Джейк Ренсъм и кралят на черепите

16. Денят на игрите

Когато на следващата сутрин Джейк слезе по стълбите, видя, че Марика и баща й вече са в дневната. Те се движеха като добре смазана машина: поставяха купички на масата, проверяваха с пръст дали шоколадът в каната е достатъчно топъл, режеха розов пъпеш на парчета. Балам прошепна нещо в ухото на Марика, в отговор момичето се ухили глуповато. Разсмя се, когато баща й откри, че шоколадът е прекалено горещ и засмука опарения си пръст. Движенията им носеха белега на дълбока привързаност и любов. Това бе безгрижен и щастлив утринен танц, споделян от баща и дъщеря.

Джейк спря по средата на стълбището; припомни си подобна сутрин в имението Рейвънсгейт: как майка му помага на леля Матилда да изпържи яйцата и бекона, как баща му седи край масата по халат и чорапи, заровил нос в своите списания. Спомни си смеха, прегръдките и топлите усмивки.

— О, някой най-сетне се е наканил да се присъедини към нас!

Джейк се отърси от спомена и неохотно прогони образите на своите родители. Вдигна ръка за поздрав към бащата на Марика и продължи надолу по стълбите.

През нощта Джейк състави план, дълго време лежа в мрака, обмисляйки своите ходове и комбинации. Стегна се и се подготви за първата стъпка от замисъла, която изискваше известна доза актьорско майсторство.

Джейк прескочи последното стъпало, изохка от престорена болка и си придаде нещастно изражение на лицето. Изпитваше дълбоки угризения, че се налага да излъже Марика и баща й, но нямаше друг избор. Закуцука към масата.

— Какво има? — попита го момичето.

Джейк се наведе и разтърка десния си крак.

— Като се събудих, кракът ми се схвана. И… и… — при тези думи той постави ръка на челото си. — Не мисля, че съм добре.

Балам отиде при него начаса, провери челото му, накара го да седне.

— Дай да видя крака ти. Ужилването от отровна опашка не е шега работа.

Джейк нави крачола на панталона си. Балам огледа зарасналата драскотина на прасеца му.

— Няма зачервяване. Няма оток — каза с облекчение възрастният мъж. — Изглежда добре. Явно отровата все пак е засегнала мускулите и е предизвикала този спазъм.

Джейк кимна. Прозвуча му логично и пасваше идеално на плановете му. Трябваше да остане самичък, докато всички останали са на стадиона, за да наблюдават голямата надпревара. След като останеше сам, щеше да се възползва от шанса си да проникне в големия храм.

— Мисля, че е най-добре да останеш още един ден в кулата — каза Балам. — Жалко, че ще пропуснеш олимпиадата.

Джейк си придаде изражение на разочарование.

— Ще полежа малко. Може вечерта да се почувствам по-добре и да отида на празненствата по случай равноденствието.

Марика докосна ръката на баща си.

— Татко, мога да остана с Джейк. Не бива да го оставяме сам. Ами ако се нуждае от нещо… или състоянието му се влоши.

Джейк се изправи на стола си.

— Не, ще се оправя. Настина. Ще бъда разочарован, ако пропуснеш олимпиадата. Ще се почувствам виновен.

Балам сбърчи чело. Преди да успее да отговори, тясната врата за прислугата се отвори. В стаята влезе нечия дребна фигурка. Беше Ба’чук, който едва носеше огромна купа в ръце.

— А, кашата… — възкликна Балам. — Остави я на масата, Ба’чук. Благодаря.

След което бащата на Марика отново насочи вниманието си към Джейк.

Докато Ба’чук оставяше купата на масата, на Марика изведнъж й хрумна нещо.

— Какво ще кажеш Ба’чук да остане с теб, Джейк? Той и без друго няма да ходи на игрите. Така няма да се чувстваш виновен за нищо.

Преди Джейк да успее да отговори, Марика каза:

— Ба’чук, Джейк не се чувства добре. Имаш ли нещо против да останеш с него, докато ние се върнем от олимпиадата?

— Мога да го направя — отговори Ба’чук. Той впери в Джейк напрегнат поглед.

Джек се изправи. Определено не се нуждаеше от бавачка, не и от това момче с надвиснали вежди. Джейк не бе забравил предишните си подозрения относно това кой би могъл да остави отровната опашка в стаята му. Ба’чук би могъл да се прокрадне в спалнята с лекота.

Бащата на Марика каза:

— Ако има някакъв проблем, Ба’чук може да изтича долу до подземията на магистър Захур. Магистърът ще остане в кулата, за да се грижи за ловджийката Ливия.

Стомахът на Джейк се сви на топка. Планът му се разпадаше пред очите му. Не само че щеше да бъде поверен на грижите на това странно момче, ами единственият друг човек, останал в кулата, щеше да бъде онзи, който бе позволил на отровната си опашка да избяга. Ако направеха нов опит да го убият?

Прецени бързо ситуацията. Може би щеше да има по-голям шанс, ако отидеше с тях на стадиона. Сред това гъмжило от хора и хаоса лесно можеше да се отдели от останалите и пак да се промъкне сам до храма на Кукулкан. Може би в крайна сметка щеше да успее да реализира плана си.

Джейк протегна десния си крак и направи няколко крачки из стаята.

— Мисля, че не е необходимо. Сега като се пораздвижих, чувствам крака си много по-добре. — Обиколи около масата, за да им покаже. — Може би да се излежавам цял ден, не е чак толкова добра идея. По-добре да се движа. Да поупражнявам крака си. И… аз също не бих искал да пропусна игрите.

— Сигурен ли си? — попита го колебливо бащата на Марика.

— Наистина се чувствам по-добре. Сигурно е било най-обикновен мускулен спазъм.

Лицето на Балам светна от задоволство.

— Тогава трябва да тръгнем по-рано. Ще вървим бавно. Но ако се умориш или кракът ти отново се схване…

Джейк кимна енергично.

— Ще ви кажа, обещавам.

— Тогава да си изядем кашата, да вземем знамената и да потегляме към стадиона.

Марика се подчини охотно и подаде на всеки по една димяща купичка топла каша, в която плуваха парченца сушени плодове, канелени люспи и мед.

Забравен от останалите, но очевидно разбрал, че присъствието му не е необходимо вече, Ба’чук се оттегли през тясната врата.

Джейк го наблюдаваше с периферното си зрение. Разчете изражението на лицето му — разочарование… и мъничко гняв.

Джейк бе доволен, че Ба’чук си отива.

— Яжте! — подкани ги весело Балам. — Очаква ни вълнуващ ден!

Улиците отвъд портите на замъка вече бяха изпълнени с народ. Множеството размахваше знамена, пееше, а някои дори танцуваха и образуваха малки шествия.

Марика дръпна Джейк настрани, когато покрай тях притича тумба деца, които надуваха хорни и биеха цимбали, преследвани от китайски копринен дракон, понесен от развеселени възрастни. Джейк разпозна хлапетата, беше ги видял да репетират край своята пагода преди два дни.

Колкото повече се отдалечаваха от замъка, толкова по-гъста ставаше тълпата. Задачата да достигне пирамидата тегнеше над Джейк. Той трябваше да намери подходящия момент за бягство. Само че множеството около него бе толкова гъсто.

Имаше и още нещо.

Веднага след като преминаха портите на замъка, Марика го хвана за ръка. Явно се боеше да не го изгуби или пък се опасяваше да не му прилошее случайно. Освен това момичето често поглеждаше към него. Лицето й бе поруменяло от вълнение, докато слънцето танцуваше в очите й. В другата си ръка Марика стискаше аленочервено знаменце с изобразен върху него маянски глиф.

Марика улови погледа му.

— Това е знамето на отбора на маите. Изгубихме предишната надпревара, но това не се е отразило на гордостта ни.

Магистър Осуин пуфтеше и хриптеше подире им.

— Трябваше да остана при Захур — оплака се английският монах на Балам. — Ако ловджийката умре, бих искал да извадя парченцата кръвен камък от тялото й.

— Още първата нощ извадихме всички парчета, които видяхме — каза спокойно Балам. — Но тя продължава да отпада. Ако в нея са останали парченца от стрелата, те са прекалено малки, за да ги извадим, а и рискуваш да се отровиш, ако случайно докоснеш някое късче с голи ръце.

Балам потупа тежката кесия, която висеше на колана му.

— Взел съм кристала на Захур за разговори на далечни разстояния. Ако възникне проблем, ще ни уведоми. Дотогава нека не помрачаваме този прекрасен ден.

— Прав си — съгласи се Осуин и постави широката си длан върху закръгления си корем. — Пропуснах закуската, за да оставя място за вечерята в двореца на Тиберий. Римляните най-добре от всички ни знаят да пируват!

— Но първо трябва да спечелят — каза Балам с искрица надежда в гласа. — Шумерите ни победиха, без дори да загубят точка. Те са силен противник и са твърдо решени да спечелят Вечния факел за своето племе.

Групичката им вече бе достигнала края на града, а човешкият поток бе станал още по-гъст. Без да изпуска ръката на Марика, Джейк се понесе по течението, насочило се към северните градски порти.

От това място добре се виждаше градският стадион, който определено приличаше на римски колизей. Беше белосан целият, а тук-там бе украсен със златен бронз, в резултат на което блестеше ослепително под лъчите на обедното слънце.

Стадионът бе построен върху масивни арки, подслонили огромни каменни фигури. Докато следваше тълпата, Джейк забеляза статуя на Зевс, подпрял се на една гръмотевица. Раменете му като че ли носеха тежестта на цялата горна трибуна на стадиона. Джейк зърна и друга статуя — Один, върховният бог в скандинавската митология. Предположи, че всяко едно от Изгубените племена е поставило тук свой символ, издялан от камък.

Продължиха да крачат към стадиона, когато някой извика:

— Хей! Ето къде сте!

Пиндор махаше с ръка и приближаваше към тях. Когато се присъедини към групичката им, Марика най-сетне пусна ръката на Джейк. Той изтри длан в елека си, почувства облекчение, че вече е свободен, но и мъничко разочарование. Ако се съди по изражението на Марика, тя бе държала ръката му не само от страх да не го изгуби в тълпата.

Тази мисъл го ободри и придаде повече лекота на стъпките му, но дневниците на неговите родители в джоба на елека му напомняха за дълга. Не биваше да се разсейва. Днес трябваше да влезе в храма.

Джейк погледна назад към града, сетне огледа множеството около себе си. Може би щеше да успее да избяга, след като влезнеха на стадиона. Там натискът на тълпата щеше да му предостави добра възможност да се измъкне.

— Сестра ти Катрин е вече вътре — каза Пиндор и привлече вниманието му.

Джейк кимна. Може би щеше да е най-добре да изчака, да поговори с Кейди, преди да се опита да избяга. Тя трябваше да знае какво възнамерява да направи. Може би дори щеше да му помогне.

Джейк извърна очи при последната мисъл — да, явно се чувстваше доста отчаян.

17. Предварителна игра

Джейк излезе от късия мрачен тунел и се озова на озарения от слънчевите лъчи стадион. Той вече кънтеше от възбудената глъчка на прииждащите зрители. По всички трибуни, разположени на три етажа една над друга, се вееха знамена. Те образуваха пъстроцветен килим около игралното поле, тъй като всяко племе бе заело определен сектор от стадиона. Дори външният ръб на върха на стадиона бе зает от накацали по него гигантски археоптерикси и техните ездачи от Народа на вятъра.

