Джулия

5

— Разбрах почти всичко — каза Джулия по телефона. — Бях в леглото и четях книгата, която вие ми подарихте, когато попаднах на пасажа, отнасящ се за Хедър и Оливия Ръдж, осъзнах, че съм на косъм да разбера това, което ми се случи — защото то не беше само въображение, Лили. Всичко това имаше връзка с Кейт и с едно малко момиче, което видях преди да припадна — бях толкова близо и изведнъж почувствах такава енергия. Трябваше да ви се обадя, бях пълна с идеи. Мисис Флъд видя нещо, което се отнася до къщата и до направеното от Магнус на Кейт. Не знам как, но поради това енергията на тази къща се концентрира върху мен. Мисис Флъд знаеше, че е в опасност и каза, че аз също съм в опасност. Това не ви ли убеждава, че не всичко е само плод на въображение от моя страна?

Настъпи дълга тишина, докато Лили обмисляше ефекта от това, което би могла да каже. Накрая се реши:

— Мисис Флъд е загинала при катастрофа, скъпа. Станало е съвсем близо до тях и шофьорът е избягал. Изглежда е тръгнала да пресича Майл Енд Роуд и колата изчезнала, преди някой да разбере какво е станало. Винаги е по-добре да търсим разумно, рационално обяснение, преди да… се впуснем в някое друго.

— Знам. Но някои неща не могат да се обяснят разумно.

— Но скъпа, колкото и трагичен да е, в този инцидент няма нищо свръхестествено.

— Злото не е разумно, Лили. Знам, че нещо ме мрази — нещо в тази къща. Мисис Флъд също го почувства; повтаряше ми го непрекъснато. Бях на прага да разбера всичко през нощта, когато прочетох историята на Ръдж. Трябваше да извадя всичко наяве, имах толкова идеи… Чувствах цялото това минало около себе си. Миналото е в тази къща. Значи вие не разбирате, че аз съм свързана с тази история? Заради Кейт? И това е ключът за всичко.

— Е добре, що се отнася до този ключ за всичко… — Лили не продължи. Беше обещала на Магнус (те се бяха разбрали, подпомогнати от съветите на лекаря на Джулия) да не я въвлича в разговори на тази тема. За да може Джулия да приеме един ден истината за смъртта на Кейт, трябваше да стигне до там със собствени усилия. И завърши изречението си така:

— Мисля, че тя се намира в подобно на вашето умствено състояние. — Но веднага съжали, че избра тези думи.

— Моето умствено състояние? Благодаря за тази забележка, Лили. Може да се каже, че е много мило от ваша страна.

— Нямах предвид този смисъл, уверявам ви.

— Не мога да повярвам, че вие, вие отказвате да приемете възможността да се случват събития, които излизат извън рамките на обичайното. Най-сетне, Лили, ако мисис Флъд е видяла или чула нещо, това е вид явление, което съответства на вашите разбирания, нали? Вие приемате съществуването на този род проявления?

— Зависи от обстоятелствата, Джулия. Вие знаете, че аз твърдо вярвам в свръхестественото, но…

— А Хедър и Оливия Ръдж? Това не е нещастен случай, Лили. Не е катастрофа. Тези неща не ми се случиха без причина. Може би е нужно някакво съвпадение, което да послужи за детонатор, или пък нещата следват предварително установения план, но през последните дни аз проучих доста добре аферата Ръдж и съм сигурна, че съм на верния път. Открих името на клиниката, където Хедър Ръдж е била затворена — Бредлендс Клиник, и й писах, за да я попитам дали мога да я посетя.

— Как я намерихте?

— В един стар брой на „Таймс“. Моят съсед, Пери Мюлино, ме снабди с читателска карта за отдела за периодични издания на Бритиш Мюзиъм и там прекарах последните три дни в преглеждане на стари вестници. Спомняте ли си, казахте ми, че трябва да си намеря някакво занимание? Е добре, намерих си! Уверявам ви, има моменти, когато почти ги виждам двете или чувствам присъствието им около мен в къщата — чувам музиката, която те са слушали, понякога си мисля, че те току-що са излезли от някоя стая, в която влизам… А, да, казах ли ви за радиаторите? Аз непрекъснато ги спирам, без да съм ги включвала — това го прави някой друг. Мислех, че е Магнус, но в крайна сметка това вече става само в моята стая и аз закрепих бутона в положение изключено с помощта на лепенка, но радиаторът продължи да работи. Тогава прерязах жиците, но е все така топло. Това е само един малък факт между другите; например петното кръв на синята ми рокля още стои и непрекъснато се увеличава, без да смятаме образа на някаква личност, която непрекъснато виждам с периферното си зрение в огледалата, и водата, която е отвратителна, гнила, като диария, пълна с пари — мирише понякога като шепа стари, мазни американски центове. Вече от една седмица не съм се къпала истински. Има също шумове, а и цялата атмосфера на къщата — тя желае моето присъствие, но не ме обича. Лили, защо купих тази къща? Точно тази къща? Не мислите ли, че имам правото да знам? Затова мисис Флъд бе убита… това е ужасно, това е отвратително, тази интелигентна, възрастна дама бе убита, за да не разбера истината твърде рано! Ще отида да видя Хедър Ръдж и ще се опитам да намеря всички хора, които са познавали Оливия — не преставам да виждам прояви на зло у децата, не просто на лошотия, но наистина на зло, Лили. И зад всичко това се крие Кейт: откакто почина тя носи злото в себе си и аз трябва да изясня това, трябва да видя какво мога да направя, ужасно несправедливо е…

— Джулия — каза Лили, когато словесният поток завърши със серия свръхвъзбудени хълцания. — Джулия, искам да дойдете и да се настаните при мен. Не би трябвало да оставате сама.

— Не мога да замина. Всичко, което ме интересува, се намира тук.

— Кажете ми, Джулия, пили ли сте?

— Не много. Защо? Това е без значение. Магнус също пие.

— Искам да дойдете да живеете тук, Джулия.

— Наистина е смешно. Всички искат да ида да живея при тях. Аз решително съм много популярна във фамилията Лофтинг. Страхотно е, колко обичана се чувствам!

— Спите ли поне?

— Вече нямам нужда от сън. Прекалено съм възбудена, за да спя. Е, мисля, че все пак спя по два-три часа на нощ. Сънувах такива странни сънища, направо да се побъркаш. Не преставам да сънувам онова момиченце, което видях в Холанд Парк. Символизира Кейт, без съмнение. Тя изглежда напълно лишена от добродетели.

— Джулия, вината не бива да…

— Не се чувствам виновна. Оставям това на брат ви. — Като каза това, Джулия затвори.

Загрижена, Лили отиде да напълни лейката, която държеше в ръка, в малката си, но функционална кухня. Излезе на терасата и започна да полива цветята, които вече страдаха от топлите и сухи дни на този дълъг месец — малко прекалено топъл за лондонското лято. Но времето неминуемо ще се промени — каза си тя. Най-ясния спомен, който Лили имаше за такъв дълъг период на хубаво време беше от преди повече от двадесет години. Тя си спомняше онова лято, защото през същата година Магнус купи къщата на Гайтън Роуд. Беше по-слаб тогава и й каза, че обича да ходи на поляните в Хемпстед, където сваляше ризата си. Един ден го срещна на Гайтън Роуд и се разходи с него по поляните. В една тревиста долчинка Магнус направо легна гол и заспа на слънцето. Той и се стори огромен и тържествен, със силното си розово тяло и хубавата си едра глава в зелената блестяща трева. Лили го гледа в продължение на цял час, като установи с възхищение, че дори и в съня си Магнус изглеждаше по-силен, по-властен от другите мъже. Разбира се, той беше жесток, но не към нея. „Магним“ — каза тя като погали една от гъстите му вежди — това беше името му на тайния им език. Тя се радваше, че той бе имал жени, но и че изглежда бе неспособен да се ожени. Тогава Лили мислеше, че повечето жени не смееха да пожелаят да се омъжат за Магнус.

Когато Джулия се появи на сцената, това й причини голям шок. Тази млада, невинна и лъчезарна жена, за която въздържанието изглеждаше абсурдно при такова цветущо здраве, беше точно типът момиче, каквито Магнус съблазняваше. Но със сигурност не беше тези жени, за които той би трябвало разумно да се ожени. Лили веднага си беше представяла, че ако някога Магнус се ожени, щеше да избере по-възрастна от него жена. „Това е заради очите и а ла Бърн-Джоунс“, беше подхвърлил Марк — бедният Марк така завиждаше, че би пожелал която и да е жена, принадлежала на Магнус, хубава или грозна. Когато разбра за огромното състояние на Джулия, Лили намери брака определено по-разбираем.

Но трябваше да минат доста години, за да стане по-безболезнен за нея. В действителност Кейт доведе до това помирение, защото, макар че Магнус в други отношения почти не се беше променил, като баща се беше показал прекрасен, колкото и учудващо да изглеждаше това. Той обичаше Кейт с толкова дълбока любов, че Лили не можеше да не изпитва същото. С времето Джулия и тя станаха приятелки. Фактът, че Джулия винаги бе желала това приятелство, окуражаваше Лили, но истинската промяна настъпи сутринта, когато, пристигайки, видя Джулия да храни бебето, докато четеше не някакво ръководство за детското възпитание, а „Middlemarch“ от Джордж Елиът. Възможно е младостта на Джулия да бе абсурдна и прекалено богата, но тя умееше да избира четивата си. Накрая Лили и даде няколко книги за окултизма — заглавията бяха препоръчани от мистър Кармен и мис Пинър — и с удоволствие констатира, че Джулия ги беше прочела внимателно (като оцени най-много Рохайм и Мирча Елиаде, препоръчани от мистър Кармен, както и книгите на мис Пинър за астралното отражение). Впоследствие Лили имаше основателни причини да бъде признателна на Джулия, въпреки че самата тя не го знаеше — Лили всъщност купи апартамента си на Плейн Три Хаус благодарение на парите, които Магнус й отпусна от общата им сметка с Джулия. Тя също знаеше, без да има нужда да й го казват, че най-скъпите подаръци, които Магнус й правеше, бяха платени с парите на Джулия.

Лили смяташе, че преди всичко Джулия трябва да се върне да живее с Магнус — загубата от покупката на къщата нямаше голямо значение. Те двамата имаха нужда да излекуват раните си. Лили чудесно знаеше, че й се случва да ревнува Магнус по простата причина, че той беше мъж; и да ревнува от Джулия, защото тя бе застанала между тях така, както дори Марк не бе заставал. Все пак в интерес на всички бе те да се помирят. Никога Магнус не е бил по-лош, отколкото през последната седмица. Понякога изглеждаше, че мрази Джулия — при неговата гордост нямаше нужда от свръхестествена помощ за това — в същото време отчаяно желаеше тя да оздравее и да се върне при него.

Що се отнася до Джулия, тя имаше много повече нужда от Магнус, отколкото той от нея. Тя изглеждаше ужасно слаба и болна. Разкошната й коса беше станала мека и безцветна, лицето й — бледо и похабено, с торбички под очите. Понякога едва чуваше това, което й казваха. Джулия понасяше удара, единствено с цената на много нерви. И нямаше нищо чудно в това, че навсякъде виждаше зложелателни деца и че се бяха появили кошмарните видения с Кейт.

А сега тази натрапчива мисъл по отношение на аферата Ръдж, която беше напълно обяснима, ако се съди по това, което Джулия така решително заявяваше, Лили си я представи в читалнята, как преглежда като луда купища стари вестници — Офелия, плуваща в море от вестникарска хартия.

Имам едно задължение към Джулия и към себе си — каза си Лили. Като свърши с поливането на цветята, остави лейката на терасата и отиде да се обади на Магнус.

Преди всичко трябваше да пази Джулия от Марк. Нещо липсваше на Марк, едно тайнствено морално измерение в чувствата му към Магнус. Лили знаеше, че Марк нямаше да пропусне случай да унижи Магнус. Джулия, както беше слаба и може би истерична, щеше да бъде по-податлива от всякога към авансите на Марк. Трябваше да се сложи край на това.

Първо се обади в Гайтън Роуд. Като не получи отговор, се обади в кантората, където секретарката й каза, че не го е виждала през деня и имала нареждане да не го чака. Лили знаеше какво означава това. Тя взе списъка на клубовете, където ходеше да пие, и накрая го намери в „Мери Лойд“, а това беше лош знак. Щом беше там, най-скромният от малките клубове, които удостояваше с присъствието си, той явно търсеше някаква кавга. Веднъж на излизане оттам се беше нахвърлил върху един шофьор на камион, който го гледал накриво. Трябваше внимателно да прецени градуса му и да му говори по-късно. Тя шпионираше Магнус и в същото време се смяташе за негов закрилник. Още от първите му думи прецени, че ще бъде опасно да му противоречи и го осведоми за разговора си с Джулия. Всъщност пропусна почти всичко, което се отнасяше до Ръдж.

— Да, тя е много по-добре — каза му. — Мисля, че е припаднала от изтощение и си е починала малко. Има план, по който иска да започне работа, това ще й даде някакво занимание. Изглежда съвсем безобидно. Не трябва да се връщаш в тази къща, Магнус. Това е най-лошата от всички тактики.

— Къде беше, когато тя е припаднала? Видя ли я? — Лили разбра, че Магнус нямаше намерение да следва съвета й.

— Една съседка я видяла да пада — каза Лили. Не беше моментът да му казва, че точно тогава е дошъл Марк. — Предупредиха ме и й помогнахме да влезе вкъщи. Беше забравила ключа си, но френските прозорци отзад не бяха затворени; успяхме да влезем оттам.

— Тези дяволски прозорци са винаги отворени — избоботи Магнус. — Ще отида да я видя. Ще я отведа.

— Аз не бих постъпила така — побърза да каже Лили. — Като се има предвид състоянието й, това само ще влоши нещата.

— Всичко това са приказки.

— Ще направиш по-добре, ако се прибереш вкъщи. Трябва да оставиш нещата да се уталожат за няколко дни, скъпи. През това време тя ще се съвземе. Знаеш ли, тя е в състояние на пълно объркване.

— Има ужасен вид — каза Магнус. — Аз я видях. Но кой не е объркан?

— Слушай, Магнус, скоро тя ще трябва да приеме това, което в действителност се случи с Кейт. Знам, че е ужасно несправедливо да те упреква за случилото се и това ме кара да страдам за теб, но мисля, че за момента най-доброто, което можеш да направиш, е да се прибереш вкъщи. По-късно вероятно ще можеш да й се обадиш и да се опиташ да говориш спокойно. Сигурна съм, че в края на краищата това е най-добрата тактика.

— Имам чувството, че криеш нещо от мен, Лили.

— Не, съвсем не.

— Какъв е този план? — попита Магнус като се оригна звучно. — Господи, как ми се пикае! Какъв е този план, по който работи?

— Доколкото разбрах има някаква връзка с къщата, която купи.

— Мили Боже! — възкликна Магнус преди да затвори.

Джулия бе затворила телефона все така ентусиазирана и свръхвъзбудена. Въпреки подмятането на Лили, това имаше малко общо с алкохола; след обед, когато се върна от библиотеката, тя бе пила всичко на всичко едно уиски с вода. Все пак чувстваше оптимистично опиянение пред убедеността, че механизмът се е задвижил и се вижда някакво разрешение. Тя не се съмняваше, че то беше свързано с двете Ръдж: те щяха да й помогнат да умилостиви Кейт, да успокои най-накрая духа на Кейт. Не знаеше как точно ще стане това, но беше сигурна, че ще успее. Във всеки случай вече нямаше избор: нещо неудържимо я подтикваше да открие истината за Оливия.

Старите броеве на „Таймс“ и „Ивнинг Стандарт“, които прочете я убедиха в един факт: Оливия Ръдж е била дете, с ненормално поведение. Едно от децата в нейната банда в Холанд Парк заявило (цитатът беше анонимен), че Оливия била „изкривена“, а един обикновен журналист я намираше „смущаваща“. Ако Джулия откриеше истината за смъртта на малкия Джефри Брейдън, може би това щеше да успокои Кейт. Не беше ли доказателство за това и необикновената промяна в настроението й, откакто прочете онези страници от книгата за кралския град Кенсингтън? Винаги й е било трудно да се концентрира, да си спомни какво трябва да направи едно след друго, но сега имаше усещането, че е яхнала една огромна вълна, която невъзвратимо я носеше напред. Оставяше вечерята си да загори, полупразни чаши от кафе стояха навсякъде из къщата, но откакто й бе хрумнала идеята да помоли Пери Мюлино да й помогне да получи читателска карта, тя имаше цел, пред която всичко бледнееше — дори Магнус вече имаше по-малко значение. Нека обикаля наоколо, щом му харесва. Той живееше само в настоящето; нямаше никаква връзка с това, което действително беше важно.

Напълно доволна от това, което каза на Лили преди да затвори, Джулия бе тръгнала без определена цел към прозорците, които гледаха към градината, когато се сети за идеята, хрумнала й в края на работния ден в библиотеката. Преди да говори с Хедър Ръдж — а не се съмняваше, че тя ще й отговори — щеше да хвърли поглед на стари броеве от светското списание „Тейтлър“. По време на славния си период тя сигурно е била снимана за това списание. Може би там щеше да има една-две снимки от нейните приеми.

Тогава си спомни за една забележка, направена от Марк, когато се появи като по чудо в момента, когато тя припадна. Като дойде в съзнание, видя, че главата и лежи на коленете на Хейзел Мюлино, а Марк държи ръката й. Макар че беше още съвсем отпаднала, не можа да не забележи впечатлението, което външният вид на Марк предизвика в Хейзел Мюлино, и се опита да стане, за да се изравни с тях. Той стисна ръката й по-силно и каза на мисис Мюлино:

— Не знам коя сте госпожо, но след като бяхте така любезна, мислите ли, че ще ви е възможно да прекосите парка, за да потърсите снахата на Джулия, Лили Лофтинг?

Той й даде адреса на Лили и добави, че „ще остане да бди над Джулия“. Малко объркана, но щастлива, че може да бъде полезна, Хейзел ги остави.

— Добре стана, не намирате ли? — попита я тогава Марк.

— Жените винаги ли правят това, което им казвате?

— Почти винаги. Още повече те по правило проявяват и умението да не ме ужасяват. Мислех, че щяхте да направите чест на погребалния си поглед. Както момичето от картината на Бърн-Джоунс в Тейт Галери, за която винаги ме карате да си спомням.

— Погребален поглед? Бърн-Джоунс? За какво говорите? Вече се чувствам много по-добре. — Джулия се изправи с почти прояснено съзнание.

