Децата на Просперо

Първа глава

Тя се задържа пред картината доста време, преди да започне да я вижда. Останалите експонати в галерията бяха откровено абстрактни, но докато чакаше баща си и гледаше това платно колкото да убие времето, от неясните, размазани цветове започнаха да изплуват фигури, смътни като сенки върху дим: накъсани парчета стълбище, безразборно разпилени сводове, отвори, които не водят наникъде, призрачни бързи погледи в незавършен лабиринт. Тук-там се открояваше по някой по-ярък детайл — ивица небе зад разцепен на две купол, част от прозорец с откъртена решетка, мимолетно ясно късче, сякаш избликнало в секундата, докато погледът й се плъзгаше по платното. Художникът приковаваше вниманието й и го манипулираше с удивително, дори смущаващо майсторство, пускаше я да отлети до пределите на изображението, после бавно придърпваше погледа й обратно върху детайла и го заковаваше върху ярко петно с неправилна форма, лепнато в самия център на картината като крещяща до безвкусица пощенска марка.

Квадратната картина със страни, дълги не повече от десетина сантиметра, беше толкова претрупана с микроскопични детайли, че приличаше на огромна и сложна мозайка, сбита така, че да изгуби цялата си свързаност и логичност. Но докато я изучаваше, дали защото погледът й посвикна или благодарение на тайнствен творчески похват на художника, миниатюрните фигурки като че започнаха да се движат като в калейдоскоп и в един момент тя установи, че наблюдава някакъв град през отвор, подобен на врата или прозорец. Широки улици сред колони и колонади, сбутани един в друг покриви, под които се гушеха тесни улички, блестящи куполи, камбанарии, кули, палати и тераси, храмови стени и ограждения, парадни и задни дворове, шадравани и градини. Всичко бе окъпано в златото на захождащо слънце, което придаваше допълнителна пищност на багрите и издяланите в камъка орнаменти и обливаше кубетата в девствен огън. Тя нямаше представа кой е градът, но й изглеждаше едновременно древен и вечен, един Рим, оцелял през вековете без движението и туристите, един новопостроен Йерусалим, без раните, нанесени от войнстващи фракции, може би средище на високоразвита цивилизация, родена преди началото на историята, узряла като самия свят, в който процъфтява, а впоследствие срината със земята, за да бъде мъдростта й отдавна забравена.

Не беше човек с богато въображение — поне така убеждаваше сама себе си — но сега усети как фантазиите й, държани в клетка до този момент, се развихрят. Обзе я силна носталгия по място, което никога не беше виждала, по непознатите приказни градове, чието съществуване винаги бе отричала.

— Харесва ли ви? — попита глас някъде зад нея. — Имам чувството, че картината буквално ви погълна.

Обърна се рязко. Подът на галерията бе застлан с килим и собственикът — бе убедена, че е именно той — се беше приближил толкова безшумно, че изобщо не го беше чула.

— Не знам — призна тя. — Още не съм съвсем сигурна. При всички положения обаче изглежда интригуващо.

— Значи не сте човек на импулса. — Гласът се лееше гладък като сметана, подсладена с щипка насмешка, но бе невъзможно да се каже дали е надменен или просто заядлив. Върху лицето, сковано в ореол от лъскава бледосива коса, сякаш излята от олово, нямаше и следа от веселост. По шоколадовата кожа не се виждаше нито бръчица, но общото впечатление бе по-скоро за старателно поддържане и грижи, отколкото за вечна младост. Очите бяха изтеглени като бадем, в зениците блещукаха жълтеникави искрици. Мъжът бе изтънчен и учтив, дискретно елегантен, приятно висок.

Не го хареса — още от пръв поглед.

— Това е офорт — продължи той. — Успяхте ли да го определите?

— Не. — Разбира се, че не. — Мислех, че офортите са черно-бели.

— Тук става въпрос за доста сложна техника. — Пак същата нотка на превъзходство. — Белкуш винаги се е увличал по най-сложните изпълнения. И поне според мен резултатът е невероятен — сякаш произведение от друг свят. Тези прозирни пластове нежни багри. Направо неземно. Но напълно уместно в конкретния случай, ако позволите да отбележа.

— Как се нарича? — попита тя с чувството, че някой друг влага въпроса в устата й.

— „Изгубеният град“. — Настъпи мълчание и тя почувства как нещо я връща към съзерцанието на многолюдния главен вход. — Дошла сте да си купите картина ли?

— Чакам баща си. — Откъсна очи от платното. Беше сигурна, че този човек прекрасно знае коя е — беше я видял още на влизане с баща й.

— А, да… дъщерята на Робин Капъл. Вие бяхте…?

— Фернанда.

— Колко симпатично. И необичайно. — Сякаш долови в името й очарованието на екзотичен антикварен предмет, поради което съсредоточи върху него блуждаещото си внимание.

— Дядо ми е испанец — прибягна тя до обичайното си обяснение.

Не беше вярно, разбира се, но тя беше вътрешно убедена, че екстравагантно име като нейното се нуждае от по-убедителни обяснения. Звучеше й съвсем недостатъчно просто да отбележи, че майка й е била жена със специфичен вкус. Лично за нея не беше сериозно да се кръщават хората с чужди имена, без в жилите им да тече чуждоземна кръв.

— Ферн! — Баща й бе приключил срещата си и вървеше към тях, а на лицето му бе изписано обичайното изражение на благосклонна доброжелателност с елементи на едва доловимо безпокойство. Зад него ситнеше галеристката. — Виждам, че си се запознала с Хавиер. Е, това е чудесно. За какво си бъбрехте?

— За картини — отвърна вместо нея мъжът.

— Опасявам се, че вкусът на дъщеря ми ти се е сторил малко… консервативен. Как да ти кажа, тя е здраво стъпила на земята млада дама. Пада си по портрети, в които всички части на тялото на модела са си по местата, дърветата са толкова зелени, колкото се полага — такива неща. Единственият абстракционист, когото съм забелязал да й допада, е Мондриан. Коментарът й беше, че върши идеална работа за тапети в кухнята.

— Доста скъпа кухня ще се получи — рече мъжът на име Хавиер.

Робин и галеристката се засмяха.

— Не ме представяй като чак такава досадница, татко — обади се Ферн, обзета от неистово желание да си тръгне.

— Шегувам се, скъпа. О, да те запозная с Алисън Редмънд. Определено ще работим заедно върху книгата за магьосничествата. Тя ще ме свърже с няколко от художниците, с които работят, за да ми направят илюстрациите. Ще бъде страхотен успех. Алисън, дъщеря ми Фернанда.

Последва учтиво ръкостискане. Отблизо жената не изглеждаше толкова млада. Имаше удължено лице, несъразмерно голяма уста и безцветни очи, присвити като цепки под тежестта на силно гримирани мигли. Беше руса, но това не беше естественият й цвят, косата й падаше свободно чак до кръста. Ако Ферн не беше толкова здраво стъпила на земята млада дама, вероятно би й хрумнало, че бъдещата сътрудничка на баща й доста прилича на вещица.

— Чудесно — промърмори госпожица Редмънд.

Ферн реши, че вероятно си внушава, но в гласа на жената долови същата насмешлива нотка, която бе прозвучала и в тона на Хавиер. За миг, докато гледаше баща си, застанал между двамата, си го представи в някакъв капан, притиснат от двама хищници — мъж, който го превъзхожда по ръст и се подсмихва надменно, и жена със сърдечно поведение и хладни очи. Усещането за надвиснала опасност, макар и моментно, я смути, понеже на пръв поглед нямаше никаква причина да се притеснява. За шестте години от смъртта на майка й Ферн беше надзиравала любовния живот на баща си с изкусността на далновиден политик от международна величина и бе отхвърляла категорично и безапелационно не една и две неподходящи кандидатки.

Надвисналата в момента опасност определено беше от същото естество — обичайната заплаха от алчна тигрица, намерила си нова злочеста жертва. Ферн се бе справяла десетки пъти и никога досега не бе изпитвала колебания или мрачни предчувствия. Не че вярваше в разни глупости като предчувствия.

Робин продължаваше със здрависванията и сбогуванията и тя едва се удържа да не го сграбчи за ръката и да го извлече навън.

Много по-късно си даде сметка, че това е било началото на всичко. Срещата в галерията, усещането за надвиснала опасност, картината. Навремето случката й се стори прозаично банална, но в същото време остана да я гложди неясна тревога, сякаш до нейния светъл и безопасен свят се бе докоснала периферията на хвърлена отдалеч сянка.

А дали пък не беше доловила откъслечни тонове призрачна музика, която скоро щеше да се лее от краищата на вселената и да погълне всички останали звуци. Възприе по-леко събитията, случили се през това необичайно и потресаващо лято, понеже по някакъв начин бе готова за тях. Още от онази първа среща в галерията в живота й взе да се просмуква непозната атмосфера, която разстройваше и нарушаваше старателно поддържаното равновесие на съществуването й, правеше я уязвима, несигурна, склонна да приема промените. Беше на шестнайсет. Възпитана, интелигентна, мотивирана, типичен продукт на осемдесетте, в които живееше. Гледаше на света с трезвия поглед на дете, рано изгубило майка си и в резултат на това е поело задължения и отговорности, неподобаващи на възрастта му. Смъртта на майката в семейството беляза поведението на бащата — дотогава гледал на живота с леко сърце — с едно постоянно безпокойство и тревога. Той остана сам с малка дъщеря и невръстен син. С течение на времето Ферн пое изцяло грижата за домакинството, влезе в ролята на иконом, започна да следи за плащането на сметките, да контролира единствения си родител и да се опитва да прави същото с по-малкия си брат. Мина покрай пубертета и юношеството без бунтове и травми, пропусна твърдите наркотици, прекомерната употреба на алкохол и младежкия секс. Бъдещето й беше планирано до най-малките подробности, място за изненади нямаше. Университет, подходяща кариера, а когато му дойде времето — благоразумен брак. Възприемаше се като възрастен, но под невъзмутимата и уравновесена фасада все още си беше дете, което се опитваше да изтласква всичко непознато зад илюзии за сигурност и контрол. През онова лято илюзиите се разсеяха и непознатото превзе цялото й съществуване, превърна спокойното и уравновесено момиче в отчаяно, уплашено, разколебано и самотно същество — обичайния суров материал за средностатистическия възрастен.

В деня след посещението в галерия „Холт“ Ферн и баща й минаха да вземат брат й от училище и заминаха извън Лондон да видят къщата. Това беше другото — къщата. След смъртта на далечен родственик Робин наследи имот в затънтен край на Йоркшир. Счетоводителят му Джеймс подхвърли идеята да отиде да я види, преди да я обяви за продан.

— Супер! — възкликна Робин. — Може да се окаже подходяща. Да е добре за децата. Те са си типични гражданчета, ще им се отрази добре да поопознаят живота на село. Нищо не се знае, може пък да реша да я задържа, да я постегна, нещо такова. Да отскачаме за уикендите и по празници. Чудесна идея.

Осъзнал твърде късно заложения капан, счетоводителят му видимо помръкна. Робин Капъл притежаваше удивителната способност да превръща всяка потенциална печалба в скъпоструваща загуба. Добре че беше Фернанда, та да обира допълнителните разходи. Робин ръководеше малка, но доходоносна издателска къща, която бълваше оборотни романчета, заместители на стойностните книги за невежата тълпа. Но макар да беше превъзходен редактор и издател, който работеше с хъс и ентусиазъм, финансовите въпроси излизаха далеч извън неговата компетентност.

— Никога не бихме отишли на почивка в Англия, татко — подчерта делово Ферн, докато пътуваха на север. — Обикновено лятото наемаме вила в Тоскана, а зимата ходим на ски във Франция или в Швейцария. В Йоркшир не става за ски, пък и не правят хубаво кианти1. Изобщо не е разумно да държим къща, която почти няма да виждаме.

— Ти си маниачка на тема разумно — обади се Уилям от задната седалка. — Жените живеят живота си със списък за покупки в ръка и ако случайно някой им предложи да купят нещо, дето го няма в списъка, дори да е наистина страшна находка, просто го изхвърлят от количката.

— Кой го казва? — попита остро Ферн.

— Господин Колдър. Историкът.

Сестра му поклати глава.

— Издъни се, Уил. Последния път, когато подметна нещо гадно по адрес на жените, го приписа на господина по английски. Не можеш да ме убедиш, че всичките ти преподаватели са женомразци.

— Защо да не са? — невъзмутимо отвърна Уил.

На дванайсет той беше висок колкото сестра си и тънък като вейка. Лицето му излъчваше онази прозирна яснота — като на елф или ангел — която лековерните твърде често вземат за невинност.

Смени темата без каквито и да било извинения или притеснения.

— Щом чичо ти Едуард те е познавал съвсем бегло — обърна се той към баща си, — защо ти е завещал къщата си?

— Защото е нямало на кого другиго да я остави — предположи Робин. — Всъщност той не ми е никакъв чичо, нито пък на вас. Братовчед е на дядо ми. Не знам точно какъв ми се пада. Нещо като прапрабратовчед, да речем.

— Аз предлагам да му викаме просто братовчед — отбеляза Ферн.

— Трябва да е бил на хиляда години — подметна Уил.

— Най-младият в семейството — обясни Робин. — Имал е много сестри. Говори се, че избягал в морето още като малък, в търговския флот. Върнал се вкъщи едва когато измрели всичките му роднини. Не знам дали е вярно. Сестрите му били неомъжени — освен ако не е имало някоя вдовица. Както и да е, мисълта ми е, че са нямали деца. Нед Капъл също не е имал семейство. Сигурно си е поживял доста на млади години и му е писнало от жени. Всичките сестри живеели в тази къща, изпокапали една по една. Тогава братът се върнал и доживял дните си тук. Карал деветдесетака, като се споминал. Сестрите му също били дълголетници. Помня, веднъж им ходихме на гости с баба и дядо — трябва да съм бил на годините на Уил. Бяха останали три-четири от тях: Езми, Диърдри и Айрийн… другите не ги помня как се казваха. На Езми… не, май на Ейтне й викаха Бебчо. Беше поне на седемдесет и пет. Една такава дребничка, със сбръчкано личице, от което се кокореха огромни очи. Същинска маймунка в рокля на цветя. „Изпекла съм ви кейк с ким“, вика. Отврат. Имаше вкус на пясък.

— Какъв е тоя кейк с ким? — попита Уил.

— Нали ти казвам — отвърна Робин, — все едно ядеш пясък.

Пристигнаха в Йоркшир към десет вечерта. Ферн, която обикновено се оправяше безпогрешно с всякакви пътни карти, беше бясна, понеже на два пъти се губиха. Беше май месец, но времето бе доста студено и при всеки опит на Робин да спре чистачките, предното стъкло се покриваше с тънък слой от ситни капчици. Прекосиха река Яроу и като тръгнаха да изкачват баира, в дъжда проблеснаха разпилените светлинки на селото. Всъщност светеха само няколко къщи, доста надалеч една от друга. Прозорците бяха вдълбани дълбоко в зидовете, пердетата — плътно спуснати, не точно враждебни, но някак отстранени, затворени в своя си свят. Като следваха стриктно указанията, дадени им от адвокатите на Нед Капъл, тримата излязоха от селото и продължиха да се катерят в тъмното, докато най-сетне не направиха остър завой под доста сериозен наклон. Шосето явно беше преминало в черен път, защото цялото ауди се тресеше и имаха чувството, че всеки миг ще се разпадне.

Точно пред къщата пътят се разшири и наклонът намаля. Робин отби и изгаси двигателя. През мокрото от дъжда стъкло се видя малко от фасадата — главно високи прозорци, повечето заоблени отгоре, които тъмнееха на фона на сивата стена. Предишната икономка, жена от селото, бе информирана за пристигането им, но никъде не светеше, изобщо по нищо не личеше да ги очакват. В къщата като че ли от години не бе стъпвал човешки крак. Изглеждаше мрачна, негостоприемна, запусната като всичко наоколо, сгушена в пустотата на потъналите в прах стаи.

Ферн извади фенерче и блуждаещият сноп светлина намери входа, над който протягаха дълги пръсти сенките на увивни растения. Мъждивата светлина на фенерчето се плъзна по отдавна загубила полировката си дъбова врата, напукана и обезобразена от природните стихии, но непоклатима като тъмнична порта. Беше й монтирана модерна ключалка, но ключът се превъртя с неохота и вратата се открехна по принуда, като изскърца върху голите дъски. В коридора беше смразяващо студено и цареше почти непрогледен мрак. Ферн дълго търси ключа за осветлението. Лъчът се плъзна по долните стъпала на вита стълба, обиколи загадъчни ниши и смълчани врати, накрая отскочи рязко от дълбините на зацапано огледало. Слабата лампа не подобри положението кой знае колко, само разкри допълнителни подробности като увиснали от тавана отколешни паяжини и олющени стени, които някога явно са били бели.

Уил се огледа без капка ентусиазъм.

— Ферн е права — рече. — За какво ни е къща, която няма да използваме. Мен ако питате — да продаваме.

— Вярно, изглежда малко обезкуражаващо — призна Робин. — Предлагам да пренощуваме в местното хотелче и да се върнем да огледаме на сутринта.

— Не! — отсече Ферн с тон, нетърпящ възражения. — Така и така сме дошли — оставаме. Бихме толкова път, нямам намерение да си тръгна само защото не са разстлали червен килим да ни посрещнат. Нали поръчахме госпожа Уиклоу да ни остави чай, мляко и нещо за хапване. Да намерим кухнята.

Остави фенерчето на масичката в коридора и отвори вратата вляво, напипа ключа за осветлението. Заля ги жълтеникава мъглявина — не мека и уютна, а болезнено морна светлина, сякаш процедена от крушки, които аха-аха ще угаснат. Пред очите им изплува продълговата дневна, пълна с тежки стари мебели с протъркана кадифена тапицерия, на пода се виждаше захабен от времето и мръсотията килим. Насреща им зееше празна камина, през чиято паст се чуваха изтерзаните стонове на вятъра в комина. Единственият друг звук бе тиктакането на древен стенен часовник. В далечния край на стаята имаше ниша, от която надничаше лице. Въпреки здравите си нерви в първия миг Ферн едва сподави вика си. Оказа се злокобна физиономия на Буда — не съзерцателна и ведра, а някак злорадстваща и лукава, широките устни — разделени в нечестива усмивка, клепачите — сгърчени в непонятна насмешка, над ниското чело — чифт къси дебели рога. Една от крушките трепна и Ферн остана с впечатлението, че идолът й намигна.

— Най-обикновена статуя — рече си. — Просто фигурка. — Без да се усети, го беше изрекла на глас.

Уил и Робин оглеждаха другите стаи, но брат й я чу и се върна в дневната.

— Какво има? Каза ли нещо?

— Статуята. В първия момент се стреснах.

Уил мина покрай нея и отиде да погледне отблизо.

— Голяма грозотия — весело изчурулика той. — Обзалагам се, че старият братовчед Нед си я е донесъл от някое пътешествие. Нали моряците все мъкнат разни неща от далечни краища на света. Къщата сигурно е пълна с подобни чудесии. Може да има и нещо ценно.

— Като например пиратско съкровище, а? — включи се Ферн, успокоена от ентусиазма му. — Дублони и златни монети.

— Дублон ми звучи като някаква дреха. — Застанал на няколко крачки от идола, Уил се обърна рязко. — Всъщност не бих казал, че ми допада. Защо ли се хили така?

— Честно да ти кажа, хич не ме интересува — отвърна Ферн.

Робин откри кухнята в задната част на къщата. Подът беше застлан с каменни плочи — студени, но чисти — всичко вътре изглеждаше отдавна изоставено. На масата имаше буркан с кафе, пакетчета захар и чай, както и чиния със сандвичи, увита в прозрачно фолио. Приличаха на самотни реликви от посещение на извънземни. В хладилника имаше мляко. По пътя бяха спрели да хапнат в един пъб, но Уил и Робин веднага се нахвърлиха върху сандвичите: синът — лакомо, бащата — по-скоро механично. Ферн се огледа за чайник, за да направи чай.

— Доста потискаща обстановка, а? — попита Робин, без да спира да дъвче.

— Ето ти го Йоркшир — отвърна дъщеря му.

Къщата беше триетажна, с осем спални, но само една баня, плюс допълнителна тоалетна на долния етаж.

— Типичен викториански дом — обясни Робин. — В онези времена хигиената не е била на особена почит. Хората не са прахосвали пространството за бани и тоалетни.

Казанчето бълбукаше и гъргореше при най-дребния повод; топла вода нямаше. Легнаха си, без да се измият — като във викторианска Англия. Госпожа Уиклоу беше приготвила леглата в три от стаите на първия етаж. Робин си избра спалнята, която гледаше към улицата, децата си разпределиха двете задни. Ферн полежа будна доста дълго време, заслушана в несвойствените звуци на нощното село. Дъждът ромолеше кротко, нямаше улично движение, само веднъж се чу неравномерното боботене на повреден двигател, най-вероятно мотопед, който мина по пътя долу. Чу се и странен мяучещ звук на някакво нощно животно, може би птица, предположи тя. Не че я беше страх, просто неизвестността внасяше в душата й дискомфорт.

Спа на пресекулки, унасяше се на талази, без да е сигурна дали сумтенето, което идваше някъде отдолу под прозореца й, се чува наистина или е внушение, изпълзяло от дълбините на съня й.

Сутринта се събуди към девет и се огледа на дневна светлина. Зад къщата имаше градинка, но лехите бяха засадени нарядко, а тревата по ливадата бе прорасла на туфи. В изобилие бяха само плевелите и бодливите храсти. Зад градината тръгваше устремен към небето висок гол хълм — без никакви дървета и посивял от роса. Тук-там стърчаха покрити с мъх камънаци, сякаш щръкналите кокали на земята. Покрай градината и нагоре по склона се виеше тясна пътечка, която прорязваше пустата местност като сивкава ивица. В горната й част Ферн забеляза самотен голям камък или пън. Имаше странна форма — приличаше на присвит старец, сгушен в пелерината си, за да се предпази от влажното време. Дъждът беше спрял, но по небето се стелеха бледи облаци. Първоначалният й импулс да се разходи по пътечката угасна веднага, щом се сети, че не си е взела подходящи обувки.

Намери брат си долу в кухнята да се жалва от липсата на зърнена закуска, докато водата от старовремския чайник, сложен от баща им на печката, кипеше.

— Татко отиде до селската бакалия — докладва Уил. — Помолих го да ми купи „Фростис“. Обеща да вземе и портокалов сок.

— О, значи има и магазин? — учуди се Ферн и премести чайника встрани от огъня.

— Май да.

Робин се върна след около четирийсет и пет минути с оранжада вместо сок и без „Фростис“.

— Имаше само корнфлейкс и овесени ядки. Не вярвам да ги ядеш. Съжалявам за сока. Свършил бил.

— Да нямат „Фростис“! — заоплаква се Уил.

— Доста се забави — смени темата Ферн.

— Срещнах викария. Симпатяга. Казва се Динсдейл — Гъс Динсдейл. Покани ни на чай. Сигурно е решил, че ще искаме да посетим гроба на Едуард Капъл, да му поднесем почитанията си. Погребан е в местния църковен двор. Както и да е, казах, че ще наминем. И без това няма какво друго да се прави.

— Посещение на гроб и чай при викария — обобщи Уил. — Прекарваме незабравим уикенд.

През останалата част от сутринта изследваха къщата. Ферн намери метла с дълга дръжка за паяжините, както и първобитна прахосмукачка, която боботеше като малко торнадо и засмукваше предимно килимите. Премести идола в дневната на място, където да не привлича вниманието й при всяко отваряне на вратата. Оказа се доста по-тежък, отколкото очакваше — камъкът бе грубо издялан и леденостуден. Докато го местеше, тя потръпна.

Робин остана заинтригуван от картините на първия етаж. Прецени, че няколкото мъгляви пейзажа и портретът на момиченце с букли, стиснало кученце, може и да струват нещо. За разочарование на Уил в сумрачното сводесто мазе нямаше нищо по-обещаващо от етажерка с няколко бутилки отлежало бургундско вино. Настроението му все пак се поразведри, когато намери таван, разположен по дължината на цялата къща, завладян от паяци. Беше пълен с всякакви антики, включително сандък с метален обков, който не бе изключено да е част от пиратско съкровище. Въодушевлението му нарасна, когато се увери, че сандъкът е заключен, а на пръв поглед ключ не се виждаше.

— Търсенето на ключа ще запълни времето ти с безполезни действия — подкачи го Ферн, вдигнала крак на ниска табуретка. Беше стигнала до категоричния извод, че е изключено да намерят нещо интересно в зарития в боклуци таван. Все пак беше минала възрастта на нещотърсачите.

— Според мен мястото е страхотно — обади се баща им. — Кой знае какво може да се намери тук: семейни бижута, изгубени произведения на изкуството… Ей този стол например ми прилича на „Чипъндейл“2, жалко, че е счупен. Малко е тъмничко. Трябва ни фенерчето на Ферн.

Слязоха в кухнята чак по обяд, точно навреме, за да посрещнат госпожа Уиклоу, която се появи с покрито блюдо. Поздрави ги сдържано, лицето й беше само една идея по-приветливо от каменната физиономия на идола в дневната. Но ястието ухаеше на вкусна мръвка и Ферн заключи, че жената не е толкова дръпната, просто явно не обича нещата да променят обичайния си ход и разни непознати да объркват ритъма на ежедневието й.

— Адвокатите ми казаха, че капитанът бил чичо на дядо ви — обърна се госпожа Уиклоу към Робин по време на обяда.

— Ами, не точно…

— Решихме да го наричаме братовчед — информира я Уил, — макар че на нас с Ферн сигурно ни се пада прапрабратовчед.

— Сигурно ви е мъчно за него — опита се да се включи в разговора Ферн.

— Беше добър човек — увери ги госпожа Уиклоу, — но уморен. Доста годинки навъртя, а това определено не му се нравеше. В последно време не можеше да се движи както преди. Хората все си пожелават дълъг живот, ама аз не съм сигурна, че е голямо предимство. Едва ли е много приятно да надживееш всичките си приятели. Капитанът много се промени, откакто кучето му умря.

— Наистина ли е бил капитан? — попита Уил.

— Ами да. Обиколил е целия свят, плавал е къде ли не. Чудя се как е успял, като винаги е твърдял, че обича сушата. Е, вярно, поне тука сме близо до брега. Обичаше да слиза и да гледа морето, а като се върне — очите му тъжни, тъжни. Лично аз му нямам много вяра, на морето имам предвид. Гледаш го, едно такова синьо и кротко, ама водата си е все студена и крие всякакви опасности.

— Сигурно е донесъл много неща от обиколките си — възползва се от възможността Уил. — Едва ли имате представа къде може да държи ключа от онзи сандък на тавана?

— Може да е навсякъде — вдигна рамене госпожа Уиклоу. — Тая къща е пълна с всякакви вещи. Мене ако питате, повечето са боклуци. Ама той не беше от хората, дето изхвърлят. Ако много ви интересува, ключът ще да е в някое чекмедже в кабинета му или пък в спалнята.

— Коя е стаята на капитана? — продължи да настоява Уил.

— Тая, дето сега е на господин Капъл — отвърна госпожата.

Преди да сервира пая, направи кратка изследователска обиколка с цел оправяне на леглата.

— Хм… наричайте ме Робин — намеси се баща им. — Господин Капъл… звучи доста официално.

— Ами тогава ще ви казвам „господин Робин“.

— Според мен може да не са само боклуци — отбеляза господин Робин, отказал се от по-нататъшни опити да стопи дистанцията в отношенията им. — Има няколко сносни картини, макар че сигурно са семейни реликви.

— Нямам нищо против картините — рече госпожа Уиклоу. — Ама оня варварски идол в дневната хич не ми е по сърце. Изглежда един такъв зловещ… Казах го и на капитана, направо в лицето му го рекох. Не е християнски, викам. Отвърна, че бил забавен. Все казваше, че по света хората имат различни богове. Аз лично не бих се кланяла точно на такъв бог. Никой почтен човек не би го правил.

— И на мене не ми харесва особено — подкрепи я Ферн.

— А и оная жена… — продължи госпожа Уиклоу с недомлъвки. — Според капитана била издялана от цяло дърво. Боядисана е като истинска и всичко й се вижда като в неделния вестник. Била корабокруширала, викаше капитанът, още по времето, когато корабите ги правели с жени отпред на носа, та да сгряват сърцата на моряците. Ама на мене не ми се вижда много почтена и мила. Държеше я в плевнята заедно с голямо парче от самия кораб.

— Още не сме стигнали до плевнята — рече Уил и подкани баща си с поглед, сякаш усетил у себе си внезапен интерес към корабните носове.

— Ще отидем да огледаме и там — успокои го Робин. — Човешка фигура на носа на кораб. Звучи любопитно. — Погледът му беше блеснал също като на сина му.

Ферн остана в кухнята, въпреки че предложението й да помогне с миенето на съдовете бе категорично отхвърлено.

— Странна работа, това, дето попита брат ти — отрони госпожа Уиклоу. — Имаше една жена от Гисбъро, малко преди капитанът да се спомине. Занимавала се с антикварни работи. Всичките са мошеници, така разправят хората. Та значи, натискаше капитана да й продава разни неща. Той я прати да си върви по пътя. Както и да е, разтребвах дневната, като слязоха долу, та ги чух какво си приказват. Жената искаше някакви ключове.

По-късно следобед се отбиха до църковния двор, където Нед Капъл бе положен на завет край сухия зид. На гроба му бе поникнала гъста мека трева, досущ като пухена завивка. Мястото беше спокойно, вдълбано в планинския склон, по земята пърхаха цветчета глог — като пролетен сняг. „Домът е морякът, домът от морето“3, цитира Ферн и за миг най-неочаквано почувства, че и тя се е прибрала у дома — тук, в мрачната Дейл Хаус, насред безлюдната пустош.

— Тук има ли призраци? — попита тя викария по време на чая.

— Странен въпрос — отбеляза баща й. — Не знаех, че вярваш в призраци.

— Не вярвам. Просто… когато пристигнахме, къщата ми се стори някак… е, не точно враждебна… по-скоро резервирана, един вид мрачна и навъсена. Сякаш нямаше желание да ни пусне вътре или може би изпитваше известни опасения. Дори мисля, че си представих… — Сети се, че не се слави като човек с богато въображение и млъкна.

— По принцип не съм специалист по призраците — отговори на въпроса й преподобният Динсдейл. Оказа се по-млад, отколкото Ферн очакваше, може би наближаваше четирийсетте, имаше приветливо мършаво лице и дълъг врат с изразителна и чевръста адамова ябълка. — Не вярвам, че духът е способен да обикаля едни и същи места векове наред, само защото съответният човек е бил убит там или пък е станало нещо също толкова отвратително. Лично за мен това е по-скоро достатъчно основателна причина кракът ми да не стъпи там. От друга страна, определено има къщи с характерна физиономия и атмосфера. Често съм се питал дали споменът попива в самите сгради — понякога като че ли е достатъчно ярък, за да пресъздаде древна картина, звук, миризма дори, които да са доловими за човешките сетива. Може би на подобни места се заселват домашни гоблини — изродената форма на нещо, което някога е имало връзка с човешкия род и което копнее за компанията на живо същество, въпреки че в същото време изпитва ненавист, понеже дълбоко в себе си помни какво е да си човек.

— Един вид genius loci4 — изказа се компетентно Уил, чието настроение рязко се бе повишило, след като жената на викария извади от килера пакет „Фростис“.

— Именно. Естествено, всичко това са само хипотези. Но да не забравяме, че е добре обосновано в митологията. В миналото всяка къща в Йоркшир си е имала свой гоблин. Обитателите следели винаги да има оставена паничка с мляко или някаква храна за умилостивяване. В замяна гоблинът се грижел за къщата им, предпазвал я от болести и опасности — такива неща. Доста по-ефикасно от алармена инсталация.

— Може пък да помолим Ферн да остави паничка с мляко и за нашия гоблин — подметна дяволито Робин.

— Не ставай глупав, татко — възмути се тя.

— Не разбирам от духове — рече Уил, — но през нощта дочух странно сумтене. Идваше някъде откъм стената под прозореца ми. И беше доста силно.

Ферн го изгледа, внезапно ококорена.

— Може да е бил язовец — успокои го викарият. — Сумтят така, все едно са настинали. Трябвало е на сутринта да отидеш да провериш за следи. В кабинета си имам книга с прекрасни илюстрации. Ще ти ги покажа.

Когато се върнаха в къщата на Нед Капъл, денят вече преваляше. Плътната облачна покривка се бе разкъсала тук-там и на запад се откриваха огнени ивици небе, докато на изток всичко тънеше в бледосиво, само някоя и друга звездичка потрепваше върху гладката като езеро повърхност. Мотористът, когото Ферн чу предната нощ, избоботи покрай тях по тесния път някак смущаващо близко; ауспухът му дрънчеше, а лицето му бе скрито зад черна каска с непроницаем шлем.

Дейл Хаус се извисяваше пред тях. Непоклатимата й фасада вече изглеждаше не толкова заплашителна, колкото солидна и сигурна — като крепостна стена, която им предлагаше гостоприемството и закрилата си за през нощта. Ферн веднага се оттегли в стаята си и втренчи поглед в залеза: над зъбатия склон се бе спуснал мрак, но пътечката все още се различаваше, виждаше се и онзи голям камък или пън, дето приличаше на седнал старец, вперил зоркия си поглед в къщата. Покрай него прелетя нещо, май птица, крилете й се движеха с неуловима за човешкото око бързина, полетът й бе хаотичен и блуждаещ. След малко изникна още едно такова същество, и още едно. Издаваха пронизителни звуци, които не приличаха на птича песен. „Прилепи!“, рече си Ферн и потръпна, обзета от смесени чувства на страх и въодушевление. С изключение на научнопопулярните филми по телевизията, никога досега не беше виждала живи прилепи. И макар че чувството, което изпита, не можеше да се нарече точно страх, тези твари й се сториха далечни и фантастични, вестители на преминаването й в един друг свят. Претъпканият, сътворен от човешка ръка град, в който бе израснала, започна да се свива в съзнанието й, докато не се превърна в миниатюрно кълбо. Зад него се разкри необятна вселена, осеяна със сипаничави луни, които захождаха зад реещи се хълмове, между хълмовете се отваряха сини бездни, прашни мъглявини се носеха като облаци из пространството, а в далечината се бе ширнало звездно море, чиито трепкащи вълни се плискаха шумно в сребристите брегове на предела на битието. Тя постоя така, втрещена, обзета от паника. Рязко се отърси от натрапилия се в главата й пейзаж и пред погледа й се плъзна хълмистата местност — устремена към високите плата и превзета от хаотично летящи прилепи. Залезът угасна зад облаците и предметите се очертаха по-ясно, облени от мека, ненатрапчива светлина. Ферн присви очи, напрегна взор, съзнанието й казваше, че това, което вижда, е извън всяка логика, че е абсурдно. Самотния камък го нямаше. Пътеката бе пуста, хълмът — гол. За части от секундата — време, достатъчно да се роди мираж — скупченият камък или пън беше изчезнал. Ферн се дръпна от прозореца и с разтуптяно сърце си наложи да излезе бавно от стаята.

Към чая имаха кифлички и кейк. Хапнаха малко и прекараха останалата част от вечерта в разгадаване на книжката с правилата за игра на маджонг, която намериха в кутия на тавана.

— Интересно е, няма спор — подметна колебливо Робин. — Човек е принуден сам да си създава забавления. Гимнастика за ума.

— Трябва да си донесем телевизор — предложи Уил. — И стерео.

— Няма смисъл — възрази Ферн. — Нали ще продаваме. Няма да мине, Уил, не се опитвай да лъжеш. Кинг Конг не съществува.

— Не лъжа, просто си създавам забавления.

Когато решиха да си лягат, изтощени от сложната игра, отдавна минаваше единайсет. Ферн се унесе в неспокоен сън, в който плочки от слонова кост играеха степ върху масата, а изискана ориенталска фигура се превърна в същество с крила на прилеп и полетя из стаята, като се блъскаше в стените и в сенките от лампата.

— Това е дракон — прошепна нечий глас в ухото й, — не го гледай в очите.

Твърде късно — тя вече потъваше в хипнотичните орбити, зейнали пред нея като алени бездни, замъглени от носещи се на талази мисловни пари. Внезапно пред нея изникна самотен ирис, черен като ада. И тя прекрачи в страната на сънищата, която се оказа тъй претъпкана със случки и приключения, че се събуди изтощена, като напразно се опитваше да проясни мисълта си и да се отърси от преживяното. Имаше чувството, че е сънувала изключително важен сън, но го забрави почти веднага. Останаха само капките дъжд, които трополяха по прозорците като танцуващите плочки от маджонг. Пак заспа и пак се събуди, този път в абсолютна тишина. В следващия миг под прозореца й се чу онова сумтене, гърлено и някак припряно, сякаш животното отвън отчаяно търсеше начин да проникне през дебелия зид.

— Язовец — каза си Ферн, — бих искала да го видя. — Но в същото време усети силна съпротива, сякаш нещо я приковаваше към леглото и тя не можеше да се отърси от съня си.

Следващия път, когато се събуди, беше съмнало.

Топлата вода все пак беше дошла, но нямаше монтиран душ, така че Ферн се окъпа само надве-натри. Когато най-сетне си наложи да погледне през прозореца, камъкът — бе решила да го приеме за камък, след като в околността очевидно нямаше дървета — си беше на мястото, сякаш никъде не бе мърдал. Дори почти успя да убеди себе си, че изчезването му предната нощ се е дължало на игра на светлината.

Уил ровеше нещо из лехите долу, явно се беше вслушал в съвета на Гъс Динсдейл и търсеше следи от язовец. В кухнята Робин се мъчеше да препече филийки за закуска без помощта на тостер. На масата имаше няколко овъглени експоната — безмълвни доказателства за провала му.

Ферн го прати в банята и пое нещата в свои ръце.

Уил се върна от градината, потънал до ушите в пръст, готов за първата филийка.

— Някакъв успех? — попита го тя.

— Моля?

— В проследяването на язовеца.

Той остави филийката си и сбърчи чело.

— Не. Нищо не разбирам. Снощи го чух — същото сумтене, съвсем ясно, точно при лехите. Преди това беше валяло, а Гъс каза, че влажната почва е идеална за отпечатъци. Да, ама нямаше нито един. А съм убеден — чух го. Бях почти задрямал и си помислих да стана и да отида да погледна, но някак си нямах сили или пък не ми се ставаше. Сега ми се ще да бях станал. Може да съм го сънувал.

— Ако ти си го сънувал, значи аз съм сънувала същото — рече Ферн. — И тази нощ, и предишната.

— Може би в къщата има призраци — отрони Уил след кратка пауза.

— Ти вярваш ли в такива неща?

— Ами, господин Бъроус, физикът, твърди, че науката е доказала толкова много невъзможни неща, че би било огромна грешка да изключим свръхестественото само защото още не сме се научили да го разбираме. Един следобед доста говорихме за тези неща. Господин Бъроус каза, че веднъж му се случило нещо, за което нямал никакво обяснение, а Ребека Холис ни разказа за бабината си къща и за една стая, която винаги била студена… и нещо, дето видяла вътре. И тя е като тебе, не си пада по разни врели-некипели, пък и не е от ония, които обичат да се изтъкват. Сигурно изобщо не би заговорила за това, ако не беше най-добрата й приятелка, която буквално я изнуди. — Уил разсеяно отхапа от филийката си и посегна към пакета „Фростис“. — По-скоро съм склонен да приема идеята на Гъс за гоблина — заключи накрая с пълна уста.

— Но сумтенето идва отвън — замислено отрони Ферн. — От някакво същество, което явно напира да влезе вътре.

Уил застина с филията пред устата и се вторачи в сестра си. Тя се поколеба дали да не му разкаже за камъка, но се отказа. Все пак той е едва на дванайсет, а и в онзи сумрак… може би все пак се бе объркала.

— Започват да ми се привиждат разни неща — изстреля внезапно, сякаш ядосана на собствената си доверчивост. — Всичко е от йоркширския пейзаж. Прекалената близост до природата влияе зле на градските хора. Трябва да се върнем към ярките светлини на действителността.

— Светлините са дело на човешка ръка — подчерта Уил. — Електричество и неон. Само звездите са истински. — След малко сбърчи нос: — На какво смърди?

— По дяволите — скочи Ферн. — Сега пък аз изгорих филийките.

След като вечеряха в местния пъб, където навъсени и невъзпитани селяци им хвърляха коси погледи, а тежкият йоркширски диалект се оказа почти непреодолима езикова бариера, запалиха колата и отпрашиха за Лондон.

— Любопитна къща — отбеляза Робин, докато пътуваха. — Трябва пак да дойдем някой път. Има интересни неща. Ти не видя носа на кораба, нали, Ферн? Да беше дошла. Фигурата наистина е доста впечатляваща. Следващия път…

— Трябва да я продадем, татко — прекъсна го уверено Ферн. — Не ни трябва такава къща и едва ли ще я използваме много често. А поддръжката й никак няма да е евтина — не си струва заради една камара моряшки антики.

— Разбира се, права си. — Робин се съгласи почти веднага и съвсем искрено. — Просто разсъждавам на глас. Можем да се върнем през лятото, да поогледаме, да поразчистим и тогава да я продадем. Няма закъде да бързаме. Цените продължават да се качват. Най-добре да поизчакаме. Джеймс ще се съгласи с мен. Той ги разбира тия неща.

Ферн стисна по-здраво пътната карта в ръката си.

— Трябва да се върнем — настоя Уил. — Гоблинът ще ни чака.

Ферн не беше сигурна, че брат й се шегува.

