Джералдин

VII

Джейсън започна силно да се безпокои, когато след повече от час Джералдин все още не се беше появила на терасата. Търсеше я с поглед сред тълпата, но никъде не я откриваше.

„Трябва да предприема нещо.“ Стана решително и се отправи към гишето за информация. Обясни на момичето, за какво става дума, и го помоли да я извика по радиоуредбата. Никой не се отзова. Спомни си, че бе тръгнала да оглежда самолетите. Насочи се бързо натам и надникна във всяка кабина. Нямаше и следа от Джералдин.

— Интересуват ли ви тези сандъци? — дочу внезапно глас зад гърба си.

Обърна се и се озова лице в лице с ухиления Декс Паркър.

— Не сте ли виждал тук случайно една млада дама?

— Тук се разхождат много млади дами — все още ухилен отвърна Декс. — От коя конкретно се интересувате?

— Една такава руса, облечена е в светлосиня рокля с дълбоко деколте.

Инструкторът подсвирна.

— Такава жена непременно би ми направила впечатление.

— Къде ли може да е отишла мис Принстън? Има ли и други атракции тук?

— Освен мен — никакви. Може би спътницата ви е отишла на място, където всички държат да са сами — започна да гради предположения Декс, но изведнъж се сепна: — Вие казахте мис Принстън?

— Да — кимна Джейсън. — Познавате ли я?

— Бегло. Но познавам човек, който е по-осведомен от мен. Почакайте тук. Сега ще проверя.

Джейсън нетърпеливо зачака.

— Излетяла е с един познат за малък демонстрационен полет — оповести завърналия се след малко Декс. — Да. Сега забелязвам и аз. Машината на Лестър не е на мястото си. Сигурно скоро ще се приберат. Най-добре е да почакате на терасата на клуба. Вече поисках от дежурния да установи контакт по радиото.

Забеляза, че откъм кулата му махат и веднага се отправи нататък.

— Какво се е случило?

— Лестър не отговаря. Не можем да установим радиовръзка — възбудено му обясни Том. — Разрешението беше поискано за малък кръг над аеродрума.

— Колко време отсъстват?

— Около два часа.

— Няма основания за безпокойство. Лестър е отличен пилот — опита се да го успокои Декс.

— Но той трябва да се е отдалечил извън обсега на радиостанцията. Не можем да се свържем. Имам предчувствие, че се е случило нещо лошо.

— Не ми се вярва — поклати глава Декс. — Нека почакаме още малко. Пробвай пак по радиото.

Том опита още няколко пъти, но резултата бе все същият. Сега тревогата започна да се прокрадва и у Декс.

— Трябва да съобщя това на онзи мъж долу. Повикай Лаура и й кажи, че Лестър не отговаря. Но, моля те, направи го дискретно. Не е нужно всички да научат.

Том се зае със своето задължение, а Декс информира Джейсън.

— Няма основания да се смята, че непременно се е случило нещо лошо — помъчи се да го успокои. — Ще ви помоля само да уведомите близките на мис Принстън! Ние ще продължим да търсим радиовръзка.

Джейсън веднага изтича до най-близкия телефон и позвъни на бащата на Джералдин.

— Какво? — извика в слушалката смътно уплашеният Уолтър Принстън. — Защо не опазихте дъщеря ми? Идвам веднага!

Изтича до колата си и нареди на шофьора:

— Летището, Ню Йорк, Истърн. Бързо! Дано не е вече късно…

Седна на задната седалка в удобната лимузина, отвори барчето, наля си един двоен скоч и го изпи на един дъх. Ръцете му трепереха. „Велики Боже! Какво търси детето ми на това летище? Дали не…“ — не посмя да довърши мисълта си.

Джейсън вече го чакаше. Беше изнервен и уплашен.

— Вървете си вкъщи, момчето ми. Ще ви информирам, ако узная нещо — обеща му и забърза към кулата. — Какво става? Къде е дъщеря ми? — извика, кипнал от гняв.

— Вие ли сте Уолтър Принстън? — попита го Декс и му подаде ръка.

