Десетте Божи заповеди

Глава 11

Мерцедесът на Рейнджъра бе паркиран пред бара на Майк. Качихме се и потеглихме преди Перен да успее да излезе на тротоара.

— Добре ли си? — попита Рейнджъра.

— Никога не съм се чувствала така добре.

Рейнджъра още веднъж ме погледна одобрително.

— Е, може и да съм малко замаяна — казах. — Май не биваше да изпивам цялата чаша.

Доближих се до Рейнджъра. Изглеждаше много добре. Много по-добре от дребния мошеник Морели.

Рейнджъра намали скоростта пред един светофар.

— Ще ми обясниш ли каква беше тази стрелба?

— Перен стреля. Никой не пострада обаче. — Усмихнах се на Рейнджъра. Не изглеждаше толкова страшен, след като си изпил на екс „Бомбайски сапфир“.

— По теб ли стреля?

— Не. Появи се един тип, на когото не му стана приятно, че Перен разговаря с мен. Последва кавга. — Докоснах диамантената обица на Рейнджъра и казах: — Красива е.

— Ти колко чаши изпи?

— Само една, но голяма. Не нося много на пиене.

— Ще трябва да го запомня — каза Рейнджъра.

Не разбрах какво има предвид. Надявах се да е нещо, свързано със секса и с обладаването ми.

Рейнджъра спря пред входа на блока ми. Изпитах разочарование. Това означаваше, че просто ме оставя у дома. А можеше да паркира колата и да се отбие при мен за една последна чашка… или за нещо друго.

— Имаш посетител — каза той.

— Кой? Аз ли?

— Това е мотоциклетът на Морели.

Озърнах се. Да Това бе мотоциклетът „Дукати“ на Морели. Точно до кадилака на господин Фейнстейн. Дявол да го вземе! Бръкнах в чантата си и започнах да търся нещо.

— Какво търсиш? — попита Рейнджъра.

— Пистолета.

— Вероятно няма да е умно да се стреля по Морели — каза Рейнджъра. — Ченгетата са много чувствителни на тази тема.

Слязох от колата, оправих си полата и влязох в сградата.

Заварих Морели на стълбищната площадка. Бе облечен в черни джинси, черни мотоциклетни ботуши, черна тениска и черно кожено яке. Брадата му бе на два дни и косата му бе твърде дълга дори по неговите собствени критерии. Ако не му бях сърдита, щях да се съблека гола още преди да стигна до вратата на апартамента си. Давах си сметка, че по същия начин бях възприемала и Рейнджъра, но така си беше. Какво можех да кажа? Не след дълго и Бънчи и Бригс щяха да започнат да ми харесват.

— Трябва да си много смел, щом си тук — казах на Морели и започнах да търся ключа си.

Той извади ключовете си от джоба и отключи.

— Ти откога имаш ключ от жилището ми? — попитах го.

— Откакто ми го даде. Когато бяхме по-приятелски настроени един към друг. — Погледна ме и изражението му омекна. — Пила ли си?

— Да, по служба. Трябваше да свърша една работа за Рейнджъра и в… в един момент пиенето се оказа най-подходящото занимание.

— Искаш ли кафе?

— Не, защото ще развали всичко. Пък и не бих пила кафе, приготвено от теб. А сега можеш да си вървиш, благодаря ти.

— Не съм съгласен с теб. — Морели отвори хладилника, огледа го и откри кутията кафе „Моча Ява“, което бях купила от „Гранд Юниън“. Зареди машинката и я включи. — Аз ще изпия едно. Сърдита си ми, познах ли?

Не му отговорих. Отместих поглед от него и се замислих. Междувременно се опитах да открия Бригс и не го видях. Къде ли бе изчезнал малкият дявол?

— Ще ми обясниш ли защо? — каза Морели.

— Не заслужаваш да ти давам обяснения.

— Навярно си права, но все пак ми дай поне едно.

— Тери Гилмън.

— Какво?

— Това е обяснението. Друго обяснение няма да ти давам, мръснико!

