Десетте Божи заповеди

Глава 1

Когато бях малка и обличах куклата си Барби, никога не й слагах долни гащи. Погледнеш ли я — същинска изискана дама с високи токове и изящно ушит костюм. Под тях обаче бе чисто гола. Днес работя като агент за издирване на лица, освободени под гаранция. На хората с моята професия им викат още „агент за издирване на укриващи се от правосъдието лица“. Наричат ги също и „търсачи на съкровища“. Длъжна съм да откривам тези лица и да ги предавам на правосъдието живи или мъртви. Старая се. Хората с такава професия наподобяват гологъзата Барби. Външността ти излъчва бабаитлък, но си без долни гащи. Добре де, може би не всички мои колеги ще се съгласят с мен, но самата аз често имам усещането, че задникът ми е незащитен. В преносния смисъл на думата естествено.

В момента обаче не се чувствах уязвима. В момента се чувствах отчаяна. Бях закъсняла с плащането на наема, а в Трентън се бяха свършили правонарушителите. Бях се подпряла с длани на бюрото на Кони Росоли, краката ми бяха широко разтворени и — независимо от старанията ми да не допусна това — гласът ми звучеше досущ като на мишката Мини от рисуваните филми.

— Как така да няма непесета? Непесетата никога не се свършват.

— Съжалявам — отвърна Кони. — Освободени под гаранция — колкото щеш. Всички обаче се явяват най-чинно пред съда. Не знам, може би им действат лунните фази.

„Непесе“, или по-точно „НПС“, означава „неявил се пред съда“. Подобно деяние е категорично забранено от нашата съдебна система, но въпреки това мнозина го извършват.

Кони ми подаде един кафяв плик и каза:

— Това е единственото, с което разполагам, но не вярвам да чини много.

Кони е шеф на администрацията на „Винсънт Плъм — Освобождаване под гаранция“. Две години е по-голяма от мен, което означава, че е малко над тридесет. Косата й е тупирана. Не позволява никому да я ядоса. Освен това, ако гърдите бяха пари, Кони щеше да е Бил Гейтс.

— Вини си умира от кеф — продължи Кони. — Направо гребе пари с лопата. Не се охарчва за търсачи на съкровища. Не му конфискуват паричните гаранции. За последен път го видях в такова настроение, когато мадам Зарецки бе арестувана за сводничество и содомия и предложи обученото си куче като обезпечение на гаранцията, внесена за нея.

Думите й ми подействуваха потискащо, защото Винсънт Плъм е не само мой работодател, но и мой братовчед. В труден момент от живота си го изнудих да ме вземе на работа като агент, а после тази работа започна да ми харесва. Е, ако невинаги, то поне понякога. Това не означава, че храня някакви илюзии относно Вини. През по-голямата част от времето той е изряден бизнесмен. Между нас казано обаче, Вини е цирей в задника на нашия род.

Работата му се състои във внасянето на пари в съда като уверение, че обвиняемият ще се яви своевременно пред него. Ако обаче обвиняемият реши да се покрие, Вини губи парите. Тъй като тази перспектива не го радва, в подобни случаи ме изпраща да издиря обвиняемия и да го довлека пред съда. Хонорарът ми е десет на сто от сумата, внесена като парична гаранция. Получавам ги единствено ако си изпълня задачата успешно.

Отворих плика и зачетох договора. „Ранди Бригс. Арестуван за укривателство. Не се явил на делото.“ Размерът на гаранцията бе седемстотин долара. Това означаваше, че от тях мога да получа седемдесет. Не са много пари за човек, който си рискува живота за издирването на хора, укриващи нещо.

— Чудя се дали да приема — казах на Кони. — Този човек има нож.

Тя погледна собствения си екземпляр от протокола за арестуването на Бригс и каза:

— Тук пише, че ножът бил малък. И не бил остър.

— Колко малък?

— Двадесет и четири сантиметра.

— Ти на това малък нож ли му викаш?

— Никой друг не ще да се заеме с тази работа — отвърна Кони. — Рейнджъра не се залавя за нищо, по-малко от десет бона.

Рейнджъра е мой наставник и следотърсач от световна класа. Освен това никога не оставя впечатлението, че е приритал за пари, за да си плати наема. Рейнджъра има други източници на доходи.

Погледнах снимката, прикрепена към делото на Бригс. Не изглеждаше страшен. Четиридесет и няколко годишен, с тясно лице и оплешивяващ. Бял. Професия: компютърен програмист на свободна практика.

Въздъхнах смирено и пъхнах плика в чантата си.

— Добре. Ще поговоря с него.

— По всяка вероятност просто е забравил да се яви — каза Кони. — Нищо работа.

