Диво сърце

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

— И ето къде ме откри мистър Макуейд — тържествено завърши разказа си Едуард Симънс, осмият граф Шубридж. Облегнал лакти на дървената маса, той хвърли поглед към Улф, после към сестра си. Тя седеше до него с ръка на рамото му. Известно време единственият звук в стаята бе пращенето на съчките в камината.

Накрая Каролайн поклати глава:

— Не разбирам. Естествено, радвам се да те видя, но… — Тя го стисна за ръкава. — Какво те е прихванало, та си дошъл чак дотук? — Мисълта да го повика при себе си й бе минала през ума, когато смяташе, че двамата с Раф ще… Но не си струваше дори да си спомня за това. После бе предположила, че някой ден той сам ще реши да дойде в Новия свят. Но не очакваше това да стане толкова скоро…

— Ами… стори ми се интересно приключение — отвърна той, без да съзнава, че Каролайн е забелязала нервното потрепване на дясното му око.

Беше пораснал с цял фут, откакто го бе видяла за последно, и сега беше по-висок от нея, но Каролайн все още познаваше кога я лъже.

— Приключение, казваш. — Тя наклони глава настрана. Едуард само кимна и си отчупи парче от пудинга, който преди малко бе отместил с твърдението, че ще се пръсне, ако изяде още една хапка. — А училището?

— Напуснах — рече той, докато дъвчеше поръсения с канела сладкиш.

— Напуснал си!? Нед… — Каролайн се изправи. — Не мога да повярвам, че си извършил подобно нещо. Особено след като аз… — Спря се, преди да изброи всичко, което бе преживяла, за да му осигури средства. Скръсти ръце и се обърна с гръб, за да възстанови самообладанието си. Така пропусна заговорническия поглед, който брат й хвърли към Улф, и окуражителното кимване, което получи в отговор от него.

— Помолиха ме да напусна.

— Какво? — Завъртя се рязко и полите й прошумоляха по пръстения под.

— Не беше чак толкова зле — с принудена усмивка обясни Едуард. — Бяха дори много любезни, като се вземе предвид, че…

Със страшно предчувствие Каролайн попита:

— Какво?

— Че не са получили пари за цяла година.

Кръвта се отдръпна от лицето й и тя усети, че ще припадне. Стисна облегалката на стола.

— Сигурно е станала грешка. Плащането на таксата за училището беше част от… — Погледът й се стрелна към Улф, който седеше в ъгъла, облегнат на дългата си пушка.

— Сигурно е грешка — повтори тя.

— И аз така помислих. Нали ми каза, че само при това условие ще се омъжиш. Но после дойде мистър Чипфорд и ми съобщи, че е истина.

— Не са били изпратени никакви пари? — Каролайн не беше склонна да обсъждат личните си дела пред Улф, но той не се готвеше да си тръгва, пък и бе чул достатъчно, за да се досети за останалото.

— Нито пени. — Едуард се изправи и отиде до сестра си. Отначало я прегърна плахо. Беше свикнал тя него да успокоява. — Реших, че ще е най-добре да дойда и да те потърся — каза той, когато тя облегна глава на рамото му. — Съжалявам, че нещата не се наредиха така, както се надяваше.

Каролайн го погали по бузата и се изненада, че вече не е гладка като бебешка кожа. Беше му поникнала брада. Но Едуард бе пораснал не само физически.

— Радвам се, че дойде. И без това смятах да те повикам.

— Наистина ли?

Сините му очи проблеснаха щастливо и за миг тя отново зърна предишния Нед.

— Наистина. Сега си лягай. Сигурно си уморен от твоето „приключение“.

— Малко. Но къде ще спя? — Той се огледа наоколо, сякаш очакваше да види таен коридор, водещ към спалните помещения. Каролайн се усмихна при мисълта с колко различен живот ще трябва да свикне брат й.

— Качи се по онази стълба на тавана — посочи тя със замах. — Там ще намериш уединено кътче и удобен дюшек.

За негова чест Едуард само кимна и сложи крак на долното стъпало. Но по средата на стълбата се спря и погледна към сестра си.

— Щастлив съм, че дойдох, Каро. Не ми харесваше да сме разделени от цял океан.

— На мен също, Нед.

Каролайн дълго остана загледана в грубата стълба, преди да се обърне към единствения друг човек в стаята. Смяташе, че за него оттеглянето на брат й ще бъде идеалната възможност да си тръгне. Но Улф сякаш бе пуснал корени. Наблюдаваше я изпод мигли с непроницаем израз на лицето и не помръдваше.

