23

Златните милионери един по един бяха отпътували за града или извънградските си имения, следвани от прислугата и багажа.

— Довиждане… довиждане… прекарахме чудесно… ще се видим отново в Сан Франциско…

Джини имаше усещането, че лицето й ще се разкриви от усмивки. Наистина ли бяха минали само четири дена? Чувстваше се като кукла с конци вместо нерви, изопнати толкова силно, като че ли всеки момент щяха да се скъсат. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за прахчетата, които Иван й даваше два пъти дневно като награда за „добро държание“. Първото получаваше сутрин, за да е готова за следобеда, когато излизаше да язди, обикновено съпроводена от Сам Мърдок. Второто — малко преди да слезе за вечеря. През останалото време „мируваше“ в стаята си, обляна в пот. Въртеше се върху чаршафите, за да облекчи сърбежа, изгарящ кожата й и да потуши болката в слепоочията, заплашваща да погълне мозъка й. Вече не си задаваше въпроса, какво е станало с нея. Можеше да се съсредоточи само върху едно — облекчението… милостивото, носещо покой облекчение, когато чувстваше как отново се превръща в човешко същество.

Мърдок бе внимателен и дружелюбен. Държанието му бе безупречно, дори и когато оставаха насаме.

Всяка сутрин й подаряваше свежи цветя, а вечер — екзотична орхидея с цвят на восък от оранжериите си. Иван се усмихваше одобрително. Е, да. Мърдок бе умен мъж, иначе не би станал толкова богат и влиятелен. Но бе също и уязвим. По присъщия си фин и деликатен начин бе дал да се разбере, че Джини го привлича.

„Ще видим“, мислеше си Иван Сарканов. Въпреки всичко ставаше нетърпелив. Мърдок се държеше прекалено предпазливо. А така нареченият му тъст, сенаторът, в последно време бе станал необяснимо хладен. Брандо се тревожеше за нещо.

Акциите на една от главните мини в Комщок обезпокоително бяха паднали и дори най-едрите борсови акули започваха да се безпокоят. Освен това Брандо извършваше сделки със земя в Южна Калифорния, но ако можеше да се вярва на слуховете, без особен успех. Имаше и дял в някаква презокеанска линия. Някои от дребните акционери се бяха споразумели и бяха продали акциите си. Поне за сега — неизвестно на кого. Така Брандо бе изпуснал известни дивиденти, на които разчиташе. Да, освен това и капиталите, които бяха инвестирали съвместно с Иван и както се оказваше не по най-добрия начин. Винаги се намесваха акулите, които имаха собствени тайни начини да се доберат до парите, а ставаше ли дума за това да умножат богатствата си, не проявяваха никакви скрупули. Мърдок също спадаше към тях. Винаги го бяха наричали „обвития в потайност Мърдок“. Сега, когато Иван го познаваше, не му се струваше по-различен другите. Човек като всички останали.

Иван се опияняваше от усещането за собствената си власт. Досега всичките му грижливо подготвени планове се бяха осъществили. По изключение дори му бе провървяло на игралната маса. Съдбата бе благосклонна във всичките му начинания. Общо взето, дори и в непредвидения брак. Научавайки за някой машинации около руско-американския тръст и необяснимо изтеклите суми, император Александър едва ли щеше да се покаже прекалено суров към съпруга на смятаната си за отдавна изгубена дъщеря. Този път всяка игра се бе оказала печеливша. Сякаш трябваше единствено да протегне ръка към успехът, който сам му се предлагаше.

Джини изобщо не подозираше за плановете на съпруга си. Сенаторът и зет му, заедно с останалите гости, бяха отпътували за Сан Франциско ден преди тях двете със Соня. Те щяха да бъдат съпроводени по обратния път лично от Сам Мърдок, пътуващ по някакви делови ангажименти, преди да продължи за Вирджиния.

— Използвай добре времето си, любов моя! — Рано сутринта Иван бе дошъл в стаята на Джини, за да се сбогува. — Знаеш как да оплетеш един мъж, нали? И бъди мила с Консепсион, която ще дойде с теб в Сан Франциско. Не знаеше ли? Доколкото ми е известно, господин Мърдок строи там някаква къща в гръцки стил, но докато стане готова, момичето трябва да живее някъде. Мащехата ти с готовност й предложи гостоприемството си, при което отличният ти испански ще окаже неоценима помощ. Разбираш нали?

Да, тя разбираше. Прекалено добре. Да живее под един покрив с Консепсион… точно Консепсион. Почетна гостенка в бащиния й дом! Бяха танцували, усмихвайки се една на друга. От пъстрите котешки очи на Консепсион повече от всякога струеше презрение и триумф. Консепсион я мразеше и никога нямаше да й прости… Колко ли далеч щеше да стигне в желанието си за мъст?

Джини се пазеше да не би Иван да отгатне мислите й. Сега той я държеше в ръцете си с онези магически прахчета, които можеше да й даде или откаже, когато пожелаеше и в зависимост от настроенията си. Да се чувства добре — това бе всичко, което Джини желаеше в момента.

— Ще ти дам две прахчета. Ако бъдеш разумна, ще видиш, че ще ти стигнат, докато отново се видим в Сан Франциско. — Гласът му бе нежен и строг едновременно, като стоманена камбанка изпод покривало от кадифе. — Ще бъдеш разумна, нали, скъпа моя? Мисля, че вече се научи. Никакви тайни срещи с коняри. Съвсем различно е, разбира се, ако домакинът ти те помоли да пояздиш насаме с него или да се качиш в стаята му. Досещаш се какво имам предвид?

Иван едва бе излязъл и Джини потърси убежище в стаята си. Бе я събудил рано сутринта, когато тя най-сетне мислеше, че ще успее да заспи спокойно. Клепачите й бяха тежки и подпухнали, а очите пълни с готови всеки момент да рукнат сълзи. Но сълзите й бяха свършили. Чувстваше се съвсем празна. Единствено мисълта за спасителното действие на безценните прахчета й даде сили механично да се съблече. Свали всичко, освен ленената блуза и се хвърли напреки на леглото, затваряйки очи.

На вратата тихо се почука и още преди да бе успяла да отговори, на прага се появи Соня, която решително прекоси стаята, без да откъсва поглед от момичето.

— Джини! Не се преструвай на заспала. Този път няма да ми се измъкнеш. Трябва да поговорим.

Без да дочака отговор, Соня придърпа едно кресло и седна до леглото на момичето. Големите й, порцеланово сини очи изглеждаха млади и детински както винаги, въпреки ореола от ситни бръчици, но устата й бе придобила своенравен израз. Пълните й, меки устни бяха плътно стиснати.

— Джини, какво, за Бога, се е случило с теб? Криеш се от мен, изглежда се криеш от всички! А Иван, който постоянно е край теб… нещо се е случило. Чувствам го, а и баща ти също. Безпокоим се. А освен това трябва да знам защо допускаш господин Мърдок толкова близко до себе си? — Соня се наведе и надникна в насълзените й, полуотворени очи, които й отвърнаха със странно празен поглед. Дали момичето изобщо я бе чуло? Държеше се като кукла на конци. Зад всичко това се криеше нещо зловещо, но какво?

— Джини! — остро повтори Соня. — Чуваш ли ме? Какво се е случило? Преди не си бяхме толкова чужди, бяхме приятелки. Останах само за да имам възможност да поговоря насаме с теб и този път няма да те оставя на мира, докато не поговорим!

— Какво толкова има да говорим? Правя това, което всички очакват от мен. Омъжих се за Иван, държа се така, както той иска. Не можете ли да ме оставите на мира?

— Да те оставим на мира! Това е едно от нещата, за които исках да поговорим. Защо толкова настояваш да бъдеш оставена на мира? Ако нещо не е наред, навярно бих могла да ти помогна. Може би ще те облекчи, ако излееш душата си пред някого. Не изглеждаш никак добре. Мисля, че когато се върнем в града трябва да отидеш на лекар.

Джини се изправи, но след това отново падна върху възглавниците.

— Лекар! Очевидно и ти подобно на Иван смяташ, че мястото ми е в лудница. Дълъг, спокоен отдих — така ли се нарича? Бих искала само да престанете да се безпокоите за мен. И без това вече е късно…

Желаеше Соня да си тръгне и да я остави на спокойствие. Какво искаха всички те от нея? Защо трябваше точно сега да я измъчва с подобни въпроси?

— Не си ли щастлива? Иван изглежда така отдаден на брака си, но все пак аз също съм жена и мога да почувствам някои неща. Какво се е случило? Какво не е наред? Или, прости прямотата ми, да не би да очакваш дете? Това ли е причината за странното ти държание?

— Не, не! Не съм бременна. А ако намираш държанието ми за странно… е, ние не се познаваме толкова добре, нали? Нека оставим това, моля те, Соня. Имам ужасно главоболие и не съм в подходящо настроение за женски разговор. Освен това нямам никакви тайни, които бих могла да ти доверя. Защо не поговориш с Иван?

Джини чу въздишката на Соня.

— Иван е… ох, външно е толкова изискан, но с него е ужасно трудно да се разговаря. Той… не би трябвало да го казвам пред теб, но дори баща ти е… нека кажем, загрижен. Защо отсъства толкова често? Къде ходи? Джини, сигурно също си си задавала подобни въпроси. Това ли е, което те гложди?

— Бих желала да отсъстваше още по-често! Мислиш ли, че ме тревожи мисълта с какво се занимава? Ох, сега си ужасена, не е ли така? Но това е самата истина. Доволна ли си?

Въпреки изблика си, Джини бе малко изненадана, че Соня не започна да протестира, а само наведе русата си глава.

— Аз… си мислех, че може да има нещо такова. Начинът, по който те… те пробутва на други мъже… Джини, ужасно съжалявам! Мисля, че постепенно и баща ти започва да съжалява. Искам само да знаеш, че по всяко време можеш да се обърнеш към нас. Баща ти не е особено сговорчив, познавам го, но той наистина много те обича и съжалява, че не те е опознал по-добре. Моля те, не се отдръпвай напълно от нас, Джини!

Соня би желала да каже още много, искаше да разкрие пред Джини някои от грижите си, но пребледнялото, изумено лице на доведената й дъщеря я накара да се откаже. Имаше чувството, че ги дели стъклена стена. Можеха да се виждат и да си говорят, но дали Джини я чуваше? Момичето бе станало прекалено затворено и дори признанието, че не се разбират с Иван Соня трябваше да изтръгва почти насила. По-възрастната жена се убеди, че един подобен разговор не би довел до нищо.

Изпълнена със състрадание, тя погали лицето на Джини и излезе от стаята. Светлите й вежди загрижено се сключиха. Трябваше да каже на Уилям за това, въпреки, че той си имаше достатъчно други грижи, сред които и странното държание на зет му. Сега той наблюдаваше принца с известна подозрителност. Твърде много слухове се носеха за него. Бил комарджия и спекулант, за когото се говореше, че нямал никакви скрупули. Ех, ако Уилям не му бе помогнал при инвестирането на онези пари! Ако акциите не падаха… ако… ако! А и Джини, която ходеше наоколо като призрак. Дори когато се усмихваше или участваше в някой разговор, човек имаше чувство, че е другаде. Всъщност… всъщност колко жалко, че се бе впуснала в този брак, въпреки че отначало Соня го бе считала за възможно най-добрата партия! Но имаше и още нещо, за което Соня почти не смееше да мисли. Нещо, което можеше да доведе до истинска катастрофа!

„Трябва да има някакъв изход!“, казваше си Соня от известно време насам, както се опитваше да успокоява и съпруга си. Да, трябва да има някакво тайно, сигурно решение.

Соня не знаеше, че проблемите й бяха на път да се решат по възможно най-добрия начин. Нито пък съпругът й, сенаторът, пътуващ сред напрегнато мълчание заедно със зет си, който, изглежда, единствен бе в мир със себе си и света.

След известно време Джини изостави намерението си да заспи. Бе прекалено напрегната, а опитите на Соня да измъкне нещо от нея я бяха изтощили още повече. Боейки се от собствените си мисли, момичето глътна едно прахче, след което, посъживена от мисълта за облекчението, което щеше да настъпи след малко, слезе долу.

Соня бе излязла на езда с Консепсион. Джини отвратена сбърчи нос. Как ли щеше да реагира мащехата й, ако знаеше, че преди време Джини се бе нахвърлила върху Консепсион с нож в ръка. Мисълта за това й се стори почти комична. Един прислужник с белязано от шарка лице я осведоми, че господин Мърдок е зает в работния си кабинет, но че за нея бил приготвен лек обяд, който ако пожелаела, щял да й бъде сервиран на открито, във вътрешния двор. Господин Мърдок скоро щял да се присъедини към нея.

Сега значи щеше да й се удаде възможност да узнае истинските намерения на Сам Мърдок. Сега, когато Иван бе далеч, той нямаше да губи повече време. В безгрижното й, лекомислено настроение тази мисъл почти не я смути. А навън, до масата, сервирана под едно сенчесто дърво, стоеше голям пакет. Върху една картичка, под небрежно изписаните инициали „СМ.“ бе надраскано името й.

Тя разкъса скъпата опаковка със златисти панделки. Пъстрата картонена кутия съдържаше кадифена торбичка за бижута, в която имаше широка гривна… не, две — по една за всяка ръка. Върху старото злато блестяха диаманти и смарагди. Джини зяпна с широко отворени очи. Какво можеше да означава подобен дързък подарък, струващ цяло състояние? Как трябваше да го разбира?

Въпреки тези мисли тя не можеше да избяга от женската си природа. Вдигна накитите срещу слънцето, възхитена от чистия блясък на всеки един от камъните. Естествено не можеше да приеме подобен подарък. Щеше да й се наложи да му го каже, но сега изпитваше желание да си ги сложи, само веднъж. „По-добре не“, с въздишка помисли тя и тогава видя сред кадифето още някакъв предмет. Златно ключе на верижка от същия метал.

„Ключът е за задната врата на една къща, която се строи на хълма Ноб Хил в Сан Франциско. Ако имате желание за това, ще се убедите, че става и за вратата на стаята ми, онази, която виждате там горе. Що се отнася до бижутата, те са ваши. Ако не ви харесват, бихте могла да ги подарите или продадете.“

Сам Мърдок незабелязано се бе приближил и спокойно я наблюдаваше. Що за странен човек! Какво трябваше да му отвърне?

— Защо имате толкова слисан вид, принцесо? — той се приближи, а гласът му прозвуча малко по-хладно. — Този подарък не е свързан с никакви… условия. Както знаете, мога да си позволя да задоволявам някои свои прищевки. Ако искате, приемете го като жест на извинение. — Той седна срещу момичето, което мълчеше, неспособно да продума. Джини се взираше в ъгловатото му, излъчващо сила лице, което не издаваше нищо. — Що се отнася до ключа — продължи Мърдок, — надявам се, че ще бъдете така добра да ми помогнете при избора на мебели. За съжаление Консепсион няма никакъв вкус в това отношение, а къщата има нужда от женска ръка.

— Но — заекна най-сетне тя — но защо аз? Мисля, ох, зная, че бяхте много мил, отзивчив и толерантен, но… — тя се поколеба, но след това остави думите сами да се леят, преди отново да бе изгубила смелост — не вярвам, че желаете да ме вкарате в леглото си — нещо, което бих помислила за всеки друг мъж, направил ми подобен подарък! Мисля също, че знаете прекалено много за мен, за да желаете да го направите. Да не би да е само защото моят… защото Иван ме овеси на врата ви? — Тя добави горчиво и с неочаквана дързост: — Сигурно сте отгатнал защо го прави. Трябва да сте свикнал с подобни неща. Учудвам се, че не се гнусите от мен. Трябваше да бъда особено мила с вас, знаете ли. И, както виждате, следвам тези инструкции. Проявихте достатъчно благоприличие да се престорите, че не го забелязвате и бяхте… ох, за Бога! Бихте ли ми казал защо?

Той кимна и на Джини й се стори, че върху на лицето му, останало иначе вежливо както винаги, за миг се бе появил израз на одобрение.

— Добре казано! И тъй като бяхте толкова искрена с мен, надявам се мога да ви отвърна със същото. Но, скъпа моя, трябва да ви помоля да уважите каприза на един стар човек. Да кажем, че съм решил да ви направя този подарък, защото ви харесвам… да, наистина ви харесвам. Бих се гордял, ако гледате на мен като на свой приятел… ако ми обещаете, когато имате нужда от помощ или съвет, да се обърнете първо към мен. Още повече, че не съм свикнал да издавам поверените ми тайни. Сигурен съм, че сте в състояние сама да си направите заключенията.

Джини си играеше с чашата изстудено бяло вино.

— Стив — неочаквано рече тя, — намесен е Стив, нали? Вие уредихте срещата ни онази нощ, а на следващия ден… — Тя преглътна и каза: — Стив е убил онзи човек, права ли съм? А вие го скрихте. Поне ми имаше достатъчно доверие, за да повярва, че не бих го предала! Мисля, че се познавате по-добре, отколкото искате да признаете, но това, което не мога да разбера е, защо, за Бога, бе дошъл Стив. Наистина ли бе случайност? Защо?

— Мисля, че бихте предпочела да попитате него. — Гласът на Сам Мърдок бе необвързващ. Той въздъхна, сякаш му бе неудобно, поколеба се, след което продължи. — Навярно си спомняте, че Стив има навика да запазва някои неща за себе си. Но поне това мога да ви издам: Преди много време бях приятел на баща му. Бях приятел и на дон Франсиско Алварадо, откакто през войната от четиридесет и седма воювахме един срещу друг… много преди вие да се родите, разбира се. — След това някак несигурно добави: — Някога Стив работеше за мен.

— Няма да ми кажете нищо повече, нали? Никой не е докрай откровен с мен. А Стив… ох, вие не разбирате, той ме презира. Той…

— Мисля — нежно, но уверено рече Сам Мърдок, — че се подценявате, скъпа. Ако приемате съвети от един стар човек с голям опит, на ваше място не бих се заблуждавал и просто бих изчакал. — Той й хвърли продължителен, замислен поглед. — Но всичко, разбира се, зависи от това какво всъщност желаете.

24

Да, какво всъщност искаше тя? През изминалите, преживени като в транс месеци, никога не си бе поставяла подобни въпроси. Веднъж, вече не можеше да си спомни къде и кога, й бяха показали муха в кехлибар. Тази представя повече от всичко отговаряше на сегашното й състояние. Сякаш живееше в някаква лепкава маса, през която можеше да вижда света, без в действителност да принадлежи към него, без истински да усеща. Дори след толкова ненадейната поява на Стив някак й се бе удало да запази душата си незасегната. Повече от всякога бе убедена, че завинаги трябва да го изгони от живота си, ако не иска отново да страда. Но защо Стив, чийто думи така я бяха наранили, отново бе станал толкова приветлив?

Бе й изпратил пакетче с единадесет прахчета против главоболие, единственото, което я крепеше сега. Сам Мърдок лично й бе предал обвитото в кафява хартия пакетче. „Значи все пак не е забравил“, мислеше си Джини, питайки се дали отново ще се опита да я види. Съвсем ясно си даваше сметка за странната смесица от чувства, които я разкъсваха.

— Старият ми приятел Черников ни кани на вечеря — извести я Иван няколко дена след завръщането й от Сан Франциско. Момичето се опитваше да не забелязва строгия му поглед, докато й говореше. — Мисля, че трябва да вземем и приятелката ти, очарователната и общителна госпожица Санчес, не смяташ ли, любов моя? Би го сметнала за мил жест, а и тя без съмнение ще пооживи вечерта. В последно време приличаш на малка, плашлива мишчица. И моля те, не поставяй и двама ни в неудобно положение, като го молиш за лекарство за… за нервите си. Аз имам грижа. Искам, връщайки се в Русия, да съхрани спомена за семейното ни щастие.

Бе се научила да му отговаря спокойно и покорно. Реши да не издава тайната на скритите прахчета, които, макар и по-слаби от онези, давани й от Иван два пъти дневно, й помагаха да запази спокойствие.

— Връща се в Русия? Вече?

— Скъпа моя! Струва ми се, че в крайна на краищата ти се привърза към графа. Ще ти липсва ли, Виржини? Би ли искала и ние да заминем? — Джини стоеше пред прозореца и сега мъжът се приближи към нея и сложи ръце на раменете й. Жест, който при всеки друг би бил израз на обич, но винаги, когато Иван я докосваше, Джини едва успяваше да овладее ужаса си.

— Мислех, че възнамеряваш скоро да ме заведеш в Русия, за да мога да опозная моя… да опозная императора — с умишлено безразличен глас рече тя. — А при последната ни среща граф Черников не спомена нищо за скорошно заминаване.

— Навярно е променил мнението си! В крайна сметка сега, когато Сенатът най-сетне ратифицира покупката на Аляска, пребиваването му тук става безпредметно. — Хватката на пръстите му стана по-силна. Джини усещаше скрития му гняв, защото въпреки неговите и на сенатора усилия сделката бе сключена.

— Не, няма какво повече да прави тук, той свърши своето — замислено рече Иван. — Казах му, че скоро ще го последваме. Сигурно се радваш, не е ли така, любов моя? Можем да попътуваме из Аляска. Бих могъл да ти покажа земите около Ситка. Някога притежавах там голямо парче земя, може би все още е мое. Ще помоля баща ти да проучи правните въпроси вместо мен. — Той се усмихна. — От тези ескимоси навярно биха излезли добри роби, щом веднъж бъдат поставени на мястото им.

Когато обърна глава към него и го погледна, Джини забеляза в погледа му нещо тайнствено, някакво злорадство, което я накара да изтръпне, без да знае защо. За да не му даде да забележи обзелото я смущение, тя побърза да каже:

— Но да се върнем на тазвечерното ни посещение, защо смяташ, че Консепсион ще се радва да дойде с нас? Предполагам, че ще й е отегчително, а и вероятно има нещо друго предвид.

Иван доволно се засмя.

— Звучи така, сякаш ревнуваш! Или имаш нещо към мустакатия телохранител, който я съпровожда по нареждане на Сам Мърдок? Е, вече я попитах и тя каза, че ще е изключително щастлива да дойде с нас. Нямаш нищо против нали, скъпа? Естествено, трябва официално да я поканиш. Направи го като слезем на обяд.

— Ах, колко мило от ваша страна! Всички сте толкова мили! Консепсион се държеше пресилено учтиво, както винаги, когато говореше с Джини пред други хора, но пъстрите й очи многозначително стрелнаха Иван Сарканов, сякаш искаше да покаже, че знае от кого всъщност идва поканата.

Джини потисна гнева си. За нейна най-голяма изненада обаче, Консепсион я попита дали би я съпроводила до новата къща на Сам Мърдок. Декораторите вече разстилали килимите, които тъкмо пристигнали от Европа и тя нямала търпение да ги види.

— Нямате нищо против, нали? — кокетно се обърна тя към Иван. — Смит, мъжът, когото аз наричам Червения мустак, ще ни съпроводи, така че няма от какво да се притеснявате. — Тя се засмя, след което сви пълните си алени устни. — Знаехте ли, че всички телохранители на Сам без изключение се казват Смит? Понякога това е наистина объркващо, но той смята, че така било най-просто. Разбира се, Сам наема само най-добрите. Така че, аз си измислям прякор за всеки от тях, като например Червения мустак или Черната брада, да, онзи прилича на истински пират, или Жълтата коса…

Всички се смееха, дори и принцът. Той бил на мнение, че Джини наистина би трябвало да съпроводи гостенката си, а и излетът на чист въздух щял да й се отрази добре. В гласът му звучеше искрена добронамереност.

— Отивам на борсата и, както изглежда, ще остана там цял ден. Но не съм забравил, че трябва да заведа на вечеря две прелестни млади дами. Няма да ме накарате да чакам, нали?

Отново Консепсион пое инициативата и обеща през смях, че ще се върнат навреме и ще го чакат.

Когато обаче останаха сами в откритата кола, лицето й отново стана сърдито и тя стисна устни. Не отрони нито дума докато чакаха „Червения мустак“.

— Наистина чудесен ден за излет — осмели се да каже руменото конярче, хвърляйки нетърпеливи погледи към конюшните. Но внезапно Джини почувства как сърцето й заби лудо, а страните й пламнаха.

