Джейн Еър

ШЕСТА ГЛАВА

Следният ден започна както първият — станахме н се облякохме на светлината на свещи; но тази сутрин мина без церемонията на умиването: водата в каните бе замръзнала. Предишната вечер времето се промени и цяла нощ през пролуките на прозорците на спалнята ни свири такъв силен североизточен вятър, че ние треперехме от студ в леглата си и водата в каните се превърна в лед.

Преди още да бе свършил дългият час, посветен на молитви и четене на Библията, аз бях вече умряла от студ. Най-после стана време за закуска и този път овесената каша не бе прегоряла; по качество тя беше поносима, но количеството й — съвсем недостатъчно. Колко малка ми се стори моята порция! Искаше ми се тя да е два пъти по-голяма.

Този ден ме включиха в числото на ученичките от четвърти клас и вече трябваше да изпълнявам задълженията си като останалите; досега бях само наблюдателка на живота в Лоуд, а занапред щях да участвувам непосредствено в него. Тъй като не бях свикнала да уча наизуст, отначало уроците ми се сториха дълги и трудни; честата смяна на един предмет с друг също ме смути и аз се зарадвах, когато към три следобед мис Смит ми даде тясно, дълго около два метра парче муселин, заедно с игла, напръстник и другите необходими принадлежности и ми каза да седна в един тих ъгъл на класната стая и да поръбя парчето. През този час повечето момичета шиеха, само един клас имаше четене при мис Скачърд; тъй като в стаята бе тихо, аз чувах ясно какво четат и как четат всички, а също и какви забележки прави мис Скачърд. Това беше час по история на Англия; сред ученичките, които четяха, забелязах момичето, с което говорих на верандата: в началото на урока то бе най-отпред, ала заради някаква грешка в произношението или за това, че не бе внимавало добре в препинателните знаци, неочаквано го изпратиха най-отзад. Но дори след това мис Скачърд не го остави на мира; тя непрекъснато му правеше забележки:

— Бърнз (изглежда, това бе презимето на момичето; тук към всички ученички се обръщаха на презиме, като към момчета), пак си кривиш краката, застани веднага прилично! Бърнз, пак си издала напред брадата си; Бърнз, вдигни глава, няма да ти позволя да стоиш пред мен в такава поза — и т. н., и т. н.

След като прочетоха главата два пъти, мис Скачърд им каза да затворят книгата и почна да ги изпитва. Урокът беше за Чарлз I и учителката задаваше най-различни въпроси за митническите такси, за корабния данък8 и пр., на които повечето от ученичките не можеха да отговорят; но когато мис Скачърд се обръщаше към Бърнз, за нея сякаш не съществуваше никаква трудност: паметта й, изглежда, бе възприела всичко съществено от урока и тя отговаряше веднага на всеки въпрос. Очаквах учителката да я похвали, задето е внимавала, но вместо това тя изведнъж викна:

— Мръсно, противно момиче! Тази сутрин дори и ноктите си не си изчистила!

За мое учудване Бърнз нищо не отговори.

„Защо — мислех си аз — не обясни, че не е могла нито да си изчисти ноктите, нито да се умие, защото водата замръзна?“

Но вниманието ми бе отвлечено от мис Смит, която ме помоли да й помогна да навие на кълбо едно гранче конци; намотавайки кълбото, тя ми задаваше от време на време въпроси: учила ли съм преди в училище, мога ли да бродирам, да шия, да плета и пр. Докато й помагах, нямах възможност да наблюдавам какво прави мис Скачърд; когато се върнах на мястото си, тя тъкмо казваше нещо, което не можах да чуя, и Бърнз веднага отиде в съседната малка стаичка, където се държаха книгите, и излезе оттам след половин минута със снопче пръчки, завързани от едната страна. Тя подаде на мис Скачърд страшното възпитателно средство с почтителен поклон, сетне спокойно, без да чака да й кажат, развърза престилката си и учителката незабавно я удари силно по врата десетина пъти със снопчето. В очите на Бърнз не се появи нито една сълза и докато аз, гледайки тази картина, трябваше да прекъсна шиенето, понеже пръстите ми трепереха — бях обзета от безпомощен гняв, — лицето на наказаната не трепна и остана замислено както винаги.

