Джулия

1

Малкото русо момиче — девет или десет годишно, колкото и Кейт, което така приличаше на нея, че на Джулия й се зави свят — изникна изневиделица на Илчестър Плейс, и тичайки сякаш без да стъпва по земята, размахало ръце, като вятърна мелница, отлетя по алеята, която водеше към Холанд парк.

Застанала права на стълбите на къщата, придружена от представителя на „Маркхам и Рийвс“, Джулия почувства най-напред острата и позната болка от загубата, която изведнъж стана толкова силна, че тя се запита дали няма да го шокира като повърне върху посърналите лалета; но агентът по недвижимите имущества явно си беше направил извода, че неговата клиентка е ексцентрична и крайно припряна, на границата на тихата лудост, и сигурно щеше да се задоволи да измърмори нещо по повод на горещината и да се престори, че нищо не се е случило. На два пъти вече Джулия беше губила ключовете; най-напред, когато видя къщата (първата, която и бе показал), тя му беше дала чек за двайсет хиляди лири като предплата; взимаше също и всички мебели от предишния собственик (пенсиониран търговец на килими, заминал с жена си за Барбадос); освен това възнамеряваше да живее сама в къща с осем стаи (но той предполагаше защо): и след всичко вече никакъв каприз от нейна страна не можеше да го учуди. Въпреки че съзнаваше своята припряност и странно поведение и малко се страхуваше от учтивото презрение на този човек, Джулия все пак се надяваше той да отнесе това към факта, че тя просто е „една богата американка“. Припламналото пламъче на независимост стопи задръжките и, за да се отдаде и на другия си порив, който беше учудващо силен: тя трябваше да последва малкото русо момиче.

Като я придържаше леко за лакътя, представителят на „Маркхам и Рийвс“ извади бавно от джоба на жилетката си третия ключ, на който беше вързал яркожълта панделка.

— Цветът на спомена, мисис Лофтинг — каза той със снизходителен тон. Признавам, че тази идея ми дойде от една поп-песен. Можете ли да…

— Извинете ме — каза Джулия, като вече слизаше по стълбите към тротоара.

Въздържа се да не затича, преди да излезе от полезрението на агента по недвижимите имущества и да завие зад ъгъла на улицата откъм парка. Момиченцето смайващо приличаше на Кейт. Това, разбира се, не можеше да бъде Кейт. Кейт беше мъртва. Но се случва да видиш сред тълпата или в минаващия автобус приятели, които в действителност са на хиляди километри разстояние — дали това означава, че те са в опасност или ги грози смърт? Джулия изтича непохватно по детската площадка, после, вече задъхана, продължи с нормален ход. Навсякъде имаше деца: по купчините пясък, тичаха по проскубаната трева, катереха се по дърветата, които тя можеше да види от спалнята си.

Джулия сметна, че момиченцето сигурно се бе спуснало към голямата тревна площ покрай една от пътеките, стигаща чак до оранжерията. То сигурно не беше минало през детския кът, а е продължило по пътеката, която водеше към Холанд Хаус. За Холанд Хаус беше точно оттук, нали? Джулия не познаваше добре разположението на парка, за да хукне след привидението си, а то сигурно беше едно съвсем обикновено момиченце, което отива при приятелите си в Холанд парк. Джулия, която беше продължила да върви край купчините с пясък, се спря. Неразумно, истерично бе да се впуска в преследване на това дете.

„Наистина съм си изгубила ума“ — помисли тя и произнесе толкова звучно „По дяволите“, че един снажен мъж с рошави мустаци се спря и я загледа.

Тя се извърна объркана и видя над оградата на парка горния етаж на новата си къща. Струваше ужасно скъпо: Магнус не трябваше да знае, че я беше купила, че беше подписала всички представени и документи. Мисълта за Магнус, представата за него — целия подут от яд, я накара да забрави всичко останало и за миг я обзе паника. Сигурно беше неразумна, дори неуравновесена — той нямаше да закъснее да и го каже, — но с Магнус беше невъзможно да бъдеш разумен. Строгите хоризонтални линии на къщата, които беше харесала от пръв поглед, я поуспокоиха.

С ръка на гърдите си, Джулия слезе по пътеката чак до Илчестър Плейс. Изобщо не се бе сетила за човека от „Маркхам и Рийвс“, докато не го видя облегнат на входната врата с отегчен израз, клонящ към объркване. Откакто се беше обадил в банката, за да провери текущата и сметка, вече не се безпокоеше.

Тя го изчака да каже нещо, но той явно беше преминал стадия на любезните формулировки. Само се изправи и подаде ключа, като го държеше за жълтата лента. Изглеждаше по-скоро обезсърчен. Какво можеше да направи тя? Не можеше да му обясни внезапната си реакция, като му каже, че е искала да види отблизо едно дете, което прилича на починалата и дъщеря. Той не знаеше нищо за Кейт, а всъщност и за самата нея. Направи най-доброто, което можеше:

— Съжалявам — каза тя, като вдигна очи към посивялото, озадачено лице на мъжа. — Исках да огледам зад къщата, преди да си отидете.

Видът и му се стори странен. За да огледа отзад, по-скоро трябваше да мине през къщата, отколкото да ходи до ъгъла.

— Няма много деца на тази улица, мисис Лофтинг — каза мъжът. — Те играят в парка. Ще видите, както ви казах, че Илчестър Плейс е много спокоен.

Отегченият му тон не издаваше ли нотка на сарказъм? Със сигурност той беше видял момиченцето и се стараеше да остане любезен. Веднага беше прозрял какво се крие зад жалкото обяснение на Джулия.

— Благодаря — каза тя, като взе ключа и го пусна в едно от джобчетата на роклята си. — Бяхте много търпелив с мен.

— О, моля ви!

Мъжът погледна своя часовник-гривна, после колата си и накрая нейния Роувър, на чиято задна седалка бяха натрупани куфари, растения в саксия, както и два купа книги, прихванати с връвчица, и една кутия с парцаливи кукли, които имаше още от детството си. Освен дрехите си, беше донесла само това; всичко идваше от стаята, където беше живяла след като излезе от болницата. Книгите и бяха слабост, те бяха нейни, не на Магнус.

— Мога ли да ви помогна да качите нещата си?

— Няма нужда, уверявам ви. Не бих си позволила никога да ви помоля за това, след… след всичко.

— В такъв случай… — каза той видимо облекчен и заслиза по стъпалата. — Имам да уредя две-три неща в бюрото. Ако ме извините, всъщност оставям ви на вашата нова къща. Той погледна дългата топла, тухлена фасада. — Това е хубава къща. Надявам се, че ще бъдете щастлива в нея в случай, че възникне някакъв проблем, имате нашия номер. Ако не се лъжа, не познавате много добре Кенсингтън?

Тя кимна в знак на съгласие.

— В такъв случай бихте могли да се отдадете на изследователско удоволствие. Къде живеехте преди това? Сигурно в Хемпстед?

— Да.

— Мисля, че тази част на Кенсингтън ще ви се стори много симпатична.

Обърна и гръб и тръгна към колата си. Когато отвори вратата извърна се към нея и извика:

— Не се колебайте да ни се обадите, ако има нещо, каквото и да било, мисис Лофтинг. А да, всъщност трябва да си извадите допълнителни ключове в някой магазин на Хай стрийт. Приятен ден, мисис Лофтинг.

— Довиждане.

Махна му с ръка, докато той се отдалечаваше. Когато колата изчезна, Джулия слезе до Роувъра и се обърна, за да погледне къщата си — това наистина беше нейната къща сега. Както всички други жилища на малкия елегантен Илчестър Плейс, тя беше в неогрегориански стил, от тухли, солидна. Тук щеше да бъде на сигурно място, защитена от Магнус. От момента, в който я видя, къщата запълни нуждата и от спокойствие, почивка и самота; сякаш и говореше действително. Покупката и беше импулсивно действие, точно както последва момиченцето, приличащо на Кейт. Можеше да живее тук без Магнус: когато му дойде времето, щеше да му се обади или да му напише няколко думи, след като той свикне с факта, че го е напуснала. Миналата нощ прекара в един хотел в Найтсбридж, като се страхуваше и при най-малкия шум от стъпки, че предвещава пристигането на Магнус със зачервено от фалшиво състрадание и подтискана грубост лице. Магнус можеше да бъде ужасен: това беше обратната страна на неговия впечатляващ вид, на огромния му мъжки авторитет. Не, тя щеше да остави Магнус за известно време.

А сега трябваше да се оправя с куфарите и всичко останало. Опита се да отвори вратата на колата и тъй като копчето не помръдна, натисна по-силно. Беше заключена. Джулия извади един ключ от джоба си, но това беше ключа от къщата с яркожълтата панделка. Като се наведе, видя, че другите ключове се полюляват на таблото. Безпомощна, почувства сълзи да напират в очите и. Какво облекчение, че Магнус не беше тук. „Джулия, ти си абсолютно неспособна. Питам се дали някога ще направиш нещо както трябва“. Или мрачна, брутална присъда: „Типично“. Тъй като беше адвокат, Магнус притежаваше цял арсенал от техники, за да внуши, че други хора, и особено жена му, нямат съвсем здрав разум.

— Слава богу — възкликна тя, като забеляза, че от страната на платното стъклото на Роувъра беше спуснато, въпреки че вратата също беше заключена. „Типично“ или не, Джулия почувства това като добро предзнаменование за първия си ден в новата къща. Може би Магнус нямаше да успее да я открие — поне не по-рано от една-две седмици.

Мисълта за Магнус я накара да си спомни за малкото момиче, сякаш имаше някаква връзка помежду им. Докато пъхаше ръката си в колата, за да отвори вратата, Джулия реши да опита да я намери в Холанд парк. Отхвърли представата как момиченцето и тя са седнали на пейката една до друга и си приказват. Зад тази картина се криеше друга, пълна с ужас и отчаяние; Джулия почувства как тя се възстановява в съзнанието и, както през седмиците, прекарани в болницата, и решително я прогони. Трябваше да мисли за багажа и за растенията; една от саксиите беше счупена; парче печена глина, дълго близо двадесет сантиметра, се беше отчупило и се виждаше черна зърнеста пръст, прорязана от фини бели коренчета. Джулия си даде сметка, че беше купила къщата на Илчестър Плейс по същия начин, както беше взела Магнус за съпруг: набързо.

Но това беше нейната къща, купена с нейни пари: първото и наистина свободно действие, откакто преди единадесет години се беше омъжила за Магнус. Тогава през 1963-та, тя беше млада жена на двадесет и пет години, хубава, почти красива, със забележителни къдрави коси и нежно, гладко, щастливо лице. „Лице на младо момиче от платното на някой импресионист“, казваше баща и. Сега и се струваше, че тези години от училището и от колежа (беше учила в колежа Смит), преминаха в някакво друго състояние, твърде различно от самата нея. Освен лекциите и няколко преподаватели, нищо друго не я беше привличало или вълнувало. Един студент по литература от Колумбийския университет, голям, силен евреин, бе отнел девствеността и. Неговият начин на ухажване се състоеше предимно във вицове за Лайънел Трилинг и сексуалния живот на известни поети; бяха гледали заедно цял куп френски филми.

Имаше и други момчета, но никой не успя да се доближи до истинската Джулия повече от студента от Колумбийския университет; тя не спа с никой от тях. След изпитите започна да работи за групата „Тайм-лайф“, в отдела за документация на „Спортс Илюстрейтид“, но в края на първата година напусна, след като чу млада жена, която смяташе за своя приятелка, да я нарича „мръсна наследница“. Изпита облекчение: знаеше, че не е компетентна в работата си и успя да изкара цяла година само защото шефът на службата — женен мъж на име Робърт Тилингаст, имаше слабост към нея. Тя също го харесваше, но не чак дотам, че да се съблече в негова компания, което по всичко личеше, беше целта му. След това прекара шест месеца при родителите си, като четеше романи и гледаше телевизия, все повече и повече уплашена от света извън къщи и университета.

После, един ден срещна в ресторанта приятелка от Смит Колидж, която и каза, че издателят, при когото работи, търси млада жена за редактиране на текстове; седмица по-късно имаше нова работа. Изпитваше почти механично, неодушевено удоволствие, когато коригираше университетски учебници; обичаше да казва, че от всяка нова книга научава нещо. Нае апартамент близо до 70-та улица Запад. Сякаш се беше заселила в едно изцяло работно съществуване, глупаво, несъзнателно: да се качи на автобуса, за да отиде на работа (по принцип рядко вземаше такси), да пише писма, да коригира ръкописи, да вечеря с този или онзи, без да престава да мисли, че се наблюдава как играе някаква роля, като че ли животът още не беше започнал. После, една сутрин се събуди с Робърт Тилингаст в леглото си и, обхваната от паника, реши да напусне Ню Йорк и да отиде в Англия. „Щом съм неспособна да се движа нагоре, ще се придвижвам по хоризонтала“ — обясни тя на приятелите си. Робърт Тилингаст я изпрати с кола до летището; той се питаше какво ще стане с нея. „Аз също се питам“ — отговори тя.

В Лондон най-напред нае стая на Дръри Лейн; шест месеца по-късно, когато си намери работа при един издател на книги за изкуство, се настани в две стаи в Кемдън Таун. „Ти живееш в колиба“, възкликна с отвращение баща и, когато пристигна набързо от Съединените щати, за да види какво става с нея. „За какво, по дяволите, са обявите във вестниците!“. Той и намери самостоятелен апартамент, светъл и просторен („Трябва ти стая за работа“) в Хемпстед, който беше тройно по-скъп от жилището в Кемдън Таун. Няколко месеца по-късно срещна Магнус Лофтинг на вечеря, дадена от една съпружеска двойка, която работеше при същия издател. Казваха се Хъг и Соня Мичъл-Мичи и бяха връстници на Джулия. Хъг, облечен в джинси и фланелка, със златна обица на ухото, ръководеше отдела за художествено оформление. Соня, като Джулия, работеше върху коригирането и подготовката на текстовете за издаване. Бяха жизнени, весели, не винаги съвсем логични. Джулия, която ги обичаше, въпреки че поведението им малко я смущаваше — двамата можеха да разговарят безкрайно дълго за сантименталните си приключения — не знаеше, че тяхното схващане за една вечеря беше два часа системно да се пие, а останалата част от нощта да се прекара в игри.

Когато другите започнаха да играят, Джулия се оттегли в дъното на стаята, като се надяваше, че няма да я забележат: игрите я караха да се чувства неловко. Соня започна да и подмята иронични закачки; скоро четиридесет очи фиксираха Джулия, която се чувстваше жестоко изложена на показ.

— Хайде, Соня, не притеснявайте приятелката си — каза един мъж. — Аз ще поговоря с нея.

Джулия се обърна към този властен глас и видя едър човек с грапаво лице, облечен в елегантен тъмен костюм. Той беше явно най-възрастният от всички. Косите над слепоочията му вече сребрееха.

— Седнете до мен — заповяда мъжът.

— Вие ми спасявате живота.

— Хайде, седнете — повтори Магнус. Тя седна с облекчение.

Десет години по-късно вече не беше в състояние да си спомни техния разговор, но все още знаеше, че той и направи впечатление веднага: беше изключително мъжествен и всеки негов жест подсказваше, че може да я вземе с такава лекота, както запалва цигара. С инстинкта на човек, израснал сред преуспяващи хора, тя разбра, че той е пробил в професията си, каквато и да беше тя; изглеждаше, че той я разбира напълно или пък, че е абсолютно безразличен към всичко, което не разбира. В известен смисъл беше страшен, но най-вече обаятелен. Прекараха заедно в разговори остатъка от вечерта; когато Хъг, Соня и останалите гости започваха нова игра, в която един „убиец“ убиваше „жертвите“ си, намигайки им, Магнус каза просто: „Смятам да тръгвам. Мога ли да ви придружа? Как дойдохте?“

— С автобуса — призна тя.

— Много е късно за автобус — каза той, докато ставаше.

Беше с една глава по-висок от нея и прекалено внушителен, за да бъде наречен само солиден. Вдигна ръка и тя неволно се отдръпна, но той просто приглади косата си. „Ще ви изпратя, освен ако не живеете в някой невероятен квартал. Блекуич и Гилдфорд са извън възможностите ми.“

— Живея в Хемпстед — каза тя.

— Не се надявах чак толкова. Аз също.

Тръгнаха към колата му, черен мерцедес, който беше паркиран на Фулам Роуд. Научи, че той е адвокат и някога е бил съсед на Соня Мичъл-Мичи, която му станала нещо като осиновена племенница. Той задаваше малко въпроси, но Джулия изпитваше неудържимо желание да говори. По причина, която после години наред се мъчеше да разбере, тя спомена дори Робърт Тилингаст, докато обясняваше защо е напуснала Ню Йорк.

Едва след като реши твърдо да напусне Магнус, тя си даде сметка, че се беше омъжила за нето — че се беше влюбила в него — до голяма степен, защото напомняше баща й. И за двамата прелюбодеянието беше нещо естествено, което извършваха с разточителство. Джулия разбра много скоро, че Магнус има и други жени. Той говореше за това съвсем откровено.

На път за Хемпстед, той я заведе в един клуб, който се намираше зад Шефърдс маркет, под предлог, че иска да пийне една чаша. Написа името на Джулия в книгата за гости и я въведе в мрачна, полупразна зала, която все още пазеше следи от елегантност. Сервитьорките носеха дълги пастелни рокли, които откриваха пищните им гърди. Една трета от мъжете бяха пияни: освен Джулия и сервитьорките имаше само още две жени в този клуб. Един от пияните се блъсна в Джулия, още щом тя направи първата крачка в залата; Магнус го бутна, без дори да го погледне. Той поръча напитки и започна да се оглежда предизвикателно, като че ли търсеше да се скара с някого. Джулия забеляза, че другите две жени го гледаха. Тя се чувстваше приятно възбудена; алкохолът беше оказал своето влияние.

— Играете ли — попита я Магнус. Тя поклати глава.

— Ще ви отегчи ли, ако отида?

— Не, — каза тя — изобщо не ми се спи.

Джулия го последва през вратата в дъното на салона и го видя да спира пред един тезгях с решетка, където извади портфейла си и купи жетони. Забеляза как остави пет банкноти от петдесет лири на тезгяха, после, след кратко колебание, прибави шеста. В замяна му дадоха учудващо малък брой жетони.

След като отминаха множество игрални маси, се спряха пред рулетката. Магнус заложи четири жетона на червеното. Със затаен дъх Джулия гледаше как малката топка се върти и спира на червено. Остави жетоните на място и топчето отново спря на червено. Накрая той заложи всичко, което беше спечелил, на черно и пак спечели. Колко ли бяха тези жетони, обърнати в пари? Петстотин лири? Повече? Като наблюдаваше как Магнус се беше втренчил със заканителен поглед в купчината жетони, тя се почувства много радостна и леко объркана: сигурно го бе отвратила вечерта, прекарана при Мичъл-Мичи. Топчето отново спря и той загуби няколко жетона, но лицето му остана безучастно.

— Ваш ред е — бутна към нея купчинка жетони. Смутена видя, че бяха най-малко за двеста лири.

— Невъзможно — каза тя. — Ще загубя парите ви.

— Не бъдете страхливка. Заложете, където искате.

Тя бутна жетоните към червеното, защото така Магнус беше спечелил в началото. Този път топчето спря на черно. Тя го погледна обзета от паника.

— Няма никакво значение. Заложете още.

Той и даде други жетони. Направи както и каза и пак загуби, после се дръпна от масата.

Магнус продължи играта, явно забравил за присъствието и. Изправена до него, тя гледаше как се трупат жетоните. Изглеждаше, че печалбата му беше безразлична; здраво стъпил на крака, флегматичен, гледаше мрачно към масата и само побутваше от едно място към друго купчинки червени и черни жетони. На няколко пъти до него се приближаваха мъже, за да му кажат нещо, но Магнус им отвръщаше с една-две кратки фрази и ги загърбяше.

Беше минал около половин час, когато една брюнетка, която Джулия беше видяла в салона, дойде при Магнус и го целуна. „Скъпи, — каза тя — от цяла вечност не съм те виждала тук. Ще загубиш всичките си стари приятели“. Докато произнасяше последните две думи, погледна предизвикателно към Джулия, която се почувства сякаш я разсъбличат на публично място.

Магнус прошепна няколко думи на брюнетката и пак се обърна към масата. Когато отиде да обмени жетоните си, Джулия видя, че беше спечелил близо хиляда лири.

В колата тя го попита: „Тази жена любовница ли ви е била?“

Тогава за първи път го чу да се смее. Преди да си тръгне, пред нейния апартамент, той поиска телефонния и номер и когато му го каза, извади от джоба си две банкноти и ги сложи в ръката и. „Ще ви се обадя в сряда“. Отиде си, преди тя да успее да протестира. Джулия сложи парите в едно чекмедже с намерението да му ги върне веднага щом го види отново, но два месеца по-късно, когато случайно намери двете банкноти, беше вече прекалено късно. Така тя даде едната на Оксфам, а другата — на Амнести Интернешънъл.

Когато в понеделник отиде на работа, научи два факта за Магнус: че той е бил първият любовник на Соня Мичъл-Мичи и че всички са очаквали Джулия да спи с него. „Магнус винаги прави така — грабва някое момиче по време на вечеря и я завежда вкъщи, за да я съблазни — обясни и Соня. — Теб съблазни ли те?“.

— Дори не ме е докоснал — протестира Джулия.

— Трябва да се е чувствал неудобно.

През следващите седмици Магнус я виждаше все по-често, но се любиха чак когато тя вече започваше да се пита дали някога той ще се реши. Безспорно това беше най-силният, най-впечатляващият човек, с когото беше спала. Случи се два месеца след вечерята у Мичъл-Мичи и той вече беше станал отправна точка в живота и. Улавяше се, че преценява другите мъже като ги сравнява с Магнус или като се пита дали биха му допаднали. Разбира се, нито един друг мъж не беше така очарователен: Магнус притежаваше независимата увереност, която някой по-млад мъж, все още загрижен да утвърждава своята мъжественост и кариера, никога не би могъл да има.

Все пак трябваше той да и разкаже своето детство, за да реши Джулия, която вече го обичаше, че трябва да се омъжи за него. Магнус и неговата с една година по-голяма сестра — „бедната Лили“ — бяха отгледани от невероятно студени родители. Заети единствено със себе си, абсолютно безразлични към мненията и чувствата на другите, Лофтингови пътували много и оставяли децата си под опеката на върволица от възпитатели. Преди да накара Магнус да и разкаже за детството си — той говореше за това с видимо безразличие — Джулия не подозираше до каква степен едни родители могат да бъдат отчуждени, всъщност жестоки.

Като се оставят настрана възпитателите и „бедната Лили“, Магнус беше израснал в почти пълна тишина, изоставен в необитаема като мраморна гробница къща в Хемпшир. Неговите разкази разкъсваха сърцето на Джулия, чийто баща, обратно на сър Гревил Лофтинг, беше многословен, досаден и властен. Самотата, в която беше прекарал детството си, обясняваше до голяма степен — мислеше си тя — действията на Магнус: в началото на кариерата си той е бил неумолим в професионалното си ежедневие и все още продължаваше да влага умствена енергия, достатъчна, за да потегли цял локомотив. Детството на Магнус не само помагаше на Джулия да го разбере по-добре, но и го правеше по-човечен. Отначало и се стори учудващо, почти шокиращо, че Магнус е имал родители. А че имал и „бедната Лили“ и един осиновен брат, доста по-малък — Марк, беше направо откритие.