Вместо мъжа, когото бе очаквала да види, към тях с леки стъпки се приближи облечен в черно телохранител. Стив. Той все още не бе обръснал брадата си, а сините му очи бяха толкова тъмни, че приличаха на залива през някой буреносен ден.

Мъжът вежливо свали шапка, поемайки юздите от конярчето, за негово най-голямо облекчение. Момчето вече едва удържаше двата чистокръвни жребеца.

— Колегата ми има свободен ден. Господин Мърдок нареди да ви съпровождам, докато се върне.

— Добре, Смит. Ще ни закарате ли?

Думите на Консепсион прозвучаха неестествено. Джини все още не успяваше да продума от учудване и ужас. В ъгълчето на устните му забеляза нещо като усмивка, а след това пое юздите и пъргаво скочи на капрата.

— За мен е удоволствие, госпожице. Принцесо.

Защо винаги, когато се обръщаше към нея, гласът му ставаше толкова ироничен? Трябва да бе полудял… о, Боже, ако Иван го видеше, или пък Соня… Разумът й казваше да запази спокойствие, докато конярчето се отдалечи достатъчно и потеглят. Оставили зад себе си алеята и входната порта, Консепсион започна гневно да мърмори на испански, хвърляйки към Джини сърдити погледи.

— Побъркан, ах, да… винаги съм си знаела. Какво е станало с теб, Естебан? Всъщност и с мен също, за да ти върша черната работа, след всичко, което тази уличница ми е причинила! Не се и съмнявам, че тя отново ще те предаде, какво толкова намираш в нея?

— Престани да ругаеш като някоя селянка на пазар, Консепсион — спокойно й рече през рамо той. — Сега вие сте две дами по време на следобедния си излет, не забравяй.

— Не! Не зная защо винаги трябва да мисля за това, че сега съм дама. Отегчават ме всичките тези женски превземки и глупостите, които трябва да уча. Еди казва, че ме обича такава, каквато съм си. А що се отнася до теб, Естебан, и нея… — Консепсион хвърли презрителен поглед към Джини — някога в нея имаше поне малко живот. А сега… сам виждаш, нали? Тя търпи всичко! Уверявам ви, принцесо, бих могла да завъртя главата на глупавия ви принц само с едно намигване. Мога да измъкна изпод носа ви всеки мъж, когото пожелая!

— А ако веднага не престанеш с тези глупости, може да се приземиш на улицата заедно с новата си рокля — грубо рече Стив.

Долавяйки промяната в гласа му, Консепсион гневно повдигна рамене и нацупена се сви в единия ъгъл, промърморвайки към Джини:

— Така е и вие го знаете, нали?

— Ако говорите за него, не се ли опитвате отдавна да ми го отнемете?

Вече не можеше да става дума за властта, която някога бе притежавал над нея, когато коленете й омекваха, а пулсът й се учестяваше сякаш в някаква странна треска. Той само си играеше с нея, отмъщавайки й за някаква мнима изневяра. Защо трябваше да продължава да я мъчи?

Гневните й мисли потънаха в подсъзнанието при вида на къщата, сякаш вградена в хълма и изпъкваща с белите си колони на фона на синьото небе и зеленината. Едната страна на проектираната в гръцки стил вила гледаше към града и залива.

Някакъв мъж, който очевидно ги бе очаквал, отвори масивна врата в дебелия каменен дувар. Чакълестата алея имаше лек наклон и водеше към огромна веранда. По две каменни стъпала се стигаше до входната врата с газови лампи от двете страни.

Джини затаи дъх прехласната, забравяйки за миг напрегнатата ситуация. Консепсион също не скри възхищението си. Бе чудесно. Напомняше й за един дворец, който някога бе видяла във франция. Никакви остри кули и готически заврънкулки, а изчистени и строги класически линии.

Вратата стоеше отворена, а вътре се суетяха работници. Стив, който бе поел всичко в свои ръце, мина заедно с Джини и Консепсион покрай тях, едва забележимо кимвайки с глава. Гласът му бе безизразен като на някой екскурзовод.

— Трапезарията… Сам я нарича „залата за банкети“. Там е балната зала. Има и една втора, горе, с тераса, която сякаш виси над естествена каменна градина. От този прозорец се вижда крилото за прислугата. В кухнята и салона, за съжаление, все още се работи. Искате ли да се качим?

Консепсион свойски го улови под ръка, без да се интересува от погледите на работниците.

— Наистина е хубаво, Естебан, скъпи. Най-много от всичко искам да видя спалните. Готови ли са?

— Повечето. — Стив за пръв път погледна Джини право в очите и тя, без да иска, потрепери, забелязвайки, че вече не се усмихваше, а погледът му бе суров. И понеже малко бе поизостанала, той ядосано я улови за ръката. — Искам да говоря с теб, в случай че не си се досетила. Затова убедих Консепсион да те доведе тук.

— Нови интриги, но този път ти си в дъното на всичко, не е ли така? Мисля, че обичаш интригите, Стив Морган, но аз предпочитам да не се меся, ако нямаш нищо против. — Тя направи опит да спре, но хватката му стана толкова силна, че ако не бе тръгнала след него, без съмнение дори и насила щеше да я издърпа нагоре по стълбите.

— Съжалявам, малката, въпреки че, изглежда, имаш нещо против. Но това засяга и теб. Много повече, отколкото мислиш. Точно затова трябва да поговорим и то сега, по дяволите, независимо дали ти харесва или не!

Гласът му отново бе придобил грубия, неумолим тон, а черните вежди сърдито се смръщиха, което накара Джини да потрепери. Тя уплашено прехапа устни, но когато дочу саркастичния смях на Консепсион, очите й гневно проблеснаха.

— Ох, виждам, отново спорите! Е, в такъв случай навярно трябва да проявя тактичност и да изчезна, нали? Не се безпокойте, ще се оправя и сама. А ако питаш мен, Естебан, отдавна трябваше да си свикнал да я пошляпваш! Някои жени разбират само от бой.

— Щом е така — просъска като котка Джини, а зелените й очи съвсем се присвиха, — надявам се, че редовно те налага. Има крещяща нужда да бъдеш поставена на място, за да се изразя по-меко.

— А вие? В последно време се държите като разглезено дете, но това не може да скрие, че не сте нищо повече от най-обикновена уличница! Какво ще кажете за гривните със скъпоценни камъни, които Сам ви подари? Отплатили ли сте му се вече или чакате удобен момент, когато мъжът ви ще е далече?

„Две жени, които щом се видят, веднага се нахвърлят една срещу друга“ — мислеше Стив, докато ги разделяше, отпращайки разярената Консепсион с леко потупване отзад. Но поне можеше да разбере темпераментната Консепсион и да се справи с изблиците й на гняв. Постепенно бе забелязал, че изобщо не разбира Джини и което бе още по-лошо, не знаеше как трябва да се държи с нея. Тази мисъл го караше да се гневи на себе си, и на нея. Да върви по дяволите! Откакто я бе видял за пръв път, бе му донесла само неприятности. Ако имаше поне малко разум, щеше да се радва, когато тя офейка със своя принц!

Заведе я в спалнята, предназначена за господаря на дома. Огромното помещение бе обзаведено с масивни мебели, а от прозорците, заемащи почти цяла една стена, се откриваше чудесна гледка: хълмовете, спускащи се чак до синята, покрита с пяна вода на залива, в който можеха да бъдат съзрени няколко големи кораба, сякаш специално пръснати там. А отвъд хълмовете — безкрайната небесна шир с перести облаци.

— Е — чу се да казва Стив, — харесва ли ти? Луксозните покои на един богат като Крез мъж, който може да си позволи всичко, което се купува с пари, дори красивия изглед. — Докато говореше, той бе отворил един от прозорците, изтиквайки я на голяма тераса, обикаляща цялата къща.

— Стив — понечи да каже Джини, когато забеляза, че се е облегнала на парапет от ковано желязо, който се бе впил в гърба й.

— Не се боиш от високото, нали, принцесо? Защо не погледнеш надолу? Само погледни и ще видиш целия град да лежи в нозете ти.

Така наведен над нея, Джини неволно бе прегърнала раменете му, но сега ръцете й безжизнено се отпуснаха.

— Искаш да ме убиеш ли? Затова ли ме доведе тук? В случай че това е била целта ти, сега нищо не може да ти попречи, не е ли така? Сами сме и винаги би могъл да го представиш за нещастен случай. Дори Иван знае, че лесно губя равновесие.

При вида на лицето й, което бе съвсем пребледняло и въпреки това изразяваше упорство, Стив започна да съжалява за грубостта си. Не я бе довел тук, за да я заплашва, а за да поговори с нея. Защо винаги го изкарваше от кожата му?

Момичето го наблюдаваше с големите си зелени очи. „Като горски езера“ — бе си помислил някога. Когато Джини изгаряше от страст, можеха да потъмняват, но Стив не искаше да мисли за тихите стонове, изтръгващи се тогава от гърлото й, нито за начина, по който отмяташе глава назад, стягайки прегръдката си и извивайки се… с колко ли мъже го бе правила? И защо тази мисъл винаги го хвърляше в необуздан гняв?

Той неочаквано отстъпи назад. „Сякаш не може повече да понесе допира“, помисли си Джини.

— Как ви хрумна, че бих пожелал да ви убия, госпожо? О, простете, обикновено се обръщат към вас по-почтително! Ваше височество, принцеса Сарканова. И тъй като си императорска дъщеря, не бива да се плашиш от това, трябва да свикваш с ласкателствата от страна на поданиците си!

— А ти използваш всичко, което съм ти казала, за да ме нараняваш отново и отново? Не желаеш да ми кажеш защо така неочаквано се появи в живота ми. Всичко, което стори досега, бяха опити да ме нараниш. Защо си правиш труда? Какво повече можеш да ми причиниш? Ако неочаквано си станал нерешителен, бих могла и сама да се хвърля от този парапет. Така проблемите ти ще се решат, нали?

Докато му отправяше тези думи, тя наистина изпитваше желание да го стори. Да сложи край на всичко…

Облегна се на парапета, сякаш с надеждата, че ще поддаде, и Стив я дръпна за ръката. Беше съвсем инстинктивна реакция, нещо, на което не можеше да попречи. А сега, когато бе в обятията му, не можеше да я пусне. Тя трепереше, а Стив усещаше аромата на косите й, чувстваше присъщата на тялото й гъвкавост. Той зарови пръсти в косата на Джини, дръпна главата й назад, притискайки устни към нейните. Момичето имаше чувство, че е попаднало във водовъртежа на някой бързей. Когато отново изплува, си спомняше единствено незначителни, дребни неща — крясъка на чайките, пулсирането на сърцето си, познатото усещане от притиснатото му към нейното тяло.

Най-горните копчета на роклята й бяха разкопчани и Стив бе извадил тънката златна верижка, сложена от Джини съвсем случайно.

— Ще използваш ли този ключ? Ще го направиш ли?

— Какво имаш предвид, Стив?

— Какво имам предвид ли? — докато говореше, той я бе издърпал в спалнята. От неочаквания сумрак, който цареше в стаята, Джини се спъна, усещайки как Стив я задържа на крака.

— Какво имам предвид? — повтори той, а гласът му бе груб и пълен с омраза. — Мисля, че много добре знаеш, жена като теб добре знае кога един мъж я желае. По дяволите, малка развратнице, аз все още те желая! Така…

Останала без дъх, тя тихо попита:

— Така? Какво искаше да ми кажеш? Че съм уличница, но въпреки това ме желаеш? Защо мислиш, че трябва да имаш скрупули? Ако затова си ме довел тук, тогава не спирай! Прави каквото желаеш. Вече съм научила, че няма полза да ти се съпротивлявам.

Той поотпусна хватката си и презрително я блъсна, така че Джини падна на леглото.

Тя имаше неясното усещане, че някога вече е преживяла нещо подобно и дори изразът на очите му, докато я наблюдаваше от високо, й бе познат.

— Няма нужда да се съпротивляваш. Всъщност възнамерявах само да ти направя едно предложение.

Джини забеляза, че все още имаше навика да пъха палеца си в колана. Стоеше с леко разкрачени крака и я наблюдаваше. После се обърна с гръб към слънцето, което проникваше през прозореца, така че тя не можеше повече да види израза на лицето му.

— Искаш ли да станеш моя любовница, Джини? — Отначало тя не можа да повярва, че тези думи са излезли от неговата уста. — Ще ти дам време да размислиш, ако не можеш да решиш. Но аз говоря, разбира се, за официално споразумение. Условията поставяш ти.

25

Всичко това трябва да бе сън, кошмарен сън. Тя се надигна от леглото, усещайки, че матракът е поддал под тежестта й. Неволно притисна длани към слепоочията си.

— Не! Искаш само…

— Не искам нищо друго, освен да поговорим разумно. Предлагам ти сделка, скъпа моя, аз съм купувачът. Какво искаш? Бижута? Дискретно малко жилище, само за теб? Банкова сметка? Ако не ти направя предложение, ще го стори някой друг. Но предпочитам да няма посредници като съпругът ти например. Какво ще кажеш?

Метреса? Той искаше да я направи своя метреса! И дори лично я питаше! Вместо както преди да я вземе със сила! Мисълта бе просто отвратителна… болката в слепоочията я пробождаше все по-непоносимо, отнемайки силите й.

— Сигурно си се побъркал! Аз не съм за продан. Ако Иван узнаеше, че…

— Щеше да ме сполети участта на Франк Юлиус, нали? А може да ме вземе за някой побъркан от любов младок с кравешки поглед? Какво трябва да направя, Джини? Може би по-добре да преговарям с него?

Тя неочаквано се отпусна на леглото, затваряйки очи. Това го разоръжаваше.

— Ох, какво целиш всъщност? Можеш да правиш с мен каквото пожелаеш. В края на краищата нали съм само една уличница. Защо си правиш труда да преговаряш за нещо, което и без това можеш да имаш?

Тя отново го бе разоръжила. Какво се бе случило с нея? Възнамеряваше се държи търпеливо и тактично, за да получи някакъв отговор. Вместо това, тя лежеше като някоя смирена мъченица, очакваща да бъде изнасилена. И до това състояние можеше да я доведе само споменаването името на съпруга й.

Стив започна гневно да ругае и Джини отвори очи, поглеждайки го с неприкрита изненада.

— Защо си толкова разгневен? Нямам друг избор. Съгласна съм.

— Съгласна си? — той почти извика от изненада. — С какво си съгласна? Разбра ли изобщо какво всъщност те попитах?

— Разбира се, каза ми го достатъчно силно. Стив, ако наистина искаш да бъда твоя метреса, тогава имаш съгласието ми. — Тя въздъхна. — Преситена съм от тези мъчения! Постоянните ругатни и обвинения, който толкова ме нараняват. Ако наистина ме желаеш, можеш да ме имаш. И няма нужда да ми плащаш, просто бъди мил с мен, ако изобщо е по силите ти.

Ако бе продължила да се съпротивлява както някога, той с радост би разкъсал дрехите от тялото й, изкопчвайки отговора, който тя накрая винаги му даваше… да, дори когато изгаряше от омраза към него. Но вялата й, почти безразлична капитулация го обезоръжи. Той само стоеше и я гледаше. От отчаяние изпитваше желание да я удуши. Как смееше да се държи като уличница… и то с него! И този безстрастен глас, молещ го да бъде мил… какво, по дяволите, искаше да каже?

— Боже, мой! — извика Стив. А след това с предишния мек и едновременно с това гневен глас: — Стани! Боже мой, все така покорно ли се отдаваш на всеки мъж, който те желае? Добрата уличница първо се пазари!

Той грубо я вдигна на крака, след което ненадейно отново я пусна, сякаш не можеше повече да понесе допира. За миг Джини изпита желание да отстъпи пред слабостта си или да изпита влиянието си над него, като обвие ръце около врата му и го принуди да я целуне.

Вместо това обаче отметна глава, казвайки с глас, почти толкова суров, колкото неговия:

— Защо да си правя труда и да се пазаря? Сигурна съм, че чувството за отговорност, за което ми говори, и значителният ти опит с леки жени ще те накарат да бъдеш щедър. Можеш да си позволиш една любовница, надявам се?

Очите му блестяха опасно и Джини едва не отстъпи пред гнева му. Очакваният изблик на гняв не се състоя. Мъжът само сведе глава, сякаш признавайки саркастичните й забележки.

— Така мисля — бавно рече той. Въпреки неестествената му, конвулсивна усмивка, сапфиреносините очи останаха безизразни. Погледът му се спусна по тялото й, от устните до ханша, подчертан от тясната рокля — бавно, настойчиво проучване, което накара страните й да пламнат от гняв. — В края на краищата съм наясно какво ще получа и трябва да призная, че ако се наложи, бих стигнал и до просешка тояга, особено ако сделката ни включва и известна вярност. Никакъв Ерик Фадърингей повече, моля те! — Той неочаквано улови брадичката й, повдигайки главата на момичето с почти нежно движение. — Кажи ми, скъпа моя, искаш ли малък залог за безумната ми страст, с който да скрепим споразумението си? Какво би желала да имаш?

Защо трябваше да я докосва? Въпреки че усети премерената ирония в гласа му, Джини се разтрепери. Тя се извърна с бързо, рязко движение, пристъпвайки към гравираната тоалетна масичка, където слепешката започна да се занимава с косата си.

— Обичам да бъда изненадвана — с възможно най-безразличния си глас рече тя.

— Допускам, че начинът, по който се занимаваш с косата си, означава, че би желала да получиш нещо предварително?

Защо Стив винаги бе толкова саркастичен и подбираше най-болезнените думи? И все пак изглежда той държеше на унизителното си предложение. Защо я желаеше?

Колкото и често да си задаваше този въпрос, тя не можеше да намери разумен и логичен отговор. Единственото обяснение, за което тя дори не смееше да мисли, бе… о, Боже, възможно ли бе или се хващаше за сламка? Може би Стив все още я обичаше, но не искаше да го признае, преди да я е наказал.

Но, ако трябваше да бъде съвсем обективна, Джини не можеше да допусне подобна мисъл. Толкова спокойно бе приел женитбата й! Стив, който някога бе толкова ревнив… не… ако я обичаше, отдавна да я е отвлякъл.

Всичко това съвсем не се връзваше с факта, че я желае и дори й го бе признал.

По-късно вечерта Джини се стараеше да не изглежда безучастна и отсъстваща. На път за ергенското жилище на граф Черников Иван й бе дал да глътне още едно прахче… за да внесе малко жизненост в държанието й, както сам саркастично се изрази.

— Ако човек те сравни с екзотичната и темпераментна госпожица Санчес би могъл да открие огромна разлика между вас. Ела, скъпа, нали не искаш графът да си помисли, че си нещастна? Още не сме достатъчно дълго женени, така че отегчението да бъде прието като нещо естествено. А и аз наистина не се отегчавам с теб, напротив, възбуждаш ме както в самото начало.

Колко мразеше това пресилено маниерно държание. Докато говореше, безцветните му, студени очи я наблюдаваха изпитателно, издавайки притворството на думите му. А и начинът, по който непрестанно и съвсем хладнокръвно пращаше хора да я следят, доказваше, че причината за женитбата му няма нищо общо със страстта.

„Колко странно, че изневерявам на Иван точно със Стив“, унесено мислеше Джини, докато удобният файтон трополеше по осветените улици на Сан Франциско. Тя търсеше опияняващата топлина и спокойствие, които винаги й осигуряваше изпиването на някое нейно прахче. Сега перспективата да прекара една вечер в любезни разговори не й изглеждаше толкова непоносима въпреки Консепсион и нейните злобни, скрити погледи. Джини и Консепсион никога нямаше да се разберат, но какво от това? Стив я желаеше, въпреки безогледното държание и избухливостта си. Рискуваше живота си, оставайки в Сан Франциско, където всеки момент можеше да бъде разпознат. Той я бе върнал в бащиния й дом, а след като й помогна да слезе от файтона, бе влязъл дори в конюшнята, за да се погрижи за конете.

Соня тъкмо се бе върнала от покупки.

— Не е ли това мъжът, когото наричате Червения мустак? Доколкото успях да го зърна, ми се стори по-скоро тъмнокос.

— О, това е Черната брада, пиратът, той е още по-суров и опасен от Червеният мустак, който днес има почивен ден. — Консепсион бе отвърнала съвсем спокойно. — Това е човекът, който се грижи за къщата.

— А, тогава сигурно вече съм го виждала. Походката му ми се струва толкова позната.

За да отвлече вниманието на мащехата си, Джини бе заговорила за къщата на Сам Мърдок и за това колко е хубава. Междувременно бе получила ужасно главоболие и почти не съзнаваше какво говори.

Соня навярно бе забелязала, защото леко присви устни.

— Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от почивка, скъпа моя. Полегни си малко. Съпругът ти още не се е върнал, така че имаш малко време.

Разочарование и страх. Стив, който не я докосна повече, а оставяйки я в онази голяма стая, бе отишъл да търси Консепсион. Момичето се появи малко по-късно с влажни, сякаш току-що целувани устни.

— Няма време за фризури, гринга. — Когато останеха сами, Консепсион не си правеше труда да скрива сарказма си. — Вятърът й без това ще те разроши. Трябва да побързаме, защото Естебан ни очаква. — Погледът на момичето се плъзна към леглото и обратно към Джини. Консепсион ликуваше: — Значи само сте се карали! Можех да го предрека, Естебан не е от хората, които прощават лесно. Ако мислиш за себе си, по-добре ще е да останеш при мъжа си.

Какво знаеше или можеше да се досети Консепсион за странните отношения между Джини и принц Иван Сарканов?

Тази вечер Консепсион изглежда бе в изключително добро настроение. Предизвикателна и кокетна, тя накара дори граф Черников да се поразчувства и да започне да отвръща на бъбренето й с усмивка. Консепсион се опитваше да развлича графа, докато Иван, седнал на дивана до Джини, се преструваше на любящ съпруг. Той си играеше с една от къдриците на жена си и галеше голите й рамене.

— Значи все още не искате да дойдете в Русия?

Вечерята бе свършила и графът най-сетне успя да отдели внимание на най-безучастната от гостите си.

— Не бива да вините Виржини за това. Тя едва отскоро е отново със сенатора и очарователната му съпруга. Освен това намира Сан Франциско интересен и вълнуващ град, не съм ли прав, скъпа? Не искам да я принуждавам да прави нещо, което не желае — отговори Иван вместо нея.

— О! — Консепсион си придаде учудено и невинно изражение. — Мислех, че желаете да отпътувате за Европа и се върнете в Русия. Във всеки случай аз копнея по едно пътуване с кораб. Сам обеща в най-скоро време да ме вземе със себе си в Испания.

— Аз заминавам до две седмици. — Граф Черников погледна въпросително Джини и Иван. Изражението на принца остана същото. — Ако промените намерението си…

— Възможно ли е да размислиш, скъпа? Всички тези покани, които си приела през последните два месеца… трябваше да ми кажеш. Знаеш с какво нетърпение очаквам да ти покажа Русия.

Всички обърнаха погледи към нея, включително и Консепсион, в чиито очи се четеше нескрита омраза. Джини успя да свие рамене едва-едва.

— Разбира се, аз също ще се радвам да видя Русия. А понякога съм почти нетърпелива. Но и в Сан Франциско има да се свърши още толкова много. Боя се, че притежавам типичната женска черта ежедневно да променям мнението си.

„Тя лъже“, помисли графът. Питаше се защо. Въпреки това лицето му не издаде нищо и той смени темата.

Времето минаваше и сега Джини само се преструваше на завладяна от разговора. Противно на всички очаквания, мислите й се въртяха не около Иван, а около Стив. Щеше ли да направи опит за нова среща? Сериозен ли говореше, когато й направи възмутителното предложение? Навярно бе просто опит да я унижи, да види колко далеч може да стигне.

Бе станало време да се прибират.

Граф Черников се наведе над хладната длан на Джини и я целуна.

— Помислете за това, ако мислите, че е възможно да промените решението си… — След това настойчиво я погледна и каза с прям, овладян глас: — Надявам се, че скоро ще ме посетите. Навярно ще намерите малко свободно време за един стар човек. Иван трябва да ви убеди.

Нощта бе необикновено ясна и топла за Сан Франциско.

— Ах, още е толкова рано! — нацупено рече Консепсион. — Трябва ли вече да се прибираме? Би било хубаво да се поразходим край брега.

