Диамантът на Венеция

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

За давенето се говорят какви ли не неща.

Казват, че е бавен начин да умреш. Че е като сън. Че пред очите ти се изтъркулва целият ти живот, докато преминаваш в нищото или в отвъдното.

Но сега, когато всичко свърши, Силия Лампри знаеше, че изобщо не е така. Единственото, което оставаше, единственото, за което човек можеше да се захване, бяха миниатюрни фрагменти, случайни парченца от мозайката — объркани, бръщолевещи, ужасяващи. Нещо, което приличаше на ехото от собствения й глас, пищящ не така, не в чувала, приглушените гласове на мъжете Хайде, момчета! Колкото по-бързо свършим с това, толкова по-скоро ще се приберем по домовете си, оглушителният прилив на водата, ревяща в ушите ти…

А после, внезапно, друг невероятен прилив, сякаш нахлуващ от въздуха, издигащ се нагоре от някакво дълбоко, мрачно място, блестящ ослепително и въртящ се като слънчев лъч през морска пяна.

Като кръщене.

Като прераждане.

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Седеше под едно дърво на горещия склон на хълма.

Беше топло и ухаеше на билки. Над нея имаше небе с цвят на тинтява, по-надолу — синьо, синьо море. Паднала мраморна колона. Някой току-що беше заговорил. Тя чуваше думите, които се носеха със соления бриз.

Името ми е Силия Лампри.

Едва след няколко минути тя си даде сметка, че тези думи бяха изречени от собствения й глас.

Пред нея имаше две жени, който я гледаха. Или поне тя реши, че и двете са жени. Едната беше по-висока и по-едра от всички мъже, които досега беше виждала, като истински борец. Другата беше бледа и с деликатни кости, с издължено, тъжно лице. И двете я гледаха притеснено.

Името ми е Силия Лампри. Когато изрече думите за втори път, усети солта по устните си.

Двете жени се спогледаха така, сякаш току-що се беше случило чудо. Силия премести поглед от едната към другата. Установи, че не изпитва страх — само любопитство.

— Познавам ли… познавам ли ви, кадън! — изрече. Беше й толкова необичайно отново да чуе собствения си глас, че едва не избухна в смях.

— Христос! — извика жената с тъжното лице и бързо се прекръсти, напълно слисана. — Христос! — повтори пак, като че ли не знаеше какво друго да каже. А после, с глас, който беше не по-силен от шепот, добави: — Тя… тя е будна! Бързо, дай й вода, Мариам!

— Защо? — огледа ги отново Силия със свъсено чело, когато започна да осъзнава, че няма никаква представа как се е озовала на този хълм. — Аз да не би… да не би да съм била заспала?

— Да не би да си била заспала ли? — повтори жената. Погледна пак към гигантската си приятелка и сложи ръка на устата си, но не преди Силия да забележи, че устните й треперят. — Паная моу! В името на Светата Дева!

— Елена, Елена… — по-високата сложи ръка на рамото на другарката си, като че ли се опитваше да я успокои. — Хайде, недей! Ще уплашиш момичето!

Когато поднесе кожената бутилка към устните й, Силия видя, че очите й са пълни със сълзи. Другата сложи ръка на лицето на Силия, сякаш искаше да я погали, но после внезапно я дръпна неуверено.

— Но аз ви познавам, нали? — изрече Силия, защото вече беше сигурна. Вдигна малкия сребърен амулет с камбанките и го задържа в дланта си — беше поредният фрагмент от мозайката. — Да, вече си спомням… — и заговори много бързо, думите й започнаха да бликат от устата й като порой: — Вие бяхте акробатичната трупа, която през онзи ден дойде в харема, жените от Тесалоники… играхте за султана и за неговата майка валиде султан… с вас имаше и две малки момиченца, помня ги специално, защото всички кадън харесахме момиченцата… вие карахте цветя да изчезват, а после пак да се появяват иззад ушите на хората… точно както направихте преди малко с този амулет… — и рязко спря, сякаш нещо прекъсна потока на мисълта й.

Настъпи сащисана тишина.

— Да, Бог да те благослови! — възкликнаха едновременно Елена и Мариам и се спогледаха.

— Значи ти… ти си била жена от… от харема на турския султан? — това го каза Мариам.

Силия вдигна очи към нея и сбърчи чело.

— Да. Искам да кажа, не. Не знам. Предполагам, че трябва да съм била — огледа се озадачено. — Била ли съм наистина?

С лекота, която изненада цялата трупа, Мариам успя да уреди да се качат на малък двумачтов кеч — лодката, която бяха зърнали на хоризонта рано сутринта. Капитанът, който беше спрял в пристанището за питейна вода, каза, че пътуват на североизток, към бреговете на Далмация.

Вече нямаше никакви приношения на храна, никакъв Вонели — въпреки че Мариам започваше да си мисли, че втория път наистина й се е привидяло. Но както и да стояха нещата, за всички беше истинско облекчение да напуснат тази земя.

Момичето — Силия, както вече всички се научиха да я наричат — следваше Елена навсякъде с очи. Въпреки че в началото изглеждаше ужасена от моряците, беше напълно щастлива и доволна, стига Елена или Мариам да са до нея, като че ли близостта им я успокояваше. Беше приела с удивително хладнокръвие факта, че краката й са счупени. Със същото хладнокръвие беше приела и факта, че бебето й е такова, каквото е. Ставаше неспокойна само тогава, когато Елена се отдалечаваше от нея, като че ли, подобно на малката бродирана торбичка, която винаги носеше със себе си, спасителката й бе поредната крехка нишка, свързваща я с неизвестното й минало.

Само сърцето на Мариам беше изпълнено с тревога. Беше ясно, че Силия е истинска дама — за това тя никога не бе имала никакви съмнения. Нокти, които никога не бяха ровили в пръстта, кожа, която беше толкова нежна и бяла, че изглеждаше неестествена на фона на мургавите жени в трупата. Но жена от харема на султана? Това вече беше… твърде много. Какво приключение или по-скоро какво безчестие я е довело до това място? Безпокойството на Мариам не само, че не беше утихнало, а и се беше засилило — чувстваше се като крадец, а Силия беше откраднатото съкровище.

Елена се приближи и седна до Мариам, която се беше облегнала на бизанмачтата на палубата.

— Изглежда напълно щастлива, не мислиш ли? — изрече Елена. — Помни името си. Помни и нас, Бог да я благослови! Що се отнася до останалото… нищо. Дори за нещата, които непрекъснато търси в тази своя торбичка.

— А детето? — попита Мариам, спомнила си нощта, когато се беше вгледала в очите на бебето русалка. — Помни ли детето?

Но този път като никога Елена нямаше какво да каже. Само сви рамене и разпери беззвучно пръстите на ръцете си.

И Мариам, и Елена бяха наблюдавали внимателно отношението на Силия към бебето — тя го хранеше, почистваше го, преповиваше го, но със същото безразличие като преди. Нищо не се беше променило. Нито го вземаше в обятията си, нито му пееше. То като че ли не й доставяше нито удоволствие, нито болка. Като че ли нямаше никакви чувства към него.

— Да, майчина любов не се вижда — отбеляза накрая Мариам. — Сигурна ли си, че е нейното?

— Да, напълно съм сигурна — кимна Елена, която беше прегледала и почистила Силия, когато Мариам я беше докарала в лагера им, и която също имаше деца. — Има няколко разкъсвания долу, а и месечните й цикли са много тежки, така че… да, сигурна съм.

— Някак си не изглежда естествено — смръщи се Мариам и се заигра с една дупчица в кожения си жакет.

— Случва се понякога — отбеляза Елена, придърпа към себе си едно от своите момиченца и го дари със страстна целувка по бузата. — Но честно да ти кажа, Мариам, с дете като това… — погледна към приятелката си, а после бързо извърна очи, — е, може би това е начинът, по който природата се грижи за нещата.

— Какво искаш да кажеш?

— Мариам, Мариам — въздъхна Елена, — детето няма да оживее. Знаеш го не по-зле от мен. С всеки изминал ден отслабва все повече. Приеми го!

— Просто реших… реших, че сега може нещата да се променят, това е.

— Връщането на спомените й няма да повлияе по никакъв начин на детето — рече Елена. — И въпреки това трябва да сторим всичко по силите си, за да й помогнем… — Седналата в скута й Нана започна да се върти, за да слезе. Елена я дари с целувка и неохотно я пусна. Съдбата на младата жена й изглеждаше по-жестока от всякога, сякаш тя беше човек, носещ се по вълните на най-дълбокия океан без нищо, което да я закотви към живота.

— Може би — помести се неспокойно Мариам. — А може би не. Може би за нея ще бъде по-добре да не си спомня, мислила ли си за това?

Замисли се за собствената си история — за нещата, които беше видяла, за хората, които й бяха причинили такива страдания. Би дала всичко на света да не си спомняше! Освен това дълбоко в себе си беше сигурна, че върху тази нещастна жена е упражнено огромно насилие. Краката й, бебето… Винаги, когато си помислеше за това, Мариам усещаше, че нещо я стисва за гърлото. Ако пак видя онзи мерзавец Бочели, на всяка цена ще измъкна от него истината! Мошеникът му с мошеник! Кълна се в телата на Нана и Лея! Ако ще това да е последното нещо, което ще сторя.

Кълна се и в собствения си живот.

Силия се събуди с вик. Сърцето й препускаше.

В съня й някой се приближаваше към нея, мъж, чието лице тя не виждаше. Опита се да избяга от него, но не успя. Опита се да изпищи, но от устата й не излезе нито звук. А после нещо се тръшна отгоре й, като че ли тежък чувал, който не й позволи дори да диша, а какво остава — да мръдне. А после болката, едновременно пронизваща и силна — болката между краката й. И усещането сякаш някакви хищни нокти, метални или птичи, или може би човешки я раздират и разкъсват, разтваряйки я, разчеквайки я. Бузата й — опряна в голите дървени дъски, под гърба й твърда купчина, като навито въже, наоколо смрад от нещо почти познато, но мъртво и разложено — може би риба? Хайде, момчета, заемайте се по-бързо! А после друго нещо, нещо невидимо, твърда плът или твърда кост, която я мушка непохватно в горната част на бедрата — Хайде, момчета! Колкото по-бързо свършим с това, толкова по-скоро ще се приберем по домовете си! — после все по-надолу и по-надолу, все по-близо и по-близо, търсейки тайното й място, вече разкъсано и окървавено, но всеки път пропускайки мишената, докато накрая — пауза, не по-дълга от половин удар на сърцето — го намира. Странното затаяване на дъх, миризмата на риба в ухото й, по бузата й и дори по устните й, и тя осъзнава с ужас, че той я ближе с език, лиже лицето й, онази част от него, която не е притисната към дъното на лодката, значи това е, о, боже, той забива нещото си в нея и започва силно да я удря с него, без да й даде миг покой о, боже, болката, болката, помогни ми, господи, дъхът му в ухото й, този път като ридание, дълбоко, дълбоко навътре и дълбоко, дълбоко надолу, и чувството, че ако това продължи още малко, с още някого от тях, тя просто ще се сцепи на две…

Силия седна. Нощницата й беше подгизнала от пот.

Изминаха няколко мига, докато осъзнае къде се намира. Беше нощ и тя лежеше с останалите жени в една редица на палубата на малкия кораб. За нощта бяха пуснали котва в малко заливче. На брега пред нея, по стръмния склон растяха борове с огромни корони, като чадъри. Дори и на откритата палуба горещината на нощния въздух беше непоносима. Щурците, които по цял ден огласяха тези брегове, сега се бяха умълчали. Но малките шумове на самия кораб бяха навсякъде около нея — слабото скърцане на дървенията, стърженето и стенанието на веригата на котвата, шумоленето на някакво нощно създание в гората отсреща. Луната беше пълна и облещена, и толкова силна, че Силия виждаше дори червената лента за глава на Мариам, където тя я беше закачила — на един гвоздей на бизанмачтата.

Докато лежеше и се опитваше да се отърси от сянката на съня, тя чу звук. Нещо пляскаше във водата наблизо. Силия се изтегли на лакти до края на палубата и погледна надолу. Напред и навътре в морето, точно където луната чертаеше сребриста пътека във водата, два делфина скачаха и си играеха.

В продължение на няколко секунди тя ги наблюдаваше като хипнотизирана. А после внезапно онова, същото усещане, втурващо се, претъркулващо я, завъртащо я като пумпал — поредното парченце от мозайката…

Беше гореща лятна нощ, също като тази. Заведоха ги да гледат играещите делфини в Мраморно море.

Бяха в малка лодка — не, беше цяла флота от малки лодки — всички до една осветени със светлинки като светулки. Във въздуха ухаеше на рози. Чуваше се музика и много гласове, смеещи се гласове. Пред тях беше баржата на валиде султан, кърмата й беше инкрустирана със скъпоценни камъни, слонова кост и седеф, зъби от морски кончета и злато. Гюлбахар също беше там. Както и Турхан, и Фатма. И, разбира се, Айше… Сърцето на Силия претупа. Айше!

Но Айше имаше и друго име, нали?

Айше. Анета.

Анета. Айше.

Но всичко свърши. Така, както приливът на спомените се беше появил внезапно, внезапно и спря. Красивото видение се разми като сън. Колкото по-силно се опитваше да го задържи, толкова по-бързо изчезваше. И тя отново се озова в скърцащото корабче, с коса и дрехи, втвърдени от солта на морето, заобиколена от дишането на жените акробатки около нея.

До нея в малкото вързопче от парцали бебето се раздвижи. Издаде тих звук, по-скоро като мяучене на коте, отколкото на дете.

Не се събуждай, моля те, недей, поне засега! Силия протегна ръка, пое го и го взе в скута си — но не близо до гърдите си, близо до сърцето си, както би направила една майка. Надяваше се, че това движение ще го накара отново да заспи, поне за още мъничко.

Загледа се в огряното от луната море, в малкото пристанище и в боровете, които пълзяха бавно към ръба на морето. Никакъв повей на вятър. Погледна към бебето, а после към водата. После отново към бебето.

Детето като че ли се беше умълчало. Сложи го отново до себе си, но този път от другата си страна, по-близо до ръба на палубата. Една идея прекалено близо до ръба на палубата. Огледа се. Единственото, което виждаше, бяха черните камари на жените, спящи една до друга. Нито една не помръдваше.

Седнала съвсем сама под светлината на луната, Силия се изпълни със самотното чувство, че тя и бебето са единствените две същества в цялата Божия вселена. Чувството на пълно отчаяние, което я обгърна, беше толкова силно, че стана непоносимо. Под нея вълните на морето се плискаха тихичко в ръба на корабчето.

Макар и трудно, успя да се примъкне отново до ръба. Загледа се във водата. Под сребристата си повърхност тя беше дълбока и черна. Детето в малкото си вързопче вече беше опасно близо до ръба. Под парцалите тя различи очертанията на единствения му крайник — рибешката опашка. Силия протегна ръка, за да го придърпа по-близо към себе си — и за момент ръката й се поколеба.

Никой нямаше да го види, никой нямаше да го чуе как пада. „В крайна сметка просто ще го върна на морските дълбини“ — помисли си тя. Представи си го — миниатюрно създание, плуващо свободно, на воля. Скачащо волно по лунната пътека като делфин.

Мариам се събуди някъде на зазоряване. Мястото, където обикновено спеше Силия, беше празно. Когато се огледа, тя установи, че момичето някак си беше успяло да се премести в предната част на палубата и седеше, както Мариам често я виждаше да прави, с малката розова бродирана торбичка в скута си.

С известно усилие и скърцащи кости Мариам се изправи и отиде да седне до нея.

— Какво е това? — прошепна. — Какво търсиш непрекъснато тук? Да не би да си изгубила нещо?

Силия вдигна към нея покрусеното си лице и отговори:

— Не знам. Или поне… мисля, че тук имаше нещо; нещо, което трябваше да пазя; нещо много ценно. Но вече няма нищо. Ти знаеш ли какво е имало някога тук?

Мариам поклати глава. Взе малката торбичка. В нейните ръце тя изглеждаше съвсем миниатюрна, като нещо, принадлежащо на дете или на кукла.

— Беше с теб, още когато те намерихме — отбеляза, обърна обратно торбичката и се загледа в бродерията от черна коприна по ръба. — Но и тогава нямаше нищо в нея. Помниш ли откъде е?

— Торбичката ли? — Силия се усмихна. — Разбира се, че помня. Всички жени от харема си имаха по една такава, всички карийе, даже валиде султан. Винаги носехме по една такава, завързана за коланите ни. В тях слагахме дневните си надници… — каза и внезапно спря, като че ли споменът за подобно дребно нещо я беше хванал неподготвена.

— Значи в нея е имало пари? — предположи Мариам. — Някакви монети може би?

— Може би.

Силия вдигна очи към нея. Зачуди се дали да не каже на Мариам за делфините, играещи под лунната светлина, и за другите спомени, които тази гледка беше провокирала, но истината беше, че все още я беше малко страх от нея — великанката в грубия кожен жакет, която се извисяваше толкова на високо и говореше толкова малко.

Слънцето вече изгряваше на хоризонта и на корабчето настъпи раздвижване. В бледата утринна светлина Силия успя да различи по-ясно лицето на Мариам. Без обичайната лента през челото и главата й косата й висеше тъжно около мазното й лице, върху горната й устна се виждаха гъсти, меки черни косъмчета. И в този момент Силия осъзна, че Мариам беше почти величествена в грозотата си. Какво ли е усещането да бъдеш изрод, да бъдеш каприз на природата?

Близо до тях, откъм палубата достигна тихичък звук.

Когато Силия не направи никакъв опит да вземе бебето си, Мариам попита:

— Може ли?

Силия кимна и се загледа в Мариам как взема бебето. Каква изумителна гледка — великанката и мъничето! Мариам държеше малкото вързопче толкова непохватно, че сякаш всеки момент щеше да го изпусне — държеше го не в ръцете си, а в свитите си длани. Широкото й лице с огромните белези от шарка се взираше с такава нежност в детето, лежащо в ръцете й, че Силия изведнъж се засрами. Бебето издаде нов тихичък звук, една крехка ръчичка се измъкна от парцала, в което беше повито и помаха във въздуха. Мариам подаде пръста си и сякаш затаи дъх, когато миниатюрните пръстчета на детето се сключиха около него, а после здраво го стиснаха.

— Погледни! — възкликна. — Малката му ръчичка! Неговите пръстчета са като крилца на пеперуда! — изрече със светнало лице и изведнъж като че ли стана красива.

— Неговите ли? — смръщи се Силия.

— Ама разбира се! — кимна Мариам, неспособна да откъсне очи от бебето. — Той е момче, нали?

Докато великанката говореше, част от парцала се разтвори и разкри долната част на тялото му — двете крачета, слети в един крайник, миниатюрните ходила, разтворени като рибешка опашка. Инстинктивно, преди да успее да се спре, Силия извърна очи.

— Аз… аз не знам — промърмори. — Това… трудно е да се каже.

Мариам забеляза погледа й и каза:

— Няма нужда да се срамуваш.

— Да се срамувам ли? Че аз не се срамувам!

— Тогава защо се изчерви?

Което беше вярно. Бузите на Силия се бяха обагрили като домат. „Но чувството, което изпитвам, не е само срам — искаше й се да каже. — Има и отвращение. Само като го видя и ме побиват тръпки… И макар да знам, че Бог ще ме накаже за това, няма и ден, в който да не се питам какво ли би станало, ако го върна на морските дълбини.“ Но гърлото й се оказа толкова стегнато, че не можа да каже на глас нито едно от тези неща.

Дори и да се досещаше за мислите й, Мариам не каза нищо.

— Моите родители винаги са се срамували от мен — изрече, но без горчивина в гласа. — Аз винаги съм била голяма. Мислеха ме за изрод. Е — сви рамене, — може би наистина бях изрод. На единайсет години вече бях по-висока от баща си, а той беше едър мъж, канара. Равнявах му се и по сила. Опитваха се да ме крият, така че съседите в село да не ме видят, не ми позволяваха да играя с другите деца… — раздвижи бавно голямата си глава наляво-надясно, като че ли се опитваше да се отърси от спомена. — Но това мъниче — допълни и нежно загърна обратно рибешката опашка с парцала — никой няма да се срамува от него!

— Откъде знаеш, че е „той“?

— Не знам.

Увито в парцала си, детето отново започна да върти глава и да издава същия мяучещ звук.

— Гладен е — отбеляза Мариам.

— Той не яде — рече Силия и се загледа в детето с тъга.

— Нека опитам, а?

Стана и след малко се върна с чаша мляко.

Пое отново детето в ръцете си, сложи го в сгъвката на лакътя си, а после топна показалеца си в млякото и започна да му дава капка по капка от течността с невероятно търпение.

— Виж! — светна лицето й по едно време. — Той яде!

Силия се загледа в бебето, лежащо в прегръдките на Мариам. Беше толкова дребно и слабо, кожата му беше червена и сбръчкана като на новородено. И тогава тя разбра онова, което Елена отдавна знаеше.

— Съжалявам, но може би вече е твърде късно… — думите избликнаха от устата й, преди да успее да ги спре.

— Твърде късно ли? Никога не е твърде късно. Виж! — Мариам топна отново пръста си в млякото и поднесе няколкото капки в устата на умиращото бебе. — Той яде, виждаш ли?! Постепенно ще заякне, ще видиш! — Загледа се нежно в него. — Отиваме в големия град, във Венеция. Там имат добри лекари в тяхната болница — оспедале, един от моряците ми го каза. Аз ще се грижа за него! Винаги!

Кълна се!

В живота си.

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Оставаха броени часове до залез-слънце, когато Карю най-сетне успя да се върне в двореца на Констанца.

Напусна манастира с гондолата на Амброуз Джоунс, при моста Риалто двамата се разделиха и оттам Карю продължи пеша. След чистия въздух и ветреца в лагуната тесните задни улички на града му се сториха още по-шумни и претъпкани и от сутринта. Макар и в този час, горещината продължаваше да бъде все така непоносима — излъчваше се дори от ронещата се мазилка на сградите като от пещ за хляб. От прозорците над главата му висеше пране, въздухът беше изпълнен с вонята от водата в каналите, смесваща се с миризмата на пържена риба — вечерята за прислугата в някой богат дом. Покрай него се втурнаха две деца, подгонили куче. В ръцете си държаха хлебчета във формата на пръстени, наречени симит.

А Карю вървеше ли, вървеше. За разлика от Пол Пиндар, който обикновено пътуваше навсякъде по вода, Карю беше свикнал със задните улички на града, познаваше ги като линиите на ръцете си — малките мостчета и слепите улички кале с белещата се мазилка в розово и жълто, сотопортегите и тайните задни дворчета, и винаги неизменно — вонята от черните канали. Но днес дори той изгуби чувство за ориентация.

В ръката си държеше малката кадифена торбичка, която монахинята беше изпуснала. Откакто си тръгна от острова, в главата му непрекъснато се въртеше една и съща мисъл — възможно ли бе тази торбичка да е същата като онази, в която се намираше диамантът, или той просто си въобразяваше? С изключение на няколкото свещи в онова ридото беше много тъмно, а и бяха видели диаманта само за няколко минути. Но пък, ако торбичката беше същата, то тогава как, за бога, онази монахиня се беше сдобила с нея? Възможно ли бе — и при тази мисъл Карю прокара изумено пръсти през косата си, — възможно ли бе тъкмо тя в крайна сметка да бе жената от харема?

Но в тази жена имаше и нещо друго, което не му даваше мира, нещо познато, което засега не бе в състояние да определи. Какво ли беше то? Колкото и да искаше, той не можеше да си спомни.

Накрая се озова пред портата, към която се беше запътил — задният вход към двореца на Констанца. Когато вдигна ръка, за да почука, за своя изненада установи, че желязната порта вече беше отворена и стоеше леко открехната. Бутна я предпазливо и влезе.

В малкия заден двор цареше неразбория, каквато той не помнеше. Дървата за огнището в кухнята, които обикновено бяха изрядно подредени, сега стояха на купчина така, както са били доставени. До стените бяха подпрени стари парчета от счупени мебели. Между плочите бяха избуяли бурени, както и по каменните стъпала, отвеждащи до терасата на пиано но-биле[13]. По зида пълзеше на воля бръшлян, излизаше от върха и се прехвърляше към тясната уличка отзад.

В центъра на двора имаше стар каменен кладенец. До него, с гръб към Карю стоеше жена и вадеше дървено ведро с вода. На краката си носеше високи налъми, за да предпази обувките си от мръсотията, а горните поли на роклята й бяха повдигнати и защипани на кръста. Мина известно време, докато той осъзнае коя е тази жена.

— Констанца?

Жената се обърна и когато видя кой стои пред нея, сложи смутено ръка на челото си.

— Аз съм — промърмори той.

— Джон Карю! — възкликна тя и се вторачи в него, като че ли беше непознат. — Уплаши ме!

Без никакъв коментар Карю пое тежкото ведро от ръцете й и го отнесе в кухнята. Констанца бавно го последва.

Кухнята също правеше впечатление със занемареността си — плочките на пода бяха мръсни, върху шкафа бяха натрупани мръсни чинии и чаши. Огнището беше отдавна загаснало. На Карю му беше необходим само един поглед, за да се увери, че тук отдавна никой нищо не беше готвил.

— Сенти… — опита се да каже нещо Констанца, но Карю я прекъсна.

— Както вече казах, това съм аз. Не е необходимо да ми обясняваш.

— През този вход обикновено не минава никой друг освен прислугата. Гостите ми пристигат винаги през главния вход… — започна объркано тя.

— Къде са те? — запита той, загледан в притесненото й лице.

— Имам предвид слугите ти.

— Откъде да знам? — повдигна рамене Констанца и свали полите си. — Помниш ли прислужницата ми Тулия? Все още идва от време на време. Но не и днес. Що се отнася до останалите — пак свиване на рамене, — не съм ги виждала от месеци.

Карю не си спомняше някога да я бе виждал на дневна светлина, както и извън величествената стая с изглед към канала, където, като същински обсипан със скъпоценни камъни феникс на младостта, тя посрещаше своите гости. На дневна светлина Констанца изглеждаше съвсем различно — лицето й беше по-старо, около очите й имаше бръчици, кожата на шията й беше започнала да се отпуска. Той си даде сметка, че може би тя съвсем целенасочено държи да посреща гостите си на светлината на свещите. Повечето от мъжете, които тя познаваше и от които зависеше, за да преживява, не бяха толкова снизходителни. На този свят няма нищо по-омразно от дърта курва, не мислиш ли? спомни си той безмилостните думи на Франческо. Но и така да беше, гледката на това как тя прави нещо толкова обикновено, като да рови из кухнята си за хляб и сирене, му се стори почти богохулствена.

Горе, приседнала още веднъж в сенките на красивата си стая, Констанца като че ли беше повече в свои води. С огромното легло с балдахин в центъра и малката масичка, покрита с турски килим, стаята заприлича на Карю на празна църква, още по-голяма и по-отекваща и отпреди.

През деня на прозорците към балкона бяха пуснати ленени щори, за да предпазят стаята от непоносимата жега, и сега Констанца ги вдигна с надеждата да се порадва малко на вечерния бриз.

— Ке калдо[14]! — промърмори тя и без всякакъв смисъл попи шията и слепоочията си с кърпичка. — Истинска жега! Чу ли какво се говори? Казват, че това лято пак ще ни посети чумата.

По тавана над главата й играеха отраженията от водата на канала. В продължение на няколко мига Констанца съзерцава замислено канала, а после отново се извърна към Карю. Тъмната й коса висеше на тежка плитка на гърба й. Носеше същата османска безръкавна роба в пауновосиньо и златно, в която Карю я беше видял последния път.

Тя отпусна чело върху една от студените каменни колони и промълви:

— Той дали ще дойде, как мислиш?

Без да откъсва очи от нея, Карю се усмихна лекичко и отговори:

— И преди ме попита това, помниш ли?

— Така е — отговори тя със затворени очи. — Но какъв е отговорът ти сега, Джон Карю?

Първоначално той не отговори. А после, макар и неохотно, изрече:

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Аха! Значи ти също го търсиш! Е, ето ни пак тук. Точно като преди. В очакване на Пол Пиндар — въздъхна. — Но нямаш никаква представа, приятелю, колко ми е писнало да чакам!

На врата й имаше огърлица от златни халки, от които висеше бижу с червен скъпоценен камък. Тя се заигра разсеяно с него и по едно време изрече:

— Вярно е, че беше тук за няколко нощи, след като ти доведе тук онзи човек Амброуз, но оттогава насам не съм го виждала — в случай че питаш, разбира се… — пауза. А после, все така с гръб към него, тя добави: — Той все още я обича, нали?

— Обича ли? Кого?

— Онова момиче — Силия Лампри.

— Не можеш да обичаш човек, който е мъртъв — отговори Карю с тон, доста по-рязък, отколкото възнамеряваше. — Или поне на мен не ми изглежда нормално.

— Ти откъде знаеш, че тя е мъртва?

— За него е! — отсече Карю с леден поглед. — А това е същото, нали?

— Изречено от истински философ — отбеляза Констанца и се обърна към него. С огромно усилие на волята беше успяла да загърби мрачното си настроение и сега отново се усмихна игриво. — Браво, Джон Карю! Ела, пийни една чаша вино с мен, преди да си тръгнеш!

Прекоси стаята и се насочи към масичката в подножието на огромното легло, на която беше поставила малко хляб и сирене, както и гарафа с вино. Стъпките й кънтяха по голия под.

— Ами ти, Джон? — попита, докато му подаваше една от своите елегантни чаши с високи столчета. — Кажи ми, ти някога бил ли си влюбен? — запита, като го изгледа с изненадващо сериозен поглед. Но после, зървайки изражението му, се засмя.

— О, да! Чувала съм за твоите нощни приключения, за посещенията ти по манастирите! Но от мен няма защо да се страхуваш — добави, като го дари със сънливата си котешка усмивка. — Единственото, което мога да кажа по въпроса, е, че съжалявам горкото момиче, което някога ще се влюби в теб, Джон Карю!

На това Карю не отговори нищо. Приближи се до масичката. Насред хаоса от хартия и пера, мастилницата и ножа за подостряне на перата, се виждаше тестето карти тароки, с които Констанца си играеше последния път, когато той беше тук: онези, с които гадаеше. Сега той се загледа в неразгадаемите картинки на картите — Магьосника, Луната, Глупака, Обесения… Е, този сигурно ще е той, ако продължи да стои тук. За да избегне по-нататъшните въпроси, той вдигна един от листовете хартия, изпълнен с почерка на Констанца.

