Джулия

9

Джулия се изкачваше по Кенсингтън Хай Стрийт с колебливи крачки, блъскана от тълпата хора, които се връщаха от работа, без да знае къде точно отива. Тя смътно осъзнаваше, че е сгрешила посоката. Лявата й китка все още кървеше малко и тя попи порязаното със смачкана хартиена кърпичка, като се надяваше да спре кръвта. Но маншетът на ризата й вече беше целият подгизнал, както чаршафът преди малко. Съзнанието й беше притъпено от хапчетата и тя трябваше на два пъти да вдига глава към небето, преди да се убеди, че дъждът бе спрял. Всичко, което се виждаше, беше все същото монотонно, тъмносиво небе. Няма проясняване — помисли си тя — няма празни пространства. Представи си как удря с юмруци по долната част на един сив облак, като че ли беше дебел слой лед, който я затваряше в арктически води. Шосето и тротоарите бяха още влажни от черния дъжд. Изкачване, бягство, изкачване, бягство — звучеше като припев в главата и. Но тя не можеше да си представи никаква възможност за бягство. Оливия я държеше.

Тя си помисли за крал Кофетуа — онзи от картината с младата просякиня със застинало в любов лице. Марк. В безопасност ли е той? Беше и се обадил точно, след като усмихнатият призрак на момичето изчезна от огледалото.

— Вземи хапчета и си легни — каза той. — Имаш ли нещо?

— Да. Хапчета ли? Да.

— Трябва ти почивка. Вземи две-три хапчета и поспи. Ще ти се отрази добре.

— Трябва да те видя. Аз съм в опасност. Както каза мисис Флъд. Наистина Марк.

— Слушай, Джулия. Духовете не убиват. Опасността идва единствено от Магнус, а ти живееш далече от него. Джулия, любов моя, ти си изтощена. Заключи вратата и вземи нещо да те приспи до довечера.

— Имам нужда от теб, Марк. Тя ме желае.

— Сигурно не по-малко от мен — каза той, смеейки се. — Тази вечер ще те видя, не знам точно в колко часа.

— Спаси ме.

Беше ли казала „спаси ме“? Може би си беше въобразила целия разговор. Освен че беше глътнала двете хапчета, което я накара да си спомни болницата и да потрепери, тя си спомняше ясно само как изтича на първия етаж и замеря пет пъти, десет пъти с камъка с розови жилки стените на банята, докато всички черни огледала се изпочупиха, изпращайки отблясъци във всички посоки. После кракът й се подхлъзна на едно триъгълно парче стъкло и тя падна, като сряза китката си. Почувства съвсем слаба болка. Сега вече тя няма да може да влезе там — помисли си, като не обръщаше внимание на кръвта, която пълнеше шепата й. Гипсовите стени бяха слепи и по тях черни пирони, на някои от които още висяха парчета стъкло, образуваха нещо като графика. Върху мокета в банята бяха разпилени късчета стъкло, които отразяваха меката светлина от тавана. Имаше също по дъното на ваната и мивката. Почувства топлата кръв да се стича по босите й крака, грабна една кърпа и я уви около китката си. В ръката й се бяха забили частици стъкло. После глътна двете хапчета и като премина трите или четирите метра, осеяни със счупени стъкла, отиде в стаята си.

(И така, не чу да се звъни, когато седем часа по-късно Лили и Магнус дойдоха да я посетят.)

Както в болницата, сънува дълги течни сънища. Доминиращата тема в тях тогава беше как обръща ножа срещу себе си, за да се жертва за Кейт и да възроди трептящия й живот: нейната кръв срещу кръвта на Кейт — една размяна. В тези случаи тя чувстваше присъствието на Кейт — Кейт, която прощаваше. Но сега всичките й сънища имаха пепелявия цвят на провал и на смърт. Дори, когато беше дълбоко потънала в тях, тя се съпротивляваше, усещайки близостта на тази територия на отчаянието. Отново вървеше по онези прашни улици и носеше трупа на дъщеря си. Детето, за което знаеше, че е Оливия, беше скрито някъде пред нея и неин дълг беше да го намери. Над почернелите покриви на къщите, давани под наем, небето беше зловещо и високо, оранжевочервено, пресечено от черни ивици. Мъчителното й скитане отново я отведе в един мизерен вътрешен двор с мръсни павета. След като вървя покрай изоставени складове със зазидани с тухли врати, влезе през един свод в двора. Гърбушко с похотлив поглед и дрипаво пардесю й намигна и извика черно момиченце с къдрава коса. Джулия се качи по разнебитените стълби и стигна до покрива-тераса, който познаваше вече. Дребна жена, облечена в широко кафяво пардесю, седеше на един разклатен стол сама на покрива. Беше мис Флъд. Като я видя, Джулия почувства очите си да се пълнят със сълзи.

— Толкова съжалявам — каза тя. Заради мен вие сте тук. И аз все още имам нужда от помощта ви.

— Аз не мога да направя нищо за вас.

Отнеха й тялото на Кейт. Нейното присъствие беше необходимо, за да я доведе до тук, а сега можеше да изчезне.

— Вие я извикахте.

— Да — каза Джулия.

— Вие я призовахте. Беше необходим някой, който да я извика отново, виждате ли, и вие бяхте избрана. Заради вашата дъщеря.

— Какво трябва да знам?

— Няма да й хареса, ако научите тайните й.

Мисис Флъд се обърна настрани, отказвайки да говори повече.

— Говорете ми — помоли Джулия.

Безцветното, тежко лице на старата жена отново се обърна към Джулия.

— Тя ще подчини вашите приятели.

После тичаше в един безкраен тунел и знаеше, че това подземие не води до никъде. Колкото повече напредваше и слизаше по-надолу, той се стесняваше. В края му бяха Марк, долината в Ню Хемпшир, мирът… но тя знаеше, че след дългото бягане щеше да намери само една черна дупка. В ушите й отекна пресипналият астматичен смях на Хедър Ръдж.

Като се събуди, смехът още ехтеше около нея и се смесваше с другите шумове на къщата. Кърпата бе изтръгната от китката й и чаршафът беше на червени петна. За миг почувства като на сън, че Оливия Ръдж не беше далече — точно на границата на зрителното й поле и чакаше удобния момент, за да се покаже. Това нямаше да закъснее. Тогава си спомни последните думи на мисис Флъд. Като се опитваше да даде ясна насока на съзнанието си, все още в плен на съня, Джулия се изправи с натежала глава и уви китката си в единия край на чаршафа. Погледна към прозореца и видя, че слаб, фин дъждец падаше от размазано сивото небе. Глътка свеж въздух влезе през отворения прозорец, но веднага се превърна в пара от топлината в стаята. Джулия за пръв път усети топлата животинска миризма, която цареше тук — като в клетка с лъвове.

Отхвърли чаршафа, който я дразнеше, стана и погледна часовника си: осем часа, беше спала през целия ден. Вашите приятели. Марк, най-скъпият й приятел, беше в опасност. Устата й се напълни с прах. Като погледна към гардероба видя отново изтърбушените кукли. Отдалечи се от леглото, залитайки. Почувства как гъстата кръв започна отново да се стича надолу по ръката й и залепи няколко хартиени кърпички „Клинекс“ върху раната, която започваше болезнено да пулсира. След като облече пеньоара си, закопча десния маншет, за да придържа кърпичките на място и слезе да се обади на Марк.

Оливия беше като отвързана; Оливия беше способна да подчини всеки, когото пожелаеше. Не можеш да се отървеш от нея. Тя търси отмъщение — беше казала Хедър Ръдж. Отмъщение.

Телефонът иззвъня у Марк десетина пъти без отговор. Трябваше да отиде у тях.

И сега се изкачваше по Кенсингтън Хай Стрийт, без да вижда какво става около нея. Беше изгубила някъде по пътя хартиения тампон. На ръката си, кръвта беше започнала отново да тече и бе напоила маншета на блузата й. Между тъмносивото небе и почернелите от дъжда улици, фенерите вече бяха запалени и хвърляха лимоненожълта светлина върху тълпата, която се стичаше около Джулия. От време навреме някоя вълна от безразлични хора, които едва я забелязваха, я караше да отстъпи няколко крачки, блъскана от едно рамо към друго. Тя разглеждаше лицата на всички минувачи, надявайки се да открие Марк, и виждаше само — или поне така и се струваше — гримаси и присмехулни усмивки. Джулия разбра, че тези хора я мислеха за пияна. За първи път приспивателните й оказаха такова въздействие. Може би не ядеше достатъчно. Но само при мисълта за храна — някакво мазно, сивкавочервено парче месо — и се повдигаше.

Пред очите й се спусна матово перде и изтри раздвижената тълпа и джунглата от коли. Заслепена, Джулия залитна и падна върху една стена от грапав камък. За известно време, докато минувачите ожулваха лактите и коленете й и ходеха по краката й, тя напълно изгуби представа за себе си и за това, което я заобикаляше. Тази вълна от световъртеж и повдигане беше в известен смисъл почти облекчение, защото снемаше от нея отговорността, и тя се отпусна изцяло, забравяйки защо се намира на улицата и къде отива. Подслони се в спомена за мисис Флъд на покрива, седнала на разклатения стол. Вашите приятели. После безкрайното бягане в стесняващия се тунел. Кейт беше най-близката и приятелка. В тази точка на нейните мисли, съзнанието й спря като кон, който отказва да прескочи препятствието.

Отвори очи сред обагрения в разяждащо жълто мрак. Сега живея в нейния свят — каза си тя. Скоро ще я видя отново. Знам почти всичко. Двете жени — всяка в своя затвор, и двамата разорени мъже й бяха разкрили почти всичко, което искаше да знае, а за да разбере останалото трябваше да си проправи път в света на Оливия Ръдж. Мъжете минаваха като животни, връхлитаха безпощадно и всеки от тях виждаше свитата жена, опряна на фасадата на една банка. Много високо горе една тънка, червена нишка — един крясък — отделяше небето.

Мъжете я проследяваха с очи. Тя чуваше смеха, усещаше желанието, което ги стимулираше. (Какъв ли вид имам — попита се тя) и техните лица се превърнаха в животински маски — на глигани, на бикове, на диви кучета. Муцуните им бяха с настръхнали косми, краката им — с копита, които изтърбушваха земята. Под жълтата светлина на фенерите, цветът на лицата им беше нездрав и тъмен. Стори й се, че различи ръмженето на Магнус сред глъчката от гласове и се изправи като опарена. Съзнанието й се раздвижи подобно на парче плат, развято от вятъра.

Плъзна ръце по бедрата си: памук. Носеше памучен панталон. Не си спомняше кога и как се беше облякла. Погледна се и видя, че носеше светла блуза и късо светлокафяво сако. Докосна косата си. Сякаш беше намазана с олио. Гласът не беше на Магнус, а на някакъв човек, който, минавайки, поздравяваше друг.

Четирима млади мъже минаха пред нея със слепнали къдрави коси. Когато се обърнаха да я погледнат, видя покритите им с възпалени пъпки лица, хлътналите им бузи, белязани от смъртта, очите им — като ножчета за бръснене, които режеха парчета в тялото и. Един мъж си проправяше път с решителна крачка и във високото му издадено, плешиво чело, обвито в подобна на пергамент кожа, тя отново видя смъртта. И в побелелите устни на една жена видя смъртта — когато те се отвориха, разкривайки зъбите й. И тя видя, че те бяха мъртви, всички тези, които минаваха пред нея сред врявата от гласове и коли. Нощта ги беше завладяла всички.

Лъщящи като кости чела, скелети от чадъри срещу почти невидимото небе и размитожълтия фон, който разстилаха фенерите и фаровете на колите — това беше светът от нейните сънища.

Джулия направи усилие да се държи изправена на краката си. Малко движение щеше да излекува тези ужасни кръгове, които играеха пред очите й. Младите хора, които вече бяха отминали, станаха най-обикновени младежи; минаващите мъже и жени бяха просто уморени от работния ден и от ходенето. При мисълта, че нейното малко сако с цвят на препечен хляб струваше сигурно половината от заплатата на който и да е от тези минувачи, сърцето й се сви. Познато усещане, ехо от предишната й личност. Магнус я беше накарал да си го купи. А може би й го е купил той с нейните пари. След толкова години това не би променило много нещо, но би предпочела да го е купил той. Материалните придобивки бяха срамни. В такъв случай защо бе купила къщата?

Тя е била избрана. В това се състоеше последната тайна.

Една крачка. Още една. Придърпа сакото си и изправи гръб. Никой в цялата тази движеща се тълпа не я гледаше. Джулия тръгна напред с по-сигурна стъпка и видя, че беше на повече от половината път от Кенсингтън Чърч Стрийт. Въпреки че беше по-дълъг, това бе един от маршрутите, по които да стигне в Нотинг Хил. Спря за момент и се чудеше дали нямаше да направи по-добре, ако се върне и поеме по алеята край парка на север, която стигаше точно до Холанд Парк Авеню, после реши да продължи, като направи само един завой. Необичайната хладина щеше да проясни мислите й. Продължи да върви. Мина покрай „У. Х. Смит“, един магазин за спиртни напитки, някакъв бутик за дрехи, в който манекените протягаха ръце, сякаш се вайкаха.

Изведнъж се видя в една витрина и като не можеше да отмести погледа си, ускори крачка. Лицето й беше безформена и белезникава маса с тъмни сенки под очите: беше лице на някоя от пансионерките в Бредлендс Клиник, лице на изплашено, затворено в клетка животно. В този момент видя как щеше да изглежда, когато остарее. После се изтръгна от това видение и почти затича, като чантата й я удряше отстрани.

Едно познато лице в редицата от чакащи автобуси хора я накара да забави ход. Възрастната жена с дългата, черна рокля още не я беше видяла. Джулия се обърна с гръб към редицата, обзета от инстинктивното желание да избяга… Все пак възможно беше и да се е излъгала. Направи няколко крачки отстрани, отстъпи, после се осмели да се обърне. Продълговатото й тясно лице (сега в профил към нея), с волева брадичка и няколко кичура бяла коса, излезли изпод шапката и. Беше мис Пинър.

Първата й реакция беше чувство на паника. Може би не искаше да знае какво беше видяла старата жена в огледалото през онази зловеща вечер, може би дори го знаеше вече.

Но любопитството й надделя. И освен това нямаше да започне да бяга от мис Пинър. Да вземе някакво решение означаваше да излезе от света на Оливия, защото всички тези уморени хора, които чакаха автобуса, бяха напълно нормални. Пропусна да минат двама-трима души, после пресече черния, лъскав тротоар и за да привлече вниманието на старата жена, я потупа по рамото. Извика я също по име и видя, че гласът й беше съвсем спокоен и звучен.

— Какво? Какво има? — Изтръгната от мислите си, старата жена обърна към Джулия сините си очи на директорка на училище.

Тя не ме позна — помисли си Джулия.

— Извинете — започна тя и видя, че мис Пинър прояви внимание, като че ли очакваше да я попитат за нещо. — Изненадана съм, че ви виждам тук, мис Пинър — каза най-накрая Джулия.

В погледа на старата жена проблесна страх. Тя се отдръпна от редицата чакащи.

— Мисис Лофтинг? Съжалявам, не ви познах… Изглеждате болна, бедната ми. Да, имате право, аз не идвам често насам… и впрочем трябва да се връщам вкъщи. — Тя й показа малък, кафяв пакет. — Често идваме да правим покупки в този квартал и тъй като скоро е рожденият ден на мис Тут, исках да й купя нещо от „Дери и Том’с“. Но те вече не съществуват. На тяхно място е онзи интересен магазин, точно отсреща. И малкият ресторант на покрива също е затворен. Така че й купих един малък подарък от друго място. — Докато говореше, тя не изпускаше от очи улицата — явно дебнеше автобуса си. — Вече закъснявам. Трябва да се прибирам, за да приготвя вечерята. Боже! Минава осем часа!

— Имате ли време да поговорим малко, докато дойде автобуса ви, мис Пинър?

— Наистина не знам нищо. — От страхлива тя стана почти хитра. — Съжалявам, че ми призля във вашата очарователна къща, мисис Лофтинг. Беше доста тъжна вечер за всички нас, нали… и след това внезапният край на мисис Флъд… Племенницата й отказа на всички ни да присъстваме на погребението… Наистина, трябваше да ви пиша, за да ви благодаря за гостоприемството. Мис Тут и аз сме посещавали доста големи къщи, преди много време, когато мис Тук изграждаше кариерата си, и никога не сме проявявали подобна некоректност. Надявам се, че вие ще ни извините.

— Болна ли бяхте? — попита Джулия, залавяйки се за единствената фраза, чийто смисъл разбра.

— Да, чувствах се зле — каза мис Пинър, леко объркана — нещо, което почтените хора не могат да скрият, когато лъжат. — Бях много заета през последните месеци да подреждам старите ни албуми — Тя едва приповдигна раменете си, сякаш бе схваната от артрит, потискайки една болезнена гримаса — Тъй като вече не мога да го правя сутрин, следобедите ми са много уморителни. Но мис Тут (всякаква следа на объркване изчезна от догматичното й лице) все още работи.

— Наистина ли? — каза Джулия, като се питаше дали лекарството не разстройва усещанията й.

— О, да — отговори мис Пинър с явно задоволство. — Все още работи в бар. Мис Тук си остана много подвижна.

Сред врявата на улицата, Джулия чу „бар“ и се опита да си представи как мис Тук поднася чаши с вино и ликьор в някоя евтина кръчма.

— А, така ли? — каза тя.

