са били еднотипно боядисвани в зелено по нареждане на щатската комисия за алкохолни напитки.

В „Доктор Грийн“ си купувахме „Олд Суилуоки“ и „Пабст Блу Рибън“. Тогава бе забранено да се продава алкохол на ненавършили осемнадесет години; не че имаше голямо значение — винаги успявахме да се сдобием с уиски, бира и други неща. Къркахме на Хигинс Бийч — криехме се на отдалечения край на плажа откъм птичия резерват. Там се въдят какви ле не пернати, особено приятно пеят едни, наричат ги калугерици — все едно слушате сребърни камбанки.

Помня отлично как през 1982 година се опитах да навия Беки Бъруби да ми бутне на плажа. Не стана. Но беше едно лято, не ми говори, кръвта ти кипи и все ти се струва, че ще си пукнеш непорочен, а наоколо толкова много хубави момичета, свят да ти се завие! Скоро бях научил, че Беки има пет деца, значи все пак се бе научила да ляга с мъж, ама не и с мен. Тогава карахме автомобили от шестдесетте — бяха ужасно модни: понтиаци с гюруци, емджита, тъндърбърд, шеви — „Шевролет Импала“, и камаро с големите веобразни двигатели — Боже мой — жестоко, жестоко! Имаше и една друга марка — „Плимут Баракуда“ — с подвижен покрив, оле, Боже! Ние — хлапаците — работехме кой където може. По хотели, мотели, на автогарата и по плажовете, някои бачкаха и като келнери — печелеха се много повече пари.

Помня и едно сбиване недалеч от „Орион Сентър“. Беше жежка нощ — кръвта ни играеше, — нали ви казах. Сигурно сами сме си го търсели, ами да, като си помисля. Ступахме се с едни момчета от Олд Орчард Бийч, които се бяха разходили малко по на север, като са търсели именно същото. Отначало само си разменяхме обидни думи. После — заплахи, и накрая — удари. Тогава не умеех да се бия — не и в онези години — и някакъв тип, чието име така и не научих, ме прасна силно по носа. Ама здраво ме перна. Някакъв си, когото никога не бях срещал, повече и не срещнах. Братовчед на някой местен, дошъл от Чикаго. Помня само, че имаше гадни, злобни очички, носеше избелели джинси, фланелка на „Аеросмит“ и кожено рокерско яке.

Явно бе печен във въргалите, защото юмрукът му ме намери за нула време точно в носа и ми причерня. Все едно че ме удари багер с онази голяма метална топка, която използват за събаряне на сгради. Хрущялът изпращя, за секунда не знаех къде се намирам, направо рухнах на земята, рукна кръв, задави ме. Битката около мен се разпали. И друг се озова на земята, свит на топка, а нечии злобни крака го ритаха където сварят — в корема, главата, гърба. Аз обаче смътно долавях всичко това; беше ми паднала пелена пред очите — къде от болка, къде от страх и световъртеж. След няколко минути конфликтът приключи с псувни, последни закани и цинични обещания, разбира се, и няколко финални ритници. Аз си останах в същата поза на земята — превит, с ръце на разбития нос, сълзите ми — смесени с кръвта.

Помогна ми Антъни Хъченс — Тони Хъч, както му викахме на млади години. Бе тренирал борба, преди семейството му да се премести в Скарбъро Хай, по-късно беше голямата надежда на Университета на Ню Инглънд, щеше да стигне и до Олимпийски игри, ако не бе получил гръбначна травма. Наведе се над мен и ми заговори тихо, настойчиво, успокояващо. Не помня думите. Отмести ми ръцете, постави длани на бузите и се загледа в мен със спокойствието на врял и кипял лечител. Изглежда, множество пъти бе гледал подобни травми на тепиха, а имаше и професионален усет за тези неща. Сетне извика по име двамина от стърчащите наоколо дангалаци — те ми хванаха ръцете, а той направи нещо бързо и ужасно болезнено с носа ми, и то само с помощта на двата си палеца.

Пак се чу хрущене, болката бе изпепеляваща, неописуема. Свитки ми изхвръкнаха от очите, за миг ослепях, после виждах само в червено. Изпищял съм, като че ме колят — не че помня самия писък, приятелите ми разказваха впоследствие. Накрая агонията затихна и остана само тъпа болка, а Тони се изправи. По пръстите му имаше кръв — моята кръв. Но носът ми бе наместен или не знам как там му викат специалистите, а деформации по лицето ми не останаха.

Интересно: оттогава насам вече не изпитвам страх, че някой може да ми счупи носа. Любопитна нагласа — познавам болката, нямам желание да я изпитвам отново, но сме като стари познати — ако се наложи, ще се справя, както се бях оправил и първия път. И друго хубаво нещо — вече никога не съм изпитвал същия шок, същата безпомощност, същото страдание. Всичко това остана зад мен и аз станах някак по-силен. Нещо подобно ми се случи — вярно е, — когато си отидоха Сюзън и Дженифър. Но вторият случай ме промени по друг начин — част от мен умря и вместо да стана по-силен, нещо завинаги си отиде от мен.

Прекосих площадката на ЮЕС1 при италианския ресторант „Амато“ и продължих по „Олд Кънтри Роуд“, който пресича старите солени блата, които поне веднъж месечно наводняват околността. Минах покрай католическата черква на името на Максимилиан Колбе и стигнах чак до гробищата. Дядо е погребан на Пета алея. Много обичаше да се шегува с името й, защото още приживе бе купил мястото за вечни времена — за него и за баба. И двамата сега почиват там. Поседнах до гроба, изскубах избилите плевели, казах кратка молитва.

Сетне се върнах у дома и си сварих кафе. Изядох един грейпфрут и се замислих върху случилото се предната нощ. Часовникът показваше почти девет, когато пристигна Елис Хауард — заместник-началникът на отдел „Следователски“ на портландската полиция. Бе навлечен в кафяв кожух и с мъка се измъкна от колата. Детективската служба на полицията се дели на няколко подотдела — „Наркотици и пороци“, „Престъпления срещу личността“, „Имуществени престъпления“ и „Административен“. На практика Елис ги командва всичките с помощта на един лейтенант и няколко сержанти, всеки от които отговаря за определена част от работата. Общо са 22-ма полицейски служители и четири технически лица — експерти по уликите и тем подобни. Екипът е малък, но добър.

Елис се изтъркаля до чардака като голяма топка за боулинг, увита в кожи да не се пропука от студа. Като го гледа човек, едва ли ще повярва, че този симпатичен шишо може да тича, камо ли да спасява нечий живот. Но ще ви кажа, че видът му е много измамен, а пък не му е и работа да тича, макар че когато трябва, и това става. Елис е човек наблюдателен и разсъдлив; той задава въпроси, слуша отговорите много внимателно, мисли, наблюдава, пак пита и така. Резултатите са доста добри — малко неща му се изплъзват на Елис. За такива като него в нашия щат казват, че може да яде супа с вилица, и то успешно.

Съпругата му е едра матрона на име Дорийн, която се усмихва рядко и скъпернически. Ужасно обича да се маца с грим и така дебело си го слага, та чак да си надраскаш инициалите в него. Елис си я търпеше, както светците търпят инквизицията, но си мисля, че дълбоко в себе си хич не я харесва. Абе, човешки работи.

Сигурен съм, че намира истинско удовлетворение в работата си — тя му е и животът. На второ място е бейзболът — ужасно го обича, помни всички важни дати и факти и може да ви цитира какво ли не от Професионалната лига. Кой от големите кога и с какво се е издънил, кой с какво се е прославил, кой е най-големият шемет и прочие и прочие. Часове наред може да ви разказва за 2 май 1917 година, когато Фред Тони от „Червените“ и Хипо Воун от „Къбс“ се надхитряли девет полувремена без съществен резултат, докато в десетия Лари Копф направил невероятен хоумър5, как през 1932 г.‍ Лу Гериг от „Янкс“ подобрил всички рекорди — за хвърляне, за посрещане, за удар и т.‍н.‍ Традиционен любимец на пресата е големият бейзболист Бейб Рут, ама Елис помни Лу Гериг и все за него говори.

Отдръпнах се от вратата и му направих място да влезе. Нямах голям избор — доста бе едричък.

— Чудесно изглеждаш, Елис — рекох му аз. — Май има полза от диетите, а?

— Гледам, че някой ти е поправял покрива — отвърна ми той. — Ти нали си градски и затова сигурно си и единственият тук, дето си бачка покрива през зимата. Може би и сам си поработил, а?

— Всъщност да.

— Оле Боже, май е по-безопасно да поговорим отвън, а?

— Много смешно — сопнах му се аз, а той тежко се отпусна в един от кухненските столове. — Ако ще се будалкаме, по-добре внимавай подът под теб да не се продъни. Дюшемето не съм го сменял, да знаеш.

Налях му кафе. Той отпи, забелязах, че изражението му се промени и от ухилено стана съвсем сериозно, дори тъжно.

— Да няма нещо кофти, а, Елис? — попитах веднага.

— Да, доста кофти. Ти познаваш ли Били Пърдю?

Сигурен бях, че знае отговора на този въпрос. Опипах пресния белег под окото. Ръбовете на шевовете все още се усещаха.

— Да, бе — знам го.

— Подочух, че сте се счепкали с него преди, ден-два, а? Да ти е казвал нещо за бившата си съпруга?

— Защо?

Ама хич нямах намерение да топя Били ненужно. В стомаха ми се набра тежка буца. Усещах, че има неприятна новина.

— Защото тази сутрин са намерили Рита и момченцето и мъртви в жилището им. Вратата не е била насилвана, никой нищо не е чувал.

Въздъхнах дълбоко, прониза ме силна болка. Отново видях лицето на Доналд, отново усетих ръката на Рита върху бузата си. Силен гняв ми замъти мозъка, в същия миг интуитивно реших, че виновен ще да е Били. Кой друг? Това усещане не продължи дълго, но силата му ме разтресе. Помислих и друго: едва ли е той — той ги обичаше толкова много. Но защо не е бил при тях, когато е било нужно, защо не ги е защитил, по дяволите? Ама май точно аз нямам право да задавам такъв въпрос. А може и да не е така — може би след всичко, което се случи през последната година, никой няма по-голямо право да го задава.

— Как точно се е случило?

— Разбрах, че жената е била удушена. За детето още не зная. Няма явни следи от сексуално насилие.

— Значи още не си бил на местопрестъплението?

— Не. Днес трябваше да ползвам почивен ден, ама ето на — сега отивам там. Съдебният лекар сигурно вече е пристигнал. И той има един късмет — беше канен на сватба в Портланд.

Пристъпих до прозореца. Вятърът отвън люлееше дърветата, чифт черноглави птици се рееха високо, високо в небето.

— Да не смяташ, че Били Пърдю е убил собствените си жена и дете? — попитах го тихо.

— Може би. Няма да е първата откачалка, която го прави. Жена му ни се обади преди три дни — беше вечер — и се оплака, че се мотаел пред къщата, пиян като казак, крещял, заканвал се и настоявал да го пусне. Изпратихме една патрулка и момчетата го прибраха да изтрезнее. На другия ден го пуснахме, след като го предупредихме, че ако повтори сценката, ще го приберем за по-дълго. Може да е побеснял от решението й да го напусне завинаги. Всичко става при такива като него.

Поклатих глава.

— Били не би постъпил така.

Ама и аз ги говорех едни. Истината бе, че имах някои съмнения. Достатъчно бе да си припомня червените пламъчета, които прекалено лесно блесваха в очите му. За малко да ме удуши при онзи фургон. Нали самата Рита ми бе казала, че той е в състояние да направи всичко, за да й попречи да отведе детето.

Елис очевидно четеше съмненията ми.

— Е, да — рече. — Може да е той, може и да не е… Гледам ти бузата — хубав белег си имаш. Искаш ли да ми разкажеш как си го направи?

— Отидох до фургона да поискам парите за детската издръжка. Той ме заплаши с бейзболната бухалка. Опитах се да му разкажа играта и ето на — получи се малко кофти.

— Съпругата ли те нае да искаш парите?

— Направих го като лична услуга.

Елис присви устни.

— Хм, услуга, казваш? — повтори си сам. — И докато правеше тази… услуга, той не ти ли каза нещо за бившата си жена?

Сега в гласа му звучеше известна острота.

— Заяви, че ще се погрижи за жена си и за детето. После ме попита дали не я чукам.

— А ти какво му рече?

— Ами, че не.

— Вероятно при дадените обстоятелства си дал правилния отговор. Сега аз ще те питам: ти спеше ли с нея?

— Не — отвърнах и твърдо го изгледах в очите. — Не, не спях. А вие прибрахте ли Били или още не сте?

— Изчезнал е. При фургона няма и следа от него, а Роналд Стрейдиър не го е виждал от онзи ден.

— Това го знам. И аз бях там снощи.

Елис повдигна вежди.

— Хм, ще ми кажеш ли защо?

Разказах подробно за онзи бледолик изверг на паркинга зад хотела и за втората ни среща в „Джава Джо“. Елис извади тефтерче и си записа номера на кадилака.

— Ще го проверя в компютъра, пък да видим какво ще покаже. Нещо друго? Нещо, което трябва да знам?

Извърнах се към умивалника и взех торбичката с играчката.

— Някой е влизал снощи тук — докато спях. Разходил се е из стаите, погледал ме е на воля как си хъркам и е оставил ей това.

Извадих клоуна и го поставих на масата пред Елис. Той незабавно измъкна тънки найлонови ръкавици и внимателно го опипа.

— Най-вероятно ще установите, че играчката е на Доналд Пърдю — рекох.

Елис пак ме изгледа.

— Чакай сега: ти къде още си бил — вчера, че и снощи?

— За Бога, Елис, не ме питай това — почти викнах, а в мен се надигна люта вълна гняв. — Дори и не намеквай за такива неща!

— Чакай бе, Птицо, по-спокойно, много си изнервен. Защо ревеш, преди някой да те е ударил? Нали си бил ченге — знаеш, че съм длъжен да задам именно този въпрос. По-добре да е сега, а не после.

Хвърли ми спокоен поглед и замълча. Прав беше. Аз преглътнах и започнах:

— Следобеда се въртях тук — прецедих през стиснати зъби. — Привечер ходих до Портланд, поиграх в гимнастическия салон в клуба, купих няколко книжки, пих кафе, отбих се до апартамента на Рита…

— В колко часа?

Помислих за секунда.

— Трябва да е било осем. Най-късно осем и половина. Позвъних, никой не отговори.

— А сетне?

— Отбих се до парцела на Роналд Стрейдиър, поговорихме, върнах се тук, четох и си легнах.

— Кога намери играчката?

— Около три часа през нощта. Можеш да изпратиш хора тук да направят гипсови отпечатъци на стъпките отвън. Калта е замръзнала — ще излязат екстра.

Той кимна и се изправи да си ходи.

— Ще ги направим. А ти не се сърди. Трябваше да те питам. Знаеш го много добре.

— Знам — отвърнах и преглътнах.

— А, и още нещо. Присъствието на тази играчка — и той поклати торбичката с клоуна, която държеше в ръка — означава, че някой те е взел на мушка, Птицо. Набелязан си. Някой те е свързал с Рита Ферис. И като се замисля кой ли може да е — за мен има само един възможен кандидат.

Ами да. Били Пърдю. И все пак не ми се вярваше. Нещата не се връзваха по този начин. Освен ако Били е решил аз съм предизвикал смъртта на сина му. А може би с действията си в помощ на Рита съм го предизвикал да разсъждава така.

— Виж, Елис, нека да дойда с теб, да хвърля един поглед — може би ще забележа нещо, ще ми хрумне някоя идея — помолих го аз.

Елис се облегна на вратата.

— Чух, че си подал молба за разрешително в Огъста. За частно ченге.

Вярно беше. Бяха ми останали малко пари от застраховката на Сюзън и продажбата на дома ни, пък и от някои неща, които бях правил в Ню Йорк, но рано или късно те щяха да свършат. Значи трябва да се работи, да се вади хлябът някак си. Вече ми бяха предложили и друга работа: в областта на „конкурентното фирмено разузнаване“ — неточен евфемизъм за промишления шпионаж. Но то само звучеше интересно, на практика нещата се свеждаха до дребни мръсотийки: кой продал фирмена тайна, кой направил саботаж в софтуерен завод, кой пуснал фалшива информация, от кого изтекла истинска такава за предстоящи разработки или строежи и прочие. Тъкмо се чудех дали да приема.

— Вярно е. Разрешителното ми излезе миналата седмица.

— Виж сега… ти имаш много по-голям потенциал. Познавам те, познават те и колегите — всички помним какво направи, колко кал извади на бял свят. Можем да използваме човек като теб.

— Какво точно подмяташ?

— Нищо не подмятам — казвам, че ако искаш да постъпиш при нас, за теб място винаги ще има. Мисля, че скоро ще имам ваканция в отдел ПСЛ.

Престъпления срещу личността.

— С убийства ли ще се занимавам или с дребно хулиганство?

— Хайде сега, не ставай ахмак.

— Защо да съм ахмак, Елис? Преди минута допускаше, че може да съм извършил двойно убийство. Ти наистина много бързо си сменяш мнението.

Той се засмя.

— Е, и какво от това?

Кимнах и също се усмихнах.

— Добре, ще си помисля.

— Помисли си, Птицо. Помисли си…

Рита Ферис лежеше по корем на пода на всекидневната, близо до телевизора. Около врата й се виеше късо въже. Връхчето на едното й ухо бе посиняло — виждаше се през разчорлената коса. Полата й бе запретната чак до кръста, но чорапогащникът и бикините си бяха на място и видимо недокосвани. Отново ми домъчня, сякаш нечии пръсти ме стиснаха за гърлото и изпитах нещо като обич, родена от краткотрайно усещане за огромна загуба. Стомахът ме сви както винаги в подобни случаи, а лицето ми пламна — пак усетих кратката и, но гореща милувка.

Малката стая бе чиста и спретната. Само детските играчки бяха поразхвърляни наоколо, на масата стояха готови за смяна пелени и безопасни игли. Нещо влезе в съзнанието ми и аз изживях последните мигове на живота й. Почувствах, по-скоро видях…

„… в размазан кадър ми се мярка въжето, което нахлузват на врата и отзад… усещам и допира на гръкляна… светкавичната инстинктивна съпротива — ръцете й отиват към гърлото, тя напразно се сили да вкара пръсти под примката, за да задържи натиска, но въжето сякаш прерязва нежните й пръсти и клупът безмилостно се затяга… аз чувствам и болката…

Агонията е дълга, животът бавно напуска тялото. Страданието е голямо, борбата е горчива и ужасяваща — онази сетна съпротива против постепенното, безмилостно прекършване на гръкляна, прогресивното унищожение на пръстеновидния хрущял в ларинкса… когато изпуква и крехката подезична кост, прозвучава нещо като тих звън на погребални камбани.

Паниката я тресе, пулсът е ускорен до крайност, кръвното налягане скача в непознати висини, тя се вие и подскача като пиле под ножа на палача, бори се да поеме сети, дъх. Опитва се да ритне тялото зад нея, но то предугажда всяко движение и примката се затяга още повече. Лицето става мораво, кожата леко посинява, започва да настъпва цианоза. Очите й се изцъклят и почти изскачат от орбитите, има усещането, че всеки миг главата й ще се пръсне…

Тогава я разтърсва силна конвулсия и тя усеща кръвта в устата — карминът тече от носа, влиза между устните, стича се надолу и капе по земята. Сега вече знае, че краят е неизбежен и прави последен отчаян опит да се освободи, да спаси поне детето, но не знае, че тялото й вече не я слуша… то бавно се свлича надолу, надолу, подът го привлича неудържимо, съзнанието й се замъглява и може би последното, което усеща, е миризмата на урина и екскременти. Светлината гасне, телесните функции са неконтролируеми и последната й мисъл е:

… аз винаги съм била така чиста…“

— Свършихте ли вече?

Гласът е на лекаря Хенри Воун, който говори на полицейския фотограф.

Доктор Воун е белокос, ерудиран, колкото лекар, толкова и философ, повече от двайсет години е в професията. Неговата служба е изборна със седемгодишен срок, което значи, че и демократи, и републиканци, и пак демократи са го назначавали и преназначавали през всичките тези години. Знаех, че наближава времето му за пенсиониране — сигурен бях, че ще остави след себе си изрядно функционираща система с всичките й изпипани детайли. Бях влизал в лабораторията, където в десетки и десетки бурканчета от доматен сос, майонеза и какво ли още не седят проби от тъкани, взети от нечие мъртво тяло. Според Елис доктор Воун не бил разстроен от пенсионерското си бъдеще — напротив, искал да „има повече време за размисъл“.

Фотографът изщрака набързо още няколко пъти и кимна, че е привършил. Предварителният оглед бе към края си — бяха направени нужните скици и измервания. Екипът привършваше работата по телата и бе готов да се насочи към други детайли по местопрестъплението. Двамина с носилка пристъпиха напред, но Воун ги спря с ръка.

— Хайде да я обърнем — нареди той на детективите.

Двама от тях с ръкавици застанаха до тялото на Рита — един при краката, другият до кръста, докато Воун внимателно хвана главата.

— Готови? — тихо рече лекарят. — Раз, два, три!

Тримата грижливо и с видимо умение преобърнаха трупа по гръб. В същия миг чух гласа на едното ченге — мускулест, леко оплешивял мъж на около четирийсет:

— Ох, майка му стара…

Видях широко отворените и кървясали очи — мъничките капиляри се бяха пръснали, зениците изпъкваха досущ мънички черни слънца в алено небе. Потръпнах пак. Връхчетата на пръстите бяха посинели, ноздрите и устата — задръстени с кръв и засъхнала бяла пяна.

Устните… онези карминенн устни, целунали ме топло и канещо преди по-малко от три денонощия, сега синееха мразовити.

… кажи чао…

Но не това бе най-шокиращото. Устните бяха зашити с дебел черен конец, шевът вървеше диагонално нагоре и надолу в груба имитация на латинската буква „V“. Крайно вляво бе направен дебел възел, за да не се изхлузи конецът при шиенето.

Приближих се още, чак тогава видях добре и детския труп. Той бе частично скрит от канапето и като пристъпих напред, се откриха и краченцата, сетне и цялото тяло. Доналд бе във виолетови ританки с рисунка на динозавъра Барни. Засъхнала кръв имаше по главата, във фината руса косица и на ъгъла на прозоречния перваз, където видимо бе ударена главата му.

Елис се доближи.

— По лицето има синини. Вероятно е плакал и им е пречел на онези изроди. А може да е бил и един. Някой здраво го е блъснал в прозореца. Черепът е счупен.

Поклатих глава и пред очите ми се появи малкото юмруче, което ме заблъска по крака, когато докоснах майка му.

— Тц — опитах се да кажа нещо, но се задавих, предателска влага изби в очите ми и трябваше да ги затворя, уж ме е заболяла главата.

Мигновено помислих и за собственото си дете, а и за онези — другите, които намерихме завити в найлонови чували във влажното подземие в Куинс. Десетки малки личица, замръзнали гримаси на болка — във вечността и забвението.

— Тц — повторих, превъзмогнал слабостта. — Не е плакал, опитал се е да защити майка си.

Сетне медицинският екип отнесе поставените в бели найлонови чували трупове за аутопсия в Огъста, а аз направих пълна обиколка на апартаментчето. Само една спалня, макар и голяма — с двойно легло и мъничко креватче кошара, гардероб дрешник от красиво борово дърво и шкаф, голяма кутия с играчки и мъничка етажерка с детски книги с картинки — това бе обзавеждането в стаята. Един от специалистите по отпечатъците внимателно ръсеше прах по вратата на дрешника.

Грижливо подредените дрехи по лавиците, спретнато прибраните играчки навяваха болезнени спомени; те пробождаха сърцето ми като с нож. Не бе минала и цяла година, откакто бях преживял нещо много подобно в малката ни къща на „Хобарт стрийт“ в Бруклин. Цяла нощ бях стоял пред дрехите, играчките и десетки други лични вещи на Сюзън и Дженифър. Оглеждах ги, докосвах ги, търсех някакви следи, нещо скрито в облеклото, може би духовете им? Моята съпруга, моята дъщеря: кръвта им, все още по стените на кухнята и хола, тебеширените контури, все още неизмити от пода — там, където бяха седели здраво завързани с въжета. Там, където са били зверски обезобразени, докато бащата и съпругът, който би трябвало да ги защити, се е напивал в един бар.

Стоях с наведена глава и си мислех: кой сега ще вземе тези вещи тук? Къде ли ще отидат те? Чии пръсти ще погалят фината материя на онази бяла блуза, бельото, розовите сутиени, детските ританки? Ще ги държи ли някой в ръка с насълзени очи, припомняйки си в мъчителна болка как е разкопчавал същата блуза, същия сутиен, милвал изскочилата гръд?

Гледах чантичката с козметика. Обичах да отварям червилото на Сюзън с усещането, че нейните устни са го докосвали. Тук имаше същите неща, каквито бяха останали и от Сюзън — руж, четки за коса. Бях ги съзерцавал дълго, безкрайно дълго, бях докосвал връхчетата на гребените, сякаш заедно със спомена мога да възвърна нещо от нея и може би постепенно — атом по атом — да я съживя?

Ами детските играчки? Кой ли ще завърти отново колелцата на онзи жълт камион ей там? Кой ще погали сивото мече с очи като копчета? Ами бялото слонче…

Някой трябва да ги прибере — играчките, дрешките, обувчиците, които малкият мъж така и не бе се научил да връзва сам.

Да, някой. Някой, който да се погрижи и за последните ритуали, последната почит за покойниците, онова мъничко внимание, пропито с голяма обич, което ни оставя незаличими спомени, много по-могъщи в любовта си от всякакъв пищен надгробен паметник. Защото раздялата с обичния е нещо много интимно и то остава завинаги. Защото призракът на едно обичано дете все пак си остава дете — завинаги дете. А любовта и в спомена си е все така любов, дори и десетилетия по-късно.

Малко по-късно излязох на улицата под хладното зимно слънце. Колата с труповете бе заминала. Били са мъртви не повече от десетина часа, каза ми Воун, възможно и по-малко. Точният час на смъртта ще бъде установен най-прецизно в лабораторията; но това ще отнеме известно време — ще бъдат взети предвид множество и най-различни фактори, дори и температурата в студения и проветрив апартамент на Рита. Вкочаняването на телата бе започнало от очните мускули, долната челюст и врата, за да се разпространи по-бавно и към други части на тялото. При Рита Ферис този процес е бил по-бърз, защото тя се е съпротивлявала.