— Да. Къде е дъщеря ми?

— Още не знаем, мистър Принстън. Предполагаме, че е излетяла с Лестър Джонсън за един кръг над аеродрума, но не са се завърнали досега, а радиото им мълчи.

Уолтър се отпусна съкрушено върху един от столовете и избърса потта от челото си.

— Какво? Какви ги приказвате? Лестър е излетял с някаква жена?

Лаура Прентис беше побесняла. Започна нервно да крачи от единия край на стаята до другия. После спря и започна да крещи на Уолтър.

— Тази персона е ваша дъщеря? Знаете ли, какво сте възпитал? Не знам как, но е завъртяла главата на годеника ми!

— Как се осмелявате да говорите така за дъщеря ми?! Та вие дори не я познавате — нервиран от безцеремонното й държание, избухна Уолтър.

— Стига ми и това, който видях. Лестър все пак ме е излъгал. Продължил е да й дава уроци по пилотаж, въпреки обещанието си.

— Какво говорите? Моята дъщеря е вземала уроци по пилотаж при вашия годеник?

— Да. Не знаехте ли? Значи е измамила и вас. При това Лестър не е инструктор, а младши шеф на заводите „Джонсън“. Тази дръзка особа направо се е хвърлила на врата му, без да му даде възможност да й обясни, как стоят нещата.

— Вие имате предвид самолетостроителната фирма? — окончателно се обърка Уолтър.

Лаура кимна.

— Значи този Лестър, вашият годеник, въобще не е инструктор? — изстена той.

Лаура отново разтърси червената си коса.

— Боже мой, та това означава почти сигурно, че са катастрофирали. — Уолтър се беше отпуснал блед и отчаян на стола си.

Том го съжали и му подаде чаша вода.

Изведнъж скочи.

— Направете, веднага нещо! Защо още не сте изпратили спасителен отряд?

— Но ние не знаем дори в каква посока са отлетели — обясни му Том.

Една внезапна мисъл накара Декс да се намеси.

— Спомням си, че той ми говореше за някаква хижа във Вермонтските планини. Искаше някой ден да ми я покаже. Освен мен и строителните работници, доколкото ми е известно, никой не знаеше за съществуването й. Възможно е да са отлетял и за там.

— Тогава какво чакате? Качвайте се на самолета и тръгвайте.

— В случая самолет няма да свърши работа. Ще ни трябва хеликоптер.

— Все едно. Ако искате, използвайте балон, само намерете дъщеря ми. Обещавам ви добро възнаграждение!

— Ще го направя и без заплащане — отвърна Декс. — За мен това е просто дълг.

С тези думи той излезе и след малко всички видяха, как спасителният хеликоптер се издигна във въздуха.

— Поддържай връзка с нас — помоли го по радиото Том.

Малко след като прелетя Кънектикът, хеликоптерът попадна в снежна буря. Видимостта рязко се снижи и след около четири часа търсенето бе преустановено. Не бяха успели даже да се приближат до района на хижата.

Уолтър кипеше от яд, докато слушаше съобщението на Декс за преустановяване на операцията по издирване на изчезналите.

— Прекалено опасно е, мистър Принстън — опита се да го успокои Том. — Декс знае, какво върши и не е страхливец. Моля ви да се приберете вкъщи. Веднага ще ви уведомим, ако има промяна в ситуацията. За днес не можем да предприемем нищо повече. Виждате, че навън вече е тъмно.

Макар и неохотно, Уолтър трябваше да се съгласи с него.

— Светкавично ми съобщете, като чуете нещо!

— Имате думата ми, мистър Принстън.

— Ако тоя Лестър попадне пред очите ми, ще преживее неприятни минути! — закани се Уолтър, поглеждайки към Лаура.

— Но първо ще го докопам аз! Ако остане нещо от него, обещавам ви го.

„Бедният Лестър!“ — помисли си Том и реши да го предупреди някак, „Но как?“ Все още нямаше радиовръзка.

От говорителя прозвуча гласът на Декс:

— Утре сутринта излитам пак. Дано бурята да е утихнала. Бай, Том.