Втора глава

Дойде лятната ваканция, а още не бяха намерили време да се върнат в Яроудейл. Робин се виждаше все по-често с Алисън Редмънд, очевидно по повод на литературното им сътрудничество. Но Ферн не намираше причина за излишни притеснения. Макар баща й да вечеряше с Алисън почти всяка седмица, никога не я водеше у дома, а дъщеря му от опит знаеше, че сериозните взаимоотношения неизбежно опират до запознаване с децата. На собствен терен Ферн бе способна да се справи с всякакви вредители: сладката й надменна усмивчица отблъскваше още в зародиш всякакви опити за покровителстване или изблик на топли чувства; напъните за сприятеляване оставаха безплодни пред безукорното й поведение; поривите за включване в домакинската работа биваха разколебавани при сблъсъка с превъзходното й владеене на положението и възхитителната й кухня.

Като по-малка си бе изработила система за предотвратяване на опасността от сближаване чрез влизане в ролята на непресторено наивно момиченце. Когато порасна, усъвършенства до такава степен уменията си да води разговор по време на вечеря, че знаеше точно в кой момент е най-подходящо да подложи крак на опонентката си и да изложи на показ уж най-случайно, нейната претенциозност, надутост, самовлюбеност — дори съответните качества да не бяха ни най-малко присъщи на конкретния субект.

Уил обикновено играеше ролята на апатичен съюзник и не й се месеше. Робин беше от онзи тип мъже — очарователен и безпомощен, които неизменно привличаха властни жени, решени да ги моделират по свой вкус. И по принцип успяваха до момента, в който на него не му просветне. Заподозреше ли, че се случва нещо подобно, той се опълчваше яростно, и Ферн, която го обработваше от години, разбираше, че е спечелила поредната скромна схватка. Всъщност самата тя се надяваше баща й да се ожени, но искаше да е за човек, който ще го накара да се чувства добре, който ще го направлява с нежна ръка и няма да го принуждава да върви в нежелани от него посоки. Почти беше взела решение за Абигейл Маркам — трийсетина и нещо годишна редова служителка в рекламния отдел на компанията, която Робин ръководеше. Беше жена със спокоен и ведър вид и приятно нестандартен вкус към дрехи и социални ангажименти. Но явно под въздействието на Алисън Робин като че позагуби интерес към компанията на Абигейл. Ферн следеше отблизо поведението на баща си и се надяваше приятелството му с Алисън да не надживее деловите им взаимоотношения около подготовката на книгата.

На едно парти в галерията, на което придружаваше баща си, Ферн забеляза, че Алисън го поздравява с усмивка, която й се стори малко по-щедра от обичайното, и регистрира едва доловим блясък в погледа й. Беше облякла някакви прилепнали, мрачни, асиметрични парцалки с неясен цвят в бежово-тъмносивата гама, които се връзваха добре с кестенявата й коса, а несъразмерно големите й устни бяха обилно покрити с тежко тъмно червило, така че изпъкваха неприлично на фона на бялата й кожа. Имаше някакво особено очарование в косия й поглед, в пресилената й усмивка, която сякаш никога не можеше да се прекърши в смях, в пъргавите й пръсти, които подчертаваха всеки неин жест, във вълнообразните движения на плата, увит около тялото й — пластичен и неутрален като вода. И тази странна и безкрайна матова коса, набраздена с по-тъмни жилки, която я обгръщаше като плащ…

Ферн се запита как ли я поддържа, че да израсне толкова дълга — определено прекалено дълга за европейските вкусове — и как се е стигнало до изстискването на жизнените цветове от вълнистата маса. Имаше чувството, че тази коса би могла да служи за невидимо наметало, което да действа безотказно по здрач и да я скрива от бдителни очи, докато тя върши някаква неясна, но при всички случаи нечестива работа.

„Глупости, сгълча сама себе си Ферн, какво ми става? Напоследък ми се привиждат твърде много призраци. Все пак се намирам в галерия в Уест Енд, тук е пълно с хора, които се наливат с евтино шампанско и бръщолевят глупости за упадъка на образа. Няма никакви призраци.“

Пътьом хвърли поглед на една от бутилките шампанско. Доста по-късно разбра на какво е трябвало да обърне внимание — на очевидното, а не интуицията: шампанското изобщо не беше евтино. Тя посещаваше, а понякога и помагаше в организирането на подобни партита от четиринайсетгодишна и знаеше прекрасно, че нормален човек не би прахосал качествено пиене за тълпата.

— Какво ще кажеш за картините тази вечер, Фернанда? — Гласът отстрани я свари неподготвена. За втори път.

— Трудничко е да ги огледа човек както трябва с толкова много народ наоколо — отвърна тя след малко, като вътрешно вече беше нащрек. Изобщо не бе обърнала внимание на картините.

— Разбира се — отвърна с лекота Хавиер Холт. — Проблемът с личния поглед е, че изобщо не е личен, пък и нищо не можеш да видиш.

Лицето му прилича на маска, рече си тя — перфектна марка от безшевен метал с топазени очи и коса от кована стомана. Вниманието й си намери друг обект. Алисън Редмънд поне беше жива опасност, докато Хавиер Холт изглеждаше мъртъв — учтиво и безукорно мъртъв. Искрата, която му даваше живот, можеше да идва откъде ли не, контролирана от натискането на бутони или завъртането на лостове.

— И въпреки това ми се виждаш доста съсредоточена — продължи той. — Щом като не гледаш картините, какво привлича вниманието ти?

— Хората — хладно отвърна Ферн. — Подборът ви е доста любопитен.

Той се усмихна механично.

— Кого по-точно имаш предвид? — Очевидно знаеше кой е обектът на вниманието й.

— Алисън — отвърна Ферн с привидна откритост, в която се долавяше нотка на предизвикателство.

— Естествено. Баща ти май й обръща доста внимание. Необикновена жена.

— Движи се като вода, лъкатуши като поток. Измамни ярки отражения, подмолни течения, опасни водовъртежчета. Може да е съвсем плитка, но може да е и доста дълбока. За баща ми е прекомерно необикновена.

— Убеден съм, че тя го съзнава — отвърна Хавиер с едва доловима насмешка.

Ферн не беше толкова убедена.

Когато тръгнаха за Йоркшир, изпита облекчение. Двете й най-близки приятелки вече бяха заминали на почивка и макар че Лондон щеше да й липсва, в града беше достатъчно горещо, за да се поддаде на изкушението да прекара известно време сред природата. През част от седмицата Робин щеше да се връща на работа, но дългите уикенди в Дейл Хаус и ровенето из вехториите на Нед Капъл щеше да ги отдалечи от ежедневието и да насочи мислите им в друга посока. Баща им явно очакваше деня на заминаването с нетърпение — като ученик ваканцията си и дори с повече ентусиазъм от Уил.

Когато видя Яроудейл за втори път, Ферн установи, че й е още по-трудно да анализира усещанията си: не усети някаква категорична радост, по-скоро чувство на признателност, все едно моделът на живота й се бе наместил, сякаш се бе завърнала у дома след период на небрежно и непредвидено лутане. Мрачната фасада на къщата като че някак се поотпусна; пустите прозорци разпознаха присъствието й.

Тя се качи в стаята си и с колебание, граничещо със страх, огледа склона за чудатия камък. Беше си там, на мястото. Безмълвен наблюдател, който не напуска поста си, независимо от сезона и времето, неподвижен като скала. Но той наистина е скала, напомни си Ферн и с боязън установи, че вече не изпитва страх. Изобщо не се е местил. Въобразила съм си.

Спа непробудно, без да я притесняват птичи гласове или язовци. На сутринта, насърчени от лекия ветрец и ясното слънце, тримата решиха да се разходят надолу към крайбрежието. Яроудейл се намираше в периферията на високите плата между Скарбъро и Уитби. Местността бе прорязана от дълбоки дерета, които се спускаха към скалистия, блъскан от бурите бряг на Северно море. Този ден обаче морето бе синьо и спокойно, вълните кротко се плискаха в плажа и се разтапяха в пелени от пяна.

Тръгнаха по широката плажна ивица. Замаяни от мириса на море, свалиха обувките си, за да пошляпат по ръба на вълните.

— Водата е ледена — установи Ферн.

— Трябва да внимаваме с плуването — додаде Робин. — Госпожа Уиклоу явно е права — теченията тук са коварни.

Хора се виждаха само тук-там, плажната ивица бе изненадващо чиста. Гладните чайки напразно кръстосваха в небето отгоре и надаваха пронизителни крясъци, сиротни и неутешими като океанските дълбини. Ферн разпозна в тях зов към един непознат свят, към живот, различен от всичко, което си бе представяла за себе си. Живот, в който съзнанието и опитът й щяха да надхвърлят всяко човешко въображение.

В понеделник Робин потегли за Лондон, напълнил колата си с картини, чиято цена едва ли щеше да покрие и частица от оптимистичните му очаквания. Но това не би разколебало надеждите му за останалите боклуци на братовчеда Нед.

Госпожа Уиклоу се съгласи да помага в готвенето и в поддържането на къщата, а жената на Гъс Динсдейл обеща да откара Ферн до Уитби, за да напазарува основни продукти.

Уил се бе заел да почиства фигурата от носа на кораба. Госпожа Уиклоу се оказа права — освен женската фигура в плевнята се мъдреше и доста голяма част от самия кораб.

— Виждаш ли — посочи Уил на сестра си, — тук е изписано името. Като изстържа и тия полипи, би трябвало да успеем да го прочетем. Колко ли е стар този кораб?

— Съмнявам се, че ще се справиш. За такова нещо е нужна професионална ръка — отбеляза Ферн.

— Нещо не виждам професионалисти наоколо. Ясно, ще пипам внимателно. — И той се зае да чегърта с острието на кухненския нож едно особено упорито ракообразно. — Престоял е доста време на дъното на океана. Сигурно е свикнал на доста по-грубо отношение от моето.

— Дай да ти помогна — предложи Ферн, зарязала предпазливостта и привидното си безразличие и внезапно отдадена на порива да се потопи в тайните на миналото.

След около час усърдно стъргане името най-после се появи. Не се виждаше много ясно, но все пак се четеше. Ферн през цялото време имаше чувството, че надписът няма да я изненада. Знаеше го някак инстинктивно, с онази част от мозъка си, която повечето хора смятат за неизползваема и свързана с несъзнаваното и хаотичното. Буквите образуваха две думи: „Морска вещица“. Имаше и нарисувана жена, която въпреки че имаше дълги коси и раздалечени устни, не приличаше на Алисън — гърдите й стърчаха неправдоподобно, лъскавият й корем бе извит като от каучук, а лицето й бе вглъбено като на Дидона.

Гледката не изненада Ферн. Всичко, което се случваше, й бе смътно познато, но дали от бъдещето или от миналото — това не можеше да определи.

— Страхотна е — отрони Уил. — Гърдите й приличат на ядрени бойни глави.

— Много си малък, за да обръщаш внимание на такива неща — надменно отбеляза сестра му.

— Просто завиждаш.

Госпожа Уиклоу си тръгна към пет следобед. Ферн направи по един омлет и вечеряха в кухнята под мощните звуци на последния албум на „Пет Шоп Бойс“, които се изливаха от касетофона на Уил. Дори когато Робин беше в къщата, нямаха навика да вечерят в дневната, където винаги беше по-хладно, а каменният идол се хилеше от ъгъла с вечната си зловеща усмивка — същински миниатюрен Молох5. Ферн следеше стриктно вратата винаги да е плътно затворена, въпреки склонността на госпожа Уиклоу да отваря и врати, и прозорци при всяка възможност — да влизал въздух, както обясняваше.

— Има си достатъчно въздух — засече я веднъж Уил, — иначе досега да сме загинали.

Но госпожа Уиклоу смяташе, че въздухът трябва да бъде специално пускан в стаите.

Небето се заоблачи и когато си лягаха, навън нощта бе съвсем непрогледна.

— Трябва да си запалим свещи — предложи Уил, — за да потрепват във въздуха и да хвърлят огромни сенки като паяци по стените.

— Не ми говори за паяци — скастри го Ферн.

За своя изненада, сънят я споходи почти веднага, необезпокояван от кошмари.

Събуди се изведнъж в ранните утринни часове и се намери седнала в леглото, нащрек, с опънати до скъсване нерви. Пердетата бяха дръпнати наполовина, но зад тях се виждаше само ивица изсветляващо черно, което едва се различаваше на по-тъмния кадифен фон на стаята. Не полъхваше никакъв ветрец, цареше абсолютна тишина, не се чуваше боботене на превозни средства дори в далечината — още не можеше да свикне с тези неща. В тишината се усещаше напрежение, сякаш самата нощ бе притаила дъх в очакване да проскърца дъска, да падне карфица, да изкряска предупредително нощна птичка.

Сърцето на Ферн биеше толкова неистово, че цялото й тяло се тресеше. В следващия миг, точно както бе очаквала, се чу сумтенето — болезнено познато и ужасно силно, все едно идваше точно изпод прозореца й. Дрезгавият, хриптящ дъх на създание, което не оставяше следи, на безтелесен ловец, който съществуваше единствено, за да дебне плячката си. Разпозна страх в неохотата си да предприеме нещо — страх, който изпълваше не само нея самата, но се просмукваше във всичко наоколо, за да се превърне в неразделна част от помещението. Усещаше го като физически обект, като предмет.

Подът не издаде нито звук под стъпките й. Благодарение на госпожа Уиклоу прозорецът зееше широко отворен. Ферн се наведе навън в нощта.

Край стената долу се открояваше петно, което тъмнееше на фона на нощния мрак. Плътна сянка с размити и неясни очертания. Не беше язовец — белите ивици по козината му със сигурност щяха да изпъкнат. Освен това, макар да нямаше точна представа колко голям може да бъде един язовец, Ферн беше сигурна, че съществото долу е по-едро — беше по-едро от лисица и дори от овчарско куче. Сновеше напред-назад, сякаш силно притеснено. После спря внезапно и започна бясно да драска — непогрешим звук от лапи, които се забиваха яростно в земята, сякаш искаха да пробият към самите основи на къщата.

Впоследствие Ферн си даде сметка, че вероятно е прошумолила и е издала присъствието си. Съществото долу застина на място и вдигна глава. В нея се втренчиха чифт очи — блеснали яйцевидни дупки, жив огън, извиращ отвътре. Обзе я неописуем, нечовешки ужас, дива и безумна сила, която вместо да я отблъсне назад, я задърпа надолу, към земята и към втренчените в очакване очи. С огромно усилие на волята успя да се изтръгне от тази сила и се озова обратно в стаята си, затръшна прозореца с треперещи пръсти и около нея настъпи тишина.

Докато отиваше към леглото си, чу успокоителното проскърцване на дъска. Хрумна й да отиде до стаята на брат си, за да провери дали и той не е буден, да го пита какво е чул, но я повали внезапна умора и реши, че въпросите ще почакат до сутринта. Сега имаше нужда от сън… от много сън… на дневна светлина ужасът й щеше да се е превърнал в кошмар, а в лехата щяха да личат следи от местно бездомно куче.

Но преди зазоряване заваля дъжд и отми всяка надежда за отпечатъци в пръстта.

Още със ставането Ферн се залепи за прозореца и видя Уил, още по пижама и чехли, целите подгизнали, да оглежда мястото.

— Ела да се облечеш — подвикна му тя. И веднага додаде: — Откри ли нещо?

— Не. Дъждът явно е бил доста силен. — Макар и окаляно, лицето му излъчваше особена сериозност. — И ти ли го чу?

— Да. Хайде, прибирай се.

Той потъна в задната врата и Ферн механично вдигна поглед към хълма и пътеката. На сивата утринна светлина нямаше никакво съмнение: Наблюдателя беше изчезнал.

— Не е язовец — рече Ферн на закуска. — Нямаше ивици. Беше нещо голямо и тъмно — само толкова успях да видя. — Не отвори дума за абсурдния ужас, който най-неочаквано започна да я тегли надолу. Не си падаше нито по абсурда, нито по ужаса.

— Може да е било куче? — предположи Уил.

— Възможно е.

— Или вълк?

— В Англия отдавна няма вълци.

— Може да е избягал от някоя зоологическа градина… — продължи да разсъждава Уил.

— И защо ще напира да влезе в къщата? Избягал вълк би обикалял баирите, за да напада овце — ако изобщо е бил вълк, в което се съмнявам. Пък и не знам наблизо да има зоопаркове.

За кратко настъпи тишина, нарушавана само от дъвчене.

— След като се изключи невъзможното — рече след малко Уил, — каквото остане, колкото и малко вероятно да е то, явно е истината. Шерлок Холмс. Конан Дойл е вярвал в свръхестественото. А какво друго ни остава в случая? Тук става нещо странно, при това е свързано с къщата. Мислех си го през цялото време. Между другото, ти също, обаче нали си много пораснала и скучна, вече не си позволяваш да вярваш в каквото и да било. Напомни ми да не пораствам, ако с всички възрастни става така. Знаеш ли, че в лабораторията са провеждали експерименти по телекинеза6? Знаеш ли, че от всеки ъгъл надничат паралелни вселени? Знаеш ли…

— Млъквай! — сряза го Ферн. — Не съм скучна, просто съм скептично настроена. По-здравословно е. А ти знаеш ли… знаеш ли, че ей там на баира, отвъд градината, има един камък, дето прилича на седнал човек, и понякога е там, друг път го няма? През целия уикенд си беше там — не е помръдвал. А тая сутрин го нямаше. Ей това знаеш ли го, а?

— Може да е човек — колебливо подметна Уил, объркан от въвеждането на нов елемент в ситуацията. — Някой скитник примерно.

— Камък е — възрази Ферн. — И нямам проблеми с очите. Стои, без да мърда дни наред, независимо какво е времето, като най-обикновен камък. Мисля, че ни наблюдава.

— Камъните не могат да наблюдават — подсети я Уил.

— Този може.

— Всичко се върти около къщата. Може да е свързано с вещите, които братовчедът Нед е домъквал от пътуванията си. Може да има вълшебен талисман, скрит на тавана, или амулет, или зеленото око на малко жълто божество, или… какво мислиш за сандъка? Може би разковничето е вътре в него!

— Прекалено лесно е.

— Въпреки това трябва да погледнем. Ключът трябва да е някъде тук.

Ферн изведнъж застина на място.

— Не знам дали има връзка — отрони бавно, — но госпожа Уиклоу спомена, че преди братовчедът Нед да умре, някаква жена разпитвала за ключове. Занимавала се с антикварни неща.

— Сигурно е знаела за сандъка.

— Откъде?

Прекараха сутринта в ровене из вехториите на тавана, но не намериха нито талисман, нито ключ. За сметка на това Уил попадна на доста вещи, които му се сториха обещаващи, включително страховит нож с извито острие, зловеща маска, по всяка вероятност африканска, наргиле, за щастие празно, както и древна карта на Индия със съответните слонове, тигри, махараджи и палати, изрисувани на нужните места. Имаше огромни количества прах и няколко паяка, най-големите и дългокраки, които принудиха Ферн да напусне терена с извинението, че било време да претърси кабинета. За жалост най-интересното в него се оказа заключеното махагоново писалище на Нед Капъл, за което — както и при сандъка — ключ не се виждаше.

— По дяволите — изруга Ферн, въпреки че бе възпитана да си мери приказките. — Обзалагам се, че всички ключове са скрити на едно място. Въпросът е къде. — Забеляза неприятни петна по тениската си, вследствие на ровенето, и отиде до стаята си да се преоблече. За този ден й беше достатъчно тършуването из тавана.

Дежурният поглед навън й разкри оловносиво небе и дъжд, който обливаше на талази суровия и неприветлив пейзаж. Извърна глава, веднага след това очите й се стрелнаха обратно. Миг по-късно тичаше презглава надолу по стълбите, захвърляйки сандалите си с непривично нехайство. Долу нахлузи чифт стари галоши, грабна анорака на Робин от закачалката и нахлупи на главата си шушлякова шапка, някога принадлежала на Нед Капъл.

Изхвърча през задната врата и се втурна към градинската порта. Отдавна неупотребяваното резе заяде, дъските бяха набъбнали от влагата, та се наложи да побутне с рамо, за да я отвори. Огромните галоши зашляпаха по пътеката и тя се заизкачва по баира. Вятърът брулеше ожесточено оголената местност. И ето че след броени мигове Ферн стоеше лице в лице с него. От периферията на шапката й капеше вода, в бързината не бе закопчала анорака и дъждът се просмукваше през тениската й.

Той вече не приличаше на камък, макар че в спокойствието и в цялото му търпеливо същество имаше нещо непоклатимо. Носеше огромна тумбеста връхна дреха с остра качулка, която бе надвиснала ниско над лицето му. Платът изглеждаше тежък и излъскан от дългото носене, в цяла гама различни нюанси — от землисто до каменисто сиво и от мъхнато до тревистозелено. Изпод качулката я гледаше също толкова повехнало лице с изтъняла върху изпъкналите скули плът, с обрулена от ветровете и опърлена от слънцето кожа, нагъната в миниатюрни бръчици около очите и устата — някои от тях родени от смях и веселие, повечето от замисленост и печал. Но това, което я плени и омагьоса, бяха очите: едновременно зелени, златисти и кафяви като пролетна гора, по-искрящи от дъжда, толкова ярки, че сякаш пронизваха самата обвивка на съзнанието й и надничаха в дълбините на съществото й.

След първото инстинктивно отдръпване душата й откликна щедро и животът й се промени завинаги. Сякаш самоличността, която си бе изградила — лишена от фантазии, уравновесена, умишлено тесногръда — започна да се съблича като пашкул и една различна, свенлива и сантиментална Фернанда предпазливо протегна пипалца в непознатата среда. Тогава тя осъзна, че до този миг не е познавала самата себе си, че всичките факти, на които се е уповавала, са били най-обикновена заблуда, издигната от дете, което се страхува да порасне. Но невежеството вече не я плашеше, понеже той знаеше коя е тя, знаеше какво представлява тя — това внасяше покой в душата й. Поздрави го, той й отвърна по същия начин и разменените поздрави разтопиха стените на малкия й космос, за да пропуснат в него невъобразимото от Външния свят.

— Доста време ти отне — подхвана Наблюдателя.

Огледа я съсредоточено. Пред него стоеше момиче с капка на носа — съвсем младо момиче — дребничко за възрастта си, с удължено сърцевидно лице и ясни черти като на изрисуван с перо портрет. Вятърът се шмугна под козирката на шапката й и я обърна, отдолу се показа късо подстригана кестенява коса, чиято линия бе заострена в шпиц по средата на високото чело. Огромните й светли очи бяха раздалечени едно от друго и напръскани със сиво-зеленикави оттенъци и дори в този миг на отваряне на съзнанието той мярна неизбродими дълбини, интелект, който винаги ще бъде нащрек. Спечели доверието й посредством елементарен трик, ала тя нямаше да се поколебае да възвърне скептичното си отношение, ако — или когато — той я разочарова.

— Приличаше ми на камък — рече тя, сякаш го обвиняваше.

— Върши работа — отвърна той. — Ако се преструваш на камък, никой не се чуди какво си намислил. Няма въпроси, няма неприятности. Няма нищо по-незабележимо и скучно от камъка.

— Не е вярно — възпротиви се тя, но категоричността внезапно бе изчезнала от гласа й. — Аз забелязах камъка.

— Външният вид понякога лъже. Може да виждаш много неща, които всъщност да не са там. Мираж, отражение, звезда, престанала да съществува преди хиляди години. Трябва да вярваш на инстинктите, а не на очите си. Ти ме познаваш доста преди днешния ден.

Ферн не направи опит да каже нещо по този въпрос.

— Ти ни шпионираше.

— Наблюдавах ви — поправи я кротко той. — За щастие, макар да съм изгубил доста неща, наблюдателността не е сред тях. Имам чувството, че съм прекарал цели векове, без да правя нищо друго, освен да наблюдавам.

Ферн не беше убедена, че той преувеличава.

— Точно така те нарекох за себе си — Наблюдателя.

— Уместно. С годините това започна да ме уморява. Има толкова много неща, които се нуждаят от наблюдение, а хората като мен, които продължават да го правят, са ужасно малко. Намери ли го вече?

— Кое?

— Онова, което търсиш.

— Не знам какво търся.

— Дълбоко философско изказване. Малцина са тези, които знаят — и по-добре. Да откриеш онова, което търсиш, е един вид падение, провал, трагедия. Но това са общи приказки, измествам темата. В случая става въпрос за конкретна вещ, която трябва да бъде намерена. От известно време върху тази къща е съсредоточено повече внимание: посетители, които не са такива, за каквито се представят; злосторници, които дебнат нощем — някои от тях човешки същества, други не съвсем. Което ме подсеща — следващия път, когато чуеш шумове в нощта, обуздай любопитството си. Ще е по-безопасно.

— Видял си го — възкликна Ферн. — Онова снощи. Какво беше?

— Нещо, което не би трябвало да е тук. Който го е изпратил, определено е избрал неподходящо средство. Но ти не се тревожи излишно: дори да намери пролука, не може да влезе, докато не бъде поканено. Древният закон все още е в сила. Не му обръщай внимание и то ще си отиде.

— Сигурен ли си?

— Не. Би било безразсъдно да твърдя, че съм сигурен. Във всеки случай изборът не беше уместен. Възможно е онзи, който го е изпратил, да е искал да покаже, че той — или тя — има силата да призовава подобни същества. — Почеса замислено гърбавия си нос. — Дано следващият му ход да е по-практичен. Надявам се.

— Следващият ход на кого?

— Нямам представа. Точно сега знам много малко. Възможностите са доста. Може да е някой, който работи сам и се опитва да разшири влиянието си, силата си — уви, всички ние се стремим към това! Може да е агент или пратеник. Зависи какво търсим. Има някои податки. — Погледът му се замъгли, после внезапно се проясни, озарен от спомена: — Някога, преди много, много време, още преди началото на историята, бил изгубен предмет. Малцина биха го разпознали, на пръсти се броят онези, които знаят тайната на неговото използване. Когато изгубеният предмет бил намерен, получателят му го помислил за безполезна вещ без никаква стойност. Семейството му го пазило, както биха таили злъч в душата си, роднините му започнали да си го предават от поколение на поколение, заедно със съответната легенда и поука, докато една млада невеста не го продала на преминаващ вехтошар срещу връзка панделки. Вехтошарят си откраднал и целувка, което не влизало в сметката. Говори се, че оттогава насетне невестата охладняла към съпруга си. Вехтошарят занесъл откупеното на колекционер на подобни вещи, понеже усетил нещо тайнствено в предмета, макар да не подозирал силата му. Колекционерът бил алхимик, една осма магьосник, седем осми шарлатанин. Двамата с чирака му изследвали предмета, прегледали дима над него за видения, надничали в кристални кълба, научили неща, които човек може да научи, като гледа пушек и венециански порцелан. Алхимикът, наред с другото, забърквал отвари за любов, а също и отрови — неособено успешно: на отварите разчитал твърде много, отровите приготвял без нужния ентусиазъм. За нещастие недоволен клиент от средите на войнстващата аристокрация решил да му отмъсти. Пребили алхимика почти до смърт, претършували ателието му, конфискували имуществото му. И предметът пак изчезнал, за да не бъде намерен никога повече. — Замлъкна, въздъхна, без да обръща внимание на вятъра и дъжда, сякаш наистина бе от камък.

На Ферн й заприлича на древно хипи, загърбило марихуаната и опиатите, което е решило да се върне с трезв ум към преследваните някога образи, плод на халюцинации. Тя беше вир-вода, трепереше от студ. Но не си тръгваше.

— Търсихме го — продължи той, — но беше минало много време, твърде късно бяхме разбрали колко е важен този предмет. Заможните родове по онова време бяха скрили богатствата си толкова добре, че дори потомците им не можеха да ги намерят. Оставяха указания и кодове, но указанията се оказваха подвеждащи, а кодовете — неразгадаеми. И дирята се изгуби. Докато най-сетне, преди двайсетина години, на един търг не бе продаден известен потир, изчезнал през въпросния период. Очевидно е бил възвърнат през последната голяма война, когато бомба разрушила стена, преграждаща тайно подземие. Изгубих дирите на другите по-маловажни предмети, които трябва да са били намерени заедно с потира, но предполагам, че пътешественик с вкус към дрънкулките е попаднал на част от тях из битпазарите. Звучи логично.

— Братовчедът Нед — рече Ферн. — А после? Него как го откри?

— Бил е открит, не зная как. Случайна среща, заклинание — все едно. Интересът на другите привлече и мен. Може би въпросният предмет се намира тук, в къщата. Ако е така, ти трябва да го откриеш първа.

— Аз ли?!

Не обърна внимание на въпроса й.

— Ако попадне в грешни ръце, може да бъде употребен не както трябва. Не знам какво точно може да се случи, пък и не искам да знам. Наблюдавах изключително внимателно хода на нещата. Хората, които се интересуват — независимо кои са те — не знаят повече от нас. Засега. Трябва да запазиш преднината си. И да го намериш първа.

— Но какво представлява този предмет?

Отговорът бе изречен бавно и тихо, сякаш Наблюдателя се страхуваше да не би някой да го чуе, въпреки че се намираха на пуст баир, далеч от всяко живо същество.

— Ключ. Нима още не си се досетила? Изгубеният предмет е ключ.

— Ами да — възкликна Ферн. — Досега търсихме ключове, за да отворим писалището и сандъка на тавана, а се оказва… че всъщност важното са били самите ключове.

— Ключът е само един. Трябва да е по-малък от останалите, от камък или от нещо, подобно на камък. Щом го видиш, ще го познаеш. Важно е да го скриеш от всички.

— А после… да го дам на теб. — Съмнението пропълзя обратно и замъгли съзнанието й. — И тогава? Ти какво ще направиш с него?

Той се усмихна за пръв път — неочаквано дяволита усмивка, която заби трапчинки в бузите му и набразди още повече линиите около очите му.

— Това е въпросът, нали? Участвам в това търсене от десетилетия, от векове. А когато то приключи — ако приключи — няма дори да знам какво да правя. Може това да се окаже последната шега — ако изобщо имаме възможност да се засмеем.

— Кой си ти? — попита тя, внезапно осъзнала, че е мокра до кости, че й е студено, че госпожа Уиклоу я вика за обяд, че стои насред голото възвишение и говори с камък.

— Кой съм аз ли? — Закачливият тон изчезна, последните остатъци от усмивката му придобиха зловещ вид. — Това е кратък въпрос с дълъг отговор, а сега не разполагаме с нужното време. Ти как мислиш — кой съм аз?

Ферн сви рамене и се постара отговорът й да прозвучи нехайно и пренебрежително.

— Наблюдател… магьосник… фокусник… скитник.

— Най-вече скитник. Ако изпитваш потребност да ми дадеш име, казвай ми Рагинбоун. Наричаха ме така преди доста време, когато всичко това — той посочи опърпаните си дрехи — все още беше само дегизировка. Сега е единственото ми аз. А аз как да те наричам?

— Фернанда. Или просто Ферн. Мислех, че вече ти е известно. — В гласа й прозвуча нотка на разочарование.

— Чета мислите ти, а не акта ти за раждане — сопна й се той. — А сега е време да вървиш, Фернанда. Обядът ти те очаква, пък и трябва да си облечеш нещо сухо. Ще дойда пак утре. Или вдругиден. Не забравяй: намери ключа. Длъжна си… да намериш… ключа…

Вятърът подхвана шапката й и щом тя се обърна да я догони, дъждът сякаш я завъртя и замъгли видимостта, а когато отново погледна нагоре по пътеката, видя само камък. Ясно се очертаваше камък с формата на седнал човек, който е спуснал качулката ниско над главата си. Ферн се затича към къщата.

За момента реши да не казва на Уил за срещата си с Рагинбоун. Не защото се опасяваше, че няма да й повярва — напротив, брат й беше склонен да приеме невероятното и дори невъзможното, като отхвърли по-близкото до ума като неспособно да подхранва вярата му. Направи го заради себе си — защото й бе нужно време, за да осмисли собствените си реакции и да свикне с получената информация. Във всеки случай Уил е още твърде млад, рече си, и е склонен да действа прибързано и необмислено, лесно се пали; и тъй като не е запознат с истинските опасности на мъглявия свят, в който бяха попаднали, би го възприел като обикновена приключенска игра. А Ферн беше убедена, че има от какво да се страхуват. Усещаше опасността както ловец тигър в гъсталака.

Уил завърза доста неочаквана дружба с викария и през следващите няколко дни, ако не ровичкаше из тавана, придружаваше Гъс на спокойни разходки из околността с цел опознаване на дивата природа и на местните легенди.

Ферн отказа поканата да се присъедини и започна методично да издирва ключовете, като напразно обръщаше шкафове и чекмеджета.

— Сигурно ги е сложил някъде на сигурно място — изрази мнението си госпожа Уиклоу.

Ферн имаше навика да прибира разни неща „на сигурно място“, затова ни най-малко не се успокои. Искаше й се пак да си поговори с Рагинбоун, но на хълма нямаше никого и тя изпита странното чувство, че е изоставена. Фактът, че сънят й не бе нарушаван от сумтенето край стената, беше малка утеха. Най-обезпокоителното им преживяване бе, когато една вечер мотоциклетистът с черната маска мина толкова близо покрай нея и брат й, че двамата бяха принудени да отскочат встрани. Но това, разбира се, можеше да се изтълкува като най-обикновено перчене — местният играч, който иска да се прави на мъж и да впечатли мацката от града. Вероятно нямаше никаква връзка с Дейл Хаус.

В петък сутринта им се обади Робин. Явно беше на доста шумно място и макар Ферн да го чуваше добре, той май не разбра много-много какво му говори дъщеря му. Оказа се, че е на летището и щял да лети за Ню Йорк. Касаело се за спешна командировка, Алисън Редмънд го свързала с някакви хора, май с някакъв американски историк, който проучвал процеси срещу вещици, страхотно вълнуващо. Та щял да отсъства известно време.

— Но, татко…!

Той припряно й заобяснява, че няма причина за притеснение. Бил уредил всичко. Алисън щяла да дойде да постои при тях, да помогне с каквото трябва, да наглежда къщата — имала страхотен усет за вътрешно обзавеждане. Бил сигурен, че Ферн ще се разбира добре с нея. (Той винаги беше сигурен, че Ферн ще се разбира добре с многобройните му приятелки.) В слушалката се чу сигналът, след който обявяваха полетите.

— Трябва да вървя, скъпа, ужасно закъснявам… — И линията прекъсна, а Ферн остана да стиска замлъкналата слушалка, обзета от безмълвен гняв. Постепенно на негово място се появиха смайване и объркване. Макар да бе свикнала с хаотичното поведение на баща си, толкова прибързани и необмислени действия минаваха всякакви граници.

— Усещам макиавелианската ръка на госпожица Редмънд в дъното на цялата работа — обяви тя на всеослушание по време на обяда и въведе Уил и госпожа Уиклоу в ситуацията. — Едно не мога да разбера — какво е намислила.

— Може да си търси съпруг — подметна важно госпожа Уиклоу. Отдавна бе станало ясно, че нейната суровост и неприветливост са само привидни и че е изцяло на страната на Уил и Ферн.

— Ами да, разбира се, помислих си го още в самото начало — подкрепи я Ферн. — Досега не съм имала проблеми с тези неща.

— Малката ни хитруша, а? — госпожа Уиклоу почти се усмихваше.

— Но след като целта й е татко, защо го праща в Америка? — продължи да разсъждава Ферн. — Един вид… — Спря по средата на изречението, преглъщайки неизречените думи.

Интересува я къщата. В кухнята не беше студено, но тя усети как през тялото й преминава внезапна ледена вълна.

— Що за човек е тази Алисън? — полюбопитства Уил. — Май не съм я виждал, а?

Ферн поклати глава.

— Умна е, поне така си мисля. Но всъщност не знам. Изглежда мършава и гладна, като Касиус в „Юлий Цезар“. Но… в същото време в нея има нещо неуловимо, нещо, което се изплъзва. Една такава ослепителна и хлъзгава, като вода, течаща върху нещо адски твърдо. Не мога да ти го обясня точно. Ще видиш сам.

— Готина ли е?

— Понякога — отвърна с колебание Ферн. — В един миг ти се струва, как да кажа, сияеща и очарователна, а в следващия вече е просто кльощава женица с грозна уста. Не говоря за външния й вид, по-скоро за самото й поведение.

— Човек трябва да внимава с такива като нея — заключи госпожа Уиклоу.

— Ти ще й видиш сметката — подсмихна се Уил към сестра си. — Не ти е за пръв път.

Следобед Ферн се сети за нещо и се ядоса, че не й беше хрумнало по-рано. Звънна на адвокатите и ги попита дали господин Капъл не им е оставил някакви ключове. За жалост просветлението й не даде никакъв резултат. Мъж, когото по гласа определи като доста възрастен, я посъветва да провери в чекмеджетата, шкафовете и така нататък.

— Вече го направих — сряза го тя.

— Значи ги е скрил някъде на сигурно място — продължи да я успокоява адвокатът.

— Точно от това се страхувах.

Опита се да си наложи да не наднича час по час през прозореца. Дългото отсъствие на Рагинбоун може би нямаше никаква връзка, но беше допълнителен дразнител.

— Оня камък пак го няма — обяви Уил по време на чая и направо я слиса.

— Кой камък? — Въпросът й беше инстинктивен.

— Оня, дето прилича на човек. Няма го от няколко дни.

— Въобразяваш си. Забрави за него. — Още не й се говореше за Наблюдателя.

Уил се вторачи в сестра си.

— Тази жена, дето ще идва… Мислиш ли, че е свързана с всичко това по някакъв начин?

— От къде на къде? — попита в отговор Ферн, преструвайки се, че не разбира какво намеква брат й.

— Не знам, но виждам, че и ти си го мислиш.

Алисън Редмънд пристигна по-късно същия ден с рейндж роувър, пълен с картини, мостри за килими и дамаски, няколко облепени с тиксо кашона и три-четири сака „Гучи“. На лицето й бе застинала особената й усмивка, а един заблуден слънчев лъч оцвети за миг кичур от избледнялата й коса. Поздрави децата преднамерено плахо, като очевидно следваше стратегията си за преодоляване на враждебността им, извини се на госпожа Уиклоу за евентуално създадените неудобства и пожела веднага да й покажат къщата, чиято атмосфера и излъчване се зае тутакси да възхвалява. Не каза „Надявам се да станем приятели“, нито започна да раздава целувки наляво и надясно. Движенията й бяха леки, неуловими, едва ли не забулени в мъгла, пръстите й внезапно изпърхваха край нечия ръка, косата й погалваше близко тяло и Ферн ясно си даваше сметка, че проявява признаци на параноя, като смята, че тези ефирни докосвания я омърсяват и оскверняват.

Алисън съумя да изрази възхищение от всичко край себе си, без да звучи прекомерно, като така умело подмами Уил да й разкаже за разкритията си на тавана, че сестра му мигом застана нащрек, прегърна го в непривичен изблик на чувства и заби нокти в рамото му, за да го накара да млъкне. Единственото нещо, което за миг наруши спокойствието на Алисън, бе дневната на първия етаж. Тя се поколеба на прага и се заоглежда, сякаш търсеше нещо с поглед, усмивката й застина. В следващия миг като че се окопити и продължи да се държи все така омайващо. Когато по-късно Ферн се сети за тази краткотрайна промяна в поведението на гостенката, намери обяснение, което й се стори малко вероятно. Все пак Алисън влизаше в къщата за пръв път. Няма начин да е забелязала, че са преместили идола.

— Да ти помогна с багажа — предложи Уил, макар и неособено сърдечно.

Алисън с престорена благодарност му подаде един куфар и каталог с мостри за килими и тръгна да качва сама кутиите.

— Повечето от картините ще останат в колата. Един от художниците ни живее в Йорк, така че натоварих някои от нещата му, за да мина през ателието му в понеделник, като се връщам към Лондон. Но има и две-три мои, които ще кача в стаята си. Винаги пътувам с картините си. — Усмихна се, сякаш за да потвърди искреността на думите си. — Някои хора не мърдат никъде без любимите си възглавници, без определена чанта или накит. Аз, опасявам се, съм така с картините. Доста е сложно при пътуване със самолет — багажът ми става ужасно тежък.

Ферн се втурна да й помогне, по-скоро от любопитство.

Въпросните картини бяха изправени отзад в колата и покрити, за да не пострадат при транспортирането. Алисън потъна в къщата и Ферн повдигна единия край на покривалото, за да погледне най-горната картина. Очакваше да види нещо абстрактно, но творбата се оказа реалистична, макар и някак поразкривена — вероятно поради грешки на художника. Изобразяваше конска глава, която надничаше над вратата на конюшня. Темата й се стори доста шаблонна, само дето в случая имаше и решетки, а откъм ъглите пропълзяваше странно обезцветяване, сякаш върху картината бе разстлан слой пръст. Гривата на коня бе неестествено дълга и буйна, челото му изглеждаше някак деформирано, сякаш творецът не се беше старал да постигне голяма правдоподобност. При все това очите на животното бяха изключително живи, потресаващо истински — подивели тъмни очи, които се втренчиха във Ферн едновременно с молба и предизвикателство. Прекарала по-голямата част от живота си в Лондон, Ферн бе яздила само няколко пъти, но обичаше конете и още не беше се отказала от мечтата си един ден да се научи да язди добре. Усети се, че протяга ръка да пипне платното, пръстите й инстинктивно посегнаха към ключалката на вратата; боята й се стори груба и твърда, като метал или ръжда.

— Не пипай! — грубият глас, променен почти до неузнаваемост, се оказа на Алисън.

Ферн подскочи. Ръката й се отпусна, покривалото падна на мястото си.

