Дневен патрул

ПРОЛОГ

Таксито бе спряно от Юха Мустайоки — сега той бе старшият в малката им група. Яри Кусинен и Райво Никиля мълчаливо се настаниха на задната седалка на старата жигула. Юха седна отпред.

— Откарайте ни в Ше-ре-ме-тие-во — грижливо изговори той. Колкото и да бе странно, за Мустайоки това беше езикът на неговото детство, макар и вече доста позабравен. Но на него езиците винаги му се бяха удавали, пък и живееше близо до руската граница и редовно ходеше да пиянства в Петербург. Останалите предпочитаха ферибота до Швеция — по време на нощното пътуване можеха да се напият с водка, купена от безмитния магазин, през деня имаха възможност да се наспят, без да напускат ферибота (на кого му е притрябвал този Стокхолм?), а на връщане — отново да се отдадат на скъпоструващото удоволствие. Но Мустайоки упорито си пътуваше до Петербург. — Карайте бързо и вни-ма-тел-но.

Шофьорът потегли. Бързо и внимателно. Да караш чужденци до летището си беше голямо удоволствие. Подобна далавера рядко се падаше на безработни инженери като него, припечелващи с таксиметрови превози. Още повече точно навръх Нова година, при това двехилядната, когато всичко живо гледаше да изкара нещичко и за по-богата трапеза, и за по-хубави подаръци на роднините.

Тримата Различни, мълчаливо седящи в колата, не се вслушваха в мислите на шофьора. Макар че, разбира се, при желание можеха да го направят.

Когато вече бяха на околовръстния път, Юха се обърна към приятелите си и попита:

— Нима наистина си тръгваме, братя?

Яри и Райво закимаха в съгласие. Наистина беше трудно да се повярва, че са приключили разпитите на Нощния патрул, посещенията на мрачните сътрудници на Инквизицията, суетенето на ловкия вампир — адвокат на Дневния патрул, добре известен както сред хората, така и сред Различните.

Отърваха се. Отърваха се, пуснати бяха от страшната, студена, негостоприемна Москва. Макар и не вкъщи, а засега само в Прага, където отскоро се намираше Европейското бюро на Инквизицията. Но бяха пуснати. С ограничаване на правата, със задължение да се регистрират, когато пристигнат, но все пак…

— Горкият Оликайнен… — въздъхна Райво. — Той толкова обичаше чешката бира. Казваше, че това е най-хубавата бира на света след „Лапин Култа“. Никога вече няма да пие бира…

— Ние ще изпием халба бира и за него — предложи Яри.

— Три халби — заключи Юха. — Той беше най-достойният от Братята на Регин.

— А ние? — попита след кратък размисъл Яри.

— Ние също сме достойни — съгласи се Юха. — Изпълнихме дълга си.

Кой знае защо при тези думи и тримата сведоха погледи.

Малката секта на Тъмни Различни, наричащи себе си Братята на Регин, съществуваше в Хелзинки от почти петстотин години. Те бяха от онези малцина Различни, които не бяха приели Договора официално, но тъй като никога не го бяха нарушавали сериозно, Патрулите гледаха на това през пръсти. Светлите, изглежда, бяха доволни, че двайсет-трийсет Тъмни се занимават с безобидни ритуали, религиозни песни и археологически разкопки. Тъмните, които всеки век по два-три пъти се опитваха да привлекат Братята на Регин на работа в Дневния патрул, също бяха вдигнали ръце от тях.

Доскоро и Юха, и Яри, и Райво, и техният загинал приятел Паси Оликайнен, се отнасяха към ролята си в сектата като към интересна, дори донякъде весела игра. Техните предци бяха прекарали целия си живот в редовете й, децата им също щяха да бъдат Братя на Регин… Осиновените им деца, разбира се. Различните рядко имаха щастието децата им също да се родят със способностите на Различен. Това беше обичайно само при низшите Тъмни, вампирите и върколаците…

На маговете от малката финландска секта им беше по-трудно. Налагаше им се да скитат из целия свят и да търсят дечица-Различни, които да осиновят, възпитат и приобщят към великото дело — служенето на Фафнер. Най-често такива деца се намираха в екзотични и слаборазвити страни.

Райво, например, по произход беше от Буркина Фасо. Когато беше мъничко момченце с опулени очи, криви рахитични крачета и увиснало коремче, го купиха от бедните му родители за четиринайсет долара. Излекуваха го, възпитаха го, научиха го на финландски език. Кой би си помислил, гледайки красивия снажен чернокож младеж, че го е очаквала съвсем различна съдба?

Яри беше намерен в едно затънтено място в Макао. Още на четиригодишна възраст той вече крадеше по забележителен начин, използвайки магическите си способности, и благодарение на това бъдещите му осиновители го бяха открили. Дори не се наложи да плащат на никого за него. Яри така и не израсна на височина, но гъвкавият ум и добрите му магически способности много радваха Братята на Регин.

А Юха беше от Русия. По-точно — някъде от Южна Украйна. От дете се отличаваше със страст към пътешествията, на седемгодишна възраст бе пресякъл с товарни влакове и на автостоп цялата страна, после бе преминал границата пеша, за да почука един ден на вратата на малката къщичка на съпрузите Мустайоки, верни членове на сектата. Това не можеше да се обясни с нищо друго, освен с магическо предопределение.

По някаква жестока ирония на съдбата само загиналият Оликайнен си беше финландско момче.

Шофьорът никога досега не беше возил толкова странна компания — бял младеж с физиономия на украинец, черен като катран негър и дребен азиатец с дръпнати очи. При това всички говореха свободно някакъв скандинавски език — финландски или шведски. Но какво ли не се случваше в живота…

Когато пристигнаха на летището, Братята първо проучиха разписанието на полетите, но коварната и неразбираема Русия отново им беше подложила крак: оказа се, че полетът за Прага се отлага вече за четвърти път. Наистина, имаше и транзитен полет до Дуисбург с кацане в Прага. Транзитът, естествено, го нямаше в разписанието, а самолетът за Мадрид, който също минаваше през Прага, излиташе в много неудобно време. Така че се наложи да променят плановете си пред самата каса, докарвайки до състояние на необяснима свирепост здрав момък по анцуг, носещ ланец с дебелина на пръст и сграбчил мобилен телефон в огромната си космата ръка. Момъкът се канеше да залепи шамар на дребния Яри, но Райво побърза да направи заклинание за почтителност, след което у хората от насъбралата се дълга опашка изчезнаха каквито и да било претенции към туткащия се финландец.

— Ще летим за Дуисбург — реши най-накрая Юха. — Така е по-удобно. И ще чакаме по-малко. Полетът за Прага ще го отменят още три пъти, виждате ли?

Разбира се, те виждаха. Нишките на реалността се бяха сплели в малък възел и злощастният полет щеше да се осъществи чак късно вечерта.

Почти забравеното усещане за свобода опияняваше не по-малко от любимата „Лапин Култа“. Докато Юха общуваше с миловидната касиерка и й прилагаше магическо въздействие, Яри и Райво с удоволствие зяпаха залата — минаващите пътници, продавачите в осветените като аквариуми магазинчета, задължителните за всяко летище представителства на световните авиокомпании…

Яри пръв забеляза Различния.

— Виж!

Близо до изхода към пистите, на барплота седеше Светъл маг и пиеше кафе от тъмнозелена чашка. До високо столче беше оставена полупразна пътна чанта.

Известно време Яри и Райво изучаваха аурата на Различния — той беше абсолютно уравновесен и контролираше прекрасно емоциите си. Със сигурност ги беше забелязал, но с нищо не го показа.

— Нима никога няма да ни оставят на мира? — въздъхна Райво.

— Мислиш ли, че ни следи?

— Разбира се. — Райво звучеше доста уверено. — Нали сме задължени да отидем на заседанието на Трибунала? А московският Нощен патрул е длъжен да се убеди, че освободените свидетели са отпътували за Прага. Ще видиш, че ще ни съпроводи до самия самолет.

— Но дотогава има почти пет часа!

— Че закъде да бърза Различният? Нали е на работа?

Към тях се присъедини Юха с билетите. От него слабо полъхваше на магия — разбира се, вече нямаше билети за настоящия ден, наложи се да му дадат от резервираните, заради което бе принуден да въздейства и на касиерката, и на началниците на летището.

— Ето, вземете… — започна той и млъкна. Погледна внимателно Братята и настръхна. — Какво става?

— Виж. Там, на бара, пие кафе.

Юха погледна към бара и видя.

И точно в този момент в тюркоазената аура се появи тъмночервена ивица.

— Вълнува се — отбеляза Яри.

— Още един Различен! — каза Райво. — Ей там, при изхода!

Наистина, точно до стъклените врати стоеше мургав пълен мъж на видима възраст малко над трийсет. С едната ръка бършеше челото си с носна кърпичка, а в другата държеше до ухото си мобилен телефон. При това мълчеше, очевидно изслушвайки нечии подробни инструкции. До него беше оставено малко дипломатическо куфарче.

Този Различен беше Тъмен маг.

— И тези ни следят — промърмори Райхо.

— За какво сме им изтрябвали? — усъмни се Юха. — Не може ли Различните да си имат своя работа в международното летище на Москва?

— Бъди бдителен, Братко! — напомни му Яри. — Фафнер се натъжава и се тревожи от лекомислието…

Юха си помисли, че след бездарно провалената операция с пренасянето на Нокътя в Москва възроденият Фафнер би трябвало да изпепели и четиримата. По-точно тримата оцелели. Но, както обикновено, не каза нищо на глас.

През това време Светлият допи кафето си, хвърли недоволен поглед към Тъмния и тръгна някъде в посока на ресторанта. Аурата възвърна тюркоазения си цвят, с едва забележими тъмночервени следи на мястото на ивицата отпреди малко.

А Тъмният продължаваше да разговаря по телефона. По-точно — да слуша.

— Искат да се уверят, че ще отлетим! — повтори проницателният Райво. — И ние самите ще се радваме, какво да правим тук?

Но Райво грешеше.

Светлият маг се разходи из летището, после отново се върна на бара, взе си кафе, извади някаква книга и започна да чете. След като свърши разговора си, Тъмният се приближи към касата и Братята доловиха следа от магия. Доста силна — около четвърта степен.

— Какво прави той там? — притесни се Райво. — Също си взима билет? Така ли? Юха, дали той няма да се опита да ни попречи?

— Защо? — учуди се Юха. — Вижте!

Тъмният маг се отдалечи от касата с билет в ръка.

— Анулирали са нечий продаден билет! — досети се Райво. — Виж ти! Ще стане скандал…

На регистрацията наистина избухна скандал, след около четири часа, когато всички се бяха наредили на една и съща опашка. Всички до един, включително и Светлият. Изведнъж съобщиха учтиво на един от пътниците, че са му продали билет по погрешка, че авиокомпанията се извинява и му предоставя билет в бизнес класата за следващия полет…

Тъмният маг наблюдаваше недоволния пътник, сякаш нищо не се е случило. Изглежда, даже се усмихваше. Виж, на Братята на Регин не им беше до усмивки — и Тъмният, и Светлият щяха да летят в един и същ самолет с тях.

— Решили са да ни съпроводят до самата Прага — реши най-накрая Райво. — Отнасят се сериозно към работата.

Юха поклати глава.

— Не, братко. Не. Нещо тук не е наред. Ще видите — пак ще си имаме работа с тях…

ГЛАВА 1

Хесер извика Антон привечер, когато аналитиците и техническите сътрудници вече си тръгваха, а оперативните работници, на които им предстоеше дежурство тази нощ, тъкмо бяха започнали да пристигат в щаба. В коридора на втория етаж ухаеше на току-що сварено кафе, топли кифлички с канела, лек, ароматен тютюн — през тази година сред почти целия състав на Нощния патрул беше станало модерно да се пуши лула. Дори жените никога не се разделяха с лулите си. Антон вече от година не работеше в информационния център, вместо него началник на компютрите и момичетата-операторки стана Толик. Един маг второ равнище — а Антон през пролетта беше достигнал именно второ равнище — има прекалено голяма сила, за да си седи в креслото, да трака по клавиатурата и да изглажда програмите.

— Ще пиеш ли кафе? — попита Семьон. Антон кимна и в този момент телефонът звънна. В стаичката, където седяха четиримата оперативни работници — Антон, Семьон, Гарик и Мечката — веднага настана тишина. Всеки умееше да усеща обажданията на шефа.

Както и за кого са предназначени.

Съпроводен от внимателните погледи на приятелите си, Антон вдигна слушалката.

— Ела при мен, като се освободиш — произнесе Хесер, без да поздрави. — Допий си кафето и идвай.

— Добре — отвърна спокойно Антон. — Ще бъде изпълнено, Борис Игнатиевич.

Той се замисли за кратко и разпали лулата си. Щом Хесер не е предупредил, че е спешно, значи не е задължително да бърза особено.

— Очаква се мъмрене? — предположи Гарик. Антон само сви рамене. Можеше да се очаква всичко. Като се започне от обвинение в измяна на делото на Нощния патрул и се стигне до повишаване в длъжност. Като се започне от нареждане да си седи в офиса и да не излиза по никакъв повод и се стигне до заповед за щурм срещу щаба на Тъмните. Когато маг от високо равнище замисля нещо, е безполезно да се опитваш да разгадаеш плановете му. Още повече, ако този маг е в такова отвратително състояние на духа като Хесер през последните месеци.

Общо взето, всички те се чувстваха отвратително. Тази година беше пълна с неуспехи. Всичко започна през лятото, когато баналният арест на незаконно практикуваща вещица прерасна в схватка с Тъмните. После изчерпалият силите си в тази схватка Игор, добрият и славен Игор Теплов, получил отпуска в „Артек“ за възстановяване на силите, се натъкна на провокация на Тъмните. Успя да го очарова и да го влюби в себе си Алиса Доникова, същата Тъмна мръсница, приятелката на Завулон, която вече неведнъж се бе намесвала в най-сложните интриги на Нощния патрул. Този път Алиса не остана ненаказана — Игор все пак успя да я унищожи. Но при това надхвърли рамките на допустимата самоотбрана и съдбата му сега висеше на косъм.

Преди месец се появи Виталий Рогоза и това вече се превърна в наистина голям проблем. Отначало го взеха за най-обикновен Тъмен, после започнаха да подозират, че украинецът е емисар, притекъл се на помощ на Дневния патрул. А Рогоза се оказа Огледало — много рядък случай. За цялата история на Патрулите бяха регистрирани по-малко от десет такива, фактически той беше пряка рожба на Сумрака, създал от съвсем обикновен човек, може би дори не Различен, чудовищна бойна машина. Ако бяха усетили веднага това… Но те не го усетиха. И в схватката с Огледалото загина Тигърчето, изгуби силите си Светлана, повече или по-малко пострадаха още няколко магове.

Много, много лошо…

Антон неведнъж и дваж се проклинаше, че не се е досетил да направи подробен анализ на обстоятелствата, свързани с появата на Огледалата. Та нали в секретните архиви имаше подобни случаи — поява на маг, който не може да се класифицира, стремително нарастване на силата му, решаваща схватка — и изчезването му. Всичко съвпадаше. Чак до последния миг, когато Виталий Рогоза се разтопи във въздуха, развъплъти се, изчезна в дълбините на породилия го Сумрак.

Както и да е, разбираемо беше, че Антон, Гарик или Семьон не се досетиха. За тях Огледалото не беше нищо повече от един от многобройните екзотични случаи, известни само от лекциите и архивите. Но защо Хесер или Олга с техния опит в работата веднага не разбраха цялата истина? Та те вече се бяха сблъсквали с Огледала…

Нещата се развиваха зле. Нищо не беше наред. Сякаш Мракът, озлобен от неотдавнашните успехи на Нощния патрул, се бе заел да им нанася удар след удар. И не можеше да не се признае, че се справяше много успешно…

Антон поклати глава, отказвайки втората чаша кафе, предложена от Семьон. Почисти грижливо лулата, поглеждайки неволно с крайчеца на окото си Мечката.

Той също чистеше лулата си. Малката продълговата и тънка лула, която преди принадлежеше на Тигърчето. Девойката пушеше с нея от време на време, главно когато бе в компания с приятели. Сега, когато Тигърчето вече я нямаше, Мечката редуваше лулите и пушеше ту със своята, ту с нейната. Може би това беше единственият му израз на емоции след смъртта й. Нежното докосване на лулата… а още и онзи замръзнал поглед, когато Виталий Рогоза започна да се развъплътява. Поглед, пълен с тъга и съжаление. Че няма как да се разправи с него и да утоли жаждата си за мъст…

Както и Алишер, Светлият от Узбекистан, чийто баща беше убит преди година от Алиса.

А и Антон си имаше своите сметки с Дневния патрул и неговия шеф. Сметки, които, разбира се, нямаше да бъдат платени. Договорът ограничаваше действията и на двата Патрула, Инквизицията контролираше спазването му и единственият изход беше да се хвърлиш безразсъдно напред, предизвиквайки врага на дуел… Както беше постъпил например Игор. И какъв беше резултатът? Вещицата бе мъртва, но пък и самият маг беше на крачка от развъплътяването, очаквайки решението на Европейското бюро на Инквизицията. И не беше трудно да се отгатне какво ще бъде то…

Антон се изправи, кимна на приятелите си и тръгна към третия етаж, при шефа си.

Беше му тежко на душата, не го радваха наближаващите празници, които се очакваха на цялата планета така, сякаш числото 2000 можеше да промени нещо. А, честно казано, каква беше разликата?

Едва пред самата врата на кабинета Антон се почувства леко заинтригуван.

Много мощна магическа защита. Сградата на Нощния патрул и без това беше закрита за наблюдения, кабинетите на сътрудниците и залите за съвещания бяха екранирани допълнително. Но днес, изглежда, Хесер беше положил доста допълнителни усилия за осигуряване на конфиденциалност: въздухът в коридора беше тежък, неподвижен, наситен с енергия. И тази невидима стена отиваше някъде в Сумрака, значително по-далече, отколкото първите два слоя, достъпни на Антон.

Той влезе в кабинета и затвори добре вратата след себе си. Усети леко движение зад гърба си, където Силата се събираше, заздравявайки разкъсаната за миг защита.

— Сядай, Антоне — каза Хесер. И попита съвсем приятелски: — Чай, кафе?

— Благодаря, Борис Игнатиевич — отвърна Антон, назовавайки отново Хесер със светското му име. — Току-що пих.

— Халба бира? — предложи неочаквано Хесер.

Антон с усилие потисна желанието да разтърка очи или — което беше още по-подходящо за случая — да се ощипе по ръката. Хесер никога не се лишаваше от удоволствията в живота. Ходеше с младежта на дискотеки, флиртуваше с глуповати девойчета, а се случваше и да се усамоти с някоя за цялата нощ. Обичаше и да поседи на маса в ресторанта, отрупана с екзотични ястия, разкарвайки назад-напред сервитьорите и докарвайки до отчаяние готвачите с високите си кулинарни изисквания. Дори ходеше да се повесели със сътрудниците си на бира с пушена риба, водка с кисели краставички или винце с плодове.

Едно нещо обаче, съвсем не беше присъщо на Хесер — да устройва развлечения на работното място. Заради бутилката коняк, изпита от десетината сътрудници на аналитичния отдел по повод рождения ден на Юлечка, най-младата и любимата на всички вълшебница от Патрула, провинилите се бяха наказани с наистина гениална изобретателност. Не ги спаси дори застъпничеството на Олга, която беше взела участие в празненството заедно с останалите. За всеки беше измислено индивидуално наказание, и то такова, че да е максимално обидно. Юлечка, например, беше принудена цяла седмица вместо да стои в офиса на Патрула, да ходи на училище с връстниците си, да яде сладолед в сладкарницата заедно със съученичките си, и да ходи на кино и дискотека със съучениците си. Когато се върна обратно в офиса на Патрула, тя кипеше от възмущение и дълго време повтаряше: „Господи, ако знаехте колко са тъпи всички! Мразя ги!“.

За това „мразя“, между другото, тя получи още един ден наказание. И беше принудена да води дълъг разговор с Хесер на тема: „Може ли Светла вълшебница да изпитва негативни чувства към хората“…

Така че сега Антон стоеше пред Хесер, вече наведен над креслото, но втрещен и забравил за сядането.

— Седни, седни — не пропусна да му напомни Хесер. — Какво стърчиш? Та ще пиеш ли бира?

— Май не е подходящият сезон — отвърна Антон, кимайки към прозореца. Навън валеше сняг на едри парцали. Същинска коледна виелица. — Не е подходящият сезон… а и не е подходящото място?

Неочаквано за него последното изречение се получи по-скоро въпросително.

Хесер се замисли за миг:

— Да, можехме да отидем на някое по-забавно място — изрече той с нотка на интерес в гласа. — Например, в едно кафе на северозапад, където се събират стоматолозите. Представяш ли си? Любимото място на московските зъбари. А има и една пицария на Белоруска, но там е гадно…

— Борис Игнатиевич — не се стърпя Антон, — откъде ги изравяте постоянно тези заведения? Ресторант на скиорите, бар на лесбийките, закусвалня на санитарите, пелменна на филателистите…

Хесер разпери ръце:

— Драги ми Антоне, нека пак ти напомня с кого работим ние. Ние работим…

— С Тъмните — изсумтя Городецки и се настани в креслото.

— Не, момче. Не си прав. Работим с хората. А хората не са стадо клонирани овце, които заедно дъвчат трева и попръцкват в синхрон. Не. Всеки човек е индивидуалност. Там е късметът ни, защото това затруднява работата на Тъмните. И нашето нещастие, защото това затруднява и нашата работа. И за да разберем поне донякъде хората, за чиито души, в края на краищата, се води безкрайната битка между Патрулите, трябва да познаваме всички хора. И не само аз, разбираш ли? Ние! И трябва да разбираме всеки — от пъпчивия хлапак, който дъвче екстази в дискотеката, до престарелия професор с изродена синя кръв, който посвещава цялото си свободно време на отглеждане на кактуси… Между другото барът, в който се събират любителите на кактуси, има доста интересна кухня и твърде интересно обзавеждане. Но ние с теб не можем да отидем никъде в момента. Усети ли защитата?

Антон кимна.

— Повярвай ми, не съм я сложил напразно. И ще ми бъде много по-трудно да осигурявам безопасност на оживено място. Май в момента не мога да си позволя такова разточителство на силите… — Хесер потърка лицето си с длан и въздъхна. Той наистина изглеждаше уморен. — Между другото… заповядай. Малък подарък.

Антон с учудване взе от ръцете му малък предмет. Нещо като глобус — кълбо, направено от тънки кокалени… да, именно кокалени игли, извити в дъги и забити на полюсите в два малки дървени диска. Отвътре кълбото беше празно… всъщност не. Не беше празно. Беше пълно със Сила. Дремеща, скована…

— Какво е това? — попита Антон, леко паникъосан.

— Не се бой. Не е втечнена благодат.

— А… какво означава „втечнена благодат“?

Хесер въздъхна:

— Откъде да знам? Пошегувах се. Изразно средство някакво. Метафора. Изобщо не съм сигурен дали съществува такова нещо „благодат“, нито пък че може да се втечни. Това, което държиш в ръце, е нещо като магически генератор на бял шум. Ако ти се наложи да проведеш абсолютно — подчертавам, абсолютно — таен разговор, който да не може да бъде подслушан от никого, просто счупи кълбото в дланта си. Вероятно ще нараниш ръката си, но това е неизбежната цена, която ще трябва да платиш. Затова пък в продължение на дванайсет часа сферата в радиус десет метра около теб няма да бъде подвластна на никакъв контрол. Нито технически, нито магически. Ще се регистрират… ъъъ… някакви напълно обикновени и спокойни образи, разговори, събития. Самият амулет, между другото, също не може да се открие с магически средства.

— Благодаря — каза мрачно Антон. — Твоят подарък нещо не ме вдъхновява.

— Тепърва ще ми благодариш за него. Та не разбрах — ще пиеш бира или не?

— Ще пия. Само че защо точно бира?

— За да не нарушавам прекалено сериозно своите собствени правила — доволно се усмихна Хесер. — Все пак сме на работа.

Той натисна бутона на селектора и каза тихо:

— Оля, донеси ни бира.

Антон вече на нищо не се учудваше. Но Хесер, след като прекъсна връзката, все пак поясни:

— Галя е великолепна секретарка. Но тя е вълшебница четвърто равнище. Може да издаде информация на врага, без сама да го усети. Така че смених секретарката за днес.

След минута влезе Олга. С табла, на която имаше две огромни халби светла бира, внушителна двулитрова гарафа със същата течност и блюдо с различни видове нарязан кашкавал.

— Здрасти, Антошка — каза доста приятелски Олга. — Нали обичаш „Будвайзер“?

— Та кой Светъл не обича светлата чешка бира? — направи опит да се пошегува Антон. Шегата не излезе особено сполучлива, но самата готовност да се шегува беше нещо учудващо. Отдавна не му се беше искало подобно нещо…

— Как е Светлана? — попита Олга със същия тон.

Антон стисна зъби. Отишлата си за миг от душата му тежест се върна отново.

— Все така…

— Нула?

Антон кимна.

— Ще намина при нея довечера — съобщи Олга. — Струва ми се, че вече е готова да я посетя. Ще успея да я успокоя донякъде… повярвай ми.

Вярно беше. Кой би успял да утеши Велика вълшебница, изгубила за дълго време магическите си способности, ако не друга Велика, която е била лишена цели десетилетия от Силата си, като наказание за грешна постъпка?

— Ела, Оля — помоли я Антон. — Светлана много ще се радва.

Хесер леко се изкашля.

— Ще успеете — студено го сряза Олга. — Антоне, знаеш ли… пожелавам ти късмет. Пожелавам ти го напълно искрено.

— Какъв късмет? — попита неразбиращо Антон.

Вместо отговор, Олга се наведе над него и нежно го целуна по устните.

— Хайде сега! — беше единственото, което изрече Хесер.

— След като двамата с Антон сме си разменяли телата — отбеляза небрежно Олга, — едва ли имаш основания да ме ревнуваш от него. Още повече за такава дреболия. Добре, момчета! Не лудувайте, не пийте прекалено много и ако имате нужда от мен — извикайте ме.

— Ако имаме нужда от теб? — намръщи се Хесер. Но Олга вече излизаше. Великият маг я изпрати с поглед, а когато вратата се затвори, въздъхна и каза: — Да живееш с Велика е изпитание. Дори за мен. Ти как успяваш, Антоне?

— Светлана не успя да стане истинска Велика Вълшебница — отбеляза Антон. Взе халбата си, отпи. Бирата беше забележителна. Такава, каквато би трябвало да бъде истинската бира.

— Но теб това те радва, нали? — поинтересува се Хесер.

— Не. — Антон си взе парче кашкавал от козе мляко с остър вкус. — Не се радвам.

— Защо? — с леко любопитство попита Хесер. — Нали сега ви предстоят няколко десетилетия щастлив, равноправен живот. В идеалния случай — половин век.

— Хесер, как мога да бъда щастлив, след като жената, която обичам, се чувства непълноценна и осакатена? — рязко попита Антон. — И след като вината за това, макар и отчасти, е моя?

— Отчасти ли?

Антон кимна:

— Да, именно отчасти.

Хесер помълча известно време. А после зададе въпроса, който Антон беше очаквал преди три седмици и който вече беше престанал да чака:

— Кажи ми, какво се случи между теб и Завулон.

— Той дойде вкъщи. Отново, като първия път.

— Пак ли се възползва от помощта на твоя приятел вампира? — поинтересува се Хесер.

— Не. След първия случай затворих дома си за него. Нямам абсолютно никаква представа как е успял да влезе Завулон.

Хесер кимна и отпи от бирата.

— После Завулон ми предложи… предателство. Каза ми, че Виталий Рогоза е маг-Огледало, създаден от Сумрака в отговор на засилването на Нощния патрул. Че основната му цел е да унищожи Светлана или да я лиши от силите й. И ако закъснея за заседанието на Инквизицията, Рогоза ще лиши Светлана от силите й и ще се развъплъти.

— И ти се съгласи?

Антон се замисли, преди да формулира отговора си. Вече много пъти беше водил този разговор с Хесер — мислено, разбира се. Но така и не беше успял да намери правилните думи…

— Хесер, единствената алтернатива би било продължаване на противопоставянето. Очевидно, смъртта на Светлана или…

— Или? — Хесер явно се заинтригува.

— Или смъртта на много… редови сътрудници на Патрула. Така че като резултат да отслабнем в същата степен.

Хесер кимна доволно:

— Сам ли го разбра?

— Не, не съвсем. Порових се в архивите, намерих няколко аналогични случая, единият от които е завършил с разгромяването на целия киевски отдел на Нощния патрул с изключение на ръководителя му, Александър фон Кисел. Тогава целта на Огледалото, изглежда, е бил самият барон фон Кисел, но той успял да се защити. В резултат загинали обикновени оперативни работници и магове.

— Но защо не се свърза с мен? — поинтересува се Хесер. — Защо не ме предупреди за посещението на Завулон?

— Откъде да знам какво очакваше той? Може би именно това — да се втурна да се съвещавам с вас. Завулон явно се опитваше да ме надхитри, но аз не успях да открия уловката. Можеше да се окаже, че бъркам и ако се опитам да се свържа с вас, и ако си премълча. Затова избрах трети вариант. Опитах се да не допусна Огледалото до Светлана. По най-примитивния начин — като се блъсна в колата му.

— Браво — изрече Хесер с непознат, скърцащ глас. — Чудесно, Антоне. Не успя, но опитът беше добър. Но все пак, защо не съобщи на никого какъв е Рогоза?

— А защо вие не казахте на никого, Борис Игнатиевич? — попита Антон, вдигайки поглед. — Или искате да кажете, че не вие сте ръководели разследването на киевските събития през хиляда деветстотин и шеста година? Или сте забравили събития, станали само преди един жалък век? Та ситуацията е била абсолютно аналогична! Някой си Владимир Соболев е пристигнал в Киев от Полтава, регистрирал се е в Нощния патрул, по-късно е бил намерен на мястото на убийството на скитаща се девойка, с явни признаци на вампиризъм, после са го хванали заедно с разгонена вещица…

— За какво те повиках? — възмути се гръмогласно Хесер. — Да те разпитам по повод съмнителните обстоятелства около взаимоотношенията ти с Тъмните или да слушам обвинения по свой адрес?

— Извикахте ме, Борис Игнатиевич, за да изпием по бира заедно. И да ме помолите за нещо.

Хесер задиша тежко. После поклати глава:

— Не, не възнамерявам да те моля за нищо. Защото имам право да ти давам нареждания.

— Опитайте — изрече с удоволствие Антон. — Няма да споря, ще изпълня нареждането. От начало до край. Само че нали на вас това не ви е необходимо? Не ви трябва послушен изпълнител без никаква собствена инициатива?

Хесер разпери ръце:

— Добре. Убеди ме. Искам да те попитам нещо, Антоне…

— Първо ми отговорете… за Огледалото.

— Слушай тогава. Огледала са се появявали девет пъти — ако броим документално регистрираните и доказани случаи. От тези девет случая само два пъти Огледалото е било на наша страна. Последните три появи на Огледала са на страната на Тъмните, всеки път, когато се е забелязвало значително предимство на силите на Светлината и се е планирала… планирала се е една или друга мащабна операция. Борбата с Огледалото е невъзможна, то отблъсква всяка магическа атака, издигайки се до равнището на противника си, а от обикновените нападения се отбранява с магически средства. Може само да се избере кой да бъде пожертван — десетина-двайсет редови магове или някой от Великите.

— И вие решихте да му дадете Тигърчето и Светлана.

— Нищо не съм решавал! Първо, докато не загина Тигърчето, не бях сигурен, че наистина си имаме работа с Огледало! — Хесер тропна с юмрук по масата, разливайки бирата. — А и никой не трябваше да загива, всичко трябваше да завърши или с пленяването на Рогоза, което би означавало, че той не е никакво Огледало, а обикновен емисар, минаващ през Москва, или с нашето отстъпление. Изобщо не очаквах, че нервите на Тигърчето няма да издържат!

— Тя беше доста импулсивна девойка.

— Не, Антоне. Не си прав. Тя беше енергична и импулсивна, но прекрасно владееща се Различна. И това нейно избухване… — Хесер замълча за момент. — Изглежда бях подценил симпатията й към Андрей Тюнников…

— Те се срещаха често напоследък — призна Антон. — Той даже ходеше при нея на вилата й, а всички знаем, че Тигърчето ценеше много уединението си. И когато Андрей… а той пък защо се напъха в стаята на този Рогоза?

