Диамантен меч, дървен меч

ПЪРВА ГЛАВА

- Дано се доберем до Хвалин, преди да ни връхлети Пороят...

Тя се разсъни, изтръгна се от зиморничавите обятия на рехавия сън. През дупките и цепнатините на платнището във фургона проникваше влажният октомврийски вятър. Старото, късо одеяло не я предпазваше и ако не беше смъртната умора, девойката нямаше да мигне цяла нощ. Белегът на шията я болеше - идеше дъжд. Стар белег беше, стар и грозен...

Отново бяха на път.

„Проклет да е.. - каза си тя. - И той, и вечното - Да побързаме да изпреварим Пороя.. , което не спират да повтарят всички в трупата..."

Да, тукашният порой наистина заслужаваше главната си буква. Той не „почваше", нито се „изсипваше", а именно връхлиташе, застигаше... Мрачното, тъмно небесно войнство се задаваше от изток - хоризонтът беше застлан с черни кълбета, сякаш там бушуваха невиждани пожари. Ала всичко, що се отнасяше до Гибелния порой, хората се стараеха да изказват с най-прости думички... Все едно това можеше да ги опази от смъртта, която се лееше от небосвода.

Този път втръсналата фраза беше произнесена от Кицум -стария смешник, който никога не се разделяше с бутилката. Ръцете му вечно трепереха, а от устата му лъхаше на алхими-чески гадости дори когато се случеше да е трезвен (рядко явление). Даже на манежа не излизаше, преди да е сръбнал ,.глът- чица за късмет". Обемът на „глътчицата" се колебаеше между два юмрука пиво и цяла бутилка лют джуджешки „Каменен жар".

Тя се сви, в напразно усилие да запази последните остатъци топлина. Всеки момент щяха да я сритат да става. Канеха се да спрат само за няколко минути - колкото да напълнят вода от крайпътния кладенец, после конете отново щяха да помъкнат фургона през горската пустош. Пътят им минаваше край повалени от вятъра по-слаби дървета - известният Суболишки пущинак, който отделяше славния град Хвалин от не по-малко величавия Остраг.

..Дано се доберем, преди да ни връхлети Пороят...

Не спираха за нощувка. Не палеха огън при кратките лаге-рувания за почивка. Готвеха на желязна печка, прикрепена за външната страна на фургона, да не стане беля. Ала готвеха набързо и без особено старание -ако дъждът ги настигнеше на открито, всички бяха обречени.

Без да чака ритник в хълбока, девойката отметна одеялото и се протегна -леко и грациозно като дива котка. Всъщност, сравнението не бе далеч от истината - нейните заострени ушич-ки й придаваха сходство с котките, и то тъкмо с дивите.

Тя бе от племето Дану. Хората я наричаха Ахата заради изключителния цвят на косите й - синкавочерни като гарваново крило, по-лъскави от катран. И никой не береше грижа как звучи истинското й име.

- А, излюпи се... - Кицум седеше на олющеното си сандъче и пиеше димящ чай от напукана костена чаша. Фургонът безмилостно се тресеше по друма, но старият клоун незнайно как успяваше да не излее нито капка. „Богове! Кицум пие рано сутрин... чай!?"

- Залавяй се за работа, изчадие остроухо. Казаните от вчера не са чистени. Трош домъкна вместо теб вода и за нас, и за господин Онфим. Поне да му беше пуснала на момчето от благодарност...

Девойката приклекна и с насмешка опъна с пръсти дипли-те на широките си дрипави панталони. През човешките очи тя изглеждаше съвсем младо момиче, може би на четиринайсет, не по-голяма. Но пък колко възрастна бе според мерките на нечестивите Дану, никой от вярващите в Истинния Бог никога не би се замислил.

- Нима чаят в ръката ти означава, че бъчвата с джуджемор е показала сухото си дъно, о, почитаеми Кицум, дано не се обели гримът от бузите ти на сцената? - рече Ахата. Тя ловко избегна запратения скъсан чепик и се изплези подигравателно на стария смешник.

В сравнение с всички останали артисти от трупата Кицум се отнасяше към нея сравнително добре. Ако не се брои, разбира се, Трош - парий също като нея.

Чепикът удари платнището на фургона и се свлече право върху главата на споменатия Трош. Момъкът беше приет в бродещия цирк на господин Онфим поради рядко срещаната си сила, гранитното здраве и безкрайната, наивна доверчивост. Той жонглираше с тежки стоманени топки, съединени с верига. Номерът му предизвикваше у публиката неизменни „ох" и „ах", особено сред забулените, затлъстели дами, твърде непредпазливо довлечени от заможните си съпрузи на Хвалинския, Ост-рагския или Ежлиския панаир. Обикновено изпълнението на Трош завършваше с това, че господарят Онфим Първи хващаше момчето за ръка и го отвеждаше нанякъде, а сетне се връщаше сам и много доволен. Трош пък се прибираше чак на следващата сутрин (не по-рано) и веднага попадаше под жадните разпити на братчетата-акробатчета Тук и Ток. Отговаряше им учудено, присвивайки яките си рамене: „К'во, к'во... Цяла нощ ме язди няк'ва дебела крава... По-хубаво да бях попремятал още веднъж топките... Нещо смешно ли казах? Ами... к'во разправя... Да съм я задувулявал ли? Не я знам тая дума г'син Тук, простете ми великодушно... Уморен съм, т'ва е. Не ме остави да се наспя дебеланата проклета. Както винаги..."

- Ох! - дисциплинираният Трош тутакси отвори очи и се втренчи в чепика на челото си. - Извинете, г'син Кицум... Вече съм буден, г'син Кицум, ей сегичка ставам...

- А да ви помогна да се изходите, г'син Кицум? - с изкусно подправен глас продължи Ахата, вече склонила глава над казаните.

- Кой дръвник... Пфу, Ахата, котко разгонена, пак ли ти! Все ти се връзвам на щуротиите!...

Момичето се изкикоти.

Докато господин Онфим, братчетата-акробатчета и останалите обитатели на двата циркови фургона още спяха, тя можеше да си го позволи. Ала станеха ли, по плътта на дъщерята на племето Дану щяха да заплющят камшици и заклинания. Ако посмееше да не слуша.

Ахата още повече преви гръб.

„Пясък и ледена вода. Търкай и лъскай, колкото си искаш загорелите мазни казани..."

Колкото и да не й вървеше на трупата, господин Онфим Първи и измекярите му Тук и Ток обичаха да похапват, без да се лишават от нищо.

Но пък, господарят после често вземаше камшика и лично премахваше излишните тлъстини от скимтящите братчета.

- Здрасти, Трош.

- Хм...такова.. Здрасти, Ахатка - момъкът се изчерви и стана мургав като изпечен на слънце дивак-рибояд от южните острови.

Това бе смешна работа - юнакът на всеки панаир бе пробутван на някоя търговка, а понякога и на скучаеща господарка или даже аристократка, пък пред Ахата се притесняваше и срамуваше. Изглежда остроухото, чернокосо момиче Дану, тази нечовешка твар - която бе мерзка и нечиста според богословите от имперска столица Мелиин - навеки бе пленила простодушието сърце на Трош.

- Донесъл си вода. Благодаря ти.

И продължи да търка. Не бе кой знае каква радост да започваш деня с чистене на казаните, едно наистина гнусно занимание, но нямаше какво да се прави. Никой не знаеше какво точно може да изкара извън нерви господин Онфим Първи. Понякога се случваше да не обърне никакво внимание на мръсните съдове, а друг път избухваше истерично именно заради тях и всичко свършваше с побои.

Трош понечи да отвърне, но пак се притесни, затова само махна с ръка и промърмори:

- Амчи аз... всякогаж...

- Ей вие! Отворихте ли гуреливите си зъркели, мързеливи плъхове такива? - кресна от капрата Нодлик, който втората половина от нощта бе кочияш. Той и Евелина се водеха истински жонгльори, не пехливани като Трош. Двамата непрекъснато се дърлеха, изневеряваха си един на друг, караха се и се биеха. Станеше ли дума за подиграване и обиждане на Ахата обаче, веднага се помиряваха.

- Колко път изминахме, Нодлик? Хайде, хвърляй юздите, сварил съм чай - отзова се Кицум. - Студеният друм вледенява душата, време е да се постоплиш!

Ахата изобщо не разбираше как е възможно клоунът да се държи еднакво с всички - и с нея и Трош, и с Нодлик и Евелина, които най-много от всичко обичаха да тормозят момичето Дану.

- Чай? „Чай" ли каза, Кицум, най-велики от всички смешници? -провикна се Нодлик. - Я ми прати онази проскубана котка! Ахата! Шавай, гадино, че ще се ядосаме!

Явно имаше предвид и Евелина, която никога не пропускаше възможността да участва в побоя.

- Остави я, Нодлик. Тя лъска казаните.

- А, така ли... Тъкмо работа за фъшкия като Дану. Тогава Трош да дойде.

- Ъхъ, веднага, г'син Нодлик... - засуети се якият момък. Нодлик умело му хвърли юздите така, че ремъкът да улучи лявото око на Трош, и се свлече от капрата във фургона. Жонгльорът беше висок, но някак нескопосано сглобен - дръглив, изкривен и начупен като светкавица. Лицето му представляваше издължена, унила физиономия, която никакъв грим не успяваше да оживи. Челото му бе осеяно с аленосинкави пъпки, редките му прошарени коси висяха на масури. А според човешкото летоброене той едва бе навършил трийсет и пет!

- Ммм... Ставаме ли вече? - запита някой прегракнало. Гласът като че ли бе женски. - Ей, мръсницо, готова ли ми е закуската?

„Мръсница" беше най-ласкавото обръщение на Евелина към Ахата.

- Тя чисти казаните, приятелко - сметна за необходимо да подметне Кицум.

- Ама че си тъп... Намерил какво да й заръча... По-добре господин Онфим да я беше натупал, че са мазни - все е някакво развлечение...

Евелина се измъкна изпод одеялата. За разлика от момичето Дану, което имаше същински парцал за завивка, всички останали - дори и Трош -разполагаха с нормални одеяла. Господата Онфим добре разбираха, че от настинал артист полза няма. Но мисълта за споделяне на топлина с нечовешката твар Дану не беше хрумнала даже на простодушния Трош. В това отношение той не се различаваше от останалите. Едната буза на Ахата потрепна.

Всъщност напоследък Ахата не намираше утешение в тази сентенция, извадена от Apann-eeuy-Akhimm, което на примитивния човешки език се изговаряше Тан-еу-Ахим - Царственото Шестокнижие.

Всички обитатели на първия фургон бяха будни - Кицум, Нодлик, Ахата и Трош, който седеше на капрата. Отзад се мъкнеше втората кола - доста по-голяма и по-богата. Платнището й бе ново и здраво, даже без кръпки. В нея се возеха господин Онфим, Еремий Змиевластника, братчетата-акробатчета и Та-ниша, известна по панаирите като Смърт-девица.

В цирка съществуваше следното разпределение - господин Онфим, както се полага на един господар, събираше парсата и плащаше на артистите. Неговият брат Онфим Втори седеше в Ежлин и пращаше оттам чрез пощенски заклинания известия кой град заслужава да бъде посетен от трупата в светлината на възможно най-голямата изгода.

Следваха артистите, горе-долу подредени по благоволение от страна на господин Онфим, които не спираха да се боричкат за сърцето - и кесията -на господаря си. Ахата се намираше на дъното на тази пирамида. Тя беше слугиня, миячка, шивачка, готвачка, танцьорка, музикантка, акробатка, жива кукла за номерата на клоуна Кицум, по време на които той я мла-теше за радост на публиката с уж бутафорен камшик, а също така и мишена за атракцията на Смърт-девица -Таниша хвърляше ножовете си с вързани очи. Излишно бе да се споменава, че на гнусната Дану не й се полагаше заплата. Тънката шия на нечовешкото момиче бе „украсена" с груб робски нашийник, изкован от желязо и магия. Робиня без право на откуп.

- Хайде, хайде, бързо да се помолим - припряно подканяше останалите набожният Нодлик. - А ти, данке, си скрий богохулните зъркели, няма що да зяпаш как честни хора отдават почитание на Истинния Бог!

Истинният Бог. Същият, който бе дал в ръцете на избрания Си народ цялата земя, докъдето взор стига, че и отвъд. Същият, който бе изпепелил враговете на човеците, бе укрепил крепостите на хуманусите и бе вдъхнал несъкрушима мощ на оръжията им. Същият, който без сън и отдих, всеки ден, помагаше на избраната от Него раса.

Всички във фургона, без Ахата, подхванаха молитвата. Църквата не допускаше Дану нито към тайнството на причастието, нито към кръщението.

Те нямаха право - можеха да съществуват само като покорени врагове, сиреч роби. Или трябваше да умрат. Намираха се и такива - хем живи, хем непоробени - но това, разбира се, бе временно явление.

От време на време Ахата неволно се вслушваше в монотонния речитатив мърморещи в нестроен хор гласове:

- ...И не допускай злото да настъпи...

- ...Избави ни, Боже, от...

„Нищо ново" - Ахата вече знаеше наизуст сутрешната им молитва. Беше я чувала и от фъфлещите попове в робските лагери, където събираха заловените й сънародници, и от прегракналите заради пиенето войници, които пригласяха на свещенослужителите, фалшиво я пееха тъмничарите, където момичето попадна заедно с онези, които не пожелаха веднага да се примирят с робските си нашийници. Същите отправени към човешкия бог думи Ахата бе чувала и от затлъстяващите прекупвачи на жива стока, които в молитвата си изпросваха още малко късмет в занаята си, с други думи -ловкост и хитрост, за да лъжат и мамят. Името на бога си съскаха господарките и домакините, когато посещаваха робския пазар, за да закупят слуги за себе си, а за мъжете си - наложници, защото Дану не се смятаха за хора, а само за средство за удовлетворяване на низки плътски нужди... Ахата слушаше молитвата и мислеше:

„Колко все пак е велика властта на този техен нов бог. Той дари хуманусите със страховита и непобедима бойна магия, помогна им да изградят върху земите на Дану, елфи, джуджета, орки, троли, таласъми, коболди, хеди, хури, гариди и множество други нечовешки раси силна и страшна Империя. Тази държава е ненаситното чудовище, ужаса на всички нехора. Тя поглъша сърцето и черния дроб на враговете си, храчи легиони, които вървят все по-надалеч и достигат чак до океанските брегове. Изчезнаха устремените като птици горди лебедови кораби на елфи и Дану. Днес морските простори са издрани от носовете-тарани на бойни галери, обковани с червена мед...

...Епархията усърдно следва древното правило „разделяй и владей". Възползва се от полезното за Империята племе на Волните - народът на ненадминатите бойци. Затова сега са единствените, допуснати до причастие. Покорилите се докрай полу-ръстове са обявени за „следващи пътя на просветлението", градчетата и паланките им все повече обедняват заради тежкия данък, ангарията от страна на Църквата, десятъка за ордените и държавните имперски такси... Поне ги оставиха на мира за разлика от такива като нас.

Църквата милостиво позволи на джуджетата да излязат от дълбините на земята, където ги бе прокудила, и сега даже търгува с тях. Разреши на орките, тролите и таласъмите да се наемат за извършване на най-черната и изтощителна работа. Прие на имперските тържища мрачните кервани на коболдите.

Богуомразните Дану и елфическите изроди обаче обяви извън закона. Наред с все още съпротивляващите се хеди, хури и гариди. Срещу тези полуразумни твари, които надали проумяват какво става в света, с тези убийци и диви кръвопийци, навремето воювахме безпощадно и самите ние -Дану, предишните горски господари..."

Ръцете на Ахата през цялото време не спираха да търкат и лъскат казана, сякаш нямаха връзка с главата й.

- Привърши ли, ма? - Евелина придирчиво разгледа полираната до немислим блясък стомана. - Ей сега ще видим, че изобщо нищо не си направила, мързелива сг...

- Ехей! Първият фургон! Глухи ли сте, ваш'та кожа еретична! -внезапно закрещяха отзад.

Ахата вдигна лице.

Огромният фургон на господин Онфим се теглеше от шест коня. На капрата се кандилкаше Еремий Змиевластника. Всъщност, в момента не седеше кротко, а нодрипваше и размахваше ръце.

- Ей, предните! Помолихте ли се вече? Господарят пита! Я чуйте к'во! Господин Онфим иска да види данката. Веднага!

- Помолихме се, помолихме се - избуча Нодлик.

В мътния поглед на Кицум момичето Дану усети нещо подобно на съчувствие.

Собственикът на бродещия цирк за беля се беше събудил твърде рано. Обикновено докато пътуваха, той къртеше като мечка през зимата. Надигаше се не по-рано от пладне. Казваше си молитвата. И се заемаше с всекидневната си работа. Гледаше да създава неприятности на всички артисти, дори на подмаз-ващите се братчета-акробатчета. Само Смърт-девата, която ентусиазирано топлеше леглото на господаря, се чувстваше сравнително безопасно.

Да бъдеш изхвърлен от фургона посред Суболишката пустош, с черните облаци на Гибелния порой зад гърба си, означаваше сигурна смърт. А господин Онфим и без друго бе ядосан до безкрай, че му се наложи да даде четвърт от сезонната печалба на острагския магьосник за заклинание за неуморност на конете.

Момичето Дану скочи от фургона като невестулка. Движенията й бяха плавни, напоени с нечовешка гъвкавина. Тя сякаш не тичаше, а течеше като поточе.

Трош се обърна подире й, въздъхна и примлясна с устни.

- Сега ще й дадат да разбере на тая кучка! - злобно се изхи-ли Евелина и изведнъж се намръщи. - Ама... Какво излезе, че останахме без закуска ли?

- Ще го преживееш - подхвърли невъзмутимо Кицум. Странно, той не бързаше да надигне шишето. Или запасите му наистина бяха свършили, или смешникът бе сънувал ненавиждащия пияниците свети Сухоуст.

Евелина се нацупи, но премълча. Веднъж тя и Нодлик опитаха да пребият клоуна, докато спи... Жонгльорът остана цяла седмица на легло, а Евелина се охарчи за услугите на разкрасяваща чародейка, която й оправи загубилото симетрия лице. Оттогава не смееха да се закачат с Кицум.

Ето защо тя изля гнева си върху Нодлик, който се сви като куче и започна да готви закуска.

Ахата ловко избегна изплющялото жило на камшика. Зми-евластника разочаровано изруга през зъби.

- Добро утро, господин Еремий - с медено гласче пропя момичето и се изхитри да се поклони в движение. После се хвана за фургона и с един скок влетя вътре.

Под платнището бе топло. В господарската каруца имаше две печки, едната облицована с камъни. И в двете бумтеше огън. Край тях се бутаха с лакти раздразнените братчета-акробатчета. Муцуните им бяха в сажди.

Господин Онфим се излежаваше върху голям сандък - всички в трупата поне веднъж бяха хвърляли върху сандъка алчни погледи, защото в него бяха заключени спечелените звънки монети по панаири и мегдани. Обкованият капак бе покрит с четири ката одеяла. Около господаря се суетеше Таниша. Тъкмо в мига, в който влезе Ахата, Смърт-девата поднасяше на господин Онфим димящи панички.

„Не е за вярване - господарят да натири любовницата си да готви закуска!".

Обикновено това бе задължение на робинята Дану, но днес навярно беше някакъв особен ден.

Господарят на цирка не обичаше излишните думи. Даже с Таниша приказваше по следния начин: „Готова ли си? Колко трябва да те чакам?!

Запретвай полата и се навеждай, кучко! А вие, говеда - марш навън..."

- Пътуваме край остатъците на Друнгски лес - изсъска господин Онфим.

- Ще спрем тук. И ще се разходим. С теб, данке. Двамата. Стягай си парцалите. И не ме карай да чакам! Или...

- Да, господарю Онфим - Дану ниско се поклони.

„Мръсни свине! Друнгският лес! Западната граница на земите на Дану... Последната ни нявгашна твърдина. Усещах, че ще се озове на пътя ни... Родната гора ме е зовяла, разпознала ме е от десетки левги... Ала не е забелязала нашийника ми. Велики Богове, Онфим познавал добре историята! Нима отново трябва да видя как нозете на жалък хуманус тъпчат свещената земя на предците ми!?"

За съжаление нямаше как да избегне това изпитание. Нищо не можеше да стори - вещи магьосници бяха изработили нашийника.

Онфим отметна одеялата. Бе облечен смайващо необичайно - тъмнозелен ловджийски костюм, високи ботуши и крива арцахска сабя. Никак не приличаше на господар на пътуващ цирк - човекът, неотдавна навлязъл в шестото си десетилетие, който си беше отгледал солидно коремче, любителят на бира и жени от всякакви, дори нечовешки раси.

„Къде изчезнаха нездраво подпухналите му бузи? Откъде този жив пламък във вечно мътните му очички?! Такова нещо не се е случвало и в най-щастливите мигове от живота му -когато броеше печалбите."

- Чакам - хладно напомни Онфим. Ахата мълчаливо се поклони.

- Еремий! Спираме! - изкомандва господарят. Братчетата-акробатчета хвърляха на Дану зли погледи като плъхове.

За по-малко от минута робинята настигна предния фургон, грабна единствената си лична вещ - топлото наметало, пъхна крака в ботушите си и бе готова. Каруците със скърцане спираха. Кицум с провиснала челюст зяпаше господин Онфим.

- Г-г-господарю... - уплашеният смешник се давеше и хрипкаво заекваше. - Дъждът, господин Онфим... Пороят...

Ахата едва не се спъна насред равния път, когато забеляза, че в отговор господарят се усмихва с тънките си бледи устни.

- Всичко е наред, Кицум. Всичко съм предвидил. Включително и това спиране. Ще ни изчакате... Ние ще се върнем навреме. Най-късно до вечерта. А за да не ви хрумват глупости и да не се съблазните да офейкате с фургоните и парите, налагам върху конете заклинание за вцепеняване!

Той вдигна ръка. На безименния му пръст Ахата видя евтин бронзов пръстен с подобен на изумруд камък. Онфим измърмори отключващите слова и камъкът избухна в яркозелен пламък. В пръстена остана единствено празното му гнездо.

За момент ушите на всички присъстващи заглъхнаха.

- Като се върна, в моя фургон да е топло и вечерята да е готова - с неприятен глас нареди Онфим. - Хайде тръгвай, данке! Отработвай си хляба, мърло мързелива!

Ахата мълчаливо закрачи напред.

„Ти ме удиви, Онфим. Никога не бих си помислила, че знаеш за нашия Лес. Никога не бих предположила, че ще поискаш сам да се навреш в него.

Но какво търсиш в нашите гори? Какво ти трябва от Друнгския лес? Маговете ви го обърнаха с корените нагоре надлъж и нашир. А след тях мнозина други са го кръстосвали и претърсвали - дирели златото на Дану, глупаците...

Ала ти не приличаш на тъп лакомник, Онфим! ВЕЧЕ не приличаш. Ти си мръсна, жестока, развратна свиня без чест и срам, Онфим, но и преди ти личеше, че не си глупав. За какво си се запътил към нашия Лес?"

Край пътя растяха обикновени дървета. Човешки. Боклуча-ви дървета, както ги наричаха истинските Дану. Дребни, хърбави, изтормозени от гнилост и дървояди, тук-там с оплетени от буби корони, поразени от гъсеници и листни въшки. Безокият им взор, изпълнен с омраза, се заби между плешките на Ахата. Дърветата разтвориха призрачни уста без езици и блъвнаха нечути за друг, освен за нея, потоци мръсни, отвратителни слова, гнусни проклятия и лицемерни жалби, които отново преминаваха в ругатни. Сред тях пожеланието Дану да бъде изнасилена по противоестествен начин, а сетне удушена от баща си, минаваше за изискана учтивост.

Отдалечиха се от друма и гората стана по-чиста. Естествено -растящите край пътя дървета поемаха до капка злобата на пътниците, всичките им беди и несполуки, цялата им тъга и отчаяние. Заради това и боледуваха, съхнеха, гниеха. Но не умираха, даже даваха потомство. Безкрайността на техните мъки само засилваше омразата им към всичко, което се движеше. Особено пък ако бе нечовешко.

Клоните опитаха да се закачат за косите на Ахата, да се вкопчат и избодат очите й. Онфим ги шибна с тънък бастун от кост и момичето внезапно усети ледено убождане в слънчевия сплит. Жълтеникавото бастунче таеше в себе си някакво магическо заклинание, при това съвсем не просто.

- Стига си стояла, остроухо! Мърдай!

Промъкваха се през унили гъсталаци. И шумата, и тревата изглеждаха сякаш покрити с пепел, макар че точно тук пепел нямаше откъде да се вземе. Липа и клен се смесваха безредно с бор, габър и мура - резултат от общия магически хаос по времето на Войната с Дану, за която човешките певци нижеха балади на всеки панаир, тържище или крайпътен хан.

Оцелелите Дану - доколкото им стигаха силите - опитваха да не си спомнят за нея.

- Накъде, господин Онфим? - направи тя още един жалък опит да защити достойнството си. Не господарю Онфим, а господин Онфим, просто учтивост, не самоунижение...

- Не се преструвай, че не знаеш, твар остроуха! Води ме в Друнга! В дълбоките дъбрави. Знам, че го усещаш. Води!

Ахата се поклони бърже. Затвори за кратко очи и се отърси от болната зла гора наоколо, жалка пародия на същински лес. Чувствата на девойката Дану разпериха невидими пръсти напред, към близките хълмове, където от пещерите извираха чисти бързеи, а по склоновете още се извисяваха живи Lhadann Naasponn - Истинските Дървета. Там всичко бе различно, даже въздухът...

Там бе родината на Дану.

Друнгът се отзова веднага, отвърна й с хорово бучене на исполински клони, с нежен трепет на неувяхващия листак... Когато Дану отстъпиха, Lhadann Naasponn се научиха да окапват преди зимата - наивен опит да се предпазят от гнева на хуманусите, чийто закон бе „Унищожавай непознатото!".

Онфим следваше Ахата на три-четири крачки разстояние. Дясната му ръка лежеше на ефеса на сабята, а лявата стискаше костения бастун.

„Дали знае, че в Друнга върлуват чудовища, родени от следите на злата магия, която премина през горската твърдина на древния ми народ като огнена метла?"

Ахата нямаше ясна представа за одумваните страшилища, но се надяваше, че кръвта й, кръвта на Дану ще я защити най-добре от всичко друго. Вече се беше случвало, и то неведнъж.

Лека-полека обезобразената човешка гора отстъпваше. Сред плевелите и тревата се мярна пухкавото кичурче на Ssoерpi, по клоните на простия дъб взеха да аленеят дантелените цветчета на Doeonni, вдясно се показа първият храст от синята Auozynn...

Бяха пристигнали.

„Здравей, Друнг. Човешкото гърло не е в състояние да издиша съзвучията на името ти: uaieeouo'gop. Даже примитивното Дадрроунгот, което няма почти нищо общо с истинското ти название, е прекалено сложно за езиците на хората. Друнг! Звучи като име на куче, на бик за разплод.

Вече съм в теб, uaieeouo'gop. Стъпвам по земята ти, ала шията ми е стегната в зъл човешки обръч от омагьосано желязо. Безсилна съм пред него. Можех да умра, но ми е отредено и завещано друго - да живея и да отмъстя. Затова водя мръсния хуманус, чието дихание е по-зловонно от разкапваща се леш. Прости ме, Велики лес, прости вятърничавата си внучка, която твърде много е пяла и танцувала... Сега тя ще плаща заради всички Дану."

- На границата на Друнг сме, господин Онфим.

- Продължавай да се стараеш, остроухо изчадие, и току-виж днешния ден ти се размине без камшик. Води нататък! На тебе говоря!

И да бе учуден от открилата се пред него гледка, Онфим не го показа нито с жест, нито със звук.

Друнгът бе около тях. Изчезнаха кривите, начупени дънери и оглозганите от насекоми хилави листенца. Шепнещите корони волно се разпростряха над тях, звънна чуруликане на птици. Надигна се до коленете им мека, ароматна трева - през октомври! - истинска neoi'rtonn, чиято лечебна сила би могла да си премери силите с кой да е алхимичен буламач. Дърветата се извисяваха все по-нагоре, короните се сплитаха в поднебесна шатра, клоните се преплитаха, ала долу, край могъщите им корени, където никнеха млади фиданки, бе светло - едно от многото чудеса на Леса на Дану.

„Колко странно... Гората е жива. Uaieeouo'gop е жив, въпреки че магията на Дану е победена и низвергната, а децата му са избити и разпилени по света... Нещо те пази, Велики лес, дава ти сили да не загинеш... Ала какво е то..."

- Мърдай, данке, мърдай! Разкърши си крачката, мръснице! Заведи ме в сърцето на Друнга - повтори зад гърба й господин Онфим.

„ Та той хич не се страхува... Изобщо!"

Отнейде под нозете им легна пътека, която потече и се за-извива напред. Ловко отбягваше кафявите грамади на 0rau6tog6w, гмуркаше се под гиздавите златистозелени листа на провисна-лите клони eaismallow, които упорито се съпротивляваха на изстиващата есен, лъкатушеше покрай другите красоти и чудеса на Великия лес, покрай, през, нататък...

Някога пресичането на uateoouo'gop в най-добрия случай отнемаше седмица и повече дори. После Хвалинският друм го разсече като вражески меч на рана от две почти равни половини. Всичко на юг от пътя бе унищожено от вълшебниците на Червения Арк. Помогнали им бяха поелите да търсят нови места за живеене хора от пренаселените околности на Ежлин. Северната част на гората се намираше във владенията на Орден Нерг, обаче дали поради обичайното за Безцветните равнодушие към света, дали поради нещо друго, тук не бе предприето изкореняване на наследеното от богупротивните Дану. Външните дъбрави на Великия лес гаснеха сами, благочестивите владетели на близките територии под натиска на Епархията пращаха един отряд дървосекачи след друг. Друнгът трябваше отдавна да е изчезнал... Ала ето, че бе още тук - като воин, отстъпил на последната линия за отбрана, простиращ се едва половин ден път, вкопан с все сили... „Заинатил се е... и по чудо е устоял на разрухата." За останките от Великия лес се ширеха какви ли не страховити слухове. Ахата реши, че поне част от тях са верни. Не напразно Онфим бе взел със себе си вълшебно бастунче.

Пътеката зави покрай необятен ствол на древен Aaggacmil и рязко хлътна в сумрачно дере. Ахата едва забележимо се усмихна, мъчейки се да не се издаде като забави или ускори стъпките си.

Във Великия uaieeouo'gop нямаше дерета и оврази. Нямаше ями, нито свлачища. Обли хълмове, покрити с гъста гора, опасани от небеотразени ленти на ручеи - това е истинският Лес. Оказалата се на пътя им яма значеше само едно...

Дъще на Дану, ние сме верни на клетвите, що нявга бяхме дали. Силата на Горите е готова да ти служи.

„Вие... Кои сте?"

Ние сме Безредните, о, Дъще на Дану. Гневът на Гората е баща ни. Болката на Гората е майка ни. Ние сме родени, за да се сражаваме. Хуманусът, който те следва...

„Аз нося нашийник, запечатан от неговото име. Ако го убиете, никога не ще се избавя от това клеймо... Нека Черната Майка укрепи мощта ви,

Безродни!"

Тогава нека той влезне в нашето леговище. Извън него сме безсилни. Магията на Орден Нерг е твърде могъща.

Ахата заобиколи мощния дънер и веднага усети как Онфим се усъмни и напрегна. Тя не се обърна и със същата лека стъпка се спусна надолу по стръмния склон, право в зеленикавия здрач на обрасналото със храсти дере. Онфим не я последва, а изграчи:

- Назад, гадино!

Момичето послушно спря, обърна се и погледна с невинни очи.

- Тази пътека...

- Води в капан - криво се усмихна Онфим. Пръстите, с които стискаше пръчицата, забележимо трепереха. - Нима ти, родената тук, нищо не усещаш?

Той рязко се промени - маската му падна. Ръката му лежеше на дръжката на сабята, краката му леко се присвиваха като пружини, позата му изглеждаше почти обикновена... Но само изглеждаше.

Наложи се Ахата да призове цялото си самообладание, за да не изпищи. Той използваше началната позиция на упражнение „Седем зелени дракона преминават над морето", което се изпълнява с огънат меч Tziii.

„Как е възможно един възрастен собственик на странстващ цирк да знае това упражнение?"

- Аз не усещам никаква опасност, господин Онфим.

- Ела тук! - изкрещя той.

Железният й нашийник изведнъж стана непоносимо горещ. Против волята си, тя тръгна към него.

- А сега, гледай! - Онфим вдигна пръчицата и я насочи към устието на едно дере.

„Бягайте, братя! Бягайте!"

Тя не разбра дали са чули предупреждението й. От края на пръчицата се откъсна алена светкавица и в миг дерето пламна.

„Това е магията на Орден Арк. Ясно е като бял ден. Остраг е тяхно владение..."

- Така. - Онфим изглеждаше мрачен. - Сега можем да продължим. -Гласът му пак стана какъвто бе винаги, глас на алчен и неграмотен собственик на странстващ цирк. - Наложи се да изхарча едно заклинание...

В името на Истинния Бог, струваше ми петнайсет жълтици! Петнайсет монети с портрета на императора, да удължи небето живота му!

Огънят не вилня дълго - магията убиваше бързо.

Те подминаха овъглените склонове. Цареше безмълвие.

Ахата вървеше като насън.

„Онфим владее Силата! Не е възможно магьосниците на Арк да разхищават просто ей така заклинанията си! Те не биха продали такова бойно вълшебство за петнайсет, нито дори за сто и петдесет имперски жълтици! Лъжеш, Онфим! Самият ти принадлежиш към адептите на Орден Арк! Така е!"

- Води ме, остроухо! - Човекът зад гърба й пресипнало се изсмя. -Води, води и гледай да не сгрешиш друг път. Аз мога добре да разпознавам скривалища на Безродните. Върви и казвай какво усещаш. Гледай да не пропуснеш нещо!

„По-добре да бе заповядал да се съблека и да си легна с тебе, скот!"

- Аз малко ще позатопля огърлицата ти, ушато. За да ти се развърже езичето.

Рязко и внезапно замириса на нешо опърлено.

Болката накара Ахата да се дръпне напред - да се дръпне сляпо, отчаяно. Тя не се търкаляше в краката на човека, не молеше за милост, тя просто тичаше натам, накъде я водеше инстинктът й. Волята, злобата - всичко изчезна. По бузите й се стичаха сълзи, ала тя не ги забелязваше. Мислите й изгаснаха, изчезнаха под натиска на всемогъщата болка. Злобните заклинания на нашийника не позволяваха на момичето да употреби Силите на Дану. Единственото, което тя можеше да стори, бе да тича напред колкото може по-бързо като ранена сърна. Да тича само по един път, в края на който я очакваше спасение.

Гората нещо й викаше, ала тя не схващаше. О, ако не бе този проклет нашийник! Тя с лекота би издържала изтезаване с нажежено желязо... ...Болката изчезна внезапно, миг преди очите на Ахата да изскочат от орбитите. Но не бе премахната от Онфим (нашийникът продължаваше да живее и опитваше да се докопа да плътта на жертвата си), а от нещо друго, надарено с толкова огромна сила, че цялата мощ на чародеите от Арк изглеждаше детска играчка. Неизвестната сила устреми своя поглед към Ахата.

Здравей, дъще Дану! Предсказаният час настъпи. Ти дойде, за да получиш Immilspoeunn*"( най-великото съкровище, магическият меч на Дану. - Бел. а. )

На Ахата й причерня. Тя затвори устата си с длан, за да не чуе небето ужасното богохулство.

Артефактът, който тя преследваше, когато я плениха. Последната надежда на племето Дану.

„Но, Велики Сили, защо за всички тези години никой от моя народ не Го намери, не Го придоби? Та нали първата стъпка бе претърсването на остатъците от uairoduo^gop. Търсиха неведнъж. А магьосниците на човешките ордени, които алчно разораха цялата плът на свещената гора? Те също нищо не намериха. Абсолютно нищо..."

Нищо не сполучва алчният, дори ако се бори не за себе си, а за другите. Та Immilspoeunn не расте година-две, а век и повече дори. Само през една-единствена есенна седмица, в точно определена година, настъпва Съзряването - тогава ръката на търсещия може да придобие Immilspoeunn - отговори търпеливо гората

Величественият, невъзмутим лес не се страхуваше от смърт, не знаеше що е страх, и - в крайна сметка - не се интересуваше дори от нещастната Дъщеря на Дану, жалката отломка на някога славното племе. Иначе нямаше да предава съкровището на Дану сега, в ръцете на робиня с нашийник, доведена от свирепия си господар.

Пред Ахата се извисяваше някакво дърво. Бе строен Аееoduoе, чийто клони бяха толкова високо, че едва се долавяше шумоленето на петолъчните листа с цвят на стопено злато. Дървото се готвеше да покрие земята с листата си като с меко зимно одеяло. Готвеше се със собствената си смърт да опази земята от измръзване. Откак магията на Дану бе загубила силата си, зимите тук бяха станали зли и сурови.

Напълно обикновен на пръв поглед Аееoduoе. Макар че... Не, не бе обикновен. В това дърво дремеше скрита мощ. Мощ дълбинна, вътрешна, от тези, що не се отзовават на първото срещнато заклинание на някой скитащ магьосник. Сега тази мощ се събуди, без да забелязва застиналия на място с пръчица в ръка господин Онфим първи. Не забеляза и железния нашийник с наложено заклинание, обвил шията на тази, която възнамеряваше да дари с израслото и пазеното в дънера му. Дървото не желаеше да знае, че съкровището веднага ще попадне в чужди ръце, в ръцете на хуманус, един от тези, що превърнаха в самата плът на uaiooouo'gop. Дървото само изпълняваше своето предназначение.

Тръпки побиваха Ахата, вече не можеше да помогне никакво самообладание на Дану.

„Онфим, проклет хитрецо, ти знаеше, наистина знаеше! И пресметна всичко до най-малките дреболии. Надали ме купи случайно тогава, в далечното минало..."

Клоните бавно се свеждаха към лицето й. Това, за което тя тъй мечтаеше, което бленуваше с възпалени очи в нощни видения, само падаше в ръцете... Ала не в нейните. Нашийникът заплашително се затопли. Преди момичето дори да помисли за невъзможното, болката ще я свие на дъга и ще я хвърли на земята, в краката... на господаря й.

Клоните се разтвориха и пред Дану и хуманса се яви в целия си блясък Immilspoeunn. Оставаше само да го откъсне. И - с един замах, сбрал цялата сила, дадена на една дъщеря на Дану -да разсече от рамото до кръста този, който стои зад гърба й. После щеше да подхване нашийника и... да го разкъса на две части!

Ръката на момичето не успя да се вдигне. Онфим знаеше за какво е тук. Удар в тила! И още един, вече по падащата...

Земята изведнъж се оказа близо до очите й - много близо.

- Добре, Дану - пресипналият глас на Онфим трепереше. -Много добре. Ставай. Свършихме работата по-бързо, отколкото си мислех. Да вървим. Трябва да се върнем. Дано успеем преди дъждовете...

- Убий ме - без да мръдне, тихо помоли тя. - Убий ме, нали вече не съм ти нужна...

Преди девойката си мислеше, че незабавно ще умре, ако попадне в плен. После тя си мислеше, че веднага ще умре, когато за пръв път я влачеха, за да я бият с камшик. Последната й надежда за смърт бе свързана с мига, в който чуеше, че 1ш^^роеипп е попаднал в ръцете на хората. Сега вече, когато самата тя връчи на един човек най-великото оръжие на своята раса, разбра, че не й е съдено да осъществи и тази мечта.

- Да те убия ли? - Бузите му изглеждаха подпухнали и разплути, острият му нос - набъбнал като картоф, а сбръчканите торбички под рязко обезцвстилите се очите - издути. - Е, не, остроухо. Доставя ми удоволствие да гледам как се гърчиш.

Приятно ми е да гледам как се мъчиш от това, че вашият знаменит Имелсторн е тук, в моите ръце.

„Имелсторн! Велики Богове! Колко грубо и просташко! Обаче, какво друго мога да очаквам от един хуманус..."

И тъй, няма да те убивам, не се надявай, котко. Вдигай се да вървим, докато не съм се разсърдил. Пороят ни настига, трябва да побързаме. Вдигай се!

Ахата насила се изправи. Цялата трепереше от преживяното.

Могъщото дърво вече сгъстяваше клоните си. То изпълни своя дълг, предаде на Дъщерята на племето Дану immilspoounn. Сега дървото - без да бърза - спокойно щеше да отгледа нов меч, който един ден също щеше да си намери стопанин.

Човекът и младичката Дану с остри уши тръгнаха обратно към пътя.

- Виж ти, връщат се! - Трош пръв забеляза господаря и Ахата. На гърба си господин Онфим Първи носеше нещо дълго и грижливо опаковано. Какво ли бе намерил, интересно...

- Е, поехте ли си дъх? - неприветливо запита господин Онфим. - Тогава потегляме.

И неволно се озърна през рамо на изток, където целият небосвод над хоризонта беше помрачен от зли черни облаци.

Дъждовете се приближаваха, а с тях и редовната есенна смърт. Горко на онзи, който я посрещнеше без покрив над главата си, без огън и подслон.

Странстващият цирк се помъкна на запад.

ВТОРА ГЛАВА

Чародеите, вещерите, маговете, заклинателите, вълшебниците и другите люде с магическа дарба обожаваха да изпъкват сред тълпата. При това - веднага и отдалеч, за да секват разговори, да падат шапки и да се превиват гърбове, щом ги видят.

По-младите магьосници обичаха да се кичат с черни и сребърни накити -кожи, шипове, верижки, гривни. Жените не бяха по-скромни, но се разделяха на две крайности: едните - с къси коси, мечове, мъжко облекло и обноски, а другите - с разкошна коса до кръста (укрепена и удължена с магия) и цял куп поли, дантели, дълбоки деколтета, карети, лакеи с ливреи...

От по-възрастната генерация всички до един се обличаха в наметала. Наметалото далеч не бе най-удобното облекло - разгръщаше се, не спираше вятъра и пречеше на ръцете. Обаче го обличаха. По всички краища на Империята - от вътрешните морета до Изгревния океан - бе разгласена строга разпоредба. Тя задължаваше и простолюдието, и благородните съсловия да обличат само пъстри наметала. Оттогава единствено старшите орденски магьосници от трета степен нагоре се ползваха с привилегията да носят едноцветни. На всички останали се разрешаваше да обличат наметала с два, три цвята и тъй нататък. Ето защо колкото по-високо положение заемаше човекът, толкова по-малко цветове имаше наметалото му. Двуцветни обличаха кралете, с три цвята се гиздеха принцовете, херцозите, графовете, бароните и другите знатни особи. На по-ниските стъпала на социалната стълба започваха вече волни комбинации от пъстри райета.

Свещениците на Истинния Бог, Благоподателя и Магодарителя, не се суетяха по подобен начин. Те носеха бели ризи и бяха единствените в Империята, които имаха право на наметало в този цвят.

В един дъждовен октомврийски ден при изгрев слънце тежките врати на източната порта на славния град Хвалим леко се открехнаха и пропуснаха самотен конник. Младо, високомерно лице с тънка, умело избръсната тъмна брадичка. Дълбоки очи. Тъмни кожени одежди. Раменете, маншетите, гърдите - всичко бе украсено със сребърни шипове. Въпреки студения есенен ден връхната дреха на конника бе разкопчана, за да се вижда тежката верига от девствена червена мед и окачения на нея герб на Орден Арк - три езика на пламък, направени от чист авалион, огнен камък.

Пред раболепно поклонилите се стражи в есенната кал падна една дребна сребърна монета - струваше двойно повече, отколкото входното мито.

Стражът бързо я вдигна, бърборейки благодарствени думи, но щом конникът се скри зад извивката на улицата, той ядно захвърли монетата в кутията за мито като че ли среброто изгаряше пръстите му.

- Какво зяпате?! - сопна се той на останалите. - Дано магистратът се задави с това магьосническо сребро! Може ли такова нещо! На нас, воините, в краката, в калта да подхвърлят пари, сякаш сме просяци в кръчма. Тоя да не си мисли, че щом е дал повече, без да поиска ресто, ще целуваме задника на коня му? Е, не, няма да стане! И без него можем да си купим бира.

Главният страж бе вече възрастен човек, на всичко отгоре - обременен от голямо семейство. Но на младини се бе сражавал срещу горските диваци Дану много преди Великата война, в която това мръсно племе бе безжалостно изтребено от всичките простори на Империята. Беше водил битки по Брега на черепите, смазвал бе бунтовете на бароните през Петте смутни години и помнеше що е похвала от император, що значи императорска ръка на рамото ти, върху негодната окървавена ризница (нито бе отдръпнал пръстите си повелителят, нито се гнусеше). Воинът помнеше, затова така силно се ядоса.

- Лесно ти е да се оплакваш, нали получаваш от Императора пенсия -измърмори единия от стражите, мършав и червенокос. Той държеше алебардата си като досадна пръчка. - Щом не ти трябва пара, други можеха да я вземат...

- Глупак! - главният страж веднага прасна подчинения си в ухото. Не го удари силно, а просто така, за ред. - Ако търчиш като канален плъх след чародейските ръце, наистина ще станеш плъх! Такова подаяние само огладнелите кучета хващат, и то не всички! Когато някой търговец ни поднесе добавка към таксата, но с уважение, ето тогава ще пийнем бира.

Приблизително по същото време, но през южните врати на града, в Хвалин влезе още един конник. Той също бе млад и строен. Само че лицето му - мургаво от слънце и загрубяло от вятър, обкръжено от дълга сивкава коса - изобщо не изглеждаше високомерно. А дебелата му дреха, по която дъждът се стичаше, без да попива, никак не приличаше на тъмносребристото одеяние на младия чародей. Оръжието на този пътник бе съвсем обикновено - къса сабя в евтина ножница, каквито носеха долните съсловия.

Конникът скочи на земята, без да се превзема разгърна пред стражите дрехата си и показа, че няма дори разрешения за занаятчийската прослойка меч. Не притежаваше някакви особено забележителни амулети, нито защитни медальони - повечето бяха обикновени ментета, с които единствено простолюдието се труфеше.

- Благодарение на Истинния Бог, нашият Баща и Покровител, слава, слава и три пъти хвала, амин. Как изкарахте тази нощ, воини? Да стоиш на пост не е като да си с жена си, нали? - Сръчните му пръсти вече развързваха изтърканата кесия и брояха медни монети. - Това е за вас, да ви се порадват гърлата.

Той добави към митото нито повече, нито по-малко, а точно толкова, колкото винаги даваха „за късмет" занаятчиите.

Този сутрешен гост допадна на тукашния главен страж. Ала веднага щом конника се скри от погледа му, пазителят на южната порта с изненада откри, че изобщо не помни лицето му. Това лице - съвсем незабележително и изтъркано като стара монета - изглеждаше до такава степен обикновено, лишено от всякакви отличителни белези, че да го задържиш в паметта си бе невъзможно. Не се запомняше и говорът на конника - не бе столичен, нито провинциален, не бе крайбрежен, още по-малко пък планински. Звучеше като някаква смесица от всички говори наведнъж. Сигурно младежът бе помощник на голям търговец или занаятчийски майстор... или млад търговец, или... или... Сутрешният гост би могъл да се окаже който и да е. Такива хора много се бяха навъдили в Империята напоследък. Кръстосваха надлъж и нашир и смущаваха опитните стражи на градските врати, които бяха свикнали по външния вид да разпознават с какво се занимава влизащият, откъде е родом, дори как се казва.

Да затормозява главата си със сутрешния гост, стражът, разбира се, не се захвана. Той весело подхвърли медните монети в шепата си, извика момчето, което изпълняваше дребни поръчки, и го изпрати в близката кръчма за бира и мезе за цялата дежурна смяна.

През есента градът се събуждаше бавно и без желание. Времето потискаше гражданите и нищо не им спореше. А всичко трябваше да се свърши в срок, преди да дойдат студовете и Гибелният порой. По улиците вече тичаха пратеници към Дъгата - или Седмоцветието както още наричаха съюза на магьосниците - защото облаците наближаваха, прииждаха от Суболиш-кия пущинак откъм Остраг. За всеки бе мъчно да се вдига от леглото в една толкова сива и отегчителна утрин. Лесно се молеха - промърморваха необходимите думи, ала... Всичките мислите им бяха другаде. Чудеха се как ще оцелеят, дали есента ще се проточи, как ще изкарат зимата. На другото лято ги очакваше пак същото - приготвяне за новите студове. А някога бе имало време, в което императорските полкове весело вървяха по задморските страни, когато белобрадите ветерани се връщаха в къщите си с дарове и награди от Императора, заемаха се със заслужените си парцели земя... Славно време. И зимите бяха съвсем други, нямаше го есенния Порой. Но това бе много отдавна. Времената се бяха променили. И всички бяха свикнали. Не обвиняваха вече чародеите, които някога гръмогласно даваха клетва да унищожат веднъж завинаги страшните есенни дъждове.

Хвалин - северният възел на търговските пътища, градът, който контролираше цялата търговия, милостиво дарена на джуджетата, коболдите, гоблините и орките. Той достойно би си съперничел с красивите градове на коренния имперски юг, в Хвалин имаше какво да се види.

Вече се бе стъмнило, когато младият чародей на Орден Арк слезе от коня си до една от най-добрите кръчми в града - „Имперски лъв". Името й подсказваше, че кръчмата със сигурност е основана от някой ветеран. Младежът изобщо не погледна забързаните слуги, само им метна юздите и -без да използва ръцете си - влезе в задименото помещение.

Появата му мигом накара всичко в кръчмата да млъкне - можеше да се чуе муха. Хората не смееха да мръднат, нито дума да обелят. Появи се собственикът на кръчмата - с поклони и приветствия.

- Хвала на Истинния Бог. Вечеря и легло - разтвориха се за миг бледите устни на чародея.

- Слава на Бащата, подателят на блага, три пъти хвала... Какво вино ще поръчате, млади господине? - още по-ниско се навеждаше кръчмарят. Той не можеше много добре да се кланя, защото бе възрастен, опитен, здрав и як воин. Широките му рамене можеха да се конкурират с тези на едно джудже.

- Вино не. Вода - презрително трепнаха тънките устни на вълшебника.

Младите адепти на Орден Арк никога не употребяваха алкохол.

Без да сваля кръстосаните на гърба къси мечове, магьосникът седна на услужливо преместения към него стол. Седна и замря. Вдърви се, сякаш бе каменно изваяние. Изглеждаше така, сякаш в целия свят съществуваше само той и малката част на масата пред него, на която едно след друго изникваха най-хубави ястия.

Постепенно хората в кръчмата се съвзеха. Прекъснатите разговори се възобновиха, в халбите отново се вдигна бирена пяна, а смутените за момент слугини продължиха да надничат от пердетата с хубавките си муцунки. Кръчмата лека-полека живна, макар че веселбата бе значително по-спокойна след появата на магьосника в черно.

Сред посетителите на кръчмата се оказа и веселият младеж със сивкавите коси, който сутринта бе влязъл в града през южната порта.

Втренченият му във високомерния вълшебник поглед изразяваше същото, каквото изразяваха лицата на останалите гости - неволен страх и откровена завист. Може би единствено най-добрият от имперските трагици - несравнимият Тит Оливий, би могъл да заподозре в емоциите му умело преструване. Младежът седеше на една маса с глинена паница пилаф и евтина бира пред себе си. Той се хилеше на плоските и вулгарни шеги на съседите си по маса, самият той пускаше подобни, старателно щипеше цвърчащите слугини и изобщо с нищо не се отличаваше от тълпата. Бе слят с нея, разтворен в нея - абсолютно неразличим и неуязвим. Всеки поглед се хлъзгаше по него като кука по вода - няма за какво да се хване.

Настоящата му задача се бе оказала прекалено лека - да следи един надут, наперен дръвник, натъпкан от главата до петите с хитроумни заклинания, заради което презираше целия останал свят. Това бе весела, невинна закачка, а не работа.

„Виж го ти, как се шири! Адепт на Орден Арк. И какво от това, глупако?! Всички магьосници предизвиквате единствено страх и омраза. Нима не знаеш? Когато Дану изчезнаха, обречените на бавно измиране джуджета потънаха в дълбините на земята, студените горди елфи се оградиха с непроницаеми завеси, а гоблините, орките, тролите и другите нехора се озоваха изтласкани в безплодната тундра, хората започнаха да мразят магьосниците. Толкова естествено. Хората просто имат потребност някого да мразят. Няма ли вълшебници - ще се захванат с червенокосите, или с гърбавоносите, или с южняците, или с луничавите. Такава ни е природата и срещу нея никой нищо не може да направи. Ето защо умният човек би сторил всичко, за да не се озове сред набелязаните. Съвест ли? Тук, където селянките раждат деца за продан, защото не могат да осигурят прехраната на по-големите си синове и дъщери?"

Младежът с обикновено, незапомнящо се лице, със захабени дрехи и здрави, но съвсем не нови ботуши, седеше на масата сред мнозина, които изглеждаха като него. Също както тях и той пиеше, ядеше, сквернословеше и богохулстваше. Разбира се, не пропускаше да си поръчва - както правеха съседите му -още от малките кръгли шишенца с тукашно кисело вино.

С адепта на Орден Арк той, между другото, си приличаше по едно - и двамата мразеха алкохол.

Младежът се кикотеше, закачаше се със слугините, отговаряше нещо на пияните приказки на съседите, но в същото време острият му слух улавяше всичко, което се говореше даже в най-далечния ъгъл на заведението. Разбираше думите, дори ако се изричаха шепнешком, макар че в мрачното присъствие на вълшебник от Арк рядко се водеха тайни разговори.

По това време дойде ред да се разтворят и западните врати на Хвалин. Да се разтворят, за да пуснат вътре един дълъг търговски керван на джуджета.

Безкрайната върволица от тежко натоварени понита тъжно се мъкнеше по един широк, отъпкан път (специален императорски декрет забраняваше на подземното племе да ползва коли). Редом с добичетата вървяха водачите на понитата, хамалите, господарите и други, които е редно да съпровождат един керван. Всяко джудже - ниско на ръст, широкоплещо, брадато - носеше на шията си груб дървен „етикет", голям колкото цепеница (специален императорски декрет забраняваше придвижване на джуджета без последните). „Етикетът" означаваше платено голямо мито за преминаване в земите на хората). Джуджета, които естествено не носеха оръжие, омърлушено газеха есенната кал с тежките си обуща. Керванът се влачеше като погребална процесия.

Охраняваха го трийсетина орки. Тези наемни стражи бяха едни от малкото представители на своята раса, на които бе разрешено да останат в имперските земи. Империята съзнаваше, че все някой трябва да охранява керваните. Малцината късметлии също носеха „етикети" и плащаха тежки данъци, обаче това бе по-добре, отколкото бавното умиране в безплодната тундра.

Единствено позволено оръжие за орките бе тоягата. Всичко останало бе много строго забранено. Предполагаше се, че при сериозна опасност търговците ще получат помощ и от постовете на магичните ордени. Все пак, за отбрана срещу разбойници, се допускаше и употреба на боздугани.

Процесията спря пред градските врати и началникът на орките - як, червенокос здравеняк с плоско лице, широки очи и отрязани, затъпени зъби (още едно унижение, което се наложи да изтърпят заради желаната служба) -пристъпи към уважаемият началник на кервана Сидри, син на Стуръл от коляното на Дромаронгите.

- Пристигнахме. - Оркът протегна широката си отворена длан. - Хайде, хайде, плащай. Както се уговорихме.

- Няма да те излъжа, Тилли - избоботи едрото джудже и погали с достойнство брадата си, която бе грижовно наместена зад простия широк колан (прочутите в целия свят, украсени със полускъпоценни камъни, царски джуджешки колани сега се намираха в съкровищницата на Императора - част от откуп). -Да не сме за първи път заедно?

- Вярвам ти. Но, кой знае, натам-насам? - оркът жизнерадостно се ухили.

- Натам... Ще те пратя аз тебе натам... - недоволно мърмореше Сидри, докато броеше обещаната надница. Над всяка монета той изпускаше дълбока, пълна с искрено отчаяние въздишка.

- Така е то, скъпо-нескъпо... Няма как - ободряваше го Тилли.

Оркът и джуджето говореха помежду си на общоимперски език. В стари времена тези два народа неведнъж жестоко се сблъскваха. Единствено поражението пред хората ги накара, ако не да забравят старите си обиди, то поне да се отнасят по-търпимо към факта, че съществуват и други раси. Но да учат езика един на друг, както и преди, те не желаеха Ето защо ползваха най-разпространения в Империята диалект, който говореха всички от вътрешните морета до Изгревния океан.

- Ох... Ама и едно време дойде проклето... - продължаваше да въздиша Сидри. Пред очите му стояха надписи с едри, криви рунически букви, на всичко отгоре с грешки, „фхот за елфи, Дану, орки и джуджета саму със итикети!"

Надрасканият с тебешир надпис върху портата бе доста остарял. От десетилетия Дану не посещаваха Хвалин по собствена воля, нито пък с „етикети" на други народи. Те идваха само като роби, за да бъдат продадени на прашния площад на пазара. Уставът обаче трябваше да се зачита и неграмотните стражи всеки ден, според графика, старателно подновяваха надписа, като го сверяваха с изтъркания оригинал. Да промени надписа никой не се замисляше.

Тилли навреме побутна размърморилото се джудже в хълбока. Вратите се отваряха. Сумтейки, се появи дебелият начал-ник-митница. Стражите се захванаха с оглеждане на стоката.

Самата процедура не беше нищо особено. Джуджешките кервани не се различаваха от тези на търговците от юг, идването на които възрадваше сърцата на доблестните стражи. Само от юг докарваха хубаво вино и плодове, платове и накити, бла-говония и килими. Джуджетата мъкнеха железария, тънки, ювелирни въглища за титли, заготовки за лемеж, панти за врати, брани, скоби, пирони, необработени камъни - с една дума, нямаше какво да се намаже.

Началникът на западната хвалинска митница откровено скучаеше. Той вече бе получил рушвета си, а да се заяде за нещо повече, просто нямаше как. Той познаваше Сидри вече много години и знаеше, че джуджето е твърде предпазливо и страхливо, за да се захване с нещо съмнително. Ала изведнъж...

- Я! Тия тука какви са? - изрева началникът на посърналия Сидри.

- Кои? - разтревожи се нещастното джудже. - А, тия ли... Тия, ще благоволите ли да видите... са отбелязани в списъка на кервана... Присъединиха се по пътя...

Ставаше дума за две високи, стройни фигури, които стърчаха в самия край на разтеглилата се верига от понита.

- Отбелязани в списъка, а? Я да видим... Елате тук! Свалете си качулките! Ръцете зад главата!

В помощ на митничарите веднага изникна една група арба-летчици.

Сидри се хвана за главата и изстена. Останалите джуджета мрачно тъпчеха на място до своя предводител. Те нямаха никакво оръжие, дори най-късата сабя бе опакована и подпечатана от имперски служител на границата с човешките владения.

- Отбелязани били в списъка, а? - зловещо се ухили митничарят и повтори: - Ще я видим тая работа...

Двамата се оказаха мъж и жена - много млади, с чиста, розова кожа, каквато вече не се срещаше в замърсените човешки селища. И двамата бяха високи, той - пълни шест фута, тя - около пет и половина. Имаха гъсти и като че ли зеленеещи коси, високи скули, странно изпъкнали тъмнозелени очи, тънки устни и тесни брадички с мънички трапчинки От пръв поглед се личеше, че не са хора. Не фигурираха дори в предупредителния надпис на вратите било като „елфи", или - още по-зле, като богопрезрени Дану. Най-вероятно бяха от племето на Волните - странен народ, навярно по-стар и от самите елфи, и от Дану. Те открай време живееха в своите далечни владения на брега на Изгревния океан, без да се намесват в работите на други раси. Когато Империята сломи съпротивата на елфите, джуджетата и Дану в Първата северна война, Волните неизвестно защо останаха безучастни и отхвърлиха предложението за съюз и на едната, и на другата страна.

По-късно - когато бронираните войници на Империята унищожаваха разбунтувалите се джуджешки царства, имперските ловци гонеха в горите Дану като дивеч и изгаряха на клади последните „диви" орки, гоблини и други - Волните отново нищо не сториха. А се славеха като най-добрите воини в света. Имаха само една слабост - презираха лъкове, арбалети и прашки, защото ги смятаха за оръжие на страхливци.

Императорът не забрави изгодния за него неутралитет на Волните. За да задълбочи разкола сред нечовешките раси, той издаде указ, според който всеки от племето на Волните имаше право, когато пожелае, да получи имперско гражданство. Обещани им бяха редица облекчения и привилегии. Епархията дори ги допусна до причастие, без обаче да изисква покръстването им. Религиозните йерарси не бяха глупави хора. Усещаха, че няма нужда от дребни конфликти с най-добрите воини в целия известен свят, затова не настояваха Войните да приемат имперската вяра. Ако се наложеше, щяха да ги заклеймят като еретици.

Самите Волни обаче приемаха причастието с желание и без особена принуда -като част от новото си гражданство. Особено усърдие в областта на вярата те не показваха, но, както вече бе отбелязано, в Епархията бяха далеч не бяха глупави. Те знаеха кога да изискват усърдие и кога - да изчакат.

Но за толкова години, от този указ се бяха възползвали едва малцина Волни.

„Кан-Торог, благороден капитан на Волната стража, със сестра си Кан-Мола" - гласеше ред в списъка на кервана. Митничарят позна кривия почерк на Сидри.

- Волни? - учуди се той. - Гледай ти... Каква музейна рядкост! Кой вятър ви довя в Империята?

- Решили сме да вземем имперско гражданство - отговори с нисък, дрезгав глас капитанът. Сестра му остана безмълвна.

- О, така ли било. Е, тогава... Това е друга работа. До... добре дошли. - Законът задължаваше митничарите да бъдат любезни. С други думи, обричаше ги на мъчения адови. - Обаче, не сте ли много млад за такъв чин, капитане? - прозорливо отбеляза началникът на митницата. Кан-Торог сви рамене.

- Съдбата ми отреди да оглавя триста конника по време на едно сражение. След сражението Кръгът на капитаните ме прие в своите редове.

Не е редно да обсъждам високите решения на горестоящите.

- А документи имате ли? - не се предаваше бдителният митничар. Документите се оказаха наред. Наред се оказа и оръжието - грижовно опаковано и подпечатано.

- И вие какво, решихте да се заселите в нашия град? - по-любопитства началникът на митницата, докато им връщаше кожения пакет с документи.

- Още не знаем - призна Кан-Торог, - всичко е възможно. Според указът на Негово величество първо трябва да получим документа за гражданство от имперския наместник в Хвалин.

Помози Бог - покровителствено каза митничарят. - Тогава една последна формалност. Свалете наметалата си, аз трябва да съм сигурен, че нямате дългомерно оръжие, защото е забранено от имперски закон...

Волните мълчаливо се подчиниха. Под наметалата имаха кожени дрехи - знаменитите люспести крхапи, направени от кожите на грамадните гущери, които обитаваха западните брегове. Говореше се, че такова яке не може да се пробие с обикновена стрела.

Ала бдителният митничар нямаше как да забележи, че след всичките главоболия покрай кервана джуджето Сидри и двамата Волни се отделиха от останалите и влязоха в един и същ хотел.

Чародеят от Орден Арк. Младежът, изпратен да го следи. Джуджето Сидри. Волните - братът и сестрата, по-точно, преструващи се на брат и сестра. Какво ви доведе всичките в Хвалин, в един и същ ден, толкова различни?

Аз вече от много време не напускам килията си. Настоятелят на църквата на Хладния плам, в подземията на която съм заточен, се смята за задължен да ми праща хляб, зеленчуци и вино, да ме снабдява с въглища за зимата. Сигурно за него аз съм нещо като движимо църковно имущество - котарак за изтребване на плъховете, от които Хвалин гъмжи.

Да, аз не напускам килията си. Наместникът на Хвалин си мисли, че правя това от страх пред него. Негово високопреосвещенство, епископът Хвалински, изглежда, искрено предполага, че аз търся прошка за греховете си. Орденските магьосници, от всичките седем ордена, приписват тази заслуга на себе си. Ала тези от тях, които имат поне малко ум в главата си, потръпват и се обграждат с охранителни знаци, щом чуят моето име. Разни дребни йерарси на Хвалинската епископия няколко пъти се натискаха да говорят с мен, но аз ги отпратих. Няма за какво да говоря със слугите на Несъществуващия. Нека Го наричат Спасител на Света, щом искат, и нека творят някои чудеса в Негово име - не ме интересува.

Аз се страхувам единствено от името на Този, който ме заточи тук. Макар че да ме убие Той не може. Дори Той. И това утешава.

С мен остана моето изкуство. Ала... може би щеше да ми е по-леко, ако не знаех за всичко, което ставаше там, на повърхността. За добро или зло аз зная.

Всичките ми жили са покрити с малки издутини от засъхнала кръв. Аз рисувам пента-, хекса- и октаграми, призовавайки Силите на Светлината и Мрака да се явят при мен. Духове на ветровете, духове на езерата и реките, духове на океаните. Познавам мрачните създания, които още не са получили имена в официалната демонология. Те възникнаха, когато имперските градове станаха неимоверно жестоки - достатъчно, за да могат човешките нещастия и мъки да породят живот в същества от камъните на паважа и къщите. Зова духове на пътищата. И още много други.

Приказвам си с таласъми от всякакъв вид. Високите орденски магьосници са глупави и пренебрегват тези извънредно полезни създания. Аз зная всичко за Хвалин - какво става в покрайнините му, по пътищата към него...

Есенната нощ е тъжна. Начертаната с моя кръв хексаграма бавно угасва. Ниобий, „дяволчето", както биха го нарекли необразованите тукашни, в действителност е малък земен дух. Той припряно натиква в неочаквано широко отворената си уста нещо вкусно, съставките на което няма да назова, за да не наруша храносмилането на достойните слушатели.

- Гледай друг път да извикаш мене - докато ме увещава, той дори събира покритите си с черна козинка лапи в умоляващ жест. - Извикай мене. Мене, а не...

- Ако ми потрябваш ти, ще те извикам - обещавам аз. „Дяволчето" тъжно кимва и с досада започва да си чеше тила зад десния рог.

- Да, да, ти само обещаваш - обидено мърмори то, въздиша и гледа накриво потъмняващия контур на защитната линия. Веднага щом изгасне хексаграмата, ще му се наложи да се върне у дома - в тъжното, безрадостно царство на земните духове, където няма светлина, нито движение, още по-малко пък смях... Да ни пази Твореца от такова жалко съществуване.

Така или иначе, необикновеният ми гост заслужи вечерята си. Може наистина да го извикам някой път - ей така, за награда. Нека се порадва. После ще служи още по-добре - и не само заради страха пред властните, които му причиняват непоносими болки и мъки със заклинанията си.

Разбрах всичко, което ми трябваше. Конци се протягат от всички краища на Империята и се връзват в един стегнат възел. Връзват се тук, в Хвалин.

Все пак, усещам и някаква непълнота в този възел, сякаш не му стигат някои нишки. Би било добре да погледна източния път, обаче наближаващият от Остраг Гибелен порой съвсем заглушава всички заклинания, които насочвам натам. Духовете също бързат да се махнат надалеч от онези места, така че докато не премине облакът, нищо не мога да сторя.

Остава ми само да наблюдавам развоя на събитията, макар да зная, че точно тук - в Хвалин, нищо особено няма да се случи. Целта на всички пътници, дошли тук с тревожни сърца, не е градът. За всички тях -чародеят от Арк, пратеният по следите му съгледвач, Волните (в които усещам някаква мрачна тайна) и джуджето Сидри - Хвалин е само междинна точка, след която трябва да продължат.

Освен за чародея от Орден Арк. Улавям тревогата и безпокойство му, които той старателно крие под обичайната маска на леденостудено презрение към окръжаващите го. Той очаква нещо тук, в Хвалин, прели да тръгне отново по своя път.

Хексаграмата угасва докрай. Свещта гори едва-едва и масичката с отворената книга почти не се вижда. Полагам ръка върху празните страници и започвам да диктувам...

Тази вечер Императорът си лягаше в лошо настроение. Имаше защо. Магьосници, които му доставяха информация, току-що - с поклони и извинения - бяха връчили на Негово Слънцеподобно Величество спешна пратка, плътно запечатана с герба на Орден Лив.

Тънките, изящни пръсти (изяществото се смяташе за знак на сила) с нетърпение откъснаха светлосиния Камък на печата. Кафявият взор се впи в пламналите редове, които също светеха в светлосиньо - цветът на ордена.

Източната армия пращаше изпълнени с паника донесения. Трите елитни легиона под командването на Негова светлост херцог Парцивал - Четвърти, Седми и Девети железен - поради прекомерната гордост на същата светлост, се откъснали от главните сили, изгубили се в джунглата, след което се оказали в непроходими блата, където били унищожени до крак. Осем хиляди бронирани бойци от елитните пехотни войски потънали в зловонното тресавище. Нищо не успели да сторят и прикрепените към корпуса магьосници от ордена на Синия Сол (улавяше се отровен намек, че адептите на Орден Лив никога не биха допуснали подобно нещо). Единственото, в което преуспели магьосниците, било да изпратят на безопасно място Негова светлост херцога заедно с походните наложници, кучкарите, най-добрите ловджийски кучета, соколите и касата на загиналите легиони с неизплатените в срок заплати. Като доказателство за особената доблест на херцога бе приведен фактът, че той най-самоотвержено се отказал от едната си наложница и вместо нея взел знамената на всичките три легиона.

Изнежените пръсти на Императора бавно, сякаш галеха, изгладиха пергамента. Пръстенът с черен камък на средния пръст на дясната му ръка едва забележимо светна с мека, пер-лена светлина. Листът на донесението сам се нави на руло и отлетя към невидимите лавици, където в строг ред се съхраняваше целият имперския архив.

Императорът работеше в една грамадна подземна библиотека, където редовете на лавиците се простираха почти цяла левга; просторната маса на повелителя се намираше непосредствено до входа.

Човекът, който повеляваше на милиони поданици по всички брегове около Огърлицата на вътрешните морета, изведнъж се надигна от креслото. С рязко, раздразнено движение угаси лампата. Умиращият пламък (най-обикновен, съвсем не магичен) озари в тъмнината строгото младо лице с твърд като на чисто нова монета профил. Къдравата коса падаше свободно до раменете. Кафявите очи умислено се взираха напред.

Императорът скоро бе навършил двайсет и три години. И управляваше едва от седем дни.

Преди петдесет и три седмици, неговият баща, предишният Император, се бе споминал. Една година след смъртта му наследникът бе в дълбок траур, без да разбулва лицето си и без да яде нищо освен най-необходимото. Изкарвал бе цялото си време в молитви и воински упражнения, тъй като първите способстваха за пречистването на душата, а вторите - за телесното усъвършенстване. Отнето му бе името - отсега нататък, до смъртта си той щеше да бъде само Императорът, живият бог на земята, управителят на най-мощната държава. Рожденото му име щяха да си спомнят само когато настъпеше часът да последва своите царствени предци, за да даде отчет пред техния строг и неподкупен съд.

Цяла година страната бе управлявана от Имперски съвет, съставен от най-доближените до покойния Император персони. Крепителите на трона -грандовете в Империята (най-вече магьосниците) и Негово Високопреосвещенство епископът Мелиински, висш църковен йерарх на Империята - бяха длъжни да не допуснат необратимия рязък спад. Те трябваше да осигурят плавен преход на властта от един Император към друг. Младият управител (с непроницаемо лице и остър слух) бе длъжен да присъства на всички заседания, за да попие мъдрост от верните сподвижници на баща си. Каквото и решение да вземеха членовете на Имперския съвет обаче, то се ползваше с пълна неприкосновеност. Новият Император нямаше право да ги измести, нито да ги екзекутира. Той можеше само да ги отдалечи от себе си, и то не преди да са изминали десет години от неговото собствено управление.

Разбира се, това в никаква степен не се отнасяше за магьосниците и свещениците.

Императорът се изправи и пристъпи към маскираната врата. Наметалото му с два имперски цвята - червен и златист - се влачеше по пода след него.

„Проклета война. Прехвърляне през Изгревния Океан - за какво? Безсмислено е да изпращам на смърт кохорти след кохорти, хиляди след хиляди, когато туземците никак не се стремят към честен бой. Те бягат в горите, в непроходимите джунгли и оставят земите си без данъкоплатци.

Кому са нужни такива владения? Но на аристократите, на всичките тия перове и херцози от времето на Първият изход, войната е необходима като въздух - друг живот за себе си те не виждат. Освен това, лично тях войната почти с нищо не ги заплашва. Магьосниците от персоналната охрана винаги са готови да пренесат сюзерена на безопасно място..."

Младият Император стремително крачеше по разкошните мрачни коридори на своя замък, който се извисяваше над столицата като черен гарван над плячката си. Пред всяка една врата пазеха стражниците. Щом го видеха, елитните воини мигом го приветстваха - свиваха бронираните си ръце в юмрук и удряха лявата страна на ризниците си, там, където е сърцето. Управникът отговаряше по устава - с кратко кимане. Той знаеше, че е владетел на всичко това, повелител на живота и душите на своите воини, но всеки висшестоящ бе длъжен да отговаря на поздрава на подчинените си. На това държеше и продължаваше да държи имперската армия.

Държеше... Императорът с досада си позволи да тръсне глава.

„Най-добрите, елитните хиляди, паднаха там - зад океана. Паднаха ветераните от запаса, все хора врели и кипели, без които войската се разпада само за няколко дни. Опитам ли сега да обявя нов набор...

Да, желаещи за набор няма да липсват. Империята щедро плаща на тия, които се излагат на смъртна опасност за нея. На всеки, който заслужи, се полага пенсия. Пенсия и парче земя, която новият стопанин може да продаде или да отработва.

Но... Но това вече няма да е същата войска. Ще мине време, докато новобранците, дори способните да държат щит и меч, станат истински воини!

Всичко е заради тия барони и херцози. Синята кръв, зад която стои силата на магическите ордени. От времето на Основателя - най-великият вълшебник, който някога е живял на тази земя, Комнинус Страза - в имперските владения съществуват седем магически ордена, свързани с числото на седемте цвята на дъгата. Какъв безсмислен обичай. Как ще разбереш с какво се отличава Небесносиният Лив от Синия Солей? Червеният Арк от Оранжевия Гарам? Една пета от всичките имперски доходи върви в тяхната хазна! Плаче ми се за всяка една златна монета. Проклетите седем Опори на Трона обаче озаптяват не-хората и всички онези твари, които таят кръвожадни мечти за отмъщение и искат да потопят Империята в кръв, за да си възвърнат онова, което Творецът поднесе в дар на своя Избран Народ! Но само синята, аристократична, кръв правела човека способен към магия..."

Императорът криво се усмихна (пак когато не го виждаха стражниците).

„Магьосниците... Проклятието на моите владения. В края на краищата, дори от белите монаси вредата, изглежда, е по-малка. Мнозина от тези, които стоят в низините на църковната йерархия, искрено се стараят да помогнат и облекчат живота на обикновените хора. Най-смайващото е, че понякога молитвата им сътворява чудеса. Чудесата са малки, незначителни, но вършат работа. Брашно за две гладуващи сирачета, например!

А пък магьосниците..."

За магьосниците Императорът имаше специални планове.

Когато бе дете, често му доставяха пленени Дану, които имперските ловци бяха заловили при поредното разкриване на някое от убежищата им.

Извеждаха него - момчето - на един посипан с пясък двор. Даваха му тъп и къс меч, още твърде тежък за неговите ръце. Бойната арена бе обкръжена от ложи, в които се разполагаха магьосници от всичките седем ордена -все наставници на младия принц.

.. .А после вратите на отсрещната стена се отваряха и на арената излизаха деца-Дану.

-Атакувай, принце!Пролей кръвта им!

...Императорът с ритник отвори вратата на спалнята си.

- Всички вън! - изръмжа той на слугите. Евнухът - разпоредител на имперските наложници - нещо се засуети, заради което веднага получи изгаряне на челото си. Повелителят на Мелиин бе добавил към своя и без това изгарящ поглед малко истински огън. След това всички слуги се изнесоха на пожар.

С усилие на волята си Императорът заповяда на тежкото желязно мандало да се затвори и механично прошепна думите за необходимите предпазвания. Разкопча катарамите на ризницата си. Управникът нямаше право да се разделя с бронята си, когато е буден. А пък презрамната лента с наследствената кама, на която бяха изписани руни от господарите на седемте ордена, Императорът нямаше право да сваля дори в банята.

Освободи се някак от дрехите си и рухна по очи върху широкото си легло. Баща му, да бъдат справедливи към него Подземните Богове, обичаше да си докарва тук голяма компания наложници - желателно не по-възрастни от петнайсет години. Новият Император обаче се отвращаваше от подобни забави.

„О, Всемогъщи, Спасителю, Подателю на блага, защо ме наказваш с тези спомени? Защо не спират да ме преследват? Защо пак виждам онзи ден?

Осемгодишен съм, велможите на третото съсловие от Хва-линския район ми подаряват малко кученце, порода вълкодав. Смешно е - с голямо чело, с дебели лапи... Аз го взимам в ръцете си, целувам носа му, а то ми лиже бузата. Учителите се спог-леждат неодобрително, а след това - когато правя на кучето легло в стаята си - те се домъкват. Всички до един - и седемте. Погледът ми е заслепен от техните пъстри наметала, сърцето ми се свива - сякаш ме очаква бой за някакво провинение.

- Принце, ние стигнахме до извода, че вашето сърце е изпълнено с неподобаваща за един Наследник на Империята чувствителност - казва Реваз, магьосникът от Червения Арк.

- Ако нещата продължат така и занапред, вие ще сте неспособен да държите властта в ръцете си с необходимата твърдост - подхваща Сежес, Небесносинята от Лив. Нейните думи ме учудват - тя изглеждаше по-добродушна от другите...

- Да вървим, ваше височество. Очаква ви още един урок -Гахлан, Оранжевият, решително ме хваща за ръката. Сежес сграбчва жално изпищялото кученце.

...Отиваме на арената. Камъкът на бойния жертвеник е черен и празен. Закрепват кучето ми към бронзовите скоби.

- Вземи му живота - заповядва Сежес и ми подава кривия нож за жертвоприношения.

Императорите не плачат. Но ми се налага да стегна цялата си воля, за да кажа „не!".

- Това е необходимо, принце мой - изхриптява Гахлан. -Жестокостта е единствената опора на властта. Сърцето ви трябва да е твърдо като камък. Само с такова сърце Империята ще процъфтява под вашето управление!

- Нека му помогнем - изведнъж казва Сежес и, аз дори не успявам да се обърна, изважда изпод наметалото си бронзова обредна тояга. Прас! Кучето се свива, изпищява и започва да скимти. От раната на лапата му стърчи парче кост; кръвта се разлива по камъка.

Аз не викам. Аз още тогава бях Император, дори без корона.

- Довърши го - казва Сежес и тиква в ръката ми ножа за жертвоприношения.

Аз удрям - целя да й разпоря корема от слабините до пъпа, както ме учеха.

Започват да ми се смеят. Всички. Вълшебницата леко отклонява моята нападка и ми залепя толкова силен шамар, че аз подам на пясъка.

- Ставай, принце - усмихва се Сежес. - Ставай и, ако обичаш това ненужно създание, спри мъките му.

Думата „обичаш" от нейната уста звучи като мръсно ругателство. А е хубава, много хубава и млада, както сега разбирам. Тя има чудни очи - една слугиня дрънкаше, че бабата на Сежес била пленена елфическа девойка. Затова готвачките и камериерките я наричаха „елфата".

Кучето вече не пищи, а сподавено хрипти. С три удара Сежес му пречупва останалите лапи.

И тогава... Тогава аз усещам, че плача. И удрям - право в гръкляна на моето кученце, което дори не успях да кръстя.

Кръвта ме опръсква.

Не се оплаках, че имам такива наставници. Едно оплакване можеше да предизвика само телесно наказание, нищо повече. Но този ден аз се заклех, че ще отмъстя.

...Подобни неща се повтаряха още няколко пъти. Кученца, котенца, птици - аз бях длъжен да ги убивам. Те не винаги ме очакваха вързани за жертвеника. Понякога аз бях длъжен сам да ги хвана, докато се мятаха по арената. Сежес засичаше време по един пясъчен часовник. Ако не успеех да се справя в срок, понасях жесток побой.

Един месец след кученцето за първи път ми доведоха пленени дечица Дану.

Те бяха пет. Едно мъничко бебе, две момиченца, едното на три, другото на пет. Момчето ми бе връстник. Последното бе най-голямо от всички - момиче на около тринайсет.

Тъп меч в ръцете ми. Гласът на Сежес ме удря като камшик:

- Убий ги всичките! Започни с момичето!

Черните й коси са криво и неравно отрязани. Високата й шия е оголена. Смешно и трогателно стърчат острите уши. Ала аз... Аз вече не съм онзи, дето жалеше кучето. А и нали са Дану - нашите вечни и кръвни врагове...

Сега ми се струва, че тогава нищо не усещах. Но това, разбира се, не е вярно.

Момичето е изправено и ме гледа презрително. Само нейните ръце са вързани зад гърба.

- Страхливец! - процежда през зъби тя на нашия език. -Излизаш да се биеш само тогава, когато ръцете на врага ти вече са вързани! - Тя плюе в лицето ми.

В същия момент момчето се нахвърля върху мен. Май извика нещо... Това много ми помага -бойните ми инстинкти се събуждат и аз разпарям целия му корем.

Повръщам. Повръщам мъчително, с болка и спазми. Страшният глас на Сежес ме връща в реалността:

- Убий ги всичките!

Момчето Дану се гърчи на земята. Кръвта ме опиянява... Втурвам се към момичето с вързаните ръце, замахвам, удрям...

Мечът ми е тъп и нащърбен, за да причинява още по-големи мъки. Дану пада с разсечена шия, а аз ... аз се обръщам към малките деца.

Момичетата се притискат едно към друго и ме гледат обезумяло. Ала нито едната, нито другата плаче. Не викат - дори когато моят нарочно притъпен и назъбен меч ги сече на парчета.

След това дълго боледувах. През нощта сънувах кошмари.

Когато оздравях, за втори път ми доведоха деца Дану. Тях ги убих, без да трепна"

Императорът лежеше в леглото, без да помръдва. Блуждаещите му очи гледаха в тавана. Зад вратата - той усещаше -чакаха изплашените от гнева му слуги. Зад стените на замъка спеше Империята, която нищо не знаеше за черните спомени на своя повелител.

„Нощта ще мине. Ще дойде денят с неговите несвършващи задачи. Сега е есен, време за лов. Благородните съсловия заминаха по замъците си, за да успеят да си начешат крастата, преди да удари Гибелният порой. Имперският Съвет няма да се сбере по-рано от зимата.

Не, сега вече така или иначе няма да заспя."

Бронзовото звънче тихо звънна и в спалнята веднага нахлу цяла банда слуги.

- Вана, всичко чисто, бързо! - полугласно, през зъби заповяда владетелят на половината свят.

„Мразя ги тия вълшебници. Мразя ги. Чувствам се омърсен, щом се докосна до техните интриги дори за малко."

Седемте ордена държаха под бдителен контрол всяко магично движение в Империята. Но в действителност те бяха осем. Осмият - Нергът, се смяташе за непритежаващ цвят. Неговите адепти страняха от другите и избягваха да се намесват в делата на околния свят. Те преследваха свои собствени цели, които не бяха известни и на обикновените хора, и на колегите им магьосници. Получаваха своя дял от имперските доходи, винаги бранеха Империята с усърдие, но нямаха свой посланик нито в двореца, нито дори сред учителите на Императора. Всички опити да се разузнае с какво се занимава Безцветната кула - както наричаха твърдината на този орден -търпяха провал. Останалите седем ордена - доколкото бе известно на императора - също не бяха разбулили мистерията. Зрънцата информация, с които разполагаха, бяха недостатъчни и неясни.

Някои пък дрънкаха, че Църквата отдавна можело да се смята за деветия орден.

Девет. Числото на Мрака.

Императорът се взираше право пред себе си, сключил пръсти и сбърчил вежди. Нищо друго не му оставаше да направи.

На него - повелителят на огромни пространства, командващият многохилядни армии - му се налагаше да се крие от бдителното око на Седмоцветните кули и да използва хората си там, където успешно би се справила една проста магия. Ала друг начин нямаше.

Той не се съмняваше, че е заобиколен от съгледвачи.

„Три четвърти от слугите ми със сигурност са шпиони на ордените. Слугите могат да се сменят - дори всеки ден, но Се-жес и приближените й веднага ще завербуват нови."

Императорът го съзнаваше. И затова не правеше опити да се избави от някой. Неведнъж бе забелязвал, че писмата му се цензурират, но въпреки че знаеше кой го върши, не предприемаше нищо.

Рядко го оставяха сам. Изключение бяха само библиотеката и спалнята. Сежес го разпитваше защо прекарва нощите си в усамотение, с какво наложниците са разгневили повелителя, защо ги отбягва. Обещаваше му да ги екзекутира до една и да ги замени с нови, стига само той да каже.

„Тя не е жена. Дори не е сукуб. Тя... Тя... изобщо не е човек. Сигурно произлиза от Каменния Народ, който признава и се прекланя единствено на Целесъобразността. Колко момичета има там, в Дома на Удоволствията? Триста, петстотин, хиляда? Не е редно Императора да отегчава царствената си памет с подобни дреболии."

Засега той бе пленник на собствения си дворец.

„Но един ден самият аз ще издавам заповеди, ще раздавам наказания и милост, както баща си. Макар че... Дали баща ми е взимал решенията си по своя воля? Или точно обратното?"

- Извикайте охраната! - Той знаеше, че е безсмислено да се отказва от стражниците. Ако го стореше, капитанът на дворцовата гвардия просто нямаше да изпълни заповедта му, защото все още се подчиняваше само на Имперския Съвет.

„След петдесет и една седмици, аз, Императорът няма да се разхождам инкогнито. Дотогава обаче..."

Двайсет снажни воини, яхнали черни като нощ коне, очакваха Императора до портите. Половината бяха Волни, получили имперско гражданство. До един бяха проверени от седемте ордена - вълшебниците гарантираха за тях. Тези Волни произлизаха от един претърпял поражение и разпръснат клан. Единствено защитата на Империята им даваше шансове да оцелеят и отмъстят. Ето защо служеха неустрашимо и съвестно.

Другите десет бяха имперски арбалетчици. Смяташе се, че с точната си стрелба те надминават дори елфите.

Групата с грохот прекоси спуснатия за преминаване мост и нахлу в мрака на спящата столица.

ТРЕТА ГЛАВА

Магьосникът с апетит унищожи вечерята си и напусна ханчето с помпозното название „Имперски лъв". Заклинание за преместване би позволило на вълшебника да се озове на нужното място само миг. Ала поради секретността на мисията командорът най-строго му бе забранил всякакви излишни чародейства. Съперничещите си ордени надали щяха да обърнат голямо внимание на един млад адепт, пристигнал в Хвалин, но ако вземеше наляво и надясно да използва Силата на Арк, щяха да се вгледат в него по-втренчено. И тогава...

Магьосникът поклати глава, сякаш по този начин желаеше да се увери, че не е напуснала мястото си.

Всъщност, нищо особено трудно не го очакваше. Предстоеше му само да посрещне някаква персона, да й каже паролата, да вземе от нея някакъв пакет, а при размяната да й връчи злато. Много злато - коланът му едва стоеше на кръста. След това, без да разопакова полученото, трябваше да отиде в най-близкия орденски замък, където щеше да го очаква Командор Девран.

„Лесна задача. Както справедливо отбеляза мъдрият командор - Най-доброто решение обикновено е най-лесното. Ето именно с такива малки, незначителни на пръв поглед дела се кове Голямата победа."

Магьосникът пришпори коня си. Уставът на Орден Арк заклеймяваше честолюбието като един от осемте смъртни гряха, но младият вълшебник не успя да сдържи задоволството си, докато гледаше прибързаните поклони на хвалинските жители.

Той не познаваше нито баща си, нито майка си. Роден в една вада до някаква мръсна кръчма в Остраг, той бе обречен да загине. Обаче Боговете - най-вече, разбира се, Истинния Бог - по странната си прищявка бяха вложили в него прекалено много огън и сила. Гладен и измръзнал, неизвестно как той оцеля във времената, когато девет от всеки десет деца умираха. До седемгодишната си възраст той живя сред остражките просяци, където бързо заслужи прякора си Барсаг*. Стигнеше ли се до бой, кръвта нахлуваше в главата му и той се нахвърляше на противника си като ловджийско куче, без значение дали човекът срещу него е по-голям или по-силен. В една такава битка го забеляза Девран, който по онова време бе още Капитан-лейтенант.

* Барсаг (староимперски) - много силен, злобен и необуздан. Произлиза от новоджуджешката дума за подземен получервей-получо-век, известен със свирепия си нрав. Във времената на Древната Империя барсагите били използвани като бойни зверове при война и на арената за развлечения. -Бел. а.

След това дълго се обучава в кулата. Покровителят на Барсаг стана командор, обаче не забрави онзи, когото някога бе кръстил. Момчето показа големи способности и за кратко време достигна второто ниво по същото време, когато мнозина негови връстници още бяха калфи.

Илмет - така го нарекоха в ордена - разбираше, че въпреки леснотата сегашната работа е изключително важна. Командорът изпрати него, най-верният, най-преданият, изпрати го, без да разкрие цялата същност на предстоящото.

„Значи, работата е наистина тайна и секретна. А най-добрият начин да скриеш секретността на действията си, е да се държиш както обикновено."

Именно затова Илмет остана в обичайното си сребристо-черно одеяние, по което можеха да го познаят отдалече. Чародей от второ ниво, облечен като човек от простолюдието, би предизвикал доста по-сериозни подозрения.

Младият магьосник обаче не знаеше, че вече е предизвикал подобни подозрения.

Трябваше да познаваш Хвалин по-добре от петте си пръста, за да следиш незабелязано един чародей от Орден Арк, който далеч не бе от най-слабите. Младежът с незапомнящото се лице познаваше града именно така. Там, където на един конник се налагаше да заобикаля кварталите с плътно притиснатите една към друга къщи, пешеходецът винаги намираше цепнатинка да премине.

„Къде хукна толкова късно тоя магьосник? В кой от гнусните чародейски вертепи? Да коли с крив нож новородени бебета, че да събере кръв за скверните си цели? Да прави черна магия? Да вика демони от потайните дълбини на света, с надеждата да измъкне тайните им и да ги накара да му служат? Или човекът просто е решил да плюе на устава на своя орден и си търси кучка за през нощта?"

Съдбата на магьосника Илмет от Орден Арк и съдбата на незабележителния шпионин, който сам се бе объркал в собствените си фалшиви имена, много си приличаха. Тук, в Хвалин на преследвача му предстоеше да стане Фесис. Това име бе същевременно и парола-пропуск. Сивото братство му даде един адрес за конспиративна среща в града - в случай на крайна необходимост. Повери му и смъртоносно заклинание, в случай че го хванат и не издържи изтезанията по време на разпит.

До този момент на Фесис не му се бе налагало да прибягва до подобни средства.

В Хвалин той бе за втори път. Но се ориентираше в града по-добре от кореняците. Знаеше за места, които самите хвалинци бяха забравили -изоставени мазета, пресъхнали кладенци, подземни проходи, които някога бяха служили за бягство или за нещо друго. С тяхна помощ той вече два пъти настигаше своето магаре, както наричаха на жаргона на Братството този, когото следиш.

„Не, този младеж със сигурност не се е запътил към бордей. Подмина Веселия квартал, прекоси Малкия пазар, храма, Средния пазар, кметството... Към градските порти ли се е запътил?"

Оказа се, че не е така. Магьосникът спря преди да стигне външната градска стена. Изпъчи се насред Панаирния площад.

„Хм, забавно място, да. Само че какво търси тук един чародей, и то в такава късна доба на нощта?"

Вълшебникът със заучено твърда походка (адептите на Арка се открояваха сред тълпата именно по тази нагла походка) се отправи към средата на площада и спря пред някакъв стълб. Това бе мястото, където изписваха - за тези, които умееха да четат - кой и кога ще пристигне в славния град Хвалин. Този обичай - въпреки усилията си - Фесис така и не успя да разбере. Откъде се е взел, кому е нужен и защо не отмира, при положение че само един на всеки петнайсетима можеше добре да чете, за шпионина оставаше загадка. Говореше се, че този обичай е въведен по заповед на някой от магьосниците. „Може и да е вярно. Кой знае?"

Но, така или иначе, магарето спря и се втренчи в табелката. Стоя известно време и тръгна назад.

Щом го изпрати до „Имперски лъв", Фесис се завърна на панаирния площад. Вече съвсем се бе здрачило, нощните стражи преграждаха улиците с бариери и заемаха местата си. Пред стълба с табелката му се наложи да се използва мъничка, потайна светлина. Напрягайки очите си, Фесис прочете: Последното представление преди Пороят! Странстващият цирк на господата Онфим и Онфим. Невиждано досега зрелище! Бързайте всички!

Цялото това многобуквие едва се побираше върху малкото парче пергамент, на който се виждаха следи от лошо измита боя. Очевидно пергаментът бе използван неведнъж.

„Кой има полза от това? Нима някой изобщо го чете?"

Щом престана да умува, Фесис се завърна в странноприемницата. Той се промъкна на тавана и с помощта на една тръбичка за подслушване се увери, че магьосникът наистина спи. Едва тогава и той се отпусна в лека дрямка като ловджийско куче.

Волните - братът и сестрата Кан, заключиха след себе си вратата, веднага щом пристъпиха прага на мизерната стаичка. На нехора повече не се полагаше. Отричаха се от миналото си, за да получат имперско гражданство, и в замяна получаваха най-неугледните стаи в хановете.

- Слава на Планината - въздъхна девойката. - Хвалин. Тя говореше общоимперски език с характерното за столичния говор ясно и звучно произнасяне на съгласните.

Младежът нищо не рече. Той спокойно се разположи на тесния нар, сложи ръце на коленете си и затвори очи. Приказките бяха излишни. Предстоеше им да вършат работа. Всичко вече отдавна бе уговорено в джуджешките мини. Оставаше само да изчакат Сидри с обещаните пари. За работата бе необходимо оръжие, макар че Волните спокойно щяха да минат и без него.

„Ако проклетото джудже успее всичко да уреди (сиреч да даде на когото трябва рушвет), тогава утре аз и Алия ще тръгнем на север." - помисли си Кан-Торог.

- Защо мълчиш?! - наруши тишината девойката. - Кажи нещо...

- Не ми пречи, човече - прошепна младежът.

- Човече? - Девойката се изчерви.

- Какво има? Ти си човешко дете, приютено от моя народ - спокойно произнесе младежът. И през ум не му минаваше, че така може да я обиди.

Той не бе в състояние да проумее как е възможно истината да засегне някого.

- Няма нужда да ми го напомняш! - избухна тя.

- Защо? - равнодушно попита Кан-Торог.

- Аз съм Волна! - изсъска девойката. Изглеждаше готова да издере лицето на своя „брат".

„По кръв не съм му истинска сестра, но по дух поне би трябвало да ме смята за такава! Защо рови в миналото?"

- Ако се наложи, ти ще можеш ли да хванеш стрела в полет? - осведоми се младият Капитан.

Алия наведе глава. Тя отлично боравеше с оръжие. Би победила в двубой почти всеки противник от рода на хората, но особените умения на Волните оставаха недостъпни за нея. За тях се изискваше нещо повече от възпитание и усърдие. Изискваше се кръв.

- Затова млъкни - със същата безстрастност каза Кан-Торог и отново затвори очи.

Няколко мига девойката гневно гледа спътника си. Тънките й ноздри се разшириха от ярост, а кокалчетата на пръстите, които стискаха костната дръжка на каната, побеляха.

- Защо се сърдиш? - пак проговори младежът. - Да си призная, така и не успях да разбера този твой навик. Каква Волна си ти, Dre'rann Aeodoi, щом се поддаваш на емоции при изпълнението на задача, която ти е възложил самия кръг на Капитаните?

- Да, прав си, братко - сведе глава девойката. - Ти си правият, прости ми, прости...

Кан-Торог пак впери учуден поглед в спътницата си.

- Сега пък молиш за прошка. Мене. За какво? Ако постигнем успех, никой няма да се интересува от твоите думи и мисли. Ако се провалим, ще ни съди Кръга. Но тогава него ще молиш за милост, не мене. Дотегна ми тая човешка порода! Не се обиждай, Тави... Ето че и аз самият проговорих като твоите сродници! Ти си добър воин, дори повече - ти си един от най-добрите, иначе Кръгът нямаше да ми даде тебе за спътница. Познаваш човешките тайни, владееш магията... Какво не ти достига? Какво искаш още? Да станеш Волна по кръв ли? Това не е по силите на никой. Няма в света такава магия, която би могла да превърне твоята кръв в наша. Разбери го, Тави. Аз съм многословен, това е грях, но, щом ще изпълнявам заръката на Кръга с теб, искам да съм сигурен, че няма да направиш някоя глупост само защото мислиш за нещо друго, освен за... Сещаш се за кое.

- Да... Разбира се.

Кан-Мола, Алия, Тави - девойката с много имена грациозно приклекна в далечния ъгъл на мизерната стаичка. Затвори очи и се превърна в истински Волен. Сякаш някаква неизвестна магия я направи от обикновено човешко момиче в същество от тайнствения, неизвестен народ.

Мълчанието се промъкна в килията като студена змия. Пропълзя и запълни всичко наоколо с безбройни пластове тишина. Постепенно тишината неумолимо погълна всеки звук, всяко леко шумолене. Накрая край потъналите в безмълвие фигури се сгъсти облак от тежка, непроницаема тишина.

Очите на Кан-Торог леко се отвориха. Воинът хвърли един бърз поглед на спътницата си - клепачите й бяха затворени, миглите не трепваха, гърдите се вдигаха и спускаха бавно, сякаш девойката спеше дълбоко и спокойно.

Ала той много добре знаеше, че това не е вярно.

В съседната килийка джуджето Сидри грижовно заключи подозрително тънката врата. Крехкото мандало би могло да успокои само един пълен глупак. Винтовете, които придържаха металното резе, не биха издържали и два яки ритника.

От дълбочините на широкото, кърпено много пъти елече Сидри извади една изтъркана кожена кесия. На връзките й висеше оловният печат на Планинския Крал с руната Сърце на дълбините. Мърморейки под носа си някакви думи на таен джу-джешки, то огъна печата и изскубна връзките. От кесията изникна един малък колкото детско юмруче пакет, опакован в сиво парцалче. За миг Сидри престана да диша. Остави настрани печата и разви едното крайче на пакета.

Светлината в кования фенер внезапно помръкна. Спокоен и жълт, пламъкът вътре се смени с димящи синкави езици. Кучетата, които се боричкаха на бунището зад прозореца, завиха в един глас.

- Ааbbаао Doboр! * - шепнешком изруга Сидри. Имаше защо -странноприемницата се оказа омагьосана. Камъните от основите, проядените от дървояди дъски на стените, паянтовите столове, безобразно мърлявите маси и ръждясалите фенери - всички без изключение алчно и бдително следяха дали някой от гостите прави магия. Чакаха, дебнеха и ако тя се проявеше, веднага вдигаха тревога.

* Рхабакар Дхробдт (приблизителна транскрипция от новоджуджешки език) -подземен дявол. Буквално: „Този-който-ходи-със-Зло-под-Майката-земна-твърд" - Бел. а

Джуджето припряно стисна пакета в силния си юмрук. С лявата си ръка бързо откъсна от колана една от многобройните чантички. Връзките се развързаха от само себе си и на масата се появиха стар, жълт зъб от неизвестно чудовище, матов пръстен с кървавоалено парченце дърво вместо камък и - най-необходимото - мъничко, на пръв поглед най-обикновено, перце от врабче. Мърморейки заклинания, джуджето насочи жълтия зъб с върха към трептящия фенер, надяна пръстена на една стара кост и сложи перцето отгоре.

Пламъкът във фенера веднага престана да трепти и джуджето облекчено въздъхна. Разбира се, адептите на Дъгата незабавно щяха да усетят - освен че Хвалин гъмжеше от тях, градът граничеше с владенията на червения Арк, на безцветния Нерг и на лилавия Кутул. Улиците тук бяха пълни със шпиони, съгледвачи и доносници от всички ордени. Сивото братство - легендарната лига на воините разузнавачи, също не лишаваше града от вниманието си. Хвалин се радваше и на посещения от джуджета. В него идваха предимно младите - тия, които още имаха илюзии, че Тронът на Планинския крал и Полускъпоценният камък един прекрасен ден пак ще заемат своето предишно място в чертозите на Цар-Планина...

Светлината във фенера престана да трепти и, Кан-Мола, Алия, Тави, девойката с много имена, уморено въздъхна, отпусна рамене. Бяха напрегнати до болка. Да задържа действието на заклинанието вече бе непосилно. Важното бе, че успя - Дъгата нищо нямаше да заподозре. Ала джуджето не биваше да го знае.

Сидри си пое дъх и продължи магията, но този път тревожно поглеждаше към жълтия зъб и пламъка на фенера. Сега вече успя да разгърне парцалчето. На мръсния плат неочаквано остро и ярко блесна един абсолютно безцветен и прозрачен кристал с неправилна форма. Светлината капризно играеше по стените му и се отразяваше в стотиците ръбове.

Тихо мърморейки под носа си думите на заклинанието, джуджето леко приклекна - така, че погледът му да се изравни с нивото на масата. Присви лявото си око, втренчи се в бляскащия кристал, спря да диша...

Пламъкът на фенера заплашително се люшна. Под дюшемето някой тежко изпъшка, а от комина се дочу приглушено виене. Сидри усети, че бузата му трепери, но така и не откъсна погледа си от кристала. Въздухът в стаичката се наелектризира и започна да пращи, а под тавана се развихри рой от сини светулки. По челото на джуджето започнаха да се стичат едри капки пот. Някъде долу отекнаха грубите гласове на нощните стражи. Явно собственикът на кръчмата бе вдигнал тревога. Въпреки всичко обаче Сидри не спираше да прави магията си.

Над кристала бавно се сгъсти малък, синкав облак, плътен като стелеща се в низините мъгла. На повърхността на този облак се появи дупка, сините нишки на магьосническата плетеница се завъртяха и една след друга се включиха в тайнствения танц. От дъното на дупката за момент прогледна Мракът. Прогледна и изчезна, като стори място на звездното небе. Един миг - и съзвездията започнаха да пълзят настрани, появи се черна, начупена линия, която наподобяваше далечен планински гребен. Един от върховете на планината като че ли носеше на каменната си глава корона - четири остри рога, четири остриета на копия, които с мълчалива заплаха сочеха към празнотата на небосвода. Коронованият колос стремително се доближаваше, растеше и запълваше всичко около себе си Сидри замря, безсилен да откъсне погледа си от зрелището. Сега вече не можеше да спре заклинанието, дори животът му да зависеше от това.

В склоновете на исполина се появи нещо още по-тъмно, по-мрачно и от черната каменна плът на планините - зейнал трап на пещера, огромна алчна паст, която дебне плячката си. Сидри се дръпна с цялото си тяло, започна да стърже с краката си по пода, сякаш опитваше да се обърне, да избяга.

От мрака го гледаше остър и гладен взор, в ушите му прозвуча мек, зловещ глас:

- Ти сам дойде тук, сега си мой!

- Магия! - извика Кан-Торог и с едно движение се озова на крака. -Тави!

- Спокойно - отзова се девойката, без да помръдне. Очите й останаха затворени. - Това е необходимо, братко. Сидри трябва да открие пътя. Налага се да го стори именно тук, в Хвалин. Нали не си забравил с чии кости са изградени основите на тукашната цитадела и храма на Мъртвите.

Младежът бързо, отсечено кимна. Той извади от един удължен пътен чувал две привидно обикновени пръчки и се втурна към коридора - отдолу по стълбите вече трополяха тежките ботуши на градските стражи.

Тави го последва. Тя се прицели в гърба на първия пазител на реда и рязко изхвърли напред ръката си. Кутрето, безименният и средният пръст бяха плътно притиснати, показалецът бе изправен, а палецът сочеше настрана - формата на заклинание Ykku. В същия момент стъпалото пред стража хлътна и той се сгромоляса с ужасни клетви надолу. Кан-Торог едва успя да го хване за китката.

- Дръж се!

Тясното стълбище се оказа изцяло преградено. Долу глупавият кръчмар натрупа една камара железа, които плувналият в студена пот страж виждаше като стърчащи остриета, нарочно насочени към него.

Докато криеха мечовете и измъкваха злощастния воин, измина доста време.

- Какво става? - учтиво стори път и с най-невинен тон запита Волният.

Току-що спасеният страж навъсено го изгледа. Един Волен, намиращ се в имперски град, означаваше само едно - дошъл бе да иска гражданство. Като воини те се ценяха много високо, всеизвестно бе, че препирните с тях свършват зле, ала...

„Да не би пък именно той да е правил тук забранената магия?"

Неграмотният страж реши, че дори да е така, заклинанията могат да се окажат част от привилегиите, които един Волен получава наред с гражданството.

- Ние сме длъжни да проверим - троснато измърмори пазителят на реда.

- Разбра ли, младежо?

- Да, разбира се - любезно се усмихна Волният. - Мога ли с нещо да ви помогна, господин стражник?

Да наречеш простия страж, който командваше десетина впиянчени себеподобни, истински стражник, воин от конната гвардия на Старите Императори, бе като да свалиш Божествения Небесен кръг на земята. Но ласкателството, дори толкова грубо, винаги вършеше работа.

- Благодаря - ухили се стражът. - Сами ще се оправим. Хората му тромаво го последваха.

Кан-Торог учтиво им направи път. На устните му играеше змийска, презрителна усмивчица.

„На тези глупаци и през ум не им мина, че ги баламосвам, за да дам на съзаклятника си шанс да се укрие. Малоумници, недоразумение на Божественото творчество, провал на Великата майка, който синът й великодушно е оставил непоправен...

Е, нищо. Ние ще му помогнем."

Когато дрънчащата с доспехите си група нахлу в стаичката на Сидри, той вече бе унищожил всичките следи на магията. Свещта във фенера пламтеше равно и меко, изживявайки последните мигове на краткия си живот.

С джуджето стражът се държа много по-различно, отколкото с Волния.

- Казвай кой си! - изръмжа воинът. Острието на късия, дебел меч, предназначен за битки в затворени тесни помещения, бе насочено към гърдите на якия Сидри. Имперският кодекс изрично забраняваше на джуджета, гноми, цверги и всички техни сродници да носят оръжие. Престъпниците свършваха в страшните Неврюеви рудници, където дори най-силните подземни обитатели издържаха едва няколко месеца.

- Сидри Дромаронг от коляното Дромаронг, син на търговец - представи се джуджето с нисък, припрян поклон. Зад гърба на старшия страж се появиха два арбалета. От това разстояние болтовете им, пуснати в упор, можеха да убият Сидри дори да носеше ризница под дрехите си (разбира се, тя също бе забранена от имперския едикт).

- Каква магия си вършил тука? - без да сведе меча си, изрева стражът. - Отговаряй, прасе подземно!

Сидри засумтя. Бузите му моментално се зачервиха като пещерна гъба при цъфтеж. Да се сравни едно джудже с подземно прасе бе кръвна обида. Такава обида не се поправяше, нито се заглаждаше, дори ако цялата кръв на врага се източеше капка по капка...

- С позволението на доблестния, не съм вършил тук нищо осъдително.

Джуджето пак се поклони, превивайки с усилие правия си гръб, който не бе свикнал с подобни упражнения.

- Както сигурно е известно на доблестния, аз, Сидри, доб-ропорядъчен и законопослушен търговец (джуджето изговори бързо заучената тирада на един дъх с облещени от усърдие очи), в преславния град Хвалин, благоденстващ под сянката на Властната имперска корона - нека удължат силите земни и небесни дните на носещия тази корона - пристигнах със стока, която цялата бе предявена за оглед в градската митница, за което в търговския ми дневник свидетелства съответният подпис, и бе подпечатана по Имперския едикт с гербов неизмиващ се печат...

