Денят на Чакала

1.

В Париж е студено през март в шест и четиридесет сутринта, а изглежда дори по-студено, когато очакваш смъртта си, изправен пред наказателния взвод. В посочения час на единадесети март 1963 година в централния двор на Фор д’Иври един подполковник от Френските военновъздушни сили стоеше пред забит в помръзналия чакъл кол, със завързани отзад ръце, и гледаше с бавно чезнещо неверие строения на двадесет метра от него войнишки взвод.

Някой хързулна крак по чакъла — леко разреждане на напрежението, докато завързваха очите на подполковник Жан-Мари Бастиан, и превръзката му засенчи за последен път светлината. Мънкането на свещеника бе безпомощен контрапункт на прищракването на двадесет карабинни затвора, когато войниците заредиха и насочиха оръжието си.

Отвъд стената едно берлие1 шумно протестира, когато няколко по-малки коли му прерязаха пътя към центъра на града. Звукът заглъхна, като прикри командата „За прицел!“, подадена от командващия наказателния взвод. Трясъкът на карабинните изстрели не смути ни най-малко пробуждането на града, ако не се брои пърхането на гълъбите, издигнали се към небето за няколко секунди. След малко дори единичният пукот на пистолетния изстрел, даден от командира на взвода в сърцето на осъдения след залпа на войниците, потъна в надигащия се отвъд стената уличен шум.

Смъртта на офицера, ръководител на група атентатори от Тайната армия, поставила си задачата да убие президента на Франция, бе замислена като един край — край на по-нататъшните покушения върху живота на президента. По ирония на съдбата обаче тя отбеляза ново начало и за да разберем защо, най-напред ще трябва да обясним по каква причина един надупчен труп увисна на въжетата, които го привързваха към кола в двора на военния затвор край Париж в тази мартенска утрин…

Слънцето се бе спуснало най-сетне зад стената на двореца и дълги сенки, носещи дългоочакваното облекчение, се закъдриха през двора. В този най-горещ ден на годината дори в седем часа вечерта температурата бе все още двадесет и три градуса. Из целия примрял от жегата град парижани тъпчеха сприхави съпруги и вряскащи дечурлига в коли и влакове, за да отидат през уикенда сред природата. Беше двадесет и втори август 1962 година — денят, когато неколцина мъже решиха, че президентът, генерал Шарл дьо Гол, трябва да умре.

Докато населението на града се готвеше да се спаси от жегата в относителната прохлада на реки и плажове, правителственото заседание зад натруфената фасада на Елисейския дворец продължаваше. Шестнадесет черни лимузини ситроен дизел, наредени плътно една зад друга, заемаха в кръг три-четвърти от вътрешния двор, застлан с жълтеникавокафяв чакъл, изстиващ сега в дългоочакваната сянка.

Шофьорите, сврени в най-плътната сянка край западната стена, си разменяха закачливи баналности, както правят обикновено хора, прекарващи работните си дни главно в очакване да изпълнят прищевките на своите господари.

Необичайната продължителност на правителствените разисквания се посрещаше с безцелен ропот, докато малко преди седем и половина иззад стъклените врати над шестте дворцови стъпала се появи, обкичен с ланец и медали, церемониалмайстор и махна към охраната. Недопушени шофьорски цигари паднаха върху чакъла и бяха стъпкани. Охраната и гвардейците застинаха в своите кутийки край портала, а тежките железни решетки се разтвориха.

Шофьорите бяха вече зад воланите на своите лимузини, когато първата група министри се показа иззад стъклата. Церемониалмайсторът отвори вратите и членовете на кабинета се стекоха надолу по стъпалата, като си разменяха последни благопожелания за спокоен уикенд. Лимузините се приближаваха в йерархичен ред, церемониалмайсторът отваряше с поклон задната врата, министрите се качваха, бавно минаваха с колите покрай отдаващите почести гвардейци и продължаваха по улица Фобур Сент Оноре.

За десет минути всички се източиха. Двата дълги черни ситроена, останали в двора, бавно приближиха стълбището. Първият, с флага на президента на Френската република, се управляваше от Франсис Мару, шофьор от полицейската тренировъчна школа при главната квартира на Националната жандармерия в Сатори. Мълчалив по природа, той се бе държал настрана от закачките на събраните в двора министерски шофьори. Железните нерви и способността му да кара бързо и безопасно го задържаха неизменно на поста личен шофьор на Дьо Гол. Освен Мару в колата нямаше никой друг. Вторият ситроен също се шофираше от жандарм от Сатори.

В 19,45 зад стъклените врати се показа друга група и отново мъжете върху чакъла застинаха под команда „мирно“. Облечен в обичайния си двуреден антрацитеносив костюм и тъмна вратовръзка, зад стъклото се показа Шарл дьо Гол. С едновремешна благовъзпитаност той най-напред пропусна мадам Ивон дьо Гол, а после я подхвана за лакътя, за да я придружи по стълбите до чакащия ситроен. Там двамата се разделиха — съпругата на президента седна отзад в първата кола. Генералът заобиколи отдясно и се настани до нея.

Зет им, полковник Ален дьо Боасию, по онова време началник на щаба на бронетанковите и кавалерийските части на Френската армия, провери дали двете задни врати са добре затворени и зае мястото до Мару.

Двама от групата чиновници, придружили президентската двойка по стълбите, седнаха във втората кола. Анри Джудер, огромен алжирски кабил2 и дежурен телохранител за този ден, седна до шофьора, разхлаби едрокалибрения револвер под лявата си мишница и тежко се отпусна назад. От този миг нататък очите му щяха да шарят безспир не само по колата отпред, но и по тротоарите и кръстовищата, край които профучаваха. След като даде последни наставления на един от оставащата в двореца дежурна охрана, вторият мъж се настани сам на задната седалка. Това бе комисар Жан Дюкре, началник на президентската охрана. Двама жандарми с бели шлемове запалиха паркираните край западната стена мотоциклети, бавно излязоха от сянката и се запътиха към портала. Спряха там на три метра един от друг и се извърнаха назад. Мару потегли, зави към изхода и пое след моторизирания ескорт. Втората кола го следваше. Часът беше 19,50.

Железните решетки се разтвориха отново и малкият кортеж се изниза край изпънатите гвардейци на Фобур Сент Оноре. В дъното на улицата колите завиха по Авеню дьо Марини. Един младеж с бяла предпазна каска, възседнал мотопед под кестените, изчака кортежът да отмине след което се отблъсна от бордюра и го последва. Движението бе нормално за августовски уикенд и не бе съобщено предварително за придвижването на президента. Единствено воят на мотоциклетните сирени предупреждаваше регулировчиците за приближаването на колоната и те бяха принудени неистово да ръкомахат и свирят, за да накарат трафика овреме да спре. Колоната набра скорост по засенченото авеню, излетя на огрения от слънце площад Клемансо и пое право към моста Александър Трети. Залепен за официалния кортеж, младежът го следваше без усилие. След моста мотоциклетистите поведоха Мару по Авеню Генерал Галиени, а оттам по широкия Булевард на Инвалидите. В този миг младежът с мотопеда получи отговор на интересуващия го въпрос. На пресечката с улица Варен той намали скоростта и свърна към едно ъглово кафене. Влезе, измъкна от джоба си малък метален жетон, прекоси помещението към разположения в дъното телефон и набра парижки номер.

В друго кафене, разположено в предградието Мюдон, чакаше подполковник Жан-Мари Бастиан-Тири. Тридесет и пет годишен, женен, с три деца, той работеше в Министерството на военновъздушните сили. Зад общоприетата фасада на своя професионален и личен живот подполковникът питаеше дълбока ненавист към Шарл дьо Гол, който според него бе предал Франция и мъжете, издигнали го отново на власт през 58-а година, като отстъпи Алжир на алжирските националисти.

Той не бе изгубил нищо в Алжир, така че не бе ръководен от лични мотиви. В собствените си очи Бастиан-Тири бе патриот — убеден, че служи на обичаната си родина, като убива онзи, който според него я бе предал. Много хиляди споделяха по онова време тези възгледи, но сравнително малцина бяха фанатизирани членове на ОАС, заклели се да ликвидират Дьо Гол и да свалят неговото правителство. Бастиан-Тири бе един от тях.

Отпиваше от бирата си, когато телефонът иззвъня. Барманът бутна апарата към него, след което отиде да настрои телевизора. Бастиан-Тири слуша няколко секунди, промърмори в слушалката „много добре, благодаря ви“ и затвори телефона. Бирата му бе вече платена. Излезе на тротоара, измъкна изпод мишницата си навит на руло вестник и внимателно го разгърна два пъти. Млада жена пусна дантелената завеса на прозореца на апартамента си, разположен на първия етаж през улицата, и се извърна към десетината мъже в стаята. „Маршрут номер две“ — каза тя. Петима младежи, новаци в занаята на убийствата, престанаха да кършат ръце и скочиха на крака.

Останалите седем бяха по-възрастни и не толкова притеснени. Старши сред затворниците и втори в йерархията след Бастиан-Тири бе лейтенант Ален Бугрене дьо ла Токне, представител на крайната десница, издънка на поземлената аристокрация. Тридесет и пет годишен, женен, с две деца.

Най-опасен от всички в стаята бе Жорж Ватен. Тридесет и девет годишен, широкоплещест фанатик от ОАС, с квадратна челюст, някогашен агроном в Алжир, който за две години се бе очертал като един от най-опасните атентатори на Тайната организация. Заради стара рана в крака бе известен с прякора Куция.

Щом момичето съобщи новината, дванадесетте мъже се изсипаха по задната стълба на страничната улица, където бяха паркирани шест коли — до една откраднати или наети. Часът бе 19,55. Бастиан-Тири лично бе прекарал цели дни в подготвяне на мястото, предвидено за атентата: измервал бе огневи ъгли, пресмятал бе скорости и разстояния между превозни средства, както и огневата мощ, необходима за спирането им. Избраното от него място бе една права отсечка от Авеню дьо ла Либерасион, водеща към главното кръстовище на Пти Кламар3. Съгласно плана първата група, съставена от снайперисти, трябваше да открие огън по президентската кола на около 180 метра преди кръстовището. Снайперистите трябваше да се прикрият зад паркирана край пътя камионетка и да започнат да стрелят под много малък ъгъл спрямо приближаващите коли, което би им осигурило максимални огневи възможности.

Според изчисленията на Бастиан-Тири до момента, в който водещата кола щеше да се изравни с камионетката, тя би трябвало да е пронизала от около сто и петдесет куршума. След спирането на президентската кола втората група на ОАС трябваше да нахлуе от една странична улица, за да обстреля от упор колата на охраната. Двете групи трябваше да довършат кортежа на президента за още няколко секунди, след което да изтичат до паркираните в друга пряка три автомобила и да се изтеглят.

Самият Бастиан-Тири, тринадесети в групата, щеше да е съгледвач. В 20,05 часа групите бяха заели позиция. На около деветдесет метра от набелязаното място, по посока на Париж, край автобусна спирка стоеше с вестник в ръка Бастиан-Тири. Махването с вестника щеше да е знак за Серж Берние, ръководител на първата група, който трябваше да стои до камионетката. Той щеше да предаде заповедта по-нататък на стрелците, проснати в тревата до него. Бугрене дьо ла Токне и седналият редом с автомат в ръце Ватен Куция трябваше да препречат с кола пътя на охраната.

Докато край пътя в Пти Кламар вече щракаха предпазителите, кортежът на генерал Дьо Гол се освободи от натовареното движение в центъра на Париж и стигна по-безлюдните улици на предградията. Тук скоростта нарасна почти на сто километра в час.

Когато пътят се поразчисти, Франсис Мару хвърли поглед към часовника си и усетил сприхавото нетърпение на стария генерал зад себе си, увеличи още скоростта. Двамата моторизирани конвои изостанаха и образуваха ариергарда на колоната. Дьо Гол не обичаше показността и използваше всяка възможност да се освободи от нея. В този ред колоната продължи по Авеню дьо ла Дивизион Льоклер в Пти Кламар. Беше 20,17 вечерта.

На около километър и половина по-нататък Бастиан-Тири вече понасяше последиците от своята голяма грешка. Той щеше да научи за нея едва месеци по-късно от полицаите в килията на смъртниците. При подготовката на атентата бе направил справка с календара и бе открил, че на 22 август слънцето залязва в 20,35 ч., наглед достатъчно късно дори ако Дьо Гол просрочи нормалното си разписание, което бе и сторил. Календарът обаче бе за 1961 година. На 22 август 1962 нощта се спусна в 20,10. Тези двадесет и пет минути щяха да променят историята на Франция. В 20,18 Бастиан-Тири съзря колоната, понесла се към него по Авеню дьо ла Либерасион с над сто и десет километра в час. Той размаха като обезумял вестника си.

На стотина метра от него, от другата страна на пътя, Берние се взираше сърдито през сумрака към смътната фигура до автобусната спирка. „Махна ли подполковникът с вестника?“ — попита сам себе си. Едва изрекъл думите, видя акулоподобната муцуна на президентската кола да профучава покрай спирката. „Огън!“ — изкрещя Берние към мъжете в краката си. Те започнаха да стрелят, когато колоната се изравни с тях — под ъгъл от деветдесет градуса, по цел, движеща се със сто и десет километра в час.

Дванадесетте попадения в колата бяха чиста заслуга на умението на снайперистите. Повечето куршуми улучиха ситроена отзад. Две от гумите бяха разкъсани и макар да бяха самозалепващи се, внезапният пад в налягането дестабилизира носещата се с голяма скорост кола и предницата й поднесе. Именно в този миг Франсис Мару спаси живота на президента.

Докато главният снайперист, бившият легионер Варга, разкъсваше гумите, останалите изпразниха пълнителите си по отдалечаващото се задно стъкло. Няколко куршума пробиха каросерията, а един натроши стъклото, след като мина на сантиметри от носа на президента. Полковник Дьо Боасию се обърна и изрева към тъста и тъща си: „Долу!“ Мадам Дьо Гол наведе глава в скута на съпруга си. Генералът промълви хладно. „Какво, пак ли?“ — и се извърна да погледне назад.

Мару стисна тресящия се волан и леко зави по посока на поднасянето, като в същото време отпусна педала на газта. За миг ситроенът загуби мощ, след което отново се устреми напред към кръстовището с Авеню дю Боа — страничната улица, където ги причакваше втората група на ОАС. Колата на охраната, незасегната от никакъв куршум, следваше плътно Мару.

Скоростта на приближаващите автомобили поставяше две ясни алтернативи пред Бугрене дьо ла Токне, чакащ с работещ двигател в Авеню дю Боа: да препречи пътя и приеме сигурната смърт, нарязан на парчета от устремения метал, или да отпусне съединителя с половин секунда закъснение. Той избра второто. Когато колата му излетя от страничната улица и се изравни с колоната, до нея се оказа не автомобилът на Дьо Гол, а този на телохранителя Джудер и комисар Дюкре.

Подал се до кръста от Десния прозорец, Ватен изпразни автомата си по задницата на каращия пред него ситроен, през чието строшено задно стъкло се виждаше надменният профил на Дьо Гол.

— Защо не отвръщат на стрелбата тези идиоти? — попита огорчен Дьо Гол. Джудер се опитваше да стреля по атентаторите през трите метра, делящи двете коли, но му пречеше собственият шофьор. Дюкре изкрещя към последния да не изостава от президента. Миг по-късно хората от ОАС бяха далече зад тях. Двамата моторизирани конвои, единият от които бе почти съборен от внезапната поява на Дьо ла Токне от страничната улица, се окопитиха и приближиха ситроените. Цялата колона се вля в кръговото движение при кръстовището, отмина го и продължи към Вилакубле4.

На мястото на нападението хората от ОАС нямаха време за взаимни обвинения. Те щяха да последват по-късно. Като зарязаха трите коли, използувани в операцията, те се метнаха в предназначените за изтегляне автомобили и изчезнаха в сгъстяващия се мрак.

Комисар Дюкре извика по радиото в колата Вилакубле и съобщи накратко какво се е случило. Когато колоната пристигна там след десет минути, генерал Дьо Гол настоя да отиде направо на площадката, където чакаше хеликоптерът. Докато колата спираше, тълпа офицери и служители я заобиколиха, отвориха вратите и помогнаха на потресената мадам Дьо Гол да слезе. Генералът се подаде изпод натрошените стъкла от другата страна и отърси реверите си. Без да обръща внимание на паническите въпроси и загрижените възклицания на насъбраните офицери, той заобиколи колата, за да поеме ръката на съпругата си.

— Ела, мила, отиваме си вкъщи — каза той и най-сетне сподели с офицерите от военновъздушната база своето мнение за ОАС: — Не ги бива да стрелят. — След това придружи съпругата си до хеликоптера и седна до нея. Към тях се присъедини Джудер и всички отлетяха за уикенд в провинцията.

Франсис Мару остана долу на пистата, с пепелявосиво лице, неподвижен зад волана на колата. Двете десни гуми накрая бяха свършили и ситроенът се бе движил върху джантите. Дюкре промълви кратко поздравление, след което продължи да изяснява обстановката.

Докато журналистите от цял свят изказваха какви ли не предположения във връзка с покушението и поради липса на по-добро пълнеха вестниците с лични догадки, френската полиция, под ръководството на Националната сигурност, провеждаше с помощта на Тайната служба и жандармерията своята най-голяма операция в историята на страната. Скоро тя щеше да прерасне в общонационално издирване, чиито размери щяха едва по-късно да бъдат надхвърлени от издирването на друг убиец. Неговата история е все още неизяснена, но случаят й досега се води в архивите под кодовото название „Чакал“.

Първият успех дойде на трети септември и както често става в полицейската практика, той се дължеше на една рутинна проверка. Край град Валанс, южно от Лион, на главния път от Париж за Марсилия, полицейски пост спря частна кола с четирима мъже. Тук за един ден проверяваха документите на стотици хора, но в случая един от пътниците нямаше документи. Заяви, че ги е загубил. Той и останалите трима бяха откарани във Валанс за обичайния разпит. Там установиха, че първите трима нямат нищо общо с четвъртия, освен дето го бяха взели на стоп. Освободиха ги. Снетите от четвъртия мъж пръстови отпечатъци бяха изпратени в Париж просто да се провери дали е човекът, за който се представя. Резултатът дойде след дванадесет часа: отпечатъците принадлежаха на двадесет и две годишен дезертьор от Чуждестранния легион, който подлежеше на военен съд. Но името, което беше дал, бе точно: Пиер-Дьони Магад.

Магад бе откаран в районното управление на Следствената полиция в Лион. Докато чакаха в преддверието за разпит, един полицай от охраната го попита закачливо:

— Е, какво ще кажеш за Пти Кламар?

Магад безпомощно сви рамене.

— Добре… Какво ви интересува?

Докато писалките на стенографите изпълваха бележник след бележник, Магад „пя“ пред смаяните полицаи в продължение на осем часа. Той назова всеки един от замесените в Пти Кламар, както и деветима други, играли по-незначителни роли в различните етапи на заговора или доставили необходими съоръжения. Общо двадесет и двама души. Ловът започваше, но този път полицията знаеше кого да търси.

В края на краищата само един се измъкна и не е заловен до ден-днешен. Жорж Ватен изчезна и се предполага, че живее в Испания, заедно с повечето останали ръководители на ОАС, сред цивилни заселници от Алжир.

Предварителното разследване и подготовката на обвинителните актове срещу Бастиан-Тири, Бугрене дьо ла Токне и останалите ръководители на заговора приключиха през месец декември. През януари хиляда деветстотин и шестдесет и трета година цялата група бе изправена пред съда.

Докато продължаваше процесът, ОАС събираше сили за ново нападение по всички фронтове срещу голисткото правителство, а френските тайни служби се бореха срещу организацията със зъби и нокти. Зад кулисите на забавния парижки живот, под лустрото на културата и цивилизацията се водеше една от най-ожесточените и садистични подмолни войни, известни на съвременната история.

Френската тайна служба се нарича Service de Documentation Exterieure et de Contre-Espionage, съкратено SDECE. Нейните функции включват както шпионаж извън Франция, така и контрашпионаж вътре в страната, макар че се случва отделните служби да навлизат в чужда територия. Първо управление отговаря за чистото разузнаване и е разделено на отдели, означени с буквата R, от renseignement (информация). Те са R1 — Анализ на агентурни данни; R2 — Източна Европа; R3 — Западна Европа; R4 — Африка; R5 — Близкия изток; R6 — Далечния изток; R7 — Америка/Западно полукълбо. Второ управление се занимава с контрашпионаж. Трето и Четвърто образуват службата, отговаряща за комунистическите движения, Шесто отговаря за финансите и Седмо за администрацията.

Пето управление се нарича с една-единствена дума — оперативно. То бе сърцето на войната срещу ОАС. Неговите стотина главорези поеха по бойната пътека от главната квартира, разположена в няколко безлични сгради на булевард Мортие, недалеч от Порт дьо Лила — мърляво предградие в североизточната част на Париж. Предимно корсиканци, те бяха най-близкото подобие, което животът може да ни поднесе за „мъжаги“. Най-напред ги подготвяха физически до съвършенство, след което ги изпращаха на школа в Сатори. Отделени от другите, там ги посвещаваха във всички тайни на унищожението. Превръщаха се в специалисти по използуване на лично оръжие, ръкопашен бой, карате и джудо. Минаваха курсове по радиовръзка, диверсия и саботаж, техника на разпита със или без инквизиция, отвличане, палеж и убийство.

Някои от тях владееха само френски, други говореха свободно няколко езика и се чувстваха като у дома си във всяка столица на света. Имаха пълномощието да убиват при изпълнение на служебните си задачи и често го използваха.

Когато дейността на ОАС стана твърде кървава и безогледна, генерал Южен Гибо, директорът на SDECE, най-сетне свали намордниците на тези мъже и ги насъска срещу организацията. Част от тях се включиха в ОАС и проникнаха в най-висшите й органи. Оттам те само подаваха информация, въз основа на която действаха други, така че с тяхна помощ мнозина посланици на организацията бяха заловени от полицията, докато изпълняваха задачи във Франция или другаде. Но имаше случаи, когато търсените лица не можеха да бъдат подмамени в страната и бяха безмилостно унищожени вън от нея. Мнозина от близките на изчезнали хора от ОАС бяха убедени, че те са били просто ликвидирани от Оперативното отделение.

Не че ОАС се нуждаеше от уроци по насилие. Членовете на организацията ненавиждаха, повече от всеки полицай, служителите от Оперативното управление, наричани от тях „брадатите“ заради подмолната им роля. В последните дни на борбата за надмощие в Алжир между ОАС и голисткото правителство организацията залови живи седем „брадати“. Телата им бяха открити по-късно, увиснали от балкони и улични лампи, с отрязани уши и носове. Така се водеше тайната война и цялата истина за това кой е загинал мъчително, от чии ръце и в кое мазе, никога няма да излезе наяве.

Останалите „брадати“ се държаха настрана от ОАС, на разположение на SDECE. Част от тях, бивши професионални главорези от подземния свят, поддържаха старите си връзки и в не един случай прибягваха до помощта на отколешни приятели при изпълнението на особено мръсна правителствена задача. Именно тези действия породиха във Франция слуховете за наличието на „успоредна“ (неофициална) полиция под началството на г-н Жак Фокар, един от най-приближените на президента Дьо Гол. Всъщност „успоредна“ полиция не съществуваше, а действията, които й приписваха, се извършваха от Оперативното управление или от временно вербувани босове от френската мафия.

Корсиканците, които преобладаваха както в парижкия и в марсилския подземен свят, така и в Оперативното управление, знаеха нещичко за кръвните отмъщения, така че след избиването на седемте „брадати“ в Алжир срещу ОАС бе обявена вендета. По същия начин, по който корсиканският подземен свят помогна на съюзниците при дебаркирането в Южна Франция през 1944 г. (ръководен, естествено, от собствените си интереси — за награда корсиканците получиха лъвския пай от престъпния бизнес по Лазурния бряг), в началото на шестдесетте години те отново се сражаваха за Франция срещу ОАС. Голяма част от оасовците бяха pieds noirs (родени в Алжир французи) и почти не се различаваха от корсиканците, така че понякога войната ставаше почти братоубийствена.

Докато се точеше процесът срещу Бастиан-Тири и неговите другари, кампанията на ОАС също пое своя ход. Неин вдъхновител бе полковник Антоан Аргу — задкулисен подстрекател на атентата в Пти Кламар. Випускник на един от най-авторитетните френски университети — Ecole Polytechnique, — Аргу имаше буден ум и неукротима енергия. Като лейтенант в Дьо Головата свободна Франция, той се бе сражавал за освобождаването на родината си от фашистите. По-късно бе командвал кавалерийски полк в Алжир. Дребен и жилест, Аргу бе блестящ, но и безмилостен военен, който през 1962 година стана оперативен началник на ОАС в изгнание.

Опитен във воденето на психологическа война, той разбираше, че борбата срещу Франция на Дьо Гол трябва да се води на всички равнища: чрез терор, дипломация, въздействие върху общественото мнение. Като част от кампанията Аргу организира поредица интервюта за вестници и телевизионни компании из цяла Западна Европа, в които бившият френски външен министър Жорж Бидо, ръководител на политическото крило на ОАС — Националния съвет на Съпротивата, трябваше да изложи в „благопристойна“ светлина антиголистката позиция на организацията.

Аргу използваше максимално огромния си интелект, благодарение на който някога бе станал най-младият полковник във Френската армия, а сега се бе превърнал в най-опасния човек на ОАС. Той уреди за Бидо поредица от интервюта с главните осведомителни агенции и кореспонденти на вестници, по време на които старият политик получи възможността да наметне приемлива мантия върху раменете на оаските бандити.

Успехът на вдъхновяваната от Аргу пропагандна операция разтревожи френското правителство не по-малко от терористичните акции и вълната от избухващи в кина и кафенета из цяла Франция пластични бомби. На 14 февруари бе разкрит нов заговор срещу генерал Дьо Гол. На следващия ден той трябваше да говори пред личния състав на Военното училище на Марсово поле. Планът предвиждаше генералът да бъде застрелян отзад, от укрепил се под съседна стряха снайперист.

Във връзка с този атентат по-късно пред съда бяха изправени Жан Бишон, артилерийският капитан Робер Поанар и преподавателката по английски във Военната академия мадам Пол-Русле дьо Лифиак. Снайперистът трябваше да бъде Жорж Ватен, но Куция и този път се измъкна. В апартамента на Поанар бе намерена карабина с оптически прицел и тримата бяха арестувани. По време на процеса се установи, че като търсели начин да внедрят Ватен и оръжието му на територията на академията, те се обърнали за помощ към старшината Мариус То, чиято първа работа била да отиде в полицията. Генерал Дьо Гол участвува в церемонията в определения час на петнадесети, но за огромно свое неудоволствие прие да пристигне в брониран автомобил.

Заговорът бе невероятно любителски, но все пак раздразни Дьо Гол. На следващия ден той извика министъра на вътрешните работи Фре и заяви пред отговорния за националната сигурност висш служител, като удряше с юмрук по бюрото си:

— Вече се прекали с тези заговори!

Решено бе за поука да послужи някой от висшите ръководители на ОАС, за да се възпрат останалите. Фре не хранеше съмнение относно изхода от процеса на Бастиан-Тири във Върховния военен съд, тъй като подсъдимият не жалеше сили да обоснове от подсъдимата скамейка колко е необходима смъртта на Шарл дьо Гол. Нужна бе обаче и по-сериозна спирачка.

На 22 февруари върху бюрото на шефа на Оперативното управление пристигна копие от меморандум, изпратен до вътрешния министър от директора на Второ управление на SDECE (контрашпионаж — вътрешна сигурност). Извадка от документа гласеше:

„Успяхме да засечем местонахождението на един от главните ръководители на подривното движение, а именно на бившия полковник от френската армия Антоан Аргу. Той е избягал в Германия, където възнамерява да остане няколко дни, според сведения от тамошната ни агентура…

При това положение би трябвало да е възможно да получим достъп до Аргу и евентуално да го заловим. Тъй като молбата, отправена от нашето контраразузнаване към компетентните германски органи за сигурност, бе отхвърлена и сега тези организации очакват наши агенти да следят отблизо Аргу и други водачи на ОАС, операцията, доколкото е насочена срещу Аргу, трябва да се проведе с максимална бързина и дискретност.“

Задачата бе възложена на Оперативното управление.

Следобед на 25 февруари Аргу се завърна в Мюнхен от Рим, където се бе срещнал с други ръководители на ОАС. Вместо да се отправи към „Унертлщрасе“, той пое с такси към хотел „Еденволф“, където бе наел стая явно за провеждане на съвещание. Ала полковникът така и не взе участие. Във фоайето към него се приближиха двама мъже и го заговориха на безупречен немски. Аргу предположи, че са от германската полиция, и бръкна във вътрешния си джоб за паспорта.

Внезапно усети ръцете си стегнати като в менгеме, краката му се отделиха от пода и миг по-късно се озова в чакаща отвън камионетка на пералнята към хотела. Започна да протестира и в отговор бе залят от порой френски ругатни. Мазолеста длан го перна през носа, друга го ръгна в стомаха, нечий пръст натисна нервния възел под ухото му и Аргу мигновено изгуби съзнание. Двадесет и четири часа по-късно телефонът в Криминалния отдел на Следствената полиция на Ке дез Орфевр 36 в Париж иззвъня. Дрезгав глас съобщи на дежурния сержант, че говори от името на ОАС и че Антоан Аргу се намира „здравата омотан“ в камионетка, паркирана зад сградата на полицията. След няколко минути отвориха вратата и Аргу се изтърси сред кръг от сащисани полицаи.

Очите му, завързани в продължение на двадесет и четири часа, не можеха да се фокусират. Трябваше да му помогнат, за да се задържи на крака. Лицето му бе цялото в засъхнала кръв от носа, а устата го болеше от парцала, който полицаите измъкнаха. Когато някой го попита „Вие ли сте полковник Антоан Аргу?“, той промълви „Да“. Предишната нощ Оперативното управление бе съумяло по някакъв начин да го прехвърли през границата, а анонимното обаждане в полицията по повод колетната пратка в собствения й паркинг бе просто проява на чувството им за хумор. Аргу бе освободен чак през юни 1968 година.

И все пак хората от Оперативното управление не бяха предвидили едно: макар че отстраняването на Аргу деморализира значително ОАС, то в същото време откри пътя за неговия колкото малко известен, толкова и хитър заместник, подполковник Марк Роден, към командната позиция в операциите, насочени срещу Дьо Гол. В много отношения сделката бе на загуба.

На 4 март Върховният военен съд произнесе своята присъда срещу Жан-Мари Бастиан-Тири. Той и двама други бяха осъдени на смърт, както и още трима, намиращи се все още на свобода, сред които Ватен Куция. На 8 март генерал Дьо Гол изслуша в продължение на три часа молбите за помилване на тримата, четени от техните адвокати. През цялото време той остана безмълвен. Накрая замени две от смъртните присъди с доживотни, но остави в сила тази на Бастиан-Тири.

Същата вечер адвокатът извести подполковника за решението.

— Насрочено е за единадесети — каза той и понеже клиентът му продължи да се усмихва с недоверие, пророни: — Ще ви разстрелят.

Бастиан-Тири продължи да се усмихва и да клати глава.

— Не разбирате — рече на адвоката, — никой французин няма да вдигне оръжие срещу мен.

Бастиан-Тири сгреши. В осем часа сутринта Радио Европа Едно съобщи в емисията си на френски език за екзекуцията. Предаването бе чуто в по-голямата част от Западна Европа от онези, които си бяха направили труда да слушат тази станция. В малка хотелска стая някъде в Австрия то сложи началото на дълга верига от замисли и действия, които доведоха генерал Дьо Гол най-близо до смъртта за цялата му кариера. Стаята бе наета от полковник Марк Роден, новия оперативен шеф на ОАС.

2.

Марк Роден изключи транзисторното радио и стана от масата почти без да докосне подноса със закуската. Отиде до прозореца, запали поредната цигара от нескончаемата тютюнева верига и се загледа навън към снежната покривка, която закъсняващата пролет още не бе започнала да топи.

— Мръсни копелета. — Думите бяха произнесени тихо и с безкрайно озлобление, последвани от нова, почти беззвучна поредица от епитети, изразяващи чувствата му към френския президент, неговото правителство и Оперативното управление.

Роден се различаваше от своя предшественик, кажи-речи, във всяко отношение. Висок и сух, с издълбано от дълбоко спотаена омраза мъртвешко лице, той обикновено прикриваше чувствата си с нехарактерна за латинския темперамент студенина. За него не бе имало Ecole Polytechnique, която да открие пътя към кариерата. Той, обущарският син, бе избягал в Англия с рибарска лодка в последните безоблачни дни на своето юношество, когато немците покориха Франция, за да се запише редник под флага на Лотарингския кръст.5

Повишенията до сержантски и после фелдфебелски чин бяха извоювани с много труд, в кървави сражения под командването на Кьониг в Северна Африка, а по-късно в гъсталаците на Нормандия в армията на Льоклер. Изпълнението на една бойна задача в битката за Париж му донесе офицерските еполети, които никога не би получил заради своя произход или образование, а следвоенна Франция му предостави избора между връщане към цивилния живот и оставане в армията.

Ала връщане като какъв? Той не владееше друг занаят освен обущарския, на който го бе обучил бащата, а работническата класа на родната си страна завари под влиянието на комунистите, овладели редовете и на комунистическата, и на голистката съпротива. Затова Роден остана в армията, за да изпита по-сетне огорчението на редовия офицер, пред чийто поглед едно ново поколение образовани момчета, випускници на военните училища, получаваха същите еполети, за които той бе проливал кръвта си, чрез придобити в аудиториите теоретически познания. И като гледаше как го изпреварват по звания и привилегии, огорчението стана негов постоянен спътник.

Оставаше една-единствена възможност: да се запише в някой от колониалните полкове, сред истински воини, които се сражаваха, докато редовната армия маршируваше по тренировъчните плацове. Успя да издействува прехвърлянето си в колониалните десантни части.

За една година стана ротен командир в Индокитай и живя сред мъже, които говореха и мислеха като него. За един млад обущар повишенията все така се извоюваха в битки и нови битки. В края на индокитайската кампания Роден бе вече майор и след една тъжна година на недоволство във Франция го прехвърлиха в Алжир.

Френското изтегляне от Индокитай и прекараната в родината година превърнаха дремещата горчивина във всепоглъщаща ненавист към политици и комунисти, които той приемаше като едно. Само военен би могъл да изтръгне Франция от обятията на предатели и блюдолизци, овладели обществения живот. Единствено в редовете на армията тези две пасмини не съществуваха.

Като повечето бойни офицери, видели подчинените си да загиват и предавали на земята чудовищно обезобразените тела на ималите нещастието да попаднат живи в плен, Роден почиташе военните като солта на земята — мъже, жертващи кръвта и живота си, за да може буржоазията да тъне в удобства. Когато проумя след осем години сражения в горите на Индокитай, че повечето цивилни в родината му не дават пукнат грош за военните, когато прочете обвиненията заради чисти дреболии, отправяни от леви интелектуалци, като например изтръгването на ценна информация от пленници чрез изтезания, у Марк Роден се породи вътрешна реакция, която, съчетана с недоволството от личните несполуки, прерасна във фанатизъм.

Той си остана убеден, че ако гражданските власти на Индокитай и правителството и народът във Франция бяха дали нужната подкрепа, армията щеше да победи частите на Виетнам. Разделението на Индокитай бе непростимо предателство спрямо хилядите доблестни младежи, загинали там — явно за нищо. За Роден нямаше да има, не можеше да има повече предателства. Алжир щеше да го докаже. През пролетта на 1956 година той напусна бреговете на Марсилия на върха на щастието, убеден, че далечните алжирски планини ще станат свидетели на осъществяването на главната цел в живота му — възвеличаването на Френската армия в очите на света.

Двете години на ожесточени и безкомпромисни битки не успяха да разколебаят убежденията му. Наистина бунтовниците се оказаха не съвсем лесна плячка, както смяташе в началото. Колкото и феллахи да унищожаваше с хората си, колкото и села да изравняваше със земята, колкото и терористи от FLN6 да умираха от изтезания, бунтът се разгаряше, докато най-подир обхвана цялата страна и погълна градовете й.

Онова, от което се нуждаеха, разбира се, бе по-голяма подкрепа от метрополията. В края на краищата тук не ставаше дума за война, водена в забравено от юга кътче на империята. Алжир бе Франция, населен от три милиона французи. За Алжир човек се сражаваше както за Нормандия, Бретан или Крайморските Алпи. Щом получи подполковнишките пагони, Марк Роден напусна бойното поле и постъпи на служба в града — първо в Бон, а след това в Константин7.

Дотогава се бе сражавал срещу АЕХ8, нередовна войска, но все пак съставена от бойци. Омразата му към тях бе нищо в сравнение с чувствата, които го обзеха, щом потъна в дебрите на подлата, потайна война в градовете — война, придружена от пластични бомби, поставяни от чистачи в кафенета, супермаркети и увеселителни заведения, посещавани от французи. Мерките, които предприе за прочистване на Константин от отрепките, поставящи тези бомби, му спечелиха сред алжирското население прозвището Касапина.

Единственото, което не достигаше за окончателното ликвидиране на FLN и неговата Армия за национално освобождение, бе допълнителна помощ от Париж. Както повечето фанатици, Роден съумяваше да се предпазва от фактите чрез сляпа вяра. За него ескалиращите военни разходи, разклатената френска икономика, залитаща под бремето на една война, която все по-явно нямаше да бъде спечелена, бяха просто дреболии.

През юни 1958 година генерал Дьо Гол се върна на власт като министър-председател на Франция. Като ликвидира покварената и едва кретаща Четвърта република, той основа Петата. Когато той произнесе думите „Algerie Francaise“9, довели го с помощта на генералите обратно в Матиньон, а по-късно, през януари 1959 година, и в Елисейския дворец, Роден се затвори в стаята си и заплака. Посещението на Дьо Гол в Алжир бе за подполковника като слизането на Зевс от Олимп. Той бе убеден, че е в ход нова политика. Комунистите щяха да бъдат пометени от постовете им, Жан-Пол Сартр положително щеше да бъде разстрелян за държавна измяна, профсъюзите щяха да бъдат поставени на колене и най-сетне Франция щеше да разтвори сърце и да предостави цялата си подкрепа на своята кръв и плът в Алжир, на армията, защищаваща границите на френската цивилизация.

Роден бе сигурен във всичко това както в изгряването на слънцето откъм изток. Когато Дьо Гол предприе възстановяването на Франция по свой начин, Роден помисли, че е някаква грешка. Трябва да се даде време на стареца. Когато плъзнаха първите слухове за предварителни преговори с Бен Бела и FLN, Роден не повярва.

Макар да съчувствуваше на заселниците, разбунтували се през 1960 година под ръководството на Големия Жо Ортиз, той все още смяташе, че липсата на мерки за окончателното смазване на феллахите е просто тактически ход на Дьо Гол. Подполковникът бе убеден, че Стария10 си знае работата. Нима не произнесе той златните слова „Algerie Francaise“?

Когато най-сетне бе доказано вън от всякакво съмнение, че схващането на Дьо Гол за възродена Франция не включва френски Алжир, светът на Роден се разпадна като кула от картонени кубчета. От всичката му вяра, надежда, доверие и убеденост не остана и помен. Само омраза. Омраза към системата, към политиците, към интелектуалците, към алжирците, към профсъюзите, към журналистите, към чужденците, ала преди всичко — омраза към ТОЗИ ЧОВЕК. С изключение на неколцината лигльовци, отказали да се присъединят, Роден поведе целия си батальон в априлския метеж на 1961 година.

Той не успя. Чрез един прост, смазващо изкусен ход Дьо Гол осуети бунта, преди да се е надигнал. В седмиците преди официалното оповестяване на започналите преговори с FLN хиляди евтини транзисторни радиоапарати бяха раздадени на войниците, като командирите бяха просто мимоходом уведомени за това. Транзисторите се приеха като безобидна разтуха за войниците и дори мнозина командири и сержанти одобриха идеята. Долитащата от Франция лека музика бе приятна отмора от жегата, мухите и отегчението.

Гласът на Дьо Гол обаче не бе тъй безобиден. Когато лоялността на армията бе най-сетне подложена на изпитание, десетки хиляди войници из казармите по цял Алжир пуснаха транзисторите, за да чуят новините. След бюлетина те чуха същия глас, който самият Роден слушаше през юни 1940 година. А и посланието бе почти същото:

„Изправени сте пред необходимостта да докажете своята вярност. Аз съм Франция, носителят на нейната съдба. Последвайте ме. Подчинете ми се.“

Някои командири на поделения осъмнаха само с шепа офицери, а и повечето сержанти ги бяха напуснали.

Метежът бе разбит като илюзиите — по радиото. Роден има повече късмет от някои други. Под негово командване останаха сто и двадесет офицери, сержанти и войници. Причина за това бе обстоятелстото, че в поделението му имаше повече стари кримки от Индокитай и алжирските битки, отколкото в останалите. Заедно с други метежници те основаха ОАС, която си постави задачата да прогони Юда от Елисейския дворец.

На победоносния FLN и лоялната френска армия им оставаше много малко време за съжителство — колкото за една оргия на разрушението. През последните седем седмици, докато френските заселници разпродаваха на безценица трупаното през цял живот и напускаха през глава съсипаното от войната крайбрежие, Тайната армия осъществи последното си ужасяващо отмъщение над онова, което бе принудена да остави зад гърба си. Когато всичко свърши, за ръководителите, чиито имена бяха известни на голистките власти, оставаше единствено животът в изгнание.

През зимата на 1961 година Роден стана заместник на Аргу — оперативния шеф на ОАС в изгнание. Аргу бе дарбата, усетът, вдъхновението на кампанията, предприета оттук насетне срещу френската метрополия. Роден бе организацията, коварството, трезвият практицизъм. Ако беше просто упорит фанатик, щеше да е опасен, но не и изключение. В началото на шестдесетте години много като него размахваха оръжие в услуга на ОАС. Той бе нещо повече. Старият обущар бе дал на света момче с бистър ум, незасегнат от формалното военно обучение. Роден сам бе развил този разум по свой собствен път.

Когато ставаше дума за личното му виждане за Франция и честта на армията, той бе не по-малко фанатизиран от всички останали. Но щом се сблъскаше с някоя чисто практическа задача, Роден имаше дарбата да съсредоточи логическа и прагматична мощ, далеч по-действена от всичкия мимолетен жар и безсмислено насилие.

Именно това свое качество той впрегна в действие в утринта на 11 март, когато седна да обмисля убийството на Шарл дьо Гол. Не бе дотам глупав да смята, че задачата ще е проста. Напротив, провалите в Пти Кламар и Военното училище щяха да я направят още по-трудна. Убийци лесно се намират. Въпросът бе да се открие човек или да се изгради план, съдържащ един-единствен елемент, който да е толкова необичаен, че да осигури достъп до Президента, чиято охрана сега бе основана на принципа на концентричните кръгове.

Подполковникът методично изброи наум всички възможни проблеми. След това в продължение на два часа пали цигара от цигара пред прозореца, докато стаята потъна в синкава мъгла, и класифицира пречките. Накрая разработи план за тяхното премахване или заобикаляне. Всяка идея му изглеждаше осъществима дори след подробен критичен анализ. Но накрая всяка се проваляше при окончателната проверка. В цялата тази верига на разсъждения изпъкваше един истински непреодолим проблем — системата за сигурност.

След Пти Кламар нещата се бяха променили. Проникването на агенти на Оперативното управление в редиците и командването на ОАС бе достигнало обезпокояващи размери. Неотдавнашното отвличане на самия главен ръководител Аргу показваше колко далеч са готови да отидат хората от Управлението, за да се доберат до водачите на ОАС и да ги подложат на разпит. Не ги спря дори яростната разправия с германското правителство.

Продължаващият вече четиринадесет дни разпит на Аргу принуди цялото ръководство на ОАС да се изпокрие. Бидо отведнъж загуби вкуса си към показност и обществени изяви. Други от CNR11 хукнаха панически към Испания, Америка, Белгия. Рязко скочи търсенето на фалшиви документи и билети за далечни страни.

Всичко това нанесе зашеметяващ удар върху бойния дух на редовите членове. Хора вътре в страната, които по-рано бяха готови да помогнат, да укрият търсено лице, да пренесат оръжие, да предадат съобщение или само да набавят информация, сега затваряха телефона, едва смутолевили някакво извинение.

