Джейк Ренсъм и Кралят на черепите

4.

Черното слънце

Джейк се мушна в един отдалечен ъгъл на вътрешния двор на музея и се облегна на гигантска каменна глава от Великденските острови. Надвисналите вежди и острият нос на статуята бяха издялани от черен базалт. Изражението на Джейк, който оглеждаше събралите се гости, наподобяваше това на статуята.

Гостите бяха облечени в смокинги и вечерни рокли и държаха чаши шампанско в ръце. Сред тях сновеше сервитьор със сребърен поднос и разнасяше хапки с хайвер. Една от дамите бе закичила диамантена тиара в събраната си на висок кок коса. Дали не бе от кралското семейство?

Застанала също встрани от тълпата, Кейди се наслаждаваше на светлината на телевизионните прожектори. Репортерът бе поднесъл към нея микрофон с огромен пухкав калъф.

— Кажете на зрителите на Би Би Си — подкани я той, — развълнувана ли сте да бъдете тук, на тази изложба?

— О, разбира се! — отвърна Кейди и леко се извъртя встрани. Джейк знаеше, че тя се опитва да се покаже по телевизията в най-добрата си поза или поне в онази поза, която сутринта бе решила, че е най-подходяща за телевизионните камери.

Сестра му продължи да дава интервю и да придружава отговорите си с оживено ръкомахане. Не пропусна и да се повърти малко на пръсти, така че добре поддържаните ѝ къдрици да се люшнат неустоимо.

Джейк скръсти ръце. Раздразнението, предизвикано от откровението на Морган Дръмонд относно истинската цел на присъствието им тук, не бе отшумяло. Само за да продадат повече билети. Подръпна нервно елека си, изгаряше от желание да го захвърли и да си тръгне незабавно. А после какво? Не биваше да забравя и сестра си. Кейди очевидно не би си тръгнала.

Джейк насочи поглед в противоположната посока. Отвъд тълпата забеляза широка червена лента, опъната на горната площадка на стълбите, които водеха към втория етаж. Мъж с цилиндър на главата държеше огромни ножици, които по размер наподобяваха градинарски.

— Това е кураторът на музея — каза Морган Дръмонд, появил се изневиделица до Джейк. Момчето се стресна. Явно Дръмонд се бе промъкнал, без да го усети. — Няма да продължи дълго. Ще свърши преди да се усетиш.

Макар Дръмонд да бе прошепнал думите си, те прозвучаха като смъртна заплаха. Може би защото бяха придружени от поредната гръмотевица.

Джейк сви рамене и се отдалечи. Погледна отново към небето. Луната бе застанала почти изцяло пред слънцето. Дори с помощта на очилата, слънчевата корона, обрамчила лунния диск, светеше толкова ярко, че очите го заболяха.

Джейк премигна и се обърна в мига, в който прозвуча звънец, за да обяви началото на официалната церемония. Най-после! Сърцето му заби ускорено. Всички погледи се насочиха към куратора на музея, който вдигна ръка, за да помоли гостите да запазят мълчание.

Прожекторите, насочени към Кейди, изведнъж угаснаха. Тя оклюма като цвете, лишено от слънчева светлина.

— Започва — каза Дръмонд.

Кураторът вдигна ножиците в ръка:

— Може ли Джейк и Кейди Ренсъм да дойдат при мен — извика той. — Няма по-подходящи от тях хора, които да открият тази великолепна изложба. В чест на техните родители доктор Ричард и Пенелопе Ренсъм.

Морган Дръмонд измъкна Джейк от сянката, в която се бе скрил, и прикова вниманието на всички. По пътя към стълбите към тях се присъедини и Кейди.

Всяка тяхна крачка бе съпроводена от оглушителни аплодисменти.

Кураторът продължи:

— Сигурен съм, че всички познават историята на Ренсъмови и как откриха Планината на костите, един от най-отдалечените и най-негостоприемните археологически обекти от епохата на маите. Британският музей, подпомогнат щедро и безкористно от „Бледсуърт Индъстриз“ — кураторът кимна към Дръмонд, който изкачваше стълбите заедно с Джейк и Кейди — с гордост представят организираната за първи път изложба „Маянските съкровища на Новия свят“.