— Насам! — подкани ги Пиндор и задърпа Джейк след себе си. Марика забърза след тях.

Пиндор ги поведе към предните редове на римския сектор, където ги очакваха няколко празни места. Джейк и Марика се настаниха на първия ред. Двамата магистри седнаха зад тях и въздъхнаха щастливо, доволни, че няма да им се наложи скоро да стават.

Пиндор отказа да седне и застана край оградата, заобикаляща арената. Джейк и Марика се присъединиха към него.

В другия край на стадиона се подготвяха два отбора отиси, които хората тук наричаха бързоноги. Всички зверове бяха оседлани, а край тях се суетяха мъже и жени, проверяваха кожените ремъци и юзди. Отборът на римляните носеше широки бели пояси с извезана върху тях в червено гръмотевица на Зевс. От другата страна на арената бяха шумерите. Те носеха плътно прилепнали черни кърпи, които покриваха долната половина на лицата им. Вече се качваха по седлата.

— Скоро започва — каза Пиндор.

Марика погледна слънцето в небето и се съгласи.

— Наближава пладне в деня на равноденствието.

На стъпалото до тях внезапно застана центурион Гай. Той повика Джейк.

— Наредено ми е да те отведа при сестра ти преди началото на олимпиадата.

Джейк знаеше, че викингите са заели места в съседния сектор. Размахваха морскосини знамена със сребърно око в средата.

Джейк последва едрия мъж по тесните стълби. Докато вървяха по пътеката край арената, под краката им хрущеше пясък. На другия край на сектора, зает от викингите, Джейк забеляза група по-големи момичета с рогати шлемове, зелени туники и зелени бричове.

Когато Гай приближи към тях, някои от момичетата изпънаха туниките си или сведоха глави и зашепнаха нещо, сочейки към високия, широкоплещест войник. Джейк се огледа за Кейди.

След миг групата момичета се раздели пред центуриона и Джейк я видя. Кейди се бе облегнала на стената край един от входовете. До нея стоеше един от римските ездачи, подпрял се с ръка на стената. Беше се привел напред сякаш се канеше да я целуне.

— Херонид! — изрева Гай.

Братът на Пиндор се обърна и застана мирно. Гай посочи входа.

— Не трябва ли да се погрижиш за твоето животно, вместо да се опитваш да завъртиш главата на тази млада жена?

— Не… тоест, да, центурион Гай.

— Тогава предлагам да се заемеш със задълженията си.

Херонид удари гърдите си с юмрук, обърна се и се отдалечи. Кейди се изправи. В ръката си държеше навито около дръжката знаме, вероятно подарък от Херонид. Тя поне прояви благоприличието да се изчерви, когато се присъедини към тях.

Джейк поклати глава. Нищо не се променя. Дори в този необикновен свят, Кейди вече излизаше с капитана на футболния отбор.

— Джейк — поздрави го тя и пристъпи по-близо. — Чух, че те е ужилило нещо. Добре ли…

Той я прекъсна.

— Няма време за обяснения. Мисля, че някой се опита да ме убие. Постави гигантски скорпион в леглото ми.

Очите й се облещиха от учудване, цялата се напрегна.

— Какво? — Вкопчи се в ръкава на ризата му. — Какво се е случило?

Той превключи на английски.

— Дълга история… с много бели петна. Нуждая се от помощта ти.

— Какво трябва да направя?

— След като всички са тук, на стадиона, това е най-добрата — и вероятно единствената — възможност да се промъкна в онази пирамида и да я поогледам. Трябва ми нещо, което да им отвлече вниманието. Някаква суматоха. Каквото и да е, стига да ми позволи да се измъкна незабелязано.

— Добре.

— Какво добре?

Тя кимна.

— Аз и моите момичета ще измислим нещо.

— Твоите момичета?

Джейк погледна към шумната група викингски момичета. Едва сега забеляза, че всичките носят френски плитки.

— Какво ще…

Тя го прекъсна с жест.

— Не съм сигурна още. Но гледай да не пропуснеш сигнала ми, после действай.

Преди Джейк да зададе следващия си въпрос, прозвуча гонг, последван от биене на барабани.

Центурион Гай дойде при тях.

— Най-добре да се върнете по местата си. Олимпиадата започва.

След като се присъедини към Пиндор и Марика, Джейк загледа с интерес как двата отбора оформят редици в противоположните краища на полето. Всеки отбор се състоеше от седем играчи. Големите гущери пръхтяха и протягаха дългите си вратове. Ездачите си подвикваха последни инструкции. Тълпата се смълча в очакване. Джейк почувства ритъма на четирите огромни барабана — по един във всеки ъгъл на стадиона — да го удря в гърдите.

Пиндор се надвеси над оградата. Марика захапа пръст.

Приятелите му бяха направили опит да му обяснят правилата на играта, но Джейк почти не им бе обърнал внимание. Разбра само, че тази първа част от олимпиадата се нарича предварителна игра.

Прозвуча рог, който изсвири една-единствена нота и от най-високия сектор на стадиона излетя могъщ археоптерикс. Той пусна върху покритото с пясък игрално поле пурпурна топка с размерите на тиква.

Това, което последва, приличаше на хаос, лавина от хора и животни се устреми към топката, но в движенията им сигурно имаше някаква стратегия.

— О, не! — простена Пиндор. — Ще направят гамбита на протакането, не вижда ли Херон!

Откъм секторите на шумерите и техните поддръжници се разнесоха гръмогласни възгласи на одобрение. Феновете им развяха знамената като луди. Римляните на свой ред започнаха да охкат и пъшкат.

Пиндор обаче продължаваше със същия ентусиазъм.

— Това е само предварителна игра! Ще определи кой ще играе първи с топката — явно шумерите! Съвсем не е краят на играта, а само началото.

Римляните обаче не се представиха по-добре и когато започна същинската игра.

— Виж онзи отляво! — извика Пиндор. — Ще пресече паса!

Пиндор отново показа, че знае какво говори. Херонид хвърли топката, но тя се озова в ръцете на противника. Шумерът слаломира между двама римляни, използва ръцете си като бутала и изстреля топката във вратата на римляните. Над римския сектор се понесоха стенания.

Пиндор седна на мястото си, докато двата отбора се прегрупират.

— Защо никой не ме слуша?

— Защото не могат да те чуят — отвърна му Марика, която също седна на мястото си заедно с Джейк.

Пиндор кръстоса ръце. Може да не се чувстваше комфортно в компанията на големите гущери заради онзи отдавнашен инцидент, но определено разбираше стратегията и развитието на играта. Вероятно по-добре от брат си. Това обаче не бе в състояние да му осигури място в отбора.

Тримата седяха мълчаливо, потънали в лошо настроение, когато Джейк долови приглушен дрезгав глас:

— Магистър Балам, чувате ли ме…

Извърна се на мястото си. Бащата на Марика бръкна в кесията, която висеше на колана му. Дръпна връвчицата и извади малката рамка, в която държеше парчето зелен кристал в нещо като сребриста паяжина.

— Магистър Балам… — този път гласът прозвуча по-настоятелно.

Балам и Осуин се приведоха към кристала. Новата поза на телата им позволи на Джейк да чува по-добре.

Той се изправи на мястото си и се престори, че не подслушва, но Марика се пресегна и го хвана за ръка. Обаждането бе от магистър Захур. И двамата напрегнаха слуха, не искаха да пропуснат нито дума.

— Чувам те, Захур. Какво има?

— Ловджийката Ливия. През последните няколко минути изпадна в бяс, мята се в леглото, стене… Буйства ужасно. Между стоновете изрича някакви неразбираеми звуци, дави се, думите къкрят в устата й като прегрята купичка каша. Бълнува, вкопчва се в мен сякаш се опитва да каже нещо, но не успява да се измъкне от сенките, които са я обладали.

Осуин измърмори недоволно:

— Казах ти, че трябва да настояваме по-категорично за изваждането на онези парченца от стрелата.

Захур не го чу и продължи:

— Като че ли съзнава, че смъртта й наближава, но се бори до последен дъх, за да ни каже това, което знае.

Последните думи пронизаха болезнено Джейк. Той си спомни как Ливия лежеше, положила глава в скута му, спомни си и сините й очи, които толкова приличаха на тези на майка му. Все още се чувстваше обвързан с нея — и заради пролятата кръв, и заради клетвата, която бе дал.

Балам докосна кристала:

— Захур, нищо повече ли не можеш да направиш?

— Не. Всичко свърши. Смъртта й бързо наближава.

Осуин се изправи и бутна неволно Джейк по гърба.

— Край. Връщам се в Калакрис.

Балам кимна и заговори на кристала:

— Двамата с Осуин идваме при теб, Захур. Не зная какво друго можем да направим, но ще ти предложим подкрепата си и ще останем край смъртния й одър. Тя няма да оздравее, освен ако тези парченца от кръвния камък не бъдат извадени по някакъв чудодеен начин от тялото й.

— Разбирам.

Балам сложи край на разговора и прибра кристала в кесията си. Наведе се и прегърна Джейк и Марика.

— Трябва да се върна в Калакрис — каза той.

— Но, татко…

Баща й се изправи.

— Останете и се забавлявайте на олимпиадата. Ще се опитам да се присъединя към вас за пиршеството в двореца на Тиберий. — Той махна с ръка на Гай. — Центурион, ще бъдете ли така любезен да наглеждате дъщеря ми и младия Джейк? И да ги придружите след игрите?

— Разбира се, магистре. За мен ще бъде чест.

— Татко… — Марика се опита отново да привлече вниманието му, но баща й вече се отдалечаваше заедно с Осуин.

Центурион Гай зае едно от местата зад Джейк и Марика.

Откъм игралното поле прозвуча рог и ездачите се качиха по седлата си в очакване да започне втората четвъртина на мача.

Пиндор отново скочи на крака. Той единствен сред римляните проявяваше такъв ентусиазъм. Джейк се опита да се присъедини към него край оградата, но Марика го улови за ръката, дръпна го да седне и се приведе към него:

— Чу ли какво каза баща ми?

Джейк се намръщи, но отвърна:

— Нещата не отиват на добре.

— Не, не това. Онова, което каза накрая. Когато баща ми спомена, че единствената надежда на Ливия е да се случи чудо. Че ако парченцата от кръвния камък изчезнат, тя може да оживее?

Погледът й пронизваше Джейк, но той продължаваше да не разбира какво се опитва да му каже. Тя прочете недоумението, изписано на лицето му и въздъхна.

— Твоите ба-тери и електро-чество. Те унищожиха рубинения кристал в Астромикона.

Джейк примигна, опитвайки се да улови насоката на мислите й. Спомни си как червеният кристал с размери на гъше яйце се бе смалявал, смалявал, докато накрая изчезна съвсем. Но си спомни и пораженията, които бе нанесъл преди това: разтопения бронзов плот, обгорения камък.

Марика се приближи още повече до Джейк.

— Можеш ли да насочиш силата си към тялото й и да накараш парченцата от кръвния камък да изчезнат?

— Може би. — Джейк разсъждаваше трескаво. Какво би станало, ако пусне ток през раната на ловджийката? Отново си спомни дупката в бронза. — Но това би могло да я убие.

— И без друго ще умре.

Дори да беше така, Джейк не искаше той да бъде причината за нейната смърт. Ами ако нещо се обърка?