Каролайн преглътна и се зае да прибира чиниите. Брат й бе погълнал две порции яхния, няколко филии царевичен хляб и десерта за толкова кратко време, че тя се запита откога ли не е ял. Раф бе приел само чаша загрято и подправено ябълково вино. Каролайн реши, че няма да се приближи до него, за да вземе чашата.

— Благодаря ти, че доведе Нед — каза тя, когато тишината стана непоносима. — Къде по-точно го намери?

— Недалеч от пътеката, близо до Естато. Беше си запалил голям огън. Не беше трудно да го забележа.

Каролайн заля чиниите с вряла вода, добави сапун и ги остави да киснат.

— Още веднъж ти благодаря. Нед сигурно е доволен, че си го довел до форт Принц Джордж.

— Не знам. — Улф остави пушката в ъгъла и се приближи до масата. Дръпна един стол, обърна го с облегалката напред и го възседна. — Стори ми си, че се зарадва най-много, като разбра, че те познавам.

Каролайн кимна и започна да търка чиниите. Не й се нравеше нито чувството за уют, обзело я от близостта на Улф, нито изпепеляващият поглед, прикован в гърба й. Въпреки че в стаята не беше топло, по челото й избиха капчици пот.

Плискането на водата, пращенето на съчките в огъня — тези шумове сякаш кънтяха в тишината на нощта. Когато вече не можеше да издържа, тя се обърна рязко, сложи сапунени ръце на хълбоците си и впи поглед в него. Той не изглеждаше изненадан от внезапните й движения.

— Е, вече знаеш.

Улф само вдигна вежди, което я накара да процеди през зъби:

— Не се преструвай, че не си чул какво каза Нед. Омъжих се за баща ти поради една единствена причина.

— Не се учудвам. — Улф се наведе напред и облегна брадичка на кръстосаните си ръце. — Не съм си и помислил, че е било по любов.

Равнодушният му, почти безразличен тон я вбеси… а може би вестите, които брат й бе донесъл, най-после проникваха в съзнанието й.

— Останах без пари — каза тя с горда осанка. — А баща ти дори не изпълни условието в брачния договор. — Не обърна внимание на гласчето, което й казваше, че тя също е нарушила уговорката. — Обеща да се погрижи за брат ми, а не го направи.

Той отново не отвърна нищо, а продължи да я гледа с тъмните си жарки очи, които я привличаха като магнити. Ала тя упорито не отстъпваше.

— Какво искаш от мен?

Можеше да се закълне, че нещо проблесна в очите му, но изразът му остана непроменен.

— Каролайн, за теб е по-добре да не задаваш такива въпроси. Един ден може да ти кажа какво точно искам от теб. А засега ми стига да ти поискам обяснение закъде, по дяволите, си стегнала багажа.

Каролайн проследи погледа му до натъпканата кожена торба. Беше я оставила върху сандъка в ъгъла, преди да сложи масата за Нед.

Не изпита страх от ниския му заплашителен тон.

— Ще заведа Мери, бебето и Нед в „Седемте бора“.

— Побъркана жена! Нямаш ли малко разум в главата?

— Имам, и то много разум, който ми казва, че е по-добре да напуснем това нападнато от болести място. — Каролайн осъзна, че не умее да владее гласа си, и се изви към умивалника, без да обръща повече внимание на Улф. Поне на това се надяваше да е способна.

— Ще те заведа в Чарлз Таун.

— Какво? — От всички аргументи, с които очакваше да я засипе… от всичко, което можеше да й каже, това беше най-неочакваното. — Не искам да ходя в Чарлз Таун.

— По дяволите, Каролайн, мястото ти не е тук.

— А къде? — Тя му обърна гръб с надеждата да не забележи блясъка на сълзите в очите й. — Нали чу Нед? В Англия нямаме нищо. — Тя въздъхна дълбоко и отново се обърна с лице към него. — „Седемте бора“ е всичко, което имам.

— Значи според теб това е всичко, което ти и детето ти имате.

За пръв път, откакто се бе появил на прага, споменаваше за тяхното дете и Каролайн почти бе забравила ужасната раздяла след предишната им среща. Сега всичко се стовари отново върху нея. Гневът на Улф, завещанието на Робърт, което я оставяше без пари, ако не излъжеше, че детето е негово.

— Най-добре си върви. Още веднъж ти благодаря, че доведе… Престани. Какво правиш? — Той беше станал от стола и я бе сграбчил за раменете.

— Не ми е нужна благодарността ти, много добре знаеш.

Присъствието му я зашеметяваше… Мирисът, допирът на силните му ръце. Но Каролайн се обгради с желязна стена.

— Нищо друго няма да получиш от мен.

