25

Знаеше къде е тя и призова глутницата, макар че уплаха­та ги подтикваше да избягат. Тичаха между лутащата се плячка, виеха и хапеха на бегом, стреснатите животни отс- качаха встрани и се въртяха против волята на ездачите си. Вълците с лекота се изплъзваха от размаханите остриета в ръцете на хората, промушваха се между краката под потните кореми на плячката.

Но и този път нямаше да се заситят - във въздуха вита­еше лоша миризма, която натежаваше още повече от пла­мъците наоколо. Отговорът на всичко се криеше в жената с обвита в мъгла душа, която Троун познаваше. Нея и дете­то ѝ бе видял отдавна в гората. Сега тя беше върху парче­то подвижна суша, което можеше да се носи по вода с вет­ровете. Чу името ѝ от мъжа събрат. Троун не беше способен да повтори звуците, обаче разбираше смисъла им. Знаеше, че е довел глутницата съвсем близо до отговорите, които търсеха.

Но всичко беше напразно.До плаващата суша имаше твър­де широка вада, нямаше как да я прескочат. И с всеки удар на сърцето му се уголемяваше. Вятърът духаше на резки повеи, изтласкваше парчето суша навътре, то беше недостижимо. Троун му виеше и джафкаше да се върне, въртеше се безсилно до ръба над водата. А по дърветата на парчето суша се разгъ­ваха още от големите бели листа, издуваха се с вятъра и же­ната изчезна в нощта.

Отчаян вой се изтръгна от гърлото на Троун, той пак по­вика глутницата и се втурна да търси мъжа събрат.


* * *

Гарваните нямаха време да помогнат на Арлън. Графът и дру­жината му се набъркаха в нещо, което далеч надхвърляше си­лите им. Погледнаха към края на главната улица - на „Океанс­ки бряст“ вдигаха още платна и корабът се отдалечаваше на­вътре в езерото. Реещите се в небето дордоверски магове го съп­ровождаха, но един се спусна и стъпи на палубата.

В лудешкия бяг към Площада на столетието Хирад чуваше шума от дордоверския ескйдрон, който май щеше да заобиколи площада, за да не се натъкне на никого и да излезе покрай зат­вора обратно към пристанището. Отляво до ушите му стигаше тропот на още коне и тичащи хора.

Малко преди площада, в края на дълга редица кантори, Нез­найния се закова на място и разпери ръце, за да възпре Хирад и Илкар. Озоваха се пред поне седемдесет Закрилници в плъ­тен кръг около шестима магове на коне. Нямаше съмнение, че маговете биха заповядали тримата да бъдат прегазени, но Зак­рилниците мигновено забавиха ход, щом видяха Незнайния. Хирад сякаш усети и с кожата си вълната от почит, която те изпитваха.

- Имам нужда от четиридесет Закрилници и колкото магове можете да отделите - заяви Незнайния, спокойно опрял меча си в земята.

- Ти за какъв се мислиш, по дяволите - за Господар на Хъл­ма ли?! - троснато отвърна един маг, но и в неговия раздразнен глас се долавяше уважение.

- Не, мисля, че съм Незнайния воин, тримата тук сме от Гар­ваните и всички искаме Лиана да не попадне отново в ръцете на Дордовер.

Магът кимна.

- Да си призная, познах те веднага. Дали чрез твоя зами­съл имаме по-голям шанс да постигнем целта си? - попита ве­че кротко.

- „Океански бряст“ отплава. Единствената ни надежда е и ние да си набавим кораб. Знаем за един, който е снабден с при­паси, но част от дордоверската кавалерия тръгна натам. Зак­рилниците са ми необходими, за да се кача с тях на борда, а и за да ми помогнат при бъдещи стълкновения. От другите, които оставате тук, искам да отвлечете вниманието на основните си­ли на Дордовер и Листерн. Важно е да решиш още сега.

Магът кимна отново.

- Вземи тридесет от тях. Няма как да пратя и магове, не ми стигат. Аз съм Ситкан. Кажи на Дензър да ме извести, когато завладеете кораба.

- Благодаря ти, Ситкан - усмихна се Незнайния. - Може би ти току-що спаси живота на Детето на Единството. - Той посо­чи един Закрилник. - Аеб, избери тридесет от събратята ни и елате с мен.

Без да чака, Незнайния се врътна на пети и хукна обратно към кейовете, неотлъчно следван от Хирад и Илкар.

