Диамантен меч, дървен меч

ПЪРВА ГЛАВА

- Избяга! Избяга. А аз го изтървах, изпод носа ми драсна!

Изкуфяла дъртачка съм аз, а не боен маг! - Клара Хюмел яростно подритна невинна табуретка. - Мой грях е, Аля. Недогледах.

Подцених твоето петле, оказа се много по-държелив, отколкото го мислех... имало, значи, някаква полза от моткането му с онези Сиви непрокопсаници... Ах! Избяга! Негодник! Офейка и запечата портала, за да не го настигна! Бащиния амулет не пожали, само и само да ни обърка!

- Сили Велики, Клара, какво ще правим? - простена леля Аглая и обхвана глава с ръце.

Просторната кухня носеше следите от неудържимия гняв на вълшебницата - няколко петна сажди по стените там, където Клара бе разтоварила изблика си на бяс във вид на мълнии, безформени камари съдове и прибори, пометени от рафтове, долапи и полици. В ъгъла подът бе направо усукан, там плочките стърчаха като настръхнала котешка козина. По тавана продължаваше панически да притичва от ъгъл до ъгъл някакво създание с големината на едър плъх, ала повече подобно на паяк или муха - Клара го беше сътворила за разтуха, след което, въпреки протестите на домакинята, известно време го разстрелва с огнени кълба.

- Какво ще правим ли? - вълшебницата се плесна по обтягащите бедрата й мъжки кожени гащи и се тръшна в дървеното кресло.

Високите й ботуши изтропаха върху масата. Клара се настани удобно и злобно почна да тъпче тютюн в лулата. - Нищо не може да се направи, Аля. Хлапакът сигурно вече е в Мелиин. А там и архимагът не ще го намери. Не град, а плъхарник - улици, подземия, катакомби...

- Клара, но момчето...

- Знам! Разбирам! - сопна се магьосницата. - Не казвай нищо повече, приятелко. Ох, какво да се прави... Няма как, налага се да се помъкна на гости у Сежес и сие. Големи грижи, големи разправии.

Нашият Керли обаче е способно момче.

Схватливо, съобразително... как само ме измами, калпазанинът...

- Ах, Клара, благодаря ти! Ако не си ти...

- Rhobuar reacyl!! - изруга на джуджешки Клара, при което срамежливата домакиня се изчерви.

- Клара... какви ги приказваш... открай време си цапната в устата...

- Кажи го ти по-благоприлично. аз не мога инак да тегля чертата на пялата лайнарщина! - изсумтя вълшебницата. -Добре. Тръгвам. Бърже-бърже ще се стегна, на път далечен ще потегля... До скоро, Аля. Не тъжи, миличка. Сигурна съм... че след седмица-две ще ти върна обратно скъпия племенник... ако ще вързан да се наложи да го влача! Не, не, не, само не ми благодари, не охкай и недей скимтя! Ще ти се разсърдя!

...Вече почти бе стигнала до дома си. който се намираше в самото сърце на Долината, на брега на Кръглото езеро, когато до вътрешния " слух се докосна мек, деликатен и предпазлив зов:

- Клара, моля да ме извиниш, че те безпокоя...

- Моите почитания, господин архимаг! - мигновено се стегна Клара.

- Хм... сякаш и кокалите ти са войнишки - въздъхна тихо с безплътен глас Игнациус. Най-могъщият вълшебник в множеството светове не понасяше насилието, войната и всичко свързано с това. Към гилдията на бойните магове той винаги се бе отнасял със зле прикрита погнуса. Единственото изключение от това бе отношението му към Клара Хюмел. - Престани да се изпъваш, Kлapa. Не сме на плац, аз не съм легат, ти не си новобранец... Прощавай че навярно те откъсвам от важни дела и занимания, ала дали не би те затруднило да ми отделиш пет минути за събеседване по личен въпрос?

- Пет минути? - не се сдържа вълшебницата. - А ще успеем ли толкова бързо?

- Клaрxен... - с укор произнесе архимагьт.

- Съжалявам, че бях толкова директна, господин Игнациус - пропя с тънко гласче Клара. - Вече тичам. Незабавно. Събличам се по пътя, за да не хабим напразно петте минути...

- Клaрa - сякаш напълно сериозно се разстрои чародеят, - кога ще пораснеш най-после, моето момиче...

Въпреки че Клара бе прехвърлила триста лазарника, Игнациус имаше всички основания да се държи с нея като с малко момиченце, защото бе поне десетократно по-възрастен от нея.

Архимагьт, некоронованият цар на Долината, живееше скромно. Спретната му къщичка се гушеше до Рунния камък, мъртво врастнал в брега на езерото. Камъкът се смяташе за център на селището.

Токовете на Клара потропваха по прилежно изметените и измити нощес тротоари. Гоблините-чистачи знаеха, че ще имат големи разправии, ако някой нервен вълшебник открие боклук по пътя си из идеално чистите улици на Долината. Вълшебницата бързешком минаваше покрай потъналите в зеленина дворове. Над листака стърчаха малки дворци с мраморни статуи и колонади, арки и кулички - същински парад на архитектурни приумици. Тук живееха чародеите от Гилдията на целителите, които приемаха клиенти от принц нагоре.

В Долината времето винаги бе приятно и хубаво. Вечно лято без жеги, ласкаво и меко. Земята в околностите на селището даваше по три реколти годишно. Обработваха я арендатори, събрани от различни светове. Ох. колко трудно бе за клетниците, смогнали да достигнат стражевите застави, да получат жадуваното парче земя!

Клара никога не се замисляше за тях. Дори не забелязваше ниските им раболепни поклони. Тези, от чийто груб физически труд зависеше процъфтяването на Долината, за Клара не означаваха абсолютно нищо. Тя беше боен маг и това изчерпваше всичко.

Къщата на Игнациус стоеше в двор с невисока ограда, цялата обрасла с тъмнозелен бръшлян. Жилището бе двуетажно, с куличка-обсерватория на покрива. Всички съседи смятаха, че такъв дом би подхождал много повече на някой стар ергенуващ търговец от средна ръка, а не на могъщ чародей, способен да гаси и пак да запалва звезди.

Клара побутна скръцливата портичка. Игнациус нямаше слуги, с всичко вкъщи се занимаваше лично - най-често с ръцете си. Само понякога употребяваше магия - "когато кьопавицитс не ме слушат", както обясняваше той. И, разбира се, кьопавиците все не стигаха до пантите на портата.

"А когато стигат - рече си с усмивка вълшебницата, - все липсва масльонката!"

- Клархен! - Архимагът вече стоеше на малката тераса отпред в очакване на гостенката си. Косата му бе напълно побеляла, кожата - мургава. Бузите му бяха хлътнали, а носът над тънките устни - крив като ястребова човка.

- Не, Клархен, моля те...

Беше късно. Вълшебницата преклони коляно и целуна сухата старческа длан - напълно според изискванията на етикета. Игнациус сърдито намръщи гъсти рошави като храсти вежди и се засуети.

- Какво... Веднага ставай! Знаеш, че не обичам тези неща...

- Как иначе да изразя уважението си към вас, владико? -тихичко отвърна Клара. Тя наистина се чувстваше съвсем млада, когато бе с него, толкова млада, че сякаш едва бе завършила подготвителния курс за Академията.

- Намери начин - промърмори архимагът, смутено пощипвайки дългата си белоснежна брада, - щом толкова ти се изразява... Хайде, ако си приключила с детинщините, влизай. Трябва сериозно да поговорим.

Отвътре къщата още повече приличаше на собственика си. В ъглите бяха застинали тежки мебели от черно дърво -скринове и шкафове, по-древни навярно от самия Игнациус, а по стените -пана от скъпоценен каменен дъб.

Вратата сама, безшумно и плавно, се затвори зад тях и Клара почувства по бузата си лек топъл повей. Домакинът поставяше защита - и то такава, че всичките обитатели на Долината накуп не биха могли да я съборят, ако им хрумнеше безумната и нелепа мисъл да го поискат.

- Заповядай в кабинета, ако обичаш. - Архимагът учтиво изчака гостенката да влезе. Резбованите крила на вратата сами се разтвориха пред нея.

В кабинета цареше строг ред, който граничеше с мания. Спретнати топчета хартия, папирусови свитъци, книги, манускрипти, глинени плочки, писания върху брезова кора и пергамент - всяко си имаше свое място.

Домакинът се приближи до единствения прозорец с изглед към езерото - дебела решетка загрозяваше гледката - и пусна пердетата. Кабинетът потъна в сумрак.

- Не искам да ни виждат - внезапно обясни той. Заявлението и действията му бяха толкова неочаквани, че

Клара си глътна езика. Можа само да се ококори и да оформи в главата си мисъл: "Кой?"

Някак съвсем необичайно за нея пропусна да изтърси нещо като "Май е наистина по-добре да се съблека", защото Игнациус бе необичайно (даже за него) сериозен.

- Вече и такива има - обясни вълшебникът, настанявайки се в знаменитото си кресло, измайсторено от черепите на победените някога от десницата му чудовища. - Кои "такива" ли? Дошлите от Предела, Клархен. От Границата.

Тя почувства, че ръцете й се свиват в юмруци.

- Защо тогава нищо не се предприема?! Защо бездействаме?! Една хайка - и ще изловим мерзавците до един!

- Скъпа моя, както винаги ти разсъждаваш твърде праволинейно... като истински боен маг, а това ме огорчава в известна степен. - Игнациус насочи към нея дългия си сух показалец с нарочно оставен да расте жълтеникав нокът. -Поставих защита, понеже всеки знае, че без магически завеси аз приказвам само със зарзаватчията и млекаря. Отсъствието на защитни заклинания би предизвикало подозрения. Заради това, всичко следва да е както винаги. Както винаги.

Архимагът подпря остра брадичка на преплетените си пръсти, облегна лакти на масата и се загледа в Клара. Няколко минути мълчаливо я съзерцаваше с проницателни очи.

- Мила Клархен - произнесе той най-сетне, - имам към теб една молба... Не, не, чакай, без високопарни слова, моля те. Зная че твоята приятелка, Аглая Штевенхорст, има интерес към Мелиин, където... ммм... който и на теб не ти е безразличен... Прощавай, понасям намесата в личния живот, но...

- Готова съм да изпълня всяка повеля - склони глава вълшебницата.

Игнациус се намръщи.

- Престани, моето момиче. Не повелявам. Това не е заповед. Това е молба. Ако имах какво да заповядам, бъди сигурна, че цялата ви Гилдия в пълен състав щеше да хукне да изпълнява. Обаче... нямам какво да наредя. Поличбите са мъгляви, признаците - неясни, предсказанията - двусмислени, гадаенето дава противоречиви резултати... Сигурно е само това, че тварите от Пределите са вече тук. Стъпкали са пътечка към нашия свят... и само чакат подходящ момент. Ти ме попита - защо да не проследим мерзавците... Би било добре. Само че все още нямаме инвазия.

Поне засега. Затова...

Той се облегна назад и постави дланите си на плота.

- Затова се нуждая от разузнавач в Мелиин. Там става нещо до немай-къде чудато. Даже моите заклинания са безсилни, за да ми представят картина на случващото се. Така че... моля те да идеш в Мелиин, ала. в името на всичко свято, не се намесвай! Не се намесвай в нищо. Слепите стихии, които държат в равновесие всичко Подредено, са много чувствителни към странични въздействия. Лесно е да бъдат разтревожени, а много трудно - успокоени. Знаеш тези неща не по-зле от мен. И така, само отиди и виж на място какво става. Разбери кой с кого се е сбил, защо и с каква цел. Наблюдаваш, изясняваш и се връщаш. Желателно е, даже настоятелно - жива и здрава! Това е, мило момиче... -Игнациус въздъхна притеснено.

- А какво им е необходимо на... онези твари от Предела? -запита Клара. - Съперници сме отдавна, чак от Сътворението, но...

- Това не мога да ти кажа - поклати глава чародеят. - Не зная. Ако тези хайвани бяха просто слуги на Великия Хаос... тогава всичко щеше да е ясно и донякъде предвидимо. Единственият свят, за който имам неоспорими доказателства, че са проникнали в него, а както ми се струва вече са и предприели някакви действия там, това е светът на Мелиинската империя. Моля те да идеш там. Сама. Внимавай дваж - пази се и гледай да не ги стреснеш. Тези твари са по-хитри и по-предпазливи от плъховете.

- Длъжна съм...

- Клархен, мило дете, длъжна си да ги видиш. Поне едно от изчадията. Нищо повече. И да ми докладваш какво си видяла.

Опазил те Творецът да се мъчиш да плениш някое от тях или пък

да се забъркаш в пряка схватка. Тогава те просто ще се махнат, а ние така и няма да намерим прогризаната от тези твари дупка. И следващия път те ще стигнат по-далеч и много по-лесно. Разбра ли ме?

- Да - смирено отвърна тя. - Но, владико мой, нима в едно толкова важно начинание ти разчиташ и се осланяш единствено на...

- Не - сопна се архимагът. - Разбира се, че не, скъпа Клара. Разбира се, че не.

"Май този път се измъкнах чисто" - рече си Кер.

Бродеше през заблатената низина вече повече от три часа и по нищо не личеше, че Клара ще успее да го догони. Заклинанието не бе прецизно насочено и Кер бе изхвърлен на пет мили от западните порти на Мелиин, право в сърцето на непосещаваната от повечето благоразумни хора Вещина гора. Названието се беше запазило от онези времена, когато едва-едва събралото сили Седмоцветие с огън и меч изкореняваше неподвластната му магия. Според слуховете тъкмо тук бяха извършвани вледеняващи кръвта обреди, при които заловените "вещици" -тоест можещите поне малко да баят жени - бяха пренасяни в жертва на неведоми богове. В Долината коментираха, че този варварски метод се оказал доста ефективен.

Оттогава бяха отминали векове. Гората бе излекувала раните си. На мястото на олтари, жертвеници и клади се издигаха непроходими гъсталаци. И въпреки всичко камъните и корените здраво пазеха паметта за страшните деяния.

Бе привечер, нощта се подготвяше да встъпи в правата си.

Сред столетните дънери на високите дървета духовете на въздуха изплитаха меките плитки на мъгливите покривала. Кер зиморничаво сви рамене. Бе прохладно, а той не искаше да използва магия, затова само се загърна по-плътно с наметалото си, като не пропусна да прихване по-удобно глефата. Вещината гора се радваше на лоша слава. Предишните Императори -дядото и бащата на сегашния - неведнъж се бяха заканвали да я изсекат напълно, ала всеки път Дъгата се бе противопоставяла на желанията им. Доколкото можеше да се съди, тук сега се намираше нещо като ловен резерват. Именно във Вещина гора идваха седемте ордена, за да попълнят запасите от твари в зверилниците си. По изобилието на изроди тази гора успешно съперничеше със северните дебри. Младежът съвсем отчетливо усещаше враждебно присъствие, лакоми очи го следяха изпод корените, нечии носове алчно душеха дирите на пътника, от тъмнеещото небе се донасяше плясък на криле, но определено не птичи.

Разбира се, Дворецът не би търпял в самото сърце на Империята този развъдник на чудовища, ако не бе Дъгата. Кер веднъж мимоходом дочу, че във Вещина гора пращали осъдени на смърт, предимно от знатен произход.

Ала засега никой не дръзваше да го безпокои и да му се пречка. От една страна това го радваше, разбира се, но от друга -нима толкова силно му личеше силата на Долината, че дори неразумните местни твари бързат да се отдалечат, а най-опасните само го наблюдават, без да се решат да го нападнат?

Според сметките му до края на гората оставаше не повече от час. Бива. После още половин час през ливадите и ще излезе на главния път. Малко след полунощ ще е в града. И тогава...

Той замахна с глефата и посече някаква подозрителна лиана, която се люлееше над челото му. Пръсна гореща кръв, обезглавеното змийско тяло тупна под краката на младежа, обгърнато в цветна пара.

Първото здрасти от Вещина гора.

Кер не се наведе да разгледа плячката. Прекрачи я и продължи нататък. От гъсталака подире му смътно светеха нечовешки очи.Твърде втренчено и внимателно даже за полуразумен звяр.

Ала който и да го следеше, позволи на пътника да се отдалечи.

Змията така си и остана единствената твар, с която се срещна във Вещина гора. Както и очакваше, след известно време дърветата се разредиха и Кер застана на ивицата ничия земя, буйно обрасла с ракитак. А да... И селските кози не се весваха насам въпреки апетитната бръстина.

Пътят през пасищата се оказа по-дълъг от предвиденото.

Здрачът гъстееше. В един момент далеч напред замъждука искрица светлина. Кер се напрегна и прибави една щипка магия към зрението си. Различи каменна застава - истинска малка крепост с бойници и две кули със зъбци, предназначени за гнезда на стрелци. Точно през едната от бойниците си пробиваше път тънък лъч от фенер. Легионери.

Кер с досада се плесна по челото.

"Дръвник! Нямаше за какво да се радваш, че те е отнесло в глухи места! Ами че около Вещината гора открай време Императорите са построили пръстен от казарми с джобни гарнизони от по една манипула - очевидно в качеството на компромис между стремежа им да заличат опасния лес и упоритостта на ордените да си запазят резервата непокътнат."

Охраната на леговището на толкова милите на Дъгата чудовища бе възложена на Осми легион. И, естествено, часовоите се доверяваха не само на очите си, но и на алармените заклинания, поставени тук от същата Дъга. Цяло щастие бе, че Кер не пресече една от тези магически линии. Защото тогава щеше да има работа с войниците, които никак не му се щеше да убива.

Той се разтьршува за охранителни нишки. Скоро намери една и вече предпазливо посегна да я даде на късо, когато...

На изток небето се озари от тъмноалено избухване. След повече от двайсет удара на сърцето - Кер се насили да укроти пулса си - до него достигна гръмотевичен отзвук, донесен от горещ порив на вятъра, който накара младежа да покрие лице в шепи.

Вятърът бе напоен със зла магия. Откъм казармата Кер дочу викове.

"Навярно всички легионери сега ще се покатерят на кулите, за да гледат. А какво има да се гледа? Работата е ясна - Дъгата е употребила в Мелиин една от най-мощните си бойни магии.

Можеше да се предвиди."

Кер с две бързи кинжални заклинания - щяха да минат гратис в разтревожената от магоизригването астрала - преряза незримите нишки-пазачки и, без да се крие повече, в пълен ръст широко закрачи напред. В столицата ставаше наистина напечено. До зори от града щяха да останат пламтящи развалини.

"Трябва да успея, трябва да успея - внушаваше си той, докато крачеше по главния път. Оше не знаеше какво да предприеме, но не се съмняваше, че трябва час по-скоро да бъде там, където кипи битката. - Ех, да имах под ръка съшия онзи черен прилеп..."

Нощният друм бе пуст и гробовно притихнал. Изгряваше луната - ликът й бе ръждив от исполинския стълб дим, осветен отдолу от кървавото зарево на пожара.

Мелиин гореше.

Воинът Кер, един от най-добрите разузнавачи в Сивото братство, когото познаваха като Фесис, спря. "Май времето на криене изтече."

Пипнешком измъкна от торбата си дребен предмет - парче кехлибар в бронзов обков. В средата на вкаменената смола бе навеки замръзнал с извита опашка черен скорпион. На пръв поглед дреболийката бе евтино украшение, ала фесис знаеше колко пот и кръв бе пролял баща му, за да се сдобие с нея - там, на Задпределния запад, в страните, където слънцето никога не залязва.

Този предмет бе способен в един миг да препрати притежателя си, където му се заповяда, в кое да е познато или непознато място на света, при това без риск Фесис да се озове вътре в някоя скала или да се натресе на дърво. Друга работа бе, че силите на талисмана бързо се изтощаваха, а зареждането му със сила би могло да се осъществи само в Долината или там, където е бил изработен.

Фесис стисна кехлибара в юмрук. Обърна лице към вече почти угасналото зеленикаво сияние на залеза и в бавен речитатив поде словата на заклинанието. Произнасяше звуците на древен език, роден в толкова отдалечена във времето епоха, че в сравнение с нея бе младо самото слънце. Смисълът на тези изречения бе отдавна загубен и забравен. Бащата на Фесис отделяше дълги часове в опити за разшифроване на загадъчните думи. Беше му станало едва ли не хоби. Безуспешно.

Сричките звучаха като екот на старинни медни камбани.

Светът наоколо внезапно стана болезнено, пронизително отчетлив. Блиокна лунна светлина, ала толкова рязка и силна, че всяка песъчинка под нозете бе различима, все едно бе под луна. Различни предмети и обекти, независимо от отдалечеността си, придобиха необяснима самостоятелност, изглежда, без да се засенчват един друг. Пространството между тях пък изчезваше, лакомо поглъщано от изскочилата от нейде Тъмнина.

Всичко замръзна на границата на светлината и мрака, Фесис бе заобиколен от призраци-дървета, краката му тъпчеха сивия труп на главния път, покрит със саван от прах... а после в самата дълбина на обкръжаващата младежа тъмнина се роди нещо, някакво движение...

Фесис не издържа, трепна. Нищо подобно не се описваше в дневниците на баща му.

Мракът се разкъса, дръпна се настрани като театрална завеса.

И право в лицето на младежа се облещиха алени разярени зъркели.

- Кой... - стъписано и сподавено възкликна Сивият войн, когато познат глас кресна побеснял:

- Ти! Червей, как посмя?!

Бе гласът на нощния гостенин, който оставяше следи от гигантски кози копита. Младежът премига.

"Значи така си изглеждал всъщност, Мрачен гостенино..."

Наметалото на великана се развя от стремително посегналата напред ноктеста лапа, която нямаше нищо общо с човешката плът.

Фесис със свръхусилие издържа натиска на безумен страх, някак не позволи да рухнат бентовете на съсредоточеното съзнание, което би скъсало обтегнатата до предела си нишка на заклинанието. Да помръдне в този миг ръка или крак означаваше да остане бе ръка или крак. Не можеше даже да говори. Всичко възможно вече бе казано.

Ноктите се протягаха ли, протягаха към него...

Ала и заклинанието не бездействаше. Лапата на пришълеца с кози крака някак все не успяваше да достигне плячката си -макар Сивият воин да не бе направил нито една крачка, изобщо не беше помръднал, разстоянието помежду им се увеличаваше, изпреварваше порива на великана. Самото пространство се разширяваше пред козокракия, който не можеше да превъзмогне мощта на древното заклинание. Сивата, бледо сияеща мъгла се свиваше в стегнат непрозрачен пашкул. Изчезнаха дърветата, изчезна пътят, сви се в точка великанът - само черната, обрасла с полуразложена козина, подобна на стар лишей, лапа неподвижно застина в безсилна заплаха, устремила напред кинжалните си нокти. Пашкулът почна да се развива...

През изтъняващата сивота нахлу трепкащо зарево на пожарища.

Фесис бе в Мелиин.

А пред нозете му се търкаляше кошмарна костелива лапа, изтръгната от ставата с късчета живо месо.

Ахата отвори очи, удивена, че още е жива. Въздействието на заклинанието, което беше използвал върховният маг на Арк, се оказа повече от неприятно.

Тялото й болнаво тръпнеше, всяка фибра отчаяно протестираше даже против мисълта, че е необходимо нанякъде да се върви.

Девойката лежеше по гръб и виждаше черно небе, в което клокочеха като вряща чорба, шупваха насреща й тежки облаци. Въздухът бе подгизнал от отвратителна, метално-кисела смрад, от която на Ахата мигом й прилоша.

"Горска сило... та аз съм под Гибелния порой!" - с ужас осъзна тя.

Едри отровнозелени капки, сякаш стрели, се прицелваха право в очите й. Ала не достигаха желаната си жива мишена -безсилно се стичаха по невидимия шит, покрил девойката Дану от главата до петите. Магията на Арк, поне засега, успешно се противопоставяше на злото вълшебство на Пороя.

Ахата се насили да се изправи. И отново се учуди, щом се погледна. Заклинанието не само я бе прехвърлило от кулата на ордена под Пороя, не само я предпазваше от неминуема гибел, но беше променило и облеклото й. Вместо сивите робски дрипи тя носеше удобна куртка от кожа на млад лос, просторни шалвари и високи кожени чизми. Неволно опипа колана. Не, нямаше оръжие. Разбира се. Следваше да се очаква. Пък и какво друго би й помогнало да се опълчи на такова чудовище като Господаря на Пороя... освен Immelstpoeunn?

Нямаше и храна. Нито огниво, за да накладе огън - макар че що за огън би трябвало да разпали, след като наоколо всичко бе мокро ... и гниещо.

Очевидно маговете от Червения орден разчитаха, че Ахата ще се справи с възложената й задача бързо... или пък още по-бързо ще умре.

Тя не знаеше накъде да върви. Даже Върховният маг бе изказал съжаление, че не е в състояние да я упъти - вълшебното му зрение не можеше да пробие завесата на Пороя. Оставаше надеждата, че Господарят се навърта наблизо - както и да приключеше тази среща с чудовищния великан, нека да свърши по-скоро, пожела си девойката, потискайки страха си.

Няколко минути Ахата се колебаеше. Въпреки уверенията на маговете, се питаше дали все пак не я наблюдават. Реши, че няма как. Ако можеха, сами щяха да се справят с бедствието и нямаше да сключват сделка с някаква си нечовешка робиня, пък била тя и Носителката на Дървения меч.

Пое си дълбоко дъх и закрачи, накъдето бе обърната - всяка посока бе еднакво добра... или еднакво лоша.

Вървеше през кошмар, за който все още бе неуязвима и се стараеше да не се пита докога щитът над нея ще издържи. Под бичовете на Пороя гората се гърчеше. Всички животни се бяха изпокрили и не си подаваха носа без крайна нужда. Струите безпощадно унищожаваха плътта на хората, Дану, джуджетата, елфите, лакомо поглъщаха всякакви вампири и други твари, било сътворени с магия, било използващи чародейство, ала в същото време проявяваха известна милост към обикновените горски същества и дърветата, макар да им причиняваха болезнени изгаряния.

Ахата се мъкнеше през дивите дебри на гората, катереше се по падналите дънери, прескачаше трапове, изкопани неизвестно от какво, заобикаляше заплашително зинали черни ями, обрамчени с грамадни петна мръснорозова плесен. Не знаеше накъде върви, ала инстинктивно усещаше, че трябва да се движи. Ако спреше -смъртта щеше да я застигне.

Тук, под облачното покривало на Пороя, бе сумрачно като в лятна вечер. Слънцето бе безсилно да пробие макар и с един лъч бронята на облаците, ала присъствието му някак се чувстваше.

Ахата бе сигурна в коя посока се намира то, убедена, че едва-едва се е издигнало над хоризонта. Бе ранна сутрин.

Скоро девойката се измъкна от овразите с повалени от бури и старост дървета. Излезе на равно място. Гората се поразреди. Изглеждаше някак...

Ахата не успя да сдържи изуменото си възклицание - по някаква случайност, блуждаейки напосоки, се бе натъкнала на като по чудо оцеляло островче Друнг. Гората на Дану.

Auenno, Drquitti, Atmilla...... Ахата повтаряше имената на дърветата като имена на роднини и приятели. Просто стоеше и шепнеше. Искаше й се да заплаче - ала не горчиво, а така, както плачеше като дете - със светли сълзи, често радостни... Не можеше. Тези сълзи бяха останали сякаш завинаги в невъзвратимото и все едно забравено минало. Искаше да прегърне стволовете, да се притисне към набръчканата, позната и мила дървесна кора, но заклинанието на Върховния маг пазеше девойката Дану дори от нея самата. Нежната и ранима плът не биваше да се докосва до напоена с влагата на Гибелния порой повърхност.

И все пак това бе Друнг! Дърветата я разпознаваха и под пашкула от омразната чужда магия на хуманусите. Ахата като че ли дочуваше неясно мърморене, обърнати към нея гласове. И неволно се протегна с цялото си сърце насреща - да загребе с шепите на душата си от съсредоточената под корените Сила, въпреки че тази Сила не би й стигнала даже да запали свещ.

Ахата никога не бе посвещавана в изкуството на чародеите. Никой не я бе учил сериозно. Беше се родила по времето, когато великите вълшебници на Дану вече бяха паднали в безнадеждната борба с Дъгата, а следовниците им тръгваха на бой, едва усвоили основите на магията. И, разбира се, гинеха, гинеха, гинеха...

Затова сега тя посегна към Силата така, както посяга към вода умиращ от жажда. Навярно помогна магическият щит, който носеше против волята си, или може би й повлия беснеещият наоколо Порой. Така или иначе Ахата за един кратък миг се сля с това малко късче Истински лес, почувства всяко коренче в земята и всяка клонка, потръпваща под ударите на злите капки, усети всеки още неокапал есенен лист, опарен от Пороя. За миг самата девойка се превърна в дърво, разпери ръце-клони, облакът коси стана на шума, пръстите на краката - на корени.

Този миг й се стори дълъг като година. Дърветата споделяха болката и ужаса си с нея. Тя съзря разхвърляните сред боклучавите хуманусови растения парчета Друнг. Потопи се в миналото, когато великата държава на нейния народ се разпростираше на много дни път, когато горските градове бяха съединени с мъчно различими за чужденец пътечки, по които бяха преминавали цели кервани, когато никой нищо още не бе чувал за дремещата в Далечния юг беда...

Мигът-година свърши. Връзката се прекъсна.

Сякаш я шибнаха с огнен камшик. Ахата се присви и захленчи като пребито кученце. Кошмарът на сегашния свят я затисна, по-тежък от канара. Бремето бе непосилно. Нямаше вече страна на Дану. Жалките останки от великия народ доживяваха своя век, криейки се в най-отдалечените и глухи кътчета на Пущинака. А самата тя, нищожна робиня с позорен нашийник, изпълняваше безумно нареждане на един безумен магьосник от една безумна раса...

Внезапно вятърът зафуча рязко и люто, сякаш звяр нададе вой. Струите на Пороя с подновено ожесточение плиснаха по изградената от Арк защита. Разбиваха се като в стъкло и се стичаха на жълтеникави пгусни потоци. Дърветата на Друнга плахо замълчаха. Цялата събрана от Ахата Сила изчезна като отронено сухо листо.

Тя знаеше! Знаеше...

И никак не се изненада, когато забеляза сред дънерите приближаващата се гигантска фигура на Господаря на Пороя.

И отново аз, заточеникът в подземията на храма на Хладния плам, продължавам хрониките си. Това, което се случва в северните провинции, е една огромна беда. Не мога да намеря инаква дума. Всички надеждно и многократно проверени спойки се късат. Открай време установеното и уреденото се променя, като се превръща в своята пълна противоположност.

Гадината с козите нозе, изскочила от Мрака, продължава да ме тревожи. Зад нея стои такава сила, че и аз бях принуден да отстъпя. Мрак... Вече разбирам, че сгреших. Тъмнината е само една от магическите субстанции на нашия свят. А зловещото й название нека плаши невежите - прискърбният ми опит отдавна ме е отучил да се отнасям с предубеждение към имена и етикети, пък били те силни и страшни.

Само че козокракият не е от нашия свят.

Не е Тъма това, което стои зад него. Облечен е в черно - и какво от това? В последния момент успях да спася момичето, ала нейният спътник бе застигнат от печална участ. Сега трябва да издиря Тави в джуджешките лабиринти и да я изведа навън, на повърхността. Само нея. Третият от експедицията, джуджето, изчезна без следа. Не, не е загинал, просто се скри нейде из недрата на Хребета на скелетите, в паяжината тунели и пещери, които познава като кесията си, или поне далеч по-добре, отколкото хората познават своите.

Възелът на тайната е затегнат твърде силно. Готов съм да се отчая. Не удържах вкопчените в схватка сили. Чудовищно възмущение в магическите потоци закри от мен развитието на събитията в Мелиин. Навярно следва да се очаква най-лошото.

Почвам също така да проумявам защо ми е наложено именно такова наказание. Едва сега ми е ясно напълно какво е целял наказващият - има ли по-мъчително нещо от това да чувствам, да зная, а където не знам, да се досещам... и нищо да не съм в състояние да променя? Остава ми единствено да чакам, бездейно да чакам, като за слаба утеха бълвам върху пожълтелите страници думи, строени в строг ред. Моите летописи.

Някой плачат, вият, скубят си косите, удрят си главата в стената... а аз пиша. Комай е същото. И като споменатите начини за освобождаване от напрежението, моят също оставя белези -написаната хроника...

Все пак имам капчица надежда. Рано или късно тъгата и ужаса, дори предсмъртната агония на някой бродещ по земята, върху когото е спрял взорът ми, ще ми дадат възможността да напусна каменната килия, пол основите на Хвалинския храм на Хладния плам.

Колко непоносимо е очакването...

Сидри не спираше да се усмихва. Мислите му пееха - заръката бе изпълнена! Работата бе свършена! Делото бе доведено до успешен край! О, как ще се изпънат благоговейно всички членове на Каменния престол, когато Сидри Дромаронг внесе в тайните покои на джуджешките велможи най-великото съкровище на Подземното племе!

Сидри не съжаляваше за загиналите си спътници. Те знаеха към какво вървят. Наемниците винаги знаят, че могат и да загубят живота си, нали? Пък и Тави бе хуманка. Хуманусите са по-омразни от елфите и Дану. Кан-Торог... той бе от Волните.

А Волните са предатели, навремето отказаха да заемат страната на Каменния престол във войната против хората. Така че -замълчи, съвест! Двамина опасни врагове по-малко.

"Успокой се, Сидри - рече си джуджето. - Откъдето и да се погледне, аз свърших святото си дело. Остана само една дреболия -да се измъкна навън. По-точно, да достигна високите пещери, така че да не ми досаждат мракоплъховете или други изроди... А после, в подготвеното от пратеници на Каменния престол място, спокойно ще дочакам края на Гибелния порой... Всичко е наред. Ще забравя за Тави и Кан. Ще забравя завинаги!"

"Ами честта..." - плахо се обади нещо вътре в него, при което джуджето скръцна със зъби.

Чест! Честта бе нищо пред волята на Каменния престол. Какво трябваше да направи, как трябваше да постъпи? Да загине редом с онези наемници, водени не от свещеното желание за отмъщение, а заради пари?!

Кан-Торог и Тави сами признаха, че няма да се сражават за свободата. Задоволяваха се с положението си на привилегировани роби на хуманусите. Сидри имаше пълното право да ги третира като оръдия в ръцете си. Когато едно оръжие се чупи, или го поправяш, или го хвърляш и ковеш ново... А онези оръжия вече не могат да се поправят.

"Затова - забрави за тях! - повтаряше си той. - Мисли си за наградата, която те чака подир завръщането... а най-добре мисли за друго, за армиите на твоя претърпял нечувани лишения и невероятни унижения народ, които тръгват на поход, носейки в заключен и несъкрушим каменен кивот безценния Драгнир. И как трошат и катурват човешките ратници, как настръхналият с копия джуджешки хирд мачка и гази останките на имперските легиони пред стените на Мелиин, а после... после Подземният народ ще диктува на всички останали как ще се живее на освободените, отвоювани земи на Северния свят."

Да, тъкмо за това му се искаше да мисли.

Освен това се радваше на късмет. Магията на Драгнир, ни най-малко не отслабнала през вековете на принудителното заточение, му посочи грижливо маскирана тайна вратичка, убягнала даже от зорките очи на джуджето. И сега Сидри се изкачваше нагоре по съвсем различен път от онзи, по който бе пристигнал. Така трябваше и да бъде.От всяко скривалище джуджетата винаги прокопаваха по няколко коридора. И затова сега той не срещаше и десета част от предишните пречки.

Тревожеха го само мракоплъховете... да, оше ги нямаше, но кой знае кога ще изскочат?

От време на време му се струваше също така, че подушва кисел мирис, напомнящ за смрадта на Гибелния порой. Сидри тутакси слагаше ръка върху гладката хладна дръжка на Диамантения меч, чувствайки как Драгнир се съживява от докосването, готов незабавно да се втурне в сеч - колко ли се е измъчил от жажда и глад - да пие кръвта на враговете и да изяжда животите им...

Заплахите обаче сякаш страняха от щастливия Пратеник на Престола на джуджетата и Сидри крачеше напред и напред, нагоре и нагоре. Налагаше си да спира за почивка, макар да не усещаше умора. Нетърпението бе лош навик според джуджетата - затова през строго определен брой крачки сядаше и мечтаеше за блясъка на славата след като Драгнир поведе племето си на война...

През една от почивките Сидри внезапно се сети за мъртвия свещеник. Джуджето достатъчно разбираше от магия, за да е наясно какво се беше случило. Почувства леко безпокойство.

Клетникът бе умрял от втора смърт, необратима смърт, при която не само плътта се разпада, но и душата. И сигурно е редно да се каже не "смърт", а нещо по-лошо от нея, въпреки че практичният му ум не можеше да си представи какво по-зле има от това да умреш дори от първа смърт. За вторичната бе само чувал, че е голяма беля и с нея не бивало да се шегува и най-силният маг.

Защото никой не бе в състояние да предвиди какво превъплъщение ще стане с погубената душа, що за страшилище ще се получи!

"То навярно забравя всичко от миналия си живот и остава само с неутолима и вечна жажда за възмездие. Такава твар сигурно мъсти на всичко живо!"

Познавачи твърдяха, че чудовището е способно да открие убийците си където и да се скрият... даже отвъд обикновената смърт...

Сидри настръхна, макар че джуджетата по принцип не се стряскаха от призраци. За утеха той стисна дръжката на Драгнир и рипна на крака. Стига с тези почивки! Напред!

Изкачваше безкрайните извивки на винтовите стълбища.

Вървеше в пълен мрак - факлите бяха станали ненужни, след като дивната магия на Диамантения меч бе изострила осезанието и слуха му до немислима степен. Обратният път бе по-дълъг, защото бе таен и заобикаляше големите зали, работилниците и мините.

Сидри се чудеше дали ако знаеше за този проход, не би си спестил трудното спускане в недрата, битките и загубите... Само че тогава и неговите спътници щяха да узная всичко. И ако самият Сидри би се доверил на обещанието на Волни да не разказват никому за наученото, то Каменният престол не би хванал вяра на клетвата на кой да е чужденец. И особено на вълшебницата Тави - твърде проницателна, а и човек... Немислимо бе човек да докосне с нечистите си очи джуджешките светини!

Не. девойката трябваше да умре. Току-виж се бе досетила за силата и възможностите на Драгнир. Пак е добре, че не му се наложи на него, Пратеника, да довършва спътниците си... А и Каменният престол щеше да е доволен от икономията на разходи.

Кой ако не Сидри знаеше с какъв труд и пот се печелят имперските жълтици?! Изгонени от всички що-годе прилични златни находища, лишени от достъп до поне задоволителни жили, джуджетата бяха принудени да разработват най-бедните руди, на които не би се нахвърлил даже алчен хюлин или коболд. Ала даже когато се случваше да открият злато. Каменният престол не се решаваше да фалшифицира имперските монети. Разбира се, чисто като майсторлък, работата не представляваше ни най-малка трудност. За съжаление маговете зорко следяха за движението на парите и винаги по някакъв техен си начин разбираха кои не са излезли от Монетния двор на Мелиин. И бесеха или разпъваха престъпниците на площада пред същия този Монетен двор - за назидание и на работещите там майстори.

Златото се стичаше в кесията на Каменния престол от търговия. Като при това имперските прекупвачи винаги вземаха джуджешките стоки евтино. Даже за скъпоценните камъни, уж милостиво оставени на джуджетата да ги добиват, не даваха и стотна от истинската им цена. А за желязото да не говорим...

"Кой би седнал при такива условия да кове изделия за продажба?!"

Сидри бе уверен, че е свършил двойно добро дело. За всяко късче злато, което Кан-Торог възнамеряваше да вземе като заплащане, бе пролята много пот, прехвърлено бе огромно количество ялова руда, хълмове въглища, без да се включват в сметката премазаните пръсти, болките в кръста и пукнатите глави.

"И всички тези жертви, правени за попълване на хазната, да отидат в джоба на някакъв си надут мечоносец?!"

Джуджето искрено смяташе, че да се попилее макар и един грош, спечелен с толкова мъки, не е нищо друго освен престъпление.

Разреди почивките, продължаваше нагоре и нагоре. Всяко джудже дълго издържаше на глад, като насетне, при първа възможност, се самонаграждаваше за постите с невъздържана лакомия. Но освен мечти за добро и обилно похапване, блянове за въздигането на народа си, предвкусването на личното признание и оправдание за всичко сторено, Сидри пресмяташе колко дни остават до края на Пороя. Не бе сигурен за точната бройка, но при всички случаи щеше да разполага с три-четири дни преднина, за да се върне в Главния чертог, където се намираше Каменния престол, преди иманярите от Хвалин да му пресекат пътя, а даже и преди съплеменниците му да си подадат носовете от укритията.

Пристигна някак внезапно и неочаквано за себе си. Галерията свърши с малка квадратна килия. Джуджето запали една от последните си факли и известно време оглеждаше стените. Подсвирквайки си през зъби, натисна една почти незабележима издатина в ъгъла, точно на височината на очите си.

Последва глухо стържене, древният механизъм, престоял векове в бездействие, отмести лявата стена на килията. Нахлу светлина, а заедно с нея и кисела смрад... Сидри побърза да натисне издатината отново и каменната плоча се върна на мястото си.

Дори за толкова кратко време струите на Пороя образуваха на пода локва от отровна жълтозелени кава течност, подобна на рядка блатна кал. Джуджето старателно я подсуши с натрошен на пясък чакъл. Бе доволен въпреки кашлицата, която го нападна от изпаренията. Видя достатъчно през отвора, за да се убеди, че е попаднал тъкмо там, където му подсказваше и тренираният вроден усет на подземен жител. Бе стигнал до една от наблюдателниците, пръснати из южния склон на Хребета на скелетите.

Щом Пороят утихнеше, Сидри щеше да слезе по скалата навън.

Тичаше като попарена през мрака. Нозете сами я носеха неизвестно накъде, подчинявайки се на една-единствена заповед: "Бягай!" Напред и нагоре, нагоре и напред - бягай! Планинските недра сякаш сами разтваряха червото си, разплитаха лабиринта тунели, а Тави тичаше, без да се озърта, без да избира път, без да запомня откъде е минала.

Само да е по-далеч от появилото се от Тъмата чудовище.

Спря чак когато капна. Мракът я затисна от всички страни в задушаваща прегръдка и в този момент Тави проумя, че беше бягала без искрица светлина - и нито се спъна, нито се заби в стената на завой. Това бе повече от чудо. Сети се, щом успокои бесния ритъм на сърцето си и успя да си поеме дъх, че докато краката й я носеха напред и напред, тя някак виждаше паяжината проходи като сивкаво светещи контури. И това угасна, щом бе спряла.

Мъчеше я зверска жажда. Преди обаче да потърси пазената за черни дни манерка, девойката се опита да се ориентира.

Като че ли се намираше на някакъв разклон... Опипа стените, седна. Непохватно извади манерката, борейки се с паниката си, че е сама в непознатата плетеница тунели, в които и джуджетата не стъпваха без фенер и поне по двама. Като лекарство против страха тя се помъчи да се пошегува наум, почти искрено учудена как не е изпогубила багажа и оръжието си по време на шеметното си препускане:

"Както бях хукнала, щях и гащите си да посея!"

Глътките вода на тежки буци минаха през гърлото й. Не си позволи повече.

"Спокойно, вълшебнице - рече си наум, защото не смееше дори да шепне. - С теб е топлината на таланта ти и вярната сабя.

Ще се оправиш. Маг винаги намира изход."

Трябваше да предприеме нещо. Първо - да открие Кан-Торог...

Моментално се сви и прегърна с ръце разтрепераните си рамене, стисна омекналите колене. Нима ще се наложи да се спуска обратно?! Там, където я причаква чудовището с кози крака?! Пришълецът бе по-силен, не можеше да го надвие в открита схватка. Ако не беше тайнствената помощ, вече щеше да е мъртва... не, много по-лошо от мъртва!

"Нищожество! Ще подвиеш опашка, страхлива кучко, и ще оставиш Кан непогребан! Фъшкия! Мекотело! Оскърбяваш не само паметта му, а и самата кръв на Волните, които те отгледаха и защитаваха! Позор!"

Суровите думи не помагаха. Човек по произход, Волна по дух, разкъсвана на две от орисията си, сега Тави беше и уплашена до смърт.

Знаеше, че другарят й не би се поколебал да тръгне да търси нейното тяло, ако тя се беше оказала на негово място, а той на нейно. И навярно щеше да загине, презирайки опасността. Волните твърде зле се справят с отстъплението.

И къде, в името на всичко свято, изчезна Сидри! Имаше ли поне прашинка истина в словата на козокракия сатир? Може би... Джуджето изчезна съвсем навреме. Надали се беше побоял от пламналия мрак, приел форми на пещерен дракон - откакто бяха слезли в пещерите, Сидри се биеше доста храбро, не обръщаше гръб на врага...

Значи трябваше да потърси и него.

Тави тежко въздъхна и зарови ръка в торбата си.

Повече се доверяваше на старите методики, особено след като й бяха помогнали там, където по-новите схеми се бяха оказали безсилни. Предпочиташе изсушените си коренчета и мишите лапки пред съсредоточаването за концентрация и визуализация на вълшебството, както учеха маговете на Дъгата.

Запали една борина, отцепена от факлата, използвайки мъничка искра Сила. Започна да подрежда амулетите, старателно начерта пентаграма, внимавайки да спазва особено важните ъгли, който, както казваха, бяха ключът към успеха. Отклонение дори на косъм от благоприятното положение за уравновесяването на магическите потоци можеше да вгорчи живота на немарливия вълшебник или направо да му докара беля на главата...

Чертането върху неравния под на пещерата бе същинско мъчение. Тави не бе силна в изчисляването на поправките, съобразяващи чертежа с терен като този - напукан, грапав... Когато довърши пентаграмата, девойката безсилно отпусна гръб върху студената стена. Пред очите й танцуваха червени кръгове от напрежение, болеше я кръстът. Но за сметка на това чертежът се получи перфектен - чашки с ароматна смола се разполагаха по остриетата, специално съчетаните корени и амулети стояха в основите, а грижливо разрязаните по дължина свещи - по главните пресечници. Наставникът би се гордял с нея.

Оставаше само да задейства заклинанието и да издири пришълеца. Сидри. И... мъртвия Кан. Ако чудовището бе напуснало залата на схватката, Тави щеше да иде там.

Свещите пламнаха от само себе си, без огниво. Меки огнени езичета лизнаха благовонията. Тави не смяташе, че целият обред е всичко на всичко подготовка за несвикнали да се съсредоточават начинаещи вълшебници, нито че е шаманско баене. Тя бе убедена, дори го усещаше, че цялата нелепа последователност от движения, амулети, дим и кандила не е напразна. Като че ли обредът действително се закачаше за някакви неведоми отклонения на потоците в самата им дълбочина. И сетне като рибарски кукички извличаше нагоре жили магическа Сила, с която налагаше подчинение на легиони странни неразумни обитатели на самите скали. Тези пълчища, призовани от беззвучните заповеди - все още не на Тави, а на волята на концентрираните в пентаграмата могъщи сили - бързаха като ударени с камшик коне, потичаха по изтощени рудни пластове, плъзгаха се по незабележими и тънки водни нишки, пронизващи монолитната маса на планинското туловище.

Те прииждаха, за да изпълнят заръчаното. Опитите за проникване в същността на този смътно долавян процес винаги костваха на Тави пристъпи на гадене и помрачаване на съзнанието. Каквато и йерархия да съществуваше в това предизвикано от предметната магия движение, накрая безсмислените наглед обреди и ритуали даваха по-добри резултати от изтънчената мисловна магия, опираща се единствено на дарбата и способностите на вълшебника...

Древното заклинание на Тави не я подведе. Тя веднага усети единия от спътниците си. Ала, уви - Кан-Торог бе мъртъв като обкръжаващия го камък. Волният стискаше меча си с вкочанена ръка и лежеше там, където го бе облъхнал подземният убийствен огън. Залата, в която бе приел последния си бой.

Сидри липсваше. Мрежата тунели, припламналата като тъмноалено зарево пред мисления взор на девойката, бе пуста.

Дори джуджето да беше избягало като нея, магията й щеше да го открие. Жив... или поне тялото му. Ала от него нямаше и следа.

Сатирът също беше изчезнал. Може би той бе отвлякъл клетия Сидри в мрака, превръщайки го в част от тъмнината? Не, щеше да види следата му...

Нямаше го и Тъмният страж, с когото се сражаваха, нямаше ги и песовете, нямаше я Тъмата. Заобикаляше я просто обикновена тъмнина - и нищо особено. Отсъствие на светлина - толкоз.

Тави тежко въздъхна. Заклинанието бе свършило работа, но резултатите приличаха на провал. Провал за целия поход.

Налагаше се да забрави за всичко друго, освен за измъкването си оттук, за да разкаже всичко пред Кръга на Капитаните.

Но преди това бе длъжна да погребе другаря си.

Не се плашеше, че ще се изгуби и няма да намери залата -все пак бе вълшебница, а и силата й се възстановяваше.

Кой знае защо я плашеше само безследното изчезване на Сидри.

Баща Хеон имаше всички основания да е доволен. Методиката на Касапина действаше безотказно и надеждно. Поразяваше право в целта - обезсилваше и най-мощните заклинания на Дъгата. Прашкарите от личната охрана на Башата предложиха на вълшебниците неописуемо угощение -дим от букет изкусно подбрани билки, дим, който напълно разстройваше способността им да творят заклинания. А владеещият сърцата на тълпата Марик нажежи главите на хората и ги прати на щурм. Разбира се, първите нахлули в кулата не бяха от градските дрипльовци, а опитни бойци от свитата на Бащата. Впрочем, дрипльовците също се включиха, макар че засега наглостта им се беше разраснала свръх всяка мяра. Хората на Хеон бързо прибраха ковчежетата от хазната на маговете, сложиха ръка и на чародейския арсенал. Касапина и помощникът му - джуджето, не губеха време и вещо изкормиха кулата, прибирайки всичко скъпоценно и полезно. Всички разбираха, че ордените скоро, твърде скоро ще се опомнят.

Вестоносците продължаваха да носят добри новини.

Императорът бе вдигнал на оръжие трите си кохорти в двореца, очистил бе маговете в придворните резиденции и сега се движеше право към орденските квартали. А едната кохорта, командвана от небезизвестния Аврамий, бързала за Черния град. Вълшебниците като че ли още се намираха в шок. Бяха стъписани и не знаеха какво да предприемат. За тайната рецепта, противодействаща на магията им, Хеон бе платил на Касапина толкова злато, колкото онзи бе способен да отнесе на гръб (при което се оказа, че въпреки невероятната си кльощавост. Касапина може да носи доста).

Разбира се, лъвския пай от наградата той после загуби на карти -Бащата прекрасно знаеше пороците му и прати най-ловките си мошеници. След приспадането на техните хонорари. Хеон сведе разходите до разумни граници. Впрочем, дори да не беше станало така, Бащата не би съжалявал - незаконно практикуващият магия Касапин, вещ оръжейник, билкар и алхимик, си струваше похарченото. Бе съумял да намери точното съчетание от безобидни билки, димът от които парализираше чародейските способности на маговете, а и допълнително предизвикваше у тях жестока кашлица. Касапина първо бе изпробвал изобретението си върху няколкото вещици, осъдени от самата Дъга на смърт за непозволено вълшебство. И така, бе настъпил звездният час...

В подземието бе сухо и чисто. Бащата се бе погрижил за удобства в скривалището, откъдето възнамеряваше да командва атаката. И където щеше да се оттегли, ако бунтът не успееше.

За разлика от него Императорът нямаше къде да отстъпва.

- Какво е положението около кулата на Флавиз? - запита Хеон.

- Обкръжена е, ваше патриаршество. Таман ги опушват.

- Началство! - Безцеремонно разбутвайки свитата, към Бащата се придвижваше Касапина. - Шефе! Намерихме... ух, направо не е за вярване... много мощен талисман, който ще позволи...

- Успокой се, приятелю! - Хеон се намръщи.

- Дъгата се е окопитила - с кисела въздишка доложи алхимикът. - Скоро ще последва контраатака...

Хората наоколо млъкнаха. Баща Хеон пренебрегна уплахата им и безгрижно запита:

- Тъй ли?

- Талисманът... той дава възможност да се прецени...

- Талисманът е предсказал? - прекъсна го Хеон. - Правилно ли разбрах? И си сигурен, че е...

- Сигурен съм, шефе - изскърца Касапина. - Трябва час по-скоро...

- Това е повече от ясно - отсече Хеон и заповяда: -Отстъпваме. Нека Дъгата изпържи тъпите дрипльовци с тоягите и брадвите. Ще изчакаме. Но кулата на Флавизите...

- Нея ще чукнат най-напред - намеси се отново Касапина. - Тя всеки момент ще падне...

Бащата не се забави нито миг.

- Фихте! Прати подкрепление към кулата Флавиз. Два пълни отряда. Нека засега не се намесват, искам само да наблюдават.

- Но, шефе... - не издържа Касапина. Хеон косо го стрелна с поглед.

- Няма да е зле и ти да идеш там. Ще отарашим развалините веднага след контраатаката.

Касапина прехапа език и се изниза от помещението.

Великолепно знаеше, че Бащата не обича да обсъжда заповедите си, нито пък да ги повтаря.

- Атакуваме кулата на Лив! - провикна се от входа поредният вестоносец. Хеон му кимна и човекът хукна обратно.

- Императорът нещо се бави... - промърмори Бащата.

В същия миг подът, стените и сводовете на тавана се разлюляха, във въздуха замириса, както се изрази Фихте, на прегоряла пепел. Хората замръзнаха. Нито един от тях не бе страхливец, ала ужас, плъзнал се сред тях безшумно като бухал, хвърли сенки върху лицата им. Могъща бе Небесната дъга. С твърде слаби оръжия разполагаха Сивите против ордените...

- Някой да се е подмокрил? - невъзмутимо запита Бащата, без да повишава тон. - Заешките ми опашки... Някой да му се е прищяло да иде да се предава и да иска прошка? Не? Тогава махнете тези тебеширени маски от физиономиите си, момчета. Хич не ви мязат. Фихте! Пришпори си хайлазите! Искам да знам какво е станало.

Аврамий бе направил всичко, както трябва. В неговия случай нямаше нужда да си припомня лични обиди, нанесени му от маговете. Командирът принадлежеше към онези хора, съществуващи във всяка страна (независимо дали е империя или не), които поставят над всичко, дори над собствения си живот, така нареченото благо за държавата. Естествено, те го разбираха по свой начин. Според Аврамий интересите на Империята изискваха безусловно подчинение на Императора и укрепване на властта му с всички възможни средства.

"Така са решили боговете, така е решил Спасителят. Щом е така - това ще е добро и за хората. Повелителят смята маговете за пиявици, увиснали по снагата на държавата. Колкото по-бързо си отидат, толкова по-добре."

И все пак Аврамий имаше известни претенции към Дъгата.

Сестра му бе вълшебница от Орден Лив. Преди осем лета момичето без колебание бе прекрачило прага на кулата на ордена в Мелиин и оттогава никой от семейството не беше чувал за нея.

Сега навярно командирът не би я познал, ако я срещнеше. Вече трябваше да е навършила двайсет и две години.

"Ако е жива..."

Предвид случващото се - по-добре да не бе.

Кохортата вървеше бързо, стегнато, Аврамий нямаше забележки. Той не смяташе себе си за ветеран, но прекрасно познаваше всички войнишки хитринки. В града имаше доста убежища, където можеше да се изчака отминаване на смутното време. Центурионите даже биха прикрили дезертьорите, ако операцията според тях е мръсна работа. Ала досега нито един легионер не бе напуснал строя. Колоната пълзеше като желязна змия през замръзналия от ужас град.

Белият град свършваше. Отпред вече се виждаше Кожарската порта. Зад нея бе Черният град, където щеше да има истинска работа, достойна за войнишка заплата.

Само че... Аврамий се намръщи. Кожарската порта бе твърде тясна. Една от най-старите по периметъра на крепостната стена. Манипулите, дори да се престрояха в движение, щяха да предизвикат задръстване, а загубеното време не може да се върне с нищо...

В кохортата на Аврамий повечето бяха мелиинци, затова никой не се учуди на дадената заповед.

- През стената! Готви куките!

Никак не му се искаше да промушва осемстотинте си меча през игленото ухо на вехтата порта. Стражата я беше напуснала, здраво залоствайки тежките крила с яка греда.

- Отваряйте! - нареди легатът.

Кохортата вече завиваше наляво и надясно от портата.

Чизмите на войниците затропаха по плоските покриви на къщите, прилепени към стената. Полетяха вързани за въжета куки. В сумрака, на слабия пламък на няколкото факли, Аврамий видя как хората му се катерят по стените.

Неколцина от челната манипула в тръс се приближиха до портата и се заеха с гредата-резе. Напънаха - гредата помръдна.

Легатът с необяснима тревога се вглеждаше в тъмното небе.

Нещо го зачовърка отвътре и той през зъби изкомандва:

- Отдръпнете се от портата! Първа манипула, назад-ходом-марш! Вие - продължавайте да отваряте! Втора манипула - за стрелба!

След което сам се отдалечи.

Тъкмо навреме.

Аврамий не се бе доверил на слуховете, че ордените са в паника и са загубили способността си да се бият. Оказа се, че слуховете са, меко казано, преувеличени.

Той видя как стана. От ниските есенни облаци изведнъж увисна алена сияеща капка. Проточи се, огнената нишка изтъня и съсирекът от пламък, страшният "дар" на маговете, се откъсна от небето.

Земята се изправи като подплашен кон. Течен огън плисна настрани, поглъщайки всичко, което докопа. На мястото на Кожарската порта, малкия площад пред нея и няколкото близки къщи клокочеше котле от огън. А нагоре стремително се издигаше огнен димен стълб, който храчеше къси мълнии и нови капки пламък, макар и далеч по-малки, ала лакоми и безпощадни.

От десетината легионери, отварящи портата, не остана даже пепел.

Аврамий с мъка се надигна на лакти. Главата му бучеше от проехтялата гръмотевица, която даже не бе чул, а усетил в стомаха си. И сега като че ли не чуваше. Гледаше огромната клада, беззвучно гризеше камъка като въглен. Горяха двете странични кули, гореше стената, горяха основите на близките къщи, гореше самият калдъръм. Гореше и пропадаше надолу, слягаше се. По улицата потекоха гъсти като петмез алени поточета - разтопен камък. Аврамий гледаше как пламтят зъбците на стената. Полека-лека почна да чува съскането и пукота на пожара.

Легионерите се изправяха, повалени от въздушния порив на магическия удар. Оглеждаха се към огъня за миг, сетне тръскаха глави, потупваха каските си над ушите и продължаваха да се катерят. Така трябваше да бъде. Какво като е избухнал пожар? За войника заповедите идват чрез сигналните тръби или дрезгавите вопли на центурионите, а не от гръмотевици и знамения.

Аврамий даде знак на тръбачите. Дори небето да се продънеше, а земята разтвореше, дори облаците се пламнеха -кохортата трябваше да чува познатите и очаквани сигнали на командира си.

- Свирете ..Разпръсни се и чакай!" - извика Аврамий и едва чу гласа си. - Колкото ви душа издържи, свирете!

Сигналчиците го гледаха в устата. Закимаха. Яростно надуха бузи, ала легатът едва ги чуваше. Те продължиха с юнашки инат да пъдят от ушите си настанилата се там глухота.

Аврамий още веднъж погледна пожара, пожела на маговете все така да удрят - мощно и неточно - и махна на охраната да го следва. Време бе да се присъедини към войниците си.

Да стои настрана, докато войската щурмуваше вилите на Лив, Императорът не само че не можеше, но и не искаше. Рече си, че доспехите с разярен василиск на гърдите ще го спасят от обикновено оръжие, а от магическо - бялата рицарска ръкавица. Бронята бе добра - джуджешка ковка, много стара изработка. От времето, когато хората и джуджетата бяха сключили мир и военен съюз против елфите и Дану... Копие се чупеше в нагръдника, без да остави по лъскавия метал дори драскотина. Ала едно силно заклинание би прогорило тази черупка като есенно листо...

Императорът пръв забеляза на високата тераса на обсадената сграда светлосиня женска фигура и вдигна ръка, спирайки арбалетчиците.

Вълшебницата беше простряла ръце с длани напред -предложение за преговори. Маговете не се нуждаеха от оръжия, от мечове и лъкове, но жестът бе еднозначен и мирен.

- Какво става, повелителю!? - с неподправено отчаяние възкликна магьосницата. - Защо е това безумие? Защо ни убиваш? Какво лошо сме ти сторили?!

Ала черният камък на пръстена на Императора се затопли -знак, че насреща се плете заклинание.

Командирът на стрелците улови лекото кимване на господаря си и излая към войниците.

Въздухът се изпълни със стрели.

Пред вълшебницата със светлосиньото наметало замъждука перленосив овал на прозрачен щит - тя нямаше време да сътвори нещо по-сериозно.

Тежките, изцяло железни стрели, които пробиваха доспехи на конник, погубвайки и ездача, и животното, безсилно отскачаха от магическата преграда.

- Това ли е отговорът ти, владетелю? - провикна се вълшебницата. - Това ли е последната ти дума? Нека тогава те сполети...

Пехотинците вече с нарастващ рев се бяха втурнали напред, дрънчейки с брони и оръжия. Императорът насочи към терасата свит юмрук - камъкът напред. Не разчиташе, че ще порази противничката си, ала се надяваше да я разсее, да я накара да се брани пак, вместо да удари войниците му.

Топлината от пръстена се стрелна по ръката му. Камъкът и затвореното в него същество се подготвяха да изпълнят заповедта на собственика си. Макар и подарък от Дъгата, той от векове вярно беше служил на всички Императори, помнеше всеки удар на сърцата им, познаваше вкуса на кръвта им, когато от раните върху него пръснеше от горещата течност, а това оставяше своя печат. Сегашният му притежател се осланяше на тази памет и на навика на талисмана, макар и не най-силен в магическо отношение, да брани владетелите на Мелиин.

Около юмрука на Императора се сгъсти мораво облаче. Най-големият постижим успех щеше да е кратко изтъняване на щита. Силите в камъка различиха посочената жертва. И атакуваха.

Рояк дребни създания с от ципести криле и нокти с неистов вой полетяха напред. Бяха придобили подобие на плът и подобие на живот с една-единствена цел - да убиват. Щяха да просъществуват няколко мига, не повече.

Силите, излюпили тези твари, се прибираха в дълбините на черния камък.

От порите на ръката на Императора излизаше кървава пот

Камъкът никога нищо не вършеше даром, освен когато не отразяваше нападения срещу господаря си.

"Дали ще постъпи така с всеки, комуто позволи да го носи?" -разсеяно си помисли Императорът, докато търсеше с очи началника на стрелците.

Ала онзи знаеше какво да прави. Имперските стрелци умееха изключително чевръсто да презареждат страшните си арбалети.

Роякът дребни създания вече бе захапал щита на магьосницата.

- Махайте се! Къш! - чу се стреснатият вик. Късно. Прекалено късно.

Крилатите твари изгаряха като еднодневки в припламналият щит, превърнал се в огнен воал. Съвсем за миг беше станал проницаем. Арбалетчиците се възползваха майсторски от прекъсването в защитата.

Огънят не бе в състояние да се пребори лесно с желязото. И въпреки това щитът, дори изтънял, дори раздран, успя да стопи и разблъска новия облак стрели. От дадения залп само два болта стигнаха целта си.

Едната стрела прониза девойката под лявата скула и изхвръкна през тила. Другата се заби между гърдите, леко вляво, потъна в плътта и пречупи гръбнака.

Маговете на Седмоцветието не умираха лесно. Бяха като котките - с девет живота. Могъщите им вълшебства ги спасяваха и от по-тежки рани. Навярно ако стрелата бе само една, девойката би спасила живота си.

Ала две смъртоносни рани й дойдоха в повече.

Втората стрела, която остана в тялото на вълшебницата, отблъсна младата жена назад. Светлосинята рокля, по която не успя да падне и една капка кръв, изчезна зад парапета.

Кохортата реагира с възторжени вопли.

Имперските легиони умееха да щурмуват всякакви крепости.

Миг по-късно по въжените стълби нагоре се устремиха войници. Императорът знаеше, че гибелта на един от магьосниците нищо не значи. А втори път нямаше да успее толкова скоро да задейства камъка.

Той вкара в боя резервните манипули. Вълшебниците не трябваше да имат време да се окопитят.

Нямаше представа, че съюзникът му Хеон има добра хватка за справяне с маговете. Ала Касапина и неговото джудже с билки бяха далеч.

Балконите на вилите се покриха с желязо, отекна звън на мечове. Свистяха стрели. Императорът крачеше напред и василискът сияеше върху бронята му.

ВТОРА ГЛАВА

- Проклета да съм! - гръмогласно изрече Клара Хюмел. - Орки да ме шибат, нищо не разбирам!

Стоеше с ръце на кръста пред Морската порта на Мелиин, която гледаше право на юг подир отдалечаващия се към морето друм - разточително широк и майсторски павиран. Пътят минаваше покрай реката, под него се бяха скупчили плаващите кейове, където акостираха търговски кораби, предпочели да продължат нагоре по течението, за да продадат стоките си направо в столицата, защото им излизаше по-изгодно, отколкото в пристанищните градове.

Клара бе чувала, че нощем Мелиин не се слави с кротост и тишина. Тя рядко се отбиваше насам, а ако се случеше, интересуваха я предимно катакомбите - прекрасни места за тренировка на боен маг с нейните възможности. Беше чувала множество истории за веселите квартали на Черния град, които бяха посещавани от нейни другари и колеги по Гилдия.

Ала при все чутото за нощния живот в престолния Мелиин, Клара никак не очакваше подобен фойерверк.

Небето над града бе обляно в мрачна алена светлина, тресяща се като в предсмъртен танц-агония. Заревото бе накарало засрамените от своята немощ звезди да помръкнат. Сред кварталите припламваха пожари, нагоре избликваха яркожълти огнени езици, които щедро засяваха облаците от черен мазен пушек с пълчища злорадо весели искри. Откъм припламванията се дочуваха тежки удари като от исполински чук, който млати по земята.

А незримата за обикновен смъртен среда - магическата астрала, звънтеше, та се късаше от ехото на мощни заклинания.

- Ако ти си надробил тая попара, моето момче -промърмори си под носа Клара, поокопитила се от ненадейната гледка, - значи просто плачеш някой да те замъкне в Академията, ако ще и вързан...

Мнението й за нивото на маговете от Дъгата бе повече от пренебрежително, ала в цялата дандания и сред възмутените до буря магически потоци бе безполезно да търси фината ефирна диря на беглеца.

Вълшебницата замислено погледна плътно затворената порта. Досега никой не беше си подал носа над стената. Тя силно подозираше, че стражата липсва. Впрочем, не. Ако в града ставаше нешо извънредно, през портата щеше да се точи върволица бежанци...

Клара плю и гръмко заруга. Словата й биха смутили даже варварин-орк, тъй като се споменаваха всички без изключение роднини на кое да е лице чак до дванайсето коляно и се изреждаха разнообразните начини за интимен контакт между тях, като преобладаваха екзотичните похвати, сред които зоофилията минаваше за най-невинното извращение.

Почувствала известно облекчение след тази тирада, Клара решително тръгна към портата.

- Бих искала да знам кой с кого се маризи! - съобщи тя на затворените дъбови крила на портата, които съчувствено премълчаха.

Подобно на всеки боен маг от висш клас, Клара Хюмел умееше да лети, ала използваше левитацията крайно рядко. Първо защото изискваше доста усилия, а най-вече заради страничните ефекти впоследствие - мигрена и гадене, което напомняше на Клара за бременност. Ала сега комай нямаше друг изход - магьосницата не обичаше да троши напразно, а да се катери по стената сметна за унизително. Тя потупа дъбовите дъски и снизходително им заяви, че този път им се е разминало, на което отново нищо не отговориха. Навярно мълчанието им бе благодарно онемяване пред тази нечувана милост.

Без да бърза, Клара изплете сложното и донякъде прекалено многослойно заклинание, ала не го задейства веднага след като приключи. Шестото й чувство, присъщо на повечето магове, винаги бе една от силните й страни. И тъкмо то й подсказваше да изчака. Да изчака тук.

Клара винаги слушаше вътрешния си глас. Бе свикнала да се доверява на своята интуиция през дългия си, скандално дълъг дори за един боен маг, живот.

Зачака, като се стараеше да не обръща внимание на заревото. Дебнеше.

До сутринта имаше още много, много време.

Окървавената, но още жива и конвулсивно помръдваща ръколапа на козокракото чудовище бе страшна даже за гледане, камо ли за пипане, Фесис не се прехласна, нито си въобрази, че противникът е пострадал наистина сериозно - подобни твари мрат трудно, далеч, несравнимо дапеч по-трудно от хора и магове. Нощният пришълец най-вероятно просто се бе ядосал. И сигурно вече си бе отгледал нов крайник на мястото на откъснатия.

Сивият боец се намираше в една полупотайна пряка близо до кръстовището на улиците "Дървосекаческа" и "Въглищарска". Фесис добре познаваше тези квартали на Черния град. Тук обикновено бе тихо и спокойно, не минаваха буйни люде, още по-малко пък разбойници и крадци - какво толкова ще намажат от сиромаси?

Ала тази нощ бе от онези, които преобръщаха целия свят с краката нагоре. Изуменият младеж виждаше разлютени мъже със сопи; видя жени, които от кухненски ножове и дръжки на метли бяха измайсторили къси подобия на копия; видя хлапета и юноши с прашки, които щъкаха около възрастните. Видя нещото, което обикновено се наричаше метеж.

Видя разпилян на парчета дом. От злощастната къща не бяха останали и основите й - само безобразен трап и камара овъглени греди, Фесис вдиша дълбоко, но не усети същински мирис на изгоряло. Къщата не бе погубена от обикновен пожар, беше унищожена от магия.

Наблизо се търкаляха телата на обитателите -обезобразени, овъглени, с разпорени сякаш отвътре кореми. Отново магия.

"Горките хора, хич не са имали късмет..."

Фесис неволно стисна дръжката на глефата, макар че прекрасно разбираше - тук няма с кого да се бие, противникът запращаше поразяващите си заклинания отдалеч, оставайки неуязвим в омагьосаните си кули.

Въпреки че сновящите насам-натам хора бяха забелязали боеца - в тези квартали не бе обичайна гледка да се разхождат истински воини - никой не му обърна особено внимание. Ала все пак, за да научи какво става, Фесис се принуди да улови за ръкава един висок и як мъж, помъкнал ръждива секира с дълъг прът, който доскоро сигурно бе част от конски впряг.

- Къде са те? - запита мрачно, кимвайки към унищожената къща. Всякакъв друг въпрос, особено от рода "С кого, добри хора, сте се счепкали?", в момента не би бил твърде разумен от негова страна.

Здравенякът изобщо не се зачуди кои са тези "те". Отвърна ядно, но като на съюзник:

- В кулата, къде другаде... Крият се, мръсниците! Спотайват се там и храчат огън. Нали сам виждаш... Отиде на Даркинови копторчето... барабар с цялата челяд... люта смърт, братле. -Мъжът внезапно изхлипа. Очевидно загиналите му се падаха по-близки от обикновени съседи.

- И що за "храчка" беше това?

- Дану ги знае! - озъби се здравенякът. - Не видох как стана. Чак кога тресна... видох как се срути къщето...

- Тогава - решително изрече Фесис, удобно захващайки глефата с две ръце, - хайде към кулата им! Никаква магия сега няма да им отърве задниците, кълна се!

Двамата се вляха в тълпата, която от отделни групи хора се беше превърнала в общ разгневен поток, плискащ се в зиданите брегове на улицата.

Внезапно на няколко преки встрани, където според Фесис минаваше улица "Самоцветна", загърмя. Очевидно вълшебниците бяха съзрели там нещо по-опасно от колона бунтовници. Петте удара проехтяха като пляскане от великански ръце. Фесис трепна -усещаше мощта на заклинанието. Хората наоколо се стреснаха, ала навярно вече почваха да свикват - мъжете запсуваха, жените тихичко заплакаха. Сивият воин погледна нагоре, към "Самоцветна". Над силуетите на покривите към небето изригваха пет златисти стълба от усукани огнени езици.

Фесис почувства хлад в стомаха. Против това заклинание той не знаеше как да се брани. Ако на онези от кулата им хрумне да халосат тълпата, заедно с която вървеше...

Рамото го заболя съвсем не навреме, той чак засъска през зъби.

Метежниците минаха покрай голям хан, ударен съвсем преднамерено точно в средата. Не по-малко от двайсетина трупа се различаваха сред развалините.

Кулата на Зеления орден гордо се извисяваше в средата на малък площад, също както останалите твърдини на Дъгата в кварталите на града. На подстъпите към площада имаше доста мъртви - първият опит за щурм беше излязъл скъпо на бунтовниците.

- Досега ни пърлеха с пламъци - каза здравенякът с ръждивата бойна брадва. - С какво ли ще ни гощават оттук насетне...

Маговете наистина можеха да им сервират всякакви изненади. Например да напуснат кулата чрез заклинание за Преместване и да оставят градските бунтовници да си бият главите в несъкрушимите стени и да губят хора, натъквайки се на защитните магокапани.

Острият връх на твърдината се губеше в ръждиви, осветени от пожари кълба дим. Отсреща горяха срутени къщи, ала огънят не смееше да се прехвърля нататък - пак попадения от вълшебни изстрели. По терасите и балконите на кулата нямаше жива душа и се създаваше впечатлението, че пламъците изникват по волята на разгневени богове, които наказват дръзките грешници.

Само дето нито една от жертвите наоколо не бе дело на боговете. "Боговете, дори да се разбеснеят, накрая стават милостиви" - твърдяха жреците.

Дъгата за разлика от тях не знаеше що е милост.

Фесис се притискаше към останките от някаква стена. Бе лоша защита, но пак по-добра от никаква. Младежът разбираше, че атакуващите нямат никакъв шанс. Даже да постелеха с трупове пътя до бронзовата порта на твърдината - пак не биха стигнали.

При други обстоятелства Фесис би рискувал да проникне в кулата през мазетата и катакомбите - не се съмняваше, че всяка резиденция на Седмоцветието има поне един таен проход към подземията. Но, естествено, тъкмо в момента не би предприел подобна авантюра.

Оставаше друга възможност. Все пак и той бе магьосник, дори и не завършил Академията в родната си Долина. Младежът затвори очи в опит да се съсредоточи и да улови течението на потоците сила, за да се възползва от тях...

Незабавно и болезнено почувства парещ гняв. Някой, доста по-вещ от него в магически войни, държеше в стегнат възел всички достъпни енергийни течения, Фесис видя разгръщащо се покривало от мрак и чифт горящи очи - Стражът на Силата бе забелязал чужденеца и се подготвяше да се отбранява. Правилно. Първата грижа на Дъгата е била да си изгради защита против магове-ренегати.

Фесис едва се отскубна от взора на Стража, който вече се превръщаше в наказващо чудовище, ала още не бе уточнил местоположението на своята цел.

Тъкмо се чудеше сега какво да прави, когато далеч вляво, в клисурката на вливаща се в площада тясна уличка, комай "Вехтошарска", някой се разкрещя и викът бе подхванат първо от десетки, а после от стотици гърла:

- На щурм! На щурм! На щурм! На щурм!

"Бойно безумие - помисли си Фесис. - Така става. Хората изведнъж си въобразяват, че са неуязвими. Струва им се, че стените насреща ще се разклатят само от крясъци. Струва им се, че портата ще се разтвори сама, само малко да я натиснат. През тълпата като степен пожар се прехвърля лудостта. И на мястото дори на обучена войска изникват пълчища свирепи берсерки, които не усещат болка, не се боят от нищо, не обръщат внимание на раните, нито на падащите си другари, още по-малко пък на собственото си оцеляване."

Фесис залепна за стената, притисна се към нея - даваше си сметка, че ако хукне заедно с другите, ще загине също толкова сигурно, колкото и ако скочи в дълбок хиляда стъпки трап. Щеше му се да затвори очи и да не гледа - дори воините на Сивото братство имаха своите граници да понасят кошмари. Само че очите му отказаха да се затворят. Клепачите не се подчиниха. Вцепенен и вледенен, Фесис гледаше...

Тълпата плисна от всички страни, от всички сокаци и улици, от прозорци и дупки в огради. Младежът не бе предполагал, че толкова народ може да се събере под наметалото на обагрената от кървава светлина нощ. Свирнаха стрели, прицелени в прозорците.

"Напразно - рече си изтръпнал Фесис, - маговете нямат нужда дори да се доближават до бойниците. По-опитните са вътре, събрани около талисманите си. Гледат през напоени с магия кристали, целят се там, където струпването на хорски гняв е най-голямо, и улучват жива плът... Нищо не би ги накарало да си подадат носовете навън, докато има живи бунтовници."

Разбира се, маговете можеха да постъпят и по-меко, като прибегнат до илюзии, внушавайки на атакуващите животински страх. Посятата паника би разпръснала тълпата... преди няколко минути. Сега обаче устремът на хората не би бил прекършен и от ято огнедишащи дракони.

Оглушително "зумпф", сякаш стадо китове дружно бяха издишали, се разнесе над площада. Кулата засия с режещ очите блясък от върха на острия си покрив до основите, прозорците и бойниците се превърнаха в черни дупки на фона на светещите й стени. Пламтящата обвивка на твърдината се издигна нагоре и се разпростря като исполинска шатра над пълния с народ площад,

Фесис припряно зашепна назубрено още в детските си години заклинание за предпазване. Същински щит вече не би успял да разгъне.

Нажеженото мрежесто платнище на "шатрата" рухна върху паважа и в следващия миг площадът заприлича на ад. Огнените нишки режеха и пореха хукналите напред хора, все едно не срещаха пълнокръвна човешка плът, а леснотопим восък на свещи. Засъска и почна да омеква камъкът, кръвта на атакуващите кипна и гледката се замъгли от парата...

Фесис захлупи очи с длан. Ала виковете на умиращите се удряха в ушите и оставяха в паметта незаличими белези, които навярно нямаше да му дават мира насън... а може би - дори отвъд прага на смъртта.

Ала зверския победоносен рев, макар и отслабнал, не секна. Младежът надзърна между пръстите си. Огнената мрежа бе твърде разредена, поне половината от щурмуващите имаха късмет да избегнат участта на нещастните си другари. Но оцелелите продължаваха, прескачайки падащите разрязани тела, подхлъзвайки се в кръв - напред и напред, само напред!

Фесис простена.

"Нима маговете толкова се страхуват?! Можеха просто да си останат в непристъпната кула, просто да изчакат..."

Бойниците блъвнаха рояци зеленикави кълбовидни мълнии. Замириса на свежа лятна буря. С учудване младежът видя, че този път заклинанието е далеч по-слабо от предишното. Огнената мрежа бе покосила към петстотин души, но този втори залп просна и овъгли не повече от стотина. До стените на твърдината се добраха поне хиляда мъже и двеста-триста жени - удариха се в тях, засилени в лудешкия си бяг. Замлатиха в портата, почнаха да образуват живи пирамиди, катереха се освирепели по гърбовете и раменете на другарите си... Не беше за вярване.

Фесис никога не бе си представял, че обикновените мелиинци са толкова опитни в пгурмуване на крепости. От друга страна, в Черните квартали често попадаха позорно прогонени от армията легионери, инвалиди, не успели да си подсигурят издръжка - те все нещо бяха научили... Ала това не обясняваше всичко. Главното тук бе неукротимата и дълбока омраза на простолюдието към вълшебниците - Фесис просто досега не си беше давал сметка за силата й. А тя се оказа достатъчна, за да насмете човешкото стадо и да го подгони с безсмислени бойни крясъци право към челюстите на смъртта... които челюсти сякаш почваха да се задавят от изобилието безстрашна, неистова плът!

Чародеите от Долината обикновено се отнасяха пренебрежително към простосмъртните. Ала нито един вълшебник от родното място на Фесис навярно не би намерил в себе си толкова храброст, толкова презрение към живота си, за да се втурне към пламъка. Сивият боец, маг от Долината, винаги мислеше как да победи и да остане жив. Умиращите на площада градски жители мислеха единствено как да победят.

В ръцете на атакуващите се появи импровизиран таран -изтръгнат от земята чугунен стълб с фенер. Желязото тържествуващо избумтя в бронза на портата и Фесис затаи дъх -защитниците на кулата губеха битката! Въпреки знанията и могъществото си! Бяха изпепелили стотици, ала останалите с мравешка упоритост продължаваха щурма, не се разбягваха, не вдигаха ръце с молби за пощада. Ако народът успееше да нахлуе в кулата, маговете щяха да усетят дебелия край... хората щяха просто да ги стъпчат, да ги надвият с превъзхождаща жива сила, никаква магия нямаше да помогне... освен най-най... но аколитите на Флавиз надали я владееха.

От бойниците надолу заваляха стремителни светещи стрелички. Бранителите се принудиха да застанат до прозорците. Очевидно в твърдината липсваше достатъчно издигнал се в занаята маг, който да обедини усилията на всички свои събратя и сестри, да зачерпи сила от непресъхващите вълшебни потоци за повторен успешен удар, подобен на одевешния, превърнал площада в касапница, размазал на прах петстотин души. Сега всеки маг се сражаваше поединично.

Стреличките се забиха в атакуващите и над бойния рев на тълпата отново се извисиха жални пронизителни вопли.

Заклинанията разяждаха плътта, одираха кожата, оголваха костите. Таранът издрънча басово върху паветата, изтърван от агонизиращите хора. Ала почти веднага нови ръце го вдигнаха и стълбът пак замлати в портата, която вече се тресеше, според звуците пантите и резетата бяха почнали да подават...

Стрелците-бунтовници без умора и без да се крият обсипваха бойниците и Фесис видя, че черните драскотини на стрелите, може би една от десет, се шмугваха вътре.

В кулата явно разбираха, че няма да издържат дълго.

И отново направиха отчаян опит да избегнат грозната орис, която разчитаха в изкривените от ярост лица на щурмуващите.

Фесис примря - над ветропоказателя на кулата отново се разгоря зеленикаво сияние. Странно, в сътворяваната магия нямаше нищо убийствено. Бе разтваряща, разреждаща. Младежът не можа веднага да проумее какво са намислили бранителите на кулата.

Паважът на площада изведнъж се разшава, настръхна, заигра като развълнувана повърхност на езеро. Тук и там с глух шум се отвориха ями, над които се плъзна дим. Лъхна омерзителна воня и Фесис се досети какво става.

"Тъпак!" - наруга се наум и се хвърли напред.

Маговете бяха намерили най-лесното решение. И вероятно най-доброто.

Столетия наред Мелиин беше стоял върху лабиринт от древни катакомби, дело на нечовешки раси. Най-долните пластове помнеха времена, в които още никой не бе чувал даже за елфите и Дану. Новите господари на тези територии, хората, бяха издигнали градежи върху стари фундаменти. И в отговор на това тяхно деяние се появиха мерзостните твари. Вярно, дълги години подземният и надземният свят не си бяха пречели твърде много. Мелиинци бързо установиха, че за да не безпокоят обитателите на катакомбите, е достатъчно да не се завират надълбоко. Тварите, при цялата си животинска и лакома тъпота, усещаха, че е по-добре да не закачат двукраките същества, които по отмъстителност съперничеха със самите тях. После започнаха редовните магохайки на Дъгата, които измитаха от подземията планини от трупове.

Но тварите под Мелиин не загинаха. Хранеха се с отпадъци, навярно дори се ядяха помежду си... и чакаха. Чакаха, чакаха, чакаха...

И дочакаха.

От траповете и ямите с писък изскочи лавина изроди, подобни донякъде на огромни плъхове с мръснозелени люспи. От друга дупка се надигна мустаката муцуна на безок червей, от пукнатини между ямите плъзнаха сплетени на кълбо пипала, които тутакси хванаха и помъкнаха надолу жива плячка.

Щурмът замря. Хората се обърнаха срещу врага под нозете си. Замахваха с тояги, сопи, боздугани, секири, насочиха самоцелните си копия и мечове. Ала маговете все едно бяха подмамили под площада всички гадини от катакомбите. Сред чудовищата Фесис с погнуса съзря невиждани до този момент изчадия, за които дори не подозираше, че могат да съществуват. Нямаше много твари-великани - те трудно се придвижваха из подземията, пък и мъчно си намираха храна. Но дребни зъбати изроди извираха в изобилие. Бунтовниците буквално затъваха в тази гмеж.

Фесис в движение посече с глефата подал се от близкия трап червей. Острието мина през безчерепната кратуна на изрода, фонтан отвратително смърдяща слуз пръсна на шест-седем стъпки нагоре. Туловището се свлече обратно в мрака,

Фесис понечи да запечати дупката със заклинание, но спря, втрещен от гледката.

Обитателите на горния и нов Мелиин се сражаваха с обитателите на долния и древен град. Маговете и кулата им сякаш бяха забравени.

Само яростта на сражението оставаше същата. Насочваните от маговете твари нападаха, зарязали всякаква предпазливост и страх от огън, увисваха на гроздове по хората, забиваха нокти, отровни жила, рога, шипове... противниците им се биеха с не по-малко ожесточение.

Фесис се вряза в гъмжилото изчадия, като въртеше глефата така, че двете й остриета се превърнаха с съскащ кръг. Сечеше, разпаряше противните тела, по чизмите му шуртеше черна и зелена кръв, сърцата на тварите се пукаха разполовени от омагьосаната стомана. Подире му оставаше същинска просека. Нямаше друг изход, единствено в бързината бе успехът и спасението. Не биваше да позволи на гадините да се вкопчат в краката му, както правеха с останалите бунтовници.

От кулата го забелязаха. Аколитите на Орден Флавиз много внимателно наблюдаваха площада.

Фесис се отърва само благодарение на инстинкта си. Възпитан в Долината, получил сравнително добра подготовка от Клара Хюмел, той се подчини на неосъзнатия импулс и приклекна. Зеленикаво мъждукаща снежинка прелетя над главата му и улучи зловеща стоножка с огромни челюсти-щипки. която тъкмо се измъкваше от цепнатина между паветата. Гнусното създание се затърчи, заклокочи, разяждано от магическата стрела.

Ответното заклинание без малко да се изтръгне на воля. Младежът с мъка се въздържа. Дъгата нишо не биваше да разбере за способностите му. Поне още известно време...

А докато Фесис си пробиваше път към твърдината, на площада нещата се променяха. Тварите имаха преимущество -същото, на което разчитаха метежниците против маговете -количеството. И хората почваха да губят. Яростта им се пропукваше, в сърцата им нахлуваха хладните повеи на страха и желанието за оцеляване.

Таранът отново падна - бунтовниците го захвърлиха.

Отначало мелиинци просто заотстъпваха, постепенно това почна да става по-бързо и по-припряно, докато някой не хукна с хленч... тълпата побягна, юрна се назад, в уличките. Хората се тъпчеха в паника. Тварите ги преследваха. Скачаха в гръб, поваляха нещастниците с тежестта си. И само лакомията на изродите, които моментално се струпваха над падналите, да пируват, забравили всичко останало, спаси онези бунтовници, които се задържаха на нозе.

Люспест зелен плъх скочи на врата на мърляво четиринайсет-петнайсетгодишно девойче, което заквича ужасено, ала вдигна с тънка ръка ножа си и се отърва от първата гадина... три други се впиха в коленете й, момичето с писък се наведе и замахна да промуши тях, но на раменете й увиснаха други твари. Тя се спъна, падна, от ухапванията потече кръв, ножът падна... пълчища плъхове покриха сковано мърдащото телце.

Глефата на Сивия боец се намеси твърде късно - закъсня с миг-два. Момичето вече бе мъртво и страшно за гледане, Фесис тичаше заедно с метежниците.

И между плешките си усещаше пълни с ненавист погледи.

Дъгата бе разпознала врага.

Ахата замръзна като птиче пред смок, още повече смалена от грамадната уродлива фигура на Господаря на Пороя. Великанът носеше все същата очукана и изтърбушена на много места ръждива броня, на главата му се мъдреше рогатият шлем, в ръката святкаше с очните си кухини черепът-фенер, жълтозеленикави снопове светлина шареха по земята. По дългото вълнообразно острие на огромния древен фламберг се стичаха струите на Гибелния порой. Зла сила, чужда на самата плът на този свят, "от древни орди ратник изостанал", незнайно как избегнал обятията на смъртта и съхранил в себе си едно-единствено всеизгарящо го чувство -жажда. Жажда за топла кръв, сякаш бе вампир.

Ахата не можеше ни да шавне, ни да мръдне.

И маговете на Червения Арк са се надявали, че тя ще се справи с това страшилище?! Без оръжие?

Нямаше сили нито да се сражава, нито даже да побегне.

Стоеше с провиснали парцалени ръце и гледаше приближаващото се чудовище. Приближаващата се смърт.

"Навярно така е по-добре... Ще си отида във Вечната гора, където отиват подир гибелта на телата си всички Дану. И рано или късно ще срещна там мама и тате, приятелките си, с които играехме под походните каруци... Нека само да е по-бързо! Ужасният край е за предпочитане пред ужас без край!"

Великанът внезапно спря. Завъртя се черепът, лъчите-кинжали опряха в Ахата. Щитът на Арк издържа, макар че по цялото й тяло отекна тежка тъпа болка.

- Чувствам, чувствам, чувствам... - замърмори глас. Процепът на шлема пред очите на великана се насочи към девойката-Дану. -Душа ще пия, душа ще пия, пия, пия...

Господарят на Пороя направи първата си крачка към примрялата Ахата.

"Край..." - обречено си рече тя.

И досущ както в приказките, Ахата изведнъж наистина видя самата себе си - съвсем мъничко момиченце, което играеше около родителите си. И едва сега, връщайки се към този пълнокръвен и ярък спомен - не видение, а истина - тя проумяваше какви са тези странни талиги навред и защо баща и майка й са облечени в доспехи, а на поясите им висят дълги тънки мечове, издялани от корените на дърветата, които растяха до дома им.

Заредиха се картина след картина: ето, празникът на Първата къдрица, след срязването на която девойката се смята за пълнолетна и може да живее както намери за добре, ала в пълно съгласие с многобройните обичаи на Дану. По време на обреда жрецът произнася с Устните на Великия лес: "Желаеш ли ти,

Сеамни Оектакан, да напуснеш родната си къща?" И момичето отговаря според ритуала: "Нима ще изменя на баща си и майка си?

Нима ще отблъсна родилото ме лоно и защитавалите ме гърди и ръце?" А сетне - дни и нощи, нощи и дни, походи, сражения, кратки мирни епизоди за поемане на дъх... Империята на хората настъпваше. Легионерите вървяха през горите и даже цялото изкуство на прочутите стрелци Дану се оказа недостатъчно да ги възпре... Пленяването... Робството...

И накрая - о, зла съдба! - случаят постави в дланите й Имелсторн, а след това тутакси й го отне, отне й последната надежда на народа й!

Дървеният меч... Ахата си представи, че усеща грапавата кора на дръжката в ръката си. Представи си дивните му съразмерни линии, съвършения ръб на погубващото врага острие...

Когато отвори очи, девойката от горския народ видя, че ръцете й са празни и съвсем по детски се почувства излъгана, готова да заплаче от обида.

Видя също и Господаря на Пороя. Съвсем близко. Ала неподвижен. Черепът-фенер бе помръкнал, в очните кухини едва тлееха зелени въгленчета.

Върхът на меча-фламберг клюмна надолу, зарови се в пръстта.

- Душа... ще пия... - повтори великанът, но някак неуверено.

Налудничава надежда разтърси Ахата. Нима само мисълта за

Имелсторн е способна да стъписа непобедимото чудовище?!

Девойката бързо замижа и отново извика на помощ изплъзващия се и избледняващ спомен за възхитително хармоничното творение, което бе имала щастие да докосне. Почти усети тежестта на най-силното оръжие на расата си, идеалния му баланс, който го превръщаше в продължение на живата й ръка. Почувства спокойната сила на Гората, дремеща в сърцето на Меча, Сила от най-потайните дебри... Неволно отвори очи...

Имелсторн, разбира се, не бе у нея.

Ала великанът насреща тъкмо нарамваше своя чудовищен фламберг, без да излъчва никаква заплаха.

- Дъще на Дану! - внезапно избоботи Господарят. Този път словата му бяха съвсем отчетливи, никак не приличаха на одевешното му зловещо мърморене. - Дъще на Дану... ти си познала... ти си приела... Дъще на Дану!

Ахата най-сетне намери в себе си сили да заотстъпва. Въпреки че нищо в стойката на великана не подсказваше заплаха, проговорилият Господар на Пороя й се стори по-ужасяващ от мълчаливия и дуднешия.

Страшният череп гледаше в земята. Господарят избумтя този път нещо съвсем неочаквано:

- Възрадвах се премного, иже пресякоха се пътищата наши!

Подай десница. Дъще на Дану, и ще напуснем този триджи клет свят!

- На-на-къ-къде? - запелтечи Ахата.

- В чертога мой те каня, Дъще на Дану. На изгревния бряг на Великото море, гдето слънцето от бездни въздушни се издига, там домът ми е граден! Отдавна диря те, о, Дъще на Дану! Мнозина срещах аз почти достойни, ала... единствената ти, приела силата на Имелсторн... Ела!

- Но аз... аз...

- Не ще е нищо друго важно - вдигна ръка Господарят, -освен че теб открих. Ела!

Страхът отново вцепени девойката. Тя отчаяно потърси образа на Дървения меч в сърцето и ума си, само че този път Господарят на Пороя не спря. Приближи се към Ахата и протегна ръка в проядена от ръжда рицарска ръкавица.

- Да бъде, що е орисано! - тържествено провъзгласи великанът. - Път пред нас се е разстлал, дъще на Дану, път на изток, досами изгрева, гдето планини се извисяват от море пламтящо!

Едрата колкото малко мече длан опря в магическия щит.

- Охооо! - не възклицание, а тътен. - Съзирам аз, че вешерите огнени са пратили насам достойната Дану... - Около желязната ръкавица бликнаха езици пламък, избухна ореол от чист ален огън.

Но старинната стомана бавно продължаваше да се потапя в щита. Господарят глухо простена изпод шлема и отбеляза сподавено: -Силно вълшебство сторили са... не ми е леко да го превъзмогна!

Ала...

Мехурът-заклинание не издържа на напъна. Спука се и сякаш целият свят на Ахата се взриви. Валма мрак, разбъркани с нервно танцуващи жили от яростен пламък, се устремиха срещу нея от всички страни.

Последната й мисъл беше дали тъкмо на това не е разчитал Върховният маг на Арк...

Пороят спря изведнъж, в един миг. Сидри подскочи, както си лежеше на каменното ложе и се вслушваше в злия ромон на капките по външната стена.

Джуджето предпазливо накара стената да се отмести - и не повярва на очите си. Небето все още бе сиво и без слънце, но страшните черни облаци на Гибелния порой се стопяваха, разсейваха се като безвреден пушек от огнище, като гнила пара... Да, така свършваше Пороят. Но не и толкова рязко. Нито пък толкова рано...

Джуджето замислено почеса тила си, разроши брада. Според сметките му излизаше, че убийствената напаст ще вилнее още три седмици, във всеки случай не по-малко от две и половина. Какво се беше случило? Защо Пороят за пръв път от много-много години насам бе секнал доста преди срока?!

"Ами ако шурне пак? - замисли се Сидри. - Ако ми се изсипе на главата тъкмо сега, когато вече съм се сдобил с Драгнир? Това хич няма да е благоприятен край на похода! Като нищо може да завали отново... Също както внезапно спря, внезапно ще вземе да се нахвърли върху наивниците, повярвали, че се е случило чудо..."

- Не бързай, гноме - изрече на глас Сидри. - НЕ БЪРЗАЙ! Каменният престол не би одобрил припряността. Изчакай. Ден, два. Даже три. Засега всички други...

"Не! - прекъсна се наум. - И дума да не става. Хуманусите не притежават и капка достолепно търпение, винаги ще се намерят луди глави с алчни душици, които да се втурнат насам! Иманярите нали все така правят - гледат да преварят един друг, прецакай другарче му викат... Да, рискувам да попадна под Пороя, но ако се бавя, със сигурност ще налетя на нещо по-лошо - на ондуластовците от Дъгата!"

Тази мисъл зачеркна колебанията и съмненията му. Трябваше да се омита от тук, докато не бяха довтасали иманярите и маговете.

Речено - сторено. Джуджето бързо събра оскъдния си багаж и се зае да върже въже. Затегна възлите много добре, преди да почне да се спуска - само това му липсваше, да се изтърколи надолу по почти отвесния склон! На гърба на Сидри, прикрепен по-здраво и от собствения му гръбнак, се мъдреше увития в кожа Драгнир.

Тави предпазливо надникна от ниския тунел. Правилно беше преценила - точно това бе мястото.

Девойката не бе запалила факла, използваше маг ическото си зрение в непрогледната тъмнина. Сметна, че сега не е уместно да пести вълшебни сили.

Грамадната зала, където се беше разиграла последната битка, бе пуста. Камък и мрак, мрак и камък. И до едната стена - зверски натрошеното тяло на Кан-Торог. Волният лежеше неестествено извит, десницата му не бе изпуснала меча.

Тави внимателно коленичи до трупа. Нямаше възможност дори да си помисли да извърши пълния погребален ритуал, доста сложен у Волните, но поне някакви думи бе длъжна да намери.

Протегна ръка и затвори очите на мъртвия.

- Ти загина по най-добрия начин за един воин, Кан - тихо изрече девойката. - Загина в сражение с непобедима сила... която надви, плащайки с живота си. Обещавам - Кръгът на Капитаните ще научи как си умрял. Твоята дружина ще се гордее с теб, Кан. А тялото ти нека остане тук до онзи ден, когато светът се промени... когато Спасителят, в когото нито ти, нито аз вярвахме, седне на трон за Последния съд. Почивай дотогава в мир.

Тя внимателно разтвори вкочанените пръсти, свити в агония, и взе меча - според обичаите, оръжието на героя бе длъжно да остане в дружината въпреки смъртта на стопанина си.

- Аз ще занеса вестта до Кръга на Капитаните - обеща Тави на мъртвия. - Всички ще те възславят, Кан-Торог. И твоята душа ще се зарадва, странствайки по неведомите пътища над нашия свят...

Девойката затвори очи и разпери настрани ръце. Потърси в себе си въгленчето на вълшебната сила и го раздуха, а сетне пусна на воля.

Удар! Златист порой от светкавици се вряза в скалната плът на стената - с грохот рухна натрошен камънак, погребвайки тялото на воина.

Тави се забави само колкото да начертае с мълния върху най-едрия скален къс няколко руни - името на Волния на неговия език. Вече можеше да си тръгне.

Предстоеше й да намери път до повърхността. И да изчака да отмине Пороят.

Намираше се твърде дълбоко, за да усети, че той вече е свършил.

Баща Хеон можеше да бъде доволен. Черният град пламна едновременно от всичките си краища. Хвърковатите чети на Сивите нападаха кулите на ордените ту тук, ту там, стремително атакуваха, също толкова светкавично се оттегляха, така че ответните удари се стоварваха на празно място... тоест върху къщите на невинните граждани.

Нищо чудно, че тази тактика донесе желани плодове - само няколко часа след полунощ всички твърдини и резиденции на магьосниците бяха стегнати в упорити обръчи обсада. И въпреки че целеше тъкмо това, Бащата, доста преживял и доста видял, се изненада от яростта и жертвоготовността на мелиинските "дрипльовци".

Неговите собствени ударни чети от по петдесетима нощни бойци, увличайки подире си събралите се по места тълпи, организираха превземането на четири от четиринайсетте кули в Черните квартали на престолния Мелиин. Трофеите от успешните акции се оказаха тлъста плячка - Хеон имаше право да се нарече най-богатият човек в държавата - освен самия Император, естествено. Касапина се радваше като малчуган на амулети, талисмани, ръкописи, прибори и други дреболии, които изнасяше от твърдините с кошове.

Бащата бе усетил, че противникът се огъва. Маговете бяха объркани, не проумяваха какво е обезсилило способностите им.

Нищо чудно - кога преди са се сблъсквали с "илачите" на Касапина. Затова и не знаеха от какво е предизвикана уязвимостта им. Ала това положение надали щеше да продължи дълго. Вълшебниците вероятно щяха да се окопитят всеки момент.

"Веднага щом си дадат сметка, че имат работа не с обикновен бунт на градски бедняци, а с истинско, умело направлявано въстание - мислеше Хеон, - в потушаването му ще се включат Върховните магове като Реваз или Сежес."

Предвид това се налагаше да бъдат унищожени максимално повече редови вълшебници - ученици, аколити от низши рангове... Хеон познаваше заклинанието на Пръстена, при което могъщ чародей обединяваше силите на по-слабите си събратя по занаят и дарби. В резултат се получаваше такава магия, пред която не биха устояли нито планините, нито небесата.

"Ето затова - разсъждаваше Бащата, - отново и отново, без умора и пощада следва да се избиват всички типове с едноцветни плащове - докато не остане нито един жив от тях в Мелиин!"

А когато това се случеше, Баща Хеон щеше да поиска от Императора заслуженото заплащане.

Лишените от вождовете си магове в провинцията щяха да бъдат лесна плячка. Нямаше съмнение - след всички кървави събития в столицата думата на другите Бащи на Братството нямаше да значи нищо. Спечелилите богатство и пряко благоволение на владетеля воини на Хеон щяха да предизвикват завист. Цели чети нощни бойци щяха да напуснат предишните си господари и да се присъединят към най-прозорливия и сполучил Баща.

Братството под ръководството на Хеон щеше да стане истинският повелител на държавата.

Бащата не си позволи да се отдава на мечтания какво ще става после. По негово мнение един трезвомислещ човек не биваше да си губи времето да витае из облаците. Щастието и късметът бяха на страната на онзи, който здраво стъпваше по земята.

Хеон насочи вниманието си към донесенията, от които си сглобяваше общата картина.

Там, където бунтът бе оглавен от неговите чети и полустотни, всичко вървеше по мед и масло - тоест по кръв и трупове на вълшебници. Обаче на други места, като например край втората кула на Флавиз, на площада между улиците "Въглищарска" и "Дървосекачна", маговете бяха отблъснали опълченците мелиинци с помощта на пуснатата на повърхността Мерзост. Клането било неописуемо. Жителите на Мелиин панически побягнали, а маговете... Маговете излизали от кулата. Намерението им сигурно било да се притекат на помощ на другите ордени, обкръжени от отрядите на Братството...

Докладвайки за проваления щурм, верният Фихте трепереше, гнилите му зъби тракаха като кречетало:

- Т-т-тварите нап-п-право б-б-бъкат, ваше пат-т-триаршество. Т-т-току-виж д-д-довтасат насам...

Хеон не трепна. Никой не биваше да го види слаб. Бащата държеше в резерв още четири пълни чети, имаше с какво да парира ненадейно нападение. Ала с какви сили да затвърди постигнатия досега успех?!

Все пак преди всичко бе длъжен да реагира на ужасната вест за пуснатите в града Мерзостни твари.

- Фихте - нареди той спокойно и властно, - обърни една чета да пресече пътя на гадините, а друга полустотна нека ги удари откъм фланга. Още една чета прати на "Въглищарска". Ако маговете наистина са вън от твърдината си - да ги опушват и разстрелват. Никакви пленници. Нямам повече нужда от такива.

- Слу-слу-слушам - горкият Фихте го втрисаше. Той бе единственият човек в цялото Братство, комуто бе позволено да показва страха си. Невинен каприз на Бащата.

Същият Баща, който подир тази нощ щеше да бъде назоваван не другояче, освен велик.

Легатът Аврамий успешно прехвърли манипулите си в Черния град. Естествено, вълшебниците не се ограничиха само с удара, превърнал Кожарската порта във вулкан. Второто нападение се оказа по-добре насочено и легатът изгуби двайсет души. Още толкова бяха ранените с тежки обгаряния.

Веднага щом кохортата замарширува по сокаците на Черния град, започна да среща въоръжени групи хора, които се престрашаваха да подвикват към колоната, особено ако разпознаваха приятели и роднини сред легионерите:

- Хей, войската! Накъде?

Хората очевидно се опасяваха, че армията е пратена да потуши бунта. Войниците мрачно и дисциплинирано мълчаха, затова Аврамий извиси глас:

- Заповед на Императора! Волята на Империята! Убивайте маговете!

Миг мълчание, а сетне от тъмните кьошета и дворове наизскачаха с радостни викове пълчища дрипави хора, въоръжени кой с какво сварил да докопа.

- Да живее Императорът! Смърт на Дъгата! - крещяха те. Въпреки бурните чувства, шумотевицата бързо утихна.

Цивилни бунтовници почнаха да се пристрояват към колоната. Центурионите не възразиха. Старите ветерани знаеха, че във всяка битка първи загиват новаците. Неочакваните подкрепления бяха добре дошли - кохортата се сдобиваше с жсртвено месо, което щеше да й позволи да спести напразни загуби сред редовните войници. "По-лесно се жали загинал съюзник, отколкото другар от твоята си манипула" - гласеше една войнишка мъдрост, цинична както всяка армейска поговорка.

Десет преки кохортата премина почти като в церемониален марш. Ала щом наближи следващата махала легатът разбра, че маговете ги очакват.

Аврамий, за разлика от сестра си, не притежаваше и капка вълшебни способности, освен дарбата да усеща насочени срещу себе си заклинания. Той рязко изкомандва "Разпръсни се!", веднага щом почувства магическата вълна на поредния удар.

Отпред лежеше пустата мъртва улица, в края на която лениво гореше една къща. Наглед враг нямаше. Но легатът бе готов да се обзаложи, че това е капан.

Изминаха няколко минути. Нищо не се промени. Разделилите се на отделни групи легионери прикриваха със щитове себе си и стрелците, готови да засилят противника със стрели и болтове - и с право мерене, и с така наречения "валеж", при който арбалети и лъкове сякаш целеха облаците, така че мишените да бъдат поразени отгоре като от истинска градушка.

Легатът, заедно с неколцина телохранители и сигналчици, се промъкна на тавана на изоставен от обитателите си дом. Надникна през пробития изгнил покрив. Видя как над бедните квартали танцуват пожари. Към небето безшумно се издигна мехур от огън, който се превърна в облак дим, избледня и се сля с мрачния черен небосвод. Вятър довя тътен.

- Тия ще изпепелят целия град, докато се мотаем - рече през зъби Аврамий, уж на себе си, а всъщност на войниците, мнозина от които имаха близки в бедняшките махали. За да се плъзнат думите му сред бойците, той прати един сигналист да нареди разделянето на четните и нечетните манипули. В някои отношения такова решение носеше риск, но продължаването на марша по две успоредни улици даваше известна свобода за маневриране, а и правеше кохортата по-малко уязвима.

"С една стрела - два заека" - рече си легатът. Допълнително настървяване на легионерите не бе излишно. Той сведе поглед към улицата.

Нищо. Противникът се беше спотаил. Усещането за насочена магия се бе притъпило. Ясно - врагът изчакваше. Нямаше защо да бърза, нямаше нужда да се издава. Само със сянката си той вече бе спрял настъплението на цяла кохорта.

Аврамий скръцна със зъби. Без разузнаване с бой просто нямаше как да се мине.

Слезе долу и привика центурионите. След малко, следван от двайсет души, които без колебания откликнаха на зова, че командирът иска доброволци, Аврамий тръгна да заобиколи тлеещата къща, където дебнеше смъртоносният капан. Войниците прескачаха огради, тъпчеха в тъмното някакви малки градинки. От мрачните прозорци и да ги виждаше някой от стопаните, не дръзна да се обади.

Стигнаха и приклекнаха зад разкована от времето ограда. Зад нея тъмнееше двуетажно евтино ханче, до него - някакъв коптор без нито един прав ъгъл в очертанията си...

Легатът успя да реагира на сянката от заплаха, докоснала смътно съзнанието му. Рязко посочи с ръка и изсъска:

-Там!

Имперските стрелци умееха да поразяват цели, ориентирайки се дори по жестовете на командирите си, без да виждат мишената. Ала жертвата им ги изпревари с един миг.

Въздухът над легионерите се сгъсти, зазвънтя и застена.

Щитът на единия войник се разпадна на две половини, а след това и тялото на нещастника се разцепи като дървено. В сумрака плисна катранена кръв. .

Едновременно с това изтракаха арбалетите. Осем болта пробиха разкапаните от дървояди дъски на съседния коптор и пометоха залегналия на покрива нападател. Три го улучиха и тялото се прекатури по стряхата. Тупна недалеч от войниците.

Бе кльощав хлапак, на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Послушник, най-много - чирак. Надъхан от старшите магове, набързо снабден с две-три бойни заклинания и пратен да умира, за да защити скъпоценните задници на началниците си.

Легатът поклати глава. Този път просто им провървя да се сблъскат с толкова неопитен противник. Размениха живот за живот. Чист късмет. Само че ако на всеки покрив седеше по едно такова хлапе, кохортата щеше да се стопи като ланшен сняг, преди да е стигнала до кулите на ордените.

Аврамий продължи с групата доброволци. Две къщи по-нататък ги чакаше нова засада.

Късметът, уви, този път се забави.