Вкочаняването, или rigor mortis на латински, се причинява от липсата на енергиен източник за свиването на мускулите. Наричат го аденозин трифосфат или АТФ. АТФ обичайно се разлага изцяло около четири часа след смъртта и мускулите започват да се сковават. Но ако жертвата се бори по време на умъртвяването, тогава се хаби повече енергия, следователно rigor mortis настъпва по-бързо. Този медицински факт ще бъде взет предвид при Рита. Доктор Воун се надяваше да установи доста прецизно часа на смъртта.

Има още цял куп фактори, които спомагат за това: степента и типа насиняване или набирането на кръв и съсирването и в долните части на труповете — тези, които са били към пода или земята; при допир се получава характерно оцветяване — съдебните медици използват специфични таблици и така стесняват диапазона на търсения резултат. За Рита доктор Воун грубо бе изчислил следното: не по-малко от пет часа и не повече от 8–10 часа, съдейки по различните тестове на предварителния оглед. Екипът беше установил, че след смъртта труповете не са били местени. По мои пресмятания Рита и детето не са били мъртви, когато ги бях търсил предната вечер. Възможно е да е била на пазар или на гости. И все пак — ако я бях намерил, дали щях да я предупредя? Можех ли да спася и двамата?

Приближи се Елис. Бяхме встрани от тълпицата любопитни, каквато незабавно се събира в подобни случаи.

— Нещо да ти направи впечатление? — попита ме той.

— Не — отвърнах. — Все още не. Но мисля.

— Ако ти хрумне някаква идея, веднага ми се обади, чуваш ли?

Но аз вече не го слушах. Току-що бях зърнал двамина цивилни, които светкавично показаха документи на ченгето на пост пред сградата и влязоха. Нямаше нужда да им гледам документите, за да се досетя какви бяха.

— Феберейци, а? — подхвърлих.

Малко след тях се появи още един — трети, по-висок, със смолисточерна коса и консервативен тъмносин костюм.

— Да, ФБР. Специалните агенти Самсън и Дойл — поясни Елис. — И едно канадско ченге, казва се Елдрич. Бяха тук и по-рано. Май не ни имат голямо доверие.

— Хм. Май има разни неща, които не си ми казал, а? — обърнах се с интерес към него.

Елис бръкна в джоба и извади плик от онези, където се слагат намерени улики. Найлонов. В него имаше четири банкноти по сто долара, все още съвсем новички, само веднъж прегъвани по средата.

— Хайде да направим търговия — рече той ухилен. — Ти да си виждал тези пари?

Нямаше начин да избягна прекия въпрос.

— Приличат на онези, които ми даде Били Пърдю за издръжката. Или част от нея.

— Мерси много — отвърна той, извърна се и си тръгна.

Ох, дявол да го вземе. Усещах, че изведнъж се разсърди, но не загрявах защо. Изтичах след него и го дръпнах за ръката. Той ме изгледа доста накриво, но на мен така или иначе не ми пукаше. Рязкото ми движение обаче привлече вниманието на двама униформени полицаи и те тръгнаха към нас. Слава Богу, Елис им махна с ръка да се разкарат.

— Не злоупотребявай с доброто ми отношение към теб, Птицо — предупреди той и сурово изгледа пръстите ми, които още го стискаха за лакътя. — Ти защо не ми каза, че Били ти е дал тези пари?

Продължавах да го държа.

— Ти ми дължиш нещо — рекох. — После откъде да зная, че парите имат някакво значение за случая?

Елис смръщи вежди, рече:

— Човек никога не знае. Искаш ли сега да ми пуснеш ръката, че изтръпна.

Пуснах му лакътя и той започна да го разтрива.

— Брей, здрав си като бик, личи си, че тренираш.

Извърна глава към сградата, но федералните ченгета и канадецът все още бяха вътре.

— Ти чу ли за онази дандания при Праутс Нек преди две нощи? — започна той.

— Чух — нали гледам новините. Доста кървава история — осмина убити: агент на ФБР, трима от италианската мафия и четирима камбоджанци. Разбрах, че доста са се гърмели един друг. Е, и?

— Имало е още един играч. С пушка. Очистил Поли Бло и Джими Фриб. Взел мангизите и чупката.

— Какво, какво? Я разкажи!

— Виж сега — онова е било среща с цел размяна: пари в брой за нещо си. Не знаем какво. Федералните подочуват за тая работа от тяхна си слушалка. Сетне Поли Блок и Честър Наш цъфват в Портланд. ФБР смята, че става дума за откуп, но и за измама, тъй като липсва въпросната стока — човек ли е, друго ли. Поне не можем да сме сигурни в каквото и да е. Шерифската служба в Масачузетс съобщи за намерен труп в парка „Андерсън“ вчера — оказа се канадска гражданка на име Фани Фо. Подушило го полицейско куче.

— Чакай, не ми казвай — въпросната Фани Фо е от камбоджански произход, нали?

Елис кимна.

— Изглежда, е била студентка в Харвард — първа година. Намерили чантата й. Аутопсията показва, че е била изнасилена, а после са я заровили жива. В гърлото й е имало пръст. Според ФБР и канадското ченге — онзи Елдрич — хората на Тони Чели са разиграли двойна игра: първо са отвлекли момичето, сетне наредили среща на камбоджанците и ги ликвидирали под носа на федералните. Във всеки случай центърът на това разследване е в Бостън — ФБР съсредоточава главното внимание върху Чели, независимо от стрелбата при Праутс Нек. Тези двамата агенти тук просто събират всякаква допълнителна информация.

— Щом има откуп, кой го е платил?

Елис сви рамене.

— ФБР мълчи по този въпрос, но става ясно, че размяната и убийството са свързани, а има и канадска връзка, след като този Елдрич е тук. Парите, които ти показах, са теглени от канадска банка, от същата банка са и няколкото намерени пачки при Праутс Нек. Проблемът е, че голямата част от откупа е изчезнала и именно тук се намесва онзи играч, за който ти казах.

— За колко пари става дума?

— Говори се за около два милиона.

Почесах се по тила, замислих се. Били Пърдю, Били Пърдю… Този тип е като рикоширащ куршум. Убива един, рикошира в друг, унищожава хора, докато енергията му се изтощи или някой го спре. Ако казаното от Елис е вярно, тогава Били някак е научил за сделката на Чели при Праутс Нек. А може би дори е бил нает за дребна задача, а впоследствие решил да се възползва от случая и да се добере до големите пари. Възможно е да се е надявал по този начин да си възвърне жената и сина, да започне нов живот дори.

— Още ли смяташ, че Били е убил и Рита, и собственото си дете? — попитах тихо.

— Абе, всичко е възможно — пак сви рамене Елис. — На хоризонта не виждам никаква друга вероятна кандидатура.

— Убил я и й зашил устните с онзи гаден черен конец, така ли?

— Не, не зная, не ме питай. Ако е толкова шантав да краде от Тони Чели, защо да не е в състояние да направи още по-голяма дивотия. Като например да обезобрази благоверната.

Аз обаче познавах Елис и бях сигурен, че не вярва в казаното. Парите променяха нещата до голяма степен. Има хора, които за толкова пари биха извършили най-тежки престъпления. Тони Чели е точно такъв човек. Освен това най-вероятно смята двата милиона за своя законна плячка. От друга страна пък, не ми се връзваше онази гадост с устата на убитата. И фактът, че видимо не е била измъчвана. Убиецът — който и да е той — не се е опитвал насила да получи информация от нея. Накратко: била е убита, защото някой я е искал мъртва, а устата е зашита като символично послание до някой друг.

Два милиона долара са много пари! Те ще докарат куп неприятности на множество люде. Ще има непосредствени реакции — било от Тони Чели, било от онези, които той е прекарал. Боже, каква бъркотия само. Тогава още не го знаех, но парите бяха подушили и трети лица — хора, които не се спират пред нищо, за да ги получат.

А Били Пърдю с действията си бе привлякъл още някого. Неизвестна фигура, която не се интересува от пари или бостънски мафиоти, от мъртво дете или жена, опитала се да си изгради нов и по-добър живот. Не, тази фигура бе дошла да потърси нещо, което смята за свое, и да отмъсти на всички, изпречили се на пътя му. И Господ Бог да е на помощ на онези, които му се опълчат.

Зимата настъпваше с мразовит вой откъм Севера, оттам с нея идваше и той.

Седма глава

Елис си тръгна, аз поостанах, раздвоен дали да не се разкарам и да оставя ченгетата да си вършат работата. И вместо да се кача на колата и да се махна, взех, та се върнах в сградата и се изкачих на третия етаж. Вратата на апартамент номер пети бе прясно боядисана — в свежи светложълти тонове. Пръсчици боя бяха останали по металната брава и медната плочка с номера. Почуках тихо, вратата се отвори, но съвсем малко — отвътре бе закачена на верижка. Подаде се смугло личице, почти на метър от земята. Детските очички бяха широко отворени и любопитни, главицата бе покрита с черни къдрици.

— Дръпни се, дете — чу се женски глас и над малкото лице се появи друго — също смугло и много подобно, но по-голямо. Всъщност приликата бе поразителна.

— Госпожо Мимс?

— Госпожица — поправи ме жената. — Вижте какво, няма и петнайсет минути, откакто вече говорих с полицаите.

— Аз не съм от полицията, госпожице — рекох и извадих картата на частен детектив.

Тя дълго я разглежда, но без да я вземе в ръка. Момиченцето се опитваше да направи същото, като напразно се изправяше на пръсти. Сетне изведнъж детето каза:

— Аз ви помня. Вие бяхте тук преди два дни.

— Точно така. Познат съм на Рита. Може ли да вляза за минутка?

Жената ме изгледа и прехапа устни. Сетне вратата се затвори, отвътре се чу метален звън и ми отвориха.

Влязох в светла, просторна стая с висок таван. Нямаше много мебели. Подът бе лакиран също в светло. От двете страни на мраморна камина стояха високи етажерки с много книги — предимно с меки корици. На масичка под прозореца бе поставена портативна стереоуредба, а до нея бе телевизорът с вграден видеокасетофон. Силно ухаеше на цветя, коридор водеше към вътрешността на апартамента — сигурно към спалнята и банята. Отляво имаше отворена врата към кухнята — с бели, светещи от чистота домакински уреди. И тук стените бяха прясно боядисани в светложълто и стаята сякаш се къпеше в слънчева светлина.

— Много е приятно при вас. Сами ли сте боядисвали?

Тя кимна с гордост, макар и доста сдържано.

— И аз помагах — веднага се обади малката.

Бе някъде на осем-девет години и още отсега личеше, че ще стане красавица като майка си.

— Знаете ли, работите като истински професионалисти — можете да приемате поръчки. Познавам хора, които биха платили добри пари за така красиво свършена работа. Че дори и аз самият.

Детето се изкикоти, майката се пресегна и я потупа по рамото.

— Хайде, маме, иди си поиграй, докато поговорим с господин Паркър.

Момиченцето се подчини и тръгна към коридора. На прага се извърна и през рамо ми хвърли любопитен и някак неспокоен поглед. Незабавно й се усмихнах, за да я уверя в добрите си намерения. Тя ми се усмихна също.

— Чудесно дете — рекох на майка й.

— Метнало се е на баща си — отвърна ми тя със сарказъм.

— А, не съм толкова сигурен — засмях се аз. — Той тук ли е?

— Не. Не е. Оказа се напълно безотговорно копеле и се наложи да го изгоня. Чух, че е в Ню Джърси, там вероятно е в тежест на местната икономика.

— Значи да не го мислим.

— Амин, дай Боже. Да ви почерпя кафе? Или предпочитате чай?

— Може малко кафе.

Не ми се пиеше кафе, но знаех, че като приема, ще поразведря обстановката и може би улесня разговора. Тази госпожица Мимс не изглеждаше лесна. Ако реши да не сътрудничи, мога да си чукам главата в стената до довечера. И с желязна лопата няма да успея да разчупя леда.

След три минути тя се появи от кухнята с две димящи чаши, внимателно ги постави на ниска борова масичка и се върна за мляко и захар. Ръцете й трепереха. Забелязала погледа ми, тя остави чашата и ги напъха в джобовете на широката си пола.

— Не ви е лесно, отлично го разбирам — казах тихо. — Случи ли се нещо подобно, всички наоколо го изживяват повече или по-малко, не може да не засегне и съседите.

— Рут вече ме пита какво е станало. Не съм й казала, че са убити. Не зная как точно да й го обясня.

— Познавахте ли Рита добре?

— Не, по-скоро по съседски. Чувала съм разни неща — как съпругът й за малко не ги затрил в някакъв пожар и други подобни. Мислите ли, че той е свършил тази работа?

— Честно казано, не зная. Разбрах, че се е мяркал наоколо неотдавна.

— Аз лично съм го виждала поне два пъти. Седеше отвън, сякаш ги следеше. Казах на Рита, но тя извика полицията чак когато онзи се натряска здраво. Иначе го оставяше да си прави каквото си знае. Но не го пускаше тук горе. Мисля, че го съжаляваше.

— Снощи бяхте ли тук?

Тя кимна, замисли се, изгледа ме.

— Да, но си легнах рано, нали знаете — женски неразположения. Взех две успокоителни, пийнах чашка уиски и се събудих чак на сутринта — днес. Слизам по стълбите, гледам, вратата на Рита отворена. Надникнах, видях ги, тогава извиках полицията. Сега непрекъснато си мисля, че ако не бях взела онези две хапчета, ако не бях пила уиски… — преглътна шумно и за малко да се разплаче.

Погледнах встрани, за да не я притеснявам. Когато отново се извърнах към нея, тя се бе овладяла.

— Да сте забелязали нещо друго, друг да се е мяркал насам, да ги е тормозел или нещо?

Тя отново замълча, замисли се. Колебанието говореше много, поне за мен.

— Госпожице Мимс… — започнах отново.

— Викайте ми Люси — погледна ме тя и пак преглътна.

— Люси, вече с нищо не можете да й навредите. Нищо по-лошо не може да й се случи. Напротив — ако знаете нещо, което ще ми помогне да намеря убиеца или убийците, по-добре ми кажете. Моля ви, Люси.

Тя отпи от кафето и започна да говори бързо:

— Не й стигаха парите. Знам, че беше така, защото самата тя ми е казвала. Има една жена, която помагаше с пари и храна, но то не бе достатъчно. И аз правех каквото можех, но тя обикновено ми отказваше. Казваше, че ще си намери начини да припечелва нещо странично.

— Споменавала ли е как?

— Не, но вечер аз наглеждах Дони, докато тя отсъстваше. Три пъти ми го е водила и винаги почти без предупреждение. Прибирах го у дома, не можех да й откажа. Третия път като се върна, бе разплакана. Изглеждаше и уплашена, но не искаше да сподели какво се е случило. Във всеки случай ми благодари и каза, че вече няма да се налага да гледам Дони вечер, защото онази работа не се получила.

— Казахте ли тези неща на полицията?

Поклати глава.

— Не съм и не зная защо не го направих. Просто защото… защото, вижте, смятам, че тя е… беше добър човек, почтен. Просто правеше каквото може, за да върже двата края. И ако бях споменала пред полицията, щеше да се получи грозно, нещо лошо, долно, нали?

— Знаете ли за кого, къде е работила?

Люси се изправи и тръгна към коридора, влезе някъде и след малко се върна с нещо в ръката. Беше листче хартия.

— Поръчваше ми, ако нещо стане с Дони или дойде Били, или тя самата не се върне навреме, да се обадя на този човек.

Подаде ми листчето. На него със спретнат, красив почерк бе написано име — Лестър Бигс.

— Кога бе онзи случай — когато е била разплакана, уплашена?

— Преди пет дни — рече тя.

Значи най-вероятно Рита ме е потърсила същия ден, когато се е опитала да намери пари и помощ, за да се измъкне от Портланд.

— Може ли да задържа това? — попитах, като размахах леко листчето.

Тя кимна в съгласие и аз го прибрах в портфейла.

— Знаете ли кой е този човек?

— Има фирма за компаньонки в южен Портланд — отвърнах аз.

Нямаше нужда да я будалкам. Люси Мимс сама се бе досетила още преди нашия разговор.

Сега вече не можа да сдържи сълзите си. Те избликнаха от очите и потекоха по бузите. В същия миг се появи и момиченцето, прекоси стаята тичешком и я прегърна. Погледна ме, но в очите му нямаше укор. По някакъв начин усещаше, че самият аз нямам вина, за каквото и да плачеше майка и.

Извадих визитка и я подадох на Люси.

— Моля, обадете ми се, ако се сетите за нещо друго, ако ви се поиска пак да си поговорим. Или ако имате нужда от помощ.

— Не се нуждая от ничия помощ, господин Паркър — рече тя и в гласа й усетих твърди нотки.

Усмихнах се и ми се счу нещо като ехо от ритници — нечий задник е бил ритан оттук, та чак до Ню Джърси.

— Предполагам, че не — отвърнах леко и отворих вратата. — Във всеки случай да знаете — приятелите ми викат Птицата.

Тя дойде до вратата, за да я затвори след мен. Малката вървеше до нея и я държеше за полата.

— Ще намерите онзи изрод, който ги е убил, нали? — попита ме настоятелно.

Отвън облаци закриха зимното слънце и по светлите стени пред нас полазиха сенки. За миг, само за миг ми се стори, че едната бе с формата на млада жена. Тя прекоси стаята и ми се наложи да раздрусам глава, за да прогоня настойчивия призрак. Формата остана още частичка от секундата, сетне слънцето подаде лик иззад облаците и всичко отново бе постарому.

Кимнах й.

— Ще го намеря, обещавам.

Лестър Бигс имаше офис на „Бродуей“, над фризьорски салон. Натиснах домофонния звънец и изчаках около тридесетина секунди. Обади се мъжки глас:

— Да, моля?

— Търся Лестър Бигс — рекох на говорителчето в стената.

— Каква работа имате с господин Бигс? — попита гласът.

— Тя е във връзка с Рита Ферис. Името ми е Чарли Паркър. Частен детектив съм.

Настъпи мълчание. И нищо друго. Тъкмо се наканих да позвъня отново, когато релето забръмча и натиснах вратата. Отвори се лесно, заизкачвах се по тясно стълбище с избеляла зеленикава настилка. На първата площадка имаше малко, силно замърсено прозорче. Изкачих двадесетина стъпала, минах две площадки и застанах пред отворена врата. Тя водеше в офис с изглед към улицата. На пода се мъдреше същата изтъркана настилка, върху нея купчини списания с голи жени и видеокасети, отдясно до тях — бюро с телефон, два прости дървени стола. Отляво забелязах три големи шкафа за документация. Непосредствено до тях и под двата големи прозореца с изглед към „Бродуей“ бяха струпани кашони с електроуреди — микровълнови печки, сешоари, миксери, стерео техника, дори и компютри. Не познавах името на компанията производител. Загледах се по-внимателно — надписите бяха на кирилица. Че кой друг, ако не Лестър Бигс ще се изхитри да купува и продава руски компютри.

Зад бюрото, на тапициран с кожа стол седеше самият Лестър, малко встрани и вдясно на друг стол се кипреше едър брадат мъж с голямо бирено шкембе и бицепси като пъпеши. Хем дебел, хем як. Месищата му, досущ пълни с вода гумени балони, преливаха от седалката на стола — последният бе възтесничък за неговите размери.

Бигс бе строен и издокаран, ако представата ви за това е дисководещ на сватба. Бе на около четиридесетина години, облечен в евтин еднореден костюм на райета, бяла риза и тънка розова вратовръзка, със сложна прическа — отпред късо подстриган, отзад с дълга леко накъдрена коса. Имаше тен — от онези, получени на лампа в специализираните салони, и полузаспал вид, сякаш някой току-що го е разбудил и накарал да работи. Държеше писалка, с която леко потупваше по бюрото, а златната гривна на китката му звънливо подрънкваше.

Според мнозина Бигс не бе лош човек, поне според стандартите на неговата си професия. Започнал със стар магазин за електроника; напреднал бързо чрез покупки и светкавична продажба на крадени стоки и малко по малко проникнал и в други бизнес области. Компаньонките бяха последната му придобивка — може би от пет-шест месеца. От направените междувременно проверки бях научил, че самият той приема поръчките, обажда се на подходящото момиче, урежда транспорта и изпраща охрана, за да е сигурен, че няма да има некоректни игри. Обикновено бодигард бе здравенякът Джим, който сега седеше до него. За услугата Бигс вземаше петдесет процента от хонорара. Сами виждате, че не говорим за скрупули или морални задръжки, Лестър просто не бе чувал за такива неща.

— О, местната знаменитост в детективския бранш — ухили ми се той. — Добре дошъл. Сядай, сядай.

Посочи с писалката незаетия стол и аз се настаних на него. Седалката заскърца, облегалката се поразмести, затова се наведох напред да преместя центъра на тежестта.

— Чувам, че бизнесът цъфти, а?

— Оправям се горе-долу. В нашата работа не върви да вдигаш много-много шум около себе си — сви рамене Бигс.

— Нашата работа, а? Каква ли ще да е тя? — ухилих му се и аз.

— Купувам, продавам…

— И хора включително, нали?

— Ааааа, глей сега, аз имам официално регистрирана фирма. Никого не съм насилил да бачка против волята му или противозаконно. По ведомост ми се води само един служител — ето го тука Джим. Другите работят за себе си, аз съм само посредник, просто улеснявам нещата и взимам процент.

— Я ми кажи как си успял да улесниш Рита Ферис?

Бигс ме изгледа, не отговори, а се извъртя на стола и се загледа в прозореца.

— Виж сега… чух за тази работа. Ужасно съжалявам. Беше свестна жена.

— Точно така — беше… — отвърнах. — Опитвам се да установя дали смъртта й по някакъв начин е свързана с онова, което е вършила по твоя линия.

Този път видимо се стресна.

— И защо ще те интересува точно пък това?

— Просто ме интересува. А също и теб.

Спогледаха се с Джим и Бигс попита:

— И как ме откри?

— Проследих откъде идва евтиното порно.

Бигс се усмихна накриво.

— Абе, някои се нуждаят от такива картинки — просто за да функционират по-добре в леглото. На този свят има куп нередовни мъже и аз лично всеки ден благодаря на Бога, че ги има, та да припечелвам нещо.

— Ти сега ми кажи дали Рита се е срещала с някои от тези нередовни мъже?

Бигс се облегна назад, столът му се заклати и се опря на стената. Мълчеше и само ме гледаше упорито.

— Проблемът е прост — казах му аз тогава. — Или на мен ще кажеш, или на ченгетата. Отдел „Наркотици и пороци“ си умират да разговарят с такива като теб — улеснители…

— Какво точно искаш да научиш?

— Разкажи ми за миналия понеделник вечерта.

Отново се спогледаха с Джим, сетне Бигс започна:

— Абе, някаква откачалка, това е всичко. Обади се от „Радисън“ — хотела на „Хай стрийт“. Иска момиче, питам го има ли някакви особени изисквания. Не особени, казва, предпочитам блондинка, да не е с големи цици, но пък със стегнат задник. Това беше. Е, веднага се сетих за Рита. Позвъних, предложих й работата и тя каза да. Това й беше трети път, твърдеше, че спешно й трябват пари. Както се казва: левче — кефче.

Ухили се гадно:

— Ето, Джим я взел, откарал я на мястото. Паркирал и седнал във фоайето да чака, а тя се качила в стаята.

— Коя стая?

— Деветстотин двайсет и седма. След десетина минути Рита слиза, втурва се към Джим и настоява веднага да я закара у дома. Джим я отмъква в един ъгъл, да не правят излишен сеир на околните, и се мъчи да я успокои, да разбере какво точно е станало. Изглежда, като се качила горе, някакъв дъртак й отворил и я пуснал да влезе. Бил облечен много… абе, ненормално… — обърна се за помощ към дебелия брадатко.

— Дърт — рече Джим, — старомодно издокаран, като че костюмът му е шит преди трийсе-четирийсе години, с една дума, ужасно демоде. Каза още, че миришел на мухъл и молци.

Сега вече Бигс изглеждаше направо уплашен.

— Напълно нередовен й се видял. В стаята нямало нито дрехи, нито куфари или чанти, нищо освен старика в някакви дрехи от миналия век и се изплашила. Не може да каже защо, но дъртакът я панирал, шубелисала се здраво.

— Най-вече кофти смърдял — добави Джим. — Това е основното, което разбрах. Не на вмирисана риба например или яйца, а сякаш нещо вътре в него гниело… И бил злокобен — да, това е думата, — злокобен бил като нещо зло… абе, нещо нечестиво както смърди…

Джим се обърка и смути от собствените си думи и притеснено сведе очи, за да се загледа в пръстите си.

— Значи дъртият й пуска ръка по рамото — продължи Лестър — и тя мигом понечва да избяга. Блъска го с все сила, онзи пада назад на леглото и докато се мъдри там, тя хуква към вратата. Вратата е заключена и Рита губи време, докато я отвори. Той става и я гони, тя започва да пищи. Онзи я хваща за роклята и се мъчи да й запуши устата, тя отново го блъска, удря по главата… и този път успява да излезе. Тича по коридора и чува как дядката пъхти отзад и почти я настига. Завива на ъгъла и е вече пред асансьора. Има цяла група хора, вече се качват. Успява да стигне точно когато двойната врата се затваря и пъхва крак в процепа. Онова нали е автомат с фотоклетки — отваря се и тя влиза. Обръща се — няма и следа от дъртака, но тя го надушва, кълне се, че бил наблизо. В „Радисън“ работи само един асансьор — значи ако го е изпуснала — край, онзи я хваща. Сетне асансьорът слиза във фоайето и тя тича при Джим.

Брадатият все така се взира в ръцете си, големи, с издути вени и белезникави белези по кокалчетата. Вероятно се пита дали Рита щеше да бъде още жива, ако с тези си ръчища бе докопал онзи човек.

— Казах й да ме чака във фоайето, точно до рецепцията — сега Джим пак поде разказа. — Веднага се качих в стаята, вратата бе отворена, нямаше никой. Върнах се долу и ги питам онези от администрацията: имах, казвам, среща с приятел в 927-а, нещо да знаете?