— Извинявай — усмихна се учтиво тя. — Не знаех, че толкова държиш на картините си.

За момент й се стори, че Алисън изглежда объркана. После грубостта и притеснението от създалото се положение внезапно се изпариха и върху лицето на жената се плъзна тънък воал от сърдечност.

— Картините са доста стари и крехки. Всяко докосване може да ги повреди. Имам планове да ги реставрирам. Това е мой самостоятелен проект. Истината е, че според мен това, което видя, е нарисувано върху нещо по-старо. Горните пластове трябва да бъдат отстранени много внимателно. Както може би си забелязала, съм съвсем в началото. — Ъгълчетата, които приличат на засипани с пръст, помисли си Ферн, но пак не бе изцяло удовлетворена. — Върху много шедьоври е рисувано по подобен начин, за да е по-лесно укриването и пренасянето им. Продължавам да се надявам, че съм попаднала на нещо специално.

Сама качи картините в стаята си. По взаимно съгласие я бяха настанили на последния етаж — „Да не се пречка“, както се изрази Уил — в една стая, която не бе използвана от години и изглеждаше хладна и неприветлива. Алисън изрази възхищението си от сводестия таван, от завесите и протритото кадифе на възглавницата, от опушеното огледало над камината.

— Дано не ме сметнете за параноичка, но мога ли да ви помоля за ключа от стаята. Много държа на личното си пространство. За мен то е жизненоважно — какво да се прави, просто съм си такава. Израснахме три сестри, предполагам, че всичко е започнало тогава.

— Съжалявам — обясни Ферн, — но имаме само ключовете за самата къща. Братовчедът Нед явно е прибрал всички останали на сигурно място.

— Търсихме ги навсякъде — додаде Уил, — тоест Ферн ги търси.

Ферн беше убедена, че по лицето на Алисън пробяга още една мимолетна сянка, която за миг го вкамени.

— Ще ви бъда задължена — изрече накрая Алисън, — ако не влизате в стаята ми в мое отсъствие. Сигурна съм, че разбирате.

„Разбирам ли“, запита се Ферн.

Двамата с Уил слязоха на долния етаж и оставиха Алисън да разопакова багажа си.

— Много е миличка — бе коментарът на Уил, — ако си падаш по такива. Но доколко е искрена, е трудно да се каже. Явно полага усилия, но ако е хвърлила око на татко, няма друг избор, нали така?

— Миличка е само привидно — увери го Ферн. — Само лустро, без нищо под него. Нарича се обаяние.

— Като гирлянди, сложени за украса на проскубано коледно дръвче. Май не й вярвам. Още не мога да преценя.

— Аз мога. Не й вярваш.

Завариха госпожа Уиклоу да си облича палтото.

— Ще тръгвам. Във фурната има пай. Смея да кажа, че мадам няма да го яде — много е кльощава, за да яде пай. Предполагам, че кара на кафяв ориз и ония мюсли. Добре че поне вие харесвате кухнята ми.

— Така си е — успокои я сърдечно Уил.

— Малко ми е подозрителна — додаде госпожа Уиклоу и хвърли поглед нагоре. — На човек понякога му хрумват странни неща.

— Какви например? — поинтересува се Ферн.

— Госпожица Редмънд е от Лондон — поне ти така спомена, нали?

Ферн кимна.

— Работи в галерия в Уест Енд.

— Имаше една млада жена от Гисбъро, три… не, четири месеца преди капитанът да умре. Май ви споменах. Занимаваше се с антикварни неща. Вярно, нямах възможност да я огледам добре, пък и нямаше толкова много коса, по-скоро беше късо подстригана, над раменете. Но съм готова да се закълна, че е същата жена. Дочух как приказва на капитана, едни такива сладки-сладки приказки… И да ви кажа, тя мене изобщо не ме забеляза. Тя е от тия, дето виждат само хората, които ги интересуват, а останалите изобщо не ги забелязват. Залагам петак, че беше вашата госпожица Редмънд. — Тръсна енергично глава, сякаш да се освободи от паяжина. — Ама пък може и да си въобразявам. Все пак внимавайте. Ако имате нужда от мен — третата къща в края на селото.

— Благодаря — усмихна й се Ферн, за да разсее притесненията й. Но щом госпожа Уиклоу излезе от къщата, усмивката й угасна. Отиде да нагледа пая с помръкнала физиономия.

Вечерята премина в тон на добра воля. Алисън поддържаше разговора, като споделяше с домакините идеите си за къщата.

— Струва ми се, че от плевнята може да се получи нещо наистина вълнуващо — заяви тя, след като надлежно и с възхищение бе огледала „Морска вещица“ и настоящото й местонахождение. — Баща ви много разчита на моите съвети. След ден-два ще звънне от Щатите, така че ще го попитам дали мога да започвам. Имам приятел в строителния бизнес, който се е специализирал в подобни ремонти. Мислех да го доведа, за да си каже мнението. Разбира се, трябва много да внимаваме с онзи прекрасен кораб. Но ако го покрием с брезент, нищо няма да му стане да постои малко отвън. Все пак в крайна сметка е лято, нищо, че още не е стигнало до Йоркшир!

— На мен йоркширското лято ми харесва — прекъсна я Уил. — Действа ми освежително.

Ферн си прехапа бузите, за да потисне усмивката си. Уил никога не бе споделял, че харесва свежия климат.

— Трябва само да поразчистим мястото, преди да обявим имота за продан — подчерта Ферн. — Татко няма намерение да пръска пари по него.

— Инвестицията си струва — продължи да настоява Алисън. — С малко подобрения в плевнята ще имате два имота за продаване вместо един. Ще го обсъдя с Робин, когато се обади.

Намекът беше повече от очевиден: Ферн е дете и не е нейна работа, финансовите въпроси са извън нейните отговорности. Косъмчетата по тила й настръхнаха. Личицето й застина в неподвижна гримаса, сякаш си бе надянала оловна маска. Но засега нямаше какво да стори — последната дума имаше баща й, а докато той е в Америка, на Ферн щеше да й е трудно да противодейства на влиянието на Алисън. Подозираше, че телефонният разговор няма да завърши благоприятно за нея и брат й. Почувства се объркана, още малко и щеше да изпадне в паника. Все пак успя да се овладее.

— Паят е превъзходен — обяви Алисън, докато бодваше с вилицата си от крайчето.

Легнаха си рано. Ферн лежа будна цял час, преди да се унесе в неспокойна дрямка. Потиснатите тревоги изплуваха под формата на изопачени сънища. Беше на някакво частно парти в Ню Йорк и се опитваше да се добере до баща си, който се намираше в другия край на залата, но помежду им щъкаше гъста тълпа от хора, баща й я видя, помаха й и се усмихна, сякаш всичко е наред. Разговаряше с някаква жена, явно Алисън Редмънд, но когато се обърна, Ферн установи, че не я познава, а самата Алисън се оказа точно до Ферн — беше облечена в рокля, която се диплеше като вода, косата й също беше на вълнички, така че човек не можеше да определи къде свършва роклята и къде започва косата.

— Хайде — рече Алисън, поставила дългите си пръсти на рамото на Ферн.

Хавиер Холт също беше там, застанал край „Изгубеният град“. Вратата беше отворена, пред погледа й се бяха ширнали улиците, в храма думкаха тъпани, знаеше, че не бива да прекрачва прага, но не можеше да си спомни защо. Събуди се от ярки цветове и силни преживявания, по-отчетливи от самия живот, но въпреки че се напрегна да запази спомена, той бързо изчезна. Остана й само разтуптяно сърце и силно чувство за претърпяна загуба. До слуха й достигнаха познати вече нощни шумове: безспирният вой на вятъра, рязък и внезапен крясък на птица. Тъкмо се унасяше в сън, когато сумтенето пак започна.

Въпреки страха, сякаш просмукал се в самия въздух около нея, тя изпита чувство на възмущение. Стисна зъби и го овладя, потисна малодушието си, без да забравя, но и без да приема съвета на Рагинбоун. Това бе нейният дом, макар и само за известно време, и никой натрапник, бил той животно или човек, мелез или чудовище, нямаше право да я тормози в него. Още не си бе изготвила конкретен план за прогонването му, но бе решила поне да го види, да застане лице в лице с него, да докаже на себе си веднъж завинаги, че е най-обикновен помияр, улично куче, вярно, може би малко подивяло, но въпреки това същество от плът и кръв, а не някакъв си призрачен ловец, изплувал от света на сенките.

Седна на леглото и взе фенерчето, което вече държеше до главата си. Мислеше, че е затворила прозореца, но явно беше отворен, понеже звукът беше доста силен. В следващия миг застина на място. Шумът не идваше откъм градината, а пред вратата й.

Седеше напълно неподвижна, забравила цялата си решителност. Не може да влезе, беше й казал Рагинбоун, но ето че то все пак беше вътре. В къщата, в коридора. Чуваше го как драска по пода, как раздира овехтелите килими. Мисълта й блокира, тялото й сякаш се вкамени, но не можеше да овладее бясното туптене на сърцето си, имаше чувството, че се чува дори отвъд стените. Вратата не беше заключена. Нещото, което не би трябвало да има ръка, заопипва дръжката. За няколко секунди Ферн спря да диша.

То отмина. Тя чу тихите стъпки да се отдалечават дебнешком по коридора, придружени от дрезгаво дишане. Щом шумът заглъхна, Ферн остана да стои така като че ли с часове, заслушана в очакване. Пулсът й продължаваше да бие бясно. Постепенно напрежението във въздуха около нея като че ли понамаля, над къщата надвисна привидно спокойствие.

Ферн стана от леглото толкова внимателно, че дъските почти не проскърцаха, запромъква се пипнешком към вратата, без да включва фенерчето. Трябваше да се стегне и да събере достатъчно смелост, за да отвори вратата и да надзърне в коридора. Очите й вече бяха свикнали с тъмнината и за миг й се стори, че вижда нещо — не черно животно с блеснали очи, а доста по-малко създание, свито край прозореца в дъното на коридора, сякаш се опитваше да остане невидимо, дори след като усети погледа й. Сърцето й скочи в гърлото, но в следващия миг съществото — каквото и да беше — изчезна. Коридорът остана празен. Усещаше го. Тръгна покрай стената пипнешком и влезе в стаята на Уил, без да почука.

— Кой е? — Брат й беше буден.

— Аз съм, тихо! — Затвори внимателно вратата, светна с фенерчето. — Не искам да включвам лампата, мръдни малко да седна на леглото.

— Чу ли го?

— Да.

— Беше вътре. Как е възможно? Да не би да сме забравили отворена врата?

— Няма значение — отвърна Ферн. Шепнеха, фенерчето бе на нощната масичка край леглото, мъждивата светлина хвърляше бледи сенки по лицата им. Тя установи, че стиска брат си за ръката, сякаш търсейки утеха — нещо, което той не би позволил в друга ситуация. — Не може да влезе, ако не бъде поканено. Така гласи Древният закон.

— Какъв закон? Откъде знаеш?

— Все едно. Просто знам.

— Законите са, за да се нарушават. — Уил звучеше скептично.

— Може би. — В крайна сметка Рагинбоун не беше особено категоричен. — А може би не. — Вдигна поглед към стаята на Алисън.

Уил забеляза бялото на очите й и последва погледа й.

— Мислиш, че тя…?

— Съвпадението е твърде очебийно. В деня, в който тя пристига, то влиза. Тя го е поканила. Сигурна съм, че е тя.

— Какво ще правим?

— Има и още нещо — продължи Ферн. — Когато излязох от стаята, в коридора имаше още нещо — имам предвид още нещо, освен другото. Беше мъничко и изчезна бързо, но съм сигурна, че беше там.

— Май ми идва малко в повече — рече Уил. — Алисън Редмънд, Сумтящия, „Морска вещица“, сандъкът, камъкът, дето се мести, изчезналото съкровище… а сега и това. Каквото и да е. Станаха прекалено много. Не мога да се справя с всичките. Мислиш ли… мислиш ли, че трябва да се опитаме да кажем на татко? — По тона му разбра, че брат й е обзет от ужас. Въпреки че самата тя изпитваше страх, й стана по-добре да се почувства силната. Дано само да съумееше да е достатъчно силна.

— Безсмислено е — отговори на въпроса му. — Първо, не всичко може да се каже по телефона. Второ, какво по-точно възнамеряваш да му кажеш? Че сме чули някакво същество да сумти из къщата и че не можем да намерим ключа от сандъка със съкровищата, и че мислим приятелката му за вещица? Ще реши, че и двамата сме друсани… или че бълнуваме. А дори и да реши да си дойде, нищо не може да направи. Алисън е доста по-умна от него. Ще трябва да се справим сами.

Тихото гъргорене на Уил би трябвало да е изблик на смях.

— Досега си се справяла с всички приятелки на татко.

— Този път май ще е малко по-трудничко.

Настъпи кратко мълчание. Пресегна се към фенерчето, но не стана от леглото.

— Май ще е по-добре да останеш да спиш тук — рече Уил един вид кавалерски, но тонът му не заблуди никого. — По-сигурно е да сме заедно.

— Добре, мръдни малко.

Леглото беше достатъчно голямо, но двамата се свиха на кълбо и опряха гърбовете си, успокоени от близостта на другия, след което най-неочаквано заспаха за нула време.

Трета глава

Сутринта Ферн стана рано и се премести в стаята си. Инстинктивно разбираше, че е по-добре Алисън да не знае, че двамата с брат й са нащрек. Въпреки че бе едва седем часа, се беше наспала, затова се облече и излезе в градината, краката й като че сами я отведоха към задната врата и по пътеката към баира. Слънцето още не бе изплувало над източния хоризонт и къщата хвърляше продълговата черна сянка върху ливадата, но склонът зад нея блестеше в капчици роса. От Наблюдателя нямаше и следа; нямаше го вече толкова време, че Ферн започваше да се съмнява, че изобщо са разговаряли. Колкото по-високо се изкачваше, толкова повече я заобикаляше самотата.

Оттатък дерето пасяха стадо овце. Върху хребета на хълма падаха сенките на ниски облаци. Изписука самотно пиле, мелодията прозвуча като изсвирена от извънземен гайдар, решил да призове блуждаещите духове обратно в планинските им убежища преди началото на смъртния ден. „Денят — Денят на човека!“, спомни си Ферн стиха на Киплинг. Вятърът, докоснал бузата й, сякаш бе кристалночист и волен, не познаваше никакви граници и предели, и спокойно можеше да е долетял от девствени висини, над треви и тресавища, над скали и сипеи, за да го вдиша не друг, а тя. Небето над нея бе гладко и чисто, в синьото безбрежие се врязваха само две вейки на непознат храст — сякаш заек, навирил уши. Долу в ниското реката бе издълбала просека в хълмистото плато и там все още имаше следи от нощни сенки, които пълзяха към брега, за да се сблъскат с далечните сини отблясъци на морето.

Беше стигнала почти до билото, когато пред нея изскочи животното. В първия момент наоколо се виждаше само трева. Внезапно тя се размърда и се превърна в козина. Съществото застана пред нея на четири крака, розовият му език висеше между изпочупените зъби, кехлибарените очи се бяха втренчили неподвижно в лицето й. Беше куче — какво друго да е? Имаше заострена лисича муцуна, леко по-сгъстена козина около врата, не чак буйна като грива, и жилаво елегантно тяло като на хрътка. Козината му беше сплъстена и изпокаляна, тук-там посивяла, на места кафеникава и пепитена. Явно беше кръстоска — имаше по нещо от овчарско куче, лисица и вълк. Но Ферн си напомни, че от Средновековието насам в Англия няма вълци. Неясно как, но веднага разбра, че съществото е женско. Във вторачения поглед блестеше разум, лишен от способността да комуникира.

Колебливо, от една страна, уплашена за себе си, от друга, притеснена да не предизвика страх у животното, Ферн протегна ръка към него. То я подуши, после я лизна. Зловещите резци бяха на сантиметри от пръстите й, но въпреки това тя се чувстваше странно спокойна.

— Той ли те изпраща? — попита тихо. — От името на Рагинбоун ли си дошла? И ти ли си Наблюдател? — После внезапно се сети още нещо и додаде: — И ти ли си на пост?

Жълтите очи отвърнаха на въпросителния й поглед с напрегнато мълчание.

— Снощи онова нещо влезе в къщата — продължи Ферн и както беше протегнала ръка, леко потупа животното, а накрая го погали по врата. Козината му беше станала на фъндъци, явно кучето — Ферн беше убедена, че е куче — живееше под открито небе доста отдавна. — Не знам точно какво е: движи се като хрътка, само че е твърде голямо, за да е хрътка. Рагинбоун сигурно знае. Каза, че не можело да влезе в къщата, без да бъде поканено, но то влезе и си мисля… мисля си, че Алисън го е пуснала. Тя пристигна вчера и снощи то влезе в къщата за пръв път.

Кучето прие милувките леко напрегнато, с достойнство, но и някак резервирано. Ферн остана с впечатлението — не можеше да обясни защо — че животинката е изпаднала в паника или най-малкото е леко изнервена, понеже не е свикнала на подобни демонстрации на чувства.

Това е нелепо, помисли си Ферн. Първо разговарям с камък, сега пък и това куче…

— Не съм сигурна, че разбираш какво ти говоря — рече на глас. — Вероятно има съвсем естествено обяснение на всичко, което се случва. Май съм дала повечко свобода на въображението си. Но защо точно сега? Това ме притеснява. Вече съм голяма за приказки, пък и като съвсем малка не съм вярвала в такива неща. След смъртта на мама, когато видях татко да плаче и разбрах, че тя повече няма да се върне, ме обзе неимоверен страх. Нощем лежах в леглото си и виждах зли духове във всяка сянка на стената. Повтарях си отново и отново, че там няма нищо. Зли духове не съществуват, нито дракони и вещици, нито елфи и Дядо Коледа. В Трансилвания няма вампири, в гардеробите не се крият царства, отвъд слънцето не се простират господарства. Сянката си е сянка. Наложих си да порасна и да приключа с детинщините. За мен светът на възрастните беше прозаично място на еднозначните неща и точните дефиниции. Но не е така. Не е. Вече не знам коя съм. Не съм убедена, че знам кой какъв е. Ти кой си? Куче ли си? Или вълк?

Жълтите очи се втренчиха в нея, грапавият език облиза дланта й.

— Забрави този въпрос — продължи Ферн. — В Англия отдавна няма вълци. Трябва да вървя. Пази се. — Странно е да го кажеш на куче, но пък от друга страна, реши Ферн, целият този монолог бе не по-малко странен. Забърза надолу по пътеката, сякаш й се щеше да избяга.

При портата се озърна и установи, че кучето я е последвало.

— Не можеш да влезеш — каза му Ферн, но в същия миг й стана ужасно неловко, сякаш думите докоснаха нещо, спотаено дълбоко в съзнанието й. Животното обаче не се впечатли и се пъхна в пролуката, преди Ферн да е успяла да затвори вратата. Щом стигнаха до задната врата, малката стопанка рече по-категорично: — Съжалявам — подхвана тя, ала този път кучето изобщо не понечи да влезе. Ферн забеляза, че новата й познайница не излая, не завъртя опашка, изобщо не направи нищо от обичайните за едно куче неща. Просто си стоеше и чакаше. — Искаш ли вода? — омекна Ферн. — Е, добре, влизай. — Животното се плъзна покрай нея и се отправи директно към печката в кухнята, където легна и отпусна глава върху лапите си. В същия миг Ферн осъзна какво е сторила. За добро или за лошо, тя бе пуснала отхвърления в къщата.

По-късно, след като взе сутрешната си вана, Ферн намери кухнята празна и задната врата зейнала. Резето беше старовремско, от онези, дето всяко интелигентно животно може да повдигне с муцуна. Отвън обаче имаше железен обръч, който можеше да бъде отворен само от човешка ръка. В разрез с обичайното си поведение, Ферн реши, че ще се погрижи вратата винаги да остава леко открехната.

Денят беше напрегнат. Ферн чувстваше, че не може да продължи да търси ключа в присъствието на Алисън, така че двамата с Уил изтичаха до дома на викария, където Маги Динсдейл им направи сандвичи, а Гъс ги заведе на пикник сред природата. Когато се върнаха в Дейл Хаус, завариха Алисън в плевнята, въоръжена с ролетка. Двамата с Гъс се здрависаха и си размениха любезности, което леко разочарова Уил. Той дръпна сестра си настрани и й прошепна, че ако Алисън наистина е вещица, едва ли ще се държи толкова любезно с един свещеник.

— Не ставай смешен — скастри го Ферн. — Ти какво, да не очакваш да я видиш с островърха шапка на главата!

За щастие вечерята бе доволно кратка — Алисън се оттегли с обяснението, че ще поработи върху картината. По-късно Уил се отби до стаята й под предлог, че й носи кафе. Като се върна, докладва, че си е докарала телевизор.

— Работата е ясна — заключи той, — не я харесвам. Защо не ни предложи да гледаме заедно? Това не е егоизъм, а… а си е чиста проба садизъм. И на нас ни се гледа телевизия. Говори с татко.

— Аха.

— И знаеш ли, като отворих вратата, тя го изключи. Сякаш не може да изтърпи да погледам даже минутка! А май има и видео. И на мене ми се гледа видео.

— Може да е гледала нещо, което не е подходящо за момченца — сряза го грубо Ферн.

Съсредоточиха вниманието си върху играта на маджонг и чинията с курабийки от госпожа Уиклоу и така се увлякоха, че когато Ферн погледна часовника, беше станало полунощ.

— Ще спиш ли пак в моята стая? — попита Уил, без да поглежда сестра си и като полагаше всички усилия да прикрие желанието в гласа си.

— Не смятам, че е нужно — отвърна Ферн. — Подпри си вратата с нещо, гледай да е тежко. Ако имаш нужда от мен, почукай на стената. Мисля, че е важно да… ами един вид да се държим небрежно. Все едно не сме забелязали нищо необичайно. Тогава тя или ще реши, че не сме наблюдателни, което означава, че ще започне да ни подценява, или ще остане не по-малко изумена от нас. Засега се държи, все едно не е станало нищо, така че и ние ще направим същото.

— Мислиш ли, че госпожа Уиклоу е права? За онова, дето каза, че е виждала Алисън и преди?

— Да, мисля, че не греши — отвърна Ферн.

— Може ли да се сложи къса перука върху дълга коса?

— Ами да, актрисите го правят понякога. Сигурна съм.

— Всичко това е адски вълнуващо. Само да не ме беше страх. Тебе страх ли те е?

— Да бе, направо умирам от страх — отвърна хладно Ферн и се отправи към задната врата. За нея не беше обичайно да използва такива изрази и Уил се ухили доволно.

— Какво правиш? — попита той сестра си.

— Оставям вратата отворена.

— Моля? Ами ако онова същество…?

— Неканеният гост и бездруго е намерил начин за влизане — в това вече се убедихме. Искам да съм сигурна… — Размисли и подхвана от друга страна. — Така де, уча се от примера на госпожа Уиклоу. Ще оставя да влезе малко въздух.

— Глупости на търкалета!

— Какъв е тоя език!

— Но ти също…

— Аз съм на шестнайсет. На мен ми е позволено.

Докато се качваха по стълбите, си размениха по още някоя подобна реплика, но сякаш по взаимно съгласие млъкнаха, щом стигнаха пред площадката на стълбището за втория етаж. Ферн изкачи няколко стъпала, но от стаята на Алисън не се чуваше нито звук. Слабите крушки на братовчеда Нед едва мъждукаха и коридорът бе скован в полумрак. Ферн мярна вратата на Алисън — стори й се плътно затворена. Имаше чувството, че оттам се излъчва нещо тягостно, но се надяваше да е плод на въображението и на изопнатите й нерви. Върна се тихичко при брат си и всеки се отправи към своето легло.

Въпреки страховете си Уил заспа почти веднага, докато Ферн остана да седи в леглото и да чете на светлината на фенерчето. Реши да не използва лампата, за да не се промуши под вратата й издайнически сноп лъчи. Беше нащрек, обзета от страх и скована в нервно очакване. Мина повече от час в напразни усилия да се съсредоточи върху страниците на книгата и в чести поглеждания към часовника: струваше й се, че фосфоресциращите стрелки пълзят по циферблата едва-едва, като охлюви, преминават през минутите и я унасят в сън.

В прозореца внезапно плисна дъжд, след него се втурна вятърът и отвори и двете крила. Когато сумтенето най-после се чу, Ферн почти се беше отказала. Инстинктивно се изопна, отлепи буза от възглавницата. Дъхът застина в гърлото й, очите й се ококориха. Загаси фенерчето и вдигна книгата си, която бавно се плъзваше към пода.

Сумтенето в коридора приближаваше. Съществото спря за миг пред вратата на Уил и продължи към нейната. Чу се познатото накъсано дишане, почти безшумните стъпки, драскането на ноктите по дъските. Толкова. Над коридора надвисна непозната досега тишина, осезаема като физическо присъствие. Сумтенето и драскането бяха стихнали, дишането се бе превърнало в ниско боботене, в едва доловим плътен звук, нещо средно между ръмжене на котка и на куче.

Изведнъж настана суматоха, по голия под драскаха нокти, плъзна се килим, щракнаха челюсти, надигна се рев, извиси се грозен вой. Сякаш се боричкаха тежки тела. Прекатури се маса, на пода издрънча ваза. Ферн през цялото време беше почти сигурна, че врявата е вдигната от неканения гост — другото същество не издаваше нито звук, не хленчеше и не скимтеше. После един от съперниците като че понечи да избяга. По стълбите затопуркаха стъпки, в следващия миг настъпи тишина. Откъм градината прозвуча неистов вой — може би от ярост, може би от страх.

После всичко утихна, остана само свистенето на вятъра в комините. Ферн беше свикнала с вятъра, имаше го за свой приятел. Полегна и се усмихна, сякаш забравила за непосредствената опасност пред вратата си. В главата й изплува име, отчетливо и категорично като зов — Лугари7.

И тя заспа.

На закуска Алисън беше раздразнителна.

— Имах кошмари. Причуваха ми се гласове — рев, писъци, стенания. Сигурно е било от вятъра.

Уил я изгледа с най-невинната си физиономия, Ферн — невъзмутимо. Беше станала рано, за да почисти парчетата от счупената ваза, която се оказа от ценните — според Робин — вещи. Но пък за него всичко е ценно, рече си дъщеря му. Уил и Ферн си размениха няколко думи и стана ясно, че той също е чул схватката през нощта.

— Аз спах като къпана — изчурулика Ферн с меден гласец.

Уил само се усмихна и нападна пакета „Фростис“.

За тяхна изненада, Алисън каза, че възнамерява да излезе да се поразходи и побърза да откаже компанията им, преди дори да са й я предложили. Веднага след това незаключената задна врата се отвори и на прага се появи кучето.

— Влизай — покани го Ферн. — Не е нужно да чакаш позволение. Винаги си добре дошла.

Животното влезе, като куцукаше на три крака, по четвъртия личеше засъхнала на кафеникави корички кръв. Козината около врата й също беше изподрана и окървавена. Гостенката се сви в краката на Ферн и втренчи в нея упорит поглед.

— Това е вълк — бе коментарът на Уил. — Сигурен съм. Къде го намери?

— Тя ме намери… Донеси ми нещо за дезинфекция. Някъде мярнах шишенце с риванол. Ранена е.

— Тя е била — имам предвид снощи. Нали?

— Риванола!

Животното изчака кротко Ферн да обработи раните му и да ги намаже с неупотребявана от години антисептична паста, която даже бе хванала коричка. Разкъсванията по краката бяха доста сериозни и изглеждаха страшно, но изражението на животното не изразяваше силно страдание.

— Лугари — промърмори тихичко Ферн.

Уморената муцунка се повдигна, ушите се наостриха.

— Благодаря ти — рече Уил.

Същата вечер се обади Робин. Алисън разговаря с него надълго и нашироко и не остави Ферн да размени и дума с баща си насаме, така че нямаше никаква възможност да сподели тайните си.

— Разбира се, че ще я продадем — повтори той неколкократно, някак пресилено. — Остави всичко на Алисън. Тя има нюх за тези неща. Знае какво прави. Ето, свърза ме с един човек тук, който ще ми свърши чудесна работа, професор по магически практики — тук, в Америка, имат професори по всичко. Какво каза, скъпа? Не те чувам!

Връзката не беше чак толкова лоша, помисли си Ферн, докато затваряше. Все пак живеем в ерата на сателитните технологии. Ако не е от телефона…

Алисън си тръгна в понеделник с обещанието да се върне в края на седмицата.

— Може би има нещо общо с цялата работа — подхвърли Уил, — но не ми се вярва да е същинският ни враг. Не е… абе не е достатъчно страшна.

— А ти какво искаш? — сряза го Ферн. — Сатаната в човешки образ? Нали вчера мърмореше, че те е страх. Днес пък се оплакваш, че не те е страх достатъчно. Нещо не ми звучи логично.

— Да, страх ме е, но не от Алисън. Тя е просто един блуждаещ образ. Мислиш си, че можеш да я хванеш, да я забодеш, а личността й ти се изплъзва като намазана с олио. Госпожа Уиклоу твърди, че я е виждала преди, ама не е много сигурна. Явно нещо я е довело тук, но не е посмяла да претърси къщата. Предполагаме, че именно Алисън контролира онова сумтящо същество, но и ние не сме сигурни. Нищо не можем да докажем.

— Мислех те за човек, който вярва в невъзможното — подметна Ферн. — А ето че сега искаш доказателства. — Продължи да маже раните на Лугари. След като Алисън излезе, кучето влезе в кухнята и се настани край печката — явно това си беше нейното място.

— Не е точно така. Искам да знам с какво си имаме работа. — Уил се загледа през прозореца. — Какво става в действителност? Понякога ми се струва, че сме оплетени в мрежа от свръхестествени сили, но опиташ ли се да дръпнеш дори една нишка от нея, тя се превръща в сянка и се разпада. Както и да е, питам се какво, по дяволите, търсим в крайна сметка?

— Ами всъщност… — подхвана Ферн, тъкмо решила да му разкаже за ключа, но госпожа Уиклоу влезе и я прекъсна, и тя реши да го остави за друг път.

Икономката категорично се противопостави на идеята за кучето.

— Ама нали братовчедът Нед е имал куче — ти сама ни каза.

— Това не е куче — възрази госпожата. — Повече ми прилича на вълк. Пък и най-вероятно е див. Ако се окаже, че убива и овце, ще настане голяма каша — полиция, проблеми… По-добре да викна някой да го отведе.

— Да си чула нещо за убити овце напоследък? — попита направо Ферн, скръстила тайничко пръсти. Въпреки всичко не й беше трудно да си представи Лугари да поваля жив овен.

Госпожа Уиклоу недоволно измърмори, че не е.

— Ама така като я гледам, се е спречкала с някой. Тия рани изглеждат ужасно. По-добре я заведи на ветеринар — да се погрижи за нея. Отчето няма да откаже да те закара, предполагам.

Горната устна на Лугари се повдигна в едва чуто ръмжене.

— Май няма да й хареса — отвърна Ферн.

— Как ще я храниш? Не си помислила за това, нали? Не можеш да й подхвърляш останките от храната на госпожица Кръшна снага.

В главата на Ферн изплува картина със зайци — зайци, които се разбягват панически, белите им опашки подскачат като топчета.

— Все ще измислим нещо — отвърна уклончиво. — Пък и тя не е наша. Просто ни навестява от време на време — това е.

— С други думи, живее от подаяния — отвърна госпожа Уиклоу и неодобрително сви рамене.

На задната врата се почука и в стаята влезе Гъс Динсдейл, който допълнително усложни спора.

— Ако е помияр, трябва да я предадеш на властите.

— Не е помияр — сопна се Ферн, почувствала се притисната. — Тя е на онзи старец, не му знам името, но често го виждам да обикаля наоколо. Прилича на скитник.

Уил я стрелна с поглед и смръщи чело.

— Сещам се за кого говориш — най-неочаквано се включи Гъс. — Странна птица. Обикаля навън във всякакво време, а по лицето му има повече линии, отколкото на пътна карта. А и съм го виждал да кръстосва баирите с крачка, която би засрамила и най-добрите планинари. Понякога сме разменяли по някоя дума. Има вид на интелигентен и културен човек, със сигурност не е някой пияница. Мислил съм си, че е от хората, които сами са избрали да живеят на пътя — оковите на цивилизацията ги задушават, това, дето ние го наричаме дом, на тях им се струва като затвор. Свободен дух. Не знаех, че има куче. Бих казал, че двамата са си лика-прилика. И тя ми се вижда доста дива. Несъмнено има същия свободен дух.

— Наистина си е диво — подкрепи го госпожа Уиклоу, като упорито продължаваше да говори за животинката като нещо неопределено. — Ако Ферн докосне тия рани, със сигурност ще я гризне.

(„Кой е тоя старец?“, попита Уил сестра си с поглед. Тя тръсна глава в отговор.)

— Кучето, изглежда, й има доверие — каза Гъс, явно обсебен от собствената си представа за блуждаещия свободен дух и неговия четирикрак приятел. — Животните веднага усещат доброто намерение. Чували сте легендата за Андрокъл и лъва, нали?

— Аз не съм — тросна се госпожа Уиклоу, която не пропускаше случай да отбележи точка.

Но Гъс вече бе насочил вниманието си към Ферн.

— Има ли си име?

— Лугари — отвърна Ферн. Не каза откъде го знае.

— Странно… — замисли се викарият. — Звучи ми доста френско. Лугари… Loup garou.

— Loup garou — повтори Уил, като се мъчеше да го каже правилно. — Какво означава?

— Върколак — отвърна Гъс.

Уил и Ферн останаха насаме едва след обяда, когато Лугари замина по свои си дела.

— Време е да поговорим сериозно — подхвана Уил. — Оказва се, че криеш от мен доста неща. Да речем, онзи старец. И Лугари. Наистина ли мислиш, че е върколак?

— Възможно е — отвърна сестра му. — Но е на наша страна. Само това има значение. Не разполагаме с много съюзници.

— Ами старецът?

— Той наблюдава. Казах ти вече. И прилича на камък. Мислех, че съм си го въобразила, но щом и Гъс го е виждал, значи е истински. Може би по-скоро съм си въобразила камъка.

— Гъс е викарий — заяде се Уил. — Той би трябвало да вижда разни неща. Ангели, божия милост — от тоя сорт.

— Не ставай смешен. Той е представител на църквата.

Настъпи кратка пауза, след малко Ферн стана.

— Хайде да се залавяме за работа.

— За каква работа? — попита Уил, въпреки че знаеше.

Качиха се на горния етаж, пред стаята на Алисън. Площадката беше сива и сумрачна, със затворени врати наоколо. През малкото северно прозорче не проникваше нито лъч слънчева светлина. Уил хвана бравата и натисна, но тя не поддаде. Не изглеждаше заключена, по-скоро сякаш беше подпряна с нещо абсолютно неподвижно — изобщо не изтропа. Дръпна ръката си и каза, че са го проболи иглички.

— Не може да е заключена — рече Ферн, — няма ключ.

На свой ред я стисна — пак нищо. Щом дръпна ръка, по дланта й пробягаха червени точици, като от върховете на иглички.

Уил ритна неподвижната плоскост.

— Няма да стане, както тя иска — обяви Ферн. — Това си е нашата къща. Имаме право да влизаме във всяка стая. Тя може да ни помоли да стоим далеч от спалнята й, но не може да ни задължи. Каквото и да е направила, ще влезем.

— Дали да не опитаме през прозореца? — предложи Уил.

Надзърнаха от съседна стая и видяха, че прозорецът е затворен.

— Може би ще успеем да го отворим, стига да не е направила нещо като с вратата — продължи той. Не спомена думата „магия“, но и двамата знаеха, че я пропусна не от почит към скептицизма на модерните времена. — Този прозорец се затваря с резе, вероятно и нейният е същият. Може да се повдигне отвън с нещо достатъчно тънко, за да се провре в процепа. Виждал съм по телевизията да го правят с кредитна карта.

— Нямам кредитна карта — сопна му се Ферн. — Ще пробваме с нож. Но най-напред ни трябва стълба.

Сигурна, че госпожа Уиклоу откровено недолюбва Алисън, Ферн не се поколеба да я включи в списъка на съюзниците си. Икономката прояви някои резерви, не по отношение уместността на действията им, а що се отнася до незаконното проникване през прозорец, отстоящ на шест метра от земята. Както се изрази, стълбите били прословути с нестабилността си, особено ако се използват от неопитен човек. Както и да е, в края на краищата подозрителното й отношение към пришълката взе връх.

— Какво ли е направила с вратата? И на мене ми изтръпна дланта — рече госпожа Уиклоу. — Може да е някакъв вид ток.

Ферн и Уил бяха представени на местен строител, от когото успяха да заемат достатъчно дълга за целта стълба. Уговориха се да я получат следобеда на следващия ден — сряда. Уил, като автор на плана, се заизкачва, стиснал най-тънкия кухненски нож. Сестра му остана долу да придържа стълбата. За нейна изненада, триковете от телевизионните филми не ги подведоха.

— Готово — извика той и изчезна през перваза. Тя се опита да зарови двата крака на стълбата по-дълбоко в земята и обзета от известно притеснение, се заизкачва след него.

Стаята беше неузнаваема. Проскубаното кадифе на възглавницата и завесата сега беше плътно и меко, опърпаният килим бе възвърнал елегантността на отдавна избелелите си фигури. Празните доскоро рафтове бяха пълни с книги и касети. Имаше малък касетофон, две свещи в железни свещници, цвете в саксия, което приличаше на кактус с блестящи иглички и един-единствен цъфнал цвят, зейнал като малка червена устица с изплезено отвътре езиче стъбълце.

Ферн хвърли бърз поглед на книгите — бяха предимно за изкуство и антикварни предмети, но имаше и две-три на чужд език, както и ръкопис, който тя не можа да разчете. По стените бяха окачени няколко нови картини, едната от които й се стори далечно позната — беше й нужно известно време да разпознае офорта, който видя преди време в галерията. Платното с коня зад решетките не се виждаше, но в единия ъгъл на стаята имаше статив, покрит с омацано парче плат.

Леглото бе застлано с нова покривка в яркозелено и електрик, с извезани пера и пъстри очи. Беше много красива, но Ферн изпита необяснимо отвращение. Представи си надвесени над нея жени с пръсти, целите в пришки и полуослепели от неистовото взиране в ръкоделието. Улови отражението му в безукорно почистеното огледало и отвърна очи. Но нещо прикова погледа й обратно в огледалото. То отразяваше спалня в друга спалня, чуждото нашествие на вещите на Алисън, книгите, картините, цветето. Но разкошните завеси си бяха опърпани както преди, килимът — потъмнял от времето и зацапан от непочистени петна.

— Уил… — прошепна тя, внезапно пребледняла, опитвайки се да приеме онова, което виждат очите й.

Брат й обаче се беше втренчил в телевизора. Беше го дръпнал от мястото му до стената и си играеше с дистанционното, но вместо образ и звук, получаваше само снежинки и пращене. Изобщо не беше забелязал огледалото и Ферн се притесни да не би той да не види откритието й. Наложи си да погледне в друга посока и забеляза кутия край леглото. Беше от тъмно дърво със златни жилки, на капака й бяха инкрустирани зловещи фигури от червен емайл. Докосна я и усети мирис, сякаш дошъл с несъществуващия полъх на вятъра — ухание на северна гора, на сълзяща смола и зелени листа, на свежи корени. Сякаш материалът бе още жив и копнееше за дните, когато е бил дръвче сред гората. Тя плъзна пръсти по ръба на капака и спря при металната закопчалка; преглътна напиращия на устните й вик. Прониза я пареща болка, макар по ръката й да не остана белег.

— Какво е това? — попита Уил, отвърнал глава от екрана на телевизора.

— Не знам точно. Нещо като бравата на вратата, само че по-силно и по-неприятно. Трябват ми ръкавици.

Намериха ръкавици в чекмеджето на нощната масичка. Ферн забеляза с неодобрение, че са от кожа на влечуго — змия или гущер. Петната сякаш сменяха цвета си на светлината и подобно на дървото, от което бе направена кутията, в материята се прокрадваха далечни спомени от отминал живот. Мъртви люспи, променящи се цветове — като хамелеон. Сложи си дясната. Първо й се стори голяма, но ръкавицата някак се сви точно по размера на ръката й, кожата прилепна плътно по нейната, докато престана да прилича на ръкавица и Ферн бе обзета от внезапен ужас, че няма да може да я свали. Че завинаги ще остане на ръката й.

— Сега ще можеш ли да я отвориш? — попита Уил.

Тя натисна закопчалката, без да усети нищо неприятно. Капакът се повдигна. Вътре имаше няколко прегради. Помежду им бяха наредени шишенца и бутилчици с миниатюрни етикетчета, неразчетими с просто око. Имаше още и тумбеста книга с кожена обвивка, изписана на ръка. Най-странната вещ в кутията беше видеокасета без обозначения.

— Да я пробваме — рече Уил и лицето му се озари едновременно от любопитство и решителност. Но не можа да я вземе. Ферн я пое с ръката, на която бе сложила ръкавицата, и я пъхна във видеото, после двамата се настаниха на леглото и се приготвиха да гледат. Уил пусна видеото. Нещо прещрака и екранът изчезна. Квадратната кутия на телевизора зейна празна, отвътре се облещи необятна бездна, прозорец в нищото. Някъде в дълбините проблесна самотна звезда, не по-голяма от прашинка, но скоро угасна.

— Прави се с компютър — обясни Уил. Май не си вярваше много.