Съгласих се с поглед и излязох. Бе понеделнишка сутрин и пред офиса на Вини нямаше оживено движение. Октомврийското небе бе синьо, доколкото е възможно небето над Ню Джърси да придобие такъв цвят, а въздухът бе свеж и чист откъм бензинови изпарения. Промяната във времето бе приятна, но дишането бе станало досадно лесно.

Зад моя буик модел 1953 година тихо спря нов червен „Файърбърд“. От него излезе Лула, подпря ръце на хълбоците си и поклати неодобрително глава.

— Хей, момиче, още ли караш тази сутеньорска кола?

Лула се занимаваше с деловодството на Вини и разбираше много от сутеньорски коли, тъй като навремето се бе трудила като проститутка. За жени с нейната външност най-често възпитано се казва, че са едри. Тежеше над сто килограма, бе висока метър и осемдесет и изглеждаше направена цялата от мускули. Тази седмица косата й бе боядисана в оранжев цвят и в съчетание с тъмнокафявата й кожа успешно придаваше на своята собственичка есенен вид.

— Това е ретро кола — казах на Лула.

И двете обаче чудесно знаехме, че ретрото никак не ме интересува. Карах Звяра, защото моята хонда се бе запалила и превърнала в пепел, а нямах пари да си купя друга. И ето, видях се принудена отново да поискам на заем от чичо си Сандър този звяр, вечно зажаднял за бензин.

— Проблемът ти е, че още не си получила възможност за истинска професионална изява — каза Лула. — Тези дни се занимаваме само с дребосъци. На теб, момиче, ти трябва да погнеш някой сериен убиец или изнасилвач садист, решил да се укрива от съда. Точно от такива типове се печелят сериозни пари.

— Ох, де да извадя късмет да ми се падне такъв! — отвърнах. Късмет — друг път. Само да реши Вини да ме изпрати подир изнасилвачи, веднага напускам и се преквалифицирам в продавачка на обувки.

Лула се понесе към офиса, а аз се тупнах зад кормилото и препрочетох още веднъж делото на Бригс. Ранди Бригс бе посочил един и същ адрес като домашен и служебен: блок „Клавърлийф“ на булевард „Гранд“. Това не бе далеч от офиса — само на километър и половина. Подкарах, на първото кръстовище направих забранен завой от 180 градуса и се понесох по булевард „Хамилтън“ към булевард „Гранд“.

Блок „Клавърлийф“ се оказа само на две преки след кръстовището с „Гранд“. Триетажна сграда със спартанска фасада от червени тухли. С преден и заден вход и малък паркинг откъм гърба. Нямаше украса. Прозорците й бяха с алуминиева дограма, от тази, която през петдесетте години бе модерна, но днес ухае на бедност.

Паркирах колата и влязох в тясно фоайе. От едната страна имаше стълбище, а от другата — асансьор. Стори ми се ненадежден и навяващ клаустрофобия, така че се качих до втория етаж пеша. Бригс живееше в апартамент 2 B. Застанах за миг неподвижно до вратата и се вслушах. Не се чуваше нищо: нито телевизор, нито разговор. Натиснах звънеца и застанах малко встрани, за да не може стопанинът да ме види през шпионката.

Ранди Бригс отвори вратата и подаде глава.

— Да?

Бе досущ като човека от фотографията, с късо подстригана и грижливо сресана коса с пясъчен цвят. Добре обръснат и спретнат, с чисти кафяви панталони и закопчана догоре риза. Точно такъв, какъвто бе изобразен на фотографията. Само че… Само че бе висок един метър. При Ранди Бригс вертикалното измерение бе объркано.

— Ох, дявол да го вземе! — промърморих и наведох поглед към него.

— Какъв ти е проблемът? За пръв път ли виждаш малък човек? — попита той.

— Досега — само по телевизията.

— Значи днес ти е излязъл късметът.

Подадох му визитната си картичка.

— Представител съм на „Винсънт Плъм — Освобождаване под гаранция“. Пропуснали сте да се явите пред съда в определения от него ден. Ще ви бъдем признателни, ако се договорите с него за нова дата.

— Няма — рече Бригс.

— Моля?

— Никъде няма да ходя. Нищо няма да договарям. Няма да се явявам пред съда. Този арест ми го скроиха.

— В съответствие с изискванията на нашата съдебна система трябва да заявите това на съдията.

— Добре. Иди ми доведи съдията.

— Съдиите не правят частни посещения по домовете.

— Виж какво, имам много работа — каза Бригс и понечи да затвори вратата. — Хайде, че друг няма да я свърши вместо мен.

— Почакайте! Нямате право да пренебрегвате заповед на съда.

— Хич не ме е еня.

