Денят на Чакала

19.

Клод Льобел прекара лоша нощ. В един и половина едва бе заспал, когато Карон го разтърси.

— Шефе, съжалявам, но ми хрумна нещо. Тоя приятел, Чакала, има датски паспорт, нали?

Льобел се разтърси, за да се разсъни.

— Е, та?

— Ами трябва да го е взел отнякъде. Или са му направили фалшив, или го е откраднал. Но след като придвижването с този паспорт налага промяна в цвета на косата, изглежда, е откраднат.

— Звучи логично. Нататък?

— Ако изключим юлската рекогнисцировка в Париж, той е бил на постоянно местожителство в Лондон. Така че най-вероятно паспортът да е откраднат в един от тези два града. А какво би сторил един датчанин, когато му откраднат паспорта или пък го загуби? Ще отиде в консулството си.

Льобел се надигна от походното легло.

— Понякога си мисля, че ще отидете далече, драги ми Люсиен. Свържете ме със старши следователя Томас у дома му и с датския генерален консул в Париж. В този ред.

Льобел прекара още един час край телефона, но убеди и двамата да станат от леглата си и да отидат в своите служби. Сам той отново легна почти към три часа сутринта. В четири го събуди телефонно обаждане от Парижката префектура. Съобщиха, че след събирането им в полунощ и в два часа сутринта са били донесени над деветстотин и осемдесет адресни карти, попълнени от датчани, настанили се из парижките хотели. Вече ги сортирали по категории: „вероятен“, „възможен“, и „други“.

В шест бе все още буден и пиеше кафето си, когато се обадиха от техническия отдел на DST. Беше ги инструктирал веднага след полунощ. Имаше улов. Взе кола и с Карон до себе си подкара по утринните улици към тяхната служба. Изслушаха записа в комуникационната лаборатория в сутерена.

— Започваше с шумно щракване, последвано от поредица звуци, сякаш някой набираше седем цифри. След това се чуха продължителните телефонни сигнали за „свободен абонат“ и после щракването от вдигната слушалка.

— Ало?

Отговори жена:

— Ici Jacqueline.

Мъжкият глас каза:

— Ici Valmy.

Жената заговори бързо:

— Те знаят, че е датски пастор. През нощта проверяват адресните хотелски карти на всички датчани в Париж, като ги събират в полунощ, в два и в четири. Ще посетят всички до един.

Последва пауза, после мъжкият глас каза:

— Мерси. — Затвори. Жената стори същото.

Льобел гледаше бавно въртящата се ролка на магнетофона.

— Знаете ли на кой номер се е обадила? — попита.

— Да — отвърна инженерът. — Може да се установи по времетраенето на връщането на избирателната шайба до нула. Номерът е MOLITOR 59 01.

— Имате ли адреса?

Човекът му подаде едно листче. Льобел го погледна.

— Хайде, Люсиен. Да идем да навестим господин Валми.

— Ами момичето?

— Ще бъде подведена под отговорност.

Почукаха в седем часа. Учителят си вареше закуска в една купичка върху газовия котлон. Намръщен, той спря газта и прекоси дневната, за да отвори. Срещу му се изправиха четирима мъже. Без да му се казва, той разбра кои са. Двамата униформени сякаш се готвеха да се нахвърлят отгоре му, но нисичкият човечец с мек израз им даде знак да си останат по местата.

— Подслушвахме телефона ви — обясни дребният спокойно. — Вие сте Валми.

Учителят не даде израз на никакви чувства. Отстъпи и ги пусна да влязат.

— Може ли да се облека? — попита.

— Да, разбира се.

Отне му само няколко минути да си обуе панталони и облече риза под наблюдението на двамата униформени, без да се обременява със събличане на пижамата, По-младият цивилен стоеше до вратата. По-възрастният обикаляше из жилището, разглеждаше книги и ръкописи.

— Векове ще са нужни за преглеждане на всичко това, Люсиен — каза, а мъжът при вратата изсумтя.

— Не е наша работа, слава Богу.

— Готов ли сте? — обърна се дребният към учителя.

— Да.

— Свалете го в колата.

Когато четиримата излязоха, комисарят започна да прелиства ръкописите, над които очевидно учителят бе работил предната вечер. Но всичките бяха най-обикновени ученически изпитни работи, взети за преглед. Явно човекът си работеше у дома. Той трябваше да е цял ден налице за в случай, че се обади Чакала. В седем и десет телефонът иззвъня. Льобел го гледа няколко секунди. После ръката му се протегна и вдигна слушалката.

— Ало?

Гласът отсреща бе равен, безизразен:

— Ici Chacal.

Льобел мислеше с бясна скорост.

— Ici Valmy — каза.

Последва мълчание. Не знаеше какво още да каже.

— Нещо ново? — попита гласът отсреща.

— Нищо. Загубили са следата в Корез.

По челото му бе избила пот. Много бе важно човекът да остане там, където бе, още няколко часа. Чу се тракване и слушалката онемя. Льобел я остави и се спусна надолу към паркираната до бордюра кола.

— Обратно в службата — викна на шофьора.

В телефонната кабина във фоайето на малък хотел край брега на Сена Чакала гледаше озадачен през стъклото. Нищо? Би следвало да има нещо. Тоя комисар Льобел не бе глупав. Би трябвало да са открили шофьора от Еглетон и чрез него да са стигнали до Горна Шалониер. Би трябвало съответно да са открили трупа в замъка и липсата на реното. Би трябвало да са открили и самото рено в Тюл и да са разпитали персонала на гарата. Би трябвало…

Излезе от кабината и прекоси фоайето.

— Сметката, ако обичате — каза на администратора. — Ще сляза след пет минути.

В седем и половина, докато Льобел влизаше в кабинета си, от Лондон позвъни старши следователят Томас.

— Съжалявам, че се забавих толкова много — каза. — Необходимо ни бе доста време да събудим датските консулски чиновници и да ги накараме да отидат в службата си. Вие бяхте съвършено прав. Един датски пастор е съобщил за загубата на паспорта си на 14 юли. Подозирал, че е откраднат от хотелската му стая в Уест Енд, но не можел да го докаже. Жалба до полицията не е подал, за голямо облекчение на собственика на хотела. Името на пастора е Пер Йенсен от Копенхаген. Описание: висок метър и осемдесет, очи сини, коса сива.

— Той е. Благодаря, господин старши следовател. — Льобел остави слушалката. — Свържете ме с префектурата — обърна се към Карон.

В осем и половина четирите полицейски камионетки пристигнаха пред хотел „Де Гранз Огюстен“. Полицаите преобърнаха стаята наопаки и тя доби вид, сякаш през нея е минал ураган.

— Съжалявам, господин комисар — каза собственикът на хотела на детектива със смачкан вид, който ръководеше операцията, — пастор Йенсен напусна хотела преди час.

Чакала взе едно случайно такси обратно за гара Остерлиц, където предната вечер бе пристигнал, ръководен от съображението, че издирването му би следвало да се насочи другаде. Предаде куфара с оръжието, шинела и дрехите на измисления Андре Мартен в багажния гардероб, като задържа само куфара с облеклото и документите на американския студент Марти Шулбърг. Запази и чантата с принадлежностите за гримиране.

С двете парчета багаж в ръце, все още с черния костюм, но с поло, което прикриваше пасторската яка, той се настани в един мизерен хотел зад ъгъла на гарата. Администраторът го остави сам да си попълни адресната карта, но го домързя да свери с данните от паспорта, както изискваше правилникът. В резултат на това картата не съдържаше дори името Пер Йенсен.

Качил се в стаята, Чакала се залови с лицето и косата си. С помощта на разтворител отстрани сивата боя и русият цвят се появи отново. След това косата придоби кестенявия оттенък на Марти Шулбърг. Сините контактни лещи си останаха, но очилата в златни рамки бяха заменени с американските, с дебели бизнесменски рамки.

Черните високи обувки, чорапите, ризата, нагръдникът и свещеническият костюм бяха натъпкани в куфара заедно с паспорта на пастор Йенсен от Копенхаген. Вместо тях си сложи маратонките, чорапите, джинсите, тениската и якето на американския колежанин от Сиракюз, щата Ню Йорк.

В късната утрин той бе готов за излизане, пъхнал паспорта на американеца в единия джоб на гърдите и пачка франкове в другия. Куфарът с последните останки от пастор Йенсен влезе в гардероба, а ключът от него бе пуснат в канала на бидето. Използва пожарогасителната стълба, за да се измъкне, и повече никой не чу и дума за него в този хотел. Няколко минути по-късно предаде и ръчната чанта в багажния гардероб на гара Остерлиц, пъхна квитанцията при другата в задния джоб и пое по пътя си. Взе такси за левия бряг, слезе на ъгъла на булевард Сен Мишел и улица Юшет и изчезна във водовъртежа от студенти и младежи, изпълнили гъмжащия като зайчарник Латински квартал на Париж.

Седнал пред евтиния си обяд в една опушена кръчма, Чакала започна да обмисля къде да прекара нощта. Не се съмняваше, че Льобел вече е разкрил пастора Пер Йенсен, а на Марти Шулбърг не даваше повече от двадесет и четири часа.

Дяволите да го вземат тоя Льобел, мислеше си гневно Чакала, но на сервитьорката се усмихна широко:

— Благодаря, сладурче.

В десет часа Льобел отново се свърза с Томас в Лондон. Молбата му накара старши следователя да изстене тихичко, но той все пак отговори достатъчно любезно, че ще направи всичко по силите си. Когато разговорът прекъсна, Томас извика старшия инспектор, участвал в разследването предишната седмица.

— Сядай сега — каза му. — Французите отново се обадиха. Изглежда, пак са го изпуснали. Сега той е в центъра на Париж и те подозират, че вероятно разполага с нова фалшива самоличност. Веднага започваме да звъним на всички лондонски консулства с молба да ни предоставят списък на чужденците, посетили страната след първи юли и заявили, че паспортът им е загубен или откраднат. Без негри и азиатци. Само бели. При всеки отделен случай ме интересува ръстът. Подозрителни са всички над метър и седемдесет. Залавяй се за работа.

Редовната среща в министерството в Париж бе изтеглена за два часа следобед.

Льобел представи доклада си със своя обичаен миролюбив и монотонен глас, но приемът бе леден.