— Пол позволява ли ти да надничаш така в неговите неща? — повдигна вежди Констанца и се пресегна, за да вземе листа.

— Не знаех, че пишеш поезия — отбеляза той, като й го подаде.

— Един от моите покровители настоява изрично за това. И за картите, разбира се. Точно това е за един бал, който дава в градините си в Джудека утре — поясни тя, плъзна за миг поглед по стиховете върху листа, а после го остави на масичката.

А очите на Карю продължиха да се стрелкат по посока на тестето карти тароки, разпръснати по турския килим както преди. Констанца проследи погледа му.

— Спомняш ли си онзи път, когато се опитах да ти гледам на карти? Е, оттогава насам нещо все ме озадачава… — отбеляза, седна пред масичката, събра картите, размеси ги, после още няколко пъти, разстла ги като ветрило пред него и отсече: — Избери си една!

Внезапно иначе характерната за нея игривост доби някаква особена трескавост, като че ли играеше роля.

— Както казах и тогава, Констанца, аз отлично знам какво ми е подготвила съдбата — започна Карю, но за да не я обиди, осъзна, че все пак си избира карта и й я подава, без да я гледа. — Ако искаш, ще избера една и за теб. Ето! — Извади втора карта от тестето и я сложи до първата, но с лицето надолу. Тя погледна първо към него, а после към обърнатите карти.

— Не искаш ли да знаеш какво си избрал?

— Не. Не дойдох при теб, за да ми гледаш — отговори Карю и по стар обичай изпука кокалчетата на пръстите си. — Наистина дойдох само за да оставя едно съобщение. За Пиндар.

— Е, както сам виждаш, няма го тук — отговори Констанца, но без да отлепя очи от картите. Гледаше ги така, сякаш се страхуваше да ги докосне.

Карю извади един от ножовете в колана си и отряза с него малко парче сирене от поставеното в чинията пред него. Даваше си сметка, че вече трябва да говори, да каже онова, което беше дошъл да каже, защото в противен случай щеше да бъде прекалено късно. Постави парчето сирене в уста и изрече:

— Пиндар видя диаманта — онзи, за който ти ми каза. Всъщност и двамата го видяхме.

Констанца застина.

— „Синевата на султана“ ли?

— Същият.

Пред съзнанието му изникна образът на изумителния камък. Син лед. Син огън. Предмет, идващ от друг свят.

— И ти си го видял, така ли? Значи приказките, които се говорят, са верни — рече тихо Констанца и се отпусна назад в стола си. — И къде го видяхте? О, не, не ми казвай, че…

— Онзи тип, за когото спомена. Мемо, нали така беше?

— Дзуане? Дзуане Мемо? — възкликна Констанца и постави ръка върху червения шпинел на гърлото си.

— Там имаше и друг тип. Франческо. Очевидно приятел на Мемо. Но и той не ми се понрави особено.

— Франческо ли? — пребледня Констанца. — Франческо Контарини? — Изглеждаше така, сякаш това име я задушава.

— Да приема ли, че го познаваш?

— О, да, познавам го и още как! Както и Пол, разбира се. Значи положението е много по-лошо, отколкото смятах. Да знаеш, че той изобщо не му мисли доброто, Карю, помни ми думата! — Замълча, внезапно осенена от друга мисъл. — Но нали не са го накарали да…

— Да играе за диаманта ли? Не, все още не.

— О, слава на Бога! — Констанца, която беше започнала да се изправя, седна обратно на стола си. — Слава на Бога! Значи Франческо и Дзуане! Божичко, защо не го спрях, когато имах тази възможност?!

— Но бъди сигурна, че той ще играе за диаманта — отбеляза с горчивина Карю. — Разбира се, тогава, когато е в състояние да им докаже, че има пари за губене.

— О, слава на Бога! Значи все още има време!

— За какво?

— Да го спрем, естествено!

— Да го спрем ли? — Карю я изгледа така, сякаш беше полудяла. — Вече никой не може да го спре.

И набързо й разказа за разговора между Пол и Просперо Мендоса, на който беше станал свидетел онази нощ в гетото. За историите за жената, продаваща бижутата, за която се носели слухове, че е била в харема на турския султан. За мистериозния мъж от Константинопол, който бил изгубил диаманта на карти, а после изчезнал.

— Пол да не би да смята, че между жената и мъжа има връзка? — възкликна слисана Констанца. — Защото аз не виждам такава.

— Не знае със сигурност — впрочем никой не знае — но наистина изглежда твърде странно, за да бъде просто съвпадение. Има и още едно нещо, което трябва да знаеш — разказа й набързо за надписа. — Просперо твърди, че „Синевата на султана“ не е като останалите скъпоценни камъни, че е магически камък. Фактът, че Пиндар успя да разчете надписа, след като никой друг досега не е успял… — добави Карю и сви рамене. — Е, това очевидно го убеди, че диамантът някак си ще го отведе до Силия или поне до новини за нея.

В продължение на няколко секунди Констанца не каза нищо. Накрая изрече:

— Казваш, че мъжът от Константинопол е изчезнал. А жената от харема?

— Доколкото става ясно, въпросната дама е избрала да продължи да живее все така уединено и е потърсила убежище в един от вашите манастири. Тъкмо това е съобщението, което се надявах да можеш да му предадеш. Ето, виж! — Карю замълча, бръкна в джоба си и извади оттам торбичката на монахинята. — Мисля, че я открих!'

— И все пак твърдиш, че не си говорил с нея, така ли?

Малката торбичка лежеше в дланта на Констанца — розово кадифе, бродирано със сребърна нишка в османски стил. Тя я огледа внимателно. В горната част торбичката имаше връвчица за пристягане, беше поръбена с черна коприна, а двете по-дълги шнурчета подсказваха, че е била предвидена да се върже за колана на кръста. Материята беше много твърда, като че ли беше подплатена с нещо друго — хартия или пергамент.

— Така е, не съм.

— И не знаеш поне името й, така ли?

Карю сведе очи към пода.

Анета. Вече знаеше името й, в това нямаше съмнение. Казва се Анета. Но незнайно защо не беше в състояние да го изрече на глас. Единственото, за което можеше да мисли, беше за онзи момент в градината. Колко пъти си беше преповтарял този спомен, отново и отново, чувството, че я вижда истински за първи път, тъмния кичур коса и бенката на бузата й, а той, отстъпва и я пропуска да мине — какво го беше прихванало? — да я наблюдава как се отдалечава от него и изчезва завинаги от погледа му.

— Джон Карю, слушаш ли ме изобщо? Казах, че не виждам нищо, на което можеш да се опреш, за да твърдиш подобно нещо — нахлуха думите на Констанца в мечтанието му, — откъде си толкова сигурен, че е тя?

— Не бях — в началото — отговори той и пое торбичката от нея. Вдигна я към носа си и предпазливо я подуши. На какво се беше надявал? Че платът все още е съхранил нещо от нея, може би нейния парфюм? Но не, нямаше нищо.

— Аз съм напълно сигурен, че тази торбичка е същата като онази, в която Мемо държи диаманта.

— Само това? Че такива торбички може да има стотици!

— Има и още нещо, въпреки че тогава не бях много сигурен какво точно е то — отбеляза Карю и след кратко колебание добави: — Начинът, по който тя върви.

— Начинът, по който тя върви ли? — възкликна Констанца и го изгледа така, сякаш беше откачил. — И какво му е особеното на този начин?

— Когато бях в Константинопол, веднъж имах възможността да зърна някои от жените от харема на султана. През една дупка в стената… — заобяснява, но забелязал погледа на Констанца, млъкна и смотолеви: — Дълга история.

— Пресвета Дево! — извика Констанца през смях и се облегна на стола си. — Още тогава си бил монаркино! — Очевидно представата за това я забавляваше, но когато забеляза изражението на Карю, отново стана сериозна. — Искаш да кажеш, че жените от харема имат специфичен начин на ходене, така ли?

— Да. Походката им е някак си люлееща се, поклащаща се, мисля, че е свързана с начина, по който движат бедрата си. Трудно ми е да я опиша, но със сигурност отличава тези жени от всички останали. Когато я зърнах, разбрах, че ми напомня за нещо, но едва когато стигнах тук, се сетих какво е то.

Настъпи кратка пауза.

— Дори и това не ни дава никакви гаранции — изрече накрая Констанца.

— Така е. Но ако му кажем какво съм открил, бихме могли да позабавим нещата. Да спечелим малко време. Да го отклоним от тази нова лудост.

— Ти наистина ли си убеден, че той ще се опита да играе за този диамант?

Карю я изгледа и изрече:

— Виждала ли си го как играе? Няма начин да не си го виждала!

Единственото, което можеше да отговори Констанца, бе да кимне.

— Той е като човек, обладан от дявола. Това при него е като болест. Не може да спре, докато не заложи всичко, с което разполага — отбеляза бавно Карю. — Би заложил и всичко, с което не разполага! И ако досега не успя да се разори, този път ще успее, можеш да ми вярваш!

Констанца пак се изправи и неспокойно се насочи към прозореца, като че ли не знаеше какво да прави със себе си.

— Всичко е по моя вина — промълви накрая, съсипана. — Изобщо не трябваше да се изпускам за този диамант онази нощ…

— Няма смисъл да се кориш! — отсече Карю. — Той пак щеше да чуе отнякъде за диаманта и за голямата игра.

— Не, ти не разбираш! — извика тя и се обърна рязко към него. — Тогава можех да кажа нещо, стига да… да разсъждавах разумно!

— Какво можеше да кажеш?

— Бих могла да му кажа…

— Какво?

— Нещо, което чух от един от моите покровители. Онзи, който обича поезията. Той обича и картите и играе всичко — примеро, бесано и какво ли още не. Понякога чувам разни неща, когато мъжете са… Как да се изразя? Когато са… в сънливо настроение… — добави и погледна с усмивка Карю. — В такива моменти те изпускат разни неща, които иначе никога не биха казали. Както и да е. Та по този въпрос знам, че моят покровител за нищо на света не би участвал в тази игра, ако ще и за нещо толкова голямо като „Синевата на султана“. Както добре знаеш, Дзуане не се слави с особено добра репутация. Що се отнася до Франческо… Ха! — извика тя и вдигна нагоре ръце. — Той е още по-лош! По време на една от неговите така наречени игри беше убит човек! При това неотдавна.

— По какви причини?

— Твърде много чужденци.

— Твърде много чужденци ли? — ококори се неразбиращо Карю. — Какво ще рече това?

— Ще рече, че е лесно да бъдеш измамен!

— Искаш да кажеш, че играта ще бъде нагласена, така ли?

— О, не мисля — смръщи се Констанца. — Това би било твърде очевидно. Твърде много хора знаят за тази игра, твърде много зрители наоколо. Но със сигурност ще изиграят някакъв номер, помни ми думата!

Настъпи пауза, докато Карю осмисляше чутата информация. Сведе поглед към ръцете си, набраздени от стари белези от порязвания и изгаряния. Накрая изрече:

— Ако му кажем това, той много бързо ще си повярва, че само си измисляме, за да не му позволим да играе. Защото той иска този диамант, Констанца! Обсебен е от него. И доколкото го познавам, спокойно мога да кажа, че вече нищо не би могло да го спре!

Констанца се загледа тъжно в него. Милият Карю! Не се опита да оспори думите му. Само каза:

— В такъв случай какво смяташ да правиш?

Сега обаче беше ред на Карю да се запъти към прозореца. Колко време беше минало от онази безкрайна нощ, когато беше чакал заедно с Констанца появата на Амброуз Джоунс? Е, както стана ясно, опитът му да накара Пиндар да прекрати тази своя хазартна лудост, като го засрами пред човек, на когото държи, се беше провалил. Какви бяха тези зли сили, с които не можеше да се пребори? Може би в крайна сметка трябваше да остави Констанца да му гледа на карти. Изведнъж се почувства напълно изтощен, чак до мозъка на костите си. Не смяташе да го прави, но сега реши да сподели с Констанца.

— Един търговски кораб тръгва за Англия в края на другата седмица.

— Ти си тръгваш?

— Да.

— Не можеш да го оставиш сега! Не и сега!

— Ти не разбираш — той ми заповяда да се махна — поясни Карю и се загледа в черните води на канала под себе си. — Освен това с нищо повече не мога да му помогна. Направих всичко, което ми беше по силите.

— Но ти трябва пак да се върнеш там! Имам предвид в манастира. Все още има време. Намери начин да проведеш истински разговор с тази монахиня, да научиш всичко, което тя знае!

Без да се обръща, Карю отговори:

— Не мога.

— Какво?

— Чу ме много добре — не мога да се върна там.

— И защо?

Той не отговори.

— Страхуваш се, така ли? — подравни го тя. — Това не е в твой стил, Джон Карю. Знам, че има сурови наказания за мъжете, които прегрешават с нашите монахини, но си мислех, че…

— Да се страхувам ли? — обърна се ядосано към нея Карю.

— Разбира се, че не се страхувам! Просто е… ами… сложно — промърмори. — Помоли за това Амброуз. Той познава една от монахините там. Всъщност точно днес трябваше да я пита за това.

И в мига, в който изрече тези думи, той осъзна, че беше забравил да пита Амброуз какво му е казала монахинята художничка по този въпрос.

— Амброуз Джоунс ли? — изгледа го възмутено Констанца.

— Този самодоволен, надут, жълтоглав… — замълча и започна да търси думата, с която да изрази най-недвусмислено своето презрение — песоглавец! Ти наистина ли смяташ, че на синьор Джоунс може да се има доверие?

— Виж какво, харесвам го толкова, колкото и ти, но както наскоро разбрах, той работи за компанията „Левант“! Събира информация за тях! — Карю все още усещаше жилото на унижението, когато се сетеше за това свое разкритие. — Оказва се, че двамата с Пиндар се познават много отдавна. И смятам, че с удоволствие би ни помогнал — ако не за друго, то най-малкото, защото това би било в негов интерес!

— В негов интерес казваш… Сигурен ли си? Какъв по-точно е интересът на синьор Амброуз? — подметна иронично Констанца. — Ти може и да му вярваш, но аз — не! Повярвай ми, познавам тази порода мъже! Има само едно нещо, което ги мотивира — авариция! Алчност! За кого още събира той информация, а? И какво още събира освен информация? Мисля, че това са все въпроси, които не би било зле да си зададеш. Гарантирам ти, че не работи само за компанията „Левант“, нито дори за онзи стар приятел на Пол от Лондон! Не, не! Не мога да му се доверя! Трябва да има и друг начин… — Сграбчи рамото на Карю и го разтърси: — Джон, ти си този, който трябва да го направи! Трябва да се върнеш там и да говориш с онази монахиня!

Карю побърза да издърпа ръката си, но когато не отговори нищо, тя разбра, че няма да й откаже.

— Само ми обещай да не се катериш по стените — допълни тя, вече по-меко. — Би могъл за разнообразие да използваш и главния вход, нали?

— Главният вход ли? — възкликна Карю и по устните му заигра усмивка. — Човек, който цял живот се е катерил по стени, да минава през главния вход? — добави иронично, но, забелязал завърналото се напрежение в изражението й, изрече: — Спокойно, Констанца, ще намеря някакъв начин. Но междувременно…

— Междувременно аз също ще поразпитам още мъничко, когато утре замина за Джудека…

— И ако научиш нещо, каквото и да е то…

— Непременно ще те уведомя.

И Джон Карю си тръгна. Тя се загледа след него как се насочва към вратата, стъпвайки абсолютно безшумно по дървените дъски на пода. Останала сама в голямата празна стая, тя изведнъж се изпълни с покруса. Отиде до масичката, за да си налее още малко вино и зърна картите тароки, които той беше оставил с лице надолу. Едната за него, другата за нея. Протегна ръка, за да ги обърне…

И за първи път се поколеба.

За първи път усети как по гръбнака й пролазва тръпката на страха.

Изправи се и тръсна глава. Глупава жена! Та това е само игра, нали? Игра, която играят даже децата!

Бързо и без да си позволява да мисли коя карта за кого от тях беше, тя ги обърна. И ето ги пак — същите. Онова, от което се опасяваше.

Нямаше как да ги сбърка.

Любовниците.

Смъртта.

Но кои бяха любовниците? И чия беше смъртта?

Потрепервайки леко, Констанца побърза да върне двете карти обратно в голямото тесте.

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Монахинята, която на следващия ден извика Анета в приемната, не беше обичайната пазителка на портите.

— Имаш посетител, сестро.

Анета вдигна изненадано глава от четките, които чистеше в работилницата на сестра Вероника. Веднага разпозна сестра Катерина като една от групата монахини, които винаги бе наричала в мислите си контесите — жени с аристократичен произход и без никакво призвание за монашеския живот на съзерцанието. Както наскоро беше научила, игуменката сестра Бонифача беше една от тях. Сестра Пурификасион също. Имаше още поне половин дузина други. Предвид славата и красотата на тяхната ботаническа градина, както и относителната свобода (според някои даже разпуснатост), с която сестра Бонифача ръководеше манастира, и заради множеството изключения от обичайните манастирски правила, на които монахините се радваха заради носещите огромни приходи градини, техният манастир беше обичайният избор на венецианските благородници, решили да обрекат за цял живот сестрите или дъщерите си на Бога.

Когато Анета се беше върнала в манастира, сестра Катерина със своята блестяща коса и луксозни дрехи й се беше сторила благородничка до мозъка на костите си. И Анета беше заслепена от нея. Подобно на останалите монахини от аристократични семейства, Катерина се обръщаше към останалите благороднички — сред които бяха една от нейните лели и неколцина братовчедки — с думите „синьора“ или „милейди“, а не с обичайното за манастира „сестро“. И пак подобно на тях, на нея никога не би й хрумнало да вземе дрехите си от общия гардероб, както изискваха манастирските правила. Всичко, което тя обличаше, беше донесено в раклите й още при пристигането й — коприни, дантела и лен от най-високо качество, същинска булчинска зестра, ушита изискано и всичко с монограм.

Но Анета беше впечатлена не толкова от качеството на дрехите, колкото от начина, по който Катерина ги носеше. Противно на всички правила за обличане в ордена, благородничката носеше черния си воал вдигнат високо над шапката, за да разкрива русата й коса и двете къдрици, пуснати върху всяка от бузите й. Обувките й бяха с висок ток, а корсажът беше дръпнат толкова ниско, че разкриваше извивката на малките й гърди. На кръста й, на златна верига висеше кръст, обсипан със смарагди и рубини.

От всички сестри хористки Катерина беше най-близо до нейната възраст. Още през първите дни след завръщането си от Константинопол Анета беше допуснала грешката не само да й подражава (дантелите, обувките, копринените чорапи, обшити скандално със златна нишка — това бяха все неща, заимствани от сестра Катерина), но и да се опита да се сприятели с нея. Опитите й бяха безмилостно отблъснати. Всички контеси бързо й дадоха да разбере, че като някогашна послушница, те не я считат за нищо повече от обикновена слугиня, парвеню, което никога няма да бъде достатъчно на ниво, за да стане част дори от хористките, а какво остава — от тях. И никакво количество зестра — ас трите хиляди дуката зестрата на Анета беше най-голямата, която манастирът някога беше получавал — не би могло да компенсира нисшия й произход. Така през следващите седмици Анета се научи да внимава за ленивите погледи, криещи горделивостта и злонамереността на благородничките.

А ето че сега именно сестра Катерина беше онази, която стоеше неуверено на прага на работилницата на сестра Вероника.

— Имаш посетител, сестро — повтори.

Беше повдигнала претенциозно с два пръста полите на робата си, за да ги спаси от прахоляка по пода. В другата си ръка държеше копринена кърпичка, с която предпазваше носа си от миризмата на бои. От начина, по който оглеждаше любопитно ателието на Вероника ставаше ясно, че надали някога беше пристъпвала толкова навътре в работните предели на градините. Понякога Анета я беше забелязвала привечер да се разхожда под тунела от дървета, под ръка с някоя от братовчедките си, но никога не я беше зървала в хербариума, а какво остава — в работилницата на сестра Вероника.

— Посетител, сестро — пак повтори тя. — В приемната — а после, в отговор на изненадания поглед на Анета, допълни: — Казва, че ти носи вест от човек на име Просперо Мендоса.

Въпреки че беше с половин глава по-ниска от Анета, сестра Катерина винаги успяваше да остави впечатлението, че я гледа отвисоко. Копринените, обшити с дантела долни поли под робата й издаваха тих, шептящ звук, докато се влачеха по плочите. Както забеляза със завист Анета, дори и в тази горещина Катерина изглеждаше безупречно, хладна като морски бриз.

Докато вървеше послушно след сестра Катерина, Анета се зачуди какво ли се е случило с обичайната пазителка на портите — сестра Киара. Обикновено контесите се смятаха за твърде велики за подобни ежедневни задължения и проявяваха невиждана изобретателност в старанието си да ги избегнат. С изключение на задължителните посещения в църквата, те прекарваха по-голямата част от времето си, като си гостуваха една на друга по килиите, за да похапват плодовете и сладкишите, които роднините им от Венеция ежедневно им изпращаха. Не проявяваха никакъв интерес към градините и гледаха на редовно трудещите се сестри като Вероника и Анунсиата със загрубелите им ръце и изцапани роби с чувство, което не се отличаваше по нищо от презрението. А в броените случаи, когато бяха принудени да вземат участие в общия живот на манастира, те съвсем отявлено нарушаваха всички правила.

Анета трябваше да подтичва, за да върви в крачка с Катерина.

Макар да нямаше абсолютно никаква представа кой е този Просперо Мендоса, интуицията й я предупреждаваше да не си го признава — или поне засега. Манастирът може и да беше по-снизходителен от останалите по отношение на допускането на посетители, но нещо подсказваше на Анета, че обичайната пазителка на портите сестра Киара никога не би одобрила това посещение. А това само по себе си беше достатъчно, за да събуди интереса на Анета. Сега тя беше свела очи с престорена скромност, за да не видят изражението й.

— Къде е сестра Киара? — попита.

— Болна е. Има треска — отговори делово Катерина. — Преподобната игуменка Бонифача също е болна, не си ли чула?

Продължиха напред.

— Този Просперо Мендоса какво иска?

— Откъде да знам? — изгледа я отегчено Катерина. — Той не беше ли онзи търговец на бижута от гетото?

И изгледа Анета така, че тя остана с усещането, че хвърлиха върху лицето й ведро с леденостудена вода.

— Вероятно е трябвало да продадеш някои от бижутата си, за да изплатиш зестрата си, нали?

Ужилването беше леко, но болезнено. Анета сведе глава и продължи да върви мълчаливо.

Търговец на бижута ли? Изпълни се с неприятно предчувствие. Какво би могъл да иска от нея един търговец на бижута? Ако сестра Катерина се беше надявала да отгатне нещо по изражението й, нямаше да открие нищо — Анета си беше сложила маската на непроницаемостта.

Но иначе Катерина беше права. Някога Анета действително имаше значително количество бижута. Едно от тях й бе подарено от самата валиде султан, която беше прочута с щедростта си към най-доверените си слуги. Повечето от бижутата обаче беше придобила като част от зестрата си след смъртта на валиде, когато, отново като свободна жена, тя беше избрала да се върне в родната си Венеция. Но до този момент не си беше давала сметка, че продажбата на тези бижута е всеобщо достояние.

Всички те бяха продадени чрез подходящ посредник, избран от архиепископа на Торчело и именно така тя беше събрала парите, необходими й за зестрата, която трябваше да дари на манастира. Що се отнася до самите бижута, Анета никога не беше скърбила за загубата им. Защото, въпреки любовта си към лукса, тя никога не бе обичала да се кичи с бижута. Отнасяше се с презрение към момичетата от харема, които се караха и плетяха интриги заради тях и пилееха трудно спечелените си надници за блестящи дрънкулки. Те гледаха на тях като на… може би утеха? Но за Анета, която бе служила на валиде години наред и беше наясно с всичките й хитри ходове, рубините и топазите, тюркоазите и перлите имаха съвсем различен вид стойност. Беше започнала да гледа на тях като на средства за постигането на някаква цел, част от онази тайна валута на харема, която се използваше за придобиването на влияние и власт.

Имаше само един камък — големият диамант на валиде, „Синевата на султана“, който някога представляваше интерес за Анета. Но това беше много отдавна и тя не очакваше да го види повече. Той беше превърнат във валута за откупуване на най-великото нещо на този свят — един човешки живот. Но някакъв си обикновен венециански бижутер да знае за него? Тази мисъл беше толкова неправдоподобна, че Анета побърза да я отхвърли с едно махване на ръката.

Просперо Мендоса значи. Какво би могъл да иска точно той пък от нея?

За щастие, сестра Катерина като че ли не очакваше отговор на въпроса си. Оставаха още няколко часа до обяд, но денят вече беше горещ. Все така придържаща с два пръста полите си, сестра Катерина изглеждаше невъзмутима като лилиите в езерцата на ботаническата градина. Носеше се леко в тъмния, покрит с плочи коридор и се движеше толкова бързо, че Анета беше принудена едва ли не да подтичва, за да не изостава.

Минаха покрай хербариума с неговия неповторим аромат на съхнещи билки и цветя, а оттам свиха направо през кухненския двор. Под страничната арка Анета зърна част от билковата градина — купчина яркооранжеви тикви с размерите на колела за каруца, а на стълбите — обичайните шушулки едър грах. От кухнята се носеше слаба миризма на яденето, което приготвяха за обяд — нещо с лук и месо.

До приемната стигнаха през страничната врата. Очите на Анета бяха все още толкова заслепени от яркото слънце навън, че първоначално единственото, което видя, беше тъмният силует на мъжа, който я чакаше зад решетката.

— Глупакът настоява лично да ти предаде съобщението — чу Анета гласа на сестра Катерина зад себе си. — Е, аз се оттеглям — усети нетърпелива ръка на гърба си. — Просто гледай да не те държи тук цял ден, нищо повече.

Анета се приближи бавно към решетката. След горещината в градината залата на приемната излъчваше приятна хладина. През първите няколко минути никой не проговори. Въпреки че в сумрака тя все още не можеше да различи лицето му, усещаше, че той я наблюдава. Цялото му тяло беше напрегнато и тя разбра, че той се притеснява да не го издаде. Ако Анета искаше да го направи, тъкмо сега беше най-удобният момент. Това беше натрапникът в градината, онзи монаркино, съблазнителят на монахини — същият, който беше избягал с толкова недостойна бързина, че беше изпуснал една от обувките си в цветните лехи. Беше всеизвестен факт, че наказанията за съблазняване на монахини бяха сурови — само една нейна дума би била достатъчна да го унищожи.

И въпреки това… нещо я караше да се колебае.

— Сестро, наред ли е всичко?

Катерина, която в отсъствието на сестра Киара трябваше да изпълнява ролята на придружителка на Анета, се обади от дъното на залата, където се беше разположила да чака. Анета отвори уста, но вместо уличаващия мъжа вик, тя се чу съвсем спокойно да изрича:

— Моля, не се притеснявайте, сестро… искам да кажа, синьора Катерина. След малко идвам.

И въпреки това продължаваше да се колебае. Постепенно очите й свикнаха с мрака и тя различи лицето му зад решетката. Изглеждаше блед, очите, които преди бяха толкова безмилостни, бяха омекнали. Усещаше погледа му върху себе си. Вдигна очи и тя и погледите им се срещнаха. И в този момент тя осъзна, че всъщност никога не го беше поглеждала истински. Беше го зървала само през далекогледа, през сенките на манастирските коридори, като отражение във водата. Дори вчера, когато той я беше последвал в градината и се беше опитвал да говори с нея, тя беше извърнала поглед, стараейки се да не го поглежда. Но никога не се бяха виждали така, както сега — очи в очи.

Накрая, давайки си сметка, че сестра Катерина кръжи в дъното на залата, тя осъзна, че някой от тях трябва да каже нещо.

— Имали сте някаква вест за мен, синьор? — отекна изненадващо и за нея гласът й сред пустата каменна зала.

— Да, госпожо — започна и той, — вест от моя господар… ъм-мм… Просперо Мендоса.

И двамата знаеха, че той лъже.

Тихо, така че Катерина да не я чуе, тя каза:

— Наистина ли смятате, че ще ви повярвам? Вчера бяхте с онзи мъж, английския колекционер на сестра Вероника, който няма нищо общо с човек, наречен Просперо Мендоса — или поне аз не съм чувала. — Замълча, а после добави: — Кой е този Просперо все пак?

Със същия тих тон той отговори:

— Просперо Мендоса е търговец на бижута и скъпоценни камъни. Съжалявам, но това е най-доброто, което можах да измисля в тези кратки срокове.

Значи Катерина в крайна сметка беше права. Сърцето на Анета се разтуптя.

— Най-доброто, което сте могли да… Не ви разбирам, господине. Никой не ви е молил да идвате тук — отстъпи крачка назад. — Кой сте вие? Какво искате?

— Приближете се и ще ви кажа.

— Защо да ви вярвам? И то точно на вас? Каквото имате да казвате, можете да го кажете и оттам.

— Както желаете — погледът му се плъзна към другата монахиня, която ги наблюдаваше от края на приемната. — Казвам се Карю. Джон Карю — гласът му беше много по-приятен, отколкото тя си спомняше. — А вие сте… Анета — добави шепнешком.

— Отлично знам как се казвам! — възкликва възмутено тя. Той наистина ли я мислеше за толкова лесна като другата? Тази мисъл беше толкова обидна, че пак й се прииска да го заплюе. Но не трябваше, беше длъжна да се овладее. Имаше и други, по-ефективни начини за отмъщение. Все още можеше да извика, да го издаде, че е онзи монаркино… Но по някаква причина — каква ли беше тя, може би просто любопитство — Анета продължаваше да се колебае. Каква беше тази лудост, която го беше накарала да предприеме това рисковано посещение? Това не беше обикновен акт на съблазняване, това беше нещо доста по-сериозно.

— Е, Джон Карю — изрече с хладен тон тя, проследявайки погледа му до сестра Катерина, която седеше и оглеждаше ноктите си, — по-добре казвайте бързо за какво сте дошли и си вървете по пътя, както се полага на такъв като вас! — изрече всичко това с тона, с който беше чувала да говорят контесите, когато се обръщаха към прислугата.

За момент той като че ли беше съсипан. Отстъпи крачка назад от решетката и сведе очи към пода. Но чувството за триумф на Анета не трая особено дълго.