* * *

Ериан чуваше звуците на битката, но нямаше как да я види - малкият илюминатор гледаше към тъмното езеро. Молеше се от нейната Школа да я спасят. Още по-пламенно се молеше при следващото отваряне на вратата да се появи Дензър. Усети дру- сането, когато кърмата на „Океански бряст“ се отърка в стена­та на кея и корпусът заскрибуца. Чуваше и как капитанът да­ва заповедите си гръмогласно, но сякаш вадеше с ченгел всяка сричка от гърлото си. Корабът започна да се поклаща, когато навлязоха в езерото. Накрая вратата се отвори и влезе Селик. Ериан заплака.

- Брей, ти да видиш! - подхвърли Селик. - Навън е такава веселба, че чак ми е жал да си тръгна.

- Махни се! Ти си боклук и няма защо да ми додяваш до ми­га, когато дойдеш да ме убиеш.

- За твое съжаление това е мой кораб и ще влизам където си искам - отсече Селик и заговори по-нехайно: - Преди малко си поприказвах с твоя приятел генерал Дарик. Както изглежда, не беше особено доволен, че сега силите на доброто командват този кораб.

Интересът на Ериан се събуди въпреки унинието, но тя не вдигна глава.

- Е, той не е убиец по душа.

- Така е, но пък е човек, чиито принципи му пречат да бъде практичен.

- Какво искаш да кажеш?

В душата ѝ цареше смут, чувстваше се изоставена. Плаваха към Лиана, но пътуването можеше да завърши само със смърт­та и на двете, погубени от предатели, а в момента по неволя во­деше този тягостен разговор със Селик от Черните криле...

- Той предпочете да стане дезертьор, вместо да помага и за­напред на съюзниците си от Дордовер.

- Постъпил е достойно, защото те показаха, че едва ли с не­що те превъзхождат - натърти Ериан и пак усети горчилката в устата си. - Друго имаш ли за казване?

- Ами да, имам. Исках да ти представя онези, чието присти­гане ти обещах. Много ми харесва да спазвам обещанията си.

- Знаеш ли, говориш досущ като покойния си приятел Травърс.

- Той беше велик човек и ще приема думите ти като компли­мент.

- Недей.

Селик се усмихна престорено.

- Не забравяй кому принадлежиш сега. Но да не бъда нелюбезен...

Ериан зърна влизащия, засмяното му лице, леко разпере­ните ръце и благия поглед. Кръвта нахлу в главата ѝ и замъгли зрението, тя се тръшна тежко на койката и опря ръце в нея, за да не се свлече. Пак погледна и проясни погледа си насила.

- Ти... - беше единствената дума, процедила се от устата ѝ.

* * *

Гарваните тичаха пред Аеб, но погледът му беше прикован единствено в могъщата фигура на Сол... на Незнайния воин. Закрилниците следваха само него и Аеб изпита чувство, за ко­ето му бе останал почти заличен спомен. А сега бушуваше и в Сливането на душите, във всички събратя. Аеб и тичащите с него го преживяваха най-силно и макар че с годините им бе ста­нало чуждо, те охотно приеха възкресяването му.

Това чувство беше радост.


* * *

Имаше запалени фенери по цялата дължина на кораба, кой­то според Дарик бил снабден и готов да потегли през океана. Името му беше „Слънцето на Калеюс“ и покрай фалшборда се тълпяха моряците, вторачени в битката сред бушуващите по­жари, над които съскаше дъждът. Огромните пламъци застра­шаваха и съседните сгради, пощадени засега от заклинанията.

По кейовете се сипеше Горещ дъжд. Проблясъците по щито­вете, предпазващи вече всеки ездач и кон, допълваха буйство­то на магията.

Пред погледа на Дарик в странноприемницата „Езерен дом“ се забиха стълбове Адски огън и сред писъците и гибелта от странична улица изскочи плътна колона войници, които се нах­върлиха срещу кавалерията на Листерн. Макар и изненадани, конниците отблъснаха и изтикаха нападателите, но само до Си­ловите конуси, с които други магове им преградиха пътя.

- Виж какво можеш да направиш с екипажа. Аз трябва да се подготвя - каза Дензър.

- Ей сега.

- Дарик, още нещо...

- Слушам те.

- Благодаря ти.

- За какво?

- За това, че постави живота на семейството ми над полити­ческата изгода.

- Да, накрая - извърна се Дарик.

