Дневници и нощници - Иво Сиромахов

Иво Сиромахов

Дневници и нощници

Сензационната история на най-големите научни открития

и шедьоври на изкуството, разказана от самите им създатели

Троянската командировка

2 август 1193 пр. Хр.

Зевс ме извика в кабинета си, за да ми съобщи, че ме праща в командировка.

Трябвал му военен репортер, който да отразява Троянската война.

Опитах се да се измъкна и му казах, че съм вече възрастен за такава работа. Но

той е непреклонен.

– Ти – вика, – бай Омире, си най-опитният в редакцията на “Ахейски новини”. А

това е сериозна война, замесени са много интереси и не мога да си позволя да пратя кой

да е. Само ти можеш да се справиш!

Как го мразя това началническо лицемерие! Само аз съм можел да се справя!

Истината е, че сега е август, всички са в отпуска и затова ме пращат мене.

Пък и Зевс много добре знае, че ми остават няколко години до пенсия и не искам

да си загубя работата. Дееба, тоя главен редактор, дееба!

Предложих му да прати вместо мене Есхил. А той вика:

– Ти луд ли си, не мога да пратя на такова важно събитие някакво начинаещо

репортерче! Тоя Есхил за нищо не става, няма никакъв усет за новината. Миналата

година го пратих да пише за някакъв луд изобретател, дето уж бил измислил огъня.

Някой си Прометей... И Есхил ми се връща с репортаж 25 хиляди знака! И вътре само

глупости – някакви скали, Прометей бил прикован, бил мъченик, пълни простотии...

– Да, помня го тоя репортаж. Много тъп беше наистина. Имаше и нещо за

някакъв орел, дето му кълвял черния дроб...

Зевс помълча няколко секунди и после изтърси:

– Това за орела аз го добавих.

– О, извинявай.

– Нищо. Добавих го, щото Есхил беше писал, че Прометей бил болен от цироза.

Не може да се пише така! Ние да не сме медицински бюлетин. Затова вкарах тая

поетична метафора за орела, който уж кълве черния дроб на героя...

– Аха. Еми готина метафора е – излъгах аз.

– Еми, разбира се, че е готина. Аз съм старо куче, разбирам ги тия неща. Както и

да е, мани го Есхил. За малко да го уволня тогава, ама с баща му сме приятели, та му се

размина... Исках да кажа, че само ти можеш да се справиш с отразяването на

Троянската война, бай Мирчо. (Много мразя да ми викат “Мирчо”, ама на Зевс не мога

нищо да му кажа – нали е главен...)

Излязох мрачен от кабинета на Зевс и минах през касиерката да си взема

командировъчните. 5 обола на ден – егати мизерията. Ми аз с тия 5 обола само узото не

мога да си платя. Мразя Зевс, мразя тоя скапан вестник “Ахейски новини”, мразя

професията си!

Прибрах се вкъщи и казах на жена ми, че заминавам в командировка и се

скарахме зверски. Тя вече била направила резервация за почивка в Кушадасъ. И като

ми се разкрещя:

– Ти – вика – няма ли поне веднъж да дойдеш на почивка с мене, писна ми от

твоите номера.

Сякаш доброволно заминавам.

– Поне да ти вдигнат заплатата – вика, – щото след всяка командировка се

връщаш затънал в заеми. И сега така ще стане с тая Троянска война. Ще се напиваш

там, ще ходиш по курви и ще пращаш тъпи репортажи. Ах, защо се омъжих за

журналист, да се еба у главата проста!

2

И се разрева.

И пак подкара вечния си монолог – как си била съсипала живота с мене, как

навремето Аполон се скъсвал да я сваля, ама тя не му пуснала, щото бил много надут и

прочие измишльотини.

Писна ми да я слушам и си пуснах спортните новини. Дискобол поставил нов

световен рекорд. Голям пич е тоя, ей!

3 август 1193 пр. Хр.

Събрах си багажа – няколко чифта бельо, чисти чорапи, четката за зъби,

диктофончето и лаптопа и се качих на рейса за Троян. Не ми трябва повече багаж, щото

Зевс ми каза, че войната щяла да свърши бързо. Няма да трае десет години, я!

В рейса пуснаха “300” – филм за битката на Леонид с персите. Готино филмче,

ама няма нищо общо с историческата истина. Аз нали бях репортер там навремето и

знам как станаха нещата. Иначе Леонид е пич. Чух, че напоследък се снимал в някакви

реклами, да изкара някой лев. Уви, държавата нехае за героите от войните. Поне пенсия

да му бяха отпуснали... Трябва да му звънна, да пием по едно узо.

В рейса се запознах с една много приятна пичка от списание “Жените на Атина”.

Пратили я да прави интервю с Ахил за рубриката “Прочути ергени”. Умрях от смях.

Какъв е ерген е тоя, бе, той си е мека китка отвсякъде. А тя ми вика:

– Не бе, не е гей, метросексуален е, то сега е модерно. Една колежка разправя, че

е спала с него и той й бил казал, че това било рекламен трик. Неговите пиари му били

измислили тоя имидж на педераст, за да се харчел повече. А иначе в леглото бил като

звяр...

Това, жените, са много наивни. Човек или е педал, или не е.

Бъбрихме си през цялото време и пътят мина неусетно. На края на пътуването тя

ми вика:

– Ама ние толкова хубаво си приказваме с вас, пък още не сме се запознали.

Приятно ми е – Артемида. Кръстена съм на богинята на лова.

– И ходите ли на лов? – зададох аз първия тъп въпрос, който ми хрумна.

– Само за мъже – каза тя. И ми намигна.

Егати! Много отворени са станали тва младите репортерки, искат си го в прав

текст. Пък тая Артемида хич не е лоша. Верно, циците й са малки, но за сметка на това

гъзът й е голям.

– Приятно ми е Омир – представих се и аз. – Но ти можеш да ми викаш и

“Миро”.

Репортерката се ококори с огромните си кафяви очи.

– Вие сте Омир? Самият Омир! Божичко, та вие сте мой кумир... Аз съм се учила

на журналистика от вашите текстове. За мен “Войната на жабите и мишките” е най-

великият репортаж в съвременната гръцка журналистика.

Много се изкефих, ама реших да не го показвам и сложих на лицето си маската

на скромното високомерие. Един вид: не можеш да ме изненадаш, маце, щото аз такива

похвали слушам по сто пъти на ден!

– Е, чак пък най-великият! – измърморих. – Най-великият ми репортаж все още

не е написан.

Ебати тъпото клише изръсих. Защо бе, защо като видя хубава пичка, веднага

почвам да говоря тежки глупости?

Пристигнахме и се настанихме в хотела. Приятно хотелче в центъра на Троян с

изглед към бойното поле, където утре ще започнат военните действия. И Артемида ми

вика:

3

– Много се радвам, че ще спим в съседни стаи, защото мен понякога много ме е

страх нощем. По-спокойно ще ми е, като знам, че в съседната стая спи сродна душа.

Сродна душа! Тия от женските списания имат ебати речника! За ебане мисли, а

ми говори за сродни души. Това е то медийното лицемерие.

Теглих си един душ и излязох да се поразходя. Троян е много приятен град, има

възрожденска архитектура и красива природа наоколо. Ще си изкарам добре.

Прибрах се в хотела, звъннах от рецепцията на Артемидчето и я поканих на

вечеря.

След половин час тя слезе в лоби-бара, натокана като начинаеща фолкпевица –

ярко червило, трийсетсантиметрови токчета и пола, която едва прикриваше гъза й до

половината. Егати курволяка!

Стоях на около метър от нея, за да не припадна от силната миризма на парфюма

й. Беше изляла върху себе си поне два литра. “Стягай се, Омире!”, казах си. “Тая нощ

ще чукаш яко!”

Седнахме да вечеряме в една много приятна кръчмичка с изглед към Троянския

балкан.

Поръчах узо, ама келнера каза, че нямало. Тука всички пиели “Троянска

сливова”. Поръчах си троянска сливова, а Артемидчето си взе мартини. Ясно, прави ми

се на маркова пичка! Колко съм ги виждал такива като нея...

Разбъбрихме се на всякакви теми. Тя ми се оплака колко тъпи били колежките й

в редакцията, как никой не я разбирал и как искала да прави сериозна журналистика, но

я принуждавали да пише тъпи светски хроники. Даже се просълзи.

– И ако чуете, че в някое издание търсят сериозен репортер с усет към

разследващата журналистика, моля препоръчайте ме... Вие сте такъв авторитет в

гилдията!

– Ти си – вметнах.

– Моля?

– Не “вие сте”, а “ти си”. Да си говорим на “ти”, достатъчно близки сме вече! – и

вдигнах чашата си за “наздраве”. Големите кафяви очи на Артемидчето ме гледаха с

такова обожание, с каквото аз снощи гледах рекорда на Дискобол.

– Да поговорим за нещо по-весело – предложих аз и поръчах още едно мартини

и още една троянска сливова.

Казахме си “наздраве” и подхванахме най-веселата тема – да злословим по адрес

на колегите. Бяхме единодушни, че навсякъде колегите са тъпанари и нищо не разбират

от журналистика. Този извод ни развесели и стана повод да си поръчаме по още едно

питие.

Ей, тая троянска сливова била като виагра, бе! Усетих как нещо в дънките ми се

надига със страшна сила. И няма спадане, батка!

В тоя момент певицата от ресторантския оркестър обяви:

– А сега, един музикален поздрав за нашия скъп гост от Гърция – големият

журналист Омир.

И забиха “Епимено”. Артемида се ококори още повече и ми прошепна, че никога

досега не е вечеряла с толкова известен човек. Ма то и аз се изненадах – не съм очаквал

тук някой да ме познава.

После тя заговори за зодии. Това е ебати тъпата тема, но се правех, че ми е

интересно, защото знам, че всички пички си падат по зодии. Оказа се, че аз съм

Стрелец, също като бившето й гадже, който я бил зарязал пред две седмици. Очите й

отново се напълниха със сълзи.

Реших, че сега е моментът да действам. Прегърнах я, пуснах оня еротичен

тембър тип “Орфей сваля Евридика” и й прошепнах:

4

– Не мога да гледам как най-красивите очи, които съм виждал, плачат. Няма да

позволя да страдаш ти, моя Артемида кафявоока!

Кафявоока! Ебати тъпата дума изръсих, ама при 30 години стаж в “Ахейски

новини” е нормално да имам някои професионални деформации.

– Никой не ми е говорил така поетично – въздъхна тя.

Допихме си питиетата и аз викнах сметката. Като дойде сметката, направо ми

стана лошо. 35 обола! Това са ми командировъчните за цяла седмица! Ама аз реших да

се направя на още по-отворен и даже оставих 5 обола бакшиш. Да види Артемидчето,

че съм ларж. Все едно вземам заплата колкото Зевс. Ама си викам: струва си човек

веднъж да се охарчи в името на доброто ебане, което ми предстои.

Прибрахме се в хотела, тя отключи стаята си, погледна ме с очи замъглени от

възхищение и мартини и каза:

– Благодаря ти за прекрасната вечер! Никога няма да я забравя. Лека нощ!

– Хе-хе – разхилих се – за нас нощта тепърва започва. Къде ще я прекараме? В

твоята или в моята стая?

– Не, не – каза тя. – Не мога така изведнъж! Ще се видим утре.

И докато се усетя, тая кучка затръшна вратата под носа ми.

Стоях надървен и съсипан пред вратата на стаята й.

Егати докреватната курва!

Цяла вечер да ми дава аванси и накрая да ме отреже! И то след като съм

похарчил цели 40 обола за тая скапана фуста! А в Кушадасъ тая почивка, дето я беше

намерила жена ми, излиза по 10 обола на ден ол инклузив!

О, музо, възпей оня гибелен гняв на злочестия Омир,

Що бе отрязан от Артемида – кафявооката курва...

Опа, май съм се напил – почнах да говоря в тъпия надут стил на Зевс...

Много сме спорили с него за стила на писане. Той пише адски фалшиво и

патетично. Измисля си някакви префърцунени думички като “волоока”, “слънцезарна”,

“благогъза” и ги реди в някакъв странен ритъм – вика му “хекзаметър”.

И кара всички в редакцията да пишат така. Е как няма да ни пада тиражът?

Хората искат да прочетат нещо, написано на нормален човешки език. Така както

си говорят вкъщи, на улицата, в кръчмата.

Но този език според Зевс бил “просташки”, а медиите трябвало да възпитават.

Дрън-дрън!

Журналистите трябвало да пишат на “литературен” език, който е по-изискан, по-

пуритански и по-лицемерен от разговорния език.

Зевс смята, че е по-добре да напишем: “Стефан и Анастасия отидоха в хотела и

се съвокупиха”, вместо “Стефан и Анастасия отидоха в хотела и се изчукаха”.

Аз обаче смятам, че няма такова нещо като “литературен” език. Литературният

език е мъртъв език. Аз пиша така, както говоря с приятелите си. Иначе написаното

звучи фалшиво, кухо и досадно.

Да вземем за пример прословутия израз за майката. С него можем да изразим

цялата гама от мисли и чувства.

Когато искаме да изразим възхищение от качествата, способностите и таланта на

някой, ние казваме: “Тоя си е ебал майката”. Това е висше признание за

изключителността на индивида.

Когато някой ни съобщи изненадваща новина, ние казваме: “Ти ми еба майката”.

Ако ни зададат въпрос, чийто отговор не знаем, използваме риторическата

фигура “Ба ли му майката?...”

Когато съветваме близък човек да не си слага на сърца проблемите, които са го

налегнали, казваме: “Еби им майката!”

5

Има още много изрази, свързани с ебането, които са страшно изразителни и не

можеш да ги замениш с нищо по-благоприлично. Благоприличните заместители

осакатяват мисълта и умъртвяват текста!

Например, когато се ядосваме на себе си, казваме: “Да се еба у главата проста!”

Чисто технически е невъзможно човек да извърши този назидателен сексуален акт,

обаче изразът съществува.

Или възторжената оценка: “Тоя си е ебал веко!” Да си ебеш веко! Какъв размах

на половата мощ! Каква мащабност на сексуалния акт!

