Джейк Ренсъм и кралят на черепите

23. Кучешката свирка

Свещената гора се простираше като море от мрак, което започваше отвъд последните квартали на обсадения град Калипсос. Дърветата в покрайнините на гората, онези, които сплитаха клони в подножието на крепостните стени, наподобяваха вълните на прибой, който се разбива в крайбрежните скали. Всички дървета бяха гиганти със спираловидни дънери като онова, което се извисяваше в двора на замъка.

Пътеката се виеше през гората, осветена единствено от самотни факли със светещи кристали, поставени на толкова голямо разстояние една от друга, че между тях се простираха дълги участъци, потънали в непрогледен мрак.

Храмът се намираше в сърцето на гората, на почти два километра във вътрешността й. Докато тичаха, чуваха звуците на битката. Бойните действия обхващаха нови места. Част от жителите на града търсеха убежище в гората. Докато четиримата бягаха, други им подвикваха от скривалищата си. Но те не спираха, продължаваха да тичат, водени от изпълнения с решимост Ба’чук.

Джейк огледа гората — търсеше огън, дори малко пламъче. Кейди бе дошла тук с приятелките си, за да отпразнуват победата с ритуален огън. Джейк обаче нищо не видя. Или го бяха запалили още по-навътре сред дърветата, или го бяха угасили още в началото на военните действия.

Тревога скова мускулите на челюстите му.

— Никога няма да влезем в храма — прошепна му Марика, докато тичаше до него. — Кристалното сърце на Кукулкан не само защитава долината — поне до тази нощ, — то спуска щит и пред самия вход на храма. Само магистрите имат право да влизат там.

Джейк си спомни гракила пред Рухналата порта, който се гърчеше в плен на силовото поле.

— Искаш да кажеш, че на входа има някаква бариера?

Лицето й бе в сянка, но Джейк знаеше, че тя го гледа смръщено.

— Какво мислиш, че имах предвид там, в парка? Само магистрите могат да влизат… и очевидно ур.

Джейк си бе въобразявал, че храмът се охранява или от стражи, или просто от суеверие.

— Ами ако не можем да влезем?

— Както ти самият каза, Джейк, сега ние сме магистрите и би трябвало да можем да влезем. Или пък Ба’чук ще знае таен проход към вътрешността му, известен единствено на ур. Той спомена за някакъв тунел.

Джейк кимна и ускори крачка. Когато стигнеше до храма, щеше да намери начин да премине тази невидима бариера.

Продължиха да тичат през гората, без да разговарят. Толкова навътре в Свещената гора и виковете, и шепотът бяха заглъхнали. Никой от жителите на Калипсос, намерили убежище сред дърветата, не бе стигнал дотук. А и защо да го правят? Ако Марика беше права, храмът нямаше да им предложи убежище.

Джейк почувства присъствието на пирамидата, преди още да я види. Въздухът като че ли стана по-тежък, зареден с електричество, като пред гръмотевична буря, когато тъмните облаци се спускат ниско над земята, а в далечината проблесват светкавица след светкавица. Сетивата му се изостриха. Слухът му долови шумоленето на листа някъде сред короните на дърветата. Усети и сладкия аромат на мъх, който покриваше с призрачно сияние разкривените дънери на дърветата. Кожата му настръхваше все повече и повече с всеки полъх на вятъра.

Най-накрая я видяха.

Гората свърши на няколко метра от подножието на пирамидата.

Джейк излезе на полянката. Не беше особено умна постъпка, тъй като военните действия се движеха в тяхна посока. Но никога не бе виждал такава смайваща гледка. Нямаше никакво съмнение. Тази пирамида бе двойник на златния артефакт от музея, онзи, който родителите му бяха открили при своите разкопки.

Само че тази пирамида беше с гигантски размери.

Всяка от площадките й се издигаше по-високо от главата на Джейк, те следваха една след друга, докато върхът на пирамидата се извисяваше високо над короните на най-високите дървета. А там, кацнал на самия й връх, се намираше каменният дракон. Лунната светлина хвърляше върху него сребристо сияние, което отчетливо подчертаваше и най-дребния детайл.

Разперените му крила бяха покрити с каменни пера. Джейк зяпна смаяно. Статуята наистина изобразяваше перната змия! Нищо чудно, че народът на Марика я бе нарекъл Кукулкан, още когато я бе зърнал за първи път. От друга страна обаче, напълно възможно бе маянските митове за Кукулкан да произхождат тъкмо от това място. Джейк си спомни онова, което бе видял в библиотеката на магистър Балам. То го накара да се замисли отново: дали древните племена, дошли тук много, много отдавна, не бяха открили начин да се върнат у дома? Дали не бяха създали своите митове за чудовища и пернати змии, вдъхновени от това място?

Джейк продължи да изучава статуята. Лицето на дракона бе обърнато към хоризонта. Чертите му не напомняха нито за муцуната на динозавър, нито дори за влечуго, а за нещо съвсем различно, в тях имаше дори човешки елементи. Това усещане се подсилваше от присвитите каменни очи, отправили към хоризонта взор, изпълнен с надежда, взор, изпълнен и с вековна мъдрост.

Най-накрая Джейк забеляза опашката му. Тя се виеше около последната площадка на пирамидата, сякаш обгръщаше гнездо с яйца. Краят й завършваше идеалната окръжност и бележеше кръглия отвор на върха на пирамидата. Това май бе единственият вход в нея. Беше разположен точно на онова място върху златния артефакт в Британския музей, където Джейк бе поставил двете половини на маянската монета.

— Натам — каза Марика и посочи напред.

Тази страна на пирамидата, към която сочеше момичето, бе прорязана по средата от тясно стълбище със стандартни за човешкия ръст стъпала, които водеха право към кръглия отвор. Марика се запъти натам.

— Трябва да побързаме! — каза Пиндор и погледна през рамо.

Джейк се извърна и видя, че битката между гракилите и Народа на вятъра се е пренесла точно над главите им. Не разполагаха с никакво време. Затича се след Пиндор, а Ба’чук го следваше по петите.

Достигна стълбището и започна да се изкачва. Извади джобното си фенерче. Искаше да е в ръката му, в случай че бъдат нападнати. Държеше палеца си на бутончето, но не го включваше. Пестеше батериите. Нямаше представа колко време ще издържат. Освен това се страхуваше да не би лъчът да привлече някой враг.

Предпазливостта му се оказа напълно излишна.

Гракилите демонстрираха изключително острото си зрение. Неколцина от тях забелязаха четирите фигури, които се изкачваха към върха на пирамидата. Пронизителни крясъци раздраха нощта. Джейк погледна нагоре и видя дузина гракили да се спускат към тях. Водачът им бе огромен, с вити рога на главата и със сабя с черно острие, което отразяваше лунната светлина.

Един от гракилските властелини.

— Всички заедно! — извика Джейк.

Бяха изкачили само една четвърт от стъпалата, издълбани върху пирамидата. Никога нямаше да успеят. Гракилите накацаха по каменните блокове около тях, а предводителят на тези противни зверове се приземи няколко стъпала под Джейк. Приклекна, готов за скок, разпери крила и насочи сабята си право към сърцето му.

Джейк вдигна единственото си оръжие. Насочи фенерчето си към лицето на гракила и натисна копчето. Първоначално лъчът светлина само подразни чудовището. После закри с крило очите си. Накрая нададе отчаян вой, след като лъчът превърна очите му в бучки лед. Направи крачка назад, впи нокти в лицето си и започна да дере очите си, докато се търкаляше надолу по стълбите.

Ноктите му изпуснаха сабята и тя изтрака върху камъните. Джейк се втурна и я грабна, преди да падне по-надолу. Имаха нужда от всяко оръжие, до което успееха да се доберат. Подаде я на Пиндор, но при това движение зърна за миг емблемата върху дръжката й. Стори му се позната, но точно сега нямаше време да я разглежда по-обстойно.

Виковете на гракилския властелин събудиха желание за мъст у другарите му. Нахвърлиха се срещу им от всички страни. Джейк порази още два гракила в лицето, ослепи ги и ги прати да се търкалят по стълбите при своя предводител. Пиндор полагаше неистови усилия да държи останалите на разстояние с помощта на сабята. Зверовете обаче продължиха да прииждат от всички страни и да надават писъци на ярост и агония.

Четиримата трябваше да продължат нагоре.

Джейк се завъртя и насочи фенерчето си към гракила, кацнал на стълбите над тях. Той изсъска и скри лицето си. Зверовете явно се учеха. Момчето реагира бързо и насочи светлината към коленете му и по-точно между двете кокалести стави.

— Тичайте! — извика Джейк. — След мен!

Хукна към чудовището пред него, като му крещеше предизвикателно. Гракилът пристъпи напред, за да го посрещне, но коленете му бяха замръзнали и краката му се пречупиха. Той се претърколи напред, право срещу Джейк, без да се отказва от намерението си да му разкъса гръкляна. Джейк обаче се наведе и използва удар от таекуондо, с който прати звяра да се търкаля надолу по стълбите, при което костите му се изпотрошиха.

Марика, Пиндор и Ба’чук се втурнаха подир Джейк. Той взимаше по две стъпала наведнъж. Останалите гракили хукнаха подире им, драскаха с нокти по стъпалата, пляскаха с криле, за да прелетят от една площадка на пирамидата на друга, опитвайки се да им отрежат пътя. Нямаше да успеят да се доберат до входа! Преследвачите им ги настигаха!

— Джейк! — извика Марика.

Той се обърна. Един гракил я бе сграбчил за коляното. Звярът я задърпа, опитвайки се да я събори от стълбите. Тогава Джейк чу свистене и нещо удари чудовището по главата. Гракилът падна покосен и пусна Марика.

Внезапно от края на гората към гракилите полетя градушка от камъни. На поляната излязоха група младежи, облечени в тоги. Носеха прашки и очевидно боравеха превъзходно с тях.

Джейк видя познато лице.

— Херонид! — извика Пиндор, който също видя брат си.

Дъждът от камъни продължи да се сипе върху гракилите и да чупи техните кости и черепи. Зверовете се опитаха да избягат, но бяха обсипани със стрели. Струните на лъковете звъняха отново и отново. Зад римляните се бяха строили жени от племето на викингите с къси лъкове в ръце.

Един гракил, който се опитваше да избяга, бе надупчен целия със стрели и падна на земята.

Развоят на битката край пирамидата обаче не остана незабелязан за гракилите в небето. Високо над главите им, където сражението продължаваше, се разнесоха остри писъци. Цяла ескадрила от ордата на гракилите се спусна надолу към мястото на схватката. Бяха поне три дузини. Част от тях се насочиха към пирамидата, другите — към покрайнините на гората.

— Джейк! — извика някой отдолу.

Той откъсна поглед от небето. Махаше му девойка, облечена в дрехите на викинг, даваше му знак да се втурне към входа на пирамидата.

— Тичай, Джейк!

Това беше Кейди!

Едва я позна. Дрехите й бяха разкъсани, лицето й — окървавено, но като че ли му се стори по-висока и по-силна. В едната си ръка държеше сабя и сочеше с нея към върха на пирамидата.

— Тичай! Веднага!

Видя как Кейди и останалите се скриха обратно в гората. Джейк спринтира към върха на пирамидата. Високо над тях каменният дракон продължаваше да се взира в небето, изражението му си оставаше същото, напълно безразлично към кръвта и виковете.

Джейк ускори крачка, Пиндор продължаваше да води, а останалите тичаха след него. Трябваше да стигнат входа. Не оставаше много. Бяха почти до върха.

Тогава на стълбите пред тях кацнаха осем гракила, предвождани от друг властелин. Блокираха пътя им. Пиндор се изправи срещу чудовището със сабята, която бяха отнели от другия звяр.

Джейк застана до него, готов да му се притече на помощ. Врагът обаче ги превъзхождаше. Пиндор свали сабята в знак, че признава поражението си. Властелинът на гракилите се ухили като акула, разкривайки редици от остри зъби.

Пиндор обаче не се беше предал. Той поднесе другата си ръка към устните и наду свирката. Джейк чу познатия остър звук, който постепенно премина в диапазон, недоловим за човешкия слух. Пиндор надуваше кучешката свирка, надуваше я с всички сили.

Гракилската орда се разпищя и покри ушите си с крила в напразен опит да се спаси от звука. Предводителят им изсъска в агония и подскочи във въздуха. Завъртя се насам-натам, сякаш бе изгубил чувството си за равновесие. Останалите се разпръснаха, избягаха надалеч от пронизителния ултразвук, издаван от свирката.

Когато пътят пред тях бе чист, Джейк посочи:

— Тичайте!

Пиндор тичаше до него.

— Имат големи уши — каза задъхано той. — Затова си помислих…

— Браво! — каза Джейк с пълното съзнание, че Пиндор току-що бе спасил живота им.

Четиримата изминаха тичешком последните стъпала и се шмугнаха покрай опашката на дракона, която заобикаляше входа. Джейк усети лек сърбеж като онзи, който почувства, когато премина през Рухналата порта, но защитното поле не ги спря. Взеха на бегом още няколко стъпала.

Джейк спря, за да види какво се случва зад тях. Гракилите се бяха върнали, но само кръжаха край входа. Един протегна ноктите си към тях, но по кожата му пламнаха хиляди искри. Това обаче беше всичко. Защитното поле не го отхвърли назад, което означаваше, че и тук преградата не действаше, също както и онази, която закриляше долината.

Въпреки това, чудовището отстъпи назад. Отказваше да ги последва в пирамидата. Останалите се събраха край входа, но никой не посмя да влезе.

— Явно се страхуват да влязат — прошепна Марика.

Да, страхуват се, но от какво, зачуди се Джейк с известна боязън.

— Уплашени или не, отказват да си тръгнат — отбеляза Пиндор.

Прав беше. Навън продължиха да прииждат нови и нови гракили. Джейк предположи, че вече са накацали по цялата пирамида. Може би изчакваха да съберат достатъчно смелост, за да нахлуят вътре. Джейк се надяваше да не бъде тук, когато това се случи.

— А сега накъде? — попита той.

Ба’чук им махна с ръка и ги поведе. Тунелът, който започваше след входа, се спускаше стръмно надолу към центъра на пирамидата. Беше тъмно, но в края на коридора проблесваше светлина.

Нямаха друг избор, освен да стигнат до края му.

24. Сенки в кристалното сърце

Докато Джейк се придвижваше по тунела, прокара пръст по една от стените. Камъните бяха напаснати идеално, но не бяха наредени както се редят тухли например, а по-скоро като парчета от огромен пъзел, тъй като всички каменни блокове бяха с неправилна форма. Въпреки това, те бяха толкова гладки и наредени толкова плътно един до друг, че Джейк се съмняваше, че ще успее да пъхне острие на нож между които и да било два камъка.

Светлината пред тях ставаше все по-ярка. Джейк усети във въздуха да пулсира някакво напрежение, сякаш нещо притискаше гърдите му, сетне ги отпускаше, после пак ги притискаше. С всяка измината крачка усещането ставаше все по-осезаемо.

Пиндор потри стомаха си, явно изпитваше същото. Въпреки опасността, веждите на Марика подскочиха нагоре в знак, че момичето е по-скоро любопитно, отколкото уплашено. Единствено Ба’чук изглеждаше невъзмутим, но той бе идвал тук и преди.

Тунелът продължаваше да се спуска надолу, но краят му наближаваше. Пулсирането ставаше все по-интензивно, а светлината — по-ярка, докато накрая коридорът преля в просторна зала, наподобяваща пещера, но увенчана с купол като Астромикона.

Джейк спря, смаян от разкрилата се пред тях гледка.

В центъра на залата висеше във въздуха съвършена кристална сфера. Тя се въртеше бавно точно под самия купол. Светеше с постоянна светлина, но Джейк усети пулсиращата енергия, която изпращаше сферата при всяко свое завъртане.

Кристалното сърце на Кукулкан!

Пулсирането всъщност бе ритъмът, в който биеше то!

Когато очите на Джейк се приспособиха към светлината, той забеляза още нещо, което го изненада. Сферата не бе една, това всъщност бяха три сфери, разположени една в друга, като онези руски дървени кукли, които се пъхат една в друга. Две от сферите се въртяха в противоположни орбити — едната се движеше отляво надясно, другата — отдясно наляво. Третата се въртеше отдолу нагоре. Върху повърхността и на трите сфери бяха изписани странни букви, които при въртенето им изписваха най-различни комбинации, сякаш това бе някакъв кристален компютър.

Марика пристъпи напред и застана между Пиндор и Ба’чук. Беше облещила смаяно очи. Подът се спускаше надолу и образуваше нещо като купа под кристалното сърце. Под голямата въртяща се сфера бяха разположени три нейни умалени копия. Една изумрудена, една рубинена и една сапфирено синя.

Трите основни цвята на светлината.