Джуджето говореше, сякаш бе играчка с навиваш се механизъм, без да прави пауза дори за миг. Известно време стражарят стоеше поразен, ала той не бе от новаците, на които бе лесно да се замажат очите.

- Не ми навирай смотаните си книжници! Обърни си зурлата към стената, сложи ръце зад главата и без номера! Момчета, претърсете всичко тук! Извикахте ли стражевия чародей?

- Тъй вярно, Махар - отзова се някой до вратата. - Тяхно вълшебно благородие обещаха веднага да се отзоват. Изпращат самия Ондуласт.

- Ондуласт? - физиономията на старшия страж се разплу в злорада усмивка, която не вещаеше нищо хубаво. - Ондуласт, мило ми джудже, не е някакъв си мърльо, когото ти, хитра муцуно, ще можеш да изиграеш.

Ондуласт ще ти изкара душичката на знанието... Ще ти вземе здравето, дори без да излиза оттук, на място.

Кръвта внезапно се отцеди от бузите на Сидри - стражът нито лъжеше, нито преувеличаваше.

- Така че направи самопризнание, дребен боклук такъв - тонът на стража изведнъж стана сърдито-поверителен. - Признай си вината... Поклони се... и току-виж, рудниците ти се разминат.

Бе казано повече от достатъчно. На почтения търговец се предлагаше щедро да бръкне в кесията си, за да се откупи от досадния страж. На вълшебника честните блюстители на реда щяха да обяснят, че всичко са проверили и забранена магия не е имало. Щяха да скалъпят набързо как грозната кръчмарска щерка искала да омагьоса някакъв си смотльо, за да го вкара в леглото си, ама объркала думите и нескопосната й магия вдигнала магическата защита, от което и станал този конфуз. Началникът на стражата искаше да подскаже на провинилия се, че и чародеите са хора - надали ще имат интерес да се ровят в джуджешките вехтории и да търсят следи от непозволена магия.

„То, вълшебниците, трябва за своите работи да мислят. Как да изместят този, който е над тях, как самите те да не се окажат изместени. Наука е то! Цяла наука!" - разсъждаваше стражът.

Разбира се, Сидри бе наясно с всичко това. Ръката му вече бъркаше в пазвата за отдавна подготвената именно за този случай кесия, очите на стражите веднага пламнаха с алчен огън... Всичко щеше да приключи с всеобщо удовлетворение, но точно в този момент в кръчмата се появи въпросният Ондуласт.

Бученето на гласовете долу изведнъж се измести от пълна тишина. И в тази тишина прозвуча един студен, изпълнен с презрение глас:

- Е, какво става тук?

- Рьокен да ме изтърбуши! - наруга се стражът, разбърза се, засуети се и закрещя на своите юнаци:

- Я, по местата си, бързо по местата! Как беше в устава? С мечове или секири, или друго оръжие... от двете страни на входа... двама отвътре... Трима със заподозрения в магопрестъпничество, държейки същия за ръце или други членове, препятствайки да измисли зловредство...

Забелязваше се, че стражите изпълняват заповедите на началника си с нечувано усърдие.

- Я мини настрана, момче! - подвикна старшият страж на заплесналия се Волен, който се пречкаше пред краката му, докато се разминаваха. „Един Рьокен знае какви са му привилегиите, но ако Ондуласт ме намрази и започне да ми прави мизерии..." - трескаво разсъждаваше стражът.

Волният веднага се озъби като куче, което са лишили от лежащ пред носа му кокал.

- На мен ли говорите, славни воине? - изскърца със зъби той, стисна левия си юмрук и го разтри с дясната длан. - На мен, който ви спаси от ръждивите шишове там долу?

Стражът тъкмо се канеше да си отвори устата и да обясни на гордия глупак, че с Ондуласт шега не бива, защото цялата компания може да приключи в следствената килия, когато изведнъж...

От съседната стая безшумно се появи една невероятна хубавица - също от народа на Волните.

- Какво става тук? - Тя се протегна като млада пантера, кокетно прикривайки прозявката с ръчичката си. - Откъде е този шум?.. Кажете ми, о, доблестни воине, причината на тази бъркотия!

Тя така го гледаше с огромните си очи, така го изпиваше с поглед, че...

„Тая е чист разврат" - помисли си стражът и усети как по гърба му потича пот. Той похотливо преглътна и само Рьокен знаеше, с какво би приключила тази размяна на погледи, ако в този момент не се бе появил достопочтеният Ондуласт.

Адептът на Орден Кутул, магистър второ ниво, отдавна бе заслужил трето ниво и едноцветния лилав плащ, обаче с нещо бе престъпил устава и, въпреки запазения висок чин, бе доживотно заточен на служба като прост чародей от градската стража на Хвалин. Той още не можеше да повярва в сполетялата го участ и бе освирепял до безкрай. Даваше мило и драго, за да изкупи вината си и да се върне там, откъдето бе позорно изгонен - според слуховете за развращаване на непълнолетна послушница от Лилавия орден.

- Какво става тук, воине? - осведоми се вълшебникът с ле-деностуден глас и огледа присъстващите с присвити, безцветни оченца.

- Явихме се по сигнал! - юнашки рапортува стражът и се изпъчи, колкото успя. - Сигнал за непозволена магия! Ето тук, в тази стаичка.

- А тая... това... хм... същество къде се намираше в момента на престъплението?

- В споменатата стаичка, магистър Ондуласт, Ваше вълшебничество! -изрева с цялата си сила стражът, чинно облещил очи.

- Така... хм... Значи всичко е ясно. - Погнусен, чародеят побърза да влезе, за да се отдалечи от вонята. Източникът й бе най-близо стоящият до него воин, който усърдно притискаше устата си с длан, обаче - естествено - не можеше да възпре резкия мирис на чесън.

Ондуласт престъпи през прага и спря близо до треперещия вече без преструвки Сидри. Магьосникът бе нисък, слаб, прегърбен, на средна възраст, с болезнено бледо, премрежено от бръчки лице. Тънкият му гърбав нос и двете дълбоки линии от носа до краищата на устните придаваха на Ондуласт хищен и мнителен вид. Изглеждаше така, сякаш непрекъснато нещо надушва или напипва - или измяна, или плячка. Въпреки злобните приказки по негов адрес обаче той нито веднъж не бе обвиняван от чародеите на Първия ред, магистрите и майсторите в незачитане или нарушаване на орденския кодекс. А възможности имаше предостатъчно.

- Такааа... - неопределено разтегна чародеят. - Е, да започваме. Призна ли си вече престъпникът? - обърна се той към стража.

- Никак не, магистър, Ваше вълшебничество, не се е признал - с мъка в гласа отговори стражът.

- Лошо работите - Ондуласт стисна устни. - Лошо. За всичко това ще бъде представен доклад.

- Виноват, магистър... Не ме погубвайте... Вкъщи имам жена, малки дечица... Смилете се... Не ми отнемайте живота... -якият като бик страж почти ридаеше на глас.

- Ще видим - процеди магьосникът. - А какво правят тук външни лица? Защо не са отстранени? Определено е невъзможно да се работи в такава обстановка!

Под „външни" той явно имаше предвид Волните.

- Най-покорно моля за прошка достопочтения магистър - изпя Тави със сладко гласче, - но аз и моят брат пътувахме за Хвалин в един керван заедно с господин Сидри и затова...

- Вие навярно вече имате налице потвърждение за вашето имперско гражданство, също както и списък с отпуснатите ви предимства и привилегии? - осведоми се сухо Ондуласт, без да поглежда девойката и кой знае защо се сгуши в наметалото си.

- Виждате ли, почтени господин магистър, ние току-що пристигнахме в града и поради тази причина...

- Следователно, на този етап вие сте поднадзорен елемент без право на глас в гражданските и военни работи на Империята - отсече чародеят. -Старши страж! Разпоредете се...

- О, няма нужда, ние тъкмо тръгвахме! - обяви със същото гласче Тави. Сидри й метна един пълен с отчаяние поглед, но тя му обърна гръб.

Вълшебникът изчака да затворят вратата след Волните, гнусливо сбърчи нос и пак се обърна към стража.

- Парцалите на тоя... Къде са?

Трите чувала на Сидри веднага се озоваха на пода пред чародея.

- Да се изтърбушат! - заповяда той. - Заподозреният да се претърси! Сложете всичко, което намерите на масата и се омитайте. Заедно с него.

Джуджето стоеше ни жив, ни умрял, без да смее дори да избърше обилната пот, избила по челото му. Ондуласт с отвращение докосна с носа на черния си ботуш скупчените вещи на Сидри. Очевидно нямаше намерение да хаби заклинания за проверка на джуджешкото имущество.

- Това го махнете веднага. В него няма нищо - разпореди се той. - А сега ще се заемем ето с това ...

Върху захабената маса, покрита с подозрителни на вид тъмни петна, лежаха: къс сгъваем нож с дръжка от розово пещерно дърво, позволен от едикта; кожена кесия, върху която бе отпечата на монограма с джуджешки руни; огниво и кремък в обвивка; не много чисто парцалче - изглежда бе носна кърпа; сребърна верижка с герб на коляното Дромаронг; огромна връзка с ключове от черен кован метал; стара тъмночервена лула с бронзов пръстен на дръжката; друга лула, по-нова - за запас; свитък от плътна кожа; резбована дървен кутийка с комплект пера и пъстри шишенца пълни с мастило; половин дузина свитъци и дузина чисти листа; пътен дневник с мазна подвързия; лента за шията; осем позволени за носене парадни украшения от берил; и, най-накрая, къса пръчица от ясен, грижовно забелена и полирана, без каквато и да е резба.

Ондуласт хвърли само един поглед върху купчината и веднага взе решение.

- Така - Той изкриви лицето си още повече, сякаш на езика му бе попаднало нещо невъобразимо горчиво. - Завържете на тоя лапите... И останете в коридора. Само не забравяйте да затворите вратата след себе си, стражи.

Ондуласт никога не повтаряше заповедите си. Нямаше и нужда.

„Какво прави той?" - без думи попита Кан-Торог. „По-тихо! Ондуласт не е глупав човек, нито е слаб чародей - пръстите на Тави усилено се движеха. - Мисли по-тихо! Прикривай съзнанието си! Аз не мога изцяло да те скрия... Така... Какво прави... Вече всичко е разбрал, няма съмнения. Достатъчно е да видиш физиономията на нашето злочесто джудже -на челото му пише, че е... Но така или иначе, вълшебникът ще търси следи... за него е важна не само вината. Той иска да разбере какво наистина е вършил тук Сидри, защото джуджетата предпочитат да умрат от изтезания, вместо да издадат тайните си. И цялата прочута некромантия на Лилавия орден тук няма да помогне. Затова на нашия магистър ще му се наложи да се поизпоти."

„Но нали..."

„Ясно му е, че съставките отдавна са изчезнали оттам. Но за един опитен магьосник няма да е трудно да намери следата. На недоучилите вълшебници, адептите от най-ниските нива, бих могла да замажа очите, но с един магистър от второ ниво не мога да се справя, Кан."

„Ясно. Мечът..."

„Недей! Само ще погубиш Сидри. Дори и да се справим с Ондуласт - а да го победиш, уверявам те, не е така лесно дори за такъв като тебе - няма да разберем какво е видяло джуджето. А без това всичко губи смисъла си. Помни, че това заклинание е подвластно само на Подпланинското Племе!" „Какво ни остава..."

„Върви, лепни се за стража. Попитай го как така ще отвеждат джуджето с нашия багаж и така нататък. Ондуласт го остави на мен. И забрави за оръжието. Поне засега. То е за краен случай."

В килийката на Сидри магистър Ондуласт, без да бърза, се подготвяше за заклинание. Непозволената магия той усети едва когато се качваше по стълбите. Джуджето бе правило магия, в това чародеят изобщо не се съмняваше. Но въпросът бе - защо и за какво?

„Магия за късмет в търговията? Късметът и без това рядко напуска този Сидри - както и цялото подземното племе, впрочем. Не, тук нещата са различни..."

Ондуласт не бе глупак, нито страхливец. Той имаше здрава памет и великолепно въображение. Всичко това навремето му бе помогнало да се издигне толкова високо... и пак то бе станало причина за падението му. Вълшебникът се замисли за момент и си припомни всичките детайли от търговските договори на Сидри за изминалата половин година.

„Да, Хвалин определено му носи печалба. Особено сега, защото преди Гибелния Порой, търсенето на строителни материали от подпланинското племе винаги нараства. Дромаронг не е заплашен от загуби. Защо тогава дребосъка ще рискува да прави забранена магия? И то толкова странна? Известно е, че джуджетата са способни да правят само Предметна магия, чародейство с амулети и талисмани. С драконови зъби, например. Ако Сидри е чародействал, значи са някъде наоколо. Но къде? Дали ги е изхвърлил през прозореца ?"

Магистърът стоя неподвижно цяла минута, преравяйки с мисълта си купището смет долу под прозореца. „Не... Не... И тук няма... Там също..." За по-сигурно той добави дори заклинанието Търсене, въпреки противното парене в устата и жестоката мигрена, които щяха да го сполетят няколко часа по-късно. Стори му се, че заклинанието среща съпротива, сякаш някой много отдалечен опитва да го спре. Вълшебникът по навик се напрегна, готвейки се да пречупи чуждата воля, обаче съпротивата веднага изчезна и повече не се повтори. Вече бе абсолютно сигурен, че магическите амулети на Сидри не са напускали стаичката през прозореца.

„Може би някой ги е взел и изнесъл по обикновен начин... Не, прекалено е сложно. Митичен съучастник? - магистърът се понамръщи. - Не, няма как. Ако ще изяснявам нещо, ще го сторя както си му е редът."

И Ондуласт, въздишайки и пъшкайки, се насили да забрави за болката, която щеше да го сполети след това. Като начало възнамеряваше да се заеме със следата във Великото излъчване, а после - с амулетите и инструментите.

„Нищо не става. Той е твърде силен. Проклятие, кой АаЬЬаао Doobop ми го докара на главата тоя проклет Ондуласт! - Тави трескаво сплиташе верига от заклинания. - Все неприятности!

Първо не подейства охранителното ми заклинание, което трябваше да прикрие изцяло магията на Сидри, а сега пък - тоя проклет вълшебник! Да, разбира се, Кан може да се справи със стражите, а аз - със стражевият чародей, но какво от това? Аз мога да убия Ондуласт или поне да го зашеметя, ако искам. Само дето после цялата Дъга, че даже и безцветният Нерг ще хукнат по петите ми. Не, трябва по-деликатно... още по-деликатно..."

Ондуласт строеше заклинанията си праволинейно, но много здраво и силно. Не допускаше нито една пукнатина, съмнителна връзка, неизпипана асоциация или погрешно избран обертон. За неточно звучене на Имената пък изобщо не ставаше дума. Магьосникът от второ ниво не ползваше нито графика, нито веществени инструменти. Неговото единственото оръжие бе собственият му разум и да се справя с него, без да вдига шум в цялата Империя, за девойката ставаше все по трудно.

„Ех, да беше по-веща в магията, драга! - сама се упрекна тя."

С познанията си в магьосническия занаят тя можеше единствено да следи всяка стъпка от чародейството му, без той да я усети. Щом Ондуласт установи, че магичните предмети нито са в стаята, нито са изхвърлени, той се захвана със самата същина.

„Следата на магията! Следата на магията! В това се крие най-важното!

Сега, ако не взема мерки..." - Той се напрегна.

Тя отчаяно притисна дясната си длан към сърцето. Последната резерва на един чародей бе да почерпи от собствената си кръв - от незримата, същинската кръв - и тогава...

Тя не успя да разбере какво щеше да се случи „тогава", защото закъсня. Вътрешният й слух улови фанатичния, ликуващ вопъл на вълшебника.

Ондуласт, разбира се, не можеше да подмине една толкова ясна и прясна следа от магия, при това, магия, която бе съвсем различна от практикуваната в орденските кули.

„Време е! - рече си тя. - Само да дам сигнал и...

Кан-Торог ще вкара три дюйма внезапно появила се стомана в гърлото на най-близкия страж, с пръст ще извади окото на втория, а с крак ще отхвърли третия - преди някой да осъзнае какво става. Ондуласт ще започне да се обръща към вратата - да, магьосникът веднага ще усети смъртта - обаче той също така е и човек, а тялото винаги е по-бавно от разума. Ще успея...

Не смей, глупачко! - опита да се възпре тя - Нали и без това после ще разбера всичко, което ми трябва от трупа!"

Изведнъж зад вратата се разнесе ужасен стон изпълнен с болка и накара всички в коридора да трепнат - дори самия Кан-Торог. Тави се усети и впи зъби в дланта си, за да задуши предателското стенание. Вече виждаше, че губи магьосническия двубой, когато изведнъж и девойката, и Ондуласт усетиха разтърсващ магичен звън. За другите той бе неуловим, но за тях двамата прозвуча като мощен екот от камбана, тежка десет хиляди оки. Звуковата вълна се разнесе по Великото Излъчване така фино и сложно сътворена, че дори целият Орден Кутул да се събереше, нямаше да проследи този, който е пратил магията. Девойката изпита остра завист - така майсторски бе сплетено заклинанието, толкова добре бе маскирано, построено по абсолютно неизвестни за нея закони...

Вратата на стаичката се отвори и на прага се появи Ондуласт. Тави се слиса съвсем. Само преди секунда, бе сигурна, че такъв натиск стражевият чародей в никакъв случай няма да издържи. Тя очакваше стражите да го открият издъхнал на пода.

- Кой глупак вдигна тревогата? - процеди през зъби вълшебникът. - Заемете се с това, стражи. Веднага глобете кръчмаря - наложете му всичките санкции, които се полагат за лъжлив сигнал.

- Радвай се, джудже - пазителят на реда сръга с лакът Сидри. - Този път отърва кожата.

Старшият страж плю за довиждане и поведе хората си надолу- към нещастния кръчмар. Предстоеше им прекрасна нощ - изобилие от бира, печени на ръжен прасенца с най-добри шамрийски подправки, туршии от спинтали в солен каменен оцет (които бяха по джоба само на богаташите от Първата търговска гилдия), както и засукани слугини - точно тази нощ те нямаше да упорстват, нито да отказват на мъжествените блюстители на реда.

Със стон Сидри се свлече направо там, където бе стоял. Сред неговите многобройни таланти - хитрост, ловкост и склонност към магия - смелостта, за съжаление, липсваше.

Преди да помогне на джуджето, Кан-Торог се увери, че стълбището е празно и никой не ги наблюдава. Волният внесе тежкото джудже в тясната стая на ръце.

- Сложи го тук, до огъня - разпореди се девойката, веднага щом влезе при тях.

- Тези каменни тикви винаги създават проблеми - кисело промърмори младежът. - Кълна се в Небесното рало, ако не бе заповедта на Кръга...

- Тъкмо затова Кръгът ме изпрати с тебе - прекъсна го Тави.

- За какво говориш? - Кан жадно гълташе вода от една нащърбена кана. Изведнъж девойката изпита остра неприязън към него. Чистокръвният Волен се държеше като непоправим малоумник, който не разбира повече от едно дете.

- Не знаеш ли? Чудесно.

- Престани! - Воинът върна каната на мястото й. - По-добре ми кажи, ти ли замаза очите на Ондуласт? Честно казано, вече се канех да им пусна кръв на тия овце...

„Когато забравя прочутите си „маниери на Волен", той става дори приятен... като мъж."

- Да, аз му Замазах очите - без да й мигне окото излъга девойката и погледът на Кан-Торог се изпълни с уважение. Тя реши, че изобщо не му се полага да знае истината.

- Хм... Браво на теб.

Усмивката му изглеждаше малко смутена.

- А ти се съмняваше в мъдростта на Капитанския кръг! -подкачи го

Тави.

- Не, но...

- Остави, дай да свестим Сидри и да го разпитаме!

И докато помагаха на джуджето да дойде в съзнание, в главата й не спираха да се въртят въпроси без отговор - „Кой беше? Кой го стори? Кой ми помогна? Кой? Кой? КОЙ?!"

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Диктовката е моят последен и сладък порок. Докато диктувам, ми се струва, че миналото се съживява, вечната мъгла се разсейва, а несвързаните късове чуждо бръщолевене на неведоми наречия се превръщат в смислени названия на континенти, страни и градове. Аз отново си спомням величието, отнесено от великата Река на времето, виждам пак стари приятели... или врагове? Усещам славата на дела, достойни да бъдат възпети и тачени.

Къде изтича всичко това? Къде се губи? Старая се да не мисля за това. Има нещо особено справедливо в сегашното ми положение. Заточен съм тук сред опушените стени на тясна килия под надзора на надменния, глупав игумен, който и досега не е проумял кого е приютил в подземията на Храма си. Да, да, всичко това изглежда като заслужено възмездие. Онзи, който ме заточи, бе зъл, свиреп, силен, но и справедлив. Аз зная, че съм заслужил наказанието си - ако това е наказание.

Не съм окован във вериги, няма могъщи заклинания, които да преграждат пътя ми нагоре. Моят съдник бе мъдър. Той постъпи по този начин, защото знаеше, че когато един пленник съзнава вината си, нужда от пазач няма. Аз съзнавам, че наказанието ми е заслужено. И затова съм си най-строг и бдителен тъмничар.

Вие, които четете тези редове, може би вече се уморихте от многословното старческо мърморене? Да, прави сте, именно това е моят порок. Книгата, която пиша, изобщо не е лаконична и безстрастна. Но няма как, ще се наложи Той да се примири... или да ми наложи още по-строга епитимия.

Продължавам. Наслаждавам се на интригата, която се заплита тук, в Хвалин, с удоволствие вкусвам перипетиите й както стар пияница - отлежало вино. Да, вярно е, че по всяко време мога да използвам заклинанието Всезнание. Но ако видя края на историята веднага, цялата й красота ще изчезне, ще погубя чара на тайната. А и кой съм аз? Остарял затворник в древен (не по-древен от мен, разбира се) храм? Побелял вълшебник, заточен тук било заради усилията на Дъгата, било за нещо друго... Отдавна вече се отказах от мисълта да бъда съдия в името на справедливостта. Възможно е дори в безумието си да съм забравил кое е истинското ми лице и кое - само маска.

Днешният ден обаче ще остави добри страници. Какво велико изкушение е предоставената ми възможност да стегна още мъничко възела на тази интрига!

Бясното препускане по улиците на спящата столица охлади разгорещеното му тяло. Мълчаливите Волни, неговите най-верни бойци, бяха застинали в седлата на конете си като изваяни в очакване на заповедите му. Нито един от тях не гледаше към повелителя си. Знаеха, че когато се наложи, той сам ще се обърне към тях.

Нощта отдавна бе настъпила и целият югоизток на Империята тънеше в мрак. По същото време в далечните й западни земи уморителния ден още не бе свършил. Пешите там не бяха угаснали, занаятчиите не бяха затворили дюкяните си, становете на тъкачите тъчаха, а чародеите още не бяха завършили Магията на света.

Чародеите на всесилната Дъга...

Неподвижният, безмълвен императорски конвой заобикаляше дълбоко замисления властелин. Те се намираха до самия край на Крепостната скала, високо над притихналата столица, високо над нещастията и радостите на великия град, който сега мирно спеше под тях.

Императорът виждаше в тъмното не по-зле от котките, и то почти без да използва магия. Погледът му бавно се спусна от новите петоъгълни бастиони на външната стена към полукръглите рондоли на вътрешната. Между стените -където едва се забелязваха светещите нишки на уличните фенери - се простираше Черният град. Приютът на занаятчиите, градът на полузабравените храмове и божества, мястото на мизерните кръчми и ханове, в които легло за една нощ струваше три медни монети. Домът на обикновените хора, които попълваха редовете на имперската пехота -бронираните войници и щитоносците. Те бяха опората и основата на армията, не горделивите благородници, които служеха в конницата. От там, от Черния град - и от десетките други градове в Империята, които приличаха на него - при нужда извираха нови манипули, кохорти и легиони на мястото на загиналите. Изникваха като извикани със заклинание духове и се притичваха на помощ. Там се раждаха най-смелите, способни и предани командири, които понасяха общата тежест на службата, ядяха от един казан с воините и умираха рамо до рамо с тях. Умираха за него - повелителят на живота и смъртта на милионите поданици, населили необхватните простори около Огърлицата на Вътрешните морета. Срещаха смъртта си заради император, който не смееше да противоречи на магьосниците от всесилната Дъга...

В знак за вечното, постоянно и повсеместно присъствие на тяхната сила в Черния Град над равното, тъмно море от покриви се извисяваха петнайсетина тънки, изящни кули като рапири и кинжали, пронизали изцяло тялото на врага.

Всъщност, кулите бяха точно четиринайсет на брой. Всеки от ордените на Дъгата имаше по две. Верните Волни, които не се страхуваха от смърт, нито от позор, още по-малко пък от магьосниците, бяха докладвали на Императора, че в Черния град се намират някакви смелчаци. Те обичали да мятат камъни по прозорците на тези кули, оставяли купища зловонна таримска тор пред главните входове и драскали ругатни по полираните стени. Магьосниците ги мразели и се страхували от тях. И омразата била по-силна от страха.

В тъмнината - също смътно - се виждаха и църковни камбанарии, куполи. Храмовете в Черния град не бяха малко - Мелиин се славеше с набожността си. Именно тук Истинния бог - Подателят на Блага, бе явил в небесата Божествения Си лик, за да види Своя народ. От земята бяха избили извори със сладко вино и сърцата на Неговите деца се бяха възвеселили, че мечовете човешки бяха овладели най-важната вражеска крепост, с което бяха сложили край на Първата Война.

Тук вярата в Господ бе искрена.

„Затова свещениците, когато изнасят проповедите си, никога не превъзнасят Дъгата, нито пък убеждават хората да любят и тачат магьосниците - помисли си Императорът. - Всички виждат поруганите с тор стени на орденските кули. Съвсем просто и логично - Църквата и паството са им близки, а онези неразбираеми магьосници са някъде там, далече-далече. Обикновените смъртни, които се грижат за душите си, не се интересуват от чародеи и магистри. Особено след ужаса на Изхода, който никога не ще забравят."

Никой не знаеше какво бе предизвикало Изхода. Ала онзи Ужас, древен, първобитен Ужас, още се помнеше.

Зад старата вътрешна стена се простираше Белият град. Там се намираха кварталите на преуспелите търговци и занаятчии, почтените жреци, вълшебниците с патент от Дъгата, собствениците на цехове, лекари (не всеки бе съгласен да се лекува при магьосниците), куртизанките, съдържателите на добри странноприемници, оттеглилите се аристократи и пенсионираните военни капитани. Храмове и църкви тук имаше почти колкото и в Черния град. Паството на Белия град не жалеше средства за светилища на Всевишните сили.

Това бе мястото, където се разполагаха официалните посолства на ордените на Дъгата - достатъчно далеч от императорската цитадела.

Публична тайна бе, че магьосниците цяла една година бяха смятали и изчислявали как да постигнат еднаква отдалеченост на всичките посолства от централната крепост. По този начин никой орден нямаше да се хвали, че е „приближен" на Императора.

Белият град се осветяваше доста по-добре от Черния, а по улиците му маршируваше бдителна нощна стража. Една невинна шестнайсетгодишна девственица можеше спокойно да се разходи дори след полунощ, без да се страхува, че ще й се случи нещо лошо. След залез слънце вратите на Белия град се затваряха толкова грижовно, сякаш отвън дебнеше цяла армия Дану.

Кварталите на Белия град свършваха пред едно много старо укрепление -земен насип, облицован от външната страна с камък. Това бе първото отбранително съоръжение, издигнато от новите господари на Ma'dy*, веднага щом пожарите стихнаха, а от дочовешките постройки не остана камък върху камък.

* Маейдт (приблизителна транскрипция от езика на Дану) - Цар-скала, старото название на имперската столица Мелиин. - Бел. а.

То заобикаляше подножието на Крепостната скала, като от двете страни се опираше в отвесния сипей над пълноводната Стима. Тъкмо от ръба на този сипей Императорът гледаше столицата си, след като бе обиколил улиците й и се бе завърнал в цитаделата.

В границите на стария укрепителен насип се разполагаха къщиите на потомствените аристократи, няколко особено почитаеми храма и казармите на имперската гвардия. До тях се гушexa и специално уредените, усърдно охранявани паркове за влиятелните особи и няколко разкошни, изискани бордея. Напоследък обаче сред знатната столична младеж бе навлязла модата да се развлича в мизерните кръчми на Черния Град...

До самите стени на императорския дворец скромно се присламчваха седем орденски чертога. Именно там обитаваха Сежес, Гахлан, Реваз и другите като тях. Разполагащите с Правото на Дума и Дело в Имперския Съвет. Властелините на сили, пред които всичките армии на Империята изглеждаха нищожни. Истинските повелители на живота и смъртта. Господарите на безброй роби...

„Сред тези роби съм и аз - владетелят на половината свят." Унесен в мисли, той изръмжа. Невъзмутимите Волни запазиха спокойствие, ала конете им уплашено изпръхтяха и започнаха да оглеждат. Така ръмжеше кръвожадният див агран, когато настигаше подгонената плячка.

Сежес, Реваз и Гахлан обаче нямаше да се притеснят, дори ако ги гонеха десет или даже сто аргана. Виж, десетина хиляди може би щяха да свършат работа.

„Да, ето това е някакво начало. Ще започна с Черния Град - ще намеря предатели сред вълшебниците, ще наема Волни, ще обещая права и привилегии на джуджетата... Ще стана R'nnakienn "bazd*, ще удавя кулите в кръв!

* R'iinakiefifi "bazft (новоджуджешки) - „Изяждащият-сърцата-на-страхливците", едно от чудовищата от пантеона AaBsigiaa Oorunn, от Подземното или Подпланинското племе, както се наричат джуджетата. - Бел. а.

Аз, само аз съм истинският господар на Империята! Няма позволя...

Няма да допусна... Няма да оставя тези жалки слабаци да властват над моята Империя! Те дори меч не знаят да държат както трябва! Няма значение дали са верни онези мрачни слухове за човешките жертвоприношения в подземията на кулите. И не е важно колко пеленачета издъхват върху оплискани с кръв олтари. Аз, Императорът, не съм играчка на магьосниците! Няма да бездействам, докато Дъгата изпраща на смърт армиите и легионите ми! Проклети да се безсмислените им свещени войни! О, аз ще се разправя и с онези изнежени издънки на древните родове, които вече се израждат заради непрекъснатите кръвосмешения. Ще ги накарам всички да треперят от ужас, ще се превърна в техния среднощен кошмар! В огъня, който ще пречисти тялото на Империята от гнойните рани. В ножа, който ще отсече заразената плът, за да... за да... За какво? Няма значение, за това после ще мисля." Повелителят на Империята пришпори коня си. Безмълвната стража от Волни потегли след него.

„Интересно, колко ли съгледвачи се влачиха днес след мен? Колко очи се вглеждаха в магическите кристали, колко пера скърцаха по тънко обработените кожи, отбелязвайки всяка една моя крачка? Каква полза ще извлекат ордените от всичко това? Какви изводи ще направят? Кой ще умре в залата за мъчения? Ех, ако можех някак да използвам недоволните...

Сигурен съм, че ги има..."

Императорът всъщност знаеше какво може да се окаже ключът към осъществяване на плановете му. Сивото братство. Основаната по времето на Първите Императори тайна организация на шпиони и убийци. В годините на Първия смут Братството бе застанало на страната на метежниците. А измолената от Птак Първи мирна харта завинаги бе освободила нощните воини от властта на имперската корона. Този документ бе превърнал Сивите в наемници, които служеха на този, който плащаше повече. Услугите им търсеха върховете на аристокрацията, богатите търговски гилдии и управниците на Империята. В годините на Втория смут гладът, влечението към мрака и нападенията на Дану за малко не доведоха Империята до гибел. По същото онова време, когато потомствените аристократи или криеха храната, или бягаха към Южния бряг, Сивите се биеха на страната на селските въстанически армии. Служеха на всички - и на никой. Девизът на Братството гласеше: „Служи на наемателя, докато ти плаща"

В имперските архиви нямаше запис за предателство на Сивите братя, нито доказателства за препродадени тайни сведения.

„Но все пак... Ако твърдо реша да се опълча на Дъгата, трябва сериозно да обмисля нещата. Въпреки достойнствата си, сивите наемници не успяха да разузнаят с какво се занимава Нергът. Но пък предупредиха за пиратското нахлуване и за набега на Т'Брин от Горещите пясъци. Те бяха хората, които пресякоха в зародиш метежа на източните графства, защото се разправиха със събралите се на таен съвет инициатори на заговора. Но срещу магьосниците, изглежда, са безсилни. Макар че... Не се знае... Бащата Хеон се кълне, че е изпратил най-добрия човек. Засега ще разчитам на него. Няма смисъл да се правят опити за проникване в столичните орденски цитадели, те твърде добре се охраняват. А пък провинционалните...

Няма да забравям Сивите, но ще търся и друга възможност.

Иначе...

.... Иначе не ставам за Император."

Нощта бързо настигаше керванът на господин Онфим. Тъмните й криле погълнаха дори зловещата покривка на Гибелния Порой. Над фургоните надвисна зловеща тишина. Походът в гората на Онфим и Ахата бе отнел няколко скъпоценни часа, а облаците настъпваха, сякаш ги пришпорваше самият Господар на ветровете. С всеки изминал ден тъмната ивица на хоризонта се издигаше по-високо.

Пръв започна да се озърта Нодлик - час по час хвърляше поглед през рамо. Когато Евелина забеляза уплашеното надзъртане на спътника си, цялата пребледня - беше си представила какво ще стане с нея, ако попадне незащитена под Пороя...

Кицум също се начумери. Единствено Трош и Ахата бяха спокойни като камък. Младежът - защото не разбираше какво ги заплашва („Господин Онфим каза, че ще успеем - значи ще успеем. За какво да се безпокоя? Другите се страхуват, но това си е тяхна работа"), а Ахата - защото всичко й стана безразлично след случката в Друнга.

Като се прибра във фургона, тя отговаряше нещо на мръсните шеги, който й подвикваха Евелина и Нодлик, ала сама не чуваше думите си.

Цяло чудо бе, че не попадна под копитата или колелата - момичето Дану нищо не чуваше, нито пък виждаше. Бе погълната от мисълта, че Immilspoeun е в лапите на Онфим. Но не в собственика на странстващия цирк. Дървеният меч бе попаднал у коварен, хитър и много, много опасен човек, който бе или възпитаник на Червения Арк, или негов роб.

„Сто години Царското дърво е отглеждало в сърцевината си зародишът на Immilspoeun. Сто години се е готвело да предаде това чудо в ръцете на Дану. И го предаде на мен - една заклеймена робиня, лишена от свободна воля, която няма сили дори да умре след опозоряването си.

Пороят!

Чудесно, нека дойде! След него от нас, от конете, та и от самите фургони ще останат само голи скелети. Ето защо всички покриви на Севера, които стоят на пътя на Пороя, са покрити с камък, а не със слама или тънки дялани дъски. Дървените конструкции не биха издържали един Порой. Странно как бедствието не засяга единствено дърветата в гората. От животните, които не успеят да се скрият остават само кокали, ала обикновените борове, кленове и дъбове си стоят непокътнати. За Lhadann Naasbonn разбирам, тях дори човешката магия не можа да ги надвие..."

Тази вечер не спряха. От втория фургон се разнасяха дивите викове на Еремий Змиевластника, който подкарваше конете и с камшик, и с най-черни ругатни. От време на време към него се присъединяваха или братчетата-акробатчета, или Смърт-девица, но от цялата врява нямаше никаква полза -измъчените коне упорито отказваха да ускорят крачка.

- Много сме зле, котко - Кицум се готвеше да замести на капрата Трош и махна на Ахата да се приближи. - До никъде няма да стигнем, остроухке. Облаците хукнаха изведнъж, сякаш някой преди това ги бе държал вързани. Толкова пъти съм минавал оттук, такова нещо не бях виждал. Ще ни връхлетят след около три дни... Няма да се доберем до Хвалин.

За един чужденец, бил той дори странстващ артист, нямаше спасение извън стените на града точно преди Гибелният порой. В селата не всички къщи имаха каменни покриви, защото повечето сиромаси си строяха временни домове. Дойдеше ли есента, без много да му мислят, те се преместваха при някой по-заможен съсед. Но в тези къщи отдавна бяха подготвени и заети всички места. Нито викането, нито скубането на коси щеше да помогне -вратите се залостваха здраво и не се отваряха за никой.

Господин Онфим, изглежда, знаеше това много добре. Ето защо препускаха с всички сили. Ала вече дори магията на Арк не можеше да му помогне.

Момичето Дану отметна платнището и послушно седна до Кицум. Гората бе притиснала тесния път и двете страни, а буклучавите дървета мърмореха както и преди трудноразбираемите си клетви зад гърба на Ахата, иа^ооио'дор свърши съвсем и насреща им се показа обикновеният хуманусов гъсталак. Някъде близо до пътя зловещо виеше един гладен таласъм-двуличник - навярно избягал от зверилниците на Арка. Отпред над просеката започнаха да прелитат бързите, черни сенки на авларите - прилепите-кръвопийци. С тях, доколкото Ахата знаеше, се занимаваха Кутул...

Навечерието на Гибелния порой бе времето, когато Мерзостните твари отново и отново се мъчеха да намерят пътечка към човешките жилища. От дълбоките си леговища и тайни укрития на бял свят изпълзяваха остатъците от онези, които някога бяха владели тези земи. Много-много отдавна, още преди елфите, преди Дану дори, те бяха господарите на света. Сега бе ударил часът на страшилищата и чудовищата. Те изпълзяваха напук на доблестните магове от Небесната дъга, които твърдяха че са ги изтребили още преди столетие. Вислюги, кракоопашати, голоушници, кръволоци, кошмарници, гърлогризи... Самите им имена предизвикваха ужас. Освен тях късмета си опитваха и недоубитите, напълно подивели орки, троли, коболди - все стари врагове. Преди се гнусяха да вкусват човешко месо, но сега вече бяха същият дол дренки като вислюгите и кръволоците.

Вислюгите, голоухите и гърлогризите в известен смисъл имаха разум, умееха да говорят и - най-важното - имаха плът и кръв, живи плът и кръв. Даже владееха своя собствена магия, напълно непозната на хората. За разликата от тях, повечето от останалата паплач бяха неживи. Бродеха мъртъвци-стръвници, които някой маг или талантлив вещер бе изкарал от гробовете им, а накрая бе заразял на свобода за зла участ на живите. Срещаха се и разнообразни по облик таласъми, до един опасни след залез слънце. Из горите върлуваха бесни силвании. Мълчаливи и безпощадни убраки дебнеха неразумните заблудени пътници. Гъмжеше от придобили псевдоплът отмъстителни духове на несправедливо погубени стари дървета... Цяла година Небесната дъга ги възпираше и те не смееха да се приближат до градове и села, нито да пресичат хорските друми. Ала точно преди Гибелния порой излизаха и дебнеха. Хем за да нахранят омразата си, хем за да натрупат живец за дългото зимуване по мечи бърлоги.

През есента търговските и всякакви други кервани предпочитаха да се движат не само с платена стража, но и под охраната на един-двама вълшебника. Господин Онфим обаче, знаменит и пословичен скръндза, никого не нае в Остраг. Даже изсумтя, че само глупаците от богаташки семейства плащали на безделници с доспехи или едноцветни плащове.

- И така ще успеем! - бе отсякъл собственикът на цирка. -Ако някой чак толкова се е стреснал и не милее за кесията си, нека се бръкне за вълшебник.

Това мигом бе накарало недоволните от трупата да си затворят устата.

...Таласъмът-двуличник пак се обади. Злите езици твърдяха, че част от тварите не са избягали от зверилниците, а маговете нарочно са ги пуснали. Кутул например съвсем явно извеждаха навън летящите си вампири - за да се „напасат" и, така да се каже, да попрочистят околностите от зловредна, сиреч безполезна за Дъгата, паплач. Дотук - нищо лошо. От такива твари най-сигурно предпазваше легално закупеното отпъждащо заклинание от съответния орден. За беля обаче господин Онфим нямаше такова, а за „питомните" изчадия ярко оцветените циркаджийски фургони представляваха напълно законна плячка, при това много по-безопасна, отколкото някой опитен вислюг или убрак.

Кицум юнашки изруга и неволно попипа ботуша си, в който обикновено пъхаше малка манерка с джуджемор - ей-така, за всеки случай.

- Лоша работа, данке, много лоша - обясни той на Ахата. -Хич не ме е страх от двуличника, ама тези прилепчета... Опасявам се, че ще ни сръфат конете. А нали разбираш, ако загубим и един кон... по-добре да си изкопаем сами гробове. Пороят е близо... - Смешникът косо погледна момичето Дану и неочаквано, нехайно и, кой знае защо полугласно, додаде:

- Защо мълчиш, Aecktan?

Ахата замръзна.

- Аескtan? - повтори по-настойчиво Кицум. Момичето тъпо гледаше право пред себе си.

Aecktan. Огнена катеричка на езика Дану. С това шеговито име към Ахата някога се бе обръщала майка й... много отдавна. Викаше й така, понеже момичето обичаше да си пуска косите до немислима дължина. За целта си помагаше с простичко детско вълшебство... А за да не й пречат, ги заплиташе в нещо, което наподобяваше опашката на симпатичната огнена катерица...

Ахата не смееше да се озърне. Това бе само една обикновена думичка от родния й език, но всичко наоколо изведнъж се промени.

„Откъде, откъде, ОТКЪДЕ може да я знае пияницата Кицум? Нима е просто съвпадение? Единствената мила думичка на нечовешки, която старият клоун познава?"

- Аерас fysarcky koi, Khoeteymi? - бързо попита девойката. Думите се плъзгаха стремително и почти беззвучно като летящи в зноен летен ден лястовици.

„Ако сега смешникът отвърне..."

- Ghozyl shoacky koi, Seamni, hoооshoacky tyorrоnock - c бърз шепот се отзова клоунът без ни най-малък акцент. - Koi, Seamni, koi, Seamni Oectacann, boewarry! Ol koi fysarcky...

„Не... Това... Това не е възможно!"

Той знаеше всичко - даже пълното й родово име.

Ахата не можеше да се успокои.

Отзад долетя крясъкът на Еремий. Змиевластника свадливо се интересуваше, защо - по дяволите - челната каруца се влачи като болна, крастава жаба.

- Господин Онфим Първи пита, задници такива! Господин Онфим също така би искал да научи дали някой кьорчо е забелязал онез мили птички, авларчетата, де? И ако Кицум чува и забелязва - поради каква причина не взема мерки?!

Пребледнелите Нодлик и Евелина тутакси се качиха на капрата при смешника и Ахата. Зад жонгльорите шумно се секнеше с една ръка Трош - в другата държеше малки лъкове и наръч стрели. На рамото му висяха две парчета плътен брезент, предназначени за конете.

Господин Онфим не позволи да се спира и затова на Ахата и Трош им се наложи тичешком да завиват животните, а после - също в движение - да им надяват на главите набързо измайсторени от килими и одеяла качулки - господин Онфим бе проявил невиждана щедрост.

Слънцето залязваше право пред тях, сякаш хоризонтът се бе приближил. Тясната просека в черната стена на гората засилваше тази илюзия -грамадният червен диск се свличаше като пихтия по клоните. Таласъмът-двуличник зави унило - нямаше да изкара дълго под Пороя. На фона на вече бледото слънце танцуваха своя танц авларите. Те бяха надушили пътниците и сега очакваха заклинанието-пропуск. Пропуск, който липсваше.

Ахата с подскоци нагласяше конските „доспехи". Вършеше всичко това механично като кукла на пружина. Подчиняваше се съвсем разсеяно на нарежданията, въпреки че заповедите, които идваха откъм капрата, бяха обилно гарнирани с ругатни. Умът й бе далеч от всичко.

„Кицум ме заговори на родния ми език! Хуманусът владее речта на Дану! Надали се разкри случайно точно сега и тъкмо на мен."

Ако клоунът я бе срещнал и заприказвал така преди години, въображението на Ахата моментално би нарисувало следната съблазнителна картина: някой от чародеите на Дану, Господар на словата, е пристигнал, за да я спаси от игото на хората. Уви, времето, в което би си въобразила подобно нещо, бе отминало безвъзвратно. Сега бе по-склонна да повярва, че смешникът е просто ловък съгледвач на някой от седемте ордена. Само сред маговете на Дъгата биха могли да се подвизават познавачи на нечовешки наречия. В такъв случай, тя трябваше да бяга надалеч от Кицум, защото в която и кула на Седмоцветието да попаднеше, нищо добро нямаше да види. Даже напротив. В мрачните им цитадели имаше неща, по-горчиви и отвратителни от смъртта. Най-страшното от тях бе истинската, последна смърт. При нея изчезваше всичко - душа, надежда, памет... Най-черното проклятие за едно издъхнало същество бе да попадне в този бездънен кладенец на вечна нощ.

- Готова ли си, данке? - попита Кицум. - Взимай лъка. Нали уж твоето племе не пропускало нито една мишена...

Евелина чак подскочи, за малко да падне от фургона.

- Ти да не си изкуфял, дърт пръч такъв!? - изквича тя. -Първата й стрела ще се забие в твоето гърло, а втората и третата ще са за нас с Нодлик!

- Не, мисля, че първата ще е за теб - невъзмутимо рече клоунът. Евелина се задави в нечленоразделно съскане, от което се различи единствено нещо като „ти, урод грозен, разрисуван..." Намеси се и Нодлик:

- Идеята не е добра, Кицум. Евелина е права, данката само това чака -да докопа оръжие... Я по-добре да я пратим да тича пред конете, да им пази муцуните от кръвопийците.

- Това е сигурна смърт, Нодлик - намръщи се старият смешник.

- Ти да не би да я съжаляваш тая гнида нечовешка - изписка Евелина прегракнало.

- Ха! Не ми дреме нито за нея, нито за вас. Ама първо питайте господин Онфим, тя е негова собственост.

Доводът подейства на жонгльорите отрезвяващо. Те се спогледаха -кисели и смутени.

- Ей, вашата семка еретична! - развика се отново Еремий от задния фургон. - Готови ли сте, бре?

- Готови сме! - отвърна клоунът.

- Тогава шибвайте конете и тръгвайте най-сетне! Господин Онфим вика, че ятото нямало да ни преследва дълго.

- Подавай ми стрелите, Ахата - самоуверено нареди Кицум.

Девойката само кимна.

След няколко мига пъкълът се стовари върху тях. Авларите връхлетяха фургоните с рязък, бръснещ полет. Остро и отвратително лъхна на леш, вонята незабавно нанесе поражения и първата жертва се оказа Евелина. Тя се провеси от капрата и заповръща на пътя. Нодлик и Трош само се сгърчиха от погнуса, но някак устояха. Единствено Кицум не трепна. Вдигна лъка и стреля. Първото телце от крилатата сган се търкулна под копитата на конете.

Тъкмо срешу животните се бяха насочили дребните вампири.

Наметнатите килимени и брезентови качулки запращяха под множеството остри и неуморни нокътчета. Конете с паническо цвилене хукнаха напред, забравили, че допреди малко нито юзди, нито камшици бяха в състояние да ги накарат да се разбързат.

Нодлик също започна да праща стрела подир стрела в авларите. Трош завлече навътре полуприпадналата от смрадта на вампирите Евелина, която не спираше да бълва стомашния си сок. Полза от нея скоро нямаше да има.

Два лъка против стотина пърхащи като пеперуди твари. Очевидно съпротивата не бе достатъчна и авларите го усетиха. Зарязаха риска да се мотаят в нозете на препускащите коне и атакуваха хората.

Ахата наслуки замахна с попадналия й под ръка черпак, за да отбие нападението на един от прилепите. Улучи - право по уродливата, зейнала паст, пълна със ситни, ала много остри зъби. Изродът се задави със собствената си кръв и от грациозно летящо създание се превърна в мятаща се кожена торба, която тупна на земята. Ахата се надяваше, че гадината ще бъде размазана от колелото на фургона. Момичето потръпна - като истинска Дану тя презираше лова, за нея животът на всяко същество бе съкровище, което следваше с трепет да се пази... Ала това изчадие, прилепът, не бе честно и невинно животинче, нито пък свирепо, но естествено зверче. Тези твари бяха породени от Орден Кутул в мрачните му подземни лаборатории. Авларите бяха гнусни изтърсаци на хуманусовата магия.

„Към такива не бива да чувствам и капка жал!"

Кицум бе оставил юздите - конете и без това препускаха като вихрогони. Гърбовете им се бяха превърнали в шаващо гнездо прилепи. Клоунът, Нодлик и Трош без колебание забиваха леки стрели в гъмжилото, уверени, че няма да навредят на горките животни. Тварите капеха като гнили круши, ала за беда бяха твърде много... Евелина най-сетне дойде на себе си и заедно с Ахата започна да пъди авларите от стрелците.

Използваше тояга, с която бе невероятно ловка - твърде ловка даже за опитен жонгльор.

Ала прилепите-вампири нямаха край...

Трош изохка и се хвана за окървавеното си рамо. Кицум удари шамар на черната твар, впила се във врата му.

Тежка ръка имаше смешникът - пестникът му спука тялото на прилепа, пръсна тъмна, почти мастилена кръв и вампирът се търкулна във фургона, където Ахата размаза отвратителната му глава с крак. Едва не повърна като Евелина...

След миг артистите вече не можеха да стрелят по накацалите върху конете твари - налагаше се бранят себе си. Облакът авлари щеше да ги удави като буреносна вълна...

Едната от крантите в безумен напън скъса сбруята и пречупи хамута. Освободеното животно хукна напред към измамното спасение. Черното ято го последва, натискът на прилепите срещу хората отслабна...

Преди да се изтръгнат от смъртоносната прегръдка на летящата глутница, от впряга се отскубна още един кон. Клетото добиче бе загубено. Но пък авларите тутакси престанаха да нападат. С лениви замахвания на крилете черното ято се разпръсна - бяха си осигурили пиршество.

Оцелелият чифт измъчени и изранени коне издържа още половин левга, а сетне животните почнаха да плюят пяна и да се задъхват... фургонът спря.

Господин Онфим бе много недоволен. Той мрачно обходи малкия керван и нацупено преброи сандъците с цирково имущество. Артистите се бояха да въздъхнат по-шумно, а пък Ахата не смееше изобщо да диша.

- Видяхте ли какво направихте бе, мързеливци! - заяви собственикът на цирка. - Трябва да зарежем вашата каруца, некадърни, тъпи немарливци...

Ще ме разорите, говеда с говеда! Знаете ли колко струваше този фургон, а?! Кълна се в Божествената мъдрост, съжалявам, че не ви изпъдих по-рано, та да пукнете под Пороя! Артисти като вас мога да намеря на кой да е панаир, а толкова хубав фургон откъде ще взема!?

Никой не дръзна да напомни на господин Онфим, че ако си беше развързал кесията за едно защитно заклинание - пропуск срещу авларите, всичко щеше да е наред. За артистите остана загадка на какво бе разчитал собственикът на цирка. И малките деца знаеха, че стражите на Кутул не пропускат да нападнат незащитена плячка.

Всички от челния фургон стояха със сведени глави пред беснеещия си господар. До един имаха рани. Нодлик притискаше окървавен парцал към ухото си, от което май не бе останало много. Кицум се беше сдобил с дълбоки рани по врата и плешивото теме. Евелина превързваше лявата си ръка...

Мълчаха и гледаха в земята. Бяха се защитавали с всички сили. Но добре познаваха господин Онфим и не смееха дума да обелят. Собственикът на странстващия цирк като нищо можеше да ги изостави тук. А гората - поне за човешките същества -не бе никакво укритие от Пороя.

Господин Онфим продължи са крачи напред-назад около фургона. Озърна се на изток - стената гранатови облаци се беше издигнала застрашително високо. Там върлуваше Смъртта. Суболишката пустош и Остраг със сигурност вече бяха под Пороя. Никой не смееше да мисли какво става там в момента.

- Господин Онфим... - престраши се Евелина. Звучеше сълзливо и унизено, устните й се гърчеха и трепереха. - Моля ви... не ни погубвайте... Съжалете ни...

- Да ви съжаля ли? Ха-ха-ха! - изсумтя господарят. - Ако взема да ви жаля, сам ще попадна под Пороя, мерзавци такива... Ама хайде, от мен да мине. Разпрягайте конете! Всичко ще оставите тук. Вземете само най-необходимото! Сами сте си виновни - да бяхте стреляли по-точно! После ще си отработите зарязаното имущество...

Кицум, зад когото се криеше Ахата, измърмори нещо през зъби. Въпреки нареждането на Евелина обаче - „Ах, колко сте добър, господин Онфим" -собственикът на цирка го чу. Веднага пристъпи към клоуна и кресна в лицето му:

- Нещо искаше да кажеш ли, почитаеми Кицум? Или само ми се е сторило?

- Онфим гледаше хищно, но говореше убийствено учтиво. - Кажи де, не се спотайвай като мишка в сирене.

- Не, не... Нищо...

- Значи ми се е сторило - изсъска Онфим. - Хайде, мърдайте, плужеци! Няма да ви чакам дълго!

Ахата най-лесно си стегна багажа - тя не притежаваше нищо освен едно малко вързопче парцали, които минаваха за дрехи. Окъсаните ботушки бяха на краката й - нищо друго нямаше. Трош въздъхна над стоманените си гири. Господин Онфим го утеши, че ще му намери достатъчно големи и тежки камъни. Евелина обаче изведнъж писна и занарежда:

- Роклите ми! С какво ще излизам пред публиката?! Господин Онфим!

- Задръж една, кучко! - побесня собственикът. - Всичко останало го хвърли! По-живо!

Потеглиха. В просторния господарски фургон стана тясно. Но само за артистите. Господин Онфим не им отстъпи и педя от своето място, затова Еремий и братчетата-акробатчета с псувни и мърморене се посвиха. Тук и Ток опитаха да протестират, обаче Кицум ловко им тегли по един лакът и ругатните секнаха.

Впрегнаха оцелелите коне и претовареният фургон се задруса по друма като че ли по-бързо отпреди. Право на изток.

Ахата тутакси бе сритана и пратена да чисти казаните, като в добавка отнесе един лакът за сметка на клоуна. Момичето кротко избърса разкървавения си нос и се зае със задълженията си.

Нощта ги настигаше. На капрата запалиха фенери. Ахата привърши с казаните и почна да готви, зорко надзиравана от Таниша.

Девойката Дану изобщо не мислеше за манджи и казани, бе забравила Пороя, дори тайната на Кицум някак бе избледняла. Близостта на Immilsboounn я побъркваше. Едно от чудесата на народа й лежеше на една ръка разстояние от нея. За вътрешния взор на Ахата сандъците и железните им обковки бяха като мъгла, скрепените с магия катинари не й пречеха да вижда сиянието на съкровището, превърнало се в плячка на Онфим.

"Immilsboourm е тук! Тук! Аз съм дъщерята на Дану, ще намеря сили да го достигна!"

Посърна. По същия начин някога си беше казвала за плена и робството. Къде бе отишла вярата й в избавлението от хуманусите...

Вечеряха. Трош смени Еремий, опъна поводите, подвикна развъртя камшика. Нодлик скимтеше, докато Евелина мажеше с илач разкъсаното му ухо и вместо лечебни заклинания шепнеше проклятия към хленчовете му. Господин Онфим се канеше да си ляга - с Таниша. Ахата бе сбутана в най-мръсния и студен ъгъл на фургона. Това обаче не й направи никакво впечатление - бе свикнала.

Нощта стискаше самотния фургон като бухал, грабнал полска мишка.

Далече на юг нощта бе обсебила Мелиин като всевластна господарка. Настъпваше краткият час на нейното тържество над всички живи създания. Мракът пълзеше като кълбо черни змии по улиците на имперската столица и надменно игнорираше жалко мъждукащите фенери. В тъмнината тук и там се дочуваха подозрителни скърцания, сумтене, шумолене, примляскване, хрипове и стонове. Огромният град започваше своя особен нощен живот. По павираните булеварди и калдъръмените сокаци крачеше въоръжена до зъби стража.

Колкото и да се хвалеха и превъзнасяха маговете на Дъгата,

Мерзостните твари не бяха избити до крак, нито се свиваха в миши дупки нейде дълбоко в катакомбите. Всеки жител на столицата - от имперския канцлер (второто по важност лице в държавата според закона) до последния боклукчия - знаеше, че с падането на мрака краткотрайна власт над града придобиват старите Господари на нощта. С тях бе по-добре да не се срещаш в късна доба, освен ако зад гърба ти не вървят десетина бронирани воини и поне двама стражеви вълшебника.

Седмоцветието само бе ограничило броя на тварите, не бе изкоренило самото им семе - каквото и да приказваха денем високомерните чародеи. Те много добре знаеха истината. В това Императорът изобщо не се съмняваше.

От време на време им ставаше леко неудобно от наглите лъжи, които така убедително повтаряха. Тогава Дъгата организираше „хайки за плъхове".

Често тези мероприятия носеха голям улов, но това не бе повод за гордост, а доказателство, че има основания за тревога. Навярно затова вълшебниците избягваха да се фукат с резултатите от хайките - за да нс лъсне измамата в словата им. Ала призори истината винаги излизаше наяве - цели камари от кафяви, черни и блатисто-кални трупове, които не беше ясно хора ли са били приживе или зверове. Плътна верига младши послушници на ордените пазеха страховитите купища избити твари, за които по-висшите магове твърдяха, че били проникнали през катакомбите отвън. Обясняваха, че изчадията мигрирали като птици - щом нахлуели в подземията на Мелиин, чародеите ги унищожавали. Редките минувачи, осмелили се да минат в тези часове покрай Пепелните порти на столицата, получаваха тези сведения дори от самите послушници. Възпитаниците обаче не допускаха никого достатъчно близо до могилата от леш, пъдеха даже и имперските чиновници, чието любопитство бе надвило страха.

Известна истина в думите на маговете имаше, не ще и дума. Но именно „известна". Мерзостните създания не „проникваха" през пещерите под града. Те си живееха там поначало - още от първите дни след основаването на Мелиин. И ако обикновените граждани и низши длъжностни лица си позволяваха да приемат полулъжите на Дъгата, то Императорът нито за миг не забравяше върху какви фундаменти са издигнати дворците и резиденциите на Белия град. Той много добре знаеше, че под приютите, кръчмите и вертепите на Черните квартали се простират гигантски катакомби, прогризани за добив на камък, подземни складове, водопроводни шахти и отводнителни канали. Всичко това бе съществувало далеч преди хората да изградят своите зидове. Изоставените от предишните си стопани подземия се бяха превърнали в леговища и развъдници за всякакви изроди. На всичкото отгоре тварите се бяха променили неузнаваемо и никаква сила нс бе в състояние да ги прогони, нито пък да изтреби.

Близо до столицата пък се намираха дупките на тарлингите - верните псета на богуомразните Дану. С тези твари Дъгата също водеше безмилостна война. Тарлингите бяха изградили мрежа от тунели край околностите на почти всички южни градове. Носеха се слухове, че ровят и на север, към Хвалин. Тези отвратителни същества бяха по-дребни от джуджета, а от кръста надолу приличаха на гнусни, дебели пепелянки. Бяха тъпи, злобни и - най-лошото - многобройни. Хранеха се с всичко, дъвчеха и трици, и човешка плът. Дъгата полагаше неимоверни усилия да ограничи числеността на тарлингите, за повече нямаше сили. За щастие, подземните изроди никога не нападаха първи, а само когато някой се набуташе в дългите им цели левги тарличини. И се бояха повече от отварата „трошикамък", наричана още скален оцет - отколкото от заклинания.

Селяните твърдяха, че само на една миля от стените на Мелиин гъмжи от тях. Никой не смееше да копае дълбоки кладенци.

Императорът си спомни, че веднъж - след като от канцеларията му докладваха за няколко жалби от селските общини - бе поискал съвет Сежес. Магьосницата обаче учтиво, но твърдо отклони неговото предложение проблемът да бъде разрешен по военен път. Тогава я бе попитал:

- Защо изобщо рискуваме толкова човешки животи, щом с магия е възможно да се издирят всички входове за градските катакомби? Защо просто не ги зазидаме - така веднъж за винаги ще приключим с Мерзостта под Мелиин! Веднага подир това ще се заемем с тарличините. Ще ги залеем, но не с концентриран трошикамък, а с разреден - колкото да им мирише...

Вълшебницата строго бе погледнала своя възпитаник, а той неволно си бе помислил, че откакто я помни, тя изглежда все една и съща -неподвластна на времето, което сбръчква кожата на всички други жени.

- Императорът знае - бе заявила Сежес, - че Мерзостните създания не се плодят в подземията на Мелиин. И това е така благодарение на непрестанните грижи от страна на Небесната дъга. Повелителят на света без съмнение знае също така, че Мерзостта прониква по най-подъл начин в столицата. И ние, маговете от Седмоцветието, доколкото силите ни позволяват, противостоим на нахлуванията, бдим и пазим мирния сън на гражданите... Няма никаква нужда от други мерки извън усилията, които полагаме и хайките, които предприемаме днес, пове-лителю.

„Рече и отсече. Никакви спорове, никакви възражения. Така било и точка. Проклета жена!"

Императорът пропъди спомена, сви устни и заповяда полугласно:

- След мен. - Свитата се насочи надолу - към Черните квартали на Мелиин, към Черния град.

„В цялата столица няма кому да се доверя, без да изпитам опасения и съмнения. Нямам свои хора сред простолюдието, нито сред търговските гилдии, още по-малко пък сред оръжейните задруги, воинското съсловие, жреците, свещениците и монасите. Нямам си никой. Само Сивото братство все още не е притиснато до стената от Дъгата. Сигурно защото Сивите са единствените... А освен тях не съществува друга тайна организашия, ако не броим аристократичните „ордени" и „съюзи", които са изградени повече за забавление и копират Седмоцветието. За тях няма какво толкова да мисля... Стоп! Първият признак за слабостта на владетеля е склонността да се отхвърля нещо заради предварително изградено впечатление. Не, няма да отхвърлям баронските съюзи. Няма да се отричам и от Църквата на Спасителя, макар че тя не би могла да се мери с могъществото на Дъгата.

Ще видим. Навярно това ще е първата задача, която ще възложа на Сивите -да ми намерят такива, които обичат да си играят на заговорници. И нека Дъгата научи за това. Нека маговете решат, че най-силната ми тревога е да не би да се разрази дворцов преврат... О, богове, колко се нуждая от доверени хора!"

Екскортът прекоси Белия град. Порталната стража на вътрешните квартали спази воинския ритуал и приветства повели-теля си с лъснати до блясък оръжия. Крепостните врати се отвориха и групата препусна надолу.

„А сега накъде? Навътре в Черния град, направо към бърлогите на Братството? Или да се отбия до някой от вертепите? В някоя популярна сред войниците кръчма? Да погледам с какво се забавляват онези, които са опора на трона ми, ветераните, гръбнакът на моята армия. Хм.. Ами ако се насоча към слугите на Спасителя? Те умеят красиво да спорят, ала мога ли да загубя толкова време в пустословие?А защо не.. надолу?"

Тази мисъл го накара да потръпне. Господарят на Мелиин знаеше какво е страх. И не се срамуваше да си признае. Страхуваше се от Дъгата. Маговете можеха да направят с него каквото си пожелаят. Той дори не проумяваше как така още не са го сторили, защо го търпят. Мечът е нищо пред заклинанието, а собствената му магия - евтин фокус пред вълшебството на Седмоцветието. Тяхното вълшебство бе опасно, смъртоносно, ужасяващо... Сред кошмарните таланти на ордените некромантия-та, например, минаваше за невинна занимавка. За другите им ритуали Императорът просто не смееше да мисли. От страх. От отвращение и погнуса.

„Какво още им липсва на тези типове, накипрени с едноцветни наметала?"

Той си даде сметка, че този риторичен въпрос крие лукавство. Ясно бе какво не им достига, кое липсва на всичките ордени на Дъгата. Две неща - власт и безсмъртие. Безсмъртие и власт.

ПЕТА ГЛАВА

Гибелният порой настъпваше към многострадалния Хвалин. Още малко и животът в града щеше да замре. Хората привършваха последните си необходими покупки и бързаха да се изпокрият в убежищата си. Вълшебниците от седемте ордена пък напротив, щяха да излязат от омагьосаните си кули, за да опитат, доколкото им позволяваха силите, да отблъснат напиращата от изток беда. Нямаше да се справят докрай, разбира се, но кой знае? Простосмъртните люде обаче предпочитаха да срещнат Пороя в града, с каменен покрив над главата, отколкото насред голото поле с едната вяра в маговете. Ето защо наесен в градовете, разположени в Поройната ивица, прииждаха толкова много хора.

Онези, които желаеха по-спокоен живот, отдавна бяха напуснали северните провинции. Бягаха предимно потомствените аристократи. Повечето хора обаче оставаха и изчакваха бедствието да премине. Подир Гибелния порой нивите даваха удивително богати реколти и малцина земеделци се решаваха да зарежат доходоносните си поля. Затова въпреки есенната стихия, обилно жънеща човешки и нечовешки животи, Северът не опустя. Хората свикнаха. Приспособиха се.

„Лееща се от небесата Смърт?! Чудо голямо! Ще потърпим малко и толкоз. И по-лоши неща сме виждали..."

- Трябва да бързаме - сподавено хриптеше Сидри, който още не можеше да се съвземе от уплахата. - Пороят ще довтаса след броени дни, тъкмо колкото имаме, за да се промъкнем през мочурищата, ако не се влачим. Нататък, виж, ще е по-лекичко, под каменен покрив. Ама мочурищата...

- Стига си пелтечил „мочурищата", та „мочурищата"! - с великолепно подчертано презрение го прекъсна Кан-Торог. - Боиш се от блатните твари ли? От бабините деветини! Нямай грижа, ние ще ги оправим. Нали заради това ни нае?

Сидри изведнъж целият се сви като изсушена гъба и припряно закима в съгласие.

- Щом е така, не се тревожи. Ще пристигнем, където трябва като по имперски друм. По-добре сподели как ще е след мочурищата - под планината?

- Очаква ни... пещера - прошушна джуджето. - Пещера, от която вони на Каменна чума...

- Каменна чума ли? - прихна Тави. - Ако е истина всичко онова, което съм чувала, просто ще сипем вътре повечко джу-джемор и ще изчакаме мерзостите да изпогинат.

Лицето на Сидри се изкриви в страдалческа гримаса.

- He... Soto...

- Говори на общоимперски, глупако! - яростно изсъска Тави. - За Ондуласт ли ти е домиляло, май отдавна не си го виждал?!

Джуджето мъчително преглътна, но гърлото му остана сухо.

- Няма да стане с джуджемор. Каменната чума не е това, което разправят по тържища и ханове... където и да си го чула. Тя... се появява там, където е била надвита или низвергната Силата на джуджетата,

- Suuraz Ypui... Колкото по-велико и богато се е проявявала някога Силата тук или там, толкова по-страшно е по тези места после... Сякаш природата й е обърната с хастара навън, с опакото! Това пак е същата Сила, ала лишена от величие, превърнала се е в своя уродлива сянка. Прекосяването на мочурищата няма да е тежко. Блатните ужасии ще са само загрявка, уважаеми Волни... Трудното ще почне отвъд прага на Aеkzur Podrang. Главата си залагам.

- Aеkzur Podrang... - замислено отрони Тави. - Хранилището на бляскавото богатство...

- Централната съкровищница на Aabisigaa Oorunn, Подземното племе -сухо уточни джуджето. - Някога пещерните зали са били отворени за всички. Всеки е бил добре дошъл, дори онези отрепки - ппиогшес! - орките! Но даже те не са дръзвали да оскверняват святото място, красотата е впечатлявала дори и тях... - Сидри се оклюма. - Уви, тези времена останаха в миналото. Каменният престол бил остърган, а скъпоценната му украса и царските пояси попаднали в императорската хазна... Затова и джуджетата напуснали залите на Aеkzur Podrang - не можели да понасят гледката. Основали нови царства, изсекли в костите на планините нови тунели... а старите столици се превърнали в свърталища на Мерзост, по-отвратителна и страшна от всички орки, гоблини, таласъми и коболди взети накуп...

- Твърдиш, че въпросната безименна Мерзост ни причаква под планината ли? - спокойно запита Кан-Торог.

- Точно това твърдя. Но за вас тези твари няма да останат безименни. Доста доблестни воини от джуджешкото племе платиха с живота си, за да мога сега да ви разказвам тези неща. Мерзостните създания, поне повечето, притежават вълшебна дарба, способни са да преминават през стените, да летят, да изтриват следите си...

- Друго? - присви устни Тави. - Какво друго има зад прага на твоя скъпоценен...

- Тихо! - в един глас й се сопнаха Сидри и Кан.

- Не, нека си каже! - сърдито тропна с крак девойката. Джуджето отбягваше очите им и мънкаше, сякаш го притискаха с воденичен камък:

- Там може да се случат какви ли не други изненади... като почнеш от дивите устрели-хледи, та свършиш с всичките изроди, които се укриват от Гибелния порой...

- По-добре да са те - пренебрегна опасенията му Волният, -отколкото маговете.

Сидри чак забрави уплахата си от учудване:

- Те пък откъде-накъде ще се набутват там?

- Из околностите на Каменния скелет върлуват иманярски банди -предупреди Тави. - А сред тях се срещат и доста силни вещери. Освен това, Небесната дъга не е изоставила плановете си да организира издирване на скъпоценни минерали. Иманярите навярно лагеруват някъде край централния вход в пещерите.

- Ама ние не сме тръгнали към главната порта! - плесна с ръце джуджето, възмутено от излишните приказки.

- Така е, ала отдавна ме сърбят ръцете да посетя този лагер! - кръвожадно заяви Тави.

Кан присмехулно изви вежди.

- За подобни развлечения ти трябва войска или поне отряд от мои конници, защото чародейството ти там ще е безполезно.

- Питай Ондуласт, за него бе достатъчно! - не му остана длъжна девойката.

- Тамошните вълшебници не са като тези тук. Тия са зачислени към простата градска стража - намръщи се Волният.

- Щом е тъй, защо Дъгата не изтреби иманярите? Откога е почнала да понася конкуренти! - инатеше се Тави.

- Че защо им е да го правят? Иманярите са нещо като плашило. Всички знаят, че се навъртат край Каменния скелет -така никой не смее да приближи древния дворец на джуджетата. А дори и да намират нещо ценно, после нали го продават на Седмоцветието? Пък и не вярвам да изровят нещо кой знае какво - никой иманяр не се завира надълбоко, въртят се само по горните гротове.

- Ами ние?

- Ние ще стигнем зад предела на пределите, в дълбината на дълбините! - тържествено й отвърна Сидри. - Услугите на вашите мечове, уважаеми Волни, струват скъпо, но Скалният престол вярва в успеха ни.

- Вместо голата вяра бих предпочел още десетина души от моите хора - вметна Кан. - Ала почитаемите джуджета са скъперници, досвидя им се златото ли, нямат достатъчно ли...

- Имаме злато да купим Кръга на капитаните - моментално се наежи джуджето. - Само че за какво ни е цяла армия!

- Тави и аз можем да надвием петдесетина огрета, пет-шестстотин гоблини, а вислюгите и вампирите изобщо не ги броя. Ала съществуват твари, против които „Воинският завет" повелява да се бият не по-малко от шестима - без капка смущение отвърна младият Волен. - Не съм аз онзи, който ще оспори мъдростта на предците, изложена в тази книга. Щом са казали шестима, значи толкова трябва да бъдат. То е ясно, че когато няма друга възможност, действаш сам-самичък и против върховен маг, но защо, обясни ми, трябва да се набутвам в шамарите нарочно? Племето на Волните не е загубило нито една война, спазвайки повелите...

- Освен междуособните - изръмжа джуджето, но достатъчно тихо, за да даде възможност на юношата да се престори, че нищо не е чул.

- Ние не сме загубили нито една война - продължи той невъзмутимо, -макар че сме се сблъсквали в различни времена с всички раси по света, защото твърдо знаем къде свършва юначеството и започва глупостта. Каменният престол постъпи неразумно, когато реши да наеме само нас двамата. Не упреквам лично теб, Сидри, разбирам, че само изпълняваш волята на управниците си... и все пак...

- Тъкмо понеже, както забеляза, съм само изпълнител - язвително парира джуджето, - не мога да ти отговоря никак! И така, почитаеми, има ли още нещо важно за казване? Ако няма, предлагам да идем да си починем. Утре призори тръгваме на път. Припасите са готови. - Сидри яростно почеса брадата си и додаде: - Как ме уплаши проклетият Ондуласт! Странно, преди този хан минаваше за безопасен...

- Всички неща се менят - мъдро заключи Кан-Торог. - Да вървим да починем.

Вълшебникът на Орден Арк спеше като невинен младенец. Бе повече от глупаво да се завижда на такива като този некадърник, ала способността да се спи по този начин предизвика у Фесис въздишка.

„Как смее да хърка така безгрижно? Същински праведник! Все едно не е клал преди това нещастниците в черно и сребърно, не е принасял в жертва на своя Вечен пламък специално купените от селата деца..."

Фесис често се стряскаше нощем - в кошмарите му нахлуваха всички убити от него хора. С плашещо постоянство тези призраци се явяваха в сънищата му и го проклинаха със задгробни гласове: „Защо ни лиши от живот, злосторнико, та ние само изпълнявахме своите задължения, най-добросъвестно ги изпълнявахме!"

Призраците имаха право. И той го знаеше. Знаеше също, че работата в Сивото братство не гарантира чиста съвест. Бъди готов да премахнеш всеки, който пречи на изпълнението на заповедта! - повтаряха и потретваха основното си правило ветераните от Сивото братство на всеки новак, сякаш искаха да го набият в главата му с бойни чукове.

Бъди готов на всичко!

Фесис дълго се бе надявал, че ще има късмета да не стигне чак до „всичко".

Ама стигна. При последната задача.

Поръчали му бяха да се промъкне в един замък и да открадне от там една вещ. С каква цел? Не му се полагаше да го знае. Младежът дълго изкачва отвесната стена, а щом най-сетне достигна терасата, безшумно прескочи парапета... и налетя право на две девойчета от прислугата. Бяха на не повече от шестнайсет. Защо се бяха появили тъкмо там, кой от Подземните богове ги бе довял насам - той не знаеше. По старателно сресаните коси и твърде чистите им, оскъдни рокли, предположи, че са се гласели за любовна среща.

И тогава Фесис, който се славеше като специалист по безкръвни операции, опита да избегне най-лошото. Имаше избор. Трябваше или да зашемети слугинчетата, или да им подшушне - „Спокойно, сладурани, дошъл съм да тараша господарите ви, големи изедници са, нали? Трайте сега, а за довиждане ще ви подхвърля нещо...". Би могъл и да ги омагьоса, разполагаше с всичко необходимо за целта. Ала момичетата се оказаха прекалено предани слугини и не му оставиха избор.

Нещата тръгнаха на зле - Фесис успя да зашемети едната, но другата се оказа твърде ловка и това я погуби. Тя се отскубна от него и понечи да хукне към арката в дъното на коридора, откъдето се лееше светлина и се чуваше весела глъчка.

Фесис можеше да я пощади. После с лекота би се изплъзнал от преследвачите. Ала задачата щеше да остане неизпълнена. Сивото братство не обичаше провалилите се.

И ръката на младежа реагира сякаш сама. Изпреварвайки разсъдъка...

Тялото й се сгърчи в ужасна агония, сразено от тайния удар на Сивите братя, който парализираше жертвата я обричаше на невъобразимо мъчителна смърт. Фесис прекрачи момичето и като смок се шмугна в широката паст на близкия отдушник...

В края на краищата изпълни поставената задача. Получи поредната похвала от Братството и се сдоби с нощни кошмари. За нещастие запомни добре лицето на клетото девойче, дори дребната бенчица на лявата й скула. И тази бенка го измъчваше насън всяка нощ, щом склопеше очи.

Може би затова Фесис мразеше нощта и предпочиташе да не спи тогава.

За да си почине и да възстанови силите си подремваше през деня - изглежда сенките на мъртвите не съумяваха да преодолеят бариерата на слънчевата светлина и да се вмъкнат в съня му. Ето защо, изпълнявайки заръката да следи какво крои Орден Арк, Фесис бе принуден да се нагажда към техните навици. Служителите на Вечния пламък очевидно смятаха, че сливането с Абсолюта изисква обилно и сладко спане. И, съответно, не си отказваха -освен ако нямаха особени задължения.

Някъде след полунощ младежът от Сивото братство се отърси напълно от нервния сън, който го бе надвил, и погледна надолу. Там тихичко посвирваше с нос вълшебникът, когото в ордена наричаха Илмет. Беше от младите и способни честолюбци - лично избран от командора, негов клиент и любимец, негово творение. Такива като него не бяха момчета за всичко. Нямаше логика да разкарват точно Илмет на бегом до Хвалин, уж за да засвидетелстват уважение към девиците от Орден Солей.

„Нещо далеч по-важно те е довяло в града, драги ми Илмет, много по-важно. Толкова поверително, че господарите ти от Орден Арк не са поели риска да наемат, както обикновено, куриер от нас. Макар че... кой ги знае Бащите на Братството? Може пък да са получили такава поръчка. Нищо чудно аз да съм подсигуряващият, или... Не, по-добре да не мисля нататък. Формално заповедта ми е ясна и простичка: Докладвай на Братството всяка стъпка, мигване на окото или ходене до нужника на уважаемия Илмет!"

Фесис се нацупи и мислите му поеха в друга посока. „Да докладвам! -рече си ядно. - Водачите на Братството се имат за прекалено голяма работа! Вярно, нямат равни на себе си по отношение на задкулисни маневри, интриги, нагаждане... И с това искат да убедят всеки под слънцето, че Небесната дъга не е изяла Братството само благодарение на старанията и умелите ходове на Бащите! Дрън-дрън ярина! Дъгата остави Сивото братство на мира само за да го употреби вместо маша. Най-удобната маша за бъркане в тихата жарава на свирепото подмолно съперничество между отделните ордени, съперничество, което остава скрито за очите на деветдесет и осем души от всяка стотина жители на Империята... Ако не и Деветстотин деветдесет и осем от хиляда! А то не е толкова трудно да бъде забелязано, достатъчно е само да ги погледаш на съвместните им срещи - сътрапезниците се ритат под масата, докато прелюбезно си се усмихват един на друг... И с помощта на Братството си правят гадости. Бащите знаят всички кирливи ризи на Дъгата, ала ако тръгнат да я изнудват, тя ще размаже Братството като комар, без даже да замахва с пълна сила - ей-така, пътьом. И нашите умни татковци го знаят, колкото и да се надуват пред глупавите народни и аристократични маси... Жалко. Но ако Братството пожелае, би имало съвсем реални шансове да..."

Слабо шумолене, което приличаше на ровене на мишка, прекъсна размишленията на младия наемник.

Фесис не помръдна, нито един мускул не трепна по тялото му. Той винаги заспиваше в поза, която позволява максимална отмора, но без да му пречи да реагира мигновено. Пръстите си лежаха върху скритите оръжия, тайните пружини бяха готови да изстрелят...

В ъгъла нещо отново зашумоли. А след това под гребенът на покрива, над тавана светнаха две въгленчета, които се разгоряха като мокри фитили на лампа. Очи.

Фесис дишаше дълбоко и равно. Може би съществото умееше да чете по човешката аура и различаваше дали човек будува или се преструва на заспал. Сивият наемник обаче не се безпокоеше, защото за разлика от колегите си в Братството, той имаше дарбата да имитира душевната сянка на спящ човек.

Съществото в ъгъла задраска с нокти по дъските, ала без да предприема нещо.

„Странно. Защо вдига шум, вместо да напада, стремително като усойница!? Какво чака, демони да го..."

- Чакам да престанеш с циркаджийските си номерца - недоволно промърмори онова в ъгъла.

- Ама ти ли си, бе! - ококори се Фесис.

- С друг ли имаш среща? - жлъчно запита съществото. - С някой Dargafi ио^одд, може би?

Фесис гнусливо сбърчи нос. Дхеаргаан Уотхойог, както приблизително би могло да се произнесе на човешки език, бе един от Шесторката световни Демони. Според джуджетата, този урод владееше всички земни Сили. Едното от задълженията му беше да се грижи за разложението на непогребаните трупове.

- Отдавна не бяхме се виждали - каза фесис, като прогони от мислите си гадния образ на Dargan ио^одд.

- Нося ти писмо.

- От леля Аглая?

- Точно така. - В ъгъла нещо тежко изтропа и съществото изскочи от мрака, Фесис не се почуди как е влязло, въпреки че лично бе затворил люка за надолу, а малките прозорчета на тавана имаха яки решетки - подобни твари си имаха свои начини.

Гърбавото космато създание с четири мощни лапи и зъбата муцуна, което донякъде приличаше на много едър вълк, застана пред сивия наемник.

- Не можа ли да намериш по-подходящ момент да ми носиш писма? Изпълнявам задача. - измърмори Фесис недоволно.

- Как пък не. Все теб да гоня - грубо отвърна съществото. - Разглезил си се, ама леля ти ще те оправи...

- Откъде-накъде всеки се чувства задължен да ме „оправя"? - изненада се Фесис. - Хайде, давай писмото, стига си ме зяпал...

Сгънатият в плътен квадрат пергамент изникна от въздуха право върху протегнатата му длан.

- Леля не може ли да пише на хартия? Защо непременно трябва да се фука с пергамент от обезлюспена драконова кожа? - иронично подхвърли младежът. - Моля те като приятел, кажи й да престане да пръска пари за дреболии!

- Щом държиш, непременно ще й предам - обеща съществото. - Но защо? Така или иначе трябва да напишеш отговор веднага, леля ти много настояваше. Скарай й се сам.

- Веднага ли?! Защо точно когато паса не кой да е, а магьосник от Арк, леля изведнъж настоява да седна да й пиша, и то веднага?

- Какво толкова! Твоето магаре кърти долу като набозало се сукалче.

Не се превземай!

- Уф, потрай, ако обичаш...

Фесис счупи восъчния печат - впоеното във восъка заклинание го разпозна и слабо проблесна.

Леля Аглая имаше основания да пише върху драконов пергамент. Ако печатът се счупеше от друг - не от онзи, за когото бе предназначено писмото - кожата му щеше да се покрие с пламъци, които само специална магия можеше да угаси. Това предварително вкисна младежа. Очевидно вестите щяха да са сериозни.

„Все едно си нямам други грижи!"

Само по себе си писмото бе знак, че е станало или става нещо. Леля Аглая пишеше рядко.

Започваше с Мили нехранимайко. Следваха обичайните упреци, задето още не се е оженил, нито е продължил фамилния занаят. Поне до вкъщи да се отбивал, колкото съседите да не му забравели очите. А и къщата била старичка, трябвало да се ремонтира, наоколо всичко било спретнато, а неговата била направо срам за гледане! Ето, Клара Хюмел довела онзи ден порасналата дъщеря на поредната си (трета) братовчедка, която (естествено) била забележителна, чудесна, нежна девойка. Все се опитвала да развърти метлата из стаите, да сготви нещо в кухнята, а и много се интересувала що за непрокопсаник е господарят на тази съборетина... Та кога най-сетне - питаше писмото патетично - непрокопсалият племенник, господин Фесис, ще си домъкне дирника у дома? И кога ще иде в църквата, където е редно да се помоли и изповяда, да получи причастие от ръката на Негово преосвещенство епископа, да влезе в правия път и да му се опростят греховете?

Фесис присви око към това изречение. Леля Аглая не принадлежеше към паството на Древните богове. Какво намекваше? Писмото бе защитено тройно - печат, драконов пергамент и магическите руни, които вече избледняваха. „Необходимо ли е на всичкото отгоре съдържанието да е замаскирано като бабешко бръщолевене."

Младежът зачете последните редове. Очевидно бяха най-важните. Достопочтеният архимаг Игнациус Копер, скъпи племеннико, най-учтиво и смирено желае да узнае кога ти, дете непослушно, отрочена неговите стари приятели, ще седнеш да помислиш за завръщането си към семейните задължения поне под някаква форма. Крайно време е да започнеш изучаването на подобаващите за целта и способностите ти науки, вместо да мизерстваш като ратайче в онова плебейско Сивото братство - средище на неудачници и разбойници?

Пергаментът бавно се самоизтриваше, а Фесис продължаваше да се взира в думата „завръщане", която изчезна последна, сякаш заклинателят е бил небрежен или лишен от усет за магическа естетика.

- Перо, мастилница... - нареждаше съществото, което изглежда имаше представа кога ще се изпарят руните. - Нали не си забравил да пишеш?

- Отговор няма да има - рязко отвърна Фесис.

- Ъ? - сащиса се чудовищният пощальон. - Искам да кажа, как така „няма да има"? Няма да пишеш или какво?

- Виж... - поомекна младежът. - Няма да пиша, нито ще постъпя според желанията на уважаемата леля Аглая. Няма да се върна. Поне не веднага.

- Ама поне да й бе драснал някой ред! - възкликна съществото. -Прояви любезност, зарадвай я! Изисканото възпитание пада от теб като стара мазилка! Стегни се!

- Тя си знае, че я обичам и без празни приказки... Добре де, добре!

Не понасям да ме гледаш така престорено жално!

- Не е престорено.

- А защо през цялото време ми се зъбиш? Дай перото и мастилницата.

- За теб всяко зъбене ли означава, че се хиля? Заповядай.

- Ммм... Я кажи, защо се домъкна тук? Никой не те е видял, нали? Излишно е да питам, ама...

- Наистина е излишно. Пред посланика на архимага нищожните адепти от второ ниво са гола вода! - наду се съществото.

- Не думай - отрони разсеяно Фесис и мислено си отбеляза, че вероятно е надценявал магическите способности на Орден Арк... И съответно -подценявал тези на архимага.

Топна перото в мастилницата и заскърца с него по пергамента:

Той се замисли и добави под името си своята личната парола от Сивото братство - Аесеапп. На езика на народа Дану това означаваше „Слухтя нощем".

- Ето, готово - младежът протегна сгънатия пергамент на съществото. - И й кажи, че съм го писал, докато съм дебнал в засада!

- Но ти не си постоянно на работа - укори го пощальонът. - Би могъл да пишеш от време на време. Ако не друго, поне ще утешаваш леля си. Тя много страда, че си последният от своя род, а нямаш никакви деца, даже незаконни...

- Какъв ви е проблемът тогава? - сприхаво рече фесис.

- Бихме предпочели нормални и здрави деца, родени от законен брак, вместо копелета - високомерно заяви пратеникът. - Копелетата са наистина за краен случай. Смятаме, че най-подходящи наследници би могла да ти даде...

- Не съм ви биче за разплод - спокойно отвърна Фесис, разглеждайки ноктите си. Всеки негов колега от Сивото братство в подобен момент би предпочел да се отдръпне от младия наемник и да отиде на другия край на града. Всеизвестно бе, че щом Фесис присвива очи към върховете на пръстите си, значи нещата тръгват на зле. Жестът беше банален, но вършеше работа. Никой не умееше да си разглежда ноктите така красноречиво преди сблъсък както него. В истинския бой бе прието да нанесеш смъртоносния удар насред разговора - изненадващо и светкавично, преди противникът да се усети.

- Разбрах, разбрах - припряно се съгласи съществото. - Ще го занеса и ще предам каквото заръча... ама без последните думи. Става ли?

- Чудесно - хладно отвърна Фесис и загърби пратеника, които постоя намясто, сякаш искаше още нещо да каже, ала после изведнъж изчезна като пламък на духната свещ.

В късната нощна доба Черният град изглеждаше още по-черен, сякаш изгревът никога нямаше да настъпи. Уморените от продължителното препускане коне стояха с клюмнали глави. Стражата от Волни воини, които за разлика от животните сякаш не знаеха що е умора, бе замръзнала на седлата с каменни лица, по-непроницаеми от зидовете наоколо. Императорът разреши на арбалетчиците да слязат от конете си, за да се поразтъпчат - човеците бяха доста по-слаби от Волните, нямаше смисъл да ги изтощава.

Ала повелителя дори не помисли за отдих.

Бяха посетили катакомбите. Зад гърба им, в миналото бе останало отвратителното приключение: зловонното съскащо дихание в мрака, щракането на арбалетите, които с пукот пробиваха дебелата зеленикава кожа, мълчаливите яростни Волни, ожесточено кълцащи с мечовете си тромавото туловище на чудовището... Мечът на Императора бе пронизал мозъка на гадината, ръката бе усетила през дръжката как стоманата пробива люспестата броня и костите на черепа.

„Това бе... сладко. Бе славно! Ала струва ли си да се приема на сериозно, след като тази гореща и потна схватка в миризливата подземна галерия не бе нищо повече от вид самозабрава? Начин да избягам от себе си... Не, истинските владетели не правят така. Ако са си поставили за цел да отърват своите поданици от пълзящите из градските подземия чудовища, те постъпват по-умно, по-радикално. Просто не бива да слушат идиотски съвети, а да напишат указ за незабавно изпълнение - точка първа: да се зазидат всички дупки, водещи в катакомбите; точка втора: да се пусне през последната летлива отрова. Изпаренията й ще накарат тварите да си прегризат взаимно гърлата, а победителите ще се издушат - само трябва да се изчака. Така постъпва един читав владетел. Не хуква да се прави на легендарен юнак с гол в ръката меч!

Да... Владетелите са длъжни да постъпват разумно... И все пак -откъде се пръкна онзи гигантски червей?"

Императорът не помнеше да е чел за него във фундаменталния труд на маговете-граматици - „Класификация на дракони и други мерзки твари". А там бяха описани всякакви гнусни нечовешки, че и неживи твари.

„Дали е редно да предупредя ръководителите на Небесната дъга? Ако не друго, поне ще си размърдат мозъците и ще покихат в прашните книгохранилища. Да, струва си. Нощният лов на Императора няма да остане тайна за тях, нека го научат лично от владетеля, вместо от докладите на своите съгледвачи."

Императорът плъзна взор по мръсната улица, стисна устни и си отбеляза да накара кмета на този квартал да съжалява. Очите му се спряха върху полюшван от вятъра фенер. Трескаво мигащите отблясъци играеха по табелата на някакъв хан -едно от безбройните подобни заведения в Черния град, където местното население се отпускаше и гуляеше, за да забрави поне за малко мизерното си съществувание. Напоследък по такива дупки се навърташе и знатната имперска младеж - на лов за нещо по-екзотично...

„Дали пък да не хвърля едно око? С какво ли се развличат?"

Императорът още се двоумеше, когато тежката висока врата на хана изскърца и се отвори. Появи се прегърбена клатушкаща се фигура, която непохватно се омотаваше в дрипаво тъмно наметало. Залитайки, непознатият закрета по улицата - право срещу императорската свита.

Владетелят още по-плътно стисна устни. Не понасяше пияници. Не изпитваше нужда да се „натаралянква" или „отцепва", затова гледаше на любителите на алкохола - от слуга до магьосник - с неприкрито презрение.

Внезапната поява на човека от кръчмата накара Волните моментално да сгъстят редици. Посъвзелите се арбалетчици рязко вдигнаха оръжие.

Войниците в личната стража на Императора бяха задължени да виждат във всеки приближаващ се минувач наемен убиец, буйстващ луд или друга потенциална заплаха.

Кер-Тинор, капитанът на екскорта, смушка коня си и пресрещна нощния гуляйджия. Сабята на Волния вече бе готова за бой.

- Кой си ти? - надменно изрече воинът към олюляващия се силует.

От спокойния студен глас на капитана обикновено и най-храбрите наглеци пребледняваха и пълнеха гащите си. Морско-сините очи на Волния ветеран бяха като празните очни орбити на самата смърт. От десетилетия в цялата Империя никой не умееше да върти меч толкова ловко. Нито алебарда, копие или друго оръжие.

Ала пияницата изобщо не се стресна. Дрезгаво се изхили, подхвана цинична кръчмарска песничка и продължи да се влачи право към мълчаливия строй.

Императорът предпазливо се взря във фигурата, конят пристъпи крачка напред. Нещо не беше наред... Усещаше се, че залитащият човек таи някаква незнайна сила...

Сабята на капитана докосна с върха гърлото на пияния.

- Стой на място! - смразяващо викна Кер-Тинор. Всички познаваха капитана на императорските телохранители. Не бе възможно някой да не е чувал за него. Целият Мелиин - славната имперска столица - приказваше за Кер-Тинор по кръчми и бордеи, по дюкяни и сергии, по тържища и храмове. Мнозина бяха виждали лицето на този възрастен, но страшен воин. Даже тези, които не бяха го виждали, знаеха как изглежда.

И на всички бе известно, че Волният не разбира от шеги.

Пияният изглежда смътно осъзна, че е на път да загази. Спря, вдигна мътни очи нагоре към конника и сякаш едва сега забеляза голата стомана пред гръкляна си. Примлясна и изграчи нещо... от което не само стражниците премигаха тъпо, но дори Волните леко вдигнаха вежди:

- Бъ-бъ-бързаш да пукнеш ли?

Стражниците не вярваха, че ушите им чуват подобно нещо. И докато траеше мигът на стъписване, пияният скочи напред. Ала не се хвърли върху Кер-Тинор - скокът бе насочен към телохранителите, срещу плътната им редица, срещу голите саби и арбалетни болтове...

Превръщането започна още във въздуха. Наметалото се преобрази в гъста дълга козина, качулката се сля с черепа, по който блеснаха змийски люспи, устата стана паст, в която се разгънаха дълги отровни зъби, стрелна се раздвоен език...

Стрелците реагираха точно и навреме. Конните Волни - също. И само капитанът не направи нищо, освен бавно да се свлече от седлото...

Късите дебели болтове се забиха в плоската муцуна на двуличника. Сабите светнаха на оскъдната светлина на фенерите, започнаха да секат отвратителната глава и да се впиват в покритите с козина ребра. Обучените коне не трепнаха...

И все пак изродът-двуличник с лекота разкъса с кривите си нокти гърлото на единия жребец, повали ездача от втория и продължи в нечовешки, мощен устрем атаката си. Проправи си път в строя и се хвърли към Императора.

Всичко това се случи за по-малко от една кратка въздишка време.

Императорът също реагира. Знаеше, че изчадието не може да бъде спряно с обикновена стомана. Затова рязко протегна ръка и насочи пръстена напред. Черният камък засия с мека, лишена от войнственост перлена светлина.

Над замръзналата улица проехтя страшен рев. Напълно нечовешки, хриптящ вой.

Вълна от невидим перлен пламък посрещна двуличника. Бронираната кожа по муцуната, издържала няколкото саблени удара, избухна. Очите се спукаха, кръвта му зацвърча и потече на съсиреци. Месата горяха със съскане, а костите се овъгляваха и трошаха.

Ала двуличникът не умря веднага, а продължи да се гърчи на калдъръма.

Императорът спокойно накара коня да отстъпи назад и с погнуса се втренчи в агонията на чудовището. Нареди през зъби:

- Поставете пазачи. Повикайте всички консули на Дъгата, нека се порадват... - Императорът заповяда да се обкръжи и кръчмата, след което си позволи да се сети за ранените и убитите: - Покажете ми Кер-Тинор!

Сега можеше да се приближи до капитана, да слезе от коня и да се склони над верния си страж. Каква чест за воина...

Двамина Волни коленичиха край капитана, погледнаха го внимателно и тутакси се изправиха.

- Необходим е магьосник-лечител, повелителю. Инак няма да дочака изгрева...

Двойноизплетената ризница на корема на Волния бе разсечена като с вълшебен меч. Плътно стиснатите клепачи на Кер-Тинор трепнаха, когато той усети нечии пръсти на рамото си.

Бе бронираната ръкавица на Императора. Воините наоколо бързо се спогледаха - като че ли с одобрение. Умиращият капитан изхъхри:

- Невредим... ли е... моят... господар?

- Аз съм, Кер. Цял и невредим. Не се тревожи.

- Да... добре тогава... спокоен... съм...

- Мълчи, пести сили - сурово отвърна Императорът. При цялото си желание не бе в състояние да направи нещо повече за верния си страж, освен да му вдъхне кураж под формата на строга заповед - няма да умреш, войнико, щом говоря така с теб, без вайкане и излишна мекушавост, сигурен съм, че ще се пребориш, и не допускам мисълта, че ще се предадеш!

Двама конници безпощадно пришпориха животните и препуснаха да викат лечител.

Да, владетелят не можеше да помогне сам. Черният камък на пръстена -символът на династията - му бе покорен, разбира се, но не вършеше нищо за някой друг, освен за господаря си. И сам избираше с каква сила да нанесе удар. В момента Императорът се чувстваше замаян като след обилното кръвопускане, каквото знахарите все още практикуваха наред с магическото изцеряване. При всяко използване камъкът пиеше истинската кръв на собственика си. Духовният разход за препращане на пергамент със секретна заповед от двореца директно в ръцете на някой началник от отдалечен гарнизон бе почти незначителен. Но за изпепеляване на враг...

Никога досега камъкът не бе употребявал толкова енергия.

Вероятно магическият отзвук бе ударил по нервите на всички вещери, магове или просто чувствителни към използването на силите граждани. Сега насам би трябвало да хукнат всички служители на седемте ордена.

Овъглената мърша на двуличника за всеки случай бе притисната към калдъръма с изтръгнати от близката ограда колове - дървото се оказа много подходящо, беше трепетлика.

Императорът задържа още миг-два ръката си върху рамото на капитана.

Знаеше, че не бива да го докосва. Знаеше че в никакъв случай не бива да постъпва така.

„Владетелите не постъпват така. Те не се излагат на излишен риск, нито обикалят нощем да си търсят белята. Какво значи за един владетел уважението на шепа войници? Те са обвързани с жестока клетва да не споделят навън нищо - нито добро, нито лошо. Жестовете трябва да се показват публично, иначе от тях няма смисъл. Един разумен владетел мисли за държавата като цяло, не за отделните хора. Другото е суета и слабост. Недопустима слабост."

Императорът знаеше всичко това. И наум бе съгласен с неприятния извод, че е неуверен владетел. Тогава реши, че щом и без това е такъв...

Той се съсредоточи и отправи мислен зов към Гахлан. Старият магьосник бе превъзходен лечител... ала Императорът не можеше да му прости, нито да забрави за онова нещастно кутре. Не искаше да прощава.

Гахлан откликна на мига, сякаш беше свикнал да го търсят по никое време.

- Гахлан, имам нужда от помощта ти. Кер-Тинор е ранен. Идвай бързо, не е време за въпроси!

- Разбрах, повелителю - В беззвучния глас на вълшебника нямаше и капка почуда. - Усетих, че е станало нещо... Пресметнах мястото...

Веднага тръгвам, само да си взема торбата...

Бръмчене. Сух трясък, от земята бликна фонтан сини искри. Старият маг, облечен в семпъл оранжев плащ, пристъпи вън от облака синкав пламък. От рязкото му движение наметалото се развя.

Императорът забеляза отдолу скъпа пижама с влажни петна около слабините - от дъртака вонеше на млада, разгонена жена. На врата на магьосника издрънча сребърна верига, люшна се гербът на ордена му - чук и наковалня, пронизани (и така обединени в неделимо цяло) от прав меч.

Гахлан небрежно оправи наметалото. Позволи си само един кос и бърз поглед към останките на чудовището, след което се насочи към ранения с думите:

- Такааа... Непознат вид двуличник? Туй е работа за Сежес. Нашата хубавица всеки миг ще довтаса... Е, да видим сега тоз юнак какви ги е надробил...

Колкото и силна да бе омразата на Императора към маговете, тя не можеше да попречи на неволното му възхищение пред тяхното изкуство.

Стоеше и наблюдаваше действията на стареца, който коленичи край Волния и с едно решително движение оголи раната. След секунда в жестокия разрез в плътта се изсипа някакъв смрадлив илач от тъмно шишенце, което Гахлан с щракане на пръсти извика от кожената си торба. Кер-Тинор се разтресе и измуча през скованите от конвулсията челюсти.

- Щом стене, значи ще живее - невъзмутимо подхвърли магът. - Тъй, тъй, момко, червата са ти скъсани, червата. А туй хич не е добре, ама хич даже. Тъй че ще се наложи да те позакърпим, момче, червата...

Мърморейки си по този начин, Гахлан стремително капваше от едно шише, сипваше от друго, смесваше струите, пъдеше изпаренията на лекарствата над раната. Само Императорът от всички присъстващи имаше представа какво се крие зад тази уж старческа суетливост и празно бърборене.

Капка повече или по-малко от вълшебните еликсири означаваше смърт за пациента.

Всяко движение на мага бе тренирано до немислима и непостижима за обикновения смъртен прецизност. Поръсването на всеки илач се съпровождаше с мисловни заклинания, които насочваха лекарството точно там, където бе нужно. Камъкът от пръстена на Императора се затопли, усещаше се как тънко-тънко вибрира от сътворяваната в непосредствена близост магия. При това наистина сериозна магия.

Императорът мрачно следеше изкусните ръце на чародея.

„Защо, защо, защо тези знания трябва да бъдат само за избрани, а не за всеки нуждаещ се?! Как Гахлан може да се забавлява редовно с красивите си ученички от академията, след като в същото време из близките села умират деца? Ден и нощ, от най-проста треска - мрат... И какво като родителите им не се трогват кой знае колко: едно умряло, друго ще си родим... Онези дребосъчета хъркат като старци и се задушават в треската, напразно викат за помощ мама и тате... За тях няма връщане от отвъдното, няма да ги родят отново... На дъртия мръсник обаче не му пука. Като пръч е, използва магията повече за оная си работа, отколкото в името на ордена или Империята... А би могъл толкова лесно да спаси бебетата, които умират от най-прости болести!"

Императорът присви очи и вдиша дълбоко, за да овладее гнева си... ала вместо това с още по-голяма злоба си помисли:

„Ти загуби в крайна сметка, Сежес! Ти искаше да калиш душата ми, да вкоравиш сърцето ми, кучко, да стана безчувствен, ням и глух за чуждото страдание... и донякъде успя, признавам. Ала никога няма да гледам спокойно, когато гинат деца. Защото онези двете дечица Дану са с мен. И момченцето, и по-голямата му сестричка. Така Небесата наказват всеки убиец. Всеки. Страхът и заслепеността не са оправдание. Миналото се връща, Сежес. Връща се, за да ме накаже... и спаси..."

Старият магьосник с тихо пъшкане се изправяше. Страшната рана в плоския мускулест корем на Кер-Тинор забележимо зарастваше.

- Нека полежи така още малко. Щом разрезът се затвори, тогава може да го пренесете... уххх... Я сега да се запознаем с животинката, дето ми отвори толкоз работа...

Магьосникът тъкмо пристъпи към мъртвата твар, когато пристигна Сежес. Вълшебницата не се появи в пръстен от сини искри - долетя върху дребен млад дракон с изрязани огнено-носни жлези.

- Какво е станало?... Какво е това, Гахлан?

- Къде са Реваз и Митара? Мисля, че това-то не е от твоята компетенция - свадливо измърмори старецът, опипвайки овъглената лапа на страшилището.

- Тук не е подходящо място за опознаване и изследване! -рязко каза вълшебницата. - Ще го занесем...

- В нашата кула - прекъсна я Гахлан. - Лабораториите ни са къде-къде по-добри... Не ми пречи сега!

Той надничаше в ужасната паст на двуличника и броеше зъбите.

И внезапно челюстите трепнаха! Още миг - и пръстите, а може би цялата ръка на чародея, щяха до потънат в гърлото. Гахлан дори не мигна.

- Стой мирен! - сопна се той на мъртвата твар, сякаш хокаше кон или магаре.

Челюстите стреснато замръзнаха.

„Нищо не разбирам - леко се намръщи Императорът. - Нима не съм пречукал това изчадие на място?"

- Щом твърдиш, че са по-добри - съгласи се небрежно Сежес, - нека бъде вашата кула. Веднага след като дойдат останалите. Вършете си работата, колега Гахлан. Аз ще се заема с разпит на свидетелите...

Разбира се, с ваше позволение, повелителю.

Императорът кимна. Още едно унижение, на всичко отгоре пред личната стража. Маговете искаха разрешение от Императора само от приличие, и то така, че да погазят същото това приличие...

Вълшебницата се зае първо с Волните. При нападението те стояха най-отпред и видяха дори повече от господаря си. Ала войнишките разкази се оказаха почти еднакво сухи по форма и сържание: Излезе пияница, Кер-Тинор тръгна, онзи скочи, катетът падна. Императорът удари...

Докато траеше разпитът, довтасаха и останалите петима консули-представители на ордените си. Магическият съвет, който Дъгата натрапваше на Императора, бе в пълен състав. В скромната уличка на Черния град се развихри словесна битка, която по ожесточение конкурираше истинската схватка преди малко.

- Сежес! Каква е тази паплач?! Тебе питам!

- Спокойно, Треор, аз самата още нищо не разбирам...

- Бас ловя, че това са фокусите на Кутул! А нали уж имаше указ на Капитулата - експериментите в столицата са забранени!

- Кой бръщолеви клевети!? - обиди се дебелакът Фалдар, магът на споменатия орден. - Откъде-накъде пък Кутул ви е виновен?! На всички е известно, че в последно време с двулични твари се занимава Нилим от Арк! Него дръжте отговорен!

- Нилим ли? - възмути се на свой ред Реваз, представител Червения Арк. - Нилим от два месеца насам е в източните провинции! Тъкмо според решението на Капитулата! Затвори мръсната уста, Фалдар! На твое място бих седял по-нисък трева и по-тих от вода! Орденът ти взе назаем четири стъкленици девствен живак и забрави да ни ги върне! Ще премълча какво сте правили от този живак...

- Живак! - плесна с ръце дебелакът. - Много важно! Чети-стъкленици! Ами вие, бе, от една година ни дължите три дузини превъзходни вампири! Да не би да се заяждам сега за това, а?

Императорът слушаше, зашеметен като от гръмотевица. Свада? Маговете от всемогъщата Небесна дъга се карат като просяци на тържище?

Неволно стрелна с очи стражниците. Воините стояха с каменни лица. Е, да - Волните даже когато умират, се държат сякаш нищо особено не се случва, но пък стрелците с арбалетите нали са хора! Ако ще и подбрани, но поне устните им би трябвало да трепнат присмехулно, да се почешат, за да скрият насмешката си, да се поококорят поне!...

Императорът леко тръсна глава... и внезапно разбра, че всъщност войниците чуват съвсем инакви слова от устата на вълшебниците:

- Драги ми Фалдар, изказахте много проницателно съждение, достойно да бъде записано в тефтерчето ми, което винаги нося в задния джоб... О, простете, скъпа Сежес, не ви разбрах?

- Ще бъде ли любезен почитаемият Реваз да се отмести малко... благодаря ви, колега.

- Няма за какво, уважаема. Всички вършим едно дело - бдим над Империята...

- Ала толкова дръзко покушение следва да има сурови последици за виновните, колеги! Смятам за необходимо срочно да свикаме Капитулата...

- Отново мъдро мнение, почитаеми Фалдар. Вие сте извор на разума...

Императорът отново тръсна глава. От черния камък на пръстена лъхаше топлина. Магическото оръжие реагираше на заклинанията.

Появиха се двама младежи с количка - послушници от Оранжевия орден. Под ръководството на Гахлан те натовариха останките на двуличника.

Другите магове се зъбеха един на друг и продължаваха да се суетят край мястото на покушението. Сътворяваха някакви графични заклинания, от които пламваха в искри начертаните многоъгълници или плъзваше пушек с екзотична, не всякога приятна миризма. Тлъстият Фалдар грижливо чегърташе съсирената кръв на чудовището от калдъръма и я прибираше в кесийка. Реваз пък, кой знае защо, измерваше с крачки разстоянието от блокираната кръчма до мястото на схватката.

Сежес се приближи към Императора.

- Повелителю - вълшебницата спазваше външно етикета, - не се заблуждавайте. Инцидентът не е бил случаен. Става дума за зла умисъл. Покушение. Уважаемите ми колеги ще проучат подробностите, за което ще ви бъде изпратен доклад, естествено, но главното се вижда лесно. Имаме заговор, зад който стои вълшебник.

- Вълшебник? Не грешиш ли, почитаема Сежес? Къде другаде в държавата има вълшебници, които не са контролирани от Небесната дъга?

Намекът не се хареса на магьосницата.

