Денят на трифидите

Началото на края

Когато в сряда сутринта цари характерната за неделя тишина, трябва да знаеш, че някъде нещо не е в ред.

Почувствувах това още щом се събудих. И все пак, като се поразмислих, започнах да се съмнявам. В края на краищата имаше голяма вероятност сгрешилият да съм аз, а не останалата част от човечеството, въпреки че това ми се струваше невъзможно. Продължих да чакам, измъчван от съмнения. И скоро получих първото обективно доказателство — далечен часовник удари, както ми се стори, осем. Слушах напрегнато и недоверчиво. Скоро силно и решително заби друг часовник и без съмнение отброи осем. Сега вече бях сигурен, че нещо се е случило.

Причината, поради която пропуснах да видя края на света — е, поне края на света, който познавах от трийсет години, — беше чиста случайност: в същност както е с всеки оцелял, ако се позамисли човек. Светът е така устроен, че една част от хората са винаги в болница и по закона на вероятностите преди около седмица и аз станах един от тях. Съвсем същото би могло да ми се случи и преди две седмици — само че тогава нямаше да съм жив, за да пиша тези редове. Но случаят не само беше решил да попадна в болницата точно по това време, ами на всичко отгоре очите ми, а в същност и цялата ми глава бяха омотани в превръзки — нещо, за което трябва да съм благодарен на онзи, който се занимава с вероятностите.

По това време обаче аз все още бях само раздразнен и се чудех какво по дяволите става наоколо. Бях лежал тук достатъчно дълго, за да знам, че след старшата сестра часовникът е най-важното нещо в една болница — без часовник тя просто не можеше да съществува. Всяка секунда той отбелязваше по нещо — кога се раждаха или умираха, кога трябваше да се пият лекарства, времето за храна, за запалване на осветлението, за разговори, работа, спане, почивка, посещения, обличане, миене — и между другото, по негова повеля трябваше да започнат да ме мият и да се занимават с тоалета ми точно в седем часа и три минути. Това беше една от главните причини, поради които предпочитах самостоятелна стая. В общите стаи тези неприятни процедури започваха цял час по-рано. Но днес точни и не дотам точни часовници продължаваха да удрят осем от всички посоки — а при мен все още никой не идваше.

Колкото и да ненавиждах процеса на изтриване с гъба, а беше съвсем безсмислено да им обяснявам, че е много по-просто само да ме заведат до банята, фактът, че в момента той закъсняваше, силно ме разстрои. Освен това той предвещаваше закуска, а аз бях гладен. Може би, ако подобно положение възникнеше някой друг път, пак бих се огорчил, но тази сряда, осми май, беше ден от изключително значение за мен. Изгарях от нетърпение обичайната суетня да свърши по-бързо, защото днес щяха да ми свалят превръзките.

Не без усилие напипах копчето на звънеца и го натисках цели пет секунди, просто за да им дам да разберат, че мисля за тях.

Макар че чаках напълно заслуженото за подобно поведение възмездие, продължавах с надежда да се ослушвам.

И сега осъзнах, че тишината отвън е много по-странна, отколкото ми се стори в началото. Липсата на всякакъв звук правеше деня по-тих и от самата неделя — и аз трябваше отново и отново да уверявам себе си, че днес е сряда, независимо какво се беше случило.

И до ден днешен за мен си остана загадка защо основателите на болницата „Свети Мерин“ бяха решили да построят това лечебно заведение точно на пресечката на две главни улици и по този начин да подложат пациентите си на постоянен тормоз. Вярно е, че малкото щастливци, чиито заболявания не се усложняваха от постоянния рев и вой на уличното движение, имаха това преимущество, че даже и на легло не прекъсваха връзката си с потока на живота, така да се каже. Обикновено автобусите, които се движеха в западна посока, прелитаха с грохот по улицата, стараейки се да хванат зеления светофар, но по-често писъкът на спирачки и залпът от изгорели газове показваха, че не са успели. И веднага освободеният поток коли с гръм и вой се юрваше нагоре по улицата. От време на време се получаваха и паузи: чуваше се силен стържещ удар и цялото движение спираше — нещо много мъчително за човек в моето положение, защото трябваше да съдя за нанесените щети единствено по количеството ругатни, които следваха. Уверено мога да кажа, че нито един пациент на болницата „Свети Мерин“ не е имал възможност, денем или нощем, да остане с впечатлението, че животът е спрял просто защото той временно е излязъл от строя.