— Можем поне да кажем на баща ми — настоя Марика. — Нека той вземе решението.

Джейк се поколеба. След като магистър Балам научеше, че Астромикона е бил на ръба на катастрофата, той можеше да се сбогува с всяка надежда да посети пирамидата. Но можеше ли да позволи някой да умре, за да опази тайната си? Освен това бе дал клетва. Ако съществуваше дори най-нищожният шанс да спаси живота на ловджийката…

Марика видя решителността, изписала се на лицето му.

— Значи, ще кажем на баща ми.

Джейк кимна. Двамата се изправиха едновременно и заслизаха надолу по пътеката, когато една широка длан се стовари върху рамото му. Джейк се обърна и видя центурион Гай. Другата ръка на римлянина държеше Марика.

— Няма да ходите никъде — каза Гай и ги побутна обратно към местата им.

Марика погледна въпросително Джейк.

Какво ще правим сега?

18. Бягство през града

Джейк усещаше погледа на центуриона — очите на римлянина пронизваха гърба му, докато се опитваше да измисли начин да се измъкне. Гай нямаше да се остави да бъде заблуден лесно. На всичко отгоре, мачът се превърна в истински разгром за римляните.

В този миг внезапно прозвуча хор от гласове.

— Хайде! Всички на крака! Няма да приемем загуба сега!

Джейк се подчини, но не защото се почувства длъжен да го направи, а защото бе обзет от леденостуден ужас. Застана до Пиндор край оградата и насочи погледа си към противоположния край на игрището.

О, не…

Група викингски момичета се бяха строили в редица. Както се опасяваше Джейк, Кейди бе застанала най-отпред. Беше вдигнала единия си крак и протегнала ръце в мажоретна позиция, известна като „Хай V“. Момичетата пред нея бяха заели същата поза.

Кейди размаха ръце и ги насочи към тълпата.

— Римляни, в атака! В атака! — Даде знак на останалите мажоретки да подемат виковете й, докато тя самата застана по-близо до трибуните и започна да скандира. — Покажете римски дух! — Махаше ръце нагоре-надолу в синхрон с думите, подканяйки зрителите да я последват. — Римляни, в атака! В атака!

Погледът на Кейди среща този на Джейк и се впи в него. Той разбра. Някой трябваше да започне. Джейк се покашля и при следващия призив се присъедини към мажоретките:

— Римляни, в атака! В атака!

Смушка с лакът Пиндор, който неохотно поде скандиранията. Марика се присъедини към тях само след миг. Примерът им постепенно бе последван от целия сектор зад тях.

— Тропнете с крак! — викаше Кейди. — Не отстъпвайте пак! Римляни, в атака! В атака! — Тя и викингските момичета тропваха с крака в края на всяка строфа.

Този път на Джейк не се наложи да дава тон. За броени секунди целият сектор прокънтя от тропане с крака. Зрителите скочиха от местата си и закрещяха заедно с Кейди.

Тя ги насърчи, като започна да пляска с ръце над главата си.

Усилията й започнаха да дават резултат. Окрилен от възгласите по трибуните, римският отбор на терена започна да се бори с настървение за всяка топка. Херонид се хвърли от седлото си и улови един зле насочен пас. Приземи се на седлото си с топката под мишница, а отборът му се събра плътно около него и всички заедно атакуваха слабо място в защитата на шумерите. Херонид запрати топката. Тя се изви високо, облиза пръстите на един шумерски защитник и премина през обръча, без да го докосне.

Целият сектор около Джейк избухна в див възторг. Наелектризирана от възгласите на мажоретките, тълпата се втурна надолу към оградата.

А долу Кейди посочи с ръка към Джейк, после нагоре към небето. Приготви се да тръгваш, гласеше мълчаливото й послание.

С другата си ръка даде знак на своите мажоретки. Момичета се отдалечиха едно от друго и образуваха линия по протежение на половината игрално поле.

— Право в коша! — извика Кейди. — Искаме още! Искаме още! Римляни, в атака! В атака!

По неин сигнал момичетата започнаха да приклякат и да се изправят едно след друго. Това се повтаряше по цялата дължина на тяхната редица. Джейк се досети, че изпълняват Вълната. Десният край на сектора, зает от викингите, поде вълната — зрителите скачаха от местата си с вик, после сядаха отново. Кейди подкани сектора на Джейк да последва примера й.

— Хайде, римляни! Покажете настроение! — Тя също приклекна и скочи в синхрон със своите мажоретки. — На крака станете… или поражението приемете!

При следващата вълна възбудените римляни се включиха енергично и предадоха към съседните сектори. Възгласите продължиха, а вълната обикаляше редиците на римляните и викингите, съпроводена от енергичните им викове.

Джейк погледна назад. Гай бе плътно заобиколен от други римляни, които го принуждаваха да става и да сяда с всяка вълна. Джейк се обърна към Марика.

— Приготви се! На следващата вълна!

— Какво?

Джейк я улови за лакътя, двамата се снижиха и точно когато вълната се издигна около тях, започнаха да се промъкват по редицата. Марика улови Пиндор за тогата и го принуди да ги последва.

Той извика недоволно.

— Млъкни! И тичай! — подкани го Марика.

Тримата заедно хукнаха към тунела, който водеше към изхода, едва успяваха да си проправят път сред хората, които продължаваха да прииждат от горните редове.

Продължиха тичешком през тунела. Пиндор бягаше редом с тях, но често хвърляше поглед назад.

— Къде отиваме? — извика той на Джейк и Марика.

— В Калакрис! — отвърна му момичето.

— Какво? Защо?

Излязоха от стадиона и хукнаха по калдъръмената улица, която водеше към града. Пиндор забави крачка, когато до ушите му долетя мощен възглас откъм сектора на римляните.

— Марика Балам! Джейкъб Ренсъм! Пиндор Тиберий! Върнете се веднага! — извика Гай и гласът му прокънтя в тунела.

Джейк и Марика затичаха още по-бързо, но Пиндор ги изпревари с дългите си крака. Свиха зад ъгъла и се озоваха на площад, изпълнен с колесници и фургони.

— Насам! — извика Пиндор пред тях. Спря пред двуколка, теглена от динозавър-джудже. Скочи в нея и махна на Джейк да се качи при него, а на Марика да отиде при стълба, за който бяха вързани поводите. — Можеш ли да ги отвържеш?

Марика бързо се справи със задачата, след което се присъедини към Джейк и Пиндор в колесницата.

Пиндор плясна динозавъра по хълбоците, за да го накара да потегли.

— Дий! Мърдай, шишко!

Пиндор плясна с камшика във въздуха и животното протегна врат ниско към земята и се затътри по-бързо. Колесницата затрака заплашително и Джейк успя да запази равновесие като разкрачи леко крака и ги присви в коленете.

— Дий!

Колесницата набра още скорост и прелетя през градските порти. Пиндор може да чувстваше известно неудобство в компанията на големите гущери, но определено умееше да управлява колесница.

Главната улица бе полупразна, така че не се наложи да намали скоростта. Сградите прелитаха от двете им страни като на ускорен кадър.

— И защо бягаме от центурион Гай? — попита Пиндор и погледна Марика.

— За да помогнем на ловджийката Ливия.

— Какво?

Марика му обясни набързо какво възнамеряват да направят. Тя завърши с думите:

— Заемането на колесницата беше добра идея, браво, Пиндор. Може дори да успеем да настигнем баща ми и магистър Осуин.

Въпреки комплимента, който получи, Пиндор пребледня целият. Ръцете му, които до този момент държаха уверено поводите, сега охлабиха контрола си върху тях. Закачиха странично една пазарска сергия и изстреляха във въздуха фонтан от бодливи пъпеши.

— Мислех си, че сме загазили! Че бягаме, за да отървем кожите си! Но, не! Всичко това било заради щурата идея да използваме на-ука, за да излекуваме ловджийката Ливия. В името на Юпитер, това е чиста лудост!

Марика изсумтя.

— Да оставим баща ми да реши, Пин! Просто карай! — нареди му тя и посочи към замъка.

В колесницата настана неловко мълчание. Джейк осъзнаваше, че причината се крие най-вече в обстоятелството, че и тримата са уплашени — и заради това, което се канеха да направят, и заради онова, което вече бяха направили. Ако Пиндор се окажеше прав и от идеята им не излезеше нищо, щяха да загазят много, много сериозно.

Ако планът им претърпеше провал, Джейк щеше да изгуби шансовете си да влезе в пирамидата. Но той не можеше да позволи ловджийката Ливия да умре, защото не е опитал да направи всичко по силите си. Знаеше, че баща му и майка му биха постъпили по същия начин. Кейди, на свой ред, също бе положила доста усилия, за да му помогне да избяга. Тя щеше да се ядоса, когато научеше, че така и не е стигнал до пирамидата.

Но Джейк нямаше друг избор.

— Бързо! — подкани ги Марика, когато нахлуха в кулата, за да спасят ловджийката. — Сигурно всички са се събрали долу в подземията.

Тя се втурна по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж. Джейк споделяше тревогата й. Ами ако бяха закъснели? На лицето на Марика бяха изписани страх и чувство за вина — трябваше да се сети за тази възможност много по-рано.

Подземията бяха разположени по-дълбоко, отколкото бе очаквал Джейк. Марика подмина две площадки с врати, но продължи да слиза надолу. Сивият камък бе почернял около витите стълби, вероятно опушен от стар пожар, пречистил долните нива на кулата от присъствието на Калверум Рекс.

— Ей там, отпред — прошепна Марика, останала без дъх, и посочи мястото, където стълбите завършваха пред една открехната врата.

Тя стигна първа до вратата, почука силно и извика:

— Магистър Захур! Татко!

Джейк и Пиндор я настигнаха. Единствената светлина в коридорчето идваше от чифт железни свещници от двете страни на вратата. Почукването на Марика бе накарало вратата да се отвори по-широко.

Джейк надникна вътре и видя други стълби, които да водят към по-долно ниво. Слабата светлина от свещниците отвън му позволи да види, че там има нещо като дневна. Джейк успя да различи в сумрака очертанията на стол и маса.

— Магистър Захур? — извика отново Марика, този път с по-неуверен глас.

Отново тишина.

— Може би са слезли в най-дълбоката част на подземията — предположи Пиндор. — Чувал съм, че там долу има истински лабиринт.

При тези думи Марика направи крачка напред, движеше се бавно, но страхът й за живота на Ливия я теглеше напред.

Джейк я следваше по петите.

— Може да са я пренесли на друго място. У вас или в Астромикона.

Или може би Ливия е вече мъртва.

Когато стигнаха дневната, чуха слабо стенание. Там долу имаше някой.

— Намерете светлина — каза Марика.

Пиндор започна да търси по протежение на стената, разположена по-близо до стълбите, Джейк направи същото по срещуположната стена.

— Намерих един свещник — каза Пиндор.

Когато приятелят му драсна с нокът по кристала, Джейк чу нещо като дзън, дзън… звук, който напомняше на звън на стъклени чаши. Не се случи нищо друго. Ръката на Джейк докосна друг свещник. Намери опипом кристала и го почука.

Нищо.

… дзън, дзън, дзън…

— Не става — каза Пиндор.

Вниманието на Джейк бе привлечено от тропот на ботуши. Изведнъж вратата, която водеше към стълбището, се затвори с трясък. Светлината, която проникваше от коридора, изчезна и тримата се озоваха в непрогледен мрак.