След провала в Пти Кламар и разпитите на задържаните трябваше да бъдат разкрити цели три подразделения на ОАС в страната. Полицията, въоръжена със сведения отвътре, обискира къща след къща, откри поредица от складове за оръжие и боеприпаси. Осуетени бяха още два заговора за ликвидиране на Дьо Гол, като полицията нахълтваше още на второто заседание на конспираторите.

Докато CNR произнасяше речи и дрънкаше за възстановяване на демокрацията във Франция, Роден бе изправен пред суровите житейски обстоятелства, от които постоянно набъбваше чантата с документи до леглото му. Недостигът на средства и загубата на вътрешна и международна подкрепа допринасяха за разпадането на ОАС, подложена на яростно преследване от страна на френската Специална служба й полицията.

Екзекутирането на Бастиан-Тири можеше само да понижи още повече бойния дух. Да се намерят хора, готови да помогнат в този момент, бе наистина трудна работа. Лицата на готовите да сторят това бяха дълбоко запечатани в съзнанието на всеки френски полицай и на още няколко милиона цивилни. На този етап всеки нов план, включващ голям брой разработки й съгласуване на усилията на множество групировки, бе обречен на провал още преди евентуалният убиец да успее да се доближи на сто километра от Дьо Гол.

Изчерпал водения със самия себе си спор, Роден промърмори:

— Човек никому неизвестен…

Изброи наум хората, за които знаеше, че биха ликвидирали някой президент, без да им мигне окото. Всеки от тях имаше в Главната квартира на Френската полиция досие, по-дебело и от Библията. Иначе защо щеше той, Марк Роден, да се укрива в хотела на това забравено от Бога планинско селце нейде в Австрия?

Решението му хрумна към пладне. Отначало го пропъди от съзнанието си, но то постепенно го завладя. Стига да се намери такъв човек… ако той изобщо съществуваше. Бавно и добросъвестно той започна да гради нов план около въображаемата фигура, сетне отново обмисли вероятните пречки и възражения. Планът издържа на всички проверки, дори на мерките за сигурност.

Точно преди да стане време за обяд, Марк Роден си облече балтона и пое надолу по стълбите. При изхода го блъсна първият порив на вятъра по вледенената улица и го накара да потръпне, но от друга страна, прогони тъпата болка в главата, причинена от тютюневия дим в претоплената стая. Зави наляво и стъпките му заскърцаха по снега към пощата на Адлерщрасе, откъдето изпрати серия кратки телеграми, осведомяващи негови колеги, пръснати под измислени имена из Южна Германия, Австрия, Италия и Испания, че поради заминаването му по работа няма да го има няколко седмици.

На връщане, докато крачеше тежко към непретенциозния пансион, му хрумна, че някои биха изтълкували действията му като бягство, стремеж да избегне опасността от отвличане или убийство от страна на Оперативното управление. Но той само сви рамене. Да мислят каквото си щат — времето на подробните обяснения бе отминало.

Ястието на деня в пансиона бе свинска кълка с макарони. Макар че дългите години в джунглата и пустотите на Алжир почти го бяха лишили от усета за добра храна, той едва преглътна порцията си. Към средата на следобеда отпътува — куфарите стегнати, сметките уредени. Замина, самонагърбил се със задачата да открие един човек или по-точно тип човек, за когото дори не знаеше дали съществува.

В момента, в който Роден се качваше на влака, един самолет на британската авиокомпания рулираше по пистата на лондонското летище. Машината пристигаше от Бейрут. Сред пътниците в залата за пристигащи беше и един рус англичанин. Лицето му беше загоряло от близкоизточното слънце и лъхаше на здраве. Чувствуваше се отпочинал и бодър след два месеца приятно прекарано време сред общопризнатите ливански изкушения и след още по-голямата радост, поне от негова гледна точка, да види как една внушителна сума се прехвърля от бейрутска в швейцарска банка.

Зад себе си бе оставил, отдавна погребани в песъкливата египетска почва от вбесените и объркани полицаи, двама западногермански инженери — специалисти в областта на ракетостроенето, с по една дупка от куршум в гръбнака. Тяхната раздяла с живота забави проекта на Насър по създаване на ракетата „Ал Зафира“ с няколко години и един нюйоркски милионер ционист остана доволен от капиталовложението си. След като мина безпроблемно през митницата, англичанинът нае такси до апартамента си в Мейфеър12.

Издирванията на Роден отнеха деветдесет дни, а резултатът от тях се побираше в три тънки досиета, всяко в папка от жълт картон. Носеше го постоянно в чантата си. Към средата на юни се завърна в Австрия и се настани в малкия пансион „Клайст“ на виенската Брукнералее.

От централната поща изпрати две лаконични телеграми — едната до Болцано в Северна Италия, а другата в Рим. Викаше двамата си главни помощници на спешно съвещание в хотелската стая. Те пристигнаха още на другия ден. Рьоне Монклер дойде от Болцано с наета кола. Андре Касон долетя от Рим. И двамата пътуваха с фалшиви документи, тъй като оглавяваха тайните списъци на резидентите на SDECE както в Италия, така и в Австрия, а последните харчеха щедро пари за подкупване на агенти и осведомители по граничните пунктове и летищата.

Пръв в пансион „Клайст“ пристигна Андре Касон, седем минути преди уреченото време — единадесет часа. Той нареди на таксито да спре на ъгъла на Брукнералее и преди да се насочи с бърза стъпка към фоайето на хотела, няколко минути си оправя възела на вратовръзката пред витрината на един цветарски магазин. Както обикновено, Роден се бе регистрирал под чуждо име — едно от двадесетината, известни само на най-близките му съратници. И двамата призовани бяха получили предния ден телеграма, подписана от Шулц — кодовото име на Роден за конкретния двадесетдневен период.

— Herr Schulz, bitte?13 — обърна се Касон към младежа на рецепцията. Администраторът погледна в книгата за гости.

— Шестдесет и четвърта стая. Очакват ли ви, господине?

— Да — отвърна Касон и се устреми по стълбите към първия етаж. Сви по коридора и затърси стая 64. Беше някъде към средата, отдясно. Когато вдигна ръка да почука, тя внезапно бе сграбчена изотзад. Касон се извърна и се натъкна на висок юначага с тежка долна челюст, който го оглеждаше без любопитство изпод ширит от гъсти черни косми, минаващ за вежди. Мъжът го бе проследил, скрит в една ниша на десетина крачки от вратата, но макар че жакардовата пътека беше съвсем тънка, Касон не бе чул звук.

— Vous desirez?14 — попита гигантът крайно небрежно, ала дясната китка на Касон бе все тъй стегната в мъртва хватка.

Стомахът на посетителя се сви за миг при спомена за светкавичното отпътуване на Аргу от хотел „Еденволф“ преди четири месеца. После обаче разпозна поляка от Чуждестранния легион, който бе служил в ротата на Роден в Индокитай и Алжир. Спомни си също, че понякога подполковникът използваше Виктор Ковалски за специални задачи.

— Имам среща с подполковник Роден, Виктор — кротко отвърна Касон.

Веждите на Ковалски се събраха още повече, щом чу своето и на господаря си име.

— Аз съм Андре Касон.

Това не направи никакво впечатление на Ковалски. Той се пресегна с лявата ръка и почука на врата на стая 64.

Отвътре се чу глас:

— Oui?15

Ковалски приближи устни до дървения плот.

— Дошъл е гост — изръмжа и вратата се открехна. Роден надникна през отвора после отвори широко.

— Скъпи Андре! Извинявай, че трябваше така… — Кимна към Ковалски — Всичко е наред, капрал, очаквам този човек.

Касон усети най-после дясната си китка свободна и влезе в стаята. Роден размени още една-две думи с Ковалски и затвори вратата, полякът се върна пак в сянката на нишата.

Роден се ръкува с госта си и го отведе към двете кресла пред газовата камина. Макар да бе средата на юни, вън валеше ситен хладен дъжд, а и двамата бяха привикнали на горещото северноафриканско слънце. Газовата горелка бе засилена до краен предел. Касон свали шлифера си и се настани до огъня.

— Друг път не си взимал чак такива предпазни мерки, Марк — отбеляза той.

— Те не са за мен — отвърна Роден. — Ако нещо стане, знам как да се погрижа за себе си. Но може да ми потрябва време, за да унищожа документите. — И той посочи писалището край прозореца, където до чантата му лежеше дебела жълта папка. — Затова всъщност извиках Виктор. Каквото и да се случи, той ще ми осигури поне шестдесет секунди да унищожа документите.

— Явно са много важни.

— Ще видим, ще видим. — Въпреки всичко в тона на Роден прозвуча самодоволна нотка. — Ще трябва обаче да изчакаме Рьоне. Заръчах му да е тук в единадесет и петнадесет, за да не идвате през няколко секунди и да притеснявате Виктор. Той се дразни, когато наоколо се мотаят прекалено много хора, които не познава.

Роден си позволи една от своите редки усмивки при мисълта какво би станало, ако Виктор се ядоса достатъчно с едрокалибрения колт под мишница. На вратата се почука. Роден прекоси стаята и долепи устни до дървото:

— Oui?

Този път прозвуча гласът на Рьоне Монклер, тревожен и напрегнат.

— Марк, за Бога…

Роден отвори широко вратата. Стърчащият зад него полски гигант съвсем смаляваше Монклер. Лявата ръка на Виктор обгръщаше изцяло счетоводителя, сковала и двете му ръце покрай тялото.

— Ca va, Victor16 — промълви Роден и Монклер бе освободен. Той пристъпи с облекчение в стаята и отправи гримаса към хилещия се от креслото до огъня Касон. Вратата отново се затвори и Роден повторно се извини.

Монклер приближи и двамата се ръкуваха. Новодошлият свали балтона си, остана по измачкан, зле скроен тъмносив костюм, който не му стоеше добре. Както повечето привикнали към униформата бивши военни, двамата с Роден не изглеждаха добре в костюм.

Като домакин, Роден настани гостите си в двете кресла. За себе си остави стола с права облегалка до масата, която му служеше за писалище. Извади от нощното шкафче бутилка френски коняк и го вдигна с безмълвен въпрос в погледа. И двамата гости кимнаха утвърдително. Роден наля по една щедра порция в трите чаши и подаде две на Монклер и Касон. Гостите отпиха първи и зачакаха топлината на алкохола да се справи със студа вътре в тях.

Ниският и набит Рьоне Монклер беше кадрови офицер като Роден, но за разлика от домакина не беше виждал битка. По-голямата част от живота си бе прослужил в административни звена, а последните десет години прекара в счетоводния отдел на Чуждестранния легион. През пролетта на 1963 година стана ковчежник на ОАС.

Андре Касон бе единственият цивилен. Дребен и педантичен, той продължаваше да се облича като банков чиновник, какъвто бе в Алжир. Беше координатор на нелегалното политическо ръководство на ОАС в самата Франция.

И двамата, както и Роден минаваха за крайни дори в ОАС, макар и по различни причини. Монклер бе имал син, деветнадесетгодишен младеж, който отбиваше военната си служба в Алжир преди три години, докато баща му ръководеше счетоводния отдел на разположената край Марсилия база на Чуждестранния легион. Майор Монклер дори не видя трупа на сина си. Той бе предаден на земята от патрула, превзел селцето, където бе държан плененият от партизаните млад редник. По-късно обаче научи подробности за това, което е било сторено на младежа. Нищо не остава скрито за дълго в Легиона. Хората приказват.

Андре Касон бе ангажиран по-дълбоко. Роден в Алжир, целият му живот се въртеше покрай грижите, свързани с работата, жилището и семейството. Централата на банката, в която работеше, се намираше в Париж, така че падането на Алжир нямаше да го остави на улицата. Когато обаче през 1960 година заселниците се разбунтуваха, той бе с тях — един от водачите в родния си град Константин. Службата си запази въпреки всичко и след това, но когато започнаха да се закриват влог след влог, а деловите хора взеха да се връщат в родината, той разбра, че златните дни на Франция в Алжир са вече минало. Малко след военния метеж, вбесен от новата голистка политика и бедственото положение на дребните фермери и търговци, бягащи разорени от родните места към една страна едва съзирана от повечето през морската шир, той помогна на ОАС да задигне тридесет милиона стари франка от собствената му банка. Съучастничеството му не остана скрито и бе обадено от един младши касиер, което сложи точка на кариерата му в банката. Изпрати жена си и двете деца при тъста и тъщата в Перпинян и се присъедини към ОАС. За последните бе особено ценно обстоятелството, че лично познаваше хиляди симпатизанти на организацията, които сега живееха във Франция.

Марк Роден седна зад писалището си и загледа другите двама. И те го наблюдаваха с любопитство, но без да задават въпроси.

Внимателно и последователно Роден започна изложението си, като наблегна на растящия брой провали и поражения, нанесени на ОАС от френските тайни служби през последните няколко месеца. Гостите му бяха вперили мрачен поглед в чашите си.

— Длъжни сме да приемем фактите каквито са. През изминалите четири месеца претърпяхме три тежки удара. Осуетеният опит във Военното училище е само последната брънка от една дълга поредица подобни опити, неуспели преди още да са започнали. Единствените два случая, при които наши хора съумяха да се доближат до него, се провалиха поради елементарни грешки в подготовката или изпълнението. Няма нужда да се впускам в подробности — вие ги знаете не по-зле от мен.

Отвличането на Антоан Аргу ни лиши от един от най-проницателните наши водачи и колкото и да е предан на каузата, няма съмнение, че при съвременните методи на разпит, вероятно включващи и наркотици, в опасност е сигурността на цялата организация. Антоан знаеше всичко и затова се налага да започнем, кажи-речи, от самото начало. Ето защо днес седим в това забутано хотелче вместо в главната ни квартира в Мюнхен.

Но дори започването от нула нямаше да е толкова трагично, ако ставаше преди година. Тогава щяхме да можем да да призовем хиляди младежи, изпълнени с ентусиазъм и патриотизъм. Днес това не е така лесно. Убийството на Жан-Мари Бастиан-Тири никак не улеснява нещата. Не искам да съдя прекалено строго нашите симпатизанти. Обещахме им резултати, а не им дадохме нищо. Имат право да очакват дела, а не думи.

— Добре, добре. Накъде биеш? — попита Монклер.

И на двамата слушатели бе известно, че Роден е прав, Монклер знаеше по-добре от всеки друг, че фондовете, набрани чрез обири на алжирски банки, бяха изразходвани за издръжка на организацията, а даренията, правени от десни индустриалци, започнаха да пресъхват. Последните му сондажи в това направление бяха посрещнати с едва прикрито презрение. Касон от своя страна съзнаваше, че връзките му с нелегалните във Франция изтъняваха с всяка изминала седмица, повечето нейни квартири бяха разкрити и след залавянето на Аргу мнозина отказваха по-нататъшно сътрудничество. Екзекуцията на Бастиан-Тири щеше само да засили този процес. Направеното от Роден резюме бе самата истина, но това не го правеше по-приятно за ухото.

Ала Роден продължи, сякаш не го бяха прекъсвали:

— Сега главната цел на нашата кауза — ликвидирането на Grand Zohra17, без което всякакви по-нататъшни планове са обречени на неминуем провал, е неосъщесвимо, ако се придържаме към традиционните начини. Никак не ми се иска, господа, да посветя нови млади патриоти в проекта, които едва ли ще останат тайна за френското гестапо по-дълго от ден-два. С други думи, има прекалено много издайници, отстъпници и своеволници.

Тайната полиция се възползува от това положение и е проникнала така дълбоко в движението, че знае за заседанията и на висшите ни ръководни органи. По всичко личи, че са наясно какво целим, какви са нашите планове и кои са хората ни броени дни след като вземем някакво решение. Знам, не е приятно да приемем това положение, но ако не го сторим, ще продължим да живеем като щраусите, с глави, зарити в пясъка.

Според мен остава само един начин да постигнем главната си цел — убийството на Zohra, само един начин, който да ни позволи да избегнем цялата мрежа агенти и шпиони, да лишим Тайната полиция от преимуществата й и да направим така, че тя да не научи нищо или ако научи, да не е в състояние да осуети нашия план.

Монклер и Касон бързо вдигнаха очи. Мъртвата тишина в стаята се нарушаваше само от потропването на дъждовните капки по прозореца.

— Ако приемем, че моята оценка на положението е за жалост точна — продължи Роден, — ще трябва също така да се съгласим, че всички, които са едновременно готови да премахнат Grand Zohra и са в състояние да го сторят, са освен това добре известни на Тайната полиция. Те могат да се движат из Франция само като преследвани животни, гонени от полицията и предавани от провокаторите. Убеден съм, господа, че единствената ни алтернатива е да прибегнем до услугите на външен човек.

Монклер и Касон го погледнаха отначало смаяни, а сетне с нарастващо разбиране.

— Какво имаш предвид под външен човек? — попита най-подир Касон.

— Чужденец — отвърна Роден. — Той няма да е член на ОАС или на CNR. Никой френски полицай няма да го познава, името му няма да фигурира в никоя картотека. Слабостта на всяка диктатура е в огромната й бюрокрация. Онова, което го няма в папките, не съществува. Убиецът ще бъде непознат и поради това — несъществуваща величина. Той ще бъде с чужд паспорт, ще си свърши работата и ще си замине, а народът на Франция ще се надигне да помете остатъците от Дьо Головата паплач. За този човек няма да е толкова важно дали ще се измъкне, защото ние във всички случаи ще го освободим, щом дойдем на власт. Важното е да съумее да проникне — незабелязан и незаподозрян. Това е непосилно в дадения момент за всеки от нас.

И двамата му слушатели мълчаха, вглъбени в собствените си мисли, където постепенно изкристализирваше Роденовият план.

Монклер подсвирна тихичко:

— Професионален убиец. Наемник.

— Именно — потвърди Роден. — Би било твърде наивно да допуснем, че някой външен човек ще свърши подобна работа от любов към нас, от патриотизъм или дявол знае какви други съображения. Необходимите за тази задача умения и здрави нерви ги има единствено професионалният наемник. А той работи само за пари, и то много — добави Роден, като погледна крадешком Монклер.

— А къде ще го намерим? — попита Касон.

Роден вдигна ръка.

— Всичко по реда си, господа. Трябва да обмислим куп подробности. Първо искам да разбера дали сте съгласни по принцип.

Монклер и Касон се спогледаха, после извърнаха очи към Роден и бавно кимнаха.

— Bien18. — Полковникът се отпусна назад, доколкото му позволяваше правата облегалка на стола. — Първа точка от дневния ред — принципно съгласие — е изчерпана. Втората се отнася до сигурността и е залегнала в основата на целия план. Според мен броят на лицата, които са изцяло вън от подозрение като източници на информационно изтичане, става все по-ограничен. Това не означава, че смятам колегите ни от ОАС или CNR за предатели. Стара истина е обаче, че колкото повече хора са посветени в една тайна, толкова по-малко тайна става тя. Същността на нашия замисъл е абсолютна секретност. Следователно колкото по-малко хора знаят за него, толкова по-добре.

Вътре в ОАС има провокатори, издигнали са се до отговорни постове и те дори в този момент споделят плановете ни с Тайната полиция. Един ден ще дойде и техният час, но засега са опасни. Сред политиците в CNR има хора с прекалено много задръжки или без необходимата дързост, затова не могат да проумеят целия замах на един такъв план, към който би трябвало да са лоялни. Не желая да излагам на опасност живота на евентуалния наемник, като без всякаква нужда уведомя тези хора за съществуването му.

Извиках теб, Рьоне, и теб Андре, тъй като съм стопроцентово убеден в предаността ви към каузата и в способността ви да пазите тайна. Нещо повече: предвидил съм активното ви участие. Ти, Рьоне, като ковчежник ще трябва да посрещнеш финансовите искания, които всеки професионален убиец без съмнение ще постави. Твоята помощ, Андре, ще ни осигури подкрепата на някои хора във Франция, в случай, че се наложи този човек да я потърси.

Не виждам обаче необходимост подробностите около операцията да излязат от кръга, съставен от нас тримата. Ето защо предлагам да образуваме комитет, който да поеме изцяло отговорността за тази идея, нейното планиране, осъществяване и финансиране.

Отново настъпи тишина. Най-накрая Монклер се обади:

— Имаш предвид да изключим и Съвета на ОАС, и CNR? Това няма да им допадне.

— Те преди всичко няма да научат — отвърна спокойно Роден. — За да изложим идеята пред всички, трябва да свикаме пленарно заседание. То само по себе си би привлякло внимание и „брадатите“ ще дадат мило и драго да разберат защо е било свикано. Тогава не е изключено изтичането на информация. Ако пък започнем да осведомяваме всеки член на ръководството поотделно, ще минат седмици, докато получим дори принципно съгласие. После ще поискат да разберат подробностите около всеки етап на проекта. Много добре знаете какво представляват тия проклети политици и комитетски хора. Искат да знаят заради самото знаене. Нищо не вършат и само може да изложат на опасност плана, като се изтърват след чашка или по невнимание.

Второ, дори ако получим съгласието на целия комитет на ОАС и CNR, пак няма да сме се придвижили напред, а почти тридесет души ще са в течение. От друга страна, ако сами поемем отговорността, пристъпим към изпълнение на задачата и се провалим, просто ще се върнем на положението, в което сме сега. Е да, ще чуем обвинения, но нищо повече. Ако пък планът успее, ще дойдем на власт и тогава кой ще седне да ни търси сметка? Конкретните начини за унищожаване на един диктатор ще представляват чисто теоретически интерес. Накратко, съгласни ли сте да се присъедините към мен, за да станем единствените автори и изпълнители на изложената от мен идея?

Монклер и Касон отново се спогледаха, после пак се обърнаха към Роден и кимнаха. Това бе първата им среща след отвличането на Аргу преди три месеца. Докато Аргу беше начело, Роден кротко си стоеше в сянка. Днес той излизаше на преден план с пълното си право на водач. Шефът на нелегалното политическо крило и ковчежникът бяха силно впечатлени от него.

Роден ги погледна, въздъхна бавно и се усмихна.

— Добре — каза. — Да пристъпим към подробностите. Идеята да използуваме наемник ми хрумна, когато чух по радиото новината за убийството на горкия Бастиан-Тири. Тогава започнах да издирвам необходимия ни човек. Естествено, такива хора се намират трудно — те не се афишират. Търся от средата на март и резултатът от дейността ми е събран тук.

Роден вдигна папката от писалището си. Монклер и Касон се спогледаха отново, повдигнали вежди, но останаха безмълвни. Роден продължи:

— Мисля, че ще е най-добре, ако първо се запознаете с досиетата, за да можем сетне да обсъдим първия вариант. Подредил съм ги според личните ми предпочитания, в случай, че първият, предпочетен от нас, не може или не пожелае да се заеме със задачата. От всяко досие има само по един екземпляр, така че ще си ги разменяте.

Роден извади от папката три тънки досиета. Даде по едно на Монклер и Касон. Третото задържа, но не си направи труда да го чете — съдържанието и на трите му бе известно в най-големи подробности.

Нямаше кой знае колко за четене. Роден потискащо точно бе определил досиетата като кратки. Касон свърши пръв, вдигна поглед към домакина и сви устни.

— Това ли е всичко?

— Хора като тях внимават да няма лесно достъпни сведения за личността им — отвърна Роден. — Прегледай и това.

След малко и Монклер бе готов. Той върна документите е на Роден, който му подаде току-що привършения от Касон свитък. Двамата отново потънаха в четене. Този Монклер свърши пръв. Погледна към Роден и сви рамене:

— Ами… нищо особено, и ние си имаме поне петдесет, такива. Пищоваджии днес има под път и над път…

Касон го прекъсна:

— Изчакай да видиш това.

Отгърна последната страница и заби поглед в оставащите три абзаца. Когато свърши, затвори папката и погледна към Роден. Шефът на ОАС с нищо не бе издал личните си предпочитания. Взе прегледаните от Касон документи и ги подаде на Монклер, а на Касон връчи третото досие. След четири минути и двамата бяха готови.

Роден прибра папките и ги сложи пак на масата. Обърна стола си и го възседна пред камината, с ръце върху облегалката. От това положение загледа изпитателно останалите двама.

— Казах ви, че пазарът не е богат. Може да има и други, но без достъп до архивите на някоя сериозна тайна служба е дяволски трудно да ги откриеш. А най-добрите вероятно ги няма в никои архиви. Запознахте се с тримата. Нека засега ги наречем Германеца, Южноафриканеца и Англичанина. Твоето мнение, Андре?

Касон сви рамене.

— За мен няма място за колебания. Ако това, което пише за Англичанина, е вярно, той превъзхожда останалите с две глави.

— Рьоне?

— И аз така мисля. Германеца е вече възстар за такава работа. С изключение на едва-две работи за оцелели нацисти срещу преследващи ги израелски агенти, изглежда, не се е трудил в политическата област. Освен това вероятно е имал и лични мотиви срещу израелците, което не ги прави чисто професионални. Южноафриканеца може би го бива да коли негърски политици от типа на Лумумба, но то няма нищо общо с това да теглиш куршума на френския президент. Пък и Англичанина говори свободно френски.

Роден бавно кимна.

— Както смятах, място за дълги колебания няма. Изборът се наложи още преди да съставя досиетата.

— Сигурен ли си за тоя англосаксонец? — попита Касон. — Наистина ли е извършил всичко това?

— Аз самият бях изненадан — отвърна Роден. — Затова си направих труда да го подложа на допълнителна проверка. Ако питате за неопревержими доказателства, такива няма. Щеше да е зле, ако имаше. Това би означавало, че ще фигурира навсякъде като нежелан чужденец. А засега срещу него има само слухове. От официална гледна точка е чист като пеленаче. Дори да го водят на отчет в картотеките си, англичаните не могат да сложат срещу името му нещо повече от една питанка. Това не е достатъчно, за да му направят картон в Интерпол. Вероятността британците да информират SDECE за него, дори, при официално запитване, е нищожно малка. Знаете колко се мразят взаимно. Премълчаха дори посещението на Жорж Бидо в Лондон миналия януари. Не, не, за тая работа Англичанина има всички предимства без едно…

— Кое? — побърза да се заинтересува Монклер.

— Много просто. Няма да е евтин. Човек като него може да поиска куп пари. Как са финансите, Рьоне?

Монклер сви рамене.

— Не особено добре. Разходите понамаляха. След историята с Аргу всички герои от CNR се изпокриха по евтините хотели. Изведнъж загубиха вкус към палатите с по пет звезди и телевизионните интервюта, от друга, страна обаче, и приходите едва капят. Ти самият каза, че трябва да се предприеме нещо, иначе ще сложим точка на всичко поради липса на средства. Подобна дейност не може да се развива само с добри пожелания.

Роден мрачно кимна.

— Така си и мислех. Трябва да наберем средства. Но няма смисъл да се впускаме в подобна дейност, преди да разберем каква сума ще ни бъде необходима…

— Което ще рече — намеси се Касон, — че най-напред трябва да се свържем с Англичанина, да го попитаме дали ще приеме и колко ще иска.

— Да. Съгласни ли сме всички по този въпрос?

Роден се обърна към двамата поотделно. Те кимнаха.

Домакинът погледна часовника си.

— Минава един. Имам в Лондон агент, на когото трябва да се обадя, за да го накарам да се свърже с човека и да го помоли да дойде. Ако той се съгласи да вземе вечерния самолет за Виена, бихме могли да се срещнем тук след вечеря. Така или иначе ще трябва да чакаме моят човек да се обади и да ни извести какво е сторил. Позволих си да ви наема съседни стаи. Мисля, че е по-добре да сме заедно под закрилата на Виктор, отколкото разделени, но без охрана. За всеки случай, сами разбирате.

— Значи си бил напълно сигурен? — отбеляза Касон, жегнат от това, че реакцията му е била така точно предвидена.

Роден сви рамене.

— Събирането на тези сведения отне много време. Колкото по-малко се бавим отсега нататък, толкова по-добре. Ако ще действаме, нека това стане по-бързо.

Той се надигна и другите двама го последваха. Роден повика Виктор й му нареди да слезе за ключовете от стаи 65 и 66. Докато чакаха, се обърна към Монклер и Касон:

— Трябва да се обадя от централната поща. Ще взема и Виктор със себе си. Докато ме няма, ще ви помоля да стоите заедно в една стая и да заключите вратата. Сигналът ми ще бъде три почуквания, пауза, сетне още две.

Този сигнал бе познатото три плюс две, възпроизвеждащо ритъма на Algerie Francaise, което парижките шофьори, недоволни от политиката на Дьо Гол, изпълняваха с клаксоните на колите си.

— Впрочем — продължи Роден, — някой от вас има ли оръжие?

И двамата поклатиха отрицателно глава. Роден отиде до писалището и измъкна тежък деветмилиметров МАВ, който държеше за собствени нужди. Провери пълнителя, пъхна го обратно и зареди. Подаде го на Монклер.

— Запознат си с това желязо, нали?

Монклер кимна.

— Доста добре. — И взе пистолета.

Виктор се върна и придружи двамата до стаята на Монклер. Когато отново се върна, Роден закопчаваше палтото си.

— Хайде, капрал, работа ни чака.

Машината на БА19 от Лондон се плъзна по пистата на виенското летище Швехат в сгъстяващия се здрач. Русият англичанин се бе излегнал в креслото си край прозореца в опашката на самолета, загледан в проблясващите под снижаващата се машина сигнални светлини. Винаги му доставяше удоволствие да ги наблюдава как се приближават стремглаво и създават впечатлението, че самолетът неминуемо ще докосне тревистата площ преди пистата. В последния миг слабо осветената трева, номерираните табели по края и самите светлини изчезваха, за да отстъпят място на излъскания черен бетон малко преди колесарите да докоснат земята. Англичанина обичаше точността.

Седналият до него млад французин от Френското туристическо представителство на Пикадили20 го погледна неспокойно. Откак му се обадиха по обяд по телефона, той не бе на себе си. Преди близо година, по време на отпуск в Париж, бе предложил услугите си на ОАС и оттогава бе изпълнявал простото нареждане да си седи на бюрото в Лондон. Задачата му бе незабавно и точно да изпълни всяка заповед, получена чрез писмо или телефонно обаждане на неговото истинско име, но започваща с обръщението „Драги Пиер“. И оттогава нищо, чак до днес, 15 юни.

Телефонистката каза, че го търсят лично от Виена, като добави „En Autriche“21, за да не помисли, че става дума за едноименния град във Франция. Учуден, прие разговора, за да чуе в слушалката „Драги ми Пиер“. Трябваха му няколко секунди, за да си спомни собствения псевдоним.

Оправда се в службата с пристъп на мигрена, за да отскочи след обедната почивка до един апартамент на Саут Одли Стрийт и да предаде съобщението на Англичанина, който му отвори. Последният с нищо не показа да е изненадан от искането да замине след три часа за Виена. Събра набързо някои вещи от първа необходимост в пътническа чанта и двамата се отправиха с такси към летище Хийтроу. След като французинът призна, че не се е сетил да плаща в брой и носи единствено паспорт и чековата си книжка, Англичанина извади спокойно пачка банкноти, колкото за два двупосочни билета.

От този момент насетне почти не размениха дума. Англичанина не попита защо отиват във Виена, с кого ще се срещнат и защо, което бе добре дошло за спътника му, тъй като и той не знаеше нищо. Указанията му гласяха просто да потвърди по телефона от лондонското летище пристигането им с полета на БА. Тогава получи нова заповед — щом пристигне на Швехат, да се обади на информацията. Всичко това го притесни, а пълният самоконтрол на Англичанина, вместо да го успокои, правеше нещата още по-непоносими.

В главната зала на летището съобщи името си на красивата австрийска информаторка. Тя прегледа подобната на пчелна пита информационна дъска и му подаде малко жълтеникаво листче. На него пишеше само: „Обадете се на 61 44 03. Търсете Шулц“. Младежът се насочи към разположената в дъното на залата редица телефони. Англичанина го потупа по рамото и му посочи автоматите с надпис „Wechsel“22.

— Ще трябват монети — каза на чист френски. — Дори австрийците не са толкова щедри.

Французинът се изчерви и тръгна да обмени пари, а Англичанина се разположи удобно в едно от тапицираните кресла и запали нова цигара с филтър. Придружителят му се върна много бързо, стиснал в ръка няколко австрийски банкноти и шепа монети. Отиде до телефоните, намери празна кабина и избра номера. Хер Шулц от другия край му даде лаконични и точни указания.

Това отне само няколко секунди, след което връзката прекъсна.

Младият французин се върна при русия, който го погледна въпросително.

— On y va?23 — попита той.

— On y va.

Французинът смачка листчето с телефонния номер и го хвърли на пода. Англичанина го вдигна, разгъна го и приближи пламъка от запалката си. Хартията пламна, а пепелта бе стъпкана от елегантния велурен ботуш. Излязоха мълчешком и махнаха на едно такси.

Централната част на града бе залята от светлини и задръстена от автомобили, така че до пансион „Клайст“ стигнаха едва след четиридесет минути.

— Тук се разделяме. Наредено ми бе да ви докарам, но да продължа с таксито. Вие отидете право в стая 64. Там ви очакват.

Англичанина кимна и излезе от колата. Шофьорът се извърна въпросително към другия. Той каза: „Карайте“, и таксито се загуби надолу по улицата. Англичанина погледна старинните готически букви на уличната табела, после правоъгълния, римски шрифт над входа на пансиона. Накрая хвърли недопушената си цигара и влезе.

Дежурният администратор беше с гръб към вратата, но тя проскърца. Без дори да прави опит да приближи гишето, гостът се насочи право към стълбите. Чиновникът понечи да попита какво желае господинът, но последният му хвърли небрежен поглед, кимна като към лакей и произнесе уверено:

— Guten Abend.24

— Guten Abend, mein Herr25 — отвърна администраторът по инерция и преди още да го изрече, русият бе изкачил стълбите по две стъпала наведнъж, без при това да създава впечатлението, че бърза.

Горе спря и огледа единствения коридор. В дъното се виждаше стая 68. Той преброи назад до вратата, която би следвало да носи номер 64, макар цифрите да не се виждаха.

От номер 64 го деляха двадесетина стъпки. Отдясно личаха още две врати, а отляво малка ниша бе отчасти прикрита с червена кадифена завеса, провесена от евтин бронзов прът.

Посетителят огледа предпазливо нишата. Изпод завесата, която не достигаше пода с десетина сантиметра, се подаваше върхът на черна обувка. Англичанина се извърна и слезе обратно във фоайето. Този път администраторът бе подготвен. Най-малкото успя да отвори уста.

— Свържете ме със стая шестдесет и четири, моля — нареди Англичанина.

Чиновникът го погледна за миг и веднага се подчини. След няколко секунди се върна от малката централа, вдигна слушалката на поставения върху гишето телефон и му я подаде.

— Ако до петнадесет секунди горилата ви не е напуснала нишата, аз си тръгвам — заяви русият и остави слушалката. После отново изкачи стълбите.

Горе видя как се отваря вратата на стая 64. Показа се подполковник Роден. Погледна към Англичанина и тихо повика: „Виктор!“ Гигантът поляк се показа и взе да мести поглед от единия към другия. Роден каза:

— Всичко е наред. Ние го очакваме.

Ковалски се намръщи. Англичанина се запъти към стаята.

Роден го покани вътре. Беше подредена като канцелария на вербовъчна комисия. Масата играеше ролята на бюро и бе отрупана с документи. Зад нея бе единственият стол с облегалка. Монклер и Касон седяха на два подобни стола, донесени от съседни помещения и поставени встрани. И двамата бяха вперили любопитни погледи в посетителя. Пред бюрото нямаше стол. Англичанина се огледа, избра си едно от двете кресла и го извърна към масата. Когато Роден свърши с Виктор и затвори вратата, Англичанина вече седеше удобно, загледан в Касон и Монклер. Роден зае мястото си зад бюрото. В продължение на няколко мига той разглеждаше Лондончанина. Видяното не го разочарова, а той разбираше от хора. Посетителят беше висок около метър и осемдесет, тридесет и няколко годишен на вид, със стройна, спортна фигура. Изглеждаше във форма. Загорялото му лице имаше правилни, но с нищо незапомнящи се черти, а ръцете бяха спокойно отпуснати върху страничните облегалки на креслото. Роден реши, че е човек, който умее да се владее. Очите на госта обаче смущаваха домакина. Той бе виждал кротки влажни очи на слабаци, тежки непроницаеми погледи на психопати и наблюдателни очи на военни. Очите на Англичанина бяха широко отворени и гледаха открито и откровено. С изключение на ирисите, които бяха така изпъстрени със сиво, че изглеждаха опушени като белезникава мъгла в зимна утрин. На Роден му трябваха няколко секунди да осъзнае, че всъщност бяха напълно лишени от изражение. Каквито и мисли да течаха зад димната завеса, през нея нищо не проникваше и Роден усети как започва да го гложди червейчето на тревогата. Като всички хора, подчинени на строги правила и определен ред, той не обичаше онова, което не може да се предскаже и следователно да се контролира.

— Ние знаем кой сте — започна отривисто домакинът. — Нека се, представя. Аз съм подполковник Марк Роден…

— Знам — прекъсна го Англичанина. — Вие сте оперативният шеф на ОАС. Вие пък сте ковчежникът майор Рьоне Монклер, а господин Андре Касон е ръководител на нелегалното движение в метрополията.

Докато говореше, той се обръщаше към всеки от тримата поотделно, след което посегна към цигарите си.

— Вие, изглежда, вече доста знаете — намеси се Касон, докато тримата наблюдаваха как гостът запалва.

Англичанина се отпусна назад и издуха първата струя дим.

— Господа, нека да бъдем откровени. Аз знам кои сте, вие знаете какъв съм. Професиите на всички ни са необикновени. Вас ви преследват, докато аз съм свободен и мога да се движа свободно, където пожелая. Работя за пари, а вие сте ръководени от идеали. Стигне ли се до конкретни подробности обаче, всички сме професионалисти в занаята. Така че няма защо да играем на криеница. Вие сте ме проучили. Това няма начин да стане, без обектът на проучванията да дочуе, че някой разпитва за него. Естествено, поисках да разбера кой толкова се интересува от мен. Можеше да е някой, който търси да си отмъсти, или евентуален клиент. Беше важно да науча истината. Щом открих кой е заинтересован, отделих два дни на френските периодични течения в Британския музей, за да се осведомя за вас и вашата организация. Така че посещението на вашето момче днес следобед не ме изненада. Bon26. Знам кои сте и какво представлявате. Сега искам да узная какво желаете.

Няколко минути цареше тишина. Касон и Монклер погледнаха въпросително към Роден. Подполковникът и убиецът също се гледаха. Роден достатъчно добре познаваше хората, превърнали насилието в занаят, за да разбере, че пред него стои именно човекът, който му е необходим. От този миг нататък Монклер и Касон се сляха с мебелировката.

— След като сте прочели наличните материали, няма да ви отегчавам с подбудите на нашата организация, които правилно окачествихте като идеалистични. Според нас днешна Франция се управлява от диктатор, който оскверни страната ни и проституира с нейната чест. Убедени сме, че единственият начин режимът му да падне и Франция да се върне на французите е ако той умре. От шестте опита за премахването му три бяха предадени в самото начало, един в деня преди атентата, а други два се провалиха.

Обсъждаме възможността, на настоящия етап това е само обсъждане и нищо повече, да наемем за тази работа професионалист. Не желаем обаче да хвърляме парите си на вятъра. Преди всичко искаме да разберем осъществимо ли е.

Роден изигра разумно картите си. Последното изречение, чийто отговор му беше вече известен, предизвика нещо като проблясък в сивите очи.

— Никой на този свят не е застрахован срещу наемен куршум. — заяви Англичанина. — Дьо Гол излиза твърде често сред хората. Разбира се, че е възможно да бъде убит. Въпросът е, че шансовете за измъкване няма да са много големи. Най-сигурният начин да се ликвидира излизащ сред хората диктатор е като се използува фанатик, готов сам да загине в атентата. Прави ми впечатление — добави гостът с иронична нотка, — че при целия ви идеализъм не сте успели да дадете на света подобен жертвоготовен човек. При моста над Сена и в Пти Кламар се провалихте, защото нямаше кой да се обрече на гибел, за да осигури желаната цел.

— Много френски патриоти и сега дори са готови… — започна — разпалено Касон, но Роден го накара с един жест да млъкне. Англичанина дори не погледна към него.

— А какво ще кажете за професионалист? — подсказа Роден.

— Професионалистът не се ръководи от чувства, поради което е по-спокоен и вероятността да допусне елементарни грешки е по-малка. Понеже не е идеалист, той няма да се разтревожи в последния миг от мисълта кой още би пострадал от експлозията или какъвто друг метод е избрал. Като професионалист, той ще е пресметнал всички рискове до най-незначителната случайност. Така че неговите шансове за успех, залегнали в самия план, са по-големи от шансовете на всеки друг, но такъв човек не би помръднал и пръста си, ако не е разработил и план, който да му позволява не само да се справи със задачата, но и да се измъкне невредим.

— Смятате ли тогава, че е възможно да се разработи план, който позволява на един професионалист да убие Grand Zohra и сам да се спаси?

Англичанина помълча известно време. Пушеше и гледаше през прозореца. Накрая отвърна:

— По принцип, да. Възможно е, ако разполага с достатъчно време за подготовка. В този случай обаче ще бъде изключително трудно. Повече, отколкото при всеки друг обект.

— Защо? — Попита Монклер.

— Защото Дьо Гол е предизвестен. Не за конкретния атентат, а за принципното намерение. Всички важни личности разполагат с телохранители и служби за сигурност, но като минат години без сериозен опит за покушение, мерките се превръщат във формалност, в рутинен механизъм, а равнището на бдителност се понижава. Куршумът, който ще уцели целта е напълно неочакван и затова ще предизвика паника. Благодарение на нея убиецът ще се измъкне. В дадения случай обаче няма намалена бдителност, нито рутинни механизми и ако куршумът стигне целта, мнозинството няма да се поддаде на паниката, а ще хукне подир убиеца. Убийството може да се осъществи, но в този момент то ще е една от най-трудните задачи в света. Сами разбирате, господа, че вашите опити не само са се провалили, но са и хлопнали резето пред всички останали.

— В случай, че решим да наемем за тази работа професионален убиец… — започна Роден.

— Друг избор нямате — прекъсна го спокойно Англичанина.

— Защо, ако смея да попитам? Все още има мъже, готови да сторят това от чисто патриотични подбуди.

— Да, Ватен и Кюрюче все още съществуват — отвърна русият. — Без съмнение някъде ще се намерят нови Дегелдрес и Бастиан-Тири. Обаче вие тримата не сте ме извикали тук за общи разисквания върху теорията на политическото убийство, нито пък защото внезапно сте изпитали недостиг от пищоваджии. Извикахте ме, защото, макар и със закъснение, сте стигнали до извода, че вашата организация е до такава степен инфилтрирана от агенти на Френската тайна служба, че малко от решенията ви остават за дълго тайна и освен това, защото физиономията на всеки един от вас е здраво запечатана в съзнанието на всеки френски полицай. Значи ви трябва външен човек. В това отношение имате право. Ако работата трябва да се свърши, необходим е външен човек. Единственият открит въпрос е кой и за колко. Е, господа, мисля, че сте имали предостатъчно време да проучите стоката, нали?

Роден погледна встрани към Монклер и повдигна едната си вежда. Монклер кимна. Касон стори същото. Англичанина гледаше през прозореца, сякаш всичко това не го интересува.

— Ще убиете ли Дьо Гол? — попита накрая Роден.

Гласът му прозвуча тихо, но изпълни цялата стая. Погледът на Англичанина падна върху него, ала очите отново бяха съвършено безизразни.

— Да, но ще струва много скъпо.

— Колко? — попита Монклер.

— Трябва да ви е ясно, че такова нещо се прави един път в живота. Извършилият го никога вече няма да може да работи. Възможността да останеш не само незаловен, но и неразкрит е твърде малка. Човек трябва да получи за тази неповторима задача достатъчно, за да живее добре до края на дните си, както и да си осигури закрила срещу мъстта на голистите…

— Щом вземем властта — каза Касон, — няма да изпитвате недостиг от…

— В брой — отсече Англичанина. — Половината в предплата, другата половина след изпълнение на задачата.

— Колко? — попита Роден.

— Половин милион.

Роден погледна към Монклер, който се намръщи.

— Много пари са това, половин милион нови франка…

— Долари — поправи го Англичанина.

— Половин милион долара? — възкликна Монклер, като се надигна от стола си. — Вие не се чувате!

— Не — спокойно отвърна Англичанина, — аз просто съм най-добрият и поради това най-скъпият.

— Положително бихме получили по-ниски оферти — отбеляза малко насмешливо Касон.