— За да се направи на герой пред Тигърчето… — въздъхна Хесер. — Ех, момчета и момичета, млади-зелени, перчите се едни пред други, хвалите се с магия, бойни белези, талисмани и как сте успели да се опазите… Защо у вас има толкова много от хорската глупост?

— Защото сме хора. Различни хора, но хора. И не ставаме веднага истински Различни.

Хесер кимна:

— Отново си прав, Антоне. Трябва да преживееш един пълноценен човешки живот, осемдесет или сто години, да изгубиш близките си и роднините си сред хората, да видиш колко смешни са политиците, строящи хилядолетни империи, и философите, творящи вечни истини за едно-две поколения… едва тогава ставаш Различен. А докато живееш първия си, обикновен човешки живот, си оставаш човек. Дори да умееш да влизаш в Сумрака, да правиш заклинания и да проследяваш линиите на реалността… Ти все още си човек, Антоне. И Светлана е човек. И Тигърчето… и Андрейка… бяха хора. И Мракът ви хваща заради човешкото у вас. Заради слабостите, емоциите…

— Нима любовта е слабост?

— Ако любовта е в теб — тогава е сила. Ако ти си в любовта — тогава е слабост.

— Засега не умеем да се държим по друг начин.

— Умеете, Антоне. С усилие, но умеете… — Хесер го погледна в очите. — Е? Продължаваш ли да ми се сърдиш?

— Не. Вярвам, че сте се опитали… да постъпите по най-добрия начин.

— Да, опитах се. И най-чудното е, че се справих.

— Гибелта на Тигърчето и Андрей, безсилието на Светлана — това означава, че сте се справили? — възкликна възмутено Антон.

— Да. Защото другите възможности бяха значително по-лоши. И колкото и странно да звучи, случилото се е в полза не само на Завулон и неговите кученца.

И Хесер се усмихна. Студено, иронично. Недобра усмивка, многообещаваща.

— Така или иначе това няма да помогне на Светлана… — започна Антон. И млъкна, защото Хесер поклати глава:

— Всичко тепърва предстои, Антоне. Всичко едва сега започва.

Шефът на Нощния патрул наля по още една халба бира, отпи и се облегна назад в креслото.

— Борис Игнатиевич…

— Антоне, всичко ми е ясно. Ти си уморен. И аз съм уморен, всички ние сме уморени и изпълнени с горчивина, болка, тъга. Но ние сме на война, която съвсем не е свършила. Ако искаш да излезеш от нея — излизай. Живей като обикновен Светъл. Но докато си в Патрула… В Патрула ли си, Антоне?

— Да!

— Чудесно. Харесва ли ти бирата?

— Харесва ми — измънка Антон.

— И това е чудесно. Защото отиваш в родината на тази божествена напитка. В Прага.

— Кога? — попита объркано Антон.

— Утре сутрин. По-точно — през деня, сутрешният полет ще бъде отложен за шест часа и ще се наложи да хванеш транзитен полет.

— Защо?

— В течение ли си, че Европейското бюро на Инквизицията се премести от Берн в Прага?

— Да, разбира се. Заради Нокътя на Фафнер, който откраднаха онези чудаци…

— Именно. В Инквизицията и без това има традиция веднъж на петдесет-сто години да се променя седалището, освен това бернските Патрули се издъниха… Както и да е, общо взето те се преместиха и се заеха с разглеждане на нашето дело.

— Ето защо беше този подарък… Игор?

— Да. Той вече е там. Подадохме официална жалба, в която твърдим, че Тъмните са организирали съзнателна провокация и Алиса Доникова е омаяла Игор, с което е предизвикала нервния му срив, прекалено интензивното събиране на Сила от хората… и… този досаден инцидент с момчето удавник. Тъмните, разбира се, заявиха, че Игор е омаял Алиса, опитвайки се да я вербува на наша страна…

Антон изсумтя, оценявайки безумните обвинения — да я вербува! Сякаш Тъмният може да престане да бъде Тъмен. Да я сплаши, да я принуди да сътрудничи, да я подкупи или шантажира — това както и да е. Но да я вербува…

— Общо взето, Трибуналът ще решава кой е виновен и доколко е отговорен Игор за случилото се. Той е предизвикал Алиса на официално регистриран дуел, така че Патрулът няма вина. Но ако Инквизицията го обвини в превишаване на неизбежната самоотбрана или в съзнателна провокация — пътят за него е един-единствен. В Сумрака. Той и без това едва-едва живее… и изглежда дори не иска да се бори. А Игор ни трябва, Антоне. Ти дори не подозираш колко ни е необходим той!

— Борис Игнатиевич, а какво се е случило там в действителност? — попита Антон.

— В действителност? Не знам. Ние не сме замисляли провокация, можеш да ми вярваш. Пратих Игор да си отпочине, защото беше изчерпал силите си докрай. Знаеш ли колко забележително възстановява силите работата в пионерски лагер? Радостни детски лица, весел смях, глъчка… — Гласът на Хесер трепна. На Антон му се стори, че само още миг — и винаги сериозният шеф на Нощния патрул ще оближе устните си и ще замърка. Но Хесер млъкна и се върна на основната тема: — Или обвинението ни е справедливо и тогава имаме шанс да спасим Игор, или всичко случило се е трагична случайност… Тогава Инквизицията няма да има основание да ни предяви обвинение, но Игор няма да преживее случилото се. Ще се накаже сам за гибелта на онова дете… и на Алиса.

— Какво общо има Алиса?

— Той наистина се е влюбил в нея… още един недодялан Различен… — Хесер изгледа променящото се изражение на Антон и кимна: — Влюбил се е, не се съмнявай. Така че отиваш в Прага. Като наш представител на Трибунала. Адвокат и обвинител едновременно. Сега ще ти дам всички необходими материали.

— А… обаче… — Антон се обърка. — Но аз нямам опит!

— Никой няма опит. Ето, че ще го придобиеш. Усещам, че тепърва ще има все повече и повече такива… юридически сблъсъци. Вместо честна борба и открита схватка. И не се притеснявай толкова, най-вероятно ще дойда в Прага за началото на заседанието. Може би заедно с Олга и Светлана.

— Защо и със Светлана?

— Може би ще успеем да докажем, че Светлана е лишена от Сила в резултат на провокация на Тъмните и ще получим разрешение за лечението й?

— К-как?

— Така, както при Игор. Та нали проблемът не е там, че Светлана не може да се възстанови в ускорени темпове за няколко месеца. Може! Проблемът е там, че дори да имам някакви възможности да измъкна разрешение за лечението на изгубил силите си маг втора-трета степен, възстановяването на силите на Велика Вълшебница е извънредно явление. И тук ще ни помогне само директно разрешение на Инквизицията. При това не на московската, а поне на европейското бюро.

Хесер вдигна халбата си и се усмихна:

— Прозит17, Антоне. Да пием за успеха.

— Борис Игнатиевич, вие дори и сега не ми казвате всичко, нали? — попита Антон.

— Да, не ти казвам всичко. Но вече ти казах повече от необходимото. А ако искаш да страдаш от безсъние… — Хесер се замисли. — Тогава събери накуп всичко, което се случи през последната година. Тебеширът на Съдбата18, гибелта на Алиса Доникова, появата на Огледалото, онези карикатурни Братя на Регин с Нокътя на Фафнер… и масовата повсеместна истерия по повод края на второто хилядолетие.

— Но между всички тези неща няма нищо общо! — възкликна Антон.

— Тогава спи спокойно — усмихна се Хесер.

Краят на декември е объркано и явно несериозно време. Време на предпразнична суета, време на подаръци и шампанско със сътрудниците, независимо, че работният ден не е свършил. Време на особено ярки илюминации, време на коледни базари. Преди Коледа и Нова година стихваше дори вечното противопоставяне между Различните, когато и Светлите, и Тъмните изведнъж изпадат за кратко в мечтателно настроение и понякога дори са склонни да прощават на съперниците някогашните оскърбления. От най-леките и несериозните.

Едгар, Тъмен маг и сътрудник на Дневния патрул, закъсня за всекидневната оперативка, за пръв път от момента, в който пристигна от Естония в столицата на Русия. Причината беше тривиална, но всеки уважаващ себе си маг би се притеснил да я изрече на глас.

Едгар нахрани патиците на булевард „Чистые пруды“. Потопи се в неочаквано нахлулите спомени и съвсем забрави, че бърза. Замечта се като тийнейджър след чаша бира. А когато се опомни, осъзна, че оперативката вече е започнала.

Ако възрастта учи на нещо, умението да не бързаш, ако и без това си закъснял, явно е една от тези мъдрости. Затова Едгар не хукна да хваща такси, не спринтира към метрото, а спокойно доразчупи купената питка и даде парченцата на чевръстите патета, сновящи в края на незамръзналата част на езерото, а някои и направо върху леда, и едва тогава се насочи към станция „Чистые пруды“. Коледният снежец бодро скърцаше под обувките му.

След двайсет минути той влезе в офиса на Дневния патрул, все така без да губи достойнство и без да бърза. Екипът възрастни вампири в дежурната стая редеше елхата. Те поздравиха Едгар подобаващо — с почит и ненатрапчиво.

— Шефът вече пита за вас — съобщи единият от вампирите. — Нареди, когато се появите, да се отбиете при него.

— Благодаря, Филипич — отвърна Едгар. — Шефът в кабинета си ли е?

— Вече да.

— Аха. Весели празници!

— И на вас. Едгар.

Едгар се издигна към горните етажи и изпрати на Завулон през Сумрака знака „Ходжа“.

„Влизай“ — отвърна Завулон.

Шефът на Дневния патрул изискваше от подчинените си строго спазване на йерархията и дисциплината. Но при това успяваше да уважи личната свобода дори на най-изпадналия върколак от стражата и се доверяваше на маговете от върхушката на Дневния патрул. Той не би почнал да разпитва директно Едгар зашо е пропуснал оперативката. Щом я е пропуснал, значи е имал причина.

Но Едгар нямаше основателна причина, затова реши просто да разкаже какво е станало. Оше повече за днешния ден не бяха планирани никакви важни операции, а при извънредни обстоятелства просто щяха да го издирят чрез Сумрака или в краен случай поне да звъннат по мобилния телефон, така че Едгар не се чувстваше кой знае колко виновен.

— Добър вечер, шефе.

— Добър вечер, Едгар. Как е времето?

— Вали снежец. Хубаво е, не духа. Извинете, шефе, пропуснах оперативката. Имаше ли нещо спешно?

— Не. Но сега иде има.

Както обикновено. Завулон носеше любимия си сив костюм и сива риза. Едгар си помисли, че нито веднъж не беше виждал шефа си с други дрехи. Само с костюм и сива риза, ако е в обикновения свят. И без никакви дрехи в сумрачния му облик.

— Представяте ли си, шефе, замечтах се. Бродих из „Чистые пруды“, спомних си за Самара през дванайсета година.

Завулон се усмихна едва забележимо и тихо изпя:

— „Фотоателието… На тези двете отново е Самара през дванайсета година…“

Оказа се, че шефът на Дневния патрул има звучен, добре школуван баритон. Независимо, че Тъмните магове се познаваха от много години, Едгар за пръв път чуваше как пее Завулон.

— Нахрани ли патетата? — поинтересува се Завулон.

— Да.

Завулон въздъхна и за кратко се отдаде на спомените си. Съвсем за кратко. Буквално за половин минута.

— Добре, Едгар. А сега да се хващаме за работа. Утре отлиташ за Прага.

— На заседанието на Трибунала?

— Да. Ще се гледат няколко дела, включително и делото за убийството на Алиса и делото за акцията на Братята на Регин.

— Нали възнамеряваха да ги пуснат утре? — учуди се Едгар. — Или Светлите са размислили?

— Не са размислили. Прехвърлили са случая на европейския отдел на Трибунала. И ми се струва, че Хесер ще се опита да ни припише отговорността за тяхната акция. Сякаш ние сме я планирали. Или провокирали.

— Но те нямат доказателства! Никакви!

— Именно затова те изпращам в Прага. Да видиш как стоят нещата. И никаква милост за никого, стига вече, достатъчно им отстъпвахме през последните две-три години, време е да надигнем глави.

— Такива бяха обстоятелствата, затова им отстъпвахме — каза Едгар. Перспективата да посрещне Коледа, а после и новата двехилядна година в старата готическа Прага го зарадва много. Едгар обичаше този мрачен град, олицетворение на европейския дух, град, където Тъмните се чувстваха волни и свободни.

— Между другото, най-вероятно ще летиш в един и същ самолет с въпросните Братя. Избери удобен момент и им намекни, че московският Дневен патрул не зарязва на произвола на съдбата Тъмните, пострадали на негова територия. Нека не се отчайват и не губят кураж.

— А наистина ли ще ги защитаваме?

— Наистина. Виждаш ли, Едгар, имам някои планове, свързани с тази нелепа тройка. Тази интернационална група засега ми е необходима… Така че между другото се погрижи и за тях. Най-вероятно Светлите ще изпратят някой да ги наглежда. И за него се погрижи. Да не пречи. Не влизай в конфликт без повод, просто го дръж на разстояние и това е.

— Разбрах, шефе.

— Вземи. — Завулон отвори сейфа си и даде на Едгар два амулета и зареден жезъл. — Надявам се, че няма да ти се наложи да използваш „Маранята“. Но за всеки случай… А жезъла знаеш къде да го захраниш.

— В Костницата? В онзи параклис с костите? — реагира мигновено Едгар.

Завулон кимна.

— Мрак! — изрече Едгар с лека завист към самия себе си. — Не съм се появявал там от седемдесет години!

— Същевременно и ти самият се позареди — посъветва го Завулон. — Умееш ли да го правиш?

Едгар се намръщи. Приятелството си е приятелство, но все пак Завулон беше маг извън категория, а Едгар досега не беше стигнал дори до първа степен, въпреки явния си талант. Засега му се налагаше да използва обикновено човешко име, но, от друга страна, фамилията му беше отдавна забравена.

— Усвоил съм техниката. В общи линии. — Очевидно на Едгар не му беше приятно да произнесе тези думи.

— Ето че иде я изтренираш — приключи темата Завулон. — Това е всичко, върви си приготви багажа. Имаш ли изостанала работа? Ако да — прехвърли я на някого. На Шагрон или Белашевич.

— Разбрах, шефе. Ще я прехвърля.

— Успех.

Едгар излезе, отби се за малко в кабинета си, написа бележка до Шагрон, окачи я в Сумрака и си тръгна към къщи.

На долния етаж попадна на Алита.

— Здравей, красавице!

— Здравей, Едгар. Не искаш ли да дойдеш на пързалката?

— Нямам време.

— Не ми обяснявай! — каза вещицата. — Нова година наближава, стига с тази работа! Светлите сега се интересуват повече от качеството на шампанското, което купуват, отколкото от обичайните си пакости. По празниците човек трябва да се весели, а не да работи.

— Въпросът е спорен — въздъхна Едгар. — Както и да е, наистина нямам време. Заминавам.

— Къде?

— Отивам в Прага.

— О! — завидя му Алита. — За дълго ли?

— Не знам. За седмица…

— Нова година в Прага! — въздъхна Алита. — И то не коя да е Нова година, а двехилядната… Дали да не дойда с теб?

— Ела — не се опита да я разубеждава Едгар, — но не с мен. Не отивам да се размотавам…

Той също леко й завиждаше: ако вещицата отидеше в Прага, щеше да си почива там с чиста съвест. А Едгар прекалено често беше ходил на подобни командировки, за да подхранва безпочвени илюзии, че работата няма да е прекалено много.

Работата винаги беше много. И особено по празниците — сякаш напук. А по време на големите празници (кой би се осмелил да твърди, че промяната на първата цифра на годината не е голям празник?) количеството работа надминава и най-мрачните прогнози.

По пътя към къщи Едгар прегледа вероятностите и установи, че утринният полет за Прага ще се отложи за вечерта и ще се наложи да вземе дневен транзитен полет. Естествено, на касата нямаше билети, не се надяваше особено да намери и резервирани, но непродадени. Обаче това не го безпокоеше особено — имаше ли нещо по-просто от стария изпитан номер с имитацията на двоен билет? И, разбира се, „правилният“ билет щеше да е закупеният от Различния. Дори това да е станало само минута преди регистрацията.

Събирането на багажа не беше нещо, което отнема сума ти време на един Различен. Защо да мъкне със себе си куп вещи, щом може да ги купи по пътя? Всичко, което трябваше да вземе, бяха амулетите, жезъла, дипломатическото куфарче със списанието вътре и няколко пачки зелена отвъдокеанска валута.

Разбира се, един Различен можеше да получи и просто така всичко, което се купува с пари. Но, първо, не си струваше да се хаби сила напразно. Пък и не всяко въздействие беше разрешено. Измамиш ли човек-продавач с някоя пирожка, Нощният патрул веднага ще ти лепне несанкционирано въздействие. Тия не си поплюваха.

Освен това, на Едгар просто би му дожаляло за продавача. Не заради някоя пирожка, разбира се. Но ако се наложеше да изкара джип от магазина? Хората бяха основата. Хранителната база, суровината. За тях трябваше да се полагат грижи… И нямаше нищо страшно в това, че подобна идеология прекалено напомняше за идеологията на Светлите.

Тъмните усещаха разликата между това да се грижиш за някого и да трепериш над него.

Прекрасно я усещаха.

Едгар използва нощта, за да се наспи както трябва, въпреки че му беше по-трудно от очакваното да заспи в необичайния час. Когато вече се унасяше в дрямка, си помисли, че напразно не е отишъл с Алита на пързалката.

На сутринта той установи, че някой здравата се е потрудил над естествената му магическа черупка. Бяха я подсилили, в нея бяха вплетени неподатливи и здрави защитни нишки. Завулон, естествено, кой друг? Нямаше кой. „Хм — помисли си Едгар, — нима се очертава задачата да бъде опасна и сложна? Или Завулон просто се застрахова?“

След зачестилите сблъсъци със Светлите Завулон беше сложил лична защита на доста от сътрудниците на Дневния патрул. И откъде черпеше енергия за поддържането на тези многобройни щитове?

Навярно отговорът на този въпрос беше известен само на двама души в Москва — на самия Завулон и на вечния му опонент Хесер. Може би и на Инквизицията. На ръководителите й.

Шагрон откара до летището Едгар по своя собствена инициатива. Изглежда, на наскоро ремонтирания маг му харесваше да кара наскоро ремонтираното си BMW из предпразничната Москва. Той изтъкна рядко прост и убедителен претекст: поемането на текущите дела от Едгар. А те бяха съвсем малко. Истерията на тринайсетгодишна девойка, открила, че има способността да влиза в Сумрака, и случайно погледнала се в огледалото там… Да бъде вразумена, да й се помогне да свикне, да й се оказва подкрепа… задачи за дилетант. Освен това, наглеждането на един превъртял сукуб-геронтофил, на когото се подиграваше половината Бирюлево.

Това дори не бяха задачи. А дребни недоразумения. Кирливи ризи.

Едгар вече беше почти на входа на летището, когато му звънна друг маг от върхушката на Дневния патрул — магът, познат на колегите и приятелите като Юрий, макар че той вече отдавна можеше да носи открито сумрачното си име. Нали Шагрон носеше своето заради особените си заслуги пред Патрула. А Юрий беше доста по-силен от Шагрон и значително по-старши.

— Здрасти, Едгар. В Прага ли отиваш?

— Защо? — отвърна в одески маниер Едгар.

— Слушай и не ме прекъсвай. Знам нещичко за плановете на шефа. И за това защо изпращат именно теб. Нещата не са толкова прости и безобидни, колкото изглеждат на пръв поглед. Утре-вдругиден в Прага се събират няколко Светли и не бих се учудил, ако тези дни и Хесер отлети за там. По разни дребни признаци може да се съди, че Светлите замислят широкомащабна операция. Ясно е, че Завулон замисля достоен отговор. Така че… внимавай. Особено по пътя.

Юрий млъкна, сякаш очаквайки какво ще каже Едгар, но оня мълчеше, помнейки за молбата да не го прекъсват. Само се пресегна към Сумрака в опит да усети Завулон — и не успя да открие ни най-малки следи от шефа си. Къде ли блуждаеше той, в какви ли потайни ъгълчета и дълбини на Сумрака — не беше ясно. Могъшите магове си имат свои пътища и мотиви, трудно разбираеми за подчинените им.

— Помниш ли как шефът изпрати Алиса Доникова да си почине? — продължи Юрий. — Спомни си за съдбата й. Ти, естествено, искаш да ме попиташ: а защо ти казвам всичко това? Отговарям ти предварително: защото съм Тъмен. И защото известно време работихме заедно. Възприемай го както искаш, но бих предпочел да те видя по-скоро сред живите и здрави Различни, отколкото сред сенките в Сумрака. Доскоро, Едгар.

И Юрий прекъсна връзката.

Известно време Едгар стоя, замислено стиснал телефона в дланите си. После прибра апарата, вдигна дипломатическото куфарче и тръгна към касите.

„Мрак! — мислеше си магът. — Какво беше това? Предупреждение? Опит да бъда предпазен? При това явно без знанието на Завулон. Напомни ми за Алиса…“

Завулон просто беше пожертвал вещицата Алиса. Хладнокръвно и без излишна жал. Като пешка в шахматна партия. В игрите на Патрулите бе смешно да изпитваш симпатия към безличните фигури на дъската… Но нали Различните също могат да изпитват чувства и да обичат? На Едгар чисто човешки му беше жал за Алиса, но той не би помръднал и пръста си, за да я спаси, дори да знаеше предварително какво ще се случи. Нали всяка игра си има твърди, веднъж завинаги зададени правила. И всеки, който веднъж е започнал да я играе, вече не може да се откаже от нея, нито пък да нарушава правилата й. Отиде си вещицата Алиса, дойде вещицата Алита. Законът за запазване на енергията в действие. Май Алита е дори по-симпатична…

Едгар обработи касиерката напълно механично, потънал в размисъл. Дадоха му син талон и анулираха билета на някакъв злочест пътник. Уви, на този карък щеше да му се наложи да лети по-късно. Защото в света на хората и Различните законите се определят от последните. „Защо му е притрябвало на Юрий да ме предупреждава? — размишляваше Едгар, вече на барплота, пред чаша бира — скъпа, но безвкусна. — Нали не от алтруизъм? Никой не нарушава просто така правилата на играта.“

Едгар си спомни между другото, че когато изчезна от Москва, Завулон не остави за свой заместник Юрий или Николай — най-силните Тъмни магове на Дневния патрул след самия шеф — а него, Едгар, който видимо отстъпваше и на двамата. Юрий беше признат за маг извън категория още през миналия век, Николай — не чак толкова отдавна, едва след войната. Едгар засега не беше достигнал дори първо равнище на Силата, а честно казано, още не бе усвоил напълно и второто. Разбира се, Едгар си оставаше силен маг. Разбира се, той беше по-силен от повечето Различни в Москва — както Тъмни, така и Светли. Но така или иначе отстъпваше на Юрий и Николай.

Защо Завулон беше постъпил така? И не се ли опитваше Юрий да си отмъсти по този начин? От най-обикновена завист? Да го сплаши или (какво ли не се случва!) просто да си направи майтап с прекалено издигналия се колега?

А и Едгар го бяха взели от Естония някак много набързо и по някак нелогичен начин. Живееше си той В малката прибалтийска държава, ръководеше малочислен, потънал в летаргия Патрул и изведнъж — бум! Бам! Спешно повикване в Москва. Спешно обучаване на заместник — класически „буен естонски момък“, маг едва четвърто равнище… между другото, трябваше да му телефонира в Талин… А в Москва какво стана? Още с пристигането му беше хвърлен във водовъртежа на заплетена двуседмична операция, а малко по-късно му се наложи да участва в смел кавалерийски набег за измъкване от ръцете на Светлите на практикуваща без лиценз вещица. И край. Последва тримесечна рутинна работа и едва в средата на ноември — неочаквано назначаване на поста изпълняваш длъжността началник на Дневния патрул по време на отсъствието на Завулон, посещението на Огледалото и Трибунала в МГУ.

След кратък размисъл реши, че е напълно възможно старите магове на Дневния патрул да направят опит да дадат урок на прекалено бързо издигащия се в службата пришълец от Прибалтика (защото изразът „да му направят клопка“ не беше особено уместен в случая). Та нали Завулон рядко напускаше Москва. А в присъствието на Завулон Едгар не беше нищо повече от един от многото оперативни работници. Силен, разбира се, можеше да се каже, че е част от елита. Но имащ равни права с останалите.

До момента, в който опразни халбата, Едгар вече беше решил, че няма смисъл да продължава да гадае какви са причините. По-добре щеше да е да си изработи линия на поведение, вземайки предвид… вземайки предвид всичко. Дори най-налудничавите варианти.

И така. Защо беше изгоряла Алиса? Не бе успяла да събере Сила. Не беше разпознала Различен-Светъл в най-близкото си обкръжение. Не беше успяла да се измъкне от участие в очевидно загубена схватка. И най-важното — беше се поддала на емоциите си. Беше се опитала да предизвика чувства у Светъл.

Е, при Едгар със Силата всичко беше наред, освен това и Завулон му беше дал от своите запаси. И двата му амулета бяха просто извор на Сила. Особено зареденият с „Маранята на Трансилвания“. Ако Едгар се възползваше от този амулет, всички Различни в Европа щяха да усетят чудовищното освобождаване на магическа енергия. Плюс бойния жезъл, който трябваше да се насочи точно, но действаше бързо и безотказно. Бичът на Шааб не беше шега работа!

Значи на Едгар му предстоеше да следи колкото се може по-внимателно Светлите. Впрочем, що се отнасяше до Светлите — в Шереметиево в момента се намираха трима едновременно. Първо, познатият му от предишната операция Антон Городецки, наричан от низшите Тъмни „любимецът на Завулон“. В случая с Огледалото той, кой знае защо, се беше подвел по акъла на шефа и така беше помогнал на Тъмните… Или бе накарал всички да повярват, че помага на Тъмните? По-скоро последното, защото как би успял иначе да се задържи в своя Нощен патрул?

Второ, в безмитния магазин внимателно проверяваше аромата на парфюмите някаква лечителка на средна възраст, която нямаше никаква връзка с Нощния патрул. Най-вероятно случайно озовала се тук пътничка.

И накрая, на регистрационния пункт дежуреше Различен-милиционер. Както се полага на всяко летище.

На Шереметиево-2, освен самия Едгар, се намираха общо четирима Тъмни. Поверената му тройка. Братята на Регин, хвърлящи напрегнати погледи ту към Антон, който се бе настанил на бара, ту към Едгар. Освен тях имаше един слабичък маг при игралните автомати, който не обръщаше внимание на никого. Изглежда се опитваше да припечели, карайки механизма да му предостави максималната печалба. Такива като него прекрасно се характеризираха с думата „измет“.

По най-прости сметки.

Бързо се регистрира и премина паспортния контрол — засега не беше необходима виза за Чехия. Впрочем, у Едгар за всеки случай имаше приготвени по един естонски и аржентински паспорт. Абсолютно законни — Аржентина е чудесна страна, тя търгува абсолютно открито със своето гражданство.

Едгар прекара остатъка от времето до качването в самолета в единия от баровете. Естествено не в онзи, където се бе настанил любимецът на Завулон, Светлият маг Городецки. Едгар срещна погледа му един-единствен път. Знам, че си тук, ти също знаеш, че аз съм тук, и двамата знаем, че всеки от нас знае за опонента си… И задачите ни са сходни. Да защитаваме своите по време на съда и да затрудняваме противниците…

За чест на Городецки, той веднага даде да се разбере: започне ли съдът — тогава ще влезем в схватка. А дотогава — летим дотам и не си пречим един на друг.

Странно, но думата „друг“ тук беше доста неуместна19. Обаче не можеше да намери по-подходяща.

Може би беше отзвук от онези древни времена, когато Различните все още не са се делели на Тъмни и Светли, когато просто са се противопоставяли заедно на съдбата и превратностите на живота? Тогава, разбира се, всеки лечител е бил по-близо до някой вампир, отколкото до простичкия злочест човек сред безличната тълпа от себеподобни. Сумракът умее да сближава.

Но Сумракът умее и да разделя. И се справя доста успешно — в настоящия момент на Земята просто нямаше по-непримирими врагове от Тъмните и Светлите. Пред тяхната вражда хилавото противопоставяне между САЩ и ислямския свят начело с Иран и Ирак не беше нищо… Дори утихналата в миналото „студена война“ между САЩ и СССР не можеше да се сравни с войната между Патрулите. Това бяха игри. Детски игри на неразумни хора.

Едгар пиеше не особено вкусно шварц кафе и размишляваше за всичко едновременно и за нищо конкретно. Чудеше се например, защо във всички барове по летищата, скъпи и сякаш не предлагащи ментета, се сервира толкова безвкусно кафе и бира, и сандвичи, които изобщо не стават за ядене. Много от неприятностите на хората можеха да се припишат на борбата между Патрулите, но специално с тези те нямаха нищо общо!

Питомците в чакалнята, които бяха под негово наблюдение — цялата шарена тройка, — го гледаха оттам с неодобрение. Ясно, Братята на Регин го смятаха за обикновено ченге. Нека. Те бяха тъпанари. Неразумни и лекомислени тъпанари. А в такъв случай си струваше да бъдат използвани за делото на Мрака. И Завулон съвсем справедливо беше решил да ги използва. Трябваше да се признае, че историята с Нокътя на Фафнер доста бе объркала Светлите по време на посещението на Рогоза-Огледалото. Братята на Регин, без самите те да го осъзнават, бяха поели един от ударите, предназначени за Дневния патрул, а освен това бяха позволили на укрепналото Огледало да се зареди със Сила преди самата развръзка. И това в крайна сметка се беше оказало решаващо за успеха на Завулон и неговата гвардия при поредния им сблъсък със Светлите.

Напълно заслужен успех.

Едгар наблюдаваше без никакво съчувствие как любезните митничари отвеждат встрани разярен господин с изискан костюм и скъпо палто — той щеше да лети до Прага именно на неговото място.

Вече след излитането Едгар издебна момента, в който един от Братята на Регин стана от креслото си, и седна до наглед най-здравомислещия от тримата — белия.

— Моите почитания, братко — изрече прочувствено Едгар.

„Финландецът“ го изгледа ококорено. Напрегнато.

— Ние сме Тъмни — продължи тихо Едгар. — Ние не изоставяме своите в беда. Изпратен съм, за да ви браня, ако се наложи. И ние ще успеем да ви защитим на Трибунала — повярвайте. Така че горе главата, служители на Мрака! Часът ни ще настъпи съвсем скоро.

След като каза това, Едгар се изправи и без да се обръща нито веднъж, се върна на мястото си.

Готово. Нека сега си поблъскат главите…

Но колко патетичен беше! Едгар бе положил доста усилия, за да остане с каменно-тържествено лице и да се удържи да не се засмее. А опулените очи на „финландеца“ говореха за съвсем друго — той наистина беше уплашен и разтревожен.

— Напразно се държах така — промърмори Едгар под носа си. — Та те са като деца… А аз им се подигравам.

Той въздъхна съкрушено и разлисти списанието. Добре, че пътят до Прага беше по-кратък, отколкото, да речем, до Южно-Сахалинск. Докато се усетиш — и вече си там. Без никакви междинни кацания и кошмарен сън в креслото. Макар че, ако трябваше да се избира, най-удобният начин за пътешествия си бяха Тъмните портали. Само че отварянето на портал от Москва до Прага си беше недопустимо разточителство. Следователно се налагаше да се постъпи както правеха обикновените хора.

Впрочем не, не като обикновените хора. Различните поне нямаха проблеми с билетите.

ГЛАВА 2

Антон обичаше Прага. Нещо повече — не разбираше как е възможно някой да не я обича. Има градове, които още от първия миг предизвикват стъписване, потискат, а има и такива, които успяват меко и незабележимо да те очароват. Москва, за съжаление, не беше нито от първия, нито от втория тип. А Прага приличаше на стара и мъдра вълшебница, която умее да се подмладява, но не вижда смисъл да го прави, защото е запазила хубостта си, независимо от възрастта.

Честно казано, Прага би трябвало да стане обиталище на Тъмните. Град, пренаситен с готически сгради; град, пълен с паметници на средновековните чумни епидемии във вид на стълбове; град-гето от Втората световна война; град — арена на противопоставянето на двете свръхдържави по време на студената война… Но къде се бяха дянали всички тези еманации на Мрака, хранителната суровина на Тъмните? Къде се бяха разсеяли, защо се бяха превърнали в спомени, вместо в злоба?