— Упорито момиче! — възкликна мис Скачърд. — Нищо не може да те оправи, немарливка такава! Занеси обратно пръчките!

Бърнз послушно изпълни това, което й каза учителката. Когато тя се връщаше от стаичката, аз внимателно я погледнах: тя тъкмо пъхаше в джоба си носната си кърпа, а на слабата й буза личеше следата на току-що изтрита сълза.

Привечер имахме час за игри. По-късно той стана за мен най-приятното време в Лоуд. Парченцето хляб и глътката кафе, които получавахме в пет часа, макар да не ни засищаха, подкрепяха силите ни; напрежението от дългия учебен ден отслабваше; в учебната стая ставаше по-топло, отколкото сутрин — камините горяха малко по-силно, тъй като трябваше да заместват свещите, които се запалваха по-късно; отблясъците на яркочервените пламъци в полумрака, непринудената веселост и многогласата глъчка караха човек да изпитва приятното чувство, че е свободен.

Вечерта на същия ден, в който мис Скачърд наказа с пръчките ученичката си Бърнз, аз вървях между скамейките, масите и групите смеещи се момичета както обикновено сама, но не се чувствувах самотна. Като минавах край прозорците, от време на време повдигах транспарантите и поглеждах навън: валеше силен сняг и долу по первазите на прозорците се бяха натрупали вече цели преспи; притиснала ухо до стъклото, аз успях да чуя въпреки веселата глъч в стаята жалостивия вой на вятъра отвън.

Ако бях напуснала някое уютно семейно огнище и нежни родители, сигурно щях да изпитам в този час особено остро болката на разлъката; сигурно вятърът щеше да навее печал в сърцето ми, а хаосът от гласове да смути душевния ми мир. Но сега те предизвикаха у мен странна възбуда: трескава и дръзка, аз исках вятърът да вие по свирепо, здрачът по-скоро да се превърне в гъст мрак, а глъчката да стане още по-гръмка.

Като прескачах скамейките и се провирах под масите, аз се приближих до една от камините; там зърнах Бърнз — тя бе коленичила мълчаливо до високата решетка на камината и не обръщаше внимание на нищо, което ставаше около нея, задълбочена в една книга, която четеше на слабата светлина на жарта.

— Това пак ли е „Раселас“? — попитах аз, спряла зад нея.

— Да — отговори тя, — ей сега я свършвам.

След пет минути Бърнз затвори книгата. Аз се зарадвах.

„Сега — помислих си — може би ще успея да поговоря с нея“ — и седнах до момичето на пода.

— Как е малкото ти име?

— Хелин.

— Отдалеч ли пристигна тук?

— От север, чак от границата с Шотландия.

— Ще се върнеш ли някога пак там?

— Надявам се, макар че никой не знае какво му носи бъдещето.

— Сигурно ти се иска да напуснеш Лоуд.

— Не. Защо? Изпратили са ме тук, в Лоуд, за да получа образование; какъв смисъл има да си отивам, без да съм постигнала тази цел?

— Но онази учителка — мис Скачърд — е жестока към теб!

— Жестока ли? Ни най-малко. Тя е само строга: не обича моите недостатъци.

— А аз на твое място щях да я намразя; и не бих й се подчинявала: ако ме удари с онзи сноп пръчки, ще го изтръгна от ръцете й и ще го счупя пред очите й!

— Аз пък мисля, че няма да направиш нищо, ако пък направиш, мистър Брокълхърст веднага ще те изключи от училището. Каква болка ще причиниш с това на близките си! Много по-добре е търпеливо да понесеш обидата, от която ще страдаш само ти, отколкото да извършиш необмислена постъпка, която ще огорчи всички твои близки. Пък и Библията ни учи да отвръщаме на злото с добро.

— Но нали е унизително да те бият с пръчки или да те изправят сред стаята пред толкова хора? И при това ти си голямо момиче! Аз съм много по-малка от теб, а не бих понесла това.

— И все пак си длъжна да понасяш всичко, щем се налага; само глупавите и слабоволевите казват, че не могат да понесат кръста, определен им от съдбата.