Морели взе две големи чаши от шкафа над плота и ги напълни с кафе. Добави мляко и ми подаде едната.

— Трябва да ми кажеш нещо повече от едно име.

— Не, не трябва. Чудесно знаеш какво имам предвид.

Пейджърът му се включи и той произнесе няколко цветисти псувни. Погледна текста и се обади на някого по телефона ми. После каза:

— Трябва да тръгвам. Много бих искал да остана при теб и да изясним този въпрос, но ми се налага да изляза.

Отиде до вратата и след това се върна.

— Насмалко щях да забравя. Виждала ли си Рамирес?

— Да. И ще искам да бъде задържан и да се отмени освобождаването му под гаранция.

— Вече е отменено. Вчера е пребил почти до смърт една проститутка на улица „Старк“. Изтезавал я и след това я хвърлил в контейнер за боклук. Решил, че е мъртва. Тя някак си успяла да се измъкне и тази сутрин две деца я открили.

— Ще оживее ли?

— Изглежда, да, макар все още да е в критично състояние. Ти кога го видя?

— Преди половин час.

Разказах му за посещението на бара и за инцидента с Рамирес.

Видях, че в Морели започват да се развихрят чувства. Най-вече чувство на безсилие. Също и гняв.

— Защо не се преместиш при мен? — попита той. — Поне докато открият Рамирес.

Май у тях щеше да стане много пренаселено, като се отчете и присъствието на Тери.

— Не — казах.

— А ако се оженя за теб?

— Сега пък си решил да се ожениш за мен, така ли? Ами какво ще стане, след като заловят Рамирес? Тогава ще се разведем ли?

— В рода ми няма разведени хора. Баба Бела не би го позволила. Човек трябва да умре, за да прекрати брака си с представител на моя род.

— Чудесно, това няма как да не ми вдигне настроението. — Това бе и вярно. Донякъде разбирах отношението на Джо към женитбата. Мъжете от рода Морели имаха лошо минало. Пиеха прекалено много. Мамеха жените си. Биеха децата си. Страданията им продължаваха до гроба. За щастие на съпругите, смъртта навестяваше рано мъжете от рода Морели. Застрелваха ги при пиянски кавги. Загиваха при пиянски автомобилни катастрофи и взривяваха черните си дробове с алкохол. — Ще разговаряме друг път по този въпрос — казах му. — Сега по-добре си върви. За мен не се тревожи, знам как да се пазя. Заключвам вратите и прозорците и освен това имам пистолет.

— Имаш ли разрешително за него?

— Вчера го получих.

— Не знаех — каза Морели. Наведе се и ме целуна леко по устните. — Провери дали е зареден.

Всъщност бе много мил човек и не беше наследил някои от най-лошите гени на рода Морели. Имаше красивата външност и чара на мъжете от този род, но не и грубиянството им. Колкото до слабостта към жените, това предстоеше да се изясни.

Усмихнах се и му благодарих. После се сетих, че не знам за какво му благодаря. Може би защото бе проявил разбиране към това, че имам пистолет. Или може би защото се разтревожи за моята безопасност. Така или иначе, усмивката и благодарността го окуражиха и той ме притисна към себе си и ме целуна отново, този път страстно и истински. Не бе от целувките, които лесно се забравят. Не ми се искаше тази целувка да свърши.

Когато свърши, той ме задържа в прегръдката си и отново се усмихна.

— Така е по-добре. Ще ти се обадя при първа възможност.

И си тръгна.

Дявол да го вземе! Заключих вратата и се ударих по челото с опакото на ръката си. Бях пълна глупачка. Току-що бях целунала Морели, без да се замисля за утрешния ден. Въобще не исках да оставям у него такова усещане. А Тери? А Бънчи? А Рейнджъра? Добре, Рейнджъра да го оставим. Рейнджъра не бе част от този проблем. Рейнджъра бе отделен проблем.

Бригс подаде глава от банята.

— Може ли да се излезе?