— Вие не ме разбирате. Съдебните власти и „Винсънт Плъм“ ми възложиха да ви отведа пред съда.

— Тъй ли? А как ще го направиш? Ще ме гръмнеш ли? Нямаш право да стреляш по невъоръжен човек. — Бригс протегна ръце. — Да не би да си решила да ми сложиш белезници? Да не си мислиш, че можеш да ме измъкнеш от апартамента ми и от дома ми, без да станеш за посмешище? Велико юначество, няма що: голямата зла търсачка на съкровища тормози един малък човек. Така ни наричат: „малки хора“. Не ни наричат „дребосъци“, „джуджета“ или „ситнежи“. Наричат ни „малки хора“. Станали ти ясно?

Пейджърът на китката ми запищя. Достатъчно бе да отместя поглед към него и — тряс! — Бригс хлопна вратата и я заключи.

— Неудачница! — извика отвътре.

Е, нещата не се бяха развили така гладко, както ми се бе искало. Сега обаче поне имах избор. Можех да разбия вратата и да спукам Бригс от бой, а можеше и да се отзова на повикването на майка ми. Не бях в настроение да извърша нито едното от двете, но все пак предпочетох майка си.

Родителите ми живеят в жилищния квартал на Трентън, известен като Бърг. Заселиш ли се там, няма излизане. И да си в Антарктида, би могъл да се преместиш от едно място на друго, но обитателят на Бърг си остава обитател на Бърг за цял живот. Там къщите са малки и вманиачено спретнати. Телевизорите са големи и шумни. Парцелите са малки, а семействата са големи. В Бърг никой не издребнява на тема закони. Ако кучето ти си свърши работата в нечий чужд двор, на следващата сутрин ще завариш стореното пред вратата си. Животът в Бърг е опростен.

Включих буика на скорост и подкарах по „Хамилтън“ в посока към болницата „Сейнт Франсис“. Родителите ми живеят на две преки зад нея, на улица „Рузвелт“. Къщата им е близнак, построен във времената, когато семействата са се нуждаели само от една баня, а съдовете са се миели на ръка.

Когато паркирах, видях майка си, застанала до вратата. До нея бе баба ми Мазур. И двете бяха ниски и слаби, с черти, загатващи за наличието на монголски прадеди, вероятно смахнати грабители.

— Слава Богу, че дойде — каза майка ми, докато слизах от колата. — Какви са тези обувки? Приличат на армейски.

В разговора се включи баба.

— Миналата седмица заедно с Бети Заик и Ема Гец посетихме оня салон за мъжки стриптийзьори. Та там се мотаеха разни мъже с вид на строителни работници и обувките им бяха точно като твоите. И хоп! Докато се усетиш, останаха само по обувки и по ония черни копринени торбички, в които си крият срамотиите.

Майка ми стисна устни, прекръсти се и каза:

— Нищо не си ми казвала за това.

— Ами сигурно съм забравила. С Бети и Ема бяхме тръгнали да играем бинго в църквата, ама се оказа, че там имали тържество Рицарите на Колумб. Тогава решихме да огледаме момчетата в новия клуб. — Баба ме сръга с лакът. — На един му пъхнах цяла петарка в торбичката.

— Господи Боже мой! — разнесе се откъм хола гласът на баща ми, последван от шумоленето на вестник.

Баба Мазур се засели при родителите ми преди няколко години, когато дядо се отправи да играе покер в небесата. Майка ми прие идването й като възможност да прояви дъщерните си задължения. Баща ми пък започна да чете списание „Огнестрелни оръжия и боеприпаси“.

— Какво има? Защо ме извика по пейджъра? — попитах. Майка ми сведе поглед и ме поведе към кухнята.

— Вземи си курабийка — рече и постави кутията с курабийки на малката кухненска масичка, покрита с огнеупорна синтетика. — Искаш ли мляко? Яла ли си?

Отворих кутийката и надникнах. Шоколадови курабийки. Любимите ми.

— Разкажи й, разкажи й — каза баба на мама и я сръга. После се обърна към мен. — Да видим ти какво ще кажеш. Това, дето се случи, наистина си го бива.

Присвих вежди и погледнах майка си.

— Имаме семеен проблем — съобщи мама. — Дядо ти Фред е изчезнал. Отишъл уж само до магазина и не се прибрал.

— Кога е станало това?

— В петък.

Задържах курабийката, която вече бях доближила до устата си.

— Та днес е понеделник!

— Нали ти казах. Бас хващам, че са го отвлекли извънземни — каза баба.