Изображението изплува от точката, в която бе угаснала звездата, завъртя се и си дойде на мястото. Не беше двуизмерен филм, а надзъртане в реалността: улица, задръстена от изгорели газове и блуждаещи слънчеви лъчи, старец се качва в таратайката си; вади от джоба си връзка ключове, поглежда ги нервно, пуска ги обратно в джоба си, после вади друга връзка, доста по-малка, там е и ключът за двигателя. Ферн си помисли, че сигурно е братовчедът Нед и че на първата връзка е ключът, който търсят двамата с брат й. Но картината изведнъж изчезна, заменена от друга, после още една… безкрайна динамична поредица от сменящи се кадри, парченца история, които се припокриват едно друго и отстъпват все по-назад в миналото. Сергия, отрупана с джунджурии, любопитни пръсти обвиват предмет, който тя не може да види; дълбок зимник със сандъци, потънали в прах; човек в униформа, който вдига нещо от потънал в кръв под; двама мъже, загледани в пламък, лицата им са озарени отдолу, едното е топчесто и нетърпеливо, другото съвсем младо, но вече будно и проницателно, перчемът му е плувнал в пот, волевата му брадичка е набраздена от преждевременни бръчки. За миг очите му се повдигнаха и отвътре бликна кафяво и златно, и зелено като обляна в слънце гора. После блянът угасна, изтласкан от други хаотични лица: циганка със замечтани очи, мъж с кисела усмивка. Гладко като езеро море, по което се носи очукана рибарска лодка, платната висят неподвижни в апатичния въздух. Захождащото слънце се прокрадва под линията на облаците и върху океана плисва жар, блясва златна пътека, която осветява тъмен силует. След миг водата поглъща всичко, някъде далече долу се белее череп, постепенно върху него се натрупва плът, но преди Ферн да различи някакви по-ясни черти, го покриват бели ръце и хоп, него го няма.

Накрая се появява друга лодка с пречупена мачта, която с мъка се задържа на повърхността на водата, тласкана във всички посоки от яростна буря. Вятърът разтърсва дори телевизора, сякаш е от картон, в стаята нахлува мощен тласък, който разклаща пердетата и отваря широко прозореца. Бездната на мястото на екрана е раздрана от светкавица. Ферн и Уил усетиха как се издигат заедно с къщата и възвишението отвън, сякаш измерението, в което се намираха, се превърна в гигантски асансьор и единствената застопорена вселена бе тази в телевизора. Вкопчиха се в леглото, все едно са на виенско колело, понесоха се по вълните на бушуващото море, издигнаха се нагоре в небето, докато не видяха разноцветните пламъчета, пулсиращи като диадема над линията на облаците, под тях задумкаха тъпани.

В следващия миг небето се раздра и сред вълните се отвори бездна, в нея се спусна кораб, кормчията бе пометен и Ферн разбра, че блесналата искрица на врата му е липсващият ключ, после видя как бледите ръце на сирената го повличат към дълбините, за да го обрекат на гибел. Внезапно настъпи мрак, бурята стихна; глас, студен и пуст като дълбините на пространството, избоботи: „Забранено е връщането по-назад. Градът бе прокуден от Времето и Вечността, от историята и спомена. Никой човек вече няма да зърне Атлантида8“. Чу се щракване, като при затваряне на врата, и екранът се върна на мястото си. Стаята около тях застина; къщата и възвишението не помръдваха.

Ферн трепереше толкова силно, че изобщо не направи опит да проговори.

— Б-б-божичко! — запелтечи Уил. — Боже мой! Какво беше това? Какво означава?

— Означава, че сме загазили — отвърна кратко Ферн, когато се увери, че гласът й вече не трепери. Извади касетата от видеото и я прибра в кутията.

Уил се окопити доста бързо.

— Беше като на влакче на ужасите — обяви той. — Никога не съм се чувствал толкова зашеметен. Никога! Леле! Леле майко! Ами сега какво ще правим?

— Ще се махнем оттук.

Уил се надвеси над перваза и протегна крак към най-горното стъпало.

— Внимавай — предупреди го сестра му.

Хрумна й, че с ръкавицата вероятно би могла да отвори вратата, но после нямаше да може да я затвори по същия начин, а не искаше Алисън да разбере, че някой е влизал в стаята й. Уил се изгуби надолу, а Ферн огледа за последно стаята, инстинктивно се сепна, когато погледът й премина през огледалото, после видя статива и я обзе колебание. Приближи се и дръпна покривалото. Площта, която приличаше на посипана с пръст, се беше увеличила и пълзеше към главата на коня: в дълбоките му очи се долавяше ужас. Ферн поглади картината с ръка. Още не бе свалила ръкавицата. Цветът на картината се промени тутакси, преля в тъмни петна, които се заизвиваха в накъдрени гънки, чиито нюанси проблясваха и се сменяха като сенки в джунглата. Пръстите й се плъзнаха към вратата на конюшнята, подириха нарисуваната ключалка; при допира й нещо изтрака и Ферн пак затрепери, но този път страхът беше различен — страх от нейното непознато аз, от ръкавицата, която обхващаше все по-голяма част от ръката й, от изпълващата цялото й същество сила. Отскочи назад и покривалото падна на мястото си — не й се искаше да го пипа повече.

— Ферн! Ферн! — провикна се отвън Уил.

Тя дръпна ръкавицата. Очакваше да я свали трудно, но стана точно обратното — платът се изплъзна с лекота. Прибра я в чекмеджето, оправи покривката на леглото и излезе през прозореца. Спря се, за да го затвори внимателно, и едва тогава заслиза надолу.

— Дали ще заподозре, че сме влизали? — попита Уил. Очевидно беше забравил пренебрежителното си отношение към Алисън.

— Надявам се, че няма — отвърна Ферн.

Отдъхнаха си, когато Лугари се появи след вечеря и се протегна в краката им с доволния вид на животно, готово за нощната си почивка. Широката усмивка разкри кучешките й зъби — остри като кама и жълти като слонова кост — но Ферн като че ли изобщо не ги забеляза. Настани се на пода, за да се погрижи за заздравяващите рани на приятелката си и за пръв път се осмели да потърка буза о гъстата й мека козина.

— Остани при нас — прошепна й. — Остани тази нощ. Вдъхни ми малко вълчи кураж. В момента имам нужда точно от това.

Сама не разбра как бе започнала да приема Лугари такава, каквато е. Мислеше си, че това означава да порастваш, че усещането е такова — да бъдеш сам, да нямаш на кого да разчиташ, да няма никой между теб и тъмнината. Най-накрая започна да осъзнава колко всъщност винаги е разчитала на баща си, вероятно не толкова заради силата му, а заради положението му, заради сигурността, която съпътства бащинството и майчинството. Вярно, тя се грижеше за къщата, но той винаги й бе давал тази възможност, бе я подкрепял и я бе слушал, бе я пазил. А сега Америка беше толкова далеч. Не им остави даже телефонен номер. Госпожа Уиклоу и семейство Динсдейл бяха добри приятели, но не можеха да се справят с Алисън. Трябваше й скала, на която да се опре. Но камъкът се бе превърнал в Рагинбоун и й бе заръчал да намери ключа. След това изчезна по някаква си своя работа. Като че ли всичко беше в нейни ръце, макар че тя нямаше представа нито какво, нито как да го направи. Беше съвсем сама.

— Не е така — клекна до нея Уил. Явно бе изрекла последните си мисли на глас. — Трима сме.

Лугари се обърна и я близна по бузата.

Нощта постепенно обгърна къщата — дълбока нощ, раздирана от плачливия вой на вятъра, който тътнеше покрай стените и в пролуките на неуплътнени врати и паянтови дъски. Ферн погледна през прозореца и видя луната, увенчана с жълтеникав ореол, около който се стелеха тънки като дантела облаци. За пореден път чу мотора, който ръмжеше насам-натам по пустия път. Хрумна й, че мотористите обикновено се движат на групи, докато този беше все сам. Може би беше самотник, Черният рицар на магистралата, с кожена броня, анонимен зад шлема си. Досега не го бе виждала да спира, да слиза от мотора, да маха каската си. Не бе чула името му. Госпожа Уиклоу веднъж подметна нещо за онзи проклет мотор, но явно и тя не знаеше нищо за собственика му.

Сякаш в отговор на мислите й двигателят изведнъж замлъкна, при това доста близо. Лугари скочи на крака с наострена козина и оголени зъби, но не за прозявка. Измъкна се през задната врата като бърза сянка и се върна няколко минути по-късно, след като бяха чули как моторът се отдалечава. Не излая, нито изръмжа — Лугари не издаваше такива звуци — ала опасността, ако наистина ставаше въпрос за опасност, бе отминала. Не може да има още хора, настроени срещу нас, помисли си Ферн на ръба на нервите си. Този моторист може да е досаден, но не представлява заплаха. Вярно, любопитен е, но едва ли е злонамерен. Затвори вратата, но не я заключи, направи какао за себе си и за Уил, макар че сезонът не предполагаше сладка топла напитка. Знаеше, че ще й подейства успокоително и ще й създаде чувство за уют.

— Какво е Атлантида? — попита Уил, стиснал чашата, за да стопли ръцете си.

— Не знам точно — отвърна Ферн. — Никой не знае. Това е една от онези легенди, които са толкова древни, че никой не помни откъде са дошли. Доколкото съм чувала, е остров или град. Или и двете. Потънал в морето. Мисля, че някои археолози го свързват с Минойската цивилизация на остров Крит. Нали се сещаш — Тезей, Минотавъра, лабиринта на Дедал… Но макар Крит да е преживял редица земетресения, все още си е на мястото. Май някъде четох, че Атлантида била велика цивилизация, съществувала векове преди Гърция и Рим. Но жителите й открили някаква ужасна тайна или създали мощно оръжие и заради това били унищожени. Но може да е чиста измислица. Нямам представа откъде го знам.

— Звучи интересно или поне би било интересно, ако не бяхме замесени във всичко това. Е, можем ли да направим извода, че търсеният от нас предмет произхожда от Атлантида?

— Предполагам — въздъхна Ферн. — Поне така се твърдеше в касетата.

— Не беше касета. Беше реалност.

— Виртуална реалност? — Опитът й да се пошегува прозвуча неубедително.

— Значи трябва да го открием, а? Каквото и да е. Трябва да го намерим преди нея.

— Да.

— Дали да не напънем ключалката на писалището в кабинета на братовчеда Нед? — рече замислено Уил. — Или да отворим сандъка на тавана. Предполагам, че си претърсила почти всички други места.

— Къщата е голяма — рече Ферн. — Има толкова ъгълчета, шкафове и скривалища, да не говорим за бъркотията, която братовчедът Нед допълнително си е създал. Още сме в самото начало — приеми го.

Поговориха още по темата, докато какаото им поизстина. После се качиха заедно по стълбите и си легнаха. Лугари остана в кухнята, очевидно заспала.

На сутринта дойде строителят да си прибере стълбата.

— Е, успяхте ли да влезете? — поинтересува се госпожа Уиклоу.

— Не, прозорецът се оказа закован — отвърна Ферн.

— Не ми харесва тая работа — полуизсумтя-полуизръмжа госпожа Уиклоу.

— На нас също.

Започнаха да избягват спалнята на втория етаж, внимаваха да не доближават вратата и прозореца да не би някой да ги види — не че имаше кой. Усещаха, че тайните, скрити в тази стая, са толкова мощни, че могат да изригнат от нея и да взривят цялата къща — та дори и хълма, заедно с ливадите и дерето — във внезапен изблик на сила и накрая да остане само черна дупка и една-единствена звездица, трепкаща в дълбините.

Когато Алисън се върна в петък, им се стори различна. Тя бе човекът, който не ги пускаше в стаята си и настояваше да не припарват до вратата; който носеше онези ръкавици, сливащи се с кожата и ръката; който използваше най-обикновен телевизор, за да надниква в бездната. Според Уил сега вещерските й черти личаха по-ясно: стесняването в ярките й студени очи, изменчивите линии, които танцуваха около прозрачната й като вода усмивка, чупливата й коса, която я обгръщаше като неясно наметало. Но Ферн долавяше и нещо още по-необичайно — глад, който излизаше извън рамките на обичайния апетит на смъртните хора; желание, по-силно от всички земни копнежи. Сякаш под крехката й обвивка се криеше дух, отдавна изгубил връзка с човешкото в себе си.

„На колко ли години е всъщност?“, запита се тя, забелязала смъртната бледност на Алисън и опънатата по костите й кожа — сякаш плътта се беше стопила. „Невъзможно е да се определи.“

В главата й нахлу образът на една различна Алисън, с бузи, налети с плът като устните й. Стоеше, затънала в калта насред някакво поле, на хълма отсреща се виждаше къща, а в очите й проблясваха първите искрици на този страховит глад. Някой я викаше: „Алис! Алис!“. Този зов отекна в главата на Ферн.

Погледът й намери очите на Алисън, които за миг се ококориха, сякаш тя също бе чула вика. В следващия миг гласът и видението се изпариха и между нея и Алисън остана само масата. Телефонът в коридора иззвъня. Ферн се добра първа до него и с облекчение чу гласа на баща си. Алисън я следваше по петите, грабна слушалката от ръката й, преди тя да е успяла да каже нещо, усмивката лъсна на лицето й, ръката й стисна китката на Ферн като менгеме. Ферн се дръпна, стресната от силата на пъргавите й пръсти, ядосана на себе си, че си позволи да изпита страх. Мисълта за Лугари й вдъхна кураж. Откакто Алисън се върна, вълкът изобщо не бе идвал наблизо, но Ферн мярваше сянката й в градината или силуета й, очертан на хребета, на фона на небето. И знаеше, че не са сами.

— Съжалявам — извини се Алисън, като се върна в кухнята. — Нямах намерение да обсебвам Робин така, но трябваше да го питам нещо важно, а после той пък бързаше…

— И какво е това толкова важно нещо? — не се стърпя Уил.

— За плевнята. По една случайност моят приятел се оказа наблизо, та утре ще намине да я види. И вероятно ще се наложи да изкараме кораба. Чакат ни доста измервания.

— Няма да повредите кораба, нали? — попита Уил.

— Измервания — включи се Ферн. — Звучи адски важно.

Погледът на Алисън бе по-леден от всякога, но Ферн си придаде най-наивен и чистосърдечен вид. Надяваше се все още да я смята за достатъчно малка, че да й се размине.

През нощта сънува Алисън, нагазила боса в калта. Човекът, който я викаше, се оказа опърпан циганин, но тя изобщо не го чу. Вниманието й беше съсредоточено върху къщата на хълма. Извиси ръка и влагата се вдигна от земята и попи в облаците, блесна светкавица, гръм удари островърхия покрив, мъжът се свлече на колене в полето, но Алисън не го видя. Бумтежът отшумя и при следващата светкавица Ферн видя промяната по лицето на Алисън, което започна да се свива, докато кожата й не стана съвсем прозрачна и отдолу изплуваха костите, видя се дори сърцето й, чието червено сияние пулсираше в клетката на ребрата й.

Ферн се събуди в треска, по челото й беше избила ледена пот. Имаше чувството, че я е събудил някакъв шум, може би гръм, който я изтръгна от съня, но навън бе тихо. После чу стъпките в коридора — леки, уверени стъпки, които се придвижваха към стълбището. Нямаше го сумтенето, нищо не подсказваше за присъствието на нежелания посетител. Отвори вратата и надзърна навън.

Беше Уил. Повика го едва чуто, безкрайно предпазливо, но той не отвърна. Докато се обръщаше да тръгне надолу по стълбите, тя забеляза, че очите му са затворени. Малко след смъртта на майка им той бе започнал да ходи насън, но това продължи съвсем кратко и Ферн бе решила, че брат й вече няма такъв проблем. Последва го, наясно, че не бива да го буди, и решена да го насочи обратно към леглото му при първа възможност.

При първия завой на стълбата Ферн спря. Коридорът долу трябваше да е тъмен, но сега се виждаше самотна ивица светлина, сякаш прорязана пътека. Уил тръгна по нея като привлечен с магнит. Светлината не беше мъждива като от слаба лампа — беше ярка и студена, все едно концентрирано лунно сияние. Идваше откъм вратата на дневната до долната стълбищна площадка, където рязко секваше, макар Ферн да не виждаше никаква реална преграда за нея. Откъм дневната се чуваха гласове, но не успя да долови отделни думи. Прошепна името на брат си, но гласните й струни не произведоха звук, пък и бездруго беше твърде късно. Той вече бе влязъл през отворената врата.

Тя слезе още няколко стъпала, като внимаваше да се движи съвсем безшумно и да действа разумно, без да изпада в паника, макар че вътрешно цялата кипеше от емоции. Но нещо по-дълбоко от инстинкт й нашепваше, че това е моментът, че отвъд тази граница дебне опасността: това, което се случваше в стаята, бе несравнимо по-опасно от нощния ловец, който не оставяше следи, или от личното светилище на Алисън. Щом стъпи на долната площадка, заобиколи светлинния сноп най-внимателно. Гласовете вече се чуваха съвсем ясно. Бяха двама души — жена, вероятно Алисън, макар че от обичайната й пискливост не бе останала и следа и сега гласът й звучеше плътно и непреклонно; другият глас беше някак безличен и атонален, доста по-басов, звучеше с тремоло, сякаш камък се остъргва о камък, дрезгав в изговарянето на гласните, стържещ в съгласните.

Изведнъж между тях се промъкна трети глас, който отговаряше на въпросите им като в транс. Уил. Неотложната нужда да действа бързо се вкопчи във Ферн по-мощна от страха, по-отчаяна от любопитството. Промъкна се към вратата, прегъната одве. Малко по-навътре в стаята видя широката облегалка на фотьойл, която препречваше част от светлинния сноп и хвърляше сянка, протягаща се в коридора. Ферн запълзя в нея, водена от непреодолим импулс, надхвърлящ всяка смелост. Движенията й оставаха безшумни на фона на силните гласове, съпътствани от неопределено съскане и пукане, сякаш пращене на мокри съчки в огън. Съвсем внимателно, почти опряла брадичка в пода, тя изпълзя покрай фотьойла, за да види какво става в дневната.

В отдавна неизползваната камина по средата на дългата стая гореше огън, но нямаше нито дим, нито пепел, прозирното гориво пращеше в синкавобели пламъци и бълваше яростни искри, които прогаряха тапицерията на близките мебели. Килимът точно пред камината беше отметнат назад и върху пода бяха нарисувани пламтящи линии: кръг, вписан в пентаграма и други символи, които Ферн не успя да разгадае. Не беше сигурна дали странното студено сияние идва от камината или от живите линии.

Алисън стоеше извън пентаграмата, срещу камината. Носеше червена вълнена рокля, която изглеждаше като нажежена от огъня и бе тъй впита в слабото й тяло, че плоските й гърди, твърдите зърна, както и бедрата й се очертаваха съвсем ясно. От лицето й струеше синкаво сияние, дългата й вълниста коса изглеждаше неестествено зелена. В центъра на кръга стоеше Уил, очите му продължаваха да са затворени. На ниска поставка край огъня бе повдигнат източникът на гласа. Идолът. Ферн видя как каменните устни се движат, изпод набъбналите клепачи струеше бледа светлина. Разумът й нашепваше, че това е невъзможно, че слухът и зрението й явно я лъжат. И въпреки че умът й надаваше възмутени писъци, гледката не се променяше. Бе толкова шокирана, че й бяха нужни няколко секунди, докато се съсредоточи и започне да следи разговора.

— Опита ли се да отвориш вратата на стаята ми? — попита Алисън.

— Да — отвърна Уил.

Ферн, спотаена зад фотьойла, настръхна, коленете й сякаш бяха залепнали за пода.

— Успя ли?

— Не.

— Защо?

— Беше залостена и нещо ми щипеше ръката.

— Не знае нищо — включи се идолът. — Губиш си времето.

— Трябва да съм сигурна. — Алисън сновеше нервно покрай пентаграмата, роклята плющеше покрай бедрата й. — И сестра ти ли опита? — Уил потвърди. — Със същия резултат ли? Добре. Може би в бъдеще няма да правите подобни опити.

— Момчето спи — рече идолът. — Остави го на мира.

— Ами ключът? — не се отказа Алисън. — Намерихте ли го?

— Кой ключ? — Уил изглеждаше озадачен.

— Ключът, който търсите.

— Ключът от сандъка на тавана и от писалището на братовчеда Нед.

От прикритието си Ферн си помисли колко малко й оставаше да му каже, колко близо са били до катастрофата. Ако Алисън бе задала грешния въпрос…

— Какво очакваш да намериш там?

— Съкровище — отвърна Уил след кратка пауза.

— Какво съкровище?

— Съкровището, което братовчедът Нед е донесъл от плаванията си.

„Мисли за дублони, Уил“, рече си Ферн, скована от ужас. За човекоподобни маймуни и пауни. За златни монети. Не мисли за Атлантида! Мисли за „пиратско“ съкровище.

— Остави го тоя глупак — прекъсна я идолът. — Хлапето си играе на нещотърсач. Пращай го в леглото.

— Чудесно. — Алисън го освободи с махане на ръка. — Върни се в стаята си. Спи. На сутринта няма да помниш нищо.

Уил излезе от кръга и се запъти към коридора. Ферн остана на мястото си. Частичното премахване на опасността я остави разтреперана, твърде скована, за да може да помръдне. Можеше само да се надява, че фотьойлът е достатъчно надеждно прикритие.

— А сега момичето — рече Алисън.

— Не.

— Защо не? Тя е ужасно хитра и прекалено умна. Нима мислиш, че не мога да я контролирам? Някакво си недорасло тийнейджърче! Ще проникна в мозъчето й като в кал. Ще опъвам нишките на мислите й, докато в съзнанието й не остане абсолютно нищичко. Ще…

— Не! — Забраната бе категорична. Ферн, обуздала порива си да се опълчи срещу неизвестното, усети как опасността за пореден път преминава покрай нея. — Момичето е в опасна възраст. Ако притежава Дарбата, сега е моментът тя да бъде събудена. Призовеш ли я в кръга, докосването на силата може да отприщи нежелан отклик. Нима искаш да ти се наложи да я унищожиш?

Алисън тръсна нетърпеливо глава.

— Дарбата се среща рядко. Днес малцина я притежават.

— Напротив. Семето на Атлантида е посято надлъж и нашир. Мнозина смъртни живеят живота си в неведение, без да знаят какво крият в себе си, какви скрити заложби притежават, като орган, чиято употреба днес е станала неясна. Съвременният човек е ограничен от собствения си цинизъм. Момичето е чувствително по отношение на това, което нарича по-добра преценка. Не я поучавай.

— Тя докосна картината — продължи да настоява Алисън. — И коня вече го няма. Длъжна съм да я разпитам.

— Конят си беше на мястото след нейното докосване — уточни идолът. — А тя не е влизала в стаята ти. Проявила си небрежност. Забрави. Не сме дошли да гоним вятъра. Израстъкът, за който копнееш, е уродливост…

— Отне ми двеста години да го уловя в капана — избухна Алисън. — Нямам намерение да се предам толкова лесно.

Застана с лице към кръга, вдигна ръка и заговори на език, какъвто Ферн никога в живота си не бе чувала — кристалночист и студен като лед, при все това звънлив като гласа на огъня. Сиянието, което струеше от кръга, се вдигна и се съсредоточи около пръстите й, завъртя се в конус, от който след малко се оформи шеметно въртяща се цилиндрична колона. В средата й се появи и изчезна фигурата на кон, прозрачна като мъгла, мятаща се насам-натам, като че се съпротивляваше на натиска да придобие ясни очертания. Конят от картината. Ферн успя да различи смътните уплътнения около хълбоците, опашката, която се движеше като дим край задните крака, гротесковият израстък на удълженото чело, който сега се различаваше ясно. Беше дълъг десетина сантиметра. Рог.

Устните на Алисън нареждаха напевна молитва; съществото отстъпи назад и се хвърли; цвиленето му разтърси къщата.

— Пусни го! — извика идолът. — Ще нарушиш кръга! Пусни го!

Главата на Алисън клюмна напред, светлината около пръстите й угасна и искрите се отдръпнаха към пода. Очертанията на коня затрептяха във въздуха.

— Овладей се — извика властно идолът, дрезгавият му глас прозвуча застрашително, сякаш думите се откъсваха с усилие от каменното гърло. — Прахосваш сила, от която имаме отчаяна нужда. Времето ни изтича. Съсредоточи се върху разпита.

Ферн бе дотолкова погълната от сцената, която се разиграваше пред очите й, че изцяло забрави за дебнещата я опасност. Фактът, че Уил също бе въвлечен, мина на заден план. Сега всичките й мисли бяха съсредоточени върху заплетения диалог и явленията, които човешкото съзнание трудно можеше да възприеме. Усещаше, че има конкретна причина за присъствието й в тази стая, може би дори не само една. И че по време на разпита на Алисън не ги е спасил само късметът им. Проточила врат и изопнала скованото си тяло, Ферн проследи с ужас как пред очите й се материализират група странни същества: закачулена жена с кухи очни ябълки, стиснала в шепата си око; рогат мъж със злокобно ухилена физиономия, в която имаше нещо детинско, но и не съвсем; и накрая — старица с извити като куки нокти, облечена в разложени кожи, чиято смрад изпълни стаята мигновено.

Алисън им зададе един и същи въпрос: какво знаят за ключа. Първите двама отговориха уклончиво и изглеждаха силно незаинтересовани, дори ядосани, че ги занимава с проблеми, които не ги засягат. Рогатият, напомнящ дете, се изпари, без да каже дума. Жената остана да се рее във въздуха, въпреки че Алисън я освободи — явно искаше да се възползва от възможността да излее някъде злобата си. Беше отблъскваща далеч повече от обичайните представи за грозно. Половината й череп лъщеше без коса и обсипан със струпеи, от другата половина стърчеше остра като четина коса; бялото на очите й беше жълтеникаво, ирисите й — кървясали; устни нямаше, а от устата й стърчеше един-единствен зъб.

— Лицето ти те напуска, Алимонд9 — подигравателно рече тя. — Някой ден ще установиш, че въпреки всичките си способности няма да можеш да го възстановиш. След около хиляда години ще се превърнеш в стара вещица като мен. Ще носиш красотата си като рокля по пълнолуние, отвяна от преминаващ облак. Илюзията е крехка — няма да можеш да я задържиш. И тогава рибата няма да идва толкова лесно в мрежата ти… Ха, ха!

— Отдавна не се занимавам с лунна магия — рече Алисън. — Дарбата ми е по-силна от подобни отживелици. Мога да променя лицето ти, Хексате10 — на определена цена.

— И то каква цена! — извика възмутено качулатата. — Винаги си била безскрупулна, Алимонд. Когато реша, и сама мога да си го променя. Силата ми е древна, но още не е ръждясала. Пък и бездруго си харесвам лицето — върши страхотна работа, като искаш да плашиш пияници и хлапетии. Магията на родените с Дарбата ни най-малко не ме касае. По-добре да бяха наречени прокълнатите — прокълнати в дълбините. Тяхната Дарба ги е обрекла на водния им гроб. Запази си дарбата. Предпочитам клетвите си. Проклятията залепват като пресен тор. Да те прокълна ли, Алимонд? Някога те обучавах, изпитвах чувства към теб…

— Проклета да си — избухна Алисън. — Не ме научи на почти нищо, а що се отнася до обичта, тя беше само заради Дарбата ми, която те отвращаваше. Когато не ти позволих да я контролираш, ти ме прокле. Нямаше нищо да ти сторя. Научих си уроците от самата Моргус, а дори тя не можеше да контролира мислите ми. Кажи ми за ключа, Хексате. Не може да не си чула нещичко. Къртиците и червеите носят всичките земни слухове до вонящата ти дупка.

Но вниманието на качулатата се бе отклонило в друга посока и тя си мърмореше нещо едва чуто, сякаш изпаднала в старческа слабост. Ферн я чу да произнася думата „Моргус“.

— Не споменавай пред мене тая Моргус. Затлъстяла мързелана, подпухнала от сила, която вече не е в състояние да използва. Да изгние дано! Аз съм привърженик на старата школа. На мене ми дай топлината от жертвоприношението и гърченето върху жертвеника, пулсирането на силата в сърцето на планетата. Искам пак да вкуся кръвта, да усетя аромата на разполовения човек върху влажната почва. Няма я днес едновремешната магия. Съвкупявала съм се с козел, палувала съм с таласъми и сатири, обезобразявала съм луната, заличавала съм звездите… Какъв е този ключ, за който говориш? Никой никога не е споменавал ключ.

— Тя бълнува — прекъсна я Алисън. — Нищо няма да изкопчим от нея.

— Лъже — обади се идолът. — Иска да си помислиш, че притежава познание, недостъпно за теб. Копнее за приятелство, пък било то и с теб. Разкарай я.

С един жест на Алисън качулатата изчезна.

— Това е безсмислено — продължи идолът. — Периметърът няма да изтрае още дълго, а Хексате губи ценно време с празни приказки. Призови Каракандал11.

За пръв път Алисън се поколеба.

— Той е прекалено могъщ. Не знам дали ще успея да го задържа в кръга.

— Могъществото му отслабва, чезне. Той е най-обикновен смъртен. Нали не те е страх от някакъв си човек! Призови го!

Алисън вдигна ръка в обичайния жест, но зовът й не прозвуча толкова ясен, колебанието й пречеше. Фигурата, която се появи в кръга, носеше развисната тумбеста дреха, наподобяваща палто; качулката беше отметната назад и отдолу се виждаше чорлава глава с коса, проскубана като козината на Лугари. При вида му Ферн се вцепени.

— Дойдох, Алимонд — рече Рагинбоун. — Какво искаш?

— Знаеш какво искам — отвърна тя. Тонът му беше достатъчно мек, но колебанието в гласа на Алисън продължаваше да се долавя и думите й не звучаха толкова остро. — Да не би да си мислиш, че не съм усетила как наблюдаваш? Не че има значение — това е единственото, за което все още те бива. Какво видя, безполезен магьоснико?

— Видях как някой грабва секира, за да разкъса паяжината. Доста непохватно. Трябваше да се досетя, че си ти. Кой друг би изпратил хрътка, надушваща кръв, по следата на нещо, което не е нито кръв, нито има мирис. Доста недалновидно.

— Исках да отклоня любопитните — изсъска тя с леден глас.

— Ще се опитам да го запомня — изчурулика звънко той.

— Нали щеше да задаваш въпроси! — скастри я идолът. — Какво си се развряскала като някой начинаещ. Хрътката беше сериозна грешка. Ловец, който се вижда толкова ясно, привлича вниманието към следата.

— Какво стана с него, Каракандал? — попита Алисън. — Не се отзовава, когато го викам.

— Попитай Лугари — отвърна той. — Ако ти стиска.

— Стига толкова! — Светлината, която струеше от хлътналите очи на идола, засия по-ярко, целият камък като че започна да излъчва жар. — Ключът. Искаме го.

— Къде е? Ако знаеш, ако си надушил следа — кажи ми, Каракандал. Заклевам те, заповядвам ти — кажи ми!

Алисън за пореден път вдигна ръка и направи странно вълнообразно движение, при което ивиците светлина от ръба на кръга се втурнаха към пръстите й. Тя стисна юмрук, сграбчи самия въздух и започна да извива конуса около Наблюдателя, докато натрупаното напрежение го уви плътно в собствената му дреха, обеси го на косата му и разкриви чертите му. Ферн забеляза съсредоточеното му чело, яростния отпор, сблъсъка на сила, борбата за надмощие не на мускули, а на воля. Постепенно напрежението се уталожи, косата му се отпусна, плътта и чертите на лицето му възвърнаха нормалния си вид. Алисън посегна към конуса, но светлината се изплъзна от шепата й и се разпиля около кръга. Линиите изгубиха яркостта си, огънят загасна. Рагинбоун се извиси мрачен и застрашителен в центъра на кръга и последните искрици закръжиха плавно около него, докато накрая и те угаснаха.

— Не… се справи достатъчно добре — рече той. Дишаше учестено и накъсано, но стоеше непоклатим като скала — скалата, която Ферн бе видяла преди. Стабилна като земята. Неподвижна.

— Не притежаваш силата! — ахна Алисън. — Не можеш…

— Не ми е нужна сила. — Гласът му вече поукрепваше. — И навикът е достатъчен. — Сложи си качулката и изчезна.

Кръгът отново заблестя; огънят заподскача. Ферн усети как ледените му езици пърлят лицето й и неволно се отдръпна по-навътре зад облегалката. Чу Алисън да проклина, после долови и възмутения дрезгав глас на идола.

— Нима се справи добре? Страхуваш се от него, той го знае и го използва. Държи те в плен на страха ти и те контролира чрез него. Използва собствената ти сила срещу теб. Един най-обикновен старец, комуто не е останало нищо друго, освен възрастта. Силата му тлее. Кръстосва баирите с мисия, която цял живот не е успял да изпълни. И въпреки това ти се страхуваш от него. Съумяваш да хванеш дивия еднорог за рога, да призовеш хрътката от глутниците на Арон — и въпреки това се страхуваш от него. Научил е триковете си от някой шарлатанин, продавал е арсеник на най-обикновени вещици и афродизиак на кралските любовници, проправял си е път през вековете, играейки си на магьосник, прахосвал е дарбата си. И въпреки това ти се страхуваш от него. По-разумно е да се страхуваш от мен. Тази нощ не ми показа нищо, освен дълбините на невежеството си. Потуши огъня. Заличи кръга. Достатъчно.

— Чакай! — извика тя. — Има един, когото не съм разпитала. Може да се окаже безполезно, но…

— Побързай — рече идолът: — Огънят скоро ще изтлее. Нямам време за губене.

Този път силуетът в кръга се материализира бавно, сякаш извикан от някое безопасно невидимо място, изтръгнат от анонимното си съществуване, за да се покаже. Беше приведено, тантуресто създание, около метър високо, с хлътнала към гърдите глава и щръкнала накриво гърбица, деформираща раменете му. Плешивото му теме бе увенчано от огромни като криле на прилеп уши, които се движеха всяко само за себе си. Стоеше сгушено в дрипите си, сякаш пъхнато в проядена от молци торба, и притискаше тялото си с ръце, от които стърчаха множество пръсти в жалък опит да прикрие мизерното си състояние и грозотата си. Лицето му беше сбръчкано, очите му, под които висяха огромни торбички, гледаха тъжно и уплашено.

Ферн събра смелост да надзърне пак иззад облегалката и разбра, че го е виждала и преди. Беше го мярнала в коридора пред стаята си, след като хрътката си отиде. Внезапно осъзна какво е това създание — духът на къщата.

— Малморт12 — започна Алисън. — Малморт Безформения — нали така те наричат? Един от стотиците, които се крият в сенките, ужасени от собственото си отражение. Или си имаш и друго име?

Малкото създание изскимтя нещо, но Ферн не различи думи.

— Пегуилен13, така ли? Децата ли те нарекоха така? Онези деца, с които си играеше през всичките тези години? Какво стана с децата, Пегуилен? Помниш ли? Помниш ли какво си и кой си? Да ти кажа ли къде отидоха всички? — В печалните очи се появи умоляващ поглед, към Алисън се протегна възлест пръст. — Умряха — продължи тя. — Дойде един мъж с бръмбари в главата и брадавица на ръката и те пукнаха до едно. Ти беше там, Пегуилен, но нищо не можа да сториш. Колибата бе опожарена заедно с телата и ти остана сам. Вечно сам. А когато построиха тази къща, ти се промъкна вътре и зачака, но децата не се върнаха. Никога повече.

Противната твар затвори очи, смазана от горчивия спомен за изживяната болка. В погледа на Алисън нямаше и капка състрадание.

— Ами мъжът? Онзи морски капитан, който дойде да живее тук в последните години. Помниш ли го?

Съществото поклати глава съкрушено.

Ферн виждаше пред себе си злочесто създание, обречено на вечна самота, безплодно ровене в стая, пълна с вехтории и забравени спомени, търсене на отдавна забравена вещ.

— Както искаш — продължи Алисън. — Да видим ли какви други спомени можем да извикаме?

Създанието я гледаше с ужас, разтреперано и съсипано. Сбръчканото му тяло беше толкова преизпълнено със скръб, че на Ферн вече не й изглеждаше грозно, а само жалко.

— Мъжът — продължи Алисън. — Забеляза ли го? Добре. Къде си носеше ключовете? Можеш ли да отговориш на този въпрос?

— В джоба.

— В кой джоб? — попита Алисън пресилено търпеливо. — Обикновено хората имат по много дрехи с много джобове.

— В джоба на дрехата, която носеше — отвърна гоблинът. Гласът му едва се чуваше, но Ферн вече разбираше думите.

— И къде другаде ги слагаше, когато не използваше джобовете си?

— В бюрото.

— Писалището в кабинета — така ли?

— Да.

— Онова, дето е заключено с един от липсващите ключове?

— Да.

— Стига с тия глупости — прекъсна я идолът. — Това същество е откачило. Съвсем му хлопа дъската. Нищо няма да научиш от него, главата му е пълна с паяжини. Отпрати го.

— Може да ни каже нещо — възпротиви се Алисън. — Все пак през цялото време е бил тук.

— Освободи го.

Тя направи кратък нервен жест и духът изчезна в небитието. Сияйните линии избледняваха и Ферн реши, че е време да си ходи, след като си даде сметка за рискованата ситуация, в която се намира. Беше стояла на колене твърде дълго и сега краката й не можеха да помръднат. Започна бързо да масажира схванатите си прасци. Светлината угасна заедно с огъня, сенките избледняха, скривалището й вече не беше толкова сигурно. Алисън говореше нещо на непознатия език, който бе използвала и преди — може би изричаше финално заклинание. Тръгнеше ли към вратата, със сигурност щеше да забележи свитата зад фотьойла фигура.

И тогава в стаята нахлу мощен вятър, нещо профуча покрай Ферн, разби кръга и символите на пух и прах и скочи пред Алисън, която се бе привела напред, сякаш готова за атака. Ушите на Лугари бяха прилепени назад, козината й бе настръхнала, сякаш наелектризирана, изпочупените й зъби блестяха в синьо на чезнещата светлина на огъня. Тишината, която нахлу с нея, бе осезаема като мирис — аура, която поглъщаше всички околни звуци. Безгласното й ръмжене изпълни цялата стая.

— Вън! — изкрещя Алисън. — Не съм те викала, демоне! Връщай се при господаря си! Вън!

— Убий я! — заповяда идолът.

Алисън за последен път вдигна ръка…

Ала огънят угасна напълно, изригна облак от искри и вятърът зави като глутница вълци, единственият източник на светлина във внезапната тъмнина бяха очите на идола, които продължаваха да изпускат гибелен блясък. Нечия малка ръка се протегна и дръпна Ферн — беше ръка с много и различни по дължина пръсти. Тя чу яростните писъци на Алисън, по-унищожителни от всякога, понеже бяха примесени със страх. Нещо тупна на земята, чу се ругатня, но тъничкият гласец в ухото на Ферн беше най-отчетлив.

— Бързо — рече той. — Бързо. Бързо. — Тя бе отведена от настъпилия хаос. — Стълбите — рече водачът й и тя се заизкачва след него, погледът й привикна с тъмнината, докато накрая й се стори, че различава очертанията на мъничката торбеста фигура пред себе си.

— Пегуилен? — прошепна.

Щом стигнаха площадката, ръката се изплъзна от нейната и торбестата фигура като че ли се сви и избледня, и Ферн остана сама в пустия коридор, застанала край вратата на спалнята си.

Влезе и затвори, едва устоя на порива да залости с нещо бравата. Пъхна се в леглото си. Цялата се тресеше от емоции, опитваше се да осмисли видяното през този последен час — струваше й се цяла вечност — откакто бе проследила брат си надолу по стълбите. Бе прекрачила границата на свят, чието съществуване повече нямаше да има право да отрича. Беше се върнала, но действителността никога повече нямаше да й се струва същата.

Малко по-късно по коридора се чуха приближаващи стъпки. Не беше Уил. Това бе отмерена, сигурна крачка. Спряха пред стаята й, изчакаха, после с неохота — поне тя така реши — отминаха към стълбите за горния етаж.

Четвърта глава

Утрото напомни на Ферн за времето непосредствено след смъртта на майка й, когато всеки ден отваряше очи и осъзнаваше, че светът никога повече няма да бъде същият. Един от крайъгълните камъни на съществуването й бе отместен, обкръжението й вече не беше убежище; сякаш духът й трептеше на ръба на скала, надвесен над невъобразимата бездна на несигурността.

С годините се опита да изгради нещо като бариера от устойчиви ежедневни модели между себе си и тази бездна: краткосрочни планове, постижими мечти, материални утехи, стени, издигнати вътре в самата нея. Опитваше се да забрави съществуването не само на бездната, но и на самата гледка към нея. А сега всички стени се бяха срутили, широкият свят се бе приближил агресивно, придружаван от всичките си тъмни тайни. Почувства се гола и уплашена, заобиколена от сенки и в същото време интригуващо жива, сякаш вял поток хаотична енергия бе започнал да се процежда през вените й, за да й даде свежи сили и да й подскаже безразсъдни ходове.

Седна да закусва, като си придаде най-нормален вид, все едно нищо не се беше случило, но не пропусна да огледа тайничко Алисън — видя й се недоспала и обсебена, с бледи устни и сенки под очите, с миниатюрни бръчици, които сочеха издайнически мимики.

— Мярнах бездомно куче да обикаля района — подхвана госпожа Уиклоу. — Ако го видите, прогонете го. Не искам да ми се мотаят разни помияри. Може да е опасно, пък и сто процента е пълно с бълхи.

Ферн ритна брат си под масата.

— Госпожа Уиклоу не обича кучета — рече тя и подири с очи погледа на икономката.

— Вярно е, не ги обичам — измърмори госпожата, но не каза нищо за Лугари.