Разбира се, всеки писач трябва да се съобразява и с аудиторията, за която пише.

Ако пишеш за деца, е по-добре да кажеш “Мечо се закани да отмъсти на Лиса”, вместо

“Мечо реши да ебе путката майна на Лиса”...

Оф, стига съм философствал! По-добре да си лягам, че утре почва войната и

трябва да съм във форма.

С мъка отключих вратата на стаята си и се тръшнах на леглото.

Ах, как ме прееба тая мръсна курва Артемида!

Добре, че по кабелната даваха порно.

4 август 1193 пр.Хр.

В седем и половина сутринта джиесемът ми се раззвъня на пожар. Зевс.

– Кво става – вика. – Как е войната?

– Ми още не е почнала – казах. – Кой е луд да се бие в седем и половина

сутринта?

– Гледай да не изтървеш новината – каза Зевс и ми затвори.

Аз да изтърва новината? Абе, колега, аз когато съм бил начинаещ репортер ти си

лазел прав под масите на Олимп. От 30 години съм в медиите и нямам изтървана

новина бе, пикльо с пикльо. Ще ме учи той мене на журналистика. Айде нема нужда!

Станах от леглото и влязох под душа. Главата ме цепеше като за световно. Май

прекалих снощи с тия ракии. Пък и тая курва Артемида как ме прецака...

Слязох в лоби-бара. Барманът ме пита:

– Кафенце ще желаете ли?

– Колко струва?

– Два обола.

– Нема да желаеме.

Бахти скъпото кафе. Два обола! Ще си купя един пакет мляно кафе от супера и

ще си го варя в стаята, кво толкова...

Излязох навънка, гледам пред хотела спряло такси – колесница. Седи вътре един

бакшиш и чете “Спартанско ехо” – вестника на конкуренцията.

– До бойното поле колко ще струва? – питам го.

– Ще те закарам за пет обола.

– А, мерси. Ще ида пеша.

– Ей, много сте стиснати тва ахейците – ухили се бакшишът. – Айде качвай се,

ще те закарам за три.

– Няма нужда – казах. – Ей къде е бойното поле, тъкмо ще се поразходя.

Бахти разходката. Два часа и половина при 35 градуса жега! Ама който дава 40

обола за ненадеждни путки, ще ходи пеша.

Към десет и половина пристигнах на бойното поле и се отчаях. Мирмидонците

се мотаха напред-назад отегчени, а Ахил беше легнал под едно дърво и пушеше. Като

ме видя, се ухили:

– Опааа, медиите дойдоха. Здрасти, бай Миро.

– Здрасти, Ахо. Ще почвате ли скоро войната?

6

– Ква война в тая жега бе... Глей ме, още не съм си вдигнал щита и вече съм

плувнал в пот... Бахти глобалното затопляне... Ти как си? Как е шефа ти?

– Добре сме. Бачкаме.

В тоя момент ми звънна джиесемът. Изписа ми се номерът на Артемидчето. Кога

съм й го взел – не помня. Реших да не й вдигам, сърдит съм й на тая куха лейка.

– Абе много жълт ви е станал вестника, бе – продължи Ахил. – Вместо да

пишете кого съм убил, какви подвизи съм направил, вие пишете само с кого сте ме

видели на Акропола, дали съм бил гей или не...

– Еми ти си публична личност. Нормално е хората да се интересуват от личния

ти живот.

– Бай Миро, не ми говори с тия клишета. Ти поне си от старата школа и помниш

каква беше навремето журналистиката. Нямаше такива работи.

– Е, нямаше – въздъхнах. – Ама сега времената са други. Айде аз ще се

поразтъпча наоколо, белким измъкна някоя новина.

– Айде! И много здраве на Зевс, като го видиш!

Отидох до троянските стени, а отпред някакъв страж взе да ми се дърви.

– Ти къде? – вика. – Пропуск имаш ли?

– От пресата съм.

– Акредитация имаш ли?

– Имам.

– Добре. А цигари имаш ли?

– Имам.

– Дай една цигара и влизай!

Влязох в крепостта и съвсем се отчаях. Троянците бяха още по-зле. Налягали

кой където свари, хвърлили оръжията на земята и въобще не приличаха на хора, които

имат намерение да воюват.

А Зевс чака репортаж.

Към обяд жегата стана непоносима. Сигурно беше над 40 градуса. Двете армии

съвсем изпаднаха в летаргия.

Купих си една бира от лавката “При бай Приам” и тъкмо я отварях, когато

получих смс от Артемидчето:

Kade si? Za6to ne mi vdiga6? Lipsva6 mi...

Мама ти, курвенска, помислих си. Дошъл ти е акълът в главата и сега

съжаляваш, че си пропуснала да вкараш в леглото си великия Омир.

Дали да й отговоря? От една страна, трябва да държа на достойнството си и да й

покажа, че не може да ме разиграва все едно съм някакъв пикльо на нейните години. От

друга страна, тия 40 обола, дето ги похарчих снощи, трябва да си ги избия по някакъв

начин. Може пък да ми даде втори шанс...

Реших да й отговоря неутрално.

С изпотени пръсти набрах по клавиатурата:

Dobre sum, imam mnogo rabota sega. Dove4era 6te se vidimJ

Само че довечера няма да ти плащам шибаната сметка, нали се сещаш? Умря

тоя, дето черпи с мартинита за нищо.

Помотах се още известно време около бойното поле и с всяка изминала минута

ми ставаше безпощадно ясно, че троянската война няма да започне днес. Ако въобще

започне някога.

Към три и половина ми звънна Зевс:

– Кво става с репортажа? Пращай го по-бързо, щото съм ти запазил първа

страница. Заглавието ще е “Избухна троянската война”. Все пак войни не се случват

всеки ден.

7

– Виж сега, шефе, слагай нещо друго на първа. Войната още не е започнала.

– Ти луд ли си? – разкрещя ми се Зевс в слушалката. – Хич не ме интересува

дали шибаната война е почнала или не! Искам я на първа страница!

– Ама война няма бе, шефе. Поне засега. Това е истината.

– Да ти еба истината, Омире! Въобще не ми дреме за шибаната истина! Искам

новина за първа страница и 200 реда репортаж. Ако бях пратил Есхил, досега цяла

трагедия щеше да е написал. А ти, вместо да пишеш новини, си бъркаш в дъртия нос и

ми разсъждаваш за истината. “Спартанско ехо” имат два пъти по-висок тираж от

нашия. И знаеш ли защо? Щото не им дреме за истината, затова. Престани да ми

философстваш и сядай да пишеш за избухването на войната.

– Зевсе, аз съм от друго поколение и не мога да лъжа читателите, съжалявам.

Прибирам се в Атина. Прати тука Есхил.

Зевс млъкна отсреща. Явно усети, че е сгафил. Настъпи дълга пауза. След малко

заговори с виновен тон.

– Извинявай, бай Омире, прав си. Не се сърди! Като млад журналист съм се учел

от твоите репортажи. Ама сега времената са други. Конкуренцията е жестока. Ако

нямаме ударно заглавие на първа страница, няма да продадем вестника.

– Знам. Но отказвам да пиша лъжи. Предпочитам да напусна.

– Айде сега, глупости! Щял да напуска. Знаеш колко държа на теб... Добре,

заглавието ще е “Надвисва троянска война”. Иди там, разпитай Ахил и Хектор за какво

се бият, какво очакват, какви са им прогнозите. Искам 200 реда пълни с драматизъм и

напрежение от предстоящата схватка. А защо не се бият тия лайнари?

– Много е горещо. 40 градуса на сянка е.

– Да ги еба у мързеливците. В Атина е 45 градуса! Климатиците в редакцията

едвам насмогват. Ама не се оплакваме, нали?... Айде, бай Омире, нали ще ми пратиш

репортажа до четири и половина?

– Ще се опитам.

– Разчитам на теб. Ти си пич.

И затвори.

Ебати гадната професия съм си избрал. Да си репортер е отвратително. Ама

баща ми е виновен. Да бях станал бизнесмен като съучениците ми! Всичките направиха

големи кинти и нито един не е влязъл в затвора. Е, някои ги застреляха – ама преди

това си поживяха добре.

Както и да е, стига съм разсъждавал! Трябва да напиша нещо, подходящо за

заглавието “Надвисва троянска война”.

Отидох пак при Ахил. Пичът се беше разплул под сянката и пушеше поредната

цигара. Седнах до него и извадих лаптопа. Ахил ме погледна загрижено.

– Бай Миро, къде пак си тръгнал по жегите, бе? Прибери се на сянка да не те

удари някой инсулт. На твойта възраст...

– Кво ми е на възрастта? На 46 години съм.

– Чичо ми баш на 46 години го удари инсулт, да не дава господ...

– Не се ебавай с възрастта ми, Ахо. Кажи сега за какво ще се биете с троянците?

– Еба ли му майката? Аз съм наемник. Не ми пука за кво се бия, важното е да

плащат.

– Е, не може да не знаеш за кво се биеш.

– За пари. За кво друго да се бия?

Млъкнахме. Усещах как се изпотявам. Не беше от жегата. Ахил запали нова

цигара.

– За неква путка се бием, доколкото разбрах. Менелай знаеш ли го? Кмета на

Спарта. Дето в “Спартанско ехо” го пишат “царя на Спарта”?

8

– Знам го.

– Къв цар е тоя, бе? Абсолютен нещастник. Фанал се с някаква курветина –

Елена, дето била “Мис Спарта” и тая му изпила мозъка. Сложил й силикон, купил й

кола, назначил я в общината. И тая тъпа путка, вместо да му е благодарна, се наебала с

някакъв троянски гъзар – Парис. Познаваш ли го?

– Лично не го познавам, ама съм чувал за него. Син е на Приам – кмета на

Троян.

– Да. Ама едно е да си кмет като Менелай, друго е да си син на кмета. Ама де да

знам, може пък да му е голям... Трябва да го пробвам...

– А стига с тия твоите гейски подмятания, де! Пък после медиите ти били

виновни, че те изкарват педераст.

– Ебавам се, бе! Ейййй, човек да не смее да се пошегува пред репортерите!

– Та кво викаш за тая Елена?

– Нищо не викам. Не я познавам, ама войната е заради нея. Заради некаква

миризлива путка, представяш ли си? Ама на мен не ми дреме. Аз кинтите така или

иначе съм си ги взел.

– Кво мислиш за Хектор?

– Хектор е пич. С него бяхме съученици в спортното училище “Олимпийски

надежди”. Аз бях в паралелка “борба,” а той в “лека атлетика”. Ходеше с Андромаха от

художествената гимнастика. Бяхме приятелчета с него.

– А сега ще се биете...

– Еми бизнеса си е бизнес.

– Мога ли да те цитирам във вестника?

– По-добре недей, че пиарите на Менелай ще ми смърдят. Пиши “според добре

осведомени източници”!

– Окей.

Натраках статията за 20 минути. Добре се получи. Пратих я на Зевс и той ми

звънна след две минути.

– Копеле, ти си гений! Ще избием рибата с тоя репортаж. Имаш ли нужда от

нещо?

– Ми няма да ти се разсърдя, ако пратиш малко кинти. Щото тия 5 обола на ден

за нищо не ми стигат.

– Ще ти преведа в картата сто обола... Само да ти кажа, че малко съм барнал

репортажа ти, за да го направя още по-драматичен. Ама са дребни поправки.

– Няма проблем.

Затворих. Имах нуждата спешно да изпия една троянска сливова.

Зевс се оказа точен и след един час в картата ми имаше сто свежи обола. Добре

ще ми дойдат. Е, беше ми малко кофти, че съм ги изкарал с цената на професионален

компромис, ама пък мойта безкопромисност до нищо добро не ме е довела.

Компромисните пичове си живеят къде-къде по-добре.

Прибрах се в хотела, изтеглих 10 обола от картата, изпих две троянски сливови в

лоби-бара и се почувствах много стар и много уморен. Изключих си джиесема и си

легнах.

5 август 1193 пр.Хр.

Спах като пребит и се събудих на обяд. Излязох на терасата и погледнах към

бойното поле. Ахейците лежаха пред троянските стени и пуфтяха от жега и мързел.

Очевидно войната нямаше да започне и днес.

Слязох до рецепцията на хотела да си купя вестник. Заглавието на първа

страница наистина беше впечатляващо. Зевс беше решил да го избичи в нетипичните за

9

вестника червени букви. Страхотен ход! Изписано в червено “Надвисва троянска

война” звучеше кърваво и тревожно.

Зачетох статията и усетих как ми прилошава. От моята дописка не беше

останала и една дума. Всичко беше в типичния за Зевс фалшив патос и въобще не се

разбираше къде е новината. Статията започваше така:

“О, музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...

Какъв гибелен гняв, бе, пич? Да го беше видял Ахила Пелеев как лежи под

дървото като полумъртъв плужек и въобще не му дреме за скапаната война.

Нататък нещата ставаха още по-страшни – Зевс описваше кървави битки, Ахил и

Хектор се спукваха от бой, а мирмидонците извършваха чутовни подвизи...

Нямах сили да понеса толкова много лъжи, затова прескачах по редовете.

Някъде в текста беше спомената и “розовопръстата Еос”. Тая Еос е репортерка

от криминалния отдел и Зевс я ебе. Хубава пичка е, ама защо трябва да я набутва във

всеки репортаж?

Освен това бяха допуснали много тъпа правописна грешка. Вместо “Троян”,

написали “Троя”. Една буква, ама какви бели може да направи. След време археолозите

ще се чудят къде е била шибаната война. Ама дреме му на Зевс за археолозите...

Захвърлих вестника и затворих очи. С тоя репортаж станах за резил пред цялата

журналистическа гилдия. Крайно време е да напусна професията, ако ми е останала

капка достойнство...

Включих джиесема и набрах номера на главния.

– Ало-о-о – избоботи Зевс – геният ли е на телефона?

– Омир е на телефона – казах. Хич не ми беше до тъпи шеги.

– Копеле, избихме рибата с твоя репортаж. Вестникът се разграби за два часа. В

“Спартанско ехо” си хапят гъза от мъка, че са изтървали новината.

