Джо Бъркърз, Едноокия

2. Олд Зах

Отново Олд Файерхенд седеше край лагерния огън. Но тази вечер не беше сам, защото конят му пасеше съвсем наблизо. Винаги можеш да бъдеш по-спокоен, когато имаш край себе си някое добро животно, тъй като често неговите сетива са по-чувствителни от сетивата и на най-опитния ловец. Мустангът надушва приближаването на всякакъв враг и го издава на господаря си чрез страхливо пръхтене.

Уестмънът беше напуснал околността на форт Къстър и сега се намираше край източния приток на Паудър Ривър, откъдето се канеше да достигне водите на Уайт Ривър, като мине през Черните Хълмове. Край Уайт Ривър се надяваше да срещне Винету, вожда на апачите.

След като беше напуснал форта с Убиващия Огън, двамата се бяха натъкнали на три предни поста, ала те ги пропуснаха необезпокоявани. Продължиха да яздят нагоре по течението на Бигхорн и скоро се бяха озовали при отреда на тетоните, които очакваха с нетърпение своя предводител.

Веднага беше свикан съветът, където се реши да изчакат да видят първо дали майорът ще удържи обещанието си. Изглежда, че той беше обмислил цялата работа още веднъж на спокойствие, защото наистина след един ден пристигнаха пушките, които бяха обещани като обезщетение. Освен това офицерът поднасяше и извиненията си на вожда. Беше наредил да му съобщят, че съжалява за последния инцидент и че бил наредил веднага да изгонят от форта траперите побойници.

С това мирните отношения между индианците и гарнизона на форта бяха възстановени, но яростта на сиусите от позора на Убиващия Огън, причинен му от разбойниците, никак не им беше преминала. Индианците се заклеха да си отмъстят на тези скитници и се отправиха веднага да търсят следите на «човека с половината лице» и неговите спътници. Олд Файерхенд нямаше основание да попречи на намеренията им и се беше разделил с Покай-по най-сърдечно.

Беше продължил да язди нагоре по реката, но скоро промени посоката си на изток. След като язди два дена, той се озова на мястото, където лагеруваше сега. На следващия ден имаше намерение да продължи пътя си през Черните Хълмове.

Беше приключил вечерята си и сега остави огъня да изгасне, защото не беше студено и нямаше комари, които да му досаждат. Тъкмо щеше да заспи, когато конят му изпръхтя по онзи начин, който издаваше наличието на нещо подозрително. Той се ослуша, но не можа да долови нищо, въпреки че пръхтенето се повтори.

Сега той стана и се отправи към коня си. Животното потърка красивата си глава в рамото му, разтвори ноздри и пое дълбоко въздух откъм юг, откъдето полъхваше лек ветрец. Олд Файерхенд последва тази няма подкана — наистина въздухът носеше със себе си леката миризма на пушек. Но дали тази миризма не идеше от неговия вече угаснал огън, или пък някъде на юг лагеруваха и други хора?

Той трябваше да разбере от къде идва тази миризма и затова се отправи в южна посока. Остави коня си, без да се безпокои за него. Той беше вързан за едно колче, но и да не беше вързан, нямаше да напусне това място, преди господарят му да се беше върнал.

Колкото повече напредваше, толкова по-силна ставаше миризмата, димът ставаше по-гъст и най-после видя между дърветата светлите отблясъци на пламъците. Сега той удвои предпазливостта си и като застана зад един дебел дъб, успя да различи около огъня двама мъже, които лежаха на земята. Бяха бели, които носеха здравото облекло на Дивия запад. И двамата държаха оръжията си под ръка, но изглеждаха добродушни хора и не будеха никакво подозрение. Олд Файерхенд се промъкна безшумно още напред, после се изправи и с няколко бързи крачки се озова при тях.

— Гуд ивнинг, добър вечер, мешърз! — поздрави той. — Няма ли едно свободно място при вас край огъня?

Те бяха грабнали пушките си още при неговото появяване, бяха скочили на крака и стояха готови за стрелба. Двамата бяха средни на ръст, но с яки фигури. Единият имаше гладко избръснато лице с остри черти и доста дълъг нос, а другият носеше дълга и широка сплъстена брада, от която надничаше огромен обонятелен орган с форма на краставица.

— Стоп, сър! — каза остроносият. — С какви намерения се разхождате из тази стара гора?

— Тази стара гора — повтори като ехо собственикът на краставицата.

— Свалете пушките си, мешърз! — отговори Олд Файерхенд. — Аз съм само един самотен уестмън, който се радва, че си е намерил другари…

— Охо! Нямате вид на уестмън, мисля аз! Всичко по вас е толкова чисто и излъскано, че едва ли сте могли да видите нещо много от Запада. Откъде идвате, а?