Присви устни, поглади един от многото белези по лицето си и продължи:

— Проверяват, значи, веднага и ми казват — няма никой в стая 927. Тя изобщо не е давана. Значи дъртакът може да е подкупил някой от прислугата или да е влязъл с шперц или някакъв друг гяволък. Заведох Рита в бара, купих й коняче и я изчаках да се успокои. Чак тогава я отведох у дома. Ето — това беше всичко.

— И нищо не сте казали на ченгетата за онзи тип, така ли?

— Абе, човек, как да им кажем?

— Нали имаш телефон.

— Имам и бизнес — рече той и наведе глава.

Имаш, ама няма да е задълго, заканих се аз наум. Това копеле Бигс, колкото и да се преструва на арабия, не бе нищо друго, освен паразит и използвач. Винаги и навсякъде най-лесните жертви са младите жени, готови да проституират от немай-къде.

— Не разбираш ли, че онзи тип вероятно се е опитал да я намери? И може би е успял и затова сега Рита Ферис не е вече между живите.

Бигс упорито заклати глава.

— Е, хайде сега, такива неща стават постоянно. Онзи чешит най-много да си се е прибрал вкъщи и да е ударил една чекия, така де.

Приказваше уж нехайно, но очите му го издаваха, че сам не си вярва. При това изобщо не си бе вдигнал главата, направо не смееше да ме погледне в очите, просто излъчваше чувство за вина.

— Не ви ли го описа по-подробно?

— Е, нали ти казахме: стар, висок, посивяла коса, смърди. Това е…

Станах и тръгнах. На вратата подхвърлих през рамо:

— Е, благодаря. Страшна помощ ми оказахте.

— За тебе винаги — безсрамно отвърна Бигс. — И ако ти се чука нещо по така, звънкай!

— О, разбира се — най-напред на тебе ще се обадя.

Излязох на улицата и веднага до мен се доближи кола. Беше Елис Хауард. Не изглеждаше особено очарован, че пак ме вижда.

— Какво правиш тук, Птицо?

— Същото, каквото и ти.

— Току-що получихме анонимно обаждане.

— Брей, късметлии сте вие…

Усмихнах се и си рекох, че съвестта на Люси Мимс е заговорила.

Елис потърка лице. Имаше уморен вид, очите му бяха зачервени.

— Не ми отговори на въпроса. Пак ли да те питам? Откъде си научил, че е работила като проститутка?

— Ами сигурно по същия начин, както и ти. Има ли някакво значение?

— Естествено, че има. Важното е, че ти щеше да ни кажеш, нали? Просто нямаше търпение, а, Птицо?

— Разбира се, че щях. Не ми се искаше да й лепнат етикет на курва точно когато репортерите се мотаят насам-натам и задават всякакви въпроси. При това се надявах да науча още неща.

— Не знаех, че си толкова сантиментален — рече той, но в гласа му нямаше и следа от хумор.

— Имам скрити качества — отвърнах и се обърнах да си ходя.

— Чао, Елис, ще се видим пак — обадих му се вече от колата.

Осма глава

След срещите с Бигс и Елис хванах по „Темпъл стрийт“ и се отбих в „Грийн Маунтин Кофи Роустърс“. Поръчах кифличка и френско кафе и се загледах в трафика, който отбиваше към „Федерал стрийт“. Неколцина се бяха наредили на опашка пред старото кино — да гледат поредния евтин филм. Други се разхождаха на чист въздух по „Монюмънт Скуеър“. Наблизо бе и „Конгрес стрийт“, пълна с пешеходци, както почти винаги. Магазинчетата на тази улица бяха здраво пострадали, когато големите пазарни центрове отклониха клиентите от тях. Но тя сега отново процъфтяваше с ресторантите си, с театъра и кафенетата наоколо, пък и все, повече се превръщаше в културен център на Портланд.

Градът немалко се бе борил за оцеляването си: на два пъти бе горял, запален от индианците през 1676 и 1690 година; отново полуразрушен от оръдията на английския офицер Хенри Мауат след поредния сблъсък с короната; подпален и четвърти път по невнимание — някой си, може би пиян, хвърлил запален фишек в една корабостроителница на „Комършъл стрийт“ и последвалият пожар превърнал източната част в огромна клада. Но градът неизменно бе оживявал и оправял разрушенията. И днес все още растеше.

Портланд ми е мил, както например къщата в Скарбъро. За мен той е място, където миналото съществува в настоящето. Тук винаги можеш да намериш себе си, особено когато разбереш, че си само една брънка в безкрайна верига — защото отрязан от миналото си човек е като захвърлена в морето на настоящето отломка. Може би това донякъде беше и проблемът на Били Пърдю. Малко сигурност е имало в нелекия му живот. А миналото му бе поредица от злощастни епизоди, сливащи се в безкраен кошмар. Как човек като Били да направи брачния си съюз щастлив? Когато единият партньор внесе нещастието си в семейството, то неизменно помрачава и другия. В крайна сметка имаме двама нещастници, а може би и неизбежен развод.

Защо ли ми трябваше да се занимавам с Били Пърдю? — мислех си аз. Не е моя работа да си пъхам носа в неговите бакии. Каквото и да се е случило между него и Тони Чели, си е между тях двамата. Те да си се оправят. Били да не е сополив хлапак? Напротив, замесен е в игрите на големите и евентуалните му действия на Фери Бийч говорят, че играе по техните правила. Така че ако не ми е работа да се занимавам с Били Пърдю, от къде на къде трябва да се опитвам да го спасявам? Ето още един въпрос, на който нямах отговор.

С още малко мислене стигах до заключението, че и Рита, и Доналд не са мой ангажимент. Да, ама нещо не се получаваше както трябва. Ето, и сега пред очите ми бяха телата на пода в апартамента, сякаш замръзнали под светкавиците на полицейския фотограф. Когато ги зърнах тогава, нещо премина като вълна през цялото ми същество — нещо познато, което помня от вече преживени събития. И видях смъртта през чужди очи. Имам такава сила — тя ми е дар. И сега, както седях в препълненото с хора кафене — сред множество мъже и жени, които говореха за деца, клюкарстваха за съседите, докосваха ръцете на близки и любими, — искра прескочи между пръстите на лявата и дланта на дясната ми ръка. Стана спонтанно и мигом донесе спомен за допир, много по-могъщ от допира на любим човек. Сякаш неведома електрическа сила мина през мен и аз усетих дъха на луизианските тресавища. Силен, разнолик аромат на хиляди неща, живи и бездиханни…

Преди почти осем месеца бях седнал в спалнята на възрастна, сляпа старица на име Мари Агиляр. Наричах я леля, леля Мари, защото друго обръщение към нея тогава не знаех. Огромна, лъскавочерна като истински абанос, с мъртвите — слепи, но могъщо зрящи очи на жрица прорицателка, тя се движеше в мрака на своя живот, но съзираше всичко и в него, и в този на другите. Виждаше напред и назад във времето. Какво търсех тогава при нея? Не знаех, освен може би информация или помощ. Беше ми казала, че чува гласа на мъртва девойка, която я зове по име от тресавищата. Тогава вярвах, че нейният убиец е същият, който ми отне съпругата и дъщерята. Разбира се, с типичния за полицая цинизъм тогава в съзнанието ми несъмнено се е мяркала и мисълта, че старицата може да е смахната или отмъстителна, или още по-просто — самотна и търсеща нечие внимание.

Но сетне, в полумрака, тя докосна дланта ми и сякаш електрически ток потече по тялото ми. Мигом усетих, че Мари Агиляр е истинска, че лъжа няма и тя действително чува онзи жаловит зов от заспалите тръстики, изпод застоялите води. И че се е опитала да облекчи агонията на онова момиче, да му даде упование в настъпващата смърт.

Посредством силата на тази жена чух и гласовете на Сюзън и Дженифър — далечни и смътни — и ги отнесох със себе си. Дарена ми бе частица от тази сила и само след седмица съпругата ми се яви във влака. Това бе дар от Мари Агиляр — за мен: да виждам и чувам мъртвите си близки. И други също. Понякога и самата нея. Такъв бе подаръкът й — предаден само с докосване на ръката. Не е възможно да се обясни подобно нещо, нали?

Може да е специална форма на съпричастие — способност да улавяш чуждото страдание, болката на онези, чийто живот е бил отнет брутално и безмилостно? Или онова, което аз усещам, е вид безумие — резултат от безутешна скръб и чувство за вина? Може би ми е отнет разумът и в лудост въображението ми намира алтернативни светове, където мъртвите търсят отговорност от живите? Не зная. Не мога да бъда сигурен. Единственото, в което вярвам, е, че отишлите си от този свят неизменно се връщат по някакъв начин.

Има дарове, които са по-лоши дори и от проклятие. Опасното на такъв дар е, че онези знаят. Онези — загубените в мрака, жертвите, измъчените сенки, невинните, погубените души, мъртъвците, — те знаят това.

И се връщат.

Въпреки съмненията целия следобед обикалях баровете. Търсех хора, които познават Били Пърдю и биха могли да имат идея къде би отишъл той. В някои случаи се оказваше, че портландските полицаи са задавали същите въпроси преди мен и тогава ме посрещаше ледено мълчание или остри реплики. Никой не бе в състояние или просто не искаше да ми даде информация. Почти се бях отказал, когато попаднах на Джеймс Хамил.

Когато го зърнах, първата ми мисъл беше, че човек като него едва ли има много приятели. С вид на заклет нехранимайко и тегло не повече от шестдесетина кила, целият бе изтъкан от омраза и горчивина, потискан гняв и бедняшки манталитет. Точно онзи тип злобар, който никому не би направил услуга, особено ако може вместо това да извърти някакъв калташки номер. Помислих си още, че прилича на примитивна форма на живот — мястото му в хранителната верига е вероятно много ниско — там, където ядат месото сурово.

Беше в „Олд Порт“ — бар с билярдна на „Фоур стрийт“. Нахлупил бейзболната си шапка наопаки, той играеше сам. Тъкмо се бе концентрирал за удар със стика, присвил очи със смръщени устни и извит мустак. Не уцели и изпсува на висок глас. Усмихнах се вътрешно: този човек би пропуснал дори и топката да е метална, а джобът — намагнитен. Такъв тип бе Хамил.

В предишния бар — „Грити Макдъф“ — ми бяха казали, че понякога Били и Хамил се срещат на чашка. Не можех да си представя защо. Може би дори Били понякога има нужда да изглежда свестен — застанал до такава отрепка като Хамил.

— Вие сте Джеймс Хамил, нали? — попитах.

Той се почеса по задника, протегна ръка и разкриви лице във фалшива усмивка, която показа трагичното състояние на зъбите му — направо зъболекарска мечта.

— Драго ми е, който и да си. А сега чупката, оди се шибай.

И отново се наведе над масата.

— Търся Били Пърдю.

— Застани на опашката.

— И други го търсят, така ли?

— Абе, всички тъпаци с униформи и значки. И ти ли си ченге?

— Тц.

— Частно значи, а? — позна той и отново започна да върти стика.

— Май че да — рекох дълбокомислено.

— Може би онова, което той е наел, а?

В мига, когато нанасяше удара, аз грабнах топката от масата.

— Хей! — викна Хамил. — Я си ми я дай!

Гласът му бе като на глезено момченце, макар и да не мога да си представя коя майка би признала Хамил за свое дете.

— Значи Били Пърдю си е наел частен детектив, така ли? — попитах тихо…

Вероятно тонът ме е издал, защото разкривеното лице на Хамил незабавно придоби алчно изражение.

— А защо те интересува?

— Търся Били. Кого е наел?

Ако Хамил не ми каже, може би ще успея да поразпитам колегите. Естествено, ако въпросната личност пожелае да си признае.

— Не искам да създавам неприятности на приятелчето — рече Хамил с някакво подобие на замислена физиономия и се почеса по брадичката. — Та какви са ти интересите, казваш?

— Работех за бившата му съпруга.

— А, оная парантия, дето хвърли топа. Тя ще да ти е платила в натура, че и в аванс.

Подхвърлих топката на дланта си. Много лесно щеше да бъде да го халосам по противната мутра. Хамил прочете мисълта ми.

— Глей сега, имам нужда от малко сухо — незабавно изтърси той и лицето му стана угодническо. — Дай някой долар и ще ти кажа.

Извадих портфейла, оставих двайсетачка на масата.

— А стига бе, само двайсе — оплака се Хамил. — Голяма си циция, да му…

— Добре, ще има още. Кажи името.

Хамил се замисли.

— Не му знам малкото име, но му викат Уилдън или Уифърд, или нещо такова.

— Уилфърд ли имаш предвид?

— Хм, да, да — Уилфърд.

Кимнах и си тръгнах.

— Хей, чакай бе, чакай! — хукна той след мен. — Кво стана, няма ли да дадеш още нещо?

Извърнах се, хвърлих десет цента и топката на масата и пак се отправих към вратата.

— О, щях да забравя. Заради приказките по адрес на покойната му жена. Изхарчи си ги със здраве.

— Мамка му, дано да ти го… — извика онзи след мен.

Не се обърнах.

Марвин Уилфърд го нямаше в офиса — стаичка с едно бюро над италианския ресторант срещу фериботната станция за Каско Бей. На вратата висеше бележка, че е излязъл за обед. Дълъг обед изглежда. Попитах в ресторанта къде обича да ходи и келнерът спомена крайбрежен бар — „Сейл Лофт Тавърн“ на пресечката на „Комършъл“ и „Силвър“.

През XVIII и XIX в. портландското пристанище било процъфтяващ рибарски и търговски център. В онези далечни дни доковете били вечно отрупани с дървен материал за Бостън и Индия. Пристанището бе на път отново да се оживи след някоя и друга година — само че този път като клиенти се очертаваха Китай и Близкият изток. В настоящия момент все още се водеха спорове за модернизирането му, за построяването на нови инсталации, сгради и магазини, атракции за туристите, а и за привличане на млади професионалисти.

„Сейл Лофт Тавърн“ се оказа старомодна кръчма, уютна и удобна — от онези, които си създават постоянна и дългогодишна клиентела.

Познавах Уилфърд по лице, но досега не си бях имал работа с него, нито знаех нещо определено за миналото му. Видя ми се остарял, но може би така ми се стори в тъмния бар. Гледаше репортажи от бейзболното първенство — зад тезгяха имаше телевизор. По стените наоколо се мъдреха препарирани риби и морски звезди. На пръв поглед му дадох поне шейсет — бе посърнал и оплешивял, — по темето му като водорасли по морска скала се виеха няколко десетки занизани косъма. Кожата на лицето му бе белезникава, почти прозрачна, личаха спуканите вени по бузите, а носът му бе позачервен и порест патладжан, като релефна карта на Марс. Чертите му бяха размазани, сякаш мъгливи, като че бавно се разтварят в безкрайното количество натрупан в организма му алкохол.

Държеше бутилка бира, на тезгяха зърнах празна чашка от концентрат и остатъците от сандвич и пържени картофки. Във всеки случай седеше изправен и бодър, а не полулегнал напред като закоравялите пияници.

— Здрасти — поздравих и се настаних на високото столче до него. — Марвин Уилфърд?

— Пари ли ти дължи? — на часа попита той, без да отделя очи от екрана.

— Не още — отвърнах.

— Добре. Ти ли му дължиш?

— Не още — повторих аз.

— Жалко, На твое място така бих оставил нещата — рече Уилфърд и извърна лице към мен. — Какво мога да направя за теб, синко?

Странно ми прозвуча да ме наричат „синко“ на тридесет и пет години. Прииска ми се да му кажа кой съм.

— Името ми е Чарли Паркър.

Той ме изгледа и кимна.

— Познавах дядо ти — Боб Уорън. Свестен човек беше. Чувам разни неща за теб, Чарли Паркър. Влизаш в моя бизнес, а?

— Може би. Надявам се да има достатъчно работа и за двама ни. Ще пиеш ли една бира? — рекох и свих рамене.

Уилфърд допи шишето и го подаде на бармана. Аз си поръчах кафе.

— Старото променя се… отстъпва то на новото… — тъжно издекламира той.

— Тенисън6 — познах аз. Той поклати глава одобрително.

— Драго ми е, че на този мърляв свят все още има романтични души.

Външността винаги лъже. Уилфърд съвсем не бе просто пропиляло живота си по баровете пиянде.

Сякаш прочел мислите ми, той се усмихна и надигна новата бутилка в наздравица.

— Е, синко, ти поне не си от онези абсолютни еснафи. Знаеш ли, идвам на това чудесно място вече много години, оглеждам се и се питам колко ли време му е останало още преди да са го срутили, за да построят модните си апартаментчета и магазинчета? Понякога си мисля да се закопчая с белезниците за някой парапет — в знак на протест, знаеш. Само че имам стара рана на бедрото, от студа веднага ми се допикава.

Поклати глава мрачно и запита:

— Та ти по какъв случай, синко?

— Надявах се да науча нещо за Били Пърдю.

Той присви устни, отпи от бирата.

— Хм, по лична или професионална линия? Защото ако е лична, значи само ще поговорим, нали? Ако е професионална, знаеш — има такива неща като етика, тайна на клиента, отмъкване на чужд клиент и прочие, хм, магарии, нали така? Макар че сам разбираш, и вече говорим професионално, ако искаш да го вземеш за клиент — моля, заповядай. На него му липсват някои от основните характеристики, които изисквам у един клиент — например да има пари да си плати. Във всеки случай като слушам разни неща, той май повече има нужда от адвокат, отколкото от частно ченге.

— Нека да говорим лично тогава.

— Добре, лично да е. Нае ме да потърся родителите му.

— Кога?

— Преди месец, месец и нещо. Плати в аванс 250 пари, извади ги от едно бурканче — един час ги брои, — бяха все по един и по пет. Сетне нямаше и за бира и аз се отказах. Така де — бизнесът си е бизнес, той се вкисна, ама на — това е положението. Във всеки случай той не е клиент, а жива беля — по-кофти и от артрит.

— Ти докъде стигна?

— Е, направих обичайното. Подадох документи до щатската администрация — сещаш се: възраст на родителите, професии, месторождение, етническа принадлежност. Нищо не получих в отговор, ама нищичко. Това момче сто на сто щъркел го е донесъл.

— А в регистрите, свидетелство за раждане и прочие, нищо ли няма?

Той вдигна ръце в знак на недоумение, отпи дълга глътка. Помислих си, че изпива една бира на три глътки. Излязох прав.

— Е, ходих до Дарк Холоу. Знаеш ли къде се пада? На север, след Грийнвил.

Кимнах.

— Е, аз така и така имах една друга работа в Музхед, та реших да направя услуга на Пърдю и да поработя и за него във време, платено от друг клиент. Последният негов осиновител живее някъде в онзи район, макар че сега е доста одъртял, повече и от мен. Името му е Пейн, Мийд Пейн. Та той ми каза, поне доколкото знаеше, че първоначално Били Пърдю бил осиновен с посредничеството на някаква си жена в Бангор и сестрите от „Света Марта“.

„Света Марта“ ми напомняше нещо, ама какво точно? Не можех да си спомня. Уилфърд долови колебанието ми.

— „Света Марта“ е приют — обясни той, — една старица от питомките там се самоуби преди няколко дни. Избягала, тръгнали да я търсят. Кофти работа. Навремето е бил женски манастир; калугерките приемали разни жени, знаеш — кривнали от пътя, забременели извънбрачно, всякакви. Само че сега калугерки вече няма, измрели са или ги е подгонила онази болест — алцхаймер, а „Света Марта“ я превърнаха в старчески дом, но за съжаление от най-бедните. Цялото място вони на урина и варени зеленчуци.

— Значи никакви документи?

— Никакви. Прегледах каквато документация им бе останала, а тя не е много, но нищо не открих. Пазят една книга, където са записвали ражданията, има и други бумаги, но за Били Пърдю нямаше нищо. Или раждането му не е било отбелязано, или някой майсторски се е потрудил да го прикрие. И никой не знае защо и как.

— А ти говори ли с онази жена, която уредила осиновяването?

— Лансинг. Шерил Лансинг се казва. Да, говорих. И тя е доста стара, то децата й са възрастни, за нея какво да кажем. Пък и за мен… само с дъртаци си имам работа. Май е време да се позапозная с нещо по-младо.

— Тц — ухилих му се аз. — Хората ще се разприказват. Име ще ти излезе.

Той се засмя сърдечно.

— Абе, синко, синко… може ли един дядка като мен да върти млади гаджета без пари, а?

— Не зная, не съм пробвал. Може и да може.

Той се вгледа в мен, кимна и надигна шишето. В него нямаше нищо.

— Такава ми е съдбата — рече двусмислено. — Мъртъвците вършат повече работа от мен.

Значи Шерил Лансинг е уредила осиновяването на Били. Интересна информация. Очевидно интересът й към него е бил повече от професионален, след като три десетилетия по-късно все още помага на съпругата и сина му. Помнех торбата с дрехи, кашона с храна и банкнотите в ръката на Рита Ферис. Тогава Лансинг ми се бе сторила приятна и добра жена. Вероятно много ще се разстрои от новината за смъртта на Рита и Дони.

Поръчах още една бира. Уилфърд сърдечно благодари, вече видимо се беше понаквасил. Ами аз? Загриза ме съвестта — колко само съм щедър! Използвам човешката слабост, донапивам този възрастен алкохолик, който повече няма да може да мръдне от столчето в бара, но пък аз ще съм задоволил информационните си нужди.

— Е, какво говорихте с Лансинг? — мъчеше ме любопитството.

— Ами на нея не й се говореше много-много за Били. Как ли не я въртях, но почти нищо не ми каза. Освен че жената била някъде от северните места, че самата Лансинг уредила осиновяването колкото да помогне на сестрите. Но името на майката не знаеше или поне така заяви. Очевидно е имала някаква финансова сметка от посредничеството си, може би са делили пари с калугерките, не зная и не се интересувах. В дадения случай обаче е било чиста благотворителност. Показа ми свидетелство за раждане, но родителите бяха дадени с фиктивни имена: Джон и Джейн Смит7. Във всеки случай си помислих, че на друго място може би има истински данни за раждането.

— И какво направи?

— От казаното от Пейн и намереното в регистъра личи, че повечето осиновители са от северните райони. Най-далече в южна посока Били е живял с едно семейство в Бангор, преди да отпраши за Бостън — вече поотрасъл. Задавах въпроси тук-там, пуснах обяви с предполагаема рождена дата, писах на местните вестници, сетне изчаках малко. Обаче парите му се свършиха, пък и не вярвах, че ще ми даде още. Тогава ми се обади някоя си по телефона — рече да съм говорел с една старица от „Света Марта“. Значи нещата отново отиваха в приюта — Марвин надигна бутилката и след малко добави: — Е, съобщих на Били, че имам нещо, по което да тръгна, и го питах какво да правя. Той рече, че нямал пари, аз казах: добре тогава, съжалявам много. И това беше. Той се върза, разпсува се, заплаши, че щял да ми срути офиса и прочие дивотии. Показах му това…

Уилфърд отметна пеша на сакото и се показа колтът му с дълга, близо двайсетсантиметрова цев. С патлака приличаше на застаряващ пищовджия от зората на Дивия запад.

— … и той се разкара.

— Ти спомена ли му името на жената?

— Аз тогава бях готов да му дам и сакото от гърба си, само и само да ми се махне от главата. Пък и си рекох, че е време за стратегическо отстъпление.

Кафето ми бе изстинало. Наведох се през бара и го изсипах в мивката отзад.

— Да имаш някаква идея къде може да е Били сега?

Уилфърд поклати глава отрицателно.

— Не, но има нещо друго.

Изчаках.

— Старицата от „Света Марта“. Името й е Емили Уотс, или поне тя сама така се е наричала. Да ти напомня нещо?

Помислих, помислих, но нищо не ми дойде наум.

— Не. Трябва ли да ми напомня?

— Същата старица, която се самоуби насред снежното поле. Странна работа, не мислиш ли?

Сега вече цялата история изплува в съзнанието ми — нали бях гледал телевизия, слушал новините. Всъщност стрелбата в Праутс Нек я бе изместила от вниманието ми.

— Да не смяташ, че Били Пърдю е ходил да я види?

— Хм, откъде да знам, но нещо я е изплашило достатъчно, за да хукне в гората късно вечер, че и да се гръмне сама, тъкмо когато я намерили и я увещавали да се върне.

Изправих се, благодарих и наметнах палтото си.

— Удоволствие ми достави да си поговорим, синко. Знаеш ли, доста приличаш на дядо си. Държиш се като него, хубаво е, че още се срещат такива като теб.

Отново изпитах угризения.

— Благодаря. Да те закарам донякъде?

Не отговори. Размаха шишето към бармана — да му даде ново, поръча си и уиски. Щеше да се отреже докрай.

Оставих двадесетачка на бара — да платя и следващите питиета, а той вдигна чашата към мен.

— Наздраве, синко, и благодаря. Няма къде да ходя.

Когато излязох, вече тъмнееше. Закопчах палтото — беше доста студено: откъм пристанището духаше мразовит вятър, обхващаше скалпа ми с ледени пръсти, навяваше студ в пазвата и гърба ми. Бях оставил мустанга на паркинг в „Индия“ 1 — така викат на едно кътче в Портланд с мрачна история. Всъщност то е мястото, където навремето колонистите си построили брегово укрепление и го нарекли Форт Роял. Издържало само десетина години — докато французите и местните им съюзници — индианците, го нападнали, превзели и изклали сто и деветдесетима заселници, които преди това сами се предали. По-късно наблизо е била построена крайна жп гара на име Индия Стрийт Търминал. Тук е и нулевият километричен камък на Атлантика и на железопътното трасе Сейнт Лорънс — голямата канадска жп магистрала на „Кънейдиън Нашънъл Рейлуейс“ още от времето, когато Портланд е бил важно железопътно кръстовище към Канада и вътрешността на страната. Емблемата на тази компания, а и тази на параходните линии до него още могат да се видят над вратата на старата сграда на „Индия“ 1, днес заета от нова застрахователна фирма.