Катереха се по миришещо на мухъл стълбище, за да огледат кръстовището, през което трябваше да минат манипулите. Заклинанието, което се стовари върху войниците, бе по-хитро сплетено. Дъските на стъпалата изведнъж се отпраха с трясък, чудовищно разкривени озверели лица зяпнаха насреща от стените. Войниците уставно и вещо атакуваха появилият се враг - както малко по-късно проумя Аврамий, това бе най-обикновено магическо огледало - докато острите щръкнали отдолу трески пронизаха трима легионера в слабините. И отново арбалетчиците спасиха положението, ала преди да застрелят единият вълшебник -пак невръстно момче, другият малчуган успя да извие с въздушна примка врата на още един щитоносец.

Мечът на легатския телохранител непохватно, заради теснотията, халоса втория нападател по рамото, а легионерите го притиснаха със щитовете си.

- Искам го жив! - успя да кресне Аврамий, преди врагът да бъде посечен.

Центурионът на стрелците, ветеран със сиви провиснали мустаци, сграбчи мършавото телце и го вдигна с една ръка като парцал, след което се изненада.

- Я! Момиче!

Девойчето бе грозничко, хърбаво, гледаше войниците като мишка, попаднала в ноктите на котарак. Аврамий забеляза, че порезната рана на рамото й вече бе спряла да кърви. Извитите ръце на послушницата й пречеха да употреби магията си - явно Ордените пращаха съвсем неподготвени вълшебници само и само да забавят придвижването на войската.

Легатът въздъхна.

- Къде са останалите? - сурово запита той. Не очакваше, че ще получи отговор. Позна.

- Няма да кажа! - озъби се момичето, при което заприлича на притиснат в ъгъла плъх.

Аврамий отново въздъхна и махна с ръка.

- Довършете я.

Нямаше нито време, нито възможност за истински разпит. Центурионът уставно удари с юмрук нагръдника си.

- Служа на Империята! Ааа... командир, може ли преди това да я... таковаме? Бързичко.

- Какво?! Ти с всичкия ли си, Клодиус?!

- Тъй вярно, легат! Тая пикла е от Жълтия Угус, а те, смея да доложа, се посвещават недокосвани, тъй че ако я лишим от девственост, то е за тях по-лошо от умирачка, легат... Ама вижте я как се гърчи, вярно е значи! А гледайте сега!

Центурионът силно дръпна роклята на момичето. Платът се скъса, девойчето с животински вопъл стисна колене.

- Нееее!!! - задави се с вика си тя. От раната й мигом бликна кръв. - Недеееей! Всичко ще кажаааа!

Пот течеше по лицето й, в отблясъка на войнишкия фенер очите й изглеждаха странно заради свитите зеници, снагата й се извиваше като настъпено червейче. От ужас тя напълно бе забравила за магия, Аврамий не усещаше и намек дори за насочено заклинание. Чувстваше единствено искрицата вълшебническа дарба, същата, която притежаваше сестра му.

Легатът не се замисли за повече от миг.

- Вържете я! - заповяда той. - Малката, имаш голям късмет.

Ако ни разкажеш от сърце всичко, което те попитаме, ще си идеш непокътната по живо по здраво. Ако се заинатиш обаче -знаеш какво ще те сполети. Цялата кохорта ще ти се изреди. Разбра ли ме?

Повлякоха плячката към спотаените на двете успоредни улици манипули...

Нощта окончателно възтържествува над града, но именно над, защото заревото от пожарите в Черните квартали пъдеше мрака, фонтани огън изригваха ту тук, ту там из махалите -понякога съпроводени с ужасяващ грохот, понякога напротив, безшумни.

Долитаха близки и далечни викове, от време на време миризмата на пушек и изгоряло се смесваше с гнусна воня. сякаш от разплискал мръсотиите си нужник...

Пленничката наистина разказа доста интересни неща.

- Центурион! - разпореди легатът, като пусна забралото на шлема и по-удобно намести ножницата на меча. - Отговаряш за нея с живота си. Косъм да не падне от главата й... не се хили, откъдето и да е косъмът, не искам да пада. Дръжте й ръцете вързани. Всеки опит да стори заклинание пресичайте с шамар, та да й писнат ушите. Чу ли ме, момиче? И внимавай - ако си ме излъгала, ще те пипна и в мазата на твоя орден.

- Не излъъъгах... - изхленчи послушницата. Кохортата построи бойни фаланги. Къщите, в които дебнеха магове-стрелци, бяха превзети по всички правила на военното изкуство, все едно щурмуваха крепости под прикритието на арбалетчиците.

Аврамий заповяда на войниците да се разделят на манипули.

С високо вдигнати щитове, групите проникваха в посочените от пленничката домове и коптори през врати, прозорци, мазета. Късо изквичаваха стрели, стоманата се счепкваше с бойна магия в смъртоносна прегръдка, срещу легионерите се сипеха мълнии, бликваше течен огън, въздухът се насищаше с парливи вихрушки от отровни снежинки, но повече от едно заклинание нито един от вълшебниците не успяваше да запрати насреша. Някои нямаха време и за едно.

Легатът поведе центуриите си нататък.

При поредното смазване на гнездо на съпротива, Аврамий се покатери до втория етаж по щурмова стълба. От прозореца, към който се беше насочил, направо смърдеше на магия. На първия етаж кипеше схватка - звън и стържене на метал, ръмжене, стонове и ругатни... Чародеят се беше оказал заклинател на зверове.

Аврамий безшумно се прехвърли през перваза и в движение прониза в гръб слабата фигура на мага, наметната с кафеникав плащ. Вълшебникът явно използваше цялата си сила, наметалото носеше тъмно петно от пот. Право в това петно легатът заби острата стомана на оръжието си - и мигом отскочи назад, когато вълна бакъреночервеникави коси конвулсивно се разпиля във всички посоки, сякаш къдриците бяха жилещи змии. Отново девойка. Аврамий стисна зъби и се ослуша. Долу шумът на боя тутакси стихна.

Минаваше полунощ. Два квартала бяха прочистени от легионерите. Кохортата изтреби петдесетина млади магове и магьоснички, като загуби седемдесет души от войниците си и още почти сто човека от присъединилите се към войската граждани. Манипулите заеха позиции съвсем плътно разположени до тройка кули - твърдини на ордените Угус, Солей и Лив.

Оставаха някакви си триста стъпки, за да се съединят с четите на нощните воини от Сивото братство, гвардията на Баща Хеон.

Тъкмо в този момент маговете отприщиха потока гадини от катакомбите. Тварите вилнееха в горния град.

Съдбата продължаваше да е невероятно благосклонна към Сидри. Джуджето без никакви спънки и премеждия се спусна в подножието на планината и, без да "се задържа, пое покрай хребета на запад, избягвайки да навлиза в мочурищата. Следваше резервния план за оттегляне, съгласуван с Каменния престол, който, както винаги, беше предвидил много възможности.

Доверени джуджета от тайната стража на Престола щяха да чакат Сидри Дромаронг на всички възможни пътеки, които можеше да избере на връщане.

Щастливият пратеник на своя народ крачеше и се усмихваше в гъстата си брада. Наслаждаваше се на успеха си като на кехлибарена медена пита и стомна добре отлежало вино. Изгаряше от нетърпение да пристигне час по-бързо - и в същото време блажено пиеше на малки глътки всеки миг очакване. Пред очите му се мержелееха вълнуващи видения - въодушевени джуджешки ратници, навличат сияйни брони, строяват се в победоносен хирд и тръгват... а Драгнир, бляскавият Драгнир, ги води. Диамантеният меч! Най-великото оръжие на света, оръжие, което не знае що е поражение!

В изблик на възвишени чувства Сидри съвсем забрави за Имелсторн, двойникът на Диамантения меч. Че и защо му трябваше да се сеща за жалката цепеница от забравената легенда на презрените Дану?! Горските стрелци, горделивите и омразни Дану бяха избити - поне някаква полза от хуманусите, единственото им добро дело! - а Подземният народ бе жив, здрав, а сега вече и въоръжен с Драгнир!

Сидри чак си затананика под носа, без да се притеснява, че пее фалшиво. Музикалните таланти бяха също толкова неприсъщи на неговото племе, колкото за елфите и Дану майсторството в зидане и изкопаване на подземни замъци и чертози, дворци и непристъпни крепости.

Тави уморено се мъкнеше по поредната безкрайна стълба нагоре. Беше изтощена, всяка сторена от нея магия бе изсмукала като пиявица телесните й сили. Особено я изморяваше необходимостта от монотонното поддържане на заклинанието за виждане в мрака.

Подземната зала, която се бе превърнала в гробница за Кан-Торог, бе останала далеч назад, дълбоко под галериите, които в момента пресичаше. Тави бе сигурна, че отдавна е достигнала морското равнище, ала все не успяваше да открие някакви признаци за излаз навън. От една страна, това не бе чак толкова належащо - имаше в запас две седмици, докато не свършеше Гибелният порой, но пък от друга скитането в тъмнината никак не й допадаше. Би предпочела да изчака края на есенната напаст, седейки до прага на изхода от планинските недра. Пък и стомахът я присвиваше все по-настойчиво и мъчително. Магията засега й помагаше да заглуши глада, но съвсем да мине без храна, както го умееха някои магове от висшите рангове, девойката още не бе в състояние.

Заета с извличане на сили от вълшебството си, тя не забеляза веднага странното явление. Обикновено през сезона на Пороя магическата астрала беше приглушена, изпод черните облаци не можеше да се изтръгне навън нито едно заклинание, никаква магия не бе способна да пробие завесата на Пороя. Ето защо Тави се изненада, щом долови слаб отзвук на отдалечени магически потоци. Тя се съсредоточи и скоро се убеди, че не й се струва -наистина усещаше в астралата присъствието на онези места в плътта на своя груб и несъвършен свят, които кой знае защо бяха напоявани от магическите течения. Обикновено в тези точки се изграждаха капища и храмове, а по-късно се издигаха църкви и кули на Дъгата. Немалко на брой от тях бяха просто забравени.

Слабото ехо на пресичащите се потоци накара Тави да се запита дали навън не става нещо извънредно.

"А аз пълзя из тези джуджешки къртичини, пусти да останат, като червей! Ех, да можех да повторя онзи проблясък на Сила, който ми позволи да видя цялата Цар-планина отвътре! А сега най-много да се напъна и да съзра къде горе-долу би могло да има изход. В облачен ден по-лесно селяк ще посочи къде се намира слънцето!" - мрачно си рече девойката. - Но какво се е случило горе? Защо Пороят изведнъж стана проницаем? Да не би..."

Умората накара младата вълшебница да спре и да поседне.

Дори се унесе в дрямка, но зададеният в нищото въпрос изведнъж роди в съзнанието й отговора. Тя подскочи. В ума й съвсем ясно и отчетливо нахлуваха усещанията от външния свят - зовът на древните светилища, слабите повеи природно вълшебство. Навън бе... чисто!

Магическите процеси на повърхността се окопитваха преди срока.

"Нима Пороят е свършил?! Три седмици предварително!? Ама че работа... -Тави зяпна от учудване. - Бързо! Навън, навън! Колко още ще се лутам из тези черни студени лабиринти, проклети да са и те, и строителите им!"

Бе готова на всичко, само и само да излезе. За да се ориентира, използва заклинание, което можеше да бъде забелязано от Дъгата.

"Нищо! Нека всички ордени ме погнат! По-добре открит бой, отколкото това изнервящо дебнене и криене, треперене пред незнайни опасности и прескачащи се съмнения!"

Тя не се съмняваше, че употреби ли твърде силна магия, хайката й е в кърпа вързана. Седмоцветието щеше да реагира като бухал на писък от мишка, като моряк на огън от фар. Пък и постът им се намираше съвсем близо - пред главния вход на подземното царство.

От друга страна нямаше сили повече да търпи. Заклинанието нямаше как да бъде потайно. Маговете щяха да й се нахвърлят като глутница вълци. Наставникът бе казал: "Не всякога битката може да бъде избягвана." И може би тъкмо сега бе такъв случай.

Тя едва се сдържаше. Магията я изгаряше отвътре като язва, разпалвана от гнева на девойката. Тънките ноздри на вълшебницата затрепериха, очите засълзиха от възбуда. Бързо, бързо, бързо!

Заклинанието бе сложно. Тави сплете в едно и древни рецепти и нови канони. За маговете на Дъгата мигът на задействане на чародейството щеше да изглежда пред вътрешния им взор така. сякаш планината е станала стъклена, а от сърцето й блика издайническа светлина. Ала девойката нямаше друг изход.

Задейства заклинанието.

Магическата светлина озари недрата на планината. За няколко мига всички тунели, проходи и шахти станаха зрими, но Тави успя да запомни как да намери изхода. Пътят лежеше пред нея като на длан. Заклинанието угасна и девойката обезсилена легна да си поеме дъх върху гранита. Твърдите, студени пещерни стъпала й се сториха по-меки от пухен юрган.

Нуждаеше се от съвсем кратка почивка... съвсем кратка. И после - нагоре, нагоре, нагоре, навън!

Императорът едва не закрещя от див възторг, когато видя как войниците му-неговите войници! - нахълтаха във вилния комплекс. Първият сериозен бой бе спечелен. Легионерите влачеха за коси и за бради пленници - добросъвестно напердашени, почти пребити от бой. Някои от маговете бяха не само окървавени, с насинени очи и разкъсани дрехи, а дори в безсъзнание. Особено парцаливи бяха станали одеждите на магьосничките.

Старанието на войниците бе разбираемо - вълшебник, който скимти от болка, не е в състояние да твори магия, да сплита заклинания, да върши чародейства.

Треперещите, загубили ума и дума от страх магове бяха насметени като стадо за оглед пред Императора. Стрелците вдигнаха арбалети. Колкото и бързо да бе едно заклинание, късата желязна стрела често го изпреварваше. Изглежда, вълшебниците схванаха намека - свиваха се и дори не се опитваха да чародействат.

Ала не всички от адептите на Дъгата се оказаха страхливци.

- Какво сме ти сторили, убиецо! - извиси се младежки глас над тълпата пленници. Девойка на двайсетина години, с разрошени руси коси, пристъпи напред, стискайки с ръце разкъсаната си рокля на гърдите. - Какво ти сторихме?! Вярно ти служихме! А ти...

Владетелят с каменно лице слушаше пороя объркани обвинения и проклятия. Държеше пръстена с черния камък пред себе си, така че всеки от маговете да си даде сметка какво го очаква, ако посмее да окаже съпротива.

Вълшебницата се задави в ридания и Императорът невъзмутимо отвърна:

- Осъждам те с дадената ми власт за публично оскърбление на коронована особа. Престъплението се наказва със смърт.

Присъдата е окончателна, не подлежи на обжалване и ще се изпълни незабавно.

Той си позволи няколко мига да остане неподвижен, наслаждавайки се на безсилния животински ужас, който бликна в очите на жертвата, и на вцепенените, пребледнели лица на останалите пленници.

Сетне рязко изтръгна меча от ножницата. Самото изваждане на оръжието се превърна в замах, острието изсъска, цепейки въздуха. Обезглавеното тяло остана за момент на крака, кръв на тласъци пръскаше от жилите, после меко като чувал с вълна се строполи върху шестоъгълните плочки на двора.

Втрещените магове, зарязали всякакви помисли за вълшебства, се блещеха и пулеха към отсечената глава на девойката. Светлите коси бяха окървавени, устата - изкривена от агонията, очите гаснеха и помътняваха...

"Сега вече ги убедих, че не се шегувам" - помисли си Императорът и избърса меча с напарфюмирана кърпичка. Парчето плат с извезан василиск бе небрежно запокитено върху тялото на обезглавената вълшебница.

Маговете миришеха на страх. Желанието им за борба бе прекършено. Императорът забеляза как неколцина нещо си зашепнаха, сочейки с леки кимвания бялата му рицарска ръкавица. Очите им се разширяваха още повече.

"Какво да ги правя сега? - запита се владетелят. - Да ги държа в плен ще е по-опасно, отколкото да воювам с тях... Остава ми само един изход"

Императорът късо махна с ръка.

- Стрелци, залп!

Пръстите на войниците дръпнаха тетивата, още преди да осъзнаят заповедта. Великолепна армия.

Пронизаните магове падаха един върху друг, някои се сгърчваха и затихваха.

- Проверете за живи и ги довършете - нареди Императорът и загърби труповете.

Небесната дъга вече нямаше да има нито сън, нито покой, докато не го накара да плати за извършеното. Навярно ордените биха могли да простят жертви в битка, но клане на пленници... Той знаеше - вече наистина нямаше път назад.

И кой знае защо не изпита и капка страх.

Бялата ръкавица от кост на незнаен звяр стоеше на ръката му като излята.

ТРЕТА ГЛАВА

"Ясно. Забрави за приятно прекарване във веселия престолен Мелиин."

Клара поклати глава. Нищо от щенията на простосмъртните не й бе напълно чуждо, особено развлечението да обикаля пазари, тържища, сергии и дюкяни, при това столични. Тя не би изпуснала тази възможност. С най-голямо удоволствие щеше да се пазари до изнемога и би похарчила и последния си грош - ей така, за кеф. Между другото, насетне може би щеше да се окаже, че е купила нещо полезно, без да иска.

Ала този път празникът се отменяше. Един поглед от върха на крепостната стена навътре в града бе повече от достатъчен, за да разбере това.

Тя седеше, зяпаше пожарите и се чудеше какво да предприеме. От една страна, нямаше закъде да бърза. Мелиин гореше като плевня със сено. Бе безсмислено и безнадеждно да хукне да търси в тая каша опърничавия Кер. От друга - заръката на архимаг Игнациус бе недвусмислена: "Търси!" Търси и толкоз. Е, ако архимагът беше седнал подробно и досадно да й обяснява как и какво следва да се прави, Клара Хюмел би се почувствала смъртно обидена. И нямаше да има значение кой я е засегнал - по един или друг начин щеше да го накара да съжалява...

Но Игнациус й беше предоставил свобода да преценява по кой начин да стане издирването на "дивеча". Тварите от Предела...

За тези същества досега имаше само слухове. И то какви ли не. Изясни се, че в Гилдията имало бойни магове, които са срещали Тварите преди. Случило се в някакъв задръстен и забутан свят, далеч от отъпканите пътеки, където в качеството си на наемници изпълнявали поръчки на клиенти, без да се интересуват надълбоко кое и за какво. Но с пришълците отвъд Предела дори се стигнало до инцидентни сблъсъци. Бързите дуели завършили с отстъпление и на двете страни - да си ближат раните. После маговете от Долината и създанията от Предела старателно се отбягвали, никоя от страните не горяла от желание да се бие. Затова взели мерки пътищата им, че и мостовете даже, да не се пресичат... Всемирът гъмжеше от най-причудливи създания, излишно бе да се биеш с всички наведнъж.

Според думите на Игнациус обаче нещата се бяха променили. Тварите не принадлежаха към пълчищата Черни богове, нито пък към Светлите.

"Кой ги знае тези изроди що за цели преследват и какви сметки кроят. Какво искат? Власт над световете? Надали. Друго ги интересува, съвсем друго... но какво?"

Тъкмо в това бе цялата сложност на задачата - трудно е, без да знаеш нечии стремежи, да предвидиш следващия ход, следващата стъпка, поредния удар.

Клара седеше, яхнала един от зъбците на крепостната стена.

Бе превъзходна мишена - тъмен отчетлив силует на фона на червено от пожарища небе. В Мелиин й беше ясно какво става -бунт, въстание. Маговете се мъчат да го потушат. Какво пък - да им помагат Кървавите божества. Клара не изпитваше желание да се намесва. Покрай Великата пътека бяха нанизани като мъниста на гердан хиляди и хиляди светове под хиляди различни небеса -всички до един достъпни за маг от Долината. И навсякъде имаше различни обичаи и традиции. Тъй че нека местните чародеи се оправят с поданиците си сами - нали така е прието в Мелиин?

Откъм бедняшките квартали няколко пъти подред издумтя.

Клара се намръщи - който и да предизвикваше взривовете, той употребяваше прекалено много мощ, боравеше с потоците Сила твърде неумело, сякаш се мъчеше да размаже муха с голям ковашки чук.

"Що за недоучили чародеи си играят с огъня? - раздразнено си помисли тя. - До заран от града нищо няма да остане, ако не ги озапти някой наистина вещ маг!"

Дожаля й за Мелиин, който изглеждаше красив. Язък че така и не успя да го разгледа...

Продължи мрачно да наблюдава пожарите и да брои изригващите бойни заклинания, когато усети нещо като присъствие.

Не напразно стърчеше на стената като петел на плет. Освен от любопитство, култивирано преди време в предпазлива любознателност, присъща на всеки боен маг и не отслабнала въпреки годините, Клара имаше и друга цел. И като че ли нещо наистина захапа "стръвта"...

Нейде на самата граница на мрака (онази граница, известна само на вълшебниците, която бе недостъпна, незрима за простосмъртните, там, където свършваше нощта и започваше великото, необятно и непознаваемо пространство отвъд обикновената липса на светлина) нещо шавна. Движението бе рязко и краткотрайно - като леко потръпване, мънички вълни по повърхността на тъмна вода...

Клара застана нащрек. Нима бе успяла да подмами пришълците от Предела? Толкова лесно? Вярно, за целта вълшебницата съвсем лекичко бе разтворила обвиващите я като наметало защитни и маскиращи заклинания - съвсем-съвсем мъничко.

Тази постъпка не бе кой знае колко благоразумна за възпитаник и уважаван член на Гилдията. Никой боен маг не рискува да използва себе си за стръв, за да привлече вниманието на врага. А Клара точно това правеше. И в същото време даваше ясен сигнал на всеки, който поне малко разбираше от магия: аз не съм от тук, не съм от този свят. Злостно нарушаване на Втората заповед от Кодекса на Гилдията.

Клара винаги бе смятала, че правилата и догмите съществуват само за да бъдат нарушавани. Ако никога не престъпиш поне една забрана, как можеш да твърдиш, че познаваш вкуса и прелестта на живота!

Недоловимото движение се повтори.

Този път Клара вече дебнеше и не изпусна момента.

По ръба на тъмнината меко се плъзгаше размазана сянка, която се преливаше от форма във форма. Създанието ту заприличваше на морска котка с провиснали от муцуната пипала, напомнящи на брада, ту придобиваше почти човешки вид, но с една смущаваща подробност - коленете сякаш бяха обърнати назад. Като на пиле. Или на скакалец. Не, по-скоро като задните крака на козел... да, най-вече на това приличаше.

"Е, щом си довтасал, здрасти, здрасти, гост неканен!"

Дощя й се в този момент до нея да е архимаг Игнациус.

Заедно биха задали множество въпроси на този, хм, сатир, а най-важният от тях бе: какво дириш тук, СКЪПИ?

Сянката се раздвои. Последва още една и още... четири, пет... Преминаваха безшумно, следвайки тясната пътечка между известната на всички нощ и исполииския мрачен свят, който става почти осезаем в късата секунда, когато угасим факлата или свещта, и останем насаме.

Клара с нищо не се издаде, че е забелязала пришълците. А те умееха да се прикриват. Вероятно даже най-добрата от местните чародейки, как й беше името, ах, да - Сежес, дори тя надали би ги видяла. Мисълта за това погъделичка самолюбието на Клара. Но тя потисна въздишката си. Игнациус искаше от нея да не се забърква в битки. Само да наблюдава. Но нима на Клара Хюмел, която има зад гърба си почти три дузини спечелени войни, й отива да се задоволи с ролята на съгледвач? И вместо истинска плячка да донесе някакви си там "сведения"?

"Ха, как пък не! Нека засега тварите си мислят, че крадешком ме заобикалят, че те са ловците. Да, ама не. После ще се окаже, че криво са си правели сметките."

Клара дебнеше - внимателна и напрегната като тигрица.

"Хайде... хайде, по-близо... по-близо! Демони да ви вземат..."

Тя леко се обезпокои, когато пришълците-сенки станаха повече от десетима. На непознат противник не бива да се позволява да постигне числено превъзходство. Дори когато врагът е с размери на буболечка. Да не говорим за по-едрите като тези тук.

Мислите на вълшебницата сякаш почукваха отвътре по слепоочията й. Хладни, ясни мисли. Реши, че е късно да отстъпва. Игнациус щеше да получи не само увлекателен разказ, но и, ако е рекла Съдбата, цял пленник, който наистина щеше да е голям сладкодумник.

Архимагьт. ако я наблюдаваше в този миг, навярно би възкликнал протестиращо. Ала Игнациус бе далеч, за да я спре или подкрепи. Клара стремително, с някакво момичешки хазарт, забравила за своите триста и кусур години, възбудено сплиташе заклинание. Бе сложно и екстравагантно, насочено към залавяне на една от тварите, като заедно с това би отворило Врата за спешно завръщане... не в Долината, разбира се! Клара не бе вчерашна -никой не влачи опасен звяр в къщата си. Щеше да попадне в един сляп свят без слънце, луна и звезди, в царство на вечната нощна дрямка, в което земната твърд не е осквернена с живот. Идеален затвор. На Игнациус щеше да му се наложи да раздвижи старите си кости, за да разпита плененото... нещо. "Готово! Елате насам, гълъбчета!"

Стегнат в примка въздух литна напред, разпорвайки сумрака отвъд градската стена. Почти едновременно със запращането на заклинанието, Клара видя напълно изскочилата в света на Мелиинската империя твар. Наистина приличаше на морска котка -остри като ножове плавници-криле, свито в двоен пръстен жило-опашка, цялото осеяно със синкаво-стоманени шипове. Сноповете пипала по муцуната настръхнаха, внезапно се отвори много широка паст... Подир първото изчадие от Пътеката се появи второ, а сетне - всички останали.

Пришълците се сблъскаха със заклинанието на Клара и въздухът закънтя като стъклен - удариха се една о друга наистина сериозни сили. Вълшебницата стъписано успя да забележи как първият звяр стремително разгъна жилото си и шибна с него незримия магически клуп - ударът отекна в гърдите на Клара, сякаш сърцето й изтръпна, както изтръпват ръцете на неопитен дървосекач, неумело халосал твърд дънер с особено корава дървесина...

Заклинанието се пръсна!

Втрещена от факта, че нечия плът е в състояние да се противопостави на заклинанието й - сега нямаше време, но ако можеше да се порови из паметта си, Клара надали би открила спомен за нещо подобно - вълшебницата обаче реагира инстинктивно и незабавно. Магическият й рефлекс задейства едно от най-убийствените чародейства от магическия й арсенал, още преди тя да осъзнае какво върши. Съвсем неволно Клара избра за оръжие Огнената стихия - обля плъзгащата се във въздуха твар с поток отровен, прогаряш всякаква броня пламък.

Струята жар облиза като жаден език черната плът на гъвкавото тяло, стопи месата без остатък, оголвайки сложен скелет от множество кости. Озъбеният череп продължи напред, сблъска с втория слой на защитата на магьосницата и избухна в искри, разпадна се на пепел, ръсейки зидовете на градската стена.

Клара веднага смени прицела, за да улучи с драконовия си фонтан и втората атакуваща гадина... но закъсня. Тънката камшичена опашка я подсече през глезените, скова ги в жестока примка, настръхналите пипала понечиха да се вкопчат в раменете на вълшебницата... Пришълецът избухна в пламъци като първия, но защитата вече бе разкъсана.

Третата летяща твар с небрежен замах на плавниците дообели Клара от магическия пашкул и издиша право в лицето й мразовит облак от някаква сладникава гадост.

Още при счепкването с втория враг, вълшебницата вече не виждаше нищо, освен вихрещи се в лудешко хоро звезди. Дъхът на третия противник захлупи ума й с похлупака на безсъзнанието.

Пътят за бягство на Фесис бе отрязан. Воинът на Сивото братство бе единственият жив на затрупания с мъртви тела площад, без да броим подземните гадини (които между другото не бяха точно живи). С гърба си усещаше опрял в плешките му поглед. Извънредно злобен поглед.

"Не мърдай!" - прозвуча беззвучна магическа заповед.

Той и не възнамеряваше да бяга. В улиците, водещи към площада с кулата, кипеше ръкопашната схватка, разбита на множество мелета - гражданите на Мелиин и гадините от катакомбите продължаваха да се изтребват, а от смрадливите ями извираха нови и нови попълнения за армията на подземните обитатели на столичния град.

Младежът бе готов да отправи молитви към боговете, та хората да устоят... поне да оцелеят, ако не надвият...

"Ами аз?" - запита се веднага след това.

"Аз съм загубен" - отвърна си сухо.

Нямаше как да се измъкне. Беше на прицела на маговете в кулата. Кой знае що за заклинание му готвеха.

За съжаление, можеше да си го представи...

Последва втора беззвучна и безсловесна заповед - да хвърли оръжието.

"А, не! - Фесис криво се усмихна. - Тук не сте познали, драги ми господа!"

Той се обърна бавно към кулата.

Играеше си с огъня. Но нямаше друг изход. Не биваше да го заловят отново. Този път нямаше да му позволят да офейка...

"Хвърли оръжието!" - наредиха му от кулата, малко по-нетърпеливо.

Фесис бавно вдигна свободната си ръка... и изпъна пръст в известния на всеки мелиински гамен неприличен жест, за който от възпитан човек можеш да отнесеш шамар, а от друг - и по-лошо.

Маговете се окопитиха бързо. Но младежът просто направи крачка встрани и изчезна в единия от разцепилите площада трапове. А там, където току-що бе стоял, като цирей се изду огнен мехур.

- Влез в моя замък, дъще на Дану! - тържествено изрече Господарят на Пороя. - Гостенка скъпа бъди в чертога мой. Желана е в покоите ми тази, чиято длан е Дървения меч държала!

Ахата най-сетне успя да се огледа. На изгревния крайморски бряг утрото вече преминаваше в ден, твърде топъл, за да е есенен. Под нозете на девойката имаше синкавочерна скала без ни най-малка инаква пъстринка. Крачка встрани зееше дълбока хиляда стъпки бездна, където кипеше бялата ивица на прибоя -източният океан във вечна ярост гризеше мургавите кости на сушата. Нямаше пътека. Само равно място край пропастта -дълъг и тесен залив от онези, които на север наричаха фиорди -а отвъд нея стърчеше исполински връх на планина, увенчан с черна корона на невиждан замък.

Тънката централна кула изглеждаше като копие, забито в небесата. Остри стени, сърповидни арки, натруфени рондоли с черни железни шатри-покриви. И никакъв признак за мост или порта.

На фона на чистото синьо небе твърдината бе прекрасна. Да не повярваш, че господарят й е повелителят на отровните облаци на Гибелния порой.

Великанът с ръждивите доспехи стърчеше зад гърба на Ахата.

- Смущение долавям в теб, о, дъще на Дану. Защо се бавиш? Влез! Стените стари чакат теб!

Ахата надзърна в бездната и конвулсивно преглътна. Побърза да се отдръпне - беше й прилошало. "Той ме изпитва... Защо?"

- Воистину си досетлива! - възкликна великанът. - Чертогьт длъжен е да те приеме. Ала ще стори той това, едва когато ти сама надвиеш своя страх напразен.

"Искаш... искаш да прекрача през... пропастта?" - плахо попита наум Ахата. Искрено се надяваше да не последва потвърждение.

Напразно.

- Да прекрачиш пропастта - със същата тържественост провъзгласи Господарят на Пороя - от теб се иска. Истину глаголеш, дъще на Дану!

Ахата тихичко изсумтя. Церемониалният тон на великана вече почваше да я дразни. Да прекрачи урвата... лесно бе да се каже!

- Тъй само замъкът ще те приеме - избуча гласът на Господаря на Пороя. - Тъй само той ще разбере дали си истинската дева, чиято орис е била видяна от пророчица Илейна. Инак напразни са били деянията ми и тежкия ми труд, напразно е било търпението мое, нахалост жертвал съм аз мило си и драго! Всуе са били и жертвите върху олтара на Гибелния мой Порой... - додаде полугласно. - Напусто отишли са всички умъртвени под парещите струи...

Ахата се втренчи в пропастта. Беснеещите вълни долу сякаш чакаха тялото й. Да прекрачи? Да стъпи върху безтегловния въздух? Да увисне за миг, а после да рухне надолу... Не. Не, не, Нямаше сили да го направи!

- Имаш! И можеш! И ще го сториш, дъще на Дану! Сила,

Сила, Сила те чака там! Велика сила! Покорна ти велика сила!

"Той... подкупва ли ме?" - мярна се отчаяна мисъл. И усети мек тласък в гърба. И плътен напор на вятъра - в лицето.

Господарят на Пороя просто я бутна надолу. Вятърът натика понечилият да излети вик обратно в гърлото.

А нозете й усетиха опора. Незрима, но здрава.

Без да разбира какво става, Ахата вървеше като препарирана над пропастта. Вървеше по въздуха. И чуваше отзад чудовищният смях на Господаря.

С всяка крачка замъкът се приближаваше. С всяка крачка вцепенението се разсейваше. Съзнанието й постепенно се избистри.

Замъкът. Тя, Ахата, ще влезе в него. И ще остане там. Ще остане докато... докато не овладее Силата... докато не проумее какви са били прозренията на Илейна... а след това ще се завърне като могъща вълшебница. Чародейка на своя народ.

И ще премине над Auerthrin-diDhaan, Страната на Пролетния вятър като пречистваща буря, като ураган. Страната на народа си. Отдавна загубената страна.

Ще освободи земите на тази своя страна. О, това ще бъде жестоко отмъщение! Ще пролее реки от кръв, ще заличи и седемте ордена като плесен в килера, ще изтръгне Имелсторн от мръсните ръце на човеците, ще възвърне на Дървения меч полагащата му се слава, а сетне... сетне ще го окачи над трона си. Цариците имат тронове. Ще я издигнат за царица. И тя ще управлява мъдро и справедливо, а дълги векове подир смъртта й, която все някога ще настъпи, хуманусите ще я помнят като Сеамни Велика, Сеамни Страховитата, Сеамни Отмъстителката... и ще плашат децата си с името й!

...Ахата не забеляза кога се е озовала пред пръстена черни стени. Пропастта бе преодоляна. Едва сега девойката се усети, че трепери и че дрехите й са подгизнали от пот.

Тя протегна ръка. Каменните зидове пред нея внезапно станаха прозирни, камъни от въздух. Не разбираше дали ще мине през тях като през мъгла, или ще се блъсне в твърдите стени. Знаеше само, че не бива да спира - навярно Господарят на Пороя отново я подлагаше на изпитание. А може би я вкарваше в клопка...

Ахата продължи, като неволно замижа, дори се сви в очакване болезнено да връхлети върху стените... Не усети никаква съпротива. Когато след няколко крачки отвори предпазливо очи, вече се намираше във вътрешния двор на твърдината. Стените пак бяха станали мрачни и непроницаеми.

Замъкът не бе голям, както изглеждаше отвън. Надали имаше два пъти по петдесет стъпки до отсрещната стена. Зиданият пръстен заграждаше павирана кръгла площадка, в средата на която се извисяваше тънката кула - отдолу приликата й с турнирно рицарско копие бе оше по-силна. И никакви други градежи. Ахата се учуди - никой, даже смахнатите хумануси не строяха замъци по този начин. Но, досети се тя, местният стопанин сигурно не се вълнува от правила, след като може сам да си ги измисля.

Тъкмо се сети за него и...

Великанът стоеше до входа в кулата. Отвъд прага се виждаха няколко стъпала и обикновена, за разлика от пропускливите стени, врата. Изглежда бе отлята изцяло или бе измайсторена от ковано желязо. Беше достатъчно висока за Господаря на Пороя и богато украсена - различаваха се фигурки на хора, чудовища, дракони, елфи, джуджета, обитатели на дълбини земни и морски, какви ли не създания. Биещи се, пируващи, мирно беседващи... Ахата премига.

Нима е възможно ей така Дану спокойно да приказва с джудже, а елф да дели трапеза с орк? Такива неща стават само в приказките.

- Влез, дъще на Дану! - изгърмя великанът. - Влез и ориста си приеми! Тя влезе.

Гората още не се беше опомнила от посичащите струи на Гибелния порой. Дърветата и животните сякаш не вярваха, че бедствието е преминало, зверове и зверчета продължаваха да се крият по бърлоги и леговища, без да се осмелят да подадат носовете си навън. Сидри крачеше през смълчаните дебри сам-самичък и необезпокояван.

Беше познал за хуманусите. Иманярите не се забавиха, нито почудиха особено. Едва утихна злокобният ромон на смъртоносните капки и подслонилите се алчни за скъпоценни камъни от недрата на Цар-планина хора тозчас напуснаха лагера си. Вече със сигурност бяха хукнали навътре по тунелите на Главната порта. Джуджето наистина много мъдро постъпи като ги изпревари. Никак нямаше да е добре да им се мерне на пътя на тези разбойници...

Иманярите не го забелязаха. Ала Сидри повече се тревожеше за зорките стражи на Дъгата. Но ето, мина ден, нощ, развидели се следващото утро, а джуджето не усети никакви признаци за магическо преследване.

Боеше се да повярва и на този си късмет. Естествено, не беше си мечтал за толкова сполучлив развой. Предпочете да си държи очите отворени на четири и да бъде нащрек. Продължаваше да върви миля след миля, придържайки се към полите на Хребета на скелетите, внимавайки да не нагазва из блатата.

Мина още един ден, отлетя още една нощ. Съмна се пак.

Стигна до мястото, където планинската верига завиваше на юг. Блатата изчезнаха. Тясната ивица предпланински гори се разшири. По животинските пътеки се появиха пресни следи.

Запърхаха най-смелите - или най-безразсъдни - птици. Джуджето вървеше ли, вървеше нататък.

Никой не се опита да го спре.

Отмина седмица.

Сидри вече крачеше право на юг. Избра този път, защото прехвърлянето през вече снишените и полегати планини криеше опасност - маговете наблюдаваха пътеките през целия Хребет на скелетите особено бдително. Джуджето не желаеше да се излага на излишен риск.

Торбата му с провизии показа дъното си, ала Пратеникът изобщо не се разтревожи. Почти беше стигнал и мисълта за края на прехода му даваше сили по-добре от хляб и месо.

...Сидри зави покрай поредния горист хълм, но свърна в пътека, успоредна на главната, защото му се стори, че на върха стърчи нещо като самотна кула. Навярно бе развалина от стари времена, ала джуджето реши да кара по-предпазливо, затова отново избра заобиколен път. Продължаваше да се чуди къде са изчезнали преследвалите ги в началото на похода магове. Как така още не са го проследили? Как така цялата Дъга още не е по петите му?

"Навярно цялата работа е в Драгнир - рече си мъдро и отново се замечта: - Ах, Драгнир..."

- Сидри Дромаронг?

Джуджето не подскочи, навиците на неговото племе предполагаха да се свие. Някак устоя, но замръзна от дочулите се зад гърба му слова на общоимперски. Все пак нещо в произношението му попречи да се стегне съвсем.

И сякаш за да го успокои, говорещият премина на джуджешки:

- Сидри Дромаронг! Чакаме те съгласно повеленото ни от Каменния престол!

Пътникът се озърна през рамо и тихичко въздъхна с облекчение. Видя две джуджета, въоръжени с бойни секири, които държаха готови за бой. Носеха плътно затворени шлемове, дълги ризници с наклепани върху им метални пластини, по зачернената стомана блестяха сложно преплетени златни руни.

- Пред теб са ърл Хродар Хенсаронг и ърл Китар Хенсаронг -представиха се те.

Сидри почтително се поклони, защото двамата благородни братя бяха от най-близката свита на Каменния престол, като при това не сведе глава твърде ниско - уважението си е уважение, но пък следваше и да пази достойнството си на Носител на Диамантения меч.

- Успешен ли бе пътят на твоя топор, о, Сидри Дромаронг?-избуча изпод забралото си с тесни, почти невидими цепки за очите по-големият брат, ърл Хродар.

- Успешен бе, о, благородни!

- Словата ти приемаме за истина, докато Планините не ги отрекат! - вдигна ръка в ризннчна ръкавица ърл Китар. - Горди сме да те съпроводим до дома. Каменният престол и целият ни народ с нетърпение очаква да узнае що се е случило. Ще пратим вестоносец.

- О не, не! - стресна се Сидри, прекъсвайки съвсем непочтително събеседника си. - Вестоносецът може да попадне в ръцете на врага...

- Този вестоносец, Сидри, не попада лесно в плен - сухо отвърна Хродар. Гордият ърл не обичаше да се съмняват в думите му. - Виж сам!

Над гората се издигна тънък стълб дим. Посрещачите, без да умуват и хитруват, бяха избрали най-лесния начин за пращане на вести. Сидри си отдъхна. Вече се чувстваше в безопасност.

Тръгнаха по тайни пътеки, спирайки през равни интервали време - дали нещо изчакваха, дали се оглеждаха с магически сетива, ърловете не обясниха на Сидри. Но и не го помолиха да им покаже елмазения блясък на Драгнир. Може би се късаха от желание, но спазваха традициите. Диамантеният меч следваше да види слънчева светлина в точно избран за това час, когато Каменният престол и подбрани ърлове на Подземното племе поведат народа си в свещен поход. От този миг Драгнир нямаше да бъде прибиран в ножница, докато не настъпеше славния ден на победата, в който омразните хумануси щяха да бъдат натикани и издавени в морето.

Точно на същото място, където нозете им бяха осквернили преди столетия земята на Северния свят - на Брега на черепите.

След усилието, с което Тави освети отвътре цялата планина, за да види извеждащите навън тунели, девойката трябваше да спи непробудно. И наистина - спеше. Ала в същото време ясно осъзнаваше, че душата й сякаш е напуснала почиващата плът. И вместо да събира сили, похарчени за разсейване на хилядовековния подземен мрак, тя...

...тя виждаше огън, който като кон тресеше буйна грива над голям град, много подобен на Мелиин... дали не е самата столица? Тя виждаше странни плашещи сенки, обикалящи по ръба на нощта, които подозрително приличаха на същия онзи козокрак сатир, който бе погубил храбрия Кан-Торог.

Тя виждаше смразяващи сцени по улиците на града -пламък поглъщаше старци в постели и младенци в люлки. Виждаше мятащи се безредно хора, разкъсвани от наизлезли от катакомбите твари, които приличаха на кучета, но имаха челюсти като свирепите южни зверове, обитаващи влажните горещи джунгли.

Такива изчадия Учителят наричаше "алигатори".

А после съновидението потъна в мъгла - или кръв - а от този зловещ облак изплува познато лице... Лицето на свещеника приживе.

Девойката се учуди, понечи да се зарадва - нали бе сън, стори й се, че свещеникът е жив, не поруган... но ето че лицето се разкриви, накълца и придоби ужасния си вид от некромантския ритуал.

- Срещаме се пак... Тави - изрече нещастникът, без да движи устни.

- Как... Какво ти трябва от мен! - закрещя насън тя. - Връщай се в обиталището на мъртвите! Нямаш работа в света на живите! Нито в сънищата им!

- Ти наистина ли ме мислиш за умрял? - В гласа прозвуча насмешка. Лицето оставаше неподвижна кървава маска. - Грешиш, вълшебнице. Ти ме уби... уби ме страшно, аз бях погълнат от втора, окончателна смърт... но не докрай. Душата ми сега е в килията за изтезания на Повелителя на Мрака. Познат ти е, злодейке. Има отвратителния облик на получовек-полукозел. И ето, неговите майстори-касапи вече пристъпват към душата ми с инструменти за мъчения...

- Махай се! - запищя Тави. - Какво искаш от мен?! Мъртвецът се ухили - пукнаха се корички засъхнала кръв, потече гной.

- Теб искам - съобщи през смях. - Теб, моята убийца. Ти ще си ми отплата, откуп за Тъмния властелин. Той ми обеща покой, ако те дам на него. Моите хвалински братя по вяра се съгласиха да ми помогнат. Съгласиха се с радост, понеже и без друго ще умрат заедно с всичко живо по земята. Защото иде денят на Великата битка, Спасителят е готов да слезе от небето тук, сред грешниците, за да потопи света в мрак и да въздаде всекиму според делата. И аз ще се възрадвам, когато чуя твоята присъда!

Заплахите и заканите някак минаха покрай ушите на Тави.

Зашемети я друго и тя промълви колебливо:

- Спасителят? Какво каза за Спасителя?

- Казах - вдъхновено отвърна мъртвецът, - че часът на Последната битка е близък. Позната е на всеки притчата за сламката, която притурена към товара, чупи гръбнака на мулето! И кой ли знае, освен Спасителя, дали моето убийство не е било сламката, която ще пусне на воля Звяра от Бездната? Спомни си за пророчеството на Илейна, скъпа моя Тави, спомни си какво е предвиждала. Двамата Братя вече са на свобода, на Боговете им остава само да разтопят този свят и да го отлеят в нов калъп, така че да не остане в бъдещата земя място за злото и порока!

Кънтящият глас на свещеника я събуди, сякаш бе ритник в ребрата.

Тави зъзнеше, вир-вода от студена пот. Никога преди сънищата й не бяха толкова... толкова истински. И никога преди не ги помнеше след като се събудеше.

Тя избърса челото си.

"Засрами се, магьоснице! От сън ще се плашиш! Суета са сънищата. Умът прелива от пусто в празно. Празни закани, кухи слова - всичко е отблясък от моето си разкаяние, мътилка от нечиста съвест. Майната им на такива видения!"

Вече знаеше пътя навън. Имаше ясна цел - да се измъкне и да се прибере у дома. Да разкаже всичко, да отдаде почит към Кръга на Капитаните. А после... после ще потърси стария си Учител. Това няма да е лесно, но е достойна за нея задача. Да, трябва да го намери. Той ще я посъветва как да постъпи. Винаги го бе правил преди.

Тя скочи на крака, опипа колана си, нагласи ножницата. И пое с уверена крачка през мрака на пещерите.

Вървеше, сякаш познаваше лабиринтите от неколкостотин години, като че ли бе попила паметта на всички джуджета, обитавали тези галерии. Крачеше, без да спира, без да се обърква, без да се спъне нито веднъж...

Зад нея останаха старите отдавна изчерпани рудници, от които без остатък бяха извлечени запасите желязо, калай, олово и мед. Останаха далеч назад и запустелите работилници, където тук-там се търкаляха забравени при трескавото отстъпление инструменти, които лакомите иманяри не бяха сметнали за ценна плячка. Иначе дръзналите да стигнат дотук хора задигаха всичко, на което се натъкваха. След техните набези подземията изглеждаха изметени от грижлива домакиня. Тави прекоси и загърби жилищните пещери, церемониалните покои, залите за приеми и тържества, складовете и килерите. Не се спря да разгледа любопитната при други обстоятелства воденица, изградена по течението на подземна река - напразното стържене на мелничните камъни дълго следваше младата вълшебница като напразен зов от живото минало на Цар-планина. Девойката вървеше неуморно, подгонена от безумната жажда час по-скоро да зърне слънчева светлина и да поеме с пълни гърди свеж въздух... или да се усмихне на звездите, ако навън се окажеше нощ - бе загубила представа за точното време...

Безкрайният коридор свърши с отвесна гладка стена. Поредната тайна врата. Без помощта на Сидри вълшебницата загуби почти час, преди да разбие ключалката. Наложи й се с магия да проникне в механизма, който най-сетне освободи резето.

Вратата застърга с каменните си панти...

Прекрасен, ярък, слънчев ден! В чистото небе - никакви следи от черните облаци на Гибелния порой. И птици, птици объркано и колебливо се стрелкат сред дървесните корони! И прясна диря от лос, направо до скалата! Свят, свят, прекрасен свят! Тави не издържа и нададе радостен вик с пълно гърло...

Тутакси затисна устата си с длани. Някъде тук се спотайваха врагове. Някъде из гората кръстосваха одсвешните им преследвачи. Нечии очи шареха, уши слушаха, магически заклинания опипваха за... за Сидри! Точно така - маговете търсеха джуджето. И не се маскираха достатъчно добре, а съвсем небрежно. Каква самонадеяност! Колко типично за Дъгата!

Тави потисна импулса си да залегне в тревата. Маговете дебнеха наблизо, но засега не бяха я забелязали. Заклинанията им бяха насочени само за издирване на джуджето.

За мъртва ли я мислят? За маловажна? Ах, точно сега ли е времето да се засяга! Радвай се, момиче!

Тя внимателно проучи заетите от потерята позиции. Намръщи се. Адептите на Седмоцветието вардеха една тясна пътека, която лъкатушеше досами скалните подножия. Ивица гора отделяше планината от тресавищата - същите блата, за които Тави щеше дълго да си спомня с тръпки на страх и отвращение. Лошото обаче беше в това, че именно по тази пътека трябваше да поеме, за да се насочи към западните граници на Империята. Там, до самия Залез, се намираха земите на Волните дружини.

"Точно на тази ли пътека свариха да устроят засада!" - ядоса се тя .

Не се съмняваше, че маговете са същите, които ги бяха преследвали на идване. Двама души. Някъде бяха се укрили от Пороя, проклетниците, а сега се спотайваха и дебнеха.

"Само че напразно чакате, уважаеми. Няма да се доберете до Сидри. Той остана долу, в недрата, отнасяйки тайната на похода в отвъдното. Даже трупа му не ще получите, господа магове! Душата на джуджето вече в един по-добър свят..."

В мислите й внезапно настъпи засечка. Още щом се сети за доскорошния си спътник, джуджето се появи пред магическия й взор цяло-целеничко. Жалено-непрежалено, то хич не беше за оплакване и помен. Крачеше си бодро през гората и мъчеше слуха на оказалите се наблизо птици с немузикално тананикане.

Мигът на стъписване отмина и Тави изръмжа, зави като млада вълчица наум:

"Предател! Недорасляк! Прасе!"

Проклетият косматоух дребосък, демони му яли червата, просто се беше прикрил с нея и другаря й! От ясно по-ясно - беше ги използвал, мръсникът! Свършил си бе работата и най-спокойно се отдалечаваше на запад към тайните селища на съплеменниците си. И нещо отнасяше. Нещо бе окачено на гърба му...

"Я с колко парцали го е омотал, какво ли е то? Някаква реликва на скапания му Каменен престол, заради която яките дребосъци не се поколебаха да затрият два чужди живота, нито пък да се разделят със златото си?"

Тави се напрегна. Вълшебникът затова има магически очи, за да прозира през прегради.

Проблясък! Кратък като блъвнат бърз пламък от гърлото на дракон.

"Мамо! Мамичко!"

Под парцали и кожени торби в очите й бликна режещ и яростен блясък на меч от елмаз. Драгнир сякаш гневно стрелна с поглед дръзката никаквица, осмелила се да го види.

Тя рухна в тревата по очи, прикри глава с длани и трескаво зашепна предпазни заклинания. Диамантеният меч на джуджетата! Затворената в него сила бе способна за броени секунди да изпепели всеки маг, събудил недоволството на Меча. Всеизгаряща ярост и гняв са се натрупвали в това оръжие векове наред - и сега бяха на път да се излеят! Горко на онзи, който се окажеше на пътя на тази буря!

Ето за какво Каменният престол бе пратил Сидри в лабиринтите на Цар-планина! Не за някакви мощи, не за скъпоценности! Ето защо ърловете се съгласиха с поисканата от Кръга на Капитаните цена. Ето защо пратиха в поход само един свой воин - повече биха привлекли нежелано за джуджетата внимание.

Трябваше да им се отдаде дължимото - планът на Каменния престол бе добър и много прецизно осъществен. Джуджетата бяха пресметнали и премислили всичко - и забранили на Сидри да загива, преди да е изпълнил задачата. Колкото до охраната му от Волни - хем пазачи, хем разменна жертвена плът...

"Ами ако все пак Сидри бе загинал? - питаше се Тави.

Очевидно Престолът се беше смирил пред тази възможност. -О, Богове! Диамантеният меч!"

Тави си припомни смътните предания, разказвани й от Учителя, когато изучаваха историята на Подземния народ. Най-великото оръжие, някога изработвано от ръцете на пещерните майстори-ковачи и каменоделци. Грамаден кристал, израснал от единствена песъчинка - зародишът е бил грижливо отглеждан векове наред. С помощта на Диамантения меч джуджетата разчитали да победят Дану. Същата война, в която подземните ратници и горските стрелци почти се бяха изтребили един друг.

Страшни и невъобразими обреди са подхранвали растящия диамант, предназначен да се превърне в меч. Невероятни и още по-кошмарни ритуали са съпровождали оформянето му. После

Драгнир е бил поставен в някакъв каменен съд - тук легендите се разминаваха най-силно, за да узреят силите в него...

"Процесът обаче е продължил твърде дълго и Драгнир комай не е взел участие в безкрайната война с Дану... - Тави се напрегна. -Никой не знае пределите на възможностите на този меч, никой не може да гадае дори на какво е способен той. Веднъж озове ли се в достойна за него ръка... или НЕДОСТОЙНА, все тая, мечът ще сече и руши без значение кой го държи. Стига да не е хуманус или Дану..."

Тави потрепери.

Вцепенена от откритието си, тя не забеляза, че вниманието на маговете се отклони от бледите дири на Сидри и се насочи към нея.

Тя не почувства, непростимо за вълшебница от нейния ранг, незримите за простосмъртен магически мрежи, които почнаха да се свиват и усукват около нея.

Забеляза опасността едва когато примката почна да се затяга.

Опъна се... и закрещя от срам и отчаяние, защото не можа да се опълчи.

"Хванаха ме! Като последната глупачка ме хванаха! Неееее!"

Умело сплетеното заклинание потискаше нейната собствена магия. Тави се замята, задъхвайки се почти наяве, сякаш й бяха запушили устата. Чувстваше се страшно унизена и безпомощна -досущ селско момиче, спипано от пияни стражници в плевнята, на което вече запретват полата...

Горчиви едри сълзи се стичаха от очите й. Тя, бойната вълшебница, пробила Сърцето на тъмата, попадна в толкова примитивен капан и чакаше своята съдба!

Съдбата се яви във вид на двама магове в едноцветни алени наметала. Разбира се - Орден Арк. Огнените винаги имаха силни позиции в Хвалин и близките територии. И двамата бяха около средната възраст, брадати, много сериозни и не губеха време да застават в поза на тържествуващи победители.

- Ама тая е сама! - възкликна по-възрастният. Сбърчи тънкия си прав нос и разроши черната си брада, в която белееха отделни косми. - А къде е джуджето? Колега, нали ме уверявахте, че дребосъкът ще е с нея! Къде е проклетото джудже?!

- Спокойно, колега - отвърна по-младият, неговата брада бе рижава и къса. - Не бързайте. Сега тя сама ще ни каже.

И той невъзмутимо посегна към парализираната Тави. Ръката му безпрепятствено мина през магическите окови. Магът бръкна в пазвата на девойката и хищно стисна с пръсти едната й гърда.

Освен да изпищи, друго Тави не можа да направи. Магът не й обърна внимание, а продължи делово да я разголва. Викът й не можеше да го спре.

Другият чародей забеляза:

- Има ли смисъл, колега? Трябва ни джуджето.

- Разбира се, че има, колега, какво говорите. Моят метод за разпит на лица от женски пол изиска проникване на някои мои органи в тялото на свидетеля - също толкова сериозно отговори рижият. - Знаете, че по този начин дори в най-лошия случай постигам задоволителни резултати.

Първият маг замислено и мъдро кимна.

- Да, да, наистина има ефект.

- Ами вие, колега? - учтиво запита рижият вълшебник. Ръцете му вече се занимаваха с катарамата на колана, очите му не се отделяха от гърдите на Тави. от настръхналите от ужас тъмни зърна. - Не желаете ли да се присъедините към разпита?

- Хм, защо не? След вас, разбира се... Пък и знаете ли, моят стил изисква малко по-твърдо третиране...

- А, имате предвид бичуване? - досети се рижият, ловко смъквайки панталона на пленничката.

- Напълно сте прав, колега. Така че, ако не възразявате, щом свършите, ще я вържем за онова дърво и...

- Естествено, естествено... Няма смисъл да я пазим. Нали и без това ще я изгорим като вещица - философски изрече по-младият. -

А, ето, целта е подготвена за навлизане. Обърнете внимание, колега, какво великолепно задниче! Достоен обект за камшика ви. Разкош!

- Обърнах внимание, колега... - трескаво облиза устни по-възрастният маг.

Тави отново закрещя. С последно отчаяно усилие се опита да стисне колене - напразно. Ревеше с глас, сълзите бликаха като порой. И сега какво?! Да чака докато тези двамата не се наситят, да се надява, че накрая заклинанието им може и да отслабне?!

Рижият маг я разчекна и нагласи, да му е по-удобна, след което разтвори наметалото си.

- И гърдите не са лоши, колега, дори бих казал, че са великолепни! Бих ви посъветвал и на тях да им отдадете дължимото...

- Аз пък ви съветвам да побързате, колега - напомни първият вълшебник. - Джуджето може да ни избяга. Ще ни се наложи да употребим повече време, отколкото е планирано от Върховния маг.

- Прекрасно разбирам опасенията ви, колега... напълно съм съгласен... една минутка само... Ааах! О-о-ох!

Тави позорно заквича. Писъкът й се накъса от тласъците на насилника, който грухтеше над нея.

- Обичам, когато викат - срамежливо се обади по-възрастният.

- Писъците им ласкаят слуха ми. Ух... ух... ух...

- И! Иии! И! Иии! О! - изтръгваха се нещастните звуци от пресипналото й гърло.

Освен физическото проникване, тя чувстваше и нещо още по-лошо. Чуждата магия се вливаше през слабините й, размътваше ума. Едва сега разбра, че маговете няма да си играят на въпроси и отговори. Рижият я натикваше в някакво състояние на болнаво замайване, подобно на транс, и просто изпомпваше от съзнанието й необходимите му сведения. Нищо чудно накрая, когато се свести -опозорена, употребена, омърсена и пребита -да е една обезумяла идиотка с опустошена памет.

Тя стисна очи, а сетне и зъби - захапа устната си. Болката и вкусът на кръв я накараха отново за захленчи, но в съшия миг усети в гърдите си - о, проклятие, магът облизваше настръхналата й от омерзение кожа! - искрицата на собствената си магия.

Топлинката на дарбата й се беше окопитила. И макар искрицата да бе още съвсем слаба, вълшебницата незабавно атакува враговете си със светкавично сътворено заклинание.

С див вопъл червенобрадият магьосник отхвърча настрани, ниско под корема му обилно кървеше зейнала от удара на Тави рана. Другият маг успя да се прикрие с магичен щит, заклинанието на младата жена се раздроби на пъстри искри, които се забиха в земята пред него.

Ала за сметка на неуспеха с втория противник, проклетата сковаваща Тави мрежа се скъса.

Насилникът продължаваше да врещи и да се гърчи, пръскайки кръв. По-възрастния пребледня, но не загуби самообладание. Той изпъна напред ръце - класическа поза за магическа атака. Тави чувстваше силата му - от такъв не биваше да разчита на простичко нападение.

Но сбърка. Чародеят преди всичко използва миговете, преди жертвата им да събере сили за нов удар, не за да я превари или да се брани, а за да прати съобщение до ордена си. Мръсникът имаше достатъчно воля, за да се погрижи за общото дело на Арк, вместо за безопасността си. Осиновената Волна долови само най-общия смисъл на съобщението. Разбира се, не можеше и да мечтае да го погаси или отклони, нито даже да го разчете по-подробно. А и не възнамеряваше да изпусне възможността да смаже любителя на бичуването.

Атаката й стисна магьосника в хиляди невидими щипки, които се забиха в кожата му и задъвкаха месата, най-вече прицелени в очите. Но чернобрадият съумя да постави магически клин в нападащите го челюсти.

Обикновените бойци след подобен сблъсък - меч в щит, щит в меч - биха отскочили назад, започвайки да се обикалят един друг. Щяха да дебнат всяко противниково движение, за да се вкопчат отново, след като първата размяна на удари бе свършила наравно.

Магът и вълшебницата обаче само замръзнаха, мерейки се с очи. Тави изпита нещо близко до уважение към майсторството на противника си. Беше извратен тип, но знаеше що е дисциплина и владееше занаята си превъзходно.

В този момент Тави леко сбърка - посегна да прикрие голотата си - съвсем инстинктивно. Магът тутакси се възползва от това -земята под младата жена хлътна, сцепи се и от долу щръкнаха десетки уродливи лапи. Тя незабавно отби гнусните израстъци с ветрило от жълти мълнии. Адептът на Арк отвърна с вихрушка от безчет дребни стоманени снежинки, остри и резливи като бръсначи.

По-младият му колега бе утихнал и лежеше по очи върху пръстта, която попиваше кръвта му.

Тави и противникът й си размениха още няколко удара. Ако се бе стигнало до предметна магия, Волната щеше да надвие чернобрадия, но на ниво мислезаклинания силите им се оказаха равни.

Изходът от схватката бе решен от обикновен груб ритник с върха на ботуша - право в чатала. Магът сам й подсказа какво да върши - с наглия си поглед по голите й бедра. Кожените й полушалвари се търкаляха върху смачканата трева, но чизмите й си бяха на нозете. С пламнали от срам бузи тя скочи напред и шутира магьосника в издутото му от гледката на обезчестяването мъжество.

Магът се сви и тънко изхърка. Дъхът му секна, за да може да нададе вой. Рухна на колене. Тави замахна с кинжала си, глуха за закъснялото "Милост!" и с наслада изслуша докрай предсмъртните хрипове на внезапно състарения в агонията си мъж.

Тя бързо провери насилника. Беше мъртъв. Яростно и отмъстително му избоде очите, сетне бързо нахлузи панталона. С треперещи ръце затегна колана. Искаше й се да се измие, но не разполагаше с никакво време. Потерята нямаше да закъснее -чернобрадият бе успял да предупреди своите. А трябваше и да настигне Сидри... и да си поговорят откровено.

"Заради теб ме изнасилиха, мръсен проклет недорасляк!"

Преди да хукне натам, накъдето със сигурност бе поело джуджето, младата вълшебница се изплю върху трупа на мага с рижата брада.

В подземното укритие на Баща Хеон цареше тежка тишина.

Обратът в хода на военните действия никак не се нравеше на тартора на Братството. След успеха през първата половина на нощта, съдбата обърна лошата си страна към бунтовниците. Шест кули от четиринайсет бяха превзети. Ала останалите се държаха, и то успешно, твърде успешно. Четите на Сивите бяха затънали междувременно в отприщената от катакомбите маса Мерзостни твари. Омразните гадини прииждаха на талази, като лавина, полустотните с мъка сдържаха натиска им. Фланговите удари успяха да спрат настъплението на подземните обитатели, ала нощните бойци не постигнаха нищо повече. Тварите не бяха отхвърлени назад. А под прикритието на ордите от изроди - да не би Дъгата с тази цел да се е въздържала от пълното им изтребление?! - вървяха маговете. Предпазливо, едва ли не пипнешком като слепци, но се придвижваха на групи.

Но най-лошото бе съобщено преди малко. Вестоносците доложиха, че неколцината попаднали в ръцете на вълшебниците Сиви воини, предимно ранени или контузени, са били подложени на... нататък вестоносците продължаваха шепнешком и на ухо.

Хеон бе прочут с умението си да крие чувства и мисли, даже на младини му викаха Маската. Но сега дори той бе принуден да извърне лице към стената. Новините го бяха потресли, въпреки самоувереността му, че нишо на този свят не може да го изненада.

Никой от неговите хора не бе успял дори да се приближи до изоставените от маговете кули, нито до самите магове.

Вълшебниците трепеха всичко, що зърнеха или усетеха.

Баща Хеон дълбоко си пое въздух и се наведе над подробната карта на града. Специално назначен прислужник преместваше върху чертежа цветни пулове, които означаваха включените в бунта сили, както и всичко, което би могло да бъде от значение. Имперските кохорти, според последните донесения, бяха затънали в дребни схватки в лабиринта от улици в махалата край Кожарската порта... бившата Кожарска порта. Очевидно Братството не биваше да разчита в близките часове на подкрепа от страна на Императора. А Бащата разполагаше само с една пълна чета в резерв. Всички останали полустотни бяха вкарани в сражение, търпяха загуби... ех, да можеше да ги оттегли на безопасно място, воините щяха да потрябват на Хеон и по-късно -но уви. Изродите от катакомбите се оказаха непредвиден коз, изигран от Дъгата. Играта сега се развиваше по чужди правила.

Това обстоятелство силно дразнеше Бащата, но не го отказа да се бори. Сивите държаха под обсада четири магьоснически твърдини, а още две се щурмуваха на приливи и отливи от гражданите на Мелиин... ако озверените тълпи все още заслужаваха да се нарекат "граждани".

Хеон отново разгледа пуловете, символизиращи тварите. Те се разпръсваха, увлечени в преследване на лесна плячка сред жителите на столицата. Според сведенията на вестоносците, гадините вече изтребваха хората не заради храна, а просто за да утолят жаждата си за убийства. Това обясняваше защо и мелиинци, и Сивите бойци не успяваха да сдържат пълчищата Мерзост.

Бащата съвсем тихичко изпъшка. Маговете знаеха на какво да заложат и кого да пуснат да върлува из Черния град!

Освен това, рано или късно нощта щеше да свърши. През деня Братството не обичаше да се бие. Наложително бе да се извърши прелом в хода на битката. Най-добре биха дошли един-два имперски легиона, които да настъпват с рогата напред, дори и да мрат - нали са чужди, не му беше жал за тях. А пък поелите си дъх чети щяха да заобиколят противника откъм фланговете и да довършат разгрома.

За беля Хеон нямаше под ръка два легиона, а само една кохорта, която обаче с бой си пробиваше път, превземайки къща подир къща, двор след двор... Твърде бавно, твърде бавно.

- Господин Касапин! - извика Хеон и магът-ренегат моментално цъфна до масата с картата. - Според мен, уважаеми, е време да употребим някой от добитите трофеи. Какво ще кажеш?

Да ти се намира нещо подходящо?

- Какво, шефе? - уточни Касапина.

- Такова, дето ще натика тварите обратно в катакомбите и ще запуши изходите поне за няколко часа? Много ли искам? -измамно ласкаво запита накрая Бащата.

Магът не обърна внимание на скритата клопка, навярно даже не забеляза поредната малка проверчица.

- Речено - сторено, шефе! - бодро изхриптя той. - Тъкмо имам един талисман, който...

- Без подробности, магистър. Просто действай!

Касапина се изпъчи и се обърна към вратата на мазето, където бяха струпани най-ценните магически трофеи, измъкнати от превзетите кули. Ала едва направил три крачки, замръзна и вдигна тънкия си пръст. В убежището се възцари тишина... В безмълвието нарастваше някакъв подозрителен шум - отвъд залата, откъм коридорите в подземието сякаш ромолеше дъжд. Дъжд от остри нокти по каменни плочи. Скрибуцане на люспести хълбоци, сподавено ръмжене...

Ослушващата се свита се смрази. Нима сигурните, прочистени и укрепени подземия на Братството бяха подложени на нахлуване откъм катакомбите?!

- Бягайте, шефе! - заврещя Касапина и хукна към магическия си арсенал. - Бягайте! Аз ще опитам да ги...

Постовете в коридорите вдигнаха тревога. Миг след това зазвънтя оръжие.

Телохранителите на Бащата закриха Хеон с телата си, оголиха мечове, наметнаха на главите си ризнични качулки.

- Оттегляме се! - викна Хеон. Разбира се, като всеки Баща, той разполагаше с резервен изход. Верният Фихте вече дърпаше лоста а тайния люк в пода.

Словата на Бащата бяха заглушени от неистов тънък вой -в помещението нахълта зеленикаво кълбо от зъби, лапи и нокти, повлякло още живите пазачи от коридорите. Вълната твари се блъсна в заработилите с мечовете телохранители... ...а от тайния проход също изригна поток гадини. Още първата се вкопчи в лицето на Фихте. Гейзерът от изроди всмука клетия слуга, тялото му за няколко мига задръсти люка.

А после люспестите плъхове разкъсаха нещастника и се втурнаха в атака. Въздухът закънтя от писъка на тварите, смеси се с воплите на хората. Стонове и хрущене на посичана или разкъсвана плът оглушиха оцелелите в първия момент. Свирнаха стрели от самострели, някои твари се затъркаляха, шибайки пода с шипестите си опашки, ограда от мечове обкръжи Бащата... свитата скъпо продаваше живота си на изчадията.

Хеон също развъртя меч. Биеше се хладно и пресметливо, с обмислена ярост. Заедно с телохранителите си, потънал до коляно в кръв. слуз и леш, той удряше точно и бързо. Бе длъжен да издържи. Нищо, че ще загинат верните воини, нищо, че преданият Фихте изчезна под вонящата мърша. Хеон обаче трябваше да се измъкне. И тогава щеше да започне всичко на чисто!

"Само и само да се отърва!"

Хората му падаха един след друг. Нощните бойци гинеха въпреки превъзходните си ризници, въпреки че унищожаваха дребните си свирепи противници с десетки, въпреки че не се щадяха в жестоката схватка. Тварите неумолимо надвиваха шепата човеци. Нокти и отровни жила улучваха очите, впиваха се в глезени, скачаха по гърбове и рамене. Гадините се вкопчваха във всяко слабо защитено място, ситните им остри зъбки се трошаха в пръстените на гъвкавите брони на Сивите воини, ала успяваха да се доберат до вратните жили на враговете си. преди стоманата да ги помете...

Посред цялата лудешка въртележка на боя Хеон внезапно забеляза окървавения Касапин. Магистърът-ренегат конвулсивно стискаше в едната си ръка меко светещ предмет, подобен на дребно яйце. С другата ръка той трескаво и припряно размахваше украсен с руни сатър, който обаче не му помагаше особено - плъховете висяха на гроздове по него, магът всеки момент щеше да рухне на колене... Пръстите му се свиха около светещо яйце.

- Касапин, недей! - кресна Бащата.

Магът падна. Тварите го покриха с мърдаща ръмжаща камара. Ядяха го жив!

Нечий меч удари купчината - навярно за да отърве злополучния Касапин от мъките. Над зеленикавите гнусни тела внезапно се вдигна изпохапана до кост ръка, покрита с язви от разяждаща отрова. Сгърчените пръсти продължаваха да натискат талисмана, който вече не сияеше в синкаво, а бе станал черен като въглен.

- Не, нед... - викна отново Хеон, но бликналият от строшеното яйце пламък превърна гърлото му и цялото му тяло в пепел.

Бе мъртъв, както и всички останали, затова никой не видя как кипящият огнен поток заля и коридори, и проходи, изгаряйки всичко живо на пътя си. Пламтящите потоци се втурнаха през мрака на катакомбите и където застигаха струпване от Мерзостни твари, ги превръщаха в жарка погребална клада. Освободената стихия стремително запълваше лабиринта катакомби, а заедно с това намери излаз и нагоре. Отворените от маговете на Дъгата трапове се превърнаха в огнени фонтани. Така започнатото от ордените опожаряване на града бе успешно довършено.

Пламна всичко, което можеше да гори. Черният град за едно мигване на очите се превърна в море от огън. Заревото се издигна сякаш до звездите, стана светло като през деня. В настъпилия ад напразно търсеха спасение хора и твари, забравили за лютата вражда помежду си. И ако огънят от подземията убиваше човеците мимоходом, то за тварите нямаше никаква надежда - бели капки огън търсеха и намираха гадините навсякъде, преследваха ги безпощадно, от тях не можеше да се избяга, не можеше да им се оказва съпротива.

На застигнатите твари им оставаше само да мрат - в ужасни гърчове, и да се превръщат във въглени и прах.

Стихията раздели сражаващите се, отряза маговете от бунтовниците, гражданите и легионерите - от враговете им... Сътресението в подземията предизвика срутвания, които преди всичко раздрусаха обсадените от Сивите орденски кули, както и местата, където хората се биеха с тварите. Там огънят бликна най-силно. Рухнаха древни фундаменти. Квартал след квартал, махала по махала се слягаха в пламтящи ями.

Срутиха се и три магьоснически твърдини - още непревзети от бунтовниците.

Касапина бе отмъстил за смъртта си.

Огненият вал не изненада кохортата на Аврамий. Легатът усети чудовищния изблик на магия, "помириса" освободената стихия и успя да заповяда пожарна тревога, каквато обикновено би прозвучала само в казармите. Нищо по-добро от това не се сети. Легионерите заотстъпваха. Отпред на много места изригна пламък, който изкърти калдъръма, разби стени, съсипа сгради. Втурналите се в атака подземни гадини панически се разбягаха, но стихията стръвно ги подгони... което още повече влоши нещата. В предсмъртна агония тварите се мятаха, тичаха в кръг. търкаляха се по земята в напразни опити да погасят огъня.

Около тях избухнаха нови пожари, пламъците се покатериха по стени и стрехи, заподскачаха по покривите. От множество тавани заврещяха хванати в капан магострелци. Малцина от тях успяха да си отворят безопасни коридори през ужасното, пуснато на воля заклинание, подготвено от същите ордени, на които служеха... и за които безславно загиваха.

Легатът нареди на тръбачите да свирят отстъпление. Би било безумие да се бутат сами в пъкъла.

Заедно с легионерите побягнаха и оцелелите жители на бедняшките квартали. Някои войници бързешком се отбиваха настрани и се появяваха в колоната с деца на ръце или повели уплашени цивилни. Повечето граждани не бяха сварили да грабнат дори едно вързопче вещи.

Зад оггеглящата се кохорта пламъкът ревеше победната си дива песен.

Пораженията върху Белия град бяха значително по-леки. Във вътрешните квартали нямаше пуснати да върлуват твари, затова пожарите прекосиха вътрешната стена случайно. Изпокрилите се по-заможни жители бяха принудени да наизскачат и да предприемат някакви мерки, защото им беше ясно, че стражата и армията няма да се занимават да гасят запалените им домове, обори и гостилници.

Императорът чакаше легатите и центурионите да построят кохортите. Сражението току-що бе приключило с пълна победа -три вилни комплекса бяха превзети и разорени, телата на екзекутираните по бързата процедура магове се търкаляха в локви кръв. Никой не беше пощаден - Императорът знаеше, че заразата трябва да се изгаря с нажежено желязо.

Освен ако и те не почнеха да използват магия. Общите загуби бяха петдесет легионери за двете кохорти. Нищожна цена за победа над враг, който е способен да те изпепели от цяла миля, докато ти трябва да се приближиш на един меч разстояние.

Императорът чакаше. Нагорещеният до непоносимост пръстен с черния камък бавно изстиваше на ръката му. Ала владетелят не погледна към амулета си, от който сякаш го наблюдаваха две гаснещи алени очи. Цялото му внимание бе насочено към бялата костена ръкавица.

Тази ръкавица при последния щурм спаси живота му - по-добре, отколкото можеше да го стори черният талисман на пръстена.

Одеве една от магьосничките, вече вдигната върху острите жила на копията, с див вопъл запрати срещу му сноп разклонени на безчет жилки мълнии... и Императорът едва успя да реагира.

Неволно, неосъзнато, подчинявайки се на непререкаем вътрешен импулс, той рязко вдигна лявата си ръка, за да се предпази... и не сбърка. Способното да прониже скала заклинание се разби като вълна в каменен кей, след като срещна на пътя си спокойното бяло мъждукане на рицарската ръкавица, този странен и дори подозрителен дар. Силата на удара се отклони надолу и бе поета от земята, в която остана димяща дупка, дълбока един човешки бой и половина. Дързък легионер я измери, като застана на дъното й с алебарда при нозе, върха на острието се подаде само на два пръста. Войникът поклати глава и ловко се измъкна, като скришом се озърташе към господаря си.

А господарят през това време полагаше нечовешки усилия да спре нервното си треперене. Пред неговите очи още мержелееше младото лице на умрялата миг след атаката вълшебница. То бе изкривено, ала не от болката на агонията или от ужас, а от неописуема почуда. Погледът й до последно бе насочен към костената ръкавица, докато очите й не угаснаха навеки.

Устните на магьосницата нещо прошепнаха... за съжаление Императорът не успя да разчете точно какво.

Може би имаше смисъл да разпита пленниците известно ли им е нещо за този амулет, преди да ги избие? А дали щяха да му кажат нещо - пък било и лъжа?

Но така или иначе талисманът притежаваше невероятна по сложност и мощ сила. Никой не би могъл да каже към какво се стремеше тази сила, очевидно ръководена от собствена воля, подобно на най-изкусните и заплетени магии, материализирани обикновено в чудовища.

"Какво целиш, за какво е редно да те използвам, а за кое не бива? Дали това, което се крие в теб, е добро или зло? -помисли си Императорът, сетне сви юмрука, облечен в амулета и най-сетне се овладя. Заедно с това в сърцето му кипна глуха ярост. - Маговете опожариха Черния град! - възкликна гневно наум, втренчен в заревото. - Малцина ще оцелеят в тази пещ! Аврамий, Хеон... обикновените хора, честните поданици, които вярваха в своя повелител... същият, който им докара на главите това бедствие!"

Не можеше, не бе разумно да праща кохортите в пламъците на огромния пожар. Не познаваше огнеукротителни заклинания.

Засега можеше единствено да удържа позиции пред стихията и да не позволява на пламъците да нахлуят в Белите квартали. Колкото до бедняшките махали...

"Забравям, че маговете може би няма да ми позволят да опазя Белия град" - разтревожи се той.

Въпреки че бе млад, вече не вярваше нито в късмета, нито в съдбата. Никога не помнеше да е вярвал и да се е осланял сериозно на тях. Всичко бе стечение на обстоятелства, както биха се оправдали страхливите или недостатъчно силните духом. Меките сърца не са способни да стигнат до края на избрания път.

"Днес не успях да спечеля пълна победа, но ще се сражавам и утре, и вдругиден - докато не ги затрия!" Меко сърце...

Сежес, неостаряващата кучка Сежес все това му повтаряше.

"Ах, твърде сте мекосърдечен, принце..."

"Оттогава ти успя доста неща да ми набиеш в главата, вещице! Сега жъни плодовете на своето възпитание! Последния сноп от тази реколта ще поемеш разчекната върху скара за изгаряне..."

Легатите бързаха към него с рапорти. Императорът ги изслуша мълком. Докладваха, че вилите са претърсени, всичко ценно е предадено на интендантите, кохортите са готови да продължават нататък.

- Мъртвите? - запита само.

- Загиналите бойци, повелителю, са грижа на погребалните отделения.

Императорът кимна отсечено.

- Господа, тук разчистихме добре...

- Служим на Империята!

- ...обаче в Белия град има още четири квартала с вили на... Какво става? - прекъсна се сам.

Задъхан арбалетчик със значка на разузнавач се опитваше да разбута пръстенът от охрана - обикновени хора, разбира се. Ако бе опитал така да блъска Волните, главата му вече да се беше търкулнала по калдъръма. Може би заради това колегите му войници не го пускаха до вътрешния кръг от телохранители.

- Господарю! - провикна се разузнавачът. - Донесение, господарю...

- Пуснете го насам - нареди Императорът. - Вижте, че душа не му е останала да вика.

Войникът се приближи на бегом, леко залиташе. Удари юмрук в бронирания си нагръдник, отдавайки чест, и като се опитваше хем да диша през устата, хем да говори, избъбри:

- Магове... От вилите... идат... много са. Там, там... и там! -Войникът посочи с ръка. - Онзи с мен, другаря ми... Кирил... мокро петно от него остана... Аз прострелях един магьосник с това... -Гордо разтърси арбалета пред себе си, но се усмихна горчиво. -

Ама беше късно за другаря ми... Хукнах насам... през дворове, през огради...

Императорът внимателно наблюдаваше лицето и жестовете на войника.

"Не лъже" - помисли си и попита сдържано:

- Как се казваш, боецо?

- Фока съм. Императоре мой...

- Няма да те забравя, Фока. Ще те възнаградя щедро, но ще почакаш до края на войната. А засега вземи това... -Императорът откъсна един златен пул от украсата на пояса си. - Почерпи се, ако останеш жив. Пий за свое и мое здраве, за помен на загиналите! - И приятелски потупа воина по рамото.

Легионерът се изпъна и отсече:

- Съвсем не. Императоре мой! Това няма да го дам на някой ханджия! Ще си го нося за спомен...

- Добре, добре - махна с ръка Императорът и се понамръщи. Изразяването на верноподанически чувства винаги му разваляше настроението. Толкова ли не могат хората да не прекаляват? -Върви. Да те видя дали ще бъдеш и занапред такъв юнак както днес.

Напълно оглупелият от щастие войник отдаде чест, завъртя се кръгом като на парад и се затича към центурията си. В движение преметна арбалета на гръб, а златния пул мушна в пазвата си, бъркайки под бронята.

Повелителят на Мелиин го гледаше как се отдалечава, но вече мислеше за друго.

Маговете не останаха като стадо, нарочено за клане. Не позволиха да бъдат обкръжени. Това или нещо друго ги бе накарало да напуснат защитата на твърдините си и да подирят бойна сполука по улиците на Белия град. Защо? Толкова ли бяха впечатлени от разоряването на три вилни кварталчета, където никакви заклинания не успяха да спрат порива на легионерите?

Императорът потърка хладната и гладка повърхност на бялата ръкавица.

"Ти ли ми помагаш, дар неведом? Пак същият въпрос -Защо?

Кой друг, освен мен, има изгода от поражението на ордените?

Нима Дъгата има още един враг освен мен, обикновените хора и нечовешките раси? Това е... добре. Нали така е казано - врагът на моя враг е мой приятел. Само че... всякога ли? Много неща са писани в мъдрите книги, но и голяма част съветите в тях, при цялата ученост на творците, се е оказвала вятър и мъгла."

- Императоре мой - изкашля се деликатно легатът Сула и изтръгна командващия от дълбочините на размислите, в който неусетно беше потънал, - противникът е близо...

- Разгръщай стрелците, втори легат! - опомни се Императорът.

- Ако успееш да ги задържиш докато не ти дам нова заповед, на връщане ще си върховен легат на Армията!

Сула криво се усмихна.

- Разбрано, повелителю. Но не се съмнявайте - на връщане ще съм мъртъв преди сигнала ви.

Отекнаха команди. Манипулите се плъзнаха, разгръщайки фронт срещу маговете, арбалетчиците заемаха горните етажи, таваните и покривите. Сред редовните войници все по-често се мяркаха шарено въоръжени цивилни. Видът на пламтящия Черен град бе разсеял съмненията на поне част от жителите на Белите квартали на чия страна да застанат. Постъпките, поточно престъпленията на Дъгата убеждаваха далеч по-успешно от всякакви слова.

"Всеки ваш удар умножава моята войска, магове!"

Опълченците не бяха случайни люде. Пенсионирани центуриони, побелели още в строя, началници от градската стража, заслужили ветерани, придобили привилегията да се уволнят, вземайки за спомен пълното бойно въоръжение. Вярно, доспехите бяха стар образец, цветовете - от времето на предишния Император, но какво от това? Редом крачеха възторжено-уплашени младежи, тук-там се мярваше и някой не съвсем затлъстял търговец, който бе преценил, че е по-добре да иде сам, отколкото по някое време да мобилизират синовете му. В най-лошия случай щеше да ограничи загубите на семейството си, а при победа - охо! Всеки сражавал се под имперските знамена, който се занимава с търговия, получаваше правото да плаща малко по-ниски данъци за десет години...

Доброволците според доклада на специално назначения центурион вече наброяваха две стотни и продължаваха да прииждат.

Императорът сви лявата си ръка в юмрук.

"Е, тайнствен талисмане, готов ли си за бой? Не ме е грижа откъде си се появил, от светлината или от недрата на мрака, не е важно чие оръдие си - на хаоса или на реда. Ще се бием ли?"

Трепна, когато едва чут глас, но не в ушите, а вътре в главата, отвърна с леко насмешлив тон:

"Сега и винаги, човеко!"

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

От кулата удряха точно. Някой от вълшебниците се забавляваше да гони напред-назад живата си мишена, запращайки огнени стрели. А може би бяха цяла група любители на подобни развлечения. Не позволяваха на жертвата да се измъкне - щом Фесис се приближеше към бленуваното устие на някой сокак, пътят пред него се превръщаше в кълба жар. Всеки воин на Сивото братство от ранга на Фесис отдавна би се отървал от един-единствен маг. Самият Кер, роденият в Долината, би избягал и на трима или дори четирима магострелци. Ала от кулата в играта се бяха включили приблизително две дузини вълшебници, доста добре обучени и опитни. Такива не се връзваха на разни хитринки, не правеха грешки, още по-малко груби. Масовото изтребване явно ги беше отегчило, те търсеха нешо ново, а играта на котка и мишка ги забавляваше доста добре. Навярно сключваха и облози.

Младежът наистина се чувстваше като мишок пред банда котки. Той прескачаше мъртви тела, падаше, залягаше, скачаше, претъркулваше се през рамо и през глава, тъпчеше човешки леш и мърша на твари, майсторски отбягвайки настигащите го мълнии.

На моменти скоковете му бяха дълги като нисък полет на птица, тялото му летеше успоредно на земята. Следваше падане, понякога болезнено - отзад пръскаше пламнали дрипи и меса поредната неулучила го светкавица, Фесис сякаш даже чуваше разочарованото възклицание на стрелеца, съпроводено с подкачания и снизходителни забележки на другите магове: "Хе-хе, слабак... я виж сега мене... моля, мой ред е!"

Сивият се луташе отчаяно из площада, въртеше се около кулата, стараейки се да пази сили, опитваше се да диша равномерно. Надяваше се на чудо. Уповаваше се на чудо...

Не повярва, когато чудото стана. Ала това не му попречи да реагира незабавно.

В мига, в който всички трапове и ями се оригнаха на пламък, далеч по-изгарящ и яростен отколкото огнените стрели от твърдината, Фесис проумя, че шансът му е хвърлил две седмици на зарове.

Наистина, шансът му се беше усмихнал, но Фесис даже не предположи колко много. Вече бе хукнал на зиг-заг към най-близката улица, когато тежка въздишка го накара да се озърне.

Младежът така и замря насред път, поразен до дъното на душата си.

Несъкрушимата кула на вълшебниците на Дъгата бавно се свличаше, сякаш хлътваше в раззиналата паст земя току под самите основи на твърдината. По стените се плъзнаха пукнатини, тук-там зидовете шумно се срутваха, с грохот падаха тераси и балкони, зейваха вътрешните помещения - етажи, стълбища, зали... От килнатите на една страна стаи и коридори - кулата поразително заприлича на потъващ в бурно море кораб - започнаха да изскачат хора. Повечето от отчаяните тъмни фигурки се сгърчваха във фонтаните огън, които на пресекулки извираха от подножието на твърдината. Кулата като че ли потъваше в езеро от пламък, плисвайки течността настрани и нагоре.

Фесис се окопити и хищно се ухили. Със замах избърса мократа от пот дръжка на глефата и се втурна обратно към кулата, лавирайки между гейзерите жар, бълвани от площада.

Беше време да въздаде дължимото на всички сладури принуждавали го да подскача като палячо!

Усети съпротива - напор на магия от твърдината, ала опърлилата го подземна стихия разбъркваше и раздробяваше атакуващата мощ на всякакви други заклинания. Самият огън отдолу бе магически, нямаше ни най-бегло съмнение. Ала за съжаление източникът му затихваше - значи маговете щяха да се опомнят всеки момент и да се заемат с "мишката" сериозно.

Наоколо вонеше на изгоряло месо, смърдеше на изгорял камък, носеха се и други белязани с огън миризми, а изпепеляващата вълна бе продължила нататък през сиромашките махали на Черния град. Подире й не оставаше друг спомен за копторите на бедняците, освен купчини въглени...

Фесис скръцна със зъби. Наполовина хлътналата в площада кула, полуразрушена, наклонена и напукана, все пак не се срина съвсем. От едната й страна се издигаше купчина натрошен камънак, греди, мебели - чак до третия етаж на твърдината. По този сипей надолу се точеше верига крушенци.

Младежът отново се озърна. Черният град се превръщаше в прах.

Погледна маговете.

"Нима след всичко това смеят да си мислят, че имат право да живеят?! Пуснаха твари, насъскаха ги срещу хората. После, като видяха, че и това не оправя проблема, решиха просто да изгорят града заедно с бунтовниците!"

Фесис стремително се нахвърли върху оцелелите вълшебници.

Не метна ножове, не запрати стоманени звездички. Жадуваше да усети отмъщението - лице в лице с тези изверги!

Първият бе възрастен вълшебник. Водеше за ръка по сипея съвсем младо момиче, което въпреки невръстните си години вече бе заслужило право да носи едноцветно наметало. Прегърбеният старец успя само да изпъшка, когато Сивият боец го връхлетя изневиделица. Глефата го разпори като нож на хирург - сякаш го подготвяше за балсамиране - от гърлото до слабините.

В очите на девойчето се замята животински ужас при гледката на изсипалите се навън черва... Фесис срещна погледа й... Понечи да спре, но ръката му сама довърши движението, а оръжието като че по собствена воля на обратен ход мушна момичето право под ребрата с второто си острие...

Жилване на пламък по рамото - фесис изръмжа от внезапната болка, сниши се пъргаво и избегна втория удар. Дългото ледено копие се взриви в облак дъгоцветни искри, нахалост разбило се в камънака.

Стрелецът стана третата жертва. Него Сивият наемник просто избута да падне в още пламтящ трап. Магът се опита да се задържи, но за свой лош късмет се вкопчи в острието на глефата. Пръстите му се плъзнаха и той без звук пропадна в огнената яма.

Четвъртият бе посечен през кръста. Петият - петата поточно -не загина толкова кърваво, Фесис повали магьосницата като я халоса по тила с дръжката на оръжието си, обърна я по гръб с ритник и с тока на ботуша си й смаза гръкляна. Продължи нагоре, стремителен като вихър, обвит от съскащ облак стомана -въртящата се в ръцете му глефа.

Шестият маг го забави за момент с удушващо заклинание-мрежа, която глефата не можа да разкъса, въпреки че минаваше през нея. Вълшебникът замлъкна, когато в окото му се впи метната с рязко движение на китката желязна звезда. Магията му тутакси секна.

До върха на сипея раните по тялото на Фесис се умножиха. Младежът не им обръщаше внимание - малко по-дълбоки драскотини и незначителни за издръжливостта му изгаряния, чудо голямо. Подире си остави кървава ивица по рухналите зидове.

Мъртви тела лежаха с разперени ръце, възнак или по очи, сякаш напразно се бяха мъчили да се скрият от палача си.

Четиринайсет трупа. Половината бяха жени.

В близък бой маговете отстъпваха на воините от Братството. Заклинанието бе по-точно при далечна цел. Разбира се, ако сред противниците се бяха оказали майстори поне на половината на ранга на Арбел, тежко на Сивия... Ала старши магове в кулата нямаше и това бе проличало, още докато го гонеха из площада.

Фесис влезе в кулата.

Нещо се блъсна в левия му хълбок, мигом се усука около гърдите, право в лицето зина змийска паст.

"Ето, нали ти липсваше майстор!" - успя да си рече Фесис и рязко сви лакти. От левия ръкав се чу сухо метално щракване. Скритият самострел изплю оперен шип в небцето на магосътворената гадина. В същия момент Фесис срита кльощавия вълшебник, чу как врата му изпука, змията изчезна... Докато вдигаше изтърваната си глефа, от която капеше кръв, воинът установи, че бе убил дванайсетгодишно момче.

С това клането свърши. Имаше ли други оцелели магове или не - Фесис не разбра. Живите навярно бяха избягали в неизвестна посока. Сивият боец усети най-сетне страшна умора, почувства всяка своя рана, всяко натъртване и охлузване - все неща, които възпаленият му от схватката разум досега не бе забелязвал, и Фесис приседна на камъните, за да си поеме дъх.

От левия му хълбок течеше нещо топло и лепкаво.

След минута, а може би дори четвърт час, той се помъкна надолу по сипея. В града догаряха пожари. Страшната нощ още не беше свършила. Какво ставаше всъщност в Мелиин? Къде бе Императорът? Жив ли беше бащицата Хеон? Фесис все пак бе полагал клетва - не биваше току-тъй да зареже Братството.

Въпроси, въпроси... Обгорените камъни и трупове нямаше как да отговорят. Затова първо се налагаше да напусне този пъкъл, а чак после да мисли и да търси сведения кой е жив, а кой не.

Фесис се заметна с плаща си, за да се предпази от непоносимата горещина и пое към Белия град през догарящите улици. Във въздуха витеаше лютив пушек, но и без дима бе трудно да се диша.

По пътя си младият мъж не срещна никой жив - било човек, било даже твар от катакомбите.

Впрочем, от тварите нямаше нито следа, нито шепа пепел дори.

Ахата се беше разположила на ниско кресло, протегнала нозе върху мека табуретка. На пода се търкаляше прерязаният й робски нашийник. Вкованите в желязото му заклинания се оказаха лесна работа за Господаря на Пороя - той се справи като на шега. Пръстите на девойката Дану бавно се плъзгаха по оставените от нашийника белези. От докосването до обезобразената кожа й се доплакваше.

"И за това ще ми платите, хумануси. Много скъпо ще ми платите. Вие, зловонна плесен от лоното на майката Земя, вие, грешка на изпаднали в леност богове - треперете! Треперете и се страхувайте от отмъщението на Сеамни Страховитата!" -повтаряше си наум, а миглите й блестяха от едрите сълзи. Горчиви сълзи.

Не издържа - скочи, извика всичко на глас... и се сви засрамена обратно върху креслото. Очите й изсъхнаха.

Кицум навярно би подхвърлил иронично, че по-добро и впечатляващо изпълнение отдавна не е оказвало чест да се разиграе на някой панаир... Чест и хвала на артистката Ахата!

Девойката неволно се усмихна. И малко след това се намръщи. Посърна.

Уви, Кицум го нямаше наоколо. Старият смешник гниеше в подземията на Арк, докато нерядко покровителстваната от него бивша робиня се опиваше като с гъсто вино от собствените си кръвожадни помисли и замезваше със страшни закани.

И питието, и мезето, ако се вгледаше в тях и помислеше малко, в най-добрия случай можеха да предизвикат смях с надутостта си. Ха-ха. Сеамни Страховитата, моля ви се...

Да, Кицум навярно би се пръснал от смях. Имаше над какво да се посмее. Край Ахата имаше синкавочерни стени и нищо друго.

Целият замък на Господаря на Пороя бе такъв - по-черен от гарваново крило, от въглища, от среднощен мрак в дълбока пещера. От централната му кула, през високите бойници се виждаше далеч околовръст. Понякога на Ахата й се виеше свят. Кацналият на върха на исполинската планина чертог бе наблюдателница, за каквато никой не би посмял и да помечтае. Девойката Дану дълго надничаше навън, всеки път развълнувана от гледката.

Източният хребет се издигаше към небесата като застинал неистов танц на вкаменена клада, като стобор от остри чукари, покрити с тънки воали на снегове. Подножията представляваха ширнали се на десетки левги непроходими лабиринти от клисури и долини, безжизнени и безводни. Там не растеше нито едно дръвце, нито храстче дори. Каменистата пустиня свършваше в линията на прибоя - нататък се простираше великият океан. Ахата досега не си беше представяла, че морето може да бъде толкова безпределно. Далеч-далеч, там, където окото преставаше да различава небето от водата, лежеше вълшебният хоризонт, над линията на който всяка сутрин се подаваше слънцето и поемаше по дневния си път. При изгрева то бе поразително - алена гореща топка, винаги сякаш нарочно придружено от свита леки облачета, които лъчите му обагряха в най-различни празнични оттенъци на розовия цвят.

Веднъж Ахата цял ден прекара до бойницата, широка колкото нормален прозорец - само за великан би била тесен процеп в стената. Любуваше се на морето, на гладката му повърхност, на меките дипли край бялата нишка, където вълните се разбиваха в пяна. Хрумна й, че прибоят прилича на тънък шев, с който неизвестна майсторка на шевици бод подир бод е зашила неразделимите оттогава море и суша.

Ахата се наслаждаваше на самотата си. Твърде дълго момичето от народа Дану, кръстена при раждането си Сеамни Оектакан, бе лишавана от правото да се усамотява, когато изпита нужда от това. Твърде дълго. Години. Години омразно, проклето, мръсно и срамно робство.

Всеки миг тишина и спокойствие бе балсам за душата и.

Господарят на Пороя - той така и не назова истинското си име - ни най-малко не й досаждаше. Всъщност, той изобщо не се мерна пред очите й от... колко време мина? Сякаш цяла седмица. Времето тук, в чертога, каза той преди да я остави насаме със себе си, не е като в Мелиинската държава и другаде по света. Почивай си, рече й великанът. И се запиля нейде в замъка.

Невидими слуги обаче - дали прозрачни духове или изкусни заклинания - поднасяха изискани ястия и напитки, толкова изискани, колкото Ахата бе в състояние да си представи и пожелае. Получените от кулата на Орден Арк дрехи Ахата с омерзение изгори, веднага щом разбра, че по нейна заповед невидимите сили в чертога ще запалят камината. И при това в зева й не горяха живи дънери, а (незнайно как доставени) наистина мъртви тела на дървета, такива, каквито не е грях да се използват за огрев.

След като се отърва от гнусното хуманусово облекло, тя си поръча нещо истинско. Бе разкошна рокля в стила на нейния народ, с цвят на млади листенца със сребристи жилки. Невидими ръце сресаха косите й, Ахата се закичи със семпла берилова диадема. Знаеше, че тук са й достъпни всички скъпоценности и накити на света, но Сеамни избра само онези, които биха й се полагали да носи, ако се готвеше за първия си бал. Не искаше нищо излишно.

"Повикай ме - беше й казал Господарят на Пороя, - когато тишината те измори. След три или два изгрева това ще се случи според мнението мое, дъще на Дану."

"Как пък не - помисли си тогава Ахата. - И един ще ми е достатъчен. Аз умея да ценя дребните неща, малките хапки, пестеливите глътки. Това научих от робските си години!"

Ала когато видя първия изгрев, тя разбра, че не биха й стигнали нито десет, нито сто.

"Този е четвъртият - сепна се тя, след като престана да си представя как Кицум се кикоти. - Четвъртият ден тук. Сред празни зали и стаи... Насаме със себе си. Насаме с отровни мечти за мъст..."

Замъкът бе необитаем, макар и да не изглеждаше занемарен.

Просто беше... пуст. Всичко, което поискаш, ще ти бъде доставено, бе казал Господарят на Пороя. А тя нямаше нужда от нищо. Поне не веднага. Поне не и преди да си почине, да си отдъхне, да се наслади на......докато имперските легиони достигнат Пущинака!

Ахата замръзна, опарена от тази страшна мисъл. Велики лес!

Нека времето тук да тече лениво, нека има време за отдих, но...

"Но аз не изпълних заповяданото ми от маговете на Червения орден! Господарят на Пороя не е убит, мечът му не е донесен в кулата на Арк!"

Не смееше да помръдне и с пръст, сякаш хем се страхуваше да не строши нешо крехко... хем бе затисната с канара.

"Какво ще попречи на маговете да се отметнат от обещанието си - напълно основателно, та тази, на която дадоха дума, според тях е загинала в битка с чудовището... Ха-ха, битка! Вярвали ли са изобщо, че ще има битка, когато ме пратиха с голи ръце против Господаря?! И... какво ще стане с мама... с тате... с останалите от моя народ?! Какво ще стане с всички, които исках да спася дори с цената на едно безчестие. като влязох в сговор с маговете на хуманусите?! Искаше да ги спасиш, нали, Сеамни Оектакан?

Нали?!"

Усети, че тялото й се покрива с пот като роса. Понечи да скочи, да хукне нанякъде, да предприеме нещо... Как бе могла да забрави за това!

Накрая успя да се съвземе от вцепенението си. Като вихър изхвърча от стаята, която бе избрала за живеене. Озова се в средно широка галерия, опасваща централната вита стълба. Спря за миг -къде трябваше да търси Господаря на Пороя? Къде можеше да се намира той?

Прокле се, задето бе избрала - волно или неволно - покои на самия връх на кулата. Навярно стопанинът на чертога беше някъде долу. Девойката Дану хукна по стълбището надолу.

Долният етаж бе пуст. Голи стени. Никой. Нищо. Надолу!

Нататък!

Следващия етаж... същото. Стъпалата сами поемаха нозете й.

Тя тичаше надолу и надолу, без да усеща къде стъпва, без да се тревожи, че може да падне. Надолу, надолу, нататък!

Празните етажи се редяха зад гърба й. Скоро Ахата изхвърча през портата навън, в двора на крепостта. Спря. Озърна се. Стълбището продължаваше надолу. Подземия? Никога не беше надзъртала натам. Дори... дори доскоро нямаше стълби изобщо.

Ахата хукна по тях без миг колебание.

Въздухът се промени. Ставаше сякаш по-гъст и тежък. Стори й се, че долавя киселия дъх на Гибелния порой. Светлината помръкна съвсем.

Ахата спря и тутакси видя факел, който пламна и неохотно се разгоря, пръскайки оранжева сърдита светлина. Беше втъкнат в ръждясал железен пръстен, подаващ се от стената.

Девойката премига. Откъде е тази факла? Отново невидимите слуги? Досега прекрасно се справяше без факли. Винаги имаше светлина - нощем бе сумрачно, колкото да вижда, а денем слънчевите лъчи сякаш проникваха през стените и се скупчваха в ъглите под тавана... Ето, и по стълбището нямаше прозорци, нито бойници, пък всичко се виждаше. И изведнъж - факли.

"Може би и фенер ще поискаш" - обади се насмешливо, но меко въображаемият Кицум от спомена.

Фенерът изникна, закачен на кука до факлата.

Да, слугите, какво друго.

Ахата взе факлата и тръгна надолу. Вече не тичаше, но вървеше бързо.

С всяка нейна стъпка стълбището се променяше. Инакви станаха даже стените. Съвсем неусетно те придобиха някакъв до немай-къде древен вид - с пукнатини като старчески бръчки, с петна мъх като повехнала кожа на болен от проказа... а от фугите сълзеше вода. Откъде се бе взела влага тук, на върха на огромната планина, където дори сняг нямаше.

Девойката Дану се принуди да внимава - стълбите бяха оронени и изтъркани, сякаш векове наред бяха тъпкали от безчет нозе.

Ахата се разколеба, поспря. Накъде вървеше? Сигурно би било достатъчно само да отправи мислен зов към Господаря на Пороя, без да изрича никакви думи на глас - просто да го повика, вместо да се спуска демон я знае къде...

Тя опита. Напрегна ума си и призова Господаря. Ала не усети мисълта си да е стигнала до целта - напротив, все едно хвърли камъче в бездънен кладенец. Нищо. Даже полъх от отговор нямаше.

Тя се ослуша и едва сега различи, че от дълбините, от мрака, в който се губеха безкрайните извивки на каменното стълбище, долитат глухи и далечни бумтежи. Все едно там, неизвестно къде, се намираше ковачница.

Ахата продължи надолу предпазливо. Държеше се с едната ръка за стената, защото стълбите под краката й предателски се ронеха. Боеше се да не загуби равновесие.

Киселата смрад полека-лека стана нетърпима, девойката се закашля.

"Ако сега е така, какво ли ще последва нататък? Просто няма да е възможно да се диша!"

Оказа се, че е възможно или почти възможното. Очите й не спираха да сълзят, гърлото й се свиваше, кашлицата я задушаваше.

Но Ахата не спря, продължаваше да слиза надолу и надолу.

Въздухът вече не само бе натежал от мрак и воня, появи се мъгла, която се сгъсти в осезаема с кожата на лицето и китките завеса. В тази пелена светлината на факлата едва мъждукаше болнаво и още по-мрачно отпреди.

Не след дълго девойката Дану престана да различава собствената си протегната напред факла. Мъждукаше само оранжевото, полумъртво сияние на пламъка, някакво самотно бледо петно. Струваше й се, че вече не върви, а плува в тинята на умиращо езеро, което всеки момент ще се превърне в блато. Ахата мъчително напипваше с ходило всяко следващо стъпало.

Нима ще успея да стигна до Господаря, щом отсега още ми е толкова... толкова... трудно?!

Усети, че към сълзите от киселата воня ще се присъединят и сълзите на отчаянието и слабостта.

Това я отрезви.

"Засрами се! - скастри се наум. - Ти, Сеамни, мина през огън и вода, ти се изплъзна изпод Гибелния порой, в твоите ръце бе отдаден Имелсторн! Нима ще отстъпиш точно сега, когато от теб се иска всичко на всичко да слезеш по едно тъмно стълбище и малко да се позакашляш?!"

За известно време срамът стегна гордостта й и това помогна.

Ала сетне стана наистина зле. Много по-зле. Към бумтежа на грамадния чук, млатещ наковалнята в ритъма на погребална камбана, се прибавиха отначало призрачни, а после и все по-отчетливи стонове. Цял хорал стенещи гробовни гласове.

Разяждащата кисела воня пареше носа, гърлото, гърдите... Ахата откъсна ивица от собствената си рокля и я притисна към влажните стени. През намокрения плат се дишаше малко по-леко.

Киселият дъх на Пороя, ударите от дълбините, стоновете... в този обезкуражаващ фон се вплете цяла армия от зли шепнещи неразбираеми проклятия гласове. И клетвите им бяха отправени към дръзката Дану. Не ги разбираше, но кой знае защо бе сигурна, че и се заканват, предричат и й обещават невиждани мъки и страдания. В сърцето й отново надигна ледена змийска глава страхът, който накара душата й да изтръпне до дъно. Ахата чак спря, смразена, но и учудена - а уж си мислеше, че нищо повече не може да я уплаши след всичко преживяно... Можеше и още как!

Кръвта й се блъскаше в жилите, сърцето се мяташе като обезумяло от ужас зверче в костената клетка на ребрата...

"Не! Трябва, трябва да продължа! Хайде, Сеамни, още една крачка! Само още една! А сега пак..."

Молеше тялото си да не се сковава. Неволно имитираше наум гласа на майка си: хайде, мило дете, ела насам, виждам, че вече можеш..."

Още един завой на стълбището. И оше един. И още. Още.

Ахата старателно отбягваше мисълта за обратния път. Опитваше се да се радва на дребни неща. Ето, стълбите вече са почти изтъркани бабунки, по-лоши няма как да станат... Ето, зловонната мъгла си остава същата, няма накъде повече да се сгъстява - иначе ще се превърне в супа. И водата, в която топваше парцала, през който дишаше - тук я има повече, на цели локви...

Стълбището свърши съвсем ненадейно. Мъглата се разсея, не съвсем, но на Ахата й се стори, че направо е изчезнала. Не че стана по-леко за дишане...

Пред нея зееше отвор на широк тунел, в който се забелязваха мънистени аленооранжеви точки на факли - нанизът им се губеше в безкрая. Глухите удари о наковалнята и стоновете идеха оттам. Олюлявайки се, девойката Дану пристъпи напред.

Залата беше, дали от мрака, дали в действителност -безкрайна. Огньове смътно се отразяваха в полираните колони, които поддържаха невидими, но някак осезаеми сводове - също безумно високи. До тях не стигаше никаква светлина.

"Сякаш съм в сърцето на Земята" - помисли си Ахата.

Забеляза движение. Нешо бавно течеше от една грамада мрак към друга на разстояние не повече от стотина стъпки. Надиплена река от тъмнина? Не... колона. Върволица живи същества. Едните приличаха на животни, другите бяха човекоподобни. Движеха се на странни тласъци, конвулсивно -като сакати или ранени. Ахата се вгледа по-внимателно.

Така си беше. Съществата наистина бяха осакатени от страшни рани по телата си. Виждаха се черни дупки, някъде дори смътно белееха кости. Липсваха крайници.

Унилата върволица пълзеше като цяло монотонно, бавно и обречено. В движението на дългата колона имаше нещо хипнотично. Ахата неволно пристъпи към тях... Хем искаше, хем се боеше да ги разгледа по-подробно.

- Ще изпия, изпия, изпия... - проехтя глухо мърморене от там, накъдето се беше насочила живата върволица обезобразена плът...

Жива ли? Ахата замръзна, заслушана в раздробеното от плахото ехо в залата мърморене на Господаря на Пороя.

О, не! Тези клетници вече не са живи!

Сеамни понечи да отстъпи, да се върне, но краката й не я послушаха. Безсилно и безволно тя крачеше право към обречените. Разширените й очи различиха отделни създания в колоната.

Видя вампир с напълно изгорен хълбок, с оголени кости на черепа, с черна празнина на мястото на едното око. Видя крилат вислюг, чиито люспи отстрани и по гърба бяха разядени сякаш нещастната твар бе давена в корито, пълно с киселина.

Да, разбира се, киселина... Догадката й се оформи окончателно, превърна се в прозрение. Кошмарното шествие бе безкрайна верига от жертви на Гибелния порой. Всички, които са били застигнати от бедствието, които са били покосени от широкия замах на косача-смърт, но не бяха попаднали пред очите на самия Господар на Пороя. Сега се явяваха пред него, вървяха през мрачната подземна тъмница - дали пренесени в замъка като плът, дали представляваха само отражения на нещастните си души, не беше важно. Просто бяха тук. И вървяха към обещаващия да ги изпие Господар на Пороя.

Вървяха като на преклонение към онзи, който ги беше погубил.

Потресена и изтръпнала от осъзнаването, Ахата пристъпваше покрай върволицата и с ням, замръзнал в гърлото си писък се вглеждаше в тях. Имаше хора, чудовища, твари -всякакви, които приживе бяха притежавали поне капка, поне искрица разум.

Клетници, връхлетени от Пороя посред път или в неподходящи укрития. Сега вървяха с угаснали очи (тези, които имаха), покорни, безволеви, безмълвни...

"Нима така си представят хуманусите Съда на своя Спасител?