— Дяволите да го вземат тоя тип — възкликна министърът по средата, — късметът му е сатанински!

— Не, господин министър, не става дума за късмет. През цялото време той е бил информиран за всяка наша стъпка. Именно поради тази причина е напуснал с такава бързина Гап, пак поради нея е убил жената в Ла Шалониер и се е измъкнал миг преди да хлопне резето. Всяка вечер докладвах пред това събрание за хода на работата си. На три пъти само броени часове ни деляха от задържането му. Тази сутрин неуспешното ми представяне по телефона, след арестуването на Валми, го накара да напусне мястото, където се бе установил, и да приеме нова самоличност. Но при първите два случая той е бил предупреждаван рано сутрин след моите брифинги.

Около масата настана ледено мълчание.

— Май си спомням, господин комисар, че това ваше предположение е вече правено — каза студено министърът. — Надявам се, че сте в състояние да го подкрепите с факти.

Вместо отговор Льобел постави върху масата портативен магнетофон и натисна стартовия бутон. Записаният телефонен разговор прозвуча с металическа острота в тишината на конферентната зала. Когато свърши, цялата стая се бе вторачила в апарата върху масата. Полковник Сен Клер бе станал пепелявосив и с леко треперещи ръце тъпчеше книжата си в папката.

— Чий беше този глас? — попита министърът най-накрая.

Льобел остане безмълвен. Сен Клер се надигна леко и погледите в залата се насочиха към него.

— Съжалявам, но съм принуден да ви съобщя… господин министър… че това бе гласът на… една моя приятелка. Понастоящем тя живее при мене… Извинете ме.

Полковникът напусна залата, за да се върне в двореца и да напише оставката си. Останалите в помещението се взираха мълчаливо в ръцете си.

— Много добре, господин комисар — гласът на министъра бе съвсем тих, — можете да продължите.

Льобел продължи изложението си с молбата до Томас в Лондон да изясни всички случаи на изчезнали в Лондон паспорти през последните петдесет дни.

— Надявам се — продължи той — до довечера да получа кратък списък или вероятно не повече от едно-две имена с описания, сходни с това на Чакала. Щом науча тия имена, ще поискам от държавите, от които са туристите, загубили паспортите си в Лондон, да изпратят снимки на тези хора. Сега можем да сме сигурни, че в момента Чакала прилича повече на титуляра на новата си самоличност, отколкото на Калтръп, Дуган или Йенсен. При малко късмет се надявам да получа тези снимки до утре на обяд.

— От моя страна — каза министърът — мога да ви съобщя резултата от разговора си с президента Дьо Гол. Той категорично отказа да промени и една точка от програмата си занапред, с цел да се предпази от убиеца. Честно казано, това трябваше да се очаква. Успях все пак да се сдобия с една отстъпка. Може вече да се снеме възбраната върху гласността. Поне в това отношение. Чакала сега е обикновен убиец. Удушил е баронеса Дьо ла Шалониер в собствения й дом, където проникнал с взлом, за да открадне бижутата й. Смята се, че е избягал и се укрива в Париж. Ясно ли е, господа?

Това именно ще бъде съобщено за следобедните вестници или поне за последните издания. В момента, господин комисар, когато сте напълно сигурен за новата самоличност или новите самоличности, зад които той би могъл сега да се прикрива, вие сте упълномощен да съобщите името или имената на печата. Това ще даде възможност на сутрешните вестници да осъвременят съобщенията си с нещо ново.

След като снимката на тоя злочест чуждестранен турист, загубил паспорта си в Лондон, пристигне утре сутринта, можете да я предадете на вечерните вестници, радиото и телевизията за още едно попълване на материалите около издирването на убиеца.

Вън от това, щом разполагаме с някакво име, всички полицаи и всички хора от отделенията за сигурност в Париж ще тръгнат по улиците за проверка на документите на всяка мярнала се жива душа.

Префектът на полицията, шефът на CRS и директорът на Следствената полиция си записваха като бесни. Министърът приключи:

— Контраразузнаването да провери с помощта на Централния архив всеки известен им симпатизант на ОАС. Ясно ли е?

Началниците на Контраразузнаването и Архива енергично кимнаха.

— Следствената полиция да снеме всички детективи от каквато и да е задача и да ги присъедини към издирването на убиеца.

Макс Ферне от Следствената кимна.

— Що се отнася до самия дворец, очевидно ще ми е необходим подробен списък на всички придвижвания, които президентът възнамерява да предприеме оттук нататък, дори ако самият той не бъде уведомен за извънредните мерки, предприемани в негов интерес. Това е един от случаите, в които трябва да приемем риска да си навлечем гнева му. За негово добро. И мога, разбира се, да разчитам, че Службата за сигурност на президента ще затегне обръча около него както никога досега. Комисар Дюкре?

Жан Дюкре, началник на личната охрана на Дьо Гол, кимна с глава.

— Криминалната бригада… — министърът впери поглед в комисар Бувие — е вписала във ведомостите си доста лица от престъпния свят. Искам всеки от тях да бъде вдигнат на крак за търсене на тоя човек, като им се предоставят име и описание. Ясно?

Морис Бувие кимна кисело. Вътре в себе си бе обезпокоен. Виждал бе не едно издирване през живота си, но това сега бе нещо гигантско. В момента, в който Льобел представеше име и паспортен номер, да не говорим за описание, почти сто хиляди души от силите за сигурност до престъпния свят щяха да започнат прочесване на улици, хотели, барове и ресторанти за един-единствен човек.

— Има ли друг източник на информация, който да съм пропуснал? — попита министърът.

Полковник Ролан хвърли бърз поглед към генерал Гибо и след това към комисар Бувие. Покашля се.

— Винаги можем да се обърнем към Съюза на корсиканците.

Бувие щеше да го изяде с поглед. Повечето от останалите изглеждаха смутени. Съюзът на корсиканците, корсиканско братство — наследник на Братята от Ажасио157, дете на вендетата, бе и все още си е най-големият организиран престъпен синдикат във Франция. Те вече управляваха Марсилия и по-голямата част от южното крайбрежие. Някои специалисти смятаха организацията за по-стара и по-опасна от Мафията. Тъй като за разлика от нея не бяха емигрирали в Америка в началото на столетието, Братята бяха останали настрана от публичността, превърнала оттогава насетне Мафията в банална дума.

Голизмът вече на два пъти бе използвал услугите на Съюза, като и двата пъти се бе оказвало полезно, но свързано с неприятни последици. Всеки път Съюзът настояваше за отплата, обикновено под формата на охлабване на полицейския надзор над престъпните му дела. Той помогна на Съюзниците да завладеят южната част на Франция през август 1944 година и оттогава досега владееше Марсилия и Тулон. Помогна още един път: в борбата срещу алжирските заселници и ОАС след април 1961 и в замяна протегна пипала далеч на север чак до Париж.

Като полицай, Морис Бувие ненавиждаше корсиканците дълбоко, но знаеше, че Оперативното управление на Ролан често ги използува.

— Смятате ли, че могат да помогнат? — попита министърът.

— Ако този Чакал е толкова хитър, колкото казват — отвърна Ролан, — и ако някой изобщо е в състояние да го открие, мисля, че това е Съюзът.

— Колко ги има в Париж? — попита колебливо министърът.

— Около осемдесет хиляди. Някои са в полицията, в митницата, специалните части, Тайната служба и, разбира се, в престъпния свят. И са организирани.

— Действайте по собствена преценка — каза министърът.

Нямаше повече предложения.

— Добре, това е всичко в такъв случай. Комисар Льобел, онова, което искаме сега от вас, е, едно име, едно описание, една снимка. След това давам на тоя Чакал шест часа свобода.

— Всъщност остават ни три дни — обади се Льобел, който бе гледал през прозореца.

Слушателите му се слисаха.

— Откъде знаете? — попита Макс Ферне.

Льобел примигна бързо няколко пъти.

— Трябва да помоля за извинение. Твърде глупаво бе от моя страна да не се сетя по-рано. Вече от една седмица съм убеден, че Чакала си има план и че денят за покушението над президента е определен. Когато напусна Гап, защо не се превърна веднага в пастор Йенсен? Защо не отиде до Валанс и начаса не взе експреса за Париж? Защо пристигна във Франция, а след това прекара цяла седмица в убиване на времето?

— Е, защо? — попита някой.

— Защото си е определил деня — отвърна Льобел. — Знае кога ще удари. Комисар Дюкре, има ли президентът някакви ангажименти извън двореца днес, утре или в събота?

Дюкре поклати глава.

— А какво ще кажете за неделя, 25 август?

Около масата се чу въздишка, сякаш полъх на вятър премина през житна нива.

— Ами разбира се — едва чуто каза министърът. — Денят на освобождаването. И най-глупавото в цялата работа е, че повечето от нас бяхме с него тук на този ден. Освобождаването на Париж през 1944 година.

— Именно — каза Льобел. — Той пада малко нещо психолог, нашият Чакал. Знае, че в годината има един ден, който генерал Дьо Гол в никакъв случай не би прекарал на друго място освен тук. Това е, така да се каже, неговият велик ден. Този ден чака наемникът.

— В такъв случай — каза министърът оживено — той ни е в ръцете. След като източникът му на информация вече не съществува, в Париж няма да намери кътче, където да се скрие. Никоя парижка общност няма да го приеме и подкрепи, дори несъзнателно. В ръцете ни е. Комисар Льобел, дайте ни името на тоя човек.

Клод Льобел се надигна и тръгна към вратата. Останалите наставаха и се готвеха да отидат на обяд.

— Още нещо — извика министърът след Льобел, — как ви хрумна да подслушвате домашния телефон на полковник Сен Клер?

Льобел се извърна от вратата и сви рамене.

— Не ми е хрумвало — отвърна. — Просто снощи наредих да се подслушват всички ваши телефони. Приятен ден, господа.

В пет часа следобед, седнал на чаша бира на терасата на едно кафене почти до площад Одеон с лице, предпазено от слънцето със слънчеви очила, прилични на носените от всички наоколо, Чакала се сети. Идеята му дойде, докато наблюдаваше как двама души минават по улицата. Плати бирата, стана и си тръгна. На стотина метра по-нататък намери каквото му трябваше — дамски козметичен салон. Влезе вътре и си купи някои неща.