Железниците не работят по тези места вече поне тридесетина години, но се носят приказки, че спирката Юниън Стейшън на „Сейнт Джон“ ще бъде преустроена, а пътническата линия за Бостън и обратно отново ще влезе в действие. Странно е да си помисли човек как тези отдавна смятани за приключени и забравени неща от миналото възкръсват, оживяват и се връщат в настоящето…

Приближавах колата, вече виждах заледените й стъкла. Бе паднала мъгла, в такива нощи звукът се носи надалеч кристално ясно, чисто и силно. Различавах силуетите на складовете и лодките. Почти бях стигнал, когато чух стъпки зад гърба си. Успях да разкопчая палтото и бавно, без резки движения ръката ми тръгна към пистолета. Късно! Нещо неприятно твърдо се заби някъде над таза ми и нечий глас каза:

— Хайде да се поразходим. Лапите горе и встрани!

Вдигнах ръце, но фактически ги задържах хоризонтално и встрани, както ми бе наредено. Някъде отдясно се появи куцаща фигура. Левият крак бе леко превит навътре и недъгът правеше походката тромава. Във всеки случай човекът професионално ловко измъкна пистолета от кобура ми. Сега го зърнах по-добре — беше дребен, нисък, — не повече от метър петдесет и нещо и вероятно на не повече от четиридесетина години. Гъстата му коса бе надвиснала над кафяви очи, раменете му бяха прекалено широки за ниското тяло, но пък бе с връхна дреха вероятно с подплънки. Може дори да се каже, че бе красавец, ако не смятаме разцепената горна устна, заешка устна както й казват, която седеше като прясна рана на херувимското му лице.

Другият бе значително по-висок и плещест, а черната му въздълга коса закриваше яката на бялата риза. Очите му бяха жестоки, устните стиснати и смръщеното лице комично контрастираше с миловидния лик на Мечо Пух, който се мъдреше на добре завързаната вратовръзка. Главата на този тип бе почти квадратна, раменете — здрави, широки, вратът още по-як, възкъс и мускулест. Движеше се, както ходят побойниците в екшъните — без да свиват крака в коленете, с леко поклащане. Страшна двойка бяха.

— Боже, момчета, не е ли малко късно за разходки — рекох, обърнал глава към по-ниския. — Студено е, пък и ако завали… Но ако сте решили да почерпите пък, защо не.

Това бяха евтини приказки, но исках да им пробвам реакциите. Не бе приятно някакви си гангстерчета да издевателстват над мен и да ме отвличат по вечерно време. Доста грубо при това, както би казал Били Пърдю.

Дребният оглеждаше пистолета ми — трето поколение „Смит и Уесън“ — с око на познавач.

— Хубава вещ — рече той.

— Дай да ти покажа как работи — ухилих му се аз.

Той се усмихна снизходително. Мярнаха се неравни, разкривени зъби.

— Ще трябва да дойдеш с нас — отвърна и посочи към „Индия стрийт“, където чифт фарове примигваха кратко в мрака.

Свих рамене, погледнах към мустанга.

— О, Боже — небрежно рече Заешката устна, — автомобилчето, а? Тревожи се за него горкият, така ли?

И преди да успея да мигна, предпазителят изщрака, два изстрела изтрещяха и двете ми гуми откъм шофьорската страна цъфнаха пръснати. Колата се наклони. Някъде наблизо запищя нечия аларма.

— Етоооо — заяви доволно Заешката устна. — Сега вече никой няма да може да ти го свие.

— Ще запомня този номер — рекох тихо.

— Аха. Ако искаш, ще ти дам визитка, да знаеш къде да ме намериш, а?

Замълчах, по-високият ме побутна с пистолета в посока на колата, която вече приближаваше. Беше сребристо беемве, спря до нас, задната врата се отвори. Вътре се кипреше друг кестеняв хубавец, късо подстриган, опрял пистолет на бедрото си. Шофираше възслабо момче, значително по-младо от останалите. Дъвчеше дъвка и слушаше радио. Брайън Адамс пееше песен от филма „Новият Дон Жуан“.

— Няма ли начин да сменим станцията? — попитах, когато колата потегли.

Заешката устна ме сръга с пистолета в ребрата.

— На мен пък ми харесва — тросна се той. — Ти от соул май не разбираш?

Погледнах го. Стори ми се, че говори напълно сериозно.

Спряхме пред „Риджънси“ на „Милк стрийт“ — най-баровския хотел в Портланд. В миналото тук е бил арсеналът на старото пристанище — голяма, построена с червени тухли сграда. Момчето паркира отзад, влязохме през страничния вход — близо до хотелската фитнес зала със сауна. Отвори ни младеж с елегантен черен костюм, който рече нещо в закрепения на ревера микрофон — уведоми някого, че се качваме. Хванахме асансьора и спряхме чак на върха. Заешката устна почтително почука на крайната врата вдясно. Въведоха ме — застанах пред Тони Чели.

Чистия седеше на голямо кресло без обувки. Беше вдигнал обутите си в скъпи чорапи крака на столче пред него. Сивите му панталони бяха още по-скъпи и великолепно изгладени; ризата бе синьо райе с бяла яка, връзката — тъмночервена със сложна украса на спирали, копчетата на ръкавелите — вероятно чисто злато. Бе прясно избръснат, сресаната на път черна коса лъщеше. Гледаше ме с кафявите си очи изпод гъстите вежди и мълчеше. Имаше интересно дългоносо лице, неголяма гуша, мекушави на пръв поглед устни. Пръстени не носеше, бе отпуснал ръце в скута.

Телевизорът работеше — предаваха вечерните финансови новини. На масичка встрани се мъдреха слушалки и електронен апарат. Видимо преди идването ми бяха проверявали стаята за маймунки — така наричаха подслушвателните устройства.

Много бях слушал за Тони Чели. Имаше впечатляваща репутация — бе започнал отдолу нагоре и минал по цялата йерархична стълбица, за да се озове на върха. Е, не баш на върха, но достатъчно високо. Въртял порно магазинчета и проститутки в Бостън, чинно плащал на големите босове и постепенно си изградил собствена империя. Разказваха ми, че вземал от по-ниско стоящите, давал още повече на по-силните, винаги бил изряден в мафиотските задължения и ангажименти, изобщо човек с голямо бъдеще в игрите. Знаех още, че вече е фигура в света на финансите; твърдеше се, че имал съответна дарба. Обличаше се изрядно и както тази вечер — редовно слушаше финансовите новини и следеше борсовите сводки, които вървяха в долната част на екрана.

На пръв поглед беше около четиридесетака, изглеждаше добре. Дори като почтен човек, когото да се подлъжеш да поканиш у дома. Да запознаеш родителите си с него например, без да знаеш, разбира се, че е напълно способен да ги измъчва, изнасили и захвърли останките им в бостънското пристанище.

Наричаха го Чистия по няколко причини, впрочем твърдеше се, че сам си е измислил прозвището: и контешкият вид играеше роля, разбира се, но най-вече защото лично никога не си мърсеше ръцете. Заради него десетки типове са се окървавявали от глава до пети, но не и Тони. Той умееше да стои на прилично разстояние и да гледа как сярната киселина разяжда нечий труп, как нечия кръв бавно изтича в канапа на ваната, но по него никога не пръснала и капчица.

Разказваха ми една история още от времето около 1990 година — когато Тони нареждал на хората си да разкрасяват с помощта на бръснача всеки нарушил териториалните му граници сводник. Имало един бостънски предприемач и посредник на име Стан Гудман. Той застроявал пустеещи земи, търгувал с недвижими имоти, но важното е, че имал вила в Рокпорт — красива стара сграда с фронтони, с обширни морави и близо двувековни дървета. Много стилен имот. При това Рокпорт е приятно и уютно място, макар да е само непретенциозно рибарско селище северно от Бостън на нос Ан, където паркирането все още струва дребни стотинки, а местната автобусна компания ще ви вози цял ден по всичките си линии само за четири долара.

Гудман бил женен с две малки дечица — момиченце и момченце, а те особено много обичали въпросната вила. Тони предложил доста пари на Гудман за нея, обаче предприемачът отказал. Тя била наследствена от баща му, чийто пък баща купил мястото от местен човек. Гудман обещал да намери на Тони подобен имот някъде наблизо — искал човекът да запази коректни отношения с Чели, да не го ядосва. Само че Чели не знае смисъла на думата коректен.

И една юлска нощ някой влязъл в дома на Гудманови, застрелял кучето, завързал четиримата членове на семейството, запушил устите им с хавлиени кърпи и ги откарал на старите гранитни кариери при Халибът Пойнт. Предполагам, че последен е бил убит Стан Гудман — накарали го да гледа как разцепват главите на съпругата и децата му с каменарски чук върху една плоска скала. На другата сутрин намерили телата сред ужасни локви кръв и досещате се още какво, Тони Чели купил къщата напълно законно след месец — тя била незабавно предложена за продан от живите роднини. Други желаещи нямало.

Но фактът, че сега виждам Тони тук — след случилото се на Праутс Нек, — ме наведе на съвсем друга мисъл. Изглежда, нямаше време за губене: изчезналите пари му трябваха, и то незабавно, защото бе готов дори да привлече вниманието на ченгетата към себе си само и само да си ги върне.

Той мълча, мълча, после попита:

— Ти новини гледаш ли?

Сега се бе извърнал към телевизионния екран. Знаех за кои новини ме пита, но отговорих:

— Тц.

Обърна се към мен и възкликна:

— Как така не гледаш?

— Ами така, не гледам.

— И защо?

— Потискат ме и се депресирам.

— Значи лесно се депресираш.

— Изглежда, съм много чувствителен.

Той пак замълча и се заслуша във водещия, който разясняваше фалита на някаква токийска банка.

— Значи не гледаш новини… — повтори Чели, сякаш загряваше бавно. — Никога ли?

— Ами нали сам каза, лесно се депресирам. Плашат ме дори метеобюлетините.

— Причината е, че живееш тук. Премести се в Калифорния, там прогнозите за времето няма да те стряскат толкова много.

— Чувал съм, че там слънцето си греело целогодишно.

— Така е, винаги е слънчево.

— Значи пък ще се депресирам от монотонността.

— Ти май си труден човек, а? С нищо не може да ти се угоди?

— Сигурно си прав, но поне се опитвам да бъда весел.

— Прекалено си весел за моя вкус. Чак започвам да не те харесвам.

— Е, това вече е лошо. Тъкмо си мислех, че ще ме поканиш на вечеря.

Финансовите новини свършиха. Тони насочи дистанционното, угаси телевизора. Забелязах, че на ноктите му има маникюр.

— Ти знаеш ли кой съм?

— Да, знам.

— Добре тогава. Следователно се досещаш защо съм тук, нали си интелигентен мъж.

— Вероятно за коледни покупки. Или ще купуваш нечий имот?

Той се усмихна студено.

— Слушай, Паркър, зная всичко за теб. Ти си онзи, който разката мамата на Ферара.

Семейство Ферара бяха нюйоркски мафиоти. Бяха — в минало време. Бях се набутал в шамарите им, но играта завърши зле за тях.

— Те сами си разкатаха мамата. Аз си стоях отстрани и гледах.

— Моята информация е по-различна. Знам със сигурност, че в Ню Йорк има доста хора, които ще се зарадват да те видят в дървено пардесю. Мислят, че си много непочтителен.

— Сигурно съм такъв.

— Тогава защо още не си хвърлил топа?

— Вероятно защото съм им като пламъче в мрака.

— Слушай, тарикатче, не се прави на дръж ми шапката, чуваш ли? Нещо по-умно няма ли да измислиш?

— Много просто. Защото знаят, че всеки изпратен да ме ликвидира ще умре, сетне ще дойде ред на онези, които са го изпратили.

— Брей, че аз мога да те смачкам с един пръст още сега и окото ми да не мигне. Никой не се връща от онзи свят.

— Имам си приятели. Ще оцелееш седмица, десетина дни, сетне — край. Дървено пардесю ли каза преди малко?

Той разкриви лице в уплашена физиономия, вдигна ръце пред себе си, сякаш да се защити от мен. Гангстерчетата му се разсмяха високо.

— Ти думата прецаквам знаеш ли я?

— Карти не играя, освен пасианс — за да съм сигурен, че играя на честно.

— Не ми се прави на много умен, Паркър. Били Пърдю ме прецака, сега усещам, че и ти се опитваш. Така няма да стане. Ще играеш моята игра: първо ще ми кажеш всичко, което знаеш за Пърдю. После може и да ти платя просто да се разкараш.

— Нямам нужда от пари.

— Не е вярно — всеки има нужда от пари. Ще ти плат дълговете, а може пък просто изведнъж да се окаже, че ти никому нищо не дължиш.

— Истина е — дългове нямам.

— Всеки има дългове, не ме будалкай.

— Не и аз. Аз съм си чистичък.

— Тогава значи имаш задължения, които не се плащат с пари, нали така?

— Хм, доста си проницателен. Какво точно трябва да означават тези думи?

— Означават, че ми писна от теб, Птица ли си, пиле ли си, забравих как там ти викаха.

Той се изправи както си бе по чорапи и ръцете му заплашително се издигнаха над мен във въздуха. И без обувки пак бе по-висок от мен.

— Сега ме слушай внимателно — рече, надвесен над лицето ми, просто на сантиметри от него. — Не ме принуждавай да ти откъсна крилцата. Ще го направя и окото ми няма да мигне. Казаха ми, че си свършил някаква работа за бившата съпруга на Били. Казаха ми също, че ти е дал пари — мои пари, забележи! — да й ги предадеш. Това те поставя в много интересно положение, Пиленце, защото по моему ти си последният, който е разговарял и с двамата, преди да са си поели по пътя — кой откъдето е дошъл, нали? Сега — ще ми кажеш точно всичко, което знаеш по тези въпроси, за да те пусна да се прибереш в малкото си кокошарниче и да се свиеш там на топличко. Разбра ли ме?

Гледаше ме злобно. Издържах на погледа.

— Дори и да знаех нещо полезно за теб, съвестта ми ще ме мъчи, ако ти го кажа — отвърнах спокойно. — Само че аз не зная нищо и това е самата истина.

— А не знаеше ли, че у Били има мои пари?

— А има ли твои пари у Били?

Очаквах да избухне, но той само поклати глава съжалително, почти тънено.

— Ти си глупак и ще ме накараш да те накажа.

— Ти ли уби Рита Ферис и сина й?

Тони отстъпи леко назад, замахна светкавично и ме прасна в стомаха с все сила. Добре съм с рефлексите, видях летящия към мен юмрук и свих мускули, за да поема удара по-леко, но той бе достатъчно силен да ме свали на колене. Дъхът ми секна, с мъка поех въздух, а чух ясно как някой зад мен запъна ударника на пистолет. Сетне нещо студено се допря в тила ми.

— Аз не убивам жени и деца — отчетливо каза Тони.

— Откога това? — попитах задъхан. — От Нова година насам ли?

Някой ме хвана здраво за косата и със свиреп тласък нагоре ме изправи на крака. Студеният метал на тила ми си остана на място.

— Кажи ми толкова голям тъпанар ли си? — безучастно подхвърли Тони, като си разтриваше кокалчетата на дясната ръка. — Наистина ли ти се умира?

— Нищо не зная — повторих. — Свърших й малко работа, но това бе услуга заради старите времена, посритахме се с Били и всеки по пътя си, както каза ти самият. Това е всичко.

Чистия слушаше и кимаше.

— А какво си говорехте с онова пиянде в бара?

— Други неща.

Тони продължи да кима и отново сви юмрук — този път доста по-бавно.

— За съвсем други неща ставаше дума — казах доста по-високо от преди. — Той е бил приятел на дядо ми. Искаше ми се да го видя, просто да си поприказваме. Прав си — човекът е пияница. Оставете го на мира, той няма нищо общо.

Тони отстъпи, разтри кокалчетата отново.

— Ако науча, че си ме излъгал, ще умреш, при това много трудно и бавно, чуваш ли ме? И ако си умен мъж, а не просто отворко с голяма уста, дето мисли, че говори умно, ще стоиш далеч от моите дела, ясен ли съм?

Сега тонът му бе по-мек, но лицето си остана озлобено. Аз мълчах и след малко той добави:

— Съжалявам, ще се наложи да ти отправим предупреждение, за да разбереш, че говоря сериозно. Ако се сетиш за нещо важно по моите въпроси, просто изреви по-силно.

Кимна на онзи, който бе зад гърба ми, и отново ме принудиха да коленича. Набутаха ми парцал в устата, извиха ми ръцете на гърба и ги закопчаха с белезници. Вдигнах глава колкото можах — Заешката устна закуца към мен. Носеше нещо черно, продълговато като пръчка, метално. По единия му край играеха синкави светкавички.

Първите два зарядни шока на електрическия остен ме блъснаха с невероятна сила, сякаш ме удари ръката на титан. Сринах се безпомощен на пода, сгърчен в непоносима агония, зъбите ми заскърцаха, като че в устата имах пясък. След третия или четвъртия шок просто загубих контрол над себе си, в главата ми нещо засвятка в синьо-червено, пред очите ми падна черна пелена, сетне милостиви облаци ме обгърнаха и всичко утихна…

Свестих се на земята до мустанга. Бяха ме захвърлили откъм вътрешната страна — да не се виждам от улицата. Пръстите ми бяха раздрани, ноктите посинели, по палтото ми блестяха кристалчета лед. Главата ме болеше силно, все още целият треперех, по лицето напипах засъхнали люспици — беше съсирена кръв и остатъци от повръщано. Същото зърнах и по палтото си отпред. Смърдях отвратително. С мъка се изправих на крака и опипах външните джобове на палтото. В единия беше пистолетът — без пачка естествено, в другия — клетъчният телефон. Повиках си такси. Докато чаках, обадих се на познат механик от сервиза до Мемориалния мост на ветераните и го помолих да изтегли колата и да поправи гумите. Ако не може — да ги смени.

Когато таксито ме докара в Скарбъро, бях целият изтръпнал. Отдясно на лицето имах огромен оток, а където остенът ме бе докосвал, зееха малки рани от изгарянията. По черепа си напипах разкъсвания на кожата, едното бе доста голямо, че и дълбоко. Вероятно Заешката устна ме е и подритвал — просто така, за удоволствие. Извадих лед от хладилника, сложих го в найлонова торбичка, която поставих на главата. Напръсках раните с антибиотичен спрей, изгълтах шепа обезболяващи и преоблечен в анцуг и дебела фланелка, се опитах да поспя.

Не помня защо съм се събудил, но когато отворих очи, стаята бе като облята в странни полутонове — хем бе светло, хем тъмно. Сякаш вселената бе спряла да поеме дъх точно преди утрешните слънчеви лъчи да пробият черните зимни облаци.

Нейде в къщата някой влачеше крака или на мен така ми се чуваше. Стъпките бяха далечни, възтихи, може би леки и предпазливи, дъските под тях деликатно поскърцваха. Извадих пистолета изпод възглавницата и станах. Подът бе хладен, прозорците леко потракваха. Бавно отворих вратата и излязох в коридора.

Отдясно ми се раздвижи нечия фигура. Долових движението с ъгълчетата на очите и не бях сигурен дали наистина е нечие тяло или игра на кухненските сенки. Свих в тази посока и бавно закрачих към задната част на къщата, сега дъските заскърцаха под собствените ми крака.

Тогава чух смеха — детски кикот, тих и закачлив; отново нечии крачка зашляпаха по дъските — сега отляво. Стигнах входа на кухнята с насочен напред пистолет и се извърнах точно навреме, за да доловя друго светкавично раздвижване точно покрай вратата между кухнята и всекидневната. И пак същото кискане — смях на дете, което си играе и играта го забавлява много. Този път бях почти сигурен, че съм зърнал детски крак, обут във виолетови ританки с кожена пета. Мислех си, че съм виждал някъде същите крачка и преди. Сигурен бях и гърлото ме сви, устата ми пресъхна.

Влязох в гостната. Нещо мъничко, дребно, игриво ме чакаше зад отсрещната остъклена врата. Долавях формата му в сенките, светлината в очите, но нищо повече от това. Тръгнах натам, а формата се размести, чух външната врата да се отваря, скърцането на пантите, удара на дръжката в стената — звуци, познати до болка… Вятърът нахлу у дома, замята пердетата и завесите, прозорците затракаха още по-силно, подгони облачета прах по коридора.

Сега вече почти затичах. И когато застанах на вратата, едва успях да зърна дребната фигурка във виолетово, която почти се скриваше между дърветата отвън. Тя се движеше все по-бързо и по-бързо и мракът отсреща я поглъщаше.

Пристъпих на верандата, слязох на двора и усетих замръзналата трева под босите крака, дребни камъчета се забиха в петите ми, по пръстите ми пробяга някаква гадинка с много крачета. Стоях току пред края на гората и бях уплашен. Много уплашен.

Тя ме чакаше там. Да. Не помръдва, храстите и дърветата прикриват по-голямата част от тялото и, лицето и тъмнее в сенките на клоните, но ето на! Изведнъж се показа и пак се скри. Очите й аленеят — налети с кръв, дебелият черен конец кръстосва устните зигзагообразно, досущ грубо съшита уста на парцалена кукла. Стои и ме гледа иззад дърветата, безмълвна, сякаш бездиханна, а зад нея малката фигурка подскача ли подскача, като че танцува сред храстите.

Затворих очи и се опитах да се съсредоточа. Боже, мили Боже, нека се събудя, моля те! Но мразовитата земя под краката ми е истинска, главата ме стяга и боли съвсем истински, а вятърът носи ли носи звънлив детски смях.

Долових зад себе си движение, нещо ме докосна по рамото. За малко да се обърна, натискът на рамото ми се увеличава и аз зная, че не бива да се обръщам, че не трябва да виждам онова, което е зад гърба ми. Извръщам леко глава вляво, където нещо е стиснало рамото ми, и не мога да сдържа тръпките, които ме побиват, разтрисат цялото ми тяло. Мигновено затварям очи, притискам клепачи с все сила, но онова, което съм зърнал, се запечатва в съзнанието ми като релефно изпъкнал под силна светлина образ.

Ръката е мека, бяла и деликатна, с дълги, източени пръсти. На неземния предутринен зрак искри годежен пръстен.

птицо

Колко пъти съм чувал този шепнещ глас в мрака, прелюдия към нежна милувка на топли пръсти, палещ дъх на бузата, отмаляла гръд с твърди връхчета, притиснати в моето тяло, бедра, обгърнали моите? Чувал съм го в страстни мигове на споделена любов, когато заедно сме били щастливи; в моменти на гняв и обида, и ярост, и тъга — когато бракът ни тръгна да се разпада. Чувал съм го и в други времена: в шумоленето на тревата, в пукота на разлюлени от есенен вятър клони. Глас, който иде от нейде далече и ме зове от тъмните сенки.

Сюзън, моята Сюзън.

птицо

Гласът сега е съвсем близо, почти ми шепне в ухото, но не усещам дъха й по бузата си.

помогни

А в гората отсреща жената все така ме гледа, широко отворените червени очи не трепват.

Как да й помогна?

намери го

Кого да намеря? Били ли?

Пръстите ме стисват още по-силно.

да

Но аз не нося отговорност за него.

за всички носиш отговорност

А в локвичките лунна светлина между дърветата се гушат и вият сенки, надвиснали над земята, краката им не докосват тревата отдолу, разпраната плът свети алена и влажна. За всички ли нося отговорност?

Тогава натискът на рамото секва и усещам, че тя се отдръпва. Отсреща в гората някой проплаква и жената, която е била Рита Ферис, се разтапя в дърветата. Долавям мимолетен проблясък — мярка се нещо виолетово, и сетен звук — детския кикот.

Сетне виждам още нещо.

Дългокосо русо момиченце, което ми маха с ръчица и иска да ми каже нещо, гледа ме с обич или така ми се струва. Не мога да съм сигурен, защото се скрива в гората, последвало другарчето си.

Девета глава

Когато се събудих, бе вече съвсем светло. Зимното слънце проникваше в спалнята между незатворените докрай пердета. Главата ме цепеше, долната челюст почти не я усещах — бе изтръпнала и болезнена на допир. Бях стискал зъби колкото сила имам, докато електрошоковете тресат тялото ми. Седнах в леглото и главата ме заболя още повече — чак тогава си припомних нощния сън. Ако изобщо е бил сън.

Цялото легло бе отрупано с листа, стръкчета трева и мънички клончета, а по краката ми имаше засъхнала кал.

У дома се намират разни препарати, останали от дядо, други — препоръчани ми от Луис. Взех няколко хапчета с чаша вода и включих бойлера. Комбинацията е добра — против болки, световъртеж, за сила. Чувствах се като пребито псе, поне нямаше кой да ме зяпа, значи всичко бе наред.

Направих си цял чайник кафе, напълних голяма чаша, но така и я забравих на неразтребената маса. Съвсем ме нямаше нещо, бях отпаднал до крайност, хрумна ми, че май трябва да си сменя професията. Да стана градинар може би, а? По едно време реших да се стегна и се обадих на Елис Хауард. Мислех си, че се е заел здравата със случая, особено след появата му при Лестър Бигс. Доста почаках на телефона, докато се обади той самият. Вероятно още ми беше сърдит.

— Рано ставаш — бяха първите му думи.

Въздъхна дълбоко, нещо изскърца силно — вероятно настаняваше огромното си туловище на тръстиков стол. И аз бих изскърцал, ако Елис седне върху ми, особено пък в сегашното ми състояние.

— Ти също — отвърнах неособено остроумно. — Надявам се, че вече си пил кафе с понички?

— Хм, може да се каже, че похапнах — рече той и веднага мина на темата: — Знаеш ли, че вчера в града цъфна Тони Чели?

— О, да. Лошите новини се разчуват бързо — отвърнах, а наум си казах — особено ако ти ги предават директно и по електрически път.

— Но тази сутрин вече го няма. Изглежда, се е покрил някъде.

— Срамота — рекох. — Аз пък си помислих, че ще вземе да отвори цветарски магазин тук.

Чух нечий друг глас, сетне слушалката зашумя, както става, когато някой отсреща я затисне с длан. След няколко секунди Елис се обади пак:

— Е, какво има, Птицо?

— Исках да те питам има ли нещо ново по случая — около Рита или Били? А, и ако си открил нещичко за собственика на онзи кадилак?

Отсреща се чу смях:

— По първите две точки — нищо. Иначе онази кола е служебна, принадлежи на някаква си компания и е регистрирана на името на някой си Лио Вос — адвокат от Бостън.

Елис замълча. Почаках, почаках и попитах:

— Е, и?

— Няма е, и — обади се Елис. — Господин Лио Вос не е вече сред нас. Покойник е — отпреди шест дни.

— Хайде бе, не думай! Един адвокат си отива — остават ни още цял милион.