— Да — рече русият безизразно, — бихте намерили и по-евтин убиец, за да ви вземе петдесетте процента предплата и да изчезне с тях, или да ви се оправдае по-късно защо нищо не можело да се направи. Като ще наемате най-добрия, трябва и да платите. Цената е половин милион долара. Като се има предвид, че срещу свършената работа очаквате да получите самата Франция, твърде ниско оценявате родината си.

Роден изслуша безмълвно този двубой, след което взе думата:

— Touche.27 Въпросът е там, Monsieur, че ние не разполагаме с половин милион долара в брой.

— Знам — отвърна Англичанина. — Ако искате да се свърши работата, ще трябва отнякъде да съберете тази сума. Сам знаете, че не аз се натискам в случая. След последната си поръчка разполагам с достатъчно средства за няколко години спокоен живот. Привлича ме обаче мисълта да имам достатъчно, за да мога да се оттегля завинаги от бизнеса. Ето защо съм готов да поема някои изключително големи рискове, за да спечеля тези средства. Вашите приятели тук искат още по-голяма награда — самата Франция. Мисълта за риска обаче ги ужасява. Съжалявам. Ако не сте в състояние да се сдобиете със споменатата сума, ще трябва да се върнете към организирането на собствени заговори, за да ги видите провалени от властта един след друг.

Гостът се надигна от стола си, като в същото време загаси цигарата. Роден стана заедно с него.

— Седнете, Monsieur, ще набавим парите.

Двамата седнаха отново.

— Добре — рече Англичанина, но ще поставя и някои условия.

— Да?

— Нуждата от външен човек е породена преди всичко от обстоятелството, че постоянно изтича важна информация към френските власти. Колко души в организацията ви знаят за хрумването да се използува външен човек, да не говорим конкретно за мен?

— Само ние тримата тук. Идеята бе разработена от мен в деня, когато екзекутираха Бастиан-Тири. Всички проучвания съм извършил еднолично. Никой друг не е в течение.

— Така и да продължи. Всякакви бележки от срещи, писмени справки и досиета да се унищожат. Вън от главите на трима ви да не остане нищо. С оглед на случилото се през февруари с Аргу, ще се чувствам свободен от ангажимента, ако някой от вас бъде заловен. Ето защо трябва да сте на безопасно място и под сигурна охрана, докато всичко свърши. Съгласни ли сте?

— D’accord.28 Нещо друго.

— Както за подготовката, така и за изпълнението на операцията отговарям аз. Подробности няма да споделям с никого, нито дори с вас. С други думи, изчезвам. Повече няма да ме видите. Имате телефона и адреса ми в Лондон, но щом съм готов, ще приключа и с двете. От всяко положение там ще ме търсите само в краен случай. Иначе никакви контакти. Ще ви оставя данните на банката си в Швейцария. Щом ми съобщят, че първите двеста и петдесет хиляди долара са внесени на мое име, или щом съм напълно готов (зависи кое от двете ще настъпи по-късно), пристъпвам към действие. Няма да искате да съкращавам сроковете, нито ще се бъркате в работата ми. Съгласни ли сте?

— D’accord. Но имаме хора във Франция, които са в състояние да ви окажат съществена помощ при набавянето на информация. Някои от тях заемат високи постове.

За миг Англичанина се замисли.

— Добре, щом сте готови, изпратете по пощата един-единствен телефонен номер, за предпочитане в Париж, така че да мога да го избера от всяко място във Франция. Никому няма да съобщавам собственото си местонахождение, а просто ще звъня на този телефон за последни новини във връзка с охраната на президента. Човекът на този телефон обаче да не знае какво правя в страната. Кажете му просто, че изпълнявам ваша задача и се нуждая от неговата помощ. Колкото по-малко знае, толкова по-добре. Нека просто служи за осведомител. Източниците му трябва да се сведат единствено до лица, които разполагат с ценна вътрешна информация, а не дреболии, които мога да прочета и във вестниците. Ясно ли е?

— Напълно. Искате да действате напълно сам, без приятели и убежища. Карайте на своя глава. А какво ще кажете за фалшиви документи? Имаме на разположение двама превъзходни специалисти.

— Благодаря, ще си ги набавя сам.

Касон се намеси:

— Разполагам с цяла организация във вътрешността на Франция, подобна на Съпротивата по време на немската окупация. Мога да я поставя изцяло на ваше разположение.

— Не, благодаря. Предпочитам да разчитам на собствената си анонимност. Това е най-сигурното оръжие, с което разполагам.

— Но ако, не дай Боже, нещо тръгне накриво, ще трябва да хукнете да се спасявате…

— Нищо няма да тръгне накриво, освен по ваша вина. Ще действам без връзки и без да съм известен на организацията ви, господин Касон, тъкмо поради причината, заради която се намирам тук: организацията гъмжи от агенти и провокатори.

Касон изглеждаше сякаш ще избухне. Монклер зяпаше мрачно през прозореца и се опитваше да проумее как да събере половин милион долара за такова кратко време. Роден се втренчи замислено в Англичанина.

— Спокойно, Андре. Господинът иска да работи сам. Така да бъде. Това си е негов почерк. Не плащаме половин милион долара, за да го глезим, както глезим собствените си хора.

— Искам само да знам — промълви Монклер — по какъв начин ще съберем половин милион за толкова кратко време.

— Мобилизирайте организацията си и ограбете няколко банки — безгрижно предложи Англичанина.

— Както и да е, това си е наш проблем — отбеляза Роден. — Имаме ли други въпроси, преди гостът ни да се завърне в Лондон?

— Какво ще ви попречи да приберете депозита и да изчезнете? — попита Касон.

— Казах ви, господа, че искам да се оттегля. Нямам желание да ме подгони армия бивши парашутисти. За да се опазя, ще трябва да похарча повече от този четвърт милион. Те твърде бързо ще се стопят.

— А какво — настоя Касон — би ни попречило да изчакаме да си свършите работата, след което да откажем да ви доплатим разликата до половин милион?

— Същото — отвърна спокойно Англичанина. — В такъв случай ще започна работа за собствена сметка, като на мушката ще застанете вие тримата. Все пак не мисля, че ще се стигне дотам, нали?

Роден се намеси:

— Ако това е всичко, да не задържаме повече нашия гост… Има още нещо. Името ви. Ако искате да останете анонимен, ще ви трябва псевдоним. Хрумва ли ви нещо?

Англичанина помисли малко.

— Понеже говорихме за преследване, как ви се струва Чакал? Върши ли работа?

Роден кимна.

— Да, много добре. Всъщност дори ми харесва.

Той придружи Англичанина до вратата и я отвори. Виктор напусна нишата си и приближи. Роден се усмихна за пръв път и протегна ръка към наемния убиец.

— Ще установим връзка по уречения начин възможно най-скоро. Междувременно можете ли да започнете подготовка, за да не се губи време? Добре. Тогава bonsoir29, господин Чакал.

Полякът гледаше как посетителят си отива също тъй безшумно, както се бе появил. Англичанина прекара нощта в хотела на летището и на сутринта взе първия самолет за Лондон.

В пансион „Клайст“ Роден бе залят от порой закъснели въпроси и укори от страна на Касон и Монклер, потресени от случилото се между девет часа и полунощ.

— Половин милион долара! — не спираше да повтаря Монклер. — Как, по дяволите, ще съберем половин милион долара?

— Може би трябва да приемем предложението на Чакала и да ограбим няколко банки — отвърна Роден.

— Не ми харесва този човек — заяви Касон. — Работи сам, без помощници. Такива хора са опасни. Не могат да се контролират.

Роден сложи край на спора:

— Вижте какво, разработихме план, единодушно взехме решение и издирихме човек, готов да убие за пари президента на Франция. Знам какво представляват хора като него. Ако някой изобщо е в състояние да свърши тази работа, това е той. И така, играта започва. Нека се заемем с нашата работа, а той да си гледа своята.

3.

През втората половина на юни и целия месец юли на 1963 година вълна от обири на банки, бижутерски магазини и пощи разтърси Франция. Това бе нещо ново за онова време и повече не се повтори. Подробностите около престъпната вълна са днес в полицейските архиви.

Почти всекидневно от единия до другия край на страната бяха обирани банки с пистолети, ловджийски пушки с рязани цеви и автомати. Внезапните нападения над бижутери зачестиха толкова много през описания период, че местните полицаи едва успяваха да запишат показанията на някой разтреперан и често пъти окървавен ювелир, когато вече ги викаха за друг подобен случай в същия район.

При опит за съпротива бяха застреляни двама банкови чиновници, а към края на юли кризата достигна такива размери, че за първи път, при това въоръжени с автоматично оръжие, бяха призовани хората от Corps Republicain de Securite, специалните части за неутрализиране на обществени размирици, известни на всеки французин просто с инициалите CRS. За посетителите в банките стана нещо обичайно да минават край един или двама облечени в сини униформи пазачи от CRS, охраняващи фоайетата със заредени автомати.

В отговор на натиска от страна на банкери и бижутери по повод престъпната вълна полицията зачести нощните проверки, но това не даде резултат, тъй като грабителите не бяха професионални касоразбивачи, проникващи умело в банковото хранилище в малките часове на нощта, а просто главорези с маски на лицата, въоръжени и готови да стрелят и с повод, и без повод.

Най-опасното време беше през деня, когато служителите от всяка банка или магазин в страната можеха да бъдат изненадани в разгара на работата от двама-трима въоръжени и маскирани мъже и властния вик „Haut les mains!“30

В края на юли при отделни нападения бяха ранени и заловени трима грабители. Те се оказаха или дребни мошеници, използващи ОАС като параван за разпалване на всеобща анархия, или дезертьори от бивше колониално поделение, които бързо признаха, че са хора на организацията. Обаче въпреки усърдните разпити, проведени в главната квартира на полицията, никой от тримата не можа да съобщи каква е причината за внезапния престъпен взрив, обхванал страната — към всеки от нападателите се обърнал неговият patron (шеф на банда), за да му посочи набелязания обект — магазин или банков клон. В крайна сметка полицията стигна до извода, че заловените не са наясно относно причините за нападенията. Обещана им бе част от плячката и като дребни риби бяха вършили каквото им наредят.

На френските власти не им трябваше много време, за да проумеят, че зад нападенията стои ОАС и че поради някаква причина организацията има остра нужда от пари. Но причината се изясни едва към средата на август, и то по съвършено друг повод. През последните две седмици на юли вълната от престъпления срещу банки и други източници на лесни пари и скъпоценни камъни се надигна достатъчно високо, за да бъде предадена в ръцете на комисар Морис Бувие, уважавания шеф на Brigade Criminelle31 в полицията. В неговия изненадващо малък и претрупан кабинет в главната квартира на полицията на Ке дез Орфевр 36 край Сена бе изготвена карта, върху която се отбелязваха сумите, на които възлизаха откраднатите пари и скъпоценности. Към втората половина на юли общата сума надхвърли значително два милиона нови франка или четиристотин хиляди долара. Дори след като се приспаднеше прилична сума за покриване на разходите по отделните грабежи и възнагражденията на дребните престъпници и дезертьори, които ги бяха осъществили, пак, според пресмятанията на комисаря, оставаше огромно количество пари с неясно предназначение.

През последната седмица на юни върху бюрото на генерал Гибо, ръководител на SDECE, се появи доклад от неговия резидент в Рим. Ставаше дума за това, че тримата върховни ръководители на ОАС — Марк Роден, Рьоне Монклер и Андре Касон, са се настанили заедно на най-горния етаж в един хотел близо до Виа Кондоти. В доклада се съобщаваше още, че въпреки високите цени за хотел в такъв скъп квартал тримата бяха наели за себе си целия етаж, а този под него — за телохранителите си. Охранявали ги денонощно осем особено безскрупулни бивши легионери, а те самите не си показвали носовете навън. Отначало се смяташе, че са се събрали за среща, но с течение на времето SDECE стигна до извода, че става дума за изключителни предпазни мерки, да не би да станат жертви на нова операция като тази срещу Антоан Аргу. След като генерал Гибо си позволи мрачна усмивка при мисълта за тримата първенци на терористичната организация, сврени в миша дупка в Рим, той изготви доклада си по обичайния начин. Въпреки лютата разпра, която продължаваше да трови отношенията между френското Външно министерство на Ке д’Орсе и немското Външно министерство в Бон по повод посегателството срещу неприкосновеността на германската територия (случаят в хотел „Еденволф“ от февруари предната година), Гибо имаше всички основания да е доволен от своите хора в Оперативния отдел, провели операцията. Фактът, че ръководителите на ОАС бягаха подплашени, бе сам по себе си достатъчно удовлетворителен. Генералът сподави едно неясно лошо предчувствие, докато проучваше досието на Марк Роден, и все пак си зададе въпроса защо човек като него се плаши така лесно. Големият опит в занаята и ясното съзнание за реалността в политиката и дипломацията караха генерала да си дава сметка, че вероятността да му разрешат ново отвличане бе нищожно малка. Едва много по-късно той прозря същинското значение на мерките за сигурност, предприети от тримата оасовци.

В Лондон Чакала използува последните седмици от юни и първите от юли за провеждането на внимателно обмислени мероприятия. От самия ден на завръщането си той се залови между другото и с изчитането на, кажи-речи, всяка дума, написана за Шарл дьо Гол. Просто отиде в кварталната библиотека, намери написаното за френския президент в Британската енциклопедия и извади изчерпателен списък на публикациите на тази тема.

След това разпрати писма до различни големи книжарници, като прибегна до фалшиво име и междинен адрес на Прад Стрийт в Падингтън, за да получи по пощата необходимата литература. Започна да я изучава от вечер до ранни зори в жилището си, като изграждаше в съзнанието си най-подробен портрет на обитателя на Елисейския дворец, от юношеството му до наши дни. Голяма част от информацията, събирана троха по троха, нямаше практическа стойност, обаче тук-там се прокрадваше по някой проблясък, който той внимателно нанасяше в малко тефтерче. Особено поучително се оказа томчето мемоари на самия генерал, озаглавено „Острието на сабята“ („Le Fil de l’Epee“), в което Шарл дьо Гол хвърляше обилна светлина върху собственото си отношение към живота, родината и своята съдба.

Чакала не бе нито глупав, нито бавно схващащ. Четеше жадно и педантично наблюдаваше бъдещите си действия. Притежаваше способността да запази в паметта си огромно количество информация, просто в случай, че му потрябва някой ден.

Но макар написаното от самия Дьо Гол и близките му да рисуваше все по-пълния портрет на един горд и надменен френски президент, то все още не даваше отговор на главния въпрос, който го мъчеше, откак на 15 юни прие задачата да осъществи атентата. Към края на първата седмица от юли Чакала все още не знаеше къде, кога и как да проведе „удара“. Като последна стъпка отиде в читалнята на Британския музей и след като попълни заемната бележка с поредното фалшиво име, потъна в четене на стари течения на френския всекидневник „Льо Фигаро“.

Не е известно точно в кой момент се е натъкнал на отговора, но може да се допусне с голяма вероятност, че това е станало през трите дни след седми юли. За тези три дни, като тръгна от зародиша на едно хрумване, породено от написаното от журналист през 1962 година, и след като препровери идеята си в отчетите за всички години управление на Дьо Гол от 1945-а насам, наемникът съумя да стигне до търсения отговор. Именно тогава той установи с точност кога именно, независимо от болести или лошо време, напълно презрял всякаква заплаха за собствената си безопасност, Шарл дьо Гол ще се покаже на обществено място. От този миг нататък подготовката на Чакала напусни областта на теоретическите проучвания и се насочи към изработване на същинския план.

В течение на дълги часове, излегнат в апартамента си, вперил поглед в кремавия таван, пушещ една след друга своите дълги цигари с филтър, той обмисляше проекта, докато и последната подробност зае точното си място.

Поне десетина идеи бяха обсъдени и отхвърлени, преди да се спре на окончателния вариант, като прибави към „кога“ и „къде“ отговора на въпроса „как“. Чакала си даваше сметка, че през 1963 година Дьо Гол бе не само президент на Франция, а и най-внимателно и професионално охраняваната фигура в западния свят. Неговото убийство, както показа бъдещето, щеше да е по-трудно от убийството на президента на САЩ Джон Ф. Кенеди. На английския наемник не беше известно например, че френски специалисти бяха получили любезно разрешение от американците да проучат мрежата от мерки за сигурност около президента Кенеди и се бяха завърнали с чувство за превъзходство спрямо американската тайна служба, която я беше разработила. Френските експерти отхвърлиха американската система и постъпката им бе оправдана, когато през ноември 1963-та Джон Кенеди бе убит в Далас от полуненормален аматьор със съмнително досие, докато Шарл дьо Гол доживя до пенсия и почина накрая в мир в собствения си дом.

Ала Чакала знаеше, че хората от службата за сигурност, срещу които бе тръгнал, са сред най-добрите в света и че целият апарат по охраната на Дьо Гол се намира в състояние на постоянна готовност, докато организацията, за която работеше, гъмжеше от издайници. Като плюс в равносметката можеше да разчита на собствената си анонимност и на твърдоглавия отказ на жертвата да сътрудничи със собствената си охрана. В уречения ден гордостта, вироглавството и пълното незачитане на заплахата срещу собствената личност щяха да накарат френския президент да излезе за няколко мига на открито, независимо от всички рискове.

Редовната машина на SAS32 от Копенхаген направи последен завой, нареди се успоредно с централната сграда на лондонския терминал, придвижи се още малко напред и спря. Воят на турбините продължи още няколко секунди и също замря. След минута-две трапът подходи към самолета и пътниците заслизаха, след като кимаха за сбогом на усмихващата се горе стюардеса. На площадката за посрещачи русият мъж вдигна слънчевите очила горе на челото си и долепи до очите бинокъл. Това бе шестият поред пътнически поток, подложен тази сутрин на подобно проучване, но тъй като напечената от слънцето тераса гъмжеше от посрещачи, поведението на нашия наблюдател не възбуди никакъв интерес.

Когато върху стълбата се показа осмият пътник, човекът на терасата се напрегна леко и го проследи с бинокъла. Пристигащият от Дания бе свещеник или пастор, облечен в сив духовнически костюм и с прилична на нашийник бяла якичка. Металносивата умерено дълга и добре подстригана коса бе отметната назад и го правеше да изглежда близо петдесетгодишен, макар лицето да бе по-младо. Беше висок, широкоплещест мъж и изглеждаше физически във форма. Имаше горе-долу същото телосложение като наблюдателя от терасата.

Когато пътниците влязоха в салона за паспортна и митническа проверка, Чакала прибра бинокъла в кожения калъф, провесен през рамото му, затвори го и бавно мина през стъклената врата към главната зала. След петнадесетина минути датският пастор се зададе откъм митницата с чанта и куфар в ръце. Изглежда, никой не го посрещаше и той се насочи към гишето на банката „Баркли“, за да обмени пари.

От онова, което съобщи на разпита в датската полиция след шест седмици, можеше да стане ясно, че не е забелязал русия млад англичанин, застанал до него на опашката и явно чакащ своя ред, макар и изучаващ внимателно чертите на датчанина иззад тъмните си очила. Или поне нямаше спомен за такъв човек.

Независимо от това, когато излезе от главната зала, за да вземе автобуса за терминала Кромуел Роуд, англичанинът го следваше на няколко крачки с чанта в ръка и вероятно двамата бяха пътували до Лондон в една и съща кола.

При терминала датчанинът трябваше да изчака няколко минути, за да получи куфара си от багажното ремарке на автобуса, след което се отправи покрай билетните гишета към изхода, означен със стрелки и международния надпис „Taxi“. Междувременно Чакала заобиколи автобуса, прекоси площадката и се отправи към служебния паркинг, където бе оставил колата си. Метна чантата върху седалката до себе си в открития спортен автомобил, качи се и потегли, след което спря откъм лявата страна на терминала, за да може да наблюдава незабелязан дългата верига таксита. Датчанинът се качи в третата кола, спряла пред Кромуел Роуд, и потегли към Найтсбридж. Спортният автомобил го последва.

Таксито остави разсеяния свещеник пред малък, но уютен хотел на Хаф Мун Стрийт, а спортната кола се стрелна край входа и минути по-късно спря пред свободен паркинг-автомат в по-далечния край на Кързън Стрийт. Чакала заключи чантата си в багажника, купи дневното издание на „Ивнинг Стандарт“ от будката на Шепърд Маркет и след пет минути се появи във фоайето на хотела. Трябваше да изчака още двадесет и пет минути, докато датчанинът слезе от стаята си, предаде ключа на администраторката и тръгна към ресторанта. Тя го закачи на куката и ключът се полюля известно време, а мъжът, който очевидно очакваше приятел в едно от креслата във фоайето, хвърли едно око над вестника си и забеляза, че номерът е 47. Когато след малко администраторката влезе в задната стаичка да провери дали е запазен театрален билет за един от гостите на хотела, мъжът с тъмните очила се шмугна незабелязано нагоре по стълбите.

Петсантиметровата гъвкава слюда не можа да отвори стегнатото езиче на бравата на четиридесет и седма стая, но с помощта на еластичното острие на кашорско ножче то все пак се прибра с леко щракване. Тъй като бе излязъл само да обядва, пасторът бе оставил паспорта си върху нощното шкафче до леглото. Само след тридесет секунди Чакала бе отново в коридора, оставил непокътнати пътническите чекове с надеждата, че при отсъствието на кражба властите ще се постараят да убедят датчанина, че просто е загубил някъде паспорта си. Така и стана. Доста преди датчанинът да изпие кафето си, Англичанина бе напуснал незабелязан хотела. Едва много по-късно следобед, след като внимателно претърси стаята си, озадаченият пастор съобщи на управителя за липсата на документа. Последният също претърси старателно помещението и като обърна внимание върху обстоятелството, че всичко останало е непокътнато, включително чековата книжка, призова цялото си красноречие, за да убеди объркания гост, че след като очевидно е загубил паспорта си някъде по пътя, няма защо да вика полиция в хотела. Добросърдечният датчанин, който не се чувствуваше особено уверено в чуждата страна, се съгласи, въпреки че не успя да убеди самия себе си, че вероятно именно това е станало. Така че на другия ден съобщи за загубата на паспорта си в датското Генерално консулство, получи документи, с които да се завърне в Копенхаген в края на двуседмичния си престой, и забрави цялата работа. Издалият документите консулски чиновник регистрира изгубването на паспорта на името на пастор Пер Йенсен от Санкт Кьолдскирке в Копенхаген и също изхвърли случая от съзнанието си. Датата беше 14 юли.

Два дни по-късно подобна липса забеляза и един американски студент от Сиракюз, щата Ню Йорк. Той пристигна от Ню Йорк на лондонското летище и приготви паспорта си, за да обмени първия пътнически чек на гишето на „Американ Експрес“. След това прибра получените пари в един от вътрешните джобове на якето си, а паспорта сложи в торбичка с цип, която на свой ред потъна в малка ръчна чанта. Малко по-късно, в усилието си да привлече вниманието на един носач, той остави за миг чантата на пода и след три секунди тя бе изчезнала. Студентът се оплака на носача, който го упъти към службата за жалби на компанията ПАНАМ. Те пък го отпратиха към най-близкия чиновник от службата за сигурност, който го отведе в една канцелария да изплаче болката си.

След като проведеното търсене изключи възможността някой да е взел погрешно чантата, служителят състави протокол и охарактеризира случилото се като предумишлена кражба. Високият млад американец със спортна фигура изслуша извинения и съжаления по повод дейността на джебчии и крадци на дребно по обществени места, след което бе осведомен за мерките, предприети от управата на летището, с цел да бъдат предпазени от мошеници пристигащите чужденци. Студентът дори призна любезно, че негов приятел бил ограбен по подобен начин на Централната гара в Ню Йорк.

Протоколът бе разпратен по канален път до всички участъци в голям Лондон заедно с описанието на изчезналата чанта, нейното съдържание, паспорта и останалите документи в торбичката. Всичко това бе надлежно регистрирано, но тъй като през следващите седмици не се появи и следа от чантата или съдържанието й, инцидентът бе забравен.

Междувременно Марти Шулбърг се отби в своето консулство на Гровнър Скуеър в Лондон, съобщи за кражбата на паспорта си и получи документи, с които да отлети обратно за САЩ след едномесечна почивка из високите плата на Шотландия с приятелката си, участничка в програмата за разменни студентски гостувания. В консулството кражбата бе регистрирана, съобщена в Държавния департамент във Вашингтон и надлежно забравена и от двете институции.

Никога няма да стане ясно с положителност колко пътници от пристигащите на двата терминала на лондонското международно летище са били наблюдавани с бинокъл от терасите за посрещачи в момента, когато са се показвали от кацналите самолети и са поемали надолу по траповете. Въпреки възрастовите различия двамата лишени от паспорти имаха по нещо общо. Бяха високи около метър и осемдесет, слаби, широкоплещести, синеоки и с черти като на ненатрапчивия англичанин, който ги проследяваше и ограбваше. Иначе пастор Йенсен бе четиридесет и осем годишен, с побелели коси и с очила в златни рамки, които употребяваше за четене. Марти Шулбърг беше на двадесет и пет, с кестенява коса и очила в дебели рамки, които носеше постоянно.

Чакала изучи внимателно тези две лица, седнал зад писалището в своето жилище на Саут Одри Стрийт. Още един ден му отнеха посещения в магазини за театрален реквизит, оптика и за мъжко облекло в Уест Енд, специализиран за американски дрехи, произведени главно в Ню Йорк. Снабди се и с чифт сини контактни лещи без диоптри, два чифта очила, също без диоптри — едните в златни, а другите в тежки черни рамки, цялостен комплект облекло тип небрежен американец, съставен от черни кожени маратонки, тениска и долни гащета, мръснобели панталони, тънко небесносиньо найлоново яке с цип и плетени яка и ръкавели в червено и бяло, всичко произведено в Ню Йорк. Снабди се също с духовническа бяла риза, колосана обърната яка и черен нагръдник. Етикетите им бяха внимателно отстранени.

Последното му посещение за деня го отведе в голям магазин за мъжки перуки в Челси, собственост на двама хомосексуалисти. Оттам купи комплект за боядисване на коса в умереносиво, както и друг за кестенява заедно с немногословно и точно упътване как да си служи с боите за постигане на най-естествен цвят за кратко време. Купи и няколко четчици за нанасяне на боите. Иначе, с изключение на комплекта американски дрехи, във всеки магазин купуваше само по една вещ.

На следващия ден, 18 юли, в долния край на една от вътрешните страници на „Льо Фигаро“ се появи кратко съобщение: след тежък мозъчен удар, получен в кабинета му на Ке дез Орфевр, по пътя за болницата бе починал заместник-шефът на Криминалния отдел на Следствената полиция комисар Иполит Дюпюи. Посочен бе и неговият приемник — комисар Клод Льобел, шеф на отдел „Убийства“. Предвид огромното натоварване на всички отдели през летните месеци, той щял незабавно да поеме новите си функции. Чакала, който четеше всекидневно всички пристигащи в Лондон френски вестници, прочете съобщението, понеже погледът му попадна на думата „Criminelle“ в заглавието, но не се замисли по въпроса.

Преди да започне ежедневните си наблюдения на летището, той бе решил да проведе цялата операция под чуждо име. Едно от най-лесните неща на света е човек да се сдобие с фалшив британски паспорт. Чакала тръгна по пътя, известен на всички наемници, контрабандисти и други желаещи да преминават държавни граници под чуждо име. Най-напред предприе пътуване с кола по долината на Темза в търсене на малки селища. В третото посетено от него гробище откри интересуващата го надгробна плоча — на Александър Дуган, починал през 1931-ва на две години и половина. Ако бе живяло, в този юлски ден на 1963 година детето щеше да е с няколко месеца по-възрастно от Чакала. Възрастният енорийски свещеник, когото посети в дома му, бе любезен и готов да услужи, когато научи, че гостът е любител генеалог, поставил си задачата да състави родовото дърво на семейство Дуган. Непознатият научи, че в миналото такова семейство наистина се било заселило тук. Той се поинтересува свенливо дали не би могъл да се запознае с църковния регистър, за да улесни своя труд.

Свещеникът бе самата любезност, а един комплимент по повод красотата на малката норманска постройка, притурен към дарението за нейното реставриране, затопли още повече атмосферата. От регистъра Чакала научи, че и двамата съпрузи Дуган са починали през последните седем години, изпреварени, уви, от единственото си чедо Александър, погребан в същото това гробище преди повече от три десетилетия. Чакала нехайно разгръщаше църковната книга за 1929 година, изпъстрена с раждания, женитби и смърт, докато името Дуган, написано с наклонен свещенически почерк върху страниците за месец април, привлече погледа му.

Александър Джеймс Куентин Дуган, роден на трети април 1929 г. в енорията Св. Марк, Самборн Фишли.

Посетителят записа данните, благодари словоохотливо на свещеника и си замина. Завърнал се в Лондон, Чакала се представи в Централния регистър за раждания, бракове и смърт, където един услужлив млад чиновник, без да задава въпроси, прие визитната му картичка, според която притежателят й бе съдружник в адвокатска кантора на Маркет Дрейтън в графство Шропшир. Със същото доверие бе прието и обяснението, че издирва внуците на починала наскоро клиентка, оставила им цялото си състояние. Един от внуците бил Александър Джеймс Куентин Дуган, роден на трети април 1929 година в Самборн Фишли, енория Свети Марк.

Повечето британски чиновници правят всичко, което е по силите им, за да услужат на любезно обърналия се, към тях гражданин, и младшият служител в този случай не бе изключение. Една справка в регистрите показа, че въпросното дете фигурира с точно посочените от посетителя данни, но на осми ноември 1931 година загинало при катастрофа. Срещу НЯКОЛКО шилинга Чакала получи копия както от свидетелството за раждане, така и от смъртния акт. По пътя за вкъщи той се отби в един клон на Министерството на труда, откъдето взе паспортен формуляр, и в магазин за играчки, за да купи за петнадесет шилинга детски печатарски комплект. Накрая купи от пощата ордер на стойност една лира.

У дома попълни формуляра с точните данни на Дуган, но с описание на собствената си личност: ръст, цвят на косата и очите, а в графата „професия“ отбеляза само „Бизнесмен“. Попълни и точните имена на родителите на Дуган, които преписа от акта за раждане на детето. Като автор на заверката вписа негово преподобие Джеймс Елдъри, енорийски свещеник в Самборн Фишли, с когото бе разговарял същата сутрин и чието име бе услужливо изписано върху табелката на черковната врата. С тънко перо и разредено мастило внимателно имитира подписа на свещеника, а с помощта на печатарския комплект уверено положи до името му следния текст: „Енорийска черква «Свети Марк» в Самборн Фишли“. Копието от акта за раждане, формулярът и пощенският ордер бяха изпратени в паспортната служба на Пети Франс. Смъртният акт бе унищожен.

Чисто новият паспорт пристигна по пощата на посредническия адрес след четири дни, докато Чакала четеше утринното издание на „Льо Фигаро“. Взе си го следобед. По-късно същия ден заключи жилището и се отправи към летището, откъдето взе самолет за Копенхаген, като отново плати билета в брой, за да избегне попълването на чек. В двойното дъно на куфара, не по-дебело от списание и почти неоткриваемо, освен при най-щателен оглед, лежаха две хиляди лири стерлинги, които бе извадил същия ден от наетия сейф в хранилището на адвокатската фирма.

Посещението в Копенхаген бе кратко и делово. Преди да напусне летище Каструп, Чакала ангажира място за полета на САБЕНА33 до Брюксел на другия ден следобед. В датската столица бе вече късно за пазаруване, така че нае стая в „Hotel d’Angleterre“ на Конгс Ни Тров, нахрани се царски в „Седемте нации“, пофлиртува с две руси датчанки в парка Тиволи и към един часа след полунощ бе вече в леглото.

На следващия ден купи лек сив свещенически костюм от най-известния магазин за мъжко облекло в центъра на Копенхаген, чифт обикновени черни обувки, чорапи, бельо и три бели ризи с подвижни яки. Във всеки случай внимаваше стоката да има от вътрешната страна само етикети на датски производители. В случая с трите ризи, които не му трябваха, целеше да се сдобие с етикетчета, за да ги пришие към свещеническата риза, яката и нагръдника, купени в Лондон, с обяснението, че е студент теолог, комуто предстои посвещаване в духовнически сан.

Последната покупка бе датски пътеводител за по-забележителните черкви и катедрали във Франция. Обядва с обилно студено плато в ресторант край езерото в Тиволи и в три и петнадесет взе самолета за Брюксел.

4.

Защо един несъмнено надарен човек като Пол Гоосенс тръгна по наклонената плоскост, и то на средна възраст, си остана тайна както за малцината му приятели, така и за значително по-многобройните му клиенти и белгийската полиция. През тридесетте години вярна служба във Фабрик Насионал в Лиеж той си бе извоювал име на безупречно точен специалист в една инженерна област, където точността е задължителна. Честността му също не будеше никакви съмнения. За тези три десетилетия Гоосенс се превърна във водещ специалист в широката гама от оръжия, произвеждани от тази реномирана фирма — от миниатюрните дамски автоматични пистолети до най-тежките картечници.

Годините, които бе прекарал по време на войната, бяха забележителни. Макар да продължи службата си в оръжейната фабрика и след като окупаторите я впрегнаха във военните усилия на нацистите, извършените по-късно разследвания бяха доказали категорично нелегалното му сътрудничество със Съпротивата. Той бе участвал по собствена инициатива в поддържането на цяла верига нелегални квартири, използувани за укриване на свалени съюзнически пилоти, а във фабриката бе ръководил саботажна група, осигуряваща неточната стрелба на една голяма част от лиежкото производство, докато друга част просто избухваше при петдесетия изстрел и оставяше на място немските войници. Всичко това — дотолкова скромен и непретенциозен бе този човек — адвокатите му по-късно трябваше да го измъкват от него с ченгел и да го представят победоносно в съда в негова защита. То изигра голяма роля за смекчаване на присъдата, а и съдебните заседатели бяха силно впечатлени от изреченото със запъване признание, че подсъдимият не разкривал военновременните си заслуги, тъй като евентуалните отличия и медали биха го накарали да се чувствува неудобно.

Когато в началото на петдесетте години при една твърде изгодна оръжейна доставка за чуждестранен клиент бе присвоена крупна сума и подозрението падна върху него, Гоосенс бе вече шеф на отдел във фирмата и собствените му началници най-гръмогласно убеждаваха полицията, че подозренията срещу доверения служител г-н Гоосенс са направо нелепи.

Дори по време на процеса директорът му свидетелства в негова полза. Председателят на съда обаче застъпи становището, че да се измами такова доверие, е още по-осъдително, и Гоосенс бе лишен от свобода за десет години. Втората инстанция ги намали на пет, а заради добро поведение осъденият бе освободен след три и половина години. Жена му се бе развела междувременно и взе децата със себе си. Някогашният му живот в спретнатата, окичена с цветя къщичка в китно предградие на Лиеж (а такива няма много) бе минало. Минало бе и кариерата му във фабриката. Нае си апартаментче в Брюксел, а по-късно къща извън града, тъй като състоянието, което трупаше като оръжеен доставчик на половината нелегален свят в Западна Европа, набъбваше с невероятни темпове.

В началото на шестдесетте вече бе известен като Оръжейника. Всеки белгийски гражданин може да закупи смъртоносно оръжие — револвер, автоматичен пистолет или карабина, след като покаже в кой да е магазин за спортни принадлежности или оръжие документ, удостоверяващ националната му принадлежност. Гоосенс никога не използваше собствените си документи, тъй като всяка продажба на оръжие и боеприпаси се регистрира в книгите на търговеца заедно с имената и номера на личната карта на купувача. Оръжейника използваше чужди карти — подправени или откраднати.

Установил бе тесни връзки с един от асовете на джебчийското изкуство в града, който когато не крееше в затвора в качеството си на държавен гост, умееше с лекота да измъкне портмоне от всеки джоб. Оръжейника купуваше документите с пари в брой направо от крадеца. Имаше на разположение и услугите на специалист фалшификатор, който, след като се бе опарил силно в началото на четиридесетте години по повод изготвянето на голямо количество френски франкове, понеже поради невнимание (тогава бе млад) изпусна „u“-то от Banque de France, премина в паспортния бизнес, при това с далеч по-голям успех. И накрая, винаги когато трябваше да набави някакво огнестрелно оръжие за свой клиент, предявителят на изкусно подправената лична карта в магазина никога не бе самият той, а дребен мошеник, намиращ се в момента извън затвора и останал без работа, или актьор, отдъхващ си между две сценични победи.

Само джебчията и фалшификаторът в неговия „екип“ знаеха действителната му самоличност. Тя бе известна и на част от клиентите, на първо място на босовете от белгийския престъпен свят, които не само че не се месеха в работите му, но дори му осигуряваха известна закрила, като отказваха да посочат, при залавяне, откъде са се снабдили с оръжията си. Просто защото Оръжейника им бе твърде полезен.

Всичко това не пречеше на полицията да е наясно с част от дейността му, но нямаше как да го пипне с веществени доказателства или да представи в съда достатъчно сериозни улики, за да го тикне в затвора. Знаеха също така и хранеха подозрения относно леярната и работилницата в преустроения негов гараж, ала многобройните внезапни набези не доведоха до нещо повече от намирането на разни принадлежности за производството на медальони от кован метал или отливки на сувенирни копия от брюкселски паметници. При последното посещение Оръжейника тържествено връчи на главния инспектор фигурката на Mannikin Piss34 в знак на дълбокото му преклонение пред силите на закона и реда.

Така че Оръжейника не изпитваше никакви опасения, когато сутринта на 21 юли 1963 година очакваше появата на Англичанина, препоръчан по телефона от един от най-добрите му клиенти — бивш наемник в Катанга от 1960 до 1962 г., който след завръщането си организира „охраната“ на столичните бардаци.

Посетителят пристигна по обяд, както бе обещано. Г-н Гоосенс го прие в малката си канцелария до входното антре.

— Бихте ли свалили очилата си? — помоли той, когато гостът седна, а като видя, че високият англичанин се колебае добави: — Според мен, докато траят деловите ни отношения, трябва да си имаме възможно най-голямо доверие. Ще пиете ли нещо?

Човекът, чийто паспорт го представи като Александър Дуган, свали очилата и погледна изпитателно към дребния оръжейник, който наливаше две бири. Г-н Гоосенс седна зад бюрото, отпи от бирата и тихо попита:

— С какво мога да ви бъда полезен, господине?

— Надявам се, че Луис вече ви е звънил по повод идването ми?

— Естествено, иначе нямаше да сте тук.

— Каза ли с какво се занимавам?

— Не, спомена само, че ви знае от Катанга, че отговаря за вашата дискретност, че имате нужда от оръжие и сте готов да платите в брой, в лири стерлинги.

Англичанина кимна бавно.

— Да, щом аз знам какъв е вашият бизнес, няма защо вие да не сте в течение на моя. Оръжието ще представлява пушка с някои необичайни приспособления. Аз… ъъъ… съм специализиран по премахването на хора с влиятелни и богати врагове. Естествено, тези хора са също влиятелни и богати. Затова задачата ми невинаги е лесна. Те са в състояние да си позволят професионална охрана. Занаятът ми изисква старателна подготовка и подходящо оръжие. В момента ми е възложена подобна задача. Имам нужда от карабина.

Г-н Гоосенс отново отпи от бирата и кимна любезно.

— Отлично, отлично. Значи имате нужда от специалист като мен. Струва ми се, че ме чака крайно интересна задача. Каква именно карабина имате предвид?

— Типът на оръжието не е от съществено значение. По-важни са ограниченията, наложени от естеството на задачата, и намирането на карабина, която ще действа задоволително в условията на тези ограничения.

Очите на г-н Гоосенс заблестяха от удоволствие.

— Уникат — промърка той със задоволство. — Оръжие, изработено по мярка за определен човек и конкретна задача, чиито обстоятелства никога няма да се повторят. Вие сте дошли точно при нужния ви човек. Усещам предизвикателството, драги ми господине. Радвам се, че дойдохте.

Англичанина си позволи една усмивка по повод професионалната разпаленост на белгиеца.

— Аз също, Monsieur.

— А сега ми кажете, какви са споменатите ограничения?

— Основното е свързано с размерите, не с дължината, а с обема на отделните части. Магазинът и патронникът не бива да са по-големи от това… — Гостът вдигна дясната си ръка и допря върха на средния пръст о палеца си във формата на буквата О, с диаметър по-малък от шест сантиметра. — Ще рече, че няма да е самозарядна пушка, тъй като газовата камера е по-голяма от това и поради същата причина няма място за пружината. Вероятно ще трябва да е еднозарядна карабина.

Г-н Гоосенс гледаше в тавана, а съзнанието му попиваше думите на посетителя и изграждаше образа на пушка с изключително тънки работни части.

— Продължавайте, продължавайте — промърмори той.

— От друга страна, ръчката на затвора не може да се дърпа встрани, както е при „Маузер“ 7,92 или „Лий Енфийлд“ 303. Затворът трябва да се издърпва назад към рамото с помощта на палеца и показалеца, за да може патронът да се вкара в патронника. Не бива да има предпазител, а самият спусък да бъде подвижен, за да може да се монтира непосредствено преди стрелба.

— Защо? — попита белгиецът.

— Защото целият механизъм трябва да се побира в цилиндрична кутия за съхранение и пренасяне, а самата кутия не бива да бие на око. Затова, поради причини, които ще ви обясня, диаметърът не бива да надвишава току-що посочения. Възможно ли е да се конструира подвижен спусък?

— Естествено, почти всичко е възможно. Разбира се, мога да изработя и еднозарядна карабина, която да се чупи за зареждане като ловна пушка. Това би ни позволило изобщо да премахнем затвора, но от друга страна, налага конструирането на шарнир, така че не печелим кой знае какво. Освен това подобно оръжие трябва да се изработи от а-бе. Ще трябва да струговам патронника и магазина от цяло парче метал. Нелека задача за една малка работилница, но в рамките на възможното.

— Колко време ще е необходимо? — попита Англичанина.

Белгиецът сви рамене и разпери ръце.

— Боя се, че няколко месеца.

— Не разполагам с толкова време.

— В такъв случай ще се наложи да купя оръжието от магазин и да направя някои модификации. Продължавайте моля.

— Точно така. Пушката трябва да бъде освен всичко и лека. Няма нужда от голям калибър — работата ще се свърши от куршума. Цевта да бъде къса, може би не повече от тридесет сантиметра…

— От какво разстояние ще трябва да стреляте?

— Още не е уточнено, но вероятно не повече от сто и тридесет метра.

— В главата или в гърдите?

— Вероятно в главата. Може би и в гърдите, но в главата е по-сигурно.

— Да, смъртта е по-сигурна при добро попадение — отбеляза белгиецът. — Но пък попадението в гърдите е по-вероятно. Поне при употребата на леко оръжие, с къса цев, при разстояние от сто и тридесет метра и възможни усложнения. Щом като не сте решили дали в главата или гърдите, вероятно между вас и целта ще минават хора?

— Не е изключено.

— Ще имате ли възможност да стреляте втори път, като отчетете секундите, необходими за изваждане на празната гилза, презареждане и прицелване?

— Почти сигурно не. Само ако използвам заглушител, а първият изстрел изобщо не порази целта и остане незабелязан от околните. Но аз трябва да използвам заглушител дори при пряко попадение от първия път в слепоочието, просто за да улесня измъкването си. За целта ми трябват няколко минути, преди някой да установи, дори приблизително, откъде е дошъл куршумът.

Белгиецът продължи да кима, но вече гледаше в бележника върху бюрото, а не в тавана.

— В такъв случай най-добре да използвате взривни куршуми. Ще ви приготвя няколко заедно с оръжието. Знаете какво имам предвид?

Англичанина кимна.

— Глицерин или живак?

— Живак. Много по-чисто и елегантно. Има ли още нещо около пушката?

— Страхувам се, че да. За да спестим от обема, трябва изцяло да се лишим от дървения приклад и ложата. Ще ми трябва сгъваем метален приклад като на автомата „Стен“, при това и трите му съставни части — долната, горната и раменната опора — да могат да се разглобяват на отделни стволове. И най-накрая, необходими са първокласен заглушител и оптически прицел. Те също трябва да се свалят за съхранение и пренасяне.

Белгиецът размишлява дълго, като в същото време отпиваше от бирата, докато я пресуши. Англичанина стана нетърпелив.

— Е, ще можете ли?

Г-н Гоосенс сякаш се върна от царството на мечтите. На устните му се появи извинителна усмивка.

