Десетте Божи заповеди

Глава 7

Погребалното бюро на Стива се намираше в голяма бяла къща на булевард „Хамилтън“. В мазето бе имало пожар, така че голяма част от къщата бе възстановена и ремонтирана. На тротоара пред входа имаше нов зелен външен мокет. В цялата къща имаше нови тапети с цвят на слонова кост. Фоайето и салоните за поклонение бяха застлани с нов синьо-зелен мокет с повишена якост.

Паркирах Синята бомба и помогнах на баба да се придвижи с високите черни лачени обувки, които винаги обуваше при официални случаи.

Константин Стива бе застанал в средата на фоайето и упътваше посетителите. Госпожа Балъг — в салон 3. Стенли Крински — в салон 2. Марта Дийтър, която очевидно щеше да привлече най-много публика, бе изложена в салон 1.

Не много отдавна бях имала спречкване със Спиро, сина на Константин. Следствия от това спречкване бяха гореспоменатият пожар и последвалото тайнствено изчезване на Спиро. За щастие, Кон бе съвършен погребален агент. Контролираше напълно жестикулацията си, съчувствената усмивка не слизаше от лицето му дори и за миг, а гласът му бе мазен като ванилен крем. Никога не спомена пред мен злощастния инцидент. В крайна сметка и аз бях негов потенциален клиент, особено при моята професия. Да не забравяме и баба Мазур.

— А вие кого ще посетите тази вечер? — попита той. — А, да, Марта Дийтър. Тя си почива в салон 1.

Почива си! Боже мой!

— Хайде — каза баба и ме дръпна за ръката. — Хайде, че май вече започна да се събира тълпа.

Огледах присъстващите. Сред тях имаше редовни посетителки на такива събития, като например Майра Смулински и Хариет Фарвър. Присъстваха и хора, които вероятно работеха за „Ар Джи Си“ и искаха да се уверят, че Марта наистина е мъртва. Малка група хора, облечени в черно, се бяха струпали до ковчега — роднини. Никъде не видях представители на Големия бизнес. Бях напълно уверена в погрешността на предположението на баща ми, че именно мафията е очистила дядо Фред и боклукчиите. При все това нямаше да ми навреди да си отварям очите. Никъде не забелязах и извънземни.

— Погледни, моля ти се — каза баба. — Сложили капака на ковчега. Може ли такива работи? Аз си губя времето да се обличам и да покажа уважението си, а нищо не мога да видя.

Марта Дийтър бе застреляна и й бе направена аутопсия. Бяха извадили и мозъка й, за да го претеглят. След като я бяха сглобили, навярно бе заприличала на Франкенщайн. Самата аз почувствах облекчение от това, че ковчегът бе затворен.

— Ще ида да огледам цветята — каза баба. — Да видя кой какви цветя е изпратил.

Огледах още веднъж тълпата и видях Тери Гилмън. Здрасти. Може би баща ми беше прав. Говореше се, че Тери Гилмън работи за чичо си, Вито Гридзоли. Вито бе семеен човек и имаше ателие за химическо чистене, което чистеше не само мръсни дрехи, а и много други неща. От Кони, която нямаше отношение към този бизнес, бях научила, че Тери стартирала в него с прибирането на дължими суми и след това бързо започнала да се изкачва по стълбицата.

— Тери Гилмън? — казах. В думите ми се съдържаше не толкова въпрос, колкото констатация. Подадох й ръка.

Тери бе стройна и русокоса и ученическа любов на Морели. Нито едно от тези й качества не ме караше да я заобичам. Бе облечена в скъп сив костюм и хармониращи му обувки с висок ток. Маникюрът й бе божествен, а пистолетът й, положен в дискретно поставен раменен кобур, почти напълно се прикриваше от кройката на сакото. Само човек, който също е ползвал такъв кобур, можеше да забележи пистолета на Тери.

— Радвам се да те видя, Стефани — каза Тери. — С Марта приятелки ли бяхте?

— Не. Тук съм с баба си. Тя обича да оглежда ковчези. А ти как си? Бяхте ли приятелки с Марта?

— Имахме делови контакти — каза Тери.

Настъпи неловко, но кратко мълчание.

— Чух, че работиш за чичо си Вито.

— Отношения с клиент — каза Тери.

Отново мълчание.

Позалюлях се на токовете си.

— Много странно ми се вижда, че Марта и Лари бяха застреляни с интервал от само един ден.

— Трагично е.

Доближих се малко до нея и гласът ми премина в шепот.

— Това да не е твоя работа? Искам да кажа, да не би случайно ти да си тази, която…

— Да съм ги очистила? — каза Тери. — Не. Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам. Нещо друго да те интересува?

— Всъщност да. И дядо ми Фред изчезна.

— И него не съм очиствала — каза Тери.

— И аз така мисля, но реших, че няма да е зле да те попитам.