Дядо Фред е женен за Мейбъл, първа братовчедка на баба Мазур. Ако ме бяха питали за възрастта му, щях да отговоря, че е някъде между седемдесет години и безкрайността. Когато хората се прегърбят и сбръчкат, всичките ми се струват еднакви. С него се срещахме единствено на сватби и погребения, а от време на време го зървах и в магазина за месо и деликатеси на Джовикини, където понякога си купуваше двеста грама хляб с оливия. Еди Касапина слагаше хляба върху теглилката, а дядо Фред реагираше.

— Сложил си хляба върху намаслена хартия. Колко тежи тази хартия? Ти да не си решил да ми взимаш пари и за нея? Ще ми я приспаднеш от теглото.

Отхапах от курабийката и попитах:

— Обадихте ли се в полицията?

— Мейбъл веднага го направи — каза мама.

— И?

— И още не са го открили.

Отидох до хладилника и си налях мляко.

— А колата? Откриха ли колата?

— Колата я откриха в паркинга на „Гранд Юниън“. Беше си заключена и чистичка. Нищо й нямаше.

— След този удар през деветдесет и пета така и не се оправи — каза баба. — При него асансьорът вече май не стига до най-горния етаж, не знам дали ме разбираш. Може просто да се е запилял някъде, като онези хора, дето са болни от алцхаймерова болест. Някой дали се е сетил да провери щанда за хлебни произведения в супермаркета? Нищо чудно и сега да стърчи там и да се чуди какво да прави.

Баща ми промърмори откъм хола реплика, свързана с асансьора на баба, а майка ми в отговор отправи свиреп поглед в негова посока.

Цялата работа ми се стори много странна. Дядо Фред бе изчезнал. Подобни неща досега не се бяха случвали в семейството ни.

— Някой отиде ли да го търси?

— Роналд и Уолтър. Обиколиха всички квартали около „Гранд Юниън“, обаче не го откриха.

Роналд и Уолтър бяха синовете на Фред. Вероятно бяха мобилизирали и децата си.

— Та решихме, че ако някой може да свърши тази работа, това ще си ти — каза баба. — Нали това ти е работата? Да откриваш хора.

— Аз издирвам престъпници.

— Баба ти Мейбъл ще ти е много благодарна, ако се заемеш с издирването на Фред — каза мама. — Защо не поговориш първо с нея и тогава да решиш какво да правиш?

— На нея й трябва детектив — казах. — Аз не съм детектив.

— Мейбъл помоли ти да се заемеш с тази работа. Не й се иска с нея да се занимават чужди хора.

Вътрешният ми радар започна да се включва.

— Има ли нещо, което да сте пропуснали да ми кажете?

— Какво да има? — отвърна мама. — Един човек не се е прибрал.

Изпих си млякото и изплакнах чашата.

— Добре. Ще поговоря с баба Мейбъл. Обаче не ви обещавам нищо.

Дядо Фред и баба Мейбъл живеят на улица „Бейкър“, в самия край на Бърг, на три пресечки от дома на родителите ми. Десетгодишният им понтиак комби бе паркиран пред входа. Бе дълъг почти колкото фасадата на къщата им, прилепена до други къщи. Откакто си спомням, винаги са живели в нея. В течение на петдесет години успяха да отгледат там две деца и пет внучета и непрестанно да се карат.

На почукването ми отговори баба Мейбъл — по-закръглена и омекотена версия на баба Мазур. Бялата й коса бе безупречно сресана. Бе облечена в жълти полиестерни панталони и подходяща блуза на цветя. Носеше големи клипсове. Червилото й бе яркочервено, а веждите й бяха изписани с кафяв молив.

— Добре дошла — каза баба Мейбъл. — Заповядай в кухнята. Днес взех кекс от Джовикини. От хубавия, с бадемите.

В Бърг има условности, които задължително се съблюдават. Длъжна си да почерпиш госта с кекс дори когато мъжът ти е отвлечен от извънземни.

Последвах баба Мейбъл в кухнята и я изчаках да нареже кекса. След това тя наля кафе и седна срещу мен.

— Майка ти сигурно вече ти е разказала за дядо ти Фред — каза тя. — Петдесет и две години, откак сме женени, и хоп — няма го.

— Дядо Фред имаше ли проблеми със здравето?

— Ами! Як е като бик!

— Ами инфарктът?

— Е, имаше и такова нещо, ама днес всеки получава инфаркт. А и този инфаркт на нищо не му попречи. Продължаваше да си спомня за неща, които всеки друг ще забрави. Като тази история с боклука. Кой си спомня за такива неща? Кой въобще им обръща внимание? Какъв шум вдигна за нищо работа!

Знаех, че ще съжалявам за въпроса си, но трябваше да го задам.

— За какъв боклук говориш?

Мейбъл си взе парче кекс.