— Простете. Поръчката е много сложна. Но мога да я изпълня. Досега винаги съм изработвал искания предмет. Всъщност това, което обрисувахте, е ловна екипировка, която трябва да се пренесе безпрепятствено през известни бариери. Трябва ви ловна пушка и вие ще я получите. Не двадесет и втори калибър, тъй като той е за зайци. Нито пък „Ремингтон“ 300, който в никой случай не би се вместил в посочените от вас ограничения за обема.

Мисля, че вече знам какво ви трябва и лесно ще мога да го купя в някой брюкселски спортен магазин. Скъпо, прецизно оръжие. Много точно, красиво изработено, при това леко и тънко. Подобни пушки се използуват за диви кози и дребни сърни, но ако се зареди с взривни куршуми, е подходящо и за едър дивеч… Кажете, моля,… ъъъ…, господинът… бавно или бързо ще се движи, или може би ще стои неподвижен?

— Неподвижен.

— Тогава няма проблеми. Изготвянето на сгъваем приклад от три отделни ствола и подвижен спусък е чисто технически проблем. Резбата за заглушителя и скъсяването на цевта с двадесет сантиметра мога да изработя сам. Обаче се губи при точността от скъсяването на цевта. Жалко, жалко. Добър стрелец ли сте?

Англичанина кимна.

— Е, тогава при наличието на оптически прицел няма да има проблеми с неподвижна фигура на сто и тридесет метра. Заглушителя аз лично ще изработя. Не е сложно приспособление, но трудно се намира в готов вид, особено с такава дължина — на ловна пушка не се слага заглушител. Впрочем, господине, споменахте нещо за цилиндрични кутии за пренасяне на оръжието в разглобен вид. Какво точно имахте предвид?

Англичанина се изправи, отиде до бюрото и се надвеси над белгиеца. Посегна към вътрешния си джоб и за миг в погледа на дребния човек се мярна страх. Той едва сега забеляза, че каквото и изражение да приемаше лицето на наемния убиец, то не засягаше очите, които бяха като замрежени от сиви ивици — струйки дим, пазещи ги от всякакво чувство. Ала Англичанина просто измъкна сребърен молив, чийто графит се показваше при завъртване.

Обърна към себе си бележника на г-н Гоосенс и светкавично бързо скицира нещо.

— Познахте ли какво е това? — попита, след като отново обърна бележника към оръжейния майстор.

— Естествено — отвърна белгиецът. Трябваше му само един поглед към точната скица.

— Добре. Значи цялата работа се състои от алуминиеви тръби, които се завинтват една към друга. В тази тук — Англичанина почука с върха на молива по скицата — ще влезе единият ствол на сгъваемия приклад. А в тази — другият. И двата са скрити в тръбите, образуващи тази част. Раменната опора е това… тук… цялото. Така че то е единствената част, изпълняваща две функции, без никакви изменения.

Тук — гостът посочи друго място от диаграмата, а очите на белгиеца се разшириха от учудване, — в най-широката част, се намира тръбата с най-голям диаметър. Тя съдържа патронника и ударника. Завинтва се към цевта без никакъв луфт. Ясно е, че щом се използува оптически прицел, няма нужда от мушка, така че цялото това се измъква с лекота от тръбата, когато тя се развие. Останалите две части — тази и тази — поемат самия прицел и заглушителя. И накрая патроните. Те трябва да се поместят в тампона най-отдолу. В сглобен вид цялата конструкция трябва да може да мине за това, на което прилича. Когато се разглоби на седемте си основни части, патроните, заглушителят, прицелът, пушката и трите елемента на сгъваемата рамка на приклада могат да се извадят и сглобят наново като най-обикновена карабина. Окей?

Дребният белгиец продължи да гледа скицата. После се надигна бавно и протегна ръка.

— Господине — промълви с уважение, — това е гениално хрумване. Неоткриваемо. И при това тъй просто. Ще бъде направено.

Англичанина не показа нито удовлетворение, нито недоволство.

— Добре — рече. — А сега сроковете. Оръжието ще ми е необходимо след около две седмици. Ще стане ли?

— Да. Мога да се сдобия с пушката за три дни. Една седмица стига за модификациите. Купуването на оптическия прицел не представлява трудност. Избора можете да предоставите на мен. Знам какво ще е нужно за разстояние от сто и тридесет метра, каквото предвиждате. Най-добре ще е сам, по собствен вкус да калибрирате оптиката. Да се изработи заглушителят, да се преработят патроните и да се изготвят контейнерите… мда, бих могъл да се справя в определения срок, ако се напъна. Все пак по-добре ще е да пристигнете ден-два по-рано, за да има време да обсъдим възникнали в последния момент въпроси. Можете ли да дойдете след дванадесет дни?

— Да, по всяко време между седмия до четиринадесетия ден, считано от днес. Но четиринадесетият ден е окончателен. До четвърти август трябва да съм се върнал в Лондон.

— На четвърти ще имате оръжието в завършен вид, ако бъдете тук на първи август за окончателно уточняване.

— Добре. А сега за разходите и хонорара ви. Имате ли представа на каква сума ще възлязат?

Белгиецът се замисли.

— За работа от това естество, за машините и приспособленията и за собствения си труд трябва да поискам хиляда английски лири. Признавам, че това надхвърля таксата за обикновена карабина. Но тук не става дума за това, а за произведение на изкуството. Мисля, че съм единственият в Европа, който може да я направи както трябва на нужното високо равнище. И аз като вас, господине, съм най-добрият в своя занаят. А най-доброто струва скъпо. Към тази сума следва да се прибавят разноските по покупката на оръжието, патроните, прицела и материалите. Да кажем… още двеста лири.

— Готово — каза Англичанина, без да се пазари.

Бръкна отново във вътрешния си джоб и извади пачка банкноти от по пет лири. Бяха скрепени двадесет по двадесет. Отдели пет снопчета и ги даде на Оръжейника.

— За да докажа сериозните си намерения — продължи спокойно, — смятам да ви оставя петстотин лири предплата и за покриване на разходите. Остатъка от седемстотин ще донеса, когато се върна след единадесет дни. Така съгласен ли сте?

— Господине — отбеляза белгиецът, като прибра ловко парите, — удоволствие е човек да има работа с професионалист, който е и джентълмен.

— Още нещо — продължи гостът, сякаш не го бяха прекъсвали. — Повече няма да се обаждате на Луис, нито ще разпитвате него или когото и да било друг за мен и истинската ми самоличност. Нито пък ще се интересувате за кого и срещу кого работя. Ако сторите нещо подобно, положително ще науча за любопитството ви. В такъв случай ще умрете. Ако при завръщането ми полицията е уведомена или усетя опит за капан, ще умрете. Ясно ли е?

Г-н Гоосенс се огорчи. Както стоеше в преддверието, той вдигна очи към Англичанина и усети студената змия на страха в стомаха си. Познаваше мнозина от главорезите на белгийския престъпен свят, които идваха при него за някакво по-необичайно оръжие или просто за краден чипонос „Колт Специал“. Бяха сурови мъже. Обаче у посетителя, дошъл от другия бряг на Ламанша, възнамеряващ да убие някаква важна и добре охранявана личност, имаше нещо хладно и неумолимо. Жертвата му нямаше да е шеф на друга банда, а голям човек, може би политик. Домакинът понечи да се възмути или да протестира, но бързо промени намеренията си.

— Господине — каза той, — нищо не искам да знам за вас. Оръжието, което ще получите, няма да има сериен номер. За мен е по-важно онова, което ще сторите, да не насочи търсенето насам, отколкото да науча за вас нещо повече от онова, което вече знам. Желая ви приятен ден.

Чакала излезе под яркото слънце и след две пресечки хвана такси за центъра и хотел „Амиго“.

Допускаше, че за да купува оръжие, Гоосенс вероятно разполага и с фалшификатор, но предпочете да намери собствен. Отново му помогна Луис, старият познат от времето в Катанга. Не че беше кой знае колко трудно. Брюксел поддържаше стара традиция в производството на фалшиви лични документи и много чужденци оценяваха липсата на пречки в тази насока. В началото на шестдесетте години Брюксел бе и изходна точка за наемните войници — преди времето когато френски, южноафрикански и британски наемници заляха Конго. След като бизнесът в Катанга приключи, из баровете в квартала на червените фенери, се размотаваха над триста безработни „военни съветници“ от бившия режим на Чомбе, много от които разполагаха с по няколко комплекта лични документи.

С посредничеството на Луис Чакала срещна своя човек в един бар на Рю Ньов. Представи се и двамата се уединиха в едно ъглово сепаре. Чакала извади шофьорската си книжка, издадена преди две години от Лондонската община на негово име. Беше валидна още няколко месеца.

— Това — каза той на белгиеца — принадлежеше на един човек, който е вече покойник. Тъй като ми е забранено да карам кола във Великобритания, трябва ми нова първа страница със собственото ми име.

И постави пред фалшификатора паспорта с името Дуган. Човекът погледна най-напред паспорта, забеляза, че е нов, видя, че е издаден само преди три дни, и хвърли лукав поглед към Англичанина.

— Така… — промълви той и разгърна малката червена шофьорска книжка. След малко вдигна поглед. — Нищо сложно, Monsieur, британските чиновници са джентълмени. Изглежда, и през ум не им минава, че един официален документ може да бъде подправен, та не вземат кой знае какви предпазни мерки. Тази хартийка… — той чукна с пръст малкото листче, залепено върху първата страница, върху което бяха отбелязани номерът на разрешителното и имената на приносителя — може да се изготви с помощта на детски печатарски комплект. Водният знак е лесен. Няма проблеми. Това ли е всичко?

— Не, трябват ми още два документа.

— Аха. Ако позволите, стори ми се странно, че търсите среща с мен по такъв незначителен повод. И в Лондон би трябвало да има хора, способни да се справят с такава задача за няколко часа. Какви са другите документи?

Чакала ги описа най-подробно. Очите на белгиеца се присвиха замислено. Извади пакет „Bastos“35, предложи на Англичанина, който отказа, и запали.

— Това вече не е лесно. Френската лична карта как да е. Лесно се намират и върху тях може да се работи. Сам разбирате, за да се постигне най-добрият резултат, трябва да е оригинал. Обаче другият… Мисля, че дори не съм виждал такъв. Крайно необичайна поръчка.

Млъкна, докато Чакала поръча на минаващия край тях келнер да напълни отново чашите. Когато онзи се отдалечи, белгиецът продължи:

— И после, снимката. Няма да е лесно. Казвате, че трябва да има разлики по отношение възрастта, ръста и цвета на косите. Повечето от желаещите да получат фалшив документ настояват да се постави собствената им снимка, но да се попълнят неверни лични данни. Обаче изработването на нова снимка, без прилика със сегашния ви образ, усложнява задачата.

Отпи половината бира, като не спираше да наблюдава англичанина.

— За да се постигне това, ще трябва да се намери мъж приблизително на възрастта на собственика на откраднатите документи, който да прилича на вас поне що се отнася до формата на главата и чертите на лицето, след което да се скъси косата му до исканата от вас дължина. След това снимката трябва да се постави върху документите. Оттук нататък ваша ще е задачата да се дегизирате по такъв начин, че да приличате на въпросния мъж, а не обратното. Следите ли мисълта ми?

— Да — отвърна Чакала.

— За всичко това е нужно време. Колко още ще останете в Брюксел?

— Малко. Скоро трябва да замина, но ще се върна на първи август. Тогава мога да остана три дни. На четвъртия трябва пак да се върна в Лондон.

Белгиецът помисли още малко, вперил поглед във фотографията върху паспорта пред себе си. Накрая го затвори и го върна на Англичанина, като записа на извадено от джоба листче „Александър Джеймс Куентин Дуган“. Сетне прибра в джоба и листчето, и шофьорската книжка.

— Добре. Може да стане. Но трябва да имам добра ваша портретна снимка, както сте сега. Профил и анфас. За това трябва време. И пари. Ще се наложат допълнителни разходи… може би ще трябва да проведа съвместно операция във Франция с един колега, специалист джебчия, за да се сдобием с образец от втория документ. Разбира се, първо ще поразпитам из Брюксел, но може да се наложи да прибегнем до втория вариант…

— Колко? — прекъсна го Англичанина.

— Двадесет хиляди белгийски франка.

Чакала се замисли за миг.

— Около сто и петдесет лири стерлинги. Добре. Ще ви платя сто лири аванс, останалите накрая.

Белгиецът се надигна.

— Ами тогава да направим снимките. Аз имам собствено студио.

Взеха такси до сутеренния апартамент, отдалечен почти на два километра. Вътре имаше порутено и мърляво фотографско ателие, което според закачалката на вратата табела трябваше да е търговско предприятие, специализирано в експресно изготвяне на паспортни снимки. Витрината бе закичена с неизбежните атрибути, които обикновеният минувач би приел за върхови постижения от артистичното минало на собственика — два грозни ретуширани портрета на глуповато ухилени моми, сватбена снимка, достатъчно отблъскваща, за да нанесе удар под кръста на самата идея за брака, и две бебета. Белгиецът слезе по стъпалата към входа, отключи и покани госта си вътре.

Фотосеансът отне два часа, при което белгиецът демонстрира умение с камерата, което авторът на произведенията на витрината в никакъв случай не можеше да притежава. Отключи голям сандък в ъгъла, където имаше колекция скъпи фотоапарати, светкавици, куп принадлежности за дегизиране, включително бои, перуки, огромно разнообразие от очила и кутия с театрални гримове.

Към средата на фотосеанса на белгиеца му хрумна вариант, който правеше излишно търсенето на модел за снимките. След като изучи внимателно резултата от половинчасовите си усилия да гримира Чакала, той внезапно бръкна в сандъка и измъкна една перука.

— Какво ще кажете за това?

Перуката бе в стоманеносив цвят и с прическа en brosse36.

— Смятате ли, че собствената ви коса, подстригана и боядисана по този начин, ще изглежда така?

Чакала пое перуката и я огледа.

— Да опитаме и да видим как ще изглежда на снимка.

И работата стана. Половин час след като направи шест снимки на клиента, белгиецът излезе от тъмната стаичка с няколко копия в ръка. Пръсна ги върху масата. Оттам гледаше умореното лице на възрастен мъж. Кожата бе пепелявосива, а под очите личаха сенки на болка или изтощение. Мъжът нямаше нито брада, нито мустаци, но сивата коса създаваше впечатлението, че кара поне петдесетте.

— Мисля, че става — промълви най-подир белгиецът.

— Проблемът е там — отвърна Чакала, — че трябваше половин час да ме обработвате с гримове, за да се постигне този резултат. А и перуката. Самичък не бих могъл да постигна този ефект. А и светлината тук е изкуствена, докато аз ще трябва да показвам тия документи на открито.

— Нищо подобно — парира удара фалшификаторът. — Важното е не вие да сте пълно копие на снимката, а тя да прилича до голяма степен на вас. Такъв е механизмът, по който работи съзнанието на човек, който проверява документи. Той най-напред поглежда лицето, истинското лице, и едва след това иска документа. После съзира снимката. Но вече е запечатал в съзнанието си образа на човека отсреща. И това се отразява върху преценката. Той търси белези на сходство, а не обратното.

После има и друго — тази снимка е двадесет и пет на двадесет сантиметра, а в личната карта ще бъде три на четири. Трето, твърде точната прилика трябва да се избягва. Щом като картата е издадена преди години, няма начин човекът да не се е променил. На тази снимка сте с разкопчана раирана риза. Ако сте без тази конкретна риза или изобщо не сте с подобна риза, а с вратовръзка, шалче или пък пуловер с поло яка ефектът ще е коренно различен.

И накрая — нищо от онова, което извърших с външния ви вид, не може лесно да се повтори. Най-важното, разбира се, си остава косата. Тя трябва да се подстриже en brosse и да се боядиса сива, преди да се показва снимката, може би дори по-побеляла, отколкото е на снимката. За да се подсили впечатлението за старост и немощ трябва да сте и леко брадясал. След това се обръснете с наточен бръснач, но несръчно, порежете се на едно-две места — възрастните мъже често го правят. Що се отнася до цвета на кожата, той е от голямо значение. За да буди жалост, трябва да бъде сивкав, да оставя впечатление за умора, да е восъчно болнав. Можете ли да си набавите няколко парченца кордит37?

Чакала бе изслушал фалшификатора с възхита, макар нищо да не промени изражението на лицето му. За втори път през този ден имаше възможност да общува с професионалист, който познаваше изтънко работата си. Отбеляза си, че трябва да се отблагодари по подобаващ начин на Луис. След като свърши работата, разбира се.

— Мога — рече предпазливо.

— Две-три парченца кордит, сдъвкани и погълнати, предизвикват след половин час гадене, което е неприятно, но не и фатално. Кожата на лицето става бледосивкава и започва да се поти. Някога използвахме този трик в казармата за освобождаване от учения и походи.

— Благодаря. А що се отнася до другото, ще можете ли да приготвите документите своевременно?

— От техническа гледна точка, несъмнено. Единственият проблем е да се намери оригинал от втория френски документ. Може би ще се наложи да побързам. Но ако дойдете в първите дни на август, мисля, че ще съм готов с всичко. Вие… ъъъ… споменахте за предплата с оглед покриване на разходите…

Чакала бръкна във вътрешния си джоб и извади пачка банкноти от по двадесет лири, които подаде на белгиеца.

— Как да се свържа с вас? — попита.

— По същия начин както тази вечер.

— Твърде е рисковано. Моя човек може да го няма или пък да не е в града. Тогава няма как да ви открия.

Белгиецът се замисли.

— В такъв случай ще чакам между шест и седем в бара, където се срещнахме днес, първите три дни на август. Ако не се явите, ще смятам сделката за анулирана.

Англичанина бе свалил перуката и триеше лицето си с кърпа, натопена в спирт за разгримиране. Мълчаливо върза вратовръзката и си облече сакото. Когато свърши, се извърна към белгиеца.

— Има някои неща, които трябва да изясня — каза тихо. Дружелюбността бе изчезнала от гласа му, а очите му бяха белезникави като мъглата над Ламанша. — Когато сте готов, ще ме чакате в бара както е уговорката. Ще ми предадете новата книжка и страницата, откъсната от старата. Също и негативите, и всички копия от сега направените снимки. Ще забравите имената на Дуган и на първоначалния собственик на тази книжка. Името за двата френски документа, които ще изготвите, можете да подберете сам, стига да е обикновено френско име. След като ми предадете документите, ще забравите и това име. Никому никога няма да споменавате за нашата работа. В случай че нарушите кое да е от тези условия, ще умрете. Разбрано ли е?

Белгиецът гледаше известно време безмълвен. През изминалите три часа бе стигнал до извода, че Англичанина е най-обикновен клиент, който желае да кара кола във Великобритания и поради свои си съображения да се маскира като мъж на средна възраст във Франция. Контрабандист, който може би прекарва наркотици или диаманти от усамотен бретонски рибарски пристан за Англия. Ала все пак приятен мъж. Сега рязко промени мнението си.

— Разбрано, Monsieur.

Миг по-късно Англичанина изчезна в нощта. След няколко преки взе такси за хотел „Амиго“, където пристигна в полунощ. Поръча си в стаята студено пиле и бутилка мозелско, изкъпа се старателно, за да отстрани и последните остатъци от грима, и си легна.

На следващата сутрин плати сметката в хотела и взе експреса за Париж.

Беше 22 юли.

Същата сутрин ръководителят на Оперативния отдел на SDECE седеше зад бюрото си и проучваше два листа хартия. Бяха копия от редовни доклади, изготвени от агенти на други отдели. Всеки лист започваше със списък на шефовете — адресати. Срещу неговото име се виждаше малка „лястовичка“. И двата доклада бяха пристигнали тази сутрин и при нормални обстоятелства полковник Ролан би ги прегледал, попил съдържанието им, съхранил някъде из бездънната си памет и след това прибрал под различните индекси на архива. Една дума обаче се повтаряше и в двата документа и това възбуди любопитството му.

Първият доклад бе междуресорен меморандум от R3 (Западна Европа), съдържащ резюме на послание, изпратено от постоянното им бюро в Рим. Ставаше дума за доклад, съгласно който Роден, Монклер и Касон продължаваха да се крият в своя най-горен етаж, все така пазени от осмината телохранители. Не бяха напускали сградата, откакто се бяха установили там на 18 юни. От Париж за Рим бяха заминали още служители, за да държат хотела под денонощно наблюдение. Инструкциите от Париж оставаха непроменени; никакви конкретни действия, само поддържане на наблюдението. Тримата в хотела бяха установили още преди три седмици система за връзка с външния свят (виж доклад на същия отдел от 30 юни) и тя се поддържаше. Функциите на куриер все така изпълняваше Виктор Ковалски. Край на съобщението.

Полковник Ролан отвори жълтеникавата папка, лежаща вдясно от бюрото до срязаната гилза от 105-милиметров снаряд, която изпълняваше ролята на обемист пепелник и дори в тоя ранен час бе до средата пълна с угарки от „Disque Bleue“38. Погледът му се плъзна по доклада от 30 юни, докато попадна на онова, което търсеше.

Всеки ден, пишеше там, един от пазачите излиза от хотела и отива в Централната римска поща. Там била наета клетка за пратки „до поискване“ на името на някой си Поатие. Оасовците не бяха наели заключваща се кутия, явно от страх да не бъде отваряна. Цялата поща за върховните ръководители на организацията бе на името на Поатие и се държеше от дежурния на служба „До поискване“. Един опит да се подкупи служителят, за да предава пощата на агент на отдела, се бе провалил. Човекът бе съобщил за случилото се на своите началници и бе заменен с по-старши чиновник. Възможно бе пощата да е проверява от италианската полиция, но R3 бе инструктиран да не търси сътрудничество с италианците. Макар че опитът да се подкупи служителят се бе провалил, беше ясно, че трябва по някакъв начин да се действа. Всеки ден пощата се предаваше на пазача, някой си Виктор Ковалски, бивш капрал от командваната някога от Роден рота в Индокитай. Ковалски, изглежда, имаше фалшиви документи на името на Поатие или пък разполагаше с пълномощно за пред пощата. Когато имаше писма за пускане, изчакваше в централната зала до кутията и пет минути преди изпразването й пускаше пликовете. След това изчакваше съдържанието на кутията да бъде прибрано и отнесено във вътрешността на сградата за сортиране. Евентуалният опит за намеса в процеса на събиране или изпращане на посланията би включил известна доза насилие, а то бе изрично забранено от Париж. Понякога Ковалски провеждаше международни разговори, чрез поръчка на съответното гише, но и тук опитите да се установи избраният номер или да се подслуша разговорът продължаваха да са безуспешни. Край на съобщението.

Полковник Ролан затвори папката и взе втория доклад. Беше от Следствената полиция в Мец, в който се съобщаваше за разпита на някакъв човек след рутинна проверка в един бар. В последвалото сбиване човекът едва не убил двама полицаи. По-късно в участъка чрез пръстовите отпечатъци било установено, че е дезертьор от Чуждестранния легион на име Ласло Ковач, от унгарски произход, избягал от Будапеща след събитията от 1956 година. Ковач, поясняваше една бележка, написана от PI в Париж, бе прочут оасовски главорез, издирван от дълго време заради ролята му в поредица убийства в района на Бон и Константин в Алжир през 1961 година. В споменатия период е действал заедно с друг наемник на ОАС, все още намиращ се на свобода бивш служащ от Чуждестранния легион — Виктор Ковалски. Край на съобщението.

Ролан вече цял час мислеше за връзката между двамата. Накрая натисна копчето пред себе си и разпореди на обадилия се с „Oui, mon Colonel?“39 глас:

— Искам личното досие на Виктор Ковалски. Веднага.

След десет минути досието бе донесено от архива и той го изучава цял час. Няколко пъти препрочете един от параграфите. Докато други парижани, с по-малко напрегнати професии, бързаха долу по тротоара за обяд, полковник Ролан свика малко съвещание, в което взеха участие, освен него самия, личният му секретар, специалист графолог от документационната служба три етажа по-долу и двама мъжаги от собствената му Преторианска гвардия.

— Господа — заяви полковникът, — с неохотната, но неизбежна помощ на човек, който в момента отсъства, ще съставим, напишем и изпратим едно писмо.

5.

Влакът на Чакала пристигна на Северната гара в Париж малко преди обяд. Той взе такси до един малък, но уютен хотел на улица Сюрен недалеч от Площада на Мадлената. Макар да не бе от класата на „Hotel d’Angleterre“ в Копенхаген или „Амиго“ в Брюксел, Англичанина си имаше причини да търси по-скромно място за престоя си в Париж. От една страна, пребиваването му там щеше да е по-продължително, а от друга, вероятността да налети случайно на някой бегъл познат от Лондон, който знаеше истинското му име, бе по-голяма в Париж в края на юли, отколкото в Копенхаген или Брюксел. Сигурен бе, че на улицата самоличността му ще е подобаващо прикрита от извитите тъмни очила, които обикновено носеше и които изглеждаха съвсем на място в ярката светлина на булевардите. Опасност представляваше възможността да бъде видян из коридорите или във фоайето на хотела. Последното, което би желал да му се случи на този етап, бе радостният възглас: „Я виж кого срещам тук“, а после да чуе истинското си име, и то пред администратора, който го знае като г-н Дуган.

Не че около престоя му в Париж имаше нещо, което да привлече внимание. Живееше кротко, като си поръчваше закуска от кроасани и кафе в стаята. От отсрещния деликатесен магазин си купи бурканче английски конфитюр от портокалови кори, с който замести сладкото от касис върху сутрешния поднос и настоя пред персонала да включват всяка сутрин бурканчето в закуската вместо касиса.

Беше спокоен и вежлив с персонала, произнасяше само по няколко думи на френски с обичайното ужасяващо английско произношение и се усмихваше възпитано, когато се обръщаха към него. На загрижените въпроси на управителя отвръщаше убедително, че се чувствува превъзходно, и благодареше.

— Monsieur Duggan — обърна се един ден собственичката на хотела към администратора — est extremement gentil. Un vrai gentlemen40 — Не срещна противоречие.

Вън от хотела дните му минаваха в обичайните занимания на туриста. Още първия ден купи карта на Париж и като правеше справки с едно тефтерче, отбеляза върху нея забележителностите, които най-много искаше да види. Посещаваше ги с особен плам, запечатваше в съзнанието си архитектурните достойнства на едни обекти или историческото значение на други.

Три дни броди около Триумфалната арка, изучаваше внимателно от терасата на Cafe de l’Elysee паметника и покривите на високите сгради около площад Етоал. Ако някой го беше следил през тези дни (но никой не го направи), щеше да остане удивен, че дори архитектурата на блестящия г-н Осман може да спечели един тъй предан почитател. Положително на никой наблюдател не би му хрумнало, че докато тихият и елегантен англичанин толкова часове разбърква кафето си и гледа сградите, съзнанието му е изпълнено от огневи ъгли, разстояния от горните етажи до Вечния огън, мъждукащ под Арката, както и шансовете човек да се измъкне незабелязан по противопожарната стълба отзад и да се слее с празничната тълпа.

След три дни напусна Етоал и посети в Монвалериен Костницата на мъчениците от Съпротивата. Там пристигна с букет цветя и екскурзоводът, трогнат от жеста на Англичанина към съратниците му от Съпротивата, му осигури една изтощително подробна обиколка на Светинята, придружена от непрекъснат коментар. Той едва ли забеляза, че погледът на посетителя се стрелка от входа на Костницата към високите стени на затвора, които пречеха на видимостта от покривите на съседните сгради към вътрешността на двора. След два часа си отиде с едно вежливо „благодаря“, придружено от щедър, но не разточителен pourboire41.

Чакала посети и Площада на Инвалидите, в чиято южна част доминираше „Hotel des Invalides“ — храм на славата на Френската армия, приютил гробницата на Наполеон. Най-голям интерес прояви към западната страна на огромния площад, при улица Фабер. Прекара цяла една сутрин в кафенето на ъгъла, образуван от улицата и мъничкия триъгълен площад Сантяго де Чили. Прецени, че един стрелец би могъл да държи под прицел градините пред „Инвалидите“, входа към вътрешния двор, по-голямата част от площада и две-три улици от седмия или осмия етаж на издигащата се над главата му сграда с номер 146 на улица Грьонел, там, където тя пресича под прав ъгъл Фабер. Добро място за последно убежище, но не и за извършване на убийство. Първо, разстоянието от горните прозорци до чакълестата алея, по която щяха да минават колите от Площада на Инвалидите до основата на стълбището между двата танка, бе по-голямо от двеста метра. Второ, видимостта от прозорците на номер 146 беше донякъде ограничена от гъстите корони на липите на площад Сантяго. От тях гълъбите ръсеха белезникавите си дарове върху раменете на безропотната статуя на Вобан42. Чакала въздъхна със съжаление и плати изпитата „Vittel Menthe“43, преди да си тръгне.

Един цял ден отдели на двора на катедралата „Нотр Дам“. Лабиринтите на Ил дьо ла Сите изобилстваха с безброй задни стълбища, задънени улички и покрити алеи, ала разстоянието от входа на катедралата до паркираните край стълбите коли бе само няколко метра, а пък покривите на сградите край площад Парви бяха твърде отдалечени, за разлика от съвсем близките на съседния площад Шарлеман, което ги правеше твърде удобни за охраната, ако пожелае да ги напълни със свои хора.

Накрая посети площада в южния край на улица Рен. Там отиде на 28 юли. Наречен първоначално площад Рен, той бе преименуван на площад 18 юни 1940 в деня, когато голистите поеха властта в кметството. Погледът на Чакала се плъзна по лъскавата нова табела с названието на площада върху стената на сградата и се закова там. Спомни си нещо, прочетено миналия месец. Осемнадесети юни 1940 г., денят, в който самотният, но горд лондонски изгнаник бе поел микрофона, за да внуши на французите, че може да са загубили една битка, но не и войната.

Имаше нещо в този площад, изпълнен със спомените на парижани от военното поколение, с приклекналата грамада на гара Монпарнас в южния му край, което накара наемника да спре. Той внимателно огледа просторния паваж, кръстосан от водовъртежа на изсипалото се по булевард Монпарнас движение, в което се включваха потоците автомобили от улица Одеса и улица Рен. Огледа високите тесни фасади от двете страни на Рен, които се извисяваха над площада. После бавно пое по края на площада към южната му страна и надникна между железните пръти на оградата в двора на гарата. Там гъмжеше от леки коли и таксита, оставящи или вземащи десетки хиляди пътуващи всекидневно граждани — това бе една от главните гари на Париж. До зимата тя щеше да се превърне в смълчана коруба, потънала в спомени за събития, човешки и исторически, станали някога в опушената сянка на стоманената грамада. Гарата бе осъдена на разрушаване.44

Чакала загърби оградата и се вгледа в уличния поток по Рен. Обърнат бе с лице към площад 18 юни 1940, убеден, че именно тук в уречения ден ще се появи за последен път президентът на Франция. Останалите обекти, проучени през изминалата седмица, бяха само възможности. Това тук, той бе уверен, гарантираше сигурност. След късо време гара Монпарнас нямаше да я има. Колоните, свидетели на толкова събития, щяха да отидат за огради на къщите в предградията, а върху площадката отпред, помнеща унижението на Берлин и възраждането на Париж, щеше да се издигне просто поредната чиновническа закусвалня. Само че преди да стане това, той, мъжът с кепето и двете златни звезди, щеше да дойде още веднъж. А разстоянието от горния етаж на ъгловата ограда от западната страна на улица Рен до средата на предната площадка бе около сто и тридесет метра.

Чакала обгърна с поглед на специалист картината пред себе си. И двете ъглови къщи на улица Рен, там, където тя се вливаше в площада, очевидно предоставяха добри възможности. Следващите три сгради също можеха да се използуват при намален огневи ъгъл. Оттам нататък ъгълът ставаше твърде остър. Възможности предоставяха и трите къщи срещу булевард Монпарнас, който минаваше право през площада в посока изток — запад. По-нагоре ъглите отново ставаха прекалено остри, а разстоянията твърде големи. Освен сградата на самата гара нямаше други постройки, от които да се вижда площадката и които да не са прекалено отдалечени от нея. Гарата обаче не влизаше в сметката, тъй като прозорците на канцелариите в горния етаж бездруго щяха да са обкичени с хора от охраната. Чакала реши да проучи най-напред трите ъглови къщи от западната страна на Рен. Той се насочи бавно към кафене „Duchesse Anne“, разположено на отсрещния, източен ъгъл.

Седна на терасата на няколко крачки от ръмжащия поток автомобили, поръча си кафе и се загледа в отсрещните сгради. Остана там три часа. След това се премести за обяд в Hansi Brasseie Alsacienne и разгледа фасадите от източната страна. Целият следобед мина в бавно изучаване отблизо на набелязаните като възможности къщи и на техните главни входове.

Най-сетне отиде и при постройките срещу самия булевард Монпарнас, но те се оказаха служебни, по-нови и прекалено оживени.

На следващия ден отново беше там — разхождаше се пред сградите, пресичаше платното, за да седне на разположена под дърветата улична пейка, въртеше вестник в ръце, загледан към горните етажи. Пет-шестетажни каменни фасади, завършващи с парапети, наклонени навътре скатове от черни керемиди, покриващи таванските апартаменти, прорязани от прозорците на мансардите. Някога там са се помещавали квартирите на прислугата, а днес това бяха домове на бедни пенсионери. Покривите, а може би и самите мансарди щяха да са под наблюдение през набелязания ден. Може би дори щеше да има наблюдатели, скрити между комините, вперили поглед през бинокли към отсрещните прозорци и покриви. Предпоследният етаж обаче би бил на подходяща височина, ако застане достатъчно навътре в мрака на помещението, за да не бъде видян от улицата. Един отворен прозорец в летния зной на Париж би изглеждал напълно естествено.

Обаче колкото по-навътре би застанал, толкова по-остър щеше да е стрелковият ъгъл, надолу и встрани към площадката пред гарата. Затова Чакала отхвърли и третите поредни сгради от двете страни на улица Рен. Ъгълът би бил твърде тесен. Оставаше да избира между четири постройки. Тъй като предвиждаше да стреля към средата на следобеда, когато слънцето вече слиза на запад, но все още е достатъчно високо, за да плъзне лъчи над покрива на гарата и към прозорците на издигащите се откъм източната страна постройки, той се спря в крайна сметка на двете къщи от западната страна. За да се убеди в правилността на сметките си, Чакала изчака до четири часа следобед на 29 юли. Прозорците на последния етаж от западната страна бяха, едва-едва огрети от слънцето, докато тези от изток оставаха ярко осветени.

На следващия ден забеляза портиерката. Това бе третият ден, в който или седеше на терасата пред кафенето, или на пейката върху тротоара, разположена на няколко крачки от входовете на двете жилищни сгради, събудили интереса му. Портиерката плетеше, седнала току зад гърба му, а помежду им бе тротоарът със забързаните пешеходци. Веднъж от близкото кафене излезе келнер, който отиде при нея да си побъбри. Нарече я „мадам Берт“. Приятна за окото сцена. Топъл ден и ярко слънце високо в южната част на небето, чиито лъчи минаваха над покрива на гарата и проникваха няколко стъпки вътре в мрака на входа.

Портиерката бе приятна баба и от поздрава „Bonjour, Monsieur“45, който пропяваше към излизащите или влизащи в сградата, както и от приветливото „Bonjour, Madame Berthe“46, което всеки път получаваше в отговор, седналият на двадесет крачки наблюдател заключи, че хората я обичат. Добросърдечно същество, изпълнено със състрадание към онеправданите в този свят. Защото малко след два часа, когато се появи някаква котка, бабката я нарече „моя мъничка Мини“, потъна в недрата на тъмното си убежище в задната част на партера и веднага се появи отново с купичка прясно мляко.

Малко след четири събра плетивото си, пъхна го в един от обемистите джобове на престилката и затътри обути в чехли крака към разположената по-долу пекарна. Чакала бавно се надигна от пейката и влезе в сградата. Предпочете стълбището пред асансьора и тихо затича нагоре.

Стълбите кръжаха около асансьорната шахта и при всяка обиколка задната стена опираше в малка площадка. През етаж от тези площадки се излизаше на желязна метална противопожарна стълба. На шестия, последен етаж, ако не се броят мансардите, той отвори задната врата към противопожарната стълба и погледна надолу. Стълбата водеше към вътрешен двор, където излизаха задните входове на сградите, образуващи ъгъла на площада отзад. В отдалечения край на двора празното пространство се пресичаше от водещ на север покрит пасаж.

Чакала затвори безшумно вратата, спусна резето и изкачи последния полуетаж до жилищната площадка. Тук по-скромни стълби водеха нагоре към мансардите. Две от вратите на площадката принадлежаха на апартаментите, гледащи към вътрешния двор, а други две водеха към жилища с изглед към улицата. Чувството му за ориентация подсказваше, че и двата предни апартамента имат прозорци към улица Рен или бяха полуобърнати към площада и площадката пред гарата в другия му край. Именно тях беше наблюдавал толкова дълго от улицата.

Едната от табелките, закрепена до бутончетата на звънците на двата фасадни апартамента, гласеше „Госпожица Беранже“. На другата пишеше „Г-н и г-жа Шарсие“. Чакала се ослуша, но откъм жилището не долиташе и звук. Разгледа ключалките. И двете бяха монтирани навътре в дебелите и яки дървени части. Езичетата вероятно бяха от дебелата стомана, така почитана от държащите на сигурността си французи, и положително се превъртаха по два пъти. Разбра, че ще му трябват ключове, от които мадам Берт положително държеше дубликати някъде в малката си портиерна.

След няколко минути Чакала вече тичаше надолу по стълбите. Бе останал в сградата не повече от пет минути. Портиерката се бе върнала. Очертанията й се мярнаха за миг през матираното стъкло на вратата, но миг по-късно, той зави покрай него и вече излизаше през сводестата врата.

Тръгна наляво по улица Рен, мина край две други жилищни сгради, сетне край пощенски клон. Стигна до тясна пресечка — улица Литр. Зави по нея и продължи покрай стената на пощата. Там, където тя свършваше, започваше тесен покрит пешеходен проход. Чакала спря да запали цигара и докато пламъчето пърхаше в шепата му, хвърли кос поглед към прохода. През него се стигаше до задния вход на пощата, използван навярно от нощната смяна телефонисти. В дъното на тунела се виждаше осветен от слънцето двор. В сенчестия му край можеха да се различат най-ниските стъпала от противопожарната стълба на сградата, от която току-що излезе. Той пое дълбоко дим и отмина. Пътят за отстъпление бе вече ясен.

В края на улица Литр Чакала отново зави наляво по Вожирар и така се върна на булевард Монпарнас. Тъкмо бе застанал на ъгъла и се оглеждаше за такси, когато на кръстовището се появи моторизиран полицай, подпря машината си на стойката, застана в средата на пресечката и започна да спира движението. Като свиреше пронизително, той съумя да спре всички превозни средства по улица Вожирар и тези по булеварда откъм гарата. Колите, пристигащи откъм Дюрок, бяха насочвани с величествено махване към дясната половина на платното. Едва успя да спре всички, когато откъм Дюрок се дочу далечният вой на сирени. Застанал на ъгъла, откъдето виждаше целия булевард, Чакала видя как на около петстотин метра една автомобилна колона се изля на Дюрок откъм Булеварда на Инвалидите и потегли натам.

В челото на колоната се движеха двама моторизирани полицаи в кожени облекла, с блеснали на слънцето бели шлемове и пуснати сирени. След тях се виждаха една зад друга акулоподобните муцуни на два ситроена DS 19 S. Полицаят, застанал пред Чакала, стоеше скован като стълб, с лява ръка, замръзнала по посока от кръстовището към Авеню дьо Мен, а дясната напреки през гърдите с обърната надолу длан — това означаваше, че колоната има предимство.

Наклонени надясно, двамата мотоциклетисти завиха по Авеню дьо Мен, следвани от лимузините. Зад шофьора и телохранителя на задната седалка в първата кола седеше с изправена стойка висок мъж в пепелявосив костюм. Преди колоната да отмине, Чакала мярна за миг отметнатата назад глава и нос, който не можеше да се сбърка с ничий друг. Когато следващия път видя лицето ти, мислено му каза Чакала, то ще е през призмата на оптическия мерник. После взе такси и се прибра в хотела.

Малко по-надолу, недалеч от изхода на станция Дюрок на метрото, откъдето току-що бе излязъл, друг един човек наблюдаваше отминаващия президент с интерес, по-засилен от обичайния. Жената се бе приготвила да прекоси улицата, когато един полицай й направи знак да остане на мястото си. След миг автомобилната колона се бе източила от Булеварда на Инвалидите към булевард Монпарнас. Тя също съзря характерния профил на задната седалка в първата кола, при което в погледа й проблесна люта омраза. Колите бяха вече отминали, а тя продължаваше да се взира подире им, докато забеляза, че полицаят я разглежда от глава до пети. Жената побърза да пресече улицата.

Жаклин Дюма бе на двадесет и шест години и бе дарена с голяма красота, която знаеше как да поднася възможно най-ефектно, тъй като работеше като фризьор-козметик в един скъп салон зад Шанз-Елизе. Следобед на 30 юли тя бързаше към малката си квартира на площад Бретьой, за да се приготви за срещата си вечерта. Знаеше, че след няколко часа ще бъде гола в обятията на омразния си любовник, и държеше да изглежда блестящо.

Допреди няколко години най-важното в живота й бе да се среща с момчета. Произхождаше от добро, сплотено семейство — с баща, уважаван банков чиновник, и добра майка — типична домакиня от френската средна класа. Докато Жаклин завършваше фризьорските си курсове, Жан-Клод отбиваше военната си служба. Семейството живееше в отдалеченото предградие Везине, не в най-добрата му част, но все пак в хубава къща.

Телеграмата от Министерството на въоръжените сили пристигна един ден на закуска към края на 1959 година. В нея се казваше, че министърът бил помолен да съобщи с безкрайно съжаление на мосю и мадам Арман Дюма за смъртта на сина им Жан-Клод, редник в Първа колониална десантна дивизия, загинал в Алжир. Личните му вещи щели да бъдат изпратени на опечаленото семейство възможно най-бързо.

Известно време светът на Жаклин бе напълно разбит. Нищо като че ли нямаше вече смисъл — нито кротката сигурност на семейството във Везине, нито бърборенето на другите момичета в салона, нито чарът на Ив Монтан, нито рокът — последният лудешки танц, внесен от Америка. Единственото, което се въртеше в съзнанието й с натрапчивостта на повредена плоча, бе мисълта, че мъничкият Жан-Клод, обичното братче, тъй уязвимо и кротко, ненавиждащо войната и насилието, искащо единствено да го оставят насаме с книгите му, едва пораснало дете, което тя обичаше да глези, бе застреляно в сражение край някой забравен от Бога алжирски оазис. Започна да мрази. Виновни бяха арабите — тия гадни, мръсни, страхливи подлеци, те бяха сторили това.

После се появи Франсоа. Изтърси се пред къщата в една зимна утрин, когато родителите й бяха отишли да посетят някакви роднини. Беше декември, снегът покриваше улицата, сковал градинската пътека. Всички изглеждаха бледи и изпити, а Франсоа бе загорял и в отлична форма. Попита дали може да говори с мадмоазел Жаклин. Тя отвърна: „C’est moi-meme“47, и попита какво желае господинът. Той отвърна, че е командвал ротата, в която загинал редник Жан-Клод Дюма, и носи писмо. Тя го покани да влезе.

Писмото бе написано няколко седмици преди Жан-Клод да загине — обясни гостът, и той го носил във вътрешния си джоб, докато изпълнявал бойна задача — да бъде издирена сред голите хълмове банда феллахи, изклали семейството на френски заселник. Не могли да открият партизаните, но се натъкнали на поделение от ALN — отлично обучени войни на Алжирското национално движение FLN. В последвалото ожесточено сражение в сумрака на зората един куршум пробил дробовете на Жан-Клод. Преди да умре, той предал писмото на ротния си командир.

Жаклин го чете и плака. В него нямаше нищо за последните седмици, просто словоизлияния по повод казармения живот в Константин, бойното обучение и дисциплината. Останалото научи от Франсоа: шестте километра отстъпление през шубраците, гонени по петите от превъзхождащите ги по численост бойци на ALN, многобройните призиви по радиото за подкрепа по въздуха и появата към осем часа на бомбардировач-изтребителите с воя на двигателите и грохота на техните ракети. И как брат й, пожелал доброволно да бъде зачислен в един от най-тежките полкове, за да докаже, че е мъж, си бе отишъл като такъв, кашлящ кръв по коленете на един капрал, на завет до някаква скала.