За пръв път Иван Сарканов не отвърна на предизвикателството й с привичната си лъчезарна галантност. В светлината на една улична лампа замисленият израз на лицето му се стори на Джини по-суров от обикновено.

— Може би някой друг път. Мразя да разочаровам прелестни дами като вас, но трябва да изпълня едно обещание.

Той любезно им помогна да се качат във файтона. Най-напред на Консепсион, която разочаровано се цупеше, без да прави дори и най-малко усилие да го скрие. След това на Джини, толкова уморена от напрегнатия ден, че навярно щеше да заспи само щом помиришеше възглавницата.

Все още с ръка на вратичката, Иван се обърна към кочияша:

— Прибираме се.

В този момент един от конете се подплаши и се изправи на задните си крака. „Това бе, — спомняше си по-късно Джини — което спаси принца.“

Един мъж бе изникнал от мрака недалеч от тях, приближавайки се със странна, забързана крачка. Консепсион нададе приглушен вик, а Джини се удиви на полюляващата му се плитка. Хилеше се гротескно с разтегнати устни, които разкриваха зъбите му чак до венците. На мъждукащата светлина на газовата лампа Джини успя да различи, че непознатият е облечен в черни, малко широки одежди, каквито носеха повечето китайци, срещани от нея по улиците.

— Внимавайте, господине! — предупредително извика кочияшът, докато дърпайки юздите се опитваше да обуздае подплашените коне. Защо непознатият стоеше на пътя им с риск да бъде стъпкан. Вместо да се помести, той бе започнал да крещи нещо с оглушителен пронизващ глас. Звучеше така, сякаш непрестанно повтаряше едни и същи думи. Консепсион промърмори на испански:

— О, Боже! Трябва да е пиян или побъркан. Вижте само!

Всичко, което последва, трябва да се бе разиграло за секунди, но за Джини се проточи с часове, както в един неин сън, в който тя се опитваше да тича, а нозете й потъваха в пясъка.

Чу тихия, безстрастен смях на Иван. Той стоеше хладен, светлината от газовата лампа блестеше в косата му, а едната му ръка бе протегната напред. Чу се остър пукот, след това втори. Китаецът, който при първия изстрел се бе политнал, падна на земята, разпервайки ръце и крака като изтърбушена кукла.

В същия миг нещо издрънча върху уличната настилка и когато Иван съвсем спокойно се приближи и побутна трупа на непознатия, жените видяха да проблясва някакъв метален предмет.

Брадва! Иван все още бе съвършено, почти нечовешки спокоен. Само в очите му имаше някакво жестоко пламъче.

— Оръжие, от онези, които тези диваци предпочитат, виждате ли?

— Какво щастие, че носехте в себе си малкия револвер — рече Консепсион с глас, който не успяваше да скрие възбудата й, като същевременно протягаше шия, за да вижда по-добре. След това тихо добави: — Чудя се само какво искаше?

— Грабеж. Без съмнение. Мисля, че мъжът не бе на себе си… прекалено много опиум. Или може би му трябваха пари, за да си купи опиум. Във всеки случай сега е мъртъв, така че няма никакво значение. Да тръгваме, Джеймс.

— Не можеш да го оставиш просто така! Не е ли странно, че никой не излиза, за да види какво се е случило? Иван, не трябва ли…

— Успокой се, скъпа. Добрият Джеймс ще ви закара у дома, а аз ще отида в полицията и ще предоставя на тях да намерят отговор на тези въпроси. Ще разкажа какво се е случило, а останалото е тяхна работа.

Иван, който седеше срещу двете жени, се наведе напред и докато файтонът потегляше, постави ръка на коляното на Джини. На пръв поглед това изглеждаше като успокоителен жест на един грижовен съпруг, но Джини трябваше да прехапе устни, за да не изохка от болка. През тънкия копринен плат пръстите на мъжа се забиха дълбоко в плътта й.

Джини мълчеше, оставяйки Консепсион да бърбори, докато най-сетне не спряха пред входната врата на сенаторския дом.

— Вие сте отличен стрелец. Уцелихте го два пъти, нали? При това на толкова слаба светлина и с това малко оръжие. Как успяхте да запазите такова спокойствие, очаквайки нападението му?

Иван отговаряше вежливо, но разсеяно. Глупаво, бъбриво създание! Поне му се бе удало да накара Виржини да замълчи, не бе казала нито дума повече. Сарканов разсъждаваше светкавично. Той извикваше в ума си най-различни имена и ги свързваше с лицата. Кой? Дали непознатият бе телохранител на някой богат мандарин, или бе изпратен от някой друг, който имаше зъб на Иван? Проклети китайци. Те не бяха истински свободни хора, нямаха никакви права, освен да работят, за да печелят прехраната си и да правят каквото им бъде заповядано. Малко от тях бяха наистина умни, но със сигурност не и човекът, изпратил този неумел убиец, с когото Иван толкова лесно успя да се справи.

„Но кой?“, питаше се Иван, мръщейки чело в мрака. Кой можеше да знае за тайните му ходове? Трябваше да разбере и веднага да предприеме нещо. Не биваше да проявява никаква слабост, ни най-малко колебание.

Върнал се в дома на сенатора, той съпроводи съпругата си по стълбите, водещи към стаята й. Обърканият й и малко нервен вид го развеселяваше.

— Какво се е случило с теб, скъпа? Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че изглеждаш почти виновно. Нали нямаш някой любовник, който иска да ме отстрани от пътя си?

— Ако беше така, отдавна нямаше да е сред живите — отвърна тя, изненадвайки го с хапливия си отговор. Щеше да й го напомни, но не сега. Всичко с времето си.

— Е, мисля, че си права — примирително каза Иван. Той погали голите й рамене, а след това пръстите му се плъзнаха към гърдите й. Джини го гледаше с изплашените си големи очи. — Възнамерявах тази нощ да ти докажа колко много те ценя, прекрасно създание. Но за съжаление трябва да отида в полицията, а след това за малко да се отбия до едно място извън града. Неотложна работа, за която току-що си спомних. Няма да се бавя. Ще ти липсвам ли? Ще бъдеш послушна, нали? Ще ти оставя… да кажем… шест прахчета. Изглежда много искаш да изпиеш някое и друго. Не бих искал прекалено да привикваш към тях, всяко прекаляване е вредно за теб. Нека бъдат четири. А срещу тях… — Иван обви ръка около кръста на момичето и го поведе към тоалетната масичка, на която имаше три огледала.

— Но, скъпа, не бъди толкова студена. Сърдиш се, че излизам ли? Трябва ли най-напред да отделя време, за да ти докажа колко те обожавам? — Той наблюдаваше лицето й с присвити очи, като някой хищник, така че Джини трябваше да отстъпи, за да не се разтрепери.

„Не тази нощ!“, крещеше нещо в нея и тя трябваше да се насили, за да изтърпи нежно галещите я пръсти на мъжа, които бяха слезли до ханша й. Знаеше, че Иван цели да я уплаши и привидно запази спокойствие, опитвайки се да откопчае колието си, като се надяваше, че пръстите й не треперят.

— Аз съм твоя съпруга, Иван. И след като си се оженил за мен, допускам, че ме желаеш.

— Разбира се, че те желая. Показвам го от самото начало, не е ли така? Малка циганка, на такава ми приличаш. Пламенна, красива и дива. Още тогава си поставих за цел да бъда мъжът, който ще те укроти. Удало ли ми се е? — Той неочаквано извика, мръщейки чело: — Я виж, закопчалката на колието ти едва се крепи. Всеки момент е можело да се скъса и щеше да загубиш това красиво бижу със смарагдите, които така подхождат на очите ти. Ще го взема със себе си и ще дам да го поправят.

„Значи това е искал от самото начало, смарагдите. Защо ли?“, мислеше Джини.

Вместо това, с покорен глас каза:

— Благодаря ти, Иван. Би било ужасно да загубя нещо, което ми е подарък от теб.

26

Консепсион бе излязла с пламенния си и всеотдаен обожател, младия виконт Мерууд, съпроводени от Червения мустак.

— Не зная кога ще се върнем. Еди каза, че искал да ме заведе на един от онези чудесни речни кораби. — Консепсион дари Соня с прелестна усмивка и точно преди да излязат и да закрепи модното боне върху вдигнатата си на кок коса, изсъска към Джини: — Всичко това ми е толкова противно! До гуша ми дойде да се правя на мила с теб. Еди каза, че ще ми подари една от онези карета, каквато има той и тогава най-сетне ще мога да излизам, когато си пожелая. Това не те ли прави щастлива?

— Щастлива съм дори само затова, че няма да те търпя цяла сутрин — отвърна Джини, обръщайки й гръб.

— Не я обичаш особено, нали? — прошепна по-късно Соня, след което за най-голяма изненада на Джини добави: — Трябва да призная, че не те упреквам за това, скъпа моя. Има нещо… нещо вулгарно в нея! Ще се радвам, когато къщата на господин Мърдок стане готова. — Тя наблюдаваше Джини с изненадан, почти смаян поглед. — Трябва да призная, че откакто се завърнахме в Сан Франциско наистина изглеждаш по-добре. — Останалото премълча: „Особено когато мъжът ти е на някое от тайнствените си делови пътувания.“

Ако трябваше да бъде искрена, Соня също изпитваше облекчение, когато Иван не си бе у дома. В него имаше нещо, което я смущаваше, особено откакто Уилям й бе намекнал, че когато е необходимо, принцът не се свени да използва дискретно изнудване и някои от най-влиятелните мъже в града, постепенно са започнали да хранят известни резерви към него. Както изглежда, дори Сам Мърдок. Около Мърдок все още имаше нещо тайнствено. Защо прекарваше толкова много време във Вирджиния? А освен това и приказно скъпите бижута, които бе подарил на Джини и които по нейна молба Соня бе сложила в сейфа на мъжа си. При други условия сенаторът не би одобрил подобна тайнственост, но сега дори той се съгласи, че е най-добре принцът да не научава нищо. Понякога Уилям можеше да разсъждава много трезво.

— Мърдок е един от малкото мъже, които биха могли да ми помогнат сега. Ще видим какво ще стане — бе казал той.

Когато късно сутринта един куриер в ливрея донесе цветя и някакъв дълъг, плосък пакет, адресиран до Джини, Соня лично побърза да ги отнесе на доведената си дъщеря.

— Джини, виж! Куриерът чака отговор, иначе не бих те безпокоила.

На картичката бяха надраскани инициалите „С. М.“

— Господин Мърдок! О, Джини, мислиш ли, че се е върнал?

Момичето изглеждаше все още сънено и косите му в безпорядък се спускаха по голите рамене. Малко апатично тя разопакова обвития в луксозна хартия пакет.

Чу как Соня затаи дъх.

— О!

Върху кадифеното дъно блестяха огненочервени опали. Огърлица, гривни и дълги, висящи обеци, които щяха да й стигнат почти до раменете. И пръстен — един-единствен, огромен опал, обграден с перли и диаманти. Опалите носеха нещастие. Как би могла да забрави последния път, когато бе носила опали? Сгънат лист хартия със същите инициали под бележката:

„Един часа. Смит ще дойде да те вземе. Не забравяй ключа.“

Не Мърдок, а Стив. Безскрупулно използваше факта, че инициалите му съвпадаха с тези на Сам Мърдок.

О, как смееше… как само смееше? Тогава й хрумна нещо друго. „Нима Стив може да си го позволи? И защо мисли, че…“

Но още докато тези мисли се въртяха из главата й, Джини вече знаеше, че ще отиде.

Соня за пръв път не се възпротиви, а само й напомни, че не трябва да излиза сама.

Когато леката двуколка пристигна, Соня тактично бе останала горе, за да помогне на Джини да се приготви за излизането. За нейна изненада бе пристигнала благопристойна дама с маслинена кожа и почти изцяло скрита под тъмното боне коса. Името й било Мери Плезънт.

— Какъв джентълмен! Но, Джини, обещай ми, че ще внимаваш. Ако Иван научи…

— Иван почти във всичко е на едно мнение с господин Мърдок. Навярно нямаше да има нищо против.

— Е… — колебливият глас на Соня стана по-топъл. — Изглеждаш наистина прелестно. Чудя се, къде ли възнамерява да те заведе.

Разбира се, Соня не бе прочела сгънатата бележка.

„Още по-добре“, цинично мислеше Джини.

Новичката двуколка бе управлявана не от някой друг, а от самия Стив, все още дегизиран като телохранител на Сам Мърдок. Защо поемаше подобен риск? Що за тайнствена игра играеше?

Дори гласът му, докато й помагаше да се качи, бе безличен.

— Изглеждате изключително добре, принцесо. Пътуването мина в разговор с госпожица Плезънт, докато неусетно не спряха пред една внушителна къща на Вашингтон Стрийт.

— Нали ще ме посетите… и двамата? Принцесо, удоволствие бе да се запозная с вас.

Госпожица Плезънт изчезна и Джини остана сама. Въпреки прахчето, което бе изпила на тръгване, усети, че й се вие свят. Не знаеше как да реагира, нито какво да каже, така че запази мълчание, когато Стив обърна двуколката и вместо нагоре към хълма, потегли към пристанището. Този път щеше да го остави той да направи първата стъпка. Да й обясни… но колко рядко Стив си правеше труда да обяснява непредвидимите си постъпки!

Сега обаче в последния момент подхвърли през рамо:

— Ще се разходим с яхта. Надявам се, нямаш нищо против.

— Откога се тревожиш дали нещо ми е приятно или не?

— Навярно би трябвало да продължа да го правя. — Тъмните му очи искряха изпод широката периферия на шапката, засенчваща лицето му. Погледът му за кратко спря върху Джини. — Няма да хванеш морска болест, нали?

Преди момичето да успее да отговори, вече бяха спрели. Някакъв снажен чернокож се приближи и ухилен пое юздите.

— Вече мислех, че няма да дойдете. Но сега, когато вече сте тук, случихте чудесно време. Достатъчно силен вятър и никаква мъгла. Приятно прекарване!

Джини несъзнателно наблюдаваше Стив, сякаш пред нея бе някой непознат. Той скочи на земята, а сега й помагаше да слезе. Близостта му, начинът, по който я държеше през кръста, я обезоръжаваха. Прегръдката му й отне дъха и Джини вече нямаше сили да му отправи хапливата забележка, която бе на езика й. Да става каквото ще! Следобедното слънце сгряваше раменете и гърба й, от което усещаше почти опияняваща лекота.

Това чувство все още не бе я напуснало, когато малката яхта с бели платна се отдели от кея, навлизайки в залива. Слънцето се отразяваше в безчислените малки вълнички, които браздяха водната повърхност.

— Боже мой, свали най-сетне тази глупава шапка! Ще ти купя една дузина, ако искаш да носиш подобно нещо на главата си, но моля те не тук.

Засмяна, тя последва съвета му, забелязвайки, че в ъгълчетата на очите му са се образували малки бръчици, а на слънчева светлина синьото на очите му е още по-наситено.

Бризът веднага разроши косата й. Бакърено златисти къдрици паднаха върху очите й, докато тя развали изкусната прическа и просто сплете косата си. Забеляза, че Стив все още я наблюдава. Той също бе свалил шапката си и стоеше с широко разкрачени нозе. Бе махнал и тъмното сако, а ризата му се вееше, разкопчана почти до кръста. Пират. Да, наистина приличаше на пират. Не й бе хрумвало вече?

— Така по-добре ли е? — тя умишлено придаде на гласа си предизвикателна нотка. Трапчинките около ъгълчетата на устните му се очертаха още по-ясно.

— Много по-добре, проклета зеленоока сирено. Би трябвало да те хвърля зад борда.

— Сега? Но най-вероятно ще те повлека със себе си.

— Не се и съмнявам. Дръж се здраво тогава.

Тя последва съвета му, миг преди един порив на вятъра накара яхтата да полегне на една страна.

Измокрена почти до кости от разлетелите се пръски, тя чу смеха на Стив. Какво възнамеряваше да прави? Дори и да бе мислил да я хвърли зад борда, в момента изразът на очите му недвусмислено казваше нещо друго. По-късно, когато Джини се опитваше да си спомни случилото се през този следобед, всичко й се струваше просто сън — слънцето, солената пяна, бризът, брулещ лицето й. Стив управляваше платноходката със същата непринудена лекота, с която яздеше. Дали съдът също бе на Сам Мърдок? Скоро престана да си задава въпроси — така бе по-лесно. Дори когато спряха в сянката на един кораб, който стоеше на котва с вдигнати платна и на чиято палуба се суетяха многобройни мъже, заети с необясними за Джини занимания.

— Мислиш ли, че ще можеш да се изкатериш по една въжена стълба или трябва да те метна на гръб като военен трофей?

Джини успя, въпреки че мократа рокля лепнеше по тялото й. Не смееше да погледне нито нагоре, нито надолу, но съзнаваше колко близо под нея бе Стив, готов всеки момент да я улови, ако се поколебаеше или не можеше да намери опора за крака си.

Горе я поеха чифт силни ръце, които я изтеглиха на палубата. Джини съзря мъж, носещ шапка с козирка и златисти нашивки на ръкавите. Дали Стив не искаше да я отвлече като истински пират? Щеше ли да й стори нещо?

— Господин Морган, вече се питах дали не сте променили плановете си. Госпожо…

— Добре, че сте ни изчакал, капитане. Джини, това е капитан Бенсън.

Колко непринудено умееше да запознава хората! Отведоха Джини в една каюта, чието луксозно обзавеждане я изненада, въпреки че се закле, че този ден нищо вече не може да я изненада.

Стив затвори вратата зад себе си, което накара дъха й да спре. Сякаш времето бе спряло и Стив завинаги щеше да си остане така в рамката на вратата, наблюдавайки я изпитателно.

— Цялата си мокра. Изглеждаш почти като пияна. По-добре ще е да се преоблечеш, преди отново да излезем.

Джини сякаш усещаше полюшването на кораба под себе си, но може би това бяха само омекналите й колена, които трепереха, когато Стив пристъпи към нея. Той разкъса роклята й от деколтето до кръста.

— Дойде моментът за плащане, принцесо. За Бога, чаках достатъчно дълго.

Джини неусетно се оказа легнала напреки на леглото. Ръцете му отстраниха останалите по тялото й дрехи. Пръстите му галеха кожата й нежно и… о, Боже, прекалено интимно. Отначало дланите му влязоха във владение на онова, което им принадлежеше, след това устните и накрая цялото му тяло здраво стиснато между бедрата й. Сякаш целият свят наоколо започна да се люлее и върти. Джини стенеше и стенеше, докато той не заглуши виковете й с устните си.

Когато всичко свърши, й бе трудно да се върне към действителността. Как желаеше да остане в безопасния, щастлив свят на сънищата си. Донякъде се бе надявала, че Стив възнамерява да я отвлече и да я задържи при себе си, независимо при какви условия. Поне все още я желаеше. Едно бе сигурно — телата им все още намираха общ език.

Чувстваше се сънена и доволна, не искаше да мисли за нищо. Достатъчно й бе да лежи в обятията му, докато времето минаваше, сякаш без да ги засегне. Само ако можеше да повярва, че нищо не е в състояние да ги раздели един от друг и че всичко е както някога!

Но за жалост не бе така. Болезнено си спомни за това, когато Стив се освободи от прегръдката й и започна да се облича. Безразличното му и някак безчувствено държание прогони сладкия блян, в който бе потънала допреди малко.

Ядосана, тя се подпря на лакти и хапливо попита:

— А аз какво да облека? Допускам, че ще ми заемеш дрехи от някой матрос.

— Вече не сме из мексиканската пустиня, скъпа. Огледай се малко, преди да си се нацупила. Тази каюта е обзаведена специално за дами. Със сигурност ще намериш нещо подходящо.

Той нетърпеливо отмести една плъзгаща се вратичка, която тя бе взела за украса. Откри се удивително голям гардероб, пълен с дамски дрехи.

— О! — за миг Джини занемя от учудване и гняв, когато забеляза, че Стив развеселен е повдигнал едната си вежда.

— Няма да продължиш да ме ругаеш, нали, любов моя? Не подхожда на положението и титлата ти. Освен това, никоя от тези дрехи не е обличана, а и всички са ти по мярка, ако паметта ми не ме е подвела, когато ги поръчвах. Сега ли ще облечеш някоя от тях или предпочиташ да се качиш на палубата така както си? С това не искам да кажа, че и така не си изключително привлекателна.

— Ти си… ти си най-безчувственият и пресметлив…

— Но ти знаеше какъв негодник съм, или греша? Мислех, че сме сключили споразумение. — Той бе наполовина облечен и стоеше, пъхнал палец в колана си. Погледът на суровите му, сини очи я накара неволно да поруменее. — Джини, нямаме достатъчно време, за да се преструваш на свенлива, ако това си си наумила. Сега сме едва на половината път до Бенисия, затова по-добре да се облечеш за появата си като знатна дама. — И сякаш унижението и така не бе достатъчно голямо, Джини съзря в очите му да проблясват някогашните дяволити пламъчета. — За съжаление забравих да взема на борда камериерка, но ако имаш нужда от помощ, с радост ще се притека. Имам известен опит от преди.

Значи я бе довел тук само за да я унижава, разбира се! Как е могла да бъде толкова сляпа и безумна, да го последва, гласувайки му такова доверие?

Безчет въпроси, на които не намираше отговор, се рояха в главата й. Не след дълго вече нямаше време за това. Отново й се струваше, че сънува, че е актриса в някаква грижливо подготвена пиеса.

След като най-сетне старателно се бе пременила в една от дрехите, избрана от Стив, стискайки зъби, тя го остави да й сложи една огърлица — огромен смарагд на тънка, златна верижка, стигаща почти до гърдите й.

— Какво, за Бога, правиш? Каква игра играеш? Господин Мърдок знае ли за това? Как…

— На някои от въпросите ти ще отговоря по-късно, Джини. Моля те, сега се успокой и ела с мен навън. Съдейки по оживлението, което цари на палубата, вече трябва да сме в пристанището на Бенисия, а това означава рекордна скорост.

Всичко живо говореше за доброто време, постигнато от кораба, така че на Джини не й се наложи да води разговори. Капитан Бенсън се усмихваше, а и кормчията му очевидно бе горд.

— Знаех си, че металният кожух на корпуса няма да свали скоростта, господин Морган! Това ще е най-бързия кораб на „Лейди лайн“, повярвайте ми!

— И един от най-сигурните — добави кормчията. Погледът му за малко спря върху Джини, след което бързо се отвърне, сякаш за да не бъде обвинен в недискретност.

Твърде късно бе да се пита какво си мислят за нея тези хора. Оставаше й само да си дава вид, че това не я засяга. Трябваше да се преструва на спокойна, сякаш за нея не бе нищо необикновено да бъде качена от някой брадат пират на един кораб, да се остави да я люби, а след това да парадира пред всички, като че ли е нещо повече от… Мисълта, че е метреса на Стив я прониза като светкавица. И че той се отнасяше с нея точно като с лека жена!

„Какво друго съм очаквала?“, неволно си зададе въпроса Джини. Тя слушаше разговорът на мъжете, наблюдавайки Стив, въпреки че му бе ядосана. Очевидно в каютата, която бе предвидена за собственика на кораба, имаше и мъжки дрехи. Той бе облякъл тъмен костюм, в който изглеждаше доста улегнал, чиято строгост бе смекчена от брокатена бродерия и сапфирени копчета. Стив изглеждаше наистина добре по своя си подвеждащ, дяволски начин и когато на няколко пъти погледите им се срещнаха, Джини почувства как очите му я накараха да се разтрепери.

„Това е несправедливо, да, несправедливо. Мразя го — бунтуваше се вътрешно тя. — Заради всичко, което ми причини и което трябваше да понеса!“

Малко по-късно вече не бе сигурна, че това е всичко, което й е било писано да понесе.

Протокът край Каркине гъмжеше от лодки, които се опитваха да се доберат до кораба, хвърлил котва недалеч от назъбената брегова линия. Стив се бе приближил към Джини, взимайки дланта й в своята.

— За съжаление нямаме достатъчно време, за да слезем на брега, защото трябва да те върна навреме у дома. Но на борда ще има малко празненство. Все още ли обичаш шампанско?

За миг очите му сякаш станаха по-топли и тя си спомни за общите им преживявания, някога, когато в едно малко мексиканско село наистина се бе напила с шампанско и му бе помогнала да извади от затвора Пако Дейвис. Защо точно сега трябваше да й напомня за това?