— От форт Къстър.

— А-а! И накъде отивате?

— Към Уайт Ривър, за да се срещна с един приятел, който ме чака там.

— Кой е този приятел?

— Винету, апачът.

— Ха, я виж! Наистина ли? Познавате Винету? Ще трябва да ни обясните! Но преди това ни кажете, какви са вашите благословени спътници?

— Сам съм.

— Сам ли? Да ме гръмнат, ако това е вярно! Хич не ми приличате на човек, който има такава смелост. Освен това би било страшно непредпазливо от ваша страна.

— Непредпазливо от ваша страна! — повтори чернобрадият.

— Благодаря, сър! Да не ме смятате за някой гринхорн [11]?

— Нещо такова! По дрехите ви няма нито кръпка, ни петно, коланът ви и всичко по него блести от лак и лъснат метал, а въздушната ви пушка за пилци е така излъскана, като че ли току що е излязла от магазина. Но рискът е голям дори и за някой опитен трапер, ако се носи из гората през нощта насам-натам. Из тази хубава гора има много лоши хора, не само червенокожи, но и бели! Но къде е конят ви?

— Конят ви? — обади се отново спътникът му.

— Съвсем близо до реката.

— Тогава доведете го! Ще дойда с вас и тежко ви, ако сте ни излъгали!

Олд Файерхенд тръгна и остроносйят закрачи зад гърба му. Когато достигнаха мястото, където беше оставил коня си, и той се наведе, за да вземе от земята одеялото и пушката си, спътникът му рече:

(Дали в превода, дали от автора, но и тук няма бележка. Пушката си е във Файерхенд, иначе как щеше да бъде определена от двамата като току-що излязла от магазин? Бел. на Виктор http://bezmonitor.info/)

— Вярно, казали сте ни истината! Но човече, или имате голяма смелост, или подценявате опасностите, които ви грозят.

— Не се тревожете, мастър! Кръстосвал съм тази опасна местност на длъж и на шир доста често и тук се чувствам като у дома си!

— Egad — ей богу, странно същество сте. Но имате хубав кон, не може да се отрече. Само ездачът, ездачът ме смайва. Вземете коня си и тръгвайте към огъня! Там ще видим, какво има още да си казваме!

Когато се върнаха, остроносият каза на приятеля си:

— Нед Гърд, старий Куне [12], този човек е наистина съвсем сам и твърди, че познавал гората много добре. Но нека сега да седнем и да се запознаем най-напред! И тъй, кой сте вие, сър?

— Името ми е Уинтър и съм немец, но съм от доста дълго време в Запада, по-дълго, отколкото можете да предположите като гледате лъскавата цев на карабината ми и външния ми вид.

— Хмм, дружбата ви с Винету също потвърждава това. Ще ни разкажете и за нея. Що се отнася до нас, истинските ни имена изобщо нямат значение, защото ние сме доста известни под названието «The both Neds [13]». Аз съм Нед Найф [14], както са ме кръстили благодарение на моя красив дълъг нос, а този тук се казва Нед Гърд [15], и ако разгледате този заоблен предмет на лицето му, тогава ще разберете правилността на това наименование.

— Ще разберете — потвърди чернобрадият.

— Може би сте чували вече за нас, сър. Ние сме трапери и се числим към хората на Олд Зах [16], който живее горе недалече от Шайен Ривър. Този път направихме един по-голям ловен поход и сега носим на стария голямо количество кожи. Ще има да се радва страшно много, добрият Зах Хелминг!

— Хелминг! — попита Олд Файерхенд изненадан. — За кого става въпрос?

— Току-що казах: за нашия кърнъл [17], Олд Зах. Защо се чудите толкова?

— Не познавам този човек — каза Олд Файерхенд. — но неотдавна чух името Хелминг в един разговор, от който заключих, че го заплашва голяма опасност.

— По дяволите, човече, трябва да ни разкажете това!

Олд Файерхенд разказа накратко за престоя си във форт Къстър и за разбойниците, които беше срещнал там и за това, как беше подслушал и част от разговора им. Нед Найф помълча известно време, докато размисляше, после вдигна поглед и каза:

— Споменахте преди малко за водача на тези юнаци, който искал да се състезава с вас по стрелба за чаша бренди. Не можете ли да ни опишете малко по-подробно белега на лицето му, за който стана дума?