Тери си погледна часовника и каза:

— Трябва да изкажа съболезнованията си и да тръгвам. Тази вечер трябва да посетя още двама покойници. Единият е при Мозъл, а другият чак в другия край на града.

— Боже мой, май на Вито бизнесът му върви много добре!

Тери вдигна рамене.

— Всеки ден умират хора. Да не повярваш.

Погледът на Тери се премести в нещо зад рамото ми. В същата посока се премести и интересът й.

— Я виж кой дошъл — каза тя.

Обърнах се, за да разбера защо в гласа на Тери се бе появило мъркане, и не се учудих. Беше Морели.

Той ме прегърна през раменете с жеста на стопанин и се обърна към Тери.

— Как е животът?

— Не се оплаквам — отвърна Тери.

Морели премести поглед върху ковчега в другия край на стаята.

— Познаваше ли Марта?

— Разбира се — каза Тери. — Отдавна.

Морели отново се усмихна.

— Ще ида да потърся баба — казах.

Морели ме притисна по-силно.

— Почакай малко. Искам да поговорим. Ще ни извиниш ли, Тери?

— И без това е време да тръгвам — отвърна Тери. Изпрати на Джо страстна въздушна целувка и отиде при роднините на Марта Дийтър.

Джо ме отведе до фоайето.

— Държа се много приятелски с нея — казах, като се опитвах да не присвия очи и да не заскърцам със зъби.

— Имаме много общи неща с нея — каза Морели. — И двамата водим борба с престъпността.

— Виждам.

— Много нахитряваш, когато ревнуваш.

— Не ревнувам.

— Лъжеш.

Гледах го гадно, но тайно се надявах да ме целуне.

— Каза ми, че искаш да си поговорим.

— Така е. Искам да знам какво по дяволите се е случило днес. Наистина ли си спукала от бой клетия Бригс?

— Не! Падна на стълбището.

— Боже!

— Наистина!

— Мила, и аз казвам това, обаче знам, че не е вярно.

— Имаше свидетели.

Морели се опитваше да запази сериозно изражение, обаче не можеше да сдържи усмивката си.

— Костанца ми каза, че си се опитала да отвориш бравата с изстрел, а след като не си успяла, си започнала да я разбиваш с брадва.

— Изобщо не е вярно… Беше щанга за сваляне на гуми.

— Боже мой! Да не би да ти е дошъл мензисът? — попита Морели.

Стиснах устни и не отговорих.

Той намести кичур коса зад ухото ми и погали бузата ми с пръст.

— И без това утре ще го разбера.

— Какво?

— Жените не могат да прикрият нищо по време на сватби — каза Морели.

Сетих се за щангата. Щеше наистина да ми достави удоволствие да тресна Морели по главата с нея.

— Ти затова ли ме покани?

Морели се ухили.

Да. Той съвсем определено заслужаваше да бъде ударен по главата с щанга. Първо щях да го ударя, а после да го целуна. После щях да плъзна ръката си по гърдите му, да я спусна към твърдия му плосък корем, а после към твърдия му прекрасен…

До лакътя ми се материализира баба.

— Радвам се да те видя — каза тя на Морели. — Надявам се, че ще започнеш отново да се срещаш с внучката ми. Животът стана много скучен, откакто ти напусна сцената.

— Тя разби сърцето ми — каза Морели.

Баба поклати глава.

— Тя не умее да върши такива работи.

Думите й доставиха удоволствие на Морели.

— Е, време е да тръгвам — каза баба. — Тук няма нищо за гледане. Капака на ковчега са го заковали. Освен това в девет часа започва филм с Джеки Чан и не искам да го изтърва. И-иху! — завърши баба, като направи движение, наподобяващо елемент от кунгфу. — Ако искаш, можеш да дойдеш да го гледаш у нас — каза тя на Морели. — Освен това ни остана и кекс.

— Предложението звучи много примамливо, обаче тази вечер съм служебно зает — отвърна Морели. — На работа съм. Трябва да сменя един колега.

Излязохме. Бънчи не се виждаше никъде. Значи човек можеше да се отърве от него, като го нахрани. Оставих баба и продължих към апартамента си. Направих кръг около паркинга и огледах пространството между колите. Исках да се уверя, че Рамирес не ме причаква.

Когато влязох, Рекс въртеше колелото си. В момента, когато лампата светна, спря и размърда мустаци към мен.

— Храна! — извиках и му показах кафявата книжна кесия, която винаги получавах след вечеря у родителите си.

— Агнешко, картофено пюре, зеленчуци, буркан туршия от цвекло, два банана, сто грама шунка, половин хляб и парче ябълков кекс. — Отчупих парченце от кекса и го пуснах в чинийката на Рекс. Той така се оживи, че насмалко не падна от колелото си.