Опита се да изглежда безучастна, казвайки със смирен глас:

— Празненство? Какво имаш предвид? Кога най-сетне ще престанеш с тайните?

Гласът му прозвуча иронично, а пръстите му стиснаха ръката й малко по-силно.

— Няма никакви тайни. Мислех, че си разбрала за какво говорехме. Тук сме, за да осветим кораба. Трябваше да се казва „Лейди Бенисия“, но промених мнението си, както току-що споделих с капитана. Вместо това ще се казва „Зеленооката лейди“ и ти, любов моя, ще му бъдеш кръстница.

27

Остатъкът от следобеда бе същински калейдоскоп от летящи впечатления, никое, от които не продължаваше достатъчно, за да се запечати в паметта на Джини. Хора, запозна се с толкова много хора, че накрая не можеше да си спомни нито едно лице. И всеки път, когато Стив я представяше като принцеса Сарканова, изпитваше желание да потъне в земята от срам. О, Боже! Ако Иван научеше! Или баща й! Какво щеше да прави Стив?

Имаше много испаноговорещи, сред тях и модерно облечени жени, съпровождащи съпрузите си на борда. Стъпила в една люлееща се лодка и хваната през кръста от Стив, сред радостни възгласи и крясъци на чайки, Джини бе счупила бутилка шампанско в корпуса на кораба. След това се бе опитала да не мисли за нищо.

Стив не й помагаше особено. Той стоеше неизменно до нея, досадно прегръщайки я през кръста или раменете, сякаш за да засвидетелства собственическите си претенции. Не бе възможно да пренебрегне любопитните погледи, които улавяше, а освен това знаеше, че разменяните шепнешком предположения се отнасяха за нея.

Когато най-сетне всичко свърши и те с издути платна и сякаш едва докосвайки водата се отправиха към Сан Франциско, Джини бе почти замаяна от гняв и страх.

— Би ли искала да останем на палубата или да слезем в каютата и пийнем още малко шампанско?

— Как можеше да говори толкова спокойно и делово? Като че ли… като че…

Кипяща от гняв, Джини се извърна към него, копнеейки да облекчи по някакъв начин ужасното си главоболие.

— Сега постигна ли каквото целеше? Нямаш ли съвест? Шампанско! Вече изпих толкова много, че едва се държа на крака. Освен това все още не си ми дал обяснение за днешното си държание, за начинът, по който ме измами.

Стив я сграбчи за китките толкова силно, че тя едва не извика от болка. Гласът му бе станал по-рязък.

— Ако имаш намерение да правиш сцена, тогава по-добре да слезем в каютата. Там ще получиш желаното обяснение, ако си убедена, че само това е, което искаш.

Би го зашлевила, ако не я държеше, теглейки я след себе си със свойствения си арогантен маниер. Оставил я да седне, в едно кресло, Стив се зае да пълни две чаши с шампанско, което й даде възможност да си зададе въпроса защо чувствата й към Стив все още така я объркваха. Бе го обичала, мразила, след което отново мислеше, че го обича. А сега… сега вече нищо не й бе ясно!

— Ето, изпий шампанското си. Още една чашка няма да ти навреди, но може би ще разведри намръщеното ти лице. Мислех, че обичаш изненади, Джини. Нали вчера така каза.

— Много добре зная какво съм казала вчера! И какво каза ти. Но днес… защо Стив? Какво се опитваш да ми докажеш? Как може…

— Мислех, че е ясно. Исках да ти докажа, че мога да си позволя метреса, пък била тя случайно и дъщеря на руския император. — Джини мълчеше унизена и той с ироничен поклон вдигна чашата си към нея, преди да я изпразни. — Сега, като помисля, ситуацията ми се струва наистина комична, не съм ли прав? Това ли е, което те смущава, сладка моя? Не се безпокой, ще свикнем и двамата. В края на краищата познаваме се и зная колко бързо се приспособяваш. Спомням си, някога ми бе казала, че амбицията ти била да имаш толкова много богати любовници, колкото пожелаеш. Нали не твърдиш, че си променила желанието си?

Джини притисна пръсти към слепоочията си, сякаш искаше да успокои пулсирането. Лицето й бе съвсем бледо. Тези жестове напоследък станали почти механични, едва не накараха Стив да съжали за умишлената жестокост на думите си. Да върви по дяволите! Също и той, позволил до такава степен да му влезе под кожата. Можеше да бълва отрова, а в следващия миг да изглежда като пленено, ранено животно.

„Той наистина ме мрази — мислеше си Джини. — Желае ме само защото така може да ме наранява. Да ме направи своя любовница, давайки да се разбере, че не съм нищо повече от скъпа уличница… Ох, не издържам повече!“

Но той щеше да я накара да понесе още много. Не й ли бе показал колко безскрупулен може да бъде? Без оглед на това, колко слаба бе. Точно сега, в този момент, тя не дръзваше да го погледне в очите от страх, че много лесно би могъл да разбере какво става в душата й. Само ако я докоснеше, вместо разкрачил нозе да стои в средата на стаята, оглеждайки я с онзи жесток и същевременно странно любопитен поглед. Ако просто я вземе в обятията си… О, не! Стив презираше слабостта. Бе предизвикала интереса му с това, че никога не се предаде и го бе принудила да я признае за равноправна личност. Не биваше да отстъпва.

— Е? — чу го да казва, а след това със саркастичен провлечен тон. — Трябва да кажа, че не е особено похвално, че точно сега, когато бих искал да изясним всичко между нас, духом си някъде другаде. Или мислиш какво ще обясниш на съпруга си, когато се върне от Сакраменто?

Тя най-сетне вдигна глава и го погледна малко объркана. Очите й блестяха като смарагдите, които носеше на гърдите си.

— Сакраменто? Откъде знаеш? Никога не ми е казвал къде отива.

Погледът на Стив внезапно стана студен и отсъстващ, сякаш искаше да скрие нещо, но гласът му бе същият.

— Колко неучтиво от негова страна! Никога ли не ти казва къде отива и колко ще отсъства?

Стори й се, че забеляза известна мнителност в погледа му. Гневът я заслепи и за момент Джини забрави дори главоболието си.

— Защо ми задаваш такива въпроси? Какво те засяга?

— Но скъпа, всичко, свързано с теб ме засяга, това е толкова естествено! Какво се е случило? Дразниш ли се, когато трябва да ми говориш за съпруга си? Може би имаш угризения на съвестта? — Тя не отвърна и Стив, сякаш ядосан от това, шумно постави чашата на масата и се отдалечи. След известно време най-сетне се обърна и, облягайки се на стената на каютата, погледна Джини, сякаш бе някоя непозната. — Ти си единствената жена, която така злоупотребява с доверието ми и която може да ме разгневи тъй, че да изгубя здравия си разум! Слава Богу, че вече не сме женени. Така, като любовници, поне можем да спасим най-хубавото от миналото! Винаги си била възбуждаща и доста безсрамна любовница, Джини. Когато съм с теб в леглото, мога да забравя каква лукава невярна малка развратница си. Наистина се радвам, че сега това е проблем на мъжа ти.

— О, Боже! Изобщо не си се променил! Същият си си, едновременно жесток и егоистичен, свикнал всичко да става според твоята воля, дори ако трябва да минеш през трупове! Защо ме доведе тук? Само за да ми кажеш всичко това? И да си отмъстиш?

— Да си отмъстя? — Той повдигна едната си вежда, а гласът му стана режещ. — За какво трябва да си отмъщавам? Нещата приеха най-благоприятния обрат и за двама ни. По всяка вероятност ако бяхме останали заедно, щяхме да живеем като куче и котка. Повярвай ми, почти съм ти благодарен за това, че постъпвайки разумно, си използвала възможността, която ти е предоставила съдбата. Една принцеса заслужава своя принц… а ти, любов моя, блестиш като скъпоценен камък в подобаващото ти обкръжение. — Гротескният комплимент я накара да потръпне и Стив кратко се изсмя. — Джини, двамата с теб се познаваме прекалено добре, за да се преструваме един пред друг. Сигурен съм, че мислиш достатъчно практично, за да оцениш предимствата на едно споразумение, като това, което ти предложих. Така всеки от нас ще е доволен — никакви сцени на ревност, никакви въпроси. И тъй като съпругът ти пътува толкова често, ще имаме достатъчно време да подновим… познанството си. Защо не престанеш да се цупиш и не признаеш, че имам право? В крайна сметка не ми се наложи да те изнасилвам.

— Престани! — Джини скочи като подгонено животно, опряла свитите си в юмруци ръце на хълбоците. — Как може да бъдеш толкова… толкова хладнокръвен? Защо ме измъчваш така? Нищо не разбираш! Не си ми казал защо си дошъл, подлагайки се на такива рискове и залагайки на карта живота си и моето име! Да, усмихвай се! Какво те засяга вече? Не знаеш какъв е Иван, но имате нещо общо помежду си, а освен това и двамата сте абсолютно безсъвестни и безскрупулни! Той ще нареди да те убият, а когато научи кой си…

Стив се приближи с огромни крачки на пантера, стисна раменете й с пръсти и леко я разтърси, сякаш за да й покаже колко презира истеричните й пристъпи.

— Мислиш ли, че ме е страх от него? Или от неумелите му наемни убийци? Или се боиш за него? Не се отказвам лесно от онова, което ми принадлежи, Джини. А преди да изчезнеш с него нямах достатъчно време да се наситя на страстното ти тяло. Ясно ми е, че никой мъж не може да те притежава напълно, защото верността не е част от природата ти, както и от моята. Мисля, че точно затова винаги така добре сме се разбирали, поне в леглото! Не ми казвай, че си станала толкова лицемерна.

Той я притегли към себе си и я целуна. След като първоначално инстинктивно се бе оставила в ръцете му, Джини неочаквано започна да се съпротивлява. Не знаеше защо, навярно заради изпълнените му с презрение думи, които така я нараняваха, или защото я целуваше тъй, сякаш я мразеше. Това бе целувка, с каквато един мъж би дарил уличница, която имитира съпротива, но в крайна сметка се отдава. Може и да я желаеше, но също я и презираше, държанието му не бе оставило никакво съмнение в това.

— Не… не! — диво шепнеше тя, извръщайки глава. — Моля те, Стив! Не се чувствам добре. Имам главоболие.

— Боже мой! — той я пусна толкова ненадейно, че Джини политна назад, падайки върху един стол. — Още по-хипохондрична ли си станала? Затова ли съпругът ти толкова често отсъства? Е, добре, Джини, няма да те насилвам, щом само мисълта за това ти причинява главоболие.

Тя бе почти заслепена от болка и от сълзите, които се опитваше да сдържа. Пипнешком намери облегалката на креслото, търсейки опора, и най-сетне успя да седне. Пръстите й инстинктивно притиснаха слепоочията, сякаш за да прогонят болката.

Цялото й тяло бе започнало да трепери. Гласът на Стив, който неочаквано прозвуча малко по-човешки, идваше някъде много отдалеч.

— Джини! За Бога, какво се е случило? Наистина ли си болна? От шампанското ли е?

— Трябва… трябва да изпия прахчето си, моля те, моля, не издържам повече! В моята… имам едно в чантичката си.

Без нито дума той й даде онова, което искаше, сякаш бе някоя непозната жена, чието внезапно неразположение го бе поставило в неловка ситуация. Прахчето, чаша студена вода. След това я пренесе на леглото, без да обръща внимание на приглушените й, неясни протести.

— Стой мирно, за Бога! Няма да те нападам повече! Кога ще подейства прахчето ти?

— Не зная… не мога да мисля. То е едно от онези, които ти ми изпрати. Тези на Иван са по-силни, но той ми даде само четири… до завръщането си, както сам каза. Не зная какво ми е, но граф Черников смята, че е от нервите.

— Джини — стори й се или може би бе просто фантазия, че Стив въздъхна. — Затвори очи. Не мисли за нищо, ако можеш. — Съвсем определено просто й се бе сторило, че го чу да казва: — Съжалявам. Темпераментът ми отново ме подведе. — Стив никога не съжаляваше. Трябва да е било сън.

По-късно, когато постепенно започна да се връща към действителността, имаше чувството, че времето е спряло. Все същото полюшване на кораба под нея. Джини се събуди в някакво удобно легло. За нейно учудване косата й бе пусната. Наоколо бе почти тъмно. Първото нещо, което усети, отваряйки очи, бе облекчението от изчезналото пулсиране в слепоочията. Чувстваше се отпусната и укрепнала.

Стив седеше край масата, върху която вместо шампанско имаше гарафа, пълна с някаква кехлибарена течност. Погледите им се срещнаха. Защо я наблюдаваше толкова настоятелно? По челото му се бяха образували бръчки, но когато стана и се приближи към леглото, я заговори със съвсем безличен глас.

— По-добре ли си?

— Да, благодаря!

Колко смешно звучаха вежливостите, които си разменяха!

— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да ми отговориш на няколко въпроса?

Очите й се разшириха. Не го бе очаквала. Не и от Стив.

— Още въпроси? — учудваше се, че все още стои край леглото и я наблюдава. В изтляващата светлина не можеше да види израза на лицето му.

— Да. Въпроси! — гласът му си бе възвърнал привичния саркастичен тон, което я накара да бъде нащрек. — Не ме гледай така, Джини. Не съм се превърнал в някое морско чудовище, което възнамерява да те изяде. Но преди да те върна вкъщи има някои неща, които би трябвало да знаем един за друг. Когато това се изясни, навярно отношенията ни ще станат по-гладки и не така заплетени. Кой знае, навярно бихме могли дори да бъдем приятели.

— Както с Консепсион, предполагам? — не успя да сдържи ироничната си забележка Джини и видя как устните му се разтеглиха в нервна усмивка.

— Да, приблизително така.

Той седна до нея, правейки се, че не е забелязал, че тя неволно настръхна.

— Не ти вярвам — открито рече Джини. — А и как бих могла? От самото начало ме мамиш. Казваше, че…

— Проклятие! Опитвам се да не си изпусна нервите. Не забелязваш ли, че точно това искам да променя? — След това остро и напълно неочаквано добави: — Обичаш ли новия си съпруг?

Джини отвърна, без да се замисли:

— Не! Не! Никога не съм го обичала! От самото начало. Но той… сега не мога да си обясня как се случи. Първо шокът от онова, което ми разказаха, а после Карл. Не зная как се оказах на кораба, не мога добре да си спомня как стана така, че се оженихме! Всичко се случи, след като граф Черников ми бе дал лекарството, защото, както сам се изрази, още съм била под въздействието на шока…

Странно й бе да разказва всичко това на Стив. Да вижда как той я слуша внимателно, но без следа на съчувствие, окуражавайки я от време на време, сякаш бе някой, когото тя едва познаваше.

— Значи искаш да кажеш, че са използвали измама, за да те накарат да се омъжиш? Точно както те е подмамил Карл Хоскинс? Принц Сарканов трябва до полуда да се е влюбил в теб за краткото време, през което сте се познавали! Първо твоят капитан е намерен мъртъв в една изба с прерязано гърло. Последното, което се чува за теб е, че си заминала за Америка с някакъв руски принц. Като негова съпруга. Трябва да е изгарял от нетърпение да се ожени за теб. И когато си разбрала какво се е случило, допускам, си решила да извлечеш възможно най-голяма изгода. Така ли е?

Джини седна неестествено изправена, наблюдавайки го, без да сваля очи от него.

— Значи си все същият! Отначало даваш вид, че разбираш, а след това… А ти? Ти също не си светец, знаеш ли. Ти все още не си благоволил да ми кажеш с какво се занимаваш. Месеци наред не се чу нищо за теб, сам каза, че си бил щастлив да се освободиш от мен. А после…

— Подценяваш умението си да прелъстяваш, скъпа моя. Как би могъл някой мъж да те забрави? Освен това просто исках да съм наясно.

— Ти изобщо не си телохранител на Сам Мърдок, нали? — неочаквано рече Джини. — Той ми разказа, че познавал баща ти и бил приятел на дядо ти. Как си успял да го накараш да подкрепи коварните ти планове? Как можа да дадеш на този кораб име, плод на една прищявка?

— Ах, Джини! Колко хитра можеш да бъдеш. Моля те, спомни си, не ти ли казах, че съм тук, за да разбера какво е станало с теб? Тогава открих, че ни най-малко не си изгубила очарованието си в моите очи. Ела сега… — гласът му стана настоятелен и нетърпелив, — по-добре да побързаме, иначе ще пратят хора да те търсят. А ако останем още малко тук, бих могъл да те изнасиля!

Тя почти плачеше от гняв и отчаяние.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? Узна всичко за мен, а също за баща ми и дори за Иван. Но не си ми казал абсолютно нищо! — тя се опита да свали тежката огърлица от врата си. — Откъде имаш пари за това? Откраднато ли е или просто си го заел за случая? А опалите…

— По-рано не можех да си позволя да ти подарявам скъпи бижута, но сега мога. Виждаш ли, имах… късмет в спекулации на борсата. За пръв път в живота си разполагам със законно спечелено състояние. Сам Мърдок и аз сме в известен смисъл съдружници. Това достатъчно ли е, за да задоволи любопитството ти?

Тя бе объркана и раздразнена и не искаше да се остави да бъде залъгана с някакви мимоходом подхвърлени и съвсем невероятни обяснения. Спекулации? Какво имаше предвид? Защо бяха всичките тези въпроси и защо сега толкова бързаше да се отърве от нея, след като сам я бе довлякъл на борда на този кораб? Този път акостираха в самото пристанище в местността, наречена Ембаркадеро. Джини и преди бе идвала тук, за да гледа корабите и да диша соления морски въздух, просмукан от мирис на ориенталски подправки, които се разтоварваха наблизо. По цял ден наоколо кипеше усърдна работа. Носеха се викове на хамали и моряци, скърцане на дърво и скриптене на макарите, донесени за разтоварване на търговските кораби.

Но колко спокойно беше тук нощем. Бе станало доста хладно. Джини бе благодарна за топлата наметка от кадифе и коприна, която Стив наметна на раменете й. Извади я от гардероба в стената на кабината, където бяха само допреди малко.

— Очевидно не трябваше да те задържам тъй дълго, но ти спеше така дълбоко, сякаш някой те бе ударил по главата. От колко време вземаш тези лекарства Джини? Имаш ли представа какво съдържат?

— Зная само, че премахват главоболието ми и ми дават сили. Когато не ги взимам се чувствам като болна. Аз… защо ме гледаш така?

— Преди никога не си имала главоболие, освен когато препиеше, спомням си също, че кожата ти бе прасковена… навсякъде. Не излизаш ли вече на слънце?

Изпитваше желание да избяга, да отиде някъде, независимо къде. Как смееше отново и отново да я измъчва с въпросите и упреците си? Той изглежда не харесваше нищо у нея и все пак твърдеше, че я желае. Бе я поставил в непоносима, безизходна ситуация.

Като че ли отгатнал мислите й, Стив грубо се разсмя, а пръстите му стиснаха лакътя й.

— Поне не си изгубила страстта си към спора! Или към измислянето на причини за държанието си. Надявам се, вече да имаш някоя правдоподобна история за пред родителите си… Или трябва да дойда с теб и да обясня всичко?

— Да обясниш? — тя съвсем пребледня. Какво можеше да им каже. А ако Иван се бе върнал щеше да й е още по-трудно. Да, как щеше да обясни дългото си отсъствие? Ами новите дрехи?

Стив и помогна да се качи в двуколката, изникнала сякаш от нищото. Кочияшът бе същият, който предобед отведе конете.

— Добре ли прекарахте, господине? Предполагам, искате да тръгваме.

Наметката имаше качулка и сега Стив я вдигна, скривайки лицето на Джини и разрошената й коса. Седна до нея прекалено близо, а когато потеглиха, сякаш по навик сложи ръка на кръста й.

Джини се извърна към него. В тъмното лицето й приличаше на бяло петно.

— Умееш да си служиш с думите, но мисля, че ако дойдеш с мен баща ми собственоръчно ще те застреля! Знаеш толкова много хитрости, защо не измислиш нещо?

Джини имаше чувството, че не я е чул добре. Сякаш мислите му вече бяха другаде.

Той рече с безизразен глас:

— Кажи им, че си била при Сам, такова бе първоначалното ти намерение, нали? И не се безпокой, мъжът ти не се е върнал. Мисля, че ще отсъства по-дълго от предвиденото.

28

Джини можеше единствено да се опита да отклони въпросите, с които по-късно същата вечер я засипа Соня. Към тях се прибавяха и онези, които сама си задаваше и които бе поставила на Стив. Всичко бе толкова объркващо. Колко умело се бе измъкнал! Той я накара да замълчи, притискайки устни към нейните, докато дъхът й не секна и устните не почнаха да я болят. А когато нагло я съпроводи до входната врата, за довиждане й каза, че на сутринта ще се видят отново.

Соня съпроводи Джини до стаята й силно раздразнена.

— Защо не ни изпрати съобщение? Добре че тази вечер баща ти беше обещал да отиде в клуба, иначе навярно щеше да ти е много ядосан, както и на мен. Джини, какво се е случило?

Момичето се чувстваше леко, безгрижно и прекалено уморено, за да лъже.

— Разхождах се с яхта. След това освещавах един кораб — най-големия платноход на „Лейди лайн“. След това на борда имаше грандиозно празненство. Роклята, с която излязох, се оказа неподходяща, затова ми дадоха друга. Добре ли ми стои?

— А колието, което носиш, този смарагд… имаш ли представа колко струва? Той вече ти подари цяло състояние в бижута, а сега това… Джини, сигурна ли си…

— Господин Мърдок не ме е направил своя любовница, ако това малко ще те успокои.

Мълчаливо, с широко отворени очи, Делия разкопчаваше роклята на Джини, давайки си вид, че не чува нищо, но попивайки всяка дума. Заради присъствието на камериерката Соня реши да остави Джини на мира до следващата сутрин. Ако доведената й дъщеря решеше да се инати, колкото и да настояваше, нямаше да изкопчи много. Може би Уилям щеше да знае повече.

На другата сутрин Соня бе измъчвана и от други грижи. Вечерта остана до късно, за да чака сенатора. Когато се върна, той бе дотолкова обзет от собствените си проблеми, че не можа да й помогне особено.

— Соня, не бива да забравяме, че Джини вече не е дете, а омъжена жена. Можем само да й даваме съвети. А ако трябва да бъда искрен… — Той обикаляше насам-натам из стаята, а на челото му се бяха образували бръчки. — Не мога да си позволя да вляза в конфликт със Сам Мърдок. В момента той е единствената ми надежда! На теб мога да кажа… загубих доста пари, включително и суми, които Иван ми бе дал да вложа. Но познанството с Мърдок ми бе от полза, дори само споменаването на името му отваря врати. Сега мога да се разплатя с моя зет, принца, и трябва да призная, че се чувствам доста облекчен. В последно време научих някои отвратителни неща за него, включително и тази вечер… — сенаторът стисна устни, сякаш се уплаши, че е казал прекалено много. Виждайки самовглъбения му израз, Соня въздъхна.

— Допускам, че не искаш да ми кажеш повече. А аз не искам да те притеснявам. Но, Уилям, става дума за Джини, тя е твоя дъщеря! Какво ще правим с нея? Мисля… при положение, че господин Мърдок е така завладян от нея, а очевидно тя е готова да приеме вниманието и подаръците, с които я отрупва… сигурно бихме могли да предприемем нещо? Не мисля, че бракът й е щастлив и… О, Уилям, сигурно има някакво решение. Нервите ми са така изопнати. Толкова се боя, че би могло да се разчуе…

— Дадохме си дума да не говорим на тази тема! — троснато рече сенаторът. — Съзнаваш ли какво би означавал за мен един подобен скандал, за моята кариера? Особено сега? Веднъж вече го обсъждахме и решихме, че единственото решение е мълчанието. Разбираш ли?

Соня разбираше много добре и дискретно замълча, докато се изкачваха по стълбите нагоре към спалнята. Въпреки това се питаше дали Уилям този път не греши. Трябваше да има някакво решение. Може би ако успееше да накара Джини да й се довери, биха могли да го намерят заедно. „Утре — мислеше Соня, застанала пред огледалото, решейки косата си — утре ще говоря с Джини и ще разбера колко далеч са отишли нещата.“ Ако проявеше съчувствие и готовност да й помогне, може би Джини щеше да склони да поговорят.