Или по-скоро се боят, че може би ще е такъв..."

Проблесналата в главата й мисъл не само бе лишена от злорадство, но напоена с ужас и състрадание.

"Нима наистина хората ги очаква нещо подобно при Свършека на света?!"

Ахата с усилие извърна лице от обречените. Затича се покрай скръбната им. пъплеща към наистина окончателния си край колона. Отстрани се извисяваха подобни на жертвени олтари грамади от черен, гладък камък. От тях, полуразличими в тъмата, девойката Дану усещаше безоки погледи - алчни, заплашителни.

Жертвениците й шепнеха, без да имат устни: "Ще те изпием, ще те изпием, ще те..."

Върволицата лъкатушеше между тези олтари като река. Ахата почна да отмалява, боляха я краката, остра като нож на некромант болка я пробождаше отдясно под ребрата. Вече не можеше да тича, но се боеше и да спре...

Колоната убити от Пороя зави покрай поредния жертвеник. Необичайно ярка светлина заслепи девойката Дану. Само след миг тя видя, че тук горят грамадни мангали, поставени направо върху пода. Танцуващите над тях ниски езици пламък бяха повече от странни - огънят, въпреки че режеше очите, бе някак тъмен, почти черен. Мангалите обграждаха монолитен олтар, не по-голям от другите. Ала пред него бумтеше клада от голи скелети, на плоския връх се извисяваше Господарят на Пороя.

Ахата спря все едно налетя на ограда. Прилоша й. За малко не припадна от ужас.

Закованата в ръждивите доспехи ръка на великана внезапно се разтегляше, удължаваше се, протягаше се надолу, грабваше поредната жертва от прииждащата върволица и рязко я вдигаше над оклюманите глави на другите. Господарят на Пороя поднасяше плячката си към познатия на Ахата череп-фенер, който великанът държеше в лявата си ръка. Зелените копия от очните кухини на черепа се кръстосваха върху лицето или муцуната на нещастника, пронизваха главата му със сноповете от мъртвешката си светлина и в миг оцелялата плът потъмняваше, втечняваше се, окапваше от костите и се свличаше на стопени буци, които образуваха локви от черна зловонна слуз. От останките, които ръчището на Господаря стискаше, право към шлема се стрелкаше някакво плахо, дъгоцветно сияние, великанът го поглъщаше... През това време кошмарният фенер оголваше скелета докрай и костите падаха в кладата, за да наситят черните пламъци...

Глухите стонове, които Ахата бе чувала още преди да влезе в залата, бяха последният звук, издаван от телата на обречените, преди края на ужасната процедура - скелетът в огъня, а превърналата се в кал плът - по жлебове някъде нататък...

Рогатият шлем на Господаря сякаш също бе пълен с огън.

Процепът пред очите му се обърна към Ахата. Тя усети как върху й се стоварва тежък нечовешки поглед.

- О! - въздухът потръпна от чудовищния екот на гласа му, девойката го усети и в стомаха си. - Ти вече тук си, дъще на Дану! Познах аз, че в самота не ще ти дълго да изтраеш, душата ти е дейна и те тласка на борба! Жадуваш нещо да извършиш. Добре е туй! Ела тогаз при мен и нуждите си сподели!

Ахата не помръдна. Преглътна с мъка, защото тъкмо в този момент Господарят на Пороя бе грабнал от колоната едно човешко дете. Малко момиче, навярно на около седем лета. Лявата половина на детското лице бе разядена до кост, ала дясната бе невредима... Ахата се задъха - детето е било невероятно, направо неправдоподобно красиво за хуманус! Господарят забеляза реакцията й.

- Подобни хапки - обясни той невъзмутимо - особено обичам!

Вдигна високо черепа-фенер. Насочи кинжалните лъчи зелена светлина. Ахата не можа да се насили да затвори очи. А искаше.

Ох. как искаше!

- Не си готова за храна такава - снизходително и някак благо й рече гигантът. По непостижим начин той се озова на една ръка разстояние пред Дану. - Ала кога отмине време, ти друга няма да поискаш.

- Д-д-да п-п-поиск-кам?

- О, да, разбира се, не ще погледнеш друго! Душите хорски, тварски, нечовешки - това нектарът е за всеки, избрал безсмъртие реално пред тленността - спокойно обясни великанът.

- Н... но... а-а-аз. Аз не дойдох, за да... за да...

- Говори! Кажи си смело, дъще на Дану, какво измъчва ти сърцето! Какво копнееш да получиш? Ще го имаш! Да! Дано по силите ми се окаже, ала и да не - старания чутовни ще положа пред твоите нозе!

- А-ааз... не мога д-д-да говоря т-тук...

- Смутена си от моята трапеза? - слиса се Господарят на Пороя.

-Дъ-дъ... да! - едва смогна да промълви Ахата. Великанът изглеждаше изненадан и разколебан. Явно не му се откъсваше от приятното занимание.

- Да бъде, както кажеш, дъще на Дану - реши накрая той. -Остатъка от плячката за утре да остане. По-сладка ще ми стане, когато престои, а пък гладът ми се изостри. Разумно е да го предложиш, премного аз благодаря. Отлагането част е от всякаква наслада! Ей, вие, вкусна леш! До утре! На втория животец свой се насладете, той заслужава го, дори и кратък! Ха-ха-ха! -гръмотевичният смях на великана разпиля колоната. Обречените закретаха и запълзяха настрани, сякаш изведнъж освободени от вцепенението, което ги бе карало покорно да се нижат право към свършека си.

Ахата потрепери. Пред нея се извисяваше едно съвсем друго създание, сякаш не същото, с което се бе сблъскала в по чудо оцелелия сред човешката гора Друнг. Господарят отново бе онзи, предишният, от когото тя заедно с Кицум и останалите бягаше през тарличините. Бе отново чудовище - ужасно, злобно, ненаситно. Наслаждаващо се, хранещо се с чуждата болка и мъка, пиещо смъртта, оглозгващо душите... Изрод, който мразеше живота...

Ахата мислено прехапа език.

"А нима и аз не мразех също толкова люто хумануситс? Нима не кроях ужасни планове за мъст, не си представях как ще се гърчат... и се радвах на тези представи! Исках да залича цялата им раса... а то на тези хумануси вече е отмъстено. Без мен. Вместо мен. Защо тогава се ужасявам от Господаря на Пороя? Желаех не по-малки беди да стоваря върху главите на хората... Но, какво иска от мен Господарят?"

За момент бе забравила за способността на великана да чете мислите й като разтворена книга. Сепна се и уплашено погледна нагоре.

Господарят обаче не й обръщаше внимание - или защото беше потънал в някакви свои разсъждения, или проявяваше снизхождение към страха, несигурността и отвращението й.

Вече крачеха един до друг и по неразбираем начин пътят до стълбището се скъси - вече излизаха от залата. Киселата задушаваща мъгла ги дебнеше. Ахата преодоля няколко стъпала и се отпусна на колене. Не можеше, нямаше сили да продължи нагоре!

Могъщите ръце на великана я откъснаха от стълбището. Тя се опомни след миг, когато вече беше седнала върху ръждивия нараменник на Господаря на Пороя. Гигантът крачеше по стъпалата, неуморен и равномерен като часовников механизъм.

Ахата се вкопчи в счупения рог на шлема, при което откри, че украсата някога е принадлежала на незнайно древно чудовище.

Някак след всичко видяно в подземието само този рог бе поносим за докосване.

Тя се изненада колко бързо Господарят стигна до приземния етаж на кулата. Въпреки че той се движеше като галопиращ кон, по нейна преценка стълбището трябваше да е по-дълго. Или така й се беше сторило? А може би пътят НАДОЛУ не бе същия като този НАГОРЕ?

Господарят на Пороя я отнесе чак до покоите й, където тя най-сетне можа да се отдръпне от него.

- Какво е развълнувало душата ти, дъще на Дану? - запита Господарят.

Отначало разказът й беше объркан. После девойката успя да се успокои достатъчно, за да обясни кое я плашеше. Съдбата на народа и родителите й.

- Можеш ли да ги спреш? Да спреш маговете? - с отчаяна надежда възкликна тя накрая. Нямаше никакво значение, че съществото пред нея е зло. Зло или добро. Ахата се нуждаеше от някой, владеещ достойна за противопоставяне на Дъгата Сила. Девойката бе готова да поиска помощ дори от боговете на Хаоса!

Господарят на Пороя мълча дълго.

Отговорът му бе съвсем нормален, без помпозния старинен речетатив, присъщ на дворцовите бардове и уместен за тържествени аудиенции или панаирни представления за малко по-изискана публика.

- Не е по силите ми да съкруша легионите на Империята -призна мрачно той.

Сърцето на Ахата прескочи един такт.

- Но нали ти... ти...

- Аз съм повелител на Гибелния Порой, Ахата - отвърна й с нещо като въздишка Господарят. Пак същият, но вече без злокобното си одевешно излъчване. - Но съм и негов роб. В този замък се раждат носещите Пороя облаци... никнат от разлагащата се плът на убитите от същата стихия. Видя сама как става това, Сеамни. Плътта, която се стича като катран. После тя ври над огъня от кости. И парата образува облаците. Те узряват дълго, цяла година, за да могат сетне за един месец да получат воля и да се втурнат по познатата на Пороя пътека през небесата...

- Но тази есен Пороят продължи само една седмица! -възкликна Ахата разпалено. - Прати го отново! Насочи го на юг!

Нека се излее върху главите на хуманусите като възмездие!

Отдавна заслужено от тях възмездие!

- Да насоча Пороя... на юг? - с недоумение повтори Господарят.

- Да, да! Да!!! Там никой не го очаква, там няма толкова яки и непроницаеми покриви, нито каменни убежища покрай

друмищата! Ще прибереш богата реколта! Обилна жътва! Силата ти ше нарасне неимоверно - извика Дану.

Трябваше час по-скоро да се махне, да се отдалечи оттук. Два трупа в магьоснически наметала - това беше достатъчно солидна причина да побърза да го направи. На Дъгата не й бе нужно кой знае колко време да научи, че нещо е станало, още повече, че единият бе пратил съобщение. Разследването щеше да е кратко, но още преди това ордените щяха да пратят подсилена потеря. А Тави, освен че се налагаше да се опази от преследването, за да докладва пред Кръга на Капитаните, трябваше на всяка цена да настигне дребния косматоух предател... би било добре направо да го домъкне и тръсне пред Кръга. Пещерният проклетник щеше да отговаря за деянието си пред съда на Волните - само така дългът пред загиналия Кан-Торог щеше да е изпълнен с чест, напълно и изцяло, без остатък!

Ала залавянето на коварния Сидри не се оказа толкова лесна задача. Нещо непрекъснато й пречеше, объркваше я, разсейваше вниманието на младата магьосница. Тави бе принудена да използва търсач-заклинание. Което даваше допълнително предимство на ловците на Дъгата.

Ала и чародейството, с което се излагаше на допълнителен риск, не й помогна особено. Вътрешният взор на Тави бе заслепен от неистова светлина, сноп бодливи и остри лъчи я улучи право в очите. Размазаната фигура на Сидри се мяркаше сред дърветата и всичко, което вълшебницата успя да разбере, бе, че джуджето я изпреварва съвсем малко. Сидри вървеше по същия път, който би избрала и тя.

Яростта й не знаеше граници.

"Чакай, въшко подземна! - съскаше наум тя, нажежавайки още повече жаждата си за мъст. - Ще те пипна аз теб... -Бълваше шепнешком най-скверни думи, които биха задавили от възхищение и най-върлите любители на псувните. - Ще ти оскубя жалката брада. Това като за начало. Обаче после..."

"После"-то от час на час ставаше по-разнообразно, като някои от хрумванията й бяха достойни да се впишат в Книгата на майсторите на палаческата гилдия.

Есенният ден гаснеше. Леките нозе на Тави извървяваха миля след миля, минутите се нижеха в часове, ала тя все не успяваше да настигне джуджето. Даже още по-лошо - по едно време престана да забелязва и следите му - обикновените, не магическите.

Спря - съвсем леко задъхана. Завъртя се на място. Изфуча като дива котка. Започна да проумява, че е изпуснала жертвата си.

"Изрод! Къде изчезна, твар?!" - ругаеше наум тя, на глас не би могла, задушавана от бяс.

Но и ругатните не помагаха. Сидри беше изчезнал. Сякаш бе потънал вдън земя.

С неистови усилия Тави се успокои. Хладнокръвието сега й бе необходимо повече от всякога.

Не можеше така, не биваше! Ако изтървеше дребния плъх да се скрие с най-ценната плячка в целия свят - Диамантения меч, по-добре бе сама да се предаде на маговете!

"Ако този пръдльо ми избяга, напълно заслужавам целия Арк да ми се изреди! Ще те настигна, мръснико! Ще ти скъсам задника, кървав дрисък ти обещавам, гнидо!"

Ах, само да се добере до Драгнир! Ще настъпи величествено клане! Властта на Седмоцветието ще рухне, всеки ще е свободен да се занимава с магия, вълшебниците може би пак ще се обединяват в гилдии по тертипа на ордените, ала никога повече няма да притежават пълната власт в Мелиин... какъв ти Мелиин - в света!

Владетел ще бъде, естествено, тя самата - Тави Кан-Мола.

Ами Императорът?... Император! Кой Император ще й се опре, когато в ръката й засияе Диамантеният меч!?

И за да се случи всичко това, се изискваше да настигне късокракото недоносче, което хал хабер си нямаше от магия. Но...

Но нощта вече падаше. Здрачът се сгъстяваше. Къде бе Сидри ?!

Тави замръзна. Не, така повече не можеше! Трябваше да разбере какво става.

Не успя дори да бръкне в торбата си за амулетите -нуждаеше се от сериозно предметно заклинание. Не успя.

Горещ порив на вятър опари бузата й. Тъмносиньото небе над главата й внезапно промени цвета си, стана жълто като пъпеш. А иззад почернелите от тази неестествена за спускащия се здрач светлина дървета изникнаха фигури в алени наметала. Иззад всички дървета наоколо. Един след друг.

Първи вървеше рижебрадият насилник, когото тя така необмислено бе сметнала за мъртъв. Беше смъртно блед, очевидно всяко движение му причиняваше непоносима болка.

Ала той вървеше и разпръскваше жареща омраза към Тави.

Имаше за какво да я мрази. Беше още млад, но вече не беше мъж -в онзи смисъл, с който толкова се гордеят отрепки като него - след заклинанието на вълшебницата.

"Катър. Евнух. Ха-ха. Хвани ме, де!" - злорадстваше Тави.

Тя не остана на място в очакване да я вържат и разчекнат пак. Този път - буквално. Като дивите коневъдни племена, които разкъсваха престъпниците си между четворка буйни жребци.

Орден Арк нямаше да се церемони. Бяха изразходвали много енергия за прехвърляне на многоброен отряд на толкова далечно разстояние. Вероятно бяха опустошили до дъно складовете си откъм Мощ. След такъв разход и след седмица нямаше да влязат в пълната си Сила.

Червените не бяха пожалили себе си, залогът за тях бе голям. Нямаше да я пожалят и нея. Тави, нито щяха да я изнасилват или изгарят на бавен огън. Не, такава милост вече не беше за нея.

Чакаше я нещо наистина гадно.

Ала преди да хукне да бяга, младата вълшебница халоса излизащите от магическия проход преследвачи. Сплете заклинанието с един замах, сякаш опитна шивачка точно и прилежно заби иглата в гергефа.

Пазеше тази магия за краен случай - ако я обкръжат и ако са мнозина. Ако нямаше друг изход. Глупаво би било да го хаби на дребно - този род заклинания след това отказваха да се задействат в продължение на месеци. Всемирът не обичаше да бъде разтърсван толкова грубо.

Беше много сериозна магия - от най-тайните и дори забранени. Най-страховита, най-свирепа. Не бе нито огън, нито мълния - опитните й противници биха отклонили с лекота удара.

Нито извикване на пълчища демони - за което не биха й стигнали сили и кураж.

Беше Изместване на световете.

За кратко - ни повече, ни по-матко. Но в този кратък миг настъпваше разкъсване на самата тъкан на вселените, при което различните светове се разбъркваха. И съответно разпиляваха онези, срещу които заклинанието бе насочено, в други реалности.

Попаднали там, нещастниците можеха да разчитат само на късмета си, защото често магическите им дарби имаха сила само в пределите на родните им светове.

Бе настъпил черният ден, часът на неотложната нужда да употреби това страшно чародейство. И тя го задейства.

В отговор чу яростни викове, слели се в един вопъл на изненада и отчаяние. Сред преследвачите изникнаха от нищото бледо светещи конуси, които засмукаха настъпващите адепти на Арк. Само двамина от цялата глутница успяха да отбият удара на Тави. Останалите изчезнаха навеки. Нямаха шанс да се върнат назад дори и да владееха същото заклинание и да успееха да го употребят от там, където се озовяха - тази магия прехвърляше по-случайно от дузина търкулнати имперски зарове.

Но и двамата, преодолели атаката, хич не бяха за подценяване.

Рижият насилник, подсилен от препълващата го омраза, даже не издигна магощит, той просто премина през светещите стени на конусите-капани сякаш през трънак - право срещу свилата се и притиснала се към близкото дърво Тави.

Вторият се оказа непознат, доста млад и наперен маг, който захвърли аления си плащ и остана по черна кожена куртка, украсена със сребърни шипове и трико за упражнения по фехтовка.

За разлика от червенобрадия, този адепт извади меча си.

Тави хукна да се спасява. Двойката преследвачи бе смъртоносно опасна. Рижият - със своето отчаяние и личен мотив, черноризецът - с хладното си презрение към всичко на този свят. Освен това непознатият притежаваше голям магически талант.

Тави като на длан зърна миналото му - роден сред сиромаси, познал мизерия и глад, случаен маг забелязал в тълпата простолюдие момчето с дарби за вълшебник. После -обучение, тренировки, всичко това оцветено във високомерие, пречупено през убеждението на издигналия се от черните съсловия младеж, че той е по-различен от останалите, че ги превъзхожда, че по-долу от него стоят даже благородниците, че му е отредена славна съдба. Такъв не се помайва, а грабва късмета за опашката и го изстисква докрай, като при това е способен да мине и през трупа на майка си.

Нямаше шанс против такива противници. Не можеше да блокира две магически атаки наведнъж. А ако успееше, черноризецът нямаше да чака, а щеше да я довърши с меча си. Едновременно да се бие с оръжие и магия - не, нямаше да устои...

Тави рязко смени посоката два пъти, преди да се устреми в дебрите на гората, под зашитата на дебелите дънери. Горските исполини не обичаха Седмоцветието. Бяха тромави, реагираха бавно, ала все пак бяха някакви съюзници.

Червенобрадият закрещя нещо мръсно подире й. Тави му беше избягала, точно преди да я замери с прецизно сътворено и балансирано заклинание. Изпод земята изникнаха чифт чудовищни хищни щипки и защракаха в очакване на обещаната плячка.

Това бе бедата и слабостта на всички силни заклинания -бяха привързани към определено място, рече си Тави, която с крайчеца на окото си видя какво се беше получило. Леко хлъцна, когато обаче почувства продължението. Не, тази магия бе по-изтънчена и изпипана, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Подир щипките на повърхността се измъкна подобно на скорпион чудовище, големи буци пръст падаха от черупката му.

Имаше два чифта щипки освен отровно жило на опашката. Под удържащата формата му обвивка бясно се въртяха стегнати като корабни въжета пламенни струи. Бе дълго около седем стъпки, а жилото и щипките му - по четири.

Ако Тави се беше забавила, никакъв щит нямаш ла я отърве.

Младата жена тичаше като заек, неочаквано сменяйки посоката, за да избегне заклинанието, което очакваше от втория маг. В същото време тя внимателно следеше и най-дребните трепвания в аурата на враговете си, стараейки се предварително да разгадае откъде ще дойде следващата атака. Подире й се беше устремило огненото чудовище, но Тави само го държеше под око -засега изродът не я безпокоеше. Можеше пък да е създадено за примамка, за да я разсее, да не й позволи да реагира на основния удар, който щеше да дойде съвсем изневиделица...

Скорпионът я настигна край лениво ромолящ поток с мочурливи брегове, покрити с повехнали папрати и рухнали гнили дървета. С два скока, използвайки умело падналите дънери, Тави прекоси ручея, като хвърли през рамо заклинание-примамка.

Засилилото се чудовище връхлетя право в капана. Илюзията за твърда почва се разсея и огнения изрод изригна фонтан пара, сблъскал се с враждебна стихия. Тави тържествуващо се озърна, за да види загиващата твар, счепкала се с изтъканото от пара нейно чудовище с лъвска муцуна и орлова човка.

Това беше любимата й хватка - на пуснато по следите й магическо същество да противопостави свое. Разбира се, за подобен номер се изискваше вещо познаване на типовете вълшебно сътворени зверове, тъй като за успешно единоборство се налагаше на определена твар да се отвърне с нейния "истински" враг според жаргона на маговете. С тази цел нападащият винаги се стремеше да придаде маскираща същността на чудовището си псевдо-тялоформа. Отбраняващият се пък се стремеше да разгадае що за магозвяр се крие под разнообразните маски.

Тави се справи успешно - насъска срещу преследващото я страшилище "истинския" му враг. С вой и разярено тракане на щипки изчадията се вкопчиха едно в друго. Пръсна пара и капки течен огън.

Вълшебницата не остана да догледа схватката. Обикновено битка между "истински" врагове свършваше с гибелта и на двамата противници. Тави бягаше и се молеше на всички богове, светли и тъмни, преследвачите й да загубят поне за кратко следите й, за да се отдалечи и заложи по-сериозни капани или заличаваши чародейства.

Ала знаеше, че упованията са напразни. Маговете не бяха вчерашни, нито глупци.

Те не се намесиха в дуела на магозверовете. И двамата прескочиха ручея на безопасно разстояние от фучашите призрачни чудовища. На всичко отгоре съкратиха разстоянието до жертвата си, защото за разлика от Тави нямаха нужда да криволичат.

Тя чувстваше упорито и неотвратимо стягащата се около нея примка - засега само опорните линии на общото заклинание. Всъщност, главният отново бе червенобрадият вълшебник. Черноризецът се намесваше съвсем слабо, беше нащрек и се готвеше да предприеме самостоятелна атака. Той дебнеше Тави да допусне грешка или да се окаже заета с отразяване на заклинанието на червенобрадия. Или - да атакува сама директно. Не, тя нямаше да направи подобна глупост.

Предпочиташе да се крие, да бяга, да чака на свой ред преследвачите й да се изтощят. Тогава, едва тогава би се осмелила да употреби бойни заклинания.

Ако поне малко повече познаваше втория си враг... Студената мълчалива съсредоточеност на младия магьосник я плашеше. От него лъхаше на сила. А на всичко отгоре той не се изтощаваше, не хабеше заклинания - възнамеряваше да я довърши с меч...

Нощта от часове цареше в гората, а безумната игра на котка и мишка продължаваше...

Развръзката настъпи внезапно.

Тави бе останала без сили, едва си поемаше дъх. В хълбока й сякаш трайно бе свила гнездо глуха болка: левият ръкав беше подгизнал от кръв; на дясното бедро имаше изгаряне от не съвсем успешно отразено заклинание. Два пъти тя от отчаяние атакува сама. И двата пъти като по чудо избегна гибел. Вторият маг отвърна с контраатака - беше по-бърз от светкавица! И крайно опасен! Докато другарят му се изтощаваше и постепенно слабееше, точно както Тави беше предвидила, младокът не показа никакви признаци на умора. Той неумолимо съкращаваше дистанцията, подготвяйки се за последния смъртоносен скок!

И накрая я докопа.

Безшумна сянка в нощта й пресече пътя, стоманата изсвистя във въздуха и Тави едва успя да подложи своя меч. Остриетата със звън се срещнаха, отскочиха и затанцуваха в каскади от нападения и отбивания.

- Рамиз! - изкрещя младият. - Държа я! Удряй!

"Червенобрадият се казва Ремиз..." - някак механично, сякаш това имаше значение, си помисли Тави.

- Внимавай, Илмет! - задъхано отвърна от храсталака червенобрадият. Личеше, че е капнал. - Тая кучка се е шибала с Волните!

- Тъкмо ще видиш чия школа е по-добра - отвърна през зъби Илмет. - Не се туткай, Ремиз!

Тави заръмжа като вълчица, на която отнемат вълчетата. Бяха я хванали натясно. Докато въртеше меча, не бе в състояние да сътвори достатъчно сложно заклинание, нито да подсили щита си.

В момента бе като гола и невъоръжена спрямо и най-примитивните заклинания.

Тя изпищя, замахна с наметалото си в стремеж да закачи острието на противника и с малко повече късмет да омотае меча му, ако не и да го изтръгне от ръцете му. Не успя. Девойката приклекна, парира, атакува, изправяйки се, дръпна от ботуша си нож, хвърли го... той със звън отлетя настрани, стремително отбит от младока.

Тави се стъписа. Досега не беше срещала някой, който да не принадлежи към расата на Волните и да я превъзхожда в ръкопашен бой! Никога през живота си!

- Хайде, Ремиз! - злобно викна Илмет.

Тави разбра, че й остават не повече от няколко секунди.

И тя сляпо се хвърли напред. Мечът на младия маг разпра куртката й, острието се плъзна по ребрата, болката я опари. Но вече бе очи в очи с врага си, близко, като при любовна среща. И тя от все душа го фрасна с ефеса на сабята си по носа. Вопъл, лявата му ръка литна настрани и нагоре... и тогава Тави от няколко педи разстояние запрати в мага огнено клъбце - детински простичко, също като онези, с които учениците се справят още на втория си урок по бойна магия. За опитен вълшебник клъбцето бе не по-опасно от самотен комар.

Ала тя удари отблизо. А ръката на Илмет бе твърде високо, за да се предпази.

Беше го сварила неподготвен. Даже зрял и силен вълшебник можеше да бъде изненадан.

Клъбцето, тази детска закачка, прогори куртката на адепта, мина през кожата и мускулите, овъгли ребрата и угасна чак в дясната част на белия дроб. Илмет се просна възнак без звук -или мъртъв, или в безсъзнание.

Нямаше време да го довършва - почувства литналото към себе си заклинание на Ремиз. Завъртя се и вложи всичко, на което бе способна за толкова кратко време, в стоманата на оръжието си.

Мечът се сблъска с магията. И докато острието търсеше плътта на врага, волята на Тави сечеше заклинанието му. След миг мечът се стовари върху шията на Ремиз. Но преди сърцето на насилника да спре завинаги, вълшебницата пламна... но успя да потуши огъня, защото магът, който го беше сътворил, беше мъртъв. Заклинанието угасна заедно с живота му, преди да подпали наистина дрехите и плътта й.

Тави рухна на земята, болезнено удряйки лакът в изпъкнал корав корен. Не го усети - бе ранена, и то сериозно. Бързаше да

овладее с чародейство страданието си, за да е в състояние да продължи да бяга. Прекрасно разбираше, че ако си позволи да изпадне в несвяст, после ще се събуди в лапите на Арк.

Някак си успя да се изправи. Коленете й се подгъваха. Тя тромаво се затича. Предпочиташе да умре от изтощение, пришпорвайки с магия сърцето и мускулите си, безмилостно гонейки тялото си като кон, отколкото да попадне в плен.

Тя като никой друг знаеше как Дъгата мъсти за убийство на свои хора.

Ръката ми като че ли по навик, по собствена притъпена воля пише по чистия жълтеникав лист фин пергамент. Без оглед на всичко, което ме разтърсва - ехото на външните събития - аз продължавам летописите си. Моята хроника. Не е ли безсмислено?

Не, не е. Вярвам, че някой ден ще се намери достатъчно мъдър маг, който да разчете и преведе езика, на който пиша. Този език е звучал сред стените на Замъка на Всички Древни дълго преди твърдината да падне. На този упорит и любознателен човек ще са му от полза моите бележки. Историята наистина е поучителна - за това как светът внезапно се е оказал на ръба на собственото си унищожение. И то не защото се е появил пореден Тъмен властелин, полудял от жажда за власт и стремеж да разруши небесата и земята. Не, уви. Не е толкова просто. Заплахата възникна от нищото, от стечение на множество обстоятелства, от преплитане на множество взаимодействащи Сили.

Козокраката твар, с която се бях сблъскал в подземията на Хребета на Скелетите, се оказа далеч не единственият неприятен гост в пределите на нашия свят. Довтасаха и други. Сякаш мухи, привлечени от смрад на гниещо месо - плътта на тази реалност -множество твари се събират край агонизиращия Мелиин, за да се насладят и наситят от еманацията на човешките страдания и смърт. Такъв начин на хранене не е чудат, необичаен или странен -присъщ е на какви ли не същества от демоничните бездни.

Чудатото, необичайното и странното в случая е фактът, че не разбирам откъде са се появили тези изчадия. Не проумявам също така и какво всъщност желаят. Какво?

Обликът им на "сатири" е само маска. Очаквах нещо от този род. Ала се оказах неподготвен, дори не предполагах, че истинската им природа ще е толкова отвратителна за моето, не много по-инакво от човешкото, възприемане на нещата.

Наблюдавах тези твари. Видях ги как действат. И видяното, разкрилото се пред мен едва ли е повод за радост и задоволство. Станах неволен свидетел на това как половин дузина подобни същества плениха вълшебница, на която по всичко личи, че е пришълка от Долината. И тъй като познавам възможностите на родените в този малък свят, който е сред и извън повечето реалности, не мога да не се изпълня с безпокойство. Агресорите са повече от сериозни противници.

Но това не е всичко. Тварите от тъмнината в края на краишата поне засега се спотайваха, предпочитаха да действат с чужди ръце, но пък вторият полюс на Силата... Тревожно.

Помня как се случи. Малко преди това бях почувствал умора. Заспах. В съня ми нахлу яростно пеене на десетки хиляди гърла, облаците се пръскаха, през останките им шуртяха неистови и гневни лъчи светлина. И видението ме подсети за моето минало... същото минало, което искрено, от все сърце желая да забравя завинаги.

Съзрях дребната фигурка на момичето, което спасих от козокраката твар. И видях, че над девойката се е склонил исполински силует. Облечен в злато и пурпур, със сияйно чело. От този силует повя мраз, повя строга Сила, макар и по-слаба от вълшебството на повечето тукашни магове. Помислих си, че е пратеник на външновселенски йерархии. За пришълеца обаче нямаше сериозни прегради - каменните тела на планините се оказаха рехави като тънка мъгла за него. Странни нишки на болка и ужас го привързват към момичето-вълшебница. Хм, бнх желал да се запозная с учителя й - би трябвало да е могъщ чародей, при това не от ордените на Дъгата.

Пратеникът говореше нещо. Аз долавях само беззвучните отражения на словата му. Речите му не бяха насочени към мен, затова въпреки цялата ми мощ не разбрах смисъла им. Но и самата гледка ми бе достатъчна, за да направя някои изводи.

Пророчествата рядко са благоприятно нещо. Обикновено те вещаят беди, нещастия и катастрофи, нищо друго. Този пратеник не е изключение, уви. Но като че ли той предрича идване на толкова важни и върховни Сили, че почти ми призля. От някакво странично измерение идват тези сили, идват готови и пълни със стремеж да сьдят и наказват - според своите си схващания за справедливост. И това сякаш е по-страшно и опасно от всички козокраки твари взети накуп.

...Ами девойката Дану, която неотдавна изведох изпод Пороя?

Тя изчезна от взора ми. И не я откривам, макар че Пороят изненадващо, ненадейно и внезапно секна - предсрочно. Ако не бяха другите възли от заплитащата се мрежа, която отначало бях кръстил "Хвалинска", а сега бих нарекъл световна, сигурно щях да се занимая само с това явление -спирането на Пороя. Сега обаче дори Пороят, гибелното бедствие, е незначителна подробност. Така ми се струва. От него не зависи нищо или почни нищо. Дреболия.

Вече не го разглеждам като ключова брънка.

...Какво да правя, как да постъпя? Веднъж вече наруших една от забраните на Заточилия ме. Дали да пратя по демоните и останалите Му забрани? Всички, до една! Но... кой може да знае как ще се отразят постъпките ми върху събитията в тази вселена?

Ами ако това, последвалото, е последица тъкмо от моите стъпки -необмислени, припрени и... фатални?

...Още пиша. Пиша. Щом свърша, веднага ще се заема с нещо по-съществено. Ще призова духове. Ще поприказвам с тях. Ще се опитам да изнамеря отговори по пътя на високото вълшебство.

И всичко това за да заглуша собствените си, неуморни и негаснещи страхове.

Моите страхове... моето проклятие...

Кохортата на легата Аврамий се оттегляше от огнения ад в пълен ред. Нямаше какво да правят сред разбушувалите се пожарища. Имаха надежда да спрат огъня само по периметъра на Старата стена, която опасваше Белия град. Бе каменна, дебела и висока - единствено тя можеше да бъде надеждна основа за борба с пламъците. Само тя би устояла.

- Стегни редици! - крещяха от време на време центурионите. -Плътно щитовете!

Наситеният с лютив пушек въздух пареше гърлото. Черен ураган от дим бушуваше зад ариергардните манипули. Зъл жарък вятър носеше искрящи въглени. Свиреп вихър задръстваше ноздри, уста и очи с пепел. Тежко се свличаха проядените от огъня скелети на къщите. Бедняшкият Мелиин се гърчеше в агония като вещица на клада.

Аврамий бе сигурен, че до заранта от Черните квартали ще остане ужасна за взора пустош.

Заедно с легионерите напускаха загиващите си махали и цивилните - онези, които бяха имали невероятния късмет да се отърват от зъбите на Тварите, да избегнат магическите удари на вълшебниците и да се спасят от пожарите. Войниците косо поглеждаха към бежанците и дори суровите ветерани скърцаха със зъби под пуснатите забрала, когато виждаха как отчаяни майки кършат ръце за останалите в горящите домове деца, когато чуваха сподавените мъжки ридания на потъналите в черна ярост бащи, чиито дъщери бавно гаснеха, измъчвани от отровата на мерзостните изчадия от катакомбите.

Освен командите на стотници и десетници. над колоната като мрачни знамена се вееха проклятия. Страшни клетви, почти магически силни.

Всички против ордените.

Кохортата мина през плитката яма, където само преди няколко часа се беше намирала Кожарската порта. По стопения камък скърцаше вулканична шлака, войнишките ботуши захрущяха по встъкления пясък. Посрещнаха ги доброволните огнеборци, които заедно с оредялата вътрешна градска стража бяха успели да се противопоставят на пожарите - поне в тази част на Белия град -облекчени от факта, че в по-заможните квартали къщите бяха изградени от камък.

Едва кохортата прекоси линията на Старата стена, Аврамий прати вестоносци с едно-единствено поръчение - да издирят Императора и двете му кохорти, с които той бе тръгнал да щурмува резиденциите на Дъгата. Своите си войници Аврамий поведе нататък, навътре в Белия град, заедно с цивилното опълчение. Опасяваше се да се задържа на едно място, помнейки печалната участ на Кожарската порта.

Улиците само на две преки от крепостната стена гъмжаха от народ. Хората разпитваха легионерите. Въпросът бе един и същ -какво се случи? Аврамий внимателно огледа тълпите и си рече, че в Белите квартали все още има доста наивници, които се надяват, че ако се спотайват и не вземат страна, ще им се размине - и пожарите, и гнева на маговете... и решимостта на Императора да доведе започнатото до край.

Войниците не успяваха да отворят уста - преварваха ги бежанците от Черния град, които бързаха да избълват цялата си мъка и омраза. Легатът мълчаливо слушаше преминаващите в ридания гласове, пред които гражданите на Вътрешния град се вцепеняваха и се свиваха като ударени. Щом чу откъслечните разкази - всеки припряно излагаше своята си лична трагедия, Аврамий потръпна. Словата на оцелелите му се видяха по-страшни от онова, което бе видял той самият с очите си... Не, просто припомнянето го връщаше в лоното на ужаса, където той, войникът, предпазен от станалата му навик дисциплина, нямаше време да зяпа и да се страхува, а се налагаше да действа, за да оцелее. Затова кошмарът само се беше плъзнал по съзнанието му като стрела по броня. Разказите връщаха безумните минути -отровните зъби на тварите, кладите на дървените коптори... Прималя му.

Легатът стисна зъби. Навярно така се чувстваше цялата кохорта - кой по-малко, кой повече. Някои досетливи центуриони веднага усетиха опасността от това, което наричаха "закъснял страх" и тутакси ревнаха с продрани гърла:

- Преброй сеее! Провери оръжие и имущество и докладвай на десетникааа!

Аврамий се овладя. За да не загуби пак самообладание, се замисли дали бе разумен ход да се отдалечават от Старата стена... огънят можеше да нахълта в Белия град... глупости, там останаха обучените за това стражници-огнеборци, които засега се бяха справили доста задоволително... Засега. Но ако маговете решаха, цял легион не би спрял пожарите... Кохортата продължаваше.

Вестоносците започнаха да се връшат. Щом легатът ги изслуша, заповяда сведенията да бъдат разгласени по манипулите за повдигане на духа, макар че вестите сами по себе си не бяха кой знае какъв повод за ликуване - Императорската армия (в състав от три кохорти; това Аврамий нареди да не се споменава, нека половината легион бъде армия...) се съсредоточаваше в района на една от превзетите резиденции на Небесната дъга.

Чак след това легатът се замисли над чутото от вестоносците и вдигна вежди. Повелителят не настъпваше, а събираше останалите му сили в един юмрук. Черният град пламтеше, значи нямаше с кого да се сражават там. Очевидно Императорът възнамеряваше да напуска, ако трябва с бой, столицата.

"Правилно решение - одобри замисъла на повелителя си Аврамий, докато задъханите вестоносци тичешком викаха "радостните" новини, преминавайки покрай колоната. Обшо взето положителната реакция на войниците не закъсняваше. Най-бурно, но и най-истерично изразяваха чувствата си бежанците. -С това опълчение трябва да внимавам... - отбеляза си той. - Час по скоро да ги разпределя по манипулите, за да влязат в крак и да не създават бъркотия... Да, Императорът е прав. Мелиин е на практика превърнат в развалини. Няма провизии за всички, сринати са укрепленията, опустошени са арсеналите. Пък и няма как да надвие маговете, ако ще си седи в столицата. Време е да се обсаждат и превземат кулите на Дъгата, докато не падне и последната твърдина и на седемте ордена... осемте, ако броим Безцветните от Нерг. Катурнем ли главните им шаб-квартири, нататък ще е по-лесно. Забавянето е опасно. Войната се пренася в провинциите.

Ох... колко сгоден момент за разни метежници, бандити и властолюбиви барони! Особено за източните бунтовници. Тия непременно ще откъснат от снагата на империята още живо месо -три-четири провинции, ако не и повече! И за Нехората е шанс. Ако са замисляли въстание, ако имат някакви тайни общества - и те ще се надигнат. Добре че не сме във времената на войната с Дану... кой знае как би свършило всичко, ако тези остроухи стрелци бяха живи сега..."

Кохортата без произшествия се присъедини към войската на Императора. Повелителят стоеше сред верните си пазачи Волни. Аврамий го видя зад плътна стена сурови спокойни лица и усети убождане на ревност - владетелят предпочиташе за лична охрана не човешки същества, а други... макар и най-близки до хората по облик и донякъде по нрав. Легатът си помисли, че ако зависи от него, би назначил за телохранители свои легионери - онези, които бяха загубили близки и роднини в Черния град. Омразата на Императора към маговете щеше да ги направи десетократно поверни .

"Може и да не са толкова съвършени бойци като Волните, но те никога няма да предадат човешкия род..."

Капитанът на Волните впи мрачен поглед в лицето на легата, сякаш бе прочел мислите му. Аврамий не сведе взор, нямаше от какво да се срамува. Би повторил словата си и гласно, пред Волния.

- Говори, легат! - властно нареди Императорът. - Какво се случи в Черния град? Значи ли това зарево, че Черните квартали горят? Къде е Баща Хеон?

- Служа на Империята! - отсечено отдаде чест легатът. -Животът ми е в ръцете на моя Император. Кохортата ми не стигна до воините на Братството. Не установихме контакт с хората на Хеон. Пътят ни бе преграден от магове. Пробихме засадите им, труповете на противника са преброени, взети са доказателства.

Бяхме близко, когато възникнаха нови пречки. Първо от катакомбите изскочиха чудовища, всякакви твари. А после - огън. Много силно, извънредно мощно заклинание, Императоре мой. Вълшебниците подпалиха Мелиин, когато видяха, че губят битката... Загинаха много от верните поданици на Ваше Величество... - добави той по-тихо.

- Знам - устните на Императора се изкривиха от тик, той за миг притвори очи. - Знам, верни мой Аврамий. Виждам, че си свършил всичко по силите си, затова няма да те наказвам за неизпълнение на главната заповед. И все пак, знаеш, че в моята войска няма неизпълнени заповеди. Затова кохортата ти ще възстанови своята чест в бой. Срещу ни настъпват маговете,

Аврамий. Заеми позиции, ще тръгнете във втората линия след веригата стрелци. - Императорът вдигна юмрук с бяла рицарска ръкавица на нивото на брадичката си и замислено погали с пръстите на дясната си ръка гладката, бяла, сякаш изработена от кост повърхност. - Ще приемем тази битка. След това ще си пробиваме път вън от града. Невкратий! Прати глашатаи из Белия град. Нека всеки, който се чувства верен на поданическата клетва, да последва армията. Това е волята ми. За тяхно собствено добро. Така да казват глашатаите.

- Служа на Империята! - глухо отвърна възрастният центурион, командирът на манипулата вестоносци и тръбачи.

Аврамий продължаваш да стои изпънат като струна.

Владетелят не го беше освободил. Легатът смяташе за чест стриктно да се придържа към повелите на устава. Същите повели, които бяха опазили разсъдъка му от кошмара на избухналите в огън улици...

"Когато ми остане време за спомени - реши той, - ще се напия!"

Императорът се обърна отново към него.

- Върви, Аврамий, върви. Знам, че хората ти изкараха тежки часове...

- По-добре отново в бой - припряно избъбри легатът, внезапно стреснат от перспективата да получи дори и час почивка. Час, през който в дрямката щяха да се появат изгарящите деца и старци...

Повелителят на Мелиин вдигна вежди.

- Радвам се на... ентусиазма ти - сдържано каза той и Аврамий осъзна, че тази битка може да се окаже последна за него и войниците му. - Настина нямам възможност да ви позволя дори половин час отдих... Нуждая се от всеки копиеносец, от всеки здрав меч. Предстои ни да се справим с петдесетина магове на Дъгата.

- Служа на Империята - с мъка отвърна легатът. Бе попарен. Отдаде сковано чест и бързешком се върна при хората си.

Кое бе по-лошото - да не се върне жив от предстоящото сражение или да го измъчват ужасни сънища, които все пак могат да бъдат удавени в няколко стомни вино?

Нямаше отговор. Чудна работа - нямаше отговор... Поне в този момент.

Императорът изпроводи с очи Аврамий. С лека стъпка, въпреки тежестта на кованите доспехи и масивния щит, който мъкнеше сам, без да се доверява на оръженосеца си, легатът изтича до манипулите на кохортата си, набързо събра центурионите, сетне извика обща команда, подхваната от стотници и десетници.

Покритият със сажди и прах строй се обърна като на парад и потъна с маршова крачка, която проехтя необичайно тържествено, в мелиинските улици.

Красиво вървяха... колко жалко, колко обидно жалко бе, че в този бой последната дума нямаше да е на мечовете, а на бялата рицарска ръкавица, която като втора кожа бе прилепнала към китката на Императора.

"Сега и винаги, човеко" - не спираше да звъни в ушите му отговорът на онази неведома Сила, която обитаваше ръкавицата.

Но за кого щеше да се сражава тя? За законния владетел на Империята? За себе си? За незнайния си творец?

Императорът тръсна глава. Нямаше значение за кого или за какво. Маговете се приближаваха.

Скоро всичко щеше да се изясни - веднъж и завинаги.

Императорът стоеше като статуя - неподвижен, сякаш вкаменен. Малобройната му свита освен телохранителите Волни включваше и възрастни ратници, които си шепнеха колко силно прилича владетелят на покойния си дядо - великият воин, който с желязна десница бе потушил баронските бунтове в западните и южни провинции и почти бе обединил отново цялата Империя. Не успя само заради злодействата на маговете, които предпочитаха една по-слаба и по-послушна държава... Сега всички беди, нещастия и несполуки можеха да бъдат приписвани на подмолната дейност на маговете. Ордените се превръщаха в пешкир за изчистване на всякаква вина.

Кохортата на Аврамий изтече като ручей в руслото на уличките, попи в калдъръма. Легионерите бързаха да застанат като стена зад стрелците на Сула и да чакат момента на страшния и съкрушителен удар - в ръкопашен бой, с честна стомана против коварна магия.

Пристъпиха Фибул и Невкратий, за тях - дузина центуриони и неколцина десетници.

- Какво щс заповяда повелителят? - старият легат гледаше право в очите господаря си, без страх и съмнения. Животът на кой да е войник, десетник, старши, стотник, центурион, та чак до легат, минаваше под убеждението, че тиха смърт в собствената постеля е недостъпен разкош за избрания от тях занаят. Сигурно заради това в мътните от прехвърлените години очи нямаше нищо друго, освен спокойствие.

- Сула няма да издържи дълго - рязко каза Императорът. -Бързо ще го смачкат. Трябва да унищожим колкото се може повече магове и да си пробием път навън от столицата. Тук повече няма какво да правим. Вземете хазната, имперските реликви, Фибул, давам ти охраната си... и стотина от ветераните. Донесете всичко от кончежната зала. Разчитам на теб. стари приятелю. Тръгвай. Тук ще сме колкото ни позволят противниците. Не се бави.

- Служа на Империята - с достойнство отдаде чест старият легат. - Волята на повелителя е свещена. Ще бъде изпълнено.

Залагам живота си.

Фибул се завъртя - пъргав и стегнат в движенията си почти като младеж, но плавно и сигурно, без излишната енергичност на младите воини. Това отстрани създаваше впечатление за известна тромавост. Легатът мълком кимна на Ким-Лаг, командирът на

Волните, който направи знак с ръка на своите подчинени.

- Сега ще чакаме - промълви Императорът, когато отрядът на Фибул се скри зад завоя... Очакването не продължи дълго.

ПЕТА ГЛАВА

Първото, което усети Клара, щом отвори очи, бе чувството за опасност. Всеки боен маг беше развил това сетиво до съвършенство и подушваше заплахата като бездомно куче скрита наденица. Да предугажда опасността и да я отбягва - или да нанася изпреварващ удар - това бе едно от главните неща, тренирани и поддържани до последен дъх. Схватки гърди в гърди, очи в очи -това бяха турнирни похвати. Само там подобни геройства бяха добри и уместни. На почит в Гилдията на бойните магове стояха преди всичко уменията да се постигат бързи и чисти победи, най-вече физически безконтактни, по възможност - с минимални загуби за своя отбор.

Зрелищността и "елегантността" се смятаха за опасна и гибелна суета.

Тъмнината около Клара бе плътна като вода. И също като на дъното на дълбок вир този мрак натискаше очите с пресата на налягането, принуждавайки вълшебницата да примижава сякаш от ярка светлина.

Лежеше на студен и влажен под от гладки камъни. Миришеше на нечисто. На плесен, на стара пръст. Вонеше също така и на смърт. И на същества, за които трупната леш е любимо лакомство.

Нозете и ръцете на Клара бяха свободни. Самата тя -съблечена напълно.

"Хм, на кой ли му е хрумнало да ме зяпа дюс гола? И, как е? Ставам ли?" - злобно си помисли тя.

Не помръдна, с пръст не шавна дори. Попиваше обстановката със сетивата си, които бяха далеч повече от зрение, слух, обоняние, осезание и вкус. Простосмъртните говореха за "шесто чувство".

Това чувство обаче бе цял комплект недостъпни за друг, освен за магьосник от висок ранг, сетива.

С някои от тях Клара проучи себе си.

"Така. Цяла съм. Няма рани. Не прилича и да са ме изчукали междувременно. Бива... Лошото обаче е тази гадна пустота в гърдите, където е редно да усещам искрата. Какво е станало? Къде ми е Силата? Съвсем ли пропадна, или..."

Няколко минути тя напрегнато се вслушваше в околния свят, в тялото си, пак навън... Олекна й. Не, хвала на демони и богове, просто се намираше в реалност, в която магията не действаше.

Може би не магията изобщо, а единствено нейните способности.

"Не се радвай. Инаквите може да са силни и тук... въпреки че е малко вероятно."

Рядко й се беше случвало да попада в подобни светове.

Защото и те бяха рядкост сред безброя реалности на Великата сфера. В подобни светове пронизващите Всевсемира магически потоци поради незнайна причина не взаимодействаха с материалната плът на реалността. Изолирани от потоците се оказваха дори родените в Долината чародеи, уж поначало обречени да служат на Вълшебството. В архивите на Гилдията бяха описани девет такива свята. Клара бе посещавала три от тях - през периода на послушничеството си. Наставниците смятаха такива екскурзии за особено поучителни.

Не бе изключено сега тя да е заточена в един от останалите такива.

Впрочем, Наставниците не напразно водеха в тези глухи реалности бъдещите магове. Всеки вълшебник от Долината трябваше да е способен на доста неща и без източници на магия.

Щом не става да се черпят сили от околната среда, осланяй се на собствените си резерви. Магът притежава такива. Малки, но не и никакви.

За един миг Клара се изкуши да разгледа килията си - или обемът, в който я бяха захвърлили. Тутакси отхвърли тази приумица - трябваше да пести Сила, не да я прахосва за "осветяване" на околностите. И без това не разполагаше с много. По-разумно бе да си я запази... за крайни случаи като бесене, обезглавяване или изгаряне. От всички методи за физическо въздействие, традиционно прилагани към маговете пленници,

Клара най-много ненавиждаше тъкмо трите изброени. Нямаше приятни спомени от собствените си две обесвания, едното обезглавяване и трите клади.

Продължи да лежи кротко и неподвижно. Може би положението не беше чак толкова безнадеждно. След като не я бяха пречукали веднага, значи похитителите нещо искаха от нея.

Дори и само това да я изкарат на площад за публична екзекуция с всичките съпровождащи веселото зрелище церемонии. Идиоти!

Клара се преизпълни с дълбоко презрение към противниците си.

Даже за преговори да я бяха отвлекли, пак беше грешка от тяхна страна. И щом не се бяха опомнили и не я бяха удушили тихо и мирно, в не много далечно бъдеще щяха да берат големи ядове.

Защото мелиинският им номер нямаше да мине повторно. Клара бе сигурна, че ще се измъкне. А после щеше да доведе насам ако не цялата, то поне две трети от Гилдията - и бойните магове щяха да залеят този свят с пламъци от хоризонт до хоризонт, стига да сметнеха подобна мярка за наложителна и не се намесеха местните богове. А те рядко се намесваха навреме.

Пък и не всички от тях се оказваха чак толкова костеливи орехи за Гилдията...

Мислите й секнаха, тя се стегна вътрешно - тъмнината някак неуловимо се промени. Не, не проблесна и най-мижав светлик, но Клара усети присъствието на три живи същества - достатъчно далеч, за да не я предизвикат да рипне и да им смени фасона на бърза ръка. И все пак достатъчно близо, за да успее да ги подуши и с носа си. Миришеха на нешо кисело и гадно -едва-едва, но пък обонянието на вълшебницата бе кучешко без преувеличения.

Нозете им потропаха. Копита.

- Ей, чародейке! - дочу се предпазлив повик. - Знаем, че отново си на себе си.

Говорещият използваше езика на Долината. Това никак, ама никак не се хареса на Клара.

Тя отвърна нагло, по царски високомерно:

- Добър си в родната ми реч, но си пълен дръвник, щом не знаеш, че у нас не е прието да събличаш една дама, ако искаш да приказваш с нея. - И добави подигравателно: - А пък ако си ме съблякъл за друго, май не ти стиска да се изложиш да ме яхнеш.

- Моля за извинение - почти засрамено произнесе гласът, като пренебрегна обидата. - Налагаше се да постъпим така, за да се убедим, че не криеш някакви амулети.

- И убедихте ли се? Може да имам някой скрит в задника.

Искаш ли да провериш?

Почувства стъписването на събеседника си.

- Убеди ме... - рече гласът. - Ще получиш дрехите си...

- Веднага след това ще си приказваме! - отсече Клара. - Освен това желая осветление. Не понасям здрач. Без подходящ грим в полумрака изглеждам прекалено болнава и грозна! Ясна ли съм?

- Желанието ти не е трудно за изпълнение, вълшебнице -примирително отрони гласът.

Въздухът рязко се раздвижи и до дясната ръка на Клара тупнаха дрехите, които тя с едно докосване определи като грижливо сгънати и без следи от разпаряне на шевове.

Похитителите определено не бяха от най-примитивните типове...

Тя дочу бързо шепнене, след което тъмнината отстъпи пред мека ненатрапчива светлина без видим източник.

Клара сви зеници и крайно внимателно разгледа пленилите я същества.

Двамина изглеждаха познато - като онези, които я бяха сгащили под стените на Мелиин - грамадни гладкокожн създания, подобни по форма на морски скатове. Ясно различи снопчетата мустаци - пипала на калмар - от двете страни на черните дупки в зъбатите пасти. Не успя само да види очите им - хлътнатините, където вероятно се намираха, бяха като локви мрак. Рееха се на един човешки бой височина над повърхността, напомняща хем на паваж, хем на естествена камениста пустиня.

Третият обаче бе съвсем различен. Видът му беше същинска гротеска - рогат човешки торс върху космати кози крака. И засуканите рогове бяха като на козел.

Помисли си, че ако това е истинската му форма - е, какво пък, всичко става. Но ако представляваше облик-маска...

"Какъв простак! Пишката му била голяма! Евтин фръцльо!"

- Кръ-гом! - изръмжа тя. - Да не съм ви гадже да ми се блещите!

Козокракият послушно извърна лице.

"А така. И за какво си го провесил тоз пишок, след като даже не ме позяпа както кажи-речи всички мъже, които са ме виждали неглиже? О, не ти е истинският вид това, не е..."

Двата ската се подчиниха по-неохотно.

При обличането се потвърдиха подозренията й, че всичко ценно и полезно за нея като боен маг липсва от дрехите.

Тукашните господари наистина разбираха от вълшебство.

Бяха иззели дори умело маскираните като копчета дребни магически сюрпризи, предназначени за употреба при непредвидени обстоятелства. Само по себе си това бе впечатляващо, но на всичко отгоре магийките-дреболийки бяха заменени с идеални копия на обикновените закопчалки. "Това вече усложнява нещата..."

- Къде са ми вещите? - свадливо се осведоми Клара приблизително със същия тон, с който би се обърнала към евентуален свой зет, който се прибира чак на заранта и смърди на чужд женски парфюм. - Имах разни неща из джобовете! И то доста ценни от колекционерска гледна точка!

- Взехме само онова, което би представлявало опасност и би могло да убие някой от нашите - последва незабавен и напълно откровен отговор. - Естествени предпазни мерки, чародейке. Не мисля, че имаш основания да ни се сърдиш. На наше място ти би постъпила по същия начин.

- Не е ваша работа да разисквате как бих постъпила - заяде се Клара. - Ако смятате да водите някакви преговори...

- Да. Искаме да предадеш поздрави от нас на събратята си в Долината - прекъсна я с безкрайно любезен тон човекокозелът. - И едно послание. В смисъл, че ако не се разкарате от пътя ни, ще ви размажем. Нищо лично. Просто ни пречите да минем. Застанали сте на пътя ни като воденичен камък. Ако можехме учтиво да ви заобиколим, нямаше да възникнат никакви разногласия. Уви, в Пролуките на световете това не е възможно, както сама прекрасно знаеш. Единственият ни изход е да ви помолим да се дръпнете... малко. Защото алтернативата е да ви избием. С голямо прискърбие. Прискърбие, понеже принадлежите към висшите същества във Вссвсемира, каквито сме и ние. Бихме желали да избегнем неуместната в този смисъл жестокост...

С една част на съзнанието си Клара наблюдаваше тона на говорещия, като игнорираше смисъла на словата му. Под изискания тон усети сухота, безжизненост - цял пласт равнодушно спокойствие: ето, говоря принципни неща. не влагам емоции.

Ала под тази кора клокочеше лавата на яростта. Съществото беше бясно, въпреки че се стараеше с всички сили да го прикрие.

- Тъй ли? - нехайно рече Клара и подчертано се огледа за стол или даже кресло. В същото време се опита да обхване с взор помещението, в което се намираше. Уви, отвъд конуса светлина цареше мрак. Шаващ мрак. Като кълба безплътен дим.

- Именно тъй, вълшебнице. Наблюдавахме ви и осъзнахме, че сте единствената сила, която е в състояние да ни... забави. Затова напуснете. И без това ви е все едно къде ще живеете.

- Я! - възмути се Клара. - Откъде-накъде?! Ами нашите къщи, градини, земи?

- С лекота ще си ги сътворите на ново място - сухо отвърна козокракият. Прекалено сухо. - Не е сложно за вас, за разлика от обитаващите този свят низши създания.

"Този свят. Намираме се в света на Мелиин? В някаква гънка-джоб на неговия всемир? Интересно..."

- Не е трудно да възродим нещата - присви тя очи. - Не е трудно дори да си ги пренесем, от сантиментални подбуди например. Но да се върнем малко назад. Не ти ли се струва, уважаеми, не ти знам името, че не си избрал най-сполучливия и уместен начин за водене на преговори? Отвлякохте ме, пленихте ме, съблякохте ме чисто гола... И зарад що понасям такива оскърбления?

- Съгласен съм с теб - с усилие отвърна козокракият. Единият от реещите се скатове рязко трепна и шибна пода с опашка -изплющя като бич. Силно замириса на киселина.

- Спокойно - вдигна ръка към него човекокозелът, когото (Клара внезапно се сети) в един от световете наричаха сатир. -Това е неизбежно. Загубилият винаги се стреми да скрие горчивината на поражението си зад перчене и груби обиди към победителя.

Вълшебницата нагло вирна брадичка, усмихвайки се наум.

Дотук добре. Беше извадила от равновесие противниците си. Първа спечелена точка. Вероятно враговете й бяха лоши играчи на петстотинте вида зарове и двестате вида карти, които Клара познаваше.

А сатирът междувременно се обърна пак към нея:

- Да, чародейке, напълно съм съгласен с теб... - Той се намуси и кисело довърши: - Приеми извиненията ни за проявената грубост, неучтивост... Права си, че се получи крайно некрасиво... въпреки че не признаваме условностите и законите на чужди ни светове... но както вече казах, висшите същества следва да се почитат един друг...

"Ти не ми се подмазвай с комплименти за висши същества, с тия лъжи нямаше да ме забаламосаш, даже ако бях девствена!"

- Приемам искрените ти извинения - надуто изрече тя. Нека си мисли, че ласкателството за "равнопоставеността" на маговете от

Долината и на тези твари е погъделичкало самолюбието й и навярно ще допадне на останалите вълшебници, които току-виж поради това "признание" преглътнат горчивия хап и се навият да отстъпят - за да сторят път на "колеги".

Трябваше обаче да признае, че сатирът действаше умело -майсторски плетеше лъжи и истини, балансираше от завоалирани обиди до откровена грубост през любезност и дори известно страхопочитание.

Под това всъщност се спотайваше едно безкрайно, безпределно, чудовищно презрение към всичко живо - и съответно "низше" в сравнение с неговата раса.

- А защо наистина не си спестим подобни недоразумения, като се обърнете директно към Съвета на Долината? - невинно предложи тя. - Говорете с архимага. Коя в края на краищата съм аз, скромният член на Гилдията на бойните магове... С неудоволствие признавам, че не съм дори най-добрата... - Почти си се възхити с лекотата, с която безсрамно лъжеше. - Аз живея от наемничество, тежък хляб е, повярвай, но нямам никакво влияние в Съвета... Щом сме висши създания, няма начин да не постигнем взаимноизгодно компромисно решение. Мисля даже, че трябваше с това да започнете!

- С удоволствие ще ти обясня, чародейке...

В "удоволствието" на говорещия Клара се съмняваше повече, отколкото във вегетарианските обещания на един крокодил.

- Ние - продължи сатирът, - как да го кажа... не сме в състояние да приемаме приятни за очите ви телесни форми. Това е закон, който не ни е дадено да престъпим. Според вашите мерки ние сме безобразни, отвратителни, кошмарни... Първият ви порив би бил да ни унищожите. Впрочем, обратното също е в сила - за нас сте не по-малко, а навярно дори и повече... хм, неприятни наглед... но това не е важно в момента, освен като пример в наша полза, тъй като намерихме сили да преодолеем погнусата си. И така, ако се бяхме появили в Долината, делегацията ни би се възприела за нашествие. Което ще рече -война. Заблуждавам ли се, вълшебнице?

Клара накупено кимна. Виж го ти как извърта нещата... И пак - филия лъжа, намазана с истина. Или обратното. Наистина няма значение. В основата козокраката твар имаше право. Райна първа би вдигнала тревога и би изстреляла цял арсенал светкавики дори по сатирообразната форма на "гостите", а срещу "морските котки" би употребила нещо още по-разрушително. И никакви бели знамена не биха спрели валкирията - такива парцали отдавна са записани в набора коварни военни хитрости.

"Ох, дали навикът на Гилдията първо да удря, а чак после да гледа кого е трсснала, не се е превърнал в капан, в наша си беда? Макар че, тъкмо тези реакции често са ни спасявали кожите. Колко пъти разни изчадия са щурмували Долината!"

- ...И предвид изложеното - продължи да упражнява изискан стил на красноречие сатирът, - решихме, че по-дребна злина ще е да те заловим, чародейке. Не те познаваме, не знаем името ти. Знаем само че си от Долината. Съгласи се, от стратегическа гледна точка ние вършим глупост, което най-добре потвърждава добрите ни по принцип намерения. Заловихме те, за да те пуснем като наш вестоносец. Без да те преправяме и да ти въздействаме, без да те караме да ставаш наш... разузнавач. Ти ще си идеш оттук с мир.

Иди в своя Съвет, иди при своя архимаг. И разкажи за нас. Разкажи за нашите искания. Великата Тъма вижда - това не е толкова сложно, нито унизително за твоята чест на боен маг.

- Хм... - Клара отново се нацупи. - И какво ще разкажа на архимага? Какво толкова знам за вас? Съветът ще ме прати да се лекувам, ако почна да им разправям врели-некипели, подобни на историите, предназначени за деца преди заспиване. Кажете ми за себе си нещо повече, за да има въз основа на какво да се решават толкова важни неща! Кои сте, откъде сте, накъде сте се запътили и защо не можем да се разминем мирно? Това за пътеките между световете, недей да ме мислиш за толкова наивна. Начини за заобикаляне има, поне така съм чувала от по-вещи магове. С какво толкова ви пречи Долината? По-лесно можем да се споразумеем, ако не ни се налага да се "разкарваме" нанякъде, както благоволи да се изразиш. Обръщам ти внимание на последното, на тона.

Хайде да си имаме уважението, щом ще търсим общо решение!

Очакваше нова порция салата от полулъжи и полуистини, но вместо това сатирът изръмжа, загубил търпение:

- Ти не разбра ли, чародейке, че уважението изисква да се говори направо?! Щом казваме "махайте се", ще пощадя слуха ти, значи това следва на направите, иначе ще ви унищожим!

Скатовете яростно свиваха и разплитаха пипала, плющяха със спиралите на опашките си, сечаха въздуха с криле-плавници.

"Преиграваш, дребно рогато добиче - помисли си Клара. - И твоите зверчета също много старателно се правят на ядосани.

Какво криете, господа? Какво премълчавате, какво не споменавате даже под булото на измамата, само и само да не се досетя какво стои под това було? Ах, наистина интересно..."

- Разбрах - сдържано и показно студено каза тя. - Изрази се достатъчно ясно, домакине. Но, господин Не-те-знам-кой-си, това не отменя въпроса ми. Ако наистина смяташ за по-изгодно да избегнеш сблъсък с Долината, длъжен си да ми дадеш повече сведения, с които да убедя Съвета, че ви е наложително да минете точно оттам, където сме отседнали ние. А без такива сведения няма да има благоприятно решение. Тоест ще има война. По твоя начин тя е неизбежна. Мнозина ще загинат независимо кой ще се наложи накрая. И жертвите ще бъдат изобилни и от двете страни още в първото сражение, уверявам те. Така че в крайна сметка пленяването ми наистина е било глупост от ваша страна и скъпо ще платите за него.

Сатирът вдигна ръце, за да укроти свитата си, макар че Клара все още не можеше да определи кой в тази троица е слугата, и кой -господарят.

А козокракият помълча и призна, вече доста по-спокоен:

- Да. Войните не са безкръвни. Бихме желали да избегнем безсмислени жертви от своя страна преди всичко. Но изходът на войната не би се променил от това колко ще платим за победата си... Добре, вълшебнице. В знак на добра воля, за да ви убедим, че не желаем на всяка цена война, слушай ме! Слушай и не казвай после, че не си чула! Повтори словата ми пред своя Съвет и нека боговете на Тъмата вложат в главите на върховните ви магове достатъчно мъдрост, за да стигнат те до правилното решение!

Клара кръстоса ръце, наклони глава на една страна. - Ние -заяви сатирът - сме призованите, чародейке. Ние сме оръжието. Не ти трябва да знаеш чие. Тук сме, защото някога в този всемир са прозвучали велики слова, слова на Сила. Прозвучало е пророчество. То прикова нашето внимание към този свят, както и към множество други, безброй други, където се е случвало нещо подобно. И тези слова са следните: "Когато Диамантеният и

Дървеният брат получат свободата си, ще удари сетният час на този свят, часът на съдбата!" Пророчеството отекна далеч отвъд пределите на тази реалност... и отгласът стигна до нас. Ние сме изпълнители на предсказаното. Ние сме Часът на съдбата. Но ние не възнамеряваме да наказваме, да съдим... Просто трябва да преминем, да стигнем до този свят, който ни призова. И всички Сили ни приветстват да го сторим. Ние само утъпкваме пътя. Павираме го. Градим един велик друм. Това е нашият живот, смисълът на съществуването ни. Родени сме да превръщаме световете в един Велик Път... по който да стъпят нозете на Онзи, който иде подир нас...

Неволно Клара беше затаила дъх, докато слушаше думите на сатира. От тях лъхаше на сила и достойнство. Омайна тържественост. Лекият оттенък на палячовщина и подигравателност в тона му бе изчезнал без следа. Съществото говореше пределно искрено и напълно сериозно.

"Но какво премълчаваш, гадино?" - отърси се от въздействието на словата му Клара, без да трепне и един мускул на лицето й и без да губи нишката на мисълта на сатира. Паметта й попиваше речта му. Можеше да я възпроизведе пред съвета даже с интонациите, с които я беше чула. Това бе важно - всеки детайл, всяко подробност.

- Аз казах - продължаваше козокракият, - но ще повторя: не желаем война със силните обитатели на тези места. Защото не сме воини, не търсим слава, нито плячка. Просто градим път. Не ни трябва нито Долината ви, нито натрупаните в нея богатства.

Защото зад нас стоят съкровищата на множество светове, които са станали част от Пътя. Ти, чародейке, не можеш да си представиш, колкото и да се мъчиш, никога не ще успееш да обхванеш с мисъл или въображение това наше богатство. Бихме могли да ви платим да се махнете. Но това ще подрони нашата, а и вашата чест. Макар че нашата си чест ни е по-скъпа, честта на Строители на Пътя. Затова - вървете си. Напуснете. И ще останете живи.

Сатирът млъкна. Гротесковата му, прекалено подвижна физиономия с гърчещи се при изговаряне устни блестеше от пот.

Клара мълчеше. Бе впечатлена, нуждаеше се да си поеме дъх... и кураж.

- Какво ще кажеш, вълшебнице? Какъв ще е отговорът ти? -запита козокракият.

Магьосницата не бързаше. Претегли първо наум всяка своя дума.

- Разбрах и запомних. Бъди сигурен, че точно ще предам чутото на Съвета и архимага. Ще има много сериозно обсъждане и разискване. И аз... ще настоявам пред Съвета като очевидец да приеме благосклонно условията ви.

- Радвам се - сковано се поклони сатирът. - Когато Съветът на Долината вземе решение... напишете го на вашия си език върху каменна плоча, да речем, и я оставете... Не, излишно е. Ще те чакаме в околностите на Мелиин на третия ден, броен от този, който сега настъпва във вашите владения. Време ти е да се връщаш у вас, чародейке. Всичките си иззети от нас вещи ще намериш във вързопче на половин миля от вашата гранична застава.

Клара само кимна. Тревогата и гневът й ръмжаха дълбоко в сърцето, заключени с катинара на волята. В момента бе важно да събира сведения и впечатления.

Противникът бе сериозен.

- Къде точно около Мелиин? - запита само. Сатирът криво се ухили.

- Сама ше разбереш, когато пристигнеш, къде да ни търсиш... в Мелиин.

Терзийската порта, през която Фесис се върна в Белия град, бе широко отворена, а стражевите й кули - изоставени, защото дървените им шатрообразни покриви-калпаци горяха като факли. Пламъкът отвъд крепостната стена яростно щурмуваше зидарията, но и кулите, и самата стена издържаха и се съпротивляваха на пожара, защото бяха изцяло изградени от каменни блокове.

Горещият вихър на стихията подхващаше разжарени главни и ги хвърляше през стената като истински запалителни снаряди от обсадни катапулти. Ала живите въглени биваха посрещани с кофи вода и торби влажен пясък - жителите на Вътрешния град не се предаваха. Тлееше само декоративният покрив на една от къщите, резбованата гордост на собственика, дело на роби елфи. Засегната се оказа и една железарска работилница - овъглените й търговски сергии димяха и съскаха, обилно облени от огнеборците с не какво да е, ами бира от съседния хан, тъй като в първоначалната суматоха някой беше скъсал въжето на близкия кладенец. Докато трескаво натъкмяваха верига от същата лавка към скрипеца на кладенеца, разтревоженият гостилничар накара слугите си да изнесат няколко бурета светло мелиинско - запаси от Черния град. Това повдигна духа на доброволните защитници, които малко истерично се смееха и отпиваха от кофите, преди да плиснат съдържанието им в новопоявило се огнище.

Така ги завари Фесис. Някой насила тикна в ръцете му ведро, като му предложи да доизкърка остатъка, защото грях било да се похаби, а кофата я чакали при кладенеца.

Останалите хора - по улиците бе излязло мало и голямо -обаче не се държаха толкова бодро. В тълпата бродеха бежанци - по един или на групи, с лица на загубили се в гората деца. Други лежаха или седяха вцепенени където им паднеше. Гражданите на Белите квартали почти не им обръщаха внимание, обезпокоени за своето си имущество - твърде красноречиво бумтеше като в пещ всичко отвъд Старата стена. Само неколцина монаси от храмовете на Спасителя обикаляха с кошници хляб и сирене, раздаваха ги на нещастниците с благи утешителни думи, молеха се за душите на загиналите им близки и за техните собствени.

Опитите на Фесис да научи къде е Императорът завършиха без резултат. Онези, които бяха избрали да се сражават заедно с повелителя си, вече бяха напуснали домовете си. Останали бяха само онези еснафи, които трепереха над живота и имуществото си. Отвръщаха му мъгляво, объркано, противоречиво. Единственото ясно нещо, което разбра Сивият боец, беше, че насам не са се вествали нито имперски войски, нито бойни отряди на вълшебници. Някой изказа предположение, че Императорът е в района на градските резиденции на Дъгата около двореца. Друг потвърди догадката - каза, че точно там през първата половина на безкрайната ужасна нощ са се водели боеве.

- Небето чак се люлееше над двореца, добри ми човече! -разпалено, с разширени от страх очи каза мъжът. Приличаше на хлебар, а и миришеше на брашно. За гърба му стояха неколцина младежи, които усилено закимаха при тези негови думи. Трима от юношите навярно му бяха синове, а другите двама - очевидно храненици-слуги. Бяха по работни престилки и мъкнеха дървени ведра.

Фесис кимна, огледа се към жалка шепа бежанци от Черния град.

- Дай малко хляб на онези клетници, хлебарю. Спасителят няма да забрави това - подхвърли Сивият брат, щом съзря един монах, който се бе насочил към неколцината бежанци, но изведнъж бе спрял на място - ръката му напразно ровеше в кошницата.

Фесис се обърна и пое на север, без да се оглежда.

Белият град бе обхванат от ужас. Силните духом си бяха отишли - кой към стените да се бори с пожарите, кой при Императора. Останалите се въртяха около къщите си.

Имаше обаче и такива, които бяха взели страна на ордените. Особено от семействата, които имаха роднини сред маговете.

Замисленият Фесис налетя точно на такива.

Свистенето на тетивата го предупреди навреме. Тялото му само се хвърли настрани и надолу, ръката литна нагоре и сграбчи треперещата като жива стрела. Преди да насочи вниманието си към нападателите, Фесис забеляза, че върхът на стрелата е увенчан с ловджийски накрайник.

- Сив метежник! Сив метежник! Убий предателя! Да живее Небесната дъга!

Бяха десетина - охранени чистички младоци, явно с благородническа или богаташка търговска кръв. Наскачаха му от портата на разкошна резиденция, но Фесис не се задържа задълго, не му се хабеше време за простаци. Двамина удари много лошо, сигурно нямаше да оживеят, останалите ги разпиля из улицата като торба с парцали. Мимоходом си отбеляза, че на ръката на едно от бабаитчетата блестеше благороднически пръстен. Рече си, че не е на хубаво. Далеч не цялата аристокрация бе заела страната на Императора, а това значеше, че Мелиинската държава стои на прага на същинска гражданска война, ако маговете се третират като някакъв външен враг, разбира се.

"Някои провинции ще останат верни на короната -разсъждаваше Фесис, продължавайки вече по-предпазливо нататък през улиците. - Северните и западните, където почти няма баронски имения и селяните са свободни. Югът обаче ще застане зад маговете - там бароните и ордените са свързани с роднинство, а където има барони, има и баронски дружини, селско опълчение...

Тук-там някой аристократ няма да успее да потъпче честта си и няма да забрави клетвата за вярност към Императора. Него или ще го удушат, ако се противопостави открито, или ще го изолират, ако заеме неутрална позиция. Лошо, ох, лошо... Но пък редовната армия с лекота ще се справи в открит бой с баронските войски. Бронираните легионери не могат се сравнява с бездоспешна сбирщина. Така е. Обаче историята е бъкана с примери като сиромашко куче с бълхи, че заковани в желязо полкове са се огъвали пред нестройната селска тълпа, на бърза ръка въоръжена с коси и вили."

...Колкото и да внимаваше, отново едва не си намери белята. И пак - късмет. Видя ги, преди те да го видят.

Бяха половин дузина, в едноцветни наметала - сини, жълти и оранжеви. Крачеха, без да се прикриват, по средата на улицата, осветена от отразеното в ниските димни облаци зарево от пъкъла на Черния град.

Не вървяха кой-знае колко бодро, следваше да се признае. Двамина куцукаха, трети го водеха за ръце като немощен старец.

Ала всеки държеше в ръката си жезъл с кристал, който от време на време проблясваше.

Фесис изстина. Маговете на Дъгата възнамеряваха да задействат заемна Сила - съединената мощ на Дърво и Камък, каквото всъщност представляваше един вълшебнически жезъл.

Отдавна смятани за прости атрибути на магьосническото съсловие, детство на занаята, жезлите не се използваха освен при церемонии.

Смяташе се, че и без тях магистрите на Седмоцветието могат всичко, при това по-бързо и по-качествено.

Фесис познаваше дългата и объркана легенда за камъните и за дърветата, които се избираха за изработване на жезли. В нея имаше много любопитни неща... но тъкмо сега не бе най-подходящото време да напряга паметта си. Така или иначе беше ясно - Дъгата е решила да се бие не на живот, а на смърт, щом е измъкнала от складовете-арсенали тези реликви. Което значеше, че водачите на ордените преценяват битката като почти загубена, поне що се касае до контрола на столицата Мелиин.

Това беше отчаян порив да обърнат хода на събитията в своя полза. Преломен момент. И крачката бе много, много сериозна.

На върха на всеки жезъл сияеше не какво да е, а Изкривяващ кристал...

"Ако наистина ги употребят, защото може и да сплашват... Глупости, с такова нещо не се плаши! Действа се! После десетилетия наред из цялата Мелиинска империя ще кънти ехото на тези талисмани. Задълго ще бъдат променени по форма ефектите от множество заклинания. Ще бъдат изместени магическите потоци в астралата. Едни магоизточници ще пресъхнат, други ще сменят мястото си, ще избият нови... От чужди измерения ще нахлуят неведоми и невиждани чудовища, ще се появят Бродещи богове, ще завалят бедствия, някои от които ще причинят толкова поражения, че за засегнатите това ще бъде едва ли не краят на света... Дъгата хвърля последен коз! - рече си Фесис и тутакси се запита. - Но къде са Върховните магове?! Те са истинското последно средство на Дъгата - Сежес, Реваз, Гахлан, гросмайсторите на Арк, Флавиз, Угус, Кутул... Къде са?"

Незабелязан, той се промъкваше подир малкия отряд вълшебници. Бяха петима мъже и три жени. Всички бяха изнурени и измъчени от напрежение.

"Стига това да не е капан. Императорът има шанс" - мярна се бърза мисъл в главата на Сивия боец.

Колкото и да се изкушаваше, не ги атакува в гръб. Един ще повали, а останалите? Ще го смачкат въпреки уменията му. Около кулата те само си играеха с него... и прекалиха с игрите.

А после, когато твърдината рухна, бяха в шок, за да окажат адекватна съпротива - заедно с крепостта бяха станали на руини доста от готовите им заклинания.

Младежът се притисна до стената, молейки всички земни и небесни сили да остане невидим за маговете. Инак цялата работа щеше да се окаже последен поход за него. Ех, да знаеше къде е Императорът...

Маговете крачеха, без да се обръщат, без да си дават труда да използват заклинание за търсене. Очевидно добре знаеха накъде да вървят.

Един от маговете внезапно спря и изпъна жезъла си напред. Сияйното острие от Изкривяващ кристал сочеше един керемиден покрив със стръмни скатове. Бе богата къща, на първия етаж се разполагаше оръжейна работилница и помещение, където купувачите оглеждаха стоката. Очевидно бе дом на някой много уважаван и знатен член на Гилдията на оръжейниците.

Вълшебниците спряха като по команда. Не се криеха.

Първият, вдигнал жезъла - Фесис не виждаше лицето му, защото стоеше с гръб към Сивия воин - протегна ръка назад. Веднага му подадоха втори жезъл. Чародеите образуваха широк пръстен, като се държаха за жезлите на другарите си. Насоченият към къщата на оръжейника кристал излъчваше зеленикаво сияние.

Предводителят на отряда гърлено извика нешо. Фесис разпозна стария магьоснически език, на който са били записвани заклинанията приблизително преди пет столетия. Бе излязъл от употреба, заедно с вълшебствата от миналото, тъй като новите вълшебства бяха по-бързи и по-смъртоносни. Ала ето че днес бяха взети на въоръжение старите убийствени магии... Екна едно тежко "Умпф!"

Солидната къща въздъхна като умиращ на одъра си човек. От прозорците и вратите тази въздишка изригна във вид на дразнещ носа каменен прах. Гредоредът между жилищния етаж и магазина-работилница и стените почнаха да се накланят сякаш навътре в себе си, а после се свлякоха към мазата, Фесис различи отчаяните вопли на живо погребаните хора, стоновете на умиращите под срутеното... Какво не бяха харесали маговете в този дом?

Осмината вълшебници бавно продължиха напред по улицата, без да разкъсват затворената си в пръстен верига. Не направиха и пет крачки и пак спряха. Пауза, съсредоточаване, нова смъртна въздишка - и още една сграда се сгъна като направена от фокусник с помощта на карти. Облаци тухлен прах, трясък на чупещи се като трески греди. Писък на умиращите обитатели.

Проклинайки се за малодушието, Фесис вдигна лявата си ръка. Пружинният самострел беше презареден. Беше далечко за него, но...

Младежът отдавна не си спомняше да се е прицелвал толкова щателно. Затаи дъх, пресметна силата на духащия по улицата горещ вятър... Отчете всичко, което можеше да се отчете. Сетне се остави в ръцете на богинята на стрелците и предпазливо, внимателно и плавно издърпа скобата...

Четири пръста дълъг шип от стомана, с три остри надлъжни ръба, изхвърча от тръбата, зашита в ръкава, Фесис гледаше полета му и си мислеше, че дротикът се движи ужасно бавно, вместо да е като черна драскотина във въздуха. Беше като на сън. Острието достигна жълтата качулка на вълшебника, покриваща главата, меко докосна тъканта, промуши се почти без да я набръчква, влезе в плътта... по-дълбоко... по-дълбоко... Върху наметалото цъфна малко петно кръв... а после всичко изведнъж отново се върна на обичайните си времеви обороти - с гаден звук на пробита кост дротикът остана в черепа на мага.

Вълшебникът рухна като отсечен, по лице, без ни най-малък гърч дори - просто падна. Не като в трагедиите на странстващите артисти. Мъртвото тяло затисна жезъла. Седмината мигновено се обърнаха към Фесис. Който от немай-къде им показа колко бързо умее да тича. Едва зави зад ъгъла на близката пряка - и ъгълът на каменната къща зад гърба му се превърна в облак прах и остри дребни отломки. Половин стена рухна, Фесис мерна стая, в която двама ужасени възрастни хора, почтени съпрузи, се прегръщаха, очите им бяха широко отворени, немощните им гърла издаваха неистов крясък... На тях поне им беше провървяло значително повече отколкото на онези, които бяха останали под развалините на къщите си.

Фесис кривна вдясно, като пътьом шибна с глефата някакво обезумяло от страх куче, което понечи да го захапе.

Вихрен бяг нататък! Като че ли се откъснах, едва успя да си помисли той... но маговете вече бяха станали като одевешното куче - хапеха и рушаха всичко наред, независимо дали подозираха гнезда на съпротива или не.

"Да мога да им изляза поне още веднъж! На един изстрел разстояние!"

Младежът в последния възможен момент съумя да се вкопчи в кичозна колона на входа на богаташка къща, за да спре устрема си -право насреща вървеше още една осморка вълшебници от Небесната дъга. Всички до един с жезли.

Ала те го дебнеха и чакаха да се появи, предупредени от събратята си.

- Ето го! - истерично изпищя млада девойка от втория магически отряд.

Сивият боец мигом се хвърли по очи на паветата. Въздухът над него застена. нажежи се и пламна. По стената се стекоха капки стопен камък.

Страшно оръжие бяха Изкривяващите Кристали! Далеч по-сляпо и безпощадно от засилен към плътта обикновен меч! Опитен воин пак имаше възможност да промени посоката на удара, ако не и съвсем да спре ръката си... Но заклинание, бликнало от жезъл с Изкривяващ кристал, бе по-неизбежно и от пусната стрела!

Фесис се затъркаля наляво-надясно, през едното рамо, през другото, обърквайки прицела на врага. С едно око зърна насочените жезли, зловещото зелено сияние на кристалите, усети клокочещата ярост на Изкривяващите амулети, на които след дълги векове бездействие бе дадена воля да унищожават. Младежът освободи скобата на десния самострел, но железният дротик изгоря в полет - маговете знаеха с какво е въоръжен противникът им.

Фесис изкрещя от гняв и безсилие.

"Бягай! - викна на себе си. - Бягай, глупако!"

Скок - като никога рязък, втурване - като никога стремително. През живота си не бе толкова бърз както сега, дори от Гибелния порой се спасяваше не на предела на силите си!

Тичаше с дълги подскоци, помагайки си с простички заклинания, които му позволяваха да променя посоката на движението си във въздуха. Тялото послушно се издигаше над паважа, състезаваше се с всяка частичка време, през която огнените стрели хищно търсеха плътта му. Дрехите почнаха да тлеят, но Фесис не забеляза изгарянията. Държеше меч в дясната ръка, в лявата стискаше кинжала си...

"Стоп! Как можах да забравя?!"

Засмя се, въпреки че отстрани сигурно е изглеждало като обречено хъркане. Запокити кинжала наслука, без да разчита, че ще уцели когото и да е - трябваше му половин секунда преднина, не повече. Острите ръбове на изтръгнатия от пазвата амулет разраниха дланта му.

Маговете удариха едновременно с преследвания. Силата на Изкривяващите талисмани се кръстоса с чародейството на кристала от Долината. Беше го изработил сам, беше първият му амулет, за който Клара Хюмел само поклати глава и дълго не се осмели да докосне изящната дреболийка, а после предпазливо я повдигна над масата с бижутерски клещички... Фесис щеше да се пръсне от гордост, докато наблюдаваше лицето й...

"Това иска кръв... - изрече тя след продължително мълчание. -Момченце, ти даваш ли си сметка какви потоци може да освободи кръвта на маг от Долината? С тези заклинания избягвам да се занимавам даже аз... само архимаг Игнациус е достатъчно вещ... -Тя го погледна строго. - Скрий някъде това, Керли!"

"Не ме наричай Керли!" - възмути се той тогава като наперено и гордо хлапе.

"Млък! Скрий това в най-дълбокото хранилище веднага! Или ми го дай, така ще е най-добре..."

"Направих амулета в памет на мама и татко - заинати се Кер,свил се като вълче.

Няма да ти го дам. Вземи го насила, ако ти стиска, Клара!"

"Бих те цапнала през устата, но да речем че се отказвам за сметка на хвалбите, които заслужаваш за... изделието си. Добре... Вълшебницата остави златистото кристалче, обърна се и си тръгна. Вече пред самата врата промълви, сякаш споделяше с бронзовата брава или прага: - Какво щастие, че нямам деца! Сигурно бих ги пречукала!"

...Фесис усети как дланта му става топла, а кристалът като че ли се издува от попитата кръв.

- Лети! - изкрещя младежът и залегна, прикривайки неволно глава с ръце.

Две могъщи Сили се сблъскаха посред мелиинската улица.

Седяха и говореха. Ахата в бастисаната си, вмирисана на киселина и гнилоч рокля - и мрачният гигант, който никога не сваляше разкапаните си от ръжда доспехи.

- Ти можеш и сама да поведеш Пороя, Сеамни. Но това ще означава... да станеш същата като мен. Безсмъртна. Силата и мощта ще бъдат с теб. Всичко в този замък ще бъде твое. И нищо от това, което ще владееш, няма да ти е потребно. Виж ме, Сеамни.

Погледни ме внимателно. Аз... аз съм това, което съм, което изглеждам. Пия души. Те са моят хляб... който не засища задълго.

И не се събира бързо. Много неща мога - в този си облик. Но знаеш ли как понякога ми се иска отново да бъда човек!

- Човек?! - подскочи тя и се отдръпна. - Хуманус!?

- А ти за какъв ме мислеше? Роден съм от човешка майка,

Сеамни... Съвсем съм я забравил... Да, мила моя Дану. Хуманус. Не се стряскай. Нима хората за теб са по-ужасни от Господаря на Пороя?

Тя сведе поглед.

- Да - тихо промълви великанът. - Може би имаш право. Но

това е истината, колкото и неприятна да е за теб. Човек съм. Бях. И пак мога да ставам такъв... почти. Но за кратко. Тогава обикалям земите на Мелиин...

- И какво правиш? - Ахата отново беше седнала на предишното си място. Кой знае защо, на една педя по-близо до ръждивата грамада на тялото му. Кой знае защо й се искаше да го докосне.

"Велики лес, Той е имал майка..."

- Гледам. Уча се и обучавам.

- Кого? На какво? - Още една педя по-близо.

- На магия, Сеамни. Обучил съм мнозина. Но никой от тях не постигна много. Не постигна нужното. Всички, щом овладееха силата... се превръщаха в разбойници. Само че истинските разбойници са... по-честни, по-благородни. Обикновените разбойници бягат в гората, дебнат в засада на пътя, въоръжени с нож, брадва или топуз, но знаят, че жертвите им също може да са въоръжени, че могат да налетят на по-силни и юначни от себе си. Очакват, че рано или късно против тях ще тръгне потеря имперски стражници, които получават толкова високи награди, че са станали неподкупни. Обикновеният разбойник залага главата си и често умира на градския площад далеч по-достойно от моите бивши ученици. А те не са готови да дават, искат само да вземат. И заловени, са готови на предателство и сътрудничество с маговете от ордените. Те не желаят да бъдат защитници на народа. Те стават негови потисници заедно със законните власти и могъщото

Седмоцветие, което пък е над всякакви закони и спазва единствено собствените си правила и интереси.

Ахата слушаше.

- Аз спасявах осъдени от Дъгата хора - продължаваше великанът. - Изтръгвах ги от клади и кръстове, вадех ги от тъмници, в които очакваха деня на екзекуцията си. И нито. Сеамни, нищо! Не успявах да ги превъзпитам. От тях, сегашните хора, нищо не става...

- Хуманусите са врагове на моята раса - глухо каза девойката Дану, замръзнала на мястото си, настръхнала, мрачна, враждебна. -Те убиха мои близки, изсякоха и изгориха нашите гори. Моят народ е поробен. Свободните са жалки катунари, отломки, бледо подобие на нявгашно величие. Искам да отмъстя, Господарю.

- Да отмъстиш... защо ми казваш тези неща, Сеамни? На мен, на човека?

- Ти вече не си човек. Ти си Господарят на Пороя. Шлемът поскръцна. Великанът я гледаше през процепа.

Тя не виждаше в сянката очи.

- Надявах се... още се надявам, че не си чак толкова жестока. Виж, Господарят на Пороя би се зарадвал, че си.

- Ти не си човек - упорито повтори Ахата. - Ти си друго. Сам по себе си.

- Роден съм от човешка майка - прошепна Господарят на Пороя. Сърцето на Ахата се сви, тя стисна зъби и юмручета. - Това не може да се заличи. Няма да поведа Пороя на юг. Направи го ти, щом толкова желаеш смърт за... моята... бивша... но незабравена раса.

- Каква раса! - не издържа Ахата. - Каква жестокост! Между мен и теб няма разлика! Ти убиваш, за да живееш. Убиваш хората като вълк добитъка. Ако аз насоча Пороя към южните провинции, каква ще е разликата? Смъртните струи ще пометат легионерите, които са тръгнали да изпепелят последните убежища на народа ми.

Ако го допуснеш, ти ще си мой съучастник в отмъщението.

- Не! - закованият в древна броня пестник с грохот удари каменната масичка, оставяйки паяжина пукнатини. - Не...

- Убиваш, за да живееш! - Ахата приближи лице към шлема на великана. Очите й святкаха като на безумна. - И тези, които мрат под черните ти облаци, не знаят защо го правиш. Загиват в мъки... гърчат се... проклинат съдбата и боговете си... Те не те познават. Все им е едно кой си и защо си. Ти се махна от северните провинции преди срока... Поведи облаците на юг! Жътвата ти не е приключила! В хамбара си имаш твърде малко души! - Устните й почти докосваха шлема. - Души за изпиване... твоят хляб...

Тъмната сянка в процепа на шлема сякаш изригна вятър, който да прогори девойката от главата до петите, ала тя не се отдръпна.

- Боиш се да станеш като мен? - под студените му думи й се стори, че лежи смачкан стон. - Искаш да вземаш, без да даваш? И ти ли?

- Не сме на тържище да се пазарим. Ако легионите вече изпълняват дадената им заповед, аз нямам за какво да живея повече.

- А заради какво живея аз?!

- Не знам - Ахата бавно и коравосърдечно се отдръпна. Даже седнал, великанът се извисяваше над главата й, но тя го гледаше надменно, сякаш той бе недорасло джудже. - Твоето безсмъртие не ми е нужно. Аз искам да измина земния си път и да се върна при предците си, в неповяхващите небесни лесове.

Гигантът тежко подпря с юмрук брадичка. Мълчанието се проточи толкова дълго, че на Ахата й се прииска да му връхлети и да го извади от размисъла с шамари. Въздържа се от срам, не от страх. И заради един спомен - така една селянка с плесници и рев нападаше своя неверен годеник, опипал друго момиче. Това стана по време на представлението на цирка и, уви, се оказа за публиката по-интересно зрелище от смешките на Кицум, от ножовете на Евелина, от всички номера и трикове на странстващите артисти. И това, разбира се, се отрази на приходите...

"Аз нямам даже и неверен любим, когото да пердаша с шамари - сурово си каза Ахата. - Имам единствено врагове, които се пронизват с меч! И един съюзник, който се двоуми, но не заслужава шамари! Той е имал майка... ах!"

- Стига си мълчал! - писна тя изведнъж, спасявайки се в

злобата от горчивината на напиращите сълзи. - Какво реши?!

Господарят на Пороя трепна - железата по него дръннаха - и бавно обърна към нея скритото си под ръждивите люспи лице.

- Реших... Ще ти помогна да спреш легионите. Но не така, както го искаш.

Багажът ми е повече от оскъден. Бързо се стяга. Повече не бива да се чака. Този свят от много дълго време е бил мой дом.

Не мога равнодушно да наблюдавам падението му, гибелта му. Нека нишката на съдбата ми се скъса тук. Длъжен съм да платя с нея, за да останат здрави милиардите други. Само тя - срещу безчетно множество животи. Добра сделка, както биха казали мелиинските търговци.

Гледам вързопчето с моите вещи и сам си се чудя - как така преди не ме засягаха делата на смъртните, дребните им радости и тъжби? Имал съм шепа ученици само. Винаги се стараех да действам самичък, не желаех да деля с никой слава и победи.

Онзи аз, предишният, в този момент предизвиква у мен само смях. Маговете не са замесени от много по-различно тесто от простосмъртните. Далеч не са таткова мъдри и всезнаещи, както това изглежда на обикновените хорица. Когато работиш с вълшебство, с тази субстанция, която не се поддава, нито подлежи на описване, чиито заклинания с времето се променят и накрая даже се превръщат в своята противоположност - тогава с трудно да предвидиш дори най-общи неща, да скроиш надеждни планове, които да следваш, да действаш със съзнанието, че вървиш по съответната отъпкана от разума ти пътека към набелязана ясна цел. Маговете са принудени до голяма степен да действат не аналитично, а интуитивно. И заради това в един момент разпростират този подход и върху неща, където е уместно да се пресмята точно, да се водят бакалски сметки, за да се види моментната картина на ставащото. Осмислянето й дава целите, целите определят пътищата до тях. Еднозначно. Няма място за интуиция, която предпочита да хвърля зарове, като при това се осланя на несъществуващи комбинации.

В други светове зарът може да ти покаже шестица. Тук обичаите са инакви - поне що се отнася до заровете. Гледам вързопчето с малкото си вещи. Трябва да напусна Хвалин и да протегна ръка, за да стисна за гърлото появилите се от мрака създания, преди те да се докопат до моето гърло, а заедно с това -до сънната артерия на този свят. Трябва, искам, длъжен съм да ги спра. Не е важно как. И не на всяка цена, а на тази, в която монетата е моят живот. Монета? Не, това е коз. Седмици на зарове. Ха-ха!

Сбогом, заточение! Сбогом, тясно мазе! Сбогом, дяволче Ниобий! Нямам време да те повикам за истинско сбогуване, прости ми. Ще ти е тъжно, разбирам, но няма как.

Не знам какво ме чака отвъд прага на стария храм. Стражници-тъмничари са ми били могъщи заклинания, ала сега проумявам, че не са заплашвали точно мен. Ако бяха просто охранителни магии, магически пранги и вериги, лесно щях да ги разчупя и заобиколя. Не, не лесно. Но бих намерил начин. Те обаче не са от този вид. И ако Заточилият ме си е изпълнил заканите... Е, надявам се, да не го е сторил.

Иначе начинанието ми ще приключи още със следващата крачка... крачката вън от затвора, вън от килията.

Налага се да стисна очи и да събера кураж, за да я направя тази пуста стъпка. Време е!

Прекрачих прага... и нищо. Нищо не се случи. Огледах се -влажен коридор на катакомбите под храма. Човешки подземия - без изненади, не много дълбоки, кой знае защо прокопани от строителите преди много, много лета и зими, пролети и есени.

Дали не е било за добив на камък за храма на Хладния плам? Лабиринтът е простичък, дете би се загубило в него за кратко.

Стигнах до тясно и стръмно стълбище с изтъркани стъпала.

Не спрях, поех нагоре.

Бях горе. Още не навън, но вече в мазето на храма. Натъкнах се на първата жива душа - угрижено, мършаво и уморено човече в кафяво расо. Монахът бродеше между редиците дебели бъчви, като нещо драскаше по восъчна дъсчица, каквито се използват вместо скъпия пергамент от телешка кожа и още по-скъпата хартия.

Не исках да привличам внимание, но за дреболии да използвам магия - също. Притиснах се към покритата с плесен стена с надеждата, че монахът - комай помощник на ключаря или отчето-иконом - няма да ме забележи, а мирно ще си мине нататък, улисан да брои буретата. Уви. Човечето се оказа доста по-внимателно. За своя беля, разбира се.

Дали ме чу, или случайно се озърна? Лицето му се изкриви на една страна, устата се изкълчи, ококори очи, чак и ушите му затрепериха като на инатливо магаре. Изтърва и дъсчицата с прикрепена към нея свещичка. и металния писец. Конвулсивно вдигна ръце и заврещя така, все едно го колеха за курбан. Откъде такъв глас в дръгливото му тяло?! Току-виж таванът рухне от толкова вопли. Без да спира да крещи, монахът хукна, сякаш се спасяваше от всички демони на преизподнята без изключение. И най-глупаво побягна не към стълбата нагоре, а по кръговия коридор на мазето. След малко, ако продържаваше да тича така, щеше пак да се появи - от другата страна. Казах си, че втора среща с мен няма да преживее - сърцето му биеше по-силно от крачките. Затова побързах да се махна - навън.

Какво толкова го уплаши? За миг ми хрумна да сгъстя малко въздух за огледало, после махнах с ръка.

Стълбата водеше към страничния неф на храма. От все душа се надявах тъкмо там да няма много богомолци - този култ и без туй не бе много популярен сред простолюдието.

Тъкмо преди да изляза, се сетих, че кафявия цвят на расото е необичаен за жреците на Хладния плам. Това беше работното облекло на белодрешниците - служителите на Спасителя. Какво е търсил тук, и то с толкова делови вид и занимание? Хм.

Вече знаех, че няма да имам късмета да се измъкна незабележимо. И познах - в храма се провеждаше служба.

Нечувана и неочаквана. В чия глава би хрумнало предположение какво ще видя! Не и в моята...

Пред олтара рамо до рамо стояха главният жрец на Хладния плам и епископът от църквата на Спасителя. Народ -колкото солена риба в каца. И щом се появих от страничната вратичка всички очи се обърнаха към мен.

Чак се почувствах неудобно.

Последвалото не може да бъде описано от ничие перо, включая и моето. Стотици гърла нададоха рев на ужас, ехото се заудря като птица, като заслепен от слънчева светлина прилеп във високите сводове. Жрецът и свещеникът се проснаха ничком и трескаво запълзяха под масата с дарове, като се блъскаха един друг. Все едно там, под масата ги чакаше награда... или единственото на света сигурно убежище?

Богомолците се люшнаха като развълнувано море и, като се спъваха, падаха и тъпчеха, се втурнаха вън от храма. Пред вратата се образува меле, писнаха истерично жени, някои се опитаха да достигнат украсените с витражи прозорци. Повалените хора се свиваха, закриваха глави с ръце, някой сами клякаха, без да ги е бутала тълпата, и тихо виеха от страх. А един мъжага необуздано изкрещя "Последния ден, братя, последния ден!" и... се нахвърли върху жената до себе си. Тръшна я на пода, запретна й полата, вирнаха се бели крака. Не съм убеден, че пищящата жена забеляза какво правят с нея.

Подът в храма, както става винаги при паническо бягство, се осея с парчета плат, дребни предмети, откъснати кесии, някакви стъпкани вързопчета... и множество неочаквани вещи - парцалена кукла например, въпреки че не забелязах деца... и други неща, които не бих си помислил, че се мъкнат в храм.

Минах покрай чифтосващата се двойка, като извърнах лице не само от деликатност, гледката беше грозна. Насочих се към изхода. По ъглите се тресяха свити като от конвулсии хора. Виждах, че е безсмислено да ги успокоявам, най-доброто, което можех да сторя, беше да се махна по-надалеч, за да им дам възможност да дойдат на себе си.

Навън, на улицата - за кратко чистият въздух ме замая -заварих същите следи на паническо бягство. Площадът пред храма бе пуст, градът приличаше на обезлюден, въпреки че в съседния катедрален събор диво и невъздържано биеха камбани.

Свих рамене и продължих. Нямах работа в Хвалин, от този град исках само едно спокойно яко муле, за да мога без всякакви магически номера да стигна до Мелиин, където враговете ми, съдейки по отзвука в магическия ефир, се бяха разпасали до немай-къде.

Вървях по улиците, съпровождан от унил кучешки вой и трясък на залоствани врати и кепенци. Навярно ако ми се беше наложило да потропам на нечия порта, не биха ми отворили дори и под заплаха да изгоря къщата. Май не ми се усмихваше щастието да се сдобия по честен път с ездитно животно. Въздъхнах и тръгнах към южните градски порти.

Безумната надпревара през гората продължаваше. Тави с последни сили следваше тясната, почти невидима пътечка.

Дишаше тежко и хрипкаво, гърбът й под раницата бе подгизнал от пот.

Преди да посмее да прибегне до вълшебство, раните я боляха и измъчваха. За да си спести време, тя употреби доста брутални лечебни заклинания, от които се напишя и навика с цяло гърло, но само след четвърт час вече бе на път да забрави къде е била ударена, къде е имало порезна или разкъсна рана, къде - изгаряне, къде - тежко натъртване. Останаха само спретнати розови белези, които общо взето не я загрозяваха, но това нямаше никакво значение - Волните не държаха чак толкова на външната красота. Важното за тях бе здравето и доблестта. Тави споделяше това разбиране. Донякъде.

Продължаваше да тича, въпреки че се беше отдалечила доста от мястото на схватката с Ремиз и Илмет. Нямаше достатъчно сили да отрази нова магическа атака, затова не биваше да допусне да я настигнат. Надяваше се да изчака да възстанови вълшебните си способности... но както беше грохнала физически, надали имаше право да се надява.

Като че ли този път щяха да я хванат. Маговете на Дъгата нямаха навик да изпускат жертвата си. Вярно че Тави успя да подплаши конете им и животните се втурнаха обезумели в обратна посока, но това не помогна много - преследвачите зарязаха животните си, като само елин маг си изкълчи крака, скачайки в движение. Ала и той след по-малко от половин час беше отново здрав и читав. Това ги беше забавило, но не и отказало. Пак добре, че им се налагаше да я преследват пеш -ключ към заклинанието, измислено от Учителя, те не успяха да намерят поне засега и не контролираха конете си. Задълго ли? Тави бе сигурна, че няма ла се помайват до безкрайност и скоро ще се появят нови конници. И тогава...

Не, не се боеше от смъртта. Беше й обидно, парещо обидно да умре, а онзи подлец Сидри, който предаде нея и Кан-Торог, да отмъкне Диамантения меч и, разбира се, да получи планини от злато за него. Но и това не бе чак толкова непрежалимо. Най-страшното щеше да настъпи, когато Каменния престол решеше да употреби това древно магическо оръжие. Всъщност, какво наистина искаха тези джуджета - да сринат Империята? "Биха могли! С Драгнир - биха могли и още как!" И докато потерята я притискаше да се спасява на юг, към мочурищата, подземното племе кроеше ужаси на същата тази Дъга, а с нея - и на целия човешки род, ако поне част от вождовете и старейшините на джуджетата споделяха онази кауза за която Сидри се беше опитал да спечели своите спътници-телохранители.

Да, през блатата сама нямаше как да се справи и премине. В един момент щеше да й се наложи да спре и да приеме бой. И тогава... тогава нямаше да се остави в ръцете на Седмоцветието нито жива - за забава на палачите, нито мъртва - за плячка на некромантите на Дъгата. Отдавна беше приготвила предсмъртното си заклинание, което щеше да изпепели тялото и да развее праха й по вятъра, за да не могат изкушените в черните дела майстори на ордените и шепа да съберат.

Тичаше. Гладна, мечтаеща за няколко минути сън. Маговете сякаш бяха неуморни - то беше защото една ловна дружина сменяше друга. Надяваха се Тави да падне от изнемога.

Но засега издържаше. Скърцаше със зъби, стенеше, но не падаше. Може би от инат, от злоба. Беше престанала да разсъждава, само си повтаряше наум, че трябва да се измъкне, трябва да се измъкне, трябва да... по едно време тези думи й се сториха кухи и лишени от смисъл. Но дали те, дали нещо друго я подкрепяше - девойката продължаваше да се изплъзва от потерята.

Уви, разбираше, че я принуждават да се насочи към самото сърце на имперските земи, където Дъгата бе особено силна, почти непобедима. Даже Учителят не смееше да отправя предизвикателства към ордените във вътрешните провинции на Мелиинската империя. Там във всеки град стърчеше поне по една кула на някой от ордените.

Даже да успееше да ухапе още неколцина ловци, щеше накрая да свърши като дивеч - заек, лисица...

''Прекалено много са! - писна отчаяна мисъл в главата й. -Няма да ми позволят да стигна до друма! До друма? Друмът!

Разбира се - друмът!"

Тави сподави ликуващ вик на възкръснала надежда. Ами да!

Защо да хаби сили и да се изтошава през непроходимата мочурлива гора?! Трябва да излезе на пътя, откъдето да атакува врага, докато маговете не очакват подобни действия от нейна страна. Ще ги стресне и ще се измъкне на друма, докато са стъписани. После там ще яхне някой кон - търсете ме цял живот, магове проклети!

Възпитанието на Волна значеше, че след като е взето някакво решение, изпълнението му следва незабавно. Двойката се спотаи близо до друма, залегна в храстите.

Не й се наложи да чака дълго - което потвърди опасенията й, че малко й оставаше да бъде заловена. По пътя глухо затропаха копита. Конниците не препускаха, промъкваха се предпазливо, бяха сигурни, че отчаяното бягство на жертвата им е към своя край. Тави видя ездачите, ниско приведени, почти долепили лица до гривите на животните.

Бяха десетина, въпреки че от тях навярно само трима-четирима представляваха сериозна опасност за вълшебница като нея. Останалите бяха ученици и послушници - смазка за главните оръжия на потерята.

Тави предполагаше, че Илмет е жив. Чернокосият младок бе силен маг, такива се възстановяват даже след пронизване на сърцето им с кинжал. Учителят казваше, че даже секирата на палача не е надеждно средство за унищожаване на чародеи от такъв ранг. Против маговете Учителят признаваше само едно средство - огъня, и то след като вълшебникът е намушкан с поне половин дузина трепетликови кола.

Чак такива сред преследвачите, за щастие, нямаше - такива се намираха далеч, в Мелиин - Сежес и други. Липсваха тук и равни на Илмет. Но между дланите им святкаха огнени кълба, при това изтъкани от силни заклинания, разпознаващи целта и без специално насочване, трудни за париране. Неприятно.

Тя трескаво преценяваше другите оръжия на врага. Прекалено много изненади бяха подготвили. Налагаше се да вдигне магически щит - а той пиеше много сили. Тави нямаше толкова, едва бе дошла на себе си след самолечението на раните си.

Дълбоко си пое въздух. Пробивът трябваше да е бърз... много бърз. Или тази схватка щеше да се окаже последната за нея.

Тави сви лявата си ръка, постави дясната отгоре. Дланите й образуваха нещо като паст - все едно за детска игра, макар че вълшебницата нямаше намерение да играе, още по-малко пък по детски. Деца... нямаше собствени и се радваше, че е така. Мразеше хлапета.

Тя се приготвяше за жестова магия - практика, не толкова древна, колкото предметната, но ползваща се от уважението даже в средите на Дъгата, за щастие - сред по-опитните и издигнали се в йерархията магове. Казваха, че знаменитият Гахлан, един от Върховните магове, започвал всичките си заклинания като жестове. за да отпъди страничните си мисли.

Девойката тръсна глава, Сега!

Тя стисна клепачи и си представи до най-малки подробности двойка сплетени в чудовищен пръстен дракони - единият насочваше тежка, но стремителна глава напред, другият все още не бе разплел извивките на покритото си с броневи люспи тяло. В устите на драконите кърваво аленееха пламъци, слюнките им бяха като лава, капки се стичаха по бисерните мустаци. Очите - два чифта сияещи като слънца изумруди, втренчени в преследвачите, които всеки миг щяха да се превърнат в плячка на сътворените от магията същества. Тънки кожести крила се разгънаха...

- Ето я! Внимавай! - изкрещя някой от конниците.

Съсък на огнените кълба. Костеливата ръка на задушаването стиска гърлото. В очите й все едно плиснаха киселина. Тави скочи от земята, ръцете й литнаха нагоре, сякаш девойката се мъчеше да излети като нападнат от ястреби лебед. Щит! Огнените кълбовидни стрели се разбиха в него, припламванията им отекнаха в слепоочията на вълшебницата като болка от ръждиви клинци.

Ударите о незримата преграда я повалиха, все едно тя отразяваше камъни от катапулт с истински железен щит.

Просна се, раздра длани в корените, но вътрешно ликуваше, защото бе успяла да довърши заклинанието си. Миг след това откъм преследвачите се дочуха писъци на ужас - драконите атакуваха.