— Много добре, госпожо — отговори той. — Моят господар ме изпрати да ви кажа — съобщи с достатъчно висок тон, за да стигне и до бдящата сестра Катерина, — че има нещо, което според него принадлежи на вас!

— Какви са тези глупости? Никога не съм чувала за вашия господар! Значи той не би могъл да има нищо, представляващо какъвто и да било интерес за мен и…

Кратка пауза.

— Сигурна ли сте?

— Напълно — а после, вече шепнешком: — И не си въобразявайте, че не прозирам през глупавите ви номера!

— Значи да приема, че нямате нужда от това, така ли?

Карю бръкна в ризата си извади оттам розовата бродирана торбичка.

Анета само я погледна и веднага се спусна към него.

— Ладро! — Опита се да я измъкне от него през решетката. — Крадец! Откъде взехте това! Веднага ми го дайте!

Но Карю беше по-бърз от нея. Веднъж показал торбичката, той я дръпна и я вдигна нагоре, далече от ръцете й, като я поклащаше изкусително.

— Сестро? — обади се сестра Катерина, изтръгната от приятната си дрямка от настъпилата шумотевица. — Наред ли е всичко при теб?

При звука на този глас и двамата замръзнаха по местата си.

— Да, синьора, всичко е наред — подвикна през рамо Анета към монахинята, която се беше надигнала леко от пейката си.

— Но защо толкова се бави този глупак? — промърмори сестра Катерина. Лицето й под черната шапка ги изгледа отегчено от другия край на залата. Като че ли се колебаеше, чудеше се какво да прави.

— Просто… въпросът е по-сложен, синьора — отговори Анета, внезапно осъзнала, че на всяка цена трябва да държи Катерина далече от тях. — Става въпрос за зестрата ми. Бяхте напълно права за това, синьора. Моля ви, ей сега ще приключим разговора!

— Е, добре — кимна Катерина, обхваната от вродената си леност, и пак седна. — Но все пак кажете му да побърза, сестро — допълни жалостиво. — Не мога да седя тук цял ден, нали?

В този момент Карю й подаде торбичката през решетката и каза:

— Изпуснахте я. Вчера в градината. Побягнахте, преди да успея да ви я подам.

Анета пое торбичката си. Първоначално нищо не каза, просто я прие. Той се загледа в пръстите й как се плъзнаха по твърдата бродерия, прегънаха я, а после тя вдигна торбичката до ухото си, като че ли се ослушваше за нещо.

— Не съм вземал нищо оттам — побърза да поясни той. — Когато я открих, беше съвсем празна.

— Празна ли? — Пръстите на Анета трепереха толкова силно, че колкото и да се стараеше, не можеше да разхлаби връзките на торбичката. — Значи не сте гледали достатъчно внимателно — добави, втренчена като замаяна в него. — Имате ли изобщо някаква представа колко търсих тази торбичка? Преобърнах целия манастир с главата надолу.

Най-накрая тя успя да разхлаби връзките. После обаче дръпна леко коприната, с която беше поръбен горния край, и я отдели от кадифето. Бръкна внимателно с палец и показалец в дупчицата, която се отвори, и извади оттам сгънато парче хартия. Вдигна го, за да му го покаже.

— Парче хартия? — възкликна изумено той.

— Не какво да е парче хартия. Поема!

— Поема ли?

Толкова шум за някакво си парче хартия с няколко стиха на него?! Карю забеляза дребните буквички, нанизани толкова ситно, че сякаш бяха писани от привидения. Но не посмя да каже нищо, за да не я уплаши. Знаеше, че не разполага с много време. Трябваше веднага да зададе въпроса, който беше дошъл да зададе, и после да си тръгне. Беше безразсъдно да се връща по подобен начин в манастира, при това посред бял ден и под толкова хилав претекст. Освен това всеки момент би могъл да бъде разпознат от другата монахиня, с която беше онази нощ. Въпреки разумните си доводи обаче, някак си не можеше да стигне до най-главното.

Започна да се чуди какво да каже — нещо, каквото и да е, само и само да я задържи малко по-дълго при себе си.

— Вие ли… вие ли написахте тази поема?

— Не — отговори тя и леко изду ноздри.

Настъпи пауза. Чувствайки се много глупаво, Карю отново започна да рови из мозъка си за идеи.

— Може ли да го прочета?

Тя не отговори, просто опря листчето до устните си. После Карю я проследи как го връща внимателно в подплатата на торбичката. Не можеше да откъсне очи от нея — извивката на брадичката й, малката бенка на бузата й, очите й във формата на бадеми — нещо, което той не беше забелязал преди.

— Каквото и да пише там, трябва да е много ценно за вас.

— Написано е от една приятелка, която някога познавах и която вече е изгубена за мен. Тя ме помоли да й го пазя.

— Тя също ли е била монахиня?

— Приятелката ми да е била монахиня? — Анета се засмя. — Надявам се не — тонът й беше подигравателен. Когато говореше, накланяше глава към него по много особен начин. — Трябваше да го дам на човека, за когото тя го написа. Любимият й… — изрече последните думи така, сякаш бяха сквернословни и сякаш ги изричаше за първи път.

— Но все още е у вас?

— Да, все още е у мен. Той живее далече оттук. А аз, ами…

Сякаш като обяснение тя обгърна с пръсти една от пръчките на решетката, която ги разделяше. И преди да успее да се спре, Карю също сложи ръката си — върху нейната. Тя усети как пръстите му обгръщат нейните, долови допира на кожата му. Чу собственото си силно поемане на дъх.

Стояха и се гледаха, лице срещу лице, без да казват нищо. Тя знаеше, че трябва да дръпне ръката си, но не можеше. Усещаше очите му върху себе си — погледът му беше толкова силен, че сякаш я докосваше, сякаш прокарваше пръсти по бузите й, по косата й, по леко разтворените й устни.

— Престанете!

— Кое?

— Просто престанете!

Тя затвори очи, но когато пак ги отвори, той все така се взираше в нея — този път в устните й и в извивката на врата й, и зърна там едновременно страст и нежност.

— Няма да ви причиня нищо лошо, кълна ви се! За нищо на света!

Вече беше толкова близо, че усещаше дъха му, право върху бузата си…

В този момент в дъното на залата настъпи раздвижване. Анета подскочи като попарена. Зад тях сестра Катерина се беше надигнала отново от пейката си. Беше им обърнала гръб и разговаряше с някого, когото не виждаха, някой зад вратата.

— Трябва да тръгвам… — прошепна Анета и погледна през рамо към двете фигури в сенките. Присъствието на втората монахиня, звукът от шепнещите им гласове я изпълни с внезапно, грозно предчувствие.

— Трябва да тръгвам! — простена отчаяно. — Наистина трябва!

— Не, недей! Все още не!

Сега беше неговият шанс, последният му шанс. Карю разбра, че не трябва да отлага нито миг повече.

— Трябва да ви питам нещо…

— Няма време! — вече почти се беше обърнала. — Вървете си! Бързо! Никой друг не трябва да ви вижда тук!

— Става въпрос за един диамант — изрече веднага той. — Диамант, наречен „Синевата на султана“!

Не това искаше да каже. Изобщо не искаше да каже това. Искаше само да я попита дали тя е жената от харема в Константинопол. Но ефектът от споменаването на диаманта беше моментален. Анета се завъртя рязко и се втренчи ужасено в него.

— Какво знаеш за „Синевата на султана“? — изрече уплашено, стиснала пръчките на решетката така, че кокалчетата й побеляха.

Но беше твърде късно. Беше отлагал твърде дълго най-важното. В далечината до тях достигна скръбният звън на камбана.

— Сестро! — копринените долни поли на Катерина прошумоляха до тях. — Когато Анета не се обърна, тя повтори, но този път по-рязко: — Сестро Анета! Камбаната на църквата бие, не я ли чуваш?

Но Анета продължаваше да се държи за решетката. Нямаше никакво съмнение, че тя знае нещо за „Синевата на султана“. Но какво знаеше и откъде го знаеше?

Напълно безпомощен, Карю видя как сестра Катерина отвежда Анета от залата и вратата зад тях се затръшва.

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Анета следваше сестра Катерина в толкова замаяно състояние, че мина известно време, докато си даде сметка, че още е прекалено рано за обедните молитви. Мина известно време и докато забележи, че църковната камбана бие по начин, съвсем различен от обичайния, по който ги призоваваше за молитва — това беше протяжен, скръбен звук, който продължаваше да отеква много след като монахините бяха изпълнили църквата.

Вътрешността на църквата беше мрачна и благоуханна. По принцип дългите часове тук носеха успокоение и утеха на Анета. Не и сега. Сега вървеше след останалите облечени в черно фигури като в някакъв транс, почти невиждаща и нечуваща, дори когато зае обичайното си място между най-младите хористки — Франческа и Урсия.

„Синевата на султана“! Това беше невероятно, невъзможно!

Франческа очевидно бе забелязала измъчената й физиономия, защото постави ръка върху нейната и съчувствено я стисна.

— Значи си чула новината?

— Новина ли? — втренчи се смаяно в нея Анета. В продължение на няколко секунди не можа да каже нищичко. — Каква новина?

— За нашата игуменка, разбира се. Реших, че вече си чула — отговори Франческа и я изгледа разтревожено. — Не изглеждаш никак добре, сестро! Лицето ти е пребледняло като платно!

С огромно усилие на волята Анета се опита да се съсредоточи върху онова, което се опитваше да й каже Франческа.

— Какво за нашата игуменка?

— Искаш да кажеш, че не знаеш? Боже мой, ама тя е мъртва! — отговори Франческа и бързо се прекръсти. — Нашата преподобна игуменка почина. Само преди половин час!

— Сестра Бонифача? — Анета очевидно не беше способна да осмисли дори най-простичката информация. — Починала? Невъзможно! Та аз говорих с нея само преди няколко дена!

— Така е, станало е внезапно. Горкичката! От треска, така чух. Сестра Киара е болна от същото — в гласа на Франческа се усещаше огромна мъка. — Тази жена беше истинска светица! Нека блажената й душа почива в мир!

— Сестра Бонифача беше стара — прошепна в отговор вечно прагматичната Урсия. — Въпросът е коя ще бъде сега новата ни игуменка! — И кимна по посока на сестра Пурификасион, която вече коленичеше за молитва.

— Ще бъде подложено на гласуване, разбира се. Както се е правело винаги, нали така?

— Е, в такъв случай тя никога няма да получи моя глас!

Към развълнувания шепот на Франческа и Урсия се присъединиха и още няколко от монахините хористки. Но Анета почти не ги чуваше. Искаше да се изолира напълно от това непоносимо жужене около себе си. Имаше нужда да помисли. В този момент тя не даваше и пет пари коя ще бъде новата игуменка на манастира и нямаше сили да пролее и една сълза за сестра Бонифача. Затова просто коленичи и зарови лице в ръцете си, преструвайки се, че се моли.

Въпреки че би трябвало да се моли за душата на покойната игуменка, съзнанието й беше като вцепенено. В този момент беше в състояние да мисли само за едно — „Синевата на султана“! За това ли беше дошъл в крайна сметка тук този човек Джон Карю? Какво би могъл да знае той за диаманта? Да не би да я бяха разкрили? Беше си обещала, че като се върне в манастира, ще бъде в безопасност, че никой не би си и помислил да я търси тук, но сега… Анета усети как в гърдите й се надига паника.

Най-сетне свещеникът беше пристигнал, беше застанал пред олтара и водеше молитвата на монахините, подканяйки ги да си спомнят за своята покойна сестра. Гласовете на сестрите се издигаха и спадаха, скърбящи за скъпата им игуменка. Анета положи огромни усилия да върне мисълта си към настоящето. Опита се да си представи как ли е изглеждала сестра Бонифача на смъртното си легло. Опита се да си представи лицето й, красиво дори в старостта, сребристата й коса, разстлана по възглавниците. Ала единственото, което беше в състояние да види в съзнанието си, беше тялото на една друга мъртва жена — вал и де султан.

Спомни си ужаса, който я обхвана, когато полуотвореното око на мъртвата сякаш проблесна и й намигна през синьо-зелените сенки на покоите й. Спомни, си ръката й, твърда и студена като нокти на хищна птица, стиснали в себе си диаманта, и как тя в отчаянието си беше захапала тази мъртва плът, за да я принуди да пусне скъпоценния камък. А после откраднатият диамант, скрит в джоба й, тежащ като камък в чувала на осъдения на смърт чрез удавяне.

Но както скоро щеше да се окаже, това беше само началото.

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

През тази нощ Анета се събуди внезапно, разтърсвана от някого.

— Гъсчице? — извика стреснато, седна в леглото си и се огледа. — Ти ли си?

— Кого ти наричаш гъска, а?! — прошепна сънливо нечий глас до нея. — Това съм аз, Евфемия. Пак говореше насън.

— Извинявай. Събудих ли те?

— Пак сънуваше приятелката си Кая, а? Онази, която ти напомня за мен?

В продължение на няколко секунди Анета не каза нищо. Накрая изрече:

— Името й не беше Кая.

— Ама нали ти каза…

— Да, казах… — пауза. — Но това не беше истинското й име. Истинското й име беше Силия Лампри.

— Звучи ми чужбинско.

Нова пауза.

— Да.

— Нея ли беше сънувала пак?

— Да.

— Значи сънят е бил добър, а?

— Аз… сънят… — смотолеви Анета. — Беше сложен.

Малката послушница с нейното селско шесто чувство застина в леглото и я зачака сама да заговори.

— Не беше толкова сън, колкото спомен. Спомен за последния път, когато я видях — изрече накрая Анета.

— Това лошо ли е?

Анета не отговори. Лежеше по гръб, напълно будна, и се взираше в мрака. В първите няколко мига след събуждането си почти беше повярвала, че е отново там, на другото място. Вместо белите варосани стени на килията си по една приумица на светлината беше зърнала още веднъж зелените и червени плочки по стените на стаята, която беше споделяла с шест от останалите къзлар[15]. Само един Бог знаеше какви битки беше водила през всичките тези месеци, за да могат двете да останат заедно. Но някак си беше успяла да го извоюва.

И сега, без изобщо да беше възнамерявала да го прави, в тишината на килията си и под светлината само на свещите от коридора отвън, Анета започна своята история.

— Двете със Силия бяхме пленени по време на същото корабокрушение, за което мисля, че вече ти казах. Нямахме представа какво ще стане с нас, но бяхме твърдо решени да останем заедно, независимо от съдбата ни. Както знаеш, аз самата съм тъмна, но Силия беше английска роза, както се изразяват в тази страна — имаше бялата кожа и червеникаворусата коса, които турците особено много ценят. Често я прегръщах и опирах бузата си о нейната така — приведе се към Евфемия. — Тъмната и светлата, заедно, господарке. Виж, бихме могли да сме близначки!

И не знам как, но се получи. Бяхме купени като двойка от един и същ търговец на роби в Константинопол. Тя беше онази, която промени имената ни от Анета и Силия на Айше и Кая. И отново тя ни продаде на фаворитката на султана — дама, известна като хасеки, която на свой ред ни подари на майката на султана, валиде. Съвместните ни години в харема бяха прекарани именно там, като лични робини на валиде султан.

Противно на онова, което обикновено си мислят хората, в това число и ти, времето, прекарано там, не беше никак лошо — продължи Анета. — Или поне за мен. Тъкмо обратното. Преди живеех тук, в същия този манастир като послушница, затворена от семейството ми още като дете. Нямах нищо против живота в манастира, но не ми беше лесно — сама знаеш как се отнасят тук към послушниците, едва ли не като към слуги на хористките. Но в харема — е, там нещата стояха по съвсем различен начин. Там никой не се интересуваше от какво семейство произхождаш, никой не даваше и пет пари дали фамилията ти фигурира в Златната книга или дали дядо ти е бил в Съвета на десетимата — там всички къзлар бяха равни.

И аз се справих доста добре, макар че може да прозвучи като хвалба — отбеляза Анета и се усмихна на себе си. — Може и да не бях красива като Силия, но учех много бързо. Валиде султан ме хареса и ме взе. Там бързо разбрах каква е и как харесва да бъдат правени нещата, и се научих да предугаждам всичките й нужди, и не след дълго тя ме избра за една от четирите й лични прислужници. В крайна сметка там вършех работа, каквато бях свикнала да върша и тук — да нося и отнасям разни неща за други хора, обаче там беше различно! В харема моята работа се считаше за много важна. Получих красиви дрехи, даже бижута към тях. Всички други момичета се опитваха да приличат на мен и да се учат от мен. Радвах се на уважението на всички, даже на по-възрастните жени — ковчежничката на харема и отговорничката за момичетата — защото бях близка до валиде султан и тя се вслушваше в мен.

Но за Силия нещата стояха различно. Тя изобщо не успя да свикне с новия си живот. Единственото, за което беше в състояние да мисли, беше за дома, който беше оставила в Англия, за баща си, който беше загинал в корабокрушението и за търговеца, когото обичаше и за когото беше сгодена. Мадона! Особено за него! — добави смръщено Анета. — Падна голямо хленчене и въздишане, и чудене дали той е чул какво е станало с нея, или я мисли за мъртва, лежаща на дъното на морето заедно с безценната си зестра — цъкна възмутено с език. — Понякога ми писваше толкова много от нея, че ми идваше да я зашлевя. Не беше в състояние да го прогони от ума си, всяка нощ го сънуваше.

В такъв случай е по-добре да не спиш, така й повтарях непрекъснато. Колко пъти трябва да ти казвам: миналото не е полезно за теб, капито? Сънищата ти няма да те доведат доникъде! Мисли само за бъдещето, гъсчице, то е единствената ти надежда!

Но думите ми отиваха на вятъра. Даже когато тя стана гьозде.

— Какво ще рече това?

— Гьозде означава „в очите“. В случая — в очите на падишаха.

— Искаш да кажеш, ако султанът поиска да…

— Да развратничи с нея — допълни с безизразен тон Анета. — Точно така. Хубава прясна куло за един дебел дъртак, ето така казвах аз — допълни. — Защото онова място си беше като истински бардак, само че за един-единствен клиент. Както и да е. Един ден Силия беше избрана.

— И какво стана?

— Е, надали е необходимо да ти казвам, че тя нямаше особено желание за подобни неща — отговори сухо Анета. — Подарих й надниците си от цял месец, за да може тя да подкупи една от по-старите жени в харема да я подготви подобаващо. Но прояви ли тя някаква благодарност към мен? Не, разбира се! Продължи да си стиска кълките, сякаш от самата мисъл за това й прилошаваше. Не може ли да отидеш ти? Така повтаряше. Не може ли да отидеш вместо мен?

Евфемия гледаше Анета като хипнотизирана, омагьосана от разказа й за тези далечни места.

— Ти луда ли си?, отговарях й аз — разпалваше се все повече Анета. — Не знаеш ли какво означава това? Не си ли забелязала как започнаха да те гледат всички, откакто стана гьозде? Получихме единствен, едничък шанс, и този шанс, скъпа моя, си ти! Така че най-добре се заемай със задачата и гледай да я свършиш както трябва!

— И султанът… таковата де… хареса ли я?

— Да, но не достатъчно. Покани я два пъти в покоите си, но всеки път тя беше… надхитрена и изместена, и… — не довърши Анета, самата тя несигурна как да продължи.

— А после? — подкани я нетърпеливо Евфемия.

— После се случи нещо, което сложи край на всичките ни надежди за по-добри дни.

— Какво се случи? Кажи де!

— Тя разбра, че онзи мъж, нейният търговец, всъщност е в Константинопол. Знаеше, разбира се, че той е идвал тук като представител на компанията си към английското посолство, при това малко преди тя да предприеме съдбовното си пътуване с кораб, но онова, което никога не беше разбрала, бе, че работата на английското посолство е била отложена. И вместо да се завърне в Англия, както тя смяташе, нейният търговец всъщност никога не бил напускал града — тук Анета поклати изумено глава. — И сякаш това не беше достатъчно невероятно, ами на всичко отгоре — Сантисима Мадона![16] — той някак си бил научил, че тя е в харема! Представяш ли си?! Научил, че тя в крайна сметка не се е удавила при корабокрушението, както всички са мислели, а живее в двореца на турския падишах, точно под носа му! Сигурно е виждал всеки ден покривите и върховете на дърветата, които са я скривали от него, докато е гледал натам от квартала на чуждестранните търговци, от другата страна на Босфора!

— Но как тя разбра за това? — прекъсна я нетърпеливо Евфемия. — Той да не би да й е изпратил съобщение?

— Съобщение ли? Ха! Та това би било истинска лудост от негова страна! Съобщение от мъж, при това християнин, до една от наложниците на султана! Не, не, скъпа, той е бил твърде умен, за да извърши подобна глупост. Със сигурност е бил наясно, че ако й изпрати съобщение, било то писмено или устно, то ще бъде заловено. Затова й изпрати предмет, нещо, за което бил наясно, че само тя би познала, че идва от него!

— И какво беше това нещо?

— Един странен инструмент, който той винаги носел със себе си — компендиум. Мисля, че тя така го наричаше. На дъното на този инструмент имаше тайно отделение, което тя знаеше как да отвори и където той държал нейна миниатюра — Анета пак поклати глава, но този път с огромна тъга. — Беше си все така там, когато тя отвори отделението. Видях миниатюрата с очите си.

— Горкичката! — въздъхна дълбоко Евфемия. — Каква нещастна дама!

— Да, наистина беше нещастна дама — въздъхна и Анета.

— И с всичките ми предупреждения беше дотук. След това тя, разбира се, не можеше да си намери място. Умът й беше изпълнен дотолкова само с мисли за него, че по едно време се уплаших, че както чезне, така накрая ще издъхне.

И тогава тя направи най-фаталната грешка в живота си — показа компендиума на друг човек. И знаеш ли на кого? От всички хора наоколо да вземе и да отиде да го покаже на самата валиде султан! Мили Боже! Убедена съм, че е споделила всичко с нея — Анета покри лице с ръцете си и енергично разтри очи. — От всички глупости, които беше сторила до този момент, тази вече беше най-голямата!

— Толкова ли лошо беше наистина? Че к'во толкова е можела да й стори онази жена?

— Какво би могла да стори валиде?! Ха! — Анета свали ръце от очите си и се вторачи смаяно в Евфемия. В мрака зениците й бяха огромни. — Ти май нищо не си разбрала, нали?

По-късно на същия ден двете със Силия се засякохме съвсем случайно в двора на валиде. Всички останали бяха отишли да гледат големия подарък, който английските търговци бяха поднесли на султана през онзи следобед. Аз умирах от притеснение. Знаех, че кралицата е изпратила да я повикат и че двете са говорили много дълго, но нямах никаква представа за какво. Затова, когато се срещнахме, отидохме в старата й стая, за да поговорим. Тя изглеждаше странно, някак си… неспокойна. Непрекъснато притискаше с ръка мястото под ребрата си, като че ли нещо я болеше силно. И тогава разбрах, че се е случило нещо важно.

В началото тя нямаше никакво желание да сподели с мен. Горката Силия! Познаваше ме достатъчно добре и знаеше как ще реагирам.

— Тя каза, че мога да го видя още веднъж, за последен път. Тази нощ, при Портата на птичарника!

— Какво? — извиках уплашено аз. — Валиде ти е казала подобно нещо? — Обаче тя като че ли изобщо не ме чу.

— Ако мога да го видя за последен път, да видя лицето му, да чуя гласа му — все така повтаряше, — ако това стане, мисля, че ще мога да бъда щастлива.

И тогава ми показа компендиума.

— Имам нейната благословия — това ми каза.

Благословията на валиде султан да се срещне и да говори с друг мъж?! Горкото заблудено момиче! Знаех си, че това е капан. Казах й го, обаче кой да ме чуе?!

— Това е капан! — почти изкрещях аз. — Тя те проверява, не разбираш ли? Иска да види на кого си лоялна. Ако отидеш, значи не си издържала проверката!

— Но това е моят шанс, моят единствен шанс! — повтаряше тя. — Трябва да се възползвам от него. Портата на птичарника, довечера! Виж, тя ми даде и ключа! — И ми го показа, висящ на верига на врата й. — Той ще бъде там!

След това многократно съм се питала тя дали е осъзнавала, че това е капан, който валиде султан й е поставила. Сигурно е съзнавала. Но така и не научих отговора на този въпрос. Единственото, в което бях сигурна, бе, че ако отиде при портата, никога повече няма да се върне. След всичко, което преживяхме, за да останем заедно! И в този момент съвсем сериозно се опасявах, че ще полудея. Не отивай! Не ме напускай… Вече плачех, ужасена от онова, което ще се случи. Моля те, няма да мога да се справя без теб… Но тя изобщо не ме слушаше.

Свечеряваше се. Над нас се виждаше съвсем дребна кръпка небе. Спомням си как наблюдавах угасването на светлината и как това късче небе се превръща от розово в сиво. Спомням си и как видях появата на прилепите, спускащи се над главите ни. Стояхме заедно в онази изоставена стая дълго време, прегърнати, мълчаливи.

— Време ли е? — повтарях аз. — Време ли е вече? — И всеки път тя поглеждаше към небето и отвръщаше: — Не. Имаме още малко време.

Тогава беше щастлива, така мисля… — Анета преглътна тежко. — Тогава аз бях тази, която имаше чувството, че отивам на смърт.

И после настана уреченият час. Спомням си как тя застана на прага на стаичката. Спомням си как тогава си помислих, че изглежда като птичка, която всеки момент ще излети.

— Бъди щастлива заради мен, Анета! — Лицето й сияеше.

А после направи нещо странно. Извади от джоба си листче хартия и ми го подаде.

— Това е за Пол — каза. Така се казваше нейният търговец. — Обещай ми, че ще намериш начин да му го дадеш! — Тук Анета отново замълча. Ставаше й все по-трудно да изрича думите.

Все още е у мен — промълви по едно време, бръкна в джоба си и извади листчето. Разгъна го внимателно и го вдигна към сивкавата светлина на ранното утро, за да може Евфемия да го види. — Това е поема. Можеш да го наречеш и любовно писмо. Но също така беше и отговорът на въпроса, който си задавах през цялото време. Тогава разбрах, че с част от съзнанието си Силия е била наясно, че валиде султан й е поставила капан. Тя не искаше да вземе поемата със себе си, защото е била наясно, че любимият й няма да бъде там. Знаеше, че ако използва ключа, както й беше предложила валиде, ако се осмели да прекрачи прага на Портата на птичарника, човекът, който ще я чака от другата страна, няма да бъде Пол, а евнусите с техните ятагани, готови да я посекат.

И тогава разбрах какво се беше случило — че тя беше обхваната от някаква странна лудост. Но когато вдигнах очи, тя беше изчезнала.

Осъзнах, че на всяка цена трябва да я спра!

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Хукнах след нея. Бягах толкова бързо, че непрекъснато се препъвах в полите на роклята си по големите плочи, а веднъж едва не паднах. Косата ми се измъкна от фибите и се разстла по раменете и лицето ми, и кичурите започнаха да влизат в устата ми и да се ветреят пред очите ми, така че бягах почти като сляпа, следвайки съвсем интуитивно пътя, който предполагах, че е поела — пътеката към Портата на птичарника, която се намираше в края на градините на харема.

Казах си, че Силия надали е избрала пътя през главната част на харема и покрай покоите на валиде, където би могла да бъде забелязана и спряна, а най-вероятно е минала по по-дълъг, заобиколен път, през двора, а после по Златния път — големия каменен коридор, по който евнусите водят избраните за султана жени до покоите му.

И като по чудо се оказах права. Стигнах до коридора точно навреме, за да я видя как изчезва в сенките пред мен. Ако бягах все така, можех да пристигна навреме — навреме, за да я спра, преди да е стигнала портата и преди да е станало твърде късно.

И тогава стана, каквато стана. Кракът ми се спъна в една от плочите. Строполих се и обелих колене в камъка. Как можах да бъда толкова непохватна, толкова глупава?! Разплаках се, но не само от болка, а и от страх и отчаяние. Вече нямах никакъв шанс да я настигна.

Но после… Хей, какво беше това? Внезапно чух гласове, после стъпки и преди да успея да се изправя обратно на крака, се появиха двама евнуси. Държаха запалени факли в ръце и бягаха. Майко Божия! Нямах представа дали изобщо ме видяха и дали всъщност знаеха какво правя там, но реших да се възползвам от момента и изкрещях: Спрете я! Спрете онази кадън, тя бяга! И им посочих накъде беше тръгнала.

За моя огромна изненада те направиха точно онова, което им казах. Очевидно изобщо не ме бяха забелязали, защото аз все още лежах просната на земята, а те минаха на бегом покрай мен така, като че ли бях невидима като дворцов джин.

Накрая успях да се изправя на крака и закуцуках след тях, колкото сили имах. Стигнах до градините на харема и там пред очите ми се разкри невероятна гледка. Тази нощ имаше ярка луна, но точно в този момент се беше скрила зад облаците и градините изглеждаха потънали в мрак. Първоначално не забелязах никаква следа от Силия. Огледах навсякъде, нагоре и надолу. А после — да! Слава Богу! Зърнах я — тичаше през розовата градина. Значи не всичко беше загубено. Засега. Спомням си как се слисах от това колко дребна изглежда, почти като ефирна пеперуда, само светлата й коса и белите й ръкави проблясваха в тъмнината. Ако можехме да я спрем, преди да стигне до портата, тогава нямаше да е извършила никакво престъпление.

Ето я, ей там! Спрете я! — развиках се аз и я посочих. Но веднага разбрах, че двамата евнуси вече я бяха видели. И докато ги гледах как бягат, за мое огромно удивление зърнах други двама евнуси, появяващи се от другата страна на градината. А после още двама. Станаха общо шест и всички носеха запалени факли. Значи валиде султан беше дръпнала въженцето на своя капан, още преди Силия да беше успяла да премине през Портата на птичарника.

Повечето от тези евнуси бяха високи и много едри, защото нямаха тестиси — тук Анета потрепери лекичко. — И бързо я настигнаха. Един от тях вече беше почти до нея. Отворих уста, за да изкрещя пак, но точно в този момент луната излезе иззад облака и аз видях съвсем ясно нещо, което преди не бях забелязала — в свободната си ръка евнухът носеше меч.

— Евфемия, какво направих! — извика Анета и стисна ръката на малката послушница толкова силно, че момичето едва не изкрещя от болка. — Евфемия! Дано Господ да ми прости за стореното! Защото в този момент аз осъзнах, че той няма да я спаси! Щеше да я убие, още преди да е стигнала до портата.