В шест часа вечерните вестници смениха заглавните си шапки. Късните издания носеха по една крещяща лента в горния край на първа страница: Assassin de la Belle Baronne se refugie a Paris158. Отдолу имаше портрет на баронеса Дьо ла Шалониер, увеличен от обща снимка, направена на светско тържество в Париж преди пет години. Открита бе в архивите на една фотоагенция и всички вестници я публикуваха. В шест и половина, пъхнал под мишница един брой от „Франс соар“, полковник Ролан влезе в малко кафене на улица Вашингтон. Чернобрадият барман го погледна съучастнически и кимна към друг мъж в задната част на помещението.

Той се приближи и заговори Ролан:

— Полковник Ролан?

Шефът на Оперативното управление кимна.

— Моля, последвайте ме.

Поведе го през една врата в дъното на кафенето и по стълбите към малка дневна на първия етаж — вероятно жилище на самия собственик. Почука и отвътре се чу:

— Entrez159.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Ролан пое протегнатата ръка на надигналия се от креслото мъж.

— Полковник Ролан? Enchante160. Аз съм Capu161 на Съюза на корсиканците. Научих, че търсите някакъв човек…

Беше осем часът, когато старши следователят Томас се обади от Лондон. Говореше уморено. Денят не бе лек. Някои консулства се бяха отзовали с желание, други се оказаха много трудни.

Съобщи, че като не се смятат жени, негри, азиатци и дребосъци, през изтеклите петдесет дни в Лондон са загубили паспортите си осем чуждестранни туристи. Изброи ги всичките, грижливо и стегнато — имена, номера на документите и описание.

— Сега да махнем тези, които са вън от подозрение — предложи. — Трима са загубили паспортите си по време, за което знаем, че Чакала, или Дуган, не е бил в Лондон. Проверихме самолетните резервации и покупки на билети чак до първи юли. На осемнадесети юли, изглежда, е взел вечерната машина за Копенхаген. Според британските авиолинии е купил билет на гишето им в Брюксел, платил е в брой и се върнал в Англия вечерта на шести август.

— Да, това съвпада — потвърди Льобел. — Ние установихме, че част от това пътуване извън Лондон е преминало в Париж. От двадесет и втори до тридесет и първи юли.

— Е — каза Томас с пукащ от телефонната линия глас, — значи три от паспортите са изчезнали, когато не е бил тук. Можем да ги отпишем, нали?

— Правилно.

— От останалите петима единият е прекалено висок. Шест фута и шест инча, това е над два метра по вашему. Освен това е италианец, което означава, че в паспорта му ръстът е даден в метри и сантиметри. Ще рече, един френски митничар веднага би забелязал разликата, освен ако Чакала не ходи на кокили.

— Съгласен съм, човекът трябва да е някакъв гигант. Отпишете го. Какви са другите четирима? — попита Льобел.

— Единият е прекалено дебел. Двеста четиридесет и два фунта или доста над сто килограма. Чакала би трябвало така да се е подплатил, че да не може да ходи.

— Отпишете и тоя — каза Льобел. — Друг?

— Вторият е твърде стар. На ръст отговаря, обаче е над седемдесетте. Чакала надали би могъл да изглежда на толкова, освен ако с лицето му не се заеме истински специалист по театрален грим.

— Отписваме го и него. Последните двама?

— Единият е норвежец, другият американец — каза Томас. — И двамата пасват. Високи, широкоплещести, на възраст между двадесет и петдесет. Две неща говорят против вероятността норвежецът да е вашият човек. На първо място, той е рус. Не ми се вярва, след като е бил разобличен като Дуган, Чакала да се върне към естествения цвят на косата си. Твърде много би наподобявал Дуган. Второто нещо: норвежецът е заявил пред своя консул, че паспортът с положителност се е измъкнал от джоба му, когато паднал облечен в Серпантината162, докато се возел на лодка. Кълнял се, че паспортът бил на мястото си, когато паднал, а когато излязъл след петнадесет минути, вече го нямало. От друга страна, американецът подписал клетвена декларация в полицията в Лондон, според която чантата с паспорта му била открадната, докато гледал на другата страна в главната зала на летището. Какво ще кажете?

— Изпратете — отвърна Льобел всички подробности за американеца Марти Шулбърг. Снимката му ще взема от паспортната служба във Вашингтон. И още един път ви благодаря за всички положени усилия.

В десет часа същата вечер в министерството се проведе още едно съвещание. Оказа се най-краткото до момента. Вече от един час всяко звено от държавния апарат за сигурност разполагаше с копие от данните на Марти Шулбърг, търсен за убийство. Очакваше се снимката да пристигне преди зори, навреме за първите издания на вечерните вестници, излизащи към десет сутринта.

Министърът се изправи.

— Господа, когато се срещнахме за първи път, се съгласихме с комисар Бувие, че идентифицирането на наемния убиец, известен с прозвището Чакала, е по принцип чисто детективска задача. С оглед отминалите събития не бих се противопоставил на подобна диагноза. През тези отминали десет дни имахме щастието да се радваме на услугите на комисар Льобел. Въпреки трите промени на самоличността на наемника — от Калтръп на Дуган, от Дуган на Йенсен и от Йенсен на Шулбърг — и въпреки постоянното изтичане на информация от това помещение, той съумя както да идентифицира, така и да локализира местонахождението на този човек. Дължим му нашата благодарност.

Министърът сведе глава към Льобел, който изглеждаше притеснен.

— Отсега нататък, обаче задачата трябва да се прехвърли върху всички нас. Разполагаме с име, описание, номер на паспорта, националност. След няколко часа ще имаме и снимка. Убеден съм, че при наличието на силите на ваше разположение броени часове след това ще сме заловили нашия човек. Всеки полицай в Париж, всеки служител от специалните части, всеки детектив е получил вече своите инструкции. Преди да настъпи утринта или най-късно утре до обяд за този човек няма да остане нито едно кътче, където да се скрие.

А сега нека да поздравя още един път комисар Льобел, като същевременно свалям от плещите ви тегобата и напрежението, свързани с това разследване. През предстоящите часове няма да имаме нужда от вашата неоценима помощ. Вие си свършихте работата, при това добре. Благодаря ви.

Министърът зачака мълчаливо. Льобел примигна бързо няколко пъти и се надигна от мястото си. Сведе глава към събраните властимеющи мъже, които разполагаха с хиляди подчинени и милиони франкове. В отговор те му се усмихнаха. Льобел се обърна и излезе от стаята.

За първи път от десет дни насам комисар Льобел се прибра да си легне у дома. Докато превърташе ключа в ключалката и изслушваше първия укорителен крясък на жена си, часовникът удари полунощ и настъпи двадесет и трети август.

20.

Чакала влезе в бара един час преди полунощ. Беше тъмно и няколко секунди той едва можеше да различи очертанията на помещението. Покрай лявата стена имаше дълъг бар с осветени огледала и бутилки отзад. Докато вратата се затваряше, барманът го наблюдаваше с нескрито любопитство.

Помещението бе продълговато и тясно по протежение на бара, с малки масички край дясната стена. Отсреща то се разширяваше и там бяха сложени по-големи маси, за по четири до шест човека. Покрай самия бар имаше редица високи столчета. Повечето от тях, както и повечето масички, бяха заети от редовната клиентела на заведението.

Разговорите около най-близките до вратата маси секнаха, докато насядалите го разглеждаха, и тишината се разпростря над помещението, понеже и останалите, уловили погледите на своите компаньони, се извърнаха да видят високата атлетична фигура до входа. Разменен бе шепот, чуха се едно-две хихикания. Чакала видя свободното столче и тръгна към него. Настани се и долови зад гърба си бърз шепот:

— Oh, regarde-moi са163! Тия мускули, скъпи, ще се побъркам.

Барманът се плъзна край бара и застана срещу него да го разгледа по-добре. Карминените устни се разтегнаха в кокетна усмивка.

— Bonsoir… Monsieur.164

Отзад се чу хор от смехове — повечето язвителни.

— Donnez-moi un Scotch.165

Доволен, барманът се отдалечи с валсова стъпка. Мъж, мъж, мъж. Хубавичка кавга щеше да има тая вечер. Вече виждаше как в другия край на коридора „petites folles“166 точеха зъби. Повечето очакваха постоянните си „тъпкачи“, но някои нямаха насрочени срещи и бяха дошли на късмет. Това ново момче, мислеше си барманът, щеше да направи истинска сензация.

Клиентът до Чакала се обърна към него и го загледа с нескривано любопитство. Косата бе руса с метален блясък, старателно сресана към челото в множество островърхи кичурчета, като на млад грък от древен фриз. Но тук приликата свършваше. Очите бяха гримирани, устните в нежен коралов цвят, бузите напудрени. Гримът обаче не бе и състояние да прикрие уморените черти на застаряващ дегенерат, нито пък пустия жаден поглед.

— Tu m’invites?167 — Гласът наподобяваше момичешко фъфлене.

Чакала бавно поклати глава. Швестерът сви рамене и се обърна към „приятелката“ си. Продължиха шепнешком разговора, придружен от възклицания на престорен страх. Чакала бе свалил якето си и докато посягаше към чашата, подадена от бармана, мускулите по рамото и гърба му раздвижиха тениската.

Барманът бе доволен. „Дясна резба“? Не, изключено, нямаше да е тук. Нито пък тъпкач, излязъл на лов за маце, иначе защо щеше да отреже бедничката Корин, когато го помоли да я почерпи. Тоя трябва да е… О, какво чудо! Красив млад тъпкач, който търси сериозна дама да го прибере у тях. Хубав цирк предстоеше тази вечер.

Тъпкачите започнаха да пристигат към полунощ, настаняваха се в дъното, разглеждаха присъстващите, от време на време даваха знак на бармана и си шушукаха с него. Той се връщаше на мястото си и викаше някое от „момичетата“.

— Господин Пиер иска да ти каже нещо, мила. Постарай се да се представиш възможно най-добре и, за Бога, недей да плачеш като миналия път.