– Каква новина? – избухнах. – Няма никаква новина! Изсрал си се върху

дописката ми. Какъв е тоя гибелен гняв, какви са тия измислени подвизи... Не си

оставил и една дума от текста ми!

– Е, барнах го малко, за да стане пò екшън, какво се пенявиш сега...

– Малко? Ти на това малко ли му викаш?

– Бай Мирчо, ти си слънчасал. Да ми говориш така в деня, когато си направил

най-големия журналистически удар в кариерата си. И то с моя помощ.

– Не ти искам помощта, Зевсе. Ще мина и без нея. Подавам си оставката.

– Бай Мирчо...

– И не съм ти бай Мирчо! Казвам се Омир.

Зевс млъкна. Не можеше да повярва, че някой се осмелява да му държи такъв

тон. След секунда чух крясъците му в слушалката.

– Ти за какъв се мислиш бе, мухъл с мухъл! Затова ли ти плащам заплата бе,

пенсионер? Затова ли ти редактирам нещастните дописки, само и само да не станеш за

резил. Щял да напуска... Ами напусни бе, капут! И къде ще отидеш? Никъде не вземат

изкуфели пенсионери като теб.

– Ти не ме мисли мене! Все ще си намеря работа. Има и други медии.

– Какви други медии бе, глупак? – крещеше Зевс. – Нали аз ги държа всичките.

Няма да си намериш работа, докато съм жив. А аз съм безсмъртен! Ще те смачкам като

гнида. Ще те докарам до просешка тояга! Ще пусна слух, че си сляп... да видим тогава

кой ще те вземе на работа. Великият репортер Омир е сляп... Нали се сещаш, че имам

влияние да го направя... Нали се сещаш, че ще вярват на мен, а не на теб, путьо с путьо.

Защото аз съм авторитет, а ти си една нула. Един жалък изкуфял репортер пред

пенсия...

10

Усетих, че ми става все по-лошо и прекъснах разговора. Лежах в леглото,

вторачен в една драскотина на тавана.

Бях стар, уморен и безпомощен. А вече и безработен.

На вратата на стаята ми се почука. Отворих. Беше Артемидчето. По халат.

Миришеше на току-що изкъпана. Държеше под мишница “Ахейски новини” и

пак ме гледаше с оня влажен обещаващ поглед.

– Миро, ти си гений! Настръхнах като четох репортажа ти... Какъв език, какъв

стил, какъв драматизъм...

В първия момент си помислих, че ми се подиграва. Но не – тъпата путка ме

гледаше с искрен възторг, на какъвто са способни само журналистките от женските

списания.

– Как може да пишеш толкова разтърсващо – продължи тя. – Как намираш

такива изрази... О, музо, възпей оня гибелен гняв... Това ще стане класика, помни ми

думата.

Имах чувството, че ще повърна. Да те хвалят за нещо, което не си написал, е

много по-гадно, отколкото да те ругаят за нещо, което си написал.

– Дай да сменим темата – казах.

– Ами да я сменим – съгласи се Артемида и развърза колана на халата си.

Отдолу беше напълно гола. Дишаше учестено, а стегнатите й гърди потрепваха

възбудени.

Но аз не можех вече да го вдигна.

11

Последният стриптийз

29 септември 48 пр.Хр.

Днеска ходих при Джиджи да ми вземе малко връхчетата, че пак цъфти тая

мойта загубена коса и ше полудея вече.

А Джиджи ми вика: “Кви са тия глезотии бе, мацко! Цъфтяла й косата! Ми ти

знаеш ли, че на диджей Менхухетеп жена му съвсем е оплешивяла. А ти си седнала

тука да ми подсмърчаш за некви цъфтежи!”

Той Джиджи винаги намира начин да ме успокои. Забелязала съм, че педалите

най-много ме разбират, не знам защо.

Седнах да ме прави и той ми разправя, че вчера при него била жената на Хосам

Гали. Викам:

– Кой е тоя Хосам Гали?

А Джиджи ми вика:

– Как не знаеш кой е Хосам Гали бе, мацко? Беше халфче в Тотнъм, ма го

продадоха в Бирмингам и явно е направил хубава пачка, щото е накупил на жена си

едни версачета, едни долчета и габани, едни фешъни ти казвам – последна серия. Ма

тая жена как може да е толкова проста бе, мацко! Нито “Биг брадър” гледа, нито ходи

на чалга. Даже и списания не чете. Аз съм натрупал тука на масичката секви списания и

хороскопи, а тая простакеса си извади от чантата някаква книжка и взе най-нагло да си

я чете. Горкия Хосам, как ли живее с тоя темерут. Ми ти с тая овца две думи не може да

си кажеш, то няма никви интереси. Оф, мацко да не забравя днеска да звънна на

Преслава, че има рожден ден, слънцето...

Много е начетен тоя Джиджи. Знае рождените дати и зодиите на всичките

фолкпевици. Ма как няма да ги знае, като всичките ходят при него да ги прави. Той е

най-добрият в Кайро, направо не е истински.

И ми вика:

– Оф, мацко, неска от сутринта ми е едно такова нервно. Нали вчера гръмнали

Помпей.

– Кой Помпей, бе, Джиджи?

– Помпей на Емилия бе, мацко. На Емито. Нещо се скарал с Цезар, Цезар го

подгонил, гонил го от Рим дотука, ма не го убил той, ми некви други мутри.

– Ох, Джиджи, тоя Цезар е страшен мъж. Хатшепсут му е духала в кенефа на

една дискотека и той после й купи миникупър.

– Стига бе!

– Да. Още си го кара момичето.

– Ми да взема и аз да му подухам бе, муцка. Аз правя най-хубавите свирки в

Кайро.

– Ох, Джиджи, ще умра от смях с твоите изцепки. Не си истина просто.

– Като казах свирки, та се сетих: как е брат ти?

– Кой от двамата?

– Птолемей.

– Те и двамата се казват Птолемей. Тринайсти или четиринайсти?

– Оф, мацко, отде да му знам номера. Тоя, дето е фараон сега.

– Начи толко ме изнервя тоя, че ше взема да го отровя и аз да стана фараонка

накрая.

– Ми айде де, мацко, пък като станеш фараонка, ше ми дадеш фризьорския в

Хеопсовата пирамида, че ми писна да се вра в тая миризлива дупка.

12

15 октомври 48 пр.Хр.

Хич не се наложи да тровя тъпия си брат, щото Цезар го утрепа. Ох, много искам

да му духам на тоя мъж. Не е истина просто. Днес прочетох в “Кайро нюз”, че ходел

всяка вечер на чалга в “Сфинкс сити”. И мацките много го бройкали, обаче той седял

сам в сепарето и бодигардовете му не пускали никоя до него.

Обадих се на Джиджи да го питам кво мисли. И той ми вика: “Мацко, сметай, че

на него му е писнало от тъпи путки. Трябва да го изненадаш с нещо. Шокираш ли един

мъж – сметай, че си го наебала.”

Добре де, ама как да го шокирам? Джиджи ми предлага да действам като

троянски кон – да му подаря един килим. А вътре в килима да съм увита аз.

Тоя Джиджи как ги измисля, не е истина просто. Ама как ще се увия в килим,

моля ти се, нали ще ми се прецака прическата!

16 октомври 48 пр.Хр.

Номера с килима стана! Подготвихме всичко както си трябва, купихме един

хубав килим, увиха ме вътре и им казах да напишат на килима: “дар от царицата на

красотата”. Верно, че бях царица на красотата преди цели четири години, ама Цезар

откъде ще ги знае тия работи..

И някъде към един след полунощ четирима стриптийзьори ме внесоха в “Сфинкс

сити”, увита в килим.

Оставиха килима пред сепарето на Цезар и чувам, че Цезар вика:

– Кви сте вие, бе, педали, я бегайте оттука!

А наште му викат:

– Носим ти подарък от царицата на красотата!

И тоя Цезар пиян ли беше, напушен ли беше, като взе да се хили – хили се към

половин час сигурно. И после вика:

– Е само килим не са ми подарявали, заклевам се! Това да не е некво летящо

килимче, нали тука имате такива работи.

И взе да развива килима, а аз вътре треперя като на първото ми модно ревю. А

Цезар ме гледа и вика:

– Я, тука има неква пичка, бе! Коя си ти бе, кифло?

А аз още повече се разтреперих и му казах:

– Клеопатра съм. Мис Египет ‘51.

Седнах до него и почнахме да се черпим – едни коктейлчета, едни шотове.

Аз бях така, нали, леко притеснена, щото тоя килим яко ме беше разрошил, ма

Цезар ми вика:

– Хич да не ти пука, кукло, ше ти купя 50 гребена, ако искаш.

Прави се на баровец един вид. Ма той си е баровец, де, кво да се прави.

После ме качи на джипа си и ме закара в хотела си. Качихме се на асансьора и

той каза на пиколото: “В президентския апартамент!” Това толкова ме възбуди, че

разкопчах дюкяна му още в асансьора.

17 октомври 48 пр.Хр.

15.30 часа. Фризьорския салон на Джиджи.

АЗ:

Джиджо, мацко, да вземеш да ми оправиш прическата, че Цезар ми я направи на

гъз.

ДЖИДЖИ:

Стига ма! Къде го видя?

13

АЗ:

В “Сфинкса”. Направихме номера с килима.

ДЖИДЖИ:

И той кво?

АЗ:

Ми първо се хили, къв е тоя килим, тва-онова, а после ми вика: “ти коя си бе,

кукло?”

ДЖИДЖИ:

И ти кво?

АЗ:

И аз му викам аз съм Клеопатра, тва-онова...

ДЖИДЖИ:

Каза ли му, че си миска.

АЗ:

Казах му, как няма да му кажа.

ДЖИДЖИ:

И той кво?

АЗ:

Ми некви глупости ми говори – колко бил силен, колко бил богат, нали ги знаеш

мъжете...

ДЖИДЖИ:

И ти кво?

АЗ:

Ми аз си пия там коктейлчето и се правя, че ми е интересно и го гледам в очите

все едно съм неква влюбена, баси.

ДЖИДЖИ:

И той кво?

АЗ:

Ми качи ме на джипа си, ама такъв джип, мацко, не си виждал. Кожен салон,

некви уредби, телевизори, направо се замаях.

ДЖИДЖИ:

А нещо ръка пусна ли ти?

АЗ:

Еми пусна ми още в “Сфинкса”, ма аз неква се правя все едно нема нищо, нали.

Не е да се дърпам, или па да се кикотя, ами си пия, все едно изобщо не ме е барнал.

ДЖИДЖИ:

И той кво?

АЗ:

Ми заведе ме в хотела. В президентския апартамент, представяш ли си?

ДЖИДЖИ:

Стига ма!

АЗ:

Ау, страхотен е, мацко. Насекъде с едни златни работи, с едни кожени мебели,

направо смърт.

ДЖИДЖИ:

И ти кво?

АЗ:

Ми направих му стриптийз.

ДЖИДЖИ:

И той кво?

14

АЗ:

Ми възбуди се.

ДЖИДЖИ:

Изчукахте ли се?

АЗ:

А ти как мислиш?

ДЖИДЖИ:

Мръсница! Как може да се чукаш на първата среща? Голям ли му е?

АЗ:

Еми-и-и-и, кво да ти кажа? Не много.

ДЖИДЖИ:

Оф, ше полудея с тебе. Кво значи “не много”? Колкото тоя дезодорант ли е?

АЗ:

Не. По-малък му е.

ДЖИДЖИ:

Стига ма! Е колко по-малък?

АЗ:

Ми колкото малкия дезодорант.

ДЖИДЖИ:

Ха-хааа, ма тва нищо не е бе, мацко. Ми то не се усеща.

АЗ:

Бе и аз първо така си помислих, като го видях, ама после той като ме развъртя,

отпред, отзад, отстрани и не беше толко лошо, да ти кажа. Малък, ама работлив.

ДЖИДЖИ:

И ти кво?

АЗ:

Ми пъшкам там нещо, офкам, правя се, че ми е гот...

ДЖИДЖИ:

Е що се правиш?

АЗ:

Ми щото го гледам, че се старае човека.

ДЖИДЖИ:

Отзад даде ли му?

АЗ:

Дадох му.

ДЖИДЖИ:

Добре бе, мацко, що си гърмиш всичките козове от първия път? Трябва да се

дърпаш, за да му е интересно.

АЗ:

Стига бе, Джиджи, ти па кво ми мърмориш все едно си ми некъв учител, баси.

ДЖИДЖИ:

Щото съм спал с повече мъже от теб, затова.

АЗ:

Е спал си, ама с император па не си спал.

ДЖИДЖИ:

Ма ти сега нещо надуваш ли ми се?

(Двамата мълчим, той ме подстригва нервно и виждам в огледалото, че

напудреното му лице е станало някак злобно и завистливо.)

ДЖИДЖИ:

И сега кво? Ще ти купи ли миникупър?

15

АЗ:

Ми не знам. Взе ми джиесема и каза че ше се обади, ама нали ги знаеш мъжете.

ДЖИДЖИ:

Особено европейците. Чукат те и изчезват все едно нищо не е било. И нищо не

ти оставят.

АЗ:

Е, оставят ти спомени.

ДЖИДЖИ:

С тая наивност доникъде няма да стигнеш, мацко.

18 октомври 48 пр.Хр.

Не мога да повярвам! Все едно живея в някаква приказка. Днес Цезар спря

джипа си пред двореца ми, слезе от него с огромен букет от рози, бодигардовете му

удариха два шамара на охраната ми и влязоха при мен.

И Цезар вика: “Ти си най-страхотната жена, която съм срещал, тва-онова, и

досега си била царица на красотата, но аз те правя царица на Египет”.

Направо се побърках от кеф. Аз – царица.

И след това ме качи на джипа да се разходим по магазините. И ми купи некви

обувки за 3500 сестерции, две блузки на “Версаче”, новия парфюм на “Кензо”, златни

обеци с диаманти за 1320 сестерции, нов джиесем с камерка, а накрая ме заведе в

автосалона и ми взе джип като неговия, ама розов.