Дълбоката му привързаност към „бедната Лили“ беше също учудваща; и тук неговото детство й позволяваше да го разбере. Магнус и Лили бяха израснали в общество, съставено от двама души, изцяло отдадени един на друг; всеки един от тях нямаше никого освен другия, за компания. Те си бяха измислили език („дърм“), на който и досега се случваше да разговарят на шега. Наричаха се „Магним“ и „Лилим“. Бяха си измислили сложни игри, като включваха и най-потайните ъгълчета на къщата, игри, в които Магнус очевидно приемаше — и това още от пет-шестгодишна възраст — доминиращата роля: цар, генерал, премиер-министър, Кориолан, Одисеи, Приам.

Това продължило до влизането на Магнус в Кембридж. Лили никога не се беше омъжвала и Джулия разбра, че Магнус посвещава седмично най-малко един следобед или вечер на сестра си. В действителност имаше усещането, че той е осиновил неизбежната „бедна Лили“ — не толкова заради някои смешни нейни черти, колкото, за да пресече всякаква проява на ревност от страна на Джулия. Въпреки своите чудатости, склонността си към спиритизма и вида на човек, който води разпилян, но порядъчен живот, Лили не заслужаваше това определение. Когато най-накрая Джулия се срещна с нея, тя откри една вече побеляваща жена, подчертано хубава и с толкова фина структура, че мускулите на лицето и можеха да се доловят под кожата и. В присъствието на Лили, Джулия се почувства не на място и недодялана, сякаш беше изцапана на много видно място. Едва две години по-късно, след раждането на Кейт, Лили стана приятелски настроена.

Марк, син на млад приятел на сър Гревил — консулски служител в Африка, който се беше самоубил, бе нещо съвсем друго. След като обещали на майка му, починала в някаква болница в тропиците, че ще се грижат за детето, което тогава било на две години, Лофтингови го осиновили с нетипична за тях щедрост. Тяхното разбиране по този въпрос било да изпратят детето с дойката в Англия, предшествани от телеграма, а по-късно и лаконично писмо, с което предупреждавали Магнус, тогава на петнадесет години, и Лили — на шестнадесет, че едно малко братче ще дойде при тях. Те го намразили. От твърде дълго време свещената им връзка била техния свят, за да позволят на трети член да проникне в него. Магнус не говореше за него по друг начин, освен като за „мърльо“ и „досадник“. Лили също продължаваше да изпитва недоверие към него. Понякога за нея той също беше едно „много, много лошо момче“, което идваше, както си обясни Джулия, от факта, че на петнадесет години беше направил дете на някаква селянка от Хемпшир. Освен ако причина за това не беше първото му решение като пълнолетен да приеме отново името Бъркли — красноречив коментар за начина, по който Лофтингови възпитаваха децата. Марк се оказал измамник — той никога не научил тайния език (но нямал и възможност да го научи); в Кембридж взел изпитите си без забележки и сега преподаваше социология (дисциплина, която според Магнус нямаше предмет) в един политехнически институт. През целия си живот Марк флиртувал с неконформистки политически групировки, демонстрирал и разпространявал листовки, а сега бил — или поне така подозирали — маоист. Магнус, отвратен, го видял един ден с екземпляр на „Червената звезда на Китай“.

— Честно казано, не виждам какво лошо има в това да четеш някоя книга, каквато и да е. А ти още повече.

— Никога не съм казвал, че той я четеше. В средите, в които се движеше, това е равностойно на плоча на Ролинг-Стоунс.

— Уверявам те, че не защитавам Марк, но ти си несправедлив. Ти го осъждаш, независимо дали е чел или не тази книга.

— Толкова ли е важно това, което казвам за един маоист от Нотинг Хил.

Обикновено Марк носеше дънки и риза от зебло. Живееше в Нотинг Хил, в стаята, която беше наел, когато завърши университета. Тук спеше, сред невероятен безпорядък, на дюшек, сложен направо на земята. Месеци наред Лили говореше на Джулия за него, докато Магнус измърморваше с неодобрение. Тя видя Марк чак когато дойде в къщата на Грейтън Роуд, три седмици преди сватбата на Джулия, като каза, че иска да види жертвата. Чу лекия му глас с нотка на сарказъм — това съвсем не беше глас на един Лофтинг, а после Магнус, който казва:

— Какво? Без съмнение искаш да кажеш годеницата ми.

— Жертвата ти, Магнус. Чу как Магнус въздъхна:

— Е добре, влизай щом си тук.

— Щедър както винаги.

Джулия започна да мисли за Марк като за евентуален съюзник от деня, когато чу Лили и Магнус да го очернят. Тъй като, най-малкото беше несъвършен, сигурно щеше да прояви солидарност към нея. С разтуптяно малко повече от обикновено сърце, тя хвърли „Гардиан“-а зад фотьойла и стана, за да го поздрави.

Магнус влезе, с намръщен вид, следван от висок млад мъж с дълги, черни, лъскави коси. Джулия забеляза първо как Магнус направи гримаса като видя смачкания вестник зад фотьойла, после видя, че Марк Бъркли беше от онзи тип мъже, подир които жените би трябвало да се обръщат на улицата. Беше хубав — с чувствена красота. Дългата му черна коса обграждаше лице с много светло маслинен цвят, с високи монголоидни скули и пълни извити устни. Под черните мигли върху лице със заинтригуван израз, очите имаха изумително син цвят. Когато й протегна ръка, забеляза, че ноктите му бяха мръсни.

— Вие сте почти толкова хубава, колкото казваше Лили — започна той. — Съжалявам, че не съм ви срещнал пръв. Добре би било да имаме още една хубава жена в семейството, нали, Магнус? Сега, когато Лили малко понапредна с възрастта…

Докато държеше не съвсем чистата му ръка, Джулия почувства, че Марк я е преценил; ако станеше неин съюзник, нямаше да бъде така, както тя се надяваше. Марк беше много впечатляващ, и впрочем никак не беше антипатичен. Докато се проникваше от чувството за присъствие на по-малкия брат на Магнус, други впечатления преминаваха през съзнанието й. Марк изглеждаше по-скоро син, отколкото брат на Магнус: видът му издаваше безотговорност, която самият той сякаш култивираше. Във всеки случай беше невъзможно човек да си представи Марк с друга професия, освен преподавателската. Докато все още държеше ръката му, тя дори се питаше дали не се оставя да бъде повлияна от един експерт. Наистина беше много лесно да се почувстваш привлечен от толкова съблазнителен човек. Питаше се също дали не беше прекалено хубав за мъж.

— В действителност — казваше Марк на Магнус — не ти ли прилича на някое от онези видения, които Лили има в нейната кристална топка. Трябва да е доста необикновена жена, щом като иска да се омъжи за теб.

— О — каза Джулия, опитвайки се да спаси положението. — Понякога имам чувството, че половината от жените в Лондон искат да се омъжат за Магнус.

Но Магнус се извърна раздразнен. Остатъкът от следобеда се изниза мъчително. Марк се заяждаше с Магнус, а той ставаше все по-агресивен. Марк си оставаше загадка за Джулия.

Година по-късно, когато Джулия разбра с отвращение, че Магнус не беше изчакал дори един месец, за да започне отново да се вижда с любовниците си, в яда си тя намекна, че има връзка с брат му. „Не виждам защо само ти трябва да се забавляваш“ — каза тя.

Тогава Магнус я удари с такава сила, че остави следи по ръцете й. Трепереща от страх и яд, тя видя как той едва се въздържа да не я убие. След това я пусна, разхлаби стиснатите си челюсти и отстъпи с една крачка. „Ако някога спиш с Марк, ще си направя удоволствието да те убия“. Каза го с толкова леден тон, че тя повярва в способността му да постъпи така. Въпреки всичко, което й говореше за „неуравновесеността“ на Марк, все още не си беше дала сметка, че той го мрази. Сега вече го знаеше.

Малко след тази криза решиха да имат дете.

Кейт се роди през следващото лято. После девет години Лофтингови живяха като буржоа в Хемпстед, пътуваха в чужбина — Магнус беше купил къща на един километър от Дордън и те прекараха три лета да я подновяват — виждаха повече или по-малко редовно Лили, а два-три пъти в годината и Марк, когато идваше без да предупреди. Явно беше, че Лили го информира за това, което става при тях. За първия рожден ден на Кейт той и подари чудесна куклена къща; обаждаше се често по телефона, когато Магнус не беше в града, и дискретно ухажваше Джулия. Магнус открито продължаваше да има връзки, но това вече не можеше да я нарани. Това и се струваше много повърхностно и изобщо не проникваше в живота им, нейния и на Кейт. Все така непредсказуем в реакциите си и понякога плачещ, Магнус обичаше Кейт с безпределна любов. Джулия прекара деветте години, които живя Кейт, в някакъв унес, който я привързваше към къщата, и в повърхностно задоволство. Веднъж на вечеря се чу да казва: „Човек не можел да живее заради някой друг ли? Разбира се, че може, аз живея за…“ Тя беше готова да каже „дъщеря ми“, но като видя погледа на Магнус го замести със „семейството ми“.

И сега си казваше: „Ще започна да бъда вече самата аз, просто самата аз и ще открия какво означава това. А ако полудея, толкова по-зле за мен.“

Изправена до прозореца на стаята си, Джулия гледаше към площадката пълна с деца, които играеха в пълен безпорядък, и към парка. Вдигна прозореца, облегна се на лакти и се наведе навън като си мислеше: една жена на прага на новия си живот се навежда през прозореца… Въздухът в стаята беше ужасно тежък. Лекият вятър, който духаше откъм парка, изглеждаше свеж и съживителен, въпреки горещината. Докато изваждаше дрехите си и развързваше книгите, Джулия се почувства влажна, лепкава и някак странно безразлична, дори безотговорна — можеше да остави където и да е дрехите след като стаята, а всъщност и цялата къща бяха само нейни. Нагласи временно кутията с куклите в един от шкафовете и седна за малко на края на леглото, като чувстваше как топлината преминава на вълни по тялото й. Джулия усещаше присъствието на къщата около себе си, на моменти потискащо — толкова голяма беше. Все пак я беше поискала и сега е нейна. Мебелировката на МакКлинтък беше старомодна, с предпочитание към плюша и възглавничките. Някой ден щеше да се освободи от тях и да си купи нови мебели, но засега и харесваха толкова, колкото и къщата — имаха същия вид на охолен и солиден комфорт.

Любопитен беше този начин, по който къщата я караше да преценява правата си над нея. Най-напред мислеше да се настани в някой евтин апартамент може би някъде в Найтсбридж, но от временния характер на такова жилище изпадаше в депресия дори само като си помислеше за него. Отиде при един агент по недвижими имоти с намерението да наеме хубав апартамент. Когато видя къщата в Илчестър Плейс — „в никакъв случай не е това, което ви трябва, разбира се“ — каза човекът, обаче разбра веднага, че я иска. На практика за първи път в живота Джулия използваше парите си по такъв свободен и безгрижен начин. Сега, когато Кейт беше мъртва, какво значение имаше как харчи? Картината от последните мигове на Кейт заплашваше отново да се появи. За да я отхвърли, Джулия бързо се отдалечи от прозореца. Полусъзнателно, тя потърси с очи момиченцето от тази сутрин — малкото, русо момиченце. Колко чудесно би било, ако покупката на тази къща и позволи приятелски контакт с някое друго дете, някое малко момиче като Кейт, с което би могла да има леки и свободни отношения.

Това, разбира се, беше невъзможно: не можеше да направи своя дъщерята на някоя непозната жена. Все повече губеше чувството си за реалност, усещаше се все по-малко отговорна към света на общоприетите истини. Възможно ли беше, вместо да започне нов живот, да не правеше нищо друго освен да обърка още повече предишния?

Не, не трябваше да мисли така. Дори да беше много приказлива, неорганизирана, небрежна (всичко, в което Магнус я обвиняваше), тези качества може би бяха лоши само в неговите очи: тя имаше право на свои лични слабости. Свободна само от два дни, Джулия ясно вече усещаше до каква степен Магнус и неговите ценности я бяха задушавали. Това несъмнено означава, че бракът ми е приключил, си каза тя, и тази мисъл я изненада. Фактът, че напусна Магнус, явно имаше пряка връзка със смъртта на Кейт, тази отвратителна сцена на пода в кухнята, кръвта на Кейт, пръскаща навсякъде, тялото и, застинало в паника — но сега Джулия мислеше, че идва също и от дълбоката и увереност, че не може повече да живее с него. В действителност те бяха останали заедно благодарение на Кейт. Кейт беше тяхната обща цел.

Интересно, помисли тя, после си даде сметка, че беше казала тази дума на висок глас. „Ще стана като онези жени, които си говорят сами — си каза. Но защо да нямам това право?“ Подреди пред огледалото на МакКлинтък дългите си коси, позлатени от влизащия през прозореца поток светлина.

След като лъсна кухнята, която беше всъщност съвсем чиста, и мина с прахосмукачка в спалнята, Джулия взе душ и излезе. Беше решила въпреки всичко да отиде при Лили — сега тя живееше в Плейн Три Хаус, точно от другата страна на Холанд Парк. Сигурно щеше да я убеди да не я издава на Магнус. През тези девет години „бедната Лили“ беше станала почти истинска приятелка; едно от преимуществата на Илчестър Плейс беше, че е близо до Плейн Три Хаус. Наистина, Джулия се беше настанила недалече от другите двама членове на семейство Лофтинг. Апартаментът на Марк в Нотинг Хил пък беше толкова близо, че можеше да отиде дотам пеша.

След като провери дали е взела ключа, Джулия се отправи към парка. Едва беше влязла в него, когато отново видя малкото русо момиченце. Детето беше седнало на земята, на известно разстояние от групичка момчета и момичета, които внимателно го наблюдаваха. Джулия застана неподвижна, страхувайки се да не прекъсне това, което ставаше, ако забележат присъствието и. Момиченцето съсредоточено правеше нещо. Лицето му беше очарователно сериозно. Джулия не можеше да види кое е онова, което изискваше толкова голямо внимание, но и другите деца затаили дъх бяха също сериозни, което придаваше на сцената атмосфера на театрално представление. Веднага си спомни за Кейт, която можеше да държи в напрежение десет други деца, докато им разказваше някаква фантастична история, и като се усмихна, се отдръпна малко от момиченцето и неговата публика; отиде и седна на тревата на двадесетина метра от тях. С изпънати пред себе си крака, момиченцето беше седнало до една купчинка пясък. Беше започнало да говори тихо на своите слушатели, насядали по трима-четирима върху нежната трева. Другите деца, които играеха на пясъка, не им обръщаха внимание. А тези бяха учудващо тихи, изцяло погълнати от играта на момиченцето.

Джулия напълно забрави за Лили. Беше пет и половина и все още беше много горещо. Джулия усещаше тежестта на слънцето върху челото и ръцете си. Като повече лондончани тя беше толкова бяла, сякаш живееше постоянно под покривка от облаци; бегло помисли, че щеше да хване малко тен за пръв път от години. Като наблюдаваше детето, което продължаваше да прави своите сложни жестове, прекъсвани от кратки монологични фрази, сякаш изнасяше урок, Джулия се почувства в покой, упоена от слънцето, забравила за момент напрежението си. Имаше право да купи къщата. Сега, след като беше отминала младостта й, можеше да започне различен живот. За миг и се стори, че русото момиченце я погледна, но то сигурно само беше вдигнало очи, без определено намерение. Несъмнено беше същото момиче, което видя да тича с леки стъпки по улицата; всъщност то не приличаше на Кейт, нямаше копринената и невинно руса, почти бяла коса, но въпреки това нещо в нея и напомняше за Кейт. Странно, не и причиняваше болка да я гледа, напротив — това я изпълваше с радост, чийто произход не разбираше. Като я наблюдаваше, Джулия се чувстваше освободена от всичко, освободена чрез напоено със слънце щастие. От това разстояние чертите на момиченцето изглеждаха фини и аристократични; профилът и беше сърцераздирателно чист. Изглеждаше така сякаш не разказва някаква история, а провежда образователен курс, пленявайки единствено със силата на своята личност.

Тя продължаваше да жестикулира и държеше нещо в дясната си ръка. Именно него гледаха другите деца. Момиченцето избухна в остър смях и някакъв предмет блесна в лявата и ръка. Тя го постави върху това, което държеше, явно някакво зелено каре. Зеленото каре се завъртя за момент във въздуха — от това разстояние изглеждаше като парцал. Едно момиченце от „публиката“ наведе глава и Джулия видя как раменете и се раздвижиха, сякаш обхванати от луд смях. Русото момиченце направи строга забележка и другото вдигна отново глава. Децата се събраха и приближиха като заслепени… Не — помисли Джулия — заслепени не беше точната дума. Струваше и се, че усеща тръпките им докато се приближаваха до момиченцето, явно техен водач.

Тя започна да говори бързо, като подчертаваше с показалец това, което казваше. Всичко приличаше учудващо на урок в класна стая. Тя размаха зеления мек предмет — едно момиченце от слушащите се отдръпна назад. Русото момиче продължаваше да прави нещо с ръце, а другите деца се приближаваха все повече и повече. Джулия изпъна шия, за да види какво прави, но нейните ръце бяха скрити от наведената и напред глава. Едно от най-малките започна да плаче.

Миг по-късно спектакълът (ако това наистина беше спектакъл) завърши. Децата се разпръснаха, някои тичаха и викаха с дива радост. Други се отправиха към купчината пясък и започнаха да хвърлят шепи пясък. Често спираха, за да погледнат към русото момиченце, което обърнало им гръб седеше на същото място. Ровеше пясъка с ръка, сякаш искаше да направи дупка. Поведението й показваше, че знае че е наблюдавана и се надява да е така. Изглеждаше едновременно горда и безразлична. Когато спря да събира на купчинка пясъка, стана бързо и си избърса ръката. Тръсна глава с царствено движение и сърцето на Джулия се сви. Момиченцето се отправи към пътя точно зад нея. Лицето и изразяваше все така внимание и заинтригуваност. Какви сложни роли и ритуали имат децата! — помисли Джулия. Когато стигна до пътеката, момиченцето тръгна към центъра на парка и след няколко стъпки се затича. Бързо набра скорост и изчезна зад група възрастни, развявайки като конски опашки дълги прави коси.

Джулия стана — с по-малко грация от русото момиче — и, пресичайки пътя, стъпи на площадката за игра. Чувстваше се все още малко смутена като при събуждане от дълбок сън. Слънцето жареше по лицето й. Искаше да види мястото, където русото момиченце даде представлението си. Едно чернокожо момиченце на две-три години, с къдрава коса и големи тъжни очи се оказа точно пред Джулия. Скръсти ръчички пред престилката си, дръпна глава назад и впери очи в Джулия с отворени уста.

— Как се казваш? — попита то.

— Джулия.

Устата на момиченцето се отвори още повече.

— Дулия?

Джулия сложи за миг ръка върху гъвкавата коса на детето.

— А ти как се казваш?

— Мона.

— Познаваш ли момичето, което играеше тук преди малко? Малкото русо момиченце, което седеше и говореше?

Мона наведе глава.

— Знаеш ли как се казва? Мона пак наведе глава:

— Дулия.

— Джулия?

— Мона. Отведи ме.

— Какво правеше русото момиче, Мона? Някаква приказка ли разказваше?

— Тя прави. Разни неща. — Момиченцето присви очи.

— Отведи ме. Вземи ме на ръце. — Джулия се наведе.

— Какво прави тя? Какви неща?

Като продължаваше да гледа Джулия, Мона отстъпи няколко крачки.

— Пух! — каза тя, после избухна в смях, откривайки малки чудесни зъби. — Пух! — Тя се обърна бързо, падна на дупето си, но веднага стана и се отдалечи с несръчни крачки.

Джулия погледа известно време как Мона се клатушка към купчината пясък, после застана на мястото, където беше седнало русото момиче. Поколеба се малко, като се питаше дали не разкрива някаква тайна или код, после погали с ръка пясъка, както беше направило русото момиченце. Тъй като ръката и не срещна никаква съпротива, повтори същия жест. Накрая разчисти едно малко хълмче от пясък от другата страна на ръката си. С пръсти вадеше пясъка, който течеше в образуваната кухина. Продължи предпазливо да разравя. Когато дупката стигна десетина сантиметра дълбочина, пръстите и докоснаха някакъв твърд предмет и, продължавайки да си служи само с едната ръка, тя го измъкна постепенно. Появи се малко джобно ножче. По острието беше полепнал пясък. Джулия гледаше с изумление ножчето, после продължи да разравя наоколо. Пръстите и сграбчиха края на по-голям предмет и почти без усилие извади от пясъка трупа на малка костенурка, подобна на тези, които продаваха на децата за двадесет и пет цента, когато тя беше дете. Трябваше и малко време, за да види, че животното е осакатено.

Започна да й се повдига, изпусна осакатената костенурка и ножчето и преглътна слюнката си. С крак зарови дупката и се отдалечи бързо от купчината пясък. Страх я бе да не припадне и се отправи към една пейка на сянка. „Ще седна за малко — помисли си, — за да се съвзема преди да отида при Лили“. Избърса машинално ръка в роклята си и видя, че тънка следа от кръв беше изцапала шева. Лицето й бе обляно в пот. Избърса го с ръкав, който веднага стана на тъмни петна. Повече нямаше кураж да гледа децата.

След няколко минути Джулия вдигна глава, но веднага затвори очи, толкова силна беше слънчевата светлина. Трябваха и слънчеви очила. Имаше някъде. Да, останаха в Гайтън Роуд. Още ги виждаше на една кухненска масичка. Ще трябва да си купи нови. „Действах импулсивно — каза си, без да се замисля“. Нищо не доказваше, че малкото момиче беше убило костенурката или че я беше осакатило по този начин. Може би Джулия беше разровила пясъка на друго място. Такива красиви малки момиченца не правят подобни неща: според едно не много обосновано психологическо правило, хубавите деца би трябвало да бъдат по-здрави и по-уравновесени, отколкото грозните. Всъщност — Джулия оформи предпазливо тази идея в съзнанието си — тя се разстрои толкова, защото видът на костенурката й беше напомнил онова, което се случи с Кейт.

Не трябваше да казва за това на Лили. След като го реши, Джулия стана и пресече голямата тревна площ в посока към Плейн Три Хаус. Чувстваше се много смешна.