— Ти какво търсиш там?

— Чух те да влизаш в хола и реших да не ти провалям вечерта. Виждам, че късметът ти най-сетне проработи.

— Благодаря, но това не го смятам за късмет.

— Виждам.

Бе един през нощта, а все още не можех да заспя. Виновна за това бе целувката. Не можех да престана да мисля за нея и за усещанията, които изпитах, когато Морели ме прегърна. После започнах да мисля как ли щях да се чувствам, ако бе разкъсал дрехите ми и ме бе целунал на други места. Представих си Морели гол. Представих си го гол и възбуден. Представих си това, което щеше да направи Морели, ако бе гол и възбуден. Не успявах да заспя дори само заради въображението си.

Стана два, и пак не ми се спеше. Морели да върви по дяволите! Измъкнах се от кревата и боса отидох до кухнята. Прегледах съдържанието на шкафовете и хладилника, но не открих нищо, способно да утоли глада ми. Разбира се, трябваше ми Морели. Но ако не можех да се сдобия с Морели, трябваше ми шоколад. Трябваха ми много шоколади. Трябваше да се сетя да ги купя, когато бях в магазина.

„Гранд Юниън“ бе отворен денонощно. Изкушението бе голямо, но отиването там бе опасно. Там можеше да ме дебне Рамирес. Достатъчно ми бе, че се тревожа заради него през деня, когато навсякъде е пълно с хора и видимостта е чудесна. Излизането през нощта беше глупаво и рисковано.

Отново си легнах и установих, че вече не мисля за Джо Морели, а за Рамирес. Замислих се дали не се е скрил някъде наблизо, в някоя от съседните улици или в самия паркинг. Познавах всички коли, които ползваха паркинга. Ако се появеше непозната кола, щях да я забележа.

Любопитството ми се усили. Както и възбудата от възможността да организирам залавянето му. Измъкнах се изпод завивките и отидох до прозореца. Паркингът бе добре осветен. Нямаше сенки, под които да може да се крие кола. Хванах завесата и я дръпнах. Очаквах пред очите ми да се появи паркингът. Вместо това пред взора ми се появиха обсидиановите очи на Бенито Рамирес. Бе се качил на пожарната площадка, хилеше ми се и лицето му бе осветено от слабата светлина. Масивното му тяло изглеждаше още по-голямо и застрашително на фона на нощното небе. Бе се подпрял с длани на рамката на прозореца.

Отскочих и изпищях. Цялото ми тяло се изпълни с ужас. Не можех да дишам. Не можех да помръдна. Не можех да мисля.

— Стефани — викна тихо Рамирес. Тихият му глас бе приглушен още повече от стъклото. Засмя се и отново викна: — Стефани!

Излетях от стаята и хукнах към кухнята. Бръкнах в чантата си и с трескави движения потърсих пистолета. Открих го и бързо се върнах в спалнята, но Рамирес вече бе изчезнал. На пожарната площадка нямаше никого. На паркинга също нямаше нищо тревожно. Не забелязах там непозната кола. За миг ми се стори, че всичко случило се е плод на въображението ми. Едва тогава забелязах листа, залепен със скоч от външната страна на прозореца. На листа с печатни букви пишеше:

„Бог чака. Скоро ще настъпи времето да отидеш при Него.“

Върнах се в кухнята и започнах да набирам номера на полицията. Ръцете ми трепереха, така че пръстите ми не успяваха да натиснат необходимите копчета на телефонния апарат. Поех си дълбоко дъх, за да се успокоя, и опитах отново. Поех си дъх още веднъж и започнах да разказвам на дежурния полицай за Рамирес. Затворих и набрах номера на Морели. Още по средата на набирането изключих телефона. Ами ако ми отговореше Тери? Глупава мисъл, казах си, та тя го бе зарязала. Не биваше да придавам голямо значение на тези неща. Пък и случилото се можеше да намери обяснение. Пък и Джо, дори и да не бе най-верният приятел, продължаваше да е прекрасен полицай.