— Ами да. Разбира се, няма същата енергия, както когато беше млада, но не е изгубила нищо от своята грация. Искаме да подготвим книга със снимките и други документи от албумите. Много хора все още я помнят, какъвто е случаят с вас, както виждам. Разбира се, вие сигурно само сте чували да се говори за нея; много сте млада, за да сте я виждали да танцува.

— Да, за съжаление — каза Джулия, разбирайки за какво става дума. Спомни си как вечерта на „сеанса“ мис Тут бе седнала на земята с гъвкаво движение, без всякакво видимо усилие. — Била е много известна, нали? — рискува да каже Джулия.

— Прави ми удоволствие, че си спомнихте — каза мис Пинър, превърната в самата любезност. — Розамунд беше голяма артистка. Аз бях нейна гардеробиерка в продължение на двадесет и пет години и ние се пенсионирахме заедно. Знаете ли, след като бях работила за Розамунд Тут, не можех да работя за никой друг. Особено за младото поколение. Никаква поезия, нищо друго, освен техника.

— След като се почувствахте зле онази вечер, мис Тут видяла ли е нещо в огледалото? — внезапно попита Джулия.

Лицето на мис Пинър застина безизразно.

— Мисля, че и аз видях нещо, когато я последвах в банята — добави Джулия. — Впрочем знам какво беше.

Мис Пинър изглеждаше едновременно изумена и подтисната и Джулия се почувства малко виновна, че бе прибягнала до тази лъжа.

— Може би вие също сте го видели — каза тя.

— Не… не… Мисис Лофтинг, не трябва да ми задавате въпроси за онази вечер. Бях много уморена от подреждането на албумите и от дългото пътуване с автобуса, вече не знам какво съм видяла. — С решителни, но неспокойни крачки тя отново зае мястото си на опашката. Джулия я последва.

— Беше ли това едно малко момиче? Русо? Тя беше, тя е, една злокобна личност, мис Пинър. Моля ви, кажете ми, мис Пинър.

Джулия беше заинтригувана от израза на учудване и на облекчение, който се появи върху лицето на нейната събеседничка.

— Не беше ли малкото, русо момиче?

— Страх ме е да ви го кажа, мисис Лофтинг. А, ето, автобусът ми завива на ъгъла. Скоро ще дойде. Моля ви, не ме бавете повече.

Уплашена, че никога няма да разбере, Джулия сложи ръка върху дебелото пардесю на мис Пинър.

— Тя ли беше или не? Тя прави ужасни неща. Веднъж аз също припаднах заради нея.

Мис Пинър поклати глава:

— Не вярвам…

Автобусът се приближаваше. Жълтите фарове пробождаха полумрака.

Внезапно Джулия изпита замайващото убеждение, че се беше излъгала. Отново се намираше на ръба на пропастта и се боеше да отвори очи. Автобусът се приближи тежко към тротоара в лъчи от жълта светлина. В клетката си зад мокрото петно, шофьорът странно приличаше на тотем.

— Трябва да се качвам — каза мис Пинър. — Иначе ще загубя двадесет минути.

Опашката бавно тръгна напред — като осакатено насекомо, натоварено с пакети и чадъри.

— Нямаше да ви кажа толкова, ако не познавахте Розамунд. — От вратата на автобуса вече я отделяха само една дебела жена, която се бореше с две кученца и едно момиченце с лице на охранено прасенце.

— Трябва да знам! — извика Джулия, докато жената буташе детето-прасенце и повдигаше, мърморейки, тежкото си тяло, за да изкачи стъпалата и дърпаше кученцата след себе си. Джулия скръсти молитвено ръце.

Мис Пинър се вторачи с ужас в лявата ръка на Джулия и в маншета на блузата й, после я погледна в очите с явно съчувствие:

— Вас видях. — Думите се изплъзнаха от устата и. Кондукторът й помогна да се качи и автобусът потегли.

В ранния следобед на същия ден братът и сестрата седяха един срещу друг на масата у Лили. Между тях имаше две празни бутилки от вино, супник и чинии, в които бяха останали само кости. Полуизлегнат на стола си, Магнус гледаше вторачено и разсеяно остатъците от обяда. Лицето му беше червено и подуто, но беше облякъл чист костюм и риза и носеше лъснати обувки. Беше впечатляващ. Без да долавя ясно в изражението на лицето му, но скрито някъде под него и подхранвайки го, се намираше онова съчетание между властност, сила и лукавство, което тя много добре познаваше.

— Ти си хубав мъж, Магнус — каза тя.

— Какво? — Той вдигна бързо глава и тя видя налетите му с кръв очи. — За Бога, Лили. Аз съм на петдесет и три години, имам почти двадесет килограма в повече и спя много лошо напоследък. Съсипан съм.

Тя щеше да отговори, но той я прекъсна.

— Съвсем не съм сигурен, че трябва да правим това. Ти винаги много избързваш.

Наслаждавайки се на момента, както при всеки от редките случаи, когато беше по-силна от него, Лили възрази:

— Вчера беше съгласен с мен. Ние и двамата знаем, че трябва да я предадем в компетентни ръце колкото се може по-бързо. Жена ти е в опасност, Магнус. Може да си причини непоправимо зло, без да говорим за злото, което причинява на теб.

— Хм — каза Магнус и поклати глава.

— Мисля, че искаш да я държиш настрани от Марк — подхвърли тя хитро.

— Марк е един беден неудачник. При него никога нищо не е вървяло както трябва. Впрочем, ти добре го знаеш.

— Това, което не върви при него, си ти и аз го знам, разбира се. Но тя едва-едва го познава, Магнус.

— Да, искам да я държа настрани от Марк.

— Говорил ли си някога на Джулия за неговите депресии?

Той поклати глава:

— Това беше отдавна.

— Разбираш какво искам да кажа. Тя познава Марк само повърхностно. От друга, страна знае, че е много привлекателен.

Сега Магнус я слушаше.

— Значи разбираш смисъла на думите ми и е безполезно да отричаш, че това те измъчва, а и мен много ме безпокои. Ако можем да я накараме да влезе в болница, поне този проблем ще бъде уреден. Ето как виждам аз нещата: най-напред трябва да я убедим, независимо по какъв начин, да напусне онази къща и да дойде да се настани в моята стая за гости. Може да… искам да кажа, че вратата се затваря от външната страна.

— Да — каза Магнус. — Но абсолютно ли си сигурна, че няма нещо вярно в историите, които разправя? Един следобед видях Кейт на прозореца на стаята й. Това беше същия ден, в който ударих онзи кретен. Сигурен съм, че беше Кейт. Трудно мога да се излъжа, що се отнася до нея. Дъхът ми спря. И почувствах… някои неща в тази зловеща къща. Не знам как да го опиша. Всичко, което знам, е, че искам тя да си иде оттам. Тази къща ужасно ме ядосва.

— Ти сам се ядосваш — каза Лили спокойно. — Виждаш дъщеря си, която страшно ти липсва; Джулия е обсебена от една стара, отпреди четвърт век история — едно престъпление, в което майка намушква дъщеря си. Спиш и се храниш нередовно, а Джулия буквално се изтощава. Нищо чудно, че имате халюцинации. А да си представя Джулия, свързана със спиритични проявления е просто абсурдно!

— Как можеш да бъдеш толкова сигурна? Аз също мислех така преди да видя Кейт.

— Едно видение — каза Лили с пренебрежение. — По целият свят разни фантоми се появяват на хора, които са разстроени Или са яли и пили много. Магнус, твоята специалност е правото, а тази е моята. Уверявам те, ако някой дух се появи на някого в това семейство, ще бъде на мен. Ако толкова непосветена в това личност като Джулия получи истинско видение, тя изобщо няма да знае как да го изтълкува. С цялото си уважение, което ти дължа, позволи ми да те уверя, че когато някоя личност без опит си внуши, че е в контакт с дух, това създава у нея известен вид хипноза; нейното въображение се развихря, появяват се напълно налудничави мисли и освен това успява да накара и други хора да повярват в тях. Трябва да призная, че и на мен самата ми се е случвало нещо подобно.

— Скоро ли?

— Да.

— Ти също си видяла Кейт! — Кръвта се бе качила на лицето му.

— Не, но ако ви бях слушала достатъчно дълго време, теб и Джулия, това би могло да ми се случи. Видях — или така мисля — нещо много по-обикновено.

— Какво? — Магнус сякаш се бе издул, бе станал по-голям и Лили я хвана малко страх от него, но усещането беше прелестно.

— Всъщност въобразих си, че виждам мисис Флъд — каза тя и Магнус отново се отпусна на стола. — Това просто показва до каква степен трябва да внимаваме, да не се оставяме да бъдем повлияни от халюцинациите на Джулия.

— Но ако тя е права? И ако аз наистина имам право, ако това не се дължи чисто и просто на свръх умора?

Но от тонът му Лили разбра, че в действителност той не го вярва.

— В такъв случая мисля, че ние всички бихме били в опасност. Веднъж на свобода, всеки отмъстителен и разрушителен призрак черпи сили от собствените си злодеяния. Дори би могъл да успее да контролира някой достатъчно слаб дух, за да се разтвори към него. Но тези случаи са много редки. Не повече от един за цял век. По-голямата част от това, което наричаме „зло“, се дължи на липсата на въображение.

— Повечето от убийците са много нещастни хора. Аз съм защитавал няколко такива, за които би могло по-скоро да се каже, че убийството „им се е случило“, а не, че са го извършили.

— Точно така — съгласи се Лили. — И мисля можем да отхвърлим предположението, че се отнася за истинско появяване.

— В такъв случай какво видях на прозореца? И какво почувствах в къщата?

— Видял си и си почувствал собствения си страх. След като подобно нещо може да се случи на толкова стабилен мъж като моя брат, мисля, че е време да се сложи ред в цялата тази история. Не трябваше никога да представям мисис Флъд на Джулия. Не трябваше да позволяваме на Джулия — нито ти, нито аз — да се оставя на болезненото си въображение относно смъртта на Кейт.

— Добре, стига — каза Магнус ядосан, като се отдръпна от масата.

— Едно последно нещо — настоя Лили. — Ние, ти и аз, трябва да приемем истината. Ще затворим Джулия. За нейно и за наше добро. Мислиш ли, че има склонност към самоубийство?

— Не знам нищо.

— Ето в какво положение сме. Не знаем. Ти не можеш да рискуваш тя да поиска развода, и не искаш да умре. Следователно тя трябва да се върне в болницата и да остане там, докато се успокои. Впрочем, искам да те подсетя да вземеш съответните мерки, за да имаме достъп до парите й. Ти трябва да можеш да контролираш парите й. Трябва да можеш да я контролираш.

Магнус се беше навел напред, с лакти на коленете, и гледаше Лили право в очите.

— Ти си много откровена, Лили.

— Много е късно за нещо друго — отговори тя без заобикалки. — Истината, Магнус, е че ние всички искаме Джулия — ти, аз и Марк. Желаем да я притежаваме.

— Аз желая да я спася — каза той с приглушен глас.

— Да съм претендирал някога за друго?

— В такъв случай, чудесно.

— Обожавам те, когато си разумен — каза Лили с тръпнещ глас — и се надявам, че винаги ще те обожавам. Мисля, че сега можем да отидем при нея. Да минем пеша през парка.

— От утре ще се заема с това — обеща Магнус и повдигна рамене.

Стана и хвърли салфетката си до чинията.

Докато Джулия гледаше как автобусът се отдалечава в посока към Кенсингтън Чърч Стрийт, тя почувства изтощение, което се увеличаваше при всяко вдишване, сякаш костният й мозък се превръщаше в олово. Усещаше се неспособна да се завлече до Нотинг Хил. Би искала да се подпре на ръката на Марк. Би дала всичко, за да бъде в леглото с перспективата за една дълга нощ в сън или с хубава книга, удобно потънала във възглавниците, със светната лампа, за да я пази от тъмнината. Мис Пинър ме е видяла мъртва — помисли си тя. Освен ако… Една крехка мисъл, подобна на крило на пеперуда, но натежала от цялото коварство на Оливия, се поколеба за миг на границата на съзнанието й, после изчезна, отнесена от тази тежест и веднага беше забравена. Мислите й потекоха в друга посока и тя дори не осъзна какво бе станало.

Джулия също смени посоката. Едва държеше очите си отворени и единственото й желание беше да се прибере вкъщи.

Върна се назад и беше изминала половината път, когато парещите й крака отказаха да я отнесат по-надалеч. На няколко крачки имаше пейка. Стигна до нея, накуцвайки, и се отпусна с въздишка. Един мъж, облечен в черен шлифер с вдигната яка дойде и седна до нея като опря крака си в нейния. Започна да го отърква много леко. Джулия го погледна, като се надяваше, че това ще го накара да си тръгне, и видя, по-скоро й се стори, че мъжът няма устни. Сякаш цялата плът между носа и брадичката беше отрязана. Между тях имаше само крещящо бели зъби, непрекъснато подигравателно подхилкване на твърди зъби и почернели венци. Страх я беше да го погледне отново, но бе твърде уморена, за да тръгне. Сви се в себе си, с вторачени напред очи, без да вижда нищо. Той също се загърна в черния си шлифер с вдигната яка и се загледа право в себе си. Кракът му беше все така допрян до нейния, но я докосваше едва-едва с финия, черен плат на панталона. След доста дълго време (стори й се, че беше минал час) мъжът промени положението си. Тя го погледна скришом и видя, че всъщност лицето му беше съвсем нормално, по-скоро закръглено и с дебели устни. Усети, че беше задържала дъха си и вдиша шумно. Мъжът отново притисна крака си до нейния, но това беше само един най-обикновен мъж и тя се отдръпна на другия край на пейката, като се престори, че търси нещо на земята, за да не го обиди. След малко той си тръгна и остави на пейката след себе си един брой на „Ивнинг Стандарт“. Джулия машинално взе вестника и се прибра вкъщи с автоматична походка. От Холанд Парк идваха шум и викове.

Къщата трептеше от топлина и от мълчаливо очакване. Всички светлини бяха ярко запалени. Джулия мина през стаите, които й се сториха мъртви и чужди, без да имат нищо общо с нея. Не чу нищо от познатите шумове, никакъв отзвук от Ръдж, никакъв знак за присъствието на духовете им. Докато сядаше уморена върху познатото канапе на МакКлинтъкови, Джулия помисли, че Оливия сигурно се е оттеглила, оставяйки я завинаги затворничка в нейния свят. Тя разбра, че в това беше силата на злото — тази абсолютна липса на надежда, този привкус на неуспех и на неморалност. За миг видя отново бедняка от Креморн Роуд как диво тъпче кучето в торбата. Злото се оформяше от натрупването на подобни отвратителни моменти на отвращение и отчаяние.

Наклони глава назад и затвори очи, като отхвърли наполовина оформилата се картина, заплашваща да завладее съзнанието й.

Джулия погледна вестника, който бе взела от пейката, само и само да мисли за друго. Малко по-късно може би щеше да има достатъчно енергия, за да се изправи пред стълбите и пред стаята си. Тогава си спомни за разрушителния си пристъп в черната баня на първия етаж — стените от сив гипс, подобни на мъртвешка кожа, и отблясъците от счупени стъкла във всички ъгли. И сред тази бъркотия присъствието на Оливия беше по-ясно от всякога. Не можеше да понесе да види това, не сега.

Джулия прегледа заглавията. Всичко и се струваше толкова далечно и без значение. Прочете имена на политици, погледна снимките им: съвсем точно си спомняше кои бяха те. Те нямаха нищо общо с нея, нито с Оливия Ръдж. Защо изобщо четеше? Това беше първият нов вестник, който четеше от седмици насам. Усети, че атмосферата в къщата става по-напрегната и обърна страницата.

Долу на четвърта страница видя малко каре. Пол Уинтър бе удостоен само с тези няколко реда:

Джулия веднага помисли за Дейвид Суифт: трябваше да бъде предупреден. Докато, зашеметена, отиваше към телефона, чу накъсан остър смях — детски, весел, неудържим смях. „Млъкни, млъкни, млъкни“ — извика Джулия, като едновременно си казваше, че такъв невинен звук не би могъл да бъде произведен от Оливия Ръдж. Това беше веселият, свободен смях на съвсем малко дете.

Откъде ли идваше? Сякаш изпълваше цялата къща, звучеше едновременно от всички страни. Джулия се спря неподвижна и затаи дъх. Да, идваше откъм кухнята, зад кухнята. Сега знаеше откъде. Ако не беше счупила черните огледала, щеше да идва отгоре. Забрави, че искаше да се обади на Дейвид Суифт и изтича към банята.

В огледалото би трябвало да се спотайва един силует, изливайки водопади от смях. Когато рязко отвори вратата, наистина я видя — тъмен силует, сгушен до ваната и отразен в розовите огледала. Джулия запали лампата.

Беше черното момиченце Мона и се държеше за корема от смях. Главата й беше вдигната и от гърлото и излизаше този неспирен смях, пресичан от хълцания, които ехтяха в облицованите с фаянсови плочки стени. Когато Мона я вида, вдигна малкия си пръст и смехът й се усили двойно.

— Но… — започна Джулия и се обърна. През отворената врата на банята видя Оливия да минава бавно по коридора и да се отправя към кухнята.

— Спри! — извика Джулия. В главата й все още звучеше смеха на Мона. Тя се втурна след Оливия, която с джинси и червена блуза беше минала през кухнята и влизаше в трапезарията. Когато и Джулия стигна там, Оливия вече затваряше един от френските прозорци и изчезваше в градината. Обзета от луд гняв, Джулия я последва.