— Почакайте! — разпищях се аз и се опитах да стигна до нея с разранените си крака. Не знам каква беше тази лудост, която ме накара да си въобразя, че мога да стигна до нея преди него. — Не я докосвайте, не я наранявайте! Тя не е сторила нищо лошо!

А после, като че ли стана някакво чудо… — Анета се вторачи в стената на килията си, но очите й виждаха само онзи далечен хоризонт на спомените й. — Той наистина хвана Силия, но когато чу гласа ми, спря. Свали меча си. А аз тичах, плачех и крещях, едновременно. Не я наранявайте! Тя не е сторила нищо лошо! Евнухът се огледа, за да види кой крещи, несигурен какво да прави по-нататък. А аз зърнах лицето на Силия, видях отчаянието, изписано по него. И в този момент тя ме видя.

— Ти!

Никога до този момент не я бях виждала с подобно изражение.

— Какво?

Първоначално се обърках. Не разбирах какво иска да ми каже.

— Ти си извикала охраната!

— Не!

— Значи в крайна сметка си била ти!

— Силия, моля те… — Не бях в състояние да говоря смислено. — Чуй ме!

Но тя не желаеше да ме слуша. Дръпна се рязко от ръцете на евнуха и пак побягна. Срещу нея обаче се появи друг евнух и замахна с ятагана си към краката й в мига, в който тя минаваше покрай него. Беше много бърз, много умел. Като касапин с ножа си. Зърнах проблясъка на острието под лунната светлина. Два бързи замаха — раз, два и край!

Стана толкова бързо, че в началото не успях да разбера какво точно се е случило. Тя просто падна — Анета вече беше коленичила на леглото си. Лицето й беше като безизразна маска. — Силия, покосена. Като дърво. Пред очите ми. Евнусите я бяха осакатили завинаги, срязвайки и двете й сухожилия.

Понякога така постъпват с робите там — прошепна Анета. — За да не ни позволят да избягаме.

Настъпи продължителна тишина. Отнякъде се чу звън на камбана. В килиите наоколо монахините започнаха да стават една по една и да се приготвят неохотно за първата утринна молитва, но по негласно споразумение нито Анета, нито Евфемия помръднаха от леглото.

Когато и последната монахиня заслиза шумно по стъпалата по посока на църквата и двете останаха сами в спалния коридор, Евфемия се обърна към Анета и попита тихо:

— После какво стана с нея? — Изглеждаше почти толкова съсипана от участта на Силия, колкото и самата Анета.

— Мина много време, докато разбера — отговори Анета, легна обратно на леглото си, зави се през глава и леко потрепери. — Не беше мъртва — поне за това можех да бъда сигурна. Не бях чула топовен залп. Някой ми каза, че била отведена до лечебницата на харема, но след това… — сви рамене. — Като че ли никой нямаше представа какво е станало с нея. Сякаш изведнъж, просто така… — махна с ръка, — нея никога не я е имало.

В клетката до прозореца малкото врабче раздвижи криле и започна да чурулика. След известно време Анета продължи разказа си:

— Животът в харема продължи да си тече по същия начин. Никой не говореше за Силия или Кая, както беше известна там. Не я споменаваха даже онези къзлар като Гюлбахар и Турхан, които бяха нейни приятелки. Аз знаех, че валиде ме наблюдава точно както вероятно бе наблюдавала Силия през цялото това време. Мисля, че и тя беше озадачена от случилото се. Аз наистина ли исках да предам приятелката си? Но трябваше да се правя, че е така, трябваше да я оставя да мисли, че съм го мислила. За нищо на света не можех да се издам колко ми липсва моята приятелка, колко жадувам да узная къде е и какво се е случило с нея. Затова държах очите си отворени, но устата — плътно затворена. Маската, която си сложих, беше съвършена. Но се заклех, че някой ден ще я намеря и че ще измъкна оттам и двете ни.

Годините минаваха, общо четири, всяка почти като предишната. И тогава, почти в един и същи ден, се случиха две невероятни неща. Първото беше, че най-сетне разбрах къде е Силия.

— Как разбра?

— Най-странното беше, че ми го каза валиде — отговори Анета и поклати тъжно глава. — Била ходила на посещение в Стария дворец или Двореца на сълзите, както го наричаха, защото там изпращаха жените на всеки починал падишах. Прислужвах й нещо в личните й покои, когато тя изведнъж изтърси: „Днес видях приятелката ти Кая“. Каза го толкова небрежно, като че ли говореше за времето. Евфемия! — възкликна Анета и за първи път гласът й почти я предаде. — Можеш ли да си представиш какво почувствах в този момент?! Не можех да повярвам, че ушите ми не ме мамят!

Видях приятелката ти Кая. Правилно ли бях чула? Усетих как постепенно пребледнявам.

За мой късмет бях свикнала на малките й номера — по това време тя вече остаряваше и ставаше все по-злобна — та проявих благоразумието да не вдигам очи от пода, за да не може да разгадае изражението ми.

— Ваше величество?

— Казах, че днес видях приятелката ти Кая. В Стария дворец.

— Кая ли? Да, ваше величество — едва успях да продумам.

Силия беше жива! И не само жива, но и живееше съвсем близо до мен! През цялото това време е била наблизо! Единственото, на което се надявах, бе гласът ми да не ме издаде.

В продължение на няколко минути валиде не каза нищо повече. Накара ме да й донеса един от нейните шалове, след което й помогнах да се настани на любимото си място до прозореца. Много обичаше да седи там. Спомних си за първия път, когато й прислужвах в тази стая. Каква досада само! Бяхме четири, любимите й прислужници. Трябваше да стоим прави, разбира се. А как ни боляха гърбовете, не можеш да си представиш! Валиде можеше да седи така часове наред и да наблюдава лодките и корабите по Златния рог как влизат и излизат. Гледаше, мечтаеше, кроеше поредния си хитър план. Но през онзи ден, след всичките онези години имах чувството, че не съм правила нищо друго през живота си.

— Колко жалко! — изрече тя след известно време, без да сваля очи от прозореца. — Падишахът винаги я беше харесвал.

И продължи да съзерцава Златния рог, но аз не бях вчерашна и не си позволих да вдигна очи. Продължих да гледам към пода. Тя имаше обичая някак си да те вижда, дори когато не гледа право към теб. Не знам как го правеше — понякога си мислех, че вижда през порите на кожата си — но точно затова не смеех да вдигна очи.

— Днес си необичайно мълчалива, Айше — рече тя след известно време.

Мълчалива ли съм била? За Бога! Гърлото ме болеше толкова силно, че се страхувах да не избухна. В този момент не бях много сигурна дали я мразя, или обичам. Отворих уста да отговоря, но оттам не излезе и звук.

— Не плачи, Айше — чух я по едно време да изрича меко. — Много добре знам какво е да обичаш приятел!

В продължение на няколко минути в малката варосана монашеска килия настъпи гробна тишина. Евфемия не смееше дори да диша, за да не развали магията. А после Анета заговори отново и този път гласът й си беше възвърнал обичайната твърдост.

— Това бяха последните думи, които ми каза. Два дена по-късно беше мъртва.

— Кралицата мъртва!

— Точно това си помислихме и ние в началото — отбеляза Анета и не можа да не се усмихне на ужаса, който долови в гласа на малката послушница. — Валиде, мъртва? Струваше ни се невъзможно. Но беше точно така. Почина през нощта. И човекът, който я откри, бях аз.

Анета се обърна по гръб и се вторачи в тавана. Представи си се отново в спалнята на валиде. Все едно отново виждаше тялото, което лежеше там, вече пожълтяващата кожа, отпуснатата уста, ръцете — плътта им вече твърда и студена — сгънати прилежно една върху друга. Невероятното усещане, че някаква могъща магия е била най-сетне развалена и че тя я вижда за първи път — че всичко, което е представлявала валиде султан, е било само илюзия, волеви акт.

„Значи това е смъртта — спомни си, че си помисли тогава. — Само това ли?“

Но и до днес дори самата мисъл за този момент беше достатъчен, за да облее тила й с капчици пот. А после и онзи диамант, който беше толкова голям, че не се побираше в свития юмрук на валиде. „Синевата на султана“.

Колко ли пъти оттогава насам си беше припомняла ужаса на онзи момент, битката с вече разлагащото се тяло, за да освободи камъка. С леко потреперване си спомни и как бе захапала тази вече странно сладникава мъртва плът, втрисащото пукване на пръста, когато накрая успя да изтръгне камъка изпод него…

Сякаш за да се отърси от този спомен, Анета пак седна в леглото и облегна гръб на стената.

— И тъй като бях работила като лична прислужница на валиде султан — продължи, подбирайки внимателно думите си, — вече бях свободна. Тя ми беше подарила свободата. Както и още нещо. Нещо с огромна стойност. Един диамант.

— Диамант ли?

— Наричат го „Синевата на султана“.

— Подарила го е на теб?

— Не, глупаче! Беше мъртва, забрави ли? — възкликна Анета и шляпна Евфемия през лицето, но доста по-силно, отколкото й се искаше. — Откраднах го от нея!

— Откраднала си го?!

— А тя не ми ли открадна всичко, а? — проблеснаха очите на Анета. — Да, откраднах го! Откраднах безценния й диамант! Но за какво?

— Какво направи с него? Още ли е у теб?

— Разбира се, че не. Някога смятах, че за измъкването на Силия от Стария дворец ще бъде необходим кралски откуп. А ето че сега разполагах с такъв! Единственото, за което мечтаех на този свят, е да откупя свободата на Силия заедно с моята — Анета се отпусна назад, внезапно изтощена, и притисна очите си с пръсти. — Там имаше една кира, която познавах и на която имах доверие — една еврейка, която понякога изпълняваше дребни поръчки на жените от харема. Тя не знаеше какво носи, разбира се. Аз приготвих пакетчето така, че да изглежда като бурканче с масло, в което скрих камъка и писмо до Силия. Тя се съгласи да го отнесе до Стария дворец и да го сложи лично в ръцете на Силия. Платих й пребогато за тази услуга.

Що се отнася до останалото… е, то вече зависеше изцяло от Силия.

Анета сложи ръка на гърдите си, като че ли нещо там я болеше.

— Оттогава насам измина повече от година, а все още нямам никаква вест от нея. Нямам представа дали е жива, или мъртва. Нито знам какво е станало с камъка. Всъщност до днес. Докато не се появи той, мъжът, за когото ти споменах. Джон Карю. Евфемия, този човек знае нещо, сигурна съм! Трябва да ми помогнеш на всяка цена да го намеря!

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

Когато отново се върна в двореца на Констанца, Карю го завари така, както беше и преди — пуст и празен. Мина през двора, после през кухнята и складовете на приземния етаж, а оттам по външното стълбище, което отвеждаше до пиано мобиле.

Красивата стая на Констанца също беше празна. Както и преди ленените щори бяха дръпнати до средата на прозорците, за да предпазват стаята от жегата навън. Виждаха се остатъците от предишния ден — чиниите с наполовина изядени сирене и хляб, високите чаши вино, почти недокоснати, купчина разхвърляни карти тароки, лежащи насред локвичка от разтопен восък. Сега, когато свещите не горяха, смрадта от канала беше изпълнила въздуха. Дворецът изглеждаше още по-изоставен и от вчера. Изпод краката му се вдигаха облачета прах. Очевидно прислугата на Констанца не се беше завърнала.

От самата Констанца също нямаше следа. Но когато се запъти към прозорците, за да вдигне ленените щори, Карю усети, че в крайна сметка не е сам в тази стая.

В полумрака, в единия край на леглото той различи Пол Пиндар. Беше се отпуснал на възглавницата в полулегнало положение. Носеше мръсна ленена риза, разтворена до кръста, а брадата му не беше бръсната поне от няколко дена.

— Брей, брей, брей! Виж ти кого довя вятърът! — изрече той, загледан в Карю през леко притворените си очи. — Виждам, че вече се чувстваш тук като у дома си — допълни тихо.

— Добър ден и на вас, господарю Пиндар — натърти Карю и дръпна рязко последната щора. Огледа въпросително стаята и попита: — Къде е Констанца?

Пиндар сви рамене. В продължение на няколко секунди двамата мъже се съзерцаваха насред враждебна тишина.

— Мислех, че вече си тръгнал — изрече накрая Пиндар. Облегна се на таблата на голямото легло. Насред мътната светлина от канала, която беше нахлула в стаята, изглеждаше по-блед от обичайното, но този път поне беше трезвен. — Амброуз ми каза, че вече си отплавал. Върнал си се в Англия. Така каза. С един от търговските кораби на компанията.

— Съжалявам, че те разочаровах — отвърна Карю, застанал с високо вдигната глава в другия край на стаята. Изражението му беше кисело. — Май Амброуз не е чак такъв велик разузнавач, за какъвто го смятат. Ако питаш мен, единственото, което го вълнува, е да сложи ръка на онова бебе русалка за колекцията на Парвиш. Пфу! — потрепери. — Не спря да говори за това при последната ни среща. Било неестествено, моля ти се!

— Чумата да го тръшне и Парвиш, и неговата безценна колекция! — извика раздразнено Пол. — Чумата да го тръшне и Амброуз, ако питаш мен! Единственото, което искам да знам, е какво откри за онази твоя сладка монахиня? Монахинята с розовата торбичка!

— Да разбирам ли, че си говорил с Констанца?

— Беше така добра да ми предаде твоето съобщение.

— Е, добре. Наистина се срещнах с една от монахините — изрече бавно Карю. — Но не е тя, не е Силия — замълча, чудейки се как да обясни не само на другите, но и на себе си какво точно се беше случило в манастира този следобед.

— Знаеш нещо! — отсече Пол, който го наблюдаваше внимателно.

— Не, аз не…

— Мисля, че знаеш! — С неочаквана пъргавост Пол скочи от леглото и се приближи до Карю.

— Все още не съм имал възможността да…

— Мислиш, че ти вярвам, така ли? Познавам този поглед! Зная го много отдавна! Виждам бялото на очите ти, а това винаги означава неприятности. Знаеш нещо, проклет ловец на плъхове! Знаеш, а не ми казваш!

От колана под ризата си Пол извади къса кама. Карю усети жилото й, когато Пол я прокара по бузата му, по дължина на дългия белег от ухото до устните му.

— Кажи ми или този път ще ти клъцна ухото!

Карю усети дъха на господаря си, вонящ след поредната нощ с твърде много вино и без сън.

— Няма проблеми, имам си още едно… О, боже! — Карю сложи ръка на бузата си и рязко се дръпна назад. — Защо беше необходимо да го правиш? — Усети кръвта, гъста и топла, стичаща се по врата му. Напипа ухото си и усети, че част от него вече виси. — Господи, ама ти наистина си ми клъцнал ухото!

— Да не си мислеше, че се шегувам, а? Е, държа да ти напомня, че никога не се шегувам! — изрече с леден тон Пол. — Не се прави на дете, само долната част е! Освен това — добави, докато бършеше острието в задната част на ризата си, — както ти сам отбеляза, имаш и друго ухо!

— Господи!

Карю се насочи към масичката, вдигна гарафата с вино и отля част от него върху една от ленените салфетки. После притисна с нея ухото си.

Пол се върна до леглото на Констанца, приседна на ръба му и безстрастно попита:

— Боли ли?

Карю не отговори. Извади един от кухненските ножове от колана си, насочи го към кървящото си ухо и изсъска през зъби:

— Ти не можеш да ми причиниш болка, Пол Пиндар!

С обиграно движение, сякаш кълцаше месо, той замахна и сряза останалото от меката част на ухото си. В краката на Пол се приземи парче кожа с размерите на дребна монета.

Пиндар се загледа безстрастно в парчето от ухото на Карю и промърмори:

— Съжалявам.

Карю се облегна на стената, а после се свлече на пода до седнало положение.

— Никак не съжаляваш даже — рече.

В продължение на известно време в стаята се възцари тишина. Слънцето се беше изместило и сега лъчите му нахлуваха в стаята, осветявайки петното от стената, където беше свалена кожената ламперия, и избелялата дамаска на балдахина над леглото.

— Погледни се само! — подвикна по едно време Карю, притиснал ленената салфетка към пулсиращото си от болка ухо. — Погледни се на какво приличаш! Какво би казал баща ти, ако те види в това състояние?

— Не намесвай баща ми!

Отново продължителна тишина.

— Амброуз смята, че си изпаднал в меланхолия.

Пиндар се опъна отново на леглото и отсече троснато:

— По дяволите Амброуз! Всички вървете по дяволите!

— Защо, Пол? Защо ме мразиш толкова много?

— Грешиш, не те мразя… — проточи Пол. — Или поне не постоянно.

— Тогава какво има?

— Има това, че ти си този, който я видя! А не аз! Защото ти трябваше да събориш онази стена с голи ръце и да я спасиш! А ти не можа.

— Никой не можеше да го направи.

Пак тишина.

— Знам. Но според теб това има ли някакво значение?

Карю продължаваше да седи на пода, облегнат на стената.

— Върни се с мен в Англия — каза. — Корабът отплава след няколко дена. А може и утре, ако задухат подходящите ветрове.

За момент Пол като че ли обмисляше предложението. Накрая изрече, вперил поглед в тавана:

— Не мога. Не мога да си покажа дори носа там. Не и в това състояние. Поне засега… Освен това… — пауза. — Врекъл съм се да играя в играта.

Карю затвори разтревожено очи и промърмори:

— И коя ще да е тази игра, ако смея да попитам?

Като че ли вече знаеше отговора на този въпрос.

— Коя според теб? Играта на Дзуане Мемо, разбира се! Голямата игра!

— А аз си мислех… Мислех, че той ще откаже да те пусне. Нали залозите били твърде високи?

— Какво? Да не би да си мислиш, че ще позволя игра от подобен мащаб да ме подмине? За какъв ме мислиш — за глупак ли?!

— Не чак толкова голям глупак — не му остана длъжен Карю. — Дори и ти не би могъл да бъдеш чак такъв глупак!

— Какво, според теб, правих през последните няколко дена?

Поредната порция тишина.

— Не искаш ли да знаеш как го убедих да ме пусне да играя?

— Не особено.

— Използвах скъпоценните си камъни като гаранция — продължи Пол, говорейки тихо и забързано, като човек в изповедалня. — Продадох всичките си акции в компанията „Левант“, за да ги купя. А сега те са у Дзуане Мемо.

— Всичко, което притежаваш, само и само да участваш в тази игра?

— Всичко, което притежавам — заради този диамант! За да притежавам „Синевата на султана“! Аз трябва да го имам, Джон, трябва да… — Пол преглътна. — А после допълни, но без грам усмивка: — Всичко или нищо. Харесва ми. А на теб?

— Ти не чу ли какво мисли Констанца? Тя не ти ли каза, че…

— Да, да, да! — махна с ръка Пол. — Разбира се, че ще говори така, щом си я подучил!

От устата на Карю излезе някакъв нечленоразделен звук, след което той успя да промълви:

— Ще бъдеш съсипан.

— Този път няма да загубя!

— Откъде знаеш?

— Откъде знам ли? — изрече Пол през стиснати зъби. — Защото… се чувствам… късметлия!

— Ще бъдеш съсипан — повтори Карю.

— Ти май наистина не разбираш, а? — Най-сетне Пол погледна истински към Карю. Очите му имаха изцъкления, извънземен поглед на човек, който не беше спал нормално месеци наред. — Каквото и да стане, поне ще се почувствам жив!

Гондолата на Амброуз Джоунс спря пред стъпалата на двореца на Констанца.

Пътят му беше блокиран от втора гондола, която тъкмо завиваше иззад ъгъла на канала в тяхна посока.

Върху мазните води вонята на канала беше непоносима. Амброуз притисна към огромния си нос памучна кърпичка, напоена с розова есенция.

— Извинете, синьор, това палацо дали не е на дамата, която наричат дона Констанца Фабия? — обърна се към него пътникът на втората гондола, младо момиче на не повече от дванайсет-тринайсет години, облечено в износено и доста избеляло черно монашеско расо.

Амброуз огледа момичето без, особен ентусиазъм. Освен ако не можеха да допринесат с нещо за един от неговите музеи на хартията или шкафове с антики, за които той така усърдно преравяше света — например изящен флорален акварел като онези, които изработваше за него сестра Вероника, или свещена реликва, закупена без много въпроси от някой от техните параклиси (сред последните му особено задоволителни придобивки бяха парчето кост от пищяла на свети Йоан и капката мляко от гърдите на Дева Мария) — Амброуз Джоунс не изпитваше особена любов към монахините.

Но въпреки това дори и в този град на непрестанния и презрян порок монахиня да търси куртизанка? Това нямаше как да не събуди интереса му.

— Имате предвид куртизанката Констанца Фабия, така ли?

— Си, синьоре. Ла кортеджана онеста!

— И кой пита, ако смея да запитам?

— Евфемия — отговори момичето с дрезгавия, леко писклив тон на венецианския диалект. — Сестра Евфемия! — допълни гордо. А когато спомена островния манастир, към чийто орден принадлежеше, една от пясъчнорусите вежди на Амброуз едва доловимо потрепна.

— Е, скъпа моя, определено си се отдалечила доста от дома си!

Въпреки че познаваше перфектно манастира — все пак многократно беше посещавал градините му и ателието на сестра Вероника — той не сметна за необходимо да споделя тази информация с нея.

— За вас е доста необичайно да излизате навън, нали? — отбеляза. — Доколкото ми е известно, вашият орден води затворен живот.

— Така е, синьор, обаче аз съм монахиня от миряните, от онези, които се наричат постулантки — послушници, де — отговори с усмивка Евфемия. — И онези правила не важат за нас, а само за хористките. Въпреки че, ако старата Чистофайница… така де, искам да кажа сестра Пурификасион постигне своето, ще ни затвори до една… Според нея това водело до скандална липса на морал и не трябвало да се позволява, ама на никоя от нас не й пука к'во мисли тя сега, когато нашата блажена игуменка сестра Бонифача гушна букета, мир на душата й…

— Чакай, чакай, по-полека! Добре, разбрах! — Все така държейки благоуханната кърпичка до носа си, Амброуз я изгледа безстрастно. — Кажи ми тогава, сестро…

— Ако искате, викайте ми Фемия!

— Може ли? Колко мило! Е, Фемия — изрече Амброуз и разтегна устни над зъбите си в нещо, наподобяващо усмивка, — Кажи ми как успя да стигнеш дотук, моля?

Стори му се, че малката монахиня, седнала толкова наперено в опърпаната гондола, има вид на човек, наслаждаващ се на неочаквана ваканция.

— Просперо Мендоса, синьор! — изрече звънко тя. — Той ми рече как да стигна дотук!

— Просперо Мендоса ли? — Веждите на Амброуз отново потрепнаха. Свали бавно кърпичката от носа си и добави: — Търговецът на скъпоценни камъни от еврейското гето?

— Същичкият. И на вас ли ви е приятел, синьор?

Амброуз Джоунс се вторачи в малката монахиня с присвити очи и такова сурово изражение, че тя иначе би изтръпнала, ако в момента не беше толкова опиянена от чувство за собствената си значимост.

— Той ми рече, че тук е най-вероятно да открия чужбинския джентълмен! — добави звънко. След което съвсем неприкрито и с наивна откровеност се вторачи в носа на Амброуз. И най-сетне дойде на себе си. Даде си сметка, че събеседникът й е използвал доста неумело нейния майчин език и това я наведе на велика мисъл: — Хей, ама вие също сте чужбински джентълмен, нали?

— Точно така… ъхъм… Фемия… — Дори и да усещаше начина, по който Амброуз я изпепеляваше с поглед, Евфемия не каза нищо. — Така че, ако ми позволиш… с какво мога да ти помогна? — и нагласи чертите си така, че да изглежда усмихнат благо като мил чичо. — Да знаеш, че си късметлия момиче! Защото аз познавам всички наоколо, ама съвсем всички! Мога ли да проява дързостта да те попитам как му е името на този джентълмен?

Като чу отговора й, Амброуз вдигна театрално ръце нагоре и възкликна:

— Свети Боже! — И я погледна с такова възхищение, че Евфемия почти си помисли, че тяхната случайна среща се дължи едва ли не на собствената й гениалност. — Джон Карю значи! Можеш ли да си представиш?! — Потупа мястото до себе си в своята гондола и добави: — Джон Карю е мой специален приятел! Винаги съм го смятал за особено интригуващ човек. Ако дойдеш и седнеш за малко до мен — рече и хвърли крадешком поглед към прозорците на Констанца, но единственото, което успя да види, бе успокояващо пуснатите ленени щори, — би могла да ми разкажеш за какво става въпрос!

— О, не, синьор! За нищо на света не бих могла да го направя! — тръсна решително глава Евфемия.

— Не бъди глупачка, момиче! Защо да не можеш?! — възкликна Амброуз, като се стараеше да не издаде раздразнението си.

— Трябва да му предам съобщението от сестрата и веднага да се прибера у дома! Така де, да му предам съобщението и да му покажа писмото, онова, което нейната английска приятелка била написала до своя търговец в Константинопол! — добави и потупа нещо скрито в расото й, но с маниера на човек, на когото е поверено нещо много ценно и който се страхува да не го изгуби. — Така той ще разбере, че това наистина е тя!

В продължение на няколко секунди Амброуз не каза нищо. Лицето му, което и без това вече си беше зачервено от следобедната жега, се напои с още по-силен нюанс на този цвят. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в радостни словоизлияния или може би песен, но после изведнъж размисли и се отказа. Изпусна въздуха подобно на балон, а когато отново заговори, изглеждаше напълно незаинтересован от току-що чутото.

— Аха, ясно. Любовна мъка значи. Е, разбирам. Както обичате — с изражение на пълна досада той прокара пръст по повърхността на мръсния канал. — Какво добро момиче си ти, знаеш ли?! Де да можеше и моите слуги да са толкова съзнателни! — С другата си ръка тръсна ветрилото си и го отвори, и започна леко да си подухва с него. — Любовна мъка. Каква досада! Ако е това, разбира се — и погледна тайничко към нея.

— Е, само заради теб се надявам да е просто това, а не нещо много по-важно. И като си помислиш, че аз можех да му помогна! Горкичкият! Горкичкият Джон! — като въздъхна шумно, Амброуз се престори, че оправя сандъците в краката си. — Е, трябва да тръгвам.

— Защо горкичкият?

— Ами защото отплава, разбира се! С кораб. Изчезна оттук. Всичките тези приказки за наближаващата чума… Сещаш се — промърмори Амброуз от дъното на гондолата. — Казах му, че така е най-добре.

— Какво? Напуснал е града? — оклюма се изведнъж Евфемия. — Значи вие наистина го познавате… така де, чужбинския джентълмен?

— Ами… — отговори Амброуз, връщайки се на седалката, с лице, зачервено още повече от усилието, — доколкото знам, търговският кораб още не е отплавал — поясни и я изгледа с престорено съчувствие, — но за теб вече е късно, мила моя… хмм… Фемия. Освен ако не искаш някой като мен да ти помогне, разбира се!

— Твърде късно ли? Защо?

— Е, нали знаеш какво мислят моряците за качването на жена на кораба? Смятат, че това ще им донесе лош късмет!

— Хайде бе! — сбърчи подозрително чело Евфемия. — Нивга досега не съм чувала такова нещо!

— На английските кораби. Там е различно.

— О, горката сестра, значи! Никога няма да научи истината за нейната приятелка и за онзи неин диамант… О, божке! — С ужасено изражение момичето сложи ръка на устата си. — Аз и моята голяма уста!

— Ти преди малко… диамант ли спомена?

— О, божке! — вдигна към небето очи послушницата. — Май и последното не трябваше да го казвам!

— Не, скъпа — поклати бавно глава Амброуз. — И аз мисля, че не трябваше да го казваш! — И я фиксира със суровия поглед на господар. — Очевидно въпросът е много по-важен, отколкото смятах. Е, аз не исках да се намесвам, защото това не е моя работа, но предполагам, че… — въздъхна драматично, — предполагам, че вече просто ще трябва да ти помогна! Никак не ми се занимава, но не виждам какъв друг избор имам. Боже, боже, ако този Джон Карю не ми беше толкова специален приятел…

В този момент до тях достигна звук от изтракване, идващ някъде над главите им. Двамата вдигнаха очи и видяха, че някой от балкона на първия етаж вдига ленените щори. Евфемия отвори уста, за да каже нещо, но 'Амброуз й даде знак да замълчи.

— Шшшт! — сложи пръст на устните си той. — Тихо, дете! И стените имат уши, не знаеш ли? Ела и седни при мен! Не искаме целият свят да чуе разговора ни, нали? — посочи към отворения прозорец в двореца на Констанца и потупа седалката до себе си. — Така! — отсече. — Мисля, че трябва да започнем от самото начало, нали?

— Ами, синьор, аз не съм много сигурна… — опита се да се дръпне Евфемия, но Амброуз сграбчи здраво ръката й. Дори дебелият, ръчно тъкан плат на расото й не успя да попречи на пръстите му да се впият в плътта й. — Казах не, сир…

— О, стига глупости, момиче! Искаш ли да ти помогна, или не?

— Си, синьоре — тихичко.

— Добре. Е, започвай, защото нямам цял ден! И можеш да започнеш, като ми покажеш онова писмо! Знам, че си го скрила някъде из расото си…

Карю дочу нечии гласове пред двореца на Констанца. После откъм канала чу и отблъскващата се от стените гондола, и виковете на гондолиерите. А после познат глас — английски, жизнерадостен, непогрешим.

Карю се надигна от пода и се запъти към прозореца. Точно както и предполагаше. Амброуз Джоунс. По дяволите! Дръпна се, като се надяваше да не го видят, но точно тогава осъзна, че в гондолата има втори пътник, с когото Амброуз беше потънал в някакъв сериозен разговор. Странна работа. Почти му се стори, че другият човек е жена. Надникна предпазливо над перилата на балкона, за да погледне още веднъж. Видя познатия едър гръб на Амброуз, но събеседникът му беше скрит, защитен от слънцето на малкия навес над гондолата.

Дръпна се обратно назад.

— Това е приятелят ти, разузнавачът Джоунс — отбеляза с такова изражение, сякаш току-що беше сдъвкал лимон. — Ето ти и една гатанка: каква е разликата между Амброуз и умрялата риба? Отговор: никаква. И двете с всеки изминал ден вонят все по-отвратително.