Набрах още веднъж номера и изчаках седем сигнала. Накрая телефонният секретар прие обаждането ми. Морели не си беше вкъщи. Морели беше на работа. Шансът да е на работа бе 90 процента. Останах с 10 процента съмнение. Именно тези 10 процента не ми позволиха да набера мобифона или пейджъра му.

Изведнъж осъзнах, че Бригс е до мен.

В гласа му вече липсваше обичайният сарказъм.

— Не съм сигурен дали съм видял човек, който да е страшен — каза. — Ти май въобще не чу това, което ти казах.

— На пожарната площадка имаше човек.

— Рамирес.

— Да. Знаеш ли кой е той?

— Боксьор.

— Той е нещо повече от боксьор. Той е ужасен човек.

— Ще направя чай — каза Бригс. — Не изглеждаш добре.

Взех възглавницата и одеялото си, преместих се в хола и седнах на дивана до Бригс. Включих всички светлини в апартамента и оставих пистолета на масичката. Останах в това положение, докато се развидели, като само от време на време се поддавах на дрямката. Когато слънцето изгря, се върнах в леглото си и спах до единадесет, когато ме събуди телефонът. Бе Маргарет Бъргър.

— Открих чек — каза. — Неправилно попълнен. От времето, когато Сол си имаше разправии с телефонната компания. Спомням си, че господин Бънчи имаше желание да го види, обаче не знам как да го открия.

— Аз ще му го предам — обещах й. — Имам да свърша няколко неща навън, след което ще се отбия у вас.

— През целия ден ще си бъда у дома — каза Маргарет.

Нямах представа какво щях да правя с този чек, но реших, че няма да ми навреди да го разгледам. Направих прясно кафе и чаша портокалов сок. Взех набързо душ, облякох обичайната си униформа — джинси и тениска с дълги ръкави, — пих кафе, изядох една палачинка и позвъних на Морели. Отново не отговори никой, но този път му оставих съобщение. Заръчах му да се свърже с мен веднага по пейджъра, ако Рамирес бъде заловен.

Извадих спрея със сълзотворен газ от чантата си и го закопчах на колана на джинсите си.

— Пази се — каза ми Бригс, докато излизах.

В асансьора стомахът ми продължаваше да е свит. Продължих да го усещам и когато излязох от фоайето и тръгнах към паркинга. Бързо отключих поршето, запалих го и докато карах, не откъсвах поглед от задното огледало.

Дойде ми наум, че вече бях престанала да търся дядо Фред зад всеки ъгъл. Търсенето му се бе превърнало в част от мистерия, свързана с нарязана на парчета жена, с убити канцеларски работници и с неотзивчива боклукчийска компания. Реших, че между всички тези неща има връзка. Че всички те имат отношение към изчезването на Фред. Все още обаче не бях съвсем убедена в това.

Маргарет отвори вратата още след първото почукване. Бе приготвила чека и ме чакаше. Разгледах го внимателно, но и в него не открих нищо необичайно.

— Можеш да го вземеш, ако искаш — каза тя. — На мен не ми трябва. Може би онзи мил господин Бънчи също ще иска да го види.

Прибрах чека в чантата си и й благодарих. Все още не бях на себе си след появяването на Рамирес на пожарната площадка и затова отидох в офиса, за да проверя дали Лула ще се съгласи да ми прави компания през деня.

— Не знам — каза Лула. — Да нямаш пак вземане-даване с онзи Бънчи? Има много идиотско чувство за хумор.

Казах й, че ще ползваме моята кола. Че няма защо да се тревожи.

— Чудесно — рече Лула. — Ще си сложа шапка, така че никой да не ме познае.

— Няма нужда — казах. — Имам нова кола.

Кони вдигна поглед от монитора на компютъра си и попита:

— Каква е?

— Черна.

— Предпочитам черния цвят пред тъмносиния — каза Лула. — Що за кола е? Пак ли е някакъв малък джип?

— Не. Не е джип.

Кони и Лула ме погледнаха едновременно.