Франсоа бе много мил с нея. Корав като земята в колониалната провинция, където четирите години война бяха изковали от него професионален войник, той обаче бе безкрайно мил към сестрата на човек от своята рота. Всичко това й хареса и тя прие поканата за вечеря в Париж. Пък и се опасяваше, че родителите й могат да се върнат и ги заварят. Не искаше да чуят как е загинал Жан-Клод, понеже през изтеклите два месеца те бяха съумели да замразят болката в себе си и да карат някак си както по-рано. По време на вечерята тя закле лейтенанта да мълчи и той прие.

У самата нея обаче любопитството нарасна неимоверно: искаше да научи за войната в Алжир, какво всъщност ставаше там, защо се водеше, какви цели преследваха политиците. През януари генерал Дьо Гол се бе изкачил от премиерския на президентския пост, пренесен в Елисейския дворец върху вълната на патриотичното въодушевление като човек, който ще сложи край на войната, като същевременно запази Алжир френски. Франсоа бе първият, когото чу да нарича обожавания от баща й мъж предател на Франция.

Прекараха отпуската на Франсоа заедно, като се виждаха всяка вечер, след като тя свършеше работа в салона — постъпила бе през януари 1960 година, веднага след завършване на курсовете. Той й разказа за предателството спрямо армията, за водените от парижкото правителство тайни преговори с намиращия се в затвора Ахмед Бен Бела, водач на FLN, и за предстоящото предаване на Алжир на рапоните. През втората половина на януари Франсоа се върна при своята война, а тя успя да открадне мъничко време насаме с него, щом той съумя през август да издействува едноседмичен отпуск в Марсилия. Чакала бе, извисила го в съзнанието си като символ на всичко добро, чисто и мъжествено у френската младеж. Очаквала го бе през есента и зимата на 1960, снимката му ден и нощ върху шкафчето до леглото, притиснала до корема в съня си свитата на топка нощница.

По време на последната си отпуска през пролетта на 1961 година той отново дойде в Париж и докато се разхождаха по булевардите — той в униформа, а тя с най-красивата си рокля, — мисълта, че е с най-силния, най-широкоплещестия и красив мъж в града, не я напускаше. Една от колежките й ги бе видяла и на другия ден салонът гъмжеше като кошер от новината за красивия парашутист на Жаклин. Нея я нямаше — беше си взела годишния отпуск, за да може да е непрестанно с него.

Франсоа бе напрегнат, нещо се носеше из въздуха. Новината за водените с FLN преговори бе станала обществено достояние. Армията, истинската армия, нямаше още дълго да търпи това положение, закани се той. Алжир трябваше да остане френски: това бе и за двамата — закоравелия в битки двадесет и седем годишен офицер и обожаващата го двадесет и три годишна бъдеща майка въпрос на непоколебимо убеждение.

Франсоа така и не научи за бебето. Той се върна в Алжир през март 1961, а на 21 април няколко подразделения от Френската армия се разбунтуваха срещу правителството. Първа колониална десантна дивизия се включи в метежа почти до човек. Само шепа мобилизирани се измъкнаха от казармите, за да се представят в канцеларията на префекта. Пуснаха професионалистите да си вървят. След седмица започнаха сраженията между метежниците и лоялистите. В началото на май Франсоа загина по време на схватка с една тяхна част.

Жаклин, която след април не очакваше да получи писмо, научи едва когато й казаха през юли. Тя мълком нае жилище в едно евтино предградие и направи опит да се отрови с газта от печката. Не успя, тъй като стаята имаше твърде много отвори, но загуби бебето. Родителите й я взеха със себе си за редовната ваканция през август и към края й тя като че ли се бе съвзела. През декември стана активен деец на ОАС.

Мотивите й бяха прости: Франсоа и на второ място — Жан-Клод. За тях трябваше да отмъсти, без значение как, без значение на каква цена за нея или за кой да е друг. Извън тази страст никаква друга житейска амбиция не можеше да я развълнува. Съжаляваше само, че няма как да стори нещо повече от пренасянето на пратки и съобщения и само от време на време по някое парче пластичен взрив, скрит в пъхнатия в чантата хляб. Убедена бе, че е в състояние да свърши много повече. Нима след поредния бомбен атентат в някое кино или кафене проверяващите на всеки ъгъл ченгета не я пропускаха само като им попърха с тъмните дълги ресници или като леко нацупи устни?

След случая в Пти Кламар един от неуспелите убийци се кри в продължение на три дни в апартамента й на площад Бретьой. Това бе нейният голям удар, но човекът скоро си отиде. Заловиха го месеци по-късно, но не пророни дума за пребиваването си при нея. Може и да бе забравил, но за всеки случай ръководителят на нейната група й нареди да бездейства няколко месеца, докато се поуспокоят духовете. През януари 1963 година възобнови куриерската си дейност.

И така до юли, когато при нея се яви един човек, придружен от груповия ръководител, който му показваше своето голямо уважение. Човекът остана анонимен. Дали бе готова да изпълни специална задача на организацията? Разбира се. Ами ако се окаже опасно? Във всички случай щеше да е неприятно. Без значение.

След три дни й показаха един мъж, когато излизаше от някаква жилищна сграда. Седяха в паркираната недалеч кола. Обясниха й кой е мъжът и какво работи. И какво се очакваше от нея.

Към средата на юли те се срещнаха уж случайно — тя седеше на съседна маса в един ресторант и свенливо помоли за солницата. Той я заговори, но тя остана сдържана и скромна. Избраната линия на поведение се оказа правилна — затвореността й събуди неговото любопитство. Разговорът неусетно потръгна — мъжът водеше, тя покорно го следваше. След две седмици флиртът им бе в ход.

Тя достатъчно добре познаваше мъжете, за да разпознае основните типове апетити. Новата й придобивка бе свикнала на лесни победи, на жени с опит. А тя бе срамежлива, внимателна, но целомъдрена, външно резервирана и само от време на време допускаше да се прокрадне намек за това, че може би един ден великолепното й тяло няма да остане недостъпно. Стръвта се оказа подходяща. Завоеванието се превърна за мъжа в първостепенна цел.

В края на юли непосредственият й ръководител каза, че е време да започне съжителството. Засега пречеха съпругата и двете деца. На 29 юли те отпътуваха за лятната вила в долината на Лоара, докато служебните задължения задържаха съпруга в Париж. Броени минути след заминаването на семейството мъжът позвъни във фризьорския салон с настойчивото предложение да вечерят на другия ден сами в апартамента му.

Щом влезе в жилището си, Жаклин Дюма погледна часовника. Имаше на разположение три часа да се приготви и макар да възнамеряваше да положи най-големи усилия, два часа бяха достатъчни. Съблече се и се изкъпа, изсуши се пред голямото огледало на гардеробната врата, като безучастно наблюдаваше как кърпата се плъзга по кожата. Изпъна нагоре ръце, за да повдигне твърдите гърди с розови пъпки, но нямаше и помен от приятното чувство на очакване, предизвикано от мисълта, че те скоро ще бъдат галени от дланите на омразен човек.

Помисли трезво за предстоящата нощ и коремът й се сви от отвращение. Обеща си, че ще изтърпи всичко, каквито и да са любовните му предпочитания. Извади от бюрото снимката на Франсоа. Той гледаше от рамката със същата иронична полуусмивка, с която я наблюдаваше как прелита през перона на гарата, за да го срещне. Мекият кестеняв цвят на косите от снимката, свежият пясъчен цвят на униформата, опънат от твърдите мускули на гърдите, към които някога, така отдавна, обичаше да долепя лице и да усеща върху пламналите си бузи хладния метал на десантните отличителни знаци. Всичко това бе там, под стъклото. Просна се върху леглото и вдигна Франсоа над себе си, погледнал надолу, както докато се любеха, задавайки ненужния си въпрос: „Alors, petite, tu veux?“48. А тя винаги шепнеше в отговор: „Oui, tu sais bien.“49 И тогава се случи.

Като затвори очи, усети вътре в себе си него, твърд и жарък, пулсиращ от мощ, чу тихо мълвените в ушите нежности, тихия стон на последната команда „Viens, viens…“50, която нито един път не остана неизпълнена.

Отвори очи и се загледа в тавана, притиснала затопленото стъкло на портрета към гърдите си. „Франсоа — едва чуто промълви тя, — помогни ми, моля те, помогни ми довечера.“

В последния ден от месеца Чакала имаше много работа. Сутринта прекара на битпазара, минавайки от сергия на сергия с евтина чанта в ръка. Купи си мърлява барета, чифт добре износени обувки, не особено чисти панталони и след много търсене дълга връхна дреха, която някога е била шинел. Би предпочел нещо от по-тънка материя, но шинелите рядко са предназначени за разгара на лятото, а и във Френската армия ги шият от дебел мъхест плат. Беше обаче достатъчно дълго, дори на него му висеше доста под коленете, а това беше най-важното.

Докато напускаше пазара, погледът му попадна на една сергия, отрупана с медали, повечето патинирани от времето. Купи си цяла колекция заедно с една брошура относно френските военни отличия, съдържаща избелели фотоси на орденските лентички и пояснителни бележки за читателя кое отличие за участие в коя кампания или за какъв вид героизъм се дава.

След като обядва леко в „Куини“ на улица Роаял, той зави към хотела си, плати сметката и си стегна багажа. Новите му придобивки легнаха на дъното в един от двата скъпи куфара. С помощта на брошурата състави от колекцията си набор награди, като започна с Военен медал за храброст пред лицето на врага, към който прибави Медал на Освобождението и още пет отличия за участие в конкретни акции на Силите на Свободна Франция по време на войната. Награди се с отличията за участие при Бир Хаким, Либия, Тунис, Деня на десанта, както и за доблестна служба във Втора бронетанкова дивизия на генерал Филип Льоклер.

Останалите медали и брошурата пусна в две различни кошчета за боклук, закрепени към улични стълбове по булевард Малезерб. Дежурният администратор го осведоми, че в пет и петнадесет от Северната гара тръгва за Брюксел отличният експрес „Северна звезда“. Качи се на него, вечеря добре и пристигна в Брюксел в последните часове на юли.

6.

Писмото за Виктор Ковалски се получи в Рим на следващата сутрин. Капралът гигант прекосяваше фоайето на хотела, след като бе прибрал пощата за деня, когато едно пиколо извика подире му:

— Signor, per favore…51

Ковалски се извърна, начумерен както винаги. Не познаваше италианчето, но в това нямаше нищо необичайно — никога не им обръщаше внимание, докато прекосяваше светкавично фоайето към асансьора. Тъмноокият младеж се приближи до него с някакво писмо в ръка.

— Er una lettera, signor. Per un Signor Kowalski… No cognosco questo signor… E forse un francese…52

Ковалски не разбра и дума от италианския брътвеж, но усетът му подсказа нещо, а и долови името си, макар неправилно произнесено. Дръпна плика от ръката на младежа и се загледа в драскулките. Беше регистриран под друго име, а тъй като почти нищо не четеше, не бе видял преди пет дни френския вестник, който съобщи сензационната новина за тримата висши ръководители на ОАС, сврени на най-горния етаж на хотела.

За него бе важно никой да не знае къде се намира. Но все пак писмото възбуди любопитството му. Не му пишеха често и както става с повечето простовати хора, получаването на писмо бе събитие за него. Италианецът, който никак не му се хареса, сега гледаше нагоре към него с очи на кокер-шпаньол, сякаш той, Ковалски, бе съкровищницата на човешкото познание, способен да разреши дилемата — никой от персонала не бе и чувал за гост с такова име и не знаеха какво да правят с писмото.

Ковалски погледна надолу.

— Bon. Je vais demandere53 — заяви високо той. Италианецът дори не мигна. — Demander, demander — повтори Ковалски, като посочи към тавана. Италианецът проумя.

— Ah, si, demandare. Prego, Signor. Tante grazie.54

Ковалски се отдалечи, като остави събеседника си да изразява с жестове благодарността си. Качи се с асансьора на осмия етаж, където се видя изправен пред дежурния в коридора със зареден пистолет в ръка. Двамата се погледнаха за миг. После другият спусна предпазителя и прибра оръжието в джоба си. В асансьора видя само Ковалски — никого другиго. Всичко бе напълно обичайно — случваше се всеки път, когато светлинното табло над вратата на асансьора показваше, че кабината е отминала седмия етаж.

Освен дежурния в коридора друг един наблюдаваше изхода към противоположната стълба, а трети охраняваше стълбището. И двата последни обекта бяха минирани, макар управата на хотела да бе в неведение по въпроса, а системата се изключваше само чрез натискане на бутона при бюрото на дежурния в коридора — така се прекъсваше веригата към детонаторите.

Четвъртият от дневната смяна дежуреше на покрива над етажа на началниците. Други трима от нощната смяна спяха в момента в стаите си на същия коридор, но в случай на нападение щяха да се събудят и да са за няколко секунди готови за действие. Вратите на асансьорните шахти на горния етаж бяха заварени отвън, но въпреки това, ако светлинният сигнал на осмия етаж покажеше, че кабината е тръгнала нагоре, това би било сигнал за обща тревога. Само един път се бе случило подобно нещо, и то по невнимание — един от пиколите, понесъл поднос с питиета, бе натиснал, без да иска, копчето на деветия етаж. На бърза ръка го отучиха от подобни постъпки.

Дежурният съобщи горе по телефона за пристигането на пощата, след което кимна на Ковалски да се качи. Бившият капрал бе вече пъхнал адресираното до него писмо във вътрешния си джоб, докато пощата за шефовете се намираше в заключено към лявата му китка стоманено куфарче. И двете ключалки — на плоското куфарче и на веригата за китката — бяха снабдени с пружини, а ключове за тях имаше единствено Роден. След няколко минути подполковникът от ОАС ги отключи, а Ковалски се прибра в стаята си да поспи, преди да смени в късния следобед дежурния при бюрото.

Горе в стаята си на осмия етаж той най-после прочете писмото, като започна от подписа. Изненада се, че е от Ковач, когото не бе виждал от цяла година и който надали знаеше да пише, тъй както самият Ковалски имаше затруднения в четенето. С много пот обаче писмото бе дешифрирано. То не бе дълго.

Ковач започваше с това, че в деня, когато седнал да пише писмото, видял във вестника съобщение. Прочел му го някакъв приятел и така разбрал, че Роден, Монклер и Касон се крият в римския хотел. Предположил, че и старият му приятел Ковалски е с тях и сега му пишел със слабата надежда писмото да стигне до него.

Следваха няколко абзаца, от които ставаше ясно, че нещата във Франция загрубяват напоследък, ченгетата ти искат документи на всеки ъгъл, а същевременно продължават да пристигат нареждания за нови обири на бижутерийни магазини. Той лично бил участвал в четири акции и това не било шега работа, особено като се има предвид, че човек трябва да предава плячката. Печелел повече в добрите стари времена в Будапеща, макар това да продължило едва две седмици.

В последната част се разправяше как преди няколко седмици Ковач срещнал Мишел, който му казал, че разговарял с Жожо, от когото научил, че малката Силви е болна. Болестта й започвала с „левке“, ставало дума за нещо сбъркано в кръвта й, но Ковач се надявал скоро всичко да се оправи, та Виктор да не се тревожел.

Виктор обаче се разтревожи. Мисълта, че малката Силви е болна, го разтърси. Малко неща бяха успели да проникнат до сърцето на Виктор Ковалски през прекараните в насилие тридесет и шест години. Беше дванадесетгодишен, когато немците нахлуха в Полша, и с една година по-голям, когато отведоха родителите му в закрита камионетка. Достатъчно възрастен, за да разбира какво върши сестра му в големия хотел зад катедралата, зает от германците и посещаван от толкова много техни офицери. Това така разстрои родителите му, че те имаха неблагоразумието да се оплачат във военната комендатура. Достатъчно възрастен да отиде при партизаните, той бе убил първия си немец на петнадесет години. Беше на седемнадесет, когато дойдоха руснаците, но родителите му бяха изпитвали към тях само омраза и страх, разказвали му бяха ужасяващи неща за това, което били сторили на поляците, така че той избяга от партизаните, разстреляни по-късно по заповед на комисаря, и като преследвано животно пое на запад към Чехословакия. По-късно изнемощелият от глад кльощав и върлинест юноша, който знаеше само полски, попадна в австрийски лагер за бежанци. Взеха го просто за поредната отломка на следвоенна Европа. Американската храна възвърна силите му. Една пролетна нощ на 1946 година избяга от лагера и заедно с още един поляк, когото бе срещнал там и който говореше френски, отпътува на автостоп в южна посока, към Италия, а след това към Франция. Една нощ в Марсилия ограби някакъв магазин, уби собственика, който му пречеше, и отново побягна. Другарят му го остави, след като му обясни, че има само едно място на света, където Ковалски може да отиде — Чуждестранния легион. Записа се на другата сутрин и преди да е започнало както трябва полицейското разследване в съсипаната от войната Марсилия, той вече бе в Сиди бел Абес. Средиземноморска Марсилия бе все още важна база за внос на американски храни и извършваните в тази връзка убийства не бяха нещо необичайно. След като в течение на няколко дни не бе заподозряно никое конкретно лице, следствието бе прекратено. Докато научи това обаче, Ковалски бе вече легионер.

Беше деветнадесетгодишен и старите пушки го наричаха „petit bonhomme“55. После им показа как може да убива и започнаха да му викат Ковалски.

Шестте години в Индокитай ликвидираха евентуалните останки от човещина у него, а след това капралът гигант бе изпратен в Алжир. Междувременно обаче го командироваха край Марсилия, в шестмесечен лагер за преподготовка. Там срещна Жюли — дребничка, но проклета чистачка в пристанищен бар, която имаше неприятности със своя сутеньор. Само с един удар Ковалски го отпрати на шест метра от себе си. Човекът остана в безсъзнание цели десет часа. Години след това произнасяше зле думите — така лошо му бе разбита долната челюст.

Жюли хареса огромния легионер, който стана за няколко месеца нейн „покровител“ и я изпращаше след работа до паянтовата й мансарда на Vieux Port56. В отношенията им, главно от нейна страна, имаше много сладострастие, но не и любов, особено след като научи, че е бременна. Каза, че детето е негово, и той повярва може би защото му се искаше да е така. Каза му още, че не иска това дете и че познава някаква старица, която щяла да й помогне да се отърве от него. Ковалски я напляска и й каза, че ако го стори, ще я убие. След три месеца трябваше да замине за Алжир. Междувременно се бе запознал с друг поляк, бивш легионер — Йозеф Гжибовски, известен с прозвището „Жожо Поляка“. Той бе инвалид от Индокитайската кампания и живееше с една жизнерадостна вдовица, която буташе количка със сандвичи напред-назад по пероните на Централната гара. След сватбата си през 1953 година заработиха заедно, като Жожо куцукаше след жена си, прибираше парите и връщаше рестото, а тя раздаваше сандвичите. През вечерите, когато не бе на работа, Жожо навестяваше баровете, пълни с легионери от околните казарми, за да си припомня миналите времена. Повечето бяха младоци, вербувани след неговото време в Туран, Индокитай, но една вечер се натъкна на Ковалски.

Той се обърна за съвет именно към Жожо. Жожо го подкрепи. И двамата някога бяха католици.

— Иска да махне бебето — оплака се Виктор.

— Salope57 — обяви Жожо.

— Крава — съгласи се Ковалски. Пиха още, загледани унило в огледалото зад бара.

— Не е честно към малкия — продължи Виктор.

— Не е — додаде Жожо.

— Никога не съм имал дете — заключи Виктор след кратък размисъл.

— Нито пък аз, макар да съм женен и така нататък — отвърна Жожо.

Някъде в малките часове, много пияни, те съгласуваха своя план и пиха за успеха му, със сериозността на усмъртените от алкохол. На сутринта Жожо си спомни за поетото обещание, но не можа да измисли по какъв начин да съобщи новината на мадам. Това му отне три дни. Намекна предпазливо един-два пъти, докато накрая изплю камъчето, както двамата си бяха в леглото. За негово учудване мадам бе възхитена. И така, работата стана.

Когато му дойде времето, Виктор замина за Алжир, отново при майор Роден, който сега командваше батальон в една нова война. В Марсилия Жожо и жена му държаха под око бременната Жюли посредством смесица от заплахи и увещания. Когато Виктор напусна Марсилия, тя бе вече в четвъртия месец — твърде късно за аборт, както каза Жожо на започналия отскоро да се навърта застрашително наоколо сутеньор със счупена челюст. Последният не гореше от желание да се забърква с легионери, дори да са стари куцокраки ветерани, така че само напсува мръснишки някогашния си приходоизточник и тръгна да си търси препитанието при друга.

В края на 1955 година Жюли даде живот на синеоко и златокосо момиченце. С нейно съгласие документите по осиновяването бяха надлежно попълнени от Жожо и съпругата му. Всичко мина добре. Жюли се върна към стария си начин на живот, а съпрузите се сдобиха с дъщеря, която нарекоха Силви. Съобщиха на Виктор с писмо и изтегнат във войнишкото си легло, той изпита странно задоволство. Обаче никому не каза. Не си спомняше нещо да не му е било отнето в живота, щом станеше достояние и на други.

Така или иначе, след три години, преди една продължителна бойна операция из хълмовете на Алжир, военният свещеник го попита дали не иска да състави завещание. Такава мисъл не му бе минавала през ума. От една страна, никога не бе притежавал нещо, тъй като изхарчваше цялата си заплата по барове и бардаци из големите градове по време на редките си отпуски, а от друга — той самият принадлежеше на Легиона. Свещеникът го увери, че при сегашните условия едно завещание с нищо не накърнява интересите на Легиона, така че със значителна помощ той състави документ, в който приписа цялото си имущество на дъщерята на някой си Йозеф Гжибовски, понастоящем жител на Марсилия. В крайна сметка копие от документа попадна в личното му досие в архивите на Министерството на въоръжените сили в Париж. Когато името Ковалски започна да се споменава във връзка с тероризма в Бон и Константин през 1961 година, досието, заедно с тези на редица други, бе изровено и предоставено на вниманието на Оперативното управление на полковник Ролан в Порт де Лила. Гжибовски бе посетен и цялата история излезе наяве. Само че Ковалски не знаеше за това.

Дъщеря си видя само два пъти — веднъж през 1957 година, когато след нараняване в бедрото бе изпратен за възстановяване в Марсилия, и втория път през 1960-а, когато придружаваше пристигналия да се яви като свидетел пред военния съд подполковник Роден. Първия път момиченцето бе на две, а втория — на четири години и половина. Ковалски пристигна, натоварен с подаръци за Жожо и съпругата му и с играчки за Силви. Разбираха се отлично — малкото дете и приличащият на мечка чичо Виктор. Но за това не каза никому, нито дори на Роден.

А ето че сега бе болна от нещо, дето започваше с „левке“, и Ковалски бе много угрижен през цялата сутрин. След обяда се качи горе да приковат с верига към китката му стоманеното куфарче за пощата. Роден очакваше важно писмо от Франция със сведение за общата сума, събрана при поредицата обири, осъществени от главорезите на Касон през изтеклия месец. Ето защо Ковалски трябваше този ден да отиде повторно до пощата за следобедните пратки.

— Какво е това „левке“? — внезапно промълви капралът.

Роден, който тъкмо заключваше веригата към китката, погледна изненадан нагоре.

— Не съм и чувал за такъв.

— То е заболяване на кръвта — поясни Ковалски.

Касон, който четеше илюстровано списание в другия край на стаята, се изсмя:

— Искаш да кажеш левкемия.

— Да, господине.

— Рак — отвърна Касон. — Рак на кръвта.

Ковалски погледна Роден — той не се доверяваше на цивилни.

— Това лекуват ли го докторите, господин полковник?

— Не, Ковалски, това заболяване е смъртоносно. Няма лек. Защо?

— Нищо — промърмори Ковалски, — просто четох за него.

После излезе. Дори ако Роден бе изненадан, че телохранителят му, за когото се знаеше, че не чете нищо по-сложно от дневния режим, е попаднал на подобна дума, той с нищо не се издаде и скоро случката бе изтрита от съзнанието му. Още повече, че със следобедната поща дойде писмо, от което стана ясно, че общите авоари на ОАС в швейцарските банки надвишаваха вече сумата от двеста и петдесет хиляди долара. Доволен, Роден седна да пише указания до банкерите, които трябваше да преведат сумите по сметката на наетия от него убиец. Не се тревожеше за остатъка, който трябваше да доплати. След смъртта на Дьо Гол индустриалците и банкерите от крайната десница, подкрепяли ОАС в по-успешните й времена, щяха да бързат да набавят другите, двеста и петдесет хиляди. Същите тези мъже, които само преди няколко седмици отговаряха на исканията му за нови средства с неискрените извинения, че „отсъствието на успехи и инициативност от страна на патриотичните сили през последните месеци“ намалявало шансовете им да си възвърнат досегашните вложения, щяха да драскат за честта да окажат подкрепа на войниците, които щяха да застанат начело на новородена Франция.

Изготвянето на банковите ордери приключи с настъпването на мрака, но когато видя инструкциите до швейцарските банкери да прехвърлят обещаното на Чакала, Касон се противопостави. Той изтъкна, че те тримата бяха поели преди всичко задължението да предоставят на Англичанина връзка в Париж, която да го снабдява постоянно с точна и актуална информация относно движението на френския президент, както и за евентуалните последни промени в системата му за сигурност. Всичко това може би, дори непременно щеше да се окаже от жизненоважно значение за наемника. Да го уведомят на този етап за паричните преводи, подчерта Касон, би означавало да му се даде преждевременно сигнал за действие. Естествено, човекът имаше право сам да избере момента на удара, но няколко дни забавяне нямаше да променят нещата. Твърде съществена разлика щеше да има обаче между евентуалния успех и поредния, очевидно последен, провал и тук въпросът за осведомеността придобиваше огромно значение.

Той, Касон, бе получил същата сутрин известие по пощата, според което главният му представител в Париж бе успял да вкара свой агент в непосредствена близост до човек от антуража на Дьо Гол. Нужни бяха още няколко дни, за да може този агент да се добере до достатъчно сигурни сведения за местонахождението на генерала и преди всичко плановете му за пътувания и публични явявания, които вече не се оповестяваха предварително. Така че би ли забавил Роден топката още няколко дни, та да може Касон да съобщи на наемника един парижки телефонен номер, от който да получава сведения — жизненоважни за успеха на неговата мисия.

Роден обмисли обстойно аргумента на Касон и в крайна сметка се съгласи. И двамата не бяха в течение на намеренията на Чакала, така че изпращането на нареждания на банкерите, последвани от писмо до Лондон с парижкия телефонен номер, не биха накарали убиеца да промени нещо от своята програма. Никой от терористите в Рим не можеше да знае, че той вече е набелязал своя ден и с часовникарска точност разработваше план с мерки, предвидени за всяка дребна случайност.

Седнал на покрива в тази гореща римска нощ, слял обемистата си фигура със сянката на грамадната климатична инсталация, уловил удобно в тренираната си ръка своя „Колт“ 45, Ковалски се тревожеше за едно момиченце в Марсилия, което имаше в кръвта си нещо, дето започваше с „левке“. Малко преди разсъмване в главата му узря идея. Спомни си, че когато за последен път видя Жожо през 1960 година, бившият легионер му спомена, че ще си слага телефон.

Сутринта, когато Ковалски получи писмото, Чакала излезе от хотел „Амиго“ в Брюксел и взе такси до ъгъла на улицата, на която живееше г-н Гоосенс. По време на закуската се бе обадил на оръжейника с името Дуган, с което му бе известен, и се уговориха за 11 часа. Пристигна на ъгъла в десет и тридесет и прекара половин час в изучаване на улицата иззад вестника си, седнал на една пейка край тротоара в обществената градинка.

Всичко изглеждаше напълно спокойно. Яви се точно в единадесет и Гоосенс го въведе в малката канцелария до антрето. След това заключи внимателно входната врата и постави предпазната верига. В канцеларията англичанинът попита:

— Някакви проблеми?

Белгиецът изглеждаше смутен.

— Ами страхувам се, че има.

Чакала го гледаше студено и с безизразно лице, с присвити, недоволни очи.

— Казахте ми, че ако дойда на първи август, ще мога да получа пушката до четвърти и да си я взема — напомни той.

— Точно така и мога да ви уверя, че проблемът не се отнася до пушката — отвърна белгиецът. — Тя всъщност е готова и честно казано, смятам я за един от своите шедьоври — възхитителен образец. Бедата идва от другото, което трябва да се изработи от а-бе. Нека ви покажа.

Върху бюрото лежеше плоско куфарче с дължина около шестдесет сантиметра, ширина — четиридесет и дебелина — десет. Г-н Гоосенс го отвори и Чакала надникна вътре.

Приличаше на плоска табла, разделена на внимателно оформени легла — всяко точно по очертанията на онази част от карабината, която щеше да легне там.

— Това не е оригиналното куфарче, сам разбирате — обясни г-н Гоосенс. — То щеше да е прекалено дълго. Това го правих сам. Точно по мярка.

Използвано бе всяко местенце. По дължината на горната страна лежаха цевта и патронникът — двете заедно не по-дълги от четиридесет и пет сантиметра. Чакала ги извади и разгледа. Бяха много леки и наподобяваха по-скоро ствол на автомат. В патронника бе плътно вкаран тънък затвор. Той завършваше с фрезовата хватка, в която влизаше останалата част.

Англичанинът хвана профилирания край на затвора между палеца и показалеца си и завъртя рязко обратно на часовниковата стрелка. Затворът се освободи и превъртя в жлеба. Плъзна се назад, за да разкрие лъскавото гнездо, където щеше да легне патронът, и тъмния отвор в задния край на цевта. Гостът рязко върна затвора и го завъртя надясно. Той мазно щракна.

Точно под затвора бе майсторски заварен стоманен диск. Малко по-дебел от сантиметър и с още по-малък диаметър, той имаше в горния си край срез във формата на полумесец, за да може да се изтегля назад затворът. В центъра на диска отзад имаше отвор, широк около шест милиметра. Той бе резбован, като за болтче.

— Това е за рамката на приклада — поясни тихо белгиецът.

Чакала забеляза, че никъде нямаше и следа от свалената дървена ложа, ако не се броят плитките шлици по протежение на долната страна на патронника. Двете дупчици за болтчетата, които държаха ложата за ствола, едва личаха — майсторски запълнени и оксидирани. Англичанина обърна оръжието и го разгледа отдолу. Под патронника личеше тесен процеп. През него се виждаше долната страна на затвора, в който бе монтиран ударникът. През отворите се подаваше крачето на спусъка — срязано наравно с повърхността на стоманения патронник.

Към остатъка на оригиналния спусък бе заварен малък метален накрайник, също с резбован отвор. Г-н Гоосенс мълчаливо подаде къс, два и половина сантиметров закривен ствол с резба в единия край. Клиентът вкара този край в дупката и бързо завъртя стволчето с палец и показалец. Когато го стегна, под патронника щракна новият спусък.

От другата страна на масата белгиецът бръкна в таблата и извади тънка метална пръчка с резба в единия край.

— Първата част от сглобяемия приклад — каза той.

Наемникът пъхна нарязания край в специалния отвор на патронника и зави докрай металната пръчка. Гледана в профил, тя излизаше от задния край на оръжието и се спускаше под ъгъл от тридесет градуса. На пет сантиметра от резбата, близо до механизма на карабината, стоманената пръчка бе леко сплескана и на това място бе пробит под ъгъл малък отвор. Оста му бе насочена право назад. Гоосенс извади втора, по-къса пръчка.

— Горният ствол.

И той бе поставен на място. Двата ствола стърчаха назад, като горният излизаше под много по-широк ъгъл спрямо линията на цевта, така че двете пръчки се разделяха една от друга като страни на лишен от основа триъгълник. Гоосенс подаде и основата. Тя бе огъната, дълга петнадесетина сантиметра и дебело тапицирана с черна кожа. В двата края на раменния предпазител или „петата“ на карабината имаше по един малък отвор.

— Тук нищо не се завива — отбеляза оръжейникът, — само притискате към краищата на двата ствола.

Англичанина нагласи краищата на двата стоманени ствола към съответните дупчици и вкара „петата“ на мястото й. Погледната отстрани, сега пушката изглеждаше по-нормално — със спусък и цял приклад, очертан от горния и долен ствол с основата. Чакала пое оръжието за стрелба, долепи приклада до рамото, хвана с лявата ръка патронника отдолу, сгъна десния показалец около спусъка, затвори лявото око и присви дясното с поглед по протежение на цевта. Насочи оръжието към стената отсреща и натисна спусъка. От вътрешността на патронника се чу слабо щракване. Гостът се обърна към белгиеца, който държеше във всяка ръка по нещо, приличащо на черна двадесет и пет сантиметрова тръба.

— Заглушител — промълви Англичанина.

Пое подадената тръба и погледна края на цевта. Там имаше ситна резба. Пъхна по-широкия край на заглушителя и започна бързо да навива, докато повече нямаше накъде. Заглушителят стърчеше от края на ствола като дълга наденица. Англичанина протегна ръка през масата и г-н Гоосенс постави в нея оптическия прицел.

Върху горната повърхност на цевта бяха издълбани няколко двойки жлебове. В тях влизаха пружиниращите крачета от долната страна на оптическата тръба, така че тя да остане точно успоредна на цевта. Отдясно и отгоре на телескопа имаше малки, изцяло вътре в тялото винтчета, които служеха за нагласяване на кръстатия прицел вътре в тръбата. Англичанина отново вдигна оръжието и присви око за прицел. За случайния наблюдател той би могъл да изглежда като елегантен, облечен в кариран костюм английски джентълмен, който изпробва нова спортна пушка в някой оръжеен магазин на Пикадили. Но онова, което допреди десетина минути представляваше куп странни на вид части, нямаше нищо общо със спортните пушки — то бе далекобойна, напълно обезшумена карабина за наемен убиец, с голяма начална скорост на куршума. Чакала я остави върху масата. Обърна се към белгиеца и кимна със задоволство.

— Добре — каза. — Много добре. Поздравявам ви. Превъзходно изделие.

Г-н Гоосенс разцъфна.

— Остава само да се настрои прицелът и да се стреля няколко пъти за тренинг. Имате ли муниции?

Белгиецът бръкна в чекмеджето на бюрото и извади опаковка със сто патрона. Тя бе разпечатана и шест от патроните липсваха.

— Тези са за тренировка — поясни оръжейникът. — Извадил съм шест, за да ги направя експлодиращи.

Чакала изсипа няколко патрона в шепата си и ги разгледа. Изглеждаха безкрайно малки за задачата, която един от тях трябваше да изпълни, но гостът забеляза, че са най-дългите от този калибър, с най-силен заряд, което осигуряваше на куршума повишена начална скорост, а оттук — по-голяма точност и пробивна мощ. Бяха островърхи, а повечето ловни куршуми са пресечени и докато ловните куршуми се правят само от олово, тези имаха медно-никелово покритие. Бяха за състезателна стрелба и имаха калибъра на ловното оръжие, което допреди малко бе в ръцете му.

— Къде са истинските? — попита.

Г-н Гоосенс отново отиде до бюрото и извади пакетче от мека хартия.

— Обикновено ги държа на много сигурно място, разбира се — поясни той, — но след като бях известен за идването ви, донесох ги тук.

Разви пакетчето и изсипа съдържанието му върху бялата попивателна хартия. На пръв поглед патроните приличаха на ония, които Англичанина връщаше от шепата си в картонената кутийка. Взе един патрон от попивателната и внимателно го разгледа.

Медно-никеловото покритие бе внимателно свалено от самия връх, така че отдолу се виждаше оловото. Острието бе леко запилено и по дължината на куршума бе пробит тесен отвор, дълбок около шест милиметра. В него бе сложена живачна капчица, а самият отвор бе залят с друга капка от стопено олово. След изстиването й първоначалната форма на върха бе точно възпроизведена с помощта на пиличка и шкурка.

Тези куршуми бяха познати на Чакала, макар никога да не бе имал случай да ги използува. Твърде сложни за масова употреба, освен ако се произвеждаха фабрични, забранени от Женевската конвенция, по-опасни от обикновените „дум-дум“. Експлодиращият куршум се взривяваше като малка граната при съприкосновение с човешкото тяло. При изстрела живачната капка се притискаше поради инерцията към дъното на своята кухина, тъй както рязкото подаване на газ притиска пътника към облегалката на колата. Щом куршумът се натъкнеше на плът, хрущял или кост, капката отново попадаше под въздействието на инерцията.

В резултат живакът се устремяваше рязко напред към запушения връх на куршума. Последният се разцепваше под напора и оловото се разперваше като пръсти на разтваряща се ръка или като листчетата на отворен цвят. В този си вид оловният снаряд минаваше през нервни връзки и плът, разкъсвайки, нарязвайки, смазвайки, оставяйки частици от себе си върху една повърхност с размерите на чинийка от чаен сервиз. При попадение в главата такъв куршум не излиза от нея, а унищожава всичко в черепа и пръсва костната черупка чрез страшното налягане, образувано в нея.

Наемникът внимателно върна куршума върху меката хартия. Дребничкият хрисим човечец до него, който бе конструирал това нещо, гледаше изпитателно.

— Изглежда ми в ред. Вие явно сте майстор, господин Гоосенс. В какво се състои тогава проблемът?

— Става дума за другото, мосю. Тръбите. Оказаха се по-трудни за изработка, отколкото си мислех. Най-напред ползвах алуминиеви, както вие предложихте. Но моля да ме разберете — аз първо се сдобих с оръжието и го преработих. Поради тази причина с останалото се заех едва преди няколко дни. Надявах се, че всичко там ще се окаже сравнително просто, предвид квалификацията ми и машините, с които разполагам в работилницата.

Но за да мога да осигуря минимален диаметър на тръбите, купих доста тънък метал. Оказа се твърде тънък. След като го минах с машината за резба, така че частите да могат да се завиват една в друга, те станаха тънки като цигарена хартия. Огъваха се и при най-малко натоварване. За да осигуря в най-широката част диаметъра, необходим да се побере патронникът на карабината, ако бях употребил по-дебелостенни тръби, трябваше да изработя нещо, което просто нямаше да изглежда естествено. Така че се спрях на неръждаемата стомана.

Това бе единствената възможност. Тя изглежда точно като алуминия, но е малко по-тежка. Тъй като е по-яка, стените може да са по-тънки. Ще поеме резбата и пак ще остане достатъчно здрава, за да не се огъва. Естествено, този метал е по-труден за работа и трябва време. Започнах вчера…

— Добре. Казаното звучи логично. Въпросът е, че тези неща ми трябват, при това превъзходно изработени. Кога?

Белгиецът сви рамене:

— Трудно е да се каже. Разполагам с основните материали, само дано не възникне някакъв нов проблем. В което се съмнявам. Убеден съм, че съм преодолял последните технически затруднения. Пет-шест дни. Най-много седмица.

Англичанина с нищо не показа досадата си. Докато изучаваше впусналия се в обяснения домакин, лицето му остана безизразно. Когато той свърши, гостът бе все още потънал в размисъл.

— Добре — каза най-подир. — Това ще наложи промени в плановете ми. Но може би не така сериозни, колкото смятах при първото си идване. В известна степен ще зависи от един телефонен разговор, който трябва да проведа. Пък и, така или иначе, трябва да обстрелям оръжието, което може да стане и в Белгия. Ще ми трябват обаче пушката, непреработените патрони и един от другите. Ще ми трябва и някое тихо, усамотено място да се упражнявам. Къде в тази страна човек може при пълна тайна да опита новата си пушка? Става дума за сто и тридесет до двеста и петдесет метра открито пространство.

Г-н Гоосенс се замисли за миг.

— В горите на Ардените58 — отвърна накрая. — Там има просторни и напълно безлюдни лесове. За един ден можете да отидете и се върнете. Днес е четвъртък, утре започва уикендът и горите може да се изпълнят с излетници. Бих предложил понеделник, пето число. Надявам се до вторник или сряда да съм привършил.

Англичанина кимна удовлетворен.

— Добре. Мисля, че е най-добре отсега да взема пушката и мунициите. Ще се свържа отново с вас следващия вторник или сряда.

Белгиецът се готвеше да възрази, но клиентът го изпревари:

— Струва ми се, че все още ви дължа седемстотин лири. Ето… — Той пусна няколко пачки банкноти върху попивателната. — Това са още петстотин лири. Останалите двеста ще получите, щом взема остатъка от поръчката.

— Мерси, мосю — благодари оръжейният майстор и напъха банкнотите в джоба си. Сетне част по част разглоби карабината, като внимателно полагаше всеки детайл в тапицираното със зелено сукно легло в кутията.

Единственият експлодиращ куршум, поискан от наемника, бе завит отделно в мека хартия и сложен в кутията при парцалите и четките за чистене. Накрая домакинът затвори калъфа и го подаде на Англичанина заедно с опаковката патрони. Клиентът сложи патроните в джоба си и пое елегантното дипломатическо куфарче.

Г-н Гоосенс го придружи вежливо до изхода.

Чакала се върна в хотела си навреме за един късен обяд. Най-напред внимателно положи куфарчето на дъното на гардероба, заключи и прибра ключа в джоба си.

Следобед влезе, без да бърза, в сградата на Централната поща и поръча разговор с телефонен номер в Цюрих. Мина половин час, докато го свържат, и още пет минути, докато хер Майер дойде на апарата. Англичанина се представи чрез един номер, а след това и с името си.

Хер Майер помоли да бъде извинен за миг и се върна две минути по-късно. Тонът му бе загубил първоначалната предпазлива сдържаност. Клиенти, чиито сметки в долари и швейцарски франкове растат равномерно, заслужават любезно отношение. Човекът от Брюксел зададе въпрос, а швейцарският банкер отново помоли за извинение, но този път се върна след по-малко от тридесет секунди. Очевидно имаше пред себе си влоговите документи на клиента и ги проучваше.

— He, mein Herr — пропука гласът му в брюкселската телефонна кабина. — Тук имаме вашето нареждане да ви уведомяваме с бърза въздушна поща при всяко ново плащане, но за посочения от вас период такива не е имало.

— Само питам, хер Майер, тъй като отсъствах от Лондон за две седмици и може нещо да е дошло през това време.

— Не, не е. Като се получи, веднага ще ви уведомим.

Залят от благопожеланията на хер Майер, Чакала остави слушалката, плати и си отиде.

С фалшификатора се срещна в бара на улица Ньов същата вечер малко след шест. Човекът вече го чакаше и Англичанина, забелязал едно все още незаето ъглово сепаре, му кимна да отидат там. Белгиецът се присъедини към него малко след като седна и запали цигара.

— Готово ли е? — попита Англичанина.

— Да. При това отлично свършена работа, нищо, че аз го казвам.

Чакала протегна ръка.

— Покажете.

Белгиецът запали една от своите цигари „Бастос“ и поклати глава.

— Моля да ме разберете, мосю, това е прекалено оживено място. Освен това за проверката е нужна силна светлина, особено за френските документи. В ателието са.

Чакала го изгледа хладно и кимна.

— Добре, да идем да ги разгледаме на спокойствие.

Излязоха от бара и взеха такси до ъгъла на улицата, където се намираше ателието. Все още бе топла слънчева привечер и както винаги Англичанина носеше огънатите около очите му тъмни очила, които прикриваха до голяма степен горната част на лицето и го предпазваха от разпознаване. Уличката обаче бе тясна и в нея не проникваше слънчев лъч. Някакъв старец се зададе насреща, но той бе сгърбен от артрит и се протътри край тях с наведена глава.

Фалшификаторът слезе пръв по стълбите и отключи. В ателието бе така тъмно, сякаш отвън бе вече нощ. Няколко снопчета бледа светлина се прокрадваха между отвратителните фотоси, закрепени откъм вътрешната страна на витрината до вратата, така че Англичанина можа да различи очертанията на стола и масата в канцеларията. Фалшификаторът го въведе през двете кадифени завеси в ателието и запали главното осветление.

Измъкна от вътрешния си джоб тънък кафяв плик и изтърси съдържанието му върху кръгла махагонова масичка край стената, която се използваше при изготвяне на портретни снимки. После вдигна масичката и я пренесе до средата на помещението под централната лампа. Двете извити осветителни тела над миниатюрния подиум в дъното на ателието оставаха загасени.

— Моля, мосю.

Той се усмихна широко и посочи трите карти върху масата. Англичанина взе първата и я вдигна към светлината. Беше шофьорската му книжка със залепен върху първата страница етикет. Тя уведомяваше читателя, че „г-н Александър Джеймс Куентин Дуган от Лондон се упълномощава с настоящето да управлява моторни превозни средства от категория 1а, 1в1 2, 3, 11, 12 и 13 само за времето от 10 декември 1960 до 9 декември 1963 включително“. Отгоре бе номерът на разрешителното (измислен, разбира се) и думите „Лондонски общински съвет“ и „Закон за движението по пътищата, 1960“. После: СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ПРАВОУПРАВЛЕНИЕ и „Таксата от 15 шилинга — събрана“. Доколкото Чакала можеше да прецени, това бе превъзходен фалшификат, във всеки случай щеше да му свърши добра работа.