Аз направо щях да припадна. Обадих се на Хатшепсут да й се похваля, а тя нещо

иззлобя. Щото тя си остана само с един миникупър, а аз – нали...

И тва ми било приятелка.

16 ноември 48 пр.Хр.

Бременна съм! Казах на Юлий и той се зарадва, ама вика: “Нема смисъл да се

жениме. Кво толко – един подпис. Я колко хора си живеят така без брак”.

Еми прав е в крайна сметка. То важното е да се обичаме, па дали ще сме

подписали или не...

– Дано да е момче, вика Юлий, че да наследи трона след тебе. Щото жена

фараонка си е малко резил.

– Е, що да е резил? – питам го, а той ми разправя, че в Римската империя нямало

такива работи – жена да управлява. Всичките императори били мъже.

23 юни 47 пр.Хр.

Родих. Момче. Три и двеста, 51 сантиметра. Кръстихме го Птолемей XV

Филопатор Филометор Цезар. Тва всичкото не знам как ще го запомня.

Е, тва му е официалното име, де. Иначе ние с баща му си му викаме Цезарион.

Юлий е много щастлив. Внесъл му 100 хиляди сестерции в детски влог, да имал

да си харчи, като станел фараон. Някои бащи направо обожават синовете си.

Медиите много ни досаждат. Непрекъснато искат да снимат бебето и не ни

оставят на мира. Ама така е – всеки иска да има първата снимка на бъдещия фараон.

15 февруари 46 пр.Хр.

Юлий се прибра в Рим, че имал да свърши там някаква работа. Не го питам

каква, щото се дразни. Все ми повтаря да не си вра носа в неговите работи.

Ма кво ми пука? Нали ми дава пари.

Цезарион много реве и ми къса нервите. Понякога направо ми иде да му разбия

главата на тва лайненце. Ма нали ще е фараон, трябва да го търпиме.

16

15 март 44 пр.Хр.

Хатшепсут ми се обади да ми каже, че убили Юлий. Кофти ми стана, даже се

разплаках, макар че през последните две години не съм го виждала и сме все едно

разведени.

Ама човекът поне пращаше пари. А сега оставам без издръжка. На теория съм

фараонка, а на практика – самотна майка с малко истерично дете.

Стори ми се, че усетих някакво злорадство в гласа на Хатшепсут. Тя цял живот

няма да ми прости за подаръците, които получих от Юлий.

2 септември 44 пр.Хр.

Уча се да живея с малко. Продадох джипа, продадох обеците, ама парите все не

ми стигат. Днес адвокатът ми ме посъветва да обявя Цезарион за фараон. Да бе да, как

не – та той още се насира.

Но адвокатът каза, че в договора на Цезар с банката, дето е направил детския

влог на сина ни, пишело, че парите могат да се ползват чак когато Цезарион стане

фараон.

И сега, ако му отстъпя формално престола, освобождаваме влога и аз мога да

тегля паричките като негов настойник, щото той още няма 18 години.

Гениално!

Извиках върховния жрец и набързо коронясахме малкото лайно. После отидох

до банката, изтеглих пари и отидох да си купя няколко чифта обувки, та да си успокоя

малко нервите.

3 януари 41 пр.Хр.

Ходих при Джиджи да ми вземе връхчетата, че тая мойта коса няма да спре да

цъфти цял живот. От шампоаните ли е, от кво е – не знам, ама вече не се издържа.

Джиджи ми каза, че оня ден в Египет бил пристигнал някакъв много готин

римлянин Марк Антоний. Не бил император, ама пак бил някаква важна клечка, освен

това бил млад и се говорело, че е доста надарен.

И тоя Марк Антоний бил чувал за мен от Цезар и искал да ме види.

Прозвуча ми доста интересно, пък и напоследък доста съм го закъсала с парите,

та една такава връзка би ми се отразила много добре.

– Трябва да го смаеш, мацко – казва ми Джиджи. – Ти знаеш как.

– Оф, Джиджи, пак ли да се увивам в килим?

– Стига с тия килими! Измисли нещо друго. Все пак ти си царицата на Египет.

Трябва да демонстрираш власт и стил.

4 януари 41 пр.Хр.

Направо го побърках тоя Марк Антоний. Взех назаем една яхта от едно мое

бивше гадже. Ама не е някаква проста яхта, ами е голяма гъзария – с позлатен нос,

пурпурни платна и всякви екстри. Самата аз облякох една секси рокличка с голямо

деколте, качих на яхтата цигански оркестър, а от двете ми страни турих двама

бодигардове, които да ми веят с огромни ветрила.

И така доплавахме до Марк Антоний. На него направо му увисна ченето от

изненада. Поканих го да се кажи на яхтата и в момента, в който той стъпи на борда,

пуснахме малка импровизирана заря. Римлянинът съвсем се шашна и преди да успее да

си каже името, го поканих в каютата, където му бях приготвила страхотна изненада.

5 януари 41 пр.Хр.

17

17.30 часа. Фризьорския салон на Джиджи.

ДЖИДЖИ:

И той кво?

АЗ:

Направо се побърка. Стоеше и ме гледаше все едно съм неква извънземна.

Поканих го в каютата, а там вече беше сервирана вечерята – пастет от гъши

дроб, черен хайвер, трюфели, омари, шампанско, простотии – абе, както си му е редът.

ДЖИДЖИ:

И той кво?

АЗ:

Мълчи и ме гледа. И вика: Юлий много ми е разправял за вас, ама това, което

виждам, надминава и най-големите ми мечти.

ДЖИДЖИ:

А ти кво?

АЗ:

Хиля се. И му викам: а на мен Юлий не ми е разправял нищо за вас, ама така,

като ви гледам, сте много по-готин от него.

ДЖИДЖИ:

Ма верно ли е по-готин?

АЗ:

Верно. Юлий си беше старичък, на 52 години беше. Имаше шкембенце. А Марк

е към 40 и сигурно ходи на фитнес, щото е много стегнат.

ДЖИДЖИ:

И ти кво?

АЗ:

Ми направих му стриптийз.

ДЖИДЖИ:

И той кво?

АЗ:

Ми възбуди се.

ДЖИДЖИ:

И после кво? Изчукахте ли се?

АЗ:

А ти как мислиш?

ДЖИДЖИ:

Мръсница. Голям ли му е?

АЗ:

Много.

ДЖИДЖИ:

Стига ма! Колко много?

АЗ:

Еми-и-и-и, кво да ти кажа? Много.

ДЖИДЖИ:

Оф, ше полудея с тебе. Кво значи “много”? Колкото тоя дезодорант ли е?

АЗ:

По-голям.

ДЖИДЖИ:

Стига ма!

АЗ:

Дебел му е колкото сешоара.

18

ДЖИДЖИ:

Миличката. Той те е разпорил.

АЗ:

Бе и аз първо се уплаших като му го видях, ма после ми хареса. Да знаеш, мацко,

размерът има значение.

ДЖИДЖИ:

Отзад даде ли му?

АЗ:

Дадох му.

ДЖИДЖИ:

Мацко, ти си много смела жена. Да дадеш да ти завират такова огромно парче в

дупенцето.

АЗ:

Нали ти казах – кеф ми беше. Е сега не мога да сядам, ама ще ми мине.

ДЖИДЖИ:

И сега кво?

АЗ:

Ми не знам. Взе ми джиесема и каза, че ше се обади, ама нали ги знаеш мъжете.

ДЖИДЖИ:

Особено европейците. Чукат те и изчезват все едно нищо не е било. И нищо не

ти оставят.

АЗ:

Е, оставят ти спомени.

ДЖИДЖИ:

С тая наивност доникъде няма да стигнеш, мацко.

6 януари 41 пр.Хр.

Днеска ми е отвратителен ден. Страшно ме боли глава, а и Марк вече два дни

никакъв не се обажда.

На всичкото отгоре ми се обади тая гъска Хатшепсут. И като взе да ми говори

некви глупости: “ти, вика, няма ли да спреш да се шибаш с всеки срещнат чужденец.

Цезар още не е изстинал, вика, а ти се чукаш с приятелите му. За каква се мислиш,

вика, ти си фараонка, а не някаква римска курва...”

Викам: “Псути, кви са тия глупости? Въобще не разбирам за кво говориш.”

А тя: “не се прави на ударена, вика, за Марк Антоний говоря, вика.

Викам: “Псути, аз тоя човек въобще не го познавам.”

“Айде,айде, вика тя, ти ли не го познаваш, цело Кайро приказва как ти е сцепил

гъза от ебане! Само че тоя път няма да има джипове и обеци, миличка, щото човекът е

женен и сега жена му Октавия, ако разбере, направо не те мисля... Тва ти го казвам,

щото съм ти приятелка”

Разтреперах се от нерви и й затворих телефона. Приятелка ми била! Айде нема

нужда от такива приятелки. Сега се спуква от яд, щото аз спя с богати и известни мъже, а тя духа на мутрите по кенефите за един джиесем.

Ма и тоя Марк голяма свиня излезе. Не ми каза, че е женен, изчука ме, а сега не

се обажда поне едно кафе да изпием. Това, европейците, са много гадни копелета.

7 януари 41 пр.Хр.

Марк се обади! Направо се разтекох от кеф, ама се правя на сърдита и му викам:

– Ооо, римлянина, ти май ме забрави.

19

– Не съм те забравил, миличка, ама имах тука разни проблеми с моите

военачалници. Обаждам ти се да ти кажа, че онова, което се случи между нас в оная

нощ, е най-хубавото нещо в живота ми.

– А нещо друго да имаш да ми казваш?

– Какво?

– Ми например, че си женен. Че Октавия те чака в Рим.

– Мани я Октавия. Тая свиня ми отрови живота. Развеждам се с нея и идвам при

теб.

– Тая песен знаеш ли колко пъти съм я слушала, миличък?

– Кога ще те видя?

– Не знам. Не съм в настроение. Боли ме глава. Чао!

Затворих му, а той след това се скъса да звъни, но аз не му вдигах. Лежах си в

спалнята и тихичко си плачех.

8 януари 41 пр.Хр.

Марк дойде вкъщи с подаръци – диамантена огърлица и огромен букет цветя.

Викам му:

– Нямаше нужда да се охарчваш за цветя.

А той падна на колене и ми даде годежен пръстен. И ме пита:

– Ще станеш ли моя жена?

Странен човек. Още не се е развел, а пак тръгва да се жени.

После излязохме да се поразходим и той взе, че ми купи джип, милият.

Май не е чак такова гадно копеле, за каквото го мислех.

30 януари 41 пр.Хр.

Днес беше сватбата ни с Марк. Той фактически още не се развел с оная овца

Октавия, обаче каза, че това не било проблем. В римските закони пишело, че ако се

ожениш за втори път, първият ти брак автоматично се анулира. Според мен нещо ме

будалка, ама какво ми пука. Нали си е при мене.

Кумуваха ни Джиджи и Хатшепсут. Джиджи беше много сладък – беше се

барнал в бял костюм, с някакво изкуствено канарче на рамото. А Хатшепсут направо

щеще да се изяде от завист. Аз и затова я поканих за кума – за да я гледам как се

съсипва от яд.

Още не бяхме седнали на масата и тя вече се беше натряскала от мъка. И по едно

време даже взе да се натиска на Марк. Страшно се ядосах и я извиках в тоалетната да се

разберем. А тя пияна, хълца, от устата й тече лига и фъфли:

– Ама, Клео, тоя твоя много готин, ма! Ще взема да му врътна една свирка в

кенефа, а? Кво ще кажеш?

– Псути, ако те видя да се приближаваш на по-малко от 5 метра от мъжа ми, ще

ти издера очите.

– Ха-хаааа, а верно ли му бил много голям? Джиджи разправя, че му бил много

голям... Абе, Джиджи откъде знае, че на Марк му е голям? Те да не би да са се

фляснали, а? Твоя Марк да не е двоен агент, а? Ха-хааааа...

Пердето ми падна и й шибнах толкова як шамар, че главата й се отметна назад.

После повърнах. Май съм бременна.

14 юли 30 пр.Хр.

Ще си имаме проблеми с Марк. Някой си Октавиан Август бил взел властта в

Рим и обявил война на Египет. Според Марк това било борба за власт.

20

Според Джиджи обаче това е заговор, организиран от бившата жена на Марк

Октавия. Тя била сестра на Октавиан и най-вероятно го е навила да отмъсти на бившия

й мъж.

Не знам кое е вярното, но предчувствам, че ще берем ядове.

2 септември 31 пр.Хр.

Ужасен ден. Марк ме взе със себе си и заминахме да се бием с Октавиан.

Битката стана при Акциум. Беше кошмар. Флотилията на Октавиан направо не е истина

– щяха да ни спукат от бой. А на предвождащия ги кораб се изправил самият Октавиан

и реве:

– Къде е развратната царица? Дайте ми я тая мръсна кучка! Ще я окова в

нажежени вериги и ще я разходя като маймуна по улиците на Александрия.

Щях да умра от страх. По едно време римската армада ни обгради отвсякъде и

потапяха един след друг нашите кораби, сякаш са детски играчки. Помислих си, че това

е краят, но в тоя момент Антоний изрева:

– Напред египетски лъвове! Ние няма да се предадем, докато дишаме!

И стана някакво чудо – няколко от нашите жалки корабчета успяха да пробият

обръча на Октавиан и да се измъкнем от тоя воден ад.

Тая нощ с Марк се чукахме така, както никога досега не се бяхме чукали.

10 август 30 пр.Хр.

Той е тук. Октавиан вече е пред стените на Александрия. Докарал е огромна

армия и градът ще падне съвсем скоро. Страхът от смъртта трови дните ни. Марк е

мрачен и не говори с никого. Джиджи плаче от сутрин до вечер.

Само Хатшепсут е доволна. Радвай се, завистлива кучко, скоро ще танцуваш на

гроба ми. Но за разлика от теб аз живях пълноценно и имах най-великите мъже на

епохата.

Хората по улиците отвръщат очи от мен. Долавям мълчаливите им обвинения.