— Този негодник имаше наистина само половин лице — отвърна Олд Файерхенд. — От дясната му половина липсва кожата с почти цялото месо, а освен това няма и око. Някога над главата му трябва да се е размахал някой много остър нож.

— Проклятие! Чу ли, Нед Гърд, старий Куне? Това е той! Най-после намерихме следите му! Струва ми се, че ще ни плати старите си дългове!

— Ще ни плати! — кимна Нед Гърд.

— Какво искате да кажете? — попита Олд Файерхенд. — Спречквали ли сте се вече по-рано с този човек?

— Така ми се струва, сър. Трябва да ви кажа, че Олд Зах имаше преди години брат, Хю, който беше намерил много злато оттатък, в Калифорния, в златните мини. Точно преди четири години Хю тръгнал на път, за да посети нашия Зах. Но ми се струва, че никога не е стигнал при него! И то по простата причина, че когато брат му го е очаквал, той лежал мъртъв в гората.

— Мъртъв в гората — обади се като ехо Нед Гърд.

— Убийството е било извършено недалече от скривалището — склад на Олд Зах, само на половин ден разстояние от него — Ние двамата, този многоуважаем Нед Гърд и аз, бяхме съвсем случайно наблизо, чухме викове и довтасахме, колкото да чуем от умиращия как се е случило всичко това. Хю Хелминг носел много злато у себе си, искал вече да остави занаята и да заживее спокойно. Пътьом към него се присъединил някакъв едноок тип, който се казвал Джо Бъркърз. Той го и убил. Нападнал стария човек докато спял, намушил го с нож и го ограбил, малко преди да се появим ние. Отнесохме последния му поздрав до Олд Зах и веднага тръгнахме на път, за да отмъстим това убийство. За съжаление нямахме коне, докато онзи негодник яздеше собствения си кон, а освен това беше отвлякъл и двата коня на Хю Хелминг. Въпреки това бяхме по петите му. Но сатаната пожела да си изкълча крака, тъкмо когато вече почти го бяхме настигнали. Нед Гърд, този славен мъж, продължи да го преследва сам и успя да се счепка с него. Негодникът бил седнал тъкмо да почива, когато той го настигнал. За съжаление куршумът на Нед не улучил, защото едноокият обърнал главата си в последния момент, поне така казва Нед Гърд; но ми се струва, че старият Кун не се е бил прицелил както трябва, хи-хи-хи! Преди още онзи страхлив подлец да може да отвърже юздите на конете си, моят Нед бил вече при него и острието на томахоока му отнесло едната страна от лицето на негодника, така че останал белязан за цял живот. Но и моят Нед получил един куршум отстрани, който дълго време му създаваше големи главоболия и който му попречил тогава да задържи беглеца. Върна се при мен ранен, след което двамата успяхме с големи усилия да се доберем до Олд Зах.

— Да се доберем до Олд Зах — потвърди другият.

— Зах Хелминг, разбира се, тръгна веднага да го преследва с другите мъже — продължи Нед Първи, — но не можа да го открие, защото междувременно следите били заличени от дъжда. През изминалите четири години слушахме доста често за злодеянията на Джо Бъркърз, Едноокия. Най-напред се появи при форт Бентън, където важничил и прахосвал нъгитс [18] за каквото му падне. Проиграл хиляди долари. Но когато Олд Зах пристигнал във форт Бентън жаден за отмъщение, птичката била вече отново излетяла. По-късно го видели долу, в Санта Фе, после в Бентсфорт и навсякъде, където се появеше, бяха извършвани големи разбойничества. Но никога Олд Зах или някой от нашите хора не успяха да го заловят; винаги закъсняваха. И така, сега той е събрал цяла банда около себе си и дори се кани да ни дойде на гости. Надявам се, че ще му се отрази добре!

— Ще му се отрази добре! — забеляза Нед Втори дълбокомислено.

— Струва ми се, човече, че ще тръгнете с нас. Но я ми кажете, колко са трамповете [19], които е събрал онзи негодник?

— Мисля, че не са по-малко от четиридесет — отговори Олд Файерхенд.

— Гръм и мълния! Хубава цифра, след като ние заедно с вас правим една дузина. Изглежда, че ще трябва да изковем някой превъзходен план и да подмамим тези типове в клопка.

— В клопка — промърмори чернобрадият.

— Ще имаме може би и други съюзници — гласеше отговорът на Олд Файерхенд, — защото мога да ви издам, че по петите на този негодник е Покай-по, вождът на тетоните, заедно с отред от воините си, за да си отмъстят за гаврата с вожда им.

— Но човече, съвсем не ми е приятно да чуя това, което казахте. В такъв случай ще си имаме работа и със сиусите, дори ако преди това томахооките им изядат Едноокия и трамповете.