Но тази сутрин положението беше съвсем различно. Необяснимо и затова тревожно различно. Не се чуваше нито грохот на колела, нито рев на автобуси. Всъщност не минаваха никакви коли. Не скърцаха спирачки, не свиреха клаксони, не се чуваше даже и чаткането от копитата на малкото останали коне, които минаваха от време на време. Нямаше ги и забързаните стъпки на хората, които по това време трябваше да отиват на работа.

Продължавах да се ослушвам. Тишината ми изглеждаше все по-странна и все повече не ми харесваше. За около десет минути напрегнато вслушване пет пъти чух несигурно тътрене на крака, три пъти — далечни нечленоразделни викове и веднъж — истеричен женски писък. Не гукаха гълъби, не чирикаха врабчета. Нищо освен виещия в жиците вятър…

Стори ми се, че ме обгръща пустота. Същото усещане съм изпитвал като дете, когато си втълпявах, че в тъмните ъгли на стаята се спотайват призраци; тогава не смеех да отпусна крака си от леглото, за да не би нещо да ме сграбчи за глезена; не смеех даже да запаля лампата, защото си мислех, че ако мръдна, някой ще скочи отгоре ми. И сега отново трябваше да се боря с този страх, по същия начин, по който се борех с него като дете в тъмната стая. И съвсем не ми беше по-лесно. Поразително е как в това отношение хората си остават винаги деца. Тези първични страхове настъпваха от всички страни и само чакаха удобен момент да ме победят напълно, и почти успяха — просто защото очите ми бяха превързани и уличното движение спряло…

Посъвзех се малко и се опитах да разсъждавам логично. Защо обикновено спира движението? Най-често понеже затварят пътя поради ремонт. Всичко е толкова просто. Всеки момент можеха да забучат пневматичните бургии и да внесат разнообразие в слуховите мъчения на многострадалните пациенти. Но лошото на логичните разсъждения е, че те никога не спират до средата. И сега аз продължавах да мисля, че не се чува даже и най-далечен тътен от уличното движение, изсвирване на влак или сирена на шлеп. Съвсем нищо — докато часовниците започнаха да удрят осем и петнайсет.

Изкушението да надзърна, да хвърля само един поглед, просто за да разбера какво по дяволите става наоколо, беше огромно. Но аз го подтиснах. В моя случай въпросът не беше само в повдигането на една превръзка, а трябваше да размотавам множество бинтове и марли. Но, което беше по-важно, достраша ме. Повече от седмица пълна слепота и аз вече знаех, че не биваше да си правя шеги със зрението. Истина е, че днес щяха да ми свалят превръзките, но това щеше да стане при специално затъмнение и само ако състоянието на очите ми е задоволително, щяха да ми разрешат да остана без бинтове. Аз все още не знаех дали с очите ми всичко е наред. Можеше да се окаже, че зрението ми е завинаги повредено. Или че съм съвсем ослепял. Все още нищо не знаех…

Изругах и отново натиснах звънеца. От това като че ли ми поолекна.

Но, изглежда, никой не се интересуваше от звънци. Вече бях почти толкова раздразнен, колкото и разтревожен. При всички случаи обидно е да си зависим от някого, но къде по-лошо е да няма от кого да зависиш. Търпението ми се изчерпваше. Реших, че нещо трябва да се направи.

Ако започна да крещя по коридора и въобще да вдигам врява, някой непременно ще се покаже, макар и само за да ме наругае. Отметнах завивките и станах от леглото. Никога не бях виждал стаята, в която лежах, и въпреки че по звука имах доста добра представа къде горе-долу беше вратата, намирането й съвсем не беше толкова просто. По пътя си срещнах няколко загадъчни и ненужни препятствия, но ги преодолях с цената на един премазан палец на крака и леко одраскване. Подадох глава в коридора.

— Хей! — развиках се аз. — Искам си закуската. В четиридесет и осма стая.

Известно време цареше пълна тишина. После се чу рев от много гърла, които викаха едновременно. Стори ми се, че викат стотици хора, но не можех да разбера нито дума. Като че ли бях пуснал запис от шум на тълпа — и то разярена тълпа. Кошмарна мисъл ми мина през ума. Дали докато съм спал, някой не ме е преместил от болницата „Свети Мерин“ в лудницата. Тези гласове просто не ми изглеждаха нормални. Бързо затръшнах вратата, която ме отделяше от това стълпотворение, и пипнешком се върнах в леглото си. В този момент креватът ми се стори единственото безопасно и спокойно място в това загадъчно обкръжение. И като потвърждение на мислите ми тъкмо когато се завивах, отвън долетя нов звук. От улицата се разнесе вопъл, див и отчаян, от който кръвта застина в жилите ми. Той се повтори три пъти, но на мен ми се струваше, че продължава да кънти из въздуха дълго след като беше спрял.