— Амброуз ли? — възкликна Пол и седна в леглото. — Доста се позабави този човек. Имам една работа с него и му изпратих вест да се срещнем тук — стана от леглото, изгледа безстрастно Карю и отбеляза: — А ти нямаше ли да хващаш кораб?

Карю свали окървавената салфетка. Ухото му най-сетне беше спряло да кърви.

— Това ли е единственото, което ще кажеш?

— Ако искаш да кажа, че съжалявам за ухото ти, е, както ти самият съвсем правилно изтъкна, не съжалявам!

— Значи си твърдо решен да се впуснеш в това? Имам предвид в играта?

— Дали ще играя в играта на Мемо ли? — изгледа го подигравателно Пол. — Да, ще играя! — докато изричаше това, по стълбите отвън се чуха стъпки. — Само посмей дори да намекнеш за това пред Амброуз и ще ти клъцна и другото ухо!

В този момент Амброуз Джоунс влетя в стаята.

— О, приятели мои! Скъпи мои приятели! Какъв късмет да заваря и двама ви тук! — Разпервайки ръце, той ги изгледа последователно с блажена усмивка на лице. — Тъкмо двамата човека, които най-много исках да видя!

— Какви новини носиш, Амброуз? — сряза го Пол. — Блестиш като метеорит, както определено правиш непрекъснато.

— Пол, скъпи мой! — възкликна Амброуз, приближи се до него и го прегърна нежно: — Нося страхотни новини!

— За бога, Амброуз, какви новини? Че цялата португалска флота се е разбила в скалите на Буена Есперанца ли? — отблъсна го леко Пол, отчасти развеселен, отчасти ядосан. — Не, не ми казвай! Открил си гъска, която снася златни кюлчета!

— Нищо подобно — отвърна усмихнато едрият мъж, свали жълтия си тюрбан и попи потта от блесналото си чело. — Не можете ли да се сетите? Та нали всички ние я търсим от толкова много години!

Пол и Карю застинаха по местата си и го зяпнаха.

— Искате да кажете, че не сте ме видели да идвам, така ли? И никой от вас случайно не ме е чул да разговарям в гондолата до стълбите долу? — Изгледа ги внимателно. — Питам, само защото се надявам да не съм развалил изненадата…

— Амброуз, не ни дръж повече в неведение! Казвай, за бога!

— Както желаете. Мисля че… гласът му потрепери, — мисля, че я открих! Божичко, направо не мога да повярвам, след толкова много време! — Докосна с трепереща ръка устните си.

— Открил си я? — изгледа го Пол, още повече пребледнял. — Но какви ги говориш, за бога?

— Русалката за колекцията на Парвиш, разбира се! Какво друго, според вас, търся от толкова много години? — В очите му имаше сълзи. — Тя е тук, Пиндар! Моята русалка! Пристигнала е във Венеция!

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Карю вървеше към своето жилище, но съзнанието му беше толкова силно изпълнено от странността на случилото се между него и Пол в дома на Констанца, че беше стигнал почти до моста Риалто, когато си даде сметка къде всъщност го водят краката му.

Най-големият пазар на Венеция беше необичайно претъпкан този следобед. След като прекоси моста, Карю започна да си пробива път с лакти сред тълпите амбулантни и чуждестранни търговци, еврейски продавачи на злато и скъпоценни камъни и една пътуваща акробатична трупа, рекламираща представлението си. Тъкмо беше стигнал до другия край на пазара, когато се сблъска със старец, вървящ в обратната посока.

— Хей, англичанино! — провикна се възмутено глас, който му се стори познат отнякъде. — Къде е пожарът? Не можеш ли да гледаш къде вървиш?

Карю сведе очи и зърна пред себе си дребната, брадата фигурка на Просперо Мендоса, който го гледаше унищожително.

— Просперо!

— Пак ли ти, англичанино?! — възкликна старецът и го изгледа неодобрително. — Все тази твоя смръщена физиономия! Какво става, да не би някой да е умрял? — А после, след като се вгледа с късогледите си очи в лицето на Карю, добави: — Какво е станало с ухото ти? — Без лупата, скриваща лицето на евреина, чертите му всъщност изглеждаха много приятни. — Изглежда така, сякаш го е оръфало куче — лицето му светна — очевидно мисълта му се стори крайно забавна.

— Куче ли? — изръмжа Карю и сложи ръка върху белязаната си лява буза, за да изстърже няколко корички засъхнала кръв, останали там. Беше толкова потънал в мислите си, че почти беше забравил за ухото си. — Нещо такова.

— Ама и вие, англичаните! Какво ви става, бе, хора? Все да се биете, все да се лее кръв! — възкликна Просперо. — Накъде си тръгнал все пак?

Когато Карю му обясни къде се намира жилището му, Просперо каза, че работата му го водела тъкмо в тази посока и така двамата тръгнаха заедно.

Минаха отново през пазара, а после поеха на юг от Големия канал, подминавайки сергиите на продавачите на плодове и зеленчуци, подредили стоката си на пирамиди в ярки цветове. Оттам минаха напряко през колонадата на рибния пазар, покрай щайгите с живи раци, рафтовете скумрия и сардини, и миниатюрната аншоа, преливаща от сандъците си като блестящи кюлчета сребро.

— А как е търговецът Пиндар? Вчера пак дойде да ме види, пита ме за стойността на всичките си бижута и камъни. Сигурно си ги спомняш — показах ти ги, когато онзи път дойде при мен, онези, които беше оставил на съхранение при мен?

Но Карю, който изобщо не беше в настроение за разговори, не отговори.

След още няколко минути старецът продължи:

— Но този път доведе със себе си още един човек. Венециански господин. Никакви маниери, но това си е в рамките на нормалното за тук. И някак си мръсен на вид. Каза, че бил негов приятел, от минали времена, обаче погледът му никак не ми хареса — старецът поклати глава. — Взе със себе си всички скъпоценности на търговеца и рече, че отсега нататък щял да ги пази той — Просперо вдигна скръбно очи към Карю и запита: — Но защо, англичанино? Господарят ти не иска да ми каже нищичко! За какво е цялата тази работа?

— Мръсен на вид, казваш — промърмори намръщено Карю, сякаш беше лапнал лимон. — Е, това трябва да е бил Франческо. Сигурен съм в това, колкото, че яйцето е яйце!

— Да, точно както казваш, същият! Франческо, сега си спомням името му.

— Е, в такъв случай изобщо не съм изненадан, че не ти е казал нищичко, защото повече няма да ги видиш — отбеляза Карю. — Не си ли чул? Твоят слабоумен приятел, търговецът ще играе в голямата игра на Дзуане Мемо!

— Аха! — поглади брадата си Просперо, сякаш това обясняваше всичко. Погледна Карю с подновен интерес и извика: — Диамантът, нали? Ти виждал ли си го? — Вече почти подтичваше, за да върви в крачка с Карю — на неговата една крачка старецът правеше по две-три.

— Диамантът ли? О, да, видях го! — процеди през зъби Карю. — Да бъде проклет денят, в който той го зърна!

— Значи е болен от онази лудост, а? — Просперо изгледа тъжно Карю.

— Да — отговори Карю. — Мисля, че с чиста съвест можем да го определим така.

Риалто и пазарът бяха останали далече зад тях. Двамата мъже вече си проправяха път из поредица от малки канали и странични улички, отвеждащи към един от по-бедните квартали на града. Улиците ставаха все по-тесни и по-тесни. Тълпите се разредиха, докато накрая всичко наоколо опустя, обаче Карю беше прекалено угрижен, за да обърне внимание. Розовата и червената мазилка от стените на къщите около тях се ронеше, жените си крещяха една на друга от прозорците на горните етажи и простираха прането си над главите им. Група деца с дрехи, които бяха толкова парцаливи, че децата изглеждаха като голи, играеха в прахоляка. От една врата излезе жена с начервените бузи и абсурдно високите обувки на обикновена куртизанка. Когато децата я зърнаха, едно от тях грабна камък и го метна по нея. „Путана, путана!“ — разкрещяха се пискливо останалите. Камъкът не улучи жената, но бръсна рамото на Просперо, който в този момент минаваше оттам. Той сведе глава и бързо тръгна напред, но не и преди да бъде забелязан. „Ебрео, ебрео[17]!“ — разкрещяха се пак децата и започнаха да подскачат подигравателно около него, докато Карю не ги напъди.

— Между другото, тя намери ли те?

— Кой да ме намери?

— Онази малка монарке, която дойде тази сутрин в работилницата ми.

— Монарке? Монахиня? — Карю се закова на място. Имаше чувството, че беше получил юмрук в корема. — Каква монахиня?

— Нямам никаква представа защо тя е решила, че аз знам къде живееш, затова й казах, че може да се пробва в къщата на Констанца Фабия…

— Но аз току-що идвам оттам, и не видях никаква монахиня! — извика Карю, сграбчи Просперо за раменете и го разтърси. Възможно ли бе тя да бе тръгнала да го търси? — Как изглеждаше?

— Как е изглеждала ли? — изписка старецът. — Че както изглеждат всичките — черно расо, черен воал. Изглеждаше като монахиня, идиот такъв!

— Хайде, стига, старче! Знам, че можеш и по-добре! — разтърси го отново Карю, но този път по-силно, така че едва не го повдигна от земята. — Стара или млада? Тъмна или светла?

И в този момент си даде сметка, че лицето й, онова лице беше непрекъснато пред очите му. Спомни си думите на Констанца: „Съжалявам горкото момиче, което ще се влюби в теб, Карю!“.

— А имаше ли бенка? Ето тук! — и посочи към собственото си лице. — На бузата?

— Какво искаш да кажеш? Монахиня с бенка на бузата? — възкликна Просперо с глас, по-писклив от всякога. — Вече разбрах всичко. Нищо чудно, че имаш само едно ухо — опита се да се отскубне от ръцете на Карю. — И би ли бил така добър да си свалиш ръцете от мен, млади човече?

— Не, не е това! Изобщо не става въпрос за нещо такова! — простена Карю и пусна стареца. — Извинявай, Просперо! Но какво искаше тя?

— Откъде да знам? — тросна му се евреинът и намусено разтри едното си рамо. — Не искаше да ми каже. Каза само, че се казва Евфемия — изгледа раздразнено Карю и допълни: — И не, нямаше бенка на бузата!

Тъкмо се канеха да завият към един малък площад, когато Карю усети как Просперо го дърпа за ръкава.

— Почакай, англичанино! — прошепна зад него. — Не отивай там!

От другия край на площадчето към тях крачеше бавно маскиран мъж. В едната си ръка държеше дълга тояга и, въпреки непоносимата жега, беше облечен с палто, толкова дълго, че метеше земята, и толкова твърдо, сякаш беше обработено с катран или восък. Странната му маска имаше формата на голяма човка на птица — на гарван или врана. Птици, за които Карю знаеше, че са лоша поличба.

Направи крачка напред с намерението да прекоси площадчето, но Просперо продължаваше да го държи здраво за ръкава.

— Но какво ти става, англичанино? — изсъска старецът. — Да не би да искаш да умреш? Ти не познаваш ли чумавия доктор, когато го видиш? — И посочи към зловещата маскирана фигура. — Значи вече е тук, в града. Както казваха — гласът на стареца потрепери. — Би било лудост да минем оттук!

— Налага се. Трябва да си събера нещата.

— Послушай ме — остави ги! Не ти трябва да ходиш там!

— Но корабът ми отплава само след няколко дена! Няма да се бавя много тук.

Просперо въздъхна и изрече:

— Тогава бързо, ела с мен! Ще ти покажа друг път, по-безопасен.

Продължиха да вървят забързано, но в гробна тишина. Този път Карю вървеше след Просперо, който се движеше с изненадваща за годините си скорост. Уличките по тези места бяха почти пусти, както и голяма част от къщите — рушащите се жилища на бедните бяха залостени, грубите им дървени кепенци бяха превърнати в барикада срещу изпаренията и болестта. Атмосферата беше толкова странна, че даже Карю вече я усещаше. Страхът и болестта започнаха да се лепят по кожата му като пот.

Отнякъде наблизо до тях достигна скръбния звук на църковна камбана, звъняща за погребение. После завиха зад един ъгъл и се озоваха в началото на друг, доста по-голям площад. Въпреки църквата в центъра му, площадът имаше опърпан, почти изоставен вид. Между плочите растяха бурени. За разлика от повечето църкви на града, тази тук беше обикновена и без никакви украси — бедна църква за бедни хора.

Пред вратата се беше събрала странна група хора. Жена с пребледняло лице и две малки момиченца, и още две други жени. До тях се виждаше огромен, подобен на великан мъж, който носеше в ръцете си малка правоъгълна кутия. Мина известно време, докато Карю си даде сметка каква е тази кутия — бебешки ковчег.

Когато Просперо зърна погребението, се закова на място и отсече:

— Не мога да продължа по-нататък с теб, англичанино. Сигурен ли си, че трябва да отидеш? Не би трябвало да оставаш тук. Не е безопасно.

— Не се тревожи за мен, Просперо! После ще се върна в къщата на Констанца, няма да остана тук много дълго.

— Добре тогава. Значи мини под онази арка и продължи покрай канала, докато не стигнеш до Болницата за нелечимите.

Ала Карю изобщо не го слушаше. Погледът му беше прикован върху малкото погребение.

— Слушаш ли ме изобщо? Казах…

— Да, чух какво каза. А сега погледни там! Онзи там от другата страна на църквата не е ли Амброуз?

И Карю посочи към един от двамата мъже, които гледаха погребалната процесия от другия край на площада. Другият мъж беше преметнал през рамо чувал.

— Не питай мен, аз съм старец. Как бих могъл да видя толкова надалече?

— Хиляди мълнии, този човек е навсякъде! — възкликна слисано Карю. — Но как го прави, за бога? Току-що го видях, беше в дома на Констанца преди няколко минути!

— Е, в такъв случай сбогом! Не мисля, че ще се видим отново — рече Просперо и тръгна в обратната посока. Но после като че ли си спомни нещо. Спря и се провикна към Карю: — Още едно нещо, англичанино…

— Какво?

Карю вече беше стигнал до средата на площада.

— Онази монахиня. Сега си спомних как тя каза, че е от островния манастир, онзи с ботаническата градина, нали се сещаш?

Дали Карю го беше чул? Просперо не беше сигурен. Видя го как побягна по неравния калдъръм. Предстояха неприятности — старецът ги усещаше с костите си.

— Вие, англичаните — промърмори той и поклати глава по посока на бързо изчезващата фигура на Карю. — Все да се биете, все да се лее кръв!

Кръв. Точно така. В мига, в който Карю зърна Амброуз, застанал там — толкова самодоволен, толкова зализан, толкова сигурен в себе си — вече я видя. Кръвта! И ако изобщо беше възможно — кръвта на Амброуз.

Връхлетя го спомен, ясен и пронизващ като зимна светлина — за момента, когато беше погледнал през балкона на двореца на Констанца и беше зърнал този прекалено солиден гръб с жълтия тюрбан, седнал в гондолата. До него седеше жена, но не се виждаше добре. Той беше чул гласа й. Сега беше повече от сигурен, че тази жена е била Евфемия, монахинята от манастира на острова. Макар и насред изблик от радост и отчаяние, беше сигурен, че тази жена е била изпратена от Анета. И въпреки това Амброуз очевидно не беше сметнал за необходимо да му предаде нейното послание — не само не беше споменал нищо за нея, но и по всяка вероятност нарочно я беше отпратил.

Карю изобщо не се зачуди защо Амброуз му желае злото. Не се зачуди и какво прави този човек в тази бедна, обхваната от чумата част на града. Подобни любезности изобщо не бяха в негов стил. Докато тичаше, в главата му имаше само една мисъл — да впие ръце във врата на Амброуз и да откъсне главата на гадното копеле, да разбие самодоволната му физиономия върху калдъръма, да го изтрие завинаги от този свят.

Но както изглежда, нямаше да стана точно така. Някой друг май щеше да се озове там първи. Докато се приближаваше към групата, Карю забеляза, че между Амброуз и неизвестния му спътник тече някакво пререкание. И за негова изненада това пререкание като че ли включваше опечалените пред вратата на църквата. Площадът, който само до преди няколко мига изглеждаше пуст, сега постепенно се пълнеше — като че ли със зрители, дошли да гледат представление. Странната атмосфера изведнъж се нажежи още повече, достигаща точката на кипене.

С инстинктите си на уличен побойник Джон Карю разбра, че нещо ще се случи.

ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Врата на църквата беше затворена.

— Отворете вратата! — викаше Мариам, хванала под едната си ръка мъничкия ковчег, а с другата удряше с юмрук. — Дошли сме за заупокойна молитва за нашите мъртъвци!

В продължение на известно време не се случи нищо. Тя отново удари с юмрук по вратата.

— Само една молитва, отче! За мъртвото ни бебе!

Най-накрая от другата страна на вратата до тях достигна приглушен глас, но вратата остана затворена.

През тълпата премина вълнение.

Мариам се обърна към жената до себе си и отчаяно рече:

— Не е добре. Елена! Той няма да отвори.

В този момент зад нея се обади познат глас — мъжки глас:

— Че ти какво очакваш? Това бебе не е човек!

И към групата пред църквата се приближи спътникът на Амброуз — мъж с кожена торба през рамо. Когато Мариам го видя, тя се дръпна назад. По лицето й се изписа такъв ужас, сякаш беше зърнала призрак.

— Паная моу! — Инстинктивно тя направи крачка встрани и застана точно пред Елена и нейните две момиченца. — Ти! Какво, за бога, правиш тук?

Когато видя реакцията й, мъжът като че ли изведнъж порасна и се изду, сякаш се почувства много доволен от нещо. Направи няколко неуверени стъпки към тях, а после се обърна към Амброуз и рече:

— Виждате ли какво ви казах, сир? Грозна като хипопотам! — Изкиска се. — Има си мустаци и всичко останало, макар че това не го помнех.

Най-сетне Мариам дойде на себе си и изрева:

— Бочели! — Нещо я присви в гърдите. Значи в крайна сметка човекът в селото наистина е бил той. Имаше много лошо предчувствие за тази работа, най-лошото предчувствие, което някога беше изпитвала. — Какво искаш?

— Както винаги пестелива в думите, а? — изсмя се Бочели, показвайки двете черни пънчета отпред, където някога са били зъбите му. — Какво искам според теб? Дошъл съм за ей това там — и кимна по посока на малкия ковчег. А после, високо, така че всички да го чуят, допълни: — Дойдох да прибера онова, което е мое!

За момент Мариам се вторачи изумено в него.

— Какво си дошъл да направиш? — извика.

— Чу ме! — отсече нагло и предизвикателно той. — Дойдох да прибера онова, което е мое.

Мариам разбра, че трябва да мисли бързо. Малката тълпа зяпачи си мърмореха нещо един с друг. От къщите излизаха нови хора, които бързаха да се присъединят към тях. Мариам познаваше много добре мисленето на тълпите. Направи още една крачка назад — към Елена и двете й момиченца.

— Не знам за какво говориш, Бочели!

— Ти достави… онова, дето е в кутията… във Венеция и сега си го искам обратно!

— Не е вярно! — отговори тя, опитвайки се да запази самообладание. — Ти ме молеше да ти я махна от главата! — Сърцето й вече туптеше толкова силно, че и самата тя го чуваше. — Даде ми кон — допълни, съзнавайки, че трябва да запази спокойствие, да не издава по никакъв начин отчаянието, което изпитваше отвътре. — Даде ми два коня, помниш ли?

— Да, точно така. Платих ти пребогато! — отговори Бочели, погледна пак към спътника си, а после тръгна към тях. — За да го държиш живо, докато стигнете до Серенисима.

— Не! Уговорката ни не беше такава!

— Ти ми каза, че отивате във Венеция и че ще го докарате живо дотук. Прояви малко разум — как щях аз да се грижа за него? Виждаше се, че майката няма да живее още дълго — сви безразлично рамене. — А после ви видях в Месина. Глутница женски, при това и вие самите изроди! — Пак се изкиска. — Беше перфектна сделка! Хайде, стига! И вие самите сте били доволни да го използвате, нали? Ти каза, че ще бъде полезно за работата ви.

— Нищо подобно не съм казвала! — По една от ръцете на Мариам запълзяха тръпки. Тя притисна малкия ковчег към гърдите си и добави: — Никога не бих изрекла подобно нещо!

— Виж какво, впрегатно животно такова! — Изнервен от тълпата повече, отколкото му се искаше да си признае, Бочели започваше да губи търпение. Вече беше толкова близо до нея, че тя усещаше вонящия му на лук дъх. — Беше полезно за работата ви, докато беше живо! — прошепна й бясно. — А на мен ще ми бъде полезно сега, когато е мъртво, разбра ли? Веднага ми го дай!

Протегна ръце, за да вземе ковчега от ръцете й, но Мариам, която се извисяваше три глави над него, не му го даде. През тълпата премина колективна въздишка — хората не бяха много сигурни дали да се смеят, или да дюдюкат на тези номера.

— Наричаш го „то“, така ли? — изръмжа Мариам.

— Много добре знаеш за какво говоря! А сега не бъди по-голяма глупачка от това, което вече си! — Бочели хвърли поглед към Амброуз и добави: — Виждаш ли онзи мъж там, онзи с тюрбана? Той ще плати пребогато за това! — В отчаянието си да докопа ковчега, тонът му беше станал почти умоляващ. — Виж какво, ще се погрижа и ти да получиш своя дял, нещо допълнително за неприятностите. Но няма да е добре за никого от нас, ако то започне да се разлага, схващаш ли?

— Синьор Бочели! — Това беше Елена. Беше пристъпила напред и гледаше ужасено към Бочели. — Какво иска този мъж от нашето мъртво дете? — Пауза. — Да, мъртво дете! — повтори, като се обърна към тълпата зяпачи. — Мъничко бебе, мир на душата му!

Едно от момиченцата — Лея се разплака.

— Дошли сме, за да го опеем и да го погребем, както се полага — продължи Елена. — Моля ви, позволете ни да влезем в църквата!

— Срамота! — изкрещя към Бочели жена със зелена забрадка.

— Да, срамота! Позволете на горките хорица да влязат и да погребат детето си! — припя една перачка със зачервени ръце, надничаща от прозореца си. Твърд кръгъл предмет — гнила ябълка, хвърлен от незнайна ръка, се приземи в краката на Бочели.

— Почакайте!

До този момент Амброуз беше стоял безмълвно зад Бочели, в края на тълпата. С показно отвращение от мръсотията, която го обкръжаваше, той държеше пред носа си ароматизирана торбичка, пълна със сушени билки, за профилактика срещу болестите. Само очите му — две немигащи, изцъклени сини копчета издаваха факта, че наблюдава всичко, което става наоколо.

— Почакайте! — Силният му и спокоен глас отекна из пълния с бурени площад като камък в езеро със студена вода. — Добри хора на Досдуоро, защо си хабите съчувствието за тях? Та тези жени са странници за вашия град! Не по-добри от цигани! — Неловка тишина. — А всички знаем какви са циганите!

В сравнение с шумния народен говор на тълпата тонът на Амброуз, въпреки английския му акцент, звучеше успокояващо патрициански. Кънтеше из целия площад с безмилостен авторитет.

— Всички знаем какви са циганите, нали? — продължи той.

— Те лъжат. И мамят. И крадат!

— Те крадат деца! — провикна се един мъж с гуша на врата.

— Всички го знаят!

— Именно — кимна Амброуз, докато въртеше бавно торбичката между пръстите си. — Не бих се изненадал да крадат и бебета!

Замълча за една-две минути, за да даде възможност на тълпата да осмисли чутото. А после хитро продължи:

— Кой може да каже, че това бебе — ако в кутията изобщо има такова — е тяхно?

И вдигна отново торбичката към носа си. В прецизно изчислената от него пауза над площада се възцари тишина.

— И така, кажете ни — изрече Амброуз насред тишината, — коя от вас е майката? — пронизващият му поглед падна първо върху Елена, а после върху Мариам. Очите на всички бяха приковани върху малката група жени, скупчени пред вратата на църквата. Когато никоя от тях не отговори, Амброуз поклати бавно глава и отбеляза: — И аз така си мислех.

А после, подобно на дълбока въздишка, сред тълпата се надигна брожение. Но този път от различно естествено — внезапен изблик на гняв.

— Циганите носят само мръсотия и болести! — След като вече беше сигурен, че е привлякъл тълпата на своя страна, Амброуз рискува да заговори малко по-високо. — Знае ли човек? Може дори да носят и чумата!

— Мадона! Какво рече той? — Чумата ли рече? — Ами да… чумата… чумата…

Въздухът изведнъж се изпълни със страх. С гняв също. Мариам почти го надушваше, усещаше как се плиска около нея. В гърдите й пак нещо се сви. Едва успяваше да си поеме дъх.

— Да, точно така, чумата! — извика вече Амброуз и изгледа триумфално тълпата. — Защо тогава да пилеем съчувствието си за тази напаст? Когато именно те, тези мръсни циганки, са донесли тази ужасна болест сред вас…

Амброуз почти крещеше, опиянен от собствената си риторика. Но почакайте! Какво е това? В ухото му заговори един познат английски глас:

— Цигани ли? Че те не приличат на нито едни цигани, които съм виждал, господин Амброуз!

Амброуз се завъртя на пети. Когато зърна пред себе си Карю, челюстта му увисна.

— Ти! Промъкваш се значи! Защо се появяваш там, където не те сеят?

— И аз се питах за вас същото, господин Амброуз!

Карю не даваше и пет пари нито за жените, нито за мъртвото им бебе, но прекрасно разбираше какво прави в момента Амброуз Джоунс.

— Тези жени не са циганки! — изкрещя той. — Приличат ли ви на циганки, а? — Огледа разкривените от страх лица на тълпата. — Защо изобщо го слушате този? — посочи с обвинителен пръст към Амброуз. — Той е чужденец, странник за вашия град! Кой може да гарантира, че не той ви е донесъл чумата, а?!

— Карю! — Бледите очи на Амброуз щяха буквално да изскочат от орбитите си. — Да не би да си полудял? Да, мисля че е така. Мисля, че най-накрая наистина си полудял!

Водени от изисканото облекло и господарското поведение, за хората беше втора природа да се преклонят пред Амброуз. Но когато видяха Карю, те разбраха, че той е един от тях. Така, за огромен ужас на Амброуз, сред тълпата се възцари неловко мълчание.

— Познавам този човек — продължи Карю, сочейки към Амброуз, който започваше да става задоволително нервен. — И ако някой изобщо е лъжец и измамник, то това със сигурност е той!

— Карю! — обърна се умолително към него едрият мъж. — Какво си мислиш, че правиш? Та те ще ни разкъсат, не виждаш ли? — Огледа се, вече съвсем искрено уплашен.

Но Карю само приближи устни до ухото на Амброуз и прошепна толкова тихо, че само той да го чуе.

— Да знаеш, че ако те не го направят, ще го направя аз! — промърмори мило. — И това е само началото!

— Какво… Надхвърляш правомощията си! Да знаеш, че ще кажа на Пиндар! Ще накарам да те пребият с камшик… да… да…

— Защо не ми предаде съобщението? — прекъсна го безцеремонно Карю.

— Какво? — зяпна срещу него Амброуз. — Какво съобщение? — изтърси накрая. — Не знам какво…

— О, много добре знаеш! — изсъска безмилостно Карю. — Защо не ми предаде съобщението, Амброуз? Знаеш ли, мисля, че Констанца беше напълно права за теб! — допълни бавно. — Ти знаеш тайните на всички ни, нали? Но никой от нас не може да бъде сигурен на чия страна всъщност си!

Мисълта за стореното от Амброуз изпълваше Карю с такава убийствена ярост, че едва се сдържаше да не му извие врата още там, на място. Но ако му беше писано да бъде ограбен (макар и временно) от удоволствието да смачка големия нос на Амброуз на каша и да превърне голямата му плешива глава в яйчени черупки между ръцете си, то бе само защото в момента му се предоставяше друга възможност, възможност за още по-болезнено наказание.

Не можеше да има никакво съмнение какво точно има в ковчега. Имаше една и само една причина, поради която Амброуз би могъл да иска толкова силно подобно нещо — че ковчегът съдържа бебето русалка, за което Амброуз копнееше от толкова време. Но той знаеше, че ако иска да постигне нещо, трябваше да действа бързо.

— Не си мисли, че не знам какво правиш! Не си мисли, че не знам какво има в онзи ковчег! Ще те разкъсам на парчета, Амброуз — прошепна Карю в ухото му, — но преди да го направя… — посочи към жените, все така скупчени пред вратата на църквата — ще направя друго, което ще бъде още по-болезнено за теб!

— Почакай, не! Не толкова бързо! Ти не разбираш… Нямаш представа какво ми струваше да стигна дотук! — И погледна към Бочели, който ги наблюдаваше объркано. — Русалката е истинска, повярвай ми! Досега никога не е имало такава като нея! Струва цяло състояние, Джон! — Вече се молеше. Вече не се смееше. Лицето на Амброуз беше разкривено от смесица между страх и алчност. — Струва един царски откуп! Повече дори от „Синевата на султана“!

— Това е единственото, което те интересува, нали? Какво ще правиш с него, Амброуз? С мъртвото дете?

— Дете ли? Какви ги приказваш, за бога? Та това е изрод…

— Тези нещастни жени там очевидно не мислят така — отбеляза Карю и посочи жалката групичка пред църквата. — Те възнамеряват да му направят истинско погребение. А ти какво смяташе да правиш с него, Амброуз? Да го сложиш в буркан като кисела краставичка ли? Или да го осолиш като свински бут? Какво биха си помислили добрите граждани тук, а? На бас, че не са чували за твоите шкафове и колекции, нали? Искаш ли да ги попитаме?

— Недей! — изрече Амброуз с треперещ глас.

Но Карю вече крачеше по посока на църквата. Перспективата да изгуби съкровището си подейства на Амброуз като кофа студена вода. Обърна се към Бочели, който стоеше до него, зяпнал от изумление, и изсъска:

— Виждаш ли онзи мъж там?

Бочели кимна.

— Отърви се от него!

Бочели го изгледа безстрастно и промърмори:

— Ама, синьор…

— О, просто го направи, човече! Не ме интересува как! — После прошепна в ухото му: — Ако се наложи, просто го убий!

Когато Мариам видя Карю да върви към нея, тя нямаше никаква представа, че той не им мисли лошото. Опита се да проследи разговора между двамата мъже, но по-голямата част от него се оказа на език, който тя не разбираше.