Последните му думи бяха придружени от нов взрив от аплодисменти.

Когато Джейк и Кейди стигнаха площадката на върха на стълбите, кураторът посочи към небето и извика:

— Вижте!

Осветлението в двора на музея изгасна.

Джейк зяпна небето. Ето затъмнението!

Луната направи последната, едва доловима стъпка и напълно покри слънцето. Затъмнението бе пълно. Слънчевата корона озаряваше краищата на потъналата в мрак Луна, сякаш в небесата бе изгряло черно слънце.

Дъхът на Джейк секна от удивление.

Озарено единствено от отблясъците от затъмнението, помещението бе потънало в призрачен сумрак. Мраморните плочи на пода грееха в сребристо сияние, сякаш подът и стените излъчваха собствена светлина.

Кураторът продължи в мрака:

— Самите маи са предсказали това затъмнение с помощта на своите древни астрономически изследвания и изчисления. Ние избрахме именно това небесно събитие, за да открием изложбата. — Той се обърна към Джейк с огромните ножици в ръце: — Мистър Ренсъм, бихте ли ми помогнали?

Грейна прожектор и освети върха на стълбите.

Джейк откъсна поглед от небето и сведе очи към червената лента. Знаеше, че коридорът, който води към изложбата с артефактите, открити от родителите им, започва зад червената лента. Момчето кимна, нямаше търпение да види изложбата:

— Да го направим!

Кураторът се усмихна широко и вдигна ръка, давайки знак на Джейк да изчака неподвижно, докато проблясват светкавиците на фотоапаратите. Кейди стоеше с ръце, здраво стиснати на гърдите. Джейк съзнаваше, че впоследствие ще си плати за това, че тъкмо той е попаднал във фокуса на вниманието.

Сякаш имаше избор.

Джейк хвана едната дръжка на ножиците и двамата с куратора прерязаха лентата с едно рязко движение.

Когато двете половини на острието се затвориха и лентата падна, ослепителна светкавица разкъса небето. Веднага след нея прокънтя и гръм. Покривът над главите им издрънча. Събралите се гости се смълчаха уплашено, след малко обаче се разнесе тих смях.

Кураторът намигна на Джейк:

— Едва ли можехме да изберем по-подходящ момент, нали, момче. — Взе ножиците и изправи гръб.

Джейк отново вдигна поглед към небето. Буреносните облаци скриха слънчевото затъмнение. Дворът потъна в още по-непрогледен мрак.

Кураторът вдигна ръка към гостите:

— Моля, останете по местата си. Всеки момент ще включим осветлението в двора. Докато чакаме, може би е най-добре да позволим на младите Ренсъмови да разгледат изложбата първи, да им позволим да останат насаме със съкровищата, които родителите им са открили.

Разнесоха се възклицания „Ах!“ и „Колко трогателно!“, заедно с приглушени аплодисменти.

Над останалите обаче се извиси един глас, изпълнен с презрение:

— Съкровищата, които родителите им са открили? Ха! По-скоро, съкровищата, които родителите им са откраднали! — Последната дума отекна над двора като изстрел.

Последва неловко мълчание.

Мъжът продължи:

— Какво ще кажете за слуховете, че Ренсъмови са живи и се крият в Южна Америка? Че са инсценирали изчезването си, за да се измъкнат с най-ценните съкровища?

Сърцето на Джейк заби ускорено. Лицето му запламтя от гняв.

— Вижте какво — каза кураторът. — Това са долни клевети, които…

Прекъсна го рязък вик:

— Ричард и Пенелопе Ренсъм са най-обикновени крадци, да го знаете от мен!

Осветлението в двора отново бе запалено.

Джейк свали очилата, с които наблюдаваше затъмнението, и откри мъжа в тълпата. Беше онзи мазник, репортерът, който дъвчеше поничка отвън.

Джейк пристъпи напред, готов да се хвърли и да накара мъжа да се извини за думите си, но една огромна длан го спря и го върна на площадката на втория етаж.

Морган Дръмонд вежливо побутна Кейди след него.

— Не е необходимо да слушате тези глупости. Идете вижте изложбата.

Кураторът, застанал зад него, повика охраната. Охранителите се втурнаха покрай Джейк и Кейди и затопуркаха надолу по стълбите.