- Чародеите от Дъгата са предани на Империята и Престола, всички до един! - сухо и хладно отсече тя. - Виновникът не е от нас. Имаше пробив в Силата... Някой се е възползвал от изтичането й. Целта му е да създаде смут и хаос в държавата. Затова, повелителю, вие се нуждаете от постоянна защита. Дъгата ще се погрижи за това. От този миг Императорът ще има постоянна свита, денем и нощем. Само магове могат да ви предпазят от непоправимото!

Императорът кимна. Късо и нервно. Нямаше смисъл да спори с кучката от Орден Лив. Прекалено добре и отдавна я познаваше, прекалено силно я мразеше. По-разумно ще е да не се препира. Ще изтърпи край себе си един магьосник, ала почне ли да възразява, тогава току виж...

- Най-малко четирима - студено рече Сежес, сякаш прочете мислите му.

- А сега ми се струва, че Императорът ще послуша съветът ми да се прибере в покоите си. Аз и Реваз ще ви съпровождаме.

Владетелят отново кимна. И дори намери сили да помисли: а, уви, тя има право..." А в следващия момент отново стегна волята си и съумя да потисне тиковете по лицето си, защото видя насреща една откровено самодоволна усмивка. Нямаше никакви съмнения - Сежес четеше мислите му. Четеше ги!

„Та нали е вълшебница... и моя наставница... тя знае кое е по-добро за мен... колкото и да не ми харесва все да ме съветват... съветите са мъдри... дано се науча сам да си давам такива... а дотогава е по-добре да слушам ордените... защото не ми мислят зло... нито лошо за Империята..."

- А смея ли да запитам, какво е търсел моят повелител в катакомбите? Що за детински риск? И още един въпрос бих искала да задам най-смирено на своя господар - откъде му е известен онзи вход към подземията? - очите на Сежес се втренчиха в неговите съвсем от близко, усещаше дишането й по устните си...

„Мръсница извратена..."

- Дръзки ли са въпросите на вярната ви слугиня, повелителю? -приближи се още два пръста магьосницата.

- За разтуха! - безгрижно отвърна той. - Благодарение на старанията на ордените, само в катакомбите може да се срещне достоен противник...

Пък и онзи червей... между другото, пратихте ли някой да огледа трупа му? Никога не съм виждал, нито съм чувал за подобен урод. Та онзи червей навярно е излапал незнайна бройка от поданиците на Империята, моите поданици, честни граждани и стриктни данъкоплатци. Редно ли е да...

- Редно ли е повелителят - присви злобно очи Сежес - да хукне подир врага, без да предупреди нас, маговете? Редно ли е моят господар да не помисли колко честни граждани, негови поданици и стриктни данъкоплатци ще загинат подир смъртта му? Смъртта, която ще настъпи вследствие подценяване на опасността! Гибелта, която ще настъпи вследствие на смутове и междуособици! Помни ли Императорът колцина от графовете и херцозите носят в жилите си кръвта на династията? Помни ли повелителят колко полкове и легиони могат да поведат споменатите благородници на път за престола? Не смята ли Императорът, че смъртта му ще отприщи война? Не смята ли повелителят, че и той е длъжен да мисли за тези неща, а не само аз, Сежес от Светлосиния Лив?... Изглежда, съм ви била твърде лоша наставница, след като не съм ви научила как следва да се държи един владетел!

По бузите на Императора плъзна издайническа гореща вълна. Той потуши яростта си и се накара да помисли:

„Да, да, правилно... как можах така хлапашки... ами ако вярно ме бяха убили... какво щеше да стане с Империята..."

И отново забеляза гадната доволна усмивчица на магьосницата.

Той си наложи да не мисли за нищо, освен за разкаяние. Махна към екскорта си:

- Връщаме се!

- Мъдро решение - с тънка подигравка отбеляза Сежес. Нека повелителят не се съмнява, Небесната дъга ще бди над него, а виновните няма да избегнат възмездие.

- Да не би Дъгата вече да има предположения кой...

- Дъгата никога не предполага, господарю. Когато Дъгата нещо твърди, значи то е самата истина. Не се съмнявайте, ще разкрием този заговор.

- Навярно някой от великите херцози пак е сънувал моята корона -небрежно подметна Императорът.

Сежес се усмихна снизходително.

- О, не... - Тя изобрази над устните си печатът на мълчанието. -Скромната слугиня на Престола от Орден Лив засега няма право да споделя недоказани хипотези... колкото до магическия ви ескорт...

- Не може ли да се мине с някакъв предпазен амулет? -старателно се нацупи като момче Императорът, хладнокръвно следейки реакцията на наставницата си.

- Твърде скъпо и продължително е, повелителю - махна нехайно с ръка Сежес. Прекалено нехайно. - Създаване на амулет трае месеци, а заговорниците могат да ударят още утре отново. Не, ескорт от адепти е по-надеждната мярка.

Пътят до двореца премина в мълчание.

ШЕСТА ГЛАВА

Цяла нощ фургонът на господин Онфим продължи да се движи през непрогледната тъма на Хвалинския друм. Виещият див двуличник още известно време следваше цирка, разчитайки на лесна плячка, но не сполучи. Накрая, втренчено във фургоните, гладното клето изчадие загуби всякаква предпазливост... и си намери белята. Налетя на една, макар и оредяла, ала все още многобройна орда авлари. Ахата чу пискливия му предсмъртен вопъл, в който й се стори, че различава отделни думи. Отчаян и безполезен, зовът за помощ, молбата за пощада, рязко секна...

Всички мълчаха. Изпъдените от господаря Онфим братчета-акробатчета седяха начумерени и наежени. Еремий Змиевластника, бе зает със сандъците, в които се намираха люспестите му питомци - горките гадини се чувстваха извънредно зле заради приближаващия се Порой. Смърт-девицата мигаше уплашено към господин Онфим, който седеше върху сандъка с парите.

Неговото мълчание й говореше, че нещо не е наред.

В ръцете си собственикът на пътуващия цирк държеше увития в зебло Immilspoeunn.

Кицум няколко пъти стрелна с очи Ахата, ала момичето Дану се престори, че не го забелязва.

„Старата лисица е усетила, че ще стане лошо. Търси начин да се измъкне. Нещо не му се вярва, че конете на господин Онфим ще спасят всички от трупата. А и произнесе името ми... Какво цели с това? За какво му е една робиня Дану? Пороят ни настига. Никой не знае дали ще го изпреварим... Ах, какво значение има това! Immilspoeunn е загубен за народа Дану! След сто години няма кой да дойде за следващия, всички Дану ще бъдат мъртви, угаснали в робство... Дано Пороят ни залее - тогава хуманусите никога няма да се възползват от нашето свещено оръжие! А когато отмине смъртоносният дъжд, най-много някой да намери една съвсем обикновена тояжка... Ох, не е обикновена, аз ли не знам това?! Който и да завладее Дървения меч ще пролее реки от кръв. Морета, даже...

И какво от това? Моя грижа ли са моретата и океаните хумануска кръв! Нека! Нека се колят един друг, нека! Нека побиват бебетата си на кол, да давят пленници с десетки в блатата, да палят своите къщи, села, градове! Нека! Колкото по-кървава и страшна стане тази война, толкова по-лесно ще могат оцелелите Дану да се завърнат... да се завърнем... Ала преди това трябва да преживея кошмара, който скоро ще ни застигне. Не, невъзможно е... Най-добре ще е Мечът, пораснал в сърцевината на Царя-дърво в дебрите на Друнгския лес, да остане сред костите ни! И нека ръка на хуманус, който не знае истината за нашето свещено оръжие - когато я узнае, ще бъде късно да спре хаоса - нека тази нищо неподозираща ръка го намери! Колкото може по-скоро! И бързо да се изкуши да го изпита, да го напои с живота на себеподобните си!"

Ахата се разтрепери от тези си мисли. Остри, зли тръпки пълзяха по снагата й.

„Точно така! Нека невежа докопа 1ш^^роеипп... и горко на хуманусите тогава! Но... Какво да сторя, за да стане така? Ясно какво - не бива да се измъкваме! Циркът трябва да бъде настигнат от Гибелния порой! О, колко ще се смея преди да умра под струите му. Ще се наслаждавам на гърчовете и хленчовете на Онфим или Евелина! Мъничко ще ми е жал за Кицум и Трош...

Но нима те не са хумануси като останалите потисници? Никой не бива да избегне ориста си, никой! И аз самата, Seamni Oectacaan, също. Ще умра заедно с тези, които ще убия. Така се заплаща убийството. То винаги е злодеяние, даже когато се върши за спасяването на цял един народ."

Тя се замисли как да забави фургоните.

„Да отскубна клиновете на осите? Няма да ми стигнат силите, много яко са заклещени, проклетите... Да прережа сухожилията на конете? Още по-глупаво хрумване"

През цялото си робство у господин Онфим тя дори не бе докосвала нож. „Какво да правя? Какво? Какво? Какво?!"

- Най-добре ще е да ме послушаш...

Шепотът на Кицум се вля в ухото й и Ахата едва потисна импулса си да подскочи. Клоунът продължи, горещо и настойчиво, без да помръдва устни:

- Ще е по-добре, ако ме послушаш, Seamni Oectacaan... Мълчи, не казвай сега нищо. Само слушай и кимай, ако съм познал... Онфим намери нещо в гората. Прав ли съм?

Ахата извърна лице настрани. Не, нямаше да помага на хуманус, дори на Кицум.

- Разбирам - промълви старият клоун. - Ти ни мразиш и това ти се струва справедливо. Няма да те разубеждавам. Само ще ти припомня някои неща, а ти отсъди... Сигурно не те интересува от какво сме се спасявали ние, хората, по времето на Първия изход. Знаеш ли, че племената Дану с презрение отхвърлили унизените ни молби за помощ. Вие едва не издавихте първите заселници в морето. А хората нямаше накъде да отстъпват. Зад морето ги чакаше смъртта и даже по-лоши неща от нея. Затова човеците надвиха Дану, разпръснаха елфите, натикаха в най-дълбоките пещери джуджетата... Сега навярно много би ти се искало цялата трупа да загине. Ти не мислиш за себе си. Ти се смяташ за мъртва, точно по законите на Дану - не си жива, щом си в човешко робство. Аз знам как наказват клетниците, позволили да бъдат пленени и после смирили се с робството. Знам, и то много добре! Ала почакай! Ами ако всичко това все още може да бъде... поправено? Не си мислила за такова решение, нали, о, наканила се да мре Дану?

Ахата слушаше и страните й пламтяха. Клоунът имаше право. Някога, преди много поколения, пратениците на хуманусите на колене умолявали Дану за помощ... Ала войските на горските стрелци отказали да идат отвъд океана. И тогава последвал Първият изход.

...Хората крачели през ивицата на прибоя. Газели пяната, затъвали в пясъка. Пяната отдавна била почервеняла от кръв, а пясъкът не се виждал от паднали тела. Бежанците зарязали саловете и гемиите край рифовете на половин левга от брега и просто продължили през плитчините. Някои дори пълзели, тях ги тъпчели и удавяли...

Жените носели кошници с бебета. Дори едва проходилите дечица се мъчели да вървят сами. Мургавата приливна вълна от полуголи хора, потъмнели от южното слънце заляла морската синева. Мъже и жени падали от изтощение. Първи гинели децата. Изтръпналите ръчици изпускали мократа майчина пола - кратък жален вик, бълбукане... Тълпата мигом запълвала празнината, останала на мястото на малкото телце. Жените напразно крещели и молели околните за помощ, ридаели, но не спирали, за да спасят поне другите хлапета, вкопчени в нея... Понякога случайна стрела прекъсвала терзанията им.

Да, от брега летели стрели. Дълги, майсторски изработени стрели с бели пера. Дану не успели да издигнат прегради на пътя на бежанците-хумануси, затова стояли в дълга гъста редица с високо вдигнати лъкове и стреляли, стреляли, стреляли... Почти никога не им се налагало да пращат в един и същ човек втора стрела. Редом с мъжете Дану стреляли жените им, дъщерите, синовете. Там били и старците. Всички стреляли. Всеки бил необходим за отблъскването на варварите.

Пускали стрелите си в мълчание. Не се нуждаели от команди. Военните вождове Дану, облечени в изкусно украсени брони от дървени, подсилени със заклинания пластини, стояли редом с обикновените оръженосци. Те най-добре разбирали, че днес се решава съдбата им. Твърде дълго пренебрегваните хумануси показали зъбите си, и то какви зъби! Ако съумеели да си пробият път до гората...

Хората също мълчали, докато настъпвали. Нямали сили за боен строй, а предсмъртните им вопли се превръщали в бълбукане. Лъковете на Дану биели от упор. Калпавите доспехи от дебели животински кожи със зашити костни катарами, каквито носели най-добрите бойци на човешката раса, не предпазвали притежателите си.

Над човешкото пълчище не се развявали горди знамена. Нещастните диваци вървели през плитчините, забавяни от водата, обилно смесена с кръв. Изобщо нямали представа що е то знаме. Те не проумявали за какво служи на враговете им онова трепкащо на вятъра множество от ярко боядисани парцали.

Нямали и представа от военен строй, а дори и да имали бледи подобия на фаланги, не били в състояние да се възползват в тази обстановка.

Нямали и време да се строяват. Затова атаката им била грозна, объркана... Воините вървели заедно с жени... и съдбата отредила така, че първа до редицата на Дану да достигне именно жена.

Била млада. Кафеникави мокри дрипи били залепнали за стройното й стегнато тяло на вълчица. В лявата си ръка носела увито с кожа бебе, което притискала към гръдта си. В дясната държала парче грубо заточено, по-скоро назъбено желязо, набито в груба ръкохватка. Острието не приличало на нож, нито на кинжал, а по - скоро на... нескопосен сатър, който не би вършил работа даже в кухня.

Скулата на младата жена била разсечена от случайна стрела, но тя нищо не забелязвала.

Стрела изсвирила над рамото й. Стрелецът Дану, който отчаяно дърпал и пускал тетивата, без да спира, сметнал, че по-достойна цел за изстрела му е брадатият здравеняк зад момичето, въоръжен с нещо, което наподобявало секира.

Между нея, човешката жена, и момъка Дану имало десет крачки.

Жената вървяла. Стрелецът поразил още един едър хуманус и усетил тетивата разхлабена.

Трябвали му секунди, за да я пристегне, да извади стрела и да се подготви за нов изстрел...

Жената вече била пред него.

Той погледнал мургавото лице на девойката. Очите й греели светлосини като небето. Красива дивачка. Красива като хищник преди фатален скок.

Ръката му не трепнала. Окото не мигнало. Прицелил се в сърцето й...

Тя го изпреварила съвсем за малко. Запокитила право срещу литналата стрела бебето си. Мярнаха се ръчички и крачета, разперени като на жабче, изкривено от плач личице... Стрелата почти изхвръкнала от другата страна на пронизаната шепа плът. Жената с животински рев, вече пронизана от две стрели странично, се докопала до горския момък и забила безобразното парче желязо между ребрата му. Повалила го със силата на планински трол. Умирайки, тя го възседнала като за любов и впила зъби в гърлото му...

Меч избръмчал във въздуха, главата на синеоката хубавица се търкулнала настрани...

Трима души хумануси се счепкали със стрелците. Мургавата вълна ударила в първия дребен процеп на сивозеления бент. И бентът поддал.

Дану били вещи и разсъдливи воини. Тълпата варвари разкъсала редицата стрелци - това било лошо, трябвало да отстъпят, за да върнат предимството на стрелбата от разстояние. Вождовете моментално надули сигнални рогове.

Но не било толкова просто да се откъснат от обезумелите хора. Строят се разпадал на множество схватки... скоро изчезнал съвсем. Противниците се биели сред крайбрежните дъбрави, търкаляли се по земята като зверове, драскали се, хапели, ритали...

Привечер боят утихнал. Дану загубили около петстотин бойци, хуманусите -двайсет пъти повече, без да се броят децата. Заливът бил задръстен с трупове. Никой не ги погребал. Победителите набързо превързали раните си и продължили навътре в континента. Търсели питейна вода и гори за сеч, за строителен материал, за горене... Тукашните земи имали желаното в излишък.

Мъртъвците останали да гният. Заливът получил името Брегът на черепите.

Ахата потърка чело, тръсна глава. Видението я бе връхлетяло съвсем неочаквано.

„Брегът на черепите! Да... така е било. Предците ми, не чак толкова далечните - защото Дану сме дълголетници, за разлика от хуманусите - не са устояли на натиска. Макар че от друга страна, сражението не било съвсем загубено. Стрелите на Дану са избили деветима от всеки единайсет човека, тръгнали към брега. После са изминали дълги години, преди човеците..."

- В крайна сметка обаче ние ви надвихме - прошепна Кицум. Мислите ли й подслушваше този уж безобиден досега клоун!? Той продължи да нарежда едва чуто: - Няма нито прави, нито криви, дъще на Дану. Не те моля да го проумяваш веднага. Това не се обяснява и тълкува. Изчакай и твоята кръв сама ще ти подскаже...

- Какво искаш от мен? - изсъска тя на човешкия общоимперски език.

Да, Кицум знаеше нейното наречие, но само това не стигаше - речта на

Дану щеше да зазвучи тук и сега!...

- Кажи ми какво отмъкна Онфим от твоята гора и може би ще успея да измисля начин да се спасим.

- Смог? Амар1?!

Кицум едва изкриви устни в усмивка:

- Не изтрая, а? Да, да се спасим. Ти и аз. Двамата. Виж, аз съм стар. От смъртта се страхувах на младини, ама с годините ми мина. Така че Пороят за мен не е най-голямата грижа. По-важно е онова, което е пипнал Онфим... Чини ми се, че той не се кани да умира. Ловък е, мръсникът, и много по-хитър, отколкото си мислиш. Всички ние може и да цопнем в лайната, обаче той ще се измъкне и даже няма да мирише. Кой го знае какво е скрил още в пазвата, освен заклинание за обвързване. Знаеш ли, че е гъст с маговете на Арк от Остраг, а? Нищо не може вече да ме учуди. Ти това ли искаш? Да духне със съкровището на народа ти под мишница?

Ахата замръзна. Наистина... Старият клоун, както винаги, удари право в целта. Онфим! Собственикът на цирка действително владееше странни сили и като нищо би могъл в последния момент да се изплъзне от гибелта.

И да отнесе със себе си 1ш^^роеипп.

- Какво ще правим? - помръдна устни младата Дану.

- Преди всичко искам да разбера колко е ценно това, което е отмъкнал

- остана непреклонен Кицум.

Тя се поколеба само секунда.

- Много е ценно и... важно. Най-важното от всичко друго.

- Кажи ми, че не е самият 1т^^роеипп. Ахата се задави с глътката въздух.

„Олеле! Този вечно пиян старец, палячото, който развлича хуманусите с плоските си шеги, знае непозволително много!"

А Кицум я изгледа продължително и съвсем по старчески въздъхна.

- Ясно... Опасявах се, че е това... Да де, правилно. Есен е... и то в Годината на Съзряването... 1ш^^роеипп е узрял и си е търсел господар, стопанин с кръв на Дану. А взе че се озова в лапите на Онфим... Охо. Сега разбирам защо се молиш Пороят да ни застигне... Е, няма какво да се тюхкам. Онфим разчита на нещо. Демон знае на какво. За разлика от друг път сега облаците настъпват прекалено бързо. Няма начин да не крие изненада в пазвата си тоя хитрец... Добре, Сеамни. Прощавай, че изричам името ти по нашенски, по човешки грубо. Ще измисля нещо. А ти - спи! Събирай сили - ще ни потрябват.

Нещо много властно пропълзя в гласа на Кицум - непререкаеми обертонове на Сила. Очите му сякаш светнаха, когато той погледна Ахата. Данката тутакси почувства умора. Клепачите й натежаха, сякаш щеше да умре, ако не заспи. И тя потъна в сън.

Сутринта припълзя до Хвалин като безкрайно дълга сива змия. Разплу се пред крепостната стена, мушна безформената си глава в сърцето на града, с хиляди раздвоени езици облиза прозорците и после се кротна, притиснала корем към очукания, мръсен паваж на улиците.

Заети хора запъплиха към работилници и пазари. В ханчето „Имперски лъв" още по тъмно разпалиха кухненската пещ. Фесис сковано се отърси от жалките трошици на онова, което му бе отпуснато от Небесата вместо сън. Магарето долу спеше, та пушек, тоест хъркане, се вдигаше.

„Добре му е на адепта на Арк. Казал си е заклинанието, отсякъл с него всички тревожни и смущаващи сънища - почива си момчето. Ами... нека си почива."

Фесис се повъртя, намести се по-удобно и извика в паметта си писмото от леля Аглая.

Аглая бе известна жена. Властна, енергична, с множество полезни връзки в обществото. Ала и тя не успя да се справи с опърничавия си племенник. Той просто избяга от нея и се присъедини към Сивото братство. Стана един от най-добрите наемници и смяташе, че му се е паднал лек живот, подправен с достатъчно опасност за вкус. Не се пресилваше, не търсеше „по-силни" преживявания. Беше добър, но не и непобедим. Осъзнаването на този факт не му позволяваше да се отпуска.

„Ех, лельо, лельо... какво всъщност те е накарало да ми пратиш онзи вестоносец? Нещо сериозно? Предупреждаваш ме за повишения интерес на Архимага? Прилича ти. Винаги гледаш да обсебиш хората. Заради това избягах от теб. И сега хич не ти харесва, че някой се гласи да предяви права върху твоята „собственост". Да, ама аз съм много непокорна собственост, ако изобщо съм собственост. Гневът ти е непоследователен, не проумяваш, че след като ме ожениш, дори на теория няма да съм вече „твоето момченце"... Та предвид това, писмото ти наистина може да е предупреждение. Искаш да се пазя от маговете, които са решили да се заемат с мен сериозно. И затова искаш да се върна? За да измислим нещо заедно? Стига, лельо, понякога много неща ти се привиждат не такива, каквито са..."

Изведнъж му хрумна, че посланието „маговете са решили да се заемат сериозно с теб" може да се отнася за Дъгата.

„Хм... Върховният маг на Арк е почти глава на Седмоцветието. Какво е предупреждението тогава? Че „архимагът" от Арк е тръгнал на лов за главата на незначителния Сив наемник Фесис? Не, наистина, стига толкова параноя. Няма какво да се лъжем. Обикновен слуга на Братство - това не е чудо, не е Източникът на Сила, когото преследват вълшебниците от всички ордени.

Вярно е, че съм способен, но само за вещер, не за магьосник. Не бих могъл да се меря и с адепт от трето ниво, да не споменаваме върховните магове... Какво тогава е предизвикало тревогата на леля Аглая? Някаква тайна? Оставен от родителите ми велик талисман, за който трябва да се досетя в някой предопределен за целта ден? Ееее, съвсем се олях..."

Бе чел доста книги за всякакви талисмани, преравял бе дори поверителни трудове. Ала откри, че от всевъзможните могъщи артефакти на миналото ненамерен е останал само един. Така нареченият Пръстен на Тор. Същия амулет, за който все по-често се говореше в определени среди, че е бил измислица от самото начало. По-предпазливите допускаха, че е бил унищожен. Но така или иначе никой повече не го търсеше.

„Пък и защо? Само в приказките за деца и юноши се твърди, че някога и тревата е била по-зелена, гърдите на жените - по-апетитни, а заклинанията - по-могъщи. Глупости, разбира се!"

В действителност нещата не стояха точно така. За тревата и циците Фесис нямаше твърдо мнение, но относно магията бе сигурен, че съвременните чародеи изобретяват далеч по-силни и ефективни вълшебства от тези в предишните времена.

„Сегашните амулети-талисмани биха накарали великите магьосници отпреди векове да позеленеят от завист или направо да се обесят от мъка. Чудесата на миналото са си в миналото. И от магоистория се интересува само екстравагантният Безцветен Нерг, никой друг, поне сериозно..."

Той поклати глава.

„Не, става прекалено сложно. Небесната дъга обича нарочно да заплита игрите си, пада си по засуканите комбинации. Нещо повече - обожава доносниците."

И затова Фесис бе склонен да повярва в шеговитата реплика, произнесена на ареопага на Дъгата: Всеки проблем има просто решение. Ако такова няма, търси още по-просто. Елементарното обяснение звучеше по-логично, отколкото загадъчното семейно съкровище...

Младежът трепна. Заслуша се.

„Охо, магарето се е събудило!" - установи той и рипна на крака.

Уви, през целия ден не се случи нищо особено. Илмет се разходи до пазара и остана там, наблюдавайки как угрижените търговци се опитват да пробутат залежалата си стока преди да е шурнал Пороят. Най-продавани бяха гранитните керемиди.

Очевидно адептът на Арк умираше от скука, Фесис - също. Градчето му беше омръзнало до смърт. Чудеше се защо Бащите на Братство са му заръчали да следи това самодоволно магьосниче. Или се бяха престарали, или...

Разчиташе на „или". Командорите на Червения орден не биха пратили току-така един маг от втора степен да зяпа сергиите по тържището. Тормозеше го мисълта, че от друга страна това би могло да е просто примамка, лъжлив ход.

„Всички тайни очи биха се юрнали подир младото нахакано копеленце, съумяло да се издигне толкова бързо до ранга си... Напълно е възможно да са го забутали тук поради някакво дребно провинение с малката утеха, че чрез него ще създадат главоболия на недоброжелателите и прекомерно любопитните. Просто така. За да видят дали...

Ако това е обяснението..."

Фесис се намуси.

„Лошо. Ако наистина е така, значи Братството е позволило да го вземат за шаран. Или дори още по-лошо - да го подкупят... Което и от двете да се е случило - ако изобщо се е случило - нашата организация вече няма да е достойна за името Сивото братство...

Сивата сбирщина - в това ще се превърнем..."

Денем не обичам да викам духове. Обикновено избягвам да го правя. Духовете са нежни и капризни същества. Слънчевата светлина за мнозина от тях е вредна и даже гибелна. Някои не понасят дори бледото лунно сияние. Затова моето време е нощта. Денем във Хвалин е прекалено шумно, глъчката достига дори до тук, в подземията на Хладния плам.

Книгата лежи пред мен, отворена е на чиста страница. Нарекъл съм току-що завършената глава малко превзето „Хвалинският възел". Ала наистина е Възел! О, каква наслада е да проследявам извивките на всяка негова нишка. Обичам да наблюдавам по-малки възли и възелчета... Всяко възелче, всяка извивка и нишка е едно живо, чувстващо и мислещо същество. Прилича на гатанка, мъчна дори за някой архимаг.

Не мога да разбера какво е събрало всичките тези същества заедно. Не зная и не искам да зная кой точно е наредил на младия наемник на Братството да следи адепта на Арк. Също така засега не ми е известно какво е довело и какво чака тук този вълшебник, който носи на шията си верига от девствена мед и три езика пламък, изковани от авалион. Засега се опиянявам от предчувствието за тайна. Същото, което ме кара да сплитам тези хора в един Възел. Усещам, че всеки от героите ми влачи призрачни нишки, които се оплитат с тези на другите и оформят юздите на Предназначеността. Много повече ме занимава въпросът кой в действителност засуква тези нишки. Чия воля стои зад всичко това? Богове или други сили? Или онези невероятни същества, за които още не съм измислил име?

О, нечия могъща сила е подхванала да плете очарователен орнамент.

Тази сила, признавам, леко ме тревожи - твърде уверено действа, някак злонамерено... Ала няма да съм себе си, ако не проследя цялата главна нишка, ако не пребродя всичките й извивки!

Волните и джуджето посрещнаха изгрева вече готови за поход. Оръжието се намираше в денковете. Запечатано, разбира се, според закона. Щяха да го извадят по-късно, след като напуснеха града. Оставаше само още една дреболия - да се сдобият с грамота за имперско гражданство.

Както всеки уважаващ себе си град и Хвалин в центъра си имаше площад, където не шумеше пазар, място, предназначено за разходки на изисканите граждани. В средата на грижливо павираното пространство бликаше шадраван, който бе дело на допуснатите да живеят в града джуджета. Майсторите от подземния народ бяха задължени от кметската управа да помагат за благоустройството на Хвалин. На същия площад се разполагаше внушителна църква - катедралният събор на Истинния бог. Заедно с нея в окръжност се нареждаха жилището на епископа, кметството, храмът на Хладния плам; жреческата школа и накрая -завършвайки кръга и почти опирайки църквата -със строгите си линии изпъкваше имперското Наместничество.

Кан-Торог и Алия спряха пред резиденцията на Наместника. Сидри, който бе приел да изпълнява ролята на слуга, с покорен поклон пое юздите. Волният потропа с бронзовото чукче по обкованата с желязо врата.

Влязоха.

Джуджето остана отвън. Зиморничаво се сви - лепкавата есенна влага, сгъстила се като студено желе преди Пороя, проникваше под дебелата му дреха. Ала освен хлад, джуджето усещаше и още нещо... почти на предела на сетивата си... нещо страшно. Назовалият се Сидри, а всъщност Еюар, отхвърли съмненията си, че му се привиждат разни кошмари заради нервността от предстоящото пътуване. Не, нещо наистина го наблюдаваше. То бе стаено някъде съвсем наблизо, като че ли под паважа. Еюар, като всяко дете на Подземния народ, бе надарен със Силата на своето племе, а и сам носеше в себе си частица от Ypui. Това не бе просто някаква си абстрактна магическа мощ, а именно Ури^' — специфичната единствено за джуджетата Сила. Сидри се съсредоточи и благодарение на нея съвсем остро и ясно почувства, че под каменните фундаменти на града се намира неизвестно мислещо същество. Древно и страховито. И точно то в момента напрегнато и неумолимо мислеше за самия него - за Сидри-Еюар и за онези, които Каменният престол е наел да проникнат в старинната съкровищница на джуджетата.

Могъществото на спотаения под земята разум потискаше, заслепяваше, бучеше оглушително в мъхнатите уши на Сидри. Сякаш съществото наказваше джуджето, задето е било „забелязано". Тежки вълни заливаха Сидри - всяка следваща бе по-нетърпима от предишната.

Той не издържа, стисна главата си с длани и простена сподавено. Всеки миг щеше да закрещи...

Никога не се беше чувствал толкова зле - дори когато твореше най-болезнените магии. Ковашки чукове се стовариха по слепоочията му, пръскайки искри на мигрена.

„Олеле..."

Отчаянието го тласна да се защити. Устните сами зашепнаха кънтящи в съзнанието слова:- " Suije reac. divnomm Suiiraz!"

Сидри призоваваше Силата. Не му пукаше, че стои в центъра на човешки град, че право зад гърба му, отляво и отдясно се извисяват църквата и храмът, а само на две преки на юг стърчи кула на Небесната дъга - кула на Орден Солей. Не го интересуваше, че всеки миг насам ще дотича цяла орда от жреци, магове, воини... Ако тутакси не се противопоставеше на подземната твар, чудовището щеше да изпие разума му, да заръфа сърцето му и да го погълне....

Прохладна и спокойна, Силата на планините пристигна като освежаваш повей. Тя се бе оказала твърде слаба навремето, за да устои на вълшебниците на Дъгата през Джуджешките войни, ала все още можеше да помогне на една от своите рожби. Откликна на неговия зов послушно и без забавяне.

Джуджето успя да си поеме дъх. Олекна му. Дивото млатене в слепоочията утихна, чудовищната твар отпълзя от съзнанието му, подви опашка. Треперейки от ушите до петите, Сидри облиза пресъхналите си устни. Усети вкус на кръв, избърса устата си с опакото на ръката, по китката остана червена ивичка.

Раменете му се отпуснаха. Покорно зачака хората. Боят щеше да е неравен. Нямаше да му позволят ла умре, а дори ако сам се наръгаше с нож в гърлото, пак си имаха начини... Щяха да го пленят жив или мъртъв и капка по капка щяха да изстискат от него всичко, което знаеше, всичко! И тогава - край на цялото дело...

Сидри не хукна да бяга, нито изпадна в паника, ала смелостта не беше сред неговите достойнства. Той бе търговец, не воин, пътешественик, а не боен маг. В предстоящата мисия на Волните се падаше да се сражават и мрат. Каменният престол им бе платил - длъжни бяха да си го отработят...

- Сидри! Какво става?! - Кан-Мола изскочи от врата като вихър и едва не събори пазача. Лицето й бе изкривено, косите -разпилени. Очите пламтяха, сякаш в главата й бе избухнал пожар.

„С такива очища не ти трябва фенер нощем... - помисли си джуджето, а после изхърка:

- Прости ми... Нещо... ме нападна... нещо отвъд...

Имаше предвид, че чудовището вероятно е новият стопанин на съкровищницата. Тварта го бе проследила... Нямаше сили да обяснява.

Тави за миг прехапа устни, но след миг се овладя и прохладните й пръсти докоснаха слепоочията на Сидри. Джуджето бе решило, че са натрошени на парчета. То отново потръпна -още го боляха.

- Не бой се - рече тя тихо. - Ще те прикрия. Брат ми е почти готов с документите...

Сидри боязливо надникна през рамо. На площада припряно и чевръсто излизаха онези, които имаха задължението да реагират на несанкционирана и нечовешка магия.

Измежду първите, естествено, бяха свещениците. Съборът на Спасителя блъвна върволица бели раса. Църквата никога не бе избучавала, нито практикувала бойно вълшебство, ала по кръчмите и пазарите непрекъснато се шепнеше, че служителите й години наред укротявали и смирявали плътта си, уж за да придобият някакви особени умения. Умения, далеч по-могъщи от магията на Седмоцветието.

Подир свещениците се появиха жреци. По цялата Империя още стояха и даже на места умерено процъфтяваха храмове на Древните богове. Изображенията им още се срещаха въплътени в зидове и ритуали. Споменът за Забравените брегове още живееше. Ала старите идоли бяха слаби, почти потънали в сън. Това означаваше, че са кажи-речи умрели, защото сънят за божествата се смяташе за тяхна смърт. Но все пак тук-там продължаваха да ги почитат. Дъгата гледаше на това през пръсти, а ордените снизходително позволяваха на поданиците да се кланят на когото щат - стига да плащат данъци и строго да спазват наложените ограничения за баене и магия. Пък и жреците за нищо не ставаха в сравнение дори с вълшебниците от трето ниво. Нехайството на Седмоцветието бе грижливо пресметната политика на „хлабавия нашийник".

Жреците на Древните пристъпваха предпазливо и в боен строй. Най-отпред вървяха четирима сидрити - старшите ученици, които напролет щяха да заминат по определените им за служба общини. Следваха ги четирима декани, а последен крачеше ректорът. Те не обръщаха внимание на джуджето. Разбира се, нямаше защо да го зяпат. Престъпникът бе грижа на стражите-вълшебници. Жреческото задължение бе да проучат що за подземен гостенин е довтасал под Хвалин. Сидритите напипваха дирята на чудовищното създание, деканите ги прикриваха от контраатака, а ректорът трябваше да свърши същинската работа - да докосне съзнанието на съществото и да го заприказва. Жреците на древните богове твърдо вярваха, че разговор може да се води с всяко мислещо създание, без значение дали то притежава душа или не.

Дойдоха и магьосниците. Дъгата не действаше бързо. Чудовищата бяха нещо обичайно, затова вълшебниците нямаха нищо против слугите на храма да се потрудят и позабавляват. Древните божества и без това гаснеха, от силата им бяха останали жалки огризки, светът се управляваше от Спасителя и от Чистата магия. Накрая така или иначе господин ректорът щеше да се отчете пред Хвалинския съвет на Небесната дъга...

Бяха трима. Стъпваха уверено, сякаш впечатваха крачките си в плочите на площада. Носеха разноцветни наметала - синьо, зелено и жълто. Ордените Солей, Флавиз и Угус. Всеки от маговете бе от трето ниво, ако не и по-високо.

Тави бавно изправи гръб, и ледено погледна вълшебниците. Те се взираха в Сидри, който вече тракаше със зъби от страх.

Свитата на маговете се състоеше от младши адепти, чираци и посветени в първа степен. Те още нямаха право да носят едноцветния плащ на ордена си, а само съответните пояси. Общо наброяваха двайсетина души и за разлика от господарите си, не пренебрегваха обикновеното оръжие от стомана и дърво.

Чародеят със синьото наметало изглеждаше като изваден от пръстта скелет, набързо облечен в човешка кожа. Дори очите му приличаха на мъртвешки. Той вдигна дълга, мършава ръка и изскърца, гледайки отвисоко:

- Ти! Джуджето! Назоваващ се Сидри от Дромаронгово коляно! Обвинявам те в престъпление! Ще ни последваш ли доброволно или ще ни принудиш да употребим сила?

- С какво се е провинил моят слуга? - рязко се намеси девойката. Ръцете й бяха кръстосани на гърдите, нямаше сабя, но и най-малоумният просяк в Империята знае на какво са способни Волните дори без смъртоносната си стомана.

Магът от Орден Солей удостои заговорилият го нечовек с кос полупрезрителен поглед и изсъска през зъби, сякаш плюеше в лицето й:

- Твоят слуга твореше забранена магия.

Вратата на Наместничеството се отвори и навън излезе Кан-Торог. Той се приближи до сестра си, все едно наоколо нямаше никой друг, и й подаде красиво попълнен пергамент с четири печата, които висяха от него на позлатени връвчици. Девойката взе свитъка и го насочи право към магьосника. Не го завря в лицето му, но околните бяха убедени, че би го направила, ако не бе от сдържаните Волни.

- Имперски закон „За Волните" - заяви безстрастно тя. - Параграф четирийсет и четири, „За слугите", точка десета. „За деянието на слугата отговаря господарят".

Маговете изгледаха пергамента. Знаеха какво е това - потвърждение за имперско поданство. Право на екстериториалност. Имперските граждани от племето на Волните бяха подсъдими единствено на трибунал, съставен от самите Волни. А този трибунал отговаряше лично пред Императора. Което означаваше, че делото следва да се води чак в Мелиин, и то не веднага, а едва когато господата имперски Волни благоволят да се появят в столицата, тъй като престъплението не бе свързано с кръвопролитие, нито с причинен материален ущърб.

Дъгата умееше и да губи.

Без да кажат нито дума, вълшебниците, всеки в наметало с Цвета на ордена си, загърбиха Волните. Магът в жълто светски запита ректора, забил съсредоточен поглед в земята:

- Нещо интересно за пришълеца, колега?

Тави побутна брат си и Сидри с лакти:

- Хайде.

Мълчаливият Кан-Торог поведе коня си за юздите. Не му се струваше прилично да яхва жребеца направо пред вратите на резиденцията, в която току-що беше приел поданство на Империята и произнесъл клетвата за вярност към Императора.

Млад свещеник в бяло расо проследи с очи отдалечаващите се Волни и джуджето, после погледна епископа. Негово преосвещенство едва-едва кимна. Свещеникът тръгна.

„Какво става! Да ме сръфат всички богове, стари и млади, какво се случи?!"

Фесис шашнато въртеше глава, замижал от объркване -абсолютно недопустимо за Сив наемник занимание. Беше толкова стреснат, че за момент забрави да си пасе магарето. Впрочем, чародеят на Арк също бе замаян -превиваше се и притискаше стомаха си. Изглеждаше зле. Подпираше се на стената на близката къща и май хълцаше.

Бяха почувствали едно и също, и двамата.

Магически удар. Чудовище в катакомбите под Хвалин. И освен него -забраненото вълшебство на джуджето, което се опитваше да се защити.

„Как ще постъпиш сега, магьоснико Илмет? Ще хукнеш към централния градски площад? Твой дълг е, Дъгата те зове! Или...?"

Вълшебникът избра недоизказаната в мислите на съгледвача си алтернатива. Когато преодоля напъна за повръщане, той спря с хладен поглед понечилите да му се притекат на помощ минувачи. Простолюдието не бе усетило нищо от магическата вълна. Минувачите бързо се пръснаха да си гледат работата, а магът продължи по пътя си - съвсем не в посоката на събитието. Ала Фесис долови мигновено хвърленото в пространството заклинание. Да, почувства го, но не съумя да го прихване и разчете. Като че ли бе предназначено за висшите йерарси на Червения Арк...

„Сигурно е директно съобщение до командора му - неговият учител и покровител, господар и възпитател. Няма да кой друг да е. Ех - съжали младежът, - да си бях продължил магообучението... - и тутакси си възрази: - Да бе, обучение... Тогава никога нямаше да стана този Фесис, който съм, а на всичко отгоре щеше да ме юрка някоя от племенничките на Клара Хюмел..."

Илмет вече се беше съвзел напълно и продължи разходката си.

Фесис заряза неприятните мисли и го последва. Постара се да не си задава въпроса що за твар броди под града.

„Има кой да се погрижи за чудовището - същата тази Дъга, да я изтърват небесата дано!"

Не се чувстваше достоен за ролята на змееборец. Нито му се гинеше мърцина.

Волните и джуджето не се забавиха и напуснаха града веднага след инцидента. До Пороя оставаше съвсем малко време. Всеки ден от маршрута към Рудниците бе пресметнат в задължителни за изминаване левги, а ако бе възможно - и малко отгоре, за преднина в запас. Преходът щеше да е тежък. Ала не можеше да бъде предприет седмица по-рано - твърде много излишен народ шеташе край старите пещери на джуджешкото царство. Твърде много магове. А седмица по-късно идваше Пороят... Гибелното бедствие бе призовано да послужи за целите на експедицията. Иманярите и вълшебниците също бяха беззащитни пред Пороя, щяха се изпокрият. Каменният престол разчиташе наетите Волни и Сидри да достигнат пещерите тъкмо преди убийствените струи да шурнат от тежките черно-лилави облаци. Тогава маговете щяха да се приберат в кулите си, а иманярите - да се пръснат кой където свари. Разбира се, Дъгата имаше заслони пред входа към пещерния град. Ала Сидри щеше да ги преведе по тайни заобиколни пътеки и скришни проходи, които бяха известни само на малцина стари жители на подпланинското царство.

В предварителния план обаче бяха настъпили някои промени. Налагаше се да бързат повече от предвиденото. Не заради Пороя. Хвалинските магове не бяха глупци. Не можеше да ги спре никакъв императорски едикт. Джудже, осмелило се да вълшебства посред бял ден на градския площад, щеше да бъде заловено. Заловено, разпитано, а после - или екзекутирано, или пратено на каторга в мините - според размера на вината му. Тежестта на наказанието се определяше от степента, в която джуджето владее силата на своето племе. Небесната дъга бе понесла чувствителни загуби по времето на Джуджешките войни, Suuraz Ypui не се предаде лесно. Маговете не повтаряха грешките си. Всяко джудже, дръзнало да призове своята Сила, подлежеше на залавяне и наказание.

Тримата минаха през Северната порта на Хвалин. Поеха по Главния друм, който нощем сочеше с широката си отъпкана светла ивица право към Керван-звезда. Друмът пресичаше богати земи и годни за сеч борови гори. Минаваше покрай места, удобни за изграждане на дърводелни рекички, където хората изкарваха прехраната си с производство на дървени въглища и добив на смола. Недалеч лежаха и наследените от хората като военна плячка джуджешки железни рудници. Империята се нуждаеше от стомана, от много стомана. Затова в този край миньори бяха хората - в двореца не си и помисляха да допуснат джуджета под земята.

Пътниците стигнаха до разклон по средата на друма. На север се намираха непроходими диви гори, зад тях се ширеше тундрата, милостиво предоставена за дом на жалките остатъци от племената орки, троли и гоблини. Пътят продължаваше натам. Отбивката пък бе съвсем занемарена, обрасла с изсъхнал вече пелин. Водеше на северозапад - към джуджешките планини.

Този път помнеше и по-добри времена, но сега повече приличаше на животинска пътека. Използваха я само иманярите -разбойниците, които тарашеха изоставените от Подземния народ пещерни жилища. Надолу, към цивилизацията, по същия стар друм ромолеше тънкото ручейче от скъпоценни минерали - източникът на богатството и славата на почтения град Хвалин. Кан-Торог се изправи на стремената и отсечено подхвърли:

- Няма да продължим оттук. Тави, усещаш ли ги? Девойката кимна. Бадемовите й очи бяха затворени.

- Вървят подире ни... Много са. Пратили са и магическа вест... Не улових накъде, но предлагам, че са предупредили стражите на Главната порта в пещерния град.

- Разумно - съгласи се младежът. - И аз бих постъпил по същия начин. Нямат полза да ни хванат веднага. Уверени са в силите си и искат да разберат какво правим тук, какво кроим...

Тави енергично поклати глава:

- Не им е необходимо да ни следят. Кутул и Угус практикуват некромантия. Ще те убият и после ще накарат трупа ти да вампиряса. И малко преди това да се случи, мъртвата ти плът сама ще разкаже всичко. Не им трябваме живи. Одеве в града не ни закачаха, защото Дъгата следи за приличието. Не иска кръв по улиците и смут сред народа...

Кан-Торог равнодушно сви рамене и се озърна към свития Сидри.

Джуджето трепереше.

- Каменният престол, драги Дромаронг, ще трябва отново да бръкне в кесията си, този път по-дълбоко. Ние не сме се наемали да се бием с цялата Дъга. Уверявам те, че ще има анекс към договора.

Нещастният Сидри премълча.

- Трябва да се движим - изненадващо спокойно каза Тави. Още не бе отворила очи. - Рано или късно ще ни настигнат. По-сполучливо за нас ще е това да стане сред мочурищата.

Кан-Торог кимна в съгласие.

Пропътуваха целия ден, без да срещнат жива душа по пътя. Както следваше да се очаква, повечето иманяри вече се бяха разкарали. Маговете пък довършваха последния оглед на стрехите, покрити с каменни плочи и проверяваха здравината на поддържащите ги заклинания. Ако Пороят откриеше и най-нищожната пролука, последиците щяха да са гибелни. Покрай стария друм нямаше села, нито самотни чифлици. Земеделците отбягваха да се заселват в близост до нечовешки пътеки.

Кан-Торог не попита Тави какво ще правят, когато вълшебниците на Дъгата ги настигнат с омагьосаните си, неуморни коне. Задачата на Алия бе да бае. Неговата - да върти меча. Така бе решил Кръгът на Капитаните. Навярно Кан-Торог щеше да загине, но щеше да вземе заедно със себе си в отвъдното не един или двама противници. И това щеше да бъде за добро, защото вълшебниците не бяха чак толкова многобройни сред човешкото племе, а могъществото на хуманусите се крепеше именно върху магьосниците.

Сидри мрачно и скръбно се прегърби върху своето пони и се замисли, изпровождайки отминаващата земя с невиждащи очи:

„О, Каменни престол! Защо всичко тръгна така нелепо? Откъде се пръкна онази твар под Хвалин?! Проклятие, тя щеше да ме довърши, ако не бях призовал Силата! И сега... Какво ще правя? Тук, близо до планините, ще съм по-силен, Suuraz Ypui ще набъбва, ще расте... ала пак няма да е достатъчна, за да спре цяла кохорта магове..."

- Сидри - наведе се девойката към джуджето, - трябва да оставим друма. Разбирам, че имаше намерение да ни водиш оттук... Нямаме друг изход. Ще ни настигнат най-късно до полунощ.

- Каменният престол предвиди това - унило отвърна Сидри. - Обмисли всяка стъпка от пътя ни. Скоро ще подминем началото на мочурливите земи. Ала ако свием натам, няма да се измъкнем преди Пороя.

- А на Каменния престол не му ли хрумна, че може да ни се наложи да се спасяваме от потеря? - весело подхвърли Кан-Торог. - Мъдрите ви старейшини не взеха ли под внимание, че се нуждаем от един наистина безопасен и бърз път?

Джуджето не вдигна глава, ала гласът му заплашително звънна като чук в наковалня:

- Когато дойде време да навлезем в блатата, Волни, ще имаш възможност да съжалиш, че си се озовал там. Всичко си има предел, твоето военно изкуство също. Престолът избра най-безопасния и бърз път от всички възможни. По нашата пътека, където има по-малко зла магия. Повярвай ми, Волни, че не малко от Силата на планините е вложено в тази пътека, за да я направим поне горе-долу сигурна и проходима.

Кан-Торог сви рамене и се загледа напред.

- И така - тегли чертата Тави, - ако тръгнем веднага към мочурищата, ще умрем. Ако продължим по друма, както беше уговорено, пак ще ни сполети смъртта или даже по-лошо. Какво ще ни посъветваш, Сидри Дромаронг? Да вземем да се върнем в Хвалин, да изчакаме да премине Пороят? Кълна се в планината, на централния площад пред кметството ще сме в по-голяма безопасност! Дъгата не смее публично да нарушава собствените си закони.

- Отлична идея - ухили се брат й. - Но защо ти идва чак сега? Надали маговете от потерята ще изгубят дирите ни. А ако разберат, че и ти си вълшебница...

- Не, обратен път за нас няма - тихо промълви Сидри. -Когато баех в Хвалин, там... Сигурно знаете, че Хвалин е древен град. Някога е бил крепост на Дану, техен търговски форпост... В онези времена ние с тях не се разбирахме много-много, било е преди Първия изход... Та, говорех как вълшебствах на площада. Това беше възможно само там, в града. Старите заклинания не се разсейват просто така... След поредната кървава вражда джуджетата и народът Дану решили да сключат мир, да престанат да си мерят мечовете и брадвите. Тъкмо в Хвалин са били произнесени словата на Силите - тяхната магия и нашата Suuraz Ypui Минали са векове, ала камъните помнят...

- Много интересно - прекъсна го Кан-Торог и дръпна юздите на коня си.

- Само че би ли продължил да развиваш мисълта си в движение? Ще тръгнем през блатата. Нямаме друг избор.

Те свърнаха встрани от друма. Клони на разкривени храсталаци ги зашибаха през лицата.

- Камъните помнят - продължи Сидри, без да обръща внимание на храстите. - Сега разбирам, никой не ме е нападал... Някой се е нуждаел от моето заклинание... А то пък изискваше паметта на камъните...

- Виж ти - изсмя се младият Волен. - Кажи ми, ако обичаш, много ли още изненади криеш в кесията?

Джуджето не отвърна.

- Не го закачай, Кан - намеси се девойката. - Какво те прихваща? Никога не съм те виждала да се заяждаш преди бой.

- Защото досега не съм участвал в бой, планиран от глупаци. Само че, джудже, още не разбрах защо трябваше да се пръждосаме от Хвалин, все едно ни гонеше орда подземни демони? И защо „няма път назад"?

Сидри инатливо сви устни. Тави сухо поясни:

- Като изключим бръщолевенето за това, че някой е изисквал джуджешко заклинание, същата тази магия ни е отворила пътя по избраната от Престола пътека. Обаче няма да действа толкова дълго, колкото би ни се искало. Да побързаме! През мочурищата!

Сидри тежко въздъхна...

Изведнъж и тримата трепнаха - Волният едва-едва, но девойката и джуджето направо подскочиха в седлата си. Стресна ги човешки глас -съвсем отблизо:

- Почакайте!

Между дърветата се белееше расо. Идеална мишена.

- Как е успял да се приближи толкова, сестричке! - изсъска младият воин. И двата къси меча бяха в ръцете му.

Пръстите на Тави бавно галеха шепата на лявата й китка -внимателно и нежно. Около тях се образува алено прозрачно облаче.

- Не стреляйте! Не съм въоръжен!

- Това е клопка - спокойно рече Кан-Торог. - Как ли ни е настигнал пеш? Или е зарязал коня си преди малко? Защо?

Виждаха го как тича. Като на панаирджийско състезание - надпревара на три хвърлея дистанция. Монахът бе добър бегач. Такъв би могъл да изпревари за кратко и кон - на един хвърлей разстояние обаче. После би изостанал. Не могат човешките нозе да издържат подобно натоварване чак от града дотук!

Тримата не спряха. Щом искаше да говори, да се понапъне.

Видяха го ясно. Не, не беше монах. Беше свещеник, просто расото му бе изцапано с пръски кал. Тичаше невероятно бързо... Само след миг щеше да се блъсне в Сидри.

Не успя. Кан-Торог му попречи. Тялото на Волния сякаш потече във въздуха, спря задъхания свещеник, прокъсаните поли на расото се развяха...

Младият служител на църквата стоеше неподвижно, почти повдигнал се на пръсти. Двата меча на Волния бяха кръстосани като градинарска ножица. Шията на свещеника бе като клонче, предназначено за срязване от градинаря.

- Стой и не мърдай - нареди на човека Кан-Торог. - Дума, жест, поглед, и си мъртъв.

- Ами... Как тогава да гледам и да приказвам, господине? - простодушно попита свещеникът.

- Не се прави на малоумен! - намръщи се Тави. - Прекрасно знаеш ритуалната фраза. Слово, жест, поглед - наложено заклинание. Кой си ти, как ни настигна и какво ти е нужно от нас?

- Служа на Спасителя.

- Виждаме, стига расото ти да не е смъкнато от чужд гръб. Кан! Остави го да върви до нас.

- Да, да - засуети се свещеникът. - Преследвачите ви вече са близо! Изпреварвате ги само с две сенки.

- Ами ти?

- Аз? А, да... Могъщ е Спасителят, безпределно е могъщ! Отправих към Него молитва и Той я прие. Вля в нозете ми бодрост неизтощима...

- Не лъжи! - намеси се Волният. Продължаваше да държи гърлото на човека в стоманените щипки. - Знам туй-онуй за вас, братята-отшелници. Дъгата ви подхвърлила някоя друга магия.

- Това не е така! - възмути се свещеникът. - Нашата сила е от Спасителя!

- Нямаме време за майтапи. Говори истината! - Волният леко сви ножицата от двата меча.

Свещеникът не трепна, а проговори възпитано и смирено:

- Почитаемото джудже правеше магия на площада. Ние знаем от кого се е бранил. Искате ли да научите?

- Честно казано, не особено - каза Тави. - Малко ли изроди пълзят из катакомбите на Дану!

- Не, не! - Човекът енергично заклати глава, без да обръща внимание на остриетата, рискувайки сам да си пререже гърлото. -Грешите! Изобщо не е така! Ние отдавна го следим...

- - Чуй ме! - прекъсна го с леден глас Кан-Торог. - Това не ни интересува. Имаме си работа. И потеря по дирите. Няма значение как си ни настигнал, не е важно. Обаче там отпред са мочурищата. Знаменитите блата преди джуджешките планини. Разправят, че там спят сенките на Древните богове. Аз не вярвам в слухове, но истината е, че в мочурищата бъка от всякаква хищна измет. Ти да не би да искаш да се завреш заедно с нас... там?

- Искам - без да мигне отвърна човекът. - Искам и ще се... вра.. както се изразихте, господине.

Волният не отвърна цяла секунда. После присви око:

- Ами ако те халосам и те просна в несвяст?

- Не се и съмнявам, че е по силите ви, доблестни войнико. Но всичко става според волята Му, струва ли си да подлагаме на съмнения Предопределеното? Мога да ви бъда полезен. Ще ви споделя какво се случи на площада. Защото, не ви ли се струва, че заради онова... Заради него ви прокудиха, кажи - речи, от града. Защо, мислите. Дъгата прати преследвачи? Само за да ви попречат да се върнете назад ли?

Свещеникът се мъчеше да надникне в очите на Тави.

- Не се върти като на шиш! - сгълча го Волният. - Всеки миг сам ще си отсечеш неразумната глава! Нима си тичал подире ни само за да ни разкажеш всичко това? С какво засяга нашата съдба Църквата на Спасителя?

Свещеникът спря да мърда и твърдо погледна Кан-Торог в лицето.

- Не желая да ти цитирам нашите пророци. Няма да ме послушаш. Но за църквата ни е повече от важно - повярвайте. Не ще ви бъда в тежест. Виж! Ето, тя чувства магията! Погледни, момиче! Виж чудото без вълшебство в името на Спасителя!

Той не чертаеше многоъгълници във въздуха, нито пипаше талисмани и, изглежда, наистина не твореше заклинания...

- О, могъщо дърво, чуй ме! Отмести се, защото ни преграждаш пътя! Тежко скърцане. Почвата се изду, корените почнаха да изпълзяват

навън. Вековната ела се заклати, от зиналата яма се чу нещо като въздишка... Дървото зарови корени три-четири разкрача встрани.

Сидри зяпаше дълбоката дупка.

- Ето така - тихо изрече свещеникът. Лицето на Тави се вкамени.

- Можеш да дойдеш с нас - промълви тя.

- Алия... - понечи да възрази Кан-Торог.

- Ще дойде с нас - отсече девойката.

Подготвяха ме. И аз се подготвях. Малко са онези, които имат истинна вяра в Спасителя. Необходимо е само да бъдеш честен и чист...

- Красиви думи! А кой гореше Дану на клади? Кой ги разпъваше на кръстове покрай пътищата, кой ги бесеше с главата надолу по площадите?

Кой даде заповед за изтребление на всичките пленени в Деалмот деца, понеже те, видите ли, били нехора и никога нямало да се приобщят към Истинската вяра? Кой вършеше всичко това? Май твоите братя по църква, светецо1.

Човекът в омърляно бяло сведе глава.

- Греховете, извършвани от името на Църквата...

- ...не петнят Спасителя ли. Нима? Не! Точно обратното е. Всеки отговаря за стореното, за всички злини! - Очите на Тави пламтяха. Бузата

й се гърчеше от тикове, затова девойката я притисна с длан. - Всеки носи отговорност за греховете на своята вяра, за знамето, което следва!

- Да не спорим - примирително вдигна ръка свещеникът. -Дошъл съм, за да помогна. Казах ви, че съм бил подготвян за този ден. Деня на пробуждането на Погребания-под-Хвалин...

- За какво става дума?! - все още наежена, изфуча Тави.

Говореха само те двамата. Кан-Торог и Сидри мълчаха и само въртяха глави от девойката към свещеника. Тави често прекъсваше разказа на човека в бялото расо с хапливи реплики. Личеше й колко е засегната от случката с поместилата се грамадна ела. Тя не можеше да проумее откъде идеше силата на този човечец, нахлул и объркал вече и без това осуетения им, грижливо подготвян план. Не усещаше у него дори нищожна магична искрица... И въпреки това... Дървото се бе подчинило...

Загадка.

Свещеникът отказа да се назове, защото името си на мирянин бил забравил, а църковното си щял да произнесе единствено пред Съда на Спасителя. Той не владееше вълшебство, поне не такова, каквото ползваше Небесната дъга, нито пък познаваше магията, която практикуваше самата Тави.

- Дълго се подготвях - кротко отвръщаше безименният свещеник. - Аз знаех, че ще настъпи ден, когато онова, що се разкрива на братята ми по църква като видения, ще стане истина. Спасителят ще се появи на грешната земя..

- Тези забавни приказки ги слушаме от десетилетия - обади се Кан-Торог .

Пътниците се спряха на малко островче насред мочурищата. Бяха прекосили първата блатна ивица. Не се случи нищо особено. Тресавището изглеждаше обикновено и приличаше на всички други в северните провинции: гладки черни огледала от застояла вода, камъш, семпли водни лилии, болнави изкривени дървета...Тревната мрежа се клатушкаше над засмукващата кал, сякаш целият свят се люлееше под нозете. Отникъде не лъхаше на странност и отвъдност, нямаше спящи незнайно-зловещи сенки, нито поне обичайните чудовища като блатни въпери или самотни вислюги. Волният започваше да хвърля все по-иронични погледи към джуджето, ала Сидри с всички сили се стараеше да не му обръща внимание. Дори заяжданията не го трогнаха- въпреки знаменитата докачливост на подземното племе!

Здрачът се сгъстяваше, отгоре като покривало падаше нощта. Потерята скоро щеше да ги настъпи по петите, ала Сидри категорично отказа да продължат навътре в мочурищата:

- По тъмно тук никой не продължава! Ще чакаме да съмне!

- Ще ни накваси Пороят.

- Ще продължим на зазоряване! Ако дотогава не ни пречукат...

- Потерята.

- Потеря! Няма да се учудя, ако и потерята пострада...

Сетне млъкна и нацупено сви устни под брадата си.

Не запалиха огън. Увиха се в наметалата си и се заслушаха в свещеника. Той изобщо не забелязваше нощта и студената влага, която проникваше чак до костите. Бързаше да разказва и се задъхваше повече, отколкото когато бе тичал след тях.

- В Хвалин има храм на Хладния плам. Братята ми по вяра не обичат почитателите на Древните богове, ала аз не виждам нищо осъдително в убежденията на жреците, защото Спасителят е дошъл да спаси този свят изцяло, да даде на всички възможност, без значение кой кому се кланя и кому отправя молитви. Древните богове нявга са властвали над нашите съдби, кълна се във вярата си, тогавашните времена са били по-честни от сегашните, а праведници е имало доста повече от сега...

- Може ли по-делово, без философии и нравоучения? - сопна се девойката.

- Да, отклоних се, прощавайте... В мазата на Хвалинския храм живее един старец. Живее там от незнайно колко години. Нашият събор е построен много по-късно от храма на Хладния плам, но катедралният хронограф недвусмислено сочи, че от стари времена в килия под земята живее някой, който владее огромна сила. Негово преосвещенство нееднократно се е опитвал да побеседва с отшелника... също както предишните епископи. Уви, старецът не желае никого да вижда. Нито в миналото, нито сега.

- Откъде знаете всичко това? - подозрително попита Тави.

- Някога ни бе споделено от Дъгата. После го потвърди настоятелят на храма на Хладния плам. Имаше и наши братя, които в състояние на просветление са се доближавали до тайнствената килия и усещали там сила.

И тази сила се пробуди днес. Тя разкри своя лик... или измамен облик... на почитаемото джудже. И господин Сидри е бил принуден да отвърне. Аз не виждам нищо лошо в това. Употребихте Силата на планините, не греша, нали?... И ето, сега ви преследват! - свещеникът тържествуващо огледа слушателите си.

- Е, и? - намръщи се Тави нетърпеливо. - Разказа ни една забавна басня. Защо трябва да ти повярваме? Да, умееш да заповядваш на дърветата да се местят. Полезна дарба. Само че ние си имаме друга работа. И изобщо не ни е еня за някакъв си изкуфял маг под храма на...

-Той не принадлежи към ордените на Дъгата - възрази свещеникът. - Те сами си го признаха.

- Нищо не им струва да излъжат - подхвърли Кан-Торог.

- Спор няма. Седмоцветието често скверни устата си с лъжа...

- Тогава за какво говорим? Къде е смисълът? И защо онзи вещер-отшелник, маг ли е, какъв е, защо е толкова важен за истинно вярващите в Спасителя?

- Хубаво си бъбрим! - изръмжа Сидри. - А всеки миг маговете могат да ни връхлетят. Ще ни оплетат като мухи в паяжина, докато си умуваме за вяра и спасители... Аз пък ще ви кажа, че секирата е моят Спасител! И на целия ми народ закрилник!

- Оръжието не спаси царствата ви, почитаемо джудже - поклати глава човекът с расото.

- Това... би могъл и да не ми го припомняш! - обиди се Сидри.

- Ще моля Спасителя да ми прости за тази неволна забележка, която те оскърби, почитаеми - смирено отвърна свещеникът и сведе с покаяние глава.

- Писна ми от вашите любезности! - кипна Тави. - Питам вече за десети път - какво значи за вас онзи дъртак в мазата на храма?

Свещеникът дълбоко въздъхна и запита:

- Не сте ли се замисляли защо в Хвалин е построен толкова разкошен събор на Спасителя?

- Само за това не сме се сетили да разсъждаваме - каза Кан-Торог. Свещеникът пропусна покрай ушите си подигравката и зашепна с неочаквано затреперил глас:

- Защото... мнозина братя са убедени... и аз сред тях... че този старец е... самият Спасител!

След кратка пауза Сидри изсумтя. Кан-Торог се ухили. Тави само леко се намръщи:

-Ами тогава... Защо не обикаляте около него с песнопения и хвалебствия? Цяло хоро е трябвало да извиете по този случай - чак до Мелиин!

- Щом желанието Му е да пребивава в усамотение, как биха могли смирените Му служители да се натрапят? И как може Църквата с нехайство да подмине оногова, върху когото е паднал Неговият взор? Всички ние усетихме тласъка. Източникът му бе в подземията на храма на Хладния плам... Ние не бихме дръзнали да пречим на онези, които Той погледна, да вършат делото си. Искаме само позволението ви...

- Да ни шпионирате!? - Тави скочи като разярена котка. - Не!

Зад гърба й, от сгъстилата се непрогледна тъма над блатата се разнесе дълъг, провлечен и вибриращ вопъл. Звучеше като стон, плач и сподавено хлипане наведнъж.

Всички замръзнаха. Съществото повтори воя си и изпълни със самотен звук нощта.

Кан-Торог вече стоеше с голи мечове. Свещеникът остана седнал, а Тави се заозърта вцепенена. Джуджето обаче - въпреки страхливата си природа -с ненадейна пъргавина измъкна от дисагите си два предмета, които съедини с метален звън, и се изпъчи със страховита бойна секира в ръце. Дългото сърповидно острие блесна от само себе си. Източеният връх на брадвата ставаше за мушкане, тъпото бе украсено с шипове, а нещо като глава на малък боздуган се мъдреше в другия край на обкованата с желязо дръжка.

- Почна се! - с непознат, хладнокръвен тон изрече джуджето. - Хайде, човеко, викай твоя Спасител... Ще ни е нужен на всички.

СЕДМА ГЛАВА

През остатъка от нощта след покушението Императорът не успя да заспи. И седемте ордена стояха на ушите си, както би се изразил някой малолетен уличен пакостник. Имперските следователи вече изтърсваха сведения от собственика на кръчмата. Бяха привикани слугините, готвачките и чистачките, някои от тях вдигнати направо от леглата, откъснати от съпрузи и любовници. Треперейки от ужас, те се мъчеха да си припомнят онзи злополучен гуляйджия, излязъл срещу Императора в късна доба. Сежес и Реваз посетиха Бащите на Сивото братство, но се върнаха бързо - намръщени и разочаровани.

- Аз първо предположих - призна магът на Червения Арк. -че някой ги е купил да свършат тая работа... Ама не, не са те. И нищо не знаят.

- Можем да сме сигурни в това - потвърди студено Сежес.

Императорът неволно си представи как вълшебниците са изтърбушили съзнанията на главатарите на Братството. По същия начин постъпваха разбойниците с пълни със злато сандъци.

„Магьосниците сигурни са обръщали наопаки душите на Бащите в търсене и на най-слабия намек за лъжа... Ужас!" Сежес продължи, едва ли не изискано:

- В главите им се оказаха неща, които представляват определен интерес... Но понеже Сивото братство се ползва с независим статут в Империята - (с неистово усилие Императорът потисна мисления си коментар относно израза й за „независимостта") - няма да обсъждаме онова, което научихме. Ще продължим разследването, повелителю. Ще търсим. А сега бихме ви посъветвали да си легнете. Желателно - не в самота.

„О, не!"

Той отново се насили да не продължи мисленото си възклицание с издайническото „С теб ли, Сежес?" и бързо изрече: -Това е излишно... щом ще почивам.

- Женската ласка е най-добрата почивка - настояваше вълшебницата.

- По-добре да се разтоваря във воинската зала - отказа Императорът.

Воинската зала за упражнения се смяташе за свещено място. Много отдавна бе прекъсната традицията владетелите на Империята лично да повеждат войските си в боя. За сметка на това оръжейната подготовка на господарите на държавата стана задължителна. Сежес нищо не можеше да възрази.

Залата имаше открита тераса, която направо продължаваше помещението -по този начин мястото за тренировки бе нарочно оставено на произвола на дъжд, студ, сняг, пек и прах -истинският боец не биваше да се влияе от времето.

Студеното есенно утро предразполагаше по-скоро към сладка нега под топло одеяло, но не и към забави на арената, към която водеше правият коридор от терасата. Императорът се освободи от наметалото по пътя - то меко се изхлузи от раменете му и остана на пода. Ала с доспехите не възнамеряваше да се разделя.

В двореца се помещаваше открай време Гилдията на воините, която включваше най-изтъкнатите майстори на меча и на други оръжия. Даровити бойци се издирваха за служба на Империята и в най-глухите провинции. Вербувачите получаваха премии за всеки открит самороден талант.

Сега бе твърде рано, а Императорът не искаше да чака докато харолдите свикат най-достойните спаринг-партньори. След бурната нощ кръвта на владетеля още вреше, непохарчената енергия търсеше излаз. До схватка с непознатото двулично чудовище всъщност изобщо на се бе стигнало. Подземният червей бе опасен, ала прекалено тромав. Императорът се нуждаеше от изтощителна тренировка. Искаше да грохне от умора, за да заглуши мислите си.

Той не се съмняваше, че покушението е инсценирано от Дъгата. Отново му даваха да разбере колко струва, поставяха го на мястото му:

- Ти си наша марионетка, повелителю, натруфена с парадните символи на властта, но все пак - марионетка! Ти си безсилен без нашата магия -откъде, например, имаш това пръстенче с черния камък, което те спаси?

Той се вкамени от омраза.

„Кълна се в Огъня и Вятъра! Ще платите. Ще ви излича от света, ще ви изтрия от лицето на земята, ще стъпча дори спомена за седемте ордена! Не ми пука зло или добро сте за света. За мен сте зло! А значи и за Империята. Държавата не може да е стабилна, когато на трона седи ваша кукла, а конците й дърпат шайка магове в идиотски разноцветни наметалца."

Застана пред Императорската врата и преди да стъпи на арената, дръпна връв, която като червей каменояд се гмуркаше в малка дупка в стената. Дръпна два пъти. Не чу камбаната, отекнала в покоите на дежурните Майстори. Викаше двама души за схватка. Няма значение какви. В това се състоеше прелестта на играта.

После излезе на арената. Бе постлана с пясък, докаран чак от морския бряг. Всяка нощ подменяха стария, защото се просмукваше с кръв, и сипваха чист. Чист бе и сега, гладък и мек, даже още не бе попил есенната мъгла.

Над овалната площадка се извисяваха стъпала с пейки. Винаги имаше зрители. Обитателите на Мелиин, без значение колко благородно бе потеклото им, обичаха воинските зрелища.

Господарят на Мелиин и цялата Империя с решителни крачки застана в средата на арената. Оголи меч - средно дълъг, сравнително лек, с топуз за противотежест в края на дръжката. Оръжието бе изработено така, че да бъде удобно за удържане и в обичайната позиция, и в стил „перо", при който острието сочеше земята.

Боят щеше да продължи до първа кръв, не до смърт. Императорът зачака.

Често сменяше учителите си, стремейки се да усвои от тях само най-доброто. Не се заблуждаваше - беше добър боец, но не повече от това. Непобедими герои не съществуваха - това бяха легенди, обичани и радващи се на доверие само в кръчмите.

От Майсторската порта се появиха двама. Единият бе познат - южнякът Ейарах с бръсната глава, роден отвъд Вътрешните морета. Бе много ловък и подвижен съперник. При бой използваше два меча, с които бе доста вещ. Императорът вече бе взел няколко урока от Ейарах и бе останал доволен. Помисли си, че изборът е сполучлив за ден като този. Възможно бе южнякът да победи. Но такива поражения не плашеха и не оскърбяваха гордостта на владетеля.

„А кой е другият? Охо, нов майстор! Прекрасно..."

Гилдията се радваше на редица привилегии, сред които бе правото й на избор да поставя за противник на арената срещу господаря си, когото си ще, без да уведомява предварително и без да иска позволение.

„Дали Гилдията заслужава такова доверие? - неволно си помисли Императорът. - Ейарах и непознатият си разменят напълно приятелски реплики. Значи новкът не е съвсем отскоро..."

Непознатият воин будеше удивление с ръста и мършавостта си.

„Не изглежда особено силен, но щом е стигнал дотук, значи е преодолял изпитанията за Майстор. А щом не разчита на грубата сила и надвива с друго, значи схватката с него ще бъде още по-полезна и поучителна."

Воините се приближиха и преклониха коляно като висши благородници -пак една от привилегиите на Гилдията.

Императорът отвърна с воински поздрав - притискайки десния си юмрук към сърцето.

- Представи ми новия майстор, Ейарах.

- Майстор Н'дар от Изтока, господарю мой.

Младият владетел втренчено разгледа човека от източните земи.

Косата му бе дълга и черна коса, вързана на конска опашка. Страните му бяха толкова хлътнали, че изникваше въпросът откога траят постите му. Изпитото лице бе с нездрав сивкав тен, а кожата бе осеяна със ситни алени пъпки. Очите бяха хлътнали и тъмни, а ръцете и пръстите - много дълги. На дясната китка средния и безименния се бяха сраснали.

„Запомняща се външност. Такъв надали биха пратили да извърши покушение. Не е според обичаите на Сивото братство... Защо пък реших, че други... заинтересовани ще се придържат към някакви традиции и обичаи?" -подхвърли си иронично Императорът.

- Господарю мой... - Н'дар сведе глава още по-ниско.

- Какво владееш, воине?

- Мечове всякакви, брадви - големи и малки, боен чук, але - барда, глефа, бойна вила, топчест топуз, прав топуз, копие...

Списъкът внушаваше уважение. Малцина от Гилдията владееха повече от два-три вида оръжия - поне дотолкова, че да бъдат признати за Майстори.

- Кое ти е любимото от изброените?

- Без предпочитания.

- Добре! Майстор Ейарах, майстор Н'дар, да започваме! До първа кръв, както обикновено.

Схватките нямаха ограничения. Можеха да траят ден, два -колкото издържаха бойците, които нямаха навика да отстъпват само поради умора.

Ейарах бе взел двуръчния си меч. Н'дар беше дошъл с цял арсенал, ала в знак на почит към Императора избра чифт прави мечове, които държеше в позиция „перо".

Майсторите започнаха един след друг да атакуват Императора. Редуваха се светкавично. Сиволикият воин от Изтока наистина се оказа костелив орех. Трудно му се устояваше.

Биха се дълго. Слънцето успя да разкъса утринната мъгла. Появиха се зяпачи, привлечени от звъна на оръжията. С едно око Императорът успя да забележи на пейките няколко фигури в едноцветни плащове. „Свитата, обещана от Сежес?"

Неочаквано южнякът изохка и притисна плитък порез над левия си лакът, финтът на Императора бе отклонил острието на Ейарах, доспехите не бяха спрели меча и владетелят беляза майстора със знака на поражението.

- Не унивай! - провикна се Императорът. - Хватката я научих от теб! Миналия път ти ме победи тъкмо с този финт! Благодаря ти за този дар.

Каня те днес на пир в двореца - за мен ще е чест да нагостя учителя си!

- За мен е чест ученикът да се окаже схватлив - искрено отвърна южнякът и се поклони. Към него вече тичаше слуга с чисто платно ивици и целителни мазила.

- Ще продължим ли, господарю? - изскърца гласът на Н'дар.

Странно, сиволикият воин изглеждаше свеж като краставичка, сякаш не бяха отминали почти два часа, през които стоманата пееше като камбани.

- Ще продължим, майсторе.

Самостоятелно Н'дар се сражаваше още по-добре. Мечовете му пореха въздуха като мълнии и принуждаваха Императора да прибягва до глуха защита, караха го да отстъпва. Повелителят на Мелиин забеляза, че техниката на съперника повече приляга на кривите къси саби „кацай" -предпочитаното оръжие на южните пирати. А щом Н'дар съумяваше към същите хватки да приспособи прави мечове, значи наистина бе изключително обигран майстор.

...Изведнъж Императорът усети нещо нередно. Пейките на амфитеатъра почнаха да се опразват, опустяха даже ложите за зрители от ордените... Пясъчноснвите стени промениха цвета си и станаха аленочервени...

Ала черният камък на пръстена оставаше студен... Твърде студен дори. Вледяващо, мразовито студен!

- Защитавай се, повелителю - изсъска някой в ухото му.

„Сили велики, какво става?!"

Светът наоколо течеше и губеше очертанията си. Закъсняло трепна пръстенът, от камъка лъхна предупредителна жарава.

„Защо ли изобщо питам... Това е покушение!"

Сивото лице на врага се топеше, капки плът се стекоха, оголвайки черни кости. Очите се спукаха, отдолу светнаха безброй фасетни плочковидни гледалца като на насекомо. Дългите ръце с по половин дузина стави замахнаха с мечовете...

Императорът блокира удара, звънна стомана, срещнала стомана, бликнаха искри. Тласъкът отхвърли младия повелител назад и той едва сега разбра, че арената е изчезнала.

Схватката се бе пренесла върху равна поляна сред девствена гора. Непозната гора. Дърветата приличаха донякъде на южни палми, ала по-високи и пищни. Пъстри цветя се поклащаха по тъмнозелени храсталаци. Над короните на дърветата в самото небе опираха изумително прекрасни тънки кули с иглени върхове, сякаш изсечени от приказен планински кристал, прозрачни и пълни с игриви слънчеви лъчи.

А по края на поляната стояха Дану. Живи и здрави, облечени във великолепните си тържествени дрехи - uaemmuou, еднакви за мъже и жени, съшити от остри триъгълни парчета, насочени с острите си ъгли към земята.

Тъмнокосите Дану весело се смееха.

„Това не може да бъде - помисли си той. - Те отдавна за изтребени, това е просто... кошмар... Илюзия! Сън!"

Съществото, състоящо се само от черни лъскави кости, тук-там скрепени с белезникави сухожилия, атакува отново. Сблъскалите се мечове блеснаха пред самите очи на Императора и по лявата скула тънко парна гореща болка. „Ако е сън, то тогава е твърде реален."

Младежът изръмжа. Черните му доспехи и костите на тварта бяха единствените тъмни петна посред този радостен, светъл, зелен свят, сред сребърните, слънчеви и небесносини одеяния на Дану...

Не, черни бяха и косите на зрителите на двубоя. Но меко черни. Като топла и благодатна нощ. А черната броня на Императора бе петното мрак, осквернило този свят, който не бе принадлежал на човешкия род поначало.

„Аха. Ще ми отмъщавате. Добре. Сега ще ти покажа, изчадие скелетно!"

Човекът нападна - отчаяна атака, при която откри лицето си и гърдите срещу вражеския меч. Желязото удари по доспехите и отскочи, а острието на императора се вряза точно под черепа на врага, право в прешлените, които наподобяваха изправена на опашката си черна змия.

Черепът изщрака със зъби и подхвръкна нагоре, свирепо святкайки с фасетъчните си очи. Тялото на скелета остана право няколко мига, после изхрущя и се превърна в облак пепел.

Едва сега Императорът усети болката от изгарянето - пръстенът се беше нагорещил.

Младежът стисна зъби и извика силно към обградилите го Дану:

- Кой ще е следващият?!

Гласът му прозвуча като хриплив вълчи вой.

Дану вече не се веселяха. Гледаха го мълчаливо и той четеше в очите им смъртната си присъда - хуманусът трябва да умре. Забавата свърши. Време е за екзекуция.

- Nayvod phoynfi! Nayvod! Koi nano!

Млада и чернокоса като всички други девойка пристъпи напред. Държеше откършен клон... Не, не бе клон... През листака проби бърз слънчев лъч и докосна тояжката, която изведнъж стана идеално права. Дървесните жилки заблестяха в преливащ се фин орнамент, а две криви чворчета трепнаха и се превърнаха в гарда на... меч? Дървен меч? Дървен меч.

Императорът едва не се разсмя.

„Устоях и на магия, и на стомана. Нима сега ще ме плашат със суха цепеница?"

Момичето мълчаливо обърна лице встрани, без да откъсва очи от него. Отметна косата си от шията.

Императорът се опита да си поеме въздух... И не успя.

От ухото към ключицата на девойката се точеше грозен белег, разкривен, морав, отвратителен...

Позна ли ме. Императоре? - отекна в съзнанието на младежа призрачен момичешки глас. - Тогава бях с вързани ръце. Ти удари, а после мен, безчувствената, с разкъсана шия, ме повлякоха през арената с куки. Куката се закачи за ребрата. И там има белег. Искаш ли да ти покажа? Не? Имам хубаво тяло. Хубаво въпреки белезите. Пак „не"? Тогава - готви се за бой. Виждаш, давам ти повече шансове, отколкото ти ми беше дал някога. Защитавай се!

Нямаше накъде да отстъпва. Пръстенът, макар и нагорещен, не откликваше на призивите му. Въздухът наоколо бе напоен с магията на Дану... Днес бе техният ден.

„Ти си оцеляла... Ти си жива" - обърна се той също мислено към нея.

Девойката не отговори. Духна от лицето си непослушен кичур.

Разяждаща като оцет пот закапа от челото му. Младежът стоеше и гледаше момичето.

„О, богове и демони! Нима ще се наложи да я убивам отново?!"

Девойката се приближаваше, вдигнала красивата си, но безполезна играчка във висока позиция за атака.

„Глупаво. От това положение тя има само един наистина опасен удар. Аз ще го поема с плъзгане по острието, ще извъртя надолу, стоманата ще се хлъзне и ще се вреже в гърлото й...

Нима пак трябва да я убия?"

Този път тя няма да се измъкне - подшушна нещо в главата му, може би от спомените, гласът беше неприятен и злорад. - Удряй здраво и данката няма да се измъкне!

...Кутрето с пречупените лапички, скимтящо върху черния олтар...

...Розовото момченце с мили ушички, още не съвсем заострени, смешни... Тъпият меч не посича телцето, а го кърши...

Императорът нямаше въздух в дробовете си да извика. Мислите му сякаш бяха стегнати от някаква удушваща магия. Той се олюля. Потната длан изпусна меча. За миг малко му олекна.

„Да става каквото ще... Така повелява възмездието. Късно е да вярвам в басните на Белите плащове, че Спасителят прощавал и скоро щял да дойде в света ни. Това момиче с белега го изпревари. И другите Дану се върнаха. Безброй години са подготвяли отмъщението си. Сега то ще се сбъдне. Няма значение къде се намирам - в реалния свят или в кошмарен сън. Смъртта ми ще бъде истинска..."

Вдигни меча си! За разлика от теб, аз не се бия с обезоръжени. В такава победа няма чест. Отмъщението не е сладко!

„И какво от това? - възрази той. - Вие сте безчет, аз съм сам. Ако те убия... пак, то третият или трийсет и третият по ред ваш боец ще ме повали...Много ли ще ви е сладко?"

Ако ме убиеш, ще си тръгнеш без последици. Това ще рече, че Съдбата е на твоя страна. Защитавай се, Императоре на хуманусите! Спомни си Брегът на черепите и се защитавай!

„Брегът на черепите ли? - ядоса се той. Заръмжа. - Спомням си Брега на черепите, данке! Спомни си го и ти! Спомни си вашите стрели и моите предци, които гинеха на онзи бряг!"

Наведе се, възвърнал в гнева силите си. Докосна меча си.

Девойката се приближаваше в мълчание. Пристъпваше ситно и държеше дървената си играчка неумело като новобранец. Императорът се сви, готов за скок. Лявата му ръка напипа ножницата на резервния кинжал.

Кристален звън заплува над поляната и Дървеният меч изсвистя във въздуха.

„Сега ще се плъзне по стоманеното острие, послушно ще се отклони..."

Очакваното не последва. Императорът падна по гръб, а желязото на меча му избухна в студен зеленикав пламък - гореше като суха клонка, пъхната в печка!

Данката за първи път разлепи устни, гласът й отекна над поваления човешки вожд:

- Осъжда те паметта на измъчената земя, от чието лоно хората изтръгнаха непредложена им руда! Осъжда те паметта на осквернения лес, изгорен за въглища в човешките ковачници! Осъжда ти паметта на замърсения въздух, поел в себе си дима от вашите комини! Осъжда те паметта на нашите градове, покрити с прах! Осъжда те паметта на онези, които се превърнаха в спомен! Присъдата е смърт. Умри!

Той метна кинжала. И тутакси цялата му снага се разтърси от жестока плесница. Болката завилня в месата й, костите се огънаха, кожата се пукна. Изчезнаха гората, куполите от листа и небесните кули. Избледня и тълпата Дану, заедно с девойката, която държеше Дървения меч. Лицето на младежа се удари в пясъка на арената - все едно го ритна ботуш на палач. Мръсният въздух на Мелиин опари гърлото му.

Императорът с мъка се надигна.

На три крачки от него агонизираше майстор Н'дар със стърчащ изпод острата му брадичка императорски кинжал. Изпитото сиво лице ставаше мраморно.

Пейките на зрителите бяха пусти.

А на площадката, където нозете на съперниците не бяха изорали пясъка, лежаха две златисти петоъгълни звезди - окапали дървесни листа, довеяни от неизвестен вятър.

Сутринта вече всички артисти от цирка на господин Онфим разбраха, че няма да преварят Пороя. Бедата ги настигаше. Стена от синкавочерни и тъмнолилави облаци запълваше половината небосвод. Слънцето сякаш бе ужасено - дори не се показваше от сивкавата мъгла. Капеше ситен дъждец, все още обикновен, ала тихият ромон на капките караше всички да се свиват от страх под брезента на фургоните. Прекалено живо си представяха какво ще се случи, когато първите струи на Гибелния порой сменят безобидната влага.

- Нищо не разбирам - мърмореше Кицум. Двамата с Ахата седяха на капрата. Измъчените коне упорито не ускоряваха своя препъващ се тръс въпреки наложените им заклинания. - Нищо не разбирам... Никога преди облаците не са галопирали така, никога. Ще ми се да знам кой ги пришпорва...

Ахата безмълвно очакваше развоя на събитията. Вече изобщо не се съмняваше, че Онфим е намислил някаква хитрина -собственикът на цирка изглеждаше твърде спокоен. Разбира се, той също надничаше от фургона и хвърляше тревожни погледи назад, ала твърде престорено. За разлика от подчинените си той не бе добър артист.

До Хвалин не бе чак толкова далеч, ала ако Пороят продължеше да напредва така стремително, циркът нямаше да успее да се скрие зад крепостните стени, под каменните покриви. Всички го разбираха... Освен може би Трош.

Ала засега авторитетът на господин Онфим не позволяваше никому да спомене на висок глас за настигащата ги гибел. Нито Еремий Змиевластника, нито братчетата-акробатчета, нито даже Смърт-девицата смееха да обелят дума по въпроса.

„Защо не предприемаш нищо, Онфим? - тормозеше се Ахата - Можеш да облекчиш фургона. Можеш да изхвърлиш мен, Кицум, Трош, половината багаж... Не си толкова глупав. Клоунът е прав - ти имаш изход. Но трябва ли да бавиш останалите?... Какво си намислил? Нима наистина ще се измъкнеш със светинята на народа ми!?"

Момичето Дану се разтрепери.

- Ей, Кицум - неочаквано на капрата изникна като ръбеста сянка Нодлик, - ти да не си решил да оправиш данката, преди да пукнем, а? Какво си шепнете толкова?

Зад гърба на жонгльора се мотаеше Евелина, а ръцете й миришеха на желязо - жената криеше под наметалото си оръжие.

Кицум бавно и спокойно обърна глава, без да изпуска юздите и подхвърли през рамо:

- Да не искаш да се включиш? Евелина какво ще рече? Не й ли се ще и на нея да вирне крачета като за последно?

Набръчканите ръце на клоуна прилежно насочваха конете, караха ги да заобикалят дупките, изобилно осеяли друма. Кицум не понечи да се изправи, не се опита да прикрие някак незащитения си гръб. Ахата се сви.

- Чух какво й каза - с непознат глас изрече Нодлик. Студен и решителен, войнишки глас. Ахата едва не зяпна. Жалкият, глупав, алчен и похотлив Нодлик? Жонгльорът бе присвил очи, зениците му изглеждаха като пики.

Клоунът равнодушно се загледа в задниците на конете и присви рамене:

- И какво от това?

- На нейния бесовски език! - обади се Евелина.

- И какво от това? - повтори със същия тон Кицум.

- Ей такова! - изкрещя Нодлик, изгубил самообладание. -Пороят ни настига, а ти - „И какво от това"! Всички знаят, че нечовешките Дану не се страхуват от Пороя!

- Какви ги плещиш, Нодлик? - намръщи се клоунът и гузно сведе очи.

- Не плещя! - беснееше жонгльорът. Малко му оставаше да се разкрещи така, че да го чуят всички останали. - Не плещя! Правиш си сметка тя да те отърве, нали? А после... После да вземеш онова?

Ахата премига и се опули към Нодлик, който бълваше тихи ругатни. Евелина бавно измъкна ръце изпод наметалото си. Дланите й продължаваха да миришат на оръжие, но вместо нож тя държеше тънка връв като че ли от конски косъм или...

Клупът бързо се затегна около врата на клоуна, който трепна, но бе късно. Кицум замря покорно за миг, след което се обърна и изхърка с омраза в тържествуващото лице на Евелина:

- Умно... Затова ме баламосвахте значи...

- Стой кротко и мирно... Кицум. Ще си позволя да те наричам така -тихо произнесе жената. - Не те знам от кой „клон" си... Това не е важно. Нямаме избор. Онфим крои някаква гадост. Или нещо е заподозрял, или просто гледа да се отърве от свидетели. Но така или иначе, ще ни зареже под Пороя...

- Още малко и ще кажеш, че го вика да ни настигне - пребледнял се подсмихна Кицум.

- Наистина го вика! - засъска Евелина. - Веднага щом Онфим и данката изнесоха нещото от Друнга, облаците се втурнаха напред като смушкано муле! Изобщо не бих се учудила, ако Арк е засилил черните облаци в мига, когато Онфим е докопал онова. За нас няма изход. Дори да яхнем конете, пак няма да се измъкнем навреме...

- Едва ли можеш да разчиташ, че Ахата ще те защити от Пороя -спокойно каза Кицум, въпреки че лицето му почваше да става мораво. - Ако не ме лъже паметта, данката няма причини да се отнася милосърдно с теб...

- Идиот! - озъби се Евелина и даже сви пръсти, сякаш готова да му издращи очите. - Достатъчно е да вземе донесеното от техния лес... и черните облаци сами ще се разпръснат от нея! А значи и от нас...

-Cflueii! - внезапно изръмжа Кицум. Лицето му още повече потъмня от напрежение, примката стягаше гърлото му. - Suu'ie Jenao Dhaaoii! ie Immilspoounn!

Евелина пребледня. За разлика от Ахата, тя явно разбираше това наречие.

- Immilspoounn? - тя леко отпусна въжето.

- Ya - мрачно изхърка Кицум. - Evelynn ар oemmoaa. ife ie Dhaaoii jut peokk imniilspoeunn!

- Bemmdaa? - усъмни се Евелина

- Ya - криво се ухили клоунът.

Нодлик изобщо не приличаше на себе си. Беше станал сериозен и вглъбен. Той леко докосна лакътя на Евелина и каза:

- Щом е така... Кицум! Предлагам... Предлагаме ти да сключим примирие. След като и без това всичко знаем един за друг...

- ...няма смисъл да враждуваме, особено пред лицето на смъртта! -довърши Евелина.

- Колко благородно! - саркастично забеляза смешникът. -Предлагате примирие на човек с примка на врата.

- Примката е защото много добре помним онази нощ - Нодлик неволно потърка долната си челюст. - Вярно, нямаше нужда толкова да буйстваш. Ние само те проверявахме... И сега знаем на какво си способен.

- Наистина ли така мислиш? - вежливо запита Кицум. -Сигурен си, че знаеш на какво съм способен? На всичко, на което съм способен? Моите поздравления, умнико!

Клоунът загърби жонгльорите, сякаш бе намерил нещо много интересно в храстите край друма.

Сърцето на Ахата биеше бясно и отекваше чак в слепоочията й.

„Те не са такива, за каквито съм ги мислила! Кицум не е смешник, Нодлик и Евелина не са обикновени странстващи артисти. Нима всички са се събрали тук на лов за Immilspoounn? Не може да бъде! Защо тогава позволиха на Онфим да иде с мен в гората? И откъде са тези суеверия, че Дану оцеляват под Пороя?! Глупави хумануси! Евелина наистина ли смята, че с Immilspoounn в ръце ще спасявам жалките им животи?... Ами ако се престоря..."

Страните й пламнаха.

„О, горска сило, нека ми повярват, нека се подлъжат!"

- Стига сме плямпали, Кицум-Некицум - намръщи се Евелина. - Разкажи ни всичко. Нека обединим усилията си. Трябва да завладеем онази вълшебна играчка...

-

Im Nekree boingui! - сърдито изсъска клоунът и девойката Дану улови върху себе си бързия му, кос поглед. Кицум явно не искаше робинята да разбере за какво става дума.

Евелина сви рамене:

- Няма смисъл. Това, което искаме от нея, тя ще стори доброволно... Чуй ме, котко... Погледни ме в очите. Да, мразиш ме, знам. Прекрасно. И аз не те обичам кой знае колко. Само че сега сме принудени да си помогнем. Само заедно ще се спасим от Пороя. Предлагам ти сделка...

- А на мен само примирие? - хитро подхвърли клоунът.

- ...сделка. Ще ти позволим да поставиш ръката си върху Имелсторн, за да разпръснеш над нас поройните облаци. Не клати глава - можеш го. С помощта на Дървения меч ще успееш... Това е първото. Второ - ще ти махнем нашийника, а Нодлик ще ти изпише документ за освобождаване. Но ще ни върнеш Имелсторн... После си свободна да вървиш, накъдето ти видят очите. Е, нещо да кажеш?

Кицум се усмихна - твърде самоуверено за човек с примка на врата. Ахата имаше чувството, че гърдите й ще се пръснат от ударите на побеснялото й сърце.

„Няма никакво значение, че някой е подгонил облаците като стадо добитък. Нито кои всъщност са Нодлик, Кицум, Евелина, та дори и самия господин Онфим. Важното е, че Immilspoounn може да се озове в ръцете ми!

В моите ръце! Нима животите на шепа хумануси могат да са някаква цена за това? Вярно, след като взема светинята, вече няма да се налага да умирам. В никакъв случай! Ще съм длъжна да занеса съкровения дар на uaiooouob към последната тайна твърдина на Дану. Там, където би трябвало да се намира убежището. Щом цената е нашата светиня, всичко ми е позволено. Urerbaaraa Maaiodd, , Ужасът на Възмездието, отдавна подготвян от народа ми, не бива да попада в неприятелски ръце. Ако потрябва да излъжа - ще го сторя. Наложи ли се да убия - няма да трепна дори. Невъоръжен, спящ, ранен -няма значение. Жена, старица, дете - също. Точно както човеците са избивали невъоръжени, спящи или ранени Дану. Както са набивали на кол жени и девойки, разпъвали са старци и са хвърляли на клада бебетата.

Кръв за кръв. Смърт за смърт. Ако те ударят по едната страна -прегризи гърлото на онзи, който го е извършил - така гласи страшният вълчи закон на племето хумануси. Ние така и не го възприехме - и заради това претърпяхме съкрушително поражение."

Момичето Дану, Seamni Oectacann, по прякор Ахата, прехапа устни с острите си като на огнена катеричка зъбки.

- Ще направя това, което иска госпожа Евелина... - чу тя собствения си глас.

- Виж ти - ухили се жената, - бързо съобразяваш...

Кицум се извърна и с изумление се ококори към Ахата, забравил клупа, който му пречеше да диша нормално.

- Само кажете какво да направя - простодушно повтори Ахата - и ще се подчиня.

„Ще умираш много лошо, Евелина. На теб винаги съм искала да отмъстя повече, отколкото на другите. Да не мислиш, че съм ти простила?"

Кицум, Нодлик и Евелина бързо се спогледаха.

- Сега вече ще ми махнете ли тази каишка? - свадливо рече клоунът. -Без мен надали ще катурнете Онфим.

- Без теб наистина няма да се справим - кимна жената. -Няма време даже да му подлея заклинателна отвара...

- Ами Тук и Ток? Таниша? - сети се Нодлик. - Ти не си най-важният, Кицум.

Смешникът сви рамене.

- Ако разчиташ на онези - сопна се Евелина, - направо лягай и чакай Пороя! Ще те пуснем, Кицум. Но искам гаранции. Дай ми кръвта си.

- Кръвта? - клоунът чак се отмести и притисна брадичка към гърдите си. - Това пък защо?

- За да не вършиш глупости! - захили се Евелина. - Не те знам от кой „клон" си, нито ме интересува кой те е наел. Аз гледам моята собствена задача. А ти... Ти ще запазиш живота си, което също не е за пренебрегване, как смяташ? Печалбата е добра!

Кицум изпръхтя като кон.

- Значи, разбрахме се - рече Нодлик. - Речено - сторено. Вземаме Имелсторн, за Онфим - кука под ребрата, на всеки, който тръгне да го брани - същото. После данката реже облаците...

- ...а ние й режем нашийника, получаваме си Меча и дим да ни няма, кой, откъдето е! - завърши Евелина.

- Превъзходен план - кимна клоунът. Гледаше встрани със змийски очи.

- Само дето не стана ясно кой накрая ще докопа меча...

- Ей, Трош! Поеми юздите, безделник такъв! - ревна жонгльорът назад. Ахата мълчаливо се притискаше към дъските на капрата.

„Те всичко знаят за светинята. Точно за нея са налетели като гарвани на леш. Ако замисълът им успее, няма да се поколебаят да ме убият, освен ако не ги изпреваря. Обещават ми свобода, как пък не! Евтина измама! Мислят ме за пребита глупачка... Нека."

- Я, колко близо е проклетият Порой?... - измърмори Евелина. Искаше да надзърне за господин Онфим, който преди около час бе яхнал резервната кранта, за да следи движението на облаците. Клепалото на кобилата продължаваше да се обажда откъм лявата страна на фургона. Жената надникна... и се отдръпна толкова чевръсто, все едно беше се сблъскала с излязъл от гроба си вампир. Бледа като платно, тя се мъчеше да каже нещо, но само изхленчи сподавено.

В следващата секунда с капрата се изравни конник, водещ още един жребец. Ездачът бе облечен в едноцветно наметало -алено!

- Как сте, добри мои приятели? - ухили се подигравателно не друг, а самият собственик на странстващия цирк. - Скучно ли ви стана? Много интересна беседа имахте, много. Браво! Кицум, моите почитания. Евелина. Нодлик - възхитен съм. Добра работа. Юнаци! Само че с първите изводи закъсняхте, а другите ви се оказаха печално погрешни. Момичето не би могло да ви спаси. Тц. - Онфим се усмихна още по-широко. - Даже Имелсторн в ръцете й не би спрял Пороя!

- Защо... Защо го засили към нас? - изпищя Евелина. Ахата забеляза как ръката на жената се плъзга плавно по бедрото. В юмрука й блесна метал.

Онфим гнусно се изкиска.

- Аз? Засилил? Ти си откачила, жено. Иначе имаш право - облаците са като отвързано псе. И тъй като много скоро ще бъдат тук, принуден съм да се сбогувам с вас, скъпи приятели. Очакват ви незабравими часове! Скрий звездата, Евелина, прибери си я. Няма да ми навредиш с нея, както и да я метнеш. Виж, на теб сигурно ще ти потрябва - да си спестиш мъките...

Ръката на Евелина омекна. Обикновената стомана не бе нищо за един маг, особено такъв, който е достигнал ранг за цветен плащ.

Онфим продължаваше да се гаври с нещастната си бивша трупа:

- Имелсторн на Дану не бива да види бял свят, драги мои! Затова ще го закарам в Хвалин, а вие ще си останете тук. Не се притеснявайте - ще си събера хора за нов цирк! Ха-ха-ха!

Нодлик силно изхлипа.

Онфим презрително загърби фургона, без да се страхува от отчаяно нападение, на което вцепенените хора вече не бяха способни. Удари с камшик коня си и препусна напред по друма. Към седлото бе грижливо привързано зеблото със съкровището на народа Дану.

И тутакси, щом изпод копитата на жребеца се откъснаха тежки буци пръст, размекнала се в кал, впрегнатите във фургона коне жално зацвилиха.

Задавиха се, от устата им закапа пяна... Краката им се подсякоха и нещастните животни рухнаха, изтощени до смърт.

След няколко секунди фургонът спря. Мъртвите коне лежаха на пътя, а главите им висяха от хамутите.

ОСМА ГЛАВА

- Започва се - спокойно повтори Сидри. Дълбоко в очите на джуджето трепкаше пламък. - Гръб в гръб, Волни! Това е по-страшно от разните ви там чудовища. Джуджето държеше секирата си и се взираше в мрака, напрегнато като тетива на лък. Кан-Торог и Тави не различаваха нищо там, накъдето то гледаше. Нито пък наоколо.

Свещеникът се изправи и застана редом с Тави-Алия. Заговори, като че ли с усмивка - лицето му не се виждаше, а изцапаното расо едва се белееше:

- Напразно се страхувате. Всичко това са жалки напъни на Тъмата да ви отклони от истинния път. Бащата на Лъжите покварява не само сърца, но и пътеки извращава, а друмища отъпкани превръща в гибелни...

- Млъкни, хуманус, какви ги бълнуваш! - изръмжа Кан-Торог.

- Грешиш, сине мой - меко възрази човекът. - Знам какво говоря. Пътят ви е благословен от Спасителя. Коя от появилите се от мрака твар може да ви заплаши?

Отново отекна скръбно-зловещият вой - значително по-близо от преди малко. Гъгнещите извивки на провлечения вопъл се стоварваха върху пътниците, мачкаха ги, караха мозъка да кипва в черепите. Тави със стенание притисна лявата си, свободна от оръжие длан към слепоочието. Волният заскърца със зъби, а джуджето едва не изтърва секирата. Може би единствен свещеникът остана незасегнат. Във всеки случай гласът му не загуби отнесената си ведрина:

- Вяра, вяра и отново вяра, деца мои. Докато вярвате в могъществото на чудовищата, които според вас могат да ви навредят, вие сте в техен плен. Ала молитва, извираща право от сърцето, е способна да защити по-добре от мечове...

Мракът, или онова, което изглеждаше като мрак, нанесе удара си внезапно. Мъглата зад свещеника призрачно заискри едва забележимо, но достатъчно за разширените зеници. Сви се в огромно пипало, протегна се и обхвана главата на човека в бялото расо... Миг по-късно се отдръпна, а блещукането от сиво стана мораво.

Първа реагира Тави.

Не знаеше какво е това. Струваше й се, че изчадието е само сгъстен влажен студ.

Всеки поне начално обучен магьосник винаги имаше „под ръка" известно количество предварително изплетени бойни заклинания. Или вълшебен огън -любимата играчка на маговете -воини, или грижливо сътворено питомно чудовище само от нокти, зъби, рога и остри щипки. Тави имаше подобен арсенал „под ръка". Ала пред младата чародейка се бе възправило нещо, което бе премълчано във всички магически книги. Странната твар бе лишена не само от тяло (безплътни изчадия се срещаха често), но и от сърцевина изобщо. Същностен център, който би могъл да бъде напипан и поразен отсъстваше. Поне Тави не усещаше сърцето му. Мъглата се свиваше в усукани ръкави, а пластовете обикаляха островчето. Освен неочаквани пориви, вятърът донасяше и вледеняващите злобни звуци на гадината.

„То няма сърце, значи..."

Вълшебницата знаеше, че има само един избор - тя удари. Но не с огън, не с мълния, нито със свое чудовище. Тя халоса противника с безумие.

Дълго се бе трудила над това заклинание. Маговете на Волните й се присмиваха, приятелски я съветваха да не хаби напразни усилия, ала девойката упорито продължаваше да работи.

Пипалото, което се простираше два лакътя и държеше свещеника неподвижен, се сгърчи. С магическото си зрение Тави видя жълто петно, което се стрелна надалеч, като по пътя губеше очертанията си, разплуваше се...

Безумие. Зашеметяващо силно и убедително. Проникващо в съзнанието на всяко мислещо дори на животинско ниво създание. Заклинанието убеждаваше жертвата, че всичко, което възприема, е плод на въображение, съновидение, илюзия. И заедно с това внушаваше ужас, ужас, ужас. Ужас и безсилие пред враг, който стои отвъд пределите на взора и всеки миг може да прекъсне съществуването ти. Можеш да нанасяш безброй удари наслуки, ала не ще избегнеш гибел, защото си обречен, защото не различаваш кое е реално и кое - не. Краят ти ще бъде невероятно кошмарен...

Воят се промени, превърна се в нещо неистово стреснато, пронизващо... Нощта безпомощно се притисна към мочурищата и се сгърчи под писъците, които късаха самия мрак. Агонията на древното изчадие, могъщо, но ослепено, врящият казан студена неописуема мъка отекна върху пътниците така, както предизвикан пожар опърля подпалвачите...

Тави рухна на колене, изтощена от заклинанието и агонията на поразеното в своята не-сърцевина безтелесно и бездушно създание. Успя само да забележи, че свещеникът падна като отсечено дърво.

Дойде на себе си призори. В малък огън в изкопана ямка успокояващо пукаха съчки. Сидри и Кан-Торог седяха, протегнали ръце към топлината. Бълбукаше котле.

Девойката отвори очи с усилие, сякаш тежък товар притискаше клепачите й. Бореше се с желанието си да се наспи... Да спи... и за нищо да не се тревожи.

„Мъдро е заспиването - блуждаеха мислите й, - само в Мрака си невидим и неуязвим..."

- Как си, Тави? - стресна я гласът на Кан-Торог. Тя се понадигна на лакти и го погледна.

„Безпокоиш се все пак, нищо че го криеш. Волни. Уж си равнодушен към всичко, уж за теб е важна единствено заповедта на Капитанския кръг, а се тревожиш за една жена. За мен."

Девойката се отърси от мислите си и замаяно обходи с поглед всичко около себе си.

- Всичко... наред ли е? Тихо ли е?

- Тихо и спокойно - кимна младежът. - Онова изчадие ви още малко и се разкара.

- А този...

- Умря - Волният сви устни, сякаш раздразнен и сърдит на свещеника, задето не бе издържал. Може би наистина обвиняваше човека, навярно се чувстваше унизен от смъртта му. - Както падна, така си лежи. Ще се заемеш ли?

Тави почувства ледена топка в стомаха си, но кимна. Предстоеше й възнеприятна, отвратителна процедура. Некромантия. Простичко речено -„изстискване на трупове". Налагаше се. Твърде странен бе този свещеник, твърде странно загина. Тави не вярваше в необяснимостта на странните събития, нито в случайността на появяващите се чудовища. Маговете на Волните повтаряха и повтаряха, че всичко си има обяснение. Винаги. Нищо не се случваше без причина, нито пък изчезваше просто така в небитието.

Имаха още дълъг преход през мочурищата. Трябваше да научат с какво се бяха сблъскали още в първата нощ.

- Ще го кормиш ли? - делово запита Кан-Торог. Тави отново кимна.

Сидри пребледня и даже позеленя. Ококори очи, подрипна на място...

Изглежда се канеше да повърне.

- Без мен! Не пред мен! Не искам! Не позволявам! - изпъшка тежко той.

- Къде ще се денеш? - злорадо изсъска Волният. - Да не искаш да последваш свещеника? Никой не иска помощ от теб. Обърни се и трай. Не ни пречи.

Джуджето сви пестници и почервеня. Кан-Торог го гледаше с насмешка. Сидри се оклюма, стана припряно, отдалечи се на другия край на островчето и седна там, стиснал с две ръце секирата си.

- Чудесно - изрече Волният. - С какво да ти помогна, сестрице?

Тави гледаше покойника. Свещеникът лежеше по гръб, угасналите очи

бяха застинали към сивото мъгляво небе, ниско като капак на ковчег. Девойката вече държеше специален нож-сакар със закръглено острие, в основата на което бе инкрустиран шлифован ахат - камъкът на Властелините на мъртвите, както обичаха да се именуват маговете-некроманти.

Тави от опит знаеше, че зад пищните названия се крие една наистина мръсна работа - мръсна откъдето и да я погледнеш. Тънката и тясна китка на девойката обаче не трепереше ни най-малко.

- Ще го придържаш, ако почне да се гърчи - отвърна тя. Чуха как Сидри не издържа и повърна.

- Престанете, изверги! - простена нещастно джуджето.

- Изпълняваме заръката на твоя Каменен престол - отсече Тави. - Така че, търпи! Запуши си ушите, ако предпочиташ... Сега всичко ще си каже това гълъбче... Всичко ще изпее, като славей ще чурулика...

Сидри затисна уши и замуча.

Тави бързо и уверено разтваряше гръдния кош на свещеника и си мърмореше:

- Всичко ще си каже... Я, какъв страх има в кръвта му, виж я как плиска...

Некромантията бе един от най-обредните видове магия. Именно некромантите продължаваха да използват най-широко всички предмети от примитивните времена. Сред атрибутите им се срещаха неща като китка от ръката на екзекутиран за отцеубийство или черен дроб от канибал, изял собствената си майка, преди не повече от седмица. Тези фетиши пораждаха смях сред елитните магове, но пък често се случваше тъкмо некромантията да се окаже незаменима въпреки чудатите й, неприятни техники.