— Ей! — извика Пиндор, който се блъсна в Джейк. — Ние сме тук!

Джейк го хвана за ръката:

— Тихо!

Марика, която се намираше на няколко крачки от тях, изпищя уплашено.

Пиндор се опита да се освободи от ръката на Джейк.

— Какво…

Джейк го стисна още по-силно, за да го накара да замълчи.

Тогава отново чу същия звук. Слабо жужене, наподобяващо полета на хиляди пчели. Джейк разпозна този звук. Беше го чул посред нощ. Отровна опашка. Това бе един от онези летящи скорпиони. След това над главата му прозвуча познатото тракане на щипки, сякаш нещо пълзеше по тавана. Още един скорпион!

— Марика! — прошепна Джейк. — Ела тук!

Той побутна Пиндор към стълбите.

— Опитай да отвориш вратата.

Докато Марика пристъпяше бавно към Джейк, жуженето в мрака се усили. Джейк си спомни думите на Захур относно липсващия скорпион, озовал се в стаята му — той бил един от шест.

Жуженето се усили, към първия скорпион се присъединиха и останалите и запяха в смъртоносен хор.

Джейк подскочи, когато Марика се блъсна в него.

— Отровни опашки! — прошепна тя в ухото му.

Някой бе пуснал летящите скорпиони на свобода.

Пиндор прошепна изплашено от върха на стълбите:

— Заключено е!

Джейк и Марика отстъпиха назад, по-далеч от тракащите щипки и жужащите крила. Пътят им навън бе отрязан, не разполагаха и с никакви оръжия.

19. Смъртоносен капан

Марика и Джейк се оттеглиха към вратата и изкачиха трите стъпала, които водеха към изхода. Пиндор, който стоеше край заключената врата, се запрепъва в мрака, за да се присъедини към тях. Не можеха да избягат през вратата. Джейк замръзна неподвижен на стъпалата. Не искаше да се озове в капана на по-долното ниво, където отровните скорпиони летяха в мрака.

Нуждаеха се от оръжия… и от светлина.

Тогава си спомни. След суматохата, която бе предизвикал в Астромикона, бе прибрал фенерчето в джоба на панталоните си. Опита се да го откопчее, не успя и в раздразнението си скъса копчето. То отхвръкна и прелетя през стаята.

Джейк извади фенерчето и го включи. Ярък лъч прониза тъмнината. Пиндор ахна от изненада и едва не падна по гръб.

Марика стисна здраво другата ръка на Джейк.

При появата на светлината жуженето и тракането престанаха.

— Трябва да намерим къде да се скрием — каза Джейк. — Място, където отровните опашки да не могат да ни намерят.

— Пиндор е прав, че тук долу е същински лабиринт — каза Марика. — Зад тази стая има много други помещения. Ако успеем да стигнем там…

Това означаваше да прекосят дневната.

Джейк преглътна с усилие. Джобното му фенерче хвърляше съвсем тънък лъч светлина. Сега заобикалящият ги мрак изглеждаше дори още по-черен. Когато лъчът обходи помещението, той забеляза сенки, които скачат в тъмнината и други, които треперят в нея. Явно светлината увеличаваше, а не намаляваше броя на скришните места.

Светлият лъч обаче наистина показа затворена врата, разположена точно срещу мястото, на което бяха застанали в момента. Трябваше да тичат, за да стигнат до нея. Това бе единственото им спасение. Ами ако беше заключена? Ако зад нея ги очакваше нещо по-страшно от отровните опашки? Кой знае какви други ужасии криеше Захур в своите клетки?

Тогава Джейк долови тих стон. Беше забравил за стенанията, които бяха чули по-рано. Като че ли звукът идваше зад същата тази врата.

— Там има някого — прошепна Марика.

Това добра новина ли бе, или лоша?

Джейк рискува и слезе от стъпалата. Обходи с фенерчето около себе си. Огледа пода, масата, голите греди по тавана. Долови някакво движение сред железните вериги на свещника, провиснал от тавана. Една от тях се залюля и разкри черно тяло, вкопчено в нея.

Джейк освети летящия скорпион с фенерчето си. Когато светлината огря чудовището, то разпери крила и полетя с яростно жужене. Вдигна високо опашката си, която завършваше с остро жило. Раздразнен от светлината, скорпионът се втурна право срещу Джейк.

Момчето отскочи назад и се блъсна в Марика и Пиндор. Скорпионът уцели мястото, където бе стояло преди миг и… се разпиля на хиляди парченца като счупено стъкло.

Отровната му опашка се плъзна по пода и спря в основата на стъпалата.

След миг Пиндор излезе от вцепенението си и попита:

— Какво стана?

Джейк протегна ръка и побутна опашката с пръст. Беше твърда като камък и студена. Докосна я отново. Беше замръзнала, сякаш е била потопена в течен азот. Какво ли би могло да предизвика това?

— Твоята светлинна пръчка! — отговори Марика на неизречения му въпрос. Фенерчето на Джейк освети кристална ваза с цветя на масата. В един миг те бяха зелени и разцъфнали, в следващия — почерняха и се покриха със скреж. Вазата внезапно се пръсна и ледът се разпиля по масата.

— Твоята светлинна пръчка — повтори Марика. — Онази бат-ери, която сложи вътре! Тя е същата от Астромикона.

Джейк се сети, че бе поставил батерията в бронзовото котле, издигнало се към машината заедно с парченцето син кристал, същият кристал, известен със способността си да охлажда. Джейк смяташе, че кристалът е бил погълнат от машината, но сега разбра какво се е случило.

Червено и зелено правят жълто.

— Батерията и кристалът са се съединили в едно! — Свойствата на кристала и енергията на батерията се бяха обединили неизвестно как и бяха създали лъч светлината, от който материята замръзваше.

Джейк понечи да повдигне дланта си към лъча, за да го тества, когато Марика сграбчи ръката му:

— Не! Недей!

Джейк свали ръка. Пръстите му можеха да измръзнат и да окапят. Насочи фенерчето пред себе си. Сега вече разполагаха с оръжие — поне докато издържеше батерията. Кой знаеше обаче колко живот й остава?

— Стойте зад мен — нареди Джейк на Марика и Пиндор. — Трябва да стигнем до онази врата.

Той се насочи към нея като размахваше фенерчето наляво-надясно. Когато приближиха масата, чуха предупредително щракане на щипки. Джейк отстъпи крачка назад и изпод един от столовете изпълзя скорпион с високо вдигната опашка, от чието жило капеше отрова.

Джейк насочи лъча светлина към него. Краката му мигом замръзнаха, но инерцията плъзна тялото му напред по каменния под. Отровата на върха на опашката се бе превърнала в ледена висулка. Джейк му нанесе ритник от таекуондо и скорпионът отхвърча назад.

Момчето завъртя лъча около себе си.

Ако всичките пет скорпиона, останали в клетките на Захур, бяха излезли на свобода, това означаваше, че в стаята има още три, които пълзят някъде по пода или летят във въздуха. Две от чудовищата размахаха криле и ги нападнаха от различни посоки.

Джейк не можеше да спре и двете.

Насочи фенерчето към единия скорпион и се постара да задържи лъча достатъчно дълго върху него, за да го замрази. Жуженето на крилата спря насред полета и скорпионът падна като тежък камък върху масата. Краката му се счупиха, но тялото остана цяло и звярът заприлича на някаква зловеща пластика.

Джейк се опита да извърне лъча навреме, за да спре и втория скорпион, но тъкмо когато се обръщаше, Пиндор удари с юмрук и свали пикиращия скорпион на земята. Звярът се приземи по гръб, размаха крака и задращи с щипки. Пиндор отскочи назад, а Джейк се втурна и размаза с пета мекия корем на скорпиона.

— Вратата! — извика той и посочи напред. Някъде в стаята ги очакваше още една отровна опашка.

Марика отвори. Помещението зад вратата приличаше на малка лечебница с легло, рафтове с наредени по тях стъкленици, маса, отрупана с навити на руло бинтове, ножици, бурканчета с гъсти мехлеми. В стаята се стелеше остра миризма, резултат вероятно от лекарствата, използвани тук.

Марика изпищя.

Джейк мигом видя причината. Ловджийката Ливия лежеше на леглото, завита с тънко одеяло. Беше бледа като призрак. Кожата й блестеше със сребристо сияние, беше почти прозрачна на оскъдната светлина, която се процеждаше от миниатюрната лампа край леглото й.

На гърдите й бе кацнал последният скорпион. Отровната му опашка бе вдигната високо във въздуха, готова да нанесе своя удар. Джей се побоя да насочи лъча от фенерчето си към звяра. Светлината му можеше да засегне и Ливия.

— Назад — каза Джейк и изключи фенерчето. Промъкна се между Марика и Пиндор и слезе по трите стъпала, които водеха към леглото. Трябваше да се приближи.

При появата им скорпионът застина като статуя, оглеждайки предпазливо новата заплаха. Единственото нещо, което се движеше, бяха черните му очи, разположени върху издължени стълбчета. Те се въртяха във всички посоки.

Джейк се нуждаеше от една стъпка, само от една стъпка, но беше прекалено късно.

Скорпионът изстреля опашката си напред като глава на атакуваща гърмяща змия. Насочи се право към врата на Ливия. Джейк протегна светкавично ръка и включи фенерчето. Върхът му бе на не повече от два сантиметра от жилото, когато то се заби във врата на ловджийката.

Марика ахна, но Джейк не помръдна. Скорпионът извади жилото, от чийто връх капеше отрова. Пропълзя назад, опитвайки се да избяга от вледеняващото докосване на светлината. Джейк обаче извърна китката си и насочи лъча право в очите на скорпиона. Краката му се разтърсиха конвулсивно. Щипките му се забиха в одеялото. Сетне скорпионът потрепери за последно и се строполи като марионетка, чиито конци са били прерязани.

Мозъкът му бе превърнат в бучка лед.

Джейк потръпна, но избута скорпиона встрани от ловджийката. Марика се втурна към нея. Пиндор също се присъедини към тях, но преди това смаза с крака отровната опашка, за да се увери, че е мъртва.

— То я ужили! — простена Марика.

Джейк изключи фенерчето и се наведе над жената в леглото. По врата й се стичаше тънка струйка кръв, но съвсем бавно — капчица след капчица. Жилото не бе засегнало жизненоважен орган. Трябваше да я превържат и щеше да оздравее.

— Отровата ще я убие след секунди — каза Марика.

Джейк наблюдаваше как гърдите на Ливия се надигат и отпускат под одеялото.

— Може би не, Марика. Направих единственото възможно нещо. Замразих първо върха на опашката му. Ако имаме късмет отровата ще се е превърнала в лед и ще е останала в жилото.

Слаба надежда проблесна в очите на Марика.

— Ще разберем всеки момент.

Тримата застинаха в мълчаливо очакване. Джейк използва времето, за да притисне лекичко парче плат към раната на врата на Ливия, но кръвта и без друго се бе съсирила. След три минути лицето на Марика светна, когато погледна Джейк.

Гърдите на Ливия продължаваха да се вдигат и спускат, вярно, едва-едва, но в същия ритъм както преди атаката на скорпиона.

— Мисля, че ще оживее — каза Марика.

Пиндор, гласът на практичния разум в тяхната компания, попари надеждите й.

— Може да не е била отровена от ужилването, но парченцата от кръвния камък все още са в нея.