Чакала направи избора си малко след дванадесет. Двама мъже в дъното го наблюдаваха вече от няколко минути. Бяха на отделни маси и от време на време си хвърляха отровни погледи. И двамата бяха към края на средната възраст — единият дебел с малки очички под тлъсти клепачи и преливащи над яката тлъстини по врата. Имаше противен свински вид. Другият бе слаб и елегантен, с врат на лешояд и оплешивяващо теме, връз което грижливо бяха подредени оскъдни кичурчета коса. Носеше отлично скроен костюм с тесни панталони и сако, под чиито ръкави се подаваше крайчецът на дантела по маншетите. Имаше и надиплена копринена кърпа, артистично вързана около врата. От хората на изкуството, модата или фризьорството е, помисли си Чакала.

Дебелият повика бармана и му прошепна нещо в ухото. Една едра банкнота потъна в тесните му панталони. Той прекоси обратно помещението.

— Господинът би искал да знае дали ще пожелаете да му правите компания на чаша шампанско? — прошепна барманът и го погледна игриво.

Чакала остави уискито си.

— Кажете на господина, — отвърна ясно, за да го чуят „госпожиците“ в бара, — че не ме привлича.

Последваха ужасени възклицания, а неколцина тънки филмови красавци се смъкнаха от столчетата си край бара и приближиха да не би да пропуснат някоя дума. Очите на бармана се разшириха от недоумение.

— Той ти предлага шампанско, скъпи. Познаваме го, фрашкан е с мангизи. Излезе ти късметът.

Вместо отговор Чакала слезе от столчето, взе си чашата с уискито и бавно се насочи към другата възрастна „дама“.

— Ще разрешите ли да седна тук? — попита. — Досаждат ми.

Артистът почти припадна от удоволствие. След няколко минути дебелият, все още свъсен от нанесената му обида, напусна бара, докато неговият съперник, отпуснал непринудено старата си костелива ръка върху тази на младия американец седнал на масата му, обясняваше на новия си приятел какви абсолютно, ама абсолютно шокиращи обноски имат някои хора.

Чакала и неговият придружител излязоха от бара след един. Няколко минути преди това педалът, представил се като Жюл Бернар, го бе попитал къде се е настанил. С престорен срам той призна, че няма къде да спи и е само един студент, останал без средства и разчитащ единствено на късмета си. Що се отнася до Бернар, той просто не можа да повярва на добрата си орисия. Така се били стекли обстоятелствата, каза той на младия си приятел, че имал апартамент, много добре обзаведен и тих, тих. Живеел сам, никой никога не го безпокоял и никога не допускал да има нещо общо със съседите в блока, тъй като те били ужасно, ужасно груби в миналото. Би бил много щастлив, ако младият Мартин отседне при него, докато е в Париж. Последва ново шоу, този път на дълбока благодарност, с което Чакала прие. Преди да излязат от заведението, той се вмъкна в тоалетната (имаше само една) и след няколко минути се появи с дебело гримирани очи, напудрени бузи и начервени устни. Бернар изглеждаше много притеснен от това, но го прикри, докато бяха вътре. Отвън на тротоара обаче му каза с укор:

— Не те харесвам в тоя вид. Приличаш на ония гадни пачаври вътре. Ти си много хубаво момче. Всички тия боклуци не ти трябват.

— Съжалявам, Жюл, мислех, че така е по-добре за теб. Ще измия всичко, когато се приберем.

Донякъде успокоен, Бернар го поведе към колата си. Прие да откара новия си приятел до гара Остерлиц да си вземе багажа, преди да се приберат у дома. При първата пресечка на пътя излезе полицай и им махна да спрат. Когато наведе глава към прозореца на шофьора, Чакала включи осветлението в купето. Полицаят гледа известно време, след което се отдръпна с израз на погнуса върху лицето.

— Продължавайте — заповяда той, без да се разправя повече. И докато колата се отдалечаваше, измърмори: — Sales pedes!168

Спряха ги още един път, точно пред гарата, и полицаят поиска документи. Чакала нададе прелъстителен кикот:

— Само това ли искаш? — попита дяволито.

— Чупка — каза полицаят и се отдалечи.

— Не ги дразни така — тихо каза Бернар. — Ще ни навлечеш някой арест.

Чакала си получи двата куфара от багажния гардероб само срещу един гнуслив поглед от дежурния чиновник, след което ги пъхна в багажника на Бернар.

Имаше още едно спиране по пътя към жилището. Този път бяха двама от специалните части — сержант и редник. Махнаха им да спрат само на неколкостотин метра от апартамента на Бернар. Редникът обиколи колата до прозореца на пътническото място и погледна Чакала в лицето. След това рязко се отдръпна.

— О, Господи! Къде сте тръгнали вие двамата? — изръмжа.

Чакала нацупи устни:

— А ти къде мислиш, пиленце?

Лицето на мъжа от CRS се сгърчи от отвращение.

— Гадни педали, повръща ми се от вас. Махайте се.

— Трябваше да им поискаш личните карти — обърна се сержантът към редника, когато стоповете на Бернаровата кола се изгубиха по улицата.

— Стига, старши — възрази редникът. — Търсим юнака, дето го е заврял на баронесата, а после я е очистил, а не двойка разбеснели се швестери.

Към два часа Бернар и Чакала бяха стигнали в жилището. Чакала настоя да прекара нощта върху кушетката в кабинета, а Бернар преглътна протеста си, макар тайно да надничаше през вратата на спалнята, докато младият американец се събличаше. Явно прелъстяването на нюйоркския студент с железните мускули щеше да се окаже тънка, но възбуждаща игра.

През нощта Чакала инспектира хладилника в добре обзаведената и подредена с женски вкус кухня, за да установи, че в него има достатъчно храна, за да може един човек да преживее три дни, но не и двама. Сутринта Бернар понечи да отиде за прясно мляко, но Чакала го задържа под предлог, че предпочитал кафето си с мляко от консерва. Така че прекараха сутринта в приказки, без да излизат. Чакала настоя да види по телевизията обедния осведомителен бюлетин.

Първата новина се отнасяше до издирването на лицето, убило преди четиридесет и осем часа мадам баронесата на Шалониер. Жюл Бернар изхленчи от страх:

— Ооох, не мога да понасям насилие.

В следващия миг екранът се изпълни от едно лице: симпатично младо лице с тъмнокестенява коса и очила в дебели рамки — лицето на убиеца, както съобщи говорителят, американския студент на име Марти Шулбърг. „Молим всеки, който е видял този човек или знае нещо за него…“

Бернар, който седеше на канапето, се извърна и погледна нагоре. Последната му мисъл бе, че говорителят е сбъркал — каза, че очите на Шулбърг са сини, докато очите, гледащи го иззад сграбчилите гърлото му железни пръсти, бяха сиви…

След няколко минути вратата на гардероба в антрето се затвори зад облещените и разкривени черти, разбъркана коса и провесен език на Жюл Бернар. Чакала взе едно списание от стойката в кабинета и се приготви да чака два дни…

През тези два дни Париж бе претърсван както никога дотогава. Надникнато бе във всеки хотел — от най-изисканите и скъпи до последния курварник, регистрите бяха проверени. Посетен бе всеки пансион, всички стаи, давани под наем, всички нощни приюти и общежития. Мъже в цивилни дрехи наводниха барове, ресторанти, нощни клубове, кабарета и кафенета и показваха снимката на издирвания човек на келнери, бармани и биячи, дето изхвърлят неприятни посетители от заведенията. Къщите и жилищата на всички известни симпатизанти на ОАС бяха обърнати наопаки. Над седемдесет млади мъже, напомнящи убиеца в незначителна степен, бяха задържани за разпит, за да бъдат след това освободени с формално извинение, и то само защото всичките бяха чужденци, а с чужденците човек трябва да се отнася по-любезно, отколкото с туземците.

Стотици хиляди хора, таксита и автобуси бяха спирани по улицата за проверка на документите. По всички главни входни пунктове на Париж се появиха заграждения, а любителите на нощни разходки биваха задържани по няколко пъти в разстояние на един-два километра.

Корсиканците шареха из престъпния свят, тихомълком посещаваха свърталищата на сутеньори, проститутки, педерасти, джебчии, улични побойници и всякакви мошеници с предупреждението, че всеки, укрил информация, ще си навлече гнева на Съюза с всичките възможни последици.

Сто хиляди държавни служители от най-различен ранг — от старши детективи до войници и жандарми — бяха вдигнати на крак. Предполагаемите петдесет хиляди от престъпния свят и принадлежащите му отрасли държаха под око физиономиите наоколо. Ония, които си изкарваха хляба от туристите било през деня, било нощем, бяха инструктирани да си отварят очите. Студентски кафенета, барове и дискусионни клубове, обществени сдружения и съюзи бяха напълнени с младеещи детективи. Агенциите, специализирани в настаняване на чуждестранни студенти във френски семейства на разменни начала, бяха посетени и предупредени.

Вечерта на 24 август комисар Клод Льобел, който бе прекарал съботния следобед в размотаване из градината по жилетка и кърпени панталони, бе уведомен по телефона да се яви в личния кабинет на министъра. В шест часа пристигна кола да го вземе.

Той се изненада, когато зърна министъра. Енергичният началник на целия апарат за вътрешна сигурност на Франция изглеждаше уморен и напрегнат… За последните четиридесет и осем часа сякаш бе остарял, а под очите му личаха сенки на безсъние. Посочи на Льобел едно кресло срещу бюрото, а сам се настани върху въртящ се стол, понеже обичаше да се обръща ту към прозореца с изглед към площад Бово, ту назад към бюрото.

— Не можем да го открием — съобщи кротко. — Стопи се, просто изчезна от лицето на земята. Хората от ОАС знаят къде е точно толкова, колкото и ние. В това сме напълно сигурни. В престъпния свят не са открили ни вест, ни кост. Съюзът на корсиканците смята, че той не може да е в града.

Министърът млъкна с въздишка, съзерцавайки дребничкия детектив, който премигна няколко пъти, но не каза дума.

— Струва ми се, че нито за миг не сме имали вярна представа за това що за човек преследвахте през тия две седмици. Какво ще кажете?

— Той е някъде тук — отвърна Льобел. — Какви са разпоредбите за утре?

Министърът имаше вид, като че изпитва физическа болка.