Джейк сведе поглед към значката си на чирак. Същите три камъка образуваха триъгълник около диаманта. Осъзна, че това трябва да е миниатюрна версия на сферите пред него. Диамантът символизираше кристалното сърце, а трите цветни камъка бяха трите по-малки сфери.

Очарован от гледката, Джейк се взря в центъра на помещението.

Малките сфери, разположени под огромното кристално сърце, се въртяха на място като малки луни, уловени в орбитата на по-голяма планета. Всъщност само две от тях се въртяха.

Изумруденият кристал като че ли потрепваше и се поклащаше във въздуха и докато останалите излъчваха своя собствена вътрешна светлина, зелената сфера бе потънала в мрак. Нещо определено не беше наред.

Причината за това стана очевидна, когато в коридора, който продължаваше от другата страна на залата, се появиха черни сенки. Сенките пърхаха във въздуха, образувайки почти човешка форма, но толкова замъглена, че не се виждаха никакви детайли. Те напълно забулваха фигурата и потрепваха около нея като върховете на пламъци.

Това трябва да бе убиецът, който Ба’чук бе видял да бяга от Калакрис.

Джейк отстъпи в устието на тунела, като хвана Марика за ръка, за да го последва. Човекът сянка — ако това изобщо беше човек — коленичи край зеления кристал и постави двете си длани върху него. От пръстите му изскочиха черни флуиди, които потънаха в изумрудената сфера. Тя завибрира още по-силно.

Убиецът бе сторил нещо, което бе неутрализирало или унищожило една от сферите. Но защо? С каква цел? Джейк се сети, че Марика му бе споменала нещо за даровете на Кукулкан, за защитното поле, излъчвано от пирамидата, за това как то позволявало на всички да се разбират на един език, за закрилата, която осигурявало на долината срещу опасности, за енергията, с която зареждало останалите кристали.

Три безценни дара… три цветни сфери.

Два от даровете все още действаха — езикът и силата на кристалите, — но не и третият. Бариерата беше паднала. Джейк проумя как силите на Калверум Рекс са успели да преодолеят защитата на долината. Причината бе пред очите му. Това същество бе отслабило самия източник на защитното поле, беше отровило изумрудената сфера.

То трябваше да бъде спряно, преди цялата долина да загине.

Джейк пристъпи напред. Извади фенерчето и застана нащрек. Ако успеше да се придвижи тихичко, може би щеше да успее да изненада човека сянка. А и не се налагаше да се приближава кой знае колко, важното бе онзи да попадне в обсега на лъча. Рискът си заслужаваше.

Джейк вдигна ръка, за да предупреди останалите да не помръдват. Направи няколко крачки, преди отвън да долети пронизителен писък, издаден от някой гракил от противната орда, събрала се край входа. Джейк трепна, тъй като това бе вик на тържество, а не на болка. Изпита страх, знаеше какво може да означава това за жителите на долината. В този миг обаче, викът предвещаваше големи неприятности за Джейк.

Човекът сянка, подтикнат вероятно от любопитство какъв ли е този шум, погледна към входа. Обърна забуленото си в сенки лице право към Джейк. Момчето замръзна, сякаш бе поразено от светлината на собственото си фенерче. Съществото подскочи, понесено във въздуха от сенките. Насочи се право към Джейк.

Той най-сетне реагира и вдигна фенерчето. Насочи го право към сенките, които скриваха лицето на фигурата. Леденостудената светлина ги прониза. Мракът побягна от светлината, разтвори се пред нея като вода, която бяга надолу по склона.

Създанието опита да се прикрие. Още миг и Джейк щеше да зърне лицето, скрито зад маската, но тъкмо тогава светлината от фенерчето премигна и угасна.

Уплашен, Джейк го разтърси. Накара го да светне за още секунда-две, сетне то отново угасна. Сенките отново покриха лицето на създанието и размазаха очертанията му.

Черната фигура протегна ръце и от тях полетяха сенки, които покриха долната половина от тялото на Джейк. Студ запълзя по краката му. Сенките започнаха да се сгъстяват и скоро станаха плътни като катран. Джейк не можеше да помръдне.

— Джейк! — извика Марика.

— Остани на място! — отвърна той. Или всички ще попаднем в този капан.

Създанието очевидно не изпитваше никакви затруднения да се придвижва сред сенките и да приближи към Джейк. Макар фигурата да нямаше лице, той си представи злокобната й усмивка.

Съществото заговори, а думите му бяха приглушени от сенките.

— Оцеля значи, измъкна се от капана, който ти бях заложил. Господарят ми ще остане доволен. Той има големи планове за теб.

Джейк нямаше представа какво има предвид човекът сянка. Разтърси енергично фенерчето си, но батериите бяха напълно изтощени.

Джейк чу тропот зад гърба си. Извърна се и видя Марика, Пиндор и Ба’чук да тичат към него или по-скоро към облака от сенки, в които плуваше той. Не го бяха послушали. В душата му бушуваше водовъртеж от емоции. Изпита някакво егоистично облекчение, но заедно с това и страх за новите си приятели.

Пиндор първи навлезе в обсега на сенките и краката му се подкосиха. Падна по лице в черния облак. Ба’чук и Марика използваха тялото му като мост. Ба’чук вървеше първи и когато стъпи върху раменете на Пиндор, се извърна, сграбчи Марика през кръста и я подхвърли към Джейк. Тя прелетя над облака от сенки и се приземи на две стъпки зад него, сетне потъна в мрака до кръста. Опита се да направи поне една крачка, да придвижи горната половина на тялото си, но не можеше да помръдне. Напъните й само забавляваха човека сянка. Той издаде приглушен кикот, но в смеха му нямаше топлина, а мразовит студ.

— Дъщерята на магистъра и синът на старейшината. И един млад урлинг. Вие ли смятахте да осуетите плановете на Калверум Рекс?

Разнесе се злокобен смях.

— Джейк… — каза Марика зад гърба му.

Той се обърна. Марика повдигна ръка към гърлото си и почука с пръст под брадичката си, сякаш се опитваше да му даде някакъв знак. Той нямаше представа какво означава това. Момичето протегна другата си ръка, която до този момент криеше зад гърба си. В нея държеше дълга тънка пръчица, увенчана с кристал на върха. С нея баща й гасеше кристалите.

Марика протегна ръка към Джейк, така че човекът сянка да не може да я види. Тя отново докосна гърлото си с пръст.

Едва тогава Джейк се досети. Ба’чук бе описал една характерна особеност, която острият му поглед бе забелязал у убиеца, избягал от Калакрис. На врата си носел нещо като брошка или катарама, инкрустирана с кръвен камък.

Джейк се обърна лице в лице с човека сянка. Марика пъхна пръчицата в ръката, която той криеше зад гърба си. Вдигна брадичка и не отмести поглед, докато сенчестата фигура го приближаваше.

— Макар господарят да иска теб — просъска тя, — това не означава, че не мога да те накарам да страдаш заради проблемите, които ми създаде. А какъв по-добър начин от това някой от приятелите ти да умре пред очите ти?

Съществото вдигна ръка. Джейк рискува да хвърли поглед назад и видя, че Пиндор се опитва да се измъкне от черния облак. Бе повдигнал главата си и се мъчеше да си поеме дъх. Сетне сенките покриха цялото му тяло, изпълниха носа и устата му, оставяйки свободни само очите му. Пиндор потрепери от ужас. Устата му се разкриви в безмълвен вик, докато се опитваше да си поеме въздух.

Джейк се извърна и погледна обвитото в сенки чудовище.

— Пусни го!

Това привлече вниманието му. Човекът сянка искаше да се наслади на болката му. Но когато обърна глава, Джейк забеляза блясъка на камъка, скрит сред сенките. Парче мрак, по-черен от всяка сянка. Брошката с кръвен камък.

Джейк протегна бързо ръка и го докосна с пръчицата на магистър Балам. Аленият кристал проряза сенките и докосна кръвния камък. При допира брошката като че ли подскочи. Когато от върха на пръчицата проблесна светлина, се чу тих писък. Джейк примигна, ослепен от блясъка й, сетне видя, че кръвният камък е побелял, лишен от цялата си сила.

— Не! — изохка създанието, стенанието прозвуча като ехо на вика, долетял от камъка.

Сенките се разтопиха като снежен човек при рязко затопляне. Джейк се измъкна от облака от сенки, който изгуби катранената си гъстота. Олюля се и се блъсна в Марика, но и двамата останаха на крака. Пиндор се закашля, давеше се, едва си поемаше дъх, но беше жив. Ба’чук му помогна да се изправи. Той вдигна сабята си и се хвърли напред, макар да се олюляваше. Опря върха й точно над сърцето на злодея.

След като кръвният камък бе изгубил силата си, сенките започнаха да се разтварят във въздуха и на тяхно място се появиха бледо лице и закръглен корем.

— Магистър Осуин! — ахна Марика.

Той не показа никакво разкаяние, изражението му излъчваше единствено презрение и отвращение.

— Защо? — попита го тя.

— Защо не? — присмя й се той и присви презрително устни.

— Но вие винаги сте служили на Калипсос.

Отвърна й Груб смях.

— Не. Винаги съм служил на Калверум Рекс, моя истински господар. Служа му откакто бях негов чирак. Още тогава оцених брилянтния му ум и способности. Това е човек, който не се бои да се посвети на алхимии, от които другите се страхуват. Той откри тъмната пътека към божественото и ми позволи да го следвам.

— Защо тогава не тръгнахте с него, когато бе прогонен? — попита го Марика пребледняла.

На лицето му разцъфна зловеща усмивка.

— Други получиха позволение да го последват, но мен убеди да остана тук. Да бъда неговите очи и уши. Да очаквам момента, когато ще се завърне отново!

— Значи ти си бил негов шпионин! — каза Пиндор и натисна върха на сабята достатъчно силно, за да накара магистъра да трепне.

— И саботьор — добави Джейк като кимна към помръкналата изумрудена сфера.

— През всичките тези години… — каза Марика.

— Ама че лековерна пасмина! — Той се изплю на пода. — Не знаете нищо за тази земя! Не знаете нищо за силите, които ви заобикалят! Нито дума! Нищичко!

— Магистърът внезапно потрепна и едва си пое дъх. Сведе поглед към краката си.

Там се бяха събрали сенки, които приличаха на черно наметало, паднало от раменете му. Те обаче не стояха неподвижно. Започнаха да кръжат около краката на магистъра.

— Не, господарю! — простена той.

Краката на Осуин започнаха да потъват в черния водовъртеж. Той изцъкли очи, изпълнени с паника. Лицето му се изкриви от болка. От гърлото му излезе писък. Този път това не бе вик за милост, а писък на болка. Осуин се опита да се измъкне от бушуващия черен облак, но се оказа уловен в него също така здраво, както Джейк преди малко. Магистър Осуин рухна на пода.

Четиримата отстъпиха назад.

Черният облак покри тялото, задърпа го надолу и надолу, буквално го засмука. Пръстите му се впиха в гладкия каменен под, но нямаше къде да се хванат. Лицето му се изкриви от болка и ужас.

— Не! Не по този начин!

Марика пристъпи към него, но Джейк я спря. Сенките можеха да повлекат и нея.

— Баща ми — изрече умоляващо тя, — какво стана с него?

Осуин като че ли изобщо не я чу или пък не го интересуваше. Пръстите му оставиха кървави следи по пода, докато черният водовъртеж го поглъщаше. Изчезна напълно с един последен писък на ужас.

Марика се обърна и зарови лице в рамото на Джейк. Той я прегърна. Черният облак продължи да се върти, но вече като вода, която изтича в канала. Скоро изчезна съвсем и остави след себе си чист и гладък каменен под.

Трябваше им време да дойдат на себе си. Пиндор мушна пода със сабята, сякаш за да проведи дали е плътен. Джейк продължи да прегръща Марика. Пристъпиха напред с неуверена крачка и застанаха под кристалното сърце на храма. Джейк коленичи край изумрудената сфера. Тя вече не трептеше. Вътре, в сърцевината на камъка, където останалите сфери излъчваха светлина, този кристал беше тъмен, не, не просто тъмен, а черен.

В сърцето на камъка се бе промъкнала сянка.

Джейк постави предпазливо длан върху повърхността му. Беше студен, но нищо повече. Постави и другата си ръка. Нямаше представа как да прочисти кристала от отровния мрак във вътрешността му. Не можеше да го достигне с пръчицата на Балам, нямаше как да преодолее и плътната повърхност на кристала. А фенерчето му бе с изтощени батерии. Дори не се опита да го разтърси.

Погледна Марика. Тя поклати глава. Кристалът се нуждаеше от истински магистър, а не от двама чираци.

Пиндор бе застанал на мястото, където бе изчезнал Осуин, повлечен от черния водовъртеж.

— Той предаде всички ни. Но предполагам, че в смъртта му има логика.

Марика му се сопна:

— Логика? Каква логика намираш във всичко това?

Пиндор обходи помещението с ръка.

— Калверум Рекс е имал нужда от магистър. Само един магистър може да премине през бариерата, която огражда храма и подхранва защитното поле около долината ни. Затова Калверум Рекс е приел толкова лесно прогонването си. Знаел е, че може да се върне, когато се подготви.

Джейк се изправи.

— Това не означава, че ще му позволим да го направи. — Той кимна към Ба’чук. — Дойдохме тук с план — с твоя план, Пин, — за да намерим място, където да прегрупираме силите си и да потърсим съюзници.

Марика го подкрепи:

— Няма да му позволим да спечели!

— Няма — обеща Джейк с надеждата да успее да изпълни тази клетва.

Канеха се да тръгват, когато край храма прозвуча остър крясък. Беше толкова силен, че ушите на Джейк го заболяха, макар да се намираше във вътрешността на пирамидата. Момчето бе готово да се закълне, че този вик разтресе пода под краката му.

Джейк си спомни триумфалните крясъци, които гракилската орда бе надала преди броени минути. Подозираше, че причината за това вълнение току-що се е появила пред храма.

— Дошъл ли е? — попита Марика и изрече на глас опасенията, които Джейк таеше в себе си. Не се нуждаеха от име. Всички знаеха кого има предвид тя.

— Да вървим — каза Джейк.

25. Светове и време

Ба’чук ги поведе по тунела, който започваше в срещуположния край на залата с кристалното сърце. Тесни криволичещи стъпала водеха надолу към по-ниските нива на пирамидата. Вървяха в индианска нишка. Джейк предположи, че или вече се намират под пирамидата, или че пирамидата е много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Може би онова, което се показваше на повърхността, бе само върхът на далеч по-масивна конструкция.

Стъпалата нямаха край.

Най-сетне свършиха пред прага на друго помещение — кръгло, но с плосък таван. От него висяха огромни кристални сталактити, които наподобяваха зъбите на гигантски звяр, превърнал се във вкаменелост. Те излъчваха светлина, която осветяваше залата.

Джейк последва Ба’чук, който прекоси помещението и се насочи към нов тунел, започващ в другия край на залата. Очакваха ги нови стъпала, които пак водеха надолу.

Докъде ли се простира това място, зачуди се Джейк, но вниманието му бе насочено най-вече към залата, в която се озоваха. Забави крачка. Марика и Пиндор не се отделяха от него.

На пода бе монтирано гигантско устройство. Представляваше колело, изработено от чисто злато. Лежеше на пода, а диаметърът му сигурно надхвърляше три метра. Вътрешната му окръжност бе назъбена като на зъбчато колело. Вътре в първото колело бе разположено второ.

Докато Джейк гледаше смаяно, по-голямото колело се завъртя на няколко градуса, изщрака силно и задвижи по-малкото колело. Сетне спря, сякаш отмерваше време. А може би наистина правеше това. Джейк пристъпи до външната окръжност. Макар по нея да нямаше никакви знаци, формата му бе позната.

Марика, която го бе последвала, стигна до същото откритие:

— Прилича на колелата, които служат за календар на нашия народ.

Джейк кимна. Маите бяха създали подробен и точен календар, използвайки зъбчати колела. Той отново се запита кой бе оригиналът. Маите ли бяха построили това? Или някой древен представител на техния народ бе стоял на мястото, където бяха застанали те, и се бе върнал у дома с познанията за конструирането на календар? Джейк продължи да обикаля покрай ръба. Според Марика пирамидата се е издигала тук много преди да пристигне което и да било от Изгубените племена, дори преди неандерталците да се заселят в долината. Джейк подозираше, че стои пред вероятния източник на древното познание, което маите бяха открили тук и пренесли у дома.

Ба’чук, който бе виждал всичко това и преди, ги очакваше на входа на следващия тунел.

Джейк тръгна към него, когато най-сетне забеляза извитите стени на стаята. Ред след ред, изпълнени с древни символи, покриваха стените от тавана до пода, знаците бяха изписани толкова ясно и отчетливо, сякаш бяха гравирани с лазер. Джейк огледа древното послание.