— Ако ги изядат преди това — съгласи се другият Нед.

— Не се безпокойте, тетоните няма да ни сторят нищо лошо. Направих една услуга на Убиващият Огън и с него станахме големи приятели!

— Блес май соул [20], ама странен човек сте вие. Как така се сприятелявате с Винету, а после пък започвате дружба с тетона, нали двамата са врагове!?

Ловецът разказа с няколко думи за срещата си с Покай-по и за последвалите събития във форт Къстър. Нед Найф плясна от удоволствие по бедрата си и каза възхитено:

— Но сър, тази работа не е чиста! Никога не съм чувал името Уинтър из тези благословени ловни полета, а вие твърдите, че сте преживели най-чудни приключения въпреки излъсканата ви пушка и облеклото на гринхорн. Я казвайте, кой сте всъщност?

— Вече ви казах, че се казвам Уинтър. Но вярно е, че тук в Запада съм по-известен под името Олд Файерхенд.

— Олд Файерхенд! Е, сега се прояснява в старата ми глава. Нед Гърд, старий Куне, къде ти бяха очите и защо остави твоя Нед Найф да плямпа разни врели-некипели! Трябва да ви стисна ръката, сър! За нас е голямо щастие и огромна радост, че ви срещнахме. Сега може би изобщо няма да имаме нужда от сиусите, за да турим край на злодеянията на Едноокия!

— Край на злодеянията — извика и Нед Гърд въодушевено, като се добра до лявата ръка на Олд Файерхенд, докато десницата на ловеца се намираше във владение на Нед Найф, който я разтърсваше здравата.

— Добре, добре, мешърз! Обещавам ви да отидем заедно при Олд Зах и да подготвим топъл прием на Джо Бъркърз. С Винету, когото исках всъщност да срещна, не сме уговорили някой определен ден, така че срещата ми с него може спокойно да бъде отложена с няколко дена. Нека сега обаче да поспим, защото утре ни чака твърде много работа. Ще трябва да бързаме, за да не може Да ни изпревари едноокият подлец; иначе той би заварил Олд Зах непредупреден и неподготвен!

Така скоро обаче двамата не бяха съгласни да лягат да спят и Олд Файерхенд трябваше да отговори на още немалко въпроси, докато най-сетне се завиха в одеялата си. Ала едва слънцето бе докоснало хоризонта на изток и тримата бяха вече бодри на крака и се метнаха на конете си, за да потеглят към жилището на Олд Зах.

Насочиха се към границата между Уайоминг и Дакота. Пътят през Черните планини беше лош и тежък, минаваше все през мрачни местности. Късно следобед пред тях се появи гора; клоните на дърветата започваха да растат толкова нависоко, че между стволовете оставаше достатъчно място за ездачите. Теренът започна да се изкачва; трябваше да преодолеят една доста стръмна височина, след което се озоваха на плато, където високата гора бе заменена от храсталаци, между които растеше трева. Тук двамата Нед направиха внезапен завой. Остроносият измина в галоп известно разстояние, посочи с ръка пред себе си и каза:

— Пристигнахме.

Бяха спрели на ръба на дълбок яйцевиден басейн, чиито стени представляваха отвесно спускащи се скали. Тази огромна дупка в земната повърхност приличаше твърде много на огнедишащия кратер на някоя планина. На около сто метра под тях, на дъното на този кратер, се разпростираше езерото Шайен, което сигурно имаше диаметър от един час път. Езерото нямаше притоци, но положително в дълбините му се намираха няколко извора, защото от него изтичаше значително количество вода, която беше пробила скалите, заобикалящи басейна в североизточна посока, след което, както обясни Нед Найф, се вливаше в близката Шайен Ривър. Водата се оттичаше през процеп в скалите, който беше широк най-много два метра и представляваше единствената възможност да се проникне без особени трудности до езерото, тоест, във вътрешността на някогашния кратер. Наблизо до този процеп се намираше и единственото място, от което можеше да се слезе без особено голяма опасност в тази пропаст и отгоре. Оттам започваше да се спуска надолу до дъното на кратера-стръмен, но все пак проходим улей, който очевидно беше проправен от снежните води, които се спускаха след зимния период по този път до езерото. Иначе на никое друго място не се забелязваше някаква възможност да с слезе с коне до долу, а дори и за някой опитен алпинист това слизане би било твърде тежко. На север и на запад можеха да се видят някои високи и стройни борове, които бяха израсли от скалите право нагоре, но един по-добър наблюдател скоро би разбрал, че пълзящите растения и тръните бяха прикрили измамно-опасните места, пукнатините, процепите и дупките в скалите. На юг обаче острите зъбери на скалите се спускаха почти отвесно към дъното на този огромен котел. Наистина тук и там имаше по някоя издатина, някоя тясна площадка или някаква друга неравност, но за да се изкачиш или да слезнеш оттам, трябваше преди всичко направо да презираш смъртта.