— Младото момиче в „Кралят Кофетуа и младата Просякиня“. Същите очи. Забелязах го преди много години — първия път, когато ви видях. От какво ви прилоша?

Тогава тя му разказа за русото момиченце от парка, като бързаше да свърши преди да пристигне Лили. Тази среща имаше толкова личен, толкова интимен характер, че поне за момента, тя можеше да се разкрие само пред Марк.

Джулия натъпка някои неща в чантата си и се втурна навън, точно в момента, когато едно такси пристигаше от другия край на Илчестър Плейс. Когато стигна до нея, тя му направи знак и каза на шофьора:

— До „Тейт Галери“, ако обичате. — Така беше по-добре, отколкото да кара Роувъра в свръхвъзбуденото състояние, в което се намираше.

Когато таксито спря пред Тейт, подаде на шофьора банкнота от една лира и бързо се изкачи по сивите каменни стълби, проправяйки си път сред обичайната тълпа от туристи. В музея попита един пазач:

— Бихте ли ми казали къде са прерафаелистите? (Представители на естетическо движение в Англия, според които апогея на живописта е бил в епохата на предшествениците на Рафаел) — Търся конкретна картина. От Бърн-Джоунс.

Човекът я упъти точно. Джулия слезе по стълбата и намери залата, която й бяха посочили. Веднага позна картината. Младото момиче бе седнало на възглавничка върху една дълга каменна пейка и държеше срамежливо няколко цветя; кралят, седнал на земята срещу нея върху златна тъкан, я гледаше с вдигнати очи. Тя наистина приличаше на младото момиче, което Бърн-Джоунс бе нарисувал. Погребален поглед. Нейните очи наистина ли бяха толкова кръгли? Но кралят… като се махне късо подстриганата му брадичка, кралят беше Марк! Джулия сподели вика си на удоволствие. В продължение на десет минути тя остана закована пред картината, после, без да престава да я гледа, седна на една пейка, откъдето можеше да я вижда. В малката зала се изреждаха групи, които нахлуваха, изпълваха я и се изнизваха. Всеки път, когато й препречваха картината, Джулия сменяше мястото си на пейката. Когато най-после остана сама в залата, започна тихо да плаче.

Тя имаше Марк — да, поне имаше Марк. И двамата бяха жертви на Магнус. Думите на Марк обобщаваха лекомислената история на нейната женитба. Тя не знаеше дали плаче за тези пропилени девет години или плаче от облекчение, защото, колкото и малко да бе направил, Марк и бе показал начин да намери изход. Марк, Марк!

Когато пристигна последната група, този път разпръсната, Джулия избърса очите си и, след като се изкачи отново по стълбата, мина през галериите и стигна до вратата. Излезе на светлина и топлина, сред шума от колите, слезе по сивите стълби и пресече улицата, за да тръгне покрай Темза. След миг се спря и се облегна с лакти върху парапета. Загледа се в сивата застояла вода. Върху тинята и чакъла на брега, реката беше изхвърлила няколко водорасли, една велосипедна гума, прегърбена кукла и детско каскетче от плат. Джулия бе сигурна, че скоро ще получи отговор от Хедър Ръдж; тя се чувстваше странно нематериална, сякаш се носеше над калта на реката. Без сама да знае, прие изражението на младото момиче, нарисувано от Бърн-Джоунс.

Това момиче е на път да рухне съвсем, помисли си Лили, и ако това се случи, всичко ще се провали и за нас. Докато изсушаваше ръцете си, Лили се опита да си спомни дали й беше дадено някакво обяснение за присъствието на Марк до Джулия. Беше ли поканен? Имаше ли навика да ходи да я вижда? Първото предположение не бе толкова катастрофално като второто, но съвсем малко. На всяка цена трябваше да говори разумно с Джулия, да се опита да я изтръгне от нейното диво и неразумно поведение. Джулия със сигурност бе напуснала твърде рано болницата. Но Магнус можеше да сложи в ред това. Тя имаше фикс-идея за отвратителната афера Ръдж, за която Лили пазеше смътен спомен. Вестниците говореха за това в продължение на седмици и вече мина много време оттогава — в действителност, да, беше се случило през лятото, когато Магнус купи къщата. Но това беше само една от онези сензационни истории, раздухвани от пресата, и нямаше никаква причина да я засяга лично. Това, че Джулия се беше захванала с тази стара история, показваше добре до каква степен бе изгубила контрол над себе си.

Значи, никаква пряка причина. Освен че… не, това е невъзможно. Противно на всичко, което Джулия твърди така разпалено, животът е пълен с инциденти и съвпадения. Достатъчно беше да погледне случая на Роза Флъд, за да го разбере. Бедната, скъпа Роза Флъд. Бедната Роза. Ужасната й племенница беше много неучтива по телефона.

Лили пресече дневната, за да отиде в стаята си, като пътьом гледаше рисунката на Стъбс, която Магнус й подари за рождения ден.

Може би щеше да убеди Джулия да се настани при нея в стаята за приятели? Трябваше да бъде по-настойчива с Джулия, всички бяха прекалено снизходителни към нея. Лили си я представяше като пеперуда, която се блъска лудо в прозореца. За да се запазят хубавите й цветове, трябва да бъде притисната между две стъклени пластинки. Веднъж само Джулия да се озове тук, на сигурно място; Магнус щеше да я вижда и да я накара да изслуша обясненията му. Във връзка с това, може би трябваше да поговори с Магнус за съвпадението, което й беше дошло наум преди малко, за да разбере дали има реална основа — и ако е така, щеше ли Джулия да го открие? Лили се упрекна, че не познава живота на Магнус в по-големи подробности. Какво точно е правил, когато е отишъл на Илчестър Плейс? Сигурно би било преувеличено, ако предположи…? Лили прогони тази представа с повдигане на раменете и се отправи към гардероба. Беше решила да се преоблече.

Колкото по-мрачно бе облечена, толкова по-убедителна щеше да бъде. Лили избра един ленен тъмносин костюм. Имаше го от осем години, но беше все така нов и елегантен. Въздъхна и започна да се преоблича.

След като облече тъмносиния костюм и една поизносена бяла шемизета, подарени й от Джулия през миналата година, Лили отвори едно чекмедже, за да си избере шалче. Пробва три преди да се спре на дълъг четириъгълен шал „Ермес“ в бяла и червена щампа. Огледа се, за да провери ефекта, който би произвела. Изглеждаше малко по-„сериозна“ от обикновено, като пенсиониран адвокат или като съпруга на заможен представител на някоя свободна професия. Добре. Сега трябваше да помисли за това, което щеше да каже на Джулия. Хвърли поглед към часовника и установи, че нямаше и половин час, откакто беше говорила с нея но телефона. Сигурно още си беше вкъщи.

Трябваше да си послужи с Роза Флъд, да напомни на Джулия, че тя й бе казала да напусне тази къща. Трябваше да я накара да разбере, че е време да се стегне, преди събитията да станат неконтролируеми. Но не трябваше в никакъв случай да споменава Кейт, освен ако Джулия не го стореше първа. Беше чудовищно несправедливо по отношение на Магнус — но в края на краищата той бе първият, който се съгласи със съветите на лекаря. Ако зависеше от нея, Лили щеше да сложи веднъж завинаги край на привиденията на Джулия.

Да, добре направи, че го каза в множествено число. Това привидение беше дало живот на половин дузина други. „Това, което й трябва, е един хубав студен душ“ — промърмори Лили, докато оправяше плата на полата си пред огледалото. Беше готова.

Тръгна с твърда крачка към огретия от слънцето парк. Беше петък следобед и пак имаше тълпа от хора в Холанд Парк, почти като в неделя. Неумолимият силует на Лили с чанта през рамо, люлееща се в ритъма на токчетата си, минаваше през групи от млади хора. Повечето безработни и студенти, но тя доста би се затруднила, ако трябваше да каже какво учат. Сигурно това е предметът на учението им, помисли си тя, като видя една двойка да се целува на тревата. Магнус наистина трябваше да се ожени за жена на неговата възраст: мъж като него имаше нужда от достойна за уважение съпруга. И в никакъв случай от американка. Има толкова неща, които американците не могат да схванат, въпреки грамадните им коли и електрическите им четки за зъби. Магнус трябваше да получи званието „Съветник на Кралицата“, но откакто Джулия стана мисис Лофтинг, вече нямаше никакъв шанс. Тя е очарователна, в това няма съмнение, а и не беше прилично да се претендира, че парите й не бяха от полза. Но те също имаха своята сенчеста страна. Старият мошеник, който ги беше спечелил, доколкото Лили разбираше, беше някакъв пират. Прадядото на Джулия беше един от онези безмилостни „барони на релсите“ от миналия век — ръцете му, според Магнус, бяха изцапани до лактите с кръв. А и дядото очевидно беше не по-различен: за да увеличи неговите богатства, той накарал да изсекат цели гори, замърсил реки, разрушил сдружения, убил хора. Парите на Джулия носеха неизличимо историческо петно. Като вървеше все по асфалтираната алея, Лили навлезе още по-навътре в парка.

Докато слизаше по няколкото стъпала към цветните градини, Лили видя как едно малко, русо момиче стана от пейката, където възрастни хора се приличаха на слънце, и изтича в посоката, която тя възнамеряваше да избере. След няколко метра момичето забави ход. Какво хубаво дете с походка на възрастен. Дори приличаше малко на Кейт, поне в гръб Лили осъзна, че широкият й панталон с ластик в талията, каквито носеха децата преди двадесет и пет години, я правеше по-възрастна. Можеше да се помисли, че момиченцето води Лили към дома на Джулия. От време на време тя подскачаше, после забавяше крачка, почти спираше, така че винаги поддържаше същата дистанция помежду им — като че ли я водеха с каишка.

Когато стигна до площадката за игра, момиченцето изчезна. Лили се спря слисана. Тя претърси с поглед купчините пясък, люлките и другите уреди, поставени на сянка под дърветата, но не забеляза никакъв отблясък от тези руси коси, толкова приличащи на косата на Кейт. От лявата страна на тревата видя само три малки деца, които хленчеха, но нито едно от тях не беше малката блондинка.

Лили се огледа за последен път около себе си, после повдигна рамене и щеше да тръгне, когато почувства кръвта да се смразява във вените й. Току-що беше забелязала, дори в този момент гледаше към профила й, една доста възрастна и по-скоро дебела жена, седнала на зелена пейка. Беше Роза Флъд. Намираше се вдясно и доста далече и гледаше пред себе си, застинала абсолютно неподвижно. Носеше грозното пардесю от туид, което Лили бе видяла вечерта на последната сбирка. Лили се обърна бавно в тази посока. Стомахът й се беше свил и чувстваше бодежи в крайчеца на пръстите си. Беше неспособна да произнесе звук.

С цената на огромно усилие на волята Лили извърна поглед от мисис Флъд и погледна отново към детския ъгъл.

Децата продължаваха да играят в пясъка, предимно на четири крака, и ясните им звънки гласове стигаха чак до нея. Отново обърна глава към пейката: беше празна. Роза Флъд бе изчезнала, както малкото русо момиченце.

Лили почувства как дробовете й се изпълват с въздух, като че ли беше спряла да диша в продължение на минути. Спомни си, че се намира на обществено място, изправи се и прекара ръка през косата си. Отново погледна пейката. Никой не седеше там. Нямаше дори следа от стара, тъжна и посивяла дама. Разбира се, след като там въобще не е имало никой. Колко смайващо, каза си Лили. Да получи халюцинация, точно когато се канеше да проповядва разум на Джулия! Някой по-неуравновесен от нея щеше веднага да приеме привиденията на Джулия, предавайки се по този начин на нереалното. Лили си позволи една усмивка при мисълта за реакцията на мис Пинър и мис Тут пред „възкръсването“ на мисис Флъд. После се запита какво точно беше видяла мис Пинър в банята през онази страшна нощ. Обеща си в никакъв случай да не заговаря на тази тема пред Джулия. Намираше се в известен смисъл в помещението на свещеник, който трябва да се покаже резервиран по отношение на чудесата пред някой прекалено упорит новопокръстен.

Лили бе възвърнала самообладанието си — всъщност почти. Каква странна случка, все пак… отвратителна — това беше точната дума. Погледна за последен път към пейката — празна — и пое по пътя си със сигурна крачка.

Като пристигна на ъгъла на Илчестър Плейс, Лили спря за миг, за да сложи ред в мислите си. Все още не знаеше какво точно щеше да каже на Джулия, но имаше нужда непременно от лост, с който буквално да я изтръгне от тази къща. Може би Магнус? Някоя замаскирана заплаха… да остави да се изплъзне думата „болница“ в подходящ момент… Лили пое дълбоко дъх, вкусвайки необичайната сладост от това съучастничество и властта, която то й даваше.

Вдигна очи към прозорците, които смяташе, че са на стаята на Джулия. Къщата й се стори изоставена. Отново евтина романтика, каза си Лили — тази проклета халюцинация все пак я бе разтърсила. Страничните прозорци частично откриваха гледка към дневната: половината, която можеше да види, бе при всички случаи празна. Като застане точно пред къщата, можеше да види целия приземен етаж — и, ако пердетата бяха спуснати, това несъмнено щеше да означава, че Джулия си е вкъщи. Лили чувстваше необяснимо нежелание да се впусне в този кръстоносен поход.

Тя направи десетина крачки напред и през прозорците на дневната забеляза правоъгълните очертания на искрящо зелената градина. Би трябвало вече да е позвънила. Откъде тази съпротива? Един стар спомен изникна в съзнанието й и асоциацията се избистри: мисис Уотъруокс на едно коктейл-парти преди войната. Жена на министър, грамадна, внушителна, разположена върху канапето като на трон, този ден тя беше в толкова отвратително настроение, че застиналото й лице сякаш предизвикваше всеки, който се доближеше до нея. По някакъв абсурден начин къщата й напомни за мисис Уотъруокс, от която струеше неумолима враждебност, седнала върху канапето на цветя в хотел „Олбани“. И тези стъпкани цветя около къщата — нещо като визуална игра на думи? Във всеки случай впечатлението беше изключително ясно и силно.

Каква глупост, каза си Лили, като пристъпи към вратата. Тогава именно, в зеления правоъгълник на един от френските прозорци, които гледаха към градината, видя да се появява лицето на Магнус.

Остана за миг прикована на място, после побърза да отстъпи към тротоара, без да изпуска Магнус от очи. Със странно движеща се уста, той напразно дърпаше дръжката. После, пред ужасените очи на Лили, извади от портфейла си някаква карта и я плъзна в процепа на нивото на заключалката. Направи с нея бързо вертикално движение и френският прозорец се отвори. Магнус влезе в къщата. Лили си тръгна. Не можеше да понесе повече да гледа.

6

Магнус влезе в светлата, обляна от слънце трапезария, и наостри уши. Някъде в празната къща се чу щракване на ключ, последвано от леко бръмчене на машина. С несръчен жест Магнус прибра кредитната карта в портфейла си. Направи една крачка, носле отново спря, като дебнещо животно. Бръмченето може би идваше от неговата глава. Не му се събираха повече от седем или осем часа сън за цялата седмица, беше само на уиски и непрекъснато освобождаваше адреналин, представяйки си сцени с Джулия. Спеше на бюрото си между посещенията на двама клиенти или на пейките в парковете. Веднъж бе задрямал в един храсталак, докато наблюдаваше прозорците на Джулия. Представяше си, че я бие, че се люби с нея, че я събужда един час преди зазоряване и настойчиво й говори. Както много мъже със стадно чувство, Магнус изпитваше ужас от самотата. През миналата седмица на няколко пъти, докато обикаляше из къщата с бутилка в ръка, му се бе случило да говори на Джулия толкова сериозно, толкова разпалено, сякаш я вижда пред себе си като призрак. На два пъти бе чул как тя изкрещява името му, от болка или от объркване и беше тичал, залитайки, чак до къщата на Илчестър Плейс. Не знаеше какво очаква да намери там — освен ако Джулия не беше в прегръдките на Марк, защитавайки се диво миг преди да му се отдаде. Тази сцена спохождаше също и сънищата му и тогава той се събуждаше с разтуптяно сърце. Беше започнал отново да мастурбира, което не беше нравил от времето на юношеството си. Имаше любовница на не повече от пет минути от къщи — една стара клиентка, която живееше в Хамърсмиг, и една друга, намираща се не по-далече, чийто съпруг беше в затвора; но Магнус знаеше, че ходи при тях преди всичко защото ги плашеше; те представляваха само временна алтернатива. Без Джулия не му бяха твърде от полза. Тогава започна да обикаля нощем около тази къща, воден от гнева си и натрапчивите си мисли, които уискито никак не бе уталожило, и с единственото намерение да каже на Джулия думите, които му идваха така лесно, когато беше сам. По телефона не можеше да се контролира — тя изглеждаше толкова надменна и безсрамна, толкова бързаше да затвори, че това го вбесяваше.

Споменът за този гняв и престорено студеният тон на Джулия, който го бе причинил, помогна мигновено на Магнус да успокои опасенията си. Фактът, че сред всички къщи в Лондон, Джулия бе избрала точно тази, беше почти достатъчен, за да го накара да повярва в мистичните бръщолевения на Лили. Къщата на Илчестър Плейс, 25 разбуждаше у него прекалено натрапчиви спомени, за да свикне с идеята, че Джулия живее тук. Дори след всичките тези години миналото се събуждаше при твърде нещастни обстоятелства.

Би трябвало да изгоря тази къща до проклетите й основи, помисли Магнус. Тази мисъл като че ли му вдъхна кураж и той обиколи трапезарията, разглеждайки предметите в нея. Нямаше да допусне това място да го смути. Днес беше тук посред бял ден, а не както в предишните случаи, или когато, сгушен в градината, чукаше по прозорците преди да опита да се промъкне в къщата. Тогава къщата сякаш го удряше физически — само така можеше да опише чувството, което изпитваше.

Магнус извади плоско шише уиски от джоба си и отпи солидна глътка, преди да влезне в дневната. Забеляза, че се поти; разхлаби вратовръзката и изтри с кърпа челото си. Навремето къщата не беше толкова топла, дори бе по-скоро студена. А да, бяха сложили тези ужасни акумулиращи радиатори. Топлината беше неприятна, потискаща. Магнус издърпа връзката си и я натъпка в един от джобовете.

