Дневен патрул

ПРОЛОГ

Входът на блока беше под всяка критика. Кодовата брава беше счупена и не работеше, по пода се търкаляха угарки от евтини цигари. Стените на асансьора бяха покрити с неграмотно надраскани графити, в които думата „Спартак“ и мръсните псувни се срещаха еднакво често. Бутоните бяха прогорени с цигари и грижливо залепени с втвърдена дъвка.

И вратата на апартамента на четвъртия етаж беше същата тъжна картинка: някаква останала още от съветски времена тапицерия и евтини алуминиеви цифри, едва крепящи се на криво завитите винтове.

Наташа се подвоуми за миг, преди да натисне звънеца. Би било смешно да се надява на каквото и да е при идването си тук. Щом си толкова оглупяла, че си решила да прибегнеш до магии — отвори вестника, включи телевизора, послушай радиото. Сериозни фирми, опитни екстрасенси с чужбински дипломи… Пак си е мошеничество, то се знае. Но поне ще си сред сериозни хора и в приятна обстановка… а не в този приют за неудачници.

Въпреки това тя натисна звънеца. Дожаля й за времето, изгубено в градския транспорт.

Няколко минути апартаментът не даде признаци на живот. После се дочу шумът на припрени стъпки — характерната походка на бързащ човек, чиито стари размъкнати пантофи падат от нозете му на всяка крачка. За миг евтината миниатюрна шпионка притъмня, после изтрака металната брава и вратата зейна.

— О, Наташа? Заповядай, влез…

Никога не си беше падала по хората, които моментално минават на „ти“. Не че тя самата не предпочиташе този стил на общуване, но си беше редно първо да се иска разрешение, нали така?

А жената, която й отвори вратата, вече я дърпаше безцеремонно за ръката да влезе вътре, при това с изражение на толкова искрено гостоприемство върху застаряващото й, покрито с крещящ грим лице, че Наташа дори нямаше сили да протестира.

— Една приятелка ми каза, че вие… — поде тя.

— Да, знам, знам, мило — заръкомаха домакинята. — О, ама не се събувай, моля те, тъкмо се канех да чистя… или не, сега ще ти намеря едни чехли.

Наташа се огледа, с мъка прикривайки отвращението си.

Антрето не че беше тясно, а по-скоро адски задръстено с боклуци. Малката, най-много трийсетватова крушка горе на тавана едва мъждукаше, но и това не прикриваше общата разруха. Закачалката беше затрупана с дрехи, имаше дори палто от ондатра — за радост на молците. Разлепеният линолеум на пода беше в безличен сив цвят. Сигурно домакинята отдавна се канеше да почисти.

— На тебе Наташа ли ти викат, дъще? Аз пък съм Даша.

Даша беше по-възрастна от нея с около петнайсет-двайсет години. Поне. Тази жена можеше да й бъде майка, макар че да не дава Господ… Разплута, с мръсна коса без блясък, олющен, набиващ се на очи лак на ноктите, избелял пеньоар, разпадащи се чехли, обути на бос крак. По ноктите на краката също блещукаше лак — ама че вулгарно изглеждаше. Боже Господи!

— Вие врачка ли сте? — попита Наташа. И възкликна наум: „Каква съм глупачка!“

Даша кимна няколко пъти в знак на съгласие. Наведе се и измъкна от купчината струпани в безредие обувки гумени чехли. Най-идиотската от човешките приумици — с безброй стърчащи навътре гумени бодли. Мечтата на йогата. Една част от тези гумени гвоздеи отдавна бяха изпопадали, което, впрочем, не беше повод човек да се чувства по-комфортно.

— Обуй се! — радостно предложи Даша.

Наташа като хипнотизирана изу сандалите си и обу чехлите. Сбогом, чорапогащник. Сигурно ще се сдобие с чифт бримки. Какво от това, че марката е не каква да е, а „Омса“, при това с ликра. Всичко на този свят е менте, измислено от хитри глупаци. А умните хора кой знае защо се хващат на въдицата.

— Да, врачка съм — уведоми я Даша, която бдително контролираше процеса на обуването. — На баба си съм се метнала. И на майка си. Те гледаха, за да помагат на хората, такива сме си ние от нашето семейство… Да отидем в кухнята, Наташа, че в стаите е разхвърляно…

Като се проклинаше наум за пореден път, Наташа тръгна след домакинята. Кухнята оправда очакванията й. Камара немити чинии в мивката, зацапана кухненска маса, от която при появата им някъде под плота мързеливо се скри хлебарка. Лепкав под. Прозорците, то се знае, не бяха видели парцал от пролетта, плафониерата бе омазана от мухите.

— Сядай. — Даша ловко измъкна под масата табуретката и я издърпа на почетното място — между масата и хладилника, конвулсивно потреперващ „Саратов“.

— Благодаря, предпочитам да постоя права. — Наташа твърдо реши да не сяда. Табуретката й се видя още по-несигурна от масата или пода. — Даша… Дария?

— Дария.

— Дария, всъщност, аз само исках да разбера…

Жената сви рамене. Щракна копчето на електрическия чайник — може би единствения предмет в кухнята, който не изглеждаше така, сякаш е изровен от някоя боклукчийска кофа. Погледна Наташа.

— Да разбереш? А какво толкова има да се разбира, мило? То и така и така всичко си се вижда, като на длан…

За миг Наташа изпита неприятното, мъчително усещане, че светлината в кухнята не е достатъчна. Всичко посивя, болезненото роптаене на хладилника и шумът от преминаващите по близката широка улица утихнаха. Тя избърса челото си, покрито с ледени капчици пот. Всичко е от горещината. От лятото, жегата, дългото пътуване в метрото, тъпканицата в тролея… Защо не взе такси? Хубаво, освободи шофьора, отпрати го да си върви с колата — беше те срам дори да намекнеш накъде и защо си се запътила. Но какво ти пречеше да си хванеш такси?

— Мъжът ти те е зарязал, Наташенка — изгука Дария. — Преди две седмици. Изведнъж — събрал си е багажа в куфарчето и си е тръгнал. Без кавги и разправии. Оставил ти е апартамента и колата. За да иде при една млада пачавра с черни вежди, дето си пада по чужди мъже… ама и ти не си престаряла, дъще.

Този път Наташа дори не реагира на обръщението „дъще“. Трескаво се мъчеше да се сети какво е казала и какво е премълчала пред приятелката си. За „черните вежди“ май не беше споменала нито дума. Макар че оная наистина е мургава и чернокоса… Наташа усети как отново я обзема безумен, заслепяващ гняв.

— Знам и защо си е тръгнал, Наташенка… Извинявай, че ти викам „дъще“, ти си силна жена, свикнала си да си изкарваш прехраната с ума си, но всички вие сте като родни дъщери за мен… Нямахте деца, Наташенка. Нали?

— Да — прошепна Наташа.

— И защо така, мила? — Врачката поклати глава с упрек. — Той иска дъщеря, нали?

— Да, дъщеря…

— Да му беше родила — сви рамене Дария. — Ето, аз имам пет. Двете големи започнаха работа за военните. Едната се ожени, гледа си детето, другата учи. И малкия калпазанин… — Тя махна с ръка. — Седни, седни…

Наташа неохотно се настани върху табуретката, здраво стискайки чантата върху коленете си. Каза, опитвайки се да вземе инициативата:

— Така се стекоха обстоятелствата. Бих му родила дете, но не бива да си провалям кариерата заради това.

— Правилно. — Врачката не понечи да спори. Потри лицето си с длани. — Твоя воля… И сега, какво, искаш да си го върнеш? А той точно затова си е тръгнал. Онази другата вече е заченала от него… а и много усилия е положила. Изслушала го е, съжалила го е, и в леглото добре се е представила… Мъжът ти е бил свестен, всяка ще пожелае такъв. Искаш ли да си го върнеш? Наистина ли искаш?

Наташа стисна устни:

— Да.

Врачката въздъхна.

— Може и да си го върнеш… може.

Тонът й изведнъж се промени, стана тежък, потискащ:

— Само че ще бъде трудно. Да си го върнеш е лесно, по-трудното ще е да го задържиш!

— Въпреки това го искам!

— Всеки от нас си има своя магия, дъще. — Дария се наведе през масата. Очите й сякаш пронизваха Наташа. — Простичка, отколешна, женска. Ти със своите амбиции съвсем си я забравила, а не е трябвало! Нищо. Ще ти помогна. Само че ще се наложи да свършим всичко на три етапа.

Тя лекичко почука с юмрук по масата.

— Първо, ще ти дам любовно биле. Това не е голям грях… Билето ще върне мъжа ти вкъщи. Че ще го върне — ще го върне, но няма да го задържи.

Наташа кимна неуверено. Разделянето на врачуването на „три етапа“ изглеждаше неуместно — особено от тази жена в този апартамент…

— Второ… Детето на съперницата ти не трябва да се ражда. Ако се роди — няма да задържиш мъжа си. Ще се наложи да се върши голям грях, да се трови невинен плод…

— Какви ги говорите! — потрепна Наташа. — Нямам намерение да ходя в затвора!

— Не става въпрос за отрова, Наташенка. Просто ще разперя ръце — врачката наистина разпери ръцете си, — а после ще плесна с длани… Ето я цялата работа, ето го и целият грях. Какъв затвор?

Наташа мълчеше.

— Само че аз нямам намерение да поемам този грях. — Дария ревностно се прекръсти. — Ако искаш, ще ти помогна, но тогава ти ще отговаряш пред Бог!

Очевидно изтълкувала мълчанието като съгласие, тя продължи:

— Трето… Самата ти ще родиш дете. И за това ще ти помогна. Ще бъде дъщеря, красавица и умна, подкрепа за теб, радост за мъжа ти. Тогава всичките ти беди ще свършат.

— Сериозно ли говорите? — попита тихо Наташа. — Вие ще направите всичко това?

— Ето какво ще ти кажа. — Дария се изправи. — Кажеш ли „да“ — така и ще стане. Утре мъжът ти ще се върне, а вдругиден съперницата ти ще пометне. И няма да ти взимам пари, докато сама не ми донесеш. Но после ще ти взема, и то много. Кълна се в Бога Христа.

Наташа се усмихна накриво.

— А ако ви излъжа и не донеса парите? Нали вече всичко ще бъде сторено…

Тя се сепна. Врачката я гледаше безмълвно и строго. С леко съчувствие, като майка недосетливата си дъщеря…

— Няма да ме излъжеш, Наташенка. Помисли сама и ще разбереш, че не си заслужава да ме лъжеш.

Наташа преглътна заседналата в гърлото й буца. Опита се да се пошегува:

— Значи плащане за свършена работа?

— Каква си ми бизнесдама! — изрече с ирония Дария. — Кой ще те хареса такава, делова и умна? В жените винаги трябва да има някаква наивност… ех… Да, плащаш за свършената работа. По трите точки.

— Колко.

— Пет.

— Какво пет? — подзе Наташа и си прехапа езика. — Мислех, че ще ми излезе доста по-евтино!

— Ако искаш само да си върнеш мъжа — ще ти излезе по-евтино. Само че като мине известно време, той пак ще те зареже. А аз ти предлагам истинска помощ, средството е изпитано.

— Съгласна съм — кимна Наташа. Обзе я усещането за лека нереалност на случващото се. Значи е достатъчно да се плесне с ръце — и няма да го има още нероденото дете? А като се плесне с ръце още веднъж — ще роди на любимия си идиот дъщеричка?

— Ще поемеш ли този грях върху себе си? — властно попита врачката.

— Какъв ти грях — вече с неприкрито раздразнение отвърна Наташа. — Че този грях всяка жена поне веднъж го е правила! Там може изобщо нищо да няма!

Врачката се замисли, сякаш се ослушваше. Поклати глава.

— Има… Май наистина ще е дъщеря.

— Поемам го — с все същото раздразнение в гласа отвърна Наташа. — Поемам всички грехове, които поискаш. Споразумяхме ли се?

Врачката й хвърли строг и осъдителен поглед.

— Не бива така, дъще… За всичките грехове. Знае ли се каква тежест мога да ти стоваря върху раменете? И своя, и чужда… после ще отговаряш пред Бога.

— Ще се разберем.

Даря въздъхна:

— Ох, че сте глупави младите. Това ли му е работата — да се рови в чуждите грехове? Всеки грях оставя своя собствена диря, каквато е дирята — такова ще бъде отсъдено… Добре де, не се бой. Няма да ти припиша нищо чуждо.

— Че аз не се боя.

Врачката май вече не я чуваше. Седеше и напрегнато се вслушваше в нещо. После сви рамене и отсече:

— Хубаво… Хайде да се залавяме за работа. Дай си ръката!

Наташа колебливо протегна десница, без да изпуска от притеснения си поглед скъпия пръстен с брилянти. Макар че едва го сваляше от пръста си, ама знае ли се…

— Ох!

Врачката убоде кутрето й с такава сръчност и лекота, че Наташа не усети нищо. Вкамени се, загледана в набъбващата червена капка. Сякаш нищо не се е случило, Дария хвърли в мръсната чиния със засъхващи остатъци от борш миниатюрната медицинска игла — плоска, с остър връх. С такива вземат кръв в лабораториите.

— Не се страхувай, при мен всичко е стерилно, иглите са за еднократна употреба.

— Ама какво си позволявате вие! — Наташа опита да издърпа ръката си, ала Дария й попречи с неочаквано силно и точно движение.

— Чакай, глупаво момиче! Ще се наложи пак да се бодеш!

Тя извади от джоба тумбесто аптекарско шишенце от тъмнокафяво стъкло. Етикетът беше отмит, но небрежно: четяха се първите букви: „Ниша…“ Тя ловко отви капачката, постави шишенцето под кутрето на Наташа, раздруса го. Капката падна вътре.

— Някои смятат — каза доволно врачката, — че колкото повече кръв има в билето, толкова по-силно ще е въздействието върху онзи, когото омайваш. Не е така. Кръвта е необходима заради качеството, обаче количеството й няма никакво значение…

Врачката отвори хладилника. Извади петдесетграмово шишенце от водка „Привет“. Наташа се сети, че нейният шофьор наричаше тези шишенца „реаниматори“…

Няколко капки водка напоиха памучето, което тя послушно лепна на пръста си. Гледачката протегна бутилчицата към нея.

— Ще си пийнеш ли?

Кой знае защо, Наташа си представи как се буди на следващата сутрин, някъде в другия край на града, изнасилена, без спомен за случилото се. Тя енергично поклати глава в знак на отрицание.

— Тогава аз ще си пийна. — Дария поднесе „реаниматора“ към устните си и изсмука водката на една глътка. — Така се работи… по-ефикасно. А ти… напразно се страхуваш от мен. Не се издържам от пладнешки обири.

Няколкото останали на дъното капки също отпътуваха в шишенцето с омайната смес. После, без да се стеснява от любопитния поглед на Наташа, врачката поръси вътре сол, захар, вряла вода от чайника и някакво прахче, което силно ухаеше на ванилия.

— Това какво е? — попита Наташа.

— Хрема ли имаш? Ванилия.

Гледачката й подаде шишенцето:

— Дръж.

— И това е всичко, така ли?

— Да. Ще дадеш на мъжа ти да го изпие. Ще се справиш ли? Може да го сипеш в чая или във водката — но това не е желателно.

— Ами къде е… магията?

— Каква магия?

Наташа отново се почувства като пълна глупачка. Изрече истерично:

— Тук има капка моя кръв, капка водка, захар, сол и ванилия!

— И вода — допълни Дария и демонстративно сложи ръце на хълбоците си. Иронично погледна Наташа: — А ти какво искаше? Да ти дам изсушено жабешко око? Яйца на авлига? Или да се изсекна в шишенцето? От съставките ли имаш нужда, или те интересува ефектът?

Наташа мълчеше, сащисана от тази атака. А Дария с вече неприкрит присмех продължи монолога си:

— Миличка моя… че аз ако исках да те шашна — щях да го направя. Бъди сигурна. Важно е не какво има в шишенцето, а кой е забъркал сместа. Не се страхувай, прибери се у дома и дай на мъжа ти да изпие това. Той ще се отбие ли пак при тебе?

— Да, довечера, обади се, че ще мине да си вземе някои неща… — избъбри Наташа.

— Нека си ги вземе, само му направи едно чайче. Утре ще си донесе обратно парцалките. Ако го пуснеш да влезе, разбира се… — Дария се подсмихна. — Е, какво пък… остана още едно нещо, за да приключим работата. Ще си туриш ли оня грях на душата?

— Да. — Наташа внезапно разбра, че вече не може напълно обосновано да се присмее над чутото. Имаше нещо, което не беше никак смешно. Обещанието на врачката бе прозвучало прекалено сериозно. И ако утре мъжът й наистина се върнеше…

— Думата е от теб, а работата — от мен… — Дария бавно разпери ръце. Заговори като в скоропоговорка: — Червена вода, чужда беда, мъртво семе, хилаво племе… Каквото е било, го няма, каквото не е било — няма да бъде… Върни се в нищото, разтвори се без следа, това е волята ми, това е думата ми…

Гласът й спадна до нечленоразделен шепот. Една минута врачката мърдаше беззвучно устни. После с все сила плесна с ръце.

Изглежда въображението на Наташа се беше развихрило — тя изпита чувството, че през кухнята профуча порив на леденостуден вятър. Сърцето й се разтуптя, а кожата й настръхна.

Дария тръсна глава, погледна Наташа, кимна:

— Това беше. Върви си, миличка. Върви си вкъщи, дъще, да чакаш мъжа си.

Наташа стана. Попита:

— А какво… кога ще се…

— Когато забременееш, сама ще се сетиш за мене. Ще те чакам три месеца… а ако не те дочакам — сама си си виновна.

Наташа кимна. Преглътна заседналата в гърлото й буца. Кой знае защо сега тя твърдо вярваше във всичко, което й беше обещала врачката… при това разбираше ясно, до болка, че след три месеца, ако наистина всичко се сбъдне, страшно ще й се свиди да даде парите си. Ще се изкуши да изкара всичко съвпадение… Как да даде пет хиляди долара на тази шарлатанка?

И в същото време разбираше, че ще ги даде. Може би щеше да отлага до последния ден, но ще й донесе парите.

Защото щеше да помни това леко изпляскване на захабените длани и студената вълна, която внезапно беше префучала през кухнята.

— Върви — леко заповеднически повтори врачката. — Тепърва ще приготвям вечеря и ще почиствам апартамента. Хайде, хайде…

Наташа излезе в тъмното антре, с облекчение изу чехлите и нахлузи обувките си. Чорапогащникът май не се беше скъсал… да му се не надява човек…

Погледна врачката, като се опитваше да намери някакви думи — да благодари, да уточни, може би дори да се пошегува, ако се получи, разбира се…

Но Дария явно си имаше други грижи. Очите й бяха станали кръгли, тя бе забила поглед право в заключената врата, леко мърдаше протегнатите си напред ръце и шепнеше:

— Кой… кой… кой?

А в следващия момент вратата зад гърба на Наташа се отвори с гръм и трясък. Антрето за миг се напълни с хора: двама мъже здраво държаха врачката за ръце, друг с бърза крачка тръгна към кухнята — без да се озърта, очевидно добре познаваше разположението на стаите в апартамента. До Наташа се озова младо чернокосо девойче. Всички мъже бяха облечени най-обикновено и с някак показна безличност: шорти, каквито поради невижданите горещини носеха почти деветдесет процента от мъжете в Москва, и тениски. Наташа изведнъж си помисли с уплаха, че тези дрехи са нещо като ненабиващите се на очи сиви костюми на хората от специалните служби.

— Колко лошо — с упрек в гласа каза девойката, гледайки Наташа и клатейки глава. — Колко гнусно, Наталия Алексеевна.

За разлика от мъжете, тя носеше тъмни дънки и дънково яке. На врата й проблясваше медальон, окачен на сребърна верижка, а на пръстите й имаше няколко масивни пръстена от същия метал: префърцунени, с различни украси, глави на дракони и тигри, усукани змии, някакви странни шарки, подобни на букви на неизвестна азбука.

— Какво имате предвид… — със спаднал от притеснение глас попита Наташа.

Вместо отговор, девойката безмълвно разкопча чантичката й, извади шишенцето. Поднесе го към очите на Наташа и отново с укор поклати глава.

— Да! — извика от кухнята момъкът, който се бе усамотил там. — Всичко е налице, момчета.

Единият от мъжете, които държаха врачката, въздъхна и с някак отегчен глас промълви:

— Дария Леонидовна Ромашова! В името на Нощния патрул, вие сте арестувана.

— Какъв пък е тоя патрул? — В гласа на врачката звучеше явно недоумение, примесено с паника. — Кои сте вие?

— Имате право да не отговаряте на нашите въпроси — продължи момъкът. — Всяко магическо действие от ваша страна ще се разглежда като враждебно и ще се наказва без предупреждение. Имате право да помолите да бъдат уредени човешките ви задължения. Обвинена сте в следното… Гарик?

Мъжът, който беше отишъл в кухнята, се върна. Наташа отбеляза за себе си като насън, че той има много интелигентно, замислено-тъжно лице. Винаги беше харесвала такива мъже…

— Предполагам, че комплектът е стандартен — каза Гарик. — Незаконно упражняване на черна магия. Намеса в човешкото съзнание на ниво трета-четвърта степен. Убийство. Неплатени данъци… Впрочем, това вече не засяга нас, а Тъмните.

— Обвинена сте в следното: незаконно упражняване на черна магия, намеса в човешкото съзнание и убийство — повтори мъжът, който държеше Дария. — Ще дойдете с нас.

Врачката започна да крещи — пронизващо и страшно. Наташа неволно погледна зейналата врата — разбира се, беше наивно да се очаква, че съседите ще дотичат да я спасяват, но нали можеха да извикат полиция, все пак?

Странните посетители изобщо не реагираха на крясъка. Само девойката леко се намръщи и попита, като кимна към Наташа:

— Какво ще правим с нея?

— Да се конфискува любовното биле и да се изтрият спомените й. — Гарик погледна Наташа без капка съчувствие. — Нека си мисли, че не е заварила никого в апартамента.

— Това ли е всичко? — Девойката извади от джоба си пакет цигари и запали, без изобщо да бърза.

— А какви са другите варианти, Катя? Тя е човек, какво искаш от нея?

Това вече дори не беше плашещо. Сън, само лош сън… и Наташа действаше като насън. Издърпа с рязко движение скъпоценното шишенце от ръцете на девойката и скочи към вратата.

Нещо я отхвърли назад. Сякаш бе връхлетяла върху невидима стена. Наташа с вик падна до краката на врачката, а шишенцето изхвърча от ръката й и се счупи неочаквано лесно при удара си в стената. Върху линолеума се образува мъничка локва от лепкавата безцветна течност.

— Тигърче, събери останките за отчета — спокойно каза Гарик.

Наташа се разплака.

Не, не от страх, макар че тонът на Гарик не будеше съмнение — спомените й ще бъдат изтрити. Ще плеснат с ръце или ще направят нещо друго — и ще ги изтрият. И тя ще се озове на улицата с твърдата увереност, че вратата на врачката не се е отворила пред нея.

Тя плачеше, гледайки как голямата й любов изтича в дупките на пода.

Някой нахлу откъм стълбището през зеещата врата: „Момчета, имаме гости!“ — чу Наташа нечий тревожен глас, но дори не се обърна. Не беше нужно. Така или иначе щеше да забрави всичко. Всичко щеше да се разбие, да се пръсне на парчета, да се излее в мръсотията.

Завинаги.

ГЛАВА 1

Сутрин никога не ти стига времето да се приготвиш за излизане. Все едно дали ще станеш в шест или в седем — задължително не ти достигат пет минути.

Интересно, защо ли става така?

Стоях пред огледалото и припряно слагах червило. И както винаги, когато бързах, червилото се нанасяше неравномерно, като че бях ученичка, която за пръв път е свила мазилата на мама. По-добре беше хич нищо да не слагам… да изляза без никакъв грим. В това отношение нямам скрупули, изглеждам така, че мога да си го позволя.

— Аля!

На ти сега.

Няма начин и това да не ми дойде до главата!

— Какво, мамче? — извиках аз, набързо нахлузвайки сандалите.

— Ела тук, малката ми.

— Ама вече съм се обула да излизам, мамо! — извиках, оправяйки изметналата се каишка. — Закъснявам, майче!

— Аля!

Безсмислено е да се спори.

Нарочно тракайки силно с токчетата — макар че, общо взето, изобщо не се сърдех, — отидох в кухнята. Мама, както си му е редът, седеше пред включения телевизор, пиеше поредната чаша чай с поредното кексче. Какво ли намира в тези отвратителни детски кексчета? Голям боклук са! Да не говорим за това колко зле се отразяват на линията.

— Пак ли смяташ да ми закъснееш днес, бебче? — дори без да се извърне към мен, попита мама.

— Не знам.

— Алиса, според мен нямаш право да допускаш това. Има си работно време, така че да те държат до един през нощта…

— За това ми плащат — уж небрежно казах аз.

Сега вече майка ме погледна. Устните й се разтрепериха.

— Упрекваш ме, така ли?

Гласът на майка ми винаги е бил добре школуван. Като на актриса. Направо е за театъра.

— Да, ти ни издържаш с твоята заплата — с горчивина рече мама. — Държавата ни обра и ни захвърли да мрем в канавката. Благодаря ти, дъще, че не ни забравяш. Ние с татко ти сме ти много благодарни. Но няма нужда постоянно да ни го натякваш…

— Имах съвсем друго нещо предвид, мамо. Нали знаеш, че съм на ненормиран работен ден!

— Работен ден! — плесна с ръце мама. Троха от кекса се беше закачила на брадичката й. — По-добре го наречи работна нощ! Пък и кой знае с какво се занимаваш!

— Мамче…

Разбира се, тя нищо такова не мисли. Напротив, винаги с гордост разказва на приятелките си колко примерно и чудесно момиче съм. Просто е настроена да се изпокара с мен от сутринта. Може би е гледала новините или е чула поредната гадост за нашия живот. Може би още със ставането са се сдърпали с татко — той не току-така излезе толкова рано.

— Освен това нямам намерение да ставам баба на четиридесет! — без особена последователност продължи майка. Ама за какво й е да бъде последователна? Тя отдавна се страхува, че ще се омъжа, ще изляза от къщи и те двамата с баща ми ще трябва да живеят сами. А може и да не им се наложи — веднъж погледнах линиите на реалността и се оказа, че е твърде вероятно баща ми да я напусне заради друга жена. По-млад е с три години от мама… и за разлика от нея се грижи за външния си вид.

— През тази година ставаш на петдесет, мамо — казах аз. — Извинявай, ама много бързам.

Когато бях вече в антрето, ме догони изпълненият с обида вик на майка:

— Ти никога не си искала да си поприказваш човешки с майка си!

— Навремето исках — измърморих под носа си и изскочих от апартамента. — Когато бях човек, имах това желание. А къде беше ти тогава…

Ясно е, че сега майка се утешава с мисълта какъв скандал ще ми спретне довечера. И копнее да забърка в него и татко. Когато се сетих за това веднага се почувствах гадно.

Ама че похват — да намесваш любимия си мъж в скандали? Та нали мама го обича! Още го обича, знам, проверявала съм. И не осъзнава, че с този си характер е убила любовта у баща ми.

Никога няма да постъпвам по този начин.

Няма да позволя това и на майка си!

Във входа нямаше никой, пък и да беше така, това не би ме спряло. Извърнах се към вратата и погледнах — с особен поглед, леко присвила очи… за да видя сянката си.

Истинската си сянка. Онази, дето е родена от Сумрака.

Сякаш мракът пред мен се сгъсти. До онази чиста пронизваща тъма, до онзи черен цвят, редом с който беззвездната нощ се превръща в ден.

На фона на тази тъма потрепна сив, завихрящ се силует, нито обемен, нито плосък. Досущ като изрязан от мръсен памук. А може би тъкмо обратното — сякаш са пробили Великия Мрак и са оставили в него врата към Сумрака.

Направих крачка, настъпвайки сянката си, която се плъзна нагоре и прие тялото ми. И светът се промени.

Багрите почти изчезнаха. Всичко застина в сивкава, размазана мъгла — такава се получава, ако намалиш цвета и контраста на картината на телевизора до минимум. Звуците се забавиха и настъпи тишина, остана само едва доловимо бучене… слабо, като шума на далечно море.

Бях в Сумрака.

И видях как в апартамента пламти ядът на мама. Лимоненожълт, киселинен цвят, примесен със самосъжаление и отровнозелена омраза към татко, който толкова ненавреме беше отишъл в гаража да ремонтира колата.

А освен това над нея лека-полека се формираше черен вихър. Прокоба с тясно насочен спектър, засега хилава, на ниво „пуста да опустее скапаната ти работа, неблагодарна глупачко!“, но за сметка на това майчина. Особено прилепчива и мощна.

Е, не, мамче!

Благодарение на твоята загриженост баща ми се сдоби с инфаркт на тридесет и седем годишна възраст, едва го спасих от втори… на такава цена, че не ми се иска да се сещам. Сега и на мен ли ми взе мерника?

Пресегнах се през Сумрака — с всички сили, дори ме заболя гърбът. Сграбчих съзнанието на мама — то конвулсивно потрепера и замря.

Така… ето какво ще направим…

Изпотих се, макар че в Сумрака винаги е хладно. Изразходвах сила, която би ми потрябвала на работата. Обаче след миг мама вече не помнеше, че е разговаряла с мен. Изобщо на нея много й допадаше, че съм такъв работохолик, че колегите ми ме ценят и ме обичат, че изчезвам от къщи в ранни зори и се връщам по нощите.

Ето така.

Най-вероятно това ще даде временен ефект, все пак не исках да бъркам прекалено дълбоко в съзнанието на майка ми. Обаче ми бяха осигурени към два месеца спокоен живот. И на татко също, а аз съм дъщеря на баща си и обичам него много повече. Само на децата им е трудно да отговорят дали обичат повече тате или мама, докато при възрастните нещата са дори съвсем лесни.

Когато приключих, отместих наполовина сформираната черна вихрушка — тя заплува през стените, търсейки обект, за който да се лепне, — след което си поех дъх и огледах критично входа.

Да, отдавна не е чистено тук. Пак е пълно със син мъх, при това до нашата врата е най-много. Ясно… с тези истерии на майка ми винаги има с какво да се подхранва. Когато бях малка, си мислех че Светлите отглеждат този мъх, за да ни създават ядове. После ми обясниха, че синият мъх произхожда от Сумрака и е паразит, хранещ се с човешките емоции.

— Лед! — заповядах аз, рязко вдигайки ръка нагоре. Студът послушно се струпа при пръстите ми и се разходи по стените като твърда четка. Замръзналите иглички на мъха се зарониха на пода, за да се разтопят моментално.

А така!

Това не ти е като да се храниш с дребни човешки мисли!

Това е истинската сила на Различните.

Излязох от Сумрака — в човешкия свят не бяха изминали дори две секунди. Оправих фризурата си. Челото ми бе запотено, наложи ми се да извадя кърпичка и да се избърша. И разбира се, когато се огледах в огледалото, предположението ми, че тушът ми се е размазал, се потвърди.

Вече нямаше никакво време да се занимавам с разкрасяването си. Просто си метнах лека маска на привлекателност, която да не позволи на нито един човек да забележи дефектите в грима ми. Ние наричаме тази маска „фередже“ и, общо взето, никой не пропуска случая да се присмее над Различен с „фередже“. При това обаче, всички се възползват от този похват. Когато нямат време, когато се налага да са сигурни, че ще направят добро впечатление, а понякога и за майтап. Една млада вещица от Псков, дето не умее нищо, освен да си слага „фередже“, вече три години работи като манекенка. И от това се издържа. Само дето има един проблем — номерът не минава, когато става дума за снимки и видеозаписи, така че е принудена да отказва безкрайните оферти за реклама…

Днес всичко беше против мен. И асансьорът се движеше много бавно, а вторият отдавна не работеше, и на излизане от входа налетях на Виталик — хлапето, което живее в апартамента под нас. Когато ме видя с „фереджето“, направо се втрещи и глупашки се усмихна. Той е влюбен в мен от тринайсетгодишен, влюбен е тайно и безнадеждно. Грешката си е моя. Тогава усвоявах любовните магии и реших да тренирам върху момчето на съседите, тъй като то и без това не изпускаше възможността да ме позяпа, когато лежа и се пека на слънце на балкона. И ето… натренирах се. Забравих да приложа ограничителните фактори. Той се влюби веднъж завинаги. Когато не ме вижда дълго време, сякаш му минава, но достатъчна е една случайна среща — и всичко започва отначало. Никога няма да бъде щастлив в любовта.