Загадка…

Антон не познаваше лично никого от пражкия Нощен патрул. Понякога обменяше информация с куриерите и по електронната поща, когато трябваше да се уточни нещо в архивите. Преди Коледа и Нова година по традиция се изпращаха честитки до всички Нощни патрули, но никой не правеше разлика между Нощния патрул на Прага (активен състав — сто и трийсет Различни, оперативен резерв — седемдесет и шест) и Нощния патрул на някой американски „град“ (активен състав — един Различен, оперативен резерв — няма).

Антон беше идвал два пъти на почивка в Прага. Скромно и безгрижно — бродеше из града от бирария на бирария, купуваше сувенири от Карловия мост, разходи се из Карлови вари, където поплува в басейн с минерална вода и похапна топли вафлички в едно кафене.

А сега отиваше в Прага да работи. И то как…

Изтегнал се в креслото си, доколкото позволяваха икономичните размери на „Боинг-737“, не много по-комфортен от старите съветски „ТУ“, Антон гледаше тиловете на Братята на Регин. Тъмните бяха напрегнати, аурите им преливаха от страх и нетърпение. Те знаеха за присъствието му и мечтаеха по-бързо да се озоват колкото се може по-далече от него…

Ако не беше онази история на летището, Антон дори щеше да съжали злощастните магове. Но врагът, с когото дори веднъж си влязъл в схватка, си остава враг завинаги.

Сякаш усещайки мислите му, което естествено, не беше по неговите сили, единият от Братята на Регин, висок як негър, се обърна. Погледна боязливо Антон и отмести поглед. Антон си спомни името му — Райво. По произход някъде от Сенегал… не, от Буркина Фасо. Прибран от някое от семействата на Братята на Регин, възпитан във вярност към великия Фафнер…

Каква беше тази безумна история с Братята на Регин?

Много отдавна се случило нещо обичайно за Различните. Тъмен и Светъл маг се вкопчили в битка на живот и смърт. Светлият се наричал Сигурд. Но ако се произнесе на немски, става Зигфрид. Тъмният загинал… при това бил в сумрачния си облик на дракон. Наричали го Фафнер. По-късно загинал и Сигурд… Интересно дали Хесер го е познавал?

А по-нататък историята се развила малко необичайно. Учениците на Тъмния маг не се разпръснали, както се случва обикновено, и не се избили помежду си — както се случва още по-често. Те решили да възкресят своя повелител. Обединили се в секта на име Братята на Регин и почти напълно се отдръпнали от вечната битка между Светлината и Мрака… Което, естествено, устройвало Светлите. Грижливо пазели Нокътя, изтръгнат от сумрачното тяло на Тъмния маг. После Нокътя на Фафнер бил конфискуван от Инквизицията — преди началото на Втората световна война Светлите подали протест по повод прекалено мощния артефакт, съхраняван от Тъмните. Братята на Регин май изобщо не спорили и предали Нокътя с думите, че времето на Фафнер още не е дошло. И изведнъж — нападение срещу Европейското бюро на Инквизицията! Битка, в която загинали почти всички магове от малката секта и доста от изгубилите бдителност заради дългото бездействие Инквизитори. А после — нелепият полет до Москва на оцелелите Братя.

Както е добре известно, идиоти има не само сред хората.

Само че… наистина ли Братята бяха идиоти?

Антон помнеше какъв мощен заряд на Сила се долавяше в същия този Нокът. Отчасти това беше Сила, акумулирана в Нокътя през дългите векове старания на Братята на Регин. Отчасти — Силата на Тъмния маг.

Различните не умират по същия начин като обикновените хора. Те отиват в Сумрака, губейки материалната си обвивка и лишавайки се от възможността да се върнат в света на хората. Но все пак нещо остава след тях — Антон беше виждал смътни сенки, трепкащи миражи, които се появяват понякога в Сумрака, очертавайки пътя на мъртвите Различни. А веднъж дори му се случи да общува с мъртъв Различен… Не беше от най-приятните спомени. Но очевидно нещо оставаше и там…

Възможно ли бе да се съживи мъртъв Различен?

Навярно отговорът го имаше записан някъде. В дебрите на архивите, с надписи „Строго секретно“ и с печати на Нощния и Дневния патрул върху документите, със забрана на Инквизицията за тяхното разпространение. Не може Висшите магове да не си бяха задавали този въпрос — къде отиват Различните след смъртта си, къде предстои да отидат те самите, в края на краищата…

Само че на Антон не му се полагаше да знае отговора.

Той погледна през илюминатора към облаците отдолу, към слабите отблясъци на слелите се в едно хиляди аури, отбелязващи местоположението на градовете. Самолетът вече беше някъде над Полша.

Да допуснем, че Фафнер може да бъде съживен…

Е, и какво? Даже да е бил силен маг, дори Висш маг извън категория… Неговото възкресяване няма да промени нищо в глобалното съотношение на силите. Особено като се има предвид, че е бил откъснат от човешкия живот, че няма да разбира реалиите… Ако има глупостта да се появи из Европа в Сумрачния си облак, ще го разбият на пух и прах с ракети, ще го атакуват с лазери от спътниците, ще използват тактическо ядрено оръжие… Докато японците окаяно се вайкат за съживената и умъртвена Годзила.

Какво искаха Тъмните? Безредици, паника, викове за Апокалипсиса?

Антон се размърда в креслото си. Взе от усмихнатата стюардеса пластмасова чашка и малка, двестаграмова бутилчица унгарско сухо вино. Добре му беше на Едгар… Като всеки Тъмен, той летеше в бизнес класата и чашата му беше кристална, а и виното му беше по-хубаво…

В последното му предположение имаше нещо. Фафнер… Апокалипсиса… Поне намекът на Хесер за масовата истерия във връзка с двехилядната година получаваше някакво потвърждение. Само че защо им е на Тъмните да инсценират края на света? И всичко останало? Вещицата Алиса… Тебеширът на Съдбата…

Антон съжали, че няма ноутбук. Добре би било да можеше да начертае на екрана схема, да си поиграе с вариантите, да види кои факти имат връзка помежду си. Имаше стандартна програма за анализ на интриги, „Мазарини“, тя би му помогнала да разбере някои неща.

Тебеширът на Съдбата…

Отпи от виното — оказа се учудващо приятно. И се намръщи. Хесер и Завулон. Ето кои всъщност бяха двата основни фактора, от които зависеше цялата история. Те бяха доста по-загадъчни и сложни от древните артефакти, подобни на Тебешира на Съдбата и Нокътя на Фафнер или от Различни като Огледалото и Алиса. И те, може би, разбираха всичко случващо се… и се опитваха да се надхитрят един друг. Както обикновено.

Хесер.

Завулон.

Може би за отправна точка наистина трябва да се приеме Тебеширът на Съдбата. Когато в Нощния патрул се появи Светлана, новата Велика Вълшебница, Хесер направи опит да осъществи поредното глобално въздействие върху света. Светлана получи Тебешира на Съдбата — древен и могъщ артефакт, позволяващ да се пренаписва книгата на съдбата, да се променя човешкият живот. На пръв поглед изглеждаше, че Светлана трябва да пренапише съдбата на малкия Егор, Различен с неопределена аура, еднакво склонен да се свърже и с Мрака, и със Светлината, и да го направи някакъв бъдещ пророк или държавник. Но Светлана не се реши да направи това без участието на Антон. Тя само приведе съдбата на Егор в равновесие, отстрани цялото влияние, оказано от Патрулите в процеса на борбата помежду им.

Но планът на Хесер, разбира се, беше многопластов. И във втория му пласт неговата стара приятелка и също Велика Вълшебница Олга, някога наказана от ръководството на Светлите, беше реабилитирана, върна си магическите способности и с половинката от същия този Тебешир на Съдбата пренаписа нечия съдба — докато всички Тъмни наблюдаваха Светлана.

Това беше истината, която Антон знаеше. Вторият пласт на истината.

Но дали нямаше и трети?

Добре, това засега щеше да почака. Кое беше следващото? Алиса Доникова, даровита, макар и не елитна вещица от Дневния патрул. След схватката между Тъмните и Светлите, очевидно организирана от Завулон, тя се бе лишила напълно от магическите си сили. Била е изпратена на почивка в „Артек“… точно там, където Хесер е изпратил Игор, получил аналогична травма. Между тях пламнала любов — страшна, убийствена любов между Светъл маг и Тъмна вещица. Резултатът бе очевиден — Алиса беше мъртва, убита от Игор, а самият Игор бе на крачка от развъплътяването, скован и от нарушаването на Договора, и от товара на собствената си вина. А още и заради онова момче, удавило се случайно по негова вина…

Това вече не беше интрига на Хесер. Тук си личеше почеркът на Дневния патрул, неговият безмилостен и циничен стил. Завулон бе пожертвал своята приятелка, беше я принесъл в жертва… Но защо? За да отстрани Игор? Странно. Все пак размяната излезе почти равностойна, Алиса Доникова беше силна вещица.

И така, интрига в отговор на интригата…

Следваше появата на Огледалото. Хесер беше сигурен, че такова събитие не може да се предскаже, значи наистина беше случайно. Но навярно и Хесер, и Завулон незабавно бяха решили да се възползват от него… Всеки по свой начин.

Антон потисна желанието си да изругае на висок глас. Нямаше достатъчно данни за анализ! От начало до край догадки, бели петна, предположения…

И за Братята на Регин бяха ясни малко неща. Завулон ги беше подмамил в Москва. Дали бе решил да всее паника сред Нощния патрул? Или да захрани със Сила Огледалото? Само едно можеше да е подтикнало Тъмните магове към безумното нападение срещу Инквизицията — обещанието да бъде възкресен Фафнер. Ясно беше как са се съгласили на това старите магове, виждали същия този Фафнер жив — това беше едва ли не последният им шанс да победят. Ясно беше как са се съгласили на това младите магове… Всички тези събрани от кол и въже финландци от африкански и азиатски произход живееха в прекалено затворена среда, възприемаха случващото се като игра, а не като най-скандалното престъпление.

Но какво искаше Завулон?

Не, Антон нищичко не разбираше. Поклати глава, примирявайки се с неспособността си да се ориентира в случващото се. Какво пък… значи щеше просто да изпълни поставената му задача. Да се опита да спаси Игор.

Да се опита да обвини Дневния патрул.

А самолетът вече се приземяваше…

Новият брой на National Geographic не помогна — Едгар не успя да се концентрира върху статията за италианския обичай преди Нова година да се изхвърлят от прозореца стари вещи, както и за други забавни ритуали. Единственият извод, който си направи след първите няколко абзаца, беше твърдото решение да не се разхожда преди Нова година из тесните стари улички в Италия.

Равномерното бучене на турбините караше мислите му да влязат в резонанс. И, ще не ще, Едгар за пореден път се замисли за своята задача и за текущото състояние на безкрайната битка между Светлината и Мрака, водена от Различните.

И така. От самото начало.

Напоследък Дневният патрул очевидно беше укрепил позициите си и бе нанесъл на Светлите няколко чувствителни удара, щетите от които не можеха да се възстановят току-така. Беше нужно време — дори не години, а десетилетия. Набиваше се на очи естественият ход на Завулон — да затвърди успеха още сега, без да чака Светлите отново да съберат Сили. Да се устреми към победата върху раменете на зашеметения противник…

Какво можеше сега да отслаби Светлите и да укрепи Тъмните? След като Нощният патрул се бе лишил от много силна и перспективна вълшебница? Опит да се извади от строя още някой?

Едгар се замисли и съжали, че не си е взел ноутбука. Би могъл набързо да нахвърля няколко варианта, да проучи всички повече или по-малко силни Светли и да се опита да намери слабите им страни… За целта дори имаше специална програма — „Ришельо“. За щастие, в Дневния патрул нямаше недостиг на квалифицирани програмисти.

Но се налагаше да разчита само на собствения си биологичен компютър — хем мощен, хем несъвършен.

Кой? Хесер отпадаше веднага — той отдавна бе прекрачил границата, отвъд която Различните стават на практика неуязвими за колегите си.

Обективно за номер две в Нощния патрул трябваше да се смята Светлана Назарова, но тя беше извън играта за дълго време, и сега Едгар би поставил номер две или на интригантката Олга, старата специалистка по силови акции, току-що завърнала се от точно същото състояние „извън играта“, или на Иля, маг първо равнище. При това Едгар подозираше, че това не е границата на способностите на Иля. В перспектива той съвсем спокойно можеше да се издигне до Велик, но за такива метаморфози трябваха време и колосални усилия. На първо място от страна на самия маг, а Иля беше все още достатъчно млад, за да се отказва от множеството обикновени, почти човешки радости на живота.

Кой? Олга или Иля? Кой от тях сега беше уязвим?

Подобно на Щирлиц от култовия филм на седемдесетте, Едгар отвори масичката пред себе си и бавно нахвърля на салфетките условни портрети — груб женски силует и тясно лице с очила. Олга или Иля?

Олга. Умна. Опитна, проницателна и с цинични житейски възгледи. Едгар не знаеше точната й възраст, но с основание подозираше, че е два пъти по-голяма от него самия. Не знаеше каква беше истинската й сила — не беше имал шанса да провери лично. И, честно казано, нямаше желание да проверява… Безспорно, щеше да е невероятно трудно отново да бъде лишена от способности — на наскоро излезлите от затвора в началото свободата им е много скъпа. Олга щеше да помисли хиляда пъти, преди да поеме риска отново да се изправи пред Трибунала. Освен това тя беше стара любов на Хесер и шефът на Нощния патрул безспорно щеше да я защитава особено усърдно. Ако беше на мястото на Завулон, Едгар щеше доста да се замисли, преди да закача Олга, защото разгневеният Хесер беше далеч по-опасен противник от обикновения Хесер.

Той почеса замислено носа си с върха на флумастера и зачеркна женския силует върху салфетката.

Иля. Много силен маг, с лице на изтънчен интелектуалец, който незнайно защо носеше очила, макар че без проблеми можеше да коригира зрението си. В момента отсъстваше не само от Москва, но и от Европа. Беше някъде в Цейлон. Между другото, през последните пет години Светлите от Нощния патрул подозрително често отскачаха до Цейлон. Какво ли замисляха там?

Едгар си отбеляза, че трябва да подхвърли тази информация на аналитичния отдел, нека си поблъскат главите… Макар че най-вероятно знаеха за тази особеност и наблюдаваха. Ами ако не беше така? Той реши, че е по-добре да заприлича на глупак, който духа водата, вместо по-късно да се опари от кашата, ако никой не се е погрижил за Цейлон…

Да-а… Дори и Завулон да замисляше нещо против Иля, едва ли шеше да пристъпи към изпълнение на плановете си в близките дни, и то в Прага. Освен ако не се надяваше по някакъв начин да го примами там.

Едгар отмести салфетката без да задрасква скицата и придърпа чиста салфетка. Последната. Раздели я с перпендикулярни линии на четири сектора и се зае да рисува по един портрет във всеки от тях. Като начало — три, с по няколко щриха, но невероятно живи, в стила на Бидструп или Чижиков.

Помисли си, че вероятно от него е можело да излезе талантлив художник карикатурист.

Иля, Семьон… Игор. Обвиняемият на Трибунала. Дали трябваше да го брои или не? Вероятно да, при това той беше най-уязвимият от всички.

След като помисли малко, Едгар добави в четвъртия сектор Антон Городецки. Единственият, който засега използваше активно фамилията си. Но въпреки това беше достигнал второ равнище, значи беше равен с него. Макар и не толкова опитен.

Кой от тях? Разбира се, най-лесно беше да се елиминира Игор. Той и без това беше с единия крак в сенките на Сумрака.

Городецки? Все пак той също летеше за Прага. Но това беше най-лесният от вариантите. А колко бяха те всъщност?

Само при мисълта за теоретично възможните варианти Едгар го заболя главата. Ех, ако имаше един ноутбук и прозорчето на „Ришельо“ с неговия евристичен модул…

„Стоп! — каза си Едгар. — Стоп! Ти си ужасяващо едностранчив, Тъмни!“

Мисълта, която му хрумна, беше проста и неочаквана.

Тъмните можеха да се подсилят не само ако се извадеше от строя някой от противниците. А защо не чрез обратния вариант — да се вкара в битката силен Тъмен?

Но кой можеше да се влее в, уви, оределите редици на маговете от Дневния патрул? Виталий Рогоза, на чиято поява Едгар се бе радвал като малко дете, се оказа само Огледало. Извърши всичко, заради което беше създаден от Сумрака, и изчезна завинаги. Да се търсят перспективни младежи? Добре, да допуснем, че щяха да потърсят и да намерят някого… Но от тях не можеше да се получи за нула време силен Различен, а такива самородни таланти като Светлана Назарова не бяха попадали от много отдавна при Тъмните.

„И все пак — мислеше си Едгар, — аз съм на вярна следа. Отивам в Прага. Столицата на европейските некроманти. И то, в навечерието на Коледа, преди настъпването на двехилядната година. Във време, когато безброй пророци и ясновидци плашат света с най-различни ужаси, включително и с края на света…

Това е! Дали Завулон не е решил да възкреси някой от развъплътените магове на миналото? В Прага, и то в какъв момент! Мрак и пак Мрак, Завулон както винаги ненатрапчиво и умело е скрил това, което е пред очите на всички!“

Едгар въздъхна с усилие, смачка салфетките със скиците и ги мушна в джоба си.

„И така, в града на некромантите по време на чудовищна енергийна нестабилност Завулон съвсем спокойно може да изтръгне от небитието… Кого?

Мисли, Едгар… Отговорът трябва да е на повърхността.

Така, да видим, с какво разполагаме? Прага, Трибуналът, делото за дуела между Теплов и Доникова, командированите Городецки и Едгар… Може би и Алита ще долети. Кой още? А, да, и Братята на Регин…

Стоп. Още веднъж стоп. Пълен стоп!!!

Братята на Регин! Слугите на Фафнер! «Те ще ми трябват, Едгар — беше казал Завулон. — Имам някои планове, свързани с тях!»

Фафнер!“

Опитвайки се външно да остане спокоен, Едгар прибра разгънатата масичка и се настани по-удобно в креслото.

Фафнер. Ето кой щеше да дойде много добре на Тъмните, могъщият Фафнер, Великият маг, Сумрачният Дракон…

Малко късче от силата му, попито от Огледалото-Рогоза, му беше помогнало да опустоши с лекота вълшебница като Светлана…

„Ако наистина замисля възкресяването на Фафнер, Завулон не би могъл да избере по-удобно място и време нито през изминалите, нито през следващите сто години — помисли си Едгар, блуждаейки с поглед по обшивката на «Боинга». — Със сигурност не би могъл…“

Подчинявайки се на погледа на стюардесата, той затегна колана си. Самолетът вече се приземяваше.

Здравей, Прага…

Сякаш някой натъпка ушите му с памук, но това изобщо не пречеше на Едгар да продължи да размишлява.

Значи възкресяване. Акция, която Тъмните не бяха провеждали вече петдесет години — от времето на Сталин. А и не беше възможно да я проведат: от трийсет и пета — трийсет и седма насам нямаше достатъчно мощни енергийни изхвърляния.

Защо Завулон не беше разказал нищо на Едгар? Не му беше времето? Но как тогава да разбира внимателното предупреждение на Юрий? А и каква беше връзката на всичко това с лятната история в „Артек“? Несъмнено, връзка имаше, но каква? Беше пожертвана пешка, сега на по-сериозна фигура ли беше дошъл редът? Кон или офицер — за какъв можеше да се смята Едгар? Двата топа — това несъмнено бяха Юрий и Николай, дамата бе самият Завулон, а кралят — самото дело на Мрака, беззащитно и определящо.

И така, топът беше намекнал на Едгар, че кримският гамбит има шанс да се повтори, но този път… с офицера. Кой знае защо, на Едгар не му се искаше да бъде кон. Нека вещицата-мръсница Ана Тихоновна да е конят, на нея повече й подхожда…

Самолетът се разтресе — колелата бяха докоснали пистата. Удар, втори — полетът премина в шеметен, но постепенно забавящ скоростта си бяг по бетона.

Нима Завулон бе замислил поредната размяна, междувременно тихомълком подбутвайки напред няколко пешки (Братята на Регин) с надеждата, че на дъската ще се появи ако не още една черна дама, то поне топ?

Обидно е да си разменна фигура.

„Ами ако това същевременно е и изпит? — запита се Едгар. — Алиса позволи да я изядат, а такива фигури не са нужни в играта на Завулон. А ако аз успея да оцелея, при това без да нарушавам плановете на шефа… Ето го желаният резултат!“

Само че как можеше да го постигне?

А обектът на размяната беше Антон Городецки, любимецът на Завулон. Това беше сигурно. Шефът на Дневния патрул чудесно осъзнаваше, че не може да го използва безкрайно. А и не беше сигурно, че ще успее да го използва… Завулон винаги беше готов да заложи добър капан при лошо развитие на играта и да представи нещата така, сякаш е измамил Светлия маг…

Пътниците се изправяха и тръгваха към изхода, към непривичния за жителите на бившия СССР тунел с нагънати стени. Едгар взе палтото си и го облече, остави списанието в джобчето на предното кресло, взе дипломатическото си куфарче и тръгна след останалите.

Усещането, че вече не е в Русия, а в Европа, го връхлетя моментално и беше странно всеобемащо. Не можеше да разбере в какво се изразява — в лицата на хората, в дрехите им, в чистотата или обстановката на летището. В хиляди дреболии. В съобщенията на чешки и английски без акцент. В значително по-голямото количество усмивки. В липсата на досадни цигани на площада пред сградата и на не по-малко досадни частни таксиджии.

Затова пък на пиацата за таксита имаше симпатични жълти опели.

Шофьорът на таксито бърбореше с еднаква лекота и на руски, и на английски, и на родния чешки, разбира се. Къде? Към някой хотел. Да речем, „Хилтън“. О! Не се случва често руснаците да поемат направо към „Хилтън“. А дори и да се случи, изглеждат по друг начин: всичко в злато, важни-важни, с охрана, със скъпи лимузини… Аз не съм руснак, естонец съм. Да, сега това не е едно и също… По-рано беше едно и също. Ъъъ… по-рано и да си чех беше почти същото, като да си руснак… Спорно, спорно. Може и да е спорно.

Таксиджията отвличаше вниманието му с приказките си и Едгар реши да си отдъхне от размишленията. В края на краищата, в деня на пристигането не го чакаше сериозна работа. Можеше и да си отпочине, естествено, с някоя халба бира. Кой със здрав разум и здрав стомах (че дори и с болен) би отказал да опита халба истинска чешка бира?

Само мъртвецът.

Както във всеки „Хилтън“, тук също имаше предостатъчно свободни стаи, дори в предколедно препълнената с туристи Прага. Но, както във всяка все още неосвободила се напълно от оковите на социализма страна, това струваше луди пари на хората, които не бяха Различни. Обаче Едгар беше Различен, затова плати веднага и без да се мръщи, макар че от него явно се очакваше това. Все пак беше руснак и не приличаше на бандит-новобогаташ… Преди сто години, заради младостта си, Едгар не би се удържал да тикне в лицето на администратора аржентинския си паспорт, но оттогава насетне беше пораснал със сто години. С цели сто години.

Затова се ограничи с руския паспорт.

На другата регистратура — онази, която не беше за всеки — седеше Тъмен. При това много рядко срещащ се — бескуд20. Когато видя Егор, бескудът облиза тънките си устни и разшири своите наподобяващи цепки зеници. И едва след това се усмихна — зъбите му бяха дребни, остри и триъгълни.

— Здрасти! На Трибунала?

— Аха.

— Дръж…

Той хвърли към Едгар нещо синьо и огнено — временната регистрация. Тя с лекота премина през дрехите и се настани на гърдите му във формата на овален, светещ в Сумрака печат.

— Благодаря.

— Да ги разбиете на Трибунала — пожела му бескудът. — Дайте им да се разберат. Сега е нашето време…

— Ще опитам — обеща Едгар с въздишка.

Той се качи до стаята си само за да се измие и да остави куфарчето.

„Е — помисли си той, — към «Черния орел»! И, естествено, ще си поръчам печен свински бут!“ Ястието беше толкова популярно, че бе срещнал наскоро описанието му в някакъв фантастичен екшън21.

В очакване на поръчката Едгар пиеше на малки глътки втората си халба бира (първата беше изпил на екс по стар руски обичай, предизвиквайки одобрителното кимване на сервитьора) и се опитваше да се настрои за размисъл. Нещо му пречеше. Или някой му пречеше.

Той вдигна поглед и забеляза Антон Городецки, който стоеше до масата и го гледаше в упор.

Едгар потрепера, решил, че са го проследили. Но очите на Городецки бяха също толкова разсеяни и му олекна. Случайност… нищо повече от случайност.

Освен това никъде другаде нямаше свободни места. Само на неговата маса.

Подчинявайки се на внезапен порив, Едгар кимна на Светлия:

— Сядай. Почивам си. И на теб пожелавам същото — стига с тази работа!

Антон се колебаеше. Едгар вече започваше да си мисли, че ще откаже, но Светлият все пак се реши да седне. Пристъпи напред и се настани срещу Едгар. Изглежда, не вярваше в думите на Тъмния, вечния му враг, че просто си почива. Как казваха Светлите? Този, с когото дори веднъж си се сблъскал в схватка, си остава враг завинаги.

Глупости, фанатизъм. Едгар предпочиташе да бъде гъвкав — ако днес ти е изгоден съюз с онзи, когото вчера си удрял с Бича на Шааб, защо да не сключиш съюз? Впрочем, след Бича на Шааб няма с кого да се сключи съюз… С пепелта ли?

— И нито дума за Патрулите? — попита иронично Антон.

— Нито дума — потвърди Едгар. — Просто двама земляци в Прага навръх Коледа. Поръчах си печен свински бут. Препоръчвам ти го!

— Благодаря, в течение съм — благодари Антон все така без намек за усмивка и се обърна към приближаващия сервитьор.

Не, европейците не могат да разберат какво е това истински студ, какво е това истинска зима… Антон излезе от метростанция „Малостранска“, зачуди се дали да закопчае яката на якето си, но така и не я закопча.

Лек снежец. Само два градуса под нулата, а може и толкова да нямаше.

Тръгна бавно, без да бърза, по улицата, по древния паваж. От време на време не се сдържаше и поглеждаше към будките за сувенири — забавни дървени играчки, керамични съдове с чудновати форми, картички с изгледи от Прага, тениски с шеговити надписи. Все пак трябваше да купи нешо. Да се разпише, както се казва. Например тениска с надпис „Born to be wild“ и смешна муцунка.

До срещата му с представителя на Инквизицията оставаха почти три часа. Дори не беше необходимо да взема такси или метрото — можеше спокойно да похапне и да се разходи пеша до мястото на срещата. Среща под часовник — какво можеше да бъде по-романтично? А ако представителят на Инквизицията се окажеше жена, при това симпатична, а отгоре на всичко и Светла? Тогава романтиката щеше да бъде пълна.

Антон се усмихна на мислите си. Нямаше ни най-малко желание да се разконцентрира заради някоя авантюра. Пък и понятията „светъл“ и „тъмен“ не си пасваха с думата Инквизиция. Инквизиторите бяха над тези неща.

А може би и понятието „пол“ не си пасваше с Инквизицията? Доколкото на Антон му беше известно, Светлият маг от Москва на име Максим, познат по време на разследването на случая му като „Дивака“22, се е развел с жена си, след като е станал Инквизитор. Изглежда, всички тези дребни човешки глупости — любов, секс, ревност — просто им ставаха безинтересни.

„Черният орел“ беше един от любимите на Антон пражки ресторанти. Може би просто защото го беше посетил няколко пъти при първото си идване в Прага. Колко му трябва на руския човек, за да е щастлив? Хубаво, но ненатрапчиво обслужване, вкусна храна, чудесна бира, ниски цени. Последната точка е доста важна. Тъмните могат да си позволят да не броят парите. Дори Рогоза, рожбата на Сумрака, се бе появил в Москва, натъпкан с долари. Пари се печелят и по честен път, но печеленето на много пари е невъзможно без малка игра със собствената съвест. И по тази точка Нощният патрул губеше еднозначно от Дневния.

Улицата, по която вървеше, се разклони на две. Като река, в чийто център има дълъг и тесен остров от няколко стари, ниски сгради — главно ресторантчета и сувенирни магазини. „Черният орел“ беше първата сграда в тази редица.

Когато вече влизаше в дворчето, Антон видя Светъл Различен.

Не, той не беше служител на някой от Патрулите. Просто Различен, който беше предпочел пред предните редици на магическата война да води обикновен, почти човешки живот. Висок, снажен, красив мъж на средна възраст с униформа на офицер от американските ВВС. Той вече излизаше от ресторанта, явно доволен от времето, което беше прекарал там заедно с приятелката си — симпатична чехкиня.

Така беше увлечен от разговора, че не видя Антон веднага. Но когато го забеляза, се усмихна широко.

Разговорът нямаше как да се избегне — Антон вдигна сянката си от заснежените камъни и пристъпи в Сумрака. Като памучна покривка над тях се спусна тишина. Светът се забави, изгуби цветовете си. Избухнаха дъгоцветните, преливащи се човешки аури — повечето спокойни, умиротворени, необременени от излишни мисли. Както и се полага на място, където преобладават туристите.

— Здравей, патрулен! — поздрави го радостно американецът. Тук, в Сумрачния свят, нямаше никакви езикови проблеми.

— Здравей, Светли — отвърна Антон. — Радвам се да те видя.

— Пражкият Патрул? — предположи американецът. Беше различил аурата на патрулен, но не и подробностите. Всъщност, той беше слабичък маг. Някъде около шесто равнище, и то разчитащ изключително само на магическите способности, дадени му от природата. Наистина нямаше какво да прави в Патрула. Освен да седи някъде на заден план и да наглежда също толкова слаби като него вещици и върколаци.

— Московският.

— О! Московският Патрул! — Сега в гласа на американеца имаше явно уважение. — Силен Патрул. Позволи да ти стисна ръката.

Стиснаха си ръцете. Американският летец, изглежда, възприе срещата като съществен елемент от приятната вечер.

— Капитан Кристиан Уановър-младши. Маг шесто равнище. Нуждаеш ли се от помощта ми, патрулен? — формалното предложение беше изречено с подобаваща сериозност.

— Благодаря, Светли. Не, не се нуждая от помощ — отвърна Антон също толкова учтиво.

— На почивка ли си? — попита Кристиан.

— Не. В командировка. Но не се нуждая от помощ.

Американецът кимна:

— Пък аз имам коледна отпуска. Моята част е дислоцирана в Косово и реших да посетя Прага.

— Добър избор — кимна Антон. — Красив град.

Не му се искаше да продължава разговора. Но американецът беше изпълнен със сърдечност:

— Прекрасен град! Колко хубаво, че сме го освободили по време на Втората световна война.

— Да, освободихме го — кимна Антон.

— Воювал ли си в онези години, патрулен?

Антон си помисли, че пред него е наистина слаб маг. Да не можеш да видиш реалната възраст, дори приблизително…

— Не.

— Аз също бях прекалено млад — въздъхна американецът. — Мечтаех да попадна в армията, но бях само на петнайсет години. Жалко, шда да имам шанс да попадна тук с половин век по-рано…

Антон едва се удържа да каже, че така или иначе е нямало да има този шанс — американските войски не бяха влизали в Прага. И веднага се засрами от мисълта си.

— Е, успех — реши най-накрая да се сбогува американецът. — Някой ден непременно ще долетя в Москва, патрулен!

— Стига да не е като в Косово! — Този път Антон не успя да се въздържи. Но капитан Кристиан Уановър не се обиди. Напротив, усмихна се и каза:

— Не, мисля, че няма да се стигне дотам, нали? Светлината да бъде с теб, патрулен!

Антон излезе от Сумрака след американеца, който хвана под ръка така и незабелязалата нищо девойка и намигна хитро.

— Силата да бъде с теб… — промърмори Антон на руски.

Що за лош късмет… Доброто му настроение се стопи като лед в нагорещен тиган.

Може да си повтаряш хиляда пъти, че никакви спорове и караници между държавите нямат връзка с отношенията между Светлината и Мрака. Може да осъзнаваш, че един летец-маг, участващ във война, едва ли ще нанесе бомбен удар по мирно население. И все пак…

А как ли успява да прави бойни полети, да хвърля бомби върху хората и да си остава Светъл? Защото той несъмнено беше Светъл! И при това със сигурност на съвестта му тежеше животът на хора. Как успяваше да се спаси от пропадане в Сумрака? Каква огромна вяра в собствената си правота трябва да имаш, за да съчетаваш службата във воюваща армия с делото на Светлината?

Мрачен и потиснат, Антон влезе в „Черния орел“.

И веднага видя бойните другари на Кристиан Уановър. Десетина души, всичките обикновени хора. Седяха на дълга маса, ядяха гулаш и пиеха спрайт.