2

Двете жени седяха на слънце на терасата; горещината беше намаляла. От последния път, когато я видя, „бедната Лили“ беше подстригала косите си, побелели преждевременно, както на брат й. Къси и посребрени, те подчертаваха фините черти на лицето й и още по-ясно подчертаваха двойствеността в отношенията й с останалия свят. Все пак тя остана безразлична към новините, които Джулия й съобщи с напрегнат и нервен глас. В продължение на половин час Джулия смяташе, че Лили сигурно ще бъде щастлива да има отново Магнус само за себе си; но бързо призна пред себе си, че несправедливостта й е очевидна — Лили не реагира просташки. След като разказа всичко, Джулия се отпусна и се отдаде на гостоприемството — пиеше третия си джин с битер лимон, поднесен й от Лили в голяма чаша със звънтящи кубчета лед — от Лили с непредсказуемите постъпки.

— Вие сте наистина необикновена — говореше й тя. — Необикновена и необмисляща нещата. Истинска героиня от роман. Аз не виждам как бих могла да действам по подобен смел и дързък начин.

— Бог ми е свидетел, че аз не съм смела — протестира Джулия, смеейки се.

— О, да! Вие имате смела душа.

— В такъв случай аз съм страхливка със смела душа!

— Не трябва да се страхувате от Магнус, защото бил лош. Магнус не прилича на никой друг. Той винаги е бил ужасно различен. Той има самообладание. Понякога си мисля, че Магнус не е от този свят или че е на хиляда години и е защитен от неведома черна магия. Не престанах да се страхувам от Магнус от както навърши три години. Той вече имаше стара и силна душа. Мисля, разбира се, че не сте била права да го напуснете и се надявам с всички сили, че ще се върнете при него.

Лили пиеше чай и след като каза тези думи отпи една малка глътка, показвайки ясно, че има нещо да добави. След като чу да описват така мъжа й, Джулия се запита колко ли пъти Лили беше мислила за него с тези думи: „стара и силна душа“. Беше характерно за романтичния начин, по който тя възприемаше Магнус.

— Във всеки случай — започна отново Лили, — тъй като е в стила ви да не се съобразявате с моите съвети, не мисля, че ще последвате веднага и този.

— Имате ли новини от него? Как е той?

— Отчаян. Просто отчаян. Разбира се, аз не можах да му дам и най-малкото зрънце утешение. А ако можех — това би било голяма радост за сърцето ми, знаете. Наистина ще съжалявам за него, ако вие никога не се върнете при него.

— Не мога.

— Той ви обича. Тъй като съм единственият друг човек, когото Магнус някога е обичал, с изключение на Кейт, съм абсолютно сигурна в това.

— Моля ви, Лили, не говорете така. Това е непоносимо за мен.

След известно мълчание двете жени обърнаха поглед към парка и Джулия попита: „Ядосан ли беше?“.

— Не бих нарекла това яд — каза Лили. — Беше много наскърбен.

— Лили, трябва да ми обещаете, че няма да му казвате къде живея. Няма значение кое е в мой интерес, както казвате вие, или в интерес на Магнус. Моля ви, не му казвайте. Обещайте ми. Моля ви.

— Ще ви обещая всичко, което искате. Но ще ви го обещая с по-леко сърце, ако и вие ми обещаете нещо. Бих искала да ми кажете, че ще размислите за възможността да се върнете при мъжа си.

— Но Лили, аз купих къща — каза Джулия, почти смеейки се. — Купих мебели. Това е… просто не е възможно да се покажа пред Магнус. Не мога да ви обещая това. Всъщност, направо ми е невъзможно да мисля за Магнус.

— Все пак имам чувството, че само това правите. — Лили отправи към Джулия въпросителен поглед. Тъй като тя не реагира, продължи:

— Това, което се случи с Кейт, не е ничия грешка, скъпа. Вие двамата направихте това, което трябваше, с голяма смелост. Спомняте ли си, че на следствието ви поздравиха и двамата?

— За нещастие, не мога да направя нищо.

— Би било жалко, ако не сте могли или не сте искали да го чуете.

Лили си даде сметка, че въвлича Джулия в неща, които тя не би могла да погледне открито преди да са минали поне няколко месеца, и устоя на желанието да влезе в ролята на защитник на Магнус относно смъртта на Кейт. Фактите около смъртта на племенницата все още изпъкваха в съзнанието й поне така силно, както и у Джулия. Лили знаеше (и чудесно разбираше), че Джулия беше рухнала след това. Разбираше също, че тя бе започнала да търси нова къща един или два дни след като излезе от болницата, където беше под въздействието на успокоителни. Джулия напусна болничната си стая, само за да отиде на погребението на Кейт и това беше грешка. Това бледо, разстроено, натъпкано с лекарства създание, следвано от фотографите под дъжда — малко вероятно беше Джулия да си спомня тази сутрин. Несъмнено беше започнала да се приготвя за бягството след завръщането си в Гайтън Роуд; може би не е могла дори да погледне Магнус в очите. Разбира се, смъртта на Кейт беше ужасна. Беше се задушила, поглъщайки парченце месо. След като се обадили в „Бърза помощ“ и дълго чакали линейката, докато детето се задушавало, обхванати от паника Магнус и Джулия решили да направят спешна трахеотомия. Когато накрая линейката дошла, Кейт била изгубила цялата си кръв. По думите на Магнус, Джулия останала много спокойна, напълно се владеела: станала странна чак на другия ден. Дори сега, каза си Лили, тя е в трескаво състояние, а и пие прекалено много джин.

— Хайде, разкажете ми за тази къща — каза тя. — На кой номер е на Илчестър Плейс?

— 25-ти.

— Колко любопитно е, че сте избрали точно това място.

А може би и не толкова, след всичко. Лондон е пълен с повторения и съвпадения.

— Какво точно искате да кажете, Лили?

— Брат ми посещаваше често една къща на Илчестър Плейс преди много време. Когато беше в Кембридж. Предполагам, че един от неговите приятели живееше там.

Тази забележка пробуди една позната горчивина у Джулия:

— Магнус и неговите приятели! Колко мъчително е всичко това. Сигурно, защото има толкова стара и силна душа…

— Да, сигурно — отвърна Лили, позасегната.

— Моля ви, извинете ме, Лили — побърза да каже Джулия. — Не можем ли просто да бъдем приятелки. Да забравим Магнус? Искам да започна нов живот; трябва да живея сама, не мога да понеса мисълта за Магнус и ме е страх да го видя. Но държа много на вашето приятелство.

— Вие го имате, скъпа Джулия. Аз ви желая само доброто. Ние сме приятелки.

Джулия почувства, че ще заплаче.

— Ще живея нов живот — каза тя с нотка на предизвикателство. — И искам вие да ми помогнете.

— Разбира се — отговори Лили, като хвана ръката на Джулия, съвсем студена от ледената чаша, по която имаше полепнали няколко зрънца пясък. — Знаете ли, трябва да си намерите някакво занимание — добави тя, когато тихите сълзи на Джулия спряха. — Не бих искала да ви досаждам с приказките си, но ако ви е интересно, можете да дойдете на някое от нашите събирания. Новият ни медиум се казва мисис Флъд. Истинско събитие. Най-чувствителният медиум, когото съм виждала след смъртта на бедния, скъп мистър Кармен. Съвсем обикновена женица, но има учудващо голям талант. Много съм въодушевена от нея… Ако сеансите й ви се сторят старомодни, дори смешни, няма да се чувствам ни най-малко засегната. Все пак това ще бъде някакво занимание за вас…

При друг случай Джулия би намерила някакво извинение, но беше трогната от любезността на Лили и се почувства още по-виновна заради неучтивостта си, проявена преди малко.

— Кажете ми къде и кога? Може би ще бъде забавно. Внезапно разтревожена, добави — Те няма… няма да се опитват да влезнат в контакт с… искам да кажа…

— Дори няма да стане въпрос за това — убеди я Лили. — Хората наистина имат изкривена представа за това, което правим. Сигурно очаквате да видите как от някоя тъмна стая се стича ектоплазма.

— Съгласна съм — каза Джулия, като се усмихна. — Обадете ми се, когато вашата група се събере.

— Чудесно — Лили беше видимо доволна. — А сега искам да ви направя един подарък. В замяна, надявам се да ми разрешите да хвърля един поглед на къщата ви в най-скоро време. Извинете ме за момент.

Лили напусна терасата и Джулия затвори очи. „Хубава двойка сме двете — помисли си тя. — И двете сме си изгубили главите.“ Помисли също да отиде да поздрави Марк, после вече за нищо не мислеше.

Лили я събуди, като я погали по рамото. Носеше един голям, жълт том под мишница, а с другата ръка държеше ножица.

— Спите вече половин час, скъпа.

— Мислех за Марк — обясни Джулия. — Бих искала да видя Марк. — Като каза това, отново се почувства пълна с енергия.

— Не би било много разумно, скъпа Джулия — отвърна веднага Лили. — Добре бяхте решили да не се виждате с Марк.

След като беше загубила единия си брат заради Джулия, в никакъв случай не искаше да загуби и другия; за разлика от Магнус, тя беше се сближила много с осиновения си брат през десетте изминали години. Все пак „защитната“ психология на Лили беше прозрачна за нейната снаха.

— Марк е толкова интересен — продължи Джулия — и ми се струва, че толкова малко го познавам. Магнус изобщо не го приемаше, ако може да се каже така. Понякога той ми се обаждаше по телефона и ние водехме дълги и приятни разговори. Това е може би единственият мъж, с когото съм флиртувала, откакто се омъжих за Магнус.

— Що се отнася до него, не съм изненадана. Ето, позволете ми да ви направя тези малки подаръци. Съжалявам, че нямам нищо по-добро, за да ви честитя влизането в новата къща, но вие ме изненадвате. Първо, една хубава книга с картини от вашия нов квартал. — Тя вдигна големия том пред Джулия: „Кралският град Кенсингтън“ от Еда Ролф. — Пълна е с изненадващи истории. От години не съм я препрочитала. Другият ми подарък ще бъдат няколко от тези цветя. — Тя посочи с ръка малката градина от искрящи цветя, които растяха в сандъци на другия край на терасата.

— О, нима ще откъснете тези хубави цветя заради мен! — възкликна Джулия, която ненавиждаше откъснати цветя. — Това ще бъде престъпление.

— Напротив — каза Лили и се наведе. Тя бързо откъсна една дузина. — Няколко лалета, малко от тази хубава бегония, а също от моите предпочитани — тези ужасни карамфили — и по едно-две от останалите. Ето. Сложете ги във вода, щом се върнете — добави докато й подаваше големия букет; — така ще останат свежи колкото дълго искате.

Джулия погледна със съчувствие към сандъчетата, но липсата на тези десет-петнадесет цвята дори не се забелязваше: те растяха толкова изобилно, че едва можеше да се съзрат две-три празнини. Смесеният парфюм на цветята, които държеше, я опияни. Те преливаха от чувственост. Едно лале с месести листенца докосна лицето и.

— Не искам да излезе, че ви гоня — каза Лили. — Можем винаги да сложим цветята във вода, докато си тръгнете. Защо не останете за вечеря? Да видим… имам няколко хубави агнешки котлета. Или пък това може да бъде една от вегетарианските ми вечери? Във всички случаи ще има достатъчно и за двете. После можем да гледаме един нов, хубав сериал по телевизията. Честно казано, не съм чела много от Тролъп, но толкова по-красноречиво е, когато се изиграе. И езикът му е толкова хубав, без онези вулгарности, с които младите автори злоупотребяват. Искате ли да го гледате с мен? Забавно е. И мога да ви разкажа какво стана в предишните петстотин серии.

— Отвикнах да гледам телевизия — каза Джулия с усмивка. — Вашият брат не я искаше вкъщи. Мисля, че ще се прибирам. Благодаря за всичко, Лили.

— Имате ли телефон?

— Теоретично не би трябвало, но имам. Той е все още на името на Уилям МакКлинтък. Впрочем ако викам по-силно, бих могла да ви говоря през парка.

Видимо удовлетворена, Лили направи знак на съгласие. Джулия пъхна книгата под мишница и хванала цветята с две ръце, се обърна, за да напусне терасата.

— И не забравяйте в никакъв случай обещанието си! — извика тя през рамо на Лили.

По-късно Джулия съжали, че не беше приела котлетите и предаването, които и предложи Лили. Заспа, както се беше изтегнала на големия кадифен диван на МакКлинтъкови, за да отпочинат краката й. Опитала се бе да почете романа, който беше започнала предишната нощ в хотела в Найтсбридж, изданието на Пенгуин на „Херцог“ от Сол Белоу, но след две страници заспа. Когато се събуди, миризмата на цветята се беше разпространила из цялата стая, в устата и лепнеше. Беше гладна, въпреки тъпата болка в средата на челото. Отбеляза с хартиена салфетка страницата и бавно се отправи към кухнята. Бялата блестяща повърхност на печката и хладилника остро отразяваше светлината. Потърси чаша в шкафа, после с отчаяние разбра, че МакКлинтъкови бяха отнесли всички съдове, както впрочем и бельото. В цялата къща нямаше нищо за ядене, нито за пиене. А по това време магазините бяха затворени. Джулия пусна студената вода и подложи лицето си, после се опита да пие с шепи. Скоро се отказа, пусна тънка струя и пи направо от чешмата. Водата имаше метален и стипчив вкус. Остави я да се изтече около минута и отново пи. Сега беше малко по-добра, но металният вкус оставаше. Реши да си купува минерална вода, освен ако не привикнеше към този вкус.

Джулия избърса ръцете и устата си с червеникавите пердета на големия остъклен отвор в антрето. Изведнъж си спомни за петното от кръв и разгледа шева на роклята си. Върху светлосинята памучна тъкан имаше кафеникав кръст, дълъг два-три сантиметра. Петното и се стори по-голямо отпреди. Каква невероятна история — помисли си — сигурно беше намерила тези неща в пясъка по някакво странно съвпадение; това сигурно не беше мястото, където играеше малкото момиченце. Едно дете не би направило подобно нещо — някое момче — може би. Можеше да си представи Магнус като дете как осакатява живи костенурки.

Със студена или с топла вода трябваше да изпере петната? Бяха и казвали стотици пъти, но тя не си спомняше. Оказва се винаги обратното на това, което предполагаш. Реши да опита със студена вода. Пресече отново антрето и отиде в голямата баня на партерния етаж, която съпрузите МакКлинтък бяха облицовали с розови огледала. По принцип твърде конвенционални във вкусовете си, в своите бани МакКлинтъкови допускаха една потайна упадъчност. Ваните и умивалниците бяха от мрамор; ваната на партера приличаше на грамадна раковина, наместена върху пода, кранчетата приличаха на позлатени лебедови човки. Но най-изненадващото бяха стените, облицовани с цветни огледала. Банята на Джулия на първия етаж беше с черни огледала, в които се виждаха бледите отражения на позлатените кранчета. Джулия съблече роклята си и покри с нея мивката, така че изцапаната част падна на дъното. Пусна водата. Да, точно със студена вода трябваше.

Отдръпна се от мивката и се погледна в огледалата. Интересно беше да се види полугола в лице и в гръб. Носеше само бикини и колан. Моята черупка — помисли си тя. Започваше малко да напълнява: внимание с панталоните. Но като цяло намираше, че не изглежда зле. Може би вече не беше плей-гърл, но в никакъв случай не и лелка. Поради розовите огледала, кожата и изглеждаше по-тъмна, с по-здравословен тен, отколкото беше в действителност. Джулия реши да се попече по-дълго време на слънце тази година. Почувства се успокоена, освободена от Магнус: можеше да се излегне на слънце в парка, точно пред къщата.

Излезе от банята и изкачи тичешком стъпалата до стаята, която си бе избрала сутринта. Въпреки че още не беше тъмно, запали лампите в коридора и в стаята. Изведнъж къщата и се стори огромна и празна като пещера. Джулия си даде сметка колко малко познаваше новото си жилище. Тя отиде до прозореца, спусна пердетата и започна да се облича. Докато закопчаваше една синя блуза, която много обичаше, усети, че е прекалено топло в стаята — беше се изпотила като в парка под слънцето. Останалата част от къщата не и се беше сторила толкова топла. Дръпна пердетата и повдигна прозореца. Въздухът отвън донесе почти магическа свежест. Дали в къщата беше така топло, защото от един месец стоеше необитавана? Или пък…

Джулия сложи ръката си на акумулиращия радиатор до стената и веднага я дръпна. Беше включен на най-силно. Сигурно агентът по недвижимите имоти го беше включил, за да не й се стори ледена къщата. Може бе имаше и други работещи радиатори на приземния етаж. Тя изключи апарата и отиде да се среше в банята с черните огледала. Забеляза, че и тук отоплението работеше. Изключи малкия стенен радиатор и се изправи, за да се огледа. В тези бани беше невъзможно да не се оглеждаш. Джулия се запита на какви ли сладострастни мании се отдаваха МакКлинтъкови пред тези зловещи черни огледала. Все пак отражението на косите й блестеше в тях и тя реши, че може да се покаже в някой ресторант. Спомни си, че беше забелязала един подходящ на вид френски ресторант на Абингдън Роуд, на няколко крачки от Кенсингтън Хай Стрийт. Не беше ли видяла също и един китайски ресторант? Изведнъж се притесни, че беше плакала, дори и за малко, пред Лили. Нейната любезност беше почти нечовешка. Ако се замислеше, изобщо нямаше причини да плаче — за пръв път от женитбата си насам й се случваше да избира между два ресторанта и това й даваше приятно усещане за свобода, примесена с носталгия. Все още малко сънена, но така гладна, както не си спомняше от години, Джулия се усещаше млада и пълна с енергия, способна на всичко, каквото и да е то.

Когато стигна на Кенсингтън Стрийт, реши да опита френския ресторант. Спомни си, че от гида „Мишлен“ му бяха присъдили една звезда преди няколко месеца. Можеше да се поглези за тази първа вечер. В миналото с Магнус имаха ожесточени разправии относно ресторантите — беше неприлично да се похарчат двадесет лири за вечеря за двама при Китс, но тази вечер тя наистина имаше за какво да празнува. Джулия тръгна бавно по улицата с все още многобройни минувачи, зяпащи витрините; долавяше потока от коли от дясната страна и набелязваше магазините, откъдето да купи разни неща за вкъщи. Видя една банка — щеше да прехвърли тук личната си сметка и да остави на Магнус това, което беше внесла в общия им влог. По-надолу имаше филиал на У.Х. Смит, откъдето можеше да си купи книги. Забеляза изненадващо голям брой от магазини за спиртни напитки. Стигна до Абингдън Роуд и пресече Хай Стрийт, за да отиде до ресторанта. Нощният въздух леко галеше лицето и ръцете й. Докато отваряше вратата на ресторанта, едно хубаво чернокосо момиче с големи тъмни очила, което се изкачваше по Абингдън Роуд, й се усмихна и Джулия отвърна на усмивката; сякаш тази млада жена и даде зелена светлина за своя квартал. Тя също беше млада и независима жена, която живее в Кенсингтън.

След като се навечеря обилно, без да бърза, и се наслади и на най-малката хапка от охлювите, от суфлето, приготвено от морски животни и накрая основното блюдо от птиче месо, Джулия плати с чек и излезе на все така оживената улица. Движението не изглеждаше намаляло — автомобилите сякаш бързаха, ръмжейки и скърцайки, към своята вечеря. Чак когато стигна до ъгъла на тихия Илчестър Плейс се сети, че ключът от къщата беше останал в джоба на роклята, която накисна в мивката.

„Небеса“ — простена тя. Изкачи стъпалата и се опита да отвори входната врата. Беше заключена. Вдигна глава и видя, че и в спалнята и в банята светеше. Прозорецът на стаята, който гледаше към задната част на къщата, беше отворен, но се намираше твърде високо за нея. Може би някой прозорец в кухнята или в трапезарията също беше отворен? Джулия мина покрай къщата, като опитваше всички прозорци, които можеше да достигне. На ъгъла на къщата видя, стъписана, че е смачкала бордюра от цветя, които МакКлинтъкови бяха посадили около къщата — малки, ярки цветове, с наивно оптимистичен вид. Смачкани и счупени те образуваха едва забележима в тъмното вълниста линия. За миг, но много силно, почувства, че къщата я отблъсква с цялата си тежест; тя не я заслужаваше и сега къщата го знаеше. „За бога“ — промълви тя като бутна с всички сили един друг прозорец. Но и този не се отвори.

Джулия мина зад къщата и се озова в градината, огряна от луната. Тревата имаше призрачен цвят — между зелено и черно. На тази бледа светлина цялата градина изглеждаше неестествена с масивите от големи избелели цветя, приличащи на неподвижни облаци. Отзад се издигаше тухлена ограда. Внезапно Джулия бе обзета от паническата мисъл, че някой се крие в градината, но бързо я прогони и мина в действие: натисна силно един след друг всички останали прозорци. Накрая стигна до малкото прозорче на банята, чиято долна част беше открехната.

Пъхна ръката си вътре, освободи резето, за да може прозорецът да се отвори свободно. Повдигна го — образува се един четириъгълник около тридесет сантиметра висок и четиридесет широк, точно на нейната височина. Пъхна главата си и успя да види пред себе си в розовото огледало, че тя запълва целия отвор. При нормални обстоятелства не би повярвала, че е възможно да се повдигне чак дотам и да провре тялото си през това малко пространство, но сега нямаше друг избор. Въздухът в банята беше мек и топъл. Не виждаше друга възможност, освен да счупи някое стъкло, но не искаше да извършва насилие върху къщата.

Докато се мъчеше да вкара раменете си през отвора, отново усети присъствие в градината. Обърна се със свит от страх стомах. Не видя никого. Поляната с убития цвят се разстилаше празна чак до масивите с цветя: никакъв знак за движение. Джулия присви очи и се опита да проникне с поглед в цъфналите, потънали в мрак храсти. Тя се изви, за да не падне, и почувства как мачка с крака бордюра с цинти.

— Знам, че сте там. Махайте се! — като каза тези думи с възможно най-авторитетния си тон, тя се почувства едновременно глупава и смела. Но нищо не помръдна в тъмната маса на храстите. След ката дълго се взира, реши, че е достатъчно сигурна, за да се обърне с гръб към градината. Отново почувства тежката топлина, която излъчваше къщата. Като си помагаше с ръце, крака и лакти, тя успя да напъха раменете си вътре. Освободената рамка на прозореца натискаше болезнено тила й. Избута се с всички сили и успя да се вмъкне до кръста.

Извъртя се, надявайки се, че тежестта на горната част на тялото ще увлече останалата. Всъщност се оказа заклещена като издут плод. Опита да се освободи с внезапно отблъскване, но само се одраска. Болката бе неочаквана, но поносима; забеляза, че й тече кръв. Опря се с всички сили на стената и като се извиваше леко, успя да напредне с още два-три сантиметра. Един последен тласък освободи ханша й и тя се намери на килима в банята. Падна на дясното си рамо; беше изгубила обувките си.

Трябваха й няколко минути, за да може отново да поеме дъх. Ръката и напипа студения мрамор на ваната. Мускулите на ханша я боляха, а стомахът и заплашваше да се изкачи в гърлото. Не смееше да мръдне от страх да не повърне. Беше и много топло на ръцете и на лицето. Накрая успя да се облегне на ваната. През тънката синя блуза мраморът й се стори много студен. Модерните мирни граждани, които водят заседнал живот, се парализират от шока, който им причинява и най-обикновената физическа болка. Джулия наскоро беше прочела тази теория в едно списание и си каза с тъга, че това изглежда вярно, поне що се отнася до нея. Чувстваше как кръвта пулсира под кожата на лицето й.

