Диво сърце

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

— Накуиси усиди, постоянно мисля за теб. И те желая.

Думите, прошепнати до шията й с дрезгав глас, разпратиха тръпки на желание по тялото й. Дали и той не бе прихванал същата болест, от която страдаше тя? Само че сега не се чувстваше болна. Наболата му брада драскаше нежната й кожа, а след нея вървяха устните му, за да намокрят и утешат одрасканото място.

Каролайн искаше да го отблъсне, да докаже и на него, и на себе си, че само той изпитва желание. Но не можеше. Ръцете й стискаха силните му рамене и усещаха топлината на кожата му под грубия плат на ризата.

Устните му, горещи и жадни, отново намериха нейните и ги разтвориха за езика му. Каролайн силно простена и се дръпна, внезапно осъзнала къде се намират. Помисли си, че двете жени, нейните приятелки, ще бъдат смаяни, ако дойдат и я открият в скута на Улф, с гърди, обхванати от едрите му ръце.

— Не, моля те. — Молбата й не достигна до него през дивата страст, която го обгръщаше. — Раф! — Приглушеният й вик най-после го накара да спре. Каролайн се взря в потъмнелите му очи. — Не бива да правим това тук — прошепна тя, а в гласа й се долавяше едва прикрито разочарование. — Мери… мисис Куин… — успя само да изрече между накъсаните дихания, които не можеше да усмири.

Смяташе да го възпре, да го принуди да я пусне, но силната му ръка я обгърна през ханша и я притисна към слабините му. Тя се разколеба. Беше твърд и пулсиращ и тялото й инстинктивно се търкаше в него.

— Няма къде другаде — въздъхна Улф и устните им отново се сляха. Но след като я целуна, той я вдигна и я отведе няколко крачки назад, където нямаше да ги забележат веднага.

Застанаха в един ъгъл, отделен за килер: Каролайн се облегна на грапавата стена, а Улф я прикри с едрото си тяло. Тя съзнаваше, че е глупаво да го желае между каци с пушена сланина и чувани брашно. Но нищо не можеше да стори.

Нямаше как да принуди тялото си да не отговаря на допира му.

И двамата бяха облечени и ако някой се събудеше, в което Улф се съмняваше, щеше да види само как двама души се целуват. Някои може би биха се изненадани, че тъкмо този мъж и тази жена си разменят ласки, но Улф подозираше, че Мери не би се учудила. Както и да е, това си беше само целувка.

Но Улф не беше сигурен дали може да се задоволи само с устните й. Дори в този миг ръцете му се промъкваха, за да я докоснат на всички места, по които я беше докосвал преди. Говореше истината, когато й каза, че не може да я забрави. Но не беше споменал колко упорито се бе опитван да стори това.

Напразно. Сега стоеше притиснат до тази жена с длани върху гърдите й и тялото му гореше в копнеж.

Тя не носеше корсет и докато езикът на Улф навлизаше все по-надълбоко в устата й, ръцете му намериха щръкналите й зърна. Дали тя усещаше, че никой не идва от другите стаи, или пък беше толкова опиянена от страст, че това вече не я интересуваше? Въздъхна в устата му и обви ръце около врата му.

Не носеше много фусти. Отдавна се бе отказана от желанието на англичанките да слагат една върху друга колкото е възможно повече. Въпреки това на Улф не му беше лесно да се справи с катовете лен. Копринено гладката й кожа събуди у него свирепо желание да останат сами поне за час. Бедрата й инстинктивно се разтвориха и той потърси топлата влага.

— Раф. — Думата й се изплъзна, докато си поемаше дъх, след като той я бе докоснал с невъздържани пръсти.

— Шшш. Никой няма да види — увери я той с надеждата, че гърбът му е достатъчно прикритие от натрапници в стаята. Тя беше стегната, гореща… и влажна. Улф се наслади на усещането, на ситните косъмчета, в които се заплитаха пръстите му, на израза в помътнелите й очи, когато тръпките заляха тялото й.

— Докосни ме. — Улф не беше сигурен дали е изрекъл тази молба на глас, докато не усети пръстите й под ризата и набедрената си превръзка. Дланта й се сви около набъбналата плът.

Тогава я повдигна и я наниза върху себе си, като уви бедрата й около ханша си. Екстазът я обхвана веднага, тя обля тялото му с млечен сок и го накара да излее семето си в нея.

Все още дишаха тежко, когато той облегна чело върху главата й и затвори очи.

— Не бях го запланувал.