— Тогава каква е? — попита Лула.

— Ами порше.

— Я повтори — каза Лула.

— Порше.

За миг и двете се озоваха на вратата.

— Да пукна, ако това не е порше — каза Лула. — Ти какво? Банка ли си ограбила?

— Колата е фирмена.

Лула и Кони продължиха да ме гледат въпросително. Веждите им се бяха качили до прическите.

— Ами нали знаете, че от известно време работя с Рейнджъра, и…

— Какво имаш предвид? — попита Лула. — Оня мъж, дето се взриви? Или шейха, дето ти избяга? Да не искаш да ми кажеш, че Рейнджъра ти е дал тази кола, задето работиш с него?

Изкашлях се и с крайчеца на тениската си избърсах един отпечатък от пръст от задния десен калник. Лула и Кони започнаха да се усмихват. Лула ме сръга закачливо.

— Оправно момиче си.

— Не е това, което си мислите — казах.

Усмивката на Лула стана още по-широка.

— Нищо не съм казала. Кони, ти да си чула да съм казала каква работа имам предвид?

— Знам за какво си мислите — рекох.

Кони се включи в разговора.

— Я да отгатна. Има орален секс, има и нормален секс, има и…

— Започваш да се доближаваш до истината — каза Лула.

— Всички мъже, които работят с Рейнджъра, карат черни коли — казах им.

— Те карат лимузини — отвърна Лула. — Рейнджъра не им дава поршета.

Захапах долната си устна.

— Значи според теб той ще поиска нещо в замяна?

— Рейнджъра тези неща не ги прави току-така — каза Лула. — Рано или късно ще поиска да си платиш. Да не би да искаш да ми кажеш, че не знаеш каква е цената?

— Надявах се, че се отнася към мен както към мъжете и че тази кола е необходима за работата ми.

— Забелязала съм какви погледи ти хвърля — каза Лула. — Никога не оглежда така мъжете, с които работи. Мисля, че ще трябва да поискаш от него да ти обясни каква точно работа трябва да вършиш. Не че мен това ме вълнува. Ако можех да докопам тялото на този мъж, аз щях да му купя порше.

Стигнахме до търговския център „Гранд Юниън“ и паркирах срещу филиала на банката „Фърст Трентън“

— Каква работа имаме тук? — попита Лула.

Уместен въпрос. Отговорът бе малко неопределен.

— Имам два използвани чека, които искам да покажа на братовчедка си. Тя работи тук като касиер.

— Какво им е особеното на тези чекове?

— Имат нещо особено, но не знам какво е. — Подадох ги на Лула. — Ти какво мислиш?

— На мен ми изглеждат два най-обикновени шибани чека.

По обяд в банката имаше много хора, така че ни се наложи да се подредим на опашка пред гишето на Леона. Докато чакахме, хвърлих поглед към офиса на Шемпски. Вратата му бе отворена и се виждаше как той седи зад бюрото си и разговаря по телефона.

— Здрасти — каза Леона, когато стигнах до гишето. — Какво има?

— Искам да разгледаш един чек. — Подадох й чека на Маргарет. — Виждаш ли нещо необичайно в него?

Леона го огледа от двете страни.

— Не.

Подадох й чека на Фред за „Ар Джи Си“.

— Ами в този?

— Не.

— А в такъв случай да има нещо странно в сметките?

— Поне аз нищо не виждам — каза Леона. — Въведе информация в компютъра и сканира екрана. — По тази сметка на „Ар Джи Си“ парите се движат много бързо. Предполагам, че това е някаква малка ликвидна сметка на „Ар Джи Си“ на местно равнище.

— Защо мислиш така?

— „Ар Джи Си“ е най-големият извозвач на смет в нашия район, а тук не виждам голямо движение. Освен това и аз ползвам нейните услуги, а чековете ми се превеждат чрез „Ситибанк“. Когато работиш в банка, няма как да не забележиш тези неща.

— А чекът за телефонната компания?

Леона провери и него.