Мариам стоеше пред църквата и слушаше, притиснала малкия ковчег към гърдите си. Въпреки че за нея кутията тежеше не повече от торба зърно, през последните минути стана доста по-трудна за удържане отпреди. Една от ръцете й и пръстите й изтръпнаха. Усещаше как малкият ковчег започва да й се изплъзва. Елена дърпаше ръкава й — Мариам я виждаше как е вдигнала глава към нея и се опитва да й каже нещо, но тя не я чуваше. Опита се да й отговори, но от устата й не излезе и думица. В ушите й се появи странно жужене.

Тълпата беше станала толкова голяма, че почти беше изпълнила площада. Виждаше лицата им, разкривени от страх и омраза. Виждаше как устните им се движат, виждаше жилите на вратовете им. Но беше изпълнена със странното усещане, че навсякъде около нея цари тишина.

Тишината беше първото нещо, което Мариам забеляза, когато стигнаха до лагуната. След толкова седмици, прекарани в открито море, тук водата беше като стъкло. Бреговете бяха потънали толкова дълбоко във водата, че островите приличаха на салове. Никакъв повей на вятър. Платната на корабчето им увиснаха безполезни. Единственият звук беше от бавното загребване на веслата.

Бяха почти в пределите на града, когато бебето почина. Случи се рано сутринта — утро, обагрено от такава красота и изящност, каквато Мариам никога досега не беше виждала. Точно тогава стоеше на палубата с детето в скута си, потънала в съзерцание на природното чудо. Когато сведе очи, видя, че спящото бебе се беше събудило. Загърна го нежно там, където пелената му се беше отвила. Плъзна големия си, несръчен пръст по миниатюрната главица, там, където растеше косата му, пухкава като глухарче. Бебето обърна глава, търсейки гръдта на майка си — от устата му не излезе никакъв вик, само тихо издихание. Гърлото на Мариам се сви.

— Виж, агапи моу, виж! — промърмори. — Почти стигнахме! Ще намерим доктор, който да ти помогне… Един от моряците знае едно място…

Положи големи усилия да не си спомня думите на Елена, като ги избута с все сили назад в ума си.

Положението не е много добро, Мариам, трябва да се подготвиш! Детето вече е твърде слабо, дори за да яде! Не му остава още дълго. Все още чуваше тъгата в гласа на Елена, самата тя изгубила две деца още като бебета. Не трябва да виниш майката! Ужасно е да знаеш, че детето ти ще умре, пък било то… и такова като това. Такава е Божията воля, Мариам. Елена беше сложила ръка на рамото на Мариам. Но ще има и други!

„Но не и за мен! — искаше да изплаче Мариам. — За такива като мен няма Бог! И аз няма да имам други деца!“

Беше ли изговорила наистина тези втрисащи, богохулствени думи? Беше ли ги изрекла на глас? Може и да беше. Даде си сметка, че вече не й пука кой какво знае. Можеха да й се смеят, колкото искат. Виждаше отвращението по лицата им, когато сваляше подгизналите парцали на бебето, за да го преповие, долавяше ужаса им, когато погледнеха към неговия недъг. Но за Мариам това нямаше никакво значение. Тя виждаше само съвършени крачета, десет съвършени пръстчета и ноктите върху тях като люспици седеф.

Но сега, когато наближаваха града, вече усещаше скута си като празен.

— Почти стигнахме, сладкото ми, ще намерим някой да ни помогне, ще видиш! Аз няма да се предам, никога няма да се предам!

Мариам подаде внимателно пръста си и усети малкото юмруче, по-меко и от облак, как се сключва около него, и осъзна, че никога през живота си не се беше чувствала така.

Едва я понасяше — болката от толкова много любов.

Чу вика на един от моряците и, като вдигна очи, го видя как сочи към хоризонта. Първоначално не видя нищо. В далечината имаше високи планини, изправени като стражи зад града. Върховете им бяха все още покрити със сняг. Но непосредствено пред тях имаше само мъгла и стъклената вода на лагуната със същия цвят като небето. Мъжът пак извика и посочи към нещо, но Мариам все така не виждаше нищо. Ято птици прелетя над корабчето им със самотен вик, а после птиците започнаха една по една да се гмуркат във водата или да се плъзгат леко по повърхността й.

А после, внезапно ето го и него. Мъглата леко се раздели и в далечината най-сетне се открои легендарният град, проблясващ в розово и златно насред утрото, град, който в този момент й се видя като населен с ангели, а не с човеци.

Когато отново сведе очи, миниатюрните гърди на бебето не помръдваха. Очичките му бяха отворени, но повърхността им беше стъклена и безизразна. Наложи се и четиримата моряци да се включат, за да я удържат, за да може Елена да поеме от ръцете й починалото дете.

А сега, докато наблюдаваше как площадът пред нея се изпълва с все повече хора, Мариам ставаше все по-неспокойна и тревожна.

Мислеше си, че е проявила голяма хитрост, като е подмамила Бочели да й даде два коня, но сега осъзнаваше, че всъщност е било точно обратното. Измамената е била самата тя. Наистина беше прекалено лесно. Малкото корабче, пристигнало точно навреме, безрезервната готовност на моряците да откарат жените чак до Венеция. Та те дори знаеха, че бебето трябва да се занесе в Болницата за нелечимите! Но Мариам си даваше сметка за всичко това едва сега. Както и за факта, че през цялото време е била просто неволна пионка в нечий чужд план.

А сега, когато Карю се насочи към нея, тя изобщо не го видя — вместо него видя лицата на онези мъже от преди много години, лицата на нейните мъчители.

Мариам побягна.

Все така стиснала здраво малкия ковчег, тя се спусна невиждащо през тълпата. Мъже и жени се разбягаха или падаха на земята, блъснати от нея. Докато бягаше, тя виждаше движението на устните им, опънатите жили на вратовете им, но иначе светът около нея беше потънал в гробовна тишина. Единственият звук, който чуваше, бяха ударите на собственото й сърце.

Побягна към задната част на църквата, опитвайки се да открие уличката, която да я отведе обратно до оспедале, но зави погрешно. Мина по малък мост над някакъв канал, но тогава осъзна, че никога не беше стъпвала тук. Пред нея имаше два пътя. Мариам се поколеба и накрая мина под арката вляво. И се озова в задънена улица.

Пред нея нямаше нищо друго освен вода. Мъжете вече бяха на няколко крачки зад нея. Нямаше накъде да бяга, нямаше изход. С някакво шесто чувство по-скоро чувстваше, отколкото чуваше техните стъпки. Обърна се и забеляза проблясък на стомана в ръката на Бочели.

И тогава разбра какво предстои, разбра, че ще й се наложи да се бие. Дали бяха довели с тях и кучета? Няма начин наблизо да няма и кучета. Усети в устата си вкус, който не можа да определи и за момент си помисли, че ще повърне. Покосена от скръб и в напълно объркано състояние, на Мариам започна да й се струва, че пак носи рогата. Разтърси наляво-надясно голямата си глава, но вече нямаше никакъв смисъл — беше като ранено животно.

Не беше успяла да спаси бебето в краткия му, неспокоен живот. Но знаеше, че макар да се наложи да се прости и с последния си дъх, сега ще го спаси, няма да позволи на онези мъже да я хванат.

Каквото и да стане, те нямаше да й отнемат бебето. Беше си обещала, нали?

Кълна се.

В живота си.

Но когато се обърна към тях, Мариам осъзна, че не й бяха останали никакви сили за борба. Беше й необходим само един миг, за да реши какво да направи. Все така стиснала здраво миниатюрния ковчег, тя скочи.

Мариам и бебето русалка паднаха като камък. Тъмнозелените води на лагуната ги погълнаха.

ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Когато Карю дойде на себе си, църковните камбани биеха. Той лежеше в усойна уличка без изход. Вонята на урина по земята го удари в носа. Усети в тила си зловеща, пулсираща болка.

В първите няколко минути нямаше представа къде се намира. Вдигна бавно ръка и опипа тила си, където под гъстата му коса вече беше избила яйцевидна подутина.

Отнякъде до него достигна плач. Не идваше от много далече.

Озърна се. Малко по-нататък, на кея стоеше жена, загледана невиждащо във водите на канала Джудека. Когато го забеляза, че се размърдва, тя обърна към него подпухналото си от плач лице.

Карю установи, че не е в състояние да издаде никакъв звук. Така двамата стояха и се гледаха безмълвно — двама оцелели от корабокрушение.

Жената се отпусна на земята и покри с ръце лицето си.

Карю се изправи до седнало положение. Дрехите му бяха напълно подгизнали. Ушите му бучаха.

Постепенно спомените започнаха да се завръщат. Спомни си сцената пред вратите на църквата на онзи площад, малката групичка жени, скупчили се там, неочакваната поява сред тях на Амброуз и на другия мъж, който като че ли работеше за него. А после жената (която в началото той бе взел за мъж), по-висока и по-грозна от всичко, което беше виждал през живота си, с миниатюрния ковчег под ръка бягаше…

— Какво стана с тях? — подвикна на жената до кея, но тя като че ли изобщо не го чу.

Карю се озърна и потрепна. Болка имаше и в ребрата му, не само в тила, сякаш някой го беше ритал в гърдите.

— Как се казваш?

Жената вече плачеше беззвучно, но изрече тихо:

— То онома моу инаи Елена. Елена.

— Елена — защо изобщо беше попитал? Каква полза можеше да има от това? В този момент той си спомни, че на площада с нея имаше две деца. — Къде са твоите дъщери?

— Изпратих ги обратно в оспедале — отговори жената и безпомощно сви рамене. — Все някой трябваше да каже на майката.

— Майката ли?

— Майката на мъртвото дете.

Карю обмисли чутото.

Елена вдигна очи и продължи:

— Майката не може да ходи… Краката й… — като че ли нямаше сили да говори. — Вече си спомня някои неща, но точно за това — не.

Исусе Христе! Карю затвори очи. Но какво изобщо правеше тук, за бога? Захвърлен и мъртъв в някоя забравена от бога уличка. Все едно чу гласа на Пол в главата си. Е, нищо изненадващо.

Но той не трябваше да остава. Какво го интересуваха тези жени, някакво си мъртво дете? Тук нямаше нищо за него. Той и без това беше на път за манастира. И вече щеше да е стигнал, ако Амброуз му беше предал съобщението. Опита се да се раздвижи, но болката беше твърде голяма.

Амброуз! Амброуз и неговата безценна русалка! Е, вече няма да може да сложи ръка върху нея. При мисълта за това как ли е изглеждала физиономията на Амброуз, когато е разбрал, че русалката я няма, Карю се разсмя. А после веднага спря, примигвайки от болката в ребрата.

Реши да остане тук още съвсем мъничко, преди да стане. Без да отваря очи, извика на жената:

— Къде отидоха… онези двама мъже? Видя ли къде отидоха?

Когато тя не отговори, той пак отвори очи и видя, че жената, Елена го наблюдава. Зад потъналото й в скръб лице се четеше интелигентност. Двамата останаха така за момент, вторачени в сиво-зелената, мазна вода.

— Онзи мъж Бочели. Мисля, че той се опита да те убие — изрече тя след известно време.

— Онзи с кожената торба ли?

— Да, същият.

Бочели. Значи така се наричал мизерникът.

— Накара го обаче другият. Онзи с жълтия тюрбан. Аз ги гледах. Той те удари отзад и ти падна в канала. Опитваше се да попречиш на Мариам да скочи.

Карю се втренчи в нея. Значи Амброуз все пак се беше опитал да го убие. Този факт му се стори едновременно невероятен, но и напълно възможен — Амброуз да стори нещо подобно. Въпросът обаче беше: защо?

— Мъжът с жълтия тюрбан, така ли? Сигурна ли си?

— Да. Дебелият. Той даде на Бочели ножа си… — от гънките на странната си дреха с дълги ръкави, която носеше, жената извади малка кама с костна дръжка. — За щастие, аз успях да му я измъкна — добави простичко, — затова той използва тояга.

А после, с едно едва доловимо движение камата, която тя държеше върху дланта на ръката си, за да я покаже на Карю, сякаш се стопи във въздуха. Изчезна.

В продължение на няколко секунди Карю беше твърде слисан, за да каже каквото и да било. Накрая рече:

— Как го направи?

— Съжалявам — направи опит да се усмихне Елена. — По навик — и пред изумения поглед на Карю камата отново се появи.

— С това си изкарвам хляба.

— Изкарваш си хляба ли? Не разбирам.

— Ние сме акробатична трупа, съставена изцяло от жени… — отговори тя тъжно. — Макар че вече не знам какво ще стане с нас, след като Мариам… — Свъси чело, като че ли пак щеше да се разплаче, но успя да се овладее и продължи: — Моят номер в представлението ни са илюзиите. Просто панаирджийски номера — усмихна се лекичко. — Веднъж даже играхме пред султана. В Константинопол.

— Сериозно? — изрече той, но без особен интерес. После се смръщи от болка и отпусна глава върху коленете си.

Константинопол. Вече започваше да мисли, че ненавижда дори самото име на този град.

— Трябва да сложиш нещо на главата си — рече по едно време Елена.

— Все още съм жив, нали?

— А какво се е случило с ухото ти? — добави тя смръщено.

Ухото му. Боже! Беше забравил напълно за ухото си.

— Можеш да дойдеш с мен в болницата, ако искаш — изрече колебливо тя, сякаш разчела мислите му. — Там можем да намерим вода и аз да ти промия раните.

— Много благодаря, но не — рече Карю и с огромно усилие се изправи на крака. Последното, което искаше, беше да се забърква още повече с тези жени. — Жилището ми е зад ъгъла… мисля… наблизо… — допълни неопределено. Зави му се толкова силно свят, че едва не падна обратно на земята. Подпря се на близката стена, за да се задържи. — Е, значи сбогом. Съжалявам за приятелката ти.

Знаеше, че би трябвало да поразпита жената за времето, прекарано в Константинопол, но в мига, в който тази мисъл се появи в главата му, беше заменена от друга — споменът за онова, което Пиндар беше сторил с ухото му.

Хареми. Скъпоценни камъни. Силия Лампри и такива като нея. Всички да вървят по дяволите! Усети, че започва да му прилошава. Защо изобщо да продължава да се тревожи за тях? Да вървят на майната си, цялата пасмина! Нека Пиндар сам да се оправя!

— Е, значи сбогом — повтори и вдигна нестабилно ръка към жената. Но тя като че ли изобщо не го чу. Изглеждаше толкова самотна, с издълженото си бледо, подпухнало от сълзи лице, все така седяща на ръба, сякаш не можеше да повярва, че гигантската й приятелка я няма, сякаш се надяваше тя всеки момент да се появи над водите.

Какво ли щеше да стане сега с нея и с двете й момиченца? Дали трупата щеше да се разпадне? Дали няколко панаирджийски номера щяха да бъдат достатъчни, за да ги хранят, или тя щеше да бъде принудена да прибегне до други професии, за да оцелеят? Карю беше виждал жени като нея из цяла Европа и отлично знаеше каква може да бъде съдбата й.

Е, в крайна сметка това не му влизаше в работата. Той не смяташе да се замесва. Щеше да се опита за последен път да влезе в манастира, а след няколко дена щеше да си замине. В далечината, в другия край на водното пространство, се виждаше остров Джудека с църквите и красивите си градини. Запита се дали Констанца е все още там, дали щеше да я види отново. По натоварения воден път около тях сновяха гондоли и други лодки. Обикновеният живот продължаваше, като че ли нищо не се беше случило.

Без да казва дума повече, Карю се обърна и пое бавно по пустата уличка по посока на църквата. Зад себе си чу глас.

— Кириос — подвикна жената след него. — Онзи мъж Бочели…

Колкото и да не му се искаше, Карю спря:

— Какво за него?

Никога през живота си не се беше чувствал толкова изнемощял.

— Знаеш ли къде мога да го намеря?

— След онова, което ми каза, аз бих стоял далече от него, ако бях на твое място.

— Той е лъжец и крадец! — Гласът й беше толкова тих, че той едва го чуваше. Фъфлещ, почти неразбираем.

— Както и много други неща — отбеляза кисело Карю.

Но Елена пак не го чу — толкова беше потънала в собствените си мисли.

— Майката на бебето…

— Какво за нея? — Нетърпението му нарастваше.

— Той го е откраднал от нея, сигурна съм! — изрече тя с неочаквано ожесточение. — Той е бил, няма кой друг да е бил!

Карю нямаше представа как да тълкува това, затова не отговори.

— Тя не си спомня какво е — Елена беше толкова пребледняла, че приличаше на призрак. — Но не спира да го търси… — Вдигна очи към него и тъжно поклати глава. — Тя спомена някакво име, но аз не виждам никакъв смисъл в него…

— Нищо никога няма смисъл — промърмори Карю, но по-скоро на себе си. — Обикновено е така.

Обърна се и пак тръгна по уличката. В съзнанието му изплува лицето на Анета — единственото му желание беше да я види. Да бъде далече от цялата тази грозота.

— Господине… — дочу гласа й той, подвикващ след отдалечаващата му се фигура. — Моля ви, господине, почакайте…

Но изражението й на неподправена болка внезапно стана нетърпимо за него. Като се престори, че не я е чул, Карю продължи да върви.

ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Дзуане Мемо постави в средата на масата торбичка от черно кадифе.

— Милейди, господа… — огледа малката осмоъгълна стая, а после групата играчи, всеки от тях добре маскиран, събрани тук заедно за първи път. Когато се увери, че е привлякъл вниманието на всички присъстващи, той бавно изсипа съдържанието на черната торбичка на масата. От нея се появи друга, по-малка, незначителна на вид торбичка от розово кадифе и тупна в центъра на масата.

За момент в стаята се възцари тягостна тишина. Тишина, породена от толкова силно очакване, че сякаш никой от присъстващите не можеше да си поеме дъх. Зад маската си Пол Пиндар усети как косъмчетата на тила му щръкват.

Беше чакал толкова дълго за този момент! После видя как Мемо вдига розовата торбичка и я претегля внимателно на дланта си. В продължение на няколко секунди домакинът не продума нищичко — просто държеше торбичката пред насъбралата се около масата група. Ръката му леко потреперваше.

— Милейди, господа — повтори тихо и огледа всеки от тях поотделно, — представям ви „Синевата на султана“!

Из стаята премина шепот, подобен на колективна въздишка. Под светлината на стотици свещи диамантът светеше, проблясвайки в странни нюанси — ту с цвета на леда, ту на луната, но блясъкът беше толкова чист и толкова ярък, че човек оставяше с впечатлението за някакъв източник на светлина, заровен дълбоко в камъка. Пол осъзна, че сега диамантът изглежда двойно по-ослепителен отпреди.

В този момент в малката стая се появи слуга и прошепна нещо в ухото на Мемо.

— Моля да ме извините, господа — поклони се Мемо. — Налага се да изляза, но няма да се бавя.

С излизането на домакина в стаичката се възцари неловка тишина.

Играчите бяха шестима — петима мъже и, за огромна изненада на Пол, една жена. Всеки от тях беше прецизно маскиран. Сборът от печалбите им в играта примеро, в комбинация с десетки хиляди дукати равностойност в имоти или пари, които Мемо беше изискал като аванс за голямата игра, щяха да служат като гаранция, за да компенсират изумителните загуби, с които всички освен един от тях щяха да се сблъскат тази нощ. Дзуане Мемо не оставяше нищо на случайността.

Внезапно маскираните фигури, стоящи до този момент мълчаливи и неподвижни като восъчни манекени, оживяха. Започнаха да си шепнат един на друг, но много тихичко, като заговорници. Само Пол Пиндар, облечен по традиция изцяло в черно, не се включи в разговора — предпочиташе просто да слуша, за да научи колкото му бе възможно повече за противниците си тази нощ.

Първият, който заговори, беше човекът, седящ вдясно от Пол.

— В името на всички светни — рече, — виждали ли сте някога през живота си подобно чудо? Триста карата, моля ви се!

Пол огледа внимателно съседа си през процепите на своята маска. На палеца на едната си ръка той носеше тежък златен пръстен с монограм за печат върху него. Значи беше възрастен човек, а по тона на гласа му — вероятно патриций. Любител на хубавите неща. Съдейки по качеството на дрехите му — финият лен на долната му риза беше обшит със златна нишка — най-вероятно аристократ, разполагащ с трупаните столетия богатства на някаква древна венецианска фамилия, за да ги пилее свободно на хазарт.

— Триста карата ли казахте? Та „Синевата на султана“ е цели триста двайсет и два карата! Претеглиха го пред очите ми! Перфектен диамант, безупречен, невероятен… — изрече втори играч, като поклати глава, неспособен да продължи от вълнение.

— Онова, което аз искам да знам обаче е как Мемо е успял да го докопа! — обади се трети играч, поклащаш се в стола си на отсрещния край на масата.

— Чрез някакъв голям дълг от хазарт, разбира се, как иначе да го докопа! — отсече с абсолютна убеденост първият играч. — Някакъв глупак го е изгубил на карти!

— Изгубил е „Синевата на султана“ на карти?! — възкликна третият играч, седящ почти точно срещу Пол. Изсмя се презрително и допълни: — Трябва яката да е бил загазил!

Макар и приглушен от маската, тембърът на гласа му, както и много по-елегантното му тяло подсказваха, че той е доста по-млад от първите двама. Пол го огледа внимателно през процепите на маската си. Този по-млад играч също разполагаше с всички външни белези на потомствен благородник, както и с типичното високомерие. Пол познаваше отлично този тип хора, беше играл с такива предостатъчно — млади мъже, повечето от тях още момчета, пилеещи безгрижно богатствата, които дори още не са наследили.

— Той е прав. Откъде да сме сигурни, че диамантът не е откраднат? — каза вторият играч.

— Ха! Че какво значение има? Онова, което искам да знам обаче, е защо Кавалера не желае да го задържи! — обади се четвъртият играч, единствената жена сред тях — куртизанка с ниско изрязаното деколте на нейната професия и с типичната пищна, крещяща прическа — два рога от коса, поставени от двете страни над челото. Пол напрегна слух, за да чуе по-добре гласа й, чудейки се дали няма да може да я познае, дали не я е срещал покрай Констанца — но през маската гласът й беше твърде променен, за да бъде разпознат. И Пол си каза, че тя, както и първите двама играчи, са му напълно непознати.

— Какво? Дзуане Мемо да задържи „Синевата на султана“?! — провикна се презрително мъжът с пръстена на палеца. — И какво би правил с подобен камък мъж като него? За него „Синевата на султана“ няма никаква стойност. Дзуане не вижда никаква полза в красотата. Единственото ценно нещо за него са парите!

— Но да притежаваш „Синевата на султана“… Този камък струва цяло състояние! — През маската гласът на куртизанката звучеше така, сякаш в тази пълна със свещи стая е останала без дъх.

— Но какво би могъл да направи Кавалера с него, а? — подметна презрително старецът с големия пръстен. — Сам по себе си, диамантът не струва нищо в неговите очи — изсмя се. — Точно в това е проблемът, мадам — „Синевата на султана“ струва едновременно и всичко, и нищо!

— Значи в такъв случай е без всякаква стойност, така ли? — обади се младият аристократ, облегна се на стола си и опъна дългите си крака под масата. — Не че ми пука, разбира се — махна надуто с ръка. — Аз съм тук заради играта, а не заради някакво си цветно стъкълце!

Под масата Пол усети вибрациите на единия крак на младежа, почукващ непрестанно върху другия. Значи не е толкова безгрижен, колкото се прави. Не беше необходим кой знае какъв опит, за да се разбере, че младежът играе внимателно репетирана роля, а под маската си е като навита пружина от нерви. Значи щеше да допусне фатални грешки.

— Не, сир — дойде хладният отговор на възрастния мъж. — Не исках да кажа, че камъкът е без всякаква стойност. Имах предвид, че е безценен!

— Онова, което негова светлост иска да каже, мадам, е, че диамантът струва точно толкова, колкото човек е готов да плати за него — обади се съседът на Пол отляво. От относителната строгост на облеклото и от лекия му акцент Пол заключи, че той е търговец като него.

Сега този търговец се обърна към куртизанката, която седеше вляво от него, учтиво с думите:

— Чух, че Кавалера се опитал да намери купувач за камъка, но никой не искал да го купи от него.

— А аз чух, че искал да се отърве от този диамант колкото е възможно по-бързо — изрече младежът, въртящ се неспокойно на стола си. — Страхува се, че Съветът ще научи за това ридото. Според някои съветниците вече знаят и всеки момент могат да затворят игралните зали. Знаете как е в нашата Венеция. Всички знаят за камъка, но всички си мълчат. Бих се обзаложил, че най-големият страх на Мемо е да не го докопат, преди да е успял да се отърве от диаманта! Точно затова уреди толкова бързо тази игра.

— Не достатъчно бързо, ако питате мен. Колко още ще ни кара да чакаме, а? — намеси се нетърпеливо възрастният благородник. — Къде изобщо изчезна този идиот?!

Обърна се и проточи врат по посока на тежките завеси на входа на малката стаичка — но от Мемо все още ни вест, ни кост.

В продължение на няколко минути в стаичката отново се възцари тишина. В средата на покритата с черно кадифе маса пред тях лежеше диамантът, сгушен в розовото си легло.

Само още един играч освен Пол засега не беше казал нищо. Шестият на тази маса беше тъмнокос младеж със златна маска, още по-млад (ако изобщо беше възможно) от своя люлеещ се на стола съсед, който пък седеше точно срещу Пол, между куртизанката и младия благородник. Сякаш в някакъв транс този последен играч сега протегна ръка, за да вземе диаманта, поставен върху розовата торбичка, и сигурно щеше да го направи, ако куртизанката съвсем навреме не го беше цапнала през ръката.

— Луд ли сте, синьор? — възкликна ужасено тя. — Никой ли не ви е казвал за проклятието? Само законният собственик на диаманта може да го докосва! Иначе носи сфортуна — много лош късмет!

— Ха! Обръщате внимание на глупави суеверия, така ли? — обади се презрително възрастният мъж с пръстена на палеца.

— Всички сме ги чували — рече търговецът. — Камъкът носи невероятен късмет на човека, който го притежава, но дали е лош или добър, никой не може да каже — сви рамене. — Не трябва да вярвате на всичко, което чувате по Риалто, синьора — допълни. От тона му стана ясно, че зад маската си човекът се усмихва.

— Все пак е сфортуна, от мен да го знаете! — сопна се куртизанката и побърза да прибере ръката си.

Пол забеляза, че младежът стои като вцепенен и вече изобщо не си и помисля да докосне диаманта.

— Хайде! — обади се за първи път Пол. — Аз пък не се страхувам!

Протегна ръка, грабна диаманта, постави го внимателно върху дланта си и усети отново същото странно гъделичкане като преди. Куртизанката си пое дълбоко дъх. Останалите на казаха нищо, просто впиха притеснено очи в него.

— Ако вярваме на подобни истории, кой някога ще го докосне? — продължи предизвикателно Пол. — Пък и кой може да каже на кого трябва да принадлежи подобен камък? Тази нощ един от тази маса ще спечели камъка, но това дали ще го превърне в законен собственик на диаманта? — Огледа съперниците си. — Всички знаем как диамантът се е озовал тук — дълг от хазарт, както твърди Мемо — но как въпросният длъжник е докопал камъка, а? Вие сте прав, сир, че камъкът е безценен — обърна се към човека с пръстена с печат. — Казват, че велики скъпоценни камъни като този се продават или купуват много рядко на пазара. Обикновено се подаряват. Или, което е по-вероятно, се отнемат със сила. Освен това вярвате ли, че Мемо би ни казал истината, дори и да я знаеше?

Камъкът в протегната му длан проблясваше със странния си лунносинкав огън. Той сведе очи към надписа и прокара пръст по миниатюрните арабски букви.

— Тук пише: A'az ma yutlab — „Желанието на моето сърце“.

В стаята се възцари напрегната тишина.

Изведнъж младият благородник се разсмя и отбеляза:

— Виж ти! Значи английският труп все пак можел да говори!

— Не труп, а философ! — сряза го възрастният благородник и за първи път се обърна към Пол.

— И какво точно се опитвате да ни кажете с това, синьор? — намеси се и куртизанката. Отвори ветрилото си и го раздвижи лениво през лицето си. — Да не би да намеквате, че трябва да върнем диаманта на турския султан?

— Не, мадам! — извърна се рязко към нея Пол, поднесе й диаманта почти под носа и с наслада я видя как се отдръпна уплашено назад. — Турският султан притежава предостатъчно неща, които не му принадлежат по право!

И се загледа още веднъж в диаманта, лежащ в дланта му. Ръката му леко потрепери. Спомни си думите на Просперо: Казват, че диамантите се движат. Няма смисъл да питаме защо или да се опитваме да ги спрем. За един дълъг миг той се вторачи в него. Дали камъкът ще остане с него? Беше заложил всичко на него, всичко, което имаше. Но сега, докато оглеждаше легналия в дланта му диамант, какво усещаше? Гъделичкането беше спряло. Сега не чувстваше нищо. Луд ли беше наистина, както твърдеше Карю? Може и така да беше. Един камък нямаше да може да му върне Силия — как изобщо някога си го беше помислил? Изведнъж диамантът му се стори кошмарен.

Проблясваше като живо същество — леденосин, зловещ. Той побърза да го върне на мястото му в кадифения розов пашкул.

Изведнъж настана раздвижване. Дзуане Мемо се връщаше.

Един слуга държеше вдигната тежката завеса, играчите наставаха, подготвяйки се да последват Мемо в главната зала.

— Е, синьор — прошепна му куртизанката, докато минаваше покрай него, — ако онова, което твърдите, е вярно, какво предлагате да направим?

— Единственото, което можем да правим, разбира се — отговори Пол. — Да разиграем картите. Ще играем, пък нека Съдбата реши!

Дотук. Връщане назад нямаше.

ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

След това Пол така и не беше сигурен колко дена точно играха. Може и да са били цели два дена и две нощи, може и да са били три. С изключение на самия Дзуане Мемо, надали някой от тях би могъл да каже.

В света извън красивата зала с висок таван и стени, покрити с огледала, животът най-вероятно си течеше така, както е било винаги. Свят, в който слънцето изгряваше и залязваше, в който търговците продаваха и купуваха, в който корабите пускаха и вдигаха котва, свят, в който мъжете и жените се срещаха, влюбваха се, умираха. Но в игралната зала на Дзуане Мемо винаги беше нощ — тежките кадифени завеси винаги бяха пуснати, свещите неизменно горяха.