Сякаш за да потвърди думите му, ловджийката издаде тих стон. Едната й ръка потръпна конвулсивно и събори лампата от нощната масичка. Изведнъж изпадна в див, френетичен транс. Отвори широко очи, но в тях не се виждаха зеници. Показа се единствено бялото на очите й.

— Трябва да й помогнем! Но какво да направим? — Марика огледа стаята, беше объркана и безпомощна. — Къде е магистър Захур? Къде са баща ми и магистър Осуин?

Джейк поклати глава. Не бяха открили следа от нито един от тримата магистри.

— Може да не са пристигнали още.

В гласа на Марика се прокрадна истерична нотка.

— Дори да бяха вървели пеша, трябваше да ги видим от колесницата.

— Не, мисля, че са били тук — каза Пиндор. Той приклекна и вдигна лампата, която Ливия бе съборила. Бръкна под леглото и извади нещо. В ръката си държеше парче дърво, което приличаше на диригентска палка. Кристалният му връх отразяваше светлината на лампата. Джейк го позна. Бащата на Марика бе използвал тази пръчица, за да докосне кръвния камък и да го очисти от злото.

— Пръчката, с която татко гаси свещниците! — възкликна Марика.

Значи баща й е бил тук.

Марика грабна пръчицата от ръката на Пиндор и я притисна до гърдите си. Завъртя се в кръг, сякаш очакваше баща й да се появи изневиделица пред нея. Беше на крачка, съвсем малка крачка, от това да изпадне в паника.

Джейк се опита да я успокои.

— Това, че пръчицата е тук, не може да ни каже какво всъщност се е случило. Може да са отишли на друго място. — Спря се навреме, преди да добави — Освен това, не намерихме тела.

— Кой тогава е заложил този капан? Кой ни заключи тук? — попита Марика.

— Може би Захур — предположи Пиндор. — Тези остроопашати зверове бяха негови. Освен това той повика баща ти. Може би е искал да го подмами тук, докато всички гледат олимпиадата.

Марика поклати глава, не й се вярваше, но нито отрече достатъчно енергично, нито смъмри Пиндор за изказаното съмнение. Също като Джейк и тя бе изпълнена с подозрения. Пръстите й продължаваха да стискат пръчицата на баща й.

В съседната стая остро изскърцаха панти, сякаш кост стържеше върху кост. Всички замръзнаха. Някой идваше.

— Останете тук — прошепна Джейк.

Той отиде до вратата и надникна в тъмната стая. В сумрака успя да забележи малка странична врата, която се отвори бавно. Някой действаше предпазливо, може би искаше да провери дали тримата са вече мъртви.

Джейк влезе в дневната.

През тясната врата, досущ като онази в покоите на Балам, се появи сянка. Дали това не бе някой от магистрите? Дори да беше така, Джейк не знаеше как да постъпи. На кого да се довери?

Вратата се отвори по-широко и незпознатият влезе в стаята. Дребничката му фигура издаде самоличността му.

— Ба’чук — прошепна Джейк.

Момчето от племето ур застина на място. Изглеждаше готово всеки момент да хукне. Джейк можеше да си представи уплахата му, като чу името си в тъмнината. Включи фенерчето си, но го насочи към пода.

Ба’чук се изправи, но остана нащрек.

Марика се появи до Джейк.

— Ба’чук — повика го тя.

Дойде и Пиндор.

— Слава на Аполон! Ето как ще се измъкнем от този капан!

Джейк продължаваше да държи фенерчето си включено. Кой казва, че можем да се доверим на Ба’чук?

Марика не хранеше подобни съмнения. Тя се втурна и прегърна силно Ба’чук.

— Какво правиш тук?

Той се освободи от прегръдката и запристъпя от крак на крак.

— Видях нещо… нещо странно да излита от подземията. Дойдох да проверя дали всичко е наред у магистър Захур.

— Нищо не е наред — промърмори Пиндор.

Марика понечи да му обясни, но Джейк я прекъсна.

— Как изглеждаше това странно нещо?

— Беше направено от сенки.

— Какво имаш предвид? — попита го Марика.

Ба’чук се разтрепери целият.

— Нямаше форма. Раменете му бяха обгърнати в сенки, които го следваха като шлейф. Където минеше, факлите угасваха, погълнати от неговите сенки.

Джейк обгърна с поглед тъмната стая. Нищо чудно, че не бяха успели да запалят светлината в кристалите.

— Видях едно-единствено нещо да блести. — Ба’чук докосна гърлото си, сякаш искаше да покаже, че става въпрос за брошка, с която се закопчава плащ. — Но то блестеше само защото беше по-черно от сенките, които го заобикаляха.

Джейк разпозна описанието.

— Кръвен камък!

— Втурна се в замъка и се изгуби, погълнат от сенките. — Ба’чук поклати глава, сякаш за да покаже, че няма представа къде е отишъл непознатият след това.

— Виждал ли си баща ми? Или магистър Осуин? — попита го Марика. Тревогата в гласа й кънтеше като камбанен звън.

Ба’чук сбърчи чело.

— Не, само сутринта.

Марика изглеждаше съсипана.

— Какво ще правим? — попита Пиндор. — На кого ще кажем? Магистрите ги няма. И тримата! Всички останали са на олимпиадата.

От леглото на Ливия долетя немощно стенание. Прозвуча така, сякаш идваше от много далеч, сякаш Ливия се отдалечаваше от тях и пресичаше онази граница, която те не можеха да преминат.

— Не можем да оставим Ливия — каза Марика. — Трябва да се опитаме да я спасим. Може да е видяла нещо.

Джейк се съмняваше в това, но в бръчиците около очите на Марика прочете страх за съдбата на баща й. Той огледа Ливия. Нямаше да изкара дълго. Може би час, а може би дори по-малко. Трябваше да опита нещо.

Джейк кимна, по-скоро на себе си, отколкото на останалите.

— Да се опитаме да неутрализираме кръвния камък в нея.

Очакваше да чуе възражения, но Пиндор го изненада.

— Какво искаш да направим?

Джейк мислеше трескаво. Пиндор имаше дълги крака и можеше да тича по-бързо от него.

— Ба’чук, можеш ли да отведеш Пиндор до Астромикона като използвате задните стълби? Не искаме никой да ви види.

Ба’чук кимна.

— Пин, искам да вземеш айпода на Кейди, който магистрите разглобиха.

— Имаш предвид уреда й за разговори?

— Именно. Донеси всичко тук.

Пиндор кимна, обърна се и тръгна с Ба’чук.

Джейк и Марика седнаха на края на леглото. Очакването бе мъчително. Той впери поглед в пода, но по едно време ръката на Марика се озова в неговата.

— Той е добре — тихо рече Джейк.

Нямаше предвид Пиндор.

Марика се взираше в сумрака, съсипана от страх и скръб.

— Само той ми остана.

Джейк стисна ръката й, болката, която тя изпитваше, му бе позната прекалено добре. Загубата на майка или на баща причинява болка, която никога не отминава.

20. Виждам те…

Защо се бавят толкова?

Джейк крачеше напред-назад из стаята. След като прекараха повече от петнайсет минути седнали на леглото, Марика изведнъж стана и помоли да вземе лампата. Джейк също се изправи с радост. Напрежението се трупаше в него като вода в язовир, чиято стена заплашва да поддаде. Затова крачеше в мрака, в който единственият звук бе дрезгавото дишане на ловджийката. Марика тършуваше в съседната стая и на Джейк му се стори, че я чува да си говори сама.

След пет минути, които му се сториха цяла вечност, тя се върна с лампата. Беше пребледняла. В другата си ръка държеше едно от устройствата за разговори на далечно разстояние. Зеленият кристал лежеше в рамката си, заобиколен от паяжина от тънки сребристи влакна. Едва сега Джейк откри сходство между това устройство и капана за сънища на американските индианци. Капанът за сънища се изработваше от върбова клонка, която се свиваше на обръч, вързан със сухожилия и се украсяваше с пера и камъчета.

Марика вдигна устройството, което държеше в ръка.

— Намерих колекцията от говорители на магистър Захур. Този е за връзка с татко. Никой не ми отговори. Захур има и други говорители. Опитах ги до един. — Тя поклати глава. — Всички са на олимпиадата.

Джейк разбра ситуацията. Повечето хора сигурно са оставили говорителите си у дома. Само че през главата му мина по-тревожна мисъл.

— Или устройствата не работят — каза той. — Също като факлите и лампите. Ба’чук спомена, че човекът сянка отнел алхимията от светлинните кристали. Може същото да се е случило и с кристалите, използвани за разговори на далечни разстояния.

Марика сведе поглед към говорителя в ръката си. Седна отчаяно на леглото. Докосна с пръст изумрудения кристал в центъра на устройството, сякаш търсеше някаква връзка с баща си.

— Никой не разбира същността на тези кристали — прошепна тя. — Не и в самата й дълбочина.

Джейк седна до нея, тъй като знаеше, че момичето има нужда да си поговори с някого.

Марика го погледна с тъжна, крива усмивка, а очите й продължаваха да са изпълнени с тревога.

— Тези кристали крият толкова много загадки.

— Като например?

Тя сведе поглед към изумрудения кристал, вплетен в сребристата паяжина.

— В редки случаи от камъните се разнасят непознати гласове, които шепнат като призраци. Понякога изричат дума, друг пък половин изречение. Магистрите твърдят, че това са изкривявания в резултат на сблъсъка на вълните със скалите около долината. Но баща ми смята, че това може да са послания, които пътуват от други долини като Калипсос, от градове, които са разположени далеч, много далеч.

Като преплитане на телефонни линии, помисли си Джейк.

Думите й разпалиха любопитството му.

— Би било чудесно, ако подобни места наистина съществуват — каза Марика, макар в думите й да не прозвуча особено въодушевление. — Един ден ще се радвам да видя такъв град или долина.

Вратата в съседната стая се отвори с трясък и прекъсна разговора им.

След миг в лечебницата нахлу Пиндор, който бе преметнал през рамо одеяло, завързано като бохча.

След него влезе Ба’чук, понесъл запалени лампи, които бе открил по горните етажи.

Пиндор заговори, макар едва да си поемаше дъх.

— Съжалявам, че се забавих толкова. Ба’чук искаше да предупреди своите хора за човека сянка. В случай че се върне.

— Добре се е сетил — каза Джейк и протегна ръце, за да вземе одеялото.

— Какво искаш да направя сега? — попита Пиндор, макар още да се задъхваше.

Джейк посочи Ливия.

— Помогни на Мари да свали превръзката от рамото й. Намерете чиста вода и измийте раната.

Докато Пиндор и Марика се залавяха за работа, Джейк развърза одеялото и го разстла на пода. Айподът на Кейди беше разглобен на съставните си части. Джейк порови из тях и откри батерията. Надяваше се да не се е разредила. От единия ъгъл на батерията висяха две жички — червена и черна. Обели изолацията им със зъби. Не беше сигурен какво напрежение ще осигури, но веднъж бе близнал крайчеца на деветволтова батерия и електричеството в нея го бе разтърсило целия.

Джейк допря двете жички и от краищата им изскочиха искри. Остана доволен от резултата, взе батерията и отиде до леглото.

Марика бе сложила едната си ръка пред устата, а с другата придържаше Ливия за рамото. Пиндор отстъпи назад, за да му направи място.