— Същата история. Моите чекове се превеждат чрез друга банка.

— Не е ли необичайно да насочваш клиентите към две различни банки?

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Сигурно е в реда на нещата, щом тези две компании го правят.

Благодарих на Леона и прибрах чековете в чантата си. На излизане насмалко не се сблъсках с Шемпски.

— Хоп! — каза той и отскочи назад. — Не исках да те блъскам. Просто реших, че няма да е зле да ти се обадя и да те питам как върви работата.

— Добре — отговорих и му представих Лула. Реших, че му прави чест да си дава вид, че не забелязва оранжевата й коса. Както и това, че е пъхнала стокилограмовото си тяло в стегнати панталони девети размер, тениска „Чери Гарсия“ и яке от изкуствена кожа, украсено с розова лъвска грива.

— Какво стана с онзи чек? — попита Шемпски. — Разгадахте ли тайната му?

— Не сме, обаче отбелязахме известен напредък. Открих подобен чек, издаден за друга компания. Любопитното е, че и двата чека са били преведени тук.

— Защо да е любопитно?

Реших да не споделям всичко. Не исках да замесвам в тази работа Леона или Маргарет Бъргър.

— Моите чекове за тези компании се превеждат чрез други банки. Това не ти ли се струва странно?

— Съвсем не — усмихна се Шемпски. — Някои компании често си откриват при нас малки ликвидни местни сметки, но депозират голямата част от парите си другаде.

— Това май вече съм го чувала — вметна Лула.

— Другият чек у теб ли е? — попита Шемпски. — Ще ми го покажеш ли?

— Не, но благодаря за предложението.

— Много си деловита — каза Шемпски. — Според теб май всичко това има някаква връзка с изчезването на Фред.

— Допускам, че такава връзка съществува.

— Оттук къде ще отидеш?

— В „Ар Джи Си“. Искам да си изясня тази история със сметката. Бях решила да го направя още миналия петък, но пристигнах там, след като Липински се бе самоубил.

— Моментът май не е много подходящ за бизнес — каза Шемпски.

— Прав си.

Шемпски ме дари с дружеската усмивка на банкер и каза:

— Е, пожелавам ти късмет.

— Тя няма нужда от късмет — каза Лула. — Тя сама се оправя. Винаги постига целта си, не знам дали ме разбираш. Така добре си гледа работата, че сега кара порше. Познаваш ли други търсачи на съкровища, които да карат поршета?

— Колата всъщност е фирмена — поясних на Шемпски.

— Страхотна кола е — каза той. — Вчера те видях с нея.

В крайна сметка реших, че съм на път да открия нещо. Вече имах известна представа как може да се открие връзка между много от нещата. Тя все още не бе съвсем ясна, обаче даваше храна за размисъл. От „Клокнър“ завих по „Хамилтън“ и после пресякох „Саут Броуд“. Навлязох в промишлената зона и изпитах облекчение, когато не забелязах полицейски коли и не чух сирени. Днес нямаше човешки жертви. В паркинга на „Ар Джи Си“ нямаше боклукчийски камиони и не вонеше. Най-добро време за посещение на боклукчийска компания са обедните часове.

— Тук хората може би са малко чувствителни — предупредих Лула.

— Майната й на тяхната чувствителност — каза Лула. — Дано са се сетили да пребоядисат стените.

Офисът не изглеждаше току-що боядисан, но не бе и окървавен. На едно от бюрата зад преградата работеше човек. Бе слаб, с кафява коса, на четиридесетина години. Когато наближихме, вдигна глава от бюрото.

— Искам да оправя една сметка — казах. — По този въпрос говорихме с Лари, но така и не се направи нищо. Вие отскоро ли работите тук?

— Работя в офиса на „Камдън“. Тук само замествам. Казвам се Марк Стемпър.

— Мозъкът му по тази стена ли се беше полепил? — попита Лула. — Няма вид да е прясно боядисана. Как сте успели да я почистите? Никога не съм успявала да почистя кръвта от стени.