И аз щях да си хапна с удоволствие малко кекс, обаче се сетих за тясната черна рокля и вместо това изядох един банан. Бях много гладна, така че след банана си направих сандвич с шунка. След сандвича продължих с агнешкото. Накрая се предадох и изядох и кекса. Значи сутринта трябваше да стана рано и да потичам. Е, може би. Не! Непременно щях да потичам. Знаех как да постигна това. Щях да се обадя на Рейнджъра и да го поканя да потичаме заедно. Той щеше да се озове сутринта при мен и щеше да ме накара да поспортувам.

— Да — каза Рейнджъра в слушалката. Гласът му бе уморен и се сетих, че вече е късно и че може би съм го събудила.

— Обажда се Стефани. Извинявай, че ти звъня така късно.

Рейнджъра бавно си пое дъх.

— Няма проблеми. Последния път, когато ми се обади късно, беше гола и завързана с верига за пръта на завесата на душа. Надявам се, че и сега няма да ме разочароваш.

Наистина, точно това се бе случило, когато започнахме да работим заедно и едва се познавахме. Тогава той влезе в апартамента ми и ме избави с клинична деловитост. Предполагах, че сега щеше да действува другояче. Мисълта, че може да ме види гола и вързана с верига сега, предизвика у мен прилив на топли вълни.

— Съжалявам — казах. — Обаждания като онова човек получава веднъж в живота си. Сега ти се обаждам за друго. Ако искаш, може да поспортуваме заедно.

— Сега ли?

— Не. Утре сутринта. Реших да потичам и ми трябва партньор.

— Не ти трябва партньор, а някой, който да те принуди да тичаш — каза Рейнджъра. — Ти не обичаш тичането. Сигурно те вълнува мисълта дали ще успееш да се вмъкнеш в черната рокля. Какво яде току-що? Шоколад? Кекс?

— Ядох всичко. Абсолютно всичко.

— Трябва да се научиш на малко самоконтрол, маце.

Беше абсолютно прав.

— Добре де, ще тичаме ли заедно, или не?

— Само ако обещаеш, че ще се заемеш сериозно с връщането на формата си.

— Обещавам.

— Страхотна лъжкиня си — каза Рейнджъра. — Така или иначе, не обичам да работя с дебеланки. В шест съм при теб.

— Не съм дебеланка — извиках, но той вече бе затворил телефона.

Дявол да го вземе!

Нагласих будилника за пет и половина, обаче бях будна още в пет и към пет и петнадесет се облякох. Бях поизгубила желание да тичам. Държах обаче да съм точна. Боях се, че мога да се успя, и когато Рейнджъра влезе в апартамента ми, за да ме събуди, да го завлека в леглото си.

А какво щях да кажа после на Джо? Бяхме сключили нещо като договор. Само дето нито един от двама ни не знаеше какво точно предвижда този договор. Всъщност, като се замислих, май още не бяхме сключили никакъв договор. Май бяхме все още в периода на преговорите.

Освен това нямаше да правя нищо с Рейнджъра, защото правенето на нещо с Рейнджъра бе равнозначно на парашутен скок без парашут. В момента бях прекалено сексуално настроена, обаче не бях по-глупава от обичайното.

Изядох сандвич с шунка и остатъка от кекса за закуска. Направих няколко гимнастически упражнения. Отскубнах няколко косъма от веждите си. Облякох анцуг. В шест бях във фоайето и проследих с поглед как Рейнджъра паркира колата си.

— Май този път си наистина сериозна относно бягането — каза той. — Не очаквах да те заваря будна в този час. Последния път, когато бягахме заедно, ми се наложи да те измъкна от леглото.

Макар и с анцуг, задникът ми бе замръзнал и се чудех къде ли по дяволите е слънцето. Рейнджъра бе облечен в тениска без ръкави и въобще не личеше да му е студено. Направи няколко упражнения с ръце и с глава и започна да тича на място.

— Готова ли си?

Километър и половина по-късно спрях, превих се и започнах да се опитвам да си поема въздух. Анцугът бе подгизнал от пот и косата ми бе залепнала на главата.

— Задръж за малко — казах. — Трябва да повърна. Божичко, май наистина съм изгубила форма!

Май не трябваше да изяждам сандвича с шунка и кекса.

— Няма да повърнеш. Продължавай — каза Рейнджъра. — Още половин километър.

Затътрих се зад него.

— Божичко, наистина съм изгубила форма. Май едно тичане веднъж на три месеца наистина не помага за поддържане на оптимална форма.

— Само още две минути — каза Рейнджъра. — Ще се справиш.

— Казвам ти, наистина ще повърна.

— Няма да повърнеш. Остава само минута.

Потта бе започнала да се стича в очите ми. Поисках да я забърша, но не намерих сили да вдигна ръка толкова високо.

— Свършихме ли?

— Да. Два километра. Знаех, че ще се справиш.

Не ми бяха останали сили да говоря, така че просто кимнах.