Изправи се трудно, като се държеше за ръба на ваната. Огледалата отразиха картината на една прегърбена жена, с разрошени коси, облечена в светъл разкъсан панталон. Всичко изглеждаше мрачно, розово, като през кървава мъгла. Това, което виждаше от лицето си, беше черно. Джулия бавно се приближи до мивката. Дръпна накиснатата рокля и я остави да падне на пода. После изчака да се изпразни мивката, пусна водата и си напръска лицето. Водата миришеше на стари монети. Докато се събличаше видя, че се беше одраскала на ханша; изцапаният с кръв панталон беше направо за хвърляне. Утре щеше да има синини.

Джулия се наведе, взе ключа от джоба на мократа рокля и се отправи с несигурна крачка към вратата. Хрумна й да пипне радиатора; пареше. Изключи прекъсвача на стената. Преди да излезе се сети да накисне синята рокля в студена вода.

В цялата къща горещината беше задушаваща. Стори й се, че ще й трябва цяла сутрин, за да открие всички радиатори. Все пак в дневната топлината беше поносима и Джулия остана за малко да си почине на дивана, преди да се качи горе. Ханшът я болеше много. Ниско долу, редом с големите прозорци, беше разположен стенен конвектор; в кухнята имаше още един по-малък. Джулия се облегна удобно и изпъна крака. Затвори очи. Драскотините започваха да парят, но поне не кървяха вече. Внезапно отвори очи; стори и се, че е чула нещо като тропване в трапезарията. Но сигурно идваше от кухнята — хладилниците издават толкова странни шумове. После чу съвсем ясно тропване и то идваше откъм трапезарията — сякаш се почука на прозореца. Джулия погледна натам; двойните прозорци бяха точно срещу тези на салона, така че минувачите можеха да видят градината през къщата. Двойните пердета в трапезарията бяха отдръпнати с около тридесет сантиметра. Но отвъд тях Джулия видя само тъмнина. Беше много неспокойна, на себе си имаше само сутиен и бикини, а можеха да я видят през прозореца. Може би някой наистина се криеше в градината.

С разтуптяно сърце Джулия скочи от дивана и изтича до банята, където затвори прозореца, през който беше влязла. После се промъкна в горещата трапезария и скрита зад пердетата, погледна навън. Стори й се, че различава някакъв по-тъмен силует пред лехите с цветя, който се движеше бавно. Не бе в състояние да определи нито ръста, нито пола му, но и нямаше нужда — това можеше да бъде само Магнус. Инстинктивно се смъкна на земята. Остана така няколко минути, вцепенена от страх, докато си даде сметка, че сигурно се е заблудила — Магнус не знаеше новия й адрес.

Ако беше Магнус и искаше да й стори нещо лошо, щеше да я нападне още в градината. Той сигурно би я видял как се вмъква през прозореца на банята. Все пак беше напълно възможно в градината да няма никой. Движението, което беше забелязала, може би се дължеше на някой раздвижен от вятъра храст.

Все така легнала на земята, Джулия отвори отново очи и погледна към градината. Не видя нищо обезпокояващо. Сърцето й беше възстановило нормалния си пулс. Седна и избърса няколко пъти лицето си с тежката завеса. Тревата беше все така призрачно черна и леко блестеше; тя различаваше много ясно тухлената стена. Нищо не помръдваше между къщата и стената. Джулия се изправи и сложила ръка на гърдите си се върна в дневната, бавно движейки се в тъмнината. „Радиаторите“ — помисли си тя и отиде тихо до големия акумулиращ агрегат до стената. Той също работеше и тя го изключи.

Няколко часа по-късно Джулия се събуди рязко; беше сънувала, но веднага забрави съня. На приземния етаж се шумеше; осъзнавайки това, тя усети и горещината, която цареше в стаята й. Прозорецът бе останал отворен, но стаята не се беше разхладила, откакто Джулия бе отишла да вечеря. Тялото й плуваше в пот. Това сигурно се дължеше на кошмарния й сън. Застина цялата в слух, но не чу нищо повече. Все пак като че ли долавяше шумолене, леки докосвания, сякаш някой ходеше в тъмното. Първата и полусъзнателна мисъл бе „Кейт е станала“, но това само й напомни, че Кейт присъстваше в съня й и нещо я заплашваше. Като ужилена от тази представа, Джулия седна в леглото и отново наостри слух. Не чу други шумове. Стана, отиде чак до вратата, показа се навън и каза на висок глас:

— Ще се обадя в полицията. Чуваш ли ме, Магнус? Ще се обадя в полицията!

Остана на прага на вратата като очакваше всеки момент да бъде нападната. Цялата се бе превърнала в слух. Потта се стичаше на струйки по гърба й и стигаше под кръста. В коридора горещината не беше толкова силна. Джулия остана така, без да чува нищо, долавяйки само физически усещания. Започна да брои бавно наум до сто, като с усилие правеше паузи между цифрите; стигна до сто и продължи до двеста. Пак не чу нищо. Вероятно се беше излъгала, но я беше много страх, за да слезе и да провери. Накрая се върна в стаята и заключи вратата. Отвори прозореца и остави свежия нощен въздух да облъхне тялото й. В градината, както и в парка, който се виждаше, не помръдваше нищо. Легна отново във влажните от потта чаршафи.

На следващата сутрин Джулия правеше списък на неотложните покупки върху гърба на чековата си книжка (единствената хартия, която намери в чантата си с изключение на няколко измачкани салфетки), когато телефонът във всекидневната иззвъня. Първата й мисъл беше, че Маркхам и Рийвс искат да я попитат нещо за къщата, после реши, че в агенцията сигурно ще забравят за нея, докато не им досади пак с някоя нова молба, и заключи, че може би е Лили. Остави чековата книжка на масата в кухнята и отиде във всекидневната. Слънцето беше вече високо и нахлуваше през големите прозорци, които гледаха на юг. Ужасът от изминалата нощ и се струваше нереален и обагрен от истерия — откакто се беше събудила в залятата от слънце къща и бе обиколила, за да види какво трябва да купи за ядене, какви съдове, чаши, тенджери и тигани, чаршафи, кърпи, одеяла, покривки. Но преди всичко — бутилки с вода. Също книги и уиски.

— Ало? — каза, поглеждайки през прозореца — отсреща на улицата един мъж миеше колата си. Кои бяха тези хора? Кои бяха нейните съседи?

Само за миг целият й оптимизъм беше разбит от гласа на Магнус.

— Предполагам, че знаеш кой се обажда, Джулия. Искам да напуснеш това място и да се върнеш в Гайтън Роуд. Там живеем ние. Бях при агента по недвижимите имоти и му дадох да разбере много добре, че никакъв договор, който си подписала, не може да бъде валиден, така че ще можем да се освободим от тази смешна сделка само с малка загуба. За момента смятам, че не си в състояние да се грижиш за себе си и че със сигурност си неспособна да взимаш решения, отнасящи се за бъдещето ти. Очаквам и искам да се върнеш тук, където е мястото ти. Трябва да напуснеш тази къща. Немислимо е…

Тя затвори.

Когато телефонът иззвъня отново, вдигна слушалката и я задържа с края на пръстите си. Гласът на Магнус продължи да говори неумолимо, но тя долавяше само отделни думи: безотговорна… птичи мозък… Кейт… сватба…

— Не се смятам вече омъжена за теб — каза тя в слушалката. — Ти ме плашиш. Ти си груб. Не мога да мисля за теб, без да виждам Кейт. Следователно, не мога да те гледам, нито да живея с теб, нито да бъда омъжена за теб. Моля те, остави ме на мира. Искам да бъда спокойна, Магнус.

— Само това липсваше — го чу да казва. — Ти си разстроена… откакто трябваше да погледнеш в лицето някои факти…

— Ако те видя да обикаляш наоколо около къщата ми — изкрещя тя, — в градината или на друго място, ще извикам полиция! — И затвори.

Остана наведена над телефона, очаквайки той да се обади отново, за да я заплашва, да я притеснява, да я лъже.

След като измина една минута, без да иззвъни телефонът, си помисли: „Откъснал е жицата“.

Но няколко секунди след това той звънеше отново.

— Джулия, Магнус е. Не затваряй. Бях толкова ядосан, че не можах да ти се обадя веднага. Искам да се върнеш тук, Джулия. Искам да бъдеш с мен. Боя се за теб. Ти си застрашена съвсем сама там.

Джулия неволно се вцепени.

— Защо да съм в опасност, Магнус?

— Защото си сама. Защото имаш нужда от помощ.

— Напротив, Магнус — каза тя. — За пръв път от два месеца се чувствам на сигурно място. Лили ми обеща да не ти се обажда, но след като го е направила, единствената опасност, която мога да си представя, идва от теб. Вероятно ще се преместя отново. Знам, че миналата нощ ти беше тук. Дебнеше ме. Когато имаме да си кажем нещо, ще те поканя в къщата си. Отсега нататък не се опитвай да ме видиш. В противен случай рискуваш да имаш твърде големи неприятности.

Представи си реакцията му при тези думи: свити юмруци, зачервено лице, стиснати устни.

— Върви на майната си — каза той и в тази ругатня сякаш се чувстваше тежестта на техните десет години съвместен живот. Тя не отговори. Миг по-късно Магнус затвори. Имаше усещането, че битката беше започнала — основният резултат от техния дългогодишен брачен живот може би се състоеше в това, че заплахите и обидите вече не бяха прикривани от любезности. Познаваха се твърде добре, за да бъдат любезни един към друг.

Двадесет минути по-късно чу за пръв път иззвъняването на звънеца на външната врата и подскочи така силно, че обърна чантата си и съдържанието й се изсипа на земята. След като се обади по телефона, Магнус е имал достатъчно време да дойде от Хемпстед, за да я накара насила да се върне в „тяхното“ жилище или отново да отиде в болницата. Без съмнение Магнус бе способен да я задържи на болнично легло, натъпкана с лекарства: той лесно би намерил някой легален начин, за да я направи своя затворничка. Трябваше да се замисли за тази опасност и докато прибираше нещата си в чантата, Джулия взе решение да се бори срещу него — с физическа сила дори, — но не и да го последва доброволно.

Скрита зад един голям кафяв фотьойл, тя се осмели да надникне през френския прозорец, който гледаше към входното стълбище. Видя само някаква сгушена, размазана сянка. После посетителят отстъпи една крачка и тя успя да го види. Беше Марк Бъркли. Джулия се изправи със скок и се втурна към вратата. Отвори я бързо, точно в момента, в който Марк, слизайки по стълбите, извърнат към входната врата, беше отстъпил към тротоара.

— Скъпи Марк! — каза тя. — Каква чудесна изненада. Помислих, че е Магнус. Влезте.

Изправен под слънчевите лъчи, Марк я гледаше усмихнат. Той беше наистина невероятно красив. Дънките и платнената му риза бяха толкова избелели от пране, че не би се учудила, ако се окажеха същите, с които го видя при запознанството им.

— Неприятно ли ви е, че знам тайните ви? — попита той. — Лили ми се обади снощи. Тя е изпълнена с възхищение от вас, аз също, трябва да призная. Каква хубава къща! Тя наистина е великолепна.

— Лили никога не е могла да си държи езика зад зъбите, но във вашия случай, това не ми е неприятно.

Джулия задържа вратата отворена. Когато Марк мина покрай нея, за да влезне, тя изпита силното усещане, че той ще я прегърне и се отдръпна едва забележимо. Марк сложи ръка на рамото и — тя беше много топла.

— Обадила се е и на Магнус, нали? Тогава той знае къде сте?

Джулия кимна.

— Той ми позвъни по-миналата вечер. Беше много разгневен и ме обвини, че ви крия.

— Той е наистина невъзможен — шокирана, каза Джулия, преди още да размисли, че такова подозрение беше съвсем типично за Магнус. — О, Марк, наистина съжалявам. Не искам той да ви досажда. Елате да седнете. Мога ли да ви предложа нещо? Не, всъщност не мога. Няма нищо в къщата, тъкмо, щях да ходя на покупки. О, толкова съм доволна да ви видя — вие сте като глътка свеж въздух.

— Защо поддържате температура като в ковьоз? Тук е по-топло отколкото навън. — Марк се отпусна на дивана. — Знаете ли, Джулия, пред мен е излишно да се извинявате заради Магнус — познавам го от по-отдавна, отколкото вие. Всъщност винаги съм си задавал въпроса защо останахте с него през всичките тези години. Мисля, че сега имам право да попитам?

— Можете да кажете всичко, което желаете — отговори Джулия, макар че неговата забележка не й хареса. Добави автоматично — Имахме Кейт — после си помисли, че щом беше способна да каже това, с брака й е свършено. Като гледаше Марк — красивия изгнаник — удобно разположен при нея, кръстосал върху килима обутите си в износени боти крака, Джулия се почувства освободена от Магнус до такава степен, че трябваше да го изрази.

— Нямам сили да мисля за него, Марк — каза тя. Поне още не. Все още ме е твърде много страх. Но ставам по-силна. Мислите ли, че постъпих правилно?

— Джулия, освободена от веригите си — прихна Марк. — Разбира се, че сте направили това, което е трябвало. Страхувам се само, че той няма да ви остави намира. Смятате ли, че ще ви досажда?

— Не знам — призна Джулия. — Мисля дори, че беше дошъл да ме шпионира миналата нощ. Стори ми се, че видях в градината някакво видение, някакъв силует. Всъщност, на практика той си го призна сутринта по телефона. Ужасно ме изплаши.

Марк я гледаше сериозно и това насърчаваше Джулия да говори — неприятно щеше да й бъде, ако той се присмее на опасенията й.

— Това, което казвате, е ужасно. От него се страхувах. Трябва на всяка цена да го държите на разстояние. Честно казано, не бих повярвал на нищо от това, което той казва. Това би било в неговия стил да ви накара да се върнете при него, като ви заплашва.

— Моля ви, да не говорим повече за Магнус. Искам да ви покажа къщата. Харесва ли ви наистина? Купих я толкова набързо, че и аз самата не знам дали ми харесва. Никога не съм взимала сама решение от подобен род.

— Тя ви отива чудесно — каза той. — Но откъде изкопахте тези смайващи мебели?

— Те бяха на хората, които са живели тук по-рано. Но ми харесват. И освен това имам една грижа по-малко.

— Тогава всичко е наред — каза той, усмихвайки се. Джулия го разведе из къщата, като му показваше всички стаи, докато стигнаха до спалнята й.

— Но тук можеш да завриш — каза Марк. — Въпреки отворените прозорци. Радиаторите сигурно са включени. Къде са те?

— Не, изключих ги вчера — каза Джулия, като отиде към голямото сиво тяло. Погледна контакта и видя, че е натиснат. — Странно, бях сигурна… Може би пак съм го включила. Не, невъзможно, защото беше ужасно топло още когато пристигнах в къщата. Не знам как е станало, но сигурно съм се излъгала. — Тя се наведе и премести ключа нагоре. — Така е изключено, нали?

— По принцип, да — каза Марк. Пресече стаята и пипна с пръсти горната част на радиатора. — Във всеки случай работи. На най-висока степен. Сигурно има полтъргайст в къщата.

— Надявам се — каза Джулия. — Това ми харесва. Когато говоря такива детински и идиотски неща, вие само се усмихвате. Магнус би направил гримаса на отвращение.

— Магнус има принципи.

— И силна душа.

— Пфу! Прощавате ли на Лили, че ми разкри вашата тайна?

— На вас — да, но не и на Магнус. Заради него прекарах доста тъжна нощ.

— Ако ме вземете на покупки с вас, ще ви помогна напълно да освободите мислите си от Магнус.

— Вие сте чудесен. Но ще трябва да ми помогнете да нося много тежки неща.

— Моят гръб ви принадлежи. — Произнесена от Марк, тази реплика имаше подчертано сексуален подтекст. Вместо отговор, Джулия го хвана под ръка. Един толкова безотговорен мъж като Марк не можеше да представлява никаква заплаха.

— Ако ми помогнете, може би ще ви се издължа, като ви помогна да сложите легендарната бъркотия в апартамента ви в Нотинг Хил.

— Сделката е сключена — каза Марк.

3

Дълго време след това Джулия си спомняше за този, прекаран в пазаруване следобед, с носталгично удоволствие, примесено със съжаление. Сякаш беше напълно необвързана, весела, безгрижна, независима — момичето, което би могла да стане преди десет години, ако не беше хипнотизирана от Магнус Лофтинг. С Марк взеха Роувъра и спряха първо на Оксфорд Стрийт, където тя купи кърпи, чаршафи и различни прибори, от които имаше нужда в кухнята. После отидоха в Харод’с. Марк настоя, за да й подари една интересна малка зелена гривна, не много скъпа за Харод’с. Накрая стигнаха до Фортнъм и Мезън’с, където Джулия прекара един час, толкова весел, колкото и скъп, в покупка на екзотични продукти. Няколко пъти видя как други клиенти я гледат накриво и разбра, че вдига много шум, но нито веднъж не се почувства притеснена, нито отблъсната. Колкото до Марк, той изглеждаше очарован от нейната невъздържаност. Видимото му удоволствие от нейния ентусиазъм допълнително го подхранваше: Джулия се чувстваше опиянена от радост, щастлива и без проблеми. Пиха чай, после оставиха Роувъра с целия багаж на паркинг и отидоха в един пъб. Вечерта Марк я заведе в малък ресторант в Нотинг Хил. През целия си пълнолетен живот, Магнус не беше стъпвал в пъб. Магнус щеше да избяга от „Арката“ само при вида на менюто, написано с тебешир на плочи, прикрепени към стените. След вечеря отидоха в друг пъб, където Марк, по-скоро стеснително, покани Джулия в апартамента си: „Всъщност в стаята ми. Вие не сте идвали никога“.

— Някой друг път, скъпи Марк. Трябва да подредя покупките си. Освен това пих много, за да рискувам да дойда у вас.

Тази нощ тя сънува зловещи неща. Пресичаше Холанд Парк с тежки и бавни крачки — Холанд Парк беше пълен с бронзови статуи и паметници. Беше сама. Магнус беше изчезнал някъде и Джулия знаеше, че е с друга жена. Кейт подскачаше пред нея, клатейки глава, бялата й рокля се развяваше на сивозелената светлина. Джулия се опитваше да върви по-бързо, за да защити Кейт, но всяка крачка й струваше огромно усилие, сякаш вървеше през блато. После видя, че Кейт си има компания — малкото русо момиченце, което беше видяла първия път, когато бе отишла в парка. Двете момичета танцуваха отпред, без да й обръщат внимание. Главите им с еднакви златистобели коси пореха плътния въздух. Джулия искаше да затича, но краката й бяха като парализирани. Другото момиченце говореше бързо на Кейт, казвайки й отвратителни и неверни неща, но Кейт беше пленена. Когато Джулия се приближи до тях, двете момичета обърнаха глави към нея; очите им блестяха по един и същи начин и Кейт каза: „Върви си, мамо.“

После носеше трупа на Кейт през един град. Както преди русото момиченце танцуваше пред нея, показвайки пътя. Джулия я следваше по оживените и залети от слънце улици, докато стигнаха до един ужасен и порутен квартал: мръсни, черни улички, тухлени къщи без покриви, с прозорци, заковани с дъски. Един гърбушко, който накуцваше, й се усмихна, когато мина край нея. Момиченцето влезе в една от къщите през сводест вход без врата. Джулия се боеше, но се застави да я последва. Без да разбере как, се намери на един покрив, където мизерно облечени мъже, очевидно безработни, я гледаха втренчено. Ръцете ужасно я боляха и Кейт й беше натежала. Момиченцето беше изчезнало през друга арка. Джулия знаеше, че трябва да стои на покрива, с трупа на дъщеря си на ръце — права, с часове, докато тези бедняци я разглеждаха. Сцената беше потопена в атмосфера на отчаяние, престъпност, аморалност. Джулия искаше да си отиде, но не можеше.

Събуди се в нагрятата стая, все още в плен на съня, който лепнеше по нея с аромата на отчаяние. Кейт й липсваше ужасно. С широко отворени в тъмното очи, животът й се стори изтъкан само от траур и несигурност. С нотка на неодобрение, установи, че желае компанията на Марк, не сексуално, а за да бъде до нея, заспал равномерно, с повдигащи се гърди. Обърна се на другата страна и зарови глава във възглавницата, която още носеше миризмата на магазина. В съня си беше отметнала единственото одеяло, което беше сложила на леглото. Затвори очи и се опита да се отърси от атмосферата на съня. Тогава именно чу шум — същия, който я беше събудил предишната нощ. Това беше леко и тихо шумолене, идващо от коридора или от стълбите. Джулия се сгърчи, после се отпусна. Би трябвало да е от полъха на вятъра, който раздвижва двойните завеси в антрето.

Чу ясно как нещо падна в приземния етаж и се изправи като наелектризирана — първата й мисъл беше, че Магнус се е промъкнал в къщата и беснее. Усети най-напред познатия страх, после, докато напрягаше слух, той премина постепенно в яд: нямаше да търпи мисълта, че Магнус е в къщата. Доближи китката си съвсем близо до лицето си и погледна часовника. Минаваше два часа. Ако Магнус беше навън в този час, сигурно беше пиян. През последните две години беше започнал да пие повече от обичайното и често се връщаше в къщата на Гайтън Роуд пиян и разярено предъвкваше някакво събитие от вечерта. Джулия се измъкна от леглото, навлече една нощница и се намъкна в халата за баня. Отвори вратата като задържа дъха си и се ослуша внимателно, но не чу нищо.

Джулия излезе от стаята и тръгна по коридора, като внимаваше да не вдига шум. Стигна до стълбите и чу отново шумолене от плат: сърцето й щеше да спре. Протегна ръка и запали внезапно лампата на стълбите. Нямаше никой. Можеше да види тежките завеси, които покриваха прозореца на антрето — бяха напълно неподвижни. Шумоленето, което бе чула, подсказваше човешко присъствие, но това беше шум предизвикан от жена: невъзможно бе да се дължи на Магнус. Джулия бавно слезе по стълбите и спря в антрето. Всичко беше тихо. Ориентира се по стълбищното осветление и бутна вратата на дневната. Луната посребряваше дивана и килима с нематериална светлина. На пода светлееше книгата на Лили.

— Магнус? — каза тя сериозно, след като влезе в стаята. — Магнус. — Никакъв отговор. Джулия усети, че очите я боляха; драскотините по ханша и също пулсираха болезнено. — Кажи нещо, Магнус! — Никак не беше в стила на Магнус да се крие зад някой фотьойл в тъмна стая. Много по-характерно за него би било да се нахвърли с крясъци върху нея.

Джулия бързо обходи с поглед стаята, но не забеляза нищо нередно. Дневната изглеждаше заспала, безлична, чужда: мебелите на МакКлинтъкови приличаха на тежки животни, приклекнали около локва с вода. Двойните пердета бяха дръпнати и тя можеше да види градината, малко обезпокояваща на вид под сребърната светлина. Там също не помръдваше нищо. Джулия се обърна, за да огледа внимателно стаята.