Тави припълзя настрани, тежко се надигна и хукна напред, удържайки магическия щит откъм мястото на схватката.

Предвидливо - миг преди маговете да забравят за всичко друго, освен за собственото си спасение, две огнени кълба се разбиха в него.

Плюеше кръв, ръмжеше като зверче, кървава пот се стичаше по челото и натежаваше на веждите й, но тя не спираше да тича, тромаво избягвайки дървета и храсти. Врявата зад нея стихваше. Жажда пареше гърлото й. Нямаше време да сплита заклинание против жажда.

Бягаше.

Сула и Аврамий седяха превити като от стомашна болка пред малкото таванско прозорче на красива триетажна къща и гледаха към улица "Баронска пътека". Някога по нея бяха минавали васалите на Императора - или за да положат клетва за вярност, или за да отговарят пред съда на върховния повелител на държавата и най-често да свършат на ешафода.

Арбалетчиците на Сула бяха заели позиции на горните етажи на близките къщи, легионерите на Аврамий се спотайваха из първите и по дворовете. Не разполагаха с достатъчно време да издигнат барикади, пък и те биха предупредили маговете на Дъгата за засадата.

Аврамий се мъчеше да различи някакво движение в края на Баронската пътека. Сула човъркаше близкия мертек с ножче.

Младият легат се обърна към възрастния.

- Повелителят заповяда да удържим маговете - каза той. -Сигурно ще изтегли другите кохорти от града.

- Не е много мъдро решение. - Сула лениво плю встрани. -Трябва да бием магьосниците тук, щом сме ги захванали. В открито поле така ще ни емнат, че каските ни за катарамки после няма да стават.

- Ти... - учуди се Аврамий и тонът му стана сух и хладен, -ти се съмняваш в заповедите на Императора?

- Съмнявам се, синко, и още как. Нямаше да съм втори легат, ако винаги изпълнявах нарежданията, без да имам едно наум.

- Но това .. .

- Това са тайните на кариерата, синко, на истинската военна кариера, не печелене на постове в парадната стража. Ще го разбереш, като ти побелеят косите. А сега, внимавай. Моите момци ще ги почнат. Щом запеят стрелите, не се помайвай. Трябва яката да уплашим магьосниците. Нека твоите им се изсипят като порой. Мачкайте ги със щитове, тъпчете ги с крака, не им давайте да се съвземат... защото ако дойдат на себе си...

Аврамий обидено вирна брадичка.

- Бях в Черния град, старче! Знам какво да правя. Моите легионери пратиха в отвъдното не по-малко магове от твоите стрелци, втори легат.

- Добре, добре, знаещи господине - усмихна се ветеранът. - Не се наежвай като младо петле. Номерът е да опазим повече войничета и да загробим повечко магици. Страхувам се, че дъгоцветните няма да позволят на моите хора да покажат как се стреля... Между другото, имай предвид, че почне ли мелето... няма да заповядам прекратяване на стрелбата. Арбалетите ще продължат да звънкат заедно с мечовете на твоите юнаци.

- Сула! Ще ми изтрепеш хората! Няма да ги поведа, щом си намислил такива...

- Ще ги поведеш, синко, ше ги поведеш. Освен ако не искаш

да увиснеш на бесилото за предателство. Момче, един магик струва колкото манипула най-малко. Половин кохорта за дузина чародеи е добра цена. Трябва да пробвам да пробия магическа кратуна без значение дали покрай нея ше прострелям няколко брони на имперски легионери. Разбери, тук сме, за да победим или умрем.

Но и да умрем, трябва да вземем на оня свят магиците за компания - до един.

- Много оригинално мислене - изсумтя Аврамий. - Готов съм на същото, но ако има и мижав изглед да победя, без да мра, ще се възползвам от шанса. Сула, моля те. Четири твои залпа и тръгвам в ръкопашен. Но не стреляй след това!

- Казах ти вече...

- Сула, защо ме принуждаваш да ти заповядвам?

- Командирът никога не е принуждаван да заповядва, момче. Гледаха се в очите.

- Добре, Сула. Като първи легат ти заповядвам да не стреляш, когато започне близкият бой. Разбра ли ме?

Сула глухо тропна юмрук в нагръдника си:

- Служа на Империята, първи легат.

- Служа на Империята - кимна Аврамий и отново се обърна да наднича през прозорчето.

Няколко минути минаха в мълчание.

Сетне навън нещо тежко изпъшка и една от къщите в края на улицата се превърна в развалини сред облак прах. Аврамий замръзна втренчен в руините, осветени от отразените в облаците пожари. Отвори уста, преглътна.

До него Сула скръцна със зъби.

- Онова беше домът на майстор Амброзии... лека му пръст.

- Какво беше това? - опомни се Аврамий.

- Нали сте били в Черния град, първи легат? Маговете, ето какво беше. - Сула помълча. - В оръжейницата на Амброзии имаше дузина мои момчета.

След кратко мълчание, в продължение на което двамата легати се опитваха да видят нещо повече на оскъдната кървава светлина през дима и облаците прах, Аврамий се обърна към Сула, но не каза нищо.

- Трябва да атакуваме - въздъхна в отговор на незададения въпрос ветеранът. - Щом тия за почнали ей така да сплескват къщите като грънци и да мачкат моите и твоите юнаци заедно с челядта вътре...

- Командвай атака, легат - рязко се завъртя към прозорчето Аврамий. - Всяка твоя стрела сега ми е като дар от боговете.

Над пукота на пожара проехтя познат за всеки легионер рев на бойна тръба. Сигнал, в отговор на който нозете на ветераните сами почваха да маршируват, а ръцете с привични движения премятаха шита от гръб пред себе си, сграбчваха дръжката на меча или приготвяха копието за бой. Аврамий на бегом слезе по стълбите и хукна по улицата - от всеки дом извираха ручеи от легионери, които се сливаха в железен поток, настръхнал с остриета.

Ревът на настъпващата кохорта прелетя над покривите, центурионите крещяха команди повече за окуражаване, защото войниците сами знаеха какво да правят.

Напред по улицата къщите почнаха да рухват една след друга. Защракаха арбалети - стрелците на Сула изскачаха на покривите, разреждаха оръжията си, болтовете прелитаха над "Баронската пътека" през прах и пушеци. Пехотата ускори крачка, песента на стрелите над главите им придаде сили и увереност.

Аврамий тичаше заедно с войниците си с изстинало сърце, а по гърба му се стичаше пот. Кохортата все още бе твърде далеч от маговете и представляваше прекрасна мишена за бойни заклинания. Легатът се мъчеше да пропъди от главата си случката пред Кожарската порта на Старата стена.

Сула успя да подкрепи пехотинците с четири залпа, както и с безреден рояк от резервните арбалетчици. Повечето стрелци успяваха да пратят поне четири болта по посока на противника, преди покривът да се срути под нозете им. По-чевръстите с малко повече късмет успяваха да скочат навреме, останалите оставаха под развалините. Оцелелите премятаха арбалети на гръб, грабваха мечове и, подвиквайки по някоя добра дума на съратниците си, които със счупвания или тежки изкълчвания пълзяха в търсене на укритие, се присъединяваха към легионерите на Аврамий. По-опитните делово се престрояваха във втората редица и обтягаха тетиви. Някои вече бяха открили стрелба в движение, между щитовете на пехотата злобно изсъскваха арбалетни болтове.

- Магицитееее! - заврещя някой от челната манипула. - Ей ги тааам!

Аврамий видя враговете си. Седмина души в едноцветни наметала - всички от различни ордени. Единият от тях лежеше на паважа, вероятно лошо изненадан от някой щастлив стрелец.

Другите държаха жезли с мъждукащи върхове.

- Кохортаааа! Сто крачкииии! Бегом, бегом, бегом! - деряха гърла центурионите.

До Аврамий тичаше млад стрелец с юнашки ръст и грозен белег през лицето. Носеше тежък арбалет, който изглеждаше в ръчищата му като детска играчка.

- Последната! - викна войникът и натисна скобата. Оръжието беше заредено с дротик, три пъти по-дълъг и пет пъти по-масивен от обикновена арбалетна стрела. Аврамий очакваше - надяваше се, мечтаеше! - да види как секунди след изстрела тялото на някой от маговете ще отхвръкне назад, а ако дротикът улучи корема, и провиснали черва. Но вместо това летящото жило се натъкна на някаква въздушна мараня - и пламна, сякаш бе от слама, пръскайки искри.

- Проклятие! - изръмжа стрелецът и изтегли от ножницата меч.

До вълшебниците оставаха по-малко от петдесет крачки.

Легатите Аврамий и Сула започнаха атаката. Императоре мой!

- Вестоносецът бе блед. Стоеше изпънат пред повелителя на Мелиин, ръката му, докосваща бронята над сърцето, трепереше.

- Тия двамата са откачили! - не издържа Невкратий. - Защо им трябваше да се навират сами под заклинанията! Можеха да се отбраняват...

- Не, легат - промълви Императорът. - Не можеха. Не биха могли никак. Не и против маговете. Вестоносец, предайте на Сула и Аврамий, че решението им е правилно и че заповядвам да не отстъпват.

Вестоносецът изхъхри нещо и хукна да изпълнява нареждането. Невратий отново се обади:

- Ако ги завари живи...

- Печелим време докато Фибул се върне с хазната - мрачно каза Императорът.

- Ще загинат, повелителю - не мирясваше легатът. -Позволете ми с моята кохорта...

- Мечовете на твоята кохорта ще са ми нужни после - отсече Императорът. - Когато напуснем града. Този бой... не е последен, Невкратий.

Кученцето с пречупените лапички. Черният жертвеник. Нож, забит в голия корем на Сежсс.

- Този бой не е последният - с усилие повтори Императорът. -Ще отстъпваме. Веднага щом се върне Фибул.

ШЕСТА ГЛАВА

Клара предпазливо надникна над храстите. Козокракият изрод не я беше излъгал. Намираше се точно там, където й беше обещано да я доставят. Вълшебницата виждаше познатия път и покрива на граничната застава. Пред бариерата назад-напред крачеше Райна - в пълно бойно въоръжение, само забралото на шлема й беше вдигнато.

Като си придаде вид, че всичко е наред, Клара се измъкна от храсталака и тръгна по мекия прах на пътя.

Валкирията тутакси се извърна към нея, незабавно се хвана за сабята... и омекна, когато разпозна вълшебницата.

- Госпожо Хюмел! - възкликна тя. - Вече се връщате! Успешно ли мина пътуването?

- Както винаги, Райна, както винаги. - Клара се приближи и снизходително потупа девойката по защитеното с двойно оплетена ризнична дантела рамо. - Нали знаеш, че нямам навика да се връщам от "пътуване" върху щита си?

- О, да! - валкирията гледаше с грейнали очи. - Госпожо Хюмел... простете ме... ще дръзна да...

- Нещо желаеш да ме помолиш, доблестна?

- Бих искала да ми позволите... когато приключи срокът на службата ми в граничната стража... с което си заслужих правото да живея тук...

- Райна, стига си мрънкала като грозна девственица. Какво искаш?

- Ще ме вземете ли с вас когато тръгнете на война? - изстреля почти задъхано девойката. - Повръща ми се от дребни сбивания! Мечът ми умира от жажда! Отдавна не е пил кръв до насита!

На входа към Долината, въпреки всички усилия на маговете, никога не липсваха "дребни" инциденти - твърде много любители на лесната печалба се лакомяха да проверят кемерите на тукашните обитатели. Райна не ядеше хляба си само за да се перчи с доспехи пред заставата. И този хляб никак не й идваше леко.

Обаче - ето ви сюрприз: ножчето на войнственото момиченце не било утолило жаждата си... Ха! Клара леко се намръщи. Едва се сдържа да не запита язвително дали и задникът на доблестната стражница не я е засърбял прекалено силно.

- Моля ви, госпожо Хюмел, много ви моля - продължаваше да нарежда девата-воин. - Уморих се от скука тук! Вземете ме с вас. Пишете ме оръженосец, ако ще и раницата ви да мъкна само, но ме вземете за нещо истинско! Всичко бих дала, за да отида пак на война... Ах!

Лицето на Клара навярно бе станало прекалено мрачно, защото валкирията млъкна и чак отстъпи. Сетне бавно стисна зъби и докосна дръжката на ненаситния си меч.

Клара пое въздух и каза тихо:

- Мисля... че няма нужда да ме молиш да те водя на война, момиче. Боя се, че войната много скоро ще потропа на нашите порти лично. Но не бих се радвала на това... и не ти препоръчвам да се изказваш възторжено по този повод... Райна.

Валкирията се изпъна.

- С ваше позволение, госпожо - сдържано рече тя. - Ще се върна в караулката да направя преглед на бойната подготовка на моите хора.

Клара леко се засрами. Трябваше ли да си го изкарва на девойката? Въздъхна.

- Чакай, Райна. Не е нужно веднага да вдигащ по тревога войската. Нещата не са толкова прости. Да, направи си прегледа, винаги има мегдан за стягане...

- И дълбоко разузнаване ще наредя - вметна живо валкирията.

- Да... добре. И това никога не е излишно. Само че... направи всичко така, че да не бие на очи. Никой да не разбере, че сте нащрек. Само аз и господин архимагът Игнациус.

Попареният израз на лицето на Райна се стопи окончателно. Очите на девойката отново сияеха - от възхита.

- Не се безпокойте, госпожо Хюмел. Всичко ще е тип-топ!

- Дано - изсумтя вместо довиждане Клара.

Животът в Долината продължаваше без промени - поне видимо. Всъщност, тук бе изминало съвсем малко време. Клара бе забелязала една интересна закономерност - колкото и да продължеше този или онзи поход, винаги при завръщане в Долината настъпваше сутрин, предстоеше дълъг ден... ден, който често се оказваше не напълно достатъчен, за всичко необходимо.

Клара вървеше по познатите чисти улици, като пътьом кимаше, покланяше се, отвръщаше на поздрави. Ала старателно заобиколи отдалеч къщата на Аглая Штевенхорст. Тъкмо сега хич не искаше да дава обяснения на старата си приятелка.

Пред дома на архимаг Игнациус Клара забави крачка, но тутакси чу в ума си мекия глас на стопанина:

"Чакам те, мила Клархен. Не е заключено."

Кой знае защо не й хрумна да отвърне нещо фриволно. Изтича по стълбичките на терасата и влезе.

Архимагът я посрещна в гостната, като неочаквано й целуна ръка. Сетне небрежно махна, сякаш обгръщаше с жест стаята и Клара усети, как цялата къща се обвива в невидима пелена, облак от магическа защита.

- Гладна ли си, Клархен? Виждам, че идваш направо от похода... Да наредя закуска?

Вълшебницата поклати глава.

- Надали и залък ще ми мине през гърлото, господин Игнациус. Боя се, че положението е далеч по-лошо, отколкото ни изглеждаше отначало...

Той я изслуша, без да я прекъсва. Дългите му сухи пръсти замислено премятаха едър скъпоценен камък с остри върхове, необичайно яркозелен, по-зелен и от млада пролетна тревица.

Изкривяващ кристал. Нищо повече от безобиден сувенир в ръката на архимага. Ставаше за преспапие, за украса... ала в други светове и реалности бе страшно оръжие.

Когато накрая Клара млъкна, Игнациус въздъхна и се облегна назад в креслото. Вълшебницата трепна. Архимагът за миг й беше заприличал на стар ловен сокол. Само че - побеляват ли като сняг соколите от старост?

- Е, някои работи се изясниха, мила Клархен - каза Игнациус.

От спокойния му тон я втресе. Изпита страх, див и всепоглъщащ страх, какъвто не бе изпитвала никога през живота си, защото следващите думи на архимага щяха да са съдбоносни за Долината.

- Не бих твърдял, че съм очаквал нещо подобно. Бих се радвал да го кажа, но не мога. Хм. Свидетел си на рядък случай - архимаг признава безсилието си. Плитки са били прозренията ми.

Поражение, мила Клархен. Мое лично поражение. Поражение на паметта ми и на паметта на всички предхождали ме архимагове.

Никога не сме се сблъсквали с такива... създания, които преследват такива... цели. Хм. Виж ти. Строяли Път. Разрушавайки светове?

Това трябва да се проучи по-подробно, скъпа. И комай се налага да взема лично участие в разузнавателната акция. Нямаме много време, не желая да рискувам безопасността на цялата Долина.

Моля те да свикаш събиране на вашата Гилдия. На обичайното място, да. Ще говоря с бойните магове.

- Владико... искате да се бием ли?

- Не знам, Клархен. Още не знам какво решение ще взема.

Разбира се, мирното уреждане на спорове и конфликти винаги е за предпочитане, но...

- Но нима ще седим и ще гледаме как онези твари превръщат в нищо цели светове? - тихо промълви вълшебницата. - И нашия свят също. И после... може и да греша, че са били откровени. Дори сме длъжни да предположим, че има нещо премълчано.

- Да, да, естествено... Няма да седим и да гледаме, то се знае...

- Пръстите на Игнациус отново запремятаха Изкривяващия кристал. - Обаче не бих искал и да обричам Долината на гибел в безсмислена съпротива... Моля, не ме прекъсвай, Клархен. -Погледна я изпод вежди и понечилата да отвори уста Клара притихна. - Крайно неразумно е да подлагам нашия свят на

опасност пред лицето на МОГЪЩ враг. Доста неща още се нуждаят от изясняване. Например - що за Път имат предвид козокраките и скатообразни твари? Накъде води? Или е нещо толкова оригинално, че почва от нищото и в нищото отива?

Тварите не ни оставиха много време за размисъл. Проклетници. Необходимо е да спечелим някой-друг ден... а за целта се налага да се върнеш обратно в Мелиин. Мисля, че тварите те следят и бързо ще те намерят. Опитай се да ги убедиш, че даденият срок за размисъл не е достатъчен, за да вземем достойно решение... Пазари се, Клархен. Надхитри ги. Аз ще те прикривам и ще пратя разузнавачи. Публично ще обявя ден и час, в който ще бъде свикан Съветът на Долината. Не се съмнявам, че нашите козокраки приятелчета имат тук уши и очи. Всичко ще изглежда достоверно и убедително. А на Съвета ще се реши, че поради недостиг на достоверни и проверени сведения не можем да вземем толкова сериозно и съдбоносно решение... въпреки че по-скоро сме склонни да приемем предложенията на нашите... хм, гости.

Постарай се, Клархен. Нуждаем се от отсрочка. Съвсем малко -ден, два, най-добре три. Започни пазарлъка от три, моето момиче. После отстъпи, но не скланяй на по-малко от два. Разбра ли ме? Добре, Клархен. Върви сега и събери вашата Гилдия - всички, които в момента се намират в Долината.

Гилдията на бойните магове никога не бе многобройна като подобните й сдружения на целителите, майсторите-облакотворци или дори инженерите. Причината за това бе прозаична - не всеки маг-воин можеше да си осигури препитание, понеже малцина от управниците на съпределните с Долината държави и светове разполагаха с достатъчно средства, за да плащат за услугите на истински боен вълшебник. Така че в Гилдията се числяха едва шестнайсет души, от които дванайсетина се намираха в Долината и безделничеха.

Клубът на Гилдията обаче бе изряден и се разполагаше на едно от най-престижните места в Долината - на тесен полуостров, който като кинжал изпъкваше от брега на Кръглото езеро към средата на водоема. Въпреки сравнително скромните си финансови възможности на този етап Гилдията бе най-древната задруга на магове и от векове продължаваше да се смята за богата и почитана. Сега, разбира се, бе останала предимно славата, богатствата бяха се превърнали в легенди. Даже Игнациус нямаше спомени от разцвета на бойните магове. И при все трудностите, когато Гилдията се бе принуждавала да излага на търг знаменити трофеи и артефакти, добити с кръв, пот и пак кръв, никому от членовете на сдружението не бе хрумвало да продаде клуба, даже когато лечителите предложиха нечувана цена и безвъзмездно ползване няколко пъти месечно на помещенията. Бойните магове оцениха жеста, но отказаха.

Сградата приличаше на замък, в очертанията на бойните му кули се отгатваха силуети на изправени на задни крака дракони, които с разперените си криле образуваха покрив, а опашките им играеха роля на стълбище. Досами обкованата с желязо дъбова порта се разполагаше малка каменна караулка, пред която сякаш денонощно седеше и пушеше лула старият портиер господин Гормли, за който се носеха какви ли не слухове, често противоречиви. Общото в тях бе едно -че старецът е имал доста бурно минало. Във всеки случай архимаг Игнациус с никой друг не сядаше да пие пресен октомврийски ел - дар от живущите наоколо таласъми, гоблини и орки. В техните прилепени към Долината светове съществуваше сезонът есен, за разлика от реалността на вълшебниците.

Гормли кимна с достойнство на прескачащата по няколко стъпала наведнъж Клара, остави настрани лулата и приветства магьосницата с ужасно тежкия си меч, който държеше като перце. Старият воин смяташе за неприлично да стои на пост невъоръжен.

- Гилдията е тук, събраха се, госпожице - съобщи той.

- Гормли, колко пъти да те моля да не ми викаш госпожица!?

Не ми прилича на годините!

- Ха! Клара, чак когато се натряскам като орк на сватбата ти, тогава ще почна да ти викам "госпожо"! - хитро подшушна старецът.

Клара се усмихна и също полугласно отвърна със станалата традиция шега:

- Ами свари си отвара за подмладяване и може да те поканя на сватбата си... като младоженец!

Гормли, както винаги, тежко въздъхна:

- Не смея, госпожице Хюмел. Ще ме умориш преди венчавката...

За миг замълчаха усмихнати... но със сериозни очи. И двамата чувстваха, че този път шегата звучи кухо.

Над Долината бе надвиснала беда. Гормли го разбираше прекрасно.

Клара леко изтича нагоре по стълбището, а старецът я изпрати с поглед.

Залата за събрания можеше да побере много повече народ от сега присъстващите. Беше предвидено Гилдията да наброява поне двеста души, а за резерва - до петстотин. Сега обаче имаше само дванайсет вълшебника. Голяма, но не чак грамадна камина пламтеше в ъгъла. Членовете на Гилдията бяха придърпали креслата към огъня. Дрънчаха сребърни чаши - по стар обичай стъклените изделия тук не се почитаха - сенки играеха по стените и съживяваха множеството окачени трофеи.

Всички се обърнаха към входа. Шурна поток подмятания и приветствия:

- Клара!

- О, госпожо Хюмел!

- Здрасти, Кларче! То не бе гримиране, то не бе чудо...

- Ей, приятелко, малко запотена и задъхана ми се виждаш! От годините или...

- Не бе, сигурно е зарязала на леглото си полумъртъв от изтощение любовник!

- Или няколко такива...

- Щастливци! Клара, пиши ме в тефтерчето!

- Клара, дай някой от тях назаем за половин нощ, ха-ха! Вълшебницата разсеяно помаха с ръка, друсна се в придърпаното от няколко ръце кресло с герба на Гилдията -дракон, усукан около гол меч - но не отвърна на закачките. Възцари се тишина, оживлението се смени със сдържано очакване.

Някой тикна в ръцете й пълна чаша леко вино, която Клара пресуши на малки глътки, загледана в пращящите в зева на камината цепеници.

- Клара - обади се красив чернокос мъж, наглед към четирийсетте, съвсем леко побелял около слепоочията. Всъщност беше на повече от четиристотин. Казваше се Мелвил и от известно време насам се беше оттеглил от активно участие, предпочитайки да се отдава на градинарство, - какво става?

- Да, защо ни свика?

- Приятели... Владиката ще говори... Мелвил, ръката ти не е съвсем по братски настанена на бедрото ми.

- С тази ръка отглеждам скъпите си орхидеи - отвърна чернокосият. - Добре е да пипам хубави неща.

- He толкова откровено обаче.

Клара си даваше сметка, че Мелвил се опитва да разсее възникналото напрежение.

- Ако си беше замълчала, никой нямаше да забележи.

- О, неее! - засмя се някой. - Щеше да проличи по орхидеите! Вълна усмивки премина през събралите се, ала погледите останаха внимателни и предпазливи.

- Сериозна работа, нали, Клара? - запита Евис, най-младата измежду събралите се. Беше връстница на Кер Лаед. Тънка, стройна, миньонче с елфически бадемови очи и вулканичен темперамент. Живееше на вересия, тъй като обожаваше да се облича скъпо и дори предизвикателно. Ала сега личеше, че беше натрупала доста борчове, защото носеше твърде семпла за вкуса си куртка от драконови люспи.

- Ако се надяваш на добро заплащане - поклати глава Клара, -страхувам се, че ще се разочароваш.

- В известен смисъл, да. За какво става дума все пак?

- За... съдбата на Долината.

Тишината се сгъсти. Клара остави сребърната чаша, вгледа се във всеки от присъстващите и продължи:

- За нашата съдба, приятели. Дошъл е часът да си припомним, че сме бойни магове. Не че някога сме го забравяли. Но досега повечето от нас са се занимавали с наемничество. Този случай е подруг. Става дума за защита на нашия свят.

- Това не значи, че не бива да получим възнаграждение, Клара - без капка притеснение заяви Евис. - Погледни гилдията на лечителите. Воюват само срещу бацилчета и уроки. В същото време имат злато колкото добър селянин оборска тор. Няма да осиромашеят, ако си развържат кесиите. Не ми се вижда редно ние да вървим в бой, а те да хленчат зад гърбовете ни от страх...

- Ах, Евис - театрално плесна с ръце Мелвил, - далеч ще стигнеш с такива разбирания, момиче! Точно до под кривата круша, където навярно ще получиш сериозна рана, например ще ти размажат прелестната главица с тежък цял слон топуз. И тогава хленчещите от страх лечители май ще трябва да те кърпят - и то фино, за да не се охарчиш после за воалетки.

- За воинските целители нищо лошо не съм споменала. Те са момчета на място. Тях просто ги слагам в кюпа с нас. Обаче разните там женски докторчета... детски... дето израждат наследници на херцози и барони или правят тайни аборти на принцеси и кралици, заченали не от мъжете си... откъде-накъде ще си проливаме кръвта и за тях?!

- Защото, пикло такава - ревна изведнъж Мелвин, - теб те е поела на ръце и после ти е мила нааканото целителка от същата Гилдия, по която сега плюеш!

Тишината бе оглушителна. Член на Гилдията бе оскърбил друг! Това значеше само едно - дуел.

- Мелвил - реагира незабавно Клара, - изумена съм от некавалерската ти постъпка. Нещо повече - от глупавото ти високомерно изказване! Първо, ако Евис е пикла, такива сме всички ние, защото не знам някой тук да не се е напикавал и извън младенческа възраст. Аз поне съм мокрела гащите. Последният път беше, когато ме обесиха. Няма как -физиология. И второ - дори Евис да изказва нещо необмислено, то е нейно мнение и тя има правото да го изкаже. Тук сме в залата на Гилдията, не го забравяй!

Мелвил загледа встрани. Изсумтя и рече:

- Дяволите да ме вземат... Казаното - казано. Цапни ме през устата, Евис, и да го смятаме за забравено. Приеми извиненията ми.

- Аз също съжалявам, че те засегнах и предизвиках, Мелвил -изгука Евис и примирително стисна ръката му. Клара усети аромата на парфюма й, от който мъжете просто губеха разсъдъка си.

- Радвам се за вас - каза Клара. - И... стига за това. Първо трябва да обсъдим...

- После ще обсъждате - отекна под свода на залата хладен глас. Архимаг Игнациус.

Евис първа се отпусна на едно коляно според етикета.

Последна опря твърдия под с крака си Клара. Всеки миг очакваше сърдитото мърморене на върховния маг в смисъл "деца, стига с тия церемонии", но...

- Благодаря, дами и господа - след точно премерена пауза изрече Игнациус, което бе сигнал и позволение към всички да се изправят. И едва тогава Клара си даде сметка, че архимагът е облечен тържествено като никога - кафеникава пелерина и сияен обръч с едри диаманти на челото.

Игнациус бавно направи крачка напред и някой тутакси премести зад него кресло. Архимагът сдържано кимна и седна.

Отново пауза, лек жест с ръка... бойните магове седнаха, тихи като ученици в първия си час при строг учител. И отново изненада:

- Бих ви бил признателен, ако ме изслушате на крака... -Вълшебниците не просто се изправиха, а скочиха, - тъй като мисля, че по този начин ще ме изслушате с необходимото внимание и разбиране.

Гласът му също се стори на Клара непознат - тъмен, напоен с твърда като кремък сила. Със затаен дъх маговете попиваха всяка негова дума.

- Стоим на прага, дами и господа. На ръба на изтребителна война. Врагът е почти напълно непознат и крайно опасен. Страшен враг. Противник, който не просто желае да завладее нашия свят и да го превърне във васално имение на Хаоса, а да ни унищожи изцяло и напълно, като от отломките ще изгради нещо напълно чуждо нам, нещо далечно и непостижимо.

Дори огънят в камината бе притихнал. По стените плахо лъщяха оръжия от десетки чудати реалности, зъбеха се глави на невероятни чудовища - спомени от различни времена, дарове от победителите за този импровизиран музей на Гилдията.

Тонът на архимага стана съвсем леко по-мек, но само колкото стомана пред елмаз.

- Моля госпожа Хюмел, която се е сблъсквала с въпросния враг, да изложи фактите, след които ще ви кажа още няколко думи. Клара, бъди така добра...

При падането Фесис се преметна през рамо - напред, после надясно, пак надясно, рязко вляво - и замръзна с ръце на тила.

Нищо повече не беше в състояние да направи. Освен да призовава милостта на известни и незнайни богове и демони.

Над мелиинската павирана улица разплиташе чудовищни извивки исполинско тяло с тъмноалени люспи. Широки криле опряха в къщите, увенчана с рогове като с корона глава се издигна над покривите. Кехлибарени очи избухнаха в яростен пламък. Синкавостоманени нокти, всеки дълъг колкото платно на жетварска коса, пронизаха калдъръма, изсичайки снопове искри.

Дълга опашка със скорпионско жило накрая с лекота събори масивна стена на винарска изба - случайно, без усилие.

Драконът се въплъти между Фесис и осмината магове.

Чудовището раззина паст, потокът убийствено сияние от Изкривяващите кристали потъна в търбуха му, самата ненаситност. Драконът тържествуващо изрева, после потръпна от улучилите го зеленикави мълнии, сякаш се отъркваше о тях като котарак в крачета на стол. За него тези опити да бъде спрян не бяха нещо повече от милувки, за които чудовището обаче едва ли щеше да пощади жертвите си. И мишката може приятно да погьделичка котката, но на котката няма да й хрумне заради това да пусне плячката.

Създаденото от магията на кръвта на Фесис изчадие се хвърли в атака.

Опашката изплющя, сякаш бе гръмотевичен бич - телата на маговете се разхвърчаха настрани като парцалени кукли, запокитени от капризно разглезено дете. Шията на дракона се изви, от гърлото блъвна огън. Проснатите човешки тела се сгърчиха, запалиха и са секунди станаха на въглен... ала и чудовището изведнъж взе да залита и да се гърчи. Коремът му се спука и жадно погълнатата светлина от Изкривяващите кристали плисна навред...

Вихърът премина над притисналия се в развалините Фесис. Младежът предпазливо надникна напред, без да прави резки движения. От дракона и от маговете нямаше и следа. Прекрасно. Драконов огън - ето я най-добрата противоотрова срещу насочени могъщи заклинания. Жалко, че чудовището не бе издържало по-дълго .

"Комай само кръв е малко за такава магия, трябват и знания."

Фесис се изправи и пристъпи към изстиващото петно, където бяха паднали вълшебниците на Дъгата. Търсеше някакви останки, но нямаше такива. Драконовият огън е силен - не щади нито плът, нито кост, нито камък, нито стомана. Паветата приличаха на стопена върху печка захар, блестяха като огледала. Нищо не бе оцеляло...

Впрочем, някакъв предмет, търкулнал се извън обсега на жаркото дихание на дракона, тъмнееше край отсрещната стена на окаден дом с избити прозорци, Фесис се вгледа.

Виж ти - жезъл!

Без да се замисля, грабна плячката.

И тогава откъм другия край на улицата отекна пеене на тръби. "Легион - в атака!"

Радостта на Сивия боец моментално се изпари. Да, беше намерил войските на Императора. Само че държеше магьоснически жезъл и се намираше там, където допреди малко стояха враговете на войниците.

Фесис присви очи и видя как по улицата набъбва вал от високо вдигнати щитове.

Здрасти, приятно ми е. Хъм. Чудесна реплика. Първият срещнат легионер ще го стисне в братска прегръдка след тези слова. За да може по-удобно да го изкорми с късия пехотен меч. Фесис познаваше армейските похвати.

Завъртя се на пета и хукна в противоположната посока.

Подире му вече свиреха арбалетни болтове. Войниците се сблъскаха с групата магове, от които Фесис одеве бе избягал, преди да налети на втория им отряд.

Не гореше от желание да попадне в мелето.

Войниците успяха да достигнат групата магове преди онези да нанесат удара си. И все пак удар последва. По средата на атакуващата кохорта избухна бял пламък, езиците щръкнаха като зъбци на корона. Аврамий чуваше оттам неистовите вопли на изгарящи живи хора. Против заклинанията не можеха да устоят нито ризници, нито доспехи, нито щитове.

Първите две редици обаче, в които тичаше и легатът, останаха извън поразената зона. Легионерите не трепнаха. Като на учение -о, радост за очите на всеки командир! - те запратиха напред копията си и веднага измъкнаха мечове от ножниците. Копията още летяха, а войниците вече замахваха и се засилваха за последния скок в лудницата на ръкопашната схватка.

Легатът бърже се озърна. В чудовищната бяла клада горяха купища ударени войници. Ала другарите им, прескачайки овъглените меса, заобикаляйки центъра на огнения фонтан, продължаваха да напредват, като дори успяваха да запазят нещо като боен строй. Може би ако имаше още един миг време, Аврамий щеше да се просълзи. Хората му бяха стигнали отвъд онзи предел, над който страхът има власт. Сега отчаянието им се превръщаше в лишена от разум храброст, самоубийствен устрем да се докопат до врага на всяка цена. Легионерите крещяха и самите им викове ги носеха напред. А копията летяха... ...докато не се врязаха в станалия внезапно видим перлен магически щит - същото онова призрачно въздушно трепкане, което беше унищожило стрелите. Ала копията се оказаха твърде масивни в сравнение с болтовете. Да, те пламнаха, но не успяха да се разпаднат на искри и пепел - поне не всички. И поне едно от тях се заби в хълбока на единия от вълшебниците.

Бариерата бе проницаема!

- Щитове напред! - завика с все сили легатът. Това бе достатъчно. Войниците и сами бяха видели какво е станало с копията. Между озверелите физиономии на легионерите и изкривените от ужас магове избухнаха облаци от искри. Отзад продължаваха да валят арбалетни стрели - с висок прицел, по дъга, за да не засегнат своите - "Ах, Сула! Все пак продължи да стреляш, дърт пръч такъв! Браво на теб! Добре че не слушаш млади будали като мен!" - а насреща им проблясваха къси зелени мълнийки от жезлите на магьосниците.

Щитовете удариха магическата завеса. Желязото пламна като сух пергамент.

Подир това се подпалиха и доспехите, и оръжията на войниците.

Аврамий като насън виждаше изпънатата си напред ръка, горящия си меч, тлеещата ризница. Но беше се засилил, а магическият огън вече не успяваше толкова бързо да изяде стоманата, както и да я нагорещи достатъчно, за да погуби скритата под нея плът.

Насоченият напред меч-факла на легата проби гърдите на близкия вълшебник, острието щръкна от гърба между плешките.

Губейки съзнание, Аврамий злорадо завъртя меча в раната.

Когато легатът се свлече, поваляйки убития от него вълшебник, легионерът отдясно изпадна в истерия, но се задави с вика си, захълца яростно.

Наоколо другарите му, облечени в огън, сечаха и ругаеха, викаха - от болката на изгарянията и от възторга да почувстват смъртта на омразните врагове. Всъщност, изгарянията бяха леки -твърде много стомана наведнъж бе пресякла очертанията на заклинанието и силата на магията не успяваше да се справи.

В стомаха на легионера, забелязал падането на легата, се заби зелено огнено кълбо и той заврещя оглушително, гърлото му се отпуши за онова, което преди миг искаше да каже на другарите си:

- Убиха легатаааа! - и умря, без да си даде сметка за това.

Чуха го. И отвърнаха с лют рев:

- Мъъъъст! За легата! Мъст!

Само след миг оределият пръстен магове бе пометен от обезумяла вълна в доспехи.

Аврамий остана да лежи, затиснат от паднали в боя тела.

Войниците продължаваха напред в търсене на плячка за мечовете си.

Едва след няколко минути липсата на живи противници охлади няколко глави. Никак не бе случайно, че тези глави носеха шлемове с пера на центуриони.

- Къде е легатът?! - кресна един от командирите, свирепо облещен към подчинените си. - Къде е легатът, вашата майка непрокопсана?!

- Убиха го... - изломотиха неколцина стреснати легионери.

Стар войнишки навик, гневът на старшият бе по-лошо нещо и от най-ужасния враг.

Центурионът се задави от бяс и излая, пръскайки пяна:

- Убит?! Не ме интередруса, марди с марди такива! Къде е тялото?! Ще ви спукам задниците! Жив или мъртъв, искам го!

Засрамени, войниците хукнаха да търсят, при това не само от страх. Наистина, свята повеля - другар, а още повече командир, не се оставя на бойното поле даже и мъртъв.

Аврамий се съвзе, когато го вдигаха и се намръщи от вика, който го удари в ушите:

- Жив е!!! Центурион, жив е легатът! Жив! Диша! -Жив, Жив!

- Я си махни лапите от гушата му, щом е жив, говедо с говедо!

- чу легатът, сетне почувства нечий дъх. За пръв път дъхът на чесън му се стори омайно приятен. - Легат? Чувате ли ме? На вашите заповеди!

- От...отстъпвайте - изхъхри Аврамий, сетне отново го обгърна черната уютна мъгла, топла като майчина утроба.

Сула стягаше и въвеждаше ред в разпарчетосаните манипули от кохортата на Аврамий и собствените си, силно оредели отряди арбалетчици. Боят бе свършил, тръбите свиреха отбой. Исканото от Императора време бе спечелено. Цената бе голяма. От четиристотинте меча на Аврамий живи бяха останали две манипули народ - малко повече от двайсет и пет души. Сула смяташе, че равносметката е приемлива. Маговете бяха настъпвали на пет отряда по пет отделни улици, пресичащи "Баронска пътека". Едната осморка вълшебници бе унищожена от отчаяната атака на Аврамий. Другият отряд магове изглежда бе прекалил със заклинанията, защото сътворения от тях дракон ги разпердушини, само един чародей успя да офейка. Това спести животите на настъпващите по пряката манипули и те подкрепиха в нужния момент другарите си, сериозно подгонени от третия отряд магове. Като че ли поражението на първите три осморки някак подрони силите на останалите отряди, но въпреки това те скъпо продадоха животите си.

"Баронска пътека" представляваше кошмарна гледка. Паважът не се виждаше от трупове. Имаше необичайно малко ранени.

Оръжията на вълшебниците бяха наистина много ефикасни.

Остатъците от кохортата отстъпваха. Вестоносците бяха предали на Сула, че Императорът чака верните си живи след касапницата воини. И още - вестоносецът каза, че повелителят на Мелиин поема върху себе си греха, че мъртвите ще останат непогребани...

Старият легат оцени жеста. Владетелите могат да поемат чужд позор и нарушаване на традиции, без да се опетняват. Но за сметка на това облекчават поданиците си.

С тези мисли той застана пред господаря си, който с каменно лице огледа строените манипули. Оцелелите бяха предимно ветерани. По доспехите им личаха язви от магическия огън на врага.

- Докладвайте, втори легат! - пресипнало заповяда Императорът.

- Служа на Империята! Заповедта е изпълнена. Унищожени магове - четирийсет. Един избяга. В кохортата на Аврамий липсват петстотин и петдесет меча. Легатът е тежко ранен. Аз поех командването. Съдбата ми е в ръцете на Ваше величество. Аз, втори легат Сула.

- Ти, първи легат. Сула - поправи го Импраторът. като разлепи стиснати устни, - извърши нещо над човешките сили. Ти и твоите войници. Затова всеки легионер, завърнал се от боя, получава едно звание нагоре. Мечоносците стават старши, старшите -центуриони, центурионите - трети легати. Всички герои ще получат по пет имперски жълтици. Незабавно! Фибул!

- Служа на Империята! - Фибул вече сочеше на подчинените си ковчежето. Със замах откърти катинара и отпрати оръженосеца да раздава наградата. Златните монети звънваха в протегнатите шлемове, покрити със сажди и изсъхнала кръв. Войниците пресипнало викаха:

- Да живее Императорът!

- Да живее!

На този свят нямаше нищо по-добро от повелител, който те праща на смърт, но не забравя да бъде щедър. На такъв можеше да се служи и още как!

А към войската вече летяха нови команди:

- Строй се за поход! Щитове на ремък! Ходом... марш!

Колоната запълзя през развалини и пожари.

Отвъд градските стени ги чакаше изненада. Този път -приятна. Знамената на Шести легион, чийто военен лагер се намираше на трийсет левги на североизток. Легатът застана пред върховния си командир и рапортува:

- По ваша заповед Шести легион пристигна и е готов да се бие до смърт!

Императорът с почуда огледа легата от глава до пети, сякаш никога не го беше виждал преди. Потисна всички въпроси, освен един:

- Кой ви предаде моята заповед? И къде е самата заповед?

- Ето я, повелителю - легатът подаде жълт пергамент.

Изпълнен с предчувствия за някаква измама, Императорът разгледа свитъка. Сви в недоумение рамене. Пергаментът носеше печат с василиск. И не беше фалшив, подозренията бяха погрешни. Да, той бе пратил тези заповеди. Да, вестоносците можеха да преодолеят доста бързо трийсетте левги - изтощавайки конете си до смърт, уморявайки и себе си до изнемога. Но че същите тези трийсет левги са били изминати от целия легион за половин нощ - това Императорът не бе в състояние да проумее, нито да повярва.

- Вестоносецът пристигна привечер, повелителю - обясни легатът. - Веднага тръгнахме... макар че, признавам, повелителю, редно е да ме накажете... в първия момент се усъмних... зная, че заповедите се изпълняват без да се умува много-много, но...

- Какво ви притесни, легат? - присви очи Императорът.

- Вестоносецът, повелителю. Беше... странен. Моля да ми простите дързостта, не е моя работа да обсъждам какви вестоносци праща Негово величество.

- Странен?

- Виноват, повелителю.

- Кое му беше странното според теб, войнико?

- Ами... той имаше крака на козел... - плахо прошепна военачалникът.

Императорът задържа втренчен поглед върху лицето на легата, сетне конвулсивно вдигна рамене. Пак загадки. Първо беше бялата рицарска ръкавица, а сега и мигновено пренесена до отдалечен военен лагер заповед.

- Виноват, повелителю... - повтори легатът, пристъпвайки от крак на крак.

- Не те виня. Изпълнил си заповедта, което ти прави чест. Остава да не я опетниш и в бой... Някакви произшествия по пътя?

- Не, Императоре мой. Освен че... войниците маршируваха без умора, нито един кон не се спъна... и пътят ми се стори по-кратък от обикновеното... но навярно така е нощем - разстоянията не изглеждат същите както на слънчева светлина.

- Имате право, легат - кимна Императорът и се насили да се усмихне. Криво-ляво се получи, военачалникът се отпусна.

"Безсмислено е да го мъча - помисли си Императорът. -Той не знае нищо. Но аз вече знам - някаква могъща сила ми помага в борбата срещу ордените на Дъгата. Сила, която държи да остане в сянка. Е, ще ти благодаря, неведоми покровителю. Не е важно защо си решил да ме подкрепиш, няма значение защо се криеш, важното е че ми помагаш!"

- Вървете, легат. Нека легионът ви прикрива моите кохорти откъм десния фланг. Предайте на войниците, че съм им признателен и няма да го забравя.

Увеличената имперска войска се изтегляше все по-далеч и по-далеч от опустошената столица. Подире й е точеха върволици бежанци. Мнозина от тях носеха оръжие и вървяха под строй.

Към пладне армията набъбна още повече - за сметка на млади яки земеделци от няколкото крайпътни села, в които Императорът нареди да бъдат реквизирани каруци, коне и провизии. За всичко това той плати колкото се откъсна от сърцето на Фибул - а очевидно откъснатото се оказа доста голямо за новоназначения ковчежник, по лицето му личеше.

- Престани, Фибул - сурово пресече възраженията му Императорът. - Аз воювам с маговете, не с народа си. Народът ми дава войници. На войника се плаща.

- Да, но...

- Помниш ли какво ми казваше навремето, старче? Че войната лапала повече пари от скъпа проститутка. Няма да пестим от войнишки заплати, след като не пестим кръвта им.

Мелиин пушеше на хоризонта. Човешката река течеше на североизток. Императорът съжаляваше единствено за дадените на Сежес два легиона. Ах, с Втори и Пети щеше да размаже всички магове в града, никой нямаше да се измъкне жив!

Войската вървеше по друма. Войната с Дъгата продължаваше.

Фесис без особени затруднения се присъедини към легионите. Направи го на един селски мегдан, където центурионите от кохортата на Аврамий, прославена в нощните боеве в столицата, придирчиво избираха новобранци от събралата се тълпа млади мъже, на които бе обещана веднага на ръка половин заплата напред. Втората половина - за семействата.

- Да има за погребението ви! - мрачно се шегуваха ветераните, като зорко следяха кои от кандидатите за легионерска каска ще трепнат при тези думи. После връчваха по един меч на всеки и го караха да повтори несложно воинско упражнение. С това изпитът приключваше. Звънкаше злато. Тихо хлипаха майки и млади булки.

Фесис показа собственото си оръжие, размаха го, без да се престарава и веднага привлече вниманието на млад втори легат, едва призори сменил значките си на центурион с позлатена легатска каска.

- Ти от Братството ли си, момко? - запита легатът. Не беше много по-възрастен от Фесис.

- Тъй вярно, легате мой! - с достойнство отвърна Сивият боец.

- Вашите се биха много добре. Затова нямаш място в строя при пешаците. Вземам те в разузнаването. Върви нататък, където е побито знаме с кръстосани крилати мечове. Питай за старшия Фарг... пфу, за центуриона Фарг, исках да кажа. Той ще ти даде униформа. Слава на Спасителя, опазихме си складовете, няма да ходим като голтаци-метежници я!

Центурион Фарг скоро бе прехвърлил четирийсетте -нисък, жилав, с очи на граблива птица. Предвождаше две десетки разузнавачи. Вярно, никой от тях не можеше да се сравни с нивото на боец от Братството, но не бяха за изхвърляне - поне две трети от тях, доколкото можеше да прецени Фесис от първите си впечатления.

Много скоро прозвуча сигнал за тръгване и отрядът на Фарг се изнесе в челото на войската. Далеч напред и по фланговете препуснаха конни дозори.

- От Сивото братство, значи, а? - Фарг впи очи в лицето на Фесис. - Бива, бива. Макар че, да си кажа правичката, май ти трябва да си на моето място.

Мъжки комплимент струваше много - особено от устата на имперски центурион. Фесис благодарно склони глава -съвсем леко, и отвърна:

- Това решава началството. Аз не съм командир по душа.

Фарг се подсмихна.

- Знам, че си имате тайни хватки, клели сте се да не ги издавате, аз клетви уважавам. Обаче няма ли нещица, дето можеш да ги споделиш? Да понаучиш момчетата на туй-онуй? Утре-вдруги ден ще се счепкаме с магиците рамо до рамо - хубаво ще е да си помагаме от сега, нали? Какво ще кажеш?

- Ще направя всичко по силите си, центурион! - изпъчи гърди Фесис.

- Е, е... не се натягай толкова, де... Сред нас, разузнавачите това не е прието. Пък и нали те виждам, можеш да ме надвиеш, без да ти мигне окото. Не съм свикнал да ми застават мирно хора, който са по-майстори от мен. Я по-добре разкажи какво стана в Черния град...

- Ами... изгоря.

- Изгоря, да. Тия злодейци, маговете, сума ти народ изтрепаха за едното нищо. Ще ги стиснем ние за топките обаче!

Фесис кимна, но си помисли: "Стига да не ни стиснат те преди това."

Младежът се разтвори в човешката река като капка в поток. Запозна се с бъдещите си другари, които моментално се ухилваха най-приятелски, щом разбираха, че е воин на Братството. Имаше дълга разправия с интенданта, който не се впечатли от славата му на Сив воин. Чувстваше се почти щастлив, че поне за известно време ще се окаже в един регламентиран от заповеди и устави свят, в който може да си позволи да не размишлява надълго и нашироко за възвишени неща, а просто да чака времето за храна, да ходи на акции, да отскача до плевнята, където съгласни моми изразяваха възторжените си чувства към снажните войници срещу съвсем скромно заплащане... Земни, простички неща. Мили и уютни, предвид факта, че още утре неизбежно щеше да му се наложи отново да си блъска главата над коварните ходове на Дъгата. Познаваше се - не би се задоволил с ролята на обикновен легионер. Твърде много неща му бяха известни, твърде добре разбираше и невидимата за обикновените хора страна на повлеклите ги към неизвестното бъдеще събития. Мелиинската сполука нямаше повече да се повтори. Предимството на изненадата беше използвано без остатък. Предстоеше дълга, изтощителна война.

Едва ли Дъгата щеше да пренебрегне метежния Император. Значи -щяха да се появят обикновени въоръжени отряди от привърженици на ордените. Освен това, маговете също са хора. Плътта може да бъде залъгана със заклинание, ала не за дълго. Плътта иска плът, иска храна. Вълшебниците рано или късно щяха да излязат от кулите си да приемат открит бой - в чисто поле, както се казва. И тогава...

Младежът потръпна като си представи предстоящата касапница.

Но пък ордените можеха да възприемат и тактиката на партизанската съпротива - безспирни набези на малки групи, постоянен тормоз, който ще обезкървява имперската армия, докато войниците просто не се пръснат, когато загубят вярата си в успеха, а заедно с това и своята смелост. Куражът бе доста неустойчиво качество, малцина го притежаваха в излишък.

А маговете бяха хитри. Даже след като претърпяха ужасно поражение в столицата, те не употребиха най-могъщите си оръжия.

Е, Изкривяващите кристали бяха наистина сериозна работа, но в ръцете на Върховни магове и гросмайстори същите жезли щяха да са още по-неприятни за имперците. Защо обаче водачите на ордените не се показаха? Висшите вълшебници не бяха страхливци - в това Фесис бе убеден не само на теория. И щом не се бяха включили в боевете, значи за това имаше сериозна причина. Най-вероятно - собственото им решение. А това будеше много, много тежки подозрения... и страх.

Дъгата нещо им готвеше.

Но какво?

Армията продължаваше да се увеличава. Във всеки градец имаше запасняци, които с готовност заставаха под знамената на Императора, като нерядко водеха със себе си синове, а даже и внуци - един стар арбалетчик с мъжката си челяд състави половин манипула!

За нощувка бе избрана крепостта Скагра, обрасла извън стените си с търговски складове и работилници. Мелиин бе останал на повече от двайсет мили назад.

Въпреки че в покрайнините на Скагра имаше доста пустеещи, но удобни и годни за престой казарми. Императорът заповяда на войниците да се пръснат по къщите и дюкяните, никъде да не се събира повече от една манипула накуп - той очакваше нападения от разстояние, подобни на изгарянето на Кожарската порта в Черния град. Очевидно маговете предпочитаха да удрят по едри цели. А воинските станове около града представляваха твърде лесни мишени, при това - познати от десетилетия. Разбира се, мелиинската нощ беше показала също, че животът на мирното население за Дъгата няма никаква стойност, но вълшебниците не бяха в състояние да изгорят наведнъж цял един град.

Единствената в Скарга магьосническа кула - на Орден Кутул - стърчеше пуста, адептите я бяха напуснали преди войската да стигне до града. Естествено, никой от уплашените граждани не бе посмял да се приближи до нея, въпреки че навярно вътре имаше достатъчно съблазни за всеки мародер.

- Момчета! - каза Фарг на разузнавачите, след като се върна от палатката на легата. Двете десетки бяха запалили огън на едно от кръстовищата, Фесис бе изказал съмнения, че нощуване под покрив е сигурно и всички дружно се съгласиха с него. -Има малко работа за нас в името на Империята! Легатът иска да надникнем в изоставената от магиците кула. Там вече имало отцепление от Шести легион, така че ми трябват петима души. Ама доброволци.

Легионерите се спогледаха. Когато за някаква акция се искаха доброволци, значи работата бе много зле. Със сигурност мирише на пръст и заупокойна молитва.

- Служа на Империята! - Фесис се изправи пръв. -Центурион, нека ида сам. Там има такива капани, повярвай ми, промъквал съм се, е, не в кули, но в резиденции... ама не бих опазил хората, дето ще дойдат с мене. Там само с меч и доблест не става. А на мен това ми е занаятът, нали разбиращ...

- Хубав ти е занаятът, прав си - прекъсна го фарг. -Напълно съм съгласен с теб. Тръгваме двамата.

- Не, нека сам...

- Заповед! - сряза го Фарг. - Лично от Императора. Знаеш ли колко рядко се случва да ти заповяда ЛИЧНО повелителят? Не, не мога да се крия зад ничий гръб, войнико, даже и зад твоя. Хайде. А вие... давайте със залаганията!

Това бе традиция. Залагаха, че другарите им няма да се върнат - нещо като примитивна магия против уроки. Залагаха, за да загубят. Нещо като предварителен курбан.

- Фарг - обади се един от войниците, - и ние ще дойдем. Ще ви гледаме от отцеплението. Хайде, не се мръщи. Ядем от една паница...

Разузнавачите залегнаха зад навеси и сергии - площадът с кулата в същото време приютяваше и малкия градски пазар. "Тук маговете май не се държат толкова високомерно с населението -помисли си Фесис, а после сви рамене. - На кой му пука?"

Стрелците запънаха арбалетите си и се прицелиха в тъмните прозорци, Фарг и Фесис предпазливо тръгнаха към портата.

Като за подигравка бронзовите крила не само че не бяха залостени, ами дори и леко отворени. Двамата воини спряха.

- Центурион - прошепна Фесис. - Нека се разберем. Тук ще командвам аз. И без това сме само двамата.

- Знам, бе - изсумтя тихо Фарг. - Да не мислиш, че съм си правил сметка да ти давам акъл в твоята работа!

- Разбран човек си ти, центурион. Де да имаше повече такива като тебе... Така, като ти кажа "замри", замръзваш веднага, без да питаш.

- Ясно, ясно. Не само ще замръзна, ами и със скреж ще се покрия, ако наредиш. Само да те питам нещо, преди да влезем... Ти одеве се направи на скромен, ама съм чувал, че лани сте били претарашили кулата на Безцветния Нерг. Верно ли е?

- Имаше и такава поръчка, да - небрежно отвърна Фесис. За съжаление наистина трябваше да прояви скромност. Не беше много уместно да споделя, че от трийсетимата нощни бойци се бяха върнали само двама. - Сега помълчи, центурион. Трябва да видя какво са ни приготвили тия...

- Служа на Империята - отвърна му Фарг като на старши по звание.

Фесис предпазливо приклекна пред вратата. Отстрани изглеждаше, че е зает да разплита някакъв много сложен възел. Не му потрябваха прекомерно усилия и знания, за да усети оставените от избягалите господари на кулата капани заклинания. Всички бяха мощни, хитроумни. Едни бяха поставени да се задействат веднага, други - със закъснение.

Със спотаен дъх Фесис измъкна от пазвата си Изкривяващия кристал, който бе отчупил от дървения жезъл, за да се отърве от попилите в дървото магии на предишните господари на вълшебния камък. Като цяло жезълът добре контролираше силите на кристала, но насочваше мощта му в изгодно за Дъгата русло - нещо, което Сивият боец желаеше на всяка цена да избегне.

Фарг забеляза талисмана, но героично премълча, даже не въздъхна. Ала фесис чу дихото съскане на изваден от ножницата меч.

Междувременно кристалът слабо замъждука. Пръстите на младежа почувстваха как през камъка пробягват тръпки - сякаш бе буен жребец, изгарящ от нетърпение да се втурне в галоп.

- Сега, сега ще те пусна - шепнешком промълви Фесис. -Ти само гледай, ако обичаш, да не се взривиш.

Фесис-Кер не познаваше тънкостите в боравенето с подобен амулет, а само най-общите заклинания. Затова и не рискуваше дори да понечи да използва пълните възможности на Изкривяващия кристал - освободената енергия би оставила от неопитен маг само спомен.

Младежът за последно си припомни отдавнашните инструкции на Клара Хюмел какво се прави с такива пленени вражески играчки - начално обучение на послушник в Гилдията на бойните магове - и стисна очи, преди да "махне юздите".

Изчисти съзнанието си - първото необходимо условие за каквото и да е магическо действие. Последва кратка конвулсия в очите и взорът му започна да възприема съвсем други цветове и лъчи, скрити от обикновените смъртни. Усети и пулса на невидимото, скритото в различните слоеве реалност Сърце на всевсемира. С кожата си почувства хладния, предизвикващ треперене поток на Сила, която вечно струи из цялата вселена. Възприемаше Изкривяващия кристал не просто като зеленикаво островръхо парче кристал, а като неимоверно сложна дантела огнени зелени нишки от свити до предел сили.

Разбира се, артефактът в дланта му изобщо не бе камък -никой камък, бил той и активиран с чародейства, не би проявил свойствата на Изкривяващ. Трофеят представляваше свързани накъсо вълшебни поточета - сякаш кълбо захапали опашките си змии.

Младежът бавно започна да отпуска кристала на воля. Пот течеше от всичките му пори, воинът все едно бе застанал на ръба на пропаст. Смътно долови какво би могъл да стори един подготвен вълшебник с това оръжие.

Кристалът постепенно се подчиняваше на волята на Фесис.

Ала повечето възли се оказаха неразбираеми и младежът с ужас си помисли, че вече е късно да приспива силите на талисмана, щом още не е намерил онова лостче, което щеше да накара камъка да бъде послушен. Да, талисманът се отваряше пред него... но досущ като кутия с бои на художник пред пълен профан в изкуството, който даже не знае защо са необходими толкова много различни четки...

Успех! Фесис забеляза позната примка, за която да се улови съзнанието му. Внимателно, за да не разтревожи останалите възли, младежът мислено придърпа избраната нишка.

Потта изсъхна. Суха горещина се плъзна под кожата.

Полазиха го тръпки - чак до костите. Сякаш от собствената му плът навън се мъчеше да се изтръгне нечовешко, чудовищно същество.

Непохватно, бързайки да отклони струята сила, която не бе в състояние да овладее, Фесис насочи енергията на Изкривяващия кристал към портата. - Огнен лъч като косъм обиколи очертанията на вратата. Нещо изсъска.

- Залегни! - викна Фесис. Нямаше време да вдигне заклинание-щит, налагаше се да изтърпи магическия откат от това, което бе направил. Постара се само да отпъжда с набързо стъкмен вълшебен вятър кълбата синкав зловонен дим. Едно вдишване от този пушек означаваше мигновена, но мъчителна смърт.

Фарг без възражения се просна на стълбите, Фесис продължаваше да удържа за опашката вятъра, който издухваше отровния дим нагоре. Това заклинание бе трофей за маговете на Дъгата - някога с него монасите от Каменните обители бяха защитавали планинските си твърдини от яростните нападения на ордените.

За да паднат накрая, а бойните им арсенали да преминат във владението на победителите.

Пушекът бе чиста магия и не можеше да бъде неутрализиран, а само разсейван. Защитата пиеше много сили и когато младежът бе на път да се отчае, че няма да издържи, смъртоносните талази изведнъж секнаха.

Фесис се строполи върху стълбището. Олекналите му от изтощителното напрежение ръце не можеха дори да избършат обляното в пот лице.

Това го направи Фарг.

За най-голямо облекчение на Сивия воин центурионът не зададе никакъв въпрос освен сдържаното "как си?". Освен това не направи глупостта да докосне угасналия Изкривяващ кристал, който лежеше редом - вече приличаше на парче шлака.

- Шъ съ опрая - изхърка Фесис. - Уххх... Първата клопка беше това. Обаче боговете да са ни на помощ, ако за всяка друга се наложи да хабя толкова сили!

- Ами ти закъде си се разбързал като пърле пред майкя си?

Цялата нощ е пред нас, скъпа, ха-ха... - спокойно каза Фарг и Фесис му се възхити на самообладанието. - Тая врата вече може ли да я отворя с един хубав ритник? Цял живот съм мечтал така да вляза в кула на магици - със шут, все едно им ритам задниците!

- По-добре я бутни с копието.

- Ъхъ. Явно не всички мечти ще ми се сбъднат в тоя живот... Центурионът подкачи едното крило и дръпна към себе си.

Добре смазаните панти не издадоха никакъв звук. Портата се отвори съвсем, зейна, сякаш бе черна паст. Вътре като изкълчено небце мъжделееше извито стълбище.

- А сега?

Фесис взе Изкривяващия камък, който отново се втвърдяваше в кристална форма.

Фарг погледна камъка накриво, Фесис сви рамене: - Ще трябва, братле. ...- Центурионът махна с ръка: - Хайде, щом ще потрябва...

Кристалът изведнъж светна - този път още по-ярко от одеве. Зелените му лъчи се втурнаха в помещението и накараха да засветят десетките кръстосани в антрето нишки на стражеви заклинания.

Естествено, Фарг не ги видя, но се намръщи - струваше му се, че в помещението мирише на неприятности.

Фесис даде на кристала заповед... и този път не успя да предупреди другаря си, който за щастие и сам внимаваше. Двамата презглава се претърколиха назад, а от антрето през отворената порта бликна огън като ревящ дъх на дракон.

Очевидно вторият капан бе по-сериозен. И при това Фесис не бе успял да го обезвреди. Притискаха се към паважа. През рева на огъня Фесис чуваше как центурионът ругае. Странно -гласът на Фарг бе по-скоро весел.

Пламъците се укротиха и легионерите се изправиха.

Миришеше на опожарено, Фарг потупа необикновения си подчинен по рамото -с одобрение. Младежът потисна въздишка.

- Справяш се отлично - каза центурионът, забелязал киселата гримаса на Фесис. - Хайде, войнико, усещам, че ще изпълним овреме заповедта на Императора!

Тави успя да заобиколи Хвалин от безопасно разстояние и щастливо избегна няколко засади. Маговете вече не смееха да влизат в близък бой с безумното момиче. Опитваха се да я притискат отдалеч, да я принуждават да минава през опустошените от Гибелния порой места, където водата все още киселееше от отровата на бедствието. Тави пък упорито се стремеше да се добере до главния Южен друм - да се промъква през горите беше безнадеждно.

Но въпреки нейната умора и усилията на преследвачите, девойката увеличаваше спечелената с отчаяната атака преднина. Надпреварата й костваше много - Тави буквално изгаряше като в пещ плътта си. Беше станала кожа и кости, а когато се одраскваше от бодливи храсталаци, капките кръв бяха тъмнокафяви.

Вълшебницата хладно пресметна колко дни й остават преди да рухне и спокойно броеше залезите до срока -собствения си край... или победа.

...Отново я настигнаха, очевидно усетили състоянието й.

Рядка верига аколити. Всички бяха млади, неопитни, но компенсираха това с идеално съчетани действия - като църковен хор, който й пееше упокойна молитва.

Тя се приготви да унищожи тялото си, когато усети мрежата заклинания около снагата си и чу момчешки радостно-напрегнат глас:

- Държа я кучката...

Изведнъж се обади още един - стряскащ, непознат. Някак много познато непознат... Глас на старец.

- Ей! Я стига!

Като селски пъдар, който хока нападнали кметската ябълкова градина хлапаци.

- Кой си ти, бе?! - Презрението на младостта към старите и немощните.

- Виж ме, може пък и да ме познаеш. - Старецът се присмиваше на младоците.

- Ще те позная аз, дърт задник такъв, ще те... хлъц... Хлъц! А, нееее!!!

Тави не виждаше нищо от умора - черна пелена бе паднала пред очите й. Дори едва чуваше. Не намери сили да се изненада.

Обкръжилите я магове изпищяха в един глас... после се чу тропот на копита, трясък на чупещи се клони... звуците се отдалечаваха...

Притисналото я към земята заклинание изчезна.

- Излез насам, момиче - подкани я мек старчески глас. Тя се изправи, залитайки. Погледът й бавно се избистри.

Хващайки се за околните дънери като за патерици, Тави се измъкна на Южния друм.

Не знаеше какво да очаква. Но се позачуди. Нима този дрипав просяк, прегърбен, с дълга сплъстена брада, е прогонил младите нахални магове?! Та те офейкаха като зайци от глутница хрътки!

Тя изграчи нещо с пресъхнала уста.

- Да, аз ги изпъдих - отвърна старецът. - След всичко преживяно щеше да е много нелепо да загинеш по този начин,

Тави.

- От... откъде ме познаваш? - едва от третия път успя да изрече тя.

Не разбра кога се е опряла на сухата му, необичайно силна ръка.

- Ами... помогнах ти в джуджешките пещери - отвърна просякът, чието наметало сякаш бе съшито от парцали есенна крайпътна кал.

Очите на девойката се отвориха широко и тя жално-радостно изхленчи.

- Не - поклати глава старецът. - Не съм твоят Учител. Не го познавам, макар да бих желал това... Аз съм... имам много имена.

Но напоследък ме познаваха като Заточения.

Тъмна светкавица избухна в главата и изнемощелите гърди на Тави.

"О, богове! Същият отшелник, за когото свещениците приказваха, че може да е самият Спасител! Спасителят, чието пришествие означава ни много, ни малко а......краят на Света!"

Старецът се намръщи.

- Не! - Сетне омекна и се усмихна. - Да вървим, моето момиче. Тук няма повече какво да правим. Имаш нужда от топла гъста чорба, гореща вана и три дни под мека пухена завивка.

Той я поведе - мирно и нежно, грижовен като към малко момиченце. Тя послушно направи няколко крачки, след което я втресе. Опита се да падне пред просяка на колене.

Той поклати главата си, омотана с омазнена кърпа. Кичури мръсна бяла коса стърчаха като слама от бостанско плашило.

- Кой си ти, господарю?!

- Престани, моля те - възкликна вълшебникът. Тави усещаше, че е маг. При това толкова могъщ, че й се завиваше свят. - Ох... добре, драка такава... Наричай ме Акциум. Не го обичам това име. Много дивотии извърших, докато го носех, но какво да се прави, миналото не се поправя.

- Акциум, Акциум... - замърмори в унес Тави.

- Не си насилвай главицата, моето момиче. Няма да си спомниш, защото никога не си го знаела. Така ме наричаха... много надалеч от тук.

- В източните предели ли? - жадно запита Тави. - В задморския изток, нали?

- Хм... - поколеба се чародеят. Изглеждаше притеснен. -Може... и така да се каже." И зад морето, и още по-далеч. Толкова далеч, че не е за разправяне... Хайде, опитай да вървиш сама. Приятно ми е да те държа така през кръста, но като дойдеш на себе си, надали ще ти е хубаво да се сещаш за толкова нескромна прегръдка от един дъртак... И стига си кокорила очи, моля те. Все едно не си виждала просяци.

- Дъгата преследва просяците и скитниците... - промълви Тави, притискайки се към изненадващо якото тяло на вълшебника.

От плътта му струеше толкова живителна сила, че тя не можеше да се откъсне. - Праща ги да работят... истинска каторга. С имперски указ... Не си просяк, господарю. Онези не биха избягали така от теб.

- Стегни се, Тави! - строго рече чародеят. - Запази този глас и това поведение за някой хубав младеж, достоен за сърцето ти. А за онези нехранимайковци, какво да ти кажа... Показах им се в друг лик. Обикновена илюзия. Направо се чудя на какво ги учат, след като се хванаха на толкова проста измама... Виж, когато беше закъсала в пещерата - тогава доста се изпотих от зор!

- Уби ли онази твар?! - възкликна девойката, леко отстранявайки се от мага. Надеждата, че все някой е отмъстил за Кан-Торог, й даде сили.

- Не - въздъхна с огорчение старецът, назовал се Акциум. - Не сполучих да довърша онова изчадие. Много беше... хлъзгав. Не беше лесен. Пък и тогава не бях в пълната си сила. И още не съм. Много дълго, разбираш ли, прекарах в килията под храма.

- Заточеник... Кой те е заточил? Защо църквата на Спасителя вярва, че си...

Акциум погледна встрани. Очевидно темата не му бе приятна.

- Прости ми - прошепна Тави.

- Няма за какво, моето момиче. Нека повече не говорим за това. Светът... наистина ще преживее трудни времена. Заради това напуснах килията си. Козокраките изроди са много опасен противник... Само едно не ми е ясно. Ако приемем пророчествата на Илейна за верни, същите твари не би трябвало да ви пречат... вие нали бяхте тръгнали да приберете Диамантения меч?

Тави кимна.

- Ние с Кан не знаехме точно за какво отиваме... Кан така и не разбра. Имахме договор с Каменния престол - да придружим онова гадно копеле Сидри Дромаронг до едно място в пещерите под Хребета на скелетите и да го защитаваме. След като го върнехме жив и здрав от недрата на Цар-планина, щяхме да си вземем възнаграждението, уговорено от Кръга на Капитаните - и толкова... Обикновени наемници. Но после... когато се сблъскахме с онази козокрака твар... Сидри изчезна. Аз го открих. Той беше поел на запад. И носеше Драгнир...

Акциум замислено кимна. Тави продължаваше да говори, все по-задъхано и все по-бързо:

- Маговете на Дъгата сякаш нарочно ни натириха в подземията. А преди това, докато прекосявахме мочурищата, към нас се присъедини един странен свещеник... много мил човечец... много непохватен... чудат. Той ни разказа за теб... А после загина. Уби го едно блатно чудовище, а пък аз... аз... аз... - Тя захълца.

- Говори, Тави, говори - меко промълви вълшебникът. -Аз не съм ти съдник. Съдник ти е твоята съвест.

- Аз се заех с некромантия. Исках да разбера, да науча, да... Акциум прехапа устни и извърна лице. Тави, готова всеки миг да ревне на глас - не успя, защото в изсъхналото й тяло нямаше достатъчно влага за сълзи - замря, готова да приеме всичко, което този необикновен старец щеше да реши. Акциум въздъхна.

- Миналото не се поправя - повтори той. - Да... всичко съвпада, едно към едно. Не, това не е важно, забрави. Интересно е все пак с какво бяхте криви на козокракия? С какво му пречехте? Ако искаше да пипне Диамантения меч, защо не последва джуджето? Защо го остави да избяга с плячката. Или тварите на Тъмата искаха Мечът да бъде изваден на бял свят? Да не би и тварите да знаят за пророчествата на Илейна? -измърмори под носа си той.

- Учителят ми е разправял за Илейна - плахо вметна Тави.

Акциум горчиво се усмихна.

- Ех, Тави... И хората, и джуджетата, и елфите - всички мислят, че пророчеството е видян къс от едно неотвратимо бъдеще. Дори маговете смятат така. Казват си, че пред пророците се разкривала Великата река на времето... Аз обаче си мисля, че истината не е съвсем същата, никак даже.

Вървяха - бавно като на разходка. Тави държеше вълшебника за ръка. Нямаше желание да го пуска. Чувстваше се защитена. Забравено чувство. Забравено още от времето, когато като дете тропкаше с крачета между родителите си. Забравено детство.

Загинало детство.

Акциум крачеше по калния друм и разсъждаваше:

- Според мен пророкът не толкова прозира бъдещето, колкото го твори. Разбираш ли, Тави? Твори! Волята на пророците е толкова силна, че когато случайно съвпада с хармоничните трептения на потоците Сила в астралата... което е рядко явление, изключително рядко, но не и невъзможно, тогава мислите, образите и чувствата на пророка почват да влияят на бъдещето. Разбираш, нали?

- Да, разбирам... - издиша тя. Беше й толкова спокойно, че чак й се плачеше от умиление.

- Навярно Илейна е изрекла пророчеството си, когато вече всичко е било ясно... става дума за народа Дану. Че са били обречени. Горчилката и болката от осъзнаването са търсели изход... и са го намерили. В пророчеството. - Акциум тежко въздъхна. - И аз имам вина. Твърде много мислех само за себе си.

- Какво искаш да кажеш с това?

- Ами мен не напразно ме познаваха като Заточения - тъжно се усмихна вълшебникът. - Наистина бях заточен. Направи го един... от небожителите. - Лицето на Акциум потръпна от кратък тик. - Не биваше да напускам килията си. Но... сто че пренебрегнах забраната. Престъпих прага на затвора си... защото този свят твърде дълго е бил мой дом... Сега стана и моя отговорност...

- Този свят? - Тави се сви, сърцето й изстина.

- Да. Този свят. Той не е единствен. Навярно си го подозирала. Всемирът е... множествен. Съществуват безчет небеса и безброй звезди, всяка една от тях - нечие слънце. Има множество предели и граници. Съществуват и такива създания, които умеят да пътешестват от едно небе към друго.

- Боговете - прошепна с ужас Тави.

- А... сега разбирам. Учителят ти не е споменавал за това. Да, очаквах го...

- Очаквал си? Какво?

- Предположих, че твоят Наставник първоначално е принадлежал към някой от ордените на Небесната дъга. После е скъсал с миналото си. Маговете на Седмоцветието нямат представа, че световете са много. Само Върховните вълшебници го знаят.

- Ти... ще ми предадеш ли това знание? Ще ме обучиш ли? - не издържа девойката. Забрави за изтощението си, забрави Кръга на Капитаните, всичко. - Ще ме научиш ли да пътувам между световете ?

- Колко си нетърпелива - тъжно се усмихна чародеят. -Видяла си мъничко парченце от своя свят, не си му опознала и една хилядна част, пък вече мечтаеш за други... Нека се върнем към този разговор друг път.

- Кога?

- Когато... - Акциум се замисли. - Когато разберем, дали ще угасне това небе или не.

СЕДМА ГЛАВА

Колкото и да се мъчеше, колкото и да напрягаше паметта си,

Клара не успя да си спомни по-бурно събрание на Гилдията.

Яростният спор избухна, още щом тя приключи разказа си, а архимагът, след няколко заключителни изречения, даде знак, че всеки може да изкаже мнението си.

Първа безцеремонно скочи Евис - очичките й святкаха, куртката от драконова кожа се беше разкопчала, отдолу кокетката-воин носеше полупрозрачна копринена блузка.

- Ще ги попилеем! Ще ги стъпчем! Ние бойни магове ли сме или лукови глави, а?! Някакви си мерзостни изчадия посягат на Долината ни, а ние сме седнали да умуваме! Какви съмнения!

Война до победа и...

Архимагът направи някакво неуловимо движение и над Евис се появи висящо във въздуха ведро. От дъното му капеше вода.

- Малко да ти полея, за да изстинеш, внучке? - ласкаво се осведоми Игнациус. - Разбрах твоята гледна точка. Сега искам да разбера колцина от присъстващите я споделят.

Евис чевръсто запуши устата си с ръка, като се опитваше да се пази от студените едри капки.

Ала същото ведро не охлади страстите на останалите членове на Гилдията.

- Почитаеми Игнациус - неочаквано рече Мелвил, - аз съм съгласен с Евис. Трябва да се бием, а не да се унижаваме да преговаряме.

- Да се унижаваме? - Архимагът подвигна вежди. Момчета и момичета, вие хубаво се забавлявате... но дали не сте забравили, че не сме единствени? Че съществуват сили на природна магия? Че има върховни йерархии, извисяващи се толкова нагоре, че моят взор даже е безсилен да стигне до върха? Че съществуват приковани към даден свят богове, чиято мощ обаче превъзхожда силите на всички ни тук взети заедно? Помните ли това?

- Нека уважаемият архимаг ме извини за дързостта - обади се Егмонт, мъж, облечен в елегантна черна лъскава камизола със сребърна роза на ревера, подарък от боен другар, роден в свят отвъд Пределите, - но оставам с впечатлението, че всичко вече е решено. И след като е решено, за какво е било нужно да свикваме това събрание? Ако вие, владико, сте сметнали за необходимо да водите преговори и да отстъпите Долината без бой, какво можем да направим ние - шепа бойни магове? Дори да ви се противопоставим, вие сте в правото си да свикате Всеобщо събрание... на което Гилдиите на целителите, на майсторите на времето, на инженерите - всички ще ви подкрепят. Ще кажат точно онова, което вие искате от тях. Обяснете ми за какво е нужен този... театър сега?

- Егмонт, ти внимателно ли изслуша разказа на Клара? -безизразно, с равен тон запита Игнациус.

- Да, слушах и чух всичко. Но от гледна точка на военното дело не бива да се отстъпва без съпротива, колкото и да е силен един враг. Разбира се, формите на съпротива могат да варират... Но пък пълната капитулация ще разпали апетита на агресора. Както се казва: "Когато войната е неизбежна, всяка отсрочка играе в полза на неприятеля."

- Неправилно цитираш, Егмонт - намеси се Мелвил. -Отлагането на бойните действия е от полза за отбраняващите се, понеже...

- Агресорът винаги има предимството на първия удар! -възкликна Егмонт.

- Само ако...

- О, не - въздъхна Игнациус. - Започва чисто професионален спор, а бих искал да го избегнем. Клара, ти поне разбираш ли ме?

- Разбирам ви, владика. Недопустими са вътрешни раздори и разногласия точно в такъв момент. Каквото и решение да вземем, било след дебати, било подчинявайки се на наложена, дори от вас, воля, то трябва да стане верую на всеки един от нас. Защото големи бели могат да донесат солови изпълнения на горещите глави от нашата собствена Гилдия, например...

- Благодаря ти, Клара - кимна Игнациус. - Надявам се, че и останалите го чуха. Не държа да се съгласите тутакси, но разчитам да го обмислите... Впрочем, защо вашата гилдия няма свой предводител? - неочаквано запита архимагът и красноречиво се втренчи в Клара.

- Последният глава на Гилдията беше Роб Кламон, магът-легенда... - промърмори Мелвил. - Кой може да се сравни с него...

- Но той отдавна е загинал - каза Игнациус.

- Загина в неравен бой, прикривайки отстъплението на петима обещаващи чираци - настръхна Егмонт.

- Не търси в думите ми скрита обида - меко произнесе архимагът. - Просто бих желал да видя, че сред вас има един авторитет, комуто ще се подчините и няма да станете източник на неприятности и анархия... Егмонт, моето момче, събранието не е театър, не е постановка. Аз наистина искам да чуя решението ви. Предстои ви да изпълните дълбоко разузнаване, защото твърде малко знаем за тези твари. Но разузнаването не е диверсионен рейд, надявам се Евис да прави тази тънка разлика... Колкото повече научим, толкова ще е по-добре. Заради това пращам Клара да изпроси два-три дни да помислим над... щенията им.

Спорът тутакси пламна с нова сила. Евис, Егмонт и неколцина по-млади магове гласуваха за незабавна война, Мелвил отначало бе умерен, след което склони на преговори. Постепенно размяната на доводи започна да клони към препирня, Егмонт сложи ръка на ефеса на шпагата, а Мелвил понечи да си сложи бойните ръкавици. Гилдията скочи на крака, готова да разтърве разгорещените опоненти.

Клара мълчеше. Словата бяха излишни. С удоволствие би взела Евис със себе си, за да може младата вълшебница да усети що за противник се е изправил насреща. Може би тогава би станала по-умерена поне.

"Клара, време е! - стресна я гласът на архимага в съзнанието й.

"Направо от тук ли? Веднага?"

"Да. Така ще е най-сигурно. Никой няма да ти се натрапи и да обърка нещата. Освен това... помисли дали не би било зле да се кандидатираш за глава на Гилдията си."

Клара се изчерви. Кимна. Думата на архимага бе закон... понякога дори по-корав и суров, отколкото й се искаше.

"Можеш да се сбогуваш с Аглая Штевенхорст - добави Игнациус."

"Благодаря, владика..."

"Тръгвай, докато са заети с препирните, моето момиче.

Късмет."

...Въпреки разрешението, магьосницата не се отби у Аглая. Керли беше останал нейде в огненото море на мелиинския пожар.

Беше по-добре да не мисли какво го е сполетяло. Нямаше очи да излъже приятелката си.

"Ох, само дано някой не изтърси пред нея за размириците в Империята..."

Тя съвсем за малко влезе вкъщи, откъдето искаше да вземе някои талисмани и оръжия - този път ги избра много по-придирчиво от обикновеното. Но не се забави прекомерно - един боен маг няма много багаж за стягане, защото винаги е готов за поход, дори от чуждо легло да го вдигнат при необходимост.

Около заставата Клара се озърна, но постът бе поет от друга смяна и Райна отсъстваше. Клара въздъхна. Всъщност, за какво й е Райна? Игнациус бе настоял да иде сама. Жалко. Проверено правило бе, че двама са по-добри от един. Първият води преговори, другият наблюдава, запомня. При сравняването на впечатленията изникват интересни изводи...

Клара крачеше по пътя, който започна да се стеснява и разделя на пътеки. Тук се намираха земите на арендаторите, които признаваха законите на Долината.

Пътеките водеха в гъста гора, където всяка от тях даваше достъп до различен свят. Клара подири мелиинската пътека. Откри я, но тръгна по едно разклонение, което й даваше малко по-заобиколен път до света на Империята. Все още нямаше ясно оформена идея - само желанието да се поогледа предварително.

Пък - кой знае...

- Влизаме ли? - подхвърли Фарг.

Фесис не виждаше повече капани. Може би бяха маскирани по-умело. Или наистина отсъстваха. Младежът сви рамене и кимна.

Прекрачиха прага, изопнати като струни, Фесис се беше напрегнал, за да долови и най-малкия повей на магия, макар че не съсредоточаването вършеше работа в такива случаи, а напротив -максималното отпускане, така че сетивата да се реят като есенно листо. Така и най-леките пориви на заклинанията щяха да бъдат забелязани. Уви, такова високо ниво на самоконтрол притежаваха само майсторите-вълшебници. Младежът реши, че не му остава друго, освен да се осланя на Изкривяващия кристал.

Подозираше, че няма да е лесно, но антрето се оказа изчистено след избухването на призрачния, ала убийствен за живата плът пожар. Преди да стъпят на стълбището, младежът сложи на първото стъпало кристала. Камъкът не намери никакъв отклик на бойна магия. Всъщност... не, беше толкова слабо, че можеше да иде и от напрегнатите нерви на Фесис.

- Стой тук, ще те повикам, ако е безопасно - рече Сивият наемник на Фарг. Все пак той, Кер, можеше да разчита на вещите

лечители от Долината, а центурионът - само на легионните билкари и ескулапи.

Широкото вито стълбище заведе Сивия боец на втория етаж. Младежът вървеше почти на пръсти, сякаш бос по натрошено стъкло - толкова внимаваше.

Помещението явно бе приемна. Не се изискваше много наблюдателност и магически способности, за да стане ясно, че наоколо няма и прашинка магия. Освен това всичко ценно - от вълшебническа гледна точка - бе изнесено. Личеше, че орденът е напуснал тази твърдина, без да бърза.

Но за какво тогава бяха охранителните заклинания на входа тогава? Просто за да нанесат загуби на легионерите? Да вземат жертви?

Фесис повика центуриона.

- Виж ти - само след минута се обади Фарг. Много умело бе открил късо герданче от перли. - Добре са си живеели господата магици!

- Ей, не го пипай! Може да е капан! - викна Фесис със закъснение... ала Фарг вече бе прибрал накита в кесията на пояса си.

- Беше тяхно, сега е наше! - намигна легионерът на Сивия боец.

- Ама трябва да го проверя!

- Хубаво де, проверявай. Само че разни там магически гадорийки никой не крие зад шкафове, ако ще е клопка. Сигурно е бил някой слуга... Повярвай, поназнайвам някои неща за маговете. Нали съм воювал с пиратите, имахме магове за подкрепления.

Виждал съм ги що за стока са... и какви хора си избират за слуги!

Опитът на плячкаджия в превзети градове не излъга центуриона. В герданчето нямаше и помен от заклинания.

- Сега имаше късмет - мрачно каза Фесис. - Но, повярвай ми, маговете също знаят, че войската обича да си изкарва нещичко към заплатата по тоя начин. И тъкмо затова биха заложили и такива капани. Така че, преди да пипнеш, питай ме, става ли? Ако е читаво - прибираш, ако не... ще се опитам да го обезвредя - и пак ще си го вземеш.

- Хубаво, де, магеснико - ухили се центурионът. - Става. Ти си от свестните. Приемам съвета. Продължаваме ли?

Третият етаж бе трапезария с кухня. Четвъртият - обща спалня.

- Като в казармите - констатира Фарг с нещо като учудване. -Тия май повечето са като монаси, а? Затова навън, в легионите, се държат като отвързани кучета... - Центурионът въздъхна. Повече нищо ценно не откриваше. Оклюма се.

Пети етаж. Било е библиотека. Празни рафтове - и нито едно листче дори, камо ли книга. На такива само миришеше. Подът бе лъснат, Фесис бавно се огледа. Обстановката му напомни за Академията. Дали не беше глупав и наистина детински онзи негов юношески бунт, последван от бягство от Долината? Ако не бе толкова вироглав и беше изучил прилежно, настойчиво и търпеливо вълшебническите науки, сега би могъл да е много повече - боен маг, например...

"Само че тогава светът на Мелиин щеше да ми е безразличен -помисли си той. - Стига! Стореното назад не се връща, даже архимаг Игнациус не е в състояние да обърне времето назад. Безсмислено е да се съжалява!"

Вратата на шестия етаж бе желязна - и здраво залостена при това.

- Охо... - рече Фарг. - Е, Фесис-чародею, сам ли ще я отваряш или да се пробвам аз?

- Ще се пробваш! И после да те събирам с лъжичка ли? Все пак разчитам да ме почерпиш една халба бира, когато продадеш перлите. Пък и - добави малко възмутено - зашо щяха да заключват тая врата, ако зад нея нямаше нишо? Отдръпни се да видя.

Извади зеленикавия кристал.

Фарг се облегна на стената и даже кръстоса ръце, все едно наблюдаваше игра на зарове край лагерен огън.

- Знаеш ли, веднъж щурмувахме един манастир... В него се бяха намърдали пирати. Изклаха почти всички монаси. Дълго се туткахме с тия разбойници... ама за друго е приказката. Та превзехме манастира и се натъкнахме на една ей такава врата.

Викаме си - в тоя килер е скрито голямо имане! И падна такова блъскане - заболяват ме ръцете, като си спомня. Накрая разбихме пустата му врата... а там нищо - чували с ечемик и вързанки билки за чай... Оказа се, че отчето-иконом всичко обичал да заключва. Просто не понасял вратите на килерите да са отключени. И толкоз.

- Толкоз... - измърмори Фесис, настройвайки кристала. -Хубава история. Харесва ми. Само че тук май не е бил оня монах-ключар...

Младежът усещаше, че зад тежкия обков на вратата се намира Нещо. Беше сила... но не нападателна. Талисман? Заклинателни книги?

Изрече го на глас. Фарг мигом застана нащрек.

- Какво откри, Фесис-магеснико? Има ли нещо като за нас или ще се задоволим да зарадваме началството?

- Не знам кого ще зарадваме... - замислено отвърна младежът, като трескаво обмисляше усещанията си. Не, Нещото оттатък не

беше капан. Но пък кой знае? Ех, да става каквото ще! - Отваряй я, центурион Фарг. Да видим.

- Тъй, де! Откога ти приказвам!

Фарг се огледа и грабна масивна подставка за факла. Почука по вратата, ослуша се. После измъкна изпод бронята си дълъг шперц. Зачовърка бравата. Само след миг замърмори презрително:

- Опала! Господата магици. големите специалисти, ха-ха...

Това залостено ли му викат? Хубава врата, пък ключалката -фасулска. Онзи монах, той разбираше от ключалки и катинари, джуджешки си беше поръчал за целия манастир... Пък тия непрокопсаници... Ето!

Фарг взе поставката, напъна - и вратата се отвори, Фесис надникна над рамото му.

Лаборатория.

- Е? - озърна се центурионът.

- Хм. Магическа работилница.

- Какво са криели тук?

- Каквото виждаш. Нищо. Всичко са изнесли. Една колба, едни клещи даже не са оставили. И защо са заключвали?

- Абе нали ти казах, може да им е навик като при покойния иконом... Стой! Виж там! Скришна вратичка!

- Центурион, теб да не са те взели във войската по амнистия от затвора?

- Хайде сега, питат ли се такива работи... Нали сме приятели, магеснико?

- Най-добри - искрено каза Фесис. - Прощавай.

- Някой път ще ти разправям... на по халба. Ама и ти ще ми обадиш туй-онуй, става ли?

- Дадено. Чакай сега да я преслушам тая скришна вратичка.

Така... отваряй.

Ала този път Фарг не постигна успех. Поклати глава и се отмести с думите:

- Надявам се, че в Сивото братство повече ви бива, Фесис... Младежът измъкна кожената си кесия със шперцове, при вида на които Фарг се плесна по бедрата и цъкна възхитено с език:

- Брей! Джуджешка изработка, нали? Правилно - трябва ли ти катинар, иди при джуджетата, трябва ли ти да разбиеш същия катинар - пак при тях...

Бравата поизмъчи Сивия боец, но накрая той напипа нужната пружина.

Вратичката бавно се отвори... и отчаяният вопъл на Фесис успя в последния миг да предупреди центуриона.

Бликна не огън. а жарка светлина, която смачка магическия щит на Фесис и го отхвърли с мощен удар назад. Вратата се затвори, но младежът успя да забележи нещо като прозорец, през който нахлуваше могъщото сияние.

- Ех, магеснико... - жално простена Фарг. - Какво стана, ох... лицето ми...

Центурионът свали шлема си. Кожата му се лющеше като сварена.

- Очите ти са здрави, виждаш ли - подскочи към него Фесис.

- Виждам, ама боли...

- Потърпи малко...

Сивият боец не бе вещ в лечителството, но умееше да оказва първа помощ. Центурионът бързо престана да скърца със зъби и въздъхна с облекчение. Скара се:

- Нали трябваше да внимаваш, момче!

- Това не беше капан, центурион...

- Такава ли ще ми остане муцуната? Като на печено овнешко?

- тъжно попита Фарг, оглеждайки изкривеното отражение в шлема си.

- Ще се оправиш. Обещавам.

- Е, благодаря тогава... И каква беше тая дивотия?

- Сега ще я видя и нея.

Ала този път Изкривяващият кристал се заинати.

Заклинанията на Фесис се плъзгаха по талисмана, без да го овладяват. Младежът изруга и приспа дремещата в камъка сила. Погледна злобно вратата. И пак изруга - този път дълго и умело -по едно време сред младежите в Долината бе станало престижно да редят попържни, които да са пиперливи, но и изящни в своята непристойност - същински поеми.

- Иха! - възхити се Фарг, забравил за болката. - Бива ви в Братството да псувате, не като нас... Нашето е каруцарско, вашето -баронско! Това трябва да ми го повториш, ама по-бавно.

...Фесис се предаде след час безплодни усилия. През този час Фарг жадно попиваше ругатните и примижаваше от удоволствие.

- Центурион, да се връщаме - призна най-сетне поражението си Фесис. - Тоя орех е прекалено костелив за зъбите ми. Тук трябва истински маг да пипне. Аз поназнайвам само някои работи, и то отгоре-отгоре... колкото до нашите псувни...

Легионерът се ухили и изрецитира без запъване една от чутите тиради, Фесис изсумтя:

- Само да псувам мога... Пълен некадърник съм, Фарг!

- Хайде сега, некадърник... Ако беше некадърник, вече отдавна да сме опечени - още долу, на портата. Не се тръшкай, момче. Мъж на място си. Ама щом казваш да си ходим, съгласен съм. Заповедта е изпълнена, дано Императорът не ни забрави, боговете здраве да му дават, а той на нас - жълтици.

...Споменатият Император чакаше двамата разузнавачи пред портата на кулата, обкръжен от свитата си Волни.

Студените очи на повелителя на Мелиин - по-точно на овъглените руини на столицата, а може би в близко бъдеще и на цялата Империя - се разшириха, когато погледът му попадна върху Фесис.

Императорът имаше добра памет за лица. И не само за лица. Понякога му се искаше да забравя по-често.

- Ти?!

Фесис преклони коляно пред юношата с василисков герб на гърдите, въпреки че по кръв бе по-знатен от него.

- Служа на Империята. Аз съм пратеникът, който предаде на Ваше величество бялата рицарска ръкавица.

- И за това ще стане дума - спокойно отвърна Императорът, стискайки в юмрук цялата си воля. - Центурион!

- Центурион Фарг, Императоре мой! - легионерът не падна на коляно, все пак бе от редовната армия, която се радваше на някои привилегии.

- Докладвай.

- Служа на Империята. Заповедта е изпълнена. Изкачихме догоре кулата, но едно помещение остана непретърсено. Не съумяхме да проверим какво има там. Иначе кулата е празна като овършан сноп, Ваше величество. Маговете всичко са изнесли.

- Какво е станало с лицето ви, центурион Фарг? Ветеранът си позволи да се усмихне - още една малка привилегия.

- Нещо като подарък за спомен от магиците, повелителю. Тук-там бяха оставили разни такива хубости, с които да си разкрасим мутрите.

- Какво е имало в непровереното помещение?

- Май някакво огледало, Императоре мой... - (Фесис едва се сдържа да не се плесне по челото. Точно така - огледало!) -Даже легионер Фесис, голям майстор, позволете ми да доложа, и той нищо не можа да направи.

- Искам да видя това огледало - каза Императорът. След миг вече бе скочил от седлото.

- Повелителю! - стресна се възрастен военачалник със значка на първи легат на армията.

- Спокойно, Фибул. Не съм почнал тази война, за да се крия от сенките на Дъгата! Тези двама доблестни воини ще ме придружат догоре. И вие двамата - посочи към свитата Волни.

Старият легат поклати глава. Обкръжилите кулата легионери зашумяха.

- Недейте, Императоре мой - провикна се някой от войниците.

Владетелят се обърна, ропотът утихна.

- Ако не отида - високо и ясно произнесе Императорът, -никога няма да победим маговете. Нямаме право да се страхуваме от тях. Ако се боим, значи вече сме загубили, още преди да е почнало сражението. Воини мои, нима на вас трябва да ви го казвам? На вас, които разбиха врага в Мелиин?

Той тръгна с широка крачка към портата, като с рязък категоричен жест нареди на Фесис да се приближи.

- Обяснявай какво стана... Фесис.

- Две огнени клопки, повелителю - отвърна младежът. -Обезвредени и двете.

- По какъв начин?

- Изкривяващ кристал. Имам известен опит в боравенето с такъв талисман. Сивото братство трупа не само богастства за изпълнени поръчения, но и полезни знания... които също са богатство.

- Баща Хеон нищо не ми е споменавал за това - мрачно каза Императорът. - Но виждам, че е пратил в Хвалин подходящ човек. Човек, ценен за Империята. От какво потекло си, войнико Фесис?

- Повелителят е твърде щедър на хвалби към мен - поклони се Сивият боец. - Аз съм сирак. Дали произхождам от знатен или обикновен род, не знам. Братството ме отгледа от малък. Хеон ми бе като роден баща. Прякорът ми е Ае^апп.

- Сивите дават прякори на езика Дану? - Погледът на Императора бе остър. Дясната длан потупваше облечената в бялата ръкавица лява ръка.

- Традиция, повелителю.

- Традиция... - лицето на владетеля бе неразгадаемо. -Името Фесис ми допада повече.

- Както е угодно на повелителя.

- Така, какво е това?

- Приемна. На горния етаж - трапезария. Тук нямаше капани.

И нищо интересно. Императоре мой. Имали са достатъчно време да си изнесат багажа.

- Водете ме нататък тогава! - заповяда Императорът.

- Това е опасно, господарю - заекна Фесис, на което повелителят само сви рамене. Пръстите му избарабаниха по бялата ръкавица.

Стигнаха до шестия етаж.

- Ето тук е, господарю.

- Виждам - отвърна Императорът през зъби. - Останете тук!

Аз продължавам.

- Служа на Империята, но...

- Млъкни, войнико! Никакви "но".

- С онази дяволия не се справи дори магията на Изкривяващия кристал! - възкликна с ужас Фесис.

- Тъкмо ще видя дали моята ще се справи - отвърна Императорът, на което Сивият боец се пооблещи.

Владетелят направи крачка напред, Фесис се напрегна, готов за скок. С риск да си навлече гнева на повелителя на Мелиин, бе длъжен да осуети подобна безумна стъпка!

- Недей - меко произнесе някой над ухото му. Фесис се озърна. Двамата Волни стояха до него, а мечовете им бяха извадени. - Императорът постъпва така, както пожелае.

Владетелят не се обърна, въпреки че чу всяка дума. Вдигна лявата си ръка, сякаш държеше щит и престъпи прага на лабораторията.

Фесис се опита да го последва... и усети острата стомана на мечовете по гърлото си. Това не би го спряло при други обстоятелства, но не искаше да убива Волните.

Вратата зад Императора се затвори.

Повелителят на Мелиин стоеше в тясната стаичка с изтъркани от времето зидове. Помещението изглеждаше много по-старо от самата кула. Право насреща имаше вградено в камъка високо овално огледало - съвършено неуместна гледка за подобната на затвор килия.

Огледалото беше живо. Осезаемо, недвусмислено и неприятно живо. Не съвсем като човек, не и като някоя подземна твар. Живо по свой начин. Празните стъклени очи - самото то беше око - втренчено гледаха Императора в челото, където набъбваше гневен мехур, стопяващ мислите и разсъдъка. Съзнанието на владетеля сякаш отразяваше огледалото.

Пръстенът му се затопли предупредително.

"Съжалявам, приятелю, но този път ще пренебрегна предупреждението ти. Не можеш да ме опазиш от всичките опасности на света. Аз трябва, длъжен съм..."

Огледалото светеше отвътре. И светлината бе... радостна, слънчева, дори ласкава - милувка на великан, способна да размаже дребните създания. Нямаше и сянка от мрачен изпепеляващ пламък, смесен с мазен черен дим като кръв, засъхваща сред сажди.

Рицарската ръкавица литна нагоре, увличайки ръката, която я носеше - за да прикрие очите.

"Умри!" - чу Императорът и целият гняв на Дъгата се стовари върху метежника...

Рухна върху му като лавина, като планина от мъст... и се разби безсилно о белия блясък на ръкавицата.

Зли змийчета на болка се шмугнаха нагоре по китката към лакътя и нататък към рамото, Императорът само се намръщи - беше свикнал да изтърпява далеч по-неприятна и остра болка. Не спря. Устремно закрачи към огледалото, сякаш животът му зависеше от това да го достигне. Пръстенът се нажежи, черният камък беснееше, оказал се редом с толкова силен източник на чародейна сила.

Ала откъм бялата ръкавица лъхаше спасителен хлад.

Ръкавицата вдъхваше сигурност. Тя бе оръжие, което бе страшно за коварните огнеплюещи огледала.

Подът в килията не бе равен, а напомняше стълбище.

Стъпалата бяха съвсем изтъркани, древни. Всяка крачка срещаше съпротива. Светлината от огледалото бе като ураган. С насочен напред юмрук на лявата ръка Императорът бавно, но упорито скъсяваше разстоянието. Насреща си имаше враг, когото трябваше да съкруши. Не самото огледало, а онези, които стояха зад отразяващата му повърхност, които го използваха като начин да се доберат до вироглавата си марионетка. Владетелят умееше да се справя с враговете си. Умееше и да пренебрегва, да забравя болката и страха.

Поток жар го удари в лицето! Проби защитата на бялата ръкавица, сцепи кожата, разкървави носа и устните, гъделичкащи струйки потекоха и захапаха върху разярения василиск на герба. Младият владетел потръпна, но твърдо прекрачи и последното стъпало. И от дълбината на огледалото дочу вопъл на паника:

"Не мога да го удържа! Не мога! Той има... има..."

Безплътният поток осезаема светлина секна.

Императорът се взираше в огледалото на маговете от Дъгата. Първият смъртен, присвоил си това право със силата на оръжието.

Мътната повърхност се изчистваше от гнева на предишните господари на артефакта. Яростната сила пресъхваше, отстъпвайки пред мрачния напор на човешката воля. Живата, потръпваща сребриста гладина стоеше покорна пред Императора.

"Ти, огледало на маговете! Ти си мой пленник! Плененото оръжие служи на победителя. Подчини ми се!"

Черният камък на пръстена послушно изстреля напред тънко копие Сила.

Огледалото се развълнува, но повърхността му все още не показваше лицето на Императора. Това не го учуди -магическите огледала не служат, за да си оправя човек прическата пред тях, или да се бръсне. Прозираше обаче друго. Прозираше, че волята му е прекършила съпротивата там, отвъд сребристия скреж на огледалото. Повелителят бе свикнал да побеждава. Беше победил себе си, когато ръката му прекъсна мъките на кученцето върху черния олтар. Победи себе си, когато убиваше маговете. Победи себе си, когато изпрати легионерите си на сигурна и мъченическа смърт. Вече не беше момче, не беше послушната кукла на Сежес и останалите. До тях също щеше да се добере, когато му дойде времето... а точно сега трябваше окончателно да укроти и опитоми това проклето огледало!

И то се предаде. Изображението бе толкова кристално чисто, че сякаш в рамката бе изникнал брат-близнак на суровия юноша в императорски доспехи. И тутакси след това - друга картина.

Виждаше коларски път през почти оголена от есента гора. Рееше се над него - огледалото все едно го бе пренесло там. По пътя вървяха двама души. Висок мъж със странно и неприятно лице - череп с опъната полупрозирна кожа, сякаш от стар легионен барабан. И млада жена, девойка, увила се в скъпо наметало с пухкава подплата. Наметалото бе бяло -забранен за носене от всички простосмъртни цвят, даже за императора. Носеха го само монасите на Спасителя - но и при тях то леко сивееше. А нейното бе по-чисто от девствен сняг.

Качулката й падна назад. Дълга, катраненочерна коса. Не съвсем човешки черти, остри уши. Дану.

Девойката бегло погледна към небето и Императорът се стресна, когато видя лицето й. Едва се сдържа да не извика, да не отстъпи и да се затъркаля надолу по стъпалата. Нима бе тя?!

Същата, с която кръстоса меч, докато се биеше на арената с двуличника, маскирал се като оръжеен майстор от Юга.

С усилие се накара да диша. Да, тя беше. Тя. Стоеше пред него, а наоколо се кикотеха и му се подиграваха десетки, стотици Дану, отвратителни нехора, които...

...двете хлапепца. Притиснали се едно в друго. А към тях се приближава едно опиянено от кръв, нахъсано от възпитателите си момче. Момче, което преди това вече бе изпитвало наслада от убийството на мислещи същества. Разкъсаната от тъпия лгеч шия на момичето-Дану...

- Шията! - закрещя Императорът към огледалото, забравил магическите формули, захвърлил мъртвите буквени нанизи със заклишнгая. Крещеше сякаш по ленив слуга. - Покажи ми шията й!

И не магичен поток, не вълшебна сила, а слабата уж човешка воля удари артефакта като с бич. Волята на едно същество, което след кратък разцвет няма нищо друго пред себе си освен черната яма на гроба, където тъне в забвение, разлагане, прах...

Смъртният не се бои от смъртта - заради това е толкова силен и в слабостта си.

Порив на вятър развя косите на девойката Дану. Тя с досада вдигна ръка да си наметне качулката... за миг гъстите кичури оголиха бялата й шия... тънка, изящна - обезобразена от дълъг прав белег. Тъкмо какъвто би оставило едно нащърбено, тъпо острие.

- Разкажи ми, де - молеше Тави, която бе готова да застане пред Акциум на колене, без да се притеснява от студената есенна кал по друма. - Разкажи ми! Ще направя всичко, което поискаш... ще ти стана робиня, ако пожелаеш, само ми разкажи! В името на истинските и лъжливи богове, в името на Спасителя, ако вярваш в него, разкажи ми!

- Ох, какво толкова настояваш да ти разкажа?

- За другите светове! За онзи, от който идеш, за другите, през които си минал... заради какво си бил заточен...

- Има време - изсумтя Акциум. Тави не ^ оставяше на мира.

- Защо реши да ни помогнеш?

- Защото около вас тримата се беше сплел много... много стегнат възел. Ключов възел на Съдбата - без особено желание отвърна вълшебникът. - Прекалено сложен беше този възел за обикновени авантюристи. Усетих намесата на Висшите сили, проклети да са! Тези Сили са могъщи, но и равнодушни... а в същото време детински капризни и сприхави. Честичко се чудя дали изобщо са разумни...

- И? И какво после? - Тави нетърпеливо го дърпаше за наметалото.

- Напипах няколко такива... групи като вашата. Ориста ви е да вървите заедно. Може би няма да се срещнете очи в очи, но сте обвързани. Това надали е случайно.

Тави внезапно извърна лице.

- Не вярвам - глухо изрече тя. - Не вярвам в Съдбата. Смешно е. Някакъв си суров чичко, който за собствено развлечение хвърля зарове с неправилни номера, а после гледа кому какво се е паднало и възвестява волята си чрез своите оракули. Смешно! Нали?

Акциум неволно се усмихна.

- Не, не е намусен чичко. Разбира се, че не е. Знаеш ли, преди, като млад, аз също кипях от гняв и възмущение, негодувах от несправедливостта на всемира. Например, много нечестно ми се виждаше това, дето маговете могат да си живеят, колкото пожелаят дълго, ако не ги пречука някой скиташ дракон или противников чародей, а пък трудолюбивите селяни, изкусните занаятчии, прилежните писари и честните търговци... има и такива, поне аз съм срещал, не си криви така устните, не ти отива... Та тези простосмъртни, обикновени хора, трябва да се мъчат и умират, често в разцвета на силите си! Защо Съдбата погубва цели страни, унищожава без остатък народи? Подире й остават градове и континенти, задръстени от трупове... Случва се да се пробуждат разни прастари чудовища, възрастни колкото звездите и небето... и тези живи останки от миналото разрушават и разоряват млади животи, понеже никой не се притича на помощ... Акциум стисна за миг зъби. - И така си седиш под земята в зловонна килия и виждаш, че си безсилен да попречиш, защото...

- Защото? - обади се девойката, тъй като мълчанието на вълшебника беше продължило дълго.

- Защото така. Оказа се, че дори само словата ми влияят върху Съдбата. Върху Съдбата на световете дори... Пфу, демони да го вземат, пусто да опустее! Колко ми е писнало от всичко това! -Дланта му разсече въздуха като острие на меч. Тави се присви от уплаха. - С къртовско постоянство си блъскаш главата в стените, за да стигнеш донякъде в овладяването на Висшата магия, пък щом постигнеш онова, което ти сочат за пример, за идеал - тогава пристига някой си и те тика в зандан за векове!

- За... за какво ми говориш?

- За нищо - раменете на Акциум се отпуснаха. - Няма значение. Пак спряхме. Да вървим. Тави.

- Ти не искаш да ми разказваш това, за което те моля.

- Не мога - въздъхна чародеят. - Някога бях... нещо. О, какво нещо бях! Нямаше друг като мен! А после... падение. Падение. Тъпашкото име Акциум. И накрая - заточението. Тави, този свят стои на ръба на бездна. Върху него се плъзва сянка. Не... не е сянка. Сянка е, когато между теб и слънцето се появи някакъв предмет -облак, чадър... секира на палач... Сега е... друго. Онези твари... виждал съм какви ли не същества, но такива като тях - не. Мислех си, че знанието няма предели...

Вълшебникът млъкна. Под чизмите на двамата пътници жвакаше рядка есенна кал. Матово блестяха сиви локви. От небето почна да ръми нещо противно и ситно - ни дъжд, ни мъгла. От онези, които се промъкват и през най-плътното наметало.

- Накъде вървим сега? - попита Тави.

- Аз отивам в Мелиин.

- Помислих си, че си подгонил тварите с кози крака.

- Тях отдавна ги няма в джуджешките подземни галерии.

Няма смисъл да слизам там. Тварите са около столицата. А в столицата става нещо странно. Не мога да разбера какво.

Употребяват се доста силни бойни заклинания... май кипи сражение. Я познай, кой с кого се бие?

- Дъгата потушава бунт.

- Може и да не е обикновен бунт. Все пак не говорим за провинциална крепост, а за имперска столица. Как да е. Не искам в момента да използвам магия... и без това попрекалих.

- Потерята... - сети се Тави.

- Забрави за тия - небрежно изхъмка Акциум. - Обаче не ми е ясно, как си дръзнала да им се опълчиш? Вярно, че тукашните адепти са малко кекави, но...

- Аз и читави съм надвивала! - моментално се засегна девойката.

- Виждам - мрачно кимна вълшебникът. - Имаш силна дарба.

И много си я развила. Но цялата ти сила е в омразата. Не се ли страхуваш, че искрицата магия в теб ще угасне, когато се наситиш на мъст?

- Не и ако заедно с това се гътне Дъгата! - сприхаво отвърна Тави.

- А ти имаш ли ясна представа какво ще се случи, когато ордените "се тътнат", както благоволи да се изразиш, млада госпожице?

Тя отвори уста и изведнъж не намери думи за отговор.