Потреперах. Усещах как под превръзките потта се стича по челото ми. Сега вече знаех, че ставаше нещо страшно. Вече нямах сили да издържам своята самота и безпомощност. Трябваше да разбера какво става около мен. Повдигнах ръце към превръзките, но когато пръстите ми ги докоснаха, спрях…

Ами ако лечението не е било успешно? Ами ако след като сваля бинтовете, се окаже, че все още нищо не виждам? И това ще бъде по-лошо, сто пъти по-лошо…

Страхувах се да бъда сам, когато разбера, че не са успели да спасят зрението ми. А даже и да са успели, няма ли да е опасно в началото очите ми да бъдат открити?

Отпуснах ръце и легнах по гръб. Изпитвах безсилен гняв и към себе си, и към болницата, и глупаво и безпомощно изругах.

Трябва да бе минало известно време, преди пак да мога трезво да разсъждавам. Изведнъж се улових, че отново търся някакво правдоподобно обяснение за случилото се. Разбира се, нищо не измислих. Затова пък за последен път се убедих, че днес е сряда, независимо от всички дяволски номера, които някой ни играеше. Бях съвсем сигурен, защото вчерашният ден беше забележителен и можех да се закълна, че оттогава досега е минала само една нощ.

В хрониките ще прочетете, че във вторник, седми май, Земята в движението си по орбитата е преминала през облак от кометен прах. Даже може и да повярвате, ако желаете, разбира се — в края на краищата милиони хора повярваха. А може и да е било истина. Не мога да твърдя нищо със сигурност. Не бях в състояние да наблюдавам явлението, но си имам собствени идеи по въпроса. Единственото нещо, което знам, е, че трябваше да прекарам вечерта в леглото, слушайки описанията на очевидци на най-забележителния небесен спектакъл в историята на човечеството, както всички твърдяха.

Между впрочем докато самото явление не започна, никой нямаше и най-малка представа за тази предполагаема комета или нейния прах…

Така и не разбрах защо трябваше да правят и радиорепортаж, след като всеки, който ходеше, куцаше или можеше да бъде изнесен, беше навън или на прозорците, за да наблюдава най-грандиозния безплатен фойерверк.

Но радиокоментаторът не млъкваше и аз още по-силно почувствувах какво нещастие е да си сляп. Даже реших, че ако лечението излезе неуспешно, ще бъде по-добре да сложа край на живота си.

В новините през деня на няколко пъти съобщиха, че миналата нощ в небето над Калифорния са били наблюдавани тайнствени зелени отблясъци. Но в Калифорния непрестанно се случваха толкова много неща, че едва ли някой е приел съобщението за сериозно. Но сведенията продължаваха да постъпват, възникна идеята за кометен прах и постепенно се наложи.

Непрестанно пристигаха съобщения от всички краища на Тихия океан за нощ, озарена от блясъка на зелени метеори, които „понякога падат в такива огромни количества, че като че ли цялото небе се върти около нас“. И сигурно е било така.

С придвижването на нощта на запад блясъкът на зрелището ни най-малко не намаля. Единични зелени светлини започнаха да се появяват още преди да се е мръкнало. Говорителят, който коментираше явлението в новините в шест часа, каза, че гледката е изумителна, и посъветва никой да не я пропуска. Съобщи още, че има силни смущения в предавателите на къси вълни, но средните вълни, на които ще има постоянен коментар, както и телевизията, засега остават незасегнати. Нямаше нужда от подобни съвети. По степента на възбудата, обзела цялата болница, ми стана ясно, че не съществува и най-малка вероятност някой да пропусне зрелището освен мен.

И като че ли коментаторът по радиото не ми беше достатъчен, ами и сестрата, която ми донесе вечерята, се почувствува длъжна да ми разкаже всичко отново:

— Небето просто е пълно с падащи звезди. И всички са яркозелени. От тях лицата на хората изглеждат ужасно призрачни. Всички са излезли да гледат навън и понякога е светло почти като през деня — само че светлината е друга. А от време на време пада по някоя толкова ярка, че просто очите те заболяват, като я гледаш. Вълшебно зрелище. Казват, че никога преди не е имало подобно нещо. Не е ли жалко, че не можете да го видите?

— Жалко е — съгласих се аз доста рязко.

