Денят на трифидите

Ослепелият град

Оставих вратата на бара да зее след мен и се отправих към ъгъла на главната улица. Там се поколебах.

Ако тръгнех наляво, през предградията, щях да стигна до открито поле; надясно беше Лондонският Уест Енд, а отвъд него Ситито. Малко си бях възвърнал самообладанието, но се чувствувах някак си странно самотен и изгубен. Нямах ни най-малка представа как ще действувам по-нататък и пред лицето на това, което бях започнал да възприемам като всеобща, а не само локална катастрофа, бях все още твърде зашеметен, за да започна да измислям някакъв план. Та какъв план би могъл да съответствува на подобна ситуация? Чувствувах се отчаян, обречен на самота, и в същото време не съвсем реален, като че ли това не бях аз, а някой друг.

В нито една посока не се движеха коли, нито се чуваше шум от улично движение. Единственият признак на живот бяха няколко души, които предпазливо намираха пътя си, опипвайки витрините.

За началото на лятото времето беше превъзходно. Слънцето изсипваше лъчите си от дълбоко синьо небе, изпъстрено с пухчетата на бели мъхести облачета. Върху чистото и свежо небе се открояваше само едно петно — стълб черен дим, който се издигаше някъде зад къщите, в северна посока.

Няколко минути стоях на ъгъла в нерешителност. После тръгнах на изток, към Лондон…

И досега не мога съвсем да си обясня защо избрах тази посока. Може би инстинктът ме водеше към познатите места или чувството, че ако някъде съществуваше организация, тя трябваше да се намира някъде в тази посока.

След коняка бях огладнял още повече, но проблемът с прехраната не се оказа толкова лесен, колкото ми се струваше. От една страна, магазините си стояха без собственици и без охрана, с витрини, отрупани с храна, и от друга, аз бях гладен и имах пари да платя или ако не желаех да плащам, просто трябваше да счупя някое стъкло и да си взема каквото си искам.

Въпреки това беше ми малко трудно да го направя. След като близо трийсет години бях уважавал правото и съблюдавал Закона, все още не бях готов да призная, че нещата коренно се бяха променили. Освен това имах и чувството, че ако аз запазя нормалното си състояние, те биха могли, макар и по някакъв невъобразим начин, да възвърнат своето нормално състояние. Несъмнено това беше абсурдно, но усещах, че в момента, в който разбия едно от тези гладки стъкла, старият ред завинаги щеше да остане зад гърба ми: щях да се превърна в грабител и плячкаджия, низък мършояд върху мъртвото тяло на системата, която ме беше възпитала. Колко глупаво изискана чувствителност в един обречен свят! И все пак още ми става приятно, като си спомня, че не загубих веднага навиците си на цивилизован човек и че поне още известно време бродех сред витрини, които изпълваха устата ми със слюнка, докато овехтелите ми вече разбирания ме държаха гладен.

След около половин миля обаче проблемът се реши по най-софистичен начин. Едно такси, след като се беше покачило върху тротоара, беше спряло, заровило муцуната си в купчина деликатеси. Това ми се стори съвсем различно, отколкото аз да разбивам витрината. Промуших се покрай таксито и си избрах неща за един солиден обяд. Но даже и тогава не бях загубил съвсем старите си разбирания: добросъвестно оставих на щанда една доста солидна сума за всичко, което бях взел.

На отсрещната страна на улицата имаше градинка. Тя явно някога е била гробище на отдавна изчезнала църква. Старите надгробни камъни бяха извадени и наредени покрай тухлената ограда, а върху разчистеното място — засята трева и прекарани алеи, посипани с чакъл. Изглеждаше приятно под току-що разлистилите се дървета и аз седнах да обядвам на една пейка.

Мястото беше самотно и спокойно. Никой друг не влезе в градинката, въпреки че от време на време някой минаваше покрай входа, придържайки се о парапета. Хвърлих трохите на няколко врабчета — първите птички, които виждах този ден — и се почувствувах много по-добре, докато наблюдавах нахаканото им безразличие към всеобщото бедствие.