Дензър огледа внимателно отсрещните постройки. Имаше три склада с входове, обърнати към кея, а проходите между тях бяха широки колкото да минат четири-пет коня наведнъж. Зна­еше, че идеята да ги прегради с мощни Силови конуси е безна­деждно начинание, и реши да създаде препятствие пред кава­лерията. Оставаше му да се надява, че Незнайния съвсем скоро ще доведе Закрилници. Опря коляно в земята заради силния вятър, затвори очи и се опита да забрави за жилещия лицето му дъжд, за вонята и пушеците.

* * *

Илкар разпръсна щита, докато тичаха към кейовете, нак­рая спря, сътвори си Сенчести криле и се скри от погледите им в небето оглеждаше къде е конницата на Дордовер. Незнай­ния поведе останалите пак покрай склада за дървен материал по най-прекия път до набелязания кораб.

Калдъръмът беше хлъзгав, в канавките шуртяха кални по­тоци и преливаха. Трябваше да внимават къде стъпват. Хирад залиташе, но всеки път ръка на Закрилник го задържаше да не падне - едва ли не преди да е разбрал, че губи равновесие. Не му мина през ума да се ядоса, че според тях има нужда от по­мощ. Само се чудеше на светкавичното им мислене и действия.

Тъкмо погледна нагоре и Илкар се спусна, задържа се до гла­вата му и каза:

- Дензър и Дарик са при кораба. Дензър подготвя някакво заклинание. Дордоверците ще ги връхлетят до минута-две, яз­дят покрай склад на две пресечки оттук. На кораба не става ни­що особено, макар че целият екипаж е на палубата. Трудничко ще ни бъде.

- Когато се счепкаме с онези, ще ни е нужен щит - напомни Хирад.

- Не съм забравил.

Елфът прелетя петдесетина крачки по-напред, стъпи на зе­мята и се настрои за вдигането на магическия щит.

Незнайния ускори крачка, Закрилниците без усилия под­държаха същата скорост, но Хирад изведнъж усети тежестта на всяка от тридесет и деветте си години.

- Да можехме да минем без това - каза малко по-задъхано.

- Размекнал си се от охолния живот с Каан - подхвърли Нез­найния.

- Остави майтапите на мен, бива ли?

Втурнаха се към последния ъгъл и след броени мигове на кея се разрази кървав хаос.

Отначало изглеждаше, че ще се случи невъзможното и ще из­преварят дордоверските конници. Но когато им оставаха седем- десетина разкрача до Дензър и Дарик, генералът изкрещя ду­ми, които не чуха добре, а магът от Ксетеск събра юмруците си пред лицето и рязко ги спусна надолу, сякаш удряше земята.

Най-близките до кея складове се разтресоха, замряха и пак подскочиха. Каменната настилка на кея около тях се нагъна и от покривите им се посипаха разхлабени греди. Нов миг на при­виден покой, в който Хирад видя първия кавалерист на Дордо- вер, налетял в галоп към пристана, а после огромни клинове от разбъркан камънак се подадоха от земята на поне десетина мес­та и пръснаха във всички посоки парчета калдъръм, кал и вода.

Фасадата на средния склад се килна, щом един от клиновете нацепи опорните греди. Стената се изду навън, покривът се нак­лони и падна на пътя. В тежкия грохот се примесваше цвилене на уплашени до полуда коне, ездачите напразно се мъчеха да ги укротят, докато те хвърляха къчове и се опитваха да избя­гат от сипещите се парчета дърво и изригващите камънаци.

- Бива си го нашичкия Дензър! - одобри Хирад.

Но отсрочката беше кратка. Първите коне вече се провира­ха между безредно струпалите се купчини. Кавалерията няма­ше да се откаже лесно от атаката въпреки жертвите, които при­чини Земният чук.

- Хайде, по-живо! - викаше Хирад, който се надбягваше лу­дешки с първия конник, устремен към Дензър.

- Аеб - викна Незнайния през рамо, - мини отляво, Хирад ще ми е отдясно. Да ги ударим в плътен клин.

- Добре.

- Казвай какво мислиш и прави каквото е нужно според теб.

- Добре.

Конникът дори не успя да доближи Дензър, който отскочи след резкия вопъл на Дарик. Генералът завъртя бясно меча си нагоре и острието потъна между ребрата на войника от Дордовер, но преди това отсече едното ухо на коня. Човекът се катур­на от седлото, а животното се сурна нататък.

Хирад тичаше неуморно. И останалите от дордоверския ес- кадрон излизаха на кея, но не се насочиха към кораба, а завиха към напиращите Закрилници, водени от Гарваните. Над гла­вите им прелетяха Огнени кълба и се пръснаха в невидимия щит, вдигнат от Илкар.