— Дръпнахме пердетата на стаите, за да могат всички да виждат — продължаваше тя. — Само да не ви бяха тези превръзки, иначе оттук се вижда чудесно.

— О — казах аз.

— Изглежда обаче, че на улицата е още по-хубаво. Казват, че хиляди хора са наизлезли по парковете и на Хийт, за да гледат. И по всички плоски покриви също стоят хора и гледат нагоре.

— И колко време предполагат, че ще трае това? — запитах търпеливо.

— Не знам, но казват, че вече не е така ярко като на други места. Но даже и да ви бяха свалили превръзките днес, не вярвам, че щяха да ви разрешат да гледате. В началото трябва много да внимавате, а някои звезди са много ярки. Те… иха-а!

— Какво — иха-а? — заинтересувах се аз.

— Каква беше ярка тази-и-и, цялата стая стана зелена. Колко жалко, че не можахте да я видите.

— Да, да — съгласих се аз. — А сега, миличка, бъдете добра и ме оставете сам.

Опитах се да слушам радиото, но оттам се чуваха същите „иха-а-а“ и „уха-а-а“, смекчавани от по-благовъзпитани гласове, които бръщолевеха за този „фантастичен спектакъл“ и „уникално явление“, докато започнах да чувствувам, че е устроен някакъв бал за целия свят, на който не съм поканен само аз.

Нямах никаква възможност да си избирам развлеченията, защото радиото в болницата предаваше само на една програма — ако искаш, слушай, ако не искаш — недей. След известно време усетих, че зрелището е започнало да избледнява. Говорителят посъветва всеки, който все още не го е видял, да побърза, защото в противен случай щял да съжалява цял живот, че го е пропуснал. Очевидно основната им идея беше да ме убедят, че съм пропуснал единствения шанс в живота си. На края цялата тази история ми дойде до гуша и изключих радиото. Последното нещо, което чух, беше, че парадът е към края си и че вероятно след около няколко часа ще излезем извън обсега на падащите метеори.

За мен не можеше да има никакво съмнение, че всичко това се беше случило предната вечер — ако щете и само защото в противен случай щях да бъда много по-гладен, отколкото бях в момента. Добре, но тогава какво означаваше всичко това? Възможно ли беше цялата болница, целият град да са прекарали такава нощ, че още да не могат да се съвземат?

Някъде на този етап разсъжденията ми бяха прекъснати от ударите на часовници, далечни и близки, които започваха да съобщават, че часът е девет.

За трети път занатисках звънеца като луд. И докато лежах и чаках, чух зад вратата някакви шумове, сред които като че различих скимтене, хлъзгания и тътрене на крака, заглушавани от време на време от силни викове.

Но в моята стая все още никой не идваше.

Вече не можех да издържам. Отвратителните детински фантазии отново ме завладяха. Улових се, че чакам невидимата врата да се отвори и нещо страховито да се прокрадне вътре — в същност не бях съвсем сигурен, че някой или нещо не беше вече в стаята и предпазливо не дебне наоколо…

Не че съм податлив на такива неща, сериозно… Виновни бяха тези проклети превръзки на очите ми и ужасните гласове, които се разнесоха по коридора в отговор на моето повикване. Но истината е, че мухата ми беше влязла в главата и един път влязла, не искаше да излезе. А аз вече бях минал стадия, когато можеш да я прогониш, като си подсвиркваш или си пееш на глас.

На края се стигна дотам, че трябваше да си поставя въпроса съвсем откровено: от кое се страхувам повече — да си увредя зрението, като си сваля превръзките, или да стоя в тъмното и все повече да изпадам в плен на страховете си?

Ако това се беше случило един-два дни по-рано, не знам какво бих направил — най-вероятно същото на края. Но този ден можех поне да си кажа:

— Добре де, дявол да го вземе, не е възможно да се случи нещо много лошо, ако действувам разумно. В края на краищата днес трябва да ми свалят превръзките. Ще рискувам.

За моя чест обаче трябва да отбележа, че не бях толкова обезумял, че да ги разкъсам безразсъдно. Запазих здрав разум и самообладание дотолкова, че станах от леглото и спуснах завесата, преди да се захвана с безопасните игли.

Свалил превръзките и разбрал, че мога да виждам в полумрака, усетих такова чувство на облекчение, каквото не познавах дотогава. Но независимо от това първото нещо, което направих, след като се убедих, че наистина няма никакви зли хора или същества, спотаени под леглото или на друго място, беше да подпра дръжката на вратата с облегалката на един стол. Сега вече започнах да възвръщам смелостта си. Наложих си в продължение на цял час постепенно да привиквам с дневната светлина. На края знаех, че благодарение на своевременно оказаната ми бърза помощ, последвана от добро лечение, очите ми бяха напълно здрави.