Когато се нахраних, запалих цигара. И докато пушех и се чудех къде да отида и какво да правя, тишината беше нарушена от звуците на пиано, долитащи някъде от кооперацията срещу градинката. Скоро млад женски глас запя. Момичето пееше баладата на Байрон:

Слушах и през сложната плетеница на младите листенца гледах свежото синьо небе. Песента свърши. Пианото замря. А после се чу ридание. Без страст: тихо, безпомощно, безнадеждно, разкъсващо сърцето. Коя беше тя? Дали момичето, което пееше, или някое друго плачеше за своите изгубени надежди, не знам, но не можех да издържам повече. Бързо излязох на улицата, но и там за известно време виждах като през мъгла.

Даже „Хайд парк корнър“, когато стигнах до него, беше почти пуст. Няколко коли и камиона стояха изоставени по улиците. Очевидно много малко от тях бяха загубили контрол по време на движение. Един автобус беше минал напряко през улицата и спрял в „Грийн парк“; някакъв избягал кон, върху който тегличите още си стояха, лежеше до паметника на артилериста, в който си беше разбил черепа. Срещаха се само хора, няколко мъже и още по-малко жени, които внимателно се придвижваха, като се придържаха о парапетите, а където нямаше парапети, влачеха крака с протегнати напред ръце. Също съвсем неочаквано се появиха и една-две котки, очевидно с непокътнато зрение, които възприемаха новата ситуация с типично котешко самообладание. Но дебненето им в зловещата тишина не се увенчаваше с голям успех — врабчетата бяха съвсем малко, а гълъбите изчезнали.

Все още магнетично привличан от стария център на живота, тръгнах по посока на „Пикадили“. Тъкмо навлизах в улицата, когато нов, остър звук привлече вниманието ми — едно методично почукване, което не беше много далеч и се приближаваше все повече. Погледнах по „Парк лейн“ и открих източника. Един мъж, облечен много по-спретнато от всички, които бях срещнал тази сутрин, бързо се приближаваше към мен, като почукваше по стените на сградите с бял бастун. Като чу звука от стъпките ми, той тревожно се заослушва.

— Всичко е наред — казах му. — Елате насам.

Изпитах облекчение. Той беше, така да се каже, нормално сляп. Тъмните му очила ме смущаваха много по-малко от отворените, но ненужни очи на останалите.

— Тогава стойте на едно място — каза той. — Днес вече се блъснах в бог знае колко глупаци. Какво, по дяволите, става? Защо е толкова тихо? Знам, че не е нощ — чувствувам слънцето. Защо всичко се е объркало?

Разказах му каквото знаех.

Когато свърших, той мълча почти цяла минута, а после се изсмя кратко и горчиво.

— Сега поне могат да запазят цялото си проклето покровителство за себе си. Ще им е нужно.

След това предизвикателно изправи рамене.

— Благодаря ви. Желая ви късмет — каза ми той и се запъти в западна посока с подчертано независим вид.

Постепенно бързото му и сигурно почукване заглъхна зад гърба ми. Тръгнах по „Пикадили“.

Сега вече се виждаха повече хора и затова слязох на уличното платно, за да се движа сред застиналите в безпорядък коли. Така не пречех на хората, които се движеха, придържайки се о стените на сградите, защото всеки път, когато чуеха стъпки наблизо, те спираха и напрегнато очакваха възможния сблъсък. Подобни сблъсъци ставаха всеки момент из цялата улица, но един ми се стори особено знаменателен. Участниците в него опипваха пътя си от двата противоположни края на една витрина, докато налетяха един на друг. Единият беше млад мъж, облечен в добре ушит костюм, но връзката си очевидно беше избирал пипнешком. Другият — жена с малко дете на ръце. Детето изскимтя нещо неразбрано. Мъжът, който тъкмо беше започнал да се промъква покрай жената рязко спря.

— Почакайте малко — каза той. — Детето ви вижда ли?

— Да — отговори жената, — но аз не виждам.

Младият мъж се обърна, сложи пръста си върху стъклото на витрината и попита:

— Момченце, какво има там?

— Не съм момченце — възпротиви се детето.

— Хайде, Мери, отговори на господина — окуражи го майката.

— Хубави лелки — каза детето.

Мъжът хвана жената за ръка и пипнешком я заведе до следващата витрина.

— А тук? — запита отново той.

— Ябълки и длуги лаботи.

— Чудесно! — каза мъжът.