Посумтя и измърмори:

- Ами... амиии... не знам. Не знам точно. Всеки ще си бае, колкото му се иска и колкото може... Не, не знам. Но по-зле няма да стане! Адептите на Дъгата са злодеи, разбойници!

- Такива са. Понеже са убили близките ти - безжалостно отвърна Акциум. - Но какви са ордените за другите хора, които не са били притеснявани от Дъгата?

- Тогава нямаше да има масови бунтове. Като този в Мелиин.

- Тук съм съгласен. Но това не е отговор на въпроса дали е редно и безопасно всеки да си се занимава с магьосничество, когато му скимне. То е все едно да оставиш деца да си играят с огън в залостена плевня - на всяко по една запалена клечка Сила... това ли наричаш свобода?

- Какво искаш да кажеш? - наежи се Тави.

- Че властта на Дъгата не е съвсем безсмислена, нито е най-голямото зло... може би е необходимото зло. Твоите мераци пък ще хвърлят всички хора в сърцето на горски пожар - примерът с плевнята е твърде блед.

Няколко мига девойката мълчеше, потресена не толкова от укора в думите на вълшебника, колкото заради последната произнесена фраза.

"Всички... горски пожар... Всички!!"

- Значи - примирайки попита тя, - магьосничеството не е само за избрани, така ли?!

Магът с досада се намръщи и цъкна с език.

- Хак да ми е... Да си бях мълчал... Да, Тави, така е. Не всички умеят да свирят на лютня, но всеки може да докосва струните и да кара инструмента да издава разни звуци... даже безръкият e в състояние да го прави - ще хапе грифа... Същото е и с магията.

Честно казано, мислех си, че това е общоизвестно. Стар глупак.

Ох... ами, представи си каква "музика" ще се получи, когато всеки хукне алчно и ненаситно да чародейства. Ако идеше реч за същинска музика - горко на слушателите. Но в случая с магията пострадали няма да са само ушите. Съгласна ли си с мен? Ще плъзнат такива породени от вълшебство изчадия, че едно само да се окаже малко по-трайно и... Ордените тъкмо с това са заети - да предпазват хората сами да си навредят...

- Не е вярно! - викна тя ядосано. - С власт са заети! И с плячкосване! Само дето са го направили законно, нали те диктуват законите! Моят Учител ми казваше...

- А що за човек беше този твой Учител? - меко и умело пресече избухването й Акциус. - Вече стана дума за него.

Продължавам да си мисля, че е бил маг от Дъгата, при това маг от висок ранг, иначе нямаше да те обучи толкова тънко да усещаш силата. Опиши ми го. Познавах мнозина майстори-магове.

- Той беше... - объркана и усмирена измърмори девойката, -беше... много висок. Слаб, кокалест. Плешив. И лицето му едно такова... кокалесто. Приличаше на гол череп. Аз много се бях уплашила отначало. Той ми обясни, че така станало поради едно не съвсем сполучливо заклинание за лечителство...

- Хм. Слаб, плешив, кокалесто лице... Тц. Не познавам такъв.

Сред висшите йерарси на Небесната дъга такъв нямаше, сигурен съм. Орла... тоест, боговете да ми дадат акъл, кой ли е бил тогава? -замърмори Акциус и неочаквано втренчено изгледа младата вълшебница. - Нищо не ми хрумва. Това е лошо. Много лошо.

Изглеждаше много угрижен.

- Толкова ли е важно? - направо попита Тави.

- Сега не, ала нещо ми подсказва, че после ще напомни за себе си - загадъчно отвърна магът. - Но, всъщност... права си. Няма смисъл да мислим предварително. Не е тъй важно.

- А кое е? - незабавно попита Тави.

- Въпросът откъде са изникнали козокраките и как да се справим с тях - сериозно отвърна вълшебникът. - Както и нещо... лично.

- Какво?

- Не страдаш от тактичност, а, Тави? Ще ти кажа. За това, каква цена ще платя, задето съм избягал от затвора си.

- Ти... си избягал? - изуми се тя.

- Да. Наруших забраните и напуснах килията си.

- И сега? - тя почувства хлад в гърдите. - Какво ще стане?

Какво може да се направи?

- Със Заточилия ме - нищо. Уви. Не е възможно да бъде убит. Надявам се само, че ще успея да го разубедя.

- Защо те е заточил - опита отново Тави, след като разбра, че магът не е склонен да каже нищо повече по предишния въпрос.

Но Акциум окончателно бе загубил желание да споделя.

- Няма да засягаме това - отсече той. - Не питай повече. Моля те.

Тави се оклюма. Кимна унило. И почти веднага изхленчи жално:

- А кой ще ме учи, ако нещо стане с теб!? -А? Какво ще стане с мен? - възкликна вече съвсем разстроената девойка.

- С теб? - стъписа се Акциум.

- Да, с мен! Учителят ми изчезна, сигурно е загинал! Или е напуснал този свят, ако е истина онова, което ми казваш... Какво да правя сама?! Кан е убит. Сидри избяга с Диамантения меч, а аз го изпуснах заради проклетниците от Седмоцветието... Дребосъкът има преднина и Каменният престол няма да изпусне случая да ме оклевети пред Кръга на капитаните, за да предпазят себе си и... Ще ме прогонят! Хлъц!

- Е, е... нима безстрашната Тави се кани да заплаче? -неловко смутолеви магът. - Недей, моето момиче. Не си струва. Аз те видях как се биеше - до последно.

- Да... хлъц... но нямам накъде да ида, хлъц...

- Ами... ще си идеш у дома...

- Дом! Във владенията на Волните има една къща... там имам само свой ъгъл - горчиво изхълца девойката. - Там стои леглото ми, а под него едно сандъче с вещи...

- А... преди това?

- Няма никакво "преди това". Бях осиновена от Волните, бях боен маг в дружината им. Първият ми истински поход беше край манастира Tap...

- Тарсваарден - прекъсна я Акциум. - Знам. Чувал съм.

Елегантно. Колцина бяхте?

- Аз, Кан и още двама бойци.

- Елегантно - повтори Акциум. - Дори си помислих, че е било дело на Дъгата, чувстваше се ръката на истински вълшебник...

- Наистина ли? - през сълзи се усмихна Тави.

- Наистина. Само не се надувай, скъпа. Хвалбите понякога вредят повече от хокането.

- Значи, все пак...

- Тави, мило дете, ние с теб едва се познаваме. Е, аз може би прозирам в теб много неща, но ти - какво можеш да кажеш за мен?

Ти дори не си представяш колко опасно нещо е да бъдеш редом с мен. Аз също съм преследван. Но ловците не са някакви си там измършавели от пости дракони, нито откачили елфически разбойници. Заточилият ме не е шега работа. Мощта му е невъобразима, той владее... как да е, няма значение. Пак ме подхлъзна, хитрушо. Още малко и ще взема да играя хоро по твоята свирка. Хайде, от мен да мине, можеш да ме придружиш. Но никакви повече въпроси за миналото ми, инак ще ти запечатам устните със заклинание! Споразумяхме ли се?

- А Сидри? - стресна се Тави. - А Драгнир? Ще ги оставим да се измъкнат ли?!

- Да - сурово отвърна чародеят. - Прав му път.

- Но...

- Много добре мога да си представя на какво е способен Диамантеният меч, Тави! Но нека джуджетата си приберат съкровището, дано го скрият в пещерите си. Така ще е по-добре за всички на този свят, повярвай ми. Сега имаме по-важна работа.

После, ако искаш, можеш да потърсиш онзи коварен страхливец, за да му отмъстиш. Всъщност, свободна си да тръгнеш по дирите му още сега. Тогава пътищата ни се разделят. Но ще изпуснеш шанса да научиш някои неща от мен. А май искаше да ми бъдеш ученичка, бъркам ли нещо?

Това реши нещата.

Така крачехме по есенния друм, разкиснал се като блато от ситния дъжд. Изпитвах неизразимо блаженство. След векове затворничество аз говорех! Говорех с едно младо очарователно същество! Безкрайно крехко и младо в сравнение с тежкото бреме на отминалите хилядолетия. Тави, мило момиче, от теб би станала превъзходна вълшебница...

Би могла.

Защото може и да не се случи. Колкото повече на юг отивахме, толкова по-зловещи ставаха знаменията наоколо.

Хубавото дете до мен просто не ги забелязваше - за свое щастие.

Само че аз ги виждах. В движенията на облаците, в конвулсиите на дълбоките подземни води, в колебанията на въздушните маси - навсякъде се криеше ужас. Необорим и всепоглъщащ ужас. Единственото, с което можех да сравня това състояние на околните стихии, беше един спомен - за великото заклинание на един метежник, което бе призовало в този свят една нова същност, а тя възнамеряваше да погълне всичко съществуващо...

Ти, който ме заточи, чуй ме! Няма да се предам без бой. Не заради това отхвърлих пътя на Акциум, въпреки че се представих на това мило момиче с презряното от мен име. Аз ще се сражавам за този свят. Ако се наложи - ще се съюзя и с Дъгата!

...кой знае защо ми се струва, че така и ще стане накрая. Ние крачехме по друма. На юг. Към Мелиин. Натам, където вярвах, че се крие разковничето на многото загадки.

- Ето, нали това искаше, Дану? Преобразяването завърши.

Сега съм човек... или почти човек.

В странния глас се долавяше горчива насмешка. Говорещият произнасяше словата така, сякаш в устата си имаше прекалено много зъби, които щракаха един в друг.

- Едва ли това е подходящо звание за магьосник като теб -отвърна Ахата с неизтребимото си презрение към хуманусовата раса.

- Това не е звание, а телесна форма - щракна над рамото й. Господарят вървеше плътно след нея. - Просто форма. С две ръце, с два крака.

- Защо тогава не приемеш формата на Дану?

- Ушите ми не са остри - напълно сериозно възрази Господарят на Пороя.

Тя премига, след което показно прихна:

- Ха-ха-ха! Дръжте ме, ще падна! Не хората са били първите двукраки и двуръки, а ние - Древните раси! Елфи, джуджета, Дану, Волните... та дори орките и троловете!

- Така ли мислиш?

- Това и децата го знаят! Господарят на Пороя я изгледа странно.

- Добре - каза той. - В такъв случай по пътя ще ни чака една изненада за теб.

- Каква изненада - наежи се Ахата.

- Относно древността на този или онзи - невинно обясни Господарят на Пороя.

Ахата наперено сви рамене.

- Ще видиш - тайнствено обеща той.

Вече почти бяха пристигнали. Бяха вървели малко, но вече се намираха до самото сърце на Мелиинската империя. Разбира се, в сегашния си вид Господарят на пороя не можеше с една крачка да прехвърля огромни разстояния. Той поведе девойката Дану по друг път - от един древен портал към друг. Заставаха пред уж обикновени побити камъни сред забравен дори от дивите зверове гъсталак, пред които той изричаше сложни и сякаш заплетени заклинания. Сетне следваха обтегнатата нишка, свързваща пространството по един непостижим начин. Тези нишки им бяха пътеки.

Ахата неволно се питаше що за човек е бил Господарят преди да се превърне в чудовище? Със сигурност - велик маг.

- Къде искаш да отидеш? - беше я попитал, когато излязоха от замъка.

Тя се бе замислила. Разбира се, преди всичко трябваше да спре легионите, настъпващи към Пущинака, но пътят дотам й се стори прекалено дълъг. Нямаше много време.

- Кулата на Червения Арк в Хвалин. Ако нямаш нищо против...

Не биваше да оставя Имелсторн в мръсните лапи на хуманусите.

Господарят на Пороя само бе вдигнал рамене.

- Все ми е едно, Дану. Обешах да ти помогна и ще го сторя. В човешкия си облик той приказваше съвсем нормално, без старинен речетатив, който да бучи от ръждивия великански шлем.

После те преминаха през паяжината магически пътеки, като от време на време им се налагаше да газят калта между два раздалечени на не повече от четвърт миля портали.

- ...Ето го Хвалин.

Господарят с уморено движение отметна качулката си. Голата му глава лъщеше от пот. Напомняше й череп на умиращ от глад.

- Нарочно избрах да не се появим точно пред градските порти. Ще ти наметна една илюзорна маска, която ще ни спести излишни убийства. Маговете ще те надушат, но поне стражниците няма да загазят.

- Колкото повече човешки стражници - спокойно изрече Ахата, - толкова по-добре. Мога да се справя.

- Не - поклати глава рязко, даже стреснато, Господарят на Пороя. - Няма нужда от невинна кръв... Повярвай ми, дъще на Дану, кръв ще се пролее достатъчно, когато тръгнеш да влизаш в кулата.

Скоро Ахата закрачи по улиците на Хвалин. Вървеше с достойнството на кралица. Само някой, познал робството, отпил от горчивата чаша да бъде говорещ добитък, можеше да я разбере.

Подир нея, а и пред нея се обръщаха. Хората - търговци, чираци, хамали, минувачи, стражници - се зазяпваха, мнозина неуверено се покланяха. Виждаха, че върви знатна дама, при това пеш, не в карета, което ги стъписваше.

Над кулата на Червения Арк се извисяваше ветропоказател във формата на герба на ордена. Сякаш поривите на въздушната стихия раздухваха неистовата мощ на трите преплетени пламтящи езика. Градежът, литнал към небето като свещ, притежаваше известна сурова красота. Дъгата не строеше само твърдини и убежища, сред маговете имаше доста хора с вкус към изкуството.

Ахата и Господарят излязоха на площада пред кулата на Червения Арк.

- Какво ще правим сега, Дану? - спокойно попита Господарят на Пороя, като измери с поглед височината на кулата.

- Ти... какво възнамеряваш?

- Дъгата не ме интересува. Те се домогваха до моя Меч, но той би им свършил точно толкова работа, колкото би свършила бойна секира на петгодишно дете. На теб обаче ти трябва Имелсторн?

-Да.

- Тогава - ще влезем вътре. Само че първо ми кажи, сигурна ли си, че Дървеният меч все още е тук?

Ахата притвори очи.

"Сили горски, помогнете ми!"

Стори й се, че кулата сякаш се накланя над нея, а стените й стават прозрачни. Отблясъкът на силата на ордена оцвети в алено всичко пред вътрешния взор на девойката. Но най-горе, навярно в апартамента на Върховния маг, Ахата съзря студените перлени искрици зеленикаво-сребриста светлина.

- Тук е - кимна тя.

- Добре. Ще ти помогна докрай. Но преди това искам да ми обещаеш, че ще направиш нещо за мен. Съществува средство да си възвърна истинския човешки облик... - дълбоко хлътналите му очи изведнъж светнаха зловещо. - Няма да е лесно, но и ти искаш от мен трудни неща. Съгласна ли си?

Девойката пребледня.

- Казах ти още в замъка - не искам да стана като теб!

- Помня го. Но имаш време да промениш мнението си - и Господарят на Пороя властно вдигна нагоре ръка, като презрително присви очи.

Есенното небе над тях взе стремително да потъмнява, като от обърнат наопаки въртоп почнаха да изникват черните облаци на Гибелния порой.

- Какво правиш?! - изпищя Ахата.

- Знаеш какво е оръжието ми - гласеше почти подигравателният отговор.

- Нееее! - закрещя отчаяно тя. Подскочи и се вкопчи в коравите рамене на Господаря на Пороя. Все едно увисна върху скелет от стомана без шепа плът под наметалото.

Кулата потръпна. Пръстенът бясно кръжащи облаци над нея се разширяваше.

И тогава точно под ветропоказателя се появи човешка фигурка в ален плащ. Въпреки височината, гласът прозвуча съвсем близко.

- Благодаря ти, Ахата - със задоволство произнесе Върховният маг на Арк. - Ти добре се справи. Изпълни заръчаното. Почти...

- Каквоооо?! - изрева Господарят на Пороя и с едно движение откъсна девойката от себе си. Тя падна, а той отскочи настрани.

- Как можа да се вържеш на толкова плитък капан? - в гласа на Върховния маг звучеше насмешка. - Момичето имаше задача да те доведе тук... пред цялата мощ на Арк. Ахата беше стръвта, нещастнико. И ти я налапа - заедно с кукичката. Тъкмо както очаквахме.

Едва сега Ахата си даде сметка, че площадът е подозрително пуст - нямаше даже празни сергии наоколо. Голият камък на паважа, каменните стени на домове, плътно залостените каменни кепенци... Девойката мигна и покривите на околните къщи почервеняха от наизлезли магове с алени наметала. Бяха десетки, може би дори стотици. Навярно целият орден беше събран в Хвалин - на лов за едър дивеч.

- Ти... ти... - Господарят на Пороя се обърна към Ахата, очите му се превърнаха в два нажежени въглена.

- Не!!! - изкрещя тя. - Не съм те предала! Не съм! Не...

Стиснат юмрук се издигна над нея, готов за удар. Ахата се сви на кълбо, закри лице с длани. Цялата й храброст се изпари безследно, остана само животинският страх. Краката й отмаляха, а сърцето сякаш се откъсна и падна в пропаст, от която нямаше изход, нямаше спасение...

- Не смей да обиждаш нашата вярна Дану! - проехтя подигравателен глас от покрива на кулата. Покрай Ахата нещо изсвистя - корав повей на леден вятър, все едно от мразовито-изгарящ невидим меч.

- Бягай, глупачке! - викна й Върховният маг. Заклинание я подхвана и доста нелюбезно я изправи на крака. Ахата не успя да се задържи, омекналите й колене се подкосиха и тя пак падна. Навярно това й спаси живота - невидимата ледена стрела отново прелетя покрай нея.

Сепна се някак изведнъж, като че ли след минута вцепенение, макар да бе отминал кратък миг. Запълзя, конвулсивно забивайки нокти в паважа - по-надалеч от Господаря на Пороя.

Той обаче бе забравил за нея - схватката с маговете бе приковала изцяло вниманието и силите му. Нямаше и секунда за мъст - противостояха му далеч по-страховити противници от измамилото го момиче.

"Не съм! Не съм те предала!" - продължаваше да пищи наум Ахата и пълзеше ли, пълзеше...

Орден Арк бе хвърлил в боя всичките си сили. Площадът аленееше от наметала. В средата стоеше Господарят на Пороя -неподвижен като изваяние. Той, който е бил неуязвим от много години, той, който владееше невероятни сили! Наистина ли Арк смяташе да го надвие?! Алчното чудовище, което изпива души?!

Смяташе. Напълно сериозно. Над кулата набираше сила изумителен дъгоцветен вихър, който се свиваше в исполинско копие, прицелено право в сърцето на прииждащите над Хвалин черни облаци. Самите магове също стояха неподвижни.

Противниците се готвеха за удар. Ахата с кожата си чувстваше колко мощ се трупа над площада.

И, помнейки способностите на Господаря, тя намери в себе си сили да се изправи и да заотстъпва по-живо. Гърбът й опря в каменна ограда. Не успя да се изниже на по-безопасно място, а и надали такова имаше сега в целия град... Атаката започна.

Вероятно маговете на Дъгата бяха изпреварили Господаря съвсем малко. Ала в магическите сражения, както и в обикновените битки, често победата оставаше за онзи, който е ударил пръв.

Ниско над площада, точно около Господаря на Пороя направо от въздуха изникна грамадна мрежа, изтъкана от нажежени огнени нишки. Аленият орден беше решил да не сплита прекалено сложни магии - стихията на огъня и без това му бе по-позната. Мрежата задраска небето, увисна като хищник над жертвата си и рухна надолу.

А от върха на кулата с железен писък-рев се откъсна пъстрият вихър-копие и се стрелна нагоре към облаците.

Гербът на Арк избухна в съвсем истински огън.

Господарят на Пороя нададе пронизителен вик. Нищо човешко нямаше в този вой. Приличаше на проклятие, изречено на толкова древен и толкова чужд на хората език, че самите му звуци оскърбяваха сегашната хармония на света. От него -крясък на болка или боен вик? - лъхаше на такава люта омраза, че Ахата стисна очи - гласът на Господаря бе задушлив и кисел, разяждащ и отровен.

В ръката му изникна черният меч с вълнообразното острие, което се насочи към небето. После екна шепот - шепот на планина, която се стоварва върху крепости. Над притихналия в див ужас Хвалин се чуха слова на неведома Сила.

И подир пъстрото копие литна черна светкавица. Закапаха първите отровни капки на Пороя.

Кошмарът отново почваше да се излива над града.

Мрежата оглушително изпращя, разкъса се. Черна пара пръсна навред, повали стоящите на площада редици аколити, събори някои от покривите. А мрежата... гореше. Изгаряше и самият пламък, който я унищожаваше. Вълшебниците запратиха напред огнени клъбца от навити нови нишки, опитвайки се да закърпят оръжието си. Но не смогваха. Клада от тъмни изпарения се издигаше от центъра на площада и всичките сили на Арк бяха напразни да овладеят ответния удар на Господаря. Въздухът помътня. Хиляди други нишки се мъчеха ла пресрещнат падащите капки. Без резултат. Бедствието нямаше спиране.

Ахата се хвърли към един каменен навес - други в този град не строяха.

Забеляза, въпреки паниката си, че адептите на Червения орден стоят на местата си - всички, които вече не лежаха мъртви или в несвяст. Бяха смели врагове, трябваше да им се отдаде дължимото. Бяха тирани, палачи, подлеци - но не и страхливци.

Битката бе не на живот, а на смърт. Без пощада, без преговори, без компромиси. Очевидно Арк беше заложил много. И всичко свързано с Ахата в тези сметки беше по-малко от нуличка в бакалски тефтер.

Все пак адептите бяха живи хора. Не искаха да умират.

Изпитваха болка. Дългът ги държеше в строя, но виковете на умиращите и агонията на поразените не бе подвластна на ничия воля. Ахата никога не бе чувала подобен хор на страдание, не бе виждала толкова много разпадаща се плът накуп. Беше... ужасно.

Беше грозно. Не искаше да гледа, не искаше да чува, но виждаше и чуваше, даже когато затисна уши с длани.

Тя се покатери на някаква греда, а когато на площада паднаха първите пробили защитата капки, присви крака.

От покривите падаше ту тук, ту там някой от маговете -едни безмълвно, други с писък, трети със стенания. Повечето оставаха да лежат неподвижни. Някои се гърчеха. Но мнозина стояха горе и по краищата на площада. Редиците им обаче оредяваха - бавно, мъчително, въпреки съпротивата...

Като че ли в небесата имаха повече успех. Дъгоцветното копие се беше разцепило на безчет стрели, които атакуваха облаците, караха капките да падат по-бавно, неуверено и нарядко... А после и разкъсванията в мрежата почнаха да се свиват.

Господарят на Пороя изкрещя пак. Този път - от гняв и отчаяние. Рев на попаднал в капана смъртно ранен звяр.

- Проклета да си! - чу почти припадналата Ахата.

И с тези думи Господарят удари за последно. Черният му меч избухна по цялата дължина и се втурна като фонтан отрова. Но не към маговете по покривите, не и към небето, за да помогне на облаците, нито в опит да разкъса отново мрежата, която вече почти докосваше и оплиташе раменете му. Господарят прониза основата на кулата.

Хвалин не помнеше такъв грохот. Безумен, смазващ. Сякаш милиони подземни демони се бяха изтръгнали навън от дълбоките си убежища и върлуваха навред, разрушавайки даже най-здравото нешо на света - костите на земята. Воят им прониза въздуха, муцуните им се разпознаваха в кълбетата дим, плъзнали нагоре по твърдината.

А после кулата се срина. Първо сякаш се помъчи да излети нагоре, късайки фундамента си. После се пръсна отвътре и се стече като вкаменен пресъхващ фонтан. Гербът от авалион се разби в облак от искри.

На мястото на кулата остана камара камъни, щедро смесени с греди, мазилка, размазани мебели... и алени парцали - плащове и окървавена човешка плът.

По околните покриви почти нямаше останали прави вълшебници - отломките ги бяха съборили, сякаш запратени от легионери-прашкари. Оцелелите се свиха заедно с рухналата си твърдина - хванаха се за стомасите и се свлякоха безжизнени по керемидите, един увисна на олука - коремът му беше разпран, червата висяха и се поклащаха...

Край, намери сили да си помисли втрещената Ахата. Шареше с очи по угасващата огнена мрежа, която силно димеше и закриваше гледката.

Жив ли бе Господарят на Пороя?

Уви, краят още не бе настъпил - за добро или за лошо.

Нова вълна алени наметала заля покривите. Бяха далеч по-малко отпреди, но смогнаха да възкресят пламтящата мрежа.

И Господарят бе цял. Стоеше гордо изправен в пашкул от тьмно-ален пламък и сочеше небето с черния си меч.

Битката продължаваше.

Гибелният Порой бе секнал. Господарят губеше сили. Но все още успяваше да се съпротивлява. И навярно затова не се предаваше - за да отнесе в отвъдното повече врагове. Отново почнаха да падат като подкосени човешки фигури с развяващи се червени одежди. Ала мрежата вече бе невъзможна за разкъсване.

Господарят на Пороя избухна в безумен смях. - Ще изпия, изпия, изпия!!! Ха-ха-ха!!!

Раменете му се разширяваха, придобиваха ръждив цвят и форма на доспехи. Цялото му тяло растеше... Кожата на черепа се спука, а под нея вместо кост се показа древният шлем. Чудовището се възраждаше - само така можеше да продължи борбата.

Ахата плахо погледна руините.

Над тях като зарево от угасващ ден трепкаше червена мараня.

Девойката се озърна към покривите. Все още твърде много вълшебници бяха живи. И здраво държаха нишките на мрежата.

Ахата отново се втренчи в останките на кулата. Твърдината е била строена върху стари фундаменти - още преди фаталната битка на Брега на черепите, много преди нея. Ахата, далечна потомка на първостроителите, усещаше оголения полъх от магията на предците си.

Хладен зеленикавоперлен проблясък! Имелсторн бе тук! И я викаше! Нея - презряната робиня, поела го в ръце сред едва оцелял къс Друнг, задушен от боклучавите гори на хуманусите.

Дървеният меч, духът на Истинския лес, я зовеше.

Ахата забрави за всичко. За редките, все още съскащи по паважа капки от Гибелния порой, за маговете, за Господаря на Пороя, за битката...

Тя просто скочи и се втурна натам, където усещаше присъствието на Имелсторн. Затича се през площада.

Викове. Ръмжене. Отдясно. Отляво. Отзад. Какво я интересува? Напред! Пламтящи нишки. Магически стрели.

Изпуснало я на косъм черно острие. Напред! Към отблясъка на Дървения меч.

Нищо друго нямаше значение.

Без да обръща глава, без да чува и да вижда къде стъпва и какво прескача, девойката Дану тичаше към настойчивия зов на Меча.

Тя не забеляза, че неволно е помогнала на Господаря на Пороя, който незабавно използва раздвоеното внимание на противниците си. Великанът рязко изправи снага. Огнените окови, стегнали гърдите му, се разкъсаха като обикновени въжета. Окончателно освободен, той завъртя меча си и черен повей се стрелна към околните покриви.

Като коса през гъсто обрасла ливада.

Маговете падаха - на късове потръпващо месо.

Но и мечът плащаше за всяка капка изпита кръв. Черната стомана се топеше като свещ в безцветен, призрачен пламък. Катранени капки пръснаха настрани и даже самият Господар изкрещя, когато те попаднаха върху изядените от ръждата доспехи.

Но не изпусна оръжието. Само го свали малко надолу.

Първата посочена от загиващото острие къща се превърна в кълбо кафяв дим - самите зидове сякаш се бяха спукали като надут мехур. Хвръкнаха разкъсани тела на магове и на уж скрилите се зад измамно сигурните стени обитатели...

Снопът черни мълнии взриви следващия дом, после онзи до него... Вълшебниците скачаха в напразни усилия да се спасят, но светкавиците ги настигаха и помитаха постройките нататък.

Господарят убиваше всичко наред. Харчеше последните си минути, за да унищожи повече магове.

Бързаше.

Ударът, който го довърши, дойде изневиделица.

На площада се появи абсолютно неуместно за ситуацията шествие. Бели раса, икони и хоругви. Свещениците от Църквата на Спасителя вървяха като на парад, като на празнична процесия.

Пееха химни. Песента им не секна и не се обърка, даже когато стъпиха на превърналия се в пъкъл площад. Вървяха без оръжия напред, сякаш бяха пияни... или овце, отиващи на заколение.

Ахата достигна руините. Отблизо кулата изглеждаше като построена от течна кал, която изведнъж е загубила формата си и се сринала в безформени буци. В пукнатините блестеше кръв.

Девойката Дану съзря подаващи се изпотрошено писалище, сребърна чаша, някакви парцали...

Ахата продължи пъргаво да скача по развалините, търсейки източника на зеления жив пламък сред умиращата червена мъгла.

Не видя как Господарят на Пороя се обръща към шествието на свещениците. Само нозете му оставаха оплетени в посечената мрежа. Той освободи единия си крак, после другия...

В този миг хорът на процесията извиси потрепващи в екстаз гласове, песнопението достигна най-високата си нота, а пред челната редица от въздуха се сгъсти призрак.

Беше човек, също свещеник, но в изцапано с блатна тиня и кръв расо. По ръцете му се виждаха дупки от рани - сякаш в основите на китките му бяха забивани колове.

Ако беше във Хвалин, Тави Кан-Мола навярно би разпознала този свещеник от пръв поглед.

Призракът като лек облак се люшна напред, за да пресрещне черните светкавици от меча на Господаря на Пороя.

Мълниите пронизаха призрака, но не му навредиха, а удариха предните поклонници. Те изпопадаха, загърчиха се, колоната с викове на ужас се разпръсна. На нейно място остана черна клада с умиращи в страшни мъки нещастници.

Но дори и залегнали, следовниците на култа към Спасителя продължаваха да пеят. Скоро взеха отново да се събират, кротко и благо подканвани от игумена. Смелостта им се възвърна, когато забелязаха, че тъмният пламък бяга от голямата икона, която носеха пред себе си. Светкавиците отскачаха от лика на Спасителя като страхливи улични псета от лъв.

Ахата не видя как призракът на свещеника връхлетя върху Господаря на Пороя. Тя не чу закъснялото изумено изхъркване на великана. Доспехите му се пукнаха и цялата фигура се разпадна -празни железни коруби и ръждив прах... а печатът на неизповедима мъка върху призрачното лице на призрачния свещеник се смени с неописуемо на никой език блаженство.

И с умиротворена въздишка, сякаш изшумолил погребален саван, страховитият мъртвец избледня и изчезна завинаги. Беше спасил себе си и своите събратя по вяра.

Ахата не видя нищо от случилото се. Защото държеше в ръцете си Имелсторн и го люлееше като пеленаче.

ОСМА ГЛАВА

Под нозете на Клара Хюмел се разгръщаше Пътека.

Започваше от Долината и лъкатушеше покрай лекомислени брезови горички, към които архимагът хранеше някакви свои сантиментални чувства. Наоколо се виждаха дълбоки чисти рекички, пътеката продължаваше над тях по красиви дървени мостчета, минаваше покрай спретнати плевни, къщи и обори -белезите на мирен, богат и честит живот в един земеделски край.

Клара крачеше стремително напред, на лявото й бедро висеше елегантна шпага с голям рубин на дръжката. Малко лековато оръжие, но пък не й се искаше да отива да преговаря с толкова опасен противник невъоръжена. Пък и шпагата не бе никак за подценяване. Бе изкована с магия още по времето на джуджето Темедар, легендарният основател на Оръжейната гилдия. И въпреки че с рапирата можеше само да се мушка, това оръжие струваше повече от дузина мечове.

Отдясно на колана на Клара висеше изящен кинжал - също древно острие. Изработен бе от ученика на Темедар - Огаст, който до последния миг от живота си бе стоял край наковалнята. Трескавото му желание да надмине наставника си бе изпило силите му преждевременно. В дръжката на дагото също сияеше рубин.

Когато Огаст разбрал, че не ще надмине по майсторство учителя си, а плътта му е изнемощяла, той в отчаянието си се пронизал с този кинжал. И тъкмо с това, след като напоил острието с кръвта си, получил най-сетне мечтания резултат, на който обаче не могъл да се зарадва. А дагото придобило свойства, каквито не бил постигал Темедар...

В ботушите на вълшебницата бяха затъкнати два чифта тесни метателни ножове - подарък от архимаг Игнациус. Косата на Клара бе сплетена в дълга тънка плитка - на края й бе вързано тежко стоманено топче.

Освен това тя носеше специални пръстени-боксове, а в ръкавите на куртката бяха скрити стоманена струна и малък топуз. На шията й висяха талисмани и амулети. И за капак - на гърба й се мъдреше любимият й меч - тънко острие с дълбоко врязани старинни руни. Въпреки че изглеждаше крехко, то устоя на ударите на парния чук на джуджетата от Ризничната планина в източен Хьорвард - на бас. С една дума, магьосницата се чувстваше като накичено със сладкиши дръвче по случай празника на есента. Дори й беше малко смешно и неудобно - знаменитата Клара се кипри с куп магически дрънкулки като начинаеща чародейка. Но на война няма излишно оръжие, а и тя никога не злоупотребяваше с артефактите.

Ако не друго, този комплект можеше да послужи за демонстрация на сила. Никой от посветените в пристигането на неканени гости от Тъмата нямаше основание да смята, че пришълците ще се окажат нечувствителни към мечовете и стрелите, изработени в Долината. Така че - нека да видят с какво им предстои да се сблъскат. При това - само най-скромните оръжия!

Пътеката я отведе в неочаквано изникнало дере. Клара се спусна в сенките. Около нея стана още по-сумрачно, сякаш по небето бяха плъзнали облаци, но облаците нямаха нищо общо -просто Пътеката поемаше през междините на Всемира.

Дори най-добрите магове-теоретици все още нямаха ясна представа как точно работят Проходите между световете. Но въпреки че не разбираха докрай механизмите на пренасянето, в практичен смисъл всичко бе ясно и поколения вълшебници използваха те не се замисляше над това.

Гъсталаците ставаха по-диви и ако се обърне, няма да види познат вирееха странни форми на живот. Едва наскоро един от маговете на Долината, любознателният Клинзор, бе успял да ги засади в оранжерията си. Малката горичка от полурастения-полуживотни като че ли повече служеше за развлечение, защото Гилдията на лечителите така и не се бе похвалила, че е овладяла нещо полезно от странните създания.

Наоколо стана съвсем тъмно, само Пътеката мъждукаше под нозете на вълшебницата. Отстрани се поклащаха лапо-пипало-листата на местните обитатели - Клара всеки път се триумеше как точно да назовава тези техни израстъци. Може би корени? Ръце?

Започваше неприятният етап от пътешествието. След него предстоеше опасният, а най-подир- и "нищовският". По-добра дума още никой друг не бе предложил за загадъчния трети участък от почти всеки един такъв Проход. Клара, както и мнозина други магове, живо се интересуваше тъкмо от третия етап.

Неприятностите й започнаха, когато наоколо изчезнаха и последните следи от обичайната нормална растителност, а небето стана съвсем непрогледно черно. Тогава в храстите, подобни на гротескни животински силуети, нещо започна да буха и вие. Клара не обърна глава дори - трябваше ли да обръша внимание на стенанията на тези клети създания, прокудени преди цели епохи в Междините от по-силни съперници?

Посегна към оръжие едва когато Пътеката изведнъж изчезна и пред магьосницата се изправи жива стена от преплетени листовидни пипала, които се свиваха в тръбички и заприличваха на иглени отровни зъби. Клара леко се стъписа. До опасния участък имаше още известно време... но съмненията й се разсеяха мигом, когато в черното небе се разгоряха три пламъка - три очи. Мярна се триъгълно туловище с опашка-жило...

Гадината приличаше на спътниците на козокракия, ала само външно. Клара не пропусна да забележи разликите - повече вътрешни, отколкото видими с просто око.

Без да се бави, тя се хвърли на земята с бързина, която би изумила и най-близките й хора, които можеха с основание да претендират, че я познават добре.

Клара се прекатури по гръб. почувства ножницата на меча -вече празна - с плешките си. Тънкото острие дебнеше врага, притихнало в ръцете й.

Нападението също не закъсня - от небето надолу се срина самата смърт.

Клара ясно различи пълен с жлъч мехур в пропелите на сегментите броня по корема. Рязко се претърколи пак - по-бързо, отколкото би могъл да мечтае кой да е боец от Сивото братство. Опашката с отровното жило шибна празното място.

И тутакси думата взе сребристото острие на меча. То потъмня, попивайки мрака, ставайки част от него, зареждайки се с разсеяната навсякъде велика сила на Хаоса, която пронизваше тъканта на всяка една Реалност и до най-дребните частици на Реда, наречени в някои светове "атоми".

Мечът с лекота разпра бронята на чудовището и разсече няколко артерии и нервни възли. Клара добре знаеше къде да удря.

Вълшебницата отново се шмугна настрани, за да избегне слузта, пръснала от раната... и усети ледени убождания по рамото. Не издържа и изруга, изсъска от болка. Усети как в нея се влива отрова и мигновено накара тялото си да се противопостави на проникващото вещество. С ъгъла на окото си разпозна новия нападател. Бяха същите храстотвари, но от някаква разновидност, която умееше да се придвижва.

Междувременно тежкото, допреди мигновения реело се като пара в мразовит ден туловище се стовари на земята и смачка стената. Без много да се замисля, Клара се претърколи по бронираното крило на изчадието.

Вече от другата страна на бодливата ограда тя погледна рамото си. Пет кухи шипа потрепваха, от откъснатите места се издуваха кървави мехури - нейната собствена кръв изтичаше.

- Бива си ви - каза през зъби Клара и прибра меча в ножницата. Съсредоточи се.

Видя рамото и плътта си прозрачна. Видя проникващата отрова. И без припряност, но бързо я неутрализира. Мускулите вече бяха почнали да се вдървяват...

В същото време внимателно следеше усещанията си за външно враждебно присъствие. Така де - опитен маг може да върши наведнъж не три, а даже трийсет и три неща.

Част от съзнанието й напипваше връзка с архимаг Игнациус. Трябваше навреме да предупреди Долината, че обичайният път за Мелиин е блокиран. А това значеше, че положението е много по-лошо и по-сериозно от очакваното...

Заклинание - Клара прати зов за помощ към Гилдията.

Всичко това тя извърши за една секунда.

Ала дясната й ръка бе вече парализирана. Въпреки унищожената отрова, в мускулите бяха настъпили необратими -необратими за обикновен простосмъртен - промени. Ох, налагаше се да сътвори нов букет от илачи - направо от обезсилената отрова, най-подходяща за целта. Отначало мислеше да я изхвърли във вид на гной, ама ето че потрябва, проклетницата. Щеше да боли...

"Клара! Какво се случи?! Къде си?!"

Гласът на Игнациус. Тук, на Пътеката, магическото зрение изневеряваше даже нему.

- Тук съм... А! Аааа! Орк да ми го начукаааа! Наистина болеше. И още как.

"Клархен - викна невидимият Игнациус. - Дръж се! Идвам!"

Тя не успя да го спре, нито насочи къде се намира.

Продължаваше да бълва сквернословия - единственият й, чисто неин начин да се бори с болка, която би проснала в несвяст всеки друг на нейно място.

Игнациус, естествено, изпревари останалите бързащи да се притекат на помощ другари.

Клара вече се беше окопитила и овладяла достатъчно -псувните също бяха помогнали.

Архимагът изприпка като младеж по туловището на мъртвия звяр, сухите му корави пръсти опипаха рамото на притихналата навреме Клара - да псува като каруцарка пред Игнациус не й се нравеше.

- Защо не внимаваш, Клархен?! - скара й се архимагът.

- Това ми налетя... - посочи с ръка тя.

- И ти не го разпозна навреме? - загрижено се зачуди Игнациус.

- Забравих му само научното име - нацупи се Клара.

- Това е Zzashpapaut Monsterum ЕЬаир - меко обясни архимагът. - Хубав екземпляр. Рекорден размах на крилете... Хм, даже, струва ми се, някакъв нов подвид... колко интересно... -Игнациус се наведе над звяра. Погледна и нататък. - Аха, и храстчета... Ах, да, върнах назад Евис, Егмонт и останалите. Нямат работа тук. Трябва да обмисля нещата на спокойствие...

- Владика! - писна Клара. От черния зенит пикираше втори жзашпаупат.

Игнациус само небрежно размърда пръсти и изчадието страхливо се шмугна обратно в мрака.

- На спокойствие - повтори архимагът.

Клара си пое дъх, потисна завистлива въздишка и рече разпалено:

- Но пътят към Мелиин е затворен, няма какво да се мисли! Тварите почнаха войната!

- Опасявам се, че грешиш, мила. Затварянето на Пътека не е по силите даже на нашите козокраки познайници. Дори да са се изхитрили да привлекат на своя страна някоя от Висшите сили, което е малко вероятно, бих го почувствал. Това е... - Игнациус внезапно се намръщи. - Клара! Одеве, за да прогоня втория жзаш, употребих толкова сила, колкото би стигнало да превърна цяло ято такива твари в умилкващи се котенца! Нещо става... Но... тъкмо ще видим бива ли ме още! Трябва да продължим.

Пръстите му затанцуваха с непостижима скорост и грация.

Устните на архимага зашепнаха непознати слова.

Клара се втрещи - самият Игнациус, едва ли не основоположникът на принципите за Последователно мислечародейство, прибягваше до магията на жестовете и думите!

Учудването й не успя да се разрасне, защото през гъсталаците легна идеално права просека от бърз и безшумен пламък. Хищните отровни храсти се превърнаха в прах. Новата пътека бе черна и лъскава.

- Ох, Клархен... съжалявам, мила... но трябва отново да продължиш сама. Налага се да се върна, за да вдигам Долината по тревога. Опасността, мило момиче, не идва тъкмо от тварите с кози крака. Да, те май нямат никакво отношение към истинските неприятности.

- Плашиш ме, владика - отвърна Клара, усещайки сърцето си нейде около петите, прегърнало треперещата от страх душа.

- Не те плаша, Клара. Карам те да бъдеш дваж и триж по-предпазлива. Върви, не губи време! Чини ми се, че Пътеката скоро ще стане съвсем непроходима. Хайде, тръгвай. Късметът беше дотук. Разчитай само на себе си.

Клара мълчаливо се подчини.

Огледалото вече не се съпротивляваше. Императорът почти притисна лице в повърхността му, разглеждайки изображението на девойката Дану. Не забелязваше, че под бялата рицарска ръкавица се пука камъкът на рамката.

Нямаше никакви съмнения, това бе същото онова малко момиче, погубено от едно зло момче... Не, слава на боговете -не погубено. Само ранено.

По слепоочията и челото на императора се стичаше пот.

Гледаше лицето на девойката, без да мига.

От нея започваше непростимата му кървава сметка. И с нея можеше да завърши - ако успееше да я издири. Но защо огледалото в кулата на Дъгата му я показа? Разкри, че е оживяла, че е оцеляла, че я има на този свят... Сигурно защото твърде често съм си я спомнял, каза си повелителят. И може би това е някакво косвено свидетелство, че зад двете покушения е стояла Дъгата, за да получи от Императора легиони за мръсните си тъмни дела.

Владетелят все повече се съмняваше, че в Пущинака има оцелели свободни Дану.

Всичко това бяха интриги на Седмоцветието.

"Ти, момиче Дану, ти си оцеляла. Минала си през кръв и смърт. Извлекли са те безчувствена от арената с железни куки, грубо захапали плътта ти. Изхвърлили са те в трапа заедно с другите жертви от онзи ден. И нощем, преди да довтасат отвратителните мършояди от катакомбите, ти си изпълзяла изпод камарата трупове..."

Той чак затвори очи и мъчително преглътна - твърде живо си представи картината.

"Не е важно кой е твоят спътник и какъв ти се пада. Не ме интересува дали си проститутка или робиня, разбойница или последен воин от своето племе, тръгнал на последен поход срещу поробителите... срещу нас... хуманусите. Аз съм твой длъжник. Чуй ме, дъще на Дану! Чуй ме и ела! С огън и меч ще изкореня плевелите на Дъгата! Да, аз съм потомък на онези, които избиха твоя народ - по настояване и с помощта на ордените. Но аз съм ти длъжник. А един Император не бива, не може, не трябва да е длъжен никому! Дори на себе си! Владетел, който не връща дълговете си, не е никакъв владетел. Ела! Моля те..."

Той с усилие се откъсна от отгледалото. И повърхността тутакси помръкна, онемя, умря.

Чак тогава Императорът забеляза, че вкопчените му пръсти на лявата ръка са превърнали част от рамката на огледалото в пясък. Бялата ръкавица бе по-страшна от легионен таран.

Той замислено погледна странния си подарък. И започна да рони сковаващия огледалото камък.

Този талисман бе плячка, боен трофей. А такъв не се изпуска.

Фесис си помисли, че ще припадне, когато видя Императора да излиза, помъкнал голямо овално огледало, високо почти един човешки бой.

Сивият боец и центурионът Фарг се втурнаха да помагат, като изпревариха дори Волните.

Освен самия владетел единствено Фесис си даваше сметка що за плячка е попаднала в ръцете на бунтовниците против Дъгата -магическо огледало за проследяване на отдалечени места, към които се насочваше мисълта на взиращия се в него. Също така и за връзка между вълшебници. Честно казано, не беше очаквал Небесната дъга да притежава тайната на подобни заклинания. Но това, което го порази най-вече, бе въпросът как Императорът бе съумял да изтръгне огледалото от стената на килията. Бе готов да си подложи задника на камшика на Клара Хюмел, за да го разбере!

Владетелят се обърна към Фесис.

- Ела с мен! Разбираш от магии, доколкото се вижда. Трябва най-сетне да те разпитам за това... - и той вдигна облеченият в бялата костена ръкавица юмрук.

- Какво да правим с кулата, повелителю? - беше първият въпрос от страна на възрастния легат.

- Пусни войниците да си почиват. С кулата... нищо. Празна е като изядена мидена черупка. Което маговете не са отнесли със себе си, го взех аз!

Императорът плъзна поглед по свитата си и гръмко изрече:

- Тук ще останем няколко дни. Ще дадем срок и възможност на благородните родове на Империята да се присъединят към войската, към правото ни дело. Освен това ще изчакаме свежите сили на маршируващите насам легиони.

- Служа на Империята! - отвърна му хор от гласове.

- Повелителю, а какво да правим с прииждащите от селата доброволци? - запита друг легат, Фесис си спомни името му, Сула, командир на стрелците. - Вече се е разчуло, че воюваме с Дъгата и народът просто тече като северна река след топенето на леда!

- Сформирайте една или две резервни кохорти - нареди Императорът. - Назначете им опитни командири. За съжаление селяните са само смазка за мечовете и месо за копията. Постарайте се да ги направите бойци преди решаващата битка.

- Служа на Империята - удари с юмрук в железния си нагръдник Сула.

- Следвай ме, легионер - подхвърли Императорът на Фесис. -Имаш много да ми разказваш.

Щабът на имперската армия се разполагаше в най-добрата сграда в града - кметската кула. Ала, разбира се, не в горните, изложени на магическа атака етажи, а в дълбокото подземие. Императорът крачеше по плесенясалите стъпала надолу, а Фесис и Фарг носеха огледалото.

Спускането се оказа по-дълго за обикновени винени изби.

Нима и това жалко градче е било издигнато върху древни нечовешки фундаменти? Неволно Фесис си припомни катакомбите под Хвалин... и зиморничаво повдигна рамене.

Стигнаха до изчистен и подсушен коридор, където стояха часови с копия и факли. В края на коридора стояха на стража четирима Волни. Зад дебела дъбова врата се намираше убежището на Императора - просторна подземна зала, подредена като обикновено казармено помещение.

- Оставете огледалото тук. Ти, центурион, можеш да вървиш.

Утре ще те наградя за проявената доблест пред всички -заслужаваш тази слава, войнико. А засега вземи това - в шепата на Фарг звъннаха монети. - Със заповед да не скучаеш тази нощ. И не бъди сам.

- Служа на Империята! Разбира се, повелителю, целият отряд разузнавачи ще обърнем по една халба за ваше здраве. Най-малко по една!

- Пийте за победата - сухо отвърна Императорът. - Без нея здравето ми няма да струва и пукнат грош.

Фесис и повелителят на Мелиин останаха сами. Лицето на владетеля приличаше на изсечено от бял мрамор. Беше студено и вкаменено. Живо проблясваха само очите.

- Говори, воине. От самото начало.

Младежът се подчини. Започна от дадената му от Хеон заръка да иде в Хвалин и да следи адепта на Арк Илмет. Разказа за пленяването си, за бягството - като не пропусна да подчертае, че цялата работа понамирисвала на нагласена - сподели как се е спасил от Гибелния порой. За нощния гостенин в долмена. За пътя към столицата и за това как е почувствал раняването след като предаде ръкавицата...

- Стоп! - прекъсна го Императорът. - Помня раната ти. Рамото ти липсваше заедно с част от костите. Помня и как се покри с някакъв магичен купол и изчезна. Къде?

- Вкъщи - без да мигне отвърна Фесис. - Използвах заклинанието от рождения си талисман. Същото заклинание ме изцели. Получих този амулет от Бащата Хеон...

Можеше да си позволи да смеси искреността с малки измами. Подозираше, дори бе уверен, че Хеон вече не е между живите.

Мъртвият тартор на неговия клон от Братството бе станал удобно извинение за всичко странно и необяснимо.

- Хубави неща е кътал Хеон. - Императорът изсумтя. -Добре, продължавай.

Фесис продължи. За дивите схватки в Черния град, за превземаните кули, за изскочилите Мерзостни твари. За връщането в Белите квартали на столицата. За отрядите магове, въоръжени с Изкривяващи кристали.

- Покажи ми!

Фесис извади талисмана.

Императорът бавно свали рицарската си ръкавица.

Внимателно разгледа зеленикавия камък, без да понечи да го докосне. Потърка пръстена с черния камък и се намръщи като убоден.

- Никога не бях чувал за такива - промълви сухо. - Могъща е Дъгата... Пак добре, че не могат сами да изработват такива играчки, както спомена...

Фесис мислено се прокле - ох, език, враг мой! Беше се изтървал. И то пред човек, който, без да има магическа дарба, умееше да вижда с истинско зрение същността на нещата!

Императорът не обърна внимание на трепналото лице на Сивия боец.

- Опасни играчки... Страшно е да си помисля какви биха ги надробили младите магове, ако им паднеха такива кристали в ръцете... Фесис-Аектакан, мисля, че не си човека, за който се представяш.

Внезапният обрат в разговора обърка младежа. Обърка го до такава степен, че не намери подходящи за случая думи. Мълчеше. Надяваше се, че лицето му е достатъчно безизразно.

- Познавам добре възможностите на Сивото братство -продължи Императорът. - И ако бойците на Бащите владееха поне четвърт от твоите таланти, щяха да са деветия орден на империята като Безцветния Нерг. А в битката за Мелиин биха разпердушинили маговете. Така че относно теб имам два отговора на въпроса "кой си ти, Фесис". Първият отговор е много неприятен... - Ръката на владетеля с неуловима бързина се насочи към младежа, черният камък на пръстена гледаше стреснатия Сив боец право между очите. Почувства се халосан от опитен в юмручни схватки пехливанин. - Мисля, че си шпионин на Седмоцветието!

В помещението нахлуваха Волни с голи мечове в ръце.

Фесис бе притиснат до стената от сила, против която не бе успял да вдигне щит-заклинание. Просто не бе очаквал, че Императорът...

- Вържете го и го претърсете - нареди владетелят, продължавайки да го пронизва с втренчен тъмен поглед. - Какво ще кажеш сега, боецо? Или - съгледвачо?

- Ще кажа - изхърка от задушаващото го въже Фесис, - че си глупав, Императоре мой. Толкова глупав, че поданиците ти напразно леят кръвта си заради теб!

Дързостта на омотания като муха в паяжина младеж не разгневи владетеля. Но и не го накара да омекне. Пръстенът продължаваше да е прицелен в челото на Фесис, от което недоучилият вълшебник от Долината се чувстваше крайно неприятно.

- Така ли? - хладно отвърна Императорът. - И защо мислиш така, позволи ми да запитам? В теб има Сила. Пръстенът ми не умее да лъже. А кой друг в нашия свят може да владее магията, освен ако не е преминал през школите на Дъгата?

- Нима чародеите на елфите и Дану също са били послушници у ордените? - заяде се Фесис.

- Ти си човек - сурово отсече Императорът. - Не си елф, нито Дану. А никой от древните раси няма да седне да учи на вълшебство хуманус, свой смъртен враг. Освен това Сивото братство е участвало във войната против Дану. Надали са забравили вашите полустотни. Измисли нещо по-убедително и не

се бави. Защото ще прибегна до това - Императорът ловко надяна бялата рицарска ръкавица. - Против нея магията ти ще е безполезна. Затова не си и помисляй да я използваш. Е?

- Аз ви донесох този талисман. Императоре мой - горчиво възкликна Фесис. - Ако бях шпионин на Дъгата, щях ли да ви снабдя с такова оръжие?! Помните ли какво стана с мен, когато понечих да ви я дам!

- Казах, че го помня - студено каза Императорът. - Рано ми е да забравям още. Но съм бил обучаван... дресиран... от Сежес. Знам как играе Дъгата. Тя не се пазари за цената, когато иска да постигне нещо. Допустимо е всичко - предателство, убийство на свои, само и само да получат желаното. Например, моето доверие. Ордените пожертвали неколцина простаци - колко му е.

Коварството им е тънко и жестоко. Но в замяна придобиват...

- Какво толкова придобиват! - не издържа Фесис. -

Повелителю, бяхте в моята власт горе в кулата! Ако бях маг. легионерите нямаше да ми попречат!

- Да, има и факти, които говорят в твоя полза - съгласи се Императорът. - Но има и нещо, което не мога да простя с лека ръка. Зададох ти въпрос. И не получих правдив отговор. Нима трябва да

го изтръгна от теб с клещите на палач?

"Тези студени очи - помисли си Фесис - вече за ме осъдили. Той не ми вярва. И с право. Кой на негово място би си позволил подобен разкош - да повярва! Но... но аз нямам право да му разкажа за Долината! Командор Арбел обаче знаеше за Долината! Даже нарече Игнациус от нашите. Какво да правя?!"

Той разлепи устни:

- Никога не съм принадлежал към ордените на Дъгата. Никога не съм учил от тях. Имах дарба. Намери се и учител. Знаете, че в Сивото братство имаше магове-ренегати...

Императорът го прекъсна, сякаш не го беше чул какво говори:

- Ти твърде спокойно работиш с Изкривяващия кристал... а аз чувствам, че този талисман не е толкова покорна вещ. Ти с лекота сне заклинанията-капани в кулата. Имал си учител? Толкова вещ? Такива не напускат Дъгата. Не знам, Фесис, ако наистина това е името ти. Не знам. Коварството на ордените няма предели. Интригите им са сложни и заплетени. Нямам представа дали всичко, което извърших от началото на войната, която според Сежес и компания е метеж, не е било провокирано от самите ордени... Почвам да се съмнявам. Не ти вярвам, войнико.

Това прозвуча като последно предупреждение. Открита заплаха: избирай сам, пленнико - живот или смърт? Фесис направи последен опит. Сковано сви рамене:

- В Дъгата няма единство. Може да им се изплъзне и вещ учител, може и да не съгласуват добре действията си, плетейки толкова сложен заговор против вас...

- Увърташ - ласкаво забеляза Императорът. - И с това само си вредиш. Не е ли по-лесно да ми разкажеш истината. Не ти обещавам предварително милост. Не мога да си я позволя. Ако си шпионин - ще умреш леко. Ако упорстваш...

- Разказах всичко както беше!

- Не си.

Пръстенът докосна челото на Фесис и младежът разпозна разгъващо се заклинание, принуждаващо всеки простосмъртен да говори истината. Не можеше да му се опре, без да използва магия.

За което владетелят моментално щеше да научи. Камъкът му помагаше да чувства чародейството.

- Нека проверя какво от казаното от теб е истина... - По челото на Императора потече пот. Пръстенът бе твърде груб инструмент. -Така... Относно твърденията ти, че нямаш нищо общо с Дъгата...

тук си прав - леко учуден произнесе владетелят, сетне отново присви очи. - Струва ми се, че каза истината. Струва ми се... Мразя този израз! Само обезчестена левица може да говори така - струва пи се, че съм бременна! Мъжете трябва да знаят! Да получават точен и ясен отговор. Или с добро... или насила.

- Казах истината и...

- Не - поклати глава Императорът. - Не цялата истина.

- Императоре мой... - Фесис отхвърли преструвките, вече съвсем не на шега изговаряше думите с усилие. - Принуждавате ме да дам отговор... който може да ми струва живота. Кодексът на моя... истински дом... не ми дава право да разкривам тази тайна.

Това не беше съвсем лъжа. Според една древна традиция, ако нечий прекалено дълъг език станеше причина Долината да бъде нападната и да даде жертви, виновникът биваше наказван със смърт. От друга страна, досега този закон не е бил задействан нито веднъж... но това владетелят на Мелиин не би могъл да знае. Поне формално Фесис не лъжеше.

Императорът кимна, бегло поглеждайки пръстена си:

- Да, принуждавам те.

- Тогава има ли значение как и къде ще умра заради приказливостта си?

Повелителят сякаш се разколеба. Неуловимо, тънко и съвсем слабо заклинание - и вълшебството на пръстена беше отклонено. Повелята за истина сега се плъзгаше покрай Фесис. без Императорът да подозира за това.

Младежът затаи дъх. Искаше още един въпрос, въпрос, на който можеше да отговори... и да разреши опасния обрат в своя полза.

И Императорът го зададе, Фесис отвърна. Устните на владетеля съвсем леко трепнаха в подобие на усмивка.

- Отвържете го! - заповяда на Волните. - И ми дайте пълна кесия злато. За теб е, войнико. Да се почерпиш.

Вървяха вече втори ден. Акциум неусетно бе влял сили в изтощената снага на Тави.

Отбиваха се в крайпътни ханове, но нощуваха на открито.

Похапваха скромно, но достатъчно. Кой знае защо, нито един ханджия не им поиска заплащане.

Тави предложи да вземат коне, но Акциум след дълъг размисъл отклони предложението, без да даде обяснения.

...Наближаваха един хан, слънцето още беше високо -размазано петно сред сивото небе. Акциум вървеше и гледаше в краката си, замислен за нещо.

Тави също мислеше - за възхода на човешката раса, за разоряваните човешки селища и за железните легиони, които на свой ред после опожаряваха и сриваха горските дворци на Дану и елфите, подземните обиталища на джуджетата, бърлогите на орки и тролове.

- Ох! - Вълшебникът внезапно спря и се хвана за сърцето.

- Почакай, почакай, момиче... Нещо... нещо ужасно става в Хвалин...

Тя го хвана под ръка и заедно докретаха до странноприемницата.

- Ще останем да нощуваме - каза Акциум. Изглеждаше зле. -Трябва да отпочинем... макар че в нощ като тази не е много разумно да спим. Нали знаеш, чародеят в съня си е особено беззащитен... и може неволно да откликне на заклинание за издирване... а точно сега Дъгата ще ни търси особено упорито.

- Защо си толкова предпазлив? - възмути се изведнъж Тави. -Та ти можеш да ги пометеш като досадни мухи!

- Тъкмо заради това. Тави. Помитането ще вземе невинни жертви.

- Невинни жертви? Те ни преследват като дивеч! Ще взема да

си помисля, че... че ти е жал за тия... тия... ти ги щадиш! Те обаче не пощадиха родителите ми, няма да пощадят и нас!

- Хм. Така е. Няма да ни пощадят. Но аз ще ги щадя.

- Как?! Защо?!

- Защото не искам да подкопавам силите на Дъгата.

Козокраките твари са по-страшен враг. Уви, моето момиче. В тази битка Дъгата може да се окаже наш съюзник.

- Не желая ордените за съюзник! - избухна девойката. -Те... те ме изнасилиха!

- Знам. Но ти им отмъсти. Насилниците са мъртви.

- Моите - да! Но има други! Десетки други, които са погубили и озлочестили стотици хиляди наистина невинни жертви!

- Красиви думи, Тави. Сигурен признак за вътрешна несигурност в собствените сили и принципи.

- Ама ти наистина защитаваш... оправдаваш Седмоцветието?! - ахна Тави.

- Мислех, че си ме чула и че си запомнила - отвърна раздразнено Акциум. - Дъгата с всички средства се е мъчела да предотврати неконтролираното разпространение на чародейството. Редно е да осъждам методите на ордените, но не и целта им. Седмоцветието всъщност се оказа пазител на равновесието в света...

- Хич не ми пука за твоето равновесие! - извика девойката. -това равновесие се плаща с кръв на дръвника и пепел от кладите!

- Недопустимо е един маг да разсъждава като кон с капаци. Тави - уморено произнесе вълшебникът. - Разбери, да бъдеш чародей, това не е само да умееш бързо и ловко да твориш заклинания. То е много, много повече... Недей се мръщи. Аз ти го казвам! Аз, който можех да паля и да гася звезди! - гласът на Акциум изведнъж бе станал властен и страшен. - Магът, това е отговорност, неподкупност и липса на предразсъдъци! Магът е длъжен да гледа обективно на нещата...

- Как?

- Без да намесва лични интереси, ето как... - вълшебникът отново помръкна и заговори по-тихо. - Хайде да влизаме в хана, Тави. Чувствам се изцеден отвътре. Утре ще видим какво бих могъл да сторя с обучението ти.

Навярно никоя майка не беше държала така бебето си, както Ахата притискаше към себе си Дървения меч. Девойката Дану седеше върху руините на кулата на Орден Арк. в центъра на опустошението, останало след магическата битка. Нищо не я интересуваше. Пръстите й галеха Имелсторн, устните мърдаха, тя като в унес напяваше едва чуто някаква песен. И на сърцето й бе светло и спокойно. Мечът отново беше попаднал в ръцете на племето й. Отсега нататък всичко щеше да е прекрасно.

Наоколо се търкаляха трупове, площадът бе изровен, сякаш под него бяха беснели чудовищни къртици, близките къщи димяха разрушени до основите си. Жителите на Хвалин, които бяха имали късмета да живеят по-надалеч от мястото на сражението, не смееха да надничат навън. Развалините мълчаха.

Край Ахата шумно се срути и хлътна навътре парче зидария.

Над черната дупка се носеше облаче прах. Скоро оттам се подаде рошава човешка глава с мърляво лице. Очите болезнено се присвиваха от дневната светлина. Оцелелият съзря Ахата и с глухо възклицание се скри обратно в дупката. След малко се подаде друга глава - плешива. Собственикът й се оказа доста по-храбър и решителен - показаха се рамене, ръце... Човекът носеше парцаливи дрипи, в които някой по-наблюдателен би разпознал костюм на смешник.

Кицум се измъкна на повърхността. След него - Трош, после -жонгльорът Нодлик. Евелина, Таниша, Еремей... последни от дупката изпълзяха Тук и Ток. Целият цирк на господин Онфим, без робинята и самия собственик. Затворниците се оглеждаха леко стреснати.

Що за сила ги беше опазила живи - единствените оцелели от твърдината на Червения орден? Що за сила им бе помогнала да си пробият път нагоре, към въздуха и светлината на деня?

Магията е сляпа и страшна стихия. Но и тя се покорява на съдбата.

Клоунът разкърши рамене. Държеше се бодро въпреки опърпания си вид. Или поне се мъчеше да се държи юнашки.

Прокашля се и подвикна приятелски:

- Ей, Ахата! - все едно бе срещнал на панаир стара позната. - И ти си тук! Какво щастие! Измъкна ни все пак, благодарим ти. Аз поначало си казвах - ще ни отърве нашата Ахата от зандана. И вярно, отърва ни! Дай да те прегърна! А, намерила си и тази играчка... Виж колко добре всичко се нареди.

- Ки... кицум...

- Да, да, Кицум - зарадва се старият смешник. - Хайде, мила, ставай и да си ходим. Тук не е за нас, дай да се изнасяме, докато е време, че знае ли се какво може да стане... виж на какво прилича пустия му площад... Ей, женорята! И другите! Поклон дължим на своята спасителка Сеамни! Кланяйте се, кланяйте се, няма да ви се секнат гърбовете... Нодлик! Евелина! Аз също ще се поклоня, не ме гледайте като гладен пор и мокра кокошка!

Таниша изобщо не се нуждаеше от покана. Тя пое ръката на Ахата, притисна към нея мокрото си от сълзи лице и плахо прошепна:

- Прости ми...

Евелина пък жално нареждаше като в църква:

- Ох, госпожо милостива, смили се над мен грешната! Слаба е човешката природа, госпожо Ахата, слаба и зла! Прости ни, моля те! Аз няма да си простя, срам какъв, какъв срам...

Ахата разсеяно кимаше.

- Е, стига толкова - рече Кицум и се засуети. - Хайде, побързайте, да се махаме...

Ахата се изправи и позволи да я поведат през развалините - не се озърна към камарата ръжда, обезобразените останки на Господаря на Пороя - по притихналите пустинни улици, през градската порта... Вървеше като насън. Целият й свят се беше свил до размерите на Дървения меч.

Никой от артистите на странстващия цирк не забеляза как зад тях една тънка ръка отмести камък и от дупката излезе едно дребно, изранено, почти скалпирано същество, в което Ахата не без почуда би разпознала невръстната вълшебница Силвия.

Олюлявайки се, момичето изкуцука надолу по руините към центъра на площада. Спря се пред онова, което приживе бе Господарят на Пороя. Разрови ръждата и измъкна оттам грамаден, по-висок от нея черен меч с деформирано острие. Простена, помъчи се да го метне на рамо, но се спъна и падна по очи.

Изхлипа, надигна се и изведнъж замръзна, втренчи се в ръждивата пепел. С трепереща ръка изтръгна от натрошените, крехки, овъглени ребра златна пластинка - овална, не по-голяма от дланта на малката магьосница.

Никой не видя това освен може би самотният сокол, който се беше зареял над града.

Силвия конвулсивно стисна пластинката в юмруче -толкова силно, че се поряза. Закапа кръв.

Момичето прошепна една дума - късо заклинание, или име.

Но какво точно, това не научи даже грабливата птица в небето.

- Ще присъстваш на полевия имперски съвет - каза Императорът. - Искам да слушаш внимателно всяка дума, Фесис.

Насам идват множество от бароните на държавата. Водят и воинските си дружини... Уви, не толкова многобройни, колкото би ми се искало. И все пак идват, подчинявайки се на призива ми. Аз съм техен сюзерен, те са моите васали. Но открай време бароните са пращали синовете и дъщерите си в магическите школи на Дъгата. Така аристокрацията, опората на Империята, е свързана с кръвно родство с моите врагове. Теб повече няма да те разпитвам... макар и да не съм удовлетворен от това, което научих. Бих желал да узная цялата истина за теб. Но сега това не е важно. Важното е, че не си съгледвач на Седмоцветието, това ми е напълно достатъчно засега. Ти ще слушаш какво ше кажат бароните на съвета. И ще ми докладваш за впечатленията си от всеки един от тях. И така, втори легат Фесис, приготви се за новата си служба.

- Служа на Империята, повелителю! - отвърна стреснатият от внезапното повишение младеж. - Благодаря за... ох...

- Не е "ох". Ставаш мой оръженосец. Званието втори легат не ти го давам, за да командваш кохорти или разузнавателни отряди.

- Служа на...

- Да, да. И така, Дъгата на всяка цена ще се стреми да се разправи с мен. Колкото по-скоро вземат крайни мерки, толкова по-добре...

- Императоре мой, ще дръзна да прекъсна мислите ви, но тъкмо по повод предположенията ви. Преценявам и най-отговорно ви заявявам, че ордените в момента нямат никаква изгода от вашата смърт. Отделен въпрос е дали ще се опитат, но изгода наистина нямат.

- Така ли? Защо?

- Държавата се държи най-вече на традицията за приемственост на властта, господарю. Мелиинските императори са предавали короната на синовете си... винаги са имали само един син и никога дъщеря. Майките са били от различни съсловия -аристократки, гражданки, селянки дори. Но винаги са раждали едно дете и то само момче. Очевидно Дъгата е имала пръст в това. Същата Дъга, която е напълно удовлетворена от системата на управление. Да, ордените упражняват... упражняваха реалната власт, но винаги зад гърба на Императора. Маговете не желаят публична власт, не и Върховните магове. Иначе открито биха... разбирате ме. Така че и сега, ако вие загинете... традицията ще бъде нарушена, понеже нямате наследник.

- Имаш известно право - съгласи се незабавно Императорът.

Нито един мускул не трепна по лицето му. - Но пропускаш и другата възможност. Дъгата може да сътвори... кукла. Напълно е според силите им... както и да е. Продължавай. Виждам, че не си свършил.

- Напротив, обмислих и тази възможност. Вече споменах, че сред ордените няма единство... това не е изненада за вас.

Затова те не биха постигнали споразумение кой точно ще управлява въпросната... кукла. Още повече сега, в условия на гражданска война.

- Тъй ли? Защо? - вниманието на владетеля се изостри. В очите се мярна нещо като безпокойство.

- Защото във войната, особено когато е междуособна, а тя е такава, Седмоцветието е част от доскорошната държава, въпреки че и всеки орден е държава в държавата, а пък Съветът на Дъгата е държава в държава в държавата...

- Май трябваше направо да те назнача за канцлер, втори легат Фесис. Продължавай. Имаш цялото ми внимание.

- Войната - ободри се още повече младежът - е превъзходен случай да бъдат избити враговете с чужди ръце, любим похват на маговете. В столицата загинаха предимно адепти на Лив, Солей,

Флавиз и Угус. Орден Кутул е пострадал, но не непоправимо.

Изобщо не видях сред противника алените плащове на Арк.

Нямаше и вълшебници от Гарам. Както винаги, извън бурята остана Безцветният Нерг. А сега, след като са любители на коварни ходове, дали оцелелите от ударените ордени няма да заподозрят, че са били жертва на "събратята" си по занаят? Ще си имат ли същото, и без това резервирано, доверие както преди?

- Интересна постановка. Но твърде много ми понамирисва на добри пожелания, отколкото на нещо реално. Да, една разпра в Дъгата би била голям късмет за нас. Но не мога да се осланям на такава комбинация от зарове. С хазарт не се управлява държава, не се печелят войни. Изключения и да има, те потвърждават правилото - убедено каза Императорът.

- Нямам предвид късмета, Императоре мой. Но съм готов да се обзаложа, че маговете няма да се решат да обезглавят Империята. Навярно кроят планове не да ви убият, нито да ви заменят с марионетка. Защото може да превърнат самия човек в марионетка... не се гневете, повелителю.

- Продължавай - изръмжа Императорът, очите му светнаха злобно.

- Но пак изниква същият въпрос - защо не са го сторили досега? Те приеха уличен бой... приеха да играят по наложените от вас правила, където предимство има численото превъзходство, доблестта и саможертвата на отлично подготвените да се бият в строй легионери. Защо не удариха директно и веднага вас?

- Ти как мислиш?

Фесис красноречиво погледна бялата рицарска ръкавица, с която владетелят вече не се разделяше. Младият Император сведе очи към подаръка от силите на Мрака.

- Разбирам - бавно каза той. - Амулетът на нощта. Може би той носи в себе си велико зло. Чувал съм за такива талисмани... пръстени например. Притежателите им са ставали притежавани от амулетите си. Роби. Не са могли да се откъснат от талисманите си, които са овладявали мислите и душите им... а после са ги предавали, превръщали са ги в нещастни чудовища... Чел съм за тези неща.

- Ръкавицата ви защитава, повелителю. Не зная дали тя притежава свойствата на онези древни амулети, но...

- С една дума - припряно рече Императорът, - заради нея съм неуязвим за Дъгата. Така ли излиза?

- Не бих го твърдял толкова категорично - поклати глава фесис. - Все още не сме се сблъсквали с най-добрите магически воини на Седмоцветието. А аз не съм толкова опитен... за да установя теоретично дали ще устоите на Върховните магове...

- Тогава - сурово промълви владетелят, - няма да се занимаваме с теория и лабораторни изследвания. Не възнамерявам да проточвам военните действия. Не бива да им дам да се обединят и да натрупат нови сили... Но, за това ще стане дума на съвета.

- Искам накрая да изкажа своята благодарност - поклони се Фесис - за доверието. Всъщност, вие не ме познавате, но...

- Император, който греши в избора на хора, на които да даде доверието си - трепна мраморната маска, - не е никакъв Император. Обучаван съм дълго и безпощадно на това умение. Бях прилежен ученик. И смея да твърдя, че съм постигнал нещичко в това отношение. Свободен сте, втори легат. До скоро.

Фесис се отпусна на коляно. Императорът му отвърна с леко кимване.

Съветът се събра в подземието под кметството. Залата грейна от позлатените доспехи на благородниците, от пищните им гербове и разкошни наметала. Сивкавите армейски брони съвсем се изгубиха сред тях. Фесис обърна внимание на това колко малко от присъстващите са легионни командири и кимна на началника на Волните, който си позволи бледа снизходителна полуусмивка: не се притеснявай, оръженосец, знаем си работата.

Все още не бяха пристигнали призованите от далечните гарнизони кохорти на имперската армия. За съжаление, не можеха да се надяват на скорошното завръщане на Втори и Пети легиони, макар да им бе пратена съответната заповед. Колкото до корпусът зад морето, без помощта на Дъгата прибирането им в родината нямаше как да стане, Фесис бе безсилен да съдейства за това.

Началникът на Волните с хладен глас възвести появяването на Императора.

Владетелят бе въоръжен и облечен в доспехи, и Фесис мислено одобри тази негова предпазливост.

С жест владетелят подкани бароните да заемат местата си на голяма кръгла маса, върху която бе разстлана карта на Империята -от ледената полярна пустиня до брега на Задпределния океан. Повелителят остана прав.

- Благодаря на верните си васали за бързината - рече той и тутакси премина по същество, безжалостно мачкайки етикета.

- Всички от вас са чели моя едикт за война против Дъгата, затова няма да повтарям нещо, което вече ви е известно.

Наполовина дългът ви към Империята е изпълнен. Сега предстои да дадете остатъка. Трябва да решим как час по-скоро да приключим тази война. Според заветите на моя царствен баща, приканвам най-младшите по титла да изкажат мненията си преди всички. Моята дума ще бъде последна.

Той спокойно седна на креслото си. След миг тишина бароните се размърдаха неспокойно. Никой не желаеше да взема пръв думата.

Легатите стояха край стената с безразлични лица. Тяхната работа не беше да решават на този съвет.

Фесис стърчеше между легатите и креслото на Императора -нащрек, готов да слуша, да наблюдава, но и да скочи да брани владетеля. Разбира се, Волните бяха тук, но все пак -допълнителната ризница не тежи на войнишкия гръб, както казват в легионите.

"Но и тутакси добавят - ако не си рекъл да плуваш през дълбока река" - припомни си Фесис.

След още около минута мълчание, традицията първи да се изказват младшите аристократи бе пренебрегната - както това беше станало с церемониите.

Изправи се барон Брага, снажен мъж в скъпи доспехи, не толкова здрави, колкото инкрустирани. Навярно струваха цяло състояние. Баронът бе един от най-заможните хора в Мелиинската империя. Беше три пъти вдовец. Не му вървеше много и на челяд -половината от децата му умираха при раждане. Но измежду оживелите четири две негови чеда служеха на Дъгата.

Ненапразно беше взел думата именно той. Бароните бяха имали достатъчно време да се споразумеят как да се държат на съвета. И сега показваха на Императора, че не ламтят да продължават войната.

- Волята на владетеля е закон за поданиците - изкънтя басово Брага. - Ние зарязахме всичко и дойдохме по призива на своя

сюзерен. Това е наш дълг. Но наше право е, потвърдено от вашия баща, да получим отговор на въпроса дали изобщо е необходимо да се воюва? Бием се на свои земи. От такава бран нито плячката е плячка, а разорение за народа, нито славата е слава, а... - Баронът се усети, че може да прекали. - ...Не е като битката отвъд морето!

Освен това, никой от нас не знае как да устои на заклинания, как да воюваме против маговете, защото досега бяхме воювали рамо до рамо с тях. Мечовете не могат да се сравнят с вълшебствата! Благородното съсловие се подчини на призива на своя повелител, но благородното съсловие казва: мечовете в ножницата! Тази война няма смисъл. Участта ни е да бъдем разбити, ако продължим. А в същото време по разорените от тази бран земи ще плъпнат богуомразните Дану и всякакви други елфи...

Императорът слушаше с каменно лице.

- Благородното съсловие предлага... смее да предложи на повелителя да прати нас, събраните тук барони, като пратеници при магическите ордени. Аз вярно съм служил на вашия баща, моята вярност към Империята е вън от всякакво съмнение. Готов съм да стана посредник и да преговарям с чародеите. Интересите на държавата няма да бъдат засегнати. Тази война следва да се спре, за да не отслабва целия човешки род.

Баронът с достойнство се поклони, доспехите му изскърцаха.

- Добре - каза равно Императорът, сякаш точно това бе очаквал да чуе. - Нека благородното съсловие продължи да се изказва.

Този път нямаше нужда от повторни подканяния. Един подир друг бароните ставаха, кълняха се във вярност към короната, след което с различни слова повтаряха приблизително същото, което вече бе заявил барон Брага. Дъгата била непобедима, Дъгата била надеждна опора на държавата и неин страж против мерзките нехора. Как можело лявата ръка да сече дясната, след като недобитите Дану, орки и даже покорните уж джуджета само това и чакали... а между другото, орките на север комай са станали прекомерно, многобройни, размножила се е пак тая сган... и така нататък.

Императорът само кимаше, без да пророни и дума.

Някои аристократи измисляха доста находчиви доводи. Но нито един не посмя да спомене за синовете и дъщерите, някои от които вече носеха едноцветни наметала на магове или още се обучаваха в школите на Дъгата.

Повелителят също не им го напомни. След като изявленията приключиха, той с безизразен глас каза:

- Признателен съм на своите васали за изразените мнения.

Разбрах позицията на благородното съсловие. Нека сега да чуем какво ще рекат командирите на моите легиони.

Ропотът на недоволство бързо стихна, когато Императорът присви очи.

Напред пристъпи Сула - изпънат като новобранец на строеви преглед. И излая в настъпилата тишина:

- С магиците трябва да приключваме бързо. Слава на Спасителя, сега, заедно с баронските дружини имаме достатъчно сили, за да ги размажем. На три дни път оттук се намира главната кула на Орден Кутул. Предлагам атака и пълно изтребление на укрилите се там чародеи. За целта са необходими...

Барон Брага скочи от креслото си, бронята му издрънча.

- Каква атака, легат?! Не чу ли какво говорим тук?! Време е за преговори, не за сеч!

Сула изобщо не се притесни. Отвърна бързо, сякаш изстреля залп от арбалети - право в мишената:

- И какво ще стане, уважаеми бароне, ако като условие за мир маговете поискат главата на нашия повелител?

Баронът хлъцна, почервеня от гняв. Но не успя да отвърне на нахалните слова, защото се обади императорът - с жив тон на заинтригувано дете:

- Наистина, какво ще стане, ако поискат това?

- Кха... повелителю... хм... аз...

- Ще позволи ли моят сюзерен да кажа нещо? - чу се по женски мек, присъскващ глас. - Досега се въздържах да говоря...

От задните редици на благородниците се беше изправил висок слаб човек в черни доспехи. Те също бяха пищно украсени, но им личеше джуджешката изработка.

- Граф Тарвус - промълви Императорът. - Слушам ви.

Черният шлем, изпод който бяха избили толкова руси, че чак белоснежни кичури, се сведе почтително. Графът вдигна забралото. Светна едно бледосиньо око. Вместо другото тъмнееше грозен белег рана. Нямаше превръзка.

Тарвус бе не по-малко богат от Брага. Владенията му лежаха на източната граница.

- Благородни барони, доблестни легионери - изрече той с мекия си глас. - Обърнете внимание на лявото ми око. То се превърна в пара под нажежените клещи на палачите от подземията на Дъгата. Изгаряха го бавно, под контрол на специални заклинания, които продължаваха агонията и не ми даваха възможност да се възползвам от милосърдието на безсъзнанието.

Искате ли да знаете за какво провинение бях подложен на това унижение? Аз, благородник на Империята? Васал на Негово императорско величество? А дори да бях разбойник от простолюдието, нима в занданите на Седмоцветието ми е било мястото? Ще ви кажа с какво съгреших пред маговете. Не им дадох дъщеря си, която имаше вълшебна дарба. Тя ме беше помолила за това. И за да ме предпази, избяга от бащината си къща. Написа ми, че ще стане воин, но няма да служи на Дъгата. Маговете обаче не ми повярваха, че не зная къде е. Аз и да знаех, нямаше да им я издам. Кой ли знае къде се скита тя сега, къде ли гният костите й... навярно в същите онези тъмници, където ми горяха окото. - Графът с изящно движение на ръката посочи празната очна орбита. - Аз знам, уважаеми барони, че мнозина, ако не всички от вас имат свои деца в кулите на гнусната банда, присвоила си името на прекрасно небесно явление, следствие от изумително пречупване на светлината на щедрото слънце. Тези ваши синове и дъщери са не само на служба там. Те са заложници. Вие произнасяте клетви към Императора, но сърцата и честта ви са там, където са вашите деца. Затова и не се учудвам от речта на Барон Брага. Изпитвам истинско съчувствие към този благороден мъж, чието сърце му диктува да каже... какво всъщност каза барон Брага? Каза: "Господа, нека се

предадем колкото се може по-скоро. Да сключим мир на всяка цена." Това каза той. Като баща... като прокълнат от съдбата баща -аз го разбирам и съм изцяло на негова страна. Но аз съм и васал на Империята. И моята чест не е цената, която съм съгласен да платя за мир с маговете!

В паузата се чуваше пуфтенето на барон Брага, който беше станал морав. Гледаше масата пред себе си.

- Затова аз съм съгласен с командир Сула. Кулата на Кутул е най-близо. Предлагам още тази вечер да тръгнем натам. Да се пратят вестоносци до още непристигналите части да се насочат натам. По това време на годината пътищата до назованата кула са добре проходими. Аз казах, господа.

- Моля... моля повелителят да ми даде думата... - изхърка Брага.

- Да, заповядайте, бароне - равнодушно отрони Императорът. -Само че защо ме наричаш "повелител"? Струва ми се, че така би следвало да се обърнеш към почитаемата Сежес или който там сега е председател на Ареопага...

- Моля Императорът да ме извини - вметна Тарвус, -Ареопагът няма председател в момента.

- Ще стане дума и за това, уважаеми графе. Нека сега говори барон Брага.

Баронът стисна юмруци и злобно погледна графа.

- Императоре мой, граф Тарвус си позволи да изкаже съмнения във верността ми... и даже повлия на Негово величество... Но искам да защитя доброто си име със слова от Книгата на Спасителя, че предаността и верността не се градят върху сляпото подчинение... Казано е, че ако пастирът води стадото към пропаст, не е забранено стадото да свие от гибелния път! Войната с маговете е този път към пропастта, повелителю! Ще загинем всички!

- В столицата - забеляза Императорът - не загинахме всички.

- Да! Но колцина храбри войници останаха да гният като леш по улиците на Мелиин! Стотици наши жертви срещу една карета хора от Седмоцветието...

- Дъгата няма повече от седем хиляди души - спокойно каза владетелят. - Две-трети от тях са с ниски рангове на владеене на силата. Ние можем да им противопоставим десетократно повече. И то само легионери, без дружините на бароните.

- Но какви са тези сметки!? - развика се Брага.

- Простички - без да повиши тон отвърна Императорът. - Опит от Мелиин. В близък бой магът сразява деветима. Но десетият го довършва. Но тези сметки не те засягат, бароне. Доколкото разбирам, ти не желаеш да ме последваш. Мълчи! Ти каза достатъчно. Затова спокойно можеш да напуснеш лагера ми. И всички, които споделят вижданията на барон Брага - също. Имате думата ми, че отказът ви да се биете няма да има никакви последствия за вас. Косъм няма да падне от главите ви - защото дойдохте. Но ако се срещнем на бойно поле... ако застанете на страната на врага ми - не чакайте никаква пощада. Нито за себе си, нито за своите семейства, роднини, слуги и приятели.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Клара се връщаше. Вече и сама, без предупреждението на Игнациус, усещаше гърчовете на силата в Междините. Нещо наистина ставаше. Нещо зловещо. Катастрофата наистина не идеше от нахлуването на козокраките твари. И цяло чудо бе, че Пътеките още бяха що-годе проходими.

Вълшебницата се страхуваше. Тя безстрашната, се страхуваше. От все сърце й се прииска във висшите небеса да съществуват мъдри и благи богове. Да съществува и онзи Спасител, в когото тъй непоколебимо вярваше приятелката й Аглая. Да не е само красива легенда идеята, че някъде все пак има висша справедливост.

Отхвърляше тези недостойни за боен маг надежди като предателска слабост на духа, но малодушните мисли се връщаха отново и отново.

Беше пристигнала в Мелиин. Гледката се оказа повече от неприятна. Под навъсеното есенно небе догаряше Черният град. Белите квартали бяха сравнително непокътнати, обитателите на вътрешния град успешно се бяха справили с пожарите. А сега с оръжие се отбраняваха от безумната атака на оцелелите от бедняшките махали, които искаха да намерят вода хляб и подслон... Отделни граждани се събираха на мрачни групи и напускаха града.

Клара бе видяла през своите близо триста години много неща, но даже на нея й призля от миризмата на изгоряла плът. Дори приблизително не можеше да определи колко души бяха намерили смъртта си сред огъня в Черните квартали...

Магията в Мелиин бе мъртва и нищо не попречи на вълшебницата да проследи дирята на козокраките. Впрочем, не личеше те да са се криели. Самоувереност ли демонстрираха? Или наистина се чувстваха силни?

Следата я доведе до един стар долмен, потънал в невисок плешив хълм. Изсъхнали треви се трошаха под чизмите на Клара. Намираше се на почти седем мили от разорената столица -разорена от междуособицата на нейните владетели и изоставена на простите хорица.

Каменното укритие не само изглеждаше празно и мъртво, то наистина бе такова. Нито един маг не можеше да открие нещо повече, освен сенки от древно присъствие. Но Клара нямаше доверие на първите впечатления. Долмен до хълм, пък бил хълмът и висок колкото голяма купа сено - това не бяха случайни приумици на строителите, макар повечето хора да мислят, че долмените са преди всичко укрития за пътници против проливни дъждове или върлуващи в нощна доба твари или обикновени вълци. Хълмът определено бе много стара могила. Магьосницата се съсредоточи, плъзна вълшебни сетива, за да напипа подземната камера, в която от хилядолетия навярно гниеше някой забравен владетел от Древните раси - елф, Дану или някой от по-предишните дори. Усилието й костваше болка в слепоочията и тя бързо разбра защо.

Подир деветте слоя дървени трупи - скъпоценно дърво, едно от свещените за горските племена, Клара не си даде труда да си припомня наименованието - съзнанието й се натъкна на пласт натрошен бял камък. В него бяха пръснати парчета кехлибар, зареден със парализиращи магическото зрение и усет заклинания. Охо. Рядко срещана практика. Но пък... никакъв полъх на заровено имане...

Тя почувства празнотата на погребалната камера. Студен, застоял от векове въздух. И нищо. Празна кухина. Плячкосана?

Ами! Винаги е била такава. Хм, интересно.

Без да обръща внимание на мигрената от защитния слой,

Клара проучи камерата педя по педя. Нищо. Още веднъж., аха.

Едва доловимо петно на маскиран проход, който през лъкатушещ тесен тунел, сякаш изровен от пияна къртица, водеше още по-надълбоко. Вълшебницата предпазливо проникваше духом навътре.

Още една камера. Каменен саркофаг. Изпита леко разочарование. Горната камера бе фалшива - за заблуда на иманярите. Нима там лежат мощи на обикновено смъртно същество?

Опита се да надникне в изсечения от гранит ковчег...

Сякаш някой я зашлеви с нажежена рицарска ръкавица през лицето. Догади й се. Отдръпна се.

Създанието вътре будеше ужас и отвращение. А и... наистина ли бе мъртво?

Доколкото можеше да си го представи, то не приличаше на нищо познато. Разбира се, по нищо не приличаше на човек, освен по двата крака, което предполагаше че върви изправено на тях. Самите крака като че ли бяха подобни на кози. А торсът нагоре...

Клара отново едва не повърна.

Бе туловище на жзашпаупат.

Вълшебницата изхълца, студена пот изби по слепоочията й. Разбра, че нещата наистина са страшни. Долината никога преди не се беше изправяла срещу подобен противник.

Ледено опарване - от още по-голяма дълбочина към втората камера идеше някой. Пратениците на тварите. Клара светкавично се изтегли назад и няколкото останали минути, преди парламентьорите да се изнижат от долмена, употреби, за да се успокои - поне външно.

Отново бяха трима. Клара разпозна козокракия, който бе говорил с нея предишния път. За двамата му спътника -изчадията-морски котки, които тутакси се втренчиха в нея с неподвижни рибешки очи - не беше сигурна дали са същите.

Козокракият беше наметнат с черночервен плащ, някак твърде параден и показен.

"Конте - враждебно си помисли тя. - Накиприл се като за бал... И оръжие не носи. Сега ще почне да се лигави колко ми се доверява, а аз, кучката мнителна, подрънквам на какво ли не и нищо от дрънкалцата не мяза на прибори за хранене..."

- Не съм въоръжен, уважаема Клара Хюмел - учтиво се поклони козокракият и Клара се намръщи. - Можеш да ме провериш, все пак се познаваме отскоро и най-добрата основа за доверие е проверката.

Клара пренебрегна съмненията дали изродът чете мисли, загърби въпроса откъде знае името й - не помнеше да се е представяла, и си наложи да не обръща внимание на скритата подигравка. Без много да се замисля мигновено задейства най-сложното и заплетено заклинание, с което претараши пришълеца. Заклинанието съдържаше четири нива за избягване на капани и цели седем пласта защита от отклоняващи чародейства.

Козокракият не лъжеше. Наистина нямаше оръжие. Виж, Сила - от нея имаше толкова, че би могъл да продава и без пари да раздава. Арсеналът от неговите заклинания, до които тя бегло се докосна, беше напълно непознат на магьосницата. Ако й се наложеше да се брани веднага, не би съобразила как да им противодейства. Утеши се, че нейните също ще са поне наполовина също толкова нови за противника.

Заклинанието й се усука около козокракия и почна бавно да гасне, като се всмукваше в долмена. Всмукваше се... попиваше... навътре... надолу...

Клара леко се разтревожи... и направо изтръпна. Непознатата твар във втората камера изведнъж бе шавнала!

Вълшебницата се овладя мълниеносно. И също толкова светкавично разбра какво бе последвало. Хитростта на козокракия беше станала съвсем прозрачна. Тук той бе на своя територия.

Клара можеше да разчита само на обикновени оръжия - инак рискуваше да пробуди звяра в саркофага.

Погребаното чудовище отново замръзна в мъртвешкия си сън.

И сега, неволно принудена отново да обърне към него вътрешния си взор, Клара различи, че подът на втората камера е застлан с кости. Костите бяха човешки.

Тя не успя да се учуди, защото не познаваше добре историята на този свят, не беше чувала за Изхода и битката на Брега на черепите. Затова и не си даде сметка какво забележително откритие е направила.

Човешки кости в древна гробница, по-древна от елфите, Дану и останалите народи.

Единственото, което й хрумна, бе, че вероятно маговете от седемте ордени биха я отрупали с почести. Дори заради това, че толкова дълго време не са забелязвали могилата.

- Добре - разлепи устни Клара. - Тук ли ще преговаряме?

- Откровено казано - с насмешка рече козокракият и лицето му се изкриви в маска на ловък панаирджийски клоун, - бих предпочел да побеседваме долу... до саркофага. За всеки случай.

- Да бяхте постъпили като миналия път тогава - сдържано отвърна Клара. - Сега съм дошла да преговарям, не да се дуелирам.

- Но си въоръжена до зъби.

- И тогава бях въоръжена. Това не ви спря.

- Добре, Клара - неприятно, почти похотливо се ухили козокракият, сякаш отстъпваше подир дълга препирня, великодушен като преял барон. - Ще си поприказваме тук. Дръж си железата. Отиват ти. Но искам да разбереш, че употреба на бойна магия тук е... ъъъ... да речем, неуместна.

- Това го разбрах - надменно отвърна Клара. - Нататък?

- Нататък си ти, уважаема. Носиш ли ни отговора на вашия съвет?

- Да. Искаме три дни, за да обсъдим всичко най-обстойно и внимателно. Това се налага, понеже нямаме един-единствен управник, а традицията не ни позволява да вземаме решения, изхождайки от твърде мъгляви и непроверени свидетелства...

- Мъгляво свидетелство ли е тази могила? - светски я прекъсна пратеникът на Тварите от Тъмата. - Или непроверен свидетел си ти?

- Зарежи риториката - грубо изръмжа Клара, като реши, че няма да е зле да се престори на припряна. - Не съм измислила аз обичаите на Долината.

- О, не се засягай - лекомислено развя наметало козокракият, но продължи сурово и внушително: - Но трябва да си напълно наясно, че нищо не може да ни спре. Ние сме Строители на Пътя.

Дългът е над всичко. Този свят вече е наш. Нека избегнем войната, която ще бъде дълга и кървава... Вие сте стотици, а ние... колкото и от нас да загинат, никога няма да сме в недостиг, за да изпълним Върховния си дълг и смисъл на съществуване. Ние се възраждаме отново и отново. За да довършим Пътя.

- След което? - подхвърли Клара.

- След което ще се завърнем в породилото Лоното. Ще настъпи краят на времената, целта ще бъде постигната. Отново ще станем единни - отвърна с нещо, подобно на вдъхновение козокракият. - Клара, вие случайно се озовахте на пътя ни. С вас си приличаме. Усмивката ти би могла да е лишена от тази ирония, уважаема. И вие, и ние принадлежим към висшите раси. Сблъсъкът помежду ни е излишен. И нежелан, поне от наша страна. Ние не сме бойци поначало. Ние строим Пътя.

- Абе защо не вземеш най-после ясно да ми обясниш какъв е тоя Път! - не издържа Клара. - Що за чудо и приказ е? Хайде, щом вече преговаряме - обясни ми! Щом е толкова важен, кажете си го, пък тогава, сигурна съм, Съветът няма да се двоуми дълго и ще напуснем Долината, ако трябва и в найдълбокия пъкъл ще се заврем! Ако наистина е толкова важен тоя ваш Път - защо ще ви пречим!

- Път, Клара. Пътека. Друм. Какви други думи искаш?

- Откъде и накъде? - настояваше Клара. - Кой ще го ползва?

- Пътят води В къщи - без да се забави отговори козокракият. - Породилият ни ще измине Пътя и ще се завърне у Дома. Сега ясно ли ти е?

- Ох... Мъгляво е, мъгляво е! За мен е мъгла! Произнасяш прекалено общи думи, сътресения на въздуха. "Породилият",

"Дом"... Знаеш ли колко значения може да се вложи в тях? Кое от тях е вярното? Как да преценя!

- Казах, каквото можех да кажа. - Пришълецът разпери ръце.

Клара въздъхна. Помисли. Присви очи.

- Добре. Хубаво. Нека направим малка почивка. Да си побъбрим ей така, за разтуха и за смъкване на напрежението. Да се опознаем. С цел да си имаме повече доверие. Не ме бива много в светски приеми, прощавай предварително, че ще се държа като хулиганка. И така... Как си със здравето? Надявам се, че семейството ти е добре? Разкажи ми нещо за очарователната си съпруга. А дечицата?

- Разбирам и приветствам идеята ти. С прости въпроси искаш да разбереш какви сме. Но съм длъжен да те разочаровам. Ние нямаме семейства.

- Откъде тогава знаеш смисъла на тези думи?

- Това е мое задължение. Аз проучвам терена - света - през който ще мине Пътят. Затова знам какво е съпруга, деца... и така нататък.

- Ясно... Опитът ми да се държа като изискана дама отиде по демоните. Добре. Кажи ми тогава... какво беше онова нещо... онова същество под хълма? Някой от вашите ли е?

Козокракият загадъчно се усмихна. И толкоз. Клара изсумтя.

- Така не става - рече тя. - Така не може да се приказва. Ние не се разбираме.

- Защо? - учуди се събеседникът й. - Ти разбра много неща. Например това, че нямате шанс да спечелите войната против нас. Начинът, по който те пленихме... но сега е друго. Чувството за унижение и гневът могат да влияят твърде зле на способността да се разсъждава. При все че не е позорно да попаднеш в плен. Случва се. Затова говорим на равни начала. Правилно ли се изразявам?

Разбираш ли ме?

- Да - кимна механично Клара. Имаше чувството, че току-що е чула нещо много, много важно.

- Щом е така, какво ще ни отговориш? Ще напуснете ли Долината? Или твоите магове ше предпочетат войната?

- Три дни! Искам само три дни! Сам каза, че унижението и гневът... така де - какво ви струва да ни дадете три дни, за да могат всички пръдльовци дърти в Съвета да се почувстват уважени, а не принуждавани да вземат безалтернативно на практика решение!?

- Ние не бързаме, Клара. Пред нас е вечността. Но от друга страна, ние се стремим да отбягваме неоправдани забавяния, понеже те са престъпление, грях спрямо Породилия ни, ако ме разбираш правилно.

- Разбирам те. Вече се убедих в твоята сила. И повярвах, че намеренията ви са сериозни... и имат основателни причини. Но...какво ще кажеш за два дни? Или пак е грешно да се попилее толкова време? Хайде, тези два дни ще спестят години безсмислена, както казваш, война... а и аз съм склонна да се съглася, че ше е такава. Но, моето мнение няма голяма тежест на Съвета! Имай го предвид.

- Едва ли ще са години - напълно сериозно отвърна козокракият. - Надали чак години. Навярно месеци, това е реално... Добре, Клара Хюмел. Имаш два дни. Но не повече. След два дни

пак ела тук. Надявам се - с положителен и взаимноизгоден отговор.

Козокракият се обърна и ловко се шмугна в каменния портал на долмена. Спътниците му го последваха.

Минаха няколко минути, Клара престана да усеща пришълците, бяха се отдалечили по подземния тунел.

Тогава тя си пое въздух и изрева най-дългата и най-мръсната ругатня през живота си.

Опитът на Фесис да изпроси от Императора разрешение да проведе разузнаването лично се провали с трясък.

- Не ти е работа да пълзиш по храсталаци с откършени клонки по шлема и да си цапаш лицето с кал - сряза го Императорът. -Трябваш ми тук, до мен.

- Но маговете...

- Маговете няма да пратят насреща войска.

- А засади? Говорих с легионерите, които са се сражавали в Мелиин...

- Тук е друго. - Повелителят сви рамене. - Но и да има, какво пък, неизбежно е. Ще понесем известни загуби.

- Известни... загуби?

- Фесис, имам достатъчно хора. И прииждат още.

Доброволци. Свежи легиони. Войникът не се бие само за заплата.

Той се бие за да отмъсти - за командира си, за загиналия другар. Аз ще дам на всеки легионер тази възможност - да отмъсти. Искам войниците ми да преливат от жажда за мъст. Искам да мразят маговете. Да ги мразят повече от мен! Което надали е възможно...

Сивият боец замлъкна, поразен от преминалата за миг гневна вълна през лицето на Императора. Яздеха един до друг. Около тях се полюшваха в седлата осмината телохранители от Волните, пред които нямаше никаква опасност да се говори открито за какви ли не тайни.

Императорът се овладя и продължи спокойно:

- Остават два прехода до кулата на Кутул. Армията ми расте. Настигна ни Единайсети легион. Събраха се всички манипули на Първи. Пристигна авангардът на Четвърти - жалко че е само половин кохорта. Обсадният корпус от Грецел е с вече с нас... Достатъчно силни сме.

- Но баронските дружини... - вметна Фесис. - Барон Брага...

- Майната му на барон Брага! - прекъсна го Императорът. -Той се възползва от правото си на благородник. Не мисля, че е толкова привързан към децата си, на стария развратник не му пука за чедата, носещи наметала на магове. Просто не вярва, че ще победим. Затова се е отдръпнал. Ще съм доволен, ако се прибере вкъши. Ако не... ще избия целия му род пред очите му. Неговата глава ще падне последна - върху могила от глави.

Фесис потръпна от тази закана - най-вече от спокойствието и студенината, с която бе произнесена. Даже не бе и закана -просто Императорът съобщаваше какво възнамерява да прави.

Младежът вече се беше убедил, че думите и делата на суровия юноша с мраморно лице и василиск на гърдите не се разминават и на косъм.

- Същото се отнася и за другите барони, които си тръгнаха от лагера - додаде повелителят. - Не ме притесняват изобщо.

- Повелителю, легатите и повечето офицери са издънки от благородните родове...

- Но не и обикновените легионери. Имам достатъчно ветерани, за които значките на центурион и легат просто плачат с глас. Не повишавам старите кучета само защото нямам достатъчно свободни места за командири. Но ако стане това, за което се мъчиш да ме предупреждаваш, вакантни длъжности ще се появят в изобилие.

- Маговете вече са дошли на себе си. Ще ударят.

- Нека.

- На картата може да се появи едно ново море. Или пустиня.

На мястото, откъдето сега минаваме.

- И?

Фесис премига. Императорът мрачно се усмихна.

- Моите легиони умеят да се бият, съветнико. Знаят разпръснат и плътен строй. Насън ще се подредят във фаланга и без да се пробудят, ще пробягат така цяла левга. Обучени са и на дуелни схватки. Ще се сражават и под заслепяващо слънце, и в пълен мрак - тренирали са бой със завързани очи. Войниците ми могат всичко - да спрат конница и да пробият крепостна стена. За разлика от нехората, които обикновено са майстори само в една област на военното дело. Джуджетата са ненадминати в сражение под строй. Дану се несравними стрелци, всеки един техен би струвал колкото половин кохорта арбалетчици. По-добри конници от елфите няма. Кой да е орк е по-як от най-силните ми юнаци.

Сред нас, хората, берсерките са рядкост - сред троловете всеки втори е такъв. Човешка армия ще загуби една горска война, човешка крепост ще падне под натиска на джуджетата, а полевите укрепления от трапове и побити набързо колове, изградени от коболдите, биха станали непреодолима преграда и за сто легиона. Гоблините биха ни пребили с камъни от прашките си, ако дръзнем да настъпваме по планинските проходи. Ние отстъпваме на всички. Но! Ние можем да подмамим Дану да напуснат горите, ние можем да накараме джуджетата да нарушат строя, ние ще принудим елфите да приемат бой в блата, а окопните крепости на коболдите ще заобиколим. Срещу гоблините ще настъпваме в мъгла, с орките ще се сразим след една стомна силно вино на калпак. И ще победим.

Защото вече сме побеждавали през всичките войни, които са бушували в Северния свят.

- Волните - неволно напомни Фесис.

- С тях не ни се случи да се бием. Те са почти като нас. Навярно заради това станаха наши съюзници - убедено заяви Императорът. - Или поне не заемаха страната на противника.

- Но маговете... са хора.

- С хора умея да се бия най-добре. ...

Фесис млъкна.

Мислеше си, че с четирите налични легиона Императорът наистина има шанс... против една кула. Стига... стига ордените да не бяха поискали помощ от...

Фесис се смрази... Командор Арбел говореше за Игнациус съвсем приятелски!

Ами ако Дъгата е поискала - и получила! - помощ от Долината?! Бялата ръкавица на Императора - дали ще спре една Клара Хюмел?

Земята, през която се точеше ивицата павиран с камъни път, по който топуркаха копитата на конете, можеше да се превърне в морско дъно...

Фесис тръсна глава, за да се избави от кошмарните видения.

Наоколо трополяха войнишки ботуши и скърцаха колелетата на тежките обсадни машини.

"Светла им памет на предишните владетели на Мелиин -строили са хубави пътища..."

Главната кула на Орден Кутул представляваше всъщност цяла крепост. Отстрани минаваше река, по която обикновено плуваха шлепове на търговци. Те задължително спираха за проверка на дървеното пристанище, над което се развяваше знамето на Лилавия орден - платнище с цвета на Кутул, украсено със златен змей. От реката около комплекса постройки беше прокопан ров. Самата кула стърчеше близо до него - шестоъгълна, зидана с бял камък.

Три високи пилона на върха й сякаш подпираха небето.

Охраната на тази твърдина бе поверена не само на обичайните защитни заклинания, но и на малка армия стражници, набирани от околните села - обикновено роднини на послушниците и слугите на ордена.

Челната атака срещу щаб-квартирата на Лилавия орден вещаеше кървава баня за нападащите.

Само че никакви загуби нямаше да спрат Императора. Вече нищо не можеше да го спре.

Легионите вървяха бързо и весело. Покрай всеки голям път в Империята открай време се изграждаха военни застави - за стануване на минаващи войски, с пълни продоволствени складове. Императорът заповяда да не се пести нищо. Легионерите получаваха топла и вкусна чорба, ковчезниците сновяха от манипула на манипула, за да връчват заплатите - не войниците да се редят на опашки пред съответните палатки.

Легионерите се чувстваха повече от доволни. Какво повече им трябваше! Може би някоя кръшна и дашна мома...

Такива се намираха - по селата. Владетелят плащаше от личната си хазна на всяка жена, съгласила се да дари с ласка някой от войниците му, отиващи вероятно на смърт. Разбира се, това се отнасяше само до редовната армия.

Към дългата повече от миля колона се присъединяваха доброволци и дружини на дребни васали от благородното съсловие на Империята. Бароните, последвали своя господар обаче бяха малко. Не благоволиха да се появят и йерарсите от църквата на Спасителя.

Фесис се опасяваше, че това значи само едно - лордовете на държавата бързат да се споразумеят с Дъгата. Дъгата пък не се опитваше да се споразумее с Императора.

Значеше ли това, че маговете ще се скрият зад гърбовете на останалите лоялни към тях обикновени простосмъртни, пък били те и от благородно потекло? Че легионите в един момент ще се сблъскат с човешка армия?

Значеше, и още как. Бе ясно като бял ден. Въпрос на време бе... а засега пред крепостта на Кутул можеше да се срещнат с орда магически чудовища. Ордените непрекъснато развъждаха и отглеждаха все по-ужасяващи породи...

Привечер към свитата на Императора се добра вестоносец.

Беше монах от войнстващото братство на личната гвардия на Мелиинския архиепископ, Фесис с неприязън го разгледа, докато се приближаваше. Червено-бяло расо, препасано с парче въже - въжето бе вплетена невероятно здрава стоманена верижка, тайната за изковаването на която се пазеше от векове - мрачно лице, горящи очи на фанатик. Яздеше чистокръвен жребец - очевидно в конюшните на архиепископа имаше хора, които много добре си вършеха работата.

Младежът бързо предупреди командира на Волните за скритото оръжие на монаха, което според слуховете чупело като стъкло и най-твърдите доспехи, и вестоносецът тутакси бе взет на прицел от стрелците, а Волните измъкнаха мечовете си от ножниците.

Императорът насочи към пратеника пръстена си с черния камък.

- Какво искаш, божи човече - попита той.

- Послание. - От ръкава на монаха се появи дървена кутия със свитък. - Наредено ми е да чакам отговор.

Императорът смръщено погледна вестоносеца, който бе пропуснал титлите на повелителя, но онзи даже не мигна. Императорът стисна зъби. След няколко секунди сухо рече:

- Втори легат Фесис, вземи писмото. А ти почакай, божи човече, но се отдалечи, за да не ядосваш моите телохранители. Те са ревниви хора, не обичат въшни лица да стоят толкова близко.

Монахът кимна нервно и поизостана, след като връчи кутията на Фесис.

Младият недоучил маг внимателно провери кутията. Нямаше и помен от заклинания, нито от коварни механизми, които биха изстреляли омокрена в змийска или друга отрова игла.

Сетне отвори кутията и извади писмото. Опипа пергамента.

- Чисто е, повелителю - каза нарочно високо, за да подразни монаха.

Императорът прочете писмото и с равен спокоен глас произнесе:

- Предай на негово преосвещенство, божи човече, че съжалявам.

- И нищо друго? - възмути се монахът.

- И нищо друго - усмихна се Императорът. Пратеникът гневно погледна повелителя - при което ръката на един от Волните малко по-здраво стисна дръжката на меча - и мълчаливо препусна обратно.

Един стрелец вдигна арбалета и хвърли въпросителен поглед към Императора, но владетелят поклати глава. Арбалетчикът с видимо съжаление свали оръжието.

Фесис не се реши да попита какво е било посланието.

На третия ден авангардните кохорти видяха кулата.

Шести легион се разпръсна покрай друма и без минута почивка се зае да копае контравал около рова на крепостта - на почтително разстояние, разбира се. Като че ли Императорът бе решил да проведе продължителна обсада по учебник. Отначало -контравалова линия, после - циркумвал... вълчи капани, стобори там, където се очаква пробив от страна противника. Дървени рампи там, където ще се пробива крепостната стена, обсадните кули, под тяхно прикритие - тарани. Класическа схема.

Маговете трябваше да си мислят, че ще е така. От обсадните кули ще почне запълването на рова, стрелците и катапултите ще поливат стените със смъртоносна градушка, после "костенурката" с тарана ше почне да разбива стената или портата... и при направен пролом - сигнал за решаващ щурм.

Всичко това - за един-два месеца при относително бездействие на обсадените.

Подобна тактика за борба с магьосници би възприел единствено някой безумец.

Легионерите копаеха със завидно усърдие.