Те си мислят, че страдат заради мен. Вестниците пишат, че ако не съм се чукала с

римляните, египтяните щели да живеят по-спокойно и щастливо.

Наивници! Нима не знаят, че аз превърнах Египет в модерна държава, аз докарах

тук европейски инвестиции, благодарение на мен талантливите деца на Египет днес

имат възможност да учат в най-престижните римски университети.

Но днес всичко това е забравено. Презряната царица стои в кулите на студения

си дворец и чака смъртта.

12 август 30 пр.Хр.

Октавиан влезе в града и върви към двореца.

Иска да ме хване.

Ще ме хване.

Но не жива.

Поръчах на бодигардовете да ми донесат най-отровната кобра от терариума ми.

Тя е тук – лежи на пода и ме гледа втренчено.

Ще ме ухапе, защото се страхува от мен.

Сега ще се съблека гола и ще легна до кобрата.

Последният ми стриптийз ще бъде само за нея.

21

На запад към Индия

11 януари 1492

– Кристофър?

Кой ме вика? Така ме цепи главата, че не мога да отворя очи. Снощи пак се

напих жестоко.

– Кристофър? Good morning, my dear.

Аха, британка е значи. Коя ли ще е, нейната мама? Отварям очи. Лицето й нищо

не ми говори. Хубавичка е, но ми изглежда напълно непозната. Ще си докарам някой

зъл трипер с тия мои безразборни контакти.

Опитвам се да отворя уста, но не мога да издам никакъв звук. Отстрани вероятно

изглеждам като механична играчка, на която са забравили да навият пружината.

Британката почва да ме целува, а на мен ми е толкова лошо, че ми се гади от

целувките й. Ако не спре да си завира езика в устата ми, ще се издрайфам.

Трябва да престана да замъквам всяка срещната в леглото си. Повечето са

безработни актриси. Като чуят, че съм продуцент, свалят гащите с надеждата да

получат някоя роличка. После, като разберат, че от две години нищо не съм продуцирал

и живея от заеми, ме зарязват.

С мъка се дотътрям до хладилника с надеждата да намеря вътре някоя забравена

биричка. Няма бира. Хладилникът е празен като главата на актрисата.

Сварявам кафе. Изпиваме го мълчаливо, актрисата се облича и си тръгва. Още

едно безсмислено чукане, което и двамата ще забравим веднага.

Влизам да се избръсна. Това, което виждам в огледалото, никак не ми харесва.

Подпухнало лице, кръвясал поглед, торбички под очите. Ако до месец не се хвана на

някаква работа, вероятно ще свърша в клиниката за алкохолици.

Казвам се Киркор Колумбиян и съм на 41 години. Баща ми Гарабед Колумбиян

бил търговец от Ереван. Продавал арменски коняк на италианците и често пътувал до

Генуа. Там се запознал с майка ми и на 25 август 1451 г съм се родил аз.

В Италия по онова време не гледали с добро око на чужденците, особено ако са

извънбрачно родени, затова родителите ми ме записали като Кристофоро Коломбо. Но

баща ми винаги ми викаше “Киркор”.

Наследих от баща си алкохолната търговия и изкарах младините си по корабите.

Но ме набедиха в злоупотреби и през 1476 г. се наложи да се преместя в Лисабон.

Смених си името на Криштобало Коломо и започнах работа в телевизията. Правех едно

кулинарно предаване за арменска кухня. Казваше се “Душ рецептош арменеш да

мусакао”. Имах добри доходи и висок рейтинг сред домакините, но плаванията ми

липсваха.

И тогава ми хрумна да направя едно грандиозно риалити-шоу.

Идеята ми беше да тръгна с 12 кораба на запад. Ако земята е кръгла, както

подозирам, ще стигна до Индия по съвсем нов път. Всичко това ще се заснеме, по време

на плаването ще има различни игри между екипажите и ще стане яко шоу. Освен това

първото плаване по западния път към Индия ще бъде документирано. Така риалитито

ще има не само телевизионна, но и историческа стойност. Озаглавих проекта си “На

запад към Индия”.

Обаче за такова нещо трябва много голям спонсор. Трябва държавна подкрепа.

Затова в началото на 1484г. предложих идеята си на португалския крал Жуан ІІ.

22

Кралят ме мота цяла година. Събра някакъв съвет от астрономи, картографи и

други педерасти, обсъждаха, изчисляваха и в крайна сметка излязоха със становище, че

проектът ми е нецелесъобразен, че изчисленията ми са грешни и че до никаква Индия

няма да стигна.

Аз обаче не се отчаях и реших да отида при конкуренцията – испанците.

Смених си името на Кристобал Колон, за да звучи по-испанско, и си уредих

среща с крал Фердинанд. Тази среща ми даде надежди. Фердинанд е много по-

образован и отворен човек от оня тъпак Жуан II. Изслуша ме внимателно, каза, че

идеята ми е много интересна и е готов да я подкрепи. “Представете си как ще натрием

носа на португалците, когато открием западния път към Индия”, казах му аз и той

много се въодушеви.

Обясни ми, че в момента всички средства отиват за войната с маврите в Гранада,

но щом Гранада падне, проектът ми незабавно ще бъде финансиран.

3 февруари 1492

Гранада падна! Обадих се на Краля да му честитя голямата победа, а той каза, че

не ме е забравил и ме покани утре в двореца да уточним подробностите около моето

риалити-шоу.

Не мога да си намеря място от радост. Сядам да доизгладя всички подробности

по офертата ми.

4 февруари 1492

Видяхме се с краля. Нещата не са толкова розови, колкото си ги представях.

Първо ми каза, че не може да ми даде 12 кораба. Рискът бил твърде голям, а успехът –

несигурен, затова можел да ми даде максимум три.

Оряза ми и повече от половината снимачна техника и освен това ми иска

гаранции за рейтинг.

Какви гаранции бих могъл да му дам? Естествено, че и на мен много ми се иска

да го навра на тия лайнари, португалците, ама откъде да знам те какво ще извадят

срещу нас?

В крайна сметка приех всичките му условия, просто защото нямам избор. Това

шоу е единственият ми, а може би и последен шанс, да се докажа в професията.

16 март 1492

Направих кастинга за продукцията. Събрах много интересни участници. Някои

са стари морски вълци, други са пълни аматьори, така че със сигурност ще има интриги

и конфликти.

Исках да вземем и жени, за да стане още по-голямо шоу, но Фердинанд е

суеверен и ми забрани. Тоя човек нищо не разбира от телевизия.

Освен това постоянно ми досажда с абсурдните си прищевки. Иска на знамето

на единия кораб да пише: “Кур за Португалия!”, а на флага на другия: “Пиратството

ограбва!”

Айде, с първото се съгласих. “Кур за Португалия!” звучи добре, ама каква е тая

простотия “Пиратството ограбва”?

Той ми разправя, че пиратството нанасяло големи щети на флотата му и той

искал чрез моето шоу да насочи общественото внимание към този наболял проблем.

Опитах се да го убедя, че това не е добра идея, защото по-голямата част от

екипажа ми са пирати и един такъв лозунг може би ще ги демотивира. Той каза, че ще

помисли върху това и ще ми съобщи решението си по-късно.

23

2 август 1492

Вече всичко е готово. Натоварихме снимачната техника, провизии, всичко. По

мои изчисления трябва да стигнем до Индия за около месец.

Трите кораба се казват “Санта Мария”, “Ниня” и “Пинта”. Аз ще пътувам на

“Санта Мария”.

Днес събрах всичките 90 участници в шоуто и им съобщих регламента. Те ще

бъдат разделени на три отбора – всеки отбор на отделен кораб. По време на плаването

ще бъдат провеждани занимателни игри между екипажите и екипажът-победител в

съответната игра ще получава отборна награда. Победител в шоуто е онзи моряк, който

пръв види земя.

Утре тръгваме.

3 август 1492

Потеглихме. Първият снимачен ден мина добре. Участниците се опознават,

разказват историите си. Вече се завързаха и първите интриги. Оказва се, че Алонсо от

“Пинта” е ебал жената на Хавиер от “Санта Мария” и двамата се ненавиждат.

Предчувствам, че това риалити ще има огромен рейтинг.

4 август 1492

Заснехме първата игра. Трите екипажа доближиха корабите си един до друг,

съблякоха се голи до кръста и се плюха. Стана страхотен екшън. Играта беше много

оспорвана, с драматичен развой и внезапни обрати. В крайна сметка най-добри

плювачи се оказаха тия от “Пинта”, а най-оплюти бяха моряците от “Санта Мария”.

Екипажът на “Пинта” спечели едно буре арменски коняк от личната ми колекция.

Хавиер е съсипан. Не стига, че е рогоносец, ами и яко го наплюха, милия.

15 септември 1492

Пътуваме вече 43-ти ден, а земя не се вижда. По моите изчисления трябваше да

сме стигнали до Индия още преди две седмици. Екипажите са изнервени, защото

храната е на привършване, а не се знае още колко ще пътуваме. Усещам, че зрее бунт.

От друга страна, това е добре дошло за снимачния процес. Игрите стават все по-

настървени, конфликтите все по-ожесточени, а гладът вкарва допълнително

драматично напрежение.

Изпиха всичкия коняк и сега вече се играе само за храна. Вчера победиха “Санта

Мария” и спечелиха един осолен свински бут. Оглозгаха го за по-малко от 10 минути,

само дето не изядоха и кокалите.

27 септември 1492

Отчаян съм. Плъхове нападнали видеокасетите ни и са изяли половината заснет

материал. Кралят ще ме обеси.

Все пак имаме доста заснети неща, та ще се опитам да сглобя нещо на монтажа,

но най-интересните ни игри ги няма. С какво заслужих такава съдба?

4 октомври 1492

Екипажите са на ръба на изтощението, а земя не се вижда. Излиза, че тотално

съм сгрешил, и че са прави ония тъпанари, които ми разправяха, че земята е плоска.

Но няма вече връщане назад. Ако тръгнем да се връщаме, това означава сигурна

смърт, защото имаме храна за не повече от седмица. Така че не ни остава нищо друго

освен да се молим и да се надяваме да стане чудо.

24

Поне жени да бяхме взели! Сексът поне малко щеше да оправи настроението на

момчетата.

Гладен съм.

12 октомври 1492

Рано сутринта се събудих от викове: “Земя! Земя!” Скочих от койката и хукнах

към палубата. На гротмачтата на “Пинта” се беше покатерил Родриго и крещеше с

всички сили: “Земя”. Погледнах на Запад и усетих как краката ми се разтреперват.

Първите лъчи на слънцето огряваха великолепните брегове на Индия.

Вече си представих великолепната сцена на финала: Уважаеми зрители,

победител в първия сезон на шоуто “На запад към Индия” е... (оркестърът свири туш)...

Родриго Бермехо!

13 октомври 1492

Стъпихме на суша. Това е малък остров, непознат за съвременното

корабоплаване. В чест на спасението ни от гладна смърт го кръстих Сан Салвадор.

Индийците са странни хора. Ходят полуголи, а телата им са изрисувани с бяла и

черна боя. И са тежки тъпанари – не знаят никакъв език. Е, някак си с жестове, с

размахване на ръце и крака, се разбрахме. Дадохме им няколко цветни стъкълца и те

бяха толкова щастливи, че ни отрупаха с плодове. Ядохме като невидели.

Вечерта вождът ни покани на тържествен банкет.

Запалиха големи огньове и играха някакви странни дивашки танци около тях.

Когато огньовете догоряха, хвърлиха парчета месо направо върху въглените. Това е

най-вкусното месо, което съм ял. Понеже го хвърлят направо върху огъня, то хем се

изпича, хем се опушва. Местните наричат този метод “барбакоа”.

Но най-интересното дойде след края на вечерята. Вождът извади някакви

сушени листа, нави един лист на тръбичка и запали единия му край. После лапна

другия край и започна да вдишва дима.

Очевидно му беше приятно, защото се усмихна, каза ”табак, табак” и ми подаде

едно листо.

Свих аз листото, запалих края му и дълбоко вдишах дима. Това беше голяма

грешка. Пушекът е толкова лют и така ме задави, че щях да си изкашлям дробовете.

Обаче реших да се направя на мъж и си изпуших листото докрай. И в тоя момент

усетих как някакво приятно замайване нахлува в главата ми. В ушите ми зазвучаха

вълшебни звънчета, а пред очите ми тръгнаха едни красиви леко размазани картини.

Сякаш бях в рая.

Една млада индийка дойде и седна до мен. Взе главата ми в скута си и забърбори

нещо на неразбираемия си език. Точно над очите ми висяха едрите й цици, тъмни и

тежки. Вдишах аромата им, миришеха на непознат свеж плод. Индийката стри между

пръстите си някакъв прах и ме накара да отворя уста. Зяпнах и тя изсипа прашеца в

устата ми. Беше някаква сладка подправка. Гледах я в очите и се чувствах напълно

щастлив. Попитах я как се казва и тя май ме разбра, защото прошепна “Ванилия”.

Ласките й ме унесоха и не усетих как съм заспал.

14 октомври 1492

На този остров е готино, обаче аз съм обещал на Родриго три бурета злато, а

нямам и грам. Това означава, че в близките дни трябва да открия някъде тук злато,

иначе ще рухне авторитетът ми на продуцент и следващия сезон никой няма да дойде

на кастинг.

25

Обаче на този остров очевидно няма и грам злато, така че най-добре ще е да се

качим на корабите и да обиколим съседните земи, да видим какво има там.

По моите изчисления на юг оттук трябва да е остров Сипанго, на който почти

сигурно има злато.

Трябва да му намеря награда на тоя пич, че иначе ще бера голям резил.

27 октомври 1492

Пристигнахме в Сипанго. Страхотен остров е и хората са много весели, тук е

денонощна фиеста. Но злато няма.

От една страна съм го закъсал в капана на собствения си формат, но от друга

страна тук пред мен се откриват много нови възможности като продуцент.

Първо – открих сума ти нови подправки и непознати растения, така че бих могъл

да засне една поредица от кулинарни предавания, в която индийци ми демонстрират

разни техни манджи. Това със сигурност ще има страхотен успех.