Подобно на всички останали, освен Джини, на другата сутрин Соня се събуди рано.

Слизайки на закуска под ръка със съпруга си, тя се усмихваше, докато не влезе в осветената от слънцето трапезария, където срещна намръщеното лице на Консепсион. Наистина имаше моменти, в които не харесваше това момиче! Въпреки невероятната й красота и привлекателната сила, която упражняваше върху мъжете, в нея имаше нещо твърде първично… имаше нещо животинско, което едва успяваше да скрие под заучените маниери. А тази сутрин липсваха дори маниерите.

— Ако търсите нея — вече излезе, при това, без да ми каже, кога ще се върне. — Изглежда с удоволствие би казала повече, но вместо това прехапа месестата си долна устна, което й придаде по-злобен вид от всякога.

Соня бе тази, която трябваше да преодолее неловката ситуация. Уилям мръщеше чело, а и нейното собствено лице бе поруменяло от гняв. Тя хвърли многозначителен поглед към тихо отдалечилия се прислужник и любезно рече:

— Допускам, че има да уреди нещо и предпочита да го направи възможно най-рано. И без това снощи си легна още преди девет.

— Няма нищо за уреждане. Аз също се събудих рано. Той е изпратил да я вземат и тя излезе, просто така. Какво щастие, че принц Сарканов не е тук, нали?

След няколко дискретни въпроса се оказа, че Джини е била събудена от един от телохранителите на Сам Мърдок, носещ някакво съобщение. Под предлог, че не желае да буди никого толкова рано сутринта, момичето излязло, без да каже нито дума. Джини наистина бе прекалила!

Соня запази тези си мисли за себе си. Накрая Консепсион се извини, обяснявайки, че желаела да излезе с новата си карета. Не възнамерявала да се възползва от услугите на кочияш.

— Имам среща с Еди в Клиф Хаус — троснато добави тя.

— Не се ли боите, че Сам би могъл да има нещо против?

— Той ме оставя да правя каквото пожелая. А освен това Червения мустак ще язди след мен.

Преди да излезе, тя подхвърли през рамо, сякаш едва сега се бе сетила:

— Ах, между другото, пристигна едно писмо от Сам. За вас, сенаторе. Мисля, че прислужникът го занесе в работния ви кабинет. Сам тъкмо се е върнал в града и би желал да обядва с вас в… как се казва това? Ах, да, в Оукшън Лънч Салуун, какво смешно име.

— Допускам, че е прочела бележката! — Соня едва се сдържа, докато вратата се затвори след момичето. — Наистина Уилям, звучи грубо, но много се надявам, че къщата му скоро ще стане готова или че ще измисли нещо друго за нея. Просто не мога да я понасям!

Сенаторът, очевидно разстроен, не вдигаше поглед от чинията си и мръщеше чело.

— Питам се… Мърдок е бил във Вирджиния, знаеш ли. Навярно е узнал истината за слуховете, които се носят в последно време. Но най-много ме учудва това, което каза тя, че току-що се бил завърнал. Джини бе с него вчера следобед, нали?

Самата Джини не забелязваше надвисналата буря, която я грозеше. През последната нощ се бе опитала да не лъже Соня. Когато съвсем рано сутринта Делия влезе на пръсти в стаята й, съобщавайки й със заговорнически глас, че някакъв господин я очаквал, Джини, без да се колебае се бе облякла и слязла долу.

Той стоеше на входа и изглеждаше напълно спокоен. Срещнала погледа му, тя долови дръзките, дяволити искрици, танцуващи в очите му.

— Изглежда напълно си се побъркал! — сърдито процеди през зъби Джини, оглеждайки се виновно наоколо, за да се увери, че няма никой. — Какво правиш тук? Имаш късмет, че баща ми и Соня още спят.

— Ти също. Но бе крайно време да се събудиш. Дни като днешния са рядкост в Сан Франциско, не бива да бъдат пропилявани.

Джини смутено посегна към косата си, небрежно вързана на тила със зелена панделка, подхождаща на роклята й.

— Наистина си побъркан!

— Какво ще кажеш за закуска от стриди и френски хлебчета?

Той улови ръцете й, притегляйки я към себе си. Начинът, по който секваше дъхът й, винаги я издаваше. Защо се чувстваше толкова безсилна само щом Стив я докоснеше?

— Ти си непоносим!

Той се наведе напред и леко целуна шията й, след което устните му докоснаха нейните.

— Ще дойдеш ли с мен или искаш да дадем храна на клюки сред прислугата?

Като извинение Джини си каза, че Стив все още не е отговорил на много от въпросите й. Бе имала време да размисли за това, докато предната вечер се въртеше в леглото си, а мислите не й даваха покой. Той май сериозно говореше за някакви клюки. Вярваше, че е способен да я злепостави по такъв начин!

Утрото премина като насън. Стив я заведе в едно малко кафене, държано някакъв натурализиран французин и съпругата му, след което се разхождаха по плажа, хванати за ръце като влюбени.

Настроението на Джини се люшкаше между отчаянието и — радостното опиянение. Все още нямаше понятие за истинските причини, накарали Стив толкова открито да я ухажва… ако в действителност нещата стояха така. Но трябваше ли сега да мисли за това? Денят бе толкова хубав, прекалено хубав, за да бъде развалян с мрачни мисли и подозрения. Обикновената сутринна мъгла отдавна бе прогонена от слънцето и целият залив се къпеше в синьо-зелени отблясъци, сред които рибарските кораби приличаха на цветни петна.

Искаше да бъде щастлива поне за малко и да се опита да забрави преградите помежду им. Стив изглежда желаеше същото. Бе й направил закачливи и необичайни за него комплименти, а циничният, дистанциран израз за малко бе изчезнал от лицето му.

Той дори се засмя, когато Джини не се оказа достатъчно ловка, за да избегне една студена вълна, която измокри обувките, чорапите и дори полите на роклята й.

— Какво мислиш да правиш сега? Да събуеш обувките и чорапите и да тръгнеш боса? — Той сведе глава към нея и й прошепна, едва сдържайки смеха си: — Не се обръщай, но две благопристойни, надути стари моми те наблюдават през моноклите си. Сигурно те вземат за някоя куртизанка, която си почива от дългата, напрегната нощ!

— Разбира се, че ще си събуя обувките — отвърна Джини, подпирайки се на него, за да запази равновесие. — Нямаш представа колко е неприятно да имаш пясък и вода в обувките си! Освен това мисля, че само ме занасяш с твоите любопитни стари госпожици. Какво ще търсят тук в такъв ранен час?

— Не можеш да ги видиш. Седят на една от онези пейчици, които предвидливо са пръснати из целия град. Но мисля, че няма какво да криеш от тях, зеленооко съкровище, изхвърлено на брега от морето!

Преди да успее да се защити или да запротестира, Стив я бе взел в обятията си и я понесе, без да се интересува от това, дали тя иска или не, към една каменна пейка, в непосредствено близост до двете възрастни дами, за които ставаше дума.

Джини не се сдържа да не хвърли един бегъл поглед към тях, след което затаи дъх, бързо сведе глава и си даде вид, че е заета с копчетата на пострадалите си боти.

Може би, ако се престореше, че не ги е видяла… какъв лош късмет! Едната от двете бе не някоя друга, а етървата на онази госпожа Бакстър, с която Джини се бе запознала във Вера Круз, а другата — непоправима клюкарка, представена й мимоходом на някакъв прием.

— Остави на мен. Пръстите ти са неловки, сякаш са от лед. — Гласът му бе същият, но когато коленичи пред нея, Джини видя колко загрижено я гледа. После спокойно рече:

— Бледа си като… Познаваш ли ги?

Джини стисна ледените си длани една към друга, за да престанат да треперят и кимна.

Всичко, което тази сутрин искаше да забрави, изведнъж се стовари върху й. Иван, който всеки момент можеше да се върне и който сам бе признал, че постоянно праща хора да я следят. Положението й бе непоносимо несигурно. Трябва да се бе побъркала. Стив също. Обзе я ужас, не останал незабелязан от него. Още преди да бе видяла лицето му, Джини отгатна това по грубия начин, по който измъкна чорапа й.

— Боите се от клюки, принцесо?

Тя поруменя, обезпокоена от саркастичния му тон, но още преди да успее да отговори, някакъв писклив и пронизителен глас каза:

— Извинете, че ви смущаваме, но вие сте принцеса Сарканова, права ли съм? Тъкмо разказвах на госпожа Атертън каква добра физиономистка съм. Как се чувства уважаемият сенатор? Миналата седмица бяхме в Белмон, мисля, че за малко сме се разминали…

На Джини не й оставаше нищо друго, освен вежливо да се престори, че едва сега разпознава дамата, вбесена на себе си заради внезапната руменина, избила по лицето й. След това нещо, което вече нямаше как да избегне — се зае да представи на дамите Стив, който изглежда бе решен да я злепостави още повече.

— Госпожа Атертън, госпожица Бакстър, това е господин Смит…

Джини заекваше, без да може да стори нищо. Ядосана си помисли, че двете жени никога няма да й повярват!

За нейна най-голяма изненада Стив бе този, който я избави от неловката ситуация. Той се поклони с очарователна усмивка пред дамите, наблюдаващи го с присвити очи и недоверчиво любопитство.

— Не си правете труда, вече познавам дамите. Госпожа Атертън, имах удоволствието, да се запозная със съпруга ви в Ню Йорк. Госпожице Бакстър, Сам Мърдок ми е разказвал много за вашата работа като възпитателка в Академията за благородни девици.

Двете гордо вирнаха глава. Госпожица Бракстън се наведе, държейки монокъла си на носа. Джини изпита желание да тропне с крак от гняв.

— Но сигурно… възможно ли е да сме се срещали?

— Забравих добрите си маниери. Простете, моля ви. Името ми е Морган. Стив Морган. Сам Мърдок и аз сме съдружници. А принцеса Сарканова — добави той, взе ръката на Джини и я задържа малко по-дълго от приличното — е много стара приятелка…

— Много стара приятелка, наистина! Как можа да го кажеш! Със същия успех можеше да ги осведомиш, че някога си ми бил любовник. Никога не си ми споменавал да си бил в Ню Йорк, нито пък, че господин Мърдок възнамерявал да те назначи като възпитател в Академията. Точно теб! Горко на бедните девойки, чиято добродетелност би била сериозно застрашена, ако това се случи. — Джини не можеше да си поеме дъх от гняв. Очите й пръскаха сърдити искри, докато Стив небрежно седеше в каретата, удобно облегнат с кръстосани ръце и ниско нахлупена над челото шапка. — По дяволите, Стив! Престани да се държиш така, сякаш ме няма! Как посмя да им кажеш, че ще ми купиш чифт нови обувки на мястото на повредените от водата? Целият град ще разбере… сигурна съм, че когато се прибера, дори и Соня вече ще знае. Ох, проклятие! — гневно ругаеше тя, а сълзите й бяха на очите. — Нищо ли не може да те трогне, Стив Морган? Съзнаваш ли какво направи?

Най-сетне той тикна шапката си обратно на тила и се изправи. Изразът на лицето му издаваше гняв и отвращение.

— Това звучи като рева на някой дракон, за Бога! Защо не опиташ да се овладееш? Двете стари клюкарки, мисля, ще си държат устата затворена… поне за известно време, докато се ласкаят от мисълта, че знаят някаква тайна. Казах им, че използвам името Смит, защото замислям изключително важна и значима сделка, не забеляза ли колко поласкани бяха? Сам харчи доста много пари за скъпоценната Академия на госпожица Бакстър, затова тя няма да бърза да клюкарства. А госпожа Атертън ще се довери на съпруга си, който ще я посъветва да запази всичко за себе си, докато той не разбере какви акции купувам. И така…

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш по въпроса? А аз? От самото начало клюкарстваха по мой адрес, а сега… ох, няма да се сдържат да не пуснат една толкова сочна клюка! Може би ще премълчат името ти, ти все пак си мъж, но целият свят ще узнае, че съм се разхождала по плажа с мъж, но не със съпруга си. Ще кажат…

— Страх ли те е? От твоя всеотдаен принц? Бие ли те той, Джини?

За своя собствена изненада тя избухна в сълзи, докато Стив тихо и яростно ругаеше.

— Да не би внезапно да те е връхлетяло прословутото ти главоболие? Или… или наистина те бие? Трудно ми е да си представя, че ще допуснеш нещо подобно! — Гласът му бе станал дрезгав. Стив улови брадичката на момичето и го принуди да вдигне очи. — Проклятие, престани да плачеш. Това няма да ти помогне. Причинява ли ти болка? Откога се боиш от него?

За по-малко от час всичко между тях отново се бе променило. През булото на сълзите Джини съзря лицето на един непознат, който без капчица съчувствие я измъчваше с въпросите си.

„Задава тези въпроси само за да ми причини болка. Всъщност изобщо не го е грижа“, шепнеше й някакъв вътрешен глас, карайки я да се съпротивлява въпреки сълзите на отчаяние и слабост.

— Разбира се, че не ме бие! — тросна му се тя, преглъщайки хлипането си. — Аз… ние не се разбираме много добре, но какво значение има вече? Поне не се виждаме прекалено често, а когато заминем за Русия…

— За Русия! — Стив пусна брадичката й, засмивайки се с груб, злобен смях. — Значи наистина възнамеряваш да доведеш плановете си до край? Убеден съм, че императорът ще е възхитен… кой не би бил?

— Докато съм тук, не мога да си позволя никакъв скандал, не разбираш ли? Ако… ако Иван разбере, ще те убие! И… без съмнение ще намери средства и начини да ме накаже. Последния път ми взе всички прахчета, а също и сиропа, предписан ми от граф Черников. Моля те, Стив.

Погледът му я накара да се стъписа. Тя пусна ръкава му, който инстинктивно бе уловила.

— Значи това било. Не с бижута и скъпи дрехи се печели благоволението ти, ами с безценните прахчета. А сега аз трябва да напусна града, за да не би съпругът ти да вдигне скандал, преди да те е отвел на сигурно място в Русия, където навярно ще се отървеш от него, за да си намериш някой друг.

Думите излизаха измежду стиснатите му зъби, а презрението в глас му извикваше у Джини желание да се разкрещи истерично. Той изопачаваше всичко!

— Заблуждаваш се! Ти…

— Заблуждавам се? Искаш да повярвам, че все още не си забелязала каква си станала? Ти си наркоманка… така наричат онези, които са станали роби на някоя дрога. А в твоя случай, скъпа ми принцесо, става дума за опиум. Никога ли не си се питала защо си толкова зависима от своите прахчета и сиропи? И защо, когато известно време не ги вземаш, получаваш главоболие и започваш да трепериш?

— Не… не! Това не е истина! Казваш го само, за да…

— Дяволски си права! Човек трябва да те изплаши до смърт, за да си върнеш разсъдъка. И докато Сарканов те държи в ръцете си с тези прахчета, заплашвайки да ти отнеме възможността за бягство сред сладките сънища, няма да се измъкнеш от него толкова лесно, колкото мислиш!

— Не искам да слушам повече. Не зная защо си губиш времето и парите с мен. Всичко, което постигаш с това, е да разрушаваш живота ми, а също живота на всеки, който е свързан с мен!

— За Бога, спести ми мелодрамите, Джини. Ти не успя да разрушиш моя, когато избяга… напротив, забелязах, че освободен от грижите по теб, можех по-добре да се концентрирам върху други неща, като печеленето на пари например! Всъщност трябваше да съм ти благодарен. Защо, по дяволите, ми е притрябвало да разрушавам живота ти?

— Значи така — едва не изкрещя тя, извън себе си от гняв и унижение. — Защо тогава се завърна в живота ми? Защо?

Той сякаш бе заключил сърцето си за нея. Неочаквано от лицето му изчезна и най-малката следа от чувства, дори от гнева и презрението, изписани допреди малко на него. Той извади от джоба си някаква носна кърпичка, подавайки й я с думите:

— Изтрий си лицето, Джини, И вземи, за Бога, едно от твоите прахчета, ако това ще те успокои. Не разбираш ли, че е безсмислено да продължаваме да се обвиняваме един друг?

— Да се обвиняваме? Какво според теб трябва да направя? — Тя смачка кърпичката на кълбо, изпитвайки желание да я запокити в лицето му. — Баща ми е обявил награда за главата ти. Какво мислиш ще направи, когато узнае всичко това? Лъгах всички тях, подтикната от теб.

Последната му забележка, направена с предишния безизразен глас, й подейства като гръм от ясно небе:

— Тъй като ме помоли за съвет, искам да ти кажа, че е най-добре да не настояваш, че тази сутрин си била със Сам. В момента той обядва със сенатора в Оукшън Лънч Салуун.

29

До края на живота си Джини нямаше да забрави остатъка от този следобед. Болезнено щеше да си спомня времето, през което бе негова заложница, метреса по неволя, която принуждавана да прави това, което той искаше от нея, дори и цялото й същество да се противеше.

Отново бе за него просто шахматна фигура, въвлечена в някаква подмолна игра. И отново както преди бе напълно неспособна да му се противопостави.

— Искаш от мен да спася скъпоценното ти име? Тогава ще правиш това, което ти кажа, принцесо. Като начало си изтрий лицето. Да не искаш да почнат да ти задават въпроси?

От един малък, но изискан френски магазин й купи обувки и чорапи. Продавачката, изглежда, го познаваше. Въпреки протестите си Джини се сдоби и с най-различно луксозно бельо, а в един друг, още по-скъп магазин — с разкошна бална рокля.

— Роклята ще бъде доставена късно следобед. Облечи я.

— Ти… ти си полудял! — вяло протестираше тя, докато мъжът я влачеше след себе си с привичния си маниер, който Джини намираше за непоносимо арогантен.

Стив дълго и замислено я разглежда.

— Сложи и това смарагдово колие. Когато се качим в къщата, ще ти дам и подходящи обеци. Едно от момичетата ще изсуши и изглади роклята ти.

— Имам… имам главоболие, Стив, наистина! Не вярвам на това, което каза… била съм…

— Мога да ти изредя още по-лоши имена. И ще го сторя, ако не си затваряш устата.

Той я водеше към къщата на Сам Мърдок… а може би неговата къща? Издърпа я нагоре по стълбите, пред погледите на изумените работници, до спалнята, която тя вече познаваше. Хвърли я на леглото и я изнасили. По друг начин не можеше да бъде наречено.

Най-лошото бе, че тя нямаше сили да се съпротивлява. Тялото на Джини, което вече не се подчиняваше на волята й, се отдаде, въпреки че тя крещеше в лицето на Стив колко много го мрази и презира.

— Облечи се, Джини. — Дори това й бе познато. Роклята, с която бе излязла сутринта, изглеждаше съвсем нова, сякаш току-що извадена от гардероба.

— Какво правиш? Така всичко става само още по-лошо.

— Давам ти десет минути, Джини. Би трябвало да ти стигнат. Имаш ли нужда от камериерка?

Само преди няколко минути и се струваше, че дъхът му е също толкова учестен, колкото нейния. Сега обаче бе съвсем спокоен и несмутим, сякаш всичко това изобщо не го засягаше.

„Ако имах нож, щях да го насоча срещу него, този път целейки се в каменното му сърце!“, гневно мислеше Джини. По пътя насам Стив бе дръзнал още веднъж да я разпитва за смъртта на Карл Хоскинс. Бе намекнал, че тя и Иван са планирали всичко с надеждата, че убийството ще бъде приписано нему.

— Един от приятелите му го е намерил в някаква изоставена изба с рана от нож в гърлото. Сигурна ли си, че само си го ударила с винената бутилка? Нож би ти подхождал повече.

Джини се чувстваше напълно съсипана, докато Стив с пресилена вежливост й помагаше да се качи в очакващия ги файтон. Бе й позволил да вземе едно от прахчетата си… напомняше й на Иван! Да, бе напълно лишен от съчувствие. Как не го бе забелязала по-рано?

Отправиха се право към Клиф Хаус. Разбира се, трябваше да се досети, че Консепсион ще бъде там, в компанията на предания си ухажор. Виконтът бе изненадан, но любезен. Консепсион — както обикновено. И докато, кипяща от гняв, Джини трябваше да води предвзет разговор с Мерууд, долавяше гневни, промърморени на испански думи, които не разбираше.

— Това е прекалено, Естебан! Защо точно аз трябва да я спасявам? Имам сметки за оправяне с нея, с тази уличница! А ти… ти би трябвало да се радваш, че ще се отървеш. Не, казвам ти, ще се омъжа за Еди и той ще ме отведе оттук, защо да си правя труда?

Гласът на Стив се снижи почти до шепот и Консепсион сърдито повдигна рамене.

— Е, добре! Но за последен път… и не смей да ме докосваш, копеле!

Гневно просъсканата ругатня толкова приличаше на съответния английски израз, че виконтът хвърли учуден поглед към Консепсион. Тя му отвърна с лъчезарна усмивка, поставяйки длан върху неговата.

— Прости ми, Еди. Естебан се изживява като мой по-голям брат, а аз се опитвах да му дам да разбере, че не е необходимо, нали така? — В прилив на непреодолима злоба, гласът й звучеше прекалено сладникаво: — Обясних му, че е по-добре да се погрижи за собствената си безопасност и за името на приятелката си.

— Консепсион обича да се шегува с хората, прав ли съм? — Стив се усмихваше, но нещо в погледът му накара Консепсион да сведе очи и кисело да се съгласи, че всичко, разбира се, е било само глупава шега и че навярно всички така и са я разбрали.

По това време Джини бе толкова изнурена, че нищо вече нямаше значение за нея. Бе влачена насам-натам, командвана и използвана. Но всъщност не трябваше ли да е свикнала с това. Имаше усещането, че всеки път, когато за малко се почувстваше щастлива, това й излизаше през носа. Изпита чувство на цинично състрадание към самата себе си. Вдигна очи и за миг срещна погледа на Стив. Очите му бяха тъмни и непроницаеми като на някой непознат, който я гледаше, претегляйки каква полза би могъл да извлече от нея. Колко ли още удари трябваше да понесе, докато той се преситеше от тази игра?

Само за един ден й се бе наложило да изтърпи прекалено много. Въпреки че прибирането й вкъщи с подозрително мълчаливата Консепсион и тактичния ескорт на телохранителя бе забелязано само от прислугата, тя веднага се качи в стаята си и глътна едно от прахчетата си. Какво пък ако наистина съдържаха малко опиум? Заради болкоуспокояващото си действие той се използваше и в други лекарства. Стив не бе прав да й казва, че е зависима, подобно на онези бедни китайци, за които бе чела, че прекарвали по цял ден в пушалните на опиум. Навярно зависимост възниква само при пушене. Та нали тинктура от опиум има във всички сиропи, дори и в тези за кашлица!

— Не е вярно! — рече Джини на бледото си отражение в огледалото. В края на краищата Стив не е лекар, а можеше и просто да го е измислил, за да я изплаши. Подобно на невероятната история за Карл Хоскинс. Тя прекалено добре помнеше мъртвешкия израз на лицето на Карл, когато го бе ударила — как бутилката се разхвърча на парчета и виното се смеси с рукналата кръв… Стив умишлено се опитваше да я обърка.

Джини с въздишка се извърна от огледалото и само по нощница се отправи към леглото. Бе изпълнена от неприятното предчувствие, че отсъствието на баща й и Соня е само затишие пред буря. Какво толкова имаше да обсъжда Сам Мърдок с баща й? Може би му бе омръзнало да прикрива Стив, съдружник или не. Но това би означавало…

„Няма да мисля за това, докато не ми дойде до главата“, решително си рече Джини. Когато се излегна и затвори очи, почувства как напрежението й постепенно изчезва. Бе изпила последното от прахчетата, оставени й от Иван, които действаха много по-бързо от другите. Защо Стив й бе осигурил прахчета, щом смяташе, че може да са опасни? Нещо не се връзваше, а и мисленето й костваше такива ужасни усилия.

Може би бе заспала, а може и да се бе пренесла в онзи приказен свят, току пред прага на съня. Постоянно си повтаряше: „Не искам отново да изпитвам болка… никой няма право да ми причинява повече болка.“ В съня си видя как заменя сърцето си с гладък, шлифован камък, който се превърна в диамант, блестящ като огън през кожата й и ослепяващ всеки, който се приближеше до нея.