На конете не им стигаше място да ускорят за неудържим на­пор и когато доближиха, започнаха да се дърпат пред плътната стена от мъже, които не показваха никакъв страх.

Незнайния също забави крачка и със замах разсече шията на изпречилия му се кон, който се строполи с фонтан от кръв, ту­такси размит от дъжда. До него Аеб държеше брадвата, засега без да вади меча от ножницата на гърба си. Цапардоса с плоско­то конска муцуна, завъртя дръжката в дланта си и продължи движението нагоре, за да забие острието в корема на ездача, който отхвръкна назад под копитата на животното зад него.

Хирад пристъпи чевръсто между размаханите предни кра­ка на жребец и се наведе да избегне удар с меч, предпазвайки главата си със собственото оръжие. Мразеше схватките с кава­леристи - опасна теснотия и блъсканица, налитат ти отвсякъ­де, а конете могат да те смажат или стъпчат всеки миг. Но зад него настъпваха Закрилниците и той знаеше, че поне този път нищо не го застрашава откъм гърба, щом го пазеха живите бой­ни машини на Ксетеск.

Навря се между два високи коня, ръгна с лакът корема на единия и завъртя меча си наляво да пресрещне удара на другия ездач. Веднага се метна надясно, докопа куртката на конника, наклони го рязко и пак отби с меча брадвата на левия против­ник. Неочаквано десният конник се стовари на земята, Хирад свирепо разряза крака на онзи с брадвата и в същия миг подс­кочи и смаза с колене гръдния кош на падналия. Чу как ребра­та изпукаха и строши гръкляна му с дръжката на меча.

Около него мърдаше истинска гора от конски крака. Прик­лекна и се оттласна силно нагоре и напред. Зърна меча на Нез­найния да разпорва корема на дордоверец отляво, брадвата на Аеб почти откъсна главата на друг отдясно.

Ескадронът се буташе безредно и командирът изкрещя на хората си да отстъпят. Онези, които успяха, завъртяха конете си и избягаха. Закрилниците не тръгнаха след тях. Труповете на четиринадесет кавалеристи се въргаляха на камъните, но имаше и един убит Закрилник. На лявата ръка на Незнайния кървеше дълбока рана.

- Добре ли си? - попита го Хирад.

- Що за скапан меч! Изобщо не е уравновесен. Сега не се чу­дя, че Арлън никога не се е славил като град на бойци. Техните оръжейни майстори трябва да бъдат бичувани публично. - Нез­найния опипа раната си и погледна кървавото петно, изблед­няващо под дъжда. - Съсипаха ми ризата тези мръсници...

Хирад се усмихна.

- Да се подготвим за следващата атака. Аз... - Зад тях се раз­несе рев и гръмовен тропот на копита и той се озърна. Връхли­таха ги други конници от Дордовер и мнозина от Листерн. - Ама че гадост! Загазихме...

- Меко казано - кимна Незнайния. - Аеб! Ще се браним срещу тази атака. В стегнат строй, който не бива да разкъсат този път.

- Ще го направим.

Закрилниците веднага се престроиха от три редици в една, всеки само с по едно от оръжията си в ръце, и пред конницата се появи същинска човешка стена.

- Готови! - отсече Незнайния, върхът на меча му почукваше по калдъръма.

- То се знае - промърмори Хирад.

Подковите чаткаха по камъните, заревото на пожарите прос­ветваше мрачно по остриетата на нападателите. Варваринът гърлено изръмжа, за да проясни главата си, и набеляза първа­та си жертва сред кавалеристите.

* * *

Кси наблюдаваше стълкновението на враждебните сили с безстрастната разсъдливост, която притежаваше само Закрил­ник чрез пресяването и обмислянето на всичко видяно и чуто в Сливането на душите. Така можеше да решава мигновено, да действа с непоклатима увереност и да направи нищожни шан­совете да пострада някой Закрилник или Повереник. Винаги разполагаше с неизменната подкрепа на останалите събратя и нищо не можеше да подрони смелостта му.

Стоеше по средата на редицата на осем крачки от Сол и Аеб и се озърташе назад към пламъците, погълнали рибния пазар, странноприемницата и склада за дървен материал, а сега заст­рашаваха да се прехвърлят към леярната и складовете около нея. Огънят прогонваше нощната тъма и зловещо осветяваше кейовете, открояваше препускащите коне и ездачите им в от­тенъци, присъщи на ада.