— Президентът не ще да промени нищо, нито пък дава да се внесат промени в подготвените разписания. Тази сутрин говорих с него. Така че за утре си остава, както бе обявено в печата. Ще презапали Вечния огън под Триумфалната арка в десет часа. Тържествена литургия в „Нотр Дам“ в единадесет. Съзерцания насаме в светилището на мъчениците на Съпротивата в Монвалериен в дванадесет и половина, после обратно в двореца за обяд и почивка. Една церемония следобеда — връчване Медала на Освобождението на група от десетина ветерани от Съпротивата, чиито заслуги към нея се признават с известно закъснение. Това ще стане в четири часа на площада пред гара Монпарнас. Сам избра мястото. Както ви е известно, вече са започнали да полагат основите на новата гара, която ще се издига на петстотин метра по-горе от сегашната. Там, където е сега сградата на гарата, ще построят блок за канцеларии и магазини. Ако строителството върви по план, това може да се окаже последният Ден на освобождението, в който старата фасада си остава на мястото.

— Как ще се осъществява контрол върху тълпата? — попита Льобел.

— Работим по тоя въпрос. При всички церемонии хората ще бъдат държани по-назад от всякога досега. Няколко часа предварително около мястото на събитието се монтират стоманени прегради, след което ограденото пространство се претърсва из основи, включително и канализацията. Преглежда се всяка къща, всеки апартамент. По време на всяка церемония и преди нея въоръжени наблюдатели ще следят от близките покриви срещуположните покриви и прозорци. Отвъд бариерите няма да бъде пуснат никой освен официални лица и участниците в церемонията.

Този път сме взели някои извънредни мерки. Дори корнизите на „Нотр Дам“, отвън и вътре, ще бъдат пълни с полицаи — по покрива и между кулите. Всички свещеници, участващи в литургията, псалтовете и момченцата от хора ще бъдат претърсени за скрито оръжие. Даже полицаите и хората от специалните части ще имат специални значки, които ще им бъдат раздадени утре заран, в случай, че той реши да се дегизира като служител на органите за сигурност.

През последните двадесет и четири часа тайно монтирахме бронирани прозорци на ситроена, в който ще пътува президентът. Да не се изпуснете някъде — дори самият той не бива да знае. Ще побеснее. Ще го вози Мару, както обикновено. Казано му е да кара по-бързо от обикновено в случай, че нашият приятел се опита да стреля по колата. Дюкре е подбрал група много високи офицери, с които ще се опита да огради генерала, без той да забележи.

Вън от това всеки, доближил се на по-малко от двеста метра, ще бъде обискиран. Без изключение. Това ще причини куп поразии сред дипломатическия корпус, а журналистите заплашват с революция. Всички дипломатически и журналистически пропуски ще бъдат внезапно подменени утре заран, за да бъде лишен от възможността да се представи за някой от тях. Естествено, ще бъде отстранен всеки, носещ продълговат предмет, щом го забележат. Е, имате ли други идеи?

Льобел се замисли за миг, стиснал ръце между коленете си, като ученик, който трябва да даде отговор на своя учител. В действителност той смяташе, че някои страни от управлението на Петата република стоят доста над равнището на един полицай, започнал от нула и прекарал живота си в ловене на престъпници, като просто си бе държал очите малко по-широко отворени от другите.

— Не мисля — промълви най-накрая Льобел, — че Чакала ще рискува да бъде убит. Той е наемник. Убива за пари. Иска да се измъкне и да похарчи тези пари. Разработил е плана си предварително, по време на разузнавателното си посещение тук през последните осем дни на юли. Ако хранеше някакви съмнения, било във връзка с успеха на операцията или по отношение на шансовете да се измъкне, отдавна да се е махнал.

Той си има нещо наум. И сам може да се сети, че поне в един ден от годината — Денят на освобождението — гордостта на генерал няма да му позволи да си остане у дома, независимо от заплахата срещу личността му. Вероятно би се сетил и за това, че мерките за сигурност, особено след разкриването му, ще бъдат така сериозни, както вие ги описахте, господин министър. И все пак не се оттегля.

Льобел се изправи и въпреки противоречието с протокола тръгна напред-назад из стаята.

— Не се оттегли. И няма да се оттегли. Защо? Защото смята, че е в състояние да го направи и да се измъкне. Ще рече, хрумнала му е някаква идея, за която никой досега не се е сетил. Трябва да е свързана с дистанционно възпламеняема бомба или карабина. Но една бомба може да бъде открита и всичко може да се провали. Значи е карабина. Поради тази причина е трябвало да влезе във Франция с кола. Карабината е била в колата, заварена някъде към каросерията или скрита под тапицерията.

— Но той не може да доближи Дьо Гол с пушка в ръка! — възкликна министърът. — Никой не може да го доближи, освен неколцина, които ще бъдат обискирани. По какъв начин ще вкара карабина в охраняваното пространство?

Льобел спря да се разхожда и се обърна към министъра. Сви рамене.

— Не знам. Но той смята, че ще успее, и досега не се е провалял въпреки късмета — донякъде лош, донякъде добър. Макар да бе разкрит и проследен от двете най-добри полиции в света, той е тук. С оръжие в ръка. Скрит, вероятно с нова самоличност и документи. Едно нещо е сигурно, господин министър: Където и да се намира, утре той трябва да се появи. Когато го направи, трябва да го открием, за какъвто и да се представя. А за целта е нужно едно нещо — старото детективско правило — да се държат очите отворени.

Нищо друго не мога да допълня към мерките да сигурност, господин министър. Те ми се виждат съвършени, направо непреодолими. Така че мога ли просто да се навъртам наоколо при всяка церемония и да видя дали не мога да го открия? Това е единственото, което още може да се направи.

Министърът бе разочарован. Той се бе надявал на някакъв проблясък на вдъхновение, на някакво блестящо откровение от страна на детектива, когото преди две седмици Бувие представи като най-добрия във Франция. А той предложи да си отварят очите. Министърът се надигна.

— Разбира се — каза студено. — Ще ви моля точно това да сторите, господин комисар.

По-късно същата вечер Чакала подреди такъмите си в стаята на Жюл Бернар. Върху леглото се виждаха износените черни обувки, сивите вълнени чорапи, панталоните и отворената риза, шинелът с единичната редица орденски лентички, черната барета на френския ветеран от войната Андре Мартен. Отгоре хвърли изработените в Брюксел фалшиви документи, които осигуряваха на собственика на дрехите новата му самоличност.

До тях нареди лекия колан с висяща примка, направен от здрав ширит в Лондон, и петте, приличащи на алуминиеви, стоманени тръби за приклада, патронника, цевта, заглушителя и оптическия прицел на карабината.

Край тях лежеше гуменият тампон, в който бяха пъхнати пет експлодиращи патрона.

Измъкна два от гумата и с клещите, взети от сандъчето с инструменти под умивалника, внимателно сряза носовете. От вътрешността на всеки извади намиращото се там тъничко парченце кордит. Тях прибра, а ненужните вече гилзи изхвърли в боклука. Оставаха му три патрона и те щяха да са достатъчни.

Не бе се бръснал два дни и брадата му бе покрита с къса златиста четина. Щеше да я обръсне зле с острия бръснач, купен при пристигането в Париж. Върху полицата в банята сложи тубичките от афтършейв, които в действителност съдържаха сивата боя, използвана вече веднъж за пастор Йенсен, и разтворителя. Измил бе тъмнокестенявия цвят на Марти Шулбърг и сега, седнал срещу огледалото в банята, режеше собствената си руса коса все по-ниско и по-ниско, докато от темето му застърчаха кичурчета като неподравнени косми от четка.

Увери се за последен път, че всичко необходимо за сутринта е на мястото си, после си приготви омлет, седна пред телевизора и гледа забавна програма, докато стана време за лягане.

В неделя, 25 август, жегата бе убийствена. Настъпил бе апогеят на горещата лятна вълна, точно както преди година и три дни, когато подполковник Жан-Мари Бастиан-Тири и хората му направиха опит да убият Шарл дьо Гол на пътя край Пти Кламар. Макар никой от заговорниците в оная вечер през 1962 година да не знаеше това, действията им сложиха началото на поредица събития, която щеше да приключи един път завинаги едва в грейналия над празничния град следобед на тази лятна неделя.

Но докато парижани празнуваха собственото си освобождение от германците преди деветнадесет години, сред тях имаше седемдесет и пет хиляди, които се потяха в тъмносини шевиотени куртки и сака, като се опитваха да поддържат реда сред останалите. Масово бе посещението на възторжено обявените от вестниците церемонии по повод Деня на освобождението. Повечето от дошлите обаче едва можаха да зърнат държавния глава, тръгнал с горда стъпка между непробиваемите фаланги от полицаи и телохранители да изпълни задълженията си в паметните тържества.

Освен дето бе ограден от погледите на кохорта офицери и чиновници, които, макар и поласкани от поканата да бъдат в близост, не си даваха сметка, че единствената им обща черта е техният ръст и че всеки служеше като своего рода жив щит на президента, генерал Дьо Гол бе заобиколен от четиримата си телохранители.

За щастие неговото късогледство, съчетано с отказа му да слага очила пред хората, не му позволяваше да забележи, че от всяка страна го заслоняваха туловищата на Роже Тесие, Пол Комити, Ремон Сасиа и Анри Джудер.

На журналистите те бяха известни като „горилите“ и мнозина смятаха, че названието просто се дължи на външния им вид. Всъщност за начина им на придвижване съществуваше чисто практическа причина. Всеки от четиримата имаше масивен гръден кош и рамене и бе специалист по всякакъв вид борба. Напрегнатите мускули на гърба караха ръцете да се поклащат доста встрани от тялото. В добавка всеки носеше под лявата си мишница своя любим автоматичен пистолет, което още по-силно подчертаваше стойката му на горила. Движеха се с полуотворени длани, готови всеки момент да измъкнат пистолета от кобура, прикрепен към раменете, и да открият огън при първия намек за беда.

Беда обаче нямаше. Церемонията при Триумфалната арка протече по план, докато по целия амфитеатър от покриви с изглед към площад Етоал стотици мъже, клекнали зад комините, наблюдаваха и охраняваха с бинокли и пушки. Когато най-накрая президентският кортеж пое по Шанз-Елизе към „Нотр Дам“, всички въздъхнаха с облекчение и започнаха да слизат.