Улф не каза: „Ще видим“, но лицето му — с повдигнати вежди и разширени ноздри — говореше красноречиво. Целуна я и решимостта й започна да се стопи. Целувката му бе бърза и груба. Собственическа. Настоятелна. Отдръпна се и я загледа, докато тя бавно отвори очи.

— Очакват ме в Естато утре. Всъщност още днес, но сметнах, че не е хубаво брат ти да се лута сам. Щом се върна, ще продължим разговора.

С тези думи той излезе.

Трябваше да го побутне два пъти, преди Едуард да отвори очи. Той веднага се оплака от светлината.

— Хайде, Нед — настоя тя и постави свещника на пода. — Време е за ставане.

— Каро. — Произнесе името й с такъв умолителен тон, който й напомни за някогашното малко момче. Тя се засмя и дръпна юргана от лицето му.

— Тук ставаме преди петлите, Неди.

— Мистър Макуейд не става толкова рано. — Едуард леко отвори едното си око.

— Да, но мистър Макуейд вече не е тук.

Каролайн не разбра дали тонът на гласа й накара брат й да се изправи рязко на лакти. Не искаше думите й да прозвучат така горчиво, но вече не можеше да ги върне обратно.

— Помислих си, че мистър Макуейд ти е приятел.

— Какво те накара да си помислиш така? — Каролайн взе свещта и тръгна към стълбата.

— Той каза така. — Отговорът на Едуард й напомни за свещеник, който чете Библията.

Сви устни и погледна през рамо.

— Облечи се бързо, Нед. Закуската е почти готова. Трябва да потеглим рано.

Престори се, че не чува въпроса, който той й зададе, и бързо слезе долу. Влезе в спалнята и видя, че Мери седи в леглото и кърми Колин. Тя вдигна глава и сложи пръст на устните си. С кимване на главата посочи мисис Куин, дълбоко заспала до нея. Двете с любопитство погледаха как възрастната жена си поема въздух, който дълго клокочи в гърлото й, преди да излезе навън с шумно хъркане. Размениха си усмивки и Каролайн с леки стъпки изтича в кухнята да обърне бекона, цвъртящ в тигана.

Мери изглеждаше в добро настроение. Само да не бяха тъмните кръгове под очите й, които растяха с всеки изминал ден. За стотен път Каролайн се помоли да не греши, като тръгва за „Седемте бора“.

След малко получи възможност да претегли още веднъж всички аргументи в полза на тръгването им.

— Къде отиваме? — Нед слезе от стълбата. — Не ме ли чу, като те питах преди?

Изглеждаше сънен и начумерен и на нея й се прииска да го прегърне като снощи. Но нещо в него й подсказваше, че няма да се зарадва на този жест. Затова тя продължи да бърка царевичната каша.

— Връщаме се в „Седемте бора“. Там ще ти хареса, Нед. Къщата е много по-хубава от тази и…

— Сигурна ли си, че е разумно да напускаме форта. Мистър Макуейд каза…

— Мистър Макуейд не може да знае всичко.

— Може би. — Нед се отпусна върху един стол и протегна краката си напред. — Но той е наполовина индианец и смята, че…

— Той каза, той смята, той мисли… Нед! — Каролайн коленичи пред него и го улови за ръцете. — „Седемте бора“ е нашият дом. Племето чероки току-що подписа договор с англичаните. С очите си видях.

— Но…

— Трябва да помислим и за друго, фортът е нападнат от едра шарка. Досега успяхме да се опазим от нея, но с всеки ден броят на заразените расте. А не сме само ние. Трябва да помислим за Мери и нейното бебе. Снощи тя спеше и не можахте да се запознаете, но тя също живее в „Седемте бора“. Сега двете разчитаме на теб.

Известно време Едуард я гледа със сините си, досущ като нейните, очи, после кимна и Каролайн не устоя на предишното си желание да го прегърне. Предположението й излезе вярно. Той наистина изглеждаше смутен от жеста й и тя отново отбеляза колко много е пораснал брат й само за няколко месеца.

Когато Мери влезе при тях, Каролайн ги представи един на друг и тримата седнаха да закусят, докато небето на изток просветляваше. Скоро се появи и мисис Куин и недоволно замърмори, че я оставяли сама. Но отново отхвърли предложението на Каролайн да тръгне с тях.

— Не, вие, младите, вървете. Аз съм се заклела, че кракът ми няма да стъпи на запад.

Едуард се нацупи, когато Каролайн го принуди да избере най-важното от сандъка, който бе донесъл със себе си. Трябваше да остави копринените си панталони и сака.