Честна дума, пиеха спрайт!

В чешка бирария! По време на отпуската!

Не защото спазваха някакъв закон за сух режим. На масата имаше и няколко празни бутилки от бира. Американска „Будвайзер“, от която Антон би пил само ако умираше от жажда в пустинята.

Мина покрай американците. Нямаше свободни места, отново неуспех… А, там някой седи сам, може би при него има свободно място…

Седналият вдигна глава — и потрепна. Почти едновременно с Антон.

Това беше Едгар.

ГЛАВА 3

Онова, което не може да се отнеме на Тъмните, е вкусът им към живота. Антон изобщо не се съмняваше в този факт. Достатъчно му беше да види с какъв апетит Едгар се справи с много вкусния свински бут, който едва ли би получил одобрението на някой диетолог. Към печеното Тъмният добави щедро горчица — сладка, разбира се, както я обичат руснаците, но все пак с остър вкус, с хрян. Изпи и обилно количество бира.

Това винаги беше изумявало Антон. Дори съседите му вампири, с които навремето бе в съвсем приятелски отношения, понякога изглеждаха по-живи и жизнерадостни от Светлите магове. Разбира се, от висшите магове — онези, които бяха равни по сила на Антон, още не се бяха „наиграли на хора“.

Неприятното беше, че любовта на Тъмните към живота обикновено се разпростираше само върху тях самите.

Антон вдигна тежката халба светла „Будвайзер“ и промърмори:

— Прозит.

Добре, че чукането с чаши не влизаше в чешките обичаи. На Антон не му се искаше да чукне халбата си с тази на Тъмния.

— Прозит — кимна Едгар. С удоволствие отпи две глътки, като опразни половината халба. Изтри пяната от устните си. — Хубава е.

— Хубава е — съгласи се Антон, макар напрежението да не го напускаше. Разбира се, в това съвместно пиене на бира нямаше нищо осъдително. Правилата на Нощния патрул не забраняваха контактите с Тъмните, даже напротив — ако сътрудникът беше сигурен в своята безопасност, това се поощряваше. Кой знае, така можеше дори да повлияе на Тъмния, какви ли работи не се случват… Не да го спечели на страната на Светлината, разбира се… но поне да го предпази от поредната пакост.

Неочаквано за самия себе си Антон изрече:

— Радвам се, че има поне едно нещо, по което можем да постигнем взаимно съгласие.

— Да. — Едгар се стараеше да говори миролюбиво и коректно, за да не засегне Светлия с поредната измислена обида или поредното необосновано подозрение. — Има голяма разлика между чешката бира, която се продава в Москва и в Прага.

Городецки кимна.

— Да. Особено ако се има предвид бутилираната бира. Бутилирането на чешка бира е погребване на истинската бира в стъклен ковчег.

Едгар се усмихна, съгласявайки се със сравнението. Отбеляза:

— Кой знае защо в останалата част на Източна Европа не се срещат талантливи пивовари.

— Дори в Естония?

Едгар сви рамене. Тези Светли никога няма да изпуснат случая да се изгаврят…

— Ние имаме хубава бира. Но не изключителна. Между другото, и в Русия е същото.

Антон се намръщи, сякаш спомняйки си вкуса на родната бира. Но каза нещо съвсем друго:

— Това лято бях в Унгария. Пих унгарска бира. „Дрехер“… едва ли не единствената им марка.

— И?

— Предпочитам прокиснала „Балтика“.

Едгар се усмихна. Дори след като леко напрегна паметта си, не можа да се сети за нито една марка унгарска бира. Впрочем след като Антон се изказваше така за нея, по-добре беше хич да не се сеща. Събеседникът му разбираше от бира и то доста. Изобщо, Светлите обичаха плътските удоволствия — трябваше да им се признае.

— А тези… доблестни войни… пият родните си помии — кимна Антон към американците. — Миротворци… Асове на Гьоринг…

Печеният свински бут отдавна беше изяден — и порцията на Едгар, и тази на Антон. Двамата бяха изпили и достатъчно количество бира, за да блеснат очите им, а гласовете им да станат по-високи и непринудени.

— Защо на Гьоринг? — учуди се Едгар. — Това не са шваби, американци са.

Антон обясни търпеливо, като на дете:

— „Асовете на ВВС на САЩ“ звучи много тромаво. Знаеш ли някое кратко и звучно наименование на американските ВВС?

— Не.

— Е, добре. Нека са асовете на Клинтън. Немците поне са знаели, че воюват със същите като тях летци, а тези сипят бомби върху държава, цялата отбрана на която са зенитки от времето на Втората световна… И получават награди за това. Има ли изобщо нещо свято в техния живот? И досега мислят, че са освободили Прага през четирийсет и пета година.

— Свято? — усмихна се Едгар. — А за какво им е нещо свято? Те са войници.

— Знаеш ли, Различен, струва ми се, че дори войниците трябва преди всичко да си остават хора. А хората трябва да имат нещо свято в душите.

— Като начало трябва да имат душа. А чак след това — нещо свято. О! Сега ще ги попитаме!

Край масичката им тъкмо се промъкваше румен отвъдокеански летец с блестящи нашивки. Червенобузест здравеняк, гордост на Тексас или Оклахома. Най-вероятно се връщаше от тоалетната.

— Прощавайте, господин офицер! Мога ли да ви попитам нещо? — обърна се към него Едгар на добър английски. — Има ли във вашия живот нещо свято? Нещо заветно?

Американецът спря толкова рязко, сякаш се беше спънал. Инстинктът му подсказваше, че военният на най-най-великата държава на света е длъжен да бъде на висота и да даде достоен отговор. На лицето му се отрази мъчителна мисловна дейност, изведнъж последвана от озарение. Американецът разбра, че все пак има нещо свято за него. Той се усмихна гордо.

— Свято? Разбира се, че има! „Чикаго булз“…

Дори маговете не разбраха дали се шегуваше, или говореше сериозно…

— Това е като шахматна партия, разбираш ли? — обясняваше Едгар. — Началството просто движи по дъската лишените от индивидуалност фигури — нас.

Лицето на сервитьора се удължаваше пропорционално на количеството изпита от Антон и Едгар бира. Той вече беше донесъл на тази маса толкова много обемисти стъклени халби, че биха стигнали за целия полк американски летци плюс отбора на „Чикаго булз“.

А двамата руснаци продължаваха да седят, макар и да се виждаше, че езиците им се заплитаха все повече и повече.

— Да вземем например нас двамата — продължаваше Едгар. — На този процес ти ще бъдеш защитник, а аз — обвинител. Но въпреки това ние не сме кой знае колко значими величини. Оставаме си фигури на дъската. Ако е необходимо — ще ни хвърлят в самия пъкъл. Ако решат — ще ни разменят. Та каква е същността на този процес? Танци около една тривиална размяна. Вашият Игор срещу нашата Алиса. И това е всичко. Просто са ги сблъскали двамата, като паяци в буркан, и са ги отстранили от дъската. В името на висши и непонятни за нас цели.

— Не си прав. — Антон му се закани строго с пръст. — Хесер не е предполагал, че Игор ще се натресе на Алиса. Това е интрига на Завулон!

— И откъде си толкова сигурен? — попита с насмешка Едгар. — Ти си толкова велик, че четеш в душата на Хесер като в отворена книга? Доколкото знам, ръководството на Светлите също не обича да посвещава сътрудниците си в дълбоките планове. Висша политика на висшите сили! — изрече той много високо и с поучителен тон.

На Антон страшно му се прииска да възрази. Но за съжаление нямаше никакви убедителни доводи.

— Или да вземем последния сблъсък в МГУ. Завулон те използва — извинявай, навярно ти е неприятно да го чуеш, но щом сме започнали… Та така, Завулон те използва. Завулон! Твоят заклет враг!

— Не ме е използвал. — Антон се поколеба, но все пак продължи: — Опита се да ме използва. А аз се опитах да използвам ситуацията в наш интерес. Сам разбираш — това е война.

— Да допуснем, че само се е опитал — пренебрежително се съгласи Едгар. — Да допуснем… А Хесер нищичко — нищичко — не направи, за да те защити! Защо му е да застрахова пешки? Това е неикономично и безсмислено.

— А вие чудесно се отнасяте с пешките си — отбеляза навъсено Антон. — Дори не смятате за равни низшите Различни, вампирите и върколаците. Пушечно месо.

— Те наистина са си пушечно месо. По-евтино и не толкова ценно, колкото сме ние, маговете. И изобщо — нашите напъни и речи са безсмислени. Ние сме марионетки. Само марионетки. А да си проправяме път към длъжността кукловод е абсолютно безнадеждна работа, тъй като за това са нужни способностите на Хесер или Завулон, а тези способности се срещат изключително рядко. Пък и местата на игралната маса вече са заети. Никой от шахматистите няма да отстъпи мястото си на една фигура, та дори на царица или цар.

Антон мрачно пресуши халбата си и безшумно я сложи на таблата с емблемата на ресторанта. Той вече отдавна не беше онзи млад маг, за пръв път в живота си излязъл на полева работа и проследяващ вампирката-бракониерка. Отдавна не беше същият, макар и оттогава да не бе минало чак толкова време. Оттогава бе имал достатъчно възможности да се увери колко Мрак има в Светлината. И мрачната позиция на Тъмния маг Едгар — ние сме песъчинки във водениците на Големите Чичковци, затова си пий бирата и не се оплаквай — дори му импонираше донякъде. И Антон отново си помисли, за кой ли път, че Тъмните, при цялото си привидно бездушие, са по-човечни от борците за високи идеали, Светлите.

— И все пак не си прав, Едгар — каза той най-накрая. — Между нас има коренна разлика. Ние живеем заради другите. Ние служим, а не управляваме.

— Така са говорили всички човешки вождове. — Едгар с готовност влезе в капана. — Партията е слуга на народа. Помниш ли?

— Но ние имаме едно различие от човешките вождове. — Антон погледна Едгар в очите. — Развъплътяването. Разбираш ли? Светлият не може да тръгне по пътя на злото. Ако разбере, че е допринесъл за нарастването на злото в света, той отива в Сумрака. Изчезва. И това се е случвало неведнъж, достатъчно е само Светлият да допусне грешка или поне мъничко да се поддаде на влиянието на Мрака.

Едгар пискливо се засмя.

— Антоне, та ти самият даде отговора… „Ако разбере“… Ами ако не разбере? Помниш ли случая с лечителя-маниак? Преди дванайсет години, струва ми се…

Антон го помнеше. Тогава още не беше иницииран, но по-късно бе обсъждал този нечуван случай с всеки сътрудник на Патрулите, с всеки Светъл.

Редови Светъл лечител, със силни ясновидски способности. Живеел в Подмосковието, не работел активно в Ноидния патрул, но бил зачислен в активния резерв. Работел като лекар, използвайки в практиката си Светла магия. Пациентите му го обожавали — той буквално правел чудеса…

А също така убивал пациентките си, млади момичета. Не по някакъв магически начин, а просто ги отравял. Понякога ги убивал чрез акупунктура — познавал до съвършенство всички енергийни точки на човешкото тяло…

Нощният патрул попаднал на него почти случайно. Някой от аналитиците се заинтересувал от рязкото увеличаване на смъртността сред младите жени в малък град на Подмосковието. Особено подозрително било, че повечето жени били бременни. Забелязали и голямото количество помятания, аборти, мъртвородени деца. Заподозрели Тъмните, вампирите и върколаците, сатанистите, вещиците… Кого ли не проверили.

После самият Хесер се заел със случая и убиецът бил хванат. Светлият маг-убиец…

Той просто прекалено добре виждал бъдещето, този обаятелен, импозантен лечител. И понякога, приемайки пациентката си, виждал бъдещето на нероденото й дете, което почти със сигурност щяло да израсне като убиец, маниак, престъпник. Понякога виждал, че самата пациентка ще извърши някое чудовищно престъпление или че случайно ще причини смъртта на много хора. И ето, че решил да се бори — както може.

Лечителят с плам обяснявал на съда, че светлото магическо въздействие не би довело до нищо — нали при това Тъмните щели да получат право на ответни действия и количеството на злото в света нямало да намалее. А така той просто „изгарял плевелите“. И твърдата му увереност, че е донесъл повече добро на света, отколкото е породил зло, го спасяваше от пропадане в Сумрака.

Наложи се лично Хесер да го развъплъти.

— Той е бил психопат — обясни Антон. — Просто психопат. С характерно разстройство на мисленето… уви, случват се такива неща.

— Както и онзи оръженосец на Жана д’Арк, Жюл дьо Рей — с готовност подсказа Едгар. — Той също е бил Светъл, нали23? А после се заел да избива жени и деца, за да извлече от телата им еликсир на младостта, да победи смъртта и да направи щастливо цялото човечество.

— Едгар, никой не е застрахован от лудост. Дори Различните. Но ако вземем една съвсем обикновена вещица… — започна Антон, избухвайки.

— Не споря. — Едгар примирително разпери ръце. — Но нали не говорим за крайните случаи? А просто за това, че е възможно и вашият прехвален защитен механизъм, развъплътяването… да го наречем просто съвест… и той може да откаже да действа. А сега си помисли — ако Хесер реши, че в бъдеще твоята смърт ще донесе огромна полза на делото на Светлината? Ако на едната везна е Антон Городецки, а на другата — животът на милиони хора?

— Няма да му се наложи да ме лъже — твърдо каза Антон. — Няма за какво. Ако възникне такава ситуация, готов съм да се пожертвам. И всеки от нас е готов!

— Ами ако не бива да ти съобщава нищо? — доволно се ухили Едгар. — За да не узнае врагът, за да се държиш по-естествено, за да не се вълнуваш напразно… нали запазването на душевния ти мир е също едно от задълженията на Хесер?

Той вдигна доволно поредната халба и отпи шумно от пяната.

— Ти си Тъмен — каза Антон. — Ти виждаш във всичко само зло, предателство, подлост.

— Аз само не си затварям очите пред тях — парира удара Едгар. — И затова не се доверявам на Завулон. Почти така, както не се доверявам и на Хесер. Дори на теб мога да ти се доверя повече — ти си същата злощастна фигура като мен, по случайност боядисана в друг цвят. Нима черната пешка мрази бялата? Не. Не. Още повече, ако пешките са застанали лице в лице и приятелски си пийват бира.

— Знаеш ли с леко учудване каза Антон, — направо недоумявам: как живеете изобщо с тези възгледи? На ваше място незабавно бих се обесил.

— Така значи, нямаш довод, с който да възразиш?

Антон също отпи от бирата. Чешката бира имаше удивителната способност да не оставя тежест нито в тялото, нито в главата, дори при големи количества… Или само така изглеждаше?

— Нямам — призна си Антон. — Точно в момента — нямам. Но съм сигурен, че не си прав. Просто е трудно да спориш за цвета на дъгата със слепец. Ти нямаш… не знам какво точно нямаш. Но е нещо много важно, без което си по-безпомощен и от един слепец.

— Защо пък да съм безпомощен? — леко се обиди Едгар. — По-скоро вие, Светлите, сте безпомощни. Сковани от своите етични догми. А тези като Хесер, които са се издигнали на по-висока степен на развитие, ви управляват.

— Ще се опитам да ти отговоря — каза Антон. — Но не сега. Ние тепърва ще се срещаме отново.

— Измъкваш се от отговора? — усмихна се Едгар.

— Не. Просто бяхме решили да не говорим за работа. Нали?

Едгар замълча. Наистина, Светлият го беше надиграл, макар и едва-едва, но го беше надиграл! И защо се беше впуснал в безполезния спор? Бий магарето, да стане още по-магаре, както казваха в Дневния патрул.

— Да — каза той. — Вината е моя, признавам си. Само че…

— Само че е много трудно да не се говори за това, което ни разделя — кимна Антон. — Разбирам. Това не е вина… това е съдба.

Той се порови из джобовете си и извади пакет цигари. Едгар машинално отбеляза, че цигарите са евтини, „21-ви век“, руско производство. Виж ти. Тъмен маг на неговото равнище можеше да си позволи всякакви житейски радости. А Антон пушеше руски цигари. А и случайно ли беше попаднал в този малък, уютен, но доста евтин ресторант?

— Няма ли да ми подскажеш къде си се настанил? — попита той.

— В хотел „Кафка“ — отвърна Антон. — Това е в Жижков, улица „Кржеменцов“.

Точно така, евтин и непрестижен хотел. Едгар кимна, наблюдавайки как Светлият пали цигарата си. Някак неловко, сякаш пуши отскоро или съвсем рядко.

— А ти си в „Хилтън“ — каза изведнъж Антон. — Нали? Или в най-лошия случай в „Радисън“.

— Следите ли ме? — неволно настръхна Едгар.

— А, не. Само че всички Тъмни ги влече към гръмките имена и скъпите заведения. Вие също сте предсказуеми.

— Е, и? — попита предизвикателно Едгар. — Ти привърженик на аскетизма и просешкия живот ли си?

Антон огледа с ирония ресторанта, почти унищожените остатъци от свински бут върху набраздената от ножове дъска, огромния брой празни халби… Като че ли отговорът беше излишен, но той все пак каза:

— Не, не споря. Но нали количеството стаи и персонал в хотела не е най-важното. Както и цената на ястията в менюто. Аз също бих могъл да отседна в „Хилтън“ и да отида да пия бира в най-скъпата бирария в Прага. Само че защо да го правя? Ето например ти — защо дойде именно тук? Та нали мястото не е от най-изисканите?

— Тук е уютно — призна си Едгар. — И готвят вкусно.

— Точно за това говоря.

В някакъв внезапен порив на пиянско великодушие Едгар възкликна:

— Да! Май разбрах! Ето къде е разликата между нас. Вие се стараете да ограничите естествените си потребности. Дали от скромност, дали по някаква друга причина… А ние сме по-разточителни, да… По отношение на парите, материалните и човешките ресурси…

— Хората не са ресурси! — Погледът на Антон стана пронизващ и ядосан. — Разбираш ли? Не са ресурси!

Ето, винаги става така… достатъчно е само да се намери допирна точка… Едгар въздъхна. Заблудени са тези Светли. Леле, колко са заблудени…

— Добре. Няма смисъл да обсъждаме повече, и без това всичко е ясно. — Той отпи от бирата и не се сдържа да не отбележи: — А тук одеве седеше един американски летец… при това Светъл маг… Между другото, абсолютен некадърник, мен дори не ме забеляза. Да се обзаложим ли, че се отнася към хората като към ресурси? Или като към низша раса, глупава и неразбрана, на която може и да се помага, но която може да бъде и наказвана. Тоест, той е същият като нас.

— Бедата ни е там, че сме продукт на човешкото общество — отвърна намръщено Антон. — С всичките му недостатъци. И дори Светлите, освен ако не са преживели стотици години, носят в себе си стереотипите и митовете на своята държава, без значение дали е Русия, Америка или Буркина Фасо. Странна работа, защо постоянно в главата ми се върти Буркина Фасо?

— Единият от онези глупчовци, Братята на Регин, е от Буркина Фасо — предположи Едгар. — Ама че смешно име.

— Братята на Регин… — Антон кимна. — А с тях какво сте намислили? Нали ги е извикал някой от московския Дневен патрул! Обещал им е помощ, активизиране на Нокътя на Фафнер… защо?

— Нямам такава информация, за която съм длъжен да заявя официално! — отвърна бързо Едгар. Дай им на тези Светли да се хванат за някое формално нарушение…

— Изобщо не признавай, няма нужда! — махна с ръка Антон. — Та аз не съм дете. Но на нас определено не ни трябва появата на Тъмен маг с огромна сила.

— И на нас не ни е нужно — заяви Едгар. — Смятай, че това ще означава война. По пълната програма. Тоест Апокалипсис.

— Значи Братята на Фафнер са ги излъгали — съгласи се Антон. — Убедили са ги да атакуват бернското бюро, да откраднат Нокътя, да долетят в Москва… но защо? За да захранят Огледалото?

„Бързо съобразява“ — отбеляза мислено Едгар. Но поклати глава, намирайки великолепно възражение:

— Каква безсмислица! Ние узнахме кой е Виталий Рогоза едва когато Нокътя вече беше похитен, а четиримата оцелели вече бяха на път за Москва!

— Това е вярно! — възкликна внезапно Антон. — Ти си прав, Тъмни! Появата на Огледалото е невъзможно да се предскаже, то е стихийна рожба на Сумрака. А официалното комюнике на Инквизицията твърди, че сектата е започнала подготовката за щурма на хранилището с артефакти две седмици преди произшествието. Тогава Рогоза още не е съществувал в природата… по-точно, съществувал е, но е бил обикновен човек, по-късно видоизменен от Сумрака…

Едгар прехапа устни. Излизаше, че е подсказал нещо на Светлия… Беше споделил информация или просто му бе подсказал верния път. Лоша работа… Всъщност, защо да е лоша? Едгар също нямаше нищо против да разбере ситуацията напълно. За него това също беше жизненоважно. Той изрече на глас:

— Може би някой е искал да прогони Бюрото на Инквизицията от Берн?

— Или е решил да го премести в Прага…

Те се спогледаха замислено — Светлият и Тъмен маг, еднакво заинтересовани да си изяснят ситуацията. Сервитьорът се приближи, но видя, че бирата още не е допита и се зае с обслужването на американците.

— Има и такъв вариант… — съгласи се Едгар. — Но самата операция с Нокътя не ни е била необходима! Не си и помисляйте да ни припишете подобна глупост!

— Но може би — изрече изведнъж Антон — ви е било необходимо да провалите нечия операция? Наша операция? И Нокътя на Фафнер е послужил за това?

Едгар се прокле за бъбривостта си. Разбира се, образно казано. Нито един Тъмен не би си докарал на главата фуния на инферното.

— Глупости, за каква операция говориш… — започна той. И веднага съобрази, че започвайки неочаквано да защитава Нощния патрул, той всъщност беше потвърдил догадката на Антон.

— Благодаря, Различен — изрече въодушевено Светлият.

Без да спира да се укорява мислено, Едгар се изправи. Правилно казват Тъмните: преди да седнеш на масата със Светъл, си отрежи езика и си заший устата!

— Време е да тръгвам — отбеляза той. — Беше ми изключително приятно… да си поговорим.

— И на мен — съгласи се Антон. И дори подаде ръка.

Глупаво беше да отказва ръкостискането, така че Едгар стисна протегнатата длан, хвърли на масата банкнота от петстотин крони и бързо излезе.

Антон усмихнато го изпрати с поглед. Все пак беше приятно да стреснеш Тъмен маг, при това от първата десетка на Дневния патрул. Този дебел патрулен явно беше решил, че му е разкрил някаква страшна тайна… макар и да не беше разкрил нищо, а версията, предложена от Антон, беше глупава и дори и случайно да беше правилна, Антон не научи нищо ново…

Той погледна накриво сервитьора и направи жест с ръка, сякаш пише с пръст по разтворената си длан. След минута му подадоха сметката.

Хиляда и двеста крони, заедно с полагаемия бакшиш.

Ех, тези Тъмни…

Едгар беше спестил някаква сума, макар и дребна. След всичките тези подигравки по адрес на бедния Нощен патрул и незабележимото извиване на пръсти…

След като плати сметката, Антон се изправи (бирата все пак напомни за себе си — тялото му придоби приятна, но същевременно тревожна отпуснатост) и излезе от „Черния орел“. Едва успя да стигне навреме до Староместкия площад, където беше срещата му със сътрудника на Европейското бюро на Инквизицията.

Тук по всяко време имаше много туристи.

Особено в началото на всеки час, когато на кулата започваше да звъни старинният астрономически часовник. Прозорчетата се отваряха и отвътре се появяваха фигурите на апостолите, придвижваха се напред, сякаш оглеждайки площада, и се прибираха обратно, в недрата на механизма. Неуморната стража на Староместкия площад…

Антон стоеше сред туристите, пъхнал ръце в джобовете — все пак пръстите му мръзнеха, а той кой знае защо никога не беше обичал ръкавиците. Наоколо тихо бръмчаха видеокамерите, разноезичната тълпа обменяше впечатления от посещението на поредната задължителна атракция. На Антон дори му се струваше, че чува скърцането на мозъците, поставящи отметка върху туристическата карта на Прага. „Да видя часовника — изпълнено.“

Защо и той неволно се движеше сред тази безлична тълпа, изпълнявайки мислено по абсолютно същия начин точките от програмата?

Инертност на мисленето? Мързел? Или непобедимото стадно чувство? Ето, Тъмните например, навярно не се придвижваха в тълпа…

— Не, не те разбрах — прозвуча някъде на две-три крачки от него. — Аз съм на почивка, разбра ли? Не можеш ли да го решиш сам?

Антон погледна с крайчеца на окото сънародника си. Това не го зарадва особено. Землякът му беше със здраво тяло, широки рамене и много злато по себе си. Вече се бе научил да носи скъпи костюми, но не и да връзва луксозни вратовръзки. Разбира се, вратовръзката беше вързана, но с такъв „колхозен“ възел, че Антон чак го досрамя. Под разкопчаното палто от тъмночервен кашмир се подаваше измачкан шал.

Новобогаташът пресрещна погледа му, намръщи се, прибра мобилния си телефон и отново се втренчи в часовника. Антон извърна поглед.

Третото поколение, както обещаваха аналитиците. Трябваше да дочакат третото поколение. Внукът на този забогатял и успял да оцелее бандит щеше да бъде съвсем приличен човек. Трябваше само да се изчака. За разлика от хората, Различните можеха да чакат цели поколения. Тяхната работа продължаваше с векове… поне работата на Светлите.

Тъмните бяха тези, които можеха да внесат с лекота съответните изменения в съзнанието на хората. Пътят на Мрака винаги е по-кратък от този на Светлината. По-кратък, по-лек, по-приятен.

— Антон Городецки — каза някой зад гърба му. Явно руският език не беше майчин на говорещия, който обаче го владееше до съвършенство.

А интонацията не можеше да се сбърка с нищо. Отчуждената, почти равнодушна интонация на Инквизиторите.

Антон се обърна, кимна, протегна ръка.

Инквизиторът, изглежда, беше чех. Висок мъж на неопределена възраст, с топло сиво палто и кожена барета със закачена на нея забавна значка, на която бяха изобразени ловджийски рогове, пушки и еленова глава. Кой знае защо, на Антон му беше лесно да си го представи във вечерен есенен парк — как крачи бавно по дебелия килим от нападали листа, замислено, тъжно, като потънал в размисли шпионин.

— Витезслав — каза Инквизиторът. — Витезслав Грубин. Да вървим.

Излязоха лесно от тълпата — хората неясно защо правеха път на Инквизитора, въпреки че той не използваше способностите си на Различен. Тръгнаха по тясна уличка, постепенно отдалечавайки се от безделничещите туристи.

— Как мина пътуването, Антоне? — поинтересува се Витезслав. — Отпочинахте ли си, похапнахте ли?

— Благодаря, всичко е наред.

Проявата на учтивост от страна на Инквизицията, макар и формална, беше неочаквана и приятна.

— Имате ли нужда от помощ от страна на Бюрото?

Антон поклати глава, без да се съмнява, че крачещият отпред Витезслав ще усети движението.

— Това е добре — отвърна все така равнодушно, но искрено Инквизиторът. — Имаме толкова работа… Преместването на Европейското бюро в Прага е голямо събитие за нас. Но сме твърде горди… много се гордеем. Обаче отделът ни е съвсем малък. А работата е доста.

— Доколкото разбирам, на Инквизицията не й се е налагало често да се намесва в Прага? — попита Антон.

— Да. Нашите Патрули спазват законите. Не нарушават Договора много активно.

„Точно така“ — помисли си Антон. Работата на Инквизицията се състоеше в изглаждане на разногласията между Патрулите, а с престъпленията на отделните Различни се занимаваха самите патрули. Едва ли атмосферата на нормална европейска столица действаше умиротборяващо на пражките Тъмни. Но те се бяха научили да уважават законите в рамките на организацията.

Или поне да ги нарушават незабележимо.

— Заседанието на Трибунала по делото на Игор Теплов, маг второ равнище, щатен сътрудник на московския Нощен патрул, ще започне утре вечерта — каза Витезслав. Антон оцени, че Игор е назован с пълното му име и с подобаващия ранг, както и, че заседанието „ще започне“, а няма „да се състои“. Значи Инквизицията още не бе стигнала до никакъв извод. И е готова за дълъг процес… — Искате ли да се срещнете с него?

— Да, разбира се — кимна Антон. — Имам за него няколко писма от момчетата, подаръци…

Той замълча — някак много тъжно прозвучаха думите му за писмата и подаръците. Сякаш наистина беше на свиждане в затвора. Или при тежко болен…

— С кола съм — каза Инквизиторът. — Можем да отскочим до хотела ви за подаръците и после да отидем при задържания.

— Игор… Той някъде в Инквизицията ли е?

— Не, защо? — отвърна с въпрос Витезслав. Спря до някаква шкода фелиция, паркирана до тротоара. — Ако задържаният е Тъмен, вероятно бихме го поставили под наблюдение. А вашият сътрудник е в обикновен хотел. Задължил се е, че няма да излиза.

Антон кимна, съзнавайки колко нелеп е въпросът му. Наистина, защо да прибират в килия Светъл маг?

— Моля да ме извините, Витезслав… — каза той. — Разбирам, че това няма никаква връзка с настоящата ви работа, но бих искал да узная… просто ей така, без да имам нищо предвид… навярно бих могъл да ви сканирам, но така не е прието…

— Какъв съм бил ли? — попита Витезслав.

— Да.

Инквизиторът извади ключа си и натисна бутона на ключодържателя, за да изключи алармата. Отвори вратата.

— Аз съм вампир. По-точно бях вампир.

— Висш? — уточни Антон, кой знае защо.

— Да.

Антон се настани на предната седалка и си сложи колана. Витезслав запали мотора, но не бързаше да потегля, давайки възможност на двигателя да загрее.

— Извинявайте, въпросът наистина беше идиотски — призна си Антон.

— Разбира се, че беше идиотски. — Инквизиторът не страдаше от излишна деликатност. — Доколкото знам, Антоне, вие все още сте твърде млад…

Той изкара внимателно и плавно колата на улицата. Разбира се, не попита в кой хотел е отседнал Антон — нямаше нужда. Каза само:

— Вие, вероятно, имате някои илюзии по отношение на това какво представлява Инквизицията и какви са Различните, работещи в нея. Така че… нека ви дам необходимите разяснения. Инквизицията не е трета сила, както смятат много редови сътрудници на Патрулите. Ние също така не се превръщаме в някакъв особен вид Различни, които не са част нито от Светлината, нито от Мрака… Ние сме просто Инквизитори. Избрани сред тези Тъмни и Светли, които поради различни причини са проумели голямата необходимост от Договора и примирието между Патрулите. Да, ние притежаваме определена информация, с която не разполагате вие, патрулните… може би освен най-великите магове. И, повярвайте ми, Антон Городецки, нашите знания не ни носят радост. Ние сме принудени да пазим Договора. Разбирате ли?

— Опитвам се да разбера — каза Антон.

— Аз съм вампир — повтори тихо Витезслав. — Истински висш вампир, неведнъж убивал млади момичета… Това е най-правилното в енергийно отношение…

— Няма нужда от лекции по физиология на вампирите — каза Антон. — Не са ми приятни, повярвайте ми.

Витезслав кимна, гледайки внимателно пътя. Антон изведнъж си помисли, че колата е още нова и вампирът я пази, полага големи грижи и много се гордее с нея…

— Така че аз не притежавам душа или дори живот, поне не в този смисъл, който влагат в понятието Светлите — каза Витезслав. — Смятам делото на Светлината за наивна и опасна, а често и за престъпна доктрина. Делото на Мрака, обратно, ми е доста симпатично. Но…

Той замълча за миг, сякаш изграждайки някакви сложни мисловни конструкции.

— Но аз си представям добре алтернативата на сегашната ситуация. И затова съм в Инквизицията. Затова наказвам онези, които са нарушили Договора. Забележете, Антоне — не онези, които не са прави. Та нали истините винаги са минимум две. Не онези, които се откъсват напред — имало е времена, когато Светлите са били по-силни, имало е и времена, в които е побеждавал Мракът. Инквизицията е само страж на Договора.

— Разбирам — каза Антон. — Естествено. Но мен винаги ме е интересувало дали е възможно да възникне ситуация, в която Инквизицията би подкрепила едната или другата страна? Опирайки се не на Договора, а на истината…

— Истините са минимум две — повтори Инквизиторът. — Такава ситуация…

Той се замисли.

— Не ми се е случвало да се сблъсквам с Инквизитор-Светъл, който би подкрепил своя Патрул — уточни Антон. — Но дали ситуацията с Инквизиторите-Тъмни е аналогична? Каквото и да си приказваме, вие имате свои сили, свои тайни знания. Не говоря за конфискуваните артефакти в хранилищата.