Вторият документ беше просто една френска лична карта на името на Андре Мартен, петдесет и три годишен, роден в Колмар и жител на Париж. Собствената му снимка го състаряваше с двадесет години, косата стоманеносива, подстригана en brosse, той самият надничаше неуверено от ъгълчето на омазаната и оръфана карта — документ на трудов човек.

Третият документ го интересуваше най-много. Снимката там бе малко различна от тази на личната карта, понеже датите на издаване се разминаваха с няколко месеца — те не биха съвпадали напълно, ако документите бяха истински. Документът имаше друга негова снимка, направена почти две седмици по-рано, но ризата изглеждаше по-тъмна, а около лицето му личеше нещо като набола брада. Ефектът бе постигнат чрез изкусно ретуширане, създаващо впечатлението, че това са две отделни снимки на един и същи човек, направени по различно време и с различни дрехи. И в двата случая фалшификаторското майсторство бе на изключително равнище. Чакала вдигна глава и прибра картите в джоба си.

— Много добре — каза той. — Точно каквото исках. Поздравявам ви. Остават петдесет лири за доплащане, струва ми се.

— Така е, мосю. Мерси.

Фалшификаторът чакаше парите. Англичанина извади пачка от десет петфунтови банкноти и му я подаде.

Преди да я пусне обаче, той попита:

— Май имаше още нещо?

Белгиецът направи неуспешен опит да симулира неразбиране:

— Мосю?

— Истинската първа страница от шофьорската книжка, за която казах, че си я искам обратно.

Вече нямаше съмнение, че фалшификаторът разиграва театър. Той повдигна вежди с преувеличена изненада, сякаш едва сега се сеща за това, пусна пачката и се извърна. Направи няколко крачки напред-назад с наведена глава и ръце отзад, като потънал в дълбок размисъл. После се обърна към Чакала:

— Защо не си поприказваме за това парченце хартия, мосю?

— Да?

Тонът на Чакала не издаваше нищо. Равен и безизразен, ако не се брои слабата въпросителна нотка. Лицето също не показваше нищо, а очите бяха като покрити с пелена — втренчени в собствения си цвят.

— Всъщност, мосю, оригиналната страница с вашето истинско име, ако не се лъжа, не е тук. О, моля ви… — Той направи превзет жест, сякаш за да неутрализира тревогата, която Англичанина впрочем не бе проявил. — Тя е на много сигурно място. В личния ми банков сейф, който никой освен мен не може да отвори. Виждате ли, мосю, човек с опасен занаят като моя трябва да взема някои предпазни мерки — приемете го, ако щете, като своеобразна застраховка.

— Какво имате предвид?

— Ами, драги ми господине, надявах се, че бихте преговаряли относно евентуалното прехвърляне на собствеността върху тази хартийка срещу известна сума, надвишаваща донякъде сто и петдесетте лири, споменати в тази стая.

Англичанина въздъхна нечуто, сякаш озадачен от способността на човека да усложнява ненужно собственото си битие. С нищо друго не показа, че предложението на белгиеца го е заинтригувало.

— Какво ще кажете? — попита с престорена стеснителност фалшификаторът. Играеше ролята си така, сякаш я бе репетирал в подробности — заобиколен подход, уж тънки намеци. Всичко това напомняше на Чакала за долнопробен криминален филм.

— Не сте първият изнудвач, когото срещам — каза той. Не като обвинение, а просто произнесена с равен глас констатация. Белгиецът бе скандализиран.

— Но моля ви, мосю! Изнудване? Аз? Това, което предлагам, няма нищо общо, тъй като изнудването е повтарящ се процес. Предлагам ви просто една сделка срещу известна сума. В края на краищата аз държа в сейфа си оригинала на шофьорската книжка, проявените плаки, всички негативи от снимките, които ви направих, както и, боя се… — той изрази с гримаса колко го е страх — една друга снимка, успях да я щракна, докато стояхте под лампата без грим. Сигурен съм, че ако тези документи попаднат в ръцете на британските или френските власти, биха ви създали известни неудобства. Вие очевидно сте човек, свикнал да плаща, за да избягва неудобствата в живота…

— Колко?

— Хиляда лири, мосю…

Англичанина обмисляше предложението, като леко поклащаше глава, сякаш то предизвиква у него слаб, чисто научен интерес.

— При положение, че си върна тези документи, сумата си струва — призна той.

Белгиецът се засмя победоносно:

— Радвам се да чуя това, мосю.

— Отговорът обаче е не — продължи Англичанина, сякаш все още мислеше усилено.

Очите на белгиеца се присвиха.

— Но защо? Не разбирам. Казвате, че си струва да се даде тази сума, за да си ги върнете. Това е почтена сделка. И двамата сме свикнали да сключваме сделки за това, което желаем да получим, и да ни се плаща за него.

— Причините са две — отвърна меко другият. — Първо, нямам никакви доказателства, че оригиналните негативи не са откопирани, така че първото искане да бъде последвано от други. Нито пък съществуват доказателства за това, че не сте предали документите на някой приятел, който при поискване ще реши изведнъж, че те не са вече у него, освен ако и той самият не бъде разубеден с някоя хилядарка.

Белгиецът се отпусна.

— Ако само това ви безпокои, страховете ви са напразни. Първо, в мой интерес е да не доверявам документите на съдружник от страх, че той може да откаже да ми ги върне. И през ум не ми е минавало, че ще се разделите с хиляда лири, без да получите документите. Така че от моя гледна точка е безсмислено да губя контрол над тях. Повтарям — те са в банков сейф.

Що се отнася до възможността за нови искания, и това би било лишено от смисъл. Едно фотокопие на шофьорската книжка не би направило впечатление на британските власти, а дори и да ви хванат с този фалшификат, това би ви причинило някои неприятности, но не дотам, че да оправдаят многократни изплащания на суми за мен. Що се отнася до другите карти, ако френските власти бъдат осведомени, че някакъв англичанин се представя за несъществуващия французин Андре Мартен, те наистина биха могли да ви арестуват, ако влезете в страната под това име. Но ако аз отправя нови искания за пари, за вас би било по-лесно да захвърлите документите и да си намерите друг фалшификатор, който да изготви нов комплект. Тогава вече няма да има защо да се опасявате от разкриване във Франция под името на Андре Мартен, тъй като Мартен ще е престанал да съществува.

— А кое ще ми попречи да сторя това още сега? — попита Англичанина. — След като един нов пълен комплект би ми струвал навярно не повече от още сто и петдесет лири?

Белгиецът разпери ръце с обърнати нагоре длани.

— Залагам на обстоятелството, че спокойствието и елементът време си струват, от ваша гледна точка, парите. Мисля, че тези документи на името на Андре Мартен са ви необходими, както и моето мълчание, поне за определен срок. За изработването на нов комплект отива много време, а и документите няма да са така добри. Тия, с които разполагате, са съвършени. Така че имате нужда от документите и моето мълчание, и то сега, веднага. Ето ви документите. Мълчанието ми струва хиляда лири.

— Щом така поставяте нещата, добре. Но какво ви кара да мислите, че разполагам с хиляда лири, и то тук, в Белгия?

Фалшификаторът се усмихна с разбиране, като човек, комуто са известни отговорите на всички въпроси и който не е обременен от предразсъдъци срещу разкриването им с цел задоволяване капризите на близък приятел.

— Мосю, вие сте английски джентълмен. Това е ясно за всички. Искате обаче да минете за френски работник на средна възраст. Говорите френски свободно и почти без акцент. Именно по тези причини съм избрал Колмар за родно място на Андре Мартен. Елзасците говорят френски с лек акцент като вашия. Минавате през Франция дегизиран като Андре Мартен. Чудесно, гениален ход. Кому би хрумнало да претърсва един старец като Мартен. Така че това, което пренасяте, би трябвало да е ценно. Може би наркотици? Много са на мода сред някои интелектуални среди в днешна Англия. А Марсилия е един от главните снабдителни центрове. Или пък диаманти? Не знам. Във всеки случай бизнесът ви е доходен. Английските лордове не си губят времето с джебчийство по конните състезания. Моля ви, мосю, нека спрем разиграването. Обадете се на приятелите си в Лондон и ги помолете да ви преведат телеграфически хиляда лири в тукашна банка. А утре вечер си разменяме стоките и хоп, вие си тръгвате по пътя. Нали така?

Англичанина кимна няколко пъти, потънал сякаш в печален размисъл върху едно изпълнено с грешки минало. Внезапно вдигна глава и се усмихна мило на белгиеца. Фалшификаторът за първи път го видя да се усмихва и изпита огромно облекчение, че този спокоен англичанин прие нещата така кротко. Е, поувърта известно време в търсене на изход, но то си е в реда на нещата. В крайна сметка всичко мина гладко. Човекът клекна. Белгиецът усети как напрежението го напуска.

— Много добре — каза Англичанина, — печелите. Мога да имам хилядата лири до утре на обяд. Обаче при едно условие.

— Условие ли? — Белгиецът отново застана нащрек.

— Няма да се срещнем тук.

Фалшификаторът бе объркан.

— Нищо му няма на мястото. Спокойно е, тихо…

— Не и от моя гледна точка. Току-що ми съобщихте, че именно тук сте ме снимали тайно. Нямам желание малката ни церемония по размяна на съответните пакети да бъде прекъсната от тихото щракване на фотоапарата от тайно местенце, където предвидливо сте скрили ваш приятел…

Облекчението на белгиеца бе очевидно. Той се изсмя високо:

— Не бива да се страхувате от това, cher ami59. Ателието си е мое, никой не идва тук, ако не съм го поканил. Човек трябва да е дискретен, сам разбирате, защото тук се занимавам с някои странични дейности като снимки за туристи. Много върви, но не е работа, дето подхожда за едно студио на Големия площад…

Белгиецът вдигна лявата си ръка, сключи палеца и показалеца, така, че да образуват буквата „О“ и няколко пъти прокара изпънатия показалец на дясната през образувания отвор, за да илюстрира полов акт.

Очите на англичанина премигнаха. Той се усмихна широко, след което прихна в смях. Белгиецът също се засмя на шегата. Англичанинът сграбчи ръцете на своя домакин над лактите и пръстите му се впиха в бицепсите. Държеше здраво белгиеца, чиито ръце продължаваха да изпълняват еротичните си движения. Белгиецът все още се смееше, когато доби усещането, че в интимните му части се е блъснал бърз влак.

Главата клюмна напред, ръцете прекъснаха мимическата си игра и се отпуснаха към премазаните тестиси, от които се бе отлепило коляното на стисналия го в желязна хватка мъж. Смехът премина в писък, гъргорене, задавено от напън за повръщане. Полузагубил съзнание, той се свлече на колене, после направи опит да се катурне напред и настрани, за да легне на пода и да облекчи болката си.

Чакала почти нежно го пусна на пода. След това прекрачи свляклата се фигура и възседна незащитения гръб на белгиеца. Дясната му ръка мина под шията, показа се от другата страна и се вкопчи в левия бицепс. Лявата китка се оказа зад тила на фалшификатора. Последва рязко и жестоко дръпване — назад, нагоре и настрани.

Хрущенето от счупването на гръбначния стълб не бе може би кой знае колко силно, но в тишината на ателието прозвуча като пистолетен изстрел. Тялото на фалшификатора се сгърчи за последен път и се отпусна безжизнено като парцалена кукла. Чакала поддържа още миг, след което остави трупа да падне ничком на пода. Мъртвото лице се извърна встрани, ръцете между бедрата още притискаха интимните части, полупрехапаният език леко се подаваше през зъбите, отворените очи се взираха в избледнелите шарки на линолеума.

Англичанина бързо прекоси помещението, за да се увери, че завесите са добре притворени, после се върна при трупа. Обърна го и с потупване откри ключовете в левия джоб на панталоните. В отдалечения край на ателието имаше голям сандък за реквизит и гримове. Четвъртият ключ, който изпробва, отвори капака и гостът прекара десет минути в изпразване на съдържанието, което трупаше на безформени купчини по пода.

Когато сандъкът бе изпразнен, той вдигна тялото на фалшификатора под мишниците и го замъкна до него. Влезе доста лесно, отпуснатите крайници се сгъваха, за да попълнят четвъртитите контури. След няколко часа щеше да настъпи трупното вкочаняване и щеше да замрази тялото в новозаетото положение на дъното на сандъка. Чакала започна да връща обратно извадените вещи. Перуки, дамско бельо и всякакви меки предмети запълниха пространствата между крайниците. Отгоре наслага няколкото палитри грим и туби с крем. Най-накрая напъха цялата неразбория от кутийки с кремове, два пеньоара, един-два пуловера и джинси, домашен халат и няколко чифта мрежести дамски чорапи. Всичко това покри трупа и запълни сандъка догоре. Необходимо бе леко усилие, за да се притвори капакът, но след това езичето влезе на своето място и катинарът бе заключен.

По време на операцията Чакала улавяше предметите с ръка, обвита в парче плат от сандъка. Сега използува носната си кърпа, за да избърше катинара и цялата външна повърхност на сандъка, прибра пачката от по пет лири, която още лежеше върху масата, изтри самата маса и я върна на мястото й край стената, където беше при пристигането му. Накрая загаси светлините, настани се в един от наредените край стената столове и се залови да чака вечерния мрак. След няколко минути измъкна кутия цигари, прибра оставащите десет в един от страничните джобове на сакото си, запали една, като за пепелник използваше празната кутия, и накрая внимателно прибра в нея допушения фас.

Не си правеше илюзии, че изчезването на фалшификатора ще остане завинаги незабелязано, но смяташе, че вероятно човек като него напуска от време на време града или му се налага да изчезва. Ако някой негов приятел споменеше, че внезапно е спрял да посещава любимите си места или заведения, това вероятно щеше да бъде обяснено с подобно наложително изчезване от града. След известно време щеше да започне издирване, преди всичко сред лицата, свързани с фалшификаторския или порно-бизнеса. Някои от тях може да знаят за ателието и да го посетят, но повечето щяха да бъдат респектирани от заключената врата. Всеки проникнал вътре щеше да се изправи пред необходимостта да претърси помещението, да разбие катинара и да изпразни сандъка, преди да открие трупа.

Ако това стореше човек от подземния свят, щеше да сметне, че фалшификаторът е станал жертва на някой гангстерски шеф, и вероятно не би съобщил на полицията, мислеше си посетителят. Никой клиент, интересуващ се само от порнография, не би си дал труда да скрие така внимателно трупа, ако е убил в състояние на афект. В края на краищата полицията трябваше да научи. Без съмнение тогава щеше да бъде публикувана снимка и може би барманът щеше да си спомни излизането на фалшификатора от неговото заведение на първи август вечерта в компанията на висок рус мъж с кариран костюм и тъмни очила.

Твърде малко вероятно бе обаче някой да прегледа през идващите месеци банковия сейф на мъртвия, дори да бе нает под собственото му име. Самият Чакал не бе разменил и дума с бармана, а пиенето бе поръчал на келнера преди цели две седмици. Този келнер би следвало да притежава феноменална памет, за да си спомни леката следа от чужд акцент при поръчването на две бири. Полицията щеше да предприеме съвсем повърхностно издирване на висок рус мъж, но дори ако следствието стигнеше до Александър Дуган, на белгийската полиция все пак щеше да й предстои дълъг път, докато се добере до Чакала. Равносметката показваше, че разполага най-малко с един месец, което беше предостатъчно. Убийството на фалшификатора бе съвършено механично действие, както смазването на хлебарка. Чакала се поотпусна, изпуши още една цигара и надникна навън. Беше девет и половина и над тясната улица се бе спуснал дълбок мрак. Излезе безшумно от ателието и заключи след себе си. Не срещна никого, докато си вървеше кротко по уличката.

След около километър пусна ключовете, които можеха да принадлежат на всеки, през голяма решетка в паважа и ги чу да плясват няколко стъпки по-долу във водите на течащия под улицата канал. В хотела се върна навреме за една късна вечеря.

Следващия ден, петък, прекара в пазаруване из един от работническите квартали на Брюксел. От специализиран магазин за къмпинг закупи чифт туристически обувки, дълги вълнени чорапи, панталони от груб плат, карирана вълнена риза и раница. Сред останалите му покупки имаше няколко листа тънка пореста гума, пазарска мрежа, кълбо канап, ловджийски нож, две четчици за рисуване, кутийка розова боя и друга с кафява. Понечи да купи голям зеленокор пъпеш от една сергия, но се отказа, защото вероятно щеше да се скапе през уикенда.

Върна се в хотела и използува новата си шофьорска книжка, вече отговаряща на паспорта с името Александър Дуган, за да си наеме кола за следващата сутрин и накара главния администратор да му запази единична стая с душ или баня за уикенда в някой от крайморските курорти. Въпреки оскъдните възможности през августовския връх на сезона, чиновникът съумя да намери стая в малък хотел над живописното рибарско пристанище Зеебруге и му пожела приятно прекарване край морето.

7.

Докато Чакала пазаруваше в Брюксел, Виктор Ковалски се бореше в Централната поща на Рим със сложнотиите на международната телефонна информация.

Тъй като не говореше италиански, той потърси съдействието на чиновниците от гишетата и най-накрая един от тях призна, че говори малко френски. Ковалски му обясни с усилия, че желае да се обади на един човек в Марсилия, Франция, но не му знае номера.

Да, знаел името и адреса. Името бе Гжибовски. Италианецът се обърка и накара Ковалски да напише името. Ковалски го стори, но италианецът не повярва, че подобно име може да съществува, и го съобщи в международната централа като Грибовски, убеден, че Ковалски погрешно е написал „ж“ вместо „и“. В марсилския телефонен указател няма име Йозеф Грибовски, уведоми телефонистът своя колега в Рим. Чиновникът се извърна към Ковалски и му каза, че няма такъв човек.

По една чиста случайност, понеже бе съвестен служител, готов да услужи на чужденеца, чиновникът все пак каза името по букви, колкото да докаже, че правилно го е схванал.

— Il n’existe pas, Monsieur. Voyons… ge, er, e…60

— Non, ge, er, zed61 — прекъсна го Ковалски.

Чиновникът изглеждаше озадачен:

— Excusez-moi, Monsieur. Ge, er, zed??? Ge, er, zed, ygrec, be?62

— Oui — настоя Ковалски, — GRZYBOWSKI.

Италианецът сви рамене и отново се свърза с централата.

— Дайте ми международна информация, ако обичате.

След десет минути Ковалски разполагаше с номера на Жожо, а след още половин час получи връзка. От другия край на линията гласът на бившия легионер идваше със смущения и той сякаш с неохота потвърди лошите новини от писмото на Ковач. Да, той се радва, че Ковалски се е обадил. Сам той се мъчел от три месеца да го открие.

За нещастие, да, вярно било за болестта на малката Силви. Тя постоянно губела сили и тегло и когато най-подир диагнозата била поставена, вече трябвало да я сложат на легло. Била в съседната стая на апартамента, от който говорел Жожо. Не, не е старият апартамент. Взели си по-голям и по-хубав. Какво? Адреса? Жожо бавно го продиктува, докато Ковалски бавно го записваше, с език между свитите устни.

— Колко време й дават? — ревна той в слушалката.

Жожо проумя казаното едва на четвъртия път. Последва дълга пауза.

— Ало, ало! — извика Ковалски, като не чу отговор на въпроса си. Най-сетне гласът на Жожо долетя отново.

— Една седмица, може би две или три — каза той.

Ковалски погледна слушалката в ръката си с невярващи очи. Без да каже дума, той я окачи на куката и се измъкна невиждащ от кабината. След като плати за разговора, прибра пощата, заключи плътно около китката си веригата на стоманеното куфарче и се върна в хотела. За първи път от толкова години мислите му се гонеха хаотично, а нямаше към кого да се обърне за нареждания как да разреши всичко със сила.

В своя апартамент в Марсилия, същия, в който винаги си бе живял, и Жожо остави слушалката, след като разбра, че Ковалски е прекъснал. Извърна се към двамата мъже от Оперативното управление, които си бяха по местата, всеки стиснал в ръка своя „Колт“ 45. Единият насочен към Жожо, а другият към неговата жена, седнала с пепелявосиво лице на ръба на канапето.

— Копелета мръсни! — промълви Жожо с омраза. — Говна.

— Ще дойде ли? — попита единият.

— Не каза. Просто прекъсна — отвърна полякът.

Черните безизразни очи на корсиканеца бяха приковани в него.

— Трябва да дойде. Такава е заповедта.

— Ами вие ме чухте. Казах, каквото искахте. Трябва да беше поразен. Просто затвори. Какво можех да направя?

— По-добре ще е да дойде. Заради теб, Жожо — повтори корсиканецът.

— Ще дойде — промълви примирено Жожо. — Ако може, ще дойде. Заради момиченцето.

— Добре. В такъв случай ти си свърши работата.

— Тогава измитайте се оттука — извика Жожо. — Оставете ни на мира.

Корсиканецът се изправи, все още с оръжието в ръка. Другият остана да седи, загледан в жената.

— Тръгваме — каза корсиканецът, — но вие двамата идвате с нас. Не можем да ви оставим да дрънкате насам-натам или пък да звъните в Рим.

— Къде ще ни водите?

— На малка почивка. Хубав, приятен хотел в планината. Много слънце и чист въздух. Ще ти подейства добре, Жожо.

— За колко време? — попита унило полякът.

— За колкото трябва.

Полякът погледна през прозореца към плетеницата от улички и редици рибарски сергии, сгушени зад сякаш слязлата от пощенска картичка арка на Старото пристанище.

— Сега е разгарът на туристическия сезон. По това време влаковете са претъпкани. През август печелим повече, отколкото за цялата зима. Това направо ще ни разори и няколко години няма да можем да се съвземем.

Корсиканецът се изсмя, сякаш тази мисъл твърде много го забавлява.

— Трябва да го приемеш по-скоро като печалба, Жожо. Все пак става дума за Франция, втората ти родина.

Полякът се завъртя.

— Пукната пара не давам за политиката. Хич не ми пука кой е на власт и коя партия иска да опропасти всичко. Обаче познавам хората като теб. Цял живот си имам работа с такива. Бихте служили на Хитлер, или на Мусолини, или на ОАС, стига да ви изнася. Или на когото и да било. Режимите могат да се сменят, но копелдаците като теб не се променят.

Докато крещеше, Жожо куцукаше към мъжа с пистолета, чийто чип нос не се отмести и на милиметър.

— Жожо — изкрещя жената от канапето, — Jojo, je t’en prie. Laisse-le.63

Полякът спря и погледна към жена си, сякаш забравил, че тя е там. Огледа стаята и хората в нея, един по един. Всички го гледаха — жената умолително, а двамата главорези от Тайната служба безразлично. Бяха свикнали на обиди, които не можеха да повлияят на неизбежното. Старшият от двамата кимна към спалнята.

— Стягай багажа. Първо ти, после жената.

— Ами Силви? Ще се върне от училище в четири. Няма кой да я посрещне — обади се жената.

Корсиканецът продължаваше да гледа мъжа й.

— Ще я вземем пътьом от училището. Всичко е подготвено. На директорката е казано, че баба й умира, и цялото семейство е извикано край смъртния одър. Пълна дискретност. А сега хайде.

Жожо сви рамене, хвърли още един поглед към жена си и влезе да се стяга в спалнята, последван от корсиканеца. Жената продължи да извива в ръце носната си кърпичка. След малко вдигна поглед към втория агент, седнал в другия край на канапето. Той бе гасконец, по-млад от корсиканеца.

— Какво… какво ще му сторят?

— На Ковалски ли?

— На Виктор.

— Неколцина господа искат да поговорят с него. Това е всичко.

След час цялото семейство седеше отзад в голям ситроен. Двамата агенти бяха отпред, забързани към един много уединен хотел във високите части на Веркор.64

През уикенда Чакала бе на крайбрежието. Купи си бански костюм и прекара съботата под слънчевите лъчи на плажа на Зеебруге, изкъпа се няколко пъти в Северно море, шля се из малкото пристанищно градче и край пристана, където британски моряци и войници някога се бяха сражавали и умирали в кървавия хаос на куршумите. Ако ги бе попитал, може би някой от насядалите край водата и пуснали въдици за морски костур старци, с мустаци като на моржове, щяха да си спомнят времето отпреди четиридесет и шест години, но той не го стори. Днес англичаните бяха представени от няколко семейства, пръснати по плажа, радващи се на слънцето и загледани към своите играещи в прибоя деца.

В неделя събра багажа си и подкара бавно през фламандския пейзаж и по тесните улички на Гент и Бруге65. Обядва с неповторимите стекове, приготвени над истински огън в ресторант „Сифон“ в Дам, и към средата на следобеда обърна колата към Брюксел. Преди да си легне, поръча ранно събуждане със закуска в леглото и пакет храна за обяд, като обясни, че иска на другия ден да отиде в Ардените, за да посети гроба на по-големия си брат, загинал при последната офанзива на германците срещу съюзническите сили в края на 1944 година. Администраторът бе самата услужливост. Обеща, че на всяка цена ще го събудят за поклонничеството.

Римският уикенд на Виктор Ковалски премина далеч по-неспокойно. Той се явяваше редовно и навреме за дежурствата си било на площадката на осмия етаж, било нощем на покрива. Спеше малко, повечето свободно от дежурства време прекарваше изтегнат върху леглото си на осмия етаж, пушеше и отпиваше от стипчивото червено вино, което доставяха в големи бутилки за осемте бивши легионери от охраната. Киселото италианско расо, мислеше си Ковалски, не може да се сравнява с алжирския пинар, който се плискаше в канчето на всеки легионер, но все пак бе за предпочитане пред нищо.

Обикновено на Ковалски му трябваше много време да решава въпроси, за които нямаше заповед отгоре, нито пък правилници, въз основа на които сам да се ориентира. И все пак до понеделник сутринта той бе стигнал до своето решение.

Нямаше да отсъства дълго — един, най-много два дни, ако самолетните връзки се окажат неподходящи. Във всеки случай това бе нещо, което трябваше да стори. По-късно щеше да обясни на шефа. Сигурен бе, че шефът ще разбере, макар че щеше страшно да се разсърди. Мина му през ума да съобщи на подполковника за своя проблем и да поиска четиридесет и осем часа отпуск. Но беше убеден, че подполковникът, макар и добър командир, който помагаше на хората си в беда, щеше да му забрани да замине. Нямаше да разбере за Силви, а Ковалски знаеше, че не може да му обясни. Той нищо не можеше да обяснява с думи. Надигна се с тежка въздишка за дежурството в понеделник сутринта. Дълбоко го безпокоеше мисълта, че за първи път в живота си на легионер щеше да извърши самоотлъчка.

Чакала стана по същото време и извърши педантичните си приготовления. Най-напред се изкъпа и избръсна, а след това се справи с превъзходната закуска, оставена върху поднос край леглото му. Измъкна куфарчето от гардероба и внимателно опакова всяка част от съдържанието му в пореста гума, след което завърза пакетите с канап. Подреди ги на дъното на раницата си. Отгоре им сложи кутийките с боя, четчиците, грубите панталони и карираната риза, чорапите и туристическите обувки. Пазарската мрежа се побра в единия външен джоб на раницата, а кутийката с патрони — в другия.

Облече една от обичайните си ризи на райета, модерни през 1963 година, лек гълъбовосив костюм вместо камгарното каре, което носеше обикновено, чифт леки обувки от черна кожа на фирмата „Гучи“. Бродирана връзка от черна коприна допълни тоалета. Вдигна раницата с една ръка и слезе при колата, оставена на хотелския паркинг. Заключи товара си в багажника. Върнал се във фоайето, Чакала получи пакетирания обяд, кимна в отговор на отправеното от администратора пожелание за bon voyage66 и към девет часа вече се носеше извън Брюксел по старата магистрала за Намюр. Равнинната околност вече се грееше на горещите слънчеви лъчи — предвестници на настъпващ жарък ден. Пътната карта го осведоми, че до Бастон има осемдесет и един километра, към които той прибави още няколко за откриване на закътано местенце в гористите хълмове южно от градчето. Прецени, че ще се справи лесно с пътя до пладне, и подгони симката по следващия прав и равен участък през Валонската долина.

Преди слънцето да достигне зенита, беше отминал Намюр и Марш, като следваше пътните знаци, според които до Бастон не оставаха много километри. След като премина през градчето, разорано до основи през зимата на 1944 година от танковете „Тигър“ на Хасо фон Мантойфел, Чакала пое по хълмовете южно от града. Гората ставаше все по-гъста, виещият се път все по-често биваше засенчван от вековни буки и брястове и все по-рядко през дърветата се прокрадваше самотен слънчев лъч.

На осем километра извън града забеляза тесен коловоз, навлизащ в гората. Пое по него и след още около километър и половина попадна на друго тясно отклонение. Вкара колата няколко метра навътре и я скри сред ниски шубраци. Изчака известно време в сенчестата горска прохлада, запалил цигара и заслушан в пукането на охлаждащия се блок на двигателя, шепота на вятъра във върхарите и далечното гугукане.

Слезе бавно от колата, отключи багажника и остави раницата върху капака. Една по една смени дрехите си, сгъна безупречния гълъбовосив костюм върху задната седалка на симката и нахлузи грубите панталони. Беше достатъчно топло, за да няма нужда от сако, и той само смени затворената риза и вратовръзка с карираната рубашка, каквито носят дървосекачите. Най-накрая леките и скъпи градски обувки отстъпиха място на туристическите боти и вълнените чорапи, в които напъха маншетите на панталона.

Една по една отви съставните части на пушката и ги сглоби парче по парче. Заглушителя сложи в единия джоб на панталона, а оптическия прицел в другия. В левия джоб на ризата изсипа двадесетина патрона от кутийката, а единствения експлодиращ, все още увит в меката хартийка, пусна в десния.

Когато цялата пушка бе сглобена, той я положи върху капака и отиде отново до багажника, откъдето измъкна купеното предната вечер от една сергия на брюкселския пазар. Преди да се върне в хотела, го остави за през нощта в багажника. Беше зеленокор пъпеш. Заключи багажника, пусна пъпеша в празната раница заедно с боите, четките и един ловджийски нож, заключи колата и навлезе в гората. Тъкмо преваляше пладне.

След десет минути откри дълго и тясно открито пространство — поляна, от чийто край имаше ясна видимост на около сто и петдесет метра. Подпря пушката на едно дърво и след като отброи сто и петдесет крачки, потърси друго, откъдето да се вижда оставеното оръжие. Изсипа съдържанието на раницата на земята, отвори капачките на двете кутийки с боя и се залови за пъпеша. Горната и долната му част бяха бързо оцветени в кафяво. Средата стана розова. Докато и двата цвята не бяха още засъхнали, грубо очерта с показалец очи, нос, мустаци и уста.

Като заби ножа в горната част на пъпеша, за да не размаже с пръсти боята, Чакала много внимателно го пусна в пазарската мрежа. Тънките корди и едрата мрежа не можеха да прикрият очертанията нито на самия пъпеш, нито на нарисуваното върху него.

Най-накрая заби със сила ножа в ствола на дървото на около два метра височина и окачи през чирените му дръжките на мрежата. Кафяво-розовият пъпеш висеше на фона на зелената кора на дървото като гротескна отрязана човешка глава. Чакала отстъпи и разгледа резултата на своя труд. От сто и петдесет метра разстояние вършеше работа.

Затвори двете кутийки боя и ги запокити далеч в гората, където те изчезнаха шумно в шубраците. Четчиците забучи в покритата с мъх земя колкото можа надълбоко, а после ги затъпка с крак, докато и те изчезнаха от поглед. Взе раницата и се върна при пушката.

Заглушителят бе завит с лекота докрай в горната част на ствола. Оптическият прицел пасна точно. Чакала изтегли затвора и вкара първия заряд в патронника. Примижа в окуляра и потърси своята цел, виснала в другия край на поляната. Когато я съзря, остана изненадан от това колко бе голяма и ясно очертана. Ако това бе глава на жив човек, щеше да изглежда, че е на не повече от тридесетина метра. Различаваше пресичащите се корди на мрежата и дори следите от собствения си пръст, маркирал основните черти на лицето.

Измени малко положението на тялото си, облегна се на едно дърво, за да улесни прицелването, и отново примижа. Двете кръстосани нишки в тръбата като че не бяха съвсем в центъра и той напипа с дясната ръка двете болтчета, с чието завъртане докара кръстчето в самия център. Доволен от стореното, се прицели в средата на пъпеша и стреля.

Откатът бе по-слаб от очаквания, а приглушеното „пуф“ на заглушителя надали би се чуло в някоя тиха улица. С пушка под мишница, прекоси поляната и разгледа пъпеша. Куршумът бе одраскал кората на плода в горния десен край, беше скъсал част от мрежата и се бе забил в дървото. Чакала се върна на мястото си и стреля още веднъж, като се прицели точно както първия път.

Резултатът бе същият — с по-малко от сантиметър разлика. Даде общо четири изстрела, без да пипа болтчетата за настройване на прицела, докато се убеди, че стреля точно, но оптиката го насочва високо и малко вдясно. Чак тогава използва болтчетата.

Следващият изстрел попадна ниско и вляво. За да е напълно сигурен, отново прекоси поляната и разгледа оставеното от куршума входно отверстие. То се намираше в левия ъгъл на нарисуваната върху главата уста.

Стреля още три пъти при същото положение на прицела и куршумите попаднаха в същия участък. Накрая върна настройката на косъм.

Деветият куршум попадна точно в челото, където го бе насочил. За трети път отиде до целта и като извади от джоба си парче тебешир, очерта с него поразените от куршуми участъци — дясно горе, в левия ъгъл на устата и точното попадение в средата на челото.

Оттук насетне Чакала порази едно след друго двете очи, горния край на носа, горната устна и брадичката.

След това обърна целта в профил и насочи последните шест куршума към слепоочието, входа на ушния канал, бузата, челюстта и черепа, като само в един случай допусна леко отклонение.

Доволен от оръжието, той беляза положението на двете болтчета за настройване на прицела и като извади от джоба си шишенце с лепило, поля с гъстата течност главичките на двете болтчета и бакелитовата повърхност на скалите около тях. След половин час и две цигари лепилото се бе втвърдило, така че прицелът на това конкретно оръжие бе прецизно фиксиран за неговото зрение и за сто и тридесет метра разстояние.

Извади от другия джоб на ризата експлодиращия патрон, разви го и го пъхна в патронника на пушката. Прицели се особено внимателно в средата на пъпеша и стреля.

Докато последната струйка синкав дим се виеше от отвора на заглушителя, Чакала подпря оръжието о дървото и пое през поляната към провесената пазарска мрежа. Тя висеше отпусната и почти празна пред изранения ствол на дървото. Пъпешът, погълнал двадесет оловни куршума, без да стане на парчета, се бе разпаднал. Части от него бяха изхвърлени през дупките на мрежата и лежаха пръснати по тревата. Семчици и сок се стичаха по кората на дървото. Останалите парчета от месото на плода бяха размесени в дъното на мрежата, която висеше от ловджийския нож като сбръчкан скротум.

Чакала откачи мрежата и я захвърли в близките храсти. Мишената се бе превърнала в каша. Измъкна с разклащане ножа от дървото и го прибра в канията му. Отдалечи се от дървото, прибра си пушката и се върна при колата.

Там всяка част бе внимателно повита в пелените от пореста гума и прибрана в раницата заедно с обувките, чорапите, ризата и панталоните. Облече си отново градските дрехи, заключи раницата в багажника и спокойно изяде приготвените за обяд сандвичи.

Като свърши, излезе на коловоза, подкара към главния път и зави наляво за Бастон, Марш, Намюр и Брюксел. Прибра се в хотела малко след шест и след като качи раницата в стаята, слезе да уреди с администратора сметката за колата. Преди да се изкъпе за вечеря, прекара един час във внимателно почистване на всички части на оръжието и смазване на неговите движещи се части. Прибра ги в куфарчето, а него заключи в гардероба. По-късно вечерта раницата, канапът и няколко листа пореста гума бяха хвърлени в боклукджийския контейнер на някаква фирма, а двадесет и една гилзи потънаха в общинския канал.

В същото понеделнишко утро на пети август Виктор Ковалски се намираше отново в Централната поща на Рим и търсеше помощта на някой, който знае френски. Този път искаше да се свърже с информационната служба на АЛИТАЛИЯ и да научи часовете на полетите до и от Марсилия през текущата седмица. Разбра, че е пропуснал възможността за този ден, тъй като машината излиташе от Фиумичино след час и нямаше време да я хване. Следващият пряк полет бе в сряда. Не, нямаше други компании, които да извършват преки полети от Рим до Марсилия. Имаше комбинирани полети. Интересува ли се сеньор от подобна възможност? Не? Полет в сряда? Разбира се. Излитане в единадесет и петнадесет предобед и кацане на марсилското летище Маринян малко след пладне. Едно място? Само отиване или и връщане? Разбира се, а името? Ковалски съобщи имената от документите, които имаше в джоба си. След премахването на паспортните формалности в рамките на Европейската общност националната лична карта бе достатъчна.

Помолен бе да се яви на гишето на АЛИТАЛИЯ във Фиумичино един час преди излитането в сряда. Когато служителят от другия край на линията остави слушалката, Ковалски взе очакващите го писма, заключи ги в куфарчето си и напусна сградата, за да се прибере в хотела пеша.

На следващата сутрин Чакала се срещна за последен път с г-н Гоосенс. Позвъни по време на закуската и Оръжейника го извести, че със задоволство може да съобщи привършването на работата. Ще обича ли мосю Дуган да намине в 11 часа предобед? И нека донесе, моля, необходимото за окончателна проба.

Пак пристигна половин час по-рано, прибрал малкото дипломатическо куфарче в един най-обикновен куфар, който купи същата сутрин от магазин за употребявани вещи. Половин час наблюдава улицата на Оръжейника, преди да доближи накрая спокойно входната врата. Когато г-н Гоосенс го посрещна, той без колебание влезе в кабинета. Гоосенс влезе при него, след като заключи входната врата и затвори след себе си вратата на кабинета.

— Има ли други проблеми? — попита Англичанина.

— Не, този път мисля, че всичко е наред.

Белгиецът измъкна иззад бюрото си няколко рула зебло и ги положи отгоре. Като ги разгъна, нареди една до друга няколко стоманени тръбички, полирани така, че приличаха на алуминиеви. Когато остави и последната, протегна ръка за куфарчето с частите на пушката. Чакала му го подаде.

Една по една Оръжейника пъхаше частите в тръбичките. Всички пасваха точно.

— Как мина тренировката? — попита белгиецът, докато работеше.

— Твърде задоволително.

Като пое оптическия прицел, Гоосенс забеляза, че настройващите болтчета са закрепени с лепило за пластмаса.

— Съжалявам, че калибриращите болтчета трябваше да станат толкова малки — каза той. — По-добре е да се изработят по-точни маркировки, но размерът на главите на оригиналните болтове обърка нещата. Трябваше да използвам тези малки болтчета без глави. В противен случай прицелът не би се поместил в тази тръба. — Пъхна прицела в предназначената за него стоманена тръба и той пасна точно както и останалите части. Когато и последната от петте части изчезна от погледа, той взе мъничката стоманена игла, представляваща спусъка, и останалите пет експлодиращи патрона.

— Тези тук трябваше да поместя другаде — обясни домакинът.

Взе тапицирания с черна кожа приклад на пушката и показа на клиента къде е прорязан с бръснач. Пъхна спусъка в меката част под кожата и залепи прореза с черна изолационна лентичка. Изглеждаше съвсем нормално. Белгиецът извади от чекмеджето на бюрото си гумено цилиндърче с диаметър около четири и височина пет сантиметра.

От центъра на окръжната му основа стърчеше стоманено стъбло с резба.

— Това се слага на края на последната тръба — обясни белгиецът.

Около стъблото в гумата бяха пробити пет отвора. Той пъхна внимателно по един патрон във всеки от тях, така че останаха да се виждат само бронзовите капсули.

— Като се монтира гумата, патроните остават напълно невидими, а самата гума създава впечатление за правдоподобност — продължи Гоосенс. Англичанина остана безмълвен. — Какво мислите? — попита белгиецът с известна тревога в гласа.

Без да каже дума, Англичанина пое тръбите и ги разгледа една по една. Разтръска ги, но отвътре не се чу никакъв звук, тъй като вътрешните стени бяха облечени в два пласта бледосиво сукно, което поглъщаше както удари, така и шум. Най-дългата тръба бе петдесет сантиметра — тя съдържаше цевта и патронника на пушката. Останалите бяха по около тридесет сантиметра и съдържаха двата ствола на приклада — горен и долен, заглушителя и оптическия прицел. Петата — на приклада, със спусъка в нейната тапицировка, остана отделно, както и гуменият цилиндър с патроните. От ловната пушка, да не говорим за оръжието на професионалния убиец, нямаше и помен.

— Превъзходно — каза Чакала, като кимна бавно. — Точно каквото исках.

Белгиецът бе доволен. Като специалист в своята област, той ценеше похвалите, а знаеше, че клиентът отсреща е също сред първите в своя занаят.

Чакала взе стоманените тръби с частите от пушката вътре, внимателно зави всяка в зеблото и ги постави в куфара. Когато петте тръби, петата и гуменият цилиндър бяха увити и прибрани, той затвори куфара и подаде на Оръжейника дипломатическото куфарче с направените по мярка отделения.

— Това повече няма да ми трябва. Оръжието ще остане, където е сега, до момента, когато ми се удаде случай да го използвам. — Извади останалите двеста лири, които дължеше на белгиеца, от вътрешния си джоб и ги сложи върху масата. — Мисля, че деловите ни отношения приключиха, г-н Гоосенс.

Белгиецът прибра парите.

— Да, мосю, освен ако се сетите за още нещо, с което да ви бъда полезен.

— Само едно — отвърна англичанинът. — Помнете малката проповед върху мъдростта на мълчанието, която ви прочетох преди две седмици.

— Не съм я забравил, мосю — тихо отвърна белгиецът.

Отново се уплаши. Дали неговият наемен убиец с тих глас няма да реши да го пречука ей сега, та да си осигури мълчанието му? Положително не. Разследването на такова убийство би довело до знанието на полицията посещенията, направени от високия англичанин в тази къща дълго преди изобщо да му се удаде възможност да използува оръжието, което носеше сега в куфара. Англичанина сякаш четеше мислите му. Той бегло се усмихна.

— Няма от какво да се безпокоите. Нямам намерение да ви причиня зло. Освен това допускам, че човек с вашата интелигентност е взел определени мерки в случай, че бъде убит от свой клиент. Може би след час се очаква телефонен разговор? Някой приятел ще дойде и открие трупа, в случай че не успее да се свърже по телефона. Писмо, оставено при някой адвокат, което да бъде отворено в случай на смърт. За мен ликвидирането ви би създало повече проблеми от ония, които би разрешило.

Г-н Гоосенс се слиса. Той наистина имаше депозирано писмо при един адвокат, което винаги стоеше там и следваше да се отвори в случай на неговата смърт. То насочваше полицията към един точно определен камък в градинката зад къщата. Под камъка се намираше кутия, съдържаща списъка на всички, чието посещение за деня се очакваше. Този списък се сменяше всеки ден. За този ден бележката описваше единствения очакван посетител като висок англичанин с външност на заможен човек, представящ се с името Дуган. Това бе просто начин за презастраховка.

Англичанина го наблюдаваше спокойно.

— Така си и мислех — каза той. — Взели сте достатъчно мерки. И все пак аз ще ви убия на всяка цена, ако споменете пред когото и да било, без изключение, посещенията ми тук или покупката ми. Що се отнася до вас, в момента, в който напусна тази къща, аз преставам да съществувам.

— Това ми е напълно ясно, мосю. Така постъпвам с всички клиенти. Бих казал, че и от тях очаквам подобна дискретност. Ето защо серийният номер на пушката в ръцете ви бе заличен от цевта с помощта на киселина. Аз също трябва да се пазя.

Англичанина се усмихна отново.

— В такъв случай добре се разбираме. Пожелавам, ви приятен ден, мосю Гоосенс.

Минута по-късно вратата се затвори зад гърба му и белгиецът, който знаеше толкова много за оръжия и убийци, но така малко за Чакала, въздъхна с облекчение и се оттегли в своя кабинет да преброи парите.

Чакала не искаше да бъде видян от персонала на хотела с евтин куфар в ръка, затова, макар да бе закъснял за обяд, взе едно такси за Централна гара и остави куфара на гардероб. Разписката пъхна във вътрешното отделение на тънкия си портфейл от гущерова кожа.