Слушах я с изумление: не можех да разбера това верую на търпеливостта, а още по-малко — да си обясня или одобря снизхождението, с което Хелин се отнасяше към своята мъчителка. И все пак се досещах, че Хелин Бърнз вижда нещата в някаква особена светлина, непонятна а мен. Допусках, че може би тя е права, а аз греша, но нямах намерение да се задълбочавам в това и отложих размишленията си за по-подходящо време.

— Ти казваш, Хелин, че си имала недостатъци. Какви са те? Ти ми изглеждаш много добра.

— Запомни от мен, че не трябва да съдиш по първите впечатления: мис Скачърд казва, че съм немарлива — и действително никак не умея да държа вещите си в ред; аз съм нехайна; не изпълнявам правилника; чета книги, когато трябва да си уча уроците; върша всичко безсистемно; понякога говоря като теб, че не мога да понасям никакъв установен ред. Всичко това много дразни мис Скачърд, която е винаги спретната, прецизна и взискателна.

— И още раздразнителна и жестока — добавих аз.

Но Хелин Бърнз очевидно не бе съгласна с мен: тя не ми отговори.

— А мис Темпъл също ли е строга като мис Скачърд?

Когато изрекох името на мис Темпъл, на сериозното лице на Хелин се появи лека усмивка.

— Мис Темпъл е много добра; тя трудно би могла да бъде строга към някого, дори към най-лошото момиче от нашето училище. Тя вижда моите недостатъци, кротко ми ги посочва, и ако върша нещо достойно за похвала, никога не скъпи думите си. Убедително доказателство за лошия ми характер е фактът, че дори нейните забележки — толкова кротки, толкова разумни — не могат да ме излекуват от недостатъците ми; дори похвалите й, които ценя така високо, не могат да ме накарат да бъда винаги грижлива и внимателна.

— Странно — казах аз, — нима това е толкова трудно?

— Не се съмнявам, че за теб не е трудно. Наблюдавах те тази сутрин в клас и видях, че много внимаваше, ти нито за миг не отклони вниманието си, когато мис Милър обясняваше новия урок и ти задаваше въпроси. А моите мисли все са някъде далеч. Уж трябва да слушам мис Скачърд и да запомня добре онова, което казва, пък понякога дори не чувам гласа й! Сякаш потъвам в някакъв сън. От време на време ми се струва, че съм в Нортъмбърланд и че това, което чувам, е ромонът на поточето — то тече покрай нашата къща в Дийпден, — и ако трябва да отговоря на някой въпрос, трябва първо да се отърся от съня си; но тъй като не съм чула нищо от урока, защото в ушите ми е звучал само ромонът на поточето, не зная какво да отговоря.

— И все пак колко хубаво отговаряше днес!

— Чиста случайност: онова, което четяхме, ме заинтересува. Днес вместо да мисля за Дийпден, аз се питах как може човек, който обича справедливостта, да постъпва понякога така несправедливо и глупаво, както Чарлз I. И си казвах: жалко, че той, толкова честен и съзнателен, не се е ръководил от нищо друго освен от кралските си права. А само да беше по-прозорлив и да се бе съобразил с така наречения „дух на епохата“!… И все пак той ми харесва, аз го уважавам и ми е жал за него — този клетник, завършил на ешафода! Да, враговете му са по-лоши от него: те са пролели кръв, която са нямали право да проливат. Как са посмели да го убият!

Хелин сякаш говореше на себе си: тя забрави, че трудно мога да я разбера — нали не знаех нищо или почти нищо за този крал! Помъчих се да я върна към въпроса, който интересуваше мен.

— А когато ти преподава мис Темпъл, мислите ти пак ли са някъде далеч?

— Разбира се, не, или много рядко — мис Темпъл винаги казва нещо ново, което е по-интересно от моите мисли. Много обичам да я слушам; тя разказва неща, които често сама съм искала да знам.

— Значи, в часовете на мис Темпъл ти се държиш добре?

— Да, но това става от само себе си: не са нужни никакви усилия; само следвам своите наклонности — с една дума, това не е моя заслуга.

— Не, това е голяма заслуга; ти си добра с онези, които са добри с теб. А според мен така и трябва да бъде. Ако хората са винаги кротки и се покоряват на жестоките и несправедливите, лошите винаги ще вършат каквото си искат; няма да се боят от нищо и няма никога да се променят, а ще стават все по-лоши и по-лоши. Когато ни ударят без причина, трябва да отговорим на удара с удар — уверена съм в това, — и то с такава сила, че този, който ни е ударил, завинаги да се отучи да удря.