Какъв беше този език? Кой бе изписал тези знаци? Джейк прокара пръстите си върху тях. Сигурно са били онези, които са построили пирамидата. Вероятно същите, които са пренесли Изгубените племена от Земята на тази планета.

Продължи покрай стената и се насочи към Ба’чук, който вече бе смръщил вежди от нетърпение. Трябваше да тръгват. Когато обаче Джейк продължи обиколката из залата, пред очите му се появи една рисунка. Беше направена върху участък от стената, който не бе покрит с букви. Представляваше три окръжности с изпъкнали като барелеф форми.

Джейк се отдалечи, за да го разгледа по-добре, но внезапно спря. Зяпна смаяно първата окръжност, изгубил дар слово. Макар да не бяха съвсем точни, формите в нея приличаха на груба карта на Земята. Той прокара пръст върху първия кръг, шепнейки имената на континентите.

— Африка, Южна Америка, Австралия…

Следващата окръжност показваше същите континенти, но разположени близо един до друг, напаснати заедно като парченца от пъзел. Издутината на Южна Америка се бе наместила във вдлъбнатината на Африка…

Последната окръжност показваше всички континенти събрани в едно цяло.

Джейк ахна и отстъпи назад, за да погледне трите окръжности. Започна да осъзнава това, което вижда. В епохата на динозаврите светът е представлявал един-единствен огромен суперконтинент. Някакъв мощен катаклизъм или силите на магмената дейност са разкъсали в крайна сметка гигантската сухоземна маса и са образували днешните по-малки седем континента.

Джейк преглътна и промълви името, с което учените наричаха суперконтинента, изобразен в последната окръжност.

— Пангея.

Пиндор застана до него. Погледна го странно.

— Не знаех, че говориш гръцки.

Джейк се намръщи.

— Какво?

— Пангея. Това е на гръцки. Учил съм го в училище.

Джейк започна да проумява. Пиндор беше прав. Названието Пангея наистина бе образувано от две гръцки думи. Той си ги припомни.

Пан — всичко.

Гея — свят.

Пангея се превеждаше като Всичкия свят или Целия свят.

Джейк се замисли. Така наричаха и универсалния език, който всички тук използваха. Възможно ли бе да е просто съвпадение? Той погледна първо Пиндор, после картата. Сетне се завъртя бавно, докато най-сетне проумя и откритието му го порази. Приятелите му не говореха на някакъв „общ“ език, те говореха на пангейски.

Тръпки го побиха, докато разглеждаше картата за пореден път. Пангея бе праисторически свят, пълен с динозаври и примитивна растителност. Също като света около тях. Джейк вдигна ръка и постави длан върху суперконтинента.

Възможно ли е да се намирам тук?

Ако беше прав, това бе картата на света, в който се намираха. През цялото време, откакто двамата с Кейди се бяха озовали тук, той си бе задавал грешния въпрос. Въпросът не бе на кое място са попаднали, а в кое време. Джейк не бе напускал Земята, просто се бе пренесъл двеста милиона години назад във времето.

— Това е Пангея — изрече той на глас.

Марика изглеждаше озадачена от обърканата му реакция при вида на изображенията.

— Джейк, какво има?

Той поклати глава. Нямаше време да обяснява, а и не бе сигурен дали ще му повярват. Поне засега.

Пиндор посочи със сабята си към Ба’чук.

— Трябва да тръгваме.

Джейк се остави да го поведат нататък. Беше преживял истински шок, движеше краката си, без да ги усеща. Силно изщракване привлече погледа му към часовниковия механизъм на пода. Той се бе завъртял с още едно деление. По-малкият вътрешен кръг се бе преместил. Джейк погледна отново към стената, към картата на Пангея.

Значи времето бе ключът.

Джейк знаеше, че то е в основата на загадката. Тъкмо понечи да обърне гръб на механизма, когато парче злато, претърколило се на пода, привлече вниманието му. Завъртането на вътрешния пръстен бе съборило нещо. Приличаше на дебела златна монета. Тя изтрака и спря във вътрешността на пръстена.

Джейк пристъпи към механизма. Това не е ли…?

— Трябва да тръгваме — настоя Пиндор. Той премести сабята от едната си ръка в другата, очевидно силно разтревожен за своите близки, за целия град.

Джейк обаче се надвеси над външния пръстен и погледна предмета, попаднал в по-малкия пръстен. Не беше монета. Джейк разпозна формата му. Прескочи големия кръг като внимаваше да не настъпи зъбците му, сетне пристъпи във вътрешния. Наведе се и вдигна предмета.

Прав беше. Това беше стар джобен часовник. Джейк отвори капачето му и го разгледа. Баща му имаше същия…

Джейк забеляза надпис на гърба на часовника. Когато прочете написаното, очите му се изпълниха със сълзи.

Помещението се завъртя пред очите му, когато осъзна, че животът, който бе смятал за безвъзвратно изгубен, се завръща. Олюля се на краката си, спъна се в ръба на пръстена, падна и се удари, но не усети нищо. Целият му свят бе събран в този часовник и в думите, изписани върху него.

— Джейк? — Марика се втурна към него. Подаде му ръка, за да се изправи.

Той не пое ръката й, а продължи да се взира в часовника, който беше на дланта му. Сви пръсти около златния корпус. Беше студен и твърд и съвсем, съвсем реален. Прошепна тихичко, сякаш се боеше да повиши глас и да развали магията:

— Това е часовникът на баща ми.

Джейк не помнеше как се бяха озовали в дългия тесен тунел, издялан грубо във вулканичната скала. Помнеше смътно как влачеше натежали крака и как останалите го насочваха било с дума, било с нежно побутване. Помнеше, че слизаха по стълби, много стълби, че се озоваха пред голяма каменна плоча, която Ба’чук и Пиндор трябваше да отместят. Зад нея започваше тайният тунел. Ба’чук вървеше най-отпред, вдигнал в ръка парче бял кристал, който хвърляше светлина.

Продължиха в мълчание. Приятелите му почувстваха, че той може да се пречупи като тънка коричка лед върху водите на езеро. Вървяха внимателно. Марика бе неизменно до него, но изчакваше той пръв да заговори.

Джейк носеше джобния часовник в шепите си. Беше ценност, която не можеше да носи само в една ръка. Цялото му тяло участваше в носенето.

— Какво означава това? — промълви той по-скоро на себе си, отколкото на Марика.

Въпросът бе първото зрънце пясък, което отприщи истинска пясъчна лавина по сипея. Защо часовникът е тук? Как се е озовал? Кога? Баща му и майка му също ли са идвали? Или пък случайно се е оказал тук, също като Джейк и Кейди? Ако родителите му наистина са идвали, защо не са му казали, защо дори не са го споменавали?

Лавина от въпроси, загадки, неизвестности.

Джейк потръпна и най-сетне си зададе последния въпрос. Беше се съпротивлявал, не искаше дори да мисли за това, тъй като бе свързано с много болка и страх.

Възможно ли е родителите ми да са живи?

Навлизаше в опасна територия. Ако допуснеше да повярва в това, а по-късно се окажеше, че греши, това щеше да е равносилно да преживее отново загубата на майка си и баща си. Не бе сигурен дали би издържал подобен стрес.

И все пак…

Погледна джобния часовник. Претегли го на дланта си, усети теглото му, прокара пръст върху една вдлъбнатина от удар. Това не бе детинска фантазия или безпочвена надежда. Това бе бащиният му часовник… и той го държеше в ръката си.

Джейк го стисна и проумя нещо. Това му стигаше засега. Не можеше да научи повече. Баща му го бе предупреждавал да не позволява на въображението си да го води прекалено далеч. Твърдеше, че истинският учен претегля всяка хипотеза и я съпоставя с доказаната реалност.

Джейк си пое дълбоко дъх. Можеше да направи това и тук.

Беше намерил часовника на баща си.

Това бе реалността.

Какво означаваше този факт обаче, оставаше неясно.

Поне засега.

Успокои се малко и си припомни думите, гравирани на капака на часовника, а те го стоплиха, досущ като нежната усмивка на майка му. Късче злато, за да му напомни десетото ни завъртане заедно около слънцето.

Фокусът на Джейк най-сетне се разшири. Започна да забелязва капещата по стените вода. Усети и миризмата на развалени яйца във въздуха — сяра от вулканични канали. В тунела ставаше все по-топло, все по-влажно.

Чу Пиндор да казва на Ба’чук.

— Трябва да сме доста дълбоко под джунглата.

Ба’чук поклати глава:

— Остава ни съвсем малко.

— Все това повтаряш — заяде се Пиндор.

Джейк преглътна и погледна джобния часовник. Отвори го с нокът. Вече се чувстваше достатъчно силен, за да го направи. Капачето бе изкривено, а миниатюрните панти проскърцаха. Кристалното стъкло, което покриваше циферблата, не се намираше в по-добро състояние от златния корпус. От единия до другия му край минаваше пукнатина. Пораженията върху часовника подсилиха страховете, които таеше в сърцето си. При какви обстоятелства се бе случило това?

Притесненията му бързо изчезнаха, когато забеляза тънката секундна стрелка да се движи по циферблата. Тя не би трябвало да прави това. Часовникът на баща му бе от онези старомодните, които трябва да се навиват на ръка с помощта на миниатюрен венец, разположен на върха на корпуса. Но не това озадачи Джейк и го принуди да се върне към реалността.

Секундната стрелка се въртеше бавно и уверено.

Но в грешната посока.

Обратно на часовниковата стрелка.

Часовникът вървеше назад!

Преди да осмисли значението на този факт, чу вика на Пиндор:

— Изходът!

Джейк чу силно бучене. Ба’чук повдигна светещия кристал и пред очите им се разкри буен водопад, който се спускаше точно пред устието на тунела. Нищо чудно, че този път бе останал в тайна. Краят му бе скрит зад водопад.

Четиримата забързаха към изхода.

Марика погледна Джейк.

Той затвори часовника, прибра го в джоба си и го закопча. Допря длан върху него, не искаше да се разделя. Но когато срещна погледа на Марика, й кимна. Добре разбираше какви са залозите. Навън бушуваше война, така че разбулването на загадката на часовника трябваше да почака.

Въпреки това от ума му не излизаше секундната стрелка, която се въртеше назад. Чуваше и прещракването на златните пръстени на маянския календар в залата. Пред очите му се появиха и барелефите, изобразяващи разделянето на Пангея.

Ключът към всички тези загадки се криеше в една-единствена дума.

Време.

А Джейк бе сигурен само в едно.

Това, с което не разполагаха, бе именно време.

26. Напрегнато очакване

Водата намокри Джейк до кости.

Ба’чук ги поведе по тясна пътека, издълбана в скалите зад водопада. Беше хванал Джейк за китката. На свой ред Джейк държеше за ръка Марика, а тя — Пиндор. Една погрешна стъпка и четиримата можеха да се затъркалят по острите канари под тях.

Но това не бе единствената опасност, която ги грозеше.

Макар грохотът на водопада да ги изолираше от света, някъде отвъд него се простираше джунглата, която грачеше, ревеше, мучеше, съскаше, жужеше, дращеше…

Най-сетне стигнаха края на водната завеса и пътеката стана малко по-широка. Пиндор разтърси глава като мокро куче. Всички спряха, за да си починат за минутка-две.

Наближаваше полунощ и луната се бе издигнала високо в небето. Ароматът на цветята, които цъфтяха през нощта, се смесваше с плътния наситен мирис на глина и сладникавото гниене на вековната джунгла. Това бе един първичен свят, в който природата си проправяше път със семена и листа, със зъби и нокти, с корени и лиани. Това бе буйният изблик на един нов живот.

Джейк гледаше смаяно, все още замаян от видяното в храма. Сега вече знаеше името на този свят.

Пангея.

В този момент разбра защо племето на неандерталците бе избрало да се засели от тази страна на скалите. Природата тук бе невероятно красива, дива, но прелестна.

Ба’чук ги поведе към стръмен дол, целият прорязан от пещери и от двете си страни, сякаш прозорци на небостъргач. Някои от пещерите бяха тъмни, други бяха озарени от огньове — истински огньове, а не светещи кристали — и пламъците им примигваха, потрепваха, танцуваха в мрака.

Джейк се опита да ги преброи. Бяха поне сто, а може би дори два пъти повече. Това не бе някакво малко неандерталско село, а метрополис, в който кипеше живот.

— Нямах представа… — каза Марика.

— Огромен е! — възкликна Пиндор.

Джейк долови надеждата в гласа му. Ако успееха да убедят племето на неандерталците да се притече на помощ на защитниците на града, може би щяха да имат шанс да прогонят силите на Калверум Рекс.

Ба’чук се престори, че не е чул думите им, нито удивлението, което ги придружаваше. Но като че ли придоби повечко самочувствие.

Грубо сковани стълби свързваха различните нива, като между тях се спускаха и въжета от лиани, към които бяха привързани кошници, кофи, куки. Приличаше на истински град, само че обърнат — трафикът не се движеше от изток на запад, да речем, а нагоре и надолу. Правеше впечатление и още нещо: неандерталците уважаваха джунглата и свързаните с нея опасности. Пещерите по най-долното ниво бяха разположени високо над земята и под тях имаше заострени колове, които стърчаха навън като тръни.

От първата пещера излезе висока фигура с дълги невчесани коси, облечена в дрехи, ушити от парчета кожа, която заговори Ба’чук на езика на ур. Изражението на неандерталеца не бе особено приветливо. Ба’чук посочи приятелите си и отвърна нещо. Последва кратък спор, но в крайна сметка високият мъж направи гримаса и се прибра в пещерата.

Ба’чук се върна при тях.

— Копат ще събере старейшините. Научили са за нападението, но ур никога не взимат прибързани решения.

— Какво толкова има да решават? — попита Пиндор. — Щом Калверум Рекс приключи с Калипсос, ще нападне и вашите пещери.

Ба’чук сви рамене.

Нямаха друг избор, освен да чакат. През това време Джейк се опита да не мисли за загадките, които му бе поднесъл днешният ден, и насочи вниманието си към най-належащата му грижа — Кейди. Нямаше представа къде се намира сестра му или какво прави. През главата му минаха всевъзможни сценарии, кой от кой по-ужасен, и страховете притиснаха гърдите му като камък.

Високият мъж се върна, преди Джейк да успее да изпадне в паника. Този път той заговори на общия език.

— Елате. Старейшините ще ви изслушат.

Ба’чук вдигна ръка и спря Пиндор, който понечи да прекрачи прага.

— Ти си чужденец и нямаш право да носиш оръжие в присъствието на старейшините. — Той протегна ръка, за да вземе сабята на гракила.

Пиндор му подаде оръжието с унило изражение.

След като взе сабята, Ба’чук ги поведе навътре по тунела. Джейк бързо изгуби ориентация в лабиринта от пещери. По пътя видя още неандерталци. Повечето се криеха по ъглите, но любопитството им не им позволяваше да се отдалечат много.

Тунелът внезапно преля в просторна пещера от естествен произход. В средата й се простираше езерце, в което се отразяваха пламъците на огъня, който гореше край него. Те озаряваха и стените, които бяха покрити с огромен стенопис, пейзаж, който пресъздаваше дивата джунгла, в която пристъпяха тежко гигантски гущери, а всевъзможни зверове летяха, тичаха и пълзяха. Пламъците потрепваха и създаваха илюзията, че животните подскачат и танцуват.

Марика мина покрай стената с извит врат и блеснали от почуда очи.

От сенките, в които бе потънал тунелът зад огъня, изникнаха три фигури. Гърбовете им бяха приведени от артрит, а косите им бяха побелели от възрастта. Закуцукаха, подпрени на здрави тояги, украсени с блестящи кристали и полирани бронзови пръстени. Пръстените отразяваха пламъците и караха животните, нарисувани върху стената, да танцуват още по-енергично.

Очите им бяха като на слепци, които сякаш успяват да различат единствено светлината и мрака. Приседнаха тежко край огъня. Те не бяха просто стари или старейшини, а направо древни.

Онзи, който седеше в средата, заговори на Ба’чук на езика на ур. Момчето сведе глава и отговори. Трите чифта очи се впериха в Джейк. Изгледаха го преценяващо. Джейк никога не бе долавял такава интензивност в нечий поглед, сякаш тримата се опитваха да надзърнат в мислите му.

— Защо дойдохте при нас? — попита старейшината в средата.

Джейк преглътна.

— Дойдохме, за да видим дали ще се присъедините в битката ни срещу Калверум Рекс.

Старейшините останаха безмълвни, но продължиха да го гледат.

— Калипсос ще падне, ако не получи помощ — продължи Джейк.

— Всяко нещо има своя край — прошепна дрезгаво старейшината, който седеше отляво.

— Животът е кратък — добави старейшината отдясно, — отмерван от ударите на сърцето.

Думите, с които завърши старейшината в средата, прозвучаха като стара поговорка.