Рейнджъра продължаваше да тича на място.

— Не ми се спира. Готова ли си?

Присвих се и повърнах.

— Това няма да те спаси — каза Рейнджъра.

Показах му среден пръст.

— Майната му — каза Рейнджъра, след като огледа повърнатото. — Това розовото какво е?

— Сандвич с шунка.

— Със същия успех можеш да си теглиш куршум в главата.

— Обичам шунка.

Той се премести на няколко метра пред мен.

— Хайде! Остава още километър и половина.

— Току-що повърнах!

— И какво от това?

— Не мога да тичам повече.

— Без болка нищо не се печели, маце.

— Не обичам болката — казах. — Прибирам се. Ходом.

Той затича напред.

— На връщане ще те настигна.

А защо пък да не възприемам нещата откъм хубавата им страна? Поне нямаше да се тревожа от мисълта, че закуската ще се залепи направо върху бедрата ми. А и повръщането е толкова привлекателно в сексуално отношение, че в близко бъдеще нямаше да имам причини да се тревожа, че Рейнджъра може да ме пожелае.

Намирах се на една пряка от булевард „Хамилтън“, в квартал от малки еднофамилни къщи. Движението по „Хамилтън“ се оживяваше, но там, където се намирах, основната човешка дейност се развиваше в кухните. Лампите бяха запалени и хората приготвяха кафе и закуски. Бе съботен ден, но Трентън не спеше. Трябваше да се закарат децата на футбол, да се дадат дрехи на химическо чистене, да се измият колите. А и не след дълго щеше да отвори пазарът, на който фермерите щяха да продават пресни зеленчуци и яйца, домашна храна и луканки.

В мрачното небе слънцето едва се забелязваше, а от допира на вятъра със запотените ми дрехи ми стана студено. Намирах се на три преки от жилището си и започнах да планирам деня. Щях да обиколя района около търговския център и да разпитам хората, като им покажа снимката на Фред. Щях да се прибера у дома навреме, за да успея да се вмъкна в тясната черна рокля. През цялото време щеше да ми се наложи да следя Бънчи.

Чух стъпките на тичащ човек зад себе си. „Рейнджъра“ — помислих си. Реших да не му позволя да ме убеди да се прибера у дома тичешком.

— Здравей, Стефани — каза човекът.

Краката ми омекнаха. Беше Рамирес. Беше по анцуг и спортни обувки, но не бе изпотен. Нито пък дишаше тежко. Усмихваше се и подскачаше около мен, като нанасяше боксови удари във въздуха и тичаше на място.

— Какво искаш? — попитах го.

— Шампиона иска да е твой приятел. Шампиона може да ти покаже много неща. Шампиона може да те отведе на места, където никога не си била.

Хем ми се искаше Рейнджъра да се появи и да ме спаси, хем ми се щеше въобще да не види Рамирес. Предполагах, че Рейнджъра щеше да реши моя проблем чрез смърт. Напълно бе възможно Рейнджъра редовно да убива хора. Само лоши хора, разбира се, така че можех ли да го упреквам за това? Независимо от всичко, не ми се искаше да убива никого заради мен. Дори и Рамирес. Иначе, ако Рамирес умреше по време на сън или го прегазеше камион, това нямаше да ме разтревожи.

— Никъде няма да ходя с теб — казах. — И ако продължаваш да ми досаждаш, ще взема мерки да се сложи край на тази работа.

— Съдбата ти е да дойдеш при Шампиона — каза Рамирес. — Не можеш да избягаш от нея. Приятелката ти Лула дойде при мен. Попитай я дали не й беше приятно, Стефани. Попитай я как се е чувствувала в компанията на Шампиона.

Пред очите ми се мерна образът на Лула, лежаща полугола и окървавена на моята пожарна площадка. Слава Богу, че вече бях повърнала, инак щях да го направя сега.

Тръгнах към къщи. С ненормален не се спори. Той продължи да подскача около мен още около половин пряка, след това тихо се засмя, сбогува се и се понесе тичешком към булевард „Хамилтън“.

Рейнджъра ме настигна едва при паркинга. Кожата му бе запотена и дишаше тежко. Бе тичал бързо и си личеше, че това му е доставило удоволствие.

— Добре ли си? — попита. — Страшно си бледа. Помислих си, че досега ще си се съвзела.

— Май си прав за шунката — отвърнах.

— Искаш ли утре пак да потичаме?

— Изглежда, не ставам за спортистка.

— Още ли търсиш работа?

Мислено стиснах палци. Много ми трябваха пари, обаче работата, която ми предлагаше Рейнджъра, при мен не даваше особени резултати. Все пак попитах:

— Този път какво имаш предвид?

Рейнджъра отключи колата си и извади голям жълт плик.