— Бързам, Виталик — с усмивка казах аз.

Но младежът продължи да стои, като ми препречваше пътя към изхода. После се осмели да ми направи комплимент.

— Колко си красива днес, Алиса…

— Благодаря. — Меко го накарах да се отмести и усетих как младокът потрепера, когато ръката ми докосна рамото му. Сигурно ще си спомня за това докосване цяла седмица…

— Положих последния изпит, Алиса! — бързо изрече той зад гърба ми. — Край, вече съм студент!

Извърнах се и го погледнах по-внимателно.

Нима този потребител на лосион против младежки пъпки си правеше някакви илюзии? Нима се надяваше, че постъпвайки в университета и започвайки „зрелия си живот“, ще може да претендира за нещо?

— Скатаваш се от казармата, а? — попитах аз. — Днешните мъже са станали някак безполови. Мухльовци. Вместо първо да изкарат казармата и да придобият жизнен опит, а чак след това да отидат да учат.

Усмивката му бавно увяхваше. Чудничко!

— Доскоро, Виталка — рекох аз. И изскочих от входа в задуха на лятото. Но настроението ми се пооправи.

Винаги е смешно да гледаш сеира на такива влюбени кутрета. Флиртът с тях е скучен, сексът — противен, обаче да ги наблюдаваш е удоволствие. Трябва някой път да го целуна…

Впрочем, след една минута вече бях забравила за влюбения съсед. Вдигнах ръка, за да спра някоя кола. Първата ме подмина — шофьорът ме изгледа похотливо, обаче до него седеше съпругата му. Следващата кола спря.

— За центъра съм — казах аз, като лекичко се наведох към прозорчето. — На „Манежни“.

— Качете се. — Шофьорът, интелигентен мъж с кестенява коса на около четиридесет години, се пресегна и ми отвори вратата. — Не мога да не закарам една толкова симпатична девойка.

Настаних се светкавично на предната седалка на старата кола и свалих стъклото докрай. Вятърът ме удари в лицето — поне някакво облекчение в жегата.

— Щяхте да стигнете по-бързо с метрото — честно ме предупреди шофьорът.

— Не обичам метрото.

Шофьорът кимна. Хареса ми — не зяпаше много, макар че очевидно бях прекалила с „фереджето“, освен това колата му бе добре поддържана. Пък и ръцете му бяха много красиви. Силни ръце, хванали изящно, но здраво волана.

Жалко, че бързах.

— За работа ли закъснявате? — предположи шофьорът. Той ми говореше на „вие“, но някак много лично, интимно. Дали да не му оставя номера си? Сега съм свободен човек, мога да правя каквото си поискам.

— Да.

— Интересно, какво работят такива красиви девойки? — Това дори не беше опит за запознанство или комплимент, а по-скоро — искрено любопитство.

— Не знам за останалите, но аз работя като вещица.

Той се засмя.

— Работа като всяка друга… — Извадих цигарите и запалката си. Шофьорът ми хвърли бегъл неодобрителен поглед и затова не поисках разрешение. Просто запалих.

— А какви са задълженията на вещиците?

Свихме по улица „Русаковска“ и шофьорът увеличи скоростта. Дали пък нямаше да стигна навреме?

— Зависи — уклончиво отвърнах аз. — В общи линии — да се противопоставят на силите на Светлината.

Шофьорът май прие играта, която не беше никаква игра.

— Значи, ти си на страната на Тъмнината?

— На Мрака…

— Страхотно… Познавам една вещица. Тъщата ми. — Шофьорът се изхили. — Но тя вече се е пенсионирала, слава Богу. А защо не ти харесват силите на Светлината?

Крадешком тествах аурата му. Не, всичко бе наред — той беше човек.

— Те пречат. Я кажете — кое е най-важното за вас в живота?

Шофьорът се замисли за секунда:

— Животът. И да не ми пречат да си го живея.

— Точно така — съгласих се аз. — Всеки иска да е свободен. Нали?

Той кимна.

— И ние, вещиците, се борим за свободата. За правото на всеки да прави каквото си поиска.

— Ами ако човекът иска да причини зло?

— Това е негово право.

— Но ако той при това нарушава правата на другите хора? Ей сега ще засека някой и ще наруша неговите права.

Досмеша ме. Водехме почти класически спор на тема: „Какво е Светлината и какво е Мракът“. И ние, Тъмните, и онези, които наричат себе си Светли — всички ние промиваме мозъците на новаците с тази тема.

— Щом се опитват да нарушат правата ти — попречи им да го сторят. Това е твое право.

— Разбирам. Законът на джунглата. Правото е на страната на по-силния.

— На по-силния, по-умния и по-предвидливия. И това изобщо не е закон на джунглата, а закон на живота. Нима другото е възможно?

Шофьорът помисли и поклати глава.

— Не, не е. Значи аз имам право да свия някъде, да ви се нахвърля и да ви изнасиля, така ли?

— Убеден ли сте, че сте по-силен от мен? — попитах аз.

Тъкмо бяхме спрели на едно кръстовище и шофьорът внимателно ме погледна. Поклати глава:

— Не… не съм убеден. Но нали и причината, поради която не нападам девойки не е, защото могат да ми се опрат!

Той започна леко да се изнервя. Уж разговорът ни беше шеговит, но човекът усещаше, че нещо не е наред.

— Освен това и защото могат да ви тикнат в затвора — казах аз. — И това е всичко.

— Не — твърдо рече той.

— Да — усмихнах се аз. — Именно затова. Та вие сте нормален, здрав мъж и реакциите ви са правилни. Но има закони и затова вие предпочитате да не нападате девойките, а първо да ги ухажвате.

— Вещица… — измърмори шофьорът с крива усмивка. Рязко даде газ.

— Вещица съм — потвърдих аз. — Защото казвам истината и не си кривя душата. Нали всеки иска да живее свободно. Да прави каквото си иска. Чак пък всичко не им се урежда, понеже всички си имат свои желания, но пък стремежите им са именно такива. И тъкмо от тяхната борба се ражда свободата! Едно хармонично общество, в което всеки иска да получи всичко, макар че е принуден да се примирява с чуждите желания.

— Ами къде остана моралът?

— Какъв морал, моля?

— Общочовешкият.

— Кой? — попитах аз.

Няма по-добър начин да притиснеш някого до стената от искането да формулира въпроса си. Хората обикновено не разсъждават над смисъла на изречените от тях думи. Струва им се, че думите предават истината, че при произнасянето на думата „червен“ човек си представя узрели малини, а не пролята кръв, че думата „любов“ ще извика спомена за сонетите на Шекспир, а не еротичните филми на „Плейбой“. Затова, когато изречените от тях думи не постигат нужния отклик, те се озовават в задънена улица.

— Нали има някакви основи — каза шофьорът. — Догми. Табута. Тези… как бяха… божи заповеди.

— Е, и? — окуражих го аз.

— Не кради.

Аз се засмях. Шофьорът също се усмихна.

— Не пожелавай жената на ближния си. — Сега вече се усмихваше широко.

— Успявате ли да я спазите?

— Зависи.

— Дори ви се удава „да не пожелаете“? Толкова добре ли контролирате инстинктите си?

— Вещица! — въодушевено изрече шофьорът. — Добре де, разкайвам се, разкайвам се…

— Не е необходимо! — спрях го аз. — Та това е нормално. Това е свободата! Вашата свобода. И да откраднете… и да пожелаете.

— Не убивай! — изрече шофьорът. — А? Какво ще кажеш. Общочовешка заповед!

— Да бяха казали още: „Не вари козлето в млякото на неговата майка“. Вие телевизия гледате ли, четете ли вестници? — попитах аз.

— Понякога. При това без удоволствие.

— Тогава кое наричате „не убивай“? Не убивай… Сутринта съобщиха, че на юг са взели още трима заложници, искат откуп, отрязали са по един пръст на всеки, за да потвърдят сериозността на исканията си. Между другото, един от заложниците е тригодишно момиченце. Между другото, и на нея са й сторили същото.

Пръстите на шофьора, стиснали волана, се свиха и побеляха.

— Мръсници… — изсъска той. — Изроди. Чух, чух… Но нали това са гадове, те не са хора, само те са способни на такива работи! Със собствените си ръце бих ги удушил…

Аз мълчах. Аурата на шофьора пламтеше в алено-червено. Да не вземе да катастрофира, почти не се контролира в момента. Попадението ми беше прекалено точно — той самият имаше малка дъщеричка…

— Да ги обесят на някой стълб! — продължи да беснее шофьорът. — Да ги изпепелят с напалм!

Траех си. И едва когато шофьорът млъкна, попитах:

— Та какво си говорехме за общочовешките заповеди? Ако сега ви дадат автомат — вие няма да се поколебаете да натиснете спусъка.

— Никакви заповеди не важат за изродите! — изрева шофьорът. Къде се беше дянала цялата му умиротворена интелигентност! Потоците енергия изригваха от него във всички посоки… и аз я попих, бързо компенсирайки изразходваната сутринта Сила.

— Дори терористите не са изроди! — казах аз. — Те са хора. И вие сте човек. За хората няма никакви заповеди. Това е научно доказан факт.

Колкото повече издърпвах енергията, която го преизпълваше, толкова по-спокоен ставаше шофьорът. В действителност, разбира се, това нямаше да трае дълго. Вечерта люлката ще смени посоката си и той отново ще побеснее. Същото е с кладенеца — може бързо да се изпомпи водата от него, но тя ще нахлуе отново вътре.

— Все пак не сте права — по-спокойно каза той. — Разбира се, има логика, да… Но ако се прави сравнение с някакво си там средновековие — моралът, безспорно, е на по-голяма висота.

— Хайде стига! — поклатих глава аз. — Как пък не — на по-голяма висота бил… Дори в тогавашите войни е имало строг кодекс на честта. Като е война — да е война и кралете са се присъединявали към войската си, залагали са и трона си, и главата си. А сега? Когато една голяма държава поиска да притисне една малка държавица, я бомбардира три месеца, като същевременно се отървава от остарелите си боеприпаси. Даже войниците не рискуват живота си! Все едно вие сега да излезете на тротоара и да започнете да бутате пешеходците като кегли.

— Правилата на честта са били приети сред аристокрацията — рязко възрази шофьорът. — Обикновените хора са загивали на тълпи.

— А сега нима е по-различно? — попитах аз. — Когато един олигарх се разправя с друг, се спазва някакъв кодекс на честта! Защото и единият, и другият разполагат с мръсници-изпълнители, с компромати срещу другия, тук-таме са налице роднински връзки. Същата аристокрация като преди! Същите крале, които са се накиснали до уши. А обикновените хора са тълпа. Стадо овце, които е изгодно да се подстригват, но понякога е по-доходно да отидат под ножа. Нищо не се е променило. Нямало е заповеди и сега няма!

Шофьорът си затрая.

И така и не отрони повече нито дума. Свихме от „Камерхерски“ на „Тверски“ булевард и аз му казах къде да спре. Платих, като нарочно дадох повече пари, отколкото трябваше. Едва тогава шофьорът се обади отново.

— Никога повече няма да качвам на стоп вещици — рече той с крива усмивка. — Не е добре за нервите. Не предполагах, че един разговор с красиво момиче може така да ти развали настроението.

— Извинете — усмихнах се мило аз.

— Късмет… в работата. — Той затръшна вратата и потегли рязко.

Виж ти. Още не ме бяха вземали за проститутка, а той май точно за такава ме помисли. Ето какво прави „фереджето“… е, и районът, в който работя.

За сметка на това, не само че бях възстановила изразходваната на сутринта Сила, но и бях натрупала още повече. Той се оказа чудесен донор — този умен, интелигентен, силен мъж. По-добре се справях само… когато използвах за целта призмата на Силата.

При този спомен потреперих.

Колко глупаво… колко чудовищно глупаво се получи всичко тогава.

Целият ми живот се срина. Един кратък миг — и всичко беше изгубено.

„Глупачка! Алчна глупачка!“

Добре че никой от хората не може да зърне истинското ми лице. Сега то сигурно е също толкова жалко като на глупавия ми млад съсед.

Добре, станалото — станало. Миналото не може да се върне. Нито положението ми, нито… нито отношението на Завулон. Разбира се, вината си е моя. И трябва да се радвам, че Завулон не ме предаде в ръцете на Светлите.

Той ме обичаше. И аз го обичах… би било смешно една млада неопитна вещица да не се влюби в шефа на Дневния патрул, който изведнъж е решил да извърне към нея благосклонния си поглед…

Юмруците ми се свиха така, че ноктите се впиха в кожата. След миналогодишния ураган, който избухна в деня на позорното ми пленяване, той повече нито веднъж не ме беше заговарял. И нямаше да го стори в близките сто години.

С шумолене на гумите по асфалта спря бавно движещата се близо до бордюра кола. Хубаво волво, при това не от автогробницата. От прозореца се показа бръсната самодоволна муцуна. Огледа ме от глава до пети, доволно се ухили до ушите. И процеди:

— Колко?

Аз се втрещих.

— Колко — за два часа? — уточни бръснатият идиот.

Погледнах номера на колата — не беше московски. Ясно.

— Проститутките са по-долу, скапаняко — изрекох нежно. — Изчезвай.

— Все едно ти не се чукаш — изсъска разочарованият, но опитващ се да излезе с чест от положението тъпанар. — Помисли си, днес съм щедър.

— Запази си капиталите — посъветвах го аз и щракнах с пръсти. — Ще ти потрябват — за ремонта на таратайката.

Обърнах му гръб и бавно тръгнах към сградата. Дланта леко ме болеше от ответния удар. Заклинанието „гремлин“ е простичко, но го бях направила твърде бързо. Сега под капака на новичкото волво се ровеше безплътно същество, дори не същество, а концентрирана енергия, която бе обзета от луд копнеж да руши техника.

Ако имам късмет — край на двигателя. Ако не — ще отидат на кино фината буржоазна електроника, карбураторите, вентилаторите, различните зъбни колела и ремъчета, с които е натъпкана колата. Никога не съм се интересувала какво има под предния капак на един автомобил, само в най-общи линии. Но прекрасно си представям резултата от използването на „гремлин“.

Разочарованият шофьор, без да губи кой знае колко време за псувни, продължи по пътя си. Интересно дали ще се сети какво му казах, когато му се скапе колата? Сигурно. Ще крещи „Урочаса ме тая вещица!“

И дори няма да разбере колко е прав.

Мисълта за това беше забавна, но все пак денят беше развален. Безнадеждно.

Пет минути закъснение за работа, освен това разправията с майка, а и този скапаняк с волвото…

С тези мисли подминах разкошните бляскави витрини на магазина, вдигнах от земята сянката си — съвсем машинално, дори без да се замислям, и влязох в сградата през съвсем невидимата за обикновените хора врата.

Щабквартирата на Светлите, разположена на „Сокол“, е маскирана като обикновен офис. Докато при нас и мястото е далеч по-прилично, пък и маскировката е много по-приятна. Тази сграда, където има седем етажа с апартаменти, а долу са разположени разкошни дори за стандарта на Москва магазини, има с три етажа повече, отколкото всички предполагат. Така си е била построена, като резиденция за Дневния патрул, и скриващите истинския външен вид на сградата заклинания са вградени в тухлите и камъка на стените. Живущите в самата сграда, повечето от които са най-обикновени хора, сигурно имат някакво странно усещане, когато се изкачват нагоре с асансьора. Сякаш пътят от първия до втория етаж продължава прекалено дълго…

Асансьорът наистина изминава пътя си за повече от полагаемото време. Защото вторият етаж в действителност е трети, истинският втори етаж е невидим, там са разположени помещенията на дежурните, стаята за оръжия, техническите служби. Още два наши етажа увенчават сградата… и пак никой от хората не знае за тях. Виж, един Различен, който притежава достатъчно сила, може да погледне през Сумрака и да види строгия черен гранит на стените и арките на прозорците, почти винаги скрити зад плътни завеси. Преди около десет години в сградата монтираха климатици и на фона на черния камък се появиха грозните сандъци на сплит-системите. Преди регулирането на климата се извършваше с магия, но има ли смисъл тя да се изразходва напразно, след като токът е много по-евтин?

Веднъж видях снимката на нашето здание, направена през Сумрака от умел маг. Смайваща гледка! Оживена улица, по която вървят добре облечени хора, минават коли. Витрини… прозорци… от един прозорец наднича хрисима бабичка, на перваза на друг седи котка — недоволна, мрачна, тъй като животните добре усещат нашето присъствие… И успоредно с всичко това — два входа от „Тверски“ булевард, като единият е отворен и на вратата си пили ноктите млад вампир от охраната. Над самите магазини — лента искрящ черен камък, алени петна на прозорците… Двата горни етажа сякаш притискат зданието като тежка каменна шапка.

Да можеше тази снимка да бъде показана на живущите в сградата! Впрочем всички единодушно ще решат, че става дума за бездарен фотомонтаж. Бездарен, защото постройката изглежда твърде нелепо… Когато на нас със Завулон все още всичко ни беше наред, аз го попитах: защо офисът ни е разположен по такъв странен начин, заедно с човешките апартаменти? Шефът се подсмихна и обясни, че това затруднява Светлите при предприемането на каквито и да било евентуални атаки — нали по време на бой могат да загинат невинни хора. Ясно е, че Светлите също нямат капка пощада към хората. Но им се налага да подплатяват действията си с множество фарисейски уловки и затова седемте етажа на жилищната сграда са един съвсем сигурен щит.

Мъничката стая на пропуска на първия етаж, където имаше изход към двата асансьора (за които живеещите в сградата също не знаеха) и към аварийната стълба, изглеждаше съвсем празна. Нямаше никой на масата, нито във фотьойла пред телевизора. Само след секунда успях да видя и двамата охранители, които трябваше да са там по щат. Вампирът — май се казваше Костя, беше съвсем отскоро в Патрула. И върколакът-вълк Виталий, също наемник, от Кострома, който работеше при нас откакто се помня. И двамата охранители се бяха присвили в ъгъла, Виталий тихо се кискаше. За миг си представих някаква съвсем откачена причина за подобно странно поведение.

— С какво се занимавате там, момчета? — рязко попитах аз. Няма смисъл да се церемоня с тези вампири и върколаци. Примитивни типове, работни добичета… пък вампирите — те отгоре на всичко не са и живи. Освен това имат претенции, че по нищо не отстъпват на маговете и вещиците!

— Ела тук, Алиска! — Виталий, без да се извръща, ме прикани с жест да се доближа. — Егати майтапа!

А Костя рязко се изправи и някак леко смутено отстъпи назад.

Доближих се и смаяно забих поглед в пода.

До краката на Виталий се щураше сиво мишле. Ту се вцепеняваше, ту подскачаше и започваше да писка и да барабани с лапички във въздуха. За миг не разбирах нищо, после се досетих да погледна през Сумрака.

Точно така.

До ужасеното мишле скачаше огромен котарак с лъскав косъм. Ту протягаше лапа към мишката, ту изтракваше със зъби. Разбира се, това беше фантом, създаден само заради гризача.

— Виж, гледаме колко още ще издържи! — жизнерадостно каза Виталий. — Обзалагам се, че след една минута ще пукне от страх.

— Така — казах аз, освирепявайки. — Ясно. Развличаме се, а? Ловните инстинкти се обаждат, значи?

Подхванах вцепенената от страх мишка. Мъничкото сиво пухче трепереше върху ръката ми, аз лекичко духнах и прошепнах нужната дума. Мишката престана да трепери, после се изтегна върху дланта ми и заспа.

— Да не ти е жал, а? — с лека обида в гласа попита Виталий. — Ама, Алиска, в твоя занаят тези твари трябва живи да се варят в котела!

— Има няколко подобни заклинания — признах си аз. — А има и такива, при които е нужен черен дроб от върколак, заклан при пълнолуние.

Очите на върколака припламнаха, но той си затрая. Рангът му бе твърде нисък, за да влиза в спорове с мен. Нека съм обикновена патрулна вещица, обаче не съм някакъв си там наемник-върколак.

— Хайде, момчета, уведомете ме за начина на действие при откриването на наша територия на гризачи, хлебарки, мухи, комари… — лениво проточих аз.

— Трябва да се активизира дератизационния амулет — без особено желание ме уведоми Виталий. — В случаите, когато някоя от тварите не се поддава на въздействието на амулета, тя трябва да бъде заловена и предадена на дежурния маг за проверка.

— Това го знаеш… Значи не става дума за забравяне. Активизирахте ли амулета? — попитах аз.

Върколакът погледна накриво вампира. Избягваше да среща погледа ми.

— Не…

— Ясно. Неизпълнение на инструкциите. Като старши по наряд получаваш мъмрене. Длъжен си да уведомиш за това дежурния.

Върколакът мълчеше.

— Повторете, охранител.

Той разбра, че е глупаво да се съпротивлява, и повтори.

— А сега пристъпете към служебните си задължения… — Аз тръгнах към асансьора, като все така носех върху дланта си спящото мишле.

— Да ти е сладко… — избоботи подире ми върколакът. Тези твари са съвсем недисциплинирани — животинската им половина е прекалено силна.

— Надявам се, че по време на една истинска битка ще си поне донякъде толкова храбър като това мишле — отвърнах аз и влязох в асансьора. Улових погледа на Костя — и ми се стори, че младият вампир е смутен и като че ли доволен, че жестокото забавление е приключило.

Появата ми в отдела с мишка в ръката предизвика фурор.

Ана Лемешева, старшата на нашата смяна тъкмо се беше наканила да започне обичайната си пледоария за младежта, която не знае що е дисциплина: „По времето на Сталин за закъснение от пет минути щяха да те тикнат в лагера в Колима, да вариш буламачи…“, но като зърна мишлето онемя. Ленка Киреева изписка и тутакси се развика: „Леле, колко е сладичка“. Жана Громова се изкиска и ме попита дали нямам желание да забъркам „еликсира на крадеца“, чийто задължителен компонент е варената мишка, и какво по-точно възнамерявам да открадна след това. Оля Мелникова, която тъкмо приключваше с лакирането на ноктите си, ме поздрави с ловните ми успехи.

Оставих мишката на бюрото си с такъв вид, сякаш задължително всеки ден идвам на работа с нова мишка в ръка, и разказах за игричките на охранителите.

Ана поклати глава и попита:

— Затова ли закъсня?

— И затова — честно си признах аз. — Страшно не ми провървя с транспорта, Ана Тихоновна. Пък и тия скучаещи тъпаци!

Ана Лемешева е стара и опитна вещица, не бива да се залъгваме по нейната младоликост. Гони стотака и на такива неща се е нагледала, че играта с мишката едва ли би й се сторила жестока. Но и тя сви устни и промълви:

— Тези върколаци изобщо не си вършат работата. Виж когато участвахме в обсадата при Ревел, тогава си имахме една приказка — „Щом си сложил в Патрула върколак — прати и една вещица да го наблюдава какви ги върши.“. Какво щеше да стане, ако в момента, в който двамината охранители са зяпали гризача, в сградата беше нахълтала ударната група на Светлите? Мишката би могла да е пусната от тях — за отвличане на вниманието. Безобразие. Според мен ти, Алиса, трябва да поискаш да им бъде наложено по-сериозно наказание.

— Бой с камшици — тихичко рече Киреева. Тръсна буйната си червена грива. Ама че коса има тая Ленка… да й завиди човек. Единствената утеха е, че всичко останало е гола вода.

— Да, напразно отмениха практиката на наказанията с камшици — студено отвърна Ана. — Я изхвърли тази твар от прозореца, Алиса.

— Жал ми е — възразих аз. — Точно заради такива нещастници в масовото съзнание се създава карикатурен образ на Тъмните! Злодеи, садисти, изверги… Защо им трябваше да измъчват мишката?

— Изхвърля се известно количество енергия — каза Оля и зави капачката на лака. — Но мъъъничко…

Тя разтърси ръце във въздуха.

Жана присмехулно подхвърли:

— Изхвърляло се! Че за създаването на илюзорния котак те са изхабили толкова Сила, колкото би им стигнала да измъчат до смърт цял килограм мишки!

— Може да се изчисли — предложи Оля. — Доизмъчваме до смърт тази мишка, изчисляваме общото количество на генерираната Сила… само че ще ни трябва и везна.

— Ама че сте… — гневно рече Лена. — А на теб браво, Алиска! Може ли да взема тази мишка?

— Защо? — попитах аз ревниво.

— Ще я подаря на дъщерята. На шест години стана човечето, време е да гледа някого, да се грижи за него. За едно момиче е от полза.

За миг се възцари конфузна тишина. Разбира се, това беше нещо нормално. Различните рядко се сдобиват с деца, които също са Различни… Много рядко. При вампирите нещата са по-прости — те могат да инициират детето си, по-улеснени са и върколаците — техните деца почти винаги наследяват способността да се превъплъщават. А ние, пък и Светлите, имаме малко шансове. Ето, и на Лена не й провървя. Въпреки че съпругът й е Тъмен маг, бивш служител в Дневния патрул, който понастоящем е излязъл в оставка заради едно свое раняване и се занимава с бизнес.

— Мишките не живеят дълго — отбеляза Оля. — Ще падне голям рев…

— Нищо, при мен ще живее дълго — Лена се подсмихна. — Поне едно десет години. Ние с Павел ще се погрижим.

— Тогава я вземи! — посочих мишката с великодушен жест аз. — Някой път ще ти дойда на гости, да я видя.

— Здраво ли си я успала? — попита Лена, вдигайки мишката за опашката.

— Със сигурност ще спи до довечера.

— Добре.

Тя занесе мишката при бюрото си, изтръска дискетата от картонената кутийка и скри зверчето вътре.

— Купи клетка — посъветва я Олга, загледана прехласнато в маникюра си. — Или аквариум. Ако избяга, ще изгризе всичко и ще омаже цялата къща.

Ана Тихоновна замислено наблюдаваше развоя на събитията. После плесна с ръце:

— Така, момичета. Стига сме се разсейвали. Нещастното животно е спасено и си има нова къща. Всичко е толкова хубаво, че няма накъде. Сега започваме инструктажа.

Тя е много строг шеф, но не е злобарка. Не дава зор на никого за нищо, не е против майтапите, пуска те да си тръгнеш, ако имаш причини. Но когато нещата опрат до работа — по-добре не й се пречкай.

Момичетата заеха местата си. Стаята ни е малка, все пак сградата не е била предвидена за числеността на сегашния състав на Патрула. Едва се побираха четири масички за нас и голямото бюро на Ана Тихоновна. Кабинетът с нещо ми напомняше класна стая в някакво затънтено селце — за четири ученички и една учителка.

Лемешева изчака всички да пуснат компютрите и да влязат в мрежата, след което с добре школуван глас започна:

— За днес задачата е обикновена: патрулиране в югоизточната част на Москва. Изберете си партньори в караулката от свободните оперативни служители.

Ние винаги дежурим по двойки, обикновено една вещица и един върколак или вампир. При повишена степен на готовност вместо обикновените оперативни работници ни придружават вещери или някой от младшите магове. Но това не се случва често.

— Леночка, ти поемаш Вихино и Люблино…

Киреева, която крадешком беше започнала да подрежда на компютъра пасианс, трепна и се приготви да възрази. Разбирах я. Два огромни района, освен това отдалечени. Естествено, беше безсмислено да се опъва, Ана Тихоновна винаги държи на своето, но Киреева просто не можеше да не се възмути.

Обаче в този момент на бюрото на Лемешева иззвъня телефонът. Спогледахме се, дори погледът на Киреева стана сериозен. Това беше телефонът за директна връзка с оперативния дежурен, който не звънеше току-така.

— Да — рече Лемешева. — Да, разбира се. Ясно. Приемам…

Погледът й за миг се замъгли — дежурният маг й изпращаше телепатична ориентация за създалата се ситуация.

Значи е нещо сериозно и ще падне работа.

— Яхвайте метлите… — тихичко прошепна Ленка. Тази фраза от анимационното филмче беше традиционна за нас в подобни случаи. — Интересно, кого ли ще изпратят…

Но когато Ана Тихоновна остави слушалката, лицето й беше строго и сурово.

— Момичета, качвайте се в колата. Всички. По-бързо!

И без никакви „яхвайте метлите…“

Това означаваше, че работата е много сериозна. Означаваше битка.

ГЛАВА 2

Микробуса караше Дениска — млад Тъмен маг, който заради извънредния си мързел предпочиташе да работи в гаража, сред вампирите и останалата дребна измет. Мързелът си е мързел, обаче си го биваше зад волана и владееше до съвършенство малкото необходими по време на работа заклинания. Ние буквално летяхме по пътя, измъквайки се от центъра на Москва със скорост, за която не можеше да мечтае дори президентският кортеж. Усетих изблиците на Сила, когато той оглеждаше линиите на реалността, замазваше очите на милицията или караше шофьорите да отбиват колите си от пътя. Но сега до него се беше настанил Едгар, Тъмен маг от Естония, чернокос, мургав и пълен, по нищо не приличащ на прибалтиец, но за сметка на това притежаващ способности на границата на второ ниво.

В кабината бяхме девет човека. В креслото до вратата седеше Ана Тихоновна, която по мои спомени изобщо рядко напускаше сградата на Патрула. Тя монотонно четеше на глас данните:

— Дария Леонидовна Ромашова. Шейсет и три годишна, изглежда много по-млада, сигурно постоянно се подхранва със Сила. Предполага се, че е вещица, но може би е Тъмна магьосница. Била е под наблюдение като неинициирана Различна през последните четири години.

Лемешева си позволи една мръсна псувня по адрес на сътрудниците от отдела за търсене.

— Страняла била от контакти, виждате ли! Не влизала в разговори на мистични теми, позовавайки се на своята набожност! Че какво общо имат вярата и способностите на един Различен? Още е под въпрос какъв е бил техният Христос…

— Не богохулствайте, Ана Тихоновна! — изрече тихо, но твърдо Ленка. — Аз също вярвам в Господ.

— Извинявай, Лена — кимна Лемешева. — Не исках да те засегна. Да продължим… Вероятно Ромашова е припечелвала от дребни магийки. Любовни билета, отвари за раздяла, уроки, снемане на прокоби…

— Най-обикновения шарлатански комплект — вметнах аз. — Нищо чудно, че не са се заели сериозно с проверката й.

— А защо не са контролирали резултатите и не са усетили, че тя наистина помага на хората? — поинтересува се Лемешева. — Не, ще напиша рапорт. Ако Завулон смята това за добре свършена работа — няма проблем! Значи ми е време да се пенсионирам.

Олга се изкашля многозначително.

— Готова съм да му го кажа и право в очите! — Лемешева явно беше бясна. — Може ли такова нещо — четири години да подозираш, че жената е вещица и да не предприемеш пълноценна проверка! Обичайната процедура — изпращаме агент и контролираме изхвърлянето на Сила… Което са направили Светлите, между другото!

Ето какво било. Сега разбрах всичко и вътрешно се мобилизирах. Не ни предстоеше само инцидент с някаква побъркана вещица, направила куп бели. Предстоеше ни схватка с Нощния патрул.

Седящият срещу мен Виталий изръмжа приглушено. По-скоро за да се окуражи, отколкото от възторг пред битката. Разглезил се е на пропуска… ловец на мишки. Усмихнах се язвително и върколакът лекичко се озъби. Зъбите му вече започваха да растат, а долната му челюст се бе издала напред.

— Виталий, спестете ни зрелището на трансформация в колата! — сряза го Лемешева. — В тая жега вонята на кучешка козина ще е непоносима!