През онази първа вечер Пол все още чувстваше, че тялото му не е забравило природните си ритми. Смяташе, че знае кога му се яде, кога му се пие, кога му се спи. Но оттам нататък изгуби всякакво усещане за себе си, забрави се напълно, отдавайки се с наслада на вцепеняващите ума и съсипващи душата изисквания на картите.

Отстъпи. Опонирай. Остави. Отхвърли. Притегли. Постави. Погледни. Прибери.

Беше ли щастлив? Нямаше представа. Не беше в състояние да мисли.

Беше жив. Това беше достатъчно.

Размеси.

Вдигни мизата, за да видиш кой ще реагира.

— Аз играх асо.

— Аз — четворка.

— Аз — крал.

— Аз също.

— И аз.

— Аз играх седмица.

Предай картите на човека с най-високата карта — седмицата.

Раздаване.

Едно, две. Едно, две. Едно, две. Едно, две. Чаши. Монети. Тояги. Мечове.

— Пас.

— Пас.

— Пас.

— Залагам сто дуката.

— Нищо.

— Нищо.

— Аз също нищо.

— Налага се да ви видя картите. Раздавай!

Най-голямата карта пак раздава.

Едно, две. Едно, две. Едно, две.

Вече всеки играч има по четири карти.

— Пак съм пас.

— И аз.

— И аз.

И така нататък, и така нататък.

От време на време се долавяше известно оживление. На мястото на примиера — по една карта от всяка боя, се появяваше супремус или нумерус, или флуксус. Само най-високата ръка — четири карти от една боя, прочутият хорус — им убягваше.

И през цялото това време купчините дукати пред всеки играч се издигаха или спадаха подобно на морските приливи.

От време на време някой лакей внасяше плато със студени меса, хляб и плодове, или по чаша вино. От време на време един или друг от тях се оттегляше за няколко минути, за да се облекчи в нужника зад вратата. Влизаха други слуги, за да сменят изгорелите свещи с нови или да навлажнят тръстиката по пода. В подобни моменти между играчите се провеждаше неохотен, безцелен разговор. Веднъж Пол извади своя компендиум и забеляза, че всички останали го наблюдават с интерес.

— Какво имаш там, англичанино? Да не би това да ти е талисманът? — обади се старият благородник с пръстена на палеца и се приведе към него.

Пол целуна месинговото капаче с гравираните преплетени миноги и го прибра без всякакъв коментар.

— Две миноги значи. Е, надявам се този път да ти донесат по-голям късмет от преди, англичанино — добави старецът и протегна уморено ръце над главата си, но лекият присмех в гласа му не убягна на Пол. — Но не и тази вечер, нали, господа?

Гъстата тълпа от зрители, които се бяха скупчили около тях в началото на играта, скоро се сви само до шепа заклети привърженици. В старанието си да се концентрира върху играта, да предугажда ходовете на противниците си и да крие собствената си тактика, Пол почти не ги забелязваше. От време на време в далечината се чуваше камбанен звън — понякога наблизо, другия път надалече. Утро ли беше вече? Той се опита да си представи красотата на изгрева, разстилащ се над лагуната. Как след дългата влажна нощ прохладният бриз на утрото от другата страна на прозорците разрошва повърхността на водата, бистра и синя под първите лъчи светлина…

Но видението не трая дълго. Не съществуваше никакъв друг свят освен настоящия, а и той не искаше друг. Когато най-сетне вдигна очи, с изненада установи, че шестимата играчи са почти сами в обширната зала. Настроението се беше сменило от трескавата възбуда на карнавалното спортно представление до безбрежната инерция. Доколкото можеше да се прецени от прикриващите всичко маски, даже самите играчи изглеждаха отегчени. Дзуане Мемо подремваше на един стол. Младият джентълмен беше извадил отнякъде тънко, подвързано с кожа томче поезия и почти не вдигаше глава от страниците му, за да поглежда картите, които очевидно бяха престанали да представляват какъвто и да било интерес за него. И Пол почти щеше да повярва на тази уловка, ако не беше фактът, че от време на време погледът му беше привлечен от него и долавяше с някакво шесто чувство, че е наблюдаван, и за момент зърваше блясъка на очите му, стрелкащи се между играчите и спиращи се най-вече на Пол, опитвайки се да отгатне картите му, да изсмуче мислите му като костен мозък от кост.

Всеки от тях си имаше своя специфичен номер, незабележим за обикновения наблюдател. Търговецът извади лист хартия, на който имаше изписани колонки с цифри в ситен, секретарски почерк, и започна внимателно да го изучава. На някакъв етап — Пол не можеше да бъде сигурен колко време след началото на играта — той осъзна, че старият благородник се е проснал по лице на масата — не мъртъв, както Пол първоначално си помисли, а просто внезапно заспал, изтощен от изискванията на картите. Само мъжът със златната маска изглеждаше напълно спокоен и уравновесен, макар да се обаждаше само тогава, когато картите го изискваха.

Първоначално Пол беше заинтригуван от този мълчалив играч. Въпреки че никоя част от лицето му не се виждаше под маската, скоро стана ясно, че човекът е по-възрастен, отколкото изглеждаше в началото. Нещо в него — в начина, по който седеше или може би в маниера, с който раздаваше картите — изглеждаше странно познато. Пол реши, че сигурно е играл с него и преди, вероятно в „Знака на Пиеро“ или в някое от другите ридоти, които посещаваше често през последните месеци. Но после мъжът се поместваше в стола си или разтваряше картите си по определен начин — и Пол пак започваше да се съмнява в себе си.

В началото на играта Пол се беше посветил на опитите си да си изясни маниера на игра на всеки един от съперниците си. Двамата, чиято игра му беше най-лесна за разгадаване, бяха търговецът и възрастният благородник. Първият беше като опъната струна, играеше прекалено стегнато и прецизно, вторият беше плам и бомбастичност. Още от самото начало Пол разбра, че те не представляват никаква заплаха за него. Младият благородник обаче се оказа разнообразен и неуловим играч, без капчица от прибързаността, която Пол беше свикнал да очаква от младеж на неговите години и с неговия ранг.

А всички те намираха присъствието на куртизанката за крайно обезпокоително.

— Какво изобщо си мислел, когато си допуснал тук жена, Дзуане? — оплака се старият благородник, когато дамата напусна масата за няколко минути.

— Че какво можех да направя аз? Тя разполага с необходимата гаранция! — отговори Мемо и сви рамене. — Няма забрана за това, монсеньор — и на лицето му цъфна една от онези негови усмивки, които не достигаха очите му. — В своята безкрайна мъдрост Съветът на Десетимата е издал укази за почти всичко на този свят, но точно за това — не. Или поне засега, ако ваше високопреосвещенство ми прости забележката.

— В такъв случай трябва да се помисли по този въпрос — отбеляза жалостиво играчът. — Някой трябва да се погрижи за това!

Но в този момент нито той, нито който и да било от останалите бяха в състояние да сторят каквото и да било.

От онова, което според Пол беше относителният хлад на утрото, залата постепенно отново се сгорещи, свещите в златните свещници засъскаха в натежалия от задух въздух. Мъжете се бяха съблекли чак до памучните си долни ризи. Куртизанката беше свалила горнището на роклята си и яката, даже ръкавите си, и сега беше облечена само по долна риза и корсаж, който едва прикриваше гърдите й.

В горещината маската на Пол ставаше почти нетърпима. Не добре пасващото дърво, притиснато върху ръба на носа му, беше направило рана от търкане върху една от бузите му. Пол се чувстваше като човек, изгарящ от жажда и мечтаещ за вода насред пустинята — единственото, за което беше в състояние да мисли, беше кога ще свали маската.

Размесване.

Раздаване.

— Вдигам шестица.

— Седмица.

— Тройка.

— И аз.

— И аз.

— А аз — крал.

Предаване на картите на този с най-високата карта.

Раздаване.

Едно, две. Едно, две. Едно, две. Едно, две.

Чаши. Монети. Тояги. Мечове.

Обявяване на залозите.

Раздаване за втори път.

И така нататък. И така нататък.

Първа се предаде куртизанката.

— Дзуане, не мога да издържам повече! — обърна се тя към домакина. — Трябва да сваля маската!

— Какво ще кажете, господа? — огледа играчите на масата Мемо. — Мисля, че заради дамата бихме могли да си затворим очите за правилата, нали?

Но тя вече беше започнала да развързва панделките, които придържаха маската към лицето й. Дали по навик или целенасочено, куртизанката се движеше бавно, може би по-бавно, отколкото беше необходимо, както забеляза Пол — уморените й пръсти се опитваха несръчно да развържат възлите. Пол почти очакваше някой от останалите играчи да се противопостави на това разкриване на единствената жена сред тях, но никой не се обади. Всички мъже я изпиваха с погледи. В залата се усещаше напрежение, несъществуващо до този момент. Всички гледаха как красивите й заоблени ръце се издигат нагоре, а после падат надолу. Между гърдите й, подобно на сребрист белег, се стичаше ручейче пот.

Накрая тя свали маската, вдигна ръце, за да освободи оформената й като рога коса, тръсна я и с въздишка прокара пръсти през нея. Когато пак се обърна към тях, на Пол му се стори, че сънува. Жената повдигна дългата си, тежка коса, за да разхлади тила си — жест, който му беше толкова познат, че сърцето му се сви. Започна да се надига от стола си.

Високата чаша, която стоеше на масата до лакътя му, падна и се разби на хиляди парченца на пода.

— Боже мой… не може да бъде…

Освободената й коса сякаш улавяше всичката светлина наоколо, падаше на вълни по раменете й, проблясвайки в червеникавозлатисто. Едновременно с това обаче той веднага осъзна грешката си. Всъщност срещу него седеше една напълно непозната жена, жена, която никога досега той не беше виждал. Това не беше Силия Лампри.

— Какво става, синьор? — извърна очи към него тя, а после ги насочи към разбитата чаша. Сега, когато се беше разкрила, тя изглеждаше кокетно съзнаваща ефекта на собствената си плът върху присъстващите. — Какво си помислихте? Да не би да ме познавате? — допълни със зачервено лице.

— Моля за вашето извинение, мадам… — промърмори Пол и тежко се строполи обратно на мястото си. Но какво му ставаше? Сигурно беше започнал да се уморява. — Приличате много на една… Но не, не мисля, че някога сме се срещали!

Атмосферата в залата изведнъж се промени. Появи се напрежение, което стана осезаемо. Пол се опита да не поглежда към свалилата маската си куртизанка, постара се да не се разсейва (желанието да победят някоя жена на карти неизменно правеше мъжете небрежни), но не можеше да се сдържи. Не беше в състояние да откъсне очи от нея. Приликата й със Силия беше обезпокоителна. Да не би това да е част от плана да го изкарат от играта? Подобно на червей тази мисъл изпълзя в най-отдалечените краища на ума му. Да не би предупреждението на Карю и Констанца в крайна сметка да се окаже вярно? Но не, това беше невъзможно! Нито един човек в тази стая — впрочем никой друг във Венеция освен Карю и Амброуз — не знаеше как изглежда Силия.

Това беше просто случайност, нали? Каква беше вероятността жена, изглеждаща като Силия Лампри, да се появи на голямата игра за „Синевата на султана“? Тази мисъл започна да бръмчи из главата му като муха върху прозорец. На някакъв етап му се стори, че зърва подозрителна размяна на погледи между Мемо и куртизанката. После пък си въобрази, че вижда същото, но с мъжа със златната маска.

Но това беше истинска лудост! Пол си даде сметка, че вече не издържа. Не беше в състояние нито да диша, нито да мисли. Маската го влудяваше. Трябваше на всяка цена да я свали, ако ще и за няколко минути. Извини се, излезе от стаята и се запъти към малкото преддверие зад завесата. Изтръпналите му пръсти развързаха с мъка връзките, но накрая свали маската. Точно до нужника имаше леген, пълен с чиста студена вода и няколко кърпи. Започна да си плиска лицето, но малко след това размисли и пъхна цялата си глава в легена. Усети как главата му започва да се прояснява.

Просто умората му правеше номера — нищо повече. Пол отлично знаеше, че липсата на сън може да накара хората да започнат да сънуват наяве. Но колкото и да се стараеше да я отблъсне, мисълта се връщаше упорито при него — фалшив тон, отекващ някъде из залата, звук, който беше толкова тих и толкова далечен, че беше почти недоловим, подобно на звън на миниатюрно, напукано звънче.

Свалянето на маската на куртизанката беше разтърсило всички мъже. По някакъв неуловим начин играта на всеки от играчите претърпя някаква промяна — дали нарочно, или като игра на Съдбата, Пол не беше в състояние да определи.

Търговецът и старият благородник, които вече бяха претърпели сериозни загуби, съвсем скоро изчерпаха всичките си средства. Първи достигна своя край търговецът. Стана от масата със замаяно изражение, като че ли не можеше да повярва какво се случва с него, и напусна с нестабилна походка стаята, без да отрони и думица. Скоро след това го последва старият благородник, когато неговият флуксус изгуби от хоруса от седмици на Пол.

Той стана, свали маската си и се поклони с достойнство на всеки един от съперниците си. Накрая се обърна към Пол и рече:

— Поздравявам те, англичанино! — Въпреки че, както и при търговеца, лицето му беше посърнало, той все пак успя да изобрази подобие на усмивка. — Както изглежда, змиорките май наистина носят късмет!

Сред настъпилата тишина останалите четирима го проследиха как напуска залата. Когато вратата се затвори и зад двамата, младият благородник се обърна към Пол и заинтригувано попита:

— Змиорки ли?

— Ами… не точно. Миноги.

— Миноги? — Пол по-скоро почувства, отколкото видя повдигнатите въпросително вежди. — Щом казваш, приятелю — нави ръкави и се изсмя безразлично. — Хайде де, какво чакате! Нека играем!

Да, какво чакаше Пол, наистина? Ето това беше въпросът. Колко пъти си го беше задавал и той самият? Може би чакаше момента, когато щеше да знае окончателно и завинаги, че Силия никога повече няма да се върне? Чакаше момента, когато най-сетне за него щеше да започне някакъв друг живот? Чакаше да почувства… какво? Нещо, каквото и да било. Но какъв живот беше възможен за него извън стените на тази стая? Какъвто и да беше той, Пол не беше сигурен, че вече го иска.

Беше заложил на тази игра цялото си състояние, за да провери какво ще му даде в замяна Съдбата. Всичко или нищо. Подобно на смърт. Или изкупление. Каквото и да казваше Карю, Пол си даваше сметка, че нищо по-малко от това не беше възможно.

И сега, някъде към утрото на третия ден, като че ли щеше да получи своя отговор. Куртизанката беше третият оттеглил се от играта, така че накрая бяха останали само трима — младият благородник, мъжът със златната маска и Пол.

Залата беше започнала да се пълни отново със зяпачи — мършояди, очакващи плячката си, помисли си Пол. По някое време му се стори, че зърва с периферното си зрение позната фигура с тюрбан на главата. Амброуз ли беше това? Но какво, за бога, правеше той тук? Ала когато вдигна глава, тюрбанът беше изчезнал.

А после се случи чудо — Съдбата като че ли беше решила най-сетне да му се усмихне.

С един флуксус спечели шейсет и девет точки, с един нумерус — петдесет и пет. Купчинката от златни и сребърни монети пред него растеше с всяка изминала минута.

Куртизанката, която беше останала да ги гледа, премести стола си по-близо до него.

— Май аз съм ти днес късметчето, англичанино — прошепна в ухото му. След две безсънни нощи дъхът й вонеше, но Пол беше твърде погълнат от картите, за да му пука.

Зяпачите вече се тълпяха около масата, но Пол почти не ги забелязваше. Усещаше как сърцето му бие бързо и равномерно, чувстваше кръвта си как тече по вените. От цялото му същество сякаш се излъчваше енергия, от кожата му, от върховете на пръстите му. Чувстваше се по-жив от всякога.

Освен неумолимостта на картите вече не съществуваше нищо друго. Всичко беше забравено. Скарването му с Карю. Силия. Дори „Синевата на султана“. Далечният глас на предупредителната камбана беше заглъхнал и той вече не чуваше фалшивите трели.

С един рунд от шестици той принуди мъжа със златната маска да се предаде.

Да, Съдбата определено му се усмихваше. Той беше непобедим.

Мемо донесе ново тесте карти. Подаде ги на младия благородник, за да ги размеси. Играта започна. Сега вече бяха само двамата. А после, внезапно, на масата настана суматоха.

Мъжът със златната маска, който също беше останал да гледа, скочи на крака и изкрещя:

— Видях ви, сир! — Грабна чашата си с вино и я плисна в лицето на младия благородник. — Тези карти са фалшиви!

Пол усети как куртизанката се хваща от страх за ръката му, по-скоро почувства, отколкото видя бъркотията, която настана в залата зад гърба му. Масата беше преобърната, картите се разлетяха. Звук от счупени чаши.

Играта свърши. Спечели той.

Пол се изправи. Свали маската си. Пред очите му причерня. Той се хвана за масата, за да не падне. Около него се събра тълпа. Той усещаше натиска и горещината на телата им. Усещането му за свръхчовешка енергия започна да отминава. Всичко беше свършило. Единственото, което остана, беше странна вцепененост. Виждаше как устните на хората се движат, но в продължение на няколко минути не чуваше нищо — нищо друго освен бучене в ушите като прииждащо море. Някой му подаде чаша вино. Той я пресуши наведнъж и я поднесе, за да бъде напълнена отново. Втората също погълна на един дъх. Някой беше дръпнал завесите от единия прозорец. Пол зърна мръсната светлина на деня отвън, отраженията от Канале Гранде. Очите изведнъж го заболяха.

Съзнаваше, че извеждат младия благородник от залата. Куртизанката — също. Но вече отдавна не му пукаше за нищо. Някой — той не знаеше точно кой — му говореше нещо. Тонът на човека беше тих, помирителен, но някак си той не беше в състояние да разбере думите, като че ли ги изговаряха на език, който той не разбираше.

А после пред него застана Дзуане Мемо. Държеше торбичката от розово кадифе.

— Твой е, англичанино! — Като на сън видя, че му подават диаманта. Когато той не го пое, Мемо вдигна ръката му и сложи розовата торбичка в дланта му, а после сви пръстите му около нея. — Твой е, англичанино! — повтори. — „Синевата на султана“!

Пол почувства тежестта на диаманта в дланта си. Очакваше да почувства нещо — радост, възторг — но не почувства нищо. Върху рамото си усети нечия ръка. Обърна се и видя до себе си познатата фигура на Амброуз Джоунс.

Пол го изгледа, примигвайки. Амброуз? Но какво прави той тук? Изведнъж виното го удари силно в главата. Плъзна се мощно из вените му като жива вода.

— Поздравления, Пиндар!

— Благодаря.

— Виждам, че камъкът пак се е преместил.

— Да.

Настъпи кратка пауза. Двамата мъже впиха погледи един в друг. Дори и в опияненото си състояние Пол усещаше враждебността, която се излъчваше от Амброуз.

— Предлагам хвърляне на ези-тура за него, Пиндар!

— Какво? — Пол съзнаваше, че е зяпнал Амброуз като селски идиот.

— Казах, че предлагам да хвърляме за него ези-тура.

Пол се разсмя и възкликна:

— Но какви ги приказваш, за бога, Амброуз?!

— Чу ме добре! — Очевидно Амброуз не беше в настроение за словоизлияния.

— Да, разбира се, че те чух — все така смеейки се, Пол изтри сълза от едното си око. Главата му се въртеше толкова силно, че се опасяваше да не припадне. — Но не е възможно… да говориш… сериозно.

Но само един поглед към Амброуз беше достатъчен, за да го убеди в противното.

— Длъжник си ми.

— Длъжник ли? От къде на къде?

— След щетите, които ми нанесе онзи човек… — изрече с върховно усилие на волята си Амброуз, — … няма да изричам името му, това е под моето достойнство… но след щетите, които ми нанесе твоят слуга… нямаш никаква представа колко много ми дължиш!

Пол продължаваше да го зяпа.

Онази тиха фалшива нотка. Отново. Де да можеше главата му да не се върти толкова…

— Но „Синевата на султана“… — започна неуверено, съзнавайки, че в залата се е възцарила абсолютна тишина. — Този камък е безценен, Амброуз — добави бавно.

— Аз също имам нещо, което е безценно — рече смръщено Амброуз, бръкна в джоба си и извади оттам малко листче.

— Парче хартия?

— Разузнавателни сведения, сир. Такава ми е работата — нова кратка пауза. — Нещо, което ти искаш много повече от който и да било камък!

— Какви пък могат да са тези разузнавателни сведения, че да поискам да ги разменя за „Синевата на султана“?

— До мен достигна определена информация за Силия Лампри. Или по-точно казано — поема. Изглежда е била написана за теб, Пиндар — Амброуз въздъхна и завъртя отегчено очи. — Нещо като послание, написано от нейната ръка. Пристигнало е чак от харема на османския султан в Константинопол. Впрочем доста трогателно.

И вдигна листчето пред очите на Пол само толкова, колкото да зърне за миг написаното. Линийки, изписани с молив, дребни, изящни. Почеркът на Силия. Би го разпознал навсякъде.

— „На моя любим — сбогом!“ — прочете тържествено Амброуз заглавието на поемата и направи драматична пауза. — Но, Пиндар, защо пребледня толкова? Гарантирам ти, че всичко е тук, всичко, което си искал да знаеш и което те е тормозило толкова през последните няколко години! — Подсмихна се. — Идеално, нали? Нали такова е „желанието на твоето сърце“?

Пол отвори уста, за да каже нещо, но оттам не излезе и звук. Стисна устни. Настъпи продължителна пауза.

— Как мога да бъда сигурен, че казваш истината? — изрече накрая. Знаеше, че трябва да спечели време, за да обмисли добре какво да направи, но тялото му беше вкаменено, умът — вцепенен.

— Става ясно, че в крайна сметка наистина е имало жена от харема по тези места.

— Не ти вярвам!

— Господ ми е свидетел, че не лъжа! — отсече Амброуз и бледосините му очи се впиха в Пол. — Повярвай ми! Хайде, само едно хвърляне на монетата, това е всичко, което искам! Който спечели, получава листчето. Като се замислиш, предложението е повече от щедро!

— Ами ако откажа?

Амброуз насочи листчето към една от свещите на масата и пламъкът й зализа едно от крайчетата.

— Не си и помисляй, че ще се поколебая да го изгоря!

— Престани! Спри! — хвана ръката му Пол. — Не толкова близо, моля те! — Целият се обля в пот, сърцето му заби лудо в гърдите му. Какво да направи, какво би могъл да каже? Трябваше да измисли нещо, при това бързо, докато не е станало твърде късно.

— Камъкът се придвижи отново, Амброуз — рече. — Вече е у мен — надяваше се отчаянието му да не проличи чак толкова. — Ти не можеш да спечелиш! Диамантът избра мен!

— В такъв случай няма от какво да се страхуваш — изрече Амброуз с глас, мек като коприна. — Хайде, Пиндар! — прошепна. — Помисли само каква слава те очаква!

Когато Пол не отговори, той извади една монета — сребърен дукат.

— Ези — аз печеля диаманта — изрече, възвърнал деловия си маниер. — Тура — остава у теб.

Пол кимна в знак на съгласие.

— Кавалиере Мемо — обърна се Амброуз към собственика на игралната зала, — вие сте ми свидетел! — огледа залата. — Всички сте ми свидетели! Ако спечеля диаманта, ще е било в честно съревнование! Никой няма да има право да твърди обратното!

Из залата се разнесе одобрително жужене. Хор от гласове:

— Давай, англичанино!

— Браво!

Дзуане Мемо пое сребърната монета. Направи знак на Амброуз, че трябва да му предаде и листчето хартия. После се обърна към Пол.

— Синьор Пиндар, сигурен ли сте, че искате да го направите? — В очите му се четеше… какво? Съжаление може би? — Знам, че сте хазартен тип, но това… за парче хартия?

— Вие не разбирате! — тръсна глава Пол. — Просто хвърлете монетата!

— Много добре — отвърна Мемо и поклати глава. — Щом казвате.

И с едно бавно, обиграно движение той запрати сребърния дукат високо във въздуха.

ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Когато Пол най-сетне напусна прочутото ридото на Дзуане Мемо, установи, че цяла нощ е валяло. Температурата беше спаднала рязко и във въздуха се усещаше хлад. Той застина за миг на стълбите на винарната, примигвайки срещу утринната светлина. Колко време беше минало, откакто за първи път беше стоял на това място заедно с Карю и Франческо? Седмица, месец, цял един живот? Не знаеше. Беше изгубил всякакво чувство за време. Подуши въздуха. След застоялата атмосфера във вечно затъмнените от завеси зали на Мемо венецианският въздух му се стори прекрасен. Над целия град подобно воал беше легнала лека мъгла, дъжд, който беше толкова фин, почти невидим — ангелски сълзи, както го наричаха венецианците — размивайки всички контури, превръщайки златистата зора от неговото въображение в бяла.

В ръката си Пол държеше листчето, което му беше предадено от Мемо, когато диамантът премина в ръцете на Амброуз.

Приседна на стълбите на винарната, като внимаваше да не намокри листчето. Ръката му трепереше. Може би „Синевата на султана“ в крайна сметка наистина да беше магически камък, може би дори не беше необходимо да го притежаваш, за да почувстваш магията му. На това листче бяха написани думи, които щяха да върнат Силия от селенията на мъртвите. Думи, които най-сетне щяха да отключат миналото, да го освободят. Но сега, когато този миг беше настъпил, сърцето му го предаваше. Той седеше като вцепенен, неспособен да помръдне. Ами ако Амброуз го е излъгал? През тялото му премина хлад. Тогава му се стори, че разпознава почерка на Силия, но като нищо може и да се беше излъгал. Ами ако писмото беше написано от друг? Ако беше нещо, което нямаше нищо общо с нея?

Имаше само един начин да разбере. Докосна нежно листчето с пръст. Беше сгънато внимателно на три. Вдигна го към носа си, подуши го. Излъчваше сладък, далечен аромат. Разтвори го бавно. Беше написано с молив и с толкова ситен почерк, че той трябваше да се приближи до него, за да го прочете. Глас от селенията на мъртвите.

Значи тя е знаела! През цялото това време Силия е знаела, че той е в Константинопол. Дали е било благодарение на захарния кораб на Карю, или на неговия компендиум, нямаше никакво значение. Поне в това беше напълно сигурен. Но що се отнася до останалото… Струваше му се, че Силия е била подведена от някого да вярва, че пак може да го види. Чакала е някъде, надявала се е да го види, мислила е, че той ще дойде за нея — но той, разбира се, така и не се беше появил. Да не би да е мислила, че е забравена? Господи! Ако знаеше* той никога нямаше да докосне тази адска хартийка. Защото тя не само, че не го беше освободила, ами и беше засилила мъката му.

Изпълнен с неизлечима агония, Пол потегли напред. Крачеше, без да вижда къде, през тесни улички, по безброй малки мостчета. Водата в каналите под него беше черна като катран. Нямаше никаква представа нито къде отива, нито какво ще прави.

Озова се на малко площадче с каменен кладенец в средата. Видя, че вратите на две от къщите наоколо са заковани с греди и имат черни кръстове. Отдръпна се уплашено назад.

По някое време осъзна, че върви по доста по-широка улица, а после, за негова огромна изненада в далечината забеляза очертанията на едра фигура с тюрбан на главата, бързаща пред него в мъглата. Възможно ли беше това да е… Да, беше Амброуз!

Пол тръгна след него, макар да нямаше никаква представа защо — вероятно защото дебелият мъж носеше някъде из гънките на пищната си роба диаманта, неговия диамант! Мисълта за това като че ли действаше на Пол като мед на муха. Мина му през ума, че би могъл да настигне Амброуз, да го прободе в гърба с рапирата си и да му открадне диаманта, а после да го остави да умре като заклано прасе в някоя покрита с урина странична уличка. Но последните дни и нощи, прекарани без сън, в съчетание с виното го бяха лишили напълно от смелост и сили. А освен това, както едва сега се сети, беше забравил рапирата си в игралния дом.

Ако Карю беше тук… Пол почти чу удовлетворяващия звук от смачкани кости, докато Карю разбива черепа на Амброуз с голи ръце и го превръща в каша. Но Карю не беше тук, нито имаше вероятност някога да бъде. Какво беше направил?! Дори и Карю вече го беше напуснал. При мисълта за това Пол усети някакво пробождане в гърдите. Може би беше тъга.

Към този момент той вече се бе разтреперил — от шок или от студ, не знаеше със сигурност. И едва тогава си даде сметка, че рапирата не беше единственото нещо, което беше забравил при Мемо. За разлика от Амброуз, който беше опакован добре в пелерината си срещу дъжда, Пол беше само по риза, при това без ръкави. Всичко останало беше при Мемо — жакетът, ръкавите му, даже шапката.

Ангелските сълзи се пропиваха неумолимо в тънката материя на ризата му. Не след дълго щеше да подгизне до кости — но не му пукаше. Освен това връщане назад вече нямаше. В обърканото си състояние той се съмняваше, че би могъл да открие отново тайнствения дворец на Дзуане Мемо. В този момент това ридото му се струваше толкова фантастично, колкото и някоя изгубена земя от моряшките легенди — място на фантоми и на разбити мечти.

Като се стараеше да не губи от поглед фигурата на Амброуз пред себе си, той продължаваше да се тътри напред. Внезапно се озова в някакво открито пространство. Тук мъглата беше толкова гъста, че му трябваше доста време, докато разбере къде се намира. Накрая видя позлатените кубета, мозайката на някаква църква, проблясък на розово и бяло, и осъзна, че е попаднал на площад „Сан Марко“.

От някъде наблизо до него достигна музика — двойка чинели, тръстикова свирка, барабан. Жалостивите им тонове бяха леко заглушени от мъглата. Край водата се беше събрала малка тълпа зрители, до един облечени в дълги черни пелерини. Амброуз ги приближи. Пол го последва, като се стараеше да остане скрит.

Пред двореца на дожа една пътуваща трупа изнасяше своето представление. Пол беше виждал много такива като тях — менестрели и акробати, илюзионисти и великани, а веднъж дори и майстор на ходенето по въже. Всяка подобна трупа рано или късно се озоваваше в Серенисима. Амброуз, който в момента крачеше целенасочено към една очакваща го гондола, привързана за кея, се изравни с трупата. Все така преследващ го, Пол също последва музиката по кея, където лагуната облизваше каменния постамент.