Другата възможност е игралното кино. Чувал съм, че тук, в Индия, е прочутият

Боливуд – място, където се снимат хиляди нискобюджетни филми. Работната ръка тук е

евтина и бих могъл срещу няколко шепи цветни стъкълца да заснема цял блокбастър.

Май тази идея е по-добра. Дали да не регистрирам една филмова компания на

мое име? “Колумбиян пикчърс” звучи добре.

20 ноември 1492

Тръгнахме на Изток да търсим Боливуд. Не го намерихме, но попаднахме на

много хубав остров. Кръстих го Еспаньола.

Тук храните са още по-вкусни, а жените още по-благосклонни към всеки, който

им подари цветно стъкълце. Имам чувството, че съм открил не Индия, а самият рай.

26 декември 1492

Имам сериозни проблеми с екипажите. Моряците пушат “табак” от сутрин до

вечер, пият някакво питие, направено от захарна тръстика, което местните наричат ром, и изобщо не стават за работа. Миналата седмица загубихме “Пинта”, а вчера “Санта

Мария” затъна в една плитчина. На практика имаме само един кораб. Сега как ще

обяснявам на краля къде са му корабите?

Освен това трябва да се приберем до края на февруари, за да мога да монтирам

шоуто до края на март и от началото на април да почнем да го излъчваме. Такъв е

договорът ми с Фердинанд.

4 февруари 1493

Тръгнахме обратно за Испания. Злато така и не намерихме, но излъгах Родриго,

че наградата му ще бъде връчена в специално шоу на живо от кралския дворец.

Сега пътуваме с “Ниня” – единственият ни оцелял кораб и сме се натоварили

всички на него. Пленихме и шестима индийци, за да докажем на Фердинанд, че

наистина сме стигнали до Индия, а не някъде другаде.

Много съм горд и с откритията си. Взех на кораба листа от “табак”, взех и едни

странни кълбовидни корени, които местните наричат “потатос” и малко от сладката

подправка, която красивата Ванилия сипваше в устата ми в оная незабравима първа

вечер на сушата.

Напълнихме буретата с ром и настроението на екипажа е приповдигнато.

Португалците ще се насерат от яд, като видят какъв страхотен формат сме направили.

15 март 1493

26

Пристигнахме в Испания. Посрещнаха ме като цар. Лично Фердинанд дойде на

пристанището, прегърна ме и ме нарече “адмирал на шоубизнеса”.

Вечерта бях поканен на прием в двореца. Седяхме с краля пред една от

разкошните му камини, пиехме ром и пушехме “табак”. Кралят се кикотеше от кеф като

вдовица пред гол войник.

– Ти си невероятен човек, Кристобал. Двамата с теб ще взривим пазара на

риалити-форматите.

– Благодаря ви, че повярвахте в мен. Португалците не посмяха.

– Португалците са лайнари. Жуан II е страхлив пръдльо. Но искам да видя

физиономията му, когато форматът тръгне по телевизията.

– Ваше величество, трябва да намерим три бурета злато за Родриго. Все пак е

победител и ще се издъним много, ако не му дадем обещаната награда.

– Ще му дадем Кристобал, няма проблем. Тва злато ще ни се изплати. Ти иначе

как изкара? Имаше ли някакви проблеми по време на снимките?

– Нищо сериозно, Ваше величество. Освен че загубих два от корабите ви, за

което искрено съжалявам.

– Майната им на корабите. Ти направи страхотно шоу, освен това откри нови

земи за испанската корона. Трябва да ме заведеш там.

– Няма проблем. Веднага щом приключа с монтажа, можем да тръгнем.

– Ще тръгнем, как няма да тръгнем... И кво викаш – на тая Ванилия хубави ли й

бяха циците?

27 юни 1493

“На запад от Индия” изби рибата. На финала имахме рейтинг 38.6 процента, а

средния рейтинг за целия формат е 23.2 процента. Това ни прави най-успешния

риалити формат за всички времена.

Португалците пикаят газ. Жуан II ми звъни по три пъти на ден и ми вика: “ама

ти сърдиш ли ми се, дай да направим нещо заедно, само кажи колко пари искаш”...

Нещастник. Цяла година ме мота, а сега ми се подмазва. Да се е сетил навреме.

4 септември 1493

Подготвям втория сезон на “На запад към Индия”. Тоя път смятам да го направя

с VIP участници. Ще взема 20 кралски чиновници, няколко монаси, артисти,

музиканти.

Напливът към кастингите е огромен. Миналия сезон едва събрах 90 човека, а

сега се натискат над 10 хиляди.

А и Фердинанд развърза кесията и каза, че тоя път ще ми даде 17 кораба. Ще

стане мащабна продукция.

30 септември 1493

Потеглихме със 17 кораба, 85 камери, девет режисьори и 1500 участници!

Това е най-грандиозната продукция в историята на световната телевизия.

VIP-овете малко ме изнервят, защото още на третия ден почнаха да мрънкат, но

от друга страна това ще се гледа. Всеки обикновен зрител ще злорадства като гледа как

онези, на които завижда за славата и богатството, са нещастни лигльовци.

10 март 1496

Егати формата, егати VIP-а! Три години се мотахме по островите на Индия и чак

сега тръгнахме да се прибираме.

27

Тия баровци непрекъснато се губеха по островите, напиваха се, ядяха бой от

индийците и едвам съм ги събирал.

Но като цяло имаше хубави неща. Открихме няколко нови острова, намерихме

злато и се скъсахме от пушене на “табак”.

Проблемът е, че съм заснел 11 843 касети материал и на монтажа ще ми се отели

вола.

3 февруари 1505

Започна излъчването на четвъртия сезон на “На запад към Индия”. Този път

върви слабичко. Няма как да повторим успеха на първия сезон и на VIP-а. Публиката

вече е разглезена и иска всеки път да я шокираме с нещо.

Но аз съм доволен. Доказах, че съм най-добрият продуцент на Пиренеите, а и в

цяла Европа. Направих страхотен формат, сразих португалците, шоуто ми беше гледано

от милиони зрители.

Може би е време да се оттегля...

4 декември 1505

В Италия се е появил някакъв самозванец, някой си Америго Веспучи, който

твърди, че това, което съм открил аз, не било Индия, а нов континент.

И сега медиите непрекъснато пишат за него, защото теорията му звучи

сензационно.

Нещастник. Един от многото, които се опитват да паразитират върху откритията

ми. Един от вечните многознайковци, които обясняват какви са нещата на тези, които

ги правят.

Като дете, което учи дядо си да кашля.

19 май 1506

Смъртта е близо. Наднича през прозореца ми. Усмихва ми се. Кани ме.

Сам съм. Никой вече не помни името ми. Името на човека, който покори новия

свят, името на човека, който рискува живота си, за да открие западния път към Индия и

да донесе огромни богатства на испанската корона.

Тялото ми е сковано от вцепеняващата прегръдка на подаграта.

Никой не идва вече при мен.

А Америго се скъсва да дава интервюта. Той е новият герой. Човекът, яхнал

сензацията.

И понеже журналистите му се връзват на простотиите, той е почнал да се олива

в измислиците си.

Сега чета някакво негово интервю, в което заявява, че островът, който съм

открил в първия сезон, не бил Сипанго, а Куба. Глупак! Каква Куба, няма такъв остров.

А един от италианските вестници е подхванал кампания да нарекат

новооткритите земи Америка – на името на самозванеца Веспучи. И го питат какво

мисли по този въпрос, а той великодушно заявява: “За мен ще бъде чест, ако новата

земя бъде кръстена на мое име. Но нека не забравяме и имената на онези, които станаха

жертви на заблудите си и си мислеха, че са открили непознат бряг на Индия. Мисля, че

трябва да отдадем дължимото и на Колумб, като кръстим някоя държава на негово име.

Малка Колумбия завинаги ще има своето заслужено място на картата на голяма

Америка”.

Ръцете ми се разтреперват. Захвърлям вестника в огъня.

Аз, арменецът Киркор Колумбиян, известен в Италия като Кристофоро Коломбо,

в Португалия като Криштобало Коломо, в Испания като Кристобал Колон, а в Британия

28

като Кристофър Колъмбъс, аз открих нов път към Индия и създадох най-успешното

риалити-шоу за всички времена.

Ако някъде съм сгрешил, нека Бог ме съди...

Болестта вече е по-силна от мен. Цялото ми тяло трепери. Нямам сили да

преместя стола си по-близо до камината.

Затварям очи. И виждам... виждам залеза над Сан Салвадор... виждам огньовете

на индийците... виждам листото табак, което вождът свива за мен... виждам тежките

гърди на Ванилия...

Ванилия... целуни ме...

29

Тайните на бамбуковата тръбичка

3 февруари 1504

Днес измислих уред за косене на трева и го кръстих на мое име. Косачката

“Леонардо” представлява малко дървено сандъче на колела. В сандъчето се поставят

три крайно изгладнели заека, така че само муцунките им да се подават през специални

отвори на дъното на сандъчето. Притиснати от глада, зайците се нахвърлят върху

прясната трева, а собственикът на ливадата само прибутва сандъчето напред-назад.

Гениално. Само отвреме-навреме трябва да сменяш зайците, за да не им се пръснат

коремите от преяждане.

Изчислих, че девет заека ще са напълно достатъчни за окосяването на един декар

средновисока трева.

14 февруари 1504

Днес бачках почти 13 часа и се прибрах вкъщи съсипан от умора. А приятелката

ми Клаудия сготвила пиле с ориз, облякла се сексуално и ми вика: “Днес е Свети

Валентин!”. Съвсем бях забравил, но се наложи да го отпразнуваме. Хапнах набързо и

Клаудия ме замъкна в спалнята. А там запалени свещи, димящи пръчици – селска

еротика отвсякъде.

Пенисът ми обаче се отнесе абсолютно непочтително към празника и

категорично отказа да се вдигне, въпреки старанията на Клаудия.

Трябваше да се измъкна някак от ситуацията. Това беше предизвикателство пред

изобретателния ми ум. Откърших от един стол една бамбукова тръбичка и я потопих

внимателно в цветето на страстта на Клаудия. Тя застена, хареса й. Започнах да въртя

пръчицата и след няколко минути тялото на Клаудия се разтресе в благодарен оргазъм.

Бамбуковата тръбичка на Леонардо я направи щастлива.

17 февруари 1504

Днес нямам работа и се заех да усъвършенствам любовната пръчица. Идеята ми

е да я проектирам така, че да се задвижва сама, без да е нужно нечия ръка да я

направлява.

Хванах една пчела и я пъхнах в бамбуковата тръбичка. После запуших двата

края на тръбичката с коркови тапи и я разтресох. Пчелата изпадна в паника и започна

да жужи вътре, което доведе до леко вибриране на тръбичката. Ето това ми трябва. Не

след дълго обаче пчелата се успокои и спря да жужи. Наложи се отново да разтръсквам

тръбичката. Трябва да отстраня този проблем.

18 февруари 1504

Измислих го. Вкарах в тръбичката две враждебно настроени пчели. Те веднага

започнаха да се бият и осигуриха постоянна вибрация на тръбичката в продължение на

20-25 минути (достатъчно време за да ощастливят всяка жена). Единственият риск е

корковите тапи да не изскочат, че тогава ще станат едни ужилвания, които могат да ми

докарат зверски рекламации.

15 април 1504

30

Моят стар приятел от казармата Франческо ди Бартоломео дел Джокондо ми

поръча да нарисувам портрет на съпругата му Мона Лиза. Не знам откъде му е

хрумнала идеята за портрет. Предполагам, че просто й търси някакво занимание, за да

не й гледа тъпата физиономия по цял ден вкъщи.

Мона Лиза е типична флорентинска темерутка. Вечно е кисела и намръщена.

Стои на стола и ме гледа враждебно, сякаш съм й отровил рибките.

Как ли не се опитвам да я развеселя. Разправям й вицове, правя й смешни

физиономии, а тя ме гледа с онзи съвършено тъп поглед на омъжената по сметка жена.

Така няма да излезе никакъв портрет. Днес дойде, седна на стола и пак ме

загледа с оня мрачен поглед и аз реших да я провокирам. Взех бамбуковата си пръчица,

отидох до кошера и хванах най-проклетите пчели. Натъпках ги вътре, запуших

тръбичката и я занесох на Лиза.

– Имам един подарък за вас, сеньора. Това е древно египетско бижу. Нарича се

Жезълът на Клеопатра. Само царици са се възползвали от този свещен предмет. Ще ви

донесе неописуемо блаженство.

– Как работи?

– Трябва да го сложите там, където достъп има само съпругът ви.

– В сейфа му?

Тази наистина е рядко тъпа.

– Ха-ха, сеньора, не в сейфа му. Поставете го в разцъфналата роза на желанията

ви.

– В градината ли? Там имаме много рози. В коя точно?

Ебати гъската загубена! Как да й го кажа?

– Сложете го в прохода между краката си, който дарява с любов и страст.

– В путката ли да си го сложа?

– По дяволите, да!

– Еми така кажи бе, Лео, кво ми говориш за некви рози и проходи!

И както си седеше на столчето, Мона Лиза запретна полата си, свали кюлотите

си и рязко навря бамбуковата тръбичка в тъмния храсталак на женствеността си.

– А сега какво да правя?

– Нищо. Стойте така, а аз ще ви рисувам.

Мона Лиза възвърна отново безизразната си физиономия на отегчен от живота

следовател, а аз хванах четката. След няколко минути на лицето й се появи едва

доловима загадъчна усмивка. Предполагам, че това беше най-екстремният израз на

емоция, който й се беше случвал.

Хвърлих се трескаво да рисувам, за да запечатам този велик момент, но след

малко усмивката й помръкна.

– Спря да бръмчи. Сега какво да правя?

– Извадете го и го разтръскайте.

Без всякакъв свян, тя отново се разкрачи пред мен и извади тръбичката. Раздруса

я, но нямаше ефект. Пчелите бяха мъртви.

– Хубава машинка имате, Лео. Хареса ми. Но е прекалено тъничка. Нямате ли

нещо по-дебело?

– Бих могъл да направя...