Заобиколи къщата и видя русото дете, което с леки, весели стъпки се беше отдалечило и вече вървеше по улицата. Няма да ми се изплъзнеш — каза си Джулия — не с тези коси, които се виждат от сто метра — и тръгна бързо след нея по Кенсингтън Хай Стрийт. Косата на Оливия се поклащаше на двадесет-тридесет метра пред нея и и сочеше пътя като фар, пробиващ нощната тъмнина. На Хай Стрийт детето зави вляво и Джулия го изгуби от поглед.

Сама в тъмното, Джулия тича чак до кръстовището. Потропването на токчетата и отекваше във фасадите на къщите. Като стигна до ъгъла, забеляза Оливия доста по-напред от нея. Продължаваше да върви решително. Обгръщаше ги пашкул от тишина. Джулия вече не долавяше шума от гласовете и от движението на колите, в който доскоро беше потопена. Сега имаше само хора, излезли на вечерната си разходка, лишени от същност сенки между нея и блестящата коса на момичето. Джулия пресече една улица и продължи да следва Оливия. Кръвта й кипеше от гняв и решителност едновременно.

Момиченцето поддържаше дистанцията и се забавяше всеки път, когато Джулия изоставаше заради група минувачи или на някоя пресечка. За да я настигне, Джулия се затича стотина метра, но момиченцето запази лесно преднината си, без дори видимо да ускори крачка. Прозрачният въздух около Джулия, все още напоен с миризма на дъжд, сякаш се сгъсти в блестяща опаковка, която съдържаше единствено нея и Оливия Ръдж. Енергията на Джулия се изчерпваше в тази опаковка, пулсирайки в ритъма на кръвта й.

Изгуби Оливия от погледа си, пресече на другия тротоар и отново я забеляза да върви по улицата, леко и решително. Бледият пламък на косата й светеше над джинсите и червената блуза. На света не съществуваше никой друг и никакво друго движение.

Като стигна до площада пред Института на Британската общност, Оливия спря и се обърна. Отдалече Джулия видя строгото и напрегнато лице и за първи път не откри в него никакво предизвикателство. Беше напрегнато и безучастно, почти боязливо, в очакване тя да се приближи. Джулия слезе тичешком от тротоара, за да пресече, и щеше да попадне под една кола, която идваше.

— Ей, вие, внимавайте! — извика възмутеният глас на шофьора, но Джулия едва го чу.

Оливия искаше да я заведе някъде. Можеше да се помисли дори, че я умолява да върви след нея.

Отдясно достигна скърцането на не добре смазани панти и тя разбра, че затваряха парка. Беше девет часа. Оливия като че ли не чу този звук, обърна гръб на Джулия и бързо изкачи стъпалата. Промъкна се между редица от колони и тръгна бързо на север по алеята покрай парка. В момента, в който Джулия щеше да я последва, няколко разхождащи се хора й препречиха видимостта. После те отново се озоваха сами, бързащи по дългата тъмна алея. Косата на момичето блестеше пред Джулия като далечен фар.

— Оливия — извика тя, когато момичето се плъзна зад една завеса от дървета. Опита се да я догони с тичане. Чувстваше мускулите си да се движат като отделни механизми. Оливия беше далече пред нея, скрита в тъмнината.

Внезапно тя отново се появи в оранжевия кръг на една лампа, като се промъкваше без усилие между две редици дървета. Джулия вървеше отвън, покрай мълчаливия зелен парк, и стигна до младежкото общежитие, построено до парка. Оливия пак бе изчезнала. Тя извика името и. Тишина. Като се надяваше, че върви в правилна посока, Джулия мина през портала и тръгна по тясна лъкатушеща пътека. Стори и се, че чува в потвърждение, някъде далече пред себе си, лек шум от стъпки.

Стигна до една метална бариера. Поколеба се за миг, после я прескочи несръчно и падна в затворения през нощта парк. Тялото й беше оръжие, стрела, хвърлена след Оливия. Тъмната пътека пред нея извиваше покрай Холанд Хаус и общежитието, заобиколено от сечище. После пътеката навлизаше в една част от парка, която Джулия не познаваше — гора, пресечена от няколко утъпкани пътеки. Оливия вървеше към гората, без да се колебае.

— Оливия! Оливия! — извика Джулия, но детето не се обърна. Джулия я последва.

След няколко минути момиченцето напусна пътеката и изтича в тревата. Косата й хвърляше отблясъци между дърветата, тя се движеше все така направо, все по-навътре. Ръкавът на Джулия се закачи на един нисък клон и се разкъса. Обувките й затъваха в глинестата земя и пропускаха влажния студ. Тя загуби от поглед момичето, което следваше в рядката гора, после отново го забеляза — светъл отблясък между храстите, преди да изплува на една тъмна поляна. Те потънаха в гората — Оливия сякаш летеше над препятствията, а Джулия се клатушкаше непрекъснато и запазваше равновесието си само благодарение на своя устрем. Оливия я накара да тича така може би повече от километър — правеше неочаквани завои, изчезваше зад дърветата, появяваше се внезапно в някоя дупка, като я водеше в полукръг все по-надясно.

Когато излезе от гората, Джулия я видя да се промъква между ниските храсти, право към една метална ограда. Когато стигна дотам, Оливия вече беше далече напред по асфалтираната алея. В тъмнината Джулия видя само бледо, белезникаво потрепване, което сочеше следата й.

Трябваше да премине оградата, която й стигаше до брадата. С усилие, тя се хвана високо за нея и успя да промуши върха на обувката си в мрежата, после се покатери. Прехвърли единия си крак от другата страна, но най-трудното все още предстоеше. Държеше се с всички сили за клатушкащата се телена мрежа, прехвърли и другия си крак и скочи на пътеката. Ръкавът й отново се закачи. Беше ужасно уморена и го откъсна целия. Само увереността, че щеше да намери Оливия в края на пътеката и даде кураж да преодолее препятствието.

До нея достигна шум от тичане. Събра последни сили и си наложи да се затича леко, но наклонът на пътеката скоро я увлече в луд бяг, който не можеше да контролира. Беше както при слизане от планината — трябва да ускориш, за да не паднеш. Гравитацията я привличаше, като търкаляща се по наклона скала, към шума от стъпките на Оливия.

Устремена, тя изскочи на светло, сред шума и изумените лица на минувачите. Все още чуваше тичането на Оливия пред себе си. Пресече тротоара и се втурна в средата на Холанд Парк Авеню, уловена като пеперуда между кръстосаните светлини на фаровете. Горната част на тялото й — главата, ръцете и раменете — вървяха по-напред от краката. Падна сред вой на спирачки и клаксони, една кола спря само на сантиметри от тялото й.

10

Оливия беше убила Джефри Брейдън; тя беше убила Пол Уинтър; тя беше убила и мисис Флъд, а сега се опита да убие и Джулия. Повикана от света на зловонните и злопаметни сенки, който обитаваше, пристигането на Джулия в къщата на Илчестър Плейс й беше дало плът и физическо присъствие. Това поне чувстваше Джулия: не можеше да влезе в някоя стая, без да изпита усещането, че нейният палач току-що бе излязъл оттам. Когато беше сама в стаята си, заключваше вратата, макар да знаеше, че Оливия може да отиде при нея, където и когато си иска. Дългото бягане през парка беше нещо като детска игра. Оливия си играеше с нея, като опитваше да възпроизведе „катастрофата“ на Роза Флъд.

Все пак характера на отношенията им се бе променил. Сега се намираха в ново положение: играта беше загрубяла и Оливия искаше кръвта й. Краката й трепереха и я боляха. Джулия чакаше да се стопли вода за кафето. Правоъгълникът на прозореца беше толкова тъмен, като че ли още беше нощ. Ъгълчето небе, което се виждаше над оградата от почерняло от влага дърво, беше неподвижно и раздърпано, сякаш се беше закачило на върховете на дърветата. Вятърът хвърли няколко капки дъжд върху стъклото.

Пол Уинтър. Някой е отишъл при него и го е заклал. Някой контролиран от Оливия; някой мъж, подтикнат от омраза, която Оливия можеше да насочва; някой мъж, на когото трогателният и абсурден Пол Уинтър имаше доверие. Който и да беше, никога нямаше да научи, че е убил Уинтър, защото той е говорил с една жена на име Джулия Лофтинг. Може би дори нямаше да си спомни, че е извършил това убийство. Може би Оливия беше способна да завладее нечие съзнание, после да го напусне, без да остави спомен за присъствието си. При тази мисъл Джулия усети как краката й се огъват. Челото й се обля в пот и тя трябваше да се подпре на мивката.

Затворничката на Абътсбъри Клоуз щеше да го научи от вестниците или пък от Хъф и щеше да изпита дива радост. Тя също беше жертва на Оливия.

И ако Джулия правилно разбираше действията на Оливия, сега беше ред на Дейвид Суифт. Изправи се веднага и отиде във всекидневната. Трябваше да потърси номера на Суифт в указателя. Щеше ли да успее да го убеди, че е в опасност? Тя бе видяла как действа Оливия, но Суифт беше глупав и арогантен. Набра номера, молейки се някой да отговори, но телефонът звънеше напразно. Дали беше излязъл или пък беше пиян и спеше.

Джулия не искаше да мисли за третата възможност, но не можеше да я изключи. Намери в указателя номера на комисариата в „Айлингтън“ и се обади.

— Един мъж може би е мъртъв — каза тя. — Проверете на Ъпър Стрийт 337, апартамента точно над бирарията „Красавицата и звяра“. Казва се Суифт. Има връзка с убийството на капитан Пол Уинтър. Побързайте.

— Какви са отношенията ви с мистър Суифт, госпожо? — поиска да се осведоми полицаят с провлечен глас.

— Страхувам се за него — каза Джулия, преди да затвори.

Изпита облекчение, че поне се беше опитала да направи нещо, и се върна в кухнята. Чайникът, пълен с минерална вода, свиреше неспирно. Джулия си обеща пак да се обади на Суифт по-късно.

Изпи кафето си права и се опита да реши как да действа, как да се изправи срещу предизвикателствата на Оливия. За втори път тя се бе опитала да я убие. След като шофьорът, който щеше да я прегази, едновременно побеснял и изпълнен със загриженост, й помогна, тя прекара цялата нощ легнала на леглото в свръхзатоплената стая, без да смее да затвори очи. Закле се да напусне Илчестър Плейс — тайната на Оливия беше разкрита, нямаше повече нищо за откриване. Трябваше преди всичко да се защитава. На сутринта обаче, си даде сметка, че Оливия можеше да я стигне където и да е. Никоя къща не беше по-сигурна от тази. Почисти банята и напълни кошчетата с парчетата от стъкло, а мисълта за това се беше закотвила в съзнанието й.

Докато допиваше кафето си, изведнъж и проблесна мисълта, че ако някога успее да се отърве от Оливия, това ще е в Америка. Време беше да се върне там. Бракът й бе приключил. Не искаше повече Магнус и нямаше нужда от него. С изключение на Марк, тя се чувстваше по-близка до Хедър и Оливия Ръдж, отколкото до когото и да е друг в Англия. Но никога не беше разговаряла сериозно с Марк. Щеше ли да му хареса да живее в Ню Хемпшир. С изумление си даде сметка колко малко го познава. Мисълта за Марк и даде смелост да вдигне телефона, който звънеше. После се вцепени при мисълта, че може би за пръв път щеше да чуе гласа на Оливия Ръдж. Но беше Лили.

— Джулия. Надявам се, че не ще ми се разсърдите, ако ви попитам как сте?

Джулия разбра, че можеше да говори с Лили само с най-равнодушен тон. Лили сякаш принадлежеше към друга ера.

— Добър ден, Лили. Как съм ли? Не знам нищо. Чувствам се между два свята. Много странно. Случиха се куп неща. Знам как мисис Флъд е била убита. Оливия щеше да направи същото и с мен. Предполагам, че това за нея е една хубава шега.

— Скъпа, ако искате да кажете…

— Че Оливия се опита да ме убие? Точно така. Следващия път ще бъде по-сериозно. Какво бихте направили, ако животът ви беше в опасност?

— Щях да отида при Магнус — отговори просто Лили.

— Вие сигурно, но аз не мога. Другия път може би Магнус ще бъде този, който ще се опита да ме смачка. Следователно, не бих могла да отида при него, нали?

В последвалата тишина тя усети, че Лили едва се сдържа.

— Зная, че сте съсипана, скъпа — започна Лили. — Но вие трябва да разберете, че ви липсва реализъм до такава степен, че е почти абсурдно. Магнус ви обича, Джулия. Магнус иска да му бъдете жена. Той иска да възстанови вашия брак. Ние — Магнус и аз — вчера идвахме да ви видим, точно след като обядвахме. Съжалявам, че не бяхте там. Щяхте да видите колко трогателно е нещастието му.

— Вкъщи си бях. Спях. Взех две приспивателни. Оливия току-що ми бе оставила съобщение. Ще ми повярвате ли, Лили? И снощи се опита да го приложи на практика — примами ме навън и буквално ме хвърли под една кола. Щяха да ме прегазят. Бях като хипнотизирана. Това е направила и с мисис Флъд. Ще наречете ли това „катастрофа“, Лили?

— Питали ли сте се някога, защо именно на вас се случва всичко това? Защо вие?

— Не сте глупава, Лили. Наистина, само това ми остава да открия.

— Направили сте и сте изтърпели много неща, скъпа. Преди колко време излязохте от болницата?

— Не знам — каза Джулия, като почувства, че леко започва да губи контрол над престореното си безразличие. — Какво значение има това? Един месец може би.

— Мисля, че от по-скоро. Слушайте, скъпа Джулия. Вие наистина преживяхте ужасни дни. Не смятате ли, че заслужавате да си починете известно време? Не казвайте нищо засега, но помислете върху това. Както сте съвсем сама в тази къща, би могло да ви се случи нещо или пък вие да си навредите по един или друг начин, без никой да разбере. За тези неща искахме да ви говорим с Магнус вчера следобед. Искахме да ви помолим да се настаните при мен за известно време.

— Вие и Магнус! Вие и Магнус мислехте, вие и Магнус решихте, вие и Магнус това и онова! Значи, страх ви е да не си навредя. Какво искате да кажете с това, Лили?

— Нищо, скъпа, искахме само…

— Искам да запомните добре едно нещо, Лили. Точно преди да ми се обадите, си помислих, че бих искала да се върна в Съединените щати. Тук повече нищо не ме задържа, освен може би Марк Бъркли. Искам да се разделя с Магнус. Той ми се струва невероятно чужд. Ако преживея тази обсада, ще поискам развод. Това е. Какво ще кажете, Лили?

— Бих казала, че това е катастрофа. Психологическо бедствие. Вие настоявате, че Магнус е отговорен за това, което се е случило, и не трябва да ви се позволява да мислите така.

— Виждам — каза Джулия ледено. — Искате отново да ме видите в болницата.

— Искам само едно нещо, скъпа, и то е да размислите — проплака Лили. — Колко часа на нощ спите? Какво ядете? Способна ли сте да се грижите за себе си? Но защо, защо, защо си представяте, че тази Оливия иска да ви убие? Вас… между всички хора, които би могла да избере?

Джулия слушаше с отворена уста и почти очакваше Лили да й отговори.

— Всичко това не води до никъде — заключи Лили. — Умолявам ви, помислете върху възможността да се настаните в стаята ми за гости. Все пак няма да се върнете толкова объркана в онази страна и да напуснете добрата, стара Англия и Магнус! Вие имате нужда от Магнус. Имате нужда от неговата помощ, Джулия. Слушайте, никой от нас няма да бъде щастлив, никой от нас няма да стане отново този, който беше, ако не признаем някои основни факти. Истината за Кейт…

— Вие не знаете истината за Кейт! Вие не знаете истината за Магнус! — изкрещя Джулия в слушалката и затвори.

Лили се обади пак след няколко секунди.

— Джулия, вие винаги проявявате голям героизъм и аз дълбоко ви уважавам, но все пак сте малко своенравна, скъпа. Вие ли ми затворихте под носа?

— Оставете, Лили — каза Джулия. — Не се притеснявайте за мен. Аз вече не живея във вашия свят. Аз живея в нейния. Попитайте мис Пинър.

— Препоръчвам ти да вземеш мерки, без да губиш нито миг — казваше Лили на Магнус пет минути по-късно. Телефонният звън го бе изтръгнал от съня. — Тя иска да се разведете. И спомена, че има намерение да се върне в Америка.

— Велики Боже — успя да измърмори той. — Тя полудява ли? Тя не може да се разведе!

— Предполагам, скъпи ми братко, че тя има достатъчно причини, за да получи развод петдесет пъти, ако е необходимо. Но… да, мисля, че е луда. Тази афера. Ръдж напълно я побърка. Тя рухна, Магнус. Сигурно можеш да намериш някакъв начин да я върнеш в болницата. Ако е необходимо — окончателно. Или поне докато стане способна да слуша гласа на разума.

— Лили — изръмжа Магнус със заплашителен тон — какво още си казала? Засегна ли пак темата за Кейт?

— Не, поне не директно. Главата й е прекалено заета с Ръдж, за да мисли за Кейт. Ще се решиш ли да се възползваш от образованието си и да потърсиш в старите си книги на кой закон можеш да се позовеш, за да я затворят? Защото, ако не го направиш, ще се окажеш без съпруга за по-малко от година. Тя може да отиде в Рино или в някое от онези места, където ходят американците, когато искат веднага да получат развод.