Но все още никой не идваше.

Върху долната преградка на нощната масичка открих чифт тъмни очила, предвидливо оставени там за времето, когато щяха да ми потрябват. Сложих ги предпазливо и се приближих до прозореца. Долната му част беше направена така, че да не се отваря, и затова зрителното поле беше доста ограничено. Надничайки надолу и настрани, успях да зърна един-двама души, които изглеждаха странно и безцелно блуждаеха нагоре по улицата. Но това, което внезапно и най-силно ме порази, беше остротата, ясните очертания на всичко наоколо — зад отсрещните къщи се виждаха даже и покривите на най-отдалечените постройки. И тогава забелязах, че не пушеше нито един комин, голям или малък…

Открих дрехите си прилежно закачени в едно шкафче. Облякох се и веднага се почувствувах по-нормално. В табакерата ми бяха останали няколко цигари. Запалих една и започнах да се доближавам до онова състояние на духа, при което, въпреки че все още всичко беше много странно, вече не можех да си обясня защо преди малко бях толкова близо до паниката.

Не е лесно да се върна към привичния начин на мислене в онези дни. Сега ние трябва да разчитаме повече на себе си. А тогава имаше толкова много рутина, нещата бяха толкова взаимосвързани. Всеки един от нас така системно изпълняваше своята дребна роля на точно определеното му място, че навиците и привичките лесно можеха да се сбъркат с естествените закони — нещо, което правеше нещата още по-обезпокоителни, когато тази рутина се нарушеше по някакъв начин.

Когато половината ти живот е протекъл с едни представи за ред, пренастройката не е работа за пет минути. Сега, когато се обръщам назад и виждам за колко много неща, свързани с нашето ежедневие, не сме знаели и не сме искали да знаем, броят им е не само удивителен, а и малко шокиращ. Аз не знаех практически нищо например за такива обикновени неща като как храната, която ядях, достига до мен, откъде идва прясната вода, как бяха изтъкани и ушити дрехите, които носех, как канализацията предпазва градовете от зарази. Нашият живот се беше превърнал в сложна система от специалисти, всеки от които с малко или повече вещина вършеше работата си и очакваше същото и от другите. И точно затова ми се струваше невероятно, че в болницата е настъпила пълна дезорганизация. Бях сигурен, че някъде някой владее положението — за нещастие някой, напълно забравил за 48-а стая.

Въпреки това обаче, когато отново отидох до вратата и надникнах в коридора, бях принуден да призная, че каквото и да се беше случило, то беше засегнало много повече хора от единствения обитател на 48-а стая.

Точно тогава не се виждаше никой, въпреки че в далечината се чуваше приглушено бръмчене на гласове. Също — шум от тътрене на крака и от време на време някой по-силен вик проечаваше из коридорите, но нищо не наподобяваше крясъка, който преди ме беше накарал да затръшна вратата. Този път не извиках. Излязох предпазливо. Защо предпазливо — не знам. Просто имаше нещо, което ме подтикваше да действувам така.

В тази кънтяща сграда беше трудно да се определи откъде идва звукът, но тъй като в едната посока коридорът свършваше с френски прозорец, през матовите стъкла на който прозираше балконски парапет, тръгнах в другата. Завих зад ъгъла и видях, че съм излязъл от крилото на самостоятелните стаи и се намирам в по-широк коридор.

Отначало го помислих за празен, но след като повървях малко, забелязах, че в сянката на стената се движи човешка фигура. Беше мъж, облечен в черно сако и раирани панталони под бялата престилка. Заключих, че е някой от лекарския персонал — странното беше, че стоеше приведен до стената и ходеше пипнешком.

— Хей, почакайте малко — извиках аз.

Той спря внезапно. Лицето, което обърна към мен, беше сиво и уплашено.

— Кой сте вие? — запита той несигурно.

— Казвам се Мейсън — отговорих. — Уилям Мейсън. Пациент съм — 48-а стая. Дойдох да разбера защо…

— Можете ли да виждате? — прекъсна ме той.

— Разбира се, че мога. Добре както винаги — уверих го аз. — Чудесно свършена работа. Никой не дойде да ми свали превръзките, затова ги свалих сам. Мисля, че не съм си навредил. Свалих…

Но той отново ме прекъсна:

— Моля ви, заведете ме до кабинета ми. Трябва незабавно да телефонирам.