– И я увийте в свинско черво. Допирът на дървото е малко стряскащ в първия

момент.

2 май 1504

Днес счупих едно огледало. Чувал съм, че счупеното огледало носело нещастие,

но аз не съм суеверен и реших да оползотворя по някакъв начин парченцата. Взех

31

пикочен мехур от свиня и налепих върху него парченцата от огледалото. Излязох на

двора и завъртях огледалното кълбо. Слънцето лъч попадна върху него и въртящото се

кълбо започна да хвърля на всички посоки слънчеви зайчета. Въртях го около половин

час и изведнъж много се натъжих. Вместо да се занимавам с велики дела, аз лепя

счупени огледални парченца върху свински мехур. Това ли е призванието на гения?

Захвърлих огледалния мехур в градината и се разплаках.

30 ноември 1504

Срам ме е да си го призная, но в свободното си време шия гоблени. Знам, че е

гейско, ама по тоя начин си успокоявам нервите. Сега съм решил да избича Тайната

вечеря. Сложен сюжет, с разноцветни конци, техниките варират от фестон бод, през

“рибена кост” до “зад игла”.

Това ми начинание е абсолютно некомерсиално. Просто ме мързи да боядисам

мръсните стени вкъщи, предпочитам да ги скрия с гобленчета.

7 януари 1505

Научих се да ловя бримки. Чорапогащниците във Флоренция са скъпи, но за

сметка на това некачествени. Късат се от всяко малко по-силно подпръцкване.

И откакто сложих на ателието си обява: “ловя бримки”, съм затрупан от

поръчки. Всички знатни дами се изсипват при мен. Тази работа ме възбужда. Всеки

чорапогащник носи аромата на притежателката си. Всяка клиентка оставя при мен не

само част от бельото си, но и част от тайните си. Страхотно е.

Луиза е пуснала бримка точно между краката си. Изчервява се, когато ми донася

чорапогащника си и ми споделя, че по време на една обнадеждаваща, но безрезултатна

вечеря с дон Антонио, тя възбудено е прокарала пръсти между краката си и дългият й

маникюр е раздрал нежната плът на чорапогащника.

Чувствам се не просто ловец на бримки, а ловец на истории.

15 януари 1505

Мона Лиза продължава да ми позира и вече всеки ден си иска тръбичката. Дори

ме попита дали може да я купи. Казах й, че тръбичката не се продава, но ако се

усмихва, докато я рисувам, ще й я подаря когато завърша портрета. В този миг на

лицето й се изписа истинско щастие. Колко малко им трябва на жените!

19 януари 1505

Днес ми дойде на гости един мой съученик от гимназията във Винчи – Антонио.

Не се бяхме виждали от много години, седнахме в градината, пихме вино, разказвахме

си спомени. Антонио не беше добър ученик, но сега станал диджей, отворил собствена

дискотека и изкарвал добри пари.

Както си пиехме питието и си говорехме за гаджетата, които едно време

сваляхме, Антонио взе да нервничи и да маха с ръце пред лицето си, сякаш го беше

ужилила пчела. Оказа се, че слънцето се отразява в огледалния ми мехур и прави

зайчета върху лицето на Антонио. Разказах му за случката с огледалото, а той внезапно

ме попита дали може да му продам мехура. Помислих си, че се майтапи нещо. За какво

му е тази простотия? А той каза, че щял да го закачи на тавана на дискотеката и да го

осветява, а мехурът да се върти и да хвърля зайчета върху лицата на танцуващите.

Щяло да стане много забавно.

Не виждах нищо забавно в идеята, но Антонио каза, че в дискотеката ходели

предимно пияни млади хора, които се радвали на всяка глупост, стига да е напълно

безсмислена.

32

Подарих му мехура. Не мога да взема пари за нещо, от което няма никаква

практическа полза.

24 януари 1505

Завърших портрета на Мона Лиза. Франческо ди Бартоломео дел Джокондо

дойде в ателието ми да го вземе и ми плати три пъти повече, отколкото се бяхме

разбрали.

– Лео – каза ми той. – Ти извърши подвиг. Не само си нарисувал жена ми, но си

я накарал да се усмихне.

Не му казах нищо за тръбичката. Нека си мисли, че всичко е плод на

артистичния ми талант.

3 февруари 1505

Мона Лиза явно се е похвалила на приятелките си за бамбуковата пръчица.

Непрекъснато ми звънят жени от цяла Флоренция да ми я поръчват. Някои даже

поръчват по две. Откъде ще намеря толкова пчели, не знам. Джиесемът ми прегря от

обаждания и в един момент блокира, та се наложи да ходя до “Фиренцефон” да ми

дадат ПУК-кода.

Дадоха ми го. Кодът на Да Винчи е четири нули

18 април 1505

Гобленът “Тайната вечеря” е готов. Е, не е от най-добрите ми гоблени. Няма го

яркия колорит, който постигнах в “Скръбни биволи на зазоряване”, няма я

тайнствената игра на светлосенките, с която се прочух в “Куци щъркели в царевичака”,

но и този не е лош. Сложих го в кухнята. Тематиката му все пак е кулинарна, нали?

7 юли 1505

Хамстерът ми по цял ден подскача като обезумял в талаша. Енергия чудо.

Трябва да я оползотворя по някакъв начин. Направих му едно колело и го закрепих за

лявата стена на сандъчето.

Хамстерът сам влезе вътре и започна да го върти настървено. Въртя го с голяма

скорост в продължение на часове. Монтирах в другия край на оста една перка и се

получи чудесен вентилатор, който ме разхлажда в горещите флорентински следобеди.

8 юли 1505

Днес хамстерът въртя колелото 4 часа, без да спре. Направо щях да настина от

вентилатора. Махнах перката на вентилатора и на нейно място сложих кръгла четка за

почистване на обувки. Много ме кефи тая машинка. Само си слагаш обувката под

четката и тя ти я излъсква до блясък. После и тази игра ми писна, свалих четката и

сложих лъжица за разбиване на белтъци. За по-малко от минута тичане по колелото

хамстерът превърна белтъците в съвършено пухкава пяна.

Много съм въодушевен от новото си откритие. Горд съм, че овладях енергията

на мирния хамстер и я впрегнах в услуга на човечеството!

Изтичах до зоомагазина и купих още два хамстера. Направих три колела в

сандъчето и сега от едната страна е вентилатор, от другата страна е четка за почистване

на обувки, а от третата страна – миксер за белтъци. Измислих и име на сандъчето:

полифункционален хамстеров уред с универсално приложение, съкратено

“полихамурунприл”. Звучи като лекарство против заушка, но всеки сложен уред трябва

да има сложно име.

33

15 юли 1505

Един от най-неприятните проблеми, с които се сблъсквам в ежедневието си, е

моментът, в който влетявам в нужника, подгонен от голяма нужда и точно когато

клекна и въздъхна от кеф, поглеждам наляво и виждам, че на пирона не е останало нито

едно парченце вестник.

Изобщо тази система с вестниците е доста несъвършена. Едно, че колкото и да

мачкаш, все си остават твърди и второ – често оставят неприятни петна от печатарско

мастило по задника. А и пиронът, на който висят, е ръждив и при невнимание можеш

да се убодеш, да се заразиш с тетанус и да си отидеш от тоя свят заради едната нужда.

Затова разработих приспособление, изградено върху добре познатата ни

бамбукова тръбичка. Взех бамбукова тръбичка, дълга 15 сантиметра, прекарах през нея

тел и прикрепих двата края на телта към стената на нужника. После нарязах вестника

на ленти, широки 15 сантиметра, снадих ги и ги намотах върху тръбичката, докато се

получи дебело хартиено руло.

Когато човек приключи само трябва да дръпне края на рулото, хартията се

размотава с лекота от тръбичката и е готова за употреба.

Колко просто и колко гениално!

11 август 1505

Антонио ме покани в дискотеката си. Не бях ходил на дискотека от

ученическите си години. Хареса ми. Имаше хубави момичета, пияни, отзивчиви. От

тавана висеше огледалният ми мехур, въртеше се, а Антонио го осветяваше с джобно

фенерче. Момичетата пищяха от кеф. Каква глупост, а какъв страхотен ефект има!

Започвам да си мисля, че глупостта е най-прекия път към сърцата на красивите жени.

Почни да им говориш за звездите, за поезия и философия, и ще получиш в замяна само

отегчени прозявки. Ала когато им покажеш свински мехур, облепен с парченца счупено

огледало, красивите им очички започват да светят от радостна възбуда.

Емоциите съвсем се нагорещиха, когато Антонио обяви по микрофона:

“Приятели, тази вечер е специална, защото сред нас е изобретателят на дискоглобуса –

моя добър приятел Леонардо Да Винчи. Следващото парче е специален поздрав за бай

Леонардо Хубавеца, на всички пички спеца!”

И ме освети с фенерчето. Щях да потъна в земята от срам. Но нямах време да

изконсумирам срама си, защото в следващия момент до мен се лепнаха две страхотни

момичета, които започнаха да отъркват циците си и дупетата си в тялото ми, сякаш бях

някакъв стриптизьорски пилон. В очите им се четеше дълбока благодарност и възторг,

че съм измислил такъв велик уред като свинския мехур, облепен с огледалца.

34

В чата съм

18 април 1591

Вече дълги години наблюдавам звездното небе и записвам наблюденията си, но

не мога да намеря никакво практическо приложение за натрупаните знания.

Хората изобщо не се вълнуват от астрономия. Смятам я за нещо чуждо и

далечно. Но днес ми хрумна, че бих могъл да прокарам хипотезата, че звездите оказват

тайнствено влияние върху човешките съдби.

Тъпо е, но има много наивници, които ще се вържат на тази идея. Хората винаги

се опитват да прехвърлят отговорността за своите провали върху външни сили. Колкото

и да е странно, това ги успокоява.

Защо тогава да не хвърля отговорността върху звездите? Те са толкова далеч, че

няма как да ми потърсят сметка.

Взех една астрономическа карта и я разделих на 12 равни части. Тези части ще

отговарят за определен период от годината, но няма да съвпадат точно с календарните

месеци, за да е по-загадъчно. След това кръстих всяка една дванайсетина със странно

име: овен, телец, близнаци, рак, лъв, дева, везни, скорпион, стрелец, козирог, водолей, риби.

Ще разправям на хората, че това са уж някакви съзвездия, които решават дали

днес гаджето ти ще те зареже, или пък шефът ти ще ти увеличи заплатата.

Пълни щуротии, но от опит знам, че всяка теория, в която има известен

фатализъм, се радва на голям обществен интерес.

23 април 1591

Днес поканих на кафе Орнела. Тя очевидно не ме харесва, но когато й споменах,

че съм открил тайнствените сили, които влияят върху човешката съдба и чрез тях мога

да разгадая бъдещето й, тя внезапно започна да ме харесва.

Възползвах се от ситуацията и я поканих вкъщи.

Направих по едно кафенце и седнахме на масата, а аз извадих астрономическата

карта и замислено се вгледах в нея.

– Това, драга Орнела, е звездното небе. В него има хиляди звезди, които влияят

върху човешките съдби.

– В смисъл?

– Положението на звездите непрекъснато се променя. Те са в постоянно

движение и в зависимост от това къде се намират в момента влияят на определени хора.

– В смисъл?

– Има 12 мощни съзвездия, които въздействат на хората. Аз ги наричам

зодиакални съзвездия. Всеки човек се ражда под влиянието на едно от тези съзвездия.

– В смисъл?

– Вие кога сте родена?

– Е, такива въпроси не се задават на една дама.

– Не ме интересува годината, а датата.

– 30-ти август.

– Значи сте дева.

Орнела се изчерви.

– Не съм, синьор Галилей. До миналата година бях, но вече не съм.

35

– Не ме разбрахте. Искам да кажа, че сте дева не във физическия аспект на

думата, а като зодиакално съзвездие.

– В смисъл?

– Когато сте се раждали, драга Орнела, съзвездието “Дева” е оказвало силно

влияние върху хората. Затова всички родени в периода 22 август – 22 септември са под

знака на съзвездието “Дева”.

– Това какво означава?

– Това означава, че съдбата ви до голяма степен се определя от това съзвездие и

звездите определят какво ще ви се случи.

– Ами през деня?

– Какво през деня?

– През деня няма звезди. Кой тогава определя какво ще се случи?

– Звезди има и през нощта, и през деня, скъпа Орнела.

– Нещо ме будалкате, синьор Галилей. Къде сте виждали звезди през деня?

– Това, че не ги виждате, не значи че ги няма. Има ги и те ви влияят. И по тях аз

мога да разгадая каква е съдбата ви.

– Ами опитайте!

Започнах да си драскам нещо по листчето, уж че правя някакви сметки и

заговорих с максимално общи фрази, изхождайки от общите положения на

елементарната психология. Казах й, че според мен тя е преживяла някакво голямо

любовно разочарование (всъщност всяка жена го е преживяла), че в момента се чувства

самотна (всъщност всяка жена е склонна да се чувства самотна), че мъжете само я

използват, като търсят в нея единствено удовлетворяване на плътските желания

(всъщност всяка жена, която е ебана сегиз-тогиз, си мисли такива неща) и че мъжете до

нея всъщност не я забелязват (всъщност всяка жена си мисли, че щом си е изрязала

ноктите, това трябва да бъде отбелязано възторжено от партньора й в знак на

нестихващ интерес и дълбоко преклонение към непрестанно променящата й се

същност).

Орнела се разплака, каза че съм познал абсолютно всичко и че никой досега не я

бил разбирал, както съм я разбирал аз, и внезапно се притисна до мен.

Повечето жени са лицемерни курви. Когато им се доебе, никога няма да ти го

кажат в прав текст, а ще търсят оправдания и мотивация в астрологията или в това, че

някой си мъж не ги забелязвал. Винаги търсят причините извън себе си, понеже ги е

страх да поемат отговорност.

Аз обаче нямах нищо против да поема отговорността да помачкам красивите й

неразбрани цици.

Вкарах дясната си ръка под блузката й, лекичко стиснах лявата й гърда с цяла

длан и веднага отпуснах. Тя изстена от кеф, но на мен ми направи впечатление, че след

оказания от мен временен натиск самата цица веднага зае предишната си форма.