Извика Джулия по име. Като не получи отговор, той се облегна на напълненото с дреб канапе и отново измуча името й, после изруга, но в отговор се чуваше само лекото бръмчене, идващо някъде от къщата. Погледна към стълбата и за момент му се стори, че вижда двойно и се опита да се съвземе. Затвори за миг очи и ги отвори отново: разбира се мебелировката беше изцяло променена! Навремето тази стая беше по-весела, с опънат сатен по стените. Възможно ли беше? Във всеки случай приличаше съвсем на сатен. Чаршафите също бяха от сатен и от коприна. Имаше малки удобни канапета, цветни картини по стените. Всъщност стаята изглеждаше много по-голяма, отколкото сега. Всичко се смалява, когато остаряваш. По нищо не прилича на стаята, в която идвах преди години — тогава атмосферата тук беше весела и безгрижна, може би малко глупава. И ние всички, млади и глупави, каквито бяхме, бързахме насам. След Кембридж къщата го привличаше с волната си атмосфера, с вечната си карнавална обстановка и с тази свобода на нравите, която той тогава смяташе за типично американска. Това всъщност ни най-малко не намаляваше очарованието на домакинята на къщата. Все още виждаше как Хедър Ръдж се появява на вратата, с шейкър в ръка и с цигара в прелестната си уста. Точно това той искаше да попречи на Джулия да узнае. А също така трябваше да избягва да мисли за него. Магнус стана и отиде в кухнята.

И тук всичко се беше променило. Всичко беше бяло, като в болница. Магнус отвори наслуки няколко шкафа. Бутилки минерална вода, чинии, чаши. Едно чекмедже с нови, блестящи, сребърни прибори. Отстрани на мивката откри няколко бутилки уиски. С малцово уиски, което я беше научил да харесва. Той докосна бутилките. В известен смисъл те го успокояваха.

Би трябвало да е мъртва сега… В този момент в съзнанието му настъпи смут, защото му се стори, че помисли това за Джулия. Страхът, който изпита през нощта, когато счупи вазата, го обзе отново. Не, разбира се, другата беше мъртва, не Джулия. Трябва да е умряла в онова място, където я затвориха. Каква слаба и глупава жена. В продължение на години той й изпращаше пари. Без съмнение и други мъже бяха правили същото. Тя смяташе, че има еднакви права върху всички тях. Магнус блъсна силно вратата на шкафчето за напитки, като се надяваше, че е обелил мазилката или е повредил ключалката. От кухнята тръгна с вълчи стъпки към банята на приземния етаж. Почувства някакво присъствие и се спря на прага. Вместо да се обърне, погледна в оцветените в розово огледала и забеляза движение точно на границата на зрителното си поле. Беше пиян. Нямаше нищо страшно. Главата му сякаш бръмчеше в съзвучие с едно по-дълбоко трептене. Отпи още една глътка от плоското шише, докато се гледаше в огледалата. Пак забеляза онова неуловимо движение. „Досаждам ти“ — промърмори Магнус. Сивите му гъсти коси падаха на челото, костюмът му беше мръсен и смачкан. Разреса се с пръсти.

— Ти не си там — каза той на висок глас. — Върви на майната си!

От какво се беше уплашил толкова първата нощ, когато влезе в градината? Беше пил по-малко онази вечер и искаше насила да вразуми замъгленото съзнание на Джулия, а също — да седне за малко в тази къща и да вдиша въздуха й. Беше вдигнал вазата, за да помирише цветята. Къщата представляваше силно опъната мрежа от шумове, нито един от които не беше различим. Все пак струваше му се, че чува Джулия да крачи на първия етаж и да си говори сама. После, в началото много бавно, почти плахо, в него се роди усещането, че е наблюдаван, сякаш от някакво малко животно. Усещането, че ви гледат някакви очи. Неподвластно на разума, това чувство се засили. Мишката стана тигър, нещо зловещо, грамадно и диво. Никога в живота си не беше изпитвал такъв ужас. И отчаянието беше толкова голямо, колкото и страхът: абсолютно и непоправимо отчаяние. Държеше вазата с две ръце и се страхуваше да се обърне, сигурен, че нещо отвратително се спотайва зад него. Смъртта на Кейт — този миг, който го преследваше и беше готов всеки момент да го погълне. Обхвана го непоносимо главоболие. Нещо се нахвърли върху него и той хвърли вазата на земята като вдигна ужасен шум; после, без да се обръща, избяга през градината.

— Върви на майната си! — повтори и тръгна към стълбата.

Ако Марк беше горе, той… щеше да го удуши. Магнус постави крак на първото стъпало. Горе имаше нещо. Толкова му беше горещо, че цялото тяло го сърбеше.

Отстъпи една крачка и се върна на мокета. Веднага напрежението отслабна. Дори бръмченето в главата му намаля. Горе беше пълно с шумове. Бързи, неспокойни докосвания. По причини, които оставаха напълно загадъчни, те представляваха страшна опасност за него. Отново сложи крак на стъпалото и почувства, че атмосферата става заплашителна. Железен обръч стегна челото му; напразно се опитваше да поеме дълбоко въздух.

Отстъпи още, чувствайки пулсиращото, тежко присъствие на къщата. Да остане тук по-дълго време би означавало смърт за него — в това беше абсолютно сигурен. Поиска да извади кърпа от джоба си установи, че пръстите му са неспособни да се свиват нормално. Ръката му трепереше. Не владееше вече движенията си. Страхуваше се да се обърне с гръб към стълбата. Отстъпвайки, успя да намери пътя към вратата.

Когато, целият треперещ, Магнус се озова на слънце, докосна флакона със спрей в джоба си както се погалва куче. С крайчеца на окото си забеляза, че някой го гледа през прозореца на съседната къща и се обърна в тази посока. Жената с нежното, млечнобяло лице остана още за миг, после се отдръпна бързо. Магнус направи гримаса към прозореца, където беше тя. Ако видеше Джулия щеше добре да я нареди. Някой трябваше да плати за това… това унижение. Беше готов да направи на кайма всеки, който се изпречи на пътя му.

В деня след тези събития, Джулия караше на юг по автострадата, като следваше указанията, които и бе дал директорът на клиниката. Поради безсънието, мисълта й беше изострена. Караше много бързо, но не си даде сметка, докато не погледна таблото. Струваше й се, че никога досега не е карала така сигурно. Според ясния център на съзнанието й, нейното тяло пилотираше малката кола все едно, че тя беше продължение на нервната й система.

В Гилдфорд, при вида на един ресторант усети, че е гладна. Не бе яла нищо, откакто получи писмото, всъщност писмата — кратката бележка на мисис Ръдж, придружена от написаното на машина писмо на лекаря.

В първото пишеше:

Беше свръхвъзбудена, само прегледа набързо официалното писмо, чийто автор казваше, че е очарован, че мисис Ръдж ще има посещение след толкова години и добавяше, че дирекцията със сигурност не би се противопоставила на това. Някога имало проблеми с журналистите, които много зле се отнасяли към „пациентката“. Директорът щял да бъде също така очарован да се запознае с мисис Лофтинг, след като тя се види с „пациентката“… От писмото лъхаше на отрупано с работа бюро и много заета секретарка, а на втори план се усещаше строгата миризма на болница и амоняк. След като запомни добре указанията за пътя, който трябва да следва, за да стигне до Бредлендс Клиник, Джулия хвърли писмото. А драсканиците на Хедър Ръдж, обратно, препрочете десет пъти, като се опитваше да извлече максимална информация от тези безформени, разкривени букви. Съвсем ясно личеше американският почерк, толкова различен от грижливата и превзета калиграфия на англичаните, получили образованието си по онова време.

Джулия прекара по-голямата част от деня в предвижданията срещата с мисис Ръдж; приличаше на хрътка, която дърпа каишката си, сляпа за всичко друго, освен за онова, което е забелязала да шава в гъсталака. Остави телефона да звъни, без да вдига, и накрая излезе и вървя до късна вечер по тъмните улици на Хамърсмит и на Чизуик. Минаваше единадесет часа, когато забеляза, че е стигнала чак до Гънсбъри Парк и взе метрото, за да се върне в Кенсингтън. Дори шумовете, които изпълваха къщата и ставаха все по-бесни, не я уплашиха: това беше знак, че се приближава към непознатото, което управляваше съществуването й. Най-накрая можеше да премине към действие.

И духът, полтъргайстът, беше удовлетворен. Оправдано бе, че не се показва. Ако беше духът на Кейт, той, разбира се, не можеше да се разкрие преди развръзката. Джулия беше сигурна в това. Но в стаята й беше двойно по-топло, отколкото обикновено. А през нощта шумоленето на плат ставаше още по-бурно. Понякога Джулия чуваше гласове — една жена и едно момиченце — да шепнат в коридора. Също и тактове музика. Магнус вече не заемаше никакво място в мислите й: той беше само инструмент, зла сила, но в периферията. Джулия имаше впечатлението, че се приближава към центъра на силно изгаряща и заслепяваща светлина и тя трябваше да стои в пълното сияние на тази светлина, трябваше да разбере всичко. Иначе смъртта на мисис Флъд щеше да е напразна. И тази на Кейт, може би, също. Джулия чувстваше как цялата тежест на миналото я тласка към този нажежен център.

Точно след като отмина Гилдфорд, Джулия видя едно заведение на самообслужване и почувства как стомахът й се свива болезнено. Спря точно пред него и влезе в кафетерията. Мина покрай дългия тезгях, взе си без да избира и плати едно кисело мляко, пържени картофи, две наденички, твърдо сварено яйце, препечени филийки и кафе. Занесе подноса до една от малкото чисти маси и, без да поглежда около себе си, лакомо загълта храната. Гладът й се уталожи така бързо, както се бе събудил, но тя дояде яйцето и наденичките и побърза да излезе, като остави останалото на масата.

Половин час по-късно Джулия видя медната табелка, известяваща за Бредлендс Клиник и потегли по алеята на клиниката, която минаваше през малка горичка преди да стигне до една сграда от сив камък. Гърлото й беше сухо, пулсът й биеше. За да се успокои, си припомни снимките на Хедър Ръдж, които бе видяла. Когато вече беше в състояние да отвори вратата на Роувъра, слезе и пресече площада, покрит с чакъл.

На вратата я посрещна жена на средна възраст, облечена в бяло.

— Мисис Лофтинг, предполагам. Мисис Ръдж е толкова доволна, че й писахте. Знаете ли, че доктор Филипс-Смит иска да ви види след това? Бих ви помолила да ме последвате, далече е доста. О, бедната мисис Ръдж. От доста време вече не е между трудните пациенти. Но трябва да се спазва регламента, нали? Все пак има своите чувствителни места; по отношение на дъщеря й, както сигурно се досещате. Изглеждате много уморена, скъпа госпожо. Искате ли да си починете малко преди да я видите?

Тя имаше малки очи като на катеричка — живи и блестящи.

— Не, не, изобщо няма нужда — успя да промълви Джулия.

Жената се усмихна професионално, зад което като че ли се криеше доста буен темперамент.

— В такъв случай последвайте ме, ако обичате, мисис Лофтинг.

Тръгнаха бързо по коридор с номерирани врати: всичко беше боядисано в бяло, доста поизтрито.

— Можехме да я сложим в крило „Е“ — каза жената.

— А, добре. А… физически…?

— Тя е доста по-представителна.

— Представителна…

Докато сестрата отключваше една метална врата, Джулия погледна встрани и видя малка бяла стая, където върху чаршаф лежеше нещо безформено. До леглото имаше малка масичка от полирана стомана, отрупана с ампули и спринцовки. Джулия почувства как я присвива стомаха и й стана много зле.

— Оттук.

В края на коридора — друга тежка врата. Едър човек, облечен в мръсна блуза, стана от една табуретка и се приближи към нея. Докато вървеше коремът му се люшкаше.

— Можете ли да потърсите мисис Ръдж, Робърт? Аз ще заведа мисис Лофтинг в стаята за посетители.

Със знак на съгласие Робърт излезе с бавна крачка. Сестрата преведе Джулия през стая с ярки акварели. Няколко възрастни мъже, които работеха на една дървена маса, цялата нарязана, ги изгледаха зяпнали, докато минаваха. Учудващо гладките им лица изглеждаха уплашени. Единият от тях носеше черни очила, които го правеха напълно безизразен.

„Какво търся тук? — запита се Джулия. — Не мога да понасям това място“.

Неразположението й се засили докато сестрата я превеждаше през две други стаи, където цареше същото смущаващо противоречие между стените в ярки, безредни цветове и бледите, притъпени физиономии на мъже или жени. Лица, неподвластни на опита… Джулия се чувстваше хваната в капана на техния глад.

— Ето ни най-после, скъпа госпожо. — Сестрата беше отворила вратата на малка безлична стая, в която имаше два стола, поставени един срещу друг и разделени от зелена метална маса. Като й посочи куп списания, добави: — Тя ще дойде веднага.

Джулия седна на единия от столовете. Сестрата се обърна и излезе.

Миг по-късно се чуха приближаващи стъпки. Вратата се отвори пред масивния силует на Робърт, който отстъпи, за да направи път на една жена. В началото Джулия помисли, че се е излъгала. Това безформено създание, увито в избелял пеньоар, нямаше никаква прилика със снимките на Хедър Ръдж, която даже на четиридесет години беше слаба с овално, добре оформено лице и с подчертана чувственост. Джулия погледна Робърт, но той беше седнал на една табуретка в дъното на стаята със скръстени върху корема ръце и поглед, забит в краката му.

Жената продължаваше да стои на прага. Приличаше на онези повехнали и изгубили разсъдък жени, които Джулия видя в другите стаи.

— Как се казвате — попита жената, като разсея донякъде първите впечатления на Джулия.

— Извинете ме… — каза Джулия и стана. — Толкова държах да се срещна с вас. Вие сте Хедър Ръдж?

— Мисис Лофтинг?

„Те ме измамиха — помисли си Джулия. — Довели са ми някоя друга“.

— Мисис Лофтинг? — повтори жената.

— Да — каза Джулия. — Наистина съжалявам, но бях… толкова съм развълнувана да ви срещна… Купих вашата къща, знаете ли. Мисля за вас. Често мисля за вас. — С провлечени стъпки старата жена отиде да седне срещу Джулия. Няколко бели косъма бяха поникнали отстрани на бузите й.

— Защо сте искали да ме видите?

Жената погледна недоверчиво Джулия.

— Защо ли? — Джулия се наведе към нея. — Не знам откъде да започна… Обичате ли да имате посещения? Добре ли се отнасят с вас тук?

— Не чак толкова. Но е по-добре от затвора, знаете ли? — В гласа й още се долавяше акцент от Средния запад. — Няма нужда да ми казвате какво става навън. Ние имаме право да четем… разни неща.

— О, трябваше да ви донеса нещо за четене, някоя книга или списание, няколко джобни издания. Чисто и просто забравих.

Жената с похабеното лице я гледаше безучастно.

— Дойдох да поговорим за вас.

— Аз не съм нищо. Аз съм на сигурно място. Тук нищо не може да ми се случи.

Джулия не знаеше какво да каже, после от устата й се изплъзна:

— Моята дъщеря също умря. Ние имаме общи неща, важни неща.

— Значи вие вярвате, че моята е мъртва? — каза жената с наведен надолу поглед. — Така мислят всички. Но те не я познаваха. Оливия не е мъртва. А защо би трябвало да се интересувам от дъщеря ви, мисис Лофтинг?

— Не е мъртва? Но…

— Няма „но“. Така е, както казвам. Защо се интересувате от Оливия? Мислех, че сте тук, за да говорите с мен, мисис Лофтинг?

Внезапно старата жена се пошегува:

— Бедната глупачка! Вие не знаете къде се намирате. — Явно беше, че Джулия не можеше да схване казаното.

„Трябва да започна отначало…“

— Също би трябвало да знаете къде се намира той.

— Случиха ми се някои неща и трябва да говоря за това с вас. Прочетох всичко, което пишеше за вас в старите вестници. В продължение на дни. И мисля, че съществува връзка между нас…

— Погледнете ме добре, мисис Лофтинг — каза другата жена. — Аз съм тази, която е мъртва, не Оливия. Мисис Лофтинг! Любезната мисис Лофтинг идва да посети бедната луда! Яжте собствените си лайна, мисис Лофтинг. Търкаляйте се в собствените си лайна, мисис Лофтинг. Тогава ще знаете какво съм аз.

Джулия направи нов опит:

— Мисля, че мога да ви помогна… Част от самата вас е затворена в моята къща. Чувам ви да говорите понякога. Мислите ли, че съм луда, като казвам това? Защо казахте, че тук сте на сигурно място?

Мисис Ръдж бе станала внимателна.

— Не мога да направя нищо за вас, велика и превъзходна, мисис Лофтинг. Аз ви презирам. — С разкривено лице тя храчеше думите си. — Вървете си, живейте във вашата къща! Ще ви говоря за Оливия, мисис Велика и Превъзходна, мисис Любезна. Искате да знаете? Оливия беше лоша. Злокобна. Злото — от него не можеш да се отървеш. То си отмъщава. Това, което иска, е отмъщение и то го получава.

— И… тя как си отмъсти?

Мълчанието на мисис Ръдж беше по-лошо от презрението.

— Искате да кажете, че тя ви е подтикнала да направите това, което сте извършили?

— Тя се смее, тя се подиграва с мен. И с вас също се подиграва. Не я ли чувате? Вие нищо не знаете. Нищо. — Бялото и плоско лице с изкривена, тръпнеща уста и почти затворени очи се приближи до Джулия. — Направих това, което направих, мисис Лайно, защото видях какво представлява тя. Имате ли още нужда да ме питате какво беше нейното отмъщение?

— Мисис Ръдж — настоя Джулия. — Тя наистина ли направи това, което повярваха хората?

— Това, което представляваше тя, беше по-лошо от стореното от нея. Обикновените хора не могат да имат и най-малка идея за това. Доволна съм, че съм тук, мисис Лофтинг. Искате ли да ви открия една тайна? — Изкривеното и лице беше изпълнено със злонамереност.

— Да, искам да знам — каза Джулия, наведена над масата, за да улавя неясните думи.

— Бихте имали късмет, ако сте на моето място. — В ъгъла си Робърт подсмъркна шумно. — Вие сте идиотка, мисис Лайно. Такава идиотка като всички нас тук.

Джулия сведе глава. Следи от лиги блестяха върху похабената маса. Стаята й се стори ужасно тясна. Някаква отблъскваща миризма изпълваше въздуха; Джулия се почувства нападната от всички страни, зави й се свят.

— Кого другиго бих могла да видя — успя да каже тя. — Кой друг познавате вие?

— Тази кучка Брайдън — измърмори мисис Ръдж. — Идете всъщност да видите тази лапачка на кисело зеле. Говорете с приятелите на моето семейство. Те трябва да са открили истината.

— Как се казват те? — попита Джулия тихо.

— Имена… Мини Лейбрук. Франческа Темиъл. Пол Уинтър, Джони Ейкфорт. Искате ли други? Дейвид Суифт. Фреди Райли. Пфу! Вървете да им говорите за вашите проблеми, мисис Лайно!