— Само едно сърце отмерва времето в дългото броене.

Той вдигна ръката си и костеливите му пръсти очертаха триъгълник.

Сигурно имаше предвид пирамидата и кристалното сърце, което пулсираше в нея.

— И когато всички ние си отидем, само храмът ще остане след нас. Това е известно още от времената, когато ур първи дошли по тези земи. Нищо друго няма значение.

Джейк си спомни разказа на Марика за това как първото от Изгубените племена открило, че ур вече живеят тук. Неандерталците би трябвало също да са били прехвърлени тук от своята родина… и от своето време. Безспорно ур са изпреварили останалите племена, но с колко?

— Значи няма да ни помогнете? — гневно попита Пиндор.

Старейшините не се поколебаха. Не се извиниха. Дори не изразиха съжаление. Отговорът им бе съвсем кратък:

— Не.

— Но трябва! — В гласа на Марика прозвуча молба.

— Не това е пътят на ур — каза старейшината в средата, използвайки същите думи, които Ба’чук бе изрекъл по-рано. — Ние не сме Калипсос. Подобен конфликт в такъв кратък отрязък от време не засяга ур. Ние служим единствено на храма, който отчита дългото броене.

Джейк разбра. Храмът бе защитавал ур още от деня, в който бяха пристигнали тук, и преклонението пред него бе вкоренено дълбоко в съзнанието им.

— Ще се случи това, което трябва да се случи — завърши старейшината с тон, който слагаше край на разговора. — Но храмът винаги ще го има.

Очевидно Калипсос не можеше да очаква помощ от селото на неандерталците. Ур вече бяха взели решение.

И все пак, не всички ур.

Ба’чук се изправи.

— Това не е правилно.

Старейшините се обърнаха бавно към него, очевидно изненадани от постъпката му.

Ба’чук продължи:

— През този ден станах свидетел на много неща. Видях как плътта се превръща в лед. Видях хора, които вървят, забулени в сенки. Чудовища, които носят мечове. — Ба’чук вдигна оръжието, което бяха отнели от гракила. — Видях сърцето на храма, почерняло от отрова.

При последните му думи, старейшината в средата му направи знак да донесе сабята по-близо.

Останалите не изглеждаха впечатлени.

— Пирамидата винаги ще я има — настоя единият, а другият кимна.

Старейшината разгледа сабята. По реакцията на тримата, Джейк предположи, че Ба’чук може би е напипал верния път, като подчерта заплахата за храма.

Когато Ба’чук завъртя сабята на светлината на огъня, движението му разкри символ, гравиран върху дръжката. Джейк бе забелязал, че върху нея е изобразен някакъв знак и по-рано, още когато предаваше оръжието на Пиндор, но в последвалата суматоха бе забравил за него. Пламъците озариха символа. Едва сега смаяният Джейк видя какво представлява той. Беше го виждал и друг път, но в предишния си живот. Беше отпечатан върху поканата за изложбата в Британския музей. Беше гравиран върху стоманената игла за вратовръзка, носена от Морган Дръмонд, техния телохранител в Лондон.

Джейк се опита да осмисли видяното.

Това несъмнено бе грифон — митичният звяр с глава, крила и нокти на орел и тяло, крака и опашка на лъв. Същият този грифон бе корпоративният символ на „Бледсуърт Индъстриз“.

Какво правеше грифонът върху тази сабя?

Пристъпи към огъня, за да разгледа изображението. Ба’чук забеляза интереса му и Джейк посочи дръжката на сабята.

Старейшината присви очи.

— Това е символ на злото. Чудовище, направено от частите на множество зверове.

— Това е символът на Калверум Рекс — каза Ба’чук.

Джейк си спомни разказа на Марика за това как Калверум Рекс използвал кръвния камък, за да превръща обикновени животни в зловещи създания. Достатъчен бе един поглед към гракила, за да се види резултатът от подобна черна алхимия. Дори символът на грифона наподобяваше малко гракил.

Джейк разсъждаваше трескаво, докато Ба’чук продължаваше да говори с тих и спокоен тон със старейшините. Каква бе връзката? С всяко ново откритие мистерията се задълбочаваше. Джейк пъхна ръка в джоба и сви пръсти около часовника на баща си. С всяко ново откритие нишките между съвременния свят и Пангея ставаха все по-силни.

Но какво означаваше всичко това?

Впери поглед в грифона. Макар да не бе в състояние да го докаже, той знаеше, че на Пангея се случва и още нещо, което е свързано с корпорацията „Бледсуърт“.

Ба’чук, който бе застанал от другата страна на огъня, заговори възбудено, очевидно защитаваше позицията си на родния език на ур. Джейк не разбираше какво казва, но чу да се споменава думата наука. Ба’чук изигра цяла пантомима, пресъздавайки случката с фенерчето и светлината, която причиняваше измръзване.

И тримата старейшини сбърчиха тежките си, надвиснали чела.

Изведнъж Ба’чук премина на общия език.

— Ние, ур, споделихме нашата долина с останалите племена, предложихме им нейната закрила, както майка закриля детето си. А сега седим по домовете си и ги оставяме да умрат. Това не е правилно. Една майка никога не изоставя детето си.

Старейшината в средата поклати глава. За първи път в думите му се прокрадна искрено съжаление.

— Животът е кратък. Не се страхувай. Страхът е нещо, което бързо отминава.

Джейк пристъпи напред, тъй като усети, че Ба’чук се нуждае от подкрепа. Не знаеше как да подкрепи аргументите на своя приятел, затова извади фенерчето си и каза:

— Този предмет не идва от някое кратко време — предупреди ги той. — Той идва от дълго време. От много, много дълго време — добави тихо Джейк. Двеста милиона години в бъдещето, ако трябва да бъда точен. — И аз вярвам, че новата опасност, надвиснала над храма, може да продължи също толкова дълго.

Старейшините впериха във фенерчето погледи, изпълнени не толкова със страх, колкото с любопитство. Той развъртя капачето и изсипа батериите в дланта си.

— Тези два предмета съдържат в себе си алхимия от вашето време и наука от моето време. Попаднала в неподходящи ръце, подобна комбинация заплашва всички ни. Дори големия храм.

Джейк хвърли батериите в огъня. Искаше старейшините да оценят действителния мащаб на заплахата. Ако беше прав, ако между неговия свят и Пангея наистина съществуваше връзка, тогава трябваше да предприемат нещо, преди да е станало прекалено късно.

Батериите се нагряха и Джейк направи знак на всички да отстъпят. Макар да се бяха изтощили, пак представляваха опасност. В огъня можеха да…

Двете батерии експлодираха едновременно, макар и с по-малка сила от тази, на която се бе надявал Джейк. Вторичният ефект обаче далеч надмина всичките му очаквания. Очевидно в батериите се бе съхранила частица от алхимията на синия кристал, причиняваща замръзване. Пламъците угаснаха. Червените въглени мигом почерняха и изстинаха. И което бе още по-впечатляващо, езерцето край огъня се покри с дебел пласт лед.

Никой не помръдна, всички бяха смаяни от видяното.

Преди някой да успее да каже нещо, суматоха пред входа на пещерата привлече вниманието им. Един неандерталец въведе в залата млада жена, облечена в окървавена униформа на римски патрул. Други двама внесоха втори войник — по-възрастен мъж в броня на центурион. Краката му бяха счупени, а главата му висеше безжизнено, беше загубил съзнание.

Римлянката забеляза Джейк и останалите. Единствената й реакция бе мимолетен израз на изненада, която тя бързо прикри. Обърна се към старейшините и каза:

— Долината падна. Калакрис е в ръцете на гракилската орда. Народът на вятъра бе прогонен, а последните оцелели ездачи от гвардията едва успяха да се измъкнат през Змийския проход. Калипсос е в ръцете на Калверум Рекс.

Следващите няколко минути преминаха в суматоха и трескави въпроси. Накрая Пиндор попита:

— Каква е съдбата на баща ми?

— Не зная — отвърна патрулът. — Градът е блокиран от гракилите. Повечето му жители се крият по домовете си. Нямаме информация. Чухме обаче, че Калверум Рекс е поставил ултиматум.

— Какъв ултиматум? — попита Марика.

Жената погледна към Джейк, сетне извърна очи.

— Да му предадем новодошлите. Трябва да го сторим до изгрев-слънце. Вече се подготвят да запалят Свещената гора, за да прогонят от нея момичето. Ако при първите лъчи на изгрева не успеем да му предадем и двамата, гракилите ще започнат да избиват жителите на Калипсос.

Всички погледнаха към Джейк. Той прочете въпроса в погледите им. Какво ли иска Калверум Рекс от Джейк и сестра му?

Не знаеше повече от тях и поклати объркано глава.

Жената продължи:

— Старейшина Тиберий ни изпрати да говорим с ур. Да ги помолим за помощ.

Пиндор каза:

— И ние дойдохме тук със същото намерение.

— Само че те няма да ни помогнат — добави Марика. — Виждали нещата по различен начин.

Тогава жената изгледа сурово Джейк.

— Тогава може би не съм дошла напразно тук. Ако ур не могат да ни помогнат, единствената надежда за Калипсос — поне за момента — е да изпълним ултиматума на Калверум Рекс.

Марика ахна.

— Какво? Изобщо да не ти минава през ума да предадеш Джейк и сестра му…

Джейк я докосна по ръката, за да я накара да замълчи. Ако съществуваше и най-малката надежда да се предотврати кръвопролитието в Калипсос, той сам щеше да се предаде в ръцете на Калверум Рекс.

В този миг прозвуча дрезгав глас, суров и нетърпящ възражение.

— Не!

Джейк се обърна и видя старейшината да го сочи с ръка. Гласът на стареца заглъхна леко, за да ги предупреди:

— Надига се силна буря. Завихря се както в миналото, така и в годините, които предстоят. Завихря се около това момче. Подозирахме какъв ще бъде развоят на събитията от предсказанията на звездите. Затова изпратихме Ба’чук да се грижи за него.

Джейк настръхна от изненада.

— Новодошлият не бива да бъде погълнат от мрака — завърши старейшината.

— Но Калипсос… — каза Джейк.

Старейшината посочи с жезъла си замръзналото езерце.

— С това ти доказа кой си. Наистина идваш от дългото време. Също като храма. — Той тропна с жезъла си в каменния под. — За да запазят и двете, ур ще се изправят срещу сенките, надвиснали над нашата долина.

— Значи ще се биете? — попита Пиндор.

В очите на Марика проблесна надежда.

— Нямаме друг избор, освен да следваме пътя на ур. — Джейк се почувства разголен пред погледа на старейшината. — Голямата буря ни връхлита.

27. Змийският проход

Лунната светлина озаряваше източната порта. За разлика от Рухналата порта, която се издигаше в западния край на долината, тази бе оцеляла непокътната. Между двете й кули се извисяваше каменна скулптура, черна и страховита. Изобразяваше навита на осморка змия с две глави — едната обърната на юг, другата — на север. Джейк бе виждал същото изображение в картата, която бе открил в библиотеката на магистър Балам, беше го виждал и като златна фигурка, изложена в Британския музей.

Джейк вървеше забързано по пътеката, следвайки римлянката и воина Копат от племето ур. Марика крачеше след него, заедно с Пиндор и Ба’чук. Зад тях се проточваше дълга редица от неандерталци, понесли оръжия: копия от подострени клони, каменни брадви, метателни боли, направени от камъни, завързани с кожени върви.

Джейк заобиколи едър камък, който препречваше пътеката. В едно дере пред тях се бяха скупчили дузина бързоноги, които не криеха тревогата си. Ездачите им бяха млади мъже и жени, съвсем малко по-възрастни от Джейк. А страхът ги караше да изглеждат още по-млади.

Копат кривна от пътеката и събра неандерталците около себе си. Римската съгледвачка поведе Джейк и останалите към своята група от бързоноги.

— Къде е центурион Порций? — попита един от ездачите.

Жената отвърна със спокоен глас:

— Кракът му е счупен. Не е в състояние да язди. Ур ще се погрижат за него.

— Кой ще ни води тогава? — попита друг. Явно не разчиташе кой знае колко на Копат и хората му с техните груби оръжия. Подобно на повечето жители на Калипсос, като че ли не смяташе, че ур са способни на нещо повече от това да изпълняват най-елементарни задачи.

Римлянката се обърна към Пиндор.

— След като центурион Порций не е сред нас, имаме едно празно седло.

Ездачите зашепнаха.

— Това е синът на Тиберий…

— Не, не Херон, другият…

— Обречени сме…

Пиндор се престори, че не ги чува.

Жената отиде до един бързоног. Груб белег покриваше едното му око и му придаваше страховит вид. Той стоеше встрани от останалите и риеше с крак в калта.

Джейк отстъпи назад. Ако това бе бързоногът на центуриона, нищо чудно, че кракът му бе счупен. Въпреки тъмнината, всеки можеше да прочете киселото изражение на лицето му.

Преди да направи и крачка — било напред към самотното животно, било по-далеч от него — някъде зад тях прозвуча рог. Сигналът му прониза Джейк до мозъка на костите.

Той се обърна и видя ур да се събира в долната. Наброяваха над петдесет души. Не бяха малко, но на практика бяха нищожна частица от населението на неандерталското село.

Къде са останалите?

Копат стоеше широко разкрачен върху един камък, поднесъл към устните си закривена раковина. Наду я отново и протяжният звук се понесе умолително към луната.

Този път сигналът му получи отговор. От тъмната гора, високо над върховете на дърветата, се надигна голяма змиевидна глава. Когато луната я огря, стана ясно, че тя се издига на височината на десететажна сграда. Джейк разпозна дългия врат и дебелата къса глава. Това беше бронтозавър, един от най-големите гиганти в страната на гигантите. Огромният звяр се затътри към тях.

В гората зад него се показа още една глава… и още една… и още една. Те стърчаха над дърветата като глухарчета на поляна. Бяха седем! И всичките потеглиха напред. Първият бронтозавър излезе от гората и се насочи към пътеката, която минаваше през прохода.

Тялото му беше отрупано с воини от племето ур, които го яздеха или пък висяха по хълбоците му, хванати за въжета, преметнати през гърба му. Приличаха на бълхи по козината на куче. Един смел неандерталец се бе настанил на седло, разположено точно зад главата на звяра, и боравеше ловко с поводите.

Римлянката извика на останалите ездачи:

— Качвайте се!

Неколцина все пак реагираха, подтикнати от острия й тон, но останалите изглеждаха разколебани, страхуваха се да се върнат в долината.

Марика дръпна Пиндор и Джейк настрани.

— Можете ли да повярвате на очите си? — ахкаше Пиндор, който не можеше да откъсне поглед от пристъпващите тежко-тежко бронтозаври.

Марика ги дръпна още една крачка.

— Изненадващата ни атака сигурно ще разколебае гракилската орда, но за колко дълго? Калверум Рекс ще призове и други демони. По-страшни от гракилите.

— Но какво друго можем да направим? — попита Пиндор.

Марика погледна Джейк.

— Единственият ни шанс за успех е да успеем да възстановим защитното поле на храма. Без него сме обречени.

Джейк си представи изумрудения камък, отровен от сенките, проникнали в сърцевината му.

— Но как?

— Не може ли твоята на-ука да излекува камъка? Да прогони сенките от сърцето му? Не можеш ли да призовеш силата на твоето електричество?

Джейк поклати глава.

— Нямам повече батерии. Няма как да генерирам електричество. А дори да можех, не съм сигурен, че това ще излекува камъка.

Въпреки всичко, той съвсем не смяташе да се предава. Обмисли всевъзможни начини за производството на електричество: вятър, пара, въглища, геотермални извори, соларни панели. Построяването на подобна инсталация надхвърляше възможностите му и определено надхвърляше нивото на технологичното развитие в Калипсос.

И все пак трябваше да има решение. Пъхна ръка в джоба си и докосна часовника. Ако баща му беше тук, сигурно щеше да знае какво трябва да се направи. Да, но него го нямаше.

Пръстите на Джейк обхванаха златния корпус. Дали родителите му бяха живи? Нямаше как да разбере, но знаеше, че за да запази искрица надежда, че ще открие отговора на този въпрос, първо трябва да оцелее.

— Трябва да има начин да прогоним сенките от камъка — повтори Марика.

Джейк почти не я слушаше. И все пак някакво ъгълче от съзнанието му улови думите й. Те сякаш пронизаха мозъчните му клетки — да прогоним сенките — докато в същото време продължаваше да обмисля вариантите за генериране на електричество.

Въглища, вятър, пара, ядрена енергия…

Изведнъж се сети. Напрегна се достатъчно силно, та Марика да забележи.

— Джейк, какво има?

Страхуваше се да отговори, за да не изгуби нишката на мисълта си. Отново обмисли идеята си. Представи си бронзовите гривни върху жезлите на старейшините на ур, танцуващите отражения върху изпъстрената със стенописи пещера.