Тримата вампири на предната седалка задружно се изкикотиха. Тези момчета ги познавах доста добре, те бяха проверени в битките и общо взето дори не будеха такава неприязън както повечето неживи същества. Трима братя, родени в три поредни години, снажни момци от обикновено човешко семейство. Първо станал вампир най-големият, докато служел във въздушно-десантните войски, при това съзнателно, поради идейни съображения — неговият командир, офицерът-вампир, му предложил да стане вампир като него. Тяхната част тогава водела боеве някъде на юг, не им било никак лесно и момъкът се съгласил. Разбира се, след това частта се сдобила с нечувана боеспособност. Да заколиш през нощта десетина врагове и да се промъкнеш в тила, минавайки незабелязано покрай часовите си е детска игра за един вампир, дори да е неопитен. Вече по-късно, когато се върнал към цивилния живот, момъкът разправил всичко на по-малките си братя — и те сами подложили гърлата си за ухапването.

— Колко са там, Ана Тихоновна? — попита Олга. — Имам предвид Светли.

— Не са много. Четирима… може би петима. Обаче — Лемешева огледа всички със строг поглед — не се отпускайте, момичета. Там има поне един маг второ равнище.

Най-големият от братята-вампири подсвирна. Разбира се, схватката с маг, при това толкова силен, не е по силите на един вампир. Виж, ако са двама…

— Освен това има едно момиче, трансформиращ се маг. — Лемешева погледна към мен.

Стиснах зъби. Ясно. Тигърчето е. Боен маг-върколак или, както предпочитат да казват Светлите — трансформиращ се маг. Стара позната… и то добре позната. Сякаш отново усетих тъпа болка в лявата ръка, зверски изкълчена навремето. Спомних си и за раните по лицето ми — за четирите кървави следи от нокти.

Но тогава ми помогна самият Завулон. Изцери ме напълно — нито външността ми беше загрозена, нито здравето ми пострада. И аз се хвърлих отново в битките весело и смело, усещайки неговия окуражаващ поглед и сдържаната му, търпелива усмивка.

Край. Минало свършено, Алиска. Било каквото било. Забрави и недей да се измъчваш. Ако ти разбият физиономията, ще се наложи да ходиш с „фередже“, докато не ти дойде редът за магическото изцеляване, като чакането на опашката ще трае половин година, освен това не се знае дали ще преценят, че си достойна за пълно излекуване, включително и за козметична магия…

— Всички да проверят бойната си екипировка — изкомандва Ана Тихоновна.

Момичетата се размърдаха, аз също се потупах по джобовете, проверявайки миниатюрните пакетчета, шишенца и амулети. Силата на една вещица е не само и не толкова в чистата енергийна работа през Сумрака. Ние използваме и помощни средства, което всъщност ни отличава от вълшебниците.

— Алиса?

Погледнах Лемешева.

— Какво предлагаш?

Така е по-добре. Трябва да се мисли за бъдещето, а не за миналото.

— Тигърчето ще го неутрализират оперативните служители. И четиримата заедно.

— Нямаме нужда от помощ, Алиска — добродушно каза единият от по-малките братя. — Ще се справим.

Лемешева помисли известно време и кимна:

— Добре, ще работите и тримата заедно. Виталий — ти минаваш в моя пряк резерв.

Върколакът радостно се усмихна. Ама че глупак. Ана Тихоновна ще го хвърли в огъня като подпалка. При това там, където е най-напечено.

— А ние четирите…

— Петте — вметна Лемешева.

Аха, значи дъртата проклетница е решила също да се включи в акцията?

— Ние петте ще направим Кръг на Силата — предложих аз. — И изливаме всичко върху Едгар. Дениска ще поддържа връзка с щаба.

Колата започна да подскача по някакви бабуни. Вече бяхме на път към дворовете.

— Да, това е единственото възможно разпределение — съгласи се Лемешева. — Внимавайте всички! Работим по този план!

Усетих някаква лека възбуда от това, че планът ми беше възприет изцяло. Все пак си оставам истинска бойна вещица. При всичките си лични проблеми. Точно затова рискувах да допълня, намесвайки се в неизменната привилегия на старшата да окомплектова групата:

— Обаче бих предложила предварително да се извика подкрепление. Ако маговете второ равнище са двама.

— Всички възможни подкрепления са извикани — сряза ме Лемешева. — Освен това имаме в ръкава си коз, и то асо.

Виталий погледна учудено старата вещица и гордо озъби вълчата си муцуна. Глупак и пак глупак. Не ставаше дума за него. Той не е никакво асо, най-много да е шестица, при това не коз.

— Край, момичета, започваме!

Микробусчето ни спря, Ана Тихоновна пъргаво изскочи навън, размаха лявата си ръка. За миг при пръстите й се завихриха малки кълба тъмен прах и аз по-чувствах как заклинанието за незабележимост обгръща двора. Сега каквото и да предприемем, хората няма да ни обърнат никакво внимание.

Изсипахме се като грахови зърна от микробуса.

Двор като двор. Южно Бутово. Ама че дупка обаче… По-добре човек да живее някъде в Митишчи или Литкарино, отколкото формално да се брои за московчанин и да живее в тези ужасни покрайнини. Сякаш всичко си беше нормално: и блоковете, и хилавите дръвчета, които се опитваха да се издигнат над трамбованата глина, и колите при входовете не бяха от най-мизерните, но…

— По-живо!

Лемешева така ме сръчка, че аз отскочих на около три метра от микробуса. Почти се проснах в пясъка, където две около петгодишни дечица, момченце и момиченце, обсъждаха тайнството на правенето на пясъчни фигурки.

Но дори дребосъчетата не ме забелязаха, макар че обикновено имат по-развита чувствителност към Различните.

Като три сенки край мен префучаха братята-вампири. Заобиколиха микробуса — вече в стадий на трансформация, от устата им напираха зъбите, а тенът им избледняваше като на мъртъвци. Типичен за неживите облик…

— Кръгът! — изрева Лемешева. Аз се изстрелях към колата, сграбчих за ръцете Оля и Лена. Леле колко е силна старата вещица!

А до входа, видим само за зрението ни на Различни, стоеше нисък, набит селяк… именно селяк, как другояче да го нарече човек, с изтъркани турски дънки, синтетична футболна тениска и някакво идиотско кепе на главата.

Съвсем зле.

Този „селяк“ се казва Семьон. И той е маг с потресаваща сила, нищо че дори не бърза да се възползва от нея. Още по-страшно е това, че той е маг с огромен опит в оперативната работа…

Усетих как погледът на Семьон се плъзна по мен — плътен, еластичен, гъвкав като хирургически инструмент. После Семьон се извърна и се скри във входа.

Много лошо!

В този момент Жана хвана ръката на Олга, Ана Тихоновна затвори кръга — и емоциите изчезнаха.

Ние се превърнахме в жив акумулатор, свързан с Едгар, който вече вървеше към входа с котешки, тихи стъпки, едновременно на човешкото ниво на възприятие и в Сумрака.

Едгар се изкачваше по стълбите, съшо като своя противник. Разбира се, не успя да го настигне. И когато се доближи до входната врата на апартамента на четвъртия етаж, там вече го очакваха. Всички ние, слети в Кръга на Силата, сега възприемахме света с неговите сетива.

Вратата зееше — на човешкото равнище на света. В Сумрака я закриваше плътна стена.

На стълбищната площадка стояха двама магове. Семьон и Гарик. Сега не можех да изпитвам никакви емоции, но с мислите не беше така. Те бяха студени, спокойни, бавни. Това беше краят. Двама магове, равни с Едгар, ако не и превъзхождащи го по сила.

— Входът е затворен — каза Семьон. — Тук се провежда операция на Нощния патрул.

Едгар учтиво кимна и каза:

— Разбирам. Но тук се провежда и операция на Дневния патрул.

— Какво искате? — Семьон леко се отдръпна настрана. Зад гърба му, в тесния коридор, стоеше тигрица. Яка, с лъскава козина, доста озъбена.

На какво разчита Лемешева? Няма да се справим! Изобщо!

— Искаме да си приберем една от нашите — каза Едгар и разпери ръце. — Това е всичко.

— Вещицата е арестувана, предявено й е обвинение. Магическа намеса трета степен, убийство, упражняване на черна магия без патент, укриване на способности на Различна.

— Вие я провокирахте да извърши тези действия — изрече студено Едгар. — Дневният патрул ще проведе собствено разследване на произшествието.

— Не. — Семьон се облегна на стената. Синият мъх конвулсивно запълзя в стремежа си да се отдалечи максимално от мага. — Въпросът е изчерпан.

Гарик дори не се обади. Прехвърляше между пръстите си някакъв малък амулет, който приличаше на костено кубче и проблясъците на енергия пронизваха въздуха. Сигурно беше обикновен магически акумулатор…

— Ще мина през вратата и ще взема онова, което ни принадлежи — каза Едгар.

Беше смайващо спокоен. Може би дори знаеше нещо, което аз не знам?

Светлите магове мълчаха. Но май застанаха нащрек при вида на такава изненадваща глупост. Сега съдбата на вещицата зависеше от това кой ще води разследването. Ако се озовеше при нас — ние щяхме да успеем да я защитим и да я вкараме в нашите редици. Озовеше ли се при Светлите — нямаше спасение за нея.

Да, по-добре беше тя да го отнесе, отколкото всички ние! Двама магове второ равнище, трансформиращата се девойка и освен това още двама, ако не и трима Различни в апартамента! Те ще ни пометат!

— Аз отивам — спокойно каза Едгар и пристъпи напред. Заобикалящият го Сумрак нададе вой, изпълвайки се със сила — магът бе поставил защитен екран.

А после помнех само битката.

Светлите нападнаха веднага след като Едгар пристъпи напред. Не със смъртоносни заклинания, а с обикновена „преса“, с която започнаха да го избутват от стълбите. Едгар се приведе, сякаш за да тръгне срещу вятъра, вихърът на бранещата го сила придоби ясно видими очертания. Боят се водеше на ниво чиста енергия, примитивно и без капка зрелищност. Ах, ако на мястото на Едгар беше Завулон! Той щеше да помете всички тези аматьори за един-единствен миг и щеше да ги отхвърли настрани, лишил ги от всичките им способности!

Впрочем и Едгар се държеше достойно. Около пет секунди се придвижваше със собствени сили и дори изтласка пресата към самата врата на апартамента. После усетих студ в крайчетата на пръстите си.

Той започваше да пие силите ни.

Веднага усетих как се напрегнаха Светлите, които усетиха енергийния канал между нас и Едгар. Те не се опитваха да го разрушат, защото избързването само щеше да помогне на Едгар да събере и тяхната енергия. Просто започнаха да напират още по-силно, като се надяваха на превъзходството си. И тях май също започнаха да ги подхранват с енергия онези, които се криеха в апартамента.

За няколко мига настана неустойчиво равновесие. Потокът на обединената ни сила веднага усили напора на Едгар, но и Светлите си имаха своите резерви. Кубчето в ръцете на Иля се разпадна, обсипа пода със златист фин прах и ответният удар изтласка Едгар един метър назад. До мен Олга започна да стене — основният й запас от енергия беше изчерпан и сега тя изпомпваше самата същина на силата си, дълбоките резерви, които хич не се възстановяват лесно. Днес тя, изглежда, не беше във форма.

На какво се надяваше Лемешева?

Зад гърбовете на Светлите се чу някакъв шум. Аха… братята-вампири… през балкона, вероятно…

Но маговете сякаш не забелязаха това. Само тигрицата скочи по посока на шума, като помете жалките мебели по пътя си и раздра с нокти линолеума. И след миг долетя жалният вой на един от братята.

Не, трима вампири са малко за една трансформираща се…

— Виталий! — отсечено заповяда Лемешева. Мислената заповед се плъзна през Сумрака и нашият върколак се хвърли към входа, разсъбличайки се в движение и превръщайки се във вълк. Ние продължавахме да подхранваме със сила Едгар, който отново пое напред, като дори успя да избута Иля вътре в апартамента. После зад гърба на Едгар се появи огромен вълк и без да обръща внимание на маговете, се хвърли напред.

Само дето от вътрешността на жилището срещу върколака изригна огнен разряд. Някой от останалите в резерв Светли влезе в схватката. И веднага показа, че не става дума за шегички.

Гъстата кафява козина на върколака пламна, той подскочи, размаха лапи, започна да се търкаля по пода, за да угаси пламъка. Ако беше продължил сега атаката, имаше шансове да се противопостави на мага, преди оня да подготви второто огнено кълбо…

Но той очевидно наистина беше изгубил тренинг заради работата си на пропуска.

Виталий непрекъснато се опитваше да угаси пламъците, а от тъмнината към него долитаха нови разряди. Втори, трети, четвърти… Бликна кръв, разхвърчаха се парчета горяща плът. Вълкът нададе вой и утихна — само задните му лапи конвулсивно потреперваха, а между тях лежеше пламтящата като бенгалски огън опашка. Това беше дори красиво.

На гърдите ми изхрущя и се пръсна на малки парчета амулетът ми — малка кристална каничка със затворената вътре капчица червена течност. Лоша работа. Това хем беше знак — силата ми беше на привършване, — хем последен резерв. Капката кръв на родилка, починала при раждането на Тъмен Различен, е много силен източник на енергия, но и той няма да стигне за дълго.

— Лена! — нареди Лемешева.

Отново усетих заповедта, издадена без думи, и Лена бавно, като сомнамбул, излезе от Кръга. Дясната ми длан се опразни, трансът също се прекрати за няколко секунди преди Ана Тихоновна да се пресегне към мен. Но през това време видях, че вътре в нашия кръг стои сгъваема масичка от черно дърво, на която лежи нож с тънко острие от оксидирана стомана. А Лена вече стоеше до пясъка, замряла над играещите деца, сякаш избираше едно от тях…

— Момиченцето! — извика Лемешева. — От едно момиче ползата е повече, отколкото от дванайсет момчета!

Сега разбрах всичко. Всичко, освен едно — откъде Ана Тихоновна има право на жертвоприношение и защо е решила да изразходва толкова сила за спасяването на някаква най-обикновена вещица!

Но в този миг Лемешева стисна ръката ми и аз се превърнах само в една безволева част от Кръга на Силата.

Едгар, вече избутан в ъгъла на стълбищната площадка — сега не го изблъскваха, а се опитваха да го размажат върху стените — рязко вдигна нагоре ръка:

— Спрете!

Колко боли…

Кръгът изпиваше последните ми капки енергия. А Олга вече не даваше нищо, тя беше изцедена докрай и стоеше помежду ни, потрепервайки, сякаш се беше озовала под оголена жица, пък и Жана стенеше тихо, а главата й се навеждаше все по-надолу към гърдите…

— Имаме право на жертвоприношение — студено каза Едгар. — Ако не отстъпите…

Светлите се вцепениха. Аз видях как се споглеждат, как Гарик поклаща със съмнение глава.

А Семьон май веднага повярва.

Жертвоприношението е чудовищно изригване на сила. Особено ако е жертвоприношение на дете, ако се прави в Кръг на Силата и ако го извършва опитна вещица. А Ленка Киреева вече стоеше вътре в Кръга, ножът беше в ръката й, а момиченцето лежеше на черната маса.

Ако ние влеехме в Едгар силата, която щеше да се освободи сега. Светлите нямаше да устоят. Разбира се, и те щяха да намерят своите извънредни методи, но дали имаха пълномощията да се възползват от тях?

В коридора изскочи с рев тигрицата-трансформиращ се маг. Изглежда се беше била с братята на балкона и беше видяла какво се готвим да сторим.

— Няма да устоите — отчуждено каза Едгар. — Така или иначе ще вземем своя човек, а детето ще загине. По ваша вина.

Светлите бяха сащисани. Нищо чудно… Ситуацията, колкото и да беше конфликтна, изобщо не изглеждаше особено значима. Държавите не се заплашват помежду си с ядрен удар при залавяне на техни разузнавачи, Различните не отправят закани за магия от първо ниво при възникването на дребен конфликт между оперативни работници.

Само дето Светлите продължаваха да притискат нашия маг, макар и по инерция, обаче без да свалят „пресата“, а ние вече нямахме сили, за да ги споделим с Едгар. Олга се вцепени, изгуби съзнание и сега стоеше в Кръга като безволева, вкаменена кукла. Жана започна да се свлича на колене, като геройски не се пускаше и отдаваше последни трошици от енергията си. Лицето на Лена болезнено се разкриви, тя вдигна ножа над потреперващото момиченце — то беше в съзнание, иначе щеше да се понижи нивото на изхвърлената сила, но беше подложено на заклинанието за мълчание. Тялото ми омекна като памук и усетих, че се олюлявам. Дано побърза… не издържах вече…

— Стойте! — изкрещя Семьон. — Даваме ви вещицата!

Да задържим… да задържим Кръга. Опитах се да дръпна енергия от заобикалящото пространство, от уплашената до смърт хлапачка, от минувачите, които вървяха наблизо и старателно не забелязваха случващото се.

Нямаше смисъл, всичко беше изсмукано до последната капка. Това е Лемешева… не току-така се държи най-яко, мръсницата… ние тук ще се гътнем заради някаква бабичка, която никому не е изтрябвала, а тя ще оцелее… тази твар…

А Светлите вече изблъскаха навън, право в ръцете на Едгар, мърлявата пълна жена с мръсния пеньоар и скъсаните чехли. Онази нищо не разбираше — озърташе се и правеше опити да се прекръсти.

— Ще си платите — заяви накрая Семьон.

С рязко движение Едгар изви ръката на спасената вещица зад гърба — нямаше време за обяснения, нямаше сили за магия. И я повлече надолу по стълбите.

Не бива да се разкъсва Кръга…

Жертвоприношението е действие с такава сила, че е по-добре да не се изразходва. Правото да бъде извършено е спечелено преди може би двайсет или трийсет години със заплетени интриги и хитри провокации. Затова Киреева стоеше с вкаменено лице над момиченцето и в ръката й блестеше ножът, с който беше готова с един замах да прободе сърцето, а Дениска монотонно повтаряше думите на необходимото заклинание. Всеки миг можехме да получим поток от енергия… само че беше по-добре да не се стига дотам.

Не разкъсвай Кръга…

Само гневът ме крепеше. Към целия този толкова неудачно започнал ден, към всички неуспехи от последната година, към Лемешева, която явно знаеше повече, отколкото казва. Не знам къде намирах последните трошици сила, но нали ги намирах! И ги прекарвах през омекналите тела на Олга и Жана, за да ги влива Лемешева като ручейче в Едгар…

Първи, с един скок в микробуса се качиха братята-вампири… и това ми било оперативни служители… После Ленка пусна хлапачката, която с рев хукна да бяга. Дениска заряза заклинанията, грабна ритуалната масичка и я метна в колата. Чак след това Лемешева разкъса кръга.

Всичко плуваше пред очите ми. Кой знае защо започнах да кашлям, напразно опитвайки се да издърпам ръката си от вкаменените пръсти на Олга.

— Качвайте се! — извика Ана Тихоновна. — Бързо!

Появи се Едгар — Виж, той изглеждаше доста свеж. Хвърли вещицата отзад и скочи на седалката до Дениска. Ана Тихоновна вмъкна в колата Олга, аз помогнах на Жана да влезе — тя беше много зле, но все пак оставаше в съзнание.

— Кои сте вие? Кои сте? — крещеше спасената. Ана Тихоновна побесня и я шамароса, след което вещицата млъкна.

— Дай газ, Дениска! — казах аз. Сякаш той се нуждаеше от подобно подканяне…

Изнесохме се от двора с бясна скорост. Едгар се държеше с ръце за главата и работеше — коригираше линиите на реалността, за да разчисти пътя ни.

— Зле ли си, Алиска? — с ненаситно любопитство попита Лена. Стиснах зъби и поклатих глава в знак на отрицание. Лена се оплака: — А аз съвсем се скапах. Трябва да си взема малко отпуска.

Спасената вещица тихо простенваше, докато не забеляза пълния ми с омраза поглед. Тогава веднага млъкна, направи опит да се премести назад, по-далеч от мене, но там седяха вампирите. Бесни, разпердушинени, окървавени — май им беше стигнал умът да стоят по-далече от трансформиращия се маг, но бяха отнесли по някой и друг удар с лапа.

— И Виталик го изпепелиха… — мрачно каза Ленка. — Разбира се, той беше идиот, но наш… Ана Тихоновна, сигурна ли сте, че си заслужаваше да хвърлим толкова усилия за тази гадина?

— Заповедта бе дадена от Завулон — отвърна Лемешева. — Сигурно той знае по-добре от нас.

— Тогава можеше и да помогне — не се сдържах да отбележа аз. — Това беше работа по неговите, но не и по нашите възможности.

Ана Тихоновна ме погледна с любопитство.

— Не е точно така. Ти много добре поработи, момичето ми. Направо чудесно. Не очаквах, че ще дадеш толкова сила.

Едва се стърпях да не ревна. За да скрия сълзите си погледнах Олга — тя все още беше в несвяст. Поне това може да ми послужи за утеха — тя си изпати доста повече…

С мъка се надигнах и потупах Олга по бузата. Никаква реакция. Ощипах я. Не помръдна.

Всички ме гледаха с интерес. Дори тихо псуващите вампири престанаха да лижат раните си и зачакаха нещо.

— Да бяхте й помогнали, Ана Тихоновна — казах аз. — Нали е пострадала при изпълнение на служебните си задължения, а според инструкцията…

— Как бих могла да й помогна, Алиса, миличка? — благо попита Лемешева. — Та тя е мъртва. Вече от пет минути. Не е преценила добре силите си и се е изчерпала докрай.

Побързах да отдръпна ръка. Отпуснатото тяло на Олга потреперваше на седалката, отпуснатата брадичка се приплъзваше по гърдите.

— Ти какво, не усещаш ли? — прошепна Жана. — Какво ти става, Алиска?

За да различиш мъртвото от живото дори няма нужда от никакви заклинания. Елементарна работа със силата. Онази фина материя, която някои наричат душа, се усеща веднага… ако е на мястото си.

— Прекалено много сили си дала! — разбра Ленка. — Ох, Алиса, ти сега си празна! Поне пет години ще си така. Така Оля Брянцева отдаде всичко от себе си по време на една операция — и досега не може да влезе В Сумрака!

— Ще има да чакате — само казах аз, опитвайки се да запазя спокойния израз на лицето си. — Съгласно инструкцията, ще ми помогнат да се възстановя.

Това прозвуча твърде жалко.

— На Брянцева помогнаха ли й? — попита Лена.

А Ана Тихоновна рече с въздишка:

— Алиса, преди една година, когато ти беше момичето на Завулон, всичко щеше да е в съответствие с инструкциите.

Дори не бях успяла да измисля какво да отговоря, когато Ромашова истерично изкрещя:

— Къде ме карате? Къде?

И в този миг ми падна пердето. Скочих и започнах да налагам вещицата-единак по муцуната, като гледах да я одраскам по-силно. Онази беше толкова втрещена, че дори не се опита да се съпротивлява. Млатих я така към три минути под съпровода на одобрителните възгласи на братята-вампири, упреците на Лемешева и окуражителните реплики на Ленка и Жана. Само мъртвата Олга, на която непрекъснато се натъквах в теснотията, не можеше да каже нищо. Но според мен бих имала и нейната подкрепа.

После седнах и си поех дъх. Старата вещица ридаеше и опипваше разкървавеното си лице.

Поне да ни бяха подгонили! Щях да се вкопча в гърлата на тези Светли не по-зле от вампир! Как да им видя сметката без никаква магия!

Но никой не ни преследваше.

Никой не би нарекъл завръщането ни триумфално.

Вампирите изнесоха тялото на Олга и мълчаливо, сякаш дори те разбираха целия трагизъм на ситуацията, поеха към щаба. Впрочем, защо пък да не разбират? Те бяха заменили живота за неживот, но продължаваха да мислят, да чувстват и на теория можеха да продължат това си съществуване вечно. А Олга си беше отишла завинаги.

Дениска закара микробуса на паркинга. Едгар хвана здраво за ръката спасената вещица и я поведе към сградата на Патрула. Тя не се съпротивляваше. Ние вървяхме последни в шествието.

Пренасянето на труп по оживена московска улица досами стените на Кремъл не е най-спокойното занимание. Въпреки заклинанието за незабележимост, отново наложено от Лемешева. Вярно, хората не ни гледаха, забързваха се и внимателно заобикаляха процесията. За сметка на това се развълнува Сумракът.

Тук тъканта на битието е прекалено фина. Твърде много кръв, твърде много емоции, прекалено отчетливи следи от миналото. Има такива места, където границата между човешкия свят и Сумрака е почти невидима и центърът на Москва е едно от тях.

Ако сега бях във форма, щях да видя разлюлените вълни на силата, прииждащи от дълбините на другата реалност. Едва ли Завулон ще съумее точно да обясни какво стои зад тях. А на нас не ни остава друго, освен да не реагираме, да не обръщаме внимание на жалкото дихание на Сумрака, който бе усетил вещицата, загинала в магическия двубой.

— По-бързо! — каза Лемешева и вампирите ускориха крачка. Сигурно Сумракът не на шега се беше разбунил.

Впрочем за мен това вече бе нещо недостъпно.

Влязохме през невидимата за хората врата, при това на Лена й се наложи да преведе мен и Жана. Насреща ни вече тичаха сътрудниците. Развилнялата се отново вещица беше завлечена някъде на десетия етаж, в килията за разпити. Олга беше поета от маговете от отдела по изцеленията. Без някаква надежда да й помогнат — трябваше само да се регистрира смъртта. Единият от дежурните изцелители ни прегледа внимателно. Когато прецени състоянието на Жана, поклати неодобрително глава, а при прегледа на измъчените вампири се намръщи. После премести погледа си върху мен и лицето му се вкамени.

— Какво, съвсем ли е зле? — попитах аз.

— Малко е да се каже — отвърна той без излишна сантименталност. — Ти за какво мислеше, Алиса, когато отдаваше силата си?

— Действах съгласно инструкцията — отвърнах аз, отново усещайки как сълзите ми напират. — Едгар нямаше да е жив — срещу себе си имаше двама магове второ ниво.

Лечителят кимна.

— Достойно усърдие, Алиса. Но и цената не е малка.

Едгар, който вече се беше забързал към асансьора, спря и ме погледна със съчувствие. Приближи се и ми целуна ръката — нежно и галантно. Тези прибалтийци вечно се правят на викториански джентълмени.

— Приеми дълбоката ми благодарност, Алиса! Усещах, че се раздавате до последно. Беше ме страх да не последваш Олга.

Той се извърна към лечителя:

— Какво може да се направи за това храбро момиче, Карл Лвович?

— Боя се, че нищо — разпери ръце лечителят. — Алиса е теглила силата от собствената си душа. Същото е като дистрофията, разбирате ли? Когато на организма не му достига храна, той започва да изяжда себе си. Унищожава черния дроб, мускулите, стомаха — само за да запази до последния момент мозъка. Нашите момичета са се озовали в аналогична ситуация. Жана май навреме е изпаднала в безсъзнание и е престанала да черпи от последните резерви. Алиса и Олга са се крепили до последно. Вътрешните резерви на Олга са били по-малки и тя е умряла. Алиса е издържала, но е изцяло изтощена ментално…

Едгар кимна с разбиране, всички останали слушаха с любопитство, а целителят продължаваше да ораторства:

— Способностите на Различните са донякъде сходни с всяка една енергийна реакция, например с ядрената. Ние поддържаме способностите си, като извличаме сила от околната среда, от хората и останалите обекти с ниско ниво на организация. Но за да бъде получена силата, тя първо трябва да бъде вложена — такъв е жестокият закон на природата. И Алиса на практика е останала точно без тази първоначална сила. Грубото зареждане тук няма да помогне, както един умиращ от глад няма да бъде спасен с парче много солена сланина или с препържено месо. Организмът няма да смеле тази храна — тя ще го убие, наместо да го спаси. Така е и при Алиса — може да й бъде прелята енергия, но тя ще се задави.

— А можете ли да не говорите за мен в трето лице? — попитах аз. — И с такъв тон!

— Извинявай, момичето ми. — Карл Лвович въздъхна. — Но аз говоря истината.

Едзар грижовно пусна ръката ми. Каза:

— Не се притеснявай, Алиса. Може би ръководството ще измисли нещо. Да, по повод пърженото месо… гладен съм като звяр.

Лемешева кимна и каза:

— Да отидем да хапнем в някое бистро.

— Почакайте ме, а? — помоли Жана. — Ще взема душ, цялата съм изпотена…

Не ми бяха останали сили дори да се ужася. Стоях, слушах неразбиращо за какво си говорят и се опитвах да усетя нещо на нивото на Различен. Да видя истинската си сянка, да извикам Сумрака, да усетя емоционалния фон…

Празнота.

А останалите сякаш вече ме бяха забравили…

Ако на моето място беше Жана или Лена — и аз щях да се държа по същия начин. Какво сега, нямаше да се обеся заради нечия чужда небрежност! Някой да ме е молил да дам всичко, до последно? Ама не… ще се правя на героиня!

Всичко беше заради Семьон и Тигърчето. Когато разбрах с кого ще си имаме работа, реших да се реванширам. Да докажа нещо… някому… кой знае защо…

Е, и какво сега? Доказах се.

И станах инвалид. Осакатих се много повече, отколкото след схватката с Тигърчето…

— Само побързай, Жанка — каза Лемешева. — Ще дойдеш ли с нас, Алиса?

Обърнах се към Ана Тихоновна, но не успях да кажа нищо.

— Никой никъде няма да ходи — долетя зад гърба ми. Очите на Лемешева се опулиха, а аз познах гласа и трепнах.

До асансьора стоеше Завулон.

Сега той беше в човешкия си облик: слаб, тъжен, с леко отсъстващ поглед. Мнозина от нашите го познават само такъв — спокоен, бавен, дори скучен.

А аз познавам и другия Завулон. Не сдържания шеф на Дневния патрул, не могъщия боец, възприемащ демоничен облик, не Тъмния маг извън всяка категория, а веселия Различен с богато въображение. Просто Различния — без никакви следи от разделящата ни пропаст, сякаш нямаше разлика във възрастта ни, опита ни, силата ни.

Някога беше така. Някога…

— Всички да дойдат в кабинета ми — заповяда Завулон. — Незабавно.

Той изчезна — сигурно се гмурна в Сумрака. Но преди това за миг спря погледа си върху мен. Очите му не изразяваха нищо. Нито подигравка, нито съжаление или симпатия.

Но той все пак ме погледна и сърцето ми се сви. През последната година Завулон сякаш изобщо не забелязваше злощастната вещица Алиса Доникова.

— Хем хапнахме, хем се изкъпахме — мрачно каза Лемешева. — Да вървим, момичета.

Случайно стана така, че седнах встрани.

Краката сами ме отведоха до фотьойла до камината, където бях свикнала да се свивам на кълбо и да седя в полулегнало положение, за да наблюдавам как работи Завулон, как огънят в камината гори без дим или да разглеждам снимките, закачени по стените…

И когато усетих, че без да искам съм се отдалечила от всички, които бяха заели подобаващите им места на диваните до стената — вече беше късно да променя каквото и да било. Само щях да изглеждам глупаво.

Тогава изух сандалите си, подбих крака под себе си и се настаних по-удобно.

Лемешева ме погледна изненадано преди да пристъпи към отчета, докато останалите не си позволиха дори поглед към мен — зяпаха предано шефа. Подмазвачи!

Завулон, който се беше разположил удобно облегнат в креслото зад необятното си бюро, също не реагира по никакъв начин на поведението ми. Поне външно.

Много важно…

Слушах равномерния глас на Лемешева — тя докладваше добре, кратко и ясно, без излишни думи и без да изпуска нещо важно. И гледах снимката, закачена над бюрото. Стара, направо древна, на сто и четиридесет години, направена още по колоидния метод — навремето шефът подробно ми бе обяснил разликите между „сухия“ и „мокрия“ метод. На снимката беше Завулон със старомодно облекло на оксфордски студент на фона на кулата на колежа Крайст Чърч. Това беше оригинална фотография на Луис Карол и веднъж шефът отбеляза колко трудно му е било да навие този „надут поетичен сухар“ да отдели време не за малкото момиченце, а за свой студент. Обаче снимката беше много сполучлива, сигурно Карол наистина е бил майстор. На нея Завулон беше сериозен, но в очите му искреше тиха ирония, а освен това изглеждаше далеч по-млад… макар че какво са за него сто и петдесет години…

— Доникова?