Изведнъж сънят се стопи и Джини видя пъстрите очи на Консепсион.

— Събуди се! — повтаряше младата жена. — Човек не може да заспи толкова бързо… освен ако не е правил нещо, което напълно го е изчерпало. — Тя се засмя подигравателно, когато Джини седна в леглото, сърдито мръщейки чело, а косата й падаше свободно върху раменете.

— Какво правиш тук?

Двете неусетно бяха преминали на добре познатия им испански диалект, и пробудените спомени накараха сърцето на Джини да се свие. Тя отметна косата от челото си с надменен жест и очите на Консепсион се присвиха.

— Помислих си, че е крайно време да си поговорим открито. Не съм добра ласкателка и съжалявам, че се налага да лъжа, за да те защитя! — Момичето кръстосваше килима между прозореца и леглото на Джини. Косата на Консепсион също бе спусната и испанката повече от всякога приличаше на диво животно.

— Не знаеш колко често съм изпитвала желание да използвам ножа си срещу теб… последния път, когато се изправихме една срещу друга, ме изигра, подлагайки ми крак, но сега… Мисля, че цивилизованият живот те е изнежил, боиш се от всичко, дори и от това какво хората говорят за теб. Ха! — Тя вирна глава и косите й плиснаха като водопад. — Вече не си истинска жена. Трябва да се ориентираш към типа мъже, които харесват такива като теб.

— Една истинска жена не би трябвало толкова нетактично да споменава подобни неща, както ти току-що направи! — отвърна Джини, провесвайки краката си от ръба на леглото. — За какво си дошла? За да се нахвърлим с крясъци една върху друга?

Пълните устни на Консепсион иронично се свиха, откривайки зъбите й.

— Дошла съм, за да ти кажа някои неща… да ти кажа истината, ако не се боиш от нея… Или сериозно мислиш, че Естебан се върна, защото те желае?

— Говориш като някоя ревнива, свадлива селянка — презрително рече Джини. Без да погледне Консепсион, тя се приближи към тоалетната масичка и започна да реше косите си. — Това ли е всичко? — Забеляза в огледалото как пръстите на момичето се изкривиха.

— Не, не е всичко! — извика Консепсион. — И ако ти е останала още малко гордост, би слушала внимателно. Знаеш ли, познавам Естебан от дълги, дълги години. Бяхме приятели, дори нещо повече, както добре знаеш. Бяхме заедно и в деня, когато в хасиендата пристигна онзи досаден господин Бишоп.

— Господин Бишоп? — ръката на Джини замръзна, както стискаше четката за коса, а подигравателният смях на Консепсион изопна нервите й.

— Да, господин Бишоп! Защо, мислиш, Естебан дойде в Сан Франциско? Искаше да замина за Европа и щеше да ме вземе със себе си. Отдавна те бе забравил! И тогава се появи онзи господин Бишоп.

Джини бавно постави четката на масичката и се извърна.

— Продължавай.

— Значи най-сетне събудих интереса ти? Започваш да разбираш, нали? Да, защо, смяташ, Естебан ти задава толкова много въпроси, особено относно принца? Да не мислиш, че от ревност? Глупачка, нямаш капка гордост! Когато ти подаряваше бижута и те любеше, вярваш ли, че всичко това е означавало нещо за него? Сега е толкова богат, че за него някой камък се равнява на цветята, подарявани от другите мъже. А що се отнася до останалите… — погледът на Консепсион се плъзна по тялото на Джини с неприкрито презрение, а белите й зъби проблеснаха иззад устните — да го кажа ли? Ти все пак си жена и видно изпитваш нещо към тях, иначе защо би се предавала толкова лесно? Независимо от всичко, за него би било по-добре да узнае това, към което се стремеше, пристигайки в Сан Франциско, а именно — цялата истина за мизерните, мръсни сделки, в които се е забъркал твоят принц.

Джини продължаваше да слуша, въпреки че ушите й бучаха и всъщност не желаеше да чуе нищо повече. Сега всичко си идваше на мястото с непоносима, безмилостна логичност. Колко ясно проблесна истината. Стив бе притискан от Бишоп, но той преследваше и своите собствени интереси. Бе разгневен на баща й. Искаше да съсипе не само Иван, но също и сенатора.

— Твоят принц… — защо Консепсион непрекъснато използваше този израз? — Знаеше ли, че е откраднал пари от руско-американския тръст и ги е дал на баща ти, за да ги вложи вместо него? А след това, когато акциите неочаквано взели да падат, се впуснал в едно друго начинание. Баща ти притежава акции от „Лейди лайн“. Преди Стив да изкупи акциите на останалите акционери и да придобие контролния пакет, принцът използваше корабите, за да върти търговията си с опиум и робини от Китай. Не се преструвай, че не си знаела!

Не… откъде би могла да знае? Изоставена сама в нещастието си, никога не си бе задавала въпроси. Нито веднъж не бе попитала Иван с какви „сделки“ се занимава.

— Сега нека ти кажа още нещо, с всичко това е свършено. Хората, за които Естебан работи, знаят. Също и онези, с които работи принцът. Защо, мислиш, са му изпратили наемен убиец? По-добре внимавай за себе си, защото когато бъде изправен пред съда, може да се наложи да даваш показания против него, освен ако и ти не си замесена! Ще бъде хубав скандал, нали?

— Но аз съм съпруга на Иван. Не могат да ме принудят да давам показания против него.

Консепсион знаеше, че сега е спечелила надмощие и от гърления й смях звучеше триумф и злоба.

— Значи би искала да си останеш принцеса? Много жалко. На твое място бих избягала в Русия и бих си намерила някой друг принц. Защото, за съжаление, идиотка такава, ти изобщо не си съпруга на Иван… и ако Естебан разкрие този факт, семейството ти е застрашено от още по-големи беди и неприятности. Това анулиране, за което са ти разказали, никога не се е състояло. Баща ти така и не успял да научи къде се е състояла фаталната ви венчавка, нито на коя дата, така че след няколко напразни опита се отказал. Но тъй като предпочита да има за зет принц вместо някакъв си разбойник, твърди, че бракът бил невалиден… Започваш ли да разбираш? Ти си една двуженка, принцесо! И ако не желаеш това да излезе на бял свят, трябва да бъдеш послушна, разбра ли? И да правиш каквото ти се казва. Без съмнение — мимоходом добави Консепсион — Естебан ще се разведе с теб веднага щом му се удаде възможност. Със сигурност няма да срещне никакви трудности.

Мобилизирайки цялата си воля, Джини изправи рамене. Не желаеше да сведе поглед пред пъстрите очи, които блестяха насреща й толкова злобно, очаквайки да я видят сломена. Нямаше да се сломи, никога!

— Сега, след като изля сърцето си пред мен, навярно можеш да ми обясниш защо го направи. Твоето и на Стив отмъщение би било много по-ефектно, ако всичко това останеше изненада за мен, връхлетяла ме в най-подходящия момент. Не се опитвай да изкараш, че каменното ти сърце е почувствало прилив на състрадание.

— Ах, ти… развратнице! Не си се отказала от отровния си език, така ли? Но, допускам, не за дълго. Разказах ти всичко това само защото, откакто се помири с дядо си, Естебан е обзет от странно честолюбие. — Устата на Консепсион за миг се разтегли в презрителна гримаса. — Би могъл да прояви съчувствие, още повече, че дон Франсиско е толкова впечатлен от теб. Предупредих те, за да успееш да избягаш, преди да е станало късно. Онзи дърт граф, изглежда, копнее да те вземе със себе си в Русия, защо не заминеш? Мисля, че там ще ти е по-добре.

— Разбира се… — Джини сама бе изненадана, че гласът й можеше да звучи толкова хладно и безстрастно, — би могла да лъжеш, за да се отървеш от мен. Или защото се боиш да не ти отнема Стив. Защо трябва да повярвам дори на една твоя дума?

— Каква глупава крава си! — Консепсион тропна с крак и за миг Джини помисли, че ще се опита да се нахвърли върху й. — Значи не ми вярваш? Все едно! Така би било дори по-добре… не заслужаваш нещо друго. В крайна сметка ще се стигне до същото. Дори ако Естебан реши да не се развежда, в най-добрия случай ще изпитва към теб презрение или съчувствие и ще те изпрати на село. Тогава ще можеш да се върнеш в хасиендата при стареца, разбира се, с някоя дуеня по петите. Предпочитам да бъда негова любовница, вместо съпруга. — Младата жена с бързи крачки се отправи към вратата, след това се обърна и изръмжа с едва потискана злоба:

— Защо не слезеш долу и не разбереш за какво си говорят баща ти и мащехата ти зад заключената врата на кабинета му? Ах да, наистина! Ти си сляпа, защото не искаш да виждаш! И те нямат вече никакъв избор. Сам е разказал на баща ти това-онова, а днес ще ходим на опера и след това на един голям прием в хотел „Палас“. Може би Естебан ще реши, че това е най-подходящият момент да направи разкритията си.

Трясъкът на вратата отекна в ушите на Джини като отдалечаващ се тътен на гръмотевица. Тя се олюля, но точно навреме успя да се улови за ръба на тоалетната масичка.

— Не, не, не! — почти не забеляза, че е изкрещяла тези думи, докато в главата й някакъв вътрешен глас отвръщаше: „Напротив!“.

Всичко бе истина. Консепсион бе твърде триумфираща, твърде убедена в това, което говореше, за да блъфира. В главата на Джини фактите се подреждаха безупречно като елементи на мозайка, изобразяваща отвратителна картина. Трябваше да забележи, но, заслепена от хладно пресметнатите прегръдки на Стив, се бе оставила да бъде използвана, подобно на някоя безгръбначна, сприхава уличница. Той не я обичаше. Дори и някога да я бе обичал, сега нещата се бяха променили и не оставаше нищо друго, освен горчилка. Всяка негова стъпка бе грижливо планирана. Публично я представяше за своя любовница, преди съвсем случайно да признае, че все още е негова жена. Какво възнамеряваше да стори след това? Да се разведе? Да я изпрати някъде далеч и да продължи сам по пътя си?

Преди да заспи, се закле да не позволи никому повече да й причини болка. Бе сънувала, че изважда сърцето от гърдите си. За миг се преви от болка. Мъката я пронизваше като нож. Искаше да плаче, да крещи истерично, но бе останала без сълзи. След това се насили да погледне в огледалото блестящите си очи, които, обрамчени от медночервени къдрици, светеха със зелено сияние.

Обзета от внезапен разрушителен порив, тя посегна към четката за коса и я запокити срещу огледалото. Оглушителният шум от строшено стъкло я накара неистово да се разсмее. Не забеляза, че пръсналите се малки стъкълца режеха лицето и ръцете й.

Тя затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Никой повече няма да ме използва. Кълна се. Никой. Няма да допусна да ми причиняват болка… никога.

От днес насетне щеше да разчита единствено на себе си. Няма да се довери никому повече. Дори и на така наречения си баща, който също се бе опитал да я използва за своите цели. Дали сенаторът, нейният „баща“, изобщо я бе обичал някога? Гледаше на нея като на един от своите козове и искаше да я използва, докато още бе млада и хубавичка. А сега… нека Стив постъпва както намери за добре, бе й безразлично. Но защо по изключение веднъж вместо нея да не страдат другите?

Задъхваше се, сякаш дълго време бе тичала. Гняв, унижение и болезнено чувство, че е опозорена, правеха движенията й напълно механични. Нищо вече нямаше значение, освен потребността да се движи, да избяга от всичко и всички, веднъж тя да е онази, която кара другите да страдат. „Мразя го, мразя го — крещеше вътрешно Джини. — Мразя всички тях, тези лицемерни използвачи!“

Бе облечена. Върху небрежно прибраната си коса сложи най-старото си и отвратително боне. Все още нямаше представа къде да избяга или какво да прави, но какво от това? Само да е по-далеч, нека всички се чудят, нека я търсят, докато събитията се стоварят върху им с цялата си неизбежност. Можеше да работи в някой бар, да танцува и забавлява хората. Или да стане уличница, в тази област бе натрупала богат опит! Кискайки се истерично, тя взе едно прахче, после на бърза ръка още едно. Всички останали натъпка в чантичката си. Била наркоманка? Робиня? Щеше да се разбере. Не бе трудно да намери мъж, който да й дава всичко онова, от което имаше нужда. Въпреки гнева, умът й работеше трескаво. Момичето отвори капака на кутията за бижута и изсипа всичко в джоба си. Бижутата никога не губят стойността си, а тези навсякъде щяха да струват цяло състояние. Не й ли го бяха казвали всички? Усмихна се със задоволство. На Стив навярно никога не би му минало през ума, че неговите собствени подаръци ще й донесат свободата… Камъните блестяха подобно на очите й. Опали и диаманти и един-единствен, огромен смарагд… като окото на великанска котка, чийто огнен блясък превъзхождаше дори блясъка на собствените й очи.

Какво ще правиш, когато се окаже, че не си купил нищо повече, освен една сянка, скъпи ми Стив? Ще те направя за смях на всички, както ти постъпи с мен.

За съжаление вече не носеше нож със себе си. Този път острието нямаше да пропусне целта. Но всъщност… не, не искаше да го вижда никога повече, никога!

Къщата бе съвсем тиха, но въпреки това тя предпазливо се възползва от задното стълбище… за всеки случай. Не желаеше да бъде видяна от някого.

— Джеймсън, ще изкарате ли, моля, малката двуколка? Не… ще се оправя и сама, всичко е наред. Няма да отсъствам дълго. Искам просто да свърша нещо спешно. — Долавяйки колебливия израз на лицето му, тя започна да импровизира. — Имам среща с господин Мърдок, ако някой ви попита или ако не се върна навреме.

— Господин Сам Мърдок ли, принцесо?

Тъмното му лице внезапно стана безизразно и Джини разбра, че слуховете вече се ширят и сред прислугата. Разбира се, как иначе!

Тя се усмихна. Очарователно и донякъде прелъстително.

— Да. Трябваше да е изненада. Но на вас мога да се доверя, зная, че умеете да пазите тайна. Ще побързате ли? Трябва да се върна навреме, за да се преоблека за операта и тазвечерния прием, а вече е ужасно късно. За вас, разбира се, ще има добър бакшиш. Нали знаете колко щедър е господин Мърдок!

— Да, госпожо — отвърна мъжът, а след това с все още колеблив глас добави: — Но господин сенаторът…

— Това е част от изненадата. Няма да провалите всичко, нали?

След последните й думи той бързо се отдалечи, а Джини се опита да скрие нетърпението си. Разбира се, не можеха да я спрат. Никой не можеше да я спре, дори ако трябваше да си наема кола. А името на Сам Мърдок, както обикновено, отваряше всички врати.

Щеше да мине известно време, докато Делия се качи в стаята на Джини, за да й помогне при обличането. Тогава щеше да намери предназначената за Соня бележка.

Соня щеше да разбере. Ако ли не, то Стив със сигурност. Разполагаше с още време. Имаше речни и презокеански кораби, които можеха да я откарат до всяка точка на света.

Колкото по-далече, толкова по-добре. За пръв път в живота си Джини нямаше да зависи от никого и трябваше да слуша само собственото си сърце и разум.

Джеймс, който сега отново изглеждаше нерешителен, най-сетне изкара колата, за което бе възнаграден с лъчезарна усмивка и две десетдоларови банкноти.

— Трябва да се върна до час, без някой да забележи. Благодаря, Джеймс!

Ето… готово. Бе се измъкнала! Колко лесно се оказа! Защо не го бе сторила по-рано! „Тогава не бих срещнала отново Стив и не бих забелязала…“, тя прогони опасната мисъл и се съсредоточи върху управлението на колата из оживените улици, както и върху това да се преструва, че не забелязва насочените към нея погледи. Сама жена, пътуваща без кочияш.

Какво толкова странно имаше? Бе опитала да се облече възможно най-обикновено, а косата й бе скрита под безформеното боне. Защо я зяпаха всички тези мъже?

Защото въпреки дегизировката бе красива, нещо, което не можеше да се скрие лесно. Двуколката, която караше бе ново и очевидно скъпа, а конят — чистокръвен жребец. Освен това бе рядкост да се срещне жена, която сама държи юздите. Зализаните мъже се питаха дали не е някоя скъпа уличница. Или може би дама, държаща се като уличница. В Сан Франциско човек никога не можеше да е сигурен. Във всеки случай бе жена, която не можеше да остане незабелязана от мъжете.

30

Джини нямаше представа къде се намира. Никога досега не бе обикаляла сама из улиците на Сан Франциско и уличният шум, зяпащите я минувачи и подмятанията я бяха изнервили. В коя посока бяха пристанищните кейове? Знаеше имената на улиците, но накъде водеха те? Налагаше се да съсредоточи цялото си внимание върху управлението на колата. Конят беше бодър и темпераментен, така че Джини трябваше да използва цялата си сила, за да го обуздава. Виеше й се свят и й се повдигаше. О, Боже, моментът не бе подходящ за проява на слабост. Нямаше да се върне. Нямаше сила на света, която бе в състояние да я накара да се върне! Прехапала устни, усещаше потта под мишниците си, но не се решаваше да спре. Сигурно скоро щеше да види някое характерно място, което познаваше. Трябваше да види! Важното бе да избегне хълма. Да кара все надолу. Най-накрая щеше да съзре залива и да намери Ембаркадеро.

След дълго лутане най-сетне попадна в улица, която й се стори позната. Спомни си презрителния глас на Консепсион: „Защо не заминеш за Русия? Онзи дърт граф изглежда копнее да те вземе със себе си.“

Граф Черников. Защо пък не? Изглеждаше разумно. Той се бе оказал най-почтен от всички. Щеше да й помогне, дори и да се наложеше да замине с него за Русия. Той щеше да я скрие, ако го помолеше.

Подкара по улицата и видя камара багаж, две двуколки и една закрита кола. Някакъв мъж, вече го бе виждала, но не помнеше къде и кога, улови юздите на коня й.

Появи се и самият граф със странен кожен калпак на главата.

— Принцесо! Откъде разбрахте? Или съдбата ви изпраща точно в този момент?

— Има ли някакво значение? — Тя уморено се спусна от високата капра, след което се взря в старческото лице с остро изрязани черти. — Ако все още искате да дойда с вас в Русия, ето ме. Но трябва да заминем веднага, иначе някои хора биха ли се опитали да ме спрат.

Никакви въпроси.

— Елате. Тъкмо смятах да отпътувам и мисля, че се досещате защо. Но при мен сте на сигурно място, знаете го, нали? — Внезапно гласът на граф Черников сякаш изрече собствените й объркани мисли… — Вие принадлежите на Русия, това е било предначертано. Не се безпокойте, вече сте в безопасност. — Какво облекчение — някой друг да поеме нещата в свои ръце, да можеш да се опреш някому. Силната ръка на графа легна на кръста й. — Никой няма да разбере. Ще се погрижа за това. А вие ще се върнете при своя народ, малка ми княгиньо, и ще бъдете посрещната с „добре дошла“.

Да, имаше право. Щеше да е добре дошла там. Най-сетне самостоятелна личност, а не просто пионка в нечии планове, с която да злоупотребяват. Наричаха я „княгиня“. Но не заради това, че бе съпруга на Иван, защото тя бе венчана не за него, а за Стив Морган, най-новия златен милионер в Сан Франциско, когото сега чувстваше като непознат. С него я свързваха само няколко трескаво промърморени думи в един изоставен параклис и твърде много омразни спомени. Смешно. Тя не принадлежеше никому, освен на самата себе си.

— Идваш, за да ми съобщиш ли? — неочаквано попита един познат глас.

Някакъв руски матрос, който не бе никакъв матрос, а Иван. Иван, пронизващ я със синьо-зелените си очи. Странно, но при вида му Джини не се изплаши ни най-малко.

Обърна поглед към графа, който й бе помогнал да се качи в закритата карета. Почти не забеляза, че Иван се е качил с тях.

— Не съм омъжена за него, не желая да бъда омъжена за никого и така ще бъде. Такава е волята ми!

— Мисля, че е взела прахче. Погледнете очите й.

Тя се насили да отвори очи и сърдито да погледне Иван, питайки се отново защо вече не й внушава страх.

— Сега сте в безопасност. Никой няма да ви заплашва или преследва. Лично ще се погрижа за това да бъдете закриляна, в името на императора — рече графът.

Очите на Иван святкаха. Той с усмивка килна моряшката си фуражка на тила, а изпод нея се подаде русият му перчем.

— Не е необходимо, скъпи ми чичо. Възнамерявам отново да я поухажвам… както виждате, тя се върна при мен. Направи своя избор съвсем свободно, това трябва да признаете дори вие. Скъпа… — той взе ръката й, поглеждайки Джини в мътните, безизразни очи. — На любов и на война всичко е позволено, не е ли така? Да забравим миналото и малките си недоразумения. Ти си моя жена.

— Не. — Сега каретата се движеше и свежият въздух, облъхващ страните й, малко я оживяваше. Тя се изправи, докато ръката на графа все още я подкрепяше. — Все още съм омъжена за Стив Морган… или не знаеше тази история? Моят… сенаторът е забравил да ти каже, че анулирането на брака ми, за което ти е говорил, така и не се е осъществило. О, съвсем вярно е! Но желая да бъда негова жена, също толкова малко, колкото и твоя. Разбра ли ме, Иван? Никой повече няма да ме уплаши. Никакви машинации повече. И ако искаш да ме заведеш невредима при императора, погрижи се да не ми липсва нищо.

— Добре казано! Вие сте истинска Романова. — Граф Черников, който малко сковано седеше до нея, все още държейки я за ръка, очевидно бе горд.

За нейна изненада Иван се засмя.

— Аз съм на абсолютно същото мнение. Наистина добре казано, принцесо. Сега отново заприлича на жената, която някога открих в Мексико и пожелах. Възвърнала си дързостта и способността си да се гневиш. За мен ще е истинско удоволствие отново да те ухажвам, но този път ще бъдем поставени на равна нога. — Той неочаквано отметна глава, а смехът му стана почти беззвучен. Да сключим ли малък облог? Дмитрий? Ксения? Както виждаш, вече не си малката полуфранцузойка Виржини. Ти си рускиня, и можем да бъдем истински противници… или любовници. Ще се обзаложим ли?

— Иван, ти се самозабравяш! — сърдито промърмори графът. — Не помниш ли, че сега трябва да минеш за обикновен матрос. На пристрастието ти към залаганията и безмерната ти арогантност дължим това, че сега се налага да заминем толкова набързо и тайно. Така че, бъди, за Бога, малко по-предпазлив!

— Наистина ли желаеш предпазлив любовник? — прошепна й Иван, а пръстите му погалиха ръката на Джини. Тя вдигна очи, а погледът й не казваше нито да, нито не.

— Ще видим — хладно рече тя и едва позна гласа си. Погледът й бе абсолютно безучастен. В нея се надигаше неясно чувство на изненада от това, че Иван вече не разполагаше с властта да всява страх в душата й, а бе мъж като всички останали. Към това се прибавяше и съзнанието, че почти му се възхищаваше за начина, по който се надсмиваше над пораженията си и над всичко, което бе проиграл, продължавайки невъзмутимо напред. Притежаваше своеобразна способност да губи почтено.

Джини бе обзета от лека сънливост, към което се прибавяше и някакво чувство на покой. Вече почти нямаше нужда от деликатното успокояване от страна на графа.

— Скоро ще пристигнем. Един руски боен кораб ни очаква. Ще намерим някакво було за вас. В тази тълпа никой няма да забележи.

Още докато изричаше това, думите му се потвърждаваха другаде, за което той, разбира се, не можеше да знае. В дома на сенатора на Ринкън Хил цареше невиждана суматоха, след като Соня Брандо, въпреки изричната забрана на своя съпруг, бе решила да поговори с доведената си дъщеря.

Стаята на момичето приличаше на бойно поле — извадени чекмеджета с изсипано на пода съдържание, счупено огледало, зееща празна кутия за бижута… а насред всичко това — грижливо сгънат лист бяла хартия.

Соня, която вече почти не бе на себе си от признанията на своя съпруг, изпадна в истерия.

— Тя е избягала! Върнала се е при него! Защо не го предвидихме? Уилям! За Бога, как можеш да стоиш, зяпнал смехотворната бележка, без да предприемеш нищо?