Мъжът обаче продължаваше да крещи:

— Крадци! Шарлатани! Ръцете на Ренсъмови са изцапани с кръв!

Всяка дума пронизваше като нож сърцето на Джейк.

Дръмонд го побутна отново:

— Върви, след малко ще дойда и аз.

Кейди го погледна. Очите ѝ бяха изпълнени с недоумение и страх.

— Джейк…

Трябваше да я отдалечи колкото се може по-скоро от тази сцена:

— Да вървим.

Ускориха крачка и се озоваха в залата срещу стълбите. Краката на Джейк не му се подчиняваха, беше заслепен от гняв. Беше навлязъл доста навътре в изложбената зала, преди мозъкът му най-сетне да регистрира чудесата, които го заобикаляха.

Спря на място. Кейди го последва.

— Това Са мама и татко — каза Кейди.

Двамата бяха спрели пред огромен плакат. На него бе същата снимка, която Джейк пазеше в тетрадката си. Родителите им се усмихваха щастливо пред фотоапарата, облечени в окаляните дрехи с цвят каки, вдигнали каменния блок с маянските изображения.

Зад гърбовете им продължиха да долитат крясъци откъм двора.

Поредна порция лъжи по адрес на родителите им.

Джейк се взря в лицата им, изобразени в естествена големина. Това беше повече, отколкото можеше да понесе. Обърна гръб на постера. Чу вик, по-силен от предишните:

— Убийци и крадци!

В този миг Джейк си спомни нещо: как онзи противен тип бе кимнал на Морган Дръмонд, когато влизаха в музея.

Сякаш двамата се познаваха.

Кимването.

Като че ли то бе предварително уговорен сигнал.

Джейк си припомни и откровението, което Дръмонд бе направил по-рано. Дали този скандал не бе още един опит да се постигне по-широко медийно отразяване, да се полемизира изложбата, да се продадат повече билети?

Или пък целеше нещо далеч по-зловещо?

Няколко минути Джейк обикаляше изложбената зала, потънал в мислите си. Кейди също кръжеше наоколо с ръце здраво скръстени на гърдите, сякаш се боеше да докосне каквото и да било. Движеха се из залата по различни орбити като две планети, чиито пътища никога не се пресичат.

Докато Джейк обикаляше между експонатите, притесненията му постепенно започнаха да се разсейват. Смайването и възхитата охладиха горещите страсти, успокоиха разтуптяното му сърце. Накъдето и да се обърнеше, пред очите му се изправяха артефакти и реликви, които бяха скицирани или описани в дневниците на родителите му, като например двуглавата змия от брошурата. На живо необикновената змия изглеждаше още по-ослепителна, ярко осветена от халогенните лампи. Очите ѝ бяха изработени от рубини. Люспите ѝ бяха гравирани върху златото до последната подробност. Зъбите бяха направени от късчета слонова или някаква друга кост.

Джейк бръкна в елека си, извади дневника на баща си и подвързания с кожа скицник на майка си. Бе решил, че двата дневника трябва да бъдат с него, когато влезе в музея. Отвори този на баща си и прочете описанието на двуглавата змия.

От начина, по който змията образува тази изящна осморка, можем да съдим, че реликвата би трябвало да символизира представата на маите за вечната природа на вселената. От майсторството на занаятчията можем да съдим, че артефактът се отнася към класическия период в неговия най-голям разцвет. Мога само да гадая…

Джейк продължи да чете и докато разглеждаше изложбата и спираше пред всеки експонат, в главата му звучеше гласът на баща му. Обикаляше от артефакт на артефакт и усещаше как всеки от тях го отвежда по-близо и по-близо до родителите му. Дали майка му бе почистила и лъснала онзи сребърен ягуар, ей там? Дали баща му бе преброил броя на кръговете, образуващи колелото на маянския календар?

Джейк си припомняше уроците, които майка му и баща му му бяха преподавали, когато бе малко момче. И те не бяха посветени единствено на археологията. Спомни си как майка му го учеше да си връзва връзките на обувките.