Около изкорменото тяло девойката начерта огнен пръстен, в който през определени интервали хвърляше сухи коренчета и билки, събрани далеч зад пустините на Южния бряг, в прародината на хората, където сега властваше... Тя се замисли и потръпна. Беше по-добре да ни си припомня какво властва там.

Монотонното припяване на формули и заклинания беше задължително. Цапането с кръвта на мъртвия - също. Красивото лице на Тави заприлича на вампирска муцуна. От очите й надолу се спускаха две ивици, сякаш вълшебницата плачеше с кървави сълзи. Въздухът трептеше наоколо... С ножа-сакар девойката чертаеше, вече над трупа, магически многоъгълници. Преди това бе срязала или цепнала кожата и месата на мъртвия. Бе обезобразила лицето му - сега покойникът се зъбеше в нелепа и страшна усмивка...

Тави привършваше подготовката. Стана и обиколи три пъти тялото. Първите два - в едната посока, третия - в противоположната. Ароматният дим на билките я караше да залита, виеше й се свят. Тя стисна ножа с острието нагоре и със скок го заби във фонтанелата на трупа.

Долната челюст на мъртвеца потрепна.

- Коя си ти, Призоваваща? - Гласът бе глух, шепнещ и не можеше да се определи откъде точно идва: от разчекната уста, изпод земята или от горе.

- Какво ти е нужно от мен? Спри болката в разсечените ми меса! Мъртвите не те заплашват!

Тави знаеше, че всичко това е нагла лъжа. Мъртвите умееха да отмъщават! И не чувстваха болка. Ако тя се поддадеше и им се представеше с името си, щеше да подпише собствената си смъртна присъда. Некадърните некроманти се превръщаха във въпери. Разликата между тях и стихийно вампирясалите покойници бе в това, че вампирите не можеха да влизат в къщите или подслоните без покана. Въперите обаче бяха просто кръвожадни изроди. Надушеха ли следата - само огънят ги спираше. И то силният магически огън... Не всеки маг бе способен да отрази такова нападение.

Затова Тави пренебрегна въпроса и запита сурово и безпощадно, с променен до писък глас:

- Отговори ми веднага! Кой е твоят убиец? Отговорът първо дойде от блатата - вледеняващ душата вой.

Свиреп и луд. Дори кръвта на вълшебницата изстиваше в жилите й от този заканителен звук.

- Не знам - бавно и клокочещо отвърна мъртвият. Сърцето в отворените гърди конвулсивно запулсира. Могъщото заклинание го принуждаваше да говори... ала паметта на убития се бе оказала празна!

Тави се вцепени. Това бе невероятно! Мъртвецът винаги можеше да каже кой е отнел живота му. Но сама усещаше, че спомените му някак се бяха разтворили в небитието - напук на уроците, които й бяха преподавали вълшебниците на Волните, напук на маговете на Дъгата, напук на древните магически книги...

Върху обезобразените устни на трупа закипя кървава пяна. Ръцете и краката на покойника бяха приковани към земята с колчета, укрепени със заклинания. Въпреки това обаче тялото започна да се гърчи в опит да се освободи. Кан-Торог видя как колчетата излизат на тласъци от калната почва и по челото му избиха капки пот.

Тави прехапа устни, извади жертвения нож и гръмко занарежда формулите за Повеляване. Този вид магия бе силно зависим от произнасянето на обредните заклинания. Ножът трябваше да сочи право в небето. Изричайки словата на магията обаче, девойката го обърна с острието надолу.

Мъртвият се огъна като дъга на лък, колчетата едва се задържаха. Трупът с ръмжене се отпусна, ала крайниците му продължиха ситно да треперят.

- Кой те уби?! - извика Тави.

Мъртвият не отговори. Цялата му енергия, преминаваща през вълшебницата, отиваше в опити да се освободи. Плътта му изпиваше силите на некромантката.

Кан-Торог с нарастваща тревога гледаше Тави. Виждаше, че й прилошава. Ако загубеше и за секунда контрол...

- Тави! Престани! Остави го! Няма да го удържиш! Девойката трепереше. С немигащ взор се бе втренчила в очните ями на трупа. Кухините се пълнеха с кръв, а вътре плуваха съсирените остатъци от очите му.

- Зарежи, Тави!

- Лъжеш! - изписка тя. Замахна и удари с ножа разпънатото тяло. Синкава мълния удари мъртвеца, замириса на гадно. Трупът изрева глухо и забуча, сякаш се оригваше.

- Отговаряй! - крещеше вълшебницата.

Нямаше отговор. Дясната му ръка почти бе измъкнала колчето от земята и бавно пълзеше нагоре, преодолявайки наложената магия.

Нямаше време за губене.

Кан-Торог скочи и събори Тави. Двамата се прекатуриха далеч от тялото. Откъм мъртвеца ги удари изгарящ мраз, съзнанието на всички живи притъмня... Ала формата на обреда бе нарушена и въперът не успя да се излюпи от мършата на свещеника. Трупът се слегна рязко и замря навеки.

Сидри, който се бе проснал по очи, рискува да надзърне какво става. Кан-Торог държеше Тави в прегръдката си.

- Пусни ме - долетя до слуха му слабият й глас.

- Да те пусна? Та ти не можеш да вървиш!

Девойката сега не се различаваше много от жертвата. Само дето беше цяла, мигаше и дишаше.

- Трябва... да се махаме... не бива така... когато се пречупва...

- Знам! - грубо я прекъсна Кан-Торог. - Сидри! Сидри, ставай! Тръгваме! Забрави за почивки, търси пътя!

Джуджето се помъкна към понито си, стараейки се да не поглежда към накълцаните човешки останки. Кан-Торог метна девойката на коня.

Докато трескаво стягаха багажа, отново се чу воят на нощното изчадие. Не бе много далечен. Джуджето и Волният облекчено въздъхнаха.

- Побързай, Сидри, побързай! Не се озъртай, не оставяй следи.

- Че нали ще минем през блата, какви ти следи?

- Преследвачите ни гледат за други следи, глупако! Тръгвай!

Тави безсилно лежеше на седлото, с буза в конската шия.

Не можеше даже да говори.

Фесис бе крайно отегчен от шляенето си из Хвалин подир младия проклетник Илмет. Магическото смущение бе утихнало. Адептът на Арк се мотаеше из града, безцелно надничайки в кръчми и търговски дюкянчета.

Може би проверяваше дали не го следят. Но дори да бе така, магове не разполагаха с ефективни средства против обикновени, невълшебни шпиони. В това отношение бяха напълно безпомощни.

Фесис с презрение наблюдаваше гърба на магарето си.

Въпреки това не си позволи да се развлича с издирване на още намеци в писмото от леля си. Имаше задача, поставена от Сивото братство. Въпрос на чест бе да се съсредоточи върху нея. Без значение какви бяха Бащите,

Фесис не желаеше да се позори пред който и да е.

Продължи да скучае...

И навярно тъкмо подари скуката си улови слаб поток магическа сила.

Ако бе напрегнат и нащрек, сигурно нямаше да забележи този повей. А така, докато умът му се рееше... Ясно му бе, че е невъзможно да прехване съобщение, отправено от командор на орден към адепт втора степен, Фесис рядко сполучваше дори да заподозре подобен факт. А когато се случеше, знаеше, че е глупаво да разчита на нещо повече от самото усещане. Ето защо той не се вцепени, нито се „заслуша" в това, което усети. Ала Илмет взе, че се стегна. Причината вероятно бе неговата неопитност (високият ранг очевидно отстъпваше пред младостта), сприхавият му, невъздържан характер или най-вероятно прословутото презрение на магьосниците към всички простосмъртни. Той дори понечи с рязко движение да извади меча си, но навреме се спря. Направи зверска физиономия и хукна, грубо разблъсквайки минувачите, Фесис го последва като сянка.

Пред „Имперски лъв" червеният маг отвърза коня си, оседла го и препусна. Зад него вятърът засвири - бе пришпорил животното със заклинание.

„Галопирай си, момко - помисли си Фесис. - Ако ще като вихър, или дори като морски щорм да си бърз, пак няма да ми избягаш!"

Младежът пристъпи настрани. Стена на къща. Още три крачки назад. Изгнил люк към мазе. Фесис се шмугна през него като сив пушек от угасващ огън.

Почти не се съмняваше накъде се е втурнало магарето. Бе убеден, че отива към Източната градска порта. В подобни моменти Братството обучаваше бойците си да се доверяват на интуицията, вместо да анализират ситуацията с разсъдъка си.

В мазето смърдеше на ферментирало и кисело. С писък в дупките си се пръснаха плъхове. Ръката на сивия наемник бързо напипа стърчаща дръжка, белязана с нарези от нож. Бутна, завъртя, върна, пак натисна... Отвори се вход, който бе по-черен от сумрака в мазето, Фесис се затича по тесния коридор, където не проникваше никаква светлина. Знаеше пътя като вътрешността на джобовете си. Приведе се - таванът бе малко нисичък, а и тук-там от него висяха откършили се дървени подпори. Под краката на младежа се плискаше невидима вода, но той се движеше уверено, без да се бави - такава му бе работата. Сив наемник.

Докато тичаше, дишаше дълбоко и равномерно. Тунелът бе дълъг седемстотин крачки и отвеждаше в кръгла зала, в средата на която се намираше облицован с плесенясал мрамор басейн, Фесис гледаше да се държи настрана от черната вода в него. Тя миришеше на беда, на ненавист и смърт. Наемникът предпочиташе да не мисли кой живее в нея. „Току-виж реши да излезе на разходка..." Не искаше да си спомня и за онези, които някога бяха построили всичко това. Камъните бяха покрити с фина, изкусна резба, в дълбоки ниши стояха статуи - всичко това будеше любопитството му...

Но в определени случаи Фесис предпочиташе да се въздържа от любопитство.

Нахълта в залата. Мракът вътре бе непрогледен и за котешки очи, ала Фесис виждаше добре, при това без да използва магия.

Интуицията и опитът му подсказаха да забави крачка. Той почувства по лицето си въздушно течение, напоено с тежка смрад. Изглежда в басейна се разлагаше цяла каруца мърша. Сивият брат се приготви да заобиколи басейна покрай стените и бързо да се омете от зловещото място.

Тих плясък на вода го накара да замръзне с пот на челото. Все едно някой беше шляпнал леко с длан по водата.

„Това пък какво е? Толкова пъти съм минавал - винаги е било спокойно..."

Добре знаеше, че по безопасна пътека се минава сто пъти, а на сто и първия...

Държеше оръжието си готово за бой. Никога не се разделяше с глефата си - специално поръчана у джуджета-ковачи. С нея можеше едновременно да се мушка и да сече - тя имаше дълго острие с шип, а в дръжката умело бе измайсторено тайно скривалище, което никак не се отразяваше на здравината й.

„Трябва да продължа - внушаваше си Фесис. - На всяка цена."

Напразно. Той продължи да се вслушва в плясъка на водата толкова внимателно, почти жадно, сякаш се страхуваше, че ако го изгуби, ще потъне в безмълвието на вонящото подземие.

А мракът се сгъстяваше. Никога досега не бе имал нужда от факла или фенер, а ето че изведнъж с мъка различаваше лъскавото острие на собствената си глефа.

И на всичко отгоре не можеше да помръдне от място...

Отново плисък на вода!

Фесис стискаше оръжието си, забравил за другата си изненада - малкият самострел, зареден вместо със стрели с тежки метални топчета, способни да зашеметяват.

До днес се усещаше в хвалинските катакомби почти в безопасност. Тоест далеч по-безопасно, отколкото в подземията на Мелиин. В столицата всяко отклоняване от проверения и прочистен маршрут почти задължително струваше живота и на най-ловкия...

„Тези подземия са останки от град на Дану... ако не бъркам -трескаво, но и някак лениво размишляваше младият наемник от Братството. -Фундаментите на сградите им са потънали дълбоко в земята. А за този басейн се приказваше, че бил разположен на покрива на някакъв храм... Заклинанието на Архимага сплескало постройката, натикало я в катакомбите..."

Ръце! Фесис се ококори. На ръба на басейна бяха легнали две ръце, слабо фосфоресциращи във вече съвсем непрогледната без магия тъмнина. Младежът чу пресипнало дишане:

- фссссс... хаааа... фссссс... хааа...

Все още нищо сериозно не се беше случило, а нозете на опитния воин от Братството вече бяха омекнали.

Над натрошения мраморен ръб на басейна се показа глава. Дълги, мокри коси, черни като мрака наоколо. Бяла-бяла като сняг кожа. Незрящи очи -клепачите все едно бяха зашити или слепнали се, сраснали се... Шия, рамене... Отстрани на гърлото кожата се набръчкваше ритмично от хриле:

- фсссс... хаааа....

Съществото прекрачи бордюра. Беше или поне приличаше по облик на девойка.

Бе гола. По тънкото тяло пълзяха струи и капки тъмна вода, сляпото лице се въртеше насам-натам, сякаш оглеждаше помещението.

Фесис спотаи дъх. Не можеше да разбере с какво се е сблъскал. Досега не бе срещал такава твар. Нито бе чел за нея в Boanimm Abann, Книгата на чудовищата на езика Дану.

- Tho dealan thaba! - прозвуча тих глас. Фесис не познаваше този език. Не бе елфически, така не говориха нито Дану, нито Волните. И, то се разбира, джуджетата също.

Изчадието в образа на девойка - или това наистина бе някакво момиче? -изучаваше залата. Обърна глава право срещу наемника.

„Спо-спо-спокойно, старче. Нишшщо опасно. Тя... няма оръжие. Я да си вървя по пътя..."

Ала не можеше да шавне и устните си, камо ли краката.

Девойката предпазливо стъпи на пода. Снагата й светеше. Босите ходила оставяха мокри следи. Тя тръгна право към вцепенения младеж. Не издаваше никакъв друг звук, освен влудяващо равното дишане:

- фсссс... хааа...

Навярно дори един Волен не би издържал. Страхът накрая избуя в сърцето на Фесис и замести волята му.

„Кой може да живее в тези смрадливи тунели?! Кой ще живее тук, сред мръсотиите на целия град?! Не и мили девойки! Посечи я, бе! Или хуквай да бягаш!!!"

Никога преди не бе изпитвал такъв страх. Усещаше тялото си изтръпнало. И все пак успя да се учуди на страха си:

„От какво се боя? От сляпо невъоръжено момиче с хриле! Ако направи още една стъпка към мен... ще я убия..."

Братството повеляваше бойците му да не се спират пред убийство, макар и да не го смяташе за най-добрия изход от положението. Според обстоятелствата. И според характера на задачата. Ала когато те е сковал страх, казваха учителите на сивите наемници, най-добрият начин да го преодолееш, е да измиеш ръце в горещата кръв на врага!

Дали нейната нямаше да е ледена?

Девойката пристъпи още по-близо.

Острието на глефата свирна в застоялия въздух. От гърлото бликна черна димяща кръв. Остро и рязко засмърдя на гнилоч.

А Фесис не изтрая и нададе панически вик, прескочи падналото на колене тяло и се хвърли натам, където помнеха нозете му, че се намира изходът от залата.

Не успя. Нещо тежко го удари в гърба, запокити го напред, той се просна върху камъните на пода. Успя да се претърколи, размаха глефата, чу сподавен вопъл... Очите му се изпълниха с огнени зелени искри, дробовете диво го засърбяха и в съзнанието му нахлу тъмнина.

Нодлик се молеше. Навярно за първи път в живота си. Стоеше на колене, притискаше ръце към гърдите си и виеше молитви към новите и старите богове да му простят сторените грехове. А прегрешения жонгльорът бе натрупал доста. Гръмогласно редеше молитвата си, без да го е грижа за останалите от трупата. Беше му все едно. Смъртта бе яхнала бързия вятър и препускаше към тях като стена от облаци. На изток всичко вече бе черно, но в тази чернилка се различаваха гърчещи се грамадни змии от дим, които сякаш нямаха търпение на се втурнат напред, към живата беззащитна плът.

Седяха в спрелия насред път фургон. Евелина с вдървено лице прехвърляше златни и сребърни монети - господин Онфим бе зарязал касата. Смърт-девицата Таниша, по детински нацупена, плачеше на глас - чуваше се едно неспирно „иииии!..." Тя не можеше да повярва как така господин Онфим я бе зарязал да пукне под Пороя. Та тя толкова се стараеше да му угажда! Топлеше му леглото, изпълняваше прищевките му...

Братчетата-акробатчета бяха се опитали да последват отдалечаващия се конник, викаха и ръкомахаха подире му, падаха на колене, умоляваха... Господарят им дори не се обърна. Изкаляните и треперещи Тук и Ток се върнаха обратно като пребити. Вмъкнаха се във фургона, запалиха печката, седнаха до нея и се загледаха в огъня.

Еремий Змиевластника, бродеше около издъхналите коне и облекчаваше душата си с проклятия, които ако застигнеха господин Онфим, биха го направили на пестил.

Кицум седеше до Ахата на капрата. Като че ли само те двамата бяха запазили спокойствие. Унило спокойствие.

- Е, каква стана тя, моето момиче... - неочаквано се усмихна клоунът към данката. - Май ни е дошло време да си идем от този свят? Не е зле. Предвид това, което ще надробят онези, които заграбиха Irnmealspoeunn, по-добре е да сме мъртви. Умрелите в повечето случаи не страдат,

Ахатка...

- Кицум, откъде знаеш моята реч? И моето... моето детско име?

- Кой го е грижа сега, моето момиче... Има ли значение? След два-три часа ще загинем. Облаците летят, сякаш ято дракони са се впрегнали да ги влачат...

- След като няма значение, отговори ми, Кицум! Моля те, смешнико мил, кажи ми! Нали и без това ще умрем?

Старецът сви рамене. Зиморничаво се уви в кърпеното си наметало.

- Ами... едно време бях воин. После така стана, че положих клетва за вярност пред Бащите... Чувала ли си за Сивото братство?

Ахата кимна. За Братството хората предпочитаха да говорят полугласно

- също както и за безцветния Орден Нерг.

- Станах Сив наемник - продължи клоунът. - И един ден получих заповед... - Кицум въздъхна, - която, както виждаш, не изпълних. Така че смъртта ми поне ще измие позора...

- А нашата реч? - нетърпеливо му напомни Ахата.

- Вашата реч... Ама много си вирите носа! Колко сте горделиви. След вас останаха купища книги, планини от ръкописи... - клоунът смутено се

изкашля - и не всичките бяха изгорени. Прочетохме ги, ние, хората. Да не мислиш, че сме съвсем като животни. От там се знае езика ви.

- Кицум. Скоро ще умрем. Краят настъпва и за двама ни. Затова... Не се измъквай. Не и сега. Книгите на Дану спокойно могат да бъдат и прочетени, и разбрани. След Първия изход никой никога не е подценявал ума на хуманусите. Ала ти говориш съвсем чисто! Като истински Дану! Това не се учи от книги, Кицум. Освен това знаеш името ми.

- Сивото братство знае всичко - Кицум се намръщи и извърна лице. -Когато Онфим те купи, аз пратих вест за това. И получих отговор от Бащите. Нямам представа откъде Братството те познава. И не ми е работа да го зная.

- Не ме лъжи. Свикнах да ме лъжат. Не ми пука. Само от теб лъжата ме натъжава.

Той я погледна - нежно, с изписана мъка и жал в бръчките край устните си.

- Не те лъжа, Сеамни. Не лъжа, данке. Задоволи се с това, което ти казах.

Той замълча и се загледа в небето. Косматите облаци прииждаха като лавина.

Гората наоколо затихваше. Закъснели птици прелитаха в търсене на подслон. Те нямаха особени грижи - щяха се скрият в някоя хралупа и готово. Ала човек не можеше да преживее Пороя. Накършише ли клони, за да си направи укритие - пороят щеше да разяде навеса. Ако застанеше под дърво, ако се закопаеше в земята - хищната за плът влага щеше да намери път да го достигне. Спасение нямаше. А градовете и крепостите бяха далеч.

„Защо покрай пътя няма такива? Нарочно ли? Защо? Хуманусите са жестоки, вършат дивотии, но това е твърде глупаво даже за тях... за повечето от тях. Пък и управниците им не са последните глупци. Защо?" Впрочем, има ли значение...

„Съжалявам, Онфим, няма аз съм тази, която ще ти отмъсти. Но някой ще ти потърси сметка - със сигурност!"

- Да вървим, Ахата - Кицум тежко се изправи, скочи на земята и й подаде ръка. - Не искам да ги гледам... - кимна той към фургона. - Не искам да са последното нещо, което ще видят очите ми. Преди смъртта си всеки трябва... да подиша на воля. Ех, исках да избягаме двамата, ама Онфим, проклетникът, се оказа по-хитър от сто лисици. Хайде, няма вече от какво да се боиш.

Ахата послушно слезе.

- Да вървим - унило повтори Кицум. Раменете му бяха сведени, а крачката му - провлачена. - По-далеч от тези...

Евелина ги изпроводи с мътен поглед, продължавайки да рови ненужните никому вече монети като кокошка на бунище.

Хвалинският възел се затяга. Наложи ми се дори да побутна тук-там, да ускоря събитията. Волните и Сидри не биваше да се бавят. Ондуласт се оказа по-издръжлив, отколкото го мислех. Не само че се съвзе, ами и успя да съживи паметта си. Браво. И веднага хукна да докладва. Като нищо ще си получи отново първото ниво. Не е сигурно, разбира се. Седмоцветието не винаги е предсказуемо.

Дъгата не е по силна от мен. Но за съжаление и аз не съм по-могъщ от нея.

Всичко като че ли се е успокоило вече. И навярно отново бих се отдал на любимото си занимание - да пиша хроники -ако не беше Гибелният порой. Облаците прииждат по-бързо от очакваното. И там, пред легиона на стихийната смърт, долавям слаб отзвук на нечие нечовешко отчаяние. Изоставените на друма се подготвят да посрещнат края си.

Не мога да свикна с това бедствие. Да, знам откъде са се взели Пороите. Неведнъж съм виждал насън исполинската твърдина, възнесена към небето - Крайният хребет, който се намира на източния бряг на океана. Оттам идват смъртоносните дъждове. Оттам политат те, първо като тънка облачна прежда, а сетне се стоварват върху света ни. Знам за тях. Ала все не мога да свикна с жертвите, които Пороите вземат всяка година. Не, не можах да свикна с това, че винаги по друма има някой, когото Пороят настига. Винаги. Всяка есен. Всеки път. Всеки път виждам в кошмарите си онзи висок замък, източникът... и ми става десетократно по-горчиво от собственото ми безсилие.

О, ако бе толкова просто, ако там седеше на трон от черепи някой злобен магьосник, както се разказва в приказките! Тогава щях да зная как да постъпя. Ужасът обаче е там, че никакъв злодей няма. А и самият замък... Като че ли е плод на моето възпалено въображение, сътворен от догадките ми, за които поначало знам, че са грешни. Взорът ми не може да достигне досами Края. Непостоянните и съвсем буквално вятърничави Въздушни духове само си баят и дърдорят - всеки път нещо различно.

А онези клетници на Източния друм... Ах, не мога, не издържам когато......когато... Ниоб! Заклевам те в Мрака и Светлината, във Водата и Силата! Появи се!

Едва успявам да начертая пентаграма.

И да заповядам на земния дух да изпълни волята ми. Нека после ми прилошее, нека ми бъде зле, нека отново наруша забраните и нека страдам... ала онези, които ще загинат, ако не се намеся - те трябва да получат своя шанс. Не е тяхна вината, че някой яростно е шибнал черните облаци да се движат по-чевръсто. Искам само да им дам възможност. Не знам дали ще се възползват, не знам дали ще се спасят.

Но...

Императорът никому не разказа какво бе видял на... поляната? Пък и нямаше с кого да сподели преживяното... сънуваното наяве или каквото там се бе случило.

„С кого да поговоря за странната схватка? С Волните си телохранители ли? С маговете от свитата? Или със самата мила и внимателна Сежес?"

Последното жестоко-иронично хрумване изкриви устните му като в конвулсия.

Слугите към Воинската зала изнесоха тялото на майстор Н'дар. Смъртта тук не бе нещо извънредно. Случваше се. Никой не се чудеше защо и как. Станалото - станало.

„И така, някой упорито се стреми да ме убие. Пуска в ход най-сложни комбинации. Отначало бе двуличникът, сега - кокалестото чудовище... Само че последното бе илюзия...

Стоп. Ами листата?

И какво за тях? Лежал съм без съзнание. Могли са да ме направят сляп за тях преди схватката. Не напразно камъкът се беше нажежил. Листата... Може и да са подхвърлени, за да се заблудя, че Дану желаят смъртта ми.

Ама че глупости! На всеки е ясно, че оцелелите Дану до един мразят хората и желаят смъртта им. Надали някой ще хвърли толкова труд, да ме убеждава, че зад покушенията стои някакъв таен магически орден. Би било плитка измама. Кърпено с бял конец, както обичаше да повтаря една от дойките ми. Със сигурност не е минало без пръст на Дъгата. Кому другиго е притрябвало моето покорство? Моят страх от света? Така че да хукна да се крия зад полата на Сежес... Между краката й да се крия! Хм! Кой друг чете мислите ми, кой ме следи къде отивам, с кого говоря, с кого спя! Да се продънят в най-дълбоката преизподня, дано!"

Така бе стиснал юмруци, че му се схващаха китките. Насили се да се отпусне.

„Проклети лицемери! Какво, какво още не им достига, о, свети небеса? Имат властта, истинската власт. Нямат врагове -освен самите себе си.

Онази среднощна кавга над трупа на двуличника... Май не се погаждате, славни ордени на Седмоцветието, а? Ех, ако можех да ви насъскам едни срещу други... Стига празни караници - хванете се за гърлата най-сетне!

Би било прелестно!"

Императорът се сепна и побърза да потули дълбоко в съзнанието си бунтовните разсъждения - екскортът се приближаваше към двореца. Замисли се над нещо по-неутрално.

„Утре ще е погребението на майстор Н'дар. Няма значение какъв е бил -човек или двуличник с две различни телесни форми. Той се би храбро и умело. Аз съм Императорът - ще му въздам почести. Семейството му, ако е имал такова, ще получи обезщетение и никога вече няма да се лишава от нищо, поне в границите на разумното.

А на маговете нищо няма да кажа."

Докато вървеше по коридора, той неволно се замисли за своя дом.

Дворецът. Преди тук бе стояла обикновена крепост, иззидана върху основите на древни руини. Старите постройки бяха разрушени от предишните човешки господари на Мелиин. Стечение на времето хората бяха изтласквали нечовешките раси и племена все по-надалеч и по-надалеч от столицата. Твърдината постепенно се бе освободила от мрачните си бастиони, градските стени бяха очертали Белия кръг... И Императорите започнаха да строят истински дворец.

Сега разкошната сграда стоеше в центъра на Белия град. Ала разрасналият се Мелиин обхващаше и Черния град.

„А там... - унесено си помисли Императорът - Там не е като тук."

Грамадният палат се спускаше от Крепостната скала на стъпала-пристройки. Върхът на скалата обаче винаги стоеше гол - незастроен. Имаше предсказание, че Империята ще пребъде непобедима, докато не почнат да се полагат тухли по темето на Крепостната скала. От изричането на пророчеството бе изминало много време, държавата бе преживяла и смутове, и бунтове, и нахлуване на пирати, и отцепване на източните провинции, където сега имаше половин дузина кралства и трийсетина херцогства. Държавата бе оцеляла и след селски войни, и, разбира се, след безкрайните битки с нечовеците. Владетелите на Мелиин свято съблюдаваха завета да не оскверняват върха на скалата нито с кирка, нито с мистрия. Дворецът бе останал така. Напомняше за крепост, почтително наместила се в по-ниското, без намерение да настъпва нагоре.

Коридорът го изведе навън. Императорът се огледа.

Широка чиста улица, отстрани градини, високи огради, а зад тях -уютни резиденции на придворните консулства на ордените. След това -жълтеникавобелите колони на дворцовия комплекс. Откакто дворецът бе престанал да служи за крепост, архитектите бяха отпуснали фантазията си.

Стражата пред вдигащия се мост отдаде чест с голи мечове на господаря си .

На престола на Империята в различни времена се бяха възкачвали различни хора. И сегашният Император внезапно осъзна, че често личните качества на предшествениците му са застрашавали Империята и единствено здравата ръка на Дъгата е запазвала целостта й.

„Без Седмоцветието от държавата сигурно нямаше да се отцепят само и единствено източните провинции..."

Великанското туловище на Импреията - което се простираше от изгрев до залез - бе скрепено със стоманени шевове. Но тези шевове се разяждаха от ръжда, породена от кръв и гной, защото бяха забити в разнородна, но и жива плът. Бодовете бяха отворили рани, които без намесата на Седмоцветието...

„Небе и Земя! - ужаси се Императорът, давайки знак на ескорта си, че са свободни. - За какво си мисля?! Нима съзнанието ми намира добри слова за Дъгата?!"

„Просто й отдавам дължимото - възрази си тутакси той. -И ще й го отдам докрай, когато я премахна. Ала въпреки, че е враг, Небесната дъга е допринесла твърде много за хората... Вярно е, че ги накара да платят ужасна цена, но не бива да забравям полезните й ходове. Особено при последния смут, третата от великите беди, записани в хрониките. Тогава започнаха да валят Гибелните порои. Хората хукнаха на юг от северните провинции, ала вместо да ги приемат със съчувствие, съседите им от местното население се обединиха в хайки и започнаха да ловят бежанците като диви зверове. Заловените намираха смъртта си на тържествени клади... Дивотия! Кой друг, освен Дъгата спря това безобразие? Кой ограничи Пороите в една-единствена ивица през северните земи? Кой научи хората да се предпазват от тези бедствия? Кой успокои народа и спаси държавата от безумие? Дъгата. Небесната дъга, проклета да е!"

Повелителят за миг се намръщи, но овладя лицето си и тръгна уверено по мраморните плочи.

В залата на Малкия Коронен съвет вече го очакваха всичките седем придворни вълшебника. Сежес привличаше, както винаги, внимание с разкошната си, прилепнала рокля. Стилът й на обличане винаги я отличаваше от херцогините и баронесите, които - навлечени с безбройните си поли -изглеждаха като пищни зелки.

Императорът спря. Двамата Волни, които го следваха, доловиха напрежението му и без миг забавяне пристъпиха напред, закривайки с телата си своя повелител.

- Велики богове - престорено отегчено и вяло възкликна Сежес. -Повелителю, докога ще прекалявате с грижи за безопасността си там, където това е неуместно, докато в същото време пренебрегвате сигурността другаде... Не пред нас, моля ви! Не сме кои да е, ние сме ваши слуги и възпитатели. Ние ви отгледахме, господарю...

„Отгледали!" - взриви се думата в главата на Императора с пръски на отровен гняв. Омразата достигна степен на страст, която бе толкова силна, че той не смогна да я потули.

Сежес изразително повдигна едната си вежда.

„Кучката изобщо не вижда причини да се преструва на мила възпитателка. Но това е в реда на нещата. Когато звярът почва да се дърпа и зъби, му скъсяват каишката. Точно така. Само че аз не съм дресиран звяр" - помисли си Императорът.

Не отвърна на упрека на вълшебницата гласно. С незабележим жест заповяда на Волните да се отдръпнат настрани. Сетне пристъпи към трона, който бе изработен от червено дърво, украсено със злато - хералдичните цветове на империята. Настани се. Магьосниците стояха прави, показвайки своето уважение.

„Уважение, как пък не..."

- Можете да седнете - сухо каза Императорът.

Той кръстоса ръце на гърдите си, така че да се вижда пръстенът с черния камък. Наивно, разбира се. И като демонстрация, и като упование -дреболийката надали би го предпазила от седмината Върховни магове, стоящи над рангове и нива в ордените си. Те носеха подчертано скромни дрехи (с изключение на Сежес), ала под наметалата си, дори да не бяха облечени богато, имаха сърца, изпълнени с горделивост. И то алчна, ненаситна горделивост. Навярно бяха раздразнени от това, че Сежес си позволява да се кипри така.

Съветниците-вълшебници седнаха на пейки, покрити с меки килими. Килимите бяха докарани от Южния бряг и струваха цяло състояние. Пейките пък бяха наследени от предишния владетел - той обожаваше съветите, макар да имаше железен характер. Така си бе мислил, че наистина управлява страната. Щедро бе платил на дърводелците, както и на тъкачите от юг, макар че би могъл да ги накара да работят за чест и слава - никой нямаше да се възпротиви на волята му.

- Слушам ви - хладно изрече Императорът.

„Още една куха фраза. Маговете ще говорят когато им се прииска и колкото им се нрави. И ако някой понечи да ги прекъсне - ше му запушат устата със заклинание."

На „поканата" реагира Реваз. Той бе роден оратор и обичаше да произнася речи. Изкашля се в юмрук, небрежно се поклони и седна. Такъв бе обичаят - ако повелителят поискаше съвет в седнало положение, запитаният също можеше да седне. В предишни времена това ставаше върху каменния под, а сега на меки и скъпи килими.

- Повелителю мой!

„Лъжа, лъжа и пак лъжа. Лъжа на дребно и лъжа на едро. Вие управлявате Империята, не аз. Или онези, архимаговете, които никога не се показват публично и никой не ги знае как изглеждат... Как мога да се боря с невидим и непознат враг?"

Реваз продължаваше да се упражнява в красноречие:

- ...Воистина прискърбни събития имаха място предишната нощ и това накара нас, верноподаните ти магове на седемте ордена, да обединим усилията си за разследване на...

Останалите шестима сякаш се бяха вкаменили „Направо самото внимание!

За какво се преструват, след като знаят предварително какво ще каже червеният маг?!"

Отначало Императорът пропускаше словата на Реваз покрай ушите си в очакване на съществената част. Тя не закъсня много и владетелят се заслуша по-съсредоточено. Както бе очаквал, стана дума за богупротивните елфи и Дану...

- ... заговорничат с джуджета и коболди... при съдействие на други нечовешки раси... твърде възможно е да са замесени и толкова любимите на повелителя Волни... покушението да е организирано от тях... възползвали са се от разни отрепки и прокудени бивши адепти от ордените... ренегати, които за съжаление са талантливи вещери...

„Аха, ето го главното."

- На моя повелител му е дошло време да научи - взе думата Сажес, без да поиска разрешение, - че Седмоцветието ревностно следи чистотата на своите редици. И подобно на добрия градинар заради благото на градината ние плевим и изкореняваме болните дървета... - Последва още една притча, този път за гнилото, което следва безпощадно да се отсича, за да не зарази здравата плът. Императорът си позволи да се разсее за малко.

Сежес продължаваше: - Обикновено прокудените от ордените първо се лишават от Сила. Ала стават и грешки. Във всеки случай ренегатите запазват жалки остатъци от предишната си дарба, но пък сърцата им са пълни с черна злоба и жажда за мъст, то е добро гориво за разпалване на някакво подобие на магическа сила. Такива вешери са добър и ценен улов за враговете на рода човешки. И попаднат ли подобни люде сред нехора... Моля за извинение, продължете, брат Реваз.

Магът на Арк спокойно чакаше Сежес да приключи с пламенните си излияния.

- Установихме, повелителю, че в покушението наистина са замесени нехора. Както и хора, някога носели звания на магове от Дъгата...

- Можете ли да назовете имена - рязко запита Императорът.

- Засега още не. Изминали сме едва първата половина на пътя към истината. Ала постигнахме това за доста кратко време, от което сме удовлетворени.

Императорът за миг се замисли.

„Магове-ренегати? На пръв поглед е убедително. Или е поредната лъжа? Струва ли си да започна игра?"

- Аз обаче не съм удовлетворен, почитаеми - студено заяви той. -Покушението снощи за малко не успя. Нали вие ме уверявахте, че могъществото на Дъгата не знае предели?

- Хм... Това не е съвсем така - с достойнство възрази Гахлан. -Винаги сме твърдели, че могъществото на седемте ордена е велико, ала не и безгранично. Гибелните порои...

- Именно! - Императорът добави в тона си още една доза лед. - Пороите опустошават и обезлюдяват плодородни територии на Империята. Вие все още не сте озаптили тази напаст. Под Мелиин пълзят и вегетират всякакви чудовища. А сега и покушението... Не съм доволен, почитаеми!

Маговете мълчаха. Сежес се усмихна.

- Недоволството на нашия господар ще бъде разсеяно в най-скоро време - със сладко гласче пропя тя. - Хванали сме дирята на злосторниците. Очевидно следите ще ни отведат до тайната твърдина на Дану и елфите. Ще са ни нужни войски, повелителю. Втори и пети легион. Предполагам, че тези сили ще са Достатъчни.

- Дванайсет хиляди меча? - подчерта учудването си Императорът с вдигане на вежди. Всъщност, наистина бе изненадан. - Не мисля, че... Усмивката се изпари от лицето на вълшебницата.

- И полагащата се към легионите конница. Обсадни машини не са необходими.

- Три хиляди конника - отзова се Императорът. - Общо петнайсет хиляди души. „Какво ще щурмувате с толкова войска? Заешките дупки на дивите Дану ли? Или се каните да превземате някое от източните кралства?"

- Дъгата смирено моли своя повелител да утвърди със заповед поисканото - подигравателно произнесе Сежес.

Той я изгледа мрачно, сетне потисна неочаквано хрумнала му мисъл и с нарочно забележимо нежелание отвърна:

- Ще удовлетворя молбата на Дъгата... И ще потвърдя това със заповед, но чак когато ми посочите на картата къде ще използвате войската.

Тук не можеха да му възразят. Бе главнокомандващ - поне докато не им дадеше легионите.

- Разбира се - церемониално се поклони Сежес. - Веднага щом разберем къде се крият заговорниците, ще уведомим повелителя. Надявам се легионите да са готови за поход, още преди това да настъпи...

- Легионите винаги са готови за поход - раздразнено отвърна той. - За това им е нужен само час! - И посочи огромния циферблат на часовника на дядо му. Подарък от Дъгата, естествено.

- Благодарим най-смирено - поклони се отново вълшебницата. Останалите магове последваха примера й. - И последното, с което ще дръзнем да отегчим паметта на повелителя на света. На Лобното място в Черния град днес е насрочена екзекуция по присъда на Дъгата. Заловена е жена. практикувала магия без позволение на ордените. Разбира се, не е и плащала данъци за това си занимание, с което е ощетила имперската хазна. Занимавала се е с черна магия, насочена в частност към... ммм, любовни заклинания. Карала е съпрузи да убиват в пристъп на лудост собствените си държанки и любовници. Доказано е, че е практикувала некромантия. А това е забранено за всички, освен за Върховните магове, и то по определена с имперски закон процедура. Трупът, който е бил разпитван от осъдената, се отскубнал от удържащите го заклинания и няколко часа е тормозил мирните жители, преди да бъде унищожен от магостражници. Напомням на повелителя, че съгласно едикта на покойния ви прадядо, Дъгата има право да осъжда хора и нелюде, когато е замесена несанкционирана магия... Присъдата ще бъде изпълнена до един час. А сега ни позволете да напуснем -проследяването на вещери-ренегати изисква съвместните усилия на всички ни. Ескортът от магове трето ниво вече стои пред Залата на съвета, повелителю. Те ще ви пазят от всички злини...

Императорът изпроводи маговете с поглед. Едва когато Сежес и останалите изчезнаха, той рязко стовари юмрук върху подлакътника на трона.

„Проклетници! Сежес не случайно спомена съда и екзекуцията. Прадядо ми, изверг и развратник, подари на Дъгата право на собствен съд. В замяна те удължиха живота и мъжката му сила с еликсири. Сега Дъгата може да арестува всеки поданик на Империята, да скалъпи доказателства и да го осъди. При това не публично! Не като в големите търговски градове, които още успяват да отстояват някогашните си привилегии. Дори фермера, който в рода си има не един или двама набучени на селски вили предци, съди според собствената си воля. И най-тъпият барон гледа да спазва някакви правила, някаква справедливост, защото селските старейшини дебнат всяка негова крачка. В най-добрия за него случай ще подадат жалба до Мелиин. В най-лошия - ще вдигнат бунт. А и бунтовниците, и наказателните войски са един дол дренки - жестоки и кръвожадни... Единствено Дъгата няма от какво да се бои, няма с какво да се съобразява, когато обвинява някого! А аз дори не мога да помилвам осъдения! Прадядо допълнил тази точка в едикта, след като благодарение на магията на ордените съумял за една нощ да прекара през постелята си три дузини жени. И мръсникът благодарил на Дъгата... А тя, за да не му остане длъжна, на следващата нощ му избрала петдесет палави красавици. И дъртакът пукнал върху трийсет и деветата... Само че едиктът останал, демони го взели! И не мога да го променя, освен... Ох, освен !"

Черна злоба отново кипна в сърцето му.

„Само да настъпи часа, само да настъпи... Ще давя, ще беся, ще пържа на бавен огън, ще набучвам на кол! Всички магове до един ще прокълнат живота си, преди да ги екзекутирам! Никой от тях не заслужава лека смърт! Само да настъпи часа!"

Той си пое дълбоко въздух и се поуспокои.

„Стига! - заповяда си. - Стига за това. Засега нищо не мога да променя. Затова - няма да мисля. Стига държавни дела за днес..."

Очакваше първото съобщение от наемника на Сивото братство. Разбира се, вестта нямаше да е адресирана до Императора, а до Бащата.

„Дали съобщението не е пристигнало вече?"

Не можеше просто така да посети Сивите. Срещата с Хеон бе подготвяна дълго и уж бе преминала в строга тайна. Ала Императорът знаеше, че рядко нещо остава незабелязано от ордените. Не биваше да рискува. Не можеше да се довери изцяло на никой - само на Волните. Те презираха Дъгата и не се бояха да умрат. Никакви мъчения - нито телесни, нито магически, не можеха да им развържат езика. Вярно, същото презрение те изпитваха и към шпионите от Братството, ала за разлика от тях Волните лесно се забелязваха. И те като маговете на Дъгата не се разделяха с куртките си, а да се промъкват скришно не можеха... Поговорката им „Разузнавачът не е воин" бе достатъчно красноречива. За съгледвачи им служеше една каста от „презряни", но нито един от тези клетници не бе приемал имперско гражданство.

„Проклятие! Нямам нито един верен човек... или нечовек! Нито един!"

Не го свърташе на едно място. Скочи от трона и дръпна, едва не откъсна завесите от близкия прозорец. Навън ръмеше. Видът на мократа столица го изпълни с отвращение. Приближи се до вратата. Оттатък бяха неговите магостражи. Явно и седмината бяха глупаци. Не можеха да седят тихо, а сумтяха, мърмореха и си приказваха. Подхвърляха и реплики към Волните, но те, естествено, не им отвръщаха никак.

„Клетка. Без изход. Няма кого да пратя при Сивите. Налага се да ида сам. А не бива, защото някой дебне да ме убие. Освен ако покушението срещу мен не е постановка на Дъгата, за да имат повод да провесят на шията ми тези „телохранители"! Пазачи, тъмничари са те, не телохранители!"

Той отиде пак пред прозореца и седна на перваза. По стъклото се стичаха гърчещи се струйки. „Какво чакам? Чудо няма да стане. Сивото братство е предпазливо. Като ми видят бавачките, ще се откажат от уговорката. Сърце не ми дава да ги упрекна. Бащите знаят кой всъщност управлява Империята. И те не искат да се карат с Дъгата - страх ги е дори насън да си представят кавга с ордените... За тях също може да настъпи присъдата до един час... Един час?"

Императорът скочи и погледна часовника. Властно плесна с ръце.

Новите телохранители се поклониха.

- Ще ме съпровождате до Лобното място. Длъжен съм да присъствам на екзекуцията. Моята поданичка, дори и съгрешила, има правото да види преди смъртта си своя повелител.

Забеляза наглата насмешка върху дебелите устни на единия от маговете.

„Навярно си мисли, че съм му ясен - момче с корона, което си въобразява, че осъдената на смърт ще умира от желание да си хаби последните минути от живота, за да зяпа повелители! Добре. Нека ме мислят за глупаво, сприхаво момченце. Нека ме смятат за мече с изпилени нокти и строшени остри зъби, което още не се е отучило да ръмжи! Хубаво, успокойте се маг-чета. Нищо лошо не мога да ви сторя. Ето, безвреден съм! Най-много да ви отегча с капризите си, да ви накарам да се посмеете с кухото си самочувствие! Ала някой ден ще научите колко сте се заблуждавали. Свиквайте отсега, че в последните минути от живота си ще виждате моето лице. И в него няма да има милост."

Може би Сежес или друг от Върховните вълшебници би възразил. Ала тези адепти само покорно сведоха глави. Императорът махна и на свитата си от Волни.

Владетелят и ескортът му препуснаха на лъскави коне през Белия град, оставяйки подире си сгънати в поклон минувачи.

Когато се озоваха в Черния град, дъждът спря. Портата бе отворена предварително, така че да не забави Императора нито миг.

Прекосиха криволичещи улички, от които се разнасяше воня на гнило и мръсно. Дъгата полагаше големи усилия за хигиената, но канализацията продължаваше да е под всякаква критика. Сред по-низшите магове обичайното наказание бе да ги пратят на дежурство долу, в каналите за отпадъчни води - царството на смрадта.

Лобното място се намираше в центъра на широк площад. Представляваше по-скоро отъпкано пространство, все още не-застроено със схлупени постройки. Тук обикновено се провеждаха търгове с едър и дребен добитък. За разчистване на планините тор се грижеше цяла армия каторжници. По случай екзекуцията, разбира се, тържището бе разчистено. Стадо обаче пак имаше - не свине, крави или овце, а хора. Народ. Поданици. Жадно точеха шии, за да видят екзекуцията. Катереха се на донесени бъчвички, повдигаха се на раменете на предните...

„Нима им е токова интересно, че магове ще довършат някаква си магьосница?!"

В тълпата се сключваха облози колко време вещицата ще издържи на бавния огън, който вече и подготвяха.

Дъгата отдавна бе отхвърлила по-традиционните методи за умъртвяване като секири, въжета и други подобни. Осъдените биваха разпъвани върху бронзова решетка, под която тлееше жарава. Палачите на ордените бдително следяха да не би, опазил ги Спасителя, нещастната жертва да умре твърде бързо от изгарянията. А по време на представлението, маговете се упражняваха и демонстрираха своето изкуство на присъстващите.

Екзекуциите траеха не по-малко от два-три часа, ала ако се случеше престъпникът да е особено силен и упорит, зрелището продължаваше чак до късно през нощта.

При вида на Императора тълпата се развълнува. Конните Волни разчистваха пътя, стрелците вдигнаха арбалети, готови да пронижат всеки, който им се стори подозрителен.

Самото Лобно място представляваше каменен кръг, голям колкото кладенец, висок един човешки бой. Осъдената вече бе изведена, двама палачи с традиционни черни качулки я държаха за ръцете. Оживлението от появата на красивата двайсет и петгодишна жена вече бе преминало. Тя стоеше навлечена в торбесто подобие на дреха, боядисано в седемте цвята на Дъгата, и безучастно гледаше как третият палач раздухва с мях въглените. Двама магове-изпълнители зорко следяха осъдената, гнусливо сбърчили носове. Задачата им бе да осуетят всякакъв опит за заклинателна защита от нейна страна, макар че малцина осъдени оставаха способни на това след процедурата по Отнемането на силата. А някои дори полудяваха, както навярно бе станало и с настоящата жертва.

Излъсканата бронзова решетка весело блестеше от светлината на факлите край нея.

Императорът мълчаливо застина в седлото. Тук бе не повече от обикновен зрител. Думата му имаше съшото значение, каквото имаха думите на почистващите площада роби.

Осъдената за кратко го погледна, после отнесено се взря в жаравата. Императорът с усилие си пое въздух. Не, клетницата не бе откачила. Тя осъзнаваше, че никой, дори господарят на Мелиин, не може да я спаси. Помилване би могло да дойде само от Съвета на Седмоцветието.

Докато дълго и отегчително четяха присъдата, изреждайки безкрайните провинения, Императорът наблюдаваше тълпата. Имаше много хора. Наистина много. Ако пожелаеха, биха могли за секунди да прегазят рядката верига на орденските стражи, да смажат палачите и да се оттеглят като морска вълна. Щяха да спасят, да отнесат със себе си като песъчинка смъртницата, която в този момент стоеше върху каменния бордюр.

Ала той знаеше, че тълпата няма да постъпи така. И то не заради щъкащите назад-напред бойни магове, които мереха събраните хора със зли очи. Причината за пасивността на гражданите бе друга.

Екзекутираха вълшебница. Една от онези, омразните. Мразени тихо и упорито, както се мразят всички създания по-различни от човеците. Някога по същия начин бяха ненавиждани елфи, джуджета или Дану. Ала в последно време нехората бяха малобройни и предизвикваха по-често съжаление.

Тълпата жадуваше да види как ще бъде изпържена една от онези. Няма значение, че до вчера я бяха смятали за една от тях, че са били съседи и познати. Сега тя беше от другите. И другите сами щяха да я убиват. Това им бе забавно.

Императорът мълчеше, слушаше и гледаше. Не можеше да не презира глупостта на това човешко стадо. Но не можеше и да ги съди, защото един ден възнамеряваше да използва тази тяхна скотска и тъпа омраза.

Слушаше как глашатаят на ордените креши, че смъртта ще настигне всеки, престъпил забраните да се твори магия.

- ... само в бързото покаяние има шанс за прошка...

Черният камък на пръстена се съживи. Трепна като стреснат кон. Орловият поглед на младия владетел обходи множеството. Камъкът не реагираше на заплаха, насочена към господаря си. Значи в тълпата имаше близки на осъдената.

„Интересно..."

Той продължи да търси с очи и съвсем внезапно отдели от тълпата една-единствена фигурка с вкаменено и напрегнато лице.

Беше джудже. Едно от онези, които успяваха някак да си плашат непосилните такси за правото да живеят в столицата. На шията му, както бе редно, висеше тежък дървен „етикет". Носеше кожена престилка, изпъстрена с петна, а дрехата под нея бе опъната до скъсване от могъщите мускули на гърдите и раменете му. Яките ръце висяха безсилно покрай късото тяло. Джуджето не откъсваше очи от осъдената, нито поглеждаше встрани. Не забеляза и че Императорът го наблюдава.

Джудже. Интересно. Джудже и нелегална вълшебница. Имаше нещо странно в тази двойка. Преди Императорът би се обърнал към Сивото братство за разяснения. Но не и сега.

Тълпата зашумя. Палачите бяха разкъсали дрехата на осъдената и тя се мъчеше да прикрие с ръце голотата си.

Още не бе утихнал ропотът, когато маговете изпълнители удариха. Китките на жената се подуха, кожата поаленя, а после почна да се пука и да почернява. Над тълпата се разпространи зловоние, веднага екнаха викове. Плътта на нещастницата започна да гние от заклинанието, закапаха гной и кръв, а пръстите се превърнаха в оголени кости.

Площадът виеше от възторг като вълча глутница. Ала неистовите вопли на жертвата се чуваха дори сред рева на озверелите хора.

Императорът стискаше зъби. Трябваше да гледа вълшебническите „чудеса", трябваше! Трябваше да ги запамети. И да запомни осъдената. Защото имаше намерение да отмъщава и от нейно име.

Екзекуторите забавиха темпото, сякаш се стараеха почитаемата публика да се наслади най-пълно на мъченията на престъпницата!

Площадът крещеше, подскачаше, плезеше се, ругаеше с последни думи жертвата... Само джуджето стоеше неподвижно, залепено за кордона стражи.

Маговете-изпълнители насочиха заклинанието си нагоре по ръцете на жената и се заеха с лактите й. Въжетата и другите заклинания не й позволяваха да рухне - трябваше да я виждат всички.

Ръката на джуджето бавно се мушна под престилката, а миг по-късно тръгна обратно. Императорът изобщо не се учуди, когато видя в дланта на джуджето нож.

Стражниците към ордените се бяха отпуснали и повече зяпаха екзекуцията, отколкото тълпата. Хората около джуджето беснееха като демони. Единствен Императорът забеляза какво се гласи да направи то и неволно затаи дъх, питайки се дали джуджето ще успее.

Последва къс замах, метателният нож се стрелна през пламъка на факлите и улучи нещастната жертва право в сърцето. Тялото силно се люшна, маговете сепнато отпуснаха удържащите я заклинания... и мъртвата вещица увисна в ръцете на палачите.

Стражите не успяха да реагират, те даже не бяха наясно откъде се е взел хвърленият нож, просто тръгнаха срещу тълпата... Джуджето предпочете да изчезне малко по-демонстративно, вместо да се шмугне сред хората, които можеха да се разлютят, че им е прекъснал зрелището. То плесна с ръце, изтърва нещо на земята и тутакси изчезна в гъстия, сив дим, който и изригна изпод нозете му.

Осен че го прикри, пушекът се оказа и лютив. Всички наоколо се закашляха и затъркаха очи, ревнаха и завиха, но вече не от черната, отвратителна радост, предизвикана от страданията на друго живо същество -сега страдаха самите те...

Суматохата се плъзна на вълни по тълпата. Императорът не без удоволствие проследи суетата и объркването на маговете. Мъчеха се да съживят трупа и направо позеленяваха от яд -зрелището бе провалено. Някой се бе осмелил да изтръгне от ръцете им осъдената. Дъгата нямаше да прости подобна дързост.

- Връщаме се - нареди Императорът.

Нямаше намерение да гледа повече. Тълпата се биеше със стражата, трошеше близките огради и се разотиваше - разочарована и озлобена.

В двореца Императорът се затвори в кабинета си - уви, заедно със седмината си магове-телохранители, които му хвърляха подозрителни погледи. Той ги загърби и седна пред прозореца.

Чакаше.

„Какво ще направи Небесната дъга? Как ще постъпи Братството? Ясно е, че джуджето е било техен наемник - къде другаде би се обучило така да мята ножове? Подземното племе не се слави с такива умения."

До вечерта нищо не се случи. Бащите мълчаха. Дъгата - също.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Фесис дойде на себе си внезапно и рязко, сякаш го бяха сритали. И тутакси разбра, че наистина не се е свестил сам. Видя и причината, кръгла стая без прозорци. По стените имаше меки, пухкави килими и гоблени, а на гоблените - легендарният основател на Дъгата, Главата на ареопага, първият и последен Носител на скиптъра, Комнинус Страза в пълен ръст и в парадни одеяния. Гърбът на Фесис моментално стана мокър. „Дъгата ме е спипала! И то Орден Арк! По-лошо вече не може и да бъде... Наистина е Арк - алени тапицерии, червени кантове по гоблените... Ох, леле..." Простена наум.

„Къде, къде допуснах грешка?! Та нали никой не ме следеше!... Подземието! Богове, беше... страшно! Досега не съм изпитвал такъв ужас. Сляпото момиче. Посякох ли я?"

Фесис предпазливо се надигна. Не бе вързан, а очевидно и не бе ял бой. Усещаше се цял и невредим. Облечен бе със своите си дрехи, които бяха почти непокътнати. Тук-там имаше разпрани шевове - претърсилите го магове бяха иззели цялото му оборудване на Сив наемник и го бяха свършили чисто, без грубости.

Което го стресна още повече.

„Какво като не се намирам в килия за изтезания? Какво като не са ми хвърлили един пердах за здрасти и добре дошъл? Вълшебниците не се нуждаят от специални помещения за разпит. Нито от „инструменти". Просто питат. И получават отговорите веднага. Защото иначе..."

Мисълта му отвеждаше в неприятна посока, която будеше паника, но той не можа да я развие докрай. Зад гърба му прозвуча глас:

- Добър ден, почитаеми Кер.

Фесис бавно и спокойно се обърна.

Стаята нямаше врата. Очевидно в нея се проникваше чрез заклинание за Преместване - едно от най-силните заклинания, създадени от Небесната дъга. Освен ако нямаше таен вход, разбира се. Фесис много би искал да е второто.

Магът бе висок и на възраст. Но гърбът му бе прав, годините явно не тежаха на плещите му. Имаше осанка на воин. С чин не по-нисък от командор. Открояваха се резки черти на лицето, изпъкнали надочни дъги, а самите вежди бяха дълги и даже сплетени на плитчици, изкусно изтеглени към слепоочията. „Ха, това е нещо ново - изглежда маговете на Арк са въвели екстравагантна мода."

- Дано да е добър, както казвате - отвърна младежът. „Проклятие.

Магът знаеше истинското му име, а това бе лошо, много лошо."

- Аз съм Арбел, командорът на Червения Арк. Чинът ми, както разбираш, е равен на ранга гросмайстор у другите ордени.

Фесис забележително добре реагира противно на онова, което усещаше:

- Ааа... Арбел, добре. Ама грос-мрос, не ги разбирам тия ми ти работи. Не съм много образован, господин Арбел, ша ма прощавате.

- Не е зле - отвърна магът и присви око. - Добре се владееш. Нали знаеш, че Братството превръща провалилите се бойци в храна за мравките? Баща Елар има една вила в гората, наоколо били виждани големи мравуняци... Не си ли чувал за това?

Фесис сви рамене. Засега гласът му още не трепереше.

- Не, господин Арбел, не съм чувал таквиз неща.

Магът внимателно погледна младежа и се разходи напред-назад из стаята, а Фесис не бе вързан. Много малко хора имаха храбростта да показват гръб на воини от Сивото братство, ала командорът не рискуваше никак. Никакво оръжие не бе способно да превари заклинание на вълшебник от такъв ранг. Върховните магове даже не премисляха заклинанието, а си го представяха. Учените мъдреци обясняваха това с някакво си „подсъзнание". Под или над, Фесис реши, че е по-разумно да си кротува. Щом го бяха домъкнали тук без побой, значи нещо искаха от него. И то нещо, което не можеха да си вземат насила. Може би щеше да има възможност да се пазари...

„Не си ли придавам твърде много важност? Да, ама нали този знае името ми ! "

- Добре ви школуват - рече Арбел. - Спокоен си, съсредоточен, владееш се в необходимия обем, не поемаш инициативата, докато не се ориентираш, без видимо напрежение изчакваш да заговоря аз... Да, добра подготовка. И щом мълчиш, ще ти разкажа нещо, Кер. Трябва да знаеш че не ми е приятно да натъжавам леля ти, нито пък искам да предизвиквам недоволството на Архимаг Игнациус, но... - командорът театрално разпери ръце -обстоятелствата са по-силни от волята ни, приятелю. И тези обстоятелства свидетелстват против теб.

- Кои обстоятелства? - искрено полюбопитства Фесис. Братството готвеше наемниците си и за такива случаи. Учеше ги как да се държат на разпит. Младежът помнеше наставленията: ,До определен момент трябва да следвам разпитващия, да отговарям на дребни въпроси, подробно да приказвам за маловажни и второстепенни неща, по всякакъв начин да изразявам готовност да разкажа всичко, абсолютно всичко и без остатък..."

Обаче... Този маг знаеше твърде много. Той знаеше за долината. Знаеше откъде е пристигнал Фесис. И това бе лошо. Не бе банално изясняване на отношенията между Седмоцветието и Сивото братство...

- Обстоятелства, които нямаше да са толкова важни, ако в цялата работа не беше забъркан ти, Кер. Обикновени факти, които обаче ме накараха веднага да пристигна тук, в Хвалин. И всичките те са против теб. При това дотолкова против, че даже Архимагът, уви, е безсилен да те защити.

- Никога не се крия зад нечий гръб - презрително изрече младежът.

- Прав си. Не се криеш. Обаче се вреш там, където не бива, където не ти трябва и където не ти е работа. Вършиш неща, с които би трябвало да се занимават Бащите, а не простите наемници - Арбел седна в креслото насреща. Наметалото му бе плътно заметнато, не се виждаше какво крие отдолу. - Братството ти е наредило да следиш Илмет. Ние много бихме желали да научим защо. И не ми пробутвай приказчици, че нищо не знаеш. Ти си сред най-добрите воини на Сивите, не мисля че са ти дали заповед, без да ти дадат разяснения.

- Въпреки това е така - въздъхна Фесис. - Получих заповед. Да следя. Но защо и за какво - нито дума.

Не лъжеше, дори не хитруваше.

Магът дълго и внимателно разглеждаше младежа. Вече не го пронизваше с очи, не свиваше вежди. Бе спокоен, даже прекалено. Накрая кимна:

- Добре. Излиза, че си идеалният слуга на Братството - съвършен Сив наемник, който стриктно изпълнява заповеди, без да се интересува от смисъла им... И като помисля, че става дума за теб - Фесис! За теб, който будеше толкова надежди! О, богове, даже името, което си избрал, ми прилича на кучешко. Какво ли би казала леля ти! - Командор Арбел въздъхна. - Е, щом не желаеш да ни разкажеш сам, ще ми се наложи да бръкна в съзнанието ти и да ровя в паметта ти.

Фесис се вцепени. Току-що му бе обяснено с най-спокоен и делничен тон, че смъртната присъда е подписана. Краят щеше да бъде далеч по-страшен отколкото при разпване на колело, разчленяване или бавно премазване. Предстоеше му повече болка и от трите наведнъж. Не вярваше да има обикновен магичен разпит. Очакваше го изтръгване на всички подробности от паметта му, така че по детайлите да се възстановят онези неща. които самият Фесис не знаеше...

- Нямам намерение да унищожавам цялото Братство - подхвърли вълшебникът. - Това би било неразумно и безсмислено. Затова пък е наложително да скъсим част от него, един негов „клон", който си е въобразил, че наистина е Орден на Нощни воини... И така, кой от Бащите ти заповяда да следиш Илмет? При какви обстоятелства стана това? Искам колкото ти е възможно по-точно да преразкажеш разговора Познавам те добре, Кер, ти още в Академията блестеше с превъзходна памет. Надявам се да не те подведе и този път.

Фесис се оклюма. Правилата на Братството бяха сурови към онези, които си развързват езика. Ала друг изход нямаше. Да му се притече някой на помощ, бе напълно невъзможно. Ако откажеше да отговаря - нужните им сведения маговете щяха да изстискат от него като вода от мокър парцал, при това без да прибягват до мелодраматични играчки като нажежени клещи и насолени бичове... Командор Арбел не приличаше на злодей от роман или легенда, който ще допусне глупостта да остави опасния си пленник жив. Магът нямаше да се церемони.

- И да ти кажа, ти пак няма да ме пуснеш, командоре - Фесис с огромно усилие успя да изрече тези слова спокойно и естествено. - Дори всичко да ти опиша, да ти изредя имената на наложниците на Бащата, който ми даде тази заповед, ще ми запазиш ли живота? Не... - сега бе моментът да добави в гласа си отчаяние. Изобщо не му се наложи да се преструва. - Знам ви вас, Дъгата! За мен измъкване няма... нито жив, нито мъртъв!

- Фесис - с някакво леко отегчение, което поучуди младежа, изрече командорът. - Небесната дъга убива само в краен случай и без всякакво удоволствие. Повярвай ми. Вероятно си забелязал, че никога не нападаме първи. Ние само даваме отпор. Предлагам ти избор. Разумният вариант е да ми разкажеш всичко - съгласяваш се доброволно да ми предложиш ума си за Сливане, което, забележи, е най-щадящото вълшебство - и след това можеш да си вървиш. Но, разбира се, не накъдето ти видят очите. Прекалено много неща знаеш, твърде темпераментен си, лесно се палиш, горд си... Не вярвам лесно да преглътнеш такова унижение - по студеното лице на Арбел се появи тъжна съчувствена усмивка. - Съжалявам, Кер. Отиваш у дома, при леля си Аглая. И оттам няма да си показваш носа. Нито насам, нито другаде. Наречи го домашен арест. Можеш да се разхождаш в пределите на Долината. Съгласи се, че от моя страна това предложение е повече от щедро. И, повярвай, ние си имаме начини да ти помогнем да... хм, удържиш на обещанието, което ще ми дадеш. А, да, съвсем забравих - по наша преценка за всичко това ще ти се полага определена издръжка, по-точно компенсация. Ти и твоята леля не сте много заможни, а ако нямаш възможност да излизаш навън, доходите ви ще се съкратят драстично. Затова издръжката ми се струва уместна... Е, какво ще кажете, млади господине? Имай предвид, че ако те третирах като поданик на Империята...

Фесис мълчеше.

- Страхуваш се от измама - с разбиране констатира Командор Арбел. - Не се доверяваш никому. Полезни качества, достойни за хвалба. Защо не ги приложи спрямо Бащата обаче? Той е твърде приказлив, направо дрънкало. Аз се досещам кой му е поръчал това. но не схващам как старата маймуна е съобразила за Хвалин и Илмет. Ние знаехме, че си в града. Знаехме го още щом премина градските порти. Не се сепвай така! Както и преди, ти си най-добрият в Братството. Ако не бяхме предупредени, никога не бихме успели да те забележим... и пленим.

- Това... това...

- Разбирам. Млада кръв. Гложди те - къде си сбъркал, как са те спипали. Успокой се, Кер, грешката не е твоя. Ти изпреварваше преследвачите си, превъзхождаше ги двукратно, ако не и повече. Ала срещу обединените усилия на десетина магове от трето ниво и трима командори не можеш да устоиш, моето момче. Ти здравата си се постарал да промениш външността си и аз те поздравявам за това прекрасно изплетено заклинание. Ако бях твой преподавател, бих ти зачел шестия семестър без изпити. Само че забрави за фантомните компоненти на образа. Нямаше как да изпипаш и тях, защото те не се изучават при аспирантура. Без тези компоненти заклинанието ти рано или късно щеше да привлече внимание и да бъде разгадано. И когато това се случи, в кристала се появи симпатичната ти физиономия... Останалото поиска от нас някои усилия, но не толкова грандиозни.

- А сляпото момиче с хрилете?

- Нека да те зарадвам, приятелю. Тя не беше илюзия. Ти си извънредно устойчив към миражи и хипнози. Още господин Игнациус го беше забелязал, нашият достопочтен Архимаг. Ех, Кер, помисли само какво щеше да постигнеш, ако се беше върнал в Академията! Очертаваха ти се невероятни перспективи в кариерата! Кой знае, може би след време щеше да станеш Върховен или даже Архимаг? А начина на живот, който водиш, съсипа всичките ти таланти. Хабиш се, повярвай ми. Не си в състояние дори да ми разрошиш косите. Аз мога да превърна главата ти в пудинг от млян кокал и разбит мозък, а ти не би могъл да блокираш такова просто заклинание, нито да го отразиш или отбиеш.

Командорът осъдително заклати глава, сякаш наистина бе сериозно възмутен от безотговорността на младежа, който преди време е бил надеждата на своите учители...

Фесис така и не можеше да реши има ли тук преструвка или магът е искрен.

Арбел млъкна и зиморничаво се посви под наметалото си. Нищо не му струваше да затопли въздуха в стаята с магия, ала вълшебниците на Дъгата предпочитаха да останат верни на традициите - камини и печки. Колкото до прахосване на сили за дребни удоволствия - това се смяташе за проява на лош вкус и се изкореняваше още в подготвителните отделения на магическите училища.

- И така, Кер, какво решаваш?

- Командоре, нека пазарлъкът бъде честен. Щом като ще се връщам вкъщи... - без удоволствие, подчертавам - бих искал да зная кого съм преследвал и защо това се е оказало толкова важно. Илмет, впрочем, не ми направи голямо впечатление, простете ми ако греша... Той е трябвало да се срещне с някого от странстващия цирк „Онфим и Онфим". Защо? Кажете ми. Ще се почувствам по-добре ако разменим сведения, отколкото...

- Не - студено възрази Арбел. - Изобщо не ти влиза в работа какво е било заръчано на Илмет. Не си в подходяща позиция да поставяш условия, Кер. Някога бяхме добри познати с леля ти. Не бих искал да я огорча, като й върна тленните ти останки.

Фесис сведе глава. С такова внимание изучаваше собствените си ботуши, сякаш върху тях бяха изписани някакви свещени текстове. Уви, това не му помогна да роди нито едно полезно хрумване. Той въздъхна. Оставаше само един шанс. Твърде рискован. Твърде опасен. На косъм от гибелта.

- Добре, командоре. Нямам изход. Ще ви повярвам... Без доказателства. Получих заповедта си от Баща Хеон... - Фесис замълча и преглътна, за да изглежда по-притеснен от това, което правеше в момента. Всъщност, името на Бащата вероятно вече бе известно на Арбел, очевидно в обкръжението на Хеон имаше шпионин на Небесната дъга. - И той ме повика...

- В своята бърлога на улицата на Викачите ли? Онази пряка преди улица „Малка Морковена"?

- Не - младежът намери сили да се усмихне ехидно. Арбел го вземаше на подбив с такива детски номера. - Под улицата на Викачите се разполага стар арсенал на Братството.

- Виж ти! - престорено се учуди Арбел. - Ние пък мислехме... Бе великолепно изиграно, фалшивостта на изумлението би могъл да разпознае само несравнимият Тит Оливий. Както и най-добрият от учениците му - Кер.

- Бащата - насмешливо подхвърли Фесис - никога не приема подчинените в жилището си. Никой от войните на Братството не знае къде живее. Срещнахме се в кръчмата „Раираният котарак"...

- Онази на улица „Дзифтарска"?

- На ъгъла на „Търговска" и „Арабаджийска". Командор Арбел, защо се правите на луд? Басирам се, че познавате столицата като петте си пръста!

- Не се сърди, Кер - командорът остана сериозен. - Просто наблюдавам реакцията ти. Мимиката. Трепканията на устните, очите. Миглите. Всичко това ми говори по нещо. Имай предвид, че спасението ти е в пълната откровеност. Признавам ти за последен път, че нямам желание да те убия.

- Ще ми се да го вярвам - изсумтя младежът. - Та какво друго?

- Друго ли? Разкажи за срещата. Как точно ти възложи задачата? Повече подробности, моля.

- Предполагам, че знаете как изглежда Баща Хеон? - иронично запита Фесис.

- Да, това можеш да го пропуснеш. Нищо ли особено нямаше в поведението му?

- Нищо по-различно от преди. Срещнахме се в „Раирания". Там за Бащата винаги има запазена маса.

- Защитена с някакво заклинание, допускам?

- Че защо? За да привлече вниманието ви? Бащата не е прост, командоре.

- Но се оказа достатъчно глупав, за да предизвика Седмоцветието -сурово произнесе Арбел.

Лошо, лошо му се пишеше на Бащата...

- Той просто прие поръчка от клиент. Такава е политиката на Братството - възрази Фесис.

- От кого? Кой е клиентът?

- Да не мислите, че Хеон би ми доверил това? И да обърнете черепа ми наопаки, пак нищо няма да откриете по въпроса.

- Да речем, че си прав - тежко изрече магът, втренчен право в очите на наемника. - Карай нататък, моето момче. Как поздрави своя господар, Кер?

- Здравей, вуйчо Па.

- Моля?! - гласът на командора стана мразовит.

- Така поздравих Бащата.

- Аха. - строго се свъси Арбел. - И?

- Поръчах му една бира. Тъмно мелиинско. Любимото му. Така е прието.

- Разбирам. Нататък?

- После той заговори. Даде ми нареждането.

- Повтори го дума по дума! Нищо не изпускай!

- Башата рече така: „Ще идеш във Хвалин, незабавно. Ще следиш един..." Хм...

- Какво мънкаш?

- Моля за извинение. Бащата се изрази твърде... неизящно.

- Не сме на урок по красноречие! Казах ти да не изпускаш нито дума!

- Ами... добре. Пленник съм и се подчинявам, но не бива да ме наказвате за това, че повтарям по ваша заповед чужди слова... „Ще идеш незабавно във Хвалин и ще следиш един надут лайнар от Арк..." Ох, съжалявам! Наистина съжалявам! Така се изрази!

Задавеният от ярост Арбел бавно се наместваше обратно в креслото.

- Про-продължавай, Кер - с усилие изрече той. - Не ти ще плащаш за това... Слушам те!

Гневът на мага приличаше на игра на клоун, поел ролята на злодей на панаир. Но, колкото и странно да бе, той бе искрен. „Нима дори Върховните вълшебници са толкова обидчиви?"

- „...един надут лайнар от Арк - невинно повтори Фесис. -Казва се Барсаг, но това бе името му на мирянин, орденското е Илмет. Ще го познаеш..." На това място Бащата ми описа външността на адепта, при това доста точно...

- Повтори дума по дума!

Фесис послушно изпълни поисканото. Арбел се замисли. Пръстите му потропваха върху подлакътника на креслото.

- Да. Описанието е точно. Получено е от човек, който е видял нашето момче лично... Продължавай.

- „Няма да сваляш очи от него. Ще го пасеш като магаре. Денонощно. Ще видиш, че магаретата са същества - разбрани и мили..." Прощавайте, Баща Хеон често пуска шегички... „Ще го дебнеш, докато е във Хвалин или околностите на града. Докато този Илмет не влезе в една от кулите на ордена, ще му бъдеш сянка. После се връщаш в Мелиин и ми докладваш." Това беше. Такива са му заповедите - прости и ясни.

- Как Бащата трябваше да научи, че си се завърнал?

- Трябваше да пристигна в „Котарака" и да седна сам на някоя маса. Оттам за това щяха да съобщят на Бащата. После щях да си тръгна.

- А срещата?

- Трябваше да видя, написана с тебешир, мръсна дума между третия и четвъртия прозорец откъм „Арабаджийска".

- Каква е думата?

Фесис се поколеба и прошепна думата, втренчен в пода. Командорът се облещи и леко поруменя.

-Ама че извратена фантазия! Отвратително, непоносимо! Това не е една дума, а цяла псувня! И какво ще значи това?

- Че трябва да дойда в „Котарака" за среща.

- Ясно - Арбел рязко се надигна. - Добре, Кер... Видях, че си искрен. Излишно е да изкормвам съзнанието ти. Ала все още имаме доста теми за по-късна беседа. Като например... какво знаеш за връзките на Сивото братство и Императорския дворец?

Фесис се слиса. Много се надяваше да изглежда като ударен от гръм.

- М-моля? Командоре! О, богове... Чакайте, дори да има нещо такова... какво бих могъл да знам за това?! Аз съм обикновен воин! Да, наистина съм един от най-добрите. Но съм сред изпълнителите, командоре! Не съм от свитата на Бащите! Аз изпълнявам заповеди, останалото не е моя работа! Нима не знаете какъв е редът в Братството!?

- И за това има какво да се уточнява... Така. Само не ме убеждавай, Кер Лаеда, че до сега положението ти те е устройвало! - магът се закани с пръст. - Ти произхождаш от почтено семейство, в родство си със самия Архимаг. Как си паднал толкова ниско, Кер! Да се примиряваш с положението на... ратай?

Фесис се намръщи. Съвсем искрено се нацупи. И избуча.

- Моля за извинение, но от известно време искам да ви помоля за нещо...

- Да?

- Пикае ми се.

Арбел гнусливо се намръщи.

- Ще те заведат. Удовлетвори потребностите си... Обаче не се разтакавай! Имам още доста въпроси...

- А не може ли направо тук... В смисъл, ще Пренесете пикнята където трябва, щом толкова бързаме... пък и сте прав, в Академията можех да науча маса полезни неща...

Магът направо изтръпна от отвращение и почти истерично повтори:

- Ще те съпроводят!

После се взря в нищото малко встрани от младежа.

Фесис разчиташе точно на това. Както бе предполагал, стаята нямаше същинска врата.

На стената се появи алена светлина, която очерта овал на магически портал. Младежът усети убождането на чуждата магия. Арбел заслужаваше ранга си на командор - работеше бързо, на ниво мислеобрази, без да се нуждае от словесни заклинания или амулети.

- Хайде, върви - подкани го магът, изкривил устни.

- Много ви благодаря! - зарадвано рече Фесис.

И се насочи към портала, вдигна крак и прекрачи... престори се, че прекрачва портала.

Арбел тъкмо се извръщаше настрани, още отвратен от предложението на наемника.

Фесис скочи.

През цялото време той не допусна в мислите си намерението за нападение. Напротив, концентрираше се изцяло върху физиологичните си нужди, върху препълнения и стегнат пикочен мехур. Аурата му оставаше аура на сломен и претърпял поражение човек, който външно се опитва да запази достойнство, но всъщност вече се е покорил, а на всичко отгоре му се пикае...

Само така имаше шанс да залъже опитен чародей.

Арбел реагира невероятно бързо. И все пак закъсня. Закъсня да захлопне прохода, закъсня да се защити - просто не бе успял да избере кое да свърши първо.

Фесис го удари в гърлото с юмрук, ръката продължи да се движи, последва удар с лакът - накрая пръстите се разтвориха и наемникът довърши вълшебника с длан. Същевременно удари пети в пода и скочи назад, като играеща във вира риба -право към гаснещия ален проход.

Тъкмо такъв му трябваше.

Нуждаеше се именно от угасващ портал, защото инак отсреща би налетял на трима, или дори на четирима готови за бой адепти, които щяха да го посрещнат с обездвижващи заклинания.

За това, че заедно с гаснещия проход би могъл да угасне и той самият, Фесис си наложи да не мисли.

Ахата и Кицум не успяха да се отдалечат много. Кой знае защо подире им се повлече цялата трупа. Като овце подир пастира си. Дану се огледа -Евелина, Нодлик, Еремий, братчетата-акробатчета... Най-отзад се влачеше нещастният смачкан Трош.

Кицум също се огледа и изсумтя, замърмори. Облаците вече бяха закрили небето.

„Накъде вървим? - помисли си Ахата. - Накъде и защо? Пороят наближава... Почти е тук. Онфим се отърва... Вече нищо няма значение"

Старият смешник внезапно спря и присви очи към нещо сред изкривените усукани дънери. Боклучавите дървета замлъкваха, нечути от никой, освен от момичето Дану. Зелените им, пълни с бяс гледала се захлупваха, гората посрещаше Пороя. Ала Кицум бе забелязал нещо друго. Шареше с очи по рохкавата пръст, струпана на куп, висок почти половин човешки ръст. Приличаше на огромна къртичина.

- Богове истински, стари, млади и нови... - прошепна клоунът. -Откъде се взеха тук тия!... Никога преди не са стигали толкова на север...

Кицум млъкна и грабна ръката на девойката. Задърпа я и тя се остави да изминат няколко крачки, преди старецът да успее да отпуши гърлото си:

- Бързо, Ахата! Имаме шанс! Може и да успеем! Повлече я към фургона и като кресна на останалите, които мигаха насреща им:

- Не се мотайте! Това са тунели на тарлинги! По тях можем да стигнем до Хвалин!

- Тарлинги? - заекна Евелина. - Ами че те ще те излапат начаса! По-добре тук, под Пороя!

- Както искаш! - озъби се Кицум. - Аз ще опитам! Данке, вземай оръжие и храна! И злато вземи... Току-виж се измъкнем...

Въпреки бързането клоунът действаше точно и без припряност. Окичи се с оръжие - навиците на воин проличаха съвсем ясно. Ахата едва успяваше да го следва.

- Ех, с вас съм! - възкликна отчаяно Трош. Подир младока се втурнаха Таниша, а после и останалите. Нодлик дърпаше Евелина, която се опита да се запъне.

За нула време награбиха оръжие и торби с храна. Златото изчезна още по-бързо. Медните и сребърни монети останаха да си лежат.

- След мен! - провикна се Кицум.

Рохкавата къртичина се приближаваше с всяка тяхна крачка-скок.

Клоунът държеше маслен фенер. Не беше кой да е светилник, а точно онзи, който Онфим бе купил в Остраг. Зареждаше се с пречистено три пъти масло и можеше да гори по три дни. - Влизайте! Трябва да се отдалечим и да стигнем колкото се може по-дълбоко, преди да е шурнал Пороят!

- Досега никой не се е спасявал в ями! - задъхана извика Евелина.

- Предложи нещо по-умно тогава! - изрева Кицум. - Не можеш, нали?

Трай си тогава! Тарлингите ровят по цели левги! И със сигурност са прокопали къртичините си до старите катакомби на Хвалин!

- Откъде знаеш!? - изквича жената.

- Защото са били стражеви създания на елфите и Дану! Щом са тук, значи са дошли от града! Трош! Ти си пръв! Влизай!

Просто душният младеж не възрази. Пое подадената му от клоуна брадва и скочи право в купчината, която подаде и с шум се срути навътре заедно с младежа...

Изминаха секунда, две... сърцата на трупата отброиха няколко удара повече.

- Скачайте! - глухо се донесе изпод земята. Не е високо... ама много тъмно. Да ми бяхте дали фенер, господин Кицум?

Дори Евелина нямаше нужда от подканване. Тя се втурна към дупката преди клоуна. Останалите се изсипаха в тунела като грах в тенджера.

За свой срам Ахата не бе чувала за тарлингите. Родителите никога не й разказваха за тях, а когато се научи да чете, вече нямаха толкова много книги...

Тунелът се оказа нисък, задушен и тъмен. Кицум се огледа.

- Натам! Ех, само един фенер, пусто да остане... Трош! Срути тавана зад нас! Влагата на Пороя не трябва да ни застигне! Поне някак да се предпазим... Хайде, господа артисти, мърдайте, преди Пороят да ви е накиснал задниците!

Само смешникът имаше смелостта да говори на висок глас.

- Данката пред мен! Хайде!

Те тръгнаха, наведени като гърбави просяци.

- Ахата, зареди самострела. Ако нещо шавне отпред - стреляй. С тарлингите инак не става. Или ние тях или те нас... Много зли твари са!

- А какво ядат в тези свои тарличини? - изпъшка Еремий.

- Имат си цели подземни пасища.. - Кицум сякаш се сгърчи от някакъв спомен. - Тревица, гъбки, плесени... Хранят си животинките... после ги лапат.

- Колко гъбки им трябват, за да си отгледат животинки...

- Ядат и хора като им паднат - охотно додаде Кицум.

Ахата се учуди. Ако клоунът не се шегуваше, значи под земята съществуваше цяла тарлингска държава. Или нещо като мравуняк. А щом тунелите са толкова големи... Що за „мравки" бяха тези тарлинги!?

...Евелина първа взе да пуфти и пъшка. Беше успяла да прибере едва ли не три четвърти от Онфимовото злато. И почваше да се задъхва.

- Млъкни! - съскаше Кицум. - Тарлингите може да са слепи, ама чуват по-добре от котка! Ще допълзят и ще ни сготвят за вечеря!

Ала Евелина не можеше да се въздържи от пъшкане и стонове.

- Ух... ох... уф... Кицум, нека... спрем... нека си починем, Кицум! Като излезем ще ти дам...

- Дръгливия си задник ли? - злобно я прекъсна клоунът. -Или златото? Златото ще го поделим поравно, ненаситнице алчна! А задникът ти и на онзи свят не ми е потрябвал! Ахата! Ако тази кучка продължи да хленчи, застреляй я... Млък, Нодлик! Ти си следващият! Ако тъпото ти гадже не се стегне, по-добре да изскачаме навън - под Пороя! Виждал ли си тарлинги, а?!

Ахата вдигна поглед. Кицум държеше фенера пред лицата им. Очите на двете жени се срещнаха и Евелина тутакси млъкна. Продължиха.

Ахата чуваше как клоунът едва чуто си шепне:

- Странно... Тарличината е съвсем прясна... а миризмата липсва. Чудна работа...

...Пороят зашумя отгоре. Не го чуха. Ала вместо това усетиха върху слепоочията си неприятен натиск, който се превърна в тъпа болка и почна като дървояд да си пробива път през костите на черепа към мозъка. За Ахата земният слой отгоре внезапно стана прозрачен...

Врящите в космати кълба облаци сякаш дращеха върхарите на гората. Острите клони се впиваха като копия в тлъстите кореми на облаците, сякаш нападаха ловна плячка. Успяха да разпорят търбусите им, черната маса отгоре се сгърчи и със стон избълва съдържанието си. Върху почвата плисна отровно зелена гнилоч, подобно кръв от рана. Струите удариха гората като камшици и дърветата мигновено се разтрепериха като от болка. Клоните се сплитаха, всеки опитваше да се скрие под другия, да избегне парливите капки...

Ала въпреки конвулсиите си, дърветата не се разпадаха, нито се топяха като восък на свещ. За разлика от фургона и труповете на конете. Всяко нещо, докосвано от човешки ръце, се запалваше с призрачен зеленикав огън, разкашкваше се в гнусна отровно зелена каша, после се избистряше и попиваше в земята. Всичко, белязано с проклятието на човешките ръце -дрехи, багаж, някога хранени и галени коне, случайно докоснати камъни даже - всичко изчезна...

Земният пласт над Ахата помътня. Милиони тънки като косъм струйки се просмукваха надолу, настойчиво издирвайки път към бягащите си жертви.

- Бягайте! - шепнешком възкликна Дану. - Капките ни търсят! Ако ни намерят...

Нямаше нужда от уточнения.

Изцапани с кал и глина, на четири крака, артистите чевръсто запълзяха по тунела. Пороят се усилваше, облачният фронт бързаше напред, нетърпелив да застигне някой друг злощастник. Горящият под убийствените струи фургон се скри зад дърветата.

Ако тунелът на тарлингите не бе свил надолу, нямаше да успеят.

Трескаво се спускаха все по-дълбоко. Отгоре се чуваше бясното фучене на вятъра. Пороят напредваше на запад по-бързо от атакуваща конница.

През този вой Ахата стреснато различи нещо като песен - унила, виеща... зловеща. Някой повтаряше слова, някъде далеч... Не, изобщо не бе далеч!

Момичето Дану не се замисляше над ненадейната си способност да вижда през земята. Бе твърде уплашена. Но пък надолу нищо не се виждаше. Там мракът бе пълен.

Виж, горе...

Отгоре видя движение, по-различно от милиардите трепкания на отделни капки, разлюлени клони, обрулени от земята листа. По пътя, покрай огъващите се дървета мудно, но пък нереално бързо се мъкнеше някаква фигура. Походката бе ъгловата, неравна и конвулсивна, сякаш бе панаирна марионетка на конци. Огромна марионетка. Висока два човешки боя. На главата си носеше уродлив рогат шлем, който отстрани бе пробит. В прорезите отпред се виждаха части от ужасно лице - салата от разлагащо се месо и почернели кости. Очите бяха мътни зеленикави торбички с гной. Гигантската снага носеше ръждиви, древни по форма доспехи със следи от удари с меч и секира. Забелязваха се и пробойни от копия и стрели... На пояса си чудовището мъкнеше кошмарен меч с извито вълнообразно острие, което чак на върха си ставаше право... Стоманата бе надупчена от люспи ръжда. С някакво вцепенено спокойствие Ахата се сети как се нарича такъв тип меч - фламберт...

Спокойствието й изтъня, когато изродът се завъртя и протегна ръката си напред. Държеше фенер, фенер от череп и гръбнак. Черепът можеше да е човешки, но би могъл да принадлежи на елф или Дану... Пръстите в ръждиви бронирани ръкавици стискаха прешлените на гръбнака, който леко се усукваше, сякаш мъртвешкото лице на черепа се оглеждаше. От празните очни дупки изригваше отровна зелена светлина. Там, където сноповете й докосваха земята, болезнено потръпваща под Гибелния порой, почвата за кратко припламваше в ням писък на мъка и ужас.

Ахата не можеше да помръдне. Бе като птичка пред змия. Не - по-зле, като в прицела на заклинание от маговете на Дъгата, вълшебство, гасящо волята и разума. Спътниците й изчезнаха, изчезна целият свят. Във всемира останаха единствено Пороят и страшният ръждив великан, който бродеше под него. Той черпеше сила и псевдоживот от смъртта на безброй същества, сякаш бе плът от плътта на Гибелната стихия.

Господарят на Пороя. Инак не можеше да го назове. Господарят-жетвар, дошъл да прибере реколтата си...

Кицум разтърси Ахата и я повлече за ръка. Тя не можеше да се движи по своя воля. Стряскащият фенер на Господаря на Пороя се обърна и насочи към земята. Прониза със зелените си гибелни лъчи дърветата, глината, камъните, корените, всичко и ги превърна в стъкло. Уродливият гигант шумно си пое въздух и замърмори басово като песен без музика и даже без печал - чист ужас :

-Тук, тук, тук... чувствам, чувствам, чувствам... ще изпия, ще изпия, ще ги изпия... скриха се... под земята., няма да избягат...

Гласът фъфлеше.

„Мамо, майчице! - изпищя наум Ахата и отчаяно замижа като че ли се надяваше така да стане невидима за грамадния въплътен в мърша и желязо призрак. - Nimo! Nimonni! Nabi pa miinni..."

Чудовището спря недалеч над тях. Изглеждаше тромаво и непохватно, почти влачещо се, но това не му пречеше да се озове там, където пожелае. Край това изчадие всичко бе напоено със смърт. Не просто зло, а смърт. Да отнема живота бе единствената му цел. То бе самата същност на Пороя. Чия магия му бе дала възможност да съществува!?

Черепът се втренчи през земния слой право в сърцето й.

Тя го почувства като шибване с нажежен телен бич. Очните кухини на мъртвешката глава заискриха, а великанът изсумтя и доволно забуча - като камбана, която будеше мигрена:

- Намерих, намерих, намерих... Сега ще изпия, изпия, изпия всички... - отекна в главите на спасяващите се хора и момичето Дану.

Долната челюст мърдаше и щракаше с хрущене, изгнилите зъби потропваха в изгнил метал - алчно, едва ли не похотливо.

„Nimo! Nimonni! Nabi pa miinni..." - изхленчи пак наум момчето.

Това сякаш помогна. Тя отново усети тялото си. Нозете й се подчиниха и успя да откъсне взор от страховитото създание горе.

Тунелът продължаваше да се спуска. Артистите на цирка като че ли също усетиха нещо - най-вече Кицум. Започнаха да се озъртат към ниския таван -всички към Господаря на Пороя. Може би не го виждаха, но със сигурност чувстваха присъствието на нещо злокобно.

А тънките дребни струи на Пороя проникваха надолу, устремени към плячката. Пълзяха като змии през пръстта и въпреки усилията на бегълците, бавно ги настигаха.

Небето бе станало съвсем черно. Косматите облаци се бяха слели в цял похлупак, по който се мяркаха фантастични сенки, които, изглежда, се сражаваха, но не на живот, а на смърт. Кръвта на загиващите се смесваше с капките и ги правеше още по-отровни.

Ахата бе като в транс - нито в съзнание, нито в несвяст, а в състояние на мигновено озарение, докосване до истината. Зад далечни гори, зад високи, остъргали небесния свод планини, на края на света тя видя замък - руини на замък. Дори вятърът не смееше да наруши мъртвия покой, възцарил се над зъберите на стените и кулите, които приличаха на рибешки скелети. Цялата твърдина бе изсечена от единствен къс скала. Натрошеното не бе от неумолимото време, а от удар на враждебна магия. Корозията не бе причинила нито една пукнатина. Победителите бяха избили бранителите на замъка и го бяха изоставили. Ала словото на отмъщението бе отекнало в небитието и бе предизвикало появата на Господаря на Пороя...

Откровението не мина безнаказано - остра болка прониза девойката Дану от тила по гръбнака до петите. Земята престана да бъде прозрачна и Ахата осъзна, че е затисната от задух и мрак. И тишина. Долавяше се само уплашен шепот. Лампата на Онфим едва мъждукаше.

Тунелът водеше право към Хвалин, без да завива, и се спускаше все по-надълбоко. До какви катакомби щеше да ги изведе? Щяха ли да видят някога небето? Лабиринтите под града не бяха най-доброто и безопасно място, но бяха за предпочитане пред парещите капки, които разяждаха всичко живо. Продължаваха. Жулеха длани и колене. Бягаха като животни - на четири крака.

А изчадието с рогатия шлем мълчаливо и неотстъпно ги следваше по повърхността.

Рано или късно преследването щеше да приключи по някакъв начин.

Тази нощ щяха да запомнят до края на живота си. Отзад -островчето с накълцан труп и прекършено заклинание. Отпред - неведомо създание, убило свещеника, което огласяваше блатата с ужасния си вой. Наоколо, скрити в кафявата кал на мочурищата, в добавка се криеха и други твари - не толкова кошмарни, но не по-малко опасни.

А ги преследваше и потеря...

Сидри крачеше пръв. Само той можеше да намери сигурен път сред тресавищата дори при пълен мрак, защото се водеше по ориентири, които бяха известни единствено на него. Пътеката бе удобна - сравнително широка, достатъчно твърда и не дълбока - блатото стигаше едва до коленете на конете.

Няколко пъти отстрани изпълзяваха твари, които приличаха на великански стоножки. Намесиха се мечовете. Острието на Кан-Торог летеше по-бързо от човешки поглед и от изчадията оставаха единствено неподвижни буци леш.

За Волните това бе нещо нормално, Каменният престол ги бе наел тъкмо за такава работа. Те убиваха майсторски, с трениран от години усет налучкваха как и къде да посекат гадините, и то така, че да не се налага да повтарят.

Стоножките дадоха шест жертви и се отказаха от опърничавата плячка, след което предпочетоха да се нахвърлят върху телата на загиналите си съплеменници. Сидри дочу алчното мляскане, ръмженето и писъците. И отново се прегърби да повръща. На писъка реагира и Волният.

- Не си довършила едно от онези твари, Тави - забеляза той неодобрително. - Упражнявай се повечко, сестро. Имаш чудесна ръка, не я разваляй с безделие.

В отговор тя му се изплези, а той се престори, че не я вижда в тъмното.

Подир стоножките късмета си опитаха някакви червеи. Кой знае от какво преживяваха в блатото - пътеката надали им осигуряваше прехраната.

Тави се радваше и на тъмнината, и на тревожните зловещи шумоления в тръстиката и кривите храсти. Радваше се дори на отвратителните муцуни на чудовищата, които с безмозъчен инат продължаваха да напират до рядкото лакомство - нежната плът на двукраките.Тя сечеше и убиваше с наслада.

Така успяваше да забрави за Пороя, за потерята... за нещастния свещеник, чийто труп бе осквернила с гнусна магия... От всичко, за което предпочиташе да не мисли, въпреки че то пропълзяваше в съзнанието й неканено като блатните червеи, най-приемлива беше темата за Пороя.

Пороят наистина настъпваше много по-бързо от обичайното. Тави усещаше приближаването му, както би усетила нечие зловонно дихание. Облаците не само бълваха смърт, те самите миришеха на смърт. През последното денонощие този полъх се бе засилил обезпокоително бързо.

Пороят като нищо можеше да ги настигне преди да са допълзели до входа на пещерната столица.

Ето защо, когато сивото утро замъждука и Сидри се накани да се просне да почива - джуджешката пътека ги бе извела на сухо островче, гъсто обрасло с ракита - девойката поклати глава:

- Не, няма да спираме.

- Моля? - намуси се джуджето. То демонстративно преметна секира и взе да чисти острието със стиска суха трева. - Толкова страх набрах дотук!... Даже заклах пет или шест от онези гадини, от които ми се повдига! Искам да си почина! Нозете не ме държат!

- Почивката се отменя.

- Ама!...

- Погледни ей-натам - посъветва го девойката.

Сидри погледна. Охна, ахна и чевръсто се покатери на гърба на понито си, като го подкара още преди да се е настанил в седлото.

Отново се озоваха сред мочурището. От черните бездънни тресавища бликаха мехури. Пътеката лъкатушеше между високи туфи блатна тръстика.

- Усещаш ли преследвачите, Тави? - Кан-Торог от доста време насам не махаше ръка от дръжката на меча. А щом Волен показваше такава нервност... Девойката за миг стисна очи.

- Не, Кан. Те като че ли... като че ли се връщат. Но... - Тя притисна слепоочията си с показалците. - Поставили са завеса... Нищо не съзирам. Със сигурност обаче не са сред мочурището. Само дето... Не, глупости...

- Какво? - младият войн се наежи още повече. Бе се напрегнал докрай -човек не умееше така.

- Глупости, казах! Не обръщай внимание - отсече Тави. Спътникът й само сви рамене.

Над потръпващото тяло стояха две, оплескани със студена кал, фигури, които бяха загърнати в едноцветни алени наметала.

- Та накъде, казваш, тръгнаха? - попита единият маг, докато небрежно вдигаше жертвен нож от обсидан.

Трупът се разтресе. Вторият вълшебник безгрижно настъпи най-хлабавото от колчетата и то потъна в почвата под тежестта на ботуша.

- Добър материал - рече магът. - Винаги съм ти казвал, че от белите раса стават превъзходни зомбита.

Мъртвецът заговори. Очевидно двойката магове бяха далеч по-силни и вещи в заклинанията от момичето.

След като изслушаха убития, вълшебниците се спогледаха.

- Командорът е прав - каза вторият. - Тръгнали са...

- ...право накъдето ни трябва! - самодоволно подкрепи колегата си първият маг. докато прибираше ножа под плаща си. -Ами тогава да побързаме. Трябва да стигнем планините преди Пороя.

- Ами този тук?

- Този ли? - Ухили се магът. - Ей сега ще видиш какво ще направя!

И го направи.

Вероятно всеки, който преживее две покушения в един и същи ден, би се заключил в цитаделата, би се обкръжил с въоръжена до зъби стража и не би подавал носа си навън.

Императорът не бе от тези хора.

Послание от Бащите нямаше. Това можеше да означава какво ли не. Че воинът на Братството е заловен. Че е ранен. Че просто не е смогнал да достигне целта си... Единствен Императорът знаеше колко важно е това, не Баща Хеон. С цената на огромни усилия Братството бе разузнало, че в Хвалин назряват някакви извънредно важни събития, щом натам е бил пратен доверен човек на Командор Девран от Червения Арк.

„Това е голям шанс - трескаво шепнеше Хеон, а очите му постоянно шареха по завесите на прозорците. - Това е късмет, който се случва веднъж на сто години. Знаем адепта, знаем името му. Не бива да пропускаме такава възможност. Ще пратя най-добрия от моите момчета.

Императоре мой... Ако гарантирате, че разходите ни ще бъдат компенсирани..."

Владетелят не се бе поколебал. За първи път Братството само се натискаше да подхване нещо против Небесната дъга. Миналият път, те даже върнаха капарото, когато Безцветният Нерг се оказа твърде костелив орех за зъбите им. Сега обаче Баща Хеон като че ли бе готов да рискува още веднъж.

„Ами ако ме е излъгал и не е пратил никого? Не, досега никога не се е случвало Сивите да мамят така долнопробно. Но пък кой ги знае кол коса притиснати? Братството винаги е притиснато в ъгъла. Дъгата може всеки момент да смаже обществото на нощните воини, което бе станало прекалено вироглаво. Кой ли знае подробностите, размаха и ожесточението на тайното съперничество или война - между Седмоцветието и Сивите наемници? Възможно е Баща Хион просто може да не е имал друг изход. Което не го извинява. Моите Волни са способни да се справят и с най-добрите бойци на Сивото братство. В крайна сметка наемниците са най-обикновени хора...

Излиза, че в цялата огромна Мелиинска империя мога да разчитам само на шепа довереници, при това- нехора. И то такива нехора, които са по-далечни на човешкия род от елфите и Дану."

Елфо-човешки мелези, макар и много рядко, все пак се раждаха. Браковете на Волни и хора обаче бяха обречени на пълно безплодие. В същото време Волните и елфите, както и Дану, бяха в състояние да отгледат здрави и жизнени деца. И това бе факт, въпреки че против такова смесване на расите негодуваха и елфическите чародеи, и маговете на Дану. Негодуваха, докато бяха живи. После недоволстващите замлъкнаха, защото главите им украсиха зъбчатите стени на граничните крепости на настъпващото човечество.

„Аз съм пленник. Даже не съм кукла на Дъгата. Вълшебниците надменно ме игнорират. Войните с елфи, джуджета и Дану приключиха. Орки, гоблини, троли и всякакви други са отблъснати и изтласкани далеч на север. Източните провинции се развличат с дребни междуособици. Замисленото от баща ми завладяване на другия бряг на Изгревния океан... Експедиционният корпус иска подкрепления, а скоро ще остана без войска.

И тогава единствената сила в пределите на познатия свят ще останат маговете. Същите, които засега се държат учтиво, кланят се, наричат ме „повелителю"... Само дето Сежес ме гледа със студен блясък в очите, странен блясък...

Но същите тези магове много пъти са имали възможност да се отърват от марионетката, която показва непокорство! Можеха да ме удушат като бебе. И щяха с прискърбие да обявят, че съм починал от треска като баща си. Още съм им нужен... или вече не?"

Сърцето му изстина.

„Дъгата. Небесната, неуязвима дъга. Нима няма нито едно слабо място? Сежес бърбореше за ренегати. Срещат се и частни лица, купили патент от ордените да практикуват магия. Те са подчинени на множество сурови ограничения, а и като способности са далеч от вещери даже... Истина ли е това за ренегатите? Кой знае. На Дъгата не бива да се вярва. Дъгата е коварна. Дъгата лъже на дребно и на едро. Маговете на Седемте ордена са по-лоши от хищни зверове, много по-лоши от безбожните Дану, по-зян и от елфите - както казват слугините.

Затова трябва да се махнат."

Императорът притисна горещо чело в преплетените си пръсти, дланите му се бяха свили в общ юмрук.

„Твърде съм слаб. Сежес е права. Боя се от кръв, боя се от изтезания. Жалостив съм. Мъчно ми е за децата. Наистина, повелителю, накъде си тръгнал с тая своя мека душичка? Не разчитай на успех при такава нагласа. Или ше се решиш да удавиш Седмоцветието в море от кръв, или... За „или" изобщо не бива да мисля! Значи..."

Императорът реши да изчака още един ден.

След което щеше да прати в най-дълбоката преизподня своята предпазливост и да потърси Бащата лично.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Фесис си помисли, че вероятно така се чувстват екзекутираните чрез разчленяване. Той просто престана да съществува. Онова, което на грубия човешки език се наричаше „болка", дори приблизително не се доближаваше до усещането, което той сега изпитваше.

Ако не друго, скокът му бе сполучлив. Гаснещият отвор на пренасящото заклинание го пое... А после наистина угасна. Удар, който едва не разкъса душата му, запокити младежа към дълбините на безсъзнанието. Но вместо да изпадне в несвяст, наемникът удържа болката. Постигна го единствено със силата на волята. Не можеше да си позволи друго - да употребява своята полулюбителска магия в една от кулите на Арк би било наистина непростимо безумие.

Сега лежеше превит на три, сполучливо кацнал върху прашна каменна греда - една от многото, разположени напряко на свода на висок коридор, който се точеше надалеч и в двете посоки. Повечето хора си мислеха, че след като кулите на ордените са високи и тънки, вътре е доста тясно. Този коридор обаче никъде не свиваше, а се точеше едва ли не на цяла левга. Фесис не можеше да намери обяснение, по-точно - не можеше да си хареса едно от двете: или вътрешността на кулите по някакъв магичен начин бе по-широка от външния им изглед (което в никакъв случай не представляваше банална илюзия), или... Или се бе озовал дълбоко под земята.

„Не че имам избор" - помисли си иронично младежът. Всъщност, би могло да бъде далеч по-лошо. Гаснещият проход би могъл да го запокити къде ли не. Например да го сервира на глутница гладни демони... въпреки че такъв вариант бе наистина рядък...

Фесис предпазливо вдигна глава. Положението му не бе за завиждане -без оръжие, в незнайно какви подземия... или нейде из етажите на кулата на Червения Арк.

„Колко ли време ще им отнеме да ме намерят? Може би изобщо не си струва да бягам... Не! Нека да ме гонят! Няма какво да ги улеснявам сам!"

Той меко скочи на пода. Издърпа от гайките широкия си кожен колан, украсен по цялата дължина с тежки кабари. Един воин от Сивото братство не може да си позволи да носи панталон, който му пада. Но коланът служеше и за оръжие.

„Интересно, как така умниците от Дъгата още не са се сетили? Комай ще се наложи да им изнеса кратка лекция по въпроса...

Да де, ама как?

Аз съм първият, озовал се в кула на орден и при това още съм боеспособен. Ох, не избързвам ли с фукните? Колко ли други нощни воини са си мислели същото? Никой в Братството не знае. Ето защо първо трябва да напусна кулата жив и по възможност здрав... Неприятното в случая е това, че не разполагам с информация за вътрешната архитектура на щаб-резиденциите на Седмоцветието. Ако се измъкна, само сведенията за интериора на тази кула ще са безценна придобивка...

Добре.... Ясно е, че трябва да се измъкна. Остава да измисля как."

Младежът затвори очи и опита да различи „мириса" на магията. Безуспешно. Както и очакваше. Кулата и без това се пълнеше с вълшебства, чародейства и заклинания. Даже да не гасяха „ехото" им, безбройните „аромати" биха объркали дори самия Архимаг. Да действа наслука?

Фесис вече бе готов да последва мъдрия съвет да се осланя на интуицията си, когато злата аура на кулата потрепери - от дълбокия си фундамент, до издигащия се в Астралата връх. Младежът веднага пак затвори очи.

Конусът на кулата, видян с магическото зрение, приличаше на геометричен стълб пламък, опрял небесата. Пресичаше го студено-чиста струя сребрист огън. До изпотеното чело на сивия наемник се докосна свеж полъх като от морски бриз.

Фесис въздъхна. Бе убеден, че току-що в кулата е било внесено Нещо, което притежава грамадна магическа мощ. Толкова огромна, че сякаш цялата сила на Орден Арк бе принудена да се наежи, да реагира, да изолира незнайното опасно Нещо с пламтящи щитове и да го постави под карантина.

Интересно ли е това нещо? Нито един описан или поне споменат във вълшебната литература артефакт не можеше да се сравни с Нещото. Значи или маговете на ордена бяха извършили някакво откритие и въз основа на това бяха създали нещо наистина извънредно... Или бяха докопали някое древно съкровище с немислима сила... Фесис, който така и не бе станал маг, въпреки недостатъчната си подготовка прекрасно разбираше, че балансът е нарушен...

„Що за артефакт се е пръкнал?..."

Ако не друго, посоката се усещаше прекрасно и Фесис хукна по коридора.

Тичаше и си мислеше, че най-благоразумното би било да се спасява... Ала нали заради това бе станал Фесис - за да може да рискува, да се отдава на хазарта на търсенето, въпреки гибелните рискове, множеството бели и проблеми! Но не беше просто заради тръпката. Той искаше да узнае, наистина ли е толкова непобедима Небесната дъга, както се смяташе от векове... Може би все пак бе и заради тръпката... Досега нищо не бе натрупал, освен белези и кратки мигове на слава - мигове на докосване до нещо наистина вълнуващо, загадъчно, опасно... И обикновено - във вреда на маговете! Фесис мразеше маговете. Имаше основания за това. Самият той бе от семейство на вълшебници.

Коридорът продължаваше, прав като стрела. Отстрани почнаха да се мяркат страховити врати, покрити с ръжда, издраскани с руни и заклинателни символи. Затвор? Фесис понечи да поспре, за да усети дали пленниците в килиите са живи.

Само след миг се втурна още по-бързо напред - иззад едната от вратите го попари като с вряла вода нечовешка, люта и неукротима омраза към всички хора.ъ

След трийсетина крачки успя да се съвземе. „Уф... Сега поне съм сигурен, че се намирам в подземието на кулата на ордена. Къде ли е излазът нагоре? Не може всички магове от Червения орден да използват магически проходи, защото ако е така... Тогава наистина са непобедими..." Коридорът свърши в сляпа стена.

Значи към този подземен етаж действително водят магически проходи. Сигурно е затвор или зверилник.

Фесис спря. Можеше да се върне, но бе убеден, че в другия си край коридорът ще свърши по съшия начин.

„За какво са им на вълшебниците врати? Освен за килиите, където обикновената врата има някои предимства..."

Младежът се облегна на стената, пропъди отчаянието и се замисли.

„Отстрани има килии... Вътре има живи пленници... Чудовища... Как ги хранят? Ами отпадъците? Нима маговете чистят мръсотията? Ха!"

Леко развеселен, той тръгна обратно. Даже тихичко си засвирука. Ала не можеше да е съвсем безгрижен. Нямаше време, за да бъде безгрижен.

Скоро някой щеше да се сети за Командор Арбел. После щяха си направят сметка накъде би могъл да офейка плененият нахален Сив наемник, да започнат тотално претърсване...

Фесис спря пред една врата, после пред друга, пред трета. Накрая избра една, зад която недоволно ръмжеше нещо, шумеше сякаш му бе тясно. Аурата на съществото бе подгизнала от злоба и омраза. Клокочеше като в каменно гърне.