Сенаторът рядко повишаваше глас пред жена си, особено в присъствието на камериерката, но сега го стори. Острите му думи накараха Соня да замълчи.

— Казваш, че си прочела бележката? Тогава, моля те, скъпа, използвай иначе толкова бистрия си ум. Пише, че щяла да избяга от мъжа си при своя любовник.

— Естествено! Мислиш ли, че не съм прочела тези думи толкова пъти, че вече да ги зная наизуст? Избягала е от Иван при…

— Но Иван не е нейният съпруг. Не узнахме ли този следобед неприятната истина за законния й съпруг? Не си ли се запитала дали Джини също не е знаела? За Бога — за миг сенаторът изглеждаше като ударен от гръм, след което замислено потърка брадичката си. — Ако е знаела, кой тогава е любовникът й? Да не би принц Сарканов? Или…

— Но сега никога няма да успеем да я намерим! Не и в този град. Би могла да е навсякъде. Може да има приятели, които да я скрият. Може дори вече да е напуснала града! Уилям!…

Сенаторът натъпка бележката в джоба си, показвайки, че е господар на положението. Той оживено рече:

— Трябва да си полегнеш. Тили ще ти е подръка. Остави всичко на мен.

— Но… но какво мислиш да правиш? След всичко, което се случи?

— Както вече ти казах, скъпа, вързани са моите ръце! И тъй като Джини е омъжена жена, въпросът къде се намира сега, засяга най-вече съпруга й. Мисля, че най-важната ми задача сега е да го информирам.

Соня бе легнала на една кушетка, притискайки към лицето си кърпа, напоена с одеколон. Сега повдигна глава и широко отвори порцеланово сините си очи.

— О, не, Уилям! Нали няма… не можеш да поканиш онзи човек в дома ни!

— Онзи човек — повтори сенаторът — случайно е мой съдружник в различни предприятия. А не Сам Мърдок, който, както изглежда, действа като подставено лице. Той има основния пакет акции в не едно и две предприятия. Да си го кажем направо, любов моя, нямам друг избор, освен да приема новооткрития си зет — милионер, а ако ли не — някои много неприятни последици! Що се отнася до другия, трябва да се радваме, че се оказа достатъчно умен да разбере, че игричката му се е провалила и да изчезне. Боже мой! — Соня неволно потрепери от възклицанието на съпруга си. — Още не мога да повярвам това, което научих днес следобед! Ако не го бях узнал лично от Сам Мърдок и ако не се бе появил Ралстън, за да потвърди историята… А освен всичко останало, изглежда това е последната сламка, за която можем да се заловим. Трябва да си щастлива, че си жена и можеш да си позволиш истерични пристъпи.

След тези цинични думи сенаторът бе излязъл от стаята. Трескавото пулсиране на една вена върху челото му го издаваше въпреки умишлено спокойния глас. След захлопването на вратата Соня избухна в сълзи.

За Джини със сълзите бе свършено. Това бе една от клетвите, които си бе дала, облегната на перилата на руската шхуна, поемаща по пътя си на север покрай брега.

— Сега сте в безопасност, дете мое — бе казал старият граф, когато оставиха зад себе си Голдън Гейт. Следобедът неусетно бе угаснал и вечерта ставаше все по-тъмна, отначало синя, а след това виолетова — небето и водата се сливаха, а над тях звездите висяха като малки, безкрайно далечни свещички.

Джини обви тежкия, украсен с ресни шал по-плътно около раменете и главата си. Солената пяна шибаше лицето й и раничките от счупеното огледало започнаха да щипят, сякаш в кожата й се забиваха хиляди игли. Не им обръщаше внимание. Не бе обърнала внимание и на графа, който неодобрително цъкайки с език, ги бе намазал със спирт, твърдейки, че нямало място за безпокойство. Болката й напомняше, че все още е жива.

— В безопасност — повтаряше Джини отново и отново, питайки се защо тази мисъл не й носеше облекчение и не я избавяше от усещането за празнота. Да, чувстваше се празна като счупената порцеланова фигурка, за която бе плакала като дете. Напълно безчувствена, тази вечер имаше усещането, че е само една чуплива черупка.

Не се обърна дори когато забеляза, че някой се приближава към нея. Знаеше, че е Иван. Възможно ли бе някога до такава степен да я е плашел и ужасявал? Единственото общо помежду им сега бе, че и двамата бяха губещи.

Дали не бе прочел мислите й?

Чу го да въздиша и да мърмори почти безстрастно:

— Значи играта свърши. Сега започваме нова, но този път…

— Започваме? — рязко го прекъсна Джини. — Не кипя от спортна страст, а и ми дойде до гуша от игри.

— Ти беше залогът, скъпа. Аз спечелих… спомняш ли си? Императорската дъщеря.

— Но стана лаком и се целеше прекалено високо, не е ли вярно, Иван? Това е проблемът на повечето играчи. Не разбират, че не могат вечно да печелят.

— Може би в играта, за която говоря, има и друг участник, който го е забелязал? А що се отнася до мен, аз не се предавам като останалите. Кой знае, може да ми се удаде да си възвърна поне част от изгубеното.

Джини, която вече съжаляваше, че се е впуснала в този разговор, направи нетърпеливо движение с рамене.

— Защо трябва да ме интересува това? Избягвам да гледам назад към миналото.

— А в бъдещето? И то ли не те интересува? Помисли за това, принцесо. То е пред теб, златно и блестящо. Най-сетне постигна това, което бе на косъм да изпуснеш. Не ми ли дължиш поне малко благодарност? Надявам се, вече не ми се сърдиш? — Джини видя с ъгълчетата на очите си проблясването на белите му зъби, когато се засмя. Тя не отговори и мъжът продължи, свивайки рамене: — Ела! Донякъде бях честен с теб. Искам и сега да съм честен, понеже ми изглеждаш укрепнала и с бистър ум. Не бива да ме съдиш, че понякога съм те… тиранизирал. Ти го желаеше, нали, любов моя? Признай. Винаги, когато те вземах в обятията си, сякаш държах парче лед, а останалото време прекарваше като насън. Ожених се за дива, земна циганка, а трябваше да установя, че си се превърнала в безтелесно, витаещо във въздуха същество. Искаше да бъда жесток, нали? Молеше да те подчиня трепереща и изплашена! За да бъдем честни, трябва да ти призная, че ако се бе стигнало дотам, щеше да ми достави огромно удоволствие да те пошляпвам.

От устните на Джини се отрони неволно възклицание и Иван тихо се засмя. Предишният му полусмях, полуръмжене.

— И ти би допуснала, както и направи, да те наказвам по различни други начини. Чувствах, че подсъзнателно желаеш да бъдеш командвана и подчинявана. Само ако знаеше какви чудесни блянове ми се присънваха, но за съжаление чаках прекалено дълго! Или не? Не би ли желала да познаеш скъпоценната смесица от наслада и болка?

— А ти би ли желал?

Извръщайки най-сетна глава, Джини за миг успя да долови израза на изненада върху лицето му. Тя се възползва от превъзходството си, изсмивайки се кратко и остро.

— Ако желаеш да бъдеш жертва, принц Сарканов, може и да ми достави известно удоволствие да ти направя тази услуга. Но що се отнася до мен, нямам никакво желание да опитвам перверзните радости, за които говориш. А сега моля да ме извиниш, трябва да се видя с графа.

Той не понечи да я задържи, когато прошумоля с полите си покрай него, без да съзнава грациозността и достолепието на движенията си. Джини усети как погледът на мъжа я проследи.

Каютата на графа бе топла и, сравнена с брулената от студения бриз палуба, й внушаваше приказното усещане за безопасност и утеха след странния разговор, състоял се между нея и Иван. Графът бе обещал да я защитава. Наистина, публично я бе предупредил да не посяга прекалено често към прахчетата, но въпреки това бе съгласен от време на време да й дава по някое.

— Опиум? Глупости, дете мое. Може би в съвсем малко количество заради успокояващото действие, но не и достатъчно, за да се пристрасти човек. Разбира се, сега, когато вече сте укрепнала, трябва да се опитаме да минем и без тях. Всяко лекарство губи въздействието си, когато бъде приемано постоянно.

Джини му вярваше. Още една лъжа на Стив. Той би казал всичко, би направил всичко, което можеше да послужи за постигането на собствените му цели. Тя се бе оказала достатъчно глупава да го обикне веднъж, но сега прогледна и искаше да сложи точка на миналото. Не бе останало нищо друго, освен омраза.

— Какво се е случило, дете? Вие треперите! Не бива да стоите на палубата по това време на деня. Може да се простудите. — Гласът на граф Черников бе дружелюбен и спокоен и Джини го дари с благодарна усмивка. Той знаеше как стояха нещата между нея и Иван, както и всичко, случило се помежду им. Бе му разказала. А графът от своя страна бе признал, че бил обезпокоен от онова, което чувал и виждал. Но всичко вече било минало и нямало основания за безпокойство.

Джини остана известно време в каютата му. Графът бе настоял да изпие чаша водка. Водката бе чудесна, подбрана от императорските изби, както гордо й обясни възрастният човек. Момичето го слушаше с нескрит интерес да разказва за императора, за императорското семейство и приближените му — всички те, хора, на които Джини рано или късно щеше да бъде представена. В Русия думата и волята на императора била свещена, франция и Англия имали демократични монарси, но руският император все още бил всевластен господар на живота и смъртта на поданиците си.

— Но да допуснем, че не му се понравя? Както знаете, не обичам сляпото подчинение! А и не желая да бъда сватосвана.

— Но, дете! Почакайте. Императорът е видял достатъчно, за да знае как живеят хората в другите страни. Той знае, че сте възпитана във Франция и Америка… и сте дъщерята на неговата Женвиев. Не се безпокойте. Ще бъда до вас и ще му обясня всичко.

„Каквото и да стане — мислеше си Джини — вече избрах своя път.“

Тя пътуваше към Русия и бе загърбила всичко, което я свързваше с миналото.

31

Джини се бе облегнала на перилата на палубата и наблюдаваше как последните, прилични на перли остатъци от мъглата се стопяваха под лъчите на слънцето. Свежият бриз издуваше платната над главата й и развяваше меднозлатистите къдрици, около лицето й. Шхуната сякаш се плъзгаше по зелената повърхност на водата, а от двете страни на носа й се образуваше пяна. Мислите на Джини следваха вятъра, без да се стремят към нещо определено. Не желаеше да мисли.

— Добре ли спахте?

— О, да. Сиропът, който ми дадохте, действа чудесно. Тази сутрин се чувствам по-спокойна.

Граф Черников я дари с една от редките си усмивки.

— Добре, добре. Нали това искахме?

Един от моряците извика нещо. Подобно на всички останали, Джини също извърна глава: зад кърмата, далеч на хоризонта се мяркаха платната на някакъв платноход. Сърцето на Джини неочаквано и съвсем необяснимо трепна. Колко красив бе корабът и колко бързо летеше, въпреки внушителните си размери. Всяко от платната му бе издуто до краен предел.

Графът изрече мислите й на глас:

— Красив кораб с чисти линии, нали? Американски платноход, пътуващ за Китай.

Каква бе причината за неочакваното пробождане в гърдите й? Този маршрут бе много оживен. Невъзможно бе корабът да е „Зеленооката лейди“. Толкова скоро след освещаването му вече на път?

Междувременно… междувременно всички трябва да са узнали. Утешаван от Консепсион и гневен заради провалените си планове за отмъщение, Стив сигурно вече я бе прогонил от мислите си. За много хора това би било истинско облекчение.

Иван се приближи с походка на човек, който се шляе, умело справяйки се с люлеенето на кораба. Навик. Както винаги бе облечен безупречно, а на ослепителната светлина на утринното слънце очите му приличаха на бледозелени стъкълца.

— Възхищаваш се на спътниците ни, нали? Наистина е бърз. И въпреки че вече трябва да са ни видели, не промениха курса. Дали е просто липса на възпитание или зад това се крие нещо повече? Как мислиш?

Джини изненадана се обърна, така че да може да наблюдава другия кораб, който летеше към тях със застрашителна бързина. Спомни си прочетените във вестниците заглавия: „За сто дена от Ню Йорк до Сан Франциско…“

Най-бързите кораби в океана. Сякаш се състояха единствено от платна. Самият корпус се криеше сред разпенените вълни.

— Невъзможно! Вече са ни забелязали. Капитанът ще ни поздрави любезно и след това ще отбият.

Но така ли щяха да сторят наистина? Джини не знаеше откъде идва това чувство, но в начинът, по който платноходът следваше курса им, без нито за миг да се поколебае, ставайки все по-голям с всяка изминала минута, имаше нещо неумолимо, почти заплашително.

Чу Иван да се смее до нея и улови бледия блясък в очите му.

— Може би някой пиратски кораб? Тези американци… толкова недодялани, толкова изостанали от цивилизацията. Да се обзаложим ли, скъпа принцесо? Всичко, което притежавам… естествено срещу теб, какво друго? Имам усет за някои неща, а в случая… Е, чичо Дмитрий, защо е тази загриженост на лицето ви? Не искам да проявявам липса на уважение. Какво мислите вие?

Джини бе пребледняла. Тя се взираше в другия кораб, където между предната мачта и носа се забелязваха няколко малки флагчета.

— Далекоглед, бързо!

Докато Джини и Иван напрягаха поглед, някакъв матрос подаде на принца обкован с месинг далекоглед. Когато го свали, на лицето му бе изписана безмълвна усмивка.

— Можеше да се предвиди. Защо се уплаши да приемеш облога? Виждаш ли, току-що поискаха от нас да намалим. Искат да говорят с нас.

На борда настана объркване. Помощник-капитанът слезе от мостика препъвайки се. Лицето му бе поруменяло, а от устата му се лееше руска реч.

Единствено Иван изглеждаше напълно безучастен и невъзмутим.

— Мисля… да, мисля, че подценихме твоя готов на всичко съпруг, принцесо. И навярно вината е моя. Трябваше да наредя да го отстранят.

— За какво говориш? — Джини почти изкрещя последните думи. — Какво имаш предвид? Невъзможно е, никога не биха…

— И все пак е така! Пиратско нападение в открито море… и какъв залог само!

— Няма да отида! Ако наистина е той… не могат да ме принудят! О, не… ще откажа!

— Плава под американски флаг.

— Да не си очаквал череп и кръстосани кости? И все пак мисля, че е пиратски кораб.

— Невъзможно! — повтори граф Черников. — Това тук е руски кораб. Ние сме руски поданици…

— Всички, освен един. Сега навярно разбирате?

Графът слезе в каютата, за да донесе документите си. Въпреки че я бе помолил, Джини Не го съпроводи.

— Оставам на палубата. А ако… ако е той, няма да тръгна с него! Ще му обясня, че съм на този кораб по собствена воля… Аз…

— Нека забравим старата си вражда. — Иван я дръпна настрани, по-далече от матросите, които тичаха наоколо. — Чуй ме. Сега знаеш, че няма защо да се боиш от мен. А от него? Един дивак… варварин… и все пак и той е играч, не е ли така? Безогледен човек, според чутото и според оскъдните сведения, които съм получил от теб. Ако наистина искаш да те оставят на мира, то аз имам план…

Невъзможно! Невъзможно! Това не можеше да е истина. Нищичко от това, което се случваше! Иван сам бе предложил на Джини едно от нейните прахчета, но сега, когато стоеше между него и граф Черников, разумът й отказваше да повярва в случващото се да приеме предложения й от Иван план.

Двата кораба леко се полюшваха. Изглеждаха почти неподвижни, освен когато не биваха издигнати на гребена на някоя вълна. По нареждане на принц Сарканов, който не обърна внимание на протестите на графа, матросите на руския кораб вече бяха в пълно снаряжение.

Принцът сложи ръка на рамото на Джини, но този път тя не се отдръпна. „Нека да види! — ядно мислеше тя. — Ако е допускал най-лошото… О, как смее… след всичко, което се случи?“

Той! Стив Морган, който й изглеждаше така непоносим и отвратителен, бе неин съпруг. Отказваше да приеме тази мисъл.

Със застинало като маска лице Джини видя Стив да се приближава към нея по обърната към тях страна на чуждия платноход — леко и непоколебимо. Всяко негово движение бе елегантно и сигурно, както го помнеше. На колана му висеше кобур. Бе облечен като пират — бяла ленена риза с разкопчана яка, черни къси панталони и високи до коленете ботуши, а освен това и небрежно увита около врата синя копринена кърпа.

Следваше го сенаторът, който, изглежда, не се чувстваше много добре в черния си костюм. Имаше и някакъв едър, изключително дебел мъж със сребърна звезда на гърдите.

— Главатарят на пиратите! — саркастично рече Иван и придърпа Джини още по-плътно към себе си. — Знаеш ли, чудя се дали тези разбойници възнамеряват да ме арестуват, или просто да те отведат, любов моя.

Руският капитан започна шумно да протестира, а към него на предвзетия си английски се присъедини и граф Черников.

Джини вече бе уловила беглия поглед, който й хвърли Стив със суровите си, блестящи сапфирено сини очи. След този първи, пронизващ като шпага поглед обаче той не й обърна повече внимание, а се обърна към графа. Съвсем спокойно му обясни, че руската шхуна се намира в американски териториални води и че той бил съпровождан от един американски сенатор и шерифът на окръг Сан Франциско.

— Но причината за това своеволно начинание… не мога да го нарека иначе, освен форма на пиратство… настоявам…

— Граф Черников, без заобикалки ще премина към същината. Тук съм чисто и просто за да взема жена си. Готов съм да пренебрегна многобройните обвинения към принц Сарканов, колкото и сериозни да са те, а и тук присъстващият шериф е съгласен с мен. Но надявам се, вие няма да оспорите правата, които имам върху своята съпруга.

— Върху мен? — извика Джини, която не можеше повече да се сдържа. Сега най-сетне го бе принудила да я погледне в лицето. — Ами моите чувства, моите желания? Отказвам да те последвам. Защо, по дяволите, ме преследваш? Станах твоя жена насила. Не искам повече да търпя тази… тази абсурдна връзка, разбираш ли? Само ме накарай да се върна и веднага ще подам молба за развод. Ще предизвикам такъв скандал, че… че… защо ти е жена, която изобщо не те желае? Направих своя избор! Ако си искал да се убедиш, че доброволно съм се качила на този кораб, то вече имаше възможност да го сториш. Остави ме на мира… остави ме!

Ако по лицето на Стив можеше да се открие някаква следа от чувства, то това бе едва доловимо побелялата кожа около очите и устните му.

— Джини! — извика сенаторът и сега тя извърна към него пламтящите си зелени очи.

— А ти защо си тук? Точно ти? Трябваше да си най-заинтересован от потулването на скандала! Казвам ти, няма да напусна този кораб, освен ако не ме влачите насила, но тогава ще трябва да приемете неприятностите, които, кълна ти се, ще произлязат от това!

Стив я гледаше така, сякаш бяха само двамата и тя почти се ужаси от бушуващия в очите му гняв.

— Ако трябва да те влача насила, ще го сторя. А ако искаш развод, тогава, за Бога, ще го имаш! Но първо… първо ще се върнеш в Сан Франциско и ще се покажеш пред всички. Ще се държиш като дама, докато клюките заглъхнат. Разбра ли ме, Джини? След шест месеца ще бъдеш свободна да правиш каквото пожелаеш… искаш да отидеш в Русия? Аз лично ще те изпратя. Чувате ли, графе? Но сега… и то веднага, проклятие… ще слезеш от този кораб и ще ме последваш. Имам пълното право да те принудя да го сториш.

Настъпи внезапна тишина. Матросите бяха зяпнали от почуда, а граф Черников не можеше да намери думи.

Иван Сарканов с безразличие свали ръка от раменете на Джини. Той стоеше с ръце на кръста и с неприкрито презрение рече:

— Казвали са ми, а сега напълно съм убеден в това, че вие, американците, нямате никаква гордост! Насила да върнете вкъщи една избягала жена, ще ви направя за смях пред цяла Европа, освен ако преди това не ме убиете! Чувате ли, не бихме ли могли да се разберем като цивилизовани хора? Принцесата вече изрази желанията си. Не можете да я купите с всичките си пари, нито да я уплашите с вашите заплахи. И като стана дума за заплахи — гласът му се снижи до тихо, нежно мъркане, — не сте ли забелязали оръжията, насочени към вас от всички страни? Мисля, господа, че се намираме в пат, така се нарича в шаха безизходното положение. Ела при мен, Виржини!

За нейна той я прегърна през кръста. Тя се насили да не се противи и се облегна на Иван, който я държеше на съвсем малко разстояние пред себе си.

— Виждате ли, идва. Тя направи своя избор. И ако хората ви започнат безогледно да стрелят… нима предпочитате да я видите мъртва, вместо да отстъпите пред собствените й чувства?

Ръката на шерифа замръзна върху дръжката на револвера му. Занемяла и несмееща да помръдне, Джини видя как сенаторът понечи да каже нещо, но с мъка се въздържа. Само Стив и принц Сарканов останаха спокойни.

— Както току-що казахте, Сарканов, безизходно положение. Но ако ние, както ни обяснихте, сме с вързани ръце, то тогава в същото положение сте и вие. Корабът ви няма да отплава никъде. Какво да чакаме тогава?

— Защо не се върнете? Бъдете разумни. Виржини току-що ви каза какво е нейното желание. А в играта има едно основно правило: да знаеш кога да спреш. Не мислите ли, че човек трябва да се научи да познава кога е отишъл прекалено далеч?

Стив сви рамене. Усмивката му не бе нищо повече от леко повдигане ъгълчето на устните.

— Човек трябва да се научи и кога да блъфира. Вашите карти срещу моите, Сарканов, Или имате още някой коз в ръкава?

Джини усети как мускулите на Иван се напрягат, докато здраво притискаше тялото й към своето. Дъхът й секна. Учуди се на внезапната си слабост, защото осъзна, че би искала да предупреди Стив, преди да е попаднал в клопката.

— Мисля, че има един достоен изход от положението, което, и двамата трябва да признаем, е доста заплетено — мило рече Иван Сарканов. — Може би едно джентълменско споразумение? Не съм добре запознат с американските нрави и обичаи, но в Европа би имало само един-единствен изход от тази ситуация.

— Иван… какво говориш? — гласът на граф Черников бе дрезгав. Сините очи на Стив Морган искряха върху тъмното му, наполовина скрито от брадата лице.

— Хайде, разкрийте ми вашето джентълменско решение — подкани го Стив, а Джини имаше странното чувство, че той от самото начало много добре знаеше какво ще излезе от това.

Дори сега по лицето му не трепваше нито едно мускулче… Боже мой, защо непрекъснато трябваше да го гледа и защо внезапно бе започнало да й се повдига?

— Със сигурност може да има само едно решение — с изненадан, но надменен тон. — Имаме една жена, желана от двама мъже… трябва ли да ви напомням, че все още гледам на Виржини като на своя съпруга? За нея и за доброто й име, мисля, най-добре би било, ако й остане само един съпруг. Тогава няма да има никакви проблеми повече, не съм ли прав?

Стив се засмя и от смехът му, нарушил възцарилата се на палубата тишина, по гърбът на Джини полазиха мравки.

— Ех, защо ли не се сетих за това по-рано? — очите му блестяха срещу Джини и тя неволно пребледня. — Каква би предпочела да бъдеш, сладка моя, вдовица или омъжена жена? А може би по-добре да не ти задавам подобни въпроси?

Гласът му я подиграваше с привичната си хаплива, саркастична нотка. Не биваше да го допусне!

— Може би не съм била достатъчно ясна? Ох, за Бога… направи всичко, което се очакваше от теб и задоволи проклетата си гордост, защо просто не си отидеш и не ме оставиш на мира? Защо не си вървите всички? Не желая да се устройват никакви дуели заради мен… отказвам да напусна този кораб!

Безсмислено бе. Още докато говореше, хвърляйки думите срещу него като ножове, знаеше, че е безполезно. Добре познаваше настроенията на Стив, избухливия му, безразсъден темперамент, който му позволяваше да се смее миг преди да се хвърли в смъртна опасност. Но в този случай… ох, защо трябваше постоянно да я гледа, сякаш четеше мислите й, докато трапчинките край устните му се вдлъбваха, при което той я даряваше със саркастична усмивка? Едната от черните му вежди леко трепна, сякаш за да я предупреди…

— Виждате, дамата повтори, че решението й е окончателно. — Коприненият глас на Иван Сарканов сложи край на мълчанието. — Допускам, че ще ме призове за свой защитник?