Аз погледнах Лемешева и кимнах:

— Напълно съм съгласна. Ако целта на нашата мисия е била освобождаването на всяка цена на задържаната, то образуването на Кръг на Силата и заплахата с жертвоприношение са били най-доброто решение.

След кратка пауза скептично допълних:

— Разбира се, ако тази глупачка си заслужаваше такива усилия.

— Алиса! — В гласа на Лемешева иззвънтя стомана. — Как дръзваш да обсъждаш заповедите на ръководството? Шефе, поднасям ви извинения от името на Алиса, тя изхаби прекалено много нерви и донякъде… не е на себе си.

— Разбира се — рече Завулон. — Алиса фактически е осигурила успеха на операцията. Пожертвала е цялата си сила. Нищо чудно, че има желание да задава въпроси.

Аз рязко вдигнах глава.

Завулон беше много сериозен. Нито сянка от присмех или ирония.

— Но… — подзе Лемешева.

— Някой току-що говореше за йерархията, нали така? — прекъсна я Завулон. — Хайде да помълчите.

Лемешева сепнато си затрая.

Завулон стана от бюрото. Бавно се доближи до мен — аз не свалях поглед от него, но и не се надигнах от мястото си.

— Онази глупачка изобщо не заслужаваше да се хвърлят такива усилия — рече Завулон. — Точно така. Виж, самата операция против Нощния патрул беше изключително важна. Всичките ни бойни рани са напълно оправдани.

Сякаш ме боднаха с шило…

— Благодаря, Завулон — отвърнах аз. — Ще ми е по-лесно да изживея всички тези години като знам, че не съм се раздала напразно.

— За какви години говориш, Алиса? — попита Завулон.

Странна работа… цяла година почти не бяхме разговаряли… дори не бях получавала заповеди лично от него… а ето че сега ме заприказва. И в гърдите ми отново се образува студена пробождаща буца…

— Лечителят каза, че няма да се възстановя скоро.

Завулон се подсмихва. И изведнъж се пресегна! И ме потупа по бузата. Нежно… с толкова познато докосване…

— Лечителят може да е казал много неща — изрече дружелюбно той. — Лечителят си има свое мнение… а аз — мое.

Отдръпна ръката си и аз с усилие се въздържах да не вдигна лице, за да потърся отново докосването й…

— Според мен никой не оспорва факта, че Алиса Доникова в значителна степен е осигурила успеха на днешната операция, нали? — попита Завулон.

Аха… бих искала да видя кой ще се осмели да възрази! Само Лемешева предпазливо допълни:

— Ние всички положихме много големи усилия…

— По вашето състояние е лесно да се прецени кой какво е положил.

Завулон се върна при бюрото. Но не седна, а само се подпря на плота и замря, загледан в мен. Май внимателно ме сканираше през сумрака.

Но аз не можех да усетя това…

— Всички са съгласни, че Дневният патрул трябва да помогне на Алиса, нали така? — осведоми се Завулон.

В очите на Лемешева се появи ярост. Навремето старата вещица също е била приятелка на Завулон. Затова ме мразеше, докато му бях фаворитка… затова, когато шефът ме заряза, тя стана милостива към мен, наместо да се гневи.

— Ако става дума за помощ — подзе тя, — то Карл Лвович направи добра съпоставка. Готови сме да споделим сила с Алиса, но това е същото като да дадеш на един умиращ парче сланина вместо бульонче. Впрочем аз съм готова да се опитам…

Завулон извърна глава и Лемешева си затвори устата.

— Щом трябва булъонче — ще се даде — изрече той много спокойно. — Всички са свободни.

Първи наскачаха братята-вампири, после станаха вещиците. Аз също започнах да шаря с крака по пода, търсейки сандалите си.

— Алиса, остани, ако не е проблем — помоли Завулон.

Очите на Лемешева припламнаха — и угаснаха. Тя бе разбрала онова, в което аз все още се страхувах да повярвам.

След няколко мига двамата със Завулон останахме насаме. Мълчаливо загледани един в друг.

Гърлото ми пресъхна и езикът ми се скова. Не, това е невъзможно… не си струва дори да се залъгвам…

— Как си, Аля? — попита Завулон.

Само мама ме нарича Аля.

И Завулон — той ме наричаше така преди…

— Като изцеден лимон съм — отвърнах аз. — Кажи, наистина ли съм толкова голяма глупачка? Дадох всичко от себе си за работа, която не е изтрябвала никому?

— Ти си умница, Аля — рече Завулон.

И се усмихна.

Както преди. Съвсем по същия начин.

— Но сега аз…

Замълчах, защото Завулон пристъпи към мен и думите станаха излишни. Дори не можех да стана от фотьойла. Обгърнах краката му, притиснах се към него — и се разплаках.

— Днес ти постави началото на една от най-добрите ни операции — каза Завулон. Ръката му рошеше косите ми, но въпреки това имах чувството, че той е някъде много далеч. Разбира се, такъв маг като него никога не може да се отпусне, на него се крепи целият московски Дневен патрул, съдбите на обикновените Тъмни, които живеят своя мирен и спокоен живот, на него му се налага да се бори с интригите на Светлите и да обръща внимание на хората… — Алиса, след онази твоя глупост с призмата на силата реших, че едва ли заслужаваш вниманието ми.

— Завулон… аз бях самонадеяна глупачка… — прошепнах, преглъщайки сълзите си. — Прости ми. Аз те подведох…

— Днес ти напълно се реабилитира.

С едно движение Завулон ме вдигна от фотьойла. Аз застанах на пръсти, иначе щях да увисна в ръцете му, и кой знае защо се сетих как бях потресена в началото от чудовищната сила на стройното му тяло. Дори когато беше в човешки облик…

— Доволен съм от теб, Алиса. — Той се усмихна. — И не се притеснявай, че си се раздала докрай. Ние все още разполагаме с някакви резерви.

— Като правото на жертвоприношение ли? — направих опит да се усмихна аз.

— Да — кимна Завулон. — Заминаваш в отпуска, още днес. Като се върнеш, ще си по-добре отпреди.

Устните ми издайнически се разтрепериха. Ама какво е това, рева като истеричка, сигурно тушът съвсем се е размазал, не ми остана капчица сила…

— Искам те — прошепнах аз. — Толкова ми беше самотно, Завулон…

Той меко отстрани ръцете ми.

— После, Аля. Когато се върнеш. Иначе това ще е… — Завулон се усмихна — използване на служебното положение за лични цели.

— Кой би посмял да ти каже това?

Завулон ме гледа дълго право в очите.

— Ще се намерят и такива, Аля. Миналата година беше много тежка за Патрула и мнозина нямат нищо против да ме видят унизен.

— Тогава не бива — бързо казах аз. — Не бива да се рискува, ще се възстановя сама лека-полека…

— Бива. Не се притеснявай, момичето ми.

От гласа му всичко в мен се преобърна. От бликащата от него спокойна сила и увереност.

— Но защо рискуваш толкова заради мен? — прошепнах аз, без да очаквам отговор и Завулон въпреки това отговори:

— Защото и любовта е сила. Велика сила, която не бива да бъде пренебрегвана.

ГЛАВА 3

Странно нещо е животът.

Само преди едно денонощие бях излязла от апартамента си — млада, здрава, изпълнена със сила — и при това нещастна вещица.

А преди половин ден се намирах в офиса на Патрула — осакатена, лишена от надежда и вяра в бъдещето…

Колко се бе променило всичко!

— Искаш ли още вино, Алиса? — надзърна угоднически в очите ми Павел, придружителят ми.

— Може малко — казах аз, без да се откъсвам от илюминатора.

Самолетът вече се снижаваше за кацане на аерогарата в Симферопол. Старичкият „Ту“ поскърцваше, бавно навеждайки се към едното крило, и лицата на пътниците бяха по-скоро напрегнати. Само ние с Павел седяхме напълно спокойни — безопасността на полета беше проверена лично от Завулон.

Павел ми подаде кристалната чаша. Разбира се, тя не беше част от реквизита на стюардесите, както и марковото южноафриканско вино в нея. Изглежда младият върколак се беше отнесъл, меко казано, сериозно към мисията си. Той се беше запътил на почивка на юг при някой от познатите си, но в последния момент го бяха свалили от самолета за Херсон, за да му възложат да ме съпровожда до Симферопол. Явно до него бяла стигнали слуховете за това, че отношенията ми със Завулон са се върнали в старото русло.

— Да пием за шефа, нали, Алиса? — попита Павел. Толкова старателно се подмазваше, че дори ми стана неприятно.

— Да пием — съгласих се аз. Чукнахме чашите си, надигнахме ги. Покрай нас мина стюардесата, която за последен път проверяваше дали коланите са закопчани, но дори не ни погледна. Заклинанието, наложено от Павел, все пак действаше. Дори този мижав върколак сега беше по-способен от мен…

— Все пак не може да не признаем — заяви Павел, след като отпи от виното, — че при нас отношението към сътрудниците е на висота!

Кимнах.

— А Светлите… — той вложи в репликата си толкова презрение, за колкото имаше сили — са далеч по-големи индивидуалисти от нас!

— Не преигравай — рекох аз. — Все пак това не е истина.

— Стига, Алиса! — от виното езикът му се беше разбързал. — Помниш ли как ги бяхме притиснали преди година? Преди урагана?

Май само по този случай го бях запомнила. Върколаците вършат черната работа и пътищата ни рядко се пресичат. Или по време на силовите акции, или в малкото случаи, в които свикват целия персонал на Патрула.

— Помня.

— Ами онзи… Городецки. Какъв светец, мамка му!

— Той е много силен маг — отново възразих аз. — Много.

— Да бе! Нагушил се е със сила, изстискал е последното от хорицата — и какво? Как я приложи?

— За собствената си реморализация.

Притворих очи, спомняйки си как изглеждаше всичко това.

Фонтан от светлина, който се изплисква към небето. Потоците енергия, които Антон бе събрал от хората. Заложил бе всичко, поел бе риска да прибегне до заета сила, за кратък миг се бе сдобил с неизмерима мощ, може би превъзхождаща възможностите на Завулон и Хесер.

И беше стоварил цялата сила върху себе си.

Реморализация. Търсене на оптималния от гледна точка на етиката изход. Най-страшният проблем на Светлите е да не причинят вреда, да не извършат нещо, което ще повлече след себе си зло за хорицата.

— Нали сега той е суперегоист! — с наслада рече Павел. — Можеше ли да защити приятелката си? Можеше. Можеше ли да влезе в схватка с тях? И още как! А какво направи той? Взе за себе си всичко, което беше събрал! Дори урагана не пожела да спре… а можеше, нали!

— Кой знае до какво би довела всяка друга постъпка? — попитах аз.

— Та той постъпи като всеки от нас! Като най-истински Тъмен!

— Тогава би бил в Дневния патрул.

— Ще бъде — убедено каза Павел. — Къде ще ходи? Досвидяла му е силата и затова я е употребил за себе си. После се оправдаваше — цялата работа била, за да вземел правилното решение… А какво беше решението? Да не се намесва! Всичко на всичко да не се намесва! Това е нашият, Тъмният подход.

— Няма да споря с теб, Павлуша — казах аз.

Самолетът се разтресе и пусна колесниците. Някой в салона тихо изохка.

На пръв поглед върколакът беше прав. Само че аз си спомнях лицето на Завулон през следващите дни след урагана. Погледът му беше лош, а аз се бях научила да го разпознавам. Сякаш беше разбрал, че са го преметнали, но се беше усетил твърде късно.

Павел продължи с разсъжденията си за тънкостите на борбата между Патрулите, за разликите в подходите, за дългосрочното планиране на операциите. Стратег… мястото му е в щаба, а не да кръстосва улиците.

Изведнъж осъзнах колко ме е уморил за двата часа на полета. А на пръв поглед правеше приятно впечатление…

— Павлуша, а ти в какво се превръщаш? — попитах аз.

— В гущер.

— Охо! — Аз отново го погледнах с интерес. Такива върколаци са голяма рядкост, това не е обикновеният върколак, който се превръща във вълк, като покойния Виталик. — Това е сериозно! А защо рядко те виждам да участваш в операции?

— Аз… — Павел се намръщи. Извади кърпата, попи изпотеното си чело. — Работата е там, че…

Той мънкаше забележително, като палава ученичка на преглед при гинеколог.

— Аз се превръщам в тревояден гущер — изплю камъчето той най-накрая. — За съжаление, боеспособността ми не е от най-високите. Челюстите ми са силни, но зъбите са плоски, триещи. И съм прекалено бавен. Чупене на ръка или крак… сдъвкването на някой пръст… тия неща ги мога.

Разсмях се неволно. Отбелязах със съчувствие:

— Нищо де. Нали и от такива има нужда! Главното е респектиращата външност, да всяваш парализиращ страх.

— Външността ми е респектираща… — отбеляза Павел, хвърляйки ми подозрителен поглед. — Само дето люспите ми са прекалено пъстри, приличам на писана играчка от Хохлома, трудно ми е да се маскирам.

Успях да запазя сериозно изражение на лицето си.

— Нищо, това дори е интересно. Ако се налага да плашиш хора, особено дечурлига, шарените люспи са супер.

— Ами аз обикновено върша такава работа… — призна Павел.

Разговорът ни беше прекъснат от тласък — самолетът докосна пистата. Пътниците заръкопляскаха задружно, макар и донякъде преждевременно. Долепих лице до илюминатора и няколко секунди ненаситно се взирах в зеленината, сградата на аерогарата, тръгналия към пистата за излитане самолет.

Направо не ми се вярваше.

Бях се измъкнала от задушната Москва, получила бях дългоочакваната отпуска… и специалните си права… и когато се върнех, Завулон щеше да ме чака отново…

Павел ме изпрати до спирката на тролея. Най-смешния маршрут на това превозно средство, който ми е известен — от един до друг град, от Симферопол до Ялта. Колкото и да е странно, това е доста удобно.

Всичко тук беше различно, съвсем различно. Уж беше жега — но не московската асфалтено-бетонна горещина. И морето, макар че беше далеч оттук, също се усещаше. И буйната зеленина, и цялата атмосфера на огромен курорт в разгара на сезона.

Хубаво е… наистина се почувствах добре. Оставаше колкото се може по-бързо да взема душ, да се наспя и да се погрижа за външния си вид…

— Нали не си за Ялта? — разбиращо попита Павел.

— Не съвсем за Ялта — кимнах аз. Погледнах мрачно гъстата опашка. Дори децата бяха концентрирани и готови за схватката за място в тролея. Багажът ми не беше нищо особено — дамска чанта и сак за през рамо, общо взето можех дори да постоя права, ако ми се удаде да се кача на тролея без билет.

Но нямах желание за това.

В края на краищата, носех дебела пачка командировъчни — за командировката, отпуската и „лечението“. Завулон бе успял да ми отпусне почти две хиляди долара. За две седмици сумата беше повече от прилична. Особено в Украйна.

— Добре, Павлуша. — Целунах го по бузата. Върколакът се изчерви. — Аз ще се оправя, недей да ме изпращаш.

— Сигурна ли си? — уточни той. — Наредено ми е да ти оказвам всякаква помощ.

Ох, ама че защитник… Тревояден гущер, люспеста крава…

— Сигурна съм. И ти имаш нужда от почивка.

— Каня се да направя колоездачно пътешествие с приятелите си — кой знае защо ме уведоми той. — Много добри момчета, украински върколаци и дори един млад маг. Дали пък да не наминем при теб?

— Ще се радвам.

Върколакът закрачи обратно към сградата на аерогарата, явно се канеше да се качи на друг самолет. А аз огледах без да бързам оределите редици на частниците и таксиджиите. Вече се смрачаваше и бройката им беше почти нищожна.

— Накъде, хубавице? — подвикна ми набит мустакат мъжага, който пушеше до жигулата си. Аз поклатих глава — все още не бях стигала дотам, да се придвижвам между градовете с таратайка от тази марка… Игнорирах и волгата, същата участ сполетя неясно на какво надяващата се „Ока“.

Виж, новичкият „Нисан-патрол“ напълно ме устройваше.

Наведох се към сваленото стъкло. В колата имаше двама чернокоси и мургави младежи. Седящият на шофьорското място пушеше, приятелят му надигаше бутилка с бира.

— Свободни ли сте, момчета?

В мен се втренчиха два преценяващи погледа. Не изглеждах много платежоспособна, така се изискваше по легенда…

— Може би — заяви шофьорът. — Ако се споразумеем за цената.

— Ще се споразумеем — казах аз. — До лагера „Артек“. Половин стотачка.

— Пионерка ли си? — ухили се шофьорът. — За половин стотачка ще те разходим с колата из града.

Шегаджия. На неговата възраст вече не би трябвало дори да помни думата „пионерка“. Пък и амбициите му са извънмерни — петдесет гривни са почти десет долара.

— Вие не уточнихте най главното — отбелязах аз. — Половин стотачка какво?

— Половин стотачка какво? — послушно повтори приятелчсто на водача.

— Гущерчета.

физиономиите на момците тутакси смениха фасона си.

— Половин стотачка в зелено, караме бързо, без да качваме други пътници, не надуваме музиката — уточних аз. — Разбрахме ли се?

— Да — реши шофьорът. Погледът му започна да шари по мен. — А багажът къде е?

— Всичко е у мен. — Настаних се на задната седалка, хвърлих сака до мен. — Да тръгваме.

Изглежда тонът ми подейства. След една минута вече излизахме на пътя. Аз се отпуснах, облегнах се по-удобно. Край. Почивката започва. Трябва да си почина… да ям праскови… да събирам сила…

А после ме очакват Москва и Завулон…

И в този миг от дамската ми чанта изврещя мобилният. Без да отварям очи извадих апарата и приех повикването.

— Как пристигна, Алиса?

Усетих как в гърдите ми нахлува топлина. Изненадите просто валяха! Дори в най-добрите ни дни Завулон не намираше за необходимо да се интересува от подобни дреболии. Или сега го правеше, защото съм болна и не съм във форма?

— Благодаря, чудесно. Казват, че е имало проблеми с времето, но…

— Наясно съм. Момчетата от Дневния патрул на Симферопол помогнаха за подобряването на метеорологичните условия. Не става дума за това, Алиса. Сега пътуваш с кола, нали, Алиса?

— Да.

— Прогнозата за това ти пътуване е лоша.

Застанах нащрек.

— Нещо с пътя ли?

— Очевидно проблемът е в шофьора ти.

Отпред се издигаха като канари бръснатите тилове на юначагите. Загледах ги за секунда, побесняла от безсилие. Не можех да усетя дори емоциите им, какво остава за четене на мисли…

— Ще се справя.

— Освободи ли придружителя си?

— Да. Не се притеснявай, мили. Ще се справя.

— Сигурна ли си, Алиса? — в гласа на Завулон звучеше неподправена тревога. И това ми подейства като допинг.

— Разбира се. Я пак погледни прогнозата!

Завулон замълча за миг. После със задоволство отбеляза:

— Да, подобрява се… Но поддържай връзка. Ще дойда, ако се наложи.

— Ако ми направят нещо, просто им одери кожите, мили — помолих аз.

Момъкът, който седеше до шофьора, се извърна и внимателно ме изгледа.

— Не само ще им одера кожите, но ще им ги натъпча в устите — съгласи се Завулон. Разбира се, това не беше закана, а съвсем реално обещание. — Е, приятна почивка, бебчо.

Прекъснах разговора и задрямах. Нисанът се придвижваше плавно и вече бяхме излезли на главното шосе. Понякога момците припалваха, размирисваше се на цигарен дим, за щастие тютюнът не беше най-долнокачествен. После двигателят зазвуча по-напрегнато — изкачвахме се към планинския проход. Отворих очи и погледнах над сваленото стъкло към звездното небе. Колко едри са звездите в Крим. Колко са близо.

После наистина заспах. Дори започнах да сънувам сън, сладък, мечтателен, как се къпя в нощното море, а до мен плува някой, от време на време долавях в тъмата чертите на лицето, усещах леките докосвания на ръцете му…

Когато разбрах, че докосванията са истински, моментално се събудих и отворих очи.

Двигателят мълчеше, колата бе спряна малко встрани от шосето. Май на аварийната отсечка, предназначена за несретниците, чиито спирачки са отказали.

А спирачките на шофьора и на неговото приятелче наистина бяха отказали. Личеше си по погледите им.

В мига, в който се събудих, момъкът до шофьора махна ръката си от лицето ми. И дори изимитира подобие на усмивка:

— Пристигнахме, приятелко.

— Не ми прилича на „Артек“, приятелю — в унисон с репликата му отвърнах аз.

— Това е Ангарският превал. Двигателят прегря. — Шофьорът облиза устни. — Трябва да изчакаме. Може да излезем, да се проветрим.

Той дори търсеше някакви несвързани оправдания, изглежда се вълнуваше повече от приятелчето си. Докато онзи се разгорещяваше:

— Може да пуснеш една вода…

— Благодаря, не искам. — Аз продължавах да седя и с любопитство да наблюдавам и двамата. Интересно какво ще предприемат? Ще се опитат да ме измъкнат от колата? Или ще пробват да ме изнасилят направо тук?

А после?

Опасно е да ме пуснат. Сигурно ще ме хвърлят в пропастта. В морето… най-добрия приятел на убийците от всички времена и народи. Земята е тази. която дълго пази следите, паметта на морето е къса.

— Възникна едно съмнение — заяви шофьорът. — Пари имаш ли… пионерке?

— Щом съм ви наела — наблегнах на думата „наела“, — значи имам.

— Покажи — нареди ми шофьорът.

Леле, колко тъпи същества са това… хората…

Мълчаливо извадих от чантичката си пачката долари. Извадих половин стотачка, подадох банкнотата — сякаш не забелязвайки алчно впитите в парите очи. Е, сега вече ще ми видят сметката.

И все пак те продължаваха да изпитват нужда от някакви оправдания. Поне пред себе си.

— Ама доларите са фалшиви! — изврещя шофьорът и грижливо скри петдесетачката в джоба си. — Ей, кучко, искаше да ни…

Изслушах пориията грозни псувни, като все така невъзмутимо ги наблюдавах. Макар че нещо вътре в мен се напрегна — все пак не притежавах нормална сила на Различен, която би ми позволила да превърна двете копелета в послушни марионетки.

— На приятелчето си ли се надяваш? — попита приятелят на шофьора. — Така ли? Значи щял да ни съдере кожите, а? Ние сме тия, дето ще съдерем неговата, курво!

Аз се закикотих, представяйки си как Завулон ще разкаже на тия кутрета играта по милион и един начина.

Шофьорът ме сграбчи за ръката. Лицето му общо взето беше толкова младо и хубаво, че не бих имала нищо против един курортен романс с такъв юноша, обаче сега то бе разкривено от злоба, страх и похот.

— Ще плащаш в натура, мръснице!

Ъхъ. В натура. А също така с всичките си вещи и с полет надолу по почти отвесния склон.

Не, не ми се иска да започвам познанството си с черноморската вода по този начин.

Към мен се пресегна вторият момък — впрочем, с явното намерение да скъса блузката ми. Та тя струва почти двеста и петдесет долара, скапаняко!

Ръцете му почти ме докоснаха, когато опрях дулото на пистолета в челото му.

Настъпи кратка пауза.

— Колко сте нахакани, момчета — измърках аз. — Я си приберете ръчичките и вън от колата.

Пистолетът ги смая. Може би защото бях излязла от аерогарата и беше съвсем невъзможно да нося оръжие в себе си. А може би надушиха с инстинкта си на помиярчета, че за мен ще е развлечение да пръсна мозъците им.

Те изскочиха от колата, аз също излязох навън. След няколко секунди помайване двамата търтиха да бягат. Но това вече не ме устройваше.

Изстрелях първия куршум в глезена на приятелчето на шофьора. За него краката не са толкова важни, няма да натиска с тях педала. Раната беше съвсем смешна, по-скоро изгаряне, отколкото рана от огнестрелно оръжие, но това се оказа напълно достатъчно. Момъкът падна с вой, а другият се вцепени и вдигна ръце нагоре. Интересно, за каква ме вземаха? За сътрудничка на федералната служба за сигурност на почивка?

— Напълно разбирам алчността ви — казах аз. — Икономиката е в разруха, не ви плащат заплати… Похотта — също. В края на краищата вашата юношеска хиперсексуалност си търси отдушник. За моята мога да кажа същото, между другото!

Дори раненият млъкна. Те попиваха всяка моя дума сред пълна тишина — през нощта шосето беше опустяло, само в далечината се виждаха приближаващи се светлини на фарове. Нощта беше чудна — тиха, звездна кримска нощ, а долу в ниското шумеше морето.

— Вие сте големи симпатяги — казах аз. — За нещастие сега нямам настроение за секс. Прекалено зле се държахте. Обаче!

Аз вдигнах пръста си нагоре и те го зяпнаха като хипнотизирани.

— Ние ще намерим изход!

Ако се съдеше по лицата им, те вече не очакваха нищо добро. Напразно. Все пак не съм убиец.

— Понеже сте двама и явно сте добри приятели, за вас няма да има проблеми да се задоволите взаимно. След това спокойно и без приключения ще отидем в лагера.

— Ах, ти! — Шофьорът направи крачка към мен, обаче насочената към двамата цев оказа нужния ефект.

— Има резервен вариант — съгласих се аз. — Може да бъдете отървани от излишните части на тялото. И залагам три към едно, че ще успея да го сторя от първия изстрел.

— Ти… — изсъска раненият. — Че заради нас ще те…

— За вас няма да дадат пукната пара — уведомих ги аз. — Сваляйте гащите и се залавяйте за работа.

У мен я нямаше онази сила, с която всеки Различен може да надвие човешката воля. Но сигурно гласът ми не беше изгубил своята убедителност.

Те се подчиниха. Направиха опит да се подчинят.

Понякога в отдела гледаме гей-порно — много е забавно. Също както вампирите и маговете на пропуска въртят често филми за лесбийки.

Но на кино актьорите се отдават на работата умело и до самозабрава. А тези двама тъпаци явно бяха притеснени от неочаквания обрат на събитията и не притежаваха съответния опит. Така че аз предимно се любувах на гледката на нощното море, хвърляйки по един поглед към момчетата, само за да не претупват нещата.

— Нищо — утеших ги аз, когато сметнах, че са достатъчно унизени. — Както се казва — първият път не се брои. В свободното време ще потренирате още. Хайде в колата!

— Защо? — изкрещя шофьорът, когато спря да плюе. Сигурно беше решил, че искам да ги застрелям и да ги бутна заедно с колата в морето.

— Нали ви наех да ме закарате? — учудено попитах аз. — И парите вече са платени.

Продължихме пътуването без приключения. Само по средата на пътя шофьорът се развика, че се мрази, че вече няма за какво да живее и че ще извие кормилото, за да се стоварим в пропастта.

— Хайде! — съгласих се аз. — С куршум в тила хич няма да те заболи при падането.

Той млъкна.

Не изпуснах пистолета от ръцете си чак до самия портал на „Артек“.

Вече бях отворила вратата, но изведнъж седнах обратно:

— Да ви кажа още нещо, момчета…

Те ме гледаха с омраза. Ако бях във форма, щях да изпомпам от тях огромни количества сила!

— По-добре не се опитвайте да ме намерите. Иначе тази нощ ще ви се стори рай. Ясно ли е?

Отговор не последва.

— Мълчанието е знак за съгласие — реших аз и скрих малкия „Astra Cub“ обратно в чантичката си. Идеално оръжие за една крехка жена… макар че през митницата се наложи да го пренесе Павел.

Тръгнах към портала, а нисанът с ръмжене се отдалечи. Надявах се, че злощастните обирджии-изнасилвачи ще имат достатъчно разум да се въздържат от отмъщение…

Впрочем, след ден-два щяха да престанат да ме вълнуват дребните местни бандити.

Ето по този начин в два часа през нощта пристигнах в „Артек“, където ми предстоеше да се възстановя.

„Да си пийвам бульончето“, както се беше изразил Карл Лвович, когато подписваше съответните разрешения.

Всеки образцов съветски пионер беше длъжен да извърши в живота си три неща — да навести Ленин в мавзолея, да отиде на почивка в „Артек“ и да върже връзката на октомврийче. След това можеше да пристъпи към следващата фаза на развитието си — комсомолската.

В краткото си пионерско детство успях да изпълня само първата точка. Сега имах шанс да наваксам един от пропуските.

Не знам как е било в съветски времена, но сега пионерският лагер изглеждаше сериозно. И оградата около територията беше съвсем запазена, и охраната дежуреше при портала. Наистина, не се забелязваше да има оръжие… на пръв поглед… но яките момчета с милиционерски униформи и без това изглеждаха достатъчно респектиращо. До тях стоеше хлапе на около четиринайсет-петнайсет години, което изглеждаше някак съвсем не на място редом с тези стражи на реда. Може би това беше отглас от предишните времена, когато тръбите са пеели звънко в съпровод на барабаните и стройните редици от пионери са марширували към плажа, за да се подложат по установения ред на водните процедури?

Честно казано, очаквах бюрократично разтакаване. Или проява на прекалено голямо учудване. Но по всичко личеше, че на пионерските ръководителки (впрочем сега длъжността ми се именуваше по-обикновено: възпитателка) не им се случваше за пръв път да пристигат в лагера в два часа през нощта с вносни коли. Единият от охранителите бегло прегледа документите ми — истински, издадени от всички необходими инстанции, заверени с подписи и печати — след което повика хлапето-постови.

— Макар, заведи Алиса при дежурния.

— Ъхъ — измърмори малкия, като ме огледа с интерес. Добро момче, без комплекси. Вижда красива девойка и не се притеснява да прояви интереса си. Ще стигне далеч…

Излязохме от къщичката на охранителите, преминахме покрай дълга редица табла с дневен ред, обяви за някакви мероприятия, детски стенвестници… колко отдавна не съм виждала стенвестници! Поехме по скъпернически осветената алея, при което се усетих, че неволно търся с поглед гипсовите статуи на тръбачи и на девойки с гребла. Впрочем такива нямаше.

— Вие новата ръководителка ли сте? — попита момчето.

— Да.

— Макар. — Той с достойнство ми подаде ръка.

— Алиса. — Стиснах ръката му, едва въздържайки се от усмивка.

Разликата във възрастта ни беше около десет-дванайсет години. А дори по имената се виждаше колко се е променило всичко. Къде бяха изчезнали Алиси-те на Карол и Буличов? Бяха си отишли заедно с гипсовите тръбачи, пионерските знамена, изгубените илюзии и несбъднатите мечти. Подредени в стройни редици, под съпровода на весела бодра песен… Момичето, което някога беше изиграло ролята на Алиса в телевизионния филм и беше накарало момчетата от цялата страна да се влюбят в нея, сега мирно се трудеше като биолог и си спомняше с усмивка за романтичния си образ.

Бяха дошли други. Които се казваха Макар, Иван, Егор, Маша… Вечният закон на природата — колкото по-зле се живее в държавата, в колкото по-голяма кал затъва, толкова повече се засилва стремежът към корените. Към старите имена, старите обичаи и ритуали. Не, тези, които носят имената Макар и Иван, с нищо не са по-лоши. Сигурно е тъкмо обратното. Те са по-сериозни, по-целеустремени, не са свързани с идеологията и показното единство. Те са далеч по-близки на нас, Тъмните, отколкото онези Алиси, Серьожи, Слави…

И все пак е леко обидно. Не знам дали защото ние не сме били такива, или защото те са станали такива.

— Идвате при нас временно, така ли? — все така сериозно се поинтересува момчето.

— Да, приятелката ми се разболя и аз ще я замествам. Но догодина ще се опитам да дойда пак.

Макар кимна и каза:

— Елате, при нас е хубаво. И аз ще дойда пак догодина. Вече ще съм на петнадесет години.