— Джейк? — настоя Марика.

Той пресметна всичко необходимо — наклона, ъгъла, разстоянието.

— Ще трябва да отидем и тримата. — Най-сетне беше взел решение и го изрече на глас.

— Къде трябва да отидем? — попита Пиндор.

Джейк се обърна към приятелите си.

— Трябва да се върнем в пирамидата.

В този момент към тях се присъедини и Ба’чук. Той бе наблюдавал приближаването на воините от своето племе с блеснали от гордост очи.

— Ба’чук, можеш ли да ни отведеш обратно в пирамидата?

Той кимна.

— Ако желаете.

— Преди да тръгнем обаче — каза Джейк, — трябва да вземем няколко брони.

Марика го хвана за ръката.

— Какво си намислил, Джейк? Наистина ли ще излекуваш изумрудения кристал?

— Може би.

Не бе сигурен дали планът му ще успее, но ако беше прав, това щеше да обясни защо Калверум Рекс бе изчакал именно нощта, за да предприеме атаката си срещу Калипсос. Калверум Рекс не оставяше нищо на случайността.

— И как ще го излекуваш? — попита Пиндор. — С какво?

— С помощта на най-старата и най-голямата батерия на света — отвърна Джейк.

Когато изложи плана си, очите на Пиндор блеснаха.

— Мислиш ли, че ще проработи? — попита Марика.

Джейк не виждаше причина да я излъже.

— Не зная.

— Ами ако планът се провали? Ако си сбъркал?

— Тогава всички сме обречени. — Джейк сви рамене. — Но както ти сама каза, Мари, и без друго сме обречени.

— Ще престанете ли да говорите, че сме обречени, обречени? — смъмри ги Пиндор.

Джейк попита:

— Някой има ли по-добра идея?

Никой не му отговори и той започна да излага подробностите от своя план, но Пиндор го прекъсна:

— Това, което си намислил, е свързано с голяма прецизност, трябва да уцелиш подходящия момент, нали?

Джейк кимна.

— … и ще ти бъде от полза, ако някой отвлече вниманието на гракилите — добави Пиндор.

Преди Джейк да се съгласи, приятелят му погледна към събралите се римски ездачи, които неохотно се качваха по седлата си. Израженията на лицата им обхващаха целия спектър от надеждата, свързана с племето на ур, до отчаянието, свързано с онова, което ги очакваше в Калипсос.

Пиндор заговори с извърната към ездачите глава:

— Джейк, ти каза, че се нуждаеш от трима ни. Може ли Ба’чук да заеме моето място?

Марика го докосна по рамото.

— Пин, имаме нужда от теб.

Той отстъпи встрани.

— Имате нужда от трима души. Не от мен. Така ли е, Джейк?

Джейк долови напрежението в гласа на Пиндор. Знаеше, че то не е продиктувано от страх, а от решителност. Пиндор не се опитваше да се измъкне от тази опасна мисия. Той възнамеряваше да се изложи на още по-голяма опасност.

— Трима са достатъчни — отвърна Джейк.

Пиндор кимна. Стисна свирката, която Джейк му бе дал като талисман, и тръгна към ездачите.

— Пин! — извика подире му Марика.

Джейк я улови за лакътя.

— Той знае какво прави.

Спомни си колко добър стратег е техният приятел. Беше забелязал слабото място в плана на Джейк и бе открил начин да го компенсира. За да имаха някакъв шанс да успеят, трябваше да се движат по много прецизен график. Една маневра за отвличане на вниманието в нужния момент, можеше да се окаже решаваща за успеха им.

Ездачите вече бяха яхнали своите животни, само римлянката се опитваше все още да удържи огромния бързоног с белега през лицето. Когато Пиндор пристъпи към упорстващото животно, то го посрещна с подигравателно пръхтене. Бързоногът тропна с крак и едва не премаза пръстите на Пиндор. Момчето обаче не трепна. Вместо това вдигна длан и я постави на врата на животното. С другата си ръка прибра свирката в джоба.

— Направиш ли го още веднъж, Белязано око — предупреди го Пиндор, — следващия си чифт сандали ще направя от мръсната ти кожа.

Бързоногът извъртя масивната си глава и погледна Пиндор със здравото си око. Двамата впиха погледи един в друг. Огромният гущер премигна първи.

Пиндор подскочи, опря крак в стремето и се настани на седлото. Действаше уверено, сякаш го бе правил хиляди пъти, и Джейк си помисли, че приятелят му наистина е правил това хиляди пъти, само че в главата си.

Пиндор се извърна на седлото си и подвикна към останалите ездачи.

— Какво чакате! Трябва да спасим Калипсос!

Римската съгледвачка го зяпна смаяно, но миг по-късно се втурна към своето животно и го яхна.

Пиндор махна с ръка, подвикна окуражително и ездачите се понесоха по пътеката, а след тях потеглиха ур с техните бронтозаври. Върволицата от воини премина бавно под огромния свод с формата на двуглава змия.

Джейк се обърна към Марика и Ба’чук. Бяха останали само те тримата. Съмненията му се усилиха. Как можеха да се надяват да победят Калверум Рекс сам-самички?

В очите на Марика обаче блестеше надежда, а Ба’чук отвърна на погледа му с решимостта на стоик. Джейк почерпи от силата и куража на своите приятели. Вдигна ръка и посочи обратно към пътеката, която водеше към скалите.

— По-добре да побързаме.

28. Последната битка

Крачеха към пирамидата, облечени в бронзовите брони, които Ба’чук бе взел на заем от една ковачница в селото на ур. Обратният път към големия храм им се струваше три пъти по-дълъг. Времето ги притискаше с такава сила, че Джейк бе готов да се закълне, че едва ли не усеща как слънцето се върти около Земята и се кани да възвести новия ден.

Тежестта на бронзовия нагръдник също му напомняше с какъв товар и с каква отговорност се бе нагърбил. Опасенията му нарастваха с всяка измината стъпка.

Ако се проваля?

Ако съм объркал нещо?

Най-сетне Ба’чук поведе Марика и Джейк по най-долните нива на пирамидата, след което започнаха да се изкачват бързо към залата с кристалното сърце. Когато Джейк прекоси помещението със златния календар на маите, погледът му пробяга по непознатите букви върху стените, по картата на Пангея и по двете зъбчати колела на пода. Ръката му стисна часовника в джоба. Искаше да спре — краката му като че ли сами забавиха ход — но разгадаването на тази мистерия трябваше да почака. Струваше му известни усилия, за да се отправи по каменните стъпала, които водеха към залата над тях.

В голямата зала нищо не се бе променило. Необичайното усещане за натиск продължаваше да пулсира с всяко завъртане на кристалното сърце. Необикновените глифове продължаваха да се въртят и да образуват хиляди комбинации, докато сферата се рееше във въздуха точно под купола. Двете малки сфери, разположени под голямата — наситено алената и сребристо синята — продължаваха да светят. Изумрудената обаче бе помръкнала до такава степен, че изглеждаше почти черна.

Джейк приклекна, за да я огледа отблизо, а Марика надвисна над рамото му.

— Дали не сме закъснели? — попита тя.

Джейк огледа камъка.

— Не зная.

В сърцевината плуваха тъмни сенки, тя приличаше на катраненочер водовъртеж от поквара, злини и смърт. Не разполагаха с много време.

Джейк се изправи и погледна към главния вход на пирамидата. Тунелът, който водеше нагоре, тънеше в непрогледен мрак. Очакваше всеки момент от там да се появи някой демоничен гракил.

— Хайде — подкани ги той и ги поведе към началото на тунела, след което се обърна към Марика. — Ти остани в залата. Аз ще отведа Ба’чук по-навътре в тунела. Знаеш какво трябва да направиш, нали?

Очите на Марика бяха уголемени от страх, част от който бе свързан с Джейк.

— Бъди предпазлив!

Момчето кимна, макар планът му да бе всичко друго, но не и предпазлив. Когато понечи да й обърне гръб, Марика изведнъж се хвърли към него и силно го прегърна. Едва тогава го пусна да върви.

Джейк се изчерви. Отвори уста, но не успя да намери подходящите думи.

— Върви! — подкани го тя и дори го побутна лекичко. — Какво чакаш?

Джейк примигна. Остана все така безмълвен. Обърна се и хукна по наклонения тунел. Сърцето му щеше да се пръсне в гърдите, но чувствата, предизвикали подобно вълнение, бяха красиви и благородни.

След като измина половината път и почти изгуби от погледа си Марика, той спря и каза на Ба’чук:

— Остани тук. Трябва да продължа сам.

Ба’чук протегна ръка и го хвана над китката. Това бе обичайното здрависване на ур. Джейк отвърна на жеста му. И двамата поемаха огромен риск, който можеше да им коства живота.

Джейк продължи, тъй като трябваше да измине сам последната част. С приближаването към изхода, тунелът ставаше все по-светъл. След миг звездното небе изпълни кръглия вход към пирамидата.

Джейк забави крачка. Имаше основателна причина да го направи.

Черни сенки скриха звездите. Чу крясъци и съскания, а също и пляскане на кожести крила и драскане на нокти върху камък. Гракилската орда се бе събрала край самия вход.

Джейк пристъпи напред, докато по тялото му не премина необичайна тръпка. Косъмчетата на ръцете му настръхнаха. Бе изпитал същото, докато пропадаше към този свят и докато минаваше под Рухналата порта, но тези събития му се сториха толкова отдавнашни, сякаш се бяха случили в някой друг живот. Този път изтръпването бе далеч по-слабо. Само това бе останало от защитното поле. Но все пак то изглеждаше достатъчно силно, за да държи гракилите вън от храма. Така поне се надяваше Джейк.

Стоеше и чакаше, а тръпката минаваше по цялото му тяло.

Джейк насочи поглед към долината. Тъй като стоеше нависоко, можеше да я огледа цялата чак до източния рид. Небето беше започнало да се прояснява. Нямаше повече време за губене.

Изведнъж сви шепи около устата си.

— Ехо! — извика той.

В отговор от стълбите над него скочи нещо огромно и се приземи едно стъпало под отвора. Огромната сянка се завъртя и разкри дълго черно острие, изработено сякаш от парче полиран обсидиан. Тя разпери крила и скри небето.

Гракилски властелин.

Джейк коленичи, като внимаваше да остане в обсега на отслабеното защитно поле. Гракилът впери черните си очи в него.

— Аз съм Джейк Ренсъм! — извика момчето, като се надяваше чудовището с лице на прилеп да разбира думите му. — Аз съм един от новодошлите!

Гракилът изкачи стъпалото и се озова на площадката пред входа. Джейк стоеше достатъчно близо до него, за да види напуканите му пожълтели нокти и сплескания му нос. Гракилът вдигна сабята си и я насочи към сърцето на момчето.

Джейк потръпна в бронята си, но трябваше да спечели още няколко мига. Затова вдигна ръце встрани и разкопча бронзовия си нагръдник. Остави го да издрънчи по каменния под в недвусмислен знак, че се предава.

Последната идея бе на Марика. Джейк не откъсваше поглед от острието на гракилската сабя. Започна да се съмнява доколко разумна е била нейната стратегия. Трябваше обаче да я следва. Нямаше връщане назад.

Вдигна ръце.

— Предавам се! — извика той на чудовището. — Но само на твоя господар! Само на Калверум Рекс!

Гракилският властелин се приведе напред. Тесните му като цепки ноздри се отвориха и затвориха. На изток небето, което Джейк успя да зърне зад крилата на звяра, продължаваше да светлее с приближаването на изгрева. Срокът, определен от Калверум Рекс, в който Джейк и Кейди трябваше да се предадат, изтичаше с появата първите слънчеви лъчи.

Нямаше повече време.

— Предавам се! — извика той отново. Изкашля се, за да прочисти гърлото си. Гърдите му се бяха свили от страх. Въпреки това повтори своя ултиматум — Но ще се предам само на вашия крал!

Гракилският властелин го изгледа изпитателно, сетне махна с кожените си крила и се извъртя с гръб към него. Отвратителната му зурла нададе пронизителен крясък, който отекна из долината.

Викът му бе повторен от останалите гракили от ордата. Скоро цялата долина кънтеше от техните ужасни викове. Така предаваха съобщението на Калверум Рекс.

Дали обаче той щеше да приеме ултиматума?

Да или не?

И двата отговора ужасяваха Джейк.

Очакването се проточи агонизиращо дълго. Сърцето на Джейк сякаш се качи в гърлото му и запулсира там с всичка сила. Като капак на всичко, когато Джейк коленичи край отвора на пирамидата, усети, че изтръпването на кожата му изчезва. Енергията на защитното поле бе на привършване.

Гракилският властелин стоеше на разстояние и не помръдваше от външните стъпала, но колко дълго щеше да продължи това?

С колко още време разполагам?

Огледа небето. На изток хоризонтът започна да розовее. Изгревът приближаваше бързо. Скоро щеше да настъпи срокът, определен от Калверум Рекс. Страховете на Джейк се усилиха. Тревогата му за Кейди тежеше като студен камък в стомаха му.

Но не можеше да направи нищо друго, освен да чака.

След броени минути първите слънчеви лъчи щяха да хвърлят ярка светлина върху входа на пирамидата. Въпреки че сърцето му биеше силно, си спомни значението на ориентацията на храма и това бе нещо, което бе научил от баща си. Всички храмове на маите били построени така, че да посрещнат първата светлина на новия ден. В интерес на истината, входните врати на големите каменни катедрали в Европа също гледаха на изток.

Зачуди се дали тази традиция произхожда оттук, от същия този храм. Преди да успее да поразсъждава по въпроса, виковете на гракилската орда изведнъж спряха. Внезапно мълчание покри цялата долина като одеяло.

Джейк се изправи разтревожен на крака. Гракилите, накацали по стъпалата на пирамидата, коленичиха и сведоха глави. Крилата им бяха сгънати зад гърбовете. Джейк забеляза нещо да лети в небето. Размахът на крилата му бе невъобразимо голям и нарастваше с всеки удар на сърцето на Джейк.

Приличаше на летящ гущер с размерите на пътнически самолет.

Как нещо толкова огромно успяваше да се задържи във въздуха? Струваше му се невъзможно. А гробовното мълчание само правеше приближаването му още по-зловещо. Съществото летеше към храма, без да издава нито звук, приличаше повече на сянка, отколкото на създание от плът и кръв.

То се спусна надолу, докато мрачният му силует се понесе над върховете на дърветата от Свещената гора. Приличаше на птеранодон, най-големия от всички птерозаври, най-зловещия от всички летящи динозаври. Когато се понесе към пирамидата, короните на дърветата зашумяха от силата на въздушната струя, все едно самите дънери потръпваха от страх и ужас.

Съществото внезапно се устреми нагоре, полетя толкова бързо и толкова нависоко, че Джейк го изгуби от погледа си. Мускулите на краката му изтръпнаха. Едва не пристъпи прага, за да не изгуби сянката от поглед. Вместо това той напрегна цялото си тяло и остана на място.

За свой късмет…

Миг по-късно птерозавърът кацна на пирамидата и сянката му изпълни половината стъпала. Гракилите се пръснаха на всички страни, а един от тях бе премазан от тежките му крака. Умря в агония и писъци.

Джейк събра целия си кураж, за да не помръдне от прага. Всичко зависеше от това да остане на мястото си.

Птерозавърът наведе глава и разпери крила, сякаш се опитваше да обгърне цялата пирамида с тях. Макар съществото да бе огромно, Джейк не успяваше да види добре неговите очертания. Тялото му бе обгърнато в сенки, които се движеха и пулсираха по него.

Издължената му тясна глава се озова едва на няколко метра отляво на входа към пирамидата. Обвита в сенки, наподобяващи лъвска грива, главата завършваше с крокодилска муцуна, осеяна с разкривени остри зъби. Джейк бе виждал достатъчно вкаменелости на птеранодони, за да знае, че това не е обикновен птерозавър. Най-малкото, защото те нямаха зъби.

Онова, което накара Джейк да стисне здраво своите зъби, бяха очите. Две черни орбити, подобни на полирани диаманти, се впиха в него. Бяха празни и бездънни тунели, водещи към места, в които винаги отекваха писъци и течаха реки от кръв.

Но дори това не бе най-страшното.

Облакът от сенки, обгърнал врата на птерозавъра, се спусна надолу и запълзя по стъпалата на пирамидата. Останалите гракили отстъпиха назад, запрепъваха се един в друг, за да избягат колкото се може по-далеч от него. Сенките върху стъпалата постепенно придобиха човешки очертания.

Мъжът бе огромен, на ръст надхвърляше два метра. Носеше черна броня, която го покриваше от главата до петите. Фигурата му бе увенчана от шлем, украсен с чифт рога, но за разлика от онези, които украсяваха шлемовете на викингите, тези се виеха и гърчеха в невъзможни чупки, сякаш растяха от черепа на звяр, подлаган на ужасяващи мъчения през целия си живот. Мъжът заизкачва стъпалата и се устреми решително към момчето.