— Благодаря — каза Джулия.

— Точно това, което си мислех. Вашето място е тук, тъпа глупачка. А сега, изчезвайте!

— Остават ви осем минути — каза Робърт от ъгъла си.

— Не, по-добре е… — започна Джулия. Тя стана.

— Тъпа мръсница. Глупачка! Помия от тъпи лайна!

Заобикаляйки безформеното тяло на старата жена, Джулия се спусна към вратата и я отвори. Робърт вдигна изненадан очи, а след това вдигна и тлъстата си ръка. Джулия изтича до края на коридора и се обърна случайно надясно. Забеляза една голяма врата, над която беше запалена лампа, мина през нея и продължи по безкрайните коридори, тласкана напред от представата, че мисис Ръдж и Робърт я преследват с тежките си стъпки. Накрая стигна до една дълга зала, пълна с мъже и жени със сиви и меки лица. Когато тя влезе, всички се обърнаха към нея. Джулия се спря за миг, после пресече бавно залата. Мъжете бяха прегърбени, с празен поглед; отдръпваха се, за да й направят път, като влачеха крака, някои от тях се опитаха да я докоснат с несигурни жестове. Един мъж, приличащ на труп със стърчаща коса, се усмихваше меко. Джулия едва забеляза масата за пинг-понг и металните столове, наредени в две редици. Киселата миризма на пране, дезинфекциращи препарати и пот заливаше всичко, като че ли Хедър Ръдж беше скочила отгоре й. Тези лица — струва ти се, че ако ги разрежеш, отвътре ще изскочат стърготини. Една ръка с огромни пръсти се опита да я хване за китката. Джулия направи движение назад и мъжът от дясната й страна, приличащ на слон, изсвири между зъбите си. Една жена с неестествено руси коси и сплескано тяло, започна да я имитира. Един мъж, чието лице бе цялото изтеглено на една страна като с кукичка, се промъкна пред Джулия и я хвана за лакътя в момента, когато тя направи крачка встрани, за да го избегне. Имаше усещането, че се дави в тази гротескна, зловонна плът… Обхваната от сляно отвращение, тя отблъсна мъжа и изтича до края на залата. Когато стигна там, Робърт се появи от другата й страна.

Намери се в дълъг, зле осветен коридор. Тежки, неритмични стъпки се чуваха зад нея. Тя започна да бяга. В края на коридора няколко стъпала слизаха към друг коридор, по-мрачен и по-тесен, грубо постлан с плочки. Тича до средата на този коридор. После задъхана продължи като се държеше с ръце под ребрата, докато стигна до една висока, дървена врата, затворена с тежки ключалки. Дърпа и блъска вратата с всички сили, докато накрая тя подаде. Отвори се пред три стъпала от сив камък, водещи към поляна, в края на която започваше малка горичка. Имената, които Хедър Ръдж изплю в лицето й, човъркаха като със свредел мозъка й. Брейдън. Мини Лейбрук. Франческа Темпъл. Пол Уинтър. Джони Ейкфорт. Дейвид Суифт. Фреди Райли. Погледна тъмната гъста гора и слезе по стъпалата към мрака на дърветата, като си повтаряше имената.

Все още съвсем зашеметен, Магнус стоеше на детската площадка близо до купчините пясък, заобиколен от деца. Очите му бяха вдигнати към прозореца на Джулия. Това, което току-що бе зърнал само за миг, бе невъзможно, невероятно. Той напипа бутилката в джоба си. Едно момиченце мина покрай него като докосна крака му и Магнус се отдръпна, чувайки как пясъкът скърца под обувките му. Пулсът му сякаш бе спрял. Малко по малко звуците започнаха да проникват в празнотата, която го бе покрила като стъклен похлупак. Чу острите гласове на децата, далечния рев на самолет. Едно дете се подпря на левия му крак. Беше минал през парка на тръгване от Плейн Три Хаус, много раздразнен от Лили, която бе странно резервирана към него, като че ли криеше някаква тайна. Имаше онова изражение „ти-си-едно-много-лошо-момче“, което придобиваше понякога, след като научи за нещо неприятно, извършено от него, но се отказва да засегне открито темата за предполагаемото злодеяние. Вместо това тя говори за „личната сфера“ на Джулия, за необходимостта от един „ясен и честен разговор“ между тях и за „нуждите на всички засегнати личности“. И всичко с блеснал и агресивен поглед. Магнус си помисли, че причината за това поведение несъмнено отново се дължеше на неумереното му влечение към пиенето.

После тя отново яхна любимия си боен кон: защото той не беше станал „кралски съветник“?

— За Бога, Лили — отговори той. — Обясних ти го сто пъти. Ако исках да бъда кралски съветник, щях веднага да стана. Но единственият резултат от това щеше да бъде да увелича наградите си и да намаля четири пъти броя на моите клиенти. Ти нямаш никаква представа какво означава това. За мъж в моето положение, това би било глупава грешка.

— Искам моят почитаем брат да бъде кралски съветник.

— Иначе казано, ти искаш да бъдеш сестра на кралски съветник, без дори да знаеш какво означава това. Това е абсурдно. Във всеки случай то няма нищо общо с Джулия. Не можеш ли да си го набиеш в главата?

— Магним…

— И не се опитвай да ме придумваш така… — Слава Богу, тя не настоя.

— Би трябвало да се грижиш повече за дрехите си. Човек би казал, че си спал с този костюм.

— Може и наистина да съм спал. Е, да.

Той напусна апартамента на Лили със силно главоболие и леко неразположение, вследствие на лошо храносмилане. Прекоси парка в отвратително настроение, раздразнен от слънцето и от мързеливците по тревата. Бяха съобщили, че времето ще се промени в следващите дни и това го зарадва. Изпитваше желание за дъжд, за облаци, за студено и сурово време. Като стигна до площадката за игра, излезе от пътеката и тръгна през тревата. Тогава, като вдигна глава към прозореца на Джулия, видя Кейт с гръб точно срещу стъклото. Миг по-късно тя изчезна. Той познаваше косата на Кейт по-добре от своята. В продължение на един дълъг миг Магнус забрави да диша.

Отмести от крака си едно малко и усмихнато чернокожо момиченце на две или три години и, възвръщайки си жадно дъха, направи няколко крачки по поляната. В стомаха му пареше, а езикът му бе надебелял и вдървен. Не беше възможно да е видял Кейт. И все пак той я видя… с искрящата си като на принцеса от вълшебните приказки коса. В този миг Магнус изпита едно от най-силните и най-малко егоистични чувства през целия си живот: ужасно много се уплаши за Джулия.

Краката му го отведоха усърдно до улицата, после той изтича към Илчестър Плейс и, тъй като се задъха, продължи вървешком до къщата. Огледа фасадата, през която не можеше да се проникне. Невъзможно бе да се каже какво става вътре. Моментът на силната тревога беше отминал, но тя все още бе достатъчно голяма, за да го подтикне да прескочи трите стъпала към вратата. Позвъни. Някъде вътре, много далече, Магнус чу ехото от звъна; къщата беше празна.

Той скочи от стълбите и започна да обикаля къщата, като гледаше през прозорците. Това, което виждаше вътре, бе неподвижно, мъртво, приличаше на недокосната гробница. Почука на прозорците на кухнята и продължи да чука, докато стерилният и бял вид го накара да загуби смелост. Стигна до задната страна, където изпробва дръжките на френските прозорци — бяха затворени. Сложи ръце отстрани на очите си и се опита да проникне през мрака на вътрешността, през процепа на недокрай дръпнатите пердета. Масивните, непоклатими мебели като че ли идваха направо от витрината на някой магазин за препарирани животни. Преди да извади кредитната си карта, погледна с крайчеца на окото си към къщата на номер 23 и видя малката съседка на Джулия да го гледа ужасено през един прозорец на първия етаж.

Той й се закани с юмрук, преди да забележи високия, слаб мъж, който идваше към него. Изражението му беше като на полицай в момента, когато залавя някой скитник.

То вбеси Магнус, както и цялата му външност — дълга, руса коса, както беше модерно, и велурено сако. Когато дойде съвсем наблизо, мъжът огледа с недоверие небрежния му вид, липсата на вратовръзка. Магнус се обърна към него със стиснати юмруци.

— Ей, вие! — започна русият мъж. — Един момент, ако обичате!

Обърнат към него с този заплашителен вид, Магнус почувства с опита си, натрупан през дългите години на посещения при свидетели и съдебни заседатели, че самонадеяността на мъжа прикрива дълбока слабост.

— Изчезвайте! — изръмжа той.

Мъжът се вцепени, сякаш се колебаеше, после направи две крачки напред.

— Не знам каква игра играете, приятелю, но ще си имате неприятности с полицията, ако не се махнете веднага от тази къща. Вече ви видях да обикаляте насам и това не ми харесва.

— Кретен такъв, оставете ме на мира. Казвам се Лофтинг и жена ми живее тук. Не знам кой сте вие и изобщо не ме интересува. А сега се разкарайте!

Полицейската физиономия на мъжа изтъпя.

— Името ми е Мюлино — каза той инстинктивно и веднага съжали за това: изчерви се чак до челото. — Живея до тази къща, където вие щяхте да се промъкнете чрез взлом. А сега ви моля, бъдете така добър да си тръгнете оттук.

Магнус се облегна на стъклото с жестока усмивка.

— Не ви липсва смелост, въпреки красивата ви перука — каза той. — С ваше позволение, ще влезна в къщата. Мисля, че жена ми е в опасност.

Той се изправи и погледна усмихнато мъжа, макар да беше сигурен, че, уви, няма да може да избегне боя с него.

— Жена ви не си е в къщи — каза Мюлино. — И се съмнявам, че още можете да направите каквото и да е за нея в състоянието, в което сте. — Той вдигна повелително пръст. — Ако си тръгнете веднага, ви обещавам, че няма да кажа нищо на полицията, макар да смятам, че трябва да го направя. Хайде, вървете си, моля ви.

— „Хайде, вървете си, моля ви“ — имитира го Магнус. — А сега вие ще си заминете, ако обичате, за да мога да вляза в тази къща. Или, ако искате, можете да останете да ме гледате или да ми помогнете.

— Съжалявам, но… — започна мъжът и постави ръка върху ръката на Магнус.

Внезапно осъзнал теглото и мускулите си, Магнус отблъсна мъжа, удряйки го по бузата. Въпреки че ударът не беше силен — Магнус си послужи с лявата ръка, Мюлино падна. В същия момент образът на Марк мина през съзнанието на Магнус. Обхванат от внезапна ярост, той стисна зъби и тръгна към Мюлино, който съвсем пребледнял лежеше в тревата. Магнус вдигна десния си крак с намерението да го удари в брадата, но, вдигайки очи, видя хубавата, малка съседка да крещи зад затворения прозорец.

— По-добре ела да помогнеш на този кретен да се прибере вкъщи — измърмори Магнус, чийто яд беше изчезнал така бързо, както се бе появил. След това той слезе към улицата. Беше оставил колата си на Плейн Три Хаус.

Кейт? Кейт? Докато минаваше през парка, лятното, леко заоблачено небе сякаш помръкна над него.

7

Марк се събуди в тъмното с увит около ханша си с мръсен чаршаф. Току-що бе сънувал Джулия — един сън, който го преследваше от три-четири години. Обикновено той започваше с това как Марк влиза в една класна стая, сяда на бюрото и изведнъж се сеща, че не е готов. Не само, че не беше подготвил доклада си, но дори не си спомня темата, по която възнамерява да работи. Студентите от различни години и от различни класове го гледаха с иронична усмивка и явно започваха да се отегчават. Ако не измислеше нищо, което да каже, един час от обучението, един час, който той изобщо не знаеше как да запълни, щеше да бъде невъзвратимо изгубен. Не беше ли „Работническото движение в Англия“ в понеделник, сряда и петък от 9,30 до 10,30 часа? „Нови тенденции на социалистическата мисъл“ във вторник, четвъртък и петък от 13,30 до 14,30 часа? Или „Теория на тълпата“ в понеделник и сряда от 16 до 17,25 часа? Тогава разбираше с нарастващо отчаяние, че е забравил кой ден е. Тази нощ сънят продължи до там, когато Джулия стана в класната стая и, като извади цял куп бележки от чантата си, започна блестящо изложение за Лондонското кореспондентско дружество и неговия секретар Томас Харди. Той се сърдеше, че е узурпирала неговата роля, като едновременно следеше с ентусиазъм начина, по който тя представя темата — един великолепен водопад от идеи, точно съответстващ на това, което той напразно се бе мъчил да изрази през цялата учебна година. Беше сигурен, че можеше да си спомни всичко, което бе казала, за да му послужи за първата глава на книгата, която замисляше, но секунда след събуждането всичко изчезна. Или поне що се отнася до идеите, защото си спомняше как изглеждаше Джулия — с бял корсаж и жълта пола, а косата и падаше гъвкаво върху раменете. Беше онази Джулия, която бе видял първата сутрин в къщата на Магнус. Изглеждаше очарована, като жена, която общува с феите; жена, в която още личат последните следи от вълшебното детство. Марк беше забил поглед в тавана на стаята, давайки си сметка, че сънят страшно го бе възбудил сексуално. Лудо желаеше Джулия. Тя повече не можеше да се счита омъжена за Магнус, след бруталното му появяване в къщата вчера следобед. Тази мисъл му даде достатъчно сила, за да протегне ръка и да завърти ключа, намиращ се отстрани на матрака, поставен направо на земята. Изглежда най-после Магнус беше загубил всякакъв контрол над себе си. Джулия и Лили — и двете му бяха разказвали за въпросния инцидент, като го посъветваха да отбягва Магнус за известно време. Е, кога впрочем не го беше отбягвал? Едно от първите съвсем ясни впечатления в живота на Марк бе, че Магнус го мрази.

По-точно ще е да се каже, че го отвращавам — каза си Марк, като потисна напушилия го луд смях.

Все още усмихвайки се, Марк се измъкна от чаршафа и стана, като ловко избягваше купчините от мръсни чинии и полупразни консервни кутии разхвърляни по пода. През миналата зима, когато леглото му беше единственото топло място в жилището, беше започнал да яде в него и запази този навик. Успя да издърпа една риза и панталон от купчината дрехи, нахвърляни върху стола до дюшека, и ги облече, като внимаваше много с ципа. Извади пакет Голоаз и кибрит от джоба на ризата си, запали една цигара, наслаждавайки се на тютюневия дим в устата и в дробовете си. Опипа около леглото и намери часовника си. Беше единадесет часа. Хвърли поглед към работната си маса точно под прозореца, в другия край на стаята и веднага му се изпари всякакво сексуално желание. Там беше пишещата машина, няколко молива в една чаша, топ хартия, няколко листа за бележки и дузина книги, наредени на две купчини — всичко, от което имаше нужда, за да започне книгата си. Те стояха там от миналото лято, когато решително се бе отказал от преподаването, за да може да пише. Но лятото бе преминало в поредица от срещи с момичета, без сериозни последствия, в мечти, в грандиозни проекти, от които никога нищо не излезе. Прекара също смущаващо голям брой часове в сън, като че ли бе изтощен от бездействието. След три нови семестъра преподаване, Марк се надяваше най-сетне да се захване с книгата, но беше стигнал дотам, че не можеше да гледа масата, без да изпитва вина, граничеща с паника. Беше по-малко сигурен в идеите си сега, отколкото в деня, в който бе решил да напише съчинение върху социалните работнически движения. Когато се насилваше да мисли за книгата, виждаше преди всичко одобрителните критики, които сигурно щеше да получи: „Един блестящ млад преподавател прави пробив в социалистическата мисъл“. „Този класик на марксическата практика…“. Смачка угарката от цигарата си в една чиния и отиде в банята на другия край на коридора.

Когато се върна, Марк вдигна пердетата и пропусна бледото, анемично слънце. Разположен доста под уличното ниво, малкият апартамент имаше нужда от електрическа светлина по всяко време. Тъмен дори през най-хубавите дни, в него се образуваха големи зони кафеникав мрак, когато времето беше облачно. Прозорецът, както и този на кухнята, която представляваше втората стая в жилището, гледаше към бетонна стена, която някога беше бяла. Главоболието му нямаше да закъснее. Беше го почувствал за първи път една сутрин преди по-малко от месец. Оттогава то не спря да го преследва: едно настойчиво биене в слепоочията и стягане като че ли от менгеме около челото му. Струваше му се, че когато сънува Джулия, става по-лошо. Усещанията, които никога не стигаха до истинска болка, все пак бяха засегнали способността му да се концентрира. Имаше чувството, че дори и да успее да седне на масата, за да започне работа, щеше да му бъде невъзможно да състави дори един смислен абзац. Случваше се да изгуби нишката на разговорите и изведнъж да разбере, както в сънищата си, че не знае какво има намерение да прави. Доста пъти вече насред улицата изведнъж установяваше, че не си спомня къде отива. Често мислеше за Джулия и Магнус. Сам изтръгнат от корените си, Марк беше започнал да гледа на Джулия, която в продължение на години бе възприемал, за мила и умерено хубава домакиня, като на свое женско подобие.

Това, че Магнус я притежаваше, му изглеждаше несправедливост, очевидна и жестока. Един толкова груб и арогантен мъж не заслужаваше да има чувствителна жена като Джулия. Що се отнася до парите на Джулия, с които Марк, ако ги имаше, би могъл да си послужи за хиляди достойни неща (книгата му беше най-належащото от тях), Магнус ги бе пропилял в алкохол и буржоазни вечери, без да се смята, че и Лили несъмнено се бе възползвала от тях. Понякога Марк почти мразеше Джулия, задето бе търпяла толкова дълго време тази груба пародия на брак. Освен това парите идваха от онзи стар мошеник Чарлс Уиндзър Фрийман, прадядо на Джулия — тип безскрупулен американски експлоататор. Той, Марк, щеше да си послужи с парите дори срещу тази социална класа, измивайки ги така от първоначалната им мръсотия.

Време беше да направи упражненията си. Легна на килима, чиято основа прозираше през зеленикавите снопове вълна, и като изпразни съвсем съзнанието си, вдигна вертикално едната си ръка, после другата. Обтегна мускулите си и изпъна с всички сили нагоре. После направи същото с краката си. Отпусна се, застана в поза „лотос“ и се опита да докосне пода с чело. След това изплези езика си до болка, после остана седнал, с изпразнено съзнание, в очакване. Затвори очи сред топлия мрак.

Опита се да разпръсне плътната тъмнина, като я оставяше да приеме форма около него. Нито едно движение, никаква мисъл. Беше празен съд, който очакваше да бъде напълнен.