— Ще видя какво мога да намеря — изръмжа Магнус.

— Можеше да го направиш още в деня, когато тя си замина — каза Лили с най-нежния си глас.

— Имах нужда от теб, за да ми го напомниш.

Въпросът на Лили не излизаше от ума на Джулия. Защо вие? Тя би могла да отговори „защото аз купих тази къща“, но това само щеше да отложи истинския отговор за известно време. Не беше удовлетворена от това, което научи. Струваше й се, че силата която я беше подтикнала да отиде в Бредлендс Клиник и да се поинтересува от групичката на Оливия, още не бе я напуснала.

Най-голямото й желание беше отново да вземе две хапчета и да спи чак до вечерта. Но имаше усещането за нещо недовършено, сякаш не бе стигнала до края на някаква писта. Не можеше да разбере какво. Вестник? Да, това беше: „Тейтлър“. В деня, когато отиде да види картината на Бърн-Джоунс, първоначално имаше намерение да потърси в това списание снимки от приемите на Хедър Ръдж.

Защо не? — каза си тя. Откакто бе открила ролята на Оливия в смъртта на малкия Брейдън, се бе отдала на мързелуване. Като че ли нямаше какво друго да прави, освен да чака: да чака Оливия да реши какво иска да прави. Идеята да прелиства стари вестници в Колиндейл и изглеждаше по-привлекателна. И ако това й харесва, нека Оливия се появи в читалнята и да размаха нож над купчините „Джон О’Линдън’с“ и „Пънч“. Това беше толкова смешна картина, че за втори път Джулия се усъмни в умственото си състояние. Възможно ли беше самата тя да бе изтърбушила куклите и да бе писала върху огледалата? А също и включвала отоплението? Може би си бе въобразила, че вижда Оливия. Дълбоко в съзнанието си започна да се съмнява.

Но все пак, някой е убил Пол Уинтър. Това със сигурност не си го беше измислила. Не, Оливия не беше илюзия. Като си даде сметка, че ужасната смърт на Уинтър не я облекчаваше, Джулия се облече в топлата, мълчалива стая, взе колата и кара в мъглата по лъсналите от дъжда улици до отдела за периодични издания на библиотеката Колиндейл.

Един пазач в униформа провери читателската й карта с почти обидна придирчивост. Докато минаваше покрай редиците от столове, забеляза с края на окото си как двама младежи, седнали пред огромен куп викториански списания, се спогледаха. Сигурно все повече заприличваше на просякиня. Обувките й бяха пълни с кал от бягането през Холанд Парк, чорапите й се бяха скъсали и вече от една седмица не си беше мила косата.

Обичайното й място беше заето от един огромен негър с очила със златни рамки, които хвърляха неумолими отблясъци. На бузата му имаше три паралелни, морави бразди от порязване. Той я погледна агресивно, като мечка, която защитава територията си, и тя отиде да си потърси място в другия край на залата. Няколко мъже я проследиха с очи и снизходителна усмивка.

Накрая намери едно свободно кресло до стената и остави там изкаляния си шлифер. Попълни фиш за всички броеве на „Тейтлър“ от 1930 до 1941 година и отиде да го занесе. Библиотекарката беше нова — тъмнокоса, млада жена с големи очила с опушени стъкла. Докато я гледаше да предава фиша на един от служителите, Джулия си спомни, че я бе видяла преди две седмици пред френския ресторант на Абингтън Роуд. Тогава си бяха разменили съучастнически усмивки, като между хора, които имат нещо общо. Но сега не усети нищо подобно. Нямаше нищо общо с тази млада, красива библиотекарка.

С разчорлените си къдрави коси и огромните, тъмни кръгове под очите си, със скъсаните черни чорапи и калните обувки, Джулия седна пред масата от светло дърво и веднага се почувства в по-добро настроение. Нямаше да се предаде. Един млад мъж й донесе половин дузина големи, черни томове.

— Като свършите с тези, ще ви дадем други — каза той, сякаш се извиняваше или може би защото се страхуваше да не бъде наруган от тази странна читателка.

Джулия беше сигурна, че ще намери нещо. Духът й рязко се повдигна. Взе първия том от купчината и започна да го разлиства, като гледаше жадно снимките на мъже и жени във вечерно облекло. Това й напомняше детството й; като че ли всеки момент щеше да ги чуе да говорят.

Един час измина безуспешно, после още един. Наближаваше вече обяд, когато намери някаква следа. Разлистваше бързо тома от 1933–34 година и едно лице, което беше отминала няколко страници по-назад, я накара да се върне. В броя от ноември 1933 година, на една страница вдясно, Хедър Ръдж се усмихваше на фотографа с цигара и чаша шампанско в ръка, с ослепителни рамене. От нея се излъчваше такава чувственост, че Джулия изпита физически шок. Беше заобиколена от млади мъже, свободно размахващи ръце. Джулия побърза да прочете надписа: „Известната американка Хедър Ръдж на приема, даден от лорд Килрос, в компанията на мистър Максуел Дейвис и мистър Джереми Рейнолдс, на лорд Пейнтън, на почитаемия Фредерик Мейзън и на виконт Грегъри“. Това беше всичко. Джулия не познаваше никого от тези млади мъже, които до един изглеждаха надути глупаци. В този брой нямаше друга снимка на Хедър.

Прелисти по-бавно останалата част от тома, но не намери нищо за Хедър. Чак след около четиридесет и пет минути видя отново овалното й суетно и чувствено лице, крехката й шия и ослепителните й рамене. Пак беше обградена от млади мъже, между които отново се намираха мистър Максуел Дейвис, виконт Грегъри и почитаемия Фредерик Мейзън. Джулия прочете, че този път се касаеше за вечеря, дадена от лорд Пейнтън, който на снимката се виждаше в компанията на малка, превзета блондинка, цялата зъби и къдрици. Без никакво съмнение това бяха „нейните“ млади мъже. Джулия си зададе въпроса кой от тях бе имал честта да зачене Оливия.

В томовете до 1936 година Джулия намери на три пъти снимки на Хедър. Изглежда тя винаги беше в обкръжението на същите млади мъже, към които понякога се присъединяваха един-двама джентълмени в зряла възраст, с мустаци, кръгли кореми и очи като топки за лото: Оливър Бленкъншин, Найджъл Ремси, Дейвид Едисън. Но всеки път, когато някой от тези господа се появяваше, той беше притиснат отблизо от младежите, верни на Хедър. Тя винаги беше „известната (или популярната, или прочутата) американска домакиня“, но нямаше нито една снимка от приемите, които тя дава.

Джулия каза на служителя да вземе шестте тежки тома и да донесе следващите. Лицето й беше зачервено и трескаво, започна да барабани по масата и огледа с притъпен поглед спокойната читалня с наведени над книгите мъже, които сякаш изпиваха съдържанието им. Часовникът й показваше три часа и половина. Не беше пила, нито яла друго, освен сутрешното кафе.

В едно от крилата на библиотеката имаше малко кафене. Джулия си помисли дали не трябва да хапне един сандвич преди да продължи. В действителност не беше гладна, но в нейното състояние на духа по-скоро оптимистично — реши, че идеята е добра. Излезе бързо от читалнята, отправяйки мимоходом една загатната усмивка към пазача на вратата.

След като измина, почти тичешком, дългите полутъмни коридори до кафенето, взе поднос под унилия поглед на една индийка с прибрани в мрежичка коси и огледа какво имаше за ядене.

— Много е късно за топла храна — съобщи жената, без да помръдне от табуретката си. — Има само сандвичи.

— Няма значение — каза Джулия. Избра си сандвич с домати и сирене. Като докосна финия, шумолящ целофан, с който беше увит сандвича, Джулия веднага си представи тънката обвивка залепена на лицето й, запушила ноздрите и устата й. Пусна сандвича на подноса.

— Кафе? — попита Джулия като стигна пред големия, лъскав кафеник.

Жената поклати глава:

— Няма кафе. Много е късно. След половин час ще има отново.

— Чудесно — каза Джулия, като си взе кутия оранжада.

Когато стигна до касата, жената стана усърдно от табуретката си и отиде там, въздишайки. Маркира покупките на Джулия.

— Две лири.

— Сигурно сте сгрешили. За един сандвич?

Жената я погледна настойчиво, после погледна подноса с голямо отегчение. Чукна отново на машината и съобщи:

— Тридесет и два пенса.

Джулия занесе подноса си на една чиста маса и седна колебливо. Почти очакваше да й кажат да седне на една от масите, които още не бяха почистени. Но не, индийката се върна на табуретката с провлечена крачка, като не обърна никакво внимание на Джулия, по начин, който беше дори обиден.

Студената и сладка оранжада се стече бавно чак до стомаха и. Джулия опита сандвича. Сухият хляб като че ли беше без съдържание, синтетичен, а сиренето беше еластично колкото си иска. Джулия продължи да дъвче сандвича, преглъщайки го с оранжада.

Щом почувства, че стомахът и се свива, изтича към вратата с надпис ЖЕНИ. Повърна в първата мивка, без да пръска, в устата й сладнеше от оранжадата. Стомахът я сви отново, но този път изплю само струйка жълтеникава течност.

Пусна водата и избърса устата си, после се погледна в огледалото. Видя една нервна жена на определена възраст, със зачервено лице и очи на наркоманка, с ясно забележими, сиви кичури на слепоочията. Устните й бяха напукани и имаше синина отстрани на лявото око — беше се контузила, когато падна на Холанд Парк Авеню. Джулия се разреса с пръсти и успя да сложи нещо като ред в прическата си.

В читалнята я чакаха пет дебели тома. Джулия веднага потъна в първия, като проучваше всички снимки, преди да обърне страницата. В четири часа беше намерила две нови снимки на „известната американска домакиня“ — единия път в компанията на мистър Джереми Рейнолдс, а другия — небрежно облегната на ръката на виконт Грегъри. Хедър беше винаги същата, но младите мъже бяха видимо напълнели след пет години и започваха да показват двойни брадички и закръглени бузи.

В тома от 1937–38 година Джулия откри снимка на Хедър, права до един фотьойл на колела, в който седеше, привързан с колани, невероятно слабичък и смачкан дребен старец, който не беше никой друг, освен Дейвид Едисън — един от някогашните джентълмени със закръглени корем и очи като топки за лото. От другата страна на фотьойла стоеше Максуел Дейвис, чиито строги и енергични черти сега бяха омекнали и сякаш разбъркани от стабилен слой мазнина. Устата му беше отворена в лакома животинска усмивка, която накара Джулия да потрепери. Струваше й се, че усеща дъха му, възкиселия вкус на устата му. Хедър Ръдж блестеше със студената си усмивка на победителка между тези двама състарени мъже.

Не видя други снимки на Хедър в този дом, а също и в следващите. Някои от рицарите, които я обслужваха, по-точно лорд Пейтън и виконт Грегъри, се появяваха отвреме-навреме на баловете и соарета, надебелели, с червендалести и груби лица, каквито имат атлетите, станали алкохолици. Беше пет часа когато Джулия затвори този том. Библиотеката се затваряше в пет и половина и Джулия помисли дали наистина си заслужава да преглежда последните два тома.

Реши да хвърли един поглед за времето, което й оставаше, а после пак да се обади на Дейвид Суифт. Взе тома с броевете от 1939–40 година и започна да го разлиства възможно най-бързо. Стигна до броя от 19 май и се спря на една страница, посветена на снимки от Кембридж. С голямо усилие задържа възклицанието си на учудване. Магнус Лофтинг, млад и цъфтящ, във вечерно облекло, се усмихваше срещу обектива в компанията на мистър Максуел Дейвие. Надписът гласеше: „Двама възпитаници на Кембридж разговарят за блус“.

От този момент Джулия потъна в двата тома, търсейки снимката, която беше сигурна, че ще намери. Не се бавеше с другите портрети на Хедър — сама или в компанията на постоянната си свита, а търсеше страница след страница неизбежната снимка.

Намери я в броя от февруари 1940 година. Статията беше озаглавена: „В Кенсингтън настроението е във връхната си точка“. Една от снимките показваше много ясно част от дневната в къщата на Илчестър Плейс. Тапетите по стените бяха разкошни и на мястото на тежките мебели на МакКлинтъкови, до стените бяха разположени грациозни фотьойли и канапета. Стаята беше пълна с мъже на всякаква възраст, много от които в униформа. Хедър Ръдж изглеждаше все така млада и чувствена, както през 1930 година, и фигурираше на повече от половината от фотографските клишета. Тук танцуваше с лейтенант Фредерик Мейзън или с капитан Максуел Дейвис, там — водеше задълбочен разговор с полковник Найджъл Ремси. Но снимката, която Джулия гледа втренчено чак докато иззвъня звънеца в читалнята, се намираше на втората двойна страница от статията и показваше една възрастна двойка, очевидно не на място в този кадър. Това бяха лорд и лейди Селхърст, ако можеше да се вярва на надписа. Те се смееха бурно срещу фотографа. А зад тях, в един ъгъл на стаята, двадесет и една годишният Магнус Лофтинг бе обгърнал с ръка голите рамене на Хедър Ръдж.

Джулия вдигна глава в момента, когато африканецът ставаше от любимото й място и при нейния дивашки вид я изгледа така изумено, че изпусна част от листата си. Тя бутна томовете в края на масата и стана. Освен африканеца в залата беше само тя, като се изключеше хубавата библиотекарка и двама-трима души, които излизаха през вратата под щателния поглед на пазача. Сега знаеше отговора на въпроса на Лили „Защо вие“? Защото Магнус беше баща на Оливия. Защото и двете дъщери на Магнус бяха умрели от намушкване с нож. Защото Оливия търсеше отмъщение. Всичко беше абсолютно ясно и точно.

Излезе под сивия дъжд, като пияна. Тъмното небе беше покрито от черни облаци. Джулия потърси механично ключа в чантата си, отключи колата и седна зад волана. Лицето й беше студено и лепкаво от дъжда, ръцете й също бяха ледени и мокри. Тези усещания, както и горчилката в устата, изпълваха мисълта й. Ако я бяха попитали в коя страна се намира, щеше да се поколебае, преди да отговори. Всички части от мозайката вече бяха подредени и сложени на мястото си. Отговорът на въпроса на Лили бе намерен, това беше неизбежно, в миналото. Не беше нужно Магнус да потвърждава или да отрича онова, което Джулия откри. Тя бе сигурна, че не се лъже. Магнус беше бащата на Оливия: той е имал авантюра с Хедър Ръдж в младостта си, а после я беше зарязал. Това обясняваше всичко, включително и държанието на Хедър Ръдж, когато Джулия отиде да я види в клиниката. Сега разбираше защо старата жена я попита три пъти: Това ли е истинското ви име? Джулия потъна в седалката, гледаше обагреното в черно небе и виждаше как всяка част отива на мястото си. Какво по-логично от това, че Оливия Ръдж, такава каквато беше, се опитваше да убие втората жена на баща си, който я беше изоставил? И да направи от това убийство зловеща поема?

Трябваше да направи едно посещение. Част от съзнанието й го разбираше с пълна яснота, докато другата част бе все още притъпена от симетрията в действията на Оливия. В друг случай тя не би рискувала да кара — чувстваше се така, като че ли бе изпила половин бутилка уиски, — но нямаше как иначе да стигне дотам, където трябваше да отиде. Завъртя ключа в контакта и чу двигателя на Роувъра да се съживява. Включи на първа скорост и потегли като стрела през паркинга. Предното стъкло беше набраздено от дъжда. Пусна чистачките точно в момента, в който излезе на улицата. Картата на града, която имаше в главата си, щеше да я отведе в желаната посока, въпреки че не знаеше как да стигне дотам.

Оливия, Магнус.

Оливия, Магнус. Тя знаеше още от вечерта, когато срещна мисис Флъд, а сега наистина виждаше връзката и с какво тя самата бе част от замисъла на Оливия и от този на Магнус. Оливия би могла да бъде Кейт, каза си тя и Роувъра излетя напред като едва-едва избегна удара с един жълт фолксваген. Това означаваше, че Оливия би могла да бъде нейна дъщеря. Хедър Ръдж и тя бяха взаимозаменяеми.

— Не! — възкликна Джулия на висок глас и, навлизайки в дясното платно, натисна газта.

Сестри. Те бяха сестри. Жени на един и същи мъж. Майки на убити дъщери.

Чак когато видя червения светофар, Джулия успя да спре колата със скърцане на спирачките, без да обръща внимание на погледите на хората изпод чадърите. Остана свита над волана, с полуотворена пресъхнала уста и вдигнати към светофара очи — чакаше да светне зелено. Магнус изглеждаше по-объркващ отвсякога — океан от възможности и изненади: тя никога не би могла да го обхване, нито да го прогони от мислите си. Отровата, чиято чиста проява бе Оливия, излизаше от скритите дълбини на Магнус със сила, която е била потъпкана и видоизменена в детството му. (Както при Марк — каза един нелоялен глас в нея.)

Отзад изсвириха клаксони. Тя потегли и мина като фурия през кръстовището. Знаеше къде отива. Черното небе се стичаше отгоре и хвърляше петнисти сенки върху ръцете й, които държаха волана.

Наистина ли смачка едно куче? Не си спомняше. Всъщност тя не си спомняше пътя, по който бе минала. Да, в околностите на Голдърс Грийн и Финчли Роуд едно рижаво куче изскочи на шосето. Джулия инстинктивно изви волана, удари една паркирала кола и смачка вратата й. Струваше й се обаче, че след като потегли отново, имаше втори удар под предното ляво колело. Беше я страх да погледне в огледалото.