Може би ми се стори, но в очите на това дяволче май наистина блесна пламъче.

— А след като надхвърлиш петнайсетгодишна възраст?

Той поклати глава. И с явно съжаление каза:

— Може само до шестнайсет. Впрочем, аз се каня да замина да уча в Кеймбридж като ги навърша.

Насмалко да се задавя.

— Това е доста скъпо удоволствие, Макар.

— Знам. Всичко е планирано преди пет години, не се притеснявайте.

Сигурно е синче на някой новобогаташ. При тия наистина всичко е планирано.

— Стабилен подход. Там ли ще си останеш?

— Не, защо? Ще получа достойно образование и ще се върна в Русия.

Много сериозно дете. Каквото и да си говорим, сред хората понякога се срещат и много забавни екземпляри. Жалко, че сега не мога да тествам способностите му на Различен… имаме нужда от такива момчета.

Заедно със спътника си свих от павираната с квадратни плочки пътека на друга, която беше тясна и утъпкана.

— Тази е пряката — обясни момчето. — Не се притеснявайте, всичко тук ми е познато.

Мълчаливо вървях подире му — беше доста тъмно, налагаше се да разчитам само на човешките си способности, но бялата му риза служеше като добър ориентир.

— Виждате ли светлинката? — попита Макар, извръщайки се. — Вървете право натам, а аз ще си тръгвам…

Изглежда, момчето просто беше решило да се пошегува с мен… до светлинката имаше около триста метра път сред гъстата зеленина на парка. После щеше да има повод да се хвали пред приятелите си: заведох възпитателката в гъсталака и я зарязах там…

Но още щом направи първата крачка встрани, Макар се спъна от нещо и с възглас на учудване падна. Дори не злорадствах — толкова беше смешно.

— Ето, а казваше, че всичко ти е познато — не се сдържах.

Той дори не ми отвърна — сумтеше и разтриваше удареното си коляно. Аз клекнах до него, погледнах в очите му:

— А ти искаше да се пошегуваш с мен. Нали?

Хлапето ме погледна — и побърза да отмести очи. Измърмори:

— Извинявайте…

— С всички ли се шегувате така? — попитах аз.

— Не…

— И защо бях удостоена с тази чест?

Той не отговори веднага.

— Вие изглеждахте толкова… самоуверена.

— Ами да — с лекота се съгласих аз. — По пътя насам имах приключения. Насмалко да ме убият, честна дума! Но се измъкнах. Как другояче да изглеждам?

— Извинявайте…

Той окончателно се лиши от цялата си сериозност и самоувереност. Седнах до него и помолих:

— Покажи ми коляното си.

Той махна ръцете си.

Силата. Знаех, че я има. Почти я усещах, силата, която извираше от момчето: родена от болката, обидата, срама, тя беше остра и чиста… Почти можех да я взема — като всяка Тъмна Различна, чиято сила е чуждата слабост.

Почти можех.

Все пак тя все още не беше онова, което ми трябваше. Макар седеше, стиснал зъби, без да издава нито звук. Държеше се — и задържаше силата в себе си. Това за момента правеше прекалено трудна задачата ми…

Извадих от чантичката си писалката с фенерче, светнах.

— Нищо работа. Искаш ли да сложа лейкопласт?

— Не, ще ми мине само…

— Както искаш. — Изправих се, насочих лъча на фенерчето, за да огледам наоколо. Да, нямаше да е лесно да се намери пътя към светещото в далечината прозорче… — Е, какво, Макар? Ще избягаш ли? Или все пак ще ме изпратиш?

Той мълчаливо стана и тръгна напред, а аз го последвах. Вече при самата сграда, която се оказа доста голяма — двуетажна къща с колони — Макар попита:

— Ще разкажете ли на дежурния?

— За какво? — Аз се разсмях. — Май нищо не се случи, ние кротко се разхождахме по алеята…

Той изсумтя, после каза отново, при това далеч по-искрено:

— Извинявайте. Шегата беше глупава.

— Лекувай си коляното — посъветвах го аз. — Да не забравиш да го промиеш и да сложиш йод.

ГЛАВА 4

Зад стената шуртеше вода — дежурният по лагер се извини и излезе да се измие. Бях събудила човека, който кротко дремеше под хриптенето на раздрънкан китайски магнетофон. Не разбирам как може да се спи, когато пее Висоцки? Впрочем, на тази сапунерка могат да се слушат само изпълнения на бардове.

— Готово, моля за извинение… — Дежурният излезе от малката баня, бършейки лицето си с казионната кърпа. — Бях задрямал.

Кимнах с разбиране. Магнетофонът продължаваше да свири, като услужливо подсилваше с хриптене тембъра на Висоцки:

Дежурният се понамръщи и намали звука почти докрай. Протегна ми ръка.

— Пьотър.

— Алиса.

В ръкостискането му, което беше здраво, сякаш се ръкуваше с мъж, веднага се долавяше дистанцията. „Само-делови-отношения…“

Ами чудесно. Този нисък и слаб човек, който приличаше на тийнейджър, не будеше у мен особено вдъхновение. Разбира се, смятах да си хвана любовник за времето на почивката, но по-добре беше да е някой по-млад и симпатичен. А Пьотър беше поне на трийсет и пет и можеше да се чете като отворена книга дори от онези, които не притежават способностите на Различен. Примерен съпруг — в смисъл, че почти не изневерява на жена си, не пие и не пуши, отделя нужното внимание на детето — сигурно има само едно. Отговорен човек, обичащ работата си, може без притеснение да му бъде поверена грижата за цяла тълпа сополиви дечица или подрастващи хулиганчета: ще избърше сополите им, ще си поговори с тях от сърце, ще им вземе бутилката водка, ще прочете лекция за вредата от тютюнопушенето, ще ги натовари и с работа, и с почивка, и с морал.

Накратко казано, не човек, а въплътена мечта на Светлите.

— Много ми е приятно да се запознаем — казах аз. — Толкова отдавна мечтаех да попадна в „Артек“. Жалко, че стана при такива обстоятелства…

Пьотър рече с въздишка.

— Да, така е. Всички ние се притесняваме за Настенка… Приятелки ли сте?

— Не. — Аз поклатих глава. — Аз съм от по-долните курсове. Честно казано, дори не си спомням как изглежда…

Пьотър кимна и започна да разглежда документите ми. Срещата с Настя не ме плашеше, по-скоро тя щеше да си спомни как изглеждам аз — Завулон винаги изпипва внимателно дребните детайли. Ако в самия „Артек“ няма нито един Различен, значи тук се е отбил някой от Ялта или Симферопол, доближил се е за миг до Настя… и сега тя ще си спомни, че ме е виждала.

— Работили ли сте вече като отрядна ръководителка?

— Да, но… разбира се, не в „Артек“.

— Е, и какво? — Пьотър сви рамене. — Персоналът е две хиляди и триста човека, само това е различното.

Тонът, с който изрече тези думи, не се връзваше много с тях. Той се гордееше с „Артек“, толкова много, сякаш сам го беше основал; сякаш лично, с автомат в ръце го бе отбранявал от фашистите, сякаш сам бе строил сградите и садил дърветата.

Усмихнах се, като с целия си вид исках да кажа: „Не вярвам, но от учтивост ще си замълча.“

— Настя работи в „Лазурни“ — каза Пьотър. — Ще ви изпратя дотам, така или иначе тя вече трябва да става. В пет сутринта оттук тръгва кола за Симферопол… Вие как пътувахте, Алиса?

— Нормално — казах аз. — С кола.

Пьотър леко се навъси.

— Сигурно са ви одрали кожата?

— А, не, беше нормално — излъгах аз.

— При всички случаи това е донякъде рисковано — допълни Пьотър. — Млада, красива девойка, сама през нощта с непознат шофьор.

— Двама бяха — рекох аз. — И бяха увлечени от общуването помежду си.

Пьотър не разбра и каза с въздишка:

— Не аз съм този, който ще ви учи, Алиса, вие сте зрял, вече изграден човек. Но разберете — всичко се случва! „Артек“ е територия на детството, територия на любовта, дружбата, справедливостта. Това е малкото, което успяхме да опазим! Но извън лагера… има всякакви хора.

— Има всякакви хора… — съгласих се аз смирено. Учудващо бе с каква искрена вяра произнасяше изпълнените с патос думи! Май наистина си вярваше.

— Е, добре. — Пьотър се изправи и с лекота вдигна сака ми. — Да вървим, Алиса.

— Мога и сама, само ми покажете пътя…

— Алиса! — Той поклати с укор глава. — Ще се изгубите! Та нашата територия е с площ две хиляди петстотин и осемдесет декара! Да тръгваме.

— Да. Дори Макар малко се изгуби — съгласих се аз.

Пьотър вече стоеше при вратата, но при тези мои думи рязко се обърна.

— Макар ли? Едно около петнайсетгодишно момче? Пак е бил при портала?

Кимнах смаяно.

— Ясно… — сухо рече Пьотър.

Излязохме в топлата лятна нощ. Вече се зазоряваше, той извади от джоба си фенерче, но не го включи. Поехме по някаква пътечка надолу към брега.

— Не са наред нещата с този Макар — отрони Пьотър в движение.

— Защо?

— Малко време му трябвало за сън… виждате ли… — Пьотър се разсмя, но си личеше, че не му е весело. — Ту ще избяга на портала, при охраната, ту до морето или изобщо извън територията.

— Мислех, че е нещо като постови на портала…

— Алиса!

Този тип реплики се удаваха великолепно на Пьотър. Само с едно изречено на глас име той успяваше да пресъздаде маса емоции.

— През нощта децата трябва да спят! А не да стоят на пост… при входа на лагера, при вечния огън или където и да било… И всички нормални деца през нощта спят, след като преди това са се налудували, както се полага. Цял ден такава игра пада, че…

Под краката му изхрущя чакъл, слязохме от плочките на пътеката. Изух сандалите си и тръгнах боса. Беше приятно да се върви по твърдите прохладни камъчета.

— От една страна, може да се нахока охраната — разсъждаваше на глас Пьотър. — За да гонят момчето оттам. И какво тогава? Да го връзваме за леглото през нощта? Нека по-добре седи при възрастните, да го наглеждат, отколкото да се къпе сам, през нощта, в морето…

— А той защо прави така?

— Казва, че му било достатъчно да спи по три часа на ден — в гласа на Пьотър се появи някакво съжаление. Той явно беше от онези, с които е по-интересно да се приказва по телефона или в тъмното — мимиката му беше елементарна, лицето — пълна скука, но за сметка на това гласът му беше толкова богат на интонации! — И ако се съди по това колко се движи денем, сигурно толкова време му е достатъчно. Само че нали работата не е в това…

— А в какво? — Аз разбрах, че очаква да го попитам.

— Не иска да пропусне нито минута от това лято, от „Артек“, от детството си. — Сега Пьотър беше по-скоро замислен. — За пръв и последен път е в „Артек“, а какво хубаво е видял в живота си?

— Как така — за пръв и последен път? Това момченце каза…

— Той е израснал в сиропиталище — обясни Пьотър. — Пък и вече е голям. Едва ли ще успее да дойде отново при нас. Сега едно дете, разбира се, може да идва в „Артек“ колкото пъти си иска, но това става с пари, а благотворителните смени…

Аз чак изостанах с една крачка:

— От сиропиталище? Но той толкова убедително…

— Те всички говорят убедително — спокойно отвърна Пъотър. — Сигурно нещо много бомбастично? Родителите им са бизнесмени, по три пъти годишно идват в „Артек“, а есента се канят да ходят на почивка в Хаваите… Нали искат да си повярват, затова фантазират. Дребосъците — постоянно, по-големите — по-рядко.

— Не бих казала.

— На тази възраст все още не умеят да изразяват симпатията си… — изрече много сериозно Пьотър. — Изобщо, любовта и омразата могат лесно да се объркат, а в детството… И знаете ли, Алиса… имам една малка забележка…

— Да?

— Вие сте много красива девойка, а ние все пак сме в детски лагер, в който има доста големи момчета. Не ви моля да не се гримирате и всичко останало… Но се постарайте да не носите минипола. Прекалено е къса.

— Не е къса полата — невинно отвърнах аз. — Краката ми са дълги.

Пьотър ме погледна накриво и поклати глава с упрек.

— Извинявай, пошегувах се — побързах да кажа аз. — Разбира се, че няма да нося такава пола. Имам дънки, шорти, дори дълга пола. И банският ми костюм е много затворен!

Продължихме пътя си в мълчание.

Не знам за какво мислеше Пьотър. Може би разсъждаваше за несъвършенството на света. Той ги умее тези работи.

А аз се усмихвах, спомняйки си колко добре ме беше преметнал хлапакът.

Виж, той е наш бъдещ съратник.

Бъдещ Тъмен.

Дори да не е Различен и да му е писано да изживее скучен човешки живот, все едно, такива като него са нашата опора.

Работата дори не е в погодения номер, разбира се. Светлите също обичат да спретват шеги. А виж, онова, което поражда в хлапака подобни шегички — да отведе насред парка и да зареже там непознаващата местността жена, гордо да изпъчи хилавите си гърди и да се престори на радващо се на благополучие дете от проспериращо семейство… То е наше.

Самотата, отчуждението, презрението или съжалението на околните са неприятни чувства. Но именно те раждат истинските Тъмни. Хора или Различни, белязани с печата на собственото достойнство, надарени с гордост и стремеж към свобода.

Какво ще излезе след време от едно дете на осигурени хора, което наистина прекарва всяко лято почивката си на морето, което учи в добра гимназия, прави сериозни планове за бъдещето, притежава познания за етикета? Въпреки общоприетите схващания едва ли ще се сближи с нас. Е, не е задължително да се присъедини към Светлите. Ще се люшка цял живот като парче фъшкия във водата — дребни мизерии, дребни удоволствия, любима жена и любима любовница, номера за елиминиране на шефа, за издигане на своя човек… Сивота. Нищожество. Дори не враг, ама не и съюзник. Защото един истински Светъл, трябва да се признае, поражда уважение. Дори да ни се противопоставя, дори целите му да са недостижими, а методите — нелепи, той е достоен противник. Като Семьон или Антон от Нощния патрул…

Така наречените добри хора са еднакво далече и от нас, и от Светлите.

Виж, вълчетата единаци като Макар — те са нашата опора.

Той ще расте, като със сигурност ще знае, че му предстои борба. Че е сам срещу всички, че не си струва да очаква съчувствие или помощ, както и да се хаби за неща като жалост и милосърдие. Няма да му хрумне да облагодетелства целия свят, но и няма да прави дребни мизерии на околните, ще изгради и волята, и характера си. Няма да остави магарето си в калта. Ако има заложбите на Различен, изключително редкия и непредсказуем талант да влиза в Сумрака — единственото, което ни отличава от хората — той непременно ще се присъедини към нас. Но дори и да си остане човек, със сигурност ще помага неволно на Дневния патрул.

Както и много други като него.

— Насам, Алиса…

Доближихме се до малка постройка. Тераса, отворени прозорци, в единия от тях — слаба светлина…

— Това е бунгало — уведоми ме Пьотър, — В „Лазурни“ има четири тухлени вили и осем бунгала. Знаете ли, според мен през лятото е много по-приятно да се живее тук.

Той сякаш ми се извиняваше за това, че аз и моите питомци ще живеем в бунгало. Аз не се стърпях:

— Ами през зимата?

— През зимата никой не живее тук — строго каза Пьотър. — Независимо че зимите ни са топли, условията за живот все пак щяха да са неподходящи за децата.

Преминаването към канцеларски език също не му се удаде лесно. Той сякаш изнасяше лекция на притеснено мамче — „температурата е приятна, условията за живот са комфортни, храната е балансирана“.

Качихме се на терасата. И аз усетих, че ме обзема лека възбуда.

Май… май вече усещам… онова…

Оказа се, че Настя е дребничка и мургава, с нещо татарско в чертите на лицето. Симпатична девойка, само че сега по изражението й личеше, че е прекалено разтревожена и напрегната.

— Здравей, Аля… — кимна ми тя като на стара познайница. Донякъде си беше така — явно й бяха внушили лъжливи спомени. — Виждаш ли как се получи…

Отказах се да разглеждам стаичката — така или иначе вътре нямаше нищо особено. Обикновена стаичка на пионерска ръководителка: легло, шкаф, маса и стол. Малкият хладилник „Морозко“ и евтиният черно-бял телевизор изглеждаха като някакъв лукс.

Впрочем аз нямах претенции…

— Всичко ще бъде наред, Кастя — лицемерно обещах аз. Девойката уморено кимна, както сигурно го беше правила през цялото изминало денонощие.

— Добре, че дойде толкова бързо. — Тя вдигна от пода предварително приготвения сак, моментално поет от Пьотър. — Нали си работила и преди в „Артек“?

— Не.

Настя се понамръщи. Сигурно онзи, който й беше внушил спомена, беше объркал нещо, но сега тя нямаше време да се задълбава.

— Ще успея ли да хвана сутрешния самолет? — попита тя. — Петя, колата до Симферопол ли отива?

— След час си там — кимна Пьотър.

Бившата отрядна ръководителка отново насочи вниманието си към мен:

— Вече си взех довиждане с момичетата — информира ме тя. — Така че… никой няма да се учуди. Кажи на всички, че много ги обичам и че задължително… ще се опитам да се върна.

За миг в очите й проблеснаха сълзи — изглежда, тя проумя една от евентуалните причини за скорошното си завръщане.

— Настя… — Аз я прегърнах през раменете. — Всичко ще е наред, майка ти ще оздравее.

Дребното личице на Настя се смръщи в болезнена гримаса.

— Ама тя никога не е боледувала! — сякаш нещо у нея се отприщи. — Никога!

Пьотър деликатно се изкашля. Настя сведе очи, замълча.

Разбира се, имаше различни начини бързо да ме пратят на работа в „Артек“. Но Завулон винаги е предпочитал най-простите. Майката на Настя внезапно получи тежък инфаркт, така че момичето се връща по спешност в Москва, а на нейно място от университета изпращат друга студентка. Всичко е елементарно.

Най-вероятно майката на Настя така или иначе би се сдобила с инфаркт, може би след една или пък след пет години. Завулон винаги грижливо пресмята баланса на силите. Предизвикването на инфаркт у една напълно здрава жена е намеса от четвърта степен, което автоматично дава на Светлите право да си послужат в отговор с магия със същата сила.

Почти е сигурно, че майката на Настя ще оцелее. Завулон не е склонен да прибягва до безсмислена жестокост. Защо да убива жената, след като необходимият ефект се постига само с една тежка болест?

Така че аз бих могла да успокоя предшественичката си. Само дето би се наложило да й разкажа твърде много.

— Ето я тетрадката, записах тук някои неща… — Настя ми подаде тънка училищна тетрадка с шарена подвързия, на която се мъдреше популярен певец, който се хилеше глупаво на сцената. — Това са… дреболии, но може да са ти от полза. Към някои момичета е необходим по-специален подход…

Кимнах. А Настя изведнъж махна с ръка:

— Ама какво ли те занимавам? Ти ще се справиш прекрасно.

И въпреки това тя отдели около петнайсет минути, за да ме въведе в тънкостите на дневния ред, да ме моли да обърна специално внимание на някакви момичета, които твърде рано за възрастта си флиртуват с момчетата, посъветва ме да не настоявам за тишина след сигнала за лягане — „петнайсет минути са им достатъчни, за да се наприказват, максимумът е половин час…“

Настя млъкна едва след като Пьотър безмълвно й посочи часовника. Целуна ме по бузата, грабна чантичката си и някаква картонена кутия — май щеше да носи плодове на болната си майка?

— Късмет, Алиса…

И най-накрая останах сама.

На леглото имаше купчинка чисти чаршафи. Малката лампа под обикновения стъклен абажур светеше мъждиво. Стъпките на Пъотър и Настя и тихият им разговор бързо отшумяха.

Останах сама.

Не, не съвсем сама. Зад двете тънки стени, на пет крачки нататък по коридора, спяха осемнадесет момиченца на десет-единайсет години.

Разтреперих се. От нерви. Сякаш отново бях ученичка, която за първи път се опитва да дръпне чужда сила. Сигурно на мое място така би се тресъл Хумберт на Набоков.

Впрочем, в сравнение с онова, което се канех да предприема сега, неговите страсти по нимфетките бяха наистина детски лудории…

Угасих лампата и излязох на пръсти в коридора. Колко ми липсваха способностите на Различна!

Значи щеше да се наложи да се възползвам от онова, което ми е останало от човешките…

Коридорът беше дълъг, а подът скърцаше. Протритата пътечка не помагаше, стъпките ми с лекота можеха да бъдат чути. Цялата ми надежда беше момичетата още да спят и да сънуват сънища в този предутринен час…

Обикновени, искрени, простички детски сънища.

Открехнах вратата, влязох в спалнята. Кой знае защо очаквах да заваря нещо казионно, подобно или на сиропиталище, или на болница — легла от желязо, мъждива светлина на дежурната лампа, евтини перденца и спящи в стойка „мирно“ деца…

Но всичко беше много сладко. Светлина идваше само от уличния фенер навън. Полюшваха се леки сенки, през отворения прозорец полъхваше свежо на морския вятър, ухаеше на някакви полски цветя. В ъгъла просветваше матово екранът на изключения телевизор, по стените имаше рисунки — направени с акварел и моливи, ярки и радостни дори в полумрака.

Момичетата спяха.

Отвити или тъкмо обратното, завити презглава с одеялата. Грижливо подредили всичко в нощните шкафчета или разхвърляли по таблите на леглата си и по столовете неизсъхналите бански костюми, полички, дънки, чорапи. След нощна разходка из спалнята един добър психолог би си съставил цялостно впечатление за момичетата…

На мен това не ми трябваше.

Бавно вървях между леглата. Оправях провисналите одеяла, вдигах отпуснатите до пода ръце и крака. Момичетата спяха непробудно. Непробудно и без да сънуват…

Провървя ми едва при седмата хлапачка. Около единайсетгодишна, пълничка, русокоса. Обикновено момиче, което тихо хленчи насън.

Което сънува кошмар.

Коленичих до леглото. Пресегнах се и докоснах челото й. Лекичко, с крайчетата на пръстите.

Усетих Силата.

Сега, когато бях изгубила способностите си на Различна, не бих успяла да разчета един обикновен сън.

Друго нещо е, когато чувстваш възможността да се захраниш. Всичко става на ниво животински реакции, като смукателния рефлекс при бебетата. И аз видях…

Това беше лош сън. Момиченцето сънуваше, че си заминава у дома, че смяната още не е приключила, а нея я прибират, защото майка й се е разболяла, и баща й, мрачен, намръщен, я влачи към автобуса и тя дори не е успяла да си вземе довиждане с приятелките, не се е изкъпала за последно в морето и не е взела някакви много важни за нея камъчета… Дърпа се, моли баща си да изчака, а той все повече и повече се ядосва… и тихо разправя нещо за позорното поведение, че не върви да бие едно толкова голямо момиче, но щом се държи така, нека забрави за обещанието му да не я налага повече с каиша…

Сънят наистина беше кошмарен. Отпътуването на Настя беше повлияло силно на хлапачките…

И всеки би се опитал да помогне в този момент на малката.

Човекът би започнал да я гали по главата, тихо да й говори някакви хубави думи, може би да й пее люлчина песен… С една дума, би се опитал да прекъсне съня.

Светлият Различен би използвал Силата си, за да преобърне наопаки нещата в съня, да направи така, че бащата да се засмее и да каже, че майката е оздравяла и да се затича заедно с момиченцето към лагера… Би извършил подмяна на жестокия, но реален сън със сладникава лъжа.

Но аз съм Тъмна.

И направих каквото можах. Изпих Силата й. Всмуках в себе си и навъсения баща, и болната майка, и завинаги изгубените приятелки, и забравените морски камъчета, и позорния бой с каиша…

Момиченцето изписука тихо, като настъпено мишле и започна да диша равномерно и спокойно.

В детските сънища Силата е малко. Та това не е ритуалното убийство, с което заплашвахме Светлите и което наистина дава чудовищно количество изригнала енергия. Това са сънища. Просто сънища.

Подхранващ булъон за една болна вещица…

Изправих се на крака. Леко ми се виеше свят. Не, засега не бях се сдобила отново с изгубените способности. Щяха да ми потрябват десетки такива сънища, за да се запълни зейналата пропаст.

Никое друго момиче не сънуваше. Не, едното сънуваше, но нейният сън не ми вършеше работа — беше глупав момичешки сън за някакво луничаво момче, което й беше подарило поредното глупаво камъче с дупка, наричано „кокоши бог“. Какво пък — на кокошките се полага да имат кокоши богове…

Постоях до леглото на това момиче — може би най-развито от всички, дори гърдите й вече бяха леко набъбнали. Няколко пъти я докосвах по челото, опитвайки се да намеря поне нещичко. Празнота. Море, слънце, плаж, водни пръски и същото онова момче. Нито капка злоба, ревност, тъга. Тук можеше да почерпи Сила един светъл маг, да изпие съня й — и да си тръгне доволен. Обаче аз нямах работа при нея.

Нищо, пак ще дойде вечерта, а след нея — нощта. И при моята пухкава донорка ще се върне предишният кошмар — аз бях поела целия й страх, но не бях отстранила причините му. Кошмарът ще се върне и аз пак ще й помогна. Главното е да не прекаля, да не докарам момичето до истински нервен срив, нямам право на това. Тук вече ще намирисва на сериозна магическа намеса и ако в лагера има поне един наблюдател на Светлите, или да не дава Мрака, някой Различен от Инквизицията, ще си имам сериозни проблеми.

А аз нямам намерение да подвеждам повече Завулон!

Никога!

Колкото и да бе чудно, той ми беше простил случилото се миналото лято. Но прошка втори път нямаше да има.

В десет часа сутринта отидох на закуска с възпитаничките си.

Настя беше права — справях се чудесно.

Не, отначало, когато момичетата се събудиха, бяха резервирани. И как да не са, когато ръководителката, която вече са заобичали, заминава посред нощ при болната си майка и вместо нея в спалнята влиза друга девойка — непозната, чужда, която изобщо не прилича на Настя! Веднага усетих, че осемнайсетте чифта очи ме гледат с неприязън и дори с опасение, че всички те са заедно, а аз съм страничен човек.

Спасението беше в това, че момичетата бяха още малки, а аз бях красива.

Ако на тяхно място бяха момчета на същата възраст, външността ми не би изиграла никаква роля. На десетгодишните момчета им е далеч по-интересно и най-грозното кутре, отколкото дори най-голямата хубавица. Ако моите възпитаници бяха с две години по-големи, външността ми щеше да има обратно, вбесяващо въздействие.

Виж, за десетгодишните момичета една красива жена е обект на възхищение. У тях вече започва да се пробужда кокетството, желанието да бъдат харесвани, но те още не разбират, че не на всички е дадено да станат красиви, когато пораснат. Знам това, била съм същата и гледах настойницата си, вещицата Ирина Александровна, с широко отворени очи.

Така че бързо намерих с момичетата общ език.

Седнах на леглото до Олечка, която беше най-кротка и най-притеснителна от всички, ако се съди по записките в тетрадката. Поговорих с момичетата за Настя, колко е лошо, ако се разболее мама, за това, че не бива да се сърдят на Настя… тя толкова много е искала да остане при тях, но нали майката е най-важното нещо в живота!

Когато приключих, Олечка се разхлипа и се притисна към мен. Пък и в очите на останалите заблестяха сълзи.

Тогава им разказах за моя татко, за неговия инфаркт и че сега добре се справят с лечението на болестите на сърцето и че с майката на Настя всичко ще е наред. Помогнах на мургавото момиче от Казахстан, Гулнара, да си сплете две плитки — косата й бе разкошна, но както беше отбелязала Настя, момичето беше малко пипкаво. Малко поспорих с Таня от Петербург по въпроса как е по-интересно да се пътува до „Артек“ — с влак или със самолет и разбира се, признах правотата й — с влака е много по-забавно. Обещах на Аня от Ростов, че още вечерта ще се научи да плува, наместо да се плацика на плиткото. Обсъдихме слънчевото затъмнение, което се очакваше след три денонощия и съжалихме, че в Крим то няма да е съвсем пълно.

Когато отидохме на закуска, вече бяхме задружна и весела компания. Само дето Олга, „която не е Олечка, а задължително Олга“, и приятелката й Людмила леко се цупеха. Нямаше нищо чудно в това, защото и двете бяха сред любимките на Настя.

Нищо… след три дни всички щяха да ме обичат.

А наоколо наистина беше хубаво!

През август в Крим е страхотно. Долу в ниското блестеше морето, въздухът бе пропит с мириса на солена вода и цветя. Момичетата пищяха, тичаха напред-назад, блъскаха се. Сигурно не напразно в лагерите са били измислени хоровите изпълнения на популярни песни, съчетани с маршировки — когато пееш, няма начин да се разпискаш.

Но аз не умея нито едното, нито другото.

Аз съм Тъмна.

В столовата просто се подчиних на волята на възпитаничките си — те знаеха къде трябва да сядаме. Наоколо вдигаха шумотевица около петстотин деца на най-различна възраст, като при това успяваха да се хранят. Кротувах при момичешката си тайфа, опитвайки се да преценя обстановката. Каквото и да си приказваме, предстоеше ми да прекарам цял месец тук.

Ръководителите, дошли на закуска със своите отряди, бяха общо двадесет и пет на брой. Леката ми гордост от това, че толкова добре се справям с възпитаничките си, се изпари. Тези младежи и девойки изглеждаха като по-големи братя и сестри на момчетата и момичетата. Понякога строги, понякога нежни — но винаги авторитетни и любими.

Откъде ги намират такива?

Настроението ми започна да се разваля. Вяло чоплех подобието на тиганици от млян черен дроб, които бяха сервирани за закуска заедно с каша от елда и чаша какао, и с досада си мислех за незавидната участ на разузнавачките на чужда територия. Прекалено много бяха възторгът, усмивките, безобидните лудории наоколо. Тук е редно Светлите да обгрижват възпитаниците си, да внушават на децата ценностите на любовта и доброто, а не да се подхранвам аз, Тъмната.

Пълен фалш. Всичко е лакирано и лъщи от измамна позлата!

Разбира се, успокоявах себе си аз, ако погледна наоколо с погледа на Различна — могат да се променят много неща. Сред тези мили хора ще се намерят подлеци, извратеняци, злобари и равнодушни…

Само че това не е факт, нали така! Напълно е възможно и да не се намерят такива. Да се окаже, че всички до един са искрени — в онази степен, в която това е възможно. Че са искрени и че обичат с чиста любов децата, лагера, колегите си. Че тук наистина е резерват на идиоти, в какъвто Светлите мечтаят да превърнат целия свят.

А значи има поне някаква основа, на която се базират действията на Светлите…

— Здравейте…

Погледнах към хлапака, който минаваше покрай мен. Аха, стар познайник… — по-точно първият, с когото се запознах в „Артек“.

— Добро утро, Макар. — Хвърлих бегъл поглед към удареното му коляно. — А защо няма йод?

— Дребна работа, ще заздравее от само себе си — измърмори хлапакът. Гледаше ме с лека тревога — изглежда, се опитваше да разбере дали съм научила нещо за него, или засега съм в неведение.

— Бягай, защото няма да имаш време да се нахраниш… — усмихнах се аз. — Може би са ти достатъчни само три часа, за да се наспиш, обаче с храната нещата стоят по-различно. Тук храната също е от общ казан, но пък е вкусна…

Той бързо закрачи покрай масите. Разбра, че вече съм в течение — и на нощните му похождения, и на истинския му социален статус. Ако бях във форма, щях да поема голямо количество Сила…

— А ти откъде го познаваш, Алиса? — високо прошепна Олечка.

Направих тайнствена гримаса:

— Аз знам всичко за всички…

— Защо? — продължи да любопитства Олечка.

— Защото съм вещица! — с гробовен шепот съобщих аз.

Хлапачката радостно се разсмя.

Да, да, много смешно… особено защото това беше чистата истина… Леко разроших косата й и посочих с поглед пълната чиния.