— Мисис Куин ще ти ги пази и по-късно ще си ги вземеш. Сега няма как да ги мъкнем.

— Но аз доведох товарен кон.

— Който ще трябва да носи всичкия ни багаж. Повярвай ми, Нед, изискано облекло няма да ти е нужно. Вземи по-грубите си дрехи.

— Като тези, които носи мистър Макуейд?

Трябваше да се досети, че вече бе време брат й отново да спомене името му.

— Да, нещо подобно — промърмори тя.

Почти два часа след съмване напуснаха форта. Каролайн изчака, за да бъде сигурна, че Улф вече е тръгнал. За разлика от брат си тя беше убедена, че той ще стане рано. А никак не й се искаше да се натъкне по пътя на него. Не му беше обещала да остане във форта, но знаеше, че той очаква това. По-точно — изисква. Докато вървеше напред по пътеката към „Седемте бора“, Каролайн се питаше какво ли ще направи той, щом открие, че са напуснали форта.

Дяволите да те вземат, Каролайн Симънс, не, Каролайн Макуейд! Не можеше да забрави, че тя е вдовицата на баща му. И се проклинаше за това, че не престава да мисли за нея.

Улф се наведе напред, облегна ръце на бедрата си и се опита да я пропъди от съзнанието си. Съсредоточи се върху думите на омраза, които се сипеха от устата на Талцуска. Злобата му бе отправена към англичаните, но Улф не бе сигурен дали не говори лично на него. Всъщност бе съгласен с почти всичко, което братовчед му казваше. Договорът, подписан само от някои вождове, наистина беше обида за техния народ.

— Уойа иска да повярваме, че за нас е по-добре да преглътнем тази мерзост, вместо да се бием. Аз казвам, че той се държи като изплашена жена, каквато всъщност е.

След това лично оскърбление Талцуска скръсти ръце и всички в задименото помещение в Естато обърнаха очи към Улф.

Първият му подтик бе да прескочи тлеещия огън, около който седяха, и да се хвърли срещу своя противник. С какво удоволствие би го разкъсал на парчета, би забил юмрук в присмехулната му физиономия.

Но беше дошъл тук, за да проповядва в името на разума, предпазливостта и търпението… Трябваше да се придържа към основната си цел. Със свити юмруци и кръв, кипяща в безсилен гняв, той се обърна към вожда.

— Талцуска говори за несправедливостта на договора и с това аз съм съгласен — започна Улф на майчиния си език. — Но да убиваме жени и деца, както той предлага, означава да мислим с мозъка на пиле. — С ъгълчето на окото си видя как Талцуска понечи да се изправи, но седящите зад него го дръпнаха. Съветът беше свикан, за да разговарят не с юмруци, а с думи, и Улф внимателно подбираше своите.

— Нашите воини са храбри. Никой, дори англичаните, не може да отрече това. Но те са и мъдри. Някои от вождовете ни още са пленници във форта. Ако започнем да убиваме, те ще бъдат обезглавени. Какво мислите за това?

— Ти какво предлагаш? Да седим като страхливи баби?

Улф впери огнен поглед в братовчед си.

— Предлагам да помислим, преди да се втурнем като обезумели във война, която не можем да спечелим.

— Уойа говори първо за нашата смелост, а после — за поражение — презрително изсумтя Талцуска.

— Поражението ще дойде не защото ни липсва храброст. Ще ни разбият, защото сме малко в сравнение с врага. Защото пушките и барута, с които се бием, идват от него.

— Според теб, Уойа, как трябва да постъпим? — попита вождът.

По-късно Улф седеше край потока, загледан в препускащата вода. Дали беше убедил съвета да действа предпазливо и благоразумно? Не знаеше. Истината бе, че самият той нямаше представа какво трябва да се направи. Съзнаваше, че необмислените постъпки само ще им докарат гнева на англичаните. Но пък и не биваше да седят смирено. Дали не трябваше да преговарят още? Той отпусна глава върху събраните си длани.

Месеци наред се опитваше да помири двата народа… двете половини, които се бореха в самия него. Да помогне да стигнат до решение, справедливо и за двете страни. Сега всичко му изглеждаше безнадеждно. Англичаните може би бяха доволни от подписания договор, но племето чероки виждаше само още едно доказателство за измамната същност на белия човек. Невинни хора бяха задържани като затворници и Улф знаеше, че е само въпрос на време договорът да бъде нарушен.

Тогава щеше да избухне война.

А той беше безсилен да я спре.

— А, ето къде била страхливата баба.