— Знам. — Разумът си проправяше път през чувствената мъгла, която я покриваше. И й пращаше недвусмислени послания. Беше се любила с него, когато смяташе, че е влюбена, и то след като той я бе изоставил. Преди в глупостта си се надяваше, че не му е безразлична. Сега вече съзнаваше колко е грешала. Той я беше използвал като средство за отмъщение. От собствената му уста бе чула тази истина и въпреки това не можеше да престане да се люби с него. И още по-лошо — да го обича.

Улф я пусна на земята и Каролайн започна да оправя полите си. Обърна му гръб, когато той се опита да й помогне.

— Недей, моля те.

— Нямам намерение да се извинявам.

Тонът му я накара да прекъсне заниманието си и да го погледне. Изразът му бе суров.

— Не си спомням да съм ти искала извинение.

— Не съм те насилил.

— Разбира се, че не си — съгласи се тя и вдигна глава. — Трябваше само да почакаш, докато започна да се държа като глупава жена, каквато съм всъщност. — Каролайн понечи да мине край него, но той я улови за ръката. Не я пусна, дори когато тя се дръпна.

— Не си глупава.

— Така ли? — Тя го стрелна с поглед през лявото си рамо. — А как ще наречеш жена, която се оставя да я използват не веднъж, а отново и отново?

— Не съм те използвал, Каролайн.

— О, моля те, не лъжи. — Тя се обърна към него с ръце на кръста. — И двамата знаем истината.

— Истината ли желаеш да чуеш?

— Малко разнообразие би било приятно. Знаеш, че мога да я понеса. Нали виждаш какво се случва, след като знам, че това, което правиш с мен, няма нищо общо с любовта, а само с омразата към баща ти.

Той не отвърна нищо, продължи да я гледа с мрачни очи.

— Е, какво ще ми отговориш сега? — Каролайн изчака малко, впила огнен поглед в него, после му обърна гръб. — Смятам, че е време да си вървиш.

— Няма да тръгна, преди да разрешим спора.

Улови раменете й и не й даде възможност да се отдръпне, дори когато вратата се отвори и в стаята се появи сънена Мери.

— Всичко наред ли е? — попита тя и се уви в шала си.

— Да. — Улф се ядоса, че ги прекъсват.

— Съжалявам, че сме те събудили. — Каролайн се опита да пристъпи напред, но натискът върху раменете й я спря.

— О, не сте вие. Колин ме събуди. Учудих се, като чух гласове откъм тази стая. — Докато говореше, Мери отстъпваше назад към вратата. Каролайн чу Колин да плаче.

— Говорехме — обясни Улф с по-приветлив тон. — Скоро ще си тръгвам.

— Всъщност той си тръгва веднага. Нали, Раф? — Каролайн се обърна леко към него, за да го погледне.

— Казах скоро…

— Връщам се в леглото.

Двамата откъснаха погледи един от друг навреме, за да видят как Мери затваря вратата след себе си.

— Видя ли какво направи? — гневно изсъска Каролайн.

— Осигурих на двама ни малко време насаме.

— Аз пък не искам да оставам сама с теб.

— Преди малко не беше така…

С рязко дръпване Каролайн успя да се освободи от ръцете му. Застана по средата на стаята с гръб към него. Гордостта й беше разбита.

— Моля те, върви си.

— Каролайн. — Той пристъпи към нея и прегърна стройното й тяло. Този път не грубо, а с нежна милувка обхвана талията й. — Моля те — прошепна той до ухото й и дъхът му развя къдричките около лицето й. Усети, че по тялото й премина тръпка.

— Никога не съм искал да те нараня. Признавам, че преди да се любим първия път, исках да отмъстя. Но щом те взех в прегръдките си, тази мисъл изчезна от главата ми. — Тя не отвърна и той бавно започна да движи ръцете си, да я гали… да й показва колко много я желае. Тя се отпусна до него и Улф наведе глава да вдъхне сладкото, чисто ухание на косата й. Остана за миг така, за да се наслади на аромата.

Беше човек на думите, но никога досега не се беше чувствал толкова непохватно. Искаше му се тя да разбира неговия език, защото усещаше, че така би могъл да изрази по-добре чувствата си.

Привлече я по-близо до себе си и постави ръце върху ханша й.

— Трябва да знаеш, че за мен ти значиш много, че…

Думите му секнаха така внезапно, че Каролайн отвори очи и опита да се обърне. В този миг осъзна къде са ръцете му.