— Миналата седмица боклукчийския камион го караше нов шофьор. Взе, че пропусна да прибере боклука от нашата къща. Направи го само веднъж, ама Фред забравя ли такива работи? Ами! Фред никога нищо не забравя. Особено когато е свързано с пари. Та в края на месеца поиска от фирмата да ни приспадне два долара от парите, които плащаме за тримесечието. Каза, че е предплатил за пропуснатия ден.

Кимнах с разбиране. Чутото въобще не ме изненада. Някои мъже играят голф. Други мъже решават кръстословици. Единственото хоби на дядо Фред бе скъперничеството.

— Това бе едно от нещата, които Фред трябваше да свърши в петък — каза Мейбъл. — Компанията за извозване на боклука започнала да го разиграва. Отишъл там сутринта, но му казали, че нямало да му дадат пари, ако не представи доказателства за основателността на иска си. Компютрите им били объркали някакви сметки. Та Фред щеше следобеда пак да ходи в компанията.

Всичко това — за два долара. Ако аз бях на мястото на чиновника от компанията, щях да дам на Фред два долара от собствения си джоб, само и само да се отърва от него.

— Коя е компанията? — попитах.

— „Ар Джи Си“. Полицаите ни казаха, че Фред не отишъл там. В петъка трябваше да ходи на много места: до ателието за химическо чистене, до банката, до супермаркета и до „Ар Джи Си“.

— И оттогава не си чула нищо за него, така ли?

— Нищичко. Никой нищо не знае.

— Имаш ли представа къде може да е отишъл?

— Хората казват, че сигурно просто се е запилял някъде. Досущ като безмозъчна кукла.

— Самата ти какво мислиш по въпроса?

Мейбъл присви рамене. Един вид, че не знае какво да мисли. Аз също присвивам рамене, когато не искам да кажа какво мисля.

— Мога да ти покажа нещо, но ще трябва да ми обещаеш, че няма да разказваш за това на никого — каза Мейбъл.

Божичко!

Тя бръкна в едно от кухненските чекмеджета и извади пачка снимки.

— Открих ги в бюрото на Фред, Търсех чековата книжка, а виж какво намерих.

Бяха ми необходими около тридесет секунди втренчване в първата фотография, за да осъзная какво гледам. Фотографията бе направена на сенчесто място и изглеждаше недостатъчно експонирана. В отворен черен пластмасов плик за боклук се виждаше окървавена ръка, отрязана при китката. Прешарих и останалите снимки. Пак същото. На някои от тях чувалът бе разтворен по-широко и се виждаха и други части от човешко тяло. Една наподобяваше челюст. Друга приличаше на част от туловище. Трета бе може би задната половина на човешка глава. Не можеше да се разбере дали тялото е мъжко, или женско.

Дъхът ми секна и усетих странно бръмчене в главата. Не исках да развалям имиджа си на търсач на съкровища и да припадна, така че се опитах да нормализирам дишането си и казах:

— Трябва да ги дадеш на полицията.

Мейбъл поклати глава.

— Нямам представа за какво са му били на Фред тези снимки. За какво може въобще на човек да му трябват такива снимки?

Никъде върху снимките не бе отбелязана дата.

— Имаш ли представа кога са правени? — попитах я.

— Не.

— Имаш ли нещо против да огледам бюрото на Фред?

— В мазето е — отвърна Мейбъл. — Напоследък Фред прекарваше доста време долу.

Бе очукано бюро от държавна канцелария, вероятно закупено при разпродажба на бракувано имущество. Беше сложено до стената срещу пералната и сушилната машини върху мръсно парче мокет, явно оползотворено при смяната на мокета на горния етаж.

Прегледах чекмеджетата и открих в тях обичайните боклуци. Моливи и химикалки. Чекмедже, пълно с инструкции за ползване и гаранционни карти на различни домашни уреди. Друго съдържаше стари броеве на списание „Нешънъл Джеографик“. Списанията бяха оръфани от много прелистване. Опитах се да си представя как Фред се крие от Мейбъл в мазето да чете за изчезващите тропически гори на остров Борнео.

Под едно преспапие грижливо бе положен чек за заплащане на услугите на компанията „Ар Джи Си“. Фред вероятно си бе направил фотокопие и бе оставил оригинала тук.

В някои части от страната хората поверяват своите сметки и разплащания на банките и се задоволяват с ежемесечни компютърни разпечатки. Бърг не е сред тези части от страната. Жителите на Бърг нямат вяра в компютрите и банките. Жителите на Бърг обичат хартиите. Роднините ми съхраняват изразходваните си чекови книжки със същата страст, с която алчният чичо на Патока Доналд трупа монети от двадесет и пет цента.