Тримата мъже се отправиха към разположения на изток воден улей, който беше сух по това време; с най-голяма предпазливост и при много трудности те успяха бавно да се спуснат до езерото. Долу навлязоха в скалния процеп, през който изтичаше водата от езерото и който беше толкова тесен, че покрай бясно пенещия се поток оставаше място, колкото да мине само един конник. Пътят беше твърд и каменист и при настъпващото смрачаване бе особено трудно да се язди по него.

След около четвърт час в течащия надолу поток се вля друг, по-малък поток, който идваше отляво, където скалите отстъпваха малко навътре. Устието на този поток беше прикрито от храсталаци. Нед Найф обясни на Олд Файерхенд, че на това място се намира входът към тайния склад на Олд Зах, до който можело да се стигне както откъм езерото, така и откъм Шайен Ривър.

Тъкмо докато говореше полувисоко, откъм гъсталака около устието на потока се разнесе глас:

— Кой е там?

— Двамата Нед, старий Куне — отговори остроносият, — сигурно все още ще ни познаеш. Доведохме един добър приятел, ама ще има да се чудиш, като чуеш името му!

Главата на поста се подаде иззад храстите и след кратка размяна на поздрави тримата отправиха конете си във водата и навлязоха в каньона на страничния поток. След няколко минути клисурата се разшири и пред очите им се показа широко място, което беше покрито с дървета и заобиколено отвсякъде с отвесни скали.

В средата се беше образувала една от онези малки горски поляни, които обикновено носят името сторм-геп [21], защото се образуват, когато някоя буря изкорени огромно дърво, което при падането си събори по-тънките дървета наоколо и по този начин образува свободно място сред вековната гора; с помощта на брадвата и огъня ловецът превръща ямата от коренището му в таен склад, който постоянно се използва от ловците като скривалище на кожи и други стоки, представляващи примамлива плячка за индианците. На това открито място беше запален бял огън [22], около който се бяха настанили няколко души с типичната дива външност на горяни. В дъното редом с високите и нагъсто израсли борови дървета бяха избуяли гъсти храсти, из които от дясната страна се провираше малкия поток, за да излезе през каньона навън и да се влее в изтичащите води на езерото Шайен. Още по-навътре отляво, точно където свършваше откритото място и започваха гъстите храсталаци, се намираше малък блокхауз [23], пред чиято врата стоеше един мъж.

— Олд Зах, сър! — обади се Нед Първи, като посочи към него. — Елате, ще отидем първо при него!

— При него! — повтори Нед Втори.

Те накараха конете си да излязат на брега и скочиха на земята. Великанската фигура на Олд Файерхенд събуди любопитството на всички.

Олд Зах направи няколко крачки към тях. Неговото телосложение отстъпваше твърде малко на Олд Файерхенд. Дългата му бяла коса се спускаше на вълни до широките му рамене. Блясъкът на големите му сини очи не се беше загубил още от възрастта. Вятърът и слънцето, снегът и дъждът, жегата и студът бяха оставили следите си по мъжествените черти на лицето му; от цялото му тяло лъхаше сила, която нито годините, нито тежкият труд бяха могли да сломят. Нед Найф се приближи с важни крачки до него, за да му пошепне на ухото голямата новина. Очите на стария се отправиха към ловеца с щастливо изражение.

— Добре дошъл, сър, при нас, обикновените трапери! Старите ми очи се радват да видят един от най-прочутите герои на Запада. Моят верен Нед Найф ми съобщи току-що какво ви е довело при нас. Считам, че днес е най-щастливият ден в живота ми, защото мога да поздравя Олд Файерхенд и същевременно научих вестта, че убиецът на моя нещастен брат идва насам. Вие знаете, сър, какво ми е причинил този Джо Бъркърз и се надявам, че скоро ще угасне и второто му око.

Той подаде ръка на Олд Файерхенд, който я разтърси здраво.

Двамата Нед хванаха юздите на конете, за да ги отведат в ляво под дърветата, където те можеха да пасат при другите животни и където за конете беше построен навес.