Раната от стрелата бе дълбока, кожата около нея бе подута и сбръчкана. От раната, подобно на паяжина, тръгваха червени линии, които покриваха бялата кожа по ръката и врата на Ливия. Видът на раната крещеше: Отрова!

Джейк преглътна и събра целия си кураж.

— Мари, отдръпни се. Ба’чук, приближи светлината.

Джейк си пое дълбоко дъх, хвана батерията в дланите си и насочи оголените краища на жичките към кръвта, събрала се в раната на Ливия.

— Стойте назад — предупреди ги той, тъй като не знаеше какво може да се случи.

Трепереше, но пъхна жичките в кръвта и ги допря една до друга. Чу се лек пукот, който свидетелстваше за електрическо напрежение.

Джейк затаи дъх, но нищо друго не се случи.

Извади жичките от раната. Докато правеше това, те продължаваха да хвърлят искри и да пукат. Дори след като ги бе разделил!

— Джейк? — попита го Марика с неприкрита тревога.

Изведнъж жичките заподскачаха бясно в ръцете му.

От оголените им краища излязоха миниатюрни синкави огньове и обгориха плътта около раната. Джейк отстъпи назад, без да изпуска батерията от ръцете си. От жичките обаче продължиха да излизат потоци електрически огън и да потъват в раната. Джейк продължи да отстъпва чак докато гърбът му опря в стената. Марика, Пиндор и Ба’чук се разбягаха, очевидно се страхуваха от светкавиците, които прескачаха между батерията и ловджийката.

Ливия се затресе под завивките. Отметна глава назад в безмълвен вик. Сетне се вцепени.

— Одеялото! — извика Джейк. — Хвърлете го върху рамото й! Прекъснете веригата!

Марика и Пиндор се втурнаха покрай леглото и грабнаха срещуположните краища на одеялото. Вдигнаха го и го метнаха върху главата на Ливия, като по този начин прекъснаха електрическия огън.

Джейк усети прекъсването на веригата като ритник в слабините. Силата му го запрати обратно към стената. Батерията изпращя силно и започна да изпуска черен пушек. Тъй като се боеше да не би димът да е отровен, Джейк я захвърли в съседната стая.

Сетне се втурна към леглото. Ливия лежеше неподвижно под одеялото, приличаше на мъртва. Може би наистина бе мъртва. Тялото й не помръдваше.

Джейк повдигна единия край. Лицето на ловджийката бе отпуснато, очите й — отворени.

Марика и Пиндор отстъпиха ужасени назад. Очите на Ливия бяха чисто черни, приличаха на полирано парче обсидиан. Дали не я бяха убили?

Изведнъж дясната й ръката изскочи изпод завивката и улови Джейк за китката. Пръстите й се свиха, бяха достатъчно силни, че да счупят костите му. Тялото на Ливия подскочи като детска играчка на пружина, носът й се озова на сантиметри от лицето на Джейк. Черните й очи се впиха в него, изпълнени със зловещ блясък.

Виждам те…

Тези думи не бяха произнесени от Ливия. Джейк позна гласа, беше същият глас, който чу, когато се озова на този свят. Глас, долетял сякаш от отворена гробница, дрезгав и стар, дори древен, глас, който прозвучава от място, където писъците и кървищата са нещо обикновено.

Преди Джейк да направи опит да се освободи, ръката на Ливия се отпусна безжизнено и падна от китката му. Ловджийката се строполи на леглото.

Джейк отстъпи крачка назад и разтри китката си. Какво се бе случило току-що? Спомни си как рубиненият кристал бе прогорил масата. Дали електричеството не бе освободило силите на злото, затворени в парченцата кръвен камък? Ако това беше така, какво щеше да стане сега? Злото щеше да ги погълне или изгори? Имаха ли сили да му противостоят?

Ливия, която лежеше неподвижно на леглото, изведнъж се разтърси от силни хрипове, които я давеха, сетне си пое дълбоко дъх — толкова дълбоко, че на Джейк му се стори направо невероятно — сякаш изплуваше на повърхността, след като се бе спуснала в най-дълбоките дълбини на океана. Очите й се завъртяха трескаво, сетне погледът й се успокои. Зениците й не бяха вече черни, а ледено сини.

— К-к-къде съм? — прошепна тя с дрезгав глас.

Марика пристъпи напред.

— Ловджийко Ливия, ти си в Калипсос.

— Познавам те… — Ливия се закашля силно, сякаш се опитваше да прочисти дробовете си от някаква мръсотия. — Ти си малката Мари. Дъщерята на Балам.

— Точно така! — въздъхна Марика с облекчение.

— Какво се случи?

— Беше отровена от стрела с кръвен камък.

Очите на ловджийката се разшириха, сякаш внезапно си спомни кошмарна случка. Слабата й трепереща ръка едва успя да отметне одеялото от рамото й. Раната изглеждаше същата, но отровните червеникави линии бяха изчезнали.

— Мисля, че успя — обърна се Пиндор към Джейк.

Джейк усети прилив на облекчение и гордост, но споменът за онези черни очи не го напускаше.

Ливия като че ли не се радваше особено, че е оцеляла. Във всеки случай изражението на лицето й стана още по-напрегнато и разтревожено. Джейк виждаше как тя бавно възвръща паметта си, съзнанието й приличаше на чаша, която все по-бързо и по-бързо се пълни с вода.

Ливия протегна ръка към Марика и я дръпна за ръкава.

— Откога съм… кой ден е днес?

Марика се опита да я успокои.

— Днес е пролетното равноденствие.

Ливия реагира така, сякаш някой я бе пронизал с нож в корема.

— Не! — извика и се опита да стане, но очевидно бе прекалено слаба.

Марика коленичи до нея.

Ливия я хвана за ръката, този път стисна по-силно.

— Той идва.

Джейк подскочи, като чу познатите думи.

— Кралят на черепите — настоя Ливия. — Улових гракил край Блатото на огнените плевели. Преди да му прережа гърлото, той ми каза. Щели да ни нападнат с всички сили. В нощта на равноденствието.

Думите на ловджийката бяха изпълнени със страх и увереност.

— Калверум Рекс ще дойде тази нощ!

21. Слухове за война

Няколко минути по-късно Джейк вече стоеше в дневната заедно с Марика.

— Възможно е просто да е кошмар — каза той, — но трябва да предадем думите й на старейшините.

Марика погледна към масата, върху която — подобно на някаква зловеща статуетка или украшение — лежеше един от мъртвите скорпиони. Присъствието му напомняше недвусмислено за опасността, в която се намираха.

— Не разбирам — каза тя. — Големият храм закриля нашата долина. Независимо дали заплахата идва по земя или въздух. Той ни е защитавал в продължение на стотици и стотици години. Армиите на Калверум Рекс не могат да преодолеят защитното му поле.

Джейк си спомни уродливия гракил, уловен в капана на защитното поле и сви рамене:

— Както ти казах, възможно е ловджийката да греши. Възможно е всичко, което ни каза, да е плод на халюцинации. Кой знае какви кошмари й е причинила онази отрова.

Марика въздъхна, но изглеждаше още по-разтревожена. Очевидно се страхуваше до смърт да не би с баща й да се е случило нещо лошо, но не забравяше дълга си към Калипсос. Нямаше да подведе баща си и да падне духом, обляна в сълзи.

Тясната врата към дневната се отвори широко. Появи се Ба’чук, който бе довел със себе си двама по-едри представители на ур, мъж и жена. Бяха облечени в грубо съшити кожи, но въпреки това облеклото им изглеждаше чисто и спретнато.

Ба’чук вдигна ръка.

— Те ще бдят над ловджийката Ливия, след като ние тръгнем. Ще се погрижат тя да бъде в безопасност.

Пиндор надникна от лечебницата.

— Готови ли сме? Ловджийката Ливия е разочарована, че ще я оставим тук. Непрекъснато се опитва да стане от леглото. Обещах й, че ще предадем думите й на баща ми.

Ба’чук заговори на останалите ур на собствения си език, смесица от гърлени звуци и цъкане с език. Двамата кимнаха и тръгнаха към лечебницата.

Пиндор каза:

— Олимпиадата трябва да е свършила вече. Старейшините ще се съберат в дома на баща ми за традиционното празненство в нощта на равноденствието.

— Тогава ще се срещнем с тях именно там — съгласи се Марика.

Тя тръгна към изхода, Джейк и Пиндор я последваха, а най-отзад вървеше Ба’чук. Помолиха го да им разкаже какво се е случило в кулата, най-вече онази част от историята, свързана с човека сянка.

Когато се озоваха на двора, Джейк остана изненадан колко е напреднало времето. Стелеше се сумрак. Слънчевите лъчи продължаваха да огряват единствено най-високите клони на гигантското спираловидно дърво. Остроперите бяха накацали по върха му, за да уловят последните топли лъчи на деня.

На запад слънцето вече се бе скрило до половината зад назъбената линия на скалните ридове. Ниско над хоризонта, от другата страна на долината, се бе показала пълната луна, готова да възвести наближаващата нощ.

— Ще стигнем по-бързо, ако вървим пеша! — каза Пиндор и посочи портите на замъка. — Ще минем през парка!

Джейк си спомни парка, който бяха видели по време на разходката до Борнхолм преди два дни. Той се простираше отвъд стените на замъка и от него се разкриваше гледка към града. Затичаха се, а слънцето продължи да залязва.

Когато излязоха от замъка, до тях долетя шумна веселба: викове, смях, камбани, рогове, рев на динозаври… Колесници и фургони, украсени с факли, се движеха в челото на импровизиран парад. Джейк не можеше да си представи каква фиеста ще се разрази по улиците след залез.

Надяваше се да не се случи нещо, което да развали празника.

Четиримата тръгнаха напряко през парка и оставиха Пиндор да ги води из лабиринта от застлани с чакъл алеи. Нощта вече се спускаше над Калипсос, гъстите корони на дърветата скриваха последните слънчеви лъчи.

Докато прекосяваха парка, четиримата изплашиха млада влюбена двойка, вкопчена в страстна прегръдка. При появата им двамата влюбени бързо седнаха един до друг на пейката и се престориха на изключително заинтригувани от корените на дърветата до нея.

Джейк и останалите продължиха напред. Преминаха през полянка с цветя, високи до коленете, сетне изтичаха покрай панорамната площадка, която бяха видели предния ден. В далечината се издигаше колизеят, който вече бе потънал в пълен мрак.

Джейк се питаше къде ли е Кейди. Дали се бе върнала в Борнхолм? Ако силите на злото нападнеха Калипсос, тя поне щеше да е заобиколена от някои от най-добрите воини на града. Въпреки това Джейк съжаляваше, че сестра му не е с него в този момент. Обзет от притеснения, той се спъна.

Пиндор погрешно изтълкува неуверените му крачки като признак на умора.

— Още малко — обеща той и посочи някъде напред.

След още два завоя дърветата се разредиха и пред тях изникна добре поддържана полянка. Декоративните храстите бяха подрязани така, че да образуват фантастични спирали или безупречни сфери. На върха на малък хълм се издигаше къща с островръх покрив и двойна редица колони по фасадата. На Джейк му заприлича на мавзолей.

— Там живея — каза Пиндор, докато тичаше.

Като част от подготовката за празненството, в градината бяха разположени малки тенти, а дългите маси бяха отрупани с планини от храна и пирамиди от бутилки вино.