— Един НПС, за когото е платена голяма гаранция, се мотае из Трентън. Един от хората ми наблюдава къщата на приятелката му, а друг — неговия собствен апартамент. Майката на човека живее в Бърг. Не ми се вижда разумно да поставя денонощни наблюдатели пред жилището й, обаче ти познаваш много хора в квартала и току-виж си намерила някой, който да даде информация. — Подаде ми плика. — Казва се Алфонс Рузик.

Познавах семейство Рузик. Живееха в другия край на квартала, на две врати от фурната на Кармайн, точно срещу католическото училище. В същия блок живееше Санди Полан, моя съученичка. Бе се омъжила за Робърт Скарфо и сега навярно се казваше Санди Скарфо, но продължавах да я възприемам като Санди Полан. Имаше три деца, последното от които приличаше повече на съседа й, отколкото на Робърт Скарфо. Отворих плика. Съдържаше снимка на Алфонс Рузик, разрешение за задържането му, бланка на договор за възнаграждение и биографични данни.

— Добре — казах. — Дано да намеря някой, който да се съгласи да обади Алфонс.

Отворих стъклената входна врата, влязох във фоайето и набързо се огледах, за да се уверя, че Рамирес не ме дебне някъде. Качих се по стълбището и се почувствах спокойна едва когато стигнах своята площадка. Откъм вратата на госпожа Каруът се разнасяше уханието на бекон. В апартамента на господин Волески трещеше телевизорът. Нормално утро. Делово утро. Само дето междувременно бях повръщала и един психопат ме бе изплашил до смърт.

Отключих вратата и заварих Бънчи. Беше се излегнал на дивана и четеше вестник.

— Трябва да престанеш да нахълтваш в апартамента ми. Невъзпитано е — казах.

— Нямаше да се чувствувам удобно, ако бях останал да те чакам на стълбищната площадка. И за теб не би било хубаво около дома ти да се въртят мъже. Хората могат да си помислят какво ли не.

— Ами тогава да се беше въртял около колата си на паркинга.

— Там е студено.

На вратата се почука. Надникнах през шпионката и видях господин Волески, съседа от отсрещната врата.

— Пак ли си ми взела вестника? — попита той.

Изтръгнах вестника от ръцете на Бънчи и го върнах на господин Волески.

— Хайде — казах на Бънчи. — Да те няма и довиждане.

— А ти днес какво ще правиш? Кажи ми го просто за сведение.

— Ще се отбия в офиса, а след това ще пообиколя района около „Гранд Юниън“.

— В офиса, казваш? Може и аз да се отбия. Да не забравя: кажи на Лула, че ще ми плати, задето завчера те изтървах заради нея.

— Извади късмет, че ти се размина без електрошок.

Той остана седнал на дивана, с ръце в джобовете.

— Би ли ми казала какво знаеш за фотокопията на масата ти?

Дявол да го вземе, бях забравила да ги прибера.

— Нищо особено.

— Нищо особено? Та това са части от човешко тяло в чувал за боклук.

— Това интересно ли ти е?

— Не знам чие е тялото, ако това те интересува — каза Бънчи и отиде до масата. — Двадесет и четири пози. Изщракана е цялата ролка. На две от тях чувалът е завързан. Това ме накара да се позамисля. Отгоре на всичко снимките са съвсем скорошни.

— Това как го разбра?

— От вестниците, които са напъхани в чувала заедно с частите от тялото. Използвах лупата ти. Виждаш ли ей този, цветния? Бас държа, че това е рекламното приложение на „Кмарт“ за „Мегачудовището“. Познах го, защото момчето ми ме помъкна към търговския център веднага след като видя рекламата.

— Ти и дете ли имаш?

— Това трябва ли да те изненадва? Живее с бившата ми жена.

— Тази реклама кога излезе?

— Обадих се по телефона и проверих. Миналия четвъртък. В деня преди изчезването на Фред.

— Откъде имаш тези снимки? — попита Бънчи.

— Намерих ги в бюрото на Фред.

Бънчи поклати глава.

— Фред май се е напъхал в някакви много големи лайна.

След като Бънчи излезе, взех душ, а сетне облякох джинси и черен пуловер. Напъхах го в джинсите и сложих колан. После пъхнах снимката на Фред в чантата си и отново се заех с лъжедетективска работа.

Първо се отбих в офиса, за да прибера парите, които ми се полагаха за Бригс.

— Хей, момиче, отдавна те чакаме — засмя се Лула. — Чухме, че си съдрала Бригс от бой. Заслужил си го е, ама мисля, че щом ще спукваме някого от бой, трябва да викаш и мен. И без това знаеше какъв мерак имах да понапляскам този малък разбойник.

— Така е — каза Кони. — Ти май имаш вкус към брутални действия.

— Нищо не съм му направила. Той падна по стълбището — казах.