Олд Зах и Олд Файерхенд влязоха в блокхауза. Олд Зах сложи ръка на устата си и издаде особения вик на прерийната кокошка, с който събра всички свои хора. Къщата се състоеше само от две помещения — едно по-голямо предверие, което служеше като всекидневна, и друго по-малко помещение, където имаше най-обикновени постели. Предверието, където се събраха всички трапери без поста Джек Хопкинз, беше направено най-обикновено, без всякакъв стремеж към изящество. Процепите между отделните трупи бяха запълнени с мъх, а светлината влизаше в това помещение само през два тесни малки отвора от двете страни на вратата. Но част от стените беше покрита с кожи и оръжия от всякакъв вид. Вътре имаше и една дълга недодялана маса, а край нея няколко пейки и дървени пънове, които служеха за столове.

— Слушайте, момчета — започна Олд Зах, — този човек, когото виждате тук, не е кой да е — това е Олд Файерхенд!

Радостно учудване обхвана малката група и като издаваха всевъзможни и невъзможни възгласи, всички се забутаха към ловеца, за да му изкажат своето сърдечно и неподправено уважение. Скоро обаче бурните възгласи утихнаха, защото водачът им продължи:

— Онова, което е довело този уважаван от всички нас уестмън в нашето скромно поселище, може да се каже с няколко думи: Джо Бъркърз, Едноокия, когото търсихме безуспешно цели четири години и с когото имаме много голяма сметка за уреждане, напредва към нас начело на около четиридесетима пладнешки разбойници, за да ни нападнат, избият и да оплячкосат плодовете на нашия труд. Как се е стигнало дотам и откъде Олд Файерхенд е научил тези неща, това може да разберете и от двамата Нед. Може би няма да бъдем съвсем сами срещу бандитите, защото по следите на Едноокия се движел отряд от индианци, които са приятелски настроени към нас. Но за всеки случай ще вземем необходимите мерки! Всеки от вас знае, какво трябва да направи и по какъв начин ще посрещнем такова нападение! От само себе си се разбира, че през време на борбата ще отстъпя с радост ръководството на Олд Файерхенд. Преди всичко трябва да отиде някой навън при Джек Хопкинз, за да го уведоми и да подсили охраната. Уот Роли, стегни си колана и излез навън! На всеки два часа постовете да се сменят!

— Не забравяйте да превърнете белия огън в червен [24] — добави Олд Файерхенд, — Но впрочем, мешърз, бъдете готови, защото въпреки че неприятелят не може да се очаква веднага, ние трябва да се съобразяваме с всякакви непредвидени събития, които могат да настъпят.

Малката група се пръсна отново и сега Олд Файерхенд и Олд Зах останаха сами и завързаха сърдечен разговор. Пред тях беше поставен печен еленов бут и докато ядяха, Олд Зах разказа какви предпазни мерки ще бъдат взети за отблъскване на евентуално нападение.

— Ако положението ни стане тежко, разполагам с още едно страшно средство — заключи той. — Погледнете, сър!

Той влезе в задното помещение на блокхауза и отвори малка вратичка, която едва се виждаше и водеше навън, в храсталака, който започваше зад къщата. После Зах Хелминг се обърна и дръпна до себе си един шнур, направен от бизонова кожа: входната врата се затвори. Сега той отмести една от постелите и в земята се откри малка дупка, от която до стената водеше тясно почти незабележимо улейче; ако човек се взреше по-добре, щеше да забележи в улея фитил.

— Разбирате ли какво е това, сър?

Олд Файерхенд кимна. Съоръжението беше направено, за да може да се затвори неприятелят в блокхауза, след като е бил подмамен вътре; после траперите можеха да избягат през задната вратичка и да вдигнат къщата във въздуха заедно със затворените. Така наречените «dark and bloody grounds» [25] не са почва, в която вирее цветето на милосърдието.

— Кожите сме скрили в няколко дупки в скалите — продължи старият, — така че ако опре ножът до кокъла, спокойно можем да запалим фитила.

— Уел, сър — кимна Олд Файерхенд, — да се надяваме, че няма да стигнем до употребата на това последно средство. А сега искам да изляза до поста; после може би ще отида и по-надалеч, за да се запозная с околността и да се огледам за трамповете.

В този момент отвъд се разнесе викът на прерийната кокошка. Веднага след това изтрещя изстрел и остър вик проехтя в нощта. Двамата мъже излязоха бързо от предния вход на блокхауза и се устремиха заедно с другите трапери към входа за каньона, откъдето се разнесоха и други изстрели. Уот Рали се появи запъхтян от тичане:

— За бога, кърнъл, негодниците са вече тук. Очистиха нещастния Джек Хопкинз, тъкмо когато стигнах до поста. Не можех да защитавам входа и едва си отървах кожата. Те са по петите ми!