— Добре ли си? — обърна се Ферн към Алисън с подчертана загриженост. — Май не си спала много добре.

— Разбира се, че съм добре — тросна се в отговор Алисън.

По-късно сутринта дойде приятелят й, за да огледа плевнята. Беше плешив индивид с бронзов тен, излъчване на работохолик и глас на говорител от Би Би Си с подчертан лондонски акцент. Носеше италиански джинси, прилепнали в ханша и бедрата, и кожено яке с отпорени ръкави, щедро обсипано с декоративни кабари. Алисън го наричаше „Роло, скъпи“; той се обръщаше към нея със „съкровище“, „бонбонче“, „любима“ и други подобни. Явно имаше желание да установи подобни фамилиарни отношения и с двамата собственици на къщата и подозрително често потупваше Уил по косата, но Алисън кротко го отклони от по-нататъшни усилия в тази посока.

Ферн и Уил ги последваха в плевнята, за да държат под око „Морска вещица“, но скоро се отегчиха от разговорите за архитектурни промени, постройки на няколко нива, планове, чертежи и Фън Шуй. По взаимно съгласие отидоха да се поразходят и не след дълго стигнаха до една могилка, откъдето спокойно можеха да наблюдават имота си. Беше слънчево, денят обещаваше да бъде горещ. Подухваше лек ветрец, който разнасяше песента на щурците, жуженето на пчелите, далечните арии на пойните птички. Някъде нежно ромолеше поточе, претичало през каменист бързей. Високо в небето белите облачета гонеха сенките си по хълмистия терен.

— Такова спокойствие — рече Уил. — Направо да не повярваш, че е възможно тук да съществуват зли вещици и магии.

— Злото е навсякъде под слънцето14 — цитира Ферн с толкова сериозен тон, че брат й се обърна и я изгледа изпитателно.

Мина известно време, преди Ферн да събере достатъчно смелост и да заговори за онова, което я глождеше отвътре.

— Снощи те видях да ходиш насън.

— Така ли? Не помня. Но си спомням, че сънувах кошмар. Беше наистина много странно. Поне… си мисля, че го сънувах.

— Разкажи ми.

— Събудих се — продължи Уил, — имам предвид в съня си. Имах чувството, че съм буден, но в същото време знаех, че е само сън. Сигурно ми е било облекчение. Така се изплаших по-малко. Предполагам, че щях да си изкарам ангелите от ужас, ако знаех, че е наистина.

Ферн понечи да му направи забележка за езика, но реши да не го прекъсва.

— И после?

— Слязох долу и прекосих коридора, за да вляза в дневната…

— Защо?

— Ами не знам. Това си беше в съня ми. Човек не знае защо прави определено нещо в съня си. Както и да е, дневната беше съвсем променена. Уж беше същата стая, ама изглеждаше много по-голяма, таванът беше много високо, почти не го виждах, камината бе огромна, като пещера, вътре гореше огън, но пламъците бяха сини и от тях лъхаше хлад. Цялата стая беше обляна в бледа светлина, от която всичко изглеждаше синкаво. Онзи отвратителен каменен идол беше поставен край камината върху някаква платформа и изглеждаше огромен, почти като статуя в езически храм. Очите му бяха живи, сякаш не от камък, от тях струеше светлина — като звяр в тъмна нощ.

— Говореше ли? — бързо попита Ферн.

— Не помня. Странно — сега като го описвам, звучи ужасяващо, но в съня си не бях притеснен, по-скоро се усещах като вцепенен. Отидох и застанах в един кръг, очертан в средата на стаята, а той като че ли се уголеми, стените се отдръпнаха, така че в един момент престанах да ги виждам. Все едно стоях в средата на огромна ледена пързалка, под светлината на ослепителни прожектори. Около кръга гореше огън, но от него навяваше студ, не топлина. И тя беше там, извън кръга.

— Алисън ли?

— Предполагам. Мисля, че беше тя, но изглеждаше по-различна.

— По-голяма ли? — подметна колебливо Ферн.

Уил се намръщи, съсредоточен върху спомена си.

— По-висока — заключи накрая. — Сигурен съм, че беше по-висока. И повече приличаше на вещица. Огънят хвърляше дълбоки сенки върху лицето й, като дупки на череп, устата й беше аленочервена, носеше рокля в същия цвят, която се променяше до кървавочервена при движение; косата й изглеждаше зеленикава. Задаваше ми въпроси, а аз бях принуден да й отговарям, макар дълбоко в себе си да знаех, че не е добре да го правя. — Беше забил поглед към долината край реката, но внезапно извърна глава и се втренчи в сестра си с тревожни очи. — Не беше добре, нали? Колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че не е било сън. Ферн…

— Спокойно, няма проблем. Кажи ми само — помниш ли някой от въпросите?

— Не точно. Може би само един. Попита ме за изгубеното съкровище и аз понечих да й разкажа за Атлантида, но в главата ми нахлу друга картина — пирати, стиснали между зъбите си къси саби, гърдите им обсипани със златни монети, а над „Морска вещица“ се вее знаме с череп и кръстосани кокали. Та в крайна сметка не отворих дума за Атлантида. — След кратка пауза додаде: — Май съм постъпил добре, нали?

— Страхотно — окуражи го Ферн.

— Та значи си ме видяла да ходя насън?

— Аха.

— И къде отидох?

— В дневната. Тръгнах след теб. На мен всичко ми изглеждаше нормално, но си прав, че имаше кръг, вписан в пентаграма, също и син огън, а идолът беше оживял. И говореше. За разлика от теб, аз бях будна. Не бях изпаднала във вцепенение. Никога през живота си не съм била по-изплашена.

Слънцето ги обливаше с топли лъчи. Пчелите жужаха в близките треволяци. Скакалците озвучаваха целия хълм с буйни ритми. Въпреки всичко сянката на нощта и кошмарите сякаш дебнеше съвсем отблизо.

— Явно започваме да губим следите на това, което става около нас — заключи Ферн. — Нужна ни е помощ.

— Гъс?

— Не. Предлагам ти да оставим Алисън и нейното приятелче да кроят планове за плевнята и да се поразходим. Само двамата с теб.

Запасиха се с еднолитрова бутилка лимонада от хладилника, госпожа Уиклоу им направи сандвичи.

— Не се отдалечавайте много — предупреди ги тя. — И да не се загубите! Тия хълмове са много коварни, особено като падне мъгла. Някога са ги наричали Самодивските хълмове. Е, все пак днес денят е чудесен и няма изгледи времето да се развали. Пък и самата Ферн си е същинска самодива. Нищо чудно духовете да те вземат за сродна душа. Какво да кажа на госпожицата, ако пита за вас?

— Нищо — отвърна Ферн. — Не я щем да ни се мотае в краката.

— Какви са тия духове? — попита Уил, докато се катереха по пътеката.

— Не знам и изобщо не ме интересува. Имаме си достатъчно проблеми.

Лугари ги чакаше оттатък хълма, притаена в тревата и толкова незабележима, че една пеперуда беше кацнала на сантиметри от носа й. Като се надигна, разклати тревите и пеперудата отлетя като цветче, отнесено от вятъра.

Ферн се запита дали вълчицата, подобно на Рагинбоун, не притежава способността да се слива с околния пейзаж и да се променя така, че по своя воля да се превръща в неразделна част от природата, да приема някоя от многобройните й форми, да става стръкче трева или диворасло цвете, неподвижна земя или политнал вятър, и пожелае ли, да възвърне предишния си вид.

Ферн се замисли, че всички хора са част от една обща необятна схема на Битието, истинският свят и светът на сенките, слънчевата и отразената светлина, човекът и духът. И че да осъзнаеш и приемеш това е първата крачка към отхвърлянето на собственото ти аз и от утвърждаването на душата. Да разбереш вятъра не като движение на молекули, а като пулс на въздуха, като пулс на собствения си пулс, означава да се превърнеш сам във вятър, да се носиш с него през танцуващите треви към ръба на небето…

— Ферн! — изкрещя Уил тревожно и я стисна за ръката.

— Да?

— За един миг си помислих… стори ми се някак призрачна, сякаш… не, сигурно съм си въобразил. В момента всичко ми изглежда някак особено.

— Да, явно си въобразяваш.

Последваха Лугари встрани от пътеката, през ливадите към оголено възвишение, отърсило се от зелената си пелерина и извисило рамене към небесата. Рагинбоун ги чакаше на завет от другата страна, овехтялата му дреха се сливаше с мъха и лишеите, накапали повърхността на камъка. Загърнат в топлата си груба дреха, изглеждаше доста по-сърдечен, но в същото време непроницаем както за дъжда и вятъра, така и за слънчевите лъчи.

— Е, намерихте ли го? — попита той.

— Не — отвърна Ферн, — освен това се появиха някои проблеми.

Представи му брат си и заедно се настаниха от двете страни на стареца, внезапно осъзнали, че от дългата разходка под палещите лъчи на слънцето са доста ожаднели. Известно време Ферн се бори безрезултатно с капачката на лимонаденото шише, докато Рагинбоун не го взе от ръцете й и не го отвори с лекота, пръстите му се впиха в гърлото като клещи. Уил му предложи да си разделят сандвичите.

В компанията на Наблюдателя тревогата на Ферн, допреди това граничеща с паника, леко се поуталожи. Той беше техен съюзник — поне така се надяваше тя. Възрастен, на когото можеха да разчитат в този враждебен свят, където се чувстваше безпомощна като дете.

— Лугари наистина ли е твоя? — попита го Уил, като й подаде шепа, пълна с трохи от филията.

— Не, тя принадлежи единствено на себе си. Сама избра да бъде с мен, вече мина доста време оттогава. Прибързан и необмислен избор — казах й го още навремето.

— Викарият Гъс твърди, че Лугари идвало от loup garou — продължи Уил. — Наистина ли е върколак?

— Може и да е — въздъхна Рагинбоун. — Или поне някога е била. Обичаш ли приказки?

Натъпкал устата си с храна, Уил само кимна.

— Чудесно. Тогава нека ти разкажа нещо. Имало едно време… имало едно време една чародейка, която живеела в горите далеч на север от тук и ловувала, превърната във вълчица. В началото била много внимателна, избягвала човешките следи по пътеките, когато била в животинския си облик, но постепенно се увлякла по лова, забравила за предпазливостта и започнала да вреди на собствения си род. След време местните жители се обърнали за помощ към един магьосник. Той бил много могъщ и съвсем наскоро много се променил и бил решил да въздава справедливост. Заключил чародейката във вълчия й облик и постановил да остане негова пленница, докато не открие, макар бидейки звяр, човешкото в себе си. Наредил й да му се яви след сто години и й обещал, че ако жената в нея се е пробудила, ще възвърне истинската й самоличност. И така тя била прогонена от селото, в което живеела, както и от глутниците, понеже вълците усещали, че не е като тях. Сто години кръстосвала сама гората. Препускала и препускала, докато останала съвсем без сили, пила гореща кръв, докато прогорила гърлото си, а когато отворила уста, за да даде воля на самотата и отчаянието си, не се чул никакъв звук, понеже върколаците са безмълвни като духове. Когато годините на наказанието й изтекли, отишла да намери магьосника, а той надзърнал в хищните й очи и видял в тях душата на жена.

— Не й ли върнал човешкия вид? — попита Уил. Брадичката на Лугари бе отпусната на коляното му, жълтите й очи не мигаха.

— Нямал възможност да го направи — продължи Рагинбоун. — Бил загубил силата си, а никой друг не притежавал някогашните му способности, за да го стори вместо него. И така, тя останала с него, отначало с надеждата, че все някой ден той ще намери начин да й помогне, а после… кой знае… може би по навик или водена от необяснима привързаност. Най-хубавото човешко качество е способността да се привързваш. Разбира се, тя би могла да го убие и така да развали магията. Но чудовището в нея било умряло и тя направила друг избор. — Той се усмихна на Уил, който го гледаше с известно съмнение, но и с дълбоко съчувствие. — Е, все едно, това е само приказка.

— Как е възможно магьосник да изгуби силата си? — попита Ферн.

— Като надхвърли възможностите си; като се опита да направи нещо, което не му е отредено да може. Когато амбицията надскача способностите, винаги се стига до катастрофа.

— А ще си я върне ли някога?

— Едва ли. — Рагинбоун я изгледа сурово изпод свъсените си вежди. — Веднъж изразходвана или прахосана, Дарбата не може да бъде възстановена.

Дарбата, така се бе изразил и идолът. Ако тя притежава Дарбата…

— Какво представлява тази Дарба? — попита Ферн.

— Това е друга история — отвърна Наблюдателя. — Вече ви разказах достатъчно, сега е ваш ред. Доколкото разбирам, имате доста за разказване.

И така, те му разказаха. Ферн му описа всички действия на Алисън или Алимонд, не пропусна да спомене и за проникването в стаята й и какво са открили вътре. Уил включи и преживяванията си по време на съня, а Ферн допълни разказа му със собствените си преживелици през изминалата нощ в дневната. Отначало Рагинбоун вметваше по някой и друг коментар.

— Драконова кожа — рече той за ръкавиците, — притежава редица свойства. — А когато Ферн стигна до телевизора, додаде: — Съвременни измишльотини. Нов начин за извършване на древен трик. Като кристалното кълбо, само че във формата на куб. Алимонд обича да върви в крак с модата. Въпреки всичко не мога да не призная, че е научила доста неща, които не са ми известни. Наистина доста…

По време на втората половина от разказа обаче той не каза почти нищо. Веждите надвиснаха още по-ниско над орловия му нос. Устните му се вкоравиха. Като че изобщо не забеляза кога Ферн спря да говори. Бе потънал в дълбок размисъл.

— Не е ли време да ни кажеш какво става? — попита тя накрая. — Или ще ни оставиш да паднем в яма, без изобщо да подозираме за съществуването й.

— Може и така да стане — отвърна Наблюдателя, все така намръщен. Изгледа ги продължително един по един. — Знаете прекалено много за безопасността на другите и твърде малко, за да пазите себе си. Това не ми харесва. Много сте малки за подобни проблеми, макар че проблемите не се съобразяват с възрастта.

— Аз съм вече голяма — обиди се Ферн, забравила доскорошното си чувство за непълноценност. — Пък и нали ти лично ме помоли за помощ. Всъщност помоли и двама ни.

— Помолих ви да намерите нещо — призна Рагинбоун. — Но вие намерихте…

— Неприятности — прозорливо отбеляза Уил.

— Може и така да се нарече — разсеяно отвърна Наблюдателя и взе лимонадената бутилка. Известно време мълча, докато те стояха в очакване.

Ферн си помисли, че е все едно да чакаш цвете да напъпи.

— Откъде да започна? — промърмори накрая той. — Понякога е трудно да се започне отначало. Историите се коренят толкова дълбоко в миналото, че…

— Започни от Атлантида — предложи Ферн.

— А, да, Атлантида. За нея се знае съвсем малко. Най-древните цивилизации, най-красивите градове, хора, родени с Дарбата, обречени хора. Днес Атлантида е скрита от погледа ни. Нейните духове не ни навестяват. Все пак потомците на хората, които са я напуснали, продължават да съществуват, макар да са останали малцина — отритнати от всички времена. Те съхраняват древни документи, които никой историк не е зървал. А слуховете са по-упорити и от най-силните възбрани. Атлантида бил остров, разположен на място, което вече го няма; дързък град, столица на могъща империя, съществувала преди зората на историята. Могъществото й се основавало на необикновен камък със сферична форма, голям колкото змийско яйце. Наричал се Магнита. Никой не знае как се е озовал там, нито откъде е произлязъл. Вярва се, че е дошъл от друг свят, при това не просто от друга планета, а изцяло от друга вселена. Но не е известно как се е родило това поверие. Както и да се е появил, Магнита не съответствал на нито един от физическите закони на земята. Всичко наоколо просто се прилепило към него, а хората били променени завинаги. Докато изучавах научните изследвания от онези времена, се запитах дали е възможно този камък не просто да е бил от друга вселена, а да е бил вселена сама по себе си, цялостен и самодостатъчен свят, смален от финален взрив до сфера с изключително концентрирана структура. Това би обяснило необичайното му могъщество.

— Това е невъзможно — възрази Уил. — Първо на първо, би трябвало да е с размерите на главичка на карфица. И второ на второ, гравитацията около него щеше да се изкриви.

— В контекста на два различни свята гравитацията може да означава различни неща — подчерта Рагинбоун, — а размерът на главичката зависи от големината на карфицата. Както и да е, вече казах, че това е само хипотеза. Това, което знаем със сигурност, е, че атлантидите използвали силата си, за да се обучават и да обучават, да строят и да създават, да управляват и да доминират, а впоследствие и да угнетяват. Обичайното движение по наклонена плоскост. Наричали се Даровитите, а онези, у които Дарбата се проявявала най-силно, били тачени и уважавани и постепенно се превърнали във владетелите и аристокрацията на кралството. Магнита влияел на гените им, които те разпространявали като завоеватели из далечните покорени земи; по този начин свръхестествените способности се предавали от поколение на поколение, та до наши дни. От Падението насам обаче, Даровитите са получавали множество имена, кое от кое по-малко ласкателни: Вещерите, Уродливите, Децата на Просперо.

— Какво представлява Дарбата? — прошепна Ферн. — Би ли ни обяснил по-точно?

— Телепатия, телекинеза, телегностика. Способността да се придвижваш между Времето и Вечността, между миналото и настоящето, между света и неговата сянка. Изтощителен живот и неуморно тяло. Дарбата се проявява по най-различни начини. Но човек трябва да усети, че я притежава, да се научи да я използва. Без това познание и без нужната практика тя атрофира като закърнял орган. Неслучайно е била наречена шести пръст. Мъдър е онзи, който се страхува от Дарбата. Глупаво е да не й обръщаш внимание, смъртоносно е да злоупотребяваш с нея.

— Смъртоносно за кого? — попита Ферн.

— В крайна сметка се оказва, че е било смъртоносно за Атлантида. Хората били обсебени от идеята за затворено размножаване, имало закони, забраняващи брака с чужденци. Целта била да се създава все по-можещо и по-способно потомство. Неизбежно това довело до логични последици — създаваните между близки роднини деца се раждали с увреждания, с вродени заболявания, дори със слабоумие. Имало идиоти с гигантски ръст, диктатори, обсебени от унищожителни страсти и мании. Зохрейн15 — последната кралица, притежаваше невъобразима мощ, но се лакомеше за още… — Ферн изведнъж си припомни неистовия глад, който бе регистрирала в изражението на Алисън. — … Копнееше да излиза извън рамките на самия свят, още жива да прекрачи Дверите на смъртта и да се завърне непроменена. Разбира се, беше луда. Само мъртвите могат да преминат през тази врата. Дали човешкият дух ще се прероди тук или някъде другаде, е въпрос на догадки и вяра: не ни е дадено да знаем със сигурност. Древните духове, които наричаме безсмъртни, са свързани с този свят до края на дните. Ала смъртните, дори Даровитите сред тях, трябва да умрат и да се отправят към неизвестното със завързани очи. Зохрейн искаше да поеме по този път ококорена, като наруши първия закон на битието. Тя вярваше, че може да използва материята на друга вселена, за да превърне себе си в ключа, който ще отключи Дверите, за да попадне в измерението, от което произтича цялата материя. И така, тя използва дарбата си, за да унищожи източника й. Тя счупи Магнита.

— Не разбирам — обади се Уил, дълбоко замислен. — Тези Двери, за които говориш… са символични, нали? Те не се виждат. А дори да се виждат, откъде знае тя, че ключът пасва?

— Разполагаш ли с ключа, можеш да направиш и ключалката — бе отговорът на Наблюдателя. — А имаш ли ключалката, не е проблем да отвориш вратата. Дверите са символ, но всеки символ представлява фундаментална истина. Ако искаш, ще ти покажа Дверите. Те постоянно са около нас.

Изправи се и плъзна двете си ръце във въздуха. Постепенно, като фокусиране на обектив, от камъка започна да изплува дъга, която впоследствие се оказа сводеста врата. Изглеждаше неимоверно стара, отвъд всяка възраст, с надвиснали ципести образувания, с пълзящи по разпадащия се трегер гъбични организми, отдавна изгубени за еволюцията. Сама по себе си вратата изглеждаше ужасно паянтова, скована надве-натри от нескопосано одялани посивели талпи, желязната брава беше ръждясала от времето. При все това между талпите нямаше пролуки и отникъде не се процеждаше светлина. Беше почти незабележима врата, вдълбана в стена, подобна на милиони други стени и паметна единствено с възрастта си. Но излъчваше една магнетична енергия, която въздействаше едновременно притегателно и застрашително. Ферн се почувства неустоимо привлечена, макар че краката й се подкосиха от ужас.

— Не приближавай — предупреди я Рагинбоун кротко и изображението постепенно избледня, докато накрая камъкът не възвърна предишния си вид. — Когато настъпи моментът да се отвори, ще разбереш. Дотогава може да я видиш много пъти, а може и нито веднъж, може да изглежда същата или различна, но винаги ще я разпознаваш. Страхопочитанието към нея не угасва никога.

— А Зохрейн? — попита Ферн, след като дойде на себе си. — Тя отключвала ли е вратата?

— Едва ли. Силата й се усеща дори когато е затворена. Ако бе дори съвсем леко открехната, привличането на Отвъдното би било толкова силно, че би дестабилизирало целия космос. Но не ни е дадено да знаем какво точно се е случило. Заради извършеното от Зохрейн Атлантида е била забранена за сладкодумците и търсачите на истината. Археолозите знаят съвсем малко за нея, Даровитите не могат да прозрат назад в хилядолетията, за да узнаят тайните й. Според някои разместването на Магнита довело до разклащане на основите, върху които се издигал островът; други твърдят, че било заради нарушаването на върховния закон. Каквато и да е причината, островът бил потопен от огромна приливна вълна, която донесла със себе си невиждана по мащабите си буря. Променена била формата на континентите, планините се превърнали в острови, океанът залял равнините. Атлантида потънала под водата и морските дълбини отворили прегръдките си да я приласкаят. Не останал камък връз камък и дори морските същества изгубили дирите й. Можем само да гадаем какво се е случило с ключа. — Замълча, въздъхна и се втренчи в отворената си длан. — Поне досега.

— Значи си го намерил — извика Ферн, осенена от прозрение. — Ти си бил, нали? Видях те на касетата. Ти беше човекът до алхимика, с когото се взирахте в пушека. — Усмихна се неволно. — Ти беше чиракът на магьосника.

— Клетият Фантоди. Не беше кой знае какъв магьосник. — В очите на Рагинбоун изплува споменът за едно далечно минало. — Що се отнася до мен… не бях особено прилежен чирак. Бях твърде умен за възрастта си и далеч надхвърлях възможностите на учителя си. Кандидо16 Гоби… — Повъртя името в устата си, все едно принадлежеше някому другиму. — Кандидо, който не беше чак толкова безхитростен. Бездомно хлапе, амбициозен шарлатанин, безскрупулен, безнравствен. Порасна и се превърна в Каракандал, получи познания, които смяташе за мъдрост, рискува Дарбата си, която не съумя да оцени, и загуби. Загуби уважението, силата и самоличността си. Трудно се живее без обвивката, съставлявала собственото ти аз. Това е най-трудното нещо. Какво е един магьосник без магьосничествата си? Просто човек, останал без работа. Казват, че при подобно оголване си личи истинският дух на човека. Но така говорят хората, които са си намерили цел в живота и които никога не са били лишавани от нищо.

— Какво е Каракандал? — попита Ферн. — Истинското ти име ли?

— Името, което приех в знак на почит към Дарбата си, както Алисън прие Алимонд. Такъв е обичаят.

— Тя много ли е опасна? — поинтересува се Уил.

— Изключително. Водена е от неутолим глад. Пътят, по който тръгва човек, зависи от това как и защо е открил Дарбата си. При нея нещата са се объркали още в детството й и така тя е придобила сила, която е била неспособна да разбере и която е отприщила в нея дълбока омраза и желание за мъст. Именно този акт е оформил цялото й бъдеще. — Той се вторачи мрачно във Ферн, замислен над онова, което вижда пред себе си. Лицето й беше младо и недооформено, гладко като коприна, едва загатващо за характера, който тепърва предстоеше да се развие. Долови колебание, смелост, напъпило желание, но — бе почти сигурен — неспособност да изпитва омраза. Шестият пръст, рече си. Ако го имаш, използвай го. Използвай го. Нужна ни е сила.

— Защо се мъчи да затвори коня в клетка? — попита Ферн, припомнила си всичко видяно.

— Всъщност това е еднорог. Сигурно вярва в силата на неговия рог, макар по всичко да личи, че той вече не притежава предишната си мощ — с други думи, че не е нищо по-различно от рога на белия носорог, да речем. Но Алимонд е родена в епоха, пълна със суеверия, която така и не успя да надрасне — въпреки всичките й модерни увлечения. Еднорозите са мутанти. Този, който ти си видяла, по всяка вероятност е кон вихрогон, тоест въздушен дух, а не истинско животно. Предразположен е към свръхмутации. Притежава само мимолетните магически качества на своя вид. — В настъпилото мълчание Рагинбоун плъзна поглед по ширналата се пустош, заслушан в жуженето на насекомите, отдаден на спокойствието на летния ден.

Когато проговори отново, гласът му беше поомекнал и въпреки това в него се долавяха тревожни и предупредителни, а може би изпълнени със страх нотки.

— Най-много ме притеснява идолът. Бях призован само духом, не виждах ясно зад човека, който ме призова, а възприятията на Уил бяха повлияни от транса, в който бе захвърлен. Ти обаче видя всичко. Действа безразсъдно, но извади късмет: Алисън се бе съсредоточила изцяло върху кръга и не забелязваше нищо друго. Що се отнася до идола… той е просто парче камък и не може да си върти главата.

Ферн потрепери, по тялото й премина ледена вълна въпреки лятната жега.

— Но устните му се мърдаха.

— И това явно е било в резултат на върховно усилие. Този идол е рецептор — статуя на езическо божество, която може да бъде използвана като предавател от безсмъртните, чийто представител е. В миналото редица от Древните духове са били почитани като божества: те мразели човека почти толкова силно, колкото жадували да го поробят. Религиите отдавна не са това, което бяха, и днес повечето духове спят или са изгубили част от силата си. Но все пак има и оцелели, които са се приспособили към новите методи, възползват се от слабостта на смъртните, намират преки пътища към сърцата на хората. Ти видя трима от по-нисшите, Ферн, когато Алимонд ги призова в кръга: Старицата, Ловеца и Детето. Най-могъщите рядко приемат физическа форма. Те предпочитат да използват рецептори, духове роби, амбуланти…

— Какво е това амбулант? — прекъсна го Ферн.

— Живо същество — или човек, или животно — обладано от външна сила. Най-лесно става с животни. Хората имат повече съпротивителни сили, но пък след това човекът приема натрапника, разбира се, срещу подобаващо поощрение и впоследствие заживяват като едно цяло.

— Звучи ужасно — рече Уил. — Това означава, че хора, които познаваме…

— Вселяването оставя белези — успокои го Рагинбоун. — Процесът на стареене спира, кожата се разваля, очите си личат. След шока от първоначалното нахълтване косата може да посивее или да побелее. За вселяващия се дух също има рискове. Ако се всели прекалено дълбоко в нечие тяло, при унищожаването на приемника духът може да изгуби голяма част от силата си. Но най-могъщите духове са в състояние да контролират множество амбуланти, множество рецептори, като вкарват във всеки от тях само частица от мисълта и силата си. Като предприемач, който поддържа десетина телефонни линии и води разговор едновременно по всичките; или като осморък кукловод, който има по една марионетка във всяка ръка. Опасявам се, че Алимонд е сключила убийствена сделка.

— Кой е този дух? — попита Ферн.

— Просто дух — отвърна мрачно Рагинбоун и бръчките по лицето му изпъкнаха още повече. — Това, което знаеш, ти е достатъчно.

— Нима си няма име?

— Напротив, има много имена. Но така или иначе, си остава един Дух, един разум. Една празнота, която никога няма да може да бъде запълнена. Магнита е нещо, за което той винаги е копнял. Не го познавам лично, известно ми е само онова, което съм чувал за него — казвам го с радост. Макар че веднъж се осмелих да проникна в Азмодел, Красивата долина — долината на дъното на света. Веднъж ми бе достатъчно: не бих повторил това приключение. Колкото по-малко знаеш за него, толкова по-добре. Той е най-старият от старите, най-могъщият от могъщите: хватката му не отслабва, мисълта му не заспива, омразата му е вечна. Това говори ли ти нещо? Ако Алимонд се е обърнала към него, алчността й е замъглила не само преценката, но и целия й разум.

— След като е толкова могъщ — попита Уил, — как ще се преборим с него?

— Не можем — призна Наблюдателя. — Нито вие, нито аз притежаваме тази сила. Все едно да се опиташ да се пребориш с вихрушка.

Разговорът не беше особено обнадеждаващ, но въпреки всичко Ферн се почувства по-окуражена. Щом се прибраха в къщата, отвори речника, за да провери какво означава телегностика. „Познание за далечни събития, което се смята, че е получено без помощта на какъвто и да е нормален сетивен механизъм“ — това гласеше определението. През нощта сънува болка. Беше болка, каквато никога не бе усещала и не си бе представяла, че е възможно да изпита; беше се вкопчила в корема й, в дълбините на самата й същност, разкъсваше я, впиваше в тялото й невидимите си зъбци. Коремът й беше подут от болката, бедрата й бяха разчекнати и кръвта от раздраните й вътрешности изтичаше на талази между краката й. Струваше й се, че крещи, но явно никой не я чуваше.

„Алис Гидингс!“ Над нея се бе надвесила жена с изпито лице. „Засрами се, каква е тая врява! Ти си ми седмата и никой досега не ме е вбесявал толкова.“ А зад нея се чу друг глас: „Твърде рано е. Непростимо рано“. После болката се уталожи и от слузта между краката й изплува скимтящо голо телце, приличаше на мишле без козина. Тя го взе и изпита такава неимоверна любов, че мигом забрави цялото си страдание, чак се разрида от любов. Но щом го постави на гръдта си, мъничето не засука, беше стиснало здраво очета, а крайниците му висяха отпуснати като на кукла. „Мъртва е“, обади се единият глас. „Вземете я от нея.“

В следващия миг се озова на някаква морава, покрай нея мина ездач с изваян като от порцелан профил, със златни къдрици, блеснали на слънцето; извърна се, но не я забеляза. Сърцето й биеше лудо от глад и гняв, запълнили празнината, отворила се на мястото на любовта й.

Най-сетне се озова пак сред полето, както преди, и Ферн бе Алис, а Алис беше Ферн, усещаше калта между пръстите на краката си, сърцето й излъчваше сияние, което сгряваше цялото й тяло, а когато погледна дланта си, сякаш видя планетите да кръжат под тънката й кожа. Някъде в далечината изплува къщата с островърхия покрив, над нея плаваха облаците, тя призова мълнията, която й отвърна, а гласът й бе гласът на вятъра. Не забеляза тъмната фигура, която протегна ръце към нея, видя само светлия силует пред къщата в далечината, с озарени от свещта изваяни къдри. Но пламъците постепенно започнаха да се уголемяват, докато облизаха тавана. Бурята се спусна ниско над земята, за да ги посрещне. Порцелановият профил се пропука от топлината. Тя усети вкуса на огъня и на кръвта, но не беше достатъчно. Угасналата любов бе оставила една празнина, която едва ли някога щеше да бъде запълнена.

Внезапно Ферн изпита страх, вкопчен в капана на свирепа омраза и пустота; опълчи се, за да извоюва свободата си, ала сънят я обви като паяжина, омота се около мисълта й като воал и когато най-сетне тя успя да намери изхода, попадна директно в друг сън, в следващ пласт.

На сутринта се чувстваше изтощена и този път Алисън обърна внимание на сенките под очите й.

— Сънувах кошмар — отвърна кратко Ферн и се запита как ли би реагирала събеседничката й, ако я нарече Алис или Алимонд вместо Алисън.

Денят беше особен. Разходиха се по брега със семейство Динсдейл. Алисън също се присъедини. Изглеждаха като най-нормална компания, излязла да отмори на чист въздух. Отливът разкриваше скални плочи, разделени с пясъчни ивици, тук-там застлани с гъсти пътечки от водорасли. В залива потъваха десетина ручейчета, които си проправяха път между камъните и бързаха да се върнат в морето. Ниските вълни заораваха в пясъка, по плажа плисваха мимолетни дантели от пяна, които бързо се разпадаха под жарките слънчеви лъчи. Духаше освежителен вятър. Северно море бе ледено. Въпреки студа Алисън отиде да поплува. Мъжете огледаха дребното й тяло и дългата й коса, която се вееше като дим, понесен от вятъра. Мокра, тя изглеждаше още по-дълга, краищата й стигаха чак до бедрата на Алисън. Червеният бански прилепваше по тялото й като кожа.

— Приличаш на сирена — рече й Ферн, припомнила си един мимолетен образ от касетата.

— Вярно — подкрепи я Уил. — Като Лорелай от тевтонската легенда — онази самодива, дето подмамвала горките моряци и ги водела към тяхната гибел. Не може да не си чувала поемата на Хайне. Подмамвала ли си някого напоследък, Алисън?

— Я стига глупости — отвърна с усмивка тя, а в погледа й блесна отражението на морето.

Ферн се извърна и тръгна към водата, но усети как погледът на Алисън се врязва в гърба й като студен пръст. Вълните бяха изкарали на брега нещо, което допреди миг го нямаше — беше бяло, ала не бе риба, въргаляше се и се мяташе по плажната ивица. Имаше тумбеста форма като шамандура, но по-тежко, зад него се носеха пипалца с възлести фаланги. Ферн веднага го позна от съня си с мъртвото бебе, но не отиде да погледне по-отблизо. Хвърли поглед към Алисън и я обзе внезапна жалост, ужас пред колосалната пустота, погълнала и любовта, и загубата, боязън пред ограбените желания, които напразно се опитваха да запълнят тази празнота. Улови се, че се пита как ли се е чувствала Алисън, като е знаела, че Дарбата й може да й даде всичко, освен онова, което желае най-силно. Отмъщението, триумфът, завоеванията — всичко това сигурно е изглеждало безсмислено и напразно, трохи, хвърлени да задоволят глада на един великан. Осени я внезапна разтърсваща мисъл — ето защо Алисън иска да отвори Дверите. Не защото се стреми към властта — независимо от твърденията й пред Древния дух, а заради смъртта. Царството на смъртта, ако изобщо съществува такова място. Дори Рагинбоун не знае какво лежи отвъд прага…

Като че ли видя Алисън да се рее в царството на сенките, в търсене на люлка, където една мъртвородена душа спи като чепата вейка, недокосната от зеленина. Обзе я внезапен ужас, от който я побиха тръпки: манията за величие бе нещо разбираемо, нещо, с което човек може да се бори и да контролира; ала майчиният копнеж по отрочето, умряло в утробата й, бе фикс идея, която не се поддава на разумно тълкуване. Сега, докато наблюдаваше Алисън, Ферн за пръв път осъзна колко опасна всъщност е тази жена.

Неволно отвърна поглед и обгърна морето, ала вълните се бяха стопили; върху тях се бе разстлала само тънката дантела на пяната, сякаш храчка, лепната връз пясъка.

Нямаше начин да узнаят дали Алисън е предприела ново търсене на ключа.

— Естествено, тя не осъзнава, че има конкуренция — заключи Ферн. — Подозира, че търсим нещо, но мисли, че не знаем какво. Останала е с впечатлението, че продължаваме да преследваме пиратски съкровища. При тези обстоятелства вероятно е предоволна да ни остави да поразчистим терена предварително. Вероятно си казва, че дори и да намерим ключа, няма да знаем предназначението му, а тя лесно би могла да ни го измъкне.

— Сигурно, но ти още не си го намерила, доколкото знам — изгледа я подозрително Уил.

— Поне го търсих — отвърна сестра му.

Алисън замина за Лондон едва във вторник следващата седмица. Робин се бе обаждал два пъти, но макар Ферн да успя да размени някоя дума с него, се отказа от всякакви по-нататъшни опити да разбуди заспалия му здрав разум. Вместо това нанесе удар под кръста, като придаде на гласа си скръбни хленчещи нотки и му припомни за плановете, които бяха кроили за лятото — нищо че ги бе заклеймила, когато той ги сподели с нея. Накрая подчерта, че в Йоркшир изобщо не е забавно без него. В крайна сметка, разсъди насаме по-късно, настоящите им проблеми може да са всичко друго, но не и забавни. Робин отвърна с уверение за скорошно завръщане, при което Алисън изтръгна слушалката от ръката й и се зае да му обяснява подробности около различни случаи на лов на вещици в САЩ и нейни приятели, пръснати из целите щати, които той не бива да пропуска да посети. На Ферн не й оставаше друго, освен да се надява бащинските му чувства да надделеят над изследователската страст.

В понеделник следобед, докато се напъваше да си представи баща си, нахлул на бойното поле като смаян рицар, озовал се насред неочаквана битка, й хрумна, че всъщност Робин не може да направи почти нищо. Би могъл да помоли Алисън да си тръгне, но бе по-вероятно да я покани да остане още. А ако се натъкне на каквото и да е необичайно или свръхестествено явление, веднага би намерил разумно обяснение, колкото и невероятно да е то.

Увесила нос след това прозрение, Ферн заряза работата си, на която и бездруго не обръщаше особено внимание през последния половин час, и се запъти към селото под предлог, че отива за портокалов сок.

На връщане мярна Алисън, увлечена в задушевен разговор. Алисън не я забеляза и Ферн се спотаи край един зид. Мотористът бе спрял край самия банкет на шосето и Алисън като че разговаряше с него от известно разстояние. Държеше се рязко и властно.

Ферн осъзна едва по-късно, че при всичките й досегашни срещи с моториста той никога не бе свалял каската си. Въпреки жегата черните ръкавици, черното кожено яке, лъскавите кожени панталони и тежките боти покриваха тялото му плътно, така че не се виждаше нито сантиметър от кожата му; каската покриваше и косата, и врата му; затъмнената маска скриваше лицето му изцяло. Моторът изглеждаше тежък и тромав, но палеше отведнъж и тръгваше уверено като кон, влязъл в ритмичен галоп. Отдалечи се бързо и Алисън се отправи към къщата с енергична крачка.

Ферн я последва, след като благоразумно изчака няколко минути.

— Видях те да говориш с един човек на мотор — подметна на Алисън по време на вечерята, внимателно оглеждайки лицето й за каквито и да е следи от неудобство.

— Видяла си ме… а, да. Да. Онзи моторист. Ами беше се загубил. Питаше накъде е пътят за Уитби. Дано да не съм го объркала с обясненията си.

— Излъга ни — рече Ферн по-късно. — Не я е питал за пътя. Той е местен — виждали сме го вече толкова пъти.

Строителите се появиха на сутринта, след като Алисън замина за Лондон. Роло и двамата му помощници окупираха плевнята, показвайки ясно на Ферн и Уил, че не е препоръчително да се мотаят насам-натам, докато се работи. А когато тримата си тръгнаха вечерта, заключиха плевнята. Прекалената фамилиарност на Роло при всяко влизане в къщата — особено спрямо Уил — действаше като още по-голяма спирачка.

— Кой ще плаща за това? — промърмори Ферн. — Татко не е имал възможност да направи нещо повече от устно потвърждение.

В сряда тя реши да попита.

— Назначени са от Алисън — докладва по-късно на брат си. — Което означава, че тя отговаря за заплащането според уговорката им с татко. Разбира се, той никога няма да откаже да плати, колкото и да е голяма сметката. Нали го знаеш какъв е. Въпреки това тя поема огромен риск. Питам се защо ли е толкова важно за нея?

На този въпрос нямаше точен отговор.

Рано на следващата сутрин пред Дейл Хаус спря много дълга бяла кола. Гюрукът й беше вдигнат, купето блестеше от чистота, по металните части нямаше нито едно петънце. Изглеждаше съвсем не на място из тесните йоркширски пътища — като акула в аквариум за декоративни рибки. Косата на шофьора лъщеше като металните аксесоари, униформата му беше светъл спортен копринен костюм, който подчертаваше допълнително загара на кожата му. Като го видя, госпожа Уиклоу помръкна повече от обикновено, а Уил стана ненатрапчиво любопитен и подчертано намръщен.

Ферн предпазливо поздрави госта.

— Ако търсите Алисън — рече тя, — би трябвало да е в Лондон. Замина във вторник.

— Отбих се непредвидено — отвърна Хавиер Холт. — Бях на посещение при един от най-добрите ни клиенти — в Шотландия. Не представляваше трудност на връщане да мина оттук. Мога само да се гордея с добросъвестността на служителката си. — Начинът му на изразяване се стори на Ферн ненужно и твърде префърцунен. — Природата тук е превъзходна, а тази къща притежава удивителна атмосфера. Имам представа колко допада това на Алисън. Истината е, че тя сподели с мен колко се радва, че има възможност да погостува тук.

— Нима? — попита Ферн.

— Няма ли да ми предложите питие — промърмори той — или поне чаша чай? — Подигравателната нотка в едва доловимата му усмивка бе предназначена специално за Ферн.

— Чай — отвърна домакинята с любезна усмивка.

Госпожа Уиклоу им поднесе желаната напитка, като показа на Ферн готовността си да се намеси, ако Хавиер премине границите на джентълменското поведение. Уил, решил, че гостът е пълна досада, вече беше изчезнал. Останала насаме с Хавиер, Ферн все по-ясно усещаше заплахата, която се излъчваше от цялото му същество — лъскавата външност, показната вежливост, тънкото предизвикателство в гласа, което тя от време на време долавяше.