Обядва хубаво и скъпо в „Син“, за да ознаменува края на фазата „планиране и подготовка“ във Франция и Белгия, после се върна в „Амиго“ да си плати сметката. Тръгна си, както пристигна: в изящно скроен кариран костюм, извити тъмни очила и два куфара „Вюитон“67, следващи го в ръцете на портиера към очакващото такси. Бе обеднял с хиляда и шестстотин лири, но пушката лежеше на безопасно място в един неугледен куфар в багажния гардероб на гарата, а три изкусно фалшифицирани карти бяха скътани в един от вътрешните джобове на костюма му.

Самолетът излетя от Брюксел за Лондон малко след четири часа и макар на лондонското летище да прегледаха единия му куфар отгоре-отгоре, не намериха нищо и към седем часа той вече бе под душа в собственото си жилище, преди да излезе за вечеря в Уест Енд68.

8.

За нещастие на Ковалски в сряда сутринта нямаше телефонни разговори за провеждане от пощата. Ако бе имало, той щеше да изпусне самолета си. Кореспонденцията очакваше г-н Поатие на мястото си. Той получи петте плика, заключи ги в стоманения контейнер на края на веригата и забързано се отправи към хотела. Към девет и половина подполковник Роден го освободи и той можеше да отиде да спи и стаята си. Следващата му смяна като постови беше от седем часа същата вечер на покрива.

Ковалски се забави в стаята само колкото да вземе своя „Колт“ 45 (Роден никога не би му позволил да го носи на улицата) и да го пъхне в кобура под мишницата. Ако носеше сако по мярка, издутината от оръжието и кобура щеше да личи от сто метра, но неговите костюми бяха скроени толкова зле, колкото можеше да го стори само най-бездарният шивач, и въпреки гигантските му размери те му висяха като торби. Взе ролката лейкопласт и баретата, купени предния ден, и ги натъпка в сакото, пъхна в джоба си и свитък лири и франкове, спестяванията му за изтеклите шест месеца, и затвори вратата зад гърба си.

Дежурният пазач при бюрото на площадката вдигна поглед към него.

— Сега пък искат да се обаждам по телефона — каза Ковалски, като посочи с палец нагоре към деветия етаж. Пазачът не каза нищо, само го гледаше, докато пристигна асансьорът и той влезе вътре. След няколко секунди бе на улицата, където нахлузи големите тъмни очила.

В кафенето отсреща един човек, с брой „Оджи“ в ръце, наклони списанието и внимателно загледа Ковалски през непроницаемите тъмни очила, докато полякът се оглеждаше за такси. Като не можа да намери, закрачи към ъгъла Мъжът със списанието излезе от терасата пред кафенето и отиде до бордюра. Един малък фиат се отдели от редицата коли, паркирани по-долу на същата улица, и спря до него. Той се качи и фиатът запълзя след Ковалски със скоростта на пешеходец.

На ъгъла Ковалски спря минаващо такси и му махна.

— Фиумичино — каза на шофьора.

На летището човекът от SDECE го проследи незабелязано, докато Ковалски се представи на гишето на АЛИТАЛИЯ, плати билета си в брой, увери момчето, че не носи нито куфар, нито ръчен багаж, и бе уведомен, че пътниците за полета до Марсилия в 11,15 ще бъдат извикани след един час и пет минути.

За да убие времето, бившият легионер се помъкна към закусвалнята, купи си кафе и го занесе до големите прозорци, през които можеше да наблюдава как кацат и излитат самолетите. Обичаше летищата, макар да не разбираше как действат. През по-голямата част от живота му шумът от самолетни двигатели бе означавал за него немски месершмити, руски щурмовки или американски летящи крепости. По-късно означаваше въздушна подкрепа от страна на Б–26 или скайрейдър във Виетнам и мистер или фуга над хълмовете на Алжир. На гражданските летища обаче обичаше да наблюдава как самолетите се носят във въздуха като големи сребърни птици малко преди да се приземят, как висят като на конци с приглушени двигатели, преди да допрат земята. Макар и затворен човек, той обичаше да следи неспирната шетня на летището. Може би, мислеше си Ковалски, ако животът му бе протекъл другояче, той щеше да работи на летище. Станал бе обаче онова, което бе, и връщане назад вече нямаше.

Мислите му се насочиха към Силви и надвисналите вежди се начумериха съсредоточено. Не беше справедливо, каза си той сериозно, не беше справедливо тя да умре, а всички ония копелдаци, дето си седят в Париж, да живеят. Подполковник Роден му бе разказал за тях и за това как са предали Франция, и армията, и как са унищожили Легиона, и как са изоставили хората във Виетнам и Алжир в ръцете на терористите. Подполковник Роден никога не грешеше.

Обявиха неговия полет и той излезе през стъклената врата върху парещата белота на бетона, за да измине стоте метра до машината. Двама агенти на полковник Ролан го наблюдаваха от терасата, докато изкачваше стълбичката. Вече си бе сложил черната барета и залепил парченце лейкопласт на бузата. Единият агент се извърна към другия и отегчено вдигна вежда. Докато турбовитловият самолет излиташе за Марсилия, двамата се дръпнаха от парапета. Прекосиха централната зала и спряха пред телефонна будка. Единият набра някакъв номер в Рим. Представи се на човека от другия край на линията с малко име и бавно изрече:

— Замина. АЛИТАЛИА четири, пет-едно. Кацане — Маринян 12,10. Чао.

Десет минути по-късно съобщението стигна в Париж, а след още десет бе изслушано в Марсилия.

Самолетът на АЛИТАЛИЯ изви над залива с невъзможно синя вода и се насочи за приземяване на летище Маринян. Хубавичката италианска стюардеса приключи тура си по пътеката между креслата, провери, дали всички колани са затегнати и се настани на ъгловата седалка отзад, за да затегне собствения си предпазен колан. Забеляза, че пътникът пред нея бе заковал поглед през прозореца към блестящата белезникава пустош на делтата на Рона, сякаш никога по-рано не я бе виждал.

Беше същият едър тромав мъж, който не говореше италиански и чийто френски бе тежко белязан от акцента на родната страна някъде в Източна Европа. Над късо подстриганата си черна коса носеше черна барета, облечен бе в тъмен измачкан костюм и изобщо не свали тъмните очила. Огромно парче лейкопласт загрозяваше половината му лице. Трябва здравата да се бе порязал помисли си тя.

Кацнаха точно навреме, доста близо до сградата на летището, и пътниците тръгнаха пеша към митницата. Докато минаваха през стъклената врата, някакъв плешивеещ нисък мъж ритна леко в глезена застаналия до него полицай от граничния контрол.

— Едър мъж, черна барета, лейкопласт.

После се отдалечи спокойно и съобщи същото на другия полицай. Пътниците се разделиха на две, за да преминат през гишетата. Зад техните решетки седяха един срещу друг двамата полицаи, а през разделящите ги три метра бавно се точеха пристигащите. Всеки представяше паспорт и входен контролен лист. Полицаите бяха служители на Службата за сигурност (DST), отговорна за вътрешната сигурност на страната, както и за контрола над пристигащите в нея чужденци и завръщащи се френски граждани.

Когато Ковалски подаде документите си, облечената в синьо сако фигура едва го погледна. Удари печата върху жълтия контролен лист, хвърли бегъл поглед на подадената лична карта, кимна и даде знак на едрия мъж да продължи. Ковалски се отправи с облекчение към митничарите. Неколцина току-що бяха изслушали мълчаливо казаното от плешивеещото човече, преди то да потъне в една остъклена канцелария отзад. Старшият митничар се обърна към Ковалски:

— Monsieur, voire bagage.69

Той посочи към транспортната лента, около която се бяха струпали останалите пътници в очакване куфарите им да се появят откъм паркирания вън на слънце мрежест фургон.

Ковалски тежко закрачи към митничаря.

— I’ai pas de bagage70 — каза той.

Митничарят вдигна вежди.

— Pas de bagage? Eh, bien, avvez-vous quelque chose a declarer?71

— Non, rien72 — каза Ковалски.

Човекът от митницата се усмихна дружелюбно, почти с мекотата на напевния си марсилски акцент.

— Eh, bien, passez, Monsieur.73

И посочи през изхода към колоната таксита. Ковалски кимна и излезе на слънце. Ненавикнал да харчи свободно, той се огледа, съзря един от автобусите на летището и се качи в него.

Когато изчезна от погледа, неколцина митничари се събраха около старшия си.

— За какво ли го търсят? — попита единият.

— Имаше много намусен вид.

— Ще го загуби, когато тия копелдаци се заемат с него — обади се трети, като кимна към канцелариите отзад.

— Хайде на работа — намеси се по-възрастният. — Днес дадохме приноса си за Франция.

— За Големия Шарл, искаш да кажеш — парира го първият, докато се разделяха, и добави нечуто: — Бог да го убие!

Стана обяд, докато най-подир автобусът спря пред представителството на ЕР ФРАНС в самото сърце на града, а времето бе по-горещо дори отколкото в Рим. Август в Марсилия си има своите достойнства, но вдъхновението за труд не е сред тях. Жегата тегнеше над града като болест, пронизваща всяка клетка, смучеща енергия, сили и желание да се прави каквото и да било друго, освен да се лежи в прохладна стая със смъкнати щори и пуснат докрай вентилатор.

Дори Канебиер, обикновено врящата и кипяща артерия на Марсилия, която след смрачаване се превръщаше в река от светлини и живот, сега бе мъртва. Малкото хора и коли по нея сякаш се движеха, затънали до кръста в петмез. Половин час му отне хващането на такси — повечето шофьори си бяха намерили по някоя сянка в парка за следобедната почивка.

Адресът, който Жожо бе дал на Ковалски, се оказа на главния път от града към Касис. Заръча на шофьора да го остави на Авеню дьо ла Либерасион, за да може да измине остатъка от пътя пеша. Промълвеното от шофьора „si vous voulez“74 изразяваше пределно ясно мнението му за чужденци, които са решили да изминат пеша неколкостотин метра в тая жега, след като имат на разположение кола.

Ковалски гледа след прибиращото се в града такси, докато то се изгуби от погледа му. Откри записаната на листче странична уличка, след като попита келнера от едно заело тротоара кафене. Блокът изглеждаше доста нов и Ковалски си помисли, че Жожо трябва да е направил добри пари с количката за закуски. Може би са успели да вземат будката, на която мадам Жожо от толкова години бе хвърлила око. Това би обяснило повишаването на тяхното благосъстояние. А и за Силви е по-добре да израсне в този квартал, отколкото край пристанището. При мисълта за дъщерята и нелепата мисъл, с която току-що я бе свързал, Ковалски се закова пред стълбите на блока. Какво бе казал по телефона Жожо? Седмица? Може би две? Това не бе възможно.

Изкачи тичешком стъпалата и разгледа двата реда пощенски кутии по протежение на входното антре. На една от кутиите пишеше „Гжибовски“. Апартамент 23. Реши да се качи по стълбите, понеже бе само на втория етаж.

Вратата на апартамент 23 беше като на останалите. Имаше бутон за звънеца с малък процеп, в който се виждаше напечатано върху листче името Гжибовски. Намираше се в дъното на коридора, съседна с апартаментите 22 и 24. Натисна копчето. Вратата пред него се открехна и през процепа към челото му налетя дръжката на пикел.

Ударът разцепи кожата, но отскочи от костта с тъп звук. От двете страни да поляка се отвориха навътре вратите на апартаментите 22 и 24 и от тях се изсипаха мъже. Всичко това стана за по-малко от секунда. За това време Ковалски освирепя. Макар и да разсъждаваше бавно в повечето отношения, той владееше съвършено една техника — на боя.

В теснотията на коридора неговият ръст и сила не му вършеха работа. Именно поради ръста дръжката на пикела не бе достигнала върховия момент на силата, преди да го удари по главата. През стичащата се през очите му кръв различи двама души в рамката на вратата отпред и по двама от всяка страна. Трябваше му простор за движение и той влетя в апартамент 23.

Мъжът точно пред него залитна назад под натиска, онези отзад се втурнаха към него, протегнали ръце към яката и сакото му. Вътре Ковалски измъкна колта изпод мишницата си и стреля назад към входа. В същото време друга тояга се стовари през китката и отклони изстрела надолу.

Куршумът раздроби колянната капачка на един от нападателите. Човекът се свлече с пронизителен писък. Оръжието вече не бе в ръката му, а пръстите останаха безчувствени след втори удар по китката. След миг бе повален от петима, които се нахвърлиха едновременно върху него. По-късно лекарят констатира, че преди да загуби окончателно съзнание, Ковалски бе понесъл двадесетина удара с гумирани палки по главата. Част от едното му ухо бе отнесено от саблен удар, носът бе счупен, а лицето представляваше тъмночервена маска. Повечето от неговите удари бяха инстинктивни реакции. На два пъти почти се добра до оръжието си, докато накрая един ритник го завъртя към другия край на хола. Когато Ковалски окончателно се захлупи по лице, от нападателите му само трима бяха на крака.

Щом огромното тяло се просна безжизнено на пода, като единствено тънката струйка кръв, стичаща се от разцепения скалп, подсказваше, че в него има още живот, тримата оцелели отстъпиха с люти псувни назад, като дишаха тежко. От останалите мъжът с прострелян крак лежеше сгърчен край стената до входа, пребледнял, обхванал разбитото си коляно с лъснали от кръвта червени ръце, а през посивелите от болка устни се сипеше дълъг монотонен поток нецензурирани ругатни. Друг бавно се поклащаше на колене напред-назад, с ръце, притиснали разкъсаните слабини. Последният лежеше на килима недалеч от Ковалски и един безформен оток променяше цвета на лявото слепоочие, където бе попаднал с пълна сила един от чудовищните удари на поляка.

Старшият на групата обърна Ковалски по гръб и повдигна един от затворените му клепачи. Отиде до телефона край прозореца, набра местен номер и зачака.

Все още дишаше тежко. Когато оттатък вдигнаха слушалката, той каза:

— Пипнахме го… Да се е бил? Разбира се, че се би като обезумял… Стреля един път, Герини загуби колянна капачка. Капети отнесе един в ташаците, а Висар е в несвяст… Какво? Да, полякът е жив, такава беше заповедта, нали? Иначе как ще направи всички тези бели… Да, доста пострада. Не знам, в безсъзнание е… Вижте, не ни трябва салатиера75, искаме линейки. И по-бързо.

Тресна слушалката и се обърна с „Гадове!“ към света като цяло. Из стаята, подобно на дърва за огрев, за каквото единствено бяха вече годни, се въргаляха парчета от разбитите мебели. Всички бяха помислили, че полякът ще рухне още в коридора отвън. Мебелите не бяха преместени в съседна стая и така всички попаднаха във вихрушката. Той самият бе спрял с гърди едно кресло, запратено от Ковалски с една ръка, и, Бога ми, болеше. Мръсният му поляк, мислеше си той, копелетата от управлението не бяха предупредили какво представлява.

След петнадесет минути в алеята отпред се плъзнаха две линейки и горе се качи лекар. Пет минути преглежда Ковалски. Накрая му запретна ръкава и му постави инжекция. Докато двамата санитари залитаха към асансьора с поляка върху носилката, лекарят се насочи към ранения корсиканец, който го бе наблюдавал злобно от своята локва кръв край стената.

Откопча с усилие ръцете му от коляното, хвърли един поглед и подсвирна:

— Добре си се наредил. Морфин и право в болницата. Ще ти дам, пълна упойка. Нищо повече не мога да сторя тук. Във всеки случай, mon petit76, с кариерата ти в тая област е свършено.

Докато му вкарваше иглата, от Герини се изля поток ругатни.

Висар седеше с ръце на главата и с ошашавен израз. Капети бе вече на крака, подпрян на стената и разтърсван от сухи стомашни конвулсии. Двама от колегите му го хванаха под мишниците и го поведоха куцукащ вън от апартамента към коридора. Старшият помогна на Висар да стъпи на крака, докато санитарите от втората линейка отнасяха неподвижния Герини.

Застанал в коридора отвън, ръководителят на шестимата хвърли поглед към опустошеното помещение. Лекарят стоеше до него.

— Голяма бъркотия, а? — промълви докторът.

— Тукашната служба да си го почисти — отвърна старшият. — Тоя гаден апартамент е техен.

И с тия думи затвори вратата. Вратите на апартаментите 22 и 24 бяха също отворени, но вътре бе непокътнато. Водачът затвори и двете жилища.

— Няма ли съседи? — попита лекарят.

— Няма — каза корсиканецът. — Заехме целия етаж.

Докторът тръгна напред, а той помогна на все още безпомощния Висар да слезе по стълбите до чакащите коли.

След дванадесет часа с кола през цяла Франция, Ковалски лежеше върху нара в килия, разположена под, укрепени казарми край Париж. Помещението имаше неизбежните за всеки затвор белосани стени, изплескани и плесенясали, с надраскана тук и там по някоя псувни или молитва. Беше задушно и топло, смърдеше на карболова киселина, пот и урина. Полякът лежеше по гръб върху железния нар с циментирани към пода крака. Ако не се брои кафеникавият дюшек и навитото на руло одеяло под главата, върху нара нямаше други постелки. Два дебели кожени ремъка връзваха глезените, други два — бедрата и китките. Още един приковаваше надолу гръдния кош. Ковалски бе все още в безсъзнание, но дишаше тежко и неритмично.

Кръвта бе измита от лицето, ухото и кожата на главата бяха зашити. Парче пластир обхващаше счупения нос, а през отворената уста, откъдето стържеше дишането, личаха остатъците от два счупени предни зъба. Останалата част на лицето му бе жестоко охлузена.

Под гъсталака от черни косми, покриващ гърдите, раменете и стомаха, можеха да се видят и други синини, резултат от юмруци, ритници и палки. Дясната китка бе омотана в дебела превръзка.

Човекът в бяла престилка се изправи, след като привърши прегледа, и прибра стетоскопа в чантата си. Извърна се и кимна към мъжа зад себе си, който почука на вратата. Тя се отвори, двамата излязоха навън, вратата хлопна и тъмничарят върна на местата им двата огромни напречни стоманени пръта.

— С какво го блъснахте? — попита лекарят, докато вървяха по коридора. — Да не е с бързия влак?

— Шест души едва го усмириха — отвърна полковник Ролан.

— Ами доста добра работа са свършили. За малко да го убият. И са щели да го сторят, ако той нямаше конструкция на бик.

— Нямаше друг начин — рече полковникът — Съсипа трима от хората ми.

— Голямо сражение е било.

— Да. А какви са пораженията?

— Казано на обикновен език: възможно счупване на дясната китка — не забравяйте, че нямах възможност да го видя на рентген, плюс разкъсано ляво ухо и счупен нос. Многобройни повърхностни наранявания и охлузвания, лек вътрешен кръвоизлив, който може да се усложни и да го довърши или да мине от само себе си. Радва се на това, което може да се нарече безобразно добро здраве — или поне се е радвал. Тревожи ме главата. Естествено, има сътресение на мозъка. Дали е леко или сериозно, трудно е да се каже. Няма признаци на счупване на черепа, макар че това не е заслуга на вашите хора. Просто главата му е направена от цяло парче слонова кост. Сътресението обаче може да прерасне в нещо по-лошо, ако не го оставят в пълен покой.

— Трябва да му задам някои въпроси — отбеляза полковникът, загледан в огънчето на цигарата си.

Затворническата клиника на доктора бе в едната посока, а стълбището към партера водеше в друга. Двамата мъже спряха. Лекарят погледна с отвращение ръководителя на Оперативното управление.

— Това е затвор — тихо произнесе той. — Да, направен е за престъпници срещу сигурността на държавата. Но аз все още съм затворническият лекар. Навсякъде другаде в тоя затвор важи каквото аз кажа по отношение здравето на осъдените. Този коридор обаче… — докторът кимна с глава назад по посоката, откъдето бяха дошли — е ваш периметър. Беше ми обяснено пределно ясно, че не ми влиза в работата какво става там и че там нямам думата. И все пак думата ми е следната: ако започнете да „разпитвате“ този човек по вашия си начин, преди да се е възстановил, той или ще умре, или ще се превърне в буйстващ луд.

Полковник Ролан изслуша рязкото предупреждение на лекаря, без да трепне.

— Кога ще дойде на себе си? — попита.

Лекарят сви рамене.

— Не е възможно да се каже. Може да е още утре, а може да лежи така дни наред. Но дори да дойде на себе си, няма да бъде годен за разпит — искам да кажа, в медицински смисъл — поне още две седмици. Най-малко. И то само ако мозъчното сътресение е леко.

— Съществуват някои медикаменти — промърмори полковникът.

— Да, съществуват. Но аз нямам и най-малкото намерение да ви ги посоча. Може би сте в състояние да си ги набавите, положително сте в състояние. Само че не от мен. Във всеки случай, каквото и да ви каже той в сегашния момент, то ще е лишено от всякакъв смисъл. Ще бъдат навярно някакви врели-некипели. Съзнанието му е замъглено. Може да се оправи, а може и да не се оправи. Все пак, ако това стане, трябва да стане от само себе си. Психогенни препарати в настоящия момент могат просто да го превърнат в идиот, безполезен за вас или за когото и да било друг. Ще мине вероятно седмица, докато отвори очи. Трябва да изчакате.

С това лекарят се извърна на пети и пое обратно към клиниката си.

Той обаче сгреши. Ковалски отвори очи след три дни, на десети август, и още тоя ден има своя пръв и последен разпит.

Чакала прекара трите дни след завръщането си от Брюксел в последни приготовления за предстоящата мисия във Франция.

С новата си шофьорска книжка на името на Александър Джеймс Куентин Дуган в джоба, той отиде в Главното управление на Автомобилната асоциация, разположена във Фанъм Хаус, и си взе международно свидетелство за правоуправление на същото име.

Купи си комплект кожени куфари от един магазин, специализиран в продажба на употребявани пътни принадлежности. В единия нареди дрехите, които при нужда щяха да го превърнат в копенхагенския пастор Пер Йенсен. Преди да стори това, отстрани етикетите на датския производител от трите купени в Копенхаген обикновени ризи и ги приши към свещеническата риза, яката и нагръдника, купени от Лондон, след като махна английските етикети. Тези неща отидоха при обувките, чорапите, бельото и лекия антрацитеносив костюм, които един ден може би щяха да представят личността на пастор Йенсен. В същия куфар влязоха и дрехите на американския студент Марти Щулбърг — маратонки, чорапи, джинси, тениски и яке.

Разряза подплатата на куфара и пъхна между двата пласта кожа, образуващи подсилените му страници, паспортите на двамата чужденци, в които може би някой ден щеше да пожелае да се превъплъти. Последни в куфара влязоха датската книга върху френски катедрали, двата чифта очила — едните за пастора, другите за американеца, двата комплекта различно оцветени контактни лещи, внимателно завити в мека хартия, и принадлежностите за боядисване на коса.

Вторият куфар пое обувките, чорапите, ризата и панталоните френско производство, купени от парижкия битпазар, заедно с дългия до глезените балтон и черната барета. В подплатата пъхна фалшивите документи на застаряващия французин Андре Мартен. Този куфар остана отчасти празен, защото скоро трябваше да поеме и комплект тънки стоманени тръби, съдържащи цяла снайперска пушка с мунициите й.

Третият куфар, малко по-малък, напълни с имуществото на Александър Дуган: обувки, чорапи, бельо, ризи, вратовръзки, носни кърпи и три елегантни костюма. В подплатата му скри няколко тънки пачки от по десет банкноти на обща сума хиляда лири, които изтегли от личната си банкова сметка след завръщането от Брюксел.

Всеки куфар бе внимателно заключен, а ключетата наниза на собствения си ключодържател. Гълъбовосивият костюм, почистен и изгладен, бе закачен във вградения гардероб на апартамента. Във вътрешния джоб се намираха паспортът, шофьорската книжка, международното свидетелство и портмоне със сто лири в брой.

В последната част от комплекта — елегантна пътна чанта, сложи приборите за бръснене, пижамата, тоалетна торбичка с гъба за къпане и пешкир, килограмов пакет гипс, няколко рула широк мъхнат бинт, пет-шест колелца лейкопласт, три пакета памук и груби ножици с тъпи, но яки рамене. Дипломатическото куфарче щеше да мине като ръчен багаж, тъй като от опит знаеше, че при минаване през митницата на кое да е летище подобен багаж обикновено не става произволно посочен обект за проверка.

Подготвителната фаза завършваше с приключването на покупките и стягането на багажа. Надяваше се, че маскировките на пастор Йенсен и Марти Шулбърг щяха да се окажат просто презастраховка, до използуването на която няма да се стигне, освен ако се наложи да изостави самоличността на Александър Дуган. Личността на Андре Мартен бе от ключово значение за неговия план, докато останалите две изобщо можеха да не потрябват. В този случай след приключване на работата целият куфар би могъл просто да бъде изоставен в някой багажен гардероб. Дори тогава, мислеше той, можеше да се наложи да използува някой от двамата за улесняване на бягството си. Андре Мартен и пушката можеха да бъдат захвърлени след приключване на задачата, тъй като повече нямаше да се нуждае от тях. Макар да влизаше във Франция с три куфара и дипломатическо куфарче, той смяташе да я напусне с един куфар и с ръчния си багаж — в никакъв случай с повече.

Свършил с тези приготовления, Чакала зачака двете бележки, които щяха да дадат сигнал да потегляне. Едната трябваше да съдържа парижки телефон, от който евентуално да получава информация за точното състояние на бойната готовност на охраната на френския президент. Другата трябваше да е писмено потвърждение от хер Майер от Цюрих за попълване на шифрованата му банкова сметка с двеста и петдесет хиляди долара.

Докато чакаше двете съобщения, Чакала прекарваше времето си в упражнения по ходене из апартамента с подчертано накуцване. След два дни бе удовлетворен от постигането на достатъчно убедителна походка, която не би позволила на кой да е страничен наблюдател да открие, че всъщност не е страдал от счупване на глезена или бедрото.

Първото очаквано писмо пристигна на девети август сутринта. Пликът бе адресиран в Рим и съдържаше следното съобщение:

„Вашият приятел може да бъде потърсен на телефон MOLITOR 590177. Представете се с думите: «Ici Chacal»78. Отговорът ще бъде: «Ici Valmy»79 Наслуки!“

Писмото от Цюрих пристигна чак на единадесети сутринта. Чакала се усмихна широко, когато прочете потвърждението за това, че каквото и да стане, при условие че остане жив, той е богат до края на дните си. А ако предстоящата операция приключеше с успех, щеше да е дори по-богат. В успеха не се съмняваше. Нищо не бе оставено на случайността.

Остатъка от сутринта прекара в телефонно уреждане на самолетни билети. Заминаването бе насрочено за следващата сутрин — дванадесети август.

Подземието бе тихо, ако изключим звуците от дишане: дълбоко, но ритмично откъм петимата мъже зад масата и стържещо хъркане откъм вързания за тежък дъбов стол човек. Не би могло да се определи колко голямо е подземието, нито цветът на стените. Имаше само един кръг светлина в цялото помещение и той бе насочен върху дъбовия стол с арестувания. Лампата бе стандартна, каквато обикновено се използува при четене, само че крушката бе с голяма мощност и яркост и лъчението й допринасяше за всепоглъщащата топлина на подземието. Лампата бе прикрепена към левия ръб на масата и подвижният абажур бе нагласен да свети право в поставения на около два метра стол.

Част от снопа светлина засягаше лекьосаната повърхност на масата и изваждаше на показ тук-таме крайчетата на нечии пръсти, нечия ръка или китка, цигара, която изпращаше нагоре тънка струйка синкав дим.

Светлината бе тъй ярка, че останалата част от подземието тънеше в мрак. Арестантът не можеше да различи телата или дори раменете на петимата мъже зад масата. Единственият начин да ги съзре би бил да стане от стола и да отиде отстрани, така че косият отблясък от светлината да очертае силуетите им.

Това обаче той не можеше да стори. Подплатени ремъци приковаваха глезените му към краката на стола, които от своя страна бяха фиксирани към пода с помощта на винкел. Столът имаше облегалки за ръцете и към тях също с подплатени ремъци бяха вързани китките на арестувания. Друг ремък опасваше пояса, а още един — масивния космат гръден кош. Подплатата на всички ремъци бе просмукана от пот.

Ако не се броят неподвижните ръце, повърхността на масата бе пуста. Единствената й друга украса бе обкован с бронз процеп. Едната му страна бе градуирана. От процепа стърчеше къса бронзова дръжка с бакелитова ръкохватка, която можеше да се движи нагоре-надолу по протежение на отвора. До него имаше обикновен прекъсвач цък-цък. Дясната ръка на човека в края на масата лежеше в опасна близост до двата уреда. По нея се виеха къси черни косъмчета.

От масата към малък трансформатор до краката на мъжа открая се спускаха две жици — едната от прекъсвача, а другата от реостата. От него към голям контакт в стената зад групата водеше по-дебел гумиран кабел.

В по-отдалечения от масата ъгъл на помещението, зад всички, седеше зад маса още един мъж с лице към стената. Пред него имаше магнетофон, чиято мъждива зелена светлинка показваше, че е включен, макар ролките да бяха неподвижни.

Като се изключи дишането, тишината в подземието бе почти осезаема. Всички мъже бяха запретнали високо ръкави, просмукани от пот. Вонята беше убийствена — задушаваща смесица от пот, метал, застоял цигарен дим и повърнато. Но дори остротата на последното отстъпваше пред нещо още по-силно — неповторимия лъх на страх и болка.

— Ecoute, mon petit Viktor.80 Ще трябва да ни кажеш. Може би не сега. Но рано или късно. Ти си храбър мъж. Знаем това. Поздравяваме те. Но дори ти няма да устискаш още дълго. Така че защо не ни кажеш? Смяташ, че подполковник Роден ще ти забрани, ако беше тук? Напротив, щеше да ти заповяда да ни кажеш. Той ги разбира тия работи. Сам би ни казал, за да ти спести неприятностите. Ти самият знаеш, че накрая всички проговарят. N’est-ce pas, Viktor?81 Виждал си ги как проговарят, нали? И после обратно в леглото. И ще спиш, ще спиш колкото си искаш. Никой няма да ти пречи…

Мъжът от стола вдигна към светлината подуто от бой, лъснало от пот лице. Очите бяха затворени. Не можеше да се каже дали от подутините, оставени от ритниците на корсиканците в Марсилия, или поради силната светлина. Лицето остана известно време обърнато към масата и мрака отпред. Устата се разтвори и направи опит да проговори. Късче бълвоч се показа и се стече по обраслите гърди към повърнатата в скута локва. Главата клюмна и брадичката отново опря о гърдите, но междувременно рунтавата коса се разклати насам-натам в отговор. Гласът иззад масата се чу отново:

— Viktor, ecoute-moi.82 Ти си корав човек. Всички го знаем. Всички го отчитаме. Ти вече счупи рекорда. Но дори и ти не можеш да продължиш. А ние можем, Виктор, ние можем. Ако трябва, ще те държим жив и в съзнание дни и седмици наред. Никакъв милосърден унес като едно време. Човек си служи с техника днес. Има хапчета, tu sais.83. Сега приключихме с третата степен84. Може да е било за добро. Така че защо да не проговориш? Виждаш ли, ние разбираме. Знаем какви са болките. Но тия щипчици, те не разбират, те просто не разбират, Виктор. Просто си я карат нататък… Ще ни кажеш ли, Виктор? Какво правят онези в хотела в Рим? Какво чакат?

Виснала върху гърдите, гигантската глава се люшна бавно насам-натам, сякаш разглеждаше поред ту едната, ту другата от двете медни щипчици, впити в гръдните пъпки, или пък по-голямата, чиито назъбени челюсти захапваха от двете страни главата на члена.

Ръцете на говорещия лежаха пред него на светло, изтънчени, бели, пълни със спокойствие. Той изчака още малко. Едната бяла ръка се отдели от другата — палецът, прибран към дланта, четирите пръста широко разперени — и се залепи за масата.

В другия край на масата ръката на човека при реостата придвижи бронзовия лост от цифрата две на цифрата четири, после улови прекъсвача с два пръста.

Ръката върху масата събра разперените пръсти, вдигна Показалеца във въздуха и го насочи надолу с международния жест: „Давай!“ Прекъсвачът бе включен.

Металните щипчици, прикрепени към човека на стола и свързани с жици към прекъсвача, сякаш оживяха с тихо жужене. Огромното туловище подскочи безмълвно от стола, сякаш левитиращо под напъна на тласнала го в кръста невидима ръка. Краката и китките напънаха ремъците навън, докато започна да изглежда, като че ли въпреки подплатата каишите ще прережат плътта и костите. Очите, според медицината неспособни да виждат през подпухналата около тях плът, не се подчиниха на науката и изскочиха навън, изцъклено се вторачиха в тавана. Устата зееше сякаш в изненада. Измина около половин секунда, преди от дробовете да се изтръгне демоничен писък. А когато се изтръгна, не спираше, не спираше и не спираше…

Виктор Ковалски се предаде в 4,10 часа следобед и магнетофонът се завъртя.

Когато започна да говори или по-скоро да бъбри несвързано, с хлипания и стонове, спокойният глас на мъжа в средата прекъсваше брътвежа с режеща яснота:

— Защо са там, Виктор… в този хотел… Роден, Монклер и Касон… от какво се страхуват… къде са ходили, Виктор… с кого са се срещали… защо никого не приемат, Виктор… кажи ни, Виктор… защо Рим… а преди Рим… защо Виена, Виктор… къде във Виена… кой хотел… защо са ходили, там, Виктор?…

Ковалски млъкна чак след петдесет минути. Бърборенето му се записваше на лента, докато заглъхна напълно, когато той отново загуби съзнание. Гласът откъм масата продължи с по-мек тон още няколко минути, докато стана ясно, че повече отговори няма да има. Тогава мъжът в центъра даде разпореждания на своите подчинени и разпитът свърши.

Ролките бяха свалени от магнетофона и светкавично изпратени с бързоходна кола от подземието на крепостта до разположената в покрайнините на Париж Главна квартира на Оперативното управление.

Ясният следобед, сгрял през деня дружелюбните тротоари на Париж, помръкна в златист здрач и в девет часа уличните лампи бяха запалени. По бреговете на Сена двойките се разхождаха като всяка лятна нощ, ръка за ръка, бавно, сякаш за да попият виното на мрака, младостта и любовта, което никога вече няма да има същия вкус, колкото и да се стараят. Отворените към реката кафенета, разположени по бреговете, бяха оживени от глъч и чукане на чаши, приветствия и престорени протести, задевки и комплименти, извинения и флиртове, които образуват разговорите на французите и магията на река Сена в една августовска вечер. Дори на туристите бе простено, задето са тук, донесли своите долари.

В един малък кабинет недалеч от Порт де Лила това безгрижие не проникваше. Трима мъже бяха насядали около бавно въртящ се върху масата магнетофон. Те бяха работили през целия късен следобед и цяла вечер. Единият натискаше копчетата, като по нареждане на друг ту пускаше, ту връщаше и отново пускаше лентата. Вторият имаше слушалки на главата, а веждите му бяха сключени от усилието да различи някоя смислена дума от звуковата бъркотия, долитаща от лентата. Стиснал в устни цигара, от която се виеше дим и караше очите му да сълзят, той даваше знаци с пръсти, когато искаше да чуе отново някой пасаж. Някои десетсекундни откъси прослушваше по пет-шест пъти, преди да кимне към оператора да продължи нататък. След това, диктуваше последната част от казаното.

Третият, по-млад и рус, седеше пред пишеща машина и чакаше да му диктуват. Задаваните в подземието на крепостта въпроси бяха лесни за разбиране, чуваха се ясно и отчетливо в слушалките. Отговорите обаче бяха несвързани. Машинописецът попълваше протокола за разпита като интервю: всеки въпрос на нов ред и означен с буквата „В“. Отговорите започваха също на нов ред и се отбелязваха с „О“. Те бяха нелогични, изпълнени с куп многоточия на местата, където смисълът се губеше напълно.

Когато свършиха, бе почти полунощ. Въпреки отворения прозорец въздухът в стаята бе син от пушек и миришеше на барутница.

Тримата мъже се надигнаха, схванати и изтощени. Всеки се протегна по свой маниер, за да разпусне стегнатите и наболяващи мускули. Един от тримата вдигна телефонната слушалка, поиска външна линия и набра някакъв номер. Човекът със слушалките ги свали и върна лентата. Машинописецът извади последните листа от машината, измъкна индигата измежду тях и започна да подрежда в отделни комплекти копията на признанието по реда на страниците. Първият екземпляр щеше да отиде при полковник Ролан, вторият в архива, а третият при копистите, за да се подготвят екземпляри за раздаване на началниците на управления, ако Ролан сметнеше за необходимо.

Телефонът откри полковник Ролан в ресторанта, където вечеряше с приятели. Както обикновено държавният служител с елегантна външност бе самото остроумие и галантност, комплиментите към присъстващите дами бяха високо оценени поне от тях, ако не от съпрузите им. Когато келнерът го повика на телефона, той помоли за извинение и се отдалечи. Апаратът бе сложен върху шубера. Полковникът каза само „Ролан“ и зачака оперативният работник от другия край да се представи.

После и той стори същото, като използува в първото произнесено изречение предварително уговорена дума. Един страничен слушател би установил, че оставената за ремонт кола е готова и може да бъде взета, когато е удобно на полковника. Полковник Ролан благодари и се върна при масата. Пет минути по-късно той вече поднасяше изтънчено извиненията си с обяснението, че го очаква тежък ден и трябва да си вземе необходимата дажба сън. След още десет вече бе сам в колата и тя го носеше, с голяма скорост по все още оживените улици към по-тихия район на Порт де Лила. В канцеларията си влезе малко след един часа през нощта, свали безупречното си черно сако, поръча кафе на дежурните и позвъни на помощника си.

Първият екземпляр от изповедта на Ковалски пристигна заедно с кафето. Най-напред Ролан прочете двадесет и шестте страници на документа бързо, за да схване смисъла на казаното от умопомрачения легионер. Нещо към средата привлече погледа му и го накара да се намръщи, но той продължи да чете до края.

Второто четене бе по-бавно, по-внимателно, с повече съсредоточаване върху всеки параграф. Третия път полковникът взе от табличката до подложката за писане дебел черен флумастер и зачете още по-бавно, като прокарваше дебела черна ивица мастило през думите и пасажите, имащи отношение към Силви, левке-нещо си, Индокитай, Алжир, Жожо, Ковач, корсиканските копелдаци, Легиона. Тия неща бяха понятни и не го интересуваха.

Голяма част от бълнуванията се отнасяха до Силви, друга — до някоя си Жюли, което нищо не говореше на Ролан. След като всичко това бе зачеркнато, признанието не обхващаше и шест страници. Опита се да извлече някакъв смисъл от останалото. Първо Рим. Тримата ръководители бяха в Рим. Е, добре, това вече му бе известно. Но защо? Този въпрос бе зададен осем пъти. Общо взето, отговорът всеки път беше един и същ. Не искали да бъдат отвлечени, както бе отвлечен през февруари Аргу. Напълно естествено, помисли Ролан. Дали пък не си губеше времето с цялата тая операция около Ковалски? Една дума бе спомената два пъти от легионера, или по-точно смутолевена, когато той отговаряше на осемте еднакво зададени въпроса. Думата бе „тайна“. Като прилагателно? Нямаше нищо тайно около пребиваването им в Рим. Или пък като съществително? Каква тайна?

Ролан изчете всичко до края за десети път и отново се върна към началото. Тримата от ОАС бяха в Рим. Намираха се там, за да не бъдат отвлечени. А не искаха да ги отвлекат, тъй като криеха някаква тайна.

Ролан се усмихна подигравателно. Той по-добре от генерал Гибо бе прозрял, че Роден няма да тръгне да се крие от страх.

И така, те разполагаха с някаква тайна. Каква? Като че всичко започваше някъде във Виена. Думата „Виена“ се бе прокраднала на три пъти, но отначало Ролан прие, че става дума за градчето Виен, разположено на тридесетина километра от Лион. А може би ставаше дума за австрийската столица, а не за този провинциален френски град.

Бяха се срещнали във Виена. После отишли в Рим и предприели мерки срещу възможността да бъдат отвлечени и разпитвани, докато издадат някаква тайна. Тази тайна трябва да крие корените си във Виена.

Часовете си отиваха, както и безбройните чаши кафе. Купчината фасове в направения от мидена черупка пепелник растеше. Преди ивицата по-бледосиво да започне да докосва мрачните индустриални предградия на изток от булевард Мортие, полковник Ролан разбра, че е попаднал на следа.

Някои подробности липсваха. Дали наистина липсваха, потънали завинаги в небитието, тъй като в три сутринта му съобщиха по телефона, че Ковалски никога вече няма да бъде разпитван, защото е мъртъв? Или пък бяха скрити нейде из объркания текст, извлечен от помраченото съзнание, докато последните сили са го напускали?

Ролан започна да нахвърля с дясната си ръка елементи от ребуса, които на пръв поглед нямаха отношение към загадката. Клайст, някой си Клайст. Ковалски като поляк бе произнесъл правилно думата, а Ролан, все още помнещ малко немски от военните си дни, я записа правилно, въпреки че французинът протоколист я бе отбелязал погрешно. Но дали това бе човек? Или може би някакво място? Свърза се с централата и поиска да проверят в телефонния указател на Виена дали има лице или място, които да се казват Клайст. Отговорът пристигна след десет минути. В указателя имаше две колонки Клайст, всичките частни лица, както и две места: Началното училище за момчета „Евалд Клайст“ и пансион „Клайст“ на Брукнералее. Ролан си записа и двете, но подчерта пансион „Клайст“. После продължи да чете.

На няколко места Ковалски споменаваше за някакъв чужденец, към когото питаеше смесени чувства. Понякога използваше думата „bon“, означаваща добър, но в други случаи го наричаше „facheur“, неприятен или дразнещ тип. Малко след пет часа сутринта полковник Ролан изпрати да донесат лентата и един магнетофон и прекара следващия час в прослушване. Когато най-после изключи апарата, изруга злобно и тихо. Взе писалка с тънко перо и нанесе няколко поправки в машинописния текст.

Ковалски не бе определял чужденеца като „bon“, а като „blond“85. А промъкналата се от разбитите устни дума, записана като „facheur“, бе всъщност „убиец“.

Оттук нататък сглобяването на мъглявия смисъл в думите на Ковалски стана лесно. Думата „чакал“, която бе навсякъде задраскана, тъй като Ролан я бе приел за обида от страна на Ковалски по адрес на заловилите и измъчващи го мъже, придобиваше нов смисъл. Тя се превръщаше в кодово название на убиеца с руса коса, който бе чужденец и с когото тримата шефове на ОАС се бяха срещнали във виенския пансион „Клайст“ няколко дни преди да се настанят в строго охраняваното си скривалище в Рим.

Сега вече Ролан можеше сам да стигне до причината за вълната банкови и бижутерийни обири, разтърсвала Франция през последните осем седмици. Русият, който и да бе той, искаше пари, за да изпълни някаква задача на ОАС. Имаше само една задача на света, която можеше да се свърже със суми от такъв размер. Русият не бе повикан да урежда дребни гангстерски ежби.

В седем сутринта Ролан се обади в службата за връзка и поиска от отговорника на нощната смяна да изпрати свръхбързо нареждане до представителството на SDECE във Виена, като по този начин пренебрегна междууправленческия протокол, съгласно който Виена попадаше в параметъра на действие на R3 — Западна Европа. След това изиска всички екземпляри от признанието на Ковалски и ги заключи в сейфа си. Най-накрая седна да съставя доклад с един-единствен адресат, след като написа най-отгоре:

Грижливо на ръка очерта накратко проведената по лично негова инициатива и под негово ръководство операция срещу Ковалски; свърза пристигането на бившия легионер в Марсилия с подмамването от лъжливото сведение, че негов близък е в болница, разказа за извършения от агенти на Оперативното управление арест и спомена накратко, че човекът бил разпитан от агенти на управлението и направил несвързано самопризнание… Полковникът се почувствува задължен само да спомене, че като оказал съпротива при арестуването си, бившият легионер осакатил двама агенти, но и на себе си нанесъл достатъчно наранявания при опит да се самоубие, така че, когато най-подир съпротивата му била преодоляна, не оставало нищо друго, освен да бъде хоспитализиран. Именно тук, от болничното легло, Ковалски направил самопризнанията си.