Не открих други снимки на трупове. Не открих и бележки или фактури, свързани с фотографиите.

— Нали не допускаш, че Фред е могъл да убие този човек? — попита Мейбъл.

Не знаех какво да допускам. Знаех само, че съм потресена.

— Фред няма вид на човек, способен да извърши подобно нещо — казах на Мейбъл. — Имаш ли нещо против да предам тези неща на полицията?

— Щом смяташ, че трябва. Нямах никакви съмнения в това.

Предстоеше ми да проведа няколко телефонни разговора, а домът на родителите ми бе по-близо от моя апартамент. Щеше да ми излезе по-евтино да използвам техния телефон, а не мобифона си, така че се върнах на улица „Рузвелт“.

— Как мина разговорът? — попита баба.

— Нормално.

— Ще се заемеш ли със случая?

— Бабо, това не е случай в същинския смисъл на думата. Става дума просто за изчезнал човек.

— Ще видиш голям зор, дорде го откриеш, ако наистина са го отвлекли извънземни — отвърна баба.

Набрах номера на централата на полицейското управление на Трентън и помолих да ме свържат с Еди Гадзара. С него израснахме заедно, а после той се ожени за моята братовчедка Мънкащата Шърли. Гадзара бе добър приятел, добро ченге и добър източник на полицейска информация.

— Май ще искаш нещо — каза Гадзара.

— Здравей.

— Греша ли?

— Не. Трябва ми малко информация във връзка с един неотдавнашен случай.

— Нямам право да ти давам такива сведения.

— Имаш, разбира се. Освен това става дума за дядо Фред.

— За изчезналия дядо Фред?

— Точно за него.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко, което ми кажеш.

— Почакай малко.

Чух как прелиства хартии. После каза:

— Фред са го обявили за изчезнал в петък и е твърде рано да го включваме в списъка на изчезналите, но за всеки случай си отваряме очите. Особено когато става дума за стари хора. Понякога просто скиторят по улиците и търсят пътя за Оз.

— Според теб Фред сега това ли прави? Търси пътя за Оз?

— Не знам. Колата му е открита на паркинга на „Гранд Юниън“, Заключена. Без следи от опити за насилствено отваряне. Без следи от борба. Без следи от кражба. На задната седалка имало дрехи, взети от химическо чистене.

— А да са открили нещо друго в колата? Хранителни продукти например?

— Не. Нямало е продукти.

— Значи е успял да посети ателието за химическо чистене, но не и супермаркета.

— Тук имам хронология на събитията — каза Гадзара. — Фред е излязъл от дома си в един часа, непосредствено след като обядвал. После отишъл в банката, във „Фърст Трентън Тръст“. От техните записи се вижда, че в два и тридесет и пет изтеглил двеста долара от автоматичната каса на партера. От ателието за химическо чистене, което е на една и съща улица с банката, ни казаха, че Фред си прибрал дрехите някъде към два и четиридесет и пет. Това е всичко, с което разполагаме.

— Губи ни се един час. От Бърг до „Гранд Юниън“ и до банката се стига за десет минути.

— Не знам — каза Гадзара. — Трябвало да се отбие и до компанията „Ар Джи Си — Събиране на смет“, но оттам ни казаха, че въобще не се е мяркал.

— Благодаря ти, Еди.

— Ако искаш да ми се отблагодариш, трябва ни някой да остане при децата в събота вечерта.

На Гадзара винаги му трябваше човек, който да гледа децата. Бяха много умни, но убийствени за всеки детегледач.

— Еди, страхотно бих искала да ти помогна, но в събота съм заета. Отдавна имам ангажимент.

— Добре, добре.

— Освен това, Гадзара, последния път, когато останах да ти гледам децата, те ми отрязаха пет сантиметра от косата.

— Ами не е трябвало да заспиваш. Човек спи ли, когато са го оставили да гледа деца?

— Беше един през нощта!

После се обадих на Морели. Той е цивилен полицай с умения, неописани в наръчника за полицейска работа. Преди няколко месеца го допуснах до живота си и до леглото си. Преди няколко седмици го изритах оттам. След това пак се срещахме, най-често случайно, и понякога вечеряхме заедно. Случайните срещи винаги преминаваха топло. При вечерите температурата леко се повишаваше и често се стигаше до шумни реплики, които аз окачествявах като спор, а Морели — като кавга.