Тогава видя каква беше причината за шума. Цветята на Лили лежаха на килима в локва вода, а вазата, в която ги бе сложила Джулия, беше строшена на четири или пет неравни парчета. Джулия сподави вика, който напираше в нея, и поднесе ръка към устата си. Някой беше ударил вазата в масата от акажу, после беше хвърлил цветята на земята. Тя изтича до прозореца и дръпна дръжката, която поддаде лесно. Прозорецът се отвори навън, пропускайки щедри вълни от свеж и влажен въздух. Не беше заключен. Предишната нощ обаче тя напразно се беше опитвала да го отвори. Затвори прозореца и завъртя ключа. Магнус сигурно е намерил начин да влезне и след като беше счупил вазата се е измъкнал през градината. Във въображението й тази сцена придоби същата атмосфера на непоправимо бедствие, на отблъскваща аморалност, както онази част от съня й на покрива — едно всепоглъщащо отчаяние.

Джулия се наведе и събра парчетата от вазата, разпръснати по мокрия килим. Занесе ги в кухнята и ги остави на масата — по-късно щеше да се опита да ги залепи. На връщане в трапезарията събра и глупавите цветя със счупени дръжки и отиде да ги изхвърли в малкото кошче за боклук, под мивката в кухнята. Представи си Магнус, който се прибира вкъщи, пиян, бесен, като си говори сам и се клатушка като мечка по Кенсингтън Хай Стрийт. Без съмнение — каза си тя — ще отиде да види някоя от своите приятелки.

След като попи част от водата с един парцал взет от кухнята, Джулия се качи в стаята си. Беше неспокойна и разгорещена и легна, за да дочака утрото. Смяташе, че ще бъде невъзможно да заспи, но очите и се затвориха от само себе си. Точно преди да се унесе й се стори, че чува далечен смях — подигравателен и пълен с омраза. Пластове от топъл въздух тежаха върху нея; в един от сънищата й, между честите събуждания, Кейт и тя бяха птици и се носеха върху топли въздушни течения. В небето те бяха свободни, никой не можеше да ги види. Жадуваше за анонимност, за раздяла, за самота. Може би — си каза — наистина искаше да полудее.

— Във всеки случай, това ще ми даде възможност да видя къщата — говореше Лили по телефона, малко преди обяд. — И ще бъде чудодейно разрешение на нашия проблем. Обикновено се събираме при мистър Пиго, в Шефърд, с Бъш, но той трябваше да боядисва в къщи и боята мирише из целия апартамент — крайно неприятно, както можете да си представите. Мисис Флъд не иска да дойде в Плейн Три Хаус, защото държи да работи само в приземен етаж, а не можем все пак да се разположим във входа на сградата, нали? Мис Пинър и мис Тут живеят заедно в едно студио в Уест Хемпстед, но и те не са на приземен етаж. А мистър Аркрайт казва, че жена му не иска и да чуе да бъде проведен сеанс у тях. Виждате в какво положение сме, скъпа. Бихме ли могли да се съберем в новата къща? Знам, че се натрапваме, още повече това е първият ви опит в подобен род неща, но вече не знам какво да правя, за да намеря някоя стая на приземен етаж; изглежда те просто не съществуват никъде.

— Какво говорите, уверявам ви, че ще ми достави удоволствие — каза Джулия, която всъщност си мислеше със смесени чувства за пристигането на мисис Флъд и цялото обкръжение на Лили. От друга страна, ако Магнус обикаляше наоколо и следеше къщата, щеше да му бъде за урок да види цялата тази тълпа от хора. Тя си го представи пред къщата, цялата осветена, колите — паркирани от двете страни на улицата: това ще бъде символът на нейната независимост. — Ще се радвам, ако мога да ви помогна — каза тя. — В колко часа се събирате обикновено?

— Вие сте ангел — каза Лили, развълнувано. — В девет часа. Другите ще бъдат толкова доволни…

— Трябва ли да предвидя разхладителни напитки? Или нещо за ядене?

— Кафе или чай. Някакви бисквити. Ние не сме претенциозни в това отношение.

Джулия прекара останалата част от сутринта на слънце в градината, като полудремеше, получетеше „Херцог“. След като обядва, тя се върна в градината с чаша джин-фис. Напитката и топлината на слънцето й припомниха летните следобеди в Америка — в къщи или в колежа, следобедите с песни на Нат Кинг Кол по радиото, с момчета, които идваха, за да се разположат удобно на тревата. Джулия остана с часове в това носталгично настроение и, заслепена от слънцето, дочете „Херцог“.

В четири часа внезапно й хрумна нещо и тя влезе в къщата, за да се обади на Марк.

— Сигурна съм, че е абсолютна глупост — каза тя, изпитвайки известна неловкост, — но Лили настоя да се включа в групата й от обожатели на демони или не знам на какво и сега, когато те наистина ще се съберат, се чувствам малко особено. Не бихте ли могли да дойдете, за да ми държите ръката?

— Това няма да се хареса на Лили — каза Марк.

— По дяволите Лили! Дори не съм и казала още, че не удържа на обещанието си, след като се е обадила на Магнус. Знаех си, че няма да може да се сдържи. От друга страна, изобщо не съм сигурна, че вашето присъствие ще й бъде неприятно. Нали сте си приятели сега? Мислех, че се разбирате добре.

— Лили си е втълпила разни неща по отношение на мен — каза Марк, смеейки се. — Мисля, че се чувства отговорна за мен.

— И за мен също — каза Джулия. — Моля ви, елате. Те ще дойдат в девет часа, но ние можем да се видим по-рано.

— Добре. Искате ли да донеса нещо?

— Доведете самия себе си — каза Джулия.

Лили пристигна в девет без десет придружена от една жена с червендалесто лице, облечена с рокля на цветя и старо безформено пардесю от сив туид, закопчано с едно единствено копче. Двете представляваха фатално-комична двойка: Лили приличаше на леко уморена копринена пеперуда, придружена от този малък женски булдог, на който липсваше само една сламена шапка, за да завърши картината. Джулия не можа да сдържи усмивката си като ги видя, отваряйки им вратата. От всички жени от нейния тип — си каза тя — само Лили би се осмелила да се покаже публично с такава персона. Приличаха на комичен дует — с Лили в ролята на аристократка, която получава в лицето си тортите и каймака.

— Мисис Флъд и аз направихме една приятна разходка, за да използваме последните слънчеви мигове — каза Лили. — Джулия Лофтинг. Мисис Флъд.

— Приятно ми е — каза Джулия. — Влезте. През парка ли минахте?

— Холанд Парк го затварят след залез слънце. Мисис Флъд искаше да види квартала.

— Малко е да се каже, че е лято — каза мисис Флъд. — Все едно сме в тропиците. Все пак е по-близо от Шефърд’с Бъш. Не може да се каже също така, че и у вас е прохладно.

Джулия се извини и обясни какво беше станало с радиаторите.

— Трябва ви климатична инсталация — каза мисис Флъд.

Тя се спря точно зад Лили, която беше влязла в дневната. Марк стана, като се усмихваше.

— Приятно ми е да ви видя отново, Лили. А вие трябва да сте фантастичната мисис Флъд, за която толкова са ми говорили.

Лили го погледна, после погледна Джулия, явно недоволна. Обърна се към мисис Флъд, която беше станала по-червена и по-закръглена отвсякога.

— Стават двама нови — каза тя със стенещ тон. — Не сте ми казвали, че ще има двама нови. Напразно бих толкова път. С двама нови ще се получат наслагвания.

— Представям ви брат си, Марк Бъркли — побърза да каже Лили. — Той е приятел на мисис Лофтинг. Моля ви, мисис Флъд, не казвайте, че е невъзможно. Другите ще дойдат всеки момент. А аз държа много мисис Лофтинг да почувства нашите трансцендентни мигове.

— Никаква трансценденция няма да се получи с двама нови — каза мисис Флъд с нетърпящ възражения тон. — Никаква трансформация, никакво интерпретиране, нито пък консумиране. Тази тук — тя посочи Джулия с издут пръст — е скептичка. Всички вибрации ще бъдат смутени. Нали сте скептичка, скъпа?

Джулия погледна Лили, без да знае какво да отговори. Но Лили не направи нищо, за да й помогне. Тя все още не можеше да се съвземе от появата на Марк.

— Всъщност, мисля, че да — каза Джулия най-накрая.

— Това е очевидно. Вашата аура е черна. Черна като смола. На седмо ниво — объркване и отчаяние. Това е нивото на домашния живот. Така ли е, скъпа?

— Е, да…

— Виждате ли. Ето още една доста разстроена аура — продължи тя, като посочи Марк с глава. — Мръсна като застояло блато. Но този е отворен към нещата. Той е възприемчив. Дори прекалено отворен. Добре сложените мъже са такива. Той се нуждае от специално внимание, това е сигурно.

— Означава ли това, че няма да проведете сеанса? — попита Джулия, която беше завладяна от тази мисис Флъд.

— Казала ли съм такова нещо? Казах, че няма да има трансценденция, трансформиране, интерпретация и консумиране. Тъй като сте скептично настроена, няма да можете да ги проследите както трябва. Но той би могъл — той е отворен. Той иска да бъде напълнен, като бутилка.

Марк се засмя:

— Вие сте гениална, мисис Флъд. Сигурно струвате двойно повече от това, което ви дават.

— Никога не взимам пари — каза мисис Флъд, като разкопча единственото копче на пардесюто си, така че то се разтвори. — Парите оскверняват таланта. Но с удоволствие приемам чай. Пия винаги П. Ж. Типс. — Насочи се право към дивана. — Мистър Пиго прави много хубав чай. — Тя седна, откривайки едри бели бедра и черни полицейски боти, пристегнати в глезена, и погледна Джулия с красноречив израз.

— О, съжалявам много — каза Джулия, — но нямам чай. Купих кафе, като си казах… — тя пак погледна Лили, която само повдигна рамене, все още недоволна от присъствието на Марк. Беше се отдръпнала възможно най-далече от него и се преструваше, че гледа към градината през прозорците на дневната.

— Не мога да пия тази помия — каза мисис Флъд. — Понякога пия по малко Рибена.

— Нямам и Рибена — каза Джулия с плачевен тон.

— Хм.

— Шери?

Мисис Флъд наклони глава и помисли.

— О, щом няма да стане нищо специално тази нощ, мога да приема капка шери. Но следващия път трябва да имате П. Ж. Типс. Ние, останалите, винаги пием чай. Мис Пинър и мис Тут са луди по чая на мистър Пиго. Ето, скъпа, вземете пардесюто ми.

Докато Джулия се готвеше да отиде в кухнята за шерито, на вратата се позвъни и тя помоли Лили да отвори. Когато се върна в дневната, видя висок и слаб мъж на около шестдесетте, с продълговато строго лице и малки мустачки а ла Хитлер, който гледаше Марк с подчертано безпокойство.

— Двама нови са наистина много, мис Лофтинг — каза той, пъхнал ръце в джобовете на кафявия си шлифер — от тези, които носят пазачите на паркинги и хората от Ирландската Републиканска Армия във филмите, без да издава и най-малко намерение, че ще го свали, както и широкополата шапка в същия цвят. В чудесно настроение Марк го гледаше, усмихвайки се.

— Хайде, мистър Пиго — каза Лили с успокояващ тон. — Мисис Флъд е съгласна и… Всъщност, това е нашата домакиня — мисис Лофтинг. Мистър Пиго, Джулия.

Мистър Пиго прониза Джулия с поглед, после смекчи израза си и свали шапката си. Косите му образуваха сивкава корона над ушите, откривайки издължен и осеян с кафяви петна череп, който изглеждаше крехък като яйчена черупка.

— Е, добре — каза той. — Сигурно има хубав чай.

— Вземете чаша шери. Чудесно е — каза Джулия, като отчаяно се опитваше да спечели благосклонността на това старо плашило.

— Шери, а? Ние имаме обичай да пием чай по време на нашите събирания. Лично аз пия П. Ж. Типс. Мисис Флъд също свикна с него, нали, мисис Флъд? Но няма да откажа чашка шери, щом я предлагате вие.

— Това е „манзанаила“ — каза Джулия. Усмивката на мистър Пиго се изпари.

— Е, все пак ще ме освежи. Дойдох с колело от Шефърд’с Бъш и гърлото ми е пресъхнало. Обикновено тези събирания стават у нас, знаете ли. Предполагам, че вашата… леля?… ви е казала. Но мисис Флъд не иска да провежда сеанс на място, което е боядисвано наскоро. Това изопачава отраженията.

— О, ужасно е — съгласи се на драго сърце мисис Флъд, докато вземаше своята чаша. — Настава пълно безредие.

— Ето го и мистър Аркрайт — каза мистър Пиго, когато звънецът отново звънна. — Винаги точен като ирландската гвардия.

— Ще му отворите ли, Лили? — попита Джулия. Тя наля трета чаша на Марк, който направи язвителна забележка да напълнят „бутилката“ му и отиде да седне до мисис Флъд. Мистър Пиго продължаваше да му хвърля мрачни погледи; очите му бяха сини и прекалено сближени.

— Добър ден на всички — един дребен, сгушен господин, облечен в малко поизтъркан, сив габардинен костюм влетя в стаята, изпреварвайки с няколко крачки Лили. Той също имаше мустаци и беше плешив, но неговите мустаци бяха по-гъсти от тези на господин Пиго, а черепът му изглеждаше почти заплашително здрав. Джулия забеляза, че носи на ревера си медал, а след това видя, че единият от ръкавите му беше празен и прихванат с игла. — Аз ли съм последен? — Той живо огледа заобикалящите го, задържа погледа си върху Марк, после тръгна към Джулия. — Виждам, че дамите от Уест Хемпстед още не са дошли. Вие трябва да сте Джулия Лофтинг? Приятно ми е да се запозная с вас. Казвам се Аркрайт, Найджъл Аркрайт. Виждам, че имате шери. Много добра идея. Имате доста хубава къща. Братовчед ми Пени Граймс-Бриг имаше къща в този квартал преди много години — на Алън Стрийт. Не е далеч от тук, струва ми се.

— Наистина, съвсем близо е — каза Джулия, като се питаше дали господин Аркрайт излиза често. Помисли си, че той може да й бъде евентуален съюзник срещу неизвестното множество, представлявано от мисис Флъд и срещу „дамите от Уест Хемпстед“, които тя все още не познаваше.

— Просто една разходка — каза мистър Аркрайт. — Като идвах насам със стария си автомобил спомних си за добрите стари времена, когато Пени и аз…

— Седнете до мен, мистър Аркрайт — прекъсна го Лили. Нейната вродена общителност явно и беше помогнала да забрави присъствието на брат си, защото се усмихна на Джулия.

— С удоволствие, мис — каза той като се превземаше. — А, мисис Флъд има двама нови тази вечер. Това ще ограничи резултатите, нали?

— Пийте шерито си, Найджъл — отвърна добродушно мисис Флъд. Тя леко се бе отдръпнала от Марк, който така се беше излегнал на канапето, че изглеждаше сякаш всеки момент ще се плъзне на земята. Даваше вид, че ужасно се отегчава, но Джулия усети някакво скрито напрежение в него. Мисис Флъд изглежда също беше акумулирала парапсихични сили, защото погледна вратата секунда преди звънецът да иззвъни отново.

Джулия отиде да отвори. Две възрастни, слаби жени, облечени с дълги, черни, износени пардесюта, стояха на прага. Джулия забеляза зад тях стар, черен велосипед, спрян до тротоара, а малко по-далече един ръждясал Морис, който изглеждаше още по-стар и несъмнено беше автомобила на мистър Аркрайт. Дамите от Уест Хемпстед явно бяха сменили два или три автобуса. Ако Магнус обикаляше наоколо и ако беше видял по какъв начин идват нейните гости, ефектът нямаше да бъде такъв, какъвто тя се надяваше. Тъкмо обратният. Магнус щеше да помисли, че тя напълно е изгубила разсъдъка си. Все пак намери сили да се усмихне на двете жени.

— Аз съм Джулия Лофтинг. Мис Пинър и мис Тут, предполагам?

— О, колко далече живеете!

— Все пак по-близо от Шефърд’с Бъш.

Мис Пинър и мис Тут влезнаха в къщата като отбелязаха колко хубава е. Когато стигнаха във всекидневната и двете се спуснаха към мисис Флъд, размениха няколко думи с нея, после се обърнаха, за да се усмихнат и на другите членове на групата. Когато усмивката на мис Пинър изчезна щом забеляза Марк, мис Тут все пак му отправи леко благосклонна усмивка.

— Кой е този млад мъж? — попита мис Пинър.

— Хайде стига, Нора — каза мис Тут.

— Кой е?

— Марк, братът на мис Лофтинг. Неговата аура е наистина много мрачна. Вашата аура е много силна тази вечер, мис Пинър. Ярко оранжево, цветът на силни движения в четвърти дом. Може би ще имаме късмет тази вечер.

Докато говореше, мисис Флъд гледаше около себе си, а мисълта й явно беше някъде другаде. Джулия имаше усещането, че е станала малко по-възприемчива.

— Не може и дума да става да се достигнат възвишени състояния с двама нови.

Лили, седнала до мистър Аркрайт, отбеляза:

— Мисис Флъд много любезно се съгласи да се ограничим до елементарните стадии.

Джулия огледа по-внимателно двете стари жени и техните лица, които й се бяха сторили толкова еднакви, когато пристигнаха, но сега се индивидуализираха. Мис Пинър имаше някаква прилика с мистър Пиго, който в момента обясняваше на Лили и мистър Аркрайт как е ловял риба в Хайд Парк като използвал хляб за стръв: и двамата имаха издължени лица и малки, блестящо-сини очи като небесни парченца. Мис Тут, обратно, беше изсъхнала и сякаш прашна с малкото си съвсем набръчкано лице, което и придаваше вид на гувернантка в пенсия. Мис Пинър би могла да бъде бивша директорка на реномирано училище, заради проницателността й в областта на дисциплината. Джулия отиде да окачи всички пардесюта в гардероба в антрето и се върна с шери за двете дами. Мис Тут хвърли поглед на мис Пинър, преди да приеме, и след потвърдителния й жест с глава, взе чашата с малката си трепереща ръка.

Като гледаше Джулия с отчаяние, Марк стана от дивана и се приближи до Лили, която все още слушаше мистър Пиго да разказва за незаконните си риболовни преживявания в Хайд Парк. За тези възрастни хора събиранията бяха възможност да излязат и да се видят с други. Мистър Аркрайт прекъсваше разказа за авантюрите на мистър Пиго с мъжествен смях. Словесният поток на мистър Пиго не се дължеше на особена симпатия към Лили, а по-скоро изразяваше удоволствието му, че се е измъкнал от самотата. Къщата на Джулия беше пълна с хора, чиято компания Джулия не можеше да приеме; дори Марк беше тъжен и мрачен. Мис Пинър и мис Тут започнаха да разглеждат мебелите, като издаваха одобрителни възклицания. Джулия имаше желание да излезе и да затвори вратата след себе си. Отпи глътка шери и се настани на дивана до мисис Флъд.

— Няма да остана тук — каза мисис Флъд.

— Няма? О, моля ви, мисис Флъд. Лили толкова държеше…

— Безполезно е да криете от мен чувствата си, мисис Лофтинг. Ще бъдете очарована, ако всички ние си отидем. Но вие ме разбрахте зле. На ваше място, аз не бих останала тук. Не бих останала в тази къща.

Джулия погледна с изненада червендалестото лице на събеседничката си. Също така забеляза изненадана, че погледът на мисис Флъд не беше никак помрачен, а жив и проникващ. Шокът, който почувства беше толкова силен, колкото ако в действителност под това абсурдно облекло мисис Флъд се окажеше мъж. Досега смяташе мисис Флъд за някаква „персона“, която не би трябвало да се взима много на сериозно, но това внезапно прозрение я накара да се изчерви. Другите членове от групата на Лили бяха може би малко странни самотници, но студеният и проникващ поглед на мисис Флъд разкриваше силна индивидуалност, изградена от много по-солиден материал, отколкото предполагаха тези истории за трансценденция и интерпретиране.

— Има нещо странно в тази къща — каза тя.

— Смятате, че трябва да я напусна — попита Джулия като хипнотизирана.

— Виждате ли разни неща? Чувате ли шумове? Случили ли са се необясними събития? — Дори начинът й на говорене се беше променил.

— Не знам точно — призна Джулия. — Понякога ми се струва, че чувам странни шумове.

— Виждате ли — каза мисис Флъд, като силно клатеше одобрително глава.

Джулия си спомни забележката на Марк и попита:

— Какво точно означава полтъргайст? Въпросът ми сигурно е глупав, но възможно ли е да ги има тук?

— Полтъргайстите никога не са лоши. Те бутат предмети, случва им се да счупят огледало или ваза — това са дяволити създания. Няма да сте в опасност, освен ако не сте крайно възприемчива, като приятелят ви там или пък завладяна от силно отрицателни чувства, като омразата или завистта. В такъв случай, ако духът желае отмъщение, той може да ви подчини на своето влияние. Това е рядко, но се случва, когато духът е особено злонамерен. Или, ако но някакво съвпадение имате връзка с него. В Уопинг крадец, умрял преди петдесет години, подпалил къщата, в която живеело семейството на един обирджия. Всички загинали.

— Но вие как го разбрахте — попита Джулия.

— Почувствах го. Знаех.

Подобна изключителна сигурност винаги беше впечатлявала Джулия. При всички случаи тя не приемаше противоречията.

— А усещате ли нещо тук? — попита тя. Мисис Флъд кимна.

— Нещо, да. Все още не мога да го определя точно. Но тази къща не ми харесва. Кой живееше тук преди вас, мисис Лофтинг?

— Една съпружеска двойка на име МакКлинтък. Той е имал фабрика за килими. Аз прекупих мебелите им.

— Имало ли е смъртни случаи в семейството им? Някаква трагедия?

— Не знам. Те нямаха деца.

— Все пак вие сте видели нещо. В тази къща.

— Честно казано, страхувам се да не би това да беше моят мъж — каза Джулия като се смееше.

Мисис Флъд веднага застина прекъсвайки всякакъв контакт с Джулия, после се разнежи и хвана ръката й.

— Обадете ми се, ако някога имате нужда от съвет — каза тя и извади от чантата си бяла картичка, на която можеше да се прочете Роза Флъд, тълкувател и парапсихолог. Отдолу имаше телефонен номер.

Господин Пиго се приближи до дивана, последван от жизнерадостния господин Аркрайт.

— Време ли е? — запита господин Пиго. — Бързам да проверя някои теории, които ми дойдоха наум в магазина, след последното ни събиране.

— Разбира се, сладурчето ми — убедено му каза мисис Флъд, като влезе отново в първоначалната си примитивна роля. Тя плесна два пъти с ръце и разговорите спряха. Мис Пинър и мис Тут обърнаха към нея белите си екзалтирани лица.

— Време е — промърмори мисис Флъд.

Лили и Марк, които се намираха в двете противоположни части на стаята, също се обърнаха към дивана — Лили със смесен израз на нетърпение и задоволство, а Марк — с недоверие. Джулия успя да се запита какво му е на Марк, преди Лили да я помоли да изгаси лампата.