И там, точно в центъра на тълпата, той зърна най-странната фигура, която беше виждал някога — жена с издължено, тъжно лице, което тя беше избелила с креда или някаква пудра. Жената беше облечена в роба в ярки цветове, обсипана със сребристи пайети. Първоначално на Пол му се стори, че жената танцува, но когато наближи, видя, че тя просто се движи бързо в кръг; обикаляйки малката тълпа зрители, се носеше с изумителна, почти плъзгаща се походка — не точно вървене и не точно танц, а сякаш се движеше върху добре смазани колела.

Мъглата започна да се разпръсква, лъч воднистожълта слънчева светлина прониза белотата. Лъчът улови пайетите по робата на жената и тя заблестя като ангелско създание.

Гледката беше толкова забележителна, че дори Амброуз спря и се загледа в нея за миг. Пол направи същото, а когато се приближи, видя, че докато обикаляше около тълпата зрители, жената караше разни предмети да изчезват и да се появяват по мистериозен начин.

Пера, цветя и парчета плодове биваха изваждани ту от робата на един, ту от ръкава на друг. От носната кърпичка на една жена беше откъсната роза. От двамата мъже, застанали точно пред Амброуз, жената извади две бродирани кърпички, а после, след като набута и двете в свития си юмрук, ги извади от другия край, но вече завързани като по магия заедно в дълга копринена дъга. Иззад ухото на всяко дете, застанало до майка си, тя изваждаше по едно яйце, а после, подхвърляйки го във въздуха, тя го караше отново да изчезне, за да се материализира в ръката на друго дете, седящо наблизо.

Музиката ставаше все по-силна, барабанът биеше все по-бързо. Жената вече застана през Амброуз. Протегна ръка и сякаш взе нещо от тюрбана му. Амброуз вдигна ръка, за да я отблъсне, но тя се оказа доста по-бърза от него. Взе нещо в ръка и го показа на тълпата, която стоеше точно срещу Пол. Той проточи врат, но пред него имаше прекалено много хора, за да види за какво става въпрос. А после погледът му падна върху Амброуз. И изражението на тотален ужас върху това тлъсто лице подсказа веднага на Пол какво е открила жената в жълтите гънки на тюрбана. В този момент жената се плъзна и покрай него и той вече със сигурност видя, че тя държи розовата бродирана торбичка. „Синевата на султана“!

Цветът на лицето на Амброуз премина от смъртнобледо до аленочервено. Бледите му очи се изцъклиха толкова много, че сякаш всеки момент щяха да изскочат от главата му. Той отвори уста да извика нещо, но от нея не излезе и звук. Жената вече свиваше лакът, накланяше се назад и като че ли се подготвяше да подхвърли малката розова торбичка към небето…

— Спрете! Крадец! — успя да изкрещи накрая Амброуз.

Ала вече беше твърде късно.

Пред изумените погледи на тълпата розовата торбичка просто се разтопи във въздуха.

Жената протегна ръка.

На мястото на торбичката имаше малка сребърна монета.

Амброуз само погледна и с рев се втурна напред.

— Ладро! Крадец! Къде изчезна? Какво направи с моята… моята… собственост? — сграбчи бледоликата жена за врата, стисна я здраво и започна да я разтърсва като плъх. — Джебчийка такава! Какво стори с него, твар долна? Веднага ми го върни! — вече ревеше като гневен бик.

— Съжалявам, синьор, не съм искала да направя нищо лошо… — започна тя.

Но Амброуз продължаваше да я стиска за гърлото. Музикантите — три жени, хвърлиха инструментите си на земята и се втурнаха да й помогнат.

— Спри, спри, пусни я! Веднага я пусни! — разкрещяха се и те.

Някои от мъжете от тълпата най-сетне се намесиха и се приближиха, за да издърпат Амброуз от жената. За целта бяха необходими трима.

Жената падна на земята, като едва си поемаше дъх. На бузата, върху която беше паднала, се появи рана. Някъде от себе си — Пол не беше сигурен точно откъде — тя извади малката торбичка и я подхвърли на Амброуз.

— Ето ви торбичката, синьор — извика. — Не съм искала да сторя нищо лошо.

Амброуз улови непохватно торбичката с две ръце. Лицето му беше станало на петна, погрозняло от ярост и алчност. С треперещи пръсти дръпна връвчицата, надникна вътре, претегли торбичката на дланта си и очевидно остана доволен. Обърна се и без да поглежда нито наляво, нито надясно, се втурна към очакващата го гондола.

Пол го видя как си тръгва. Видя как черната гондола се накланя и разклаща, когато тлъстият мъж влиза вътре, чу плясъка на лагуната в каменния вълнолом, видя как гондолиерът отблъсква лодката от мястото й и как накрая елегантното морско возило потъва в мъглата.

И толкова. Представлението приключи. Тълпата бавно започна да се разотива. Пол приседна на земята и отпусна глава върху коленете си. Беше толкова уморен, че не можеше даже да мисли.

Мина доста време, докато си даде сметка, че до него стои някой. Вдигна глава и видя пред себе си жената с бледото лице и шарената роба. Опипа джоба си, но си даде сметка, че няма нищо, даже най-дребната монета, за да й плати за представлението.

— Съжалявам… — започна.

Но тя го прекъсна:

— Пол Пиндар?

А си мислеше, че вече нищо не може да го изненада.

— Какво? — изломоти.

— Вие ли сте английският търговец, който се подвизава под името Пол Пиндар?

Спомняше си как тогава му се стори, че жената има приятен, нисък глас. Но не беше венецианка. Може би гъркиня?

— Да — отговори той, едва сдържайки внезапния си порив да се разсмее с глас, но знаеше, че ако сега започне да се смее, надали някога щеше да може да спре. — Или поне така смятам… някога… може би…

— Паная моу! — изрече нежно тя.

Загледа се към лагуната и към бързо изчезващата гондола на Амброуз. По устните й играеше едва доловима усмивка.

— Онзи замина ли си?

— Да — отговори простичко Пол, но и нямаше какво друго да каже.

А и беше вярно — дори последният призрачен силует на гондолата на Амброуз вече не се виждаше. Пол се изпълни с неочаквана лекота, сякаш някой беше свалил от плещите му огромен товар.

— В такъв случай смятам, че вече е безопасно да ви покажа това!

Тя държеше в дланта си нещо малко и блестящо. Той го пое неразбиращо от нея. Беше сребърна монета, онази, която Амброуз беше избил от ръката й съвсем скоро.

— Какво е това?

— Просто погледнете!

Пол заобръща монетата между пръстите си — и от двете страни беше ези. Без да каже нищо, той й върна монетата.

— Това е мошеническа монета, която той използва, за да ви измъкне диаманта. Вашият приятел Джон Карю беше убеден, че онзи ще опита да направи нещо. Въпреки че един друг човек — лейди Констанца, беше онази, която научи за монетата.

Имате много да им благодарите, господин Пиндар. Особено на Джон Карю! Защото онзи път, в малката уличка той все пак се обърна.

Карю се бил обърнал? В малка уличка? Пол нямаше никаква представа какви ги приказва тази жена, а и не му пукаше. В продължение на дълго време никой от тях не проговори.

— Не мисля, че и да знаех, би имало някакво значение — изрече накрая. — Нали казват, че няма никакъв смисъл да се опиташ да попречиш на камъка да се движи? Ако не сега, то…

— Е, така е — отбеляза жената и за първи път се усмихна. — Но нямаше да е зле някой да уведоми за това и вашия приятел Амброуз!

Някъде в периферията на съзнанието си той се запита откъде тази жена знае името на Амброуз, че и това на Карю, и особено на Констанца. Чувството му за дезориентация беше толкова силно, че имаше усещането, че живее в сън наяве.

— Какво искате да кажете? — изломоти.

— Искам да кажа, че камъкът се движи от много месеци насам, господин Пиндар.

Той сведе очи и видя, че тя му подава нещо — бродирана розова торбичка.

— Вземете го, господин Пиндар! „Синевата на султана“!

В този момент трите жени, които й бяха акомпанирали на инструментите, се приближиха и ги обградиха.

— Време е, Елена! — каза едната.

— Тя тук ли е?

— Да. Виж, ето ги, идват! — посочи другата към лагуната.

— Добре. Бързо! Помогнете му да стане! — И Пол усети как няколко чифта нежни ръце го вдигат на крака. — Внимателно, внимателно!

— Трябва да ви предупредя, че засега тя все още не си спомня всичко. Възможно е и никога да не си спомни — занарежда жената, която наричаха Елена. — Но това е благословия. Мариам… — замлъкна и си пое дълбоко дъх. — Мариам беше убедена, че е благословия.

Пол се втренчи в нея, неспособен да схване нищо от онова, което му се казваше.

— Краката й също. Но не са счупени, както си мислех. Били са срязани отзад много надълбоко и не са зараснали добре. Според доктора в оспедале било истинско чудо, че са пропуснали сухожилията. Били са на косъм от тях. Паная моу! Той храни големи надежди, че някой ден тя пак ще проходи!

— Краката й? — сграбчи я за ръката Пол. — Но чии крака, за бога? — Сърцето му биеше като лудо. — За какво изобщо ми говорите?

Когато тя се обърна към него, той видя, че по лицето й се стичат сълзи.

— Не се ли досещате, Пол Пиндар? — Погледът, с който го дари, беше безкрайно тъжен, безкрайно нежен. — Защо иначе, според вас, диамантът ви е намерил?

Следващото нещо, което помнеше, бе, че е съвсем сам на кея. Жените бяха изчезнали неизвестно къде. В началото, докато се взираше в сиво-зелените води на лагуната, той не виждаше нищо. А после, през мъглата, изплуваха елегантните очертания на една гондола, която се плъзгаше бавно към него.

В гондолата се виждаха двама души, мъж и жена. Мъжът стоеше прав, жената седеше в краката му. Когато гондолата приближи, Пол видя, че на носа й стои Карю. Зад него имаше жена, увита в пелерина. Мъглата се вихреше около нея, криейки лицето й.

Не може да бъде…

Това на глас ли го каза? Не беше сигурен.

Моля те, Господи!

Не чуваше.

О, Господи, моля те…

Очите му бяха пълни със сълзи. Не виждаше.

Но тя вече го беше видяла. Карю й помагаше да се изправи на крака. Тя го викаше. Викаше го по име.

О, господи, моля те…

Падна на колене под дъжда.

Силия! Моята Силия! Моята Силия!

ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Когато Карю най-сетне стигна отново до манастира, пак валеше. Ангелските сълзи обвиваха древните стени на ботаническата градина с бял покров, замъгляваха прозорците и върховете на дърветата, зареждайки ги със странна меланхолия.

Този път се насочи директно към централния вход. Там имаше някаква монахиня, чийто глас не му беше познат.

— Ни можете да имате ни ква работа тук, сир — дочу той неуверен, приглушен глас от другата страна на вратата. — Шъ трябва да съ махнете.

Но Карю не беше от хората, които можеха да бъдат разкарани толкова лесно. Заудря по огромната дървена порта с двата си юмрука едновременно. Най-накрая малката вратичка зад решетката се дръпна лекичко и оттам го погледнаха две уплашени очи.

— Каква е ваш'та работа тук, сир? — жената от другата страна говореше на толкова силен диалект, че Карю едва я разбираше. — Нямаме билки за продан. Казват, че пръскали зараза. Архиепископът забрани, докат' не минела опасността, тъй рече.

— Опасност ли? Каква опасност?

— Шъ да не сте чули, сир, а? Чумата, чумата дойде в тоз божи дом. Ни трябва да пускайме непознати, не! Заповед на архиепископа.

Накани се да затвори вратичката зад решетката, но Карю беше по-бърз от нея.

— Изобщо не ми пука за вашия архиепископ! — отсече, с едно невидимо движение измъкна един от ножовете си, пъхна дръжката в решетката и блокира вратичката. И със задоволство чу нейното ахване на възмущение от неговото богохулство. — Отворете веднага тази врата! Ако се наложи, ще я разбия с голи ръце!

От другата страна на вратата настъпи тишина. През малкия отвор в решетката той я виждаше как стои с приведена глава и слуша.

— Вижте какво, сестро, не искам_/да ви навличам неприятности — изрече той вече с по-смирен тон. — Ако трябва, ще отида при вашата игуменка, за да я помоля за разрешение!

— Наш'та блажена сестра Бонифача е мъртва, сир, преди четри дена. Слугинята й също — гласът на пазителката на портите беше треперлив, висок и писклив като на дете. — А сестра Пурификасион лежи смъртно болна, ама ние мислим, че даже самият дявол надали шъ иска да я 'земе. Повечето от старите също… — гласът й премина в безпомощен шепот. — Всичко стана много бързо, сир. Ученичките ги пратихме по домовете им. И затуй трябва да ви кажа да се махнете, сир. Ни ви трябва да идвате тук.

Карю се замисли. Въпреки заплахите си да счупи вратата с голи ръце, той си знаеше, че няма никакъв шанс да се промъкне през главната порта на манастира без помощта на пазителката. Вероятно би могъл да нахлуе през входа на сестра Вероника или да изкатери стените до лимоновите дървета на мястото, където някога беше изгубил обувката си, но някак си вече беше изгубил желание за подобни приключения.

Замълча. Пое си дълбоко дъх.

— Вижте какво, извинявайте, ако съм ви уплашил — търпението не идваше много лесно при Карю, но ето че беше възнаграден от леко подсмърчане иззад решетката. — Как се казвате? — попита.

— Евфемия, сир.

— Добре. Виж сега, Евфемия. Това е много важно! — Наложи си да говори бавно и спокойно. — Имам спешна работа с една от вашите сестри. Смятате ли, че ще можете да ми помогнете? Името й е Анета.

— Сестра Анета? — по гласа на монахинята той усети, че тя познава много добре въпросната сестра. — Ами да, сестра Анета! Разбира се!

Мили Боже! Той отпусна чело върху дървената порта. Но как е възможно да му се случи подобно нещо?

— Важно е — промълви. — Можете ли… да извикате… сестрата… моля?

В продължение на доста време от другата страна нямаше никакъв отговор. Но после той чу стърженето на резе, издърпвано от доста неопитни ръце.

Още при лекото открехване на портите Карю ги подпря с крак. Но все пак те се отвориха доста широко. И пред очите му се разкри странна гледка. Застанала пред него, на прага стоеше една много дребна монахиня — въпреки че, когато той се загледа по-внимателно в нея, видя, че макар да беше облечена в пълни монашески одежди, сестра Евфемия беше дете на не повече от дванайсет-тринайсет години. Носеше твърде широко за нея расо от мазен, черен, ръчно тъкан плат, което изглеждаше като видяло много други собственички преди настоящата. Обувките й бяха груби, дървени.

От двете й страни в коридора на приемната се виждаха купчини все още димяща шума — неефективен опит за прогонване от предмети и облекло на заразата, влизаща или излизаща от манастирските стени.

— Искате да видите сестра Анета? — попита тя.

— Да — отговори Карю.

— Значи вие сте онзи — изрече тя и се загледа любопитно в него.

— Кой онзи?

— Онзи, на когото трябваше да дам листчето в работилницата на Просперо Мендоса — поясни тя и го погледна с очи, невинни като на дете. — Онзи, за когото тя си изплаква очите през последните дни.

Карю се вторачи мълчаливо в нея.

— Онзи, за когото тя си изплаква очите? — повтори накрая.

Но какво ставаше с него, за бога? Идваше му да се срита отзад. Защо трябваше да повтаря след нея всичко, което тя казваше, като някакъв селски идиот? Но заедно с раздразнението към самия себе си в душата на Карю нахлуха едни от най-странните емоции, които някога бе имал през живота си; чувства, които той не можеше да определи, някакво усещане за див, луд възторг, като че ли вятърът беше нахлул в душата му. „Тя си изплаква очите за мен! — искаше му се да повтори. Искаше му се да хване монахинята за раменете, да я разтърси и да изкрещи: — Тя си изплаква очите за мен?“ Но само, за да я накара да повтаря тези думи отново и отново, за да ги чуе той пак и да бъде сигурен, абсолютно сигурен, че не му се е счуло неправилно и че точно това е искала да каже тя. Но не направи нищо, защото точно в този момент не можеше да си има вяра какво точно ще каже.

— Е, тя казва, че е 'щото съм изгубила листчето, дето тя ми го даде — продължи монахинята с пискливия си глас, — 'щото съм го дала на онзи едър дебел мъж, дето рече, че ви познава, онзи със смешната жълта шапка. И с носа като тиквичка рекордьорка. Да, ама той ме измами! — добави и присви очи.

— Измами ме да го дам на него и сега тя казва, че не можела да изпълни обещанието, дето го дала на приятелката си… — не довърши. — Ама когато вие не дойдохте, когато тя не можа да измисли как другояче да ви намери, е… тогава значи разбрах, че листчето не е единствената причина за плаченето й.

— Моля ви, сестро… Евфемия… Можете ли да я намерите? — прекъсна потока на думите й Карю. — Имам добри новини за нея и за нейната приятелка! — Погледна я окуражително. — И за вас също, ето… — бръкна в ризата си. — Донесох обратно листчето, за да й докажа, че не лъжа!

Евфемия го изгледа продължително няколко мига.

— Как го докопахте?

— Нали се сещате за онзи мъж? Онзи с носа като тиквичка рекордьорка? — изрече тържествено той. Тя кимна. — Ами, той ми го върна. Така да се каже.

— Добре, ще я извикам! — отсече с внезапна решителност младата монахиня. Обърна се и му направи знак да я последва в двора. — Но ще ви кажа едно нещо, сир — не бих сторила това за никого другиго, тъй да знаете!

Карю последва Евфемия от портата в двора, а оттам, през колонадата — до приемната за посетители. Веднага позна желязната решетка, отделяща залата за посетители от залата за монахините, спомняйки си последния разговор с Анета. За негова голяма изненада обаче Евфемия като че ли не искаше да го оставя тук, а го поведе през вратата, която беше оставена небрежно отворена, право към основната част на манастира.

И едва тогава Карю започна да съзнава странно смълчаната атмосфера, която се беше настанила тук. Обикновено в манастира цареше голямо оживление — смеещи се и тичащи по коридора ученички, звукът от водата, течаща в голямата градина зад стените, монахините на работа с лопати и лейки, ароматът на готвещо се месо и лук от близката кухня. Но вече нямаше и следа от всичко това. Манастирът излъчваше мрачното, потискащо чувство на изоставено място.

Не срещнаха нито една жива душа. Малката монахиня беше единствената жена в расо наоколо, тракаща по плочите с дървените си обувки. Към средата на пътя стигнаха до една врата, пред която спряха. Карю вдигна очи и видя, че тя го беше довела до единственото място, което някак си беше пропуснал по време на нощните си разходки тук.

Манастирската трапезария беше огромна зала с висок таван, с тъмна ламперия по стените. На стената срещу него висеше обикновено разпятие. Над него, почти сред гредите се виждаше замърсена картина на Последната вечеря. Някъде по средата на залата някой беше поставил църковен стол с висока, резбована облегалка: от онези, които използват епископите. Срещу него, по диагонал, в другия край на стаята имаше още един такъв стол. Между двата стола се виждаше редица от частично изгоряла слама и той предположи, че тук неотдавна вероятно се е провела някаква среща.

— Шъ останете тук, докат' тя дойде, ясно? — заяви Евфемия и му показа, че трябва да седне на стола, който беше по-близо до вратата. — И да не сте мръднали оттук, капито?

— Капито.

Карю приседна на ръба на стола и се огледа. До три от стените бяха подредени дълги маси върху подпори, пред всяко място имаше малка чинийка със сол и шишенце зехтин. Но впечатлението за домашен уют свършваше дотук. Когато се загледа по-внимателно, той забеляза, че белите покривки върху масите бяха покрити с петна и върху тях се въргаляха парчета сух хляб — останки от отдавнашно хранене. Дребни кафяви врабчета прелитаха и чуруликаха по гредите под тавана, и от време на време се спускаха, за да си грабнат по някоя троха от това неочаквано за тях пиршество.

Изглеждаше невъзможно само за няколко дена манастирът да бъде сполетян от толкова драстична промяна. Карю се зачуди какво да направи, ако внезапно се появи някоя от другите монахини и го завари тук. Но колкото и да напрягаше слух, не чуваше никакви други звуци, дори и далечни, нито от гласове, нито от стъпки.

Накрая в другия край на залата се отвори врата. И когато той вдигна очи, тя беше там. Обикновено финото й лице беше много по-бледо. Беше облечена с черно расо, но без шапката и воала си — тъмната й коса се стелеше на воля по раменете й.

Първоначално тя се закова на място, сякаш се колебаеше дали да се приближи, или не, но видът му като че ли я ядоса.

— Каква е тази лудост? — извика.

Когато той не отговори, тя направи няколко крачки в неговата посока.

— Не знаеш ли, че заразата вече стигна до този дом? — попита и посочи все още тлеещата слама в средата на пода. — Не трябваше да идваш! — Беше стигнала до своя стол, но не седна. Просто остана права, подпряна с ръка върху облегалката му.

— Не трябваше да идваш — повтори, но вече тихо, почти шепнейки. — Не и тук, не и сега!

— Трябваше да дойда — обади се най-сетне той и се изправи. — Трябваше да ти кажа! Силия Лампри е намерена! Тя е тук, във Венеция. На не повече от една левга от мястото, където се намираме!

— Силия? — Монахинята се смръщи. — Ти откъде знаеш това име? — изговаряше думите бавно, като в сън: — Намерена?

— Да, намерена.

— Гъсчицата? Намерена? — Той я видя как стисва здраво облегалката на стола. — Не може да е истина. Но… как… ти откъде знаеш? — изглеждаше объркана.

— Аз съм слуга на Пол Пиндар.

— Какво?! — изгледа го втрещено тя. — Ти? Онзи монаркино?

— Да — отговори Карю. — А ти си дамата от харема. Онази, която толкова време търсихме. Нямах представа…

Но тя го прекъсна.

— Ти! — Очевидно не можеше да повярва на ушите си. — Не, не и не! Не е възможно! Когато ме попита за „Синевата на султана“, аз си помислих… — замълча. — Истината е, че изобщо не знаех какво да си мисля и точно затова изпратих Евфемия да те намери… — намираше се в пълно недоумение. — Но точно ти да си слугата на търговеца… през цялото това време…

Двамата се втренчиха един в друг.

— Значи… той би трябвало да е… той също ли е тук?

— Да. И тя е при него.

Анета издаде някакъв нечленоразделен звук и постави ръка на сърцето си, сякаш мисълта за това беше толкова приятна, че чак й причиняваше болка.

— Няма ли да седнеш? — попита той и посочи стола й, но тя само поклати глава.

— Не, не мога да остана.

Той видя, че очите й се насълзяват.

— Тя казва, че ти си откраднала диаманта от валиде султан и си й го дала…

— Да. За да може да подкупи евнусите и те да намерят някого, който да я докара тук, във Венеция. Но това беше преди цяла година… — Анета стискаше облегалката на стола толкова силно, сякаш всеки момент щеше да се строполи на земята. — И през цялото това време аз не знаех… така и не разбрах какво е станало с нея… през цялото това време… нямаш никаква представа… — гласът й ставаше все по-тих и по-тих.

Очите й се плъзнаха по лицето му и като че ли доловиха там някаква тревога.

— Но как е тя? — попита. — Добре ли е?

— Ще се оправи… с течение на времето — отговори Карю, подбирайки внимателно думите си. — Но трябва да те предупредя, че пътуването й дотук е било трудно и продължително.

— В какъв смисъл?

— Тя каза, че са се опитали да я удавят. Диамантът спасил живота й.

— Горката ми гъсчица! — възкликна Анета и сложи ръка на устата си.

— Но само това си спомня — поясни Карю, но после замлъкна, чудейки се как да продължи. — Обаче онзи, на когото е дала диаманта, я принудил да легне с него… или той, или някой друг по пътя… — Тук Карю впи очи в Анета и довърши: — И тя родила дете!

— Тя има дете? — ококори се монахинята.

— Имала е дете, макар че от онова, което разбрах, то е нямало никакъв шанс да оживее.

И разказа, доколкото можа, историята за пътешествието на Силия дотук — най-странната история, която някой от тях някога бе чувал. Историята за бебето русалка и за откраднатия диамант, историята за алчността на мъжете и за добротата на непознати жени. Разказа й за Амброуз Джоунс и за неговия слуга Бочели, за Елена, Мариам и Констанца. Разказа й също и за голямата игра за „Синевата на султана“. Разказа й дори за собствената си малка роля във всичко това. Как по някакво чудо в онзи ден на малката уличка той в крайна сметка се беше обърнал, беше се обърнал и се беше върнал, за да разплете загадката.

Когато приключи, двамата останаха, втренчени един в ДРУГ.

— Не мога да повярвам, че това е истина — изрече тя след известно време.

— Кълна се в живота си, че е самата истина!

Но какво му ставаше, за бога? Не беше в състояние да откъсне очи от лицето й. Страхуваше се да помръдне, за да не я стресне, защото тогава тя можеше да си тръгне. А той като че ли нямаше да понесе тя да си тръгне и да го остави точно сега. В продължение на доста време нито един от тях не проговори. Единственият шум наоколо беше чуруликането на врабчетата по гредите над тях.

— Оттук нататък какво? — попита накрая тя.

— Тя ме помоли да те намеря. Иска да те види.

— Да де, но не може да ме види! — отсече ядосано Анета. — Не разбираш ли? Точно сега никой не трябва да идва тук! — И огледа пустата трапезария, а после обърна очи към тлеещата слама, която ги разделяше. — Ти също не бива да си тук! — прошепна. — Каква лудост те накара да дойдеш?

Защо беше дошъл ли? Е, може би наистина беше малко луд. Във всеки случай не се чувстваше като самия себе си. И това започна от онзи ден, когато беше вдигнал изпуснатата розова торбичка в градината. Знаеше какво иска да каже, но как би могъл той, Джон Карю да изрече подобни думи?

— Дойдох, защото… защото вече не можех да стоя далече от теб.

И сега, когато думите по някакъв начин излязоха от устата му, той остана със странното усещане, че някой съвършено друг говори чрез него.

Тя го изгледа с очи, които хвърляха мълнии.

— Но аз… страхувам се, че…

— Не се страхувай! — Душата му вече страдаше. — Онзи път в градината… никога не бих те наранил! Кълна се в Бога, няма от какво да се страхуваш…

— Но аз се страхувам…

— От какво?

— Че съм като останалите… някаква играчка…

— Не, никога! Кълна ти се!

— Не бих могла да понеса да бъда за теб просто поредната играчка…

— Никога! Кълна се в живота си!

Прииска му се да се хвърли на колене в краката й. Вече не издържаше. Направи две крачки към нея и едва тогава осъзна какво прави. Тя подскочи.

— Не, не трябва! Не трябва да се приближаваш повече!

Вече стояха на не повече от крачка един от друг, разделени само от сламата. Той виждаше съвсем ясно дългата, елегантна линия на врата й, извивката на красивата й горна устна, скулата й с миниатюрната кафява бенка — в неговите очи даже сестра Вероника не би могла да нарисува нещо по-сърцераздирателно.

— Върви си, Джон Карю! — изрече тя с треперещ глас. — Трябва веднага да се махнеш оттук! Върви си!

— Не мога.

— Просто върви! — Когато той не отговори, тя повтори: — Знаеш, че трябва!

— Как можеш да ми казваш да си вървя, когато през всичките тези дни си си изплакала очите по мен? — прошепна той.

— Но ти как…

— Защото и аз си изплаках очите по теб.

Застанали тук, в пустата зала, изведнъж им се стори, че са последните двама човеци на този свят.

— Мислех си, че никога няма да дойдеш — прошепна тя и по бузата й се стече самотна сълза. — Мислех си, че никога повече няма да те видя… — сложи ръка върху гърдите си, като че ли нещо там я болеше. — Но това сега е по-лошо.

— Никога повече няма да те напусна!

— Не говори глупости, Джон Карю! — извика тя и бръсна гневно с ръка сълзата от бузата си. — Прибирай се вкъщи! Преди да е станало твърде късно!

— Позволи ми да те прегърна! Позволи ми да те целуна поне веднъж!

Никога през живота си не бе изпитвал по-силно желание от това да притисне тялото й към своето, да усети как плътта й се слива с неговата, да почувства как сърцето й бие под неговото. Имаше чувството, че може да изкоренява цели гори, да срива цели стени, да цепи скали на две все с голи ръце, само и само да стигне до нея. Ала напразно. Вече бяха толкова близо един до друг, че той почти усещаше аромата на косата й, онова тайно местенце зад ухото й — и въпреки това сякаш бяха разделени от пропаст, дълбока хиляди левги.

— Не! — тръсна глава тя.

— Не мога да те оставя тук!

— Но трябва!

Карю се огледа отчаяно и накрая извика:

— Ела с мен!

— Вече със сигурност знам, че си луд!

— Напротив, говоря сериозно! Ела с мен! Виж, вратата е отворена! — и посочи към отделението за монахините. — Няма кой да ни спре. Ела с мен! Имам билет за един търговски кораб, който отплава тази нощ!

— Не! Не искам да слушам! — извика Анета и сложи ръце на ушите си. — Отказвам да те слушам! Ако останеш тук още съвсем малко, може да умреш!

— А ако ти останеш тук, ще умреш!

— Може би. Може вече да съм се заразила с чумата. Но ако по някакво чудо не се разболея? — Вече плачеше. — Имам нужда… — не беше в състояние да говори. — Имам нужда…

— От какво имаш нужда? — напрегна слух той, за да я чуе. — Кажи ми, кажи от какво имаш нужда! Всичко, което…

— Имам нужда от нещо, за което да живея!

И ето че Джон Карю си тръгна. Вървеше обратно по пустия, отекващ коридор, през приемната зала, през двора и после през портите на манастира с купчините тлееща слама, стояща зад тях като стража, към света навън, където ангелските сълзи все още се ронеха.

Докато вървеше, не беше в състояние да мисли за нищо. Само за това, че чувства непоносима болка, като че ли нещо дълбоко в него се разкъсваше. И по някаква причина, която оставаше непонятна за него, не можеше да мисли нито за Анета, нито за Силия, нито дори за себе си — а за Пол, как пада на колене в дъжда, когато Силия се приближава към него, и плаче така, сякаш сърцето му ще се пръсне.

И в този момент той най-сетне проумя онова, което никога до този момент не беше разбирал истински — какво е да изгубиш човека, когото обичаш повече от всичко на света.

С олюляване Джон Карю пристъпи под дъжда.