Знаеше, че рано или късно ще разбере. Това бе нещо, което едва ли можеше да се крие вечно. Но колкото и често да си бе представяла този миг, не се беше подготвила за тишината, която последва разкритието му. Навън вятърът виеше — смразяващ акомпанимент към ударите на сърцето й. Искаше да каже нещо… да обясни. Но какво? Устните й пресъхнаха, тя ги навлажни и преглътна, а той бавно изви лицето й към себе си.

Каролайн изпита желание да го види по-добре, но после едва не се засмя на глупостта си. За какво й трябваше да вижда разочарованието в тъмните му очи?

Вместо да си губи времето, трябваше да вземе решение какво да му каже. Дали да избере истината без значение кого ще нарани… или лъжата, която щеше да осигури на детето й живот без позор? Истината или заблудата? Съзнанието й блуждаеше между двете страни на монетата.

Той я чакаше да каже нещо… каквото и да било. Издутият корем под прикритието на полата й не беше плод на въображението му. Стръмната извивка не подхождаше на тялото й, което дори бе отслабнало, откакто бе пристигнала от Англия.

Секундите минаваха, отмервани от ударите на сърцето му, а тя не продумваше. Накрая Улф наруши тишината с въпрос, твърде предпазлив в сравнение с обичайната му безцеремонност. Откри, че не е в състояние да попита кой е баща на детето. Слабостта му към Каролайн го объркваше.

— Кога?

Каролайн въздъхна и нарочно се престори, че не го е разбрала:

— През пролетта.

Ръцете му се свлякоха от раменете й и тя усети липсата на топлината им.

— А, през пролетта — изрече той и закрачи до камината и обратно. — Подходящо време за раждане. Дърветата цъфтят, топло е, изобщо животът се обновява. — Говореше тихо и вървеше към нея. Спря на разстояние, достатъчно за да я докосне. С палец повдигна брадичката й и я принуди да го погледне.

— Кога през пролетта ще се появи бебето? — Трудно му беше да се въздържи да не я прегърне и да поиска да узнае истината. Бавно отпусна ръцете си.

— Не съм сигурна. — Как искаше да отклони поглед от него! Но не можеше. Да му каже, че няма права над нея. Беше се отказал от тях в деня, когато я заведе в „Седемте бора“. И я остави на баща си. Сигурно още тогава е знаел, че тя би живяла вечно с него. Че го обича. Но той я захвърли, принуди я сама да вземе това решение. Решение, което тя не искаше да взема.

Как би могла да избира между доброто за своя любим и доброто за детето си? Коя жена би могла?

Дори не бе сигурна дали Улф иска да знае истината. Не беше й се обяснил в любов. Не беше чула клетви за вечна вярност. Наистина отскоро беше вдовица. Но на границата жените, особено младите, не оставаха дълго неомъжени. Беше ли дошъл при нея с предложение за женитба? Не. Желаеше само тялото й. Това би си признал.

Никога не бе изричал нещо, по което тя да разбере, че желае отговорностите на семейния живот. Беше като брат си. Скитник, който скоро щеше да я изостави. Нея и тяхното дете.

Проявяваше се като глупачка още от първата им среща. Отново и отново. Беше заложила бъдещето си на карта, а също и бъдещето на брат си, заради докосването на ръцете му. Този път трябваше да стори друго.

— Добре, Каролайн. Не си съвсем сигурна кога. Да не би да намекваш, че не знаеш кой е бащата на твоето дете?

— Трябва ли да обсъждаме това сега? — В гласа й се долавяше молба. — Мери може да ни чуе.

— Трябва, Каролайн. — Улф не устоя и хвана ръцете й. — А Мери сигурно знае повече от мен.

Не можеше да отрече… дори не се опита.

— Струва ми се, че въпросът ми не е сложен. Знаеш ли кой е бащата?

— Това има ли голямо значение за теб?

— По дяволите, има! — Улф осъзна, че е повишил тон и поклати глава. Прошепна: — Има голямо значение. Кажи ми знаеш ли?

— Да.

Той явно не очакваше такъв отговор. Щом признаваше, би трябвало да продължи… да му каже това, което го интересуваше. Но тя млъкна. Каролайн стоеше и чакаше, а той бе сложил ръце на раменете й.

— Мое ли е детето? — Стисна я по-силно. — На баща ми ли е? По дяволите, Каролайн, кажи ми!

Сега, когато трябваше да направи избор, тя нямаше сили да отвори уста. Мълчанието бе единствената защита, която можеше да предложи на нероденото си дете.