Тя стана бързо и отиде да щракне ключа. Мека, сива светлина влизаше през големите прозорци. В разстлалия се мрак Джулия можеше да различи застиналите и унесени изражения на членовете на групата. Марк и тя бяха „аутсайдери“. Тя отиде и седна до него.

— Имате ли една свещ или малка лампа, мисис Лофтинг?

Джулия отиде в трапезарията и запали една малка керамична лампа с форма на халба за бира.

— Отдалечете я малко — заповяда мисис Флъд. — Ще ви помоля в началото всички да се хванете за ръце. Гледайте светлината, която е зад мен. Изпразнете съзнанието си.

Малката лампа хвърляше слаба светлина. Джулия се върна при групата, а Марк хвана дясната й ръка и я стисна толкова силно, че й причини болка. Отляво ръката на мистър Пиго беше учудващо нежна и влажна. Крехкият му череп, блестеше леко в полумрака.

Когато всички хванаха ръцете си, членовете на групата седнаха несръчно на земята, като увлякоха Джулия и Марк с тях. Само малката мис Тут изпълни движението с грация, преминавайки без усилие от изправена позиция в положение седнал с кръстосани крака. Мис Пинър извършваше движенията като машина. Джулия, която я гледаше с крайчеца на окото си, сякаш долови миризма на добре смазани колела.

След като се настаниха на земята, членовете на групата погледнаха към керамичната лампа, отчасти закрита от главата на мисис Флъд. От Марк се излъчваше сдържано недоверие. Едновременно приемаща и скептично настроена, Джулия също се загледа в лампата. След малко очите започнаха да я болят. Погледна другите и видя, че те бяха затворили очи — лицата им сякаш висяха във въздуха като мъртвешки маски. Мисис Флъд седеше на дивана в съвсем нормално положение, с ръце кръстосани върху коленете. Силуетът на главата й и светлината от лампата се отразяваха във високото тъмно стъкло на прозореца. Белезникави облачета се стелеха над бледия кръг светлина, разтварящ мрака.

— Затворете очи — каза мисис Флъд с много спокоен и плътен глас. Отляво на Джулия господин Пиго въздъхна и се наклони назад като дръпна ръката на Джулия. — После можете да ги отворите, ако желаете.

Джулия затвори очи. Чуваше шума от дишането около себе си. Марк се вкопчи още по-силно и тя разтърси ръка, за да му подскаже да стиска по-леко, но той само увеличи натиска.

— Един от нас има проблеми — каза мисис Флъд. — Кой е той?

— Аз не искам да продължавам — каза Марк. Пусна ръката на Джулия и стана.

— Затворете кръга — каза мисис Флъд. — Господин Бъркли, застанете встрани от групата и пазете тишина.

Джулия се премести леко и хвана хладната ръка на Лили, която остана неподвижна в нейната. За разлика от другите, Лили не беше отворила очи, когато Марк заговори. Той седна зад тях, но с лице към мисис Флъд.

— Имам нужда от вашата помощ, мисис Лофтинг — прошепна мисис Флъд. — Изпразнете съзнанието си, то трябва да бъде съвсем празно и бяло. Не оставяйте нищо да проникне в него.

Говореше по-бавно, а тембърът й бе станал още по-строг. Джулия полуотвори едното си око и различи плътния профил на мисис Флъд, очертан на слабата светлина, идваща откъм трапезарията — косата и се белееше като газов пламък. Тя изглеждаше по-тежка и по-възрастна. Джулия затвори очи и започна да мисли за бяла чинийка.

Отсреща на кръга мис Тут започна да диша шумно. Ръката на Лили лежеше все така неподвижна в тази на Джулия, която започваше да изпитва болка в бедрата. Очите й се затвориха и тя видя бягащи картини — за миг се появяваха лица или пейзажи, после преминаваха в друга сцена. Мойсей Херцог, приличащ на стар професор по английски от Смит Колидж, се преобрази в бълхата на Блейк. А грозните черти на бълхата постепенно се превърнаха в лицето на Магнус. С усилие на волята Джулия успя да прогони последната картина — тя си представи облаци, големи облаци, които покриха и скриха това лице с натрапващи се черти. Когато облаците се разпръснаха, разкриха един от изпосталелите безделници от съня и. После този човек стана баща й — той я гледаше с израз на безсилна жал. Джулия се виждаше на покрива, покрит с намазана с черен катран хартия, как държи мъртвата Кейт. Бедрата я боляха — дясното всеки момент щеше да се схване. Джулия се наклони и успя да опъне единия си крак пред себе си. Мистър Пиго разтърси ръката й неодобрително.

Когато отвори очи, Джулия отново видя мисис Флъд, която се беше смъкнала на мястото си, сякаш спеше. Отворената й уста беше черна и беззъба, по средата на месестата маса на лицето й, покрито от парообразната светлина на косата й. Набитото тяло на мисис Флъд беше като пресовано: „смъкнато“ не подхождаше, защото изглеждаше много напрегната.

— Затворете… очи — каза тя с мазен глас.

Изненадана, Джулия се подчини веднага. Тя чу как тежките боти на мисис Флъд стържеха по пода, после отново се намери на покрива, този път сама с мъжете. Баща й, който беше починал през лятото, когато Магнус и тя бяха в Перигорд, се извърна от нея. Тя започна мислено да му говори, както правеше, когато се чувстваше виновна. Ти беше достоен за уважение, много енергичен човек. Сега си давам сметка за това. Омъжих се за Магнус, защото той имаше твоята сила, защото беше властен като теб, а после разбрах какво оръжие можеше да бъде тази сила. Но аз те обичах, татко, ти знаеш. Щях да дойда на погребението ти, ако знаех, искам да ме извиниш за отсъствието ми, винаги съм те обичала, извини ме, моля те, прости ми за това… Когато думите започнаха да се повтарят, видението изчезна. Сега беше сама на покрива, потисната от атмосферата на аморалност, която цареше там. Всичко беше мръсно, отвратително, низко, порочно. Тя наведе глава. Декорът се превърна в непроницаем мрак, в който падаше. Виеше. Виеше й се свят и изпитваше физическото усещане за бавно падане. Стаята като че ли се беше преобърнала — не се ли намираше сега срещу прозореца, вместо срещу мисис Флъд? Тя устоя на изкушението да отвори очи. Отново си представи бялата чинийка — чиста, без никакъв дефект по цялата повърхност — и запълни мисълта си с тази картина.

Дълго време се чуваше само тежкото дишане на мис Тут и смущаващия шум от ботите на мисис Флъд, които стържеха по пода. Джулия се успокои и се запита какво ли прави и мисли Марк в тъмнината зад тях. Очевидно се беше почувствал неудобно от момента, в който пресече стаята, за да седне до мисис Флъд. Тя сигурно му беше казала нещо, както на Джулия. На какво ли му приличаха те, насядали като малоумни на килима, пред масивния силует на мисис Флъд? Трудно й бе да устои на желанието да обърне глава и да го погледне. Меката ръка на господин Пиго помръдна леко в нейната, връщайки я към предишното състояние.

„А-р-д-х. А-а-р-дх.“ Лекото хъркане, сякаш някой се задушава, идваше безспорно от мис Тут. После Джулия чу проплакване, за което със сигурност беше изпуснато от мис Тут. Сухо хъркане излизаше и от гърлото на мистър Аркрайт. Лили също издаваше някакъв шум, някакво прозрачно, женско шушнене, обикновено дишане, едва-едва съпроводено със звук. Беше учудващо сексуално. Джулия усети, че ръце я дърпат назад, напред и започна да се люлее в ритъма на другите. Краката я боляха, но беше абсолютно невъзможно да спре неудържимото люлеене, за да промени позата си. Все пак се осмели да отвори леко очи и видя като в мъгла главите, които се люлееха напред-назад. Всеки издаваше различен звук, но лек, ритмичен и настойчив. Мис Пинър ръмжеше като раздразнена котка. Пред тях седеше мисис Флъд със сгърчено лице. Ръцете на господин Пиго плуваха в пот. Джулия затвори очи и продължи да се люлее. За да прогони образа на мисис Флъд, та изпразни съзнанието си. Опитваше се да не мисли за нищо. Бързо стана частица от небитието, подтиквана от ритмичното движение.

Кейт се появи — Кейт, обърната с гръб.

Дълбок глас, подобен на жабешко крякане, изплющя „А! Спрете!“ Джулия дойде на себе си, разтърсена от видението за Кейт, издърпа ръката си от тази на мистър Пиго, като продължаваше да държи ръката на Лили, и отвори очи. Мисис Флъд се беше отпуснала с цялата си тежест на възглавничките на дивана, с пурпурночервено лице. Нищо в нея не съответстваше на представата, която Джулия имаше за спиритичния транс: очите й бяха ококорени, а устните й мълвяха конвулсивно: „Спрете! Спрете!“

— Нещо не е наред ли? — промърмори мистър Пиго. Те гледаха как мисис Флъд се бори, без да знаят как да й помогнат. Лили стисна леко ръката на Джулия, за да й подскаже да не става. Лека-полека лицето на мисис Флъд се просветли и очите й се затвориха. Тя се отпусна, изпразнена от цялата енергия, с тежко и неподвижно лице, видимо освободена от всичката власт. Пред очите на Джулия лицето й побеля като платно.

— Свърши се — промърмори тя. Беше възвърнала нормалния си глас, който все пак трепереше леко, както и ръцете й, които тя скръсти на гърдите си, насилвайки се да диша ритмично.

— Свърши? — учуди се мис Пинър. — Но ние току-що…

— Трябва да спрем — каза мисис Флъд с треперещ глас. — Съжалявам, нищо не мога да направя повече. Не мога да стигна до края. — Джулия разбра, че мисис Флъд беше изплашена. — Дайте ми палтото — заповяда тя, като неумело се опитваше да стане. — Това е всичко за тази вечер. Палтото ми, ако обичате. — Тя отново се отпусна на дивана, изтощена, и Джулия с ужас видя сълзи да блестят върху миглите й.

Членовете на групата бяха станали и стояха неподвижни в мрака, разстроени и нерешителни. Само мис Пинър изглеждаше възмутена; докато тя говореше оживено в ухото на мис Тут, Лили се приближи до мисис Флъд.

— Донесете ми палтото — и каза тя, обляна в сълзи.

— Някой да отиде за вода — каза Лили.

При тези думи мис Пинър се откъсна от оживения разговор, докато Джулия остана като парализирана, неспособна да предприеме нищо.

— Какво става — попита мис Пинър. — Какво ви се случи, мисис Флъд?

— Напуснете тази къща — прошепна мисис Флъд, отпускайки се меко на възглавниците, а устата й ритмично се отваряше и затваряше и сълзите продължаваха да се стичат по месестите й бузи.

— Вода — простена тя.

Мис Пинър се обърна с отчаян вид, но, както забеляза Джулия, тръгна не към кухнята, а към банята.

— Страх я е — прошепна Лили на Джулия. — Какво ви каза тя?

Джулия поклати глава. Мисис Флъд се опитваше отново да говори. Като се наведе към нея, Джулия бе залята от зловонен дъх.

— Опасност — произнесе отчетливо мисис Флъд. — Аз съм в опасност. Вие също.

Беше започнала силно да трепери и когато започна да се задъхва, правейки напразни усилия да стане, остра миризма на оцетна киселина облъхна Джулия. Тя обходи с поглед всекидневната, потънала в мрак, над главите на мис Тут, мистър Пиго и мистър Аркрайт, но никъде не видя Марк. Беше напуснал къщата, без да се сбогува.

Викът на мисис Пинър прекъсна мислите й и Джулия остана замръзнала на мястото си, поставила все така ръце върху раменете на мисис Флъд. Мис Тут излезе тичешком от стаята. Мисис Флъд също бе чула вика, тя се сгърчи и затвори очи. Джулия изтича след мис Тут. Като стигна до банята, видя, че мис Пинър лежеше просната на земята, напряко на вратата. Мис Тут държеше главата на приятелката си в ръце. Джулия прекрачи мис Пинър и влезе в банята. Огледалата отразиха кръглото й лице с широко отворени очи, като я правеха ненормално красива и искряща от здраве. После, за миг, тя видя някой да изчезва от обсега на зрението й. Обърна се бързо, но не видя никого. Ако наистина е имало някой в банята, мис Тут трябва да го е видяла. Джулия пак застана пред огледалото и силуетът се появи отново видим само за миг в периферията на зрението й. Както много други хора, Джулия вече познаваше това явление, предизвикано от крайна изнервеност. Не беше по-необикновено от това да ти се счуе, че някой вика името ти на улицата. Сигурно това или нещо подобно бе изплашило мис Пинър. Джулия се приближи към умивалника, за да налее чаша с вода, и видя синята си рокля, която напълно бе забравила, все още накисната в мивката. Водата беше придобила ръждив цвят, но петното си беше там.

4

Когато същата вечер малко след единадесет часа се прибра, Джулия веднага се качи да си легне. Имаше усещането, че до края на живота си няма да престане да се страхува — и нейното безпокойство се дължеше наполовина на факта, че не може да определи извора на този страх. Заедно с Лили изпратиха мисис Флъд с такси до тях. След като минаха по сиви, окаяни уличи, които толкова приличаха на улиците от съня й, стигнаха до едно задънено отклонение — на Майл Енд Роуд, където се намираше кооперацията на мисис Флъд. Всички улични лампи бяха счупени и стъклените парчета проблясваха върху мръсните тротоари. Шосето също беше осеяно с парченца от фарове на коли, приличащи на зеленикави камъчета. Една осветена табела над входа на зданието, в което живееше мисис Флъд, осведомяваше, че сградата от сив бетон, приличаща на затвор, представлява заедно с няколко други подобни, резиденция на име „Бастон“. Отпред банди от юноши с разрязани на коленете дънки тичаха и крещяха. Някои от тях се спряха, когато видяха таксито да пристига. Като познаха мисис Флъд, започнаха да крещят: „Мръсна, стара вещица! Мръсна, стара вещица!“. Мисис Флъд не продума в колата през целия път, макар че Джулия на два пъти я попита какво точно се беше случило и какво беше видяла. Възрастната жена упорито беше стиснала устни. Бандата млади хулигани я изплаши още повече и тя отказа да напусне таксито. Лили, която беше седнала откъм страната на пътя, слезе. Изненадани, момчетата млъкнаха за момент. Но след малко подновиха присмехулните си викове, като този път взеха Лили за мишена. Тя просто не им обърна внимание и с помощта на Джулия успя да убеди мисис Флъд да излезе от колата. След като помолиха шофьора да ги почака, двете жени съпроводиха мисис Флъд до двора на сградата, следвани на разстояние от няколко юноши, които крещяха като обезумели.

— Тук — каза мисис Флъд, като посочи една врата. Тя живееше на приземния етаж и това не изненада Джулия.

Джулия й помогна да прекоси малкото аскетично жилище до спалнята, където един прашен папагал спеше в клетката си. Стаята, малко по-голяма от шкаф, побираше тясно легло и миниатюрен гардероб. По белите стени бяха окачени кръстове, карти на небесния свод и десетина любопитни малки картини, които Джулия едва забеляза. Лили беше отишла в кухнята, за да провери дали няма да се намери нещо, което да даде на мисис Флъд, а Джулия помогна на старата жена да си легне и се наведе да изуе ботите й. Докато се опитваше да развърже възлите, усети една силна, груба ръка върху тила си.

— Вървете си — изкряка мисис Флъд.

— Исках само да ви помогна — каза Джулия, като вдигна очи към сбръчканото лице на мисис Флъд. Мислеше си дали тя няма някакви проблеми със сърцето.

— Не. Искам да кажа, напуснете тази страна — избоботи мисис Флъд, чийто дъх вонеше като на лешояд. — Върнете се в Америка. Там… където е… вашето място. Тук е опасно. Не оставайте.

— Опасно? Тук, в Англия?

Мисис Флъд закима силно с глава, сякаш трябваше да накара някое умствено изостанало дете да я разбере, после се отпусна върху възглавницата.

— Заради това, което ми казахте ли? Какво видяхте?

— Едно дете и един мъж. Бъдете предпазлива. Може да ви се случи нещо.

Тя затвори очи и започна шумно да диша през устата. Джулия, която се беше втренчила в стената пред себе си, изведнъж забеляза, че гледа една гравюра от Кийн.

— Този мъж моят съпруг ли беше? — попита тя.

— Това е вашата къща — каза мисис Флъд. — Трябва да заминете.

Повдигна отново масивното си лице към Джулия и хвана ръцете й.

— Чуйте ме! Аз се преструвам. Аз си измислям разни неща. Заради другите. Мистър Пиго. Мис Пинър. За да не ги разочаровам. Но не за всичко. Трансценденция… всички тези истории — лъжа, това е лъжа. Но аз виждам някои неща. Аурата — това е реалност. Аз ги хипнотизирам, ако искат. Сега се страхувам. Видях един мъж и едно малко момиче. Вие сте в опасност заради тях. Аз също. В опасност. Те са лоши. Злокобни.

— Този мъж моят съпруг ли беше?

— Заминете — простена мисис Флъд. — Умолявам ви.

— Моля ви, мисис Флъд, кое беше това момиче? Трябва да ми кажете.

Старата жена се обърна настрана като стенеше. От тялото и се носеше миризма на развалено.

— Заминете — каза тя пак.

На връщане в таксито Лили поиска да разбере какво се беше случило.

— Тя беше напълно изплашена! Какво ви каза?

— Не съм сигурна, че разбрах добре — отговори Джулия в своя защита.

Малко след това шофьорът на таксито трябваше да признае, че се е объркал и те обикаляха по черни, потискащи улици, преди отново да намерят пътя. Джулия също слезе на Плейн Три Хаус и плати курса, въпреки протестите на Лили — това й коства почти всички пари, които носеше в себе си. Тя се прибра, като мина покрай парка. Гласове и смях долитаха от мрака отвъд затворените решетки.

Като пристигна вкъщи обиколи всички стаи, без да знае какво точно търси, и не намери нищо. Повечето лампи бяха светнати и къщата изглеждаше празна и изоставена, като че ли никой не живееше в нея. Полупразните чаши от шери сякаш бяха залепнали по масите. Една от тях се беше обърнала и на килима имаше тъмно петно с неправилни очертания. Без съмнение заради това, което й бе казала мисис Флъд, къщата й се стори недоброжелателна — „злокобна“ — тази необичайна дума, с която си беше послужила старата жена.

Докато минаваше през необитаемите стаи, в които мебелите бяха покрити с калъфи и където сякаш се беше настанила празнотата, Джулия се почувства изпразнена от същност; търсеща не знам какво, не знам къде. Тези прашни стаи, където нищо не беше докосвано от много дълго време, бяха вледенени от самота. Тя провери радиаторите и установи, че тук те бяха изключени. Къщата представляваше голяма и силна конструкция, която я отхвърляше, противопоставяше се на нейното натрапване, отказваше да й се подчини. Джулия много силно усещаше тази непримиримост. Повече от всякога имаше впечатлението, че живее в една голяма илюзия, че животът й се беше превърнал в пешка. Навън могъщи сили чакаха да дойде техният миг: един мъж и едно дете.

Обезсърчена тя се качи в своята прегрята стая, която пораждаше чувство на клаустрофобия. Съблече се бързо и хвърли дрехите си върху един стол; преди да си легне, провери радиатора. Беше включен. Джулия чудесно си спомняше, че го беше изключила вечерта, преди деня, в който дойде Марк. Оттогава не го беше пипала със сигурност. Сложи ръка върху радиатора — беше толкова горещ, като че ли никога не е бил спиран. Това означаваше, че е бил включен през цялата нощ, защото тези акумулиращи апарати не работеха през деня. Дали наистина беше проверила снощи? Прокле лошата си памет. Но последната нощ Магнус бе влизал в къщата. Дотам ли беше стигнал да се забавлява да включва парното? В края на краищата защо не, след като беше счупил една ваза и действаше така брутално, както онези хулигани, които тероризираха мисис Флъд. Когато бе ядосан, Магнус беше способен на всичко. Тя още веднъж спря парното и се запъти да си легне, но промени намерението си и потърси лепенка, с която да задържи копчето в положение „изключено“.

Макар самата мисъл за това да я караше да потръпне, тя трябваше да срещне Магнус, както и да изясни чувствата си към него. Какви точно бяха тези чувства? Джулия веднага се почувства на нестабилния край на пропаст. Нейната представа за това кое е нормално и кое не, й се стори несигурна; много добре съзнаваше, че привидното й спокойствие беше артистична поза. Малко по-надълбоко се криеше ужасът — отвратителното нещо, което обитаваше пропастта, на чийто гръб се клатеше тя. Представата за това как Магнус убива Кейт, мушкайки нож в гърлото й, можеше да изникне всеки момент със същата сила, както преди да влезе в болницата, където я бяха обезчувствили с помощта на лекарства. Дори тогава я измъчваха сънища наяве. Стотици пъти, хванала рамката на леглото, си беше представила как хваща ръката на Магнус, за да извие ножа към собственото си гърло. Да умре заради Кейт, да! Тя с радост би умряла заради Кейт. Вместо това беше присъствала безучастно на най-нескопосаното от всички убийства. Магнус бе незаличимо свързан с този ужас — ужас, породен от празнота, апатия и невъзвратима загуба, от лъжа, от едно празно и лишено от смисъл съществуване: да, точно това беше — смъртта, и тя сякаш бликаше дори през стените на тази къща.

Едно дете и един мъж. Кейт и Магнус. Мисис Флъд ги беше видяла. Какво още беше казала, преди да изпадне в транс? Ставаше въпрос за омраза и завист, това, което правеше едно създание „злокобно“. Кейт присъстваше. Присъстваше зад налудничавите вмъквания на Магнус. Неумолимо. Логиката я водеше неизбежно към това необосновано заключение. Джулия започна да се клати на леглото, стенейки. Вече не се владееше. Отново се появи картината на бездната, по чийто ръб тя вървеше толкова предпазливо като събаряше камъни и парчета земя, които се разпадаха по време на дългото падане. Кейт също беше там. Мисис Флъд беше видяла Кейт. Магнус беше като в някакъв сън, обсебен от Кейт и представляваше огромна опасност за съзнанието на Джулия.

Не можеше да заспи, неспособна да овладее мислите си, затова запали нощната лампа. Направи усилие да изпъне ръце покрай тялото си; дланите й докосваха чаршафа. Пое дълбоко въздух на два пъти, за да се отпусне. Трябваше да говори с мисис Флъд… Ако се налагаше на всяка цена да напусне тази къща, за да избегне опасността, която представляваше Магнус, беше в състояние да го направи. За момента и дума не можеше да става да спи, но не искаше да напусне тази стая. Това беше нейната стая. Ако нещо я прогонеше оттук, тя щеше да напусне къщата.

