Дарк Холоу

Епилог

Датата е 20 декември, наближава Коледа. Скарбъро е красив, бял и празничен, ширналите се край него нивя са като сладоледени торти, дърветата сякаш поръсени с пудра захар, по къщята — покриви и прозорци — висят разноцветни лампички на синджири, по вратите — коледни венци. Истински рай за децата. И аз отрязах една елхичка от двора — от онези, които дядо посади в годината, когато се помина, за да украся коледно дръвче в предната стая. И у нас на коледната вечер ще грейнат десетки бели лампички в памет на моята дъщеричка. Сигурен съм, че ще надникне отвън, откъм гората и ще се зарадва, че мисля за нея.

На лавицата над камината съм поставил картичката от Уолтър и Лий и малка, опакована с панделка, кутийка със скъп за мен подарък от Елън. До нея има още една картичка — от Доминиканската република. „Приятелската връзка е нещо много скъпо: тя носи радост и потиска мъката…“, е написано на нея с два различни почерка. Подписи няма, не казват и откъде е взет цитатът. Ще им се обадя, когато в определени среди стихне интересът към събитията в Дарк Холоу.

И накрая: получих малко писъмце, нещо като бележка. Познах почерка още на плика. В него накратко се казва: „Обади ми се, когато можеш.“ Под това изречение е написала домашния си телефонен номер и този на родителите си. Подписано е: „С обич, Рейчъл“.

Седя до прозореца и мисля за зимата и смъртта. И за Уилфърд. Намериха трупа му преди два дни. Заболя ме много, когато чух новината. Защото след изчезването му за известно време подозирах стария детектив. Бил съм несправедлив към него и си мисля, че в известен смисъл и аз съм причина за кончината му. Тялото било заровено в плитък гроб някъде по периферията на имота му. Според Елис Хауард, преди да го убият, са го измъчвали. Но Хауард не бе сигурен кой или кои са убийците. Възможно е да е бил Стрич. Може да са били някои от хората на Тони Чели, но дълбоко в себе си аз лично мисля, че причина за смъртта му е Калеб Кайл, а физическият убиец може би Каспър.

Уилфърд бе играл роля в издирването на родителите на Били Пърдю. На него се бе обадила възрастната госпожа Шнайдер от приюта. Щом тя е могла да намери телефонния му номер, защо да не е могъл и Калеб Кайл? Защото единствен Калеб би искал най-подробно да знае всичко, което е знаел и Уилфърд. Надявам се, че поне алкохолът е затъпил част от болката или може би го е направил безстрашен в лицето на смъртта. Но вероятно не съм справедлив: в този човек имаше нещо от гордото достойнство и куража на старите американски пионери по нашите места. Не ще да се е предал така лесно. Представям си го съвсем ясно: седнал на бара с уиски и бира пред себе си — човек от миналото, загубен в настоящето. Крепи го надеждата, че ще завърши дните си с добри дела. А бе разбудил дремещото в пустошта Зло, бе призовал демон от миналото. Но го бе направил неволно, всъщност за да помогне на една изгубена душа, на един отчаян и страдащ млад човек.

Мисля и за Рики, за свитото му на кравай мъртво тяло край резервната гума в багажника на колата, за смелата му постъпка в опит да спаси Елън, преди самият той да умре. Нека почива в мир.

А Лорна? Тя напусна Дарк Холоу, напусна и Ренд. Обади ми се, за да ми каже, че отива в Илинойс при родителите си, където ще прекара и коледните празници, а сетне ще потърси нов дом. Аз си бях у дома, когато се обади, но не вдигнах слушалката, оставих телефонният секретар да запише думите й. Слушах тихото пърпорене на касетката и си мислех, че така ще е по-добре.