В продължение на десет минути хаосът на апартамента му бе пометен, оставяйки го в един трептящ свят, намиращ се в постоянно кръгово движение. Той беше точка светлина танцуваща в мрака, процеп, през който духът можеше да проникне. Звезди и светове се въртяха около него. Единственият извор на светлина беше едно величествено и позлатено колело, едно колело от съзнание, към което той летеше, като описваше кръгове. То дишаше и пулсираше, трептящо от живот и познание.

От миниатюрно, тялото му стана огромно. Кръговете, които правеше, покриваха светове, галактики. Марк — тялото стана Марк — аз-а, вдишвайки вятъра на съзнанието.

Беше защитен от един пашкул от време, лек като прах. Всичко беше свято. С един дъх той можеше да отблъсне времето и да разчупи световете, оставяйки да съществува само Марк, само святата светлина. Дланите му се простираха върху континенти, леки като бръмчене на муха. Ръцете му се вдигнаха, преминавайки широки пространства. Песен без думи изпълни сияещото пространство, което го заобикаляше от всички страни. Безплътен мир, който беше от същата природа като напрежението го издигаше и изпълваше със светлина. Мускули, птици, полет. Беше изправен. Сега пътуваше към рой блестящи частици, които се струпваха, докато той пресичаше огромните разстояния, делящи го от тях. Беше жаден за обединение. Първо съзря позлатен град, после едно лице, в което разпозна Джулия, още преди да го е видял ясно. Той я създаде, използвайки съзнанието като първична материя. Пространството започна да пее, да трепти от енергия: то се разпадаше на пламъци и лампи, ставаше чиста светлина. Лицето, което видя, не беше на Джулия, а на едно хубаво дете. Светлината стана непоносимо силна.

Навън, много далече, от лявата му страна, се чу клаксона на едно такси. Марк започна да се спуска, въртейки се, докато тежестта се връщаше в обширните молекулни области на тялото му. Остави се да падне напред върху килима. Бедрата му се бяха схванали. Езикът му докосна прашни власинки. Седнала до него на канапето във всекидневната на Джулия, мисис Флъд му каза: „Блокирали сте“. Повторният ужасен шум, издаден от таксито, пробуди главоболието му и то се стовари върху черепа му като черна нощ.

— Толкова съм щастлива, че се съгласихте да ме приемете — каза Джулия на приветливата и не много млада жена, която току-що и отвори вратата на голямата, бяла къща на Ейбътсбъри Клоуз, 4. — Много е важно да поговорим, във всеки случай за мен. Толкова бях изненадана като открих името ви в указателя… Бях сигурна, че сте се преместили след тази трагедия. Спомняте ли си, че говорихме по телефона, мисис Брейдън? Аз съм Джулия Лофтинг. Казахте ми да дойда тази сутрин, преди обяд.

Жената отвори напълно вратата и пусна Джулия да влезне в учудващо тъмната вътрешност на къщата. Всичко, което можеше да види, изглеждаше тъмнокафяво. Една от стените беше покрита със стари, прашни снимки.

— Не сте говорили с мен — промърмори жената. — Мисис Брейдън е в стаята си. Тя ви чака. Отнася се за Джефри, нали? — Имаше същия немски акцент като жената, с която Джулия бе говорила по телефона предишната вечер, но гласът й беше по-остър, по-кристален. Без да знае защо, Джулия си помисли, че това е глас на хипнотизатор.

— Значи вие не сте… — Джулия вдигна очи към стълбата, която чезнеше в пълен мрак.

— Аз съм компаньонката на мисис Брейдън — каза жената с проникващ, успокояващ глас. — Казвам се мисис Хъф. Не познавах мисис Брейдън преди трагедията. В началото идваха толкова много хора — журналисти, полицаи, лоши хора, дошли да си пъхат носа в това, което не ги засяга. Аз я пазех от тях. Вече от доста време никой не е идвал. Тя иска да ви види.

Като се движеше с уверена лекота, напомняща походката на мис Пинър, което Джулия взе за белег на артистичност, мисис Хъф отвори една врата отляво. Откри се малък салон с мирис на застоял въздух, където върху пъстър килим стояха прави, издути от прекалено големия пълнеж кресла. Отстрани на всяко кресло имаше зелено растение с листа, покрити с власинки.

— Бихте ли ме почакали тук? Няма да се бавя много.

— Познавахте ли мистър Брейдън — попита Джулия, като се държеше несръчно за едно от плюшените кресла.

— Той загина през войната — каза мисис Хъф, преди да затвори вратата след себе си.

Джулия не искаше да сяда на тези кресла. Напомняха и на онези лепливи растения, които улавят насекоми, за да ги изядат. Направи няколко крачки в малката, мрачна стая, прекалено развълнувана, за да може да обърне внимание на мебелите, които сякаш висяха в прашния полумрак. Няколко крачки я отведоха до една дървена библиотека. Погледът й обходи заглавията. Любопитни заглавия, изписани по един и същи начин с позлатени букви върху дебели подвързии. После забеляза, че всички бяха на немски. Прокара дланта си по книгите и видя, че пръстите й бяха почернели. Избърса ги с една салфетка, докато обикаляше по тъмния килим. Сигурно беше турски. Дядо й имаше подобен. Почувства натиск в долната част на корема си. Къде ли беше тоалетната? Знаеше, че това се дължи на изнервянето, че ще мине скоро и започна да мисли за друго. Започна да върви по-бързо; ако положението се влоши, ще бъде принудена да седне с кръстосани крака на някое от тези ужасни кресла. Изведнъж се оказа с лице пред малка картина, закачена на стената и спря, изненадана, че й е позната. Не точно самата картина, но беше сигурна, че вече е виждала това разположение: една маса, изправена почти вертикално, лула, нож за вестникарска хартия. Брак, да, това бе картина от Брак. Погледна платното по-отблизо, сигурно бе репродукция. Но като разгледа подписа, тя различи ясно дебелината на слоя боя. Изненадата я накара да забрави нуждата да отиде до тоалетната.

Обърна се точно в момента, когато вратата се отваряше. Усмихната, мисис Хъф й правеше знак с ръка.

— Мисис Брейдън ще ви приеме. Последвайте ме, ако обичате.

— Тази картина… не мога да повярвам — възкликна Джулия.

— Елате, моля ви. Не разбирам нищо от живопис. Джулия побърза да последва настойчивия кристален глас. Все така усмихната, мисис Хъф посочи стълбата и тръгна пред нея. Когато мина през свода, потънал в тъмнина, Джулия я видя да отваря една врата, разделяща на две тъмен коридор. Минавайки, Джулия успя да забележи серия от картини, но в мрака не се виждаше какво представляват. Мина през вратата, която мисис Хъф държеше отворена пред нея.

— Ако искате, седнете, мисис Лофтинг — каза едра жена с прошарени коси, облечена изцяло в черен сатен, която бе станала при влизането на Джулия.

— Аз съм Грета Брейдън. С мен говорихте по телефона. Бихте ли седнали на креслото отляво. Мисля, че ще ви бъде удобно. Благодаря, Хъф.

Вратата безшумно се затвори.

Джулия се намери с лице срещу картина в позлатена рамка, към която бе прикачено малко кадифено перде. То беше отдръпнато и разкриваше гола жена, много красива. Кожата й сякаш попиваше цялата светлина в стаята. Колкото и невероятно да изглеждаше, това беше Рубенс. Останалата част от стаята имаше атмосфера на небрежна и по-овехтяла елегантност, каквато се излъчваше и от нейната обитателка. Релефните тапети, някога в червено и златно, бяха станали тъмно-кафяви. На пода бяха разпилени книги и вестници, повечето с пожълтели от времето листа. Върху черната кадифена кувертюра на масивното легло имаше поднос с останки от закуска. Прахта сякаш се бе вдълбала във всички бръчки на властното, квадратно лице на мисис Грета Брейдън. Сивата й коса бе корава и мазна. Като я разглеждаше, Джулия се питаше дали бе напълно здрава психически.

— Искате да говорите за сина ми. Защо, мисис Лофтинг?

— Онзи ден видях Хедър Ръдж. — Джулия забеляза как веднага тялото на нейната домакиня се вцепени под черната, блестяща обвивка на дрехите й. — Тя ругаеше и беше много разстроена, но все пак спомена, че трябва да ви види. — Без да вземе под внимание жеста на отрицание на мисис Брейдън, Джулия побърза да добави:

— Не правя услуга на Хедър Ръдж, по никакъв начин. Виждате ли, наскоро купих старата къща на Ръдж. Аз… аз се съвземах от дълга болест. И нещо в тази къща ме накара да я купя. Оттогава се опитвам да опозная миналото на семейство Ръдж — миналото на тази къща. Това се превърна в някакво обсебване — искам да знам всичко възможно за тях. Не мисля, че истината за смъртта на вашия син е била някога разбрана, мисис Брейдън. Много неща са останали загадка, но вие ще ме сметнете за луда, ако ви разкажа всичко. Трябва да знам всичко за Ръдж.

Мисис Брейдън я гледаше проницателно.

— А после сигурно ще напишете това, което сте научили?

— Е, добре… — каза Джулия, страхувайки се да не бъде изгонена, ако даде лош отговор. — Все още не знам, честно казано.

— Преди двадесет и четири години не бих си отворила устата — продължи мисис Брейдън. — Още повече, че вие споменахте Ръдж. Но оттогава мина много време и аз чаках някой, на когото да мога да кажа истината за смъртта на моя син. Много хора избегнаха наказанието. По времето на моята трагедия полицията не искаше да ме слуша. Те ми нямаха доверие, смятаха ме за глупачка. Не се съобразиха с мен, мисис Лофтинг. Смъртта на моя син остана без възмездие. Сега разбирате ли защо се съгласявам да ви говоря?

— Аз… аз мисля, че да.

— Моят свят е затворен от тези страни. Вече двадесет години не съм излизала от къщата. Остарях в тази стая. Хъф ми служи за очи и за уши. Не се грижа за нищо, освен за колекцията от картини на мъжа ми, за паметта му и за паметта на моя син. Дори Хъф не знае всичко за смъртта на сина ми. Това не ви ли се струва впечатляващо и страшно, мисис Лофтинг? Знаете ли какво означава убийство? Знаете ли какво представлява най-голямото от всички престъпления срещу душата, включително и срещу душите на живите? Това престъпление е вечно.

— Да… разбирам го — прошепна Джулия. — Но ми трябват доказателства. Дори нещо повече, трябва да знам.

— Доказателства! — Жената изплю думата, като че ли беше парче развалено месо. — Аз нямам нужда от доказателства! Онзи човек, когото полицията екзекутира, беше безобиден скитник. Простичък човек, самият той дете, всъщност. Обичаше да говори с децата. Въз основа на какви доказателства го уби полицията?

— Значи сте убедена, че той е бил невинен?

— Но това се разбира от само себе си! Чуйте ме добре. Нямаше тайни между Джефри и мен, мисис Лофтинг. Знам какво му причиняваха другите в парка. Те го измъчваха ежедневно. Превръщаха живота му в ад, защото той бе много чувствителен и страдаше от астма. А също, защото беше наполовина немец. Наричаха сина ми Бош, Краут, Хюн (Обидни имена, с които са наричали немците). Бяха много лоши деца.

— А вие познавате ли мисис Ръдж?

— Онази! Тя ми се подиграваше. Тя ме презираше. Молех я да ми помогне заради Джефри, но тя беше сляпа и глупава. Неспособна да види какво ставаше в собствената й къща. Не си даваше сметка, че защитава едно чудовище. Нямам ни най-малко съмнение относно това, което се случи на сина ми, мисис Лофтинг. Малката Ръдж го осакати, после го уби. А другите деца й помогнаха. Тогава? Мислите ли, че лъжа?

Джулия докосна леко копринения ръкав на мисис Брейдън.

— Как изглеждаше Оливия? Можете ли да ми я опишете, мисис Брейдън?

Отговорът разруши надеждите й.

— Беше малко момиче като всички останали. Външният й вид е без значение. Приличаше на стотици други момиченца. Тя е мъртва от толкова дълго време, колкото и Джефри, не забравяйте това.

— Не го забравям, но имам причини да ви попитам. Трябва да знам как изглеждаше тя. Руса ли беше? Колко беше висока?

— Това са глупави подробности, мисис Лофтинг. Руса, да, трябва да беше руса. Но човек не можеше да разбере, че е злокобна просто като я гледаше.

— Точно с тази дума си послужи майка й. Мисис Брайдън се усмихна:

— Тази нещастна глупачка! Тази вулгарна слабоумница! Не, мисис Лофтинг, няма смисъл да си губите времето с развалините, останали от Ръдж. Трябва да намерите другите и да ги накарате да си признаят това, което са извършили.

— Да, трябва да ги намеря — съгласи се Джулия. — Знам няколко имена… Мини Лейбрук, Франческа Темпъл, Пол Уинтър…

— И Джони Ейкрофт, и Дейвид Суифт, точно така. И Райли-син. Вие ме учудвате, мисис Лофтинг. Те помогнаха на Оливия Ръдж да убие сина ми. Ако търсите доказателства, говорете с тях. Аз бих могла да ви помогна.

Джулия чакаше напрегната и се питаше какво ще последва.

— Някои от тях са мъртви — продължи мисис Брейдън. — Никой не успя в живота. Интересувах се от тази група. Придържах се към правилата в известен смисъл. Мога да ви кажа например, че Райли-син изчезна преди десет години във вашата родина, Америка — изчезна, без да остави следи. Джон Ейкрофт се самоуби, когато фалира. Мини Лейбрук умря при катастрофа — беше пияна. Франческа Темпъл постъпи много мъдро като отиде в манастира „Робите на Мария“ в Единбург, където е поела обет за мълчание. Пол Уинтър тръгна по стъпките на баща си и стана офицер, но беше разжалван; живее в един апартамент в Челси. Дейвид Суифт провали семейната търговия с вино, загуби жена си при злополука — тя умря вследствие на късо съединение. Живее на Ъйър Стрийт, Айлингтън, точно над една бирария. Идете да видите тези двама мъже, мисис Лофтинг. Ако ги накарате да говорят, ще имате доказателствата, които търсите.

Джулия беше зашеметена.

— Как научихте всичко това? — попита тя.

Мисис Брейдън повдигна рамене; платът на роклята и прошумоля.

— Хъф, моите очи и моите уши. Плащам й много добре. Тя има много таланти, Хъф. Ще ви помоля да ме оставите, мисис Лофтинг. Но преди това искам да ви дам един съвет. Не пренебрегвайте нищо. Бъдете внимателна.

— Наистина ще направите по-добре, ако бъдете предпазлива — каза й Марк същата вечер. — Пътят ви е най-малкото трънлив. Наистина ли смятате да отидете при онези двама души, за да ги разпитвате за едно старо, двадесет и четири годишно престъпление? Заради което един човек вече е бил екзекутиран? Хайде, изпийте още една чаша и забравете всичко това. Бог знае в какво ще се забъркате.

— Ще пия още една чаша, но само ако ме оставите да платя. Моля ви, Марк.

— Щом настоявате, приемам, но против волята си. — Марк се беше възползвал от ходенето си до тоалетната преди малко, за да преброи парите си. След последната поръчка му оставаха само шестдесет и три пенса. Дължеше двадесет лири на свой колега и, след като платеше този дълг, от следващата му заплата щеше да му остане точно, колкото за наема на жилището и да си купи храна и нещо за пиене. Разбира се, можеше да накара Самюел да почака още месец, дори до следващия семестър. Той алчно погледна Джулия, когато извади малка торбичка от чантата си и взе от нея банкнота от десет лири. Марк осъзна, не без удоволствие, че дълбоко в себе си вече смяташе парите на Джулия и за свои.

— Много мило от ваша страна, скъпа — каза той и взе банкнотата от пръстите й.

Когато се върна с напитките от бара, сложи на масата останалите банкноти и монети между тях двамата.

— Ако не знаете какво да правите с рестото…?

— Какво? — каза тя учудена. — Имате нужда от пари?

— Само колкото да изкарам един лош период. Имах труден месец.

Тя бутна банкнотите към него, като гледаше хубавото му лице.

— Разбира се, Марк. Вземете ги, моля ви. Трябват ли ви повече? Глупаво е, че имам толкова много, докато на вас ви липсват. Сериозно, искате ли повече?

— Можем да поговорим за това по-късно.

В меката светлина, която достигаше дъното на бирарията, Джулия му изглеждаше много по-добре. Лицето й все още беше бледо, поради недоспиване, но беше по-сигурна в себе си, по-енергична от някогашната Джулия, преди Магнус да я сграбчи в ноктите си.

— Добре ли сте, Марк — попита тя.

— Просто имам малко главоболие, което се появява и изчезва. — Марк прие най-нежното си изражение, което една негова приятелка някога беше нарекла „лице на вълк в агнешка кожа“. — Но наистина — продължи той — мисля, че ще бъде по-добре да оставите тази работа. Не трябваше да изпадате в това състояние и да ходите при тези две стари смешнички. Не разбирам притесненията ви по отношение на Кейт. Вие не сте загубили Кейт, любов моя. Тя е част от вас, тя не може да ви стори никакво зло. Според мен Магнус ви е внушил всички тези страхове. Бих го убил за това, което ви причинява. Трябвало е да оставите Пери „не знам кой си“ да отиде в полицията.

Мигрената му се бе засилила, но той се стараеше да не го показва, като внасяше още повече топлина в погледа си.

— Вие мразите Магнус, нали? — Тонът на Джулия беше леко разтревожен.

— Магнус е един вулгарен мръсник.

— За мен вие сте този… този, който ме закриля от него. Вашето внезапно идване, когато припаднах, беше чудо. Вие и Лили сте единствените хора на света, с които бих могла да говоря за това, което ми се случва. Ако не беше бедната мисис Флъд, сигурно изобщо нямаше да мога да говоря за това. Знаете ли какво се случи с нея?

Марк кимна утвърдително и главоболието се усили до такава степен, че му се зави свят.

— Лили ми каза. Много лошо. Беше една добра стара жена, макар и малко смешна.

— Тя бе видяла нещо и смяташе, че е в опасност. Мисля, че е била убита, за да й бъде попречено да ми каже каквото и да било. Марк, струва ми се, че без мисис Флъд щях да полудея и смъртта й трябва да има някакъв смисъл — Джулия жадно отпи една глътка. — Тя беше убита, сигурна съм.

— Пресякла е точно пред някаква кола, нали? Това представлява, как се казва… причиняване на смърт по непредпазливост, не убийство.

