Детето на нощта

24

Ренерей се шмугна обратно под опорите на дървен пристан, докато стотици копита тресяха земята покрай нея. Неудър­жимо трепереше от студ и гледаше краткия разговор между предводителя на кавалерията и Селик. А след това войската се разгърна около кораба, сякаш щеше да го защитава от дру­га сила. Тези конници не бяха от Черните криле, явно при­надлежаха към някоя Школа, доколкото можеше да преце­ни. Почти нямаше значение, просто положението се обърква­ше още повече. Тя пак се измъкна на сушата и приведена из­тича по кейовете, накрая се скри от погледите им при рибния пазар.

Плъзгаше се безшумно край стената и тъкмо щеше да прес­кочи някакви торби с боклук, когато зърна белееща плът. Спря и се наведе. Мъжът беше мъртъв, проснат по лице в смърдяща- та канавка, която отвеждаше отпадъците от пазара обратно към водата. Твърде гнусно място дори за мъртвец.

Сърце не ѝ даваше да го остави така и тя обърна трупа по гръб, за да го хване под мишниците.

- О, не...

В краката и лежеше Доницк. Едва повдигна тежкото му тя­ло и бавно го извлече от мръсотията, накрая го издърпа върху чакълестия склон, зад който беше рибарското пристанище. Предпочиташе да го намерят сутринта на по-чисто място.

Оправи куртката му и тогава забеляза, че има само една дъл­бока рана от нож в гърдите. Рече си, че са го сварили неподготвен за нападението. Опря два пръста в раната и отправи без­мълвна молитва Доницк да намери покой в отвъдното.

Тътенът на още коне бързо доближаваше от изток и тя се при­тисна в земята до трупа. Чаткането на копита, дрънченето на метал и гласовете отекваха между сградите, в мъждивата свет­лина на факлите се мятаха сенки. Когато и тази конница мина в галоп, Ренерей позна герба на Школата Дордовер. Спряха не­далеч от „Океански бряст“, но не знаеше дали ще преговарят, или ще се нахвърлят срещу първата войска. Нямаше време да чака тук, за да научи.

Студеният вятър бе поизсушил дрехите ѝ, но пак заваля. Тя вдигна поглед към зловещото буйство на облаците, в които на- често проблясваха мълнии и вещаеха още по-страшни стихии. Този път се помоли Пробуждането на Лиана да завърши добре.

Чудеше се какво да прави. Заобиколи тичешком зад рибния пазар и се отправи към Площада на столетието. Прозорците на почти всяка къща светеха, хората се бяха стреснали от шума на стотици конници, препускащи към пристанището. А в кръчмите около площада, които не затваряха до късна доба, сигурно някой щеше да е научил, ако Гарваните най-сетне са се появили в града.

Незнайния пристъпи пред коня на Дарик, когато пълководецът го подкара в тръс. Хирад бе коленичил до Троун, обгръ­щаше с ръка шията му и за да го успокои, и за да го възпира. Глутницата се наежваше все повече и можеше да нападне нена­дейно. Позволиха на Хирад да ги доведе чак дотук, но сега въл­ците бяха недоволни - не се сбъдваха неясните им стремежи.

Дарик спря и слезе от седлото, конят му виреше глава и се дърпаше назад. Той пусна юздата и животното на мига се втур­на в мрака на най-близката пресечка.

- Боговете виждат колко се радвам да ви срещна - промълви Дарик.

- Ех, да можехме да кажем същото! - изръмжа Незнайния. - Не ми харесва да ме държат под ключ.

- Личи си - мрачно се подсмихна Дарик. - Тук не можем да говорим. Онези ни гледат - посочи с палец през рамо.

- И какво от това? - заинати се Незнайния.

- Току-що се отказах от командването. По-точно е да се ка­же, че съм дезертьор.

- Моля?! - сащиса се Хирад и Дарик чак тогава му обърна внимание.

- Боговете да се сгромолясат! Какво е това, по дяволите?!

- Ами това са Хирад и вълците, които според теб го изяли - язвително се обади Илкар.

- И както излезе, има полза от тях, ако си намислил да изве­деш някого от затвора - добави варваринът.