— Употребяваш ли алкохол? — попита гостът. — Имаш вид на скромен въздържател, но съм сигурен, че е измамно. Притежаваш излъчването на зряла жена и външността на викторианска госпожица. Днес рядко се среща.

— Знаеш много добре, че пия — сряза го Ферн. — В галерията ме видя с шампанско в ръка. Може би не си обърнал внимание.

— Моля за извинение. — Думите му бяха изтънчено неискрени. — Всъщност тогава гледах теб, а не чашата ти. Заинтригува ме. Идеалната дъщеря, която направлява безпомощния си баща със смесица от отдаденост и пресметливост. Питам се дали някога си позволяваш непристойно поведение. Пиеш, но никога не прекаляваш. Имаш приятели, но не и гаджета. Схванал ли съм картинката?

— Може би — отвърна Ферн. — Във всеки случай не виждам причина да ти разкривам картинката, както се изрази — нито на теб, нито на друг непознат.

— Нима ме смяташ за непознат? Двамата с баща ти имаме общ бизнеспроект. Това би трябвало да ме издигне поне до нивото на познат, ако не нещо повече.

— Ти си познат на баща ми — отвърна Ферн. — Не на мен. — Осъзнаваше, че е прекрачила границата на добрия тон, но й се стори любопитно вълнуващо.

Хавиер не изглеждаше обиден, в загладените му обноски се усетиха едва доловими признаци, че му е забавно.

— В такъв случай би ли ми дала възможност да задълбоча познанството ни. Ако Алисън беше тук, щях да я поканя да вечеряме навън. Сега каня теб.

— На вечеря! — ахна в изненада Ферн. — Имаш предвид в ресторант? — Беше се случвало да хапне картофки с риба или пица с приятели от мъжки пол, но никога не бе вечеряла в истинския смисъл на думата сама с друг мъж, освен с баща си. Реакцията й в този случай обаче се дължеше не само на шока от получената покана.

— Защо не?

— Намираме се насред Йоркшир — възмути се Ферн. — Не съм сигурна, че наоколо изобщо има ресторанти. Е, поне не реномирани. — Като лондончанка не беше склонна да вярва, че извън графствата около Лондон изобщо съществува добра кухня.

— Ако това е единствената причина, поради която ми отказваш…

— Не! Искам да кажа, защо ще искаш да ме водиш на вечеря?

— Ами познай.

Госпожа Уиклоу се възпротиви категорично. Уил остана като гръмнат („Човек би помислил, че си му любовница“). След първоначалното объркване Ферн взе решение. Нещо й подсказваше да бъде нащрек, макар да не знаеше точно защо — не й се вярваше, че Хавиер ще си позволи да я ухажва или да се държи непочтено по какъвто и да е начин. Каза на Уил, че ще използва случая да го поразпита за Алисън, но всъщност се поддаде на импулс, който само наполовина се дължеше на любопитството й. Хавиер Холт й се струваше едновременно отблъскващ и интригуващ: опасенията й се дължаха на странното му хипнотично очарование.

Подбра внимателно тоалета си, без да е сигурна дали е в ролята на момиче, подготвящо се за среща, или на войник, тръгващ на война. Най-хубавите й дрехи бяха останали в Лондон, но разполагаше с къса черна рокля, съвсем семпла, попаднала в Йоркшир случайно, понеже я взе в колата, след като я бе прибрала от химическото. Услужи си и с кремавото копринено сако на Алисън, което висеше в коридора. Обикновено не заемаше чужди дрехи, дори от приятели, но сега преглътна скрупулите си — импровизираните вечери налагаха спешни мерки.

— Не разбирам защо се стараеш толкова — вметна Уил, докато гледаше как сестра му се гримира. — Първо, е адски стар и второ — изглежда пълен тъпак.

— Казах ти — този човек е шеф на Алисън. Не е изключено да има пръст в цялата работа. Пък и съм любопитна.

— Любопитството състарява.

— Аз не съм стара.

Хавиер я заведе в старомоден пъб в близко село, чието име тя така и не разбра. Дългата бяла кола пърпореше кротко по селските пътища, по небето бавно се разстилаше зеленикав мрак, погнал бледата привечерна луна. Кръчмата представляваше тумбеста каменна сграда с дебели зидове като преграда за йоркширските студове, с ниски стрехи, надвиснали над прозорците, от които вече струеше жълтеникава светлина. Вътре имаше бар, около който седяха шепа хора, и ресторантска част с облицовани в дървена ламперия стени, където също нямаше много посетители.

Хавиер избра маса в най-тъмния ъгъл на помещението и поръча питиета. Сервитьорката запали свещ: треперливият пламък набра смелост и заблещука между двамата, удължен от невидимо течение до тънка огнена жилка. Лицето на Хавиер, премрежено от мекия блясък, изглеждаше като на византийски светец — златист овал, неестествено гладък, изваяни ноздри и бадемови очи, подчертани от собствените си сенки.

— Защо ме доведе тук? — попита Ферн, докато опитваше непривичния вкус на джин тоника си с преднамерена небрежност.

— А ти защо дойде? — И след малко: — Не съм ли виждал Алисън да носи подобно сако?

— Възможно е — отвърна Ферн. — Кремавите сака по принцип си приличат.

— Не е ли малко големичко за теб?

— Не! Аз съм малка за него.

Той се изсмя, като че наистина му беше забавно, но Ферн забеляза, че в смеха му има нещо неискрено, едва доловим дисонанс, сякаш смехът бе споразумение, което той бе приел, макар вече да не изпитваше никакво удоволствие от него. Скритата заплаха, която усети под лъскавата външност, й се стори далеч по-застрашителна от всичко, което бе доловила досега у Алисън Редмънд — макар да не можеше да определи причината. Устата му се разкриви в иронична усмивка, в очите му пробягаха пламъчета — вълнички, след миг застинали в маска, която криеше под себе си невидимо, но по всяка вероятност злокобно присъствие. Имаше чувството, че просветлението ще я озари всеки миг; но менюто беше пред нея и беше време да си избере ястие и да отпие от чашата си, да подхване разговор. Спомнила си обяснението, което даде на брат си, попита Хавиер откога се познава с Алисън.

— От неотдавна — отвърна той, — ако говорим за познанство в тесния смисъл на думата. Макар че в известен смисъл имам чувството, че винаги съм я познавал, може би не само в този живот. Начертах формата на пространството и тя беше вътре, за да го запълни. Усещам настроенията й, без да е нужно да ми ги описва с думи. Нищо, което тя прави, не ме изненадва. — „Защо ли“, запита се Ферн. — В живота на човек има съдбоносни срещи. Те са част от нещо, което е било писано да се случи, дребен, но значим детайл в огромна и неразгадаема схема. Усещала ли си подобно нещо?

Незнайно защо, тя се сети за Наблюдателя.

— Значи така усещаш срещата си с Алисън?

— Може би това важи и за твоята среща с мен.

След джин тоника на масата се появи вино; поднесоха им предястия. Хавиер вкуси храната си като познавач, но без насладата на неподправения апетит. Ферн почти не обърна внимание какво слага в устата си — това важеше и за яденето, и за пиенето. Бургундското беше плътно и тежко и скоро обгърна мозъка й с леност.

— Какво трябва да покаже нашата среща? — попита тя най-накрая.

— Още не съм съвсем сигурен — призна той. — Схемата, както вече казах, е неразгадаема и на никого от нас не е дадено да прозре далеч напред. Твърде често сме принудени да вървим пипнешком по пътя си, слепи като къртици в тъмното; при все това дори къртицата достига целта си. Ти си на такъв етап в развитието си, че е време да вземеш някои решения. Нямам предвид курсове, колежи и кариера: говоря за нещо далеч по-фундаментално. Пред теб има много пътеки, но всички те са забулени. Принудена си да избираш на сляпо като къртица. Но пък, от друга страна, ние сме по-висши същества от всякакви пълзящи и гризачи: ние не живеем само водени от инстинктите си, умеем да разчитаме мимолетните знаци, които съдбата ни дава. Възможно е да притежаваш сила. Трябва да се научиш да я използваш. Аз мога да те науча.

— Сила ли? — Сърцето й затуптя толкова яростно, че в гърлото й заседна буца. В първите няколко секунди не успя да преглътне хапката си. — Какво… какво имаш предвид под сила? И на какво можеш да ме научиш ти?

Той не пропусна едва доловимото натъртване върху местоимението.

— Ти си млада и красива — подхвана лежерно. — Това е вид сила. Но младостта не знае как да борави със своите очарования, а когато се научи, те вече са започнали да изтляват. Мога да ти предоставя своя светски съвет.

— Благодаря — поотпусна се Ферн, — но не мисля, че…

— Не ти е нужен наставник? Жалко. Инстинктът невинаги е добър водач. Младите са склонни да се уповават сляпо, да вярват с цялото си сърце — но това го знаеш, нали, моя сериозна и чувствителна Фернанда? Знаеш твърде много… за възрастта си. — Лековатият му тон вече стана сериозен, насмешката бе изместена от заплаха, при това всичко стана тъй неочаквано, че Ферн бе слисана и объркана. — Не си готова да се обречеш във вярност, без да се поколебаеш, без да поразпиташ, без да проучиш другите възможности.

— Какво ми предлагаш? — прошепна тя.

— Образование. В живота е пълно с неща, на които и най-добрият университет не може да те научи. — Може би намекваше за обичайните уроци за преминаване към зрелостта. А може би не.

По време на основното ястие Хавиер смени темата, заговори за изкуство и литература, поразпита Ферн за Бош и Дали, за Милтън и „Макбет“. Агнешкият котлет беше леко алангле в средата и тя се улови да наблюдава с любопитство как сътрапезникът й захапва мръвката с изящна прецизност, как белите му зъби се впиват в полусуровата плът. При редките случаи, когато погледите им се засичаха, тя си въобразяваше, че искриците в тях се движат, че струят от зеницата с главозамайваща скорост. („Това е дракон, не го гледай в очите…“) С мъка отвръщаше поглед.

— Макбет е интересен образ — рече тя, почувствала се по-дръзка от виното, — но според мен вещиците изглеждат нелепо. Като герои от пантомима.

— Пантомимата е за деца — възрази Хавиер. — В измисления свят на театъра е допустимо децата да се смеят на Страшното. Това е един вид игра — вътре си на сигурно място, далеч от реалния свят. Ала възрастните знаят, че не подобава да се смееш на Страшното. Ти порасна ли вече, Фернанда? Пантомимата превръща действителността в игра, но от това светът не става по-малко истински. Ти вярваш ли във вещици?

— Разбира се, че не — отвърна Ферн, но пребледня.

— Нима никога не си мечтала да яхнеш вятъра, да погнеш облаците, да танцуваш като слънчев лъч по водата? Нима не ти се ще да надзърнеш в миналото през празно огледало, или да чуеш песента на звездите, или да придърпаш дъгата, да призовеш отдавна мъртви хора? Ти имаш въображение: използвай го, дай му жизненост и сила. Превърни го в свое оръжие — оръжие по-мощно и по-смъртоносно от всичките тромави машини, изобретени от съвременния човек. А красотата ти, Фернанда… нима не си мислила за това? Мимолетната ти младост, скоропреходния ти цъфтеж… Ти си като ранно цвете, като предпролетно кокиче — но можеш да превърнеш тази красота в образ от кристал и олово, който никога няма да избледнее или да изгуби свежестта си, няма да се промени, няма да угасне. Замисли се — да бъдеш завинаги красива, завинаги обичана. Нима не би се възползвала, ако имаше тази възможност? — Светлините в очите му бушуваха, ала тя избягваше погледа му. — Вярваш ли в магьосничества, Фернанда? Или все още си вкопчена в Страшното?

— Кой си ти?

Ала тя знаеше. От известно време отговорът на този въпрос витаеше в подсъзнанието й, спотаен в очакване тя да събере смелост да му се опълчи. Знаеше го, когато попита Рагинбоун преди няколко дни. „Процесът на стареене може да бъде спрян… косата може да стане бяла или сива…“ Зад маската временният обитател се усмихна на прозрението й.

— Кой си ти?

Ресторантът наоколо като че се разми, стояха в средата на огромна равна пустош. В долчинките се стелеше мъгла, от нея стърчаха голите клони на призрачни дървета. Звездите трептяха в натежалия сумрак. От каменистите върхове се спусна вятър, който я прониза до мозъка на костите. Пламъкът помежду им не потрепваше.

Усмивката му се стопи, стените, облицовани с ламперия, се върнаха по местата си.

— Казвам се Хавиер Холт — отвърна той безучастно, без явно намерение да я лъже. — Кой да съм?

— Чувала съм гласа ти и преди, но идваше от устата на каменен идол. Предполагам затова звучеше доста по-различно. — Знаеше, че трябва да се страхува от него, че трябва да стои неподвижно и да мълчи, но виното бе проникнало в кръвта й и един импулс, по-силен от алкохола, я тласкаше напред. Не беше любопитство, а необходимост — необходимостта да получи информация и да си изясни нещата, да види врага пред себе си, да се запознае с фактите, да има избор.

— Ти не бе призована — рече той и гласът му прозвуча едновременно остро и меко.

— Все пак дойдох, макар и непризована.

— Не беше, ни най-малко. — Забрави да се усмихне, било то и подигравателно. — Значи си видяла ритуалите в кръга. Все едно. Даровитите имат ярки сънища: да речем, че това е причината. Колкото до въпроса кой съм аз… какво има в едно име? Може да съм Яхве и Израил, Азимут и Азмордис17, Ингре Ману, Бабалукис, Ксикатли. Нима името може да ти разкрие същността на душата? Можеш ли да познаеш по някаква си нищо не означаваща табелка дали съм магьосник или демон, човек или свръхчовек? Нима е дадено на едно дете да съди кое е добро и кое зло, или на едно име, което е най-обикновена дума, да поставя нещата по местата им?

— Не съм дете — небрежно отвърна Ферн, захапала стръвта.

— Ще видим. Постарай се да намериш каквото търсиш, донеси ми го — Алисън ще ти го вземе, ако успее; другите, с които може би вече си се сблъскала, вероятно също ще опитат. Аз обаче няма да го взема, а ще ти разкрия тайните му, ще споделя с теб силата му…

Ето защо й е казал да не ме призовава, помисли си Ферн. Не й вярва и иска да ме използва вместо нея…

— Определил си ми място и роля, която да изпълня? — попита внезапно тя. — Ще успея ли някога да те изненадам?

Устните му изтъняха в кратка насмешка.

— Да ме изненадаш? Едва ли. Ти си в капана на собствените си страхове, от който няма да успееш да се освободиш. За да направиш своя избор, ще ти е нужен кураж. Да задържиш ли силата или да се освободиш от нея? Да прогледнеш или да си останеш къртица. — Очевиден избор. — Предизвикателството може да се окаже твърде голямо за теб.

Тя вдигна брадичка — от рязкото движение за миг й се зави свят. Хрумна й, че е доста пияна.

— Не знам — подхвана колебливо. — Трябва… трябва да помисля. Моля те, отведи ме у дома.

Можеше да я отведе в Дейл Хаус или където пожелае — тя нямаше как да му избяга. Беше загубила връзка с Времето и Мястото. Когато се огледа, с облекчение установи, че още са в ресторанта, макар барът в дъното на помещението да тънеше в мрак, а всички гости и персоналът май се бяха изпарили. Пламъкът пращеше и се гънеше, свещта догаряше. Друга светлина нямаше. Ферн не помнеше Хавиер да е платил сметката, но явно го бе направил, понеже се канеше да става. Тя понечи да се изправи, но подът се олюля под краката й. Пламъкът потрепна за последно и тя като че се озова на онова пусто голо място, под ледените звезди. Хавиер я пое в обятията си въпреки опита й да се възпротиви и я отнесе до колата.

Нямаше спомен как се е прибрала.

Пета глава

На следващата сутрин Уил я събуди с яростно блъскане по вратата на спалнята й. Нахълта, без да дочака позволение, и се настани на ръба на леглото й.

— Снощи беше пияна — обяви с укор. — Онзи мъж те внесе вътре. Бях буден. Всичко видях. И госпожа Уиклоу беше тук. Каза, че няма да се прибере, докато не се увери, че си добре. Сега е долу, упражнява си сърдитото изражение. Време е да ставаш.

Ферн не каза нищо, само примигна, за да прогони главоболието. Из пробуждащото й се съзнание се носеха откъслечни части от снощния разговор, които постепенно се навързаха в непълен спомен. Махмурлукът й бе смутен от новоизлюпени съмнения и смътни въпроси, които разколебаха и малкото неща, в които беше сигурна. Пулсиращата болка в черепа правеше невъзможно разумното осмисляне на ситуацията.

— Как мина с Хавиер? — продължи Уил. — Направи ли опит?

— Какъв опит?

— Ферн…

— Не, не направи. Поне не в този смисъл. Но опита нещо друго. Поне така ми се струва. — Разпознаваше в него врага си, но изкусните му думи бяха успели да я предразположат. Установи, че й е нужно доказателство за приятелството на Рагинбоун. Инстинктът като че ли вече не й беше достатъчен. Внезапно получи кошмарно видение, видя се плътно увита в паяжини, в мимолетни нишки предателство и лъжи, без да има представа как да си проправи път между тях. — Би ли ми донесъл един аспирин?

— Какво се опита да направи? — не се отказваше Уил. — Той замесен ли е в… в тези вещерски истории, в издирването на ключа и тъй нататък?

— Той е амбулант — обясни Ферн и внимателно се надигна, за да предотврати допълнителните болки в главата си.

— Моля?

— Амбулант. Нима не помниш какво ни каза Рагинбоун? Човешко същество, доминирано… обсебено от нещо друго. Притежава всички признаци: преждевременно прошарена коса, неестествено младо лице…

— Сигурна ли си? — Първоначалният шок на Уил бе изместен от недоверие. — Защото наистина беше ужасно пияна.

— Разбира се, че съм сигурна. Той беше идолът. Те са едно и също. Той сам ми го каза. Той е най-старият дух, онзи, когото Рагинбоун не назова. Онзи, с когото не можем да се преборим.

— Той ли ти го каза?

— В известен смисъл — продължи Ферн, като се опитваше да подреди спомените си. — Каза, че може да е Яхве или Израил… и други особени имена… Азимут, Азмордис… Другите не ги помня. Както и да е, беше ясно какво има предвид. Той контролира и статуята, и човека, той е много хора, много древни божества — един Дух с много лица. Точно както каза Рагинбоун.

— Азмордис — повтори Уил. — Звучи ми като нещо друго, което той ни каза. Някаква долина. Но не разбирам защо Хавиер… или както там му е името… защо е избрал да сподели всичко това точно с теб?

— Иска да ме използва — отвърна Ферн. — Явно той също вярва, че ще намеря ключа. Няма доверие на Алисън. Мисли…

Мисли, че аз притежавам Дарбата.

— Какво?

— Нищо. Моля те, донеси ми аспирин. Дано ми помогне да дойда на себе си.

Аспиринът прогони главоболието, но не проясни съзнанието й. Обзета от необичайна колебливост, отказа предложението на Уил да отидат да потърсят Лугари и Рагинбоун, за да ги информират за последното развитие на нещата. Тя настояваше да остане сама и да се опита да подреди хаоса в главата си. В кухнята се постара максимално да успокои госпожа Уиклоу и получи неочаквано подкрепление.

— Каза, че виното било прекалено силно за теб, така каза — сърдито избоботи икономката. — Било негова грешка, че го поръчал, трябвало да бъде по-разумен. Взе да се извинява, даже малко се престара, мен ако питаш. Е, все пак, ако наистина се е държал като джентълмен…

— О, да, разбира се, държа се много добре — отвърна Ферн.

Вярно, че превърна ресторанта в пустош под ледено небе, но иначе се държа съвсем прилично.

Като се измъкна от Уил, тя излезе на разходка, но не тръгна нагоре по хълма, където можеше да срещне нежелани съюзници, а се спусна към реката. Намери крайбрежна пътека и пое по нея, след малко седна на един изпъкнал над земята корен с лице към водата. Загледа се в каменистия бързей, който разделяше потока на множество миниатюрни водопадчета. Отсрещният бряг бе забулен в мрачните сенки на чворести дървета. Дори в зеленината на лятото мястото изглеждаше странно зловещо, тайнствено и мистериозно. Листата на дърветата хвърляха сенки в тъмната вода и пропускаха само отбрани лъчи, които изтръгваха от повърхността на реката ослепителни отблясъци. Ферн остана така доста дълго, прехвърляше в ума си разговора от предишната вечер, анализираше собствените си колебливи изводи, заслушана почти несъзнателно в чуруликането и крясъците на невидими птички и в многогласната мелодия на водата, която ромонеше по камъните.

Постепенно съзнанието й се изпразни от всички мисли; в съществото й нахлуха песните на птиците и реката. Както и преди, докато се разхождаше с идеята да открие Рагинбоун, усети как се слива с природата, неподвижните й крайници и туптящото й сърце станаха едно с покоя на дърветата и бавния пулс на земята. Тя бе лист и сянка, корен и вейка: въздухът дишаше през нея и мъзгата на живота се процеждаше през вените й.

Един от невидимите певци реши да й се покаже, миниатюрно кълбо кафяви пера с щръкнала опашчица и неспокойни очи; не забеляза присъствието й, сякаш тя бе станала част от корена, на който седеше. По-късно над потока се стрелна водно конче, пъстрите му крилца трептяха неистово. Времето се процеждаше покрай нея непремерено и незабелязано.

Бе късно утро, слънцето отиваше към пладне, когато тя най-сетне се сепна. В течение на тези пусти часове страховете и подозренията й не си бяха отишли, по-скоро бяха изтласкани встрани: тя вече знаеше какво трябва да направи. Трябваше да открие ключа. Рагинбоун й каза, че именно на нея е писано да го намери; Хавиер вярваше в същото. С други думи, разковничето сигурно е някъде тук и само чака нея. Усещаше го, бе възбуждащо близо.

Нещо трепна в крайчеца на окото й, неправилно прочетена дума, въпрос, увиснал на връхчето на езика. Спомни си как Алисън извика духовете в кръга, безскрупулното й опипване, нетърпението й, грубия начин, по който освобождаваше призованите. И насмешливата гримаса на идола — същата като на Хавиер — презрението на всевластното същество към дребните и крадливите. И изведнъж, макар все още да не знаеше въпроса, Ферн бе наясно на кого трябва да го зададе.

Когато се върна в Дейл Хаус, Роло и двамата му помощници бяха отишли да обядват в местния пъб.

— Забравиха да заключат плевнята — посрещна я Уил. — Хайде да надзърнем.

Оказа се, че няма много за гледане. Сега, когато „Морска вещица“ беше преместена, сградата сякаш бе загубила предназначението си: изглеждаше сумрачна, пълна със сенчести ъгли, празна до пустота, в навеса горе нямаше сено, стълбата, която някога бе осигурявала достъп до балите, сега стърчеше с изпочупени стъпала. Край стената бяха натрупани чисто нови бели талпи, заедно с нови дъски за черчеветата на долния етаж, които тепърва щяха да бъдат изработени. Навсякъде бяха разхвърляни сечива, подът беше застлан със стърготини. През дупка на покрива се процеждаше самотен сноп слънчеви лъчи, в който се виждаха танцуващи в бавни кръгове прашинки. А на стената точно срещу тях беше закачена висока картина или плоча, покрита със защитна обвивка.

С мисълта за еднорога, който Алисън бе затворила в картина, Ферн повдигна покривалото и надзърна крадешком под него. Видяното я накара да дръпне рязко плата, забравила за всяка предпазливост. Сводът бе по-висок, отколкото си го спомняше, може би достигаше до около три метра в най-горната си част, ръждясалата желязна халка изглеждаше лъсната, а над рамката висяха цветя, не гъбични организми — отвратителни, противни цветя във формата на осеяни с петна пръсти, кървавочервени устни и очи, забодени на стебла. По нескопосано обработените дъски пропълзя бронзово гущерче. Но като цяло нямаше съмнение, че е същата врата.

— Това са Дверите — прошепна Уил.

— А-ха…

— Рагинбоун ни каза, че невинаги изглеждат еднакво.

— Но трябва да ги чувстваш по еднакъв начин. Предназначението им е да бъдат Двери. Понеже такова е желанието на Алисън. Но нещата невинаги са такива, каквито ги искаме. От другата страна на тази врата има още нещо, нещо…

— Това е просто картина, дечковци — чу се зад тях гласът на Роло. — Наричат го trompe l’oeil. На френски означава зрителна измама. Трябва да я държим покрита, та да не се скапе от прахоляка и стърготините.

— Знаем какво е trompe l’oeil — отвърна Ферн, окопитила се след първоначалния шок. — Не разбирам обаче защо Алисън я е сложила тук? На тухлената стена изглежда съвсем не на място — нали все пак е външна врата. Поне да беше избрала обикновена вътрешна.

— И аз това й рекох — рече Роло, явно докачен на професионална тема. — Поръчай си прозорец, викам. Или част от градина със симетрични лехи — нещо такова. Ха! Ама тя като си втълпи нещо… Обясних й, че така изобщо не се връзва, ама кой ме слуша. Нашата Алисън е голяма вироглавка. Вярно, иначе е доста изискана — за вещица, имам предвид. — Хвърли кос поглед на Ферн, сякаш търсеше потвърждение на думите си, но тя не реагира. — Тъй бледа и смътна, тъй фино изваяна… Твърда като порцелан и мека като пластилин! Уви, природната й креативност е осакатена от също тъй вродена липса на поглед върху нещата. Клетата лигла, да беше поръчала на Микеланджело да й изрисува шибания под.

— Ти ли го нарисува? — попита Уил, сочейки trompe l’oeil.

— Ами да. По нейна поръчка. Лично мен тръпки ме побиват.

— Много си бил бърз — подметна Ферн.

— Ами, поръча я още преди няколко месеца — изстреля Роло на невъзможния си кокни18.

Ферн не каза нищо повече, но потъна в размисъл.

Същия следобед госпожа Уиклоу получи обаждане от Алисън, която я уведоми, че се налага да остане още малко в Лондон и ще пристигне в Йоркшир до събота. Хавиер е намислил нещо, рече си Ферн. Алисън може и да не знае, че той е амбулант. Вероятно му е по-лесно да я манипулира, ако я остави да вярва, че единствената й връзка с най-стария дух е посредством идола. Сега я държи в Лондон, понеже иска аз да намеря ключа…

Лятната вечер дойде късно, ленивият залез постепенно отстъпи място на зеленикаво сияние, което увисна на хоризонта и остана там до късно през нощта. Ферн остави Уил в кухнята и се качи рано в стаята си с чаша мляко и чиния от курабийките на госпожа Уиклоу. Обяснението й беше, че имала да учи.

Както обикновено, Уил възропта срещу липсата на телевизор, усили си касетофона и се отдаде на книгите на Джон Бюкан, които бе намерил в библиотеката на Нед Капъл.

Вече в стаята си, Ферн остави млякото и курабийките на пода, недалеч от прозореца, скочи в леглото и изгаси лампата. Бледите остатъци от деня изпълниха стаята със сребрист сумрак, омекотиха границите между отделните предмети, смесиха светлината и сенките, така че вече нямаше контрастни силуети и наоколо се възцари потайна призрачна атмосфера. Завесите бяха дръпнати и чашата и чинията стояха сякаш в очакване насред нахлуващата през прозореца привечерна светлина.

Ферн седеше неподвижна, притиснала колене до брадичката си. Не се престори на заспала, просто реши да е търпелива, да устои на желанието да прошепне или да повика, призоваваше го само наум. Нямаше представа дали ще я чуе, но бе сигурна, че ще я види и в края на краищата ще дойде при нея. Вечерта, прекарана с Хавиер, я изпълни с тревоги и нерешителност, но оттогава, макар още да не го бе осъзнала докрай, тя бе придобила една прибързана увереност в собствените си способности: не се съмняваше, че сенките ще откликнат на нуждите й. Изкуши се да почете на нощната лампа, но се боеше, че дори тази скромна изкуствена светлинка ще обезкуражи очаквания посетител. Представи си го как се сепва от извадената си на показ грозота или просто от истинската си същност, такава, каквато е — илюзорно същество, полупризрак, полуспомен, обвито в скръб, обезформено от самота, помътнено в течение на дълги векове от неясните спомени за чезнещо въображение. Беше докоснала ръката му с различните пръсти, но се бе научила да не вярва на сетивата си: нещата невинаги са така устойчиви, както ги усещаме, а духът закрилник на къщата — поне тя така си мислеше — съществува като смътно съзнание на пределите на реалността, което проектира променливия си образ в полусянката на живата вселена.

Изниза се повече от час, бавен и протяжен. Когато очакването й се увенча с успех, от деня не бе останало почти нищо. Един-единствен пръст, неестествено дълъг, изкривен и възлест като клонче, протегнат от мрака под прозореца. Сенките като че се бяха сгъстили в прегърбена фигура, в мъничко същество, изплувало от последните искрици на деня, едновременно дебнещо и плахо, изкушено от този тъй обикновен, но мил дар, какъвто от стотици години никой не му бе правил. Към първия пръст се присъединиха още няколко, ръчичката пропълзя като паяк към чинията и чашата. Протегнатата ръка беше късичка и топчеста около лакътя. След ръката се изсули и тялото — непохватно кълбо, което се движеше дебнешком и едва се виждаше, макар очите на Ферн да бяха привикнали с тъмнината.

Тя го изчака да опита млякото и курабийките, преди да изрече името му. Гласът й бе по-нежен от въздишката на вятъра, мек като припадаща нощ, звук, доловим само от сенките.

— Пегуилен!

За миг кълбото застина и тя се уплаши, че ще се измъкне, че ще се плъзне обратно в царството на илюзиите; ала съществото се обърна към нея и тя видя блясъка в отдавна угасналите му очи да се насочва към нея.

— Казаха ми, че обичаш мляко — подхвана.

— Кой…?

Ферн остана с впечатлението, че той се смущава дори когато му говорят, когато го споменават в разговор, когато го гледат или привикват. Тъй дълго нежелан и самотен…

— Някой ми подсказа, че имало такава традиция.

— Децата — прошепна той с гласец, тъничък като скимтене. — Помислих, че децата са се върнали. Малката Нан, Питър и Ват… онзи свенливият Ват… и Джоузеф, който вдигаше такава врява, и Тами, толкова кротичък… Бях сигурен, че един ден ще се върнат.

— Сега те си играят някъде другаде — нежно прошепна Ферн, все едно говори на дете.

— Другите пораснаха… после дойдоха още деца, винаги имаше още и още. Но Тами, Питър и малката Нан… те не пораснаха. А след тях не дойдоха други.

Черната смърт, заключи Ферн. Това е имала предвид Алисън. Цяло семейство, може би дори цяло село, заличено за броени дни. Инстинктивно протегна ръка и в шепата й се намести изтънял и длъгнест пръст, за да остане там.

— Преминали са през Дверите — продължи Ферн, като думите сами влязоха в устата й. — Дошло им е времето.

— Няма ги — прошепна Пегуилен. — Питър, Нан, моята Нан… няма ги вече… — Тъжното му мърморене потъна бавно в нощната тишина.

— Ами семейство Капъл? — попита Ферн след известна пауза. — Три, не — четири момиченца и едно момченце. Те трябва да са се появили доста по-късно след построяването на тази къща. Помниш ли ги? Сигурно първо са били деца.

— Не са били мои деца. — За духа закрилник на къщата явно съществуваха различни видове деца. — Имаше момиченца, цял рояк момиченца, с толкова много дрехи. С воланчета, с къдрички, с глъчка. И непрекъснато бродираха, и рисуваха, и готвеха… Едната си имаше своя градина. Аз направих така, че цветята й да пораснат, но тя изобщо не ме забеляза. Никога не ми оставяха храна. Веднъж си откраднах кейк, ама имаше вкус на пясък. — Ферн се усмихна в мислите си. — Лицата им остаряваха, но не и дрехите. Всичките момичета…

— А момчето?

— То отиде да учи някъде на друго място. Беше такъв дългуч.

— А когато се върна — продължи Ферн, — вече е бил възрастен мъж, пенсионер. Обиколил моретата. Капитан Капъл. Помниш го.

Пегуилен измърмори, явно в знак на потвърждение.

— Имал е куче — продължи да опипва почвата тя. — Обичал е да се разхожда с кучето си из хълмовете и покрай брега.

Пръстът, положен в шепата й, като че потрепна и се сгърчи. Думата „куче“ явно създаде неприятни асоциации у събеседника й.

— Душеше — рече Пегуилен. — Дойде да души през нощта. Беше навън, искаше да влезе вътре. После вече беше вътре в къщата. Тя го пусна. Приличаше на куче, но не го усещах като куче. После дойде другото и го прогони.

— Другото ли? Имаш предвид Лугари?

— Видях ги как се бият. — Пегуилен потръпна при спомена. — Онова не издаде нито звук, дори когато зъбите на другото раздраха козината му. То подгони нейното куче надолу по стълбите, в тъмното, но така и не чух стъпките му. — Едно прилепово ухо се повдигна и застана нащрек. — Тази нощ… Чувам как момчето диша въпреки онази кутия за шум. Ръцете му отгръщат страниците. Чувам добре. Ако слушам. Понякога забравям да слушам.

— Значи не се страхуваш от Лугари, а?

Пегуилен не отговори, но малката гърбица върху уродливото му тяло се сви още повече от неизречен ужас. Той се страхува от всичко, помисли си Ферн. Да гледа, да го гледат, от нови хора, от непознати, от натрапници, от зли сили, даже и от добри…

— Но от мен не се страхуваш…

Пегуилен поклати глава.

— Ти се криеш — обясни — като мене. Само че ти си смела. Аз не съм смел.

— Напротив, смел си — увери го Ферн. — Трябва заедно да бъдем смели. И тогава ще я победим и тя ще си тръгне. — В сумрака скръбните очи като че се поободриха за миг; после искрицата в тях пак угасна и ръчичката, пъхната в шепата на Ферн, започна да губи формата си.

— Не си отивай — примоли се Ферн, като се опита гласът й да не звучи безнадеждно. — Нужна ми е само мъничко помощ. Останалото ще го свърша сама. Сама ще се оправя с нея. Обещавам.

Топлото гнезденце в шепата й възвърна формата си; чезнещата сянка край леглото й придоби плътност, потъмня.

— Помощ ли? — Във въпроса прозвуча недоверчивост. — От мен?

— Разбира се — рече Ферн. — Познаваш къщата му, познаваш всички, които са живели в нея, всичко, което се е случило. Прекарал си тук толкова време. Знаеш къде капитанът е скрил ключа — онзи, специалния ключ, дето го донесе от странство. Помниш ли го?

— Камък — неочаквано изстреля Пегуилен. — Камък и не камък. Понякога докосвам неща. Докосвам ги, за да разбера какви са. Докоснах този ключ. — Потръпна, но този път не беше от страх, просто инстинктивна реакция.

— Помниш ли какво направи с него той? Опитай се да си спомниш.

— Дойде тя — отвърна Пегуилен. — Взе да разпитва за мебели и за статуята, говорещата — само дето тогава мълчеше… — и за ключове. Стари ключове и стари брави. Той я отпрати, ама се притесни. Долових тревогата по лицето му. Обичаше да си седи в кабинета, да си премята ключа из ръцете. Амулет за късмет, така казваше, амулет от морето. Ключът за шкафчето на Дейви Джоунс. — Докато изговаряше думите, които си бе припомнил, в гласа му потрепнаха нотки на слисване. — Веднъж през нощта дойде някой с боботеща машина. Нагоре-надолу, нагоре-надолу по пътя. Веднъж се опита да влезе, беше същество с маска, без лице, но аз сторих тъй, че прозорецът му премаза ръката.

— Браво на теб — похвали го сърдечно Ферн. — Видя ли, че си смел.

Не можеше да прецени дали на Пегуилен му стана приятно, но забеляза, че гоблинът продължи разказа си без повече подканвания.

— След този случай капитанът прибра ключа — всъщност всички ключове — в бюрото си. На тайното място.

— Къде? Би ли го описал по-точно? — Усети отдръпване, миг на колебание, потърси подходящите насърчителни думи. — Трябва да намеря този ключ. Ако не го намеря аз, ще попадне у нея. А… капитанът ни завеща тази къща заедно с всичко в нея. Ние имаме права.

Усети как Пегуилен се напряга в необичаен опит да се съсредоточи: капитанът — къщата — правата — ключът. И тя. Алимонд, която караше статуята да говори и тормозеше миниатюрния му дух с болка. Тя. Той вдигна очи и видя пребледнялото лице на Ферн, далеч по-ясно в неговите очи, отколкото той в нейните. Безукорно чисто и неопетнено младо лице. Колебанията изчезнаха, остана доверието.

— Зад чекмеджетата е — каза накрая. — Дупка. Цепнатина. Като отвориш писалището, има две редици чекмеджета. По три от всяка страна. От тази страна — посочи с дясната си ръка — чекмеджетата са по-къси. Най-горното се дърпа напред, за да стигнеш до цепнатината. Тази страна е неподвижна, другата се движи. Хитро измислено писалище. Става за скривалище.

— А ключът за самото писалище? Къде е скрит той?

— Взе го от връзката, за да заключи другите ключове. После…

— После?

— В джоба.

— Но нали са пребъркали джобовете му — рече Ферн. — Адвокатите, изпълнителите — или който и да е. Не може да не са. Помниш ли с какво бе облечен онзи ден?

— Сако.

— Какво по-точно?

— Любимото му. Старо. Не го сваляше.

— Какъв цвят беше? От какъв плат? Опитай се да ми го опишеш. Много е важно. Не ми се ще да насилвам ключалката на писалището, дори да е възможно. Алисън ще забележи… А татко ще получи удар.

Тъжното намръщено лице на Пегуилен се набръчка още повече до едва различима мрежа от мимики. Очевидното усилие, изписано по лицето му, прониза Ферн като с нож, въпреки че вече бе ясно, че духът не се страхува от нея.

— Беше вълнено. Дебело. Грубо на пипане. Като на точици.

— Туид — рече Ферн.

— С кожа на лактите — продължи Пегуилен. — С дупка в джоба. Видях го как обърна джоба, за да огледа, пъхна пръста си. „Трябва да го дам на госпожа Уиклоу да ми го зашие“, така каза. Любимото му.

— Може би го е дал — замислено отрони Ферн, — а може да е забравил.

Пегуилен не каза нищо, изчакваше в колебливо мълчание, ръката му продължаваше да е в шепата й. Сега й се стори съвсем истински, по-скоро таласъм, отколкото призрак. Запита се дали плътността на фигурата му е знак за доверие.

— Вероятно не знаеш какво е станало със сакото след смъртта на братовчеда… на капитана…

— Взети — отвърна Пегуилен. — Всичките му дрехи бяха взети.

Ферн въздъхна и се прозя.

— Звучи безнадеждно — призна. — Сутринта ще питам госпожа Уиклоу, може пък да знае нещо. Все пак… питам се дали не можем да развием ключалката с отвертка. Или… може би с някаква магия. Ако взема назаем ръкавиците от драконова кожа на Алисън…

— Не с магия — намеси се Пегуилен и прекъсна поредицата от идеи и предположения. — Магията може да запечатва и отпечатва, да намества и размества. Но за ключалка е нужен ключ. Древен закон.

— Като този да не прекрачваш прага, без да си поканен — промърмори Ферн. Изведнъж й се приспа ужасно много. — Разбирам. Един вид благоприличие. Както изглежда, в магията нерядко се спазва благоприличие. Това ми харесва: така нещата стават някак по-подредени. Приятно е да си мислиш, че дори силите на хаоса са подчинени на известни морални, ако не на физически закони. Добрите обноски са едно от основните… — Отпусна се и легна, ръката й остави неговата. — Не забравяй… да си допиеш млякото и да си изядеш курабийките…

Броени минути по-късно тя вече спеше.

Както често напоследък, сънят й беше удивително реален. Тя заслиза по тясна пътека между високи скали. Теренът беше ужасно стръмен, тук-там кракът й намираше стъпала, някои по метър — метър и нещо високи, но те всъщност не й бяха нужни, защото тялото й като че ли се носеше над земята, при това с все по-висока скорост. Пътеката лъкатушеше и се спускаше рязко, образуваше нещо като тунел под нея, а скалите над главата й се събираха все повече, като притискаха небето в тънка светла ивица. Въпреки това нито й се виеше свят, нито я беше страх, приемаше всичко с пълно спокойствие.

В следващия миг светлата ивица на небето изчезна и тя полетя в мрака, озарен от странни фосфоресциращи пламъчета, които пикираха по-светкавично от орел в атака и летяха към незнайни дълбини. Внезапно я обля светлина и тя се озова насред камениста клисура, която сякаш бе издълбана на дъното на света. Скоростта й намаля до плавен летеж над поредица от терасирани басейни, някои големи колкото езера, боядисани в невероятни цветове от минералите, разтворени в тях. Един беше бистро тюркоазен с изумрудени оттенъци, друг — отровнозелен, трети — аленочервен с тънки жилки в далечния край. Всичките басейни бяха с каменни корита. От двете страни на клисурата се спускаха бездънни пропасти с каменни стени — естествени главозамайващи бастиони. Слънцето бавно потъваше в цепката небе, която се виждаше точно отгоре. В аленочервеното езеро крачеше птица, която пиеше зловещата на вид вода. Беше по-едра и по-ярка от фламинго, с хищен клюн, с блестящ гребен и пера, озарени от огъня на слънцето. Напомняше й на илюстрация в книжка с приказки, която бе виждала като дете. „Жар птица, помисли си, Феникс. Виждала съм жар-птица.“ Отдавна бе забравила, че сънува. Птицата разпери криле и се вдигна спираловидно във въздуха като струйка дим, зад нея изпаднаха искрящи пръски. Друго живо същество не се виждаше.