Същото стана и при катедралата. Обиколен от прелати и други духовници, сложили одеждите си под наблюдение, кардиналът, архиепископ на Париж, отслужи тържествена литургия. Двама мъже с карабини бяха кацнали в галерията на органа (дори архиепископът не знаеше, че са там) и наблюдаваха събраното долу множество. Сред паството имаше множество цивилни полицаи, които не коленичеха и не затваряха очи, но горещо се молеха като останалите с думите на старата полицейска молитва: „Моля ти се, Господи, не през моето дежурство!“

Неколцина зяпачи отвън, макар и на двеста метра от входа на катедралата, бяха прибрани, когато посегнаха към вътрешните си джобове. Един искаше да се почеше, друг да извади табакерата си.

И все още нищо не се случваше. Нито пукот на карабина от някой покрив, нито глух тътен от бомба. Полицаите се наблюдаваха един друг, за да се убедят, че колегата носи задължителната значка, дадена същата сутрин, та да не може Чакала да я възпроизведе и да се представи като полицай. Един от специалните части, който загуби значката си, светкавично бе задържан и отведен в близка камионетка. Отнеха му автоматичната карабина и го освободиха чак вечерта. И дори тогава стана нужда двадесет от колегите му лично да го разпознаят и да гарантират за него, с цел да убедят полицаите, че е този, за когото се представя.

Атмосферата при Монвалериен бе наелектризирана, макар президентът да не даде вид, че забелязва това (ако бе забелязал). Хората от охраната смятаха, че генералът ще е в безопасност, докато е вътре в костницата, разположена в работническото предградие. Но докато колата му завиваше из тесните улички към затвора, с намалена скорост по ъглите, наемникът би могъл да предприеме своя опит.

Всъщност по това време Чакала се намираше другаде.

На Пиер Валреми му бе дошло до гуша. Горещо му бе, куртката лепнеше към гърба му, ремъкът на автоматичната карабина жулеше рамото през прогизналия плат, мъчеше го жажда и на всичко отгоре бе време за обяд, от който знаеше, че ще трябва да се лиши. Започваше да съжалява, задето изобщо е влязъл в Специалните полицейски части.

Когато поради съкращение на щата загуби мястото си в една фабрика на Руан и чиновникът в трудовата борса му посочи закачения на стената плакат с грейнал в усмивка младеж с униформа на CRS, който обявяваше пред света, че има работа с бъдеще и възможности за интересен живот, всичко изглеждаше много добре. Униформата от снимката беше скроена като от самия Балансиага169. И Валреми се записа.

Никой не бе споменал и дума за живота в казармата, приличаща на затвор, какъвто всъщност и е била в миналото. Ни дума за гонката, за нощните учения, нито за жулещата куртка от груб плат, нито за часовете висене по ъглите и хапещ студ или палеща жега, в очакване на ГОЛЕМИЯ АРЕСТ, дето никога не идваше. Документите на хората винаги си бяха в ред, делата им — най-обикновени и безобидни, и всичко това можеше да докара всекиго до пиянство.

А сега Париж, първото място, което бе посетил извън Руан. Надявал се бе да види града на светлината. Нищо подобно, не и със сержант Барбише като началник на взвода. Все същото: „Гледай тук тая ограда, Валреми. Значи стоиш до нея, наблюдаваш я, внимаваш да не я махне някой и не пускаш да мине през нея когото и да било, освен ако няма право, ясно ли е? Тая е отговорна работа, момче“.

Вярно отговорна! Като си помислиш, малко са се побъркали с тоя Ден на освобождаването на Париж, за който докараха от провинцията хиляди да подкрепят парижките части. В неговото помещение снощи имаше хора от десет различни града, а момчетата от Париж разправяха, че някой си очаквал нещо да стане, иначе за какво е цялата дандания. Приказките са си приказки. Нищо свястно не излиза от тях.

Валреми се обърна и погледна назад към улица Рен. Преградата, която охраняваше, бе част от верига през улицата, от единия ред сгради до другия, и се намираше на около двеста и петдесет метра от площад „18 юни“. Фасадата на гарата се виждаше на още сто метра след площада, а отпред бе дворът, където щеше да се проведе церемонията. В далечината различаваше в двора неколцина души, които означаваха местата на ветераните, на официалните лица и на оркестъра на Републиканската гвардия. Още три часа. Господи, нямаше ли край всичко това?

Пред заграждението започнаха да се събират първите зяпачи. Някои от тях имаха фантастично търпение, мислеше си Валреми. Като си помислиш само, да чакаш в тая жега часове наред единствено за да зърнеш на триста метра едно море от глави и да знаеш, че някъде по средата на тълпата се намира Дьо Гол. И все пак такива винаги се събираха, когато предстоеше да се появи старият Шарл.

Сто или двеста от тях вече се бяха събрали покрай бариерата, когато съзря стареца. Той куцукаше по улицата и по вида му личеше, че няма да може да измине още и половин километър. По черната му барета имаше петна от пот, а под коляното се метлееха полите на дълъг шинел. Ред медали се люшкаха с подрънкване на гърдите му. Неколцина от тълпата край бариерата го погледнаха със състрадание.

Тия дядовци винаги си носят медалите, помисли си Валреми, като че ли това е всичко, което притежават. Е, за някои от тях може би медалите наистина бяха единственото в живота. Особено когато единият ти крак е откъснат. Може би когато е бил млад, е подтичвал с двата си крака, продължаваше да разсъждава той, като наблюдаваше куцащия към него по улицата старец. А сега приличаше на смазаната стара чайка, която служителят в Специалните части бе видял при една екскурзия до крайбрежието при Кермадек.

Господи, само като си помислиш какво е да куцукаш на един крак до края на дните си, подпирайки се на алуминиева патерица… Старецът докуца до него.

— Je peux passer?170 — попита плахо.

— Дай да видим документите, дядка.

Старият ветеран затършува из ризата си, която плачеше за пране. Измъкна две карти. Валреми ги взе и ги прегледа. Андре Мартен, френски гражданин, петдесет и три годишен, роден в Колмар, Елзас, жител на Париж.

Другият документ бе на същия човек. В горния му край личеше надписът: „Mutile de Guerre“171

Да, добре са те наредили, братче, помисли си.

Разгледа снимките на двете карти. Бяха на един и същ човек, но правени по различно време. Вдигна очи.

— Свали баретата.

Старецът я свали и замачка в ръка. Валреми сравни лицето пред себе си с това от снимките. Човекът отпред имаше болнав вид. Беше се порязал при бръсненето и върху раничките, където още личаха петънца кръв, бяха залепени парченца тоалетна хартия. Сивкаво на цвят, лицето бе лъснало от пот. Над челото във всички посоки стърчаха сиви кичурчета коса, разбъркани при свалянето на баретата. Валреми върна картите.

— Защо искаш да идеш натам?

— Там живея — отвърна старецът. — Пенсионер съм. Имам таванска стая.

Валреми отново взе документите. В личната карта бе отбелязан адресът: улица Рен 154, Париж, 6-и район. Върху близката врата стоеше номер 132. Бая далече. 154 трябва да е по-надолу. Няма забрана да се пусне един старец да си иде у тях.

— Добре, минавай. И умната! Големият Шарл ще пристигне след час-два.

Старецът се усмихна, прибра картите и почти щеше да се катурне от единствения си крак и патерицата, та Валреми посегна да го задържи.

— Знам. Един стар приятел ще си получи медала. Моя ми го връчиха преди две години… — той потупа Медала на Освобождението върху гърдите си — обаче от Министъра на въоръжените сили.

Валреми погледна медала. Значи това е Медалът на Освобождението. Прекалено мъничък, за да ти откъснат крака за него. Спомни си за властта, в която бе облечен, и кимна рязко. Старецът закуцука по-нататък. Валреми се извърна и попречи на друг, който правеше опит да мине през заграждението.

— Хайде, хайде, стига вече. Стой си там.

Последното, което видя от стария войник, бе крайчецът на шинела, изчезващ в един вход на края на улицата, до площада.

Мадам Берт вдигна сепнато очи, когато над нея се надвеси сянката. Беше мъчителен ден, с всичките тия полицаи, дето се пъхаха във всяка стая, и тя не знаеше какво щяха да кажат наемателите, ако си бяха у дома. За щастие освен трима всички бяха заминали през август на почивка.

Едва когато полицаите си отидоха, можа най-после да седне на обичайното си място във входа и спокойно да поплете. Церемонията, която трябваше да се състои на стотина метра отвъд площада, в двора на гарата, ни най-малко не я интересуваше.

— Excusez-moi, Madame172… Мислех си… може би чаша вода. Много е горещо… чакам церемонията…

Видя един старец в шинел, какъвто някога носеше отдавна починалият й съпруг, окичен на гърдите под левия ревер с медали. Увиснал бе върху патерица, а под шинела се подаваше само един крак. Лицето бе измъчено и потно. Мадам Берт събра плетивото и го пъхна в джоба на престилката.

— Oh, mon pauv’ Monsieur.173 Толкова ПЪТ да биете… и в тая жега. До церемонията има още два часа. Подранили сте… Елате, елате…

Тя забърза към стъклената врата на жилището си в дъното на входа, за да налее чаша вода. Ветеранът закуца подире й.

През шума от течащата вода тя не можа да чуе как се затвори вратата към входа. Почти не усети как по долната й челюст се плъзнаха пръстите на лявата ръка на мъжа, а ударът на събраните кокалчета току зад ухото отдясно на главата дойде съвсем неочакван. Образът на течащия кран и на пълнещата се с вода чаша избухна в хиляди черни и червени частици и отпуснатото й тяло се свлече на пода.

Чакала разкопча шинела, посегна към кръста и развърза колана с примката, която държеше десния му глезен вързан, свит към бедрото. Когато изпъна крака и отпусна схванатото коляно, лицето му се изкриви от болка. Преди да стъпи, остави няколко минути кръвта да се раздвижи в прасеца и глезена.

След пет минути ръцете и краката на мадам Берт бяха завързани с намерените под мивката канапи, а през устата й бе залепено голямо парче скоч. Пренесе я в килера и затвори вратата.

Претърси жилището и в чекмеджето на масата откри ключовете от апартаментите. Закопча отново палтото, вдигна патерицата, същата, с която бе куцал из летището на Брюксел и Милано преди дванадесет дни, и надникна навън. Входът бе пуст. Излезе от жилището, заключи след себе си и се затича по стълбите.