И ето вече се долови шумът от чупене на клони и от многобройни приближаващи крачки. Разнесоха се и тихи подвиквания. В неясния мрак в края на поляната се появиха фигури.

— Бързо вътре в къщата! — извика Олд Зах и нападнатите се втурнаха към блокхауза, който им предлагаше закрила. Един от тях обаче не можа да го достигне, защото падна на земята, улучен от куршумите на неприятеля, но и неколцина от нападателите останаха да лежат на земята стенейки, посрещнати от куршумите на траперите. Ловците затвориха вратата на къщата и бързо свалиха от стените всички оръжия и други по-ценни предмети, за да избягат с тях през задната вратичка към храсталака. Едва последният от тях бе напуснал задното помещение, когато чуха, че неприятелят вече нахлу в блокхауза, тъй като вратата му едва се затваряше и не представляваше никаква пречка за него.

Захариас Хелминг беше запалил скрития фитил с пункса [26] си, след което беше подлостил задната врата с тежки резета. Сега, застанал зад блокхауза, той се ослуша няколко секунди, после бързо дръпна споменатия шнур от бизонова кожа, като по този начин затвори бързо и здраво и предния вход; майсторски изработените резета, поставени за тяхната сигурност, бяха изолирали сега бандитите от външния свят и страхливите им викове скоро доказаха, че бяха осъзнали в каква опасност се намират: опитваха се да се измъкнат от затвора си с отчаяни удари на брадвите си, като при това бяха подпомагани и отвън от онези, които не бяха успели да влязат в блокхауза.

— Най-малко половината са вътре — прошепна Олд Зах — и няма да избягнат гибелта си! Хайде, момчета, да минем тихо през храстите, да заобиколим скривалището и след това по потока напред!

Той забърза пред всички, а Олд Файерхенд и останалите го последваха безшумно през храсталаците по една пътечка, която описваше настрани една дъга и стигаше до потока; малкият отряд нагази във водата на потока и като се придвижваше бавно и предпазливо, успя да се промъкне обратно до поляната. Там, където потокът излизаше от храстите на открито, изходът беше ловко маскиран с няколко по-гъсти храсти, така че можеха зад тях спокойно да наблюдават поляната.

Бяха изминали само няколко минути. Пред блокхауза стоеше част от нападателите, които се мъчеха да отворят със секирите си път на затворените, а неколцина други се бяха прикрили зад дърветата и държаха пушките си насочени към храсталаците. Внезапно последва страшна експлозия, от която земята се разтресе и предизвика в скалите зловещо многогласно ехо; огромен огнен фуниеобразен стълб се издигна на мястото, където допреди малко се намираше блокхауза, като увлече със себе си дървени късове. Онези, които се намираха в къщата, бяха станали сигурно на парчета, но и още двама от стоящите наоколо бяха убити от експлозията. Останалите се разбягаха с викове на ужас и се изпокриха при другарите си зад дърветата.

В този момент откъм входа на каньона се разнесе див разкъсващ нервите вик. «Хо-хо-хи-и!» — проехтя индианският боен вик и разбойниците, както и траперите, чуха бързото приближаване на тетоните в тъмната нощ.

— Покай-по! — прозвуча откъм храсталака мощен глас. — Тук се намира Олд Файерхенд с бели ловци, а между нас и твоите воини са последните оцелели живи трампове от форт Къстър! Напред, нападнете ги воини на сиусите!

Той разтвори храстите и изскочи от потока, за да се нахвърли върху обградените разбойници.

— Hang it all [27]! — обади се сега и Джо Бъркърз. — Значи трябва да благодарим на Олд Файерхенд за тази клопка! Почакай само, момчето ми, ще ми платиш за това!

Той изскочи иззад дървото, където се беше скрил, и се втурна към уестмъна. Но край него внезапно изникна фигурата на Олд Зах, който се нахвърли върху Едноокия със страшна ярост. Томахооките на двамата се срещнаха и се строшиха и веднага след това двамата смъртни врагове се счепкаха в безмилостна борба.

Олд Файерхенд нямаше възможност да се притече на помощ на стария, защото пред него и пред другите се изпречиха по неколцина заслепени от гняв трампове. Очите му запламтяха от огъня на битките, дългите му сиви коси се развяваха около главата му като грива, а онзи който попаднеше под секирата му, беше загубен. Когато и последният от противниците му се строполи на земята, той си пое дъх и се обърна към Хелминг, който все още беше счепкан с Джо Бъркърз; двамата Нед също се опитваха да му се притекат на помощ. Преди обаче приятелите да могат да стигнат до двамата, които се биеха ожесточено и се търкаляха насам натам, Олд Зах нададе задавен стон и се отпусна на земята, а Джо Бъркърз почти падна върху него, като се мъчеше да извади ножа си, забит в гърдите на падналия под него човек.