Сега ми предстоеше и да издържа официалната част — да се запозная с ръководството на „Лазурни“. А после идваше ред на плажа… морето… за което вече си чуруликаха хлапачките.

И, честно казано, разбрах, че очаквам това със същия възторг като предстоящата нощ. Нека съм от Тъмните, но дори вампирите, въпреки мнението на еснафите, обичат морето и слънчевата светлина.

През миналата година, в края на лятото, отскочих до Юрмала. Не знам защо отидох точно там — може би съм имала желание да се озова на неуютно място. По тази линия ми провървя: миналият август се оказа дъждовен, студен, унил. Надменните латвийски келнери моментално започваха да говорят на руски, едва преценили каква е сметката, обслужването в хотела беше по съветски просто, въпреки всички четиризвездни претенции. Бродех из цяла Юрмала: дълго се застоявах в бирарията в Майори, разхождах се по мокрия пясък на пустия плаж, вечер ходех до Рига. Два пъти се опитаха да ме оберат, веднъж — да ме изнасилят. Развличах се както можех… притежавах способностите на Различна и нито един човек на света не можеше да ми навреди. Беше ми тъжно и празно на душата, за сметка на това имах колкото си искаш Сила.

А после ми писна от всичко. Отведнъж, за един ден. Може би заради двамата оперативни служители на Нощния патрул, които ме задържаха в Дзинтари и дълго се опитваха да ми припишат някакво несъществуващо престъпление с магия от трета степен. Те бяха безукорно учтиви и абсолютно непреклонни. Сигурно такива са били червените латвийски стрелци, а малко по-късно — „горските братя“. Много последователни хора са това латвийците — ако се захванат с някаква работа, вършат я докрай.

Успях да отхвърля обвиненията, те наистина бяха безпочвени. Но още на следващата сутрин хванах самолета за Москва. И цяло лято нито веднъж не успях да вляза в морето.

За сметка на това сега ми предстоеше да получа реванш.

Всичко вървеше нормално, всичко вървеше по реда си. Срещнах се с началничката на „Лазурни“ — много мила жена, делова и пестелива на приказки, в най-добрия смисъл на думата. Май се разделихме съвсем доволни една от друга.

Може би защото днес бях сложила летните дънки от фин плат, а не предизвикателната мини пола?

Най-накрая се попекох на слънце и се изкъпах. Плажът в „Артек“ беше чудесен, само да не беше тая врява на дечурлигата. Но какво да се прави, това си е неизбежно зло. Моите момичета съвсем професионално се обръщаха ту на една, ту на друга страна, за да почернеят равномерно. Почти половината имаха кремове срещу изгаряне и щедро си разменяха мазилата, така че не се предвиждаха вечерните главоболия с почервенели от слънцето гърбове и рамене.

Пък ако не се налагаше и да наглеждам хлапачките… Представих си как бих стигнала с плуване на поне два-три километра навътре в морето, за да разперя ръце и да полежа във водата… загледана в прозрачното небе, полюлявайки се върху вълничките, без да мисля за нищо, без да чувам нищо…

Ама не. Налагаше се да си отварям очите. Да уча Аня да плува и тъкмо обратното, да не позволявам на Верочка, която има първи разряд за възрастни, да плува навътре. Налагаше ми се да карам момичетата да отидат на сянка — кремът си е крем, а редът си е ред… Общо взето, ситуацията беше такава, че в добавка към прекрасното море бях получила осемнадесет капризни, кресливи, неуморни подаръчета. Само мисълта за днешната нощ ме караше да се усмихвам. Тогава щеше да настъпи моето време да си уредя сметките с най-големите досаднички — вече бях решила, че това ще са Верочка, Олга и Людмила! През тази нощ нямаше да се задоволя със събирането на случайни огризки от Силата. Щях да засея зърната, които ще дадат кълнове в техните сънища.

А после видях Игор.

Не, тогава още не знаех името му. Просто както си лежах на топлия пясък и поглеждах встрани, обърнах внимание на якия си връстник. Той се суетеше във водата със своите дребосъци — момчета на по десет-единайсет години. Хвърляше ги във водата, качваше ги на раменете си, за да послужи като трамплин — с една дума, забавляваше се на воля. Изобщо не беше почернял, но това кой знае защо му отиваше — заобиколен от мургавите детски тела, момъкът се открояваше като… като кралски бял слон, който снизходително шества покрай тълпата от тъмнокожи индийци…

Красив младеж.

Усетих сладко прималяване в слабините. Все пак, не сме се отдалечили чак толкова от хората. И въпреки че разбирах, че между Различните и хората зее чудовищна пропаст, че този момък не е за мен и няма да завържем никакви трайни отношения, все пак…

Харесвам такива като него: мускулести, руси, с интелигентни лица. И няма къде да се дяна.

Впрочем заслужава ли си да се дявам някъде?

Нали така или иначе се канех да си хвана гадже за лятото…

— Олечка, знаеш ли как се казва този отряден ръководител? — попитах аз момичето, което все се навърташе наоколо. Олечка явно преливаше от симпатии, заради това, че поне мъничко я откроявах от тълпата, и сега не се отделяше от мен — гледаше да затвърди успеха си. Смешни са тия хора, особено децата. Всички искат грижи и внимание.

Олечка се вгледа и поклати глава:

— Това е четвърти отряд, само че преди имаха друг ръководител.

В очите на хлапачката се появи тревога — сякаш се беше уплашила, че неосведомеността й ще ме накара да се разочаровам от нея. Сигурно наистина се боеше…

— Искате ли да науча? — попита Олечка. — Аз познавам момчетата там…

— Добре — кимнах аз.

Момичето скочи, разпръсквайки пясъка, и се затича към водата. Аз се извърнах, криейки усмивката си.

Ето, вече се сдобих с първата си осведомителка. Изтормозено, кльощаво момиченце, което улавя всеки мой поглед.

— Той се казва Игор — неочаквано се обади седящата до нас Наташа. Тя не се печеше като останалите деца, а седеше, изпънала крака с отметната назад глава и опряла ръце в пясъка зад себе си. Сигурно беше видяла тази поза в някое модно списание или филм. А може би просто се беше досетила, че в това положение малките й гърди добре ще се очертаят под банския.

— Благодаря, Наша — казах аз. — Стори ми се, че го познавам.

Хлапачката извърна очи към мен и се усмихна. И замечтано рече:

— Хубав е…

Каква младеж израства!

— Само дето е стар, а? — направих опит да я подкача аз.

— Не, още си го бива — заяви момиченцето.

И направо ме довърши с твърдението:

— Стабилен е, нали?

— Защо смяташ така?

Наташа се замисли за секунда и лениво отвърна:

— Ами не знам. Така ми изглежда. Мама казва, че най-важното в мъжете е стабилността. Не е задължително да са красиви, а още по-малко — умни.

— Зависи за какви цели… — Не ми се искаше да отстъпвам на единайсетгодишната умница.

— Да — с лекота се съгласи Наташа. — Трябва да има и красиви. Обаче аз не говоря за всякакви глупости.

Колко сладко! Помислих си, че ако това момиче случайно се окаже Различна, задължително ще го направя своя ученичка. Шансовете са малко, разбира се, но кой знае?

А в следващия миг Наташа отведнъж изгуби цялата си преждевременна мъдрост и хукна по брега след някакъв хлапак, който я опръска с вода. Интересно, дали в понятието стабилност влиза всекидневното заливане с вода на плажа?

Отново погледнах младежа. Той беше спрял да се плиска във водата и сега даваше зор на питомците си да излизат на брега.

Страхотно тяло имаше! И формата на черепа му бе много правилна. Може би е смешно, но освен хубавата фигура ценя още две неща в мъжете — красивата форма на главата и пръстите на краката, за които се полагат грижи. Може би това е някакъв фетишизъм?

Разбира се, не можех да огледам добре пръстите на краката му. А всичко останало засега ми харесваше.

Моята шпионка се върна със сведения. Мокра, възбудена, радостна. Просна се до мен на пясъка и зашепна, нервно навивайки на пръста си кичур коса:

— Казва се Игор Дмитриевич. Весел е и е пристигнал едва вчера. Пее песни в съпровод на китара и разказва интересни истории. Ръководителят на четвърти отряд си е заминал, жена му родила синче, той си мислел, че това ще се случи след месец, а пък то станало сега!

— Виж ти как му е провървяло — рекох аз, като общо взето мислех за своите неща. Като се вземе предвид, че сега нямах никакви способности и не можех да накарам младежа да се влюби в мен, това съвпадение беше добре дошло. Пристигнал е току-що, още не е успял да си хване приятелка… Едва ли смята да посвети цялата смяна на занимания с приложна педагогика? Сам ще ми падне…

Олечка радостно се закиска и със съвсем тих глас допълни:

— Освен това не е женен.

Какво да ги правиш, а?

— Благодаря, Олечка — усмихнах се аз. — Влизаме ли във водата?

— Аха…

Вдигнах на ръце момиченцето, което щастливо изврещя, и тичешком влязох в морето. Беше ясно, че привечер този отряден ръководител и отношението ми към него щяха да станат любима тема на разговор на момичетата.

Нека.

След два-три дни ще съм в състояние да ги накарам да забравят всичко, което сметна за нужно.

Денят отлетя като филм на ускорен каданс.

Аналогията беше още по-уместна поради това, че бях случила да попадна в „Артек“ тъкмо по време на шестия сезон, когато там традиционно се провеждаше детски кинофестивал. След два дни се очакваше тържественото откриване, а в някои от лагерите вече се провеждаха срещи с режисьори и актьори. Нямах и капка желание да гледам стари и нови детски филми, но мероприятието предвещаваше малка почивка от надзора на хлапачките. А вече ми се искаше да си отдъхна — чувствах се изчерпана като след напрегнато дежурство из московските улици.

След следобедната закуска, включваща ябълков сок и кифличка с романтичното наименование „Лазурна“, не издържах и телефонирах на Завулон. Неговият работещ във всяка точка на света сателитен телефон не отговаряше, което можеше да означава само едно — шефът не е в нашия свят, а някъде в Сумрака.

Какво пък, той има много неща за вършене.

При това понякога не от най-приятните. Пътешествието из долните слоеве на Сумрака, където напълно изчезват аналогиите с човешкия свят, не е сред най-лесните изпитания. Никога не влизах там сама, за това трябваха наистина чудовищни сили. Само веднъж, след глупавата ми постъпка, когато ме хванаха, че черпя незаконно енергия от хората…

От онези събития не си спомням почти нищо. Завулон ме лиши от съзнание, като хем ме наказа за провинението, хем ме предпази от дълбоките слоеве на Сумрака. Но… понякога си спомням някои неща. Сякаш в безпаметната сивота е имало кратък миг на проблясък на съзнанието…

Прилича на сън или на кошмар. Може и да съм имала кошмари? Завулон в облика на демон ме носи на рамо. Люспестата му ръка стиска здраво краката ми, главата ми се люшка над земята, над преливащия в цветовете на дъгата пясък. Гледам нагоре и виждам сияйното небе. Небето, изтъкано от ослепителна светлина. И едрите черни звезди, разпръснати из това небе.

А освен това между мен и небето се възнасят на огромна височина две арки. Бледосиви, сякаш изваяни от мъгла дъги… В тях няма нищо страшно, но кой знае защо ми действат смразяващо.

И шумоленето — сухото, неприятно шумолене отвред, сякаш песъчинките треперят и се трият една в друга или отвъд границите на видимостта витае облак от насекоми…

Сигурно все пак е било кошмарен сън.

Може би сега, когато всичко при нас е наред, ще рискувам да попитам Завулон какво има там, в дълбините на Сумрака?

А денят се въртеше, денят устремно препускаше към вечерта. Сдобрих скараните Олга и Людмила, отидохме отново на плажа и Аня за пръв път преплува няколко метра самостоятелно. С опулени очи, пляскайки с длани по водата, сред облаци от пръски, но успя да ги преплува…

Това не е почивка, а каторга! Нали всичко това е направено за Светлите, виж те с удоволствие се занимават с възпитателна работа. Утешаваше ме само приближаването на нощта. Слънцето клонеше към залез и дори уж неуморимите дечурлига започнаха да мирясват.

След вечерята — риба, палачинки, картофи (къде успяват да поберат всичко това?) — вече бях бясна. Сега ми предстоеше още два часа да развличам хлапачките преди да дойде моментът за втората вечеря (човек може да си помисли, че тук са пристигнали само болни от недохранване) и чак след това да настъпи време за лягане.

Сигурно ми беше изписано на лицето.

При мен дойде Галина — ръководителката на седми отряд. Бях се запознала с нея през деня, по-скоро за да не излизам от ролята си, отколкото от истински интерес. Обикновена човешка девойка, готов продукт на морализирането на Светлите — доброжелателна, спокойна, разумна. Нейната задача беше по-тежка от моята: в отряда й се бяха събрали момичета на по дванайсет-тринайсет години, а това означаваше постоянни влюбвания, истерии, мокри от плач възглавници. И въпреки това Галина изгаряше от желание да ми помогне.

— Умори ли се? — попита ме полугласно тя, поглеждайки с усмивка към моите момичета.

Аз само кимнах.

— С първата смяна винаги е така — съгласи се Галина. — През миналата година, когато изкарах един месец, реших, че кракът ми повече няма да стъпи тук. А после разбрах, че вече няма да мога без „Артек“.

— Като наркотик е — подсказах аз.

— Да. — Галина дори не забеляза иронията ми. — Тук всичко е цветно, разбираш ли? И всички багри са чисти, ярки. Още ли не си го усетила?

Аз се усмихнах измъчено.

Галина ме хвана за ръката и загадъчно поглеждайки към момичетата, прошепна:

— Знаеш ли какво? Сега четвърти отряд ще пали огън. Поканиха ни при огъня, аз пък каня вас! Ще си отдъхнеш два часа, твоите момичета ще се развличат и без теб.

— Удобно ли е? — бързо попитах аз. Нямах ни най-малкото желание да отказвам. И не само заради възможността за час-два да се освободя от работата, а и заради симпатичния отряден ръководител Игор.

— Удобно е, разбира се! — Галина ме погледна учудено. — Игор идва всяка година в „Артек“, той е един от най-добрите ни отрядни ръководители. Трябва и ти да се запознаеш с него. Много е симпатичен, нали?

Гласът й стана някак по-топъл. Нищо чудно. Не само на мен ми харесваше съчетанието от яки мускули и интелигентно лице.

— Задължително ще дойдем — съгласих се аз. — Още сега.

ГЛАВА 5

Преобличах се толкова припряно, че сама си се чудех. Закъде съм се разбързала? Защо? Да се запозная с един красавец? Та след два дни всеки мъж ще е мой, стига да поискам! Не съм сукуб, обикновена вещица съм, но още от дете умея да омайвам мъжете, които ми харесват, откакто едва-едва бях овладяла Силата. Само още мъничко да изчакам и…

Не, къде ти! Сложих най-хубавото бельо, което беше подходящо не за отрядна ръководителка, а за някоя манекенка на ревю. Фина сребърна верижка с висулка от брилянти: предизвикателно е, така никой няма да разбере, че скъпоценните камъни са истински, а не евтино менте… Капчица „Клима“ зад ушите, капчица на китката, капчица на венериния хълм… нима наистина съм сериозно настроена да го съблазня?

Настроена съм!

Наистина!

И дори разбирам защо.

Свикнала съм да се възползвам от възможностите на Различна. На място и не на място, дори когато мога да се огранича с обикновен разговор или молба. Би било странно да не свикне човек. Но щом нещата са се стекли така, че временно съм лишена от свръхестествените си сили — тогава защо да не проверя себе си?

Способна ли съм на нещо без да прибягвам до магия или не съм?

Поне на нещо толкова елементарно като съблазняването на харесан от мене мъж?

Та аз съм млада, красива, опитна… море, лятна вечер, запален огън… досадните дечурлига са легнали да спят… нима не мога да мина без всякаква магия?

Значи не струвам пукната пара!

Бях обещала да не нося минипола, но шортите, които извадих от сака, бяха още по-предизвикателни. Повъртях се пред огледалото, за да се огледам. Бива. Блузата би могла да е с по-голямо деколте, но нека не прекаляваме засега. Все пак това е пионерски лагер, а не курорт.

Заради всички тези подготовки дори не чух, че на вратата се чука. Извърнах се едва при изскърцването — в стаята ми надникна Олечка. И бързо занарежда:

— Алиса, а ние всички вече сме готови… ох.

Тя ме зяпна с възхищение. Толкова неподправено възхищение, че аз дори не й се скарах задето е влязла без разрешение.

— Колко сте красива, Алиса!

Аз гордо се усмихнах. Похвалата от една невзрачна хлапачка, грижливо украсила кльощавите си ръце с плетени гривнички от мъниста, а тъничкото си вратле — с окачено на конец камъче с дупка, е дреболия, но въпреки това ми беше приятно… Пак тези продупчени камънаци, писна ми от тях!

— Как мислиш, може ли някой да се влюби в мен? — попитах аз.

Олечка разцъфтя, хвърли се към мен и ме прегърна, като завря лице в корема ми и с плам каза:

— Той задължително ще се влюби във вас! Ще видите, че ще се влюби!

— Това ще е нашата малка тайна! — шепнешком казах аз. — Става ли?

Олечка енергично закима с глава.

— Тичай при момичетата, аз сега ще дойда. — Олечка ми хвърли още един възхитен поглед и изскочи от стаята.

Така. Сега малко грим. Ако много се бърза, нещата се объркват, но…

Светкавично си сложих червило — най-бледото и неутрално като цвят. За веждите използвах водоустойчива спирала, кой знае защо бях сигурна, че задължително трябва да е водоустойчива. И толкова. Стига.

Все пак не отивам на концерт, а на малък лагерен огън.

Площадка за огън имаше при всяка лятна вила. Очевидно това беше една от традициите в „Артек“. Впечатлението малко се разваляше поради факта, че дървата бяха някак прекалено казионни — прецизно насечени трупчета. Представих си как отрядните ръководители отиват при домакина и правят заявка: „дърва за провеждане на отряден огън с продължителност два часа“…

Впрочем нямаше нищо смешно. Сигурно и аз трябваше да организирам нещо подобно. Да направя заявка, да доставя дърва — или работниците ще ги донесат? Добре, ще разбера.

Всичко вече беше готово, дървата бяха подредени, момчетата от четвърти отряд и момичетата от седми се бяха разположили в кръг. За моите питомки също предвидливо беше оставено място.

Благодетели, няма що…

Игор седеше до големия огън, заобиколен от своите момчета. Тихичко подръпваше струните на китарата и аз насмалко не изстенах, защото се усетих, че песните на бардовете са задължителен атрибут на подобни седенки. Ама че падение е това китарата! Най-благородният инструмент, истинският крал на музиката да стигне до дъното, да се превърне в жалко парче дърво с шест струни за лишените и от слух, и от глас!

Но няма как, ще трябва да се изтърпи.

Само ще е жалко, ако този симпатичен човешки екземпляр се прояви като поредния лишен от глас и дарба певец.

Леле, ами ако той отгоре на всичко пее свои собствени песни?

Та това ще е същински кошмар, когато авторът на лоши стихове, след като научи три акорда, решава, че минус и минус непременно правят плюс и се превръща в „автор-изпълнител“. На колко такива съм се нагледала! Когато започнат да пеят, очите им стават стъклени, в гласа им се появява някак отвъдна мъжественост и романтизъм и за тях няма никакви спирачки. Досущ като диви петли, които примамват с песните си женските! А единствената алтернатива са сбърканите имитации на известни песни. Нещо от репертоара на Цой или на групата „Алиса“… или какво беше онова, което се харесваше на днешната младеж?

Каквото и да е — на мен няма да ми хареса!

Когато ни видя, Игор се изправи, за да ни посрещне. Лошите предчувствия веднага изхвърчаха от главата ми. Е не, много е хубав този мъж!

— Здравей. — Той премина на „ти“ много лесно. — Не сме започнали, чакахме ви.

— Благодаря. — Усетих, че губя кураж. Моите хлапачки вече се настаняваха. Разбутваха момчетата, гледаха да са малко по-встрани от по-големите момичета. А аз продължавах да стоя като глупачка, неволно привличайки към себе си разбиращи погледи.

— Страхотно плуваш — усмихна се Игор.

Аха!

Все пак на плажа е намирал време да поглежда настрани!

— Благодаря — повторих аз. Ама какво ми става, втрещила съм се като наивна неопитна хлапачка, даже няма нужда да се преструвам!

Ядът ми към самата мен веднага ми вдъхна сили. Седнах на тревата между Олечка и Наташа. Моята малка гвардия, състояща се от шпионка и съветничка… Впрочем сега не ги беше грижа за мен, възбудени бяха заради предстоящия лагерен огън.

— Започвай, Алъошка! — весело каза Игор. Хвърли на набитото русоляво момче кутийка кибрит. Онзи ловко я хвана във въздуха, стигна на четири крака до накладените дърва, седна по турски. Изглежда се подготвяше някакво свещенодействие.

Момчето много придирчиво избра една клечка, запали я и я скри в дланите си като заклет пушач. Наведе се към дървата. Май нямаше хартия, за да разпали огъня, разполагаше само с иглички и трески. Всички спотаиха дъх.

С една дума — цирк.

И все пак на мен също ми беше интересно дали малкият пироман ще успее да запали огъня с първата клечка кибрит.

Успя. В сгъстяващата се тъма затрептя първото пламъче. Всички го поздравиха с такъв задружен крясък и писък, сякаш край огъня се беше събрало племе на първобитни хора, замръзващи от студ.

— Браво! — Игор подаде ръка на момчето за здраво ръкостискане и с усмивка разроши перчема му. — Ставаш наш отговорник по поддържането на огъня!

Върху лицето на Альошка се четеше извънредна гордост.

След около пет минути огънят се разгоря буйно, а децата се поуспокоиха. Наоколо дърдореха, смееха се, шушукаха, тичешком се отдалечаваха от огъня и се връщаха, хвърляха вътре някакви вейки и шишарки, опитваха се да изпекат парченца салам, нанизани на пръчици. Игор седеше сред децата, като ту вмъкваше в разговора някакви фрази, от които всички избухваха в смях, ту дегустираше наполовина обгорените парченца месо, ту дърпаше назад онези, които прекалено много напираха към пламъците. Душата на компанията… И Галина беше плътно заобиколена от своите питомки. Само аз седях сред развличащата се тълпа като пълна глупачка, отговарях нещо ни в клин, ни в ръкав на хлапачките, закъсняло се засмивах след всички и отмествах поглед от Игор още в мига, в който той понечваше да ме погледне.

Глупачка! Ама че съм тъпа! Само това оставаше — да се влюбя истински в един човек!

Когато за пореден път не успях да отместя поглед, Игор ми се усмихна. Пресегна се и вдигна от тревата китарата. От него веднага като вълна се разля тишина — децата се блъскаха едни други и утихваха, готвейки се с малко прекалено внимание да слушат.

Изведнъж страшно ми се прииска той да изпее нещо глупаво и бездарно. Може би нещо архаично, пионерско, за печените на жарава картофи, морето, пионерския лагер, крепката дружба и готовността за труд и учение. Само да премине това идиотско омайване, само да престана да фантазирам врели-некипели и да виждам под красивата телесна обвивка несъществуващи достойнства!

Игор засвири и аз разбрах, че с мен е свършено. Той умееше да свири. Мелодията не беше прекалено сложна, но красива и той не я изпълняваше фалшиво.

После запя:

Тази песен не беше за деца. Не, те слушаха достатъчно внимателно, макар че сега можеше да им бъде изпят и учебника по математика под съпровод на китара — всичко биха слушали. Вечер, огън, китара, любим отряден ръководител — в тази ситуация ще се хареса всичко.

Но аз разбирах, че Игор пее за мен. Макар и да гледаше само в огъня, макар и песента да не беше за любов, макар и да бяхме разменили само няколко думи. Сякаш бе усетил моите очаквания — и беше решил да ги опровергае. Може би точно така си беше — много хора притежават силна интуиция, макар да не са Различни.

Игор ме погледна и се усмихна. Пръстите му пробягаха по струните и той тихо повтори:

— Няма криле за всички…

Децата се разгълчаха.

Песента даже уж им хареса, макар че не съм наясно какво биха могли да разберат от нея. Възможно е да ги беше развеселила фразата за думите „не може“, а може би с малките си мозъчета бяха си представили истинско приключение — да се покатерят на тавана, където е долетял ангел… И аз си помислих, че тази песен подхожда на Различните. При това и на Светлите, и на Тъмните.

Хубава песен. Само леко неправилна. Онова от момчетата, което ще дойде при нас, би сложило крилете. Или поне би ги пробвало как му стоят.

Защото за нас не съществуват думите „не може“.

— Хубава песен. Само дето е много сериозна — каза Галина. — А чия е, твоя ли е?

Игор се подсмихна, поклати глава.

— Не, какво говориш. На Юлий Буркин е. За съжаление, не е много известен изпълнител.

— Игор, а може ли нещо… наше? — Галина кокетничеше с него с всичка сила. Глупавичката тя…

— Може! — с лекота се съгласи Игор.

И удари по струните, моментално задавайки бодър ритъм и подхващайки простичките думи за „най-хубавия на света лагер на песните и приятелите“.

Точно това им трябваше! Всички се включиха още на втория куплет, защото не беше трудно да се отгатне следващата дума. Припевът за морето, където непременно трябва да се влиза на бегом с отрядния ръководител, защото той също „обича пръските вода и пясъка“ беше изпят с особено въодушевление. Всички бяха доволни, даже Галина и нейните девойки-тийнейджърки. В един момент Игор изпя за намерения на брега „камък с дупчица вътре в него“… сякаш можеше да си представиш камък с дупчица извън него. Забелязах, че мнозина протегнаха ръце към полюшващите се на вратовете им камъчета.

Хайде стига! Верноподаниците на кокошия бог! Може би в „Артек“ има специална длъжност — производител на камъчета с дупки? Седи някакъв небръснат пийнал мъжага в работилницата си, от сутрин до вечер пробива дупки в камъните, а вечерта ги разхвърля по плажа — за радост на дечурлигата?

Ако няма такъв, това е пропуск!

Игор изглеждаше също толкова весел като децата. И пееше ентусиазирано песента, само че… Този ентусиазъм беше предназначен за децата. Игор ги развличаше. Веселеше ги. А на него тази песен не му действаше.

Аз изпитах облекчение.

Най-малкото съм му симпатична.

И той на мен също…

Игор изпя още две-три песни. После Галина завладя китарата. Насила — инструментът се съпротивляваше както може, категорично отказваше да издава свестни звуци, но отрядната ръководителка все пак изпя „Да се хванем за ръце, приятели“ и поредната пионерска песничка. Дори момченцето от четвърти отряд, на което едва му стигаха силиците да затиска изопнатите метални струни, свиреше по-свястно.

После Игор плесна с ръце.

— Така! Гасим огъня и отиваме на вечеря!

Отнякъде домъкнаха две кофи с вода и той се залови да полива догарящите въглени.

Аз постоях, загледана в пестеливите му точни движения. Игор сякаш цял живот се беше занимавал с гасене на огньове. Сигурно всичко прави така — така свири на китара, така гаси огньове и милва жените. Точно, прецизно. Стабилно. Със стопроцентова гаранция.

От въглените се издигаше гореща бяла пара. Децата избягаха настрани. И изведнъж, без да спира да залива огъня, Игор попита:

— А ти обичаш ли нощното къпане, Алиса?

Аз трепнах.

— Да.

— Аз също. Към един часа децата ще се укротят, а аз ще отида на плажа, там, където бяхме сутринта, да поплувам. Ако искаш — ела.

За миг изгубих и ума, и дума. Какво забравено усещане! Не аз свалям мъжа, а той мен!

Игор плисна остатъците от водата върху угасналото огнище, погледна ме. Усмихна се:

— Ще се радвам да дойдеш. Само… не ме разбирай неправилно.

— Струва ми се, че правилно те разбирам — отвърнах аз.

— Ще дойдеш ли?

Много ми се искаше да отговоря с не. Просто, за да го амбицирам. Но е глупаво, в края на краищата, да се отказваш от удоволствието заради някаква си мимолетна насмешка.

— Най-вероятно да — отвърнах аз.

— Ще чакам — спокойно отвърна Игор. — Да вървим. Една чаша кисело мляко е нещо много полезно преди лягане за уморени отрядни ръководители. Гарантира непробуден и здрав сън.

Усмивката му беше чудесна.

В „Артек“ сигналът за лягане се дава в десет и половина вечерта.

Пионерските тръби тържествено се обадиха във високоговорителите, кадифен женски глас пожела на всички лека нощ. Аз стоях пред огледалото, гледах собственото си отражение и се опитвах да разбера какво ми става?

Влюбила ли се бях?

Не, не можеше да бъде! Аз обичам Завулон. Аз обичам най-великия Тъмен маг на Москва! Един от малцината, които реално управляват съдбините на света. И какво е в сравнение с него обикновеният човек? Дори да е симпатичен, дори да има красиво тяло, дори с цялата си идиотска стабилност, която излъчва при всяко движение? Обикновен самец от човешка порода. С обикновените мънички мисли на всички самци. Никак не е зле за едно курортно приключение, но само толкова!

Но нали не мога наистина да се влюбя в него?

В чантичката звънна телефонът и аз трепнах. Майка? Едва ли, тя е ужасно пестелива и никога няма да ми се обади на мобилния.

Извадих апарата и приех обаждането.

— Здравей, Алиса.

Гласът на Завулон беше уморен. Нежен и уморен, сякаш той едва беше намерил сили да се обади, но все пак по никакъв начин не бе могъл да не го стори…

— Здравей — прошепнах аз.

— Усещам, че си притеснена. Какво ти се е случило, момичето ми?

Нищо не можеш да скриеш от него. Завулон знае всичко… или поне всичко, което иска да знае.

— Каня се да си хвана гадже за един месец… — казах на един дъх.

— Е, и какво? — Завулон звучеше озадачен. — Алиса, аз не те ревнувам от кучето ти. Нямам намерение да те ревнувам и от човечето, което ще те развлича.

— Аз нямам куче — мрачно отвърнах аз.

Завулон се засмя и всичките ми глупави мисли се изпариха някъде.

— Ами чудесно! Не ме вълнува дали имаш куче. Не ме вълнува дали имаш любовник сред хората. Успокой се, бебчо. Почивай си. Съвземи се. Развличай се както искаш. Съблазни ако щеш целия „Артек“ заедно с пионерите и старчетата водопроводчици. Глупачето ми…

— Държа се като човек, така ли? — Обзе ме срам.

— Нищо страшно. Това е за кратко, Алиса. Възстанови силите си… само… — Завулон за миг замълча. — Добре. Излишно е.

— Не, кажи! — Аз отново се напрегнах.

— Вярвам в благоразумието ти. — Завулон започна да се колебае. — Само не се увличай, Алиса, става ли? Твоята почивка се осъществява в рамките на старото споразумение между Патрулите. Нямаш право да вземаш много Сила. Само трохи. Да не вземеш да се превърнеш в банален енергиен вампир, защото си на почивка, а не на лов. Ако преминеш границата, завинаги ще изгубим този курорт.

— Разбирам — казах аз.

Още дълго щях да плащам за онази грешка с Призмата на Силата…

Не започнах да сипя обещания, да се заклевам в Мрака и в собствената си Сила. Обещанията са празни приказки. Мракът не благоволява да обръща внимание на дреболиите, пък аз нямам Сила в момента. Просто си обещах за нищо на света да не премина отредените граници, да не подведа Завулон и целия Дневен патрул.

— Тогава си почивай, момичето ми. — Стори ми се, че в гласа на Завулон прозира лека тъга. — Почивай си.

— Би ли могъл да дойдеш? Поне за малко? — без надежда попитах аз.

— Не. Много съм зает, Алиса. Боя се, че в близките три-четири дни изобщо няма да можем да поддържаме връзка. Но не се притеснявай. Нима един стар, досаден, загрижен за проблемите на света злодей е подходящ партньор за млада вещица, която е на почивка?

Той се засмя.