— Всичко е възможно — реши неочаквано вампирът. — Да… Допускам го. Ако започне открита война между Светлината и Мрака, не просто схватка между Патрулите, а открита война. Ако всеки Различен застане от своята страна на фронта… Каква ще бъде тогава нуждата от Инквизицията? Тогава и ние ще станем просто Различни…

Той кимна и добави:

— Но по това време Инквизицията вероятно вече ще е загинала. Опитвайки се да предотврати тази ситуация. Нали не сме чак толкова многобройни. И постъпките на неколцината оцелели Инквизитори, носили някога тогите на Инквизицията, няма да променят нищо.

— Разбирам какво кара Нощния патрул да спазва договора — каза Антон. — Ние се боим за хората. Знам какво движи и Дневния патрул — те се боят за себе си. Но какво кара вас, Инквизиторите, да вървите против собствената си същност?

Витезслав се обърна към Антон и изрече тихо:

— Вас ви ръководи единствено страхът, Антон Городецки. Без значение дали за себе си, или за хората. А нас ни движи ужасът. И затова ние спазваме Договора. Бъди спокоен за изхода на процеса — няма да има никакво изопачаване на фактите. Ако колегата ти не е нарушавал Договора, той ще напусне Прага жив и здрав.

До вечерта Едгар донякъде се поуспокои. Може би благодарение на вкусната вечеря в скъпия ресторант и бутилката марково чешко вино (е, не беше френско, нито пък испанско, но съвсем не беше лошо). А може би самата предколедна пражка атмосфера му действаше умиротворяващо. Разбира се, Едгар не вярваше в Бога — малко Различни, особено пък Тъмни, се поддадаваха на подобен предразсъдък. Но той смяташе коледните празници за изключително мили и приятни и винаги се стараеше да ги отбележи достойно.

Дали роля за това не играеха спомените му от детството? Когато той беше обикновено селско момче на име Едгар, което помагаше на баща си в чифлика, ходеше на църква и очакваше с трепет в сърцето всеки празник? Или му идваха на ум неканени спомени от двайсетте и трийсетте години, когато той вече беше Различен, но не работеше активно в Патрула, живееше в Талин, имаше прилична адвокатска практика, прекрасна жена и четири деца… Родителите му бяха починали отдавна, погребал бе и жена си, а двамата останали живи синове, единият от които живееше в Канада, а другият — в Пярну, не бе виждал от че-тирийсет години. Двамата старци трудно биха повярвали, че младоликият здрав мъж е баща им, родил се още в края на деветнайсети век…

„Да, навярно е заради спомените“ — мислеше си Едгар, палейки цигара. Все пак в обикновения му човешки живот се бяха случили толкова хубави неща. Запита се дали да не си поиграе отново на човек? Да се ожени, да създаде семейство… Да вземе отпуска от Патрула за трийсет години…

Разсмя се приглушено. Всичко това бяха глупости. Не беше възможно да влезе два пъти в една и съща река. Поживял бе като човек, после и като редови Различен, сега мястото му беше в Дневния патрул. Добре му беше на младока Антон, с неговия неизразходван плам и с живите емоции, но на Едгар вече не му отиваше да нервничи…

Срещна погледа на някаква девойка, скучаеща самотно на съседната маса, и й се усмихна. Докосна лекичко съзнанието й.

Не беше проститутка, а просто млада търсачка на приключения. Е, добре. Той и без това не обичаше професионалистките — не можеха да го учудят с нищо.

Повика сервитьора и поръча бутилка шампанско.

ГЛАВА 4

Инквизицията не проявяваше скъперничество по отношение на задържаните. Хотелът беше съвсем приличен, а стаята, макар и да не беше категория лукс, представляваше хубав двустаен апартамент.

Антон се забави за секунда, преди да тръгне към Игор.

Колко се беше променил…

Игор винаги беше работил в Патрула като оперативен сътрудник. Постъпил бе на работа през първите следвоенни години. Тогава имало много работа. От една страна — изблик на светли емоции, от друга — през тежките години разцъфтявала многобройната дребна измет… А също така царяло всеобщо атеистично настроение в страната, хората с усилие разпознавали в себе си Различни. Докато Игор приел своята същност с лекота, с радост. Изглежда, за него нямало особена разлика какво прави — дали скача с парашут в тила на врага и взривява мостове, или лови из московските улици вампири и върколаци. Стабилно трето равнище на Силата, с малки възможности за израстване, но и трето равнище не е малко, ако е подкрепено с опит, смелост и бързи реакции.

У Игор всичко било в излишък. Само дето опитът му бил малък, но някои години от работата му в Патрула спокойно можели да бъдат броени като три години за една. Може би не бил толкова начетен и ерудиран като Иля или Гарик, не участвал в толкова впечатляващи операции като Семьон, но конкурентите му в оперативната работа не били много. И още нещо, което Антон винаги беше харесвал — Игор си оставаше млад. Не само физически, което не беше никакъв проблем за маговете на неговото равнище, но и душевно. Кой друг би се съгласил с радост да прави компания на петнайсетгодишната Юля от аналитичния отдел и да я придружи чак до Тушино за представянето на албума „Сто и петдесет милиарда крачки“ на модната група „Текила Джаз“? Кой би приел охотно да работи с комплексирани тийнейджъри, осъзнали се като Различни? Кой би се занимавал пет години с екстремен парашутизъм, само за да провери в детайли теорията за повишеното количество Различни сред практикуващите екстремни спортове? Кой би се съгласил пръв да смени колегата си на дежурство или да изпълни най-скучната задача (за опасните задачи винаги има предостатъчно доброволци)? Може би това беше грешка, но от известно време насам Антон бе започнал да си мисли, че е значително по-полезно гърба ти да прикрива не силен и мъдър с опита си, а надежден и жизнерадостен партньор. Силният и мъдрият винаги може да отвлече вниманието си заради някоя по-важна задача от пазенето на нечий гръб…

Различният, който стоеше в момента пред Антон, не изглеждаше нито силен, нито жизнерадостен. Игор беше страшно отслабнал, в очите му имаше някаква дълбока, безнадеждна тъга. Освен това, той сякаш не знаеше къде да си дене ръцете — ту ги криеше зад гърба си, ту стискаше длани.

— Антоне… — каза той най-после. Без усмивка, само с малък намек за радост. — Здравей, Антоне.

Подчинявайки се на внезапен порив, Антон пристъпи напред и прегърна Игор. Прошепна:

— Е, здравей… какво става, на нищо не приличаш…

Застаналият до вратата Витезслав каза тихо:

— Няма да ви правя официални предупреждения за реда на общуване със заподозрения… защото сте Светли. Да ви изчакам ли, Городецки?

— Не, благодаря. — Антон отстъпи назад и сложи ръка на рамото на Игор. — И сам ще се оправя.

— Игор Теплов, заседанието на Трибунала по вашия въпрос ще се състои утре вечерта, в седем часа местно време. Колата за вас ще дойде в шест и половина, бъдете готов.

— Аз отдавна съм готов — тихо промълви Игор. — Не се безпокойте.

— Всичко хубаво — каза учтиво вампирът и излезе. Двамата Светли останаха сами.

— Зле ли изглеждам? — попита Игор.

Антон не се опита да го лъже:

— Не това е точната дума. Изглеждаш по-зле и от мъртвец. Сякаш те държат само на хляб и вода.

Игор поклати сериозно глава:

— Не, какви ги говориш? Държат ме при съвсем нормални условия.

В думите му се усещаше някаква ирония. Сякаш говореше за звяр, държан зад решетките в зоологическа градина.

— Имам тук разни неща за теб — отвърна със същия тон Антон, опитвайки се да улови тази слаба нишка жизненост. — Храненето разрешено ли е?

— Разрешено е — кимна Игор. — Аз просто… в гърлото ми не влиза нито хапка, разбираш ли? Не ми се четат книги, не искам да се напивам, нито пък да общувам с някого… Пускам телевизора и гледам… чак до три през нощта. Сутринта ставам и отново го пускам. Вярваш ли ми — научих чешки до съвършенство! Много разбираем език.

— Лоша работа — кимна Антон. — Добре. Както разбираш, имам някои негласни нареждания и напътствия — да върна у теб волята за живот.

В този момент Игор все пак се усмихна.

— Разбирам. Какво да се прави… давай тук всичко.

Антон сложи на масата дебела пачка писма. На всеки плик имаше само по едно име — на автора на писмото.

— Има от всеки от нашите. Олга каза непременно да прочетеш първо нейното писмо. Но същото казаха Юлечка и Лена. Така че избирай сам…

Игор погледна замислено писмата. Кимна:

— Ще хвърля жребий. Добре, продължавай. Нямам предвид писмата.

Усмихвайки се, Антон извади загърната в хартия бутилка.

— Смирнов, номер двайсет и едно — каза Игор. — Нали?

— Да.

— Така си и знаех. Давай нататък.

Антон с усмивка на смущение извади от торбата малък самун хляб „Бородински“, пръчка салам, кисели краставички в найлоново пликче, няколко глави виолетов ялтенски лук и парче сланина.

— Ама че дяволи! — поклати глава Игор. — Всичко, както го обичам. Семьон те посъветва, нали?

— Да.

— Митничарите трябва да са те гледали като психопат.

— Отклоних им погледите. Нали съм в командировка — имам пълното право.

— Ясно. Добре, сега ще приготвя всичко. А ти разказвай какво се е случило при вас. Вече ме информираха… но по-добре да го чуя от теб. За Андрей, за Тигърчето… за цялото това безобразие.

Докато Игор нарязваше мезето, миеше и грижливо бършеше чашите и отваряше бутилката, Антон му разказа накратко за всички неотдавнашни московски събития.

Игор безмълвно напълни четири чаши с водка. Покри две от тях с филии хляб, подаде едната на Антон и взе последната.

— За нашите — каза той. — Нека Светлината бъде милостива към тях. За Тигърчето… За Андрюшка…

Отпиха, без да се чукнат и Антон погледна с любопитство Игор. Той се закашля и погледна объркано чашата.

— Антоне… чакай… водката е менте!

— Точно така! — радостно потвърди Антон. — Най-натурална водка менте — спирт, разреден с вода от чешмата. Специално я направих — няма да повярваш колко трудно е станало да намериш в магазина водка менте!

— Но защо? — възкликна Игор.

— Как защо? А защо ти нося „Бородински“? Можех да купя от всеки пражки магазин самун пресен и вкусен черен хляб! А също и салам, и сланина. Само с лука щях да се измъча…

— И какво е това, някакъв поздрав от родината? — съобрази Игор, все още намръщен.

— Именно.

— Нямаше нужда… не искам да посрещна последната си сутрин с главоболие — изрече сериозно Игор. Намръщи се, прекарвайки ръка над бутилката и двете пълни чаши. Течността за миг проблесна в лимоненожълто. Игор съобщи с леко виновен глас: — Низшата магия ми е разрешена.

— Тогава налей още.

— Бързаш ли за някъде? — попита Игор, поглеждайки накриво Антон, и сипа в чашите от преобразената водка.

— Не, закъде да бързам? — отвърна Антон. — По-добре да поседя с теб, да си побъбрим. А знаеш ли коя е другата причина, поради която смених водката в бутилката?

— Значи ти си инициаторът?

— Да. Семьон донесе истинска водка. А аз исках да ти напомня, че невинаги в красивата опаковка се крие аналогично съдържание.

Игор въздъхна, лицето му потъмня:

— Городецки… няма нужда да ми се чете морал. Започнах работа в Патрула доста преди ти да се родиш. Разбирам всичко! Но аз съм виновен и ще си понеса наказанието.

— Не, нищо не разбираш! — извика ядосано Антон. — Вижте го, ще ми заема пози! „Виновен съм, ще си понеса наказанието“ — изимитира той Игор. — А ние какво да правим? Особено сега, без Тигърчето и Андрей? Знаеш ли, че Хесер реши да прави момичетата-програмистки оперативни работнички?

— Стига, Антоне! Незаменими Различни няма. В резерва на московския Нощен патрул има стотици магове и вълшебници!

— Да, разбира се. И само да им свирнем — ще дойдат. Ще зарежат семействата си, ще оставят работата и обикновените си занимания. Ще се хванат за оръжията и… не може да не стане така. Щом като действащият състав на Патрула се е опозорил, вдигнал е ръце и се е предал…

Игор въздъхна. Заговори рязко и отсечено, като заприлича отново на предишния оперативен работник:

— Антоне, всичко ми е ясно. Ти си умно момче и правилно се опитваш да ме ядосаш. Опитваш се да ми вдъхнеш воля за живот… опитваш се да ме убедиш да се боря… Но разбери едно — аз наистина не искам да се боря! Наистина се смятам за виновен! Наистина… реших да се оттегля. Да отида в нищото, в Сумрака.

— Но защо, Игор? Разбирам, смъртта на човек винаги е трагедия, още повече ако е по твоя вина, но нали ти не си могъл да предвидиш…

Игор вдигна към него тежкия си поглед. Поклати глава:

— Не, Антошка. Все пак нищо не разбираш. Мислиш, че се измъчвам, защото момчето се удави? Не.

Антон взе чашата и я пресуши на един дъх.

— Мъчно ми е за момчето — продължи Игор. — Страшно ми е мъчно. Само че какво ли не съм виждал… случвало се е и да загиват хора пред очите ми. По моя вина. И деца, и жени, и старци. На тебе, например, налагало ли ти се е да правиш избор — кого да спасиш, неиницииран Различен или обикновен човек? На мен ми се е налагало. Налагало ли ти се е да черпиш неудържимо сила от цяла тълпа? Знаейки, че вероятността двама човека да не издържат и да сложат край на живота си е деветдесет процента? На мен ми се е налагало.

— И на мен ми се е налагало да правя някои неща, Игор.

— Да, разбирам. Онзи ураган… Тогава какви глупости ми говориш? Не можеш да повярваш, че работата не е в горкото момче? Че се влюбих в Тъмна?

— Не мога — каза Антон. — Изобщо не мога! Хесер каза същото, но…

— Ами повярвай на Хесер — Игор се усмихна с горчивина. — Аз я обичам, Антоне! И сега продължавам да я обичам! И все така ще я обичам — ето къде е бедата.

Той взе чашата си.

— Благодаря поне, че не остави на масата и чаша за нея… — Антон усещаше, че в него се надига ярост. — Опази…

И застина, неволно проследявайки погледа на Игор. В шкафа, зад стъклото, сред чашите стоеше наполовина пълна чашка с корава филийка хляб отгоре.

— Ти си се побъркал — промърмори Антон. — Абсолютно си откачил. Игор, разбери, тя е вещица!

— Тя беше вещица — съгласи се Игор с леко тъжна усмивка.

— Тя те е провокирала… е, не те е омагьосала, естествено, но все пак те е накарала да се влюбиш в нея.

— Не. Тя самата се влюби в мен. И дори не подозираше кой съм.

— Добре. Да допуснем, че си прав. Но така или иначе, това беше провокация. От страна на Завулон, който прекрасно е знаел всичко…

Игор кимна:

— Да, най-вероятно. Много мислих по този въпрос, Антоне. Очевидно и онзи сблъсък в Бутово е бил организиран от Тъмните. Висшето звено, Завулон, и още един-двама Тъмни. Лемешева вероятно е знаела. А Едгар и вещицата — не.

Той дори не сметна вампирите и върколаците за достойни за споменаване.

— Е, щом си съгласен… — започна Антон.

— Почакай. Да, това беше съзнателна операция на Тъмните. Интрига на Завулон. И излезе успешна… — Игор наведе глава. Каза приглушено: — Само че това какво променя в моето отношение към Алиса?

На Антон му се прииска да изпсува гръмогласно. Което и направи, а след това каза:

— Игор, ти нали си виждал досието на Алиса Доникова. Със сигурност си го виждал!

— Да.

— Значи трябва да разбираш колко кръв има тя по ръцете си. Колко зло има зад гърба й. С нейна помощ се сриваха наши операции, тя беше верен слуга на Завулон…

— Забрави да добавиш, че беше и любовница на Завулон — изрече с мъртвешки глас Игор. — Че шефът на московските Тъмни много обичаше да прави секс с нея в сумрачния си облик, че тя е участвала в магьоснически сбирки с жертвоприношения и групови оргии. Защо мълчиш? Кажи си всичко, и без това го знам. Хесер ми даде пълното й досие… добре се постара. Знам всичко.

— И въпреки това я обичаш? — попита объркано Антон.

Игор вдигна глава и двамата се погледнаха в очите. После Игор протегна ръка и внимателно докосна ръката на Антон.

— Не ми се сърди, братко Светли. Не ме презирай. А ако не можеш да ме разбереш, по-добре си иди. Разходи се из Прага…

— Опитвам се да те разбера — прошепна Антон. — Честна дума, опитвам се. Алиса Доникова беше най-обикновена вещица. Не по-лоша и не по-добра от останалите. Умна, красива и жестока вещица. Остави подире си зло и болка. Как можеш да я обичаш?

— За мен тя беше друга — отвърна Игор. — Изнервена и нещастна девойка, която много искаше да обича някого. Която за пръв път се беше влюбила. Девойка, която, за наша беда, първо са забелязали Тъмните. И са избрали за иницииране момент, в който в душата и е имало повече Мрак, отколкото Светлина. С тийнейджърките това става твърде лесно — добре го знаеш. А по-нататък всичко било много просто. Сумракът е изпил добротата от нея. Сумракът я е направил такава, каквато беше.

— Ти обичаш не самата Алиса — каза Антон, без да забелязва, че говори за Доникова в сегашно време. — Ти обичаш идеализирания й… не, алтернативния й образ! Тази Алиса, която никога не я е имало и няма да я има!

— Сега вече със сигурност няма. И все пак не си съвсем прав, Антоне. Аз я обичам такава, каквато стана, когато изгуби способностите си на Различна. Когато се освободи, макар и за миг, от онази сива паяжина. Кажи, нима не ти се е налагало да прощаваш?

— Налагало ми се е — отвърна Антон след кратка пауза. — Но не и такова нещо.

— Провървяло ти е, Антоне.

Игор отново наля водка в чашите.

— Тогава кажи ми… — Антон не се стараеше да щади Игор, но все пак намираше думите с усилие. — Защо я уби?

— Защото тя беше вещица — с ледено спокойствие отвърна Игор. — Защото носеше зло и болка. Защото „служителят на Нощния патрул защитава хората от Тъмните винаги и навсякъде, независимо от личното отношение към ситуацията“. Никога ли не си се замислял защо в Устава има подобно уточнение? За личното отношение към ситуацията? Би трябвало да се каже „личното отношение към Тъмните“, но звучи някак жалко. И ето, че са прибягнали до емве… емфе…

— Евфемизъм — възхитено се обади Антон.

— Евфемизъм. — Игор се усмихна. — Именно. Помниш ли когато се опитвахме да хванем вампирката на покрива и ти понечи да я застреляш в упор, но в този момент се появи твоят съсед-вампир. И ти свали пистолета.

— Тогава не бях прав — сви рамене Антон. — Трябваше да бъде съдена. Затова се спрях.

— Не, Антоне. Ти би я застрелял. Както и всеки друг вампир, тръгнал да защитава престъпницата. Но пред теб стоеше не просто вампир, а твой приятел… добре, може би не близък приятел, но все пак приятел. И ти се спря. А представи си, че изборът би бил или да стреляш, или да пуснеш престъпницата на свобода?

— Щях да стрелям — изрече рязко Антон. — Също и в Костя. Не бих имал избор. Щеше да ми е много тъжно, съгласен съм, но…

— А ако не беше добър познат, а любимата ти? Човешка жена или вълшебница-Различна, независимо от цвета?

— Бих стрелял… — прошепна Антон. — Все пак бих стрелял.

— А после?

— Не бих допуснал такава ситуация. Просто нямаше да я допусна!

— Разбира се. На нас и през ум не ни минава да се влюбим, щом видим Тъмната аура. Както и на Тъмните — когато видят Светла аура. Но ние бяхме неподготвени, Антоне. Лишени от всичките си сили. И нямаше избор…

— Кажи, Игор… — Антон си пое дъх. Водката не го хващаше, а разговорът, макар и да бе станал прекалено доверителен, не носеше облекчение. — Кажи, а защо тогава просто не изгони Алиса от лагера? Защо не поиска съвет и помощ от Хесер? Ти би защитил хората и при това…

— Тя не би си тръгнала — изрече рязко Игор. — Та нали се намираше съвсем законно в „Артек“? Знаеш ли кое е най-страшното, Антоне? Правото на нейното възстановяване е било изтъргувано от Завулон и Хесер в замяна на възстановяването на силите на маг трето равнище. Тоест моето! Разбираш ли колко навързано е всичко?

— А сигурен ли си, че тя не би си тръгнала? — попита Антон.

Игор безмълвно вдигна чашата си. Двамата се чукнаха за първи път за вечерта, но без да произнасят никакъв тост.

— Не съм сигурен, Антоне. Там е проблемът, че не съм сигурен. Аз й казах… наредих й да се маха. Но това беше в първия миг, когато всеки от нас осъзна какъв е другият. Когато нямаше никаква мисъл, само адреналин…

— Ако те е обичала — каза Антон, — тя би си тръгнала. Трябвало е само да намериш точните думи…

— Навярно. Кой би могъл да знае сега какво би станало?

— Игор, много ми е мъчно — прошепна Антон. — Не за вещицата Алиса, не… само за това не ме моли. Не мога да пролея нито сълзица за нея. Мъчно ми е за теб. Много искам да останеш с нас. Да издържиш, да не се пречупиш.

— Няма за какво да живея повече, Антоне. — Игор виновно разпери ръце. — Разбери, няма! Знаеш ли, аз може би също се влюбих за първи път в живота си. Имах жена… някога. Станах различен през четирийсет и пета… Върнах се от фронта като млад капитан, окичен с ордени, нямах една драскотина дори… Изобщо, вървеше ми — едва по-късно разбрах, че латентните способности на Различен са ме спасили. И в този момент научих истината за Патрулите… Нова война, разбираш ли? При това съвсем справедлива, няма накъде повече! Не умеех нищо, освен да воювам, а тогава осъзнах, че съм си намерил работа за цял живот. За един много дълъг живот. И още, че няма да ме измъчват никакви човешки терзания, досадни болести, опашки за продукти… Ти и представа си нямаш какво е най-обикновеният глад, Антоне, какво е истинският черен хляб, какво е истинската водка менте… Какво е да се усмихнеш на ситата муцуна на човека от службата СМЕРШ и мързеливо да се прозееш в отговор на въпроса: „Защо прекарахте на вражеска територия два месеца, щом мостът е бил взривен още на втория ден след десанта?“.

Игор леко се беше поотпуснал и сега говореше бързо, яростно… и доста различно от начина, по който обикновено говореше младият маг от Нощния патрул…

— Върнах се и погледнах Вилена, своята млада и красива Леночка-Виленочка, която всеки ден ми беше писала писма, не лъжа, всеки ден, и то какви писма! И видях колко се радва на завръщането ми — нали не бях сакат, а отгоре на всичко — герой! Тогава малцина имаха такъв късмет. Но в същото време умираше от страх онези завистливи гадини, съседките й, да не ми разкажат за всички мъже, с които е била през тези четири години, и как си е живяла живота, но не защото е била офицерска съпруга… Ти и сега не ме разбираш дори наполовина, нали? А аз изведнъж прогледнах. За всичко наведнъж. И колкото повече я гледах, толкова повече виждах. В детайли, в подробности. И не само всичките й мъже — от гнидите спекуланти до бойците като мен, самоотлъчили се за кратко от службата, прескачайки болничната ограда… Чух и шепота на един полковник24: „Той сигурно отдавна гние в земята…“ Впрочем този полковник се беше оказал човек. Истински. Станал от леглото, зашлевил я, облякъл се и си тръгнал.

Той си сипа водка, бързо, без да изчака Антон, пресуши чашата си и отново я напълни. После продължи разказа си:

— Оттогава съм такъв. Веднага излязох от къщи — съпроводен от звънтенето на медалите и виковете на Вилена: „Кучките са те излъгали, бях ти вярна!“. Докато крачех по улицата, нещо в душата ми изгоря. Беше месец май, Антоне. Май, четирийсет и пета. Веднага след капитулацията на Германия Хесер ме изтегли от фронта и ми рече: „Сега твоят фронт вече е тук, капитан Теплов“. А хората тогава бяха… Други бяха, Антоне. Лицата на всички грееха! Беше пълно с Тъмни твари, няма какво да се лъжем. Но и Светлината не беше малко. И когато вървях по улицата, наоколо сновяха деца, гледаха иконостаса с наградите на гърдите ми и спореха коя за какво ми е дадена. Мъжете ми стискаха ръцете, канеха ме да пия с тях. Момичетата притичваха… и ме целуваха. Просто така, без нищо. Целуваха ме, сякаш бях тяхното момче, което още не се е върнало или е загинало. Сякаш бях техен баща или брат. Понякога плачеха, целуваха ме и отминаваха. Разбираш ли? Не, едва ли разбираш… Ето, ти също се измъчваш заради страната ни, мислиш си колко лошо е сега, в каква дупка сме всички… Страдаш, защото Светлите в глобален мащаб не помагат на Русия. А ти всъщност не знаеш какво е истинска дупка, Антоне. Ние знаем!

Игор отпи отново. Антон надигна мълчаливо чашката, кимна, съгласявайки се с непроизнесения, но разбираем и без думи тост.

— Ето тогава станах такъв — повтори Игор. — Маг. Оперативен работник. Вечно млад. Който обича всички… и никого. И реших, че никога няма да се влюбвам. Никога. Приятелките са едно, любовта — съвсем друго. Не бива да се влюбваш в човек — човекът е слаб, не бива да се влюбваш в Различен — Различният е или враг, или боен другар. Това е житейският принцип, който си избрах, Антошка. И го следвах така, както можех. Сякаш съм все същият младок, който се е върнал от фронта и още му е рано да се влюбва. Все едно е дали ще отидеш с някое момиче на танци… — той се засмя тихо, — или ще подскачаш под ултравиолетовата лампа в някоя дискотека в ритъма на рейва… или на джаза, рока, траша, без значение, и независимо от дължината на полите или изработката на чорапогащниците… Всичко е хубаво. Защо да не се прави. Гледал ли си американското филмче за Питър Пан? Е, станах като него. Само че не глупав хлапак, а глупав младок. И ми беше хубаво, и продължи дълго… Колкото цял един живот на някой обикновен човек. При това ми бяха спестени немощната старост и останалите проблеми. Така че не ме съжалявай напразно, Антоне.

Антон седеше безмълвно и се държеше за главата.

Чувстваше се така, сякаш е отворил вратата и е видял там нещо… не, не забранено… не позорно… Нещо съвсем чуждо. И съзнаваше, че зад всяка врата, ако Светлината му позволи да я отвори, ще види нещо също толкова чуждо… нещо лично.

— Аз извървях пътя си, Антоне — промълви почти нежно Игор. — Не тъжи толкова. Разбирам, че си дошъл с надеждата да ме разтовариш, да избиеш глупостите от главата ми, да изпълниш наставленията. Само че няма да стане. Аз наистина се влюбих безумно в Тъмна. И я убих. А заедно с нея, изглежда, и себе си.

Антон мълчеше. Чувстваше се празен. Обземаше го чуждата тъга, чуждата мъка, започваше да изпитва чувството, че не е донесъл подаръци на болен приятел, а седи с него на собствения му помен…

— Остани тази вечер, Антоне — помоли го Игор. — Така или иначе няма да спя… съвсем скоро ще си отспя. Имам в хладилника още три бутилки водка. А и ресторантът е пет етажа по-надолу.

— Тогава ще заспим на масата.

— Нищо, нали сме Различни. Ще издържим. Искам да си поговоря с някого. Да поплача на нечие рамо. Започнах да се боя от Тъмнината. Вярваш ли ми?

— Да.

Игор кимна:

— Благодаря. Имам китара, ще изпеем нещо. Знаеш ли, да си пееш сам е все едно… е, разбираш. И още нещо.

Антон погледна Игор — гласът му изведнъж бе станал по-спокоен. Уверен.

— Аз все пак съм патрулен. Не съм го забравил — бъди сигурен. И ми се струва, че в цялата тази история съм пешка… не, сигурно не пешка… А офицер, който е взел чужда фигура и е на бито поле. Обаче за разлика от фигурите знам да мисля. Надявам се, че и ти не си се отучил. На мен вече ми е все тая, Антоне. Ала не ми е безразлично кой ще спечели партията. Нека помислим заедно.

— Откъде да започнем? — попита Антон. Попита, вътрешно изумявайки се от себе си. Нима бе приел думите на Игор? И се беше съгласил да го смята за свалена от дъската фигура? Е, все още не свалена, но вече обречена фигура, за която се пресяга невидимият играч…

— От Светлана. От Тебешира на Съдбата. — Игор внимателно наблюдаваше как се мени изражението на Антон. И се разсмя доволно. — Какво, наистина ли отгатнах? И ти ли си мислиш същото?

— И от Хесер…25 — прошепна Антон.

— Хесер е умна глава — съгласи се Игор. — А ние? Ще се опитаме ли да помислим веднъж не с ръцете си, а с главите си?

— Нека опитаме — кимна Антон. — Само че…

Той напипа в джоба си амулета, даден му от Хесер. Стисна го и усети как тънките кокалени игли се забиват в кожата му. Без болка нищо не се постига… Каза:

— В продължение на дванайсет часа никой няма да ни вижда и чува.

— Сигурен ли си? — уточни Игор. — А Инквизицията няма ли да заподозре нещо заради липсата на информация?

— Няма да има липса на информация — увери го Антон. — Доколкото разбирам, ако тук има наблюдателни уреди или следящи заклинания, те ще предадат фалшива информация. Доста качествена.

— Хесер е умна глава — с усмивка повтори Игор.

Едгар седеше до прозореца, пушеше и бавно отпиваше от чашата разгазирано шампанско. И така беше вкусно…

Партньорката му, спокойна и удовлетворена, кротко спеше в съседната стая. Оказа се прекрасно същество. Немска студентка, при това с някакви скандинавски корени, умерено страстна, умерено весела. Според Едгар, впрочем, прекалено изобретателна в секса. За разлика от повечето си колеги, Едгар бе доста консервативен в това отношение. Не участваше в оргии, не ходеше с малолетни, а от всички пози предпочиташ класическата, „мисионерската“.

Затова пък в нея — не можеше да се отрече — бе постигнал съвършенство.

Той се протегна сладко и внимателно открехна прозореца. Изправи се, вдишвайки студения, дори мразовит въздух. Започваше нов ден и вероятно още тази вечер Трибуналът щеше да произнесе присъда. Тогава вече щеше спокойно да се наслади на празниците, без да се затормозява с интриги.

И все пак чия беше тази интрига… На Дневния или на Нощния патрул?

И най важното — каква роля бе отредена на него?

Нима наистина, както намекна Юрий, също като на Алиса му се беше паднала ролята на жертва?

— Ето, виж… — Игор разгъна на масата голям лист хартия и извади от джоба си кутия с флумастери-маркери. — Вече чертах такива схеми… и някои неща си пасват. Това е нашата Светлана.

Антон замислено погледна кръга, нарисуван с дебела жълта линия. Каза:

— Не си прилича много.

Игор се усмихна:

— Добре… не издребнявай. Виж какво е съотношението на силите. Между нас и Тъмните имаше равновесие, макар и несигурно, но имаше. Ето ги нашите магове от първо до трето равнище… ето ги равните им Тъмни… и действащите, и онези, които лесно подлежат на мобилизация.

Листът бързо се покриваше с дребни кръгчета. Игор раздели на две листа с рязко движение. Горе на едната половина написа „Хесер“, а на другата — „Завулон“. Поясни:

— Всъщност те са извън играта. Те са шахматистите, а нас ни интересуват фигурите. Кажи, какво се е променило с появата на Светлана?

— Зависи за каква фигура я смяташ — предпазливо отвърна Антон. — Сега тя е вълшебница първо равнище… По-точно — беше.

— Е, и? Виж колко магове имат равнище, близко до нейното!

— Тя е пешка — каза Антон и сам се изненада от думите си. — Светлана не е нищо повече от пешка, и така ще е още дълги години! Ще натрупва Сила, ще се учи да управлява способностите си, ще събира опит… Тя е по-силна от мен… беше. Но бих се справил с нея, ако бях на другия фронт.

— Именно, Антоне. — Игор ловко си сипа водка от втората бутилка — първата отдавна беше отишла под масата. — Именно! Светлана доста подсили Нощния патрул. И е напълно възможно в бъдеще да застане рамо до рамо с Хесер. Но това ще стане след десетки, ако не и след стотици години.