Нито една от тези срещи не завърши в спалнята. Момичетата, израсли в Бърг, научават някои неща още в съвсем ранна възраст. Едно от тях е, че мъжете никога не плащат за стоки, които могат да получат без пари. Тези думи не ми попречиха да дам на Морели нещо безплатно, но само веднъж, не и постоянно. Друга причина да престана да го правя бе и страхът ми — както се оказа, неоснователен — че съм забременяла. Всъщност трябва да призная, че чувствата ми към бременността бяха смесени. Смес от облекчение и съжаление. Вероятно именно второто ме накара да се замисля по-сериозно за живота си и за връзката си с Морели. Освен това вижданията ни по множество въпроси се различаваха. Тази връзка обаче не бе напълно прекратена. Запази се във вида на нещо като схватка, в която всеки се опитва да отнеме територия от другия. Имаше известна прилика с конфликта между араби и израелци.

Потърсих Морели на домашния му телефон, после на служебния, накрая позвъних и на номера в автомобила му. Не отговори. Навсякъде оставих съобщение, че съм го търсила, и освен това оставих и номера на мобифона си на пейджъра му.

— Какво успя да разбереш? — попита баба, след като свърших с обажданията.

— Нищо особено. Фред е излязъл от къщи в един, а час по-късно е посетил банката и ателието за химическо чистене. През този час трябва да е правил нещо, но не знам какво.

Майка ми и баба ми се спогледаха.

— Какво има? — попитах.

— Вероятно е имал някакъв личен ангажимент — отвърна майка ми. — Не е нещо, което да те интересува.

— Какво криете от мен?

Майка ми и баба ми се спогледаха пак.

— Има два вида тайни — поясни баба. — Едните тайни са тези, които наистина никой не знае. Другият вид са онези, които всъщност не са тайни за никого, но всички се правят, че не ги знаят. Та в случая става дума за втория вид тайни.

— Е, и?

— Става дума за любовниците му — каза баба.

— Любовници ли?!

— Фред винаги е имал любовници — каза баба. — Трябваше да стане политик.

— Какво искаш да кажеш? Че Фред има любовни връзки? Та той е прехвърлил седемдесетте!

— В средата на живота си човек има всякакви кризи — каза баба.

— Седемдесетте години не са средата на живота — отвърнах. — Средата на живота са четиридесетте.

— Зависи кой колко е решил да живее — каза баба след кратка пауза.

Обърнах се към майка си и попитах:

— Ти знаеше ли за това?

Майка ми извади от хладилника две кесии, пълни със студени меса, и ги изсипа в една чиния. После каза:

— Този човек е женкар, откак го помня. Чудя се как клетата Мейбъл го изтърпя.

— Тя пък го удари на пиене — вметна баба.

Направих си сандвич с лебервурст и попитах:

— Допускате ли, че дядо Фред е избягал с някоя от приятелките си?

— По-скоро допускам, че нечий съпруг е очистил Фред и го е закопал някъде — каза баба. — Не виждам никаква логика пинтията Фред да плаща за химическо чистене, ако е решил да избяга с някоя от мацките си.

— Имате ли представа с кои жени се е срещал?

— Можеш ли ги преброи всичките — каза баба и се обърна към майка ми. — Ти какво мислиш, Елън? Допускаш ли, че още се среща с Лорета Уоленовски?

— Чух, че били скъсали — отвърна майка ми.

В чантата ми зазвъня мобифонът.

— Здрасти, малката — каза Морели. — За каква катастрофа става дума?

— Откъде знаеш, че е катастрофа?

— Оставила си ми съобщения на три различни телефона и на пейджъра. Или има някаква катастрофа, или много съм ти притрябвал.

— Трябва да поговорим.

— Сега ли?

— Няма да ти отнема повече от минута.

„Скилет“ е кафене в близост до болницата. Повече би му отивало названието „Мръсната дупка“. Морели ме бе изпреварил и ме чакаше с чаша сода в ръка. Изглеждаш отегчен.

Усмихна ми се. Красива усмивка, в която участваха и очите му. Прегърна ме, придърпа ме към себе си й ме целуна, като поясни:

— Не за друго, а за да не ми стане зян денят.

— Имаме семеен проблем.

— За дядо Фред ли става дума?

— Боже, та ти всичко знаеш! Би трябвало да станеш ченге!

— Вярно — отвърна Морели. — Кажи сега какво искаш.

Подадох му снимките и казах:

— Мейбъл ги е намерила тази сутрин в бюрото на Фред.

Той ги огледа набързо и възкликна:

— Боже мой! Какво е това?

— Приличат ми на части от човешко тяло.

Той леко ме перна по главата със снимките и изръмжа:

— Стига глупави шегички!

— И какво сега? — попитах.

— Трябва да ги дам на Арни Мот. Той отговаря за случая.

— Арни Мот е тъп като галош.

— Така е, обаче отговаря за случая. Ще му кажа, че съм ги получил от теб.

— И какво според теб означава това?