Остави колата на Ъпър Стрийт. Валеше ситен гъст дъжд, който проникваше в косата й. Мислеше си, че е ужасно да убиеш куче. Не смееше да погледне Роувъра. И той беше подарък от Магнус (купен с нейни пари), внушителен предмет — гладък, лъскав, като котка — образец. Отиваше му на Магнус да й прави подаръци с нейните пари и после да ги използва срещу нея. Стори й се, че зърна с края на окото си смачкана ламарина, а бронята май беше извита като рог от елен. Сгуши рамене. Къде беше шлиферът й? Нямаше го в колата. Оставила го е на стола в библиотеката. Надяваше се, че не беше убила кучето. Никой нямаше да забележи, но от това то нямаше да стане по-малко мъртво.

От бирарията на другия край на улицата струеше червена светлина. Зад прозорците имаше окачени чаши, които висяха надолу като прилепи и хвърляха отблясъци като коледна украса. Капките дъжд отскачаха от шосето и образуваха малки ручейчета, които се стичаха към тротоарите. Уличните фенери хвърляха непрекъсната линия от жълта кисела и разяждаща светлина — цвят, който глождеше кожата. Дъждът пълнеше с вода миглите на Джулия. Погледна над бирарията, но не видя светлина в прозорците.

Трябваше да се качи в апартамента, трябваше да види.

Полицията не беше тук — как така нямаше полиция?

Джулия пресече улицата, без дори да изгаси фаровете и да извади ключа. Колите минаваха през струите вода и почти не се виждаха. Стигна пред вратата на Дейвид Суифт и почука. Водата се стичаше по косата и врата й. Намери звънеца. Никой не идваше да отвори, та почувства остър хлад в корема си. Какво правеше полицията? Не бяха ли разбрали съобщението й? Джулия се опита да бутне вратата, но тя устоя на усилията й. Безсилна и разочарована се обърна и се намери с лице към ослепителните фарове на Роувъра, които я приковаха към стената.

Отново натисна вратата, после си спомни с невероятна точност за една техника, която Магнус веднъж й бе описал. Той защитавал един крадец, който му разказал как използвал пластмасова карта за отваряне на ключалките. И си послужи с кредитната си карта, за да й покажа. Като се порови из нещата в чантата си, намери кредитната си карта и пъхна единия й край между вратата и рамката, после я придвижи нагоре-надолу, усещайки съпротивата на ключалката. Тя настоятелно я пъхна по-навътре и чу силно изщракване на пружина. Бутна вратата и тя се отвори. Вмъкна се вътре и избяга от светлините на фаровете.

Спомняше си тази тясна клетка на стълбите. Отгоре до нея достигна приглушен шум. Сърцето й се сви болезнено, после се успокои, но страхът продължаваше да пълзи във вените, като ледена вода. Джулия се изкачи по мръсното стълбище. Беше сънувала тази сцена, но не си спомняше кога. Стигна горе. Треперещите й пръсти докоснаха дървената врата, през която се чуваше шепот — поредица от срички без значение. Бутна леко и вратата бавно се отвори. Пръстите й оставиха бледи следи по нея.

Усещаше присъствието на Оливия — тази сгъстена и напрегната атмосфера. Въздухът също свидетелстваше за нейното присъствие — носеше се миризма на лъв. Оливия беше тук или току-що си бе заминала. Най-напред Джулия видя ножа. Малко учудена, тя го взе и почувства дръжката да залепва за дланта й. Спомни си, като от някакъв друг сън, джобното ножче, което намери в пясъка първия ден, когато отиде в къщата. Като държеше ножа усети хрускави зърна от пясък. Оливия.

Обърна се внезапно, сигурна, че беше чула Оливия да я вика. Но шумът идваше от канапето. Същият приглушен шепот, който чу на стълбите. Съвсем като в сън Джулия мина по килима и видя Дейвид Суифт легнал на канапето, очите му бях отворени, а устата му се движеше. Безсмислени срички излизаха от нея. Спи, помисли си Джулия, и говори на сън.

Изведнъж главата му падна настрани и гърдите му сякаш цъфнаха. Една червена бразда се отвори от корема му до гръдната кост, откъдето излизаше червена пяна и напояваше ризата му. Беше наистина като разтворено цвете. Виждаха се сложни, крехки структури. Кръв течеше също под брадата и мокреше шията му. Той погледна Джулия в очите и искаше да говори, но устата му се напълни с кръв и можа да каже само една едва доловима дума:

— Тя…

— Тя току-що излезе — довърши Джулия. Вече беше изгубил огромно количество кръв. Джулия намери някакво парче плат на ниската маса и го постави върху дългата рана. Не беше видяла добре — помисли си с учудващо спокойствие, той вече умираше, когато тя дойде. Докато Джулия държеше безполезния плат върху раната, Дейвид Суифт се размърда на канапето и напръска ръката й с кръв, после пак падна назад. Джулия пусна ножа в лепкавата течност, която се бе разстлала по килима, изправи се и затвори за миг очи. Оливия беше дошла първа и го беше убила, докато спеше. Дивата й воня изпълваше стаята.

Изми ръцете си на мивката в кухнята, обърната гърбом към тялото на Суифт. Когато отми цялата кръв, слезе бързо по стълбите и излезе на улицата. Остави вратата полуотворена, с надеждата, че някой полицай щеше да отиде да хвърли поглед. Изтича до Роувъра под вече двойно по-силния дъжд, преследвана от смеховете и музиката в бирарията.

Щом влезе в колата, отвратителният спектакъл, който току-що видя, я блъсна с цялата си сила и с мокри коси и гръб, като се вкопчи за волана от полирано дърво, започна да се клати конвулсивно напред-назад. Джулия затвори вратата и се сви на седалката, трепереща и премръзнала. Мозъкът й се проясни, преди още да беше в състояние да контролира тялото си. Завладяха я картини от Америка, долини и големи пространства.

11

Караше по черните хлъзгави улици и знаеше, че се движи в неправилната страна на пътя. Знаеше, че трябва да кара вдясно, защото минаваше през периферните квартали на един град, подобен на Бостън, който й беше близък но някакъв свръхреален начин, като в сън. Другите коли обаче също се движеха вляво и това също й беше познато, като нещо, видяно на сън. Джулия се остави да я обземе това усещане и изпитваше смътно удоволствие да разпознава този странен град, въпреки че малко я дразнеше невъзможността да се ориентира с по-голяма точност. Видя едно петно от кръв върху нокътя на палеца си и механично го изтри в страничния ръб на панталона.

Входът за магистралата трябва да беше близо; оттам нямаше повече от два часа път до Ню Хемпшир. Беше сигурна, защото не бе живяла на повече от два часа път от родната долина. Можеше да си спомни всички пътища, магистрали, детелини в областта, дори макадамените пътища, които използваха фермерите. Тази сложна мрежа обвиваше мястото в долината, където живееше тя. Особено ясно, до най-малкия детайл, виждаше последния завой преди долината, рампата на изхода на магистралата слизаше към забулените хълмове, загадъчни светлинки проблясваха сред дълбоките долини, а в далечината — блестящото небе над селището. Виждаше всеки сантиметър от нощното си пристигане в долината, знаеше също къде се намира реката макар че не можеше да я види. Би искала да я види сега да се разстила пред очите й.

Минаваше през някакъв американски град, град като Бостън. Движеше се горе-долу на север. По тесните улици се изправяха сгради от 19 век, чиито червени тухли бяха станали мръсно-кафяви. Студен дъжд барабанеше по покрива на колата й.

Минаваше с кола през американски град. Беше в Америка. Лондон бе само малко мъгливо пространство в паметта й, Лондон не съществуваше. Тя беше в Бостън, а Лондон го нямаше. Скоро щеше да излезе на Беркширс и да следва този очарователен път, заобиколен от дървета и храсти. Джулия натисна газта до край и колата избуксува, като занесе пред следващата я. Приличаше на покрайнините на Бостън, ако не бяха тези коли. Знаеше, че тук хората карат в неправилната страна на пътя. Тя беше свикнала. Но защо правеха това. Подтисна този въпрос.

Джулия не принадлежеше към никоя епоха; прибираше се вкъщи и нищо не бе й се случило. Баща й я чакаше там, облечен в елегантен тъмносив костюм. Дядо й бе починал, затова се връщаше от Смит Колидж. Бостън беше грешка, не трябваше да минава през Бостън. Нямаше значение, познаваше пътя.

Трябва да беше вече близо до блатата. Сигурно много са се променили, както всичко останало, от години не бе ходила в Смит. Духът й се вълнуваше. Без да намалява, пое по друг път. Пред очите й застана картината на един мъж, от чиито гърди бликаше гъста течност… Не, това не означаваше нищо, въпреки че краката й се бяха подхлъзнали в кръвта. Нищо. Направи усилие да се усмихне на един младеж, който пресичаше улицата с широки крачки по маркираната с широки бели райета част от шосето, и той отвърна на усмивката й. Имаше типично американски вид — кръгло лице и коса, която падаше меко. Лице, което се изплъзваше, лице, което не оставяше следи.

Роувърът ускори. Скоро щеше да открие пътя и да излезе лесно на платената магистрала, като остави града зад себе си, щеше да стигне до завоя на изхода на магистралата и до другите завои между хълмовете, щеше да мине покрай малките призрачни светлини в долината, където извивките на шосето лъщяха между дърветата.

Въпреки че мисълта й от време на време се изплъзваше и продължаваше да плува из Бостън, тя знаеше къде отива. На Мерилбоун Роуд забеляза друго петно кръв на лявата си китка и го изтри с отвращение в седалката на колата.

Отърси се от усещането, че беше в Масачузетс, чак когато паркира пред една къща на Нотинг Хил, мина по тротоара под дъжда и слезе по шестте стъпала. Съзнанието й бе раздробено, като знаме от вятъра, като прозрачен парцал, разкъсан от птици. Натисна с всички сили звънеца. Едно подземие: една долина. Гърлото й беше толкова свито, че дишането й причиняваше болка. Устата й лепнеше. Накрая вратата се отвори и тя се хвърли в прегръдките на мъжа, който се показа, и докосна с ръце влажното му лица. Той я притискаше много силно и междувременно се опитваше да свали връхната си дреха. Капки дъжд се стичаха по лицето му, а тя, притиснала чело към гърдите му, бе разтърсена от нещо и беше нужно доста време, за да разбере от какво — ридания.

Прав на вратата, Марк я остави да плаче. Мократа връхна дреха му пречеше и, както държеше Джулия, успя първо да измъкне единия ръкав, после другия. Остави го да падне в краката му и притисна Джулия по-силно. Тя трепереше като птичка, хваната в клетка, удряше гърдите му с ръце.

— Слава Богу, ти си тук — каза тя най-накрая. — Толкова се страхувах, че няма да те намеря и тогава трябваше да… — Гласът й пресекна и тя не можа да продължи.

— Току-що се връщам — каза той, опрял брадичката си върху косата й; от двете страни на косата на Джулия сребрееше една самообразувала се ивица. — Господи, като си помисля само, че дори не ти благодарих за онези пари. Наистина, не трябваше да ги приемам, но те дойдоха точно в момента, когато имах нужда и…

Джулия вдигна напрегнатото си лице към него и го погледна, без да разбира. Очевидно бе забравила за чека.

— Всъщност, няма значение — каза той и я притисна отново в ръцете си. — Какво ти се е случило?

Тя постави едната си буза върху рамото му и изчака дъхът й да се успокои.

— Всичко се случи — каза. — Тя ще ме убие. Видях… видях… — Джулия го гледаше втренчено право в очите, но мозъкът й не възприемаше това, което виждаше.

— Ти си видяла… — окуражи я Марк и погали бузата й, но тя не реагира.

— Докато идвах насам, ми се струваше, че съм в Америка. Имах чувството, че минавам през Бостън. Търсех входа на магистралата, за да отида в Ню Хемпшир. Отивах при дядо ми, в долината. Смешно, нали?

— Прекалено си напрегната — каза Марк.

— Тя ще ме убие — повтори Джулия. — Никой не може да й попречи. Не искам да умра. Може ли да остана с теб тази нощ? Целият си мокър. — Тя докосна лицето му. — Защо си мокър?

— Излизах. Прекарах малко време с Лили. Говорихме. Говорихме за теб. — Той се усмихна на Джулия. — Прибрах се точно преди ти да дойдеш. Ела, влез.

Заведе я в стаята, помогна й да седне на една възглавница и свали обувките й. После избърса краката й с кърпа, изсуши ръцете й. Накрая попи леко лицето й.

— Имаш нова синина.

— Паднах на улицата. Тя си играеше с мен.

— Какво ти е на китката? — Погледна изумен дебелата, мръсна превръзка, която се показваше от блузата.

— Порязах се. Не го направих нарочно. Точно я бях видяла. Опитах се да ти се обадя. — Гледаше втренчено стената, като че ли сега, след като Марк я беше приел, не можеше да направи нищо повече за нея. — Искаше да направи така, че да ме прегази една кола. Като мисис Флъд. Да убие някого не означава нищо за нея. Тя обича това. И кара други хора също да го обичат.

— Момент — каза Марк, разтривайки ръцете й. Беше клекнал пред Джулия и гледаше разстроения й поглед. — Коя е тази „тя“. Малкото момиче, за което вече ми говори? Оливия Ръдж?

Джулия моментално излезе от вцепенението си.

— Не съм ти казала името й — каза тя и дръпна ръцете си.

— Лили ми каза. Преди малко.

— Лили не иска да ми повярва. Тя не може. Заради Магнус.

— Не се безпокой за Лили. И какво, това момиче?

Джулия погледна с умиление една мравка да излиза изпод ризата на Марк и да си проправя път по яката му. Мравката — малка, червена и много подвижна — бързо слезе по яката, мина по гърдите му и отново изчезна някъде под ризата на Марк.

— Тя иска да те убие ли?

— Да.

— Тя знае, че ти си разбрала как е умряло онова дете, не си спомням вече името му, преди двадесет години.

— Джефри Брейдън. — Джулия мислеше за мравката, представяше си как се бори с космите по тялото на Марк. Зави й се свят, като че ли беше пияна.

— И сега тя иска смъртта ти.

— Вече уби двама други мъже. Пол Уинтър и Дейвид Суифт. Идвам от апартамента на Суифт. — Джулия говореше с равен глас, без да изпуска от очи ризата на Марк. — Може ли да легна на леглото ти?

— Наистина мисля, че ще направиш най-добре.

Той й помогна да стане и да отиде до поставения на земята дюшек. Зави я с чаршафите и одеялата, които се бяха свили на топка в долната част на дюшека. След това отмести дрехите и чиниите, за да не му пречат, и седна на земята до нея.

— Ще потърся приспивателно — каза й той. — Това ще ти помогне да се отпуснеш.

— Нямам нужда от сън.

— Трябва да си починеш. — Марк сложи една мръсна възглавница под главата й и, като остави Джулия да гледа в тавана, отиде до потърси в кухнята шишенце с хапчета и чаша вода.

— Това е само валиум — каза той като се върна.

— Взимам прекалено много хапчета — промърмори Джулия, но все пак се съгласи да глътне едно. После се обърна към него с ясен поглед — той видя как се свиха зениците й — и каза: — Разбрах, че Магнус е неин баща. Ето защо съм аз. Ето защо искаше мен, още от началото.

— Хайде, затвори очи, Джулия. Ще говорим за това утре сутринта. Имаме куп неща да си кажем. Ще видиш.

Джулия затвори послушно очи.

— Измих си ръцете, защото бяха целите в кръв. — Обърна глава към Марк и отвори очи, за да го погледне. — Искам да ме пазиш. Само тази нощ. Моля те.

Без да иска, Марк се загледа в очертанията на бедрата на Джулия, и забеляза следа от нещо кафяво-червеникаво върху ръба на панталона й. Почувства как цялото му тяло потрепера, като че ли беше пипнал електрически кабел.

— Мисля, че ще повърна — чу да казва Джулия. — Чувствам се толкова странно… Не искам да умра. Марк, не искам да умра.

След като изгаси осветлението, Марк се съблече в тъмното и се чудеше къде ще спи. Джулия лежеше облечена на дивана, потънала в дълбок сън. Не смееше да я безпокои. Състоянието й му изглеждаше опасно и потвърждаваше всичко, което му беше казала Лили. Струваше му се, че бе достатъчно само едно докосване и тя щеше да потъне в необратима лудост. Това, което каза за Магнус, го разстрои. То му припомни още веднъж, че тя беше жена на заварения му брат въпреки всичко, което се бе случило през последните две седмици. Марк много добре знаеше, че Магнус беше по-силен от него и че нямаше да се поколебае да го пребие, само при подозрението, че спи с Джулия. Магнус го беше бил два пъти в детството му и той избягваше да си спомня този оскърбителен опит. Извади от шкафа индианско покривало, което едно момиче, чието име вече не си спомняше, му беше дало преди много време, зави се с твърдата тъкан и се настани в креслото.

Магнус сякаш беше навсякъде, скрит зад всеки камък, във всеки ъгъл. Ако се вярваше на Джулия, мъжествеността на Магнус бе заченала Оливия Ръдж, този фантастичен призрак, от когото бе обсебена. Въпреки че бяха почти еднакви на ръст, Марк винаги си представяше Магнус много по-висок от него, двойно по-едър, с много по-внушително присъствие. В състояние ли беше наистина Лили да го контролира? Предложението й беше отличен пример за възнаграждение срещу направени услуги. Но то щеше да бъде валидно само, ако Магнус признаеше, че усилията му да убеди Джулия заслужават отплата. Марк знаеше, че Магнус го смята за некадърен, почти незначителен индивид, но не мислеше, че той ще се опита да го изиграе. Във всеки случай бе сигурен, че никой от тях двамата не можеше да позволи на Джулия да напусне Англия.