— Тогава на какво се дължи тази активност на Тъмните? Те почти нарушиха Договора, само за да изкарат от строя Светлана!

— Помисли си. — Игор го погледна в очите. — Нека доведем шахматните аналогии докрай.

— Пешката, която достигне края на дъската…

— …се превръща в произволна фигура.

Антон разпери ръце:

— Игор, това и така е ясно. Всички сме пешки, но някои имат шанс да се превърнат в дами. Светлана има този шанс. Ти го нямаш, аз го нямам, Семьон го няма… Но пътят до края на дъската е много дълъг и Тъмните няма нужда да бързат толкова много, за да отстранят Светлана!

— Тебеширът на Съдбата — каза Игор.

— И какво за Тебешира? Хесер възнамеряваше да използва момчето без съдба, Егор, за да направи от него…

— Какво?

Антон сви рамене:

— Пророк, философ, поет, маг… Не знам. Някой, който ще поведе след себе си човечеството към Светлината. А може би Огледало? Същото Огледало като Виталий Рогоза, само че на наша страна?

— Но Светлана не пожела да се намесва — кимна Игор. — Момчето Егор е оставено на произвола на собствената си съдба.

— Затова пък… — Антон се сепна. Не знаеше има ли право да споделя с Игор, дори под защитата на амулета, разкрилата му се истина.

— Затова пък Олга с втората половина на Тебешира на Съдбата е пренаписала нечия съдба — усмихна се Игор. — Това вече е тайната на Полишинела…

— На Полишинел26 — машинално го поправи Антон.

— Все едно. Важното е, че операцията все пак е била успешна. Не се е получила при Светлана, но се е получила при Олга. И между другото, Хесер успя да реабилитира Олга.

— Между другото? — Антон поклати глава. — Добре, нека е между другото… Но това е само вторият пласт на истината. Сигурен съм, че има и трети.

— Третият е съдбата, която е пренаписала Олга. Веднага, щом Завулон е разбрал за нейната реабилитация, му е станало ясно, че са го изиграли. Че се е хванал на обикновена, отвличаща вниманието маневра. И Тъмните са започнали да търсят. Горкият Егор — десет пъти са проверявали дали не е прекроена и неговата Книга на Съдбата…

— А ти откъде знаеш?

— Наблюдавах момчето. Хесер ми нареди — ясно беше, че Тъмните ще се опитат да разберат как са изиграни.

— Е, и?

— Не, с Егор всичко е наред. Неговата съдба не е пренаписана.

— Тогава чия?

Игор мълчеше, гледайки Антон в очите. Чакаше. Сякаш той самият нямаше право да изговори тези думи.

— На Светлана, така ли? — възкликна Антон, досещайки се. И си помисли, че на негово място някой Тъмен би извикал: „Моята?“.

— Така изглежда. Гениално красив ход. Около нея бушуваше такъв океан от Сила, че просто бе невъзможно да се забележи интервенцията в нейната Книга на Съдбата. Освен това Тъмните не могат да проверят съдържанието на тази Книга — това ще е равносилно на обявяване на война.

— Хесер иска да ускори превръщането на Светлана във Велика Вълшебница?

— Изключено. Това би било нарушение на Договора. Рови по-надълбоко.

Антон погледна кръгчетата. Взе флумастера и нарисува яркочервена линия над Светлана, като я завърши с още едно кръгче. Празно.

— Да — каза Игор. — Именно. Разбираш ли какво време е сега?

— Краят на хилядолетието…

— Две хиляди години от раждането на Исус Христос — усмихна се Игор.

— Йешуа е бил най-великият Светъл маг — каза Антон. — Дори не знам уместна ли е думата „маг“… Той е бил самата Светлина… Но… Хесер иска да дойде нов месия?

— Ти го каза, не аз — отвърна Игор. — Да пием… За Светлината!

Съвсем втрещен, Антон пресуши чашата си. Поклати глава:

— Не, невъзможно е… Та това е игра с първичните сили, Игор! С основите на мирозданието! Как може да се поеме такъв риск?

— Антоне, сигурен съм, че всичко е замислено точно така. Помисли сам — в света има изблик на религиозни вярвания, всички така или иначе чакат или края на света, или второто пришествие… Което, впрочем, е едно и също.

— Е, не всички… — махна с ръка Антон. — Не преувеличавай.

— Не всички, но достатъчно, за да започне потокът на човешките очаквания да се припокрива с реалността. И ако леко се помогне, ако се пренапише нечия съдба… Хесер е решил да играе ва-банк. Иска сред нас да се появи Светъл, с чиято Сила да не може да се мери нито един от Тъмните. Нито Завулон, нито някой скромен калифорнийски фермер, нито притежателят на малък хотел в Испания, нито популярна японска певица… никой.

— Може и да е вярно — призна Антон. — Но сега Светлана е лишена от Сила, и то за дълго.

— И какво от това? Нима това е пречка за раждането на детето?

— Стоп. — Антон предупредително размаха ръце. — Ние двамата сега се самонавиваме. Можем да повярваме във всяка хипотеза. Но нека погледнем останалите събития! Огледалото, например?

— Огледалото… — Игор се намръщи. — Огледалото се създава от Сумрака. Завулон не би могъл да го използва пряко… Но виж, да примами в Москва няколко глупави сектанти плюс силен артефакт и да подхрани Рогоза със Сила — на това е напълно способен. И целта на подхранването е очевидна — унищожаването на Светлана.

— Рогоза не я унищожи! Само я опустоши, но нали това…

— Някой от нас не е играл така, както е планирал Завулон — отвърна Игор. — Някой не е направил крачката, след която Огледалото би унищожило Светлана напълно… като личност. Дали пък не я е спасило това, че вече са били загинали Тигърчето и Андрей? Огледалото не е съвсем Тъмен Различен и не участва пряко в противопоставянето между Патрулите. Разбираш ли, може би той е очаквал още някакъв удар. От твоя страна, например. От страна на Хесер. Но ударът не е последвал… и той съответно не е нанесъл своя удар с пълна сила.

— Тогава обясни ми, Игор, защо Завулон вкара в капана Алиса и теб?

— Това е случайност — промърмори Игор. — Нали ти казвам, Алиса…

— Дори да не е знаела! Завулон е знаел, повярвай ми! И я е изпратил на смърт, разменяйки я с друга фигура! Защо?

Игор разпери ръце:

— Ще ми се да знам.

ГЛАВА 5

Райво крачеше из хотелската стая, жестикулирайки с несвойствена за него разпаленост:

— И все пак очаквам неприятности! Нямаме право да разчитаме на помощта на Дневния патрул — от Москва, от Прага, от Хелзинки, откъдето и да било!

— Но този Тъмен обеща да ни помогне… — отбеляза Яри.

Райво се намръщи и разпери театрално ръце:

— Обеща! Да, разбира се. А кой обеща на нашите братя, че Фафнер ще бъде възкресен?

— Според мен — каза тихо Юха, — доста по-разумно беше да служим на великото дело на възкресяването на Фафнер, отколкото наистина да възкресяваме древния маг…

За миг настъпи тишина.

— Юха… — с упрек каза Яри. — Не биваше така… директно…

— Защо да не бива? Времената на маговете, играещи без никакви правила, отдавна са отминали. Необходим ли ти е глобален катаклизъм?

— Но нашите…

— Нашите грохнали предводители бяха изперкали! И затова се бяха поддали на нечии обещания! И ето, че си го получиха в Берн… И никой няма да ни помогне, Райво е прав! Няма как да върнеш онези, които са си отишли. Паси също вярваше — и къде е той сега? Развъплътен от Хесер в Сумрака!

Телефонът на масата иззвъня. Юха, прекъсвайки с явна неохота речта си, вдигна слушалката.

— Да?

В следващия момент скочи, събаряйки чашата с некачествена чешка бира. Изкрещя:

— Ти? Ти… откъде се обаждаш? Какво?

Той слуша една минута и изразът на лицето му ставаше все по-радостен и същевременно все по-слисан. Както когато съобщават добра новина на човек, настроен да чуе лоша, че и успял да зарази всички с песимизма си. Най-накрая Юха затвори телефона и прошепна:

— Братя…

Антон изобщо не беше наясно дали са отворили втората бутилка с водка напразно, или напротив. От една страна, май започваха да схващат същността на събитията… От друга — все повече се затрудняваха да обсъждат проблема. Игор, например, стана извънредно скептичен. И изобщо не можеше да разбере това, което му доказваше Антон:

— Игор, ако в такава сложна схема не се връзва дори един факт — всичко се руши! За всичко трябва да си има причина. Може би ти си някаква пречка за плановете на Завулон?

— Аз? — горчиво се усмихна Игор. — Стига! Аз съм обикновен оперативен работник. Трето равнище… Най-много второ — в пика на силите си… И никакви особени умения, никакви перспективи. Не бих устоял срещу Огледалото. Не знам, Антоне.

— Все пак трябва да имаш някакви предположения — измърмори Антон. Сипа си водка, помълча секунда, а после попита: — Игор, имал ли си нещо със Светлана?

— Не — отвърна рязко Игор. — Дори не си го помисляй. Не е имало, няма и няма да има. И ако смяташ, че моето предназначение е да стана баща на бъдещия месия…

Той внезапно се засмя.

— Просто ми мина през ума… — промърмори Антон, чувствайки се като пълен идиот.

— Какви ги приказваш, Антоне… Извинявай, но говори ревността ти, а не умът! Та нали тук не играе никаква роля обикновеният, човешки процес на размножаване! Ако Книгата на Съдбата на Светлана е пренаписана, ако тя трябва да стане майка на новия месия — процесът е на ниво фини материи, енергетика на Светлината и Мрака, на самата същност на мирозданието! Какво значение има кой… — той се запъна за миг — …кой ще стане биологичният родител? Дори от Светлана нещата зависят минимално! Не, това са глупости. Завулон трябва да се бои само от Светлана.

— Тогава не виждам смисъл в твоето отстраняване…

— Аз също. Но навярно има смисъл…

Те отпиха мълчаливо, без да чукнат чаши. Като по команда впериха погледи в листа хартия.

— Да очертаем главното! — каза Антон, забелязвайки, че гласът му леко е спаднал. — И така, преди половин година Хесер и Олга са пренаписали Съдбата на Светлана, нали? И сега тя трябва да стане майка на месия?

— Излиза, че е така.

— И Завулон се е опитал, използвайки появата на Огледалото, да я унищожи, но не е успял…

— И това е вярно.

— Добре, засега ще оставим настрана въпроса за твоята роля във всичко това… каква може да е следващата крачка на Завулон? Сега, когато Светлана е съвсем лишена от магически способности и е беззащитна?

— Не е беззащитна! — закани му се с пръст Игор. — Какви ги говориш? Не се съмнявам, че има охрана на най-високо равнище. Освен това нападението срещу нея ще бъде нарушение на Договора. Тъмните треперят за кожата си, никой не иска да бъде развъплътен…

— Какъв може да бъде ответният им ход? Само един…

— Появата на Антихриста… Човечеството очаква „противния на Христа“ с не по-малка готовност! — възкликна Антон. — Благодарение на масовата култура!

— Имаш ли Библия? — попита неочаквано Игор.

— Със себе си? Не, какво ти става?

— Сега… — Игор отиде в другата стая с бърза, макар и не особено устойчива походка и се върна с дебел том в ръце. Погледна Антон леко смутено и каза: — Разбира се, аз съм атеист. Но Библията… Нали разбираш… Така…

— Игор… — Антон сложи длан върху книгата. — Тя няма да ни помогне. Нека разсъждаваме логично.

— Добре — съгласи се с голяма лекота Игор и с известно облекчение остави настрана Светото писание.

— На Завулон също му се живее. Изтрябвал му е Апокалипсисът… поне така се надявам. Трябва му фигура, равна по сила на месията на Светлината.

— Фафнер… — произнесе замислено Игор. — Фафнер?

— Силен Тъмен маг… — съгласи се Антон. — Но все пак не Антихрист!

— Шестстотин шейсет и шест! — Игор се размърда в креслото си. — Я сметни сумата от буквите в името Фафнер!

— Не помня как се пише Фафнер в оригинал. А ако вземем предвид начина, по който се пише на руски… — Антон се замисли за миг. — Осемдесет и осем! Не е шестстотин шейсет и шест.

— Но осемдесет и осем… също е някак… странно число! — Игор гледаше Антон с пламнали очи. — Помисли само! Не осемдесет и седем! Не осемдесет и девет! А точно осемдесет и осем! Не е ли подозрително?

— Подозрително е — съгласи се Антон. Числото наистина започна да му изглежда подозрително. — И вероятно Фафнер може да бъде възроден, да го измъкнат от Сумрака… Обаче…

— Не просто да бъде възроден — уточни Игор. — Всичко тук е свързано с хората, нали? С техните очаквания, с готовността им да повярват. И ако съживяването на Фафнер бъде представено по съответния начин, от безумния маг ще се получи безумен антимесия!

— По какъв начин?

— Ами всички тези… четирите конника на Апокалипсиса… излизането на звяра от морето…

Очите на Игор изведнъж станаха стъклени:

— Нали морето е предполагаемото място на погребението на Фафнер, Антоне! И… ако Алиса и онова момче, Макар, са загинали… в морето… това е един вид жертва… това е надигането на Тъмните Сили…

Антон тръсна глава и изтри потта от челото си:

— Дали не прекалихме с пиенето, а, Игор? Да, съгласен съм, че Хесер иска да използва… може да използва Светлана като майка на новия месия… в известен смисъл — новото въплъщение на Христос… Е, или просто на вълшебница с небивала сила… По всичко личи, че е така. И Завулон като противодействие евентуално ще се опита да осигури фигура с равни сили, но да се свързва всичко това с Армагедон, с Библията, с религията — прекалено смело е!

— Идва двехилядната година! — почти извика Игор. — Разбираш ли? Маговете могат да замислят едно, но човешката реалност, мечти и страхове — те прекрояват реалността по свой начин! И новопоявилите се фигури могат да притежават всички свойства, които се очаква да притежават! Да вървим!

— Къде?

— За водка. В ресторанта.

Антон въздъхна, поглеждайки бутилката. Наистина бяха изпили всичко.

— Нека по-добре да се обадим и да си поръчаме.

— Стига, искам да се разходя.

Антон се изправи и прибра амулета в джоба си. Кимна:

— Е, да вървим…

При асансьорите нямаше никой, но им се наложи дълго да чакат. Игор, облегнат на стената, ораторстваше:

— Виж сега какво може да направи Завулон… Да измъкне Нокътя на Фафнер от хранилището…

— Как?

— Няма ли как? Щом са го откраднали веднъж, ще успеят и втория път! После ще се извършат магическите действия плюс инсцениране на митологичните представи за Апокалипсиса. Всякаквите скакалци… звездата Пелин… четирите коня…

— Представям си как Завулон води четири коня за юздите.

— Не е нужно да са коне! — Игор се намръщи. — Ти знаеш не по-зле от мен какво е подобие на магия. Да вземем например, четирима души, а още по-добре — Тъмни Различни. Единият — азиатец; това ще бъде кафявият кон. Вторият — негър, това ще е черният кон. Третият — европеец, бял кон. И един… например скандинавец — бледият кон. Качваме ги на дървени коне-играчки…

Антон застина пред отворилата се врата на асансьора.

В огледалната кутия, уплашено гледайки към Светлите магове, стояха Братята на Регин. Осиновените деца на сектата: негър, китаец и украинец. Правилно… Къде другаде да са настанени, освен в този хотел — та нали са дошли да застанат пред Трибунала на Инквизицията… Антон си помисли в някакво нереално, забавено темпо, че четвъртият от бойците беше скандинавец.

И добре, че именно беше…

Изглежда, Игор си помисли същото — той промърмори:

— Трима са…

В мъртвата тишина вратите на асансьора започнаха да се затварят. Но Юха Мустайоки изведнъж пристъпи напред, пъхна крак в отвора, под фотоелемента. Вратите недоволно се разтвориха.

— Исках да бла-го-да-ря на московския Нощен патрул — изрече неочаквано той. Явно не си намираше място, но все пак се стараеше да изглежда спокоен. — Това беше много хуманно.

— Кое е било хуманно?

— Че сте пощадили Паси Оликайнен. Ние… оценяваме високо решението ви да го оставите жив.

— Къде е той? — възкликна Антон.

— Долу… в бара… — Юха гледаше смаяно маговете.

— Четири коня… — изрече с глух мъртвешки глас Игор. — Четири коня! Четири коня!

Мустайоки отстъпи назад и погледна объркано към приятелите си.

Двамата магове останаха сами.

— Всичко съвпада! — Игор се обърна към Антон. — Виждаш ли? Всичко!

— Чакай малко…

Антон се стегна, припомняйки си движенията. Вдигна лявата си ръка, прекара я пред лицето на Игор, дръпна я рязко надолу и отново я вдигна нагоре, свивайки пръсти като черпак.

— Да ти се… — простена Игор, давейки се, и хукна към стаята. Антон тръгна бавно подире му. Когато влезе в стаята, погледна към отворената врата на тоалетната, където се виждаше превитият гръб на Игор и се пресегна към него през Сумрака. Игор започна да стене.

Заклинанието за изтрезняване не е сложно. Но е неприятно за обекта, върху който се прилага.

След две-три минути Игор излезе от тоалетната. С мокри коси и хлътнали очи, блед като мъртвец.

— Бледият кон… — промърмори Антон. — Хайде… сега ти на мен.

Игор с готовност направи пасовете и сега вече Антон се приведе над тоалетната чиния. Когато след няколко минути влезе в стаята, измит и напил се с безвкусната вода от чешмата (жаждата го бе нападнала моментално), Игор вече заличаваше следите от разпивката. Погледна към Антон и изрече подигравателно:

— Черният кон…

Антон отиде при хладилника, извади няколко бутилки минерална вода и се стовари в креслото, отвивайки капачката на едната. Игор взе от него друго шише. Известно време двамата седяха, потънали в блажено мълчание, и пиеха вода. После Игор виновно си призна:

— Да… натаралянкахме се.

— Проклетите коне! — изруга Антон и удари с юмрук по масата. — Направо ме е срам заради измишльотините, които наприказвахме!

— Всичко изглеждаше някак много логично… — каза смутено Игор. — Тези проклети Братя… Та какво, четвъртият е още жив?

— Явно е жив… — разпери ръце Антон. — Знаех само, че Хесер е хукнал да го преследва в Сумрака и го е догонил…

— Точно така… Защо му е трябвало да убива заподозрения? Просто го е предал на Инквизицията. Сигурно направо там, в Сумрака. Антоне… а дали все пак не бяхме прави?

— Още ли не си изтрезнял напълно? — поинтересува се Антон.

Игор въздъхна:

— Не, изтрезнял съм… По дяволите, не мога и да се напия като хората! Да, всичко това са глупости. Завулон няма да тръгне да измъква от Сумрака древен побъркан маг. Каква ще му е ползата? А да вземе да устройва края на света, да създава Антихрист…

— Пък и Фафнер не става за тази длъжност — уточни Антон. — Ама никак не става. Не е на това ниво.

— Така че всичките ни приказки са глупости?

Антон погледна към листа хартия, върху който личаха мазните петна от салама и мокрите отпечатъци на чашите. И кога успяха да го оплескат — нали уж внимаваха?

— Страхувам се, че нещата за Светлана не са глупости. Виж, останалото… И какво толкова се вторачихме в числото осемдесет и осем? Какво му е мистичното?

— То е едно такова кръгло… Откъдето и да го гледаш, се чете еднакво… — Игор махна с ръка и се разсмя. — Да, прав си. Пиянски дрънканици.

Антон вдигна падналия на земята маркер. Задраска кръгчето с надпис Братята на Регин. Каза:

— Те не са в играта. Изглежда вече са изпълнили мисията си — да подхранят Огледалото със Сила. Ето кое трябва да ни интересува, Игор.

Игор погледна кръгчето със собственото си име. Въздъхна:

— Бих се радвал да повярвам, че имам специална мисия. И че здравата съм попречил с нещо на Завулон и Дневния патрул. Обаче…

Той безпомощно разпери ръце.

— Игор, ти си ключът — каза Антон. — Разбираш ли? Ако разберем защо в стремежа си да противодейства на Светлана Завулон се опитва да те отстрани, ще победим. Но ако не разберем — той печели партията.

— Да не забравяме и Хесер. Доколкото схващам, той ще пристигне тази сутрин.

— Бихме се справили по-добре без него. — Антон долови нотка на раздразнение в гласа си. — Неговите решения са прекалено… глобални.

Едгар си сипа чаша разгазирано шампанско от вчерашните запаси, отпи, намръщи се и си каза: „Сутрин пият шампанско или аристократите, или дегенератите. А ти, драги, не приличаш на аристократ…“

Старият навик на патрулния — да мисли винаги, във всяка ситуация — не напускаше Едгар дори по време на нощните забавления. Ето че и през изминалата нощ той продължаваше да размишлява какво ли замислят шефовете на московските патрули за наближаващите коледни празници… което, впрочем, съвсем не му попречи да изпита удоволствие от процеса.

„И така — помисли си Едгар, — с какво разполагаме? Трябва да извадим всичко на светло. До последната подробност.“

Какво можеше да извлече Завулон от така създалата се ситуация? Трябваше да я моделира мислено.

Трибуналът, на който бяха изпратени някакви сили на двата Патрула. Не челните, но далеч не и последните. Двама магове, и двамата от първата десетка. Щеше да има и наблюдатели — несъмнено. Не подлежеше на съмнение, че по време на самото заседание на Трибунала нито една от страните няма да предприеме действия срещу другата — всички щяха да се опитват да изтъргуват максимална полза за себе си от равнодушната и безпристрастна Инквизиция.

А дали беше равнодушна? Едгар не се съмняваше, че е безпристрастна. Той бе живял достатъчно дълго в света на Различните. И никога — нито веднъж — у него не се бе появила дори сянка на съмнение относно действията и постъпките на Инквизицията. Слугите на Договора си оставаха студени и решителни. Някой беше отбелязал абсолютно справедливо, че Инквизицията не съди невинните и виновните, а нарушилите Договора. В това се криеше същността на светогледа на всеки Инквизитор и Едгар, вече дорасъл до този извод, все още не схващаше какво кара Инквизицията да постъпва по този начин, а не по друг?

Интересно, разбираха ли това висшите магове? Хесер и Завулон?

И така, Трибуналът. Светлият маг Игор Теплов или щеше да бъде оправдан (което бе нежелателно), или — осъден. В първия случай московският Нощен патрул щеше да запази един, макар и временно недееспособен, но все пак силен маг трето равнище. На Едгар му се беше налагало да се сблъсква с Теплов и преди Северно Бутово, наистина, бегло. Веднага след войната, в паметното дело „Изпепеленият Белозерск“. Тогава и московският, и талинският Патрули често действаха на най-неочаквани места, например във Волгоградска област. Имаше недостиг на хора… По-точно — на Различни. Недостатъчно бяха и Тъмните, и Светлите.

Във втория случай Нощният патрул губеше безвъзвратно този маг. Въпрос: е, и какво? Отговор: Игор Теплов не е онзи, за когото се представя. По-точно, с него е свързано нещо, което се знае само от маговете екстра класа. Изобщо, по всичко личи, че Завулон последователно и упорито бе атакувал две цели в лагера на врага: Игор Теплов и Светлана Назарова. При това дори не му бе жал за неговата любима Алиса. Засега Едгар не виждаше логическа връзка между сблъсъка в Бутово, дуела в „Артек“ и обърканите събития, съпътствали посещението на Тъмното Огледало. Но достатъчно беше и това, че долавяше наличието на такава връзка. През тези три схватки и интриги несъмнено преминаваше свързваща нишка и нейното начало водеше право към дланите на Завулон.

Е, опитът да бъде отстранена бъдеща Велика Вълшебница беше напълно оправдан и обясним. Но защо Завулон се опитваше да унищожи и мага Игор? Защо именно него? И защо точно сега, а не преди, когато Игор е бил по-слаб и неподготвен?

Набиваше се на очи един-единствен извод: Игор е станал опасен едва след като Светлана се е вляла в редиците на Нощния патрул.

Добре. Да продължим нататък.

Възкресяването на Фафнер. По-подходящо място и време не може да се избере: навечерието на двехилядната година, центърът на европейската некромантия. Каква е връзката на всичко това с Трибунала и делото Теплов-Доникова?

Ето къде е въпросът!

Едгар отпи мрачно от шампанското, помисли си, че му е останало ограничено време — само до вечерта, и взе единственото възможно решение: да посети незабавно местния офис на Дневния патрул и да поиска всички данни за сражението между Зигфрид и Фафнер, а също така да проучи съответния раздел на Некрономикона.

Едгар беше достатъчно силен маг, за да се ориентира в механизма на възкресяване на Велик Тъмен и да разбере кои от необходимите условия са изпълнени в момента и кои — не.

Германката все още спеше безгрижно. Дожаля му да я буди. Изми се, обръсна се, облече се, докосна тихичко спящото й съзнание и излезе под утринния пражки снежец.

Офисът на Дневния патрул бе разположен на Вишехрад, точно над Вълтава, в тухлена триетажна частна къща със старинна, но явно работеща водна помпа. Ръчката на водната помпа приличаше на превит сочещ пръст. По традиция Едгар слезе от таксито на известно разстояние, за да не го видят колегите му и да не вземат някакви мерки27.

Колегите му не се изложиха — започнаха да го наблюдават на триста метра от входа. Той усети краткото докосване до собствената му аура и се откри — дотолкова, доколкото сканиращият го маг да разбере: идва Тъмен, идва Тъмен маг, идва Тъмен маг второ равнище, идва по работа. Именно по този начин, дозирайки информацията.

Прага, разбира се, беше европейска столица, но все пак не беше Москва. Дежурният бескуд — между другото, единственият дежурен — се усмихна на Едгар, показвайки зъбите си.

„Отново бескуд — помисли си Едгар с леко учудване. — Нима се срещат по-често в Прага? Този е вече вторият…“

На територията на бившия СССР бяха регистрирани общо шест бескуда: двама в Туркмения и по един в Крим, Белорусия, Якутия и на Камчатка. Едгар беше сигурен в това, защото преди петнайсет години се занимаваше с разследване, по което и шестимата бяха свидетели.

Сумрачният облик на бескуда беше почти класически.

— Здрасти, колега!

— Добър ден.

Разбира се, в Сумрака не съществуваха езикови бариери.

— Какво ви води в нашия бастион? Идвате по работа? Или просто визита на учтивост?

— По-скоро по работа. Къде е архивът ви?

— Минус втори етаж, а по-нататък ще се ориентирате.

„Минус втори — помисли си Едгар. — Значи подземие с много равнища…“

— Благодаря. Значи мога да тръгвам?

— Разбира се! Тъмният е свободен да ходи където си пожелае, нали така?

Едгар въздъхна. Така си беше, ама не съвсем…

— Асансьорът е там — подсказа му бескудът.

— Благодаря — повтори Едгар и тръгна в указаната му посока.

Старият допотопен асансьор го свали две равнища надолу. И това не беше най-дълбокото равнище: под земята се криеха още пет. Добре се беше уредил пражкият Патрул!

Антрето пред асансьора беше съвсем малко: четири на четири метра. Отляво и отдясно имаше по една врата. На първата имаше табелка с надпис „Библиотека“ а на втората — „Машинна зала“.

„Да започнем от библиотеката — помисли си Едгар. — По времето на Фафнер и Ал-Хазред още не е имало компютри… Или поне компютри в съвременното разбиране на тази дума.“

И Едгар пристъпи към лявата врата. Тя не беше заключена, а просто затворена.

Библиотеката имаше класически изглед: голяма зала с десетина маси и дълги редици рафтове с книги. Един поглед към кориците беше достатъчен, за да се разбере, че тези почитаеми старинни книги помнят едни по-инакви Различни…

Едгар спря. В този момент иззад рафтовете излезе невероятно мършав вампир. При това висш вампир — Едгар веднага усети това.

Обикновените вампири, каквито имаше бол в Москва, бяха низово звено. Същото онова пушечно месо, за което беше споменал Антон Городецки. Те почти не владееха изкуството на магията, дори и най-бездарният Тъмен маг бе по-силен от тях. Друго нещо бяха висшите вампири, каквито, кой знае защо, изобщо не се въдеха в Москва, пък и в Източна Европа. Изключение правеха само Чехия и Румъния.

— Добър ден. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Добър ден. Интересуват ме материалите за един от великите магове на миналото.

— За кого именно? — поинтересува се вампирът.

— Фафнер. Сумрачния Дракон.

— Ооо! — с уважение възкликна вампирът. — Бил е могъщ маг. Един от най-силните Тъмни в цялата история на човечеството. А какво конкретно ви интересува?

— Обстоятелствата покрай неговата гибел. Причините за схватката му със Зигфрид, предисторията, подробностите… Иначе казано, искам да проуча подробно тази забележителна личност. Но лошото е там, че разполагам само с няколко часа. Освен това бих искал да моделирам акцията за неговото връщане от Сумрака…

Вампирът тъжно се усмихна:

— За съжаление, осъществяването на тази акция е практически нереално. Необходимо е въздействие с такава сила и интензивност, че правото на това не могат да си извоюват дори всички — подчертавам, всички! — Тъмни магове на Земята за сто години.

— И въпреки това — Едгар размаха ръце — бих искал да реша тази задача поне на хартия.

— Тогава трябва да погледнете в Некрономикона на Ал-Хазред — посъветва го вампирът. — Там има доста точно описание на всички необходими въздействия по въплътяването на същности.

И без никакъв преход попита:

— Вие некромант-теоретик ли сте?

Едгар се усмихна широко:

— Какво говорите! Никога не съм се занимавал с некромантия. Но ето че ми стана интересно…

— Тогава сте постъпили правилно, че сте дошли в Прага. Тук некромантията е добре проучена, има безброй специалисти… За съжаление, всички те си остават теоретици и вие прекрасно разбирате защо.

Едгар наистина разбираше защо.

Защото от времето на подписване на Договора досега Инквизицията беше разрешавала само два пъти ревъплътяване, и то само временно. Трибуналът е трябвало да разпита свидетели — понякога наистина изниква възможност да се върне развъплътен Различен от Сумрака. Това се бе случвало двукратно, но след разпита свидетелите отиваха в Сумрака.

Едгар не вярваше, че маг от класата на Фафнер не си е подготвил предварително вратичка за ревъплътяване. Той е бил длъжен да го направи при достигането на определено равнище — между другото, Едгар също се надяваше някой ден да достигне това равнище. Впрочем, той се надяваше не по-малко обосновано да не допусне развъплътяване, но животът е толкова странен, че поднася всякакви изненади. Още повече в условията на непрекъсната война.

— Седнете тук. — Вампирът посочи масите. — Сега ще ви донеса книгите. Мисля, че изобщо не ви интересуват човешките епоси, а летописите на Различните, нали?

— Разбира се, уважаеми. Разбира се.

— Само секунда.

Вампирът наистина се върна страшно бързо. Очевидно той работеше като библиотекар не от едно десетилетие и прекрасно познаваше книгите си.

— Ето — каза той, слагайки на масата два тома. Първият беше страшно дебел, в голям формат, със старинна подвързия от бледокафява кожа — „Некрономикон“ в превод на Герхард Кюхелщайн. Вторият имаше по-скромна дебелина, по-малък формат и заглавие, разтеглено на половин страница: „Животопис и тълкуване на славните деяния, а също така на пророчествата и множеството уникални открития на великия Тъмен Маг, добре известен сред Различните под името Фафнер или Сумрачния Дракон“ от Йохан Йетцер, Урмонгомод. Явно оригиналът на книгата.

Вероятно заглавието на книгата на Йетцер-Урмонгомод беше доста по-архаично, но Едгар не знаеше древните горногермански езици и беше принуден да чете през Сумрака, където особеностите на стила се изглаждат и текстът губи от своята атмосфера, но затова пък всичко става доста по-разбираемо.