Зайчето скача ей в тази дупка, после излиза отзад…

Усети, че забавя крачка. Макар да се намираше на хиляди километри от имението „Рейвънсгейт“, Джейк откриваше тук близост, интимност, сякаш бе открил отдавна забравена стая в родния си дом.

— Колко дълго смяташ, че трябва да останем? — попита го Кейди най-сетне с обичайната си интонация на пресилено нетърпение.

Джейк се обърна към вратата. Суматоха в двора бе утихнала, но се чуваше нечий приглушен говор, макар и прекалено тих, за да долови отделните думи. Бурята продължаваше да вилнее. За разлика от сестра си, Джейк не бързаше да си тръгва. Внезапно го завладя остро собственическо чувство. Не искаше тук да идват и други хора. Това би било равносилно на това да откраднат частица от сърцето му. Едва понасяше дори присъствието на сестра си.

Трябваше да види гвоздея на изложбата.

Той не беше поставен в стъклена витрина, а лежеше върху нещо като пиедестал: шейсетсантиметрова пирамида, изработена от масивно злато. Деветте ѝ стъпала отвеждаха до плосък връх, на който бе кацнал дракон с разперени крила. Драконът бе изработен от голям къс нефрит. Очите му, два огнени опала, като че ли пронизваха Джейк право в сърцето.

— Кукулкан — промърмори той при вида на пернатия бог-дракон на маите.

Джейк разпозна и този артефакт. Според дневника на баща му, безценната реликва била открита върху капака на варовиковия саркофаг. Джейк прибра дневника на баща си и отвори скицника на майка си. Запрелиства рисунките в търсене на изображението на пирамидата.

Застанала почти на другия край на залата, Кейди най-сетне забеляза какво държи в ръцете си. Отиде наперено при него и го попита:

— Джейк! Какво правиш с това?

Тя нямаше представа, че брат ѝ е взел със себе си в Лондон дневниците на родителите им.

Всъщност никой не знаеше.

Джейк изобщо не обърна внимание на сестра си, а продължи да прелиства скицника, докато най-накрая откри нужната страница. Сравни рисунката на пирамидата с оригинала. Огледа внимателно прецизните линии, които майка му бе направила с молива, корекциите, нанесени с гума, бележките, изписани с дребен почерк в полетата. Това бяха частици от майка му. А това тук бе нейното вдъхновение.

Сълзи замъглиха очите на Джейк, ръката му затрепери.

Кейди грабна скицника от ръката му, преди да го е изпуснал на земята.

— Защо си го донесъл тук? — извика тя. — Можеше да го изгубиш или някой да го открадне!

— Пак нямаше да ти пука! — отвърна Джейк и пристъпи към пирамидата.

Тя застана до него и го сграбчи на лакътя:

— Какво искаш да кажеш?

Джейк освободи рязко ръката си и я погледна:

— Ти дори не искаше да идваш тук! — Джейк осъзна, че говори със сподавен от сълзи глас и това го ядоса още повече. — Единствената причина да дойдеш, е за да позираш пред глупавите фотоапарати!

Лицето на Кейди почервеня от гняв:

— Нямаш представа…

Джейк протегна ръка и измъкна скицника от ръцете ѝ.

— И какво ако бях изгубил скицника на мама? Ти не си го поглеждала от години!

Кейди се опита да му го вземе, но той отстъпи назад и скицникът се оказа извън обсега ѝ.

Джейк заобиколи от далечната страна на пирамидата:

— Не те ли е грижа за мама и татко?

Кейди не помръдна от мястото си. Рамената ѝ се разтресоха, а лицето ѝ доби пурпурен цвят.

— Разбира се, че ме е грижа! — извика тя и посочи залата с ръка. — Но смяташ ли, че всичко това ще върне мама и тате?

Неподправената болка в гласа ѝ накара Джейк да замълчи. Никога не бе чувал този тон. Това го изплаши.

Тя продължи:

— Всичко това! Скицникът на мама, тези съкровища… боли ме дори само като ги гледам… самото им присъствие ми причинява болка и нищо друго. — Обърна гръб на пирамидата. — Защо тогава да ги гледам? Каква е ползата?

Джейк я гледаше с широко отворени очи.

Тя поклати глава.

— Не мога да понасям това! Не мога да понасям дори теб!

— Какво ми има? — попита Джейк, очевидно засегнат.