— Може би, но защо се е случило? И, ако е било само банален инцидент, защо тя смяташе, че се намира в смъртна опасност? Мисис Флъд ми каза, че има един мъж и едно дете. Мислех, че се отнася за Магнус и за Кейт, и че Кейт броди из къщата ми, но съществува и друга възможност. Мъжът, разбира се, е Магнус, това го знам — той е станал абсолютно неразумен, но малкото момиче е може би онова момиченце, което видях. Ето защо трябва да отида да говоря с тези хора.

Марк разтри слепоочията си.

— Според мен това е грешка. Би трябвало да се откажете.

Погледът на Джулия бе станал толкова напрегнат и възбуден, че му действаше на нервите.

— Какво ви каза мисис Флъд онази вечер? Нужно ми е да знам, Марк. Това може да ми помогне.

— Нищо. Абсолютно нищо. Дори не си спомням вече.

— О! — каза тя разочарована. — Наистина ли? Моля ви, опитайте да си спомните.

— Не мога да ви опиша колко ме боли главата. Добре… мисля, че каза нещо от рода на „Блокирали сте“ и после добави, че вие би трябвало да напуснете къщата.

— Но това е същото, което каза и на мен! О, Марк, тя е искала да спаси и вас. — Тя протегна ръка и погали къдравата му коса. Болката сякаш намаля. Като гледаше зачервеното лице на Джулия и влажните й очи, той разбра, че възбудата й се дължи отчасти на уискито. — Скъпи Марк, бедната ви глава.

— Може би се опитваше да ме отдалечи от вас — каза той. — Наистина имах такова усещане.

— Тази седмица ходих в Тейт Галери — чу я той да казва, докато продължаваше да гали косата му. — За да видя картината на Бърн-Джоунс. Вие също присъствате там. Толкова съм щастлива…

Когато вдигна главата си, която държеше с ръце, видя, че Джулия плачеше.

— Изпийте чашата си и да вървим — каза той. Главоболието му беше станало поносимо.

Стояха прегърнати, прави в мръсното жилище на Марк. Като пазеше грижливо равновесие, така че да може да задържи тежестта на Джулия и да избегне една мръсна чиния на пода, той погали дългата й, не много подредена коса. Тя беше буйна, с раздвоени краища, объркана и непокорна.

— Не знам какво става с мен, Марк — говореше тя. Думите й стигаха до него, отчетливи и ухаещи на уиски. Толкова ме е страх понякога. Вече не мога да се контролирам. Откакто прочетох онези неща за аферата Ръдж, тази история сякаш ме обсеби. Мисля само за това. Защото то би означавало, че Кейт… — Гърбът и се разтърси от ридания.

— Не говори за това — каза Марк. Плъзна дясната си ръка и започна да гали гърдите й. Джулия подскочи, после го притисна още по-силно към себе си.

— Остани. Имам нужда от теб.

— Да, искам — прошепна тя в шията му.

Заболя го гърба от усилието да я поддържа. Джулия беше по-тежка, отколкото беше предполагал.

— Ти си единственият мъж, когото съм желала, освен Магнус. Но…

— Имам нужда от теб — повтори той. — Ти си хубава, Джулия, хубава.

Като я държеше все така до себе си, той се обърна, ритна чинията и обърна една мръсна бутилка от мляко и, стенейки тихо от усилието, я постави да легне на дюшека.

— Моля те, Джулия, остани с мен.

Наведе се и започна да разкопчава корсажа й; погали с устни закръгления й корем. Под светлината на единствената лампа, поставена до дюшека, лицето й изглеждаше покрито с червеникави петна.

— Не мога — простена тя.

— Можеш всичко, което искаш. — Той отстрани корсажа и постави устните си върху облия хълм на гърдата й. После легна настрани и я целуна. Устата й беше топла и месеста като сочен плод.

— Марк…

— Шшт…

— Не мога, Марк — Въпреки това не правеше нищо, за да се отдръпне от него. — Остани просто до мен — каза тя.

Марк измъкна корсажа през раменете й и го хвърли в края на леглото. Свали бързо ризата си и отново я целуна дълго. Джулия оставаше неподвижна, със стъклени, зачервени очи, втренчени в лампата, която й пречеше да вижда. След като свали колана и обувките, Марк събу и панталона си.

— Да — каза той, — просто ще остана до теб.

— Обещай, моля те.

— Да.

Свали бельото си, докато тя събличаше с автоматични движения останалото от дрехите по нея.

— Къщата ти е в хубав безпорядък — каза, като постави полата върху корсажа.

— Докосни ме. — Той насочи ръката на Джулия.

— Ти си нежен. — Тя му се усмихна. — Моят голям и нежен Марк.

— Още ме боли главата — призна той. — Обикновено ми минава.

Джулия беше поставила нерешително ръката си върху пениса му, като купа.

— Не, остави я там.

Беше започнал да изпитва желание и пенисът му леко се изду. Изведнъж ръката на Джулия се събуди. Той погали гърдите й с език и плъзна ръката си между бедрата й. Тялото на Джулия приличаше на огромна поляна, топла и плодородна.

— Господи! — възкликна той. — Какво е станало с бедрата ти?

По тях имаше големи, виолетови белези.

— Нараних се онази нощ, когато влезнах в къщата през един прозорец. Бях загубила ключа.

— По дяволите! — възкликна Марк. Беше изгубил слабата ерекция, която бе успял да получи накрая. Слепоочията му биеха болезнено. Сложи глава на възглавницата, до главата на Джулия, и се опита да придърпа чаршафа върху тях. Докосна хладно коляно, извивката на прасеца, после се изправи и видя, че чаршафът беше целият увит в краката им. Отпусна глава и затвори очи. Чувстваше ръцете на Джулия на гърба си, излъчващи топлина. Плъзна ръка между бедрата й и я погали — почувства дългите, твърди косми.

— Не — каза тя, притискайки го изведнъж твърде силно. — Не прави това. Само остани с мен.

Всъщност Марк не беше способен на нещо друго. Главата му като че ли се беше увеличила двойно. А между краката си имаше само развихрена празнота. Изгаси лампата и се вкопчи в топлото тяло на Джулия, защото в стаята то го привличаше, както морското дъно притегля котвата. Главата му намери възглавничката на една гърда. Всичко се завъртя около него. Опита се да получи ерекция само чрез волята си, но мозъкът му не беше способен да задържи необходимата картина. Имаше усещането, че тялото му пътува, преминава големи пространства към един куп от светлини. Гласът на Джулия скъси разстоянията, но не можеше да се съсредоточи вече върху това, което тя казваше.

— … не преставам да виждам гротескни личности. Видя ли онзи човек в бирарията? Вместо ръка имаше съвсем червен израстък — нещо като заздравяла тъкан, а устата му… — Той направи усилие да си каже наум: „Не видях никакъв човек с една ръка в бирарията“ — … пълна с оглупели хора с безизразни лица, които се опитваха да ме хванат… тази стара жена в Бредлендс… ругаеше…

Гласът на Джулия изчезна напълно.

На другата сутрин нея я нямаше и тялото му се изправи ненужно, болезнено в празното легло. Върху възглавницата, точно до главата си видя една бележка, в която пишеше: „Ти си очарователен. Отивам да продължа издирванията си. Целувки.“ Под нея имаше чек за сто лири.

8

Духът не беше одобрил отсъствието на Джулия през цялата нощ. Когато се върна вкъщи с намерението да се измие и преоблече, преди да тръгне да търси Пол Уинтър и Дейвид Суифт, тя забеляза, не много изненадана, че някои столове бяха съборени и по всички ъгли на всекидневната имаше разхвърляни възглавнички. Чуваше яростно тупуркане на първия етаж, но знаеше, че то щеше да спре щом започне да се изкачва по стълбите. Сред този шум някакво радио свиреше блудкава танцова мелодия от четиридесетте години, но и това щеше да изчезне. Споменът за странната и непохватна нощ, която бе прекарала с Марк — той бе останал до нея неподвижен, така инертен, като че ли беше упоен — започна да избледнява. През всичките дълги часове, след като опиянението от алкохола беше изчезнало, тя чувстваше, заедно с нежността към Марк, че беше на истинското си място, там, където ставаха важни събития. Неспособността на Марк да се люби беше облекчение. Далече от къщата си, откъсната за известно време от разследването, тя търсеше само утеха, за да забрави опустошението си. С връщането си вкъщи, отново близо до извора на мистерията, тя почувства това опустошение като свой елемент: то беше сиво, властно море, в което плуваше. Това, което и се случваше, беше необходимо — тук тя си беше вкъщи.

Джулия отиде в кухнята и отвори кранчето на чешмата, просто да опита. Някаква скрита тръба започна да пищи като затворена кукумявка. Започна да тече отвратително кафяво желе и тя побърза да затвори кранчето.

— Ти ми се сърдиш — каза на висок глас. Горе врявата спря за момент. Изпразни три бутилки минерална вода, за да я затопли и се върна във всекидневната, където бързо сложи в ред всичко.

— Ти не си Кейт — каза тя с вдигната глава. — Ти си Оливия и аз ще го докажа. Ще открия всичко, ще открия всичко — затова съм тук, нали?

Керамичната лампа падна и се счупи.

— Ще ти помогна — прошепна Джулия. При всяка дума, която произнасяше, къщата сякаш ставаше по-топла. — Ти си могъща, но имаш нужда от моята помощ. А когато го узная, ще знам всичко. Ще знам защо измъчваш Магнус. И тогава аз също ще бъда свободна.

Очакваше отново някаква реакция, но къщата сякаш висеше в очакване.

— Аз ще ви освободя. Имаш нужда от Магнус, за да ми причиняваш зло, но аз ще ти дам свободата. Затова дойдох, нали? Ти имаше нужда от мен. Ти имаше нужда да дойда да живея тук.

Една тежка картина падна на земята с гръм.

— Не ме е страх — каза Джулия. — Докато не знам нищо, няма от какво да се страхувам.

Тя лъжеше. Очакваше всеки момент нещо да се стовари върху главата й. Но тази лъжа съдържаше ярка частица истина. Страхът не можеше да я отдалечи от нажежения център на истината: страхът беше само лично неин.

След като се изми в кухненската мивка и се изтърка с гъба под мишниците и между краката, Джулия се качи в трептящата топлина на етажа. Вратата на стаята й беше полуотворена. Стените отразяваха ритмичен шум, като че ли ги клатеха с лакти. Когато влезе в стаята си, я блъсна горещ вятър, който повдигна косата й и изсуши кожата й. Боята на акумулиращия радиатор се беше издула, образувайки грозни, кръгли рани по назъбените краища, като язви. Джулия чу стъпки и шумолене на плат в коридора, откъдето дойде. Вратата на гардероба също беше отворена. Със свито гърло, Джулия отиде да погледне. Част от дрехите й бяха свалени от закачалките и лежаха на купчини върху обувките й. После забеляза кутията за кукли. Тя беше изтърбушена, а куклите — хвърлени в дъното на гардероба. Меките им тела бяха дивашки разкъсани и от гърдите им се подаваше на големи снопове стара, сивкава вълна. Ужас обзе Джулия и тя падна задъхана на колене. Това, което видя, нанесе тежък удар на увереността й. Кейт обожаваше куклите си; една злокобна Кейт сигурно би ги унищожила. За миг тя горчиво съжали, че не е в болницата.

Първото нещо, което забеляза, когато отиде в банята беше силуетът в черното огледало — тя ли беше? — изглеждаше остарял и свиреп с разбъркани коси и уголемени от страх очи. После видя, че голямото обезцветено огледало над мраморния умивалник беше цялото надраскано със сапун. Изумена разгледа драсканиците, докато линиите и извивките получиха смисъл — цял списък от безсрамни думи. Всички подробности от нощта, прекарана с Марк, преминаха през паметта й като разпалени факли, омърсени от думите, които й внушаваше огледалото. Духът знаеше и я мразеше за това, което беше направила. Последната дума буквално се заби в гърлото й: УБИЕЦ.

— Лъжкиня — измърмори Джулия и като хвана първия предмет, който й попадна — един тежък камък във форма на яйце, с розови жилки, полиран като стъкло — го запрати към огледалото. Имаше чувството, че Магнус е някъде наоколо и я загръщаше в ледено и отчайващо манто от фалш. Думата обвинение още изгаряше зениците й. Направи усилие да вдиша дълбоко няколко пъти и започна да събира дългите остри парчета. Докато отнасяше в ръце останалите малки парченца стъкло, за миг изгуби разсъдъка си: дали не беше написала сама тези думи? Не беше ли обезобразила тя куклите? За кратък момент остана с убеждението, че беше точно така.

Уинтър, Пол, кап., Стадиум Стрийт 2В, CB10. Беше открила двамата в указателя. Стадиум Стрийт се намираше в най-грозната част на Челси, близо до кейовете и до Уърлд’с Енд. По Слоун Скуеър тя избегна тълпата на Кинг’с Роуд и след като премина бавно между групи от красиви младежи, перчещи се от един магазин в друг, пресече Бофорт Стрийт и веднага се озова в друг свят. Бляскавата, оживена тълпа изчезна. Ресторантите и бутиците отстъпиха място на фабричните стени и на олющените фасади на местните ниски жилища. Тук-там магазини за дрехи излагаха стоката си на тротоара. Стари, прегърбени жени побутваха дечица пред себе си и си говореха сами. Като тръгна по Кремърн Роуд, видя неприятна сцена през прозореца на един партер: как много дебел мъж, облечен в разкъсано пардесю, вързано с връв на кръста се мъчеше да напъха един ужасен шпаньол в голяма хартиена торба. Държеше кучето за гърлото и се мъчеше да вкара в торбата краката му, които ритаха отчаяно… Пред очите на Джулия се появи, с дебели букви от сапун, думата „убиец“.

Една ярко червена камионетка за хляб внезапно препречи пътя й и тя сръчно маневрира, за да избегне сблъскването. Пред очите й преминаха думите ГОРДОСТ НА МАЙКИТЕ. Роувърът изви рязко надясно като опашка на риба, закачи бронята на една паркирана кола, после с обратна маневра застана нормално. Заобиколена от викове и свирене на клаксони, Джулия натисна газта.

Остави колата си на зловещата Стадиум Стрийт и веднага усети Темза. Миризмата й на нощ и масло полепваше по ръцете и косата на Джулия. Имаше усещането, че диша влажни паяжини, напоени с мирис на риба. Погледна вратата, пред която беше паркирала, и успя да различи под слоевете боя номер 15. Спусна се бавно по улицата и докато минаваше покрай тесните, мизерни къщи чуваше тропането на капаците на прозорците. Една ръждясала рамка от колело лежеше на тротоара, подобна на чудовищно насекомо. 10-ти, 8-ми, 6-ти… Фасадата на номер 5-ти беше покрита с петна от червена, синя и жълта боя, между които с големи черни букви бяха написани думите: РЕВОЛЮЦИЯТА Е ПРАВО НА ВСИЧКИ и ХЕНДРИКС. Вратата беше заключена с голям, сив катинар. Джулия пресече и бутна с усилие малката бариера на номер 2. В края на алеята, покрита с павета, видя ред имена и звънци. Прочете табелките: Уиноу, една празна, Мерц & Поло, Ганди, Мур Джилет, Джонсън. Никъде не пишеше Уинтър, а тя нямаше кураж да позвъни на някой от тези непознати. Щеше да си тръгне, когато видя една черна, лъскава стрелка, придружена от голямо „В“. Вдигна глава с облекчение и забеляза, че времето се бе променило. Големи, сиви облаци бягаха по небето и закриваха слънцето.

„В“ беше тясна врата на задната част на къщата, през която се чуваше слаба музика. Когато Джулия почука, вратата се отвори почти веднага, разкривайки тънък силует със увита в черен шал шия и панталон в същия цвят. Музиката се усили и тя позна, че беше от Рави Шанкар. Джулия забеляза първо, че мъжът има изпъкнали скули, а после и това, че очевидно носеше перука с няколко тона по-светла от косата, която му беше останала.

— Капитан Уинтър? — попита колебливо.

— Вече цяла вечност никой не ме е наричал така, скъпа. Предполагам, че вие сте възмутителната сестра на Роджър. Е, добре, влезте, след като сте тук.

Джулия влезе в тежката атмосфера на тамян и мускус.

— Оставете ме да ви обясня. Не съм жената, за което ме смятате. Казвам се Джулия Лофтинг, капитан Уинтър…

Мъжът каза:

— Моля ви, наричайте ме както искате, но не и „капитан“.

— Мистър Уинтър.

— Пол.

— Пол. Благодаря.

Като разглеждаше живото лице на Уинтър, което излъчваше дълбоко двуличие, Джулия с изненада установи, че той й беше почти връстник. Трябва да е бил на тридесет години, когато са го принудили да напусне полка си. При вида на тази малка екзотична стая, натъпкана с индийски възглавнички, африкански маски, репродукции от картини и дебели килими, никак не си представяше Пол Уинтър като офицер — в която и да било армия. Тя си позволи впрочем една непочтена мисъл: Пол Уинтър бе намерил по-добро разрешение от Марк на проблема как да живее в една единствена стая. Поне що се отнасяше до подробността, че това беше същият тип стая, която не пропуска светлина и, веднъж минал през вратата, човек попадаше в непрекъсната нощ.

— Със сигурност не сте сестрата на Роджър — каза той зад нея. — Тя не би изгубила толкова време да се възхищава на малката ми колекция. Моето студио ви харесва, нали?

— Харесва ми — отговори тя просто.

— Щом затворя вратата, оставям света навън и живея в един свят, който аз съм си създал. Това е моят оазис, моето убежище. Всъщност рядко го напускам. В него има всичко, от което се нуждая: красота, мир, изкуство, изтънчени усещания… Още повече, че се намира в Челси, а това е важно, не намирате ли? Обиколих света — армията, знаете, — но не бих искал да живея на друго място.

Той се опитваше да се докара пред Джулия, а тя усещаше в него странна смесица от провал и арогантност. Смяташе се за един Оскар Уайлд, но безсмислената суетност на тази перука го правеше патетичен. „След малко — каза си тя — ще започне да измисля глупави епиграми“.

— Сигурно сте в течение, нали? — каза той. — Моята забележителна военна кариера. — Скулите му се изостриха още повече. — Но всичко това е минало. Искате ли цигара? Турски са.

— Не, благодаря. Съжалявам, че дойдох да ви досаждам така, кап… Пол, но поради лични причини се интересувам от една подробност от вашето минало.

— О, небеса! — изстена той, театрално. — Миналото не съществува. — След кратък размисъл добави — Никой интелигентен човек не вярва в миналото. — Замълча отново и накрая намери една задоволителна формулировка. — Тези, които вярват в миналото, са осъдени да живеят в него.

На Джулия и се стори, че съзира изразено недоверие в погледа му.