Маговете внимателно наблюдаваха - Императорът го усещаше даже без Фесис и своя пръстен - но не предприемаха нищо.

Нито едната, нито другата страна прати парламентьори.

Сякаш негласно се бяха споразумели, че преговорите са безполезни.

Владетелят също зорко наблюдаваше крепостта. Никой от свитата не можеше да прочете мислите по лицето му.

А мислите му отново бяха в спомените. Черният жертвеник.

Децата Дану на арената. Кръвта трябваше да бъде отмита.

Дозорните отряди докладваха, че близкото градче е напълно изоставено от жителите си и Императорът се замисли над друго.

Хората бяха избягали. Заедно с домашните си животни. С цялото си имущество. И това бе по-тревожно от всичките магове взети заедно. Защото ако войната на Империята с вълшебниците се превърнеше във война ВЪВ Империята между простосмъртните хора...

Есенният ден бавно гаснеше. Ръмеше ситен дъжд. Маговете чакаха - можеха да си го позволят.

Тави беше шашната. Акциум бе почнал да изпълнява обещанието си и наистина се зае да я учи. Вече знаеше, че силата на този човек е огромна, той можеше с лекотата на вятър, брулеш есенно листо, да натика в миша дупка кой да е от маговете на Дъгата. Въпреки това обаче заклинанията му я смайваха. Бяха направо в разрез с всичко, което бе учила преди.

- Но преобразуване в системата "вятър-кристал-огън" е недопустимо - опита се да възразява тя. - Всички трудове по чародейство забраняват такъв преход!

- Ха! И защо?

- Защото кристалът, като вечно и неизменно начало, е антагонист на променливия и непостоянен вятър...

- Глупости! Погледни отвъд догмите, момиче! Разгледай кристала не като застинала материя, а като съд, пълен със светлина. Почувствай желанието на тази светлина да се изтръгне от тесния затвор! Усети нейната променливост и непостоянност при безкрайните отражения! Осъзнай вътрешната свобода на кристала, забрави за това, че от гледна точка на краткия ти живот той е застинал!... А сега виж вятъра. Да, той е променлив, да, няма точна форма... но дали е така наистина? В тази хаотична стихия съществува предсказуем ред! Не толкова точен в детайлите, не толкова лесен за пресмятане, но го има. Я си припомни първата ми лекция за природата и възникването на един ураган. Припомни си онова, което знаеш за йерархията на въздушните духове. Кажи ми -това не ти ли напомня строгата структура на кристала? Ето това е! Направи мислена инверсия на заклинанията, тогава едно и също ще стане приложимо към различни стихии, естествено със съответните поправки към спецификата на дадена стихия... Ами огъня? Кое е характерно тук? Унищожаване, разпадане, изтичане на сила. А сега си представи огъня като рояк мънички саламандри. Виж, прекрасен е танцът им! Свържи сега тази представа със затворената в един кристал светлина... Усещаш ли?

- Но, Акциум, това е твърде волно тълкуване...

- Волята, моето момиче, е основата на вълшебството. Огънят е любимото оръжие на Хаоса, понеже води до деструкция. Но всяка деструкция е начало на зараждане на нова структура. Ако обаче дори за съвсем кратко съчетаеш несъчетаемото, това вече не е пролука! Но внимавай с поправките! Всеки храм има своя молитва, както казва поговорката. Общото обаче между тях е - общуване с божественото...

- Но как да внеса точните поправки?! - отчая се Тави.

- Някои неща ще се наложи да научиш наизуст. Другаде ще комбинираш и налучкваш. Но хванеш ли веднъж истинските двойки антагонисти... видиш ли общото между тях в противоположността... тогава ще почнеш да твориш съставните елементи на магията без да мислиш, инстинктивно. Същото, както и ако следваш догмите на практикуващите вълшебници от Дъгата.

Но свободна от тези догми... Ох...

- Какво, какво?

- Нищо. - Акциум стана мрачен.

- Не е нищо, учителю. Тревожен си. Потиснат.

- Земята... самата земя е уплашена от нещо, Тави.

Смъртоносно изплашена. Не зная от какво. Докато не стигнем до Мелиин... колкото и бързо да вървим... дотогава не мога да ти кажа нищо. Ще разберем, когато открием първото гнездо на козокраките твари... - Очите на вълшебника помътняха като на болен. - Стига дотогава Заточилият ме да не почне да действа.

- Учителю...

- Недей, Тави, недей. Вече си почти истинска вълшебница.

Нямаш право на излишни сълзи. Ех, жалко че нямахме време... Поне една година... Тави, ако нещо се случи с мен...

- Какво? Какво трябва да направя? - с готовност се отзова девойката, като в същото време примря от страх.

- Ще избиеш тварите! - отсече Акциум. - Този свят дълго беше мой дом. Държа на него. Държа да пребъде и след мен. Не искам той да се превърне в нищо. Тия твари... отначало ги помислих за изчадия на Хаоса... но не са. Нещо друго е. Нещо съвсем, съвсем различно.

- Но как... как ще се справя с тях? - заекна Тави.

- Ще се справиш - убедено произнесе вълшебникът. - Ще се биеш. Добре го правиш, доколкото успях да те опозная.

Продължаваха да вървят на юг, към Мелиин. Насреща им идеха слухове - плашещи, объркани. Докато не долетя на измъчен кон блед от умора глашатай, облечен в цветовете на Империята -първите ясни и еднозначни сведения за станалото в столицата.

Тъкмо бяха привършили скромния си обяд в един хан.

Акциум тихичко довършваше поредната си теоретична лекция -практическите упражнения той я караше да върши пътьом, далеч от трети очи и уши - когато вестоносецът нахълта в помещението.

Селяните млъкнаха стреснати. В тишината се чу как глашатаят изгълта половин халба бира и веднага извади от пазвата си измачкан свитък, който зачете, гордо изправил гръб.

Хората слушаха онемели.

Императорът бе започнал война против Седмоцветието.

Честните поданици бяха призовавани да не оказват никаква помощ на вълшебниците, да не им плащат данъци, да не им дават убежище. Всеки желаещ можеше да се запише в имперската войска. При записването се даваше четвърт месечна заплата на ръка, четвърт на роднините. Прослуженото време се броеше като три дни за два в строя, по време на сражение - пет за три.

Когато народът се окопити, а глашатаят се скри в облак прах, препуснал към следващото селце, вцепенението изчезна. Някой -по-млади и отчаяни - удряха шапка о земи и тръгваха да се стягат за ратна служба. Ала повечето верноподаници на империята постъпваха другояче - заеха се да заравят зърно в земята и да крият друго ценно имущество. Онези пък, които имаха роднини в по-далечните провинции, решаваха, че тъкмо сега му е времето да навестят забравените братовчеди. Тръгваха "на гости" с цели каруци покъщнина.

Акциум изслуша прокламацията на глашатая, без да обели дума. Само устните му потрепваха. Наоколо в хана хората крещяха и спореха. Едни пиеха, мъчейки се да удавят страха си във вино и бира, други удряха с юмруци по масите, а трети внимателно слушаха, за да запомнят кой какво е говорил... за всеки случай.

Когато продължиха нататък по пътя, Акциум измърмори:

- Лошо. Императорът и Дъгата ще си прегризат гърлата.

Нямаме съюзници...

Тави изсумтя.

- Стига, говорихме за това - каза Акциум. - Ти имаш лоши спомени от два ордена, което не значи, че с някой от другите веднага ще се юрне да те преследва... Пак ти повтарям, Дъгата не се състои само от откачени злодеи или идиоти с възвишени принципи, което е още по-опасно. Има сред маговете на Седмоцветието и много разбрани люде, колкото и да не ти се вярва. Мислех да говоря с Гахлан... Няма как, Тави. Проблемите на този свят трябва да се решават с местните сили. Какви други има, освен Дъгата? Проумей го най-сетне! Или ще ме накараш да изпитам още едно горчиво разочарование - задето си губя времето с теб.

Тави наведе глава.

- Момиче - меко каза Акциум. - Аз няма да поискам помощ от извергите, които избиваха деца, понеже имало подозрение, че имат вълшебни дарби, а пък школите на Дъгата били запълнени за години напред. Аз... аз даже се надявам да нямам нужда и от твоята помощ...

Тя поклати глава. Първото донякъде го приемаше - в края на краищата във война не винаги можеш да избираш кой да ти стане съюзник. Второто обаче никак, ама никак не й се вярваше.

Продължаваха да вървят - на юг, към Мелиин...

ДЕСЕТА ГЛАВА

Постепенно Клара бе почнала да проумява какво е открила в гробницата под долмена.

Нямаше никакви съмнения - чудовището в саркофага бе родствено на Строителите на Пътя. Но тогава излизаше, че веднъж вече са били идвали в този свят. И са били принудени да отстъпят? Защо? Кога се е случило това?

Клара мразеше тези пришълци. Бяха преценили, че ще се натъкне на загадките, за които побърза да прати мислено послание до Долината. Но освен това си бяха дали сметка, че тя не ще се доближи и на крачка от разгадаването им - не и без силна магия. А употребеше ли я - изродът в гробницата щеше да възкръсне. И навярно точно това целяха... но защо? Не можеха ли сами да го... пробудят?

Очевидно Строителите бяха рационални, пресметливи същества, а на всичко отгоре - обременени от налудничав стремеж към велика цел. Доста неприятна диагноза за коя да е разумна раса. Надали вършеха случайни и непремерени ходове.

Клара беснееше, безсилна да реши какво да прави - всяко нейно действие вече й се струваше, че ще бъде в полза на хитрите козокраки гадини. Позволи си само най-предпазливите проучвания. Непрекъснато й се налагаше да снишава нивото на заклинанията, за да не разсъни чудовището.

Могилата бе много стара - по-стара от Мелиинската Империя, по-древна дори от градовете на нечовешките раси, някога процъфтявали из просторите на северния континент. Клара най-сетне успя да определи датата, като си припомни някои неща от алхимията.

Скелетите около саркофага бяха без съмнение човешки. Не елфи, не Дану, не и джуджета. Човешки. Което значеше, че дълго преди звездния час на Дану по тези земи са живеели хора...

Дванайсет хиляди години назад предците на сегашните господари на Мелиин и цялата Северна земя изкопали дълбока яма.

А на дъното й положили каменен ковчег. И в ковчега кошмарната издънка на Хаоса. Извършили и ритуални жертвоприношения.

Наложили заклинания. И то толкова здрави, че те изтраяли много векове. А после заровили всичко това - със слой натрошен камък и парченца кехлибар, дървени трупи, пръст... получил се хълм. И към него - долмен.

Защо? Всеки знае, че долмените се изграждат край гробници с една единствена цел - да бъдат врата на Сила, през която духът на починалия от време на време се връща в съхраненото от тление тяло, за да излиза навън, облечен в плът. Стига, разбира се, всички заклинания при погребването да са били извършени правилно.

Клара се проклинаше с последни думи заради невежеството си относно историята на Мелиинската империя. Малкото, което беше подочула, беше, че хората са дошли в северния континент иззад южните морета, като победили войнството на Дану на Брега на черепите (вълшебницата помнеше още поне две дузина подобни наименования в други светове), след което се разпространили като пълноводна река (според едни източници) или като чума (според други хроники) из цялата Северна земя. Поради каква причина обаче бяха напуснали старата си родина на юг бе неизвестно.

И сега с този скромен запас от знания, Клара трябваше да проумее що за сила е прогонила Създателите на Пътя за цели дванайсет хиляди години...

"Проклети ордени! - кипеше магьосницата. - Хайде, за простосмъртните е ясно, усещането за лошо място прогонва пътници и скитници от околностите на този хълм. Обаче маговете, дрисък да ги превие, треска да ги тръшне, къде са гледали?! Онази кокона Сежес, тя с какво се е занимавала? -Клара я помнеше. Беше идвала в Долината, където се държеше като невръстна селска глупачка, попаднала на царски прием...

- Защо, защо Дъгата не е обърнала внимание на това място?!

А и надали тази могила тук е единствената!"

Клара за кой ли път изфуча сърдито... и се оклюма. Време беше да се връща обратно. Нямаше възможност, сили и знания да разплете този възел. Колкото и да й се искаше да продължи - двата дни бяха почнали да отброяват своите часове. Два дни за размисъл и вземане на решение. Мир или война. Отбрана до последен дъх или бягство презглава.

"Бягство... ами онова хлапе вироглаво - Керли?! Кой го знае -може да е ранен и да остане в този свят, когато тварите си го получат с добро или насила. Може би е мъртъв и вече гние в братска могила, след като е бил съблечен и ограбен от мародери... Ще те намеря аз, малък непрокопсанико! - закани се отново побеснялата Клара. - Колкото и малко време да имам, ще те намеря и ще те замъкна в Долината със шутове! А ушите ти магарешки ще станат! Пък нека Аглая посмее да ми се сърди!"

Вълшебницата не си даваше сметка, че Кер не е от онези, които са винаги на дванайсет.

Фесис знаеше, че Императорът няма да се бави с толкова туткави и пипкави мероприятия като класическа обсада.

Съмняваше се, че цели изобщо някаква обсада.

Ама размахът на подготовката и изкопните работи успяха да заблудят дори него.

Легионите се готвеха за сън. Палеха огньове, разпъваха палатки, поставяха нощна стража. Нощта като че ли се очертаваше повече или по-малко спокойна. Шумът на обкръжилия крепостта лагер постепенно стихваше.

И изведнъж, тъкмо там, където през целия ден най-старателно се подготвяха контраваловете и временните укрепление против ненадейна атака откъм обсадените, нощната тъмнина потрепна, размърда се и потече като река.

Фесис се навърташе около разкошната шатра на Императора, за която знаеше, че е празна. Въпреки това беше обкръжена от плътен пръстен Волни. Когато в района на тъмните позиции срещу кулата настъпи оживление, личните телохранители на владетеля внезапно зарязаха постовете си, яхнаха конете и препуснаха натам, където все по-отчетливо дрънкаше желязо. Един от Волните потърси с очи императорския съветник по въпросите на магията и чародейството, кимна му и посочи с ръка в мрака.

Фесис напрегна взор. Облаци бяха закрили луната, затова с голямо усилие различи построените за щурм колони. От безредния стан изникваха стегнати подразделения, които се насочваха към укрепленията около моста. Не ревяха бойни тръби, центурионите не си деряха гърлата. Атаката почваше безмълвно и сурово.

Младежът се почувства засегнат, че е останал встрани от истинската работа. Хукна натам, където смътно усещаше присъствието на Императора - по време на похода скришом бе създал здрава нишка за издирване между себе си и повелителя.

Силата й отслабваше поради въздействието на пръстена и бялата рицарска ръкавица - този все още загадъчен и зловещ дар от непознати същества.

Докато наближаваше тръгналите в бой манипули, Фесис реши, че щом владетелят още не го е повикал, няма смисъл да му се набива излишно на очи. Вероятно щеше да е от по-голяма полза за легионерите.

Порив леден вятър плисна в лицето му първите по-едри капки дъжд - ръмежът се засилваше.

Императорът наистина бе успял да започне щурма внезапно и изненадващо. Никой от бароните не знаеше за атаката. Владетелят не сподели плановете си дори с новия си съветник. Не че не му се доверяваше чисто по човешки. И все пак - един държавник не биваше да се поддава на измамни чувства като обикновен простосмъртен поданик. Напълно възможно бе без знанието на Фесис през очите му да наднича някой от маговете на Седмоцветието...

В шатрата бяха останали всичките фамилни доспехи и оръжия, даже любимият меч на Императора. Повелителят на Мелиин носеше обикновен легионен нагръдник и войнишки шлем.

Само че вместо в наметало се беше увил в знаме, така че василискът да личи отблизо. Стори му се добра идея да се опита поне за известно време да заблуди маговете къде се намира.

Изпитваше опияняващ момчешки възторг, който не можеше да бъде охладен от есенния дъжд. Той даже се радваше на дъжда. Струите му бяха добре дошли - за защита срещу огнените стрели на защитниците от кулата-крепост. Освен това започващата буря затрудняваше действието на заклинанията - задължително изискване за творене на магия бе четирите стихии да са в състояние на по-устойчиво равновесие. Настъпваща буря или лошото време бяха гранични състояния, както им викаха вълшебниците. Много неща беше запомнил Императорът, слушайки подмятанията на маговете.

Обкръжен от немногобройна свита - охрана от Волни, група легати с вестоносци - той стоеше максимално близо до укрепения мост над рова. Героите на мелиинската битка - съвзелият се Аврамий и Сула - водеха кохортите си напред. Никой друг командир нямаше техния безценен опит.

Войниците не вървяха в плътен строй, наречен костенурка. Напротив, в момента настъпваха извън всякакви правила -полуразпръснато. Беше се родила нова тактика.

Челните редици достигнаха до първия ров, в който нямаше вода, но укрепленията останаха бездейни. Нито звук, нито пламък от светилник, да не говорим за факла. Очевидно никой от маговете не очакваше, че Императорът ще се хвърли напред срещу силна твърдина без обсадни машини, без катапулти, все едно се бие на равно поле.

Над рова почнаха да падат стълби и преносими мостчета -дело на Шести легион, койго навярно бе изсякъл всички дървета по пътя си. Най-нетърпеливите бойци се засилиха с дълги прътове и вече юнашки прескачаха с тяхна помощ широкия пет разтега трап.

Неколцина легионера направо побиха в средата на рова огромен кол (същински таран, висок колкото корабна мачта) и с въжета прикрепени към върха му почнаха да се прехвърлят с ловкостта на истински моряци. Малко приличаше на селска забава - любимите в западните провинции "народни люлки".

Маговете продължаваха да бездействат. Императорът със злорадство си помисли, че навярно тепърва се изхлузват от топлите си постели, сърдити на слугите, които са ги събудили, понеже ги гони необоснована паника...

По зъбците на защитните кули на моста звъннаха железни куки. Легионерите вече се катереха нагоре по зидовете.

Точно в този момент Лилавите най-сетне повярваха, че противникът им наистина върши нещо безумно. Императорът усети затоплянето на пръстена си, после за кратко му се зави свят.

"Толкоз беше. Играта свърши. Господата вълшебници се усетиха, че ги атакувам съвсем сериозно, а не за тормоз"

- Напред - късо заповяда Императорът на свитата си.

Беше настъпил часът да разбере наистина ли полученият дар е толкова ценен и могъщ.

Двайсетина души, облечени в обикновени войнишки доспехи, се вляха в бронирания и настръхнал с оръжия и обсадни стълби човешки поток.

Смъртоносният удар на защитниците се бавеше.

Когато обсадните стълби заприличаха на узрели гроздове, откъм зъбците свирнаха първите стрели - обикновени, пуснати от простосмъртната стража на крепостта.

- Калпава охрана, къде бяха досега?! - чак ругаеха от досада към толкова небрежната служба легионерите. След това зазвънтяха мечове.

Императорът и свитата му стояха пред портата на моста над наводнения ров. Всъщност, портата бе дънище на подвижен мост над сухия трап, на който кохортите вече не обръщаха внимание, а той и не се виждаше под натрупани греди, на места дори изцяло запълнен с чували тежка мокра пръст.

Императорът чувстваше, че трепери. В гърдите му се надигаше някакво лудо усещане за сила, сякаш можеше сам-самичък да смачка Дъгата като хлебарка. С усилие той си наложи да мисли по-трезво, дори свали шлема. Студеният въздух погали потното му от възбуда чело.

"Да видим" - рече си той и бавно вдигна ръка. Присви преценяващо очи.

Тежкият мост-порта между двете стражеви кули изглеждаше несъкрушим - изграден бе от дебели греди, скрепени с недокоснат от ръжда стоманен обков. И най-мощният таран би ги блъскал много часове, ако не и дни.

Юмрукът на повелителя на Мелиин сочеше портата. Бялата костена ръкавица сякаш слабо мъждукаше в тъмнината. Лявата ръка на Императора бавно се сгъна, все едно юношата с василисково знаме вместо плащ се готвеше да халоса входа към твърдината с пестник.

Кръвта му се раздвижи по странен начин и сякаш се оттегли от всички мускули и органи. Крайниците леко изтръпнаха...

Кипящата вода на живота се устреми към левия юмрук като яростна морска вълна, облиза по пътя си мозъка, отми пяната на омразата към маговете, понесе я напред и я усили в неистов унищожителен ураган! Вълната се надигна, Императорът имаше чувството, че от небесата са обрулени облаците, луната, звездите... Той удари - като селски пехливанин, право в портата.

И закрещя от болка. Ледени щипки стиснаха дланта му, плъзнаха се нагоре към рамото.

Залитна и се свлече в ръцете на верните си телохранители, които мигом понесоха безчувствения си господар назад...

Фесис видя всичко отстрани. Той, чувствителният към магия, сам щеше да припадне още преди удара. Императорът изведнъж се беше превърнал в пламтяща клада от Сила. Фесис през стиснатите си клепачи виждаше сърцето на повелителя, което тласкаше не просто кръв. а някаква развилняла се стихия, която се фокусираше от бялата рицарска ръкавица... кожата се спука, кръвта пръсна върху тайнствения дар на Хаоса и Мрака...

Магия на кръвта! Най-мощната от всички познати - ако я върши подходящ човек. Потайна и тъмна, забранена за употреба, освен при най-най-крайна нужда навсякъде, дори и в Долината, където опитни вълшебници имаше, колкото ти душа поиска. И при все че Фесис знаеше на какво е способно този вид чародейство, изригването бе повече от стряскащо. Рицарската ръкавица усилваше бойната мощ на заклинанието до невероятни предели. И на всичко отгоре - заклинанието бе сплетено по абсолютно непознат начин.

Удар. Юмрукът на Императора не се откъсна и не отлетя напред, както за миг напълно сериозно очакваше Фесис, ръката се изпъна докрай, но сгъстеният облак Сила полетя като огнено ядро и превърна портата, заедно с допиращите се до нея зидове в кошмарен миш-маш от дим и огън. Гореше дърво и камък, гореше даже въздухът - лаком пламък, пламъкът на омразата, жаждата за отмъщение.

"Леле, Императоре..." - само успя да си помисли Фесис. Портата-мост отхвръкна назад, разпадайки се на горящи отломки, които застлаха каменния мост над наводнения ров. Остатъкът от Силата огъна крилата на втората врата, през която се влизаше в самата изнесена напред магическа кула. Бронзовата порта рухна с екот на погребална камбана.

Миг стъписване... и възторжен, див, смразяващ рев от стотици войнишки гърла. Потокът легионери се втурна напред. На пътя им се мярнаха някакви фигури с факли - само за да бъдат стъпкани в мигом окървавените плочи. Щурмуващите нахлуха в крепостта.

Вече не ставаше дума да се сломява съпротивата на защитниците, а да се избиват онези, които не са били достатъчно бързи да хвърлят оръжието си. Както и магиците - за тях нямаше заповед да бъдат пленявани.

Разтреперан от ужас, Фесис приклекна - краката не го държаха. Що за дар бе домъкнал и връчил на този стремящ се към отмъщение юноша? И що за твар бе тази, която му го даде?

"Не е ли това... Не, не, не! Оръжие, което погубва света, не чак всемира, но цял един свят... Това го има само в приказките, нали?"

Фесис преглътна на сухо.

Тръсна глава, за да дойде на себе си. Погледна към крепостта.

Всички заобикалящи цитаделата на Лилавия орден пристройки бяха завладени от имперските войници. Арбалетчиците вече делово брояха с порой железни болтове вражеските бойници на кулата. Пехотата търсеше каменни зидове за укритие.

Съвсем навреме. От кулата се откъсна първата кълбовидна мълния. Разклонена синкава светкавица се срина надолу и трясъкът й се сля с агонизиращия вопъл на някой нещастник, който нямаше никога повече да празнува победа с другарите си... нито да носи бремето на пораженията.

Въпреки това отговорът на вълшебниците бе повече от вял.

Очевидно магическият удар на Императора ги бе раздрусал и смачкал готовите за действие заклинания. И сега, за да успеят опитните магове да изградят ново заклинание, към бойниците се пращаха послушници и ученици, едва обучени да мятат огнени стрели.

Заедно с огнените кълба обаче скоро заваляха и някакви черни зъбати твари, които се вкопчваха в гърбовете на войниците. По каменния мост запъплиха ранени. Устремният щурм беше спрял, водеше се престрелка. Редиците на двете страни оредяваха.

Фесис се отърси от вцепенението. Все още бе втори легат и нямаше значение, че на страната на Императора посредством бялата рицарска ръкавица са се включили едни доста опасни съюзници.

Бившият боец на Сивото братство се втурна напред като сянка. Трябваше да подкрепи другарите си легионери. По своя си, сив начин - в тила на противника.

Волните бяха мълчалив народ, но този път викаха, без да спират:

- Лечител! Лечител! Повелителят е ранен! Императорът ги чу през отстъпващата пелена на безсъзнанието. Второто, което усети, бе ехото на болката в цялото му тяло. Под доспехите бе мокър. Кървава пот. Гадно. Носеха го на ръце. Отдалечаваха се от крепостта...

- Стой! - извиси глас Императорът.

Волните се заковаха на място и млъкнаха. В мълчанието им се усещаше почуда... и облекчение. Да, тежкоранен не би могъл да говори толкова ясно и твърдо.

- Назад! Към крепостта! Боят още не е свършил! Помогнете ми. .. докато си усетя краката.

Слабостта отстъпваше. Като че ли повече нямаше и кръвоизливи.

Волните незабавно изпълниха заповедта. Те никога не се колебаеха и не умуваха в такива моменти.

Императорът рязко смъкна ръкавицата и огледа дланта си.

Под засъхналата кръв видя множество порезни ранички, сякаш е бил кълцан с десетина остри, зли и тънки ножчета.

Отпред се чу хоров вопъл на ударени от мълния войници и владетелят забрави за своите болки. Неговите воини умираха! А той, той беше на път да ги изостави!

- Назад! Към врага!

Край останките от портата той отстрани с жест Волните и тръгна сам. През рамо видя готовите да нахлуят в крепостта кохорти на Осми и Шестнайсети легион. Между стройните войнишки редици на редовната армия сновяха безформените дружини на останалите верни му барони.

- Служа на Империята!

Повелителят се обърна. Видя граф Тарвус, закован в доспехи от черна стомана. Графът ниско се поклони:

- Позволете ми да пратя моите юнаци в атака, Императоре мой!

- Добре. Заемете позициите на Шести легион, за да може той да се прегрупира под ваше прикритие, графе... Няма да забравя вашата услуга.

- Изпълнявам дълга си - с достойнство, но и задоволство от последната фраза отвърна благородникът.

Докато баронските дружини, пъстро облечени и още по-разнообразно въоръжени, се изнасяха напред, Императорът заповяда на Първи легион да се подготвя за атака.

Фесис не си пилееше времето да се състезава с хлапетата, изкарани от Орден Кутул на бойниците, в точно мятане на кълбовидни мълнии. В куртката си на Сив боец той пълзеше по стената, използвайки два специални ножа с много тънки, но извънредно здрави остриета. За щастие, в зидовете имаше достатъчно дълбоки фуги, не му се налагаше да ги забива със сила.

Катереше се откъм реката. От тази посока никой не чакаше нападение, пък и то бе невъзможно - настъпващи оттук кохорти трябваше да преодолеят широката водна преграда, а после и стръмен бряг.

Освен всичко друго, Фесис разчиташе откъм тази страна на кулата да няма много охрана. Не му се искаше да бележи пътя си с трупове преди това наистина да стане наложително.

...Когато стигна до първата тераса, мускулите на ръцете му вече хлипаха за почивка.

Фесис се шмугна през близката до балкона бойница, като в движение преметна от гърба глефата, готов за бой...

Ослепително сияние го обгърна и се стече по предвидливо изградения магичен щит.

"Ха, заклинание за обездвижване... Охо, че и задушаващо! Хитро, хитро..."

Можеше да бъде доволен от себе си. Почти. От яркото избухване на разрушената магия в очите му още играеха дъгоцветни петна. Нищо не виждаше.

"Хайде, няма време - подкани се мислено. - Не ти е за първи път да действаш на сляпо!"

И той се преметна през парапета към стълбището, водещо до вътрешния двор на крепостта

- Повелителю, изгарям от срам - граф Тарвус стоеше на едно коляно пред Императора. - Дружините на бароните...

- Бягат като овце! - не издържа и довърши легатът Невкратий.

Васалното опълчение се огъна още при първата кълбовидна мълния, избухнала в редиците им. Повече не им трябваше. С рев на ужасено стадо добитък те се втурнаха назад, като при позорното си бягство дадоха повече жертви, тъпчейки се един друг, отколкото от огнените стрели и крилатите змии на маговете.

Единственото разумно нещо, което направиха опълченците, беше, че се опитаха да се спасят през сухия ров - там обаче ги застигна най-после събудено заклинание и малцина успяха да излязат живи. За щастие самото заклинание не можеше да поразява навън. Така отстъпващите поне не смесиха, нито объркаха редиците на готовия за решителен пробив Първи легион.

Отгоре, от стените на кулата долиташе силен подигравателен смях, който лютиво пареше слуха на легионери, командири и самия Император.

Впрочем, повелителят не очакваше нещо сериозно от баронските дружини. Но пък и не вярваше, че васалното опълчение ще хукне да се спасява толкова скоро.

Той си пое въздух и сви рамене. Какво пък - още по-добре. Повече огнени стрели в гърбовете на баронските пишман-юнаци -по-малко смърт в гърдите на легионерите. Силите и резервите на маговете не бяха неизчерпаеми...

Черна крилата сянка рухна от тъмното небе, но тупна посечена надве от единия от Волните. Второто изчадие се търкулна, сразено от двуръчния меч на графа, който даже не си даде труда да се изправи.

- Моля за извинение, Императоре мой. Изцапах ви ботушите -изискано смутено каза графът. - Все едно бе разплискал вино на прием или бал.

- Благодаря - сдържано кимна Императорът. - И това няма да го забравя. А за вашия отряд, графе, също ли ще се срамувате?

- За тях, не. - Тарвус с елегантен жест избърса острието на меча с дантелена кърпа, след което небрежно я захвърли. - Но виждам, че Негово величество готви решителен щурм на цитаделата. Струва ми се безсмислено преди последния удар да жертваме седемстотин тежкопехотинци, обучени да щурмуват скални убежища на разбойници, които често имат наглостта да върлуват из покрайнините на моите владения. Предполагам, че ще се съгласите, повелителю...

Императорът мълчаливо кимна.

Заслепеният от охраняващото заклинание Фесис се натъкна на още едно и в последния момент зърна някакви смътни фигури, които издадоха стреснати възклицания. Този път той успя да предпази очите си, но, уви, противникът го беше забелязал. За щастие враговете видяха и светкавиците на парализиращата магия.

Младежът се сгърчи и се преметна по стълбите. Много ефектно наглед се просна по гръб и остана да лежи безсилно. Камъните под него бяха мокри, а въздухът наоколо свеж - значи се беше добрал до вътрешния двор на крепостта. Чудесно.

Зачака.

- Охо! - чу дрезгав глас. Почувства лека топлина от факла по лицето си. - Та това е Сив разбойник! Пазете се, братя!

Магически тласък. Дали бяха разпознали преструвката му, или просто се презастраховаха - не разбра. Но за всеки случай ловко подложи под свързващото заклинание свое собствено -развързващо, което да разкъса невидимите окови, веднага щом понечи да раздвижи тялото си.

- Кво толкова, глей го, че се е пребил! - избоботи друг глас и говорещият се оригна. Фесис подуши миризма на бира и лук.

- Ей сега ще го проверим колко се е пребил... - изрече трети глас, ужасно неприятен.

"Сега" - реши младежът и скочи.

Късото острие на глефата хищно изсвистя. Цапване, изхрущяване - като при клане на прасе. Тупна тежко тяло. Вик, замах - викащият се задави в кръвта си. Къде е третият?

Поредният замах на глефата не успя да се докопа до третия враг. Чуха се нови викове и Фесис реши, че е най-добре да бяга. Тихото промъкване в стила на Сивото братство се беше провалило, той бе попаднал право в гнездо на оси, оставаше му само да бяга. И да убива по пътя си всичко живо. Страшен закон за оцеляване.

Закон, отдавна забравен в Долината.

Като безшумна мълния младежът се стрелна зад камара подредени бурета, мина на зиг-заг през дворчето, зави зад един ъгъл. В лицето му светнаха прозорци. Под тях - люк, вероятно към мазето. Без много да мисли, Фесис се шмугна през него.

Миг относителна безопасност. Помисли си, че Хеон би се намръщил и горчиво би въздъхнал за такова проникване във вражеска крепост. Хеон... Лека ти пръст, старче...

Мазето бе оскъдно осветено от факли, чиито пламъци светеха твърде равномерно, без мирис и без дим - подхранвани от магия, Фесис се втурна през съединените с къси коридори помещения, като криволичеше между бъчви, сандъци и чували, прилежно означени с етикети. Озова се на площадка със стълбище, което водеше надолу и друго - нагоре. За нагоре още бе рано - би попаднал право в неприятелските прегръдки на стражници и магове, незаети пряко с отбраната. Надолу!

Стигна до врата. Бе желязна. За миг Фесис се изпоти - тук бе като капан за мишки, а мокрите му следи го издаваха накъде е тръгнал. Той натисна с цяло тяло и едва не падна - вратата не беше заключена.

Желязното крило със скърцане се захлопна.

За миг младежът замръзна и напрегна сетивата си. Олекна му. Намираше се в подземие, не се беше наврял в хитроумен зандан за глупци. Настрои взора си за виждане в тъмнина.

Стъпала водеха пак надолу. Доста изтъркани от честа употреба. Хм, виж ти...

Нещо силно удари във вратата и Фесис се обърна рязко.

Оттатък яростно блъскаха и проклинаха.

"Не могат да влязат? Ха-ха! Какво ли значи това? Че вратата пропуска само по един човек? И през колко време?"

Нямаше обаче желание да проверява. Бързешком се заспуска надолу, прескачайки тесните площадки на завоите.

Постепенно го обгърна тишина. Дълбока. Подозрителна.

А стълбището ставаше все по-изтъркано, коридорът правеше все по-заоблени завои - проходът се превърна във винтов тунел, който от един миг нататък взе да мирише на застояло. И на древно.

Фесис все по-малко и по-малко харесваше мястото, където се бе набутал.

Тунелът изведнъж свърши, може би след общо двайсетина завоя, Фесис стоеше в малко сводесто помещение. Под нозете му лежеше масивна каменна плоча с вграден голям железен пръстен, сякаш за вдигане на плочата. Бе изработен като че ли от чирак ковач.

Младежът с недоумение разглеждаше пръстена. Къде бе попаднал? Надали тук се намираше съкровищницата на Лилавия орден. Какво тогава? Тунел за напускане на крепостта? Хм. Би било полезно откритие...

Въздъхна и мушна глефата в пръстена като лост. Очакваше, че ще се поизпоти, но каменната плоча неочаквано леко подаде -очевидно имаше скрит механизъм от противотежести.

От още по-гъстия мрак лъхна на студ. Магическият взор на Фесис опря в дървени трупи. Бяха дебели. И... древни. Усещаха се доста примитивни, но действени заклинания за предпазване от гниене. Колко ли старо бе това нещо обаче?!

Едната от трупите бе грижливо срязана с магически инструмент, младежът я вдигна. Поклати глава. Едва можеше да се промуши през тясната цепнатина. Но и пътят назад като че ли беше отрязан.

Едва не се заклещи и изпусна всичкия въздух от гръдния си кош. Под краката си усещаше пустота. Кладенец? Измъкна се обратно, закова клин в трупите и намота въже.

Заслиза по него, чудейки се дали не виси над някаква бездна. Кой знае защо вълшебният му взор правеше номера.

С коленете си усети края на въжето и реши да си пробва късмета, спусна се още, вкопчи се здраво във възела накрая и изпъна надолу нозе...

О, щастие! Върховете на чизмите му напипаха пода. Меко скочи и присви колене, за да не залитне.

Тъмата тук бе толкова дълбока, че дори развитото му в Долината зрение едва улавяше смътни контури. Той предпазливо тръгна напред, опипвайки с дръжката на глефата като някакъв странен воин-слепец. Стигна до стена - дървени подпори като колони.

Хм. Не успяваше да си спомни къде имаха обичай да строят подземни помещения по този начин.

Под краката му нещо изпука, Фесис спря. Не, така не може повече да продължава.

"Дали да не запаля магическо огънче?"

Поразмисли и се отказа. Щеше да бъде разточителство, защото в джоба на куртката си носеше малък маслен светилник -колкото три напръстника. Последва ловък удар с огнивото, фитилът замъждука, разгоря се...

Фесис се огледа и задържа дъх.

Разбра къде се беше озовал. В гробница.

Подът бе затрупан с човешки кости. Десетки, а може би дори стотици черепи го зяпнаха с празните си очни орбити.

Точно в следата на помещението стоеше огромен саркофаг, в който би могло да лежи същество, три-четири пъти по-едро от бившия Сив наемник, настоящ втори легат и съветник на Императора.

Каменният ковчег бе украсен с древни, грубо издялани руни, чиито смисъл Фесис не успяваше да схване, макар че сред символите различи и познати или такива, които му приличаха на нещо познато. И въпреки че не научи нищо смислено от надписите, мощта на впечатаното в тях заклинание го резна като с нож през гърдите. Старинно заклинание. Тук е била използвана магията на кръвта - същата, която горе, пред стените на цитаделата използваше господарят на Мелиин.

Оставаше само да научи кой лежи в този саркофаг.

- Настъплението срещу цитаделата е невъзможно, Императоре мой - отчаяно докладваше легатът Клав. -Обкръжили сме кулата, но между пристройките и цитаделата има открит паваж и стълбища, огнените стрели на маговете косят хората като трева...

- Ами баронските опълченци, мамка им страхлива? - ревна Невкратий, забравил къде се намира от гняв. - Подкарайте тези говеда напред! Поне да ни послужат за щит, че за нищо друго не ги бива, само да плюскат и серат!

- И това ще направим, ако нищо друго не помогне - хладно прекъсна Императорът стария си легат. - Освен това, Невкратий, само насила ще можеш да ги подгониш напред, а те ще окажат съпротива. Не ми трябва клане в собствената ми армия... Ще пробваме другояче. Графе, вашият отряд ми трябва! Клав, ще предвождаш първа кохорта от своя легион, Фибул, Невкратий, оглавете резервите. Волни, след мен!

Кулата на Лилавия орден се извисяваше над сражението, огряна от падащите като град огнени мълнии, които се срещаха с железните болтове на арбалетите сред вихрушките от черните летящи твари. Зловещи отблясъци се стичаха по стените на цитаделата - сини, зелени, сребърни и червени, ледени и нажежени. Светлините и сенките шаваха по мъртвите тела, задръстили стълбища, мостчета, кули и стени. Танцуваха пожари по пристройките - тухлите се стичаха като люти сълзи.

Легионерите на Първи, Единайсети и Осми легион отстъпваха заднишком, прикривайки се със щитове. От гората копия над тях щракаха арбалетите и от време на време от някоя-друга бойница с предсмъртен вой падаше по някое тяло.

Този път Императорът не се криеше - вървеше гордо под развятото знаме с разярен василиск. Левият юмрук на владетеля бе конвулсивно стиснат, ръкавицата проблясваше заканително.

- Господарю мой, излагате се на излишен риск - забеляза граф Тарвус, без да изостава от Императора.

Повелителят на Мелиин не отговори. Зад свитата тежко крачеше бронираната пехота на графа, подире й вървяха ветераните от първа кохорта на първи легион - стари воини, забравили вече бройката на преживените битки.

От кулата тутакси ги забелязаха. Сноп мразовити мълнии шурнаха насреща - Императорът рязко вдигна лявата си ръка и ударът се разби о блясъка на рицарската ръкавица. Костта на талисмана сякаш привличаше магията - за да я натроши и погълне.

Граф Тарвус за първи път показа някакво стъписване, промърмори нещо и тутакси се извини. Единственото му око скачаше от ръкавицата към кулата.

- Биваше го това. повелителю...

Отпред се извисяваше още една порта. Тя се намираше зад ниската пръстеновидна стена с потрошените бронзови врати и зад нов ров, дълбок и тесен, със зидани брегове, по ръбовете на които стърчаха остри стоманени шипове - нито да прескочиш, нито да прехвърлиш щурмова стълба. Новата порта-мост бе още по-непристъпна от предишната - облицована бе с гранит и споена с магия. Нямаше нито едно уязвимо място.

- И тази си я бива - изрази съмненията си графът.

- Ще видим! - излая Императорът. Замахна. Кръвта му отново се превърна в лава, която се устреми като ураган напред... Вече бе подготвен и не загуби съзнание. Усещаше ръката си удължена и могъща, способна да пробие дърво и желязо, камък и пясъчна дюна, да зашлеви приливна вълна.

На мястото на портата остана ронлива грамада отломки.

Станало бе твърде лесно. А Владетелят се беше засилил за повече! На графа и на хората му, на легати, Волни и легионери им се стори, че от левия пестник на господаря им се изтръгва драконов пламък. Насъбраната в този юмручен удар омраза се превръщаше в разрушителна стихия, която продължи през портата, зафуча в тъмния каменен тунел и се срещна със същинската врата на кулата.

Нажежената стихия се сблъска с герба на Орден Кутул - шест пречупени от тъмнолилав щит стрели. И кръвта на Императора захапа изгражданата от майстори-ковачи и ключари-чародеи последна порта, в която бяха вградени сенки на духове и демони, замръзнали заклинания, преобразили дърво, метал и камък в непробиваема черупка.

Вече не ставаше дума за разбиване на някаква врата, а за това да стиснеш ненавистния враг за гърлото след години непоносимо и търпеливо дебнене на часа за разплата. Императорът не трошеше преграда към това пулсиращо страхливо гърло - той трошеше себе си, предишния, привидно покорния, послушното момче на Дъгата.

И нещо запищя в сърцето му.

- Почакай, недей, спри! - Не можеше да спре.

Трябваше... трябваше... да проправи Път!

Път за своите легиони. Да, навярно това е имало предвид възпаленото му в гръмотевичен устрем съзнание. Път, след който може да си позволи да си почине. За кратко.

Гербът на Кутул, заедно с портата се превърна в прах.

Императорът с усмивка се отпусна в меката тъма. Беше изпаднал в несвяст - от загуба на кръв.

Фесис не просто потръпна - сгърчи се. Малко му оставаше за избълва съдържанието на червата си, навярно даже със самите черва.

Някъде горе бе нанесен удар с чудовищна, неописуема Сила! Нечовешка. Напълно непозната. Губеха се всякакви сравнения като гръм от ясно небе или светкавица при зимна виелица. Никога преди Кер Лаеда не си бе представял непредставимото. А сега го беше усетил - по възнеприятен и болезнен начин.

Масленото светилниче премига - вероятно Фесис без да иска бе издишал срещу фитила... не, просто... просто в гробницата се беше завъртял вятър... Вятър? Щяха да шавнат косите на младежа, да облъхне потното чело...

Страх.

Капакът на саркофага със скърцане почна да се отмества.

Младият воин се усети вече преполовил въжето за нагоре.

Сляп ужас го гонеше нагоре. По демоните достойнството и мъжката чест! Онова нещо в ковчега...

"О. не!"

Фесис-Кер бягаше. Много му се искаше да се озове в Долината. Завит презглава в леглото си в уютната фамилната къща. * * *

- Колко чудесно! Колко прекрасно! - без умора повтаряше Кицум. - Измъкнахме се! Честити да са всички богове, млади и древни, нови и стари, истинни и лъжовни, хвала им, а най-много хвала на теб, Сеамни!

Артистите от бившия странстваш цирк вече само така наричаха Ахата - с рожденото й име. И с все сили се мъчеха да го произнасят правилно. Почти успяваха. Даже подозрително добре го изричаха.

Хвалин бе останал далеч зад тях. Хвалин с разрушената главна кула на Арк. Червеният орден бе понесъл кажи-речи смъртоносен удар - навярно бяха загинали единайсет от всяка дузина негови вълшебници и ученици, заедно с Върховния маг. Но надали това можеше да се прецени като пълна победа на ордена, нито пък над Небесната дъга като цяло.

На излизане от градската порта Кицум си хареса един фургон. Никой не понечи да ги спре, нито да се възмути. Граждани и стражници се бяха сврели в миши дупки.

Сега фургонът се подрусваше по неравния коларски път, водещ на югоизток. Трош седеше на капрата, братчетата-акробатчета и Еремий хвърляха зарове - уж погълнати от играта, пък все се оглеждаха крадешком към Ахата. Таниша спеше, детински примлясвайки с устнички, а Нодлик отново се препираше с Евелина - още не бяха стигнали до размяна на плесници с последващото ги лигаво-сълзливо помиряване.

Всичко беше както преди. Все едно просто пътуваха нататък -към следващия панаир, към нови представления. Волен и изпълнен с лишения живот... Нищо сякаш не беше се променило.

Не, разбира се. Промяната бе пълна. На Ахата вече не й тегнеше позорният робски нашийник. Ръцете и топлеха и милваха Имелсторн. И пътуваха не за поредния градски площад, където Кицум да ръси хванали паяжина шеги, а към югоизточната граница на Империята - към Пущинака.

Кицум, комуто Ахата каза това (само с него говореше, макар и с къси изречения, а на въпросите му даваше съвсем кратки отговори или свиваше рамене), тутакси се съгласи:

- Щом сме за къмто Пущинака, значи сме за там - преиграно радостно подхвана старият клоун. - Там ще ни е по-добре. Потопло. Повече плодове. И по този път е най-сполучливо - ще заобиколим източните кралства, където... прощавай, Сеамни, по онези земи хората току-виж не харесали ушите ти... Затова за Пущинака ще пътуваме по този път.

Ахата разсеяно кимаше - нека си приказва дъртия, каквото му дойде на езика. Тя не го слушаше. Мислеше си, че навярно ще се влачат месец, ако не и повече, но какво значение имаше сега времето? От един крайпътен хан научиха, че в столицата имало размирици. Уж Императорът се скарал с Дъгата и сега магове и легионери си режели гърлата като побеснели псета.

"Още по-добре. Нека се избиват проклетите хумануси - за победоносните отряди на Дану ще е по-лесно... По-малко кръв ще им се наложи да проливат..."

Здрав кожен ремък свързваше дървения меч с китката й. По-скоро би дала сърцето си, отколкото Имелсторн...

Стресна се, защото усети, че е произнесла наум името на светинята, с човешки акцент.

"Нима легендарният рицар-крал Гейнебис е бил прав, когато е заповядвал всички Дану, прекарали в хуманусово робство повече от една година, да бъдат екзекутирани? Нима хорското толкова силно е способно да оскверни душата на един Дану - необратимо?"

Тя се разтрепери и прегърна Дървения меч. И от оръжието я облъхна мека топла вълна - успокой се, Сеамни, успокой се...

Кицум избираше такива пътища, по които много рядко минаваха пътници, а в същото време бяха безопасни. Кончетата -скромни селски добичета - леко теглеха фургона и весело размахваха опашки. По малките градчета, в които странстващият цирк се отбиваше, публиката беше щедра.

Пътуваха вече цяла седмица. Седмица, през която Империята заприлича на разбутан кошер.

Сеамни Оектакан бе единствената в Северната земя, която не се безпокоеше за това.

- Каква мизерия! - с отвращение изкриви устни Сидри

Дромаронг, при което брадата му, грижливо сресана, сплетена по краищата на плитки и намазана с благовонни масла, гнусливо шавна. - Точно тук ли Каменният престол ще обяви началото на великото ни дело!?

- Напълно прав си, уважаеми Сидри - незабавно и с готовност се съгласиха двамата му спътници.

Бившият спътник на Кан-Торог и Тави се кипреше в нови-новенички доспехи - парадни, разбира се, не бойни, но поради джуджешката изработка не отстъпваха по здравина на легионните брони. Цялата метална коруба бе украсена с изумителна гравировка и пищни инкрустации от самоцветни скъпоценни камъни. Двамата братя - благородни ърлове на подземния народ -носеха по-семпло одеяние и се държаха почтително, с благоговение. Че как иначе - бяха удостоени с честта да бъдат лични довереници на героя на джуджешкото племе, който бе върнал от заточение и изгнание Диамантения меч сред родна кръв.

Героят приемаше поведението им като нещо дължимо.

Стояха в голяма, но сравнително ниска пещера, пресъхнало преди стотици години русло на голяма подземна река, чиито води векове наред бяха дълбали мекия варовик. Наоколо нямаше и жилка дори от любимия за джуджетата гранит, нито друга някоя почитана от тях скала и камък. Уви, на прокудения древен народ не му беше до изграждане на разкошни чертози. Ненаситната Империя на човеците изискваше тежък данък за самото право на съществуване на джуджетата - желязо, желязо и пак желязо.

Топилни и ковачници работеха само за това, Каменният престол едва успяваше да спести и укрие малко средства, за да освободи от ангарията необходима за свои цели трудова ръка.

Сидри и сам знаеше, че няма как - налагаше се да се примирят с тази карстова галерия, тъй като другите пещери бяха направо унизително жалки в сравнение с подземията на Цар-планина.

- Е, нека бъде тук - въздъхна Сидри, почеса брада и господарски подвикна през рамо.

Тоз час пещерата се запълни с млади майстори джуджета, които носеха факли, фенери и инструменти. Закипя мълчалива дейност. Работеха усърдно, без суета, сериозно - така, че да не повторят нито едно движение после: пометоха пясъка, вковаха железни пръстени в стените, махнаха пречещите сталактити и сталагмити, тук-там изравниха пода, застлаха пътечка с грижливо запазените в изгнанието царски златоткани килими, която водеше към една бяла издатина. Мястото много приличаше на постамент за трон.

Скоро се появи и истинският трон - грамаден къс черен резбован камък. Внесоха го, пъшкайки от усилие, двайсетина яки джуджета. Премерено, без излишно мърдане насам-натам, поставиха светинята върху издатината.

Сидри и спътниците му, които ревниво следяха процедурата, склониха благоговейно глави.

Всичко бе готово за церемонията.

Пещерата почна да се изпълва с парадно облечени и въоръжени джуджета, мнозина с бради до коленете. Някои от тях хвърляха към Сидри намусени погледи, но предпочитаха да преглъщат слова на недоволство и забележки относно прекалено наперения му вид.

Яките воини в дебели брони изместваха слабите работници в изцапани и изпокъсани кафяви престилки, но джуджетата от простогномието се притискаха към стените, катереха се по сталактитите, само и само да останат, дори в най-отдалечените ъгли на пещерата. Предстоеше нещо, което искаха да видят с очите си и да чуят с ушите си. Нещо, което да стопли и техните души -началото на Възраждащата се слава на Подземния народ!

Над отделните групи благородни джуджета се появяваха набучени на къси копия щитове с кланови гербове. Всички те можеха да се похвалят с велико минало... но не и с достойно настояще. Обаче славното бъдеще предстоеше - съвсем скоро.

В пещерата почна да не достига въздух за дишане - в бързината работниците не бяха успели да изсекат в скалата вентилационни комини. И точно тогава затръби рог. Зловещият звук, изтръгнал се от драконовата кост, накара всички да замръзнат. Драконите някога бяха най-злите и опасни противници на джуджетата. Сега бяха минало. Рогът се обади отново. Заприглася му тънко цвърчене на свирки - от човешки черепи. Хуманусите се бяха оказали по-страшен и опасен враг от драконите.

Рогът изсвири за трети път и от най-широкия страничен тунел се появиха четирима особено плещести джуджета, облечени от главата до петите в бяло. Ризниците им изглеждаха като изрязани от планински кристал, островръхите шлемове сияеха като заснежени планински гърбици. Стражите на Каменния престол.

Подире им креташе много старо джудже, което се подпираше на жезъл от бял камък. Още четирима стражи вървяха от двете му страни, а трета четворка предържаше дългото наметало на древното джудже. Дългите му бели коси докосваха царските килими, на челото сияеше жив елмаз, вграден в масивен обръч от платина.

Насъбралото се множество - поне пет хиляди воини и около хиляда работници - като един преклониха колене. По залата премина вятър от единното им движение, глух тътен попи в пода от чукналите камъка доспехи.

Въпреки уморения си вид Цар Тулвей ар-Гран бе запазил достатъчно сили и не се беше предал нито на годините, нито на горчивината и покрусата от преживените поражения.

Царската титла не му даваше много права по закон, но по традиция всички се съобразяваха с него, макар ърловете да управляваха своите и подчинените им кланове по собствена преценка. Царят приемаше само най-важните решения - обявяване на война, отсъждане на много сериозен кланов спор, сключване на мир... или както сега - свикване на опълчение на всички джуджета, годни и достойни да носят оръжие.

Оръжието, което векове е било укривано и пазено с цената на пот, лишения... и кръв.

То бе дочакало своя час. Драгнир щеше да ги води.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Намеренията на Клара да издири племенника на приятелката си останаха само намерения.

Вече бе поела обратно към столицата, когато я застигна посланието на архимаг Игнациус. Бе категорично и сухо: Връщай се незабавно, отварям ти Проход!

"И побързай, момиче, ще се секна от усилие!"

Клара изруга безсилно. Нямаше как. Присъствието й на Съвета бе просто наложително. Уж заради баланса на сили и интереси, въпреки че за равновесие изобщо не можеше да става дума - от много време насам мнозинството се държеше от Гилдията на лечителите...

- Хайде, Клара! - този път гласът на Игнациус достигна до нея почти наяве. Архимагът бе ядосан. - Редовните Пътеки в Междините са изместени и крайно несигурни! Нямам време да те чакам да скитосваш и блуждаеш по тях!

Вълшебницата не посмя да се бави. Замахна с ръка, заклинанието й улови края на протегнатата Пътека... във въздуха се оформи черен провал, който неприятно й напомни за отворен гроб, дълбок колкото една бездна.

Тя не без потръпване пристъпи напред...

Долината я посрещна с обсипано със звезди черно небе. Бе толкова високо и чисто, че тя за малко забрави мелиинските пожари и отвратителната твар в саркофага... Не успя съвсем.

Тръсна глава и хукна право към дома на Игнациус.

Завари го на прага - парадно облечен, стегнат, угрижен. Подпираше се на жезъл от драконов рог.

- Най-после... - промърмори той. - Съветът заседава от вчера на обед. Уморих се да ги слушам.

Те закрачиха един до друг.

- Знаеш ли какви са настроенията на Съвета, Клара? Искам да кажа - ще се досетиш ли към какво мнение се накланят везните?

Вълшебницата се спъна.

С неприкрито омерзение Игнациус изрече, сякаш плюше под нозете си:

- Искат да отстъпят пред тварите. Казват, че това било благоразумно поведение. Съгласни са да се напънат и да пренесат цялата Долина в някое друго измерение, но не и да положат същите усилия, за да се опълчат на козокраките изроди.

- Владико...

- Изоставаш, Клара! Краката ли са ти вързани, момиче?

Хайде, искам да говориш пред Съвета.

- Но нима ще мога нещо да променя? - Клара послушно настигна архимага.

- Не знам - мрачно отвърна Игнациус. - Но поне ще опитаме. Длъжни сме да опитаме.

Клара подтичваше до вълшебника, поразена до дъното на душата си. Къде се бе дянал пацифизмът на владиката?! Къде бе отишла нагласата му внимателно да се преценява и обмисля?! Все едно го бе ударил цикъла на Евис...

- Не ми е позната тази страна на женските настроения -изръмжа Игнациус. - Поне не от личен опит, на свой гръб... хм... свой задник, ако щеш, май е по-правилно да се каже...

- Владика! - възкликна Клара и се изчерви. Не вярваше на ушите си.

Игнациус дори не мигна.

- Та, не ме е "хлопнал" цикъла на Евис. Имам съображения.

Ще научиш... като му дойде времето. Хм... дано са се върнали и другите разузнавачи, та да поразкажат туй-онуй на почитаемия Съвет... Създателите на Пътя са такива гнусни твари, че да им отстъпим, ще значи сами да си изядем лайната! О, стига, Клара! Да ме беше познавала като млад... с твоите сквернословия си като срамежлива монахиня...

- Владико - почти простена смаяната до немай-къде магьосница.

- Престани да ме владикосваш! - избухна Игнациус. - И по-живо! Ако обичаш.

Последната фраза някак я успокои. Предпочиташе да не си представя архимага като млад. Въпреки всичките му някогашни плюсове в много отношения.

"Обичам си те такъв, учителю" - помисли си тя възможно най-потайно.

Стори й се, че Игнациус скри усмивка в брадата си.

Съветът заседаваше в специално построена кула -белокаменна, изяшна. устремена към висините, създаваща впечатление на по-висока, отколкото бе всъщност. От амфитеатралната зала за общи събрания се откриваше великолепен изглед към цялата Долина.

Архимагът и вълшебницата влязоха в сградата и завариха Събранието в почивка.

Клара си мислеше да се настани на най-задните пейки от благородно дърво, но залата бе претъпкана. Вълшебницата обаче се стъписа от друго - всички присъстващи се бяха издокарали като за празник. Целители, строители, други майстори - накипрени с най-разкошни кожи и коприна, святкаха накити. Дори и по-възрастните се бяха поддали на младежките тоалети и обикновено строгите им костюми бяха допълнени с цветни барети или бродирани пелерини.

Но неколцина от младите бяха просто прекалили - особено по-хубавките чародейки. Полупрозрачни тъкани подчертаваха линии и форми, които би било по-прилично да се скриват извън някаква друга, по-интимна обстановка.

Клара се намръщи. В същото време я досрамя от прекалено мъжкаранския й вид - прашна куртка, изпръхнала кожа, мръсна коса. А наоколо ухаеше на парфюми, стройни дълги крака гордо вирваха колена, в деколтета потръпваха апетитни прелести...

Вълшебницата стисна зъби и се огледа. Търсеше хора от своята Гилдия. Откри една група едва горе. на вътрешната галерия-балкон за зрители - Егмонт, Мелвил и Евис. Ядоса се -за чий са се сврели чак там! После й стана драго - кокетката Евис гледаше хладно, беше облечена повече от целомъдрено. И тримата бяха въоръжени. ..Само така, колеги!"

Тя им махна и посочи ъгъла, където бдителните квестори бяха разчистили места за имащите право на глас представители на Бойната гилдия.

Игнациус през това време слезе долу, пред катедрата на ораторите. Скромното кресло, което въпреки всичко приличаше на същински трон, стоеше отляво на трибуната. Звънна сребърен гонг.

Залата зажужа като кошер, вълшебниците почнаха да заемат местата си, шляещите се зрители и зрителки се оттеглиха назад по балкони и ложи.

Постепенно се възцари приблизителна тишина.

Игнациус вдигна ръка - Да продължим...

От банките на Гилдията на лечителите се надигна снажен вълшебник, който по човешки мерки изглеждаше на около петдесет и пет. Бе главата на целителите, Ереас Трагне. Той беше прочут с наистина чудодейните си заклинания, способни да лекуват чума, холера и други страшни болести, така и не получили названия на познати за хората езици. Освен това Ереас минаваше за богаташ. Притежаваше няколко кралства в различни светове -обикновено разположени по крайбрежията на топли южни морета, прочистени от пирати и дълбоководни чудовища. И при все че предводителят на лечителите беше заможен маг, когато Клара преди около стотина години се беше наела да му извърши услуга като наемник, нейната Гилдия цели три месена чакаше да си получи възнаграждението, а Върховният целител все се извиняваше, че бил "забравил". После пък почна да търси кусури и заяви, че някъде на един от отдалечените острови наблюдателите забелязали кораб, който можело да се окаже пиратски съд... наложи се Игнациус да се намеси, та Клара и Гилдията й да си получат най-сетне хонорара за далеч не безопасната свършена работа.

- Уважаеми колеги - полугласно, с достойнство промълви Ереас. - Госпожи и господа вълшебници! Днес ни предстои да вземем окончателно решение. Времето за дебати отминава, както с пълно основание ни посочи уважаемият владика архимаг Игнациус. Върнаха се и разузнавачите. Донесенията им, признавам, никак не ми се виждат обнадеждаващи. Моля, госпожице Евис Емплада - трибуната е ваша!

Евис като вихър изтича по стълбите надолу, подрънквайки с двете си саби. Лечителят сбърчи нос и й направи забележка относно подобаващото облекло, в което всеки уважаващ себе си и събранието маг е длъжен да се явява в тази сграда - символ на общото...

- Съжалявам, не ми остана време за преобличане - озъби се девойката, безцеремонно прекъсвайки стареца. - Пък и тук гледам доста "подобаващо" облечени, дето са си направо съблечени, така че - уравновесява се. Пък и мисля, че проблемът с тоалетите ще ви изхвръкне от главите, като видите... - Тя преметна от гърба си ножницата и със замах я тресна на катедрата - ...това!

И преди залата да зашуми, което стана след секунди, тя измъкна и самия меч. По-точно - обгорена огризка от нещото, което някога вероятно бе оръжие.

С тон на нахална хлапачка Евис продължи:

- Това острие беше от майстор Пхум, предполагам доста народ познава какви неща прави. И ми струваше доста скъпо!

Надявам се, че уважаемото събрание ще се сети да ме възмезди за загубата!

Думите й изглежда жегнаха Ереас, който тутакси замърмори нещо за дълга пред Долината и рисковете на професията, но Евис отново го прекъсна най-дръзко.

- Аз не съм се натискала да ходя на това разузнаване!

Ереас бащински въздъхна. Опита се да въздъхне бащински.

И изпуфтя:

- Доложете на Съвета резултатите от вашия поход, госпожице Емплада.

- Това не ви ли е достатъчно?! - страните на Евис горяха от гняв, когато кимна към останките на меча. - Искате още? Моля! С Егмонт и Мелвил се добрахме до знаменития и прехвален Път на противостоящите ни твари. Вместо да продължа, ще ви покажа, но само ще вметна, че видяхме и се посбихме там със същинска супа от най-хищните гадини на Междините. Бяха цял рояк - като мухи около мед... или други апетитни им неща. Но нека не отегчавам събранието с подробности. Гледайте!

Младата магьосница вдигна изящна ръка и светлините в залата помръкнаха. Над трибуната се появи голямо кълбо, подобно на полупрозрачна перла от великанска мида. Кълбото запулсира и...

Всички изохкаха сподавено.

Виждаше се Евис, задъхана, с оголен меч, от който капеше черна слуз. Девойката стоеше на ръба на широка пропаст. Не, не беше пропаст. Беше пропаст в пропастта, Междина в междината. Не-реалност в нереалността, отделяща световете на Всевсемира. Беше... Нищото. По-пусто от пустота. Безцветно, не просто лишено от цветове, а... нито Клара, нито някой друг бе способен да намери точните думи. Защото такива не съществуваха.

Това беше Пътят. Изграден-неизграден от субстанция-несубстанция, която сякаш отричаше самото понятие за каквато и да е позната на маговете от Долината материя. Потоците Сила не преминаваха над тази неописуема бездна, те се сриваха в нея, което предизвикваше у зрителите почти физическо усещане за отвращение.

Евис от изображението напрегнато се вглеждаше в бездната, а после... скочи. Съветът ахна и замря.

Снагата на девойката се издигна, носена от възходящ поток Сила. Прозвуча глухият глас на Евис, която се смили и почна да коментира зрелището:

- Открих поток Сила, който не се поглъщаше изцяло от проклетия им Път. Спускаше се като тирбушон покрай някакъв непознат за мен свят. Напипах недоизграден участък, където бездната не беше толкова агресивна. Летях надолу и... виждате ли облаците? Не са облаци, а късове Нищо. Пъдех ги с меча си. А те ми го ръфаха както гладни тигри ръфат бамбукова тояга. Никакви заклинания не помагаха на стоманата, закалявана шейсет години!

Даже и руслото Сила, в което се носех, по едно време престана да ме предпазва. Ако Съветът пожелае, ще се съблека, за да ме видите на какво приличам. Моля бившите ми любовници да не гледат, ще изпаднат в депресия... И така, стигнах до непознатата реалност, към която се спускаше Потокът. Погледнах... И видях това...

Зрителите осезаемо потръпнаха, втренчени в разкритата от помнещото заклинание гледка. Някога онази земя сигурно е била красива. Но сега там се късаше самата плът на пространството -късаше се като изгнило месо. И в разкъсванията се виждаше белезникавия фронт на настъпващото Нищо. Непознати водни създания в паника се мъчеха да избягат, изхвърляха се на брега отчаяни... и умираха в страшни мъки, което се разпознаваше въпреки чудато построените им тела. Въздушни същества ставаха жертви на познатите вече скатообразни Строители на Пътя. От горите, подобни на гигантски треви, напразно се мятаха стада нелишени от грация тънконоги животни.

А в градове от камък - куполи, куполи и куполи - на площадите горяха черни клади (нова проява на бликащата бездна) върху грозни олтари. Край тях козокраки палачи хвърляха жертвите си в разпадащата се реалност, а скатовете гонеха нови и нови създания, почти човекоподобни, както се гонят овце към кланица.

Загиващият свят бе станал един грамаден олтар, върху който Тварите извършваха кошмарни жертвоприношения.

В залата на Съвета се чу вопъл. Пищеше млада лечителка.

- Стига! Стига! Ще повърна! Ах...

- Почти свърших - мрачно и неумолимо я успокои Евис. -Вижте олтарите отблизо...

Евис от изображението кацна върху улица, застлана с кръгли павета. От тази позиция се виждаше, че къщите приличат на каменни гъби, иззидани от многоъгълни розовеещи камъни. Унила колона мъкнещи се двукраки същества се точеше покрай вълшебницата. Вървяха към жертвеника на козокраките, а отстрани се рееха скатове, на които почти не им се налагаше да размахват своите бичове-опашки, освен за собствено удоволствие - жертвите сами пъплеха към лобното си място.

Евис се затича - Строителите на Пътя не й обръщаха внимание. Стигна до жертвеника. Веригата обречени се катереше върху олтара, жилата на скатовете удряха без умора. Кръвта пръскаше върху камъка... и попиваше без остатък. Мъртвите тела падаха върху подобието на черна факла и Нищото ги поглъщаше.

И тогава Евис направи нещо, което накара Клара да стисне юмруци, сякаш не гледаше нещо вече случило се, а присъстваше в момента на действието. Младата вълшебница с два скока се озова до палачите. Съскане на вече доста разяденото острие на меча -екзекуторите се загърчиха в конвулсии.

Едва тогава козокраките твари, които стояха и наблюдаваха "огъня", благоволиха да обърнат внимание на неканената пришълка. Клара изтръпна още по-силно. В очите на що-годе човекоподобните изроди нямаше бяло, нито ирис или зеници, а същата онази белезникава мъглица, граничният слой на допир на Нищото с въздуха и материята на осъдената реалност.

Обезобразеното острие на меча разпра гърдите на единия козокрак, но другият ловко се отдръпна и веднага контраатакува.

Мечът на Евис се превърна в нещо огризано, не по-дълго от кинжал. Чародейката изкрещя от ярост и болка, но не се стъписа -удари изрода с магия. Огнен пашкул - от истински, жив огън -обхвана козокракия. Хиляди пламтящи змии впиха жарки зъбки в плътта на врага, погориха мъртвешки пустите очи и нахлуха в черепа, опустошавайки тялото му отвътре...

Перлата угасна. Бавно се разгоряха вълшебните светилници в залата. В кънтящата тишина Евис дрезгаво рече:

- Отървах се на косъм. Силата около мен се топеше. Едва смогнах да излетя обратно. Егмонт ми протегна стълба-заклинание, Мелвил го прикриваше от жзашпапаути. Така се измъкнах. Това е... господа магове.

И тя напусна ораторското място - прегърбена и някак състарена. Тихичко седна до Клара, която едва се сдържа да не я прегърне. Вместо това само я потупа по ръката, на което Евис слабо се усмихна. Изтощението от преживяното вече й личеше.

Пръв се окопити Ереас. Той се изкашля и отново застана на катедрата.

- Хм... Кха... Уважаеми колеги. Мисля, че красноречивото свидетелство на госпожица Емплада беше най-добрия аргумент в полза на позицията, която аз и някои други колеги вече застъпиха на предварителното обсъждане на... проблема. Мощта на... опонентите е повече от впечатляваща. На практика ние нямаме избор, приятели. Впрочем, нека се изкажат Гилдиите... Кой иска думата?

На трибуната се появи висока красива жена с пищна прическа.

В ушите й светеха преливащи се кристали. Ирен Мескот - най-вещата акушерка на целителите.

- Мисля - каза тя хладно, - че трябва да благодарим на госпожица Емплада за добитите сведения. Но също така мисля, че последната й проява заслужава порицание, тъй като госпожица Емплада се подложи на излишен риск... като изложи на риск и всички нас в Долината. Ясно личи, че потокът Сила е бил извънредно рядък като явление в показаните условия. Но как да е -станалото станало. Същественото е друго. Отсега нататък строящите своя Път създания могат да се чувстват освободени от всякакви задръжки. Госпожица Емплада де факто обяви война, като извърши убийство на поне три същества! Моля! - Ирен вдигна предупредително ръка, макар никой още не беше зароптал. Клара се наежи, но все още мълчеше. - Гилдията на бойните магове навярно ще протестира, но искам да обърна вниманието на Съвета върху голямата сила на противостоящите ни създания! Войната с тях е безумно начинание. Отново повтарям предложението си да преместим Долината в друго, по-безопасно измерение. Повечето от нас работят за мира, не за войната. Ние сме свикнали - с малки изключения - да ценим и да отглеждаме живот, било чрез лечителство, било чрез дирижиране на благоприятни атмосферни явления или непосредствено въздействайки върху растенията. Ние не унищожаваме живота! Ние превръщаме пустините в градини, не обратното. Не бива да се поддаваме на призивите на шепа отчаяни и безотговорни наши събратя, които до такава степен са свикнали да убиват, че жадуват война на всяка цена, без оглед на последиците! Мога да говоря още... но смятам, че това е достатъчно! От нас зависят милиарди живи същества, да не говорим за собствените си деца... Някои от бойните магове обаче май нямат такива. Помислете върху това, уважаеми колеги.

Ирен грациозно напусна трибуната и с гордо вдигната глава се върна на вястото си.

Клара скочи на крака.

- Искам думата!

- Моля за извинение, госпожице Хюмел - жлъчно рече Ереас. -Но вие ще говорите последна, тъй като сте представителка на най-малобройната Гилдия. Нека спазваме регламента.

Вълшебницата прехапа устни.

- С правото си на архимаг - внезапно се обади Игнациус, който сякаш беше задрямал в креслото си - препоръчвам на председателя на Съвета да даде думата на госпожица Хюмел извън регламента.

Ереас хлъцна, поколеба се и с нежелание посочи с ръка към трибуната. Гледаше Клара в челото.

Вълшебницата бавно се запъти към трибуната. Трескаво обмисляше какво да говори. Да призовава към чест? Да припомня героичното минало? Глупости! Повечето събрали се магове не бяха държали меч в ръцете си. Бе безсмислено да апелира по този начин.

- Уважаемо събрание - мрачно изграчи тя, когато застана на мястото на оратора. - Почитаемият господин Ереас беше скастрил моята посестрима по занаят Евис Емплада за неугледен външен вид. Както виждате, аз също не съм се издокарала като за бал. Това е защото се върнахме от поход и нямахме време да измием лепкавия студен страх, който изпитвахме, докато изпълнявахме поръчението за събиране на сведения. Сведения, които да ни изяснят що за опасност е надвиснала над нас. И въз основа на тези сведения да вземем правилното решение. И сведенията са следните - един свят е на ръба на унищожението. Това е светът на Мелиин.

Към него са отъпкани множество пътеки от нашата Долина.

Госпожа Мескот много красиво говореше за отговорност към живота, но някак изключи отговорността към застрашения от козокраките твари живот! Вероятно спасяването срещу товар злато на живота на някой малоумен принц се смята за по-висше благородство, отколкото стремежа ни да защитим милиарди простосмъртни безплатно... моля за извинение - за наша сметка...

В залата този път зароптаха. Клара настъпваше мнозинството по мазолите.

"Това е първата ми битка с вас, твари на Нищото! Уви, срещу ояли се мои събратя..."

Знаеше, че трябва да я спечели.

Дори загубил съзнание, той не напусна бойното поле.

Чувстваше се като птица, която се рее над щурмуваната цитадела. Виждаше как легионерите му нахлуват в кулата. Виждаше и схватките вътре по етажите, все едно стените на твърдината бяха от стъкло. Виждаше телата на маговете, набучени на копията.

Виждаше последните кълбовидни мълнии, които пронизваха плътния, подобен на джуджешкия хирд строй войници. Във въздуха стрелите сякаш сами преследваха летящите зъбати твари, породени от магията на защитниците на крепостта. Чуваше и репликите на легионерите, когато поредният вълшебник рухна под нозете им.

- Ха! И тяхната кръв била червена!

Императорът виждаше всичко наведнъж - и умираш центурион с превърнат в изтърбушена кошница стомах, и губещ сили маг, който държеше щит срещу обсипващите го арбалетните болтове. Ветераните търпеливо чакаха силите на противника им да се изчерпят.

Ранените се изнасяха назад, манипулите с убити командири се сливаха с оределите съседни, където зърваха офицерски шлем.

Поелите си дъх редици от строя заместваха другарите си.

Бавно, но сигурно войнишката маса мачкаше маговете -неумолимо, като настъпващ ледник, който заличава вековни гори.

Игнациус сътвори поне двайсет кофи със студена вода по време на последвалите дебати, без да се намесва по никакъв друг начин. Въпреки това обстановката продължаваше да е нажежена и вероятно скоро залата на Съвета щеше да заприлича на сауна. Впрочем, най-активно изказващите се се потяха обилно, но кой знае защо не изглеждаха грозно - особено магьосниците. Потеклият грим на Ирен се беше размазал направо елегантно. Някои по-практични госпожици, запазили хладнокръвие, вече развиваха наум идеята за по- абстрактен тоалет, вихрен и експресивен.

А въздухът в залата наистина се беше затоплил - вероятно от пламенните речи на опонентите. Заради това Ереас дебнеше пауза в изказванията и когато я дочака, гръмогласно възкликна, че обявява гласуване.

В този миг се надигна Игнациус. Залата замлъкна. Архимагът с известна почуда обиколи с взор банките, балконите на зрителите, позагледа се в паркета и тихо рече:

- Искам думата.

Ереас с усилие изхълца едно "Моля, владико".

Игнациус се изкачи на трибуната бавно, като старец с натежал на плещите му товар на преживените години. Мълчаливо подпря брадичка с юмрук и отново огледа вълшебниците - един по един.

Най-после тихо произнесе нещо не съвсем очаквано:

- Знаете ли кой, как, кога и защо създаде, Долината, деца? Или може би сте го забравили?

Залата смутено се размърда. Чу се нестроен хор от гласове:

- Не... не... как може...

- Не? Хм. Виждам обаче, че поне нещо сте забравили. Знаете ли какво? Това, че сте ученици на учениците на моите ученици. Аз съм последният още жив от онези, които изградиха този свят.

Намерихме удобно място в Междината на реалностите. Видя ни се добра идея...и .... Речено - сторено... Да, зная, не сте го забравили. Казвам само, че някак пропускате да си спомняте, че сте ученици на учениците на учениците... Гордея се, че сте ни надминали. В много отношения. Но тъкмо тази гордост прави още по-горчиво разочарованието ми сега... Аз не искам неограничена власт.

Достатъчно е, че ме имате за авторитет, уважавате ме. Пък и сами се справяте отлично. Тоест... справяхте се. За първи път, с болка и обида, се налага да кажа, че сте на път да се провалите в нелеката и неотменима нито за миг задача - да носите отговорността пред всевсемира. Защото всяко едно могъщо същество носи тази отговорност независимо дали я желае или не. Тя е, как да я нарека, безплатно приложение към могъществото. И се изразява не само в разумно и уредено управление и стопанисване на собствените ни светове и реалности. Но също така и в опазването на другите светове, които изобщо не ни засягат, които са ни даже безинтересни. И сега аз изпитвам срам. Ужасен, дълбок срам.

Задето страхливо бягате от отговорността си, която е ваша съдба.

Това ми горчи най-силно. Не просто желанието ви за бягство от по-силен противник. Горчи ми, че се плашите да бъдете отговорни докрай... Нямам какво повече да кажа, магове. Решавайте сами. Ще приема вашето решение, каквото и да е то.

Потропвайки с жезъла, Игнациус тежко напусна катедрата, но вместо да заеме креслото си, кротко седна на края на най - близката пейка.

Празният стол на архимага бе приковал десетки очи.

- Хм... кхе... колеги, мисля, че е време да се гласува -произнесе Ереас колебливо. - И така... хм... имаме две предложения. Първото - да обявим война и... ясно какво после.

Второто предложение е да сътворим свръхзаклинанието "Пръстен" и... тоест да отстъпим пред... пред...

- Ултиматума - подхвърли Евис.

- ...пред ултиматума - механично повтори Ереас, усети се и блесна гневно, но и уморено с очи. - Две предложения, за война и за мир. Моля, гласувайте за първото...

Алени звездички се разгоряха отляво на трибуната. Една, пет, десет, дванайсет... двайсет. За миг бройката остана непроменена, после към нея се добавиха още четири червени искри.

Клара си пое дъх. Беше доста повече, отколкото бе разчитала -но все пак твърде малко. Не беше дори обикновено мнозинство от имащите право на глас. Стисна палци в юмруците си. Ако въздържалите се окажеха повече от една трета, решението шеше да увисне. И вероятно щеше да последва второ гласуване след прекъсване за размисъл.

Имаше чувството че хвърля мелиински зарове с техните чудати точки.

- Кой е за второто предложение? - запита със сдържано тържествуващ глас Ереас.

Небесносини пламъчета почнаха да изникват отдясно на катедрата.

Десет... петнайсет... двайсет и пет...

Клара изскърца със зъби. Все още имаше шанс.

"Дано миролюбците бъдат по-малко от четирийсет и девет, ох, богове, дано!..."

Трийсет. Трийсет и пет. Пауза. Трийсет и седем. По-дълга пауза. Колебаещите се се двоумяха, числото растеше мъчително бавно.

Четирийсет. Дланите на Клара се изпотиха. Четирийсет и две.

И пет... и шест... и седем... Клара силно стисна клепачи. Четирийсет и осем гласа не бяха достатъчни за утвърждаване на позорното бягство! Вълшебницата предпазливо отвори едното си око.

Четирийсет и осем. Тишина.

- Всички ли се изказаха? - изскърца Ереас. Пламна още едно огънче. Четирийсет и девет "за".

Клара захлупи лицето си в шепи.

Фесис тичаше нагоре по стълбището. Подире му се чуваше скърцане и трясък - чудовището разбиваше погребалната си камера в стремеж да се измъкне на свобода.

"Проклятие! Ще успея ли да изляза през захлопналата се желязна врата?! С изчадието, което ще ми диша на разложено в тила?"

Фесис настръхна.

"Комай ще се наложи да се върна в Долината... О, само не това! Завръщане с позор, в търсене на закрила от леля Аглая и от Клара с нейната безкрайна върволица от племеннички!"

Така се беше засилил, че връхлетя върху вратата, блъсна се в нея и без малко да се търкулне обратно. Наложи си да се успокои.

Оттатък се чуваше дрънчене на оръжие, викове, трясък на стрели-мълнии. щракане на арбалети, дрезгави команди -шумове на сражение. Ох, поне легионерите вече бяха тук...

"А гадината е отзад - напомни си той. - Стегни се... Керли!"

Плъзна проучващо заклинание към вратата, търсейки брава.

Нямаше сили да избие самата врата, беше строена сериозно и отговорно. Но с механизма бе длъжен да се справи...

Отзад долетя грохот на срутване и тежък, неописуем, нечовешки повей на абсолютно непозната магия. Съществото долу сигурно се отърсваше от затрупалите го отломки. А после нададе вой:

- Хрооооооооооооо!

Като стон. Като въздишка. Като преглъщане.

Фесис се разтрепери от глава до пети. Страх. Небивал, незапомнен страх.

"Стегни се! Работи! Бравата е фасулска! Зъбни колела и противотежести! Действай, глупак с глупак такъв!"

И той натисна. Магическите образи на пръстите му се протегнаха напред, минаха през желязото и докоснаха отключващия механизъм.

И нищо!

Той опита пак. И пак. В гърдите му нарастваше кухото кълбо на паниката. Какво става?!

"Гадината от гробницата! - сети се изведнъж. - Тази твар пие моята магия!"

Фесис отпусна ръце. Май не му оставаше друг изход, освен бягството към Долината.

Без да се бави, младежът се сви като бебе в майчина утроба.

Пое си дъх. Трябваше да събере сили за един мощен изблик, който да го пренесе у дома.

И то бързо - преди чудовището да изяде пуснатата за пренасянето Сила.

Невъзможното ставаше - подир векове хирдът на джуджетата отново излизаше на повърхността. Воините бяха оставили зад гърба си тъмни лъкатушещи коридори, сухи русла на подземни реки, пукнатини и тесни тунели.

Хирдът излизаше под слънцето. Войнството се бе озовало в самото сърце на безлюдните Диви гори - същите гори, които някога бяха принадлежали на Дану. Същите гори, в превземането на които бяха взели участие джуджетата, които тогава бяха съюзници на младата човешка Империя.

Тези места така си и останаха диви и никому ненужни. На човеците не им трябваха хилавите горички и непроходими храсталаци, израснали на мястото на посечения и осквернен Друнг. Маговете на Дъгата можеха да облагородят гората, но явно бяха сметнали това за излишно - наоколо нямаше големи градове, а глуха провинция. И на всичко отгоре - бивше обиталище на гнусни нехора!

Хирдът се раздели на бронирани ручейчета и потече през гората на изток. В центъра на разпръснатия походен строй се движеше скинията с Диамантения меч, а отделните отряди се навъртаха около свещеното оръжие като пчелен рой около царицата-майка.

Прекосяването на Дивите гори отне три дни - точно колкото време отне на императорските легиони да достигнат кулата на Орден Кутул и да я превземат.

На четвъртия ден хирдът удари ботуши о имперския друм. по който като мъниста се редяха човешките градове.

В навечерието на зимата пътят бе пуст. Реколтата беше отдавна прибрана, селяните гледаха да съберат повече дърва за огрев, благородното съсловие се забавляваше с традиционните есенни ловни хайки. Всички чакаха първия сняг.

Джуджешката войска, без да се крие, с максималната бързина, на която бяха способни късите крака на подземните воини, пое по друма към Мелиин. Мълчаха, въпреки че душите им пееха. Пееха за кръв, за прясна човешка кръв. Вървяха като победители.

Първото градче, което достигнаха привечер, се казваше Шевраз. Караулният легионер не успя да гъкне. Войникът си стоеше под стряхата на стражевата кула с градската порта. Тъкмо се прозяваше и си мислеше за топлата чорба с препечен комат ръжен хляб, когато от бързо сгъстилият се заради облаците здрач свирна тежка и къса стрела от арбалет. Острието удари право в нагръдника на легионера и изхвръкна всред фонтан кръв и късчета плът и кости през гърба - сякаш това не бе добра имперска стомана, а дрипи от зебло на просяк.

Без никакъв боен сигнал, без нито един вик джуджетата атакуваха портата. Все едно израснаха изпод храстите покрай пътя - вълна от стотина облечени в броня до очите фигури. Отрядът на Сидри, разузнавателният авангард на хирда.

Скучаещите стражници даже не успяха да си помислят да залостят портата - умряха много бързо под остриетата на секирите, подобни на лунни сърпове. Само един войник успя да отвори уста и да изграчи нещо, което предизвика зловещ смях (и мълниеносен замах с бойна брадва) в отговор:

- Кви сте вие бе...

Джуджешката секира пречупи меча на нещастника, спука доспехите му и разцепи гръдния му кош. Сидри чак се изненада от лекотата, с която погуби омразния хуманус. Не чувстваше тежестта на доспехите - виждаше само димящата човешка кръв, която го опияняваше и разпалваше жаждата му да пролее още, още и още!

И едва когато отрядът премина портата, джуджетата нададоха страховития си боен вик - оглушителен, смразяващ рев, който наподобяваше ръмжене на пещерен дракон.

Свилият се в бронирана буца отряд се понесе по смълчаните улици, разпиля като слама изникнала на пътя му шепа стражници, които се бяха запътили да сменят другарите си на поста до портата.

Джуджетата спряха на площада. Хищно се озърнаха.

- Там! - кресна Сидри, сочейки осветените прозорци на просторна кръчма.

Подземните воини не си дадоха труда да отварят вратата -влязоха с нея. С див зверски вой джуджетата нахълтаха в хана.

Вътре беше топло и уютно, гореше огромна камина. На не много чистите маси седяха и пиеха бира занаятчии и дребни търговци, сновяха пищни слугини, собственикът гръмко подвикваше към кухнята за още наденица и бъчонки. Бе умерено задимено, умерено пияно, умерено весело. Почти никой не носеше оръжие, освен двамината най-млади синове на местен заслужил ленно владение рицар на Империята, които бяха отскочили насам да се поотпуснат.

Първата жертва на секирата на Сидри се оказа жена - леко повехнала блудница, която кокетно пърхаше с мигли към по-младия благороден господинчо. Тя нарочно беше станала да си вземе от тезгяха халба бира, за да демонстрира съблазнителна походка. Не успя дори да изохка, главата й със зинала уста и изцъклени очи се търкулна по дъските на пода, тялото остана още секунда изправено, пяната в халбата поаленя от кървавите фонтанчета.

Друго джудже халоса с брадвата си седящ гърбом към вратата чирак-кожар, толкова пиян, че и умирайки, не спря да преглъща разлялото се пиво. Трима други воини на подземното племе се втурнаха към кухнята, млатейки с двуострите си секири наляво и надясно.

Вече бяха мъртви двама души, когато хората се усетиха и се разкрещяха. Ханджията нададе вой като прегазено от каруца куче. Посетителите рипнаха, преобръщайки маси и столове. Едни се мятаха към прозорците, други падаха на колене и молеха за пощада, без изобщо да осъзнават кои са нападателите. Жените диво пищяха, в кухнята отекна грохот на котли и зафуча пара. Двамата благородници скочиха, изтрезнявайки в движение, мечовете им излетяха от ножниците. Сидри чак заквича от удоволствие, заряза една притиснала се в ъгъла компания играчи на зарове и се втурна към дръзналите да се съпротивляват с оръжие хумануси.

Само след секунди неумелите и глупаво храбри юноши се търкулнаха върху окървавения под. Острата джуджешка стомана режеше кости и плът като меко дърво.

Воините на подземното племе продължаваха да въртят секири.

Пред камината се разби стомна с олио, пламъкът се плъзна към дюшемето, огънчета запращяха по близките натрошени маси. Лицето на Сидри се изкриви в жестока гримаса.

- Cshorve, Ypud! Raanna abzig! (Да се махаме братя! Нека се пържат!) - ревна той.

И помъкна с една ръка тежка дъбова маса към твърде прибързано избитата врата.

С див подигравателен смях джуджетата изскачаха навън. Барикадираха вратата и се отдръпнаха назад, за да се насладят на зрелището. Черен дим вече излизаше от прозорците, които се бяха оказали твърде тесни, във всеки един от тях се беше заклещил по един хуманус. Чуваше се нарастващото боботене на пожара, но най-вече - неистовите писъци на обречените. О, сладостни звуци за ухото на всеки доблестен пещерен воин!

Групата остана да варди да не би някой да се измъкне от горящия хан, а останалите разузнавачи от отряда се плъзнаха по околните къщи и не си губеха времето. Нахлуваха в домовете, откъдето екваха викове и молби за милост, прекъсвани от гърлен джуджешки смях и свистене на стомана. Един подземен юнак измъкна на улицата висока девойка, беше намотал дългата й коса на ръката си. Просна я на паважа, но изобщо нямаше намерение да я насилва - кой ще се цапа с човешка жена! - Просто искаше да се похвали на другарите си как ще я обезглави - с красив и елегантен удар. Примера му бе последван и от други воини.

Когато жените свършиха, през прозорците почнаха да изпадат люлки с деца. Джуджетата се състезаваха в ловкост -кой по-високо от земята ще пресрещне ревящите и пръскащи сополи телца на гнусните малки животни, потомството на хуманусите. После някой каза, че няма да си цапа повече секирата с недоносчета и почна да мачка бебетата с бронирани ботуши.

Отрядът на Сидри по неволя се придвижваш из града бавно. Твърде много мека плът си просеше острието на бойните брадви. Твърде много стрехи чакаха да бъдат подпалени. Твърде много глави трябваше да бъдат отсечени. Но колкото и да убиваха и да рушаха, все беше малко. А жаждата - ненаситна...

Срещнаха съпротива пред храма. Двайсетина войника от местната стража и петдесетина мъже, глави на семейства. Бяха се строили във фаланга, закривайки входа на сградата, за тях младежи запълваха прозорците на църквата с камъни, за да я превърнат в укрепление. Неколцина от хуманусите вдигнаха арбалети.

С победоносен вопъл Сидри поведе бойците си в атака.

Блясъкът на Диамантения меч сияеше в жестоките очи на джуджетата...

Насреща им изщракаха арбалети...

Но, о, чудо, нито една стрела не мина близо от воините на Подземния народ! Стрелците шашнато погледнаха оръжията си.

Втори залп не успяха да направят.

Тълпата джуджета се носеше право срещу съединените в стена щитове и щръкналите копия, но хуманусите, даже и опитните войници, изведнъж сякаш станаха сакати. Щитовете се килнаха кой напред, кой настрани, копията клюмнаха или се вирнаха прекомерно... Човеците сами бяха усетили, че става нещо нередно. Един замахна с меч... и улучи собственото си бедро, свлече се... Хората-воини умираха повече изненадани от ненадейната си непохватност, отколкото ужасени.

Джуджетата просто пометоха мъжете и нахлуха в църквата.

Зад тях вече гореше поне една трета от града. Жени. деца и старци се притискаха, прегърнали се един друг, жално хленчеха за пощада, но получаваха брадва, брадва и брадва! Момиче с плитки и широко отворени от ужас очички? Брадва - през зъркелите, храс! Жена с две хлапета на ръце? Брадва - през пълните гърди, откърмили навярно не един омразен поробител вече, прас! Прегърбен старец се мъчи да отблъсне гордите пещерни воини с жалка тояга? Аха, пазиш си сбръчканата бабичка, а? През подутите колене, дъртакът пада на пода - ха сега гледай какво стана с бабишкерата! На ти сега и на тебе -през челото, храс!

Сърцето на Сидри радостно и хищно думкаше в гърдите, покрити с броневи плочки. Той закрачи към олтара, като пътьом направи на кайма две деца на хумануси, вкопчени в полата на тлъстата си майка. Кучката още диша? Хайде при кутретата - прас!

Секирата искаше още.

Сидри прекрачи конвулсивно попръпващото тяло и погледна нагоре.

Замръзна за миг, после изхъмка. Ха, прословутият Спасител на хуманусите! Обикновени дървени дъски, при това от калпаво дърво, върху тях размазана боя. Това лик ли е бе? Така крава рисува с опашката си! Това по лика - брада ли е бе? Ако такава кьоселива работа се паднеше на някое джудже - би си прегризало гърлото от срам! Тъпи животни!

Но...

Но защо толкова живо гледат нарисуваните очи? И...

И защо в тях няма страх или поне омраза, закана, гняв?

Вместо това - болка и... опрощение? Някакво предупреждение? Сякаш казваше: "Спрете, опомнете се..."

Сидри не издържа и заврещя като хванат в капан заек.

Подскочи и удари с изпружената нагоре бойна брадва долния край на иконата. Още веднъж. И още. И пак.

Бездарно изобразеното човешко лице сякаш преливаше от жал и страдание. Но не към себе си. А към него, Сидри. И към другите вилнеещи в църквата воини на Подземния народ.

Иконата рухна. Секирата я направи на трески. А после Сидри дълго тъпчеше с крака изчезналите очи, които като че ли плуваха над окървавените каменни плочи на пода...

- Куме, какво ти е?! На себе си не приличаш!

- Къ-къ-кръчмата...

- Да не се е подпалила? Ах! Ние веднага...

- Нъ-нъ-нъ...

- А какво тогава? Седни, бе, човек, стига си пелтечил! Жено! Бързо донеси малко мътеница.

Гълготене. Задавяне. Очите на ханджията лека-полека се проясниха. Но мина още половин час, преди струпалите се роднини най-сетне да чуят чудатия му разказ.

- Одеве... дойдоха в кръчмата двама. Старец и една млада булка, засукана такава... Погледнах ги - магици...

- От кой орден?

- Не знам... Старецът беше маг, оная повече мязаше на ловджийка, от благородните. Не носеха герб или наметало.

- Безцветни да са били?

- Не знам бе, баджанак! Чуй какво стана, после питай... Ох, да имате още мътеница да пийна? Жули ме гръкляна, ох...

- Хайде, стига ти, куме, разправяй нататък!

- Викам си, тоя или й е баща, или е някой стар мръсник, дето я е омаял за разни такива работи... Поръчаха си зелева чорба... И току дъртакът взе че изпъшка, хвана се сърцето, ох... чак мен ме заболя. А оная, засуканата, рипна, вика му: учителю, немой да мреш! А той, той и казва: нещо стана, дъще, значи щерка му била, някой използвал забранена Сила... Аз така разбрах, че са магици...

- Нали каза, че веднага си ги помислил за чародеи?

- Стига си го прекъсвал за глупости! Продължавай, куме, зарежи го тоя заядливец.

- И после... ами дъртакът уж се пооправи, нещо си

шушукаха... мина не мина час, почнаха хора да идват, ама поседят, пийнат една малка халба, начумерят се и се изнижат. Викам си, тая вечер няма да съм на печалба, тия двамата ми пъдят клиентите!

Чудя се как да ги изпроводя и тогаз оня, дъртия, на просяк мязаше, не на маг, ама глас имаше като на вълшебник...

- От кой орден?

- Млъквай бе! Продължавай, куме.

- Ами... пак се хвана за сърцето, този път го гледам - ще пукне проклетникът, само това ми липсваше. Скочих да им викна, да се махат, не ми трябват неприятности и мръсотии в кръчмата, нали така, ама младата така ме погледна изпод вежди - онемях, направо си глътнах езика.

- И пукна ли?

- Тц. Подиша тежко, побая си, изправи се, ама залита. И вика на засуканата си щерка: хайде, мойто момиче, направи това, което

те учех. И тогава... ох, дай ми още нещо да пийна, водица ако ще да е, не мога!

- И после?

- После... заразмаха ръце оная ми ти мома, тури си празната паница на пода. А от дупките в дюшемето като изскочиха едни хлебарки - първом бяха мънечки, а пък само мигнах - и станаха колкото баронски жребци! А оная вещица засукана два косъма си откъсна от косата, тръсна ги - в едната й ръка камшик. Хвърли другия - стана на сбруя за хлебарките, а паницата се превърна в карета...

- Лъжеш!

- Кумът ми не лъже, дръвник такъв!

- Паница на карета, косми на сбруя, хлебарки на коне... Лъже!

- Аз ли лъжа, бе?! Ще искаш пак на вересия да ти сипвам, ама ядец вече! Я ела да видиш как ми измушиха стената! Като рипнаха тия двамата - дъртия магьосник и младата вещица в каретата, като развъртя засуканата уроспия камшика и тия хлебарки като се втурнаха...

- Нали бяха коне?

- Не съм казвал за коне! Хлебарки си останаха! Ама големи! Грамадни! Страшни!

- Стига, куме, стига, не му се връзвай. Всички ти вярваме. И?

- И... нищо. Отпрашиха. Събориха двете каруци, кокошки из двора изпогазиха...

- А накъде се юрнаха?

- Към Мелиин. По друма за престолния град... Аз...

- Какво има, куме?

- Страх ме е сам да си ида до кръчмата, братле... Много ме е страх. Ще дойдеш ли с мен? Само до заранта. Моля ти се...

Хлебарковият впряг, уж стъкмен от самата нея, се оказа много по-бърз, отколкото си представяше Тави.

Пътят, по който щяха да се мъкнат близо седмица, беше изминат за няколко часа. Точно на зазоряване грамадните насекоми се смалиха и побързаха да се скрият под шумките, каретата се търкулна - обикновена пръстена паница от крайпътен хан в малко селце - и изшумоля в изсъхналите магарешки бодили.

Акциум и Тави Кан-Мола стояха пред Северната порта на Мелиин.

Девойката гледаше със зинала уста.

Нямаше град. Великият Мелиин лежеше в черни, смърдящи на пожар руини. Порутени бяха и Белите квартали. Императорският дворец стърчеше в подножието на знаменитата Скала като самотен изгнил кътник - посипан с пепел и сажди.

По пътя се точеше върволица бежанци, които носеха вързопи, тикаха каручки. Всички гледаха в нозете си, смазани от скръб.

Всеки бе загулил някой близък в пламъците на развихрилата се битка.

Акциум също беше потресен. Клатеше глава и шепнеше:

- Не може да бъде... Не мога да повярвам... Девойката дойде на себе си преди своя учител. Нежно го хвана за ръка и поведе настрани, накара го да седне на един пън, притисна чело към коленете му.

- Много неща съм виждал, Тави - промълви вълшебникът, - но все не мога да свикна, когато градове изгарят досущ църковни свеши, когато силните на света почват да си решават споровете с оръжие... Е, май трябва да търсим. Хайде, моето момиче...

За щастие, не им се наложи дълго да обикалят.

Тави първа усети дирята. Не можеше да не я усети - бе твърде чужда на фона на всичко останало. Следата тръгваше от обгорелите стени на столицата и се губеше на югозапад.

Акциум се зарадва - странна радост.

- Добре е, че ги открихме - рече той. Тави почувства, как вълшебникът проучва следата. - Добре... добре... всичко друго обаче хич не е добре.

Девойката трепна, залисана в лекотата, с която учителят твореше заклинания - преливащи се мислеформи към жестова магия и дори чародейство на словото.

- Кое е лошото, Акциум?

- Светът се пука по шевовете, Тави - глухо отвърна старецът. -И не зная, аз ли съм причината за това, или виновни са козокраките твари... А когато един маг не знае нещо съществено... това е много зле. Незнаещият най-често греши, такава попара надробява, че сам после е готов да повръща... Е, няма как. Да вървим да видим докъде ще стигнем. Дано научим нещо важно.

Дирята ги доведе до древна, хлътнала в земята могила. В единия склон бе потънала порта на долмен.

- Тук - каза Тави и потръпна.

- Тук е - кимна вълшебникът. - Чакай да видя какво толкова се крие под това хълмче... ох...ооох!

- Учителю!

- Мълчи! Мълчи...

Акциум бе станал бял като сняг. Тави му помогна да седне направо върху земята. Понечи да му влее от жизнената си сила, но вълшебникът я спря с жест и дори сърдито присви вежди: Недей.

Постепенно идваше на себе си. Тави чакаше той да наруши мълчанието, въпреки че сама не знаеше как издържа -търпението й отдавна се бе изчерпало, изпарило се като вода от котле върху огъня на безпокойството.

- Този долмен, моето момиче - пророни най-сетне Акциум, - е много, много стар. Сега ще погледнем самите камъни и ще видиш там руни. Древни руни. Написаното е на езика на най-първите хора, живеели някога по тези места. Първите обитатели на Саверния свят, доста преди елфите, джуджетата и Дану. Преди дванайсет хиляди години...

- Преди?! - Тави се ококори. - Как така "преди"? Хората дойдоха тук... много по-късно от Древните раси...

- Много по-късно се завърнаха - натърти вълшебникът и се замисли над нещо. - Това тук е построено дълго преди на хората да им хрумне да се заселят отвъд южните морета.

- А... защо са напуснали Северния континент?

- Заради климата - разсеяно отвърна Акциум. Той сякаш се потапяше в спомени. - Времето се променяше... зимите ставаха все по-сурови. Валеше много сняг, който не успяваше да се стопи през все по-краткото лято. Животните напускаха обичайните си места на обитаване. Птиците отлитаха и не се връщаха назад. Тръгнаха си и хората. Установиха се на другия бряг на Вътрешното море и дълги векове живяха там. А Северният свят постепенно станал отново обитаем - от нечовешки раси, залели го откъм изток и запад. Пришълците владеели магия, променяли климата, а и били по-приспособени към суровите тукашни условия... преди цяла епоха. Първите си градове елфите и Дану основали върху запустели човешки градежи... Но стига мили спомени! Дошли сме работа да вършим! Ела, не стой като дирек!

Той неочаквано бодро закрачи към долмена. Посочи левия изправен скален блок.

- Изчисти го!

Тави извади меча си - беше й по-лесно да насочва струята магия по дължината на острието.

- Не! Без заклинания!

Тя послушно кимна и просто остърга с острата стомана вековните, почти вкаменени мъхове. Оголените руни я накараха да затаи дъх. Бяха... наистина древни! Сякаш връстници на Сътворението!

- Погледни - със задоволство промълви вълшебникът. - Още тогава са имали азбука. Един символ - един звук. А елфите цяло хилядолетие рисуваха пиктограмки!

- Какво пише тук?

- "Със силата на кръвта залостен е този вход. Да пребъде светът с онзи, който от света е бил лишен". Думата "свят" в случая може да се преведе на сегашен общоимперски и като "мир".

- И какво означава това?

- Този хълм е гробница. Тави. Строителите са го изградили... за да заключат вътре едно... създание. И са го заключили с... жертвена човешка кръв - най-силното средство от предметната магия.

- Човешки жертвоприношения! - настръхна Тави.

- Там, долу, лежат стотици скелети. Били са необходими наистина много жертви, за да запечатат гробницата, та Ужасът никога да не получи свобода и възраждане. Затова ти забраних да използваш магия. Разбираш ли ме?

- Да - Тави зиморничаво се сви. - Онова нещо долу... не е умряло напълно. Не са ли го знаели Древните?

- Знаели са. Но не са били в състояние да го убият завинаги. И долменът е бил поставен, за да могат шаманите да влизат в камерата при саркофага и да подновяват защитните заклинания чрез... чрез наистина кошмарни, но, уви, необходими обреди и ритуали. Вярно, престаравали са се. Първоначалното вълшебство се държи до ден днешен.

- Ами Дъгата? Как така не са открили тази гробница?

- Тук вече бъркаш. Забеляза ли са я. Не разбирам обаче защо не са се опитали да унищожат спящата твар веднъж завинаги.

Може пък да не са били сигурни в силите си. Или са се осланяли на поговорката "Да си спи злото под камък, като не го ръчкаш - не мирише"... Това е обяснението май. Не са искали да си създават излишни главоболия. Такааа... Ние с теб обаче ще си ги създадем.

- Защо? - Зъбите на девойката неволно изтракаха.

- Защото онова нещо в ковчега е един от боговете-праотци, ако мога да се изразя по този начин, доста условно, разбира се, на нашите козокраки познайници... Те са прегризали проход до гробницата, някак са заобиколили заклинанието на кръвта - не напълно, но в необходимия обем... колкото до достатъчното условие... вероятно се нуждаят от тукашна магия, за да съживят погребаната гадина. Откъде все пак идват? Хм... Няма значение. Имаме пред себе си пробойна, трябва да я запушим. Тави, от теб искам да си спомниш, че по възпитание си Волна и си майстор на меча.

- За-защо?

- Защото магията тук неизбежно ще събуди гадината. И ти ще си тази, която ще ме прикрива от събуденото Зло, докато зашия дупката в реалността. И щом приключа... тогава ще видим сметката на този роднина на козокраките! Няма какво да губим, моето момиче. Готова ли си? Започваме!

Акциум удари с тояжката си в земята и около обикновеното дърво се зазмеиха струйки синкав пламък. Те бързо се сплетоха в дантелено копие, което удари хълма. Тави отскочи - очакваше във всички посоки да се разхвърчат буци пръст, ала нищо такова е последва. Но за сметка на това на склона се появи овално петно, от което се струеше ослепителна светлина.

- Бързай,провикна се Тави, чудовището се размърда!

Акциум, втурна се към сияйното петно и изчезна в него.

Тави хукна подир него, без да разсъждава. Учителят бе казал: бъди Волна! И тя беше.

За миг й притъмня, после в очите й затацуваха вихрушки от немислимо оцветени искри. Тави се озова в мрачна зала, сред камари човешки кости. В центъра се извисяваше грозен и зловещ саркофаг - като за великан. Акциум стоеше пред него и гръмко произнасяше някакви слова, всеки звук от които бе чужд за човешкия слух, а навярно и непроизносим от човешко гърло.

А в каменния ковчег нещо - някой - хъркаше и драскаше като че ли с нокти капака, напъваше отвътре. Каменните пръстени, които удържаха капака се ронеха от напъна на чудовището.

Тави застана с меч, готов за бой. Беше Волна. Заради това и не се замисли как ще се опълчи на съживеното изчадие. Трябваше - и толкоз. Какво повече имаше да се умува?!

Първият каменен пръстен се натроши, капакът се плъзна надолу, като мачкаше в прах натрупаните камари кости.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Клара бързо вървеше по улицата, без да усеща къде стъпва. Решението на Съвета беше утвърдено. Квалифицирано мнозинство - няма повод за искане на Всенародно събрание. А и нямаше смисъл.

Всичко беше загубено. Игнациус нямаше да предприеме нищо. Той като суха гора от огън се боеше от разкол в Долината, която за него бе нещо повече от Дом.

Какво все пак можеше да се направи? Клара бе убедена - поне да се спаси честта на всички магове от този свят, независимо дали разбират както Гилдията на бойните вълшебници или не... И трябваше да побърза с тези си намерения! Защото останалите Гилдии вече се канеха да започнат подготовката за свръхзаклинанието "Пръстен", което щеше да измести Долината в друго измерение, в Друга Междина на Всевсемира.

И тогава всички Пътеки, водещи към света на маговете, щяха да останат да висят към никъдето. И всеки обитател на Долината, който в момента странстваше из други светове, щеше дълго, много дълго да търси обратния път за вкъщи.

Клара се спъна, плесна се по челото и гръмко се прокле.

Керли! Ами да! Хлапето също ще се окаже отрязан от родния свят.

На всичко отгоре той не е истински квалифициран вълшебник и надеждата да открие верния път към новото реалностно местоположение на Долината щеше да е малка. Много малка.

Щеше да се превърне в скиталец през Междината, несретник сред безкрая светове.

Клара хукна към дома си, едновременно ругаейки и премисляйки какво от екипировката си да вземе.

Нахлу през собствената си врата като разбойник в царска съкровищница, обръщаше мебели, чупеше вази, ровеше по скринове и долапи... Само след минута къщата й приличаше на нападната от стадо павиани.

Вълшебницата минаваше от стая в стая, като оставяше подире си хаос и отворени тайни вратички.

На китката й цъфна гривна от сложно преплетени тънки жички от оранжев метал, неизвестен в нито елин от Подредените светове. Всъщност беше овеществена плът на самия Хаос. Клара беше го свалила като трофей от трупа на един мъртъв безумец с огромна Сила, който всяваше ужас в три свята.

Пет тънки стрелички за мятане. На острието на всяка една гореше живо пламъче - още един страховит талисман, който...

Клара изръмжа към мислите си. Не е време за съчиняване на мемоари! Действай, Клара!

Пръстен с рубини. Не бяха рубини, разбира се - засъхнали капки драконова кръв. И то не на обикновен дракон, а на един от Великите змейове, които живееха в Реката на времето. Този трофей поне не беше свързан с убийство - просто едно малко змейче (способно да стъпче цяла луна) се беше изгубило в Междината. Гилдията проведе спасителна акция. Така и не научиха какво беше одраскало създанието, но капките негова кръв останаха за спомен...

"Пак спомени! Клара, дърта глупачко, шавай!" - рече си тя.

Прибираше всички амулети, които бе пазила за черни дни. А по-черен ден от днешния не можеше да си представи.

Преди да излезе, Клара провери "хладните" си оръжия. Шпага, меч, кинжали, ножове... поразмисли и взе трети меч, изкован от металоподобна субстанция с ярко-ален цвят. Острието бе вълнообразно.

Сетне отправи магичен повик към другарите си. Откликна й Евис.

- Готови сме, Клара.

- Чудесно. Тръгнете на групи от по трима...

- Клара...

- Какво още?

- Само трима сме. Аз, Мелвил и Егмонт. Другите... казаха, че няма да вършат нищо против решението на Съвета и зад гърба му. Съжалявам...

На Клара й причерня. Тя дори се олюля и се хвана за оградата - бе вече край портичката на излизане от занемареното си дворче. Дълбоко си пое въздух.

- Добре - отвърна тихо тя. - Тогава ме чакайте край граничната застава. Ще вземем с нас Райна от стражата. Сещаш ли се за кого говоря?

- О, да, за валкирията. Казват, че била по-свирепа от десет тигрици.

- И даже повече... Евис? -Да.

- Аз също съжалявам. Но това няма да ни спре, нали?

- Няма, сестро. Няма.

- Служа на Империята! - командирът на Първи легион, легатът Клав преклони коляно. - Победа, повелителю мой! Кулата е превзета. Единайсет ученици на магове са пленени. Загубите още се броят. При нужда сме готови да се отбраняваме от нападение в крепостта. На вашите заповеди, господарю!

Императорът лежеше в шатрата си, обкръжен от Волните. До него трепереше изплашен лечител - обикновен войнишки знахар, комуто се бе паднала смазващата отговорност да се грижи за владетеля. И въпреки страха си, свикналият да превързва не особено опасни порезни рани легионер се осмели да възрази, когато Императорът се надигна от одъра:

- Господарю, загубили сте много кръв... Трябва да лежите...