Тя се обърна рязко към него:

— Защо не си подстрижеш косата като всички останали?

Объркан, Джейк отметна перчема, който падаше пред очите му.

— Толкова много приличаш на татко, че не мога да те гледам!

Той си спомни предишните ѝ думи: Всичко това ми причинява болка и нищо друго!

Тя подсмръкна и му обърна гръб.

— Понякога… понякога ми се иска… ти никога… .

Изведнъж ярка светлина обля залата, придружена от оглушителен гръм.

Подът се разтресе под краката им, а от двора се разнесоха уплашени викове. Джейк и Кейди се обърнаха натам и пристъпиха по-близо един до друг. Лампите над главите им премигнаха и угаснаха.

Мрак погълна залата.

— Какво става? — прошепна Кейди в тъмнината.

Джейк започна да гадае:

— Светкавица. Сигурно гръм е ударил музея.

Когато очите им привикнаха с внезапно настъпилия мрак, Джейк забеляза приглушено сияние зад тях. Обърна се и извика от изненада.

— Какво има? — възкликна Кейди.

Джейк потърси ръката ѝ в тъмнината, улови я за лакътя и я завъртя.

— Виж!

Пирамидата бе окъпана в меко огнено сияние със синкав цвят. Пламъците танцуваха в краката на дракона и се спускаха надолу към деветте стъпала. Джейк гледаше с отворена уста. След миг осъзна, че подобно нещо е виждал в музея на науката и техниката.

— Огньовете на свети Елм — изрече той с възхита. — Моряците, плавали някога на ветроходите, са виждали подобни призрачни пламъци около корабните мачти по време на буря.

— Но какво ги предизвиква?

Джейк пристъпи напред.

— Внимавай — предупреди го Кейди, но въпреки това го последва.

Джейк усети как косъмчетата по гърба му настръхват.

— Не се тревожи. Като че ли вече угасва.

Подобно на вълна при отлив, огънят намаля, затрептя и изчезна. Джейк заобиколи пирамидата и забеляза нещо странно.

— Ела да видиш това — каза той и посочи.

Пламъците не бяха изчезнали, а по-скоро бяха пробили кръгла дупка в една от стените на пирамидата. Джейк не успя да сдържи любопитството си и се наведе, за да види по-отблизо. Навитият на руло крайчец на драконовата опашка заобикаляше дупката. Всъщност, това не бе истинска дупка. Приличаше по-скоро на лека вдлъбнатина в златната повърхност — сякаш на това място някога е бил инкрустиран скъпоценен камък, който сега липсваше.

В мига, в който пламъците изгаснаха, светнаха червените аварийни светлини и озариха изложбената зала с рубинени отблясъци.

Джейк се изправи.

Странно…

Любопитен, той разтвори скицника на майка си и откри страницата с рисунката на пирамидата. Макар светлината да беше слаба, той успя да зърне същата дупка и на рисунката. И там дупката бе празна.

— Тук няма нищо — каза той и почука с пръст мястото.

Кейди се приведе.

— Сега няма нищо. — Тя протегна ръка и опипа хартията. — Виж как е размазано… Усещам лека неравност върху хартията. Нещо е било нарисувано и…

— … и смяташ, че е било изтрито?

Кейди кимна.

— Който и да го е направил, много е бързал.

— Мама?

— Не зная.

Джейк свали скицника и впери поглед в златната пирамида. Защо мама ще нарисува нещо, а после ще го изтрие?

Наклони глава встрани и започна да изучава дупката.

Беше съвършен кръг с размерите на…

Джейк се плесна по челото.

— Разбира се… — промърмори той.

— Какво? — попита сестра му.

Джейк не ѝ отговори. Затвори скицника и го прибра в елека си. Припомни си още един от уроците на баща си.

Никога не приемай нищо за дадено — истинските учени не го правят — винаги проверявай и препроверявай.

Джейк посегна към врата си, изсули кожената връвчица през главата си и освободи своята половина от златната маянска монета. Поднесе я към пирамидата. Размерите ѝ като че ли пасваха на дупката.

Винаги проверявай…

Джейк пристъпи напред и протегна своята монета.

— Какво правиш? — Кейди потрепери от страх.