— Това, което е сигурно — каза тя, — е, че миналото има тясна връзка с моето настояще. Много е трудно за обяснение.

За миг си припомни изтърбушените кукли и обвинителните думи, написани със сапун върху огледалото, и почувства как кръвта се оттича от главата и.

— Човек би си помислил, че ще припаднете — каза Уинтър, разтревожен от бледността й. Приближи един стол до нея. Когато я настани, той си донесе възглавничка и седна до нея.

— Какво не е наред? — попита я.

— Аз съм обсебена. — Думите се изплъзнаха от устата й.

— Скъпа приятелко — изгука той, — станете атракция за туристите и ги карайте да плащат за вход.

Тя се усмихна.

— Трябва ли да направя извода, че тази очарователна ситуация има някаква връзка с мен?

Джулия наведе глава:

— Да…

— Колко вълнуващо! Хайде, задавайте ми въпроси. Нямам вече тайни, скъпа приятелко. Аз съм доволен, че съществувам, а хората могат да ме приемат или да ме отхвърлят, както намерят за добре, защото е безполезно да криеш дълбоката си природа. И в края на краищата, истината за това, което си, винаги излиза наяве. Знаете ли, аз постъпих в армията само защото моят баща настояваше и видях, че там е гнездо на лицемери. Всъщност затова те се отърваха от мен; не можех повече да насърчавам неестествената им дребнавост. Не можех да бъда друг, освен самия себе си. Това доста ги объркваше, уверявам ви, като се има предвид, че бях син на генерал. Като Рембо, нали? Френският поет. Но, кажете ми, не правите ли всъщност нещо като разследване? Не понасям това. Да не би да правите проучвания за книга?

— Не, съвсем лично е — повтори Джулия. — Стана така, че съм въвлечена в една история. Вие можете да ми помогнете, ако искате.

— Винаги съм се интересувал много от духовната страна на нещата — аз съм Дева с асцендент Овен.

— Бих искала да ви попитам за хора, които може би си спомняте.

— Забавно. — Той потъна още по-дълбоко във възглавницата. — Слушам ви. Толкова съм доволен, че не сте сестрата на Роджър.

— Не знам откъде да започна… Спомняте ли си за… Франческа Темпъл? Или за Фреди Райли?

Той присви очи.

— Велики Боже, може да се каже, че се връщате далече назад. Това бяха другарите ми в детските игри.

— Значи си спомняте.

Тя беше много пряма, Уинтър се отдръпна, като отказа да се ангажира с категоричен отговор.

— Смътно. По-точно… различавам силуети, очертания, ако може да се каже така. През детството си човек не е самият той. Детството е лъжа, която възрастните си разказват. Човекът е баща на собственото си детство, ако разбирате какво искам да кажа. Да видим… Франческа Темпъл. Едно момиченце, много бледо, с очарователни черни къдрици. Да… — Той направи жест, сякаш хваща нещо във въздуха. Сега си я спомням. Тя беше много покорна, родена войник, в известен смисъл. Правеше всичко, което й казваха. Фреди Райли — той си падаше малко хулиган, ако ме разбирате. За игра беше пръв. Все пак няма да ми кажете, че сте обсебена от Фреди Райли! — Той скръсти ръце и откри ред дребни сивкави зъби.

Джулия събра цялата си смелост.

— Можете ли да ми разкажете и за другите? Спомняте ли си, например, Оливия Ръдж?

Той я погледна с изумление и започна да си играе с ресните на възглавницата.

— Страхувам се, че не си спомням много добре за нея. Мисля, че беше интересно момиченце.

Изведнъж стана и оправи гънката на панталона си.

— Мога ли да ви предложа нещо? Чай, може би? Имам чудесен меланж от китайски и индийски. Великолепен.

— Не, благодаря, наистина. Какво друго можете да ми кажете за нея? За Оливия?

— Мисля, че мъничко започвате да ми досаждате. Беше завладян от някакво живо чувство и на Джулия й трябваше известно време, за да го определи: беше го страх.

— Винаги съм смятал, че детството е нашият най-безинтересен период — продължи той. — И ми се струва, че нямам желание да отговарям на други въпроси, засягащи моето детство.

— Наистина, моля ви. Никой няма да ви причини и най-малката неприятност, просто аз трябва да знам някои неща, това е всичко.

Погледна демонстративно часовника си.

— Боя се, че нямам повече време за тези очарователни спомени. Очаквам една жена в два часа и вие не можете да си представите какво ще стане. Говорите за неприятности, е добре, с нея аз ще ги имам.

— Мистър Уинтър… Пол… как умря Джефри Брейдън? — Побеля като платно. От шока ли беше това или пък от срама?

— Скъпа приятелко, мисля, че ще трябва да оттегля поканата си за чай. И ви моля за любезността да освободите терена, преди да дойдат моите гости. Страхувам се, впрочем, че не чух много добре последния ви въпрос. Имахте ли връхна дреха? — Той побутна раменете на Джулия с върховете на пръстите си, за да я подкани да стане. — Уверявам ви, скъпа приятелко, губите си времето като ме разпитвате за това. Това вече е история.

Джулия стана против волята си.

— Можете ли поне да ми опишете Оливия…? — започна тя.

— Зная, че е глупаво да изпадам в подобни положения — каза той като я буташе леко към вратата, — но това е единственото нещо, за което отказвам да говоря. Книгата е затворена, скъпа приятелко.

Тя вече беше стъпила на тесния праг и гледаше сгърченото лице на Уинтър, под евтината руса перука. Зад него индийската музика се извиси във вулканичен финал.

— Тя ме иска — каза тя. — Оливия.

— Вярвам ви. Не се връщайте, моля ви. Оставете ме на мира. Която и да сте.

— Джулия Лофтинг — каза тя. Но вратата вече се беше затворила.

Следобедът клонеше към края си. Те бяха на терасата и гледаха как проливният дъжд плющеше върху парка, като огъваше листата и малките храсти, посадени в подножието на стената. Един порив на вятъра разпръсна капки дъжд чак на терасата и тя отдръпна малко стола си, за да се подслони, но той продължаваше да не обръща внимание на капките, въпреки че обувките му вече бяха мокри. Лили забеляза, че бяха целите кални и кожата им се беше напукала. От главата до петите Магнус изглеждаше занемарен. Улови се, че мрази Джулия, която му бе причинила това, а също и брат си, че се беше изоставил така.

— Значи беше тази къща — каза тя. — Аз научавам нещата, когато ти пожелаеш.

— Мислех, че това не те засяга.

— Магнус! — каза тя обезкуражено. — Как искаш да ти помогна, като криеш от мен някои факти? Все едно, че ме лъжеш. Има ли нещо друго, което да скриваш от мен и би могло да засегне Джулия?

— Въпрос, на който е невъзможно да се отговори. — Магнус се прокашля и загледа безучастно дъжда. — Това време ми харесва. По-английско е от онова слънце, което печеше.

— Ти ще ме подлудиш. Не разбираш ли, че тя вече знае за тази стара, злощастна история? Мисля, че дори не си прави повече труда да се храни. Убедена е, че това има връзка с Кейт. Всъщност, каза ми, че е обсебена. Обсебена! В състоянието, в което се намира преувеличава и най-малката подробност, раздува я извън всякаква мярка… Магнус, трябва да ми кажеш дали има и нещо друго, което би могла да открие.

— Не знам нищо. И какво е открила тя?

— Не съм сигурна, че ще ми го каже.

— Във всеки случай ще го каже на този проклет безхаберник Марк.

Лили тактично отмина тази забележка, въпреки че дълбоко в себе си я приемаше.

— Ако искаш да върнеш жена си, а предполагам това е единственото, обяснение за твоето необичайно поведение през миналата седмица, трябва да ми кажеш всичко, което знаеш, за да мога да го използвам в твоя полза.

— Искаш да кажеш, да си послужиш с Джулия в своя полза.

— Предпочитам да не обръщам внимание на тази забележка. — Тя го погледна, преди да каже — Ако не се преместиш на сухо, ще хванеш пневмония.

Магнус въздъхна и отдръпна стола си.

— Съществува ли каквато и да е връзка между теб и тази къща? — попита Лили. — Това може и да я разтърси за добро, знаеш ли. В края на краищата, поне бихме могли да я накараме да постъпи в болницата, където всъщност би трябвало да бъде.

— Значи това искаш? — Магнус погледна сестра си с непресторена изненада. — Тя ще се върне да живее с мен, а не в болницата. Но да отговаря на въпроса ти: не, не мисля, че има някаква връзка. Всичко това стана преди толкова време.

— А дъщеря и? Добре ли я познаваше?

— Никога не съм срещал тази малка госпожица.

— Сигурен ли си?

— Очевидно! — избухна Магнус. — Престани да ме печеш на слаб огън. Остана ли нещо за пиене?

— Не забравяй, че пиенето щеше да те вкара в затвора. Без да броим характера ти. Но можеш да идеш да си налееш, ако искаш.

— Не че искам, имам нужда — каза той, докато ставаше, за да отиде в кухнята. След малко се върна с чаша наполовина пълна с кехлибарена течност.

Лили го изчака да седне отново и попита:

— И какво направи този път? Остави ли й някакво съобщение?

— Обърнах няколко стола, това е всичко. Тя ще разбере, че съм бил аз — отпи с видимо задоволство.

— Въобразяваш си, че това ще послужи за нещо. В действителност, Магнус, аз съжалявам за две неща. Първо, че й позволих да си въобразява разни неща за смъртта на Кейт — абсолютно необходимо е тя да престане; ако беше тук, щях да й го кажа, без да се колебая. И второ, че я запознах с мисис Флъд. Взети заедно, тези две неща са причината тя да се забърка в тази история с духове.

— Мисис Флъд? А да, твоето „гуру“.

— Преди да умре, тя внуши куп ужасни неща на Джулия и те очевидно са попаднали на благодатна почва. Роза имаше талант, но не можеше да устои на изкушението да се покаже изключителна, когато имаше публика. И умря в най-неподходящия момент.

Виждаше се, че съдбата на мисис Флъд не интересува Магнус.

— Мисля, че Джулия има нужда от психотерапевт. И аз също, може би. Не знам какво става с мен напоследък. Чувствам се странно. Привиждат ми се разни неща. Един ден видях Кейт. Бедното малко бебче. Значи си съгласен тя да се върне в болницата?

— Може би, след всичко, което стана — каза Магнус загрижено. За миг погледна Лили съучастнически.

— Кажи ми — попита го тя, — сега, след като този въпрос е уреден, какво почувства, когато се върна в тази къща? Не те ли беше срам?

— Не, много по-просто. Страх ме беше. Дяволски се страхувах. До такава степен, че имах желание да убия някого.

— Трябваше да се ожениш за жена на твоята възраст.

— Искаш да кажеш жена като теб.

— В известен смисъл ние сме малко женени — каза Лили. — Разбираме се.

Марк Бъркли седеше под-навеса на магазина за спиртни напитки и гледаше как водата блика от улуците. Скоро цялата тази част на улицата щеше да се превърне в огромна локва. Оставаха му още около шестдесет лири; след като получи чека от Джулия си купи няколко консерви, чифт боти и сега — две бутилки уиски. Спомни си, че беше решил да не връща парите на Самюел преди следващия семестър, за да може да си купи ботите; спомни си, че бе пазарувал и се беше опитал няколко пъти да телефонира на Джулия през този следобед, но не можеше да си спомни как е излязъл от стаята си, за да отиде в дъжда чак до магазина. Дълго гледа запушения канал в края на улицата — на светлината на уличната лампа се виждаха мазни петна с цветовете на дъгата. Той се опита да възстанови мисловната нишка, която следваше. Косата и раменете му бяха мокри. Може би тези дупки в паметта се дължаха на упражненията му, които напоследък бяха по-успешни отвсякога. Той вече се питаше къде ли щяха да го завлекат най-накрая тези дълги сеанси извън действителността. Но не подкрепяха ли те това, което онази стара жена бе казала за неговата „възприемчивост“? Във всеки случай бе сигурен, че те са причината за главоболието му: доказателството за една способност, която още не познаваше у себе си. Той беше Марк, по-особен, дете, родено под щастлива звезда.

Едно високо момиче — не си спомняше името и — пристигна под дъжда и се скри до него. Разтърси косата си и му се усмихна. Познавайте вкуса и тъканта на устните й.

— На купон ли отиваш? — попита тя. Сега или никога.

— Какво?

— На купон. Бутилките, Марк. На купон ли отиваш. Той погледна двете бутилки в найлонов плик.

— Изобщо не зная къде отивах. Не си спомням. — Тя се стъписа.

— Предполагам, че си на градус?

— Не, не. Медитирам. Правя това по два часа всеки ден.

— Във всеки случай днес вече е много късно за медитация — каза тя убедено. „Как ли по дяволите се казваше?“ — Искаш ли да дойдеш у дома? Ще си направим купон у нас.

Тогава си спомни името й: Анис. Анис беше едно от завоеванията му през миналото лято. Като гледаше големите й черни и жадни очи, в които искряха капчици дъжд, той почувства краткотрайно сексуално желание, но лицето на Джулия застана между тях и той усети, че духът му се колебае.

— Не мога тази вечер, Анис. Трябва да отида да видя един човек.

— В такъв случай, направи ми удоволствието и върви на майната си — подхвърли Анис звучно, преди да изтича под дъжда.

Суифт, Дейвид Н. Ъпър Стрийт 377, № 11. Джулия се намести по-удобно на седалката на Роувъра, без да изпуска от очи малката врата, точно отстрани на бирарията „Красавицата и звяра“. Убиваше времето като се опитваше да си спомни колко лондонски кръчми носеха литературни имена, но единствената, за която можа да се сети, беше „Жестокото море“ в Хемпстед, където Лили отиде веднъж и заяви: „детинска, както и романа, чието име носи“. Джулия стигна до Суифт в осем часа и се въртя в кръг из Айлингтън до девет и тъй като той все още не се беше прибрал, изведнъж реши да посети отново Гайтън Роуд — където всички светлини бяха запалени и дръпнатите пердета разкриваха празни стаи — след това се върна и продължи да чака завръщането на Суифт. Вече минаваше единадесет и гърбът започваше да я боли. Отвреме-навреме тропаше с крака, за да предотврати схващането им. Когато един човек с овехтяло пардесю и каскет от туид спря пред съседната на кръчмата врата, Джулия пусна чистачките и удвои вниманието си. Мъжът беше обърнат с гръб към улицата. Затаила дъх, Джулия чакаше да отвори вратата. Но мъжът стоеше там, без да мърда, прегърбен под дъжда. Когато най-сетне разбра какво правеше той, Джулия се извърна с раздразнение.

Отвреме-навреме под бирарията минаваха малки групички и Джулия виждаше как хлътват в Уимпи’с, в края на улицата. В единадесет и четвърт бирарията изплю шест или седем младежи, които се забавиха под навеса, с ръце в джобовете на саката си, за да се предпазят от дъжда. Те закриваха вратата на Суифт и Джулия простена наум, като се молеше тихо да си отидат. Други млади мъже излязоха от бирарията и се присъединиха към тях. Ако сега се върнеше Суифт, тя рискуваше да не го види. „О, не — прошепна Джулия. Дейвид Суифт беше последният и шанс“.

Изведнъж един мъж започна да се кара. Един друг сграбчи ръката му, но първият го блъсна силно и го събори по гръб на тротоара. Само за миг половината от тълпата изчезна. Трети мъж се приближи, като крещеше на първия и започна свада. Джулия ги видя как паднаха на мократа земя, сграбчиха се за раменете, после се отдръпнаха един от друг и продължиха да се удрят с юмруци. Всички наоколо се бяха изпарили като по чудо и освен тях се чуваше само шумът от дъжда. Единият от мъжете — Джулия не можа да различи кой — стовари мощен прав удар в брадата на противника си, който се срути; той го ритна свирепо с крак, после го стисна за шията и след като го изправи насила, продължи да го удря по лицето. Същински Магнус — помисли си Джулия ужасена, с ръка на устата. Внезапно тя запали фаровете. Побойникът се обърна изненадан — Джулия забеляза, че имаше брада и чип нос — после блъсна обезобразеното лице и изчезна тичешком. Жертвата остана сама на тротоара, с прогизнали дрехи. Падналото тяло на мъжа потрепери и той започна да пълзи по тротоара, като ранено животно, когато стигна до фасадата на бирарията, се изправи. Лицето му бе цялото в кръв.

Джулия отвори вратата и се наведе. Трябваше на всяка цена да извика линейка — потърси с очи телефонна кабина, но дъждът, който биеше в лицето, й пречеше да вижда. Избърса очи и накрая забеляза червена кабина, намираща се доста далеч от нея, точно пред едно кино с угасени светлини. Докато тичаше към кабината срещна едър мъж без връхна дреха, с нещо като черен хартиен плик в ръце. Тя почти не му обърна внимание, но като влезе в кабината видя през стъклото, че човекът бе оставил плика си пред вратата на Суифт и търсеше нещо в джобовете си. За миг се почуди какво да прави, после, като го видя да хлътва в къщата, окачи слушалката и забърза към бирарията.

Жертвата от сбиването сега лежеше свита, с лакти в една обагрена с кръв локва и стенеше несвързано — нямаше съмнение, че на всичко отгоре беше пиян. Тя позвъни няколко пъти, бързо и кратко, на вратата на Суифт, после натисна бутона продължително. Свитият до бирарията мъж легна на едната си страна и хвана лицето си с ръце.

Чуха се тежки стъпки, слизащи по стълбата, и вратата се отвори. На светлината на крушката Джулия видя масивен силует.

— Мистър Суифт? — попита тя.

— Аз съм — каза мъжът, облъхвайки я с остра миризма на уиски. — Какво желаете?

Тя беше изненадана — и успокоена — от правилния му изговор. Това бе акцентът на Магнус и на хората от неговата среда, акцент, който Марк съзнателно избягваше.

— Трябва да говоря с вас. Освен това стана сбиване. Този човек е ранен. Трябва да извикаме линейка.

— Не ми плащат, за да помагам на пияниците — отвърна й Суифт. Протегна глава навън, като откри широко лице с хубав тен и къса, черна леко чуплива коса. Сакото му изглеждаше мазно и протрито.

— Да пукне дано! Казахте, че искате да говорите с мен?

— Той я погледна като познавач и Джулия направи знак на съгласие.

— Добре. Елате, да се качим в моята бърлога.

Като влезна в малкия коридор, миризмата на уиски я удари в гърлото. Джулия си обеща да се обади за линейка, дори и Суифт да не беше съгласен. Той вървеше пред нея по стълбите, с малко несигурна крачка.

— Хайде, елате да си поговорим, ако искате точно това — извика и той.