И това мълчание прогони мъжа, когото обичаше.

— Тъй като отказваш да ме осведомиш, ще приема най-лошото — отсече той и тръгна. Не се спря. Хапещ вятър нахлу в стаята, когато отвори вратата. В следващия миг Улф бе изчезнал.

Дори да бе забелязала, че Улф вече не се отбива у тях, мисис Куин не каза нищо. Мери не беше така сдържана.

— Не знам какво искаш да ти кажа. — Още преди да изрече думите, Каролайн вече съжаляваше за раздразнението, което личеше в гласа й. Но не беше в добро настроение, а Мери не желаеше да смени темата за Раф Макуейд.

Каролайн коленичи пред Мери, която кърмеше ревливото си бебе, и улови свободната й ръка.

— Моля те, Мери, не желая да говорим за него.

— Знам, че нещо не е наред, Каролайн. Можеш да отричаш колкото си искаш. Не те питам от любопитство, а защото се тревожа за теб.

— Аз съм щастлива. Ти се възстановяваш, навсякъде се говори за мир с индианците…

— Да, да. Харесва ти да седиш тук със сприхава старица и болно дете, чиято майка едва се грижи за себе си. Кажи ми как е възможно да поемаш толкова много работа върху плещите си, след като всяка сутрин, щом се събудиш, стомахът ти изхвърля храната си?

Тя внезапно млъкна, а Каролайн се разсмя. За оптимистично настроената Мери беше необичайно да говори така.

— Господи! — Каролайн поклати глава. — Нямах представа, че сутрешните ми пристъпи на гадене те събуждат.

— Приятелки сме, нали, Каролайн? — Мери стисна ръката й.

— Разбира се.

— А не ми позволяваш да ти помогна.

— Не ставай смешна. Заета си с Колин и не можеш да…

— Не говоря за работата, много добре знаеш. — Мери отмести спящото дете от гърдите си и го подаде на Каролайн. Тя го целуна по гладкото челце и го сложи в кошницата. Преди да се изправи, Мери отново я улови за ръцете. — Ти ме изслуша, когато ти разказвах за Логън… за страха, че той не споделя любовта ми. — Дълбока въздишка разтърси слабите й гърди. — И разговорът с приятел ми помогна много.

— Искаш и аз да направя същото, нали? — Каролайн усети, че в нея се надига раздразнение, но се опита да го потисне. — Да оголя пред теб душата си. Добре, Мери. Откъде да започна? Не обичах съпруга си. Не, нека да бъда честна. Мразех го. Сега доволна ли си?

— Кой ли обичаше Робърт?

— Вярно, никой. — Тя почувства как част от тревогата й се стопява. — Но аз се омъжих за него и му дължа поне малко вярност. — Не й се мислеше за това как го бе измамила.

— За сметка на твоето щастие?

— Има по-важни неща от моето щастие.

— Детето ти е от Раф, нали? О, моля те, не ме гледай така, сякаш те е ударил гръм. — Мери обгърна шията й. — Мисис Куин излезе на разходка, а аз, както знаеш, на никого няма да кажа нито дума.

— Как разбра? — Нямаше смисъл да отрича. Каролайн виждаше това върху добродушното лице на Мери. Тя беше твърдо убедена и лъжите нямаше да помогнат.

— Бих искала да кажа „по интуиция“. — Тя наведе глава и няколко меки къдрици се изплъзнаха от бонето й. — Но истината е, че чух разговора ви с Раф преди седмица.

— Мери, ти ме смайваш. — Каролайн наклони глава назад. — Подслушвала си?

— Може би малко. Но пък и вие не се стараехте да говорите тихо. О, Каролайн, защо не му каза истината?

— Ами ако и аз не знам истината?

— Престани веднага! — Мери се изправи и я дръпна за ръцете. — И двете знаем, че Робърт не те е докосвал. Мислиш ли, че не знаех какво става в къщата? Заплашваше те и ако можеше, щеше да идва често в леглото ти. Но истината е, че прекарваше дните си в пиене, а нощите — в самота.

— Господи! — Каролайн се смути от червенината, която изби по бузите й. — Не съм предполагала, че можеш да говориш така открито.

— Просто искам да си добре. — Мери я прегърна през кръста. — Ти си най-добрата ми приятелка.

— Тогава ми повярвай, че върша това, което трябва.

— Значи няма да му кажеш? — Мери се отдръпна назад и се вгледа в лицето й.