На шестия етаж откри апартамента на госпожица Беранже и почука. Не се чу никакъв звук. Изчака малко и отново почука. Нито от този, нито от съседния апартамент на г-н и г-жа Шарие не се чу шум. Потърси из връзката ключ с името Беранже, намери го и влезе в апартамента, като затвори и заключи след себе си.

Отиде до прозореца и надникна навън. От другата страна на улицата мъже в сини униформи заемаха позиции по покривите на сградите. Пристигнал бе точно навреме. С изпъната ръка отвори прозореца и безшумно дръпна навътре двете крила, докато застанаха успоредно на стената. След това се оттегли във вътрешността на дневната. От прозореца върху килима падаше квадратно петно светлина. То контрастираше с останалото по-тъмно пространство на помещението.

Ако застанеше извън светлия квадрат, наблюдателите отсреща нямаше да видят нищо.

Като отиде в сянката на събраната завеса до прозореца, установи, че има видимост надолу и встрани към предния двор на гарата, на сто и тридесет метра оттук. Отстъпи на осем крачки от прозореца и доста встрани от него и премести на това място холната маса, след като махна покривката и вазата с изкуствени цветя, които замести с две възглавници, взети от креслото. Това щеше да е огневата му позиция.

Смъкна шинела и запретна ръкави. Разглоби патерицата парче по парче. Отви черния гумен тампон от края й и там се показаха лъскавите капсули на останалите му три патрона. Едва сега започнаха да го напускат гаденето и изпотяването, предизвикани от поглъщането на кордита.

Отви следващата част от патерицата и от нея измъкна заглушителя. Свали втората тръбичка, за да изплюе оптическия прицел. От най-дебелата част на патерицата, където се събираха в едно двете стъбла на горната опора, освободи цевта и патронника на пушката.

Двата стоманени ствола, които, сглобени, щяха да образуват раменете на приклада, измъкна от V-образната рамка над тази тръба. Най-накрая отдели подраменната опора на патерицата, която единствена не прикриваше нищо освен сложения в тапицерията й спусък. Иначе опората бе пъхната върху приклада, както си беше, за да оформи раменната пета.

Сглоби карабината с любов и старание — патронник и цев, горна и долна част на приклада, раменна пета, заглушител и спусък. Най-накрая пъхна на мястото му оптическия прицел и го закрепи неподвижно.

Седнал на един стол зад масата, леко наведен напред, с цев, положена върху горната възглавница, той примижа в прицела. Във визьора се появи осветеният от слънцето площад отвъд прозореца и на петнадесет метра под него. През полезрението му премина главата на един от хората, които все още означаваха местата за предстоящата церемония. Чакала проследи целта. Главата изпъкваше голяма и ясно очертана. Голяма колкото оня пъпеш на горската поляна в Ардените.

Най-после удовлетворен, подреди трите патрона покрай ръба на масата като войници. С палец и показалец измъкна затвора и пъхна първия патрон в патронника. Един би следвало да стигне, но той разполагаше и с два резервни. Тикна затвора напред, докато запъне плътно дъното на гилзата, завъртя го наполовина и по тоя начин го заключи. Накрая внимателно положи пушката върху възглавницата и бръкна за цигари и кибрит.

Като дръпна дълбоко от първата цигара, Чакала се облегна назад. Оставаше му да чака още час и три четвърти.

21.

Комисар Льобел се чувствуваше така, сякаш никога през живота си не бе пил нищо. Устата му бе суха, а езикът прилепнал към небцето като заварен. Това усещане не бе причинено единствено от жегата. За пръв път от много, много години бе наистина уплашен. Сигурен бе, че този следобед нещо ще се случи, а все още нямаше и понятие къде именно и кога.

Присъствал бе и на Триумфалната арка, и при „Нотр Дам“, и в Монвалериен. Нищо не стана. По време на обяда с част от участниците в комитета, който тази заран се събра за последен път в министерството, усети как настроението се променя от напрежение и гняв към нещо почти като еуфория. Оставаше още една церемония и както го бяха уверили, площад „18 юни“ бил излизан и запечатан.

— Отишъл си е — каза Ролан, когато групата, обядвала в една бирария недалеч от Елисейския дворец, докато генерал Дьо Гол обядваше вътре, излезе на слънце. — Отишъл е на майната си и много умно е постъпил. Някъде някога ще се появи и моите момчета ще го пипнат.

Сега Льобел обикаляше потиснат покрай тълпата, държана на двеста метра по булевард Монпарнас, толкова далече от площада, че никой не можеше да види какво става. Всички полицаи и служители при бариерите, с които говори, му казаха едно и също. Откак в дванадесет часа бяха поставени загражденията, никой не е минавал.

Блокирани бяха главните улици, блокирани бяха страничните улици, блокирани бяха всички пасажи. Покривите бяха наблюдавани и охранявани. Служители на сигурността бяха наводнили самата гара, натъпкана като пчелна пита с канцеларии и мансарди, обърнати към двора. Накацали бяха и по покрива на огромното хале, високо над смълчаните перони, откъдето този следобед всички влакове бяха пренасочени към гара Сен Лазар.

Вътре в охранявания район всяка сграда бе преровена из основи от мазето до тавана. Повечето жилища бяха празни. Обитателите прекарваха отпуските си край морето или в планината.

С две думи, районът около площад „18 юни“ бе стегнат в обръч, по-тесен и от гъза на мишка, както би се изразил Валантен. При спомена за езика на онзи овернски полицай Льобел се усмихна. Усмивката внезапно изчезна. Валантен също не бе успял да спре Чакала.

Като показа полицейската си карта, мина за по-пряко през страничните улички и излезе на улица Рен. Същата история. Улицата бе блокирана на двеста метра от площада, тълпата — струпана отвъд загражденията, платното — пусто, ако не се смятат патрулиращите служители от специалните части. Започна пак да разпитва.

Да сте видели някого? Не, господине. Някой да е минавал? Кой да е? Не, господине. Чу как долу, в двора на гарата, оркестърът на Републиканската гвардия си настройваше инструментите. Погледна часовника. Генералът щеше да пристигне всеки момент. Да сте видели някой да минава? Кой да е? Не, господине. Оттук, не. Добре, продължавайте.

Долу откъм площада чу висока команда и от края на булевард Монпарнас към площад „18 юни“ се зададе автомобилна колона. Гледа я, докато влизаше през портала на предния двор край полицаите, застанали „мирно“ и вдигнали ръце за поздрав. Всички погледи от улицата бяха обърнати към лъскавите черни коли. На няколко метра от него тълпата зад бариерата напираше да премине. Льобел погледна към покривите. Добри момчета. Наблюдателите не обръщаха внимание на зрелището долу. Погледите им не спираха да шарят по отсрещните покриви и прозорци. Накацали по парапетите, те дебнеха и за най-малко раздвижване зад някой прозорец.

Стигнал бе до западната страна на улица Рен. Млад служител от CRS бе разкрачил крака върху пространството, разделящо последното стоманено заграждение от сградата с номер 132.

— Някой да е минавал оттук?

— Не, господине.

— Откога сте тук?

— От дванадесет часа, господине, когато затвориха улицата.

— И никой не е минавал през тая пролука?

— Не, господине… Впрочем… само един сакат старец, който живее ей там, долу.

— Какъв сакат старец?

— Един възрастен човек, господине. Изглеждаше болен като куче. Имаше си лична карта и удостоверение за инвалид от войната. Адресът в личната карта бе улица Рен, номер 54. Трябваше да го пусна, господине. Взел-дал беше, наистина болен. Нищо чудно, в тоя шинел и при тая жега и всичко останало. Шантава работа, нали?

— Шинел?

— Да, господине. Дълъг шинел. Военен, като ония, дето ги носеха войниците едно време. Но твърде дебел за това време все пак.

— Какво му имаше?

— Ами горещо му беше, нали разбирате?

— Казахте, че е инвалид от войната. Какво му имаше?

— Един крак, господине. Само един крак. Куцукаше с патерица.

Долу откъм площада се донесоха първите ясни звуци от тромпети. „На крак, деца на Родината, денят на славата настъпи…“ Неколцина от тълпата подхванаха познатата мелодия на Марсилезата.

— Патерица ли?

Собственият глас на Льобел му се чу слаб и отдалечен. Човекът от специалните части го гледаше загрижено.

— Да, господине. Патерица, каквато използват всички еднокраки. Алуминиева патерица…

Льобел хукна надолу по улицата, крещейки към служителя от CRS да го последва.

Те бяха строени на припек в пустия площад. Колите стояха паркирани плътно една зад друга покрай фасадата на гарата. Точно срещу тях, успоредно с желязната ограда, която делеше двора от площада, стояха десетината удостоени с медали и очакваха да им бъдат връчени от държавния глава. Официалните лица и дипломатическият корпус, плътна маса пепелявосиви костюми, се намираха в източния край на двора. Тук-там се мяркаше розовата пъпка на Почетния легион.

Западната част бе заета от стегнатите редици на Републиканската гвардия с червени пера и лъснати шлемове. Оркестрантите бяха изтеглени малко пред почетния взвод.

Група служители от протокола и двореца се бяха струпали около една от колите край стената на гарата. Оркестърът засвири Марсилезата.

Чакала взе карабината и се прицели към двора. Улови в прицела най-близкия от ветераните, тоя, който пръв щеше да получи медала си. Беше нисък набит мъж, изправен като кол. В окуляра главата му се виждаше съвършено ясно, почти в пълен профил. След няколко минути срещу него щеше да застане едно друго лице, гордо, надменно, увенчано с кепе в цвят каки и с две златни звезди отстрани.

„Marchons, marchons a la Victoire…“174 Бум-бум-бум. Последните звуци от националния химн замряха и настъпи дълбока тишина. Командирът на почетния взвод изрева над двора: „За среща отдясно… За по-о-очест!“ Последваха три отсечени трясъка, когато ръцете в бели ръкавици се стовариха едновременно върху магазини и приклади, а токовете в хор удариха земята. Тълпата около колата се раздели на две. Една-единствена висока фигура излезе от средата и пое с горда походка към строя на ветераните. На петдесет метра от тях спряха всички останали, освен Министъра на ветераните от войната. Министърът щеше да представи ветераните на техния президент. Продължи и един служител, който носеше кадифена възглавничка с редичка от десет парченца метал и десет цветни лентички отгоре. Като не смятаме тези двама, Шарл дьо Гол крачеше сам към строя.