Междувременно бяха пристигнали и тетоните, които покосиха останалите трампове. С бързи скокове изневиделица се появи Убиващият Огън: — Покай-по си отмъщава! — извика той пронизително. Хвана олюляващия се Бъркърз за косите с лявата си ръка, а в дясната проблясна ножът му. Последваха три светкавични рязвания с ножа, силно дръпване и той държеше в ръката си косата с кожата на живо скалпирания. Трампът се строполи със страшен рев върху безжизненото тяло на Олд Зах, но веднага след това разгневените червенокожи го отвлякоха настрани.

Олд Файерхенд коленичи до умиращия Хелминг. Последният отвори с мъка очи и угасващият му поглед отправен към ловеца излъчваше благодарност. — С мен е свършено, но нещастният ми брат е отмъстен. Копайте в земята, където беше леглото ми, сър, и там ще… намерите завещанието ми. Бъдете добър… към моите… верни… добри… хора…!

Погледът му угасна и Олд Файерхенд затвори очите му дълбоко развълнуван.

Двамата Нед и останалите трапери стояха наоколо със сълзи на очи. Червенокожите се бяха оттеглили тихо от полесражението само по знак на вожда си. Покай-по се беше облегнал на едно дърво на известно разстояние със скръстени на гърди ръце и наблюдаваше малката групичка с толкова голямо съчувствие, колкото можеше да покаже в случая един индиански воин.

Скоро след това започнаха да се приготвят да погребат мъртъвците. Олд Зах беше погребан заедно с другите двама от хората си, които бяха паднали в битката, под една надвиснала скала, докато труповете на трамповете бяха отнесени с помощта на червенокожите до езерото през каньона, за да им бъде изкопан общ гроб по-надалече от мястото за вечен покой на защитниците на блокхауза. Джо Бъркърз, Едноокия, се намираше също при тях, тъй като червенокожите му бяха светили маслото, както и на останалите му съучастници.

На това място се беше разиграла една от безбройните страшни драми, които бяха толкова често явление в Дивия Запад през осемнадесетото и деветнадесетото столетия. С изчезването на червенокожата раса тези драми намаляват все повече и повече. Но не бива да се мисли, че изчезващият червенокож народ е единствената причина за тези събития. Индианецът, обичаше битките, обичаше ги просто и страстно, което отговаряше на неговия характер, но той беше прям, горд и справедлив, докато подлостта и коварството на белите нашественици не всадиха у него по неизбежност злоба и лукавство.

Убиващият Огън и воините му се разделиха скоро с Олд Файерхенд и траперите като приятели, за да се върнат у дома си, в ловните полета на тетоните. Белите останаха да чакат да угасне огънят от блокхауза, за да могат да копаят на мястото, където по-рано беше леглото на Олд Зах. Намериха завещанието на стария трапер, увито в пергамент, и се оказа, че богатството му съвсем не беше толкова голямо, колкото твърдяха хорските слухове. Нъгитс и друго самородно злато той изобщо не притежаваше, но имаше солидна сума в една банка в Санта Фе, от която беше завещал значителна част на своите верни хора, а всичко останало трябваше да послужи за благотворителни цели.

Олд Файерхенд се посъветва с траперите, след което решиха най-напред да потърсят Винету, а после да отидат заедно до Санта Фе, за да изпълнят последната воля на Олд Зах. — А след това, добри хора, — каза Олд Файерхенд, — мисля, че ще дойдете с мен чак до Манкицита, където самият аз притежавам подобен таен склад и припечелвам нещо от лова заедно с една група от смели уестмъни. Който веднъж е навикнал да живее в «мрачните и кървави поля», не може повече да ги напусне, свикнал е на всичките им прелести, ужаси и тайни!

— Добра дума казахте, сър — обади се Нед Първи, като му разтърси сърдечно ръката. — Искам да ви благодаря от името на всички наши хора за това предложение. Никога няма да съжалявате, че сте ни приели в редиците на вашите другари. Ние сме обикновени хора и много обичахме нашия Олд Зах; ще тъгуваме дълго за него, но ще ви служим също така вярно, както и на него!

— Вярно, както и на него! — потвърди Нед Втори и една сълза се търкулна на черната му брада, издавайки неговата тъга и вълнение.