Пейзажът се промени рязко. Езерата останаха далеч назад, дъното на клисурата престана да се отдалечава и се просна пред погледа й в цялата си пищност. Намираше се в градина. Невъобразима градина джунгла, която цъфтеше, без никой да я полива, цялата беше опасана с чворести дървета, прорязана от пътеки, стегната в пипалата на увивни растения. В първия момент й заприлича на лабиринт, в който растителността е подредена на спирала, но постепенно осъзна, че всъщност градината не е дива, че джунглата е изкуствено създадена, че всяка извивка на всяко листенце си има свой скрит смисъл.

Птици нямаше, но беше пълно с насекоми, пеперуди, белязани с ярки цветове, оповестяващи отрова, с миниатюрни гъсенички, със стършели с огромни за размерите им жила. Видя богомолка, дълга колкото ръката й, и водно конче с глава на гущер. Малкото цветя й напомниха за онези, които се виеха над изображението на вратата, поръчано от Алисън за плевнята. Но едва когато забеляза самата сграда, осъзна, че има от какво да се страхува.

Отдалеч й заприлича на огромен лъскав храм — кръгъл, с много колони отпред и полуразрушено, богато украсено кубе. Не можа да определи какво точно я уплаши, но се вкопчи в мимолетното чувство за страх, както човек, предусетил, че всеки миг ще припадне и вкопчен в изплъзващото се съзнание. Нещо я тласкаше неудържимо напред и тя инстинктивно разбра, че именно тук е средоточието и центърът на долината, че вътре има нещо, което я е повикало в съня й и на което вече не може да устои.

Колкото повече приближаваше, толкова по-огромна й се струваше вратата, възвисяваше се все по-нагоре, докато се превърна във величествен портал с колони от двете страни. В следващия миг храмът я всмука. Оказа се гигантски, по-голям от амфитеатър, по-голям от стадион, пръстите на грохналия му таван обземаха цялото небе. Краката й докоснаха земята; видя насядалите покрай стените фигури и идолът точно отпред, по-голям от другите. Лампите не бяха запалени, слънцето мержелееше; огнището пред централния идол беше студено. По небето над рухналия покрив се стелеха облаци.

— Ела при мен — рече идолът. — Запали синия огън. Време е. Време. Време! — Гласът избоботи в празната зала, подет от още сто други усти; беше й познат.

— Кой си ти? — попита Ферн. Собственият й глас прозвуча някак немощен, като песента на изгубила пътя си птичка.

— Нима не ме позна? Аз съм Азмордис. (Азмордис. Азмордис.) Ела при мен.

И пряко волята си, пряко страха си, тя се чу да повтаря Азмордис.

Направи крачка напред и се събуди.

Името все още бе на устните й, въздухът около нея трептеше с този звук. Моментално разбра, че е сама в стаята си, при все това се чувстваше будна и нащрек, като че от дрямката й я бе изтръгнал предупредителен крясък или камбанен звън. Може би я беше стреснал собственият й вик, за да я изведе от онова незнайно място и да я върне на земята. Погледна часовника си: зелените фосфоресциращи стрелки сочеха почти двайсет и два часа. Стана, без да включва лампата, намери празната чиния и чаша и ги взе, за да ги отнесе долу в кухнята.

Беше й нервно, не я свърташе на едно място, не можеше да се върне в леглото и да се отпусне да заспи. Сънят й, ако наистина беше сън, й се струваше твърде близо, за да се почувства уютно. Вече познаваше къщата, така че премина с лекота по тъмния коридор към площадката и подири с крак най-горното стъпало. При първия завой забави ход. Откъм дневната не се виждаше застрашителна светлина, но й се стори, че коридорът не е толкова тъмен, колкото би следвало. Тъй като нямаше прозорци, обикновено вечер ставаше тъмно като в рог, а сега, щом приближи долната площадка, успя да различи топката върху перилото и бледите очертания на вратата на дневната, която беше леко открехната. Би трябвало да е затворена. Двамата с Уил винаги я затваряха. Вярно, госпожа Уиклоу сигурно я е отворила през деня и двамата с брат й може би бяха пропуснали да я затворят. Или пък не са я затворили както трябва и тя да се е пооткрехнала сама — в тези стари къщи се случва.

Стори й се, че в стаята зад открехнатата врата тъмнината не е непрогледна, но не можеше да го твърди със сигурност. Нямаше желание да провери. Но знаеше, че е длъжна. Остави празните съдове и се запромъква през коридора.

Бутна вратата, но не прекрачи прага. Веднага забеляза, че пердетата са спуснати, така че се изключваше възможността да има външен източник на светлина. Пантите проскърцаха приглушено, но на фона на нощната тишина звукът й се стори едва ли не оглушителен. Вратата се отвори още малко. Ферн видя камината, зейнала като черна паст без устни, с двете железни подпори за дървата, като два остри зъба. На поставката до нея стоеше каменният идол. Именно там, както бе подозирала, както се бе опасявала, се криеше източникът на бледото сияние — каменните очи бяха оживели и изпускаха призрачна светлина, мъглявината на далечен, нетрепващ огън, мек като звездна светлина, докосваща ни от най-далечните ъгълчета на Млечния път.

— Азмордис — прошепна инстинктивно тя и светлината набра смелост, укрепна, филтрира по-бледите нишки от околния мрак и ги акумулира в себе си, създавайки отразено сияние, два ледени огнени езика, които не топлеха и не изгаряха. Камъкът бе изтънял до прозирна покривка, под която се виждаха двете огнища, чиито пламъци излизаха през очите и набираха сила при всяко изговаряне на името му.

Глупачка! Наруга себе си. Сама го повика. Ти го повика.

Отчаянието разпалваше изобретателността й: направи жест с ръка, какъвто бе видяла да прави Алисън. „А сега — друм!“, извика тя и архаичният израз извика от дълбините на съзнанието й друг — заповед на непознат език, който изсъска във въздуха като извадено острие. През тялото й премина тръпка, която сякаш извираше от самите земни недра или от звездното небе — тръпката на неподправена мощ. Двата огнени езика се свиха и само след миг от тях останаха едва забележими светещи точици; издълбаните очи постепенно се превърнаха в камък.

Ферн затръшна вратата на стаята и изтича нагоре по стълбите, като се препъваше в завърналата се непрогледна тъмнина.

Последваха я безшумни стъпки, но не тръгнаха нагоре по стълбата. Жълтите орбити на вълчицата я изпроводиха до стаята й. Ти ме призова, рече наум Лугари, забрави ли?

Но Ферн не я чу.

— Между другото — подметна Ферн на госпожа Уиклоу по време на закуската, — да знаеш какво са направили с дрехите на братовчеда Нед?

— Изпратиха ги за благотворителност — отвърна, без да се замисли тя. — Лично ги опаковах. Имаше няколко хубави костюма, вярно, старички, ама добре ушити, както се шиеше навремето. Тия новите конфекции също вършат работа, ама качеството не е същото. И не изкарват толкова време. Би било грехота да се прахосват такива хубави дрехи. Не прахосвай и няма да изпитваш нужда. Има много хора, които биха се зарадвали на един хубав костюм.

Май ще трябва да отворим писалището с отвертка, помисли си Ферн. Или да разбием ключалката някак си. Дано само Алисън да не се прибере твърде рано.

— Запазих само един — прекъснаха мислите й думите на госпожа Уиклоу. — Господин Капъл, баща ти, каза да взема каквото ми харесва, адвокатите също ми позволиха. Аз обаче запазих само този.

— Кой?

— Един доста старичък, от туид, за мъжа ми, да го слага, като работи в градината. Защо толкова се интересуваш?

— Мисля, че ключът може би е в джоба му — отвърна Ферн след кратко колебание. — Ключът от писалището в кабинета.

— И какво те наведе на тая мисъл?

— Това е било любимото му сако, нали така? Струва ми се логично да държи ключовете си именно там. — Уил вдигна глава от закуската си и я изгледа строго. — Е, възможно е.

— В джобовете му нямаше нищо — поклати глава госпожа Уиклоу. — Така де, ако не броим дупката. Откъде знаеш, че му беше любимото?

— Всички дядовци си имат по някое любимо сако от туид — внезапно Уил се притече на помощ на сестра си. — Всеизвестен факт.

— Мъжът ти дали ще има нещо против да хвърлим един поглед? — попита Ферн. — Ключът може… ами може да е изпаднал през дупката и да е отишъл в подплатата.

— Сигурно е в градината — отвърна госпожа Уиклоу. — Вървете да го питате. Третата къща в края на селото.

— Разполагаш ли с вътрешна информация? — поинтересува се Уил, щом излязоха на пътя пред Дейл Хаус.

— Говорих с гоблина — обясни му Ферн. — Ключът, който търсим, трябва да е в писалището, в нещо като тайник зад другите чекмеджета. Трябва ни само ключът за писалището.

— Като в руска матрьошка — отбеляза Уил. — Чекмедже зад чекмеджето, ключ към ключа. Трябва да си проправим път през отделните пластове. — След кратка пауза додаде: — Не трябва ли да потърсим Лугари? Може да ни е нужно подкрепление.

— Няма я тук.

— Напротив, просто не се показва. Крие се, откакто дойде Хавиер Холт. — Сестра му не каза нищо и той продължи предпазливо: — Оттогава и ти се държиш странно.

— Опитвам се да осмисля всичко това — бавно отговори Ферн. — Ако приемеш ставащото, следващата крачка е да го проумееш. Нямам доверие на Хавиер: най-старият дух е твърде силен. Не мога да вярвам и на Алисън: тя е твърде гладна. Вече не съм сигурна дали мога да имам доверие и на Рагинбоун — него е още по-трудно да го разбереш, не ми е ясно какво крои. Каза ми, че няма представа какво да прави с ключа, ако се добере до него. Може и наистина да е така — а може би не. При всички положения намирането на ключа не е решение. То само ще измести проблема.

— Тогава защо трябва да го намерим?

— Защото трябва. Длъжна съм да го намеря.

Завариха господин Уиклоу превит над леха зеленчуци. Беше по риза и с жилетка отгоре, но без сакото. Лицето му беше пламнало от усилието, жегата и високото кръвно налягане, но щом му разкриха причината за посещението си, се изправи безропотно и ги поведе към оранжерията, където на пирон зад вратата висеше опърпана дреха от туид.

— Сакото — обяви кратко домакинът.

— Благодарим — рече Ферн.

— Провери джобовете — нетърпеливо прошепна Уил.

— Не е в джобовете — отвърна тя, докато ръцете й опипваха подплатата по ръба, натискайки плътно до отънелия плат, готови да регистрират и най-малката неравност, разкриваща наличие на попаднал вътре предмет. Брат й разбра, че е напипала нещо по изражението й.

— Там ли е?

— Има нещо.

Намери джоба с дупката и придвижи предмета възможно най-близо. Още малко поразкъса дупката, после пъхна ръка в нея и накрая извади малък меден ключ.

— Еврика! — извика Уил.

Ферн не изпита въодушевление. Напротив, дори тук, посред бял ден, скрита от любопитни погледи зад матови стъкла и корени домати, я обзе остро чувство за надвиснала опасност. Имаше усещането, че я следят потайни очи, съвсем, съвсем отблизо, иззад листата, между дървените решетки, надничат през пролуките в градинската ограда. Имаше внезапно видение — червени очи, които се взираха през пушек, за да я открият, този дебнещ поглед не бе на обикновено смъртно същество, търсеше цепнатина, през която да се шмугне и да я шпионира. Бе открила липсващата брънка, но докато ръката й я обвиваше, тя бе наясно, че е дошла твърде близо до целта, че това може да й създаде проблеми, че може да я изложи на опасност.

Както един-два пъти преди, усети страха като нещо съществуващо извън нея, като сянка, която й диша в гърба с хладния си дъх. Наложи се да събере смелост, за да напусне оранжерията.

— Намерихте ли каквото търсехте? — попита господин Уиклоу.

— Да — отвърна Ферн и се озърна предпазливо. — Беше паднал вътре в подплатата. Боя се, че трябваше да разширя още малко дупката, за да го извадя.

— Няма проблеми, и бездруго не държа нищо в тия джобове.

Благодариха както е редно и поеха по обратния път през селото. Не срещнаха много хора: група туристи с карта, които само минаваха на път за друго място, двойка непознати с раници и неколцина местни, които Ферн и Уил познаваха достатъчно, за да им кимнат за поздрав.

Беше горещо и се спускаше мараня, сякаш пълзеше надолу по баира и скриваше хоризонта. Пътят извън селото изглеждаше пуст, нямаше къде да се скриеш. Двайсетте минути до къщата се проточиха в дълго самотно пътешествие. Мостът над реката все още бе облян в слънчева светлина, но щом се изкачиха по-нагоре, маранята се сгъсти в мъгла, която надвисна над тях, скри слънцето и открадна лятната жега. Вървяха в блед свят без сенки, от време на време си разменяха по някоя дума, при това шепнешком.

— Възможно ли е някой да предизвика това време? — попита нервно Уил.

— Може би.

— Кой?

Не и Древният дух, рече си Ферн, избягвайки да го назовава по име дори мислено. Той иска да намеря ключа — истинския ключ. А намеря ли го, ще ми го вземе. Значи сигурно е Алисън. Ако тя притежава подобна сила…

Доста смущаващо ако.

— Може да е най-обикновена мъгла. Нажежено слънце и влажна земя. Сигурно изобщо не е свързано с нас.

— Земята влажна ли е? — попита Уил. А след още няколко крачки: — Снощи не е валяло.

Продължиха в мълчание. Мъглата идваше все по-близо. Заобли ъглите, скри слънчевите лъчи. Макар да познаваха пътя си чудесно, се почувстваха объркани, откъснати от познатите си ориентири, затворени в бял тунел, в който времето и пространството сякаш губеха обичайния си смисъл. Ромонът на реката не се чуваше; птичките и щурците също замлъкнаха. Когато след известно време доловиха шум, той бе някак изкривен, не можеше да се каже дали идва отблизо или отдалеч: беше жалостив вой, чийто източник беше някъде пред тях — поне така им се стори.

— Моторът — рече Уил.

— Стой на пътя, ще се скрия. Ще се видим у дома.

— Ще се изгубиш…

Но нея вече я нямаше, скочи вляво от шосето и тялото й проряза мъглата като с нож. Миг по-късно, само на няколко крачки от Уил, изскочи моторът — тъмно озъбено чудовище, което летеше, без да забави ход, право към мястото, където се изгуби Ферн, сякаш Уил изобщо го нямаше и не му препречваше пътя.

Уил мярна празното стъкло на шлема, видя кожената ръка, стиснала кормилото. В следващия миг се метна встрани и се изтърколи по тревата, моторът прелетя покрай него. Усети свистенето покрай лицето си, от ауспуха го лъхнаха горещи пари. Чу как машината се приземи плавно върху неравния терен, без сътресения и забавяне, и избоботи нагоре с мощ, нетипична за обикновен мотоциклет.

Едва успял да си поеме дъх, Уил се опита да предупреди сестра си с вик.

— Ферн! Идва! Ферн…!

Но тя вече го беше чула. Тичаше с всички сили нагоре по баира, сърцето й щеше да изскочи, но тя успя да определи посоката на преследвача си и чу как премина на по-ниска предавка. Нямаше време да осъзнае, че е невъзможно: през рамо видя как моторът излиза от изтъняващата мъгла, с лекота подскача от хълмче на хълмче, настигаше я с такава скорост, че всеки опит за измъкване би бил безполезен. Въпреки всичко, въпреки пронизващата болка в ребрата продължаваше да тича, вече не гледаше нито пред себе си, нито през рамо, а само надолу, към пустошта, която спъваше краката й и й пречеше да се движи. Моторът вече я настигаше.

Забеляза препятствието пред себе си едва когато беше на няколко крачки от него. Някак инстинктивно вдигна очи — водена от вътрешен подтик, от неясно предчувствие. И го видя. Тялото му сякаш се бе сгъстило от мъглата наоколо, същество от неясна материя, чиято прозирна грива и опашка сякаш се сливаха с влагата, сякаш развените кичури не свършваха в парата, а потъваха в нея. Прорасналият рог, вече изгубил мъхестата си покривка, прорязваше въздуха като ятаган, блестеше с бледа светлина, върхът му — наострен, тънък като игла. Дивите тъмни очи намериха нейните с непогрешимо послание.

Тя докосна извивката на врата му и го усети топъл и истински, събра последните си останали сили, за да се метне на гърба му. Но в мига, в който си помисли, че трябва да скочи, се намери отгоре, без да извършва съзнателно движение, ръцете й се сключиха около гривата, краката й натиснаха хълбоците му. Всичко наоколо бумтеше от грохота на приближаващия мотор, чак въздухът вибрираше, маската без лице щеше всеки миг да се нахвърли отгоре й, гладка, овална и блестяща, ужасяващо анонимна. Знаеше, че кон не може да надбяга мотор, но той бе скочил устремно напред, злокобният преследвач бе изчезнал и плаващите мъгли бяха заличили всички следи от него.

Сега тя и спасителят й препускаха из незнайни земи. Еднорогът тичаше толкова плавно, че Ферн не усещаше почти никакво друсане на гърба му, макар да знаеше, че теренът е неравен и насечен. Под бързите копита не се виждаше земя, нито от дясно, нито от ляво прозираше дори късче от местността, и при все това тя усещаше, че се движат все по-бързо и по-бързо, още и още, докато в един момент си каза, че земята повече не успява да ги следва и те са полетели с един постоянен вятър към онова далечно място отвъд звездите.

Ако чувството й за реалност не бе изострено до крайна степен, би си помислила, че е попаднала в поредния си странен сън. За броени секунди пред очите й изтече цяла вечност време, мъглата се вдигна и следващото, което Ферн видя, щеше да си спомня цял живот.

Хълмовете и пустошта бяха изчезнали. Тя се намираше на плаж, но не на ветровития суров йоркширски плаж край новата им къща: на този плаж беше нощ, която явно никога не свършваше. Брегът се простираше пред нея и образуваше огромна дъга, която погледът й не успяваше да обгърне. Безкрайният пясъчен сърп блещукаше равномерно, като че бе поръсен с кристален прашец. Вляво се издигаха гигантски назъбени силуети, по-високи и от най-високата планина, обвити в кадифен мрак, който поглъщаше всяка светлина. Отгоре и надясно се простираше небе, обсипано с толкова много звезди, че между тях почти не оставаше място за черно. Най-близките съзвездия блестяха толкова ярко, че не можеха да се гледат дълго време, а и по-далечните пак бяха по-големи и ярки и от най-ярките звезди, наблюдавани от Земята, а зад тях трептяха най-отдалечените съзвездия, досущ диамантени зрънца, и треперливият дим на въртящи се галактики, и опашките на комети, и метеорите с огнени пискюли, които потъваха в море, танцуващо и искрящо не само с отразена светлина.

Не се виждаше хоризонт: звездното небе преливаше в звездно море на неподлежаща на измерване далечина. Нещо повече, самото море сякаш беше направено от звезди: далечните сърпове на вълните блещукаха с жив огън, пяната свистеше по пясъка, преди да се отдръпне, оставяйки пелена от искрици, които мъждукаха и угасваха след нея.

Еднорогът забави до лек галоп и Ферн видя как копитата му пропукват водата и от нея бликват фонтани от искри, а зад тях се надигат облаци, сякаш направени от сребристи светулки. Оглеждайки се, тя забеляза, че самият кон е станал прозирен и искрящ, а рогът му блестеше като че докоснат от пламъци. Дори голите й ръце сияеха с перлен блясък. Не се чуваше друг звук, освен прибоя на вълните, а отвъд него, сякаш далечна хармония — твърде сложна или твърде проста, за да я разбере човешко ухо, — жужеше една непозната вселена: ромонът на безкрайни води и пукотът на милиарди ледени огньове. Струваше й се, че самият въздух мирише на звезди — чисто, остро, сребристо ухание, което пробождаше дробовете с невъобразимата си непорочност.

Съзнанието й се проясни. Забрави за ключа, за преследването, за хаоса и суматохата, нахлули в съществуването й. Остана само магията на пътуването й и безкрайната ивица на брега, проснала се в краката им като извито тънко острие, което разделя обсипания със звезди космос от планините на предела на света. И някак си разбра, че е единственият смъртен, попаднал тук от началото на Времето и че където и да попадне от тук насетне, същността на това звездно място ще остане в нея завинаги.

Някъде далече в морето, на десет или на милион километра, във водата се вряза метеор, за да се разтопи в искрящо езеро, увенчано със серия от огромни обръчи, които пълзяха все по-навън и все по-големи, докато накрая не докоснаха брега, превърнали се в кротки вълнички, погалили плажа.

Еднорогът пак забърза ход и Ферн усети как вятърът роши късата й коса, видя блещукащите крака под себе си да се размазват и да изчезват, а звездите се превърнаха в светли лентички. Пясъкът забърза под тях и в следващия миг брегът изчезна. Ферн проби мъглата и се озова насред хълмистата пустош, усети аромата на лятото, видя чучулига да се стрелва в безоблачното небе. Слезе от гърба на еднорога на едно възвишение и пред погледа й се плъзна познатата пътека, която водеше до градината на Дейл Хаус. По слънцето прецени, че е късно следобед. Следващия път, когато се огледа, видя само трева и ниски храсти — еднорога го нямаше, а от мъглата не бе останала и следа.

Шеста глава

След като моторът го подмина, Уил се изправи, заслушан в рева на двигателя, който драпаше нагоре по хълма, и зачака, без да знае какво — внезапна тишина, писъка на сестра си. Чувстваше се безпомощен, ядосан и уплашен. „Трябваше да вземем Лугари“, рече си и я повика по име, без да таи големи надежди, но гласът му прозвуча едва-едва и се блъсна в заобикалящата го като стена мъгла. После шумът на двигателя се промени, като че по-скоро се запъна, отколкото спря, но вик не се чу — никаква реакция от страна на Ферн, само рязко вдигане на оборотите и облекченото боботене при слизането надолу.

„Връща се“, заключи Уил и напразно се огледа за някакво оръжие — камък, който да хвърли, пръчка, с която да го наръга, каквото и да е, стига да успее да накара моториста да изгуби равновесие и да спре машината. В следващия миг до него се озова Лугари и той въздъхна с облекчение, но тя не му обърна никакво внимание. Застана приведена, прилепила уши назад, тялото й бе придобило аеродинамична форма като на ракета.

Шумът на двигателя премина в мощно боботене, моторът разряза мъглата във въздуха и отскочил от бабуна на хълма, прескочи банкета и се озова обратно на шосето. Миг преди моторът да докосне асфалта, Лугари нападна. Връхлетя върху врага още във въздуха, свали го от седалката, но кракът на онзи се закачи за мотора и заедно с него се стовари върху пътя, а най-отгоре върху тях беше вълчицата. Колелетата продължиха да се въртят, двигателят пищеше възмутено.

Уил изтича и врътна ключа, за да спре двигателя. Мотористът беше проснат на чакълестата настилка. Над него блеснаха оголените зъби на вълчицата, ноктите й се впиха в черната кожена гръд. Но кожената обвивка внезапно се спука и под ноктите не остана плът, обсипаните с шипове ръкавици се изпразниха, каската се изтърколи и се заклатушка напред-назад, напред-назад по пустия път.

— Какво стана? — попита озадачен Уил, но вместо отговор Лугари само го изгледа и той не успя да прочете нищо в очите й, както правеше сестра му. — Къде е Ферн?

Лугари се отдръпна от празните дрехи и се затътри нагоре по хълма, сведе муцуна и започна да се клатушка нагоре по баира.

Уил я последва. Малко по-нагоре вълчицата спря, обходи мястото в кръг, сякаш търсеше изгубена следа. Този път щом очите им се срещнаха, той разбра.

— Къде е отишла? — попита по-скоро себе си, отколкото своята спътница. — Не може да изчезне просто ей така, нали?

Известно време продължи да я вика, снова насам-натам. Лугари го следваше по петите, заслушана да долови звуци извън обсега на човешкото ухо. Но отговор нямаше. Лека-полека се върнаха обратно на пътя. Мъглата се вдигаше и край мотора спря преминаващ шофьор.

— Кофти работа — рече на Уил. — К’во ли се е случило с момчето? Странна работа, да зареже всичко — дрехи, мотор. Може да си е ударил главата. Ти видя ли нещо?

— Не, не видяхме.

— Не видяхте? А, имаш предвид ти и кучето. Забележително животно. Някаква алзаска порода ли е?

— Ами да.

По настояване на мъжа Уил му помогна да вдигнат мотора и да го добутат до банкета — да не стане друга беля — макар да нямаше търпение да се прибере и да види дали Ферн случайно не се е появила. Шофьорът тръгна за Яроудейл, за да уведоми компетентните органи, а Уил се отправи за Дейл Хаус къде ходом, къде тичешком.

Но Ферн не си беше у дома.

Уил прекара следобеда в нервно кръстосване от стая в стая, без да може да подхване каквото и да било или да се съсредоточи.

— Ферн излезе да се поразходи — обясни той на госпожа Уиклоу. — Искаше да остане насаме.

Госпожа Уиклоу изглежда не се притесни, единствената й забележка беше по отношение на обеда — била сготвила излишно много (Но пък поне ти си тук, може да изядеш и нейната порция.) и не предвидила сандвичи за туристката. Мимоходом се поинтересува дали са намерили нещо в джоба на Нед Капъл.

Уил отговори преднамерено нехайно.

— В подплатата имаше някакъв ключ. Може да е от писалището, някой път ще го пробваме. — И побърза да смени темата. — Алисън да се е обаждала? Или татко?

Никой не беше звънял.

Госпожа Уиклоу си тръгна рано, защото трябвало да ходи на пазар в Уитби, и Уил, внезапно загубил иначе доста завидния си апетит, едва изяде и половината си обяд, а порцията на Ферн изобщо не погледна. Лугари омете всичко. Уил не знаеше дали да вземе пример от вълчицата — дивите животни винаги са гладни, рече си, и дори да са притеснени, тревогата им едва ли влияе на най-важното в живота им.

След като си облиза чинията, Лугари се измъкна през кухненската врата. Уил изтича след нея точно навреме, за да я види как прескача градинската ограда на едно по-ниско място и хуква нагоре по баира, за да се изгуби от погледа му след броени мигове. Явно нямаше нужда от компания.

Уил се върна в къщата с чувството, че тотално са го изоставили. В момента би се зарадвал дори на компанията на Роло и неговите хора. Но този уикенд строителите не се появиха. Качи се горе и прекара известно време в безрезултатно съзерцаване на писалището — тежка викторианска мебел, която изглеждаше достатъчно солидна, за да удържи на всякакви опити за физическо насилие и саморазправа. Донесе някакви шишове от кухнята и зачовърка с тях ключалката. В един момент обаче се уплаши да не я повреди така, че да не може да се отключи дори и с ключа, и се отказа. Накрая се качи на последния етаж и застана пред стаята на Алисън. Вратата не помръдваше, докосването до бравата му донесе иглички по ръката. Пък и нали двамата с Ферн вече знаеха тайните на тази стая — поне така се надяваше. Пак слезе долу и предпазливо пристъпи в дневната.

— Ти знаеш нещо — обвини той идола. — Нали?

Статуята си стоеше неподвижна и мълчалива като камъка, от който бе направена.

— Яхве — продължи Уил. — Израил… — Опита се да си спомни имената, които бе споменала Ферн, но в главата му изникнаха само първите две, които беше чул.

Камъкът не помръдна. Уил излезе, тръшна вратата и се върна в кухнята, където се настани край празната маса, потънал в униние и разяждан от съмнения.

Когато Ферн слезе по пътеката от хълма и мина през задната градинска врата, го завари така.

— Къде беше? — възкликна той, посрещайки я с далеч по-голямо облекчение от обичайно демонстрираната братска нехайност. — Как успя да се измъкнеш? — Без да й даде време за отговор, се впусна да й разказва собствените си преживелици. — Лугари дойде… повиках я и тя дойде… и спря мотора. Скочи и го повали, но когато онзи падна на земята, кожените му дрехи изведнъж се спукаха, каската му отхвърча и вътре нямаше никой — никой! После тя хукна да те търси в мъглата, но на едно място дирята се загуби и тя не успя да продължи по-нататък. И се върнахме тук. Чакам те вече няколко часа.

— Къде е Лугари? — прекъсна го Ферн.

— Излезе. Не знам къде отиде.

— Сигурно при Рагинбоун. Госпожа Уиклоу?

— На пазар. От Алисън ни вест, ни кост.

— Добре. Трябва да отворим писалището сега, докато сме сами. Като намеря ключа, ще знам какво да правя с него, но не искам някой да ми го отнеме или да се опитва да ми влияе по някакъв начин. Хайде.

Уил я последва тичешком по стълбите, мислейки си, че макар сестра му винаги да е била решителна, подобна дръзка категоричност е нещо ново за нея. Сякаш тя инстинктивно усещаше, че е избрала най-рискования път и въпреки това бе твърдо решена да продължи напред, пренебрегвайки както инстинкта, така и здравия си разум, заобикаляйки всичките си страхове.

— Какво е станало с теб? — попита той, щом стигнаха кабинета.

— Срещнах еднорога. Онзи от картината. Беше по-бърз от мотора. — Още не беше готова да му разкаже за сребърния бряг по ръба на звездите.

— Но ти се забави ужасно много.

Ферн трескаво напъха ключа, но в бързането не успя веднага да улучи правилната позиция.

— Та какво, казваш, станало с моториста?

— Изскочи обратно на пътя, Лугари му се нахвърли, но дрехите на онзи се разпаднаха и в тях нямаше нищо. Мъча се да си го обясня. Как мислиш, дали е бил друг вид рецептор, подобен на идола? Марионетка без конци, контролирана отдалеч.

— Възможно е — отговорът му явно не я бе удовлетворил. — Макар че едва ли е рецептор. Старите духове използват рецептори, но не вярвам Алисън да го може. А това нещо, каквото и да е било, го контролираше именно тя. Видях я да разговаря с него в селото. Не ми се нрави особено, но… — Замлъкна, понеже ключът най-сетне щракна на мястото си, тя го завъртя с неуверена ръка първо в едната посока, после в другата, докато накрая ключалката поддаде.

Ферн отвори капака и видя двете редици миниатюрни чекмеджета, точно каквито й ги бе описал Пегуилен, затрупани с цяла камара писма — някои прочетени, други — неразпечатани — стари пликове и пресъхнали писалки. Ферн махна стара мастилница и пакетче скобички за телбод от дясната редица и като хвана гравирания ъгъл на чекмеджето, дръпна към себе си. То се премести съвсем лесно и двамата видяха скритата отзад ниша. Уил посегна, но инстинктивно се дръпна, усетил напрежението на сестра си и важността, която тя отдаваше на този момент. Светлината не проникваше много дълбоко в тайника; ако вътре наистина имаше нещо, не се виждаше от пръв поглед. Ферн опипа с ръка; пръстите й не усетиха хладния метал, който търсеха, а намериха хартия. За миг сърцето й спря. Извади кафяв плик, който изглеждаше асиметрично издут от нещо вътре в него.

— Ключове — въздъхна тя накрая. — Ключове.

Пликът съдържаше голям старовремски ключодържател с половин дузина ключове, вероятно от различните спални, а може би и от сандъка на тавана. Единият ключ не беше от метал, бе по-малък и по-тежък от другите — много по-тежък. Ферн го свали от връзката и за секунда той й се стори толкова тежък, че сякаш я теглеше надолу, през пода, все по-надолу и по-надолу, в дълбините на някаква бездна. Стисна го в шепата си и той изведнъж стана лек — най-обикновен ключ.

— Дай да го видя — помоли Уил и тя му го показа с необяснима неохота, сякаш издаваше поверена лично на нея тайна.

Беше съвсем обикновен на вид, дори грубоват, но ясно си личеше, че е много древен — като величествените океански вълни, като потайните кътчета на кралска съкровищница. По него сякаш и до днес личаха следите от докосването на алчни, безразлични или лукави пръсти, усещаше се дори хладният допир на сирената отпреди толкова време. Всеки, който се бе доближавал до ключа, бе оставил своята пот, своя леден дъх, своята тайнствена и мрачна енергия, които го обвиваха като пипала и го зареждаха с историята на неизброими години.

За нейна изненада се оказа топъл на пипане, като нагрят от слънцето камък, сякаш черпеше топлина от ръката й. В един момент й се стори, че самият му строеж се променя, вече не беше толкова ласкав и приветлив, а отблясъците като че попиха дълбоко в плътта на камъка.

Това е частица от друга вселена, каза си Ферн — ключът към Дверите на смъртта. Обзе я страхопочитание, свят й се зави от големината и силата на тази миниатюрна вещ, тя заедно с Уил и цялата стая се завъртяха пред погледа й като листа около окото на буря. Погледна брат си и видя същото страхопочитание, изписано и на неговото лице, ръката му намери нейната — или нейната бе намерила неговата — докато накрая успяха да се закрепят на място и аурата на предмета в ръката й угасна.

— Как мислиш, и на братовчеда Нед ли е подействал по този начин? — попита Уил, след като се поокопити.

— Може би с нас стана така, понеже знаем какво представлява — предположи Ферн, — и ключът просто реагира на познанието ни.

А ние отвръщаме на онова, което знае ключът, помисли си. Камъкът сякаш бе престанал да черпи топлина от нея, напротив, започна да я сгрява, отначало усети леко гъделичкане в шепата си, то проникна под кожата и плътта й, докато достигна до кръвоносните й съдове и благодарение на тях обиколи цялото й тяло, премина през сухожилията и костния мозък и Ферн се почувства прозрачна, започна да излъчва енергия, а сиянието в гърдите й заплашваше да я задуши. Представи си сърцето си, видя го да пулсира като нажежен рубин под тънката обвивка на тялото, точно както бе видяла искрящото сърце на Алисън насред кишата в съня си. Отзоваваме се, каза си. Не, аз се отзовавам. Аз се отзовавам.

— Добре ли си? — попита я Уил. — Цялата си пламнала, а очите ти искрят като на котка в тъмното.

— Вземи го — отвърна тя и пъхна ключа в ръката му. — Ти го дръж. Аз не мога. Причинява ми нещо.

Уил го взе, леко изненадан, но явно ключът не му действаше по никакъв начин. Пусна го в джоба на дънките си, след това дръпна тениската си отгоре — за всеки случай.

— А сега какво?

Би трябвало да мога да му отговоря, помисли си Ферн. Бях напълно убедена, че като намеря ключа, ще знам какво да правя…

В следващия миг най-неочаквано издрънча звънецът на входната врата. Не беше пронизителен звук от електронна машинка, а плътен звън, който отекна в цялата къща: бим-бам, бим-бам.

Всички — от Лугари до викария — използваха задната врата. Само Алисън би минала отпред, а тя разполагаше с ключа на Робин. Пък и Ферн би чула колата й да приближава по алеята. Бим-бам, продължи да настоява звънецът — призив на безпощадна нормалност, настоятелен и обикновен. Застрашителен. Няма как да обърнеш гръб на нормалността.

— Аз ще отворя — рече Ферн. — Ти оправи тук. Затвори писалището и го заключи.

— А какво да правя с ключа от него?

— Глътни го.

Тя изтича долу и със свито сърце се приближи до входната врата. Хранеше тайна надежда, че след като не е получил отговор, посетителят си е тръгнал. Но звънецът издрънча за пореден път — бим-бам, оглушително силно в притихналия коридор. Човек с богат опит в светските обноски, Ферн отвори вратата.

— Да?

Беше Наблюдателя. Качулката бе свалена от главата му, прошарената му коса стърчеше невчесана, в пълен безпорядък, като сламената перука на плашило. До него стоеше Лугари.

Застанал на прага, Рагинбоун повече от всякога приличаше на бродяга — смътно непочтен, леко откачен, дрипльо, който обикаля страната с опърпания си помияр и чука от врата на врата, за да получи безплатен обяд или изгубен идеал. Но очите върху отънялото му лице искряха живи и проницателни, захождащото слънце им придаваше зеленикав отблясък.

— Защо звъниш? — попита Ферн, изненадана от официалността на това посещение. — Лугари винаги влиза през задната врата.

— Не мога да вляза, ако не ме поканиш — отвърна Рагинбоун.

Тя понечи да го покани, но изведнъж се спря. По погледа му пролича, че е разбрал. Прагът между тях бележеше невидимата бариера, границата, която той не можеше да прекрачи непоканен. Пределът, който я закриляше.

— Какво щеше да стане, ако просто бе прекрачил прага? — Представи си някакъв вид енергийно поле, мълния, внезапно унищожение. Едва ли щеше да се случи нещо подобно.

— Щях да наруша древен закон — отвърна мрачно той. — А на подобно нещо не се гледа с добро око. Възмездието идва бързо. Дори най-старият дух се страхува от такова прегрешение.

А аз поканих Хавиер да влезе, помисли си Ферн, когато дойде във вторник. Поканих го. Сега обаче се колебая за Рагинбоун…

— Ключът е у нас — каза тя гласно и го погледна в очите.

— Сигурна ли си, че е истинският ключ?

— Изгори ме. Не остана белег, но ме изгори вътрешно. На Уил обаче не му стори нищо.

— Той е много млад. Дори да притежава Дарбата, тя не е застрашена. Докосването на Магнита пробужда твоята собствена сила — когато си готов.

Ферн не обърна внимание на намека.

— Ще възстанови ли твоята, ако ти го дам? — попита.

— Възможно е.

— Затова ли го искаш?

— Може би. — Въздъхна. — Когато бях млад и гладен, използвах силата за егоистични цели, както правят мнозина. После открих изкушението на благосклонността и щедростта и на това да си играеш на господ, като раздаваш справедливи наказания. Едва когато загубих силата, започнах да се мъча да правя добро заради самото добро — или може би за мое добро, кой знае? А тогава вече не ме биваше почти за нищо. Аз съм Наблюдател. Действието е за другите. Въпреки това съм си мечтал да мога отново да действам. — Лицето му внезапно се разведри, очите му заблестяха игриво. — Аз съм просто човек, както се казва, въпреки че съм живял доста. Колко много смисъл е скрит в това безполезно клише! Аз съм обикновен смъртен, отчаян, трескав. Духовете прекарват векове, без да вършат нищо, ако решат, но смъртта притиска хората да действат бързо. Близо или далеч, краят винаги настъпва. Нямаме време да стоим и да се гледаме. Избирай, Фернанда. Като стана въпрос за време, ти прахосваш своето. Ако не ми дадеш ключа, какво ще правиш с него?

— А ако ти го дам, ти какво ще правиш с него?

— Не знам със сигурност — призна той. — Винаги съм си мислел, че като се сдобия с него, ще знам отговора.

— По дяволите — изруга Ферн, но веднага след това се усмихна. — Аз си помислих същото, но се оказа, че греша. Е, май е по-добре да влезеш.

Извика Уил долу и му прошепна засега да пази ключа в джоба си, после всички влязоха в кухнята. Докато гледаше Рагинбоун, настанил се на голямата дървена маса, да посръбва много сладък и много силен чай от порцеланова чаша, Ферн остана озадачена, понеже установи, че приема гледката много нормално: той се вписваше в домашната обстановка с безспорна лекота, също както се бе сливал с хълма. Лугари легна край печката, отпусна глава на лапите си, наостри уши като куче, което си е намерило най-топлото местенце, независимо от жегата навън.

Би трябвало да й е трудно да признае, че тази леко ексцентрична фигура, която пийва чай и похапва курабийки като най-обикновен гост, някога е била магьосник, който и до днес бе запазил авторитета, ако не силата си, докато спътницата му, която се припичаше край огъня, е ловувала като върколак из северните гори и е утолявала жаждата си с човешка кръв. В крайна сметка Ферн установи, че промяната е вътре в самата нея, че е разширила кръгозора си, за да помести в него два свята — старият, сигурен тесногръд свят, в който щеше да остане детството й, и новият, ужасяващ, непознат свят на нарушените правила и на заклинанията — светът, който я учеше да порасне.

Сега двата свята се сливаха по естествен начин, светлината и отражението й, сянката и нейният оттенък, тук, в тази кухня, където Уил пазеше ключа от Дверите на смъртта в джоба си и Ферн се отнасяше към събитията от изминалите няколко дни, сякаш са най-нормална част от всекидневието й.

Започна разказа си от търсенето на ключа, после премина към Хавиер, не пропусна и съня си, и случката с идола. Рагинбоун я изчака да довърши и едва тогава направи своя коментар. В известен смисъл Ферн остана изненадана, че най-силно впечатление му бяха направили сънят и идолът.

— Азмодел — рече той. — Опасявах се от това. Никого ли не видя там?

— Само изображенията в храма.

Лицето му помръкна, сякаш застлано със спомен, който едновременно ненавиждаше и желаеше.

— Прекосявал съм градината на Изгубения смисъл, когато между листата танцуваха гоблини и сатири, а от скришни скални ниши струеше музика. Стоял съм с богомолците в храма, за да вдишам парите на тамян и ароматни вещества и да видя как по краката на идолите шурва жертвена кръв. Само цветните езера винаги са пусти. Никой не е в състояние да издържи дълго на изпаренията, които се надигат от тях — ни птица, ни звяр дръзват да отидат там.

— Аз видях птица — прекъсна го Ферн, — пиеше от едното езеро. Но съм сънувала, нали?

— Дали е било сън? Опиши ми птицата.

— Познах я, нали разбираш, в съня си я познаех. Беше жар-птица.

— Виж ти, виж — възкликна Наблюдателя, изпълнен с необяснима благодарност. — Може да е било знак, а може би не. Може да е било най-случайно, просто образ, роден от внезапен порив на въображението. Мнозина са чакали дълго, за да видят как жар-птицата отива на водопой, но само им е прилошавало от лошия въздух и нищо не са успявали да видят.