Джо поклати замислено глава, вперил поглед в най-горната снимка.

— Не знам. Обаче ми се струва, че са истински.

Направих забранен завой на „Хамилтън“ и паркирах съвсем близо до офиса на Вини, като наместих буика зад един черен мерцедес С600В. Предположих, че е на Рейнджъра. Сменяше автомобилите си така, както мъжете сменят чорапите си. Колите на Рейнджъра си приличаха по две неща. Винаги бяха скъпи и винаги бяха черни.

Когато нахълтах, през вратата, Кони се обърна към мен и попита:

— Бригс наистина ли е висок само метър?

— Да, наистина е висок само метър и е много опак. Съжалявам, че не си направих труда да прочета физическото му описание, преди да почукам на вратата му. Да се е появило нещо друго?

— Няма нищо — отвърна Кони.

— Денят наистина е страхотен. Сега пък изчезнал дядо ми Фред. Излязъл в петък да свърши някои работи и оттогава не са го виждали. Открили колата му на паркинга на „Гранд Юниън“.

Спестих споменаването на нарязаното на парчета тяло.

— И на един мой дядо веднъж му се случи същото — каза Лула. — Стигнал пеша чак до Пърт Амбой, преди да го открият. Голяма работа беше.

Вратата на кабинета на Вини бе затворена и Рейнджъра не се виждаше никъде, така че реших, че разговарят, и попитах:

— Рейнджъра да не е вътре?

— Да — отвърна Кони. — Свърши една работа за Вини.

— Работа?

— Само не ме разпитвай — отвърна Кони.

— Сигурно не е била свързана с търсенето на съкровища, нали?

— Не съвсем.

Излязох от офиса и зачаках навън. След пет минути се появи Рейнджъра. Той е американец от кубински произход. Чертите на лицето му са англосаксонски, очите му са латиноамерикански, кожата му има цвета на кафе с мляко, а колкото до тялото му, по-красиво тяло не съм виждала. Черната му коса бе сресана назад и вързана на опашка. Бе облечен с черна тениска, прилепваща плътно до тялото му, досущ като татуировка, и с черни панталони на специалните полицейски части, напъхани във високи черни обувки.

— Здрасти — казах.

Рейнджъра ме погледна през тъмните си очила и също каза:

— Здрасти.

Загледах влюбено колата му.

— Красив мерцедес.

— Просто превозно средство — отвърна Рейнджъра. — Нищо особено.

— Нищо особено в сравнение с кое? С автомобила на Батман? Кони каза, че сте разговаряли с Вини.

— Аз не разговарям с Вини, маце. С Вини обсъждаме делови въпроси.

— И аз бих искала да обсъдя с теб такъв един… въпрос. Знаеш ли, че те смятам за мой учител в търсенето на съкровища?

— Значи сме Илайза Дулитъл и Хенри Хигинс от Трентън1, така ли?

— Точно така. Е, истината е, че напоследък търсенето на съкровища много-много не върви.

— Искаш да кажеш, че освободените под гаранция не нарушават законите.

— Точно така.

Рейнджъра се облегна на автомобила си и скръсти ръце.

— И?

— И реших, че би трябвало да разнообразя малко заниманията си.

— И?

— И реших, че би могъл да ми помогнеш.

— За какво става дума? Да те посъветвам къде да инвестираш парите си?

— Не. Имам предвид печеленето на пари.

Рейнджъра отметна глава и се засмя. После каза:

— Маце, едва ли ще ти допадне разнообразието, което бих могъл да ти предложа.

Присвих очи.

— Добре, добре. Кажи какво имаш предвид.

— Нещо в рамките на закона.

— В рамките на закона има много неща.

— Имам предвид нещо напълно в рамките на закона.

— Трябва да ти обясня разбиранията си за трудова етика — тихо каза той. — Никога не правя неща, които според мен са морално неиздържани. Понякога обаче моралният ми кодекс се отклонява от нормите. Понякога моралният ми кодекс не се покрива със закона. Голяма част от нещата, които върша, се намират именно в сивата зона, простираща се непосредствено отвъд напълно законните занимания.

— Добре де. Ами тогава измисли за мен нещо, което да е хем в общи линии законосъобразно, хем напълно морално издържано.

— Сериозно ли говориш?

— Да. — Всъщност съвсем не бях сигурна в думите си.

— Ще си помисля по въпроса — отвърна Рейнджъра с безизразно лице.

После се качи в колата си и потегли.

Имах безследно изчезнал дядо, който може би бе убил и разфасовал жена и бе прибрал частите от тялото й в чувал за боклук. Бях закъсняла цял месец с плащането на наема. Предстоеше ми да намеря начин да реша и двата проблема.