Джейк се опита да различи някакви черти, но под шлема се криеха само сенки. Въпреки това той знаеше кой приближаваше храма.

Калверум Рекс.

Кралят на черепите.

Джейк осъзна грешката си. Калверум Рекс не носеше броня. Онова, което покриваше тялото му, бяха сенки, много гъсти сенки. Те следваха очертанията му и лъщяха като черно масло върху кожата. Но вместо да се носят на талази и да трептят във въздуха, сенките обгръщаха тялото му съвсем плътно, сякаш самият мрак се боеше от онова, което се криеше в сърцето на Калверум Рекс и се опитваше да скрие този ужас от света.

Да, сенките бяха бронята на Калверум Рекс.

Макар да не виждаше очите му, Джейк знаеше, че те са вперени в него. Кожата му настръхна и това бе тръпка, която нямаше нищо общо със защитното поле на храма. Искаше му се да побегне и да не спре да тича. Но не помръдна. Ужас, по-силен от целия му кураж, го бе приковал на едно място.

Калверум Рекс изкачи последното стъпало и се извиси над входа на пирамидата. Протегна ръка към Джейк, а той отстъпи назад. Знаеше, че едно докосване е достатъчно, за да го убие.

Ръката продължи да се приближава, но посягаше предпазливо, сякаш опипваше непозната територия. Когато докосна отслабналото защитно поле, по черните пръсти затанцуваха изумрудени пламъци и прогониха сенките. Мракът отстъпи и на негово място се появиха пръсти, покрити със сиво-зелени люспи и увенчани с дълги жълтеникави нокти.

Никой човек не притежаваше подобни ръце, никой, който бе запазил човешкото в себе си.

Сенките, покриващи Калверум Рекс, потръпнаха от задоволство. Той знаеше, че защитното поле няма силата да го спре. Единствената пречка, застанала между Краля на черепите и сърцето на пирамидата, където се криеше силата на храма, бе едно момче от Норт Хемпшир, Кънектикът.

В мига, в който Джейк също осъзна това, направи първата плаха крачка назад.

Задоволството на Калверум премина в мрачно веселие. След като защитното поле не действаше, нищо не бе в състояние да го спре. Джейк нямаше къде да се скрие.

Калверум Рекс проговори и изрече думи, които смразиха като лед кръвта на момчето.

— Ела при мен…

29. Огън и сенки

Всеки здравомислещ човек би побягнал, когато срещу него се извиси подобна кула от сенки. Джейк обаче не помръдна. Кралят на черепите направи още една крачка към прага. Сенките продължиха да се отдръпват от ръката му, разкривайки още люспи и остри костни плочки.

Джейк се боеше от това, което следваше да се покаже, скрито под сенките. Обаче не бе в състояние да му обърне гръб, попаднал в плен едновременно на ужаса и на смайването. Съществуваха граници, които едно любопитство не можеше да преминава. Най-накрая Джейк отмести очи от сенките, които се смъкваха от тялото, както змия се измъква от кожата си.

Това се оказа грешка.

Погледът му спря върху нагръдника от бронз, който бе оставил край прага. Левият крак на Калверум се спъна в него. Бронята издрънча и привлече вниманието на чудовището към земята.

Калверум спря. Сведе поглед, сетне вдигна очи, после пак ги сведе към каменния под. Позата му издаваше предпазливост и подозрителност. Джейк затаи дъх. Тогава Калверум Рекс направи това, от което Джейк се боеше най-много. Обърна се настрани и хвърли поглед през рамо на изток, където слънцето току-що бе надникнало зад хоризонта. Първите лъчи на новия ден се простираха над долината, устремени към пирамидата.

Кралят на черепите замръзна.

— Умно момче…

Чудовището се наведе бързо и сграбчи нагръдника.

— Не! — извика Джейк и се опита да му го отнеме.

Но Калверум се движеше със скорост, родена от сенките, движеше се с бързината на черна мълния на фона на новия ден. Отдръпна се назад, здраво стиснал нагръдника в ръка.

Джейк видя как това, на което разчиташе най-много, вече е недостъпно за него. Сърцето му се сви, когато осъзна, че се е провалил. Но бе забравил още нещо, нещо, което бе жизненоважно, съдбовно.

Той не беше сам.

В другия край на долината се разнесе пронизителен вой на рогове, възвестяващ изгрева на слънцето. Звукът им отекна силно и ясно. Римските сигнални тръби прокънтяха оглушително, докато бойните роговете на ур издаваха остър, пронизителен звук. Какофонията бе толкова силна, сякаш бе причинена от хиляди тръби и рогове.

Пиндор!

Приятелят му даваше знак, че се е появил заедно с последните римски ездачи и армията на ур, както беше обещал.

Събралите се край пирамидата гракили излетяха рязко нагоре, подобно на ято изплашени гарги, които някой бе стреснал сред житата. Дори Калверум Рекс се обърна на север, за да оцени новата заплаха.

Тъкмо от това се нуждаеше Джейк.

Хвърли се напред, сграбчи бронзовия нагръдник и го издърпа от сенчестата хватка на Калверум. Приклекна край прага и насочи полираната повърхност, гладка и искряща като огледало, към първите лъчи на новото слънце. Улови светлината, извъртя бронята встрани и насочи отражението навътре в тунела зад гърба си.

— Сега! — извика Джейк.

Далеч навътре, в спускащия се надолу тунел, отразената слънчева светлина огря Ба’чук. Момчето от племето ур повдигна своя нагръдник така, че да поеме светлината. Бронята засия ярко като частица от самото слънце, каквато всъщност беше. И той завъртя нагръдника така, че да отрази светлината и да я препрати още по-навътре в тунела към Марика.

Щеше ли да проработи?

Марика бе дала на Джейк тази идея. Това бе единственият начин да се изчисти изумрудената сфера от отровните сенки и да се възстанови защитното поле над долината. Всичко бе започнало с нейните думи, че трябва да има начин да се прогонят сенките от камъка. Отговорът беше очевиден. Кой е най-добрият начин да прогониш една сянка?

Като насочиш светлина към нея.

По това време Джейк се чудеше как да съчетае съвременната наука и пангейската алхимия, за да генерира електричество, което да излекува камъка. След като батериите на фенерчето му бяха изтощени, той се нуждаеше от нов източник на енергия. А кой бе най-големият източник на енергия на света? Отговорът на този въпрос изгряваше на небето всеки ден, огряваше и стопляше Земята.

Слънцето.

Дори бащата на Марика бе изтъкнал връзката между кристалите и слънчевата светлина. Бяха в Астромикона и наблюдаваха танца на кристалите между отворите в купола, през които проникваха слънчевите лъчи. Джейк не бе забравил думите му.

Слънцето е в основата на цялата алхимия.

Затова Джейк възложи всичките си надежди на новия ден, на изгрева. Опитваше се да пренесе ярките лъчи на сърцето в храма, да прогони сенките от камъка и да използва енергията на слънцето, за да събуди кристала за нов живот. Проблемът бе как да генерира енергия.

Бронзовите пръстени, украсили жезлите на неандерталските старейшини, му бяха напомнили нещо.

Огледалата отразяват светлината.

Единственото, от което се нуждаеше, бе да насочи утринните лъчи от едно огледало към следващото, от Джейк към Ба’чук и от Ба’чук към Марика. Тя щеше да насочи светлината към сърцето на пирамидата и да окъпе помръкналия кристал в ярките слънчеви лъчи.

Щеше ли да стане?

Всички тези мисли преминаха през съзнанието му с бързината на тръбен зов. Държеше здраво нагръдника, докато гракилската орда се устреми да пресрещне предизвикателството, отправено й от армията на Пиндор. Навътре в тунела Ба’чук се къпеше в светлина и отразяваше лъчите й към вътрешността на пирамидата.

С периферното си зрение обаче, Джейк долови и още нещо. Калверум Рекс се извърна и се хвърли към него.

В този миг времето спря. Джейк видя баща си седнал под едно дърво да му разказва историята на Исак Нютон и да му обяснява как ученият открил гравитацията с помощта на една ябълка. Тогава бе обяснил на Джейк, че най-големият дар на човешкия ум е способността му да задава един-единствен въпрос, една-единствена дума. Развитието на цялата човешка история можело да бъде сведено до проследяването на този въпрос и неговите отговори.

Защо?

Думите на бащата отекнаха в главата му.

Това, което всички търсим, е истината. Когато я открие, добрият човек застава зад нея и я защитава дори с цената на живота си.

Затова, когато Кралят на черепите атакува, Джейк дори не трепна. Целият огрян от слънчеви лъчи, той държеше здраво нагръдника. Трябваше да се довери на преценката си. Дори това да му струваше живота.

Калверум протегна нокти към гърлото му. Докосна кожата му и я прогори, от допира тя мигом се поду и покри с мехури.

Тогава онова изтръпване, което тялото му усещаше в резултат на действието на защитното поле, изведнъж експлодира в изумруден порив с ослепителна мощ. Взривът отхвърли Джейк назад в тунела, сякаш някой го бе ударил силно в гърдите. Калверум бе отхвърлен в противоположната посока, надолу по стъпалата на пирамидата.

Джейк падна тежко по гръб. Нагръдникът изхвърча от ръцете му и изтрака по наклонения тунел. Момчето си пое дъх, превъзмогвайки болката в белите си дробове, и се изправи олюлявайки се. Едва се добра до входа.

Още докато приближаваше прага, усети силата на защитното поле. Макар да стоеше на метър от него, косъмчетата по ръцете му настръхнаха наелектризирани. С усилие пристъпи напред, за да хвърли поглед към стъпалата под себе си. Кралят на черепите се взираше в него, здраво стиснал обвитите си в сенки юмруци. Цялото му зловещо създание се тресеше от омраза.

Джейк усети, че под тази черупка от мрак се надига истинска буря, усети че Калверум се готви да се хвърли срещу възкръсналото защитно поле. Над главите им обаче прокънтяха гръмотевиците на истинска буря. И двамата устремиха взора си към небето.

А то отново прокънтя и сред облаците засия свод от чиста енергия, над долината се понесе изумруден огън. Енергията му сякаш хвърляше в огъня скалните ридове по краищата й. Носеше се по небето досущ като северното сияние.

Защитното поле! Цялата долина се връщаше под неговата закрила!

На този огнен фон се открояваше и ятото гракили, полетели в нестройни редици.

Тогава започна същинската гръмотевична буря, придружена от ослепително ярки светкавици. Двузъбец от светлина разцепи въздуха и прониза един гракил в полета му. Миг след това изумрудената светкавица се прибра в небето, отнасяйки гракила със себе си. Звярът се запремята, запратен далеч отвъд долината и обхвата на новото защитно поле.

Проблеснаха нови светкавици, уловиха гракилите и ги захвърлиха с такава сила, че някои от тях паднаха мъртви на земята. Други бяха запокитени и бързо изчезнаха от погледите.

Застанал на стъпалата в подножието на пирамидата, Калверум Рекс осъзна, че развоят на битката се променя. Насочи погледа си към Джейк. За първи път се видяха очите му. Приличаха на черни пламъци. Джейк реши, че това е огън, който пламти в сърцевината на кръвни камъни.

Изпитваше чувството, че се взира в очите на древно зло, много по-старо от един магистър от Калипсос, преминал на страната на силите на мрака. Зад този черен поглед се криеше безименен звяр, който обитаваше кошмари, сенки и мрачни кътчета, който се спотайваше някъде в най-затънтените ъгълчета на този свят още от самото начало на времето.

Джейк понечи да изкрещи, но викът застина в гърлото му.

В този миг чудовището отмести поглед. Калверум се втурна надолу по стъпалата към обгърнатия от сенки птеранодон и скочи върху седлото му. Около птицата и ездача й засвяткаха мълнии, които пронизваха и разкъсваха сенките. За разлика от гракилите, Калверум притежаваше някаква алхимия, която го спаси от мигновеното изхвърляне от долината. По бързия полет на птерозавъра обаче, Джейк можеше да заключи, че защитните му сили няма да издържат дълго. Мрачните фигури на Калверум и птерозавъра се устремиха към небето и започнаха да се изкачват все по-нависоко и нависоко.

С последни сили Калверум Рекс преодоля защитното поле, съпроводен от експлозия от изумруден огън, и отлетя надалеч.

Всичко свърши.

Джейк обаче не изпита облекчение. Беше му студено, целият трепереше… и добре знаеше каква е причината.

Миг преди Калверум Рекс да се обърне, той беше доловил безмълвното му обещание: още не сме приключили. В зората на новия ден, когато балансът между светлината и тъмнината бе нарушен, Джейк бе избрал да застане на страната на светлината. От този момент насетне, тъмнината щеше да го наблюдава и да дебне и за най-малката му грешна стъпка.

В онзи миг Джейк можеше да се изплаши, да изгуби цялата си смелост, нищо, че победата наближаваше. Но той си бе спомнил нещо много важно.

Не беше сам.

Ба’чук излезе тичешком от вътрешността на пирамидата. До него тичаше и Марика. Тя улови Джейк за ръката, беше озарена от слънчевата светлина и топлина. Джейк прегърна Ба’чук. Нуждаеше се от присъствието им, което да му напомня, че светът не е само сенки.

Тримата заедно се заслушаха в радостните възгласи, които отекваха над града.

— Ти успя — каза Марика, като едва си поемаше дъх.

— Ние успяхме — поправи я Джейк, но устните му отказаха да изрекат истината.

Засега.

Не след дълго цялото небе бе прочистено от неприятели. За броени минути над главите им не остана нищо, освен отблясъците на изумрудения огън. Сетне дори те изчезнаха и се появи ясното синьо небе.

— Трябва да се върнем в града — каза най-накрая Марика. Вдигна ръка и опипа защитното поле пред тях. Отблясъците, хвърляни от изумрудената енергия, затанцуваха по пръстите й.

— Можем ли да минем оттук? — попита Джейк.

— Така мисля. Би трябвало да можем да излезем навън.

Марика излезе и дръпна Джейк след себе си. Той почувства познатата тръпка да преминава по цялото му тяло, но миг по-късно се озова навън, огрян от утринното слънце.

Ба’чук ги последва.

Подтикван от любопитство, Джейк се обърна назад и протегна ръка към входа. Защитното поле го отблъсна с яростно пращене. Беше им позволило да излязат, но нямаше да им позволи да се върнат.

Доволни, че поне за момента пирамидата е в безопасност, тримата слязоха по каменните стъпала и тръгнаха по пътеката, която прекосяваше Свещената гора. Не бяха направили и няколко стъпки, когато се оказаха обкръжени.

Заобикаляха ги мъже и жени, облечени във викингски доспехи и римски брони — разкъсани, очукани, окървавени.

— Джейк!

Той се обърна и видя Кейди да си проправя път към него. Разбира се, че не бе отишла далеч. Сигурно през цялото време е смятала, че брат й е попаднал в капан вътре в пирамидата.

Джейк пусна ръката на Марика и се втурна към сестра си. Кейди също затича към него. Прегърна го силно. Мълчаха, затаили дъх, искаха да почувстват топлината на семейството, която да прогони страховете им без остатък, искаха просто да бъдат брат и сестра.

— Мислех си… не знаех… — каза тя, докато прегръдката й го оставяше без дъх.

— Знам — промълви той. — Аз също…

Тя го пусна и го изгледа строго.

— Не прави това повече! Никога!

— Кое?

Тя изглеждаше объркана, не знаеше какво да му отговори. Трудно можеше да изрази с думи страха си. Все пак успя да отвърне ядосано:

— Да ме плашиш така!

Джейк разбираше, че словото не е в състояние да предаде чувствата й. Той бе в същото положение, понесен във водовъртеж от емоции, които не бе в състояние да опише. Изпитваше облекчение и ужас, объркване и сигурност, щастие и скръб… Това бе едновременно най-болезненото и най-удивителното нещо, което му се бе случвало.

Но така се чувстваше част от едно семейство.

Прегърнаха се за последен път. Всички ги наблюдаваха. Джейк остана близо до сестра си. Пъхна ръка в джоба си и извади златния часовник.

— Намерих това — каза й той на английски, макар да му бе необходимо известно усилие да заговори на този, а не на общия език.

Първоначалното изражение на Кейди говореше за учтиво любопитство, след което облещи очи от удивление, а по лицето й пробягаха куп емоции.

— Това да не е… — Тя замълча, останала без дъх, не бе в състояние да изрече мислите си на глас.

— Да! — Джейк обърна часовника и й показа надписа.

Тя сведе глава и прочете всяка дума. Когато се изправи, в очите й напираха сълзи.

— Кога… къде го намери?