— Изми я екип от чистачи — каза Стемпър. — Нямам представа какво точно са използвали.

— Жалко. Ако знаех какъв препарат е, щях да си взема.

Той я погледна уморено.

— Често ли ви се налага да почиствате стените си от кръв?

— Е, не точно моите стени.

— Та във връзка с тази сметка… — започнах.

— На чие име е?

— Фред Шуц.

Човекът набра името на клавиатурата и поклати глава.

— Нямаме човек с такова име.

— Разбрах. — Обясних му проблема и му показах чека.

— Не използваме услугите на тази банка — каза той.

— Може би там имате втора сметка.

— Да — вметна Лула. — Местна ликвидна сметка.

— Не. Всичките ни офиси използуват само „Ситибанк“.

— Тогава как ще обясните този чек?

— Не знам как да го обясня.

— В тази служба само Марта Дийтър и Лари Липински ли работеха?

— В тази служба, да.

— Когато някой им изпрати по пощата плащането си за тримесечието, как се процедира?

— Обработва се тук. Въвежда се в системата и се депозира по сметката в „Ситибанк“.

— Много ви благодаря — казах. — Много ни помогнахте.

Тръгнахме си.

— Лично аз не разбрах с какво ти помогна — каза Лула. — Нищо не знаеше.

— Знаеше, че банката е объркана.

— Виждам, че това много те впечатлява.

— Докато разговарях с Шемпски, нещо ми дойде наум.

— Ще го споделиш ли с мен?

— Нека допуснем, че Лари Липински не е превеждал всички плащания. Че е задържал да речем десет на сто от тях за себе си и ги е депозирал другаде.

— Мислиш, че е завличал парите на „Ар Джи Си“, така ли? — каза Лула. — А след това дядо ти Фред е дошъл и е направил скандал. И заради това на Липински му се наложило да се отърве от Фред.

— Възможно е.

— Страхотна си — каза Лула. — Страхотно умно момиче си.

Стиснахме си ръцете.

Всъщност нещата изглеждаха по-сложни. Не ми се вярваше, че Фред можеше да е убит само заради това, че е вдигнал скандал заради обърканата си сметка. По-вероятно ми се струваше изчезването му да е свързано с разчлененото женско тяло. Продължавах да мисля, че тази жена може би е Лора Липински. Нещата някак си повече се връзваха. Допуснах и сценарий, при който Фред вижда как Липински оставя чувала за боклук в двора на компанията за търговия с недвижимо имущество. След това не знаех какво да мисля.

Тъкмо щяхме да влезем в колата, когато вратата на сградата се отвори, оттам се подаде Стемпър, махна ни и извика:

— Хей! Почакайте! В този чек има нещо, което ме смущава. Имате ли нещо против да си направя фотокопие?

Реших, че от това нищо няма да загубим, така че двете с Лула се върнахме в офиса и го изчакахме да включи фотокопирната машина.

— Този боклук никога не ще да работи — каза той. — Почакайте ме малко, докато му сменя хартията.

Половин час по-късно получих чека заедно с извинение.

— Съжалявам, че ви отнех толкова много време — каза той, — но може би си струва труда. Ще го изпратя в „Камдън“, за да видя какво мислят те по въпроса. Работата ми се вижда доста странна. Досега не бях попадал на такъв чек.

Върнахме се при поршето и потънахме в кожените седалки.

— Невероятна кола — каза Лула. — Чувствам се страхотно в нея.

Напълно я разбирах. Колата наистина бе фантастична. Когато шофираш такава кола, се чувстваш по-красива, по-сексапилна, по-смела и по-умна. Рейнджъра имаше право, когато говореше за нови хоризонти. Когато карах поршето, имах чувството, че пред мен наистина се разкриват нови хоризонти.

Потеглих по алеята, по която се излизаше от паркинга. Той бе ограден с вериги, неизползваните камиони бяха паркирани в задната му част, а предната се използваше от служителите и от действащите камиони. Към улицата водеше двойна порта. Вероятно през нощта я заключваха. През деня бе отворена. Бе достатъчно широка, за да се разминат два камиона.