Общо взето гледахме да не водим по телефона, особено по клетъчния, такива разговори, които до един се подслушват или записват. Сякаш всичко беше казано в рамките на шегата, но… Току-виж някой човек започне да разплита нишката? После ще се наложи да се изразходват за него сили и време.

— Обичам те — прошепнах аз. — Благодаря ти.

— Късмет, малката — нежно каза Завулон. — Целувам те.

Изключих телефона. Усмихнах се сама на себе си.

Ето, всичко е наред. И откъде ме беше връхлетяла тази глупава тревога? И откъде се беше взела безумната идея, че съм се влюбила В Игор? Любовта е нещо друго, любовта е пълно удоволствие, изблик на емоции, радост за сетивата и приятно съвместно прекарване на времето. А онова, което изпитвах, странната свенливост и тревога — това са само последици на болестта. Някак непривично е да общуваш с един мъж, без да имаш представа как да го контролираш… нали не можеш да го заплашиш с пистолет като онези смотани бандити…

— Алиса? — На вратата цъфна любопитната муцунка на Олечка. — Ще наминете ли при нас за мъничко?

Момиченцето беше босо, само по гащички и фланелка. Вече си е била легнала, обаче не се е стърпяла.

— Сега ще дойда — казах аз. — Да ви разкажа ли приказка?

Лицето на Олечка грейна:

— Аха!

— Весела или страшна?

Момиченцето намръщи челце. Разбира се, любопитството победи.

— Страшна!

Всички деца обичат страшните истории.

— Бягай в леглото — казах аз. — Сега ще дойда.

След десет минути седях в спалнята, на леглото на Олечка и полугласно разказвах:

— А на сутринта момичето се събудило, доближило се до огледалото, погледнало — и видяло, че зъбите му са червени! То ги измило и с паста, и със сапун, но все си оставали червени. Наложило се да не казва нито дума на родителите си, за да не забележат нищо. Добре, че малкото й братче се разболяло, та родителите не й обръщали никакво внимание. Винаги става така, че цялото внимание е за малките, а теб дори не те поглеждат, нищо че зъбите ти са червени…

Чудесно нещо са страшните приказки за деца! Особено ако ги разказваш нощем, на рояк глупави момиченца, под извиращата от прозореца тайнствена бледа светлина.

— Вече се досетих — каза с отегчен глас Наташа. Много сериозно момиче, не можеш да го впечатлиш със страшни истории. Всички възмутено й зашъткаха и тя замълча. Продължих разказа си, усещайки как тупти сърчицето на притискащата се към мен Олечка. Ето къде ще има богата реколта…

— А на третата нощ момичето само̀ се завързало с въже за леглото, за дясната плитка — с тайнствен шепот продължих аз. — И в дванайсет часа се събудила, защото въжето се изопнало и косата я заболяла. И момичето видяло, че стои над креватчето на братчето си и зъбите й тракат! Тракат!

Лариса тихичко изписка. Не уплашено, а по-скоро защото така е редно. Някои момичета, разбира се, започнаха радостно да тракат зъби.

— Тогава то отишло в кухнята, взело от бюфета чука и клещите, които държал там татко й, и до сутринта извадила всичките си зъби, един по един. Много я боляло, но тя се справила, понеже била много смело момиче. На следващата сутрин братчето й оздравяло. А на момичето му поникнали нови зъби, още по-хубави от предишните, понеже предишните били млечни!

Аз сниших глас до шепот и тържествено казах.

— Само че те били розови!

Някое от момичетата, вече настроено за щастлив край, уплашено изохка. А аз тържествено завърших:

— И родителите все така обичали братчето повече от момичето. Защото тогава то боледувало много лошо и те много се притеснявали за него.

Сега вече трябва да им е достатъчно. Интересно колко от момичетата имат по-малки братя? Раждаемостта в страната е ниска, но от друга страна, ако първото дете е момиче, обикновено гледат да се сдобият с второ.

Майка ми искаше да направи същото. На стари години, вече беше прехвърлила трийсетте, ама че глупачка… Но аз, макар че тогава бях само на дванайсет години, вече бях Различна. И се справих с неочаквания проблем. Най-вероятно напразно. Е, щях да имам брат, но какво лошо има в това? Дори да беше роден брат… за което със сигурност щях да знам само аз, нали дори мама се съмняваше… Още повече, че той можеше да се окаже Различен, което значи съюзник… Но стореното не може да се поправи.

— Сега лягайте да спите! — весело наредих аз.

Разбира се, те започнаха да ми се молят да им разкажа още нещо. Но аз отказах. Беше единайсет и половина, а аз трябваше да отида на плажа… Гласовете на момичетата вече бяха сънени и нестройни. Когато си тръгвах, чух, че Гулнара се опитва да разкаже някаква страшна история, но ако се съдеше по паузите и нерешителността, разказвачката щеше да заспи по средата.

А аз се върнах в стаята си, изтегнах се на леглото и зачаках.

Интересно, с какво ли беше зает в момента Игор?

Дали също развличаше хлапетата?

Или пиеше водка с някакви колеги?

Или се чукаше с някоя колежка?

Или кротко спеше, забравил за намерението си за нощното къпане с мен?

Поклатих глава. Не. Само последното не.

Той е стабилен. Почти… почти като Завулон. Смело сравнение: малцина, дори от Тъмните Различни, можеха да нарекат Завулон „стабилен“. Но аз можех. Имах пълното право за това. Любовта е велика сила и е толкова странна…

Ами ако Игор се окаже потенциален Различен?

Зажумях, хем от сладко предчувствие, хем от паника. Какво ще правя тогава? Тогава това няма да е развлечение с човек, което ми е позволено от Завулон. А съвсем истински триъгълник…

Ама какво ми става!

Какъв триъгълник? Дори Игор да се окаже неиницииран Различен, какво от това! Ще подвие опашка и ще забрави, че е имал романче с приятелката на Завулон!

И аз ще забравя!

Времето се точеше непоносимо бавно. Стрелките на часовника пълзяха замислено, едва-едва, сякаш не бяха сигурни в хода на времето. Исках да изчакам половин час, но се предадох след двайсет минути. Не издържах повече…

Станах и тихичко отидох в спалнята на момичетата.

Тук цареше тишина. Хубава, спокойна тишина на голяма детска спалня, в която са останали все някакви звуци — дишане, сумтене, сънено мляскане.

— Момичета! — тихичко ги повиках аз.

Отговор не последва.

Тръгнах покрай редицата от легла, лекичко докосвайки рамене, ръце, коси… Нищо… нищо… нищо…

Най-после.

Това беше Олечка.

Приклекнах до леглото й, поставих длани на мокрото от пот чело. И долових съня й — струящата Сила…

Сънят беше несвързан, хаотичен, нямаше нищо общо с вечерната ми приказка. Олечка сънуваше, че се изкачва към върха на кула — стара, наклонена кула с полуразрушен каменен парапет, в който зеят огромни дупки. Долу, под кулата, се бе разпрострял може би средновековен град, а може би древен манастир. И странна работа, макар че кулата беше обвита в полумрак, долу, в ниското, сияеше слънце. И сред овехтелите къщи бродеха хора — весели, радостни, с летни дрехи, с фотоапарати и цветни списания в ръце. Беше им хубаво, весело и през ум не им минаваше да вдигнат очи към небето — и да видят малкото момиче, което като омагьосано върви към дупката в парапета…

Трябваше да изчакам още малко. Докато Олечка се понесе надолу — длъжна беше да падне, сънят я водеше тъкмо натам. И сама не разбрах какво ми стана, но се съсредоточих — и всмуках съня й. До последната капка.

И тъмната кула над веселата тълпа, и зейналите отвори в парапета, и студеното равнодушие, и мамещата висина. Всичко, което можеше да ми даде Сила.

Олечка за миг спря да диша. Дори се уплаших, че ще изпадне в кома — това се случва, макар и рядко, с хората, на които отнемаш Силата прекалено внезапно.

Но тя отново започна да диша.

Изправих се. Самата аз се бях изпотила. Усещах как в ямата, появила се на мястото на обичайната Сила, падна концентрирана енергия. Не, ямата далеч още не беше запълнена… и аз избързах… кой знае защо…

Но усещах, че вече оздравявам.

Отново тихи докосвания, меки коси, отворени в съня устни, отпуснати пръсти…

Нищо, нищо… най-после.

Това беше Наташа.

И нейният сън беше иницииран от мен.

Наташа стоеше в банята. Гола, насапунисана. И удряше в плочките главата на момче на около пет-шест години, повтаряйки: „Ще продължаваш ли да шпионираш? Ще продължаваш ли?“. Момчето се поклащаше в ръцете й като парцалена кукла. Очите му бяха широко отворени от ужас, но то мълчеше. Изглежда, много повече се страхуваше да не го накажат родителите му, отколкото от сестра си.

А с Наташа не всичко беше наред. В душата й се бяха смесили и ядът към непоносимото братче, и страхът, че ще го удари прекалено силно, и срамът, макар че съвсем доскоро ги къпеха заедно, и вината… защото тя нарочно беше оставила открехната вратата… именно защото бе разчитала братчето й да направи опит да надникне, водено от детския стремеж да нарушава всички забрани.

Я виж ти! Какви страсти за ненавършените й дванайсет години!

Наташа въздъхна дълбоко, а в съня удари особено силно момченцето в стената и кръвта му бликна. Неясно дори откъде, кръвта веднага заля цялата му глава.

Всмуках съня й.

До последната капка. Злобата, страха, вината и смътната, едва пробуждаща се чувственост.

Но сънят не свърши!

Наташа, която вече беше пуснала брат си, отново го сграбчи за раменете. И със студената разсъдливост на палач потопи главата му във ваната, която моментално се оцвети в розово. Дори пяната, покрила водата, почервеня. Момчето безпомощно започна да се дърпа, опитвайки се да извади главата си от водата.

Аз се вцепених. Извършеното насън убийство дава почти такъв изблик на Сила като истинското. Моментално щях да успея да запълня зейналата в душата ми яма!

Трябваше само да издърпам от Наташа отново събуждащия се страх и…

Но аз не направих нищо. Стоях, ниско наведена над чуждото легло, и гледах чуждия сън — като хорър, неочаквано пуснат по телевизията вместо детски анимационни филмчета.

Наташа рязко издърпа брат си от водата. Той жадно гълташе въздуха. По него вече нямаше кръв, само една малка драскотина под окото. Сънищата си имат свои закони.

„Ще кажеш, че сам си паднал на главата си във ваната и си се ударил, чу ли?“ — изсъска Наташа. Момченцето уплашено закима. Наташа рязко го избута от банята, затвори вратата — и бавно влезе в запенената вода. Водата беше розова-розова…

Изчаках още няколко секунди, а после изпих остатъците от съня. Тържествуване, възбуда, спокойствие…

И раната в душата ми се затвори наполовина.

Трябваше да позволя на Наташа да убие брат си. Само да бях премахнала страха — и тя щеше да удави брат си като коте.

Бях се изпотила. Ръцете ми трепереха. Не, кой би очаквал от тази разсъдлива умница такива нощни кошмари?

Добре. Бързай бавно, както се казва…

Продължих обиколката си…

До дванайсет и половина бях поела още три съня. Вече не толкова разкошни, но с доста големи изблици на Сила. Хубаво е да си почиваш тук, щом момичетата акумулират такова количество енергия.

Почти възстанових изгубените си сили. Разбира се, Наташа имаше огромна заслуга за това. Дори се появи усещането, че ако успея да всмуча още един такъв сън, ще успея да се възстановя напълно, ще стана нормална Различна. Но вече никой нямаше сънища, които да ми свършат работа. От единия сън дори рязко се дръпнах назад. Гулнара сънуваше, че се грижи за някакъв стар дядо. Тича из кухнята, за да му долее чай, непрекъснато го пита какво иска… Ох, тази източна култура… арсеник и рахат локум.

Ако не беше Игор…

Ако изчакам половин-един час, още някой от моите осемнадесет донори ще сънува лош сън.

Но…

Не се колебах дълго.

През следващата нощ щях си взема полагаемото, за да получа пълната дажба. А днес можех да разпусна. Да се пробвам в ролята на обикновена жена.

Затворих добре вратата и се изнизах в лятната нощ. Лагерът спеше. Тук-таме из алеите светеха фенери, в небето бе увиснала почти пълната луна.

В такива нощи върколаците се чувстват добре. Във върхова форма са, превръщат се свободно, с лекота, обзема ги весела жажда за живот, стремеж да ловуват, да разкъсват жива човешка плът, да дебнат и да догонват жертвите си. Разбира се, и вампирите, и върколаците са най-низшата каста сред Тъмните. И повечето от тях са наистина тъпи и примитивни. Но… в такива нощи леко им завиждам. На тяхната примитивна, извираща от най-животинските дълбини сила. На способността им да се превърнат в зверове — и веднага да се отърсят от глупавите човешки чувства.

Засмях се и се затичах по пътеката с разперени ръце и отметната назад глава. Макар и още да нямах способностите на Различна, в кръвта ми кипеше свежа Сила и аз нито веднъж не се спънах, нито за миг не се поколебах в избора на посоката. Чувството беше като преди моето иницииране, когато вкъщи неочаквано дойде „старата приятелка на мама“ Ирина Андреевна. Родителите ми се държаха някак странно, сковано, усетих това, а Ирина Андреевна от време на време ме поглеждаше… странно, преценяващо, с лека снизходителна усмивка. А после родителите ми изведнъж се наканиха да вървят някъде, като ме оставиха цяла вечер насаме със „старата приятелка“. И бъдещата ми наставница ми разказа всичко. И за това, че вижда родителите ми за пръв път в живота си, че тя просто ги е омагьосала. И за Различните, и за Сумрака, даряващ ги с чудесни способности, и за това, че от първото ми влизане в Сумрака зависи каква ще стана, Светла или Тъмна… За това, че съм бъдеща Различна. Че ме е забелязал един „много, ама много силен магьосник“… После често си мислех дали това не е бил самият Завулон, но така и не посмях да попитам…

Тогава дълго се колебах… ама че глупачка. Харесвах думата „Тъмни“1. В приказките и филмите Тъмните винаги бяха лошите. Те властваха над целия свят, командваха страните и армиите, но при това ядяха някакви гадни неща, говореха със страшни, гнусни гласове и предаваха всички наляво и надясно. А освен това в края те винаги бяха губещите.

Ирина Андреевна дълго се смя, когато й разправих за това. И призна, че всички приказки се измислят от Светлите. Тъмните обикновено нямат време за подобни глупости. И че в действителност Тъмните са тези, които искат свобода и независимост, не се стремят към власт, не натрапват глупавите си желания на околните. Тя ми демонстрира част от уменията си — и аз научих, че мама отдавна изневерява на татко, и че татко съвсем не е толкова смел и силен, колкото съм си мислела, и че най-добрата ми приятелка Вика говори за мен разни гадости.

За мама и без това знаех. Нищо, че бях десетгодишна. Само гледах да не мисля за нея и за чичо Витя. Много се разстроих заради татко. А когато разбрах за Вика, направо побеснях. И разбрах, че искам да й го върна тъпкано. Сега ми е смешно, но да си на десет години и да научиш, че най-страшната ти тайна — това, че до втори клас се напикаваш в леглото — е разказана от приятелката ти на съученика от класа Ромка… Това си беше ужасно! А аз се чудех защо той толкова гадно се усмихваше, когато му подарих на 23 февруари, деня на съветската армия, картичка и флумастери…

Ирина ми помогна да вляза за пръв път в Сумрака. Тя каза, че там аз сама ще реша каква да стана. Сумракът ще види душата ми от край до край и ще избере най-подходящото.

После приятелката ми Вика стана двойкаджийка, започна да псува грозно учителите и дори завеждащия учебната част, след което я взеха от училището ни и се говореше, че дълго са я лекували в детска психиатрия от рядката болест „синдром на Турет“. Хубавецът Ромка се изпусна по време на диктовката за оформяне на бележките за срока и още две години живя с прякора Пикльото, докато не се премести с родителите си в друг квартал.

Чичо Витя се удави, докато плуваше в плиткото езеро на вилата, само че след три години. Все пак за едно дете това си е трудна задача. Обаче и досега ме е гнус да си спомням как успях да се сдобия с кичур от косата му…

Ни най-малко не съжалявам за избора си.

Някои смятат, че ние, Тъмните, сме зли. Как пък не! Ние просто сме справедливи. Горди, независими и справедливи.

И решаваме всичко сами за себе си.

Нощният плаж е изпълнен с тъжно очарование. Като есенен парк, като концертна зала след премиерата. Уморената тълпа си отива временно, за да събере сили за нови безумства; морето облизва раните си, като изхвърля на брега динени кори, подгизнали опаковки от шоколад, огризки царевица и друг човешки боклук; мокрият хладен пясък се покрива със следите на чайките и враните.

Чух Игор, когато вече бях до самия плаж. Отначало — китарата, после и гласа му.

Той пееше и аз изведнъж с пронизваща яснота осъзнах, че нищо няма да стане. Там седи весела компания, на пясъка има някоя и друга бутилка и разчупени кифлички, взети на вечеря от столовата за мезе. А аз, глупачката… максимумът, на който мога да разчитам, е поканата да прекарам остатъка от нощта в стаичката му…

И все пак тръгнах по посока на звука. Просто за да се убедя.

Не обичам тази песен. Изобщо не си падам по „Наутилус“, песните им уж са наши, но се отличават по нещо неуловимо. Не случайно Светлите толкова ги ценят.

А тази песен особено не ми харесва!

Вече бях на две крачки от Игор, когато разбрах, че той е сам на плажа. Игор веднага ме забеляза — вдигна глава и се усмихна, без да спира да пее:

Приседнах до него на постланата върху пясъка голяма хавлиена кърпа, търпеливо изчаквайки да свърши песента. И едва когато Игор остави настрана китарата, попитах:

— Концерт за вълните и пясъка?

— За звездите и вятъра — поправи ме той. — Помислих си, че ще ти е трудно да ме намериш в тъмното. А не си е работа да мъкна със себе си магнетофона.

— Защо?

Той сви рамене:

— Нима не чувстваш? Сега е време само за живи звуци.

Игор беше прав. Макар и да не бях съгласна с избора на песента, нямах нищо против живите звуци…

Мълчах и го оглеждах — по-точно опитвах се да го огледам. Той беше само по шорти, бос. Косата му блестеше влажно — сигурно вече беше успял да се изкъпе. Сега ми напомняше някого… дали веселия трубадур от детските приказки, дали принц, преоблечен като трубадур…

— Водата е топла — каза Игор. — Отиваме ли?

И в този момент се усетих, че прекалено много съм бързала да отида на плажа.

— Игор… сигурно ще ми се смееш… Не мога да вляза във водата. Забравила съм си банския.

Той помисли секунда, после много спокойно уточни:

— Стесняваш се? Страх те е да не си помисля, че си го направила нарочно?

— Не ме е страх, но не искам да си мислиш така.

— Изобщо не го мисля — каза Игор. — Аз отивам във водата, а ти също ела.

Той се съблече до самата вода, затича се и почти веднага се гмурна. Не се колебах дълго. Дори не съм си помисляла да съблазнявам Игор по толкова примитивен начин, наистина бях забравила банския си в стаята. Но да се стеснявам, при това от човек — за нищо на света!

Водата беше топла, вълните ме докосваха нежно като ръцете на любим. Плувах след Игор и брегът се отдалечаваше, губеше очертанията си, само пламъчетата на уличните фенери открояваха „Артек“ от нощта. Подминахме шамандурите и сигурно на километър от брега догоних Игор, така че сега плувахме един до друг мълчаливо, без да отронваме нито дума. Но не състезавайки се, а в едно и също темпо. Накрая той спря, погледна ме и каза:

— Достатъчно.

— Умори ли се? — с леко учудване попитах аз. Струваше ми се, че той може да плува до безкрайност… пък аз въобще мога да преплувам Черно море и да изляза на брега в Турция.

— Не, не съм се уморил. Но нощта е измамна, Алиса. Това е максималното разстояние, от което ще мога да те измъкна до брега, ако нещо се случи.

Отново си спомних думите на Наташа за „стабилността“. Гледах го в лицето и разбирах, че не се перчи, не се шегува. Той наистина всеки миг контролираше ситуацията. И беше готов да ме спасява.

Смешно човече. Днес сутринта или утре през нощта ще взема още малко Сила — и ще мога да правя с теб каквото си поискам. И не ти ще ме спасяваш при нужда, а аз теб — който си толкова голям, силен, самоуверен, стабилен… Но сега си сигурен в себе си, в готовността си да спасяваш и да браниш досущ като мъниче, което върви до майка си по тъмната улица и казва: „Не се страхувай, мамо, аз съм с теб“…

Макар и да е в стила на Светлите, все пак е приятно.

Доплувах бавно до Игор. Плътно до него. Прегърнах го и прошепнах:

— Спаси ме.

Водата беше топла, но тялото му бе по-топло. И той беше гол като мен. Целувахме се, като понякога се потапяхме във водата, за да изплуваме, жадно вдишвайки въздух, и устните ни отново се намираха.

— Искам на брега — прошепнах аз. И ние заплувахме, докосвайки се от време на време, а понякога се спирахме, за поредната дълга целувка. Устните ми бяха солени и пропити с вкуса на неговите устни, тялото ми сякаш изгаряше, кръвта ми туптеше в слепоочията. Така можех и да потъна… от възбуда, от нетърпение, от желание да го имам.

На около пет метра от брега, вече на плиткото, Игор ме грабна на ръце. С лекота, сякаш съм перце, той ме занесе при дрехите ни и ме остави долу. Усетих с гърба си хавлиената кърпа, над главата ми се люшнаха звездите.

— Хайде, ела… — прошепнах аз, разтваряйки крака. Като малка развратница, като опитна мръсница… И това съм аз, вещицата от московския Дневен патрул, която е обичана от самия Завулон!

Но сега това изобщо не ме вълнуваше.

Само нощта, звездите, Игор…

Той легна, дясната му длан се гмурна зад гърба ми, стисна ме между плешките, лявата му ръка се плъзна по гърдите и той за миг се вгледа в очите ми, колебаейки се, сякаш не изпитваше същото изгарящо желание да сме заедно като мен. Аз неволно се извих, за да посрещна тялото му, усетих с бедрата си възбудата му, люшнах се — и едва тогава той влезе в мен.

Колко го исках…

Това не приличаше на нищо друго. Нито на секса със Завулон, който винаги се превъплътяваше в демон. Със Завулон изпитвах диво, болезнено удоволствие, но винаги някак унизително, макар и сладко и възбуждащо, но именно унизително. Нито на секса с обикновените хора, независимо дали бяха неопитни и пълни със сили младоци, мускулести мъжаги или опитни женкари на възраст. Всичко съм опитала, всичко това ми е познато и мога да прекарам една по свой начин интересна вечер с всеки мъж.

А тук беше друго.

Сякаш наистина станахме едно цяло, сякаш желанията ми на мига ставаха и негови, а неговите — мои. Усещах как тръпне плътта му, проникнала в мен, знаех, че всеки момент може да свърши, но отлага този миг и точно по същия начин и аз самата балансирах на ръба на насладата, в сладко безвремие…

Той сякаш ме познаваше от години и ме четеше като отворена книга. Ръцете му откликваха на желанията на тялото ми преди да успея да ги почувствам, пръстите му знаеха кога да са нежни и кога — груби, устните му се плъзгаха по лицето ми, без да се спират нито за миг, движенията му ставаха все по-силни и аз политах след тях с вихрено носещата се към небесата люлка, шепнех нещо, без да разбирам думите си…

А после светът застина и аз изстенах, вкопчена в рамото му, дращех, движех се с него, не желаех да го пусна. Насладата беше кратка като проблясване на мълния, но също толкова непоносимо ярка. Но той не спираше — и аз отново започнах да се издигам върху сладката вълна, да балансирам — и в мига, в който очите му се разшириха, а тялото му се изопна до краен предел, отново свърших. Този път беше различно, наслаждението не беше толкова остро, но дълго, пулсиращо — сякаш в такт със семето му, което бликаше в тялото ми.

Вече не можех дори да стена. Лежахме един до друг — аз върху кърпата, а Игор на пясъка, докосвахме се, милвахме се — сякаш ръцете ни живееха свой собствен живот, аз притисках буза до гърдите му, долавяйки соления мирис на морето и тръпчивия на потта, тялото му потреперваше под дланта ми. Без сама да се усетя започнах да го целувам, спускайки се все по-надолу, заравяйки лице в мъха на гърдите му, нежно докосвайки кожата му с устни и език, усещайки отново нарастващата му възбуда. И когато той отново свърши и тихичко изстена, нямайки сили да се сдържи, изпитах такова щастие, сякаш милваха мен.

Всичко беше така, както трябва.

Всичко беше така, както никога досега не се беше случвало.

Никаква, дори най-веселата оргия не ми беше доставяла толкова удоволствие. Нито пък насаме с един мъж, или с двама или трима не бях изпитвала такова щастие, такова разкрепостяване, такава… такава… достатъчност? Да, сигурно именно достатъчност. Просто не ми трябваше никой друг.

— Обичам те — прошепнах аз. — Игор… обичам те.

Можеше да отговори, че и той ме обича — щеше да развали всичко, или почти всичко. Но той каза само:

— Знам.

Когато се надигна и извади нещо изпод отрупаните на пясъка дрехи, аз дори не повярвах веднага на очите си.

Бутилка и чаша. Кристална чаша. Една.

— Ти си магьосник — само казах аз.

Игор се усмихна, тапата шумно излетя във въздуха, разпененото шампанско потече в чашата. Отпих една глътка. Не какво да е, а френско „Брут“, при това студено.

— Добър или лош? — попита той.

— Лош! — Аз му подадох чашата. — Да криеш такова съкровище!

Игор се усмихваше и пиеше шампанското. После замислено каза:

— Знаеш ли, аз май пак…

Той трепна, замълча, рязко се изправи. Аз скочих, при това навреме, за да видя как наблизо, някъде зад един от плажните чадъри, в нощта бързо изчезва неясна сянка.

— Ама че лошо — прошепна Игор.

— Кой е това? — попитах аз. Осъзнаването на факта, че някой ни е наблюдавал, не ме възбуди още повече, за разлика от обикновено. Достатъчност. Пълна достатъчност. Даже глътката шампанско сега беше приятно, но съвсем не задължително допълнение към секса. И още по-малко имаше нужда от някакви непознати.

— Не знам… май някое от децата. — Игор очевидно беше разстроен. — Колко лошо… колко глупаво.

— Нищо страшно. — Аз го прегърнах през раменете. — Малките вече спят, а за по-големите е само от полза… това също е възпитание.

Той се усмихна, но явно му беше много криво. Ето ги, хората… придават значение на такива дреболии…

— Да вървим при теб? — предложих аз.

— Да вървим. — Игор тръсна глава. Погледна ме: — Но имай предвид, че днес няма да се спи.

— Аз исках да те предупредя за същото — отвърнах. И това беше истина.

ГЛАВА 6

Когато бях пълноценна Различна, лесно можех да изкарам пет-шест дни без сън. Но общо взето и сега изобщо не ми се спеше. Напротив — енергията просто кипеше в кръвта ми. Обикновена, човешка енергия.

Върнах се във вилата ни половин час преди сигнала за ставане, надникнах при момичетата — някои вече се бяха размърдали, събуждайки се. Всичко беше наред. Никой не бе избягал да се къпе и да се дави, никой не беше похитен от злите терористи, никому не бе хрумвало да търси през нощта пионерската ръководителка.

С глупава, но доволна усмивка влязох в стаичката си. Бавно, лениво се съблякох, застанала пред огледалото, с наслада прокарах длани по бедрата си, извих се като сита котка.

Луда нощ. Вълшебна нощ. Май извърших всички безумства, на които е способна една влюбена жена. И дори онова, което не харесвах преди, през тази нощ се беше превърнало в нещо дразнещо радостно.

Нима се бях влюбила?

Не можеше да бъде…

В човек? В един обикновен човек, макар и да ме разбира както никой друг на света?

Не може да бъде!

— Мрак, нека се окаже, че той е Различен — прошепнах аз. — Моля те. Велик Мрак…

Опасни игри са това да молиш изконната Сила за такива дреболии. Макар че… не вярвам, че Мракът е способен да чуе една обикновена вещица. Виж, Завулон сигурно е способен да направи така, че да бъде чут.

Завулон.

Седнах на леглото, скрих лицето си в длани.

Преди два-три дни нищо не би ми доставило по-голяма радост от любовта му. А сега?

Разбира се, той сам ми беше предложил да се развличам. Разбира се, той плюе на баналните човешки догми, особено на онези от репертоара на Светлите. Какво е за него изневярата? Ами ревността? Че той няма и дума да каже, ако ние с Игор…

Стоп! Накъде бия?

— Алиска, ти си откачила… — прошепнах аз.

Нима отдалечаването ми от хората не е чак толкова голямо? Нима съм способна — страх ме е да го кажа — да се омъжа? За човек? Да му варя борш, да пера чорапите му, да раждам и да гледам деца?

Както се казва — денем в Патрула, нощем — срам и позор…2

Май съм способна на това.

Поклатих глава, представяйки си реакцията на момичетата. Не, в този факт нямаше нищо необичайно. Повечето вещици бяха омъжени и по правило за човеци. Но…

Едно нещо е да омаеш някой по-богат, по-представителен мъж, някой олигарх и в най-лошия случай — депутат от Парламента или виден градски бандит. Но младо момче, студент, без пари и връзки? Ще има да ме поднасят… и не без основание, ето кое е ужасното!

Но нали аз не заради секса полудявам!

Какво ми става?

Все едно ме е омагьосал инкуб…

Потреперах от тази чудовищна мисъл. Ами ако Игор е обикновен инкуб? Колега… при това от Примитивните Тъмни!

Не. Не е възможно.

Инкубът би усетил, че съм Различна. Тъмна Различна, нищо че временно съм лишена от Сила. И никога не би се упражнявал върху една вещица, разбирайки каква разплата го очаква. Та нали аз ще го разпердушиня веднага като си върна Силата и се разбере, че любовта е била предизвикана…

Любовта? Значи все пак е любов?

— Ох, Алиска… — прошепнах аз. — Ама че си глупачка…

Нека съм глупачка!

Извадих от сака чисти бикини и отидох в банята.

До бечерта падна голямо тичане. Всичко вървеше доста объркано, но това ни най-малко не ме тревожеше. Дори се поскарах с директорката на лагера, докато се опитвах да извоювам за момичетата си по-хубави места за кинофестивала. И успях, даже май си вдигнах реномето в нейните очи! После разпределяхме доставените някъде от град Николаев затъмнени стъкла — за наблюдаването на утрешното слънчево затъмнение. На всички отряди даваха по пет стъкла, а аз по някакъв начин се изхитрих да получа шест. Не очаквах, че някой в Украйна ще се сети да ги произведе, но щом са го направили…

После беше плажът — и като напук, момчешките отряди днес бяха отишли на някаква тъпа екскурзия! Дори морето престана да ме радва. Но в някакъв момент погледнах Наташка, хванах тъжния й поглед и оцених комичността на ситуацията. Не само аз бях глупачката, бяхме две. Момичето, на което му липсва нейното момче и което едва ли стига във фантазиите си дори до целувките, и аз, дето бях вършила нощес такива неща, каквито не могат да се видят и в порно-филм… Крайностите се привличат, така да се каже.

— Мъчно ли ти е? — тихичко попитах аз. Наташа за миг май настръхна, погледна ме възмутено… и изведнъж въздъхна.

— Ъхъ… И бие ли сте така?

Аз мълчаливо кимнах. Момиченцето леко се поколеба и попита:

— А вие до сутринта ли бяхте с него?

Реших да не лъжа, още повече, че близо до нас нямаше никой. Само попитах:

— Следила си ни, така ли?

— През нощта ме достраша — тихо каза момиченцето. — Събудих се, защото сънувах нещо толкова гадно… отидох при вас, но ви нямаше в стаята.

— До сутринта — признах си аз. — Той много ми харесва, Наташка.