- Аха... - Дарик се овладя с видимо усилие. - Да им се мах­нем от погледите. Мисля, че има с какво да помогна.

- Дано е така - заканително изрече Дензър.

Гарваните тръгнаха, Хирад също се надигна и Троун го прос­леди с поглед.

- Няма време за обяснения - каза му Хирад. - Правим всич­ко по силите си. Само че не знам какво искаш ти. Опитваме се да стигнем до Ериан.

Щом чу името, Троун изръмжа. Глутницата последва Гар­ваните, притаили се под стрехите на склада за дървен матери­ал. Откъм кея се чуваха все по-разпалени гласове.

- Хайде, говори - подкани Дензър.

- Трябваше да ви послушам - започна Дарик. - Съжалявам...

- Остави това - спря го Незнайния. - Имаме си големи гла­воболия, а не сме чули нищо смислено от теб.

- Знам. Не ме разпитвайте, просто приемете каквото ви ка­жа. Дордоверците са влезли в сговор с Черните криле. Не мога да падна дотам и напуснах... тоест дезертирах. Всеки от моите хора ще решава как да постъпи. Според мен за голяма част от тях, колкото и да ми бяха верни, няма нищо лошо в съюза с Ловците на вещери. Войниците ми също като нас искат да спа­сят семействата и домовете си, а този съюз обещава да им даде най-бързия и лесен начин да се доберат до детето.

- Изобщо не подозират какво ще се случи! - избухна Дензър. - Мръсниците от Дордовер ще ѝ изтръгнат сърцето, докато още диша.

- Знам - кимна Дарик. - Богове, сега знам. Но тук не можем да им отмъкнем Ериан под носа. Ще я убият с надеждата, че и без нея ще измислят как да докопат Лиана. Не научих подроб­ности за кроежите на Дордовер, но поне знам, че са наели онзи кораб. - Той посочи крайния кей, където бе вързан голям оке­ански съд. По осветената палуба забързано шетаха хора. - Убе­ден съм, че припасите са натоварени и е готов да отплава. Дор- доверците са тук поне от две седмици.

- Значи си присвояваме кораба и следваме „Океански бряст“? - уточни Хирад.

- Не виждам друг избор в момента. Така поне няма да сме далеч.

- Съгласен съм - закима Незнайния. - Тъй, нека бързичко измислим план. Не ми се вярва дордоверЦите да чакат утрото.

- Не виждам обаче какво ще постигнем, като ги следваме с друг кораб - възпротиви се Дензър.

- Това е единственото решение - вдигна рамене Незнайния. - В Арлън нямаме никакъв шанс. На острова или още в откри­то море все ще имаме сгоден случай, стига да се възползваме незабавно.

Дензър завъртя глава и пак понечи да възрази, но над прис­танището блъвна огненото кълбо на заклинание, миг по-късно ударната вълна ги раздруса. С оглушителни крясъци и чатка- не на подкови кавалерията се обръщаше припряно. Офицерите се напъваха да надвикат врявата, началото на битката разтре­се въздуха.

Незнайния изви глава към Хирад и кимна.

Закрилниците бяха в Арлън.

Площадът на столетието гъмжеше от стражници на графа. Самият той бе яхнал едър кафяв кон и говореше на множащата се тълпа.

- ... мирен град и понякога, дори да звучи нелепо, трябва да се сражаваме, за да запазим мира. На нашите кейове има на­шественици. Всички в пристанището, които не сме допуснали по своя воля, са натрапници и трябва да бъдат гонени. С мен са моите стражници и каня всеки от вас, който чувства, че има сили, да се присъедини към отряда.

Ренерей поклати глава. Колко му е да насъскаш пияните, щом им обещаваш разюздано насилие. Възторженият рев на тълпата веднага потвърди правотата ѝ. Елфидата обаче видя и някои да се втурват на малки групички към пристанището. Яв- но бяха моряци, които бързаха да намерят относителна безо­пасност на своите кораби.

Тя търсеше Гарваните в тълпата, но в това гъмжило беше трудно да различи някого. Графът си дереше гърлото, за да чу­ват заповедите му, и стражниците се строяваха, а тълпата се трупаше зад тях, жадна да се развихри. Тя пак поклати глава. Стража от няколко десетки души, подкрепена от две дузини пи­яници - срещу обучена и опитна кавалерия? Надяваше се, че графът ще успее да избегне сблъсъка с хитроумие.