Марк се настани удобно, доколкото беше възможно, въпреки че главата му непрекъснато падаше от облегалката, а завивката го драскаше като шмиргел. Джулия лежеше все така неподвижна под чаршафа. Магнус и Лили имаха право: беше й нужна дълга почивка под лекарски контрол. Досега Марк откликваше на всичките й моментни капризи, доколкото те я отдалечаваха от Магнус, но вече трябваше да внимава. Академичната му кариера беше стигнала възможно най-ниската си точка. Питаше се дали щеше да издържи още дълго време отегчението от преподаването. Книгата му бе една химера, мъртвородена, нещо, което винаги е било само илюзия. Преподаването беше единственият източник на доходи, като се изключи смешното наследство, което Гревил Лофтинг му беше завещал. Този стар мръсник изобщо не беше помислил за равностойно разделяне на богатствата си. В сравнение с Джулия, той съвсем не беше богат.

Джулия изпъшка и промърмори нещо на сън.

Той очакваше, че главоболието, което го обхвана на Плейн Три Хаус и го държа четири часа непрекъснато, ще се разбуди при пристигането на Джулия, но не усети и най-малък признак. Може би причина за това беше нейното състояние — една толкова слаба, толкова беззащитна Джулия, не можеше да отключи механизма — какъвто и да беше той, който причиняваше главоболието му. (През последните дни имаше чувството, че някаква нажежена до червено топка, някакъв чужд предмет беше проникнал в мозъка му.)

Чу гласа на Джулия:

— Марк?

— Тук съм. На фотьойла.

— Защо не си до мен?

— Размишлявах.

— А… — каза Джулия, полузаспала.

Така ли говореше на Магнус нощем, за да дойде при нея в леглото? Тази мисъл го разстрои и той стана, за да погледне Джулия. С потънало дълбоко във възглавницата лице, обградено от разрошената й коса, сега тя приличаше много повече на другите жени, чиито глави бяха почивали на тази възглавница.

В съня си тя произнесе съвсем ясно името му.

Без да го иска, Марк си представи тежкото достойно тяло на Магнус да ляга върху Джулия, да подпира корема си на нейния и разтваряйки краката й, да я обладава с цялата си увереност. Тя му принадлежеше. Марк виждаше как ръцете на Магнус я обгръщат, докато краката на Джулия намираха опора върху ханша му. Пенисът му се изправи срещу твърдата тъкан, той отхвърли покривалото и отиде да легне на дюшека до Джулия. Малко по-късно през нощта, след кратка борба с копчета и ластици, почувства духът му да преминава неподозирани разстояния, докато се нахвърляше върху жената на брат си. Беше все едно да се любиш, след като си взел ЛСД, но и това сравнение беше непълно, защото през цялата останала част от нощта той бе носен от видения. Той беше една великолепна сексуална птица, която оплождаше небето, лъчезарната и невинност притъпяваше миризмите на пот и мръсни съдове.

На сутринта Марк излезе да купи яйца, бекон и хляб. Останала сама в мръсната стая, Джулия започна да плаче. Чувстваше се изоставена, слаба, забравена на сиви брегове. Дори Марк беше безсилен да я върне в нормалния свят на хората или да я извади от тази унила пустиня. След като плака няколко минути, опъна чаршафите на дюшека. Бяха мръсни и на петна, но със съзнателно усилие Джулия си наложи да не обръща внимание. Помисли си дали полицията беше намерила трупа на Дейвид Суифт и ако да, дали вестниците бяха писали нещо. Суифт не беше син на генерал. Трябваше да каже на някого какво се бе случило. Марк само се беше престорил, че й вярва, а и тя беше прекалено изтощена и покъртена, за да му обясни всички случки от вечерта. Даде си сметка, че познаваше само един човек, на когото можеше да се обади.

Лили вдигна телефона след първото иззвъняване, като мислеше, че Магнус най-после беше открил какво трябваше да се направи, за да сложат Джулия на сигурно място.

— Да? — каза тя и обгърна с блеснал поглед вазите си, иранския си параван, коня на Стъбс. Гласът на Джулия достигна до нея и неговата излинялост я накара да повярва във вечността на всяка една от своите вещи.

— Лили? Чуйте ме, Лили, имам да ви кажа някои неща.

— Но къде сте, за Бога — каза тя веднага. — Ние с Магнус се опитвахме да ви се обадим снощи, но вие не си бяхте вкъщи.

— Прибрах се сега — излъга Джулия. — Бях навън през цялата нощ.

— Мислите ли, че това е разумно, скъпа? Всички ние имаме впечатлението, че ви трябва много почивка. С удоволствие ще ви помогна да пренесете част от багажа си и да се настаните тук. Така няма да сте съвсем сама…

— Много е късно за това — каза Джулия с отслабнал глас.

— Говорете по-близо до слушалката, скъпа.

— Трябва да ми повярвате, Лили. Никой друг няма да ми повярва. Вие сте единственият човек, с когото бих могла да говоря.

Тя изглеждаше далечна и отчаяна. Лили си я представи за миг като малък силует, летящ на запад, като самолет на хоризонта, който става все по-малък и по-малък.

— Пак сте се притеснявали. Защо не дойдете тук за известно време и да ми разкажете всичко?

— Лили, Магнус е бащата на Оливия. Знам го. Той е посещавал Хедър Ръдж — в моята къща. Видях една снимка, на която те са заедно тук, по-малко от една година преди раждането на Оливия. Той е баща на Оливия, Лили. Затова тя е избрала мен. Миналата нощ я видях да убива един човек. Дейвид Суифт. Той я е познавал и каза повече неща, отколкото трябваше, като Пол Уинтър. Тя е накарала някого да ги убие. Пристигнах точно след това, той умираше. А сега е мой ред, Лили, оставам само аз. Мой ред е.

Лили едва чу края. Когато Джулия й съобщи, че Магнус е баща на момиченцето, веднага усети, че й казва истината. Вътре в нея избухна гняв срещу лъжите на Магнус. Чувстваше се напълно измамена.

— Сигурна ли сте в това, което казвате за Магнус? — успя да произнесе.

— Абсолютно сигурна — каза убитият глас на Джулия. — Затова тя ме преследваше. Всичко съвпада.

— Господи! — изуми се Лили, съзирайки веднага едно друго съвпадение. — Давате ли си сметка за това, което казвате, Джулия? Вярно е, има причина, поради която Оливия се е спряла точно на вас. Магнус…

— Магнус и Кейт — прошепна Джулия. — Магнус и Оливия. Разликата е, че Оливия носи злото в себе си. И че знае как да контролира съзнанието на хората.

— Това е ужасно важно, Джулия — казах Лили, а съзнанието й прехвърляше различни възможности.

— Потърсете името на този човек във вестниците — каза Джулия, без да я слуша. — Суифт. Бил е част от бандата й. Той ми разказа как е бил убит Джефри Брейдън, а тя е накарала да убият него. Видях тялото… видях кръвта му, целият беше в кръв.

— Джу…

Но Джулия беше затворила. Лили се обади веднага у тях, слушаше иззвъняванията и я подканяше на висок глас:

— Вдигнете! Вдигнете!

Затвори след дълго упорство и, като чу отново сигнала, избра номера на Магнус в Гайтън Роуд.

— А, Лили, ти ли си. Не мога да направя чудеса, знаеш. Има два или три начина. Но ще стане. Ще ти се обадя довечера, за да ти кажа точно.

— Не ти се обадих за това — каза тя раздразнено. — Искам да ти задам един въпрос, Магнус, и искам ти да ми кажеш истината.

— Какво има още? — попита той и се опита да прикрие прозявката си, а това вбеси Лили.

— Ти ли си баща на това нещастно дете? На малката Ръдж? Току-що говорих с Джулия по телефона и тя твърди, че има доказателство, че ти си неин баща.

— Как се изрази, Лили. „Доказателство“ ли каза? — Тонът му издаваше забавна доверчивост, което означаваше признание.

— Тя знае, че си ти — да, каза, че „знае“. Искам да ми кажеш истината, Магнус.

— Не знам каква е истината — каза той.

— Което означава?

— Че не знам дали съм неин баща. Бих могъл да бъда. Както и двама-трима други. Тя ни изсмукваше всичките пари. Може би детето е било плод на общите ни усилия! Имаше уикенди, в които правехме точно това.

— Магнус, ти си глупак. Ако ми беше казал това през последната седмица, много неща можеха да се променят. Но сега мисля, че ще имаш голям късмет, ако някога отново видиш Джулия.

— Направи поне нещо, докато аз се занимавам с тези непотребни книжа. Не мога да следя за всичко!

— Точно сега трябва да мобилизираш всичките си сили. Знаеш ли какво правя в момента? Преглеждам сутрешните вестници, за да видя дали пишат за някакъв си Суифт. Жена ти каза, че е бил убит пред очите й.

— И ти ли полудяваш? Само това липсваше?

— Довиждане — каза Лили и затвори внимателно. „Таймс“ и „Дейли Телеграф“ бяха сложени на една от страничните облегалки на дивана. Тя сграбчи двата вестника и ги разгъна на килима. Прегледа първо Таймс, пробяга с поглед по заглавията. Стигна до страницата за спорт и се върна назад, за да бъде сигурна. Никъде не се споменаваше за Дейвид Суифт, нито за някаква подозрителна смърт.

С облекчение се захвана с „Телеграф“. Това беше някоя нова халюцинация на Джулия, още една причина, за да я затворят. На първа страница явно нямаше нищо, а и на следващите също. Лили продължи да преглежда вестника все по-убедена, че паниката й беше неоправдана. Трябваше да се извини на Магнус и да се опита да запази достойнство. Долу на пета страница, едно заглавие сложи край на тези мисли:

Лили бързо препрочете краткия абзац, после стана и остави вестника да падне на земята. Значи беше вярно: видели са Джулия да се измъква от апартамента на този човек. Магнус беше бащата на Оливия. Схемата, която си беше изградила наполовина, докато Джулия й говореше, ставаше все по-ясна. Джулия не можеше да види тази схема, тя си беше направила друга, съответстваща на фактите, които разбираше. Още от началото Лили се бе отказала да вярва на историите на Джулия, защото не съществуваше никаква убедителна причина тя да бъде обект на едно автентично проявление. Сега тази причина се появяваше с такава ослепителна яснота, че тя се питаше как не бе успяла да се досети по-рано. (Със срам трябваше да си признае, че гордостта беше основният мотив за това, че не повярва на Джулия.) Кръвта нахлу в лицето й. Лили отиде до прозореца и погледна празния парк. Мръсен дъжд валеше безспир.

Повече отвсякога беше важно Джулия да напусне тази къща. Ако Оливия Ръдж се върнеше сега… Лили настръхна и пак се отправи към телефона. Разбра, че я беше страх, страх за всички тях. Ако Джулия беше права, те всички бяха в опасност. А ако Роза наистина бе видяла нещо и бе умряла заради това?

Лили простена негласно и вдигна слушалката, за да се обади на Марк.

Джулия знаеше, че Лили щеше да я потърси у тях и да не я намери. Какво щеше да направи след това? Джулия се надяваше, че ще погледне вестниците. Все пак в Лондон човек не можеше да умре от насилствена смърт, без вестниците да му посветят няколко реда. Някой трябваше да й повярва, а сега оставаше само Лили. Освен когато беше с нея в леглото, държанието на Марк беше дистанцирано, бащинско, успокояващо: тя беше почувствала, че той не й вярва и дори се изненада, че това не я нарани, особено в състоянието на шок, в което се намираше. Това само потвърждаваше нейната изолация, а какво друго представляваше атмосферата на Оливия, ако не това? Атмосферата от съня на покрива.

Седна накрая на дюшека със замъглено съзнание. Не знаеше какво да прави. Идеята за бекон с яйца беше на Марк. На Джулия мисълта за храна й беше до такава степен чужда, че я възприемаше като нещо абстрактно. Това, което желаеше, въпреки че вагината я болеше, беше отново да се озове в прегръдките на Марк, да се притисне към него, да зарови глава в рамото му и да потъне безпаметно в дълбините му от черно кадифе.

Огледа отпуснато невероятното жилище на Марк. На пода бяха натрупани в безпорядък различни дрехи, чинии, чаши, книги… Под миризмата на цигари „Голоаз“ се усещаше някакъв странен дъх, малко сладникав, като в непочистена клетка с птици.

Стана трудно с намерението да сложи малко ред. Наведе се да събере наслаганите една върху друга чинии, кръвта нахлу в главата й и черни и червени звездички заиграха пред очите й. Седна тежко на дюшека. Стаята сякаш се завъртя около нея. Държеше несъзнателно чиниите, залепнали от наслоилата се кафеникава нечистотия, постави ги на коленете си, докато стаята спря да се върти. После ги занесе в кухнята. Мивката вече беше пълна с накиснати в студена, мазна вода съдове. Джулия постави чиниите върху малкия хладилник и пак се върна в стаята. Когато отново се озова в кухнята с две чаши и две бутилки от мляко, откри двадесетина подобни бутилки, наредени на една етажерка над мивката. Между тях имаше гъста мрежа от тънки паяжини. Джулия ги бутна настрана и успя да вмъкне двете бутилки, които носеше.

Телефонът започна да звъни и тя се поколеба дали да вдигне, като постоя за момент наведена над него. Може би Лили се беше досетила къде се намира. Трябваше ли да го крие от нея по-дълго време? Вдигна с безразличие. В ухото й прозвуча някакъв опияняващ глас:

— Марк? Какво става с теб напоследък? Анис ми каза, че си бил страхотно неучтив с нея и че си й разказал не знам каква история за медитация. Но това, което мислим ние, е, че някоя Голяма Любов ти отнема цялото време, нещо, което наистина не ти подхожда, кажи, искаш ли да се видим всички в „Райзинг Сън“, за да…

— Няма го — каза Джулия и преди да затвори чу смях, подобен на изхълцване, който я накара да изпусне телефона. Той падна и пластмасовата поставка се разцепи на две като раковина.

Джулия отиде до бюрото на Марк, седна на стола и дръпна пердетата. Дъждът падаше в сивата локва под прозореца и огъваше редките тревички, успели да пробият бетона. В горната част на прозореца се показваше късче сиво небе, съвсем схлупено, сякаш перспективата беше сгрешена. Джулия пипна пишещата машина на Марк, после избърса почернелите си от прах пръсти. Не разбираше нищо от това обаждане по телефона. Зад нея счупеният апарат бръмчеше периодично, като разярена пчела. Голяма Любов. Анис? Име на момиче ли беше? Въпреки всичките й усилия, умът на Джулия оставаше непроницаем за смисъла на казаното от момичето по телефона. Чувстваше се почти обидена от изблика на смях накрая. Дори в смеха се долавяше снобския акцент на Найтсбридж. Опря челото си върху студените клавиши на пишещата машина.

Неговото бюро, неговите книги, неговите записки. Работеше над нещо. Усети огромна благодарност към тази работа, към факта, че той беше част от онзи тип успокояващи и активни хора, които конструираха мостове или книги, които взимаха решения. Погали топчето хартия, оставено до машината. Името му сякаш пулсираше в гърдите й. Не можеше да му се сърди, че е неспособен да повярва в налудничавите истории, които му разказваше. По-късно щеше да му покаже някой вестник и да му докаже, че не си е измислила смъртта на Дейвид Суифт.

Следобедът като че ли никога нямаше да дойде; самият факт да мисли за това изискваше несъразмерно усилие. Беше сигурна, че жената с опияняващия глас и се бе подиграла по телефона. Пак започна да си мисли за връщане в Америка.

Отпусна се на дюшека, надявайки се, че Марк скоро ще се върне. На другия край вратата на шкафа беше отворена и Джулия разгледа малкото дрехи, окачени на огънати метални жици. Очевидно имаше една единствена вратовръзка, широка почти двадесет сантиметра, сребриста на цвят, с нарисувано на нея сияйно слънце, като портокал. Помисли си за стотиците раирани вратовръзки на Магнус, грижливо подредени в гардероба и намери сили да се усмихне. Марк имаше също и един костюм от зелен туид, датиращ явно от края на петдесетте години, който не личеше да е бил обличан оттогава. Магнус се преструваше, че дрехите не го интересуват изобщо, но притежаваше доста голямо количество. Имаше, например, шест чифта съвсем еднакви обувки, поръчани при обущаря на Корк Стрийт, който преди работеше за баща му. От това, което виждаше, Марк нямаше нито един чифт обувки, а само боти. Един чифт кафяви, и един черни, със закопчалка отстрани. И сандали. Имаше също и нещо кафеникаво, скрито в плик в дъното на шкафа. Цветът му на лъскав кестен й се стори познат и, осъзнавайки това, усети тревога, сякаш някакъв звънец се беше включил.

Протегна ръка и дръпна плика. Видя задната част на чифт обувки с ниски токове. Отстрани на шева беше отпечатано едно малко, дискретно „Д“ — фабрична марка. „Д“ означаваше Дейвид Дей, където бяха произведени обувките. Беше ги купила преди четири години и си спомняше дори цената. Тези обувки беше загубила, когато се промъкваше през прозореца първата нощ на Илчестър Плейс.