Улф скочи, щом чу подигравателния глас на братовчед си. Сега вече боят не беше забранен. Преди Талцуска да мигне, Улф се хвърли срещу него. Както бе очаквал, изпита огромно удоволствие от свирепия юмручен удар, който нанесе на врага си. Също и от приглушения вик, изтръгнал се от гърдите на Талцуска. Последваха нови и нови удари и двамата противници се озоваха на каменистата земя.

Физически бяха равностойни съперници, но Улф бе малко по-висок. Двубоят бе ожесточен. Ту единият, ту другият взимаше надмощие, но Улф осъзна, че е ударен, чак когато в окото му потече кръв.

Възседна врага си през кръста и Талцуска извика нещо неясно. Улф не обърна внимание на думите му, докато ръцете му не бяха внезапно изтеглени и здраво хванати отзад. Съпротивляваше се срещу двамата мъже, но напразно. Те го държаха, а Талцуска бавно се изправи на крака. Впил поглед в Улф, той избърса устата си и по ръката му остана кръв.

— Ще платиш за това, двуличнико! — изкрещя той.

— Върви по дяволите!

— Тук думата имам аз! — Талцуска се приближи и застана лице в лице с Улф. — Повече няма да слушаме страхливци като теб, които говорят за предпазливост. Повече няма да търпим господството на англичаните. — Той оголи зъбите си. — Ще ги прогоним от нашата земя. — Макар че времето бе студено, по сипаничавото му лице лъщеше пот.

— Жената на баща ти е на път за „Седемте бора“. Но не се тревожи, няма да я убия… веднага.

Успя да се освободи от двамата мъже, които го държаха, но Талцуска отскочи назад ухилен. Улф се хвърли към братовчед си, но преди да го стисне за шията, в главата му избухна болка. Успя да направи само крачка, преди да се строполи на земята.

Пътуването до „Седемте бора“ мина по-леко, отколкото Каролайн очакваше. Мери го понесе добре, като често споменаваше колко се радва да се прибере вкъщи и се питаше дали Логън ще се върне скоро. Колин все още беше много дребна, въпреки честото хранене.

— Ще се оправи, щом заживеем отново в „Седемте бора“ — казваше Мери.

Къщата си стоеше така, както я бяха оставили, само че някои горски животни бяха потърсили подслон в нея. Каролайн и Едуард ги изгониха, а после се заеха да потърсят из гората домашните животни.

Пилетата писукаха съвсем наблизо. По-трудно беше да намерят кравата, но накрая Едуард я откри да преживя несмущавана от нищо на няколко мили надолу по реката.

През това време в гората бе спокойно. Скелетите на дърветата стърчаха сред зимния мраз, а наоколо не се виждаха следи от индианци. Каролайн задиша по-леко. Тук не ги заплашваше шарка. Сутрешните й пристъпи бяха преминали. Чувстваше се по-силна и се опитваше да даде част от силата си на Мери.

Нед сякаш бе роден за този живот. Намери дрехи на Логън и след като помоли за разрешение, започна да носи ловните ризи и гамашите, като ги предпочиташе пред коприните, които си бе донесъл от Англия. Отдавна се беше научил да ловува за удоволствие в именията на другарите си от училище. Сега го правеше по необходимост и ги снабдяваше редовно със зайци и катерици.

Днес беше тръгнал на лов. Каролайн го предупреди да не ходи далеч и от време на време чуваше отекващи из гората изстрели. В кухнята ухаеше на току-що изпечен хляб. Мери седеше до огъня и скъсяваше поредния панталон на Логън. Щом Колин заплачеше, тя залюляваше люлката й с крак.

— Не знам много за по-големия брат на Логън — отговори Мери на въпроса на Каролайн. — Много млад напуснал дома, за да се бие за принц Чарлз. Робърт сигурно е бил вбесен и никога не му е простил. Не даваше името му да се спомене, дори след като до семейството достигна слух, че бил заловен и се готвели да го обесят.

— Господи, колко безсърдечно! — Каролайн извади хляба от пещта. — Робърт явно не е бил любящ баща.

— Така е. — Мери скъса конеца и погледна към нея. — Ето защо се радвам, че носиш детето на Раф, а не неговото.

За пръв път, откакто Каролайн бе признала кой е бащата на детето й, Мери отваряше дума за това. Каролайн не знаеше какво да отвърне. Мери се държеше така, сякаш проблемът можеше да бъде лесно разрешен, но Каролайн не споделяше мнението й. Отвори уста, за да обясни защо никой никога не бива да разбере, че Робърт не е баща на детето, но смразяващ крясък я накара да замълчи.

Преди да се добере до мускета в ъгъла, вратата се отвори с трясък. Размахал над главата си томахавка, в кухнята нахлу Талцуска.