— Сигурна съм, че ще разсъждаваш другояче, когато пораснеш: сега ти си малко, неразумно момиче.

— Но аз така чувствувам нещата, Хелин: трябва да мразя онези, които въпреки усилията ми да им угодя, продължават да ме мразят; трябва да се противопоставям на онези, които ме наказват несправедливо. Това е толкова естествено, колкото да обичаш този, който е благ към теб, или да приемеш наказанието, когато то е заслужено.

— Това е схващане на езичниците и диваците, но християните и цивилизованите хора не мислят така.

— Нима? Защо?

— Защото не насилието е най-доброто оръжие срещу омразата и не отмъщението е най-доброто средство против несправедливостта.

— Тогава с какво да се борим срещу омразата?

— Прочети Новия завет и обърни внимание какво казва и как постъпва Христос. Нека думите му станат закон за теб, а делата му — пример.

— Какво казва той?

— „Обичайте враговете си; благославяйте тези, които ви хулят; вършете добрини на онези, които ви мразят и се отнасят жестоко с вас.“

— Тогава аз трябва да обичам мисис Рийд, което не мога да сторя; трябва да благославям и сина й Джон — нещо също невъзможно.

На свой ред Хелин Бърнз ме помоли да й обясня по-подробно причините за това и аз започнах да разказвам историята на страданията и обидите, които бях понесла. Говорех това, което чувствувах — страстно и разпалено, — без да премълчавам или смекчавам нещо.

Хелин търпеливо ме изслуша докрай; очаквах след това да направи някаква забележка, но тя не каза нищо.

— Е — запитах аз припряно, — мисис Рийд не е ли коравосърдечна, лоша жена?

— Тя без съмнение е била жестока към теб; но тя е мразила твоя характер, както мис Скачърд мрази моя. Интересно — с какви подробности помниш всичко, което ти е сторила или казала! Колко дълбоки следи е оставила в сърцето ти нейната несправедливост! На мен несправедливостите не правят такова силно впечатление. Не би ли се почувствувала по-щастлива, ако се опиташ да забравиш жестокостта на мисис Рийд и гневните чувства, които поражда тази жестокост? Животът ми се струва твърде кратък, за да го тровим със злоба и горчиви спомени. На този свят ние, хората, сме пълни с недостатъци, а и не можем да бъдем други; но ще дойде ден — сигурна съм в това, — когато ще се освободим от тях, освобождавайки се от нашите поддаващи се на покварата тела, денят, в който ще се отървем от унижението и греха ведно с гнетящата ни плът и ще остане само искрата на духа — незримата същност на живота и мисълта, чиста, както когато напуска всевишния, за да вдъхне живот на някой човек и по-късно да го напусне, за да се свърже с някое по-висше същество — да премине всички степени на славата: от бледата човешка душа до лъчезарната душа на херувима! Дали тази искра би се вселила някога в по-низше създание, например от човека в сатаната? Не, не допускам това. Вярвам в нещо друго, което не съм научила от никого и за което рядко говоря, но то е наслада за мен и аз твърдо вярвам в него, тъй като то вдъхва упование на всички; с него вечността за мен е почивка — огромен дом, а не царство на ужаса, ад. И после, с това верую аз мога много лесно да разгранича престъпника от неговото престъпление, мога съвсем искрено да простя на престъпника и в същото време да презирам престъплението му; благодарение на това верую сърцето ми никога не жадува за мъст, падението никога не ме отвращава твърде силно, несправедливостта никога не ме обезсърчава прекалено много; живея спокойно и очаквам спокойно смъртта.

Когато Хелин изрече последната фраза, главата й, дотогава наведена, клюмна съвсем. Разбрах по погледа й, че не желае да говори повече и предпочита да се вглъби в мислите си. Но тя не можа дълго да размишлява: една старша — едро, грубо момиче — дойде и рече със силен къмбърландски акцент:

— Хелин Бърнз, ако не дойдеш още сега с мен да подредиш чекмеджето си и да прибереш ръкоделието си, ще те обадя на мис Скачърд.

Хелин с въздишка се отърси от мислите си, стана и тръгна веднага, без да възрази.