— Надеждата крепи човека — мъдро отвърна Елис.

— Сам ли си е умрял или някой му е помогнал?

— А, ето това е интересното. Намерил го секретарят му и повикал полицията. Онзи си бил на бюрото, облечен в спортен екип — тичал за здраве, знаеш. Тениска, маратонки, бели чорапки, анцуг. Пред него имало отворено шише с минерална вода. Колегите отначало решили, че става дума за инфаркт. Според секретаря Вос от няколко дни се оплаквал, че е неразположен. Смятал, че кара някакъв грип.

— Да, но след аутопсията станало ясно, че има възпаления на нервните окончания — и на краката, и на ръцете. Имало следи и от опадала коса, вероятно през последните няколко дни. Правили изследвания, анализи — този на косата показал наличие на талий. Знаеш ли какво е талий?

— Храна за мишки — пошегувах се аз.

Дядо използваше талиеви съединения — слагаше ги заедно с храна в капаните за мишки. Талият е бял метал, мек, ковък, много приличен на оловото или живака, но далеч по-отровен. Солите му се разтварят във вода, почти без вкус, при отравяния симптомите са много подобни на тези при инфлуенца, менингит или енцефалит. Осемстотин милиграма талиев сулфат или малко повече е смъртоносна доза — убива човек за едното нищо за 24–40 часа.

— Този Лио Вос с какво се е занимавал?

— Съвсем нормална, законна адвокатска практика — фирмени дела. При всички случаи е печелил много добре. Има къща на Бийкън Хил, лятна вила във Виниърд, доста мангизи в банката. Бил е ерген — може би не е имало кой да му източва сметката с кожени палта и златни джунджурии.

Дорийн, Дорийн му е в главата на нашия Елис — рекох си аз и се ухилих. Само че Елис едва ли може да си позволи кожени палта.

— Местните ченгета все още проучват документацията, но засега всичко е от чисто по-чисто — добави Елис.

— Което обикновено означава, че има нещо мръсничко — скрито-покрито.

— Тц-тц-тц, Птицо, толкова млад и вече циник — изцъка Елис. — Слушай, и аз да те питам нещо — чух разни приказки, че си ходил при Уилфърд.

— Защо? Забранено ли е да се говори с Уилфърд?

— Не е, но отново имаме проблем. Няма го, липсва — изчезнал е, разбираш ли? Писна ми вече от такива неща — отивам, където е станала някаква беля, и все се оказва, че ти си бил там преди мен. Каращ ме да се чувствам неадекватен, пък аз този проблем си го имам у дома и той ми стига.

Почувствах смътен страх, стиснах слушалката с все сила.

— Чакай сега, когато си тръгвах, той си ближеше питието в онова барче.

— Уилфърд никога не ближе питиетата — той ги гълта на екс — поучително каза Елис. — Зарежи тези работи, кажи ми планираше ли да ходи някъде?

— Не помня такова нещо — отвърнах и изведнъж замръзнах: сетих се, че Чели спомена името на Уилфърд.

— А за какво си побъбрихте?

Помислих бързо, па рекох:

— Работил е известно време за Били Пърдю — търсил родителите му.

— Така ли?

— Така.

— Открил ли е нещо?

— Не мисля.

Елис помълча отсреща, изцъка веднъж-дваж и рече тежко:

— Виж какво, Птицо, не крий истината от мен, дразни ме този твой подход.

— Нищо не крия — отговорих бързо.

Това не бе лъжа, но не беше баш и истината. Изчаках да видя дали Елис ще се нервира, но той изсумтя и преди да затвори, само рече:

— Дръж си ръчичките чисти, Птицо.

Тъкмо прибирах масата, когато отвън избръмча мотор на кола. През леко открехнатите пердета видях задницата на златист мъркюри, паркиран току до къщата. Взех пистолета, увих го в пешкирче и излязох на чардака. Пристъпих под хладните сутрешни слънчеви лъчи и чух познат глас:

— Кой сади днес толкова дървета, а? Откъде този мерак, аз нямам време бельото да си изпера…

С гръб към мен, облечен в мъхесто яке и измачкани кадифени джинси, стоеше Ейнджъл и любопитно съзерцаваше дръвчетата в широкия дядов двор. До него на земята се мъдреше вехт пластмасов куфар, толкова издраскан и очукан, сякаш паднал от самолет. За да не се отвори, бе завързан с яко синьо въженце.

Ейнджъл въздъхна, ухили се и веднага се разкашля раздиращо и продължително.

— Ето, идваш на истински, чист въздух и веднага боклуците напускат белите ти дробове — не ти трябва лечение — обади се друг, също познат глас, дълбок и проточен.

Иззад колата се подаде наведеният до този миг Луис. Държеше блестящ нов куфар и голям калъф за костюми. Както винаги бе облечен в елегантен лоден, под който изпъкваше изрядно изгладеният му скъп костюм. Черната риза бе закопчана на яката, бръснатото теме лъщеше на слънцето. Всичко по Луис бе модно, изрядно, изобщо шик. В отворения багажник зърнах продълговат метален сандък. Този човек никъде не ходеше без любимите си играчки.

— Боже, ще си изкашлям дробовете — с насълзени очи изпъшка Ейнджъл и разтри гърди с две ръце.

Ужасно хубаво ми стана, като ги видях. Настроението ми се вдигна, силата сякаш се върна в мен. Защо бяха тук, а не в Ню Йорк, не зная, но каквато и да бе причината, истински се зарадвах. Луис ме изгледа и кимна, както винаги може би прочете мислите ми. И той изглеждаше доволен от присъствието си, поне дотолкова, доколкото изобщо умее да показва чувствата си.

— Знаеш ли, Ейнджъл, това наоколо е истинската природа — ухилих му се и го потупах по рамото.

— Дървета, въздух, птици — клатеше глава той, сякаш бе в пълно недоумение. — Толкова много дървета на едно място не съм виждал, откакто ме изгониха от детската скаутска организация.

— Няма да те питам защо — рекох.

— Копелета недни. Тъкмо щяха да ми дават значка на природозащитник — рече Ейнджъл и си вдигна куфара.

— Кой ще ти даде на теб значка, бе? — обади се Луис. — Ти и значка, ха-ха!

— Много смешно, нали — сопна се Ейнджъл. — Значи не можеш да бъдеш гей и да вършиш мъжки неща, така ли?

Двамата винаги се заяждаха по един и същи начин.

— Аха. Ако си гей, ще носиш готини дрехи и ще се грижиш за кожата си, изобщо за външността си, чуваш ли какво ти говоря!

— Ти сигурно нямаш себе си предвид — ехидно подхвърли Ейнджъл.

Те продължиха да се джафкат, а на мен ми беше страшно мило, че са дошли и всичко си е постарому.

— Хей, а ти как си, приятелче? — обърна се към мен Ейнджъл. — Я прибери патлака. И да ти харесва и да не ти харесва, ние оставаме на гости. Впрочем ти изглеждаш доста скапан.

Погледнах с неудобство към увития в пешкира пистолет. Сетне, за да променя темата, направих комплимент на Луис.

— Елегантен като лорд.

— Такива сме ние, черните — рече той добродушно. — Пари може да нямаме, но вкус — винаги.

Заведох ги във втората спалня. Мебелировката се състоеше от нисък матрак и стар дрешник.

— Леле, Боже, че тук е като в Хилтън — ухили се Ейнджъл. — Как се вика прислугата — с чукане по тръбите на парното ли?

— Имаш ли спално бельо или да идем да оберем някой магазин? — захвана ме и Луис.

— Аз в тая дупка няма да спя — изведнъж заяви Ейнджъл. — Ако ще ме ръфат плъховете, поне да си направят труда да се катерят на истинско легло.

И тръгна да излиза от стаята. След малко извика от моята спалня.

— О, че тук е доста по-добре. Ела, Луис, тук ще спим!

Безпогрешно долових шума на пружините на моя матрак — Ейнджъл скачаше като дете върху него.

Луис се засмя и рече дяволито:

— Ти май наистина ще имаш нужда от пистолета.

Сви рамене и тръгна към съседната стая.

Все пак успях да ги прогоня от моята спалня. Междувременно се обадих по телефона и уредих да ми докарат част от дадената на склад покъщнина, включително и едно старо легло. Настаних ги на кухненската маса и седнах срещу тях с надеждата да чуя защо са дошли. Навън заваля — тежки, мразовити капки забарабаниха по прозорците. Идеше зимата.

— Ние сме ти като кръстници. Гей кръстници — рече Ейнджъл.

— Май не разбирам какво точно искаш да кажеш — рекох съвсем искрено.

— Глей сега, подочухме разни интересни новини за твоя роден край — продължи той с поучителен глас. — Че тук са се събрали много важни хора — Тони Чели например, цяла тумба от ФБР, местните лайнарчета, пък и разни мъртви азиатци, престрелки като в старите готини филми, нали, Луис? Че твоят град е като Обединените нации, разликата е само в оръжието.

— И какво по-точно сте чули? — попитах аз с интерес.

— Например, че отново си трън в задника на някои хора — отвърна той. — Я си виж сурата. Трудно се променяш, Птицо.

— Един гадняр със заешка устна се опита да ме превъзпита с помощта на електрически остен — такъв, за животни нали знаете? Сетне ме срита в главата, сигурно за да не забравя урока, и ми промени прическата.

Ейнджъл заклати глава съчувствено.

— Този вид хора — с разцепените устни, те, знаеш, са с болна психика — искат и другите да имат физически дефекти.

— Този тип се казва Мифлин — обади се Луис. — С него имаше ли един друг — с мутра сякаш ударена отгоре с парен чук?

— Имаше — отвърнах, — само че той не ме ритна нито веднъж.

— Само защото бавно загрява — рече Луис. — Докато посланието мине през мозъка и стигне до крака му, той вече е забравил какво е искал да направи. Казва се Беренд. Толкова е зле, горкият, тъп е като галош. А Чистия беше ли с тях?

Луис говореше и се забавляваше с готварския ми нож. Постави го с острието на показалеца и го подхвърли високо във въздуха, за да го хване за дръжката като истински жонгльор. Супер изпълнение. Спокойно може да постъпи във всеки цирк.

— Бяха взели стаи в „Риджънси“. Тони ме прие в неговата.

— Добре си прекарахте, нали? Хотелът луксозен, цял куп звезди, а? — подхвърли Ейнджъл.

Той оглеждаше масата и с погнусена физиономия побутваше останките от неприбраната храна. Нарочно го правеше негодникът му с негодник.

— Прекрасно гости беше, като, разбира се, изключим ритниците по главата и електрошоковете. Тези хора могат да лекуват психически болни — готови психиатри са.

— Да му го начукам аз на тоя Тони — закани се Ейнджъл. — Ще взема да го поканя да живее тук — при теб. Малко мръсотия и мизерия — да му напомнят за истинските корени.

— Ако ми ругаеш къщата, иди да спиш на двора — сопнах се аз.

— Да, бе — там е по-чисто и по-топло.

Луис спокойно потупваше с пръсти по масата.

— Чувам разни приказки, че по вашите места се губели пари. При това големи пари, а?

— Мисля, че правилно си чул.

— Ти имаш ли представа къде може да са отишли?

— Май че да. Може да са у един тип на име Били Пърдю.

— И аз чух същото.

— От източници на Тони Чели ли го чу? — попитах с интерес.

— От недоволни наемници. Според тях този Били Пърдю е жив мъртвец. Колкото и да се крие, живот за него повече няма.

Разказах им за убийството на Рита и Доналд. Те се спогледаха многозначително. Ясно бе, че знаят още доста неща.

— Били Пърдю ли пречука хората на Тони? — попита Ейнджъл.

— Поне двамина от тях. Но ако приемем, че той е прибрал парите. Така мислят и Чели, и ченгетата.

Луис стана, отиде на мивката и най-грижливо си изми чашата.

— Тони е загазил здраво — рече той след малко. — Участвал в голяма финансова операция на Уолстрийт, но тя се провалила.

Бях чувал разни истории за това, че италиански мафиотски семейства играят на Уолстрийт чрез подставени лица и фиктивни фирми. Правели големи удари с помощта на подкупени брокери, продавали акции и съсипвали неразумните и доверчивите инвеститори. В днешни дни човек може да завърти много пари, само ако знае как.

— Издънил се е и вероятно и неговите дни са преброени, освен ако не намери пари, и то много бързо — добави Луис.

— Чак толкова ли се е накиснал?

Луис се облегна на мивката и попита:

— Чувал ли си за имуществените обменни ценни книжа? Те са нещо като облигации или бонове, продавани от инвестиционните банки. Изглеждат много сигурни като финансово вложение, но са рискови като секс с акула. Всъщност влагаш известно количество пари в тях, но играта е силно комарджийска — зависиш от обменните курсове на няколко десетки броя чужди валути. Естествено, има си формула и ако нещата се развият добре за теб, може да забогатееш за месец-два. Иначе… чао!

Удивих се колко дълго и точно може понякога да говори иначе мълчаливият и скъп на думи Луис.

— Е, Тони Чели се мисли за финансов вълшебник, а и мнозина в Бостън вярват, че е така — продължи Луис. — Той яко пере пари, прекарва ги през разни офшорни банки и фиктивни компании и ги препраща на точни адреси — в сметките на нужните хора. Играе с определен брой брокери и счетоводители, но винаги има личен достъп до главните авоари в кеш. Той е като стеснената част на пясъчните часовници — абсолютно всичко трябва да мине през него, преди да стигне на друго място. И често си прави странични инвестиции, като използва чужди пари, изобщо играе с чуждото в своя полза, залага и на валутните курсове и нерядко прибира добри суми. Никой не се сърди, стига да не стане прекалено алчен.

— Чакай да позная — прекъснах го аз. — Този път е бил доста алчен, нали?

Луис кимна утвърдително.

— Писнало му е да бъде черноработник, сега иска да е голям бос. За тази цел му трябват доста повече пари от досегашните. Свързва се с някакъв тарикат — дилър, който изобщо не знае кой всъщност е Тони освен факта, че е облечен в скъпи дрехи баровец с много мангизи. Причината е в самия Тони — в големите финансови кръгове той се държи абсолютно кротко и ако може, почти анонимно. Онзи го придумва да купи въпросните ценни книжа, които в дадения случай се въртят около разлики в курсовете на няколко валути на страните в Югоизточна Азия, но зависят и от кошница от основните валути — долара, швейцарския франк, германската марка и прочие — както чух — и прибира комисионата. Цялата операция е толкова рискована, че вероятно тиктака като бомба с часовников механизъм, обаче Тони влиза вътре с главата напред и се ръси милион и половина, а повечето не са негови пари — което впрочем не му е за пръв път. Сделката е силно рискова, както казах, обаче в нея се влезли и застрахователни компании и големи пенсионни фондове и Тони е преценил, че такива институции никога няма да заложат на куц кон. Става дума за краткосрочна инвестиция и Тони е убеден, че ще си прибере парите преди още някой да се е усетил какво става. Той играе на няколко места едновременно — наистина му трябват големи пари, но въпросната сделка е наистина много опасна.

— И какво става?

— Нали четеш вестници. Йената се срива, банки фалират, цялата икономика на Югоизточна Азия се разтриса. За 48 часа стойността на боновете му пада с 95 на сто — продължителността на живота му горе-долу със същия процент. Тони е бесен, праща момчетата да търсят онзи дилър и те го откриват в „Зип Сити“ на 18-а улица да разказва на колеги и да се смее до спукване как прецакал някакъв левак. Левакът е, разбира се, нашият Тони.

Луис разказа как отвлекли дилъра, когато отишъл в тоалетната, отвели го в едно мазе в Куинс и го завързали на стол. Дошъл Тони и започнал да го дере жив. За две минути му разпрал лицето, сетне го отвели някъде из околните гори и там го пребили до смърт.

Луис пак взе ножа и майсторски го завъртя няколко пъти във въздуха. Сетне го върна в дървената поставка. Не забелязах по пръстите му кръв, макар че въпросният нож е остър като игла и доста тежичък.

— Но смъртта на онзи не решава основния проблем — продължи Луис. — Тони е в истинска беда, защото разни могъщи хора започват да си търсят парите. Тогава Чистия вади късмет — негов стар канадски другар от Торонто му разказва за някакъв дърт камбоджанец, който си живее тихо и кротко в Хамилтън. Оказва се, че дъртият е бивш червен кхмер, и то не какъв да е, а заместник-директорът на лагера „Тол Сен“ в Пном Пен.

Бях чел за „Тол Сен“ — бивше училище в столицата на Камбоджа, превърнато от кхмерите в нещо като концентрационен лагер за мъчения и екзекуции. Шеф на лагера бил садист, когото наричали Другаря Дой. Той използвал бичове и камшици, вериги, отровни влечуги и водни мъчения и избил близо 16 000 души, сред които имало и западни граждани, влезли в страната случайно или по други причини.

— Този — дъртият — имал приятели в Тайланд и спечелил доста парици — участвал в мрежа за трафик на хероин — добави Луис. — След виетнамското нахлуване се скатал и по-късно се появил с нови документи като собственик на ресторанти в Торонто. Дъщеря му се записала да следва в Бостън, а Тони решил да изкара пари от нея. Хората му я отвлекли, поискали доста пари от бащата. Онзи не може да се оплаче на ченгетата заради миналото си и се съгласява да плати — срокът е 72 часа. После се сещаш какво е станало: неговите хора носят парите, макар че момичето вече е мъртво, но те, естествено, не знаят. В Мейн се разиграва онази патаклама и край. Това е.

Значи затова цъфна канадското ченге — Елдрич. Разказах на Луис за него и за феберейците и той вдигна пръст.

— Има още нещо: още преди престрелката тук да е завършила, къщата на камбоджанеца в Хамилтън изгаря заедно с него, останалата част от семейството и другите му бодигардове — общо седем души. Тони иска да е съвсем начисто — нали такъв му е и прякорът — Чистия.

— Хм, значи сега за Тони има издадена присъда, а Били Пърдю се крие някъде с мангизите — рекох замислено. — Сега ще ми кажеш ли защо се спогледахте така особено с Ейнджъл, преди да се разприказваме?

Очаквах нещо наистина неприятно и то не закъсня. Луис се загледа в прозореца и барабанящия по него дъжд.

— Ти си имаш не по-малко сериозен проблем от този на Тони — рече той след малко напълно сериозно. — Положението е доста кофти.

Лошото бе, че и физиономията на Ейнджъл стана съвсем мрачна.

— Е, казвай. Колко кофти?

— Достатъчно. Чувал ли си някога за Ейбъл и Стрич?

— Не. Те какви са — производители на сапун ли?

— Не, брато. Убийци.

— Е, как го казваш, сякаш са единствените. Аз все с такива си имам работа, и то от колко време насам.

— Само че тези двамата го правят за удоволствие.

И през следващия час Луис ми разказа всичко, което знаеше за наситеното с жестокости житие на двамата садисти — известни само с имената Ейбъл и Стрич. Откъдето и да минаваха, след тях оставаха трупове — жертви на нечовешки мъчения, клади, газови експлозии и отравяния, сексуални престъпления, изнасилвания и ненужни злоупотреби с хора — особено жени и деца. Убивали и убивали — невинаги срещу заплащане. Особено обичали да чупят кости, да проливат кръв, да задушават и умъртвяват с електрически ток. Пътят им бил дълъг и сложен — опасвал цялото земно кълбо като бодлива тел — от Азия до Южноафриканската република, Южна и Централна Америка — изобщо навсякъде, където има хора, готови да платят за мъчения, убийства и терор срещу неудобни люде и противници. Независимо дали въпросните са политически или други опоненти, партизани, правителствени чиновници, селяни, свещеници, калугерки и деца. Най-противното беше, че се навивали да работят и за дребни суми, а когато нямало и дребни — съвсем безплатно, стига да има жертва.

Луис разказа за един случай в Чили. Чилийско семейство било отдавна трън в очите на националната разузнавателна служба на режима на Пиночет. Агенти от нейната дирекция подозирали, че семейството прикрива и помага на местни индианци, които били от „съпротивата“. Тримата синове били арестувани и отведени в мазетата на изоставено правителствено здание. Там затъкнали парцали в устите им и ги завързали за бетонни стълбове. Сетне довели майката и сестрите под оръжие.

Сцената била злокобна, осветлението слабо, всички мълчали. От сенките излязъл нисък и набит, плешив мъж с бледо лице и мъртви очи. Някъде в мрака встрани имало и друг човек, но и той мълчал — само очите му святкали и миризмата на запалената от него пура се носела към присъстващите.

В дясната ръка плешивият държал голям, петстотинватов поялник с нажежен до червено и дълъг като човешки пръст връх. Приближил се до най-малкия син, раздрал ризата му и допрял върха до гърдите — някъде под гръдната кост. Чул се съсък, изгорената плът завоняла на печено месо; момчето изръмжало от болка и буйно се загърчило, а металът съвсем бавно влизал все по-дълбоко. Ужасно било да се гледа и да се слушат приглушените от парцала в устата писъци. Очите на мъчителя се променили — сега те светнали с особен пламък, оживили се и заблестели, той дишал задъхано, начесто и възбудено, сумтял. С другата си ръка разкопчал ципа на панталоните и бръкнал в панталоните на момчето, а поялникът тръгнал към сърцето му. То след малко умряло сред нечовешки мъчения, а извергът продължавал да стиска мъжеството му и да се хили.

Жените казали всичко, което имало за казване, а то съвсем не било някаква важна за агентите информация. В замяна другите две момчета умрели бързо, но главната причина, изглежда, била, че плешивият се бил вече изразходил.

Сега тези двамата се движеха някъде по моя край, из Северен Мейн.

— Защо са дошли тук? — попитах след малко.

— Трябват им парите — обясни Луис. — Хора като тях имат десетки, стотици врагове. Те са много добри в своята работа и обикновено не оставят свидетели, но избитите са много, те имат роднини и приятели, а от време на време, макар и много рядко, някой се измъква и от явна смърт. Тези гадове убиват вече десетилетия наред и часовникът е започнал да отброява последните им часове. Рано или късно някъде ще ги постигне възмездие. Те го знаят отлично и не желаят да рискуват повече. Търсят си големи — пенсионни пари, така да се каже, в нашия случай сумата е подходяща. Винаги са отлично информирани за събитията в престъпния свят, така че няма защо да се чудим откъде и как са научили. Имам чувството, че се канят да те посетят. Ето затова сме тук.

— Как изглеждат? — попитах, но вече се досещах.

— Е, това е проблем. За Ейбъл нищо определено не се знае със сигурност, освен че е висок със сребриста, почти бяла коса. Стрич — главният мъчител… той е истински изрод на външен вид: невисок, набит и много як, с широка, плешива глава, устата му е сякаш разцепена рана; Прилича на някой изверг от филмите на ужасите.

— Виждал съм го — казах кратко.

Луис ме изгледа и бавно избърса уста със снежнобяла кърпа. До този миг не го бях виждал така напрегнат и съсредоточен. Неволно в съзнанието ми изплава онази сцена от миналото: ние сме в подземията на стар склад в Куинс; един от най-страшните убийци на мафията се е изправил на пръсти, а устата му е разтворена в ням вопъл, докато тънката кама на Луис влиза в тила му. Луис не е човек, който се плаши лесно. Очите му не трепват пред нищо, колкото и страшно или опасно да е то. Разказах му за колата и срещата в кафенето, споменах и името на покойния адвокат Лио Вос.

— Предполагам, само предполагам, че Вос е бил нещо като техен контакт. Може би хората, които търсят услугите им, са ги намирали посредством него — бавно каза Луис. — Ако е умрял от неестествена смърт, значи тези двамата са го убили. Те просто закриват собствената си оперативна мрежа, може би той е бил най-важното й звено. Значи смъртта му е била отдавна предрешена. Ако си видял Стрич, значи и Ейбъл е тук някъде. Те не се делят, нито работят поотделно. Той да ти каза или направи нещо по-специално?

— Не, но имам чувството, че просто искаха да разбера за присъствието им.

— Трябва да си много специален, за да караш колата на убит от тебе човек — намеси се Ейнджъл. — Или да искаш да привлечеш вниманието към себе си.

— Или пък да го отклониш от някой друг — възразих аз.

— Те те следят, човече — рече Луис. — И единият, и другият. Изчакват с надежда, че ще ги отведеш до Били Пърдю.

Замисли се и след минута попита:

— Бяха ли измъчвани? Имам предвид жената и детето?

— Жената е била удушена — отвърнах аз. — Нямаше следи от изнасилване, сексуална гавра, други рани. Момчето е било убито, само защото е попречило да си вършат работата, поне по моему.

Чак сега се досетих за зашитата уста и потръпнах.

— Чакай, чакай — забравих. Убиецът бе зашил устата на жената с груб черен конец.

— Нещо не разбирам — сви рамене Ейнджъл.

— Не разбираш, но ако са били Ейбъл и Стрич — съгласи се Луис. — Те щяха да й изскубнат пръстите и да мъчат момчето, за да измъкнат някаква информация от майката къде може да е Били с парите. Така както го разправяш ти, Птицо, не прилича на техния почерк.

— Не прилича и на Тони Чели — добави Ейнджъл.

— Ченгетата смятат, че може да е и самият Били — обясних им аз. — Теоретично е възможно, но не го виждам него в ролята на шивач.

Замълчахме, всеки замислен, претегляш; наличната информация. Струваше ми се, че всички вървим към едно и също заключение, но Луис бе онзи, който го обяви пръв:

— В играта има още някой.

Дъждът отвън се засилваше, биеше по покрива и тресеше черчеветата на прозорците. Почувствах хлад на едното рамо. Може би само спомен от докосване, но гласът на дъжда ми шепнеше нещо много настойчиво — засега монотонно и някак неразбираемо.

Около два часа и нещо по-късно пристигна камион. Донесе част от дадената на склад покъщнина и с нейна помощ създадохме нещо като втора спалня. Изобщо с разни китеници и красиви одеяла се получи гостоприемна обстановка — дом извън дома, при положение, че истинският дом не е нещо прекалено придирчиво. Гостите взеха душ, преоблякоха се и потеглихме към Портланд. Полюбувахме се на синьо-белите светлинки по дръвчетата на „Конгрес Скуеър“ и на голямото коледно дърво на „Монюмънт“. Паркирахме колата, поразтъпкахме се по „Йорк стрийт“, влязохме в бара на „Стоун Коуст Бруинг Къмпани“. Там Ейнджъл и Луис пиха домашна бира и разсъждавахме къде да отидем да обядваме.