Вини отвори вратата на кабинета си, подаде глава и викна:

— Колко пъти съм ти казвал да не удряш хората по лицето? Ще ги удряш по тялото, където следите не се виждат. Ще ги удряш по ташаците, по бъбреците…

— Той падна по стълбището! — повторих.

— Да де, ама ти го бутна, нали?

— Не!

— Това ми харесва — каза Вини. — Харесва ми, че лъжеш. Продължавай да отричаш. Това ми харесва. — След това се прибра в кабинета си и тресна вратата.

Дадох на Кони разписката за задържането на Бригс и тя ми написа чек.

— Ще ида да потърся свидетели — казах й.

Лула бе стиснала портмонето си.

— Ще дойда с теб. За всеки случай. Току-виж онзи Бънчи реши пак да те проследи. Ще имам грижата да го озаптя.

Усмихнах се. Работата обещаваше да е интересна.

Първо отидохме в ателието за фотокопирни услуги на шосе 33. Там направихме фотоувеличение на снимката на Фред и я размножихме заедно с текст с молба за информация за него.

Оттам отидохме в паркинга на „Гранд Юниън“. Изпитах разочарование, когато не видях Бънчи. Паркирах по-близо до магазина и след това с Лула взехме фотокопията и слязохме от колата.

— Почакай — каза Лула. — Има разпродажба на „Кока-Кола“. Предлагат съвсем добра цена. Че май имат и доста хубаво месце в щанда за деликатеси. Колко е часът? Стана ли време за обяд? Ще имаш ли нещо против, ако понапазарувам малко продукти?

— Моля ти се, свърши си работата — казах й и прикрепих с кабарчета едно от фотокопията на дъската за обяви до входа на магазина. После взех оригиналната снимка и започнах да разпитвам минувачите. През това време Лула се развихри пред щанда за хляб.

— Виждали ли сте този човек?

Отговаряха ми главно с „не“. По-рядко с: „Я, това е Фред Шуц“.

Никой не можа да си спомни да го е виждал в деня на изчезването му. Никой не го бе виждал и след това. Никого не го бе еня, че е изчезнал.

— Как върви работата? — попита Лула, когато излезе с пълната с продукти количка.

— Слабо. Не кълве.

— Ще оставя тези неща в колата, а после ще огледам видеомагазина в дъното.

— Разтоварвай се — казах й.

Показах снимката на Фред на още неколцина души и сетне реших, че е време за обедна почивка. Пребърках джобовете си и дъното на чантата си и открих достатъчно пари за закупуването на малка торбичка с питателни, измити и готови за консумация свежи моркови. За тези пари можех да си купя и голям шоколад. Отново изпитание.

Лула се върна от видеомагазина точно когато облизвах остатъка от шоколада от пръстите си.

— Я виж какво взех — каза Лула. — Бяха пуснали „Страхотни нощи“ с намаление. Не че много ми харесва, ама от време на време ми прави кеф да гледам как свършва.

— Сега ще взема снимката на Фред и ще започна да проверявам къща по къща. Искаш ли да ми помогнеш?

— Разбира се! Само ми дай едно от копията и ще видиш как ще се развихря.

Разделихме си квартала на две и се договорихме да работим до два часа. Аз приключих рано, с нулеви резултати. Една жена каза, че видяла Фред в компанията на Харисън Форд, но това не ми се стори правдоподобно. Друга пък зърнала призрака на Фред на телевизионния си екран. И това не ми се видя убедително.

Тъй като ми остана малко време за убиване, се върнах в „Гранд Юниън“, за да си купя чорапогащник за сватбата. Още във фоайето забелязах възрастна жена, вперила поглед във фотокопието на снимката на Фред, което бях забола на дъската за квартални обяви.

Купих чорапогащник и на излизане видях, че жената все още стърчи пред фотокопието.

— Виждали ли сте го някъде? — попитах.

— Вие Стефани Плъм ли сте?

— Да.

— Стори ми се, че ви познах. Виждала съм ви на снимка. Публикуваха я, когато вдигнахте във въздуха погребалното бюро.

— Познавате ли Фред?

— Разбира се, че го познавам. С Фред и Мейбъл членуваме в един и същи клуб на възрастни хора. Не знаех, че е изчезнал.

— Кога го видяхте за последен път?

— Точно това се опитвах да си спомня. Седях ей тук, на пейката пред „Гранд Юниън“, и чаках да дойде племенникът ми да ме прибере. Вече не шофирам. Видях Фред да излиза от ателието за химическо чистене.

— Това навярно е станало в петък.

— И аз така мисля. Точно така, в петък.

— Какво направи Фред, когато излезе от ателието?

— Отиде при колата си с дрехите. Останах с чувството, че ги сложи много внимателно на задната седалка, макар че от такова разстояние е трудно да се наблюдава.

— После какво стана?

— До Фред спря кола, от нея слезе човек и известно време разговаряха с Фред. После Фред се качи в колата с човека и тя потегли. Сигурна съм, че тогава видях Фред за последен път. Не съм съвсем сигурна обаче за деня. Ще трябва да питам племенника си.