Вече се бяха събрали и хора, най-нетърпеливите сред поканените на голямото пиршество. Разхождаха се на малки групи или по двойки. Пиндор ги огледа, докато прекосяваха двора. Зад голяма статуя на Аполон се бе скрил някой, който изскочи и го хвана за раменете.

— Пини! Можеш ли да повярваш?

Пиндор се освободи от ръцете му и отстъпи назад. Нападателят, по-голямо момче, изобщо не обърна внимание на реакцията му. Лицето му се бе зачервило от вино и възбуда.

Джейк го разпозна като едно от момчетата, които по-рано се бяха подигравали на Пиндор.

— Какво да повярвам, Регул? — попита Пиндор, без да прикрива раздразнението си.

— Спечелихме факела! Бихме ги с една точка! — Той плесна Пиндор по рамото. — Трябваше да видиш как брат ти се промъква през онези шумери и вкарва! Фиуууу! — Момчето имитира изстрелването на топката.

Пиндор се обърна към Джейк и възкликна:

— Спечелихме!

— Пиндор! — прекъсна го Марика, за да насочи вниманието му към по-важните неща.

Нищо не бе в състояние да помрачи въодушевлението на Регул.

— Съотборниците му понесоха на раменете си Херон още на стадиона. А онези красиви ловджийки вървяха пред нас и пееха…

Явно момчето имаше предвид мажоретките на Кейди. Джейк пристъпи към него.

— Имаш ли представа къде отидоха ловджийките?

Беше ред на Джейк да усети ръката на Регул на рамото си.

— А! Тази твоя сестра! Ако Херон не я следваше по петите…

Джейк го прекъсна:

— Знаеш ли къде е тя?

— В гората! Събира клони за празничния огън! Макар че двамата с Херон се запътиха натам хванати за ръце. — Той придружи думите си с намигване.

Марика дръпна Джейк.

— Това е друга традиция. Отборът на победителите пали в Свещената гора голям огън, който символизира Вечния факел. — Тя завъртя очи. — На практика обаче това е възможност за голям купон.

Джейк погледна към гората, която заобикаляше храма. Обземаха го страхове, свързани с Кейди. Изгуби способността си да говори, да задава въпроси.

Пиндор наруши мълчанието.

— Регул, виждал ли си баща ми?

По-голямото момче се намръщи.

— Май беше в атриума. Или слезе в избата. Забавлява най-близките си приятели. Споделя най-доброто си вино с тях. — Регул явно бе засегнат.

Пиндор го заобиколи и повлече останалите към стъпалата пред входа.

— Трябва да говорим с баща ми насаме… или в компанията на другите двама старейшини.

На върха на стълбите изникна висока фигура, която препречи пътя им.

— А, ето къде сте били! — Над тях се извиси центурион Гай, чието лице бе също толкова червено, колкото перата по шлема му. — Търсих ви цял следобед. Заради вас пропуснах нашата победа на олимпиадата!

Пиндор заекна уплашено.

Марика пристъпи напред.

— Центурион Гай, извинявам се, че се измъкнахме от опеката ви — каза тя с официален тон. — Но имахме основателна причина. Трябва да говорим със старейшина Тиберий.

— Ако си въобразявате, че ще получите милост от старейшината…

— Не! — Марика прекъсна едрия мъж. — Не става въпрос за това! Моля ви, направете ни път!

Лицето на Гай почервеня още повече. Джейк предположи, че това се дължи най-вече на неловкото положение, в което го поставят думите на едно момиче, което едва стига до кръста му.

— Марика Балам…

— Става въпрос за ловджийката Ливия — прекъсна го отново тя, като едва се сдържаше да не закрещи. — Тя се събуди и ни предаде съобщение за старейшините, което те трябва да чуят незабавно!

Гай огледа изпитателно Марика, сякаш се опитваше да прецени дали казва истината. Намеси се друг глас, който прозвуча някъде иззад центуриона.

— Какви са новините за сестра ми?

Центурион Гай отстъпи встрани и направи място на старейшина Улфсдотир. Тя бе на входа на къщата, когато чу гласа на Марика.

— Какви са новините за Ливия? — повтори старейшината. Очите й проблеснаха тревожно. — Тръгнах от Борнхолм и минах оттук на път към замъка, за да проверя състоянието й. Опитах се да се свържа с магистрите посредством говорителите, но никой не ми отговори.

Марика отново сведе глава.

— Ще оживее. Събуди се и ни съобщи за голяма опасност, надвиснала над Калипсос.

Жената притвори за миг очи в израз на облекчение, прошепна мълчалива молитва, сетне погледна и попита с глас, изпълнен с желязна решимост. — За каква опасност става въпрос?

— Предполагам, че старейшина Тиберий и старейшина Ву също трябва да чуят тази история — предложи Гай, който продължаваше да ги гледа с известно съмнение.

— Разбира се. — Старейшината от племето на викингите ги поведе във вътрешния двор. Тя заговори Марика с приглушен глас. — Мислех, че сестра ми е обречена, отровена от някаква черна алхимия.

— Дълга история — отвърна Марика, сетне кимна към Джейк. — Но тази на-ука на новодошлия я спаси.

Сините очи на старейшината погледнаха на Джейк с топлина, от която му стана много приятно.

— Задължена съм ти с кръвта си, Джейкъб Ренсъм! Кълна се в кила на „Валкирия“, че ще спазя клетвата си!

Достигнаха центъра на вътрешния двор, където завариха бащата на Пиндор да разговаря със старейшината азиатец. Плешивият старейшина бе намазал мустаците си с восък и сега те блестяха на светлината на лампата.

В мига, в който Тиберий зърна сина си, усмивката изчезна от лицето му.

— Пиндор! Къде беше? Знаеш ли какви неприятности причини на центурион Гай?

Гай пристъпи напред.

— Може би трябва да изслушате момчето.

Пиндор погледна към Марика за подкрепа. Тя му кимна лекичко, беше съвсем ясна. Разкажи на баща си всичко.

Пиндор преглътна с мъка и изпъна гръб. Започна бавно, запъваше се тук и там, но навлизайки в същината на разказа си, гласът му ставаше все по-уверен. Колебанието и притеснението му изчезнаха, далеч преди да приключи историята.

Изражението на баща му също се променяше: от гняв през съмнение към загриженост и страх. Старейшините зададоха въпроси и на останалите, дори на Ба’чук, който в повечето случаи отговаряше с една дума.

— Това трябва да е лудост, причинена от отровата — каза Тиберий. — Щитът на храма ни закриля.

— Възможно е Калверум Рекс да планира обсада — предположи старейшина Ву. — Да се опита да ни умори от глад.

— Но ние разполагаме с достатъчно храна — каза старейшина Улфсдотир и поклати глава. — А в скалите има извори с прясна вода.

Докато продължаваха да обсъждат възможността за нападение, небето промени цвета си от индиго на черно. Слънцето се скри напълно. На изток изгряха първите звезди. Опасенията на Джейк по отношение на сестра му — която бе отишла някъде в горите — притиснаха като камък сърцето му. Не можеше да мълчи повече.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза той.

Погледите на всички се насочиха към него, но той не се поколеба и продължи:

— От думите на Ба’чук съдим, че в града е проникнал поне един от хората на Калверум Рекс. Кой знае още колко са влезли в Калипсос! А и тримата магистри са изчезнали. Не мисля, че трябва да приемете предупреждението на Ливия като плод на бълнуване. Колкото повече чакате, с толкова по-малко време ще разполагате, за да се подготвите за отбрана.

Тиберий кимна.

— Момчето е право. Да ни нападнат точно тази нощ, когато градът празнува и мнозина ще са прекалили с виното, в това има определена логика, макар и извратена.

— Какво ще правим тогава? — попита старейшина Ву.

— Ще предупредя Народа на вятъра. Нека вдигнат цялото гнездо във въздуха и да наблюдават небето през цялата нощ. Ще вдигна по тревога и кавалерията, ще им наредя да изпратят патрули и съгледвачи.

— Ами хората в града? — попита Ву.

Отговори му старейшина Улфсдотир.

— Ще вдигна по тревога всички в Борнхолм. Можем да започнем евакуацията на гражданите в замъка. Калакрис е бил построен някога именно с тази цел. Като последна отбранителна линия, в случай че градът падне.

Тиберий се обърна и погледна Джейк и приятелите му.

— Центурион Гай, мисля, че е най-добре да съпроводиш тези четиримата обратно в Калакрис. Когато стигнеш там, предупреди твоите хора и нареди стражата по стените.

Гай удари с юмрук в гърдите в знак на подчинение. Обърна се и разпери ръце, сякаш за да подкара хлапетата като стадо пред себе си.

Джейк се мушна под ръката му.

— Старейшина Тиберий. Сестра ми… отишла е в горите. Мисля, че и синът ви е там, както и целият римски отбор.

Мъжът се намръщи, не разбираше за какво става въпрос.

— Огънят — напомни му Пиндор. — В Свещената гора.

Тиберий кимна бавно, бръчките по челото му станаха още по-дълбоки.

Старейшина Улфсдотир отговори на Джейк:

— Ще изпратя бързоходец да ги предупреди. Ти спаси моята сестра. Няма да позволя нищо лошо да се случи на твоята.

Джейк въздъхна облекчено. Уверенията на тази силна жена успокоиха тревогите му.

Но само леко.

След като въпросът бе уреден, Гай подкара Джейк, Пиндор, Марика и Ба’чук към изхода. Центурионът измърмори под нос:

— Този път не се опитвайте да бягате!

Никой не му възрази.

22. Първа кръв

Когато стигнаха парка, слънцето бе залязло напълно. Звезди изпълваха небосвода, а бялата линия на Млечния път озаряваше небето. Луната се бе издигнала високо над Калипсос и хвърляше мека светлина върху веселбата в града. Откъм кварталите, разположени в подножието на хълма, долиташе музика, а също и песни, изпълнявани от хор на най-различни езици.

Колко дълго щеше да продължи това?

Ниско над главите им премина огромен археоптерикс, който излетя от имението на Тиберий. Когато прелетя над главата му, Джейк усети повея от крилата. Вероятно бе куриер, изпратен да вдигне по тревога Народа на вятъра.

— Продължавай — подкани го Гай, когато Джейк намали крачка, за да проследи полета на птицата.

Застланата с чакъл пътека хрущеше под краката им сякаш стъпваха по натрошени кости.

С всяка крачка, която правеха и навлизаха все по-навътре в гората, усещането на Джейк, че някой ги наблюдава — или по-скоро го наблюдава — се засилваше. Тук, заобиколен от горския мрак, той си спомни черните очи на Ливия и думите, излезли от устата ѝ.

Виждам те…

Косъмчетата по врата му настръхнаха, сигурен признак, че в мрачната гора се крие някаква опасност. Отляво помръдна сянка, изпращя клонче.

Там имаше нещо!

Джейк ахна, направи крачка встрани и се блъсна в Ба’чук. Момчето се оказа достатъчно пъргаво, за да го улови и да не позволи и двамата да се строполят на земята. Продължиха напред. Джейк най-сетне забеляза светлина. Ускори крачка и мина най-отпред. Алеята напускаше гората и прекосяваше една от многобройните поляни с цветя, онази, от която се откриваше панорамата към града.