„Това ще свърши работа."

Ако истинският герой е онзи, който изпитва страх, но го превъзмогва, тогава Фесис не попадаше сред героите. Дори напротив - страхът за него бе като чашката за пияницата... Даже не точно страхът, а по-скоро -усещането за опасност...

Докато философстваше по този начин, младежът човъркаше бравата -сериозна изработка, навярно джуджешка. Онова зад вратата притихна, а след миг изръмжа въпросително.

- Сега, сега, сладурче... - измърмори Сивият наемник. - Потърпи малко... Много як катинар са ти окачили...

Надяваше се да е преценил правилно и да има шанс да се измъкне. Ако ли не... Щеше да изчака маговете, които неминуемо щяха да довтасат, за да озаптят освободилото се чудовище...

А то се освободи внезапно - бравата щракна и вратата се отвори със замах. Черно туловище изскочи в коридора и в движение разгърна ципести криле, увенчани с гроздове нокти. Почти до тавана се издигна източената глава с висок костен гребен, който тракаше като кречетало, а Фесис почти се задуши от непоносимата воня на създанието.

Позна го начаса - манхалия. Обитател на горещите пустини в най-южния край на света. Там слънцето и зиме, и лете се издигаше еднакво високо. Това същество бе природен източник на магия, извор на сила за тамошните шамани, които танцуваха друсливите си танци сред изсушените пространства.

Звярът с неочаквана за едрите си размери пъргавина се завъртя в тесния коридор, захлопа с кречеталото си и приготви за удар клюна си, който се оказа пълен със зъби.

„Аха, тварта е променена. Истинската манхалия, разбира се, няма зъби."

В такива случаи двубоят не се решаваше от сила или бързина, а от точното знание къде, как и с какво трябва да се удари, Фесис подскочи право срещу муцуната на звяра и завъртя колана си. Тежката катарама улучи уязвимото място малко зад и по-ниско от голямото кръгло око. Там имаше мъничка, бясно пулсираща буца. На това място кръвоносните съдове към мозъка на звяра минаваха плитко под кожата. Целта изглеждаше малка, но това бе за сметка на изцяло бронираното тяло, което бе непробиваемо дори с джуджешка секира.

Манхалията високо изквича, краката й омекнаха и тя рухна на пода. Ноктите на крилете глухо издрънкаха. Беше изпаднала в шок от болката. Нямаше да е задълго, но той се надяваше времето да му стигне.

С един скок Фесис се озова в килията, без да обръща внимание на смрадта. Завъртя глава и се огледа.

„Така, така... не е това, не е тук... Аха!"

Върна се и стегна клуп на покритата с бръчки шия на страшилището. Напъна се, с риск да се секне, и вмъкна в килията уродливата глава. Приповдигна я, като простена от усилие, и побутна с безобразната муцуна един камък в стената , който изглеждаше съвсем обикновен, но в сравнение с другите в зидарията бе малко повече разяден от отровната слюнка.

Накрая, силно затегнал клупа, рязко удари главата на създанието този път в основата на черепа. Трикът не го знаеха даже маговете -така се свестяваше манхалия.

Звярът захърка и се задърпа. Фесис с все сили опъна колана. Тварта се задави и затихна. Мътните очни ябълки се втренчиха почти умолително, сякаш обещаваха да изпълнят всичко, ако примката се поотпуснеше.

Тъмната аура на създанието се променяше и Фесис стисна зъби.

„Ако надзирателите, които хранят животните, се забавят още малко, със сигурност ще усетят, че манхалията не е била сама. А тогава... Аха, ето!"

Проходът светна в тъмносиньо, но бе твърде тесен, за да мине през него цялото чудовище, Фесис пусна края на колана си и се стрелна напред -право в магическия отвор на хранилката. Отзад избухна див вой.

Той се тръшна по очи върху някакъв под, превъртя се. Нещо шавна и избоботи отстрани, Фесис веднага ритна натам, без да се цели. Върху него се стовари нечие тяло, което не бе човешко - имаше зеленикави люспи, ноктеста лапа...

Младежът скочи и се приготви за бой... Само че никой не възнамеряваше да се бие с него. Даже напротив - съществата бяха уплашени и тихичко хленчеха.

Бяха пет - нелепо издути като качета за кисело зеле. Приличаха на гоблини... ала не съвсем, защото вече не бяха живи. Върху сухите им скелети бяха залепени съдрани от трупове мускули. Очевидно маговете набързо бяха съшили телата, после бяха облепили всичко с кожа, напълнили ги бяха с прокисната кръв... Резултатът бе надзирател и чистач в затвора-зверилник. Чиста некромантия. Страшна, кървава, отвратителна, а Фесис знаеше, че за всеки хомункулус са отишли поне трима живи гоблина. „Горките."

Най-ужасното зло бе, че за „съживяването", не - за активирането на тези изделия бе използвана жива кръв... от поне пет-шест деца.

„И не е било достатъчно да ги убият, а е трябвало дълго и мъчително да ги умъртвяват, за да се получи нужния магичен ефект."

Наемникът преглътна. Страшните легенди за жертвоприношенията на деца, извършване от ордените на Дъгата, изведнъж придобиха напълно реални измерения.

Хомункулусите тъпо зяпаха и отстъпваха. Очевидно не бяха създадени за битки. Тяхната работа бе да надзирават затворените тук изчадия, да ги хранят, да им чистят. По свой начин те бяха безобидни създания.

Фесис грабна един месарски сатър от масата - „качетата" изхленчиха и се струпаха в другия ъгъл на помещението. Нямаше намерение да се занимава с тези нещастни неживи неща, но от помещението им със сигурност извеждаше нормално, немагическо стълбище към кулата. Не успя да продължи пътя си.

Тънката преградна мрежа, оплитала килията на манхалията, дали заради грубата употреба на прохода-хранилка, дали заради нещо друго, рухна. Звярът разби стените.

Сред грохота и хвръкналите камъни синята паст на прохода започна да се разширява и свива, накрая замръзна зинала. От синкавата мъгла се появи манхалията, на шията на която се клатеше коланът на Фесис.

Надзирателите с писък хукнаха да се спасяват. Очевидно не ги бяха лишили от някои полезни инстинкти.

Главата на манхалията се стрелна и захапа един не толкова чевръст хомункулус. Звярът проточи шия, поглъщайки лакомството.

Фесис улови края на колана си, дръпна и го намота на ръката си. Желязото на кабарите, в което бе впечатано тънко заклинание, се впи в кожата на чудовището.

- Изплюй веднага! - заповяда младежът, сякаш хокаше куче. - Плюй и да вървим!

Той добави и магията за Повеляване, но съвсем малко -колкото да не го усетят господарите на кулата. Сетне помъкна задушаващата се манхалия подире си. Звярът даже не се опитваше да се съпротивлява, усетил властта на хитрото двукрако.

Щом напусна помещението на хомункулусите Фесис разбра, че е хвърлил щастливи зарове. По всичко изглеждаше, че се намира в долните етажи на кулата, при това - откъм стопанските пристройки. Беше идеално за измъкване! Той направи няколко крачки...

Припламването пред магическото му зрение мигом го закова на място. Усети го като сребърна струя пламък, изпъстрена с трептящо живи зелени искрици на тъмно ален фон!

Как бе могъл да забрави за неведомия артефакт, донесен в кулата?!

Беше съвсем близо. Навярно на не повече от две стълбища...

Някой се показа от една странична врата и веднага с вик хукна обратно. Манхалията се задърпа подир бягащия.

Фесис се съсредоточи върху аурата на звяра. Благодарение на леля Аглая знаеше доста неща за животните - обикновени и чудовищни. Усещаше, че манхалията е усетила възможност да отмъсти.

- Само не ми се нахвърляй на мене! - строго предупреди звяра Фесис, след което ловко развърза клупа и отскочи настрани.

Бе излишно. Чудовището от далечния сух юг даже и не го погледна. Затрака с костения си гребен и светкавично се понесе по коридора, където, отдалечавайки се, стихваха паническите вопли.

„Странно защо наоколо няма никакъв маг?"

Сивият наемник махна с ръка и хукна в обратната посока -натам, където сребристо зеленото сияние пареше магическото му зрение. Пареше даже през дебелите зидове на стените.

Устреми се към него. По пътя някаква фигура се опита да му прегради пътя (или случайно бе подала глава от близката врата), но Фесис цапна свидетеля със сатъра и даже не се озърна да види кого е убил.

Сребърно и зелено!

Завой, завой, завой...

Витото стълбище го водеше право нагоре. Това бе глупаво, неразумно, безумно - горе щяха да го спипат като мръсно коте с два пръста. Защо трябваше да се катери нагоре, след като долу манхалията вече бе забъркала чудесна каша?

„Трябва да бягам преди да са я върнали обратно в зверилника." Продължаваше нагоре, глух за гласа на мъдростта...

...и едва не налетя на своето магаре. Като по чудо успя да се спотаи и да не се издаде.

Илмет вървеше по същото стълбище заедно с друг маг -невисок и жилест, който носеше едноцветен, ален плащ и церемониален шлем на командор. „Яааа... на Съвет на ордена ли са тръгнали?"

Той продължи подир двамата вълшебници като сянка. Наостри уши, за да чуе разговора.

- ...бре свършената работа - говореше командорът. - Остана само вторият меч... и може да се започне.

- Щастлив съм от вашето доверие и признание, командоре мой - с дървен глас отвърна Илмет. - Готов съм да тръгна незабавно...

- Разбира се, че ще тръгнеш, моето момче - ласкаво отвърна командорът. - Ти си моята гордост! Затова мисля, че ще е редно да присъстваш на тържественото поставяне на трофея в съкровищницата на ордена.

- Но... Командоре мой - запротестира Илмет, - аз не съм извършил нищо значимо! Просто поех пратката...

- Но я пое така - меко го прекъсна за втори път старшият маг, - че елиминира всичките ни странични тревоги. Не, моето момче, ти направи нещо много важно и значимо. И щом желаеш доброволно да тръгнеш по дирите на втория меч, аз ще те подкрепя пред Съвета. И когато успееш и този път... Тогава никакъв Император повече няма да ни е нужен.

Фесис не улучи следващото стъпало и на косъм се размина с падането и издаването си. Замръзна, за да се овладее. Налагаше се - не можеше развълнуван да маскира аурата си.

„Ето какво било! Червеният Арк е получил нещо... и е решил, че е настъпило неговото време! Времето на цялата Дъга? Или само за Арк?... По дяволите! Те искат да отстранят Императора..."

И през ум не му мина да се замисли защо един Върховен маг не усеща движещия се две завъртания на стълбището по-долу съгледвач. Главата му пламтеше. Наученото бе невероятна плячка за Братството...

„Преврат! О, богове... Цялата власт у Дъгата! Но за какво им е?! И без това я имат..."

Тих като сянка, Фесис продължаваше да се прокрадва нагоре по стълбите.

А стълбището оставаше като по поръчка безлюдно...

Отпред се извисяваха планините. Не някакви си хълмове, а истинските хребети, яките Кости на земята, които заедно със съкровищата от нейните недра бяха издигнати на повърхността от гнева на Предвечните Господари. Блатата бяха останали зад гърба на пътниците. Измъчените коне вървяха по-леко и без да потръпват тревожно. Сидри се развесели, дори затананика някакви свои песнички.

„Ето ги планините! - радваше се той. - Подпрели са небето като четирирога корона! Цар-планината на джуджетата. Свещеното средоточие на древната Сила! В дълбините под планината, потопен в мрак стои истинският Каменен престол, не лековатото название, с което се кичат управниците на Царството на прокудените... Управници на изгнаници! А каменният престол стои долу, пуст от векове..."

Достигнаха хребета на скелетите. В подножието му имаше застава на Небесната дъга, а отгоре се скупчваха черните облаци, допълзели чак до зенита. Облаците на Гибелния порой.

Пътниците, измъчени от прекосяването на мочурищата, почти бяха забравили за другата смъртна опасност - лютата гибел, против която не можеха да се изправят с меч в ръка и храбро сърце. Цяла нощ бяха секли като касапи. Това не бе нито честно, нито славно сражение, а гнусна, кървава работа. Поне знаеха, че всяка капка пролята кръв струва злато, обещано на Кръга на Капитаните.

По едно време решиха да си отдъхнат. Ала тогава се сетиха за Пороя и отново отмениха почивката. Изстискваха последните сили от конете - цената бе животът им.

- И по-добре - рече Кан, докато бършеше оплесканото оръжие. - Така пътят до самото ждрело ще е чист. Сега маговете навярно пълзят по покривите и гледат да не са пропуснали някоя пукнатина...

Шегата не бе смешна, нито уместна, ала и тримата се посмяха. После продължиха нататък. Нататък. Нататък.

Зад мочурищата отново се издигаше гора. Не бе гъста - отдавна я бяха разреждали още джуджетата, а през последните десетилетия и алчните иманяри, които за дървен материал изсичаха цели дъбрави. Дънерите отиваха за крепежни греди в подземията след войната. Множество рудници, лишени от магическата си опора, бяха станали опасни и често се срутваха. Затова доставчиците за мините също изсичаха гората.

Тави разглеждаше картата, без да спира да побутва коня да се движи.

„Така... Главният вход в Пещерната столица. Ето го лагерът на иманярите, а ето го и вертепът на маговете. Те са на североизток. Ако сега завием рязко на запад и заобиколим от юг полите на Цар-планина, в подножието й ще открием една закътана долчинка, цялата обрасла с бодлива леска. Волните наричат такъв гъсталак „инбис", което ще рече „забава". Защо са го нарекли така - никой не знае, а те и не обясняват. Мълчаливи са Волните. Колкото и да съм живяла сред тях, пак са ми чужди. Дори и да забравя, че някога съм имала човешки родители, това няма да промени нищо. Нито у мен, нито у Волните. Да, осиновиха ме. Мен - човешкото момиченце. Но ме подложиха на същото, на което подлагат и своите чеда."

Лекарите на Кръга оглеждаха бебетата и което им се струваше неподходящо - отиваше в реката. И то не в каква да е река... Останалите израстваха в общи къщи, където оцеляваха само най-силните, а за храната, водата, леглото и за завивката трябваше да се бият...

„Никога няма да проумея Волните - помисли си Тави и косо стрелна Кан-Торог с поглед. - Колко ли хлапета си направил, воине? Ти си бик за разплод. Осеменяваш дъщерите на видните родове. А после на тези жени им връзват очите, запушват им ушите, опиват ги с отвари, така че нито да видят, нито да чуят, нито дори да усетят рожбите си. Клановете на Волните не са семейства, а бойни дружини. Няма сърдечна и уютна топлина, а хладна и несъкрушима вярност... И все пак - засега са единствените непобедими..." Девойката се сепна.

„Какво ме прихваща? Замислих се за бодливите лески, пък виж докъде се търкулна непослушната ми мисъл... Така, леската. Тайният вход на джуджетата. Един от многото тайни входове. Сидри знае три заклинания. Първото трябва да отвори входа. Второто - да прогони Мерзостите в средните галерии. А третото ще помогне да изпълним онова, заради което сме включени в този поход..."

Околностите на Цар-планина обикновено бяха оживени места. Ако всичко се бе развило според плана на Сидри, без Пороят да се втурва като скъсало синджира си дворно псе, щяха да видят доста зор, докато успеят да стигнат до целта незабелязани. За щастие, всякакви нежелани срещи им се разминаха -всичко се бе прибрало в Хвалин или още по-надалеч. Предпланините бяха като измрели.

- Сидри - обади се тя. - Ще успеем ли?

- Трябва да сколасаме... Ако вървим както сега... - гласът на джуджето секна.

Прекъсна го порив на вятъра, който ги блъсна в гръб. Бе леден, мъртвешки. Идваше откъм блатата. Влачеше със себе си бавен, продължителен и нисък звук, подобен на чревно къркорене.

И тримата замряха, безсилни да се озърнат. Чувстваха нечий студен поглед в тила си, усещаха го като игла. И сякаш след погледа, който най-сетне ги бе открил, щеше да последва и ръка...

Кан-Торог заръмжа от гняв и се насили да се обърне. Движението му сякаш дръпна конците на Тави и Сидри.

Отзад стояха трима души. Бяха далеч, но се виждаха ясно-и двамата носеха алени наметала. Третия, когото държаха под лактите....

Тави се вцепени и изпищя:

- Сидри, води ни по-бързо!

- Какво?! - заскърца със зъби Кан. - Ще бягаш ли?!

- Ако не избягаме, онези ще ни изядат живи!

- Волните не бягат от опасността! - надменно подхвърли воинът.

- Глупак! Това са некроманти! Виж кого са довели!

- Е, и? Нали ще ги удържиш? - хладнокръвно измъкна мечовете си Кан-Торог.

Вместо отговор, Тави внезапно простря към него ръка -дланта сочеше надолу, показалецът и средният пръст бяха изпънати, а останалите показваха земята.

- Т-ти... - задави се Кан.

В следващия миг девойката сви пръсти и заби шпори в слабините на коня си. Жребецът на Волния послушно я последва. Сидри вече се беше отдалечил на около хвърлей, без да спира да се озърта, разкъсван от инстинкта да хукне през глава и благоразумието да ги изчака. Но той се нуждаеше от помощта на Волния в подземията и одобряваше постъпката на Тави.

Лицето на Волния бе станало мораво, ала тялото му се подчини на волята на девойката. Успя единствено да се задържи на седлото. Конят му сам препусна подир останалите.

Тримата нахлуха в горичката и се скриха от взора на преследвачите. В същия миг откъм мочурището отново долетя гладният басов вой.

Кан кипеше от възмущение, ала не бе способен да говори.

- Онези са домъкнали блатната твар, която виеше! - разясни му девойката. - Против нея изобщо няма да издържим! А дори да успеем, ще загубим време и ще попаднем под Пороя! Маговете само тава чакат! Да не мислиш, че биха ти позволили да ги доближиш с меча си? Не ставай дете, Кан! Нима Кръгът надцени твоето хладнокръвие!

- М- м- махни з - з - заклинание...то! В - в - веднага...

- Когато влезем в пещерите! - отсече Тави.

Воят отзад се приближаваше. Младата вълшебница не се и съмняваше, че маговете на Арк по някакъв начин са укротили изчадието и сега го насочват против бегълците. Ала имаше нещо по-страшно и от това - тя не усещаше втория преследвач.

- Сидри! - извика Тави. - Къде е този твой вход!? Клоните на леските шибаха лицата им, Волният яростно мучеше, а Сидри се притискаше към шията на понито.

- Насам! - извика внезапно джуджето. - Ето тук! Скачайте от седлата! Само задръжте потерята, докато отварям портата!

- Не мога повече, не мога!... - изграчи Евелина и се просна по корем в калта, която покриваше дъното на тунела.

Никой нямаше сили да й помогне - даже прочутият със силата си Трош бе изплезил език. Само боговете знаеха от колко време остатъците от Онфимовия цирк лазеха като мишки по тунела на тарлингите. Странното бе, че не срещнаха нищо живо - нито дребни животинки, нито тарлинги дори. Прокопаната дупка водеше право към Хвалин, както продължаваше да твърди Кицум. Лошото бе, че слизаше все по-надълбоко.

Всички започнаха да се съмняват в Кицум. Никой не искаше да го слуша. Един по един след Евелина артистите изпопадаха, изпоналягаха в пръстта.

Ахата също бе капнала. Тя замижа, но тозчас ококори очи - клепачите й сякаш бяха грапави и бодяха очите. Бе обречена да вижда приближаващата се кошмарна фигура на Господаря на Пороя.

Като цяло земята продължаваше да е непрозрачна, с изключение на едно прозорче, което показваше ужасния великан с черепа-фенер в една ръка и с фламберг в другата.

Тя си даваше сметка, че това е невероятно.

„Нима има на света жив човек, който е виждал как Господарят броди в средата на стадото си от лепкави зеленикави струи?! Не е било измислица онова, което чух в Остраг на панаира - че по време на Пороя някакъв страх обикалял улиците, потропвал с прът по стрехите, търсел пукнатини, хлабави заклинания и връхлитал онези, чиито покриви се е оказвали хилави!

Той е бил, той - Господарят на Пороя.

А сега е усетил нас. Затова обикаля отгоре, виждам го добре въпреки скалите и пръстта над главата ми. Засега е на повърхността, ние сме под земята. Но... Но отровата на Пороя си пробива път през почвата и глината. Затова не бива да стоим. Ако се влачим напред, като нищо ще влезем направо в лапите на тарлингите.

Дали все пак Господарят на Пороя ще ни стигне?

Демон да го вземе, тук нищо не е случайно - нито прозрачната земя, нито идеално правият тунел-тарличина... тук има пръст магията! И то много силна магия, направо невероятна! Нима някой е решил да ни помогне? Да помогне на мен? Възможно ли е?

Защо е чакал толкова дълго! Защо е позволил на Онфим да се измъкне с Immilspoeunn? Защо е оставил светинята в алчните ръце на хуманусите?

Защо, защо, защо?!

Не разбирам кой би могъл да помогне. Маговете на Дъгата? Та те мразят Дану, те са враг. Страшен и безмилостен, враг, по-ужасен и от имперските ловци с техните обучени кучета! И Дану мразят маговете. Винаги гледат да хванат жив вълшебник."

Бяха успели само два пъти. Заловените бяха послушници и чираци от най-низшите рангове. Нещастниците платиха за греховете на Върховните магове. Краят на всеки един от тях бе невъобразимо мъчителен. Изтезаваха ги по няколко денонощия - една дълга екзекуция, симфония на агонията.

Ахата не бе виждала това със собствените си очи, но като малка бе чувала за страданията на омразните магове.

„Нима сега ще тръгнат да ми помагат?

Абсурд!

Но... Кой друг тогава?"

Преди време тя би повярвала в прекрасната приказка, че някой по чудо оцелял чародей Дану е дошъл именно за нея, Seamni Oectacann. Ала човешкото робство бе изцедило от нея вярата в такива приказки.

Изцеждането бе станало с бичове и пранги. Робините Дану високо се ценяха от богаташите, на които Дъгата и Църквата снизходително прощаваха невинните плътски забави, стига да си плащаха таксите и да правеха дарения... Разбира се, тя нямаше как да се съпротивлява на насилниците, ала да служи доброволно за удовлетворяването на скверните хумануски нужди отказа. Заради това все я галеха с камшици, кичеха я с пранги. Нашийникът с името на Онфим Първи бе поредното унижение...

Навярно бе възможно да се свикне с всичко. Ала не и с непрестанния ужас, който я мачкаше. Сега поне страхът й бе придобил някаква форма -имаше ръждиви доспехи и излъчваше снопове зеленикава светлина, остри като кинжали. Беше й олекнало донякъде. Другите от трупата обаче трепереха пред заплахата, която не можеха да видят.

„Дали все пак треперят? Може би Господарят на Пороя вече е изпил силите и волята им?"

Чудовището на повърхността спря да кръстосва насам-на-там и да души като куче. Изпъчи се и вдигна грамадния си фламберг - вълнистото острие сочеше право към спотаената под земята шепа изтощени клетници.

- Тук са, тук са, тук са... - боботеше изчадието, накланяйки своя мъртвешки фенер - сякаш за да ги освети, да ги улови с кухия поглед на черепа...

„Ако останем още малко тук - внезапно проумя Ахата, -той ще ни спипа. Ако останем дори минута повече, ще ни хване. Земята няма да го спре...

Не, няма!"

Съществото с меча и черепа внезапно изчезна от вътрешния й взор, непрогледният мрак избухна в роях сребристи избухвания, а познатото ледено дихание на отровната хумануска магия докосна бузата й. Миг преди да изгуби съзнание, Ахата усети, че се е случило нещо страшно. Това, че Имелсторн, както го наричаха хората, бе откраднат от ръцете на Дану, бе половин беда.

Сега обаче бедата се бе изпълнила докрай. Съкровището на древния народ се беше озовало в мръсните лапи на ненавистната Дъга...

Веднъж взел някакво решение, младият Император не отстъпваше. Бащите се бяха затаили. Чакаха.

„Ясно какво чакат. Ако сбъркат дори и на косъм, ордените няма да се церемонят с тях. Седмоцветието търпи Сивите, защото те, поне доскоро, не смееха да си пъхат дългия нос където не им е работа. Братството е играчка, оставена да създава илюзията за някаква свобода у по-просветеното паство в едно поле на действия, неконтролирано от Дъгата."

Искаше му се играчката да е по-опасна, отколкото си мислят маговете.

Вече бе сутрин. Императорът лежеше буден и гледаше тавана. Зад вратата чуваше бърборенето на безочливите магостражи-магосъгледвачи. Повелителят на Мелиин можеше само да се чуди на търпението на Волните. Само да им смигне, и щяха да направят натрапените им „колеги" на кайма. Вълшебниците нямаше дори да гъкнат...

„Всъщност... не е така."

Излишно бе да се самозалъгва. Нежеланата магическа свита не беше от случайни и посредствени хора. Простаци, да, но не и некадърници. Такива дори изкормени, с изтръгнато сърце или обезглавени, биха успели да отвърнат със заклинание - и тогава горко на убиеца...

Трябваше да се срещне с Баща Хеон. И щом не ставаше тайно, щеше да го навести открито - пред очите на Дъгата.

Императорът докосна черния камък на пръстена си и само след секунди пред ложето вече стоеше превит в поклон човек. Двойка Волни с отсечена крачка влязоха в покоите на владетеля и го приветстваха по войнишки - с юмрук към сърцето. Зад широките плещи на воините пъстрееха наметалата на маговете.

Императорът мълком отправи към слугата си жест - събраните пръсти на дясната китка погалиха дланта на лявата ръка. Слугата отново се поклони и безшумно изчезна, за да се появи след малко с кехлибарено ковчеже писмени принадлежности.

„Тронът е недоволен - бързо пишеше Императорът. - Не виждам главите на заговорниците. Нито главите на семействата им. Давам срок четири по седем дни, броено от днес, и желая да видя резултати"

Вместо подпис младият повелител притисна пръстена към финия пергамент. Леко замириса на изгоряло и се появи дълбок отпечатък на имперския герб - изправен на задните си лапи василиск*.

* Василиск - митично същество, змей-птица, което е способно да убива с поглед. - Б. пр.

Без да се крие от жадно надничащите в ръцете му магове, Императорът сви листа на руло и го предаде на незабележимия човечец - един от многобройните имперски куриери-вестоносци, които по цял ден кръстосваха както столицата, така и цялата огромна държава.

За писмото мигновено щяха да научат и Сежес, и останалите от шайката й.

„Нека. Готов съм за това. Пък и Хеон сам бе споменал нещо за някакъв заговор..."

Императорът уморено се намръщи.

„Но той говори глупости. Въпреки че е един от водачите на Сивото братство. Аз знам, че всичко е дело на маговете. Навярно и двете покушения са тяхна идея - ясно с каква цел. Ала за какво са им потрябвали цели два легиона? Не са най-добрите части от армията - най-добрите ги пратиха отвъд морето. Но не са и отрепки като градското опълчение, напротив - петнайсет хиляди добри меча. Против кого се е наканила да воюва Дъгата? Кой ли още се връзва на лъжите за тайни елфически чети и бунтовнически гнезда на Дану?

Елфите са се превърнали в сенки на самите себе си, а робите Дану, които все още се разпродават по тържищата, са последните издънки на тази горда и опасна раса. Ловците на жива, говореща стока отдавна зарязаха старите си територии и се обърнаха към богатите източни земи. Някои почнаха да дебнат джуджета - дребосъците поне са безчет...

Загадка в загадката. Небесната дъга изобщо не е способна да казва истината. А даже ако се случи - в устата им всяка правда се изкривява." Бележката до Бащата, разбира се, не съдържаше скрито послание. Седмоцветието щеше да я спипа, но нищо нямаше да научи, с каквито и заклинания да я обработваше. А смисълът бе прост - Императорът искаше незабавна среща. Но тя нямаше да им разкрие нищо повече от това, че Императорът пише на един от главатарите на Братството тъкмо онова, което е написал. Маговете щяха да преценят това като дребно заяждане с тях, като опит да проведе самостоятелно разследване, да им натрие носа...

„С една дума - ще го вземат за сприхава постъпка на глупаво дете. Нека си мислят така. Схватката с Дъгата се оказва много по-възбуждаща от битките с безмозъчни твари в катакомбите. Против лакомите за плът червеи е достатъчно да владея както трябва меча - ситуацията е същата като на арената, даже когато противникът е двулично изчадие. Ала против ордените мечът е самият ум. И нито виното, нито жените са в състояние да доставят толкова наслада. Макар че...аз съм владетел, не комарджия, който се опиянява от хазарта на играта. Не се и чувствам като играч. Де да се възприемах като такъв... Кой знае, може пък да е по-леко. Не. Аз, Императорът, съм човек, залостен в една клетка с хищник. И против гладните зъби и нокти разполагам единствено с ръцете и ума си. Не е зле. Няма по-хитро, по-кръвожадно и по-безпощадно от кой да е звяр същество от човека. Заради това хората са оцелявали. И са надвили изтънчените елфи, строгите Дану, неразбираемите горделивци Волни, упоритите джуджета...

Но и маговете са хора."

Владетелят сдържано разкърши рамене.

„Какво ли ще отговори Негово бащинско потайничество? За Сивите имперските закони важат само когато им изнася. А щом се натъкнат на някоя неприятна наредба, която ми връзва ръцете, намират начин да я заобиколят. Но не я погазват грубо - не е в техен стил или по-скоро нямат достатъчно сила и влияние да си го позволят. Така че сега... Сега Бащата може да се оправдае с Дъгата. Или да премълчи. И ще има право на това.

Бих могъл от своя страна да го накажа. Във възможностите ми е. Ала посегна ли на Хеон - сбогом на помощта на Сивите срещу Седмоцветието. Колкото и малка да е тази помощ, все пак я има. Инак василискът ще остане сам против седморката. И ще бъде разкъсан на парчета..."

- Денят се точеше бавно. Минутите се влачеха мудно, а часовете се изцеждаха като грошове между пръсти на скъперник. Императорът се стараеше да не се отклонява от установения дневен ред. Насили се да забрави за седмината свои телохранители-надзиратели.

„Лишени от всякакво възпитание и такт селяндури! Наистина ли са такива парвенюта или това е нарочно? Няма значение. Забрави ги! Нека Дъгата вижда, че съм мрачен и зъл, но правя всичко според етикета и традицията. Нека не заподозре, опазил ме Единния, че Императорът твърде много се осланя на Братството. Заговори винаги има във всяка империя. Борбата с бунтовниците е необходима. Но не зависи пряко от владетеля. Не бива да се ангажирам прекалено. Защото това ще е сигнал за ордените - да забият ноктите си в мен..."

Бе изненадан, когато вестоносецът се върна. Не носеше писмо - Бащите изглежда от детинство мразеха калиграфията. Но имаше устен отговор.

Магическата свита даже от приличие не се прикри, че плете заклинания за подслушване. Този път обаче Императорът дори вътрешно не се разгневи. Скри единствено жестоката си усмивка.

„Пълнете, пълнете чашата на търпението ми. Сетне ще изпиете до дъно ферментиралото в нея отмъщение!"

- Наредено ми е да предам следното, о, повелителю - запелтечи

човечецът, мигайки уплашено: „Всичко се урежда най-изгодно, не ще се бавя

с резултатите, които желае моят Император."

Скулите на владетеля се вкамениха. Според уговорения код за кореспонденция фразата „не ще се бавя" значеше най-лошото - воинът на Братството е бил заловен.

- Можеш да си вървиш - небрежно отвърна Императорът. Изобрази на лицето си досада, все едно бе разочарован от отговора. В същото време напрегнато разсъждаваше какво може да последва, какво ще научат от пленника маговете на Дъгата и колко скоро следва да се очаква ответния им удар.

Без да бърза, младият владетел се приближи към високия прозорец. Волните безшумно го последваха, а маговете непристойно гръмко замърмориха за „стрела отвън". Императорът само криво се усмихна - личната му стража бе способна да улови летящ арбалетен болт пред самото му лице.

Постави крак на перваза и надникна навън.

Под него се простираше есенният Мелиин - благословено място, над което никога не бе вилнял Гибелният порой, където и зиме не винаги бе толкова студено, че да се палят печки всеки ден. Като сива стомана на крива сабя лъсна огледалото на реката, която течеше покрай Крепостната скала. Приличаше на острие, заобиколило щита на противника и дълбоко забило се в плътта му.

„О, ако можех със същата лекота да пронижа черното сърце на Дъгата! Сега, май, тя ще да порази мен - парадния повелител на Империята Мелиин.

А може би не? Никога не се знае какво ще поднесат вълшебниците."

В душата му отново се надигна вълна от гняв. Младият мъж побърза да я овладее. Нямаше право да се гневи. Нямаше право да се издава.

Следваше да остане спокоен, хладен, дисциплиниран. Готов като легионите си да скочи, когато трябва. Не по-рано. Не по-късно. Навреме.

„Може би е за добро, че маговете са спипали наемника на Братството. Сигурно вече е време. Ала Седмоцветието няма да ми позволи да се подготвя добре за война с тях. Налага се да заложа на изненадващ и мълниеносен удар. Насочен там, където никой от тях не очаква. Дали ще е смъртоносен от първия път? Дали ще ми стигнат силите? Няма значение. Ако ще се мре, няма да е в подземните зандани на ордените!"

Не се съмняваше, че Сежес и останалите са уведомени за пленника на Сивите. Не оставаха съмнения и в това, че клетникът вече е изпял всичко, жив или мъртъв, доброволно или под магически изтезания. Хеон бе обещал да прати най-добрия, такъв, който щеше да се самоубие в случай на провал.

Ала нима това би спряло некромантите на Дъгата? Императорът познаваше възможностите им. Известен шанс би имало, ако Бащата просто не бе споделил с боеца целите на поръчката. Само че разпитвачите на Седмоцветието умееха да сглобяват парчета от мозайки. Налагаше се да приеме, че вече е разобличен, и да започне да действа като такъв.

Дланите му се изпотиха и той ги избърса в парадното си наметало.

„Трепериш ли, хлапако?! - укори се злобно - Искаш да живееш? Що за живот е това? Съществуваш като послушна кукла! Нещастник! За какво ти е такъв живот? Поне да беше имал влечение към виното, към плътски забави, към весели компании, за да има за какво да съжаляваш или къде да си заровиш главата... Ала освен страстта си към книгите - нищо нямаш! Ах, да - и омразата. Омразата, смесена със страх. Твърде малко имаш, за да се вкопчваш в земното си битие. Пък и там. Отвъд, както разправят, имало вечен живот за душата. Защо тогава те е страх? Недостойно е, Императоре, недостойно! Не ти прилича да издребняваш за някакъв си живот!" Пое дълбоко въздух. Ударът трябваше да бъде изпреварващ. „Ако оставя Дъгата да действа - нищо няма да я спре. Трябва да обезглавя седемте ордена...

Не знам как, но трябва... Това, че Хеон е още жив, нищо не доказва. Седмоцветието не бърза с отмъщенията си. Навярно в момента просто чакат от мен да изпадна в паника, да хукна да върша глупости, да ги моля за пощада. Е, ще ги убедя, че много са сгрешили.

И така - равносметката. Хеон е само един от деветимата Бащи. Няма да вдигне на крак цялото Братство. Въпреки че е негласният лидер сред другите тартори, няма да успее, нито ще се реши да го стори. И все пак, от Сивите е необходима помощ. На първо време разполагам с петдесетина Волни - личните ми телохранители. Кекава работа. За Сежес сигурно би стигнало, но за останалите... Освен седемте резиденции към двореца в Белия град има седем легации, а в Черния - четиринайсет кули.

И те не пустеят. Невъзможно е да се предвиди колко бойци ще извади Дъгата. Да нападна при това положение е безумие. Така поне твърдят всички трактати по воинско изкуство. Дотук добре. Дъгата почита тези книги като светиня, значи това е уязвимото им място. Те не очакват че някой ще се реши да ги атакува челно. А докато повярват и го проумеят, ще бъде късно. Жалко, че на север сега се е разразил Пороят. Няма как да взема помощни части от там... Освен Волните и двеста гвардейци с арбалети, също лично предани. Те ще изпълнят всяка моя заповед. Впрочем... Ами легионите в градския гарнизон? В момента в столицата почиват три легиона - почти двайсет хиляди меча. Вярно, истински легион от тях е само единия - Първи Имперски. Добре, че Коронният съвет не го прати зад морето. Двата други, обещани на Сежес, са по-слаби и като бройка, и като бойци. Нека останат в резервите.

Имам, разбира се, и славните жители на Мелиин - моят последен ресурс."

Загледан в града. Императорът изстина. По гръбнака му шурна пот. Представи си всичко - пожарите, озверелите тълпи, напиращи към омразните им кули, камарите трупове на обикновени хора.

Страхът го сграбчи. Бездънен страх.

„От града няма да остане нищо след сблъсъка с Дъгата. Нищо, абсолютно нищо! Клане! За смъртта на Сежес, Гахлан, Реваз и другите ще бъде платено с хиляди животи!

Какво правя?! Какво съм намислил да правя? Нима трябва да се предам? Но хора гинат и сега. Например зад океана - съвсем безсмислено при това. Забрави съмненията си!

Как ли ще изглежда Империята след маговете? А после?

После може и да няма."

Императорът щракна с пръсти, игнорира магостражите и почна да дава нареждания.

Вероятно при други обстоятелства Фесис никога не би се подвел. Нямаше да тръгне по удобното, празно стълбище, нито щеше да се хване на въдицата, че подслушаният разговор е извънредно поверителен. Изобщо не би клъвнал като шаран на подобна кукичка!

„Няма такова нещо като удобни и безлюдни стълбища във вражеска твърдина. Нито свръхтайни разговори, които се водят по такива стълбища! Беседи като тази се провеждат в плътно затворена стая, защитена със заклинания, която няма прозорци, нито външни стени. Три етажа над нея и под нея трябва да гъмжи от стража, а околните помещения да са претъпкани от още по-надеждни пазачи.

Иначе това не е плячка за шпионин, а капан за балами."

И все пак клъвна. Защото чутото го порази като гръм.

„Дъгата се подготвя да свали Императора! Цялата власт в ръцете на Червения Арк?! Ето точно сега следва да се омитам. И то преди Пороят да залее кулата и цял Хвалин. Трябва да уведомя Бащата за всичко, което научих, а сетне да се спотая в подземията. Но как? Даже да летя като птица, пак няма да се измъкна от Гибелният порой. Има, разбира се, подземна мрежа от тарличини, но никой здравомислещ Сив наемник няма да се пъхне там по собствена воля. Тарлингите може да не се натискат да излизат на повърхността, но в подземния си дом са безмилостни с неканените гости. Цялото ми изкуство няма да ме отърве. Не, не, никакви тарличини! Само катакомбите."

Въпреки че размишляваше така трезво и - откъдето и да го погледнеш -похвално, Фесис не бе спрял да се промъква подир Илмет и командора. А разговорът на маговете ставаше все по-интересен...

- Със силата на двата меча ще сме в състояние да спрем Границата -говореше поверително върховният вълшебник. -А освен това силно подозирам, че Имелсторн и Драгнир в съвкупност биха могли да поразят дори тварите на Неназоваемия.

Фесис отново едва не се спъна. Споменатият, макар и ,,не-назован", от магьосника наистина не биваше да се споменава толкова небрежно и почти светски... От образа, който се криеше зад това прозвище, лъхаше не просто на ужас или гробищен студ, а на неизбежен край от рода на „втората и окончателна смърт", за която толкова обичаха да разсъждават проповедниците на Истинния бог. Младежът потръпна. Преди да стане Фесис, той живееше във фамилния си дом (срамно бе да си го спомни, защото бе кротък и послушен пред леля Аглая). Добре помнеше как в онези спокойни дни даже Клара Хюмел - наемният боен маг, неистовата Клара - започваше да шепне, когато говореше за същите тези създания. Тогава му беше забавно, че валкирията се държи като суеверна селянка, която искрено вярва, че ако назове злото по име, сама ще си го стовари на главата.

Шокът и объркването го разсеяха за миг - краката му продължиха сами, навиците на таен съгледвач бяха станали независими от мисълта - и той пропусна няколко реплики от беседата на двамата червени чародея. Отново говореше командорът.

- ...на път, естествено, за Цар-планина. Въпросните трима в момента навярно са достигнали целта си. Ти обаче ще им пресечеш пътя на излизане. И бъди предпазлив! В никакъв случай не си и помисляй да захващаш ръкопашни схватки с Волните! Те са ненадминати с меча.

- Знам това, командоре мой - с известна досада отвърна Илмет.

- Знам, че знаеш. Но държа да те предупредя. Твърде ценен си за ордена, моето момче. Нямаш право излишно да рискуваш. Повторението затвърждава наученото. И така... Колко хора ще ти трябват?

- Двайсет души.

- Не по-малко. Съгласен съм. По-многочисленият отряд е тромав за такива деликатни операции, а само с десетина помощници увеличаваш вероятността за възникване на проблеми... Илмет, искам да те помоля за нещо.

- Ще съм щастлив да ви услужа, командоре мой.

- Воинът и джуджето не ме интересуват. Но девойката е... любопитно явление. Постарай се да ми я доставиш жива. Жива и непокътната.

- Девствена?

- Имах предвид без сериозни рани... Е, ако си е опазила лозето, добре би било така да си остане... Знаеш ли защо ми трябва това момиче? Тя забаламоса Ондуласт, а той изобщо не е некадърник. Разбираш ли?

- Да, командоре мой.

- Чудесно. А когато се върнеш, тогава ще се захванем със същинската работа... Илмет, ти си най-добрият от второто ниво магове в ордена...

- Ласкаете ме...

- Стига скромност, моето момче. Това, което ще ти кажа, не е повод за голяма гордост. Честта да участваш в тези събития се дължи на това, че на всички останали опитни магове ни предстои да отворим канал за преход чак до Мелиин. Разбира се, отчитат се и личните ти качества, но... Просто не се самозабравяй. Аз много държа кариерата ти да е безупречна. Прави си добре сметката, защото някой ден...

Фесис отново бе длъжен да заподозре нещо нередно в прекалено откровения разговор по стълбището.

„Нима маговете са толкова убедени в непристъпността на кулите си?

Дори да е така, въпрос на принципи е да не се дрънкат важни неща, където им падне. Умните хора не обсъждат тайните си навсякъде. Орден Арк е един от най-могъщите в Седмоцветието. Нали власт се постига чрез разум?"

- Заповядай, синко - дочу се отгоре. - Влизай, влизай, никой не ни вижда, позволи ми да те поглезя като собствен син...

- И все пак, Илмет... - По стълбището плъзна въздушно течение -отговорността е доста голяма. Знай, че ще бъда по бащински строг, понеже...

Гласовете заглъхнаха. Явно бяха отворили и затворили врата. Фесис безшумно се обърна и с изострени сетива заслиза надолу.

Ако сега някой го засечеше, стълбището щеше да се превърне в капан... Той предпочете да не мисли за това.

Важното бе да се измъкне.

„Трябва да предупредя Императора!"

Помисли го и забави крачка.

„Императора? Какъв ми е Императорът? Богове! Та този свят изобщо не е негов! Ей, Фесис-Кер! Нима тук си у дома? Тук ли си пораснал, този ли въздух си вдишал, тук ли си стъпквал пътеки в житата? Не си. Защо тогава се връзваш, вреш си главата под секирата? За разтуха? За развлечение? Не си пораснал, Кер-Фесис. Само малките момчета бълнуват за приключения.

Така е. Домът ми е в долината. И някой ден ще се върна там. Но няма да е днес. Всъщност, сега ли му е времето да се сещам за това? Късметът с празното стълбище всеки момент може да се търкулне като кокалени зарове...

Да, алколитите са заети с укротяването на избягалата манхалия, но чак такъв късмет е направо неприличен."

Притискаше се към стената и слизаше надолу. Ако не бе в кулата, а някъде другаде, умело щеше да се престори на човек с много важна работа, чието място е точно тук. Много пъти му вършеше работа - учудващо, но факт. Надали щеше да успее да се възползва от този трик в щаб-резиденцията на магически орден обаче.

Спускаше се и си отбелязваше разни подробности. Въздухът, например.

Бе чист и свеж, напълно лишен от типичния предпороен задух.

„Добре си живеят маговете на Арк, щом могат да си позволят пречистващо заклинание за всеки прозорец!"

Продължаваше да е напрегнат. Очакваше внезапно нападение или поне дежурен капан.

Но нищо подобно не му се случи.

„Странно. Толкова ли са самоуверени алените плащове?!"

Стълбата свърши на широка заоблена площадка. В момента Фесис би продал половината си душа за скица с плана на кулата, ала за изгодната сделка не се намираше търговец.

Младежът предпазливо се приближи до едно тясно прозорче-бойница. Надникна още по-предпазливо.

Не бе високо. Даже би могъл да скочи. Само че във владенията на Червения Арк заклинанието му за забавено падане не само че би го издало, а и изобщо не би проработило.

Сивият боец бавно запристъпва надолу. Рампата тунел отвеждаше надолу. „Откъде да изляза вън? През централния вход ли? Лудост!

Друга идея? Нямам значи. Продължавам."

Откъм главния коридор, през който се стигаше до централната порта на кулата, се дочуха гласове. Двама алколити, които оживено обсъждаха нещо, минаха на една ръка разстояние от него, но слава на силите земни, небесни и подводни, изобщо не надзърнаха в подземното коридорче.

Гласовете утихнаха, но преди да се изгубят, Фесис успя да чуе какво толкова разискват младшите магове. Уговаряха Илюзорен турнир - сложна, многопластова игра, която бе отлично средство против унилите, еднообразни дни през поройния сезон.

Младежът се озова в коридора.

Всъщност не бе съвсем коридор, а широко, разкошно стълбище,което изглеждаше по-подходящо за резиденция на някоя високопоставена куртизанка, а не за кула на аскетичен орден вълшебници-воини. Имаше килими по стълбите, гоблени по стените и интересен орнамент - сплетени в битка василиск и единорог.

„Василискът е герб на Империята. Хммм... Готов съм да се обзаложа, че в Мелиин има поне един човек, комуто тази украса не би допаднала. Тукашният домакин явно си пада екстравагантен тип. Убеден съм, че ако въпросният един човек разбере за картината с промушения василиск, мигом ще награди домакина на Хвалинската кула на Арк с въже - да се обеси сам.

А пък ако откаже тази чест... Я!"

В ниши покрай стълбището стояха мраморни статуи на голи женски тела, които бяха изваяни с широки, тежки бедра, тесни талии, малки гърди и двойни гуши.

„Олеле! Това са скулптури от Древната империя. Кратката мирна ера. Процъфтяването на занаятите, когато даже елфите признали човешкото изкуство достойно за възхищение. Само една от тези статуи струва цяло състояние. Близката скулптура е от майстор Алеади. Невероятно! Самият император има само един бюст от същия майстор. А тук... тук са като вази за цветя.

Богат е Орден Арк, ох, наистина е богат!

Стоп! Тук поне трябва да има стража... „

Имаше стража. Двама послушника. Единият си чоплеше носа, вадеше сополи, разглеждаше ги и гнусливо се бършеше в наметалото си. Другият меланхолично зяпаше в тавана. Навярно жадуваше да преброи гаргите в небето, ала небе тук нямаше.

Псевдо-пазачите се подпираха от двете страни на огромни железни порти, украсени с кошмарните маски на шестте световни демона.

„Интересно, защо са избрали тъкмо тях?"

Послушникът, който зяпаше тавана, въртеше на пръста си възширочък пръстен от червена мед.

„Аха, амулет. Но защо досега не са ме усетили? И що за стражници са тези двамата! Май маговете в тази кула не са с всичкия си..."

Магическата, пък и обикновената, мисъл е по-бърза от тялото. Почти винаги. Този път обаче мисълта закъсня.

Фесис нападна момъка с пръстена - катарамата улучи адамовата ябълка на хлапака. За да го довърши. Сивият наемник удари още веднъж.

Послушникът в алена роба се просна и взе да се дави. На лицето му се изписа съвсем чисто, детинско изумление и обида.

Сигурно нямаше и петнайсет години.

Любителят да си бърка в носа скочи - ококорен, със зинала уста. Той успя да отвърне на нападението със заклинание, Фесис засъска от болка.

Усети как леден обръч се плъзва по ребрата му. За свое нещастие малчуганът, не по-възрастен от другаря си, насочи магията зле, защото явно не бе силен в улучването на подвижни мишени... Нямаше и да се научи.

Сивият боец, позаслепен от заклинанието, успя да довърши скока си и в изблик на ярост смаза гръкляна на момчето.

Чу и почувства как шийните прешлени изхрущяват.

Труп.

„Сега - портата. Нима... Нима е обикновено резе!

Не, разбира се, има и заклинание, което може да ми откъсне пръстите! Сега, сега..."

Фесис грабна тялото на момъка с пръстена. Изправи го и постави още топлата длан върху резето. Тежкото желязо послушно се плъзна настрани. Портата бавно се отвори.

Миг по-късно Фесис бе на двора. Бе зашеметен от късмета си, който очевидно не секваше. Но това не бе всичко. Преди още да се сети за кон, той видя поне дузина охранени, яки жребци, които бяха вързани под навес, всеки с наръч сено пред себе си.

„Красавци - бързоходна порода. И оседлани... Но защо ги държат така без надзор?! Няма значение. Ако не провалят света, поне ще спасят мен, глупаците!

Не му издържаха нервите да напусне двора спокойно и безгрижно - заби шпори и почти от място хвърли коня в галоп.

„Още двама невинни, все още непокварени до мозъка на костите, младежи платиха с живота си твоя, Фесис. Запомни ли ги?"

„Запомних ги, съвест моя. Запомних ги".

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ахата не искаше просто да загуби съзнание, да изпадне в несвяст. Тя желаеше, жадуваше да ослепее, да оглушее, да загуби осезание. Да престане да чувства изобщо.

„И нека тогава проклетото Седмоцветие да върши каквото си иска!"

Когато вълната бодлива и мразовита човешка магия я заля, девойката Дану усети, че светът край нея сякаш се срива. Не чакаше нищо добро от маговете. Особено след всичко, което се бе случило. Знаеше, че свидетели като нея не живеят дълго. Онфим довършваше това, което беше започнал.

В тъмнината проблеснаха сребърни искри. Просната в калта, Евелина уплашено виеше и тракаше със зъби. На Ахата изведнъж й дожаля за същата тази жена, в чийто гръб би забила нож с удоволствие и без да се колебае.

Мракът изведнъж взе да отстъпва, все едно стените на тунела се разширяваха. Тъмнината придобиваше нова форма и поглъщаше земята наоколо. Сребристите искрици се въртяха и очертаваха човешки фигури, които постепенно станаха по-реални. Носеха червени и жълти плащове. Ордените Арк и Угус. Появиха се общо девет вълшебника - последният бе съвсем дребен. Заедно образуваха пълен магически синклит. Чародеите обърнаха на жалките мърляви бегълци точно толкова внимание, колкото се отделя на червеи.

Повече ги интересуваше изчадието с ръждивите доспехи и черепа-фенер.

Ахата се притисна към пръстта зад себе си - парче стена, последен къс от предишната реалност на тарличината. Сви се, безсилна да откъсне взор от маговете, както одеве - от Господаря на Пороя.

Вълшебниците изглеждаха съсредоточени и делови. Държаха се за ръце. Бавно вдигнаха длани с преплетени пръсти и нещо замърмориха на тайния си език...

Земята под Ахата потрепери в конвулсия. И тозчас отгоре, от повърхността, долетя отговор - все едно съскаха десет хиляди пепелянки-усойници. Откатът на магията пареше като вряла вода.

Маговете на Дъгата не мятаха мълнии, нито творяха чудовищни призраци. Просто стояха, но създаваха впечатление, че удържат товар, тежък колкото планина.

Ахата бе готова да се закълне, че изникналата посред тунела на тарлингите кухина все още расте нагоре - право срещу яростно вилнеещия Гибелен порой.

„Ясно е, че искат да ни погубят! Циркаджии! Същите са като Онфим! Само ни замазват очите с този Порой!"

Ахата се озъби в ням вик и пречупи, преодоля вцепенението си. Тъкмо щеше да се хвърли право срещу кръга магове, когато таванът на пещерата се спука и във вътрешността му като две копия нахълтаха чифт зелени лъчи. Великанът горе също трошеше земята - усещаше враг.

„Край - с обречено облекчение успя да си помисли Ахата. Тя искрено смяташе, че това е последното нещо, което й се случва. - Кой може да устои на Пороя..."

- Прреобрразувай, Хависарр! - изпищя момичешки глас нейде измежду червените и жълтите наметала, които смешно произнасяше „р".

- По елипса до осми квадрант! Магаре, мишка, жаба! - момичето или ругаеше някого или произнасяше съвсем детински заклинания...

Агата почти стигна до маговете. Отгоре падаше Пороят. Ала капките му не успяха да докоснат никого. Замъждука перлено прозрачен купол, който приличаше на призрачен чадър, достатъчно голям, за да опази десетина души...

Ахата спря поразена... Миг по-късно Трош я дръпна обратно така силно, че едва не й изкълчи ръката. Дану залитна и без да иска настъпи Евелина, но жената не посмя да протестира. Магическият чадър висеше единствено над Ахата, затова цир-каджиите се бяха скупчили около девойката-Дану. Първите зелени капки удариха. Бегълците усетиха моментно убождане... и нищо повече. Не беше болка за умиране. Налагаше се да стискат зъби, но се търпеше.

Вцепенени, те зачакаха да видят какво ще стане нататък. Маговете вече не стояха в кръг. Бяха се наредили като за парад, а пред тях стоеше дребна фигурка, която с невероятна скорост плетеше с ръце нещо във въздуха.

Това бе точно деветият вълшебник. Той имаше глас на момичснце-хуманус с не повече от дванайсет-тринайсет зими зад гърба си.

- Дебен, Алот, Клес! Десният фактор до осма степен и дръжте симетрично, тъпаци такива!

Зелените остриета на лъчите отгоре бяха опрели в шит, сякаш изплетен от мрак. Ахата съвсем малко разбираше от вълшебство, но не бе трудно да се досети, че в момента вървеше двубой на Правите сили. На меча се противопоставя шит, на стрелата - броня.

„Чудна работа! Маговете винаги са се стремели към тънка и префинена магия, не към груби сблъсъци... Ала изродът отгоре е точно дива и груба мощ... Нима са приели да се бият по неговите правила? Смели са, демон ги взел, наистина смели... И хитри - под примитивния щит чиста, първобитна сила плетат нещо по-гъвкаво... Примка?"

Наоколо кипеше Пороят. Отгоре бе тъмно, с изключение на петното мръсна пара, от която извираха зелените лъчи. Там, където те се докосваха до невидимия шит, мракът вреше в морава пяна и потръпваше като крепостна порта под напъните на таран. Ръцете на малката вълшебница не спираха своя немислим и неподражаем стремителен танц. Под наметалото й върху гърдите нещо матово проблясваше..

-Хависаррр! Седми квадрррант!

Ахата неволно се ухили на смешното й „р".

Петното сивкава мъгла се приближаваше - очевидно въпреки усилията на маговете. И те като Ахата бяха предпазени от чадър, но техният изглеждаше по-плътен - не им се налагаше да подскачат при всяка капка...

- Келец! Шести квадрант! Дръж го стабилно!

- Госпожо... - изхърка един с жълто наметало. - Поемам пети...

- Добре! Химус - четвърти. Дебен! Изправи девети факториал. Насочи по хеликоида! Плъзгай се, плъзгай сеееее! - командите се превърнаха в писък.

Петното мръсна пара се спука. Над тях зави вятър, краищата на магическия чадър се заогъваха. От разполовения облак се появи вълнообразното острие на фламберга. А подир оръжието се изхлузи и цялото чудовище с рогатия шлем и прогнили доспехи. В лявата си лапа великанът стискаше гръбнака на своя череп-фенер.

- Ще изпия, ще изпия, всички ще изпия... - забоботи изчадието и някои магове пребледняха. Надали Господарят на Пороя им намекваше да го почерпят в някоя кръчма.

Невръстната вълшебница отново запищя и Ахата се ококори, когато различи думите в писъка:

- АГ^ге^, ода^, эаап'ЬЫ

Бяха от езика на Дану. Обикновени слова, макар и с ужасен акцент...

„Нима сега работят като съставна част от хуманусовата магия?! О, позор... Дори езика ни успяха да смачкат и употребят..."

Лъхна жар като от джуджешка пещ за топене на руда. Лявата лапа на великана заскърца ужасно. Черепът, от който бликаше зелен огън, бавно започна да се завърта към шлема на Господаря на Пороя. Чудовището се съпротивляваше. Едновременно с това черният шит на маговете разцъфна като цвете и опита да обхване великана. Движеше се леко - като платно на лодка, опънато от морски вятър. Бе почти красиво.

- Алот! Третият квадрант, третият! Клес и Келец - втори! Хависар -първи!

Лявата ръка на Господаря на Пороя вече удряше шлема му, обливаше го с отровна зелена светлина. Без да се церемони, великанът халоса собствената си, разбунтувала се, лапа с фламберга.

Изтъканият от маговете на Дъгата щит се сгърчи. Възвърнал контрол над лявата си лапа, която бе непокътната, въпреки удара с чудовищното острие. Господарят па Пороя насочи меча си срещу маговете.

Острието се впи в материята на щита, сякаш разсичаше плът.

Движеше се бавно, ала потъваше все по-навътре, отстрани бликаха снопове искри. Маговете не можеха да го спрат. Един от вълшебниците дори се присви и падна на колене със стон.

- Всички заедно! - викна момиченцето-магьосница. - Факториал нулев! Гласчето й трепереше от болка.

Мечът на изчадието почти беше разрязал щита, когато встрани бликнаха ветрила сребрист пламък. И от гаснещото парче чужда реалност, от отново затулилото се в пара петно се понесе лаком, разочарован вой. Плячката се беше изплъзнала.

- Задръжте ги, докато отворя! - повтори Сидри. Джуджето се търкулна като изтървана селска питка от седлото на понито по изсъхнатата трева. Орешакът надеждно скриваше пратениците на Каменния престол, ала Сидри не се залъгваше, че двамата магове ще ги изгубят. Нещо повече -преследвачите бяха принудени да стигнат докрай, защото и за тях нямаше път назад. Черните облаци вече помрачаваха деня, цареше същински вечерен здрач. Дори вълшебниците да умееха да се превръщат в птици - което беше във властта единствено на Архимаговете, и то не всички - пак нямаше си намерят друго укритие. Спасението бе само под Цар-планина, в недрата й, подир бегълците. Пороят наближаваше неумолимо и прекалено бързо, а до тукашната крепост на Дъгата имаше доста път...

Сидри трескаво зашари с ръце под наметалото си, измъкна торбата с личните си магически принадлежности. Разбира се, джуджетата по принцип бяха кръгли нули даже в сравнение с начинаещите бойни вълшебници, тъй като цялото им чародейство бе примитивно и фетишизирано. Нуждаеше се от талисмани, амулети и други такива дреболии, всичко се извършваше в строг ритуал и последователност. Въпреки това обаче Сидри пренебрегна подготовката, решен да не губи време в излишни формалности. Той бръкна в торбата и след миг върху мазолестата му длан светна кристал, който приличаше на връх, защото в единия си край бе отчупен. Камъкът светеше със собствена светлина - слънцето отдавна бе погълнато от наближаващия Порой.

По тревата-каменица, с която бе обрасъл склона, аленееха закъснели и по някакъв каприз неувяхнали до късната есен цветя на скатолом. Плъзнал се сред орешака вятър клатеше над ярките цветчета метличините на онзи упорит бурен, известен сред селяните като „коса на вещица". Ала другият живот беше замрял - всякакви бръмбари, мравки и дребни птици се бяха изпокрили в дупки и хралупи. За неразумните твари Пороят не бе чак толкова опасен, ала дори лишените от ясна мисъл и реч създания предпочитаха да не се излагат на струите му.

Кан-Торог още ръмжеше от ярост, а Тави даваше всичко от себе си, за да го успокои:

- Стига де, успокой се! И без това ще ни настигнат, ще имаш възможност да се покажеш колко си юначен... Кан, не ми се сърди, но щеше да погубиш всичко, ако им бе налетял пръв... Не, обещай ми, че ще се сдържаш... Кан! Това е война! На война е важна крайната победа, не отделните битки, аз ли трябва да ти го напомням!?

- Стига сте се дърлили! - подхвърли през рамо Сидри. -Усещам как оттатък трупа сили някакво заклинание...

Тави тутакси млъкна, изправи се, изпъна се като струна и се вгледа в гъсталака.

- Съвсем близо са... - промълви тя. - Сидри, колко дълго...

- Дълго! - сопна се джуджето. То държеше кристала с две ръце и чертаеше хаотични фигури във въздуха. - Задръжте ги, докато не ви кажа! И ме предупредете като се приближат на триста разкрача.

Кан-Торог външно като че ли се беше примирил, ала личеше, че по-късно, когато се окажат в безопасна обстановка, ще поиска много сериозни обяснения от Тави. Съзнаваше, че сега наистина нямаше време за разправии, затова - когато девойката с доста остър тон му нареди да й донесе багажа

- Кан-Торог се подчини напълно безропотно. Той знаеше на какво е способна Тави, когато не се гнусеше да употребява трикове от низшата магия. А помнеше и някои свързани с това случки, които се опитваше да забрави... Даже донякъде се бе справил, преди одевешното и изпълнение да го подсети за тях.

- Сега иди напред - нареди девойката и Кан-Торог почувства нещо близко до страх, щом видя как треперят устните й. Повече Волният не би могъл да се уплаши, но за него и това бе твърде неприятно изживяване.

- Какво трябва да направя? - спокойно попита той.

Тя трескаво вадеше от торбата си разни магически предмети. Отвърна му през зъби:

- Те са едва в началото на клисурата. Душат, търсят ни. Постарай се да ги забавиш. И да останеш жив при това! - стрелна го тя мрачно изпод падналата на челото й коса. - Не ги допускай до мен известно време!

Миг по-късно девойката захвана бързо да чертае по пръстта с парче вулканично стъкло, ала не обичайната за маговете пентаграма, а нещо съвсем странно. То напомняше за начупена фигура във вид на разтеглена и задраскана с кръст спирала. От подобна рисунка всеки преподавател по магометрия би получил сърдечен удар - нямаше остри концентраторни ъгли, нито отражателни прави линии, още по-малко пък ориентирани по посоките на света опорни диагонали. Каноните на симетрията, които вълшебниците на Седмоцветието ценяха до полуда, бяха потъпкани до един.

Кан-Торог безшумно изчезна в орешака. Не отправи към „сестра си" прощален поглед, нито жест или окуражителна усмивка. Той изкриви тънките си устни в хищна гримаса и се превърна в Идеалния воин от висшата каста, който, при все младостта и сприхавостта си, беше студен, целеустремен и безжалостен. Всякакви съмнения останаха зад него. Той се превръщаше в съвършена машина за отнемане на живот. По съшия начин снабденият със заклинание стан тъчеше сам-самичък пъстра черга или дори непретенциозен гоблен. За разлика от стана обаче, Волният не се нуждаеше от вълшебство, нито от някаква двулична метаморфоза, а още по-малко - от потискащи емоциите му отвари и илачи. Творецът на всемира щедро бе надарил расата на Волните с необходими бойни качества.

„Кой знае дали не е мечтаел да създаде от нас своя лична ангелска гвардия. Сигурно и в бляскавите висши сфери на етера има нужда от юнаци, които виждат света просто и ясно - тук са своите, а там - враговете, значи - на нож!"

За един кратък миг Тави остана неподвижна, втренчена в гъсталака, който бе погълнал Волния, сетне отново се разшета с точни, стремителни и пестеливи движения. От торбата й изникнаха четири потъмнели калаени чашки, които бяха стари ако не колкото света, то поне колкото вековните дървета по склоновете на Цар-иланина. Бяха очукани, с огънати или съвсем отчупени дръжки.От външната си страна изглеждаха тъмни, ала от вътрешната бяха гладки и блестяха не по-зле от истинско сребро. Девойката ги постави върху най-стръмните извивки на начертаната спирала, а черната пръчица от вулканично стъкло заби точно в средата на схемата. От дребна тъмна стъкленица във всяка чашка прокапа маслена течност с остър мирис.

Последва разполагане на малки свещички от черен восък - пръстите на Тави ги боцваха в пръста но спиралата наглед съвсем произволно, но накрая всяка чашка се оказа изолирана от другите с малки стоборчета.

Запалването на свещите не стана по магически начин - девойката се боеше да не я усетят адептите на Дъгата. Вместо това предпочете трескаво и ожесточено да удря кремъка и огнивото. Искрите падаха върху парченцата прахан и свещичките една подир друга пламваха. Горяха странно, толкова слабо, че едва личеше. На фона на мрачното небе се откроиха къдрици плътен, бял дим, който по необичаен начин се разсейваше и увисваше на сплъстени масури до височина от десетина разтега.

Тави плетеше своята магия, без да се озърта към Сидри. Джуджето също не й обръщаше внимание. Всеки вършеше своето, съсредоточен и напрегнат като тетива на лък, който вече пращи от усилието...

От торбата на девойката се появяваха още предмети, които на пръв поглед изглеждаха съвсем излишни за един боен маг, комуто съдбата рядко отрежда за подготовка повече от миг. Тави измъкваше снопчета сушени треви, корени, лапки на някакви животинки, които хем приличаха на птичи, хем бяха покрити с козина; дребни черепчета, които по нишо друго, освен по размери си, не се различаваха от човешки; причудливо сплетени разноцветни върви; парцалчета... Съдържанието на багажа й повече приличаше на коша на някой вехтошар, който се представя за вещер (но по-скоро е обикновен мошеник или в краен случай -знахар и лечител), ала не и на снаряжението на млада вълшебница, практикуваща бойна магия. Ползването на предметно чародейство бе характерно тъкмо за неуки вещери, билкари, и гадатели, които купуваха от Ордените разрешение да практикуват съмнителния си талант. Самата Дъга, доколкото знаеше Тави, бе свела до минимум фетишите в своите школи и академии.

Девойката привърши подредбата, за секунда огледа резултата и тихо изрече:

- Така... Точно така...

Внезапно прехапа долната си устна толкова силно, че по брадичката й потече кръв.

Появи се Кан-Торог - безмълвен и безшумен като сянка, и предпазливо заобиколи съоръжението на Тави.

- Идват насам, но много бавно. Или от нещо се боят, или кроят някаква гадна изненада. Намирам поведението им за... странно. Готов съм да предположа, че ни дават време. През блатата ни гонеха много по-чевръсто!

А сега, на твърда почва, се мъкнат като претоварен керван.

- Видя ли ги?

Въпросът бе излишен. Волният бе започнал отчета си тъкмо с описанието на преследвачите. Въпреки това той й отвърна - рядък знак на съпричастност от негова страна:

- Не. Обаче смърдят като разложени покойници. Точно като мърша, престояла цял ден под знойно слънце.

Тави сви устни.

- Лошо.

- То е ясно, че не е добре - изхъмка Волният. - А докъде стигна Сидри? Още ли се мотае?

Джуджето не удостои воина дори с поглед. Навярно наистина не го чуваше. То продължаваше да размахва кристала над скалата си и да мърмори нещо неразбираемо.

- Кан - рече Тави, - стой наблизо. Подготвила съм им нещичко, което се надявам да ги задържи...

Тя се сепна и млъкна - откъм блатата отекна унил вой. Уши. въпреки предвкусването на кърваво угощение. Унил и печален, все едно за създанието, което виеше нищо нямаше значение, нито можеше да му достави радост или каквото там изпитваха подобни твари вместо радост...

Изчадието продължи да си дере гърлото още няколко мига, после заглъхна в ниско ръмжене.

Придружителят му, вторият враг на бегълците, се приближаваше мълчешком, ала мрачната му аура го изпреварваше като сянка, която пълзеше през храстите и се усукваше около повалените древни гранични камъни. Полуразрушените скални късове като че ли нарочно бяха донесени тук от всичките стари владения на джуджетата... Тави усещаше тази аура. Когато я почувстваха и конете, й се наложи да им запуши гърлата с късо и простичко заклинание, за да не цвилят.

Сидри изведнъж потръпна като ужилен от стършел - и до него бе достигнал задгробния полъх от втория изрод, който ги преследваше. Разтреперано, джуджето припряно продължи ритуала.

Единствен Кан-Торог остана спокоен, дори се отпусна. Войнът съзнаваше, че неговата работа няма да почне скоро, затова си почиваше. Тави измъкна от пазвата си втора пръчица - точи път бяла, от кост на северен мамут, която не пожълтяваше с времето, а даже ставаше още по-бяла, по-бяла и от сняг. Пръчицата се насочи към гъсталаците, откъдето се очакваха преследвачите.

Тишината сякаш се сгъстяваше.

Тави облиза пресъхнали устни. През орешака бавно пристъпваха две създания, за които девойката не можеше нищо да каже, освен че бяха убедени в непобедимостта си. Колкото до подозренията... Ако се сбъднеха най-лошите й опасения, и тримата бяха загубени. Никакви заклинания нямаше да спрат тварите. Само мечовете на Кан-Торог и прадядовата секира на Сидри можеха да окажат някаква съпротива. Ала човешката магия на Дъгата с всяка отминала година се засилваше, докато вълшебствата на древните раси слабееха. Секирата на джуджето още пазеше голям заряд от мощта си, изкована в разцвета на Джуджешката сила - рядко оръжие, но все пак...

Девойката чувстваше, че се вцепенява, но в същото време се сливаше със сетивата си... И усещаше...

Усещаше, че враговете идват.

„Идват бавно. Крачка подир крачка, без да бързат за никъде. Надвисналите от почерняващото небе облаци на Пороя, които се издуват като циреи, всеки миг ще се спукат и ще плиснат смъртоносна гной.

Преследвачите сякаш нарочно ни дават възможност да осъзнаем ужасната си участ... Но и в същото време да се подготвим за отпор. Защо?! Няма логика! Маговете на Дъгата се гордеят с последователността си! Ако беше друг - разбирам, ама точно на тези няма да им хрумне да изтърват заклещен в капан противник. Гибелният порой заплашва и маговете, затова основната потеря трябва да се е върнала във Хвалин под надеждните каменни стрехи. Тия двамата и чудовището им обаче продължават хайката... Чудовището им... Клетият белодрешен свещеник."

Незнайно защо, тя изпита вина заради смъртта му.

„Вярно е, че разправяше врели-некипели, но се присъедини към нас... Мина на страната на обречените. Загина така нелепо. А сега се връща, за да поиска равносметка от онази, която се погаври с мъртвата му плът. На всичко отгоре оскверних тялото му напразно - не разбрах нищо за убилата го твар, която сега крачи редом с него. Е, все пак има вероятност трупът по петите ни да не е свещеникът."

Тави не разчиташе на последното. Твърде сполучливо би било. А и независимо на какво се надяваше един воин, той трябваше да е готов за най-лошото.

Девойката трепереше от нетърпение. Магистър Ондуласт бе лесен противник в сравнение с тези двамата. Но и против него тя не би издържала без незнайната подкрепа...

„А сега? Сега всичко е далеч по-сериозно. Да, аз съм най-добрата от всички „диви" вълшебници, с които разполага Кръгът на Капитаните. Волните открай време крадат деца с магьосническа дарба. Усещат дали в това или онова човешко същество присъстват заложби за чародей. Самите те обаче не умеят да използват магическата сила. Мечовете са тяхната магия. Ала без вълшебник голият меч не е достатъчен..."

Гладната аура на чудовищата ставаше все по-лакома. Сетивните им пипала старателно заобикаляха начертаните от Тави фигури. От калаените чашки лъхна на чесън. Свещичките продължаваха да издигат бели струйки дим, а пръчицата от вулканично стъкло ситно-ситно трепереше като крилца на насекомо. Нещото на Тави бе готово - като арбалет, запънат в ловен капан против стръвници. Ако враговете докоснеха Сидри, пружината щеше да се освободи и...

„Но защо преследвачите се бавят? Блатното изчадие - то си е било безмозъчно още преди да го порази безумието. Ала вторият изрод...

Двойката магове не са луди, нито са глупави! Какво целят? На какво разчитат?! Нима очакват, че ще се предадем? Трябваше да ни атакуват още докато бягахме, вместо да протакат... Дали пък не са побързали да се завърнат в укритията си? Може да са насъскали изчадията си като псета и да са се скрили под покривите, където Пороят няма да ги спипа. Това би обяснило нелогичното поведение на слугите, но... Дъгата винаги крие изненади. Дъгата винаги изпипва нещата. Пък и въперът-свещеник изобщо не би трябвало да е тъп - напротив. Зверските инстинкти в него са изострени, изкормването и поругаването на плътта никак не са увредили способността му да мисли. Какво крои той, какво?!"

Тъмната аура докосна джуджето. То се сви от страх, но не прекъсна монотонната процедура. Даже ускори движенията си, въпреки че ръкомахаше като вятърна мелница в буря. Редеше тайните слова бързо, сякаш бе чисто нова воденица.

Чудовищата усетиха вълшебството му и тутакси се стрелнаха напред -като кучета, които ловците са пуснали срещу мечка.

„Сега!"

-Тави! - предупредително възкликна Кан-Торог. Ала спътничката му вече действаше.

- Вие, сили земни, недремещи, вие, сили небесни, безсънни, вие, сили морски, отдих не знаещи, вие, сили ветровити, очи не затварящи... Елате!

Простичка и малко надута формула, типична за селска лечителка. Тя бе маскировка, заблуда за маговете, които евентуално се спотайваха в блатото.

„Нека си мислят, че имат работа с нахална и безобидна глупачка. Нека! Така няма да могат и да разпознаят вида на заклинанието..."

Кан-Торог стискаше челюсти, но само това се движеше по лицето му. Иначе стоеше като статуя. Зверчетата от мочурището за него бяха не повече от загрявка преди истинското дело. Бе дошло времето да покаже, че златото на Каменния престол е заслужено.

Чудовищата не вдигаха шум. Очакваше се. Аурата им започна да се чувства почти физически. Върху главата се усещаше пълен със злоба натиск, пред очите притъмняваше като при прилошаване, в съзнанието се промъкваха картините на отворени гробове - техните собствени. В ушите отекваха заупокойни молитви, в тяхната памет ехтеше вой на трупояди които се промъкваха нощем в гробището, за да разорят и осквернят пресните им гробове...

Кан-Торог дълбоко си пое въздух и прогони виденията. Сега Тави щеше да нанесе удара си, а после бе негов ред...

Девойката също се бореше с мигрената, масажирайки ритмично слепоочията си с пръсти. Болката се плискаше в черепа й като зловонна, вкиснала течност в полупразно буре, което се търкаля по надолнище. На всичко отгоре изглежда някой бе сложил вътре две-три павета, които се блъскаха и изсичаха тръпки страдание, както огнивото пръска искри - и всеки път на ново, неочаквано място... Ала свещите горяха равно и спокойно, в центъра на спиралата се трупаше сила, готова всеки миг да попари настъпващия враг. Чародеите на Дъгата не напразно смятаха предметната магия за детинско занимание. Тя бе твърде крехка, балансът й

- прекалено уязвим. С лекота можеше да катурнат цялото заклинание, изградено с толкова труд. В реално сражение боен маг, осланящ се на фетиши, нямаше шансове против съперник, който изгражда всичко единствено във въображението си. Мислените образи винаги надделяваха - мисълта бе бърза, много бърза. Това бе азбуката на бойната магия. Но...

Но поглеждайки встрани от застиналите догми, от веднъж завинаги канонизираните схеми и магометричните многоъгълници, любопитният вълшебник откриваше поразителни неща. Старите трактати, които съвременните мъдреци от високо самомнение не поглеждаха, също криеха мъдрост. Някогашните слуги на Седмоцветните ордени, духовете и низшите демони, които се бяха появили при ритуалното умъртвяване на елфи, орки, джуджета, коболди и Дану, не бяха изчезнали. Столетия тези духове съществуваха в безжизнени равнини, сред хаос и разхвърляни скални късове

- в самите извори на омразата. Там душите не можеха да загинат от втора, окончателна смърт, въпреки мъките и желанията си. Те бяха беззащитни. Страшно нещо бе плътта ти да умре под жертвените ножове на Дъгата. Самоубийството беше направо щастлив и безболезнен край в сравнение с олтарът.

Тъкмо тези създания станаха източникът на сила за Тави. Бяха трудни за повикване и мъчни за удържане. Единичната им мощ бе малка, девойката прекара години в търсене на подходяща графична схема за преобразяването на Силата и пренебрегна елементарните магочертожни правила. А освен това... Духовете щяха да получат шанс мъничко да си отмъстят. И бяха много. Тави разчиташе на това. Силно разчиташе, страстно... За първи път щеше да изпробва идеите си в реални условия.

Не й оставаше нищо друго, освен да вярва, че не е сбъркала. Заради това не се озърна към Сидри.

,.Преди бой никой не се озърта за път за отстъпление. Защото сърцето му ще хукне назад. А как се воюва без сърце!?"

...Само след миг Тави си даде сметка, че вече подушва изродите. Миришеха на смърт. Миришеха по начин, който не би могъл да се изрази даже пред онези хора, чийто занаят е смъртта. На бойното поле мирише на мръсни тела, на кръв, на желязо. Самата смърт обаче нямаше мирис. Ала за един маг усетът за Края е много близък до обонятелните усещания, а и в израза „мирис на смърт" всеки вълшебник влагаше метафоричен смисъл.

Изчадията бяха близко, много близко.

Тави затърси целта. Над нея облаците вече се бяха сгъстили - небесата изглеждаха тежки, катранени. Още малко - и преследвачите на Дъгата нямаше да има нужда да нападат. Всичко щеше да свърши Пороят. Злото бедствие бе изостанало съвсем малко от чудовищата, които продължаваха да пристъпват бавно, едва ли не предпазливо.

„Предпазливо? Не - те се наслаждават, затова не бързат. Хранят се с ужаса на жертвите си - като предястие, което отваря апетита."

Всички магически същества постъпваха по този начин. Който устоеше да не се поддаде на внушавания страх, той наполовина бе победил... Или поне бе удължил живота си за известно време.

- 3-з-задръжте ги още м-м-малко - заекна Сидри. Тресеше го от ужас. Ала ръцете му продължаваха своя танц, без да трепват. Гласът нямаше значение на този етап. Важен бе ритуалът, линиите, описвани от отключващия кристал, не треперенето, скимтенето и хленченето.

„Ето ги! Намерих ги!" - Тави стисна клепачи.

Очите й без това смъдяха нетърпимо, пареха, сякаш вятър бе хвърлил шепа нажежен прах в тях. Това бе от концентрираната аура на изчадията. Тя знаеше, че скоро ще има затруднения и с дишането.

Девойката усещаше и нетърпението на Кан. Самата тя би се хвърлила в незабавна атака, но най-напред искаше да си подсигури верен прицел. За първа мишена избра гадината от мочурищата. Тави възнамеряваше да я отнесе в небитието с един удар. За втори „изстрел" от магическия „арбалет" нямаше да има време. На втората твар бе отредено да срещне меча на Волния, сабята на вълшебницата и секирата на Сидри. И простата стомана трябваше да се справи.

Тави помнеше прозрачното пипало-хобот, протегнало се от мъглата към свещеника. И сега, през затворените си очи, тя виждаше същото - този път сред орешака. Пипалото плавно се плъзгаше - безплътно, сивкаво. Разбира се, това бе маска. Но нямаше значение как изглежда всъщност изчадието. За заредената от нея магия не бе важно, както не е важно за стрелата кого ще порази - вълк или човек, воин или селяк. Нямаше разлика. Ако бе съумяла да изстиска от трупа на клетия свещеник подробности за убиеца му, би подготвила нещо специално, по-сложно и по-ефективно. Но сега бе принудена да воюва не с качество, а с количество...

„Аха, ето го и второто чудовище. Малко по-назад. Него -после. Сега не бива да се отвличам. Време е, Тави!" - рече си тя и рязко насочи бялата мамутова кост към призрачния хобот.

Нямаше как - предметната магия изискваше подобни театрални жестове.

Увисналите къдели бял дим от свещите почервеняха. Стотици задгробни гласове забъбриха, закрещяха на своите езици и наречия проклятия и закани срещу Дъгата. Течността в чашките кипна, разнесе се смрад, вече много по-отвратителна от първоначалната миризма на чесън. Дори Кан изсъска някаква ругатня, но понесе вонята стоически и не помръдна.

Алените струи дим се отдръпнаха като завеса. Образува се портал навън, през който, по посока на бялата кост, бликна поток от сиви призрачни съсиреци. Тави едва не повърна. Дори усиленият до кошмар чесън не можеше да надмогне вонята на разложено, разкапало се множество тела. Буца мрак легна върху поляната.

Стенещите, мърморещи призраци се понесоха в атака. Ако се изправеха срещу опитен маг-некромант, той би ги върнал без много усилия обратно.

Ала Тави тъкмо заради това не бе насочила удара си срещу вълшебниците. В най-лошия случай те все още се намираха край блатата. „Стрелата" на заклинанието летеше срещу лишена от душа твар, която не би могла да постави пред себе си магичен щит. Даже опитен маг не би могъл да постави такъв шит мигновено. Абсолютна защита пък имаха само Архимаговете и може би неколцина от командорите на ордените.

В гъсталака ослепително пламна огнено кълбо, което се превърна в бял ревящ стълб и опря тумбестите облаци отгоре. Земята се люшна и Тави приклекна, за да не падне. Бе потресена.

„Не трябва да има огън! Откъде е този огън?! Безплътните сенки нямат власт над жив пламък!"

Отсреща отекна вой. Огнената вихрушка се сви в бесен смерч, който се разлюля и алчно оглозга склона от всякаква растителност. В лицето на вълшебницата удари горещ вятър, свещите затрепкаха и почнаха да гаснат под неистовия напор. Аленият стълб пушек над схемата на Тави завибрира, вихърът го късаше на парцали, порталът към измеренията на духовете се затваряше като притискана рана... Всеки миг яростта на призованите призраци щеше да се обърне против онази, която ги бе примамила от преизподнята... Вместо това обаче от орешака напред изскочи димяща фигура, по която догаряха някакви парцали...

Беше свещеникът. Мъртвият свещеник. Наполовина овъглен, с буци съсирена кръв вместо очи и ръце, протегнати напред. По пробитите длани имаше черни кървави следи, подобни на гнездо червеи. Устата, сцепена от жертвения нож на Тави, представляваше смразяващо, мъртвешко ухилване от ухо до ухо... Това бе нейно чудовище, сама го беше сътворила и сега никакви заклинания нямаше да му подействат.

Димът от угасналите черни свещички се прибираше обратно в земята, потъваше като тирбушон в мека тапа, дори издаваше звук на дрезгаво бълбукащо всмукване. Потокът отвъдни сенки, устремени към кратката си свобода, секна отведнъж. Ходещият труп на свещеника с един скок се озова до грижливо начертаната върху пръстта спирала. Мъртвецът успя с ритник да събори чашките, миг по-късно Кан-Торог го връхлетя.

Атаката на един Волен бе недоловим с око блясък на литнало по-бързо от мисълта оръжие. Стенанието на разсечения въздух изоставаше от стоманата, а смъртта изпреварваше взора. Това бе удар без съмнения и колебания, удар, който поразява със сигурност и не се нуждае от повтаряне, за да довърши жертвата. Мечът на Кан трябваше да отсече съвсем гладко главата на довчерашния им спътник... Трупът пресрещна острието с ръка и стоманата иззвънтя, сякаш бе с друго острие!

- Задръжте го поне минутка! - заквича Сидри. Ръцете му бяха побелели от стискането на кристала, но скалата пред него бе почнала да бучи басово и да се покрива с пукнатини.

- Защо ме обезобрази? - с безжизнен глас запита мъртвеца. Той бе обърнал лице към сабята, която Тави тъкмо изваждаше от ножницата. -Дойдох при вас с чисто сърце. А ти...

Той замълча за миг, докато отбие с ръка втория замах на Волния -отново светкавично и небрежно. И продължи, едва ли не печално:

- Сега ще убия теб и другите, за да сме квит.

Тави вече за кой ли път заби зъби в многострадалната си долна устна.

В лявата си ръка девойката държеше дълго, тьнко даго със сложен ефес, предназначен да заклещва оръжието на неприятеля и да го троши при нужда.

В същото време сабята й косо полетя надолу, прицелена в шията на чудовището... В последния миг Тави отклони острието, завъртя се и понечи да промуши свещеника с дагото.

Мъртвецът нехайно парира хитринката й. Девойката падна в храстите. Лявата й ръка и хълбока внезапно се вкочаниха. Гробовният хлад продължи навътре в тялото, към сърцето...

- Аз съм! - извика Кан-Торог, заставайки на пътя на чудовището.

„Аз съм!" - това не бе някакво предизвикателство към противника, а послание към партньора: не се пречкай, остави го на мен, кротувай, аз ще се правя.

Кошмарно ухиленият мъртвец гледаше с кървавите си слепи очни орбити покрай Волния. Разбира се, ходещите трупове не бяха способни да се смеят. Те не изпитваха никакви други емоции, освен омразата. Толкова им оставаше подир смъртта. Освен чудовищната сила.

Въперът обаче имаше още едно оръжие - чувството за вина у един от враговете си. Затова гледаше към магьосницата.

Защо ме изтезаваше? - изграчи трупът.

Кан-Торог удари... и едва устоя прав. Мечът му изсече искри от мъртвата ръка на свещеника, острието се плъзна от китката към лакътя. - Този от стомана ли е!? - не се сдържа Волният.

Тави трескаво се мъчеше да пропълзи навътре в гъсталака. Коравите клони жулеха кожата й, но тя не ги усещаше. В ушите й кънтяха словата на мъртвия.

„Какво да му отвърна?! Какво? Ако все пак намеря достоен отговор -възможно ли е изродът да спре? Но какво бих могла да му кажа? Че целта оправдава средствата? Че не съм имала друг изход? Трябваше да осигуря безопасен път през мочурищата, затова обезобразих тялото му - за да науча нещо за убиеца му. И какво сега? Трябва да поискам прошка ли? Да се оправдавам, че съм надценила силите си, да се моля за милост? Смешно!" Кан-Торог нападна отново. И отново бе отблъснат.

- Майко Планина! - изсъска Волният поразен. Изглежда най-сетне се беше сблъскал с равен, ако не и превъзхождащ го противник.

Вопълът на Сидри шибна по нервите Тави и разтърси мъртвеца:

- Готов съм!

Свещеникът сякаш забрави за девойката и се обърна към джуджето -бавно и величаво, като между другото отхвърли Волния, сякаш бе някаква дрипа.

Скалата се отваряше. Гранитни плочи със скърцане се местеха настрани. Под тях бяха бездънните очи на мрака. От под-планинските недра лъхна мразовит вятър, напоен с неясно и злобно мърморене на стотици гласове. Тави почувства, че косите й настръхват. Гърлото й се сви, неспособно да поеме въздух.

О, мъртвият слуга на Спасителя не беше нищо в сравнение с онези, които ги причакваха долу!

Сидри припряно прибираше кристала в пазвата си. Трупът пристъпи към него и се озъби още по-широко. Джуджето неистово заквича, тупна на четири крака и бърже-бърже се шмугна в черната яма на входа.

- Не! - изрева Кан-Торог и стремително замахна с ръка. По свистенето Тави се досети, че воинът е запратил в мъртвеца специалния метателен нож, прочутата „рибка" на Волните. Острието на тези ножове се правеше кухо и почти изцяло се пълнеше с „течно сребро", чиято тежест винаги насочваше оръжието с върха напред, а и засилваше поразяващата мощ на ножа -обикновено „рибката" се забиваше много дълбоко.

Този път Кан сполучи - ножът се впи в шията на свещеника, почти прекършвайки прешлените. Трупът издаде грачещ вик и изведнъж взе да се гърчи като танцуващ панаирджийски палячо. Размятаха се ръце и крака, челюстите защракаха, тялото се огъна...

- Вътреее! Влизайте вътреее, тъпацииии! - виеше като недоклано прасе Сидри от вътрешността на дупката. В мрака смътно се различаваше, че джуджето се е изправило и държи секирата си. Оръжието обаче трепереше в ръцете му, сякаш се страхуваше повече от стопанина си.

Тави знаеше, че това е последният им шанс. Втурна се към черната врата в скалата, като по чудо избегна грабливите ръце на мъртвеца и скочи вътре. Кан-Торог се задържа съвсем малко - преценяваше дали отстъплението се връзва с понятията му за чест и достойнство. Ала вече се бе убедил, че баеното му с множество заклинания оръжие не може да се справи със свещеника. Честната стомана бе безсилна пред резултата на собственото им прегрешение.

Преди девойката и Волния в прохода нахълтаха конете. Сидри не попадна под копитата им само защото се притисна към стената, иначе щяха да го отнесат като лавина. Веднага след конете в пещерата се озоваха и наетите за мисията воини.

След тях под тъмните сводове пристъпи и мъртвецът. Той вървеше и се клатушкаше, с разперени настрани ръце. Конвулсиите му постепенно стихваха. Чудовището като че ли наистина се усмихваше - не само заради разчекнатите устни.

- Ще бъдете мои и ще ми дадете отговор! - заяви той.

- Назад! - избуча към спътниците си Сидри. - Всички назад!

Джуджето замахна със секирата си и въздухът в пещерата се изпълни тих тътен - разпознаваше древното оръжие. Мъртвецът отстъпи рязко, но след миг отново тръгна напред. Вече нямаше съмнение, че се хили гадно и самодоволно.

- С това няма да ме спреш!

- Ами с това.. ? - закрещя към него внезапно вбесеният Сидри.

Насреща му се зъбеше една обезобразена муцуна. Джуджето вече не помнеше лицето на човека, когото бе сметнал за умен и приятен.

„Той бе различен от другите хора, с такъв спътник можех да се бия рамо до рамо..."

Уви. този мил представител на расата на хуманусите бе станал чудовище. Нямаше значение колко добър е бил преди. Сидри насочи кристала си право в гърдите на трупа.

Кристалът блесна ослепително - сноп пъстри лъчи накара въздуха сякаш да кипне и Тави дори усети болка от изгаряне по бузата си. Пробуждаше се древната джуджешка магия.

Трупът бе тъкмо на прага на пещерния вход, когато каменните, многосъставни и многоплочни челюсти почнаха да се затварят. Тави бе готова да се закълне, че за да затиснат мъртвото бродещо тяло, гранитните зъби-зъбери се източиха напред като капещ от хралупа див мед. От гърлото на чудовището се изтръгна ръмжене, което премина в бесен вой.

„Нима въпреки всичко мъртвецът усеща болка?" - не можеше да повярва Тави.

- Не ще ви простяааа!

Безжизнените ръце задрашиха по свиващите се скали, твърдият гранит се ронеше като парче изсъхнало сирене, а там, където ноктите удариха на кремък, хвръкнаха искри. Ала Силата на планините надви въпера. Плочите от камък се затвориха, разнесе се трясък на кости, съскане и бълбукане -плътта се пукаше под натиска, а от жилите, бавно и с нежелание, изтичаше гъста, кафява каша. Порталът на пещерата разряза мъртвеца на две.

- Край - издиша Сидри и избърса челото си с трепереща длан.

Мракът пристъпи от всички страни. Светеше само кристалът на джуджето. Виждаше се остатъкът от трупа на свещеника - от парчетата плът, обгорелите парцали и някогашното бяло расо, стърчеше долната част на гръбнака.

- Трябва да го довършим - делово каза Кан-Торог и пристъпи решително напред.

- Не! - Сидри се вкопчи в ръкава на Волния. - Не оскърбявай Силата на недрата с недоверието си, безумецо! Цар-планина ни защити. Никое желязо няма да се справи по-добре от това! Да вървим. Нямаме достатъчно припаси, а пътят е дълъг.

- Колкото сме взели, толкова - сви рамене Кан и с неохота прибра меча си. Ала Тави го познаваше достатъчно, за да схване, че воинът няма търпение да се махне час по-скоро. Тук той бе претърпял едва ли не първото в живота си поражение. Освен това очевидно се гнусеше да цапа острието с безопасната вече мърша на свещеника.

- А сега - с неочаквано заядлив, почти господарски тон избъбри Сидри - вадете факли! Не съм ви слуга, че да ви светя! - Джуджето избягваше да поглежда към останките на входа. -Вече не ми останаха никакви сили, нозете не ме държат... Хайде, хайде, мърдайте по-живо!

Плашливият посланик на Каменния престол се бе преобразил.

„Навън, под небето, мълчеше като пукал - помисли си Тави. Още не се беше справила с разтърсващите я нервни тикове. Страхът се отцеждаше от нея заедно с потта. - Тук изведнъж стана много... Ох, лошо се изплъзнахме от потерята, лошо! Пред каменните двери останаха толкова следи, че маговете ще ме пресметнат като бакалска сметка... Дано Пороят заличи следите от вълшебството ми, пусто да остане, не сполучих... Чакай, защо да не съм сполучила? Блатното изчадие с хобота го пратих в небитието.

Само че ако сега някой грамотен чародей изследва остатъците от заклинанието ми... Щом свърши всичко, май ще е най-добре да си остана тук, в пещерите и никога да не излизам. Ох, как да вървя сега със спокойно сърце?!"

- Сидри - тихичко произнесе тя, отвращавайки се от противната плахост в гласа си. - А дали може... да отвориш дверите за малко? А? Трябва да...

- Не може! - отровно и свадливо изсъска джуджето. - Не разбираш ли, жено? Откачила ли си?!

- Ей! - Кан кипна. - Я си мери приказките, недорасляк подземен! Как смееш да ни държиш такъв тон! Това, че Каменният престол ни плаща, не значи, че...

Джуджето не се сви, както обикновено, а продължи, дори подскочи като младо петле:

- Хич няма да търпя глупави капризи! - наежи се то - Дверите желаела да й се отворят! Ако искате да знаете, аз одеве с триста зора придумах скалите да ни пуснат вътре, а вие веднага - „обратно"! Като малки деца сте, пфу! - Сидри наистина плю сприхаво на пода, за негово щастие -встрани от Волния.

- Успокой се, Кан - Тави докосна лакътя на воина и надникна в присвитите му от гняв очи. - Сидри има право. Усещам, че камъните не са много радостни, нито доволни от присъствието ни. Можеха и да не се подчинят на заклинанието. Наистина не бива да се отваря повторно. И без това не е добра идея на връщане да минаваме по същия път... Поне аз не бих се върнала оттук.

- Разумно го каза - изсумтя джуджето. - Ами аз, такова, значи моля за извинение, да. Изтървах се. Много съжалявам, не се сърдете.

- Не, ти ме прости, Сидри - отвърна Тави и даже церемониално се поклони на джуджето като на благородник. - Вината е моя. Първо онзи клетник, свещеника... После вълшебството. Помирете се с брат ми и да продължаваме! Не издържам повече да оставам край... това...

Под настойчивия й поглед джуджето и намръщеният Кан-Торог си стиснаха ръцете и изобразиха на лицата си кисели усмивки. Запалиха факли, хванаха конете за юздите и тръгнаха навътре в пещерата. Галерията се спускаше надолу, подът бе равен и покрит с добре напаснати плочи, които бяха грижливо шлифовани още преди векове.

Далеч-далеч, на югоизток от Цар-планина, в престолния град Мелиин, на стената на една кръчма се появи неприлична дума. Заведението бе малко, но с добра репутация и постоянните му клиенти го уважаваха. Гадната псувня бе надраскана с тебешир точно между третия и четвъртия прозорец от страната на улица „Арабаджийска". Но пък по-многолюдната улица бе „Търговска", така че малцина минувачи съзряха позора на кръчмата „Раирания котарак". Собственикът на „Котарака", Хърбавия Хъмс, дълго плю зад лявото си рамо и се възмущава, ала кой знае защо прати момчето-прислужник да заличи срамния надпис едва привечер. Може би защото все пак беше страшно зает и в кухнята, и с клиенти, пък и псувнята бе откъм „Арабаджийска", не откъм „Търговска"...

Същата вечер в общия салон на кръчмата седна да се почерпи един младеж с пепеляви коси и незапомняща се физиономия. Той бе скромно облечен, а на пояса му, под рошавото наметало-дъждобран, висеше позволеният за черните съсловия на империята къс кинжал. Младежът изтърси плаща си на прага, доволен, че е избягал от противния ситен и хладен дъждец, който досаждаше на столичани от ранния следобед. Огледа се за свободна маса, а може би и за приятели. Изглежда позна сред постоянните клиенти някой, защото леко кимна и се насочи към най-отдалечената масичка, където над супата си от мариновани търкалца и картофи мирно дремеше нисичко старче в овехтяло наметало, изгубило първоначалния си цвят преди много години.

- Добър вечер, чичо Паа - поклони се юношата. Старецът изсумтя нещо в отговор.

- Уважаеми чичо, забелязвам, че халбата ти е празна - продължи младежът. - Позволи ми да се погрижа за нея? Хей, слугата! Донеси едно тъмно мелиинско и по-бързичко!

Старчето кимна като че ли доволно.

- Имам нещо да ти разкажа, чичо Паа - рече посетителят с незапомнящото се лице и се наклони към ухото на стареца. -Работата е свършена...

„Чичото" кимна, което означаваше, че иска да чуе историята докрай.

- Илмет получи от ръцете на Онфим Първи, собственикът на странстващия цирк „Онфим и Онфим", някакъв магичен артефакт, намерен в останките на Друнгския лес! Предметът има продълговата форма и прилича на класическите мечове на Дану. Илмет достави артефакта в Хвалинската кула на своя орден. Чудесията е невероятно мощна, направо ми секна дъхът от нейното маголъчение! Така, следеният вълшебник си остана в кулата на Арк...

И отново вместо отговор последва късо кимване.

- Не знам, уважаеми чичо, как чудесията е могла да се търкаля из гората толкова време, без никой да я забележи досега -продължи гостът. -Сега обаче е в ръцете на Червените... Нямах заповед да пипам артефакта, иначе като едното нищо щях да го задигна от онзи глупав, надут пуяк Илмет.

Старецът замислено потърка брадичка. Слугата донесе поръчаното тъмно мелиинско, ала възрастният мъж изобщо не посегна към халбата. После вяло махна с ръка на младежа добре, сине, чух те, разбрах те, върви си по живо по здраво. Юношата тутакси стана, но без ратайска припряност, а така, сякаш наистина му бе време да си тръгва.

- Довиждане, чичо Паа, боговете здраве да ти дават...- Възпитано се поклони и се отдалечи. Вратата на кръчмата хлопна след него.

Старецът само бе размърдал пръсти за сбогуване. Седеше и с отвращение се взираше в халбата с донесеното му пиво.

Вратата отново се открехна и „чичото" изви поглед натам. Появилият се човек два пъти поклати глава, обърна се и си тръгна. Старецът въздъхна, гнусливо отмести тъмното мелиинско, надигна се и закрета към кухнята на заведението. Сви по скърцащо стълбище, което водеше на втория етаж. Там се навърташе оправно на вид момче, което усърдно търкаше покритите с дърворезба перила.

- Хуквай към брат ми - нареди фъфлещо старецът. - Кажи му, че го пипнахме.

Момчето се скри като мълния в кухнята, а „чичото" измърмори сърдито под носа си:

- Тъмното мелиинско е помия на помиите...

Миг след това той се провикна към другия слуга да му донесе в стаята светло пиво от личната пивоварна на Хърбавия Хъмс.

- Ха така, това вече е друга работа! - зарадва на питието старецът.

За момент Ахата си помисли, че мечтата й да умре се сбъдва. Нажежен въздух опърли дробовете й, призрачни огнени вълни летяха насреща, заплашвайки да й пресушат очите... На тила си усещаше цял отбор дървосекачи или земекопачи, които се трудеха над черепа й.

„Какво ли им трябва?"

В следващия миг проумя какво става - заклинанието на маговете на Дъгата бе изтръгнало нея и останалите циркаджии на господин Онфим от подземията на тарлингите.

Момичето Дану чу стон.

- Ооох... Ах, гааадове... Позна Евелина.

Не й завиждаше. Нито на нея, нито на Нодлик и Кицум. Воин на Сивото братство, попаднал в лапите на маговете, не можеше да разчита на нищо добро, най-малко пък на честна смърт. Особено ако е следял същите тези магове и е опитвал да им се пречка.

„Няма да има пощада, няма. Господин Онфим със сигурност се е отървал... Тогава защо му е да спасява позорно провалилите се „циркови артисти"? Всичко се нареждаше от само себе си. Пороят щеше да премахне свидетелите - нас. Защо е било необходимо да се хабят толкова сили, за да вадят обречени хора от тарличината? Може би в ордените не смятат, че заслужаваме толкова милосърдна кончина, каквато ни бе отредил Пороят..."

Ахата с усилие разлепи покритите със засъхнала кръв клепачи. Видя точно каквото очакваше. Мазе. Груби зидове, изтъркан до блясък каменен под. От тавана на къса ръждива верига висеше фенер. В него обаче не гореше обикновен пламък, а някаква магическа гадост, която пръскаше гнила, зеленикава светлина. С изключение на тази особеност обаче, затворът си беше съвсем обикновен. На място си бяха и обкованата с желязо врата, и малко прозорче в нея (подобаващо гъсто замрежено с яка решетка). Налице бе и гнусното каче в ъгъла, изпод капака на което пълзеше смрад на изпражнения. Разбира се, тук бе и мократа слама вместо постилка. Всичко бе в реда на нещата - Ахата бе свикнала с такива „жилища".

Спътниците й също бяха тук. Братчетата-акробатчета веднага щом се посвестиха, незабавно почнаха да скимтят, да нареждат на висок глас и да обясняват на тъмничарите, че никога не са вършили злосторства или прегрешения... Блъскаха по вратата, ала на воплите и жалбите им нямаше отговор.

Таниша още мигаше на парцали и сащисано се опипваше. Гледаше тъпо наоколо и не можеше да повярва, че вече не е в тунела на тарлингите. За разлика от Смърт-девицата Еремий Змнсвластника се бе окопитил. По едно време обаче се сети за питомците си - рухна на колене и почна да възнася молитви към боговете. Интересно, за душите на гадинките ли се молеше, или за спасението на своя живот, който продължаваше да е в опасност, въпреки че Пороят бе останал далеч.

„Да, Пороят не знае що е изтезание и строг разпит - помисли си Ахата - Пороят е за предпочитане пред тъмниците на Небесната дъга!

Ето че затънахме като хитрата сврака - с двата крака... Какви ти крака! Затънали сме направо до гушата."

Стреснатият Трош не се отделяше от Кицум, без да си дава сметка, че тъкмо сега е най-опасно да дружи със стареца. Маговете бяха особено взискателни със съучастниците. Нодлик скърцаше със зъби. Ахата всеки миг очакваше мъжът да почне да си удря главата в стената. Евелина лежеше като мъртва върху мръсната влажна слама.

Всички бяха налице. Събрани пред прага на съдбата. Шепа хора -нищожна капка в човешкото море, циркът на „Онфим и Онфим", по волята на неведоми сили озовал се на острието на големите събития.

Очакването бе безумно тягостно и влудяващо.

За добро или лошо то не трая дълго. Не се дочу тропот на подковани ботуши на тъмничари, нито заскърца ръждив ключ в катинара отвън - вратата се отвори безшумно, въпреки че пантите й бяха клеясали. На прага изникнаха трима души. Носеха алени плащове на магове, лицата им бяха скрити под качулки. Третият маг бе нисък и кльощав.

- Коя от вас е Ахата? - звънко отекна в килията момичешки глас. вече познат на затворниците. - А, ето те. Следвай ме данке.

- Как да постъпим с останалите, млада господарке? - почтително избоботи вълшебникът от дясната й страна.

- Нека останат - нареди вълшебницата, свикнала да командва въпреки очевидно крехката си възраст. - Да поседят, да се изтормозят! Впрочем... Ако имаш нещо предвид, вземай ги, Лаеф.

- Госпожице! - ревнаха с жални гласове братчетата-акробатчета и се проснаха по очи като в църква. - Ваше магьосничество! Невинни сме!

Невинни сме! Нищо престъпно не сме направили! Милост! - Тук се мъчеше да целуне полата на плаща й, а Ток се насочваше със същата цел към обувката на девойчето.

- На тези двамцата, Лаеф - изрече тя, отдръпвайки се с погнуса, - им обърни особено внимание. Който най-усърдно отрича да е сторил нещо осъдително, той със сигурност носи повече вина от останалите! -Вълшебницата се изкиска. - Ей, данката! Идваш ли или да те мъкна за нашийника ?

Ахата безмълвно се подчини. Тук, в цитаделата на Орден Арк, с нея можеха да вършат каквото си поискат. Трябваше да приспи бдителността на маговете и да им покаже покорство.

„Пък ако се случи сгоден момент..."

Момичето пред нея остро и рязко отметна качулката си и втренчено изгледа девойката Дану право в очите. Ахата побърза да пропъди от съзнанието си всякакви издайнически мисли. На свой ред се вгледа в лицето на магьосничката пред себе си.

Наистина бе много млада, дори невръстна.

„Сигурно няма и дванайсет зими на този свят. Ала тези бръчки край очите - съвсем не са уместни за малко девойче. Както и побелелият кичур в гъстите кестеняви коси, точно над челото."

Вълшебницата вирна остра брадичка.

- Следвай ме! - думите шибнаха Ахата като камшик. Девойката Дану не помръдна. Искаше да я чуят другите от цирка, затова нарочно попита по-високо:

- Защо ви трябваше да ни спасявате? За да ни изтезавате до смърт ли? Господин Онфим бе намерил добър начин да се отърве от нас...

- Млък! - тропна с крак момичето. - Ако не си траеш, ще ти запуша плювалника помиен със заклинание! Езика ти на възел ще вържа, твар мръсна! Или направо ще наредя да ти зашият устата, няма да си хабя магията за теб, мърло! Мълчи и върви след мен!

- Това тук е килия за разпити - злорадо обясни вълшебницата. - Тук ще си побъбрим, данке.

Тя захвърли наметалото си и остана по прилепнало към стройното й момичешко телце облекло. Тесните кожени панталони бяха впити в тесните бедра, светлото трико без ръкави оголваше тесни рамене, а около немислимо тънката талия имаше верига от девствена мед. На шията й проблясваше верижка, на която - между едва напъпилите гърди - висеше гербът на ордена й: три езика пламък, изковани от авалион.

Помещението нямаше врата, нито прозорци. Ако Фесис можеше да надзърне тук, щеше да си каже, че навярно местата за разпити под формата на „приятелски" събеседвания в кулата на Арк си приличат като две капки вода. Само че в единия ъгъл на тази стая бяха струпани страховитите атрибути за изтръгване на всякакви признания, било истини, било лъжи. Стоеше си добрият стар стан за разпъване, виждаха се ботуши-менгемета, клещи, куки, шила и триони - цял арсенал. Ахата се позачуди.

„Защо са им на маговете тези дрънкулки, след като разполагат със заклинания, способни да накарат всеки човек - че и нечовек даже - да говори истината, само истината и нищо друго освен истината?"

- Захласна ли се? - изкикоти се девойчето-чародейка и с подскок се озова в голямо меко кресло. Подви крака и се настани по-удобно. - Сядай ето там, по-далеч, че вониш на неумит помияр! - Момичето сбърчи аристократичното си носле и измъкна парфюмирана кърпичка.

Ахата не се трогна - беше се наслушала на обиди.

- Тогава премахни миризмата, за да не ти пречи - предложи тя на момиченцето.

- Да-да - изсумтя вълшебницата, - нямам си друга работа, ще си прахосвам силите за теб... И тъй става.

- Кое?

- Имам предвид, че се трае. Хайде, седни в онзи ъгъл - поясни без злоба магьосницата.

Ахата се подчини. Намести се някак между стана и решетката за мъчения на бавен огън.

През това време вълшебницата придърпа еднокрака масичка и разви върху нея някакви свитъци, които затисна с ръждясали клещи за чупене на пръсти и кътници. Доволно измърмори нещо, повъртя се в креслото и преметна крака през подлакътника. Изви снага още по-неудобно от преди, но като че ли така й допадаше, защото измърка като котка:

- Ето такааа... А сега, сладурче, разкажи ми за... - Говореше така, сякаш беше поне петдесет години по-голяма от пленницата си.

- Какво желаете да ви разкажа? - покорно се отзова Ахата.