Джулия дълго време гледа обувките с пресекнал дъх, без да успее да си обясни това, което виждаше. Извади ги предпазливо, сякаш в шкафа имаше гърмяща змия. Горната част беше мръсна и малко издута от стоенето два дни навън. Значи Марк ги беше взел, а не Магнус.

„Чакай малко“ — каза си с разтуптяно сърце, като държеше обувките в ръка. Погледна дясната си китка с малката, зелена гривна, подарък от Марк. Един откраднат предмет, един даден предмет, — бе казала мисис Флъд. Джулия скъса гривната и я хвърли на мръсния чаршаф. Няколко пъти Марк бе дошъл след появяването на Оливия. Тя дори си помисли, че беше някакъв вид симпатична магия. Наистина, той се появяваше всеки път, всеки път.

А може би просто бе намерил обувките? В такъв случай защо трябваше да ги крие в шкафа?

Възприемчив, бе казала мисис Флъд. Той желае да бъде напълнен като бутилка.

Джулия осъзна, че от гърлото й излиза звук, който нито можеше да спре, нито да овладее. Сърцето й биеше в ребрата с такава сила, че беше невъзможно да го задържи, и караше гръдния й кош да кънти като барабан. Махна превръзката си. Чувстваше буквално как се пропуква, като тънка, крехка кост. Разрезът бе подут, а кожата на места се бе отлепила. С пръстите и ноктите на дясната си ръка тя разтвори раната. Бликна изведнъж светла кръв.

Той ще разбере, каза си тя. Дръпна грубо раната и кръвта, подобно на лента, потече по леглото на Марк. Изцапа с кръв също и обувките и ги остави на леглото. Остра болка прониза ръката й. Усети, че звукът, идващ от гърлото й, бе отслабнал и се бе превърнал в заглушено бучене. Сложи отпечатъци от раната си върху чаршафите на Марк.

Стана, погледна това, което беше направила, превърза отново ръката си и, без да обръща внимание на съвсем пресните петна по панталона си, изтича към вратата. Трябваше да си тръгне преди да се върне Марк. Вагината й пулсираше едновременно с китката. Наранявания. Изведнъж й дойде наум, че допреди пет минути имаше надежда за сигурност и дъхът й спря. Всяка сигурност беше само илюзия.

Джулия отвори вратата и вдигна боязливо глава, очаквайки да види усмивката на Марк Бъркли. Фин неуловим дъжд намокри лицето й. Изкачи шестте стъпала, които извеждаха на улицата. За няколко минути тънкият плат на блузата залепна за кожата й. Изтича до ъгъла, преследвана от усмивката на Оливия и от мисълта за Марк. Съществуваше един единствен изход, една единствена сигурност. Кейт я бе достигнала преди нея. В бързината и страха си забрави за Роувъра и се сети за него чак когато стигна до пресечката.

Къщата й се стори топла като оранжерия. Джулия хлопна външната врата и заключи, като знаеше, че Хейзел Мюлино я беше видяла да се прибира накуцвайки, с разчорлени коси и мокри дрехи. Съседката й стоеше пред страничната врата на къщата си, с бяло и лъскаво лице под черния си чадър, подобно на реклама за козметични продукти. Задъхана, Джулия чакаше зад вратата да се случи неизбежното. И действително, не бяха изминали и тридесет секунди преди звънецът да иззвъни. „Вървете си“ — прошепна Джулия.

Хейзел Мюлино почука на вратата, после пак позвъни.

— Всичко е наред — каза Джулия по-силно.

След като почука втори път, Хейзел Мюлино вдигна капака на пощенската кутия и започна да говори през процепа:

— Мисис Лофтинг? Имате ли нужда от помощ?

О! Джулия беше сигурна, че Хейзел бе коленичила пред вратата, за да бъде на височината на кутията. Сигурно изглеждаше чудесно така.

— Видът ви ми се стори… разстроен — продължи мисис Мюлино през процепа.

— Оставете ме на спокойствие. Вървете си от къщата ми.

— Не искам да ви безпокоя.

— Радвам се да го чуя. Моля ви, вървете си.

Джулия остана облегната на вратата, докато не чу стъпките на съседката й да отекват чак на тротоара. После отиде във всекидневната със спуснати пердета и изтръгна кабела на телефона. Като държеше апарата в ръка, забеляза, че през последните седмици горещината в къщата бе засегнала някои материали, защото тапетите се бяха отлепили на места. Близо до тавана една лента от тапет висеше като изплезен кучешки език. Всъщност цялата стая изглеждаше остаряла през тези горещи седмици: всичко бе мрачно и сбръчкано. Мебелировката на МакКлинтъкови бе загубила пищния си викториански стил и се белеше като изгоряла от слънцето кожа. Виждаше се, че един от столовете в трапезарията се бе отлепил. В края на стаята килимът се надигаше към стената.

Джулия пусна ненужния телефон. Наранената й китка, мускулите на бедрата и влагалището — всичко я болеше. Имаше усещането, че плътта на лицето й беше подута и отлепена от костите. Не можеше да има доверие на никого.

Качи се на етажа, седна на края на леглото си и зачака. Къщата около нея образуваше празно пространство. Не можеха вече да й се обадят по телефона; ако някой позвънеше, тя нямаше да отвори. Другите знаеха всичко, което имаха нужда да знаят. Беше Марк или Магнус — единият или другият. Оливия Ръдж си бе послужила с един от двамата и мисис Флъд беше разбрала, имаше вече седмици оттогава. Марк я беше измамил. Марк беше. Можеше да бъде Марк.

Джулия стана, отиде до бюрото и извади от чекмеджето молив и лист хартия. Някой трябваше да узнае иначе никога нищо нямаше да спре Оливия и тя щеше да продължава да нахлува в съзнанието на хората, да си служи с тях, преминавайки от един на друг като болест.

Ако ме намерят мъртва — написа бързо, — това няма да бъде инцидент. Ако ме намерят мъртва в тази стая или на друго място, и каквато и да бъде видимата причина за моята смърт, мен ще са ме убили. Убиецът ще бъде или мъжът ми, или неговият брат — Марк Бъркли. Един от тези двама мъже има намерение да ме убие. Същата личност е била в основата на смъртта на Роза Флъд и вероятно е убила капитан Пол Уинтър и Дейвид Суифт. (Но това не е сигурно.) Защото… има връзка с едно дете на име Оливия Ръдж, което е починало по същия начин, както моята собствена дъщеря. Мъжът ми Магнус е баща и на Оливия Ръдж. За нея можете да прочетете във вестниците от 1950 година. Като слагам настрана всякакъв свръхестествен елемент, защото би могло да повлияе на този, който прочете това, ви умолявам да повярвате, че нямам никаква склонност към самоубийство, и че смъртта ми няма да бъде произшествие, в никакъв случай. РАЗБЕРЕТЕ ГО ДОБРЕ.

Без да препрочете какво беше написала, Джулия сгъна листа и го плъзна между страниците на тефтера си с адреси, който скри между два сгънати пуловера в едно чекмедже. След това легна на леглото и се загледа в нагретия таван, където се образуваха и преливаха една в друга различни форми. Чакаше. От другите части на къщата като че ли се надигаха радостни шумове. Вълни от топъл въздух минаваха по нея, натежали от мириса на хищни животни. Накрая глътна три приспивателни.

12

Някога всички беше различно. Имаше една млада, хубава и лъчезарна жена, която се казваше Джулия и живееше в северен Лондон. Имаше съпруг, успял в професията си, и едно хубаво момиченце. Тримата живееха щастливо и безгрижно, отдадени на малкото общество, което образуваха, живееха един за друг… Имаше веднъж едно младо и много богато момиче на име Джулия Фрийман и тя се омъжи в Англия за по-възрастен от нея мъж, Магнус Лофтинг, и живя с него в Лондон, понасяйки изневерите и гнева му заради тяхната дъщеря (заради своята дъщеря)… някога една объркана, изпълнена с неувереност американка, която се казваше Джулия, живееше в къщата си със своето момиченце и виждаше мъжа си само късно вечер, когато той се връщаше, след като беше пил в някой клуб… Имаше някога едно хубаво, изобретателно дете на име Кейт Лофтинг… но тя бе мъртва… имаше някога една двойка, Магнус и Джулия, които имаха къща, но не толкова хубава, колкото можеха да си позволят, защото те (защото тя) мразеха ексцентричностите, и две коли, и едно малко момиченце, а извън семейството имаха малко приятели, защото много хора не обичаха Магнус, а Джулия беше малко стеснителна и защото всъщност тяхната дъщеря им стигаше… Един ден едно младо момиче се бе хвърлило на врата на някакъв мъж на име Магнус и беше имала дете от него и си беше послужила с парите си, за да спи той с нея (за да се ожени за нея)… някога имаше едно младо момиче, което всички обичаха…

Джулия гледаше напукания таван и си мислеше какво момиченце е била — любимото дете на баща си (косата й беше великолепна). Чакаше. Най-хубавата и най-истинската част от нея беше в миналото, което й бе изпратило Оливия Ръдж. Оливия, за чийто баща се беше омъжила. Беше толкова уморена, че не можеше да помръдне от леглото и мисълта й главозамайващо преминаваше от една версия към друга.

От приземния етаж се носеше безсмислена врява — чуваше трясък от счупено стъкло, нещо подобно на малки експлозии, пращене от разкъсан плат. Шумовете тръгнаха от кухнята, после продължиха в трапезарията. Сега сякаш някой хвърляше столове срещу стените. Исках да те освободя, помисли Джулия, всъщност исках да се успокоиш. Но ти не искаш мир. Ти искаш да насочваш всичко. Ти мразиш всички нас, мразиш тази къща. Аз ти дадох свободата, но не както би трябвало. Някъде се разцепи дърво и този звук бе последван от серия остри избухвания. Чаши, сигурно. После имаше един по-глух шум, чиниите. Някаква бутилка се счупи в стената. Вино? Уиски? Джулия вдиша въздух, но усети само лек мирис на изпражнения.

— Уредено е.

— По какъв начин?

— Трябва ни удостоверение, подписано от лекуващия лекар и от още един лекар. Двама лекари от болницата, доктор Машин-Чоз и още един, приеха да подпишат. Така тя ще влезне там за наблюдение. Това е само временна мярка, но така ще мога спокойно да помисля как да я държа на сигурно място. Доволна ли си?

— Питам се какво ли би могло да ме накара да бъда доволна в този момент.

— Хайде, Лили, какви ги говориш? Това беше твоя идея в началото.

— Заради твоето собствено добро, братко.

— За наше добро. И за нейно.

— Особено за твоето.

Магнус погледна към Лили, седнала в другия край на стаята, на ценното малко канапе до персийския параван. Имаше странен поглед. Очите й изглеждаха по-големи от обикновено, а ирисите с цвят на лешник сякаш се разтапяха в бялото. Лицето й бе много бледо.

— Лили — попита той, — все още ли ми се сърдиш заради това нещастно дете? Знаеш ли, всичко е плод на въображението ти. Не съм те излъгал. Никога не съм виждал това дете. Всеки би могъл да му бъде баща.

— Не всеки.

— Малко е късно за кръвен тест.

— Колко глупав можеш да бъдеш понякога! — Той я погледна с пълно неразбиране.

— Остави ме да ти обясня ситуацията, Лили. Джулия може да бъде настанена в болница, веднага щом имам подписите на лекарите, което означава най-късно в сряда. В случай на болнично лечение или смърт (споменавам тази крайна хипотеза мимоходом), аз ще контролирам всички пари в общите и личните сметки. От юридическа гледна точка важна е умствената неспособност, която ще бъде доказана от факта, че лекарите са поръчителствали нашата молба за болнично лечение. По-просто от това не може и да бъде.

— Опитай да й се обадиш по телефона — заповяда Лили. — Веднага.

— Какво? Искаш тя да дойде? Мисля, че вече изобщо няма полза, след като лекарите…

— Обади й се.

— Мога ли да знам какво става, Лили?

— Аз се ужасявам, идиот такъв! Джулия непрекъснато ни казваше истината, но аз бях много глупава и много горда, за да го призная. Тя е в смъртна опасност.

— За Бога, какво… — Магнус втренчи недоверчив поглед в нея. — Все пак няма да ми кажеш, че си започнала да вярваш на празните й приказки? Не ме ли убеждаваше само преди два дни, че това е просто въображение? Нали така ми каза?

— Да — призна тя. — Но се заблуждавах. Трябва да се опитаме да й спасим живота. Моля те, Магнус, обади й се. Искам да знам дали тя е в безопасност.

Магнус стана неохотно и отиде с тежки крачки до телефона. Набра номера на Джулия и дълго чака в тишината.

— Никакъв отговор — каза той. — Каква е цялата тази история, Лили? За какво се отнася?

— За отмъщение — каза тя. — За отмъщението на Оливия Ръдж.

Ето, каза си Джулия, слушайки варварския шум, който се качваше отдолу, това е отмъщението. Оливия мразеше да противоречат на плановете й, но Хедър бе сложила край на нейните замисли и проекти. Значи Хедър влизаше в нейното отмъщение, както и затворената в стаята си мисис Брейдън и всички членове на бандата й — с разрушено съществуване или изпратени в небитието, те не можеха да направят нищо, освен ако не преминат през жестоко разкаяние.

Тя е била подтикната да купи тази къща. Оливия я бе намерила — нея — единствената жена, която би могла да я върне на света.

Ако само Кейт не бе се опитала да глътне онова парче месо… и ако тя и Магнус бяха изчакали линейката… Джулия имаше впечатлението, че вече не лежеше на леглото си, а беше провесена над остри скали, назъбени от бурята. Кожата й гореше като че ли имаше температура. Представи си, че държи Кейт в ръцете си. Но Кейт беше в онази тясна, дълбока дупка, в малката кутия на дъното на дупката. В онова нещастно гробище на Хемпстед. Искаше да вдигне Кейт оттам. Да я отнесе със себе си далеч над морето и над скалите.

Тогава видя Кейт и Кейт й обърна гръб. Това беше картината, която видя точно преди мисис Флъд да свърши сеанса. Аз съм отговорна, помисли си Джулия, но не знаеше какво точно има предвид.

Една черна птица мина съвсем близо до главата на Марк и му пошушна съобщение, както би направила с някоя друга птица. Беше само една дума, може би Накратко, или Свободен, или Живея. Видя как птицата изчезна в светлата зона над върховете на дърветата, където небето беше необикновено розово. Долната част на памукоподобните облаци, току-що спрели да ръсят лек дъждец, сякаш откриваше нажежения цвят, покриващ горните им части. Търнър би могъл да нарисува това, каза си Марк, насълзен. Наболата брада го бодеше. Птиците му говореха. Той се разхождаше под облаците на Търнър. От последната си медитация чувстваше почти свръхизобилие от щастие — беше успял да стигне до екстаз. Цветовете на тревата и на дърветата връхлитаха върху него като крясъците, усилени от високоговорител — толкова различни нюанси на зелено! За първи път виждаше толкова оттенъци — техните трептения ту се смесваха, ту се отделяха от общата картина или се стопяваха в пространството. Цветовете бяха изумително щедри.

Джулия беше окървавила чаршафите му. Това изглежда също беше знак на благоволение. Кръв след като се бяха любили. Чувстваше Джулия като своя половинка, като че ли споделяха едни и същи крайници или едно и също сърце. Тя беше извадила обувките от шкафа и знаеше с колко любов той ги беше откраднал от градината й, където ги беше намерил една сутрин. Тогава беше усетил неудържимата нужда да отиде да види къщата й, да я обиколи и дори отмалял, погали грапавите тухли. Даже главоболието му с нищо не бе намалило радостта му. Джулия бе напуснала Магнус, тя щеше да бъде негова.

Джулия беше негова. Минаваше през Холанд парк, потънал в опиянението си, почти сам по пътеките си, и сърцето му беше изпълнено с радост от тази увереност. Той беше проникнал дълбоко в нея, познаваше костите и, сухожилията й. Джулия беше цялата видение и светлина. А също едно създание от кръв, жарава от кръв. Живея! му каза птицата. Да върви към Джулия означаваше да върви към блаженството. Чиста и ненаситна радост го потопи в опиянение. Тя го чакаше, царствена. Живея! Той залиташе под събраното на куп толкова щастие.

Едно момиче, което вървеше бавно пред него, свали чадъра си с толкова грациозен жест, че той изхълца. Позна врата и тила й, черната й коса падаше върху коженото яке. Марк измина бързо разстоянието, което го отделяше от младата жена и, усмихнат, хвана ръката й. Когато тя се обърна към него изненадана и малко уплашена, той целуна познатата уста и почувства душата му да се разтваря във вик на щастие.

— Не мога да повярвам — каза Магнус със слушалка в ръка. — Опитах се да те убедя, че може би има нещо вярно в историята на Джулия, спомняш ли си? Но ти беше сигурна, че са само илюзии. И ме убеди. Няма да ме накараш да променя мнението си втори път, Лили.

Затвори телефона с бавен, свободен жест — знак, който Лили познаваше много добре: търпението му беше изчерпано.

— Възможно е — каза Лили. — Но дали си убеден или не, това не променя много нещата. Опитай се да си спомниш, Магнус, какво точно видя в деня, когато си помислил, че виждаш Кейт?

— Как искаш да ти отговоря? Аз не знам какво съм видял… сянката на един облак, слънцето отразено на едно стъкло…

— Не, питам те какво помисли, че виждаш. Той направи гримаса на отвращение.