— А аз допускам, че ще изберете оръжието, или не? — гласът на Стив бе сух.

— Не бих искал да бъда несправедлив… защо Виржини не избере вместо нас?

Внезапно някакъв слънчев лъч попадна върху лицето на Джини и я заслепи, при което тя примижа. Чу собствения си призрачен глас, прозвучал високо и ясно:

— Защо не саби? Отдавна искам да наблюдавам дуел със саби.

Някой звучно въздъхна. Граф Черников се покашля, възнамеряваше искаше да каже нещо, а думите бяха заседнали в гърлото му.

Сенаторът пръв си възвърна способността да говори и кипна:

— Никога през живота см не съм чувал подобна нелепост! Дуел — това е гротескно! Господа, живеем в деветнадесетото столетие и се говори, че сме били цивилизовани.

— А вашите дуели с револвери… лично аз съм бил свидетел на няколко, знаете ли… това не са ли двубои на живот и смърт? Този обичай да извадиш пистолет и да стреляш от хълбок, бум-бум-бум… това не е никакво изкуство и не изисква никакво умение. При сабите, напротив… може би моят противник, благородният пират, не е научен да борави с подобно оръжие? — ироничният поглед на принц Сарканов се плъзна от сенатора към Стив, който безразлично сви рамене, сякаш не отдаваше никакво значение на въпроса.

— В кавалерията придобих някои основни познания. Но допускам, че имате предвид саби за фехтовка?

— Значи сте съгласен? Всичко ще се реши от изхода на нашия дуел, нали така?

— Чуйте ме за момент! — гневно поде сенаторът. — Не гледате сериозно на тази смехотворна идея, нали? Джини очевидно е прекалено изтощена, за да разсъждава трезво. Не мисля, че може да оцени значението…

— Смятам, че Джини много добре знае за какво става дума — спокойно рече Стив.

Той я погледна и за част от секундата, когато очите им се срещнаха, пред погледа на Джини проблесна миналото: тя видя онзи израз, който придоби лицето му, когато се бе нахвърлила върху него с ножа и едва не го уби.

Но сега… сега бе загубен. Иван със сигурност щеше да го убие… и тогава той завинаги щеше да изчезне от нейния живот.

Все по-осезаемо й прилошаваше, а и усещаше погледа на две тъмносини очи, които бе обичала и мразила и които никога повече нямаше да види.

Отвори уста и понечи да извика „Не!“, но не можа дори да прошепне. Всички около нея говореха на висок глас — сенаторът и досега мълчаливият шериф ожесточено спореха за закони, убийства и здрав разум, докато Иван заръчваше на камериера си да донесе от каютата му куфара с двете саби.

Без да забележи, Джини неочаквано се оказа подпряна на някакъв парапет, а граф Черников се опитваше да я успокои, сложил ръка на рамото й. Присъстващите на палубата се отдръпнаха, за да направят малко място.

— Значи се разбрахме? Всички сме съгласни, нали? Скоро тук ще се състои едно тъжно събитие, но когато дуелът свърши, всеки ще поеме по пътя си, надявам се в мир.

— Този принц наистина измисля фантастични интриги и странни правила, не съм ли прав? — мърмореше шерифът. Всичко това никак не му се нравеше и горко се каеше, че се бе оставил да го убедят да вземе участие в подобно безумно преследване на някаква избягала съпруга. За пореден път се потвърждаваше, че всички жени си приличаха, независимо от коя социална прослойка произхождаха! Опърничави и, подобно на тази с нейните сърдити зелени очи, смъртно опасни.

Сенаторът обмисляше цялата абсурдност на ситуацията. Стиснатите му устни се бяха превърнали в тънка линия, а на челото му пулсираше вена. Както и да завършеше всичко, за него то щеше да значи единствено скандал и позор. Щеше да загуби единия си зет и това само с някой повече или по-малко случаен саблен удар. Боже мой! Жегата трябва да бе тази, която пречеше на всички да мислят трезво, на Джини също. Как бяха допуснали да се стигне дотам? Един дуел с пистолети бе нещо друго. Иначе всичко щеше да свърши много по-бързо. Но дуел със саби… не! Надяваше се само, че Джини има здрав стомах. Всъщност имаше чувството… очите му придобиха суров, объркан израз, докато гледаше към нея… че тя е просто някаква каменна статуя, съвсем бегло напомняща на неговата дъщеря, с която толкова се бе гордял някога.

Сенатор Брандо се обърна така, че слънцето, греещо все по-високо в небето, да остане зад гърба му. Въпреки лошите си предчувствия той насочи цялото си внимание към двамата мъже, застанали само на няколко метра един от друг. На палубата на „Зеленооката лейди“ всички далекогледи, които можеха да влязат в употреба, следяха същата сцена, която изглеждаше почти нереална с примитивната си театралност.

И двама мъже бяха почти еднакво високи и с подобна физика, само по риза и панталони — Стив Морган, наемникът, превърналият се в милионер разбойник, който сега повече от всякога приличаше на корсар, със сабя в ръка, нозете леко разкрачени, а тялото измамно напрегнато, и принцът — издънка на знатен род, циник и авантюрист, по свой начин любител на приключенията, създаващ впечатление на човек сигурен в себе си и в оръжието си.

Едва доловима усмивка мина по устните на Иван, когато целуна дръжката на сабята си.

— На живот и смърт. До смъртта на онзи, който я заслужава! — подигравателно рече той.

През рамото на принца Стив улови измъчения, стъклено зелен поглед на Джини и й се усмихна саркастично. Не приличаше на жена, която е щастлива от вида на двама мъже, счепкали се на живот и смърт. Толкова жестоко хапеше устни, че изпод перлено белите й, подобни на мъниста зъби бе избила малка капчица алена кръв. Всъщност трябваше да я мрази — тази дива, побъркана, непредвидима фурия! Вместо това се бе оказал достатъчно глупав, да се дуелира за нея.

Поне омразата бе изчезнала от очите й. Изглеждаше измъчена… и нещастна. Как щеше да изглежда след това?

— Не искате ли да се сбогувате с някого? Никакви прощални думи?

— Оставям това на вас — напето рече той и съвсем инстинктивно напрегна нозете и тялото си. Присвитите му сини очи следяха тези на противника, търсейки да доловят в тях някакво движение.

Двубоят бе започнал.

32

По-късно Джини успяваше да извика в съзнанието си само откъслечни спомени: люлеенето на палубата под краката си, мириса от любимия тютюн на граф Черников и дори учестеното сърцебиене, подобно на удари от чук в гърдите й. Всичко това представляваше фонът, кулисите на звънтящия звук от сабите, скърцането на обутите в ботуши нозе върху дървената палуба и запъхтяното дишане на двамата мъже, които няколко мига подозрително се бяха дебнали, за да се нахвърлят в следващия момент един срещу друг. Свистящите остриета отразяваха попадналите върху им слънчеви лъчи.

Някакъв сън… кошмар! Без да забележи Джини бе започнала да трепери, сякаш обзета от треска.

Граф Черников прошепна с дрезгав глас:

— Иван е един от най-добрите фехтовачи, които някога съм срещал. Виждате ли — принцът тъкмо бе накарал противника си да се брани, отстъпвайки — той си играе с него!

Джини усещаше пръстите си така вцепенени, сякаш бяха от стомана. Тя стисна ръката на възрастния човек.

„О, Боже! Мили Боже!“ Нима се молеше? За кого? След думите на графа бе забелязала, че Иван се усмихва странно напрегнато, а Стив, който внимателно, но неизменно отстъпваше, се бореше за живота си.

Стив също го знаеше. Можеше прилично да борави със сабята, но нищо повече. А Сарканов, трябваше да му се признае, бе майстор. Стив изпитваше дори известно хладно възхищение от умелия начин, по който принцът го бе притиснал към парапета срещу слънцето. Всичко бе само въпрос на време, освен ако не му се удадеше да остане извън обсега на вражеското острие.

Видял, че противникът му е заслепен от слънцето и притиснат в глуха защита, Иван реши, че е настъпил моментът за едно първо кръвопускане, което той извърши с почти презрителна лекота.

Стив едва стискаше сабята в ръката си, докато принцът демонстрираше съвършените си умения. Искаше да докаже на присъстващите, че при желание още в първия миг е можел да сложи точка на всичко. Но той продължаваше да се дуелира, за да извади на показ колко недодялан бе този Стив Морган, когато станеше дума да се върти сабя, оръжието на благородниците. Но преди всичко искаше да даде време на Стив да изпита страх, да го накара с нарастващ ужас да тръпне пред последния, решителен удар.

„Сега ще го направи“, мислеше Стив, виждайки воднистите очи на противника му да се присвиват. Острието на Иван се стрелна като език на змия и вече на всички бе ясно, че принцът ще сложи точка на дуела. Не, още не…

— Ще ви нарежа на парчета толкова бавно, че да усетите болката — усмихнато рече принцът.

Все още нямаше болка, а само остро парене, когато острието одраска кожата върху гръдния кош на Стив и мъжът усети топлината на бликналата кръв. Той инстинктивно изпразни дробовете си, отдръпвайки тяло. Сарканов реагира светкавично. Остриетата се кръстосаха за миг, след това сабята на принца се плъзна по тази на противника му, притисна я и с въртеливо движение се оказа под нея. Острието потъна в рамото на Стив и отскочи от ключицата. Затова, а и защото мъжът бе реагирал достатъчно бързо, то не проникна по дълбоко, осакатявайки ръката му. Но и така Стив бе принуден да отстъпи, а оръжието му издрънча върху палубата.

Когато принцът избута падналата сабя настрани, от кръга на присъстващите се изтръгна въздишка.

Стояха един срещу друг — Иван в класическа фехтовална поза, единият крак леко изваден напред, с присвити колене, ръката със сабята сгъната в лакътя. Единственото, което трябваше да направи, бе да пренесе тежестта от десния върху левия крак и да наведе напред цялото си тяло… Но той изчакваше. Стив също чакаше неподвижен, с изключение на повдигането и спускането на гърдите му под раздраната, изцапана с кръв бяла риза.

— Не… — истеричният глас на Джини проряза неподвижния въздух. — Иван, моля… достатъчно! Ти спечели, никой няма да го оспори. Не!

Граф Черников я погледна с гримаса на изненада. Дори сенаторът бе извърнал глава, за да я погледне. Изглеждаше блед и доста разстроен.

— Не става дума за победа и поражение, скъпа.

Очите на принца не се откъсваха от лицето на Стив, търпейки признаци на страх, след което по челото на противника му да избият малки, прилични на перли капчици пот и той, облизвайки сухите си устни, да помоли за милост. — Забравяш, че дуелът е на живот и смърт. Само след миг ще бъдеш свободна. — Все още не се долавяше никакъв намек за възбуда, никаква следа от реакцията, която бе очаквал да открие в напрегнатите сини очи на противника си.

— Не го прави! — Джини едва успя да изрече тези думи. Ако графът не я бе задържал в учудващо силната си хватка, Джини навярно би се поддала на безумното си желание да застане между двамата мъже.

— Права е… да продължите, би означавало хладнокръвно клане! Наистина, Сарканов, трябва да ви напомня…

За всеобща изненада безстрастният глас на Стив прекъсна сенатора, който бе на крачка от инфаркта.

— Той е прав. Уговорката е „на живот и смърт“. Все още не сме свършили.

По-късно Джини си спомни отвратителния глас на Иван.

— Така ли? Те са прави. Нямам намерение да ви позволя да умрете бързо и безболезнено. Ще бъде нещо, което всички дълго да си спомнят.

Последните му думи, умишлено произнесени с така добре познатия й равен, мъркащ тон, бяха насочени към нея. Джини го знаеше и когато сабята проблесна на слънцето, момичето захапа кокалчетата на юмрука си, за да не изкрещи. Стив бе принуден да отстъпва, докато гърбът му не опря в парапета. От мишницата, гърдите и лицето му капеше кръв от повърхностни порязвания, които щяха да са много по-сериозни, ако не бе светкавичната му реакция.

Сега Иван се смееше.

— Бягахте ми, но да видим къде ще отидете сега? Ще се опитате да скочите в морето ли, за да избегнете по-сериозни поражения?

— Затова ли се обеси Су Лей или заради нещо, свързано с брат му?

Какво говореше Стив? Какво смяташе да прави? Тялото на Иван неочаквано така се вцепени, сякаш бе поразен от гръм.

Стив подигравателно рече:

— Причиняването на болка е това, което ви доставя най-голямо удоволствие, не съм ли прав? Затова искате да доведете нещата докрай. Бихте ли искал да продължа да говоря, за да ви помогна да се решите и да сторите това, което така или иначе ще направите.

— Ще те изкормя със сабята си, ще те набуча на парапета и ще слушам предсмъртните ти стонове!

Джини изкрещя вътрешно. Захапа юмрука си и болката не й позволи да изгуби съзнание.

Приличаше на театър. Гротескно и едновременно ужасяващо красиво. Иван Сарканов се готвеше да убие противника си, тялото и нозете му заеха предишната позиция. А Стив… Стив просто стоеше, поклащайки се леко на пети, със спокойно, почти безразлично лице, докато Иван не се впусна към него с протегната напред ръка.

След това събитията следваха прекалено бързо, за да успеят замъглените сетива на младата жена да уловят всичко. Остана само поредица от картини, които само частично пасваха една с друга. Сякаш наблюдаваше внезапното избухване на вулкан.

Острието профуча и одраска гърдите на Стив, когато той направи опит да се извърти от кръста, отклонявайки с опакото на лявата си длан ръката на Сарканов дотолкова, че принцът да пропусне целта си. След това Стив нанесе удар с юмрук по чувствителната вътрешна част на китката му като почти мигновено я сграбчи и я дръпна така, че безпомощните пръсти на Сарканов изпуснаха сабята, която издрънча върху палубата.

Тялото на Стив, извършващо точни, премерени движения се бе превърнало в смъртоносно оръжие. Ловките му, опасни удари се сипеха един след друг върху противника.

Стив плъзна единия си крак напред и с левия юмрук нанесе удар по незащитените слабини на принца. Когато Сарканов, стенейки от болка, понечи да се превие напред, получи удар в гръдния кош и още един с тясната част на дланта по тила.

— Мили Боже! — извика някой и преди да успее да си поеме дъх всичко бе свършило. Само в главата на Джини ужасяващата сцена се разиграваше отново и отново.

Никога не бе виждала нещо толкова диво и жестоко. Когато принцът се преви напред, сякаш щеше да се строполи, лявото коляно на Стив го уцели в лицето. От удара безпомощното тяло почти се изправи и Джини можеше да чуе дори шума от счупването на кости. Следвайки неудържимия си устрем, Стив пристъпи с десния крак към падащия мъж, а левият се заби в гръдния кош на жертвата, който поддаде, сякаш бе от картон. Завъртайки се на петата на същия крак, все още с грацията и прецизността на танцьор, Стив сложи край на мъките му с един последен, смъртоносен удар в сърцето с десния крак.

— Мили Боже… ако не го бях видял с очите си… по-малко от минута и е мъртъв!

— Изброих пет секунди. — Въпреки педантичността си гласът на сенатора бе дрезгав. Той и шерифът първи бяха нарушили мъртвешкото мълчание, когато Стив, все още, без да хвърли поглед към кървавата развалина, която някога представляваше човек, се приближи към тях.

— Благодаря ви, че пазихте оръжието ми, господине. Сега ще си го взема обратно.

Без да продума, Брандо му подаде колана с револвера, наблюдавайки как мъжът, който, колкото и невероятно да изглеждаше това, бе негов зет, го препасва на кръста си. Стив поразхлаби тежкия кобур, докато той не увисна достатъчно ниско на хълбока му. Този човек ли бе престъпникът, когото сенаторът се бе заклел да преследва и убие? Същият човек, който при внезапния си изблик на жестокост бе издал дълбок, гърлен звук, подобен на примитивните бойни възгласи на индианците, накарал всеки от присъстващите да потрепери от ужас?

Бе си „върнал“ Джини… Боже, каква абсурдна мисъл! Ако Соня разбереше… но какво ставаше с Джини?

Тя се надвеси над парапета, подкрепяна от ръката на графа. И сякаш унижението не бе достатъчно голямо, чу зад гърба си пресилено вежливия глас на Стив, който бе заговорил графа. Разговаряха така, сякаш нея я нямаше и сякаш ставаше дума за някоя стока, изнесена за продан, докато раменете на Джини се тресяха и тя не можеше да престане да повръща.

— Сега вземам Джини със себе си. Разбрахте ли ме, граф Черников? Тя избяга в неподходящ момент.

— Значи вие сте мъжът, за когото ставаше дума. — Графът въздъхна. — Подценили сме ви. Особено бедният Иван. В Китай ли сте усвоил този боен стил?

— От един китайски приятел, който го е изучавал цял живот. Полезно е за човек, забравил как се върти сабя.

— Ах, значи говорите френски. Вярно ли е, че бракът ви…

— Никога не е бил анулиран? Да, вярно е. Но аз сам го разбрах едва наскоро. Графе… — гласът на Стив стана по-суров и малко нетърпелив. — Навярно разбирате, че не мога да остана повече тук, за да ви обясня всичко. Ако изпратите някого за багажа на съпругата ми…

— Един момент! Принц Сарканов е мъртъв… имаше дуел, добре! А преди това бе сключено споразумение. Не се безпокойте, не желая да се връщам към това. Но ако Джини все още иска да дойде с мен в Русия? Виждате колко изтощена изглежда, колко болна. Сигурно…

— Нямам намерение да я бия или убивам… ако това ви безпокои. И зная защо желаете да я вземете със себе си в Русия. Но тук тя има да изпълни още някои задължения.

— Няма да дойда с теб! След всичко, което узнах и след това, което току-що видях с очите си… никъде няма да тръгна с теб! — Лицето й бе бледо, а цялото й тяло трепереше. Джини се извърна с гръб към перилата на палубата, а зелените й очи изглеждаха необикновено големи. — Ти ме излъга и измами… и си ме последвал единствено защото твърде много хора са разбрали, че сме… Не! Не искам повече да бъда твоя съпруга. Желаеш ме, защото гледаш на мен като на своя собственост! Защото го изисква глупавата ти, лицемерна гордост, това е всичко! Аз…

— Джини! Слез долу и донеси нещата си. Вземи и бижутата си, защото ще трябва да ги носиш, когато се появяваме на обществени места. Ако искаш да спориш, ще имаш тази възможност малко по-късно.

Тя бе безпомощна пред този нетърпящ възражения тон. Дори граф Черников, който бе мъж и имаше мъжка гордост, не би могъл да й помогне. Иван пък бе мъртъв… при мисълта за смъртта му усещаше как коремът й отново започваше да се бунтува.

— Ще съжаляваш! — по детски рече Джини с прекършен глас, при което се обърна и слезе в каютата.

— Все още кървите. Ще ми позволите ли да се погрижа за раните ви, докато обсъдим още някои неща?

Почти разстроен, Стив изтри лицето си с ръкава на разкъсаната ленена риза.

— На кораба ще се погрижат за мен. А освен това зная какво искате да ми кажете. Същото, което сте казал и на Джини.

— Вярно е! Искате ли да застанете на пътя й? Мисля, че зависите от нея много повече, отколкото тя, бедната, си мисли. А също и тя е зависима от вас, предполагам. Но да я отведете насила, сега, когато е толкова объркана, така разстроена…

— По дяволите! — Стив се облегна на парапета. Почувства неочаквана умора, а цялото му тяло бе потно. — Искам да ви кажа нещо, графе. Джини трябва да се върне с мен, за да предотврати отвратителен скандал, който би съсипал нея, сенатора и всички около тях. Но ако след, да кажем, една година желае същото, което сега, лично аз ще я изпратя в Русия, имате думата ми. С право на развод. Но моля ви, за Бога, сега не ми създавайте повече спънки!

От тук насетне Джини се превърна в ледена, недосегаема статуя. С никого не жалеше да разговаря. Съпроводиха я до добре познатата й каюта в „Зеленооката лейди“ и само щом вратата се захлопна след нея, тя се хвърли на леглото и зарови лице във възглавниците.

Искаше да прецени ситуацията, но не бе способна на никакви свързани мисли. Затвори очи, но не можа да изтрие същите ужасяващи картини, сякаш отпечатани върху клепачите й, така че подскочи с вик и прехапа подутите си устни.

Усещаше познатото полюшване на кораба. Къде я отнасяше… и защо? О, Боже! Защо?

Някой се опита да отвори вратата, но тя не се обади. Най-сетне стъпките се отдалечиха. Остана още известно време легнала напреки на леглото, опитвайки да се отпусне и успокои нервите си. Щеше да откаже да слезе на брега! На вратата отново се почука.

— Джини! Джини! Не разбираш ли, че трябва да поговорим? Сенаторът. Нейният „баща“. Отговори само защото се безпокоеше, че той ще нареди да разбият вратата.

— Не желая да говоря с никого! Искам най-сетне да бъда оставена на мира!

Приглушени гласове зад вратата, след което отново се възцари тишина.

За колко време? Тя извади едно прахче от чантичката си, разсипвайки по пода бижутата, които бе взела по нареждане на Стив. В една гарафа намери вода, която поразхлади пресъхналото й гърло. Сега навярно щеше да успее да заспи. Най-сетне, когато действието на прахчето започна да се усеща, наистина дойде спасителният сън. Тя съвсем неочаквано потъна в него, сякаш пропадна в дълбока пропаст.

Да се завърне в действителността бе много по-болезнено, отколкото да понася кошмарните видения, преследвали я в черния хаос на наркотичния й сън.

Бе готова… почти готова… отново да спори със Стив. Но първите му думи, когато отвори очи и го видя да стои пред нея, я обезоръжиха.

— Отново си взела от онези проклети прахчета, вярно ли е?

Джини се извъртя настрани. Беше съвсем будна, а очите й искряха от гняв.

— Да, взех! Какво очакваше? Как изобщо влезе тук?

— Имам ключ. — Гласът му бе сух и стана още по-остър, когато мъжът добави: — Няма да има повече никакви прахчета. Ще трябва да се научиш да ходиш без патерици.

— Патерици? Какво имаш предвид?

Той бе избръснал брадата си. През едната половина на лицето му минаваше синкав белег от сабя. Стив гледаше надолу към нея, а очите му бяха в сянка.

— Повече никакви прахчета и никакви сиропи, с които да се приспиваш. От днес нататък няма да имаш нужда от тях. Ще се оправяш сама.

Джини трепереше, но се насили да отмъсти и рече с най-презрителния тон, на който бе способна:

— Звучи така, сякаш ме заплашваш! Какво смяташ да правиш? Да ме държиш тук като пленница?

— В момента плаваме в посока Монтерей. Още не си била в ранчото, нали? Баща ти и аз решихме, че най-добре за теб би било да прекараш там няколко седмици, за да свикнат приятелите ти в Сан Франциско с мисълта, че неотдавна си овдовяла.

— А после? — гласът на Джини не бе нещо повече от шепот. Надяваше се, че Стив няма да забележи колко силно стиска облегалката на кушетката.

— А после ще се оженим. В църква, с благословията на баща ти. А на приема по случай венчавката ни ще присъства половин Сан Франциско. Отначало очевидно ще те одумват за това колко скоро си се омъжила повторно. Ще се говори, че отдавна си била моя любовница, но това е по-добре, отколкото да бъдеш наричана двуженка, не е ли така, сладка моя? А с времето ще престанат да те одумват и ще те приемат. Дадох дума на приятеля ти, граф Черников, че след година ще можеш да отпътуваш за Русия. Ако тогава все още искаш да заминеш или да направиш пътешествие до Европа, ще си свободна да го сториш. Ако пожелаеш, ще получиш и развод.

— Не мога… ох, не мога да повярвам! Всички сте полудели, Стив. Няма повече да позволя да бъда тиранизирана и принуждавана да правя нещо, което не желая! Отказвам!

В крайна сметка всичко, което казваше, всичките й протести, съпротивата й срещу произвола му и омразата, която бълваше в лицето на мъжа, останаха безрезултатни.

След първия порой от сълзи и ругатни, които после преминаха в горещи молби, отделните моменти сякаш се сляха в едно, като дъждовни капки, шибащи тъмен прозорец.