Беше стигнал горе и отвори една врата, през която се виждаше малка, мизерна дневна стая. Пожълтели тапети на петна, зелен килим, почти толкова протрит, като този на Марк, малко на брой разнебитени мебели, купени сигурно от разпродажби. Приличаха на онези, които тя имаше в малкия си апартамент в Самдън Таун преди доста години. Наведен над ниската маса, Суифт вадеше бутилките от черния, хартиен плик. Отвори една.

— Пиете ли?

— Може ли?

— След като ви предлагам.

— В такъв случай, с удоволствие.

Суифт взе две чаши от една етажерка и щедро ги напълни с уиски. Подаде едната на Джулия. Над нивото на течността тя видя петна от гипс и следи от пръсти. Остави я на масата.

— Мога ли първо да се обадя? Онзи човек…

— Не — каза Суифт. Сега на силната светлина се виждаше, че розовото му лице беше на червеникави петна. — Да върви по дяволите. И така, какво точно искате? И коя сте вие, най-напред. Нечий адвокат?

Джулия седна на един разклатен стол и избърса лицето си, цялото мокро от дъжда.

— Казвам се Джулия Лофтинг, мистър Суифт.

— Сигурен съм, че сте адвокат.

— Уверявам ви, че не съм. Интересувам се от… замесена съм в една история, относно която вие можете да ми помогнете.

— Не ми казвайте, че се отнася за търговско предложение! — Суифт подсмъркна шумно. Беше останал прав; държеше чашата си в едната ръка, а в другата — бутилката. — „Суифт и Компания“, уви, не съществува вече. Три поколения от действащи търговци със съмнителни способности доведоха до тази катастрофа. — Направи красноречив жест. — Искате ли нещо, за да се избършете? — Отпи солидна глътка уиски, докато тя поклати глава.

— Значи ще останете седнала така, в този секси и объркан вид?

— Касае се за вашето детство — побърза да каже Джулия. — Трябват ми на всяка цена някои уточнения за едно събитие, което е станало по онова време. Обещавам ви никога да не разпространявам това, което ще ми кажете. Интересът ми е от личен характер. — Внимаваше много да не му каже, че е обсебена; щеше да я изгони. Не трябваше да повтаря същите грешки, както с Уинтър. — Не съм писателка или нещо от този род. И още по-малко съм от полицията. Той вдигна очи към тавана.

— Мисля, че ще бъде по-добре да седна.

Тръгна тежко към канапето и се тупна върху него, като държеше все още бутилката и чашата.

— Моето детство… Предполагам, че съм имал такова. И за какъв дявол ви е да знаете за моето детство?

Джулия скръсти ръце и задържа за миг погледа си върху мръсния килим, после погледна Суифт право в лицето. То беше поддържано, без бръчки, с много широки челюсти, които му придаваха вид на градинска жаба. Лесно си го представи как дава нареждания на секретарките си, облечен в елегантен костюм. Намираше го напълно антипатичен. Но в действителност това улесняваше контакта.

— Живея на Илчестър Плейс, номер 25 — започна тя. — В старата къща на Оливия Ръдж. Искам да знам всичко за нея.

Това очевидно разтърси Суифт. Той наведе глава към чашата си, но по израза на лицето му не личеше, че иска да я изгони.

— Боже господи! Тази извратена, малка мръсница. Тя е мъртва повече от двадесет години.

Той съзерцаваше съдържанието на чашата си и беше явно, че няма намерение да се разпростира в повече подробности.

— Днес следобед се срещнах с Пол Уинтър — каза Джулия.

Лицето на Суифт се проясни.

— Това педи? Обзалагам се, че той не е пожелал да ви каже нищо.

— Вие сте единственият, който остава. Ейкрофт-син се е самоубил, а Мини Лейбрук е умряла при катастрофа. Един друг е изчезнал в Америка. Едно от момичетата е в манастир. А Пол Уинтър ме изгони.

Суифт подсмъркна с презрение.

— Сигурно не му е харесало да види жена в къщи. Не можете да си представите колко ме забавлява това. Очаквал е сигурно някое от приятелчетата си. Затова са го изгонили от полка му, знаете ли? Влюбил се в шофьора си, но той не му обръщал внимание. Поли станал много нахален, шофьорът вдигнал скандал и изтрили Поли като някакво грозно петно от килима. И хоп, свършено! — Отпи още една глътка и повтори — Свършено! Синът на генерала беше в немилост. Що се отнася до Ейкрофт, той просто си изпълни присъдата, когато забелязали, че отклонява фондовете на дружеството. О, извинете; банка. На своя банка. Бай-бай, Ейкрофт. А Мини Лейбрук… — Той се съвзе. — Но защо точно искате да знаете всичко това? Значи живеете в старата къща на Ръдж. Поздравления. Но какво общо има това с мен?

— Това е лично — повтори Джулия. — Просто искам да знам всичко за Оливия.

— Истинска страст. — Той си наля още уиски. Разбрали сте нещо за краткия й тъжен живот и сега това ви заслепява. Каква е гаранцията, че няма да си послужите срещу мен с това, което бих могъл да ви кажа?

— Обещавам ви. — Внезапно и хрумна идея. Отвори чантата си, извади две банкноти от десет лири и ги остави на масата. Очите на Суифт блеснаха. С разтуптяно сърце тя прибави още една банкнота към първите две.

— Искам да купя от вас информация. Той сграбчи бързо парите.

— Точно така. Не всеки ден тук идва жена като вас, за да ми даде нари. — Той и се усмихна с наслаждение.

— Ще говоря, ако седнете до мен.

След кратко колебание, Джулия заобиколи масичката и се настани предпазливо на канапето.

— Пийте — каза и той. — Изоставате от мен. — Джулия отпи с края на устните си една глътка от чашата със съмнителна чистота.

— Хайде, още.

Тя се подчини.

— Разкажете ми за Оливия, моля ви.

Тя не помръдна, когато той небрежно сложи ръка върху коляното й.

— Ако я бяхте видели дори само веднъж, нямаше да я забравите никога. Тя беше невероятно извратена — в това се състоеше най-отличителната й черта. Заради това нещо ние, момчетата, за които споменахте, я следвахме. Бяхме образували клуб. Искате ли да знаете какви бяха правилата? — Той стисна леко коляното на Джулия. Тя кимна в знак на съгласие. — Хайде, пийте още. — Наля й уиски и тя отпи малка глътка. — Първото беше да се убие още едно животно. Ейкрофт уби кучето си. Когато й го занесе, тя го изкорми с ножа си и го накара да пие малко от кръвта му. Хубава церемонийка. Всички го направихме. Аз убих котката на съседката. Същото изпълнение. Но аз бях хитър — само докоснах кръвта с върха на езика си. После трябваше да се запали пожар. Трябваше да подпалим някоя къща или някоя колиба — нещо от този род. Това го нравихме заедно. Тя ни гледаше и ни даваше нареждания.

— И вие наистина го направихте? — попита Джулия.

— Опитахме се. Тя открадна един бидон с бензин и ние заляхме с него предверието на една дървена къща, някъде зад Хай Стрийт. Но тази мръсотия не искаше да гори. Оливия беше побесняла като дървеница — този ден тя наистина приличаше на вещица. Може би беше точно такава, впрочем. Всички момчета го вярваха. Във всеки случай успяхме да изгорим доста голяма част от преддверието, но пожарникарите дойдоха преди да изгори и останалото. После трябваше да откраднем цял куп неща и да и ги дадем. Трябваше да се виждаме с нея всеки ден, знаете ли, а през ваканциите — да прекарваме по цял ден с нея. Мисля, че всички бяхме влюбени в нея, дори и момичетата, и тя всяваше ужасен страх сред нас. Нищо не я плашеше. По време на хитрите игрички от нея научавахме всичко за секса. И ако не правехме това, което искаше, тя заплашваше, че ще разкаже всичко останало на родителите ни. Тя знаеше как да го направи. И ако някой от нас я издадеше на някой възрастен, тя щеше да го убие.

— Да — каза Джулия.

— И щеше да го направи, знаете ли? Тя беше злокобна, перверзна. Малката Темпъл правеше всичко, което тя искаше — Оливия я караше да я ближе. Разбирате какво искам да кажа с „ближе“? — Той погали коляното на Джулия. — Получаваше винаги всичко, което искаше.

— И уби Джефри Брейдън — каза Джулия с приглушен глас.

Ръката му стисна по-силно коляното на Джулия, после го отпусна.

— Един човек беше осъден и екзекутиран за това.

— Един безобиден скитник. Той обичал децата. Обичал да говори с тях. Вие знаете, че не е бил той.

Суифт обърна розовото си лице към Джулия.

— Постъпихте глупаво като ми дадохте тези пари. Глупаво. От двадесет и пет години целият свят е забравил за Джефри Брейдън. И е много късно, за да се предприеме каквото и да било.

— Не това искам да знам.

— Малко ме засяга — каза той и Джулия почувства, че сърцето й се свива, но той добави — И без това щях да ви кажа. Постъпихте глупаво, че ми дадохте тези пари. Бях невинен. Нищо не съм направил.

— Само гледахте — осмели се да каже Джулия, чувствайки вените на шията да пулсират.

— Гледах — призна той с широка усмивка.

— Значи, била е тя — прошепна Джулия.

— Разбира се. — Той я погледна с почти триумфиращ израз. — Тя сложи една възглавница върху главата му. Вече беше направила два опита, но пазачът чу виковете му и дойде тичешком — едва можа да скрие възглавницата. После, един следобед, успя. Трима от най-големите го държаха и пъхаха разни неща в устата му. Тя сложи възглавницата върху главата му и седна отгоре. Винаги е имала желание да направи точно това. Да убие някого. То се виждаше. Само това я интересуваше. Бих се обзаложил, че малката мръсница получи оргазъм.

— Как изглеждаше? Руса ли беше?

— Разбира се. Руса. Цвят, който никой друг не би могъл да има в естествен вид. Най-хубавата коса, която съм виждал някога. И едно сладко, малко лице към това. О, беше очарователна. Понякога се питам как щеше да изглежда, ако беше жива. Небеса! Тази мръсница би могла да промени света! — Ръката му се плъзна към бедрото на Джулия. — Прави ми удоволствие да говоря за това, знаете ли? Ако не бях пил, сигурно щях да ви изгоня, но ми харесва да си спомням за това. Забавно е. Тя ни караше да се чувстваме като на война. Като войници.

— Зъбът и… — попита Джулия. — Има ли…

— Как разбрахте това? Първият път, когато се опита да убие малкия Брейдън, той я удари с глава в устата и и счупи един преден зъб. След този случай той беше проклет. Тя искаше кожата му. Във всички случаи той нямаше никакъв шанс, малкото глупаче. И знаете ли какво стана после? С Поли? Вашето приятелче педи?

Сега той стисна бедрото й и тя хвана ръката му. Усети, че ръцете му бяха трескави. Тя поклати глава.

— Поли вече проявяваше наклонностите си по онова време. А на нея това й харесваше. Тя го накара да го захапе, когато той вече беше мъртъв.

— Да го захапе?

— Да го захапе. Да му захапе оная работа. И той я захапа. — Той стисна силно ръката й и се наведе към нея. Устата му докосна бузата й.

— Тя му каза, че ако не го направи, тя ще отхапе неговата. — Джулия се освободи и стана. Отстъпвайки, направи няколко колебливи крачки към вратата.

— Не си отивайте, — измърмори Суифт. — Ще останете с мен. — Започна мъчително да се изправя.

— Трябва да отида да видя Оливия — каза му тя като го гледаше.

Това го накара да се поколебае достатъчно дълго време, за да намери тя дръжката на вратата.

— Вие сте луда — изкрещя той, превит на две пред ниската маса. Отпред панталонът му беше издут.

Тя изтича бързо по стълбата и го чу да вика след нея:

— Съблазнителка. И не забравяй — на никой не му пука за това. Не можеш да направиш нищо, малка мръснице.

Хлопна вратата и излезе на улицата. Мъжът го нямаше вече на тротоара, но малко кръв обагряше още водата в локвите. Джулия изтича до Роувъра. Тя знаеше. Тя знаеше! Била е Оливия Ръдж от самото начало. Кейт нямаше нищо общо. Като седна в колата, Джулия избухна в плач — от ужас или от облекчение и тя самата не би могла да каже.

ТИ ЗНАЕШ, беше написано със сапун върху черното огледало в банята. В къщата цареше напрегната тишина. За пръв път от две седмици, Джулия не чуваше никакъв шум от плат да идва от първия етаж. Тя очакваше нещо ужасно и се страхуваше да се качи горе. Нямаше представа какво й готвеше Оливия сега, когато бе разкрила тайната й. Накрая Джулия тръгна по стълбите, като търсеше знаци на триумф или обида. В трептящата от топлина стая всичко беше така, както го бе оставила сутринта, включително изкормените кукли, които повръщаха сива вълна в дъното на гардероба. Но те вече не я плашеха. Всеки пък, когато се обърнеше, очакваше да види Оливия Ръдж. Нейната презрителна усмивка, така неподходяща за възрастта й. Или се страхуваше да не види Магнус, контролиран от Оливия. Но не откри нищо друго, освен двете потвърдителни думи: ТИ ЗНАЕШ. Изстърга дебелия сапун с нож за хранене, после изтърка с кърпа, докато не остана полупрозрачна следа от около трийсет сантиметра, през която тя се оглеждаше като през облак. Знаеше, че това обаче няма да бъде всичко. О, не! Това затишие, това примирие и тези две думи бяха по-ужасяващи, отколкото всички други прояви на Оливия.

Джулия гледаше дъждовната нощ през прозореца на стаята си. Навън всичко беше скрито под маската на непроницаем мрак. Действителността беше вътре.

Загаси лампата, съблече се в тъмното и намери опипом леглото си. Легна под горещата завивка и видя как тъмнината се раздвижва. Една черна плоскост, съставена от милиони частици, се спускаше над нея, изчезваше, после отново започваше да се спуска. Над слепоочията косата й беше мокра от пот.

Обхваната от внезапен страх, тя запали нощната лампа и плоскостта от мрак изчезна. Нямаше нищо. Нямаше огромни, черни възглавници. Загаси лампата и онова нещо започна отново.

Когато почувства първия допир на малките ръце, тя се вцепени и си даде сметка, че трябва да е заспала. Една хладна ръка се плъзна по вътрешната част на бедрото й и Джулия се обърна по корем, увивайки се в чаршафа. Ръката се върна, този път върху задника й, галеше я, изучаваше я. Този допир накара дъха й да спре и тя се приюти на другия край на леглото. Ръце притискаха раменете й към леглото, обездвижвайки я. Увитите й в чаршафа крака бяха като парализирани. Малките хладни ръчички намериха венериния й хълм, носле вулвата й. С нежни жестове започнаха да я трият. Макар и увита в чаршафа, тя имаше чувството, че е гола, изложена на въздуха. Джулия простена, когато ръката се плъзна към клитора й и започна да го гали ритмично. Като с пера, с пера и езици. Тя беше муха, уловена в лепкав пашкул, зависима от волята на паяка. С ужас усети, че против волята й ритмично напрежение завладява тялото й. Ръката неуморно я галеше, триеше, описваше кръгови движения, проникваше в нея, като намазана с олио. Гърбът я болеше. Почувства зърната на гърдите си да се втвърдяват. Гръдта й се покри с пот. Джулия жадно вдиша горещия въздух. Сякаш падаше в кладенец без дъно. Коленете й се вцепениха. Чаршафът, стегнат около нея като покров, беше самият той, най-леката от милувките, като длани върху издутите й гърди. Като я принуждаваше да се извива, натискът ловко се усили, описвайки все по-широки кръгове. Изведнъж видя пред себе си Марк, с напрегнато от желание тяло. Намазаните с олио ръце, които я триеха, бяха големият му член. Ръцете, които я притискаха, бяха неговите. Разтвори крака и пенисът му проникна дълбоко в нея. Тя стисна зъби. Ръце, крака, длани от дебело кадифе я приковаха. Тя го видя, почувства го да се втвърдява и да потъва и един вик заглъхна в гърлото й, докато всичко избухваше.

А на другата сутрин, когато Джулия, съсипана от повръщане отиде, клатушкайки се в банята, Оливия се показа за първи път в къщата. Тя не изчезна, не отскочи настрани в последния миг. Докато Джулия гледаше втренчено черното огледало, тя остана неподвижна зад нея. Малко, русо, усмихнато момиче. Джулия постави ръка върху болезненото място на половите си органи и се обърна бързо. Детето отново се показа в огледалото, стоящо пред нея.

Докато Джулия я наблюдаваше, Оливия я удостои с кривата си, изпълнена с презрение усмивка, и бавно прекара пръст по бледата си шия. С другата си ръка държеше превърнатото в окървавено месо и все още тръпнещо тяло на едно обезглавено врабче.

Късно през нощта една чайка от Темза се блъсна в стъклото, вдигайки шум, сякаш влак беше излязъл от релсите си и събуди мъжа, който спеше върху мека, индийска постеля. Боязливо — през последните двадесет и четири часа страхът не беше никак далече — без още да разбира съвсем добре къде се намира, мъжът протегна ръка и обърна бутилката с калвадос. Стаята, натъпкана с подробности от живота му, потвърди успокояващото си присъствие: игличката на електрическия грамофон стържеше в края на плочата. Разтърси глава, за да проясни съзнанието си и изправи бутилката. Нищо не се бе разляло, защото през нощта, след като гостът му си отиде, той бе изпил по-голямата част от остатъка в бутилката. Мозъкът му тежеше като размекнат и устата му лепнеше след толкова ориенталски цигари.

Навън, точно пред вратата, един глас произнесе тихо името му. Той се надигна, свивайки краката под себе си, и се ослуша. Гласът, нито мъжки, нито женски, повтори умоляващо няколко пъти името му. „Загубен, малък глупак“ — измърмори мъжът, обмисляйки няколко секунди обещанието си да не отваря повече вратата. Но това беше смешно. И двамата пиха прекалено много. С едно единствено движение мъжът се наведе напред и стана, въпреки съпротивата на бедрените му мускули. След като вече беше прав, се увери, че перуката му е на мястото си и дръпна пуловера си. Бавно се приближи до вратата, като се наслаждаваше на момента и на удоволствието да чува името си, повтаряно с настойчив, издаващ желание шепот.

Отвори вратата пред един непознат. Непознат? Той познаваше този глас. Посетителят се усмихна и той си спомни профила му и извивката на усмивката му.

Твърде късно видя ножа, измъкнат от пардесюто. Обзе го лудост, безизходна паника и той отстъпи, докато посетителят прекрачваше прага, без да спира да повтаря името му.