Събу си обувката и енергично удари стъклото с тока й. Все още нямаше опит. Първият удар не успя, но вторият свърши работа. Трясъкът отекна по цялата улица. Той отново се обу, предпазливо провря ръката си през счупеното стъкло и заопипва наоколо, докато набара два портокала. Единия даде на жената, а другия на детето. После отново заопипва, намери един и за себе си и започна да го бели. Жената нерешително държеше своя.

— Но… — започна тя.

— Какво има? Не обичате ли портокали?

— Но това не е редно. Не трябва да ги взимаме. Не по този начин.

— А как другояче смятате да си набавите храна? — запита той.

— Предполагам… ами не зная — призна колебливо тя.

— Много добре. Ето това е отговор. Сега го изяжте и ще отидем да си потърсим нещо по-хранително.

Жената все още държеше портокала в ръка, навела надолу глава, като че го гледаше.

— И въпреки всичко струва ми се, че не е редно — отново повтори тя, но вече не толкова убедено.

После остави детето на земята и започна да бели портокала…

„Пикадили съркъс“ беше най-многолюдното място, на което попадах до този момент. В сравнение с другите площадът изглеждаше направо натъпкан с хора, въпреки че надали имаше повече от стотина души. Повечето бяха облечени с неподходящи, зле подбрани дрехи и неспокойно блуждаеха наоколо, като че все още полузашеметени. От време на време някоя злополука предизвикваше взрив от псувни и безсилен гняв, всяващ само безпокойство, защото самият той беше признак на страх и детински като реакция. С едно единствено изключение имаше малко разговори и малко шум. Като че ли поради слепотата хората се бяха затворили в себе си.

Изключението си беше намерило място на едно от пешеходните „островчета“. Това беше възрастен човек, висок и мършав, с четинеста посивяла коса. Той натъртено ораторствуваше за разкаянието, за божия гняв и неприятните перспективи, очакващи грешниците. Никои не му обръщаше внимание. Върху повечето от тях този гняв вече се беше изсипал.

После в далечината се чу песен, която привлече всеобщото внимание — един постепенно усилващ се хор:

Отегчено и фалшиво песента се разнасяше из пустите улици, а ехото унило й отговаряше. Хората заобръщаха глави ту наляво, ту надясно, опитвайки се да определят посоката. Пророкът на страшния съд повиши глас, за да надвика конкуренцията. Нестройният вой приближаваше:

Като акомпанимент се чуваше шум на влачещи се крака, които правеха усилие да маршируват.

От мястото, където стоях, можех да ги видя как се изнизват в индийска нишка от някаква пресечка на „Шафстбъри авеню“ и се отправят към площада. Вторият в редицата беше сложил ръцете си върху раменете на водача; третият — върху раменете на втория и така нататък до двадесет и петия или тридесетия. Със завършването на песента някой подхвана: „Бира, бира, славна бира“, но взе толкова висок тон, че смутено млъкна.

Групата упорито се движеше, докато се дотътра до центъра на площада. Там водачът извиси глас — силен и притежаващ всички качества на командуващ парад.

— Рота-а-а-а, спри!

Хората на площада бяха затихнали неподвижно и обърнали лица към него се опитваха да разберат какво става. Водачът отново заговори, пародирайки тона на професионален екскурзовод:

— И така, господа, пристигнахме. Пикапроклетидили съркъс. Центърът на света. Пъпът на вселената. Където всички знатни особи са се забавлявали с вино, песни и жени.

Той не беше сляп, съвсем не беше. Докато говореше, очите му шареха наоколо и всичко забелязваха. Вероятно зрението му беше оцеляло съвсем случайно, както и моето, но той беше порядъчно пиян, както и мъжете зад него.

— Ние също ще се позабавляваме. Следваща спирка — прочутото кафе „Роял“. И всичкото пиене за сметка на заведението.

— Да, ами жените? — попита някакъв глас.

Чу се смях.

— А-а-а, жени. Това ли искаш?

Водачът пристъпи напред и хвана едно момиче за ръката. Докато я мъкнеше към мъжа, който се беше обадил, тя пищеше и се дърпаше, но той не й обръщаше никакво внимание.

— Ето, приятелче. И да не кажеш, че не съм се грижил за теб. Като прасковка е, страхотна е — ако това има някакво значение за теб.

— Хей, ами за мен? — обади се друг.