- За вашия хвален-прехвален Дървен меч, сиреч Имелсторн, или поточно... - невръстната чародейка замълча за миг и издиша чисто и ясно, сякаш бе родена Дану: - Immilspoeunn.

- Какво да разкажа по-точно? - послушно попита Ахата.

- Брей! - Момичето-вълшебница вдигна вежда. - Ирония ли е това? Не те съветвам да си го позволяваш, данке. Болката побеждава всичко. Много е неприятно, да знаеш. И не се надявай да умреш. От мен няма да избягаш даже при Кокалестата жетварка, запомни го добре.

- Питай тогава - уморено отвърна девойката Дану.

- Кой го е създал? На какво е способен? Откога е пророчеството на Илейна, че Каменният брат и Дървеният брат ще разкъсат и изядат света? Какво е било мнението на вашите мъдреци за всичко това? - изтърси като скоропоговорка човешкото момиче.

- Ти хубаво ме питаш, ала... Да не искаш да ти преразкажа цялото Свещено шестокнижие заедно с най-късните коментари към него?

Против очакванията й чародейката не се ядоса. Никак даже. Само кимна и произнесе:

- Дръзка. Безстрашна. Не е зле.

Сетне потропа с пети по облегалката, почеса нос и въздъхна кротко:

- Добре. Нека почнем от Пророчеството. Коя е била Илейна?

- За първи път чувам за такава - призна Ахата. Момичето отсреща изсумтя недоволно, но и замислено.

- Хм... Да речем, че говориш истината. Ами за самото Пророчество какво ще кажеш?

- Същото. И за него чувам от твоите уста. Вълшебницата детински издаде напред устни, от което заприлича на някакво смешно зверче.

- Еее... - измърмори разочаровано. - За това ли се старах? Толкова сили хвърлих нахалост да те измъквам, глупачко, пък ти нищо да не знаеш! Нима наистина не си чувала за Каменния и Дървения брат? Никога?

- Никога - отговори уверено Ахата.

Нахаканото девойче сладко се протегна като коте и глезено измърка:

- Ами щом нищичко не знаеш, хич няма да те жаля, сладурче... Ей, момчета!

Мълчаливите магове в алени наметала изникнаха един след друг направо от въздуха зад креслото на чародейката. Двама, трима... общо петима вълшебника.

- Почвайте - небрежно махна с ръка момичето.

Ахата не успя дори да мигне. Невидима сила я сграбчи и стисна така, че й изкара въздуха. После я повдигна над пода. Девойчето-магьосница се изправи и се приближи към нея.

- Имелсторн е интересно нещо - усмихна се тя хищно в лицето на Дану.

- И аз ще науча за Дървения меч всичко, от игла до конец. От игла до конец. И ти ще ми помогнеш в това.

- Ще ме... измъчваш... - изхърка Ахата. Плътта й вече се гърчеше и пищеше от ужас. - Давай... Нищо няма да постигнеш... Аз наистина нищо не зная!

- Не ми пука - изхили се невръстната чародейка. - Няма никаква разлика. Ти можеш и утре да се родиш, и да си на хиляда години, даже малоумна... Обаче твоята кръв знае всичко, което ми е нужно! Затова нея ще попитам. Не бой се, няма много да боли. Ей, вие, донесохте ли всичко? - обърна се към помощниците си.

Един от тях кимна.

- Великолепно. Да почваме тогава. Гларб, дръж я, че вече ми писна да крепя това заклинание... И да не забравиш - искам я с главата надолу!

Магът Гларб чевръсто изпълни нареждането, при което пролича, че е доста опитен вълшебник, със солидна практика. Ахата изобщо не усети кога я беше подхванал. Зави й се свят от обръщането. Не можеше да се опъне никак.

- Не се цупи - каза й малолетната мъчителка едва ли не обидено. - Ей сега всичко ще свърши, клъцвам ти гръклянчето и... - Вълшебницата извади от алена кожена чанта жертвен обсиданов кинжал. - Няма да страдаш изобщо. Приятно ми беше да се запозна...

Ахата не разбра веднага кое прекъсна словата на магьосницата. Беше затворила очи, усещаше, че се изпотява. Би крещяла като звяр в капан, ако владееше гърлото си...

„Мамо, идвам при теб"- успя да си помисли... и чак тогава осъзна, че нечий непознат възрастен мъжки глас меко произнася съвсем наблизо:

- Силвия, прекаляваш с игрите.

Гларб за малко да изтърве подготвената за клане Дану.

Обърна я и я постави на крака. Ахата се свлече на пода. Четиримата аколити * се разтрепериха като врабци пред котарак, защото от стената -както бе прието сред тези безумни вълшебници - излезе още един маг. Беше беловлас и прегърбен, червеното му наметало бе станало кафяво, сплъстена брада висеше пред гърдите. Старецът закуцука напред, влачейки нозе в тежки, безформени чизми. Ахата забеляза, че въпреки дрипите неговата верига с гербов медальон не бе като на другите - първо бе много по-фино изработена, а второ - всяко звено гореше като живо въгленче. Самият герб сякаш не бе изработен от ковкия и необикновен камък-метал, а от истински огън, който дори тихичко пращеше, все едно бе малка камина.

*Аколит - от гръцки през средновековния латински: последовател, сподвижник. - Б. пр.

Очевидно довтасалият бе един от Върховните магове на Арк, чиято сила не отстъпваше на никой Архимаг от цялата Небесна дъга.

Ахата си даде сметка, че пред нея стои една жива легенда - малко одъртяла, но достатъчно бодра. Никой непосветен не бе виждал Архимаговете и не знаеше почти нищо за тях. Бродеха само неопределени смътни слухове, които навярно самите ордени на Седмоцветието разпространяваха. Говореха се разни истории - една от друга по-страшни. Шепнеше се от ухо на ухо, крадешком и с оглеждане, че за да постигне такава сила и власт един маг трябва да мине през нечувани и неописуеми злодейства - всичко, което може да измисли възпаленият от поквара мозък на двуног хуманус, че и отгоре! Майките Дану плашеха непослушните си деца с Върховните магове на Дъгата. Бе много действен възпитателен метод - винаги даваше резултати. Хлапачката-магьосница Силвия обаче никак не смути.

- Стига бе, дядооо! - обидено изсумтя тя. - Всичко развали! Държиш ме като в манастир, никакви развлечения... Аз така се зарадвах. Тъкмо си мислех, че ей сегинка ще науча нещо самичка, пък ти! А онзи, чудовищенцето на Пороя - толкова е забавен...

- Той едва не те погълна и изпи - хладно забеляза старецът. - Малко му оставаше да те докопа.

- Дядо! Аз всичко пресметнах! Не съм глупава! Поначало си знаех, че няма да го удържа...

- И въпреки това се набута в сферата на силата му, а? -подкачи я магът.

- Набутах се - призна простодушно глезената внучка. - Ама много ми беше интересно какво ще стане! И този Имелсторн - направо потресаваща история! Злокобни пророчества, мрачни тайни... - Силвия взе съвсем да се лигави, заговори с престорен задгробен гласец. - Двамата Братя ще получат свобода и светът ще падне в нозете на онзи, който ги притежава...

- Престани, Силвия - строго я прекъсна старецът. - Аз не съм като баща ти и майка ти, не на мен тия панаирджийски представления, моля. Сваляй си гащите и лягай на пейката. Чини ми се, че задничето ти плаче за пръчката.

- Дядооо! - възмутено изписка калпазанката. - Какво толкова направих!

- Сама знаеш какво - невъзмутимо отвърна магът. - Беше ти забранено да напускаш кулата тези дни. Известна ти е причината за това. Аз разчитах на твоята дума, а ти ме подведе. Хукна като послушница при пияни войници! Край! Никакви оправдания повече. Не искам да слушам. Сваляй гащите и лягай. И изобщо не крий зад гърба си разни заклинанийца, няма да се правим на гладиатори. Лягай, казах!

- Ама... Поне да не е пред хора... И тази тук... - Силвия изкриви устнички, готова всеки миг да ревне по най-позорен начин.

- Хора ли? - старецът демонстративно се огледа. Аколитите изпревариха взора му и се изнесоха като облачета пара. Магът хитро помръдна вежди. Втренчи се косо в Ахата. - Хората махнах. А с нея какво да правя, а? Ако не греша, ти, скъпа внучко, тъкмо се канеше да й прережеш гърлото. Разбирам, разбирам... Рецептата е варварска, но понякога дава приемливи резултати. Я ми покажи теоретичната обосновка... - Старецът се наведе над пергаментите върху масичката. - Така. Добре. Браво! Обратен факториал, минус-вектор... Оригинално. И това с хемопреобразуването също е правилно... Обаче ето тук, тук - кого лъжеш? При такива коефициенти цялата система развива неустойчивост още на третата стъпка. Олеле! - Нокътя на стареца драсна по свитъка и пергаментът изпусна струйка дим. -Видя ли сега какви си ги забъркала? Аз тъкмо заради това дойдох, понеже усетих, че си сбъркала схемата. Леле, леле, внучко мила.

- Ау... - жално възкликна Силвия и се изчерви. - Ау, дядооо... Ох!

- Именно - „ох". И сега ще има още повече „ох". Защо се опитваш да правиш сложни неша, с които са подготвени да оперират единствено командорите или аз самият. Още не си учила системните групи, нали?

Самичка си ровила из трактатите, запомнила си една-две фундаментални формули, ала къде са ти частните случаи, скъпа? Наложило ти се е да правиш самостоятелни изводи. Леле, леле. Ако не друго, поне за въпиющото ти невежество следва да ти въздам според заслугите. Прав ли съм?

- Ъхъ - обречено се съгласи Силвия. - Дядо, махни тези драсканици...

Не мога да ги гледам... Срам ме е.

- Правилно, правилно - усмихна се старият вълшебник. -Само че няма да ги махна, а ще ги прибера - (Свитъците с пукот изчезнаха) - там, където прибирам другите ти дивотии. Някой ден ще ти ги дам, хем да не си вириш носа, хем да се посмееш на лудите си младини... Само че сега не ми се прави на хрисимо момиченце. Ще си получиш заслуженото, така че не се мотай, а сваляй панталона. И нека данката гледа. За твоя полза. Ти и без това няма да я оставиш жива, бъркам ли?

- Не, дядо, не бъркаш. - Силвия се зае да разкопчава панталона. - Пък и за какво да я пазя? И без това щеше да пукне под Пороя. И другите с нея също.

- Това, че домъкна насам целия онзи зверилник - рече магът, вадейки сноп пръчки от ръкава си, - е даже забавно, като се замисля. В твоя улов има интересни екземпляри, а един от тях ми е стар познайник. Сега се казва Кицум. Ценни неща ще понаучим и от другите двама Сиви наемници. Например, откъде Братството е узнало за мисията на Онфим. Нали, скъпа?

- Точно така, дядо - гордо потвърди Силвия.

При все че предстоеше пердах, дядото и внучката си приказваха съвсем мирно, подготвяйки се за процедурата.

„Те изобщо не се притесняват от мен! - с хладен ужас помисли Ахата. -Говорят си такива неща открито... Наистина няма да изляза жива от тук. Велики лес, нека поне да ме убият бързо. Изверги!"

Силвия тъкмо лягаше на пейката с дупето нагоре.

- Стига си се въртяла като Дану на маждрак - скастри я дядото, придирчиво избирайки пръчка.

- Ама тука точно под корема някакъв чеп...

- Ами натикай го обратно в дървото, заклинанията не носят лихва, че да си ги стискаш... Нали можеш? - иронично запита той.

- Ъхъ...

- Щом е „ъхъ", трай си и не бърбори. Ще си броиш. За днес викам да са двайсет на голо...

- Ууу! - завайка се момичето. -Двайсе! Цял месец няма да мога да си сядам да дупето!

- Тъкмо ще имаш повод да позубкаш учебниците за маголечение - отсече магът, вдигна пръчката и изведнъж се сети за нещо. - Данке! Как се казваш?

- Ахата - с усилие произнесе тя. Магът се намръщи кисело.

- Прякорите ги остави за твоя приятел, така наречения Кицум, и за останалите. Истинското ти име е... - той щракна с пръсти. - Ааа... Хм, Сеамни Оектакан, да. Прощавай за грубия акцент.

- Не се притеснявайте - избухна девойката Дану. - Можете да се гаврите с името ми както ви е угодно. И без това ще умра, какво ме засяга.

- Всички някога ще умрем - наставнически забеляза магът. - Едни рано, други късно. Доколкото разбирам, никой не се натиска да е рано.

- Дядо? - недоволно измърмори от пейката Силвия. - Става ли, докато четеш конско на данката, аз да се обуя? Хич не ми е приятно да лежа пред тая нечовешка фъшкия по гол г.... Прощавай - по голо дупе.

- Кротувай. Полезно е - отряза я старецът. - Пък аз ще се запозная с гостенката...

Той отпусна пръчката. Очите му под белите вежди бяха изпъкнали, живи, блестящи. Приличаха на очи на сом. Те се впиха в лицето на Ахата. Стори й се, че кожата й е докосната от студена, лепкава лапа на въпер. Девойката се задави с вик на омерзение.

- Ако ти се крещи, викай си - милостиво позволи магьоспикът. - Няма да ми пречиш. Такааа... Виж ти, колко интересно...

Взорът му натежа. Ахата се уплаши. Паниката запърха в гърдите й. Усещаше как ловки хладни пръсти ровят в паметта й, гнусливо отхвърлят детските спомени, най-чистите и светлите, задържат се на някои интимни преживявания, също скъпи й, но продължават да тършуват и да преглеждат самата й душа като книга... Този маг бе ненадминат майстор.

Чувствителната към вълшебство Ахата оцени колко мощни и фини са проникващите заклинания. Потръпна. Бе по-лошо от изнасилване, макар опитният маг да не й причиняваше ни най-малка болка, само срам, бездънен срам... Върховният чародей на Арк оперираше със силата дори не на съзнателното ниво на мислеобрази, а още по-дълбоко. Стигаше му само да полюбопитства за името й, а заклинанията сами се строяваха за действие и вършеха работа несъзнателно, както от само себе си се свиват зениците, бие сърцето, белите дробове се пълнят с въздух и насън...

Маг от такова равнище бе почти непобедим и почти всемогъщ. Само едно стъпало под боговете.

- Колко мило! - възхити се на нещо вълшебникът и отвратителната призрачна ръка се махна от ума на Ахата.

Девойката Дану безсилна се подпря на стената. По-добре да я бяха пребили със сопи до полусмърт! Магът се обърна към Силвия.

- Да, скъпа внучко, голяма попара надроби, но късметът наистина обича новаците. Тази данка е наистина добра находка. Жалко щеше да е, ако бе останала в ръцете на Господаря на Пороя. Тя ще ни потрябва още. За същия Господар, хм... А, не, наказанието не се отменя, лежи си. Хайде, от мен да мине, брой до петнайсет. А преди това ще направим ето така...

Невидима десница подхвана Ахата и я запокити някъде нагоре. Миг преди зад нея да се затвори тавана на килията за разпити, тя дочу гласа на стареца:

- А сега, скъпа моя... - и веднага след това свирна тънката пръчка, а Силвия заврещя.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Нищо особено в Ковашкия квартал не се бе случило. Пожар там някакъв си. Чудо голямо. Пожари стават по осем пъти на седмица! Е, вярно, този не се оказа дребна работа, имаше какво да си спомни после човек, но...

Изгоряло беше имуществото на някой си Абаст. Тъкмо бил купил разни киселини за обработка на метал и го сполетя пожарът. Лумна като на магическа война. Преди да дотичат съседи, домочадие, чираци и ратаи -огънят се добра до киселините, при което се разкраси с всевъзможни цветове. Хората чак спряха и зяпнаха, докато пожарът се кипреше с паунски езици. Само след миг обаче навикналите с подобни случки ковачи - занаятът им бе огнен поначало - приклешиха червения звяр, който сега бе станал самохвално пъстър и не му дадоха да лудува на воля из квартала. Удържаха стихията точно колкото да пристигне вълшебник от Орден Арк, поставен за отговорник към гилдията на железарите. Той укроти пожара и остана докрай, наблюдавайки как хората душат обречения пламък. Всъщност цялата врява пак коства повече страх, отколкото щети. Ниският маг на Арк, космат и подобен на див цверг, заснова сред хората. Плюеше, ругаеше, раздаваше шамари като милостиня или право избиваше с пестници зъбите на чираците, конто не трябвало да блеят, а да доглеждат...

Императорът се отдалечи от прозореца. - Някой ден тези ковачи ще ми подпалят града - намръщи се повелителят на Мелиин. - Ей, господа! -обърна се той към новите си пазачи. - Защо Дъгата не прати повече магове-пожарникари в Железарския квартал?

Телохранителите-чародеи дружно свиха рамене и разпериха ръце. Помежду си доста бърбореха, ала с господаря си отбягваха да приказват.

Императорът предпазливо раздробяваше мислите си на ситни объркани късчета. Не бе лесно да се мисли по този начин, но владетелят на държавата се беше научил.

Пожарът и цветния пламък не бяха случайни. Това бе сигнал от Братството.

„Хеон си е свършил работата. Подставеният шпионин на Дъгата, лъжесъгледвачът на Илмет, е пленен, при това жив. Небето знае как Сивите са се справили с опитен боен магьосник. Както и да е - успели са. Ясно е, че пратеният на мисия боец наистина е бил най-добрият в Братството. Щом и заловен е успял да устои на мозъкоизтисквачката на ордените и да подведе шпионина да се разкрие пред Бащата... Интересно какво е плещил този тип пред Хеон, преструвайки се на негов човек? Но това ще науча по-късно.

Сега Седмоцветието ще утрои бдителността си. Със сигурност още по-внимателно ще наблюдават и мен. А може и да пратят по гаргите всякаква предпазливост, само и само да отърват своя пратеник, с цялата си мощ ще притиснат Братството... Тогава ще трябва да се намеся, няма как. Ако позволя на Дъгата да смаже Сивите, ще се лиша от последната надежда да си разчистя сметките с ордените..."

Императорът вече бе заповядал на Първи легион да се подготвя за поход. За пред Сежес - поради прехвърляне отвъд океана, на мястото на безславно и бездарно погубения корпус...

„И така, отново чакам. Зает съм с важни държавни дела, вниквам в заплетените сметки на данъчните и наказателни задължения на поданиците, с безкрайно търпение ровя в неграмотно надрасканите прошения и жалби на бароните от крайфа-ничните територии на Империята. Благородните господа сълзливо се клеветят един друг и изтъкват някакви си свои заслуги, като не забравят да споменат чуждите прегрешения... Какво още има? Ах, да -донесенията отвъд океана. Цифри - загубено имущество, загинали войници."

С една дума повелителят на света бе зает до гуша и най-усърдно се ровеше в цялата тази камара като торен бръмбар. И, естествено, не предизвиква никакви подозрения, убивайки си времето в очакване Хеон и сие да намерят начин да пратят по-подробни вести.

Императорът подпря лакът на писалището и притисна с пръсти слепоочието си. С другата ръка взе от купчината свитъци един и се втренчи в него, без да гледа какво е написано там. Продължаваше да е погълнат от мислите си.

„Бащата е мъдър човек, похвално находчив мъж. И смел.

Не всеки от тарторите на Сивите би се решил да посегне на вълшебник.

И не само да посегне, ами дори да го натика в тайна тъмница, където навярно вече го е окачил на куките за мъчения в килията за разпити. Как ли Хеон възнамерява да обезсили магическите способности на пленника си? Методиката му може да се окаже много полезна..."

За миг пред очите му се появи незабравимата картина от килерите със спомените - хъркащото кученце с пречупени лапи чки, безмилостно разпънато върху жертвеника. Императорът присви очи и видението се промени: върху олтара бе Сежес, скъпата рокля - разкъсана, нажежените клещи се доближават към белите стегнати гърди...

„Не! Ох, не, не!... - с усилие той прогони картината от съзнанието си. - Не. Аз няма да ги изтезавам без нужда... Даже нея, кучката, макар да го заслужава. Изроди са, даже и мен превърнаха в изрод... почти... Да можех да река молитва, ала нямам вяра в сърцето си нито към боговете, Стари, Млади и Нови, нито към Спасителя. Няма ги в този свят, напуснали са го .

Отишли са отвъд небесните сфери, оставяйки земята в ръцете на онези, които владеят магията. Случайни ръце, мръсни ръце. Къде сте гледали, богове, когато сте раздавали дарбите си!?"

Императорът докосна черния камък на пръстена си.

„Не, повече няма да чакам. Нападението е най-добрата защита. Нека Дъгата почне първа, нека сама ми даде повод да потърся Бащата от Братството."

Сежес откликна веднага. Винаги реагираше бързо на заклинанието за повикване. По всяко време - и денем, и в късна доба. Всеки път изричаше едно и също с неизменния си мек глас:

- Слушам волята на повелителя. Какво желае моят господар?

- Желае да научи докъде е стигнало разследването на покушенията. Трябва да дам необходимите заповеди на изпросените от вас легиони.

- О, да, разбира се...

Тонът на вълшебницата привидно стана угрижен и по-различен от обичайния.

„Или само така ми се струва?"

- Повелителят желае ли да ме види? -учтиво, строго

- Стига да не създам неудобства на Дъгата-Закрилница според етикета отвърна Императорът.

- Службата ни към държавата никога не е неудобство - мигновено отвърна Сежес, също според традицията. - Моля за аудиенция, Ваше императорско величество. Мога да дойда на мига, ако позволите.

- Позволявам.

Сежес не уточни къде да търси Императора. Докато край него се навъртаха магостражите, върхушката на Седмоцветието знаеше във всеки един час от денонощието къде се намира държавният глава.

Магьосницата изникна в преддверието и пристъпи в кабинета. Отмери положените три крачки и се поклони леко. Бе облечена в строга черна рокля до пода, единствената й украса бе небесно-синя брошка на лявата гърда. Косите й бяха прибрани в кок на тила.

- Позволявам да говорите - милостиво кимна господарят на човешкия свят.

- Разследването на покушение, извършено с подобни средства, повелителю, не е лесна работа - пристъпи към същината на въпроса без заобикалки Сежес. - Маговете от седемте ордена правят всичко възможно. Установихме имената на чародеите-предатели...

- Как?

Той скришом изпита удоволствие, че е предизвикал сърдити бръчки на челото й с въпроса си.

- По оставената в астрала личностна диря, господарю. Проследихме придвижванията им и открихме на крайния изток на континента тайно убежище на елфи и Дану. В момента вълшебници-топографи изнамират обикновен път до гнусното леговище, годен по него да мине войнишки ботуш. Обръщам ви внимание, повелителю, за сетен път, че управителите на източните провинции неведнъж са забелязани в престъпна небрежност. Имперските наместници изобщо не следят както е редно за границите на държавата, затова на снагата на Империята като гнойни язви се появяват тайни свърталища на богуомразните племена нечовешки! Известно ни е, че длъжностни лица в източните земи не се гнусят да вземат от нехората презряното им злато, за да си затварят очите!

- Ще бъдат взети мерки - изръмжа Императорът. - Благодаря за предупрежденията и разкритията. Продължете!

- В крайна сметка. Ваше императорско величество, Дъгата знае накъде да насочи стоманата на легионите. Ето тук...

Повелителят винаги се бе възхищавал на Сежес, въпреки омразата си. Когато тя твореше заклинания, рисуваше във въздуха релефна, изпълнена с най-малки подробности карта. Показаната с вълшебство страна наистина изглеждаше като жив образ - ако се вгледаше, можеше да различи пълзящи по друмища и поля коне и каруци, дребни като бълхи човечета в села, ниви, чифлици и градове. Над покриви на мънички къщурки се виеха тънки струйки дим, вятърни мелници размахваха крилца като мушици, въртяха се колела на воденици, даже клоните в горите леко се люлееха. Само северните територии бяха забулени в непрогледна жълтозеленикава мъгла - там, където се лееше Пороят, не беше в състояние да проникне дори вещата Сежес. Мъглата се протягаше като лаком език на дракон, поглъщаше хълмове, ливади, села и градове...

- Моля повелителя да надзърне насам - сухо изрече Сежес, щом забеляза, че погледът на Императора е насочен към широката ивица на Гибелния порой. - На изток.

Границата на Империята Мелиин пресичаше с права линия от север на юг плодородната Икрайска равнина, отделяйки верните на короната земи от някогашните бунтовни провинции. Твърде удобната за конни набези равнина отдавна бе преградена от дългия Силенов вал - наречен на един от предишните императори, който бе подхванал това небивало строителство. Ровът бе дълбок, дъното му - осеяно с остри колове, а самият вал - висок три човешки боя. На места бе укрепен с каменни зидове, другаде - с дървен стобор. Стражеви кули бяха на разстояние, което им позволяваше да остават в пряка видимост. Малките крепости-застави се намираха на по ден път една от друга. Виеха се и три търговски друма - Северният, започващ от Остраг, Поясният друм и Южният, който тръгваше от източните порти на столицата. Този път се извиваше като змия по крайбрежието, минаваше покрай знаменития Бряг на черепите и продължаваше между морето и Рудните планини, опустошени от предишни магически битки. После разсичаше основата на Пенливото острие - богат полуостров, плодоносната градина на Империята - и чак тогава опираше в Селиновия вал.

От показалеца на Сежес струеше златист лъч-показалка, който сочеше извивките на друма. Магьосницата продължи отвъд границата на югоизток в непроходимите заблатени дебри на Пущинака. През горите върху нагънатия като сбръчкана кожа терен личеше мрежа малки рекички, ручейчета - досущ старчески жили, петна на езерца... Този край се смяташе за напълно непригоден за живеене. Тамошните гори нямаха много дървета - само гъсталаци от огромни папрати. Мочурливата почва не ставаше за бостани или ниви, през земите не можеше да се прекара нормален път, а за дървен материал папратите не бяха подходящи.

Първите Мелиински императори бяха махнали с ръка на тази територия, която с очертанията си напомняше Пенливото острие, и се отказаха да преследват отстъпващите натам елфически кланове. Да завреш легион в блато, докато отвсякъде летят точни, остри стрели излизаше прекалено скъпо. Много по-лесно бе да се завардят пътеките преди мочурищата, и да се запушат всички излази от проклетата земя. Което и бе направено с присъщата на Древната империя добросъвестност.

От север бе докаран черен камък за направа на стени и крепостни кули. С ръцете на пленниците и с магията на младата тогава Дъга бяха изкопани големи кариери. На непристъпните скали на Малкия Дра-конов хребет, отделящ човешките владения от Пущинака, кацнаха зорки замъци, които бдяха над всяка пътечка, влизаща в Тревната страна, както била именувана в елфическите ръкописи тази територия. Дълги години това беше югоизточният предел на Мелиинската държава, докато населението на по-северните провинции не бе решило, че е много глупаво да се дават на Нехора топлите земи, които все с нещо били богати. Убедени бяха, че елфите нарочно са го нарекли Пущинак, за да подведат честните хора и да бъдат оставени на мира.

„Походът на заселниците бил оглавен от Църквата - традиционно силна на изток - спомни си тази страница от историята Императорът.

Натискът бил бавен, без прекомерни усилия - селяните постепенно, но неумолимо откъсвали миля подир миля, спретвали дървени крепости, а когато нямало подходящ твърд терен, което ставало много често, изграждали укрепленията си върху огромни салове в средата на по-обширните езера.

Ала уви - в Пущинака никой не открил нито злато, нито скъпоценни камъни, нито дори някакви полезни билки или други растения. Разбитите остатъци на елфическите племена изчезнали без следа - дали се спотайвали в най-глухите места на безкрайните блата, дали били отплавали през океана в неизвестността, никой не можел да каже със сигурност. Дървосекачите, дърводелците, дюлгери и рудничари - всички занаятчии си тръгнали обратно на север. Останали само звероловци, рибари и особено упорити земеделци, които били принудени да си докарат плодородна почва с каруци. Данъчните приходи от Пущинака били мизерни, заради това там нямало много войска.

А после избухнал и сполучил бунтът на източните наместници, които като по вълшебство се превърнали в самодържавни крале, херцози и графове. Пущинакът някак от само себе си попаднал в ръцете на северния си съсед, отцепническото кралство Семандрия. Същото кралство наследило и твърдините по Драконовия хребет."

Златната показалка на Сежес бе опряла в самото сърце на Пущинака. Сочеше едно езеро, не по-различно от другите, макар и голямо. Върху водите му някога се бе поклащала най-значимата от плаващите крепости на заселниците.

- Ето тук, повелителю - хладно каза чародейката. - Тук открихме скривалището на маговете-ренегати, леговището на недокланите елфически отрепки и бърлогата на отървалите се от робския нашийник Дану. Намерихме следите на Седрик Аления, господарю.

Седрик Аления. Последният от рода на князете-магове Дану. Десетилетия никой не бе чувал за този легендарен враг на човешката раса. Той се бе заклел да не умира докато последния хуманус не бъде удавен на същия онзи Бряг на черепите, откъдето бе почнало нахлуването на хората. Смятаха го за загинал (в което малцина вярваха) или избягал отвъд океана.

- Велможи от Семандрийското кралство са встъпили в престъпен и предателски сговор с нехората - режещо натърти Сежес. - Позволили са на елфи и Дану да се заселят в една от старите ни крепости в Пущинака...

Няма съмнение, че тези хора са знаели за покушенията. Време е за отплата, господарю. Отплата и възмездие.

- Но не са ли ви малко два легиона за подобна кампания? -искрено се учуди Императорът, потискайки недоумението си защо крал Семадър IX ще рискува да се заплита в заговори с елфи, от конто винаги се е страхувал и които от дете мрази. - Наистина съм удивен. Използвайте и граничните гарнизони! Отзовете даже експедиционните части, които са зад океана. Задействайте флота! Не разбирам, уважаема, очертавате една сериозна картина, пък вземате твърде... хм, повърхностни мерки!

- Не са повърхностни. Ваше императорско величество - пестеливо се усмихна Сежес. Така би могла да се усмихне само една мраморна статуя. -Няма нищо странно и удивително. Ала щом сте учуден вие, господарю, враговете ни също са в недоумение. Ние никога не искаме нещо излишно, но и не се задоволяваме с недостатъчното. Повярвайте - два легиона са тъкмо колкото е необходимо.

- Но поход навътре в мочурища...

- Войската ще бъде съпровождана от каймака на Небесната дъга, повелителю.

- Не мога да пращам центуриите* си на заколение - мрачно произнесе Императорът. - Ордените не помогнаха много там, зад океана! Дъгата сякаш не беше заинтересована да спечелим онази нелепа война!

- Отсега нататък всичко ще се промени, господарю - неочаквано хрисимо се поклони Сежес. - Ще завършим задморската кампания. Ала преди това, дайте ми тези два легиона! Кълна се, до три месеца главите на негодниците ще окичат железните решетки на двореца ви.

- Добре - кратко измърмори Императорът след малка пауза.

- Да свикам ли Коронния съвет, повелителю? - засуети се вълшебницата, ала зад усмихната й маска личеше хладна пресметливост. Сежес настъпваше напористо и неудържимо. - Подпишете заповед към легионите и нареждане към командирите им да преминат в подчинение на ордените... и каквото още се полага в такива документи.

Нямаше смисъл да скърца със зъби.

Както се опасяваше - докато писарите съставяха внушителния пергамент с императорския указ, докато се събираше Коронният съвет, а сетне траеше мелодраматичната церемония за изваждане на ковчежето с Големия императорски печат от съкровищницата - навън притъмня и настъпи вечер. През цялото време Сежес се навърташе около Императора, само дето не мъркаше като котка и не се отъркваше в нозете му. Вълшебницата изглеждаше повече от доволна. Той криеше и трошеше на ситни късчета всяка своя бунтовна мисъл, безжалостно насилваше чувствата си и успяваше да й се усмихва в отговор.

Естествено, никакви вести от Хеон не пристигнаха.

Когато всичко приключи и Императорът остана сам в залата, той рязко извади кинжала си и без размах и усилие го заби до дръжката в гърлото на една невъобразимо древна дървена статуетка, която неговите предци бяха донесли от далечната Пра-родина на хората.

„Не, в никакъв случай не бива да се връщаме по същия път - мислеше си Тави, докато крачеше зад Сидри по гладко полираните плочи на пода. - Там остана разполовеният, поруган труп на онзи нещастник, свещеника... Труп, по който са останали следи от моите заклинания, моят вечен укор, моят грях. Да - сепна се внезапно тя, - но дори всичко да бе минало без затруднения и мъртвецът ми беше отговорил, нима тогава щях да си кажа, че всичко е наред? Че така е трябвало да бъде?! Божият служител не ми беше сторил нищо лошо, а аз... аз го лиших от вечния му покой. Защо? В името на какво? Нищо не постигнах, а и да бях успяла - пак същото..."

Волните се възпитаваха да постигат целите си без оглед на цената. Кръгът на Капитаните бе дал заповед, която не подлежеше на обсъждане. Благото на расата на Волните е върховна ценност и най-висша истина.

Честта също е ценна, ала чак на второ място, макар и също висока, също истина. Всичко останало бе суета.

Но ето, сега зад нея, Кан-Мола-Тави, остана разкъсания от скалите-двери свещеник. Не можеше да мисли за него като за нахъсано със зла магия чудовище. Беше човек. Добродушен. Злочест. Предаден. И тя бе неговата предателка.

..Тави? Какво ти е? - Кан-Торог не искаше да говори на глас пред джуджето. - Лицето ти е ужасно. Опасност ли усещаш?

Такъв си бе Кан. Дори не му хрумваше, че спътницата му се тормози заради убит от нея човек, че оплаква в сърцето си ужасната участ на жертвата си.

..Няма опасност. Кан.

Наистина нямаше опасност. Както нямаше значение и нищо друго, освен заръката на Кръга - тя бе най-важната. И те щяха да изпълнят заповедта каквото и да струваше това.

..Така ли? Стреснах се, като те погледнах - мислено се подсмихна Кан-Торог.

„Той никога не се бои - рече си тя. - Не знае що е страх. Волните се притесняват само от едно - да не опетнят честта си. Смъртта в сравнение с позора според техните възгледи е недостойна за споменаване дреболия. Волните умеят да умират по своя воля. Няма смисъл да бъдат измъчвани. После дори някой чевръст некромант на Дъгата научи всичко от мъртвата плът-честта на загиналия е чиста. Покойникът няма срам. И не отговоря пред съда на другарите си. Точка. Светът е прост и ясен."

Как й се искаше наистина да е така!

Едва не се спъна. Съвсем неочаквано вървящият отпред Сидри се обърна назад. Погледна я, изсумтя снизходително и закрачи нататък. Тави изтръпна.

..Нима джуджето е чуло разговора ни? И... моите мисли? Не, не може да бъде! Макар че... Кой го знае? Подземният народ владее магия, а сега Сидри е на своя територия - в недрата на самата Цар-планина! Навярно е способен на много неща, за които не подозирам."

Джуджето вървеше начело. Движеше се уверено, все едно познаваше пътя като собствената си кесия и го бе изминавал всеки ден - сутрин и вечер. Когато запалиха факли под древните сводове на пещерата, Сидри скри скъпоценния си кристал в муска на шията си. Матовата магическа светлина умря и на Тави й се привидя, че отстрани, на границата на сенките, тъмнината се озъби алчно, сякаш разтваря невидима паст.

Пътят не бе труден. Подът на тунела леко се спускаше надолу, конете се успокоиха, копитата им предизвикваха звънко ехо. Жалко, за животните не бяха взели храна, но девойката не се тревожеше кой знае колко. При нужда можеше да им наложи заклинание за дълбок, почти мъртвешки сън. В това си състояние те спокойно можеха да дочакат стопаните си... ако междувременно нещо не ги докопаше.

Ала засега всичко бе наред. Тя се постара да забрави лошото, което им се бе случило досега, за да не си създава излишни главоболия.

„Така и така нищо не мога да предприема. Когато се измъкна навън, тогава ще седна да мисля как да поправя стореното. А засега... Засега всичко е просто чудесно - дори прекалено. А не би трябвало..."

Тави знаеше много добре, че всяка изоставена твърдина на стара магия много бързо се запълва от разни несимпатични създания, които като паразити се хранеха с огризките на прецъфтялото могъщество. Тук, под земята, сводовете на пещерните галерии отдавна трябваше да рухнат, подът да се напука, а тайните врати да останат глухо затворени заради засичане на механизмите. Силата на джуджета си беше отишла от това място. И въпреки това всичко изглеждаше така, сякаш стопаните на подземията току-що са завършили почистването преди празника Yyraz Madh - Честването на Придобитите камъни. Преди този важен за джуджетата ден цялата Цар-планина светвала - отвътре, разбира се. Не всички пещери били изсечени от трудолюбивите джуджета - има и достатъчно подземни реки, които хилядолетия наред пробивали твърдата скала, а в мекия карст изравяли паяжина от грамадни зали, през които да разливат бурните си, тъмни води.

Пътят на тримата отчаяни смелчаци обаче отвеждаше доста по-надълбоко - в сърцето на старите мини. Тези места помнеха епохи, в които никой не си бе представял бъдещата слава и величие на Цар-планина. И, то се знае, никой (дори най-изкусните магове на Подземното племе) не бе допускал, нито предвиждал ужасното падение на гордото царство...

Сидри спря за първи път в сравнително голяма, кръгла зала. Отсреща тъмнееха няколко тунела, половин дузина коридори и стълбища.

- Ето туканка ще нанкат нашите кончета - заяви джуджето и почна да рови в торбата си. - Приспивай ги, Тави. Нататък за тях няма гладки павета. А и за нас също. Ще тръгнем по старите шахти.

- Колко стари? - запита Кан. Волният откри железен пръстен в стената и затъкна в него факлата.

- Много стари - изсумтя Сидри. - Като казвам „стари", значи са такива! Джуджетата не търбушат скалите ей-така, за забава или защото им е сладко да гризат гранит, а за да търсят рудни жили и скъпоценни камъни. Тук някога е имало тунел, по който са изкарвали добитото нагоре. И за да не се хабят сили, пътищата са следвали меките места, пукнатините, бедните жили... бедни пред богатствата долу в недрата. С две думи - по пътищата на планинските и скалните духове. Подир тях е по-просто и по-лесно да се минава. Ама тунелът става малко неудобен - върти се, чупи се, лъкатуши... Ние, джуджетата, не обичаме стълбите, но тук се наложило да изсичат хиляди и хиляди стъпала. По-късно тези тунели били забравени. Сега онези... които ни... наследиха - джуджето неволно зашепна, - също предпочитат широките пещери и подземни пътища. Стълбищата-тирбушони не им се нравят. Затова аз така викам - по-добре да си уморим краката, отколкото да си затрием главата. Съгласни ли сте, а?

- Волният предпочита да умори ръката си с меч - презрително отвърна Кан-Торог.

Сидри сви рамене.

- Когато волята и заръката на Каменния престол бъде изпълнена, никой не ще ти забрани, о, доблестни воине, да слезеш тук самичък и да се развихриш. Току-виж си изпотрепал развъдилите се тук твари. Но засега -моля, моля...

- Никакъв Каменен престол не би принудил един Волен да погази честта си - незабавно се засегна Кан.

- А какво ще рече твоята чест, ако зарежеш онзи, когото си се заклел да вардиш? - спокойно запита Сидри. - Без твоята помощ, Кан, аз не мога да стигна до целта. Съпроводи ме до уговореното място и, кълна се в Престола, ще ти дам отварящото заклинание! Ще можеш да се върнеш и да последваш честта си. Сериозно говоря.

Кан обидено сви устни и се намръщи.

- Стига сте се дърлили - намеси се Тави. Бледа и съсредоточена, тя обикаляше конете и за последен път проверяваше всеки възел на готовото за задействане заклинание. - И двамата имате право! Волните не бягат от опасността, посрещат я с гърди, затова бедите се плашат от нас. Но кодексът забранява да подлагаме на излишен риск този, който ни се е доверил. Затова, нека наистина първо си свършим работата! После ще се заемем с онези мерзости, които ни принуждават да пълзим по стари къртичини!

- Слова на истинска Волна - одобрително рече воинът.

- Чудесно тогава. Не се цупете един на друг, а си вземете багажа от конските дисаги и се отдръпнете за всеки случай настрани...

Тя млъкна и едва се сдържа да не изстене. Отвътре бе усетила парещ удар като с камшик - както винаги. Девойката само изскърца със зъби - в никакъв случай не искаше да покаже слабостта си пред джуджето.

Бе почувствала плисъка на Пороя върху скалите над главата си. Изгарящите и разяждащи струи се бяха стоварили върху Хребета на скелетите.

Не много далеч и от славния град Хвалин, и от издигащата се към мрачните небеса Цар-планина, по димящата и разровена от капките земя крачи с магарешки инат напред и само напред удивителното същество, наречено Господаря на Пороя. С потръпващи конвулсивни стъпки, череп-фенер в ръка и древен двуръчен меч на рамо.

Невероятно създание!

Злобата капе от него. Злоба е неговата кръв, злоба е неговото сърце, мозък, черен дроб и стомах. И точно сега, когато плячката му се е изплъзнала, аз почти очаквам дивата омраза и гняв да го издуят и спукат като пълен с гной и слуз цирей... Или поне да почне да кълца и руши всичко наоколо с чудовищния си фламберг.

Ала нищо подобно не последва. Мърморейки си дрезгаво -шлемът бучи като метален кошер - великанът се измъква от ямата, която със сигурност ще се превърне в езеро напролет.

Всичките ми усилия отидоха нахалост. Нещо повече - сега струите на Пороя ще нахлуят в тарличините и стопаните им ще побеснеят. Градът Хвалин ще преживее горещо преддверието на зимата.

Заклинанието ми угасва. Виждах всичко през очите на момичето Дану, ох, горката - тя попадна в ръцете на Дъгата. На всичко отгоре - право при откачената Силвия. Тази малка проклетница е невероятно талантлива, но и прекалено своенравна и безумно сприхава. Не много отдавна се добра дори до мен - и това на дванайсет години!

Всичко, което мога да направя, е да сведа глава и да притисна длани към челото си. И да въздъхна. Ала от това не ми става по-леко.

Чашата на моето наказание още не е пресушена. На силата ми са наложени строги рамки. Мога да наблюдавам, ала не ми е дадено да се намесвам... макар да дръзнах да го сторя. Аз чувам, но не мога да спася

Ахата и другите от цирка. Дъгата се бои от мен, обаче прекрасно знае, че вътре в своите кули никой не й държи сметка за нищо. И даже аз не бих успял да измъкна нещастната Дану от там.

Но, в името на Заточилия ме, що за ужас е този Господар на Пороя? Как се е пръкнал, чия воля го е сътворила? В света действа още едно, ако не по-силно, то поне равностойно на Дъгата съдружие на чародеи - това е първото обяснение. Второто е, че сме се сблъскали с нещо съвсем незнайно. Ах, каква съблазън - да прибегна до всички достъпни ми заклинания за Познание, да изцедя всичко, което е научило клетото момиче Дану, да изкормя виденията й, да вкуся сока им, за да попълня нови страници на моя летопис, в които ще споделя с бъдещия си читател онова, което не е съзирал никой от предшествениците ми... Колко противно изкушение! Ахата е в беда, а аз се каня да постъпя като паяк, видял пеперуда в чужда паяжина! Не, веднъж щом съм почнал да й помагам - ще вървя докрай и няма да се държа с нея несправедливо. Аз дори не мога да се спра - поел съм грижата да я спася, няма как. Нез-рими, но здрави, несъкрушими нишки обвързват спасявания и спасителя. И аз съм обвързан с нея. Това са връзки, много по-силни, отколкото ще рече човек на пръв поглед, но известно е, че често спасител, претърпял несполука, също загива, безсилен да преживее гибелта на своя спътник. А какво да кажем, когато плувец вади някой клетник и сам потъва в гърлото на тинестата смърт, разменяйки своя живот срещу този на давещия се!?

Така е и с мен. Едва сега, с ужас проумявам, че вложих твърде много жар във всичко това. Прекалих с тукашната магия. А стопаните на този свят не прощават подобно нахалство.

Стопаните - това не е Дъгата, разбира се, нито мелиинският коронован хлапак. Стопаните са незрящи и неразсъждаващи, те контролират потоци от магическа енергия. Способни са да изпепелят континенти и да превърнат морета в безводни напукани пустини. Не те са ме затворили в тъмницата, ала в сляпата си ярост като нищо могат да си премерят силите с онзи, чието име не рискувам да произнасям.

Нищо друго не ми остава, освен с рязко усилие, което отеква в цялото ми старческо тяло с мъчителна ревматична болка, да прекъсна, да разкъсам видението.

Върви си по пътя, Господарю на Пороя. Не веднъж и дваж се е разстилала пред теб обилна жътва. Надявам се и стискам палци да не надникнеш в Хвалин. За да разсечеш поставения от деветима магове на Арк щит, са нужни наистина свръхсили. Не познавам нито смъртен, нито безсмъртен вълшебник, който би се справил с такава задача. Наистина не познавам.

В ниското мазе бе ужасно задимено. Тлееше ароматна лавандула, кадеше дъхав тамян, а в жаравата попадаха трески и корени от скъп кореандър, безименни треви от югоизток, от така наричания Пущинак, трупчета от Плачливо дърво, които сълзяха с безценни капки смола, широки златисти листа на храста многосмъртник и още много други билки и благовония.

Мангали, кандила, обикновени метални съдове - използваше се всичко, което беше способно да държи в себе си живи въглени. Тук-там върху пода също гореше огън. В същото време голямата камина в ъгъла бе плътно запушена с грубо отсечено парче воденичен камък - личеше прясната вар, с която бе измазано. Човек едва можеше да диша, и то ако се наведеше съвсем ниско.

Вързаният за дървена решетка млад мъж бе окичен с клонки от мирт сякаш в подигравка със страданията му. Късаше се от кашлица, конвулсии разпаряха дробовете му. Решетката бе вдигната към сводестия таван, където димът бе най-гъст. Шестима души в сиви наметала стояха безмълвно отстрани и наблюдаваха мъките на нещастника. От време на време някой от тях даваше знак на слугите, които сновяха покрай мангалите, и отмяташе с перо върху восъчна дъска какво е добавено в пламъка този път.

Мъжът хриптеше, храчеше, а стоманените гривни на китките и глезените болезнено се впиваха в плътта му при всеки гърч. Между пристъпите на задъхване той крещеше към безмълвните закачулени мъчители:

- Кха-грр... защо... нищо не питате?! Кха-гррр! Защо? Защо?!

Право срещу решетката, но почти в средата на мазето, върху ниско сгъваемо столче седеше дребен възрастен човек в изкалян плащ с неопределен цвят и много кръпки. Отляво стърчеше масивен слуга, който държеше сребърна табла и триеше очите си, защото сълзяха от пушека. Върху таблата се мъдреше обикновена халба от изпечена глина с пенещо се пиво -светло мелиинско от собствената пивоварна на Хърбавия Хъмс.

Другият слуга, или по-скоро помощник на възрастния, бе приклекнал откъм дясната страна на стареца. Ухили се, разкривайки гнили остатъци на зъби, и съобщи:

- Викат ми значи, че най-вече врагът се гърчоляви тогаз, кога е мешано трици кореандрови и смрика, тъй то.

Възрастният кимна, изискано отпи от халбата и подхвърли:

- Нека опитат и пролетна хвойна. Говори се, че по-добре действала.

- Ей сегинка! - зарадва се помощникът отдясно. Лицето му се напрегна, той заби палци в слепоочията си бързо измърмори нещо.

- Защо... нищо... не питате?! - дереше се изтезаваният. -Аааагррр... О! Ъ! Ако ме пуснете... ще получите... от-кха-кха-откуп! Махнете дима! Кха-грр...

- Май не му понася - констатира слугата. - Толкоз се мъчим да му угаждаме, значи, ароматки-благовонки пущаме, пък той...

- Не му понася - съгласи се като ехо старецът. - Е какво, сложихте ли пролетна хвойна?

- Тъй верно, началство! - увери го помощникът.

Което тутакси се потвърди, защото откъм решетката се чу вой и още по-неистова кашлица:

- Оставете мееее!

- Погрижи се да е напълно замаян! - нареди старецът. -Искам го яко друсан.

- Колко по-яко от туй, началство? - делово уточни помощникът.

- Още четвърт, дано стигне - мързеливо отвърна тарторът. - Фихте, я им кажи още смрика да турят. И влажен грачи-храст. И да побързат - тоя мунчо ми трябва мекичък.

- Защо... не питате?! - за последен път изкряска отчаяният пленник и безсилно увисна на решетката, доколкото можеше да се види през пушека. Старецът изпитателно изчака и заповяда:

- Нека го преслуша Касапина. Знам ги аз тия магове. Знаят да се преструват толкова лесно, колкото ти можеш да препикаваш кьошетата.

Споменатият Касапин изникна от дима. Беше неимоверно кльощав и дълъг като върлина тип с рядка побеляла брада. Кой знае защо беше навлякъл лъскав нагръдник на легионер от тежката пехота. Бронята бе издраскана с рунически знаци. Тънките пръсти на Касапина, в които сякаш нямаше кости, а само хрущяли, докоснаха предпазливо изпадналия в несвяст пленник. Жълтият нокът на показалеца повдигна клепача на нещастника, след което Касапина взе да размахва пред мътното кръвясало око нещо като сушена миша лапка. Пленникът не помръдваше.

- Сичко е наред, началник - изскърца Касапина.

- Сваляйте го оттам тогава - рече старецът.

- Къде ще заповядате да го довлечем, Бащице? - осведоми се Фихте. отново оголвайки гнилите си зъби.

- Как така „къде"? В килията за разпити, разбира се! Сега всичко ще си каже! Касапин, действай, моето момче.

Фихте някак посърна.

- Ваше бащинско велеиколепие... Викам, само да го забаламосаме... колкото да не помни нищичко... па после да им го подхвърлим...

- Ох, ох, момко - снизходително-насмешливо рече старецът. - Да не те е шубе от Седмоцветието, а? Трай си и гледай как ще гепим цялата им пасмина за топките. Хубавичко ще ги запознаем с ножа, дето го знаят шопарите. Чаткаш ли какво ти приказвам, Фихте?

- Никак, началство...

- Точно така - засмя се Баща Хеон. - Правилно. Тук само аз трябва да разбирам какво се върши, момчета!

Ахата остана сама. Беше се озовала в разкошно обзаведени покои, вероятно на самия връх на кулата на Арк. Стаята бе кръгла и просторна, прозорците бяха като в църква - високи, заострени отгоре и украсени с цветни витражи. Картините бяха изключително мирни - алени цветя сред зелена трева. Ала след миг девойката Дану се вгледа и потръпна. Цветовете на растенията бяха хищни пасти, които смилаха дребни човешки фигури. Тънки струи от рубин падаха на кръвопади към тревата, която пък криеше разложени плесенясали останки... Ахата извърна лице.

Подът бе покрит с дебел пухкав килим - нито прашинка, нито троха по него. Беше червен, с гонещи се жълти дракони, захапали опашките си. В средата на килима сияеше гербът на Орден Арк, изтъкан от авалионови нишки.

Половината помещение, чиито прозорци гледаха на юг, очевидно бе предназначена за живеене - неоправено легло с балдахин от брокат; писалище, върху което биха могли да танцуват три двойки селяни; две изтъркани кресла, навярно пазени заради спомен, свързан с тях; книжни лавици между прозорците, които обаче пустееха. Върху писалището лежеше наченат ръкопис, почеркът бе строг и равен. Очевидно стопанинът на покоите предпочиташе да държи перо в ръката си, вместо да се доверява на заклинания.

Другата половина представляваше лаборатория. Ахата се порази, когато върху полираната, мраморна маса съзря цели купища предмети, които се смятаха за морално и ефективно остарели в магьосническата практика. Тук имаше коренчета, лапки, мумифицирани части от тела на прилепи, плъхове, жаби, някакви примитивни амулети, кристали и шишета с елексир. До тях се виждаха малка ковашка пещ, модерни алхимически стъкларии, хладилни съдове (плюс всички занаятчийски принадлежности към тях), везна, астролабия, пергел и линийка...

Лавиците бяха задръстени с еднакви буркани, в които имаше разни вещества на прах, оцветени как ли не. Някои буркани бяха непрозрачни. Над масата бе зинала ламаринена фуния на комин, чиито кюнци водеха направо в тавана. Шкафовете бяха безукорно подредени - съдове, колби, дървени кутии, тръбички и пръчици от стъкло, кехлибар, дърво, камък, метали и минерали...

Цялата обстановка повече отиваше на някой преуспяващ професор по „естествени" науки, в които магията играе спомагателна роля, отколкото на всемогъщ вълшебник. Би трябвало отдавна да е изхвърлил всичките тези спиртосани черни котки, жабешки ребра, миши опашки и риби люспи на бунището, защото заклинанията му бяха на равнище, където твори самата мисъл.

Ахата не успя да се огледа по-подробно. Чувстваше се леко сънлива и не забеляза кога до нея е изникнал Върховният маг. Веднага се разсъни.

Лявото ухо на вълшебника бе подуто и червено, със следи от ухапване. Отпечатъците на зъбите приличаха на човешки. Детски.

- Привърших с екзекуцията - кой знае защо сметна за нужно да обясни магът. - Ужасна пакостница! Въпреки че би трябвало да си й благодарна, Сеамни. - Името на Дану той произнесе с човешка интонация. - Ако не беше Силвия, щяхте вече да сте изядени от Пороя. Талантливо дете, не ще и дума. Някой ден ще стане страхотна чародейка, не по-долу от прехвалената Сежес, да.

- Не знам за кого говорите.

- За Силвия, разбира се!

- Споменахте някоя си Сежес...

Старецът я изгледа почти слисано, после късо прихна и показа с ръка:

- Постой сега ето тук, в средата. Да, да, застани върху герба. Нали не пари? - хитро присвитите му очи почти се скриха в бръчките на лицето.

Ахата се подчини. И наистина почувства топлина под нозете си, щом застана върху извезаните три езика пламък.

- Нищо няма да те разпитвам, вече всичко узнах. Сам - магът издаде напред долната си устна. - Няма и да крия, че вашият Дървен меч сега е у нас. Всичко останало не е важно при тези обстоятелства. Силвия още е неопитна, прави глупости и много неща не разбира, защото е още дете...

Ала ти - ти разбираш, нали?

- Не - въздъхна девойката. - Не разбирам, господин магистър. Убийте ме, проявете милост...

- Май си по-глупава, отколкото ми се струваше - намръщи се вълшебникът. - Все още има какво да си изясня от Онфим, твоят познайник и собственик. Наистина ли ни мислиш за толкова недосетливи, че да не намерим вашия знаменит Аердюн, в който е растяло оръжието за отмъщение, съкровището на вашата раса? Нима допускаш, че не ни е хрумнало да пресметнем кога настъпва Годината на съзряването? И че са нужни кръвта и ръката на истински Дану, за да се откъсне готовия меч? Хайде, не ни мисли за такива идиоти. Ще ти призная - опитвали сме и преди да получим Имелсторн. Ала единствена ти съумя да го вземеш. Онфим не е много умен, не знаеше всички подробности и прибърза да се отърве от свидетелите. В цирка му бяха проникнали цели трима бойци на Сивото братство, при това не най-лошите хора на Братството, но той не успя веднага да ги разкрие. Решението му да ви изостави е било елементарно, разбира се, липсва му проницателност и перспектива.

- Аз... аз нищо не зная... Магът махна с ръка.

- Можеш да не говориш. Онфим те купи случайно на робския пазар. Беше натоварен със задачата за пореден път да се сдобие с Меча. Естествено, той не е подозирал за предишните... Изпълнителите следва да се уведомяват в минимално достатъчна степен, да... Ти също няма откъде да знаеш всичко, Беатп1 - този път той произнесе името й съвършено правилно, сякаш бе истински Дану. - Няма как да знаеш. Ала така или иначе, мечът избра да се остави на теб. Искам да разбера - защо?

- Защо... защо ми говорите всички тези неща?

Магът изсумтя.

- Ох, момиче... Силвия се пробва да изтръгне от теб истината с мъчения. Глупачето е още младо и зелено. Истината ще изплува само ако ми помогнеш доброволно. Нищо по-лесно няма от това да изпепеля паметта ти, да я разчленя и да изуча парчетата под лупа. Ала този начин ще е безрезултатен. Истината не се крие в съзнанието ти. Не те лъжа. Вие,

Дану, усещате, когато ви мамят. Бъди сигурна, че съм искрен с теб, Seamni .

- Вие искате... - тихо промълви девойката - да ви помогна? И мислите, че ще го направя... по своя воля, без принуда?

- Съвсем без принуда няма да стане, разбира се... Имам предвид... сделка.

Сериозни ли си въобразявате, че аз, Дану, ще...

- Стига, стига, скъпа! - прекъсна я вълшебникът, сякаш го мъчеше зъбобол. - Стига мелодрами. Нека минем без патос и обвинения. Хората сме избили твоите съплеменници почти до крак, превърнали сме в руини градовете ви, заграбили сме вашите земи... Списъкът е дълъг. Само че, дъще, не ти е по силите да промениш това. Нямаш власт да върнеш времето назад, нито да промениш събитията в историята. Дану не успяха да натикат нападащата човешка орда обратно в морето, изгубиха онази битка на Брега на черепите. Ти трябва да живееш в променения свят.

- Защо?

- Какво „защо"?

- Защо ми е да живея в променения свят? За какво ми е да живея, след като нашите градове са рухнали, библиотеките ни са плячкосани и изгорени, а от дървесната ни съкровищница пияните ви войници са вадели безценни живи фиданки, за да настилат път през блатата...

- Библиотеките ви са оцелели - прекъсна я припряно и раздразнено вълшебникът. - Ръкописите на Снега, Огъня, Водопада и Гората са у нас, в хранилищата на Арк, всички томове до един. Камъкът, Пясъкът, Вятърът и Нощта попаднаха у Безцветния Нерг. Библиотеките ви са оцелели, Seamni!

Той явно се опитваше да я насочи към някакъв извод, да я подсети за нещо... Ахата се обърка. Беше се подготвила за изтезания, а вместо това се сблъска... с какво?

- И за съкровищата недей да жалиш. Не е по силите на живущите да повтарят и подобряват създаденото от Боговете... Всичко друго е във властта ни. Слушай ме внимателно, момиче младо. Ако ми помогнеш и то от сърце, аз също ще ти помогна. Ще те изведа от кулата. Ще получиш свобода. Нова външност, пари, всичко, което ти е необходимо, за да живееш добре. Ако искаш, ще те направя княгиня и до сетния си ден ще тънеш в разкош в Мелиин. Мога и друго... Ще ти покажа пътя на изток, в Пущинака, където още има свободни Дану. И там... там може би ще намериш майка си. Имам основания да мисля, че това е...

Ахата се олюля и припадна.

- Имам основания да предполагам, че в пущинака ще намериш майка си - чу Ахата гласа на Върховния маг.

Тя отвори очи. Лежеше там, където току-що бе стояла, а вълшебникът се надигаше, държейки чисто парцалче, напоено с остро миришещо лекарство.

Той продължи да говори, сякаш нищо не го беше прекъснало:

- Та какво ще отговориш на това, дъще на Дану? А между другото, не сте същите както едно време. Припадаш като анемична госпожица от мелиинското благородно съсловие. Преди бяхте по-силна порода... Е, какво избираш - свобода и богатство, или...

- Изтезания и смърт?

- Ама че го рече - кисело се намръщи вълшебникът. - Не... Не става дума за мъчения и такива работи. Просто ще ви пусна. Теб и твоите спътници.

- Но там... Там, навън, е Пороят! И... и... - Ахата се разтрепери, спомняйки си чудовищния Господар на есенното проклятие.

Магът неприятно се засмя и щракна със съсухрени пръсти.

- Отново не ме разбра, скъпа. Нито на мен, нито на моя орден, а даже и на цялата Дъга не ни трябва твоята смърт. Съвсем точно казано, смъртта не е нужна никому, освен на себе си. Твоя си работа, ако искаш, обеси се като обезчестена попадийка. Светът ще остане безразличен. Той към всичко е безразличен. Светът е просто едно пространство, в което всички ние живеем. Нищо повече. Излишно е да се правим на трагични, да леем сълзи или да изпадаме в истерия, заради това, че светът се бил „променил". Светът се променя винаги, всеки ден, всеки миг, само дето вие, Дану, упорито сте отказвали да забележите тези факти. Елфите също. И джуджетата, Волните, племената орки и всякакви други... Всички вие с голямо старание си затваряхте очите и се преструвахте, че нищо не се случва. А когато дойде белята...

- Дойдохте вие - вметна Ахата.

- Да, дойдохме ние - съгласи се магът. - И тогава стана бедата. Ала първата беда беше наша, дъще. Изкъпахме се в собствената си кръв на Брега на черепите и с това платихме нашето право да останем на тази земя. Вие не се съгласихте доброволно да приемете нещо ново в своя свят.

Подхванахте една безнадеждна, обречена война и я загубихте. Вместо да прецените, да претеглите силите си и да отстъпите. Ще питаш - къде? Ами към същия онзи изток. Или зад океана. Място има много. Забранен е само пътят на юг.

- Вие не бяхте просто беля - дръзко рече Ахата, внезапно опиянена от собствената си смелост. - Вие сте като чума, като Черен мор. Вървите като скакалци, а по дирите ви не остава нищо живо. Къде да бягаме от вас, след като сте гнева на Боговете?!

- Добре казано - сериозно отвърна вълшебникът. Този уж празен разговор като че ли забавляваше могъщия маг. - Но в действителност ние не сме Бич Божи, Seamni. Просто искахме да живеем.

- Ние също!

- Я виж Волните. Нима Империята е воювала някога с тях? Мирно се погаждаме с тях вече много столетия.

- Волните са шепа народ, владенията им могат да бъдат прекосени пеш за четири дни!

- Е, да, твоята раса владееше всичко онова, което днес се смята за сърцето на мелиинската държава, даже и престолния град. Виж, дъще, ако не бе Брегът на черепите, сигурно щяхме да постигнем съгласие.

- Какво значение има сега това? - уморено изрече Ахата. - Спорим и се препираме за отминали неща... Аз съм беззащитна пред вас, вие имате цялата власт и сила... За какво са тези приказки, господин магистър?

- Аз ясно и просто ти казах какво ми е нужно от теб - учуди се магът.

- Рекох си, че обмисляш предложението, а през това време си беседваме така, на отвлечени теми. Не е неприятно, поне за мен.

- Няма какво да мисля - гордо вирна брадичка девойката. - Няма да слугувам по своя воля на убийците на моя народ. Можеш да ме изхвърлиш още сега под Пороя!

Вълшебникът с досада потърка хлътналата си буза.

- Глупави, надути слова, мила моя. Не виждам смисъл да те заплашвам. Искаше се твоето съгласие, аз само те придумвах да прогледнеш... Е, щом не, тъй да бъде. Твоя воля. Ще те отведат в тъмницата. Не бой се, Силвия няма да те закача. Тя си има свои любими идеи... Пророчествата на Илейна, например.

- Не съм чувала за нея.

- То се знае. Пророчицата е родена преди триста години, в разгара на Голямата война. Илейна, по-точно казано 111аеппе -отново безупречно правилна реч на Дану - е предсказала вашия разгром при Гунберг и края на настъплението на войските ви. Последвала е дългата ви агония. Точно тогава Илейна е влязла в пълната си сила на пророчица. Гвеон Смелия, бащата на Седрик Аления, я почел с длъжност на придворна предсказателка. Тя нито веднъж не сгрешила... - подсмихна се магът. - В общи линии.

Нашата армия, отново изградена след кризата на Древната империя, дълго не могла да се справи с разсеяните из горите отряди от войнството на Гвеон, благодарение на вашата Яснозряща. Самото й съществуване било тайна и обикновените Дану не знаели за нея. Така че твоето невежество по въпроса е обяснимо.

- Какво е станало с нея? - не издържа на паузата Ахата.

- Какво станало на... Подир гунбергското поражение Гвеон, както навярно ти е известно - вълшебникът неприятно изкриви устни в насмешка, -решил да сложи край на живота си. Илейна го спряла, поне според преданията. Вождът на Дану се излекувал от желанието си да се самоубие, въпреки че това негово щение било, както разказват, непреодолимо. После дълги години, при това, признавам, не без успех, се сражавал против Новата империя. Ала нищо не се дава даром. Сполуката, късметът му, неговата неуловимост - всичко това било платено от пророчицата. Тя обезумяла. Разсъдъкът й се помрачил. Силите на огъня и разрушението нахлули в душата й... Тъкмо по това време тя почнала своята прочута „Книга на ужаса". Мигаш, дъще? Чудиш се що за книга е това? Хм, ама че възпитание... А уж произлизаш от прилично семейство, Seamni, от древен и уважаван клан. Добре, не се сърди, не се подигравам. Съчувствам ти, колкото и странно да звучи това в острите ти уши. Чуй, скъпа, от устата на един презрян хуманус истината, която е била премълчана даже от майка ти. „Книгата на ужаса" е сборник на най-страшните видения и пророчества. Илейна надникнала в бездната отвъд пределите на смъртта и съдбата. Отвъд края на света, отвъд края на битието. И различила там спотаена в пламък сянка. И се постарала да опише, както могла, идването на тази сянка. О, знам, неведнъж пророци и предсказатели са приказвали за появата на Абсолютния Враг, Изтребителя, Поглъщача. Имам богата колекция на тази тема - и устни предания, и трактати... Гордея се с осведомеността си по въпроса! Та вашата Илейна споменава Дървения меч в едното от пророчествата си, най-известното в академичните среди. Силвия сигурно се е раздрънкала пред теб за него. Че Каменният и Дървеният брат ще погубят света. Всичко това много допада на младите адепти - магът се засмя. Сякаш грачеше гарван. - Горещи глави, буйни сърца. Като нашата Силвия. Тя и такива немирници като нея са си навили на пръста, че от бълнуванията на лудата предсказателка може да се изстиска нещо полезно...

- А книгите й? Те...

- Те са при нас. Почти всички текстове от „Книгата на ужаса".

Спасихме ги от пожарите... без последния том - „Явления". Предсказанието за двамата Братя е в края на предпоследната част, основното е било в „Явления", уви. Но съчиненията на Илейна не са за сериозните магове. Виж, за младите е полезно. Страшни тайни, зловещи знамения! Невероятни заклинания! Романтично. Увлича. За всички честолюбиви мързеливци идеално средство да ги накараш сами да се потрудят, преди да влязат в коловозите. Повечето стават добри чародеи. „Книгата на ужаса" е идеалната стръв, мила моя, на която кълват недисциплинираните, но достатъчно талантливи ученици. Е, и средните също... Добре, дъще на Дану, заприказвахме се с теб. Не искаш свобода, отхвърляш богатство - беседата ни приключи. Но... аз обичам да си приказвам от време на време с такива като теб. Даже когато няма полза. И така - сега ше поседиш в килията, а като свърши Пороят, ще си идеш накъдето ти видят очите. Хе-хе, Онфим ще мине без обезщетение, колко забавно... Пак повтарям - нито животът, нито смъртта ти са ми нужни. - Магът решително махна с ръка и загърби Ахата.

Постоя така, сумтейки, после я погледна през рамо.

- Не те разбирам обаче, Seamni - промърмори той. - Каузата ви е загубена. Окончателно и безвъзвратно, още край Гунберг. Разбирам да се опъваш, ако ти предлагах да станеш предателка на народа си. Ала войната е свършила. Никого няма да издадеш. Не, не отваряй уста, за да ме залееш с остри думи за сенките на предните! Те са мъртви. На мъртвите им е все едно. Ти обаче си жива. Засега. И ако приемеш сделката, имаш възможност да се събереш със своите. Съмняваш се в думите ми? А, ясно. Подозираш, че по този начин искам да стигна до укриващите се в Пущинака твои роднини. Грешиш, Seamni, грешиш. Аз и преди имах предположения, но сега знам точно къде е убежището. Дъгата вече е толкова силна и веща, че не ни трябват предатели и шпиони. Знаем всичко. Още повече - държим Дървения меч! Дъще, я помисли пак, а?

- Не! - извика с треперещ глас Ахата. И заплака. Вълшебникът въздъхна разочарован.

- В тъмницата - вяло махна с ръка, обърна се и закрета към писалището. - Мястото на глупавите момичета е в тъмницата...

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Никога преди Фесис не се беше озовавал толкова близо до Пороя.

Облаците закриха цялото небе и се понесоха ниско над притихналата смразена земя. Младежът усещаше парене по кожата. Всеки момент смъртоносният Порой щеше да се разрази.

Никъде не се виждаше укритие - нито каменна стряха, нито пещера. Нямаше никакъв друг изход, освен да забива шпори и да шиба коня с камшик. Животното обаче само летеше като стрела - Пороят бе страшен не само за човеците.

До преди малко Сивият наемник бе имал късмет. Откъсна се от преследвачите си в плетеницата хвалинскн сокаци, ала първоначалният план, да се укрие в катакомбите, се провали. Просто не намери вход към подземните лабиринти - целият град бе притихнал в очакване на сезонното бедствие, всички врати -залостени, прозорците - покрити с каменни капандури. И най-малката цепнатина бе запушена така, че и комар да не се провре. Единствено надеждата, че ако умори до смърт коня си, ще успее да се измъкне от поройната ивица, накара Фесис да препусне в бесен галоп по Южния имперски друм. За разлика от Острагския път, по него имаше каменни убежища. Ала те навярно също бяха препълнени и затворени... Замисли се дали да не разчита на монасите от култа към Спасителя, които без оглед на Пороя щяха както винаги да се движат из района, под защитата на качени върху колела къщи, облицовани със скални плочи. Тези тромави костенурки самоотвержено щяха да пълзят от укритие към укритие, за да спасяват разни нещастници, на които им се е случило да останат навън. Това милосърдно дело не бе безплатно - спасеният бе задължен три години да отработва спасението си в съответната обител.

„Нима това е скъпа цена за живота?"

За съжаление, Фесис не мерна и едно убежище, нито пък видя монашеските „костенурки". Зад гърба му оставаха миля след миля. Младежът префуча през застиналите селца, опасали града и навлезе в гората, която бе притихнала и свита. Спотаил се бе даже вятърът...

Сърцето заплака и заудря в гърдите: „Нима това е краят?! Не, не искаааам!" Празен друм. Всичко се бе изпокрило. „Скоро, скоро Пороят ще провери, добра дупка ли си избрал, здраво ли е укрепил всеки къщата си, ох..."

Фесис вдигна глава, озърна се... и му прималя. Напред и встрани, над върхарите на дърветата, съзря завесата на Пороя!

Коприва жилеше лицето му, сякаш самият въздух бе напоен с полъха на ужасното зло вълшебство на Пороя. Несретният аколит на Магическата академия го чувстваше все по-остро.

Той светкавично спретна заклинание. Един воин на Сивото братство никога не твореше магия, без да е крайно наложително. Дъгата не биваше да научи за способностите на конкурента. Ала ситуацията сега определено беше крайна. Конят вече хъркаше, от муцуната му хвърчеше пяна - щеше да рухне след минута. А до спасителния край на Пороя не оставаше повече от две-три мили. Тази година бедствието бе минало по на север. Случваше се да кривне и на юг, разбира се.

Конят тутакси диво зацвили - от болка. Новите сили се вливаха в нозете му, ала те късаха мускули и сухожилия. Животното бе вече обречено, Фесис не се поколеба - или щеше да умре конят, или той. Да, младежът познаваше някои монаси, които в подобна ситуация биха предпочели да запазят живота на добичето, жертвайки своя. Само че Сивият боец не бе от този сой хора. Какво да се прави, всеки смъртен е далеч от съвършенството. Пък бил той и роднина на Архимаг Игнациус от Долината.

Отровният въздух заслепяваше като че ли разяждаше очите. От ноздрите на коня течеше кръв, която насрещният вятър пръскаше като ветрило върху ездача и друма. Краят на облачния поток се приближаваше. Конят се спъна.

Второ заклинание - съвсем дребничко! - колкото да смекчи падането... Фесис се прстърколи и скочи на крака. Даже не се озърна към животното. Хукна, усещайки, че и неговото сърце ще се разкъса от напрежение.

Някак успя да тича още половин миля, а после още стотина крачки... Като в сън забеляза, че небето над главата му е просветляло. В очите му блесна плахото есенно слънце. Олюлявай-ки се, младежът се насили да изкрета още сто крачки. Край. Бе капнал.

Нозете му се подгънаха и той се просна като чувал със зеле в прахта.

„Идвайте, магове, връзвайте ме, слагайте ми прангите, не мога да се съпротивлявам... Край!"

...Естествено, никой не дойде, Фесис не изгуби съзнание, макар да бе изпаднал в някакво апатично състояние. Седеше на пътя и тъпо гледаше назад. Видя как стената-завеса на Пороя се стовари върху света, чу зловещо шумолене. Дърветата се загърчиха. Пред очите му загина някакъв глупав заек, твърде късно решил да избяга от ивицата.

После бавно осъзна, че самият той е жив. Оцелял. Нямаше кон, бе лишен от оръжие и пари, но това не бе болка за умиране.

„А сега - към Мелиин, колкото се може по-скоро в Мелиин, за да изпреваря непоправимото!"

Отзад злобно шумоляха безчет зеленикави нишки - струите на Пороя, оплели в паяжината си гората. Носеше се кисел, отвратителен мирис.

„Откъде идва тази беда? И защо прехвалената Дъга не му се противопоставя? Не може ли? Дрън-дрън-ярина! Не иска."

Фесис се изправи и тръгна по пустинния друм. До престолния град имаше петстотин мили.

„Проклет Порой! Проклето Седмоцветие! Най вече Седмоцветието. Заради тях не смея да използвам магията си, колкото и ограничена да е тя.

Както и да е. Налага се да вървя. Баща Хеон трябва да научи всичко. И да уведоми Императора."

Фесис вече не се съмняваше, че задачата е била по поръчка на владетеля на Мелиин.

„Да, истински държавник. Приятно е да служа на такъв като него. Дръзнал е да подхване една борба, да се опълчи на Небесната дъга - това заслужава повече от уважение! Само да успея да го предупредя..." Шумоленето на Пороя стихваше.

„Всъщност - помисли си Фесис - това бедствие по някакъв начин е необходимо на този свят. Подире му не остава пустиня. Напротив - земята става толкова плодородна, че може да се мери дори с благодатните местенца на Пенливото острие и други земи-градини. Да, с нещо е полезен на този свят."

Свят, който Фесис вече бе свикнал да смята за свой дом.

Миризмата на разяждащо кисело също отслабваше в безветрието. И въпреки това вонята накара младежа да се намуси.

„Така навярно смърди самата Смърт. Не голият скелет, както обичат да изобразяват Старата кокалеста дама в старинните трактати по демонология, не. А онова неповторимо и неведомо, ужасяващо с неразбираемото си величие явление, което навестява всеки в края на жизнения му път..."

Когато бе малък, Фесис се смрази и впечатли от това, че всички -дори той - умират. По-късно, когато се отърси от първоначалната обида към несправедливостта на света, той бе написал навярно единственото си не толкова сантиментално стихотворение, за което си спомняше без капка срам: Буря забива бляскави саби в твърда, покорна и няма земя,

Пътят от стих и от сън изтъкан е, свършва пред надпис:

„ Тук е Смъртта!"

„Ох, беше толкова отдавна - в тихата безметежна Долина, в родната ми къща, при добрата и грижовна леля Аглая... Защо напуснах всичко това?

Леля е сама, а на стари години това не е много добре. Клара Хюмел, то е ясно, няма какво да я броя..."

- Ей, Фесис, какво ти става?! - сепна се той.

Яростно се плесна по челото, и то така, че искри затанцуваха пред очите му.

- Какви са тия лигавщини - започна да се хока. - Воин на Сивото братство! Най-добрият в занаята! Още малко и ще се разхленчиш, а?!

Зло и решително закрачи, после премина в тръс, ядосан на себе си. Постепенно се взе в ръце. Зловонието на Пороя и шумът утихваха. Продължавайки да тича, той се замисли над всичко, което му се бе случило досега. Пленяването, беседата с командора, бягството, подслушаният разговор... манхалията... убитите момчета пред портата на кулата...

И отново се стресна:

- Ей, как така не ми хрумва, че може да са ме метнали?! Ами ако нарочно са ме пуснали да офейкам? Имам сведения, за които Бащата, без да му мигне окото, ще ме дари с половината от богатствата на Братството. Колко ще поиска за благодарност от Императора пък - направо не смея да мисля даже. И какво, ще се втурна право при Хеон, така ли? Със сигурност ме следят. И това, което ми подхвърлиха... Това е горещ картоф. Напомпаха ме с отровни лъжи и ме пуснаха! Така се постъпва и при обсада - слагат на катапулта умряло от чума добиче и го изстрелват в упоритата крепост...

Ох, леле...

Той чак спря, хвана се за главата и нададе вълчи вой от срам.

Идиот, глупак, парцал! Как можа да им се хванеш на хорото! Трескаво почна да размишлява.

„Когато Дъгата скроява някакъв заговор, всеки детайл в него си приляга на мястото и никакви случайности не се допускат. Особено жертви на важни фигури от своята страна на игралната дъска. А в същото време Командор Арбел е мъртъв."

Някой друг Сив воин на мястото на Фесис би се усъмнил в гибелта на мага, ала младежът бе уверен в кончината му, защото в смъртоносния удар по гръкляна бе вложил и една малка магийка. Тя беше поразила и тънките астрални нишки на живота на Арбел, тоест ударът бе комбиниран - и фатален.

„Не, умрял е със сигурност. Има и нещо друго - в кулата на Арк надали могат да предвидят с точност, че ще се измъкна от Пороя. Та аз се разминах на косъм със зловонните разяждащи струи!"

Лека полека Фесис стигна до извода, че толкова рискована комбинация не е в стила на ордените. Оставаха два варианта -или Дъгата да е предприела нещо в разрез със собствените си традиции, или...

„Или всичко това е невероятно своевременна и експедитивна импровизация? Ох... Така мога да си гроша главата до безкрай и пак нищо да не измисля! Сигурен съм обаче в едно -Нещо наистина е попаднало в резиденцията на Червения Арк, нещо което едва ли е хитроумен капан за наивни Сиви съгледвачи. Или е? Богове!"

Пътят правеше плавен завой покрай обрасъл с оголени от есента дъбове и буки. Дърветата се бяха изкатерили по стръмния склон и стояха с разперени настрани клони, сякаш в скръб под сивото небе. Отзад все още се долавяше шумът на Пороя и киселия му дъх. Фесис на око прецени, че до хълма има към двеста крачки.

„Часът на Нечистите твари наближава... Есенните дни са къси, а тъмнината с добата на всякакви изчадия."

Преди завоя тъмнееше покрит с изсъхнал мъх долмен * -идеален подслон за през нощта. Навярно не биваше да пренебрегва удобното убежище.

Слънцето - петно, което едва пробиваше появилите се тънки облаци (обикновени, не гибелни) -отдавна бе преминало зенита.

„Кой знае дали нататък ще има убежище. Кой знае какво има зад този

хълм. Не, каменната шатра надали се намира случайно точно на това място."

Обратно на общоприетото мнение, мерзостните твари не обитаваха заблатени места, повалени от вятър-горолом дъбрави и всякакви други усоища, където уж би трябвало да се въдят. И причината бе Проста - там нямаха какво да ядат. Разбира се, устройваха си бърлоги в глухи кътчета, но и те като обикновените хищни зверове не ловуваха край леговищата си.

А преди и по време на Пороя тварите излизаха на лов. После изпадаха в зимен сън - поне повечето. Налагаше им се да натрупват тлъстини, за да изкарат до пролетта. Пороят кой знае защо повече щадеше тварите. За разлика от хората, чиято агония траеше минути, те издържаха час, че и повече. Даже всезнаещата Дъга нямаше обяснение за това

Хълмът определено не бе добронамерен към пътници от човешки род. фесис си спомни името му - Силванов хълм. Някога племето на силваните бе имало тук капище. После господари на тези земи бяха станали Дану, които разбили на прах идолите, и разхвърляли жертвените камъни. Лошата магия обаче бе останала и продължаваше да витае над красивата гора. За един маг това не бе голям проблем, обаче за някой прост селянин се превръщаше в беля. Дори в междинните сезони тук не бе безопасно - мълвата твърдеше, че силваните и подобните им същества се сбирали на това място и дебнели замръкналите пътници

Дъгата, най-вече ордените Флавиз и Гарам, се мъчеше да разсее страховете и да опровергае слуховете. Разпращаше едикти, които глашатаите четяха под удара на тъпани по мегдани и площади. Дори събра на „прокълнатото" място най-суеверните - напразно. Хората още по-силно вярваха в лошотията на Силвановия хълм. Даже името му бе апокрифно, на картите стоеше друго заглавие - „Букова могила" или нещо такова.

„А долменът - паметта на Фесис отваряше скрижалите си, окопитила се от преживения ужас преди малко - е бил построен от елфите. Те разбират навиците на Мерзостните твари по-добре от всеки друг. Все пак елфи, Дану, джуджета, а и донякъде орките, строго погледнато не спадат към Нечистите. Те са само нехора - нещо, което невежите еснафи и селяци често бъркат, а свещениците и маговете нарочно ги поощряват да правят това."

Въпреки всичко селяните бяха запазили каменното укритие - и съответно си траеха пред властите.

Фесис предпазливо стъпи встрани от пътя и си откърши здрава дрянова тояга. Реши, че с това оръжие ше се чувства по-сигурен.

В тесния долмен се оказа изненадващо сухо и даже уютно. Нямаше никакви насекоми, нито обичайните покрай всеки друм и пътека изпражнения. Стените отвътре бяха покрити с пълзящ лишей - безобидно растение. На пода имаше наръч слама -също учудващо суха. До входа, в купчина пепел бяха заровени стари въглени.

Младежът се подвоуми и реши да не пали огън. Разположи се на сламата и се задоволи да постави на входа простичко охраняващо заклинание. Би предпочел да продължи, но ако искаше със сигурност да стигне до Мелиин, трябваше да си почине. Тук бе сравнително безопасно - твърде близо до Пороя, за да щъкат стражници - а от Нечистите твари фесис не се страхуваше. „Опасни са, да, но в Долината всеки умее да се справя с подобни създания."

Младежът разхлаби ремъците на чизмите си, така че да отмори краката си, без да е много хлабаво - възможно бе да му се наложи внезапно да се изнася или да приема бой. Отпусна се. Когато се стъмни напълно, той се насили да заспи. Бе длъжен да възстанови силите си. Длъжен.

...Събуди се рязко и светкавично пропъди с усилие на волята остатъците на съня.

Нещо, някой - бе отвън. Огромно тъмно туловище точно пред входа-процсп. Шумно тежко дишане. Леден вятър. Миризма на гнило.

Младежът се напрегна, впи взор в неканения гостенин, ала различи само най-общо силуета. Стори му се, че на главата има два извити рога.

Фигурата помръдна и Фесис забеляза още нещо - великанът носеше подпрян на рамо огромен меч.

Съществото бе довтасало за беглеца.

Фесис лежеше неподвижно. Бе късно да се чуди как не е усетил приближаването на тъмния великан и защо заклинанието го предупреждава едва в последния момент, когато натрапникът...

- Ставай - грубо, но без злоба изръмжа съществото. - И без това вече не спиш. Хайде, мърдай, бе! Няма да стърча като дирек до заранта. И не трепери като заешка опашка, няма да влизам вътре, макар че бих могъл. Гледай бе, червей!

Изтъкана от мрак лапа се протегна напред и пръстите -безплътни петна мрак-докоснаха невидимата паяжина на заклинанието, поставено от младежа. Разкъсаха го с лекота и то угасна, без да вдигне истинска тревога.

- Можех да вляза! И да те хвана, черво задрямало, обаче предпочитам да си поговорим - изръмжа нощта. - Ставай, смъртни, ставай да говорим!

- Ъ... За какво? - невъзмутимо запита Фесис, хвърляйки неистови усилия да запази хладнокръвие.

„Що за същества бродят из владенията на Дъгата?! И как надменните магове търпят присъствието им?!"

Аурата на великана бе трудно поносима, въпреки че чудовището явно се мъчеше да не уплаши скрития в долмена човек. Кошмарната му сила бе дълбоко потулена, заедно с клокочещата дива омраза към всичко живо. Създанието видимо възспираше неистовите разрушителни стихии, които като че ли съставляваха негова същност, и Фесис си помисли, че навярно от начина, по който ще отговаря на гостенина от мрака, ще зависи дали въпросните стихии ще се отприщят. И тогава...

- Прощавай - каза младежът, потискайки треперенето в гласа си. -Току-що се събуждам, не искам да бъда неучтив... Та какво ще си приказваме, непознати страннико? А и, след като можеш да влезеш, заповядай, убежището е тъкмо за пътници. Ще накладем огън, ще седнем и ще говорим като приятели. Не искам аз да седя като господар, а ти да стоиш прав като слуга. Това наистина би било много невъзпитано от моя страна. И напълно против традициите на пътуващите по друма... - млъкна навреме, преди да го е хванала неудържима истерична бъбривост. Самообладанието досега костваше усилие, което все нанякъде избиваше в крайна сметка.

- Юнак! - похвали го внезапно съществото. - Други на твое място вече да са напълнили гащите догоре. Освен ако не те е хванал запек от страх. Благодаря за поканата, но нека минем без огън. Имам си една малка слабост - не понасям пламъци, мразя ги. Подивявам като видя огън. Нека всичко остане, както си е. Не се притеснявай. Не се чувствам унизен от това, че ти седиш вече, а аз стоя. Това няма никакво значение. И още - аз знам твоето име, ала ти няма да научиш моето. Знам как ти викат в Братството, какъв прякор ти е дал Хеон, даже как те е кръстила майка ти. Ето защо приеми, че сме равностойни, съвсем според традициите на събрали се да нощуват пътници, щом толкова държиш на това.

- Ами... Тогава - да говорим по същество, страннико. Слушам те внимателно и ще отвърна най-пълно на въпросите ти... - отново прехапа език и бавно пое въздух, за да се успокои истински.

„Нима великанът няма да ме глътне? Хм, не прилича на преследвач на Дъгата, никак даже."

- Знам, че с изгрева ти предстои дълъг път - рече пришълецът и леко люшна рогатата си глава, Фесис не можеше да разбере - шлем ли носи гостенинът от мрака или рогата са си негови по рождение. Ако бе второто, Църквата би могла да каже доста неща (до едно - неприятни), особено по въпроса какво следва да се прави с грешниците, приели да беседват с такива посетители. Великанът продължи: - Имаш да вървиш доста. Затова няма да отнемам ценно време от почивката ти. Фесис, в мой интерес е да стигнеш благополучно до целта си. Ето защо ще ти помогна. Срещу едно условие обаче.

- Да не поискаш в замяна душата ми? - не се сдържа младежът. Искаше да се получи светска шега, ала думите му прозвучаха като отчаяна молба с клуп на шията, отправена към палача.

- Душата ти? Не бих отказал такова лакомство - напълно сериозно каза великанът. - Предлагаш ли я?

-Ъ... не... Само питам.

- И аз само питам. Не бой се. Сделката ще е честна. Давам ти кон -назаем, а ти ми обещаваш нещо.

- Като... какво? Нещо, което имам, без да знам? - насила се ухили Фесис, още стреснат от въпроса „предлагаш ли я". Кънтеше в главата му и се забиваше в мозъка като клин.

- Хайде сега, пак ли ще се майтапиш? Знам я аз тази приказка -чудовището помага на героя, но му иска въпросното незнайно нещо, пък героят ни междувременно се е сдобил с отроче... Ще те разочаровам. Или по-скоро, разочаровани са твоите приятелки, че нито една не е успяла да те върже към себе си с бебешки пелени. И вижда всемогъщата Нощ, че някои от тях направо си мечтаят да заченат от теб. Искаш ли да ти подшушна коя е най-подходящата? Стига някой ден да речеш да се простиш с ергенлъка, де.

Фесис мълчеше като треснат от гръм.

- Кой си ти - измънка той, когато най-сетне успя да си поеме въздух.

- Не вярвам в басните на поповете, но...

- А, не. Да съм ти казал, че имам нещо общо със Светлоносния? - учуди се пришълецът. - Не, Фесис, дай да не засягаме тази тема. Искам от теб всичко на всичко една дребна услуга. Да предадеш един подарък.

- На кого?

- Нали отиваш в Мелиин? Значи - на Императора. Тъмен пакет меко тупна на прага на долмена. Младежът гледаше неясните очертания на „подаръка" както се гледа готова за скок усойница. Дрезгаво и сподавено рече:

- Предполагам, разбираш... че не мога да направя това.

- Че защо? Опасяваш се, че пращам на твоя кумир и господар нещо зловредно ли? Хм. Похвална подозрителност, породена от уважение и вярност. Такива постъпки не бива да остават невъзнаградени. Хубаво. Отвори пакета. Виж какво има вътре.

- Магията може да вреди независимо от външната форма, която е приела - възрази сивият наемник.

- Брей! Вярно е! - замисли се гостенинът. - Проклятие! Не се сетих за това. Пусто бързане. Припряност - понеже за първи път след толкова години всички обстоятелства се нареждат по най-сполучлив начин... Ами сега? Как да те убедя? Виждаш, че съм по-вещ от теб в магията, така че не можеш сам да провериш дали моя дар за Императора няма скрити капани. Няма смисъл и да ти предлагам да го правиш. Дори да се убедиш, че пратката е чиста, няма да повярваш... и то съвсем правилно -не ти е работа да се доверяваш на този или онзи посред нощите, на миля и половина от Пороя... Добре, а какво ще кажеш за това - ако исках да убия Императора...

- Императорът - прекъсна го Фесис - ден и нощ е пазен от най-добрите магове на Дъгата. Не знам доколко си силен, но като нищо може да ти се сторят костеливи орехи. Може и да не ги надвиеш.

- Да, мога и да не ги надвия - съгласи се пришълецът. - Не мога също така да променя телесната си форма, за да се превърна в призрак или таласъм-двуличник. Представяш ли си, аз насред Мелиин! - тих ехтящ смях.

- Добре, Фесис. Не мога да те убедя с думи. Прекалено си подозрителен, и с право, от твоя гледна точка. А и не ме бива да убеждавам. Не съм красноречив като служителите на Спасителя. Тъй да бъде. Вземи коня. До столицата е твой, а после го пусни да си върви накъдето му видят очите. Подаръка ми за Императора - също вземи. Ако решиш - ще го дадеш на господаря си, ако не... Все пак се надявам да размислиш. А, да, мисля, че в Братството имате някои чародеи...

- Не, нямаме - поклати глава младежът. - Едно време Бащите издирваха недоволни сред Дъгата, опитваха се да ги вербуват... С някои успяха, но...

- Но те ви предадоха при първия намек за амнистия - подхвърли събеседникът.

Тъмният силует не бе помръдвал. Пресягането, с което премахна заклинанието на входа, и поклащането на голямата глава бяха единствените му движения досега. Даже пакетът със съмнителния дар сякаш бе паднал на земята изневиделица.

- Да, върнаха се в ордените си с подвити опашки щом им подсвирнаха стопаните - потвърди Фесис. - Оттогава Братството се е заклело да няма работа дори с прокудените от Дъгата.

- Мъдро решение. Е, да се разделяме, Фесис. Вземи нещата, които ти оставям и постъпи така, както ти подсказва сърцето. Имай предвид, че истинската сила на моя дар ще се прояви само когато попадне в ръцете на Императора, макар че и на теб би ти послужил вярно. Владетелят на Мелиин ще му намери... достойна употреба. Сбогом. Времето наближава. Бариерите падат...

Гласът секна отведнъж, рязко зафуча леденостуден зловонен вятър, нещо изхърка, изкънтя задгробен стон - фигурата на великана изчезна, разтвори се във въздуха. И тутакси някъде съвсем наблизо изцвили кон.

На прага лежеше тъмният пакет.

Фесис предпазливо го побутна. Меко платно. Опипа го. Вътре имаше нещо твърдо. Реши се и разгърна платното. Чак се ококори.

Беше ръкавица от рицарски доспехи. Съвсем бяла, чак мъждукаща в тъмното. И много лека - като че ли не бе изкована от стомана, а изрязана от кост. Всяка нейна става бе съвършено напасната към другите, ръкавицата се огъваше послушно и без заяждане, при това не отваряше и най-малка цепнатина в съчлененията си.

Превъзходна изработка, фина. Достойна за древните елфически майстори-оръжейници.

Младежът се поколеба само миг. Беше безумие просто така да захвърли тази вещ. Усещаше в нея присъствие на Сила. И силно подозираше, че този дар никак, ама никак нямаше да допадне на маговете от Дъгата.

Грижливо прибра странния армаган. После си пое дъх и щракна с огнивото. Огледа внимателно мястото отвъд прага на долмена.

Видя обгорен до черно кръг, от който миришеше на кисела отрова, а в кръга се различаваха отпечатъци от две масивни копита.

ТОВА се случи докато привършвах страницата от ръкописа си. Много ми е криво, когато ме прекъсват в подобни моменти. Белият лист, допреди малко девствен, чист като разума на младенец, сега вече е превърнат в хранилище на мъдростта. И когато го слагам настрани, си представям, че това е още едно листенце на великото Дърво, едно мъничко късче от огромната работа е отметнато... Незабравимо е усещането, което ме възнаграждава за труда — преставам да забелязвам и мизерията на килията си, и мръсотията по пода, и спарения въздух...

В този кратък миг, докато подравнявам току-що довършената страница с останалите, подредени в края на писалището, преди да посегна към следващия лист, аз си почивам, аз съм горд, аз се наслаждавам от свършеното.

И изведнъж...

Килията ми се изпълни с мразовит повей. Сетне - с изпепеляващ зной! Ледено дихание отвъд нощта, смъртоносен жар от нажежените пустини на Междусветието. С ъгъла на окото си забелязах огнената сянка, мярнала се през мрака на прохода - пламтящите контури прозираха през вратата.

Сянката премина близо до килията ми и се скри в стената. Остави подире си зловоние на гниеща плът.

Източникът на това нахлуване се оказа лесен за проследяване. Въпреки Пороя заклинанията се задействаха. Съзрях нощ, гора, път покрай пътя, а преди самата гора - мъхест долмен. Помня ги тези хижи от камък. Помня и строителите им, помня и разрушителите им. Вътре се намираше един човек. Млад. Много уплашен. Познат дори... Ала пред долмена стоеше създание,чието лъчение би ме накарало да се свлека на пода, ако не седях. За тези изроди бегло се споменава в най-старите и мрачни легенди от Долината. Преди много хилядолетия, в други светове и в други пространства те са били победени. И ето - връщат се отново.

Различавах единствено снежнобялата аура на пришълеца, дошъл иззад Границата - и нищо повече.

Ала кой знае защо нещо ме подсещаше за Господаря на Пороя. Имаше някакво дълбоко и древно сродство между двете чудовища. Навярно и външно си приличаха донякъде, макар че това, разбира се, би могло да бъде измамен лик, маскировка.

И в този миг сякаш вътрешностите ми се обърнаха! В унес грабнах перото и побързах да напиша всичко, докато бе прясно в паметта ми! Да запечатам върху тънкия пергамент поредица от символи и знаци, които нищо не говорят на простосмъртните, защото не са предназначени да образуват думи. Те отбелязват онези тънки нюанси на усещанията, достъпни за магическите сетива на истински вълшебник.

О, горко ми! Въпреки всичко аз не знам почти нищо за тези същества. Нищо повече от това, което вече записах. Никой не знае за сблъсъка на двете могъщи сили нейде там, на една от пътеките Между световете. Кое е предизвикало този сблъсък? Кой е нападал, кой се е бранел? От какво е тръгнала поначало враждата? Не знам... Даже аз - не знам.

Знам само, че се е случила голяма беда.

- Е, май пристигнахме - изпъшка Сидри и се освободи от раницата си. -Отъпканите пътища-тунели свършиха, драги мои! Сега ще се мъкнем през древните проходи, ще чупим ръце и нозе!

Досега, въпреки оплакванията на джуджето, бяха вървели по сравнително приемливи тунели, макар че след мрънкането на Сидри и двамата Волни очакваха ужас вместо път. Конете останаха да спят мъртвешки сън, а тримата спътници поеха по най-тесния тунел, който обаче се оказа достатъчно широк Кан и Тави да крачат известно време редом. После няколко пъти им се наложи да минават през „кожодерки", както ги нарече джуджето -стеснявания, през които бе възможно движение само странешком, и то - ако не си поемеш дълбоко въздух. Не срещнаха и подземните твари, за които се вайкаше Сидри. А когато Тави го бе попитала къде са всичките „дългоочаквани" твари, джуджето без капка притеснение и срам бе заявил сърдито:

А откъде-накъде ще са тук? Няма какво да лапат! Затова ги няма!

Тогава какви ги приказваше преди малко... и когато вървяхме през блатата? - напомнил бе сухо Кан-Торог.

Ами, прикачвах си! За да сте нащрек. Пък и сте ми нужни за последния бой, а не да се хвърляте да тъпчете всяко леговище на тварите.

Гаден използвач - измърморил бе под носа си Кан, но джуджето го бе чуло и се бе заяло.

В договора ви с Каменния престол не е включено да ти търся чудовища за клане! Малко ли ти бяха досега?

Волният бе свил рамене и бе прекъснал разговора.

И ето, сега се намираха отново в някаква зала с множество тъмни дупки - входове на пътища-тунели. Сидри мърмореше и ги обикаляше, а Волните почиваха - тоест стояха леко отпуснати в средата на многоъгълното помещение. Тави се чувстваше притеснено. С всяка измината стъпка започваше да се чуди що за изроди са накарали Каменния престол да се обърне към Кръга на капитаните за помощ. Успокоителното бе, че джуджетата бяха наели само двама воина, а не цял отряд - значи пречките бяха преодолими.

„Дали са постъпили така от скъперничество? Кой ги знае. Подземното племе непрекъснато се тюхка и мрънка колко са бедни, макар че от достоверен източник е известно - съкровищницата на Цар-планина е била изнесена под носа на хуманусите, щурмуващи пещерните бастиони.

Да, кажеш ли „джудже", значи имаш предвид скъперник. Децата им са умирали от епидемии в Новите мини, ала стиснатите съплеменници на Сидри не са докоснали царските сандъци, за да платят на лечители от Дъгата. И живеят в истинска мизерия понякога. Но от друга страна, всеки знае - чуят ли маговете думата „злато!" - няма отърване после. Дъгата трупа злато като дърта, изкуфяла ламя. Защо - никой не разбира. Носят се разни клюки, че извикваните от магьосниците демони били пристрастени към жълтия метал. Ама кой ще повярва на тези басни - нали в преизподнята текат цели реки от стопено злато. Така че... Не, Каменният престол постъпва умно, като не прахосва средства. А хубавото на умните скъперници е това, че те точно пресмятат колко да дадат, за да е достатъчно - инак ще се наложи пак да дават. И щом са преценили, че двама Волни ще се справят - значи е така. Няма какво да се тревожа."

Ала не можа да се успокои. Чувстваше пот по челото си и се срамуваше от страха си.

Утешаваше се с разумността на джуджетата, въпреки че преди винаги се бе присмивала над дребнавостта им.

„Означава ли доброто водене на бакалски сметки, че имат проницателен ум и прозорливост?"

- Ехей! - отекна гласът на Сидри, прекъсвайки разсъжденията й. - Ето го! После ще почиваме! Идвайте, идвайте! Като стигнем до старите Шахти...

- Старите Шахти? - наежи се Тави. Не бе чувала за такива.

- Ами да, старите Шахти. Не си ме слушала добре, хубавице -назидателно изрече джуджето, ала девойката бе сигурна, че никога преди той не бе споменавал това название. - Сега ще се катерим нагоре. По изкопаните рудни жили. Стигаме до горния Пръстен. Оттам само да преодолеем рухналите пещери... тръгваме към Старите шахти. Спокойно, не са съвсем рухнали. После - по шахтите надолу. Отначало ще е лесно, а след това... както Силите земни отредят - завърши джуджето полугласно.

Кан-Торог, който бе обещал на Тави да се сдържа, ледено изгледа джуджето и нарами багажа. Тави обаче не посегна към торбата си. Стоеше с ръце пред гърдите си, сплела пръсти, и се мръщеше.

Нещо не й харесваше в цялата тази работа.

„Не ти харесва ли? - би се възмутил нейният учител по магия. - Що ще рече това „не ми харесва"?! Един вълшебник не се осланя на емоции, на харесване или нехаресване! Какво значи това „нещо"? Ти си длъжна да го назовеш, момиче! За това учиш - да формулираш всяко нещо с прости и ясни думи. „Нещо"-то не е дума, а паразит в речта, върти се в устата единствено на мързеливите духом, на плиткоумните!"

Нейният Наставник би останал недоволен...

Зави й се свят. Това, което усещаше, не приличаше на насочена към нея ненаситна вампирска кръвожажда, нито гнусно горгулско въжделение или похотлив глад на други мерзостни твари. Винаги бе усещала чуждата злоба и готовност за нападение, дори си позволяваше да се хвали на глас с това си умение. Сега обаче не можеше да определи откъде идва заплахата. Заплаха, която бе по-лоша от всичко изпитано досега.

Девойката се олюля и седна на неравния под. Гадеше й се. Не можеше да продължи.

- Тави? - напрегна се воинът и мечът се озова в ръката му. Тя не успя да отвърне.

Нападението дойде от дъното на съзнанието й - бе хилядогласен хор, който изрева:

- Елате, Елате при нас !

Парлива болка, вълна от паника, лавина от безброй игли - по-остри и от най-острото нещо на света. Тялото й онемя. От устните се отрони късо ридание. Тави се килна настрани и се просна върху камъните.

Тъкмо болката помете и последните бентове пред посланието от дълбините. Поток безформени видения я подхвана и завъртя в бързеите си. Изгарящи искри от Сила, неразбираеми контури на заклинания - Тави се досещаше за какво биха могли да служат, ала не разпознаваше в тях нищо познато като словесна или мислена форма. Не бе наясно също така що за разум твори подобна магия. Не бе човешки, не бе и съзнание, подобно на подземните пещерни дракони, които се смятаха за полу-разумни, тъй като бяха твърде необясними.

...А после стана зле, много по-зле. Струваше й се, че потъва в камъка и пропада надолу, лети като шиш през недрата на планината, а планината е подобна на изгризана от червеи ябълка - дупките на червеите бяха джуджешките тунели. Носеше се право към хилядогласния хор, в непроницаемия за взор и слух ласкав черен океан. И колкото по-близо стигаше до гласовете - вече не бе сигурна, че са гласове - толкова по-щастлива се чувстваше, тръпнеше в очакване, че всеки миг ще „прогледне" за неизразимо прекрасното...

Кан-Торог най-сетне съумя да разтвори челюстите й, да преодолее съпротивата й и да влее в гърлото на девойката билковата отвара от дървената бъклица.

Тави се задави и повърна, но Кан повтори процедурата -студен и неумолим в стремежа си да я спаси. В края на краищата, отварата бе направена по нейна рецепта и за точно такъв случай - поне според него. Надали Тави бе имала представа с какво точно ще се сблъска.

Девойката кашляше и хленчеше против волята си. Разкъсването на връзката й с хора от хилядите присъствия се отрази на цялата й снага като чудовищно разтърсване. Еликсирът обаче властно я изтръгваше от чуждата омая, караше я да страда, но и да осъзнава себе си, да се открива, да се разпознава. Тави трепереше, но вече не толкова от болка, колкото от страх -още малко и същността й щеше да се слее с неведомото, което се спотайваше в недрата. Щеше да бъде погълната, да умре. За щастие не бе успяла да стигне до долната граница на подземния „облачен" слой. Отварата я бе изстреляла обратно, преодолявайки привличането на подземното вълшебство.

Мъчителната кашлица продължаваше, в устата й противно киселееше от повръщането, а храчките бяха кървави.

-Тави, Тави, какво още трябва да сторя, кажи! - едва тогава чу гласа на воина.

Кан-Торог. Истински Волен. Когато не знаеше как да постъпи, настойчиво искаше нареждане от онзи, който знае. И щеше да следва тези заповеди, без да отстъпи и на косъм. Досега бе изпълнил нареденото, без да се замисли: „Ако се случи това и това, дай ми да пия от бъклицата!"

Ала друго не му бе казано.

- Ни... ни... нищо - изхълца тя. С мъка се понадигна и седна. По бузите й течаха сълзи. - Си... Сидри... Не бива да ходим надолу... Не си... Не си спомням какво си ни разказвал за Силата на джуджетата... но съм сигурна, че... че долу има съвсем инаква Сила... Не знам каква е тя... много страшна...

- Не знаеш - бавно повтори Кан-Торог, поразен от признанието й. Горделивата Тави да каже, че нещо не знае!

- Страшно е я! - навъси се джуджето. - Ако не беше страшно, сами да сме се оправили... Пък и вие, Волните, нали не се боите от нищо. Добре де, на какво приличаше тая Сила?

- Остави я, дребосък! Виждаш, че не може да дойде на себе си! -сопна се Кан. - И не е вярно че не познаваме страха. Просто нашият страх не е като вашия, нито като човешкия! Нашият страх е предпазливостта!

- Защото в Ратния завет е казано - безразсъдната смелост погубва по-често, отколкото...

- Добре де, добре! Съжалявам, прощавай - кисело отвърна Сидри.

- Беше... Нещо. Под покривалото на Тъмата... Нещо - бе готова да заридае. - Наистина не знам какво може да е.

- Ще се наложи да узнаем - въздъхна джуджето. - Хайде, ще си починем малко и тръгваме...

- Ти, тъпо буре с космати уши! - избухна Кан. - Не чу ли какво ти каза вълшебницата?! Там има неведома магия, ясно ли ти е? Това не е шега работа! Или вие, дребосъци нахални, плъхове пещерни, срещу такива неща излизате по гол задник, за да ги морите с пръдни, а?

- Кан... - със слаб глас се опита да се намеси Тави. Сидри обаче само изсумтя и сви рамене.

- Недей да кипиш, воине. Едно и също дело вършим, може да се случи и костите ни да се смесят, ако загинем... Хубаво, де. Ще кривнем малко, но така или иначе много пътища няма. И сме за долу. Няма как. А неведоми магии ще има още доста. Бъдете сигурни!

Никой не му възрази.

ЧЕТЕРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ахата познаваше много тъмници. Ала тази я порази неприятно -изобщо не приличаше на всички останали, в които й се беше случвало да седи. Беше по-тясна и от най-кошмарната килия, която помнеше. Чувстваше се като затворена в сандък - коленете й бяха притиснати към гърдите, а ходилата опираха в неравната стена, сякаш се бе озовала в пещера. Подът бе гол, студен камък, също така грубо обработен, грапав, неприятен... И никаква признаци за вход. Щом аколитът затръшна вратата, тя се като че ли се сля със стените - все едно никога не бе имало такова нещо като врата. Ахата напразно опипваше за цепнатини.

Липсваше и осветление. Студът като невидим звяр веднага заби в снагата на Ахата множество ледени нокти.

„Няма да издържа тук - с ужас си помисли момичето Дану. - Не, няма да издържа, няма!"

Обикновените тъмници за роби не бяха места с удобства, ала все пак се съобразяваха с нуждата живата стока да бъде съхранена, за да не загуби от цената си. Поради тази причина не строяха такива каменни чували. А тук за неин срам нямаше място даже за естествените нужди.

„В такава килия сигурно държат само смъртниците! - внезапно реши Ахата. - Само онези, които вече не са потребни на Дъгата. И оттук - към жертвеника или към змийската яма... А може и да е по-лошо. Ордените имат достатъчно майстори, които да измислят различни начини за екзекуция. Това ме чака. Всички тези дрън-дрън, че след Пороя ще ме пуснат... Тук не може да се преживее цял месец! Ще умра от студ!"

Девойката се сви, захлипа, избърса сълзите си. Колко глупаво - да се отърве от Пороя, за да свърши бавно и мъчително в килия-саркофаг в кулата на Арк!

Не, нямаше да им се остави толкова лесно. До преди няколко дни може би щеше да се предаде, да се свие и кротко да потъне в небитието, ала сега... Сега Дървеният меч бе тук. А тя още бе жива. Кой знае, колкото по-дълго издържи, толкова повече шанс щеше да има... евентуално. Само че как да изтрае на студа?