Кси прецени, че врагът е направил безразсъден хазартен ход, подтикнат от паниката, а не от тактическа хитрост. Сме­сеният конен отряд връхлиташе по пристана, войниците от Листерн бяха разколебани, онези от Дордовер - настървени да унищожат Закрилниците, отблъснали техните съратници. Но зад тях маговете не се справяха с поддържането на неви­димите прегради от разстояние и противниците им от Ксетеск стовариха по кавалерията Огнени кълба, Горещ дъжд и Ле­ден вятър. Основната група Закрилници, на които вече не пре­чеха Силови конуси, се втурнаха стремглаво да догонят и хва­нат в клещи конниците.

А в мелето се намесваше още един отряд, чиято принадлеж­ност Кси не можа да определи веднага - пешаци, командвани от един-единствен конник. Във вихрушката от безмълвни за­поведи И мисли долови и една нишка, свързана с виещи вълци. Зверовете трябваше да бъдат пощадени.

„Сила и доблест! Разкъсайте строя им. Зад тях вече ни се при-, тичат на помощ. Ние сме едно цяло.“

Кси знаеше, че събратята няма да бъдат победени.

* * *

- Хирад, бъди нащрек. - Мечът на Незнайния още почуква­ше по хлъзгавите камъни. - Хвърли се ниско напред, аз ще се заема с ездача.

- Схванах.

Незнайния вече държеше твърде късото за него оръжие с две ръце. Кавалерията не напираше с цялата бързина на конете си. И хората, и животните се бояха от противниците, които не поз­наваха страха.

- Илкар, при теб как е?

- Чудя се дали да не премина към нападателно заклинание.

- Когато се сблъскаме с тях, не и преди това.

- Тоест ей сега.

Незнайния долови колко мрачна е усмивката на елфа. По­ложението им никак не беше добро. Първите конници ги връх­литаха, оставили пролуки между конете, за да размахват сво- бодно оръжията си. Тътенът на копитата, воплите на хората и пръхтенето на животните и пред тях, и отзад бяха в пълен кон­траст с неподвижността и безмълвието на Закрилниците.

Незнайния се метна напред, вдигна меча нависоко и ярост- но нападна ездача. Хирад се гмурна под муцуната на коня, за да се изправи със скок. Кавалеристът посрещна замаха навре­ме, но държеше своя меч с една ръка и беше безпомощен - мо­гъщият удар отклони острието му и сцепи шията след рояк ис­кри, изтръгнати от плъзгането по ризницата. Конят се премет­на црезглава, убит с едно мушкане от Хирад, а човекът се пльос­на безжизнен от седлото.

Но втората редица на конницата напираше въпреки разпра­вата с първата и изтика назад Закрилниците и Гарваните. Нез­найния поемаше удари върху меча си отляво и отдясно, конете се тълпяха наоколо и той търсеше място, за да замахне добре. Чу псувнята на Хирад и видя проблясък на острие. Конят от­дясно изцвили диво. Мечът на Незнайния се заби в ризницата на ездача, който опита да завърти жребеца, за да избяга, но жи­вотното умираше и мъжът само се олюля на седлото. Незнай­ния измъкна крака му от стремената и го катурна на земята, където Хирад го довърши на секундата.

- Илкар, сега!

Магът забави отговора си един миг.

- Разпръснах щита. Гарвани, наведете се!

Незнайния го послуша и заклинанието избоботи над глава­та му - Силов конус разпиля останките от първата редица, хвърляше конете в идващите отзад, размяташе ездачи по ка­мъните.

Една кобила се вдигна на задните си крака и закачи с копито рамото и брадичката на Незнайния. Той се просна на мокрия калдъръм с облаци искри пред очите си, мечът падна настра­ни. Побърза да се обърне на левия си хълбок, видя дордоверци- те да се подреждат за нова атака и чу Хирад да крещи името му. Сега беше пред останалите и твърде уязвим, а трябваше да се пресегне надалеч за меча. Насили се да приклекне, болката про­низа рамото и шията му. Изпълзя припряно, грабна оръжието и се изправи, за да отстъпи заднешком.

- Незнаен, отляво! - отчаяно се провикна Хирад.

Незнайния се завъртя наляво и инстинктивно вдигна с дяс- ната ръка меча, за да се защити.

Конят се появи до него сякаш изневиделица, минал косо през редицата. Незнайния понечи да се отдръпне надясно, но дордоверецът се наведе странично на седлото и с нисък свиреп замах разсече левия му хълбок.

Незнайния изпита непоносима болка и знаеше, че пада, а след миг каменна плоча посрещна лицето му.

Загрузка...