Джулия обърна глава и погледна книгите, наредени на малката етажерка до леглото. Беше приключила с романа на Соул Белоу и й оставаше да прочете „Воденичният камък“ от Маргарет Драбъл, „Досиетата на Белия дом“, „Златният бележник“ от Дорис Лесинг и „Замъкът на еднорога“ от Айрис Мърдок. Всичко това беше прекалено възбуждащо за съзнанието й в този момент. Кейт и Магнус… Намеците и предупрежденията на мисис Флъд рисуваха една чудовищна възможност: съзнанието на Кейт я ненавиждаше и си служеше с гнева на Магнус, подхранваше го, измъченото съзнание на Кейт бродеше из тази къща… И всичко това беше реално. Тя го изживяваше.

Трябваше също да се обади на мисис Пинър. Тя беше в такова състояние преди тръгването си, че не можа да й опише какво беше видяла в банята.

В този миг Джулия забеляза една друга книга, която скоро беше сложила на етажерката, наполовина скрита сред купчината джобни книги. Беше „Кралският град Кенсингтън“, подаръкът на Лили. Трезви и разумни факти, няколко анекдота, цветни картинки — точно това, което й трябваше — идеално сънотворно. Сложи тежкия том пред себе си и започна да го разгръща, четейки мимоходом някои пасажи.

Важни личности живели в Кенсингтън през XVIII век… Кенсингтън, селище… Политическа история на кралския град… (Градините на Кенсингтън)… Принцовете на търговията… Знаменитият мистър Прайс, обесен заради кражба на куче… След като прочете тъжната история на мистър Прайс, Джулия обърна страницата и попадна на заглавието: „Престъпления, фантоми и къщи, обитавани от духове“. Обърна няколко страници, като реши, че е по-добре да не чете подобна глава, но любопитството й надделя и тя започна отначало. Най-напред й се стори, че няма нищо по-увлекателно от списъка на видните личности в началото на главата. Авторът беше издирил известен брой истории за обитавани от духове къщи и ги беше разказвал с простичък, цветист стил. Призракът на една монахиня без глава в един „чифлик“ в Лексам Гардънс; две сестри, които се самоубили в една къща на Пемброк Плейс и които виждали след това да се разхождат хванати за ръка по време на пълнолуние; „бащата на семейството“ от Едуардс Скуеър, който през 1912 година, обсебен от духа на своя луд прадядо, се обличал екстравагантно според модата от миналия век и стигнал дотам, че убил всичките си деца. Джулия четеше с отегчение тези истории. После едно изречение и един адрес я накараха да подскочи:

„Едно от най-ужасяващите и смущаващи убийства в Кенсингтън бил случаят с Хедър и Оливия Ръдж, които живели на Илчестър Плейс 25. Една от последните жени, осъдени на смърт във Великобритания, Хедър Ръдж, американка, купила къщата на Илчестър Плейс от архитект, който я построил за себе си през 1927 година, но трябвало да я напусне две години по-късно поради семейни проблеми. По онова време мисис Ръдж, разделена със съпруга си, имала репутацията на блестяща и до някъде твърде свободна в държанието си компаньонка. В действителност в нейните среди често я смятали за «прахосничка». (Еда Ролф даваше да се разбере, че е имала слабост към красивите младежи и богатите бизнесмени от Сити.) Един от нейните съвременници, автор на сборници от сладникави стихотворения и на поредица «възпитателни» романи, който имал известен успех, я беше описал по следния начин: «Малко лице, с изключително живо изражение, в което красотата и алчността се сливаха по тревожен и фатален начин. Суета, разбира се, но ние намирахме в нея неотразим чар.» Раждането на едно момиче дванадесет години след покупката на къщата, по време на войната не навредило кой знае колко на кариерата й на компаньонка, вече доста позападнала. Моралът на тази богата и вече не много млада плей-гърл, чиято известност била отминала от шест-седем години, не интересувал вече никого, освен ограничен брой хора.

Събиранията обаче продължили, по-рядко и със значително по-малък блясък отколкото в миналото, после напълно престанали. До 1950 година не се чуло нищо повече за Ръдж. През тази година името на Оливия Ръдж — тогава на девет години — било споменато по повод на смъртта, причинена от задушаване в Холанд парк, на едно дете на четири години — Джефри Брейдън от Аботсбъри Клоуз. В деня преди неговата смърт група от десетина деца, която пресата веднага нарече «малките терористи от Холанд парк», очевидно ръководена от Оливия, измъчвали малкия Брейдън. Според един от пазачите на парка на другия ден Оливия и още няколко деца отново преследвали и малтретирали малкия Брейдън. Тогава пазачът разпръснал децата и посъветвал Брейдън да се прибере вкъщи. По-късно, на връщане в тази част на парка, той открил трупа на малкото момче в храсталаците до една стена. Интересът на обществото и на полицията се отвърнал от бандата деца, когато се разбрало, че над малкия Брейдън е извършено насилие преди да умре. Впоследствие заради това убийство бил обесен един скитник.

Два месеца след екзекуцията на скитника, Хедър Ръдж се обадила в полицейския участък в Кенсингтън, за да признае че е убила дъщеря си. Когато пристигнали полицията намерили Оливия в леглото, смъртоносно намушкана. В рапорта на съдебния лекар било отбелязано, че по тялото има следи от петдесетина рани. Мисис Ръдж веднага била задържана и това я предпазило от тълпите журналисти. Убийството на Оливия Ръдж веднага излязло на първа страница в жълтата преса и това разкрило много подробности от миналото на майката на Оливия — («Секс-кралицата на висшето общество убива дъщеря си»). Хедър била призната за виновна в убийство и осъдена на смърт. Впоследствие присъдата била заменена с доживотен затвор.

Някои въпроси никога не получиха отговор. Защо Хедър Ръдж беше убила дъщеря си? Защо присъдата й беше смекчена? Съществуваше ли някаква връзка с убийството на Джефри Брейдън, година преди това? Пресата не пропусна да го отбележи. Вестниците се бяха захванали с аферата и писаха, че Хедър Ръдж била тласната към лудост от дъщеря си; някои отидоха чак дотам да твърдят, че Оливия е предизвикала майка си, като й разкрила това, което знае за убийството на Брейдън — тогава Хедър трябва да е решила, че не може да я остави да живее повече. По-късно Хедър, която вече беше представяна като жертва, беше обявена за душевно болна от комисия експерти. Понастоящем тя е възрастна жена и живее затворена в една частна психиатрична клиника в Съри. Въпросите остават открити. Хедър Ръдж ще отнесе в гроба тайната за това каква роля е играла дъщеря й Оливия в убийството на малкия Брейдън. Забравена от хората, с разстроен разум, Хедър Ръдж вече е само един жив призрак“.

Първата мисъл на Джулия, когато свърши да чете, беше непринудена: ето всъщност откъде идват тези огледала. От Хедър Ръдж — с тези нейни луди приеми и младите й любовници, а не от почтените МакКлинтъкови. Но секунда по-късно тя вече беше взела решение да открие всичко, което е възможно за Хедър и Оливия Ръдж. Това беше жизнено необходимо. Тя препрочете бързо двете страници текст, после ги прочете трети път, бавно и внимателно. Еда Ролф никъде не казваше направо, че Оливия Ръдж е убила малкия Брейдън или че е присъствала на убийството му: върху какво тогава се основаваше това скрито обвинение? Джулия се замисли как би могла да се осведоми за аферата Ръдж. От вестниците, разбира се. В Бритиш Мюзиъм или дори в някоя квартална библиотека би трябвало да имат всички вестници на микрофилми. Беше ли още жива Хедър Ръдж? Тя погледна първите страници на книгата, за да види кога е била отпечатана. Беше издадена от Лампок Прес през 1969 година, следователно преди пет години. В такъв случай много възможно беше тя да е все още жива („… една частна психиатрична клиника в Съри“). Как да открие името на тази клиника? Хедър Ръдж беше живяла в тази къща, бе спала в тази стая, тялото й бе заемало същото пространство. Джулия сякаш се въртеше във времето; времето беше деформирано, подвижно, несигурно — миналото й се надигаше около нея, подобно на отровен газ.

Стана внезапно, с разтуптяно сърце. Може би Хедър Ръдж беше промушила Оливия в същата стая! Оливия е умряла от същата смърт, както и Кейт, с бликаща кръв, която сякаш желае единствено да напусне живото тяло, изтичаща на това място, тук в един отдалечен отрязък от времето… В паниката си Джулия трябваше да се спаси, да избяга.

Не, това не можеше да бъде вярно. Тази стая вероятно беше стаята на Хедър, а Оливия е заемала някоя от по-малките стаи на коридора — сигурно там е извършено убийството.

Защо ли се интересувам толкова от тази история, от тези хора? — се запита Джулия и веднага намери отговор: защото това би било някакво обяснение.

Джулия се беше разсънила напълно, като че ли току-що бе изпила три чаши кафе. Искаше й се да се обади на Марк, да види Лили; искаше също да се обади на Еда Ролф, за да я попита за името на клиниката, където Хедър Ръдж беше затворена от двадесет и четири години. Но Хедър Ръдж присъства тук — каза си Джулия, тя е част от характера на тази къща и все още живее тук, слиза и се качва но стълбите, шумолейки с роклята си, отмята покривката на леглото, тича към вратата, за да посрещне някой приятел или любовник — затворена в една сфера на времето. Всеки момент съществува паралелно с друг момент. Но защо мис Пинър беше припаднала? Какво бе видяла?

Вместо отговор от приземния етаж се чу леко потропване. Този шум тя вече беше чувала веднъж, когато, сгушена зад пердетата, забеляза неподвижния силует на Магнус в градината. Шум от нещо, което е навън и което иска да влезне. Джулия си даде сметка за парадоксалния факт, че сега Магнус я плашеше по-малко, отколкото преди да прочете историята за Хедър и Оливия Ръдж — Магнус все пак беше от плът и кръв. Около нея живееше миналото на къщата, ехо от нейното собствено минало. Джулия продължи да лежи и да слуша шума, който наподобяваше леко почукване по френския прозорец. След няколко минути тя взе „Досиетата на Белия дом“ и чете упорито два часа, почти до средата на книгата, преди да потъне в сън, без дори да е изгасила светлината. Шумът, търпелив и настойчив, продължи да отеква в къщата.

Окъпана в пот, тя сънува Кейт.

Два часа по-късно Джулия се събуди с усещането, че току-що са я докоснали — не, че са я погалили. Лампата светеше. Тя протегна ръка, за да я изгаси. В стаята беше още по-топло, отколкото когато се прибра; цялото й тяло беше обляно в пот. Завесите падаха тежки и неподвижни. В тази стая въздухът не се обменяше, а стоеше на едно място, топъл и плътен. През пердетата се виждаше небето, по-светло от стаята. Джулия още усещаше върху одрасканата си дясна страна спомена от допира на нежно галеща ръка. Беше съвсем лек, съблазнителен, успокояващ допир. Разбира се, в стаята нямаше никой друг; тя си беше измислила тази милувка, в отговор на някаква нужда.

Джулия се зави отново в чаршафите и се опита да се отпусне. Долу шумът бе спрял — Магнус не беше успял да я накара да излезе от стаята си и да броди из къщата и се беше прибрал в къщи. Поне този път бе претърпял неуспех. Джулия затвори очи и скръсти ръце върху стомаха си. Може би Хедър Ръдж бе кърмила Оливия в тази стая, говорейки й като на бебе… Може би мисис Флъд бе видяла Хедър да се отнася грубо с дъщеря си. Едно такова събитие не престава да се връща към мястото, където се е случило, да се отразява там… Мисълта на Джулия се понесе свободно. Тя чу няколко такта музика: един голям оркестър, като че ли свиреше по радиото — после това изчезна, както всичко останало. Веднага потъна в сънища, които нищо не отличаваше от сънищата наяве. Отново я погалиха. Отстрани на нейните ръце, други ръце я докосваха нежно, настойчиво. Малки ръце, които леко се спускаха по тялото и. Те се спираха, после отново продължаваха милувките си. Джулия видя Кейт до себе си. Милувките бяха като музика — нежни, подвижни, на няколко нива. Джулия се почувства безкрайно успокоена, безкрайно утешена. Малките подвижни ръце бяха подобни на езичета, които я ближеха. Тя се отдаде на това утешение. Подхранени от продължителните милувки, откъси от сънища преминаваха през съзнанието й. Бяха седнали с Марк на сивото канапе и си казваха думи, които тя не можеше да чуе. Марк държеше ръката й. Тя плуваше в басейн с топла вода, толкова топла, като в баня. Не носеше бански костюм, водата се плъзгаше по тялото й като олио. Кожата й дишаше. Слънцето над нея беше силно. Милувките пробягваха леко по тялото й, което се отваряше. Марк и Кейт. И изведнъж — рязко и шокиращо — нищо друго освен Кейт.

— Не — простена тя и гласът й я накара да изплува от сън. — Не!

Още чувстваше последния допир на ръката, плъзгаща се между бедрата й: едновременно беше уплашена, повдигаше й се и беше възбудена. Събуди се напълно.

Беше сънувала Кейт. Нещо ужасно ли беше сънувала? Проследи шумоленето на роклята на Хедър Ръдж, която слизаше на пръсти по стълбите. Сега мисълта за Кейт я плашеше. Тя осъзна колко много трябва да я мрази Кейт. Беше затворничка на едно ужасно раздвоение, тялото й беше поело пътя на освобождаването, съзнанието й беше вцепенено от нещо, логически необяснимо. Почувства се осквернена завинаги и бавно плъзна ръката си към онази част на своето тяло, която се нуждаеше да бъде докосната още веднъж. Чувстваше се подобно на измъчения жив призрак на Хедър Ръдж. Тялото й имаше мирис на траур и на провал, на напразни усилия.

На следващата сутрин набра с трепереща ръка номера, който Роза Флъд и беше оставила. За пръв път в живота си пиеше алкохол сутрин — една голяма глътка чисто малцово уиски с вкус на пушек, което се насили да преглътне още докато беше по пеньоар. Веднага изпита желание за повторна глътка. Внезапното загряване, приятното отпускане, притъпеното съзнание предизвикаха обезпокояващото усещане, че отново се намира в болницата, няколко секунди след сутрешната инжекция. Сега знаеше защо някои хора пият сутрин; беше по-добре; отколкото закуска. Побърза да затвори бутилката и се отправи към телефона — отстрани стоеше бялата визитна картичка, която й беше дала мисис Флъд.

Представи си как телефонът звъни в стерилната белота на малкото жилище на мисис Флъд. Иззвъня шест пъти, седем пъти, но никой не отговори. Дали все още беше там, охранявана от своя женски папагал и от големите сантиментални очи от гравюрата на Кин? Беше абсолютно наложително да говори с нея: какво ли щеше да й каже или да й признае, след като Джулия вече знаеше историята на Хедър и Оливия Ръдж? На десетото позвъняване някой вдигна слушалката.

— Да? — чу се гласът на млада жена.

— Бих искала да говоря с мисис Флъд. Роза Флъд. Обажда се Джулия Лофтинг.

— Един момент. — Джулия чу приглушени гласове; младата жена беше прикрила слушалката с ръка, за да говори с някого.

— Леля ми казва, че не може да говори с вас.

— Зле ли се чувства? — попита Джулия.

— Зле? Вие би трябвало да знаете по-добре от мен. Вие сте я довели вкъщи. — Младото момиче говореше с такъв акцент, че на Джулия й беше трудно да я разбере. — Вие и онази банда откачени сте я довели до това състояние.

— О!

— Точно така, вие и тези другите смахнати. Може би мислите, че това е добре? Бедната жена дори не взима пари, за да забавлява вашите развратници…

Един друг глас се чу на по-заден план и жената отново покри слушалката.

— Кажете й, че имам новини — настоя Джулия. — Ужасно е важно.

— … тя казва, че има новини… Сигурна ли си? Наистина ли искаш?

Миг по-късно се чу гласът на мисис Флъд:

— Аз съм — каза тя, като се владееше с голямо усилие.

— Джулия Лофтинг е. Как сте, мисис Флъд? Много се притеснявах за вас.

— Запазете притесненията за себе си. Какво искате да ми кажете?

— Ето какво, мисис Флъд. Случайно прочетох в книга за Кенсингтън една история, която засяга моята къща и на всяка цена трябва и вие да знаете. Чувате ли ме, мисис Флъд? Чувате ли ме, мисис Флъд? Тази къща принадлежала на някоя си Хедър Ръдж, американка, която имала дъщеря на име Оливия. И тя убила дъщеря си, намушквайки я с нож. Моята собствена дъщеря умря по същия начин — тя се задушаваше, мъжът ми искаше да й спаси живота, но вместо това я уби. Другото момиченце е било убито в тази къща, преди повече от двадесет години. Това ли видяхте вие? Това ли е видяла мис Пинър в банята?

— Нямам представа какво е видяла мис Пинър — каза мисис Флъд.

— Мисис Флъд, би ли било възможно… възможно ли е моята дъщеря да се връща и да ме обсебва? Да се опитва да ми стори нещо лошо? Това ли искахте да кажете онази вечер? Опита ли се тя да ви навреди? Дъщеря ми играе ли някаква роля във всичко това? — Истерични сълзи напираха в гърлото ий и тя спря, за да се успокои. — Нищо ли не можете да направите, за да ми помогнете, мис Флъд?

— Върнете се във вашата страна.

— Не можете ли да ми кажете какво видяхте?

— Абсолютно нищо не съм видяла.

— Все пак вие казахте… едно дете и един мъж. Кейт и Магнус.

— Нищо не съм видяла. Мис Пинър е една стара глупачка и тя също нищо не е видяла. Идете си от тази къща, заминете от тази страна. Ето всичко, което мога да ви кажа.

— Моля ви, мисис Флъд, не затваряйте. Аз много размишлявах и за толкова неща искам да ви попитам. Как… как хората от миналото действат посредством хората от настоящето? Как успяват мъртвите да контролират живите? Възможно ли е?

— Вече ви казах — отвърна мисис Флъд. — Губите ми времето. Довиждане.

— Вие говорихте за омраза и завист — побърза да каже Джулия.

— Значи си спомняте. Понякога те взимат предмет, който ви принадлежи, и ви дават нещо в замяна. Това помага на злите духове. Но силните духове нямат нужда от помощ, мисис Лофтинг. Оставете ме на мира, ако обичате.

Тя затвори и Джулия задържа слушалката до ухото си, докато чу сигнала свободно.

Затвори с намерение да се обади отново, но точно в този момент телефонът иззвъня.

— Да? — каза тя тихо.

— Ще те намеря — прогърмя дълбокият глас на Магнус. — Не можеш да ми избягаш, чуваш ли? Чуваш ли ме, Джулия?

Джулия затвори. Отстрани, малко зад нея, сякаш някакъв силует се отдалечи бързо, точно на границата на полезрението й. Тя се извърна живо, със спрял дъх. Нямаше никой. „Кейт“, прошепна тя. „Не, Кейт, моля те“.

Джулия отиде за чаша вода в кухнята и ужасена отстъпи щом отвори кранчето. Оттам бликна кафяв и зловонен поток. Джулия поднесе ръка към устата си, после затвори кранчето. Имаше метален мирис, на стари, мръсни монети. След малко тя пак го отвори, за да види какво става: започна да тече същата течност, пълна с мехури. Джулия трескаво завъртя кранчето, за да спре вълната от смрад. За щастие под мивката имаше дузина бутилки с минерална вода; тя отвори една и си наля пълна чаша. Водата имаше невероятно чист и мек вкус. Докато пиеше Джулия осъзна, че едва-едва не повърна. Стомахът й още се свиваше от миризмата, която се надигаше от мивката.

Физическото й неразположение й напомни по асоциация една подробност: през нощта, когато влезе в къщата през малкото прозорче на банята, изгуби обувките си, които паднаха отвън. В градината, където Магнус сигурно ги беше намерил. „Взимат и дават“ — беше казала мисис Флъд. Практически всичко, което притежаваше, беше получила от Магнус. Тя носеше халката си; той й бе купил обеци, висулки, колиета; дрехи. Ако трябваше да се освободи от всичко, което идваше от Магнус, Джулия би се оказала почти гола.

Колко време обувките й бяха стояли отвън? Три нощи и два дни. Може би все още бяха под прозореца на банята. Отразявана от розовите огледала, тя освободи прозореца и го повдигна, после се изправи на пръсти и се наведе навън. Видя бели и жълти цветя, отчасти стъпкани и със счупени дръжки, набити в калната земя. От обувките нямаше и следа. Джулия се наведе още веднъж, като се хвана за зидарията на прозореца, но пак не ги видя. Бяха изчезнали. Някой ги бе взел. Беше като доказателство, като заключение. Един мъж и едно момиченце. И те й желаеха злото.

В продължение на един дълъг момент Джулия обикаляше из банята, загубила всякакъв контрол върху движенията си. Осъзнаваше, че издава някакво ужасно ръмжене, което не можеше да спре; то беше препращано и увеличавано от покритите с огледала стени. Трябва да престана да правя това… Направи усилие да седне на земята. Звукът сега идваше на тласъци, после се концентрира в гърлото й, където можеше да го овладее. Забеляза, че й бяха потекли лиги и си изтри устата и брадичката.

Хвърли празен поглед около себе си. Видя, че е седнала с втренчени очи и отворена уста близо до ваната. В розовите огледала лицето й изглеждаше изпито и ориенталско. Магнус беше взел обувките.

Стана мъчително като се залови с две ръце за мивката. Синята рокля все така киснеше в локва с ръждив цвят. Тя видя кървавото петно, което се беше увеличило. Сега бе дълго най-малко десет сантиметра. Джулия вдигна запушалката и изцеди мокрия плат, докато мръсната и миришеща вода се изтече.

Не беше в състояние да мисли, но знаеше, че трябва да унищожи синята рокля и тази убеденост, която проряза мисълта й, внезапно се трансформира в действие. Трябваше да изгори роклята.

Взе я, отиде да потърси кибрит в кухнята и продължи чак до дневната. Хвърли роклята в огнището на камината и драсна една клечка, която доближи до един почти сух край на тъканта. Не стана. Опита отново. Този път тънката материя се възпламени, като почерняваше и се сгърчваше. В стаята се разнесе остра миризма. Почти половината от роклята бе унищожена, мирис като от изгоряла кожа, изпълни дневната, но Джулия почти не го усети. Опита се да изгори останките с други клечки кибрит, но платът почерняваше, без да се запали.

Забеляза „Гардиан“-а от сутринта на масата, близо до канапето, отиде да го вземе и пъхна смачканите страници на вестника под роклята. Като повдигна мокрия и полуизгорял парцал, в който се бе превърнала тя, видя петното от кръв напряко на шева, голямо и с ръждив цвят. Побърза да хвърли запалени клечки върху вестника. Кълба от мазен, жълтеникав дим се извиха от хартията. Джулия продължи да хвърля горящи клечки, но мокрият плат отказваше да се запали. Ръцете й бяха почернели от пепелта.

Джулия прекрати напразните си усилия и отиде в кухнята да потърси найлонов плик за боклуците. Помагайки си с малката лопатка, тя натъпка пепелта и почернялата гъбеста тъкан в плика. Завърза го и го отнесе в алеята край къщата.