Ахата се изправи. Предпазливо подскочи. Нищо. Таванът бе достатъчно високо. Чудесно. Скоковете бяха движение, движението бе топлина, топлината бе живот. Щеше да мръзне през почивките и да се изморява докато се сгрява...

Колко ли щеше да издържи така?

Фесис тръгна на път едва щом се развидели. Напразно се беше надявал на сутринта отпечатъците от копита да са изчезнали. Все пак не биваше да разчита, че всичко е било сън -доказателството, бялата ръкавица, си оставаше налице. Също и следите - нахални, предизвикателни, впечатани задълго във втвърдената като камък земя. Надали вече някой щеше да ползва долмена за подслон.

„Никой няма да се отбие или да надникне от любопитство - освен маговете на Дъгата, само че те не са толкова любопитни. Нека си напъват мозъците и да си трошат главите - злорадо си рече младежът."

Уви дарът на нощния гост грижливо - втрисаше го от мисълта да докосне рицарската ръкавица още веднъж. Излезе и се огледа.

Край долмена стоеше най-обикновено конче на петна и мирно пасеше сухата есенна трева, Фесис нарочно не му обърна внимание. Предпочиташе да извърви пеш целия път до Мелиин, отколкото да яхне този звяр!

Минавайки покрай вдигналото муцуна добиче, той подхвърли, без да го поглежда:

- Не си ми нужен. Сбогом!

Не се съмняваше, че приелата облик на кон твар го разбира. Тръгна, без да се обръща.

След двайсетина крачки го зачовърка една от точките на Устава на Братството, която гласеше, че Сивият воин мисли преди всичко за изпълнението на дадената му заръка, а едва след това как да запази живота си. Винаги бе намирал тази фраза за надута и глупава, ала сега тя му се стори слово на спасение.

„Наистина, колко добре ще е да съм обикновен изпълнител, който не разсъждава, не се тормози от съмнения, не съзира черното присъствие редом до себе си..."

Добре бе да си твърди наум, че трябва на всяка цена да стигне до престолния град, трябва, трябва, длъжен е, длъжен... само и само да не мисли за нощното посещение, за значението на подаръка. Странният подарък. Рицарската ръкавица от кост можеше да е какво ли не. Клопка, палач, шпионин-съгледвач... Едва се сдържаше да изхвърли зловещата вещ. Ала щом посегнеше към пазвата си, почваше да се колебае, да намира и други обяснения... Накрая отдръпваше ръка и продължаваше да крачи още по-бързо, мрачен и ядосан на своята нерешителност.

Но не само ръкавицата за Императора го притесняваше.

„Как да се срещна с Баща Хеон? Ако Хеон е още жив, разбира се. Как да му разкажа историята на невероятното си бягство? Как ще реагира бащата? Най-вероятно ще си помисли, че пред него е или двойник, или - ох, леле -предател. И тогава? Братството е бързо в отсичането на „заразените с гангрена крайници", пък били те и от най-добрите в редиците му..."

Съществуваше и още една възможност. Да се прибере. Срамно, позорно, но това бе най-сигурният изход от положението. Обратно в Долината. Там, където още помнят немирното, буйно хлапе Кер, където на драго сърце ще му помогнат. Уви, този вариант бе равнозначен на лично поражение. До Долината вероятно щеще да стигне, ала после дали щеше се измъкне? С Клара Хюмел шегите излизаха скъпички. Тя щеше да му залости пътя като нищо. За боен маг от нейния ранг това бе просто като да си върже връзките.

„Дали пък този великан снощи не бе хитроумен ход на Дъгата? По този начин ще ме накарат да хукна към вкъщи. Ако ли не - ще предам опасния -добре, де, евентуално опасния - дар на Императора. Така ще компрометирам човека, от когото се възхищавам, моя господар, владетеля на държавата на хората... Откачам! - рече си Фесис. - Със същата вероятност нощното чудовище може да е пратеник на любимата ми леля Аглая! По демоните!"

Младежът се втурна на бегом по пътя. С удоволствие би пъхнал бучащата си от идиотски хрумвания глава в някой кладенец, студена локва или поилка за добитък, за да се отърси от самоизтезанието.

„Нищо - тичането също е добро лекарство против излишно мислене. Само че - по-бързо, още по-бързо!..."

Летеше, сякаш по петите го следваха и седемте ордена, заедно с Безцветния Нерг.

Помогна, макар и по-слабо, отколкото очакваше.

И докато препускаше с почти изплезен език по друма, далеч напред видя дим.

„Хан!"

Трябваше му кон. И сега можеше да се сдобие с такъв.

Имаше два начина - първият бе да го открадне. Технически - никакви проблеми. Само дето се гнусеше от кражби. Ала сега не можеше и да плати. „Значи - резервният план, моля!"

Ханчето се намираше в началото на малко селце, което, въпреки отдалечеността си от Пороя, поне през този сезон, бе като умряло. Вратите и прозорците бяха залостени, но капаците над комините тук-там бяха вдигнати.

Фесис спря пред хана и заудря с юмрук в потъмнялата от времето врата със зеленясали медни клепала. Не тропа дълго.

Вратата се отвори и на прага застана собственикът - типичен селски кръчмар с широки рамене, но и провиснало шкембе. Отвори уста - дали да приветства пътника, дали да го нахока, не стана ясно.

- Здрав бъди, добри ми човече! - изпревари го Фесис. -Трябва да поговорим...

- А? Ти откъде идеш, момко? От южната околия ли си?

- Идвам от север. С триста зора се отървах от Пороя. Коня си обаче погубих...

- Провървяло ти е, момко! - изрече кръчмарят и се отмести, за да стори път на гостенина. - Влизай, влизай, малко е претъпкано, ама вече се видя, че Пороят няма да се весне насам, слава на Боговете всякакви, та сега ще се опразни... А ти сигурно искаш кон да купиш, нали?

Фесис поклати глава, без да помръдва.

- Няма да влизам, стопанино. Бързам.

- Хм - лицето на ханджията се напрегна. - И що за бързотия те гони?

- Дело на Братството, уважаеми - тихо изрече Фесис и зачака кръчмарят да се опомни, надявайки се, че мъжагата насреща не е със слабо сърце.

Ханджията четвърт минута стоя опулен, сетне със ситни стъпки излезе, затвори вратата и я подпря с масивния си задник. Гледаше стреснато.

Всички знаеха, че Сивите не обичат самозванци. На разни там мошеници или разбойници им се случваха случки, когато дръзваха да злоупотребяват с името на Сивото братство. Най-безобидното, което ги сполетяваше, бе нож в гърлото - и винаги докато бяха в собственото си леговище, вертеп, къща... А в най-лошия случай...

Иззад вратата някой почука и се провикна:

- Ей, кръчмарю, нали щеше да ни гониш, бре? Сега май не ни пускаш да си ходим!?

- Я, трайте, че като вляза! - изрева в отговор ханджията и лицето му поморавя. Оттатък притихнаха. Очевидно кръчмарят се ползваше с голям авторитет. Личеше му по яките космати ръчища...

- Ъъъъъ... - вече не толкова страховито се обърна той към младежа.

- Трябва ми кон - подсказа Фесис.

- Амииии...

- Не се страхувай, уважаеми. Не съм дошъл да убивам. Искам само кон, нищо повече. Назаем. Ще си го получите обратно в Мелиин. На ъгъла на улиците „Търговска" и „Арабаджийска" се намира кръчмата „Раирания котарак". Ще питате за понито на чичо Паа - хем ще ви платят щедро, хем ще ви върнат коня. Ясен ли съм?

Кръчмарят бе не само здрав и предприемчив, но и достатъчно схватлив, за да не задава излишни въпроси. Кимна. Като че ли му олекна, но щеше да се отпусне чак когато видеше зловещия посетител да вдига прах в края на селската улица, яхнал поисканото конче. Братството не мамеше на дребно.

Но засега Фесис бе готов да се обзаложи, че по-късно ханджията все пак ще реши да се вдигне до Мелиин. за да си прибере и заплащането, и стоката. Ала за момента в ума на мъжагата стоеше ясната кръчмарска сметка -„Животът ми струва повече от някакъв си кон, нека момчето вземе добичето, подарявам му го!..."

Той не продума, а само му показа с ръка да заобиколи отзад. И се шмугна вътре, където бе посрещнат от ропот и подмятания.

Фесис мина отстрани, накъдето му бе посочено, и застана пред портите на конюшнята. Скоро отвътре нещо захлопа и затропа. Отварянето се проточи малко, ясно защо - готвили се бяха за Пороя...

- Благодаря - каза Фесис, поемайки юздата от ханджията. Кобилката бе кафеникава и кротка. Ставаше.

- Бърза е - сметна за нужно да я похвали кръчмарят, но тонът му говореше: „Хайде изчезвай по-бързо, не ми създавай проблеми."

- Ще си я получиш обратно - увери го младежът. - Братството никога не е мамило честни хора, които с пот на челото си изкарват хляба.

Кобилата наистина се оказа бърза. Във всеки случай тя прекоси селцето с приличен галоп. Фесис въздъхна радостно. Кръчмарят бе умен мъж и заслужаваше да се поговори с Баща Хеон за едно наистина добро заплащане.

В края на краищата това бе част от поддържането на репутацията на Братството пред народа...

- А сега - внезапно произнесе с мечешко ръмжене кобилката, - сега ще полетим. Дръж се, господинчо!

Фесис не успя да направи нищо. Впрочем, какво би могъл да направи, освен може би да скочи? Кобилката бързо се превърна в огромен прилеп, който разтвори криле. Младежът не помръдна - не защото се бе втрещил. Странна сила го удържаше като залепен върху гърба на находчивата твар, която се зъбеше и кикотеше, излитайки:

- Щом господарят е наредил да те заведа в Мелиин, така ще бъде! А сега кротувай, инак ще те хвърля долу.

Стремително набраха височина.

Фесис направи каменна физиономия и притвори очи.

Полетът се оказа доста странен. Нямаше свистене на вятър, нито напор на насрещния въздушен поток. Сякаш плуваха под вода, без звук.

Младежът прецени, че заклинанието, вложено в създаването на прилепа, би накарало Архимаг Игнациус да изяде от завист собствената си брада. Което бе още по-странно - щом нощният гостенин бе такъв майстор, Дъгата не би трябвало да е пречка за него.

„За какво са му тогава жалки смъртни помощници, които да носят някакви си дарове?!"

Когато Сивият воин отвори очи, прилепът вече приближаваше към столицата.

„Това се казва скорост! Ох!"

Крилатата твар рязко се стрелна надолу. Стомахът на Фесис се качи към гърлото. Веднага след внезапната маневра той усети жаркия полъх на чужда, позната магия. Прилепът бе избегнал бойно заклинание на Седмоцветието. Очевидно стражите ги бяха забелязали.

Младежът се вкопчи в козината на летящата твар, която бе прибрала криле към тялото си и падаше като камък надолу, за да избегне магическите мрежи, хвърляни от атакувалата ги кула... и то май не само от една. Фесис си рече, че е било глупаво да разчита на тайно промъкване в града. Но от друга страна, гадината, която по неволя яздеше, се беше оказала опърничава плячка за Дъгата. Щом вълшебниците ги обстрелваха с магически ласа, вместо просто да им заповядат да кацнат - значи имаше изгледи чародеите да си строшат зъбите!

Прилепът разгъна криле над самата земя и кресна:

- Бързо! Слизай и бягай!

Младежът презглава изпълни „съвета". Пльосна в плитка канавка, претърколи се, но остана залегнал, и вдигна глава.

Пратеникът на нощния пришълец търсеше пролука в синкавите призрачни мрежи, възникващи във въздуха пред него. Маговете се бяха добрали до нарушителя. Прилепът стремително се втурна право нагоре, ала паяжините на ловците засияха, черните криле запърхаха конвулсивно, гадината завика... Наистина викаше. Като човек под ударите на бич. Не ръмжеше, нито виеше. И не спираше да се бори - ноктите късаха нишките, още малко - и щеше да си пробие път... Ловните магически мрежи от сгъстен въздух се превърнаха в паяжини от огън.

Остриета от пламък се впиха в плътта на прилепа, който тупна върху земята и се замята, закрещя от болка, литнаха пръски кръв... И отново виковете му на агония бяха съвсем човешки!

Накрая огнените мрежи се сляха в кълбо, изтрещя гръм и овъглените останки се пръснаха във всички посоки, Фесис тръсна глава - ушите му бяха заглъхнали. Някой от маговете явно бе разбрал, че този нарушител не е някоя нагла мерзостна твар, с които ордените повече или по-малко бяха свикнали и познаваха. Навярно бяха употребили цялата мощ на кулите, за да унищожат прилепа. Нещастната полянка, станала лобно място на чудовището, щеше бъде обявена от местните жители за „прокълната". И наистина щеше да остане такава, ако Дъгата не се погрижеше да изчисти следите от убийствените заклинания...

„Почти бях стигнал - каза си младежът. - Оставаха ми още няколко мили до предградията. Ала сега - край. След броени мигове тук ще гъмжи от магове."

Никак не му влизаше в плановете да пристига в столицата с гръм и трясък.

Той скочи на крака и хукна направо през храсталаците - към Мелиин.

Не си правеше илюзии, че ще успее да избяга. Горите край столицата не бяха истински гори. Нашир и надлъж ги кръстосваха просеки, пътища, алеи. На главни и не чак толкова главни пресечки имаше стражеви будки, а пазачите около Мелиин не си ядяха хляба напразно. Вярно бе, че като бойци не му бяха равни един по един. Ала заедно можеха да разровят всичко и да го намерят даже без магове. Сигурното място бе единствено в човешкия мравуняк сред сокаците и копторите на Черния град. Ала дотам...

Нямаше как да избяга, но поне бе длъжен да опита.

В сумрака гореше само едно кандило, пламъчето бе болнаво и бледо. Под пръстите на Императора топлият камък на олтара леко потръпваше. Повелителят на Мелиин бе на колене в малкия си личен параклис. Времето за молитва се смяташе за неприкосновено и никой не би трябвало да тревожи владетеля, нито да го следи. Разбира се, това бе илюзия. В момента Сежес, Реваз, Галхан и останалите предводители на ордените бяха заети с някакви неприятности. Иначе със сигурност поне един от тях би наглеждал Императора. Явно се бе случило нещо извънредно. Господарят на Империята би дал лявата си ръка, да научи що за проблеми бяха изправили Дъгата на нокти, кое бе накарало самата Сежес да пребледнее като мъртвец и да притисне изящни ръце към сърцето си.

И Галхан - старецът се бе свлякъл в креслото, сякаш му бяха разсекли коленните сухожилия. Някакво съобщение от стражевите орденски кули ги смрази. Всички вълшебници до един, с изключение на аколитите, назначени за лични императорски телохранители, тутакси, щом се съвзеха, поискаха позволение да напуснат Коронния съвет. Явно раздразнени, те претупаха ритуала по прекъсване на заседанието и офейкаха, без да изчакат Императорът да им разреши. Не че той им се разсърди.

Не е редно човек да се сърди на осъдени на смърт. Никога преди не бе оставал толкова дълго в параклиса. Държавните дела можеха да почакат. Изпросените от Сежес Втори и Пети легиони бяха потеглили без произшествия и вече втори ден продължаваха своя марш на изток. Задморският експедиционен корпус, хвала на боговете, бе престанал да гони из джунглите неуловимите отреди на бунтовниците, ограничил се бе да пази окупираната територия и предприемаше само ловни мероприятия с цел препитание на войската. На север Пороят върлуваше особено свирепо, ала тук нищо не можеше да се направи. Помощ за земеделците от поройните провинции щеше да има едва когато небесата се изчистеха от черните, отровни облаци.

Императорът прекара длан по олтара. Помисли си, че не знае истинския му цвят - в параклиса винаги цареше полумрак. Кандилото хвърляше оскъдна светлина върху грижливо варосаните стени, белия таван, украсената с дърворезба врата, мозаечния под, ала не и върху олтара. На допир бе твърд, гладък, с остри ръбове обикновен - макар и прецизно обработен -камък, на който даже не бе предвидено да се поднасят жертви. Просто край него се коленичеше, а ръцете се поставяха върху полираната повърхност. Атмосферата предразполагаше към нетленното, възвишеното и божественото. Редно бе тук да се шепнат молитви, да се пречиства душата, разумът и сърцето. Императорът не навестяваше често това помещение, недоверчив към магията. И все пак идваше. Избягваше да отваря напълно съзнанието си, защото олтарът може би се намираше под контрола на Дъгата. Ала бе забелязал, че камъкът изпива умората от тялото, прояснява разсъдъка и така му помага да открива правилните решения - неоценимо средство за всеки, обременен с грижи и задължения.

Сега главната му грижа бе Братството. А най-вече - замислената Война. Войната против ордените. Именно така мислеше за нея - с главна буква. Приближаващата се неизбежна схватка с Дъгата.

„Или аз, или те. Инак Империята ще рухне. Налага се да почна внезапно. Тоест - без подготовка, подготовката ще ме издаде. И как ще стане всичко? Ще пратя армията да щурмува магьосническите кули ли? Лошо решение - елементарно и предвидимо. Предвидимо ли? Дори да не е - какво ще стане с гражданите на Мелиин? О, те ще последват войската. В края на краищата ще съборя кулите с планина от трупове... Редно ли е? Имам ли право ?"

Той стисна зъби.

„Засрами се, момче! Засрами се - ти си Император! Не бива да се криеш зад гърба на предците си, те не са посмели да се опълчат на Дъгата! Но ти си истински повелител и ти решаваш! Седмоцветието се състои от хора.

Какво като умеят да бълват мълнии от очите и пръстите си. Хора! А всеки човек е смъртен. Всяка глава пада на дръвника, всяко сърце спира, пронизано от стрела от лък или болт от арбалет! Ако не рискувам сега, всяка надежда ще умре. Може бледността на Сежес, посивялото лице на Галхан и разтреперените пръсти на Реваз да са капан. Но може и да са истински, неподправени реакции на нещо ужасно за Седмоцветието. А което е лошо за Дъгата, е добро за мен. Хитрините на маговете ще бъдат посечени с меч! Трябва да действам сега!"

След четвърт час един от вътрешната имперска стража, Волен с белег на бузата, удари с юмрук в бронирана ръкавица по вратата на затворения толкова рано хан „Раирания котарак*. Минувачите по улица „Търговска" и занаятчиите от „Арабаджийска" гледаха крадешком воина и не смееха да си зашепнат, преди Волният да влезе в кръчмата.

Брей, откога дворцовите стражници са се пристрастили към светло мелиинско пиво, че нямат търпение да изчакат до пладне?

В стаята бе сумрачно и задимено. Върху груб, касапски тезгях седеше вързан човек, който безсилно и жално се блещеше към замръзналите покрай стените безмълвни фигури в сиви наметала със спуснати качулки. Шест мангала тлееха, разпространявайки аромат. Вързаният се клатушкаше заедно с димните струйки.

- Е? - запита го една от закачулените фигури. - Махнахме огъня.

Говори.

- А дима? Дима?! - човекът тежко се закашля.

- Не бих желал да въртиш бойни заклинания из килията, драги -произнесе Баща Хеон. - Мангалите са необходима мярка за сигурност и взаимно доверие, хе - хе... Така че, хайде да не се караме, а да си поговорим като делови хора...

- Делови ли? Хора ли?

- Да, говоря за взаимна изгода, драги.

- Каква изгода, жалки разбойнико! - вързаният издаде някакво продължително грачене, което навярно смяташе за презрителен смях. -Дъгата ще отмъсти за мен! Всички сте покойници! Страшно ще отмъсти!

- А ти ще го видиш ли да се порадваш? - невъзмутимо запита Хеон. -Пък и не е чак толкова сигурно, че Седмоцветието ще ни докопа. Току-виж сме умрели преди това, ха-ха! Стига шеги. Да говорим сериозно. Дъгата още нищо не е направила за теб, нещастник. Тежко ни, казваш. Къде са твоите побратими-магове? Толкова се церемонят с нас, нищожните червеи! И що за игрички играете с Братството - хващате нашия човек, пък пращате двойник вместо наказателен отряд? Нито е хубаво да се постъпва така, нито е логично. О, може би е признак на уважение? Как не се сетих! Правилно. И какво ще рече това? Ще рече, драги, че Дъгата не е и наполовина толкова яка, колкото ни описваш в заканите си. Защото ако беше толкова всемогъща, нямаше да те заловим, нито да те завлечем дотук, още по-малко пък сега да те разпитваме.

- Хеон! - човекът почна да се гърчи. - Пусни ме! Пусни ме и се покай, само така ще си спасиш живота! Дъгата може да прояви милосърдие...

- Тъй ли? - присмя се Башата. - Момко, имал си лоши наставници. Или пък добри и хитри. И те не са ти съобщили някои подробности за онзи, когото ти - скрит под лика на мой боец -се опита да преметнеш...

- Какво имаш предвид.

- Една стара история, драги. Стара и незабравима - ласкаво и напевно заяви Хеон, сякаш разказваше приказка на внучето си. - Пристигнал веднъж в един малък западен градец отряд от магостражи. Е, ти знаеш, войниците били обикновени слуги на ордените, без вълшебнически дарби. Истинските чародеи в такива отряди са двама-трима най-много. Отряда бил числено голям колкото две имперски кохорти. Командирите имали указ, заверен в двореца, според който...

Човекът върху касапския тезгях внезапно се сви. Бащата продължаваше, а гласът му ставаше все по-студен и остър:

- ... съгласно едикт еди кой си, потвърден от Мелиин, Орден Арк предявява правата си да рекрутира хора с вълшебни способности измежду всички съсловия на Империята - черни, бели и благородни. Ето това пишело в свитъка. То се отнасяло за едно малко момиче на десет годинки...

Хеон вече съскаше като змия, тихо, сякаш се сдържаше да не избухне:

- Войниците нахълтали в дома на момиченцето. Личало им, че се срамуват, но били положили клетва. Изпълнявали заповедите, ала криели очите си от родителите на детето. Момичето умеело да прави заклинания съвсем мъничко - наистина детска работа, но Червеният орден я харесал. А когато маговете си харесат нещо - няма отърване, получават го... Ала не и този път. Момичето упорито не желаело да става послушница. Кой знае как са я „убеждавали" там, в кулата. Явно положили усилия. Но не успели. И три месеца след това, в назидание за непокорството... на площада на градчето... знаеш какво стана, нали? Момичето и майка й изгорели на клада. А сега - Бащата със съскане си пое дъх, - си помисли, но бързо, защо съм заповядал да те вържат на тезгях за разфасоване на говеждо? Пленникът трепереше неудържимо.

- Д-д-дъгата... ще отмъсти... - изписка, заеквайки вълшебникът.

Хеон го прекъсна с небрежно махване на ръка:

- Пак питам - каква е ползата за теб, че ще отмъсти? Ти ще си на пържоли. И пържолите ще идат в кухнята на твоята кула. Ти няма да видиш моята смърт. Аз обаче ще видя как ще те кълцат бавно, много бавно. Със сол и подправки, разбира се. И оцет. Нали те гласим за месо, което да засища достопочтената Небесна дъга. Ще те излапат, без да се усетят -имаме много добри готвачи сред вашите слуги. И така... Размисли ли или да викам майсторите месари?

Настъпи мълчание.

Пленникът въздъхна сподавено.

- Убий ме, Хеон. Ако ти разкажа каквото искаш, ще ме разфасоват в ордена за предателство. Ако замълча - ще ме нарежеш ти... Предпочитам да умра сега, ах - изхленчи той, - защото си нямаш представа, нито въображение какво ме чака в кулата!

- Откъде си сигурен, че в кулата непременно ще те чакат? -учуди се кротко Бащата. - Ами че ти можеш да... заминеш. Южният бряг е много полезен за здравето, така приказват. Тъкмо едни мои момчета имат някаква работа край границата. Ще те изпратят, пък ти сам ще я прекосиш... Да речем с едни дисаги злато на рамо. За скромни старини ще имаш.

- Ти... ти ми се подиграваш...

- Не, драги, ти ми се подиграваш, като се съмняваш в думата ми. Внимавай, ще взема да се ядосам!

- Моля, не, не! Аз... Прости ми, Хеон, не исках да обиждам нито теб, нито Братството... Ще... ще говоря.

- Браво - почти равнодушно отвърна Хеон. - Фихте, кораб, охрана, пари, дрехи за преобличане... Нека са готови да заведат този благоразумен господин на Юг... Е, драги, слушам те сега. Казвай и дано е нещо интересно.

...Когато магът млъкна. Баща Хеон махна с ръка. Пленникът бе отвързан и поведен нагоре за преобличане. Хеон изсумтя:

- Дъга! Като видят дебелия край, и майка си ще заложат, за да отърват задника! Фихте, бързо пращай вестоносец до Императора. Нека знае, че Дървеният меч на Дану е попаднал в Орден Арк... и че се гласят в най-скоро време да приберат и Диамантения меч, хм... Чини ми се, че за прекомерно голяма лъжица са зинали нашите приятели маговете. Ти какво ще кажеш?

- Амиии... да, голема е лъжицата, верно. Ъъъ...

- Какво има, Фихте?

- Да попитам, Ваше бащинско величайшество...

- Хайде, давай, питай.

- Прощавайте, ама истина ли беше онова, дето го разправихте одеве... че са екзекутирали дъщеря ви?

Бащата за миг притвори очи.

- Глупости! Просто трябваше да убедя онзи глупак, че не се шегувам и наистина ще викна месарите.

И Хеон се засмя дрезгаво. Ала пръстите му се свиха в юмруци и кокалчетата им побеляха.

- Проклет да си, Сидри - полугласно изруга Кан-Торог и захапа одраната си до кръв длан.

- Предупредих те, Волни. Това са старите шахти, карай по-предпазливо...

- Предпазливо, предпазливо... Не съм муха, за да пълзя по толкова стръмно. Ами ако Тави се беше подхлъзнала докато търсех издатина, в която да се вкопча? И не бях я удържал?

- Щяхме да продължим само двамата - сопна се джуджето.

- Поне си откровен - обади се девойката. - Поклон пред теб, о, Сидри!

- Няма за какво, хубавице - въздъхна примирително джуджето. - Когато се минава през стари пътища, само така се приказва. Чакайте да видите какво ще има нататък! Засега се мъчим само с остри камъни, скални плъхове и пещерни змии... Дреболии са това, да знаеш. Трудното тепърва предстои. Тави гнусливо потръпна, а Кан зло изфуча:

- Стига си пророкувал! Трябва да намерим вода. И почивка. Колко още ще се катерим нагоре?

- Ами кой знае - изтърси Сидри. Сухо щракна огниво, джуджето разпалваше лула. - В Шахтите е така, никога не знаеш кога ще стигнеш до равно място.

От часове, броя на които бяха изгубили, те се провираха през пукнатините, удобни само за влечуги. Лъкатушещите пещерни комини нямаха край. Околните скали сякаш никога не бяха виждали кирка или чук. Проходът бе по-лош от необуздан кон и по-стръмен от покрив на орденска кула. На места дълго забиваха клинове, за да успеят да се изкачат, друг начин просто нямаше. Кан-торог сумтеше, че това не е било изкопана рудна жила, а дупка, изгризана от някакъв зъбат червей. Волният най-болезнено понасяше лекотата, с която джуджето преодоляваше разтег подир разтег от пътя и се дразнеше, че то е много по-ловко от него тук, под земята.

Планината бе като мъртва. Тави не усещаше повече съседни тунели, нито някакъв полъх на живот - само монолитна скална маса. Липсваха дори обичайните пещерни духове, кварцови саламандри или поне личинките им. Не срещнаха даже каменоядни бръмбари - нищо. Ала и повеят на смъртта не се чувстваше, защото тук никога не бе живяло нещо. Девойката си помисли, че те тримата са първите същества, проникнали тук от самото Сътворение. Тя сподели със Сидри, че не открива следи от онези, които бяха прокопали тези кошмарно хаотични тунели, ала джуджето само изпъшка и се престори, че не я чува. Това я безпокоеше. Тегобите на строителите, умората и отчаянието им, кръвта от отрудените им длани - ако притежаваха ръце, разбира се, - всичко това би оставило диря в душата на околния камък. И някой Знаещ би могъл да я долови, макар и доста трудно, защото планините бяха ревниви и не обичаха да споделят каквото и да било. Ала тук...

„Може би тези проходи са издълбани от вода? Това би обяснило мълчанието на скалите."

- Сидри! - накрая търпението й свърши. - Отговори ми! Ти казваше, че ще има стълби... Кой е строил всичко това? Джуджета ли?

- Не - отвърна Сидри след дълга пауза. - Не са били джуджета.

- Тогава - коболди? Или цверги?

- Не - отново отрече джуджето с въздишка. - Това са много стари шахти. Щом стигнем до Провлака, тогава ще си приказваме кой и за какво. А сега, красавице, е по-добре да не споменаваме злото, нека си спи под камъка...

Възцари се мълчание. Джуджето пушеше и подсмъркваше. Кан като пес лижеше наранената си ръка. Тави внимателно затвори очи.

Миналият път, когато бе задействала магическите си сетива, й стана много зле. И въпреки това бе решена да повтори опита. Бе длъжна.

Отново запропада надолу, надолу, надолу... Разтвори се за среща с потиснатия стон, който се надигаше от недрата и изнемогваше под тежестта на скалите. Той нетърпеливо бълбукаше от жажда да се избави от плена на подземните води. Тя различи смътните мърморения на малкото живи същества, обитаващи вътрешността на планината - ала далеч от Старите шахти.

„Той ще ни преведе през тъмата" - спомни си изведнъж тя.

Тъма наистина имаше. Спокойна и невъзмутима. Заляла корените на планината. Очакваща. Ала в нея нямаше алчно въжделение за кървава плячка, липсваше нетърпение. Тъмата просто чакаше, спотаила в дълбините си поразяващото острие. Тави не се съмняваше, че Сидри също бе видял тази Тъма, когато баеше на площада в Хвалин. Ала това бе Тъма от света на джуджетата, тя не бе съвсем чужда.

„Има ли нещо друго в нея? Дали тя е останала затворена и за сина на Подземното племе? Или?"

Тави внимателно балансираше на ръба на тъмното море от мрак. В монолитната скала смътно се долавяше тънка паяжина - тунели и пещери, гротове и разработени от рудничари жили. А още по-далеч, край изхода от подземията, мъждукаха пламъчета - укрепеният лагер на иманярите. Там се бяха струпали най-отчаяните печалбари в очакване да премине Пороят, за да могат да заграбят повече от другарите си, предпочели сигурността на убежищата в града. Отвъд лагера Тави почувства и видя гнилозеленикава мъгла - Гибелният порой, в който гаснеха всички заклинания. Облаците му бяха непроницаеми за магия. Пороят бе непобедим...

Тави не изпита дори и подобие на предишното преживяване-видение. Ням остана хилядогласният хор, изчезнало без следа беше пулсиращото сърце на чуждата Сила. На тяхно място се различаваше мътна мараня. И нищо друго. Чуждите си бяха отишли.

„Дали?"

Девойката въздъхна и отвори очи. Нямаше смисъл да продължава надолу. Просто нямаше да я пуснат там.

- Тави! Видя ли нещо?

- Не, Кан. Само пустота... и Тъма.

- Това не ми харесва - навъси се Волният. Не са ни наемали да се бием с пустота, нито сме се цанили да сечем някаква си тъма. Къде е врагът, Сидри ?

- Ще има, Волни, ще има. Хайде, продължаваме...

Коминът вече бе съвсем отвесен. Тави пълзеше нагоре и се подпираше в стените с разперени настрани крайници. Имаше чувството, че потта, която бърше от челото си, е кървава. И затова, когато съвсем внезапно се озоваха в някаква голяма пещера с гладък под, тя се просна като парцал до спътниците си, безсилна даже да се огледа.

Не можеше да повярва, че ужасното катерене е приключило.

- Провлакът - изхърка джуджето. Съвзе се преди другите двама, стана и поби факлата в желязната халка на стената.

Намираха се в сравнително просторна овална зала - типично помещение за джуджешките чертози. Проломът на комина, където се бяха мъчили, едва личеше - тясна цепнатина в ъгъла. Стените бяха украсени с барелефи. Подземният народ предпочиташе този вид изобразително изкуство, защото според джуджетата живописците създаваха прекалено нетрайни произведения, а чистата скулптура бе безсмислено прахосване на труд.

Девойката се надигна с мъка, запали още една факла и заразглежда барелефите, изпълнени с невероятна прецизност по отношение на детайлите и пропорциите на фигурите.

Първата сцена порази младата вълшебница - тържествена процесия от джуджета-воини, облечени в брони, за които всеки сегашен джуджешки владика би платил половината от хазната си, без да му мигне окото.

Воините водеха колона оклюмали се пленници, изранени и оковани. Тъкмо прецизността на изваяните фигури накара Тави да възкликне:

- Но това са пленени Дану! Сидри! Защо си мълчал?! На колко години е това великолепие!

Джуджето бегло се озърна към барелефа и сви рамене като в тик.

- Аха, древно е. Дану са, да. Едно време се вкопчихме във война, без малко да се изпотрепем, досущ...

- „Без малко" ли! - повтори подигравателно Тави. - Тъкмо това стана, глупаци такива! Изпотрепахте се. Иначе хората нямаше да успеят на Брега на черепите!

Сидри измуча нещо.

- Велики сили - промълви тя. - Сигурно никой не е виждал това от няколко века насам. Бъркам ли?

- Тц. Провлакът беше зазидан.

- Ясно защо - изсмя се девойката и пак ахна. - Кан! Виж! Това е превземането на Аела!

Още по-грамаден барелеф бе запечатал в камъка миг от кръвопролитното сражение. Наежен с копия хирд съкрушаваше разпръснатия строй на Дану, от фланговете настъпваха два по-малки хирда, които отсичаха отбраняващите се от невероятната крепост, състояща се от сраснали се дървесни великани. Майсторът-художник някак бе предал внушението, че въздухът е наситен с летящи от короните на горската крепост стрели. Тави подсвирна от възхищение.

- Аха - гордо изрече Сидри. - Превземането на Аела е. Това са данските дъбове. Те хич не горят, никакви тарани не ги събарят, секири не ги ловят, кората им е като гранит... А бе, доста кръв проляхме, но завладяхме крепостта!

- И защо? - без да откъсва очи от барелефа, попита младата вълшебница.

- Кое „защо"? - обърка се джуджето. - Защо сме превземали Аела? Ами нали беше война...

- И за какво воювахте - сърдито подхвърли девойката. - Бихте се, бихте се, докато не се изтребихте. И тогава довтасаха хуманусите... На Брега на черепите е бил нужен вашият хирд, Сидри, а не там, срещу Аела!

Кан-Торог вдигна вежди. Тави говореше като родена Волна... без да е такава. Воинът премълча, но незабележимо кимна. Джуджето през това време многозначително вдигна рамене.

- Нищо не е загубено, хубавице. Всичко може да се поправи.

- Ха! И как?

- Ами... Питай Каменния престол - усети се Сидри. - Аз съм дребна рибка. Върша си работата, изпълнявам заповеди. И да знам, много не ми се полага - за да не научат враговете тайните ни, ако ме спипат.

Тави го изгледа насмешливо и продължи да обхожда залата.

Барелефите изобразяваха само батални сцени. Разбира се, бяха подбрани само онези моменти от войната, които бяха славни за Подземния народ. Почетно място, наред с превземането на Аела, заемаше и битката при Ледената могила, когато тактиката от щурма на Аела бе дала резултат. Три раздалечени хирда смачкали в страшните си прегръдки разпиляното войнство на Дану. Сражението се превърнало в клане, заловени били хиляди пленници. Следваха няколко барелефа, посветени на тридневната битка на Черния мост над Черната пропаст, когато четиристотин джуджета до последно удържали отбраната на моста. Загинали всички, ала Дану не преминали пропастта, защото пристигнали подкрепления. Накрая бе увековечен подвигът на Вестри, син на Марви, който попаднал в плен, но устоял на изтезания и заклинания, не отворил уста, и с това се прочул... Имаше и други победоносни страници от историята на Подземния народ, ала много по-дребни и не толкова грижливо изсечени.

- Глупци - изрече Тави, след като се върна от обиколката на залата.

- Сили велики, какви глупци са били предците ви.

- Кой, кой - наостри уши Сидри и се ухили хищно.

- И твоите, и Дану! - избухна девойката. - Разорихте си градовете, изтребихте си най-добрите воини. И кой победи? Никой! Хуманусите победиха! И знаеш ли защо, Сидри? Защото са свободни, затова!

- Какви ги плещиш, жено! - възмути се джуджето, повече слисано, отколкото ядосано.

- Ей такива! Доизслушай ме, пък после сам ми кажи какви ги плещя. Елфи, Дану, джуджета, Волни - всички спазваме обреди и традиции.

Клановете на Дану, колената на джуджетата, домовете на елфите, дружините на Волните - всичко е застинало и нерушимо. На един Дану никага няма да му хрумне да си открадне невеста от чужд клан, още по-малко пък от вражи. Това е немислимо, не просто е забранено от правилата, а направо изключено. Никое джудже няма да зареже задълженията си към Каменния престол, да се засели на повърхността и да се заеме със земеделие. Ние, Волните, също никога няма да сменим меча с рало или ковашки чук. Ние общуваме и враждуваме строго според Обичаите, според вековните канони.

Ние не сме гъвкави, Сидри, разбираш ли? Сражавахте се първо с елфите, после с Дану - само за чест и слава. Някога някой някого е погледнал накриво - и край, война до победа! Нали така? А за хуманусите честта е празен звук. Имат поговорка - ръка, която не можеш да отсечеш - целуни я.

Техните възгледи се променят, нагаждат се към обстоятелствата, обичаите им се оформят според посоката на вятъра дори. Човеците приемат само онези навици, които са им изгодни... и накрая печелят.

- Но за сметка на същата тази чест, за която спомена - наду се Сидри.

- Ала ни надвиха - възрази Тави. - Надвиха всички!

- Не е задълго, уверявам те! - изпръхтя яростно джуджето.

- Отдавна чувам такива речи - студено отвърна девойката. - Още от малка. И преди мен все така са разправяли - Хуманусите няма да ни командват дълго... Свободата иде! Знаеш ли колко народ са идвали при моя Наставник с подобни слова на устата? И от нашите мнозина мислеха така, готвеха се за война, която всеки миг щяла да избухне и да катурне властта на хуманусите, да попилее тиранията им... Повечето от тях бяха много по-талантливи от мен в магията. Бяха мои приятели. Знаеш ли къде са сега? Костите им гният в мазетата на седмоцветните кули!

- Значи има за кого да отмъщаваш! - викна Сидри. - Не ме карай да мисля, че вървя към опасностите в компания на страхливка!

Гласът на Тави стана мек и ласкав:

- За да отмъстя, о, храбрецо Сидри, трябва да остана жива до деня на отмъщението. Истинското отмъщение. То не се състои в една-две стрели от засада в гърлото на този или онзи маг, който като нищо може да ги изпепели, преди да го достигнат. Това не е мъст, а повод да увисна с главата надолу на някой кръстопът с изкарани черва от разпрания корем. Нима ще съм отмъстила?

Джуджето изпъшка ядно и задъвка брадата си. Внезапно се обади Кан-Торог.

- Сидри, много се чудя - посочи той стените, - странно е да има само победи. Не е разумно, нито правдиво. Дану нали по едно време нахлуха в Цар-планина? Смешно е да се премълчава. Пораженията учат повече от победите.

Лицето на джуджето се изкриви.

- И какво като нахлуха! Ние ги изхвърлихме от пещерите си!

- След три години битки - вметна Тави злорадо.

- Те вас също - напомни Кан. - Върнаха си Аела. Виж какво, Сидри, приятелю, историята на тази прочута война у нас. Волните, върви заедно с читанката. Изучаваме всеки ден, всяка схватка. И всеки от нас знае с какво свърши всичко.

- С взаимно обезкървяване - намеси се пак Тави.

- Точно така. И когато сключихте мир, възстановихте старите граници и древни съглашения. Те изгориха Аела, а вие напуснахте Цар-планина. Каменният престол почти загина, и царските родове оредяха като листа пред зима...

- Дану също си изпатиха - упорито изръмжа джуджето.

- Вярно е - съгласи се Кан. - Накрая имаха едва няколко хиляди боеспособни души. От север пъплеха орки и гоблини, от изток започнаха набези на елфите. Всичко свърши под петата на хуманусите. Всички попаднаха в ярема.

- Вие, горделивците, също - изфуча Сидри, морав от гняв.

- И ние също - печално кимна Кан. - Само дето постъпихме по-умно. Не се бихме против непобедимото. Не приехме удара с гърди, а го оставихме да се плъзне по косо поставения щит...

- За да падне тежестта на този удар върху другите! - изстреля Сидри, сякаш плюеше в лицето на Волния.

Кан-Торог отново не се ядоса. Само вдигна рамене:

- Никой не ви пречеше да направите същото. Тогава хуманусовата ярост и мощ щеше да се обърне против нас.

- Има една такава думичка - „съвест"! И още една - „гордост". Без тях остават други две - „срам" и „позор"!

Джуджето бе освирепяло, готово да се нахвърли срещу Волния с юмруци.

- Сидри! Кан! - рязко се намеси Тави. - Опомнете се! Време е да почиваме, а не да се дуете като петли! Надявам се, че не сте забравили къде се намираме? Хайде, бъркайте в дисагите за храна. Лично аз ще ям, спорове и разправии не ме засищат. А после ще спя. Ако ще се препирате, идете някъде другаде!

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Момичето Дану не изкара в каменната гробница достатъчно дълго, за да измръзне съвсем.

- Излизай! Бързо!

В коридора стояха трима души в алени плащове. „Охо! Магове от трето ниво!"

- Мърдай, данке! По-живо!

„Нещо се е случило. Иначе не биха ме извадили от килията толкова скоро. В никакъв случай. Те знаят, че колкото по-дълго изкара нещастникът в тъмницата, толкова по-податлив става. Имат опит. А защо сега..."

- Не се върти като крастава, мърло! Стой спокойно! Алените вълшебници бързаха - използваха заклинание за пренасяне. Ахата отново изпита неприятните усещания - първо бе обградена от ледена тъма и бодлив вятър от всички страни, дори сякаш и отвътре, а после изведнъж се озовава в средата на разжарена ковашка пещ. Накрая всичко секна, както винаги -внезапно. Бе станало за по-малко от миг, макар че бе трудно да повярва на инстинктите си.

„Отвратително - объркване в главата, загуба на усет за посока..."

Тя стоеше в просторна кръгла зала, а не в паст на дракон. Зад тежките тъмночервени завеси с извезан върху тях герб на ордена сигурно се намираха прозорците. Не се виждаха свещи, лампи или факли, ала бе достатъчно светло, сякаш отвън нахлуваха ярки слънчеви лъчи и нямаше такова нещо като Порой, който свирепо търси в стрехите незапушена дупка... Горко на живущите под такъв покрив!

Ахата се втренчи първо в огромната кръгла маса в средата на помещението. Настръхна. За грубата хуманусова мебел бе погубено не какво да е, а скъпоценно смилитово дърво, шедьовър на горските майстори Дану. Девойката с мъка се откъсна от красиво преплетените жилки на дървесината и обърна взор към седящите около масата хора. Настанени в твърди кресла с високи облегалки, командорите на Арк приличаха на каменни. Само един от тях не бе заел тази надменна неподвижна поза.

Беше върховният маг на Червения орден - същият, който бе беседвал с Ахата, дядото на Силвия. Самата тя седеше (по - точно предпазливо и крадешком се въртеше на стола си) от дясната му страна. Вълшебникът бе мрачен и недоволен. Гнусливо търкаляше пред себе си някакво малахитово украшение.

Общо тринайсетима, Силвия бе четиринайсета.

Ахата бавно обходи с очи всеки един от тях и чак тогава си позволи да погледне в центъра на масата, както искаше да направи веднага.

Там, в спретнат кръг от ситен пясък лежеше Irnmilspoeunn.

Момичето се олюля и незабавно усети безпокойството на Меча. Той знаеше, че дъщеря на породилата го раса се намира наблизо, разпозна я. Великото дърво го бе вложило именно в нейните ръце... които, кой знае защо, не стискаха дръжката му и не съкрушаваха враговете. Мечът страдаше бездеен и я зовеше...

- Прекрасно - произнесе Върховният маг, като остави дрънкулката. -Силвия, престани да се наместваш. Предупредих те. Ако не можеш да изтраеш върху драния си задник, върви си. Пречиш на всички.

- Няма повече - промърмори момичето.

- Дано... И така, всички видяхте какво стана, уважаеми колеги, почитаеми магистри, командори на Орден Арк.

Ахата се учуди. Магове от неговия ранг умееха директно да предават мисли на слушателите си, при това само на онези, които той сам избереше. Очевидно вълшебникът използваше примитивните въздушни сътресения на обикновената реч, за да го чува пленничката.

Събранието дружно кимна.

- Колеги, почитаеми магове, ние държим Имелсторн, легендарното оръжие на Дану, един от двата артефакта, които не успяхме нито да копираме, нито да надминем, откакто съществува Дъгата. Времето на Изпълнението на пророчествата наближава. Остават броени дни. Ала преди да осъществим замисленото, необходимо е да надникнем в душата на Дървения меч, за което, колкото и прискърбно да звучи, ни се налага да сътрудничим с тази богуомразна Дану.

Всички вълшебници обърнаха лица към Ахата. Тя почувства погледите им като тласък и отстъпи крачка назад. Очите на маговете сякаш я обливаха с помия. Едни се взираха в девойката похотливо, други кръвожадно, трети -безразлично, четвърти - с отвращение, ала всички бяха нечисти. Хумануси. Недоразумението на съдбата, която неизвестно за какви заслуги им бе отредила победа на Брега на черепите.

Върховният маг оголи зъби в зловеща усмивка.

- Харесваш ми, Дану - заяви той. - Ти си горда, не се къртиш лесно. Преди сто години бих заповядал да те разпънат с главата надолу на стените на кулата, а като особена милост бих позволил на младшите послушници да потренират върху теб стрелба с ледени мълнии. Преди четирийсет години пък бих наредил да те обесят - бързо и невисоко, за да не се смяташ за много важна. Ала днес, Дану, аз ти предлагам да бъдеш наш посредник - да си заедно с нас.

- Предлагаш това на една богуомразна Дану? - тя намери в себе си сили да изкриви презрително устни.

- Нима предпочиташ да те лъжем, че много те обичаме? -вдигна вежда вълшебникът. - Искаш да ти се подмазваме, да те ухажваме и придумваме със сладки фалшиви обещания ли?

- Защо не? - дръзко възкликна Ахата.

- Искаш твърде много. Всичко си има граници. Имай предвид, скъпа моя, че Дъгата винаги има повече от един път за постигане на целите си, повече от един начин да решим тази или онази задача. И когато качественият метод не действа - ще ме разбереш, ако имаш представа от основите на алхимията - тогава ще използваме количествения. Данке, нямаме нужда да се преструваме. Предлагаме честна сделка. Ти си умно момиче... Затова претегли всичко изречено и разбери - избрахме да се споразумеем с теб просто защото ни е по-изгодно. Неодтавна ти предлагах нещо - обмисли го пак. Подновявам офертата. Избирай - охолният живот на Юг или Пущинакът, където се крият остатъците от твоя народ.

Ахата ниско сведе глава. Тъпи и безплътни, ала зли и осезаеми куки се забиваха в кожата й, в черепа, в очите, в челюстите, стремейки се да я разкъсат, да разтворят костите, да се докопат до съкровените й мисли.

Безсилна да се бори с тях, тя отстъпи още една крачка и неволно изстена.

- Колеги, да не прекалите - подхвърли Върховният маг, при което невидимите куки тутакси изчезнаха. - Засега се въздържайте от прекалено ефективна намеса. А ти мисли, Ахата, мисли. Мога да ти помогна. Не желая да говоря сега какво ще искаме от теб, ще кажа само, че не става дума за убийство, предателство или, хм, задоволяване на сладострастни щения по редица противоестествени начини. Главният въпрос е дали си способна да ни... съдействаш или не. Ако не си - отиваш обратно в килията. Видя я какво представлява. Обещанието ми остава в сила. Свърши ли Пороят - можеш да си вървиш. Другата възможност е да се съгласиш... Тогава, Сеамни, ние ще те върнем... на твоите родители. Искаш ли?

Светът притъмня в очите на Ахата. А може би това бяха дланите й, литнали към пламналото й лице. Магьосникът-хуманус удряше отново по най-болното място. Дану бяха силно привързани към родителите си, нямаха по-близък от майката и бащата. Единствено зверовете човеци се държаха с родителите си като с животни.

Леден бич не й позволи да припадне. Заклинанието бе запратено от Силвия. Ахата различи изкривеното от злоба недетско личице на малката магьосница. Ако бе ударила дори с една десета част от пълната си сила, щеше да е смъртоносно.

- Родителите ти са живи - Върховният маг я гледаше право в очите. -Успяха да избягат, когато Третият легион превзе последната ви твърдина в Айаскалския лес. И сега се намират в Пущинака, накъдето... - вълшебникът направи малка пауза, - накъдето се е запътила войска. Втори и Пети легиони. Би трябвало да знаеш нещичко за Пети легион. Те са прочиствали Иствор. Там половината от нашите бойци загинаха, а вашите плениха онзи ранен легат. Набучиха го на копия - също както правят имперските войници с пленниците от твоята раса. Оттогава в Пети легион съществува правило -Дану никога да не остават живи там, където е стъпил легионер с цифрата пет на бронята си. Императорът определено знае кого да праща на такъв поход...

- Защо ми говориш всичко това?! - изкрещя Ахата. Сълзите напираха в очите й. „Проклятие, нима ще се разплача пред тези жалки създания! Мръсни хумануси!"

- За да осъзнаеш пред какъв избор си изправена - без сянка от подигравка поясни Върховният маг — За да проумееш, че от решението ти зависи съдбата на укрилите се в мочурищата на Пущинака Дану. А сред тях и твоите родители. Ние - вълшебникът се наведе напред - имаме властта да спрем тези легиони, Сеамни. Можем и да направим така, че за убежището на твоето племе никой няма да се сети. Разбира се, само за известно и разумно като срок време. Какво ще кажеш сега?

- Лъжеш! - отчаяно изхленчи Ахата, задавена от ридания. -Не ти вярвам!

- Лъжа? О, да, на какво друго е способен един подъл хуманус, говорещо полуживотно, низш скот, роден за робство! - Вълшебникът криво се усмихна. Останалите магове седяха с изпънати гърбове и мълчаха, но Дану усещаше как от тях лъха на вълни пареща омраза. - Да, такива сме. И целите ни винаги са гнусни и нечистоплътни. Само че и вие, и вашите братя елфите винаги сте ни признавали, че сме практични. Здравомислещи. И постъпваме винаги според изгодата си, като в крайна сметка чувствата рядко вземат връх над разума, особено при нас, маговете. Истина е, знаеш го. Какво стана? Безчестният хуманус можел да изджавка и нещо вярно ли? Ако престанеш да ревеш и си дадеш труда поне малко да помислиш, ще разбереш, че нямам полза да те лъжа. Напротив, ние сме заинтересовани в искреното ти желание да... да сключиш с нас... нека го наречем договор. Съюз.

Именно съюз - между могъщия Арк и едно малко, до смърт наплашено момиче Дану.

- За да ви дам власт на Меча?! Никога!

- Глупаво дете. Ние така или иначе ще овладеем силата на Имелсторн. Отдавна сме надминали постиженията на вашата магия. Дървеният меч е, така да се каже, последният непокорен връх. Ако не бяхме станали магически по-силни, ти никога не би стояла сега в тази зала с робски нашийник, а тъкмо обратното - човеците щяха да ги носят. Да, казах одеве, че Имелсторн засега е твърде неразбираем за нас. Но засега. Отказът ти може да ни забави, но не и да ни спре. И със сигурност няма да спре дванайсетте хиляди войници, обучени да се бият в гори... Помисли си как ще свърши битката.

- Лъжеш!

- Грешиш. Помисли защо не използвам мъчения. Защо не съм отворил твоя череп, за да прегледам всичките ти мисли и знания. Не ми трябват никакви сведения от теб. Де да беше толкова просто! - Магът въздъхна. - Нямаш представа колцина горди и силни мъже са се пречупвали само от престой в килия като твоята. Бяха готови да си разкъсат езиците - толкова бързо говореха, изпяваха всичко каквото знаеха... и което не знаеха. Имаше и воини от твоята раса, Сеамни. И твърди духом вълшебници, лечителки, пазителки... Те бяха готови да умрат. И умираха. Но едва след като ни разкажеха всичко, което ни интересуваше. Момиче, този Съвет вече цял час се занимава с теб, вместо просто да те подложи на магическа обработка, да те превърне в покорна кукла! Защо не го правим, кажи!

- Не всичко може да бъде отнето - изхлипа Ахата. - Особено магическите неща... Могат само да се приемат като дар...

- Аха, разбирам. Не, скъпа. Имелсторн вече у нас, налага се да те разочаровам. Няма нужда да ни го „даряваш". И така - можем да отнемем знанията ти, да изтрием твоята воля, да изтръгнем душата ти, да те разглобим като часовник, а сетне да те изградим наново - същата, ала покорна. - Очите му блеснаха. - Но защо не правим нищо такова?

- Сигурно... Сигурно онова, което искате от мен, непременно трябва да произтича от свободната ми воля, без намеса на заклинания?

- Отново не улучи. Това е безплодно занимание, Сеамни. Не сме се събрали да играем на гатанки. Нима не можеш да се досетиш?

- Не! Кажете какво ви е нужно...

Съветът се заусмихва. А Силвия затисна уста с длани, за да не се разхили. Върховният маг строго погледна малката вълшебница и кикотът й утихна. Вълшебникът върна поглед към Ахата и с облекчение произнесе:

- Така е добре. Ледът се пропука. Вече допускаш някаква форма на съгласие, не отричаш незабавно мисълта да действаме заедно. Това ме радва и утешава, че усилията ми не са отишли напразно. И така, Дану, слушай и запомняй. После ще кажеш окончателното си решение. Надявам се, че ще те убедя. Още повече, че работата касае един твой неотдавнашен познайник.

- Кого?

- Господаря на Пороя, Сеамни.

„Сили велики, в Мелиин съм! Още съм жив. Не ме хванаха, не ме изпепелиха с насочена или заблудена мълния. Ето ме - разхождам се по улиците на престолния град и никой не ми обръща внимание. Кой го е грижа на някакъв си чирак, пратен от майстора с важно поръчение? Затова никой не ме следи... или поне няма признаци да ме следят. Е, ако с мен се заеме някой от ранга на Ледената Сежес, никога няма да го усетя. Само че сега, предполагам, всички сериозни магове са потънали в други грижи. Нима черният прилеп толкова ги е впечатлил, че не са обърнали внимание, не са забелязали оцелелия му ездач?! Или са ме забелязали, но понеже всичко се развива според замислите им... Ала откъде ще знаят кой съм? Изчакват да предприема нещо? Глупаво. Обикаляйки града, бих могъл да не извърша ни най-малка магийка, а в същото време да сипя в кладенците обикновена, но ефективна отрова, да речем арсен. Биха ли рискували толкова? Едва ли. Дъгата не е всемогъща, Кер. Не са те забелязали..."

Млад мъж с незапомнящо се лице, скромно облечен, навярно нечий ратай или чирак към някоя от гилдиите в Мелиин, влезе в кръчмата „Раирания котарак". Ухили се още на прага и изтърси солена шега по адрес на подрусващия се задник на пищната слугиня, сетне си поръча бира и солени орехи. Избра си сравнително чиста масичка и седна да чака. Личеше му колко е доволен да мързелува, вместо да се поти в ковачницата, да превива гръб над чановете за дъбене на кожи или да стърчи пред дюкяна и да привлича купувачи. Каквато и работа да го чакаше, младежът можеше да се чувства сигурен - не съществуваше сериозна опасност майсторът или господарят му да надникне тъкмо в тази кръчма и да го спипа, че кръшка... Фесис блажено потопи устни в пенливата течност.

„На света няма нищо по-хубаво от светлото мелиинско! Даже джуджетата - признати познавачи - го предпочитат и тачат. Воин на Братството като мен трябва да цени малките удоволствия в живота десет пъти повече от обикновените еснафи. Защото всяко такова може да му е последно."

Младежът нямаше намерение да предприема нещо важно. Просто трябваше да остане, докато го забележат. Стриктното спазване на обичаите в Братството не бе празна измислица, а премислена система за сигурност. А когато заповедите се спазваха строго - всичко се нареждаше към най-добро. В повечето случаи, Фесис нямаше намерение да се записва сред немарливците и нарушителите на дисциплината. Дори да беше сто пъти по-умен от Хеон, бе полагал клетва пред него и щеше да удържи на думата си.

„Какво като Бащата е потомък на отдавна разорен баронски род и от единайсет годишен се скита с разбойници, че едва може да чете и пише, а за неща като теория на магията и Множествените светове не е чувал! Този човек съумя да се издигне до тартор в най-могъщата след Дъгата организация и добре се грижи са „отроците" си. Прекрасно се справя със задълженията си, върти делата на своя клон на Братството, без да са му необходими Аксиомите на пътешествието на Съзнанието, нито Законът за съхранение на магията или теоремата на Първоелементите."

Фесис бе доволен от своя работодател и без това.

Затова си допи пивото и звучно постави върху дървения плот дребната сребърна монета, която бе намерил в калта на улица „Търговска". Безгрижно махна с ръка за довиждане на слугинята и тръгна към вратата... ...където се сблъска с Бащата.

Хеон гледаше Фесис така, както се гледа призрак. Младежът изстена наум. Все пак наруши традиционния ред на Сивото братство - замръзна. Башата се окопити пръв.

- Ааа... весна се, нехранимайко такъв... - с мек укор измърмори той.

„Баща Хеон е печен, спор няма!" - готов бе да го разцелува фесис.

- Чичо Паа! - възкликна радостно младежът. - Здравей! Аз пък тъкмо пристигам! С печалба! Да те почерпя едно пиво, чичо Паа? - и без да чака разрешение, подсвирна на слугинята.

Седнаха. Всеки страничен наблюдател би останал с впечатлението, че младокът се хвали пред възрастния си чичо колко успешна търговия е завъртял. Беседата се въртеше изключително около качеството и цените на дребни железарски стоки, търсенето им в различни градове. Не мина без хапливи забележки относно непохватните конкуренти от други търговски задруги. Чичо Паа бе известен (макар и не най-печеливш) доставчик на пирони, клинци, панти и обков за порти, капандури и сандъци. В Мелиин го знаеха като мека душа, която дава на бедняците на вересия, а после забравя да си търси длъжниците - те сами го търсеха, връщайки му повече услуги, отколкото пари и, то се знае, уважение. Към уважението винаги вървеше поне една халба светло мелиинско. Както и сега - очевидно момъкът беше взел партида скоби и катинари, ала за разлика от другите предприемачи, бе имал късмет. И сега, давейки се от радостно нетърпение, разказваше за приключението:

- ...И тия като ме забаламосаха, докато се огледам, свалиха цената!

За малко да ми вземат цялата стока толкова евтино, все едно сгурия им карам, а не първо качество... Олеле, викам си, загазих... Ама те сами се прецакаха, защото ме пуснаха да говоря с баш шефа, пък аз като го заприказвах, направо го омаях, а после по-добрата стока скрих и му пробутах боклука, пък той се върза! Направо го усмъртих тоя будала! После обаче, като си тръгнах, се наложи два сандъка клинци ей така да похендря, пък и Пороят за малко да ме настигне... Ама печалба има, чичо Паа! Още сега мога да ти се издължа и отгоре да оставя, много ти благодаря, век да си жив и здрав, все да ми помагаш! Сега поне знам, че наистина ме бива в търговския занаят...

Хеон кимаше, охкаше, подсмихваше се - спазваше правилата за маскировка. Естествено, в хана бяха на своя територия

Хърбавият Хъмс се досещаше кое какво е, но първо - получаваше солидни суми от Братството, и второ - не би посмял да погоди на Сивите някой мръсен номер? Да не говорим, че малкият му син учеше наемническо изкуство в една от дребните гилдии, формално кожари, а в действителност - Сиви бойци.

Фесис с увлечение играеше ролята си, ала оставаше напрегнат. Нямаше как да обясни направо за какво става дума. Условните фрази не можеха да разкажат нито що за „печалба" е реализирал - сведенията за артефакта в кулата, нито за посещението на нощния гостенин и дарената костена ръкавица. Вече бе готов да наруши за втори път правилата, когато Хеон сам му подаде знак, че е необходима втора среща.

„Нещо се е случило в столицата - помисли си младежът. - Бащата е твърде нетърпелив. И като че ли не ме подозира в предателство."

Ето това вече беше странно.

Императорът остана изумен, че пратеникът му се върна жив и невредим. Дъгата сякаш не бе обърнала никакво внимание на този демарш.

„Клопка? Провокират ме да извърша действия, за които после няма дори да успея да съжалявам? Възможно. Ала е късно да отстъпвам. Жребият е хвърлен."

Бащата съобщаваше същото, което бе предал чрез пожара в Ковашкия квартал. Хеон бе разобличил и заловил алколита на Червения Арк с магическата маска на боеца Фесис, който в това време пък изпълнявал мисията си в Хвалин. Самозванецът съобщил, че Аленият орден се е сдобил с Дървения меч на Дану. Изглежда, Дъгата бе пожелала това сведение да стигне до Императора. Вероятно Седмоцветието знаеше или се досещаше -което бе същото - че Братството изпълнява поръчка на господаря на Мелиин. После магът-съгледвач бил пленен и разпитан. За съжаление освен някои имена, нищо съществено не било научено при разпита. Бил е само изпълнител, задачата му била новината да стигне по предназначение.

„Каква е тази игра? - трескаво се замисли Императорът. -Лъжат ли или казват истината? Хеон е проверил всяка дума на пленника. И смята, че може да му се вярва. Но защо Дъгата издава тази тайна, която би трябвало да пази най-ревниво?! За да види откъде наистина е била възложена поръчката? Да види кой от висшите дворцови кръгове ще прояви нервност и ще почне да прави неразумни постъпки... И аз вече извърших една такава - пратеникът ми до „Раирания котарак". Примката се затяга, твое императорско величество, затяга се. И какъв е изводът? Изводът е ясен!"

Бе длъжен да атакува. Незабавно. С наличните сили.

Стресна се, когато слугата доложи, че в ковашкия квартал отново е избухнал пожар. Желаело ли Негово величество да погледне?

Той вдървено пристъпи към прозореца.

Пламъците отново бяха разноцветни. Избухваха в искри, кадяха към небето. Императорът четеше в огнените езици посланието на бащата. Хеон молеше Императорът да приеме вестоносец от Братството. В двореца, ако е възможно - на четири очи. Нещо повече - на минутата.

Императорът се замисли.

„Денят е дълъг. Вмества в себе си толкова много събития. От изгрев до залез е възможно да се извършат велики дела... ако не се пилее време. И ако предпазливостта бъде отхвърлена като параден турнирен плащ на път към арената.

Към битката."

Владетелят направи знак на охраната си от Волни. Без кръв нищо няма да стане. Това, от което се нуждаеше сега, бяха само няколко часа. Пък после... После да става каквото ще.

- Повикайте Разпоредителката на Дома на удоволствията! Бързо!

Забеляза как вълшебниците от конвоя си размениха светкавични учудени

погледи. После цъфнаха неприкрити мазни усмивки.

„Чудете се! Хилете се! Не ви забранявам. Вие ще сте първите."

Пръстите на Императора нетърпеливо барабаняха по масата. Повелителят на света дори не погледна поклонилата се дама.

- Четири момичета. Най-добрите. Заведете ги в покоите ми, в спалнята. - Той рязко се изправи и запита остро: - Има ли молители в Залата за аудиенции?

- Да, Ваше императорско величество. Не са много, ала се надяват...

- Ще видя какво искат от мен моите поданици - надменно заяви Императорът.

Наистина, хората бяха малко. В залата стояха най-упоритите, разчитащи едва ли не на чудо - повелителят да дойде в неуречен час. Грабливият взор на Императора моментално отдели сред молителите висок, строен момък с обикновено лице, което с нищо особено не привличаше вниманието.

„Да, това е пратеникът - реши владетелят. - С добри бойци разполага Хеон, щом са способни да избягат от кула на Арк."

Седна на трона - опростен вариант на намиращия се в Тържествената зала - и отсечено произнесе: - Кой е първи?

...Решаваше тъжбите и споровете зло, бързо и нетърпеливо. С целия си вид показваше, че досадното задължение му е опротивяло до смърт и бърза да приключи час по-скоро.

Не му се изплъзна реакцията на магостражите. Аколитите на Дъгата си намигаха. Помисли си, че те, както и останалите вълшебници от ордените, са твърде високомерни и прекалено много презират обикновените хора, а даже и простосмъртните аристократи - от последния рицар до Императора.

„Разбира се, струва ли си от тяхна гледна точка да се принизяват до нивото на лишените от чародейски дарби? Именно заради това ще загубите" -закани се той, без да се усъмни и за миг в извода си.

Аудиенцията приключваше. Показалецът на Императора внезапно се насочи към Фесис.

-Ти! Върви след мен. Твоята молба ще изслушам пътьом.

Владетелят стана. Люшнаха се завесите на входа. Младежът следваше господаря на Мелиин и усещаше как погледите на придружаващите Императора вълшебници са готови да прогорят дупки в гърба му. Сигурно го бяха разпознали. Няма значение. Щеше да предаде рицарската костена ръкавица, макар и да не бе убеден докрай, че постъпва правилно. Би било добре да я беше показал на някой наистина вещ... да се отбие с подозрителния дар до Долината, да се консултира, например, със същата онази Клара Хюмел...

Крачеше след Императора и все повече и повече съжаляваше, че е дошъл тук. Нещо в него почна да вика да зареже всичко, да бяга, да се спасява, да се прибере вкъщи, докато не е късно!

Владетелят на Мелиин внезапно се озърна през рамо и внимателно се взря в Сивия наемник. Очите му се спряха върху малкото вързопче, което Фесис незабелязано бе измъкнал от пазвата си и притискаше към гърдите. Зениците на императора се разшириха. Ненадеен ужас обхвана Фесис:

„Усети я! Богове, какво става тук?!"

Императорът за миг му заприлича на гладен хищник, забелязал прясно, още топло и кърваво месо.

„Защо Баща Хеон така настойчиво ме убеждаваше да предам подаръка?

Този неразбираем дар от неведомата Тъма?"

Отзад сред маговете се разгаряше тревога.

Спряха пред висока черна врата с изкусна резба по двете й крила. Пред тях се появи дама с грижливо поддържана привлекателност, ала маниерите й бяха гадни, змийски, даже гласът бе неприятен - съскащ, угоднически, изкуствен като грима й, и заради това някак нежив. Фесис едва не се изплю от погнуса.

- Наложниците на Негово императорско величество са готови - ниско се поклони дамата.

Императорът бавно се обърна към вестоносеца на Братството, Фесис хлъцна и онемя.

Очите на Императора бяха кръвясали, направо плувнали в кръв. Зениците едва шаваха в алената мъгла. Той беше разбрал.

- Дай - изхърка владетелят и протегна ръка към вързопчето с бялата ръкавица.

Някой от вълшебниците най-накрая съобрази, че нещо не е наред, Фесис в миг проумя за какво Императорът бе повикал наложници - жалък опит да отвлече вниманието на надзирателите си. Сетне воинът на Братството почувства как гръбнакът му почва да се огъва назад - някой не просто го дърпаше, отдалечавайки го от владетеля, а очевидно възнамеряваше да го прекърши. Болката се стрелна като огнена птица по пукащите кости - Фесис падаше, безсилен да се бори против майсторското заклинание... Императорът се намеси, бърз като вихър. Неговите Волни - също.

Нечовешките телохранители бяха четирима. От главата до петите бяха облечени в скъпа стомана, и се славеха като най-добрите бойци на Империята. Те мразеха хуманусите, ала почитаха честта над живота си и затова спазваха дадената клетва за вярност - да служат и да се сражават за Императора. И, почувствали заплаха за господаря си, реагираха така, както бяха научени, както умееха.

А умееха доста.

Падайки, Фесис се изхитри да метне скрития в ръкава си плосък кинжал. Не разбра дали е улучил, ала така или иначе огъващата го до пречупване сила изчезна, намаля и натискът на болката, макар да не го пусна изцяло от прегръдката си. Нощният боец падна зле - бе изгубил ценен миг, запращайки острието в атакувалия го маг. Забави се да се претърколи... Ослепителна бялосинкава мълния бликна в отговор на кинжала. С нереално спокойствие Фесис забеляза попадението на заклинанието в лявото си рамо -то се овъгли до кост, която на свой ред се напука.

Хладнокръвно си рече, че сега наистина ще заболи.

И не сбърка.

Губейки съзнание, делово отчете факта, че вързопчето с ръкавицата вече не е у него.

Императорът предусети посегателството на аколита-пазач срещу воина от Сивото братство и стремително грабна вързопа от ръката на вече падащия момък. Злощастникът бе усукан безпощадно, ала - „Браво на Хеон, страхотни юнаци подбира и обучава!" - отвърна на удара с блестящо като рибка острие, което изхвръкна от ръкава му и се впи в скулата, точно под окото на магьосника в синьо, който се стресна, облещи се и невярващо се хвана за кървящата рана. Едновременно с това се намесиха и Волните. Мечовете им посякоха ранения. Главата му тупна на пода, от жилите пръсна кръв, ала погубилото го оръжие тутакси запламтя с отровнозеленикав огън. Воинът не успя да хвърли меча си - от десницата му по ръката към тялото премина овъгляща вълна... а след нея остатъците плът окапваха оголвайки сухи като на древна мумия кости. Очите на Волния се спукаха, по лицето потече слуз, която също гореше... Кошмарното зрелище целеше да накара останалите да хвърлят оръжията си и да се предадат, ала демонстрацията никак не впечатли другите Волни. Вторият воин с танцова лекота докосна с бърз зигзаг гърлото на аколита в червено - магът се стовари на пода, и започна да се дави. Тутакси Волният прие с гърди злата мълния, запратена от вълшебника на Угус. Кипящата кръв на воина поръси Императора, който се намираше точно зад него.

Видя изтърбушеното падащо тяло на верния си телохранител, който му бе подарил достатъчно време, за да разкъса тъканта на вързопа.

Нямаше представа как ще изглежда „дарът".

„Бяла рицарска ръкавица? Добре, нека е бяла рицарска ръкавица."

Тя сякаш сама се надяна на ръката му. Същата ръка, която неволно се вдигна нагоре, за да предпази лицето от следващата мълния...

Синият език на светкавицата се пръсна на безчет искри, ала очите на насочилия смъртоносното заклинание срещу владетеля на Мелиин не видяха това, защото ослепяха от отражението върху бялата ръкавица.

Императорът усети, че ръкавицата се нагорещява, после спуква заклинанието и поваля вълшебника. Владетелят на Мелиин реагира инстинктивно. С един скок се озова надвесен над мага и го прониза с кинжала си - в гърлото, както обичаха да убиват Волните.

Наоколо горяха скъпи, тежки гоблени. Последните верни стражи загинаха, но всеки от тях взе в обятията на смъртта и по един от вълшебниците. Оцелелите двама аколити отстъпваха със ситни крачки, уплашени и посивели. Единият шептеше нещо.

„Предупреждава онези в кулите" - съобрази Императорът и с вдигнат кинжал се насочи към мага. Чупеща тялото болка го заля като водопад, ала дали ръкавицата гасеше част от заклинанието, дали аколитът бе изпаднал в паника, болката бе преодолима. Императорът изръмжа и скочи напред, с вече оголен меч. Чу вопъла на другия маг - „Не мога да го удържа!" - и замахна към вълшебника, който пращаше съобщение. Тресящият се от страх чародей вдигна ръце да се предпази и мечът гладко отсече китките му. С извъртане на острието Императорът цепна главата на осакатения. Още едно движение -и последният вълшебник рухна на пода с ококорени очи. Всичко бе отнело по-малко от половин минута. Императорът дръпна горящия гоблен, събори го заедно с корниза и стъпка огъня. Без да иска подритна крак в изящна обувка.

„Аха, мадам разпоредител ката. Жертва на случайно попадение - не е зле."

Той се огледа. Труповете лежаха като черни купчини. Ранени нямаше... Всъщност, не - момъкът на Хеон се размърда и застена. Императорът огледа раната му и подсвирна през зъби. „Тоя юнак няма да го бъде. А това вече е загуба... Защо ли не му тече кръв?- Аз... си тръгвам - внезапно ясно и без да заваля думите произнесе Сивият боец. - Свали я, повелителю...

Лицето на младежа се изкриви - явно губеше борбата с болката, която почваше да овладява съзнанието му. Ала Сивият наемник продължи да говори, въпреки че около него се свиваше някакво странно заклинание:

- Не я използвай... Недей... Подарък е от Мрака... Тялото на момъка се покри със ситна мрежа стремително сновящи огнени змийчета, който го превърнаха в огромна светеща какавида. Пашкулът от светлина се изду като мехур. Сетне с тих трясък изчезна. На пода вече нямаше никой.

Тави се събуди с вик и плувнала в пот. Съновидението се разпадна на милиарди черни отломки и се стече надолу, в неведомите дълбини на каменния лабиринт. Остана само ужасът и омерзението, все едно девойката бе докосната от нещо студено и лигаво, което се извиваше като червей и много миришеше. Тави не изпадаше в истерия от жаби, гущери, мишки, понасяше змии и би изтърпяла, ако се наложеше, плъхове. Ала сега се задъхваше от отвращение. В паметта не бяха се запазили подробности от съня, освен чувството на погнуса.

- Тави? - Кан-Торог бе нащрек.

- Нещо... лошо - измънка девойката.

- Тук?! - Волният се напрегна.

- Не, не... Просто лош сън. Много гаден.

- Ох, хич не ми допадат лоши сънища у вълшебници, интересно защо ли... - недоволно изръмжа събуденото джудже. -Все се сбъдват накрая! Не да си засънуват нещо хубаво, само гадории...

- Съновиждането - обясни Тави - отдавна и напълно е изкоренено. Иначе си прав, макар и да не го подозираш. Някой от нас такива неща сътворяваха насън, че цялата магошкола се вдигаше по тревога, самият Наставник се налагаше да идва, за да оправя неразборията...

- Вярвам ти, ама само понеже няма кого друг да питаме за мнение -отвърна Сидри и въздъхна. - А бе, и на мен нещо не ми харесва. Заседяхме се. Трябва да се махаме.

- Нима? - подкачи го Кан. - Ще напуснем залата на вашите победили?

- Тъкмо заради тях! - озъби се джуджето. - Заяждай се, заяждай се. Сякаш сам не знаеш, че душите на загиналите тъкмо към такива места ги тегли, където разчитат рано или късно да си отмъстят!

- Любопитно - без да му мигне окото рече Кан. - Знаеш ли, Сидри, всяка наша дружина също си има такава... галерия. Само че там досега никога не са ни навестявали разни вредоносни духове...

- Млъкнете и двамата! - изфуча като котка Тави. - Чувам нешо...

Вълшебницата стоеше в средата на залата, пръстите й се докосваха с върховете си, дланите бяха вдигнати пред лицето.

Като никога преди тя усети отдолу една наистина Велика тъма.

Черна вълна с меко, слято, неразличимо движение погълна долните нива от пещери и тунели. Само до преди миг Тави още успяваше да зърне смътните очертания на начупените пещери, криволичещите тунели, сивите обемни зали и оскъдно осветените бастиони, които гледаха през тесни бойници навън, към стръмни урви. А сега изведнъж бяха изчезнали. И вместо тях се бе появило кадифено святкане, равномерно полюшване на черно като аспид море. Сякаш в Цар-планина никога не бе надзъртало джудже, не се бяха трудили поколения от подземното племе. Като че ли Първородната тъма никога не бе напускала това място от първите дни на Сътворението.

- Да се махаме - прошепна тя.

- Накъде? - едва ли не с насмешка, присъща на неговата раса по отношение на смъртта и опасностите, отвърна Кан. -Те вече са тук, Тави.

Цепнатината бълваше орда отвратителни същества, подобни на слузести, гигантски плъхове. Лапите им затъваха в каменния под като в разкашкан сняг - камъкът се топеше от докосването им, все едно бяха намазани с вековната мечта на всички алхимици - Абсолютният разтворител.

„Това е тя. Тъмата. Ние я обезпокоихме. Ето го нейния отговор..." -успя да си помисли Тави.

Кан не се обремени с разсъждения. За него всичко бе ясно. Имаше врагове. С враговете всеки Волен се биеше. Другото нямаше значение. Меко пристъпване, къс като внезапна мисъл отблясък на факела върху наточена стомана; острието прониза черепа на най-близката твар почти без да усети съпротива. Тялото на поразената мерзост изчезна под напиращия поток други изчадия. Кан-Торог обаче, вместо да продължи атаката си, едва смогна да отскочи. В ръцете му вече нямаше закален, джуджешка изработка меч, а жалка огризка. Металът гореше и капеше на пода като капки зеленикав, светещ восък. Волният с вик на проклятие захвърли останките на оръжието -магическите искри пълзяха по ефеса към дланта му.

Сидри изобщо не посегна към секирата си. Джуджето отскочи назад с невероятна за племето си пъргавина, сви се в най-далечния ъгъл и мушна ръка в пазвата си. В шепата му се появи алена кесия, Сидри широко замахна - сякаш бе селянин по време на благодатна сеитба - и тварите се стъписаха, заотстъпваха. Застенаха с гнили гласове, които жвакаха и бълбукаха като блатна кал от бездънно тресавище.

- Към мен! - кресна джуджето. - Това ще ги задържи... За малко! Кан-Торог и Тави не чакаха втора покана.

Цялата зала със славните барелефи гъмжеше от отвратителната сган. Мокро щракаха челюсти, пълни с остри зъби, като фосфор горяха зли очи, капеше слуз, която разяждаше твърдия гранит, ала нито една твар не дръзна да прекрачи образувалия се от размаха на Сидри полукръг. Границата бе незрима. Тави неволно се притисна към твърдото като канара рамо на джуджето, смаяна от магията, която Сидри бе използвал.

Смайването рухна пред страха. Насреща им се издигна стена от муцуни, нокти, гърбове, лапи и голи опашки, която започна да ги притиска в ъгъла. На Тави й дойде в повече. Тя закрещя. Не издържа. Цялата придобита през тежкото обучение мъдрост, всичките й познания, постигнати с упорит, каторжен труд в школата, криеща се от жестоките забрани на Дъгата, цялата магия, с която девойката се гордееше - всичко това бе нищо пред тварите, невиждани на белия свят.

- Тави! - изрева страшно Кан-Торог. - Всичко е наред! Просто стоманата е безсилна. Ела на себе си. Тави! Опомни се! Твой ред е!

Младата вълшебница с мъка събра остатъците от воля и мъжество в юмрук. Никак не бе лесно - усещаше устремени върху себе си стотици неживи, просмукани с гнилоч и тление погледи, макар че в залата надали имаше повече от няколко десетки плъховидни чудовища. От зиналите им уста лъхаше лютива смрад, която предизвикваше потоци от сълзи и диво дращене в гърлото.

-Довърши ги. Тави! - подхвана Сидри глухо. - Каменният престол ми връчи този прашец за употреба в краен случай... Не знам нататък какво ще е. Може и да е още по-лошо, а прашецът се използва само веднъж...

- Калпав магьосник го е приготвил - прошепна девойката, отърсвайки се от вцепенението. Освежителен гняв кипваше кръвта й.

..Нима не съм истински боен маг?! Какво като е първият ми поход? Чудо голямо. Трябва да се справя! Заклинанията се делят на типове, класове, видове. Стихийни, Възкресяващи, Сътворяващи... Десетки, стотици. Силата се свива в тънка невидима игла, студена като междузвезден мрак. Силата се нуждае от форма - трескаво размишляваше тя. - Магът трябва да избере онази форма, която ще се окаже най-подходяща срещу изскочилите от Великия мрак създания."

А плъховете бавно и предпазливо напираха. Бяха се приближили С цяла стъпка.

-Тави, заклинанието ми отслабва! - изръмжа Сидри.

- Май наистина ще умрем, сражавайки се, и костите ни ще се смесят, Сидри - подхвърли Волният. Стискаше в ръцете си два дълги кинжала.

- Не бързам да мра! - отвърна през зъби джуджето. - Хич не съм се засилил, нито се глася да ходя при предните. И завещание не съм си писал. Бррр... ама че гадини! Откъде се пръкнахте, уроди такива...

„Куражът им звънти като опъната тетива - всеки миг ще се скъса. Поне този на джуджето... и навярно моя - рече си Тави. - Кан-Торог ще остане спокоен докрай."

- Мълчете сега - почти умоляващо прошепна тя към другарите си.

Снагата й почна да се поклаща, от устните й се разнесе змийско съскане, толкова тихо, че самата тя едва го чуваше.

Плъховидните твари внезапно се развълнуваха. Те запристъпваха от лапа на лапа, плътната им глутница се люшна към бариерата на Сидри, сетне като отстъпваща морска вълна се отдръпнаха. Над главите им почна да се къдри сивозеленикава мъгла. Джуджето се разкашля - разяждащият дим дразнеше ноздрите, проникваше през устата и пареше гърлото.

Тави бавно, много бавно вдигна ръка нагоре - погледите на всички твари без изключение последваха движението й, сякаш очите им бяха заковани с железни нишки.

Писъкът, който нададе Тави, накара и джуджето, и Волния да сгърчат лица болезнено. Двамата запушиха уши. По стените на залата се стрелнаха пукнатини. Подът се разтресе.

- Барелефите! - заврещя Сидри, ала бе късно.

Таванът рухна, погребвайки под натрошен камънак всичките твари до една, заедно с древните победни сцени. Вдигна се прах.

Припадналата Тави се озова в ръцете на Кан-Торог.

- Какво си зяпнал! - скара се той на втрещеното джудже. Сидри мигаше към мястото, което преди малко бе галерия на джуджешката слава. - Не стой като пън! Отваряй дисагите!

Изпод камарата струеше тъмнозелено, гъсто поточе, което си дълбаеше русло в гранитните полирани плочи на пода.

Водата от манерката успя да свести девойката, която обаче остана замаяна.

- Кха - прокашля се Сидри. - Трябва да се махаме... Добре, че изходите не рухнаха.

- Вземай вещите, джудже. Аз ще нося Тави.

Промъкнаха се през полузатрупаната зала до тесния проход, посочен от Сидри. Заслизаха по грубо изсечени в плътта на планината стълби, които се усукваха във винт право надолу.

Към Тъмата.

- Кан... - със слаб глас запротестира девойката. - Нека поспрем, да се съвзема... Сега не бива никъде да вървим... а може би изобщо няма да продължим...

- Какви са тия приказки! - веднага подрипна джуджето. -Каменният престол...

- Знаеш ли къде ще ти завра този престол? - надвеси се над него Волният. - Щом Тави е казала, че не може, значи е така!

- Сидри - бързо се намеси вълшебницата, - никога не съм чувала за подобни твари. В книгите на Наставника даже няма и думица за тях. Откъде дойдоха? Защо спряха пред твоето чародейство? Ако сте се сблъсквали и преди с тази сган, защо си мълчеше?

- Такива и аз виждам за първи път! Не сме се сблъсквали -озъби се джуджето. - Дадоха ми талисман-пазител, разбра ли?

- Значи не е бил прашец...

- Не е бил! Амулет на Празните хълмове се нарича! Събира цялата сила на планинита и я превръща в омагьосан кръг, през който никой със зли намерения не може да премине. Не, не, не ме моли да го разгледаш! Заклех се да не го оставям в чужди ръце, даже вашите! Пазех го за обратния път... пък виж какво стана. И то заради тебе! Да беше баела по-чевръсто, магьоснице! Не да въртиш точилен камък нахалост. Какво се туткаше, а? Вместо да срутиш тавана по-бързо, ти се вцепени като млада булка пред... Хм. Аз не мога да направя такова нещо - половин ден ще има да дърдоря заклинания... И с барелефите можеше да си по-внимателна!

Кан-Торог не успя да избухне, защото Тави изведнъж виновно се оклюма.

- Извини ме, Сидри... Уплаших се. Страх ме е от мишки и плъхове от малка. Ако не беше ти...

Нищо не укротява един разгневен мъж толкова бързо, колкото признанието на една жена, че е била слаба. Сидри тутакси сконфузено се ухили.

- Карай... Било каквото било. Да забравим. Казвай сега какво да правим нататък. Ще ви водя, ясна работа, ама само кажи дали може?

Тави поклати глава.

- Засега не. Докато не разбера какво се е случило. Долу... е такъв Мрак! И плъховете...

- По-точно? - намръщи се Кан, който не обичаше дълги и неясни разсъждения.

- Засега им запуших пътя. Ако не прегризат камъка, няма от какво да се притесняваме. В безопасност сме. За известно време. Трябва да помисля. Вие ме пазете, оглеждайте се, защото ще съм заета.

- Добре, Тави. Само мисли по-бързо, ако обичаш.

- Ще направя всичко възможно, Кан. - Тя се съсредоточи.

Наставникът ги учеше да дробят сложните задачи на малки въпроси, лесни за решаване. Тъма. Велика власт, велика сила. От прастари времена живуща „под корените на планините". Смътните видения, които преследваха вълшебницата, откакто бяха поели по джуджешките тунели. В крайна сметка всичко ги доведе до плъховете, чиято слюнка разтваря камъка. Тави не се съмняваше, че противниците им съвсем скоро ще си пробият път през рухналата зала. И тогава ордата щеше да се втурне да преследва живата плът и кръв на тримата търсачи. А по-специално - нейната плът.

Девойката тръсна глава, за да се отърве от видението.

„Засрами се, вълшебнице! Трябва да решаваш как да постъпиш, не да си търсиш поводи за още повече страх! Някакви бариери са рухнали, някакви незнайни забрани са отменени - и сега тварите, които никога преди не са се появявали, дори на тази дълбочина, свободно щъкат из опустелите проходи на джу-джешката твърдина. Дали пък не са последица от бушуващия Порой горе?"

Тави живо си представи как отровните, носещи смърт струйки проникват капка по капка в тялото на планината, изнамират пукнатини, водни жили, плъзгат се по рудни пластове, все по-дълбоко и по-дълбоко - по-ниско от потайните рудници на коболдите, още по-надолу, към легендарните Кости на Майката земя.

„Сигурно вонящите на вкиснала кървава слуз тежки капки бавно се събират в невъобразимо дълбоки пещери и образуват зловонни локви там, където от Сътворението насам не е стъпвало живо същество. Накрая се промъкват до Костите на земята и почват да ги гризат - бавно, безкрайно бавно, ала непоправимо... Кой знае що за сили са сковани там, отвъд познатия на хората и маговете свят, зад черните фундаменти, зад привидно празните и бездънни пространства? Може би Гибелният порой се заражда тъкмо там, недосегаем за Седмоцветието?"

Тялото на Тави се тресеше като от жестока треска.

"Прозренията в съзнанието ми - дали не са породени от предсмъртната агония на одевешните твари, които погубих като срутих тавана на славната джуджешка зала?"

Не можеше да го потвърти и пред себе си със сигурност. Ала едно нещо бе безспорно - пътят назад бе отрязан окончателно. Труповете на мракоплъховете с тяхната топяща гранит кръв бяха непреодолими в много по-висока степен от разполовения труп на свещеника.

- Измисли ли нещо, магьоснице? - наруши тишината Сидри.

- Не - сопна се Тави. „Тук нищо няма за мислене. Няма да тръгна надолу само със заклинания напред като овен с рогата."

- Чакай, ама само ние двамата с Кан ли ще продължим? -запита джуджето поразено.

- Защо не? - студено отвърна Тави. - Ще е по-добре. Ако сега запратя надолу и една магия, ще бръкна с гола ръка в осарник! Разбираемо ли е сравнението, гноме?

- И още как - изсумтя Сидри. - Ама все пак кажи...

- Повече няма да говоря - мрачно отсече Тави. - Пътят ни така или иначе е надолу. Каквото и да си приказваме.

- Тогава защо седим с кръстосани ръце, а ти даже и с кръстосани крака? - саркастично забеляза джуджето.

- Почивам си - изплези се Тави. - Тук засега е безопасно. В известен смисъл, разбира се. Трябва да отдъхна. Да не мислиш, че беше лесно да срутя свода на залата? Майсторите-каменари от Подземното племе добре са си вършели работата. Яко, за хилядолетия да изтрае.

- Тъй е! - наду се веднага Сидри и важно вирна брада. -Най-после ще се сетиш да кажеш добра дума...

Някъде далеч горе над тях бе ден - ако, разбира се, може да се нарече „ден" зловещият сумрак на Пороя, който никой жив не бе виждал. Разрушената зала с барелефите бе останала високо над главите им.

Ронливата стръмна стълба продължаваше към недрата на Цар-планина като тесен тирбушон. Нямаше площадки, нито странични коридори - те вървяха надолу и надолу, към сърцето на земята...

Гореше една-единствена факла, макар че Сидри и Кан мъкнеха солиден запас. Не се знаеше колко още щяха да блуждаят в тъмните лабиринти, докато стигнат до целта си, нито пък кой или какво - ще им пресече ненадейно пътя?

- Хиляда - въздъхна Тави. - Хиляда стъпала минахме. Сидри, накъде води тази стълба?

- Ще се сетиш ти да питаш най-сетне - измърмори джуджето. - Аз пък си мислех вече, че няма да благоволиш да ми дадеш думата.

- Стига тъпи шегички, гноме! - изръмжа веднага Кан.

- Ако спра да се шегувам, доблестни ми Кан, остава само да легна и да пукна от страх. Та така, красавице. Вървим сега през една много стара жила... много стара и странна. Тук са намирали диаманти, макар че мястото не е такова, където се срещат. Стълбището води към Провлака в старите пещери -първото ниво над Дълбоките мини. Ние сме за още по-дълбокото.

През Горещата пещера право към Топилните. После -Голямата теснина... и край.

- Край ли? - не повярва Волният.

- Край! - наежи се джуджето. - Малко ли ти се струва? Дано твоите Волни богове ни помогнат изобщо да стигнем!

- Аз пък си мислех... - Кан млъкна и равнодушно махна с ръка.

- Тепърва ще има да си мислиш - обеща раздразнен Сидри, изобщо не е толкова просто, раз, два и хоп, през Дълбоките мини! Така не става под земята.

- Сидри, приятелю - ласкаво запита Тави, - защо непрекъснато ни лазиш по нервите? Да не би да ни завиждаш за нещо? Или просто си мрънкаш, за да ти олекне? Не те разбирам, прощавай.

-,Не разбираш, а? - злобно светнаха очите на джуджето. -Или само се преструваш? Добре, хайде да си говорим честно. Ти си магьосница, нали, и хич не си от баячките или дребните вещици, дето повече суеверия носят, отколкото таланти... Ала не си в никой орден на Дъгата! Как стават тези работи, а? Нямаш и патент да вълшебстваш, нали? Значи, според законите да нашия бащица, Императора, първо трябва да те прободат с трепетликов кол, ама тъй, че да не ти светят маслото веднага, а после следва да те изпържат на бавен огън. Най-добре да те предадат на Седмоцветието, техните палачи ще измислят какво да те правят. Вярно ли говоря, а?

- Да речем - спокойно каза Тави. - Само че не разбирам накъде биеш, Сидри.

- Накъде бия ли? Ей сега ще разбереш, жено - лицето на джуджето (и без това мургаво, а сега и мърляво) стана мораво. - Бия натам, че всички сте роби! И роби ще си останете! С нашийници! Като измекяри ще опънете петалата, колкото и да се криете зад красиви речи, само и само да не си признаете истината! - Очите на Сидри се изцъклиха, а едрите длани се свиха в юмруци като буци. - Кланяте се на Империята, подмокряте се от страх, а заклинания шепнете само тайно, скришом, за да не ви спипат стражите. Като че ябълки крадете и се скатавате от градинаря...

- Нека джуджето говори, Кан - ледено каза Тави, като стисна Волния за ръката. Издутите от ярост мускули се отпуснаха, ала лицето на воина бе изпотено от гняв.

Сидри обаче никак не се стряскаше от това. Продължаваше да говори все по-разпалено:

- Да се бяхме събрали повечко такива като теб, Тави, като теб, Кан... такива като мен... от Дану, елфи, коболди, пфу, и орки даже... Ще се споразумеем някак! Тролите ще освободим и ще поведем, ех! Колко време ще устои Империята тогава, а? Кажи де! И никаква Дъга няма да спаси хуманусите. Какво кощунство - да се нарекат със светото знамение на небесата! Та вместо да се съберем и да ударим на едро, ние все дребни пакости знаем да правим. Пфу! Ето за това Каменният престол ме прати тук.

А вие... само за пари мислите. Колко пазарлък падна - това, викате, ще правим, а това - няма. Всичко сте длъжни да правите!!! - изкрещя побеснял Сидри. - Ясно ли е, сметкаджии такива?! Ето затова ви лазя по нервите, искам да ви ядосам, да кипнете, да ви видя на какво сте способни! Дали имате нещо свястно или само горделивост, празна като орехова черупка!

Кан, като те гледам, жив ще ме глътнеш... А аз за теб на всеки имперец ще му разкъсам гърлото със зъби! Трябва всички заедно да ги натиснем, ей! Да им направим втори Бряг на черепите! Само че този път - до крак!

Джуджето се задави и млъкна. Очите горяха с мрачен кръвожаден пламък.

Тави почувства, че одевешния гняв на Волния изчезва като вода в пясъка на пустиня.

- Е, щом направо ще си приказваме - рече спокойно тя, -нека ти призная, че не...

- Че не си Волна - нетърпеливо я прекъсна джуджето. - Аз да не съм кьорав? Хуманусите можеш да ги залъжеш, но не и нас, джуджетата...

- Правилно - Тави не трепна. - Аз съм човек. Осиновен от Волните. Те ме отгледаха, те ме хранеха, с тяхното злато съм изучена. А знаеш ли как попаднах при тях? Чувал ли си, Сидри, за Шаверското клане?

Джуджето сведе глава.

- Как да не знам... чувал съм. От нашите там мнозина кости положиха...

- Ще ти разкажа за едно семейство - в полумрака гласът на Тави звънна като саблено острие. - Баща, майка и момиченце на две-три годинки. Родителите изскочили в лош час навън, на улицата. Тръгнали дюкяна си да спасяват... Къде ти - против Дъгата не се рита. И двамата били изпепелени пред прозорците, защото бащата проснал трима мародери с обикновен ръжен... Там били маговете на Арк - заедно с грабителите, техните слуги. Затова убили таткото... и майката на момиченцето. Тоест - моите.

Съседката се опитала да ме дръпне настрани, ама не успяла, горката.

Тогава маговете ловяли всички деца наред. Търсели такива със заложби, талант към вълшебство. Като откриели малчуган с дарба - убивали го веднага. Не ги вземали за себе си. Нещо ги било подплашило и те унищожавали, колели всеки. И мен ме хвърлили в общия кюп. Събирали Младенците в кошници, като котета. Всички хлапета плачели за мама... Само че нито едно дете вече нямало жива майка...

Тави преглътна, а после изсъска някаква дълга джуджешка ругатня, от която Сидри изпъшка и се изчерви. Девойката сухо продължи:

- Помня, че довтаса един вълшебник. Лилаво наметало, Орден Кутул, инквизитор. Струпаха на площада изпотрошена покъщнина, подпалиха я. Лилавият маг вземаше всяко дете за парцалите, вдигаше го, поглеждаше го в очите ето така... и го хвърляше в огъня. Не беше клада - хлапетата се мъчеха и не умираха веднага.

- А... а после... как се отърва - с пресекващ глас измърмори джуджето.

- Град Шавер просто не издържа на тези гледки. Наемниците, които пазеха маговете - извергите, които, за да вземат пръстен, отсичаха пръста, имаха сърца от камък, а ръцете им бяха окървавени до раменете... - дори те не устояха. Плюха и зарязаха вълшебниците... От тях малцина се отърваха... Изловиха ги честните граждани на Шавер. А от маговете никой не се измъкна. Тълпата ги смачка. А онзи, лилавия... го тъпчеха, размазваха го по паважа. Бавно го газеха, така че да моли за милостта да го пречукат...

- Ама заклинанията... - задъха се Сидри.

- Сред хората имаше един вълшебник, който не принадлежеше към Дъгата. Той скова лилавия. После стана мой учител. Нас, децата, ни грабнаха и кой накъде види... Мен ме взеха Волните. После пристигнаха наказателните легиони. Точно те направиха Клането. Това преди беше само... разгрявка, изглежда. Хората се пръснаха от града, понесли своите и чуждите деца, но ги настигаха, трепеха... Така че, гноме, нямам за какво да обичам Дъгата. Нито Империята, откърмена от същата тази Дъга. Досетих се, че сме тръгнали да дирим нещо много важно. И това нещо сигурно ще пролее реки... морета от кръв. Вие искате война, нали, Сидри?! Знам, че не си обикновен търговец! Тук е останало нещо, тук, в недрата на Цар-планина, нещо, което Каменният престол не е успял да измъкне по време на бягството си. И ние трябва да го върнем... А после, Сидри? Какво ще стане после? Хирд -напред! Ще превземете Хвалин? Ще съкрушите имперската пехота на мелиинските поля? Ще побиете стяга на Камъка над Хребета на скелетите? Това ли искате?

Джуджето дълго мълча. Когато се обади, гласът му бе напълно овладян и спокоен:

- Разбрах те, Тави. Не обичаш Империята. И Дъгата няма с какво да спечели обичта ти. Затова трябва да си с нас. Всеки меч е ценен. А още повече - боен маг. И Волните трябва да са с нас...

- Глупости! - прекъсна го грубо Кан. - Ако джуджетата са откачили, то ние, Волните, още имаме поне капчица здрав разум. Империята може да изправи срещу всеки голям бунт петнайсет легиона. При това - без опълчението, което може да свика под знамената си, без наемници от чуждите страни... Ами вие? На каква сила разчитате? Четири хирда в пълен състав... Хайде, нека са пет. Това са две трети от редовната имперска армия. А ако мислиш, че ще излязат очи в очи против вас да се бият - ще имаш да вземаш. Ще ви разстрелят отдалеч. Империята от век и повече си отглежда арбалетчици, в легионите служат стрелци, чиито дядовци са служели също като стрелци! Първата им детска играчка е било малко арбалетче! А ако те ви започнат, кулите на Дъгата ще ви довършат...

Джуджето пристъпи напред и лицето му изплува от мрака, попадайки под светлината на факлата. Сидри хищно се усмихваше.

-Ако ние, тримата, изпълним волята на Каменния престол - прошепна тайнствено той, - Седмоцветието няма да е в състояние да ни стори нищо.

Тави и Кан се спогледаха. Джуджето бе толкова убедено в правотата си, че от него направо вонеше на увереност.

- Елате с нас! - горещо промълви Сидри. - Бъдете с нас! Тави, Каменният престол няма да пожали никакви богатства, само и само твоят учител да се присъедини към нашето дело! Колкото пожелае скъпоценни камъни, злато... Да, навремето бяхме принудени да зарежем половината от съкровищата си, ала другата половина е наистина много! Освен това опазихме хазната на нашите чародеи, събирана от поколения! Там имаме невероятни неща, истински ценни за един вълшебник! Каквото ти душа поиска - артефакти, еликсири разни, нечувани рецепти, апарати... Имаме камъни от сърцето на земята, което бълва вечен жар, напоени с неговата кръв... И щом ти, ученичката, си способна да събориш цял грот, какво ли може Наставникът ти?! Тави, той ни е нужен! Ако оглави нашето войнство... пък и магията на Дъгата ще бъде обезсилена...

- Сидри... - тихо каза девойката. - Моят учител никога няма да излезе на бран. Той е човек. Той никога няма да се бие против Империята, колкото и лоша да е тя. Или против Дъгата. Да, той е недоволен, той тайно обучава магове, защото смята, че забраната да се практикува магия е по-голямо зло от... - тя рязко млъкна, намръщи се и продължи: - Както и да е. Важното е, че няма да воюва против хората заедно с джуджета, Волни, елфи, Дану и останалите. Това е също толкова сигурно, колкото името ми Тави-Алия. Джуджето се хвана за главата и потъна в сянката.

- Защо? - донесе се от мрака отчаяния му глас. - Защо, защо? Защо говорите така?! Защо всички търсят начин да се приспособят, да се спогодят някак си със Злото, вместо да го низвергнат?! Та твоят учител, Тави, вече е убивал хора. Магове на Дъгата. Чувал съм за Шаверското клане. По време на погромите загинаха доста джуджета. Оцелелите разказваха за... за странни неща. Сега проумявам смисъла на техните свидетелства. Твоят Наставник! Ние подозирахме, че съществуват вълшебници извън ордените. Убедихме се, докато преговаряхме с Кръга на Капитаните, защото от нас поискаха двойно заплащане, ако искаме да наемем боен маг.

О, Велики недра, Тави, твоят учител вече е във война с Дъгата! Тази битка не може да приключи с помирение! Защо тогава...

- Защото бракове на хора и Волни са обречени на безплодие - внезапно се обади Кан-Торог. - Както и съжителство на хора и джуджета, хора и елфи, Дану...

- Не разбирам - сподавено прошепна Сидри.

- Добри ми гноме, ако ти съблазниш елфка да дойде в постелята ти, вие можете да заченете деца. Деца се появяват от Волни и Дану, макар и рядко, джуджета и колобди, орки и троли... А даже, прощавай, и мен ме втриса, но ще го изрека - даже между орки и елфи връзките могат да дадат нов живот, колкото и люто да се мразят тези два народа. Само хората не могат да оплодят или да заченат от Старшите раси. Разбираш ли, приятелю Сидри? Хората наистина са Инакви. Чужди. Пришълци. На Брега на черепите е имало не просто битка между старите господари на някаква територия и онези, които са пожелали да я завоюват. Такива е имало и преди - елфите нападаха Дану, Дану водеха войни с джуджетата, вие, Подземното племе, се; биехте с орки и коболди, те пък се счепкваха с тролите заради пълни с дивеч гори. На Брега на черепите стана нещо друго... и аз не мога да ти кажа какво точно. Но е било нещо повече от решаване на въпроса кой ще господарува, и кой ще мре. На хората им се падна да живеят. Навярно наистина са деца на друг свят. Сътворени от други богове. Навярно наистина ги покровителства незнаен Спасител... Един от служителите на когото ние... - Кан-Торог преглътна на сухо. - Още ли не проумяваш защо учителят на Тави никога не ще вдигне меч против своето племе като цяло? Отделни мерзавци може и да пречука, но против цялото човечество - не, няма да се възправи.

- Но Тави .. .

- Аз не знаех за какво се спускаме в тази бездна - хладно взе думата вълшебницата. - Бойните магове извън Дъгата продават своите услуги срещу злато. Каменният престол предложи добро заплащане. Ние сключихме договор. Само че в него няма условие да се бием с Империята. Аз не бих пропуснала възможността да свия перките на Дъгата, но...

- Ясно - джуджето беше съвсем потънало в сянката. - Всичко е ясно. Е... Поговорихме си... правичката. Все пак е за добро. Поне знам какво да очаквам и доколко мога да разчитам на вас.

-Можеш да разчиташ - с мразовит заплашителен глас произнесе Тави. - В рамките на договора. Ние спазваме обещанията си. Ще те пазим, докато не стигнеш целта си, а после ще те изпратим до повърхността. И ще го направим. Имаш ли основания да не вярваш на думата на Волните? Съмняваш ли се?

- Съмнявам се в думата на човек, който се преструва на Волен.

- Не мога да ти помогна тогава - ядоса се девойката. - Нямаш избор, гноме. Ние също нямаме избор. Или ще си пробием път заедно, или заедно ще загинем. Вързани сме един за друг. Ти задържа плъховете, аз срутих тавана. Ако не бях успяла, кръгът щеше да отслабне и плъховете щяха да те докопат. Вързани сме заедно, Сидри.

- Добре, стига празни приказки - решително каза Кан. - Казахме си доста неща, даже някои бяха... излишни. Сидри! Да продължим. Нека по-малко разсъждаваме за великото и възвишеното. Сега не е време. Имаме да вършим работа. Нека я свършим достойно. В това е цялата истина. Моята истина. Може да не е много мъдро казано, но е така. Нека починем още малко, а когато Тави каже, ще вървим накъдето сме се запътили.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Правилно ме чу, Сеамни Оектакан - върховният маг на Арк произнесе истинското име на Ахата нарочно грубо, по човешки. - Трябва да се справим с Господаря на Пороя. И само ти можеш да ни помогнеш. Само ти - потомка на свободната кръв на Дану.

- Защо аз? - нищо друго не й дойде наум да отвърне. Искаше да се усмихне презрително, ала устните й бяха като изтръпнали. - Ти беше много убедителен, ала не ми обясни защо именно на мен предлагаш всичко това.

Малко ли млади робини Дану имате в кошарите си? Потърсете някоя друга нешастница с по-меко сърце!

Съветът избухна в смях.

- Скромността не е в числото на твоите недостатъци, Сеамни - Върховният маг си позволи само една снизходителна усмивка. - Добре, щом настояваш за обяснения... Страхувам се, че отново ще те разочаровам. Не си потомка на някой ваш легендарен чародей. И Сила имаш точно колкото моята Силвия има в нокътя на лявото си кутре. Цялата работа, всичкото това внимание към себе си ти дължиш на Имелсторн. Мечът на Дану легна първо в твоята длан... и от този акт се образуваха безчет на брой тънки, невидими дори за опитен вълшебник взаимовръзки. Това кълбо е толкова заплетено, че цялата Дъга не би съумяла да го разплете. И не защото сме слаби, а защото това би била свръхзадача, нещо като спрем слънцето или да свалим от небесата добрата стара луна. Тези връзки, моето момиче, се протягат към други светове, други звезди, през студените бездни вечна смърт. Позволи ми да не ти ги описвам, ще се отегчиш. За теб е достатъчно да знаеш, че съществуват. Е, девойче непослушно, нещо друго да питаш? -усмихна се той.

- С какво ви пречи Господарят на Пороя? Какво искате да правите с него?

Съветът този път дружно простена. А своенравната Силвия скочи от мястото си - върху кукленото й личице бе изписана ярост.

- Позволете ми - изписка тя. - Жива ще я одера!

- Тихо! - прокънтя гласът на Върховния маг, и то така, че се люшнаха завесите. - Имаше въпрос, ще дам отговор. Сеамни, Пороите опустошават страната ни. Щетите са чудовищни. Всеки Порой - това са десетки, понякога стотици загинали. Следват болести, епидемии, диви и домашни животни побесняват, изведнъж се появяват невиждани чудати чудовища, преди да ги довършат маговете-ловци. Всяко от тях може да схруска обитателите на някой злощастен чифлик до един или жителите на половин село. Защо те учудва желанието ни да сложим край на това бедствие? Ние бяхме врагове на елфите, Дану и други нехора, но за своите си нали трябва да се погрижим! Ти идеално подхождаш за целта. Наградата е повече от щедра. Какви гаранции искаш още? Документ? Клетвена грамота, подписана от командорите на ордена? В името на Спасителя, на когото толкова се осланя простолюдието, ще ти дам тази дреболия, ако за теб е важно.

- Ами ако почна да поставям условия? - изведнъж тихо каза Ахата.

- Условия? Ти - на нас? Хм, интересно - вълшебникът демонстративно се намести в креслото. - Слушам те, Сеамни.

- Разрешение всички Дану да се върнат и да встъпят във владение на родовите си земи. В онази... гора, която наричате Друнг. Гаранция, че няма да ни нападате. И откуп в злато да понесените беди. Указ от Императора, че ни признава за равноправни с хората, с гражданите на Империята.

Съветът тежко мълчеше. Силвия хапеше устнички, нетърпелива да й позволят да се заеме с нахалницата.

- Само толкова ли? - свадливо се осведоми Върховният маг. - А случайно да искаш да станеш Съвладетелка на империята Мелиин?

- Добра идея - отвърна Ахата, давайки си сметка, че тези думи могат да й са последните в живота. - Нямам нищо против. Поне не би ми хрумнало да издавам такива глупави закони като сегашните!

Върховният маг вдигна ръка, за да овладее и потисне в зародиш яростната реакция на командорите.