Зад нея заклинание освети небето с кратко зарево. Глух тъ­тен разлюля площада, последван от гневен вопъл на стотици мъже. Цялата тълпа тутакси се настрои войнствено и хукна към южния край на площада с графа и стражниците по средата на човешкия поток.

Ренерей ловко се отдръпна и ги изпрати с поглед. Хвана за ръкава един страж, който разумно крачеше най-отзад. Мъжът се озърна. Стискаше челюсти ядосано.

- Гарваните! - извика му елфидата. - Къде са Гарваните?

Той се разсмя.

- Те са там, елфче, където трябва да натикаме всички, дето си падат по магиите. Зад решетките. Ако искаш да спасяваш кораба си, тръгни с нас.

Той се затича, за да догони останалите.

Ренерей въздъхна и тръгна към затвора. Страхуваше се, че в града започва истинско клане.

Троун нададе вой, глутницата се хвърли иззад ъгъла обратно към кея, без да слуша виковете на Хирад, който ги увещава­ше да се върнат.

- Гарвани, след мен! - заповяда Незнайния.

С мечове в ръце и готови за заклинания, Илкар и Дензър съ­що побързаха да излязат на кея. В проливния дъжд пред тях се откри стъписваща бъркотия.

Пламъци поглъщаха склад до рибния пазар, а отвъд „Оке­ански бряст“ вече се водеше кърваво сражение между Закрил­ниците и конницата на Дордовер. Мнозина кавалеристи от Лис- терн останаха настрана, но повечето се хвърлиха в битката - в страховитите бойци на Ксетеск виждаха враг, омразата към ко­гото надделяваше над уплахата.

Хирад видя вълците да се втурват в хаоса, осветен от факли­те и пожара, отново чу воя на Троун. Изобщо не проумяваше какво им е щукнало, но поне щяха да отприщят трупащото се настървение. Не би искал да е насреща им в момента.

- Имаме щит - съобщи Илкар, както тичаха.

- Готов за Огнени кълба - добави Дензър.

Зад пламъците над склада се мяркаха някакви силуети.

- Има магове със Сенчести криле - потвърди Илкар.

- „Океански бряст“ отплава! - посочи Незнайния.

Вдигаха платното на фокмачтата, а въжетата, свързващи но­са и кърмата с кнехтовете, бяха отрязани. Бордът остърга ка­менния зид на кея - толкова озлобен беше капитанът. Вятърът издуваше платното достатъчно, за да отдалечи кораба от брега. Маговете кръжаха високо над него.

- Илкар, колко са според теб? - кимна нагоре Незнайния.

Гарваните пак спряха. Нямаха желание да се набъркат в бит­ката, разгоряла се недалеч от странноприемницата „Езерен дом“, откъдето хората бягаха към центъра на града.

- Поне десетина. Трудно ми е да ги преброя - отвърна елфът.

С нов проблясък насред разколебаните кавалеристи от Листерн се забиха Огнени кълба и разпръснаха хора и коне. Пд на изток падаше Горещ дъжд и макар че покривът на рибния па­зар беше подгизнал, от него вече се издигаха пушеци и изпаре­ния. Вятърът носеше гадната миризма на подпалени боклуци и рибено масло.

Ескадрон от дордоверски кавалеристи се откъсна от сраже­нието, проби си път през обърканите листернски войници и свърна вляво от странноприемницата към Площада на столе­тието.

- Лъжлива маневра - отбеляза Дарик. - Ще заобиколят и ще се върнат откъм другия край на пристанището.

- Имаме нужда от повечко сила - промърмори Незнайния, - ако ще превземаме другия кораб.

- Хрумна ли ти нещо? - погледна го Хирад.

- Да. Дарик, върви към кораба, виж какво може да се нап­рави там. Дензър, тръгни с него. Илкар и Хирад, елате с мен. Ще си доведем малко Закрилници.

- Сега виждам защо ти измисляш какво да правим - завъртя глава Дензър.

- Хайде, не се помайвайте - подкани Незнайния.