Едгар прегледа „Деянията на Фафнер“ по „диагоналната система“. Както и очакваше, в тази древна книга тълкуването на събитията значително се отличаваше от това в двете „Еди“ и „Песента за нибелунгите“. Първо, беше ясно, че и Сигурд (познат и като Зигфрид или Сиврид), и Регин, и Хрейдмар, и самият Фафнер са били Различни. Разбира се, Хрейдмар не е бил биологичен баща на Фафнер, а Регин не му е бил биологичен брат. Чрез продължителни и добре обмислени интриги Сигурд успял да скара помежду им Тъмните магове и ги унищожил до един, някои с чужда помощ, други — собственоръчно. Целта на Сигурд, естествено, не били никакви съкровища, никакви безсмислени метални дрънкулки или блестящи камъни. Сигурд и останалите са се стремели към наследството на джуджето Андвари, но трудът на Урмонгомод не обясняваше какво е представлявало то. Или някакви древни и могъщи артефакти, или просто знания (във вид на книги, например). Общо взето, Сигурд се справил с всичките, завладял наследството на Андвари, а какво е станало после Едгар нямаше време да изяснява. Сигурд победил Фафнер предпоследен — преди Регин. Изглежда, все пак Фафнер отнесъл със себе си в Сумрака някакви тайни, но това интересувало слабо маговете от онова време, които не били обвързани от никакви Договори и кодекси и действали без изобщо да се съобразяват с Инквизицията, поради пълната липса на такава.

Главното, което си изясни Едгар беше, че Фафнер е притежавал някои забравени знания в областта на висшата бойна магия (което, между другото, не му е помогнало особено в схватката с коварния Сигурд) и е отнесъл тези знания в Сумрака. Следователно, беше напълно възможно Завулон да се опита да се сдобие с тях.

След като достигна до тази общо взето очевидна мисъл, Едгар се зае с Некрономикона.

Първото, което си изясни, бе че ревъплътяването съвсем не е възкресяване на някога развъплътен Различен. Нещата се оказаха много по-прости и банални.

Това беше по-скоро рокада. Някой отиваше в Сумрака, някой идваше на негово място от Сумрака. Колкото по-високо беше равнището на Силата на ревъплътявания, толкова по-силен трябваше да бъде развъплътяваният. Но не беше необходимо равнищата да са абсолютно равностойни — допускаше се известен „луфт“. Ако това, което беше написал Урмонгомод за Фафнер беше истина, значи Сумрачния Дракон можеше да бъде разменен с Тъмен маг второ-трето равнище, но само при съответното глобално енергийно подхранване.

Което можеше да се осигури съвсем спокойно чрез инсценировка на Апокалипсиса — чувствата на хиляди хора щяха да породят такава буря, такъв вихър от емоции, че възроденият Фафнер най-вероятно щеше да излезе от Сумрака като изпълнен със сили, могъщ Тъмен маг, жадуващ отмъщение и свобода. Своята отдавна изгубена свобода.

Какво щеше да прави той, Великият Маг от миналото, който изобщо не бе чувал нито за Договора, нито за Инквизицията? Как планираше да се разбере с него Завулон? И планираше ли изобщо такова нещо? Можеше ли да има по-страшен кошмар от Сумрачния Дракон в небето на Европа?

Да предположим, че Фафнер се разбушуваше, започнеше да изпепелява градове и да причинява всевъзможни разрушения, разчитайки глупаво само на силата си. Тогава с него щяха да се справят дори хората. Същият онзи Светъл ас от ресторанта, в името на „Чикаго булз“ щеше да го цапардоса от своя „фантом“ или „Хариер“ с нещо смъртоносно… Че нямаше да го убият — нямаше, но щяха да го укротят набързо. Обаче от това по-леко ли щеше да й стане на Европа? Трябваха ли й на нея гъбите на ядрени взривове и изпепелени от огъня на Фафнер уютни градчета?

Обаче Фафнер най-вероятно нямаше да разчита само на силата си, а на своите опит и хитрост. А тогава — пази се, Европа! Разрушенията и жертвите щяха да бъдат значително повече.

Само че за какво му бе изтрябвало всичко това на Завулон?

Едгар не разбираше.

Какво още бе нужно за възкресяването на Сумрачния Дракон? Маг втора-трета степен на нужното място… Кое е това място, между другото?

Десет минути Едгар изчисляваше по звездите и по подвижните енергийни огнища. Задача със средна сложност: Фафнер е бил прокуден в Сумрака в Северна Европа… Значи ревъплътяването му на границата между деветдесет и девета и двехилядната година е най-удобно в… Готово.

Резултатът не учуди особено Едгар. Чехия. Прага.

А веднага след това го обзе лошо предчувствие. Тъмен маг второ-трето равнище на нужното място… В Прага…

Та това беше самият той! Естонецът Едгар!

След като изтри внезапно избилата по челото му пот, той продължи да чете.

За замисленото от Завулон не беше подходящ всеки. Например обектът на рокадата трябваше да е роден на определено място. Описанието му беше доста уклончиво… Какво беше това място?

След известни изчисления се получи Скандинавия, Северна Германия или Прибалтика.

Прибалтика.

Естонецът бе повикан ненадейно на работа в столицата на Русия от шефа на московския Нощен патрул… При това не личеше да има видима необходимост от това…

Кой друг, роден в Скандинавия, Северна Германия или Прибалтика се намираше в момента в Прага?

Никой. Само Едгар.

Ето за какво го предупреждаваше Юрий преди тръгването му за Прага. Именно за това. За какво друго?

Така. Спокойно. Спокойно. Само без нерви. Този, който е предупреден, е въоръжен. Да видим какво още ще ни подскаже Некрономикона…

Така, нужни са още четирима Тъмни, които да образуват Кръга на Възкресяването. Е, това е ясно. Кръгът е разновидност на портал, който свързва енергетиката на гореспоменатата четворка, наречена много сполучливо „конници на Мрака“.

При това конниците трябваше да бъдат черен, кафяв, бял и блед. Точно по сценария за Апокалипсиса. Поличба след поличба.

А имаше и подходящи магове за целта. Наистина, само трима — това бяха Братята на Регин. Между другото те бяха точно кафяв (азиатецът!), черен (негърът!), бял (славянинът!) и блед (убитият от Хесер скандинавец!).

Нали Завулон разправяше, че има някакви планове, свързани с тримата. Сега Едгар можеше смело да предположи точно какви са тези планове. И едва ли липсата на четвъртия конник можеше да ги промени.

Едгар прегледа този раздел на Некрономикона до края и изясни още два детайла. Дребни, но очевидно важни.

Тъй като Фафнер беше дракон, според каноните възкресяването му би трябвало да изглежда като излизане от морето. Само че това изобщо не беше задължително. Но виж, задължително трябваше да се направи жертвоприношение в морето. Предварително. Където и да е — ако ще в Китай или Филипините.

Или в Крим.

Жертвата трябваше да бъде юноша или девойка — някой, който вече не е дете, но още не е станал възрастен.

„«Артек» — веднага се сети Едгар. — Удавилото се в резултат на дуела момче.“

Имаше и още нещо. Ако Завулон беше избрал за втора фигура на рокадата Едгар, той би трябвало да осигури за последното денонощие, където и да се намира, изображение на Едгар. Портрет или снимка. По-скоро даже портрет. И да носи това изображение със себе си. До самия момент на рокадата.

Това беше всичко — библиотеката не можеше да помогне с нищо повече на Едгар. Той благодари набързо на вампира библиотекар и отиде при компютрите.

Разбира се, би могъл просто да позвъни в Москва. Но телефонните разговори се проследяват лесно, а Едгар изобщо не искаше да се издава. И беше абсолютно сигурен, че Алита в момента чати по един от каналите на IRC.

Младият оператор — нещо средно между слаб маг и магьосник — с готовност му показа откъде да влезе в Интернет. Едгар благодари и младежът незабавно се съсредоточи върху екрана на ноутбука си, изпълнен с редовете на програмен код. Той програмираше по стария начин, без модерните в момента прозорчета на Delphi.

Едгар пусна mirc, върза се по навик към сървъра на DALnet в Гьотеборг със смешната крава на емблемата (която, естествено, беше нарисувана с псевдографика — букви и цифри), идентифицира се, но не влезе в никой от каналите. Избра в менюто Query и написа интересуващия го никнейм: Alita.

Отвори се нов прозорец.

Едгар се боеше най-много да не би в прозореца на статуса да се появи сухата информация „No such nick or channel“.

Но Мракът беше милостив — отговорът дойде почти мигновено. При това от правилния адрес — alita@ncport.ru.

„Едгар! Здрасти! В Прага ли си?“

„Да. Алита, имам спешна работа… наистина, странна. И не за всеки. Ще ми помогнеш ли?“

„Що за въпрос, Едгар! Естествено!“

„Ходила ли си през последните дни при шефа?“

Вероятността самият Завулон да извика при себе си някаква си вещииа беше много малка, но трябваше да се започне с нещо…

„Ходих, защо?“

„Виж ти — помисли си учудено Едгар. — Познах!“

И написа:

„Не забеляза ли случайно дали в кабинета му няма моя снимка или портрет? На бюрото, например…“

„А ти как се сети?“

Алита нареди щедро няколко муцунки-усмивчици, показващи доброто й настроение.

„След твоето тръгване шефът поръча две рисунки. Твоят портрет и изображение на дракон. И двете стоят в рамки на бюрото му — аз самата ходих да купувам рамките от галерията на Тверская. Шефът ми подари бутилка «Клико» за награда!“

Едгар затвори очи.

Това беше. Последните щрихи на бъдещата рокада. Твоята присъда, естонецо Едгар.

И какво ще правиш сега?

„Благодаря, Алита — написа той с вдървените си пръсти. — Ще бягам, че съм затрупан с работа…“

„Доскоро, Едгар. Целувам те!“

Дори не му се искаше да гледа усмивките. Затвори прозореиа и се изправи.

Младият програмист го погледна иззад екрана си.

— Толкова бързо? — попита той без особено учудване.

— Да — отвърна Едгар. — Благодаря.

Стигна до изхода, без изобщо да мисли — в ума му цареше абсолютна пустота.

Бяха го избрали, сякаш е крава за коледните шишчета. Достатъчно силен маг от Прибалтика. Подмамиха го, приспаха бдителността му. Позволиха му дори за известно време да бъде началник. И то не какъв да е началник, а на московския Патрул. А всъщност беше крава. И в подходящия момент щяха да го заколят. Да се възползват от него, сякаш е вещ. Да го разменят като шахматна фигура.

Та нали играта е безкрайна, временно е само пребиваването на фигурите върху черно-бялата дъска.

И сега какво? Ако бе дошло времето на дъската да се появи поредната черна дама, означаваше ли това, че спешно измъкнатият от периферията офицер не трябва да се вкопчи в хлъзгавата й повърхност?

„Не! — помисли си Едгар. — Може да не съм царица, но във всеки случай не съм и пешка. Не искам просто ей така да се махна от дъската. Ще се боря. А ако имам късмет, ще отърва и половин Европа от неприятности.“

В края на краищата, съществуваше и Инквизицията. Нещо му подсказваше, че притежателите на сивите наметала едва ли щяха да се зарадват на поредното посещение на Сумрачния Дракон.

Предпразничната Прага сякаш беше изчезнала някъде, беше се отдалечила и помръкнала. Едгар хвана такси, стигна до хотела, който му трябваше — при това без нито веднъж да поглежда през прозореца — плати механично и влезе във фоайето. Вътре така кресна на портиера, че онзи, изглежда, на драго сърце би пропаднал през гранитния под.

Едгар вървеше към асансъора толкова устремно, че разкопчаното му яке едва ли не се развяваше след него. Вървеше към стаята, която беше разпознал с усета си на Различен.

И изведнъж спря толкова рязко, сякаш се е спънал. И преглътна конвулсивно.

От бара тъкмо излизаха „финландците“ — Братята на Регин. И четиримата. Четирима, не трима — към китаеца, африканеца и славянина се бе присъединил истинският финландец, когото всички бяха смятали за мъртъв.

Излизаше, че той си беше жив и здрав.

Правилно — защо му беше на Хесер да убива свидетеля?

Навярно творецът бива обхванат от неописуема гама от чувства, когато поставя последното парче стъкло в завършената мозайка. Но какво да правят онези, за които стъкълцата от мозайката се превръщат в сухите думи на присъда?

— Братко! — обърна се тържествено към Едгар единият от „финландците“. — Искаме да благодарим на теб и на московския Дневен патрул за подкрепата. Ще дойдеш ли с нас? Празнуваме завръщането на нашия брат Паси — смятахме го за мъртъв.

Истинският финландец се усмихна смутено, показвайки с целия си вид колко е трогнат от грижите на другарите си.

— Поздравления… — изрече сухо Едгар. Всъщност, нямаше особени поводи за поздравления — и четиримата неминуемо щяха да загинат при възкресяването на Фафнер.

— Братко Тъмен. — Виждайки колебанието му, магът спря да настоява. — А не знаеш ли случайно… онзи Светъл, който също е обвиняем… защо ни нарече четирите коня?

Приятелите му дружно закимаха възмутено.

— Това не може ли да се разглежда като необосновано оскърбление? — уточни с надежда предводителят на Братята на Регин.

— Не може — отвърна Едгар. — Това е по-лошо от оскърбление. Това е истина.

И хукна към асансьора.

ГЛАВА 6

Антон се предаде към обяд.

Вече не пиеха водка с Игор, въпреки чудесното свойство на алкохола да стимулира въображението. От кафето започваше да им се повдига. Не им понасяше повече и чудесната чешка бира.

Игор, застанал до прозореца с чашка айран на „Данон“, поклати глава в отговор на поредното предположение на Антон:

— Не, изключено. Какъв борец с дракони съм аз? И нали отхвърлихме версията с Фафнер?

— Ами ако изведнъж се окаже, че е вярна?

— Все едно. Това е схватка с магия, а не двубой с огнедишащо чудовище… — Игор се подсмихна и цинично допълни: — Освен това при схватката между дракона Фафнер и два-три модерни бойни хеликоптера бих заложил на хеликоптерите. Стига предположения, Антон. Нищо няма да открием.

— И все пак, Игор, ти си ключът.

— Какво да се прави? Ключовете никога не биват уведомявани коя врата им предстои да отворят. Антон, аз съм най-обикновен Различен. Само на Завулон му е известно в какво се състои моята… значимост. Е, вероятно и на Хесер. Сега той ше се качи при нас и тогава ще го питаме.

Антон хвърли поглед през Сумрака и със завист каза:

— Сериозно? Вече е близо, така ли? Пък аз не го усещам…

— Аз също не го усещам. Видях през прозореца как влязоха в хотела.

На вратата лекичко се почука. Отдаване на дължимото на учтивостта, нищо повече. След миг гостите влязоха през Сумрака. Хесер, мълчаливата му сянка Алишер и Светлана. Маговете водеха Светлана през Сумрака. Тя видя Антон, едва когато и тримата влязоха в човешкия свят. Усмихна се и леко виновно разпери ръце: „Ето, виждаш ли каква съм станала?“. И Антон отново бе залят от вълната нежна тъга, смесена със срам и озлобление към себе си. Въпреки че не бе имал друг изход освен да позволи на Огледалото да отнеме силите на Светлана… И най-важното — в резултат на това Светлана беше жива… Но Антон не можеше да избяга от проклетото усещане, че е загубил партията.

Нима Игор усещаше нещо подобно, когато си спомняше за Алиса? Аналогично, но с няколко степени по-голяма горчивина?

Тогава оставаше само да му се чуди и да му се радва, че все още е жив…

— Добър ден, деца… — благо каза Хесер.

Той беше със скромен, не особено скъп костюм и вратовръзка в убити цветове. Такъв един бизнесмен средна ръка, който се облича при „Marks&Spenser“ и винаги изпраща на сътрудниците си скромни подаръчета за Коледа. В настоящия случай Хесер явно беше сметнал себе си за най-хубавия подарък…

— Здравейте, Борис Игнатиевич — каза Антон. Сърце не му даваше да нарече този ден добър. — Здравей, Алишер.

Телохранителят (ако, разбира се, беше сериозно да се смята за телохранител на Велики маг един маг трета степен), а по-точно ординарецът на Хесер, синът на девона и на човешка жена Алишер, мълчаливо кимна на маговете и се отдалечи в ъгъла на стаята. Там застина с кръстосани на гърдите ръце и частично се оттегли в Сумрака. Антон почувства, че способността на Алишер за наблюдение в Сумрака е изкуствено изострена, изглежда, от шефа. Забеляза също, че младият маг избягва да поглежда Игор. Ето още едно безумно заплетено кълбо — бащата на Алишер беше убит от Алиса Доникова. Нищо, че той не беше човек или Различен… Трудно бе дори да се формулира какво е това девоната, верният помощник на великите магове. Самият девона не извършва подвизи, това не е негова работа. Той само служи на героите, като премахва от техните пътища дребните пречки. Освен това заздравява семейните връзки… помага да се раждат велики герои…

Дъхът на Антон секна.

Децата на върколаците обикновено наследяват способността да се превръщат в животни. Но рожбите на маговете твърде рядко стават Различни. А какво е положението с наследствеността при девоната?

Какъв е Алишер — просто маг или девона като баща си, който векове е бил помощник на Хесер в Средна Азия?

И защо беше нужен на шефа този млад узбекски маг? Само от сантименталност или от чувство за дълг го беше приел Хесер в Московския Патрул и го бе направил свой приближен?

— Антоне!

Той погледна Светлана и едва сега проумя, че прекалено силно се е вкопчил в ръката й.

— Извинявай…

А Хесер стоеше пред Игор и го гледаше в очите. Дълго и мълчаливо. После въздъхна, някак се прегърби, отпусна се и се отдръпна до креслото. Седна и закри с длани лицето си.

— Борис Игнатиевич — каза Игор. — Простете ми.

— Не! — без да отлепя ръце от лицето си изрева Хесер. — Няма да простя! Влюбил си се във вещица, така ли? За това няма да те упреквам — съдба. Но виж това, че си се предал — не чакай прошка!

Игор явно се чувстваше неуютно. Антон, както го гледаше, някак внезапно проумя, че все пак бе постигнал целта си. Не директно, разбира се — глупаво беше да се надява да излъже един врял и кипял маг, като с едно обикновено напиване, съчетано с разговори за приятелите, успее да върне волята му за живот. Още по-глупаво би било да се надява да го убеди, че жената, която обича, е просто гнусна алчна кучка.

Обаче дългият им нощен разговор, опитите им да проумеят случващото се, да схванат същността на поредния етап от войната — те бяха изиграли ролята си. Игор се бе отърсил от мъчителните си терзания. Игор отново беше в строя.

Нима Хесер беше разчитал точно на това?

Но тогава цялото му поведение, включително и тази сцена, беше премислено и преднамерено!

Нали все пак шефът бе прав, а Игор просто е в състояние на умопомрачение…

— Хесер, има нещо, което нямаш право да искаш дори ти! — изведнъж каза Игор. Изрече го рязко. С пробудила се ярост. С живец в гласа.

— Да, разбира се, капитан Игор Теплов. — Гласът на Хесер беше студен като лед. — Нямам! А кой имаше право да изисква от теб през ноември четиридесет и втора да плуваш под град от куршуми в Днепър? А кой имаше право…

— Това е друго!

— Защо пък? — Хесер стана и отиде при Игор. Пак застина пред него — дребен, по-нисък с една глава, съсухрен и съвсем неприличащ на герой. — Аз ли да ти обяснявам, Теплов, какво иска войната? Тя първо изяжда не телата, а душите! И ти го знаеше, когато в славния град Берлин кълцаше с ножа си онзи нещастен сополанко от „Хитлерюгенд“, за да издаде приятелите си!

Игор трепна, сякаш го бяха зашлевили.

— Съвест… любов… чест… — замислено промълви Хесер. — Никой няма право да те принуждава да вървиш против съвестта си. Никой няма право да те придумва да изневериш на честта си. Никой. Прав си. Но ние правим и това! По собствена инициатива. Когато от едната страна на везните са нашата любов, съвест, чест, а от другата — милион влюбени, съвестни, честни. Не сме ангели, това не е за нас. И аз разбирам болката ти, повярвай! Но погледни Алишер! И се опитай да разбереш неговата болка! Попитай Антон какво мисли за любимата ти! И Светлана също!

— Не мога да осъждам Игор — тихо каза Светлана. — Да ме прощавате, шефе. Прости ми и ти, Алишер. Може би съм глупачка… и съм недостойна да работя в Патрула. Само аз мога да разбера всички ви.

Тя каза това тихо, без никакви пози, но Хесер замълча, сепна се и се отдръпна от Игор. Разпери ръце:

— Та нима аз не разбирам…

В стаята увисна тежка, лепкава тишина.

— Хесер, когато дългът го налагаше, аз изпълнявах заповедите — изведнъж каза Игор. — Честно и докрай. Въпреки… своите мисли и своите чувства. Но дългът ми е изпълнен. Докрай.

— Не. Виж, тук не си прав, Игор. — Хесер се разходи из стаята, извади от джоба си пура. Огледа я, намръщи се, върна я обратно и извади пакет „Пал Мал“. Смачка го, ядосано махна с ръка… — Ти си нужен на Патрула. Нужен си на всички ни. Нужен си на мен.

— Аз съм нужен на Светлана… — небрежно отбеляза Игор.

— На Светлана, Алишер, Иля, Семьон, Мечката — на всички нас! — произнесе като скоропоговорка Хесер. — Разбира се!

Игор се усмихна, сякаш примирявайки се с необходимостта да не казва нещата докрай. И изведнъж уточни с делови, сериозен тон.

— За колко дълго?

— Най-много за двайсетина години — съвсем спокойно, сякаш бе очаквал този въпрос, отвърна Хесер.

— Ти се надяваш, че за това време ще престана да обичам Алиса, така ли, Хесер? — попита Игор.

— И на това също — призна си Хесер. — Но ти си нужен на Патрула именно сега. В близките години.

— Какво се иска от мен, Хесер?

— Да не ни пречиш, Игор! Ще се опитаме да те измъкнем. И ще те измъкнем — повярвай ми, ако поне ти не ни пречиш… а още по-добре — ако мъничко ни помогнеш.

Игор се замисли. После каза:

— Аз няма да обвинявам Алиса Доникова, че ме е омагьосала. Това не е истина.

— Но можеш да изкажеш предположение, че срещата ви е била нагласена от московския Дневен патрул, нали така?

— Мога — кимна Игор. — Най-вероятно е било точно така.

— Това е всичко. — Хесер разпери ръце. — За нищо повече не те моля.

Той наистина изглеждаше доволен. Антон се изкашля. Изчака Хесер да го погледне. И каза:

— Борис Игнатиевич, аз също искам да ви помоля за една услуга. Обяснете каква роля играе Игор в новата ви интрига.

— Само Игор ли?

— Да. За какво сме ви нужни Светлана, аз и девоната Алишер — и без това се знае.

Замрелият в ъгъла млад узбекски маг трепна.

— Добра млада смяна расте… — уморено рече Хесер. — Досетлива. Само дето е и глупава…

Той направи пауза, оглеждайки събралите се. После поклати глава. Антон усети как наоколо се разпространява Сила. Запълва, залива стаята. Като еластична стена отблъсква, избутва навън нещо…

— Не мога да отговоря — изненадващо призна Хесер. — Не мога по една проста причина…

— Защото ние ще откажем да сътрудничим, така ли? — рязко попита Антон.

Хесер поклати глава.

— Не — каза той. — Тъкмо обратното. Кълна се в Светлината, че случващото се няма да причини зло на никой от вас. Нито в магическата, нито в човешката същност… Напротив, вие ще започнете да сътрудничите с истински, искрен хъс. Но…

Сега той претегляше всяка дума.

— Наистина, сега се осъществява финалната операция на Нощния патрул на Москва. За съжаление, това е финална операция и на Дневния патрул. От постъпките на всички седящи тук, точно както от постъпките на противниците ни зависи… зависи твърде много. И ние, и нашите врагове — всички предприемаме своите стъпки. Те може да са неудачни, погрешни. Но победата ще е за онзи, който последен направи правилната стъпка!

— Победителите не ги съдят — съгласи се Антон. — А на фигурите на шахматната дъска не им се дава правото да правят самостоятелни ходове.

— Ходът на всеки от вас лесно ще бъде пресметнат от Завулон! — изрева Хесер. — И не се заблуждавай, Антоне, това, че си блъснал колата си в Огледалото, не е било непредвидена стъпка! Да, тя беше удачна! Да, това беше най-малката злина! Но и тя беше очаквана. И от Завулон… и от мен.

Той си пое дъх и продължи вече по-спокойно:

— Момчета… за мен вие не сте фигури върху шахматна дъска. Повярвайте ми. Не сте и инструменти.

— Но една от нас — Светлана се усмихна, съзнавайки колко смешно звучи тази фраза в мъжка компания — е средство за изготвянето на инструмента, нали така?

Антон не я попита как се е досетила. Може би също беше чертала схеми — скришом дори от него? Или все пак беше успяла да го почувства, когато нейната Сила все още е била с нея?

Хесер си замълча и се навъси. Май размишляваше… И в същото време Антон разбра, че защитната обвивка наоколо се засилва до почти немислими размери. Къде беше границата на Силата при Великите магове? И имаше ли за тях изобщо граница?

— Добре — кимна Хесер. — Права си, Светлана… но само отчасти… А, Светлина и Мрак!

Той се отпусна в креслото. Все пак извади цигарите и запали. Едва след като си дръпна два-три пъти, заговори отново:

— Светлана, ти си Велика Вълшебница. Такива се раждат веднъж на няколко века. Потенциално може би си по-силна от Олга… Но твоята ценност за Светлите — имам предвид не само нашия Патрул, но и Светлите изобщо — е в това, че ти можеш да станеш майка на месия.

— След като Олга пренаписа моята Книга на Съдбата — каза Светлана.

— Не. Не след това. Невъзможно е да се пренапише съдбата на един Различен със същата лекота, като съдбата на обикновен човек. Всичко е било предопределено първоначално. Ние само коригирахме някои детайли. Минимални. Които не се отнасят нито до теб, нито до бъдещото… предполагаемо дете.

— Какви? — В гласа на Светлана най-сетне започна да се долавя ярост. Дълго сдържана ярост. Сега Антон изпита желание да крещи — пръстите й се бяха впили в дланта му.

— Само датата! — Не, Хесер нямаше намерение да отстъпва на Светлана и беше също толкова напорист. — Нищо друго, освен датата! Две хиляди години след Рождество Христово — връхната точка на човешката вяра в пришествието на месията!

— Много благодаря — изрече Светлана със звънтящ от ярост глас. — Значи сте решавали кога и от кого ще ви го родя?

— Първо, защо „него“? — поинтересува се Хесер.

Антон, който тъкмо се канеше да вметне нещо в разговора, главно по повод уточнението на Светлана „от кого“, се задави с подготвената си реплика. Ръката на Светлана също омекна.

— За едни решават мама и тате, за други — пияният акушер, за трети — чашата водка в повече — меланхолично промълви Хесер. Вече нямаше нужда да казва „второ“. — Светлана, миличка! Да се играе с такива Сили, с такава предопределеност, е опасно! Дори аз не се опитвам! Може би ти е писано да родиш дъщеря, която ще стане грандиозна фигура във войната на Светлината и Мрака! Думата й ще променя мирозданието, думата й ще кара грешниците да се разкайват, най-великите магове на Мрака ще падат на колене пред нея, когато я видят!

— Товае само вероятност… — прошепна Светлана.

— Разбира се, няма Съдба — и за съжаление, и за щастие. Но можеш да ми вярваш, че старият, уморен маг ще направи всичко възможно, за да я въплъти в живота.

— По-добре да бях останала човек… — прошепна Светлана. — По-добре…

— А ти виждала ли си наскоро икони? — попита Хесер. — Погледни Мария в очите и си помисли защо те винаги са тъжни?

В стаята беше много тихо.

— Вече ви казах повече, отколкото имах право. — Хесер виновно разпери ръце и на Антон за пръв път му се стори, че той изобщо не играе. — Казах ви го, като с единия крак престъпих границата на допустимото. Вие решавате. Помислете си кой е фигура в тази игра и кой е… разумна личност, способна да превъзмогне измислените обиди!

— Измислени ли? — с горчивина попита Светлана.

— Когато са ти обяснявали, че трябва да си миеш ръчичките след играта в пясъка, или са те карали да си вържеш панделка на плитчицата — това също е било посегателство срещу съдбата ти — каза Хесер. — И според мен — обосновано.

— Вие не сте ми баща, Борис Игнатиевич! — каза Светлана.

— Да. Разбира се. Но за мен всички вие сте мои деца… — Хесер въздъхна. — Ще ви почакам в хола… по-точно ние с Алишер ще ви почакаме. Ако поискате, елате.

Той излезе, а девоната го последва като сянка. Пръв заговори Игор:

— Най-обидното е, че за някои неща той е прав.

— Ако на теб ти бяха казали, че ти си длъжен да родиш месия, щях да те питам кой е прав! — рязко отвърна Светлана.

— Мен това съвсем би ме… затруднило… — смутено призна Игор.

Антон се усмихна пръв. Погледна Светлана и каза:

— Слушай… аз си спомням как се възмущаваше колко е несправедлива съдбата — че децата на Различните най-често са обикновени хора…

— Ама аз се възмущавах абстрактно… — Светлана плесна с ръце. — Момчета, при вас тук май е задимено…

Игор мълчаливо й подаде цигара.

— Защо всичко се прави така, зад гърба? — жално попита Светлана, запалвайки цигарата. — Пък и каква… майка на месия става от мен? При това на месия от женски пол!

— Е, месия е просто подходящият термин — каза Игор. — Отпусни се.

— Аз не съм девственица! — мрачно съобщи Светлана. — И изобщо… не се смятам за образец на добродетелността…

— Не прави ненужни аналогии.

Странна работа, Игор сякаш се беше успокоил. Наистина. И даже се беше взел в ръце.

— Антоне, поне ти кажи нещо! — не издържа Светлана и го погледна. — Какво, всичко това не те ли засяга?

— Много се надявам, че ме засяга пряко — отвърна Антон. — И мисля, че сега трябва да отидем при Хесер. И на него сега не му е лесно — да седи и да чака.

— Той вече знае всичко… предварително… — Светлана се извърна.

— Не. Не знае. Ако ние наистина не сме пешки, не знае.

Слабо звъннаха струните на китарата. Игор, облегнат до стената, взе инструмента в ръце. Запя толкова тихо, че и на Светлана, и на Антон им се наложи да замълчат.

Игор свали китарата и внимателно я сложи на креслото. Така оставят музикалните инструменти, когато са сигурни, че ще се върнат след малко.

— Да тръгваме, а?

Едгар влезе в заседателната зала на Трибунала пръв от Тъмните. Както подобава. Едновременно с Антон, който влезе през отсрещната врата. Те учтиво сведоха глави за поздрав. Едгар не изпитваше лоши чувства към Светлия и разчиташе на същото от отсрещната страна.

Да, в сравнение с малката занемарена стаичка в МГУ тази зала впечатляваше! Европа си е Европа!

Каменни сводове — тежки, потискащи и едновременно с това създаващи усещането за защитеност и спокойствие. Обикновен метален полилей — но с двеста-триста свещи, и Едгар беше готов да се закълне, че те горят поне от век. Разправяха, че отделът на Инквизицията в Берн се е помещавал в ултрамодерна сграда. Пражкият отдел, тъкмо обратното, беше в древно здание.

Това му допадаше повече.

Кръглата зала бе разделена на две части: едната облицована със светъл мрамор, а другата — с тъмен. В тази нагледна простота, демонстрираща две Сили, имаше нещо хем наивно, хем възвишено. Малките писалища, предназначени за обвинителите, се намираха в центъра, около кръгла решетка, преграждаща тъмна дупка в пода.

Триъгълният клин от сив мрамор разсичаше залата почти до средата. Това беше мястото на Инквизиторите, които, то се знае, вече бяха тук. Седмина. Общо взето, Инквизицията не се смяташе за сила, равна на Патрулите, но сред тези седмината, както знаеше Едгар, се криеха двама Велики — Тъмен и Светъл. Като нищо Европейското бюро би могло да влезе в схватка с Хесер и Завулон, без да им отстъпва.

Това бе радостно.

След Антон влязоха още трима московски Светли. Хесер… ами да, разбира се, закъде са без Хесер! Светлана… също разбираемо. И този узбекистанец, секретарят или момчето за всичко на Хесер.

А зад гърба на Едгар по коридора вече вървяха Тъмните. Завулон… Едгар почувства приближаването на шефа си, неволно се обърна и улови дружелюбното кимване на ръководителя на московските Тъмни. Хубаво… усмихвай се. Юда… Но ти си по-лош и от Юда, оня поне е предал учителя си, а ти — ученика си!

В този момент след Завулон влязоха още двама. И ако Едгар беше готов да види Ана Лемешева, това никак, ама никак не се отнасяше до Юрий, който присмехулно му намигна. Същият онзи Юрий, който така навреме го беше предупредил за интригите на Завулон!

Наложи си да се извърне от колегите си и да гледа само напред.

Въведоха Игор последен. Двамата редови Инквизитори, които вървяха редом с него, мълчаливо го изпроводиха до преградения с решетка кръг с триметров диаметър в центъра на залата.