- Ако остана да лежа, скоро до мен ще легне цялата армия -глухо отсече Императорът.

- Тогава - отчаяно рече лекарят, - позволете ми да вървя редом с вас, за да мога...

- Добре, лечителю - Владетелят леко се усмихна. - Волните няма да те пъдят. Бъди до мен.

- До последен дъх. Императоре мой!

- Ако се наложи - сухо отвърна повелителят на разрушения Мелиин. Обърна се към легата: - Повикайте останалите легати,

Клав. Ще огледаме кулата.

- Служа на Империята! - отдаде чест легатът и напусна шатрата.

Императорът стоеше и галеше бялата рицарска ръкавица. Прохладната кост успокояваше болката му. Многобройните ранички по тялото му бяха зараснали от само себе си, оставяйки тънки белези. Съвсем леко му се виеше свят, но това бе повече от преодолимо.

- Намерете съветник Фесис - нареди владетелят. - Излизаме.

Легионите приветстваха своя Император с възторжен рев.

Войниците само за това си говореха - как техният върховен военачалник прекършил злата магия на Лилавия орден и с таранен замах съкрушил портите на крепостта. И щяха още дълго да си разправят за това. Онези, които не бяха видели атаката с очите си, щяха да завиждат на гордите очевидци.

Императорът мина покрай войниците си - блед, спокоен.

Бегло погледна към изложените край портата трупове на убити магове. Бяха почти деца. Майсторите вълшебници отново бяха пратили на смърт учениците си. Нито един маг над четвърто ниво.

"И за това ще платите! Ще платите, задето ме принудихте да стана убиец на деца..."

Мигновено изникна споменът за арената - тогава, преди години. Момичето и момченцето Дану.

"Аз вече съм убиец на деца. Клетите Дану. Жертвите от Черния град..."

- Къде е втори легат Фесис? - кресна владетелят, като се опитваше да вдигне щит срещу парещите мисли и спомени.

- Няма го, повелителю... Търсим го сред убитите...

Императорът изсумтя.

"Фесис - убит! Този сладур се е измъквал от занданите на Арк, спасил се е от Гибелния порой... такъв не може да бъде покосен от смъртта толкова лесно. Откъде ли е намирал такива юнаци бащицата Хеон?"

- Ще почакам. Търсете.

Императорът закрачи напред-назад пред изтърбушената порта на орденската кула. Не му се искаше да влиза вътре без фесис.

Мина почти четвърт час. Вторият легат бе изчезнал безследно.

Повелителят махна с ръка. Не искаше повече да чака.

- Напред!

Нещото пълзеше по стълбището нагоре, Фесис чуваше скърцане на нокти по изтърканите от времето каменни стъпала, шумолене на люспеста броня по стените, драскане на рога по тавана. Какво беше затвореното в саркофага изчадие? Дракон?

Надали - каменният ковчег бе прекалено тесен за гордия повелител на залезните небеса. Пък и никой маг не би успял да плени най-свободолюбивото същество в целия Всемир. Не, пробуденото чудовище беше нещо друго... Чуждо, до омерзение чуждо и непознато.

Фесис не държеше да го опознае. Полъхът от гадината му бе достатъчен, за да се убеди в това си желание.

Време бе да се връща. Да, не по най-достойния начин, но... Стига колебания! Все щеше да има възможност някога да измие от себе си позора от това бягство - ако оживееше сега.

Предпазливо той протегна магически нишки към Долината.

Трябваше да употреби заклинанието за завръщане рязко, като пружина на самострел, макар че за предпочитане беше да си отвори една тънка пътека и да се плъзне по нея като дете по ледена пързалка. Но нямаше друг начин - тварта щеше да изпие силата на магията, ако действаше според препоръките за оптимално разгръщане на заклинанието.

Щеше да се украси при излизане в реалността на Долината с няколко пищни синини и охлузвания. Дребна грижа.

Младежът усети Дома. Малко му поолекна, усещането за безопасното убежище му вдъхна сигурност. Той се приготви да се изстреля извън света на Мелиин и...

Долината изчезна от магическите му сетива!

Фесис замръзна.

Проклятие! Гадината беше успяла да усети заклинанието и бе погълнала готовата за действие магия!

Отдолу се дочу глухо ръмжене. Скърцането и драскането се приближаваха. Край.

Младежът няколко секунди тъпо се взираше пред себе си, после скочи на крака.

Не, един воин на Сивото братство се бори докрай, до последно.

Впи взор във вратата.

И този път съзря запечатващото за отваряне отвътре заклинание. Несъмнено то беше предназначено за пълзящата сега нагоре гадина. Сигурно насам са се спускали по двойки.

"Единият е държал вратата отворена. Другият... какво е правил другият в гробницата, демони да му гризат червата!? За чий изобщо са се завирали в тая дупка адептите на Дъгата?! Защо не са зазидали този коридор, защо не са залели с магма стълбището?! Проклетници... Орелът Кутул, обожаващ разни чудовища и изчадия. Разбира се - как да изпуснат такава плячка!

Изследователи!

Фесис се потеше и трепереше. Умът му трескаво търсеше изход от положението. Конвулсивно опипа камъните около вратата. Краткият проблясък на магия изчезна, изпит от приближаващата се твар. Но все пак успя да види - зидарията тук не бе много дебела. Бе споена с магия, но магия, която би възпряла онова, чуждото нещо от саркофага.

фесис удари с глефата по камъка, като подсили замаха с още едно заклинание. И то изчезна, попито от ненаситното присъствие на пробуденото изчадие. Но успя да направи няколко дълбоки пукнатини.

Младежът замлати с все сила.

Дори когато черното туловище изпълзя на площадката под вратата, той все още вярваше, че ще събори камъните.

- Бързо, Кицум - с мъртъв глас произнесе Ахата. Седеше на капрата до стария смешник. - Още по-бързо!

- Къде по-бързо от това, Сеамни! Като да гасим пожар сме се втурнали! Ще уморим кончетата... Защо не им наложиш някакво заклинание?

Ахата поклати глава. Циркът на Онфим в почти пълен състав беше си въобразил, че бившата презряна робиня изведнъж се е сдобила с велика Сила и сега е всемогъща чародейка. Нямаше желание да ги разубеждава.

Кицум изчака, но след като Ахата премълча, старият клоун кимна и бодро изрече:

- Е, ще се справим и така... Хайде, милитеее! - И развъртя камшик.

Ахата се облегна на рамото му, като с две ръце притисна към себе си завития в зебло Дървен меч. Съзнанието й отново потъна в златистото сияние на светинята.

"По-бързо! По-бързо! Последните воини Дану са напуснали смрадните блата на Пущинака и вървят, призовани от Имелсторн, към мястото, където ще ги срещна. На самата граница на Империята. А сетне... сетне ще обърнем назад. И ще покажем гнева на Дану. Ще изгорим по пътя си всичко, даже и пепелта!"

Не беше видение, не бе и плод на озарение. Просто някак постепенно, едва ли не незабелязано за самата себе си, тя съвсем ясно разбра, че сънародниците й са почувствали освобождаването на Дървения меч. И бяха откликнали. Идваха. Бяха тръгнали всички - жени и деца, немногобройните оцелели сред мочурищата старци. Въоръжение за последния си победоносен поход на отмъщението.

Ахата ги виждаше съвсем наяве. Бяха сто-сто и петдесет души. Различаваше лицата им и дори й се струваше, че ги разпознава. Ала очите им... очите им нямаха бяло, нямаха зеници и ириси - между миглите сияеше изпълнилата главите им златиста светлина. Дану вървяха, без да гледат къде стъпват, но нито един от тях не се спъна.

Дану идваха.

Обзе я страх.

После чу и гласовете им:

"Води ни, Сеамни Оектакан, води ни към последната победа!"

Златото на цъфналия лес на Дану набираше сила, наводняваше света. Друнгът настъпваше, корените трошаха камъка на зидовете и павираните пътища, цепеха основите на надменните и горделиви хуманусови градежи. И всичко, строено от хората, се разсипваше на прах. Златен пламък се вееше като знаме на вятъра, армията на горските стрелци преследваше ужасения, смазан от отчаяние в самото си сърце враг. Дану изтласкваха човеците към Брега на черепите - за да се повтори знаменитата битка, ала този път по верния начин. И да изчезне дори паметта за владичеството на хората в този свят.

Ахата се взираше в лицата на воините от народа си, напразно търсеше своите родители...

Внезапно нахлула мъгла запречи вътрешния й взор. Иззад залезния хоризонт се надигнаха злокобни буреносни облаци-сенки, плъзна дъх на кръв и смърт. Бе нещо познато и ненавистно, по-древно от хуманусите. Нещо, под чиято сянка са били изсичани и поругавани пазените от Имелсторн гори.

Черният амулет, отгледан в проклетите пещери от Подземния народ. Джуджетата също бяха възвърнали силата си. Древните съперници на Дану. Истинският враг. Хуманусите вече й се струваха незначително и досадно препятствие пред действително важната и достойна битка...

Но засега и Драгнир вървеше, за да мачка хората.

Нека. Колкото повече хора бъдат избити пътьом, толкова по-добре. Дану нямаше да останат встрани от делото за възмездие.

А после щеше да настъпи и Часът на Съдбата. Само дето Имелсторн бе изостанал от брата си съперник.

- Бързо, Кицум! - викна тя толкова гръмко, че клоунът едва не се изтърколи от капрата. - По-бързо! Няма време!

Тя сама хвана юздите... ала това не бяха юзди. Бяха някакви необясними за нея нишки от непозната субстанция. Светът трепна, не само кончетата. По небето стремително почнаха да прелитат облаци, слънцето и луната се втурнаха да се надпреварват.

"Но... аз наистина съм чародейка - учуди се мимоходом Ахата.

- Имелсторн ми помага да творя чудеса, не просто магия!"

Пътят пред тях се сля в почти гладка лента, макар че фургонът

бе застинал на място. А отсреща, във вътрешния й взор, като гледките от широко отворените й очи и вълшебното зрение се смесваха, отрядът Дану напредваше със спокойна крачка покрай префучаващи гори, поляни, тресавища, поля и ливади. Всяка стъпка на тръгналите на Великия поход преодоляваше по десетина мили наведнъж.

Златистото сияние пееше в душата на Ахата-Сеамни и тази песен постепенно замъгляваше очите й. Приличаше на опиянение -опиянение от светлина. Цялото й същество плуваше.

"Аз съм велика магьосница... Невероятно... Аз пришпорвам Времето, нагъвам го, преплитам наново отделни нишки от величествената му тъкан... тъкан ли е това? Нито един от маговете на Дъгата, освен Върховните, не могат да управляват времето. Или поне нс с такава лекота. А аз мога... и не знам сама как се получава..."

Усещаше се, че се топи като свещ. Жадуваше да изчезне, да стане част от светлината на Дървения меч. Отнасяше се все по-надалеч и далеч от плътта си...

Грубовато разтърсване за рамото.

- Сеамни, Сеамни! Събуди се! Виж! Виж! Погледни кой ни иде насреща! - Кицум всъщност не викаше, а шепнеше.

Девойката Дану отвори очи и никак не се учуди, когато видя как от гъсталака - кончетата мирно пасяха от крайпътните нисички храсти - излизат воини от нейния народ.

Първата победа - разоряването на Шавер - окрили настъпващата армия на джуджетата. А след още три превзети градчета, в които "загубите" на хирда бяха двамина лекоранени, и последните съмнения изчезнаха - победоносната Suuraz Ypud.

Силата на Подземния народ се беше възвърнала при чедата си.

Покрай мелиинския друм пламнаха села. Джуджетата бяха забравили що е умора, що е жал и милост. Можеха ден и нощ да вървят напред и напред, да се сражават, отново да вървят и пак да се сражават. Да избиват вековния си враг. Наред - мъже, жени, деца, старци. Под секирите падаха отрудени селяни, шкембести търговци, занаятчии с мазолести ръце, стражници и легионери. Всички изведнъж се оказваха беззащитни и непохватни пред неукротимата ярост на настъпващия хирд. Хората бягаха, рядко се осмеляваха да приемат открит бой. Тук-там жалки опити за съпротива оказаха няколко фамилни замъци, но нищо не спря избликналата изпод земята стоманена вълна на отмъщението. Благородниците и техните дружини гинеха безславно, не ги спасяваха нито дълбоки ровове с вода и побити колове на дъното, нито високи стени с улеи за изливане на вряща смола.

Защитниците действаха хаотично, сякаш предварително се бяха примирили с поражението. Отчаянието им връзваше ръцете, правеше неточни стрелите им, слаби и трошливи мечовете им, а противообсадните съоръжения или се чупеха, или се използваха сякаш от деца. Джуджетата бързо нахлуваха в твърдините и избиваха всичко живо, даже котките и кучетата - гадни, подмазващи се на хуманусите твари! - след което рушаха сгради и опожаряваха развалините. На джуджетата не им трябваха крепости, там не отекваше кънтящото ехо, както в гротовете, пещерите и каверните.

Войната сама изхранваше себе си. Човеците изоставяха пълни хамбари и килери с достатъчно припаси за воините на подземния народ. Често победителите пируваха на крак - сред изкормените и посечени победени. Джуджетата отпиваха по халба пиво, вино или просто вода, след което трошаха бурета, разливаха казани, задръстваха с леш кладенците. Чупеха самуни хляб, печаха в огъня на пожарите месо, лапваха деликатеси, колкото да се заситят, сетне тъпчеха с презрение хуманусовата храна - плод на труда на същите онези ръце, които бяха държали гордия подземен народ в унизително робство. Не вземаха мляко и сирене от мандри за изпът - само след няколко левги ги чакаше нова плячка.

Подире си хирдът оставяше ужасно, неописуемо разорение.

Редовната войска не се изпречи на пътя им. Отделни групи войници - най-често отпускари или градска стража, отстъпваха в паника, като приемаха бой само ако бяха застигнати. Ставаха лесни жертви - Драгнир от скинията си парализираше волята им за борба, превръщаше ги в несъобразителни животни.

Прехвалените магове на Дъгата също никакви ги нямаше.

Дори един послушник не се изправи насреща. Империята сякаш рухваше като изядено от червеи дърво. Хирдът пронизваше плътта на държавата на човеците като кинжал на убиец и сякаш нищо не можеше да спре проникването на смъртоносното острие към сърцето на поробителя.

Чак след няколко дни командирите на малката джуджешка армия почувстваха, че предстои нещо повече от клане на хумануси. Пазителите на скинията с диамантения меч заявиха, че виждат на изток грамаден жълто-зелен облак, отровен и заплашителен, в който се отгатваха очертания на гигантско дърво. Дърво, което малцина ветерани успяха да разпознаят.

Бе дърво от Друнга на Дану.

Това обаче, както реши военният съвет на ърловете, бе повод единствено за свирепа, мрачна радост.

Какво по-добро за един истински воин от достоен за него враг?! Древен враг, желан враг - не човешката пищяща измет...

Но, подчертаха ърловете, след като изслушаха мнението на Сидри, Приносителят на Меча има право - докато се стигне до истинския сблъсък, хирдът ще продължи да унищожава имперската паплач. Истинското бойно поле трябваше да се изчисти от човешката мерзост, за да се състои дуелът в Часа на Съдбата.

Манипула легионери тъкмо бе привършила почистването на оръжието си - чакаха появата на Императора - и що-годе бе въвела ред във вътрешния двор на долепената до кулата пристройка, когато от една почти незабележима желязна врата в най-отдалечения ъгъл се разнесе смразяваш глух вой и отчаян човешки вопъл.

Насядалите да превържат рани или да сръбнат малко чорба войници рипнаха като един. По каменните плочи издрънчаха изтървани канчета, меко паднаха окървавени парцали - манипулата образува малка фаланга, щитовете изскърцаха един о друг с обкованите си ръбове, копията настръхнаха срещу източника на шума. Почти едновременно с това желязната врата отлетя заедно с облак прах и парчета зидария. Към войнишката редица се търкулна човек, изхвърлен с мощен удар от разрушаваното помещение.

Без малко да го пронижат с копията, но за щастие някой от легионерите кресна предупредително:

-Свой!

Въпреки това част от остриетата останаха насочени към измърляния човек, който за учудване на войниците се раздвижи и седна.

- Втори легат Фесис?

Съветникът на Императора обърна ококорени очи към легионера, който му поваше ръка. Замаяно я пое, изправи се...

- Внимавай!!! - ревнаха хором няколко гърла и фалангата отново застана нащрек.

От дупката в стената се измъкваше нещо черно и съскащо. Легионерите се втрещиха.

Съществото бе доста по-високо от човек, стоеше на два крака, които изглеждаха животински. Донякъде фигурата напомняше на нещо познато, но когато се изправи в пълен ръст...

Вместо ръце - две меки крила като плавници. Сложно сегментиран корем. Глава без шия, върху катранената муцуна - две ярко пламенеещи в червено очи. И опашка, подобна на жило - тя плющеше и съскаше.

Гадината направи две крачки напред и, без да обръша внимание на хората, вирна муцуна към небето. Неволно легионерите проследиха погледа й.

Небето стремително се изчистваше от пушека, осветен отдолу от пожарите, после почнаха да се разкъсват и облаците. Като огромна черна зеница отгоре се ококори парче черно небе с бодливи есенни звезди.

- Недей! - нареди центурионът към вдигналия арбалет войник.

Изчадието очевидно нямаше намерение да напада. То кръжеше като в танц с поглед, устремен право нагоре.

- Ама че радост го тресе тоя... - рече един от легионерите. И в следващия миг всички чак приклекнаха стреснато, защото грозното създание изведнъж скочи, изплющя с удължаващи се криле и като стрела излетя нагоре с пищящ вой, от който лицата на войниците се изкривиха, хората затиснаха уши. Чудовището бързо се издигна до дупката в облаците и изчезна сред звездите, а небосводът отново взе да се забулва.

Фесис през цялото време седеше на паважа зад първата редица и тъпо гледаше дланите си. Легионерите го посочиха на офицера-вестоносец, който преди малко повече от половин час им беше предал да се оглеждат за императорския съветник, бившия Сив боец.

От саркофага излезе кошмарно същество с въгленочерна кожа и чифт подобни на рибешки перки криле вместо ръце. Огнените му червени очи се втренчиха в замрялата от стъписване Тави.

Създанието бе... чуждо. Толкова чуждо, че изненадваше с вида си, а освен това младата вълшебница бе стъписана и от магическата му аура. Тя бе жарка и размътваше разсъдъка.

Спаси я обучението на Волна. Да, за да им бъдеш равностоен, трябва са имаш тяхната кръв, но и техен възпитаник да си бил - пак струваш нещо. Затова девойката не загуби съзнание като някой обикновен хуманус. Лекият меч затанцува в ръцете й.

- Внимавай! - изкрещя Акциум. - Има и други! Не ги допускай близо до мен!

Чудовището обаче не атакуваше. Просто гледаше. Бе разумно. Древно. Но преди всичко - чуждо. Толкова чуждо, че и след хиляда години мъдреците на Северния свят не биха успели да намерят с него и една обща дума. Но въпреки това Тави някак бе убедена -изчадието прекрасно познаваше такива като нея. Беше се сблъсквало с човешка остра стомана, както и с бойна магия. То беше подготвено за дуела. Тя - не.

Пролича веднага. Опашката с шипове-жила изплющя току пред очите й. Тави все пак успя да отскочи. Друг на нейно място би бил рухнал обезглавен. Шипът на края на опашката приличаше на жетварска коса и - вълшебницата беше готова да се закълне в това -със сигурност би пробил дори джуджешки доспехи.

Девойката закри с тялото си стария маг, който плетеше неописуеми заклинания с бързината на ураганен морски вятър.

Мечът й се превърна в свистящо ветрило - ответният удар. Самият замах й костваше болка в ставите - все пак техниката на Волните бе за тяхното си телосложение, но Тави издържа и изпълни нападението перфектно.

Сребристата светкавица на острието разпра левия хълбок на създанието - пръсна, кръв, която изкипя във въздуха на едри мехури. Чудовището се сгърчи - но не отстъпи.

В същото време възкръсналата гадина употреби главното си оръжие - нямаше намерение да си губи времето в ръкопашни боричкания. Долната част на плоското му лице сякаш се разцепи -устата бе пълна с червен огън също като очите. Високо и ясно в погребалната камера отекнаха някакви слова, които Тави за нищо на света не би могла да възпроизведе, ако ще и животът и да зависеше от това.

Заклинанието я блъсна като ковашки чук и я запрати върху подпиращите свода на гробницата трупи. Посрещна дървото с гръб и пред очите й притъмня, дъхът й секна.

Нямаше начин да отбие това заклинание! Тя дори и приблизително не разбра какво беше то!

- Тави! - изпищя Акциум.

Чудовището измъкна странно човешки и в същото време кози крак с копито от ковчега. Сухите кости по пода изхрущяха. Тварта пристъпи към вълшебника.

Тави като насън гледаше как чудовището извива опашка, за да нанесе фаталния удар.

"Вземай Силата директно от потока, моето момиче -спомни си внезапно тя думите на първия си учител. - Вземай тази сила и я остави да те поведе. Но внимавай, да не те завладее..."

И тя неочаквано силно за себе си изкрещя слова на Силата, която витаеше в гробницата. Почувства се като изстискван след пране парцал и побърза да оттегли душата си - маговете използваха душата си като инструмент, така както простосмъртните използваха ръцете си - от предизвиканата вълна.

Успя за частица от секундата да проумее какво бе изрекла.

Беше заклинание на древния език на маговете - най-първия, най-забравения, върху който се изграждаше и съвременната магия на словото.

"Ето откъде било тръгнало всичко!" - успя да възкликне наум девойката.

А чудовището отхвръкна обратно, спряно и върнато насред атаката си от прастарата магия. Туловището му се стовари върху саркофага, който стана на парчета с оглушителен трясък.

Въпреки болката от удара в стената и болката от употребеното вълшебство. Тави моментално скочи към повалената твар, въртейки меча. Не смееше да повярва на късмета си, пък и това бе временен успех в една абсолютно неясна за нея схватка. И все пак тя атакуваше. Нали Акциум бе казал: "Бъди Волна" Тави изпълняваше нареждането на Учителя си.

Потръпваше от възбуда. Прастарото чудовище използваше истинните слова на старинните заклинания на Седмоцветието!

Може би все пак схватката нямаше да се окаже чак толкова тежка. Акциум напразно се безпокоеше...

Мечът полетя към гърлото на изчадието, но замаяната твар успя да замахне с опашка. Шипът не просто отби стоманеното острие, той отблъсна Тави като пионка назад, но този път девойката бе подготвена. Тя се преметна през рамо и незабавно силете ново заклинание - не се съмняваше, че следващият удар на създанието ще бъде магически.

И не сгреши.

Двата потока бойни заклинания се сблъскаха в средата на криптата и озариха гробницата с ярка, яростна експлозия от светлина. Откатът на сблъсъка повали и двамата съперника. Само Акциум продължаваше да стои до стената с вдигнати ръце. Между тях премигваха странни видения, понякога пейзажи на невъобразими светове - но толкова бързо, че не бе възможно да се разгледат подробности. Старият маг непоколебимо продължаваше да зашива дупката в реалността, каквото и да значеше това. Той вече не забелязваше нищо наоколо и щеше да си върши работата до нейния - или своя собствен - край.

Тави и чудовището отново се изправиха един срещу друг.

Изродът не изглеждаше стъписан или разколебан, нито дори уморен. Продължаваше да владее древната магия, която бе толкова пренебрегвана от сегашните вълшебници. Съществото не бързаше да атакува - то сякаш подканяше противничката си да удари първа.

Девойката се изкушаваше да го направи. Но се сдържаше, макар и с последни сили. Крепеше я мисълта, че магията никога не минава безнаказано за този, който я ползва. Опитваше се да си спомни нещо...

Около Акциум въздухът се превърна в огън. Призрачносинкав пламък потече по снагата на вълшебника като дъжд, капеше и се разплискваше по мъртвите кости. Вълшебникът се гърчеше като в конвулсии, но стоеше. Очите му бяха плътно затворени, но и през стиснатите клепачи бликаше някаква луда светлина.

Тави ахна. Спомни си. Тук не биваше да се използва магия! А тя го направи!

Скелетите по пода се размърдаха.

Тави хукна напред с насочен към гърдите на чудовището меч.

И в същия миг на мястото, където току-що бе стояла, изпъната от напрежение като тетива на лък, изникна леден блок.

А между ръцете на Акциум се виждаше разтварящата се паст на бездната, която поглъщаше лакомо свят подир свят. И като уродливи езици от тази паст се протягаха напред колони от маршируващи армии, изтъкани от белезникава мъгла.

"Не бива да използвам магия! - напомняше си Тави. - И гадината не бива да го прави!"

Девойката нападна. Този път не толкова за да убива от първия удар, колкото да изтощава противника си, да му отвлича вниманието. Беше разбрала, че главната цел на чудовището е да попречи на вълшебника да свърши това, което правеше - макар че Тави не разбираше какво всъщност върши Акциум.

Тя затанцува пред изчадието, нанасяйки бързи удари с меча, отскачайки и нападайки отново и отново. Успя да застане между вълшебника и пробудената твар и сега го бранеше. Мечът се сблъскваше с опашката на създанието със съскане и звън.

И пак И пак. И пак.

"Кога Акциум ще свърши с проклетото си заклинание?!"

Когато този въпрос изникна за трети или трийсет и трети път в главата й. Тави не издържа и нададе боен вик. Изтръгна от ботуша си тежък кинжал и го запрати в гърлото на чудовището. В същото време се втурна в отчаяна атака, надявайки се да се разкрие достатъчно и гадината да забрави за захвърленото острие.

Едва успя да отскочи, за да не попадне в шурналия от раната фонтан кръв - задушлива и разяждаща като Гибелен порой.

Чудовището замръзна за миг, сетне се просна върху помръдващите скелети.

Девойката не си даде труда да вади кинжала. Предпазливо проучи изчадието с магическите си сетива. Бе мъртво. Сърцето -охо, не едно, а три! - не туптеше.

"Толкова просто? - усъмни се Тави. - Я да видим..."

Мушна няколко пъти с меча туловището - никакво трепване. никакво движение.

Почувства се горда, но някакво съмнение продължаваше да я човърка отвътре. Бързо огледа острието на меча си. Беше доста пострадало от киселинната кръв на тварта.

Тави приседна върху остатъците на саркофага така, че да държи под око грамадния труп на противника си. Погледна към Акциум.

Вълшебникът като че ли не мислеше да привършва. Но не можеше да се каже, че не бърза.

Девойката отново погледна мъртвото изчадие.

"Това беше просто. Дано да е било достатъчно"

Измъкна от кесията на пояса си точилен камък и се зае да върне на меча си достоен за едно оръжие на Волен вид.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Хищните храсталаци по Пътеката в Междината към Мелиин стояха сухи и безжизнени. Сякаш нещо ги беше изсмукало - като паяк муха.

Клара и Евис се заеха да проучат въпроса. Егмонт, Мелвил и Райна стояха нащрек, прикривайки другарките си по Гилдия.

- Е? - подхвърли Егмонт. - Какво става?

- Липсват каквито и да е следи от жизнени сокове - съобщи Евис. - Нито обикновени, нито вълшебни.

- Забелязах отзвук от предсмъртен ужас - добави Клара.

- Били са убити - довърши Евис.

- Ужас? - вдигна вежди Егмонт.

- Убити? - почеса брада Мелвил.

Само Райна премълча. Тя дебнеше за неочаквани опасности.

- Растенията също могат да изпитват страх - сухо отвърна Евис.

- Убити са, да. Но не ме питай кой го е свършил. Не мога да разпозная заклинанието, Мелвил - каза Клара.

Бойният маг спокойно забеляза:

- Тогава, лоша работа.

- Достатъчно ли сме далеч от Долината? - внезапно се

разтревожи Евис. - Хич не ми се иска да бъдем завлечени в незнайни измерения поради преместването й на майната си или където там решат господата ветеринари, дъждогонци и часовникари!

- Не би трябвало да ни засегне - успокои я Егмонт. Обърна се към Крала. - Значи ли това, че козокраките са минали оттук?

- Може би - изръмжа Клара. - Хайде, нямаме време да се чудим. Макар че би трябвало да проучим що за заклинания са работили тук...

Само след стотина крачки ги чакаше нова изненада - Пътеката бе преградена от туловище на мъртъв жзашпаупат.

- Стига бе! - възклицанието на Егмонт прозвуча като изблик на възмущение. - Тия да не са решили да превърнат подстъпите към Долината в гробище?! И с каква цел?

- С ваше позволение, господин Егмонт - внезапно се намеси Райна, - този звяр не е бил убит. Умрял е от страх.

- Моля? Тая твар да се уплашила от нещо? Абсурд!

- Вярвай й, скъпи друже - рече Клара. - Валкириите разбират от тези работи.

- Ние усещаме мръсотията на страха - сухо обясни Райна. -Защото за нас това е най-презряното чувство. И съм готова да се закълна, че този юнак е пукнал не в честен и доблестен бой, а като е молел за пощада по свой си начин. Напразно е молел - Райна срита грамадната мърша.

Егмонт и Евис изсумтяха, но Клара запита най-сериозно:

- Имаш ли представа кой е бил противникът на този звяр,

Райна?

Валкирията отрицателно поклати глава.

- Хубаво. Продължаваме тогава. Дръжте оръжията си готови за бой!

Изминаха доста път, преди оръжията им да влязат в употреба.

Първо Клара почувства необяснимо безпокойство.

- Евис, момчета, искам щит!

- Сега ли? - изненада се Егмонт. - Струва ми се прибързано, не усещам никакви потоци Сила. Защо да хабим...

Не успя да довърши, защото мракът на Пътеката се взриви на милиарди разноцветни искри - сякаш цял океан от огнени анемонии развяваха гаснещи и преливащи се пипала.

- Щит! - закрещя Клара и замахна с меча си. Останалите също удариха. Синият пламък от пръстите на

Евис превърна близката анемония в рояк безвредни искрици. Егмонт и Мелвил разчистиха терена около себе си с нещо като магичен боздуган. Райна с удоволствие въртеше двуглавата си бойна секира.

- Какво е това?! - извика Егмонт, когато получи възможност да си поеме дъх за кратко. Под нозете на петимата съратници жвакаше неизвестно откъде появила се кал.

- Дивият лес! Хишните растения! - отвърна Клара през зъби. Острието на меча й святкаше, убийствената му аура се протягаше напред, като оставяше просеки във вихъра пълзящи напред анемонии.

- Качва се нагоре по Пътеката! - заприглася й Евис. - Някой го е насмел да се втурне към Долината!

- Междината е откачила - изруга Мелвил.

- Каква ти Междина! Козокраките са това! Май са решили да прекарат гадния си Път направо оттук! А тази пътека свързва Мелиин и Долината!

- С една стрела два заека ли? - делово попита Мелвил и задейства някакъв амулет, който покоси настъпващите анемонии.

- Май да!

- Госпожо Клара - извика Райна. - Ето там тия гадини настъпват по-рехаво! Ще си пробием път!

Клара не се остави да я убеждават дълго. Рамо до рамо маговете и вал кирията преминаха през строя панически бягащата гмеж. Гърчещите се анемонии - огромни струпвания от познатите уж що-годе поносими полуживотни-полурастения в междинната реалност - продължиха натам, откъдето маговете идеха.

Вълшебниците спряха, за да се съвземат от внезапното премеждие и за да излекуват набързо получените леки рани.

- Ама че... - промълви Евис. - Това не беше нападение срещу нас.

- Принуден съм да се съглася - откликна се Мелвил. Дивият лес приличаше на стадо подплашени говеда.

- Каква ли трябва да е силата на Строителите на Пътя -произнесе Егмонт глухо, - щом са ужасили даже безмозъчните твари от междината?

- Сега ще разберем - отвърна ядно Клара. - Хайде, стига почивки!

Пълчищата Див лес останаха зад гърба им. Пътеката изглеждаше не по-широка от няколко педи, сякаш бе дъска, прехвърлена над бездънна пропаст.

- Гръм да ме... - прошепна Евис. - Никога не съм виждала подобно нещо!

Младата магьосница неволно хвана Клара за ръка и стисна пръстите й.

- Аз също - отвърна Клара.

- Заклинанията ми за самоизцеление не действат достатъчно ефективно - съобщи Мелвил сухо.

- Хм, моите също - призна със смущение Егмонт. - От дете си ги знам като таблицата за умножение, пък сега...

- Явно тук обичайната магия не работи както трябва - каза Клара. - Но няма да се отказваме заради такива дреболии!

- Мечовете са си с нас - сви рамене Мелвил, а Егмонт с крива усмивка измъкна от пояса си и един топуз с удължаваща се верига.

- Това е чиста механика - уточни той и развъртя твърдата като диамант топка с шипове. - Няма и грам магия. Пазех си го за такъв случай... Е, Клара, кой води?

Един след друг те поеха по изтънялата пътека, която висеше над великата бездна на Нищото.

- Какво ще кажеш за онази твар, съветник? - попита Императорът. - Щом си бил в самото й леговище?

Младежът склони глава, преди да отговори. Владетелят заслужаваше уважение. Армията му бе превзела магьосническа кула в открит бой, докато бившият Сив боец се луташе в подземната крипта.

- Твърде малко, повелителю. Със сигурност тя е Зло. И се пробуди от... така ми се струва...

- Чудовището се събуди от моята магия? - очите на Императора срещнаха погледа на Фесис.

- Да, повелителю - без да мигне, честно отвърна младежът. Владетелят погали бялата рицарска ръкавица с опакото на дясната си длан.

- Все пак... изчадието не причини никаква вреда.

- Засега, Императоре мой - предпазливо вметна Фесис.

Повелителят на Мелиин присви очи към небето, отново покрито с облаци.

- Можеш ли да проследиш къде е?

- Не, Императоре мой - засрамено сведе лице младежът. - Аз не съм истински маг...

- Не съм го забравил - отвърна Императорът. - Добре. Ела с мен, искам да огледаме кулата. После ще я подпалим и ще продължим към следващата.

Главната твърдина на Лилавия орден бе доста по-голяма от онази кула, в която Императорът се сдоби с магическо огледало. Оттук със сигурност имаше проходи - ако не към други светове, то поне към отдалечени на мили и левги скривалища.

Свитата на Императора не бързаше, владетелят оглеждаше всеки етаж, след като Фесис го проверяваше за капани.

Уви, не намериха нито един артефакт, лабораториите сякаш предварително бяха изнесени, в библиотеките липсваха най-важните книги, в хранилищата - арсеналите от амулети и овеществени заклинания.

Нима Кутул бе допускал поражението си и затова бе пренесъл своите съкровища другаде?

Всъщност, по-прозаичните съкровища се оказаха налице,

Фесис откри злато, при това в изобилие. Вратата към хазната бе небрежно притворена, сякаш подканяше да бъде ограбена. Някой от вестоносците към легатите дори неволно пристъпи напред... и замръзна на прага, спрян от ледения глас на Императора:

- В тази стая няма да се влиза.

Вестоносецът отскочи назад като опарен. Скръцливо се обади Фибул:

- Повелителю, това богатство ще е нужно за военни разходи.

- Покажи им, Фесис - прекъсна го владетелят. Младежът сви рамене. Не усещаше нищо магическо. "Явно вълшебниците са бързали да приберат друго имущество, какво е за тях някакво си злато, ако се замислим?"

Той извади Изкривяващия кристал и внимателно го постави на прага. Щом Императорът искаше проверка - щеше да я има. От кристала към сандъците, чиито капаци бяха повдигнати от натрупаните монети и накити, се протегна тънък зелен лъч. Светлината обходи помешението и се прибра обратно в камъка като пипало.

- Чисто е, повелителю. Императорът обаче поклати глава.

- Това е клопка. Те са знаели, че имаш Изкривяващ камък. Гледайте!

Той се изправи на прага и замахна с лявата си ръка. Костената ръкавица светна матово. Юмрукът на владетеля се вряза във внезапно паднала завеса от тъмнолилав пламък. Преддверието се изпълни с лютив пушек. С глухо възклицание петима Волни наведнъж се озоваха до господаря си, но Императорът ги спря с жест и спокойно извади невредимата си лява ръка от убийствената завеса на заклинанието.

- Нататък е още по-зле - каза той, като гнусливо изтръска капките лилав огън от рицарската ръкавица. - Господата магове са се надявали да се полакомим за фалшивото им злато... Вижте.

И той халоса въздуха към един от сандъците - съвсем леко. Бялата светлина от ръкавицата прогриза тунел през яростно противопоставилата се магия на клопката и катурна сандъка. По пода се пръснаха парчета ръждиво желязо и само няколко шепи имперски монети.

- Надали бихме събрали и една надница за нашите герои,

Фибул - насмешливо произнесе Императорът и гласът му отново стана остър и мразовит: - Зазидайте тази врата! Ако някой глупак се пъхне вътре - никаква помощ! Нататък, господа.

Повече изненади в твърдината нямаше, Фесис през цялато време си блъскаше главата над въпроса откъде Императорът можеше да знае за съкровищницата повече от него. За момент този въпрос дори го занимава повече от мисълта за изтръгналото се на свобода чудовище.

Какво наистина представляваше тази твар? И що за хитрост на Дъгата се криеше за това? Или... бе провал, нещо нежелано от Седмоцветието ?

"И защо, по демоните, гадината имаше копита като нощния гостенин край долмена?"

Въпроси, въпроси, въпроси... И нито един отговор, нито едно разумно предположение, което младежът да не отхвърли тутакси като наивно или твърде встрани от целта.

Все пак повелителят на Мелиин не остана съвсем без плячка.

В малка стаичка свитата откри второ магическо огледало.

Императорът тутакси заповяда да донесат първото от шатрата му.

фесис мислено захапа кокалчетата на китката си. Сега пък какво беше намислил юношата с мраморното лице и студените очи, господарят на Империята, владетелят-бунтовник?

- Поставете го точно срещу второто! - нареди Императорът, когато предишната заповед бе изпълнена бързо и безпрекословно. -Напуснете стаята. Ще ви повикам.

Фесис се оттегли заедно с Волните и военачалниците.

Императорът действаше по инстинкт. Нямаше представа как се борави с магически огледала - това бе висше изкуство, даже не и за магове от втори ранг.

Застана между огледалата. Измамно реалният коридор от отражения се протегна в двете посоки към безкрайността на мъчително-недостижимия Задогледален свят, в който, според слуховете имали достъп избрани измежду Върховните магове на ордените.

За миг Императорът усети призрачни чукчета по слепоочията си, които причиниха съвсем реално главоболие - някой закъсняло се мъчеше да го прогони от трофея. Жалки напъни. Императорът не им обърна внимание.

Отново искаш да видиш момичето? - отекна в сърцето му не чут глас.

Той трепна. И призна - да, искам. Беше му тежко да си го каже, дори наум. Но дваж по-тежко се оказа да не го направи.

Искаше. У нея липсваше сладко-измъчващата красота на елфическите жени, но пък присъстваше една недоловима аура.

Аура на черна обреченост, която по дивен начин променяше чертите й, уголемяваше и без това големите тъмни очи.

Ние си приличаме - внезапно си каза Императорът. Ние сме близки. Въпреки враждата и презрението...

Той си спомни за покушенията. Ами ако Сежес не го бе излъгала и виновниците наистина бяха Дану? Тогава тази девойка вероятно бе третото покушение? Сега навярно нямаше да го спаси и бялата ръкавица. Може би защото не искаше да се предпазва от нея, от отмъстителката с грозния белег на красивата шия...

Той тръсна глава, за да разсее омаята. Какво да правя, когато я открия, огледало? Да й дам злато и богатства, да я отпратя зад морето заедно с остатъците от народа й? Да освободя всички роби Дану в пределите на Империята?

Не.

Владетелят не се изненада от отговора. Разбира се. Тази девойка нямаше да се остави да бъде купена. И нямаше да спре, докато не си отмъсти - особено сега, когато човешкият вожд още няма наследник. Само смъртта можеше да я откаже да продължи пътя си...

Изведнъж огледалата се замъглиха, цялата стаичка изчезна.

Императорът стоеше посред коларски път. И беше ден. Бели петна на първия сняг, ласкаво зимно слънце. Не чувстваше тялото си, бе само безплътен взор, невидим наблюдател. Какво виждаше -минало, бъдеще? Над кулата на Кутул още тегнеше нощта. Може би ставаше дума за място далеч на изток?

До малко порутено ханче стоеше фургон с избеляло платнище, върху което пишеше с червена боя "Цирк Кицум,

Нодлик и съдружници". На капрата седеше момиче.

Беше ТЯ.

Парцалива, отслабнала, с отнесен взор. Притискаше към гърдите си продълговат предмет, увит в зебло. Зеблото беше прозрачно.

Девойката Дану държеше нещо, което излъчваше мека златиста светлина - есенни листа върху вълшебни клони...

"Дървеният меч! - възкликна Императорът. - Разбира се!

Когато Братята получат свобода... Двата меча ли е имало предвид древното предание - Дървения Имелсторн и Диамантения Драгнир?"

Повелителят се взря в чудодейното оръжие на вековния човешки враг. В лицето му плисна разяждащата омраза на меча.

Омраза, ферментирала от поколение на поколение. Омраза към всичко, свързано с хуманусите. Омраза, която не знаеше граници и пощада.

С онемяла душа Императорът се отдръпна малко назад.

"Все пак един меч и един боец... ще се справя. Зад гърба си имам хиляди легионери, опълчение... Но нима ще трябва да я убия отново?! Добре, все пак, че е сама..."

Човекът и държавникът в него се бяха вкопчили в непримирима борба.

"Добре, че е сама"

"Пак ли трябва да я убивам?!"

"Добре, че е сама..."

Не е.

Магическото огледало бе наистина силен инструмент. То обърна взора на императора встрани от фургона.

Това, което видяха очите на владетеля, разтърси вкопчилите се в схватка сърце и разум и решиха еднозначно кой се оказа победител.

Право срещу ханчето вървяха въоръжени Дану. И опъваха големите си лъкове. Стрелите им литнаха - огледалото проследи полета им - и се забиха в група хора, които бягаха, за да се спасят от ненадейно появилите се стари врагове. Писъци.

Императорът стисна зъби.

Някъде на изток загиваха негови поданици.

- Ахата! Ахата! Какво правят тия гадове! - закрещя Кицум,

като разтърси девойката за рамото. - Стрелят по женорята и хлапетата! Гледай, гледай, запалиха онази къща! Хвърлят старци в огъня! Съвземи се. Ахата, Сеамни! Озапти ги, моля те!

Ахата с мъка отвори очи. Пред погледа й все още стоеше висок тъмнокос юноша с изсечен върху нагръдника на бронята му василиск. Имаше приятно лице, но бе твърде блед. И в очите му... в очите му имаше болка. И стара вина. Тези очи търсеха нея, Сеамни Оектакан, не просто една робиня Дану, не просто коя да е жена или девойка в целия познат свят. Кой знае защо от призрачния поглед на непознатия младеж белегът на шията й се затопли и я засърбя.

Юношата искаше нещо да й каже. Нещо... сърцето й неочаквано затрептя.

Тутакси се намеси Дървеният меч. Беше златистокехлибарен гняв:

Това е хуманус! Това е твой и па народа ти враг! Не го гледай! Не го слушай! Убий го! УБИЙ ГО! Не се поддавай на коварството на врага! Убий го! Заслушва смърт - бавна и мъчителна, смърт за цялата му раса, за паметта му, за изградения от него свят! Той и племето му са оскърбление за великата Майка!

Великата майка? - повтори слисано Сеамни-Ахата. - Коя Велика майка?

Но гневът на Имелсторн отстъпваше назад, а до слуха й достигнаха неистови вопли, молби за помощ и пощада, трясък на рухващи в пламъка къщи. В носа й удари зловонен мирис на изгоряло.

Тя различи с прояснени очи фигурите на бойци в доспехи сякаш от дървесна кора, с тънки мечове и големи лъкове.

Профучаха дълги стрели с бяло оперение.

Все едно вихър подхвана Ахата и я отнесе от капрата на фургона. Тя тичаше към своите със свито от възторг гърло. Беше забравила за всичко друго, освен за това, че държи Дървения меч и вижда наяве свои съплемеиници. Душата й ликуваше и пееше бойни песни.

Дану щяха да се възродят. Горите и земята щяха да се очистят.

Върху пепелищата на поробителите, върху техните кости.

- Сеамни! - викна някой подире й, но тя не се обърна. Кицум объркано гледаше как Ахата се отдалечава, как в движение размотава зеблото... В ръката й затанцува лек, златистокафяв меч, сякаш изработен от полирано дърво.

Ахата тичаше право към настъпващия отряд Дану, който вилнееше сред няколкото къщи, приютили се до пътя зад хана.

Погледът на Кицум стана твърд.

- Нодлик! Евелина! - подвикна той. Жонгльорите спокойно застанаха до стария смешник.

- Кицум - почти светски запита Евелина и измъкна от диплите на полата си сърп на дълга дръжка, - ти за кого работеше в Братството?

- Не съм си подавал оставка - изсумтя клоунът. В очите му се топяха последните капки съжаление. - За Хеон. Защо?

- За тая стара лисица? - учуди се Нодлик. Държеше два къси меча. Навярно само Евелина знаеше къде ги бе крил досега.

- Че аз да не съм в първа младост?... Таниша! Какво си зяпнала? Идваш ли с нас?

Братчетата-акробатчета вече бяха духнали заедно с Еремий.

Трош мигаше изпод платнището на фургона.

- Бягай, момче - посъветва го Таниша и преметна през рамо ремък с втъкнати в каниите метателни ножове. После хукна да догони клоуна и жонгльорите.

Насреща си имаха повече от стотина Дану.

- Нашият Баща ни заповяда да оцелеем - дрезгаво подметна Нодлик.

- Защо не драснем и ние, Кицум? Таниша? - веднага подхвана Евелина.

Смърт-девата сви рамене и мълчешком продължи' напред.

- Да не искате да живеете вечно, скъпи мои? Ако не умрете днес, ще е утре... Кой беше вашият бащица в Братството?

Нодлик изхъмка, Евелина се изкикоти.

- Хеон, разбира се. Винаги праща неколцина, които да се състезават...

- Умно - отбеляза Кицум.

- Да бе! Щяхме да се изтрепем помежду си... Таниша, а твоят Баща?

- Не е твоя работа - глухо отсече жената.

- Ама и ти пък...

- И на нея ли си се пускал, бе, пръч безсрамен? - ахна Евелина.

- На кой му пука! Чакай, Кицум, ами ония, другите? Те да си живуркат, а? Егати!

- Тук и Ток, Еремий и Трош не са от Сивите - отвърна клоунът. - Не се тревожи и не им завиждай. Ще ги заколят като овце. А преди това ще ги скопят...

- Пада ти се - изфуча Евелина към Нодлик. - Да се натискаш на Таниша! Мръсник! Миличка. защо не му клъцна парчето на моя хубостник!

- За ми извадиш после червата ли? - резонно отговори Таниша и приготви ножовете си.

- Ей, сега ли намерихте да си изяснявате отношенията? -разсърди се Кицум. - По добре си простете и се целунете за сбогом! И се молете да загинете в бой, от стрела в сърцето...

Нещо свирна, изпука и пред нозете на Евелина тупна пречупена от сърпа й стрела.

- Става, братко. Но нали не бързаме?

- Никак - съгласи се клоунът. - Освен това... може пък и да се измъкнем... Охо!

Отпред Дану викаха и виеха като обезумели.

- Нашата данка стигна при своите - констатира Евелина. -Ех, жалко. Трябваше да я пречукам по-рано. Ти сбърка, Кицум.

- Уви - тъжно промълви клоунът. - Сбърках жестоко.

- Стига си хленчил - избъбри Таниша. - Трябва работа да вършим. Ей онази каруца ми се вижда добра.

Нодлик и Кицум бързо преобърнаха каруцата, натоварена с празни бурета, запречвайки улицата. Тъкмо навреме. В дървото се впиха рояци стрели.

- Мечоносци! - провикна се Евелина, надничайки бързешком през дъските на каруцата.

- Готови! - изкомандва Кицум. - Слушайте им стъпките, не надничайте!

Затаиха дъх, напрегнаха се. Топуркането наближаваше.

- Сега!

Над колелото на каруцата се появи глава във висок блестящ шлем. Бадемовите очи на воина Дану бяха пълни с безумна ярост. Изсвистя тънък и дълъг меч - вече обагрен от човешка кръв.

Таниша рязко изхвърли напред ръка - воинът се катурна назад, от окото му щръкна метателен нож.

- Аплодисменти - викна цирковата артистка и запрати втори нож, без да гледа. Тъп удар, хъркане.

Евелина също метна сърпа си. Оказа се, че острието е свързано с дръжката посредством дълга верижка, може би съединена с пружина, защото когато кривият стоманен бръснач порази изскочилия над нея Дану, острието само се върна обратно.

- И на теб аплодисменти - каза Кицум. - Май вече е мой ред, момичета?

- Давай, запълвай паузите с вицове - изхили се Нодлик. Кицум развъртя масивна верига със зъбци, която почти отнесе главата на появилия се над края на барикадата враг.

Евелина пък размаха сърпа си, жънейки пречупващи се стрели пред жонгльора, който встъпи в схватка с двамина мечоносци едновременно. Бързо се справи с тях - на единия разпори корема, другия промуши под брадичката.

Таниша уби още един Дану.

Горските воини упорито продължаваха да щурмуват барикадата челно, вместо да я заобиколят и спокойно да разстрелят с лъковете си неочакваните храбреци. Просто щяха да залеят фалшивите циркаджии със стрели - и цяла трупа Евелини не би удържала на такъв порой.

Но изглежда някаква лудост тласкаше воините Дану напред и те не разсъждаваха - те просто настъпваха.

Първо Ахата налетя на не кой да е, а на Седрик - принцът-воин, последният благородник Дану, избегнал позорната смърт върху кръстовете на хуманусите. Immelstporunn ослепително сияеше в ръцете й.

Девойката стъписано спря и въпреки вдъхновението, което вливаше в нея Дървеният меч, с почуда и благоговение зяпна принца. А той - Ахата за миг се смути - преклони пред нея коляно.

Седрик!

"С мен ли се случва това?!" - ахна наум Ахата.

- Immelstporunn... - изхърка принцът. Очите му предано се взираха в Ахата. - Khoi dhett Immelstporunn! Immelstporunn, Dhanu!

На колене, право в есенната кал, изпопадаха и останалите воини.

Нямаше по-прекрасна музика от истинската реч на Дану, звуците галеха слуха й. Сеамни Оектакан - не, стига с този проклет човешки говор! - Seamni Ое^ассапп се опияняваше да слуша гласа на народа си. Сладко, прекрасно, възхитително...

Seamni трепна. Не, сега не бе време за такова опиянение. Бе време за мъст. За сладка ярост, за свещен гняв! И тя, първата сред първите, Приносителката на Меча, възкликна:

- Насетне ще коленичим, Дану! След като посечем онова, що е за посичане!

- Води ни, Приносителко! - отвърна Седрик.

Seamni не усещаше тялото си. Най-после - мъст! Най-после -разплата! За всичко преживяно, изстрадано и изплакано! За ВСИЧКО!

Гневът на Дървения меч я поведе напред.

Първата рядка вълна атакуващи се отдръпна, след което към барикадата тръгна вече не толкова хаотичен строй Дану. Първата, по-разредената редица се състоеше от мечоносци, а подире им идваха копиеносци. Отзад бяха стрелците. Градушка от дългооперени, прави като лъч стрели заваля върху дръзналите да се опълчат срещу Силата на Дървения меч хумануси.

- Красиво вървят - възхити им се старият клоун и избърса потно чело. От ниските облаци към земята бавно падаха първите снежинки.

- Кицум - изхриптя Евелина. - След няколко минути здраво ще се счепкаме с тях... Направи ми една услуга!

- Казвай, де.

- Ако оцелееш... погрижи се за децата ни! В Братството знаят къде са. Ето ти моя смъртен медальон, за да го покажеш на Бащицата...

- Ама вие и челяд сте имали?! - изуми се клоунът.

- Че какво толкова чудно - засегна се Нодлик. - Двечки, момче и момиче. Не им разказвай лошите неща за нас, Кицум...

- Дадено... Само че - повиши глас той, - това е ако не се измъкнем! Стига сте плакали! Живи сме още... Пазете се! Идат!

Вълната атакуващи се вряза в барикадата.

Ножовете на Таниша не пропускаха целта си. Евелина сееше железни звездички като просо напролет. Мечовете на Нодлик вдигаха фонтани кръв. Веригата на Кицум жънеше глави. Една, втора, трета...

- Таниша, Евелина! Мерете се в Ахата! Не я изпускайте!

Сивите наемници виждаха бившата робиня, която тичаше в средата на тълпата Дану. В ръцете си момичето размахваше нелеп, макар и красиво изработен дървен меч.

Уви, Кицум, а и останалите Сиви знаеха, че това хич не е играчка.

Имелсторн се приближаваше.

- Убийте Ахата!

Разстоянието бе достатъчно за сигурно поразяване. Таниша замахна и метна наведнъж три ножа - един от знаменитите й изпълнения като циркова артистка. Остриетата трябваше да пронижат Ахата в гърлото, сърцето и над слабините. Дори да не улучеше единият, другите два щяха да свършат работа.

Кицум видя светналите във въздуха остриета. И... се спъна. На равно място. Просто се оплете в краката си като прохождащо дете. Мечът на близкия до него Дану тутакси намери плътта му.

Ножовете на Смърт-девица пропуснаха целта. Нещо повече -не засегнаха никой, макар да бяха запратени в най-гъстото гъмжило врагове.

Нодлик отби атаките на двама свои противници, кръстоса мечове да се предпази от трети... Когато ги разделяше над главата си, за да атакува на свой ред, острието на единия се отплесна и мина през пръстите му на другата ръка. Изуменият, ненадминат жонгльор Нодлик стреснато погледна осакатената си ръка. Не усети болка - само безкрайно изумление.

Така и не успя да почувства нищо повече. Три меча го нанизаха и приковаха към мократа, побеляваща, но все оставаща розова земя.

Евелина развъртя сърпа си, за да се притече на помощ на мъжа си... Неловко движение - и собственото й острие се заби в тила й. Дану с особено ожесточение превърнаха тялото й в кървящи късове.

Притиснатата към обърнатата каруца Таниша падна последна - обезглавена - след като изразходва запаса си ножове и се опита да се отбранява с тежка пиратска сабя, подобна на грамаден сатър. Желязото се счупи, когато срещна меча на първия нападнал я Дану. Следващият удар на горския воин сложи край на разочарования й, гневно-ужасен писък.

Seamni Приноситслката на Меча тъкмо се катереше по барикадата.

Луната бе преполовила небесния си път. Звездният небосвод се въртеше бавно над самотния хълм една миля встрани от мелиинския друм.

Шестима джуджешки чародея извършваха магически ритуал.

Драгнир беше неспокоен. Диамантеният меч внуши на Пазителите си да се отбият от главния път. Оръжието усещаше чужда магия и яростно търсеше врага си. Но видим враг нямаше.

Военният съвет реши да помогне на светинята с магия.

Хирдът зае позиция за отбрана там, където Драгнир предизвикваше у пазителите най-силен отглас на гняв и безсилие.

Чародеите сплитаха сложни заклинания в центъра на широкото каре - точно на върха на невисока бабуна, която надали можеше да се нарече хълм. Воините стояха нащрек.

Полугласно се чудеха какво ли се беше случило. Може би най-сетне Небесната дъга бе решила да даде честен бой на подземния народ? Или се готвеше да стовари пред носа на пещерните воини цял легион, пренасяйки го през вълшебните си проходи от далечните воински лагери? Още по-добре! Най-сетне достойна за сeкирите сеч! Само бягаха тези хумануси! И то така, че победите взеха да им нагарчат, понеже битките приличаха на касапница. Що за слава можеше да се спечели в такива сражения?!

Или бе... древният враг? Вероятно проклетите Дану крояха някакви коварни планове, но Драгнир ги усещаше?

Чародеите всичко ще разберат, братя. Малко търпение. А засега... използвайте времето за почивка. Телата ви са силни с духа на Диамантения меч, но кожените ремъци на броните се протриват, бойните брадви се нуждаят от заточване.

Сидри пръв заподозря, че става нещо нередно. Под хълма, дълбоко в земята се размърда нещо, затворено в каменен ковчег. Бе нова, непозната сила, досега спяла в прастара гробница.

Джуджето се стресна и подскочи. Беше задрямал. Озърна се към хълма.

Диамантеният меч, изваден от скинията, сияеше и светлината му се стичаше към земята, попиваше в пръстта и слизаше надолу, надолу, надолу...

Сидри закрещя. Изведнъж ясно видя какво се намира под хълма - кръгла крипта, облицована с дървени трупи, камари сухи скелети... и ужасяваща твар, която чупеше саркофаг от гранит, сякаш трошеше сирене.

Предупреждението закъсня.

Черната земя на върха на хълмчето пръсна нагоре като течна кал и погълна чародеите, а после оттам се измъкна невиждано и противно чудовище.

Черни криле. Опашка с шипове. Туловището като на хуманус, но без ръце. Рибешка муцуна. Чифт светещи алени очи.

Сидри нe чакаше. Втурна се с невероятна, непостижима за джудже бързина - натам, накъдето гнусната опашка на гадината се протягаше към изтървания Драгнир.

Дрехите му пламнаха, но той не спря, дори не забеляза. Успя да достигне Диамантения меч, грабна го и презглава се търкулна надолу по склона. По чудо не се посече сам върху острите ръбове на светинята. Подире му изплющя отровното жило, но Пазителите на меча вече се катереха на помощ чудовището улучи тях. Викове и удари, удари и викове. Сидри продължаваше да бяга с меча в ръце.

Рухна и последният Пазител, а Сидри се блъсна в строя на стъписаните воини, които обкръжаваха мястото на ритуала. И силите изведнъж го напуснаха. Той се свлече на земята. Успя само да обърне глава, за да види какво става на хълма.

Чудовището пляскаше с криле и виеше - смразяващо, чуждо, дълбоко. Сетне съществото подскочи и излетя нагоре към звездите.

Червените очи в миг обгърнаха десетки и стотици мили навред. И забелязаха събрат над кулата на Кутул. Черните криле понесоха чудовището право на изток.

Тави бе успяла да задреме, защото Акциум продължаваше да плете магия край процепа в реалността. Старият маг работеше без умора час подир час, а убитата гадина не помръдваше. Девойката си позволи да се отпусне.

И скочи, когато нещо я докосна по рамото.

- Спокойно, моето момиче, аз съм...

Вълшебникът уморено приседна край нея върху отломките на саркофага. Там, където бе стоял досега, тлееше магическа факла. Ръцете на Акциум висяха като парцалени.

- Какво стана, учителю? Свърши ли това, което трябваше? Вълшебникът слабо се усмихна.

- Горе-долу... много работа падна, Тави. Отдавна не бях се напъвал толкова... Имаш ли вода? Гърлото ми е пресъхнало.

Благодаря.

Той дълго бълбукаше с манерката, дори се задави.

- Ух... - въздъхна накрая и избърса устни с длан. - Яка гадина ми се падна. И не една...

- Какво беше това, учителю?

- Това беше... нахлуване. Тави. Козокраките. Бях познал. Тук имаше пробойна в реалността. Бяха толкова много, че не успях напълно да им преградя пътя.

- Не си успял?!

- Разбира се. И никой друг не би успял. Твърде велика е тяхната Сила. И прекалено чужда за нас. Пребродил съм множество светове, но никъде не съм срещал подобна. Те идват...

Отвъд. Само това мога да кажа. И като че ли с това е казано всичко...

- Видях бездна... - прошепна Тави. - Пропаст в пропастта. Нищото.

- Милата ми... Не биваше да надзърташ. Силно момиче си ти,

Тави. Радвам се, че Съдбата ни срещна. Как си?

- Ами... - пообърка се девойката. - Добре. Защо?

- Наистина си силна. Видя онова, което аз се страхувам да погледна, и си запазила разсъдъка си.

- Ти се страхуваш?!

- Ужасявам се - призна Акциум. - Защото не мога да проумея законите на магията на моя враг. И не мога да разбера какво е това... Едно ми е ясно, тяхната победа ще значи пълно разпадане на самата същност на битието в този свят. Не Хаос, а Нищо. Няма и дума подходяща даже... Как да е... Момиче, трябва да съм сигурен, че съм запечатил тази дупка за плъхове веднъж завинаги. Закрепих бариерата, колкото да си почина. Ще се справиш ли?

- С кое? - настръхна Тави.

- Надявам се да не се наложи, но за всеки случай бъди готова. Тук е нужна магия на кръвта, дете.

- Учителю! - скочи на крака Тави. - Ти искаш... искаш...

- Не, не, моля те, недей веднага със сълзи. Не съм те домъкнал тук за жертва!

Девойката преглътна.

- Не си го и помислих. Изплаших се, че възнамеряваш... да убиеш себе си...

Акциум тежко въздъхна.

- Тави - меко каза той и взе ръката й в сухите си длани. -Трябва да разбереш, че се случват и такива неща, когато магът не успява да овладее Силите, които сам е пуснал на воля. Първият ти учител сигурно ти е споменавал за това, но позволи ми да го повторя, може пък да кажа нещо ново за теб. Ако загуби контрол над Силите, истинският вълшебник, тоест един отговорен и достоен за званието си... той е длъжен да постъпи така, че силите да не нанесат вреда никому. И ако трябва за целта да пожертва себе си, цената е повече от приемлива... Тави, недей. Просто ме изслушай. Виж сега, маговете, истинските магове, не умират съвсем. Дори тялото им да загине, самата памет остава да броди сред звездите...

- Учителю... не умирай... моля те...

- Тави... аз не възнамерявам да умирам.

- Обещаваш ли?

- Хм. Ами... - вълшебникът се почеса по тила. - Знаеш ли, ти прекрасно се справи с тая гадина.

- Мъчиш се да ме разсееш, нали?

- Глупости! Наистина ти се възхищавам! Я да я видя... Хм.

Тави? Всъщност и ти само си залостила портата.

- Жива ли е? - скочи веднага девойката и мечът със съскане се озова в ръцете й.

- Чакай, чакай...

- Сега ще отсека главата на тази твар!

- Почакай, момиче! Леле, колко лесно се палиш... Ти направи наистина максимално възможното. Никой не би могъл да убие докрай това създание. И с грубо обезглавяване няма да се решат нещата... Тази гадина е част от настъпващата Бездна. Не е просто живо същество, което умира от честен меч. Защото и Бездната е част от звяра. Не чудовището е дошло от Нищото, а Нищото иде към него. Никой не може да убие Нищото, тоест отсъствието на битие като такова. Това тук уж има сърце... даже сърца, но те са имитация, също като кръвта му. Цяло чудо е, че ти запрати това създание в нещо като смърт... Виновен съм пред теб, че те накарах да се изправиш против това... И мисля, че почвам да разбирам защо Древните са се страхували от тези твари и ги почитали като богове. Разбираемо е и защо са плащали с толкова жертвоприношения, за да приспят господарите си. Това, което не разбирам, е защо този свят все още не се е разпаднал и Бездната не го е погълнала... Магията на кръвта е силно нещо, но чак толкова силно... хм...

Акциум се замисли.

- Учителю - не издържа дългата пауза Тави.

Магът се сепна и заговори, все едно се боеше да чуе какво й иде на езика:

- Ако бях прочел свещените книги на храмовете не като приказки, щях да разбера всичко по-рано. А пък сега няма време за повторно проучване. Но накратко е станало приблизително следното: Древните не са разбрали какво са направили. Маговете им са жертвали живота си, за да спасят своя народ от страшната участ на съвършеното унищожение... И всичко това е достигнало до наши дни, зашифровано в легендата за разпнатия Спасител, който приживе не е бил разбран и е умрял оклеветен... за да се върне преди Страшния съд. Но тава е просто алегория! Ключ към магията, която е в състояние да предпази света от Бездната, както вече е било сторено при предишното нашествие, дванайсет хиляди години назад. А аз пропуснах да видя това в старите текстове! -Акциум удари с юмрук коляното си. - Поради недомислие и горделивост! Е... вече няма смисъл да се съжалява... Тави, искам да направиш нещо - за себе си, за мен, за небето, под което живееш. Трябва да спрем войната на Дъгата с Императора. Маговете от ордените са ми нужни, за да отблъсна нападението. Пък после... после може и да се помисли как да ги помирим трайно.

Хирдът продължаваше марша си. Не срещаха никаква съпротива. По пътя минаваха през изоставени села и градчета. Хората в паника бягаха от воините на Каменния престол и се криеха в горите. Горите пък, уви, не можеха лесно да се подпалят поради кишавото време.

След като взе предвид мнението на Сидри, военният съвет на ърловете, обяви случилото се на хълма за поредна победа.

Очевидно Дъгата беше заложила капан с цел да открадне Диамантения меч. Изводите от това бяха ясни - останалите чародеи да внимават с магиите, за да не бъдат отново проследени и нападнати от ордените.

В нощта, когато над оголената и премръзнала земя заваля първият сняг, хирдът най-сетне се срещна с имперските легиони.

Снежецът бързо се превърна в лека виелица, но подир пладне слънцето плахо показа лика си през рехавите облаци. Зимата бе настъпила.

Войската на Каменния престол стоеше в плътна фаланга на около миля от разгънатия строй на два легиона - крайграничните Дванайсети и Четиринайсети, подсилени с градско опълчение, което възлизаше на още шестнайсет пълни кохорта.

Възрастният легат не се съмняваше в победата - имаше двайсет и четири хиляди меча срещу непълни пет хиляди секири.

Но годините го бяха научили да не подценява противника. Може би това бе пореден бунт на самозабравили се фанатици от иначе послушното подземно племе. Но дори загубилите разсъдъка си джуджета се славеха като корав и упорит народ. Легатът си даваше сметка, че дори малоброен, хирдът е опасен враг. Здравите доспехи щяха да предпазят джужешкия строй от градушка арбалетни болтове. Да се разкъса стоманената фаланга бе възможно само с тежки катапулти и балисти, които можеха да мятат тежки каменни блокове и обковани с желязо островръхи талпи. Командирът щеше да е щастлив, ако имаше подкрепата на някой-друг вълшебник, но уви - за първи път от векове насам маговете не само че липсваха, но и бяха от другата страна на барикадата. Е, поне не помагаха на кръвожадните бунтовници, разказите за изстъпленията на които бяха предизвикали буря от страх, негодуване и гняв всред легионерите.

Затова легатът не бързаше да атакува. Да хвърля напред хората си без поддръжка на чародеи, бе все едно да полива каменна стена с вода - като в случая водата щеше да бъде заместена с човешка кръв. На всичко отгоре конницата се разполагаше на югоизточната граница на Империята, в степите. Легатът пък не разполагаше с достатъчно ездачи-стрелци, за да изтощи с безконтактни атаки противника, след което да прати пехотинците да довършат разгрома.

Впрочем, нямаше мегдан за съжаления, а и легатът предпочиташе да действа - разумно и предпазливо.

Преди всичко той внимателно избра позицията си, така че излизащият от гъстата гора път да се изкачва и така хирдът да е принуден да върви по леко нагорнище, цялото досегаемо за лъковете и арбалетите на редовната армия, която се разположи напряко на друма към Мелиин зад плитък ров и рехава ограда от заострени колове.

Във втората линия се разполагаха опълченците - предимно местни ловци, които се изхранваха от добив на кожи. Носеха грамадни лъкове, за които се хвалеха, че убивали глиган и мечка от сто крачки. Те се кълняха, че ще пронизват джуджетата като пъдпъдъци от петдесет крачки: "Като на шишове! Само накладете огньове, за да ги опечем после!"

На тях легатът заповяда да изкопаят по-широк ров и да поставят по-здрав стобор. Планът бе прост - след удара на хирда по легионите, войниците да имитират отстъпление и да се покрият сред деретата отляво и отдясно на пътя. Там имаше засади, които дебнеха да не би подземните воини да предприемат обходна маневра. Хирдът неминуемо щеше да се забави на втората линия. Следваше флангов удар от легионерите, обкръжение, а натътък бе лесно. Ако не се предадат - смърт, ако вдигнат ръце - имперските мини щяха да получат доста на брой здрави работници. Въпреки че не се съмняваше в победата, легатът си остави три кохорти резерва.

Време бе да приключи безобразията в тази провинция на Мелиинската държава.

Безпокоеше го само вероятността джуджетата да се върнат назад - хич не му се нравеше да се впуска в преследване. Поне нямаше как да заобиколят армията. В околностите дебнеха достатъчно скрити манипули, пък и теренът пречеше на врага да запази строя, без който бе загубен.

Малко след пладне джуджетата тръгнаха напред.

Не отговориха на призивите на тръбите за преговори.

Императорът напускаше кулата на Кутул. Легионите маршируваха по пътя, а подире им бавно се разгаряше огромен пожар, в който се губеше светлината на начеващия изгрев.

Владетелят получи второ писмо от архиепископа.

Вестоносецът този път бе друг, но отново монах. Връчи на Императора свитъка и се оттегли мълчаливо настрани, слезе от коня и се отпусна на колене за молитва.

Императорът разгърна пергамента.

"Изпращам ти отново послание, о, неразумни невернико!

Бой се от гнева Божи, защото настъпва Денят на гнева Му и никой не ще устои!

Защото се сбъдна казаното в пророчествата. Подир снемането на два от Печатите, двамина от трите Звяра излязоха на свобода, а пробуден е вече и третият. Четвърти нашият свят не ще дочака, защото няма да ни има нито нас, нито нещо друго над Бездната.

Покай се, сине мой, помири се с вълшебниците, щото тъй гласи Книгата на Второто Пришествие, глава единайсета, стих осми: Но ако се изнамери Единствен, който да надвие Звяра, ще пребъде този свят още дванайсет хилядолетия честит и богобоязлив."

И пак, както и в предишното писмо, под текста се мъдреше личният печат на архиепископа.

Императорът сви рамене.

- Заповядано ми е да чакам отговор - каза монахът.

- Отговор няма да има, Божи човече.

- Тогава - монахът вирна брадичка и се изправи на стремената - слушай и нека го чуят и другите, които си повел към гибел! Покайте се, защото иде Съдният ден! Спасителят слиза от небесата, защото е препълнена чашата на търпението Му! Който има уши, да слуша! Два звяра са на воля, третият е готов да се покаже, а за четвърти няма да го има нашият свят, защото претопен ще бъде в преизподнята и отлят изново...

Императорът леко повдигна вежда и един от Волните се насочи към монаха. Божият човек тутакси прекъсна речта си, хищно изръмжа и се хвана за скритото оръжие във въжения си пояс. Арбалетна стрела незабавно го удари в рамото и го изби от седлото. Монахът тупна в калта, съскайки през зъби думи, които никак не приличаха на благослов.

Волният с крива усмивка се върна назад. Ама че са глупави тези хумануси...

- Вдигнете го, обезоръжете го, погрижете се за раната му и го положете в обоза - нареди Императорът. - Искам добре да го пазите! В най-близкия град ще го предадем в местната Църква на Спасителя.

После се озърна към съпровождащата го свита.

Червените отблясъци на факлите и пожара в крепостта на маговете осветяваха лицата на Волните - те оставаха каменно-невъзмутими, защото не се трогваха от човешките вярвания и суеверия. Военачалниците също изглеждаха спокойни. Но бароните се развълнуваха и си зашушукаха.

Владетелят обърна глава към тях и ропотът стихна.

- Императоре мой! - Беше центурион с посивели мустаци, който заедно с трима други легионери претърсваше монаха. - Поясът на божия служител... нямаше скрит нож или нещо такова... но тежичък ми се чини.

- Фесис! - повика Императорът.

Младежът пое въжето от войника погледна го и помоли легионера да вдигне копие. После с един замах отсече с помощта на пояса железния обков заедно с дебелата дръжка на копието.

Бароните се спогледаха.

- Имаме такива неща и в Сивото братство - скромно поясни Фесис. - Джуджешка режеща верига. Тайната на изработката е загубена от векове. Иманяри са намирали такива играчки в старите мини на джуджетата. Освен Бащите, само Светият престол е купувал такова оръжие, доколкото успяхме да научим в Братството...

- Умееш ли да боравиш с тази "играчка" - запита Императорът.

- Ще се справя, повелителю.

- Задръж я тогава. Господа, продължаваме. - Владетелят дръпна юздите.

"Никакви пророчества няма да го отклонят от избрания път" -помисли си Фесис.

Легатът се усмихна, когато различи по какъв начин се бяха строили джуджетата. Разбира се - хирд от три фаланги. Главен по средата и флангови прикриващи. Нито лека пехота, нито конница. Джуджетата презират резервите. Юначеството за тях бе над всичко.

Хирдът пълзеше неуморно напред. Легатът си спомни историческите трактати по военно дело, в които се разказваше за обичая на джуджетата да връзват щитовете си с вериги, така че нищо да не разкъсва строя им - поради паника, да речем.

Гората от дългите копия на подземните воини се насочи напред - защита против конница. Легатът сви рамене - и без това не разполагаше с такава. Нека се уморяват.

- Катапулти - заповяда той.

Каменните топки литнаха нагоре и с трясък се стовариха върху хирда. Попаденията бяха сполучливи - подир фалангите останаха да лежат неподвижни тела. Чудесно. Нямаше намерение да харчи хората си напразно.

Ала хирдът не трепна, подземните воини дори преминаха на бяг и легатът въздъхна завистливо. Човешка фаланга не би могла да изпълни такова нещо, защото биха дотичали до противника без сили за ръкопашен бой.

- Балисти! - даде нова заповед легатът.

Обстрелът с балисти се оказа даже още по-сполучлив, защото една от гредите проби истински коридор в строя на джуджетата. Те наистина бяха вързали щитовете си един за друг.

Настъпи часът на стрелците.

Арбалетите защракаха, тетивите на лъковете запяха.

Легатът бе буквално измел военните складове и разполагаше с доста на брой самострели, затова всеки арбалетчик разполагаше с неколцина помощници-зареждачи. Болтовете шурнаха като порой срещу пещерните безумци. Но въпреки това ефектът се оказа дори под очакваното. Разбира се, джуджешките доспехи бяха яки, но чак толкова!

Легатът удари отново с катапулти, подсили стрелците... като че ли почнаха да падат повече противници. Това вече беше друга работа!

Командирът на човешката армия напрегнато чакаше ответа на джуджетата. Всъщност, беше подготвил резервен план.

Джуджетата хукнаха още по-бързо напред.

"Ха така! Безсмислено е да се провежда отвличаща маневра" -съобрази легатът. Очевидно резервният план щеше да му осигури още по-лесна победа.

- Кохорти, напред!

Строят легионери трепна и потече срещу врага - манипула подир манипула. Хирдът бе трудно маневрираща единица, метежниците сами се набутваха в устата на вълка. Колкото и храбри да бяха, колкото и омраза да грееше кръвта им -предимството винаги бе на страната на професионалистите с хладен разум.

Джуджетата почти нямаха стрелци - може би стотина, не повече. Намираха се в третите редици и запращаха болтове над главите на другарите си - малко вероятно бе да уцелят.

Легионерите все пак вдигнаха щитове.

На побелялото от снега поле правилните четириъгълници на войските бързо се сближаваха. Империята имаше защо да се гордее с легионите си - никой не наруши строя.

Манипулите леко разредиха редиците си, за да постъпят така, както бяха обучени - първата редица с все сили запраща сулиците по противника и отстъпва през строя в дълбочината на фалангата, сменя ги втората, третата, четвъртата редица... После дългите копия щяха да се забият в хирда, мечовете да секат вражеските копия... Започна истинската сеч.

Тържествуващ рев от стотици и стотици гърла. Легионните знамена се вееха сякаш и от издишания от войниците въздух.

Пороят къси метателни копия заля джуджетата. Разбира се, това не разкъса строя, но забилите се в щитовете сулици тегнеха на подземните воини, а под краката им се търкулнаха коварни, способни да спънат, топки от пясъчник - "дар" от имперските прашкари.

Роговете затръбиха, давайки сигнал на манипулите. Първите се отдръпнаха назад, за да сторят път на второсшелонните - легатът нямаше никакво намерение да губи хора в същински ръкопашен бой, преди да е стоварил върху врага всичко, което предполагаше най-безкръвна победа. Безкръвна за човеците, разбира се.

Джуджетата извънредно рядко се предаваха в плен.

В този момент хирдът сякаш като един скочи напред и едва не смачка близката манипула. Центурионът на своя глава даде команда за маневра настрани. Легатът, който видя това, се стресна, но след минута му олекна - войниците хладнокръвно и организирано се разминаха с освирепелите метежници.

Какво пък, планът за боя бе съставен така, че да може да се импровизира. Легатът даде знак на сигналчиците, които надигнаха тръби и рогове.

Воините не спираха да хвърлят по хирда камъни от прашките, стрели от арбалети и сулици. Манипулите им тръгнаха настрани, но без да се снишават в деретата. Открито почнаха да заобикалят джуджетата откъм фланговете. Пред набралия скорост хирд изникна първата линия с рова и стобора - опълчението без остатък беше прехвърлено междувременно напред. Легатът се беше отказал от твърде сложния замисъл да вкара джуджетата между двете отбранителни линии и да ги разстреля с арбалети. По негова преценка хирдът сам щеше да си строши зъбите заедно с главите, защото фалангите на врага продължаваха тъпо и упорито да настъпват, без да обръщат внимание, че само след броени минути ще бъдат обкръжени.

Бодлив ураган стрели и болтове шибаше хирда в лице, удряше по щитовете, мъртво захванати с вериги, и по шлемовете, като има-няма намираше прорезите пред очите и поваляше поредния воин на Каменния престол. Все по-близо и по-близо до оградата и плиткия изкоп...

Центурионите готвеха хората си за ръкопашна отбрана. Опълченците прехвърляха от ръка в ръка алебарди - най-доброто оръжие против обкованите с броня ниски здравеняци. Някои войници носеха тежки секири, подобни на джуджешките.

Командирите търпеливо чакаха хирдът най-сетне да наруши строя -инак не бе възможно да се щурмува оградата.

Подземните воини продължаваха напред, без никакво колебание. Имперските легиони израстваха зад гърбовете им.

Легатът почна да изпитва смътна тревога. Не разбра защо.

Ясно се виждаше, че битката вече е спечелена, при това с малко загуби.

В този миг нещо ослепително засия над хирда и противникът екзалтирано се развика:

- Драгнир! Драгнир! Драгнир!

Щитовете паднаха долу, строят се разпадна на бясна, обкована с броня до очите тълпа, която се втурна напред... и тръгна да помита и да събаря колове, легионери, опълченци... Да, алебардите удряха по шлемове, нараменници, нагръдници. Някой джуджета падаха, техните си другари ги тъпчеха без жал. Но повечето... повечето сякаш бяха омагьосани - стоманата на имперските оръжия отхвърчаше като от наковалня, често се чупеха остриета.

Опълченците изведнъж се сбутаха толкова нагъсто, че си пречеха да маневрират и да се сменят редица по редица, да запълват дупките от падналите.

Секирите на джуджетата обаче почнаха да святкат като спици на препуснала карета. Само подир няколко минути в човешкия строй се разнесе подхващан от все повече и повече гърла вопъл. Вопъл на отчаяние. Така би могъл да вие смъртно ранен звяр.

Линията им бе разкъсана наведнъж на десетки места.

- Резерви - изръмжа легатът, когато джуджетата хукнаха право към палатката му, очевидно забелязали знамената на командира и устремили се да обезглавят човешката армия.

Охраната на легата се сблъска с джуджетата. Опитните ветерани насочиха копия, но първият подземен воин с див смях сам се хвърли на тях. Бронята му издържа три остриета, но четвъртото намери съчленение в доспехите. Бликна кръв, но джуджето разцепи главата на своя убиец и посече още двамина, преди да го довършат с боен чук по шлема.

Накрая падна върху труповете на легионерите и кръвта му се смеси с тяхната - червена топла кръв, неразличима, еднаква за почти всички същества, които дишаха въздуха на този свят.

Всяко убито джудже излизаше скъпо на хората.

Когато легионите удариха, Опълчението вече беше разпиляно. Хирдът отново се сви, този път в два стоманени юмрука, и зае позиции зад втория стобор. Приближилите се кохорти бяха обсипани с град стрели - от пленените арбалети.

А после през рова прелетя разкъсаното легатско знаме, заедно с обезобразен труп. когото разпознаха само по доспехите. Беше самият легат.

Кохортите трепнаха. Центурионите си завикаха, за да се помъчат да съгласуват действията си, но някаква неочаквана сприхавост им попречи да се чуят, при все че имаше строга йерархия и командващ офицер трябваше да стане центурионът на първа кохорта от легиона с по-малък армейски номер. Вместо това, в разрез с основното правило, което всеки войник знаеше отлично още от новобранец, центурионите почнаха да командват хората си така, сякаш бяха сами на цялото бойно поле.

Ударът на хирда не закъсня. Двете фаланги стиснаха разбърканата войнишка маса като с клещи. Копията на джуджетата не пропускаха да се забият в меко месо, пробивайки доспехите на легионерите. Копията на кохортите се чупеха, пречеха на самите войници, легонерите се спъваха и падаха. Непохватно изваждани от ножниците мечове нанасяха неволни рани на съседа отляво. На места в човешкия строй избухнаха свади...

Кохортите почнаха да отстъпват към гората. Все още имаха числено превъзходство, но двата юмрука-фаланги на хирда ги бъхтеха, нахвърляха се като зли псета срещу стъписана мечка. Една по една от общия строй на легионите се откъртваха отделни манипули - джуджетата ги прегазваха като суха тръстика, без да се забавят никак.

Над редиците на войската на Каменния престол като призрачно знаме се вееше чудат диамантен блясък.

Само недостигът на бойци не позволи на подземното племе да обкръжат човешките воини. Оцелелите, неорганизирани кохорти открито побягнаха.

Още преди мръкнало хирдът беше победил. Десет хиляди трупа на хумануси останаха на разкаляния и окървавен сняг.

Пътят към сърцето на Империята бе открит.

Това струваше на Каменния престол само двеста джуджешки живота.

ЧЕТЕРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Междината наистина бе откачила - Клара вече не се съмняваше. Познатите пътеки свършваха с провали към Нищото.

Освен това всички твари от междуреалността сякаш бяха сметнали за свой дълг да излеят породената от страх ярост върху отряда на вълшебницата. Тварите бягаха в паника, а по пътя си нападаха всичко - даже себеподобни. Стомана и магия с мъка си пробиваха път през пространството извън световете, където нямаше нито ден, нито нощ, не светеше слънце, нс мъждукаха звезди, липсваше мекия блясък на една или повече луни.

Мелвил беше със счупена ръка, Евис хвърляше всички сила да го изцели, но заклинанията играеха номера още повече от преди. Райна, Клара и Егмонт също губеха кръв от порезните си рани, получени от хищни храсти, жзашпаупати и други "прекрасни" създания.

Главният противник, козокраките твари, не се виждаше никакъв и никъде.

Пътеките се разклоняваха, израстваха пред очите на уморените магове и ставаше все по-трудно да се налучка вярната, която водеше към Мелиин.

Разгорещената Евис предложи да зарежат всичко друго и да се насочат направо към Пътя, което не се прие, защото бе чисто самоубийство.

В един от кратките моменти на затишие, Клара в дрямката си получи странно видение: небесата над света на Мелиин се превърнаха в кипящо море от кръв и оттам към земята слизаше човек в скромно сиво наметало. Той говореше, взирайки се в лежащия пред краката му изтерзан свят, говореше без думи, само с мисъл: "Пророчествата се сбъднаха, чашата се препълни. Аз се върнах."

В съня си Клара бе убедена, че тези слова са били чути от всички обитатели на северната земя.

- Ама и ти намери време да сънуваш... - потръпна пребледнялата Евис, когато Клара сподели с другарите си видението.

Магьосницата сви рамене. От близкия храсталак - кой го знае дали бе растение или скелет на животно - изпълзя лилава змия,

Клара плю към нея. Във въздуха слюнката се превърна в оловно топче за самострел или прашка. Гадината бързо се шмугна обратно.

- Сигурно много дивотии съм изчела покрай Аглая - опита се да се пошегува Клара.

- Какво общо има това? - вдигна вежда Егмонт.

- Аля вярва в Спасителя - мрачно обясни вълшебницата.

Мелвил се намръщи от болка, костта му зарастваше прекалено бавно. - Да не искаш да кажеш, че всичко това е истина?

- Нищо не искам да кажа - тросна се Клара. - Просто споделям какво сънувах.

- Хм - изсумтя Егмонт. - Подобна легенда е разпространена в още няколко свята. Но ние познаваме доста богове в доста светове... Има ли наистина вероятност във известната ни вселена да се е пръкнал нов?

- Кой знае... Не съм специалист по мелиинските суеверия.

Помня само за пророчествата за двамата Братя и за последния грях, която щял да препълни някаква си чаша... Но не мисля, че това ще ни даде ключ към победа над козокраките. Нали за тяхната кожа сме тръгнали, а не да си блъскаме главите над предсказания на пророци.

- Тук съм съгласна - стисна юмручета Евис. - Само меч ще ги оправи онези твари с техния Път към ада!

- Да вървим тогава? - обади се Райна. - С усета си на валкирия смея да твърдя, че козокраките са на път да превземат света на Мелиин.

Клара я изгледа, но не попита нищо. Интуицията на една валкирия бе нещо, което не можеше да се анализира.

- Хайде - надигна се Мелвил. - Госпожица Райна има право. Лозето не ще молитва, а... подсетете ме какво искаше лозето, ъ?

Никой не успя да се сети веднага.

Все пак рядко хващаха мотики в ръце. Бяха свикнали с мечове.

Старият воин от Сивото братство простена. Болката го връщаше в света на живите и той не знаеше дали наистина се радва на това или не. Цялото тяло гореше в треска, зловоние на изгоряло го задушаваше.

- Трай, Сиви - чу се глас, доста млад глас, някъде над него. -Недей да хабиш сили, ще ти потрябват. Виждаш ли ме?

Кицум с огромно усилие успя да отвори очи - клепачите сякаш не просто бяха се слепнали, а направо сраснали.

Простена отново - светлината го резна в очите. Примижа.

Опита пак. Виждаше някакви петна, които постепенно, през мигане и сълзи, се оформиха в човешко лице. Младо лице.

Мърляво девойче със сплъстена коса, покрита със засъхнала кал. Бял кичур на челото.

- Коя... си ти?

- Ха! Май старост-нерадост. Забравил ли си ме? - Кицум дълго мълча. После въздъхна. Спомни си пронизалия го меч на Дану. Въздъхна отново, в устата си чувстваше отвратителна горчилка.

"Докопахте ме, гадове! Некромантия. Хм, защо ли тогава не се чувствам мъртвец? Глупости! Да не би някой приживе да знае как се чувства един съживен за разпит труп?!"

- Познах те. Ти си от Дъгата, Червения Арк. Казваш се... Силвия.

- Браво! Добре са ви обучили Бащите на Братството... Кой беше твоят покровител?

"Почна се" - кисело си рече Кицум.

- Ами ако не искам да ти кажа - опита предпазливо да се противопостави, като в същото време се изненада от гласа си. Не усещаше никаква принуда, породена от магия.

"По демоните, как наистина трябва да се чувства един труп?!"

Силвия сбръчка изцапаната си муцунка.

- Ами ако щеш. Ставай. Аз малко те позакърпих. Но само теб. Останалите пукнаха преди да дойда. Само теб заварих да береш душа.

Кицум обмисляше чутото.

- Значи... не съм умрял?

- Надявам се, че не - с изненадващо нещастен глас каза момичето.

Бившият клоун предпазливо се изправи. Очакваше болка, но тялото му се подчини, макар и леко изтръпнало. От студа ще да е, реши Кицум. Опипа се. Там, където преди да загуби съзнание беше почувствал острието на горския воин, пръстите му се натъкнаха на голям белег.

Налагаше се да повярва.

- Благодаря...

- Има за какво - Силвия избърса съвсем по детски нослето си.

- Съветвам те да не зяпаш много настрани. Първо ела на себе си.

- Защо, какво има... О, не!

Труповете на убитите Дану липсваха - вероятно победителите им бяха устроили подобаващо погребение. Но пък телата на жителите на селцето, както и сварените в хана пътници, бяха тук. Вееха се обесени на околните дървета - с главата надолу, които имаха глава. Червата им висяха от разпраните кореми. Жени, деца, съвсем малко мъже...

Кицум се свлече на колене и тежко повърна.

- Предупредих те - заядливо рече момичето.

- Ще... ще ми мине - изхърка клоунът-наемник.

- Дано. Защото като си видиш приятелите...

- Къде?!

- Чакай, де, съвземи се първо. Чуй какво ти казвам. Ще ги видиш. Всичките - и Нодлик, и акробатите...

След няколко минути ги видя. Бе още по-безобразна гледка от поруганите селяни. От очите на Кицум потекоха сълзи. Той захлупи лице с длани и мълча повече от минута. Изрече глухо, без да открива лицето си:

- Защо са им изболи очите...

- Гневът на Имелсторн ги води - безжалостно отвърна Силвия.

- Ти какво очакваше?

- Но защо и Трош?! И то по този гаден начин. Не само че са му отрязали топките, но и... О, Спасителю, смили се над мен грешния! Ахата го харесваше това момче! Той една лоша дума не й беше казал, камо ли да й посегне!

- Забрави за Ахата. Няма вече такава. Има Сеамни - Робинята на Меча. Ще убива и убива, докато някой не пречука нея... А това няма да стане скоро, ако вярваме на пророчествата... По-добре ли си вече? Хайде, помогни ми да ги свалим.

Не почнаха да копаят гробове. Вместо това Силвия просто бълваше огън от устичката си, сякаш бе огнедишащо създание, древен дракон например. Вятърът развяваше пепелта. Сивият боец тихо мърмореше молитва за упокой на душите на нещастниците.

Когато привършиха скръбния си дълг към мъртвите, Кицум се сети да се учуди:

- Ами мен защо не ме бяха провесили заедно с другите?

- Много ли ти се иска? - отряза го Силвия. - Аз те прикрих, ти какво си мислиш. Калпава магия беше, дядо ми щеше да ми скъса ушите за такива изпълнения, ама той... той... той остана под кулата в Хва-хва-лин, хлъц, ааааа... - Силвия изведнъж ревна с глас и заби чело в лакътя на Сивия боец.

Стъписаният Кицум непохватно погали плачещото момиче, което нареждаше нещо неразбираемо и постепенно се успокояваше. Заедно с това стана ясна и речта й: - ...хитри сме били, нали... Да преварим другите ордени... Хак ни е сега, за нищо не ставаме. А голям мерак беше и трите велики меча да съберем наведнъж, хлъц!

- Трите? Какви три меча? - наостри уши Кицум. - Не бяха ли само два?

- Тц, хлъц. Не са. Устойчивите системи винаги са троични.

Просто никой не е знаел за Третия.

- И кой е той?

Момичето не отвърна веднага. Когато спря да хълца, вдигна лице към стария наемник и дълго го гледа в очите. Не го наблюдаваше като магьосница, а като обикновено уплашено дете.

- Мечът на Господаря на Пороя.

- Ох...

- Ти знаеш за Дървения и Диамантения, Сиви. Те са били оръжията на възмездието. Третият - също. Бил е породен от еманацията на първите два. Оказал се още по-разрушителен от родителите си. Така де - Имелсторн и Драгнир се мразят, значи и чедото им станало от чиста омраза, омраза към всичко живо... И този меч си намерил Пазител.

- Господарят на Пороя.

- Същият.

- Кой е бил той?

Силвия въздъхна.

- Наш. Маг от Орден Арк. Ренегат. Ние заради това толкова се мъчехме да го унищожим. Той ни беше обявил война. Третият меч му даваше грамадна сила. Дори му позволяваше от време на време да става човек. Тогава обикаляше из Империята и учеше даровити деца на магия извън ордените...

Кицум бавно кимна.

- До последно се съмнявах - рече той, - че това са били басни и празни легенди.

- Не са.

- Къде е мечът?

- Скрих го. Много тежък ми се видя... Кицум, трябва да настигнем онези обезумели Дану. Ще ми помогнеш ли?

- Разбира се. Пък някой ден, когато станеш командор на Арк... надявам се да не го забравиш. Пък и тайна ми издаде...

Силвия се намръщи.

- Най-вероятно ще загинем и двамата. А от мен командор няма да излезе. Не ме обичат останалите от Дъгата. Оная извратена Сежес... - Момичето се изчерви и довърши: - Тайни! Кому са нужни тайните сега? А и после? Ако светът ни не загине, вече никога няма да е същият...

- Добре - разкърши рамене Кицум. - Да не се бавим. Имаш ли обаче някаква идея как да надвием нашата данка, която държи Дървения меч? Струва ми се работа за поне двайсет легиона.

- Разчитам на силата на Черния меч.

Вървяха бързо и привечер стигнаха до голямо разорено от Дану село. Същите бесилки, разпрани кореми, обезобразени гениталии... Кицум се беше овладял достатъчно, за да устои на кошмарните гледки.

Но все пак хлъцна, когато видя изгорената Църква.

Сред пепелищата бе оцеляла единствено иконата на Спасителя. И тази икона плачеше с кървави сълзи.

Имперската армия се движеше към следващата си цел -щабквартирата на Орден Солей. Вестите за победите на повелителя се разнасяха по-бързо от зимния вятър. Поданиците на короната реагираха различно. Повечето се присъединяваха към легионните колони. Но имаше и такива, които напускаха домовете си, сякаш бягаха от настъпващ враг. Едно такова градче Императорът заповяда да бъде подпалено. Войниците обаче не се постараха особено, а и Императорът се чувстваше облекчен - бе благодарен на съдбата, че не му се наложи да реже глави на площада.

Легионите маршируваха към поредната магическа кула.

Но внезапно последва заповед да се спре за стануване - посред бял ден. Заповедта бе странна - никакво окопаване, никакви палатки, само разпалени огньове и опънати срещу вятъра платнища. Обичайната стража - тройно подсилена.

Единствено шатрата на Императора се кипреше над спрялото множество - гора от копия и знамена.

Втори легат Фесис, който се беше отбил да се види с отряда на центурион Фарг, бе спешно повикан при владетеля.

Императорът стоеше пред магическото огледало.

- Погледни - каза през зъби на влезлия с поклон Сив боец. Фесис погледна и очите му се присвиха, лицето стана сурово.

- Кажи ми какво виждаш. Дали и аз виждам същото.

За първи път вълшебникът от Долината чу някакви странни нотки в гласа на Императора. Като че ли болка... и отчаяние?

- Дану изгарят села, Императоре мой. И зверски убиват хората.

- Точно така! - владетелят удари с юмрук походната маса с картите. - Трябва да ги спрем!

- Готов съм незабавно да тръгна на изток, повелителю...

- От запад също има лоши вести - прекъсна го Императорът. -Пощенски гълъб ми достави донесение от центурион, служещ в Дванайсети легион. Близо пет хиляди джуджета са прекосили река Тила и напредват по Западния друм. Два легиона и шестнайсет кохорти опълчение са били разбити. Легатът загинал в боя. Добре е направил, иначе щеше да се наложи да го екзекутирам... Какво още видя в огледалото, Фесис?

Фесис прекрасно разбираше какво иска да чуе владетелят.

Каза го.

- Възможно ли е недорасляците да са толкова смели, защото и те са получили своята светиня, Диамантения меч - изрази съмненията си Владетелят. - Щом Дану вече разполагат с Имелсторн...

Фесис се замисли.

- Мога да се опитам да проверя с Изкривяващия камък...

- Не се опитвай, а го направи! Подземният народ атакува държавата от залез слънце, а Дану - от изгрев! Кога ще разбереш какво наистина става? Какво ти е нобходимо за заклинанието.

- Само малко тишина, повелителю.

- Да те оставя ли сам?

- Не е необходимо. Мисля... направо да ви покажа какво става през огледалото.

- Действай!

Този път никакви затруднения с кристала не възникнаха -камъкът сякаш окончателно беше признал властта на Фесис над себе си. По повърхността на огледалото затрепка сива мараня, после то се изчисти и...

Виждаха хирда, който бодро крачеше по Западния друм като едно същество от тъмносинкава стомана на фона на снежната белота и черните силуети на оголените от листа дървета. Отрядът трудно можеше да се нарече истинска войска. Императорът с опитно око оцени бройката - четири и половина хиляди секири, не повече.

- Добре - каза той. Отново бе хладен и сдържан. - Какво ти е, Фесис? - запита неочаквано.

По лицето на съветника течеше пот.

- Усещам нещо... откъм хирда... - изхърка младежът. - Ето го! Императоре мой! Погледнете в средата! Там, на носилка! Ох!

Огледалото помръкна.

Няколко минути Императорът мълчеше, а Фесис идваше на себе си от стисналата го за сърцето болка.

- Прав бях - бавно изрече владетелят. - Драгнир,

Диамантеният меч, води джуджетата на изток. От другата страна вървят Дану с Дървения меч. Какво значи това?

- Ако... ако са верни пророчествата, Дървеният и Диамантеният меч са създадени да се унищожат взаимно...

- Би било прекалено хубаво. Въпросът с въстаналите Дану и метежните джуджета би се решил от само себе си. Само че същите пророчества казват, че двата Меча ще завладеят света. Някакви си два Меча. Не пълчища твари или незнайни армии отвън... Е, съветнико мой, какво предлагаш?

- Разделете армията на две и...

- Не! - Императорът чак потръпна. - Бароните и Седми легион са станали несигурни след онзи фанатик на архиепископа! Ще почне гражданска война!

- Но Империята е изправена пред нашествие! Дълг на всеки поданик е да брани човешкото!

- Така е... и при други обстоятелства бих те послушал. Но не и сега.

- А какво смята да предприеме моят господар, позволете да запитам?

- Ще чакаме.

- Какво? - изуми се Фесис.

Императорът с широки крачки се върна към масата с картата и махна на Фесис с ръка.

Върху пергамента лежаха два кинжала - единият с дръжката на запад, другият - на изток. Остриетата им сочеха средата на Империята.

- Ние сме тук. - Императорът заби пръст в картата. - Ще наредя на стратезите да пресметнат къде двата меча ще се срещнат. Засега са се насочили към Мелиин. Щом обаче видят какво е останало от столицата...

- Взаимната им омраза ще надделее над ненавистта им към хуманусите - довърши Фесис.

Владетелят кимна:

- А ние ще ги чакаме.

Сетне зарея неразгадаем взор към тавана на шатрата.

- Свободен си. Повикай вестоносците и стратезите! - Фесис с поклон напусна.

Сеамни бе щастлива. Народът й напредваше, режейки гнилата плът на държавата на поробителите.

Родителите й също бяха живи, но военният съвет на князете ги беше оставил заедно с малка група стрелци да пазят децата -бъдещето на Дану - в убежищата сред Пущинака.

Последната радостна вест й бе съобщена лично от принц Седрик.

Благородният Дану, по своя инициатива нарекъл се оръженосец на Приносителката, продължаваше да докладва:

- Ние не стояхме със скърстени ръце, о, Сеамни Велика! Ние дори нападнахме самия Император на хуманусите!

- Самия Иператор? - ахна Сеамни.

- Два пъти - гордо съобщи Седрик. - Ала, уви, той се оказа добре защитен от нашата магия. Първо пратихме двуличник, но той се провали. Вторият удар може обаче да смятаме, че постигна известен успех. Проникнахме в спомените на вожда на хуманусите. Някога, когато още е бил дете, маговете са го накарали да убие на арената две наши чеда. Невероятно, но хуманусът изпитваше чувство за вина от стореното! За съжаление после не успяхме да му въздействаме така, че да се самоубие, преди да е дал наследник на престола. Но пък сполучихме в друго - Императорът прехвърли отговорността за престъплението си върху маговете на Дъгата -типично за жалките хумануси! И така успяхме да го скараме с ордените.

Ахата потърка чело. Припомни си едно видение - висок младеж с красиво дори за хуманус лице... открито лице. С броня, върху която се виждаше василиск...

- Повече нашите чародеи не успяха да постигнат, но споменът за момичето с белег на шията продължава да преследва главния ни враг и разпалва омразата му към маговете, без които той не може да ни победи само със своите легиони!

Ахата-Сеамни мълчеше. Седрик предпазливо се изкашля.

- Доволна ли си от нас, Приносителко? - почти плахо попита той.

Тя трепна. Обърна лице към принца. В чертите му продължаваше да вижда юношата с болката в очите.

- Доволна съм - твърдо изрече тя. - Чуй ме, благородни и храбри принце! Стига сме се забавлявали с обиталищата на хуманусите. Опожаряването на дребни градчета и екзекуциите на хуманусите само ни бавят! Трябва час по-скоро да стигнем до древния град, където ще поискаме пълната разплата за всичко! Имелсторн ще ни защити!

- Да бъде волята на Приносителката - поклони се развълнуваният Седрик.

Зимата на война и разорение се оказа на всичко отгоре и сурова. Като вражески армии плъзнаха виелици. Поданиците на Империята със старх се питаха какво ще им донесе съдбата нататък. Някои от заран до заник редяха молитви в Църквата на спасителя, останалите култове губеха вярващи. Други правеха запаси от храна, дърва за огрев, събираха оръжия, укрепваха домовете си. Вече съвсем малко хора тръгваха да се записват във войската. Немалко от тях ставаха жертви на плъзналите по заснежените гори вълчи глутници.

Императорската армия отново стоеше на стан. Легионните знамена се развяваха на няколко хвърлея от пепелищата на Мелиин, край северната порта. Маршът бе проведен бързо и без усложнения въпреки студовете и липсата на фураж за товарните коне. По заповед на Императора повечето животни отидоха в казаните, а багажът от обоза бе разпределен по войнишките раници, за което всеки легионер получи на ръка щедро заплащане.

В императорската шатра безспир прииждаха разузнавачи.

- Джуджетата от запад се приближават, повелителю. Песни пеят. Храбро вървят, чак да им завидиш. Пердашат през преспите, в които човек би затънал до кръста. Ние решихме да не нападаме...

- Добре сте постъпили - кимна Императорът. - Всяко нещо с времето си. Благодаря за службата, центурион.

- Служа на Империята!

На изток не бяха пратени съгледвачи - владетелят следеше придвижването на Дану с помощта на магическото огледало, Фесис почти не се отделяше от Императора. Направи му впечатление израза на лицето на Негово величество, когато гледаше маршируващите горски воини. Но не можа да го разтълкува.

Вестта, че Дану са престанали да убиват и рушат по пътя си, владетелят прие някак прекалено радостно. На Фесис му се струваше, че това не се дължи само на облекчението, че поданиците на държавата ще запазят живота и имуществото си.

Последва заповед да не се пречи на придвижващите се към града войски на нехората.

Легионите чакаха. Отделни групи проверяваха пепелищата, които бяха опустели и съвсем за кратко време бяха придобили вид на древни развалини. От столицата си бяха отишли даже мародерите.

Постепенно войската плъзваше пипала към околните градове, които бяха пълни с бежанци. Те интересуваха Императора най-вече откъм финансовата страна. Легионерите докараха делегация бивши мелиински търговци, които много се оплакваха от окаяното си положение, но не посмяха да откажат да платят военни данъци. Срещу това им бе обещано намаляване на таксите за през следващите пет години. Търговците обаче не бяха във възторг.

По настояване на Фесис срещу хирда бе пратен бързоподвижен конен отряд арбалетчици. Докладът стресна младежа, но пък прибави сигурност у Императора.

- Нашите болтове хвърчат покрай тях! - твърдеше разузнавачът. - Уж го чукнеш където трябва, пък стрелата се отплесне...

- Видя ли? - обърна се Императорът към Фесис, след като освободи войника. - Диамантения меч ги пази. Безсмислено е да се мъча да ги спра. Нека се срещнат, сбият и изтощят сами - Драгнир против Имелсторн.

Фесис само клатеше глава, но вече се беше отказал да увещава Императора. Планът продължаваше да му се струва несигурен и твърде рискован. Никой не можеше да предвиди как и дали ще потръгне сблъсъкът между древните Братя-врагове в благоприятна за човеците насока. Какво щеше да последва, ако на Мечовете им хрумнеше да се обединят, за да унищожат хората, а чак насетне да си изясняват отношенията помежду си?

Но Императорът бе непреклонен. А и Фесис се разколеба, след като прочете донесенията за гибелта на Дванайсети и Четиринайсети легиони.

Имаше и още нещо, което силно вълнуваше Фесис-Кер, бившият Сив наемник и настоящ втори имперски легат.

Завръщането вкъщи. По-точно - невъзможността да се завърне в Долината, дори ако му се наложеше.

Не, заклинанието не се беше повредило от срещата с изчадието от гробницата, Фесис го провери внимателно, брънка по брънка. Другаде бе грешката и младежът се страхуваше да си помисли за нея. Но накрая му се наложи да си признае - Долината бе изчезнала от мястото си във всемира. Тази почти безобидна формулировка можеше да означава какво ли не - от преместването на света на магьосниците по тяхна воля... до крайно нежеланата вероятност Долината да е била унищожена. Последното Фесис с огромно усилие се осмели да си каже наум. Все пак се надяваше, че "прицелът" на заклинанието се беше отклонил от магическия "фар", който привързваше вълшебния коридор за прибиране. Да, навярно беше това...

Но новата препроверка на заклинанието не откриваше нищо нередно.

И все пак - това с унищожението бе абсурдно! Кому би хрумнало да превърне в развалини цял един свят... фамилната къща... вечно загрижената, мила леля Аглая...

"Има кой!" - изплува упорито пъдената мисъл и Фесис изтръпна.

Козокраките. Загадъчните зловещи дарители.

Младежът отново и отново си налагаше да не си блъска главата над тези въпроси и гледаше да се залисва с армейските дела. Като втори легат и имперски съветник имаше правото да си пъха носа почти навсякъде.

Използваше го бракониерски.

След две седмици вестоносците тичешком нахълтаха в шатрата на Императора.

Отрядът на Дану бе на няколко левги от руините на престолния град.

Хирдът на джуджетата бе почти на същото разстояние от Мелиин.

Фесис започна да усеща връхлитащите от двете посоки враждебни потоци Сила.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

- Какво имаш да кажеш, Фесис?

- Моля за извинение за изказваните преди съмнения в прозорливостта на моя Император. Драгнир и Имелсторн наистина са в капан. Враждата ги влече по-силно от двойка лудо влюбени пеперуди. Сблъсъкт им е неизбежен. За нашите легиони ще остане единствено работа по почистване.

- Почистване? - устните на владетеля се раздвижиха в тънка жестока усмивка, Фесис се смути.

- Имах предвид, да се пленят оцелелите...

- Те надали ще се предадат, съветнико. Бъди прям. Няма място за емоции, когато се обсъждат толкова важни неща. Оцелелите ще бъдат избити...

Гласът на Императора изведнъж изтъня, владетелят млъкна -намръщен, мрачен. Младежът с изумление се взираше в лицето на владетеля.

"Какво му става, демони Фесис. Легатите, граф Тарвус... е, то други читави хора няма. Нека заповядат.

Щом палатката се напълни, граф Тарвус по покана на Императора започна да излага становището си, че хирдът е по-опасният враг отколкото шепата Дану (никой освен Фесис не бе посветен в плановете на Императора), но изведнъж в шатрата влетя зачервен от бързане вестоносец. Нарушавайки всякакви традиции, войникът извика:

- Магове, Императоре мой!

Легатите като един се хванаха за мечовете. Само владетелят остана спокоен.

- Пръстенът ми не усеща присъствие на атакуваща магия, войнико. Да не би да атакуват, яхнали коне и навлекли обикновени доспехи?

Вестоносецът се усети. Беше съвсем младо момче, очите му се насълзиха от срам. Той преклони коляно и с отчаян глас каза, гледайки земята:

- Не, Императоре мой... накажете ме за нарушението... Маговете са пратили парламентьор... Върховният маг на Лив, магичката Сежес покорно моли за аудиенция...

Този път и Тарвус се вкопчи в меча, Фесис едва не изтърва Изкривяващия кристал. Императорът само трепна като от убождане.

След миг произнесе със спокоен глас:

- момко наказанието ти ще е да доведеш назованата дама, с прицелен в тила й арбалет. Нека острието на болта я гъделичка и я подсеща с кого си има работа. Изглежда е забравила... Капитане! -обърна се към командира на Волните. - Две дузини стрелци насам! Графе, останете вие... и съветник Фесис. Господа легати, бъдете при войниците си.

В шатрата за миг възцари мълчание.

- Нека видим какво ще ми предложи тази кучка - изрече Императорът с такъв тон, че ако репликата бе насочена към Фесис, младежът би дезертирал начаса.

Сежес стоеше в центъра на плътен пръстен стрелци - не смееха все пак да я доближат на повече от пет крачки - близо до платнището на шатрата, през което духаше студен вятър и развяваше светлосиньото й наметало, заедно с тънката рокля в същия цвят. Войниците потракваха със зъби от поривите, но вълшебницата не трепваше - висока, тънка, стройна.

- Насам, мадам - без капка уважение рече един от Волните и й посочи място до походната маса, от която бяха прибрани всички карти и свитъци.

- Благодаря, ще остана тук - мелодично отвърна Сежес.

Волният се обърна към Императора. Владетелят сви рамене и тръгна сам насреща. С жест накара войниците да се отдръпнат, за да я гледа цялата. Деляха ги дванайсет крачки. Бялата му рицарска ръкавица стоеше като щит. Очите на Сежес се уголемиха, когато я забеляза.