— В този вход ли?

Льобел спря задъхан и посочи вратата.

— Така ми се струва, господине. Да, този беше, вторият открая. Тук влезе.

Дребничкият детектив потъна във входа, а Валреми го последва, без да съжалява, че се е махнал от улицата, където странното им поведение по време на такъв сериозен церемониал предизвика неодобрително свиване на вежди от страна на началството, застанало „мирно“ срещу оградата на двора на гарата. Е, ако му потърсеха сметка, винаги можеше да каже, че странното човече се е представило за комисар от полицията, а той се е опитвал да го задържи.

Когато влезе във входа, детективът блъскаше вратата на портиерското жилище.

— Къде е портиерката? — извика.

— Не знам, господине.

Преди да успее да каже каквото и да е, човечето разби с лакът матовото стъкло на вратата, бръкна и я отвори отвътре.

— След мен! — извика и хлътна в жилището.

Ей сега ще се затичам, как ли не, помисли си Валреми. Ти си смахнат бе.

Завари дребния детектив при вратата на килера. Погледна над рамото му и видя завързаната портиерка, все още в безсъзнание върху пода.

Господ да ме убие! Изведнъж осъзна, че човечето не се шегува. Той НАИСТИНА беше полицейски комисар и те НАИСТИНА преследваха престъпник. Ето го великия миг, който така бе чакал, но сега му се щеше да си е в казармата.

— Най-горният етаж — извика детективът и се понесе нагоре по стълбите със скорост, която изненада Валреми. Той затропа подире му, като в движение сваляше карабината от рамото.

Президентът на Франция спря пред първия ветеран и леко се наведе към министъра да му съобщи кой е и какво е отличието за доблест, проявена от този човек на същия ден преди деветнадесет години. Когато министърът свърши с представянето, държавният глава сведе глава пред ветерана, извърна се към човека с възглавничката и пое предложения медал. Докато оркестърът засвири тихичко „Ла Маржолен“, генералът закачи медала върху гърдите на понапълнелия мъж пред себе си. После отстъпи крачка и козирува.

Отдалечен на сто и тридесет метра и шест етажа над него, Чакала стисна пушката и присви око пред окуляра на оптическия прицел. Отлично различаваше чертите на лицето — веждите под ръба на кепето, втренчения поглед, внушителния нос. Видя как вдигнатата за поздрав ръка се спуска от ръба на шапката. Кръстачката на прицела се залепи върху откритото слепоочие. Бавно и внимателно пръстът натисна спусъка…

Стотна от секундата по-късно той гледаше към двора пред гарата и не можеше да повярва на очите си. Преди куршумът да излети от дулото, неочаквано и рязко президентът на Франция се бе навел напред. Пред невярващия поглед на убиеца той тържествено целуна ветерана по двете бузи. Тъй като бе с една глава по-висок, трябваше да се наведе напред, за да направи жеста, така обичаен за французите и някои други народи, но шокиращ за англосаксонците.

По-късно бе установено, че куршумът е минал на косъм зад навеждащата се глава. Остава неясно дали президентът чу камшичния звук, следващ непосредствено куршума по неговата траектория. Той не даде да се разбере. Министърът и официалните лица не чуха нищо. Както и останалите, отдалечени на петдесет метра.

Куршумът се заби, без да засегне никого, В размекнатия от слънцето асфалт на двора и потъна, пръскайки се, на повече от два сантиметра. „Ла Маржолен“ продължаваше. След втората целувка по бузата президентът се изправи и се насочи уверено към втория човек в редицата.

Иззад пушката си Чакала изруга тихо и злобно. Никога в живота си до този момент не бе пропускал неподвижна цел от това разстояние. После се успокои — все още имаше време. Отвори патронника и изхвърлената празна гилза падна безшумно на килима. Взе втория патрон и го постави на място, след което затвори патронника.

Клод Льобел пристигна задъхан на шестия етаж. Имаше чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите и ще се затъркаля на площадката. Две врати водеха към фасадата на сградата. Гледаше ту едната, ту другата, докато служителят от специалните части застана редом с опряна на бедрото и насочена напред карабина. Докато Льобел се колебаеше пред двете врати, иззад едната се донесе глухо, но ясно „пфут“. Льобел посочи с показалец ключалката.

— Простреляйте я! — заповяда и отстъпи. Човекът от CRS запъна здраво крака и стреля. Парченца дърво, метал, изгорял експлозив и смачкани куршуми се разлетяха във всички посоки. Вратата хлътна и се люшна навътре като пияна. Пръв в стаята влезе Валреми. Льобел го следваше по петите.

Валреми разпозна сивите кичури, но това бе всичко. Човекът си бе с два крака, шинела го нямаше, а ръцете, стиснали пушката, принадлежаха на як млад мъж. Убиецът не му остави никаква възможност. Надигнал се от мястото си зад масата с едно бързо завъртане, той стреля приведен от бедро. Единственият изстрел не се чу. Куршумът се вряза в гърдите, удари гръдната кост и експлодира. За миг Валреми усети как нещо го къса и разпаря с остра пронизваща болка. После дори тя изчезна. Светлината избледня, сякаш изведнъж лятото бе сменено от зима.

Парче от килима се надигна и го плесна по бузата. Всъщност именно бузата му лежеше върху килима. Най-напред престана да усеща бедрата и корема, а след това гърдите и врата. Последните му възприятия бяха солен вкус в устата, както когато се бе къпал в морето при Кермадек, и видението за еднокрака стара чайка, кацнала върху кол. После стана тъмно.

Над тялото му Клод Льобел гледаше към очите на другия. Сърцето не го притесняваше — то май вече не биеше.

— Чакал — промълви.

Другият каза само:

— Льобел.

Ръцете му бяха заети с пушката — изтегляше затвора. Льобел видя как проблесна падналата на пода гилза. Мъжът грабна нещо от масата и го тикна в патронника. Сивите му очи все още бяха вторачени в Льобел.

Той иска да ме пречука, помисли си Льобел с някакво чувство за нереалност. Ще стреля. Ще ме убие.

Наклони с усилие погледа си към пода. Момчето от CRS бе паднало настрани, карабината се бе изплъзнала от пръстите му и лежеше в краката на Льобел. Без да разсъждава, той се отпусна на колене, грабна карабината МАТ–49, вдигна я с едната ръка, а с другата трескаво затърси спусъка. Чу как Чакала вкарва затвора в патронника и в тоя миг напипа спусъка на карабината. Дръпна.

Ревът на избухващите заряди изпълни малкото помещение и се чу на площада. На въпросите на журналисти, зададени по-късно, бе отговорено, че по средата на церемонията някакъв задник е запалил през няколко улици мотор с неизправен ауспух. Половин пълнител деветмилиметрови куршуми удари Чакала в гърдите, повдигна го над пода, полуобърна тялото му във въздуха и го захвърли в безформена купчина в другия край на стената близо до дивана. Докато падаше, повлече със себе си и лампиона. Долу оркестърът засвири „Моят полк и моята родина.“

Старши следователят Томас бе потърсен по телефона от Париж в шест часа същата вечер. Прати да извикат старшия от инспекторите му.

— Пипнали са го — съобщи му. — В Париж. Няма проблеми, но ти по-добре иди в апартамента му да подредиш нещата.

Беше осем часът и инспекторът за последен път оглеждаше нещата на Калтръп, когато чу някой да влиза през отворената врата. Извърна се. Един мъж се бе изправил там и го гледаше намръщено. Едър плещест мъж.

— Какво търсите тук? — попита инспекторът.

— Мога да ви попитам същото. Какво, по дяволите, вършите тук?

— Я стига! — каза инспекторът. — Дай да видим как се казвате.

— Калтръп — отвърна новодошлият. — Чарлс Калтръп. А това тук е моят апартамент. И така, какво правите вие в него?

Инспекторът почувствува желание да е въоръжен.

— Добре — каза спокойно и предпазливо. — Мисля, че ще е по-добре да ме придружите в Скотланд Ярд да си поприказваме.

— Дяволски сте прав — отвърна Калтръп. — Ще трябва и да пообясните някои неща.

Всъщност обаче самият Калтръп даде обясненията. Задържаха го двадесет и четири часа, докато от Париж пристигнаха три отделни потвърждения за смъртта на Чакала, а петима собственици на усамотени странноприемници в най-северните райони на шотландската област Съдърланд дадоха показания, че Чарлс Калтръп наистина е прекарал последните три седмици отдаден на своята страст да се катери по хълмове и да лови риба, отседнал в техните заведения.

— Щом Чакала не е Калтръп — обърна се Томас към своя инспектор, когато човекът най-после бе освободен и си тръгна, — то кой е той, по дяволите?

— Естествено, и дума не може да става — каза на другия ден комисарят на Лондонската полиция пред заместник-комисаря Диксън и старши следователя Томас — правителството на Нейно величество да приеме, че този Чакал е англичанин. Доколкото става ясно, за определен период от време е бил заподозрян конкретен англичанин. Сега подозрението срещу него е оттеглено. Знаем също така, че за времето на своята… хм, мисия във Франция, тоя Чакал се е представял за англичанин с помощта на получен чрез измама английски паспорт. Но той също така се е представял за датчанин, американец и французин, като за целта е използвал два откраднати паспорта и един комплект фалшиви френски документи. Що се отнася до нас, разследванията установиха, че наемникът е пътувал из Франция с фалшив паспорт на името Дуган и под това име е бил проследен до… ъъъ… Гап. Това е всичко. Господа, случаят е приключен.

На другия ден тялото на един мъж бе погребано в немаркиран гроб в гробището на едно парижко предградие. Според смъртния акт тялото принадлежеше на неидентифициран чуждестранен турист, загинал при катастрофа на околовръстното шосе на 25 август 1963 година. Присъстваха свещеник, полицай, представител на отдела за гражданско състояние и двама гробари. Никой не прояви интерес, докато обикновеният чамов ковчег потъваше в гроба. С изключение на един човек, който също присъстваше. Когато всичко свърши, той се обърна, отказа да съобщи името си и тръгна по гробищната алея. Самотна, дребна фигура, която се завръщаше у дома при жена си и децата.

Денят на Чакала свърши.