Не можах да включа много бързо, но този ден всичко, още от момента на събуждането ми, беше съвсем объркано.

— Къде е той? — попитах.

— Петият етаж, западното крило. Името ми е на вратата — доктор Соумс.

— Добре — съгласих се озадачено аз. — Къде се намираме сега?

Мъжът заклати глада насам-натам, лицето му беше напрегнато и нетърпеливо.

— Откъде, за бога, бих могъл да знам? — възкликна горчиво той. — Вие имате очи, дявол ви взел, използвайте ги. Нима не виждате, че съм сляп?

По нищо не личеше, че е сляп. Очите му бяха широко отворени и без съмнение втренчени право в мен.

— Почакайте тук за минутка — казах аз.

Огледах се наоколо. На стената срещу вратата на асансьора видях нарисувано голямо „5“. Върнах се и му го казах.

— Добре. Хванете ръката ми. От асансьора завийте вдясно. После тръгнете по първия коридор вляво и третата врата е моята.

Последвах указанията му. По пътя не срещнахме жива душа. Влязохме в стаята, заведох го до бюрото и му подадох телефона. Няколко минути той държа слушалката до ухото си. После слепешката заопипва наоколо, докато намери апарата и занатиска вилката нетърпеливо. Бавно изражението на лицето му се промени. Раздразнителността и безпокойството изчезнаха. Сега той просто изглеждаше уморен, много уморен. Постави слушалката върху бюрото. Няколко секунди стоя мълчалив и като че загледан в насрещната стена. После се обърна.

— Безсмислено е. Мъртвило. — И добави: — Вие още ли сте тук?

— Да — отвърнах.

Пръстите му заопипваха ръба на бюрото.

— Накъде гледам? Къде е проклетият прозорец? — рязко запита той с възвърнала се раздразнителност.

— Точно зад вас.

Доктор Соумс се обърна и пристъпи към прозореца с протегнати напред ръце. Опипа внимателно рамките и перваза и отстъпи крачка назад. Преди да разбера какво прави, той се впусна напред и с трясък изхвърча навън…

Не погледнах надолу. В края на краищата това беше петият етаж.

Най-после се размърдах но само за да се отпусна тежко на стола. С трепереща ръка запалих цигарата, която взех от кутията върху бюрото. Поседях така няколко минути, докато се поуспокоя и престане да ми се гади. След известно време ми попремина. Излязох от стаята и се върнах на мястото, където за пръв път го бях срещнал. Когато стигнах там, все още не се чувствувах съвсем добре.

На края на широкия коридор се виждаха вратите на някакво отделение. Всички стъкла бяха матови с изключение на малки кръгли прозорчета от обикновено стъкло на височината на очите. Сметнах, че там трябва да има някой дежурен, на когото да съобщя за случилото се.

Отворих вратата. Вътре беше доста тъмно. Очевидно след приключването на снощния спектакъл бяха спуснали завесите и те все още си стояха спуснати.

— Сестра? — извиках.

— Няма я — отвърна ми мъжки глас. — На всичкото отгоре — продължи той — не се е вествала от цяла вечност. Братче, не мож’ ли дръпна тез’ проклети завеси да влезе малко светлина? Не знам к’во става с това идиотско място тази сутрин.

— О’кей — съгласих се аз.

Даже и в цялата болница да цареше хаос, това съвсем не ми се струваше достатъчно убедителна причина нещастните пациенти да лежат на тъмно.

Дръпнах пердетата на най-близкия прозорец и пропуснах вътре сноп ярка слънчева светлина. Намирах се в хирургическо отделение с около двайсет пациента, всичките приковани на легло. Предимно с нараняване на крайниците. Имаше и няколко ампутации, доколкото можах да видя.

— Братче, престани да се будалкаш с пердетата, ами ги дръпни — обади се същият глас.

Обърнах се и погледнах човека, който говореше. Беше тъмен плещест мъжага със загрубяла от вятъра кожа. Седеше изправен в леглото и гледаше право срещу мен — и светлината. Струваше ми се, че очите му бяха втренчени право в моите, както и очите на съседа му, и на този до него…

Известно време и аз ги гледах. Не беше нужно много, за да разбера истината.

— Аз… те… изглежда, нещо е заяло. Ще намеря някой да дойде да ги оправи.

С тези думи изхвърчах от отделението.