— Тук нямате ли суши бар? — попита ме Луис.

— Не обичам морски специалитети — отвърнах.

— Как да не обичаш, бе, човече? — почти извика Луис.

— Мамка му! Живееш в Мейн, където морската храна е под път и над път: омари, раци — сами ти се предлагат.

— Ти, Луис, знаеш отлично, че не обичам този вид храна — отвърнах търпеливо. — Просто съм си такъв.

— Това не е „просто такъв“, а някаква си фобия, бе, човече!

Ейнджъл се хилеше добродушно и аз пак с благодарност си помислих, че нещата помежду нас са си постарому, че нищо не се е променило и те двамата просто обичат да ме будалкат.

— Съжалявам — рекох, — но винаги ме отблъсква всичко, което ходи на четири крака или изобщо няма крака. Бас държа, че вие ядете дори и хрилете…

— Хриле, сос, каквото кажеш, човече!

— Онова, за което говориш, Луис, не е сос, а съдържанието на храносмилателната система на тези животинки. Защо е жълт на цвят, знаеш ли?

Луис разочаровано махна с ръка.

— Няма защо да се дърляме, Птицо. В сушито няма раци, така че…

Ейнджъл си допи бирата.

— Глей сега, аз по този въпрос съм на страната на Птицата — разгорещи се той. — Последния път в Лос Анжелис ядох суши и щях да си издрайфам вътрешностите. Човече, този боклук може да те убие, казвам ти. Онази риба смърдеше, вярвай ми, и като видях надписа над вратата, лошо ми стана — тези заведения са одобрени от здравните инспекции, а ти продават пълна скръб. Все един и същи номер — да ти приберат кинтите, така де.

Луис наведе глава над масата, хвана я с две ръце и направи отчаян жест на тотално оскърбен човек. Сетне молитвено събра ръце и зашепна нещо. Ние с Ейнджъл се ухилихме — на кого ли толкова се моли, а? Освен на свети Смит и Уесън или на полковник Колт, на кой друг?

Във всеки случай направихме компромис — заведох ги в ресторанта на Тони Тайландеца на „Уорф стрийт“ — недалеч от старото пристанище. И какво да видим?! През две маси от нас се хранят Самсън и Дойл — онези две момчета от ФБР, които срещнах пред апартамента на Рита, плюс канадското ченге Елдрич. Погледнаха ни с интерес, но и неприязнено и пак забиха носове в кърито, което си бяха поръчали.

— Тия да не са ти приятели? — попита Ейнджъл.

— Тези, Ейнджъл, са федерални агенти, плюс братовчеда на север от границата.

— Че кой фебереец ще те хареса тебе, бе, Птицо, кажи ми само? Не че те по принцип са обичливи копелета.

Пристигна и поръчаната от нас храна. „Парадайз чикън“ — пиле по райски за Луис, и два специалитета на заведението за Ейнджъл и мен — говеждо с чушки, ананас и грах, доста подправки, лимон и чесън плюс чили. Супер. Луис подуши чесъна и гнусливо сбърчи нос. Абе, няма какво толкова да се целуваме тази вечер — намигнах му аз. Нали винаги ми чете мислите? Той се ухили.

Хранехме се мълчаливо. Онези от ФБР и канадецът излязоха още по средата на нашия обед. Непрестанно имах чувството, че скоро ще си объркаме шапките. Или по-точно те ще ме потърсят за нещо неприятно. Когато си тръгнаха, Луис замислено попи устни със салфетката и отпи от тайландската бира.

— Имаш ли някакъв план за действие около Били? — попита ме той.

Свих рамене.

— Поразпитах тук-там, но видно никой не знае нищо определено, освен това, че се е спотаил някъде надълбоко. Иначе имам предчувствие, че е тръгнал на север. Ако наистина е усетил колко е загазил, предполагам, че се е насочил към хора, които са били добри към него в миналото. А такива се броят на пръсти. Има един, живее някъде около Музхед Лейк, в място на име Дарк Холоу. Този тип му е бил осиновител. Възможно е той да знае повече неща или пък да е във връзка с него от по-рано.

Разказах за разговора си с Уилфърд, за последвалото му изчезване и как съм разбрал за него.

— Смятам да посетя Шерил Лансинг и да разбера дали знае повече от казаното на Уилфърд.

— Май любопитството те мъчи, а? — попита Ейнджъл.

— Може и това да е, но…

— Какво, но?

Изобщо не исках да му разказвам какво бях преживял предната нощ. Независимо от това колко бяхме близки и колко много му вярвах. Моите изпълнения си бяха на ръба на лудостта. Бог само знае как би ги възприел той. Или Луис.

— Виж сега, дължа нещо на Рита и на хлапето. Отбележи още факта, че някои хора са решили да ме набъркат в играта, без да ме питат дали аз самият желая или не.

— Че то в човешкия живот винаги е така.

— Да бе, именно. Само гледай!

Извадих портфейла, измъкнах сметката на складовата фирма за доставката на мебелите и останалите вещи и я размахах под носа на Ейнджъл.

— Виж тук и не питай как е в човешкия живот.

Ейнджъл се усмихна широко и щастливо.

— Ти заложи на този подход и глей как ще си имаш вечни гости!

— Не ми дрънкай подобни дивотии, Ейнджъл — рекох уморено. — И вземи плати сметката, това поне го можеш.

Десета глава

Събудих се късно, станах и започнах приготовления за пътуването до Бангор. Ейнджъл и Луис още спяха, та реших да не ги чакам, а да свърша някоя и друга работа. Тръгнах към Оук Хил с намерение да се отбия в банката и да изтегля пари. Сетне хванах по „Олд Кънтри Роуд“, минах на „Блак Пойнт Роуд“, покрай „Уайт Капе Сандуич Шоп“ и така стигнах до „Фери Роуд“. Отляво се пада игрището за голф, отдясно — летните вили, а точно отпред е паркингът, където бе станала престрелката. Дъждът отдавна бе отмил следите от кръвопролитието, но тук-таме духащият откъм разбуненото, ревящо море вятър развяваше парчета от жълтата полицейска лента, с която се маркират местопрестъпленията.

Загледах се в мястото и се опитах да си представя драмата. Внезапно до мен спря полицейска патрулна кола. На волана бе местно ченге.

— Всичко наред ли е, сър? — попита ме полицаят, когато излязох от колата.

— Няма проблем, просто гледам — обясних аз. — Живея на „Спринг стрийт“.

Той ме огледа изпитателно, сетне кимна.

— Да, познах ви. Съжалявам, но след станалото трябва повече да си отваряме очите.

Махнах му, но на него, изглежда, му се говореше. Бе почти момче, доста по-млад от мен, русоляв, с меки, сериозни очи.

— Нетипичен случай — рече ми той. — Тук обичайно е много тихо и мирно.

— Вие от тукашните ли сте?

— Не, сър. Аз съм от Флинт, Мичиган. Семейството ми се премести на изток след фалита на „Джи Ем“. Тук започнахме наново, така да се каже, и ни потръгна. Най-доброто решение, което съм вземал досега.

— Хубаво, но тук невинаги е било така мирно — отвърнах и му разказах неща, които бях чувал от дядо.

Старият твърдеше, че семейството се е заселило по тези места някъде към средата на XVII век, може би двадесетина години след основаването на Скарбъро през периода 1632–1633 година. По онова време наричали района Блак Пойнт, а коренните местни племена няколко пъти нападали селището и прогонвали заселниците. През 1677 година индианците уабанаки на два пъти връхлетели върху английското укрепление в Блак Пойнт; убили около четиридесет войници и двадесетина индианци от друго племе, които живеели в протестантското село при Натик, недалеч от Бостън. Може би на десетина минути път с кола от мястото, където стояхме, се намира езеро, наречено Масакър Понд поради станалото там кръвопролитие: двадесетина войници, водени от офицера Ричард Хънуел, били зверски избити от индианците през 1713 г.‍

Днес може би хората трудно си представят насилието в миналото на този край — лесно е да се забравят онези ужасии, когато човек гледа китните вили и яхтклуба, птичия резерват и десетките тенис кортове. Но тукашната земя е попила немалко човешка кръв — тя сигурно все още лежи нейде дълбоко в недрата й, пласт връз пласт, подобно на скалните образувания, наслагвани едно подир друго от изчезнали преди хилядолетия морета. Понякога си мисля, че всяко място си има спомени, те са запечатани в геоморфологията му; по същия начин и къщи, земи, градове, планини могат да носят в себе си призраците на минали събития. Затова и историята се повтаря и често определени места действат като магнитни сили, привличащи злощастие и насилие. Затова и има логика в старата приказка, че там, където някога се е ляла кръв, рано или късно пак ще се лее.

Е, ако това е вярно, значи няма нищо нетипично във факта, че осмина мъже бяха намерили смъртта си именно тук. Нищо нетипично, нищо странно, просто закономерност.

Върнах се у дома и направих голяма кана кафе. Препекох кифлички и приготвих скромна закуска, докато Ейнджъл и Луис се къпеха и бръснеха.

Предната вечер бяхме обмислили план за действие, изобщо стратегия. Луис ще остане в къщата, ще излиза на разходки из Портланд и ще си държи очите отворени — може би ще засече някъде наоколо Ейбъл и Стрич или поне единия. Ако нещо важно се случи, винаги ще може да ми се обади по клетъчния телефон.

Бангор е на около 125 мили северно от Портланд, ако караш по магистралата Ай–95. Ние с Ейнджъл потеглихме веднага след закуската. Аз бях на волана, а той незабавно завря нос в колекцията ми от касети и започна да ги прослушва. Не можеше да изтърпи повече от една-две песни; вадеше касетите и ги захвърляше на задната седалка. Така отзад набързо заминаха The Go-Betweens, The Triffids, The Gourds, любимите ми Джим Уайт и Док Уотсън, а колата заприлича на детска стая. Нарочно си пуснах песните на Lampchop и в купето прозвуча нежната тъжна мелодия на Will Drive Slowly.

— Кво е това, бе? — веднага се удиви Ейнджъл.

— Наричат се алтернативно кънтри — наставнически отвърнах аз.

— Абе, кви са тия откачени песни — подигра се той. — Чуй го само този: „когато камионът потегли, съпругата се завърне у дома и кучето ти възкръсне“. Кви са тия дивотии бе, Птицо? Ти в тази провинция съвсем си превъртял.

— Ако Уили Нелсън те чуе, вероятно ще те ритне в задника — предупредих го аз.

— Кой бе, онзи нещастник ли? Ти знаеш ли, че този същият Уили Нелсън веднъж жена му го вързала с чаршафа и го спукала от бой с метлата, а? Ега ти авторитета!

Сджафкахме се още малко за това-онова в съвременната музика и минахме на по-мирна тема: новините по местното радио. Говореха за някакъв земемер ли, за картограф ли на тукашна дърводобивна фирма, който обикалял северните райони и по едно време изчезнал, но не обърнах достатъчно внимание.

На Уотървил спряхме за по едно кафе и нещо леко за хапване. Ейнджъл си поръча гризини и супа, аз само кафе, свършихме и тази работа и докато чакахме сметката, той нещо се замисли. Досетих се, че ще има по-специален разговор, но го оставих сам да започне. Не се наложи да чакам много.

— Помниш ли, че в Ню Йорк… хм, те попитах за Рейчъл? — със запъване започна той.

— Помня.

— Май не ти се говореше за нея много-много, а?

— И сега не ми се говори.

— А може би е необходимо.

Ядосах се и замълчах. Питах се какво ли имат с Луис наум относно мен и Рейчъл. Реших, че са обсъждали този въпрос единствено от добро сърце и малко ми мина ядът.

— Тя няма желание да се вижда с мен — обясних на Ейнджъл.

— А ти какво мислиш по този въпрос?

— Слушай, я престани да ми досаждаш!

— Абе, не се горещи толкова, просто ми отговори.

— Ами, какво толкова, не ми е много приятно, пък си имам и други дертове.

Ейнджъл ми хвърли кос поглед и въздъхна.

— Знаеш ли, Птицо, тя веднъж ми се обади по телефона, за да пита как си.

— Обаждала ти се е? На теб? Че откъде ти има номера?

— Има ни в телефонния указател.

— Има ви, вятър!

— Е, добре де, значи ние сме й го дали тогава.

— Леле, какви сте ми приятели — въздъхнах аз и потрих лице. — Не зная какво да ти кажа, Ейнджъл. Нещата са така объркани. Сам не зная дали съм готов за нов живот… пък и да ти кажа — тя се плаши от мен. Тя ме отблъсна и избяга — не помниш ли?

— Ти тогава беше в такова състояние, че едва ли е имало нужда някой да те отблъсква.

Дойде келнерката със сметката. Дадох й десетак и нещо отгоре.

— Е, добре, де. Така да е. И аз бях превъртял, но и тя не беше в ред.

Изправихме се и тръгнахме към колата.

— Жалко — рече Ейнджъл. — Жалко, че и двамата не можете да измислите нещо умно.

Върнахме се на Ай–95. Ейнджъл се отпусна удобно на седалката до мен и неволно повдигна разкопчания ръкав на широката си риза. Ръката му се разкри до лакътя и видях стар белег от рана — бял, кожата бе зараснала с грубо назъбени ръбове. Започваше от лакътя и стигаше някъде на два-три сантиметра от китката. Защо ли не бях го виждал досега? Досетих се, че вероятно затова Ейнджъл никога не ходи по тениска, а винаги носи ризи с дълги ръкави. Пък и аз напоследък бях прекалено зает с моите си лични трагедии, с преследването на Пътника из луизианските блата, а Ейнджъл не бе човек, който ще говори за минали болки и наранявания.

Той забеляза, че гледам белега, и леко се изчерви, но не се опита да го прикрие. Дори сам се загледа в неравната бразда и застина, сякаш се върна в миналото.

— Искаш да ме питаш за него ли? — обади се след известно време.

— Само ако ти се говори на тази тема — отвърнах.

— Не особено.

— Тогава недей.

Той премълча, но след малко рече:

— В известен смисъл това те засяга, така че имаш право да знаеш.

— Но ако сега ще ми разказваш някаква си сърцераздирателна история и колко много държиш на мен и ме уважаваш, спирам колата, а ти се разходи пеша до Бангор — предупредих го аз.

Ейнджъл се разсмя искрено.

— Браво бе, Птицо, винаги си такъв един — дръпнат.

— Дори не знаеш колко много съм дръпнат.

— Е, както и да е — започна той. — Бил си на остров Райкърс, знаеш повечето неща.

Така си беше. Много пъти съм бил там по служба — разследвания, разпити на затворници. Бях също и когато самият Ейнджъл бе изпратен в тамошния затвор. Беше го заплашил друг пандизчия на име Ванс. Уилям Ванс, който се опитал да направи Ейнджъл свой любовник и след като бил отблъснат, се зарекъл да го убие. Бях се намесил лично в онази история и сега Ванс бе мъртъв. Бе починал в затвора миналия октомври от увреждания, получени, след като неизвестни „колеги“ бяха сипали в устата му значително количество перилен препарат. Това станало, след като научили, че на съвестта му тежат доста сексуални престъпления и издевателства над малолетни, за които никога няма да бъде съден, защото липсват доказателства. Последните липсвали, защото Ванс лично се погрижил за свидетелите — кого пречукал, коя изнасилил и заплашил със смърт и прочие. Аз пък бях осигурил нужната информация за самозваните „съдии“ и те бързо бяха решили съдбата му. Направих го единствено за да спася Ейнджъл. Ванс не бе загуба за света, просто един тежък престъпник по-малко, но все още изпитвах угризения заради смъртта му.

— Първия път, когато Ванс ми налетя, аз му тряснах един и му счупих един зъб — продължи Ейнджъл тихо. — Дни наред ме бе заплашвал и продължаваше да се заканва, че щял да ми скъса задника от чукане. Много ми беше навито, копелето му с копеле. Ударът ми не бе кой знае какво, но надзирателят ни завари — него с кървяща уста, аз със свит юмрук. И ме набутаха за двайсет дена в единочката.

Не всеки е наясно какво точно значи единочка на остров Райкърс. Това е помещение, голямо колкото ковчег, висиш вътре сам двайсет и три часа на денонощие, един час — на двора. Но дворът не е двор, а отворено отгоре помещение колкото малка затворническа килия и в нея имаш право да се разхождаш с белезници на ръцете. Може би заради едната гавра на стената има баскетболен кош. Но как да играеш баскет без топка, при това със закопчани ръце? Ако в „двора“ има и други като теб, най-много да успеете да се сбиете. Друго — здраве.

— Аз отначало не излизах от единочката — продължи Ейнджъл. — На Ванс му дадоха само десет дни, може би заради разбитата муцуна. Сигурен бях, че ме чака да се появя на двора. Някой може да си мисли, че в единочката не е кой знае колко трудно — тихо, мирно, спиш, ядеш, пак спиш, ама съвсем не е така. В околните килии винаги някой крещи, пищи, чуват се какви ли не други шумове — това е цяла система на психологическо мъчение. Тъмно е, вземат ти и дрехите и ти дават три гащеризона. Пушенето е забранено, но аз успях да прекарам тютюн в три презерватива, сетне си правех цигари с тоалетна хартия и си пушех.

Ейнджъл говореше, прехапал долната си устна. Знаех как е прекарал тютюна в единочката — скрит в ануса.

— За пет дни изпуших всичкия тютюн. Сетне вече не можех да издържам на шума и излязох на двора за пръв път. Ванс ме чакаше — както си и знаех. Преди да се усетя и очите ми да свикнат на светлината, той ме удари по главата няколко пъти с двете ръце и белезниците, свали ме на земята и започна да ме рита. Успя да ме срита поне пет-шест пъти, преди надзирателите да го спрат. Вече знаех, че съм обречен. Нямаше начин да издържа, нямаше как да спра Ванс.

— След ритниците ме заведоха в лазарета. Нищо не ми беше счупено, прегледаха ме и ме откараха обратно. Само че аз успях да развия един винт от вратичката на шкафчето с лекарските инструменти, налапах го и си го отнесох с мен. В единочката се опитах да си разрежа вената на ръката.

Сега ме погледна и за пръв път от началото на разказа се усмихна.

— Ти някога да си се опитвал да режеш нещо с винт?

— Никога.

— Е, много е трудно. Винтовете не са правени за такава работа. Във всеки случай след доста мъчения успях да разкъсам кожата и сетне се получи сериозна рана — кръв потече, надявах се да кървя до смърт, ама тези работи така не стават. Те, изглежда, са ме наблюдавали, защото дойдоха, спряха ме и хайде пак в лазарета. Ето тогава ти се обадих за помощ.

Превързаха ме, прегледа ме психиатър, говори ми разни неща, подложи ме на тестове и какви ли не щуротии и може би благодарение на твоята намеса после ме върнаха в нормалните килии.

Скоро след разказаното бях говорил с Ванс. Казах, че зная всичко за миналото му и го предупредих, че ако отново закачи Ейнджъл, ще съобщя фактите на другите затворници. Само че това не му подейства — веднага щом излязъл от единочката, се опитал да убие Ейнджъл в банята. След това вече съдбата му бе решена.

— Ако ме бяха върнали в единочката, сто на сто щях да намеря начин да се самоубия — добави Ейнджъл. — Може би дори щях да се оставя на Ванс — той да го стори вместо мен. Има неща, които не се забравят, Птицо, и това е едно от тях. Човек има дългове, които цял живот не може да изплати, но това си има и добрата страна. Зная го, а и Луис го знае. Длъжници сме ти. Ако някой ден решиш да се заемеш с нещо голямо — та било дори и да взривиш Конгреса — аз и Луис сме насреща. Той ще подпали фитила на бомбата, аз ще му държа палтото.

Майтапеше се тарикатът му с тарикат, но знаех, че биха направили всичко за мен.

Шерил Лансинг живееше в красива бяла двуетажна къща в западния край на Бангор. Наоколо имаше спретнати морави и борове на възраст поне двадесетина години. Районът бе тих, къщите говореха за благосъстоянието на собствениците си, пред тях бяха паркирани само скъпи коли. Ейнджъл остана в мустанга, аз излязох и позвъних на вратата. Никой не отговори. Опитах се да погледна през остъклената врата, но не видях нищо. Къщата немееше.

Заобиколих и влязох в просторната градина с плувен басейн. След малко и Ейнджъл се присъедини към мен. Държеше малка черна чантичка: носеше си инструментариума човекът.

— За всеки случай — рече той ухилен.

— Браво на теб — сопнах му се аз. — Само да се появят местните ченгета и веднага им казвам, че току-що съм задържал крадец. Граждански арест, нали знаеш — частен детектив може да задържа такива негодници като теб.

Задната част на дома бе остъклена веранда. Шерил Лансинг сигурно обича да гледа зеленината на лятото и падащия сняг през зимата. Огледах празния басейн — не бе чистен от доста време, не бе и покрит, затова в него се валяха изсъхнали листа и най-различни нечистотии. Не бе голям — около метър на плиткото и два-два и половина откъм дълбоката страна. Всъщност там бяха натрупани по-големи купчини листа.

— Птицо!

Погледнах към Ейнджъл. Бе застанал отдясно на верандата, откъдето се виждаше кухнята и голяма дъбова маса, заобиколена от пет стола. Отзад се виждаше врата, очевидно водеше към вътрешността на къщата. На масата имаше чаши, чинии, голяма кафеена кана и купа с кифли и хляб. По средата бе поставена друга купа с плодове. Дори и от мястото, където бях, се виждаше, че храната е мухлясала.

Ейнджъл извади от джоба дебели найлонови ръкавици и опита плъзгащата се врата. Тя се отвори веднага.

— Няма ли да поогледаш това-онова?

— Май ще трябва.

Влязох. Вонеше на вкиснато мляко и развалена храна. Пресякох кухнята, надникнах в съседната стая. Оказа се всекидневната — обширно помещение с големи кресла и канапета, тапицирани в цветни мотиви. Повиках Ейнджъл, казах му да огледа горния етаж; аз поех долния. След малко ме повика. Тръгнах по стълбите по посока на гласа.

Намерих го в малък кабинет с дървено бюро, компютър и два шкафа за документи. На рафтове по стените бяха подредени дебели архивни папки, всяка маркирана със съответна година. Две от тях, белязани с годините 1965 и 1966, бяха свалени, а съдържанието им се валяше разпръснато по пода.

— Били Пърдю е раждан в началото на 1966 г.‍ — казах тихо.

— Мислиш, че той е бил тук?

— Всичко е възможно. Все някой е бил.

Дали Били наистина толкова много се интересуваше от миналото, от корените, родителите си? Чак дотолкова, че да дойде тук и да разтури документацията на Лансинг по този начин?

— Провери шкафовете, ако обичаш — рекох на Ейнджъл. — После виж дали по пода има нещо за Били Пърдю, което можем да вземем. Аз ще претърся останалата част на къщата. Може да намерим още нещо.

Минах по всички стаи най-методично — спалните, банята, отново долния етаж. На масата в кухнята бяха поставени посуда и прибори за четирима — в две от чашите имаше кафе, в другите две — вмирисано мляко.

Отново излязох на двора. В долния край на градината се издигаше малък навес, чиято врата бе затворена. Ключалката бе най-обикновена. Извадих носната си кърпичка, опитах дръжката — беше отключено. Вътре намерих моторна косачка за трева, празни саксии, кутии със семена и всякакви градинарски инструменти. По лавиците бяха подредени стари кутии от боя, буркани с четки и пирони. На тавана висеше празна птича клетка. Затворих навеса и отново закрачих към къщата.

Повя ветрец, разклати клоните на дръвчетата, разроши стръкчетата трева. Разшумяха се натрупаните листа и боклуци на дъното на басейна. Течението отвя част от тях, насъбрани в жълтеникави, кафяво-зелени купчини най-вече в дълбоката част. Мярна ми се нещо яркочервено.

Приклекнах на ръба на басейна и се загледах надолу. Различих главата на кукла с огненочервена коса. Виждаха се и стъклените оченца, и рубинените устни. Помислих за миг да се върна в навеса и да взема някое по-дълго гребло, за да извадя куклата. Но там нямаше инструмент с нужната дължина. Разбира се, куклата може би не означава нищо особено. Децата си захвърлят играчките къде ли не. Особено в градините. Но пък кукла… Обикновено момичетата си пазят куклите. Дженифър имаше една на име Моли — с черна коса и глезено изпъкнали устнички. Спеше с нея, слагаше я на масата до себе си, когато се хранехме. Моли и Джени — приятелки до гроб…

Станах и заобиколих басейна. Откъм плиткото имаше стъпала. Слязох по тях и внимателно тръгнах към дълбоката страна, като гледах къде стъпвам и внимавах да не се подхлъзна. Слоят листа ставаше все по-дебел, дълбок и плътен. Постепенно стигна чак до коленете ми. Усещах влагата на гниещата материя, а краката ми заджвакаха в кал. Сега вече трябваше да се движа съвсем внимателно, а и не бе лесно — наклонът бе по-голям, дъното доста хлъзгаво.

Стъклените очи се взираха в небето, листа и мръсен пясък покриваха част от кукленското лице. Предпазливо разрових листата, и вдигнах главата. Играчката се показа, очите се затвориха, клепачите с дългите мигли тихичко тропнаха. Беше облечена в синя блуза и зелена пола. Крачката бяха зацапани с кал и гниещи листа.

Малко по малко изтеглих куклата, тя се отдели от мократа материя наоколо с тих съскащ звук — освободеното пространство всмука въздух. Но заедно с нея се подаде нещо съвсем друго. Мъничка ръчица стискаше крачетата над обувките. Мъничка наистина, но подпухнала и подута от разложението на оцветената в грозно зеленикав цвят плът. Два от ноктите бяха почти паднали, кожата бе разкъсана и се виждаха влакната на мускулите. На лакътя се бе образувал пълен с газ мехур, а над него висеше загнилият някога червен плат на ръкава, сега почернял от мухъл, мръсотии и съсирена стара кръв.