По-отблизо Хирад добре видя как протича битката. Остана­ли без истински водач, конниците на Листерн бяха на ръба на паниката и макар че заместникът на Дарик, в когото варвари­нът разпозна Айзак, неспирно редеше заповеди, те явно не зна­еха дали да се сражават, или да бягат. Бързо губеха боен дух, само вдигнатите от маговете щитове ги опазваха засега. Стиг­неха ли Закрилниците до тях, биха ги изтребили.

Но войската на Дордовер се бе подредила в плътна отбрана на тясното пространство между рибния пазар, горящия склад и края на пристанището. След първоначалния натиск на Зак­рилниците някои от дордоверскитете магове ги бяха отблъсна­ли с непрекъснати Силови конуси, други несъмнено пазеха с щитове срещу стрели и заклинания.

Естествено беше Закрилниците да потърсят друг път за на­падение, мнозина от тях се устремиха обратно към града, за да ударят в гръб, но дордоверците разгънаха защитен строй източно от рибния пазар и около „Езерен дом“.

А маговете от Ксетеск насочиха усилията си към околните сгради. Огнени кълба се стоварваха начесто върху покрива на рибния пазар, изпаряваха влагата и подпалваха съхнещата дър­вения. Поне на десетина места пазарът вече пламтеше.

- Към града! - провикна се Незнайния.

Минаха вдясно от „Езерен дом“, за да избегнат битката. Хирад зърна глутницата да се щура между листернската конни­ца, Троун спря за миг и погледна отдалечаващия се „Океански бряст“, после пак се хвърли в суматохата.

На излизане от пристанището тримата Гарвани се натъкна­ха на тълпа, предвождана от конник - граф Арлън.

- Олеле, каква грешка правят... - изпъшка Незнайния.

Тримата веднага се притаиха в тясна уличка, но закъсняха.

Неколцина от гражданите спряха и надникнаха в уличката, ре­шени да превърнат Гарваните в първите си жертви. Незнайния и Хирад стояха рамо до рамо, мечът на огромния воин почук­ваше равномерно по калдъръма.

- Откажете се - помоли той мъжете, надъхани от пиене и кръвожадност.

- Графът иска всички като вас да се разкарат - завалено се сопна някой.

- Точно сега няма да го бъде - възрази Хирад. - Вървете си по пътя, а най-добре се разотивайте по домовете. Тук е опасно.

- Туй си е нашият град - обади се друг от стоящите по-назад. - Ние казваме какво да става, не вие.

Останалите замърмориха в съгласие и заедно прекрачиха напред. И шестимата бяха едри, но Хирад веднага прецени, че не са бойци. Съжаляваше за това, което щеше да се случи. Зад него Илкар въздъхна.

- Какво има? - попита варваринът, без да се обръща.

- Аз... - Елфът се запъна. - О, богове! Веднага награбвайте поне първите двама. Нищо не можете да сторите за другите.

Никога не се съмняваха в думите на Илкар. Очевидно беше до­ловил твърде мощна магия. Хирад и Незнайния се пресегнаха, хванаха за яките предните двама и ги събориха към себе си под щита. Варваринът прасна своя човек с дръжката на меча по чене­то, за да го усмири, но след миг вече нямаше нужда да себориснего.

В странноприемницата се заби Адски огън, неимоверно на­жежените стълбове от пламъци търсеха живи души, но в сгра­дата бяха останали твърде малко хора. Огънят поглъщаше и тях, и всичко дървено, издухвайки прозорците навън в капки разтопено стъкло.

Огънят бушуваше по щита на Илкар, пред очите на Хирад светът се превърна в завеса от оранжево, бяло и жълто, зад ко­ято гражданите на Арлън пищяха от ужас. По-точно онези от тях, които избягнаха смъртта - Адският огън разпиляваше овъглена плът по стените, обгърнати в пламъци трупове изхв­ръкнаха от пресечката и се стовариха на главната улица.

- Илкар? - питащо изрече Незнайния.

- Да. Тръгвайте!

- Вървете си у дома и се погрижете за семействата си. В това тук не можете да се месите.

Той бутна назад мъжа, когото държеше, Хирад стори също­то. Двамата се запрепъваха между труповете.