Отново треперех целият и чувствувах остра нужда да пийна нещо силно. Струваше ми се, че започвам да разбирам, но ми беше трудно да повярвам, че всички мъже в онова отделение са слепи, точно както лекаря, и все пак…

Асансьорът не работеше, затова заслизах надолу по стълбите. На долния етаж се стегнах и събрах смелост да надникна в друго отделение. Там всички легла бяха разхвърляни. Отначало помислих, че стаята е празна, но не беше — поне не съвсем. Двама мъже по пижами лежаха на пода. Единият беше целият прогизнал в кръв от една отворена рана, а другият като че ли беше получил удар. И двамата бяха отдавна мъртви. Останалите си бяха отишли.

Когато отново излязох на стълбите, осъзнах, че повечето от приглушените гласове, които чувах през цялото време, идваха отдолу и сега бяха по-ясни и по-близки. Поколебах се за миг, но очевидно нямах никакъв друг избор освен да продължа в същата посока.

На следващия завой почти се спънах в тялото на някакъв човек, проснат на пътя ми в полумрака. На долната площадка лежеше някой, който беше успял да се спъне преди мен и при падането си беше разбил главата в каменните стъпала.

Най-после стигнах последната площадка, откъдето се виждаше централното фоайе. Очевидно всеки, който е бил в състояние да се придвижва, инстинктивно се е насочвал натам с цел или да намери някаква помощ, или да се измъкне навън. Може би някои бяха излезли. Една от централните входни врати беше широко отворена, но повечето от хората не можеха да я намерят. Долу имаше плътна тълпа от мъже и жени, почти всички по болнични халати, които бавно и безпомощно се въртяха в кръг. Движещият се поток жестоко затискаше тези от външната страна в мраморните ръбове и декоративните издатини. А други смазваше или задушаваше покрай стените. От време на време някой се спъваше. И ако пресата от тела го оставеше да падне, вероятността, че ще му позволи да се изправи отново, беше нищожна.

Това ми приличаше на… как да ви кажа? Предполагам, че сте виждали грешниците в ада от картините на Доре. Само че Доре не е могъл да изобрази и звуците — риданията, приглушените стонове и отчаяните вопли, които се разнасяха от време на време.

Не беше по силите ми да издържа гледката повече от една-две минути. Побягнах обратно нагоре по стълбите.

Имах чувството, че съм длъжен да направя нещо за тези хора. Може би да ги изведа на улицата и поне да сложа край на това убийствено въртене. Само един поглед обаче ми бе достатъчен, за да се убедя, че не бих могъл да се добера до вратата, за да ги насоча навън. Освен това, ако трябваше да ги изведа и действително успеех да го направя — после какво?

Седнах за малко на едно стъпало и хванах главата си с ръце, опитвайки се да превъзмогна кошмара, а ужасните звуци продължаваха да отекват в ушите ми. После намерих друг изход. Тясна служебна стълба, която водеше до някакъв черен вход и оттам на двора.

Може би не разказвам тази част от историята много добре. Всичко беше толкова неочаквано и шокиращо, че за известен период съвсем съзнателно се мъчех да забравя подробностите. Точно тогава всичко ми се струваше някакъв ужасен кошмар, спасение от който отчаяно, но напразно търсех в събуждането си. Даже след като вече бях излязъл на двора, все още почти отказвах да повярвам, че видяното е истина.

В едно нещо обаче бях абсолютно сигурен. Действителност или кошмар, не знам, но чувствувах такава необходимост от алкохол, каквато никога преди не бях изпитвал.

Малката странична уличка, където се озовах, беше пуста, но почти точно срещу вратата на двора имаше бар. И сега си спомням името му — „Оръжието на Алъмейн“. На една дъска, закачена на желязна скоба, беше нарисувана някаква особа, която би трябвало да прилича на виконт Монтгомъри, а отдолу една от вратите зееше отворена.

Насочих се право натам. Още с влизането ме обзе успокояващо чувство за нормалност. Вътре беше прозаично и познато, както в безброй други барове.

Въпреки че в централното помещение нямаше никой, зад ъгъла с положителност ставаше нещо. Чуваше се тежко дишане. Някаква тапа с гръм напусна бутилката си. Тишина. После мъжки глас забеляза:

— По дяволите, пак джин! Аман от тоя джин!

Последва оглушителен трясък и пиянски кикот.

— Я, огледалото ше штроши. И беш туй от теш огледала няма полжа.

Гръмна нова тапа.

— Отново тоз’ проклет джин. — обидено се оплака гласът. — Да го вземат мътните тоя джин!

Този път бутилката се удари в нещо меко, тупна на пода и остана да лежи там, избълбуквайки съдържанието си.

— Хей! — извиках аз. — Нещо за пиене ли искаш?