Джейк не смяташе, че моментът е подходящ, за да й обясни за картата на Пангея и останалите неща, които бе открил или научил в големия храм, затова само посочи с ръка към пирамидата:

— Там вътре.

Тя се загледа в стъпалата, които водеха към кръглия отвор. Сбърчи вежди в знак на учудване.

— Но как? Какво означава това?

— Нямам представа.

Поне засега, добави мълчаливо той.

Погледът на Кейди се зарея някъде в далечината, докато тя се опитваше да осмисли какво всъщност означаваше обстоятелството, че са открили часовника на баща им на това място. Джейк си каза, че в онзи момент, когато го бе намерил, обърканото му изражение едва ли се е различавало много от това на сестра му.

Той мълчеше. Нямаше думи, с които да успокои душата й. Сестра му се нуждаеше от време, за да преодолее този шок.

Почувствал объркването и страданието на Кейди, Херонид, който до този момент бе стоял при останалите римляни, пристъпи напред. Той накуцваше с десния си крак, а по лявата страна на лицето му минаваше дълбока драскотина, която едва не го бе лишила от едното му око. Преди обаче да заговори, от другия край на града прозвучаха рогове и бойни тръби. Те тръбяха триумфално.

— Кой е това? — попита Херонид, след като изви леко глава и се заслуша.

— Пиндор — отвърна Марика и гордо се усмихна. — Предвожда армията на ур.

Херонид я погледна невярващо.

— Ако не знаеш, просто си признай!

Той й обърна гръб, след което хвана нежно Кейди под ръка. Тя склони глава на рамото му, нуждаеше се от утеха, която Джейк не можеше да й осигури. Все пак се обърна и погледна брат си. Дари го с една невероятно тъжна усмивка.

За първи път от много време насам Джейк осъзна колко красива сестра има. Видя нещо отвъд гланца за устни, сенките за очи и безупречната прическа (макар в момента косата й да бе в безпорядък, а между кичурите й да стърчаха листа). За миг прозря в какво се превръща сестра му. Вълна на гордост изпълни тялото му с топлина. А също и с мъничко тъга. В онзи неин мимолетен израз на сестринска обич, той видя и още нещо: сянка от усмивката на майка му, усмивка, която се предаваше от едно поколение на друго.

Цялата им група се запъти обратно към Калипсос. Градът вече празнуваше, макар в радостта на хората да личеше объркване и предпазливост. Никой не знаеше какво ги бе спасило в последния момент, но чистото небе и ярката изумрудена светлина им бяха казали най-важното: вече сте в безопасност.

Жителите на Калипсос излизаха от мазетата и прашните тавани, където се бяха скрили по време на нападението. В замъка биеха камбани, за да дадат сигнал за отбой. Докато Джейк вървеше по улиците, отекваха предимно викове. Но той долавяше също плач и сълзи. Видя само един труп и то на гракил, проснат на улицата. Но със сигурност имаше и други жертви, които бяха потопили в скръб цели семейства. Колцина бяха загинала? Може би щяха да бъдат необходими дни, за да се даде точен отговор на този въпрос.

Олекна му, когато видя патрули на отиси да кръстосват града, да разнасят съобщения, да събират разпилените си сили. В небето летяха археоптерикси. Народът на вятъра отново се бе вдигнал във въздуха, за да не позволи да бъдат изненадани от нова атака.

Джейк обаче знаеше, че такава няма да има. Поне за известно време.

Пред тях изникна замъкът Калакрис. В двора му цареше истински хаос. Хора и животни се щураха в различни посоки. Издигаха се палатки, които да подслонят ранените.

Един огромен отис, който се носеше по улиците, връхлетя през портата и едва не събори Джейк. Погледна го и едва тогава забеляза сляпото око на животното и ездача му.

Беше Пиндор, яхнал страховития бързоног на име Белязано око.

— Джейк! Мари! Ба’чук! — Той дръпна рязко юздите и скочи от седлото си с такава лекота, сякаш ставаше от шезлонг. Каквито и страхове да бе изпитвал преди, възбудата му отдавна ги бе прогонила. Пиндор хукна към тях и започна да ги прегръща, да ги потупва по рамената, да разтърсва дланите им, опитваше се да направи всичко това едновременно.

— Прогонихте ги! — заяви Пиндор. — Възстановихте полето!

Виковете му привлякоха безброй погледи.

Херонид закуцука напред.

— Пин, това ти ли си? — Огледа брат си от главата до петите. Усмихна се, опита се да изобрази гордост, но се получи малко неловко. Рядко се случваше Пиндор да засенчи по-големия си брат.

Виковете на Пиндор привлякоха вниманието на още двама души.

Центурион Гай си проправи път сред тълпата, която бе започнала да се събира около тях. Джейк изпита облекчение. Центурионът бе оцелял след нападението на гракила в парка. Но целият бе в кръв, а едната му ръка висеше на превръзка, преметната през врата. Въпреки това успя да проправи път на човека, който вървеше след него.

Старейшина Тиберий се подпираше на своя жезъл. Единият му крак бе превързан от глезена до средата на бедрото. Всяка стъпка му причиняваше болка. Гласът му обаче бе твърд и уверен както винаги:

— Какво за защитното поле? — попита той.

Пиндор понечи да се втурне и да прегърне баща си, но се спря навреме. Вече не беше момче. Тупна с юмрук гърдите си, какъвто бе поздравът на римляните.

— Татко, Джейк Ренсъм успя да възстанови отслабналото защитно поле над долината.

Тиберий впери суровия си поглед в Джейк.

— Вярно ли е?

Джейк кимна, но добави:

— Не бях сам. — Махна с ръка, за да обхване Пиндор, Марика и Ба’чук. — Четиримата го направихме.

Тиберий ги изгледа изпитателно. Сетне се обърна и пое към замъка. Не изрече нито една дума, не направи нито един жест, но бе очевидно, че те трябва да го последват.

Докато куцукаше към вратите на замъка, той рече:

— Ще ми разкажете какво се е случило насаме. Магистрите също трябва да научат за станалото.

— Сторете път! — извика Гай, който се опитваше да отвори проход в събралото се множество.

В цялата тази суматоха, Марика избърза, настигна бащата на Пиндор и го дръпна за ръкава.

— Старейшина Тиберий, казахте магистрите — рече тя с треперещ глас. — Нали знаете, че магистър Осуин ни предаде?

Джейк пристъпи подир нея с нараснало безпокойство. Нима след всичко, което се бе случило, предателят е оцелял?

Тиберий отвърна с кимване на думите на Марика.

— Знаем. Баща ти и магистър Захур вече уведомиха съвета за неговото предателство.

— Баща ми… — Марика хвана ръката на Джейк, за да не се спъне. — Жив ли е?

Забелязал облекчението й, Тиберий забави крачка и я успокои.

— Разбира се, че е жив. С помощта на някакво заклинание Осуин неутрализирал другите двама магистри, те изпаднали в безсъзнание, той ги вързал и ги хвърлил в една празна килия в подземията. Когато се свестили обаче, успели да избягат.

Вече се намираха пред масивните дървени порти на замъка. Когато влязоха в голямата зала, Марика получи доказателство за думите на старейшината.

— Мари! Благодаря на всички звезди…

Балам стоеше редом със Захур. Извърнал глава, за да види каква е тази суматоха при вратата, той мигом бе забелязал дъщеря си и се втурна към нея. Облекчението в гласа му не бе по-малко от това, което Марика бе изпитала преди миг. Магистър Балам също се бе променил. Обичайната му непринуденост бе изчезнала, заменена от едно по-сурово изражение. Под очите му имаше тъмни сенки. Лицето му обаче светна като слънце, пробило си път сред черни облаци. Той силно прегърна Марика.

— Мислех, че си мъртъв — прошепна тя, притиснала глава към гърдите му.

Джейк наблюдаваше срещата им със смесени чувства. Изпитваше огромна радост, но и мъничко горчива ревност. Не можеше да направи нищо, за да върне собствения си баща от мъртвите.

— Не мисля, че Осуин е искал да ни убие — успокои я Балам. — Имаше възможност да го направи, но не се възползва от нея. Мисля, че въпреки всичко в него бе оцеляла частица лоялност.

Захур се присъедини към тях. Египтянинът бе на друго мнение.

— Или може би ни остави живи, за да злорадства?

Балам се намръщи на думите му, явно предпочиташе своята версия. Очевидно бе, че бащата на Марика е дълбоко наранен и разтърсен от предателството на толкова близък приятел.

Джейк отстъпи встрани и остави бащата и дъщерята насаме. Дори мълчаливият и сдържан Тиберий вдигна подканящо ръка и прегърна по-малкия си син.

Джейк им обърна гръб. Макар да се радваше за своите приятели, гледката бе прекалено болезнена за него. Ръката му сама намери пътя към джоба и стисна златния часовник.

Засега тази награда му бе достатъчна.

Но само засега…

30. Времето, отново времето

Новият съвет на старейшините изпълваше двете банки на по-високия подиум. Джейк и Кейди отново се озоваха в центъра на вниманието и в тях бяха вперени шест чифта очи. На горния ред седяха същите трима старейшини — Тиберий, Улфсдотир и Ву — само че покрити с кръв и рани и видимо остарели.

Бяха изминали три дни от мига, в който Джейк бе успял да възстанови защитното поле над долината. Три дни, изпълнени с въпроси и още въпроси. Жителите на Калипсос трябваше да проумеят суровата истина. Макар засега долината да бе в безопасност, тя не можеше да бъде вечна и неизменна. В бъдеще трябваше да проявяват повече бдителност.

Балам се изправи от мястото си в средата на долния ред. От дясната му страна седеше Захур, а от лявата бе новият магистър.

Балам започна тържествено.

— Нашият нов магистър — каза и посочи с ръка вляво от себе си, — пожела да организираме тази скромна церемония, за да отдадем почит на петимата, които защитиха нашия град и нашия храм.

Най-новият член на съвета на старейшините се изправи на крака с помощта на своя жезъл. Бронзовите гривни, украсили дървения жезъл, затанцуваха на светлината на лампите, а висулките им запяха като камбанки. Старейшината на ур кимна на петимата, застанали в подножието на банките.

Зад Джейк и Кейди се бяха наредели Марика, Пиндор и Ба’чук. Стояха сковано, облечени в най-хубавите си дрехи. Джейк и Кейди бяха в костюмите си за сафари, изпрани и изгладени. Бяха се облекли толкова официално, колкото можеха, предвид обстоятелствата. Никой от тях не знаеше какво да очаква.

Старейшината от племето ур — името му бе Ме’рук — стана от мястото си и слезе бавно при петимата. Възрастният неандерталец бе първият представител на своето племе, удостоен с титлата магистър и с място в съвета на старейшините. Високият пост бе отплата за участието на ур в спасяването на Калипсос и признание, което жителите на града отдавна дължаха на това племе. Гражданите на Калипсос не можеха повече да се преструват, че не забелязват съществуването на ур и обратното. Не и ако искаха да оцелеят. Калверум Рекс щеше да ги нападне отново и когато това се случеше, цялата долина трябваше да бъде обединена.

Ме’рук махна на петимата да се строят в редица. След миг на суматоха, старейшината започна от противоположния на Джейк край. Протегна ръка, хвана лявата китка на Пиндор и запретна ръкава на тогата му. Вдигна високо гривна от сребрист метал, така че всички да я видят.

— Този метал дойде от нощното небе и падна на тази земя сред ослепителни пламъци — занарежда старейшината ур. — Той притежава рядка и мощна алхимия, алхимията на обвързването. Той ще ви обедини в едно.

Ме’рук пристъпи напред и щракна гривната около китката на Пиндор, сетне продължи по редицата. Застана пред Ба’чук и сложи на китката на малкия неандерталец друга гривна.

Марика бе застанала до Джейк. Тя наблюдаваше как Ме’рук поставя третата гривна на лявата китка на Кейди. Гривните изглеждаха абсолютно еднакви. Миг по-късно самата тя се сдоби със собствена гривна, която завъртя около китката си.

— Трябва да е направена от магнетит — прошепна.

Някога тази дума е означавала и магнит. Джейк също предположи, че гривните са изработени от магнетит, който притежаваше естествени магнитни свойства.

Той протегна ръка и нави ръкава си. Ме’рук извади петата гривна. Тя бе откопчана и двете й половини висяха на миниатюрните панти. Старейшината се наведе и я закопча около китката на Джейк.

— Обвързването е приключено — заяви Ме’рук. — Сега всички сте едно.

Джейк огледа гривната. Завъртя я около китката си и се намръщи. Не успя да открие нито пантички, нито дори спойка или следа от мястото, където се бяха съединили двете половини. Повърхността на гривната бе идеално гладка, сякаш бе изкована направо върху ръката му. Огледа я по-отблизо. Не откри нищо, което да нарушава идеално гладката повърхност, но забеляза нещо друго. По външната й окръжност бяха изписани непознати букви. Разпозна символите. Това беше същият език, на който бяха изписани надписите в пирамидата.

Озадачен, Джейк свали ръката си и вдигна поглед. Ме’рук стоеше пред него и на устните му играеше едва забележима усмивка. Съсухреният старейшина се приближи и прошепна в ухото му:

— За да откриеш истината, трябва да престанеш да живееш в краткото време.

След като изрече тези загадъчни думи, той се изправи и се върна, топуркайки със своя жезъл, на мястото си на пейката.

Докато петимата очакваха какво друго ще последва, Джейк огледа своите приятели. Всичките носеха еднакви гривни. Сега всички сте едно, бе казал Ме’рук.

А какво означаваха последните му думи, онези, които бе прошепнал в ухото му?_ За да откриеш истината, трябва да престанеш да живееш в краткото време._

Думата взе Тиберий.

— Имате ли други желания, преди да закрием това заседание?

Въпросът бе отправен към останалите старейшини, но Джейк пристъпи напред и вдигна ръка. Думите на Ме’рук продължаваха да отекват в главата му. Особено думата време. Тя му напомняше за златния часовник на баща му в джоба. И за мястото, на което го бе намерил — между колелата на огромния маянски календар, който бавно отброяваше дните.

Всички загадки на това място, се свеждаха до едно-единствено нещо.

Времето.

Тиберий кимна.

— Желаеш ли да вземеш думата, Джейкъб Ренсъм?

— Бих искал да помоля за услуга. Ако е възможно.

Тиберий му даде знак да продължи.

— Бих искал отново да посетя пирамидата — каза Джейк. — Да се върна на мястото, където намерих часовника на баща ми.

Кейди се присъедини към него.

— Аз също.

Двамата вече го бяха обсъждали. Кейди искаше да види залата в храма, а Джейк чувстваше, че е пропуснал нещо при предишното си трескаво прекосяване на тунелите и залите на пирамидата.

Тиберий се намръщи.

— Оценявам всичко, което направихте за Калипсос, но влизането в храма остава забранено. Особено сега. Все пак, нека магистрите вземат решение.

Балам вдигна ръка.

— От гледна точка на нашите закони, само магистрите имат право да влизат в големия храм. Законът е недвусмислен и ние няма да го нарушим.

Джейк усети как угасва и последната искрица надежда.

— Все пак — продължи Балам, — нищо не ограничава броя на магистрите и не е необходимо те да бъдат само трима. Предлагам на съвета да вземе решение чрез гласуване дали е възможно да присъди на тези двама младежи титлата младши магистри, която да бъде валидна точно един ден. Моля ви да гласувате с вдигане на ръка.

Шест ръце се вдигнаха във въздуха.

Балам удари с юмрук по масата и намигна тайничко на Джейк.

— Значи въпросът е решен.

Два часа по-късно Джейк и Кейди вече стояха на върха на пирамидата. Каменният дракон над главите им продължаваше да стои на своя пост. Балам, който бе на стъпалото над тях, протегна двете си длани срещу невидимото защитно поле, запечатало кръглия отвор.

— Все така силно е — каза с въздишка на облекчение.

Джейк усещаше въздействието му дори от мястото, на което бе застанал. Някаква сила, наподобяваща порив на вятър, се опита да го отблъсне назад. Той само намести раницата си на рамо, изгарящ от нетърпение да влезе вътре.

— Първо трябва да се хванем за ръце — каза Балам, — за да мога да вкарам и двама ви вътре.

Кейди хвана магистъра за ръката, сетне протегна своята на Джейк. Вместо да я улови, той се обърна.

Марика, Пиндор и Ба’чук ги очакваха едно стъпало по-надолу. Не им бе позволено да влязат в пирамидата, но въпреки това бяха дошли. Приятелите му знаеха колко важно е това за Джейк.

Той скочи и улови ръката на Пиндор между китката и лакътя според римския обичай.

— Благодаря ти, че дойде — каза Джейк. — Ако не беше ти, ако не бяхте всички вие, не зная къде щях да бъда сега.

Пиндор се изчерви силно. Не бе свикнал да получава комплименти, но Джейк подозираше, че оттук насетне ще трябва да свикне с тях.