Когато на другия ден Джералдин отвори очи, не можа веднага да съобрази, къде точно се намираше и какво се беше случило вчера.

След като дойде на себе си, лицето й се озари от усмивка. Протегна ръка към мястото на Лестър и изтръпна. То беше празно. Него го нямаше!

Скочи и подуши въздуха. „Може би е отишъл да приготви закуската?“ Но от кухнята не миришеше нито на кафе, нито на препечен хляб.

Отвори вратата.

— Лестър! Лестър, къде си?

Отговор не последва. Веднага се върна обратно, защото студът я прониза. Облече пуловера, нахлузи припряно джинсите и едва тогава забеляза бележката на нощното шкафче. Грабна я и се спусна в хола. Горе цареше полумрак и нищо не можеше да се прочете. Още от съдържанието на първия ред се стъписа.

Заинтригувана, продължи нататък, но колкото повече напредваше, толкова повече нарастваше удивлението й.

„Какво цели този мъж? Да ме ошашави съвсем ли?“

Джералдин неволно се усмихна. „Какво ли още ще измисли този човек, за да ме превъзпита?“ Скръцна със зъби и изруга по адрес на Лестър. Постепенно усети, че обграждащата я тишина започна да я гнети и с учудване забеляза, че в нея се надига копнеж по злия дух. „Защо се бави толкова?“ Големият стенен часовник показваше вече единайсет и половина.

Излезе на верандата. Снежната буря беше утихнала, но навън дърво и камък се пукаше от студ. Дъхът й веднага се превръщаше в скреж. Беше тихо и пусто. Извика няколко пъти, но гласът й потъна безответно.

Върна се в къщата. Студът я пронизваше и я накара да потръпне. „Този човек можеше поне да запали огън, преди да ме изостави в тая снежна пустиня. А ако наоколо обиколят мечки и вълци?!“

Натрупа дърва в камината и намери кибрита. Драсна клечката и я поднесе към купчината цепеници, но за проклетия не поискаха да пламнат. Целият резултат беше само едно болезнено опарване на пръстите. Ядно запали втора клечка, после още една… и кибритът свърши. Дървата обаче не пламнаха. Трескаво затърси решение. „Хартия! Хартия, разбира се. Това е спасението.“ Насъбра всичката ненужна хартия из къщата и я натъпка под дървата. Намери още една кутия кибрит и, когато пламъците на хартията обхванаха дървата, изпита гордост от себе си. Сега пък коремът й започна да се обажда. Поразрови из кухнята и откри пакет корнфлейкс. Намери и мляко. Свари ги набързо и с апетит похапна.

Почувства се по-добре. Подведена от досегашните си успехи, извади кутия консерви и се опита да я отвори. Въпреки порязания пръст, съдържанието на консервата си остана все така недостъпно, както и преди започването на операцията.

Гневно запрати кутията обратно в шкафа. „Ех! Ако Лестър си беше дошъл!“ — помисли си с отчаяние.

Часовете се нижеха един след друг в напразно очакване. Накрая Джералдин се реши да излезе и да го потърси. „Може би му се е случило нещо докато поправя самолета? Стига съм си съчинявала глупости!“ В малката пристройка откри чифт грамадни ботуши и фенер. Върна се в къщата. Извади от гардероба чорапи и обу няколко чифта един върху друг. Избра си и дебел топъл анорак.

Добре облечена и със запален фенер в ръка се отправи надолу към самолета. Дълбокият до колене сняг я затрудняваше и придвижването й ставаше много бавно. От време на време спираше и викаше Лестър, но отговор все така нямаше.

Паническият страх, че може да не го намери и да остане сама в снежната пустош й придаваше сили. Пропъди натрапчивата мисъл от главата си и упорито закрачи към мястото, където предполагаше, че е самолетът. Тъмнината скриваше всичко от погледа й. Отново заваля и Джералдин с труд си пробиваше път през плътната завеса от едрия, сипещ се на парцали сняг.