Възцари се тишина. После:

— Ти кой си? — предпазливо се осведоми гласът.

— От болницата съм. Искам да пийна нещо.

— Не моа си спомня гласа ти. Можеш ли да виждаш?

— Да.

— Добре тогава, докторче, иди за бога до бара и ми намери бутилка уиски.

— Колкото за това, доктор съм.

Покатерих се през тезгяха и влязох отзад. Там само по панталони и риза без яка стоеше червендалест шкембелия с посивяващи моржови мустаци. Беше порядъчно пиян. Имаше вид на човек, който не е много сигурен дали да отвори бутилката, която държеше, или да я използва за оръжие.

— Кат’ не си доктор, к’ъв си? — запита той подозрително.

— Бях пациент, но имам точно толкова нужда от алкохол, колкото всеки лекар. — И добавих: — А това, което държиш, отново е джин.

— А, така ли! Проклет джин! — каза той и го запрати нанякъде.

Шишето излетя през прозореца с бодър трясък.

— Я ми дай този тирбушон.

Свалих от рафта бутилка уиски, отворих я и му я подадох с една чаша. За себе си избрах силен коняк със съвсем малко сода, а после още един. След това ръката ми не трепереше толкова много.

Погледнах другаря си. Пиеше уискито си чисто, направо от бутилката.

— Ще се напиеш — казах му.

Той спря и обърна главата си към мен. Бих могъл да се закълна, че ме вижда.

— Да се напия! По дяволите, та аз съм пиян — каза човекът презрително.

Беше толкова безнадеждно прав, че не му възразих. Помисли за миг, преди да обяви:

— Трябва да ше напия. Трябва да ше напия много повече. — Наклони се по-близо към мен. — Знаеш ли к’во? Аз шъм сляп. Това шъм аш — сляп като прилеп. Всички са слепи като прилепи. Освен теб. Защо не си сляп като прилеп?

— Не знам.

— Майната й на таз проклета комета! Тя е виновна жа всичко. Желени падащи жвежди, а шега всички ша шлепи като прилепи. Ти видя ли желените падащи жвежди?

— Не — признах аз.

— Ето, виждаш ли. Това обяснява всичко. Не ши ги видял, не ши сляп. Всишки останали ги видяхме — той направи изразителен жест с ръка, — всишки сме слепи като прилепи. Проклети комети, казвам аз!

Налях си трети коняк, като се чудех дали в това, което казва, няма нещо вярно.

— Всичко са слепи? — повторих аз.

— Тошно така. Всишки. Може би целия свят… с изключение на теб — добави той, като помисли малко.

— Откъде знаеш?

— Много е лешно. Слушай!

Стояхме един до друг облегнати на тезгяха в тъмния бар и се ослушвахме. Нищо не се чуваше, — нищо с изключение на шумоленето на някакъв мръсен вестник, който вятърът подмяташе по пустата улица. Наоколо цареше такава тишина, каквато не може да е имало по тези места от хиляда години и повече.

— Сега разбираш ли к’во искам да кажа? То е очевидно.

— Да-а — отговорих бавно, — да, разбирам какво искаш да кажеш.

Реших, че трябва да тръгвам. Не знаех накъде. Но трябваше да разбера нещо повече за това, което ставаше.

— Ти ли си собственикът? — попитах го.

— И к’во, ако съм? — отвърна той отбранително.

— Нищо, само трябва да платя на някого за три двойни коняка.

— А, зарежи тая работа.

— Но виж…

— Зарежи тая работа, казвам ти. И знаеш ли защо? Щото к’ва полза има от пари един мъртвец. А шега аш не шъм повече от един мъртвец. Само още малко да пийна.

Казах му, че за възрастта си изглежда доста якичък.

— К’ва полжа има да живееш сляп като прилеп? — предизвикателно запита той. — Тошно така кажа и жена ми. И беше права — само че тя е по-шмела от мен. Като разбра, че и децата са ослепели, к’во мислиш, че направи? Легна с тях в леглото и пусна газта. Ето това направи тя. А аш нямах куража да остана с тях. Жена ми е куражлия повече от мен. Но шкоро и аз ще штана шмел. Шкоро и аз се качвам горе — като се натряскам достатъчно.

Какво можех да му кажа? Каквото му казах, само го ядоса. На края се добра пипнешком до стълбите и изчезна нагоре с бутилка в ръка. Не се опитах да го спра или да го последвам. Стоях и го гледах как си отива. После гаврътнах остатъка от коняка си и излязох на тихата улица.