Точно когато пое водачеството, над главата му изгря дългоочакваната лунна светлина. Тя окъпа поляната със сребристите си лъчи и разкри нещо, което бе кацнало на края на панорамната тераса. Беше толкова черно, сякаш бе изтъкано от сенки, които отблъскваха лунната светлина.

Първата мисъл на Джейк бе за черния убиец, който Ба’чук бе забелязал, мъжът с плащ от живи сенки. Заблудата му бе подсилена от обстоятелството, че когато съществото ги чу да се приближават, се завъртя настрани и разпери крила от мрак. На фона на звездното небе обаче стана ясно, че крилата не са направени от плат или от сенки, а от кости и кожа.

— Гракил! — извика Гай зад тях.

Джейк хукна по-далеч от терасата и увлече останалите със себе си. Зад тях остана само центурионът. Гай извади меча си и приклекна готов за бой. Звярът подскочи във въздуха с разперени крила. Махна само веднъж с тях и се спуска към Гай.

— Бягайте! — извика римлянинът. — Бягайте към замъка!

Те се подчиниха, но Джейк постоянно се обръщаше, за да види какво става. Гракилът нападна Гай, като вършееше с крайниците си. Блъскаше го с крилата си. Центурионът танцуваше, въртеше се и го пронизваше с меча си. Гракилът пищеше, звуците, които издаваше, приличаха на драскане с ръждясала вилица върху черна дъска. От раните му течеше кръв. Но не се опита да избяга. Потрепери, нададе пронизителен писък и се приготви да атакува отново.

Най-лошото бе, че на писъка му отвърна друг писък. Отвъд терасата долетя втори гракил и се спусна към мястото на схватката. Двамата нападнаха Гай с истинска вихрушка от нокти и зъби.

Сетне Джейк навлезе в друга част от гората и изгуби центуриона от погледа си. Четиримата продължаваха да тичат, бяха прекалено уплашени да говорят, само тичаха и тичаха. Джейк отново почувства, че нещо го наблюдава, че може би дори го преследва. Чу характерните звуци: шумолене на листа, чупене на клонки.

Достигнаха пейката, където младите влюбени се бяха целували. Двамата отдавна си бяха тръгнали, но някой друг бе заел мястото им. Съществото скочи от пейката и препречи алеята. Разпери крила и блокира напълно пътя им. Четиримата замръзнаха на място.

Гракил. Свинската му зурла ги подуши. Ушите му се завъртяха в опит да доловят и най-слабия шум. Озъби се, разкривайки паст, осеяна с остри зъби.

Това обаче не бе обикновен гракил.

Ноктите на единия му крак стискаха сабя, а от главата му стърчаха два вити рога, досущ като уродлива корона. Гракилът изсъска към тях и свали сабята, сякаш се чудеше кого от четиримата да убие първи. Джейк се опита да извади фенерчето, но го бе прибрал в друг джоб, който сега не успяваше да откопчае.

Чупене на клони зад гърба им го предупреди за приближаването на втори звяр. Бяха обкръжени. Нямаше да има време да извади фенерчето. Грабна Марика за ръка и хукна встрани.

Звярът, който се прокрадваше зад гърбовете им, прелетя покрай тях — тичаше приведен ниско към земята, беше толкова бърз, че не успяха да различат формите му. Скочи във въздуха и се вкопчи в гърлото на гракила. Инерцията и теглото му събориха на земята зловещото летящо създание. Дългите му и остри като саби зъби се забиха дълбоко в мекия врат на чудовището и то нададе пронизителен котешки писък.

Това беше саблезъбата котка! Онази, която Джейк освободи. Впила се в гърлото на чудовището, тя продължи да хапе и дере, докато крилата на гракила не увиснаха безжизнено.

Джейк подкани останалите да заобиколят пътеката.

— Хайде! Да минем оттам! — посочи им той и те го последваха.

Когато минаха покрай мястото на кървавата схватка, котката се ухили на Джейк. Очите й бяха вперени право в него, очевидно виждаше отлично, въпреки гъстия мрак, който се стелеше в гората. Явно ги бе проследила. Тя не отместваше поглед и Джейк почувства, че между тях двамата има някаква връзка. Но това не беше връзка между стопанин и домашен любимец, а връзка между равни. Ти ми помогна преди, аз ти помагам сега.

С един скок котката изчезна сред дърветата. Но Джейк знаеше, че тя е там някъде и ги наблюдава.

Затича се след приятелите си. Продължаваше да усеща, че нечий поглед го следи, но сега това му вдъхваше успокоение. Вече не се чувстваше толкова самотен.

— Какво, в името на огньовете на Хадес, беше онова нещо? — възкликна Пиндор. — То имаше рога! И носеше меч!

— Властелин на гракилите! — отвърна задъхано Марика. — Чела съм за тях, но… никой не вярваше, че са истински, че изобщо съществуват.

— Този ми изглеждаше съвсем истински! — каза Пиндор.

Когато достигнаха края на гората, Джейк им направи знак да спрат и да останат в сянката на клоните. Ярката лунна светлина озаряваше пътя пред тях. Докато той се опитваше да си поеме дъх, светлината помръкна внезапно.

Притеснен, Джейк видя, че луната е скрита зад нисък черен облак, понесъл се към замъка.

В града, разположен под тях, музиката бе спряла. Цял Калипсос се бе смълчал.

Високо в небето прозвуча пронизителен крясък. При този сигнал от облаците започнаха да се появяват гракил след гракил и да се спускат надолу.

Писъци огласиха улиците.

Джейк и останалите се скриха по-навътре в гората.

— Те са тук! — простена Марика. — Преминали са бариерата! Но как?

— Нямам представа, но явно са успели да го сторят.

— Какво ще правим? — попита Пиндор.

— Трябва да намерим скривалище. Това е най-наложителната ни задача.

— Ами Гай? — попита Марика.

Джейк поклати глава. Не можеха да разчитат на помощта на центуриона.

— Той ни каза да отидем в замъка — обади се Пиндор.

Всички се обърнаха към Калакрис. Ята от гракили бяха накацали по стените му. Шепа войници се сражаваха по зъберите му, но скоро вълната от чудовища ги помете. Нови ята от гракили кацнаха в двора на замъка. Зад стените прокънтяха ревове на динозаври и викове на войници.

Откъм стадиона долетя силен и ясен призив на тръба. Джейк вдигна поглед тъкмо когато в небето се появи ново ято. Народът на вятъра! Огромните археоптерикси напускаха скалните си домове, строяваха се във V-образни ескадрили и политаха сред облаците. Издигаха се високо, сетне се спускаха бързо надолу. Гигантските птици прорязаха спираловидния черен облак. Още след първото прелитане на археоптериксите към земята полетяха множество гракили със счупени криле. Острите нокти на археоптериксите разрязваха с лекота кости и кожа.

Крилатите ездачи обаче бяха далеч по-малобройни от гракилите.

Пиндор проумя това.

— Няма да издържат дълго — каза той. — Нуждаем се от подкрепления.

— Откъде ще дойдат те? — попита Марика. — Кавалерийската гвардия е пръсната из цял Калипсос. А Народът на вятъра е само едно племе.

Пиндор поклати глава.

— Нямам представа. Но Джейк е прав за момента. Нуждаем се от безопасно място, където да се прегрупираме, някъде, където можем да съберем повече войници.

Джейк изгледа Пиндор. Явно познанията и уменията му в областта на стратегията не се ограничаваха само до играта на топка. Някой друг имаше ли план? Огледа изпитателно най-мълчаливия член на тяхната групичка.

— Ба’чук — каза той. — Пещерите ви се намират от другата страна на скалите, нали?

Ба’чук кимна.

— Старейшините ни предпочитат да гледаме черната гора в лицето, за да не забравяме. Такива са обичаите на нашия народ.

Джейк се обърна към Пиндор и Марика.

— Градът не е безопасно място за нас, замъкът — също. Най-добре да се скрием там.

Пиндор застана пред Ба’чук.

— Вашите хора ще дойдат ли да защитят Калипсос?

Джейк знаеше на какво се надява Пиндор — че може би племето на неандерталците ще се окаже подкреплението, за което стана въпрос. Ба’чук обаче отмести поглед и се втренчи в обувките си. Надвисналото му чело криеше изражението на лицето му.

— Това не е според обичаите на нашия народ — промълви момчето. — Но все пак по подобни въпроси се произнасят старейшините.

— Тогава ще говорим с тях — каза Пиндор. — Ще ги убедим.

Очите на момчето от племето ур проблеснаха гневно, но огънят бързо бе потушен и на лицето му отново се възцари спокойствие.

Пиндор не бе забелязал реакцията му.

— Как да стигнем там?

— Има път. Ще ви го покажа. — Ба’чук посочи някъде отвъд замъка в посока към Свещената гора. — Има тунел.

Джейк погледна натам. Засега боевете се водеха само в града и в замъка. В гората като че ли цареше не само мрак, но и спокойствие. Освен това, Кейди също се намираше там.

Марика сбърчи чело.

— Не съм чувала нищо за тунел в гората?

Ба’чук посочи с ръка. Джейк проследи посоката. Като че ли момчето сочеше към каменния дракон, който се извисяваше над върховете на дърветата, облян в лунна светлина.

— Големият храм ли имаш предвид? — попита го Марика.

Ба’чук кимна.

— Тунел там.

— Вътре в храма? — настоя тя.

Ново кимване, придружено този път от нетърпеливо сумтене.

— Но само магистрите имат право да влизат в големия храм на Кукулкан — настоя тя.

В очите на Ба’чук отново пламнаха искрици.

— Магистрите… и онези, които им служат.

Марика го погледна изпитателно, сетне — явно объркана — каза на Джейк:

— Не знам.

— Никой не ни вижда — каза Ба’чук и този път раздразнението му прозвуча по-осезателно. — Никой не ни брои за нищо. Ние сме само ур.

Джейк си спомни, че бащата на Марика като че ли наистина не забелязваше присъствието на Ба’чук. Марика определено му бе благодарна за помощта, но Джейк си спомни думите, описващи интелекта на ур. Татко смята, че мисълта им тече бавно, но иначе са силни и изпълняват прости команди.

Джейк знаеше, че не е права. Очевидно и Ба’чук го знаеше.

— Ще ни заведеш ли? — попита го Джейк.

Ба’чук кимна и понечи да тръгне, но Марика не помръдна от мястото си.

— Дори ур да имат право да влизат в храма, ние нямаме — каза тя. — На всички, освен на магистрите, е забранено да влизат в пирамидата.

Джейк положи усилие да не завърти очи. Много уважаваше момичето, но на моменти проявяваше инат, който не отстъпваше на неговия. Трябваше да преодолее упорството й. Хвана я за ръка.

— Марика, в Калипсос вече няма магистри. Поне в този момент.

Видя, че думите му я нараниха, напомниха й за изчезването на баща й. Но той трябваше да го каже.

Джейк докосна значката на елека си.

— Като чираци, ние сме единствените магистри, с които Калипсос разполага в момента.

Тя сви вежди, очевидно обмисляше нещата от тази гледна точка. Вдигна поглед към небето, където се водеше истинска война, сетне кимна.

— Може би си прав — започна колебливо, сетне гласът й прозвуча по-твърдо. — Длъжни сме да опитаме.

Джейк я стисна лекичко за китката, сетне даде знак на Ба’чук да ги поведе.

Пиндор тръгна след тях, като мърмореше кисело.

— Вие сте единствените магистри на Калипсос, така ли? Тогава със сигурност сме обречени.