Потръпнах и отстъпих, но задържах куклата в ръка. В следващия миг, доста стреснат, вече падах назад в листата — обувките ми поднесоха на хлъзгавите плочки. Краката ми отидоха напред и се удариха в нещо меко, влажно, безформено. В устата си усетих воднистата шума, в ноздрите — силна воня на разложение. Падайки, без да изпускам куклата, бях изтеглил и трупа на момиче с мокра коса, посивяла кожа и очи с цвят на мляко. Шокиран и немалко изплашен, инстинктивно захвърлих куклата и силно отблъснах детското тяло, което щеше да падне върху ми. Воня на разплута плът се понесе наоколо, под листата нещо остро ме бодна в крака. Знаех, че там има и друг труп — просто интуитивно бях сигурен. Внезапно си представих как мъртвите пръсти се сключват около глезена ми. Смъртта бе там долу, отново застанала на пътя ми. Помислих, че ако вляза под тези листа, може би никога вече няма да се изправя жив. Глупости, разбира се — но шокът бе достатъчно силен.

Изглежда съм изкрещял, защото чух гласа на Ейнджъл:

— Спокойно, Птицо, спокойно!

Погледнах нагоре и разбрах, че съм почти на края на басейна. Залових се за грапавините по стената, сетне за перваза и с помощта на Ейнджъл, който лежеше горе по корем и надвесен над мен ми подаваше ръка, се изкачих при него. Изпълзях далеч от басейна и легнах на хладната мокра трева. В напразно усилие триех длани в нея с надежда да отстраня от кожата си миризмата на онова бедно, загубено създание и да премахна усещането за допир с отвъдното.

— Те са долу — повтарях глухо. — Те всички са там — долу.

Ейнджъл се обади на Луис, после аз — на полицията в Бангор. Ейнджъл си тръгна преди ченгетата. С неговото минало и досие присъствието му тук само би усложнило нещата. Посъветвах го да повърви пеша, сетне да спре някое такси и да отиде в един мотел на име „Дейс Ин“. Да вземе стая и да ме изчака. След това застанах до басейна и се загледах в мъртвото момиче, проснато върху листата. Ченгетата не закъсняха много.

Четири часа по-късно бях при Ейнджъл в мотела. Бях разказал на полицаите всичко, включително и факта, че бях претърсвал къщата. Те не се зарадваха много от това, но Елис Хауард макар и неохотно бе гарантирал за мен в телефонен разговор с тях. Бях дал името му, за да потвърди думите ми, и след техния разговор бе поискал да ме чуе.

— Нали не криеш нещо и този път? — гласът му кънтеше в мембраната в неудържим гняв. — Трябваше да ги оставя да те набутат в дранголника заради това, че си бърникал уликите на местопрестъплението, бунак такъв!

Нямаше смисъл да се извинявам в този момент, затова и премълчах. Вместо това рекох:

— Уилфърд ми разказа за Лансинг. Тя е била посредник при осиновяването на Били Пърдю. Аз пък лично се запознах с нея в апартамента на Рита Ферис два дни преди онова убийство.

— Първо жена му и сина му, сега и още хора… Този Били май има да отмъщава на целия свят.

— Ти сам не вярваш, че е така, Елис.

— Не ми казвай какво да вярвам и какво не! Ако искаш да плачеш на нечие рамо, иди някъде другаде, при мен е навалица!

Все още бе ядосан и с мъка затвори телефона — чак след като ме наруга още няколко пъти.

Ченгетата бяха записали телефонния ми номер, после ме пуснаха с уговорката да бъда подръка евентуално за допълнителни сведения.

Разказах на Ейнджъл какво бе станало в къщата на Лансинг. Общо четири трупа бяха намерени в басейна. Шерил Лансинг бе на дъното в дълбокия край, точно, под трупа на снаха си Луиз. Двете внучки — Софи и Сара — бяха малко встрани, и двете в нощнички. Убиецът ги бе захвърлил в басейна, а след това бе събрал и натрупал стари и нови листа върху им. Най-накрая бе изсипал и куп боклуци и загнила слама, престояли доста време зад навеса с инструментите.

И на четирите бяха прерязани гърлата. Отляво надясно. Челюстта на Шерил бе счупена с удар в лявата страна на лицето, устата й зееше страшно. Така я бях зърнал, докато екипът лаборанти правеше първоначалната обработка на трупа. Убиецът се бе изгаврил по странен начин с нея — езикът й бе отрязан. Това според лекаря е било сторено преди да настъпи смъртта.

Можеха да се направят очевидни заключения. Щом Шерил Лансинг е мъртва, значи някой — евентуално Били Пърдю, Ейбъл и Стрич или някой друг, засега неизвестен — е тръгнал да проследява живота на самия Били — път, видимо свързан с несполучливото разследване на корените му от страна на Уилфърд. Реших да проверя няколко други неща и те бяха свързани все със северните райони. Ейнджъл предложи да дойде с мен, но аз отказах. Взех мустанга, а на него предложих следващата сутрин да хване местен полет за Портланд. Преди да тръгна, той попита:

— Птицо, не разбирам едно нещо. Онази жена… като е знаела що за стока е Били Пърдю, как се е омъжила за него?

Свих рамене. Труден въпрос. Тя самата бе от разбито семейство и вероятно в нейния случай се повтаря същият житейски цикъл. Но не беше само това: у Рита Ферис имаше нещо фундаментално добро и благородно и тя го бе съхранила въпреки гнусния жребий, който съдбата й бе отредила. Може би — само предполагам, — може би тя е усетила нещо подобно дълбоко скрито в Били и се е надявала, че може да го извади на бял свят и да го развие. Вярвала е също, че може да го спаси, да направи от него нов човек. Вероятно се е нуждаела от силен мъж като него, нуждаела се е от любов и закрила. Че кой не се нуждае от това? Хиляди и хиляди изоставени съпруги и зарязани приятелки, поругани и самотни жени, малтретирани деца биха я посъветвали да не се свързва с човек като Били, но в живота е така. Рядко някой успява да спаси друг, да го измъкне от калта, да му изкупи греховете. Всеки трябва сам да се освободи от тях. Има всякакви хора — повечето не се и опитват да го направят, та дори и шансът сам да застане на пътя им.

— Тя го е обичала, Ейнджъл — отговорих най-сетне. — В края на краищата това е имала, това е могла да му даде — любовта си. И го е направила.

— Не ме задоволява този отговор.

— Аз не съм всезнайко, Ейнджъл. Така го чувствам, така ти отговарям — сопнах му се аз и се качих в колата.

Излязох от паркинга и хванах по Ай–95 и Ай–5 към Довър-Фокскрофт и Грийнвил, а оттам за Дарк Холоу. Когато си спомням изминатия път, мога да кажа, че в този момент съм бил в началото на дълго пътуване, което тепърва щеше да ме изправи не само пред собственото ми, а също и пред дядовото минало. Щеше да разбуни древни, отдавна прогонени демони, да извади на бял свят стари греховни дела. И накрая щеше да ме сблъска с онова, което дебне отколе в мрачните покои на Големите северни гори.

Единадесета глава

Дълго време в миналото Мейн е бил просто конгломерат от рибарски селища по Атлантическото крайбрежие. А под дъното на океана, чиито води мият бреговете на нашия щат, се крият останките на цял един отколешен свят — загинал, когато водите се надигнали и го залели някъде преди хилядолетия. Мейн е високата част на този потънал свят — островите му са планински върхове, отдавна забравени полета лежат днес на океанското дъно. Миналото е потопено под милиони тонове вода, на места с километри дълбочина, далеч от милувките на животворните слънчеви лъчи. Настоящето се е зародило на повърхността, на бреговете на миналото. Хората се заселили изключително по крайбрежието. Малцина дръзвали да навлязат навътре в пустошта — далеч от океанския бряг. Изключение са френските мисионери, нагърбили се с нелеката задача да покръстват местните племена, които не били чак толкова многобройни, но дори и те предпочитали да се държат по-близо до водата. Друго изключение са траперите, които ловували във вътрешността и постепенно развивали бизнеса с кожи. Крайбрежната почва била добра и плодородна; местните индианци се занимавали със земеделие и я обработвали, като за тор използвали загнила риба. Вонята се носела по брега, смесена с уханието на дивите рози и гърлицата, от която правят подобно на лавандулата ароматно масло. По-късно възникват и солниците, фермите за миди и големите хладилни инсталации по пристанищата, откъдето предприемчиви местни люде търгували с лед с близки и далечни места.

Постепенно хората проумели предлаганите от горите възможности. Тогава започнал постепенен процес на преселване към вътрешността — все по-навътре и по-навътре, в северна и западна посока. В съответствие с кралски наредби започнал и дърводобивът. Разрешено било да се секат само дървета с диаметър на ствола не по-малък от 60 см на височина 30 см от земята. Използвали ги за корабни мачти. В Мейн са правени мачтите на кораба на адмирал Нелсън „Виктъри“, с който той участва в Трафалгарската битка срещу Наполеоновите сили.

Във всеки случай чак в началото на XIX век заселниците напълно осмислят финансовите възможности, които предлага горското богатство на Мейн. И тогава започва цялостното картографиране и опознаване на вътрешността на територията и съответно на Големите северни гори. Започва трескав строеж на дъскорезници, фабрики за хартия, целулоза и леки дървени конструкции. По река Пенобскот заплавали шхуни, които товарели трупи от най-отдалечените северни точки и ги сваляли към морето. Най-много били бичкиджийниците, никнели като гъби по бреговете на големите реки като Меримак, Кенебек, Сен Кроа и Мачиас. Реки и потоци били използвани като естествен превоз на греди и трупи и не малко хора загинали в усилията за подобряване на тази дейност. Накрая дошло времето и на промишлената техника, въжените линии и другите човешки изобретения, които сложили край на примитивното прехвърляне на дървения материал. Територията била моделирана и премоделирана на няколко пъти, за да отговори на целите и нуждите на дърводобивните барони. Руслата на повечето реки претърпели корекции, били построени язовири и баражи, издълбани нови езера. Понякога избухвали буйни пожари и съсипвали труда на хиляди работници; саждите и сгурията замърсявали реките, изтравяли рибите и другите водни обитатели. Борове по тези места има вече от две столетия, с по-къса история са дъбовите, кленовите и брезовите дървета.

Днес по-голямата част от северната територия е индустриална гора. Собственици са дървопреработвателните компании и техните гигантски камиони денонощно превозват големи товари прясно нарязан дървен материал. Те не спират дейността си и през зимата — тогава дървосекачи с модерна техника пробиват просеки в горите, откъдето по-късно ще минат всъдеходните камиони, планират определени микрорайони за сеч и натрупват поваления материал на готови за товарене купчини. През март и април по тези места можете да видите огромни камари добре подредени стволове. Дървесината е природното богатство на Мейн. Даже и дядо отглеждаше елхички и борчета и от ноември до декември ги продаваше за коледни дръвчета.

И все пак още има места, където древната гора се простира девствена и непребродена. Само дивите зверове проникват там по тайните си пътечки и местата за водопой, подхранвани от мънички водопади, чиято бистра вода звънливо ромони по скали, морени и отдавна повалени от времето дървета. Може би само там са се запазили вълците, рисовете и карибуту. В Мейн и днес има поне десет милиона акра незаселена земя и щатът е по-зелен, отколкото преди стотина години, тънкият слой почва се износва, земеделието запада и горите постепенно завладяват пустеещата територия. Затова там, където някога е имало ферми, дрънчали са звънците на кози и крави, ехтели са детски гласчета, днес стоят обрасли в растения порутени стени, заобиколени от високи и могъщи дървета, и гората е всевластен господар.

И в днешно време човек може да се изгуби в тези отколешни гори…

Дарк Холоу е на около пет мили път северно от Грийнвил, недалеч от източния бряг на Музхед Лейк и прострения на двеста хиляди акра резерват Бакстър Стейт Парк, където Маунт Катадин извисява снажна снага в северния край на Апалачите. По едно време ми се прищя да се отбия да преспя в Грийнвил — пътят бе тъмен, вечерта — мразовита, но отлично разбирах, че е далеч по-важно бързо да намеря Мийд Пейн. Умираха хора — все близки на Били Пърдю: съпругата и синът му, жената, уредила осиновяването му. Падаха, посечени от нечия жестока ръка. Трябваше час по-бързо да предупредя Пейн.

Грийнвил е нещо като врата към северните гори. Местните жители изкарвали прехраната си само с помощта на дървения материал, дори в самия град е имало голяма дъскорезница, но някъде към средата на седемдесетте я затворили, защото станала нерентабилна. По онова време повечето жители се изселили, останалите се опитали да се преустроят и да развият местен туризъм, риболов и лов — като атракция за гостите. Но бедността все още мъчи Грийнвил и другите малки градчета, разпилени след него в северна посока — Бийвър Коув, Кокаджо и Дарк Холоу, където електропроводите свършват и започва царството на истинската пустош. Четох някъде, че голф клубът в Грийнвил бил принуден да вдигне таксите си от десет на дванайсет долара за еднодневна игра и хората се разбунтували.

Карах по „Лили Бей Роуд“ — дългогодишна зимна артерия, по която минавал дърводобивният трафик. Сега пътят е пуст, неравен, заснежен, с високи преспи от двете страни, зад които застрашително тъмнееше гората. Не се оказа много трудно да се добера до Дарк Холоу — малък градец с не повече от няколко улици в центъра. Полицейският участък бе в северния му край. Знаех, че малка част от посещаващите Грийнвил туристи и ловци се отбиват и тук, но не са достатъчно за добър бизнес, езерото не се вижда от улиците, виждат се само гората и планината. Мотелът е един-единствен — „Тамара Мотър Ин“, подобен на антика от петдесетте години с висока арка отпред и надпис, на който името свети в червени и зелени неонови букви. Има няколко сувенирни магазинчета, където можете да си купите ароматизирани свещи и разни дрънкулки от които по ръцете ви ще остане смола. Книжарница-кафене, ресторантче и дрогерия оформят градския пазарен център. Канавките по улиците са покрити от замръзнал сняг.

Когато пристигнах, ресторантчето все още работеше. Реших да хапна и влязох. Стените бяха нашарени в ярки, причудливи цветове и психеделични арабески. Представих си насядали по масите хипита с не по-малко крещящи дрехи, заслушани в любимата си музика. Само дето отвън нямаше паркирани фолксвагени с водно охлаждане от шейсетте години, нашарени в същия стил.

По стените висяха стари концертни плакати и пейзажи, вероятно от местни художници. В единия ъгъл забелязах уголемена снимка на младеж в армейска униформа, застанал до по-възрастен мъж. Широка избеляла лента в червено, бяло и синьо опасваше рамката, но не се застоях особено дълго, макар че огледах лицата на двамата. Лентата бе от медал на морската пехота. В едно сепаре двама застаряващи чичковци пиеха кафе и си говореха тихо. На барчето седяха четирима пъпчиви младоци, намусени, сериозни, стараещи се ужасно много да внушават страх на такива като мен.

Поръчах си двоен сандвич и чаша кафе. Последното се оказа много хубаво и за миг забравих случилото се в Бангор. Помолих келнерката, Ани, името й бе изписано на етикетче, да ме упъти за къщата на Пейн. Тя ми се усмихна сладко и ми обясни как да стигна там. Добави, че било много заледено, пак щяло да вали, а пътят поначало бил лош.

— Вие вероятно сте приятел на Мийд? — попита накрая.

Изглежда, много й се говореше с някого, поне повече, отколкото на мен самия. Бе червенокоса, носеше ярко червило и тъмносин грим около очите, иначе бе доста бледа и общият ефект бе на недовършена картина или на рисунка на разсеяно дете.

— Не съм — отвърнах. — Търся го да поговорим по един въпрос.

Усмивката й леко помръкна.

— Не му носите лоши новини, нали? Той, горкичкият, се напати напоследък…

— Не, не — побързах да отвърна. — Няма нищо лошо. И искрено съжалявам, че е имал неприятности.

Тя сви рамене и усмивката отново разцъфна на бледото и лице.

— Преди две години почина съпругата му, сетне в Персийския залив убиха племенника му. Оттогава си седи у дома и почти не излиза. Вече не го виждаме много често.

Ани се наведе да прибере чинийката с останките от сандвича и гърдите й се докоснаха до ръката ми.

— Нещо друго да искате? — попита и незабавно усетих двусмислието на въпроса й.

По-добре бе да се направя на разсеян. Така животът винаги е по-лесен.

— Не, благодаря — рекох учтиво.

Тя скъса листчето със сметката и отново ми се усмихна сладко.

— Тогава ви оставям… И да се пазите, чувате ли? — рече и си тръгна с разлюлени бедра.

— Ще се пазя — отвърнах по инерция и когато се отдалечи, почувствах облекчение.

Мийд Пейн нямаше телефон или пък името му не бе записано в указателя. Помислих малко и неохотно реших да оставя посещението си за следващия ден. Взех си стая в мотела. Преспах на старо високо легло с дебел матрак и голяма табла с дърворезба. Посред нощ се събудих — усещах нетърпима воня на загнили листа и нещо разлагащо се под тях…

Келнерката се оказа права. Сутринта, когато излязох от мотела, пътят бе заледен. Стърчащите над снежната покривка стръкчета трева бяха замръзнали — пукаха и се трошаха като тънки кристалчета — толкова бе студено, макар че грееше слънце. Колите по улиците пъплеха едва-едва, хората вървяха тромаво — като на кокили — и пуфтяха като парни машини. Оставих колата на паркинга, където си беше, и отидох пеша до ресторанти ето. Още отвън забелязах, че повечето сепарета са заети, а хората си говорят през масите — познаваха се всички до един. Келнерките сновяха като пеперудки около тях, но Ани май не бе на смяна. На касовата машина седеше едър, брадат мъж и говореше с клиент. Почти бях стигнал до вратата, когато зад мен познат глас възкликна:

— Чарли!?

Лорна Джениигс бе шест години по-възрастна от мен и живееше на около миля от дядовата къща. Бе дребна и стройна, не по-висока от метър петдесет и нещо и тежеше около петдесетина кила. Черната си коса носеше на кок, а устните й сякаш бяха създадени за целуване. Имаше големи зелени очи и бяла порцеланово гладка кожа.

Съпругът й се казваше Рендъл, приятелите му викаха Ренд. Бе висок и силен, някогашна надежда в хокея. Беше ченге, все още униформено, но с надежди за назначение в детективския отдел. Отнасял се с внимание и се грижел за нея до деня, когато признал, че си има любовница. Единствената, както й казал. Но това бе преди ние с нея да се залюбим.

Случи се през едно лято у дома точно след дипломирането ми. Завърших Университета в Мейн — първа специалност английски език и литература. Бях на 23 години и опитал различни нископлатени професии след гимназията. Точно преди да ме приемат в университета се бях отдал на пътуване; по западното крайбрежие най-вече. Въпросното лято се прибрах в Скарбъро за последно. Вече бях подал документи за постъпване в нюйоркската полиция с помощта на неколцината стари и верни таткови приятели. Вероятно съм хранел някакъв идеализъм как с достойна служба ще премахна петното от името му. Вместо това бях събудил неприятни спомени у някои хора, изплавали като мътилка от дъното на отдавна забравеното минало.

Междувременно дядо ми бе намерил работа в една застрахователна фирма, където изпълнявах ролята на момче за всичко. Правех кафе на служителите, метях пода, отговарях на телефоните, лъсках бюрата, бях куриер и всичко останало, за което можете да се досетите. От опита си в застрахователния бизнес мога да ви кажа със сигурност едно; онзи, който вярва на приказките и обещанията на застрахователните агенти, е или много наивен, респективно глупав, или отчаяно безразсъден човек.

Лорна Дженингс бе личен помощник, разбирайте секретарка, на главния директор. Държеше се извънредно учтиво с мен, но така или иначе почти не разговаряхме, поне в началото. Веднъж-дваж бях усетил любопитния й поглед, отправен косо към мен, но това бе всичко. За пръв път се разговорихме по-сериозно на един купон по повод пенсионирането на друга секретарка — висока жена с боядисана в синьо коса. Година след пенсионирането я прибраха в психиатрията — бе превъртяла и претрепала едното си куче с брадва. На онзи купон Лорна започна разговора. Аз си седях на барчето, пиех бира и се опитвах да изглеждам достатъчно възрастен и печен.

— Здравей — весело ме поздрави тя. — Изглеждаш много самотен. Да не би да се опитваш да пазиш дистанция от колегите?

— Здравей — отвърнах и се смутих. — Не, не се опитвам…

Тя вдигна вежди и аз си признах.

— Ами, вероятно се стеснявам. Но не и от теб.

Лорна Дженингс ме погледна право в очите и аз съвсем се забърках.

— Днес те видях да четеш нещо — заяви тя и седна на съседното столче.

Носеше дълга рокля в тъмен тон, която прилепваше по нея като змийска кожа. Ухаеше на цветя — по-късно научих, че причината е специалният й лосион за тяло. Парфюми не употребяваше.

— Та каква е онази книга? — попита тя, без да сваля поглед от очите ми.

Бе ме зърнала да чета купения неотдавна роман „Добрият войн“ на Форд Мадокс Форд. Очаквах едно, оказа се съвсем друго: студии на човешки характери и описание на поведението на хора, които си изневеряват един на друг и изобщо са неверни в брака, всеки по свой си, специфичен начин. След известно време, когато започна връзката ни, тази книга се превърна в настолно четиво или по-скоро нещо като учебник за нас двамата.

— Авторът се казва Форд Мадокс Форд. Познаваш ли го?

— Не. Само съм чувала името. Трябва ли да го зная?

— Предполагам — рекох неуверено.

Всъщност от автора като литературен критик поне по мое мнение можеше да се очаква много повече. Усещах, че се държа сковано, затова се опитах да го дам по-светски. Без да знам защо, добавих:

— Ако ти се чете за слаби мъже и провалени бракове.

Тя примига, сякаш получи шамар. Тогава не знаех нищо нито за нея, нито за съпруга й, но така или иначе подразбрах, че съм сгрешил, и ми идеше да потъна вдън земя от срам за издънката. Ако подът можеше да се отвори и да ме погълне, бих скочил в дупката само и само да скрия недодялаността си. Бях я обидил или наранил, без да съзнавам как и защо.

— Така ли? — рече тя след малко. — Може пък да ми я дадеш да я прочета?

Поговорихме за това-онова, за службата, за хората, за дядо ми, сетне тя си тръгна. Преди да слезе от високото столче, изтръска някакъв несъществуващ боклук от коляното си и роклята се опъна още повече по тялото й. Материалът бе еластичен и не прикриваше почти нищо, поне що се отнася до формата на бедрата и задника й. Усещането бе извънредно еротично. Сетне ме изгледа с любопитство, наклонила глава на една страна, а в очите й имаше нещо, което не бях виждал досега. Никой не ме бе гледал по този начин преди; хрумна ми, че и никой повече (странно защо именно такава мисъл?) няма да ме погледне по същия начин. Докосна ме с пръсти по ръката и сякаш ме изгори.

— Не забравяй за книгата — поръча и си тръгна.

Просто си излезе.

Така започна всичко. Дадох й „Добрият войн“ и дни наред изпитвах странното удоволствие, че ръцете й докосват моята книга, пръстите й гальовно обръщат страниците. Седмица по-късно напуснах фирмата. По-точно ме уволниха след спречкване с директора, който ме нарече „мързеливо копеле“, а аз него — „духач“, какъвто наистина си беше. Дядо отначало се нацупи, но аз си го познавах и по лицето му четях вътрешното удовлетворение, че бях нарекъл директора именно „духач“. Защото и старият бе на същото мнение.

Мина още седмица, преди да събера достатъчно смелост, че да се обадя на Лорна. Пихме кафе заедно в едно малко заведение до Моста на ветераните. Каза ми, че се влюбила в книгата, толкова много й харесала. Бе я донесла, за да ми я върне, но аз настоях да я запази като подарък. Сигурно тогава съм си представял, че като я задържи, по-често ще си мисли за мен. Такива са младежките пориви — сами виждате какво прави с хората едно юношеско увлечение. Така беше в началото, после то се превърна в нещо много по-дълбоко.

Излязохме от кафенето и аз предложих да я откарам до къщата й с новото ми емджи — подарък от дядо за дипломирането. Колата бе онзи спретнат и красив американски модел, дето ги правеха навремето — преди „Бритиш Лейланд“ да купи компанията и да го прецака. Може би женски автомобил, но летеше като песен. Лорна ми отказа.

— Имам среща с Ренд — рече тя.

Сигурно по лицето ми се бе изписала обида и разочарование, защото тя се наведе към мен и ме целуна по бузата.

— Обади се пак. И не се бави чак толкова…

Обадих й се на другия ден.

Започнахме да излизаме заедно сравнително често, но минаха дни преди да се целунем истински. Бе топла юлска вечер след посещение на някакъв тъп филм. Вървяхме към паркинга. Ренд не харесвал киното, независимо какъв е филмът — тъп или не. Тя не му бе казала, че отива с мен. Сетне ме попита дали е постъпила правилно. Защо ли ме попита? Бях отговорил положително, което вероятно не бе правилният отговор. Поне Ренд не виждаше нещата по този начин, което си пролича веднага щом връзката ни излезе наяве.

— Виж какво — рече тя онази вечер, след филма, като гледаше някъде встрани. — Не искам да ти преча да се виждаш с някое хубаво младо момиче…

— Няма да ми пречиш — излъгах аз.

— Защото не искам нищо да застава между мен и Ренд — излъга ме и тя.

— Ами добре тогава — пак излъгах аз.

Стояхме на паркинга, застанали на метър и нещо разстояние един от друг. Тя до нейната кола, аз — до моята.

— Ела тук — помолих я тихичко.

И тя дойде.

За пръв път се любихме в моето легло, в моята спалня, един петъчен следобед, когато Ренд бе заминал за Бостън за нечие погребение. Дядо бе на среща със старите си колеги от полицията. Бяхме съвсем сами, къщата бе притихнала.

Тя дойде пеша от дома си. Така се бяхме разбрали по телефона. Гледах я да стои на прага и не вярвах на очите си. Носеше тениска, мъжка риза и джинси. Не каза нищо, когато, задъхан и целият треперещ от нетърпение и нерви, я поведох към спалнята. Целунахме се леко отначало, ризата й бе закопчана. Сетне се зацелувахме все по-пламенно и по-горещо. В стомаха си чувствах нещо като топка. Усещах присъствието й до полуда, уханието й, твърдите гърди под блузата, собствената си неопитност, дивото си желание да я притежавам, а може би — както си дадох сметка малко по-късно — и любовта си към нея. Тя отстъпи леко, разкопча ризата, смъкна фланелката. Нямаше сутиен, гърдите й леко потрепваха. Сграбчих я и тромаво започнах да й свалям джинсите, а тя — да разкопчава моята риза. Целувахме се ненаситно, притиснати с все сила един в друг.