Останалата и най-голяма част от доклада бе посветена на самите признания и на тълкуването им от Ролан. Когато свърши с тази част, той постоя малко, зареял поглед в покривите, вече позлатени от проникващите откъм изток лъчи на утринното слънце. Както и той самият знаеше, Ролан беше известен с това, че никога не преувеличава и не се опитва да представя позицията си в сгъстени тонове. Последния параграф формулира много внимателно:

Полковник Ролан собственоръчно написа на машина беловата — нещо крайно необичайно за него, — залепи плика и го закрепи с личния си печат, адресира го и постави графа за най-висока степен на секретност, използвана от Тайната служба. Накрая изгори машинописните листа, които бе използвал за черновата, и отми пепелта в канала на малката мивка, разположена в килерче край кабинета му.

Като свърши, изми ръцете и лицето си. Докато се избърсваше, погледна в огледалото над мивката. Лицето, което видя, със съжаление призна полковникът, започваше да губи от красотата си. Изтънчените черти, така енергични на младини и привлекателни за жените в зрялата му възраст, бяха започнали да изразяват в средата на живота умора и напрегнатост. Твърде много преживелици, твърде добро познаване на глъбините на оскотяване, които може да достигне човек в борбата си за оцеляване със своя ближен, както и прекалено многото интриги и измами, необходими за да праща хора да умират или да убиват, да крещят в подземия или да карат други да крещят в подземия, бяха състарили ръководителя на Оперативното управление доста повече от неговите петдесет и четири години. Отстрани на носа и покрай устните се спускаха две бразди, които, ако продължеха още надолу, щяха да престанат да бъдат белег на изтънченост и да се превърнат в селяшки бръчки. Две тъмни петна се бяха настанили сякаш завинаги под очите, а елегантната сивота на бакенбардите побеляваше, без да става сребриста.

— В края на годината — каза си полковникът — наистина ще напусна това свърталище. — Лицето го гледаше изтощено. Неверие или просто примиренчество? Може би то знаеше по-добре от съзнанието. След определен брой години вече няма измъкване. Човек остава до края на дните си онова, в което се е превърнал. От Съпротивата в Тайната служба, оттам в SDECE и накрая Оперативното управление. Колко хора и колко кръв за всичките тия години? — попита той лицето от огледалото. И всичко това за Франция. А какво й пука на Франция, по дяволите! Лицето гледаше от огледалото и не проронваше дума. Защото и двамата знаеха отговора.

Полковник Ролан разпореди моторизиран куриер лично да му се представи в канцеларията. Поръча също така пържени яйца, кифлички и масло, както и още кафе, само че този път в голяма чаша и разредено с мляко. Поръча и аспирин за главоболието си. Връчи закрепения със собствен печат плик на куриера и даде разпорежданията си. Привършил с яйцата и кифлите, взе кафето и го изпи на прозоречния перваз, откъм по-близкия до Париж край. Над километрите покриви можеше да различи кулите на „Нотр Дам“, а още по-нататък, в увисналата вече над Сена гореща мараня — Айфеловата кула. Беше доста след девет часа сутринта на 11 август и градът бе потънал в работното си всекидневие и може би дори проклинаше мотоциклетиста с черно кожено яке, който провираше машината си с виещата сирена през уличното движение към Осми район.

От това дали описаната в посланието заплаха щеше да бъде отклонена, мислеше си Ролан, би могло да зависи дали в края на годината ще разполага със служба, от която да се оттегли, или не.

9.

По-късно същата сутрин министърът на вътрешните работи седеше пред бюрото си и гледаше мрачно надолу през прозореца към огрения от слънцето кръгъл двор. В срещуположния му край се виждаха красиво изкованите железни порти — всяко крило украсено с герба на Френската република, а отвъд тях — площад Бово, където потоците коли откъм улица Сент Оноре и авеню Марини гръмко сигнализираха и фучаха покрай регулировчика насред площада.

Откъм другите две вливащи се в площада улици — авеню Мироменил и Сосе, се задаваха по дадена от полицейската свирка команда други потоци, които прекосяваха площада и изчезваха по своя път. Регулировчикът сякаш си играеше с петте смъртоносни реки на парижкото движение като тореадор с бик — спокойно, със замах, достойнство и умение. Г-н Роже Фре му завиждаше заради регламентираната простота на неговата задача, заради сигурността и убедеността, с които я изпълняваше.

От входа на министерството други двама жандарми наблюдаваха виртуозността на колегата си в средата на площада. Те бяха преметнали през рамо автомати и гледаха външния свят през решетките на кованите двойни порти, защитени от неговата суетня, сигурни за месечните си заплати, за по-нататъшната си кариера, за местата си под топлото августовско слънце. Министърът завиждаше и на тях заради безконфликтната простота на живота и стремежите им.

Чу шумолене на страници зад себе си и се обърна върху въртящия се стол с лице към бюрото. Мъжът отсреща затвори папката и почтително я положи върху масата пред министъра. Двамата се погледнаха в очите. Тишината бе нарушавана единствено от тиктакането на позлатения часовник върху камината срещу вратата и приглушения шум от движението по площад Бово.

— Е, какво мислите?

Комисар Жан Дюкре, началник на личната охрана на президента Дьо Гол, бе един от най-изтъкнатите специалисти по всички проблеми за сигурността в страната и особено по въпросите, свързани със закрилата на живота на отделен човек срещу опити за покушение. Поради тая причина той бе запазил службата си и пак поради нея до момента шест опита да бъде убит френският президент се бяха или провалили по време на изпълнението им, или пък бяха осуетени още в стадия на подготовка.

— Ролан е прав — каза накрая комисарят. Гласът бе равен, лишен от чувства, категоричен. Със същия тон би могъл да даде прогнозата си за изхода от предстоящ футболен мач. — Ако казаното е истина, заговорът е изключително опасен. Цялата регистрационно-архивна система на всички служби за сигурност във Франция, цялата мрежа от агенти и внедрени служители, поддържана понастоящем в редовете на ОАС, всичко това става напълно безсилно пред лицето на един чужденец, един външен човек, който работи напълно сам, без връзки с други лица или приятели. На всичкото отгоре и професионалист в занаята. Както пише Ролан, това е… — Комисарят отгърна последната страница от доклада на шефа на Оперативния отдел и прочете на глас: — „…най-опасният план“, който можем да си представим.

Роже Фре прокара пръсти през късо подстриганата си стоманеносива коса и отново се извърна към прозореца. Той не се притесняваше лесно, но в тази утрин на единадесети август бе притеснен. През многото години като вдъхновен последовател на каузата на Шарл дьо Гол той си бе създал име на корав мъж, скрит зад изтънченост и интелигентност, които го бяха изкачили до министерския пост. Ясните сини очи, които можеха да греят с привлекателна топлина или да смразяват, мъжествеността на масивния гръден кош и рамене, както и красивото сурово лице, привлекли възхитени погледи от немалко жени, ценящи компанията на мъже с власт, всичко това не бяха само атрибути от предизборната платформа на Роже Фре.

В отминалите дни, когато голистите трябваше да се борят за оцеляване с американската враждебност, британското безразличие, жирондистките амбиции и настървеността на комунистите, той бе усвоил изкуството да печели с бой. По някакъв начин бяха спечелили и човекът, когото следваха, на два пъти се завръщаше от изгнание, за да поеме върховната власт във Франция. А през последните две години битката се поведе отново, този път срещу хората, които два пъти връщаха генерала на власт — военните. Допреди няколко минути министърът си бе мислил, че последната битка заглъхва и враговете им за последен път се оттеглят в безсилна и безпомощна ярост.

Сега осъзна, че краят още не е дошъл. Един кльощав фанатизиран подполковник в Рим беше разработил план, който все още можеше да срине из основи цялата сграда, като организира убийството на един-единствен човек. Някои държави разполагаха с достатъчно стабилни институции, за да оцелеят след смъртта на президента или абдикацията на краля, както доказа преди двадесет и осем години Великобритания и както щеше да докаже, преди да изтече годината Америка. Роже Фре познаваше обаче твърде добре състоянието на институциите във Франция през 1963 година, за да храни някакви илюзии, че смъртта на неговия президент би могла да има и други последици освен метеж и гражданска война.

— Е — каза той най-накрая, все още загледан в огрения двор, — трябва да му се каже.

Полицаят не отговори. Едно от преимуществата на изпълнителя е правото му да върши своята работа и да оставя вземането на стратегически решения на оня, комуто се плаща за това. Нямаше желание да се самопредлага той да бъде този, който да съобщи на Дьо Гол. Министърът се извърна към него.

— Bien. Merci, Commissaire.86 В такъв случай ще помоля да бъда приет, за да информирам президента днес следобед. — Гласът му бе отривист и решителен. Нещо трябваше да се направи. — Надали е нужно да ви моля да запазите пълно мълчание по въпроса, докато изясня на президента положението и той да реши как да действаме оттук нататък.

Комисар Дюкре стана и излезе, за да се върне през площада и стотината метра надолу по улицата до портите на Елисейския дворец. Останал сам, министърът обърна към себе си жълтеникавата папка и отново бавно прочете съдържанието й. Той не се съмняваше в правотата на Ролан, а съгласието на Дюкре не му оставяше никаква възможност за маневри. Опасността бе налице, тя беше сериозна, не можеше да се избегне и президентът трябваше да научи за нея.

Натисна с неохота едно копче върху интеркома пред себе си и каза на веднага бръмналата насреща му дупчеста пластмасова конзола: „Дайте ми главния секретар на Елисейския“.

След минута червеният телефон до интеркома зазвъня. Министърът вдигна слушалката и замълча за миг.

— Monsieur Foccart, s’il vous plait.87 — Настъпи още една пауза, а после в слушалката прозвуча измамно кроткият глас на един от най-могъщите хора във Франция. Роже Фре обясни накратко какво иска и защо.

— Колкото е възможно по-скоро, Жак… Да, знам, че трябва да провериш. Ще почакам. Моля, звънни ми при първа възможност.

Отговорът дойде след час. Срещата бе насрочена за четири часа, веднага след края на следобедната почивка на президента. На министъра му мина за миг мисълта да заяви, че онова, дето лежеше на подложката за писма отпред, е по-важно от всякакви следобедни почивки, но заглуши протеста си. Като всички от близкото обкръжение на президента той знаеше колко е непрепоръчително да се противоречи на чиновника с кроткия глас, който имаше достъп до президента по всяко време и поддържаше частен архив с най-съкровена информация, от който хората се страхуваха, макар да не знаеха нищо конкретно за съдържанието му.

В четири без двадесет същия подиробед Чакала излезе от ресторанта на Кънингъм на Кързън Стрийт след един от най-вкусните и скъпи обеди, които можеха да предложат лондонските майстори по приготвяне на морски специалитети. В края на краищата, мислеше си Чакала, докато завиваше по Саут Одли Стрийт, известно време няма да може да обядва в Лондон, така че си заслужаваше да отбележи случая.

В същото време един черен „Ситроен“ 19 DS се измъкна през портала на вътрешното министерство на Франция на площад Бово. Регулировчикът в средата на площада, предупреден с едно провикване от колегите си при железните врати, задържа движението от всички околни улици и замръзна в приветствена поза.

След сто метра ситроенът зави към сивата каменна колонада на Елисейския дворец. И тук предупредените постови жандарми бяха спрели движението, за да осигурят на лимузината достатъчно място да завие и да се провре през изненадващо тесния портал. Двамата гвардейци, застанали пред будките си от двете страни на портала, поздравиха, поставили ръцете си в бели ръкавици напряко пред магазините на своите карабини, а министърът влезе в предния двор на двореца.

Една верига увиснала от ниско разположена халка върху вътрешната входна арка, задържа колата, докато дежурният за деня инспектор, от хората на Дюкре, хвърли вътре един поглед. Кимна на министъра, който също кимна в отговор. По даден от инспектора знак веригата падна на земята и ситроенът мина отгоре й. Стотина крачки жълтеникав чакъл го деляха от фасадата на двореца. Шофьорът Робер зави надясно и насочи колата обратно на часовниковата стрелка по края на двора, за да остави господаря си в основата на шестте гранитни стъпала, водещи към входа.

Вратата бе отворена от единия от двамата окичени със сребърни ланци, облечени в черни рединготи церемониалмайстори. Министърът слезе от колата и изкачи бързо стълбите, за да бъде приветстван при стъклената порта от главния церемониалмайстор. Поздравиха се най-официално, след което министърът последва дворцовия служител във вътрешността на сградата. Трябваше да се забавят малко във вестибюла под огромния полилей, виснал на позлатена дълга верига от високия сводест таван, докато церемониалмайсторът телефонира от мраморната масичка вляво от входа. Като остави телефонната слушалка, той се извърна към министъра, бегло се усмихна и продължи с обичайната си бавна и величествена походка нагоре по покритите с килим гранитни стълби отляво.

На първия етаж тръгнаха през късата и широка площадка над входното фоайе и спряха пред вратата от лявата страна. Церемониалмайсторът тихо почука. Отвътре се чу приглушено „Entrez“88, служителят отвори плавно и отстъпи встрани, за да даде път на министъра да влезе в Salon des Ordonnances89. Когато министърът влезе, вратата се затвори зад гърба му без шум, а церемониалмайсторът пое достолепно надолу по стълбите към вестибюла.

През големия южен прозорец в отдалечения край на салона влизаха слънчеви лъчи и къпеха килима в топлина. Един от прозорците, високи от пода до тавана, бе отворен и откъм градината на двореца се чуваше гугукането на гривяк сред дърветата. Шумът от движението по разположената едва на петстотин крачки от прозорците Шанз-Елизе, напълно закрита от разклонените липи и брези, величествени в непокътнатата си лятна лиственица, се долавяше просто като някакво ромолене — по-слабо дори от гукането на гривяка. Както всеки път, когато се озоваваше в южните помещения на Елисейския дворец, г-н Фре, градско чедо, си представяше, че се намира в някой замък в сърцето на провинцията. Ревът на уличното движение по Сент Оноре от другата страна бе само спомен. Президентът, както му бе известно, обожаваше природата.

Дежурен офицер този ден бе полковник Тесер. Той се надигна иззад бюрото.

— Monsieur le Ministre90…

— Полковник… — Г-н Фре кимна с глава към затворената двойна врата с позлатени дръжки в лявата част на салона. — Очакват ли ме?

— Разбира се, господин министър. — Тесер прекоси помещението, почука отсечено на вратите, отвори едното крило и застана на входа.

— Министърът на вътрешните работи, Monsieur le President91.

Отвътре се чу приглушено разрешение. Тесер отстъпи, усмихна се на министъра и Роже Фре влезе покрай него в личния кабинет на Дьо Гол.

Винаги си бе мислил, че в тази стая няма нещо, което да не говори за личността на човека, разпоредил как да я мебелират и украсят. Отдясно бяха трите високи и изящни прозореца, през които, както и в помещението на адютантите, се виждаше градината. Единият също бе отворен и гукането на гълъба, затихнало, докато министърът минаваше през вратата между двете помещения, отново долетя откъм градината.

Някъде под липите и брезите се криеха смълчани мъже, въоръжени с автоматични пистолети, с които можеха да улучат от двадесет крачки центъра на асо пика. Зла участ грозеше обаче оня от тях, който допуснеше да бъде зърнат от прозорците на първия етаж. В двореца бе станала легендарна яростта на човека, когото те биха защитавали фанатично, ако се наложеше, в случай че забележеше мерките, вземани за собствената му охрана, или пък в случай че тези мерки смутят уединението му.

Този бе един от най-тежките кръстове, които трябваше да носи Дюкре, и никой не завиждаше на задачата му да пази човек, за когото всички форми на лична охрана представляваха унижение, което той не желаеше да понася.

Вляво, край стената със затворените зад стъклени витрини лавици за книги, имаше масичка в стил „Луи XV“, а върху нея — часовник в стил „Луи XIV“. Подът бе застлан с килим, изтъкан през 1615 година от манифактурата „Савонри“ в придворната фабрика в Шайо. Както му обясни веднъж президентът, тази фабрика някога произвеждала сапун92 и оттогава името й останало неразделно свързано с тъканите в нея килими.

В стаята нямаше нещо, което да не е семпло, да не е изпълнено с достойнство, да не е подбрано с вкус и най-вече — да не олицетворява величието на Франция. Това включваше също така, поне що се отнася до Роже Фре, и мъжа зад бюрото, който се надигна, за да го поздрави с обичайната си изискана вежливост.

Министърът си спомни, че Харолд Кинг, доайен на британските журналисти в Париж и единственият жив личен приятел на Дьо Гол от англосаксонско потекло, му каза веднъж, че с маниерите си на поведение президентът принадлежи не на двадесетия, а на осемнадесетия век. Всеки път след това, когато срещаше своя работодател, Роже Фре се мъчеше без успех да си представи облечена в коприна и брокат висока фигура, която поздравява със същите изтънчени жестове. Връзката бе очевидна, но самият образ му убягваше. Нито пък бе в състояние да забрави редките случаи, в които достолепният старец изпадаше в истински гняв от нещо подразнило го и бе използвал такъв груб казармен език, че околните или намиращите се наблизо членове на правителството оставаха като гръмнати и губеха дар-слово.

На министъра бе добре известно, че един от въпросите, способни да предизвикат подобна реакция, бе свързан с мерките, които шефът на вътрешното министерство смяташе за уместно да предприема във връзка със сигурността на институциите във Франция. Самият президент бе на първо място сред тия институции. Те никога не бяха говорили открито по тези въпроси и голяма част от предприеманото от Фре в тази област трябваше да се извършва тайно. Като си помисли за носения в чантата документ и за молбата, която се готвеше да отправи, той почти потрепера.

— Mon cher Frey.93

Високата, облечена в пепелявосив костюм фигура бе заобиколила огромното бюро, зад което обикновено седеше, с протегната за поздрав ръка.

— Monsieur le President, mes respects.94

Фре я пое. Le Vieux95 поне изглеждаше в добро настроение. Придружи Фре до един от двата стола с прави облегалки, тапицирани с дамаска в стила на Първата империя, изработена в Бове96, поставени пред бюрото. Изпълнил задълженията си на домакин, Шарл дьо Гол се върна откъм своята страна и седна с гръб към стената. Той се облегна и докосна с пръстите на двете ръце полираната повърхност пред себе си.

— Казано ми бе, драги Фре, че сте искали да ме видите във връзка с въпрос от особена важност. Е, какво имате да ми съобщите?

Роже Фре си пое дълбоко дъх и започна. Обясни кратко и стегнато какво го бе довело, като си даваше сметка, че Дьо Гол не цени многословното красноречие, освен ако не е неговото собствено, и то само при поява пред обществеността. В тесен кръг той обичаше лаконичността, както неколцина от по-словоохотливите му подчинени бяха установили за своя изненада.

Докато говореше, мъжът от другата страна на бюрото видимо настръхна. Облягаше се все по-назад и по-назад, като в същото време сякаш и порастваше. Гледаше министъра от висотата на величествения си нос, сякаш в кабинета му е бил повдигнат неприятен въпрос от служител, който до момента се е ползвал с доверие. Роже Фре обаче знаеше, че от пет метра разстояние лицето му би могло да представлява само мъглявина за президента, който криеше късогледството си при всички публични изяви и слагаше очила единствено за прочитане на речите си.

Министърът на вътрешните работи приключи монолога си, който надали бе продължил повече от една минута, като спомена коментарите на Ролан и Дюкре и добави:

— Докладът на Ролан е в чантата ми.

Без да пророни дума, президентът се пресегна над бюрото. Г-н Фре измъкна доклада от чантата си и му го подаде.

Шарл дьо Гол извади от горния джоб на сакото си очила за четене, сложи ги, отгърна папката и зачете. Гълъбът бе спрял да гука, усетил сякаш, че моментът не е подходящ за това. Роже Фре се загледа към дърветата, а сетне към бронзовата настолна лампа, поставена встрани от подложката за писане. Беше прекрасно оформена Flambeau de Vermeil97 от периода на Реставрацията98, която за петте години на президентството бе осветявала в продължение на хиляди часове държавни документи, преминавали в нощните часове през подложката до нея.

Генерал Дьо Гол беше бърз четец. Свърши с доклада за три минути, внимателно го затвори, кръстоса ръце отгоре му и попита:

— Е, драги ми Фре, какво искате от мен?

Министърът за втори път си пое дълбоко дъх и започна стегнато да изброява мерките, които мислеше да предприеме. На два пъти използува фразата: „Според мен, господин президент, за да отклоним тази заплаха, е необходимо…“ На тридесет и третата секунда от изложението си каза: „Интересите на Франция…“

Можа да стигне само дотук. Президентът го прекъсна и звучният му глас обожестви произнесената дума „Франция“ по начин, недостъпен за никой друг френски глас до този момент или след това.

— Интересите на Франция, драги ми Фре, изискват президентът на Франция да не бъде видян разтреперан от страх от заплахата на някакво си нищожно наемниче и… — той замълча, докато презрението към непознатия атентатор изпълваше помещението. — …при това чужденец.

Роже Фре разбра, че е победен. Генералът не загуби самоконтрол, както се бе опасявал министърът на вътрешните работи. Заговори ясно и точно, като човек, който не иска желанията му да останат в някаква степен недоизяснени за слушателя. Докато говореше, някои фрази проникваха през прозореца, за да бъдат чути от полковник Тесер:

— La France ne saurait accepter… la dignite et la grandeur asujetties aux miserables menaces d’un… d’un CHACAL99.

Две минути по-късно Роже Фре напусна кабинета на президента. Кимна мрачно към полковник Тесер, излезе от кабинета на адютантите и се спусна по стълбището към вестибюла.

„Ето — мислеше си главният церемониалмайстор, докато придружаваше министъра по каменните стъпала към чакащия ситроен — един човек, изправен пред неразрешим проблем. Интересно, какво ли му е казал Стария?“ Но както подобава на главен церемониалмайстор, лицето му запази непоклатимото спокойствие на фасадата на двореца, в който бе служил двадесет години.

— Не, така не може да стане. По този въпрос президентът бе категоричен.

Роже Фре се извърна от прозореца на кабинета и изглдеда мъжа, към когото бе отправил забележката си. Няколко минути след като се завърна от Елисейския дворец, той извика шефа на канцеларията си или, иначе казано — шефа на личния си персонал. Александър Сангинети беше корсиканец. Като човек, комуто министърът на вътрешните работи бе делегирал през последните две години голяма част от ръководството на всекидневната дейност на силите за сигурност на френската държава, той си бе извоювал известност и име, които варираха в най-широки рамки в зависимост от личната политическа принадлежност и схващанията за естеството на гражданските права.

Крайната левица го мразеше и се боеше от него заради решителната мобилизация на специалните части за борба с демонстранти и твърдата тактика, използуване от тия четиридесет и пет хиляди полувоенизирани побойници при срещите им с организирани било от левите, било от десните сили улични демонстрации.

Комунистите го наричаха „фашист“, може би защото някои от похватите му за поддържане на обществения ред наподобяваха средствата, използувани в работническия рай отвъд „желязната завеса“. Крайно десните също наричани фашисти от страна на комунистите, го ненавиждаха не по-малко, като се позоваваха на същите аргументи за потискане на демокрацията и гражданските права, но по-вероятно защото безмилостната ефикасност на предприеманите от него мерки за поддържане на реда бяха до голяма степен предотвратили цялостното сриване на въпросния ред, което пък би улеснило един десен преврат, официално целящ възстановяване на същия този ред.

Не го обичаха и голяма част от обикновените хора тъй като драконовските му разпоредби засягаха всички чрез улични бариери, проверки за документи по всички по-главни кръстовища, контролни пътни постове и получилите широка известност снимки на демонстриращи младежи, смъкнати на земята от палките на специалните части. Печатът вече го бе кръстил „Мосю анти-ОАС“ и за разлика от сравнително малочислените голистки издания го ругаеше на поразия. Ако злополучното положение на най-критикувания човек във Франция с нещо му се отразяваше, той съумяваше да го крие. Божеството в неговата лична религия бе на сигурно място в един кабинет на Елисейския дворец и в тази религия Александър Сангинети оглавяваше курията. Той бе смръщил вежди над писалищната подложка пред себе си, върху която лежеше мукавената папка с доклада на Ролан.

— Това е невъзможно! Невъзможно! Той е невъзможен! Ние трябва да закриляме живота му, а той не ни позволява. Аз мога да го пипна тоя… тоя Чакал. Но вие казвате, че не ни е позволено да предприемаме контрамерки. Какво да правим? Ей така да го чакаме да нападне? Ей така да си седим и да чакаме?

Министърът въздъхна. Той не бе очаквал друго от шефа на канцеларията си, но от това задачата му не ставаше по-лека. Седна отново зад бюрото си.

— Слушай, Александър, на първо място, ние все още не сме напълно убедени в правотата на доклада на Ролан. Това е негово собствено тълкуване на бръщолевенията на оня… Ковалски, който пък е вече покойник. Може Ролан и да греши. Във Виена все още провеждаме разследване, поддържам връзка с Гибо и той до довечера очаква да получи отговор. Трябва да се съгласим все пак, че в настоящия момент надали е реалистично да се започне общонационално издирване на чужденец, който ни е известен единствено с псевдонима си. В този смисъл трябва да се съглася с президента.

Освен това такива са неговите инструкции… или по-точно изричните му разпореждания. Повтарям ги, за да не остане у някого и следа от съмнение. Никаква разгласа, никакво общонационално издирване, нито намек вън от тесния ни кръг, че нещо не е наред. Президентът смята, че ако тайната бъде разкрита, печатът ще празнува, чуждите държави ще ликуват, а всяка допълнителна мярка за сигурност, предприета от нас, би била оценена както тук, така и в чужбина като сценарий, по силата на който президентът на Франция се крие от един-едничък човек, при това чужденец.

Той няма, повтарям, няма да се примири с подобно нещо. Всъщност… — министърът подчерта мисълта си с вдигнат показалец — … той ми заяви недвусмислено, че ако в резултат от нашите действия станат публично достояние някои подробности или дори общата картина, ще се търкалят глави. Повярвайте ми, cher ami100, никога не съм го виждал тъй непреклонен.

— Но обществената програма трябва на всяка цена да се промени — възрази корсиканският чиновник. — Не бива да се явява пред хора, докато този човек не бъде заловен. Той трябва непременно…

— Той нищо няма да отмени. Никакви промени в програмата му. Нито дори с един час или една минута. Всичко трябва да вършим при най-строга тайна.

За първи път след осуетяването на опита за покушение във Военното училище през февруари, когато заговорниците бяха заловени, Александър Сангинети доби усещането, че се е върнал там, откъдето бе започнал. През изтеклите два месеца на борба срещу вълната банкови и други обири той си бе позволил да допусне, че най-лошото е отминало. Тъй като структурата на ОАС се огъваше под двоен натиск — на Оперативното управление отвътре и на полицейските пълчища отвън, той бе приел престъпната вълна като предсмъртна агония на Тайната армия, последна шепа главорези в действие, опитващи да съберат достатъчно средства, за да живеят добре в изгнание.

Последната страница от доклада на Ролан обаче показваше ясно, че десетките двойни агенти, които бе успял да вкара дори в най-висшите ешелони на ОАС, бяха неутрализирани от наемника, оставащ анонимен освен за трима мъже, недостъпни в един римски хотел, и той сега виждаше как обемистите архиви, съдържащи досиета за всеки макар и бегло свързан в дадения момент с ОАС, на които вътрешното министерство обикновено би могло да разчита за информация, бяха направени безполезни от едно просто обстоятелство. Чакала бе чужденец.

— Щом не ни е разрешено да действаме, какво можем да сторим?

— Не съм казал, че не ни е позволено да действаме — поправи го Фре. — Казах, че не ни е разрешено да действаме открито. Всичко трябва да се върши тайно. Така ни остава само една алтернатива. Самоличността на наемника трябва да се установи чрез тайно разследване, той трябва да бъде намерен където и да е, във Франция или в чужбина, след което да бъде без колебание унищожен.

— … и да бъде без колебание унищожен. Това е, господа, единственият начин на действие, който ни остава.

Министърът на вътрешните работи огледа събраните около масата в конферентната зала на ведомството, за да им даде време да вникнат в казаното. В помещението имаше четиринадесет души, включително той самият.

Министърът стоеше прав начело на масата. До него отдясно седеше шефът на канцеларията му, а отляво — префектът на полицията — политическият ръководител на френските полицейски сили.

Отдясно на Сангинети покрай продълговатата маса седяха генерал Гибо, началник на SDECE, полковник Ролан, шеф на Оперативния отдел и автор на доклада, по едно копие от който лежеше пред всеки от присъстващите. До Ролан бе комисар Дюкре от Corps de Securite Presidentielle101 и полковник Сен Клер дьо Вийобан, офицер от Военновъздушните сили на служба в Елисейския дворец, фанатизиран голист, но известен в обкръжението на президента като фанатизиран и спрямо собствените си амбиции.

Вляво от г-н Морис Папон, префекта на полицията, бяха г-н Морис Гримо, генерален директор на националните антикриминални сили на Франция — Surete Nationale, и след това един до друг петимата началници на отделите, образуващи тази служба.

Макар и любим герой на писателите, представящи я като страшилище за престъпниците, самата служба е много малка и с малочисления си личен състав осъществява контрол над петте криминални отдела, които в действителност вършат работата. Задачите й са административни, както и на също тъй криворазбрания Интерпол, а самата тя няма на щат нито един детектив.

Човекът, под чиято команда се намираше националният следователски състав на Франция, седеше до Морис Гримо. Това бе Макс Ферне, директор на Police Judiciaire. Освен огромната Главна квартира на Ке дез Орфевр, много по-голяма от Главната квартира на Surete, разположена на улица Сосе № 11, зад ъгъла на Министерството на вътрешните работи, тази полиция контролираше и седемнадесет областни управления — по едно за всяка от седемнадесетте полицейски административни единици, на които бе разделена френската метрополия. Под тяхно ръководство се намираха селищните подразделения, общо 453 на брой — 74 централни комисариата, 253 местни комисариата и 126 полицейски участъка. Цялата мрежа бе пръсната в две хиляди градове и села на Франция. Това е криминалната полиция. В селските райони, както и по протежение на главните пътища по-общите задачи, свързани с поддържане на законността и реда, се осъществяваха от Националната жандармерия и Пътната полиция — моторизираната жандармерия. С оглед по-голямата ефикасност на действията, в много райони жандармеристи и полицаи деляха общи помещения и други съоръжения. Общият брой на хората под командването на Макс Ферне в Следствената полиция през 1963 година надвишаваше малко цифрата двадесет хиляди. Вляво от Ферне покрай масата бяха наредени началниците на другите четири отдела: Bureau de Securite Publique, Renseignements Generaux, Direction de la Surveillance du Territoire и Corps Republicain de Securite.

Първият от изброените отдели отговаряше главно за предпазване на сгради, комуникации, главни пътища и всякаква друга държавна собственост от саботажи и щети.

Вторият, наричан още Централна архивна служба, служеше като памет на останалите четири — в неговата главна квартира се съхраняваха четири и половина милиона лични дела на хора, попаднали в полезрението на френската полиция от деня на нейното основаване до ден-днешен. Те бяха наредени на почти деветкилометрови лавици и двойно картотекирани — по името на лицето, за което се отнасяха, и по вида на престъплението, за което е било осъдено или просто заподозряно. Регистрирани бяха също така имената на оправданите и на явилите се по делата свидетели. Макар по онова време системата да не бе още компютъризирана, архиварите се гордееха с това, че могат за броени минути да изровят подробности около извършен преди десет години палеж в някое селце или пък имената на свидетелите, явили се по някой незначителен процес, едва намерил място но страниците на вестниците.

Към това трябва да се прибавят всички пръстови отпечатъци, снемани във Франция, както и множество останали неидентифицирани. Имаше още десет и половина милиона регистрационни карти, включително граничния контролен лист на всеки турист, влязъл през кой да е пункт, и адресните карти, попълвани от всеки гост на френски хотел извън Париж. Само поради недостиг на пространство тези карти трябваше да се изхвърлят през определени, доста къси периоди, за да направят място на нови, огромни количества, постъпващи всяка година.

Единствените редовно попълвани на френска територия карти, които не попадаха в тези архиви бяха от хотелите на Париж. Те се събираха в столичната префектура на булевард Пале.

Третият отдел, чийто началник седеше през три стола от Ферне, беше контраразузнаването на Франция, отговорен също така за постоянното наблюдение на летища, пристанища и граници. Преди да бъдат предадени в архива, граничните контролни листове се преглеждаха от служители на този отдел на граничния пункт, за да се установи евентуалното влизане на нежелано лице.

Последният в редицата бе началникът на четиридесет и петте хиляди мъже, използувани през последните две години от Александър Сангинети по такъв широко популяризиран и тъй непопулярен начин.

Поради теснотията последният началник бе седнал в края на масата, с лице към министъра. Оставаше само още един стол — между шефа на Специалните части и полковник Сен Клер, в десния ъгъл. Той бе зает от огромен отпуснат мъж, димът от чиято лула очевидно дразнеше капризния полковник отляво. Министърът изрично бе настоял пред Макс Ферне да доведе този човек на съвещанието. Това бе комисар Морис Бувие — ръководител на Криминалната бригада при Следствената полиция.

— Така че това е положението, господа — заключи министърът. — Всички прочетохте доклада на полковник Ролан. Вече чухте от мен за значителните ограничения, които президентът сметна за нужно да наложи върху усилията ни да отклоним тази заплаха. Той е ръководен от интереси, свързани с достойнството на Франция. Подчертавам отново необходимостта от пълна тайна на разследването и на всяко последващо действие. Излишно е да го казвам: всички се заклевате да пазите пълно мълчание и да не обсъждате въпроса с когото и да било извън това помещение, освен ако ново лице не бъде посветено в тайната, но не преди това да е станало.

Събрах ви тук, тъй като ми се струва, че рано или късно каквото и да трябва да извършим, ще трябва да бъдат мобилизирани силите на всички представени отдели, така че вие, техните ръководители, не бива да храните и най-малко съмнение относно изключителната важност на случая. Той трябва да привлича веднага личното ви внимание. Няма да има делегиране на власт на по-младши освен в случаите, когато това може да стане, без да се разкрива причината.

Министърът млъкна отново. От двете страни на масата няколко глави кимнаха мрачно. Други приковаваха поглед към говорещия или върху папката пред себе си. В далечния край комисар Бувие гледаше в тавана и пускаше от крайчеца на устата си къси струйки дим като изпращащ сигнали индианец. Военновъздушният полковник до него потрепваше при всяко изпускане.

— А сега — отново заговори министърът — мисля, че мога да ви попитам за вашите съображения по въпроса. Полковник Ролан, постигнахте ли някакъв резултат при разследванията си във Виена?

Ръководителят на Оперативния отдел вдигна очи от собствения си доклад, хвърли кос поглед към генерала, който ръководеше SDECE, но не получи нито подкрепа, нито знак на неодобрение.

Генерал Гибо помнеше, че е загубил половин ден да успокоява шефа на Трети отдел по повод взетото рано сутринта от Ролан решение да използува виенската служба за собственото си разследване, затова гледаше право пред себе си.

— Да — каза полковникът. — Тази сутрин и следобед оперативни работници във Виена посетиха пансион „Клайст“ на Брукнералее. Това е малък частен хотел. Носели са снимки на Марк Роден, Рьоне Монклер и Андре Касон. Нямаше време да им изпратим фотография и на Виктор Ковалски, а тя е липсвала в техните архиви във Виена.

Администраторът на хотела казал, че познава поне двама от тях. Но не можел да ги идентифицира. Известна сума преминала в ръцете му и той бил помолен да провери дневника на хотела за дните между 12 и 18 юни — на втората дата тримата шефове на ОАС са били вече в хотела в Рим.

Най-накрая човекът заявил, че си спомня лицето на Роден, който на 15 юни наел стая под името Шулц. Администраторът казал, че Шулц провел нещо като делова среща следобеда, преспал в стаята и на другия ден си заминал.

Спомнил си, че Шулц имал и придружител — много едър мъж с недодялани маниери, което и станало причина да го запомни. Шулц бил посетен сутринта от двама мъже и те провели разговор. Двамата може да са били Касон и Монклер. Не бил сигурен, но смятал, че е виждал поне единия.

Казал също така, че тримата останали в стаята си през целия ден, с изключение на късната утрин, когато Шулц и великанът, както той нарича Ковалски, излезли за половин час. Никой от тях не обядвал, нито пък слязъл да се храни долу.

— Посетени ли са били от пето лице? — попита нетърпеливо Сангинети.

Ролан продължи да докладва с равен тон, както досега:

— Вечерта към тях се присъединил за половин час още един мъж. Администраторът го запомнил, тъй като посетителят влязъл в хотела и се устремил по стълбите така бързо, че той нямал възможност да го разгледа. Сметнал, че може да е някой от гостите, който носи ключа у себе си. Видял само пеша от палтото му, докато се качвал но стълбите. Само след минутка човекът се върнал във фоайето. Администраторът е сигурен, че е бил същият човек — поради палтото.

Мъжът взел телефона от рецепцията и поискал да го свържат с Шулц в стая 64. Казал на френски две изречения, оставил слушалката и пак поел нагоре по стълбите. Прекарал горе половин час, после си отишъл, без да каже дума. След около още час другите двама посетители на Шулц също си тръгнали един по един. Шулц и великанът останали да нощуват, а на другия ден след закуска си заминали.

Единственото описание, което администраторът можал да даде за посетителя от предната вечер, гласи: висок, за възрастта не е сигурен, очевидно правилни черти, но носел големи тъмни очила, говори свободно френски, руси коси, доста дълги и отметнати назад.

— Има ли възможност този човек да окаже съдействие при изработване на словесен портрет на русия? — попита префектът на полицията Папон.

Ролан поклати глава.

— Моите… нашите агенти са се представили за цивилни служители на виенската полиция. За щастие единият може да мине за виенчанин. Но подобен маскарад не може да се поддържа вечно. Човекът е трябвало да бъде разпитван на работното му място в хотела.

— Трябва ни по-точно описание — настоя началникът на архивния отдел. — Споменал ли е някакво име?

— Не — отвърна Ролан. — Това, което чухте, е резултат от тричасов разпит на администратора. Към всеки въпрос са се връщали отново и отново. Нищо повече не може да си спомни. Вън от словесния портрет това е най-доброто, което можем да получим от него.

— Не можете ли да го пипнете като Аргу, така че да направи описание на този убиец тук, в Париж? — поинтересува се полковник Сен Клер.

Министърът се намеси.

— И дума не може да става за повече отвличания. Все още сме на нож с Германското външно министерство заради Аргу. Подобно нещо може да свърши работа един-единствен път.

— Като се има предвид сериозността на положението — обади се началникът на контраразузнаването, — изчезването на един хотелски администратор би могло да се организира далеч по-дискретно, отколкото в случая с Аргу.

— Така или иначе — обади се тихо Макс Ферне, — остава съмнително доколко може да бъде от полза словесният портрет на един човек с големи, огънати около лицето тъмни очила. Много малко словесни портрети, изградени върху мимолетна среща отпреди два месеца, при това траяла двадесетина секунди, имат сходство с престъпника, когато той бъде действително заловен. Много от тия портрети биха могли да се отнесат към половин милион души, а някои са направо заблуждаващи.

— Така че, ако изключим Ковалски, който е мъртъв и каза всичко, което знаеше, а то не бе много, на света има само четирима души, които знаят самоличността на тоя Чакал — обади се комисар Дюкре. — Единият е самият той, а другите трима се намират в един хотел в Рим. Какво ще кажете да опитаме да докараме някой от тях тук?

Министърът отново поклати глава.

— Инструкциите ми по този въпрос са изрични. Отвличанията се изключват. Италианското правителство ще побеснее, ако подобно нещо се случи на няколко метра от Виа Кондоти. Освен това има някои съмнения относно неговата осъществимост. Генерале?

Генерал Гибо вдигна поглед към събраните.

— Мащабите и качественото равнище на защитния екран, издигнат от Роден и двамата му довереници около тях, според докладите на агентите ми, които ги държат под постоянно наблюдение, изключват подобна възможност и от практическа гледна точка — каза той. — Заобиколени са от осем бивши легионери от най-висока класа или поне седем, ако Ковалски не е бил заместен. Охраняват се всички асансьори, стълбища, пожарни стълби и покривът. За да бъде измъкнат някой от тях жив, ще трябва да се прибегне до голямо сражение, вероятно с употреба на газови гранати и автомати. Дори тогава обаче възможностите да измъкнем човека от страната и да го прекараме на още петстотин километра на север във Франция, с италианците по петите ни, биха били наистина твърде малки. Разполагаме с хора, които са сред най-добрите специалисти в света в тази област, и според тях това е просто невъзможно, освен ако не се използува военна операция в стила на командосите.

Помещението отново потъна в тишина.

— Е, господа — обади се министърът, — други предложения?

— Тоя Чакал трябва да бъде намерен. Дотук е ясно — отвърна полковник Сен Клер.

Неколцина от останалите около масата се спогледаха и една-две вежди се повдигнаха нагоре.

— Дотук положително е ясно — потвърди министърът. — Онова, което се мъчим да измислим, е как да бъде сторено в рамките на наложените ни ограничения и може би на тази основа най-точно ще определим кой от представените тук отдели най-добре би се справил със задачата.

— Закрилата на президента на републиката — надуто заяви полковник Сен Клер — трябва в последна сметка, когато всички други са се провалили, да остане в ръцете на президентската охрана и на личната канцелария на президента. Ние, мога да ви уверя в това, министре, ще изпълним своя дълг.

Неколцина от завършените професионалисти притвориха очи с неприкрита досада. Комисар Дюкре хвърли към полковника един поглед, който би го оставил на място, ако можеше да се убива с поглед.

— Не знае ли, че Стария не ни слуша сега? — прошепна Гибо към Ролан.

Роже Фре вдигна поглед, за да срещне очите на елисейския придворен, и показа защо е министър.

— Полковник Сен Клер, разбира се, е напълно прав — промърка той. — Ние всички ще изпълним своя дълг. Убеден съм, че полковникът си дава сметка, че ако определен отдел поеме отговорността за осуетяване на тоя заговор и не успее или ако дори само използува средства, които въпреки желанието на президента биха могли, поради небрежност, да привлекат вниманието на обществеността, върху главата на провалилия се несъмнено ще се стоварят някои неблагоприятни последици.

Заплахата висна над дългата маса, по-осезаема от облака синкав дим от лулата на Бувие. Тънките черти на Сен Клер видимо се свиха и в очите му се появи тревога.

— Всички тук знаем за ограничените възможности, с които разполага президентската охрана — каза глухо комисар Дюкре. — Прекарваме времето си в непосредствена близост с личността на президента. Очевидно това разследване трябва да обхване значително по-широки мащаби, отколкото моите подчинени биха могли да си позволят, без да пренебрегват преките си задължения.

Никой не възрази, тъй като всеки шеф на отдел знаеше, че казаното от началника на президентската охрана е вярно. От друга страна, никой не желаеше министерският поглед да се спре върху него. Роже Фре огледа масата и се спря в другия й край на обвитата в дим едра фигура на комисар Бувие.

— Вие как мислите, Бувие? Още не сте вземали думата.

Детективът извади лулата от устата си, съумя да пусне струйка смрадлив дим право в лицето на извърналия се към него Сен Клер и заговори спокойно, като човек, излагащ току-що хрумнали му прости обстоятелства:

— Струва ми се, господин министре, че SDECE не може да разкрие този човек чрез агентите си в ОАС, понеже дори ОАС не знае кой е той. Оперативният отдел не може да го унищожи, защото не знае кого да унищожи. Контраразузнаването не може да го залови на границата, понеже не знаят кого да търсят, а архивата не може да ни даде нищо за него, тъй като не знае какво да търси. Полицията не може да го арестува, защото не знае кого да арестува, а специалните части не могат да го преследват, след като не знаят кого да преследват. Цялата структура на силите за сигурност във Франция е безсилна, тъй като липсва име. Ето защо ми се струва, че първата задача, без решаването на която всички останали стават безсмислени, е да се даде на тоя човек име. Когато разполагаме с име, получаваме лице, от лицето — паспорт, а от паспорта — арест. А за да се открие името, при това тайно, е необходима чисто детективска работа.

Бувие млъкна и втъкна лулата между зъбите си. Казаното от него се предъвкваше от всеки от мъжете край масата. Никой не можеше да го оспори. Сангинети кимна бавно.

— И кой, комисаре, е най-добрият следовател във Франция? — попита тихо.

Преди да свали отново лулата си, Бувие помисли няколко секунди.

— Най-добрият детектив във Франция, господа, е собственият ми заместник, комисар Клод Льобел.

— Повикайте го — каза министърът на вътрешните работи.