Противниците - бившата наставница и вчерашният ученик -мълчаха.

Императорът я разглеждаше сякаш за първи път.

Беше копнял за тази среща. Но си я представяше другояче -в двора на превзета крепост, сред още топли тела на убити. А тя -гола, изнасилена от поне една кохорта легионери. Гърдите -отрязани, коремът - разпран. Чудесна среща!

- Напуснете всички, освен Фесис. Графе, вас ви моля да го сторите, не бих искал да ви заповядвам като на обикновен войник.

Словата на Императора паднаха като гръм от ясно небе.

- Повилителю... сигурен ли сте? - учтиво се осведоми Тарвус.

- Напълно. Госпожата надали ще дръзне да прави глупости срещу това - владетелят високо вдигна лявата си ръка и с удоволствие забеляза как Сежес потръпна.

- Служа на Империята! - поклони се графът. Шатрата опустя.

Сежес хвърли бърз поглед към бившия Сив боец, усети скрития в пазвата му Изкривяващ кристал и злобно присви устни.

- Ти май искаше да говориш пред моите воини и командири? - запита Императорът. - Съжалявам, че те лиших от публика.

- Нямам време да играя глупави игри с теб, момче! - свадливо изсъска Сежес. Без да чака покана, тя се настани в креслото и протегна напред крака, обути във високи, оплескани с кал ботуши.

- Недей да стърчиш, трябва да си поговорим.

Без да обели и дума, Императорът вдигна левия си юмрук. По костената бяла повърхност, по хитроумно огънатите пластини на ръкавицата потекоха бързи тънки ручейчета оранжев пламък - все едно гневът на владетеля мигновено придобиваше плът.

Сежес изохка и вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази, Фесис отстрани долови как тя мигновено изплете и вдигна заклинание-щит, ала оранжевите отблясъци го пронизваха и я заслепяваха.

- Знаех си - сподавено каза вълшебницата. - Оръжието на Врага. И този ратай... - Тя хвърли унищожителен поглед към Фесис. - Ти го донесе!

Но омразата в очите й беше маска, под която прозираше страх и недоумение. Тя или още не беше проумяла що за птица е съветникът на Императора, или се чудеше какво прави тук един маг от Долината.

- Нали уж дойде да преговаряме, Сежес? - язвително запита Императорът. - Или си пристигнала, за да сипеш оскърбления?

- Махни това... свали си ръката... - Лицето на Сежес се изкриви от напрежение. - Добре, моля за извинение... Знаеш ли, че светът ни е на ръба на гибелта?

- И преди съм чувал тези басни - равнодушно кимна владетелят.

- Само че този път е истина! - не издържа вълшебницата. Императорът повдигна вежди.

- Този път? Да разбирам ли, че преди това сте ме гощавали със зелен хайвер? И редно ли е сега да седна и да ти повярвам, да зяпна с отворена уста и да ми потекат лигите за нова лъжичка?

Сежес отчаяно плесна с ръце. Ако се преструваше, бе безукорна актриса, Фесис си помисли, че дамата вероятно си е сбъркала призванието.

- Мога да ти покажа... - възкликна тя, но Императорът я прекъсна.

- Не, Сежес, аз ще ти покажа. Да не мислиш, че ще ти позволя да ми баеш след всичко, което се случи?

- Този тук - тя посочи с пръст към Фесис - си твори магия на воля до теб, а нему едва ли можеш да имаш доверие! Знаеш ли кой е той? Той е маг! При това - не от нашия свят. Нека ти каже истината... ако смее!

- Нямам намерение да обсъждам пред теб достойнствата или недостатъците на верните си съратници... - хладно отвърна Императорът, сякаш нищо от изреченото не го бе изненадало.

- Но как тогава да те убедя в искреността си?! - развика се съвсем невъздържано Сежес.

- Ти и искреност?

Вълшебницата се оклюма. Тънките й пръсти нервно се свиваха. Императорът продължи:

- Ти си майка на лъжата, Сежес. Зная, че искахте да ме убиете. Сигурно ви беше дотегнало да управлявате иззад кулисите, нали?

Да, наистина добре би звучала императорска титла към името ти, признавам. Двете покушения също бяха добре изпипани, пак ви свалям шапка. После обвинихте жалките остатъци от народа Дану, за да ме лишите от най-верните ми легиони. С Първи и Пети бих ви смачкал още в Мелиин. Никой нямаше да се измъкне.

Сежес вдигна лице. Очите й бяха пълни с ужас. Притискаше с пръсти слепоочията си, сякаш я мъчеше мигрена.

- Ти... ти... вярваш, че атентатите са били наша... постановка?

- Как иначе, скъпа? - усмихна се мразовито Императорът. -Гениален план. Ако покушението постигнеше целта си, вие поемахте цялата власт в Империята. Ако не, щяхте да ме наплашите така, че да не смея и до нужника да ида без глутница от ваши доверени магостражи. И да ме въртите на малкия си пръст, както ви се прииска. Разбира се, за пред поданиците виновници щяхте да изкарате нещастните Дану. Обаче оплетохте конците.

Сигурно се изпокарахте предварително за рибата, която още плуваше в развъдника. Сдърпахте се за празния тиган, скъпа. И то така, че поради вашата некадърност Дану си върнаха Имелсторн, а джуджетата - Драгнир. И сега два отряда бунтовници се приближават към това, което остана след вашите магически щуротии от столицата. С тях трябваше да се занимавате, не с интриги. Нито да пускате муха под опашката на архиепископа на най-влиятелната църква в държавата за някакъв си Съден ден и Свършек на света! О, може това да не е ваше дело, а истерия на свещениците, които само чакат Пришествието на Спасителя си. Но в такъв случай ваше задължение към човешката раса и държавата беше да успокоите поданиците.

Сежес направо се вкамени, Фесис се напрегна, напипа Изкривяващия кристал. Но не - магьосницата не се готвеше за удар. Тя наистина бе потресена от обвиненията.

- Впрочем - добави Императорът, - поне да се бяхте погрижили да върнте обратно в зандана онази черна крилата твар, която изхвръкна от подземията на главната кула на Кутул.

- Императоре мой - намеси се Фесис.

- Слушам те, съветнико.

- Позволете ми да разпитам пратеничката!

- Аз... - подскочи Сежес.

- Ти ще мълчиш. - Бялата ръкавица отново се наля с оранжев огън. - Разрешавам, втори легат.

- Що за чудовище беше онова от криптата под замъка на Лилавия орден, Сежес? - Фесис погледна вълшебницата право в обезумелите очи. Наложи му се да напрегне цялата си воля. -Откога е там? Защо е имало прокопан тунел до гробницата, след като е трябвало гадината да бъде зазидана во веки веков?! За какво сте искали да използвате онова чудовище, Сежес? Ти знаеш, че то е родствено на същите твари, които ми дадоха ръкавицата за Императора. Отговаряй!

Сежес хапеше устните си. Императорът с изумление се вглеждаше в наставницата си. Това ли е същата Ледена Сежес, която той познаваше, олицетворението на хладнокръвието?

- По-добре си кажи истината - подкани я той. - В твой интерес е. След като смяташ, че моят съветник е способен да разпознава лъжата.

- Истината... - Вълшебницата горчиво се усмихна. - Цялата истина... И да ти кажа... каквото и да ти кажа, няма да ми повярваш. Ти наистина порасна, момче. Не се усетих кога стана това. Добре, нека бъде твоето. Ще бъда напълно откровена. При едно условие.

Остави Дъгата на мира.

- Императорът не дължи никому нищо... - надменно заяви младият владетел. - Особено обещания. Ако признаваш, че си виновна в държавна измяна...

- Нямам какво да признавам - избухна Сежес. - Слушай, щом си ме питал, и не казвай после, че не си ме чул!

- Слушам.

- Ние... най-силните магове на Дъгата в този момент водим битка. Битка с най-страшния враг, какъвто не познават летописите ни. Същият, който някога е прокудил предците ни и те са избягали от Южния континент насам през вътрешните морета - право към Брега на черепите.

- Истина ли казва тя. Фесис? ... - Очите на Сежес бяха отчаяни.

- Нека говори още, повелителю. Така ще мога да определя поточно .

- Продължавай, Сежес.

- Този Враг... се завърна. Не зная по какъв начин, но се върна.

Подхвърли ти тази ръкавица... насъска те срещу нас...

- Това можеш да го пропуснеш. Нататък... - Сежес нервно преглътна на сухо.

- Не си ли учуден, Императоре, че легионите ти не срещнаха никой от Върховните магове на ордените? Не те ли учудиха примитивните бойни заклинания? Общата мощ на Небесната дъга би накарала Мелиин да потъне вдън земя!

- Без изхвърляния, Сежес. Нямам желание да слушам самохвалства.

- Но ще се съгласиш, че щурмът на кулата на Кутул щеше да ти коства много повече войници, ако на стените не стояха момчета и момичета от школата на Лилавия орден?

- Тук аз задавам въпросите, Сежес, не се самозабравяй! -заплаши я открито Императорът.

Сежес сякаш не го чу.

- Върховните магове бяхме заети, Императоре. Заедно с всички останали адепти, които бяха достигнали нужния ранг, ние зарязахме всичко и всички, за да водим съвсем друго сражение. Противопоставихме се на онези, които някога са владеели Северния свят, които са ни преследвали като дивеч в Южния, а сега са се върнали, за да подложат на изтребление всичко живо от единия хоризонт до другия. И ти им бе нужен, Императоре - за да ни отвличаш силите и вниманието. Замисълът им се оказа верен, плановете - точни... и те напълно сполучиха засега... Да, признавам, че... - Сежес се насили да продължи, преглътна, - ...че отровното им семе попадна в подходяща почва. Ти ни мразеше. Навярно още от самото начало ние, Седмоцветието, допуснахме грешки по отношение на теб...

- Кутрето ми - неочаквано каза Императорът. - Малкото смешно кученце. Моето кученце. Защо го уби, Сежес?

Вълшебницата не издържа, сведе поглед пред пламналите му с черен огън очи.

- Владетелят не бива да бъде привързан към никого и нищо... Трябва да управлява с желязна десница...

- И това е всичко, което имаш да ми кажеш? - живо запита Императорът. - Защо изобщо сте търпели нечия желязна десница?

Защо се примирихте уж да имате над себе си имперска власт? Защо не ме убихте или не ме накарахте да се откажа от престола? За какво ви беше нужна Мелиинската династия?

- Защото не сме злодеи и властолюбци, Императоре! - вирна брадичка Сежес. - Ние вършим своята работа, дори и сега, когато сме избивани от своите, ние изпълняваме дълга си към всички смъртни, каквито сме и ние самите! Доизслушай ме! Най-добрите магове на Дъгата в този миг се сражават извън пределите на нашия свят, откъдето злокобните нашественици нанасят своя удар. Затова съм дошла да моля за мир... Ние се нуждаем от всичките сили на ордените, за да отблъснем Врага. Вероятно ще ни се наложи да... -вълшебницата едва не изхлипа, - прибегнем до магията на кръвта.

Ще се наложи да жертваме своите собствени ученици, невинни момчета и момичета, своето бъдеше... Но няма да се спрем, ако това е цената на оцеляването на този свят.

- Фесис! - Гласът на Императора изплющя като бич. Младият воин държеше пръстите си върху Изкривяващия кристал. Камъкът, сътворен тъкмо за изопачаване на самата реалност, тънко усещаше всякаква лъжа. Но сега нищо не трепна в него.

- Тя казва истината, повелителю. Или поне си вярва. - В шатрата настъпи мълчание.

Сежес притисна ръце към гърдите си

- В името на всичко свято - Ако искаш моя живот, вземи го. Но сключи мир с Дъгата. Умолявам те. Прояви... милосърдие.

Императорът бавно потърка чело и произнесе:

- Преди години... едно глупаво и малко пале искаше да живее. Същото искаше и едно малко момче, за което същото кученце бе единственото близко същество... Милосърдието ми остана върху онзи жертвеник, Сежес. Ти беше добра учителка. Ще умреш.

Вълшебницата преглътна на сухо и дрезгаво прошепна:

- Да бъде волята на справедливия владетел... Но нека моята смърт утоли жаждата ти за отмъщение! Прекрати войната против маговете! Обърни оръжие против богуомразните Дану и непокорните джуджета! Унищожи ги!

- Нямам нужда от съвети как да защитавам поданиците си - студено отвърна Императорът. - Войната ще продължи, докато не избия цялото ви проклето сборище. А които се присъединят към мен в този свещен поход, ще обучават само лечители и дъждогонци, ще се грижат за реколтите и ще ни пазят от разни дребни мерзостни твари... за които не съм сигурен дали няма да изчезнат заедно с вас. Силно подозирам, че тварите са ваши творения. И никога повече магове няма да властват - открито или негласно - над други простосмъртни, които са лишени от вълшебни дарби. Разбра ли ме?

- Да - Сежес гледаше в пода. - Излиза, че напразно жертвам живота си, така ли?

- Така излиза. Ще се справя с бунтовните джуджета, ще се споразумея и с Дану. А вашите кули ще изгоря една по една, ако ще от небето да завалят чудовища вместо сняг и дъжд!

- Императоре мой - намеси се Фесис. - Сежес не отговори на въпросите ми.

- Да, вярно е. Отговаряй, Сежес! - кимна владетелят.

- Има ли смисъл, след като присъдата ми вече е произнесена? - горчиво се изсмя вълшебницата. - Не можеш да ме измъчваш.

Нищо няма да кажа, нищо няма да узнаеш.

Отново увисна тежка тишина. Императорът многозначително потропваше с пръсти по облечената с бялата ръкавица длан. Рязко обърна глава към Фесис.

- Съветник, струва ли отговора на твоя въпрос живота на тази жена?

Фесис дълбоко си пое въздух. Сежес бе враг, може би най-силната магьосница от Дъгата, но...

- Смятам, че струва, Императоре мой. - Цяла минута кънтяща тишина.

- Нека бъде както казваш, съветнико... Сежес, ако Фесис получи задоволителен отговор, ще те помилвам. Ще говориш ли сега?

Тя бавно кимна.

- Говори,тогава.

- За чудовището от подземията на замъка Кутул знам, че... тези твари са владеели целия Северен свят. Подготвяли са велико Разрушение. Нуждаели са се от време, за да го сторят, понеже не са всесилни. А и самото Разрушение не може да се осъществи, без да се сбъднат съответните Пророчества. Във всеки свят, населен от смъртни същества, се съдържат зрънцата на неговата собствена гибел. Не зная защо е така. Просто е... свойство на Всевсемира.

Или пък - воля на боговете...

- Продължавай - кимна й сурово Фесис. Вътрешно бе смразен и от малкото, което чу. В главата му изникваха нови въпроси... но и доста стари сами намираха отговори или се обезсмисляха.

Сежес го изгледа с неприязън, но и с известно уважение, и се подчини:

- Старите господари на нашия свят, този свят, управлявали жестоко... много свирепо. Така подтиквали хората към страдания и жестокости в отношенията помежду им. По този начин... всъщност, това са мои предположения, не знам цялата истина... по този начин човешкият род е щял да се поквари и да пожелае своята гибел, а сетне и да облече това си самоубийствено щение в свети думи на пророчества. Ала древните въстанали против тиранията. И съумели да надвият Господарите. Но не смогнали да ги убият завинаги. Не знам поради каква причина... но тези създания са нещо като безсмъртни... съжалявам - Сежес се изчерви. - Знанията ми имат предели, колкото и да ми е неприятно и унизително да го призная... Древните постигнали победа и заточили тираните в гробници, запечатани с магията на кръвта на огромни жертвоприношения.....

...Човешки жертвоприношения, да... Заклинанията се оказали доста издръжливи, мнозина Господари спят от много хилядолетия насам. За съжаление магията на кръвта има един недостатък - друга силна магия, употребена близо до криптите със спящото Зло, може да пробуди Господарите отново...

- А защо държахте една от тези твари в кулата на Кутул? Поточно, защо орденът е построил своя замък върху тази гробница?

Сежес беше готова да си отхапе езика, но беше принудена да говори докрай.

- Спящите Господари... са Сила сами по себе си. И тази Сила може да бъде използвана. Магията на Дъгата се основава върху тази Сила... - Вълшебницата улови убийствения поглед на Императора и продължи почти жално: - Ние можехме да ги убием... Спящите... да ги унищожим заедно със саркофазите... но тогава щяхме да изгубим своята мощ. Всички главни кули стоят върху такива гробници. Ние... не намерихме всички погребани тирани.

Много неща са забравени... колкото и да ни се иска, ние не сме много по-силни и вещи от древните магове... Императоре, нуждаехме се от Силата на Спящите, за да защитаваме човешкия род от нехората, които ни нападаха още от времето на Брега на черепите! Ето защо, щом победихме, наказахме така жестоко неорганизираната в седемте ордени магия, за да не би някой, без да иска, да пробуди древното зло.

Императорът прехапа устни. Гледаше вълшебницата мрачно.

- Имаше пророчества - простена Сежес. - Воля, която превишава нашата, свърза старите Господари с култа към Спасителя. Две твари вече са на свобода. С тях много трудно ще се справим... Засега само се реят във висините, събират сила... но наближава часът, в който ще се стоварят върху ни - върху целия ни свят. Веднага щом третата твар се измъкне на воля...

- Можем ли да предотвратим това? - бързо запита Императорът.

Сежес поклати глава.

- Пророчествата... Някой от най-проницателните умове на Безцветния Нерг отдавна са изказали предположението, че пророците не предсказват, а по един особен начин променят света, предизвикват събитията, за които говорят. Но даже мъдреците от Нерг не знаят защо и как става това. Докато е била жива паметта за владичеството на Господарите, първите кули на ордените са били строени върху гробници. После... Ние чувстваме, че третата твар е почти възкръснала, но не знаем къде е тя...

- Момент - Императорът потърка чело. - За каква памет ми говориш? Сега почвам да виждам в разказа ти противоречия.

Навярно си успяла да заблудиш съветника ми Фесис, но за каква памет, за какви първи кули става дума, след като сме пришълци в Северния свят?

- Кулите са били построени преди Изхода, повелителю -усмихна се Сежес.

Веждите на владетеля литнаха нагоре в искрена почуда.

- Хората не са пришълци. Просто сме били прокудени, а после сме се върнали пак. Това е истината. Повелителю, настъпващите отряди на Дану и джуджетата носят със себе си своите вълшебни светини - внезапно смени темата Сежес. - Известно ли ти е това?

- Повече от известно.

- Ти имаш силата да разгромиш метежниците и да завладееш Мечовете. Въпреки че никой не знае какво после следва да се прави с тях... Орден Арк знаеше, но Арк е унищожен.

- Унищожен?! - Императорът се облещи от изненада. - Как?

От кого? Кога?

- Съвсем неотдавна. Съсипа ги бивш техен човек. Маг-ренегат. Тъй наречения Господар на Гибелния порой. Той отмъсти на старите си събратя, но и сам загина. И знаеш ли кой го погуби? Служителите от Църквата на Спасителя. Техните боядисани дъски изведнъж придобиха вълшебна сила, която не се поддава на проучване с нашите методи... И като споменах Спасителя... Императоре мой, слуховете, които разпространява архиепископът, изобщо не са празни бръщолевици. Наистина е бил извършен Последният Грях и сега Спасителят е на път да дойде отново.

- Ти вярваш ли в тези детски приказчици, Сежес? - с кух глас попита Императорът.

Вълшебницата сви рамене.

- Вече не зная на какво да вярвам... Ние се мъчехме да отблъснем Врага... и някак успяхме, като че ли получихме неочаквана подкрепа. Което може да е поради причини в техния... хм, лагер. Но скоро тварите ще подновят щурма. Изглежда на теб ще ти се наложи да се справиш с Дървения и Диамантения меч.

Добре би било да унищожиш и двете оръжия, но се страхувам, че в целия свят надали ще се намери вълшебник, способен да го направи.

Фесис вдигна вежди. Нито Сежес, нито Императорът забелязаха това.

- Това е, повелителю - промълви Сежес. - Искаме мир с теб. Разрушаването на кулите ни омаломощава. Ще приемем всички разумни условия за бъдещия ни статус в държавата. Ще... ще поискаме прошка. Няма повече да има трибунали на ордените, които да произнасят присъди, без ти да имаш правото на помилване... Съгласни сме и на... А! Ах! Ааах!

- Фесис! Какво й става?!

Магьосницата бе станала мъртвешки бледа. Тя залитна, двамата млади мъже едва успяха да я подхванат да не падне.

- Не знам, Императоре мой! Пратиха й някакво съобщение...

- Сежес, престани с твоите номера!

- Повелителю... моля за извинение... позволете ми да се оттегля... Врагът е почнал нова атака... Помнете думите ми, Императоре мой!

Тялото й се покри със светещ пашкул от перлени нишки-мълнии, сетне се сгърчи като в жестока конвулсия и изчезна с пукот.

Императорът и Фесис се спогледаха.

- Истината ли ни каза тя, Фесис?

- О, да, Императоре мой. Откъм опакото на нашия свят става нещо... Извинете ме, но кръвта ми се вледенява...

- Седни, втори легат, пребледнял си като нея преди малко. -Фесис благодарно се тръшна в стола. Усещаше снагата си като мека кашкавалена пита.

Императорът направи няколко крачки напред-назад. Пое си дълбоко въздух, досущ както го правеха осъдените на обесване, когато им надяваха клупа.

- Остава ни само едно, приятелю Фесис - произнесе владетелят. - Да изпълним дълга си и да завладеем Мечовете.

- Те могат сами по себе си да разкъсат света.

- Ще го имаме предвид. Променяме плановете. Тръгваме да пресрещнем Дану. Опасно е да се осланям само на разсъдъка си, когато се сблъскват такива Сили - добави замислено. Тръсна глава. - И още нещо, прати вестоносец до негово преосвещенство. Ти ще напишеш писмото, прецени какво е необходимо да му съобщиш и какво не му се полага да знае. Покажи ми го за подпис. Искам посланието до един час. Това е. И нека ни помага Спасителят, в когото не вярвам, както и... - Императорът погледна бялата рицарска ръкавица от кост на незнаен звяр.

Отрядът на горските воини вървеше леко и весело. Дану в движение превземаха селца и градчета, вземаха провизии и продължаваха, без да губят време да отмъщават на жалките хумануси. Ако някой им попаднеше под ръка, меч и стрела -убиваха го бързо и безболезнено. Засега си позволяваха да бъдат милосърдни. Но после, когато разбиеха главните сили на човеците, цялата страна щеше да падне под огън и меч. Щяха да ожънат плевелите на хуманусовия род с огнен сърп!

За ден покриваха разстояние от три-четири прехода, без да обръщат внимание на злите виелици, донесени от северния вятър. Сякаш на нозете им бяха поникнали криле.

Имелсторн изпиваше умората им, вливаше сили, водеше ги от ръката на Приносителката, великата Сеамни Оектакан.

Никой не се съмняваше в победата. Никой не се съмняваше във Възраждането на Истинния лес и целия древен народ. Нищо, че бяха останали малцина. Когато загинеха всички хумануси, една двойка Дану щеше да е достатъчна.

Разбира се, после можеше да се появят изневиделица пълчища орки, гоблини, коболди и други низши племена. Сеамни-Ахата обаче бе сигурна, че Дървеният меч щеше да им подскаже верния път. След унищожаването на хуманусите Дану щяха да са заети да раждат и да възпитават деца, не да воюват...

Мечът обаче не даваше обяснения даже на Приносителката си. Сеамни искаше да вярва, че мълчанието му по този въпрос не е пренебрежение, че Имелсторн желае именно възраждането на Дану и Друнга, че не цели единствено и само разрушение и смърт...

Ахата си спомни последния град, през който минаха. Беше изоставен. Вратите на къщите зееха, прозорците изглеждаха като очи на слепец. Тук-там догаряха пожари, избухнали от недоугасени огнища. По улиците се търкаляше изтървана в бързината покъщнина, багаж, жалки дрешки, уродливи играчки на уродливите хуманусови деца... Едно дете плачеше на ъгъла, зарязано на произвола на съдбата - близо до площада.

Човешкото дете плачеше и този плач преряза Сеамни през сърцето. Този плач щеше да звучи над мъртвите хуманусови градове и след Великата победа. Този плач щеше да попречи на мястото на мръсните улици да се извисят към небето величествените и свободни гори на Дану.

Значи това ревливо хлапе трябваше да млъкне! Навеки! Още сега!

Отрядът Дану вече бе напуснал градчето, но Ахата продължаваше духом да търси детето сред сергиите на търговците. Накрая го намери - сополиво момченце на около четири години, което прегракнало викаше мама.

Тя вдигна Дървения меч. Плачът я измъчваше. Главата й се цепеше от този рев...

Хленченето внезапно млъкна. Дребосъчето я беше видяло. Сълзичките му пресъхнаха, върху личицето се появи щастлива усмивка. Детето протегна напред ръчички и каза:

- Мама!

И хукна право към нея.

Сякаш гръм я удари. Острието на Имелсторн клюмна... а сетне от дръжката по ръката на Сеамни се шмугна вълна златистозелено сияние:

От какво си стъписана?! От жал? Неее! Ти си стъписана от гняв! Това изродче те нарече майка! Това плъхче, тази недорасла хуманусова твар! Добре, прояви милост. Убий го бързо. И без туй ще пукне - дали от глад и жажда, дали от зъбите на хищните зверове.

Мечът поведе Сеамни. Беше му все едно кого ще посича -воин или хлапе, стига да е враг. Всеки хуманус е враг на народа Дану. Присъдата е смърт!

...Трош - той също гледаше с детски очи. И молеше. И викаше нещо за обич. И даже не прокле мъчителката си, а само пищеше и плачеше, викайки "Защо, защо, защоооо!"...

"Мръсна човешка отрепка! Всички са мерзост - до един! Присъдата е произнесена и не подлежи на обжалване!"

...А хлапенцето вече бе съвсем близо. В очичките святкаше радост. Мама се е сетила за него, мама се е върнала.

Сеамни по-здраво стисна дръжката на меча.

"Няма да го боли. Дори няма да усети какво е станало. Само ще замахна по-силно и по-бързо. И по-точно. Ще умре щастливо.

Не като онези деца Дану на арената в Императорския дворец."

Чий беше този глас?

- Не - внезапно чу Ахата. Говореше суров мъжки глас от юношеско гърло. Бе човек, който не беше имал детство.

Закована в стомана ръка спря тичащото момченце. И то някак изведнъж притихна, загледа плахо, притисна се към бронирания крак на воина. Погледна към Сеамни стреснато.

Воинът й се стори смътно познат. Висок, тъмнокос, без шлем, с изкован върху доспехите си василиск - омразният герб на Империята.

- Коя си ти? - попита той.

Девойката не смогна веднага да му отговори - омразата я задушаваше.

- Не ти е нужно моето име... - изцеди от себе си тя. - Ще се биеш ли? Бързаш да идеш в отвъдното? Добре, така да бъде. Без теб ще стане по-чист въздуха, проклетнико. Сражавай се и се гордей, че Сеамни Оектакан ти е оказала честта да се бие с теб! Въпреки че би било редно да те заколя като шопар!

- Сеамни... - повтори воинът. Студените му очи странно се промениха. Уплашен? - Твърде сигурна си в Дървения меч, доблестна девойко. Ала знайно е, че побеждават не оръжията,

побеждават бойците. Освен това държа изкован от джуджета меч, а той сигурно ще си спомни за отдавнашния враг на подземното племе, така че ще сме почти равни. Да се бием, Сеамни. Да се сразим... колкото и да не искам да кръстосвам оръжие именно с теб.

- Защо? - неволно попита Ахата. Очите на младия мъж я омайваха. С какво? Или това прималяване се дължеше на предвкусването от убийството на този самонадеян хуманус? От това как кръвта му ще потече по острието на Имелсторн.

- Защото веднъж вече те убивах...

Тя мигна и магията на очите му се разсея. Но заедно с това изчезнаха и гневът, и омразата.

Противникът й въздъхна и промълви:

- Не ме ли позна? Не си ли спомняш? Червеният пясък на арената в Мелиин. Моят тъп сатър. Как те ударих по шията...

Докосни белега си, Сеамни, спомни си всичко това, за което ти говоря.

Ахата се стъписа и обърка.

- За какво говориш?! Кой си ти...

Високото му чело - кожата му бе бледа като мрамор - се проряза от бръчки.

- Аз съм Императорът. Тогава, когато те убивах, бях принц.

- Как се казваш?

- Нямам име. Императорите нямат имена. Никога не ми е липсвало. Но сега... - воинът докосна с бялата си рицарска ръкавица, която не се вписваше в доспехите му, главицата на детето. Галеше го. - Сега искам отново да имам име. Дай ми име, доблестна Дану. За да можем да говорим.

Тя изумено го гледаше. После гневът плисна, чак я накара да се олюлее.

- Какво?! Чистокръвната Дану, Приносителката на меча, ще кръщава някакво си полуживотно? За да си говорим? Ти да не си откачил, мръсен хуманус?! Или просто печелиш време, иска ти се да поживееш още малко?

- Не. Не печеля време. Давам ти време - за да си спомниш всичко. Добре... Хайде фъстъче, тичай и се скрий ей в онази голяма бяла къща. Ние ще си поиграем с тази хубава кака...

Детето послушно се обърна и затрополи с крачета към изоставената резиденция с имперски герб на фасадата.

Сеамни атакува незабавно. Имелсторн крещеше в ума й, че малкият плъх не бива да се измъкне.

Дървеният меч се засили, готов да помете половината град.

И се удари в непреодолимо препятствие - в стоманения меч на Императора. Телата на дуелиращите се залитнаха напред. Лицата им изведнъж се оказаха на една педя разстояние.

Момченцето беше изприпкало до резиденцията и се притискаше към белокаменната стена.

Сеамни се усети, че стоят от половин минута с противника, без да помръдват.

Той прошепна - тя усети дъха му по лицето си:

- Няма смисъл от този бой, Сеамни. Няма чест в убийството на деца. В убийството на невинен и невъоръжен няма нищо друго освен позор. Виновен съм пред теб. Виновен съм пред вас. Виновен съм пред себе си.

В дъхът му нямаше нищо неприятно. А и очите - бяха топли, живи. И изпълнени с непознат за нея копнеж.

- Искам да изкупя вината си, Сеамни...

Наистина беше копнеж. Страст. И то такава, която не предизвиква гняв и желание да убиеш насилника - може да не е посегнал, но го е пожелал! - а вместо това Ахата почувства подтик гордо да вирне глава, да разкърши рамене и да пропее на висок глас, че е красива, че е желана... Завиждайте ми, аз съм хубава!

Призрачната кръв на Дървения меч на тласъци проникна в жилите й - много повече приличаше на изнасилване, отколкото погледа на младия мъж без име - и вля обезумяваща доза омраза.

Сеамни натисна. Императорът не трепваше. Тя отскочи, завъртя оръжието - удар!

Трябваше да му е отнесла главата - но дървеното острие отново срещна стоманеното.

Сеамни удари пак. И пак, и пак...

- Да спрем убийствата, Сеамни. Нека поговорим. Имаме какво да си кажем...

Човекът бе блокирал удара й и сега бавно притискаше китката й надолу, като почти я изкълчваше, за да накара пръстите й да се разтворят и Имелсторн да падне.

Ахата изстена, стонът премина в ръмжене, тя се отскубна от хватката на хумануса, отблъсна го, замах - Дървеният меч с бръмчене разсече въздуха и върхът му остави на челото на Императора тънък и неестествено равен разрез.

- Ето ти! - изкрещя Сеамни.

Съжаляваше, че наоколо нямаше неколцина стрелци-Дану.

Тогава вождът на хората щеше да живее още колкото й трябва на една стрела да прелети разстоянието от лъка до белязаното му чело. Вървеше бой не на живот, а на смърт, бой без правила, без условностите "честно-нечестно".

Очакваше, че той ще изохка, ще изсъска проклятие. Но Императорът само слабо се усмихна. А сетне развъртя своя меч. Стоманени ветрила и вихрушки обкръжиха дървеното острие и самата Сеамни.

Девойката отстъпваше крачка подир крачка назад и с мъка отбиваше атаките. По-точно Имелсторн ги отбиваше. Сеамни се беше разтворила в златистото му сияние, беше се отдала на светинята на своя народ.

Замръзналото до стената на бялата къща момче омагьосано гледаше схватката.

Императорът на хората настъпваше. Няколко пъти бе имал възможността да я прониже, но тогава мечът му се забавяше, острието само леко докосваше доспехите на девойката - като милувка. После тутакси се отдръпваше и парираше яростните контраудари на Имелсторн, който побесняваше от тези жестове:

Как?! Низшата твар ми показва великодушие?! ШАДИ моята Приносителка?! Ще платиш за това, хуманус, ще платиш, ЩЕ ПЛАТИШ!!!

Безумието на Имелсторн достигна връхната си точка, когато Императорът с плоското на меча погали белега по шията на Сеамни, след като бе замахнал уж да я обезглави... и чевръсто отстъпи. Свенлива усмивка: прости ми...

Дървеният меч избухна в лавина от движения. Атака! Още! И още! Напред! Императорът се спъна, отстъпи, на лицето му -изумление и ужас. Атака! Оръжието на човека неумело се опитва да парира... Ахата с все сили се завъртя и стовари

Имелсторн върху бронираното рамо на хумануса. Дървеният меч се плъзна и се впи с незащитената му шия.

Отсечената глава подхвръкна нагоре. Плисна кръв като благодатен дъжд, окъпа девойката-Дану, под нозете й падна мъртвото тяло. Главата се търкулна на една страна, мечът иззвънтя на друга.

Сеамни, задъхана и тържествуваща, постави крак върху герба, изкован върху нагръдника.

"Това ще е символът на нашата победа - ботуш на горски воин гази имперския василиск!"

- Довърших те, надменно нищожество - изрече тя на глас... и усети, че не изпитва истинска радост.

Тези негови очи... и топлата искра в дълбочината им... Никой досега не я беше гледал по този начин. С въжделение, което бе чисто и почти свято. Останалите Дану биха го сметнали за кощунство. Може би защото не биха успели да я пожелаят по толкова мек, топъл и възвишен начин... Те й се прекланяха - и толкова. Преди, когато беше робиня, хората я поглеждаха мазно, животински. Навярно само Трош... клетият Трош... но в неговите очи нямаше същата дълбочина... и всеотдайност.

Тя въздъхна и се отпусна на колене пред обезглавения труп.

Не ти помогнаха, човеко. Императоре без име, нито здравите доспехи, нито дългият меч, нито воинското ти майсторство.

Дървеният меч те срази, макар да го държаха неумели ръце. И така ще бъде с цялата ти раса.

Тя не разбра какво стана. Изведнъж усети остра, непоносима болка между плешките, а после окървавеният връх на стоманения меч на Императора се показа от гърдите й. Беше пробил доспехите като пергамент.

Ахата се задави, свлече настрани. Последното й нелепо желание бе да види убиеца си. Някак успя да завърти глава.

С гаснещи очи съзря момченцето. С малката си ръчица то бършеше пръснала кръв на Дану от личицето си. Другата все още твърдо стискаше дръжката на меча на човешкия владетел.

Агония!

...агонията сложи край на видението, Сеамни дойде на себе си, сякаш жилната с камшика на забравения си някогашен собственик, господин Онфим.

Воините Дану стояха около своята Яснозряща и Приносителка на меча и с изумление и ужас гледаха снега под нея.

Всичко бе оплискано с кръв, макар по Сеамни да нямаше рани.

Тя още усещаше прималяване, но рязко изтръгна Имелсторн от ножницата - по острието имаше засъхваща черна кръв.

Той с огромно усилие изплува от небитието на несвяста. Пред него бавно гаснеше магическото огледало - объркана, готова да заплаче девойка Дану, обкръжена от воините си.

Болеше го гърлото. Сякаш Дървеният меч наистина бе минал през шията му.

- Повелителю?

Императорът слабо се усмихна.

- Всичко е наред, втори легат... Благодаря ти. Всичко стана точно както го исках. Сега вече знам името й... как ли е оцеляла тогава.

- Императоре мой...

- Да, Фесис, слушам те. Само ми подай ръка, за да се изправя...

- Повелителю, във войската е почнало брожение. Надежден е само отрядът на граф Тарвус, Първи легион и кохортата арбалетчици на легат Сула. Ако не дадем сигнал за настъпление, ще избухне бунт. Нямаме време...

Императорът втренчено и внимателно погледна съветника си в лицето.

- Даваш добри съвети, Фесис. Не те знам откъде си и не искам да зная, освен ако сам не се решиш да ми разкажеш... Добре. Поемаме. Цялата ярост на Имелсторн ще си стовари върху ни, но си прав - нямаме избор. Нека повикат графа и легата на Първи.

Бяха си построили малка колибка от клони, вкопана подобно на долмена от друга страна на могилата. В стената от пръст имаше огнище, димът излизаше през дупка покрай покрива от наръчи суха трева. Снегът наваля, натрупа и вътре бе станало почти уютно.

Имаше място колкото за спане. Повече не им трябваше.

Тави ловуваше зайци със саморъчно изработен лък. Акциум размишляваше и се вслушваше в недостъпните за девойката Висши сфери на астралата.

Всеки ден по три-четири пъти двамата слизаха в гробницата. Полумъртвата твар лежеше, както я бяха зарязали. Тави Кан-Мола тъкмо бе почнала да се успокоява, когато изведнъж й се стори, че безобразната муцуна е придобила израз на злорадо ухилване. В същото време положението на този труп-нетруп не се беше променило и на косъм.

Девойката потръпна и сподели с учителя си своите впечатление, но Акциум само поклати глава.

- Бедата още е далеч от нас, Тави. Скъпите ни гости отново атакуват Седмоцветието. Още не са почнали истинския пробив, засега само провеждат отвличаща маневра. Те чакат ние да предприемем нещо. Главният им удар ще е тук. Да не хабим сили предварително. Нека почнат първи. Ако съкрушат магоратниците на Дъгата - ще срещнат нас.

- Но... знаменията - проплака Тави. - Тази сутрин ходих да проверя капаните. И видях облак скакалци. Скакалци! През зимата!

Лицето на Акциум помръкна.

- И аз ги забелязах.

- Летят на облаци! Кацат по гората и я гризат, гризат, гризат... остават голи оглозгани дънери без клонки като след пожар! Аз изгорих три рояка, но колко други са минали далеч от нас?!

- Недей, недей, момиче. Не плачи. Да, знамения има... за пришествието на Спасителя. Безсилни сме да предотвратим това...

- Сънувах... - изхълца девойката, - че отново се гавря с мъртвия свещеник, скверня тялото му с некромантия... Учителю, ами ако тази моя постъпка е била... Последният грях?!

- Стига, престани! Престани! Стига си поемала цялата вина на света! Последният грях може да е бил извършен, от който и да е по света! Някой хойкаджия може да е направил поредната си мръсотия. Или дребен крадец да е отмъкнал нещо от сергия на пазара. Избий си това от главата! Имаме съвсем реален враг, да не се разсейваме заради знаменията.

- Ще се постарая - унило отвърна Тави, бършейки сълзите си.

Сидри стоеше като треснат от гръм. Не можеше да повярва на очите си.

Целият хирд мълчаливо зяпаше заснежените развалини на столицата, омразният хуманусов град, който желаеха да разорят, да удавят в кръв и пожари... А ето че някаква неведома сила бе ударила първа. И то как ударила!

Дори подивели кучета не бродеха сред овъглените руини, покрити като с мъртвешки саван от мразовити преспи.

Джуджетата предпазливо навлязоха в онова, което някога се бе наричало Мелиин. Никой не пророни и дума, но някак се чувстваха... ограбени. Кой бе отнел славата им на покорители на хората?! Кой им бе изтръгнал от ръцете сладката чаша на отмъщението, подготвяна за последния пир в течение на векове?!

Чародеите сред воините нямаха отговор.

Хирдът премина крепостната стена през една дупка - никой не посмя дори крачка да направи към отворените крила на Северната порта.

Скоро се убедиха, че Смъртта беше изиграла на това място един от най-вдъхновените си танци. Под снега и пепелищата лежаха стотици, хиляди обгорени скелети. В Белия град - зарязано злато и скъпоценни камъни, пръснати по улиците, пак сред кости. Дворецът не се охраняваше нито от живи стражници, нито от заклинания.

Градът бе мъртъв. И прокълнат - щом нямаше следи от мародери.

Хирдът заотстъпва заднешком, когато стреснатите джуджета проумяха всичко това. Никой нямаше желание да пълни дисаги с плячка. Нямаше и кому да се отмъщава.

Преди да напуснат града, в който осезаемо се усещаше присъствието на неуспокоени призраци на безчет мъртъвци, Сидри все пак поби знамето на Каменния престол върху Двореца. Но всичко това стана без викове и радост, а някак крадешком. Джуджетата мрачно и подивяло гледаха провисналото в зимното безветрие платнище.

Сетне подземните воини с облекчение напуснаха зловещото забеляза пресни следи - беше преминала многобройна човешка войска. Хората бяха стояли на лагер допреди часове, а после бързо бяха го напуснали. Хирдът тръгна по дирята.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Облаци скакалци летяха на север - точно както го пишеше в Книгата на Спасителя. Дори и онези легионери, които не носеха под броните си скосен кръст, се разтреперваха. Мнозина се покръстваха - посред голото поле, често без свещеници, пред свои вярващи другари. Дружините на бароните се топяха като восъчни свещи, опълченците дезертираха. А и самите барони гледаха Императора с ококорени от ужас очи. Владетелят мълчеше, не преследваше бегълците, не устройваше показни екзекуции.

Нямаше смисъл да заплашва и наказва. Щом като утре този свят няма вече да го бъде, с какво можеш да уплашиш хората днес?

Легионите се влачеха през надигналата се виелица. И също се топяха.

Отчаяните доклади на легати и центуриони биваха посрещани от владетеля със свиване на рамене и неизменното:

"Продължавайте марша."

Императорът се надяваше, че ще се срещнат с отряда Дану преди цялата армия да се е разбягала.

Даже и през кратките почивки на войниците се даваше месо, изпичано в походните кухни-фургони, предвидливо качени на шейни. Пиеше се вино. Щъкаха евтини курви, на които се плащаше в злато като на куртизанки за благородното съсловие. Горяха оглозганата от скакалците гора. Пламъците се издигаха неестествено високо, сякаш бяха още едно знамение -предупреждаваха какви ще бъдат пожарите, когато Той реши да потопи света в огнен купел за пречистване.

Легатите псуваха и стискаха зъби - потъпкването на уставите все пак забавяше пълното разпадане на армията. Хранеха надеждата, че срещата с врага ще се отрази върху легионерите благотворно. Ако не друго, поне по здраво вкоренен навик щяха да се стегнат.

Императорът оставаше спокоен като камък.

"Войната с Дану няма смисъл. По-лесно би било да им се дадат територии, нещо като анклав, подобен на Волните... Ще се съгласят ли?"

- Скакалцииии! - диво заврещя някой в челото на колоната. Войниците почнаха да падат по лице. Облакът насекоми се движеше право срешу войската.

Без да прекъсва мислите си, Императорът вдигна лявата си ръка.

Облакът падна като дъжд от милиарди сухи мъртви телца.

След кратко объркване манипулите се заизправяха, центуриони и старши с укрепнали гласове ругаеха мързеливите. Армията тръгна малко по-бодро.

Императорът продължаваше да си задава наум въпроси и да си отговоря, да отхвърля идеи, да измисля нови. Какво да прави с джуджетата? Договор с Каменния престол? Връщане на Цар-планина и Хребета на скелетите? Хм...

Момичето. Девойката Дану. Сеамни Оектакан. Скоро щеше да я види.

"Семената на омразата трябва да паднат върху мъртва земя и да изгният. Стига толкова черни реколти. Би ли склонил Каменният престол да стане васал на Мелиинския Император?"

Императорът планираше бъдещия свят.

Стига светът да оцелееше.

На четвъртия ден от похода имперската войска срещна отряда на Дану.

Фесис яздеше от дясната страна на Императора. Свитата бавно обикаляше тила на строяващата се армия. Легионерите бяха паднали духом, когато високо в небето бяха забелязани да кръжат две черни чудовища. Ала в другия край на покритото с недълбок сняг поле се виждаше отрядът на Дану и това, както и очакваха командирите, малко стегна войската.

Легионите се строяваха за бой - трийсет хиляди души срещу сто и петдесетте горски воини. Дръзките бунтовници нямаше да устоят дори на един арбалетен залп.

Освен ако Дървеният меч не ги предпазеше.

Фесис не усещаше обаче никаква бойна магия. Вместо това го болеше сърцето - светът, към който беше успял да се привърже, сякаш наистина отиваше към неизбежния си край. Защото насреща вреше и клокочеше омразата на Имелсторн, а силата му бе невероятна. Това оръжие просто нямаше място под тези небеса.

Мечът изобщо нямаше място никъде, в никоя реалност, защото навсякъде би преследвал една и съща цел - пълно разрушение, смърт за всички. Такъв го бяха сътворили. Може би сам по себе си той не носеше вина за това.

Болеше го и за друго. Пътят към Долината бе изгубен. Вече нямаше друг дом, освен този, който бе готов да потъне - отначало в кошмарен хаос, а сетне и в небитието... Какво пък, навярно това щеше да мобилизира Фесис да се бори докрай.

"О, да! Да стана Великият Герой, Спасил Света! Момко, я се виж... Видя ли? Сега си трай! Нищо друго не ти остава, освен да умреш с чест. Пред всичките тези сили си повече от жалък..."

Фесис погледна към готовите за бой Дану.

Те стояха без никакви признаци за страх.

Самите те внушаваха страх.

- Следвай ме, Фесис! - Императорът насочи коня си през междините на легионните фаланги. - Бъди нащрек.

Волните изостанаха след предната линия лека пехота. Двама самотни ездачи бавно прекосяваха бялото поле. Отлична мишена за майсторите на лъка Дану.

Добре, нека се пробват.

Пробваха се. Петдесетина дълги, черни на фона на светлосивото небе стрели литнаха насреща в дълги дъги.

Фесис стисна Изкривяващия кристал. Стрелите избухнаха в пламъци, когато достигнаха невидимия купол на магическия щит над вълшебника и Императора.

Дану се отказаха да стрелят. Чакаха.

С всяка крачка Фесис все по-остро усещаше безумието на Дървения меч. Имелсторн се нуждаеше от човешка кръв така, както всяко растение, от тревичката до величествения дъб, копнееше за животворна влага. Кръвта бе бъдешата вода за Истинния лес на Дану.

На младежът му прилоша от злобното излъчване на Меча.

Виждаше лицата на противниците. Нечовешки, но обикновено с приятни за окото черти, сега Дану бяха погрознели от зверски гримаси. Под свъсените вежди святкаха очи... Празни очи.

Дървеният меч ги беше завладял - те му отдаваха силата си, той им я връщаше, напоена с отровата на ненавистта.

Бившият Сив наемник в този момент не би рискувал да излезе и срещу най-слабия и неопитен горски воин.

Императорът спря коня на трийсетина крачки от замръзналия строй на противника. Зад линията мечоносци се виждаше разпръсната тълпа стрелци.

- Искам да говоря - бавно и високо изрече Императорът - с вашата предводителка, Сеамни Оектакан.

Сред Дану премина вълна от движение - като вятър през дървесни корони. После воините се заотдръпваха от пътя на невисоко младо момиче, което измамно мирно прегръщаше златистокафявия Имелсторн.

- За какво искаш да говорим, Императоре на хората? -гласът й бе чист и ясен, произношението правилно, без ни най-малък акцент.

- За неща, за които не се приказва посред голо студено поле.

- Не ти вярвам! - викът й бе по-скоро отчаян, отколкото презрителен.

- Никой никому не вярва в днешно време, когато иде Свършека на света... Фесис, приятелю, разпъни шатра, ако обичаш.

Фесис изпълни поисканото, шашнат от необичайния, мек тон на владетеля. Косо погледна момичето Дану, към която Императорът се беше обърнал толкова... нежно?

..Ох, по демоните, да не са го омагьосали!?"

Хвърленият върху снега купол се изду, докато младият маг си блъскаше главата над странното поведение на Императора.

- Нямам оръжие - каза през това време повелителят на Мелиин. - Не искам да оставяш своето. Ще говориш с мен, държейки ръката си на ефеса на Дървения меч. Съгласна ли си?

В тълпата Дану избухнаха яростни протестиращи вопли,

Фесис не разбираше езика на им, но ропотът бе сам по себе си красноречив.

Въпреки недоволството на своите, девойката все пак излезе от строя. Висок воин, изглежда вождът, се опита да я спре, но тя не му

обърна внимание. Вървеше право към Императора, насочила Имелсторн във василиска на нагръдника на човека.

Императорът спокойно слезе от коня, хвърли юздите на Фесис и заедно с девойката изчезна под платнището на шатрата.

Стояха един срещу друг. Императорът свали нагръдника си и остана в обикновена черна кожена куртка. На пояса си нямаше дори кинжал. Девойката Дану носеше сребриста ризница, а на главата си - островръх шлем. Дървеният меч бе готов за смъртоносен удар.

Сеамни заговори първа:

- Какво искаш да ми предложиш, нещастнико? - мъчеше се да разбуди в себе си омраза, ала гледаше виновно. - Може би си дошъл да се предадеш?

- Ти вече ме уби - каза тихо Императорът. - Квит сме.

- А-аз? Т-теб... Не си играй с думите, хуманус! Стоиш пред мен жив и здрав!

- Забрави ли схватката ни на площада в изоставения град? Ти искаше да посечеш едно човешко хлапе. Надали щеше да се гордееш с този подвиг, Яснозряща приносителко.

- Но... - Девойката не намираше думи. Бе смутена и потресена, - онова беше видение! Илюзия...

- Докато беше в него, не ти приличаше на илюзия, Сеамни.

Помниш думите ми.

- Ка-какви д-думи?...

- Че веднъж съм те убивал. После ти уби мен. Върху острието на Имелсторн остана моя кръв. Не беше ли така?

Девойката силно потръпна и сведе очи.

- Сеамни... Защо трябва да воюваме? Дори с мощта на Дървения меч вие няма да надвиете човешките легиони. Знаеш го.

И си готова да умреш. Само че тогава и племето Дану ще изчезне завинаги. На Имелсторн му е все едно дали това ще се случи.

Главното за него е отмъщението да се осъществи. Той е меч, той е предназначен да убива. Но ти, ти от природата си предназначена да даряваш живот... Нима не се замисляш за това? Нима вярваш, че Дървеният меч може да те защити... от мен... и от това?

Рязко вдигане на лявата ръка с бяла рицарска ръкавица.

Сеамни изохка от изненадваща, ненадейна болка.

Императорът бързо свали ръката си, дори я скри отзад на кръста.

- Не ми харесва да ти причинявам страдания... Само ти показах, че имам какво да противопоставя на Дървения меч. Този талисман е нещо непознато за Имелсторн. Ръкавицата е дар от Друг свят, от Чужда магия. Тази магия е зла и безпощадна... но ако не ми оставиш друг избор... Разбери, аз мога да си позволя да платя за всеки твой воин сто легионера и пак ще съм спечелил. Няма смисъл да се заплашваме. Това искам. Мир с народа Дану. Готов съм да обсъдя условията ви. А освен това... предлагам да си простим. Ние ще ви простим Брега на черепите. Вие - последната война.

Сеамни с усилие откъсна взор от очите му. Дишаше тежко, на пресекулки.

"Топлите искри в тези очи! Също както във видението! О,

Велик лес... Имелсторн, спаси ме! Това са лъжи и уловки на хуманусите, нали?! Дъгата иска да ме купи отново! Империята иска да ме излъже и да спечели битката с измама и хитрост! Имелсторн, избави ме от тежестта да мисля! Влей златистата мъгла на омразата си в мен, поведи ме!"

Дървеният меч, притихнал и свил се от одевешния натиск на бялата ръкавица, се отзова незабавно.

- Мръсен хуманус! - изкрещя грозно девойката. - Приготви се да умреш! Този път наистина!

И тя атакува - Мечът атакува. Поведе я напред, замахна и едва не й изкълчи ръцете. Имелсторн нападаше, а Сеамни се развяваше след него като вързано за ефеса му знаменце.

Императорът успя да избегне стремителния прав удар -острието нзевистя покрай бузата му, по кожата лъхна хлад.

Втора атака. Хуманусът отново отбегна смъртта. Бе ловък като благородните воини Дану. Опасен враг. Опасен враг. Опасен...

Словата отекваха в съзнанието на Сеамни и се превръщаха в лишени от смисъл звуци - шум на неразумна боклучава човешка гора.

Трета атака! Сега...

Върхът на Дървения меч сцени куртката на императора, но в съшия миг бялата рицарска ръкавица стисна острието като клещи.

Топлите тъмни очи на младия повелител се оказаха съвсем близо до черните на Дану. Диханията на девойката и човекът се смесиха.

Имелсторн изпадна от отмалялата й китка. Сеамни като в унес, в просъница чу гласа на Императора:

- Вдигни го и да продължим преговорите.

Той не я държеше. Стоеше близо и я гледаше. От рамото му надолу по куртката се разширяваше влажно петно.

- Хайде, вземи си го - повтори хуманусът... не, човекът. Просто човек. Разумно същество. Не двукрак добитък. -Предлагам ви мир. Не искам повече да лея кръв!

- Ами... нашите земи? - Плах опит за съпротива, по-скоро по навик. Златистото сияние бе напуснало ума й, нищо не й пречеше да се вслушва в думите на този човек... на този млад мъж. Юноша с топли очи.

- Източните провинции са слабо населени. Ще ви стигнат ли?

- Да, но...

- Но? Виждам, че искаш да се биеш, дъще на Дану. Вземи Меча!

Куртката на гърдите му беше съвсем подгизнала. Тесните изящни китки на Сеамни внимателно се допряха до тялото му. Усетиха как трепнаха коравите мускули. Снага на воин. Чувстваше болката му, виждаше как той я понася.

- Моите воини...

- Избирай, Сеамни Приносителко. Или властта като Яснозряща, докато не бъдете смачкани от легионите ми, или...

- Или какво?

Лицето му бе съвсем близко до нейното. Шепот - въздухът гъделичка устните й:

- Или... това!

Ръцете му обгърнаха талията й, притиснаха девойката в нежна прегръдка. Сребристата ризница на Дану се обагри от човешката кръв.

Сеамни не се възпротиви. Знаеше какво ще последва - тя също го желаеше.

Фесис скришом подхвърли заклинание, което направи шатрата звуконепроницаема. Лекичко поклати глава. Бе наистина изненадан. И впечатлен.

Имаше за какво да уважава Императора. И да го чувства близък.

"А е даже по-млад и от мен..."

Джуджетата забелязаха врага отдалеч. Имперските легиони бяха застанали като стена на полето, фланговете на човешката войска се допираха до гъсти борови гори.

Това няма да ги спаси от Възмездието на Драгнир!

Завиха бойни рогове. Подземните воини не се криеха. Нека обреченият противник знае - хирдът тръгва в атака!

Но, какво е онова там?

Дану! Древният враг! По-омразен и по-проклет от жалките хумануси! Чудесно! С един удар - две глави. Наистина пребляскава победа!

Отново се разделиха на три фаланги - централна голяма и две малки флангови.

Сидри с благоговение извади от новостъкмената скиния светинята на народа си. Диамантеният меч засия под заоблаченото сивкаво небе. Заслужаваше си - наведнъж щяха да паднат всички врагове на Каменния престол!

Хирдът спря на около сто крачки от легионните редици. Бяха се приближили откъм тила. Но се гнусяха да удрят в гръб. Затова отново засвириха рогове - призив за бой.

Хората обаче не се обърнаха. Вместо това от човешкия строй се отделиха трима парламентьори.

Джуджетата им позволиха да се приближат на двайсет крачки. Изслушаха предложението за мир и разстреляха пратениците с арбалети.

Едва тогава легионите се обърнаха с лице и към тях.

Сега хирдът вече можеше да атакува, без да изпада в безчестие.

Подземните воини се втурнаха напред.

Фесис видя хладнокръвното избиване на парламентьорите.

Ясно, щяха да се бият докрай. Магът си позволи да прати мислепослание до Императора - повелителят бе длъжен да оглави войската.

Уви, чудесният план беше се провалил - просто недостиг на време. Сега имперската армия трябваше да се бие на два фронта.

- Сеамни...

Тя притисна лице към гърдите му.

- Зная - глухо каза, омаяна от миризмата на потната му кожа. -Дойдоха джуджетата. Виж, трябва да ти кажа нещо...

- Не сега, мила. Обличай се, време е за сражение... С мен ли си?

Тя се усмихна, но не успя да отговори.

Фесис вече беше разбрал името на военния вожд на Дану.

Принц Седрик стоеше пред съветника на Императора, облечен в посребрена ризница и с тънък меч с перлен оттенък в ръка.

- Народът Дану вика Яснозряща си - надменно каза воинът.

- Тя е свободна да излезе от шатрата, когато пожелае. Изчакай да приключат преговорите, благородни.

Седрик мълчеше. После очите му изведнъж се изпълниха със златистокехлибарен блясък.

Фесис закъсня с част от мига. Принцът се беше втурнал към шатрата и глефата на бившия Сив боец не успя да го закачи.

Очевидно Имелсторн беше решил да изостави Яснозрящата и да се сдобие с нов Приносител.

Фесис развъртя глефата, за да се предпази от литналите в гърба му стрели. Тилът го засърбя, очакваше всеки миг да усети тъпия удар от улучването. Последва Седрик, но принцът вече бе разпрал черния плат на шатрата.

Императорът и Сеамни стояха един до друг, бяха облечени, девойката тъкмо затягаше пояса на ризницата си.

Дървеният меч се търкаляше като забравена играчка.

Принцът-воин стоеше на една педя от Имелсторн.

Запратения от Фесис нож безсилно изскърца по ризницата на Седрик.

Принцът вече вдигаше Имелсторн, и със самото вдигане нападаше.

Бялата ръкавица отново стисна острието - реакцията на Императора бе на нивото на наемниците от Сивото братство.

Лицето на владетеля се изкриви от напрежение, но и принцът не издържа - падна на едно коляно.

Ала не изпусна Дървения меч.

- Фесис! Да бягаме!...

Стрелите вече летяха като градушка. Изкривяващият кристал в ръката на Фесис припламна. Стрелите се пръснаха в огнени искри. Но не всички изгоряха.

Фесис видя, как една от тях удари девойката Дану, отхвърлената от Меча Плиносителка. Момичето се олюля.

Императорът извика, подхвана я и с великолепен скок се озова в седлото, понесъл на ръце Сеамни - леко, като перушинка. Конете се втурнаха в галоп към желязната стена щитове и знамена на Империята.

- Тя ни предаде! - изкрещя Седрик. - Убийте ги! Убийте всички! Мъст! Имелсторн е с нас!

- Убивайте всички! Мъст! Драгнир е с нас! - изкрещя Сидри и

размаха Диамантения меч.

Хирдът се люшна като стоманена вълна.

Легионите насреща не трепнаха. Първата редица застана на едно коляно, над щитовете се вдигнаха скобите на арбалетите.

Лявото крило бе успяло да се прегрупира да посрещне джуджешката атака. Само след минута малката фаланга на Подземния народ се сблъска с легионерите - нагоре пръснаха фонтани кръв. Две кохорти тръгнаха да заобиколят центъра на джуджетата - веднага ги пресрещна втората малка фаланга.

Трясък на чупещи се копия и звън на секири о мечове.

Императорът влетя в пръстена Волни и свирепо издърпа юздите - конят се вдигна на задни крака и спря, успял да се разпени от бясното препускане.

- Капитане! - изрева Императорът към командира на телохранителите си. - Погрижи се за нея! С главата си отговаряш!

Волният само кимна.

Владетелят се изправи на стремената и впи очи към мястото на започналата ръкопашна схватка с подземните воини. Пешите Дану бяха изостанали, но тичаха бързо и скъсяваха разстоянието. Стрелите им вече чаткаха по шлемовете и щитовете на легионерите, неколцина войници се проснаха простреляни смъртоносно.

- Свийте десния фланг - заповяда Императорът. - Легат Клав! Изтегли Първи легион назад! Граф Тарвус!

- Тук съм, господарю!

- Вашата дружина трябва да забави настъплението на Дану. Постарайте се да ги пленявате. Зашеметявайте ги, хвърляйте мрежи върху им - искам минимум убити.

- Но, повелителю...

- Такава е волята ми! Никой друг не ще се справи с тази заповед, освен твоите броненосци, графе! Действай и след боя ще станеш херцог на Империята, кълна се във василиска! А твоите момчета - барони! Така им кажи!

- Хер-херцог? Барони... - Графът се задави от изненада, но бързо се окопити. - Служа на Империята! Ще изпълним заповедта и няма да умрем, господарю!

- Фесис!

- Слушам, повелителю!

- Имелсторн е там! Драгнир - там! Ще се счепкат ли? - по бузите на младия владетел бе избила руменина.

- Ако им отворим път, надявам се да...

- Невкратий! Заповед за манипулите на левия фланг! Да се разпръснат и да пропуснат джуджетата. Избягвайте близък бой доколкото е възможно! Фесис! - Императорът сниши глас. -Дръж твоя кристал готов за работа...

Седемстотинте тежкопехотинци на граф Тарвус вървяха срещу Дану, арбалетите им щракаха безспир, но от горските воини паднаха само двамина. Дървеният меч предпазваше своите, при това все по-успешно - вторият залп не даде никакъв резултат.

Хирдът на джуджетата газеше онези манипули, които не бяха успели да отстъпят навреме. Дългите копия на подземните воини пронизваха щитовете на опитващите се да изградят строй костенурка легионери. За секунди манипулата бе унищожена.

Левият фланг на имперската армия се разпадаше. Джуджетата нададоха дивашки крясъци - врагът бе побягнал. Напред! Като леден блок, повлечен от течение, хирдът трошеше оцелелите, отчаяно отбраняващи се групи хора.

И изведнъж строят на джуджетата замръзна като вкопан. Диамантеният меч в средата на хирда заблестя, безмилостен към всеки непредпазлив взор.

Драгнир бе почувствал старинния си враг.

- Получи се, Императоре мой - издиша Фесис.

- Тръбачи! Предайте на граф... на херцог Тарвус и неговите барони, да отворят строя си. Нека стоят и не се намесват! Оставете Дану и джуджетата да се сблъскат... Капитане! Извадихте ли стрелата?

- Да, господарю.

- И?

- Раната е опасна... но има шанс.

- Благодаря. Продължавайте да се борите за живота й! ...Легионите лека-полска възстановяваха разбития от хирда строй, фалангите отстъпиха, за да разчистят полето за сблъсъка между древните съперници. Откъм войнишките редици вече се чуваха подмятания за сключване на облози - колко време ще им потрябва на джуджетата да стъпчат лековъоръжените откачени остроушковци. Ветераните сядаха на земята върху щитовете си, сякаш се готвеха да гледат представление на странстващ цирк.

Зрелището наистина щеше да бъде повече от интересно. Ех, да можеше всякога така да се воюва!

Ала хирдът забавяше устрема си. Дану също скоро спряха. И трите враждебни армии застинаха неподвижни.

Фесис стисна зъби. Императорът с присвити очи наблюдаваше горските воини.

От отряда на Дану напред излезе висок воин, който държеше чудновато, крехко на вид оръжие със златистокафяв цвят. Той го вдигна нагоре и нещо извика към замръзналия хирд.

В отговор напред пристъпи плещесто джудже в богато украсени доспехи, което държеше нещо болезнено блестящо.

Дану и джуджето се приближиха. Легионерите затаиха дъх.

Не можеха да разберат говорят ли си двамата воини. Но ето - мечовете им се вдигнаха, кръстосаха се...

...и отново се отпуснаха.

Хирдът и строят Дану дружно се обърнаха срещу стъписаната имперска войска.

- Херцог Тарвус да изпълнява предишната заповед -невъзмутимо нареди Императорът, без да се оглежда. - Фесис, можеш ли нещо да направиш?

Фесис поклати глава. Изкривяващият кристал бе страшно оръжие, но дори в умели ръце бе като песъчинка пред обединената сила на Дървения и Диамантения меч.

- Е, щом е така... - Императорът замислено погледна бялата рицарска ръкавица. - Тръбачи! Сигнал за обща атака. Аз ще предвождам войниците си.

Дългият, извит в дъга имперски строй бе като примка, готова да се увие около малобройните си противници. Вече летяха арбалетни болтове - стрелците на легат Сула отработваха обещаната им тройна заплата. Манипулите пълзяха напред, обкръжавайки хирда на джуджетата, без да обръщат внимание на обстрела на подземните воини. Трийсетохилядната маса ободрени от превъзходството си хора застрашително настъпваше срещу четирите и половина хиляди бойци на Каменния престол.

Легионерите бяха убедени, че макар и тежък, боят ще завърши с тяхна победа. Колкото до Дану - тях щяха да ги пометат като едното нищо.

Първите, които разбраха, че не количеството ще реши съдбата на Империята, бяха тежкопехотинците на вече обявения за херцог Тарвус.

Волните обкръжиха Императора. Те трябваше да пробият път за господаря си през полето, на което бе почнала да вилнее Смъртта, за да може повелителят да нанесе удар с подарената му чужда магия.

Лявата китка на Императора вече се наливаше с гъста кръв, сякаш тялото му се подготвяше за предстоящото.

Армиите се сблъскаха.

Броневаците на Тарвус тръгнаха, размахвайки двуръчните си мечове като жетварски коси. И първи се умиха в собствената си кръв, отскочиха, прибраха се да си поемат дъх зад челните манипули. Само непрекъснатите подвиквалия "Господа барони!" от страна на новоизпечения херцог ги възпряха от безредно бягство. И все пак близкият досег с противника ги беше ужасил, те за малко щяха да разбият строя на следващите ги легионери.

Тънките мечове на Дану поразяваха като мълнии, за тях нямаше прегради, сякаш тежките ковани доспехи бяха от зебло. Масивните мечове на хората се трошаха като тръстика, когато се удряха в тънките сребристи остриета на горските воини. За броени секунди паднаха повече от стотина души, още толкова се простиха с живота от точните стрели докато отстъпваха - и самото отстъпление на косъм се размина с вълна от паника.

Разпръснатият строй на Дану продължи да напредва.

Виделите това легионери не се натискаха за ръкопашна схватка. Срещу Дану полетяха копия и сулици. Но врагът сякаш не усещаше натежалите си щитове. За сметка на това майсторите-ветерани, които никога не пропускаха целта със сулица, гинеха от неправдоподобно точните стрели на горските воини, които се впиваха и в най-малките междини и сглобки в доспехите на имперските войници. Падаха като покосена трева и мечоносците, така и недостигнали до врага.

Ранени почти нямаше - всяка стрела сякаш носеше убийствена отрова.

- Повелителю! - кресна Фесис, сочейки напред. Центърът на хирда бе катурнал Осми легион, кохортите му бягаха. Шести легион още издържаше на напора на двата малки строя, но те го изтласкваха неумолимо назад. Подире им оставаха купища мъртви човешки тела, нацепени от секирите на джуджетата в нещо ужасно за представяне, камо ли за гледане.

Императорът нищо не отвърна, само пришпори коня.

Кохортите се отдръпваха като опарени от неочаквано мощния си враг.

Свитата на владетеля се озова на открито и тутакси привлече облак от стрели. Но тук силата на Имелсторн срещна заклинанията на Изкривяващия камък - Фесис изпепеляваше с невидимия магически щит стрелите на Дану във въздуха.

Императорът закова коня на място и вдигна лявата си ръка напред.

Щедри са били дарителите, помисли си той, преди да удари...

- Недейте, Императоре мой! Моля ви, недейте! - Фесис скочи пред повелителя.

Юношата с василиска на гърдите присви побелели от бяс очи.

- Измяна?!

- Не! Не! Не така, Императоре мой! Инак трябва, инак...

След няколко минути тръбачите на легионите препредадоха заповедта "отбой".

За Сидри изходът на сражението бе повече от ясен - поне що се отнася до хуманусите. Но и той не бе очаквал, че имперската армия ще се огъне толкова бързо. Не беше минал и половин час, а манипулите вече хвърляха тежкото си оръжие и се криеха в гората, спасявайки нищожните си животи.

Хуманусите не искаха да се бият до последна капка кръв.

Нищо. Нямаше да им се размине.

"Ще ги колим поединично!" - ухили се джуджето. И вдигна ръка.

Той единствен от всички бе съхранил ясен разсъдък, не се беше поддал на бойната лудост. Нямаше смисъл да се впускат в преследване и да се разпиляват. Кой знае, може пък подлите човеченца да предприемат лъжлива маневра. Ами да си се лъжат. Хирдът имаше по-важна работа за уреждане, отколкото да преследва толкова страхлив дивеч.

Бе настъпил часът да се срещнат с Истинския враг...

Хирдът спря. Преподреди се. И смени посоката на удара.

Никой от воините Дану не се сети повече за изчезналата Яснозряща. Златната светлина от силата на Имелсторн играеше в очите им. Те преследваха хуманусите и се наслаждаваха на посятата в редиците им смърт.

Най-после бойното поле бе изчистено от паплач. Благо зрелище за очите на Дану! Камари човешки трупове! Самите горски воини бяха загубили петима убити и двама леко ранени -велика бе мощта на Дървения меч!

...А сега предстоеше да бъде изпълнена уговорката преди началото на боя.

- Вижте, Императоре мой... те тръгват един срещу друг...

- Фесис! Май ти повече заслужаваш да станеш херцог на Империята! Моля да ме извиниш за одевешната ми невъздържаност.

- Повелителю - намеси се легатът Клав. - Ако сега ударим... Императорът се обърна.

- Не, легате. Магията на враговете ни отново ще почувства заплаха, която ще обедини двата Меча. Капанът ни няма да щракне. Води хората към Мелиин. Събери всички, които успееш. И чакай моите заповеди. Не забравяй за семействата на загиналите -двойна заплата.

- Служа на Империята!

- Повелителю! Девойката Дану дойде на себе си. Иска да говори с вас. Донесохме я.

- Капитане... благодаря ви... Сеамни, как се чувстваш? Тя скри лице на гърдите му и зашепна - горещо и настойчиво:

- Спри ги! Спри ги! Виждам... крак, който тъпче небето.

Виждам... сива власеница на цвят като небитието... Той е близо! И третият Звяр е готов да се пробуди! Пророчествата ще се изпълнят, защото е извършен Последният грях и сърцето Му се е ожесточило...

- Какво говориш, Сеамни?!

- Спри гиии! Изпълни молбата ми, ти, който вече си ме убивал веднъж!

Лицето на Императора се сгърчи.

- Това нищо няма да промени, Сеамни. Просто ще погубя още много хора, но пак няма да успея да осуетя дуела на Имелсторн с Драгнир.

- Спри ги...

Тя отново загуби съзнание.

Як центурион я пое от седлото на Императора, който не откъсваше очи от лицето й.

- Първи легион - мрачно изрече владетелят.

- Войниците ще изпълнят заповедта - отвърна легатът.

- Фесис?

- Нека започнат да се бият. Имаме шанс само ако ги ударим, докато са залисани да се...

- Спри ги! - Сеамни отново се беше свестила, сълзи се лееха по лицето й. - Само позволи на моите съплеменници да избягат...

Не давай на Мечовете да се кръстосат... Омразата им е много силна... Ще прелее чашата на търпението Му... Повярвай, аз съм Яснозряща... Обещай ми, обещай...

Девойката затихна. Императорът хапеше устни.

- Охрана! - изръмжа той след малко. - След мен! Фесис, оставаш тук.

- Но стрелите...

- Ще се оправя! Първи легион!

Думите "отказвам да се подчиня" умряха в гърлото на императорския съветник, когато чу шепота на Ахата-Сеамни:

- Ако Братята не се сблъскат, пророчествата няма да се сбъднат... и Той ще пощади света...

- Нищо няма да се получи - въздъхна Кицум.

Двамата със Силвия се криеха в гората. Вълшебницата не използваше магия, бе твърде опасно.

- Ако направим всичко, както го замислихме, ще стане! -отсече тя. - Нали видя, че всичко се сбъдва? Нали помниш какво пише в Книгата на Спасителя, и за скакалците, и за трите Звяра... А какво пише в Апокрифите, помниш ли?

- Не съм ги чел. Нямаше да ставам монах!

- Жалко. Че не си ги чел. Двамата Братя третият ще ги укроти. Така че, щом тия двамцата, Дървения и Диамантения, се замаризят, тръгваме...

- А ще се замаризят ли? - усъмни се Кицум.

- И още как - мрачно се усмихна момичето. - Къде ще се дянат! Те се мразят помежду си повече, отколкото ненавиждат нас.

Да изчакаме.

- Учителю! - възкликна Тави и посегна към сабята си.

Застоялият въздух в подземната крипта изведнъж беше станал тежък и лепкав, рязко замириса на разложено. Светилникът угасна и девойката трескаво зашари за огниво.

- Учителю!

Оръжието вече бе в ръката й, тя стисна със зъби огнивото.

Изсече искра - челюстите я заболяха.

- Дръж се, Тави - изшумоли гласът на магьосника. - Те подновиха щурма си...

Светилникът сякаш с нежелание се разгоря отново. Бледото езиче пламък плахо се надигна от фитила. Тави бързо огледа гробницата.

Вълшебникът отново беше неподвижен - черно петно в сумрака, пълна със скрита сила фигура. Неговото сражение бе започнало.

Сянката на мъртвото чудовище изведнъж шавна, не както другите сенки, предизвикани от трепкането на светилника. Тави изстина. Ето я и нейната битка - двубой с почти безсмъртна твар, безнадеждна война. Но нямаше друг изход, освен да приеме предизвикателството и да не мисли какво ще последва...

"Злоба. Злоба. Злоба. Древна като света, дори още по-стара. По-стара от водите на океана, по-давна от слънцето и звездите. Противникът ми е такъв, че мога да насека на късове черното му тяло и да ги изгоря до пепел, а сетне да изгоря и пепелта... ала докато е жива неговата злоба, пуснала кълнове в целия свят, докато не се изпълнят Пророчествата на Разрушението - дотогава тварите, пристигнали отвъд Предела, са непобедими."

Пророчествата на Разрушението. Прокобата на Северния свят.

"Прави това, което трябва, пък нека да става каквото е орисано."

- Тави... - приглушеният глас на Акциум достигна до нея като призрак. - Тави... аз виждам, че чудовището не е съвсем безсмъртно, нито всесилно... ти вече го уби веднъж. Направи го пак и тогава...

Магът рязко замлъкна, а девойката се сгърчи от парлива вълна страдание, която избухна в снагата й, обля я от главата до петите. Акциум беше употребил нещо извънредно смъртоносно от арсеналите на Висшата магия, до нея бе достигнало ехото на отзвука.

От повторното разпалване на светилника до този миг бяха изминали не повече от двайсет удара на сърцето - човешкото й сърце бе обучено да бие равномерно, спокойно, сякаш тупкаше в гърдите на истинска, по кръв родена Волна.

Черната гадина бе възкръснала и готова за действие.

Чудовището и Тави се нахвърлиха един срещу друг едновременно.

Сабя против нокти и жило. Сила против сила, без никаква магия. Честен двубой. Честен?

"Трябва да издържа. Трябва. Да издебна тварта и да я убия пак... на гърлото на изчадието още личи засъхналата кръв от раната... Ето, сега!"

За неин ужас смъртното вцепенение на изрода трая не повече от секунда. Нов сблъсък.

Честен двубой?

Това бе великолепна атака. Първи легион, всичко което бе останало от армията от трийсет хиляди меча, маршируваше, сякаш бе на парад, действаше като на показни учения. Императорът вървеше в първата редица на дяснофланговата манипула. Беше захвърлил наметалото си и само гербът на гърдите му издаваше, че не е обикновен войник, Фесис го следваше като сянка, готов всеки момент да хукне да бяга, ако владетелят нареди да го екзекутират за неподчинение на заповедта... за да се върне отново.

Все пак момичето Дану бе под сигурната защита на Волните, а мястото му като маг, дори и недоучил, беше там, където Съдбата избираше по кой път да поеме.

Фесис почти четеше мислите на Императора, който вървеше в крак с войниците си:

"Тя е права. Нещо все още удържа Силата на Разрушението. И ако двамата Братя не се кръстосат в смъртен бой...може би невидимият бент ще издържи... светът ще оцелее... Сеамни е права. Напред!"

Първи легион маршируваше като жертвено агне към олтара.

Противникът насреща бе образувал общ строй от две, рязко различаващи се крила.

Легионерите нападнаха джуджетата и Дану, без да се щадят. И кипналото продължение на боя замръзна в равновесна точка.

Хората и нехората се биеха с равни сили.

В Първи легион нямаше случайни люде. В него не попадаха такива, които трепваха, бягаха или отстъпваха. В Първи легион служеха майстори ратници, юначаги, които умееха при насрещен сблъсък с голи ръце да прихванат вражеско копие и да го изтръгнат заедно с воина от чуждия строй. В Първи легион никой не се огъваше пред страшния хирд, посрещаше убийствените стрели на Дану без страх. В Първи легион мечоносците с един замах чупеха тежките джуджешки щитове, пукаха брони, цепеха шлемове, отхвърляха насочени напред яростни остриета на секири като вейки по пътя си. Стрелците три пъти поред улучваха тесните процепи на сглобките в доспехите и разреждаха редиците на противника с арбалетите си четвърти път от упор. И въпреки магията на Дървения и Диамантения меч воините на Истинния лес и бранниците на Каменния престол почнаха да дават жертви. Там, където фалангите се бяха вклинили една в друга, вреше кървава пяна, която щедро разпръскваше неподвижни зловещи капки -упокоени навеки тела на бойци в пещерно желязо и вълшебни сребристи ризници.

Но и човешката доблест достигна предела на силите си -противостоящото им чародейство бе достатъчно, за да ги спре.

Хирдът и строя на Дану също спряха - джуджешките фаланги забуксуваха на място като впрегнати волове, изведнъж опрели рога в скала, а горските воини се озоваха в обръч от имперски щитове.

Биещите се мълчаха, над полето трещеше желязо, в шума на което заглъхваха сподавените стонове на умиращите.

Първи легион се топеше като буца лед върху нагорещен мангал. Болтовете от арбалетите все по-рядко и по-рядко намираха прорезите на джуджешките шлемове, не улучваха дори откритите лица на Дану. Завъртян в привична дъга меч внезапно натежаваше и кълчеше китката, щитовете се отплесваха, дори едва-едва плъзнал се по доспехите на имперските легионери удар със секира отнасяше ръка или глава, копията на Каменния престол също не пропускаха...

Десният фланг на легиона се сражаваше с хирда. Императорът предприе отчаян опит да си пробие път към светинята на джуджетата. Манипулата гинеше, гинеха верните Волни, Фесис едва успяваше да опази себе си и владетеля - нищо повече.

Отчаят центурион на левия фланг, без да знае какво прави неговият върховен командир, също се помъчи да завладее Имелсторн. Манипулата му изгоря в пещта на схватката като шепа шума в буен огън.

Сблъскалите се чело в чело армии заскърцаха. Първи легион почна бавно да отстъпва - противникът просто го изтласкваше назад. Легионерите падаха по дузини всяка минута.

"Изчакайте! Изчакайте!" - кънтеше в главата на Императора отчаяната молба на Сеамни.

Той беше разбрал какво иска тя. Трябваше малка отсрочка.

Може би сбъдването на пророчествата трябваше да се състои в някакъв определен момент. И ако закъснееха - бентът щеше да издържи.

Дали не бе минало твърде много време? Защото легионът загиваше! Всички щяха да умрат, до един! В името на какво? Не се ли самозалъгваше Яснозрящата?!

- Тръбач! Отстъпление!

Трясък на десетки копия - манипулите отскочиха от противника на разстояние едно копие и продължиха заднешком, плюейки малкото им останали сулици и редки арбалетни стрели.

Джуджетата и Дану спряха. Хуманусите отстъпваха.

Подземните и горските воини нямаха желание да преследват вековния си враг. Имаха договор - най-сетне да се разнищят още по-стара вражда, най-сетне окончателно да си изяснят кой е по-силен - Драгнир или Имелсторн.

Двата понамалели отряда се раздалечиха и застанаха лице в лице.

Остатъците на Първи легион ги гледаха, войниците вече бяха в гората.

- Къде е Фесис, центурион?

- Служа на Империята... видях господина втори легат да пада, повелителю. Зарови се в снега... Май джуджетата го намушкаха с копие.

Владетелят стисна зъби. Втренчи се в джуджетата и Дану, за които сякаш не съществуваше никой друг, освен турнирът на техните Мечове.

"Направихме всичко, каквото можахме, Сеамни - мислено рече Императорът. - Не мога да заповядам на хората си да умрат до един на това поле!"

Каза го наум - и трепна, зашото чу в главата си:

"Те така и така ще умрат... съвсем скоро..." Императорът се обърна рязко към капитана на волните:

- Момичето...

- В несвяст е, господарю. Почти изпълнихме заповедта ви -ще живее... но само ако до един час я види истински лечител.

"Не за дълго... не за дълго, мили. Исках... исках да ти дам име..." - изшумоля като падащ есенен лист гласът й.

Императорът потръпна, понечи да хукне към носилката, където лежеше Сеамни. Нещо го накара да спре и да се обърне към бойното поле.

Диамантеният и Дървеният меч се кръстосаха в удар.

Този път вече се биеха, не сключваха договор.

Звукът от сблъсъка проникна до корените на земята.

Пророчествата продължаваха да се сбъдват.

Сабята на Тави клюмна, върхът заора стъпканите по време на двубоя мъртви кости. Чудовището разпери широко черните си криле, уродливата муцуна се ухили с алената си паст. Гробницата закънтя като камбана - от зловещ победоносен смях.

Отчаянието на девойката-воин премина в последен изблик на ярост, сабята отново литна нагоре... В следващия миг Тави пищеше от ужас.

От пода, от стените, от тавана течеше белезникава мъгла.

Беше отвратително мазна, лъхаше на зловонна топлина като от леш... Тази мъгла бе жива - първожива. Като онази търсена от алхимици субстанция, от която уж всичко било произлязло и сетне пак щяло да се върне в нея. Не... не бе точно това. Не беше Творящото начало, а Абсолютния разтворител на самото битие -другата мания на побъркали се в лабораториите си вълшебници.

Изглежда поне второто наистина съществуваше, а не бе плод на теоретични постулати и изследователско въображение. Тави пишеше.

Писъкът й секна само когато подземието внезапно изчезна и девойката заедно с Акциум се озоваха посред една безкрайна сива равнина с хоризонти на много животи път разстояние. Мъртъв вятър носеше смрад. Жалко светлосиво кръгче слънцето -срамежливо се мотаеше в долната част на схлупения небосклон като завряло се в ъгъла животинче.

- Тави! - Акциум се блещеше. - Какво напра...

Двамата все още стояха върху къс твърда обикновена земя, но само на десетина крачки пръстта се превръщаше в едно сиво Нищо - псевдоживо, псевдомърдащо. Допирът до него означаваше едно - пълно разпадане, повече смърт и от смъртта, при която плътта все пак остава в един непрекъснато раждащ свят.

Тук нищо повече не се раждаше.

- Какво стана. Тави?!

- Гадината! Убих я... а тя възкръсна тутакси! И почна да се смее...

Вълшебникът глухо изстена. По слепоочията му избиха капки

пот.

Тави с последни усилия си забрани да се разплаква.

- Какво значи това, учителю? - Отчаянието в гласа й я издаваше.

Той я погледна в очите и бавно отвърна:

- Тварите са намерили обходен път насам. Подготви се, ученичке. Днес ще ни е последният урок, скъпа. Тварите почват истински пробив. Ще хвърлят насам всичките си резерви. Тук ще стане много горещо... или много студено - зависи какво ще предпочетат...

- Страхувам се - мрачно изрече Евис, - че закъсняхме.

Кривите сгърчени пътеки на Междуреалноста отдавна бяха останали зад гърба им. Четиримата бойни магове и валкирията продължаваха през гънките на Всевсемира към онази реалност, откъдето се излъчваха вълни на агония, а тъканта на пространството бе разкъсана и през пробива нахлуваше чуждата груба Сила. На пръв поглед Силата бе подобна на Хаоса... ала даже начинаещ вълшебник знаеше каква е разликата между Хаоса и Небитието, между разбърканото нещо и абсолютното Нищо.

- Вижте там, вижте - извика Райна.

Маговете и девата-воин хем като че ли стояха на твърда почва, хем сякаш се рееха в пустота, в обем на призрачна прозрачна сграда с безброй етажи. И едно - или безброй - ниво под тях се разгръщаше картина на велико сражение.

Сиво безгранично поле, в което субстанцията на повърхността се бръчкаше във вълни, устремени към малко островче оцеляла реалност. С приближаването към целта си тези вълни ставаха по-големи, начупваха се и се раздробяваха на талази от същества. Легиони от разнообразни изчадия атакуваха островчето. На парченцето твърд стояха двама души и се биеха против сивите валове.

Използваха магия. Майсторска магия. Егмонт даже подсвирна.

Тайфуни от чист пламък се втурваха от островчето навътре в лъжеживото море и изпепеляваха атакуващото войнство.

Блестящите черни Кости на света се оголваха - приличаха на разяждани от гнилоч зъби. Реалността трепереше, бездънната утроба гълташе милиард след милиард твари, но на тяхно място изникваха нови. Синкави мълнии доизтребваха отделните приближили се същества, а най-напористите от тях накрая попадаха под сабята на девойка в кожени дрехи на наемник.

Кожата бе в тъмни петна - от пот, но и от кръв.

- Ехей! Аз съм с тия смелчаци! - провикна се Райна и без да се замисля, се хвърли надолу.

Маговете не бяха толкова припряни, те първо прегледаха снаряжението си. Егмонт се зачуди кой ли е вълшебникът долу.

- Такива неща само Игнациус би могъл, нито аз, нито Мелвил сме толкова кадърни!

Клара само поклати глава. Уви, магът не бе Игнациус.

За съжаление. Въпреки че се биеше доста успешно. Клара вече бе почувствала, че отпор на козокраките дава и Небесната дъга. Само че Сежес и другите командори на ордените не знаеха откъде ще последва главният удар на тварите - Строители на отвратителния Път. Така или иначе, двамата бойци долу сдържаха цялото нахлуване на козокраките!

- Дали не е някой местен бог? - каза Мелвил.

- Къде ти! - възрази Евис. - Боговете рядко са толкова жертвоготовни, поне аз не съм срещала такива... Обаче май не му достигат сили да запуши дупката. Предлагам аз и Мелвил да поемем сивите пълчища, а вие, Клара и Егмонт, да... Клара? Чуваш ли ме?

Клара Хюмел тръсна глава. Беше се загледала във въртопа от твари. Хрумна й, че козокраките, скатовете, цялата страховита нахлуваща армия не е нищо повече от бледи отблясъци на онова съвършено непредставимо Нещо, което се намира в Началото на Пътя. Обитаващата Началото Велика Сила нямаше облик и форма, нямаше име и дори съзнание. Настъпил бе часът на истината и Клара прозря изведнъж. Нещото бе обзето от всепоглъщащото желание да се засили по Пътя, за да може веднъж и завинаги да напусне, да се изтръгне от Всевсемира.

Но... къде щеше да отиде?

- Клара, какво ти е?!

- А? Нищо, замислих се. Да, онзи сладур долу не е архимагът. Е, тръгваме ли?

Вълшебниците се спогледаха. Евис сви рамене. Четиримата дружно скочиха надолу.

Магът бе възрастен, вероятно по-стар и от Игнациус. И въпреки че обстоятелствата бяха абсолютно неуместни - в разгара на сражението е глупаво да се спазват церемонии, щом някой е изникнал отнякъде и ти се е притекъл на помощ, кимни му и толкоз, после ще се разправяте и запознавате - старият вълшебник галантно се поклони на двете магьоснички и произнесе:

- Акциум на вашите услуги, прекрасни дами.

Евис, нахаканата Евис, кокетка и свалячка, поруменя като невинно девойче и отвърна с реверанс, като прошепна:

- Идваме ви на помощ, владика...

Клара също изпита желанието да се поклони най-благоговейно. Не я подразни обръщението на младата й посестрима по Гилдия - този вълшебник наистина бе достоен за уважение заради силата, която владееше. Игнациус със сигурност би се преклонил пред него.

Той комай самият бе изтъкан от Сила, а не от плът. Черпеше мощ отвсякъде, дори сякаш от самата тъкан на Всемира. Не беше просто магьосник, даже не и архимаг, а архиархимаг!

Акциум посочи настъпващата гмеж, тонът му стана сух -командир по време на сражение:

- Трябва да им пресечем пътя!

- Ще бъде изпълнено! - в един глас отвърнаха мъжете.

- Пръстен! - нареди вълшебникът Акциум. - Вие също, войнствена девойко! - кимна на Райна.

Клара с трепет протегна ръка към него. Сякаш се страхуваше да докосне въплътена в тялото му Сила.

Стегнат сноп яркоалени мълнии изскочи от шпагата на Клара и се втурна към хоризонта, обръсна пълчищата твари като с титанична коса, макар унищожаването на несметните легиони да бе безсмислено - пръстенът трябваше само да допълни мощта на стареца, да я усили като леща, за да може той спокойно да наложи нужното заклинание, да пресече смъртоносната пъпна връв, по която в света на Мелиин нахълтваше еманацията на враждебната сила.

- Действайте, владика! Ние ще ги задържим! Евис, Егмонт, Мелвил, Райна - пръстен!

Те се хванаха за ръце... Евис бе прехапала устни от напрежение, Егмонт бе пребледнял, По слепоочията на Мелвил се появиха бели кичури. Самата Клара се задъхваше...

Изригна обръч синкаво сияние, който се разшири и отново помете настъпващите гадини.

А сивите небеса - схлупени като плесенясал таван на сиромашки коптор - изведнъж придобиха дълбочина и просветляха. Исполински човешки лик надзърна отгоре и бавно обходи с взор обречения свят.

- ВРЕМЕ Е.

- Не! - побеснял викна старият маг. - Ти няма да надвиеш! Ние ще издържим!

От беззвучните Слова, падащи от висините върху изгорените при сражението пространства, се разля дълбока, бездънна скръб. Тъгата като планина затрупа всичко наоколо. Евис изхлипа. Даже Клара, която успя да стисне волята си в юмрук, почувства тъпа болка в сърцето, сякаш току-що някой близък си бе отишъл без време...

Сивата пелена отново покри и схлупи небето.

Синкавият огнен пръстен се изгуби в далечината, угасна. Изпепелената равнина бе пуста - нови твари не се появяваха. Подходящ миг!

Акциум стоеше неподвижно, вирнал брадичка, с подбелени очи и протегнати напред и настрани ръце. Клара не издържа:

- Побързайте, владика! Отсечете им мостовете за насам! фигурата на мага излъчваше мъчително усилие.

- Прекалено бързаш, Клара Хюмел, боен маг от Долината! - чу се нечий друг глас.

Козокракият парламентьор изникна направо от нищото, уродливото му тяло се сгъсти като пара от въздуха. Изродът говореше спокойно, без капка злорадство.

- Прекалено. Бързането означава поражение. Ти и твоите приятели загубихте. Между нас, Създателите на Пътя, и Долината няма война. Вашите съплеменници постъпиха мъдро и благоразумно, те отстъпиха. Не искам да нарушавам договора.

Вървете си и вие.

"Как ли е оцелял в тази битка?" - помисли си Клара и изфуча към козокракия:

- Чупка! Този свят няма да ви го дадем.

- И ще рискуваш да бъдеш прокудена от своите, когато се върнеш в Долината, ако изобщо се върнеш?

- Не е твоя работа каква е моята съдба.

Козокракият сви равнодушно рамене и се обърна към стария магьосник:

- Ами ти, вълшебнико, който се мислиш за спасител на светове? Известно ли ти е, че всяко твое заклинание само приближава края на тази реалност?

Магът пребледня.

- Знам, Враже. И знам какво следва да сторя.

- Хубаво. Радвам се, че си даваш сметка... А ти, девойче? -Козокракият гледаше Тави. - Ти, която извърши Последния грях, какво ще...

Отговорът дойде преди да е довършил. Отговор от проблеснала стомана. Девойката атакува стремително, към нея се присъедини Райна, а сетне и ръцете на Клара сами посегнаха към гърлото на изрода.

Очите на козокракия се изцъклиха, ноктестите му пръсти се вкопчиха в пронизалите го оръжия... и омекнаха.

Трите жени гнусливо изтърсиха трупа от остриетата на мечовете си.

- Пригответе се, приятели - полугласно рече старият маг. -Сега ще стане още по-зле.

- Смаризиха се! - Силвия сръга спътника си с лакът в ребрата.

- Време е, Кицум! Хайде.

Пред неподвижно застиналите строеве на джуджетата и Дану се разиграваше ритуален танц - предвестникът на непоправимото. Пазителите-носители на Мечовете се дуелираха и макар това да бе само символично, Братята вече се удряха сериозно. Невидимите потоци сила се стягаха в злокобни страховити бързеи и се усукваха, трошейки небето. Още някакви Сили напираха да се освободят от

черните си окови - щяха да го сторят всеки миг. Двете чудовища описваха плавни кръгове като лешояди. На хоризонта се трупаха облаци скакалци - също замръзнали в очакване обредът да приключи. Каменният престол и Истинният лес не бързаха. Забравени демони излизаха на повърхността, пробудени от древни заклинания. Те знаеха, че часовете им са преброени. Но се подчиняваха на неизбежното.

Кицум не помръдна.

- Хайде! - Силвия го задърпа за ръкава, но клоунът се опъна замърмори:

- Краят иде... Свършекът на Света. .. Спасителят.. . Виждам го...

Момичето подскочи и с все сила шамароса възрастния мъж, наемник от Сивото братство. Главата на Кицум се отметна настрани.

Той се ококори към невръстната магьосница.

- Спасителят идва - изхленчи жално.

Силвия пресметливо и хладно го зашлеви втори път.

- Добре де, идва. Ако се справим, може и да не пристигне. Времето на третия Звяр още не е настъпило, старче. После ще се измъкнем по заклинанието... Идваш ли?

- Ух... да, да, идвам, да...

Пълзяха по снега. Силвия влачеше грамадния черен меч на Господаря на Пороя. Кицум бе приготвил тънката си верига удушвачка.

Танцът на Мечовете приключваше.

Нито джуджетата, нито Дану очакваха, че точно в края на свещенодействието изневиделица сред тях ще цъфнат двама хумануси. В танца на светините се включваха нови и нови двойки, всички с нетърпение очакваха да отекне сигнала за същински бой. за да се пролее кръв, за да оцелее или Имелсторн, или Драгнир -да владее света...

Силвия с див писък развъртя Черния меч, джуджета и Дану се разхвърчаха като парцалени кукли. Замах на веригата на Кицум -двамина горски стрелци рухнаха - единият обезглавен, другият с разпран стомах и прекършен гръбнак.

Яростни вопли. Вълна от джуджета, потоп от по-дългокраките Дану.

- Бързай, Силвия! - закрещя Кицум. Двама подземни бойци и един горски воин паднаха в нозете му. Той продължаваше да върти веригата.

Силвия успя да грабне Диамантения меч - и изведнъж замръзна.

Старият воин от Сивото братство повали още трима противници... Вихър от копия.

- Кицум, боли! - проплака Силвия.

Остриетата на копията я вдигнаха нагоре. Клоунът се хвърли към нея - и получи дузина арбалетни болтове в гърдите и още толкова в гърба.

Крака и оръжия, фонтани сняг. Красивият турнир се превърна в диво меле, напоено със страх и паника: Мечовете са в опасност спасете мечовете! Джуджета и Дану се тъпчеха, търсейки светините си, снегът почна да се топи, земята отдолу изсъхна и напука, вълни тъмен пламък плиснаха нагоре, гълтайки последната си плячка. Викове на смачканите воини.

Мечовете! Къде са мечовете!!!

Имелсторн и Драгнир бяха изчезнали.

Телата на двамата хумануси също.

Седмината магобойци върху малкия хълм недокосната реалност бяха обградени от еднакви като дъждовни капки козокраки твари - полк след полк, подредени така, че биха им завидели императорските гвардейци в Мелиин и в поне дузина други светове. Бяха въоръжени с мечове и копия. Вместо знамена над главите им се рееха онези твари, които Клара наричаше "морски котки".

Цялото войнство на разрушителната магия.

Никоя от двете страни не можеше да вземе надмощие. Вярно, че Клара и другарите й предимно отбиваха заклинанията на врага, без да успеят да нанесат сериозен удар сами. Вълшебният им щит поне не даваше възможност на огромната войска сатири да се приближат достатъчно, ала кой е печелил война само в отбрана, без настъпление!?

Мълнии се кръстосваха, заклинания рушаха заклинания, лицето на Евис бе състарено от умора, белите дробове на Клара не успяваха да поемат достатъчно въздух. Райна и непознатата девойка, въоръжена като Волна, кръстосваха по границата на щита, бързите им оръжия успяваха да цапнат някой-друг непредпазлив враг.

И една-единствена мисъл пулсираше в издутите вени на слепоочията: да издържим, да издържим, да издържим...

Но противникът не намаляваше, полковете му не орепяваха достатъчно бързо, а напротив - множаха се. Силата, която ги твореше от своята неизвестност, не познаваше нито жалост, нито състрадание даже и към своите слуги. Та те бяха инструменти, те трябваше да изграждат Пътя... Нима един дървар, който прави просека в гората, щеше да се съобразява с брадвата, ако тя възроптаеше, че ще се изхаби?

Редките удари на седмината, които все пак отблъскваха напиращите орди...

Гората от копия, сляла се с хоризонта...

Изведнъж Клара усети, че е станало малко по-леко. Все едно съвсем наблизо, но и невъобразимо далеч - навярно там, където се биеха Сежес и маговете от Седмоцветието - вражеските ратници бяха трепнали и заотстъпвали. Никой не разбра какво се е случило, но всеки усети облекчението.

- Надвиваме! - изкрещя валкирията Райна със свирепа радост.

Но замлъкна, не продължи, защото срещна пълния със смъртна умора поглед на стария вълшебник Акциум.

- Третият звяр - прошепнаха устните на мага.

И всички съзряха чудовището - над вражеските пълчища в небето се сгъсти нова сянка... и засенчи небесата! Черните криле станаха небосвод, нает като огнена бездна, алените очи - двойка зловещи слънца.

От шиповете-жила капеше отрова, капеше и всред полковете козокраки - и със съсък оставяше грамадни голи плешивини в масата настъпващи.

Третият Звяр.

Тави се вцепени, защото позна гадината - по пресния белег на шията.

Клара през това време трескаво се мъчеше да проумее какъв е смисълът от появата на третата твар в този й вид. Та чудовището не бе Абсолютното зло. Просто още една твар, която се е измъкнала на свобода...

Над смаленото парче небе отново се появи човешко лице.

Този път Словата звучаха истински - като гръмотевици. Евис се свлече на колене и затисна уши с длани, трепнаха и мъжете, само младата Волна и валкирията продължаваха да стоят по периметъра и да пронизват враговете. Телата на убитите се изпаряваха. ,

Човешкото лице в небето рече:

Акциум вдигна глава и бавно поклати глава.

- Не. Аз знам какво да направя. И закрачи надолу по хълма.

- Учителю! - възкликна подире му Тави и се втурна да го следва.

Хукна толкова внезапно и бързо, че даже Райна не успя да я спре.

Тави виждаше над себе си страшен лик. Бе невъзможно и немислимо един смъртен да дръзне да вдигне очи към Него. И още по-невъзможно беше да го направи, защото очите й бяха познати -очите на мъртвия свещеник, толкова нелепо загинал в мочурищата.

"Защо постъпи с мен така, Тави?"

Тя нямаше отговор. Какво би могла да отвърне? Стореното -сторено. Нищо не може да се промени.

"Това беше Последният грях. Аз не успях да Му се примоля и сега ще бъде Неговата воля. Пророчествата трябва да се изпълнят..."

Пророчествата... Все тези Пророчества!

- Проклети да сте!!! - не издържа и закрещя тя.

Сабята й сечеше наляво и надясно. Влагаше във всеки замах цялото войнско изкуство на Волна, цялата си сила на вълшебница, цялата си омраза на осиротяло момиче. И дори бездушните козокраки твари отскачаха назад пред яростта й.

Акциум продължаваше да върви през строя сатири напред, към летящата твар. Не бе благородно създание като драконите, а отвратително изчадие, именно твар - страховита и жалка едновременно. Около вълшебника ташгуваше пашкул от призрачен пламък, който разбутваше и разпиляваше мъчещите се да го спрат козокраки воини и техните крилати помощници.

А после магът изведнъж спря... Тави видя в ръката му, високо вдигната нагоре...

- Учителю!!!

...видя жертвен нож. Крив, лъскав, наточен като бръснач.

- Учителю...

Тя почувства удар по гърба, но за нея това вече нямаше значение. Завъртя сабята си, посече един нападател, втори, трети... Нямаше значение, че в снагата й се впиваха копия, шипове, жила.

Бе длъжна да даде достатъчно време на Учителя си, след като не можеше да го спре.

"Когато не можеш да удържиш другаря си в строя и той хукне напред - поне му прикрий гърба. Победата често се отдава на отчаяно храбрите безумци."

- Теб, Идещи! С кръвта си своя нетукашна, Теб обвързвам с клетва, като себе си в жертва принасям без надежда за възкресение. Приемам смъртта, сетна и окончателна, Теб, за да погубя!

Акциум с бързо и рязко движение си преряза гърлото.

Над бойното поле настъпи тишина. Вълшебникът все още стоеше, кръвта му плискаше в подложените шепи. Акциум замахна и запрати една огромна тъмночервена капка право срещу Звяра.

Чудовището понечи да избегне кълбото, но то го улучи право в гърлото, в белега, оставен от сабята на Тави.

Гадината дрезгаво изквича. Чудовищните криле трескаво потърсиха опората на въздуха, напразен опит - черният гигант рухна, мачкайки редиците козокраки бойци. Още докато падаше, кръвта на Акциум се плъзна по цялото туловище и го заръфа като че ли бе киселина, а сетне и пламна.

Трупът се превърна в клада за няколко полка козокраки. Останалите воини изотвъд Предела изпаднаха в паника, замятаха се, нарушиха строя...

Тави не видя нищо от това. Виеше й се свят, снагата й се изпълваше със странна лекота. Болката отстъпваше, беше й меко и удобно - усещаше нежна тревица до бузата си...

"Откъде се взе тази трева? Умирам ли?

Умирам. Но не е било напразно - защитих Учителя. И сега ми е леко... леко... леко..."

- Запушете пробойната! - изрева Клара. - Използвайте изтичащата Сила от Звяра!

Райна се беше завтекла към лежащите Акциум и Тави. Клара изпсува - нямаше време да спира валкирията, толкова бе благородна и смела, че чак глупава в тези си качества. Имаше друга работа.

Изгарящото чудовище излъчваше силна ослепителна светлина. Далеч-далеч почна да се различава Първичният разрив, откъдето бе почнало нахлуването.

Поток от огън стапяше самата реалност, пространството течеше като вулканична магма.

- Клара! Изпускам потоците!

Май беше Егмонт. Ох, мъже! А това кой е? Райна. Успяла е все пак да измъкне окървавеното тяло на девойката-воин -очевидно й беше допаднала, носеше я на ръце, а не преметната като агне през рамо.

- Клара! - Този път беше Мелвил. - Трябва още Сила! Дърпам от горните нива!

Груби схеми на носещите се устремно магически потоци.

Тежко шаване на абсолютно чужд разум далеч-далеч по скверния Път. Изпепеляваща болка на късащата се плът на света, в който се намираха. Грохот на размествани земни пластове, вой от недрата. Клара чувстваше допир с остатъците от чуждата мощ, които щяха да останат запечатани навеки в тази реалност. Те щяха винаги да се стремят да я напуснат, като при това неизбежно щяха да се съчетаят с аналогични местни сили и от това съединение щеше да се роди... Кой знае какво щеше да се роди. Последен удар.

Мирозданието утихна от конвулсиите си. Кошмарна горещина опърли лицето на Клара.

Този свят не можеше да бъде запечатан съвсем, щеше да остане Разлом или Разрив - място на съприкосновение на две различни вселени-реалности... Клара успя да постави единствено предел на разпространението на Разрива - да не загрозява цялата плът на Северния свят с уродлив белег.

Ала какво щеше да коства всичко това... Страшно бе за помисляне.

Козокраките също се бяха озовали като в капан. Щяха да оцелеят в Разлома или покрай него, но вече не представляваха голяма опасност. Вълшебните им сили щяха драстично да намалеят. Мелиин все пак оставаше интересно - и опасно - място за живеене. Но поне си имаха организирани в Гилдия магове...

Нямаше какво повече да мисли. Бяха сторили всичко по силите си.

Петимата едва успяха да се хванат за ръце и да напуснат чрез пренасящо заклинание, миг преди околностите на разлома да бъдат погълнати от паст на страшен взрив - от онези, след които се раждат звезди.

Бяха в Междината.

Чакаше ги труден и дълъг път - назад, към Долината. Стига да откриеха къде се намира сега...

Полумрак. Уют. Топлина. Тих разговор - от онези, при които приказват повече очите, отколкото уморените от целувки устни.

Две тела едно до друго - отпуснати от скорошното блаженство, което ги е сливало в Едно.

- Знаеш ли, всичко свърши...

- Зная... благодаря ти.

- Заповядах да пуснат твоите - да вървят накъдето им видят очите.

- А джуджетата?

- Те причиниха твърде много разрушения и посяха доста повече смърт. Докато не поправят стореното, техните воини ше поседят в тъмницата. Хем ще им минат мераците да се самоубиват. Когато изчезна техният Драгнир, плачеха като деца...

- А какво с Дъгата?

- Ох... С ордените още ще имам разправии. Онзи чудовищен Пролом... Дано имат достатъчно ум да се заемат с него, вместо да се дърлят с държавата.

- Твоята ръкавица?

- Мислех, че тя ще изгуби чудодейната си Сила. Пък то не се случи. Може би е заради Пролома. На онези, които ми я подхвърлиха, май им излезе крива сметката.

- Защо замълча така тъжно?

- Спомних си за Фесис. Мъчно ми е. Беше добър момък. Такъв ми трябваше за канцлер.

- Да, жалко. Наистина беше добър. В такъв бих се влюбила.

- Ти?! В него? Май е по-добре, че загина. Иначе щях да го заточа на някой остров в Южните морета.

- Шегуваш се.

- Глупави шеги. Не са ме учили да се шегувам.

- Аз ще те науча. Познавах един... също добър човек...

- Опала... пак ли кандидат за сърцето ти?

- По-скоро се държеше с мен бащински.

- Значи поне него няма нужда да убивам... дори и на шега.

- Преди време аз също бих убила всеки, който ми кажеше, че ще бъда... така... с човек...

- Да не би... да съжаляваш? От това престана да бъдеш Яснозряща...

- Не съжалявам никак. Аз... също съм виновна. Нали хуманусите и Дану вече ще живеят без вражда?

- И джуджетата. И всички други, които пожелаят обща Империя. Само че онази думичка...

- Трябва да ти кажа нещо.

- Какво?

- Ами... още не съм ти измислила име...

- Ела при мен... и побързай, защото...

- Ох, недей, гъдел ме е! Ооох... почакай... трябва да ти кажа още нещо... да призная... че не съм онази, за която ме мислиш.

- Какво?!

- Ти си мислиш, че преди много години аз съм била онова момиче на арената. Но не е така. Не съм била аз. И белегът ми е робския нашийник - от вътрешната страна беше много грапав и се наложи дълго да моля да ми го изпилят... Прости ми. Сърдиш ли ми се? Кажи... Не ме гледай така... Недей...

от

- Не плачи. Разбрах те. И... и себе си разбрах. Ти си била, Сеамни. Могла си да бъдеш ти. Радвам се... че си жива.

- Не ми се сърдиш, нали?

- Не... но... мисля все пак да те накажа. Ето така...

- Ох... продължавай... да ме наказваш. Дану не могат така, само вие, човеците...

- Не "вие". Ние. Разумните същества. Дану, човеци, джуджета, Волни.

- Да... да, мили. Да, живот мой!

Фесис висеше в Междината, откъдето не минаваха никакви Пътеки. Е, заклинанието за завръщане поне го беше извадило от света на Мелиин. Долината обаче наистина я нямаше. И никаква магия не можеше да го отведе право до дома.

Щеше да се наложи дълго, много дълго да обикаля Всемира, докато не се натъкне на своя свят - или не срещне познати в другите светове.

Много по- слаба надежда от хвърлянето на седем седмици със седем Мелиински зарове от първия път.

Воинът тежко въздъхна. Мелиин... там нещата поне се оправиха. Но не благодарение на него, на Фесис-Кер. Ако не се бяха намесили онези двамата - старият мъж и малкото момиче... Къде ли бяха пропаднали пък те, смъртоносно ранени от стрели и копия? В коя гънка на Всемира? Едва ли бяха оцелели. Не всеки маг-лечител би ги спасил, даже ако се погрижеше за раните им незабавно.

Така или иначе, гибелта им не бе напразна. Няма значение, че не той, бившият императорски съветник, е свършил работата.

Важното бе, че работата е свършена.

А сега - към вкъщи. По дългия път за вкъщи...