Джейк не ѝ обърна внимание и постави своята половинка в дупката. Пасваше идеално, но все пак трябваше да бъде сигурен.

… и препроверявай.

Остави монетата в дупката и се обърна към Кейди:

— Опитай твоята.

Джейк знаеше, че сестра му носи своята половина от монетата, но тя поклати глава.

— Кейди, мама и татко не са ни изпратили случайно двете половини на монетата. Не искаш ли да разбереш защо са го направили? Това може да е първата улика.

Тя се поколеба. Джейк видя страх в очите ѝ…, а може би и болка.

Въпреки това Кейди повдигна косата си и разкопча златната верижка, на която бе закачила своята половина от монетата. Застана плътно до Джейк, рамо до рамо.

Изниза монетата от верижката и я вдигна.

— Ако се случи нещо… — предупреди го Кейди, но и нейният глас трепереше от вълнение.

— Виж дали пасва.

Тя повдигна своята половина от монетата, но когато протегна ръка към пирамидата, в мраморната зала отекна гръмогласен вик, подобно на изстрел от пушка за слонове. Джейк се обърна и видя Дръмонд да тича към тях.

— НЕ ПИПАЙТЕ…

Джейк не бе в състояние да обясни защо го направи. Вероятно бе някакъв инстинкт, скрит дълбоко в сърцето му. Пренебрегна предупреждението на Дръмонд, обърна се и хвана Кейди за ръка. Внезапният вик буквално я бе вцепенил. Джейк постави нейната половина от маянската монета в дупката. Прилегна идеално на мястото до неговата.

Всичко си пасна абсолютно точно.

Съединената монета изведнъж засия ярко и освети маянските глифове, изобразени върху нейната повърхност.

Джейк прошепна думите, образувани от двата символа: sak be.

Превеждаха се като бял път.

— НЕ! — изкрещя Дръмонд. Едрият мъж се опита да извика и още нещо. Прозвуча като предупреждение, но думите му бяха заглушени от поредната разтърсваща гръмотевица.

Ослепително ярка и оглушително силна, експлозията угаси аварийните светлини.

Преди Джейк да успее да реагира, земята под краката му пропадна. Кръвта нахлу в главата му, сякаш падаше отвесно в кладенец. Пред очите му затанцуваха звезди. Бучене изпълни ушите му. Сетне звездите изчезнаха, а мракът като че ли отново бе станал още по-черен.

Не изпускаше обаче ръката на Кейди. Тя му се струваше единствената връзка с реалността. Пръстите му се вкопчиха в нейните. Този миг продължи сякаш безкрайно дълго.

Макар и заслепен, Джейк усещаше, че не са сами в тъмнината. Косъмчетата по врата му бяха настръхнали. Знаеше, че там в мрака има нещо, което го наблюдава.

Сетне то започна да се движи към тях.

Джейк не видя нищо, но докато онова нещо приближаваше, той усети болка в главата си. Пръстите на Кейди стиснаха неговите още по-силно. И тя изпитваше същото.

В съзнанието му се прокраднаха няколко думи, пронизаха го като нокти, които драскат по капака на каменен саркофаг. Ела при мен…

Джейк си представи костеливи пръсти, протегнати през мрака. Преди да успеят да го докоснат, нещо друго се вклини между Джейк и пръстите, спотаени в мрака, сякаш се опитваше да го предпази от тях. Все още заслепен от експлозията, Джейк почувства, че съществото, застанало пред тях, има крила.

Когато то отлетя, Джейк се олюля на краката си и заобиколилият го мрак постепенно започна да се разсейва. Светът се превърна в калейдоскоп от цветове и звуци. Улови блясъкът на изумрудено зелено, чу песента на непозната птица. Сетне светът си дойде на мястото. Усети топка в стомаха си, коленете сякаш се наляха с олово, но се задържа на краката си, без да падне.

Или май падна.

Джейк приклекна и се сви до Кейди във високата трева. Двете половини на златната монета паднаха в краката му и издрънчаха. Хвана ги здраво в шепа. Другата му ръка продължаваше здраво да стиска сестра му. Нещо, което не бе правил, откакто навърши шест години.

Светът наистина бе дошъл на мястото си, но това не беше същият свят.