- Пазариш ли се, дете, или цериш гордостта и съвестта си? Ако това е пазарлък, осъзнай, че поставяш наддаването над живота на родителите си. Предложихме ти съвсем реално заплащане за услугата. А ти искаш невъзможни неща. Ако продължаваш да се инатиш, ще се върнеш в килията. Без повече сладки беседи и преговори. Някак ще се справим без теб. Обаче твоите капризи ще излязат солени за всички укриващи се в Пущинака. Теб ще пуснем да си вървиш веднага щом свърши Пороят... стига да ти се живее, след като легионите пожънат животите на последните свободни Дану...

Ахата мълчеше и с усилие сдържаше сълзите си. „Назад, сълзи, назад, заповядвам ви!"

- Ако искаш, ще увелича наградата. Осем товара злато - заедно със свободата и пътя към твоите съплеменници. Сумата е солидна, в източните провинции много може да се купи с толкова злато. Съгласна ли си?

- Десет товара! - изтърси Ахата, опиянена от собственото си нахалство.

„Нима ще приемат да им се подигравам?" Върховният маг не трепна.

- Съгласен. Десет товара злато. Арк дава думата си. Сега ще ти връчат разписка, срещу която можеш да получиш парите в кой да е банков дом. Това беше, господа. Работата е свършена. Заседанието на Съвета се закрива. Уведомете Сежес да спре войската. Нека се връщат в казармите. Сеамни Оектакан, ти вече си на служба в Орден Арк, да ни помагат Силите.

Обърканата Ахата стоеше, стресната от внезапната промяна. Изправящите се и разотиващи се вълшебници я поглеждаха едва ли не благосклонно. В ръката си стискаше свитък от скъп фин пергамент, украсен с пламенния герб на Червените и с цели три висящи печата. Върховният маг се приближи и тържествено надяна на шията й тежка верига от девствена мед, на която се поклащаха три авалионови езичета. Магът наклони глава настрани, полюбува се и си тръгна.

Силвия тутакси я грабна под ръка и я задърпа.

- Хайде! - От враждебността й нямаше и помен. - Трябва много неща да научиш, а имаме малко време. След три дни сърцевината на Пороя ще се отдалечи твърде много на запад, ще ни е трудно да я гоним, а може и изобщо да я изпуснем... Хайде, де, Сеамни! Не се страхувай, с тази верига всички ще те уважават. Ти си неприкосновена! А навън простолюдието ще ти се покланя доземи! Не ме гледай така, не те водя в килия за мъчения. Отиваме в моята лаборатория...

„Най-сетне вкъщи" Това бе първата мисъл.

Фесис отвори очи и тозчас не издържа - глухо застена от нахлулата в съзнанието болка. Дори не стон, а вой излетя от гърлото му. Направи опит да запълзи - не успя. Даже главата си не можеше да помръдне, цяло щастие бе, че е в състояние да мисли.

Някак обузда болката, въпреки че за това изхаби последните си сили. Раните се бяха покрили с коричка. Поне не губеше кръв. Слепоочията му пулсираха. Младежът бавно се прекатури по корем, заби лакът в земята, сякаш побиваше кол, понадигна се...

Не беше сгрешил. Заклинанието за завръщане го бе отнесло точно там, където искаше. Намираше се в Долината, съвсем близо до източната застава. Ето го и познатият дъб с раздвоена корона. Само някакви си стотина крачки, не повече, нищо работа...

„Дали ще мога да пълзя толкова дълго? Я да пробвам."

Първото движение го прониза, срути грижливо поставените бентове пред болката и в главата му плувна тръпнеща мъгла от страдание. Черната коричка на раните се спука, гъстата алена кръв потече лениво, сякаш не бе останало много от нея в жилите му.

Отпусна се и челото му се удари в меката, копринена трева. Лятната трева, не сухата есенна четина в околностите на Мелиин. Лежеше и търпеливо чакаше болката да поутихне. Броеше ударите на сърцето си. На стотния поднови опитите си да пълзи. Завлече се на една-две крачки и отново почти припадна.

„Няма да стигна..."

- Я! Пафни! Я ела тука, виж!

Фесис бавно повдигна клепачи. Право пред лицето му се появиха нозе, обути в стари кърпени опинци. Втори глас се обади:

- Тоз пък отгде се взе?

Младежът понечи да отговори, но не издаде никакъв звук, даже не бе сигурен, че устните му мърдат.

- Леле как са го подредили... Магик е, като го гледам - авторитетно заяви селянинът с опинците.

Събеседникът му простодушно се учуди:

- Ти па..!

- Гледай сам. Лежи си на полянката, тревата е смачкана само край него. Изникнал е значи, както магиците знаят да правят! Защото никакви следи няма други - ни човешки, ни животински. Айде, Пафни откърши два пръта, развързвай си пояса. Ще го занесем до заставата, магиците ще ни наградят за туй добро дело.

Два пъти чукна брадва.

Силни, мазолести ръце внимателно наместиха Фесис върху носилката.

- Раз, два! - чу младежът и почувства как се отделя от земята. Над него почна да се поклаща безбрежното синьо небе, неосквернено от нищо.

- Потърпете, господин магик, още мъничко остана... На заставата ще ви викнат баш лечител, ще се оправите. Всякакво се случва. И ние, простите хорица, много неща тук сме видели, ама да ви кажа - добри са ни господарите, магиците, не ни притесняват, добрини ни вършат... Затуй и на вас добрина се полага. Ще се оправите, само потърпете още малко... А, ето...

-Стооой! Къде си тръгнал, бе, селяндур! - чу се рязък женски глас. -Бариера има тук, да не си пиян като приятелчето ти, дето го мъкнете?

- А, хич не сме злоупотребвали. Ваше благородие госпожо магичка...

- Дева-воин!

- Тъй де. Ама ние не се мотаем ей тъй на, намерихме ранен от вашите, така да се каже...

- Ранен ли? Какви ми ги мрънкаш тогава, глупако! Давай го бързо насам! Живо! И внимавайте, въшкари такива! Тук го сложете. А сега се дръпнете и стойте там. Когато дойдат Тяхно магическо достойнство, ще ви разпитат, всичко да си кажете, инак... Познавате ме, нали?!

- Познаваме се, госпожо Райна, всичко, както казвате, ще бъде... -унизено замърмориха в отговор.

Фесис отново успя да прогледне. Над себе си видя нещо пъстро.

„Аха, таван. Караулката на стражите."

Бяха я построили като малък дворец. На фона на мозайката изплува младо разтревожено лице. Големи сиви очи, сега напрегнато присвити. Тъмни от пот, късо подстригани руси коси. Върху раменете - оксидирана метална плетка.

„Аха, ризница... Откъде познавам това момиче?"

- Ваше магическо достойнство! - ахна младата жена и чак плесна с ръце. - Господин Кер! Кой ви причини това?! Кой е посмял?! Само да го спипам!

Ръсейки закани, тя вече ловко промиваше раната, подготвяйки я за превръзка с целебен еликсир.

- Ах, господин Кер! Какво нещастие!

- Стига си... хленчила... Райна... не е... достойно...

- Какво толкова? - сурово отсече валкирията. - Недостойно е да хленча над ранена бойна другарка. Ала вас съм се клела да ви вардя и...

Фесис отново застена - събудената болка го натика обратно в мъглата. Райна мигом изрева към вратата:

- Птах! Къде си, нехранимайко, бълхар, урод! Наряд след наряд ще ми стоиш до побъркване!

- Няма нужда да викаш, Райна - отвърна мек, леко дрезгав женски глас.

- Твоят оръженосец изпълни задълженията си отлично.

- Госпожо Хюмел... - поклони се почтително валкирията.

- Райна, престани да метеш с бретона си пода, чист е. С какво проми раната?

- С отвара от здравец и безсмъртниче, Ваше магическо...

- Карай без титли, Райна! - възмути се вълшебницата. - С теб сме превземали стените на Архада! Я да видя какво си направила... Добре, браво! А сега ми помогни... Дръж го.

Светът избухна за Фесис и той закрещя, едва чувайки яростните вопли на двете валкирии. Бе ослепял от болка.

- Клара! Къде...

- Дръж така, Райна! По-здраво, момиче, че ще те натикам обратно в майка ти! Отварям... Дай леген!

Звънки капки по бронзова ламарина бе последният звук, който Фесис чу, преди да изгуби съзнание.

Гобленът още тлееше. Императорът мълчаливо се взираше в обезобразените трупове. За първи път мечовете на имперската стража бяха опитали вкуса на магьосническа кръв. Дворецът бе замръзнал в тих ужас, даже владетелят още не смееше да пророни и звук.

Адептите на Дъгата бяха мъртви. Дотук добре. Мъртви бяха и четиримата Волни - всеки от тях бе скъп колкото живото си тегло в злато.

Война.

Отвратителен като гол охлюв животински страх се плъзна по гърба на Императора.

Войната бе започнала. Войната с могъщата Дъга. С вълшебниците, с които плашеха непослушните деца. И не напразно. Сежес сама можеше да надвие цяла армия. Двамина Върховни магове бяха в състояние да изтрият от лицето на земята цели градове. А обединените ордени...

Който започва дело със страх, по-добре да се надене на собствения си меч! - припомни си той цитат от древен трактат по военно изкуство. „Богове, колко кръв..."

Погледът на Императора се плъзна по един от маговете. Мечът на гвардееца бе разсякъл гръдния кош, а в дъното на ужасната рана сърцето още туптеше.

„Тоя още жив ли е?!"

Стените на двореца бяха обкичени с оръжие. Владетелят припряно грабна богато инкрустиран със злато боен тризъбец и промуши тялото. То даже не потръпна - вълшебникът бе мъртъв, агонизираше единствено сърцето му. Стоманените остриета се забиха в пода. Съскане, от раната бликна зелена пяна.

Отскочил назад, Императорът като в унес наблюдаваше трансформацията. Беше чувал за това - маговете се подлагаха на специални заклинания, така че след насилствена смърт да се превърнат в отвратителни твари. Така отмъщаваха на убиеца. Налагаше се да ги довършва втори път.

Сгърчи се от омерзение, но добросъвестно прониза веднъж убиваните си врагове. В трупа на последния тризъбецът се заклещи. Императорът не понечи да изтръгва оръжието. Остави го така, обърна се и тръгна по смълчаните коридори.

С жест заповядваше на втрещените стражници да го следват. Воините-човеци бяха изумени, някои вероятно още не бяха разбрали какво се е случило. Подчиняваха се колебливо - „Такова нещо май няма в устава..." -ала владетелят бе техен върховен командир. Тръгваха.

Императорът се стараеше да не ги поглежда в лицата. Не искаше да мисли колцина от тях щяха да доживеят до утрешния ден. Бе време да престане да мисли за войниците като за хора. Те бяха оръжия, изпълнители на неговата воля. Говорещи оръжия. Нищо повече.

Ако бе съдено, ако бе писано и орисано - щеше да загине заедно с тях. Жив в ръцете на Дъгата нямаше да се даде. Но и просто да умре също не биваше. За некромантите на Седмоцветието ходеха най-различни ужасяващи слухове. И обикновено мълвата се оказваше истина.

- Стотник! - извика Императорът, когато влезе в Малката тронна зала начело на трийсетина войници. - Стотникът на охраната и капитана на Волните при мен!

Кер-Тинор още не бе оздравял, вместо него командир на телохранителите бе станал един десетник, чието старшинство се определяше според никому неведомата вътрешна йерархия на Волните.

- Ким-Лаг! Първо - искам цялата охрана до дойде тук! Назначете вестоносец... Дайте му петима души, нека бързо отскочи до кръчмата „Раирания котарак". Ето заповедта. Нека я предаде на... чичо Паа. И да изчака за отговор. Тръгвай! Второ -градските порти да се залостят. Никой да не излиза! Който напира - убивайте го на място.

Не му хрумна, че под ударите може да се окаже някой лечител, забързан да се притече на помощ на тежко болен селянин. Императорът крачеше назад-напред и продължаваше да дава заповеди:

- Вдигнете легионите под тревога. Легатите - при мен. В двореца. А сега - след мен!

Стотина броненосни войника от дворцовия полк. Четиридесетина арбалетчика. Петдесет Волни. И с толкова - против Дъгата!

Над Мелиин бавно умираше денят.

Императорът спря в оръжейната. Началникът на арсенала му поднесе здрави, изковани от джуджета доспехи, затворен шлем и дълъг меч.

- Не. Нещо по-леко, старче. И да е без магия.

Надяна нагръдник с имперски василиск, избра островръх шлем с открито лице и подхвана секира на дълга дръжка. Помисли и препаса меч средна дължина.

- Да вървим, господа - каза Императорът.

В двора пред двореца се разхождаха хора - най-именитите благородници. Мъжете склониха глави, дамите приклекнаха в реверанс...

- След мен - глухо отвърна на поздравите владетелят. - Който ми е верен, да ме последва!

Лицата на аристократите се изкривяваха от изумление и откровен страх. Побелели устни пошепваха проклятия към съдбата, накарала ги да излязат навън в толкова неподходящ час...

Императорът се усмихна мрачно. Над столицата се сгъстяваше нощта.

Щеше да бъде славна нощ.

- На оръжие! След мен! - извика той, когато предвождания от него отряд се изравни с първата магическа резиденция - на Орден Лив.

Косо се озърна през рамо, усещайки отворена пропаст зад гърба си. Подбраните воини от гвардията вървяха все по-бавно. Мечове трепереха в изпотени длани. Лицата - бледи, очите -пълни с позорно желание за бягство. Бяха разбрали накъде ги водят и що за заповед ще изпълняват.

Само Волните оставаха невъзмутими. Всички като един, те оголиха оръжия. Стрелците вдигнаха арбалети, опънаха тетиви на лъкове.

Императорът нищо не каза на хората си. Просто подскочи, замахна с меча си и отсече веригата, която държеше вече запален фенер. Развъртя фенера за края на веригата като ремъчна прашка и запрати необикновения снаряд право в един от прозорците на резиденцията, където зад светлосините пердета уютно мъждукаха магически пламъчета.

Звънна строшеното тънко стъкло. В стаята избухна огън.

- Убивайте всички! - изрева Императорът. - Смърт на всички вълшебници! Никого не щадете!

И отново пръв пристъпи към вратата. Свирна острието на секирата -трясък на дърво. Хвръкнаха трески, сякаш капки кръв. Яростта усили десетократно удара и масивната брава отлетя встрани.

- След мен!

Като ехо отекна бойния клич на Волните:

- За императора! Смърт! Смърт! Смърт!

Ким-Лаг делово сочеше на част от отряда съседната резиденция - Орден Угус.

С готова за сеч бойна брадва, Императорът нахълта в ароматния полумрак на сградата. През облак дим се разгаряше пожарът, съскаше маслото от окончателно разбития фенер.

- Какво ста... - от странична врата се подаде фигура в старомодна нощница и смешна шапка. Минавайки покрай нея, Императорът млатна с тъпото на секирата. Нещо шляпна глухо и мокро, суха старческа ръка се вкопчи в скъп гоблен, откъсна го от стената и тялото се свлече като мека торба на пода. Владетелят не се обърна да види кого е убил. Над ухото му свирна стрела - арбалетчикът изпразни оръжието си в изникнал отпред силует, в средата на някакво стълбище. Магът тъкмо бе протегнал напред ръце, готов да хвърли срещу нападателите заклинание.

- Смърт! Смърт! Смърт! - грозно и страховито ревяха войниците, даже онези, които отначало се колебаеха. Като че ли бяха избрали на чия страна да застанат.

„А можеха да ми забият един арбалетен болт в гърба" -помисли си Императорът, докато прескачаше по две-три стъпала нагоре.

Озова се в стая, където край прозореца се суетеше млада жена в светлосиня рокля. Тя успя да се обърне.

- Имп... - лявата й ръка се насочи към него, във въздуха замириса на гръмотевична буря... Секирата се впи в основата на дългата, нежна шия. Вълшебницата се задави. - .. .пера...

Тялото рухна и не помръдна. Учудени застинали очи. Също сини. Кръв върху синята коприна, по бялата кожа... „Колко лесно било да убиеш маг...

Те тичаха нататък, нататък, нататък, опиянени от пролятата кръв!

- Няма повече живи, Императоре мой - появи се редом до него Волен. Сабята му бе окървавена, ала едва-едва. - Общо осмина бяха. Трима вълшебника и петима слуги - хора. Убихме всички.

- Да вървим... нататък... - задъхано отвърна владетелят-бунтовник. „Струва ли си да се терзая заради петима мерзавци, след като в тази война тепърва ще загинат хиляди?! - Запалете резиденцията...

- Волята ви ще бъде изпълнена - Волният поднесе свещ към атлазената тапицерия на разкошните мебели. Огънят жадно се нахвърли да опита плячката.

На улицата вече ставаше нещо страшно. Двама волни равнодушно мъкнеха нечие разкъсано и разголено тяло, дълги коси с цвят на лен се влачеха по прахта. Посолството на Угус вече гореше като жертвена клада, от прозорците се донасяха неистови вопли. Пред прага на лилавата резиденция лежеше як, млад вълшебник с разцепен череп, а насреща се търкаляше трупът на неговия екзекутор - воин с прогорена в гърдите броня.

Маговете бяха взели първата си жертва сред хората.

Ким-Лаг хладнокръвно водеше отряда нататък.

Резиденциите пламваха и избухваха в писъци.

Хората-войници с обезумели лица се скупчваха около Императора като изплашени деца около полуделия си баща. Ала някои се втурнаха да помагат на Волните в кървавото дело - не бяха малко тия люде, които имаха да уреждат сметки с Дъгата. Аристократите бяха изчезнали в навалицата, само двама младока, успели да се окичат с доспехи върху паунските си дрехи, с всички сили се стараеха да попаднат пред очите на господаря на Мелиин. Останалите благородници се бяха оказали по-умни.

- Нататък!

Воините тъпчеха на място.

„Навикът да изпълняват заповеди ги удържа, нищо друго - помисли си той. - Ала при първата сериозна съпротива, така както са закърмени с майчиното си мляко да благоговеят пред маговете и да се страхуват от тях, ще хукнат по най-срамен начин. Ще изпуснат оръжието си и ще намокрят гащите..."

- Никой да не се съмнява, че върши нещо нередно! - кресна Императорът ядосан, направо бесен от това прозрение. - Аз съм вашият господар!

Настъпи час за възмездие! Те повече няма да ни тъпчат! - млъкна, дишайки тежко. Войниците продължаваха да го гледат стреснато.

Не знаеше какви думи да каже още.

- Хайде, момци - обади се внезапно един стар десетник. - Щом Негово величество е казал, нашата работа е да изпълняваме. Рече ли да се бием -ще се бием, нали затуй сме войскари... Ти, твое величество, само ни кажи кого трябва да бием, пък ние натам си знаем. Нали, момци? Маговете, викаш, да трепем? Ще ги трепем. Лесна работа - прас с алебардата и готово. Хайде, момци, тръгваме!

И те наистина тръгнаха - като овце подир ветерана, повярвали, че щом досега не е погубил живота си, значи знае какво да прави....

Боят се случи край четвъртата резиденция - посолството на Оранжевия Гарам оказа съпротива.

В тълпата нападащи удари вой, сякаш глутница вълци си деряха гърлата. Вълна от ужас шибна войниците, сякаш ги предупреждаваше да се отърсят от завладялото ги безумие да посягат на свещения живот на вълшебниците от Дъгата! Волните изпускаха мечовете си, опитваха да си запушат ушите през шлемовете. Онези от пехотинците, които се бяха втурнали първи в атака -дали защото си бяха побойници или имаха лични причини да мразят Седмоцветието - падаха на колене, гърчеха се, отстъпваха. Невидими камшици от свиреп писък спряха ордата мародери - както навярно мислеха в красивата постройка под герба на Гарам - и продължиха да налагат дръзките бунтовници, подгониха ги назад...

Черният камък на пръстена се затопли. Ала наистина само луд би използвал заклинанието му против тези вълшебници...

- Ееей! - някой зад гърба на Императора изпадна в истерия. -Магьоснициии! Вие обезчестихте и изгорихте сестра миии! Ааааа!

През тълпата си запробива път един съвсем откачил пехотинец, който с меча напред се втурна право към портата на къщата. Крясъкът на войника, изглежда, зарази и другарите му. Те го последваха, прескочиха изпопадалите на колене Волни, а после с телата си пробиха врати и прозорци - доспехите дрънчаха. Насреща им от един прозорец бликна оранжев дим и двамина бойци се проснаха по очи, ала тутакси защракаха арбалетите, зазвъня разбито стъкло. С жален трясък се строши дограмата и през разсейващата се оранжева мъгла от перваза провисна надупчено с четири арбалетни болта тяло.

А бойното безумие кипваше като войнишка каша в котле. Градът бе това котле, огънят на яростта подгря спотайваните стари обиди.

Надвечер е обявена свобода да убиваш омразните магове!

Падна забраната, братя!

Мачкай!

В резиденцията на оранжевите имаше четирима вълшебника. Един бе застрелян, другите двама попаднаха под мечовете на войниците - сякаш ги хвърлиха в месомелачка. Нападащите платиха още двама убити, ала никой не си беше представял, че ще се случи толкова удачна размяна - един за един.

Последният маг се оказа момиче. Красиво. Личеше дори сега, след като я бяха посекли. Поне дузина дълбоки рани. Локва кръв. Императорът бегло погледна към обезобразеното тяло и махна с ръка:

- Палете!

Сградата пламна.

- Нататък!

В останалите резиденции обаче не намериха никой.

Маговете бяха усетили, че става нещо много лошо за тях. Бяха избягали.

„Какво пък. Най-важното все още предстои."

Опиянените от победата си хора, заедно с окопитилите се Волни, се трупаха около своя повелител. Плачеха от възторг, пресягаха се да го докоснат като светиня. Той е наказващата десница, той знае какво прави, той отдавна всичко е премислил!

Императорът вдигна високо окървавената секира

- Братя! Някои от тях засега се отърваха! Видяхте ли, избягаха като крастави кучета, подвиха опашки! Ала няма да избегнат мечовете ни! Към кулите!

- Към кулитееее! - ревнаха хора и Волни.

На лявата ръка на Императора се белееше рицарска ръкавица, изрязана от кост на незнаен звяр.

Застаряващият търговец на дребна железария, известен в кръчмата „Раирания котарак" като чичо Паа, седеше кротко на масата си в заведението, изцяло посветил се на халба светло мелиинско пиво. Бе късна, тиха есенна вечер, когато той прекарваше времето най-приятно, топлейки гръб край камината, в спокойна беседа с други клиенти, половината от които също старци. Приказката се въртеше около немирните внуци...

Ала уютната вечер отиде по демоните, когато пред вратата изтропаха тежки ботуши и в хана нахълта цяла глутница Волни. Баща Хеон отказа да се преструва на ни лук ял, ни лук мирисал. Вестоносецът с кръвясали безумни очи се втурна право към него, вадеше от пазвата си свитък. Пергаментът се разви пред очите на стреснатите и напълно слисани посетители. Бащата от Сивото братство протегна ръка и приближи писмото към очите си. Прочете неравни редове руни, явно надраскани набързо:

„Да приключваме с Дъгата, старче. Убивай всеки срещнат маг. Вдигай на крак своите. Пали града и атакувай кулите. Разчитам на теб!"

Нямаше подпис. Вместо това на червен восък се мъдреше печат с имперския герб - разярен василиск.

- Наредено ми е да изчакам за отговор - изхърка вестоносецът.

Баща Хеон се замисли съвсем малко.

- Ние, верноподаните граждани на Мелиин, ще изпълним според скромните си възможности волята на Негово императорско величество.

Каза и се обърна на другата страна, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.

Вестоносецът припряно се поклони и бегом хукна обратно. Времето не чакаше. Владетелят се беше вкопчил в смъртна схватка с ордените. Честта повеляваше на пратеника час по-скоро да се върне и да застане редом с господаря си, пред когото бе положил клетва и чийто хляб ядеше.

А Баща Хеон спокойно се надигна от мястото си и тръгна към кухнята на кръчмата, където имаше тайна вратичка. Пътьом подхвърли на Хърбавия Хъмс, който беше цъфнал зад тезгяха и блещеше очи към „чичо Паа":

- Крий семейството, кръчмарю. И се моли за малкия си син... Вие, добри хора, също. Мелиин ще гори тази нощ. Ще пламне от четирите си краища!

Мъртва тишина увисна в залата. Сетне слугинята сподавено изохка и закри лице с пълни длани.

- Да! - зловещо натърти Хеон. - Тази нощ във веселия славен Мелиин ще стане още по-весело... и по-славно. Така че, скатавайте се... Впрочем, който има лъвско сърце, който има зъб на Седмоцветието, да заповяда. Оръжия имаме достатъчно, стига ръце да се намерят да го запашат и завъртят. Нещо да кажете, добри хора?

- Амчи... такова... Дъгата, чичо Паа... - плахо се обади някой. - Ще ни изгорят всинца...

- Тъй ще стане - съгласи се Бащата. - Ако се втурнете на беж да ви няма като стадо овце. Така все едно сами на заколение сте тръгнали. Ей такива като теб, още преди битката разтреперани, ще изпогорят като нищо.

А пък другите, дето ще рекат да се бият. . . Тях току-виж са ги пропуснали... Най-много да ги поопърлят оттук-оттам.

- Че какво лошо ни е сторила Дъгата? - внезапно каза набит мъжага в кожена престилка и набор шила, стърчащи от нагръдни джобчета. - Нали тя не пуща чудовищата да ни нападат... У нас, онзи ден, пак някакъв змей под пода се разскърца, страшна работа... Ако няма магове - тия твари изотдолу, от катакомбите, ще ни излапат като котка пилци! Ей това е то!

- Теб със сигурност ще те излапат, глупчо - усмихна се неприятно Хеон. - Аз пък ще ви кажа, добри хора, да си помислите за нещо друго. Щом е толкоз силна тая ми ти Дъга, защо досега не е пропъдила изпод столицата всички вислюги, таласъми, извръщачи и извивачи, а? Мълчите. Езиците си глътнахте. Това е то! Е, останете си със здраве, нямам време да се разправям повече. Ето, Марик ще остане. Ако някой иска да дойде в дружината, с него да говори. Той ще ви даде оръжие, той ще ви е командир. Чу ли ме, Марик?

- Ъхъ, не мой се тревожете, чичо Паа - с пресипнал глас отвърна едър момък с бръсната глава и черни очи като въглен, които издаваха, че произходът му е от далечните Източни планини. - Всичко ще да е наред.

- Ами, хубаво тогава.

Баща Хеон излезе от залата, свитата - от същите постоянни клиенти на кръчмата - го последва.

Сивите имаха доста работа за вършене.

Бащата не бе избухлив и припрян човек. Нямаше склонността да се изхвърля, да прави необмислени неща. Любимият му хан, разбира се, бе известен на Дъгата. И, естествено, сред посетителите със сигурност присъстваха доносници, чули дума по дума бунтовните му речи, за които се полагаше най-малко бесилка. Нищо чудно в кръчмата да се бе завъдил и призрак-подслушвач - от Дъгата всичко може да се очаква. Затова в най-скоро време щеше да последва реакция...

С тази цел остави Марик. Той не бе толкова добър в близък бой, колкото Фесис, но по силите му бе да се справи с дузина нормални, немагически противници.

„Реакцията на Дъгата ще е страшна. И нека разгневената им десница се стовари в не толкова богатите, но и далеч не най-бедни квартали на Мелиин. Точно там, където хорицата имат какво да губят..."

Многогодишният опит подсказваше на Хеон, че най-сигурният начин да размърда Черния град, бе да разори онези, които все нещичко притежаваха -дюкянче, работилничка, навес за сергия... Трябваше да им се отнеме всичко и след това те щяха да се бият като хора, сложили главата си в торбата -отчаяно и неистово.

Хеон се славеше като най-влиятелния Баща на Братството. А Марик бе един от най-добрите ученици на иначе мълчаливия си наставник.

- Тъй, тъй! - застана с ръце на кръста Марик в средата на помещението. - Какво, пиволеи, жабояди, пияници и страхливци? Ще чакате магиците да ви сграбчат за топките ли? Ха! Или ще се държите като мъже?

- Братя! - възкликна мъжагата с кожената престилка. - Не ги слушайте тез откачени! Да си ходим по къщите, тия да правят каквото щат! Нека се бият с вълшебниците, щом са им толкова празни кратуните! А ние няма какво да делим с Дъгата! Няма да слушам, поганецо, скверните ти речи, пфу! Пфу стократно по тебе, да те подмине Спасителят!

И Кожената престилка решително затрополи с чизми към изхода. Марик с презрителна насмешка го изпроводи с поглед.

- Други страхливци, заешки опашки да има? Да се пръждосват по-бързичко, че след малко маговете ще довтасат да им издърпат ушите!

Неколцина се изкикотиха.

Петима или шестима, озъртайки се смутено, последваха мъжагата с кожената престилка. Ала почти двайсет души останаха.

- Добри човече Марик - притеснено и учтиво рече младо русоляво момче, на не повече от осемнайсет години, ала високо и яко като джудже. Марик чак се прехласна по широчината на раменете му. Юношата продължи, заеквайки: - Та, дайте ни, моля, оръжие, пък ние... Ние ще се справим, бъдете спокоен, господине...

- Ей това е то! - ревна Марик. - Думи на истински мъж! Вземам те за мой десетник, момче! А сега да тръгваме. По пътя предупредете семействата си или да се крият, или с нас да идват...

Вестта за метежа трябваше да се плъзне нашир и надлъж - така учеше Бащата. А той никога не грешеше. И от десетилетия размишляваше как да победи Дъгата.

Тави седеше, неудобно облегната на неравната стена. Дишането й бе забавено до възможния предел, под който просто би се задушила.

Невиждащите очи бяха широко отворени, застинали към мрака, пронизвайки и камъка, и магическите завеси.

Чудна работа - девойката отново различаваше гъстата мрежа от разпрострени под тях тунели и преходи. Нищо вече не пречеше на вълшебния й взор - само дълбоко долу недрата се криеха в непроницаем мрак.

Този път Тъмата не бе бликнала нагоре. Стоеше си край корените на планината и сякаш дразнеше девойката. Идеалното спокойствие на черното езеро само веднъж се разтревожи от някакво движение - младата магьосница замръзна и се напрегна, мъчейки се да долови причината. Стори й се, че за миг съзря човешка фигура. Непознатият спря и погледна нагоре. И сякаш... Сякаш се ухили и тази усмивка се впи в очите й като милиарди остри-остри игли.

Тави не застена. Докато се обучаваше, бе свикнала да изтърпява и полоша болка. А и бе подготвена. Ненадейната болка често я стряскаше, връхлиташе я изневиделица - тогава неволно възклицание издаваше изпитваното страдание.

Тя се стегна и се насили да не отклони магическия си поглед. И тогава покривалата рухнаха, мракът се разсея. Девойката видя странен пришълец. Той имаше крака на козел и копита. От някакви дълбини на съзнанието, или може би заради внушение, изплува чудатата дума „сатир". Лицето му се сгърчи от ярост. Тя видя, че на лявата си ръка сатирът носи бяла рицарска ръкавица.

Козлокракият сатир вдигна левия юмрук и се закани на вълшебницата. С рязко, конвулсивно движение се загърна в наметалото си. И... се разтвори в тъмното море, все едно се гмурна в него.

Контактът бе прекъснат.

Вълшебницата се огледа. Кан и Сидри жадно я гледаха.

- Не знам какво стана... - прегракнало рече Тави, търсейки нужните думи. Тъмата си е там. Ала пътят като че ли е свободен, отворен. Прилича на... на източен язовир.

- Видя ли някого? - запита делово Сидри.

- Някого? - Тави се поколеба.

- Някой жив.

- Може би не точно жив... така както ние го разбираме. Нямаше чудовища, плъхове или нещо такова.

- А какво имаше? - тутакси се хвана за думата джуджето. Девойката описа видяното. Сидри и Кан се спогледаха и като един свиха рамене.

- Никога не съм чувал за такъв изрод - заяви джуджето и се тупна по коленете.

- Никой не е чувал - рязко отвърна Тави. - И сега? Да се връщаме -няма накъде. Така че, дали са с кози крака или с кози ръце - все тая. Който е предупреден, той е въоръжен. Ставаме!

...Пътят, който избра Сидри, се оказа нисък, неравен, подовете бяха покрити с пукнатини, които често бяха твърде широки и дълбоки, а от тавана се провесваха каменни висулки. Безкрайното вървене в мрака продължаваше. Още повече се отклониха от джуджешките друмища и просторни зали, които бяха твърде близо до наблюдателниците на Дъгата. Вярно бе, че по време на Порой никой не дежуреше там, ала и тримата предпочетоха да са сигурни.

Спираловидните стълбища се сменяха с хоризонтални коридори, дотолкова тесни, че тримата смелчаци започнаха да се опасяват, че ще се наложи да захвърлят раниците си. Запасите от факли се изтощаваха, поредната едва мъждукаше, но Кан не я смени с друга - оскъдицата ги принуждаваше да пестят и да се задоволят с това, което има.

Мина още един „ден".

- Дълбочко се завряхме - измърмори джуджето, докато се гласяха да почиват, - а отпред още нищо...

Той се въздържа да изрече на глас, че този участък от пътя премина гладко, без особени затруднения и нападения - боеше се да не урочаса късмета. Ала наум и тримата си рекоха, че ако им върви все така, биха продължили чак до Сърцето на Земята.

Сидри премълча също така и заради незабравимото видение, връхлетяло го в Хвалин - причакващата ги паст на Мрака и гнусният шепот: Ти сам дойде, сега си мой! „Слава на Suuraz Ypiii', Силата на джуджетата, засега сме живи и здрави."

- Нататък ще се „гмурнем" - отбеляза Тави.

- Къде? - не я разбра джуджето.

- Ами Тъмата никъде не е изчезнала - неохотно обясни вълшебницата. -Стои си там... и ни чака.

Сидри потрепери при думата „чака" и бързо плю три пъти през лявото си рамо.

- Виждам я - продължи разсеяно Тави, без да му обърне внимание. -Виждам Тъмата... но нищо повече. И даже не знам дали там наистина всичко е като... като... - тя щракна с пръсти - като наводнено и мракът е по-гъст, нещо като мъгла... или само си въобразявам разни страхотии. Ала не мога да проникна в нея със заклинанието за Истинно зрение. Тъй че тепърва ще видим с очите си кое как е...

- Кога ще се „гмурнем"? - лениво попита Кан-Торог. Волният като че ли бе почнал да скучае. Расата му трудно се стряскаше от предсказания и обикновено не се нервираше в очакване на опасността. Волните така или иначе живееха с чувството, че схватка може да избухне всеки момент, и затова не се напрягаха излишно. Ала оставаха нащрек, за да реагират.

Наистина, от океани мрак и дори от мракоплъхове не се плашеше онзи, който вървеше срещу съдбата си с вдигнато забрало. За него загубата на живот бе нищо в сравнение с позора.

Сега воинът седеше с притворени очи, пипнешком остреше втория си, резервен меч, и предпазливо опитваше резултата с пръст. Така правеха Волните - в тази работа докосването според тях бе по-сигурно от поглеждането.

- Съвсем скоро, малко остана - отвърна му Тави унесено. -Но не ме питай колко прави това „малко" в разтези и стъпки. Това не се измерва по такъв начин. Просто усещам, че границата... повърхността... е близо.

- Обади се, преди да я прекосим - сериозно помоли Кан-Торог. -Любопитен съм да видя как изглежда.

Тави сви рамене вместо отговор.

Тя усещаше не само границата на Тъмата. Чувстваше и края на похода.

Не бе магическо предусещане, а женска интуиция. Приближаваха се към онази тайнствена цел, към която упорито се стремеше Каменния престол, без да жали пари за заплащане на Волните-наемници.

- Да се надигаме - предложи Кан. - Няма да киснем тук до свършека на дните. Вземай факлата, Сидри. Аз ще вървя пръв. Ти показвай пътя.

- Какво толкоз има да се показва - изсумтя Сидри. -друг няма. Онази черна дупка. Влизай в нея и туй-то.

Ей го там пътят

- Добре - отвърна воинът равнодушно и закрачи към пролома в стената на пещерата. В последния миг, навеждайки глава, за да не се удари в ниския таван, се обърна. - Вади секирата си, гноме. Ще се бием.

- Но там няма никой - сепна се Тави.

- Ще видим - Волният приклекна и с меча напред, леко и тихо като котка, се плъзна в сянката. Тави го последва. Последен затопурка джуджето с факлата.

Доста дълго им се наложи да вървят по надолнище през коридори с изсечени широки и ниски стъпала, при това наведени. Въпреки подозренията на Кан нищо живо и враждебно не срещнаха. Сидри тъкмо си позволи да се подсмихне и да отбележи, че мнителността на Волните май върви заедно с воинските им умения... ...когато това се случи.

Действително приличаше на потапяне под вода. И тримата бяха разтърсени от влажен хлад, а отпред завя леден, смрадлив вятър, сякаш наблизо се намираше зимник с разлагащи се камари мъртви тела. факелът трепна в агония и угасна.

- Сгъстяване на строя! - полугласно изкомандва Волният.

Теснината на пещерата свършваше. Тави чувстваше по бузата си движението на въздуха, твърде слабо, за да бъде забелязано от обикновен човек. Отпред се намираше някаква грамадна пещера, по-голяма отколкото можеха да си представят навярно. Младата магьосница умееше да се ориентира в подземни лабиринти, в което не отстъпваше на стари опитни джуджета, ала сега изведнъж се почувства напълно изгубена. Освен това изчезна познатото като ударите на собственото й сърце усещане на магията. Винаги го бе усещала като някакъв мъчно обясним пламък в гърдите, една постоянна окуражаваща топлина. А сега тя липсваше! Вълна от паника заля девойката - страх, че повече никога няма да усети своята дарба отново! Затрепери като есенно листо.

„Нима усещането наистина е безвъзвратно загубено?! По-добре да умра, ако е така! Маг, лишен от своята Сила, просто не може да живее, също както едно угаснало слънце не бива да осквернява с чернотата си небосклона."

Тримата стояха, леко докосвайки се с лакти. Никой не понечи да разпали факлата.

- Сега - измърмори изведнъж Сидри, - сега трябва да направя едно нещо...

- Млъкни, глупако! - нададе отчаян вой Тави, ала бе вече късно.

Тъмата оживя.

Тя почна да се пука на малки парчета, в пролуките нещо студено сивееше и блестеше като стомана. Пластовете мрак запълзяха, притискайки се към пода, досущ невиждани чудовища. Кан се люшна, врътна меча си, посече едно оживяло петно, разполови друго, обърна се и изкорми трето... Ударените късчета мрак отстъпваха назад като ранени хищници.

- Тави! Ти си наред! - изкрещя Кан.

Тя вече действаше. Все още не усещаше в себе си топлината на магията, но все пак не напразно бе ученичка на най-добрия вълшебник в целия свят!

Пръстите на девойката с невероятна бързина грабваха от кожената торба необходимите принадлежности - сухи корени, кокалчета и ашици, пъстри камъчета, безформени парченца сребро, бронз и мед. С ловкостта на жонгльор тя ги нареждаше на земята, следвайки схема, която бе известна само на нея.

Кан-Торог сечеше и сечеше, завърташе се и пак сечеше -същинско клане, въпреки че схватката бе безкръвна... Но черните петна от мрак продължаваха да прииждат, готови просто да залеят воина.

- Сидри! Къде си?!

Джуджето не отвърна. В същия миг Тави атакува.

Подредения пред нозете й орнамент засия отвътре. Разкъсвайки тъмнината, към високия купол на залата се стрелна ослепителен гейзер от жив пламък. Там, където огънят се сблъска със стоманено мъждукащата сивота, бликна порой от искри. Великанско ръмжене профуча из огромната пещера и разклати древните сводове, отекна в стомаха на девойката. Огънят се вкопчи в нещо високо горе, скрито в сенките. Мракът спешно заотстъпва, гейзерът се разгоря още по-ярко, жалките парцали тъмнина се втурнаха да се спасяват - плъзнаха се към отворили се дупки в отсрещната стена на гигантската, девствено празна пещера...

- Кан! - викна магьосничката.

Опърленият под купола мрак се стовари върху воина. Смътно се мярнаха очертания на грамадно туловище, което донякъде напомняше дракон, но изтъкан от тъмнина. Призрачната сенчеста плът гореше, черните кости се разпадаха на пепел, ала чудовището не знаеше да бяга. Заклинанието на Тави малко закъсня. Лавина от огън и мрак, преплетени в дива битка като слепи от яростта си бесни кучета, пометоха Волния, сякаш бе от пух и перушина. Воинът хвръкна към твърдата стена, Тави едва успя да го отклони от удара - изненадващо рязко в гърдите й се беше завърнало усещането на Сила, сякаш гневът й бе помогнал да разкъса оковите.

После девойката удари врага. С бич от разплитащи се мълнии, способни да превръщат в прах даже кремък.

Горящият мрак изрева. Оттам нещо размазано полетя към нея, толкова бързо, че вълшебницата не успя нито да отскочи, нито да изгради магичен щит.

Пестницата на тъмнината я повали, отляво ребрата й избухнаха в болка. Почувства, че й тече кръв. Даде си сметка, че втори подобен удар няма да преживее. И атакува, изпреварвайки противника.

Заклинанието се получи сякаш от само себе си. Надигна се страшен ураган, който със силата си секваше дъха, от стените на пещерата се посипаха скални отломки, вихърът ги подхвана и като с чудовищен чук халоса по гръбнака неведомата мракотвар...

Вопълът на звяра оглуши девойката. Подът на залата сякаш пропадна една педя надолу. Грохот, прах, пориви на ужасен вятър - предизвиканата от магията на Тави лавина затрупа врага и угаси яростния му огън...

Залата отново потъваше в мрак, ала този път бе обикновена тъмнина, нищо повече...

Треперейки, Тави се изправи - отначало на колене, после на омекналите си крака. По челото и гърба течеше пот, цялата й снага бе отмаляла от усилието, необходимо за магическия удар.

- Кан... - пресипнало изхълца тя. Едва овладя гърлото си. Между камъните струяха конвулсивни гаснещи огньове. - Кан? Жив ли си?

- Впечатлен съм - отвърна й нечий глас от тъмнината. - Много, много съм впечатлен. Ами сега, вълшебнице, изтощила своята Сила? Какво ще правим. Нямаш време да си поемеш дъх - какво ще правиш сега срещу цялата мощ на Планините... и срещу Мен?

Гласът приличаше на човешки.

„Дъгата!" - страшната мисъл опари съзнанието й.

- Глупости! Не е Дъгата! - обади се отново насмешливо гласът. - А само аз.

- Ти... Сатирът! - възкликна, почти изпищя Тави, когато събеседникът пристъпи напред и стана видим. - Козокракия!

- Невероятно! - подигра й се сатирът. На лявата му длан се белееше рицарска ръкавица, като че ли изработена не от метал, а от порцелан или кост. - Позна! Ти позна! У-ха-ха-ха!

- Кой си ти? - изхърка тя.

- Някой, който не е лъжица за твоята уста, малка вещице -последва отговор. - Браво на Сидри, изпълни уговорката. Е, и ти се постара доста.

- Сидри!.... Уговорка? - заекна Тави.

- Разбира се. Досещам се защо се е домъкнал тук този мошеник. А вие му отворихте пътя, дори приехте върху себе си удара на Тъмния страж. И докато се биехте, нашето хитро джудже най-спокойно си продължи нататък. И сигурно вече е свършил заръчаната му от Каменния престол задача.

- Кой си ти?! - застена девойката.

- Не е задължително да научиш, миличка. Пък и какво значение има, след като и без това ще умреш след минута? Тук вече е моето царство. Уви, не бях приключил с настаняването, иначе никога нямаше да се доберете до тук. Съжалявам за Кан, сражаваше се храбро. Не всеки мечоносец би отблъснал моите мракопсета. Твоят приятел успя, даде ти време да подготвиш заклинание... А това вече е излишно...

Имаше предвид метателния нож на Тави, който глухо - точно като по кост - чукна по бялата рицарска ръкавица.

- Не ми минават такива номерца, сладурано - подигравателно съобщи сатирът. - Знам те какво си мислиш. Викаш си, нека си плямпа, нека си дрънка, докато... Ха-ха! Такива неща се случват само в приказките. Аз няма да ти дам време да се съвземеш и да ме нападнеш с нещо по-сериозно от това джобно ножче за рязане на ябълки. Силите не са равни. Ранена си, губиш кръв. Съвсем скоро ще бъдеш моя.

Тави се присви от погнуса.

- Смъртта от загуба на кръв е лека смърт - „окуражи" я козокракият. -После ще те съживя. Ще станеш моя телохранителка. Ще ме пазиш и в леглото

- като те гледам, забавите с теб ше са повече от приятни! Не, недей да фучиш и да присвиваш очи, хубавице. Нищо не можеш да направиш. Сега ще отворя по-широко раната ти... Аааах, желаеш ли ме вече, ти, сладострастна мръсницо?

- Няма да ти позволя да го направиш! - внезапно проехтя силен мъжки глас.

Сатирът, почти надвесен над свляклата се на колене Тави, отскочи като шибнат с камшик.

- Какво... Не! Ти няма да посмееш! Не смей, Заточенико! Това е против волята на Онзи, който те затвори!

- Все едно ми е чия воля ще наруша - отвърна гласът, от който пещерата кънтеше като камбана. - Това момиче няма да е твое. Безразлично ми е кой си и от кои пропасти зловонни идеш, не ме интересува даже откъде ме познаваш. Нея обаче няма да получиш! Ето ти нещо в замяна!

Сатирът с козите крака нададе обиден вой, завъртя се като пумпал. Отвсякъде го нападаше неговата собствена тъмнина. Бялата рицарска ръкавица разби най-смелите мракопесове, те се разпаднаха в топящи се прашинки, ала глутницата бе многобройна...

- Моя е! - заврещя сатирът, млатейки излезлите от контрол мракотвари.

- Тя е моя! Тя е некромантка, тя погуби свещеника с втора смърт!

- И какво от това? Часът й още не е настъпил, затова няма да ти я дам! Бягай, Тави, бягай! По-силен е, отколкото очаквах! Бягай! - тревожно разтърси залата гласът.

Тя се подчини - хукна, без да мисли.

- Ох... Стигнах - с леко изумление изпъшка Сидри. - Наистина стигнах! АаЬЬаао Doobop! Въпреки всичко стигнах... - твърдеше като заклинание джуджето.

Нишата-килия бе ниска даже за неговия ръст. Седемте секретни двери -тайната на катинарите, която той не би издал пред Волните за нищо на света - бяха зад гърба му. Лабиринтът с клопките - също.

Сидри се намираше пред целта на трудното си пътешествие.

В дъното на килията стоеше исполинска друза от планински кристал, висока половин човешки бой - стигаше до брадичката на Сидри. От друзата се излъчваше мека светлина. В светлината нямаше никаква магия - кристалът просто си светеше.

А в сърцевината му...

- Daaugoir.... - промълви благоговейно джуджето, сякаш произнасяше молитва.

В сърцевината на друзата дремеше дълъг, почти като за хора, меч -полупрозрачен, все едно бе изрязан от един-единствен кристал или просто се бе образувал така по капризната воля на Силите земни.

Само че не беше каприз.

Това бе Драгнир. Диамантеният меч на джуджетата.

Сидри коленичи и замърмори заклинания.

Волята на Каменния престол бе изпълнена. Жалко за спътниците - Кан и Тави, ала заповедите на Престола бяха ясни и недвусмислени - никой чужд не биваше да зърне Диамантения меч. И никой, освен Пратеника не трябваше да се завърне от Бездната. Баенето в Хвалин напълно бе убедило Сидри, че Волните няма да останат живи след срещата с Тъмния страж...

Планът бе изпълнен в най-трудната си част - при това изпълнен като по вода, почти без непредвидени отклонения. Само онези мракоплъхове... те малко тревожеха Пратеника. Но какво значеше неговият живот пред освободения Драгнир! Сега Мечът сам щеше да намери пътя нагоре. Сидри само щеше да изпълнява волята му.

Диамантеното оръжие предпазливо легна в грижовните ръце на джуджето.

- А сега, вкъщи - прошепна Сидри.

Зад гърба му тихо гаснеше опустялата друза.

- Ето тук си живея! - Силвия скочи от прага в грамадно разкошно кресло, тапицирано с алено кадифе, и кръстоса крака като източен отшелник. - Харесва ли ти? Сигурно такива неща не си виждала при своите Дану.

Ахата не отговори. Да, не беше виждала - невръстната хуманка имаше право. Пък и къде ли би могла да види. Тя бе родена в походна каруца, докато армиите на Дану вървяха на югозапад, самонадеяно възнамерявайки с един удар да разрушат надигналата се отвъд вековните си граници Империя.

Маршируваха самохвално... и претърпяха поражение. Стрелите им отскачаха от закалените доспехи на хуманусите. Тези техни брони -костенуркови коруби от желязо - бяха тежки и смазваха носещите ги. Дану им се подиграваха отдалеч... Ала благодарение на доспехите си пехотата допълзя до противниковия строй под порой от дълги стрели - и допълзя почти без загуби. Загинаха само две десетки войници. Останалите разрушиха набързо стъкмения стобор и фалангите им стигнаха до рехавата редица стрелци. Подир пехотинците пристигнаха конницата и леката пехота -започна кървава баня...

До ден-днешен Ахата не можеше да си представи как родителите й бяха оцелели и успели да измъкнат от обкръжения лагер мъничката си дъщеря.

Да, Ахата не бе виждала много от знаменитите дворци и съставени от арки пирамиди. Походните къщички, изплетени на бърза ръка в короните на дърветата, добре предпазваха от лошо време - и толкова. А в хуманусовите гори - нима в тях можеше да живее истински Дану?

Лабораторията на горделивата Силвия наистина бе уютна. И тя като дядо си живееше тук, само че бе обзавела помещението по-пищно от Върховния маг. Меки килими, пъстри гоблени, изкусно резбовани мебели, множество огледала. Златни и сребърни инкрустации, черно и розово дърво, дивни панели от кехлибар - и много други неща.

В същото време стаята-лаборатория не беше кичозна, Силвия очевидно имаше вкус и усет за мярка. Разкошът не дразнеше.

- Ела насам. Седни до мен. Гладна ли си? Сега ще повикам да ни донесат нещо за хапване. Щом вече си една от нас, на служба в ордена, трябва да те храним и коткаме - момичето се закиска. - Пък и аз лично не понасям да върша каквото и да е на гладен стомах!

Ахата продължаваше да мълчи. Косо и крадешком поглеждаше малката стопанка.

„Велики Друнг, колко различна е тази палавница сега, напълно противоположна на онази Силвия от килията за разпити."

Магьосницата се държеше така, сякаш с девойката Дану са приятелки от сто години и тъкмо сега ще почнат да си споделят разни малки тайни, както и да си говорят за онези, срамните неща. Ще се червят и кикотят...

- Разкажи ми нещо за себе си, Сеамни?

- Наричай ме, ако обичаш, Ахата - глухо помоли доскорошната робиня.

- Брей, че сме горди - учуди се Силвия и спусна крака на пода. -Гнусиш се низкородната хуманка да осквернява с нечистия си език истинското име на една чистокръвна Дану ли? Ле-ле-леле... Тъй ли стана? Ами, да ти кажа честно, дреме ми. Хубаво, както искаш. Поне ще ядеш ли?

Да откаже бе глупаво, да приеме - противно. -Не.

Силвия се засмя.

- Уважавам те! Май ще се сработим с теб. Харесваш ми. Добре, изчакай тогава, докато презряната хуманка поробува на плътта си. Мисля да си похапна сладко...

„Похапването", както го разбираше Силвия, изискваше унищожаване на половин печена патица, пълнена с ябълки, десетина раци със зелена салата, една кристална стомна с някаква жълта, сякаш светеща напитка, а за десерт - четвъртинка огромен козунак със сусам и маково семе.

- Да си вълшебница - обясни момичето на девойката Дану - е много гот! Плюскаш колкото ти се ще, без страх от напълняване... Уф! Претъпках се! Сега му е времето... - гласът й изведнъж стана някак влажен и омаен - да поиграем някои забранени за деца игри... Навита ли си?

Ахата настръхна. Не напразно народът й смяташе хуманусите за мръсни свине, които мислят само за храна и за съвкупление.

„Те не заслужават да живеят, те са грешка на Небесата или Дълбините, грешка са на всемира - и някой ден Стихиите ще осъзнаят, че са сбъркали!"

Силвия хвърли дълъг премрежен поглед върху Ахата, която обаче остана няма като буца сол.

- И това е добре - невръстната вълшебница се надигна. -Хайде. Да почваме, че нямаме много време, а трябва да запомниш разни неща... Дядо ще се сърди, ако се туткам. Пороят отминава...

- Силвия... За какво ви е нужно... нужен господарят на Пороя? Магьосницата вдигна вежди и се втренчи в Дану. Замислено почеса нос.

- Не мога да повярвам, че не си чула. Искаме да прекратим Пороите.

Щом заловим Господаря, ще убием и самото бедствие. Какво не е ясно?

- А защо аз?

- Не ти ли омръзна да повтаряш „защо аз, защо аз"! - нацупи се Силвия. - Разбирам да имаше като мен на гърба си цялата мощ на Арк, магическа школа и допълнителни уроци... А така - само ще си губя времето да обяснявам. И пак нищо няма да разбереш.

Нямаше смисъл да спори. Надали щеше да получи по-различен отговор.

- Добре. Какво трябва да направя?

- Засега ще гледаш какво правя аз - изкикоти се Силвия. -Не се старай да го запомняш - то само ще си се запомни. Преди всичко обаче... се успокой. Нищо не те заплашва. Разбираш ли? Нищо. Даже наопаки - тук си в пълна безопасност. Докато си послушна, и косъм няма да падне от главата ти. Ясно? Предстои ти наистнна-много трудна задача, но и наградата е царска.

- Все пак не разбирам, Силвия, защо Арк ще плаща такава скъпа цена...

- Не е и необходимо да разбираш - прекъсна я момичето. -Свърши си работата - и си свободна. Добре е за теб, добре е за народа ти, добре е и за нас. А за обикновените люде, дето живеят в Поройната ивица ще е най-добре .

Двете застанаха пред голямата лабораторна маса. Мраморните плочи върху нея бяха девствено чисти. Имаше само една бронзов мангал и плетена кошничка с няколко шепи дървени въглища. Ахата потръпна при мисълта за мъките, които бе изтърпяло дървото при бавното опичане.

„Дърветата умират много по-бавно от нас, умеещите да ходим..."

Силвия се мушна под масата и измъкна оттам глинена стомна, покрита с дебел слой прах. Вълшебницата делово замахна с някакъв кинжал и отчупи гърлото заедно с тапата. Замириса остро и неприятно - на нещо прегоряло или вкиснало, а може би и на двете наведнъж.

- Рисувай пентаграма - момичето пъхна в ръцете на Ахата стомната.

- Къде? С какво?

- На пода. С пръст - Силвия присви устни, раздразнена от несхватливата си ученичка.

- А... какво е това? Или не ми се полага да зная?

- Не, защо... - хуманката гадно се ухили. - Това е кръв на Дану. Поточно, на деца Дану. Момиченца, до тригодишни. Запазена е по магичен начин...

Девойките Дану се обучаваха да се бият още с прохождането си. Първата им играчка бе лък.

Ахата грижовно и нежно притисна стомната към гърдите си с лявата ръка - кръвта на Дану бе свещена. Дясната й ръка се стрелна към бронзовия мангал и го метна право в челото на Силвия.

Бе... сладко!

„Ох, колко сладко!"

Времето послушно се разтегли, за да позволи на девойката да сe наслади на всяка подробност. Очите на малолетната хуманка се разшириха, станаха стъклени от ужас - жертвата бе почнала да проумява какво ще последва. После, ала само за частица от кратък миг, същите очи се напрегнаха в конвулсивно усилие да задействат защитно заклинание... Бронзовият мангал се заби в ненавистното, нескопосно кръгло човешко лице, омерзително и противно с пропорциите и очертанията си. Бликна кръв, момиченцето-вълшебница в къса агония посегна с ръце, всъщност те сами подхвръкнаха към пробития череп... Силвия падна на пода. Тялото потръпна и замря - крехко и сгърчено.

„Нима е толкова просто? Убих същата магьосница, която се беше опълчила на Господаря на Пороя?"

Ахата бавно се наведе към падналото телце, без да изпуска стомната. Повдигна клепача на хуманката.

„Да, мъртва е."

Смъртта я бе застигна толкова внезапно, че изпревари пълното осъзнаване - инак вълшебницата щеше да използва магия.

„Сили Велики... Ами сега? Ами сега? Какво ще правя? Сама съм, обкръжена от врагове... Даже да побягна не мога, защото навън е Пороят."

Ахата като в унес стоеше над мъртвата Силвия, чиято главица лежеше в средата на локва кръв. Не разбра колко време мина. Може би минута, а може би половин ден. Мислите й се въртяха в кръг.

Бягството бе невъзможно. Освен бронзовия мангал друго оръжие нямаше. Девойката Дану трескаво се втурна да търси - припряно надничаше къде ли не, но изглежда Силвия, ако изобщо имаше оръжие, го държеше нейде другаде...

„Кинжалът!"

Грабна го - и за малко да заплаче. Бе чисто декоративно ножче за рязане на тънък пергамент. Пак по-добре от нищо... Или по-зле?

На вратата се почука. Тихо и предпазливо, без натрапване -учтиво.

Ахата се втурна натам. Застана отстрани и вдигна бронзовия мангал. Първият влязъл в покоите на Силвия щеше да бъде наистина топло посрещнат. „Стига да отвори вратата..."

Вратата бе солидна, от дебели дъски, подсилена с железен обков и бе залостена с масивно резе, което потъваше в жлеба в стената поне на една педя.

„Такава врата не се троши току-тъй. Който и да пожелае да влезе, ще му се наложи да се поизпоти..."

Тя усети ледено убождане под лявото си ухо - човекът оттатък използваше магия. Очевидно не възнамеряваше да си дава зор и да се поти. Резето се отмести толкова бързо, че втрещената Дану не успя да задържи вратата с тялото си.

Тя засили бронзовия мангал към тила на влезлия, към червената качулка, за да я направи още по-червена.

Десницата, която пресрещна нейната ръка, се движеше като мълния. Студени сухи пръсти се впиха в китката на Ахата и я извиха, изтръгвайки от девойката неволен стон. Тя изпусна оръжието си. Влезлият блъсна Ахата в гърба и тя се търкулна по пода.

Дану презираха ръкопашната борба, смятаха я за груба забава на неразумни твари. По време на война главното им оръжие беше лък, а чак на второ място, неохотно, стоеше мечът заедно с лекото копие. За този пропуск Дану плащаха от много време насам. Бе дошъл редът и на Ахата.

- Така... - бавно произнесе Върховният маг на Червения орден, обръщайки взор от бездиханната си внучка към свилата се в ъгъла нейна убийца. - Ясно. Скъпата ми Силвия е прекалила. Играчката стана плачка. Най-сетне някой да й въздаде според заслуженото. С какво я утрепа? Аха, разбирам. Бедното дете никога нямаше да стане добра магьосница. Твърде малко самодисциплина. Твърде много надуване. - Тънките устни на вълшебника се свиха в черта. - Пада й се. Бях сигурен, че нещо ще се случи. И ето, случи се. - Върховният маг със старческо пъшкане се настани в червеното кресло на Силвия. - И така, как се чувстваш, Дану? Доволна ли си? Успя да убиеш едно човешко дете, малко хуманско зверче. Едно глупаво и самонадеяно момиченце. Враг. Сега спокойна ли е душата ти, Сеамни? Или ти се иска да убиеш още някой? Например да изколиш цяло градче, защо не. Мога да ти дам съвет - много подходящо е да разрушиш или даже само да понапукаш покривите в Хвалин. Гибелният порой ще довърши останалото, ще проникне в къщите. Всеки дом ще се превърне в гробница. Голямо зрелище, държа да ти кажа, впечатляващо... Да, да - усещам омразата ти... Превъзходно, Сеамни... Съжалявам само за това, че парливата ти ненавист е силно разредена с позорен страх... Ти уби тази, която ти нанесе оскърбление - добре. - Магът стана и тръгна из стаята с бавни крачки, като че ли обмисляше нещо на глас. - Лошото е, че сега си настръхнала от ужас и трепериш, Сеамни от коляно Оектакан! Срам! Предците ти едва ли биха одобрили това.

На Ахата й се виеше свят. Какво става?! Защо този старец изобщо приказва с нея, вместо да повика стражата и да им заповяда да одерат жива убийцата, преди да я разпънат?!

- Към целта водят множество пътища - произнесе Върховният маг. Той спря пред трупа на внучката си и гнусливо побутна с ботуш свободно клатушкащата се глава на момичето. Наведе се и с намусено лице обърса изцапаната подметка. - Мъдрият никога не се ограничава с един-единствен избор. Когато е необходимо, той сменя пътищата, преминава от един на друг. Пак ли не ме разбираш? Върви в Бездната тогава, по демоните...

Така, къде тук има боя? Силвия все хранеше необяснима страст към страховити ефекти... - Старецът поклати глава. -Виж ти, кръв от малки момичета на Дану. Мощно средство. Макар че, ако поразмислим, напълно ще ни е достатъчно и червено мастило, пък ако няма, ще свършим работата с други домашни средства... Ааа, ето я боята.

Той държеше обикновена дървена бъклица.

- Превъзходно червено мастило. И нито капка кръв. Вълшебникът трябва да може да се оправя без всякакви щуротии. Идеалният маг има само един инструмент - собствената си глава. И горко на онези - старецът кимна към убитата, - които не проумяват тази проста истина. И така, Сеамни, сега вече си притисната до стената. Убийството на Силвия е твърде сериозна постъпка, даже аз няма да възпра жаждата за мъст у аколитите на моя орден. Налага се да се махаш оттук, и то много спешно. Мисията ти е по-важна от живота на една надута глупачка, която сама си е виновна, задето се е оставила да я спипат неподготвена... Не стой като препарирана, рисувай пентаграма. Няма значение колко лошо рисуваш. Който ти разправя, че всяко отклонение от точните геометрични линии ще провали всичко, лъже най-гнусно.

Ахата като насън се подчини. Наистина - имаше ли друг изход?

- А сега застани в средата - властно командваше магът. -Отвори съзнанието си пред мен... Не мисли за нищо.

- Пороят...

- За кратко ще го задържа над теб. Пламъкът на Арк има необходимата мощ. От теб не се иска кой знае колко... на пръв поглед. Настигни и убий Господаря на Пороя.

- Ка-какво? - тя се задави. Втрещи се, зяпна. Значи все пак имало уловка. „Убий Господаря на пороя! Как пък не! Осъден на обесване има повече шансове да се отърве - винаги може да му се падне прогнило въже..."

- Ти можеш да го направиш, Сеамни. В ръцете ти е бил Мечът на Дану.

Да не мислиш, че някой друг би се справил толкова лесно с моята клета-проклета внучка? Имелсторн... е велико оръжие. Оръжие за възмездие. И всеки, който поне за малко го е докосвал, става... По Силвия се разбира какъв става. Ти прие Имелсторн от Цар-дървото. Липсва ти единствено малко, хм, самочувствие, вяра в силите си. Силвия тъкмо с това трябваше да се заеме... Уви, ще минем някак си без това. Налага се. Ще те пратя право при Господаря. Останалото ще извършиш сама. Убий го, вземи му меча-фламберг и фенера от череп. След това си свободна. И ти, и твоето племе.

- Защо... Защо правите всичко толкова сложно, господин магистър? Можехте да ме екзекутирате не толкова екстравагантно...

- Помисли за твоите приятели, които киснат долу, в тъмницата. Досещам се, че към госпожа Евелина не изпитваш топли чувства, не ти пука и за Нодлик... Ала Кицум? Трош? Таниша също май не те е тормозила, а ако те е засягала с нещо, било е поради плиткоумието й... Иначе и тя е една изненада, ама хайде да не споменаваме странични неща. Имай предвид обаче, че твоята и техните съдби са сплетени в едно. Целият цирк на господин Онфим е орисан да те следва по горещата ти диря. Хм, колко странно, тази стръв с цирка се оказа добра измислица -клъвнаха чак трима бойци от Сивото братство. Добър улов. Как да е, отвлякох се. И така, върви,

Сеамни. Върви и... - Върховният маг неочаквано се усмихна от сърце - нека Силата на Истинния лес да пребъде с теб.

Слисана до немай-къде, Ахата го гледаше в очите.

„Хуманусите наистина са извратени. Той трябваше да ме хвърли на палачите. Вместо това... Не, човеците следва да бъдат заличени от света. Завинаги. Да не остане и помен от тях, нека изчезнат като от нощен кошмар. А ние ще посадим нови гори. Ще съборим старите градове. Ще се завърнем в дървените си чертози..."

- И това може да стане - полугласно рече вълшебникът. -Неведоми са пътищата Силови. Съдбата може да се обърне срещу нас, хората.

- И го казвате толкова спокойно!? - възкликна Ахата и в същото време тръпки я побиха. Магът твърде лесно бе прочел мислите й, твърде лесно...

- Естествено. Магът е само един вечен странник по великите звездни пътища. За истинския маг животът и смъртта са празни звуци без съдържание. От гибел се боят единствено невежите - Старецът гордо вирна брадичка. - Готова ли си, Сеамни?

- Имам ли друг избор?

- Права си, нямаш. Така. на теб приказвам! Гледай ме в очите мигай...

Сега се изправи.

Не мигай.

Вдигни глава. .. Не мигай..

Вдигни я, Не

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

От тъмата на небитието го извади меката вълна на заклинание за изцеряване. Нежно го подхвана и измъкна на повърхността - обратно в света на живите, разпръсвайки злия мрак на забвението. Отвори очи.

Видя над себе си висок таван. Таванът беше пресечен от тъмни дъбови греди, причудливо украсени с дърворезба. Познаваше този таван. Намираше се в парадната зала на старата си къща. Неговият и на леля Аглая дом. После чу глас:

- Свести се нашият тарикат, магаре да го ритне по тиквата!

Появи се лице. Женско, не в първа младост, може би към четирийсетте според обикновените човешки мерки. Около очите на жената имаше бръчки. Клара Хюмел не обичаше да се подмладява. Все пак беше прехвърлила триста лета, пушеше лула, винаги носеше мъжки армейски ботуши, а на пояса й подрънкваше дълъг меч - от тия, на които викаха „ръка и половина". Клара използваше този меч невероятно вещо и ловко, понеже в опасните ситуации (а тя помнеше безчет премеждия) се осланяше повече на честната стомана, отколкото на магии... Макар че и във вълшебството бе истински майстор. Но вероятно благодарение на този свой навик беше надживяла мнозина умници, които се придържаха към противоположното мнение.

Разнесе се друг глас.

„Ах, това е милата леля Аглая."

- Сили Велики! Клара, кажи ми истината, ще оживее ли момченцето ми?! „Горката - всеки миг ще зарони сълзи."

- Дрън-дрън, Аля! Момченцето ти след седмица ще хукне да вдига полите на девойките! Не мре лесно такъв юнак...

- Клара! - целомъдрената леля Аглая бе в шок. Готова бе да припадне, при все че с безцеремонната Хюмел бяха приятелки от два века и деветдесет години. Приблизително. С една дума - от дечурлига.

- Не охкай, Аля. По-добре ми донеси от чантата синьото шишенце с орел на тапата. Няма да е зле да му наложа още малко лечебни заклинания...

Той чу отдалечаващи се стъпки и скърцането на врата. Лицето на Клара отново се надвеси над неговото.

- Чуй ме сега, хлапе. Чуй ме, дръвник неокастрен, вагабонт клан недоклан! Ако още веднъж направиш някоя дивотия, от която леля ти се поболее... лично ще ти откъсна топките, запомни ли?! Я се виж, бе, диване, виж се, докато ги държа зрими!

Фесис хрисимо скоси очи към рамото си.

Клара бе направила заклинанията временно видими - рамото бе омотано в тях като буба в пашкул. Може би имаше стотина магически нишки, преплетени в тръпнещо кълбо.

„Хм, интересни вектори..."

- Не ми зяпай магията, себе си погледни! - сопна се старата вълшебница. - Бива ли да си такъв тъпак, че да се подложиш на такова нещо?! Имаше скоротечно гнойно разлагане на тъканите, костите ти също се топяха, едва ти спасих ключицата и ставите на лакътя. От бицепсите ти, фукльо, нищо нямаше да остане, ако не бях сипала навреме регенериращ еликсир. Трай сега! Нищо няма да загубиш от скъпите си рефлекси.

Благодари на не знам кого, от небето или под земята, че тая фъшкия, с която те улучиха, не е стигнала до сърцето, тогава и аз нямаше да те спася... Ааbbао Doobop! Ще ми обясниш ли какво се случи? Да не би да си нахълтал под юргана на онази кучка... как й беше името... Сежес, да. Добре, мълчи си сега, почивай, после ще разправяш... Ама си диване, да знаеш! Райна като ме повика и като зърнах на какво приличаш... Доповръща ми се! И всичко е задето се забърка с онези непрокопсаници Сивите... Кер! Разбирам, че Сежес е мръсница и нимфоманка и каква ли не още, ама да не си посмял да се биеш с нея! Защо беше всичко това, Кер? Забрави ли, че си единствен на Аглая? И все още не си й подарил внук или внучка. А най-добре - и двете. По два пъти. Мрак и лед! Този път няма да ми се изплъзнеш! Кълна се в Кръвта на Дану, ще те оженя и преди да си офейкал отново, ще те вържа за леглото, за да те изнасили булката в първата брачна нощ!

Клара дрезгаво се изсмя и разроши косите на Фесис.

- Добре, шегата настрана. Аля се връща. Бъди добро момче, не й вгорчавай живота, яж каквото ти сготви. И оздравявай. Аз утре ще намина. Ще изпратя и Динтра, нека те види стареца, няма да навреди. Хайде, всичко ти най-добро и до скоро! Сухите, напукани устни леко мляснаха Фесис по челото.

- Клара! - изхленчи откъм вратата леля Аглая. - Обърнах ти чантата наопаки, ама няма никакво синьо шишенце...

- Вече тръгвам, тръгвам - забравих го, пустото! Ще се върна по-късно. А преди това Динтра ще ви навести...

- Динтра?! - леля Аглая се разстрои още повече. - Защо ще идва Динтра? Ти нали ми каза, че... Ох! Ах! Значи наистина е зле?! Клара, Клара, кажи ми истината, колкото и тежка да е тя!

„Леля много романи чете - помисли си Фесис вяло. - От ония, с розовите сърчица на кориците."

- Аля! - кресна Клара като боцман от пиратски кораб срещу юнгата, след като е намерил в чашата си ром удавено плъхче. - Престани с тези истерии, чуваш ли ме? Динтра ще се заеме с фасона на момчето. Нали не искаш да остане грозен урод с белези от изгаряния трета степен!

- Ох, ах, не ме утешавай, Клара, не ме лъжи...

- Уф... Хайде, до утре - Клара целуна леля Аглая по бузата.

- Стегни се.

Тресна входната врата, а Фесис тихо въздъхна, разглеждайки лениво тавана.

„У дома съм. Домъкнаха ме тук безчувствен, пътник към отвъдното, сложили са ме на голямото кожено канапе посред салона за гости. Сигурно моите стаи, както винаги, са задръстени с разни вехтории. Леля е отлична домакиня, обаче много й е жал да изхвърля боклуците от рода на кърпените ми детски панталонки, спуканата топка и други глупости. Спомени й били. А пък освен това ненужните вече вещи някак се струпват от само себе си в по-закътаните места. Леля казва, че още не е стигнала дотам... Горката, милата ми леля. Никаква магическа дарба не е наследила от баба. Е, има нещичко де. Иначе нямаше толкова добре да изглежда на своите триста... Ох... Вкъщи съм. Уютно. Тихо. Мирно. Какво ли става в Мелиин?..."

Какво става в Мелиин!

Тази мисъл го опари като нажежена игла, проникна в мозъка, прободе съзнанието му и младежът пак подрипна в постелята.

„Аз съм тук, а в същото време Мелиин навярно гори като факла от четирите си края! Императорът се разбунтува против Дъгата. В тази игра залозите ще станат повече от тлъсти. Маговете няма да се церемонят - хич даже...

Баща Хеон със сигурност вече е повел Сивата гвардия по улиците - да щурмуват кулите и да се бият на барикадите. О, Небеса, откога ли старецът се е подготвял за този ден! И аз го чаках... А ето, че когато часът удари, аз се излежавам на топло. Къде ли се оглежда за мен сега Бащата. Сигурно клати глава, цъка с език и съжалява, че го няма онзи негов момък, няма го въпреки положената клетва.

Има го, разбира се. Има ме, само че, видите ли, моя милост е малко потрошен и се лекува!"

Фесис застена и захапа възглавницата, забравил за твърде крехките нерви на леля Аглая.

- Кер, гълъбче, соколче! Какво има?!

- Нннищо... лельо. Не е от раната... от... заради несвършена работа.

- Сили велики! И що за работа имаш, че е толкоз важна? И без това те довлякоха тук полужив! От „работа" си на тоя хал! Лежи си кротко, мъко моя, не подрипвай... Ох, при Архимага ли да ида, да го търся да те вразумява! - разстрои се леля Аглая.

-А, не... Само Игнациус ми липсва. Няма нужда, виж, че и без него не мога да мръдна от проклетото канапе.

- И слава на небесата! - сърдито заяви леля Аглая. - Най-после да си починеш. Да се съвземеш. Може пък и да ти дойде ума в главата. Току-виж речеш и да се ожениш най-после... Наистина, колко още ще ергенуваш,

Керли? Знаеш ли наскоро Клара каква мома доведе?

- Лельо, лельо... Само дебнеш да ме вържеш към полата на някоя кукла

- Фесис несполучливо опита да се засмее. Напрежението отекна в цялото му тяло като пожар. - Та ти ако ме видиш до някоя кокетка, дето стрелка с очи насам-натам, ще получиш удар от ревност! Или ще полудееш...

- Хич дори! - последва невъзмутим отговор. - Аз зная твърде добре как да избера подходяща невеста за племенника си. Някоя горделивка или мързелана няма да ти взема.

- Хм... Ами ако взема безумно да се влюбя точно в такава -горделивка и мързелана?

- Само имай този късмет! - закани се леля Аглая с юмруче, донякъде доволна, че разговорът е поел в любимото й русло. Що се отнасяше до брака, тя се чувстваше стъпила на здрава основа. - Ще превъзпитаваме! Заедно с Клара ще превъзпитаме, бъди сигурен!

Фесис не се сдържа да я подкачи:

- Мен или нея?

- И двамата - решително отряза леля Аглая.

Улиците на Мелиин кипваха.

От порталите на казармите се изливаше железен поток - имперската бронирана пехота. Три пълни кохорти, двайсет и четири стотни меча. Покрай колоните подтичваха легати. Центуриони с посивели мустаци, отдавна сраснали се с доспехите си като раци, строяваха манипулите и не се терзаеха с въпроси кой ще е врагът. Виждаше се, че ще има улични сражения, ветераните знаеха какво да правят.

Резиденциите на ордените представляваха димящи развалини. Но сградите бяха строени майсторски, от дялани камъни. Затова - след като изпепелеше помещенията - огънят нямаше за какво да се закачи и полека-лека стихваше. Неколцина поизостанали войници се отбиха в резиденциите, но се върнаха с разочаровани физиономии - нито злато, нито сребро, нито скъпоценни камъни. Прочутите богатства на Дъгата липсваха.

Трите гвардейски кохорти крачеха учудващо бодро. Сякаш превърналият се в навик страх пред вълшебниците се беше разсеял като дим. А може би командите на центурионите-ветерани звучаха в ушите на редовите войници с по-голяма магическа сила, отколкото изпепеляващите заклинания на ордените.

В средата на колоната, заобиколен от познато поклащащи се стягове и къси стръкове пера върху шлемовете, Императорът почна да се съвзема. Най-страшното бе останало зад гърба му - бе прекрачил границата. Сега оставаше само да се сражава и да се осланя на късмета.

„А ако от Черния град се притече на помощ и Хеон..."

Към върховния командващ и повелител лека-полека си пробиваха път легати и старши центуриони. Императорът на висок глас даваше разпореждания:

- Аврамий! Поемаш цялата първа кохорта. Води я в Черните квартали, там сега трябва да почне... Ще се присъединиш към хората на Баща Хеон.

- Сивото братство ли, Императоре мой? - уточни легатът. Той не се опитваше да се самоизтъкне. Не се страхуваше. Просто питаше дали правилно е разбрал. „Нека е Братството, щом е заповядано, бойците му струват."

- Точно така. Не знам къде се намират, нито кога ще започнат... Вероятно вече са тръгнали, на бой или се канят да го сторят всеки миг. Задачата е трудна, затова пращам теб и първа кохорта. Когато започнете битката, прати някой по-чевръст вестоносец.

- Служа на Империята! - отвърна според устава легатът и притисна юмрук към бронирания си нагръдник, към сърцето. -Заповедта ще бъде изпълнена.

- Не се надувай, Аврамий - измърмори Фибул, легатът на втора кохорта, най-възрастният измежду офицерите. - Магьосниците не са като синьогъзците отвъд океана, нито даже като Дану... Използвай стрелците, момче.

- Знам, старче - усмихна се младият легат. Аврамий бе аристократ, последен син в семейството, който нямаше изгледи да получи по-голямо наследство от безполезната титла на баронет. Затова залагаше на военна кариера. - Нали ти си ме учил. Сега ме остави сам да се оправям, ако обичаш.

- Ще се оправиш ти - угрижено поклати глава Фибул, ала Императорът положи ръка на рамото му.

- Стига шеги, господа, Фибул и Невкратий ще превземат кулите.

Маговете вече ни чакат, боят ще бъде сериозен. Ще атакуваме по следния начин...

Покрай тях с тежки крачки преминаваха центуриите от кохортата на Аврамий.

Около Баща Хеон пулсираше плътна тълпа доверени хора. Свитата неспокойно шаваше. Долу-горе на всеки четвърт час от нея изскачаше вестоносец и хукваше презглава нанякъде. За да избегнат излишния риск, Хеон и приближените му се спуснаха в мелиинските катакомби. Малцина в града знаеха, че Сивите са разчистили част от подземните лабиринти от тварите. Това им бе струвало немалко кръв и усилия, ала сега разполагаха с доста сигурно убежище и достъп практически до всяка точка на столицата. Вярно, ако Дъгата запретнеше ръкави, нямаше да ги спасят нито камъните, нито земята. Бащата обаче не бе от онези, които се втурват бясно против копия и магия.

Целият Черен град бе покрит с невидима паяжина, която стремително поемаше жива кръв. Всяко възелче от тази мрежа представляваше въоръжена група, която набъбваше от прииждащите доброволци. Пристигащите при Хеон вести обнадеждаваха - простолюдието в черните бедни квартали се бе разшавало. Грабваха оръжие охотно и си шушукаха старите басни за несметните съкровища на Дъгата. Открай време маговете прибираха данъци, бяха се превърнали повече в бирници, отколкото в нещо наистина опасно.

Всеки познаваше поне един вълшебник, който най-често бе отпуснат, потънал в охолство и натрупал тлъстини. Това притъпяваше страха и превръщаше цялото Седмоцветие в старо плашило, което можеш спокойно да замериш с камък.

Едва ли някой от тях си даваше сметка, че познава само низшите степени на аколитите на Дъгата.

Разбира се, още не беше се надигнал целият Черен град. Навярно такова нещо нямаше и да се случи. Горещи глави можеше да има в едно семейство, но рядко цялото семейство бе от горещи глави. Ето защо Хеон не разчиташе на кой знае какъв прилив на доброволци. Бе очаквал и сега забелязваше, че щедро раздаваните мечове и секири първи вземат разбойниците, които никога не бяха липсвали в славния Мелиин въпреки старанието на стражи и вълшебници.

Хеон гледаше към голямата маса, върху която бе разгънат подробен и изкусно начертан план на града. Бяха отбелязани оградите, дори подземните проходи, обиталищата и гнездата на Мерзостните твари. Бащата силно подозираше, че самите Ордени подхранват бърлогите им.

- Какво става с останалите Бащи, Фихте?

- Ами... Елиас нищо не отвърна. Телохранителите му даже не допуснаха нашия пратеник за среща. Гермова е бил забелязан да напуска столицата заедно със семейството, приближените, охраната и своя дял от хазната. Заповядал бил на хората си да се спасяват поединично. Някои от тях придумахме да дойдат при нас... Баща Тома е насочил своите бойци към кулата на Светлосиния Лив. Наредено им е да се бият на страната на вълшебниците. Дренмар пък отговори, че не е луд - нямал намерение да се самоубива като посяга на Дъгата. Доложиха ми, че и той извежда хората си вън от града през катакомбите.

Хеон прегракнало се изсмя.

- Точно както очаквах, че ще стане. Тома е страхливец и предател. Дренмар не вярва, че ще успеем, освен това се гласи да заеме моето място, когато метежът бъде потушен. Прави си сметка, че остатъците на Братството няма да приемат нито страхопъзльото Тома, нито Гермова. Елиас е мъгла неясна. Предпазлив е. Тъй, тъй. Е, Фихте, тревицата готова ли е?

- Ъхъ, бащице. Четирийсет чувала - тъпкани.

- Къде се е запилял Касапина?

- Пристигна вече. Чака оттатък.

- Викай го. И джуджето-алхимик също.

Касапина се появи в неизменния си разрисуван с руни брониран нагръдник, но сега се беше окичил и с меч. Рядката брада на вещера бе войнствено вирната.

До него стоеше джудже. То изглеждаше както всички други, получили правото да живеят в столицата. Беше облечено като занаятчия, ала изцапаната му и поопърлена кожена престилка би се сторила на Императора твърде позната.

- Готов ли си? - направо попита Бащата.

- Не се безпокойте, началник - избуча джуджето. - Така ще ги подредим, че майките си ще забравят.

- Касапин, ти и нашият многоуважаем приятел от Подземното племе ще идете в кулата веднага щом илачите ви постигнат нужното въздействие. От теб, драги, искам пленници. Във вид, удобен за събеседване. Като онзи нахалник, дето имитираше Фесис.

Очите на Касапина мътно блеснаха:

- Ваше бащинско сиятелство, осемнайсет години чакам този ден, нима сега ще се изложа?! Толкоз макети на хълма на орденските кули съм измайсторил, измислил съм куп начини да ги превземем...

- Опа, Касапин - прекъсна го Фихте. - Ще ме прощаваш.... Доклад, бащице. Навън народът се е сбил с маговете. Групата на Марик, бащице, отрядът от „Раирания котарак"...

Да, заточението ми свърши. Наруших обета си. Спасих момичето от неизбежната й участ. Заточилият ме ще изпадне в ярост, ала Появилият се от Тъмата няма да получи прясна плячка. Създанието от Тъмата... Няма да го оставя на мира, докато не науча откъде е дошло и какво търси тук.

А как стана така? Отчаяният призив на девойката, възпитана от Волни, достигна до мен въпреки всичко. Изуми ме задействаната от нея Сила. Преди си мислех, че на такова нещо са способни само маговете на Дъгата, и то от втора степен нагоре.

Огнено избухване наруши бдението ми и сякаш озари с нормална светлина моята килия. Видях огромна подземна зала, в която се намираше уплашена девойка. Тя се притискаше към стената, а над нея тържествуваше наглия победител. Същият, когото издирвах толкова усърдно и безрезултатно в околностите на Мелиин.

Просто не устоях и се намесих съвсем дейно.

Някога в миналото бях твърде предпазлив. В онези времена обичах прекалено много положението, в което се намирах, наслаждавах се на властта и на милостта на Боговете. А после дойде часът да се плащат сметките - и аз платих с позорно бягство пред лицето на най-злия изконен враг. Живот в черупка на палячо... Път към разпадане в нищото, в бездни, където духът се сгърчва от ужас само при споменаването за пътя, да не говорим за крайната цел... или безцелие?

Затова този път рискувах.

Промъкнах се под телата на планините въпреки Гибелния порой. Извървях целия друм от града до джуджешките мини.

Имах чувството, че отровните струи на Пороя сякаш остъргват с грапави, парещи езици плътта от костите ми, оставяйки единствено тракащия скелет.

Буди тревога и онова, което се развихря в Мелиин.

Следях развоя на събитията в столицата, без да спирам преследването на гостенина от Мрака. Отсъдено ми е единствено да гадая що за катастрофа предстои. Мрачно се усмихвам. Преследвах пришълеца от бездънните урви на пространството - съществото, преминало вековечния Предел - и не го намирах.

Затова пък открих нещо друго.

Мелиин винаги е излъчвал силен отзвук. Изграден върху старите основи на Дану (които на свой ред са зидани върху още по-древни фундаменти), този град е напоен с тъгата, радостта и страха на безброй поколения, той прелива от остатъчна магия. И до ден днешен обаче отдолу личат прастарите заклинания на предишните му стопани... Нишката отвежда чак до първите господари на земята, които са носели животински кожи и не са познавали огъня. Този град, в който бе изкована и продължава да се кове мощта на седемте ордена, не можеше да не ме привлича.

Нощната твар, разбира се, ми се изплъзна. Наивно бе да разчитам, че ще седне да чака, докато я хвана. Следите й се загубиха сред мрачните гъсталаци на юг от Хвалинския друм, под непроницаемата завеса на Пороя. Странно... Виждам през това бедствие надалеч, а не мога да различа нищо тук, където се намирам. Даже не съзирам какво става на площада пред храма на Хладния пламък.

Да, ето че най-сетне намирам гостенина от Мрака под Хребета на скелетите, където отървах младата вълшебница...

...Ала в този миг гейзер от отчаяние и ярост бликва от мелиинските улици, поваля ме и ме притегля властно към себе си. Вече не мога да му се съпротивлявам...

- Първо, момци, трябва тъй да сторите, че магиците да не ви забележат. И не се бутайте като стадо, в строй, а се разпръснете. Разпръсни се, казвам! Който има арбалет или лък - напред! Кой е добър с

прашка? Видях ви, добре. Запасете се с камъни. Откъде ли? Главо глупава, паветата са ти под краката. Селяндур необучен! Кал имало, викаш... Не се притеснявай, господата от ордените не обичат да им е кално около кулите, тъй че нямай грижа. Там ще изчовъркаш от калдъръма само чисти камъни, чисти колкото дупето на благородна девойка. Така! На открити места не си подавайте носовете - ще ви изпържат! Да, знам - вие, мелиинци, това най-добре го умеете... Какво? Как ще разбием вратите? Не, добри ми човече, порти няма да трошим. Ти ако искаш, хуквай и пробвай с чело. Като се справиш, викни ни. Останалите обаче ше минем през прозорците, през ей онази остъклена тераса. Виждаш ли, там преди е имало бойници. А после са ги превърнали в прозорци. Даже балкон са сложили отпред. Ето точно този балкон е за нас. Всички ли имат въжета и куки? Проверявайте си сами такъмките, не сте редовни легионери, няма центурион да ви се кара и да ви подсеща кое как е. Немарливците ще станат на магически пържоли. Е, готови ли сте, драги смъртници? Добре. Чакайте сигнал...

Така приказваше висок човек с бръсната глава и жестоко, сурово лице. Очите му приличаха на две черни дупки. Той се прикриваше зад ъгъла на една къща, а отзад към площада надничаха събрани от кол и въже хора, граждани на Мелиин. До един бяха въоръжени. Ала единствено командирът им носеше цял комплект доспехи и за разлика от останалите по неговия меч нямаше ръжда.

Напред и малко встрани от тях, оттатък площада, се извисяваше кула.

Тя чезнеше в потната въпреки есента нощ. Затова не успявах да видя в сумрака герба над портите й, нито да разбера на кой орден принадлежи. Впрочем, това не бе важно. Обикновените мелиинци бяха готови да се изправят срещу цялата Дъга.

Очите ми бавно свикваха с тъмнината. Да, водачът на въоръжената тълпа имаше право - тежките бронзови двери на кулата не бяха по силите на бунтовниците. Върху портата бяха начертани руни и муцуни на чудовища, предназначени да пъдят разни незрими гадини. Кулата присвиваше тесни бойници като късоглед човек. Строили я бяха да издържа на обсада. Ала после бяха смъкнали гарда. В отсъствието на противник (Дану и при най-успешните си походи не доближиха и на петдесет мили до Мелиин) и при липсата на сериозни бунтове маговете бяха направили тук-там прозорци, разширили бяха някои бойници... Вярно - нависоко от земята, но...

В нощта изсвистя първият камък. Някой не бе издържал или му беше омръзнало да чака. На прага на битката търпението се изпива от бездействието. Прашкарят беше завъртял ремъка и бе пуснал първия снаряд.

Звънна стъкло, бляскащите парчета се посипаха надолу като кристален водопад.

Странно. Нима една крепост на Дъгата няма защита против такова примитивно оръжие?

Подир първия камък литна втори, трети... След миг върху кулата се стовари градушка от павета. Не останаха здрави прозорци, камъните трошаха дограмата, чупеха украсата на балконите, глухо трополяха по стените. Отекнаха сърдити гласове и резки яростни команди, с които предводителите се опитаха да сдържат разгорещяващите се, но неопитни бойци от самоубийствена атака. Ала така или иначе стореното дотук беше достатъчно за смъртната им присъда. Всеки изстрелян по кулата камък бе предизвикателство, което Дъгата нямаше да остави безнаказано!

Почти веднага от една странична уличка изскочиха двама души - единият бе висок и кльощав като копие, а другият - нисък и набит здравеняк с широки плещи, най-вероятно джудже. Водеха отряд прашкари, които тутакси се включиха във веселбата. Ала мятаха не камъни, а нещо, което отначало взех за запалителни снаряди - във всеки случай оставяха димни, ароматни опашки във въздуха след себе си.

Оказа се нещо по-различно. Новодошлите запращаха по кулата тлеещи кълба от сушени билки. Сивкавият пушек се плъзваше по снагата на кулата.

Честно казано, се стъписах. Нима маговете ще се затруднят от толкова смешна атака? От една проста димна завеса?

Атаката бе доста добре организирана. Безформената тълпа се държеше изненадващо стройно. Едни и същи хора командваха стрелците и щурмоваците, които се готвеха да изкатерят стените. Веднага щом кулата се обви в пушеци, улиците блъвнаха десетки хора. Диви вопли разцепиха въздуха, все едно против кулата се бяха втурнали не цивилизованите граждани на престолния град, а орда вечно гладни и зли троли.

Изтръпнах. Дали Дъгата имаше някакъв друг начин за потушаване на въстания, освен проливайки реки от кръв?

Не успях да довърша мисълта си - шегите и игрите свършваха. Всеки миг от кулата щеше да излезе някой, за да опита да обуздае тълпата. Сигурно щеше да попита: „Какво става, верноподани граждани, що за шум и безобразие?"

На върха на кулата припламващо се разгоря жълтеникаво огънче. По лицето ми плъзна жарък повей като от нажежена пещ. Вложената в заклинанието сила издаваше работа на маг от първа степен. Готвеше се магически удар, който навярно би разтопил базалтова канара.

Над зъбците на кулата се появи златисто сияние. Във въздуха се оформи изтъкан от светлина огромен сърп, даже два сърпа. Бяха съединени така, както се прави на бойна колесница. Гигантските остриета изскърцаха едно о друго на метал и почнаха да се спускат. Съвършена илюзия. Оръжията минаваха през каменните издатини като призрачно видение.

Ала не бе съвсем видение. Кривите остриета се насочиха първо към щурмуващите. Те тъкмо бяха закачили куките си и тръгваха да се катерят нагоре, възторжени и опиянени от липсата на съпротива, когато...

Стиснах клепачи. Виждал съм много жестокости и изстъпления, ала не исках да гледам. Сега сърповете щяха да покрият площада с късове човешко месо, а оцелелите да хукнат с писъци назад. Нямаше да стигнат далеч -палачите на Дъгата щяха да ги заловят, да ги хвърлят в ями, а оттам - на дръвника или на гредите за разпъване...

Исках да запуша и уши, за да не чуя предсмъртни вопли и кошмарното хрущене, с което кехлибарените остриета щяха да разрежат костите и живата плът. Винаги става така, когато магия се сблъска с поддала се на буйния си порив тълпа...

Площадът щеше да заприлича на касапско бунище.

...Насилих се да гледам. Изпуснах може би миг-два. Бях длъжен да видя. Да изпия до дъно горчивата чаша на чуждото страдание.

Сърповете се врязаха в първата вълна щурмоваци. Замръзнах. Очаквах навред на плисне кръв, да се разхвърчат черва... Вместо това заклинанието само разбута атакуващите. Някой простенаха, ала раните им бяха далеч по-леки от очакваното.

Други изкрещяха, падайки от високо. И тълпата не спря. Дори се разлюти още повече. А долу, в подножието на стените някакви закачулени фигури трупаха наръчи сено и палеха пушливи огньове. Хората се катереха по въжетата като маймуни от далечните южни земи. Една група шкембести любители на мелиинско пиво мъкнеха ствол на прясно отсечено дърво и го засилиха като таран към портите, псувайки и пуфтейки по пътя. Прашкарите продължаваха да обсипват горните етажи с тлеещите си димни снаряди над главите на атакуващите.

Сърповете се въртяха, ала когато попадаха в струите пушек, се деформираха, изтъняваха и само леко побутваха срещнатия човек.

Клането се превръщаше в циркова комедия.

Таранът през това време удари портата и цялата кула забуча като камбана. Чевръстите катерачи вече нахлуваха през прозорците, някои от тях сядаха на первазите и спускаха надолу въжета, с които издърпваха някакви чували. Гъстият дим извираше вече от множество прозорци.

Бойните сърпове се разпадаха.

След шестия или седмия удар на тарана портата не издържа и тълпата се втурна през нея, с неистови крясъци... Маговете така и не се появиха, нито пък показаха на какво са способни. Може би кулата е напусната? Със сигурност има подземни ходове за оттегляне...

В следващия миг разбрах, че никой не бе напуснал кулата. Бунтовниците се подадоха от средните балкони. През парапета се преметна тяло в жълт плащ и с отвратителен звук се пльосна върху паважа. Главата на нещастника се пръсна като тиква.

Още едно тяло и още... Четвъртият (или петият) вълшебник бе обезглавен предварително, на перваза стоеше млад чирак и с победоносен вик размахваше главата на клетника.

На площада извлякоха с вопли следващия вълшебник. Поточно вълшебница. Пленилите я мъже раздраха жълтата й мантия, повалиха я на паважа, грубо разтвориха конвулсивно свитите й в последно, жалко усилие крака...

Аз усетих ужаса й. Но над страха от предстоящото надделяваше изумлението й. Бе толкова силно, че съвсем ясно достигна чак до мен, в отдалечената ми от столицата килия:

„Как успяха?!"

А кулата вече гореше с истински пожар. Пламъци излизаха от бойниците като от паст на дракон. Ликуващите победители бързаха да се разкарат на безопасно разстояние. Водеха още пленници - двама мъже и още една жена. Маговете бяха пребити от бой, затова ги влачеха като парцали.

Тълпата жадуваше развлечения. Разпадна се на купчини, обкръжи по една от жертвите. Някой домъкна кръчмарска скара, друг размаха плячкосан жертвен нож - стон... и човекът високо вдигна тръпнещо парче плът, при което хората наоколо почнаха да вият от възторг.

Въпреки жалните молби и отчаяната съпротива магьосниците бяха разсъблечени, а победителите се блъскаха един друг с лакти на опашката. Скоро слабите стонове на насилваните нещастници заглъхнаха, смачкани под виковете на тържествуващата тълпа...

„Топло, спокойно, домашен уют. Какво друго му трябва на човек, боец от Сивото братство, като по чудо оцелял след магически удар? Може би само халба светло мелиинско..."

Фесис се обърна на другата страна и се намръщи. Лявото рамо още го пробождаше при резки движения. Леля Аглая бе стоварила върху племенника си лавини от грижи при пълното съдействие и подкрепа на приятелката си Клара Хюмел. На слугите-таласъми бе наредено да се движат само на пръсти и да приказват шепнешком, дворните тролове цепеха дърва и раздробяваха въглищата само под заклинание за звукогасене, вещиците-камериерки бяха облечени като монахини, за да не предизвикват твърде силни вълнения у оздравяващия млад мъж...

Засега от цялата работа печелеше елфът-готвач Хрондалф, който бе получил рядката възможност да се развихри. Преди за деликатесите му все липсваха важни съставки като от пиле мляко, черен дроб от Цар-риба или гребен от Сиф. За последното Клара лично предприе ловна експедиция, от която се върна с „две дупки повече", както се изрази самата тя, отново шокирайки леля Аглая Така или иначе, феноменалната супа бе приготвена и Хрондалф дори се просълзи, когато Фесис искрено му благодари.

„Сега вече мога да умра спокоен!" - бе казал готвачът от деликатност, на което Клара изтърси пак нещо цинично и трудно осъществимо с телосложението на един елф, който гони хилядарката. Леля Аглая едва не припадна, но Хрондалф, свикнал с пиперливия език на Клара, дари вълшебницата с кротка всеопрощаваща усмивка и някак подозрително премрежен поглед...

Докато младежът критично оглеждаше брадясалите си бузи в огледалото, Клара се възползва от момента, за да му представи две-три свои племенници - поредните изкласили и узрели дъщери на своите втори, трети, четвърти и други братовчедки.

„О, Небеса!"

Беше на легло цяла седмица. В Мелиин обаче бяха изтекли няколко часа - в Долината времето течеше малко по-различно. Имаше места, в които всичко бе наопаки - един час в Долината значеше дни, а даже и месеци оттатък.

Оздравяваше доста бързо физически, ала духом оставаше зле. Това обстоятелство натъжаваше много леля Аглая. Клара присвиваше устни, а нейните племеннички се цупеха. Спешно повиканите за консултация уважавани маголечители, най вече прочутият Динтра, прегледаха Кер и заявиха, че всичко това се дължи на обикновен, „постстресов" синдром, а Фесис лежеше и мълчеше, извърнал лице към стената.

Синдромът бе пълна глупост. Мислите на Сивия боец бяха далеч от стрес. Вълнуваше го единствено Мелиин. Тормозеше се от въпроси, на които нямаше как да получи отговор:

„Какво е станало с Императора? Какво става с Братството, към което съм обвързан с клетва? Ясно е, че свадата с Дъгата е избухнала в кървава война. Седмоцветието е докачливо. Никога не прощава. Винаги отмъщава. А аз просто си лежа, бая си...

Бая си на ръцичата и нищо, абсолютно нищичко не предприемам, за да помогна на своите...

Своите ли? Кои наричам свои? Роден в Долината, Керли, кои са тези свои, а? - запита се той и тутакси си отвърна. - Свои за Фесис. Аз съм Фесис. И точка"

Вратата скръцна. Младежът не помръдна, изучавайки с поглед тапета на една педя от носа си.

„Кожено скърцане на ботфорти, твърдо и решително тропане на корави токове по паркета... Само Клара Хюмел нахълтва, без да почука. Поне този път не изрита вратата, както обикновено."

Фесис се зави през глава.

- Е? Лежиш си, а? - свадливо подхвана магьосницата. - Може би все пак ще ми обясниш що за мирова скръб те е налегнала? Не ми харесваш, момко, никак не ми харесваш. И снощи се отнесе много невнимателно към Фро...

- Твоята Фрома е превзета глупачка - глухо избуча той изпод одеялото.

- „Ах, господин Кер, това желязо меч ли се нарича..." Освен това е къдрава. Не понасям къдрави.

- Не ми ги пробутвай тия - Клара се настани на табуретка до леглото, извади лула и кесия тютюн. - Знам те от пелени. Измивала съм ти наакания задник, приспивала съм те с нани-на...

- И? - отвърна сприхаво одеялото. - Чувал съм го вече двеста пъти.

- Щом си го чувал, пакостнико, би трябвало да се досетиш. Не ми е все тая за теб, Кер. А и изобщо не съм съгласна да тормозиш леля си. Ако знаеш само как се притеснява, не може да заспи, горката...

- Не съм я карал да се притеснява.

- Караш я! Да не мислиш че не виждам какво става?! В главата ти е само едно - Мелиин, та Мелиин!

- Не ми надзъртай в главата, Клара! Моя си е!

- Не надзъртам, Кер. От ушите ти тече. Питай трола Дрол, ако не

вярваш. Като идвах насам, гледам го, подрежда дървата под навеса. И ми вика: „Госпожо, младият господар само битки сънува, някакво величество

вика насън, търси Хион ли, Пеон ли някакъв, бълнува и крещи: В атакаааа! Вижте го, успокойте го някак..." Ей това ми разправя стария Дрол! А щом и той...

- Добре, да допуснем, че е така - поотстъпи одеялото. -Обаче аз съм пълнолетен мъж и сам мога да вземам решения...

- Тук не позна, скъпи! След като си вкъщи - благоволи да бъдеш послушен! Или ще те приспя за стотина години. Какви са тези работи със

Сивите? Приляга ли ти да си с тях, а? Помисли, де! Какво общо имаш с банда наемни убийци? Само не ми говори за чест. Честта ни е тук - в Долината. Така е отредил самият Фатум... Нека мелиинската попара други я сърбат. И без това напоследък загубихме доста младежи магове - Клара се намръщи. - Не искам и теб да загубя! Ти трябва да се върнеш в Академията, Керли! Ако искаш, ще поработим отначало двамата...

- Клара! - Фесис не изтрая и отметна одеялото.

- Аха, добре е зараснало - невъзмутимо каза тя, оглеждайки рамото му.

- Да благодариш на Динтра, постара се човекът. Трябва ти още седмица. Сърби ли?

- Ъхъ.

- Ще търпиш. Накрая новите мускули ще са по-добри и от предишните. Динтра е наистина голяма работа... Е, обещаваш ли?

- Моля?

- Не се прави на идиот. Искам от теб да обещаеш, да дадеш думата си на маг от Долината, че няма да напускаш Аля докато не се възстановиш напълно. Още една седмица. Е? Имай предвид, че ако ме метнеш и офейкаш още сега... Не се шегувах с онова за Спящия красавец. По-добре не се връщай.

Клара рязко се изправи и напусна стаята, без да се сбогува. Очевидно смяташе, че е изтръгнала обещанието от своя любимец, комуто не признаваше привързаността си открито.

„Ох, да не беше толкова досадна с тези си племеннички..."

Фесис тъпо се втренчи в тавана. Клара наистина бе сметнала, че го е вързала с обещание. И нямаше значение, той не го е произнесъл. Тя наистина не се шегуваше - бе един от петимата най-могъщи магове на Долината. Отстъпваше само на Архимаг Игнациус. И към заплахите й следваше да се отнесе възможно най-сериозно...

Младежът седна на леглото, а после скочи и почна да обикаля стаята.

Не го свърташе на място.

„Да, предупреждението на Клара е сериозно... ала нима онова, което става в Мелиин не е? Проклятие! Черният и Белият град се обливат в кръв, бушуват пожари, гинат хора... гинат всички, останали верни на Императора. Навярно падат един по един - закриват с телата си своя бунтовен повелител, сгъстяват строя, запълват празнините на падналите другари. Но всичко е нахалост. Дъгата само загрява. Мълниите поразяват легионерите, под нозете на войниците зейват пропасти, вълни от пламък атакуват... Как ще устоят простосмъртните срещу вълшебниците от ордените? А пък аз, почти истински маг, макар и без диплома, си клатя краката, вечерям с къдрокоси тъпачки и се преструвам пред леля, че съм тежко болен, за да й доставя удоволствие... Срам и позор!"

Той безшумно излезе от стаята си. Изкачи едно обляно в слънце стълбище и се озова на втория етаж, където след смъртта на баща му се намираше вече неговият кабинет. Притисна длан към тъмната дъбова ламперия в коридора и прошепна без звук отключващото заклинание.

Панелът се плъзна послушно настрани и младежът бързо се шмугна в хранилището.

Огледа се. Оръжията, струпани тук - всъщност, грижливо подредени по рафтове - биха впечатлили даже боен маг като Клара Хюмел.

Фесис взе от стойката сгъваема глефа - копие на загубената, която бе потънала в арсеналите на Арк. Преметна ремъка на ножница, в която се криеше елегантен меч с тясно острие - по сивата стомана се виеха черни руни. Този меч бе трофей на баща му, добит от един свят, стенещ от безумните си богове, където храмовете се рушаха, а кървавите жертвоприношения бяха единственият начин да се преживее поредната страшна нощ. Добро оръжие. Младежът продължи да се екипира.

Препаса колан с втъкнати в куките метателни ножове, окачи две кании с кинжали, а една кама пъхна в ботуша, където имаше специално ремъчно гнездо за целта.

Завъртя се на пета към обикновено, очукано шкафче, което отвори отново с парола-заклинание. Без да поглежда, изгреба от вътрешността му всички талисмани и амулети.

„Защото Денят на честта е настъпил и няма за кога да пазим ценните неща...”

Последният предмет бе светлосин кристал, дълъг един пръст.

Фесис внимателно го пое в шепи и се приближи до писалището. Постави кристала в бронзов свещник, в който никой никога не бе палил свещ.

Седна, притвори очи и се съсредоточи.

Камъкът се взриви, изчезна без следа в ярко припламване, а зад гърба на младежа заискри магически портал.

Фесис въздъхна и се изправи. Жал му беше за кристала, оставаха му само още четири такива, но затова пък даже Клара не би могла да проследи пътя му. Което означаваше, че няма да се втурне подире му.

„Всъщност, май не е кой знае колко трудно да се досети накъде съм се отправил. В Мелиин обаче ще й се наложи да ме издирва по нормалния, немагически начин.”

Той прилежно затвори и запечата всички скривалища. След това, без да се озърне назад, прекрачи прага на Портала.

Обхванатият в пламъци и окървавен Мелиин го чакаше.

„Защото е настъпил Денят и никой не ще препречи пътя на Честта...”

Императорът броеше минутите до ответния удар на Дъгата. Ала маговете се бавеха, въпреки че вече бяха дали жертви. Бездействието на врага плашеше много повече, отколкото и най-страховитата атака.

Три кохорти за цял един огромен град, построен върху нечовешки катакомби. Три кохорти за град, в който постоянно живееха няколкостотин вълшебника от първите три магьоснически ранга. В бройката не влизаха послушници, ученици и слуги.

„Някъде в Черния град вече трябва да са се надигнали отрядите на Баща Хеон, ако, разбира се, Седмоцветието вече не е смазало метежното Братство, осуетявайки настъплението му в зародиш...”

Кохортите мълчаливо минаваха покрай плътно затворени врати и слепи прозорци. Тук, в Белите квартали, гражданите имаха какво да губят. Отначало възникна идея да се пратят глашатаи, които да огласят волята на повелителя, но Императорът махна с ръка, въпреки че и на него му бе хрумнало същото. Нямаше време. Освен това тук народът бе наплашен, понеже по-отблизо познаваше възможностите на Дъгата.

Кохортата на Аврамий изпревари основните сили и вече трябваше да е около портата към Черните квартали. Двете други кохорти прегазиха като диво прасе вилите на ордените. Бодливата желязна река наводни разорените сгради и преля навън.

А после...

Изтрещя гръмотевица. Нощното небе се озари от ярко зарево. Долетя сух вятър с дъх на изгоряло. Там, където се намираше Кожарската порта (през която Аврамий извеждаше центуриите си от Белия град), нагоре към облаците се издигаше усукан стълб риж пламък, смесен с катранени къдели дим.

Ето го отговорът, помисли си Императорът втрещен. Това е отговорът.

Черният камък на пръстена се затопли - амулетът усещаше наблизо чуждата магия на контраудара.

„Не мисли за Аврамий - нареди си сурово младият владетел. - Имаш още две кохорти под ръка. Напред!”

- Напред! - извика той на глас.

Волните вече бяха образували непробиваем строй около господаря си.

Наближаваха малкия квартал, построен от Синия Солей. Изящната каменна ограда приличаше на застинала разпенена вълна. Зад оградата се виждаха грижливо стопанисван парк и керемидените покриви на къщи. Зад тях се издигаше високата кула на ордена - щабквартирата на Сините в Мелиин.

- Мечове - вън! - проехтя като натрошено ехо командата на центурионите.

Зад гърба на Императора стрелците вдигнаха арбалети, готови с порой от болтове да отнесат всеки, който дръзне да се покаже на балконите на кулата.

Щурмът започна...........