— На мене не ми прилоша.

— Ти си сънувала — отбеляза Наблюдателя с типичната си странна логика. — Както и да е, има много видове сънища. Даровитите имат способността да се внедряват в съзнанието и спомените на други, често пъти благодарение посредничеството на съня. А могъщите сред тях внушават сънища, за да предават съобщения, да генерират идеи, да общуват, да мамят, да вменяват реакции или да проникват дълбоко в подсъзнанието. Подозирам, че в този случай е станало нещо такова. Може да си пътешествала отвъд тялото си в подобно на сън състояние или да си била подложена на изкусна халюцинация — второто ми се струва по-вероятно, само да не беше жар-птицата. Целта обаче при всички положения е била да ти бъде заложен определен отговор. Когато видиш идола, да изречеш името му. В разговорите ни досега съвсем съзнателно не споменавах името на Древния дух: да изречеш това име означава да го призовеш, а той има много уши. А споменеш ли името на рецептора, призоваваш Духа. Определено не е добра идея.

— Но аз опитах — призна си Уил. — Днес следобед, като се върнах в къщи. Ферн не се появи и аз не знаех какво да правя. Извиках Яхве и Израил, другите имена не можах да си ги спомня. Нищо не стана.

— Спасила те е слабата ти пакет — отвърна Рагинбоун и го изгледа с укор. — Да се опиташ да направиш подобно нещо е възможно най-глупавото от всички глупави неща на света. За твое щастие идолът представлява демонът бог и не реагира на други имена. Друг път гледай да не действаш толкова глупаво — може да се окаже фатално. Сега трябва да направим следното — рече той и се обърна към Ферн, — да изтрием заложения отговор от съзнанието ти. Стига сме губили време в празни приказки. Залавяй се за работа.

— Аз ли? — заекна Ферн. — Ама аз не знам как…

— Ще ти кажа. Първо, трябва да го намерим. Затвори очи, отвори съзнанието си. Пусни светлината да се влее в него. Изпразни мозъка си от всяка мисъл. Позволи на светлината да докосне всяко ъгълче. Скоро ще го видиш. Ще се появи като петно, като мъничка сянка, която светлината не успява да разсее. Виждаш ли го?

Затворила покорно очи, макар и без особена надежда, Ферн се опита да прогони от главата си всички други мисли. Въглените на въображението й примигнаха и угаснаха, потушени от отворилата се в главата й празнина; остана удивена да установи, че може да почувства — съмняваше се, че правилният глагол е да види — някаква светлина, която влиза в нея някъде отгоре и изпълва съзнанието й. И ето че нежеланият отговор дойде като тъмно петънце, изплувало върху мъжделеещата повърхност на съзнанието й.

— Да, видях го.

— Сега го изтрий.

— Как? — Не изгуби концентрация. Съсредоточи се върху сянката и се опита да я застопори. Бе изпълнена със странна увереност, която нямаше време да анализира и проумява.

— Използвай светлината, за да го потушиш.

Без да губи време в колебания или разсъждения, Ферн разшири съзнанието си допълнително и пусна в него още и още светлина, която сякаш извираше от самата себе си и не допускаше съществуването на тъмнината. Сянката започна да се свива, да се откроява и потъмнява, докато накрая се превърна в черна точица, по-черна и от най-черната дупка. Тогава Ферн събра цялата си сила и я съсредоточи в юмрук от светлина, стисна здраво, продължи да стиска и постепенно започна да заличава точицата.

Уил видя как лицето на сестра му пламва в аленочервено, по челото й избиха капчици пот.

— Тя добре ли е? — попита той Рагинбоун.

Постепенно лицето й възвърна нормалния си цвят и тя прошепна едва чуто:

— Няма го.

— Браво на теб — похвали я Наблюдателя и Ферн почувства, че одобрението му е искрено. — Това е доста трудно. Толкова трудно, че реших да не ти дам време за мислене и колебание. Както се надявах, ти притежаваш силата, която аз загубих. Трябва да ти призная, че залогът беше наистина огромен. Натискът на тъмнината би могъл да унищожи навеки съзнанието ти.

— Да не би да намекваш, че не си бил сигурен дали ще се получи? — уморено попита Ферн.

— Нищо в живота не е сигурно — отвърна Наблюдателя.

Ужасена до мозъка на костите си, Ферн само го изгледа.

— Така или иначе, трябваше да го направиш — продължи той. — Ако Древният дух бе успял да превземе дори частица от съзнанието ти, последствията щяха да са катастрофални. Нима не разбираш? Безсмъртните не могат да използват силата на Магнита: той принадлежи на света отвъд Дверите, а безсмъртните са свързани устойчиво с този свят. Духът е искал ти да упражняваш контрол върху камъка. Алимонд явно е започнала да му се изплъзва и да предприема действия на своя глава. Ти, от друга страна, си млада и по-лесно се поддаваш на въздействие, на изкушения, на управление, така да се каже. Или поне той така си мисли. Всъщност подценява както упорството ти, така и твоята Дарба.

— Ферн притежава Дарбата? — попита Уил.

— Разбира се. — Вниманието на Рагинбоун бе изцяло съсредоточено върху момичето. — Как мислиш, защо еднорогът се върна при теб?

— Защото го освободих от картината. Бил ми е благодарен.

— Тези същества не изпитват благодарност. Дошъл е, защото си имала нужда от него — защото те обича. Откликнал е на силата ти, на младостта и непорочността ти…

— На кое?

Под свъсените вежди на Наблюдателя проблесна дяволито пламъче.

— Нима не си чувала легендата? Еднорогът може да бъде опитомен само от истинска девица. А ти все още си такава, убеден съм. Възползвай се максимално от това си предимство — защото то е до време.

Ферн усети, че се изчервява, което я изпълни с яд към самата нея.

Уил се ухили.

— Къде те отведе? — продължи Рагинбоун.

— На един плаж — отвърна Ферн, макар все така да не й се говореше за това. — Беше през нощта, имаше звезди.

Веждите му се повдигнаха, Рагинбоун за пръв път й се стори озадачен.

— Дали е било илюзия? — промърмори той. — Едва ли — еднорогът няма такива способности. Трябва да е било истина… Но пък кой е виждал сребърните плажове от Предела на света — освен във въображението си, разбира се, или в сън, в кристална сфера, която вижда надалеч? Говори се, че това място не съществува извън царството на приказките — или ако съществува, кой би могъл да попадне там? Явно този въпрос получава своя отговор. Съдбата ти е странна, Ферн — или може би просто си имала странен късмет. Но каквато и да е била причината, трябва да се действа внимателно. Появили са се сили, които не очаквах да се намесят.

— Какви сили? — попита Уил.

— Дори аз не знам отговора на всички въпроси — тросна му се Наблюдателя. — Не ми достигат няколко хилядолетия, за да ти отговоря. А сега бихте ли ми показали ключа?

Уил погледна Ферн, която му кимна в отговор. Той вдигна тениската и бръкна в джоба си. В следващия миг пребледня.

— Няма го — едва пророни. — Беше тук, беше у мен… сега го няма.

— Не може да е изчезнал! — Ферн скочи и издърпа брат си от стола. — Дай да видя. Обърни си джоба. Не ми казвай, че имаш дупка… — Обърна се към Наблюдателя, който стоеше, потънал в размисъл. — Възможно ли е да е бил откраднат посредством магия?

— Не, чрез магия — не.

— Но в къщата няма никой друг, освен нас.

— Е, не е точно така.

— Не, изключено… — поклати глава Ферн. — Той е на наша страна.

— Той не е на ничия страна — Рагинбоун се изправи в целия си ръст, оказа се по-висок, отколкото си го спомняше Ферн, и определено по-стреснат. На лицето му се изписа строгост, бръчиците от скръб и веселост изчезнаха и под тях се оголиха мършави скули, очи, които блещукаха в орбитите като потънали в пещера съкровища. Ведрото нехайство падна от него като воал: за пръв път след кръга й приличаше на обикновен човек. — Иди да наблюдаваш за Алимонд — заповяда той на Лугари. — Ако можеш, я забави. — Лугари бутна с муцуна бравата на задната врата и изчезна, преди Уил да е успял да й помогне.

Наблюдателя втренчи поглед във входа към коридора, като направи лек, но категоричен жест и заговори на езика, на който бе говорила Алисън, за да призовава и освобождава, думи и ритми, които започваха да звучат на Ферн странно познато. Докато Рагинбоун изричаше непонятните думи, гласът му се промени, зазвуча някак могъщ, гръмовен, загуби своята благост и придоби известна рязкост, започна да съска на съгласните, сякаш самият език генерираше електрическа енергия. Призован от яростта му, вързопът се материализира и се сгуши край рамката на вратата, разкривеният юмрук притискаше нещо в корема. По изнуреното лице не бе останала и следа от предишната тъга и сега то бе разкривено от ужас.

— Малморт… — подхвана Наблюдателя, но Ферн го прекъсна и се намеси в разговора с угризение, което Пегуилен винаги събуждаше у нея.

— Не го наранявай! Той не ни мисли злото. Никога не би ни предал по своя воля.

— Той не знае що е вярност и предателство. Забравил е значението на тези думи, ако изобщо някога го е знаел.

— Не е вярно. Той е домашен дух, верен е на обитателите на къщата. Какво ти стори тя, Пегуилен? С какво те заплаши? Спокойно, кажи ми.

Когато очите му намериха лицето на Ферн, паниката в тях като че се поуталожи.

— Тя ме призова — прошепна Пегуилен. — Не можех да не се явя. Няма начин да откажеш. Дори той — посочи Рагинбоун — не може да откаже. Тя ми каза… заплаши ме, че ще изпрати чужденеца с червената болест, като миналия път; и че вие с момчето ще отидете при Нан, Ват и Питър и никога няма да се върнете. Каза, че никой няма да стъпи повече в тази къща. Щяла да се погрижи да остана сам-самичък тук завинаги. Завинаги. И няма да мога нито да спя, нито да забравя. Сам-самичък тук…

— Не може да го направи — прекъсна го Ферн с увереност, необяснима дори за самата нея. — Не притежава тази сила. — Рагинбоун, овладял гнева си, я изгледа с любопитство и задоволство. — Тази болест е минала оттук преди много време. Никой не може да върне миналото.

— Тя може — поклати глава Пегуилен и понечи да се отдръпне. — Тя е много силна. Няма равна на себе си.

— Дай ми ключа и ще направя всичко възможно, за да я победя — помоли го Ферн.

— Ще успееш ли?

— Не знам. — Каквото и да й струваше това, тя инстинктивно усети, че не бива да лъже. — Винаги е по-добре да опиташ, отколкото да се предадеш без бой.

Той стоеше в коридора, скрил свитата си в юмрук ръка зад гърба, другата му ръка аха да се протегне, аха да се върне назад, най-дългият пръст започна да се разгъва. Уродливостта на тялото му подчертаваше раздвоението му, сякаш бе видимо дърпан в противоположни посоки, гърбицата му се отдалечаваше от Ферн, главата му бе усукана в колебание.

— Пегуилен — подхвана наново тя, хем кротко, с молба в гласа, но в същото време и достатъчно твърдо. — Дай ми ключа. — Той помръдна към нея, сигурна бе, че го видя, по лицето му пролича, че се е предал…

Но беше твърде късно. Входната врата се отвори с трясък и Алисън влетя като буреносен облак. Вече не беше Алисън, а Алимонд, категорично и завинаги Алимонд, косата се полюшваше около тялото й като огромна паяжина, очите й бяха като острите ръбове на парчета счупено стъкло.

Уил извика от ужас; в изненадата си Рагинбоун изстреля някакво заклинание, което вече нямаше силата да направи. Ферн се хвърли към ключа, но Пегуилен като че се бе отдръпнал от нея, Алимонд сграбчи юмрука му и разтвори пръстите му с такава сила, че те изпукаха като съчки.

— Ключът! — ахна Алисън и изведнъж дъхът й секна.

Ферн видя как енергията на Магнита преминава през тялото й, както бе станало със самата нея при допира до ключа, огънят започна да струи през вените й, да пулсира в мускулите й, главата й се отметна назад в екстаз и болка, през плътта, кожата и дрехите й заструи кървавочервеното й сърце. Разтърси я неистова тръпка, мощна като земен трус, в следващия миг тя се тресеше от смях, но макар устата й да се смееше, гласът, който излизаше през нея, не беше весел.

— Пусни ме! — изплака Пегуилен. — Нали обеща…

— Освобождавам те от товара на съществуването ти — обяви Алимонд и го отлепи от земята, набута главата му в гърбицата, после ръцете му в търбуха, моделира го като топка пластилин, завъртя го и започна да го мачка, докато накрая той се отпусна в ръцете й и миг по-късно изчезна като прашинка на вятъра.

Ферн застина неподвижна — бе толкова слисана, че нямаше глас, с който да извика.

— А сега… сега, Каракандал — подхвана Алимонд.

Наблюдателя се изправи в целия си ръст, от съществото му се излъчваше умора, но в същото време личеше, че не го е страх, че е запазил гордостта си въпреки изгубената надежда, че е човек с достойнство въпреки всичко. Сега, когато Магнита се докосна до нея, тя преодоля всичките си колебания.

— Ти ме наблюдаваше, преобразен като камък. Предполагам чувстваш някакво влечение към неодушевени предмети. Е, така да е. Щом си избрал камъка, остани си камък. Фиасе! Руач фиасе! — Замахна с ръка, като че хвърляше нещо, и в къщата се надигна вятър, който заблъска всички врати по пътя си, разроши косите, изсуши сълзите, метна Уил върху кухненската маса, залепи Ферн за стената. За секунда й се стори, че Рагинбоун се съпротивлява, дрехата се надигна зад гърба му, след това тежкото му палто се превърна в купчина дрипи, тялото му се вгъна и смачка и бе завихрено като купчина листа и когато Ферн погледна през прозореца, видя на хълма, на същото онова място, където бе стоял винаги, камък, който нямаше да проговори никога повече.

Нямаше време за скръб или гняв, остана й само отчаянието. Щом Уил се поосъзна, Ферн получи просветление, сякаш безизходното положение, в което се намираха, мобилизира всичките й сили и отключи съзнанието й. Знаеше, че трябва да предприеме нещо. Трябваше да прекоси коридора, но Алимонд, насочила вниманието си към останалите си двама врагове, й препречваше пътя. Тъкмо вдигаше ръка, когато в кухнята влезе Лугари. Усетила присъствието й, Алимонд се завъртя, устните й се опънаха в усмивка, остра като бръснач.

— Е, дъртата кучка най-после ме намери. Закъсня, вече не можеш да помогнеш на господаря си. От тук насетне той ще бъде камък, забит на хълма. Някъде дълбоко в него мисълта му работи, сърцето му чувства, но никога повече няма да може да ме шпионира и да ме проклина. Да беше побързала, помиярка проскубана. Не знам дали щях да се справя толкова лесно с двама ви едновременно. Оставих те да намериш колата ми, паркирана край пътя, и ти изобщо не ме видя. Сигурно косата ми ме е скрила. Каква само двойка бяхте — отчаян просяк и полусляпата му кучка. А сега се измитай, псе. Докато все още имаш тази възможност. Увале! Чиани неандуу!

Стената зад нея изпращя. Ферн усети тръпката, която премина през цялата къща, чу хрущенето на разпукващи се тухли. Използва моментното разсейване на вещицата, за да се шмугне покрай нея към дневната, но подът се разклати и тя залитна. Подпря се на масата в коридора. В килнатото на една страна огледало видя пукнатината в черната плоскост, под която се виеше вихрушка от искрящи светлинки. Те се трупаха към отвора и с приближаването си до него ставаха по-големи и по-големи, превръщаха се в полегати пламъчета от неотразена светлина. Преброи осем… десет… двайсет… и изведнъж сърцето й трепна.

— Лугари, бягай — прошепна. — Нищо не можеш да направиш. Спасявай се. Бягай!

Вълчицата бе приклекнала напред, устните й бяха извити в безмълвно ръмжене, жълтите й очи бяха странно спокойни. Не помръдна.

Усмивката на Алимонд се разтегли, все едно бе от ластик, разшири се, изтъня, разстла се като прорез с червени ръбове върху бледата рамка на черепа й. Плътта й като че съвсем се бе стопила: от нея бяха останали само кости и усмивка. Дрехите й висяха като на закачалка.

Увале! Лайррассе! Буквата „р“ трепереше дрезгаво в гърлото й, дългите „с“-та съскаха като нажежено желязо върху плът. Докато Алимонд говореше, първото същество изпълзя през процепа — наподобяваше куче, но безплътно като сянка и същевременно мрачно и едро, неестествено яко в раменете, с притъпена муцуна и извити челюсти, от които бе провиснал червен език. Другите след него се изсипаха накуп — мастиленочерен облак с много крака, осеян с очи, пулсиращ от тихо, злокобно ръмжене, което Ферн си спомни, че е чувала и преди. Един-единствен звук, излязъл от множество гърла. Спряха се за миг, за да фиксират врага. Лугари не отстъпи.

— Бягай! — изкрещя Уил от кухнята.

— Бягай! — поде като ехо Ферн, възвърнала гласа си. — Бягай, Ваштари, бягай! — Името й дойде изневиделица, изплува от незнайни дълбини в мозъка на вълка и докато го изричаше, Ферн разбра, че това е истинското име на Лугари, името на жената, която тя е била преди омагьосването.

Лугари скочи изведнъж, излетя от къщата и се понесе по хълма, кучето облак я следваше по петите. В един миг цялата стая се изпълни с преследвача — крайници, мускули, трополене на лапи по пода. Минутата, в която Алимонд проследи с копнеж хайката. В същия този миг Ферн стигна до дневната и отвори вратата.

Мисълта й беше замъглена: остана като втрещена от случилите се събития в последните няколко минути, а именно нахълтването на Алимонд и последователното изчезване или прогонване на Пегуилен, Рагинбоун и Лугари.

Идолът, тумбест и злокобен, грозен и непоклатим, чакаше. Потръпна, щом Алимонд затвори цепнатината — двете половини се сляха, тухлите се наместиха, хоросанът възвърна целостта си, върху избледняващата пукнатина се върна неосвежаваната от десетина години боя. Ферн се залови за работа незабавно, нямаше време дори да се стресне. Когато отвори уста, нямаше представа какво ще изрече, но гласът й отекна в къщата ясен като звън, силен като заповед. Уил се спусна по коридора към нея; Алимонд се завъртя на пети.

— Азмордис — занарежда Ферн. — Ела при мен, призовавам те. Азмордис!

— Не! — изкрещя Алимонд и подхвана заклинание на непознат език, в който Ферн като че разпозна звуци от други, по-близки й езици, вероятно произхождащи от него.

Въпреки цялата суматоха и припряност през главата й мина мисълта, че сигурно е атлантидски. Да, сигурно… Но Алимонд, разконцентрирана от цялата ситуация, не съумя да изрече думите както трябва и сиянието започна да изпълва празните очни орбити на идола, с всяка изминала секунда набираше сила, за да се превърне в студения бял поглед на духа, който не знае що е топлина. Очите внезапно оживяха и тежките устни с усилие произведоха звук.

— Фернанда — рече той и в главата й изплува споменът за голото пусто поле под студени звезди. — Браво на теб, Фернанда.

Тя осъзна, че той е възприел реакцията й за противодействие. Че няма представа, че го е повикала по своя воля.

— Алимонд.

Тя не отвърна. Бе затворила плътно очи, чертите й бяха болезнено разкривени и изразяваха строга концентрация. Лявата й ръка притискаше ключа към гърдите й толкова здраво, че кокалчетата й изпъкваха под кожата и стиснатият й юмрук изглеждаше като на скелет. Ферн усети енергията, която пулсираше от Магнита. Вече не бе видимо течение, а бавно наслояване на сила, от която целият въздух наоколо бе натежал.

Уил се промъкна зад Алимонд, но сякаш нещо го блъсна назад.

— Няма да успееш — проговори идолът. — Твърде силен е, за да го управляваш. Може да ти помогне, може и да не ти помогне, но в никакъв случай няма да приеме да го управляваш. Без моята помощ няма да успееш да го подчиниш на волята си.

Но Ферн мигновено разбра, че предложението му е безсмислено. Магнита бе сила, несравнима с никоя друга, и Алимонд не се опитваше да я подчини, а само да я насочи в желаната посока. Най-старият дух допусна фатална грешка: прие, че Камъка е нещо, способно да изпитва чувства и мисли. Не, Камъка не можеше да мисли, той просто съществуваше. Ферн разбра, че Азмордис гледа на него като на противник, който трябва да бъде пречупен и покорен — не като на същностен елемент от една различна вселена, случайно захвърлен в погрешно измерение, а като на реално същество, затворено в Камъка като дух, попаднал в капана на собствения си рецептор.

Би трябвало да върви в крак със съвременната физика, рече си тя, и фактът, че забеляза подобен пропуск в познанията му, като че я пообнадежди. В следващия миг усети как натежалият от силата въздух я смазва, изпразва дробовете й, изцежда и последната капчица надежда.

Но Алимонд разбираше природата на Камъка. Тя беше смъртна и бе наследила изродените гени на Атлантида — както силата, така и глада. В нея се зараждаше прозрението. В ръката си държеше не само ключа, но и частица от наковалнята, върху която бе изкована душата й. Силата растеше в нея и около нея, докато натежалият въздух се нажежи дотолкова, че започна да пращи от напрежение, пронизван отново и отново от мълнии. Косата й сама се повдигна, от нея блъвнаха микрочастици енергия. Лицето й, като че всмукано навътре, се опъна по черепа и скулите.

— Алимонд — подхвана идолът, — ти се нуждаеш от мен… нуждаеш се от мен! — Гласът му бе дрезгав и грачещ, все едно извираше от дълбините на земята.

Ферн имаше чувството, че усеща треперене под краката си. Но вещицата не се стресна. Пъхна ключа между гърдите си, долепи го до сърцето си, бавно повдигна ръце, все едно носеше огромна тежест, после рязко ги забоде пред себе си и насочи цялата си сила към идола. Нагнетен, въздухът затрептя и зажужа.

Каменната уста зейна в огромна дупка, от която избълва вулкан от ярост, очите се облещиха, сякаш готови всеки миг да излязат от орбитите си. И тогава главата започна да се разцепва, по тялото плъзнаха тънички цепнатини и след броени мигове всичко се взриви с трясък. В стаята бликна фонтан от отломки, които се забиха по мебелите и в стените; едно парче поряза Алимонд по бузата, ала плътта й дотолкова се беше стопила, че кръв не потече. Ферн се залепи за стената, неспособна да мръдне от ужас и учудване. Вещицата се превърна едновременно в инициатор и проводник, преви се одве, затрепери неконтролируемо от силата, която бе освободила. Но Азмордис го нямаше. Сега, когато рецепторът бе унищожен, а тялото на Хавиер се намираше далеч, той нямаше в кого другиго да се всели. Алимонд беше свободна да прави каквото си пожелае.

Когато след броени секунди Ферн се окопити, видя Уил свит на кълбо до нея, а отгоре им — надвесената фигура на Алимонд.

Тя ги заключи в мазето.

— Изобщо не ме вълнува дали ще ви унищожа или не — каза им. — Вие не сте важни, просто застанахте на пътя ми.

Ферн за пореден път установи, че хватката на вещицата е убийствена. Завлече ги през коридора и ги бутна надолу по стълбите, после заключи вратата зад тях. Уил бе твърде уплашен, за да може да й се противопостави, а Ферн още не бе дошла изцяло на себе си.

— Така или иначе, щеше да използва магия срещу нас и нямаше да можем да направим нищо — каза по-късно брат й.

— Да, но… — Ферн събра сили, за да се опита да проясни замъглената си глава. — Все пак мисля… мисля, че малко се престара. Рагинбоун беше прав — тя е човек на крайностите. Не беше нужно да е чак пък толкова… мелодраматична точно сега.

— Мелодраматична ли?!

Седнала на пода в мазето, Ферн полагаше всички усилия да звучи убедително.

— Да унищожи Пегуилен… да вкамени Рагинбоун… да изпрати адски хрътки след Лугари… Беше малко прекалено. Разбираш ли, според мен изобщо не бе наложително да постъпва така с Пегуилен — той не представлява никаква опасност за нея. А що се отнася до другите, можеше да го направи далеч по… кротко. Тя е отмъстителна, невъздържана. Предполагам, че вече не са й останали никакви сили. Не е очаквала да й се наложи да се разправя и с идола. А сега… ще й трябва енергия, за да отвори Дверите. Затова не ни направи нищо — не иска да прахосва каквото й е останало. Страх я е да не свърши като Рагинбоун, да се изтощи до край, до последната капка. Ще й трябва малко време за възстановяване, преди да се опита да използва ключа. Това ни осигурява малко време.

— Време за какво? — попита Уил.

— Да се измъкнем — отвърна Ферн, леко изненадана от въпроса му.

— А после?

— Стига вече си питал — скастри го сестра му и се усмихна. — Първо да се измъкнем оттук.

Мазето не предлагаше много възможности за излизане. Вратата не помръдваше — чуха как Алимонд залоства всички резета отвън. Под свода имаше две прозорчета, които отвън бяха на нивото на земята. Уил можеше да ги достигне, ако се протегне. Други изходи нямаше.

— Веднъж бях в една къща на южното крайбрежие. Имаше таен изход от мазето — подметна той. — Бил предвиден за бракониери.

— Не знам дали по тези места бракониерството е било добре развито — разсеяно му отвърна Ферн. — Пък и бездруго не виждам таен изход. Вече да си го открил, ако имаше такъв. Ще трябва да използваме прозорците.

Стойката за вино се оказа доста тежка и неудобна, но някак си успяха да я затътрят под едното прозорче. Краката й зачегъртаха по неравните плочки и няколкото останали върху нея бутилки затракаха застрашително. Ферн понечи да ги махне, за да не се разбият в пода, но Уил настоя да ги оставят, за да придържат етажерката малко по-стабилна с тежестта си.

Въпреки всичко изкачването до прозорчето се оказа доста трудна работа. Уил каза, че ще опита, защото бил по-подвижен; Ферн се постара да му помогне, като го повдигна колкото можа. Така или иначе, първите няколко опита се оказаха неуспешни, тя си позволи да използва думи, които никога досега не бе изричала в негово присъствие. Накрая Уил все пак се покатери, но вече и двамата усещаха, че са изгубили ценно време и че обстановката се нажежава все повече и ги притиска. Нямаха възможност да се отдадат на мъката си по Рагинбоун и Пегуилен, нито да отделят минутка, за да помислят за Лугари. Трябваше да излязат, да направят нещо, да измислят план… Не успееха ли да спрат Алимонд, никой нямаше да успее: нямаше кой.

Уил се протегна към прозорчето и стойката се наклони опасно.

— Не поддава — рече.

— Счупи го.

Натрупал богат опит от гледане на трилъри по телевизията, той си свали тениската — доста трудна маневра на горния рафт на поставката — уви я около ръката си и натисна. Стъклото, макар и старо, се оказа доста упорито. След няколко удара Уил не постигна нищо, освен насинени кокалчета и чувство на раздразнение и гняв.

— Не мога да замахна като хората — оплака се на сестра си. — Подай ми една бутилка.

Ферн се подчини, като мислено се извини на баща си. Миг по-късно се чу трясък, който тя се надяваше Алимонд да не е доловила — издрънча натрошено стъкло и се разнесе натрапчива миризма на червено вино. Голите гърди на Уил бяха обилно залети и той избълва цветиста псувня.

— Хайде! — не му обърна внимание Ферн. — Щом не е чула шума, значи е в плевнята. Което означава, че е започнала.

— В плевнята ли?

— Какво, забрави ли — trompe l’oeil? Всичките тия приказки за преобръщания бяха само за камуфлаж. Интересуват я окултните действия. Именно там ще се опита да отвори Дверите. Трябва да се измъкнеш през прозореца и да ми отвориш вратата. Хайде!

Но на Уил му бе нужно известно време, докато разчисти парчетата стъкло, а рамката се оказа доста тесничка. В крайна сметка бе принуден да се промъкне през квадрат със страни около трийсет сантиметра. Все пак успя да се добере до високата трева отстрани на къщата, само дето не забеляза, че наред с другото има и коприва, и си опари доста сериозно ръката. Ако бе малко по-едър, особено в раменете, никога не би могъл да се измъкне през прозорчето. Като се появи на вратата на мазето, представляваше забележителна гледка — целият залян с бургундско, тук-там омазан с кръв от порязванията със стъклото, а отгоре на всичкото полепнал с пръст и назеленен от тревата. Ферн го прегърна, без да обръща внимание на петната от вино, и след известно колебание той й отвърна — нетипична демонстрация на чувства помежду им.

— Няма я в къщата — потвърди предположението на сестра си Уил. — Явно наистина е в плевнята. Какво ще правим сега?

— Каквото можем — отвърна тя, а гласът й потрепери, като че всеки момент се канеше да се разплаче. Пусна брат си и обърна лице, преди той да успее да я види.

Избледняващата светлина навън бележеше края на дългия летен ден. Издължените сенки полягаха мързеливо на изток; камъкът, в който бе превърнат Рагинбоун, се забелязваше трудно на фона на тъмнеещото възвишение. Ферн бързо отвърна поглед, в гърлото й заседна буца. Струваше й се, че е минало ужасно много време, откакто му отвори вратата и го пусна в къщата. Че са изтекли години, откакто двамата с Уил ходиха в селото сутринта, за да потърсят ключа от писалището. Сякаш един-единствен ден се бе разтеглил до безкрайност, а тя бе хваната в неговия капан като мишка в колело, която бърза, без да отива никъде. А нощта може би вещаеше край, който и най-развихреното въображение не би могло да си представи.

Сенките пълзяха към плевнята, но покривът и малките прозорчета все още блестяха, облени в разтопеното злато на последните слънчеви лъчи. Едва ли някоя постройка можеше по-малко да прилича на вещерско обиталище. По-скоро наподобяваше викторианска картина, изобразяваща провинциална Англия, изоставена сграда, придремала на меката светлина на фона на зеленината на хълмовете и клисурата. Едва когато приближиха вратата, Ферн усети от там да струи вече познатото й чувство за натиск, сякаш недодяланата провинциална сцена наистина не бе по-истинска от платно, а зад нея се бе притаил мрак, който светлината не допускаше до себе си. Пробва да отвори голямата врата възможно най-безшумно, за да не я усети Алимонд, макар да й се стори, че чу гласът й да нарежда напевно заклинание.

— Трябва да влезем — каза на Уил.

— През прозореца ли? — сбърчи лице той.

— Аха. Тоя път е мой ред.

Нямаше време да търсят стълба и Уил се качи на един кухненски стол, който му се видя по-стабилен, а Ферн се изкатери непохватно на раменете му, като се подпираше на стената на плевнята. Когато най-сетне успя да се изправи, главата й беше точно пред прозореца. Стъклото отдавна беше счупено и тя пъхна ръка в празната рамка, за да напипа дръжката.

Гласът на Алимонд вече се чуваше съвсем ясно; имаше и друг звук, едва доловимо слабо съскане, като дихание на огън, но далеч по-нежно. Рамката не помръдна. Ферн натисна с повече сила и залитна страховито, едновременно с това се чу пукане, при което сърцето се качи в гърлото й. Вещицата продължи отнесено заниманията си. Ферн си спомни думите на Рагинбоун, че е нужно пълно съсредоточаване, за да удържиш кръга. Окуражена, тя се прехвърли през перваза и тупна върху дъските на втория етаж, без да привлече вниманието на Алимонд. Отърси няколко сламки от тялото си и се наведе през прозореца.

Уил я гледаше с очакване.

— Всичко наред ли е?

— Аха.

— Какво смяташ да правиш?

Поредният труден въпрос.

— Ще се опитам да си върна ключа. — Не прозвуча особено обнадеждено. — Виж, няма смисъл да висиш там. Иди в селото да повикаш Гъс. Може пък да помогне с нещо.

— Дали може да се оправи с Алисън? — попита колебливо Уил.

— Едва ли. Но така или иначе ни трябва подкрепление, а не виждам по-подходящ от него.

— Успех!

Усмихна му се в отговор — странна, неестествено стегната усмивка, от която лицето й изведнъж му се стори доста по-възрастно. Сякаш вече не беше голямата му сестра, а млада жена, при това непозната. После лицето й се скри. Той постоя облегнат на стената, заслушан да долови и най-незначителния шум отвътре, но в плевнята цареше пълна тишина. Тръгна към селото, след няколко крачки го удари на бяг. Запита се какво, по дяволите, ще обяснява на Гъс.

Вече вътре, Ферн се промъкна до ръба на плевника и надзърна.

Първото, което видя, беше trompe l’oeil, който сега беше открит. Във вечерния здрач детайлите като цветни филизи и излезли на припек гущери не се виждаха много ясно. Картината беше поставена в средата на широк полукръг, който свързваше две срещуположни стени и бе описан с огън, извън кръга се виждаше не част от пентаграма, а по-скоро звезда с множество лъчи. Този път Алимонд стоеше вътре в кръга — разлика, която Ферн осъзна инстинктивно. Тя се обвързваше чрез собственото си заклинание, което бе доста деликатна процедура. Ако нещо се объркаше, щеше да попадне във вихъра на катастрофата без възможност за бягство. Беше се преоблякла с червена вълнена рокля, а в сумрачното помещение лицето и ръцете й се открояваха призрачно бели. Последните слънчеви лъчи се процеждаха през западния прозорец и обливаха отсрещната стена със златисти петна. Друга светлина нямаше. Огнената дъга тлееше съвсем слабо и не осветяваше Алимонд. Дългата й коса бе потъмняла и се сливаше с цвета на сенките. Червеният цвят на роклята й беше тъмен като на старо кърваво петно. Лявата й ръка стискаше здраво ключа, дясната извършваше поредица криволичещи движения, толкова гъвкави, сякаш ръката й беше без кости — сякаш бе получила собствена коварна идентичност, а пръстите се гърчеха и гънеха като змии.

Втренчена в сцената, която се разиграваше долу, Ферн в един миг осъзна, че е на път да изпадне в транс. Отърси се от замайването и се съсредоточи върху атлантидските думи, които изричаше Алимонд, с тайната надежда да запомни някоя, в случай че й се наложи да я използва по-късно. С напредването на напева между пръстите на Алимонд заискри светлина, към вратата се стрелнаха мълнии, които затанцуваха по картината като блуждаещи огънчета и озаряваха отделни фрагменти от нея. Като се увери, че вещицата е изцяло отдадена на действията си, Ферн се приближи до счупената стълба. Светлината в плевнята рязко угасна и я принуди да застине на мястото си. Сигурно слънцето се бе скрило зад планината и плевнята бе останала в сянка. Остана да блещука само описаната от огъня дъга — тънка ярка ивица, която плаваше свободно в призрачното сумрачно море. Изведнъж на Ферн й се стори, че стената на плевнята е станала прозрачна, че кръгът и звездата са довършени и Дверите се издигат самотни в средата като портал към нищото.

Напипа най-горното стъпало с крак и започна да слиза бавно и внимателно. Когато стигна до мястото, където липсваха стъпала, залитна и се приземи на пода почти изцяло на ръце. Алимонд не чу нищо. Напевът й набираше сила, укрепваше, гласът й звучеше все по-уверено, дори в един момент на Ферн й се стори, че се е разпаднал на цял хор гласове. Чу се свистене на пара, в периферията на кръга изникна огнена стена и Алимонд и Дверите останаха затворени в един прозрачен цилиндър от матовосини пламъци, които тук-там бяха прорязвани от гневни жълти езици. Стената на плевнята изчезна и Ферн виждаше ясно отвъд нея, погледът й обходи гладката окръжност, зад която блестеше ярката звезда с множество лъчи. Някъде дълбоко в съзнанието й се породи съмнение, нещо сякаш й нашепваше, че нещата не са както трябва. Дверите на смъртта би трябвало да се отварят към друго измерение. Ако са извън този свят, то значи би трябвало да са и извън кръга. Тогава това, което отваря Алимонд, със сигурност не са Дверите…

Забравила, че двете са врагове, понечи да я предупреди с вик, ала от устата й не се изтръгна никакъв звук — все едно се намираше в кошмар. Хорът от гласове на Алимонд се обедини в една обща мощна дума, която превърна всички огньове в сребро, по огнената завеса затанцуваха сребърни пламъци и думата и светлината се строполиха надолу като пресъхнал фонтан, за да се стопят в заглъхващо ехо и искряща пяна. Границите се смалиха до най-обикновени светли ивици, но в Дверите се появи ключалка, която засия със собствена ярка светлина. Както бе казал Рагинбоун, сдобиеш ли се с ключа, ще можеш да направиш и ключалката. А имаш ли ключалката, ще отвориш Дверите. Алимонд се приближи до прага и като разтвори шепата си, погледна ключа. По пода претича гущерче, което изчезна в кръга. Забравила всяка предпазливост, Ферн се спусна и прескочи огнените очертания на кръга.

Но той бе запечатан, а тя не бе призована. Силата се стовари отгоре й като мощно поле и тя се просна на пода. Успя да се изправи, започна да блъска във въздуха, все едно пред нея имаше тъмнична стена, и да крещи някакви думи. Но Алимонд бе глуха и сляпа. Протегна се и пъхна ключа в ключалката. За една секунда, която сякаш се проточи безкрайно дълго, Ферн запомни тази поза на Алимонд, назъбения й профил със светли контури, дългите й бели пръсти, обвили като пипала безценния предмет.

— Розалин — промърмори тя и Ферн знаеше, че това е името на мъртвородената й дъщеря и че Алимонд отново е Алис Гидингс, отдавна изгубеното момиче от село, копнеещо за любов и лишено от възможността да стане майка.

И тогава Алис завъртя ключа. Чу се тихо прещракване, все едно падна карфица — в този миг това бе единственият шум в целия свят. Ферн моментално различи неясната фигура, която започна да изплува от другата страна на кръга, там, където би трябвало да е стената, толкова близо до Дверите, че спокойно би могло да е и отражението на Алимонд, което да засенчва всяко нейно движение. Щом вратата се отвори, ключът изчезна в небитието.

Ферн се видя паднала на колене. Осъзна се и изтича към звездата, докато застана почти в гръб на вещицата и успя да надзърне в разширяващия се процеп. Алимонд се сепна и застина на място.

Зад Дверите се появи огромна зала, която замъглените очи на Ферн видяха като облицована със злато. След сумрачната плевня тя трудно различаваше подробностите, виждаше само част от помещението и светлина като от приказен залез, обливащ позлатени колони и сияен под. А срещу Алисън имаше жена със златно лице, която бе застанала в точно същата поза като вещицата и която приличаше на нея по нещо, но бе несравнимо по-красива от нея. Черната й коса бе вдигната на висок кок отгоре на главата; дрехите бяха прилепнали по тялото й и искряха. В дясната си ръка стискаше нож, от който все още капеше кръв — червеното бе единственият цвят, който се открояваше на фона на златното.

Атлантида, рече си Ферн, прозряла истината. Това е Забраненото минало. Зохрейн, подобно на Алимонд, се е опитала да отключи Дверите на смъртта и също като Алимонд е била измамена. Ключът е призовал сам себе си. Единственото, което двете са намерили, е било една друга. Двете жени стояха и се гледаха, без да помръдват.

Ферн смени мястото си, за да се опита да види по-голяма част от помещението. Стори й се, че извън кръга чакат и други хора, високи фигури в роби, които блестяха като доспехи. На пода зад жрицата кралица имаше сгърчена фигура колкото на дете, чиято буза бе долепена в аленочервено езеро. Обзе я внезапен студ.

— Смърт — изрече Алимонд и гласът й прозвуча неузнаваемо различен, дрезгав и смутен. — Къде е смъртта? Исках Смъртта!

— Ето ти я — обади се другата, макар Ферн по-късно да осъзна, че разговорът е протекъл на атлантидски.

Красивите черти на жената бяха изкривени от гняв, произтичащ от съзнанието за осуетено постигане на висшите цели, сякаш на пълновластната господарка й бе отказано нещо в последния момент. Захвърли ножа на пода и вдигна ръка в жест, подобен на извършения от Алимонд, но далеч по-категоричен, обигран и властен. Вещицата, онемяла от преживяния провал, явно не забеляза заплахата. Но преди Зохрейн да е успяла да изрече фаталните думи, златната стена внезапно почерня. Откъм вратата се чу шум, който постепенно започна да се усилва, за да се превърне в грохот, който пречеше не само на говора, но и на мисълта. Върху бляскавия свят падна черна сянка, която прогони всяка светлина. Ферн успя да различи неясни образи, изпаднали в паника. Зохрейн вдигна глава и на лицето й се видя изписан ужас, какъвто чертите й не познаваха досега. Твърде късно, си даде сметка Ферн. Това бе Атлантида — краят на Атлантида.

„Затвори вратата!“, изкрещя тя към Алимонд, но не с думи, а с мисълта си. „За бога, затвори вратата!“ Ала съзнанието на вещицата беше празно — дупка, от която бе избягала дори пустошта. Земята се надигна като вода — сеизмична вълна се спусна към вратата и я извади от пантите й, разби заклинанието на пух и прах, разруши кръга и силовото поле. Подът на плевнята се пропука и разцепи.

Ферн успя да реагира светкавично и да се добере до изхода, трескаво започна да се бори с бравата и резето и изхвърча навън в последния възможен миг. Сградата зад нея изригна, разхвърчаха се отломки. После придойде морето, за да отнесе вещицата и тайнствените й заклинания. Изригна от плевнята като могъща вълна, която помете Ферн и я заподмята като камъче, за да я претърколи по хълма към небитието.