В този кръг нямаше никаква особена магия или Едгар не я усещаше. Пък и механизмът, позволявал навремето решетката моментално да се обърне и обвиняемият да падне в дълбокия подземен кладенец, създаваше впечатлението, че отдавна е ръждясал и не се използва. Обаче по всичко личеше, че не е особено приятно да се стои в кръга.

Впрочем Игор нехаеше за това. Застана в центъра на кръга с кръстосани на гърдите ръце.

— В името на Договора…

От групата на Инквизиторите излезе единственият, който не носеше сива тога. Витезслав, Висшият вампир.

— Ние сме Различни. Ние служим на различни сили…

Едгар механично повтаряше думите на Договора, като се опитваше да се досети откъде ще започне Витезслав. И се чудеше как самият той да се измъкне от цялата тази каша…

— Днес Европейският трибунал на Инквизицията ще разгледа иска на московския Нощен патрул към московския Дневен патрул — съобщи вампирът, след като Договорът беше прочетен. — Насрещният иск на московския Дневен патрул към московския Нощен патрул също ще бъде разгледан в хода на заседанието. Предмет на което е дуелът между Светлия маг Игор Теплов и Тъмната вещица Алиса Доникова…

Засега всичко се развиваше без изненади… Едгар почувства, че се е вкопчил в тъмното хладно дърво на писалището, и с усилие на волята се принуди да се успокои. В края на краищата той беше опитен юрист. И с какво човешкото правораздаване се различаваше от това на Различните?

Само по формата на присъдата…

— Но редът на разглеждането донякъде ще бъде променен — каза Витезслав. — Трибуналът е принуден да реши още два въпроса, свързани с главния иск. Първият се отнася до сектата на Тъмните, които се наричат Братята на Регин и са виновни за нападението срещу хранилището на Инквизицията, кражбата на артефакта Нокътя на Фафнер, неговия контрабанден внос в Русия и оказването на съпротива на московския Нощен патрул. Въведете обвиняемите.

Още двама млади Инквизитори въведоха четиримата финландци. На лицата на всички Различни цъфнаха леки усмивки — все пак беше невъзможно да си представиш по-карикатурна четворка.

— Вероятно не е необходимо повторно да се излагат обстоятелствата на този прискърбен инцидент — каза вампирът. — Всички присъстващи са запознати със събраните от Инквизицията материали по делото. Работата на Инквизицията е да произнесе присъда. Справедлива, безпристрастна и сурова.

По лицата на четиримата си личеше, че те дори не се надяват на снизхождение.

— Едно толкова тежко престъпление като нападението срещу сътрудниците на Инквизицията и кражбата на изключително опасен артефакт от хранилището се наказва с безусловно развъплътяване — произнесе вампирът. Направи пауза и допълни, като накара финландците рязко да вдигнат глави. — Но… Обвиняемите не са взели непосредствено участие в Бернския инцидент. Както произтича от материалите по делото, ръководството на сектата, за съжаление загинало при задържането, е принудило четиримата млади магове да изиграят ролята на куриери. Затова Инквизицията класифицира техните действия само като контрабанда и оказване на съпротива на московския Нощен патрул. Смекчаващи вината обстоятелства са също така дълбокото и искрено разкаяние, съдействието на следствието след задържането, младостта на обвиняемите, липсата на нарушения на закона в миналото. Ако московският Нощен патрул може да изтъкне и други смекчаващи вината обстоятелства и оттегли личните обвинения против Тъмните магове — Инквизицията е в правото си да смекчи присъдата.

От страната на Светлите стана Хесер и разпери ръце:

— Московският Нощен патрул няма… лични претенции към обвиняемите. Освен това ние смятаме, че ръководството на сектата Братята на Регин е било провокирано да извърши престъплението от някакъв… някакъв неизвестен Тъмен маг.

— Това не е доказано — каза Витезслав.

— Не е установена само самоличността на провокатора — с усмивка каза Хесер. — Фактът на съществуването му не подлежи на съмнение.

Витезслав кимна. Извърна се към шестимата си другари. За няколко мига между Инквизиторите се проведе беззвучна размяна на мисли. После Витезслав се обърна към четиримата вкаменили се финландци.

— В името на Договора. Като взе предвид снизхождението на Нощния патрул, липсата на тежки последствия и другите смекчаващи вината обстоятелства, Инквизицията ви предоставя правото на избор на наказание. Първи вариант — да бъдете осъдени на смърт чрез обесване без накърняване на гражданските ви права…

Якият негър тежко въздъхна, китаецът и финландецът го подхванаха за лактите, поддържайки го.

— Вторият вариант на наказание е да ви се забрани отсега нататък, до края на дните ви, да използвате магия. Ще имате правото да изживеете обикновен човешки живот, без да го удължавате по магически начини и без да подобрявате качеството му.

Финландците смаяно се вторачиха в Инквизитора. Завулон тихичко се изкиска, но тутакси си придаде сериозен вид.

— Второто… второто! — със сподавен глас каза Юха Мустайоки. Останалите закимаха.

— Има ли възражения от страна на присъстващите? — попита Витезслав.

Хесер отново се изправи, въздъхна и рече:

— Ние… като малък жест на добра воля… смятаме за възможно на обвиняемите да се разреши използването на магия… на слаба магия… с неодушевени предмети.

Изглеждаше сякаш изрича всяка дума с голямо усилие, като че проявяваше милосърдие с нежелание.

— Да речем, за намирането на изгубена вещ… на нещо дребно… ключ или монета… За изгонването на мухи от стаята… според нормативните разпоредби мухите се смятат за неодушевени, нали така? За почистването на карбуратора в колата…

По лицето на вампира се изписа леко учудване. „Той не разбира!“ — досети се Едгар.

— Инквизицията не възразява… — заключи най-сетне той. — Да се сложат печати на обвиняемите!

Двамата Инквизитори вдигнаха десните си ръце — и към четиримата осъдени се насочиха тънки проблясващи нишки енергия. Печатите се слагаха до живот, като оставяха на осъдените възможността да прилагат само най-слаба магия. Май Инквизиторите наистина не бяха схванали, че изненадващата добрина на Хесер само бе утежнила наказанието. Едно е да си лишен напълно от възможността да упражняваш магия, постепенно примирявайки се с човешкото съществуване. Съвсем друго нещо е всеки ден да се чувстваш немощен инвалид и да се задоволяваш със сянката от някогашните си способности.

Впрочем, финландците засега не мислеха за това. Изведоха ги от залата на Трибунала докато още бяха съвсем шашардисани от сполетялото ги щастие. Юха постоянно се опитваше да се изскубне, за да се втурне и да започне да стиска ръцете на всички, но бдителните стражи с най-обикновени подбутвания го принудиха да напусне.

Едгар поклати глава. Общо взето беше приятно, че братята Тъмни се спасиха. Но на каква цена… Може би той би предпочел бързата смърт.

— Следващият въпрос на заседанието не беше обявен предварително — каза Витезслав. — Инквизицията моли ръководителя на московския Нощен патрул, известен под името Хесер, да застане в центъра на кръга…

Завулон се усмихна триумфално.

— Както и ръководителя на московския Дневен патрул, известен под името Завулон.

Лекото объркване върху лицето на Завулон зарадва много Едгар. Само че… доколко Завулон се държеше естествено?

— Първият въпрос на Инквизицията е към Великия маг Хесер. — Сега Витезслав говореше учтиво, но с много твърд тон. — Хесер, осъществявали ли сте въздействие върху Книгата на Съдбата на присъстващата тук Велика Вълшебница Светлана Назарова с цел споменатата Велика Вълшебница да стане майка на месия на Светлите?

В залата настана тишина.

— Уточнете формулировката, Витезслав — помоли благо Хесер. — Да не взема да се разсърдя.

Вампирът се озъби в усмивка:

— Отговаряйте по същество, Велики Маг Хесер.

— Добре — кимна Хесер. — Не очаквах подобни обвинения, но… ще обясня за Трибунала.

„Очакваше ги — помисли си Едгар. — Всичко си очаквал, стар интригант такъв…“

— Подобно въздействие по принцип е невъзможно. Дори за мен — скромно заяви Хесер.

Витезслав, изглежда, се обърка:

— Но, Светли маг Хесер, Книгата на Съдбата на Светлана Назарова…

— Показва, че тя ще стане майка на най-великата от Светлите вълшебници, или ако си служим с поетични термини — на месията на Светлината. — Хесер радостно се усмихна. — Това е огромна радост за московския Нощен патрул… нещо повече — за всички Светли! Но почитаемата Инквизиция трябва да разбира, че такива неща не могат да бъдат вписани в Книгата на Съдбата. По никакъв начин. С нищо. Дори с помощта на известния ви артефакт, който по право принадлежи на Нощния патрул.

— Обаче върху Книгата на Съдбата на Светлана Назарова е упражнено въздействие, нали? — продължи да настоява вампирът.

— Да — кимна Хесер. — Както е известно на всички… или почти на всички… възможно е да се направи нов запис в Книгата на Съдбата, но това директно засяга равновесието между Светлината и Мрака. Доста лесно е да се внесат дребни промени в съдбата на обикновен човек. Малко по-сложно е да се промени незначително съдбата на Различен. И колкото по-силен е въпросният Различен, и колкото по-сериозно е изменението, толкова по-големи са сътресенията, които претърпяват Светлината и Мракът. Я пресметнете, уважаеми членове на Трибунала, какви ще са последствията, ако в Книгата на Съдбата на една Велика магьосница се впише, че тя ще стане майка на месия?

Никой не отговори.

— Всеки от нас… какво говоря — всички Различни, взети заедно, ще бъдат развъплътени при опит за подобни машинации! — високо възкликна Хесер. — Ще бъдем превърнати в прах! Светът ще рухне! А вие обвинявате мен в подобни деяния!

— Тогава какви изменения са били внесени от вас в Книгата на Съдбата на Светлана Назарова, Светли маг Хесер?

Хесер разпери ръце:

— Ами различни дребни неща! Длъжен ли съм да се грижа за сътрудниците си или не? Пътуване до някакъв италиански курорт… шофьорски курсове… още нещо… Мога да ви представя подробен списък, ако желаете. Нищо сериозно. Дребни радости на човешкия живот!

След кратък размисъл Витезслав уточни:

— Къде бяха направени вписванията? Преди или след записа за раждането на Най-великата Светла?

— Май преди… — усмихна се Хесер.

— По такъв начин вие сте коригирали времето на това събитие — Витезслав не питаше, а размишляваше. — Създали сте максимална вероятност за това бъдещата дъщеря на Светлана да стане месия на Светлината…

— Възможно е — съгласи се Хесер. — Е, и какво? Аз само подобрявах битовите условия на моята сътрудничка!

— А не можехте ли да прибегнете до други методи за подобряването на битовите условия на Светлана Назарова? Да речем, безплатна почивка, парична премия, приятелски съвет?

Хесер изглеждаше искрено обиден:

— Използвах онова, което ми беше под ръка. Инквизицията има право да се учудва защо съм забивал пирони с микроскоп, да… Но в никакъв случай не може да ме обвинява за това!

Инквизиторите се спогледаха. Този път мълчаливото съвещание продължи почти минута. Едгар усети как по гърба му се стича струйка студена пот. Какво може да започне сега! Ако Инквизицията обвинеше Хесер… развъплътяването на един Велик маг не е като да се справиш с четиримата финландци…

— Не е подсъдно — каза най-накрая Витезслав. — След като изслуша обясненията ви, Велики маг Хесер, Инквизицията признава, че вие не сте нарушили буквата на Договора…

— Буквата и духа! — рязко уточни Хесер.

— Буквата и духа! — Вампирът не успя да скрие раздразнението си. — Но вашите действия все пак изглеждат съмнителни и опасни…

— Не повече от опита на московския Дневен патрул да унищожи Светлана Назарова малко преди нейното иницииране — отсече Хесер. — Имате ли още някакви въпроси към мен?

— Не — призна Витезслав. — Можете да се върнете на мястото си.

По време на разпита Завулон скромно остана да стои до самия ръб на преградения с решетка кръг. Скромна, сива, незабележима сянка… Изглежда, той изобщо не се беше огорчил от факта, че на Хесер не му беше предявено обвинение. И точно това тревожеше Едгар.

— Инквизицията има въпроси и към вас, Тъмни маг Завулон — каза Витезслав. — Беше ли провокирано от вас нападението на сектата Братята на Регин?

— Никой не може да свидетелства против себе си — изрече с приглушен глас Завулон.

— Това признание ли е? — оживи се вампирът.

— Не, това е припомняне на закона. Вие нямате право на подобен въпрос. Затова няма да отговарям.

— Добре. Възражението се приема. Велики маг Завулон, планирали ли сте, с цел противодействие на бъдещия месия на Светлината, да възкресите Великия Маг Фафнер, прокуден в Сумрака и развъплътен преди повече от хиляда години?

Завулон запримигва учестено и попита със смаян глас:

— Откъде ви хрумна подобна глупост?

— Противодействахте ли против инициирането на Светлана Назарова, извършихте ли действия, насочени срещу него?

— Да, в разрешените от Договора рамки — отвърна бързо Завулон.

— А Фафнер?

— Какво за Фафнер? — отвърна на въпроса с въпрос Завулон. Погледна към Едгар и намигна.

— Защо сте изпратили в Прага сътрудник на Дневния патрул, идеално подходящ за ревъплътяването на Фафнер?

— Не знам за какво говорите!

— Планирали ли сте провеждането на следните паралели: Фафнер — Антихриста, четиримата членове на сектата Братята на Регин — четирите коня на Апокалипсиса…

Завулон се разсмя. Смя се дълго, радостно, със скимтене, както се смеят хората, които са успели да направят рискован, но много весел номер. Накрая изтри потеклите сълзи и каза вече по-спокойно:

— Възхитен съм от чувството за хумор на представителите на Инквизицията. Фафнер е побъркан психопат, дори се познавахме лично и изобщо не бих искал да се срещнем отново… Пък и изобщо не е подходящ за месия на Тъмните! Не на това ниво. Виж, да унищожи Светлана… — Завулон се усмихна — Възможно е. Но на такава цена… Не, какви ги говорите. А пък тези непълноценни фински магове… как го казахте, коне на Апокалипсиса ли?

Едгар се чувстваше пълен идиот. Погледна умоляващо Витезслав. Но вампирът още не се предаваше:

— Защо извършихте следните действия: подготовката на гибелта на Алиса Доникова, което може да се разглежда като ритуална жертва за ревъплътяване и поръчката при известен московски художник на два портрета — на Тъмния маг Едгар и дракона Фафнер?

Завулон стана по-сериозен:

— Аз също искам да разбера истината за обстоятелствата около смъртта на Алиса! Както разбирам, това е предмет на следващото разследване? Що се отнася до портретите…

Шефът на московските Тъмни мушна ръка в джоба си и извади две малки картини в рамки, около двайсет на трийсет сантиметра. На едната Едгар с ужас разпозна себе си. На другата се мъчеше гърчещ се дракон.

— Това е малък коледен подарък за един от най-добрите ми сътрудници, простете сантименталността на един старец…

С тези думи Завулон пристъпи напред и подаде на Едгар портрета му. Хубав портрет, без съмнение! Но Едгар се уплаши още повече от шепота на Завулон:

— Умник…

Завулон се върна в кръга.

— А втората картина? — попита Витезслав.

— Сантименталност — повтори Завулон. — Развълнуваха ме тези Братя на Регин. Спомних си за Фафнер… и реших да направя по памет и негов портрет…

— Не планирахте ли да го съживите? — уточни отново Витезслав. И този път Завулон отговори много сериозно и, изглежда, абсолютно искрено:

— Нито за миг. Има и по-спокойни пътища към набелязаната цел.

Инквизиторите се спогледаха.

— Велики маг Завулон — каза Витезслав, — Инквизицията няма претенции към вас, можете да се върнете на мястото си. Обаче ви напомняме, че всичките ви действия в съвкупност изглеждат крайно двусмислени и опасни…

— Разбрах, разбрах — промърмори Завулон, вече излизайки от кръга. — Скоро няма да мога и в носа си да бръкна без разрешение…

Едгар погледна Хесер. Сигурно се ядосваше, старият интригант!

Не. Хесер не се ядосваше. Даже май слушаше думите на Завулон с искрен интерес. Тоест, беше абсолютно сигурен, че шефът на Тъмните се е измъкнал, но слушаше подробностите с интерес.

Всички знаеха за това предварително!

Едгар отчаяно се опитваше да подреди мислите си. Значи… Светлана наистина трябваше да стане майка на месия на Светлината… при това от женски пол, виж ти каква изненада! Завулон се опитваше да противодейства… но съвсем не чрез създаването на Антихриста от плът и кръв… Това беше само отвличаща маневра, в която той, един съвсем не глупав Тъмен маг, се бе държал като наивно дете!

Но кое тогава беше главното?

— Инквизицията пристъпва към разглеждането на главния въпрос за днешния ден, имащ изключително значение за Светлината и Мрака — каза Витезслав, сякаш отговаряйки на непроизнесения въпрос на Едгар. — Делото на Игор Теплов, маг трето равнище от московския Нощен патрул. Всички ли са запознати с материалите по делото?

Никой не каза нищо. Всички бяха отдавна запознати…

— Давам думата на представителя на обвинението Антон Городецки!

Застаналият срещу Едгар Светъл вдигна глава и кимна леко на Витезслав.

— Ще бъда кратък. Същността на нашите обвинения е проста — присъстващият тук уважаем маг Завулон преднамерено е изпратил Алиса Доникова в „Артек“, знаейки, че там ще възстановява силите си Игор Теплов. Вероятно Завулон е проучил линиите на реалността и е разбрал, че при така създалите се условия между Игор и Алиса неминуемо ще пламне… ще пламне любов. Трагична и безнадеждна любов, защото двамата млади принадлежат към различни Сили. Любов, която ще завърши с дуел, в резултат на който ще загине или Игор, или Алиса, а оцелелият противник ще бъде осъден от Инквизицията. Ние обвиняваме Завулон в съзнателно и цинично отстраняване… — опит за отстраняване — поправи се той — на сътрудника на московския Нощен патрул Игор Теплов. Във връзка с това молим Инквизицията да снеме от Игор Теплов обвинението в нарушаване на договора и убийството на Алиса Доникова.

— Това ли е всичко? — попита Витезслав след кратка пауза.

— Не. Също така молим да се разгледа въпроса за гибелта в резултат на дуела на млад човек, който не е Различен. Тъй като дуелът е инсцениран от Завулон…

— Протестирам — обади се Завулон със скърцащ глас.

— Протестът е приет — потвърди вампирът.

— Тъй като ние смятаме, че дуелът е инсцениран от Завулон, гибелта на юношата също е по негова вина и Игор Теплов не може да бъде обвиняван за нея. Това е всичко.

Витезслав прехвърли погледа си върху Завулон.

— Можете ли да отговорите по същество на въпроса?

— Няма да отговоря, вече обясних по каква причина — възрази студено Завулон.

— Думата се дава на представителя на защитата.

Едгар въздъхна. И започна:

— Всичките умозаключения на моя колега са крайно забавни. Ние с вас наблюдаваме опит да бъде отърван един престъпник…

— Протестирам! — изрече бързо Антон.

— Да бъде отърван обвиняемият — поправи се Едгар. — Игор Теплов е виновен за убийството на младата вещица Алиса Доникова. И което е най-ужасното — тя го е обичала с цялото си сърце! Нещо повече! Игор Теплов, обхванат от своята маниакална страст, междувременно е погубил и момчето Макар Каневски. Убил е дете. Човешко дете, което също е имало право на живот. Нещо повече! В резултат на масовото черпене на Сила от децата, почиващи в „Артек“, седем от тях са страдали от нощни страхове в продължение на два месеца! Регистрирани са два случая на трайна енуреза. Деветгодишният Юрий Семецки, живущ в Москва, месец след връщането си от „Артек“ е загинал от асфиксия. Задушил се е във ваната. И засега не е известно дали и това не е последица от действията на Игор Теплов… Светлия маг Игор Теплов!

Той погледна обвиняемия. Лицето на Игор беше каменно. Непроницаемо. Не изразяваше нищо.

— Светлите могат колкото си искат да предявяват безпочвените си обвинения — каза Едгар. — Без доказателства, без каквото и да било разумно обяснение защо му е на московския Дневен патрул да жертва своя млада и перспективна сътрудничка, вече получила редица поощрения от ръководството, заради отстраняването на един, общо взето не особено талантлив Светъл маг трето равнище… Това е въпрос на тяхната съвест. Ние само молим Инквизицията да разгледа безпристрастно ситуацията и да накаже виновния за нарушаването на Договора.

Едгар си пое дъх и изрече последните си, решаващи думи:

— Ние много сме се наслушали на това, че когато Светлите магове извършат недопустима според етичните им разбирания постъпка, се развъплътяват самостоятелно. Отиват в Сумрака, притиснати от тежестта на срама си… Много сме се наслушали. Но на мен, например, не ми се е случвало да видя подобно нещо. Навярно Игор Теплов смята убийството на влюбена в него девойка, както и смъртта и страданията на невинни човешки деиа, за постъпка, безупречна от етична гледна точка.

Той млъкна.

Инквизиторите се спогледаха. После Витезслав попита:

— Имат ли страните доказателства за своята правота?

Хесер мълчеше. Завулон попита учудено:

— Прощавайте, ама какво доказателство трябва да имам, че не съм камила? Нека да доказват онези, които наговориха тези глупости!

— Инквизицията изслуша мненията на страните — каза вампирът. — Обвиняеми, искате ли да добавите нещо?

Игор Теплов кимна:

— Да. Признавам, че действията ми не бяха съвсем оправдани… и скърбя за последствията им. Аз… аз много… — Той се запъна, после заговори бързо: — Отношението ми към Алиса Доникова беше отлично. Но това, че тя се оказа Тъмна вещица, ме докара до състояние на афект. Не моля за милост. Аз сам ще произнеса присъдата над себе си. Обаче…

Той рязко се обърна към Завулон:

— Ти си убиецът! Ти прати Алиса на смърт! И именно затова съм принуден да живея… принуден съм, за да не ти донесе нищо твоята подлост!

Завулон само разпери ръце и въздъхна тежко:

— Имате ли доказателства? — попита вампирът.

Игор поклати глава.

— Трибуналът разбира голямото значение на настоящото разследване — каза Витезслав. — Независимо от това, че нито една от страните не приведе доказателства, Инквизицията смята за важно да определи истинския виновник. Ето защо…

Едгар изведнъж видя, че лицето на Завулон се променя и тъжната му усмивка застива.

— Ето защо Инквизицията продължава с разпита на свидетелите. Алиса Доникова ще бъде подложена на временно ревъплътяване.

— Протестирам! — Завулон се надигна. — Днешното дело не е от такава важност, че да тревожим покоя на напусналите ни.

— Протестът е отхвърлен. Инквизицията моли Ана Лемешева, която е тук по нареждане на Инквизицията, да отиде насред залата. Тялото й ще бъде използвано за временно въплътяване на Алиса Доникова.

Лемешева изпищя. Но само след минута двама младши Инквизитори я водеха към центъра на кръга, а тя едва се съпротивляваше.

— Всички енергийни разноски по този процес ще бъдат за сметка на московския Нощен патрул и не подлежат на възстановяване, независимо от изхода му — продължи Витезслав. — Велики маг Хесер, имате ли необходимия запас от Сила?

— Да — отвърна Хесер. — Имам.

Едгар усети, че напълно губи нишката на събитията. Какво толкова важно имаше в този Игор Теплов, че заради него Завулон да жертва любовницата си, а Хесер да отдава чудовищно количество Сила?

— Осъществете ревъплътяването — каза Витезслав. — Всеки опит за противодействие ще бъде наказан с моментална и окончателна смърт.

Няколко мага-Инквизитори пристъпиха едва-едва напред, а Хесер си пое дъх и тръгна към Лемешева. Тя изпищя отново и млъкна, гледайки вцепенено Светлия маг.

А после на Едгар му се наложи да затвори очи.

В центъра на залата бушуваше такава чудовищна енергия, че той просто не можеше да гледа. Усещаше как инквизиторите един след друг вдигат магически бариери около Хесер и Лемешева. Усещаше как бариерите се рушат под напора на невероятната Сила. Как потрепва Сумракът, разкъсан през всичките си слоеве, които бяха познати на Едгар и през онези, за които той дори не подозираше. Ако това беше временно ревъплътяване, какво ли би станало при постоянното?

Бурята утихна. Хесер отстъпи бавно назад.

Насред залата останаха трима — Инквизиторът Витезслав, Светлият маг Игор Теплов и Тъмната вещица Алиса Доникова.

Треперещата, кашляща, хванала се за гърлото Алиса.

Едгар изтръпна. Той не знаеше какво става с Различните там… в Сумрака. А и не искаше да знае, честно казано. Но сега Алиса идваше на себе си в мига, когато беше приключило човешкото й съществуване. Оживяваше с разкъсвани от болка бели дробове, още давейки се в морска вода, отчаяно опитвайки се да се измъкне от натиска, оказван върху нея от Теплов.

— Алиса Доникова — произнесе вампирът. Дори неговият глас потрепна — процедурата по временно ревъплътяване се осъществяваше рядко, твърде рядко… — Вие сте подложена на временно ревъплътяване и се намирате в помещението на Европейския Трибунал на Инквизицията в Прага. Разбирате ли думите ми?

Алиса Доникова вече бе изправила глава, сдържайки хриптенето си, и гледаше Игор Теплов. Само него.

— Разбирате ли думите ми? — повтори Витезслав.

— Защо… в Прага? — попита Алиса. Тя дишаше учестено и дълбоко, сякаш изобщо не можеше да се надиша, дори на този влажен подземен въздух…

— Това не е важно, Алиса Доникова. Вие сте призована в нашия свят като свидетел. От вашите думи зависят много неща.

— Аз… мога ли да остана тук? Отново? За постоянно? — попита Алиса.

Но гледаше само Игор.

— Не — отговори честно Инквизиторът. — Ще отговаряте ли доброволно на въпросите?

Алиса тръсна глава. С някаква отчаяна гордост.

— Да. Ще отговарям, Инквизиторе. Питайте.

Но гледаше само Игор.

— Въпросите засягат вашия дуел с присъстващия тук Светъл маг Игор Теплов. По всички правила ли бяхте извикана на дуел?

— Да.

— Беше ли ви дадена възможност да се откажете от дуела и да си тръгнете?

— Да.

— Кажете, Алиса, обвинявате ли Игор Теплов за смъртта си?

Алиса се усмихна. Направи движение с ръка. Не се обърна, но посочи безпогрешно Завулон.

— Не.

Гледаше само Игор.

— Имате ли претенции към своя… противник?

Тя само поклати глава.

— Алиса Доникова, можете ли да обвините някого от присъстващите в провокиране на печалните събития, довели до вашата гибел?

— Завулон — изрече абсолютно равнодушно Алиса. — Това е негова операция.

— Страхлива глупачка! — изкрещя Завулон. — Така или иначе няма да те ревъплътят! Какви ги вършиш, вещице?

И едва тогава Алиса се обърна към Завулон. Само за миг. И когато срещна погледа й, шефът на Дневния патрул млъкна.

— Завулон, нали не си забравил какво ми каза, когато те призовах, докато се давех?

— Малка отмъстителна глупачка — каза Завулон, вече по-спокойно.

Алиса поклати глава. Погледна отново към Игор. Каза някак с насмешка:

— Какво общо има тук отмъстителността? Любовта също е велика сила, Завулон.

— Инквизицията няма повече въпроси — изрече бързо Витезслав. — Господа, смятам, че… е недостойно за Различните да продължаваме тази сцена. От Игор Теплов се снема обвинението в нарушаване на Договора. Алиса Доникова може… може… да се върне обратно.

Като насън Едгар наблюдаваше изправящия се Хесер. Триумфиращият, победилият Хесер. И превилият се на стола си Завулон… победеният Завулон.

Едва когато лицата на Великите Магове отново застинаха объркани, той погледна към центъра на залата.

Алиса Доникова изчезваше. Тялото й се променяше, разтапяше се, като лека безплътна сянка изтичаше в Сумрака. Падналата на колене Лемешева бързо пълзеше към краката на Завулон.

Но изчезваше и Игор Теплов.

Отиваше в Сумрака.

Едгар не лъжеше. Той наистина виждаше за първи път как се развъплътява Светъл маг. Доброволно. Без никакви схватки, викове, без потоци от Сила.

Вече превърналият се в безплътна сянка Игор само за миг се обърна и погледна приятелите си. Като че ли виновно. По този начин беше гледал и Алиса.

После изчезна.

Сумракът се затвори. Въздухът в залата беше леден, стените се бяха покрили с бял скреж, като траурен знак. Върху лицето на Завулон бавно се връщаше триумфалната усмивка. Хесер гледаше опустялата решетка във вътрешността на кръга тъжно и разстроено.

— Е? — извика Завулон. — Е? И какво? Къде отиде великият учител? Къде е единственият, способен да възпита месията на Светлината?

Той се засмя и потупа по главата застаналата на колене пред него Лемешева. Каза, вече обръщайки се към Инквизицията:

— Да, наистина, това беше операция на Дневния патрул. Не излизаща извън рамките на Договора. Размяна на две равностойни фигури — Алиса Доникова за Игор Теплов. Има ли други претенции към нас?

— Към вас няма претенции от страна на Инквизицията… — изрече бавно вампирът. Потри лицето си с длан. — Като се имат предвид всички обстоятелства… Инквизицията ще разгледа въпроса за предсрочното възстановяване на силите на Светлана Назарова. Но това ще стане… после. Всички… всички могат да напуснат залата.

Първа от мястото си стана Светлана. Приближи се към Завулон. Постоя секунда, гледайки го в лицето. Едгар изведнъж разбра със свито сърце, че сега вълшебницата ще удари мага.

Но тя само му каза нещо. Обърна се и бързо излезе.

Едгар се отдалечи от писалището с клатушкаща се походка. Насмалко не се сблъска с Хесер — замислен, потиснат, отнесен. В този момент Антон подбутна Едгар и се доближи до Хесер. Възкликна:

— Така значи… Дъщерята на Светлана може да бъде Различна, но и да не стане месия на Светлината.

Хесер кимна.

— Защо? — попита объркано Антон. — Но нали самата Светлана…

— Да си Велика Вълшебница и да възпиташ Велика Вълшебница са две съвсем различни неща… — изрече уморено Хесер. — Уви… Засега не виждам фигура, равностойна на Игор. Аз… аз не знаех, че толкова обича тази вещица! Иначе щях да търся други пътища за постигане на целта.

— Чия ще бъде тази дъщеря? — попита изведнъж Антон. — На Светлана и…

Хесер изведнъж погледна раздразнено Антон:

— Чия може да бъде? Ако спреш да стърчиш като глупак тук, гледайки опулено стария идиот, а вместо това догониш жена си, дъщерята ще е твоя!

Антон кимна леко. И хукна към изхода на залата. Едгар също искаше да зададе някои въпроси на Хесер… но срещна погледа на Светлия и предпочете да не рискува. Обърна се и пристъпи върху сивия мрамор на пода, върху тесния клин на Инквизицията, опитващ се да раздели бялата от черната половина.

Инквизиторите вече сваляха тогите си. Единият от тях небрежно остави своята в ръцете на Витезслав, отвори портал, пристъпи в него и изчезна. Останалите си тръгнаха по обикновения начин — през вратата.

Вампирът погледна Едгар и попита:

— Искаш ли да я премериш?

— Не знам дали ще ми отива — отвърна тихо Едгар.

— Кой знае? Но си струва да опиташ. Или възнамеряваш да се върнеш в Москва?

Едгар внимателно взе от ръцете му омачкания сив плат. Попита неловко:

— Извинявайте… а какво каза Светлана на Завулон?

— Инквизиторите трябва да имат добър слух. — Вампирът се усмихна накриво. — Почти нищо. Бих нарекъл това проклятие, но Светлите не умеят дори да проклинат… Каза му: „Дано никой никога не се влюби в теб.“

Едгар кимна. Сви рамене и каза:

— А на него хич не му и трябва.

Москва — Николаев — Лазурное

Юни-октомври 1999

В книгата са използвани фрагменти от песните на Владимир Висоцки, Юлий Буркин, Кипелов, групите „Ария“, „Воскресение“ и „Наутилус Помпилус“.

Забележка: Това художествено произведение се разпространява в електронна форма със знанието и съгласието на притежателите на авторски права, на некомерсиална основа и при условие запазването целостта на текста, включително и настоящето уведомление. Всяко комерсиално използване на настоящия текст без знанието и прякото съгласие на притежателя на авторските права Е ЗАБРАНЕНО.