И в онази мека слънчева светлина на юлския следобед аз се загубих целият в нея, потънах в горещите й милувки и сладката й плът, която се разтвори, когато проникнах в нея.

Май че изкарахме четири месеца в диво блаженство, преди Ренд да научи за нас. Срещахме се, когато тя можеше да кръшне от дома. По онова време вече работех като келнер — следобедите ми бяха свободни, а и поне две вечери на седмица, ако не бях прекалено алчен за печалбарство. Любехме се, когато и където можехме, пишехме си кратки писъмца, говорехме скришом по телефона. Веднъж отидохме на Хигинс Бийч и там се любихме дълго под открито небе, което може би бе компенсация за отказа на Беки Бъруби навремето да легне с мен на същото място. Скоро пристигна писмо от Ню Йорк, в което се даваше положителен отговор на молбата ми за постъпване в полицията. Усещах болката и съжалението, които предизвика то у Лорна.

Връзката ми с нея бе съвсем различна от всички други мимолетни приключения с най-различни жени — до едно кратки и приключени набързо. И винаги ограничавани от тесногръдието и еснафщината на малък градец като Скарбъро, където всеки простак може да те потупа по рамото в бара и да ти каже, че е чукал твоето момиче и колко печено е било в духането. Лорна стоеше високо над тези неща, макар и да не бе съвсем независима от тях. Това, последното, бе демонстрирано по най-категоричен начин в брака й — провал на първата любов на две училищни гаджета.

Всичко свърши, когато приятел на Ренд ни видя в едно кафене. Държахме си ръцете и безмълвно се гледахме в очите, та не го забелязахме. Толкова просто и елементарно се случи. Лорна и Ренд имали голям скандал и той обещал да се поправи, да заздравят брака си с дете, за което тя мечтаела още от гимназията. В крайна сметка тя реши да не захвърля седемте години брачен живот заради едно момченце като мен. Мисля си, че е била права, поне за себе си, макар че ме болеше поне още две години след факта. Да не говорим, че споменът за нея ме измъчваше доста време и след тези две години. Лорна не дойде на дядовото погребение, въпреки че му бе съседка поне едно десетилетие. Обаче се оказа, че те с Ренд напуснали Скарбъро, а аз не пожелах да проверявам къде са отишли. Просто не ми бе до това.

Това обаче не е цялата история. Трябва да ви кажа още един факт. Около месец след раздялата бях в барче на „Фоур стрийт“, имах среща със стари приятели, които не бяха напуснали Скарбъро, както повечето от съучениците — женени, заминали да следват, намерили по-добре платена работа на други места. Пийнахме и отидох до тоалетната. Тъкмо си миех ръцете, когато вратата се отвори и в огледалото зърнах Ренд Дженингс. Беше без униформа, с него бе и друг човек — едър, плещест, с белези по лицето. Този, вторият, облегна гръб на вратата и ми се ухили.

Кимнах му в огледалото. Какво друго бих могъл да направя? Избърсах се в кърпата и се обърнах, за да получа силен удар в меката част на корема. Ренд професионално се погрижи да ме заболи истински — зад удара седеше цялото му телесно тегло и той с лекота издуха въздуха от дробовете ми. Паднах на колене и се хванах за стомаха; тогава той ме ритна зверски в ребрата. След това помня, че рухнах върху мръсотиите и урината на пода, а той ме зарита жадно — отново и отново — в краката, задника, ръцете, гърдите. Внимаваше само да не ме удари в главата, но накрая не издържа: хвана ме за косата и ми вдигна главата само и само да ме зашлеви няколко пъти поред отдясно и отляво. През целия побой не каза и дума. Срита ме още веднъж-дваж и със сумтене излезе, придружен от другаря си. По-късно приятелите ме намериха, потънал в кръв, неспособен да се изправя сам. Бях извадил късмет, макар и тогава да не се усещах. Много по-лоши неща са се случвали на хора, които задирят полицейски съпруги.

И ето ме тук, в този мъничък градец, почти на края на света, годините се изтъркаляли набързо, а тя — Лорна — стои пред мен и отново ме гледа изпитателно. Очите й изглеждат някак помръкнали, бръчките около тях — повече на брой. Около устата й също забелязвам ситни гънки. Усмихва ми се предпазливо, в очите й проблясват същите светлинни и аз разбирам: тя усеща силата си. Все още е красива жена и човек може лудо да се влюби в нея. Ако не е внимателен, разбира се.

— Ти си, нали, Чарли? — попита и аз кимнах утвърдително. — Какво, за Бога, дириш в Дарк Холоу?

— Търся един човек — отвърнах и видях в, очите й скрито желание този човек да бъде тя. — Пие ли ти се кафе?

Тя потрепна, замисли се за миг и веднага се заоглежда, сякаш Ренд наистина дебнеше от някой тъмен ъгъл. Сетне се усмихна пленително и каза:

— О, да, с удоволствие.

Намерихме празно сепаре, което не гледаше към улицата, и си поръчахме кафе. Донесоха ни го вряло, димящо и дъхаво. Поръчах и бекон с препечени филийки и тя си взе макар и колебливо. Само за няколко секунди сякаш десетина години се изтриха от живота ми. В съзнанието ми изплава картина: седим с нея в малко кафене в южен Портланд, държим си ръцете и говорим за бъдеще, което никога няма да дойде.

— Как си? — попитах аз пръв.

— Е, добре, мисля. Тук се живее приятно. Вярно, доста изолирано от големия свят, но пък чисто и красиво.

— Кога се преместихте?

— През осемдесет и осма. Нещата в Портланд не вървяха. На Ренд все му отлагаха назначаването в детективския отдел, затова му писна и дойдохме в Дарк Холоу. Сега е началник.

Стори ми се доста тъпо човек да се забие в най-голямата пустош, като се залъгва, че го прави в името на брака си, но си премълчах. Те бяха живели заедно толкова много време, значи е имало защо. Така си помислих, но не се оказах прав.

— Значи сте си все така двамата?

Тя потръпна, сенки пробягаха по лицето й, останах с впечатлението, че я заболя. Съжаление ли изпитваше или просто я беше яд? Или си даваше сметка, че годините й с онзи човек са минали ей така, за нищо? Възможно беше и да съм й предал моите спомени от онова време (такива неща стават, вярвате или не) — като усещане за наранено самолюбие.

— Да, все така сме заедно.

— Деца имате ли?

— Не — сега тя се изчерви и болката в очите й бе съвсем видима.

Помнех обещанието на Ренд, когато двамата се бяха сдобрили, решени да закърпят онова, което бе останало от брака им, но пак премълчах. Тя отпи от кафето и когато заговори отново, лицето й бе напълно прояснено.

— Съжалявам, Чарли. Имам предвид случилото се със семейството ти в Ню Йорк. Приеми съболезнованията ми.

— Благодаря ти.

— Но все пак някой си плати, нали така?

Помислих си: интересен начин за излагане на подобни мисли.

— Доста хора си платиха — отвърнах глухо.

Тя кимна, наведе глава на една страна и подхвърли:

— Променил си се. Изглеждаш по-възрастен… и някак по-корав. Не съм свикнала да те виждам такъв.

— Много време мина — рекох и свих рамене. — Много неща са се случили, откакто бяхме заедно за последен път.

Помълчахме, сетне сменихме темата: заговорихме за живота в Дарк Холоу, за работата й като учителка в Довър-Фокскрофт, за завръщането ми в Скарбъро. Всеки случаен минувач би си помислил, че сме двама стари другари, които си говорят за миналото или за разни свои си неща, най-приятелски и непосредствено. Но между нас се бе настанило напрежение и то не се дължеше на общото ни минало. Усещах, че я мъчи вътрешна нужда — нещо нерешено, неопределено, което се стреми да намери отдушник.

Изпи чашата докрай на един дъх и докато я оставяше, ръката й се разтрепери.

— Знаеш ли, когато се разделихме, аз продължавах да мисля за теб. Интересувах се какво правиш, къде си, търсех информация оттук-оттам. Дори говорих с дядо ти. Той каза ли ти?

— Не, никога нищо не ми е казвал.

— Аз го помолих да не го прави. Страхувах се, да — страхувах се да не би да си помислиш нещо…

— И какво би било то?

Казах го ей така, без да влагам нещо особено като мисъл за обидата или болката, които ме измъчваха доста време след раздялата, но тя го прие съвсем сериозно.

— Знаеш ли колко пъти съм стояла на скалите край Праутс Нек и съм се молила да дойде някоя огромна вълна, да ме грабне и да ме отнесе завинаги — рече тя задъхано, а в очите й блестяха и гняв, и мъка. — И съм мислила за теб и за Ренд, и за цялата проклета история, и за това, че ми идва да скоча и да се удавя. Знаеш ли какво е това агония? Не знаеш, нали?

— Напротив — отвърнах тихо. — Зная, и то много добре.

Тогава тя се изправи, загърна се в палтото си и дори ми се усмихна, преди да си тръгне.

— Да, може би знаеш. Е, Чарли, довиждане. Приятно ми бе да се видим пак.

— И на мен.

Лорна тръгна към остъклената врата, отвори и излезе. Станах и отидох до прозорците, загледан след нея: тя пресече улицата, като се огледа наляво и надясно — подтичваше, пъхнала ръце в джобовете. Пресече и тръгна по тротоара с ниско наведена глава.

Представих си я застанала на ръба на черните скали на Праутс Нек: крехка и стройна фигурка, вятърът развява косите й, навява солен привкус в устата й. Една тъмна сянка, сякаш изрязана на фона на нощното небе, седи и чака морето да я призове по име.

Мийд Пейн живееше в дървена къща току над Регид Лейк. Към предното дворче водеше дълга, зле поддържана алея. Отпред бе паркиран пикап, стар и доста прояден от ръжда. Май бе от първите доджове. Къщата немееше, не се обади и куче. Спрях до пикапа, снегът изпращя под гумите на мустанга.

Почуках, никой не отговори. Тъкмо се наканих да заобиколя и да проверя задната врата, когато предната неочаквано се открехна. Надзърна младежко лице. Човекът не бе на повече от тридесетина години, чернокос, с бледа, но видимо често брулена от ветровете кожа на лицето. Не беше слаб — напротив, когато се подаде по-навън, забелязах яките му ръце, осеяни с дребни белези чак до пръстите. Не носеше пръстени, нито часовник, дрехите му сякаш не бяха негова мярка: ризата доста тясна на раменете, а джинсите — възкъси. Забелязах дебелите му вълнени чорапи, подаващи се от тежки кожени боти с метални върхове.

— Помощ ли търсите? — попита с тон, който говореше, че не би ми помогнал дори и да може.

— Търся Мийд Пейн.

— Защо?

— Трябва да говоря с г-н Пейн. За едно осиновено от него преди години момче. Тук ли е той?

— Не ви познавам — бе отговорът, а тонът още по-враждебен.

Преглътнах, наложих си спокойствие.

— Не съм тукашен. Идвам от Портланд. Много е важно да поговорим.

Онзи помисли малко, сетне затвори вратата и ме остави да чакам отвън. След няколко минути отстрани на къщата се появи възрастен мъж. Бе приведен, вървеше много бавно и сковано, тътреше крака, изглежда го боляха коленете. Прецених, че изправен ще да е най-малкото колкото мен на ръст, може би дори по-висок. Носеше широки платнени панталони, червена риза на карета и замърсени бели маратонки. Бе нахлупил шапка с емблемата на „Чикаго Беърс“, изпод нея и отстрани стърчаха кичури сива коса. Очите му бяха сини, блестящи и съвсем ясни. Спря на известно разстояние с ръце в джобовете и ме огледа, леко наклонил глава на една страна. Опитваше се да прецени дали ме е виждал преди.

— Аз съм Мийд Пейн. Какво мога да направя за вас?

— Името ми е Чарли Паркър. Частен детектив от Портланд. Става дума за момче, което сте осиновили преди години — Били Пърдю.

Щом споменах името на Били, очите му леко се разшириха. Махна към два стари люлеещи се стола на края на верандата. Преди да седне на своя, извади кърпа от джоба си и грижливо избърса седалката.

— Извинете ме, тук много хора не идват. Винаги съм се опитвал да отклонявам посетителите. Заради момчетата, нали разбирате.

— Не съм сигурен, че ви разбрах.

Пейн махна към къщата и леко извърна глава към нея. Кожата му все още бе опъната, цветът й — загорял, кафеникав, ръцете му яки, здрави.

— Някои от момчетата, които осиновявах през всичките тези години, си бяха доста буйни. Винаги готови да направят белята, нали разбирате. Имаха нужда от твърда ръка — да ги ръководи по правия път и да ги възпира от изкушения. Тук, по нашите места… — той направи пауза и с ръка описа широка дъга към езерото и дърветата — … единствени изкушения са ловът на зайци и биенето на чекии. Не зная точно как Господ Бог гледа на тях, но си мисля, че едва ли са сериозни прегрешения в големия порядък на нещата.

— Кога се отказахте от осиновяването?

— Преди време — отвърна той неопределено и не добави нищо повече.

След малко протегна ръка и потупа облегалката на моя стол.

— Сега, господин Паркър, вие ми кажете: Били да не е загазил нещо?

Разказах на Мийд Пейн всичко, което можеше да му се каже: че съпругата и синът на Пърдю са били убити; че самият той е в кръга на заподозрените от полицията; че аз пък не вярвам във вината му в това отношение; че някои хора извън закона го търсят заради присвоени от него техни пари според тях. Добавих още, че тези хора не биха се спрели пред нищо, включително и пред убийство, само и само да си приберат парите. Старият изслуша думите ми извънредно внимателно. Междувременно вратата се отвори и враждебно настроеният млад мъж се опря на рамката със скръстени на гърдите ръце. Гледаше ни и слушаше.

— Знаете ли къде е Били сега? — попита Пейн накрая.

— Надявах се, че може би вие имате някаква идея — отвърнах аз.

— Не съм го виждал отдавна, ако това намеквате — рече той. — Пък и ако изобщо зависи от мен, едва ли бих го предал на властите. Бих го направил само в краен случай, и то ако съм сигурен, че ще се отнесат с него справедливо.

Откъм езерото се чу шум на работещ двигател. Моторна лодка пърпореше по повърхността и плашеше птиците по пътя си. Но беше доста далече, едва ли бих могъл да различа човека на кормилото.

— В тази работа може да има още неизвестни — рекох, като внимателно си мерех думите да не изпусна нещо, което не бе за казване. — Помните ли Шерил Лансинг?

— Помня я.

— Тя е мъртва. Убили са я заедно с още трима членове на семейството й. Не зная точно кога — някъде преди два-три дни може би. Ако има връзка с Били, и вие сте в опасност.

Старият скептично поклати глава. Пощипна устни с пръстите на дясната ръка и помълча. Сетне каза:

— Благодаря ви, че сте си направили труда да дойдете чак до тук, господин Паркър, но както вече казах, отдавна не съм виждал Били, а пък ако го видя, ще трябва да се позамисля здраво как точно да постъпя. За опасността не се безпокойте, аз съм на ти с пушката, пък и момчето е с мен.

— Ваш син ли е?

— Каспър се казва. Приятелите му викат Кае. Грижим се един за друг. Мен от жив човек не ме е страх, господин Паркър.

Е, едва ли имаше какво повече да си говорим. Оставих на Пейн номера на клетъчния си телефон, той набута листчето в джоба на панталоните. Стиснахме си ръце и той си тръгна все така сковано и бавно към вратата на дома. Тананикаше си нещо тихичко под нос. Стара песен. Помнех я отнякъде, но не можех да си спомня откъде. Беше нещо за нежни девойки и красиви мъже. И спомени, спомени, терзаещи и болезнени спомени за нещо изгубено, изведнъж усетих, че и аз си тананикам същата мелодия. Докато се качвах в колата, зърнах Каспър да помага на стария да прекрачи високия праг. Никой от тях не се обърна и аз потеглих.

Дванадесета глава

Прибрах се в Дарк Холоу и веднага отидох в ресторантчето. Нужен ми бе телефонен указател. Порових се из него и намерих адреса на Ренд Дженингс. Готвачът ме упъти как да стигна до дома му. Ренд и Лорна живееха, на около две мили път извън градчето в двуетажна къща със спретната градинка и черна ограда. От комина излизаше дим. Зад къщата минаваше река; тя водеше начало от езерата и течеше на запад от града. Забавих, когато се изравних с дома, но не спрях. Защо изобщо бях тук? Разбудени стари спомени ли, що ли? Все още имаше нещо между мен и Лорна, но то не бе любов. Струваше ми се, че е съжаление. Направих маневра по-надолу на пътя и се върнах обратно, но тръгнах направо за Грийнвил.

Там спрях пред полицейския участък, който бе в сградата на общината в центъра, на „Миндън стрийт“. Тя бе грозна постройка в светлокафяво, със зелени дървени капаци по прозорците, а по тях вече се кипреха коледни венчета. Наблизо бе и пожарната команда, а отпред бяха паркирани полицейска кола и камион на службата за опазване на горите.

Влязох и се представих на две любопитни и приветливи секретарки, сетне седнах на пейка пред вратата на шефа. Минаха двадесетина минути. По едно време от другия край на коридора се зададе едър, набит мъж с черна коса, мустаци и кафяви, наблюдателни очи. Синята му униформа бе чиста и добре изгладена. Подаде ми ръка и рече:

— Съжалявам, че сте чакали толкова дълго. Ние отговаряме и за реда в Бийвър Коув, та ми се наложи досега да бъда там. Аз съм полицейският началник Дейв Мартъл.

Покани ме на кафе в едно заведенийце недалеч от евангелистката църква. Отсреща имаше паркинг с две коли, по-нататък се виждаше езерото и белият корпус на параход на име „Катадин“. Над водата се стелеше мъгла и създаваше впечатление, че улицата е преградена от бяла стена, през която от време на време изскачат коли. Като в детска приказка. Седнахме, недалеч от масичката ни бяха поставени компютри. Тук хората си правеха абонамент за електронна поща.

— Познавахме се с дядо ви — каза Мартъл. — Аз бях още момче в Портланд, когато Боб Уорън служеше в полицията. Свестен човек беше.

Странно е какви връзки съществуват в малките градчета понякога.

— Отдавна ли сте тук?

— Вече десет години.

— Харесва ли ви?

— О, да. Необичайно е това градче. По тези места има доста хора, които и пет пари не дават за закона. Дошли са, защото смятат, че той няма много сила тук. Странното е, че все пак тук съм аз, горските надзиратели, областният шериф, трафик полицията и всички ние си вършим работата. В общи линии ужким се разбираме, но престъпност има и често пъти съм доста зает.

— Има ли по-тежки случаи?

— Е, ако питате горските, тежък случай е например да убиеш лос извън ловния сезон.

Чак примигнах. Фазани, дребен дивеч като зайци, това го разбирам — те се движат доста бързо и представляват предизвикателство за стрелеца, но пък лосовете? Техният брой в щата достига около 30 000 животни, след много усилия от страна на компетентните органи да ги запазят и умножат от около 3000 през тридесетте години. Отстрелването им е разрешено само за една седмица през октомври. В градчета като Грийнвил, макар и кратък, сезонът носи добър доход, но наред с нормалните туристи привлича и доста негодници. Бях чел, че същата година около 100 000 регистрирани ловци са подали молби за разрешителни, чиято квота е не повече от 2000. Всички мечтаят да си окачат над камината глава на лос.

Лошото е, че съвсем не е трудно да убиеш това животно. Всъщност единствено по-лесно е да уцелиш мъртъв лос, както се шегуват ловците. Тези тромави същества имат слабо зрение, макар че за сметка на това особено остри са обонянието и слухът им. Не се движат много, освен когато им се налага. Повечето стрелци убиват лос още на първия или втория ден от сезона и до края се фукат на останалите негодяи. Лично за мен няма нищо по-приятно от края на сезона, когато тези мръсници натоварват плячката си на скъпите джипове и се разкарват по живо, по здраво. Тогава тръгвам по любимите на лосовете места и се наслаждавам на красотата им най-вече когато излязат от затънтените гори и се наредят покрай шосето да лижат насипаната там сол. Тя е сложена за топене на снега, но лосовете много я обичат — с нея си допълват диетата.

— А пък ако питате за текущата работа, сега се очертава нещо подобно, знаете. Един от картографите на дърводобива, иначе земемер на свободна професия, още не се е прибрал да си предаде доклада. Казва се Гари Шут.

Спомних си новините по радиото, които така и не доизслушах внимателно. Пък има и нещо друго. Човекът липсва, но това все още не значи, че е налице тежко престъпление. Нито налага спешност около издирването му. Може да има десетина логични обяснения за едно такова закъснение.

— Чух за този случай по радиото — казах на Мартъл. — Но всъщност извършено ли е престъпление?

— Трудно е да се каже — отвърна полицаят. — Съпругата му не го е виждала от известно време, но това не е чак толкова необичайно. Той работел по два проекта, имал да обиколи и обработи определена територия, която не е малка. Казал на жена си, че може и да се забави. Чух и слухове за някакво гадже в Трой, Върмонт. Като прибавим и факта, че си пада по бутилката — ето ти човек, на чиято точност не може да се разчита. Ще изчакаме още 24 часа и ако не се появи, май ще трябва да организираме търсене. Задачата се пада главно на горските и на шерифа от Пикатаки — в неговата юрисдикция е онзи горски масив. Но не с изключено да се включим всички. Между другото, разбрах, че търсите информация за Емили Уотс?

Кимнах. Смятах, че ще е по-удачно първо да говоря с Мартъл, а сетне с Ренд Дженингс, отколкото да разговарям само с втория. Разчитах, че Мартъл няма да се досети, но той съвсем не бе загубено ченге.

— А може ли да попитам защо за този случай не говорите с Ренд Дженингс от Дарк Холоу. Той е компетентното лице, знаете — подхвърли думите усмихнато, но в очите му прочетох съмнения.

— С Ренд трудно мелим брашно още от едно време — отвърнах му аз. — Вие разбирате ли се с него?

Още като спомена името му, усетих, че не съм единственият, който не се обича със съпруга на Лорна.

— Опитвам се — отвърна дипломатично Мартъл. — Не ми е най-симпатичният колега, но пък е съвестен в работата си. При него работи един сержант — Реслър се казва, той също си пада малко лайнар, всъщност е много по-противен от Дженингс. А Ренд не съм го виждал напоследък, което не ме натъжава особено. Те сега имат много работа около Емили Уотс и случилото се с нея.

Отвън мина кола — движеше се бавно и тромаво, шофьорът внимаваше да не му поднесе задницата. Пешеходците изобщо не се виждаха. Мъглата леко се вдигаше и различавах формите на покритите с борове островчета в езерото, но само като неясни силуети.

Кафето пристигна и Мартъл ми разказа за инцидента с Емили Уотс същата нощ, когато Били Пърдю бе отмъкнал двата милиона долара, за които умряха толкова много хора. Странно си е отишла тази шестдесетгодишна жена насред горите, мислех аз. Ако онези хора не са я настигнали, щяла да умре от измръзване, но пък да се самоубие по този начин?

— Кофти работа — продължаваше Мартъл. — Но такива неща се случват понякога и няма начин човек да ги предвиди или предотврати. Ако онзи пазач не е носел оръжие или дежурната сестра не се е зазяпала в телевизора, ако вратите на приюта се заключваха по-добре и ако не са били налице още десетина фактора… ако, ако… прекалено много условности. Бихте ли ми казали защо се интересувате от този случай?

— Заради Били Пърдю.

— Били… така значи. Като чуя името на това момче, и ми се стопля сърцето, знаете — саркастично рече полицаят.

— Имало е неприятности с него, така ли?

— Как да нямаше! Където и да отиде, белята е по петите му. Неотдавна се наложи да го окошарят. Надрънкал се като тараба, сложил във всеки джоб по едно шише уиски и застанал пред „Света Марта“ — реве, заканва се, псува — иска да говори с майка си. Никой там не го познава, нито се досеща коя ли ще да е майка му. Хората на Дженингс го прибрали, изчакали да изтрезнее, па го пуснали. Но го предупредили, че ако пак се появи, ще му нахлузят сто обвинения. Дори местните вестници писаха за него. И както чувам, напоследък пак се е проявил, и то доста сериозно, а?

Изглежда, Били е тръгнал да проверява събраната от Уилфърд информация, помислих аз.

— Знаете ли, че жена му и детето са убити?

— Зная — кисело рече Мартъл. — Макар че лично аз не го смятам за убиец. И като гледам, май и вие мислите като мен?

— Така е. Имам доста съмнения. Не мислите ли, че е търсил жената, която се застреля?

— Защо да мисля така?

— Ами защото има прекалено много съвпадения. Господ по този начин показва на хората, че се заглеждат в дребното и не виждат голямата, общата картина. Не е ли така?

Досещах се, че Уилфърд е дал името на Емили Уотс на Били. За добро или лошо.

— Е, вие ако я виждате тази картина — голямата, — моля да ми я покажете — рече той с усмивка. — Защото аз със сигурност не зная защо старицата постъпи така. Най-вероятно кошмарите й са я довели до това дередже.

— Какви кошмари?

— Казвала е на сестрите, че вижда човешка фигура да дебне под прозорците й и че някой се опитва да влезе насила в стаята й.

— А има ли следи от опити за насилствено проникване там?

— Има, вятър. Няма нищо. Стаята й е на четвъртия етаж. Необходимо е човек да се катери по водосточната тръба. В началото на седмицата някой може наистина да се е навъртал около приюта. Хора всякакви. Пияници, които се чудят къде да се изпикаят, деца, които си играят къде ли не, такива неща. Смятам, че старицата накрая съвсем бе изкукала, просто друго обяснение няма. Както и за онова име, което спомена, преди да се застреля. Само шантав човек ще каже такова нещо.

Това ме сепна.

— Какво име спомена?

— Онова, с което майките плашат децата — засмя се Мартъл. — Че ако не слушат, ще ги отнесе онзи лошият с торбата, караконджулът или кой знае как още го наричат, знаете.

— Кажете ми името! — настоях аз и тръпки ме побиха.

Усмивката на Мартъл замръзна и той ме изгледа удивено. Изглежда, на лицето ми се бе изписало нещо нередовно.

— Калеб — рече той. — Спомена Калеб Кайл.