Беше вече загубила представа за времето, когато й се стори, че вижда пред себе си очертанията на машината. Опита се да ускори ход, но дълбокият сняг й пречеше. След още няколко мъчителни минути вече беше сигурна. „Да! Това наистина е самолетът.“

С фенера освети вътрешността му.

— Лестър! Лестър, къде си?

Нищо не помръдваше. Тръгна да обикаля около затъналата машина и изведнъж се вцепени. Пред нея лежеше тялото на мъж. Беше Лестър. Цялата се разтрепери.

— Лестър! — в гласа й имаше отчаяние. — Събуди се, моля те, събуди се!

Обхвана я панически страх. „Дали той не е…?!“ Не посмя, не можеше да довърши тази мисъл. Долепи ухо до гърдите му и чу биенето на сърцето. Хвана с две ръце раменете му и го разтърси.

— Лестър, събуди се! Трябва да се махаме оттук! — почти изкрещя в ухото му.

Едва сега той помръдна и очите му бавно и с усилие се отвориха.

— Какво е станало? — попита с отпаднал глас.

— Не знам, не знам — през хълцане му отвърна. — Хайде! Хайде! Трябва веднага да се махаме оттук!

Повдигна го задъхана, преметна ръката му през рамото си и напрегна всичките си сили, да му помогне да се изправи. От напрежение пред очите й притъмня, но все пак успя.

— Можеш ли да вървиш? — попита го загрижено. — Опри се на мен. Ще се справим! Ще видиш!

Бавно и мъчително Лестър местеше краката си. От време на време падаше и Джералдин му помагаше отново да се изправи.

Стигнаха до вилата след цяла вечност. Лестър прекрачи прага и се стовари на пода. Едва сега Джералдин забеляза раната на главата му. Косата му беше пропита с кръв. Мигновено забрави умората си. Светкавично съблече анорака и изтича в кухнята, където преди беше забелязала малка стенна аптечка.

По-късно не можа да си спомни, как бе успяла да вдигне тежкото му тяло на дивана. Той целият се тресеше, зъбите му тракаха.

Заразтрива ръцете му, докато не усети в тях малко топлина. Свали мокрите му дрехи, уви го във всички одеяла, които можа да намери в къщата, и внимателно подложи под главата му възглавница.

„Чай! Един чай с ром сигурно ще го сгрее.“ Изтича в кухнята, с треперещи ръце напълни съд с вода и го сложи на печката, като непрекъснато хвърляше към дивана пълни с безпокойство погледи.

Лестър все още не отваряше очи и тя трескаво се мъчеше да се сети, какво още можеше да направи за него. Откри в килера термофор, напълни го с гореща вода, мушна го под одеялата и грижливо го сложи върху корема му.

След това седна до него с чашата горещ чай в ръка.

— Скъпи — шепнеше му със сълзи в очите, — събуди се! Трябва да пийнеш нещо топло. Ще видиш, че ще ти подейства добре. Приповдигна главата му и му помогна да седне. Той отпи няколко глътки и отново се отпусна изтощен върху възглавницата.

„Трябва да запазя спокойствие — мислеше си Джералдин. — Само да не изпадна в паника!“ Сложи ръка на челото му и усети, че е горещо.

„Има треска. Боже, дано не получи възпаление на белите дробове. В такива случаи мама ми изтриваше гърба с кърпа и поставяше компрес на прасците ми. Ох! Ако можех някак да извикам лекар. Но ние сме изолирани тук от целия свят!“

С мисълта да намери пеницилин или някакъв друг антибиотик, прерови отново аптечната, но освен таблетки против главоболие, сироп за кашлица и мехлем за изкълчване, не можа да открие нищо друго.

„Значи трябва да се задоволя с компресите и чая с ром…“

За кратко време надрасна себе си. От „разглезената кукла“ не бе останала и следа. Събра всички кърпи, напълни един леген с гореща вода и ги натопи вътре. Всеки четвърт час сменяше компресите. Не сваляше очи от Лестър и скачаше при най-малкото му движение. Устните й непрестанно шепнеха пламенни молитви: „Мили Боже, моля те, не го оставяй да умре.“