Беше изненадана от слънчевата топлина. Изтеклите трийсет минути — или час? — сякаш й бяха наложени от някаква външна воля. Беше обзета от някакво несъзнателно и неудържимо отвращение. Джулия усети пулсът си да се успокоява; нормалните й усещания се възвръщаха. Светлината открояваше милиони стръкчета трева, слънчевата топлина проникваше в косите й. Започна да диша по-бавно, когато забеляза, че се задъхва. Това нещо в найлоновия плик: тя трябваше да го унищожи, като че ли се отнасяше за живо същество. Когато хвана плика, отново бе обхваната от отвращение. Побърза да го хвърли в кофата за боклук и грижливо затвори капака. Широки следи от пепел бяха изцапали плисираната й рокля. Имаше също и по краката. Джулия се задъхваше, сякаш беше тичала.

Когато Магнус се нахвърли върху нея по телефона, сякаш чрез някаква черна магия, тя загуби напълно способността да разсъждава. Дори не си спомняше това, което каза, а само ефекта от думите му. Заплашителни думи. Той притежаваше обувките й. Джулия изтича да се скрие под топлия подслон на къщата.

Двадесет минути по-късно имаше ново посещение. Една млада жена стоеше пред нея — съседката й от номер 23. По-ниска от Джулия, с късо подстригани коси, като на Лили, с плахо и усмихнато лице с цвят на мляко, по което едва започваха да се появяват първите бръчки. Името й беше Хейзел Мюлино. От първите й думи („Съжалявам, че ви притеснявам в този момент“), Джулия осъзна, че стои пред нея с изцапана рокля и почернели ръце. Същото се отнасяше и за лицето, ако се съдеше по погледите на мисис Мюлино. Джулия беше мръсна от главата до петите; тя скри ръце зад гърба си.

— Изглеждате толкова заета… Сигурно съм избрала неподходящ момент. — Тя се усмихна.

Въпреки всичките си усилия да изглежда нормално, Джулия не се сети дори да я покани да влезе.

— Не, изобщо не съм заета, уверявам ви — каза тя, като се проклинаше, че така преиграва.

— Вижте, помислихме си, че трябва да ви попитаме… да ви осведомим — поправи се мисис Мюлино, преди да добави — И, разбира се, искаме да се запознаем с нашата нова съседка.

— Благодаря.

— Не разбрах много добре вашето име. — Джулия не се беше представила.

— Джулия Лофтинг.

Хейзел Мюлино се повдигна леко на пръсти и се опита да надникне във вътрешността на къщата.

— Канадка ли сте? Опитвам се да установя акцента ви…

— Американка съм, но живея в Англия от много години.

— Това обяснява защо акцентът ви не е изразен.

— Признавам, че никога не мисля за това — каза Джулия. — Предполагам, че се променя непрекъснато. Мъжът ми винаги казваше, че говоря като земеделски работник от Айова, докато аз в живота си не съм стъпвала в Айова. Той също, впрочем. — През цялото време на разговора тя чувстваше острата миризма от изгорелия плат: десет минути непрекъснато беше махала с вестник във всекидневната, за да направи течение, но миризмата оставаше — като че ли бе изгорила котка.

Мисис Мюлино изглеждаше малко разсеяна от тази шега.

— Както ви казах в началото — продължи тя — помислихме, че ще бъде добре да ви осведомим. Миналата нощ съпругът ми видя един мъж пред вашата къща.

Джулия се стъписа:

— Към колко часа?

— Било е в десет часа, когато той се връщал от работа. Като всички издатели той работи до много късно. После, към десет и половина, съпругът ми погледнал през прозореца и ви видял да се връщате в къщи. Мъжът все още бил там. Пери каза, че нямал вид на престъпник, но бил застанал няколко къщи по-надолу, близо до дървото, което се намира пред Армбръстър, 17. Понеже любопитството му било събудено, Пери продължил да наблюдава мъжа. Когато сте се прибрали, той отново се приближил до вас. После пресякъл и гледал къщата ви, сякаш я охранява. Пери каза, че е останал така поне един час. Разбира се, няма закон, който да забранява на някого да гледа една къща, но изглежда странно. Мъжът ми ме попита дали трябва да се обади в полицията. Аз му казах, че ще говоря с вас. Така че сте предупредена, ако той се върне пак. Надявам се, че не ни смятате за… недискретни.

— О, не, съвсем не — каза Джулия. Миризмата на изгоряла котка се усещаше още по-силно и тя видя, че Хейзел Мюлино също я долови. Дребната жена със светло кремав тен я погледна странно и отстъпи една крачка.

— Почиствах малко — каза Джулия. — Знам, че видът ми не е за пред хора…

— Не. Искам да кажа да, разбира се. Но тъй като онзи мъж остана тук толкова дълго време, исках да го знаете. Надявам се, не смятате, че сме постъпили лошо, като не повикахме полиция…

— Това беше съпругът ми — каза Джулия. — Мисля, че ме наблюдава. Дори съм сигурна.

— Наблюдава ви?… — Изражението на Хейзел Мюлино показваше абсолютно неразбиране.

— Той не живее тук — обясни Джулия, като почувства, че затъва в блато от обяснения, без да знае как да ги избегне. — Купих къщата за себе си, разбирате ли. Не искам да го виждам — той ми досажда, обажда ми се по телефона. Мисля дори, че една нощ се беше вмъкнал в къщата.

Сега лицето на мисис Мюлино изразяваше шокиращо неодобрение.

— Моля ви, бих искала да сме приятелки — каза Джулия. — Освен съседки, би трябвало да сме приятелки, не мислите ли? Аз дори не ви поканих да влезете. Искате ли чаша кафе? Толкова любезно от ваша страна, че ми казахте за това, което сте видели. Не знам дали трябва да се вика полиция. Нямам представа дали има някаква опасност… Всичко толкова се обърка през последните два дни; това е заради дъщеря ни Кейт, искам да кажа покойната ни дъщеря… Наистина, той ме тероризира, но не мисля, че трябва да викам полиция, защото те няма да разберат нищо от тази история. Не забравяйте в никакъв случай да благодарите на мъжа си, че е проявил грижа към мен, много мило е…

Тя видя учудения израз на Хейзел Мюлино.

— Влезте все пак да изпиете чаша кафе. Трябва да проветря дневната от тази ужасна миризма, но ние можем да седнем в кухнята или даже в градината…

— Не, благодаря, сега не мога — каза жената. Вече беше започнала да слиза по стълбите. — Друг път.

— О! Исках да ви попитам дали познавахте хората, които са живели тук преди мен?

— Разбира се, познавахме МакКлинтъкови — каза мисис Мюлино. — Те бяха по-възрастни от нас и малко сдържани, но всъщност много симпатични…

— Не, не МакКлинтъкови — каза Джулия. — Тези, които са живеели тук преди. Мисис Ръдж. Хедър Ръдж. Тя е имала една дъщеря.

— Преди МакКлинтъкови? Ние се нанесохме през 1967 година и те вече живееха тук от двадесет години.

— Вярно, разбира се! Разбира се. Вие не бихте могли да ги познавате.

Мисис Мюлино й обърна гръб и слезе по стъпалата. Преди да се отправи към дома си, тя се обърна към Джулия и лицето й се изви в гримаса, която трябваше да мине за усмивка.

„Тази жена ме смята за луда“ — си каза Джулия. И си представи как Магнус крачи по улицата. Предишната нощ беше чукал с часове на прозореца в трапезарията. Магнус се опитваше да я бутне в бездната. Джулия желаеше успокояващото присъствие на Марк, безгрижната мъжественост на Марк. Марк беше талисман, който я закриляше от Магнус. Дори Лили не можеше да я спаси от Магнус. Тя чу как Хейзел Мюлино затвори вратата на къщата си. И срещу това също Марк също можеше да я закриля.

— Мисля, че имате нужда от помощ, скъпа. Живеете в такова напрежение и аз ви упреквам, че ви е страх и дори, че подхранвате разни съмнения.

— Страх? Лили, разбира се, че ме е страх… Този сеанс от онази вечер ме накара…

— Исках да кажа точно това. На обяд исках да се обадя на скъпата, стара мисис Флъд, но телефонът само звъня, звъня, без никой да ми отговори. Тя никога не излиза, освен за сеансите си. Сигурна съм, че е станало нещо страшно. Притеснявам се за бедничката.

— Е, добре, аз пък се притеснявам за себе си. Видели са Магнус да броди около къщата миналата нощ. Сигурна съм, че се е промъкнал вътре по-предишната нощ. Опитва се да ме принуди да се върна при него. Изгубил си е ума, аз също, може би. Искате ли да ви кажа какво мисля? Мисля, че Кейт ми отмъщава. Това каза мисис Флъд: един мъж и едно малко момиче. Кейт е проникнала в съзнанието на Магнус. Понякога тя е също и в тази къща, тя ме мрази. Тя вярва на лъжите, които разправя Магнус.

— О, скъпа…

— Искате да го запазите за вас, нали? Искате да имате също и Марк. Бихте искали да накарате Магнус да повярва, че полудявам. Предполагам, че ще му се обадите веднага след като затворя телефона, за да му разкажете какво съм казала, но няма да го намерите у тях, защото той без съмнение обикаля тук, за да наблюдава къщата.

— Джулия, нали не мислите все пак, че аз…

— Вие сте му се обадили. Не удържахте на думата си.

— Защото исках да се върнете при него.

— Но бихте искали той да бъде ваш, нали? Както и Марк.

— Джулия, всичко това ни причинява болка. Вие сте ужасно несправедлива. Моля ви, Джулия, изслушайте ме. Кейт няма никаква причина да ви мрази, вие никога не сте искали да й причините зло. Напротив, бяхте много смела.

— Магнус уби Кейт. Магнус ме мрази, защото го напуснах, а сега Кейт също ме мрази. Мисис Флъд ги е видяла.

— Джулия, защо не дойдете вкъщи да поговорим за това, което се случи онзи ден? Елате, моля ви. Всичко започна оттам.

— Какво искате да кажете с това? Какво се опитвате да изтръгнете от мен?

— Нищо, Джулия, съвсем нищо. Просто помислих, че ще се почувствате по-добре, ако поговорим за това — ако не с Магнус, поне с мен. Но ако не се чувствате готова, няма нищо. Мисля все пак, че трябва да дойдете и да останете няколко дни с мен, за да…

Джулия получи съвсем ясно видение — един мъж с бяла риза, който забиваше игла в ръката й.

— Довиждане, Лили. Извинете ме.

Тя затвори, разтреперана до такава степен, че слушалката падна на земята. Трябваше да излезе от тази къща.

Джулия изкачи стълбите, хвърли отвратителната рокля в стаята си, взе набързо един душ, избягвайки доколкото е възможно да се поглежда в огледалото от страх да не забележи там някой лек и неуловим силует. Докато се бършеше, телефонът иззвъня и тя започна да брои: звънна двадесет пъти преди да спре. Облече се, като се стараеше да не мисли за това, което каза Лили. Напротив, мислеше с наслаждение за нови книги: да си купи книги, да изчезне в историята на други човешки същества. Това беше истинското освобождаване.

Двадесет минути по-късно, докато вървеше бързо по Кенсингтън Хай Стрийт с мокри, прилепнали на тила й коси, ярки картини от нейното детство изникнаха в съзнанието й: летата в тяхната къща в Ню Хемпшир, където всеки ден беше така топло, както днес. Нейният прадядо бе купил собствеността след като се бе пенсионирал от административния съвет на железопътната компания, в която беше спечелил няколкостотин милиона долара през „бума“. Самата земя и съставът на въздуха тук сякаш бяха различни — изцяло и несъзнателно вплетени в техния семеен живот. Джулия изпита остра болка за нейната страна. Спря се като закована на Кенсингтън Хай Стрийт между един магазин за спиртни напитки и книжарницата У. Х. Смит, сред шума на колите, когато ясната картина на една долина в Ню Хемпшир изплува в съзнанието й. И отвъд тази долина чак до безкрая се разстилаше целият континент, млад и невинен. Тя обаче знаеше, че вече не беше така. Изпитваше носталгия по собственото си минало. Но в нея имаше някакво ненаситно желание за този плодотворен и чуден континент: там, струваше й се, бе прекарала детството си. Влезе при У. Х. Смит и си купи „Дъга“ от Пинчън, джобно издание.

Притисна книгата до себе си и продължи да върви през тълпата по Хай Стрийт. Наистина не беше толкова топло, както в Ню Хемпшир през август. Помисли да се изкачи по Кенсингтън Чърч Стрийт до Нотинг Хил Гейт, за да види дали Марк си е вкъщи. Спомняше си адреса му и мислеше, че знае къде се намира: в Пембридж или нещо такова, една от тези дълги, извити улици, които пресичаха Нотинг Хил Гейт, с наредени по тях големи, частни къщи, сега превърнати в студия и гарсониери под наем. Марк живееше „върху градината“, т.е. на приземния етаж. Тя си представи стълбите, по които трябваше да слезе, за да стигне до неговата мрачна и влажна стая и тази представа й бе достатъчна, за да обърне мисълта си към Холанд Парк, където можеше да се изтегне на слънце. Все още не се чувстваше готова да отиде да види Марк у тях. Ако отиде в неговия апартамент, без дори да е поканена, рискуваше да си навлече цяла серия от последици, от които малко я беше страх.

Докато вървеше край витрините, Джулия търсеше с очи Магнус сред тълпата. Може би я следеше: Магнус трябва да е способен на подобен род неща. Или по-лошо: вмъкваше се в къщата й в този момент. Но беше безполезно да бърза да се връща вкъщи — със сигурност нямаше да го хване на място. Не можеше да се отърси от мисълта, че Магнус тайно я следва. Като стигна до Института на Британската общност, тя внезапно се обърна и удари с лакът в стомаха един свещеник. Докато и той и тя се чудеха как да се извинят, разбраха, че и двамата са американци. Отчето — чернокож, с хубава външност и лукаво лице я гледаше странно, докато се шегуваха. Тя предположи, че така той реагираше на нещо в нейната походка или държание. Какво й имаше, че дори един симпатичен чужденец я намираше странна? Като вдигна ръка да избърше челото си, Джулия забеляза, че тя трепери. Челото й беше покрито с пот.

— Няма нищо — каза тя на отчето. — Малко съм неспокойна, това е всичко. Аз съм нормален човек. Нямам навика да раздавам удари с лакът в стомаха на разни господа.

Влезе в Холанд Парк. Алеите бяха пълни с хора и почти нямаше незаето ъгълче трева. Една групичка деца тичаха, викайки, като се разделяха, за да избегнат разхождащите се, после се събираха отново, надавайки крясъци. Момчета с дънки, момичета с тънки рокли, дълги рокли, момичета с дънки. Немци — с фотоапарати и скъпи дрехи. Тя мина покрай група от двадесетина японци, които вървяха и тихо пееха. Точно пред нея една млада двойка си размени продължителна целувка. Момчето мачкаше задника на момичето, без да го е грижа от тълпата. Обля я гореща вълна. Изведнъж забеляза отчето, което бързаше пред нея, без да се обръща. Подтисна с усилие спомена от снощния си сън и от това, което последва. Без ясна причина тръгна в същата посока, както и отчето. Книгата тежеше много в ръката й.

Отчето напусна главната алея и тръгна по една пътека, за която Джулия си спомни, че минава през сенчести места, където идваха пауни и разни други птици. Джулия го последва, загледана в черния му костюм, като че ли той съдържаше някакво особено значение. Отчето спря за миг да погледне пауните, после продължи към гората, която заемаше горната част на парка. Напредваше бързо и скоро изчезна на един завой. Три жени с детски колички, придружени от един мъж, който държеше отворена бутилка вино пресякоха пътеката пред Джулия. Когато те отминаха, отчето беше изчезнало. Тогава Джулия видя Магнус.

Беше седнал на една пейка и не гледаше към нея. Джулия замръзна на мястото си, после отстъпи предпазливо две крачки, преди да се обърне. Картината с Магнус, облечен в светлосив костюм, със сгърчено лице, наведен напред, я изгаряше като горяща факла. Ако обърнеше глава, щеше да я види. Тя тръгна бързо с малки крачки, почти на пръсти, после, след като мина завоя, забави темпо и се осмели да хвърли един поглед назад. Не беше я последвал. Джулия погледна къде се намира. Наблизо имаше изход — малко вдясно и малко преди Плейн Три Хаус. Щеше да се прибере като заобиколи парка. Джулия се затича в тази посока, без да обръща внимание на погледите на мъжете, слагайки си маска на равнодушие.

И дума не можеше да става да седне в парка и да си чете книгата. Трябваше да се прибере вкъщи и да заключи вратите. Но малко преди да стигне до портала на парка, видя мъничкото, чернокожо момиченце, което бе срещнала в парка първия ден. Точно както тогава малкото момиче я гледаше втренчено, с вдигната към нея глава.

— Добър ден, Мона — каза Джулия. — Спомняш ли си за мен?

— Пфу! — каза Мона, като й се усмихна с отворени уста и блеснали очи.

— Не е хубаво да казваш това.

— Бух! По дяволите! — Мона се обърна, обхваната от луд смях. — Разкарай се!

Джулия я погледна, изумена.

— Разкарай се! По дяволите! Разкарай се!

— Но… — започна Джулия, когато внезапно се озова лице в лице с русото момиче. То пипаше едно колело, облегнато на оградата на парка, и гледаше Джулия право в очите. Нямаше други деца около нея. Най-близките хора бяха мъж и жена, заспали на тревата, на двадесетина метра. Около Джулия и русото момиченце сякаш се беше създало някакво празно пространство заредено с електричество, изолирано от времето и останалия свят. Детето носеше платнен панталон — смешен, с остаряла кройка, прихванат в кръста с ластик и с много широки крачоли. Приликата с Кейт накара сърцето на Джулия да се разтупти. Те продължаваха да се гледат, без да продумат. Джулия почти имаше усещането, че момиченцето я беше чакало в този отдалечен край на парка.

Изведнъж то се усмихна и цялата прилика с Кейт се изпари. Един от резците му беше счупен наполовина и правеше усмивката му несиметрична и леко изкривена.

— Коя си ти? — попита Джулия.

Усмивката на момичето стана предизвикателна като при възрастен човек. Скръстените й ръце помръднаха или нещо друго в тях помръдна. Като погледна по-отблизо, Джулия видя, че тя всъщност не пипаше велосипеда, но държеше ръцете си съвсем близо до задното колело. Трябваше и малко време, за да различи това, което държеше. Чак когато малкият, кафеникав предмет потрепери, Джулия видя, че беше едно птиче.

— Ранено ли е? — попита тя.

Детето не реагира, а продължи да гледа Джулия със своята неуравновесена усмивка на възрастен. Изглежда, сякаш в нея се бе събрало цялото същество на момичето.

С бърз и сигурен жест то пъхна птичката в колелото на велосипеда, така че да не може да мърда между спиците и металните пръчици, които поддържаха калника. Сцената се отпечата в съзнанието на Джулия със свръхреална яснота: както в мига, предшестващ предвидена катастрофа, времето сякаш беше спряло, като усмивката на момиченцето. Точно преди то да бутне велосипеда напред, Джулия погледна птичката, чието тяло действително минаваше между спиците на колелото и беше поддържано от подпорите.

— Не… не… — заекна тя.

Момиченцето побутна велосипеда. Птичката веднага се превърна в маса от окървавени пера. Главата й се поклащаше леко към земята.

Джулия вдигна бързо глава и видя момиченцето, което яхваше колелото. Тя не тръгна веднага, а остана за миг неподвижна, седнала разкрачено върху велосипеда и гледаше Джулия с втренчен поглед.

Джулия отвори уста, за да заговори, но видя главата на птичката да лежи в прахта, с отворени очи. Почувства, че й се повдига неудържимо и се обърна, за да повърне.

Когато спазмът премина, момиченцето вече го нямаше. Колелото й минаваше през портала, тя караше бавно и небрежно и скоро изчезна в тълпата.

Джулия направи крачка напред и усети, че коленете й треперят. Въпреки това се застави да затича. Без да я интересува вече Магнус, тя хукна право към къщата си, с отворена уста, разтърсвано тяло и пресечен дъх. Така прекоси голямата тревна площ, разминавайки се на косъм с минувачите, които се отдръпваха, за да й направят място, и пое по пътеката край детската площадка за игра. Устата й беше пресъхнала и сякаш ножове се забиваха в ребрата й.

Тичайки, стигна до ъгъла на Илчестър Плейс и като залиташе се опита да забави крачка. Дробовете я боляха, слепоочията й пулсираха; тя изкачи трите стъпала, водещи към алеята. Къщата не изглеждаше никак гостоприемна. Джулия желаеше едно единствено нещо — да се хвърли на леглото си и да потъне в дълбок сън, за да забрави целия свят. Книгата, която все още държеше в ръката си, сякаш бе утроила тежестта си.

Джулия пристигна пред входната врата и започна да рови в джобовете си. Намери една стара хартиена кърпичка „Клинекс“ — обеца, чиято закопчалка беше счупена, ментов бонбон и две монети. Спомни си, че ключът се намира на дъното на чантата й, а тя беше останала в кухнята. Коленете й се подгънаха и тя се свлече върху пружиниращата трева. Преди очите и да се затворят, тя успя да види смаяното лице на Хейзел Мюлино, която я гледаше през страничния прозорец на къщата на номер 23.

Старата жена се надигна върху тясното си легло; един дълъг правоъгълник бяла лунна светлина се отразяваше върху пода и част от стената. Един лек глас я измъкна бавно от съня като многократно повтори нейното име, сякаш я закачаше. Гласът се чу отново, този път по-далечен, но все още от къщата. Старата жена не искаше да последва гласа — тя устоя, като се хвана за чаршафите. Но знаеше, че не може да издържи дълго време. Гласът беше прясна вода, плътни слоеве синя вода, от която тя имаше нужда. Слабите мускули на ръцете й започнаха да треперят. Знаеше кой беше това. Облиза със сух език зъбите си. В антрето закачливият глас отново я извика по име. Накрая тялото й престана да се бори. Без да го желае, ръцете на старата жена отметнаха одеялото, краката й прекрачиха края на дюшека и стъпиха на земята.

Тя се изправи на несигурните си крака, които знаеха накъде я водят. Съзнанието й сякаш бе изцяло изпълнено с този глас. Краката й намериха обувките с ниски токове и се плъзнаха в тях. Тръгна по коридора и видя отворената врата. Навън, съвсем близо, осветена от жълтата светлина, стоеше нейната посетителка и я викаше.

Старата жена мина по коридора. Познанието я чакаше — познанието и мирът. Ръката й се вдигна, за да вземе пътьом дебелото пардесю от плюш, което висеше на закачалката. Глупава ръка, глупаво пардесю, ненужен жест. Само, за да прикрие нощницата си. Тя покри издадения си корем и закопча единственото копче.

Закачлива, посетителката чакаше търпеливо. Съблазнителна — изключително съблазнителна. Старата жена тропайки изтича до вратата, после излезе в широкото и познато пространство.

Посетителката тръгна, бързо се раздвижи и отстъпвайки й направи знак. Бялата светлина осветяваше нейните коси и обратната страна на ръцете й, които правеха знак. Всичко в нея беше мъгляво и неразличимо. Други гласове достигаха до нея, но тя не обърна глава.

Закачливият глас беше последният звук, който чу.