— Мери! — бавно изрече Каролайн.

— Добре. Оставям те на мира.

— И няма да кажеш на Раф?

— Няма. Нито дума.

По-късно тази седмица Каролайн си даде сметка, че е трябвало да поиска още едно обещание — двете с Мери да не обсъждат никога повече този въпрос. Защото Мери явно бе решила, че щом не може да съобщи на Улф, че му предстои да стане баща, то трябва да убеди Каролайн да го стори.

— Логън ми каза, че в Оксфорд бил отличен студент. И в обществото добре го приемали.

Лъжицата, с която Каролайн разбъркваше тестото за хляба, се закова на място. Със свободната си ръка тя отметна кичур коса от челото си.

— „Той“ вероятно се отнася за Рафърти Макуейд?

Мери я погледна умолително.

— Той е прекрасен човек. Иска ми се да не го пренебрегваш само защото в жилите му тече индианска кръв.

Сега вече Каролайн пусна лъжицата и се обърна с лице към приятелката си.

— Това ли си мислиш — че го отхвърлям заради расата му? — Без да чака отговор, продължи: — Ако е така, много си далеч от истината.

— Но ти го обичаш. Сигурна съм.

— Може би. — И двете говореха с възбудени гласове. — Само че той не ме обича.

Мери нямаше с какво да опровергае думите й. Раф с нищо не беше доказал обратното. Не беше идвал при тях от онази нощ, в която бе открил, че е бременна. Отсъствието му бе забелязано дори от разсеяната мисис Куин. Миналата вечер тя беше подхвърлила, че скоро не са хапвали прясно месо. Тъй като само Улф им носеше дивеч и понеже думите й бяха придружени от многозначителен поглед към Каролайн, беше очевидно, че възрастната жена намира пряка връзка между двете явления.

— Предполагам, че мистър Макуейд е извън форта — произнесе Каролайн с най-аристократичния си тон. Но трябваше да премисли, преди да си придава важност пред мисис Куин.

— Мистър Макуейд ли? — хрипливо се засмя възрастната жена и избухна в кашлица. — Мислех си, че вие двамата отдавна сте приключили с формалностите — продължи тя, щом си пое дъх.

Бяха приключили с формалностите наистина. Жената беше права. И въпреки че Каролайн предпочиташе да е сама и далеч от присмехулните подмятания на мисис Куин и сладникавия романтизъм на Мери, тя не се отделяше от тях.

Едрата шарка се бе превърнала вече в сериозна заплаха. Присъствието й се усещаше във въздуха и постоянно й напомняше, че трябва да се върнат с Мери и бебето в „Седемте бора“.

Мирните преговори вървяха добре и сигурно скоро това щеше да стане възможно.

Мисис Куин се върна от всекидневната си разходка и съобщи, че вече няма причина да се страхуват от индианците.

— Сложили са си знака под договора — провикна се тя още от вратата. — Вече няма да се притесняваме, че може да ни вземат скалповете, докато спим — радостно обяви тя.

— Защо сте толкова възбудени? — попита Мери, без да става от стола-люлка, откъдето видя как възрастната дама улови Каролайн за ръцете и двете затанцуваха из стаята.

— Не чухте ли какво казах?

— Чухме — отвърна Каролайн и притисна ръка към сърцето си, след като мисис Куин я пусна. — Разкажи ни за договора. Как са се уговорили?

— Утре ще има церемония, но те вече са го подписали. — Мисис Куин тупна в креслото си до камината и известно време се бореше да си поеме дъх. — Литълтън се съгласил да пусне вождовете, щом му доведат виновните индианци във форта.

Каролайн не виждаше нищо ново в това, но замълча.

— Сега вече между двата народа ще се възцари приятелство — бъбреше мисис Куин. — Отново ще търгуваме.

Всичко това звучеше добре, пък и нали на мир се бяха надявали. Поляха го с чаша ябълково вино и Каролайн бе обзета от радостното вълнение на мисис Куин. Но тайно в себе си се питаше какво ли мисли Раф за спогодбата. Дали тя бе пропуснала нещо, или договорът всъщност променяше много малко?

Тази нощ Каролайн лежеше в леглото с ръце върху заобления си корем и гледаше как сенките, хвърляни от огъня, играят по тавана. Трудно й беше да проумее отношенията между племето чероки и англичаните… нейния народ. Нямаше защо да се учудва, че двамата с Улф не се разбираха за каквото и да било. Но въпреки това не преставаше да мисли за него. Той не беше във форта. Мисис Куин й бе споменала това — отново с многозначителен поглед.