Майната му.

— Познавахте ли човека, с когото разговаря Фред.

— Не. Останах обаче с чувството, че е негов добър познат. Разговаряха приятелски.

— Как изглеждаше?

— Божичко. Не мога да се сетя. Просто човек. Обикновен човек.

— Бял ли беше?

— Да. И висок колкото Фред. Беше с костюм.

— Какъв е цветът на косата му? Дълга ли беше, или късо подстригана?

— Не се постарах да го запомня. Просто убивах времето, докато дойде Карл. Предполагам, че косата му е била къса и може би кестенява. Не си спомням, обаче ако имаше необичайна коса, щеше да ми направи впечатление.

— Бихте ли го разпознали, ако го видите отново? Например на снимка?

— Не съм сигурна. Беше доста далеч, нали ме разбирате, та не успях да разгледам лицето му.

— А колата? Помните ли какъв цвят беше?

Жената замълча за малко с погледа на човек, опитващ се да открие мисловен образ на колата.

— Не обърнах внимание. Спомням си само, че не беше бус или джип. Беше си обикновен автомобил.

— Останахте ли с чувството, че се карат?

— Не. Просто разговаряха. След това човекът заобиколи колата и седна зад кормилото. Фред седна до него, на предната седалка. После колата потегли.

Дадох й визитната си картичка и си записах името, адреса и телефонния й номер. Жената каза, че няма нищо против да й задам още въпроси. И че ще ми се обади, ако види Фред.

Бях така развълнувана, че не забелязах застаналата на пет сантиметра от мен Лула.

— Леле! — извиках, когато се блъснах в нея.

— Не се стряскай де — каза Лула.

— Откри ли нещо? — попитах я.

— Нищо. Тук живеят само тъпаци. Никой нищо не знае.

— С хората от квартала и аз не извадих късмет. Пред супера обаче попаднах на жена, която е видяла как Фред се качва в колата на друг човек.

— Майтапиш ли се?

— Кълна ти се, че ти казвам самата истина. Името на жената е Айрин Тъли.

— И кой е този човек? И къде е сега дъртият Фред? — попита Лула.

Не знаех отговорите на тези въпроси. Ентусиазмът ми малко спадна, когато се сетих, че не съм научила нещо особено. Разполагах с още едно парче от пъзъла, обаче все още не знаех къде е Фред.

Докато вървяхме към файърбърда на Лула, бях потънала в размисли. Погледнах колата и ми се стори някак странна. Сетих се какво се е случило с нея точно в момента, когато Лула започна да пищи.

— Детенцето ми! — завайка се Лула. — Чедото ми! Файърбърдът бе вдигнат на трупчета. Някой бе откраднал четирите колела.

— Същото като с Фред — каза Лула. — Божичко, в Бермудския триъгълник ли се намираме?

Надникнахме през прозореца. Покупките на Лула бяха оставени на предната седалка, а на задната се мъдреха две колела. Лула отвори багажника и откри там другите две.

— Какво става тук, по дяволите? — възкликна тя.

До нас спря стар кафяв додж. Бънчи.

Кой можеше да отваря врати без помощта на ключове? Кой имаше да си го връща на Лула? Кой се бе завърнал на местопрестъплението?

— Не е зле — казах на Бънчи. — Наистина, чувството ти за хумор е малко садистично, но не е зле.

Той се усмихна и погледна колата.

— Какво става, дами? Да не би да имате някакъв проблем?

— Някой е свалил колелата на файърбърда ми — каза Лула с тона на откривател. — Имаш ли представа кой е могъл да направи тази идиотщина?

— Да не би да са хулигани?

— Хулигани, друг път.

— Е, налага ми се да ви оставя — каза Бънчи, ухилен до уши. — До скоро виждане.

Лула извади от чантата си малко оръдие, насочи го към Бънчи и викна:

— Мамицата ти ще разплача, осрана маймуно!

Усмивката от лицето на Бънчи изчезна за нула време и гумите на колата му изскърцаха, когато се измъкна като светкавица от паркинга.

— Слава Богу, че членувам в автоклуб — каза Лула.

Час по-късно бях отново в буика си. Не разполагах с много време, обаче реших да се отбия до Мейбъл.

Насмалко щях да задмина къщата й, понеже понтиака комби модел 1987 година го нямаше пред тротоара. На неговото място бе паркиран чисто нов сребристосив „Нисан Сентра“.

— Къде е комбито? — попитах Мейбъл, когато тя се появи на вратата.

— Разкарах го — каза тя. — Никога не ми е доставяло удоволствие да карам онази огромна стара гемия. — Погледна новата си кола и се усмихна. — Какво ще кажеш? Не е ли страхотна?

— Права си, страхотна е — отвърнах. — Днес попаднах на една жена, която май е видяла Фред.