Човекът, наречен Калеб Кайл, бе погребан в бедняшки гроб северно от църковен двор извън Огъста. До него почива и младежът, когото той наричаше Каспър. Добри хора се молят за душите им. Няколко дни след погребението край гробовете бил забелязан едър мъж с раница на гърба и болка в очите, нагазил в снега край прясно изкопаната пръст. Слънцето бавно гаснело, през облаците червенеели сетните му лъчи. В ръка държал лист хартия. Знаех, че това е призовка за явяване в съда, връчена му от поръчител. Същият поръчител, който плати гаранцията за излизане от ареста. На листа има и дата — това е ангажимент, който мъжът с раницата няма да спази и поръчителят го знае. Съгласието, а и мълчанието му са купени с пари. Немалко пари, но пък много малка част от онези, които получи Ал Зи. Сигурен съм, че собствениците могат да понесат такава дребна загуба.

Същия ден Били Пърдю е бил и на друг гроб. И него никога повече няма да види. Защото ще изчезне безследно и оттук нататък никой няма и да чуе за него.

Но аз зная къде отива Били.

Отива на север. Завинаги.

Два дена след годишнината бях на литургия в катедралата „Св. Максимилиан“ със специална служба и заупокой в памет на Сюзън и Дженифър Паркър. На следващия ден, значи на 15 декември, отидох на гроба. Заварих пресни цветя, предполагам, от родителите на Сюзън. От смъртта й насам не са ми проговорили и думичка. Винят ме за случилото се. Аз също виня себе си, но вече съм направил нещо за изкупление. Колкото мога, толкова. Както и всеки друг човек.

През нощта срещу 16-и те дойдоха при мен. Събуди ме шум в гората. То не бе шум, а бавното сливане на два свята и аз излязох на верандата, но не слязох при тях…

В сенките помежду дърветата се мярка цяла група. Отначало ми се струва, че виждам блуждаещи светлини в листата на разлюлените от вятъра клони, подобия на лица и ръце, игра на сенки и още нещо. Всички те мълчаливо се приближават към мен. Тук са девойките, още момичета, а роклите им, някога разкъсани и окървавени, сега са цели и искрят отвътре, прилепнали към заоблените форми под тях. Форми, които преди много, много години, биха могли да подлудят младежката кръв на връстниците им. Мисля за несбъднати мечти, за романтични прегръдки под лунната светлина, за притиснати в лудешко желание млади тела на задната седалка на нечия кола, за разменени с копнеж погледи на годишния бал, за огнени думи в кратък шепот, за задъхана гонитба на някоя зелена поляна. Луната кротко грее и посребрява издължени и красиви крайници, развети от вятъра дълги коси, румени устни — тези красиви феи в летни дрехи, застанали вкупом върху белия сняг.

По-далеч зад тях виждам и други: възрастни мъже и жени, в развети като криле на нощни пеперуди нощници, овехтели панталони, със старчески възлести ръце, кокалести, с подути стави и изпъкнали вени, като корени на древни дървета, здраво захванати във вечната земя. Човешки съдби. Млади мъже, прегърнали кръшните снаги на съпругите си, влюбени и любовници, някога разделени от смъртта, сега завинаги заедно, отново събрани в нея и отвъд. В краката им играят деца, надничат и се смеят, очите им святкат, деца с някога пречупени пръсти и подпухнали лица, сега чудотворно възкресени, красиви като ангели в невинността си. Пролет в бялата зима на моята нощ.

Цяло множество покойници стоят срещу мен, а краят им се губи някъде назад, в гъстите сенки — на древния лес и на далечното минало. Те не говорят, а само ме гледат и аз потъвам в благодатна тишина и спокойствие, бял мир се възцарява около мен, усещам ръцете на млада жена, която ме докосва нежно в нощта, чувам шепота и, който ми казва да спя.

заспи

Стоя, опрян на парапета — до стъпалата, на които някога седеше старецът с кучето и лулата, където помня песните на мама, все още хубавица въпреки напредващата възраст, стоя и усещам очите им върху себе си. Детски пръсти кратко докосват ръката ми. Поглеждам надолу и почти я виждам… с блеснали очи и светнало лице, една мъничка красавица, моята дъщеря, застанала боса в снега.

Сетне ръка докосва бузата ми, меки устни намират моите, а гласът казва:

заспи сега

И аз заспивам.