Значи си беше отишъл. Вероятно сега беше някъде сред своя народ. Каролайн не успя да се пребори с тъгата, която превземаше душата й. Но може би така беше по-добре. Сега вече никой не можеше да я спре да напусне форт Принц Джордж и да се върне в „Седемте бора“.

Щом англичаните смятаха да търгуват с племето чероки, защо тя да не стане един от търговците? Но за разлика от покойния си съпруг, щеше да бъде честна и открита с индианците.

Церемонията на следващия ден бе изпълнена с тържественост и великолепие. Индианците носеха празничните си одежди. Декемврийското слънце блестеше в сребърните им нагръдници, в ризите им от шарен английски плат, покрити с къси пелерини, които се развяваха на вятъра. И те като Улф притежаваха изобилие от татуировки, но докато неговата коса бе дълга и лъскава, главите на вождовете бяха обръснати с изключение на опашката в средата на темето, която украсяваха с пера и нанизи от раковини.

За да не останат по-назад, Литълтън и офицерите му се появиха в пълно бойно снаряжение. Алените им туники и белите напудрени перуки не отстъпваха по пищност на индианското облекло.

Чуха се речи, бяха показани подаръци… но не се стигна до размяна. С враждебен жест губернаторът обяви решението си да задържи при себе си даровете на мира — мускети и барут, — докато не му предадат виновните за клането.

Но Каролайн не видя и следа от обида върху лицата на вождовете. Напротив, всички изглеждаха доволни от споразумението.

Ала най-голяма радост изпитваше губернаторът. Възнамеряваше след няколко дни да напусне форта. Разбира се, той нямаше друг избор. Почти половината от хората му го бяха изоставили и бяха потеглили към Чарлз Таун, когато той намекна, че който желае, може да си върви. Страхът от едрата шарка бе достатъчна причина.

Каролайн не завиждаше на войниците, избягали от страшната болест. Самата тя се готвеше да стори същото. Мери и бебето не бяха възстановили силите си, но тя благодареше на бога, че са живи. Не рискуваше нищо. Договорът бе подписан. Войниците, с изключение на един символичен отряд, се бяха оттеглили, а индианците според нея бяха готови да посрещнат нов търговец. Време беше да напусне форт Принц Джордж.

— Наистина ли няма да дойдете с нас? — Каролайн хвърли поглед през рамо към мисис Куин, която седеше в креслото си и пушеше глинена лула. Продължи да сгъва фустите и да ги нарежда в дисагите, а жената поклати побелялата си глава.

— Смятам да ида в Чарлз Таун веднага щом мога. — Мисис Куин премигна през дима, който се виеше около лицето й. — Но ми се струва, че още е рано да тръгвате.

— Нали ви обясних за едрата шарка? — Каролайн сниши глас, за да не събуди Мери. Тя си беше легнала рано, за да събере сили за пътуването утре.

— Изкарах шарката през трийсет и пета. Едва не умрях. — Тя дръпна от лулата. — Но се оправих. — Обърна глава към вратата: — Кой ли може да е по това време?

Каролайн не беше чула нищо, преди мисис Куин да проговори, но сега се убеди, че някой чука. С кимване възрастната жена й нареди да отвори.

Навън беше тъмно, но тя веднага разпозна едрата фигура на Улф. Стоеше на прага, в мрака лицето му не се виждаше. В ръката си държеше дългия мускет. Каролайн усети горчиво-сладък копнеж и ако не беше споменът за последната им среща и стойката му — горда и сурова, — тя би се хвърлила в обятията му.

Не знаеше колко дълго са стояли, загледани един в друг. Мисис Куин наруши тишината с груб вик:

— Кой е на вратата, дяволите да го вземат? От тоя студ може да замръзне дори метлата на вещица.

— Раф е, мисис Куин — обади се той. — Водя един човек, който иска да види Каролайн.

— Тогава го вкарай вътре, за бога!

Каролайн отстъпи назад, за да пропусне Улф в стаята, и чак тогава забеляза, че с него има друг човек. Плахо се усмихна на младежа, увит от глава до пети в балтон и дебел шал. Той отгърна шала и се разсмя на слисания й вид.

— Е, Каро, така ли ме посрещаш, след като идвам толкова отдалеч, за да те видя?

— Нед? — Каролайн се хвърли към госта. — Нед, ти ли си?