— За тебе ли, братле? Ще измислим нещо. Руси ли харесваш, или черни?

Когато по-късно размишлявах върху постъпката си, реших, че съм се държал като глупак. Главата ми все още беше пълна с норми и стандарти, които бяха престанали да действуват. Даже не ми беше хрумнало, че жените, приети в бандата, биха имали далеч по-големи шансове да оцелеят, отколкото ако останат сами. Подтикнат от хлапашки героизъм и благородни подбуди, аз се хвърлих напред. Успях да стигна почти до него, без да ме забележи, и замахнах към ченето му. За нещастие той се оказа малко по-бърз…

Когато отново възвърнах интереса си към заобикалящия ме свят, установих, че лежа на улицата. Стъпките на бандата заглъхваха в далечината и пророкът на страшния съд, възвърнал красноречието си, запращаше след тях ужасяващите стрели на проклятията, пъкления огън и сярата на преизподнята.

След като малко насилствено ми бяха вкарали разум в главата, благодарих се, че нещата не се бяха развили по-зле. Ако боят беше завършил с обратен резултат, едва ли бих могъл да избягна отговорността за всички тези хора, които той водеше. В края на краищата, независимо какво можем да си мислим за методите му, този човек беше очите на групата и те щяха да разчитат на него не само за пиене, но и за храна. А жените също щяха да се присъединят към тях доброволно — когато огладнееха достатъчно. И като се огледах наоколо, усъмних се, че някоя от жените сериозно би се възпротивила срещу това. Стана ми ясно като две и две, че май щастливо съм се отървал от въздигането ми в ранг главатар на бандата.

После, спомняйки си, че се бяха отправили към кафе „Роял“, реших да се посвестя и освежа главата си в хотел „Риджънт Пелъс“. По всичко изглеждаше, че други се бяха сетили за него преди мен, но все още имаше много бутилки, които не бяха успели да отворят.

Струва ми се, че точно тогава, докато удобно си седях в хотела с чаша коняк на масата и цигара в ръка, аз най-после започнах да признавам, че всичко видяно беше съвсем реално — и безвъзвратно. Връщане назад не можеше да има — никога. Това беше краят на всичко, което ми беше познато…

Може би ударът ми е бил необходим, за да успея най-после да го възприема. Сега аз се изправих лице с лице срещу факта, че моето съществование просто вече няма никакъв смисъл. Начинът ми на живот, плановете ми, амбициите ми, всичките ми надежди — всички те бяха заличени с един удар, заедно с условията, които ги бяха породили. Предполагам, че ако имах някакви роднини или близки приятели, които да оплаквам, в този момент бих се чувствувал убийствено изоставен. Но това, което понякога ми се беше струвало празно съществование, сега се оказа щастливо стечение на обстоятелствата. Майка ми и баща ми бяха умрели. Единственият ми опит за женитба преди няколко години беше завършил неудачно и сега никой не зависеше от мен. И любопитното е, че това, което установих, че усещам, с пълното съзнание, че чувствата ми са нередни, беше облекчение…

Явно причината не беше само в коняка, защото усещането си остана трайно. Струва ми се, че то се беше породило от усета за нещо съвсем ново и свежо. Близките стари банални проблеми, и лични, и общочовешки, бяха разрешени само с един мощен удар. Един господ само знаеше какви нови проблеми можеха да възникнат — и по всичко изглеждаше, че няма да са малко. — но щяха да бъдат нови. Вече бях свой собствен господар, а не само частичка от голямата машина. Може би това щеше да бъде един нов свят, пълен с ужаси и опасности, срещу които трябваше да се изправя, но аз можех сам да решавам как да се справям с тях и нямаше вече да бъда подмятан насам-натам от сили и интереси, които нито разбирах, нито ме интересуваха.

Не, съвсем не беше виновен конякът, защото даже и сега, след толкова години, аз все още изпитвам подобни чувства — въпреки че възможно е конякът да е бил причината тогава нещата да са ми изглеждали значително по-прости.

Освен това трябваше да реша и още един малък въпрос — какво да правя по-нататък; как и къде да започна този нов живот. Но не се оставих на подобни мисли да ме тревожат дълго. Допих си чашата и излязох от хотела, за да видя какво можеше да ми предложи този странен свят.