Джейк разтърси десницата на Ба’чук по същия начин, но когато се опита да направи същото и с Марика, тя отмести ръката му и го прегърна.

— Ще те чакаме тук — прошепна в ухото му.

Дъхът й погъделичка врата му. Джейк усети, че се изчервява поне колкото Пиндор.

— Може да се забавим — измърмори той, когато отстъпи назад.

— Ще те чакаме колкото трябва — каза Пиндор. Той погледна Марика и Ба’чук, които кимнаха.

Джейк се усмихна, знаеше, че усмивката му е изкривена и глуповата, но поне беше искрена. Никога не бе имал приятели като тях. В този момент осъзна какво му е липсвало през целия му живот. През изминалите три години той бе съсредоточил вниманието си изцяло върху стремежа да следва стъпките на родителите си и бе забравил, че върви по път, който е най-добре да измине с приятели до себе си. Също както Пиндор трябваше да свиква с комплиментите, така и Джейк трябваше да свиква с приятелството.

— Идваш ли? — попита го Кейди с протяжна въздишка на отегчение.

Джейк скочи на горното стъпало, махна с ръка на приятелите си и улови сестра си за ръка. Балам премина първи през прага, а те го следваха по петите. Джейк усети познатия сърбеж и косъмчетата по цялото му тяло затанцуваха наелектризирани. След миг прекосиха защитното поле и тръгнаха по коридора, който водеше надолу.

Балам обясняваше нещо на Кейди, но Джейк не ги слушаше. Умът му бе заангажиран със залата с маянския календар. Сигурен бе, че е пропуснал нещо…, но какво?

Когато достигнаха сърцето на пирамидата, Кейди застана пред огромната кристална сфера. Тя се въртеше и въртеше, образувайки безброй комбинации от онези странни букви.

— Усещам го как бие! — възкликна удивено тя.

Джейк също го усещаше. Огромната сфера пулсираше и излъчваше мощна енергия. Трите сфери, разположени под нея, се въртяха безгрижно. Изумруденият кристал изглеждаше също толкова ярък, колкото рубинения или сапфирения.

Балам забеляза интереса на Джейк.

— Сенките не са успели да увредят кристала. Изключително умно от твоя страна е, че си се сетил да насочиш слънчевата светлина към него! Гениално!

Джейк отказа да си припише цялата заслуга.

— Мари ми даде идеята. А и вие ми казахте нещо.

Балам повдигна вежда.

Джейк му обясни и дори цитира първия урок на магистъра:

— Слънцето е в основата на цялата алхимия.

Балам се засмя.

— Значи все пак някой слуша какво говоря. Във всеки случай, планът ти е гениален. — Възрастният мъж разроши косата на момчето. Това беше бащински жест, който стопли сърцето на Джейк.

— Предполагам — продължи Балам, — че нямате търпение да отидем и в другата зала, която се намира по-долу.

— Да. А може ли ние с Кейди да отидем там сами?

Джейк искаше двамата със сестра си да останат сами, докато оглеждат помещението. Ако възникнеха някакви въпроси, винаги можеха да се върнат и да ги зададат.

Магистърът не възрази и ги подкани да тръгват.

— И без друго имам достатъчно работа тук. Когато приключите, върнете се пак.

Джейк едва се сдържа да не се затича по коридора. Поведе Кейди към отвора в другия край на залата и надолу по спираловидната стълба. Кръглата зала с маянския календар изглеждаше по същия начин и когато я бе напуснал миналия път. На пода лежаха двете големи зъбни колела, озарени от светлината на лампата.

Кейди отново ахна, но този път поради съвсем друга причина.

— Толкова много злато! Сигурно струва цяло състояние!

— Не сме дошли за това — каза ѝ Джейк.

Тя го погледна.

— Знам, но това не означава, че не мога да гледам.

— Не пипай нищо!

Джейк влезе във вътрешността на залата. Искаше да огледа всичко отново, но този път по-бавно, по-методично. Баща му често го бе предупреждавал да обръща внимание на детайлите. Дълг на всички учени е, когато се изправят пред някоя от загадките на живота, да бъдат изключително прилежни и усърдни.

Джейк извади джобния часовник.

Ето една загадка, която трябваше да разбули.

— Къде намери часовника на татко? — попита го Кейди.

Той посочи вътрешното колело.

— Лежеше на пода, ей там.

— Просто си лежеше?

— Да, не ти ли казах?

Кейди протегна ръка.

— Дай да го видя.

Джейк се поколеба. Не се бе разделял с часовника нито за миг. Не искаше да го изпуска от поглед. Но пък Кейди не бе имала възможност да го разгледа както трябва.

Неохотно постави часовника в ръката й.

— Внимавай! — предупреди я той.

Тя отново извъртя очи и му обърна гръб. Отдалечи се от него и започна да разглежда залата сама.

Джейк насочи вниманието си върху стените, покрити с неизвестната писменост. Част от отговорите, които търсеше, сигурно се криеха в този непознат език. Беше попитал Балам, но никой в Калипсос не бе в състояние да го разчете.

Погледът на Джейк пробяга върху буквите, после се спря на барелефа върху стената, на който бяха изобразени трите карти. Нещо в тези карти…

Огледа ги внимателно, проследи как някога днешните континенти са били съединени — подобно на парченца от гигантски пъзел — в една огромна земна маса, наречена Пангея. Какво толкова имаше в тези карти, че не можеше да откъсне очи от тях?

Едва сега Джейк забеляза надписа под картите.

Предишния път бе толкова шокиран от откритието, че това е Пангея, че не бе обърнал внимание на изписаната отдолу дума. В края на краищата, това бе още една дума, изписана с онези странни букви.

Тя не му говореше нищо. Отново насочи вниманието си към кръглите карти. Погледът му се местеше напред-назад по тях. Седемте континента образуваха един суперконтинент. И все пак мисълта за необикновените символи не го напускаше. Те като че ли мержелееха в крайчеца на окото му. Само осем букви. Осем парченца от пъзела. Джейк отново погледна събраните в едно континента на Пангея, сетне буквите.

Ами ако…?

Представи си буквите наредени по-плътно една до друга.

Като че ли започна да се образува някаква дума. Нещо му изглеждаше познато. Мистерията накара мозъка му да заработи на по-високи обороти.

Джейк бръкна в джоба си и извади скицника на майка си. Откъсна една празна страница и измъкна молива, който държеше пъхнат между спиралите на скицника. Притисна листа към стената и започна да движи молива по повърхността му, така че да получи отпечатък на буквите.

Сега вече разполагаше с копие от надписа, нанесен върху хартията. Приклекна и нагъна листа като акордеон, така че буквите да могат да се залепят една за друга. Също като континентите, които образуваха Пангея.

Започна да приближава буквите изключително внимателно, докато те не образуваха една дума. Джейк погледна резултата.

Шокът го накара да скочи на крака. Листът хартия затрепери в ръцете му. Едва сега разбра какво го бе накарало да се върне тук. Подреди наум буквите, така че да заемат по-позната форма.

Изрече на глас получената дума.

— Атлантис… Атлантида!

Джейк отстъпи назад от стената. Възможно ли бе това? Нима пирамидата и знанието, скрито в нея, можеха да бъдат проследени чак до Атлантида, до митичния остров, управляван от високоразвита раса? Опита се да подреди знанията си за Атлантида. Най-ранните свидетелства за нея били записани от Платон, един от най-прочутите древногръцки философи. Той твърдеше, че е посещавал Атлантида, че е виждал нейните чудеса. Според неговата история, островът бил унищожен от страховит катаклизъм, който го разцепил на парчета и потопил в морето.

Джейк се върна при картата. Докосна повърхността на Пангея. Суперконтинентът наистина приличаше на остров. Дали Платон бе видял него? Дали древногръцкият философ не бе идвал тук… също като Джейк и Кейди? И дали не е бил настроен поетично, когато е заявил, че Атлантида е изчезнала в безбрежния океан? Може пък да е имал предвид, че цивилизацията на Атлантида е изчезнала в океана на времето.

Всичко това му дойде прекалено много. Джейк се отдръпна. Обърна се и огледа смаяно стените, представи си и кристалното сърце, разположено в залата над тази. Дали всичко това не бе построено от изгубената цивилизация на Атлантида? Дали тъкмо тяхната технология не бе върнала Изгубените племена назад във времето, в Пангея? Или пък самият народ на Атлантида е бил първото Изгубено племе? Те ли са поставили началото на всичко това? Ако е така, къде са изчезнали?

Въпрос след въпрос изпълваха главата му.

Джейк притисна ушите си с длани. Бе решил една загадка, но тя бе породила поне хиляда други.

— Джейк!

Викът прониза бъркотията в главата му. Обърна се към Кейди. Тя стоеше в центъра на вътрешното колело, а в ръката си държеше джобния часовник. Беше отворила капака му, сякаш проверяваше колко е часът, но се бе намръщила, сякаш нещо в него я тревожеше.

Джейк беше доволен да се откъсне от загадката на Атлантида. Присъедини се към сестра си във вътрешния кръг.

— Какво има? — попита я той.

Тя завъртя часовника под ъгъл и посочи нещо под капака. Джейк се пресегна и нагласи часовника под светлината. Върху златната повърхност ясно бе очертан един символ.

Джейк го позна. Това беше анкх, египетският символ на живота. Бе един от най-важните символи в Древен Египет, носен от фараоните по време на най-важните церемонии.

— Погледни и това — каза Кейди. Тя придърпа часовника по-близо до себе си. — Секундната стрелка се върти назад!

Джейк отдавна го бе забелязал, но бе забравил да каже на Кейди. Това бе съвсем дребна загадка в сравнение с намирането на часовника на баща им.

Джейк придърпа часовника към себе си. Искаше да види по-отблизо египетския анкх.

Кейди обаче не го пусна.

— Не разбирам. Какво му има на часовника на татко? Може би трябва да го сверим.

Джейк, който продължаваше да се опитва да разгледа египетския символ по-отблизо, едва след секунда-две осъзна какво бе казала Кейди. И по-точно една нейна дума.

Да го сверим.

Реакцията му бе прекалено бавна. Пръстите на Кейди вече бяха издърпали венеца на часовника. Той служеше не само за навиване на пружинката, но и за сверяване.

— Недей! — предупреди я Джейк.

В този миг той си спомни съвета, който Балам бе дал на Марика: Огледай се два пъти, преди да направиш една стъпка. Мъдра поговорка, която учеше на въздържание и предпазливост.

Кейди обаче не се отличаваше с подобни качества. Тя просто дръпна венеца.

Мигом прозвуча скърцане и грохот на зъбни колела, които се завъртат тежко-тежко. Не часовникът обаче бе източникът на тези звуци, а големите златни колела. Зъбните колела на маянския календар, в центъра на който стояха Джейк и Кейди, започнаха да се въртят. Отначало движението им бе бавно, но постепенно започна да набира скорост и те се завъртяха толкова бързо, че една грешна стъпка на Джейк или Кейди можеше да им струва някой крак. Златните колела се въртяха толкова бързо, че очертанията им се размиха.

Джейк продължаваше да държи сестра си за ръка, а часовникът на баща им остана между тях. Докато колелата продължаваха шеметното си въртене, той усети под краката им да се надига някаква сила.

Понечи да предупреди сестра си.

— Дръж…

Избухна бяла светлина и ги погълна. Беше толкова ярка, че мигом го заслепи. Макар да не виждаше нищо, той усещаше, че силата ги издига нагоре, чувстваше се като в асансьор, на който е закрепен ракетен двигател. Всичко това продължи не повече от секунда.

После свърши.

Джейк премигна, опитвайки се да прогони остатъчния ефект от ослепителната светлина, а около него прогърмяха гръмотевици.

Гръмотевици?

Ослепителната светлина бе заменена от най-обикновени светкавици.

Когато зрението му се проясни, Джейк се огледа смаяно около себе си. Кейди се притисна към него, също толкова вцепенена от изненада. Бяха заобиколени от стъклени витрини и пиедестали, с разположени върху тях древни артефакти. На две педи от тях стоеше златната пирамида с нефритения дракон.

Бяха се върнали в Британския музей!

У дома.

Дали всичко това не бе сън?

Джейк продължаваше да държи ръцете на Кейди. Джобният часовник на баща им лежеше в дланите й. На левите си китки и двамата носеха метални гривни.

Преди да успее да осмисли случилото се, прозвуча гръмогласен вик, от който и двамата подскочиха.

— Не!

Джейк се обърна. Някакъв грамаден мъж тичаше към тях. Това беше Морган Дръмонд, телохранителят, осигурен им от корпорацията „Бледсуърт“. Миг преди да изчезнат, Дръмонд също се бе втурнал към тях с викове.

Също както сега.

— Дръпнете се назад! — сгълча ги Дръмонд. Той застана до тях, почеса се по главата, сетне огледа залата, сякаш чувстваше, че нещо не е наред. Миг по-късно спря погледа си върху Джейк и Кейди. Изражението му излъчваше смътно подозрение.

— Какво правехте вие двамата?

Джейк измъкна златния часовник от ръката на сестра си и го показа на Морган. Преди мъжът да успее да го разгледа добре, момчето го прибра в джоба си.

— Проверявахме колко е часът — каза и смушка тайничко Кейди.

Тя се стресна, сетне закима усърдно, тъй като не бе в състояние да произнесе и една дума.

— След като сте видели колко е часът — каза Дръмонд с обичайната нотка на безцеремонност в гласа си, — значи сте наясно, че прекарахте тук достатъчно време. Затъмнението свърши и спонсорите на музея искат да разгледат експозицията.

Джейк погледна към прозореца. Затъмнението? След като то бе свършило току-що, значи тук, в Лондон, не бяха изминали повече от минута или две. А в Пангея бяха прекарали повече от седмица… и се бяха върнали на мястото, където бе започнало всичко.

Бяха пътували в пространството и във времето.

Дръмонд огледа залата, сякаш търсеше нещо. Очите му останаха подозрително присвити, сетне погледна Джейк и Кейди.

— Пипали ли сте нещо тук?

— Разбира се, че не — престори се на обиден Джейк.

Кейди също поклати глава.

— И нищо необикновено не се е случвало?

— Имаше светкавици. И гръмотевици. После осветлението угасна. — Джейк сви рамене. — Но ние не се боим от тъмното.

Джейк запази невъзмутимото си изражение, но изгледа многозначително Дръмонд. Телохранителят им бе заявил, че са дошли в Лондон, за да привлекат вниманието на медиите към изложбата. Дали зад това обаче не се криеше друг мотив? Нещо далеч по-зловещо? Дали шефът на Дръмонд не се бе надявал, че те ще му отворят портала към Пангея? Това ли бе истинската причина да ги доведат тук и да ги оставят сами в музея?

Очите на Дръмонд блеснаха, изпълнени с подозрение, но суматохата около входната врата отвлече вниманието му. Прозвучаха възбудени гласове. В залата влязоха елегантно облечени мъже и жени.

Дръмонд се намръщи при появата им. Гласът му бе изпълнен с разочарование.

— Мисля, че е време да се връщате в хотела. Самолетът ви излита утре рано сутринта.

Джейк погледна Кейди. Той дръпна ръкава си, за да скрие металната гривна. Тя последва примера му и направи същото. Вече й бе казал за символа, който бе видял върху сабята на гракила и за подозренията си относно корпорацията „Бледсуърт“.

Когато Дръмонд се обърна с лице към приближаващите гости, сребрист отблясък привлече вниманието на Джейк към стоманената игла на вратовръзката му. Миниатюрният грифон, протегнал напред хищните си нокти, бе символът на „Бледсуърт Индъстриз“. Както и на Калверум Рекс, Краля на черепите.

Дръмонд се обърна отново към тях. Друг, по-малък отблясък, отново привлече вниманието на Джейк към стоманената игла. Със сигурност щеше да го пропусне, ако точно в този момент не гледаше към нея. Окото на грифона проблесна, сякаш в него гореше тъмен пламък. Джейк го бе забелязал, още докато прекосяваха Лондон с лимузината. Но тогава бе решил, че това е миниатюрен черен диамант.

Сега обаче знаеше истината.

Разпозна камъка, от който бе изработено черното око. Беше миниатюрно късче кръвен камък, кристалът, създаден от черната алхимия на Калверум Рекс.

Джейк едва успя да прикрие отвращението си. Това бе неоспоримото доказателство, че между миналото и настоящето съществуваше връзка. Но каква точно? Джейк отклони погледа си с усилие, за да запази в тайна откритието, което бе направил току-що.

— Значи сте приключили? — попита ги Дръмонд.

Джейк погледна Кейди. Шокът бе отминал и в очите й гореше огън. Прочете на лицето й отговора на въпроса. Той съвпадаше с неговия.

Дали са приключили?

Джейк и Кейди бяха категорични в своето решение както никога досега.

Не… едва сега започваха.