— Няма да ставам смешен пред теб, Лили.

— Кажи ми го. Кажи ми само какво видя.

— Кейт. Права до прозореца в стаята на Джулия.

— Как разбра, че това е била Кейт? Беше ли обърната с лице към теб?

— Не беше необходимо. Наистина момичето, което видях, бе обърнато с гръб и видях само тила й.

— Значи не е сигурно, че е била Кейт! Може да е била другата! — Лили скочи от канапето, после пак седна — Ето, Магнус! Ти си видял Оливия Ръдж. Тя е искала да я помислиш за Кейт. Търсила е начин да ти причини болка и да те обърка.

— Лили — каза спокойно Магнус, — никога не съм се противопоставял на твоя ентусиазъм и никога не съм му се присмивал. Но, ако ми кажеш, че съм видял призрак на онзи прозорец…

— А какво почувства, като проникна в къщата този ден? Не ми ли каза, че си бил измъчван?

— Изгубих разсъдък. И ти ми каза същото. Без да се брои, че бях пиян.

— Не, Магнус. Почувствал си нейното присъствие. Злото, което е в нея. Тя мрази също и теб.

— Господи, каква сбирщина от нелепости! И как обясняваш ти всичко това? Защо този малък демон, дошъл от миналото, се е показал изведнъж?

— Заради Джулия — каза тя. — Трябвала й е Джулия, за да я освободи. И двете ти дъщери са били намушкани от майките си. Тя е имала нужда от Джулия.

Първо родих Кейт, помисли си Джулия, а после родих Оливия. Но една част от Оливия е останала в мен, аз я допълвам. Поради приспивателните и липсата на храна, мисълта й обикаляше около един неподвижен център, който представляваше осъзнаването на шумовете, идващи от приземния етаж, където продължаваха да се чупят предмети. Задушаващата топлина изсушаваше гърлото й, изгаряше очите й и сякаш я повдигаше няколко сантиметра над дюшека. Плуваше над празно, неограничено пространство, в което рискуваше да се изтърси всеки момент. Джулия знаеше, че това се дължи на една малка деформация в мозъка й, на една гънка, която съставляваше част от Оливия. Искаше й се да чете, да почувства отново тежестта на своето тяло, но беше много слаба, за да вземе книга от нощната масичка. През цялата къща духаше топъл вятър, африкански вятър. Предпазното стъкло на една от картините на МакКлинтъкови се счупи, придружено от смях, подобен на ръмжене. После чу много ясно, че продънваха платното с ритници.

Може би това става единствено в главата ми. И дали щеше да е малко реално, ако беше така? Сякаш целият свят се блъскаше в главата й. А около нея цареше миризма на диви животни и на изгорена кожа.

— Изнасилване, Марк? Не бих повярвала, че това е в твоя стил. — Анис стоеше пред него, леко задъхана, със зачервено лице. Можеше да види следата от ухапването си на долната й устна. — А аз бях сигурна, че ти вече не ме желаеш — каза тя.

— Очарователна и нежна Анис — каза Марк и се притисна пак към нея. — Сладка, очарователна, секси, превъзходна Анис, как бих могъл да не те желая повече? — Той се засмя на тази абсурдна мисъл, надсмивайки се едновременно и на нея, и на себе си, със смях, който се надигаше от дъното на съществуването му.

— Трябва ли да отдам на медитацията тези промени в настроението ти? Според мен имаш нужда от почивка. На градус ли си?

— На градус съм заради теб, Анис, заради теб! — запя той и я повдигна от земята.

— Престани, Марк! Това не ми харесва.

Като си представи как изглежда той едновременно отвътре и отвън, го обзе луд смях, който щеше да го събори на земята.

— Отиваше ли някъде? — попита той накрая. — Да идем в някоя кръчма. Да идем в някоя кръчма, ще си държим ръцете. Тъкмо забелязах, че небето прилича на картина от Търнър. Не намираш ли?

Тя послушно погледна небето, заинтригувана и разсеяна в същото време.

— Ако искаш моето мнение, прилича на керемиден покрив. Но с мен не е нужно да измисляш толкова истории, знаеш ли. Аз съм абсолютно съгласна да започна да се виждам с теб отново. Просто мислех, че си намерил друг обект на интерес.

— Напротив, скъпа Анис, отдръпвам се от някои стари интереси. Реших да оставя преподаването. Смятам да пътувам известно време. Ела с мен, Анис? Сигурен съм, че ще бъдеш очарователна на някой параход.

Обзет отново от неконтролируем смях, той се хвърли на една пейка. Анис и Джулия бяха от едно и също вещество. След главозамайването си, той видя чертите на Джулия да се проявяват под тези на Анис. Щом тя се обърна с раздразнение, той я хвана за китката и я привлече към себе си.

— Говоря сериозно. Да отидем да пийнем по една чаша и да го обсъдим.

Гледаше нейното хубаво, жадно и открито лице и почувства как се възбуждат всичките му енергии. Лицето на Анис се разбиваше в него като вълна.

— Да видим… — каза тя. — Сега имам да свърша нещо. Можем ли да се срещнем в един часа, за да обядваме?

— В един часа за обяд — повтори той, смеейки се. — Каква радост. Остава ми да чакам само един час! — Смехът сви отново ребрата му и той сграбчи ръката на Анис. — Кажи ми две места, където би искала да отидеш.

— Е добре… никога не съм ходила в Калифорния. За момента наистина нищо друго не ми идва наум.

— Европа?

— Толкова е отегчителна Европа. Не, избирам Калифорния.

— Тя е твоя.

— Но да се иде дотам струва скъпо, все пак?

— Не всичко идва чрез медитацията. Господ Буда ще дойде на помощ, Анис, господ Буда ще дойде на помощ.

— Ще имаме всичко — каза Магнус, който накрая се бе ядосал, и то за добро. — Всичко! И ти избираш точно този момент, за да станеш загадъчна и прорицателно настроена. Нима няма да постигнем всичко, което желаеш? Имам жена, която е луда и трябва да бъде затворена за добро и Бог знае за колко време, докато ти, Лили, ще можеш да разполагаш с всичко? Мога ли да знам какво се опитваш да ми направиш?

— Не ти отива да се самосъжаляваш. Това, което се опитвам да ти направя, както се изразяваш, е да ти кажа най-сетне истината. Представи си, например, че Джулия дойде при теб със своя идея върху някакъв казус от правото и ти създава трудности в продължение на месеци. Ако ти говореше за това и на закуска, например, какво щеше да направиш?

— Върви по дяволите с твоите аналогии — каза той по-разгневен от всякога и така я уплаши, че тя не посмя да го покаже.

— Ще ти кажа какво щеше да направиш. Дори нямаше да я изслушаш и щеше да и се разсърдиш, че се намесва в твоята област. Точно така постъпих и аз пред това, което тя се опитваше да ми каже.

— Правото не е сборище от лъжи и безсмислици! — изкрещя той и удари с юмрук по масата.

Тя го погледна със зяпнала уста. Не смееше да каже нищо повече и търпеливо го изчака да се успокои. Когато видя, че раменете му се отпуснаха и вратът му спадна, се осмели да говори.

— Опитай се пак да й се обадиш, Магнус. Страхувам се за нея.

— Върви по дяволите — каза той, но с нисък глас и без да се обърне.

— Някой е убил двамата мъже — настоя Лили. — И Джулия го знаеше, преди вестниците да пишат за тях.

— Сигурна ли си? Джулия не е ясновидка.

Лили премисли последния си разговор с Джулия.

— Така мисля. Със сигурност ми каза за втория. Този Дейвид Суифт. Тя е ходила при него.

— В такъв случай съм очарован, че е мъртъв.

— Искала да го предпази от Оливия Ръдж… Мисля, че така ми каза. Освен, ако не съм разбрала добре.

— Втори път вече не се изясняваш. Не си страшно убедителна, да знаеш.

— И мисис Флъд беше убита, защото е видяла Оливия.

— Каква нелепост! Чакай малко… Трябва ли да си направя заключението, че Джулия е била в апартамента на този Суифт в момента, когато е бил убит?

— Така ми каза.

— Каза ти, че е видяла… какво е видяла? Да умира? Да го убиват? Какво точно ти каза?

— Не си спомням. Каза ми, че е била там.

— По дяволите! — възкликна Магнус. — И не е предупредила полицията?

— Предполагам, че не е мислила, че полицията ще бъде особено ефикасно средство срещу един дух.

— Духовете не убиват никого — каза Магнус, докато се обръщаше към телефона. Бързо набра номера и напрегнато се заслуша, със залепена на ухото слушалка и мърдаща от несъзнателни движения уста. После обяви:

— Пак никакъв отговор.

— Сигурно е взела приспивателни или пък е излязла — каза Лили. — Трябва да направим нещо, Магнус, и то бързо. Оливия я преследва. Знам го. Тя се е опитала вече да я убие веднъж.

— Питам се дали в действителност Джулия е по-луда от теб. Би трябвало да ви затворят и двете. — Размисли за момент. — Но, кажи Лили, ако Джулия е права, не сме ли всички в опасност? Ти и аз толкова, колкото и Джулия? В края на краищата ние също знаем за съществуването на Оливия.

— Ние сме много засегнати — отговори тя. — Ние всички сме заразени. Марк също, предполагам. Може би и ние сме толкова застрашени, колкото и тя.

— Говориш глупости.

— Спомни си какво изпитваше в тази къща. Тя те мрази, теб също, Магнус. И вече е изпитала удоволствието да те измъчва.

Джулия носеше Кейт в болницата. Тя беше не по-тежка от сноп пръчки. Кейт беше ранена и Джулия спешно трябваше да намери болница. Усещаше топла течност да тече в ръкавите й. Вървеше наслуки по пустите, зловещи улици и търсеше името на болницата върху забранените врати. Нейна бе грешката, че вместо да намери болницата, се шляеше по тези мръсни, безнадеждни улици и гледаше изтощена от един боклучав двор в друг, влачеше се по лепкавата настилка… Не беше успяла и знаеше, че Кейт вече бе мъртва. И най-слабият бриз щеше да бъде достатъчен, за да отнесе лекото й като перце тяло. Скоро щеше да се намери на празния покрив, потопена, в провала и траура, които бяха в нея. Видя се да изтръгва ножа от тялото на Кейт и да го насочва към себе си.

Бързи крачки отекнаха в къщата и донесоха миризма на пещ и на лъвове.

Тя бродеше из отчаяните улици и търсеше болницата, способна да поправи непоправимото.

— Къде отиваш? — Тя го видя вцепенена да взима чадъра и шлифера си. Бързаше като фурия.

— Трябва да изляза оттук преди да съм счупил нещо — каза той с възможно най-спокойния си тон. — Ще направя една обиколка. Обади й се ти.

— Ще се върнеш ли? Магнус, моля те…

— Ще се върна — каза грубо.

Тя стоеше разтреперана на прага на кухнята и го гледаше как се втурва като бизон към вратата. Хлопна я толкова силно, че дървото се разцепи.

Джулия дойде отчасти в съзнание и с бясно разтуптяно сърце осъзна, че ръката, която насочи към себе си, не беше на Магнус. Беше ръка на жена. Приличаше на нейната. Устата я болеше жестоко и бе пълна с подобна на катран утайка. Трябваше й малко овреме, за да разбере, че почти си беше прехапала езика на две. Тя позна ръката си чрез съня. Глътна струйка кръв и болката не продължи по-дълго от времето, което изтече между момента на представата за женска ръка, държаща кухненски нож, и осъзнаването, че тази ръка бе нейната. Болката бе заменена от бръмчене преминало през езика й. Цялото й тяло беше пресъхнало като напукано речно корито. Леко като клонче, като листо, тялото на Кейт се вдигна от ръцете й. Устните й станаха безчувствени.

В следващия момент тя отново се подслони в наркотичния сън и се изкачваше по мръсното стълбище към самотния, ужасяващ покрив. Познаваше и най-малкото петънце от влага по стените, и най-малката неравност по стъпалата.

Марк лежеше във влажната трева и чувстваше наводнената земя да прониква в раменете и гърба му. Забеляза като през мъгла добре излъскания край на новите си боти. Те блестяха в края на тяло му с богатия си златисто-кафяв цвят. Главата му беше пълна с птици. Струваше му се чудо, че беше срещнал някого и говорил с него преди малко, необяснимо усилие на воля и единство на съзнанието.

Но аз също я видях…, помисли си Лили, докато слушаше Магнус да слиза шумно по стълбите. В деня, когато видях Роза Флъд на пейката… Тя ме водеше през парка. Роза действително ли беше там или тя я бе повикала? Тя държеше на това да види как Магнус се промъква в къщата на Джулия. Искаше аз да позная това горчиво разочарование. Вероятно Роза се беше появила също и за да ме предупреди. Вече беше предупредила Джулия и искаше да предпази и мен от опасността. Отпусна се върху работния плот на кухнята и усети как металния ръб се заби в ханша й.

Марк се движеше през светеща мъгла, в центъра на позлатена топка, която се бе образувала около него, докато лежеше във влажната трева. Знаеше, че тази златиста, тръпнеща аура беше външната форма на главоболието му, последица от най-съвършените му медитации. Тази способност за метаморфоза доказваше несравнимото качество на неговото съзнание. Доказваше също неоспоримата ценност на упражненията му и дори на главоболията му, след като телесно го бяха пренесли в еуфорията на рая.

Дърветата, през които минаваше, бяха нажежени, кората им се отлепваше пред очите му, а листата шумоляха като златни. Вече беше изпаднал в това състояние, но не си спомняше кога. Пътеката трепереше под ботите му. Ако тропнеше достатъчно силно с токове, можеше да отвори пукнатина чак до кипящия, огнен център на планетата.

Потънала отново в съня, Джулия стигна до вратата, която водеше към покрива и излезе на асфалтираната площадка. Горещият асфалт лепнеше по подметките на обувките й. Пред очите й се откри небето, чиято равна, сива шир бе разсечена от линии в тръпнещо розово. Тази странна хармония от цветове рефлектира в корема й и изду вътрешностите й, като че ли бяха пълни с вода. Устата й бе покрита с нещо горчиво, подобно на сок от тютюн. Борова игличка я убоде по езика. Искаше Кейт, но Кейт беше мъртва. Долу Оливия вилнееше и джавкането на смеха й отекваше в празната къща. Дори на покрива-тераса, където отчаянието се разтваряше в нея като сол, можеше да чуе врявата: виене, пресипнали крясъци, чупещи се мебели. Това вече нямаше значение. Тя се гледаше като в огледало. Кожата й изгаряше от срам и очакване.

Лили се изправи с усилие и отиде с колебливи крачки към всекидневната. Коленичи пред телефона и с трепереща ръка набра номера на Джулия. Вместо звучния сигнал, тя чу само празно пространство, изпълнено с паразитно ехо. Сложи слушалката върху апарата и сивото, неизмеримо пространство остана затворено в телефона. Когато пак я вдигна непроницаемият звук отстъпи милостиво място на обикновения сигнал. Отново набра номера на Джулия и чу връзката да става, после някакъв звук, сякаш от падащ в безкрайното пространство човек и вихър, който го изтръгва от живота.

Затвори рязко, изчака да събере сили да опита още веднъж. Увери се, че чуваше нормалната тоналност, продължителна и успокояваща и се обади на поправки. Даде номера на Джулия на телефонистката и зачака.

— Съжалявам, но този номер временно е извън строя — каза гласът на чиновничката.

— Как! — каза Лили. — И защо е „извън строя“?

— Ние не сме упълномощени да даваме подобна информация — каза с пренебрежение телефонистът. — Ако искате да ви свържа с началника на службата…

— Да.

— Не затваряйте.

Лили навлажни устните си и отново зачака. Тишината в апарата бе по-мека, по-плътна, отколкото преди. Чака доста дълго, не издържа и затвори. Реши да направи сто крачки в стаята, докато чакаше Магнус да се върне. Не, нямаше да отиде сама на Илчестър Плейс.

Нещо прелетя по коридора на етажа, носеше безкрайно отчаяние.

Бавно, сякаш милосърдно, ножът, който държеше в ръка, проникна в гърлото на Кейт. Тя се задушаваше. Ръката й — същата ръка, която в съня си бе обърнала срещу себе си — държеше здраво между палеца и показалеца малкия нож с вдигнато острие. В полусъзнание, Кейт издаде задавен звук и отвори очи в момента, когато Джулия пробождаше мускулите на врата й. Погледът й беше мътен, в очите й плуваха облаци. Като в огледало видя да се отразява сцена, която се развиваше на ръба на покрива: два силуета, наведени един към друг в несръчно подобие на любов. Чу вратата на стаята й да се отваря шумно и вятърът нахълта като покри с прозрачни изпарения сцената, на която тя присъстваше, а също и небето — с розови ивици. Като в огледало. Тази, която я желаеше, бе дошла, тя се обърна на покрива, но не видя нищо друго, освен опустошение, намазани с катран мръсни хартии и небе в развалини. Една бяла колона от въздух идваше към нея. Във вътрешността на колоната можеше да види прах и късчета хартия, завъртени в луд вихър. От улицата, някъде под нея, или пък от отсрещната страна на стаята идваше гукане, което, тя знаеше, беше приглушеният смях на онова малко момиченце с черна кожа, чието име вече не си спомняше. Мощни ръце я приковаха към дюшека и дъхът на жарава и пепел на Оливия обгърна ноздрите й. Въртящата се колона от бял въздух я погълна, смеси я с прахта и късчетата хартия, с прахта и хартията.