Спрях до отворената врата, погледнах наляво и видях как първият боклукчийски камион се прибира. Беше гигантски. Боядисан в бяло и зелено великан, който разтърсваше земята. От него се разнасяше силна миризма на гнило, а отгоре му се спускаха чайки.

Камионът направи широк завой, за да влезе в паркинга, и Лула подскочи в седалката си.

— Божичко, та този не ни вижда! Завива така, сякаш пътят е само негов.

Опитах се да дам заден ход, но закъснях. Камионът ожули поршето, като одраска половината от обшивката му от фибростъкло. Натиснах клаксона. Шофьорът спря и ни погледна удивено.

Лула енергично изскочи от колата. Последвах я, като се измъкнах през нейната врата, тъй като моята бе затисната от чудовищния боклукчийски камион.

— Не ви видях, госпожа — каза шофьорът. — Разбрах, че сте тук, едва когато натиснахте клаксона.

— Това няма да те спаси! — изкрещя Лула. — Това е порше! Знаеш ли какви неща й се наложи да направи, за да й дадат това порше? А бе, още нищо не е направила, ама ако извади късмет, ще има доста неща да прави. Дано да е застраховано. — Лула се обърна към мен. — Трябва да провериш за застраховките. Това винаги е първото нещо, което трябва да се направи. Ти имаш ли застрахователна полица?

— Не знам. Предполагам, че всички тези неща трябва да са вътре.

— Аз ще ги донеса — каза Лула. — Просто не мога да повярвам, че такова нещо се случва на порше. — Наведе се, порови в жабката и след миг каза: — Май е това. — И ми подаде полицата. — Взех ти и чантичката. Сигурно ще ти се наложи да покажеш шофьорската си книжка.

— Май е най-добре да извикаме човека от офиса — каза шофьорът. — При нас той попълва тези хартии.

Реших, че това е добра идея. Замислих се дали няма да е добре да се измъкна незабелязано и да си купя еднопосочен билет до Рио де Жанейро. Не ми се искаше да давам обяснения на Рейнджъра.

— Да, трябва да повикаме мъжа от офиса — каза Лула. — Както е тръгнало, мога и удар да получа. Чувствам, че ще ми стане нещо. Я по-добре да поседна.

При други обстоятелства можех да се отчая, но реших, че трябва да си пазя силите за в случай, че Лула изведнъж остане парализирана от сблъсъка със скорост от половин километър в час, който току-що бе преживяла.

Влязохме в сградата. И в същия миг се разнесе силен взрив. Замръзнахме и се спогледахме. Вцепенението ни не продължи дълго и излязохме навън, за да видим какво се е случило.

В този момент се чу втора експлозия. Изпод поршето блъвнаха пламъци и облизаха дъното на боклукчийския камион.

— Укрийте се! — изкрещя шофьорът. — Резервоарът ми е пълен с бензин!

— Какво каза? — попита Лула.

И тогава се раздаде истинският взрив. Бууум! Камионът подскочи във въздуха. Гумите и вратите му излетяха като картонени, после той падна на земята с трясък, наклони се на една страна, стовари се върху горящото като цепеница порше и го направи на палачинка.

Прилепихме се плътно към стената на сградата. Около нас валяха парчета разкъсан метал и гума.

— Дааа — каза Лула. — Това порше сега и цялото кралско войнство не може да го сглоби.

— Нищо не разбирам — каза шофьорът. — Та това бе само драскотина! Та аз само ожулих колата ви. Защо избухна така?

— Нейните коли винаги избухват — обясни му Лула. — Ще ти кажа обаче, че по-хубаво избухване от туй не съм виждала. Досега не беше взривявала боклукчийски камион. Веднъж улучиха колата й с противотанкова ракета. И онова си го биваше, обаче не може да се сравнява с туй нещо.

Извадих мобифона от чантичката си и се обадих на Морели.