— Боже мой! — рече Мейбъл. — Само не ми казвай, че си го открила.

Примигнах от удивление, защото от тона й не пролича новината да я е зарадвала.

— Не съм.

Тя сложи ръка на сърцето си.

— Слава Богу. Не искам да ме разбереш зле, обаче току-що купих тази кола. Не ми се вярва Фред да прояви разбиране към покупката ми.

Окей. Вече разбрах къде стои Фред в нейната класация. По-долу от един „Нисан Сентра“.

— Както и да е. Тази жена ми каза, че май е видяла Фред в деня, когато изчезнал. Сторило й се, че разговаря с човек, облечен с костюм. Имаш ли представа кой може да е бил?

— Не. А ти?

Въпрос номер две.

— Много е важно да разбера всичко за нещата, с които се е занимавал Фред в деня, преди да изчезне.

— Ден като ден, нищо особено — каза Мейбъл. — Сутринта не прави нищо. Мота се из къщи. После обядвахме, а след това отиде в магазина.

— В „Гранд Юниън“?

— Да. И отсъства само час. Не ни трябваха много неща. После работи в двора. Почисти последните листа. И толкоз. Друго не е правил.

— През нощта излиза ли?

— Не… Почакай. Да, излиза. Изнесе листата. Ако са ти се събрали много чували с листа, трябва да плащаш допълнително на компанията. Когато Фред превишаваше броя на чувалите, за които бе платил, изчакваше да се стъмни и след това оставяше един или два чувала при боклука на Джовикини. Казваше, че това е съвсем справедливо, тъй като Джовикини винаги го лъже в сметките.

— В колко часа излезе Фред в петък сутринта?

— Рано. Някъде около осем. Когато се върна, се оплака, че му се наложило да чака, докато „Ар Джи Си“ започнат работа.

— А кога точно се върна?

— Точно не си спомням. Може би някъде към единадесет. Така или иначе, за обяд вече си бе вкъщи.

— Че много време е отсъствал. Много време е изгубил за едно обикновено оплакване в „Ар Джи Си“.

— Не се бях замисляла за това, но май си права. През това време явно не беше бил при Уини, тъй като бе ходил при нея следобеда.

Така или иначе бях в квартала, така че реших да се отбия при семейство Рузик. Хлебарницата се намираше на самия ъгъл, а останалите къщи на улицата бяха близнаци. Домът на семейство Рузик се намираше в къща от жълти тухли с козирка и с преден двор, широк метър. Прозорците на госпожа Рузик винаги бяха измити, а дворът — пометен. Пред къщата нямаше коли. Задният двор бе дълъг и тесен и водеше към алея, широка колкото единично улично платно. Къщите близнаци бяха разделени от двойни алеи за паркиране, които завършваха с единични гаражи.

Позамислих си дали да не си поговоря с госпожа Рузик, но се отказах. Бе устата жена, която при всякакви обстоятелства защитаваше калпавите си синове. Вместо това се отбих до Санди Полан.

— Привет, Стефани — каза Санди, когато отвори вратата. — Отдавна не сме се виждали. Какво има?

— Трябва ми информация.

— Ще се опитам да позная каква. Интересува те Алфонс Рузик.

— Виждала ли си го?

— Не съм, но скоро ще се появи. Никога не пропуска в събота да вечеря при мамчето си. Страхотен неудачник е.

— Би ли ми направила една услуга — да издебнеш кога е тук? И аз бих могла да свърша тази работа, но трябва да ходя на сватба.

— Боже мой! Това да не е сватбата на Джули Морели? Значи това, което казват за теб и Джо, е вярно.

— Какво казват за мен и Джо?

— Че сте живеели заедно.

— Апартаментът ми изгоря, така че за известно време наех една стая при него.

На лицето на Санди се изписа разочарование.

— Какво искаш да кажеш? Че не си спала с него?

— Да съм спала? Всъщност да, май спах с него.

— Божичко! Знаех си! Знаех си! Я ми кажи бива ли го? Страхотен ли е? Как му е… нали ме разбираш… оная работа? Да няма някаква малка пишка? Божичко, само не ми казвай, че пишката му е малка!

Погледнах си часовника.

— Не искам да закъснявам. Време е да…

— Моля ти се, кажи ми, иначе ще умра! — извика Санди. — Толкова му бях навита в колежа! Всички му бяха навити! Ако ми кажеш, на никого няма да разкажа, кълна ти се.

— Добре. Пишката му не е малка.

Санди застина в очакване.

— Ами това е.

— А той заряза ли те? Открай време имаше вид на мъж, който обича да зарязва жените.

— Не е. Не ме е зарязвал. — Дадох й визитната си картичка. — Много те моля, ако забележиш Алфонс, обади ми се. Първо ме потърси на мобифона, а ако не отговоря, на пейджъра.