— Правихте любов? — с делови тон попита момиченцето.

Размахах заплашително пръст.

— Наташа!

Тя ни най-малко не се смути. Напротив, сниши глас и ме уведоми така, сякаш говореше с най-добрата си приятелка:

— А на мен нищо не ми се получава с моя. Казах му, че ако тръгне да се целува, ще го перна. А той ми вика: „Изтрябвало ми е!“. Защо момчетата са толкова глупави?

— Ще те целуне — обещах й аз. И наум допълних: „Ще имам грижата за това!“

Наистина, има ли нещо по-просто? Утре ще придобия отново способностите си и червенокосото луничаво момче ще следва навсякъде Наташа, ще я гледа с честни влюбени очи. Защо да не доставя радост на най-добрия си донор?

— А какво ти се присъни? — попитах аз.

— Гадост — кратко отвърна момичето. — Вече дори не си спомням, наистина. Но беше нещо адски гадно!

— За по-малкия ти брат ли? — попитах аз.

Наташка намръщи чело. После отвърна:

— Не помня… А вие откъде знаете, че имам братче?

Загадъчно се усмихнах и се изпънах на пясъка. Всичко е наред. Сънят беше изпит до дъно.

Вечерта не издържах.

Просто разбрах, че не мога повече така. Намерих Галина и я помолих да наглежда моите момичета час-два.

Погледът й беше странен. Не, не беше обиден, макар че явно беше разбрала всичко, а самата тя също проявяваше интерес към Игор. Не беше и злобен. По-скоро тъжен, като на куче, което е било наказано несправедливо.

— Разбира се, Алиса — каза тя.

С тия така наречени добри хора работата е лоша. Можеш да ги заплюеш в лицето, да се изпречиш на пътя им, да ги тъпчеш, а те търпят.

Макар че това, разбира се, е много удобно.

Тръгнах към къщичката на четвърти отряд. По пътя стреснах двама дребосъци, които се опитваха да опушат парчета стъкло над малкия огън, запален от пластмасови чашки за кафе. Впрочем думата стреснах е прекалено силна. Хлапетата се намръщиха, настръхнаха, обаче не се отказаха от заниманието си.

— Утре на всички ще дадат специални стъкла — дружелюбно ги уведомих аз. — А с тези ще се порежете.

— Специалните няма да са достатъчно на брой — възрази основателно едно от хлапетата. — Ние сами ще си ги опушим, димът от чашките е чуден.

— А ръбовете ще ги залепим с лейкопласт — додаде вторият. — И толкова!

Усмихнах се, кимнах им и продължих пътя си. Добре се държат момчетата. Независимо, свободолюбиво. Правилно.

Когато наближих бунгалото и вече чувах звуците на китарата, видях Макар.

Момчето стоеше до дървото, като уж не се криеше, но така, че откъм къщичката не можеха да го видят. Просто стоеше и гледаше Игор, застанал сред своите хлапета. Когато чу стъпките ми, той рязко се извърна, трепна… и заби поглед надолу. И аз разбрах всичко.

— Не е хубаво да се шпионира, Макар.

Момчето стоеше, хапейки устни. Интересно, какво се кани да направи? Да спретне на Игор някаква мизерия, да го извика на дуел? Или просто е стискал от безсилна злоба юмруци, докато е гледал мъжа, който вчера е правил любов с харесваната от него жена? Глупаво, глупаво момче… ти трябва да се заглеждаш по връстничките си, а не по възрастни, дългокраки и чаровни вещици.

— Тепърва ще имаш всичко, Макар — полугласно казах аз. — И момичета, и нощи на морския бряг, и…

Той вдигна глава. Погледна ме — присмехулно, дори снизходително. „Няма да имам всичко — говореха очите му. — Няма да има море, няма да има гола красавица на границата на прибоя. Всичко ще е различно — евтин портвайн в тясната и мръсна стаичка на общежитието; достъпно за всеки след втората чаша алкохол потно, преждевременно отпуснато тяло и хриплив шепот на страстна пушачка: «Къде ръгаш, аматьор такъв?»“

Аз, опитната и цинична вещица, знаех това. Той знаеше, че аз знам, този случаен гостенин на „Артек“, този посетител за кратко на „територията на дружбата и любовта“. И нямаше смисъл да се преструваме един пред друг.

— Извинявай, Макар — казах аз и го потупах нежно по бузата. — Но той много ми харесва. А ти расти силен, расти умен и всичко при теб…

Той се извърна и хукна да бяга. Това почти пораснало момче, което не искаше да губи дори минута от краткото си щастливо лято, което не спи по нощите и си измисля друг, щастлив живот.

Но какво можех да направя аз? На Дневния патрул не му трябват слуги-хора. Стигат им върколаците, вампирите и другите дребни риби. Аз, разбира се, ще проверя Макар. От него би могъл да излезе чудесен Тъмен. Но шансовете, че момчето има способности на Различен, са много, много малки…

И моите момиченца най-вероятно са най-обикновени хора.

И също толкова малки са шансовете Игор да има дарбата на Различен.

Може би това е за добро? Ако е човек… ще можем да бъдем заедно. Завулон не го интересуват дреболии като тази, че приятелката му си има съпруг-човек. Виж ако съпругът е Различен, това няма да му хареса…

Замислено гледайки къде стъпвам, излязох пред къщичката. Игор седеше на терасата и настройваше китарата си. До него имаше само две дечица — „отговорникът“ за поддържането на огъня Альошка и пълничко, болнаво на вид дете, което май го нямаше край огъня предната вечер.

Игор ме погледна, усмихна се. Дечицата нещо казаха за добре дошла, а ние двамата не си казахме нищо един на друг — всичко се четеше в очите ни. И споменът за тази нощ, и обещанието за следващата… за следващите…

А освен това в очите му имаше лека тъга и смущение. Сякаш нещо много силно го натъжаваше. Мили… да знаеше само каква е моята тъга… и колко ми е трудно да се усмихвам…

По-добре да нямаш дарбата на Различен, Игор. Нека колегите ми се присмиват. Ще го понеса. А за Завулон ти никога нищо няма да разбереш. И за Патрула — също. И сам ще се учудваш на късмета си, на това колко бързо правиш добра кариера, на изключително доброто си здраве — всичко това ще ти го дам сама!

Игор прокара длан по струните, хвърли нежен поглед към своите хлапета. И запя:

Вътре в мен се размърда нещо студено и лепкаво. Гадно, мъчително усещане за безизходица…

Това е наша песен. Прекалено е наша… прекалено е наша… Различна.

Долавях емоциите на седящите до нас момчета, сега бях почти съвсем обикновена Различна, имах чувството, че още миг — и ще съм в състояние да призова Сумрака. Това беше като през нощта, когато правехме секс — мъчително люшкане на люлката, баланс на острието на бръснача, очакване на избухването, пропаст под краката. Наоколо течаха ручейчета Сила — все още грубовата за мене, не бульонче от нощни детски кошмари, а просто мъката на затъжилия се за родителите си дебеланко: има някакви проблеми със сърцето, малко играе с децата, върви по стъпките на Игор горе-долу така, както Олечка все гледа да е до мен…

Това не е бульонче.

Но все пак е почти онова, което ми трябва…

Не мога да чакам повече!

И аз се люшнах напред, протегнах ръка, хванах момченцето за рамото, поемайки глухата му тъга, едва не получих спазъм от прилива на енергия, но светът изведнъж отново се изпълни със сива прохлада, сянката ми като черна бездна легна върху изтърканите дъски на верандата и аз паднах в нея, в Сумрака, тъкмо навреме, за да видя…

…как Игор поема Силата от притисналото се до него момченце Альошка — тънката лилава струйка енергия, очакването на лудории и приключения, възторзи и открития, радости и страхове, целия букет от емоции на едно здраво, весело, доволно от себе си и света дете…

Светъл букет.

Светла Сила.

Тъмното е за Тъмните.

Светлото — за Светлите.

И аз се изправих — наполовина все още бях в реалния свят, наполовина — вече в Сумрака, за да пресрещна надигащия се Игор, за да пресрещна своя любовник и любим, Светлия маг от московския Нощен патрул.

За да пресрещна врага.

И чух вика му:

— Не!

И чух гласа си:

— Недей!!!

Най-първата мисъл, която ми дойде наум, се оказа неправилна. Не, Игор не беше работил срещу мен, разигравайки коварни планове на Нощния патрул. Той беше лишен от Сила — също като мен. Той се възстановяваше, почиваше си в „Артек“, също като мен. Той не беше видял аурата ми, той не можеше дори да допусне, че пред него е вещица.

Той беше обикнал. Със затворени очи. Също като мен.

Светът беше сив и безцветен, студеният свят на Сумрака, който ни прави такива каквито сме, който източва Сила — но и помага тя да бъде намерена. Нито звуци, нито багри. Застинали листа на дърветата, замрели фигурки на дечицата, увиснала във въздуха китара — Игор я беше изпуснал от ръцете си, когато беше влязъл в Сумрака. Хиляди ледени иглички бодяха кожата ми, теглеха от мен току-що придобитата енергия, отвеждаха ме в Сумрака завинаги… но аз отново бях Различна и можех да вземам Сила от околния свят. Пресегнах се — и изгребах до последно всичко Тъмно от пълното момченце. Вече без да имам проблеми с поглъщането на Силата. Вече без да обръщам внимание на това какво правя и как го правя. С лекота, както обикновено.

А Игор направи същото с Альошка. Може би не толкова сръчно — Светлите рядко работят чрез директно извличане на Сила, те са сковани от глупавите си ограничения, но той изпи радостта му до дъно… и аз изпитах противоестествена радост за своя любим, за своя враг, за Светлия Различен, сдобил се със Сила…

— Алиса…

— Игор…

Беше му трудно. Беше му много по-тежко, отколкото на мен. Светлите цял живот преследват илюзиите, те са пълни с фалшиви надежди и не умеят да издържат на удара… но той издържаше… и аз издържах… издържах…

— Колко е нелепо — прошепна той. Тръсна глава — странен жест в тази мътилка, в Сумрака… — Ти… ти си вещица…

Аз усетих как той се пресяга към съзнанието ми — не надълбоко, а по повърхността, просто опитвайки се да се убеди… или в надежда да се разочарова… и аз не се съпротивлявах. Само се пресегнах в отговор.

И се засмях — от непоносима болка.

Южно Бутово.

Едгар стои срещу Светлите магове.

Ние подаваме Сила на Едгар, а Светлите я получават от техните магове от втори ешелон…

Включително и от Игор.

Познах неговата аура, спомних си профила на Силата. Това не се забравя.

И той ме позна…

Разбира се, не го познавах по лице, разбира се, не бях чувала името му. Защо й е на една обикновена патрулна вещица да познава почти хилядата служители на московския Нощен патрул? Всички тези магове, вълшебници, ясновидци, трансформи. При нужда ни се даваха конкретни ориентири. Както беше с Антон Городецки, когото следихме по заповед на Завулон преди година и половина и все пак го бяхме спипали да въздейства по непозволен начин… Някои ги запомнях неволно… като Тигърчето, например.

А Игор не го познавах.

Светъл маг трето ниво. Май излиза, че е по-силен от мен, макар че е трудно да се сравняват силите на природен маг и на една вещица.

Моят любим, моят любовник, моят враг…

Моята съдба…

— Защо? — попита Игор. — Алиса… защо… така?

„Какво защо?“ — едва не извиках аз. И млъкнах, защото разбрах, че той няма да повярва. Никога няма да повярва, че станалото е само случайност, нелепа и трагична случайност, че не е било умишлено, по зла воля, че безжалостната ирония на съдбата ни е събрала — в момент на слабост, когато не можехме да се познаем, да почувстваме врага… в мига, когато сме можели и сме искали само едно — да обичаме.

Колко неща в този свят се случват заради едното „защо“? Защо аз съм Тъмна? Защо той е Светъл? Та нали във всеки от нас — първоначално — е смесено и едното, и другото…

И само заради нишката от случайности ставаме такива, каквито сме…

Игор можеше да бъде мой приятел, колега. Тъмен…

И аз… сигурно… можех да стана Светла. И щеше да ме учи не мъдра вещица, а мъдра вълшебница… И нямаше да се отплащам на враговете с техните камъни по техните глави, а лигаво щях да ги вкарвам в „истинския път“… да подлагам другата си буза… и да се наслаждавам на всяка благовидна глупост…

Разбрах, че плача, едва когато светът наоколо се завъртя. В Сумрака не бива да се плаче — това го знаят всички. Колкото повече емоции си позволяваме, толкова по-охотно пие силите ни той.

А да изгубиш силите си в Сумрака означава да останеш в него завинаги…

Опитах се да всмуча Сила от своя донор — шишкото, но хлапакът вече беше опустошен и аз се пресегнах към Альошка, но той беше напълно неутрален, изстискан от Игор, а от Игор нито можех, нито исках да тегля енергия, пък всички останали бяха твърде далеч и светът се завъртя… колко е нелепо…

Земята ме блъсна в коленете — дори успях глупаво да помисля, че ще изцапам полата си с кал, макар че никаква мръсотия от Сумрака не остава с нас в реалния свят.

В следващия миг Игор ми хвърли заряд енергия.

Не за да ме довърши. За да ми помогне.

Това беше чужда, Светла Сила. Но преминала през него. Дадена на мен.

А Силата все пак винаги си е Сила.

Станах, дишайки тежко, опустошена, като през тази нощ, нощта на безсмислената ни невъзможна любов. Игор ми помогна да се задържа в Сумрака, но не ми протегна ръка.

Сега той плачеше, също като мен. И той страдаше също толкова много.

— Как можа… — прошепна той.

— Това е случайност, Игор! — направих крачка към него, протегнах ръце, сякаш още можех да се надявам на нещо. — Случайност е, Игор!

Той се отдръпна от мен като от прокажена. С леко изящно движение на маг, свикнал да работи в Сумрака. Да воюва в Сумрака. Да убива в Сумрака.

— Няма такива случайности — сякаш изплю той. — Ти… ти си мръсна гадина… вещица… Ти…

Той замря, попивайки остатъците от магията.

— Ти отнемаш Силата от децата!

Тук аз не издържах.

— А ти с какво се занимаваш, Светли? — Езикът ми не се обръщаше, невъзможно, немислимо беше да го наричам така, но той наистина беше Светъл и ругатнята беше само обикновен термин… — Ти какво правиш тук, да не би да не пасеш същото от човешките малки?

— Светлината не може да бъде отнета — поклати глава той. — Взетото се връща двойно. Ти отнемаш Мрака — и Мракът расте. Аз вземам Светлина — и тя идва отново.

— Кажи това на момчето Альоша, което цяла вечер ще тъгува! — изкрещях аз. — Зарадвай го, че после радостта му ще се върне!

— Аз ще имам друга работа, вещице! Да спасявам децата, които ти си вкарала в Мрака!

— Утешавай ги — равнодушно казах аз. — Това ти е работата… мили!

Какво правех?

Та нали той само ще се убеди, че съм знаела всичко предварително, че Дневният патрул е планирал хитра операция, че гнусно са се изгаврили с него, че всичко, станало помежду ни, е било само хитра игра…

— Вещица… — презрително каза Игор. — Ще се разкараш оттук. Разбра ли?

„На драго сърце!“ — насмалко не отвърнах аз. В края на краищата, каква радост може да ми достави сега това лято, това море, това изобилие от Сила? Ще се възстановя лека-полека, основното вече е направено.

— Можеш ти да се разкараш — казах аз. — Аз имам разрешение за почивка и за използване на човешките сили. Можеш да питаш твоите… А ти имаш ли разрешение… мили?

„Какви ги вършиш, глупако? Какви ги вършиш, любими мой? Какво правя аз?“

А какво правя аз? Аз съм Тъмна. Аз съм вещица. Аз съм отвъд човешкия морал и нямам никакво намерение да угаждам на примитивните организми, наречени „хора“. Дошла съм тук на почивка — и си почивам! А ти — ти какво правиш? Ако наистина ме обичаш? А ти ме обичаш, знам това! И сега го виждам, и ти можеш да го видиш… ако поискаш…

Защото любовта стои по-високо от Мрака и Светлината.

Защото любовта не е сексът, не е еднаквата вяра, не е „общото домакинство и възпитание на децата“.

Защото любовта е също Сила.

И към нея нямат отношение Светлината и Мракът, хората и Различните, моралът и законът, десетте заповеди и Великият Договор.

И аз все пак те обичам, мръсник, гад, светло говедо, добродушен пън, кретен такъв! Все пак! Макар и преди три дни да сме стояли един срещу друг и да сме мечтали за едно — да унищожим врага. Макар и помежду ни да зее пропаст, която никой и никога няма да преодолее!

Разбери ме, та аз те обичам!

И всичките ми думи са само защита, те са сълзи, само че ти не ги виждаш, не искаш да ги видиш…

Хайде, ела при мен, все едно къде — в Сумрака, където никой няма да ни види, или на тази веранда, пред очите на смаяните дечица, прегърни ме и ние ще заплачем заедно, и няма да има нужда от думи, и аз ще замина на майната си, при Завулон в Москва, под крилцето на доволната Лемешева… А искаш ли да се махна от Дневния патрул? Искаш ли? Няма да престана да бъда Тъмна, това не е в моя власт и аз не го искам, но аз ще напусна безкрайната битка на Мрака и Светлината, просто ще живея, дори няма да вземам нищо от хорицата и дори ти пак да не поискаш да бъдеш с мен, аз не моля дори за това, само ми остави спомена, че сме се обичали!

Просто се доближи.

Не отвръщай на думите ми!

Аз съм Тъмна!

Аз не мога да бъда друга!

Аз обичам само себе си на този свят!

Но сега ти си част от мен. Голяма част. Главната част. И ако трябва — аз ще убия част от себе си, а значи цялата себе си.

Но не го прави!

Нали си Светъл!

Вие слагате живота си върху олтара, вие пазите хората и се застъпвате един за друг… хайде, опитай по същия начин да погледнеш на мен, нека съм вещица, нека съм твой враг! Нали вие понякога можете да разберете. Както разбра Андрей Городецки… който събра чудовищна сила само за едно — да не я задейства. Но на Антон мога само да се възхищавам като на истински враг, а теб те обичам, обичам, обичам! Хайде, разбери ме и направи крачка към мен, любими мой негоднико, глупако ненагледен!

— Глупак! — изкрещях аз.

И лицето на Игор се изкриви от такава чудовищна мъка, че аз разбрах — това е краят.

Светлина и Мрак.

Добро и Зло.

Това са само думи.

Само че ние говорим на различни езици и никак не можем да се разберем — макар че искаме да си кажем едно и също.

— Махай се. Или ще те унищожа.

Той изрече тези думи и излезе от Сумрака. Тялото му изгуби очертанията си, разми се, за да се възроди веднага, но вече в човешкия свят, до момчетата от „Артек“. И аз се хвърлих подире му, откопчвайки се от сянката си — ако можеше със същата лекота да се откопча от себе си, от същината си, от своята съдба!

Дори успях да видя как, появявайки се в човешката реалност, Игор улови почти докосналата се до пода китара, хвърли върху изкривеното си от болка лице „фередже“ — не знам как наричат Светлите това нещо, и изведе момчетата от транса. Оказа се, че той ги бе потопил във Вцепенение, преди да влезе в Сумрака. За да не се уплашат от внезапното изчезване на отрядните ръководители…

Как го беше казала ти, Наташка?

Стабилност?

Да. Стабилност.

— Време ти е да тръгваш, Алиса — рече Игор. — Момчета, какво трябва да кажете?

— Довиждане — каза шишкото.

— Доскоро — обади се Альошка.

Краката ми бяха като изтръпнали. Откъснах се от парапета на верандата, на който се бях опряла… отстъпих.

— Сбогом — рече Игор.

Тъмно е.

Хубаво е, че е тъмно.

Няма нужда да хабя сили, за да си слагам „фередже“. Не трябва да се преструвам на весела. Трябва само да контролирам гласа си. Слабата светлина, идваща от прозореца, е дреболия.

— И тогава те се разделили на Светли и Тъмни — казах аз. — И Светлите смятали, че трябва да дават живота си, за да се гаврят другите с него. Че главното е да се дава, дори вземащите да са недостойни. А Тъмните смятали, че трябва просто да се живее. Че всеки заслужава това, което е постигнал в живота и нищо повече.

Те мълчаха, глупавите ми момичета… човешките малки, сред които не се намери нито една Различна. Нито Тъмна, нито Светла. Нито магьосница, нито вещица, нито вампирка дори…

— Лека нощ, момичета — казах аз. — Пожелавам ви хубави сънища, а още по-добре — хич не ви трябва да сънувате…

— Лека нощ, Алиса…

Колко гласове. Даже е учудващо. Та това дори не е приказка, това е притча, която се знае от всеки Различен. И Тъмен, и Светъл. Но не заспаха… слушаха.

Вече бях стигнала до вратата, когато гласчето на Наташа попита:

— А когато има затъмнение — това страшно ли е?

— Не — отвърнах аз. — Изобщо не е страшно. Само е малко тъжно.

В стаичката си за пореден път взех мобилния. Набрах номера на Завулон.

„Временно нямате достъп до този номер…“

Къде може да си сега, Завулон? Щом твоят прехвален „Иридиум“ не приема повикването ми? Къде си, къде?

Аз не те обичам, Завулон. И сигурно изобщо не съм те обичала. Май едва сега разбрах какво е любовта. Но нали ти ме обичаш! Нали бяхме заедно, нали ни беше хубаво и ти ми подари целия този свят… плюс кънките… хайде, обади се! Ти си ми началник, ти си ми учител и любовник, я ми кажи тогава — какво да правя сега? Когато останах насаме с моя враг… и с моя любим? Да бягам? Да се бия? Да умра? Какво да правя, Завулон?

Влязох в Сумрака.

Сенките на детските сънища се полюшваха наоколо. Пиршество… потоци от енергия. Виждам като на длан целия „лазурен“ отряд. Ето, малчуганът Димка се сърди насън, защото приятелите му не са го викнали да пият заедно лимонада. Ето, на малкото неуморно момиче Ирочка с прякор Енерджайзър са му откраднали надуваемия пояс и тя тихичко хлипа, заровила лице във възглавницата… Ето, моят енергиен донор Наташка е изгубила насън малкото си братче и сега тича да го търси и плаче…

Не искам да събирам Сила. Не искам да се готвя за битка. Нищо не искам.

— Завулон! — изкрещях аз в сивата поклащаща се мъгла. — Призовавам те… Завулон…

Никакъв отговор.

По-лесно й е било на леля Поли да накара да я чуе Том Сойер, бръкнал с ръчичка в буркана със сладко, отколкото викът ми да стигне до Завулон.

— Завулон… — повторих аз.

Не си бях представяла така тази нощ… не по този начин.

Игор… Игор…

Какво правиш сега? Акумулираш Сила? Съветваш се с премъдрия Хесер? Или седиш глупаво загледан в огледалото пред теб… досущ като мен сега…

Огледалце-огледалце… дали да не си погадая?

Не ме бива много да гадая, но понякога ми се удава да видя бъдещето…

Не.

Не искам.

Знам, че там няма нищо добро.

Те дойдоха на плажа, когато затъмнението вече беше започнало.

Моите момичета пищяха и издърпваха едни от други тъмните стъкла. Те не разбираха защо не искам да ми дадат стъкло. Момичета, момичета… какво е за мене ослепителната слънчева светлина? Аз мога да гледам топящото се Слънце с невъоръжено око.

Момчетата от четвърти отряд подскачаха покрай Игор, давала му зор. Те не разбираха защо любимият им отряден не бърза. Не разбираха защо ги беше завел на плажа по толкова дълъг и заобиколен път.

Аз разбирах.

Видяла бях през Сумрака бледите отблясъци на отнетата Сила.

Какво правиш, а, Игор… ти, моят любим враг…

Крачка — и гасне усмивката на поредното лице. Ето престана да се радва на сдобряването с приятеля си жизненият десетгодишен заядливец. Ето, забрави за намерената на брега черна мида единайсетгодишната палавница. А сега престана да мисли за обещаната вечерна среща сериозният петнадесетгодишен юноша.

Игор вървеше из „Артек“ както бе вървял някога из Москва Антон Городецки.

А на мен, на неговата изконна противничка ми се искаше да крещя: „Какво правиш?“

Антон надигра Завулон не защото бе събрал най-много Сила от всички. Въпреки това Завулон беше по-силен.

Антон съумя правилно да я приложи…

А ти ще успееш ли?

Аз не искам твоята победа. Аз обичам само себе си. Но какво да правя, ако ти си станал по-голямата част от мен? Ако си пронизал като удар на мълния целия ми живот?

Игор събра всичко. Всяка капчица Светла енергия наоколо. Той наруши всички закони и споразумения, той заложи на карта всичко — и на първо място живота си. При това не само защото беше изпълнен с желание да защити човешките малки от злата вещица.

На него също му се живееше. Само че за разлика от мен той беше готов да живее за другите. Щом така трябва…

За последно взе Сила от Макар.

Отдавна усещах върху себе си погледа на момчето. Тъжния поглед на момчето, влюбено в зряла жена. Тъжен… изпълнен с прощална тъга.

Това не беше онази тъга, която можем да използваме ние, Тъмните. Това бе Светла тъга.

Игор я попи до дъно.

Той премина всички граници. Аз дори не можех да му отвърна със същото — сдържаше ме обещанието, дадено на Завулон, спираше ме отдавнашната грешна постъпка.

И още — безумната надежда, че той ще постъпи правилно. Че моят враг ще победи и значи и аз няма да изгубя.

А в небето слънчевият диск бавно умираше. На децата вече им беше омръзнало да го гледат през стъкълцата, те се плискаха в морето под странната призрачна светлина, която напомняше на двамата Различни на плажа за Сумрака.

Аз се извърнах към Игор и срещнах погледа му.

„Върви си — беззвучно шепнеха устните му. — Върви си или ще те убия.“

„Убий ме“ — беззвучно откликнах аз.

Аз съм Тъмна.

Няма да си тръгна.

Какво се кани да прави той, моят враг? Да ме нападне? Въпреки законното ми право да бъда тук? Да включи в акцията ялтенското отделение на Нощния патрул? Но той със сигурност се е консултирал със служителите му… и знае, че не може да има никакви претенции към мен.

Игор дойде още по-близо до мен.

— Предизвиквам те в името на Светлината и Мрака… — прошепнаха устните му.

И мен ме побиха тръпки.

Това изобщо не го очаквах. Никак.

— Извън Светлината и Мрака, ти и аз, един срещу друг, до смърт…

Той ме предизвикваше на дуел.

Стар, роден заедно с Великия Договор между Светлите и Тъмните обичай. Който вече бе полузабравен. Защото победителят отговаря пред Инквизицията. Защото дуел се обявява тогава, когато няма законови основания за схватка, когато Патрулите нямат право да се месят, когато говорят емоциите, а не разумът.

— И нека Светлината да ми бъде свидетел.

Едва ли някой бе видял мъничкото листенце бял огън, блеснало за миг в ръката на Игор. Той самият също трепна. Висшите сили рядко отговарят на призоваването от страна на обикновените патрулни…

— Игор, аз те обичам…

Лицето му трепна като от удар. Той не ми вярваше, не можеше да ми повярва.

— Приемаш ли дуела, вещице?

Да, аз мога да се откажа. Да се върна в Москва унизена и без чест, с клеймото на избягала от дуел… Всеки въшлив върколак щеше да плюе след мен…

Освен това можех да се опитам да убия Игор. Да събера толкова Сила, че да съумея да му се противопоставя…

— Бъди ми свидетел, Мрак… — казах аз, протягайки длан. И късчето мрак потрепери върху дланта ми.

— Избирай — каза Игор.

Аз поклатих глава. Няма да избирам мястото, времето и вида на дуела.

Хайде, разбери ме, разбери ме!

— Тогава изборът е мой. Сега. В морето. Преса.

Очите му бяха тъмни. Затъмнението не е страшно. Затъмнение има само когато нещо закрива светлината.

Морето беше неестествено топло. Може би защото въздухът стана студен като вечерта? От слънцето беше останал само тесен сърп в горната част на диска, сега дори човек би могъл да го погледне с просто око.

Аз плувах в топлата вода, без да се оглеждам към брега, така че никой не забеляза как двамата отрядни, мъж и жена, влязоха в морето, без да обръщат внимание на медузите, които бързаха да се махнат от пътя им.

Спомнях си как за първи път бях отишла на море. Още съвсем малка, още незнаеща за това, че не принадлежа към човешкия род, че съдбата ми е отредила да стана Различна. Живеехме с татко в Алушта, той ме учеше да плувам… помня възторга, който изпитах, когато водата за пръв път ми се покори.

А освен това помня как в морето имаше вълнение. Много силно. Или тогава всички вълни са били огромни за мен. Аз съм в ръцете на татко, той смешно подскача на вълните, облива ни пяна и е толкова хубаво, толкова весело… И аз крещя, че мога да преплувам морето, и татко отговаря, че мога, разбира се…

Ще ти бъде много зле, татко.

А и на майка няма да й е добре.

Брегът остана далеч назад, брегът, пълен с възторжени деца и доволни възрастни, един наистина щастлив бряг. Аз дори не почувствах веднага как започна „пресата“. Просто ми стана по-трудно да плувам. Просто водата престана да ме държи. Просто нещо легна върху раменете ми.

Най-простичкото заклинание. Никакви импровизации. Сила против Сила.

Татко, аз наистина вярвах, че мога да преплувам морето…

Разпънах над себе си защитна завеса, махайки от раменете си невидимата тежест. И прошепнах отново, за кой ли път:

— Призовавам те, Завулон…

Силите, които бях успяла да събера, стремително се топяха. Игор удряше, като безмилостно помиташе защитата ми.

„Да, Алиса.“

Той все пак ми отговори! Откликна! Както винаги, навреме!

— В беда съм, Завулон.

„Знаех. Много съжалявам.“

Не разбрах веднага какво означава това студено „знаех“. И този безличен тон, и това, че не се появява усещането за Сила… Той винаги споделяше с мен Сила, дори когато това не беше толкова необходимо…

— Ще умра ли, Завулон?

„Съжалявам.“

Защитната ми завеса се топеше, а аз още не можех да осмисля случващото се…

Та нали той може да се намеси! Дори от разстояние! Част от силите му стигат, за да издържа на натиска, за да сведа дуела до реми!

— Завулон, ти казваше, че любовта е велика сила!

„Нима ти самата не се убеди в това? Сбогом, момичето ми.“

Едва сега разбрах всичко.

Едновременно с мига, в който силите ми се стопиха и невидимата преса отново ме притисна надолу към топлата, сумрачна дълбина.

— Игор! — изкрещях аз, но плисналата вълна заглуши гласа ми.

Той плуваше на около петдесет метра разстояние. Дори не поглеждаше към мен. Плачеше, но в морето няма място за сълзи.

А мен ме теглеше, теглеше, теглеше към тъмната бездна.

Как така… как така…

Опитах се да събера Сила от брега. Но там почти нямаше Мрак, който можех да взема. Сладостен възторг, радостни викове — това не беше за мен.

Само на около сто метра от нас с Игор напразно се опитваше да легне върху вълните и да разтрие вцепенения си крак толкова неудачно влюбилия се в мен тийнейджър, незнайно как забелязал, че сме влезли във водата, който ни бе последвал. Гордото момче със смешното име Макар, което вече разбираше, че няма да успее да доплува обратно до плажа.

Любовта е велика сила… колко сте глупави вие, момчета, когато се влюбвате…

И панически загребващият водата Макар… аз мога да взема страха му и да удължа агонията си с няколко минути.

И плуващият Игор, който не вижда, не чува, не усеща нищо наоколо, който мисли само за това как съм убила любовта му. Глупавият Светъл маг, който не знае, че в дуелите няма победители, особено ако дуелът до най-дребната подробност е подготвен от Завулон…

— Игор… — прошепнах аз и се гмурнах, усещайки, как ме притиска, притиска, притиска тъмното небе — право към тъмното, тъмното, тъмното дъно.

Татко, прости ми… аз не мога да преплувам това море…