Този факт хем ме възбуди, хем ме накара да се замисля.

Очевидно силата на натиск, приложена от дланта ми върху цицата на Орнела

освен стонове е предизвикала и известна деформация на материала, който възстановява

предишната си форма веднага щом натискът изчезне. Тоест напрежението, което съм

упражнил върху плоскостта на гърдата й е предизвикало равно по сила

противодействие (по Нютон). Значи деформацията не може да бъде трайна и циците на

Орнела могат да бъдат стискани от който и да е, без това да доведе до неприятни

последствия в краткосрочен план.

Тази идея ме въодушеви, най-вече защото дойде от емпирични и бих казал,

твърде възбуждащи опити.

36

Но като учен бях длъжен не се поддавам на емоциите си, а да проведа

експеримента докрай, като опитам и обратното въздействие върху опитната площ.

Захванах цицата с цяла шепа и я опънах в посока противоположна на тялото на Орнела.

Тя изстена още по-силно: “О, Галилео, искам те!”, а аз я пуснах и цицата отново се

върна на мястото си.

Излиза, че циците заемат винаги една и съща форма, независимо дали ги

мачкаме, дърпаме или пощипваме. На какво се дължи това?

Как да дефинираме силата, която възвръща циците в обичайната им форма,

когато спрем да прилагаме натиск върху тях. Бихме могли да я наречем “съпротивление

на материала”. Не е лошо като формулировка...

Материалът се съпротивлява и иска да си остане все същият.

Нямах възможност да продължа разсъжденията си, защото Орнела енергично

хвана ръката ми и я пъхна под полата си.

4 май 1591

Днес открих ново приложение на телескопа. Докато го насочвах на север към

съзвездието Касиопея, внезапно улових необичайно ярка светлина. Оказа се, че тази

светлина идва от един прозорец на съседната улица. Зад прозореца стоеше висок брадат

мъж по халат и пушеше. В този момент зад него се появи силует. Фокусирах телескопа

върху силуета и видях, че това е самата Орнела. Какъв късмет! Докато се любувах на

красивото й лице, мъжът се обърна, прегърна я и започна да я съблича. Страшно се

ядосах, но продължих наблюденията си. Двамата се съблякоха, легнаха на пода и

започнаха да правят секс. Всичко продължи не повече от минута. След това мъжът

стана и излезе от стаята, а Орнела остана да лежи гола на пода.

5 май 1591

– Орнела, звездите ми говорят странни неща за вас.

– В смисъл?

– Преживяли сте някакво разочарование снощи.

Орнела зяпна.

– Какво разочарование?

– Момент, сега ще проверя.

Млъкнах и се направих, че изчислявам нещо върху картата.

– Звездите показват, че снощи сте имали среща с висок мъж с брада... черна

брада... Правили сте секс, но той е свършил твърде бързо и ви е оставил незадоволена...

– Господи, Галилей, вие знаете всичко.

– Не аз. Звездите го знаят.

– Обещайте ми, че няма да кажете на никого. Моля ви, бъдете добър към мен!

– Бих могъл да бъда добър към вас, ако вие бъдете благосклонна към мен.

– В смисъл?

– В смисъл да ми дадете това, което дадохте на брадатия мъж снощи.

– А, това ли искате? Няма проблем.

И докато вдигна поглед от фалшивите си карти, тя вече беше свалила всичките

си дрехи. Разкопча панталона ми и ме яхна, а аз затворих очи и се опитах да си

представя лицето на Данте Алигиери, за да не изригна в нея още в първите секунди.

8 юни 1591

Вече не вярвам в науката. Всеки сладкодумен шарлатанин с бегли познания

върху женската психика може да направи много повече пари от сериозният учен,

оставил здравето си в лабораторията.

37

Ето, аз от години изследвам движението на звездите, а станах популярен с

безотговорните си импровизации върху звездната карта. Това ми донесе толкова слава

за кратко време, че се наложи да измисля име за “новата наука”. Кръстих я

“астрология”, за да се различавам от казионните астрономи. Ако искаш да правиш

пари, трябва да си гъзар във всичко.

Днес при мен дойде редакторът на ”Ла Нотициа Пиза”.

Каза ми, че в момента съм най-популярната личност в града и ми поиска

интервю.

Овен това читателките на вестника го засипвали с писма, в които настоявали да

давам зодиакални предвиждания във всеки брой. Щял да кръсти рубриката “Какво

вещаят звездите за днешния ден?”

Обясних му, че това е огромен труд и ако трябва да го правя всеки ден, това ще

струва много скъпо.

Той обаче каза, че парите не са проблем и ще плати какъвто хонорар

заслужавам.

Но когато му казах цената си, той се изпоти. Усетих го как ме псува мислено и

това ми достави удоволствие. После се опита да се пазари, но аз бях непреклонен. В

крайна сметка си стиснахме ръцете в атмосфера на взаимна ненавист, примесена с

чувството, че не можем един без друг.

От следващата седмица почвам да пиша ежедневен хороскоп за всички зодии.

1 юли 1591

Хороскопите се харчат много добре, от вестника ми плащат огромни хонорари,

но се чувствам неудовлетворен. Та това си е обикновено шарлатанство, няма нищо

общо с чистата наука, към която се стремих на млади години.

Душата ми се раздира от противоречия между това, което съм и това, което

исках да бъда. Давя тези конфликти в алкохол. Много алкохол.

Вчера изпих към половин кило уиски, стана ми лошо и си легнах. И тогава се

случи нещо странно. Таванът над мен започна да се върти и ми се стори, че ще повърна.

Пуснах ръката си да виси от леглото и тя докосна пода. В този момент таванът спря да

се върти и вече не ми беше чак толкова лошо. Вдигнах ръката си на леглото и таванът

пак се завъртя. Пуснах я на пода и таванът спря да се върти. Пробвах същия номер и с

крака и отново имаше ефект: когато опра крак на пода, таванът спира да се върти.

Излиза, че все пак земята се върти. И че като се напиеш, трябва да се заземиш, за

да не ти става лошо от центробежните сили.

14 ноември 1591

Писането на всекидневен хороскоп за вестник си е особен занаят. Има си някои

правила, които откривам в процеса на работата. Първо – трябва да пишеш кратко.

Максимум по 3-4 изречения на зодия, защото хората ги мързи да четат. Другото важно

правило е да се пишат максимално общи фрази от сорта: “Днес може да очаквате

промяна в интимните отношения, но при някои представители на зодията тази промяна

ще е положителна, а при други – не”.

И третото правило е да пишеш предимно хубави неща, защото никой читател не

искада го засипваш с мрачни прокоби, докато си пие кафето.

В началото писането на тези хороскопи ме затрудняваше, но сега вече ги пиша

за около 15 минути. Пък и ги копипействам през двайсетина дни – оказа се, че никой от

читателите вече не помни какво съм му предсказал тогава.

Успокоявам съвестта си с мисълта си, че с парите, които печеля от тези

глупости, мога да финансирам някои мои научни проекти.

38

Сега съм много въодушевен от идеите си за заземяването при злоупотреба с

алкохол. Според мен това показва, че земята се върти, но ми трябва още някакво

доказателство, за да не ме вземат за пияница. Ако например намеря начин да увисна

някак над земята, под мен би трябвало да минат и Америка, и Азия, и океаните и след

24 часа да увисна отново над дома си. Как обаче да увисна?

16 ноември 1591

Тази вечер има гъста мъгла и нищо не се вижда през телескопа. Не ми се спеше,

затова влязох в чата.

Галилей влезе в чата

Галилей: здравейте пичове

Sladkata: цунки галилейJ

Луд_за_пичка влезе в чата

Галилей: ко праите?

Voldemor влезе в чата

Voldemor: драсти компанияяяяяяя

6varceneger: оооо саше

Sladkata: J J J

Sladkata: цунки саше

хорст фукс: гальо преброи ли звездите ве путка майна

Галилей: не

Галилей: много облаци има днеска

хорст фукс: и кво праим като има облаци?

Галилей: ами чатим

Sladkata: J J J

Voldemor: малиииии

Voldemor: как съм са напушил

gangsta влезе в чата

gangsta: ако има момичета от севлиево да ми пишат на лична

Луд_за_пичка: аве някой знае ли откъде да дръпна порното с галена

Voldemor излезе от чата

Sexy_girl: цецо престани да ми досаждаш на лична штото шти шчупя главата

Ceco_Ronaldo: кво искаш ма

Sexy_girl: толко си прост че не знам как те понасат роднините ти

Ceco_Ronaldo: млъкни ма овцо

Voldemor влезе в чата

Voldemor: нещо ми сеца връската

Voldemor излезе от чата

6varceneger: ма тва верно ли е галена

хорст фукс: тя е

6varceneger: съмнява ма да е тя

хорст фукс: имам един прятел къде работи в пайнер и каза че е тя

Gogo zmeia: не е тя

6varceneger: мама и курвенска

Луд_за_пичка: аре ве кажете каде е тва видио

gangsta: ако има момичета от севлиево да ми пишат на лична

Voldemor влезе в чата

Галилей: искам да ви попитам нещо

Линда: давай

39

Галилей: някой има ли идея как човек може да се вдигне над земята и да увисне

във въздуха

Линда: айдеее, галилей пак се е натрескал

Sladkata: J J J

Галилей: питам сериозно

Линда: наздраве, гальо

Галилей: не съм пиян

Галилей: питам с научна цел

Voldemor: ку искаш да овиснеш във въздуха шти дам от мойта треваJ

Линда: хахаааааа

Voldemor: аз кат са напуша яко овисвам

Линда: с научна цел ли се напушваш?

Voldemor: не

Voldemor: напушвам са с цел кеф

Sladkata: J J J

gangsta: ако има момичета от севлиево да ми пишат на лична

Галилей: искам да докажа, че земята се върти

Gogo zmeia: ми напий са ве човек

Gogo zmeia: мен от два часа ми са върти

Линда: хахаааа

Линда: наздраве, жоре

Gogo zmeia: ко пийш

Линда: водка с портокалов сок

Gogo zmeia: аз съм на мастика ма нищо

Gogo zmeia: наздраве

6varceneger: таа галена е мноо проста

Ceco_Ronaldo: да ве

Ceco_Ronaldo: проста била

Ceco_Ronaldo: ма ко ти духа на тебе нема да е проста нали

Sladkata: поздравявам компанията с мъш на хуризонта

Sladkata: J J J

Ceco_Ronaldo: тва е бахти якото парче

gangsta: ако има момичета от севлиево да ми пишат на лична

gangsta излезе от чата

Линда: явно няма момичета от севлиево

Линда: хахааааааааа

Галилей излезе от чата

28 ноември 1591

Май че го измислих. Днес седях пред камината и пишех хороскопа си за

утрешния брой, но нещо се разсеях и в един момент видях, че съм написал едни и същи

неща за овните и за скорпионите. Хвърлих листа в камината и в този момент стана

нещо интересно. Листът увисна над пламъците, носен от топлия въздух, олюля се

няколко секунди там и чак тогава падна в огъня. Значи топлият въздух може да носи

телата над земната повърхност! Сетих се за онези наблюдения на стария Архимед

върху корабите. И реших, че както корабите се задържат на повърхността на водата от

онази прочута подемна сила, така и едно тяло, пуснато във въздуха, би трябвало да се

издигне от подемната сила на въздуха, ако предположим, че стане по-леко от

изместения въздух.

40

Значи трябва да направя някаква сфера от лек материал, да я напълня с топъл

въздух и с нея ще мога да увисна над земята. И да докажа, че тя се върти!

4 декември 1591

Настъпи денят на големия ми експеримент. Скроих голяма крушовидна сфера от

корабно платно. Сферата има отвор в долния край и под него запалих огън. Идеята ми

беше, че когато топлият въздух изпълни сферата, тя ще се вдигне над по-студения

въздух и аз ще мога да увисна на нея и да проверя дали земята наистина се върти. Цяла

Пиза се събра да ми гледа сеира, някои ми подмятаха, че съм луд, но аз бях твърдо

решен да докажа теорията си с този опит.

Цял ден се мъчих, но привечер най-после успях да напълня сферата с топъл

въздух и тя лекичко тръгна нагоре. Бях се вързал здраво с въжета за нея и... полетях.

Сферата се вдигна на няколко метра над земята и в този миг духна силен вятър, запрати

ме в клоните на една топола и аз увиснах безпомощен там в мразовитата нощ.

Докато ме свалят от тополата, измръзнах здраво.

Прибрах се вкъщи и се отчаях. Науката ме наказа. Аз се провалих. Изглежда съм

осъден да си остана един прост автор на вестникарски хороскопи.

19 декември 1591

Напоследък съвсем загубих интерес към звездите. Това, което става зад

прозорците, е много по-вълнуващо.

Освен това хороскопите ми във вестника ме направиха още по-популярен сред

жените. Десетки отегчени госпожици идват при мен и ми плащат луди пари, за да ги

лъжа какво вещаят звездите за съдбата им.

Днес при мен дойдоха две сестри – Моника и София. Казах им, че мога да

приема само поотделно.

Те се навиха. И аз ги подкарах по добре изпитаната система “разделяй и владей”.

Първо подхванах Моника. Тя е родена в началото на октомври и аз й казах, че е

зодия “Везни”. И че това означава, че тя винаги търси баланс в отношенията си с

хората, че има вродено чувство за справедливост, но сестра й се възползва от нея и се

опитва да я прецака. Казах й, че според звездите тя е много чувствителна, но никой не я

разбира истински. И че след време ще срещне мъж, който единствен ще оцени

красотата на неспокойната й душа.

– След колко време, синьор Галилей?

– Хм, това е сложен въпрос, синьорита. Времето тече с една скорост тук на

земята, а с друга при звездите. Не бих могъл да се ангажирам със срок, но да кажем –

скоро. И много се пазете от сестра си. Вие сте по-красива от нея и тя ви завижда.

Възможно е да се опита да отмъкне любовника ви.

Моника ме прегърна и излезе от стаята. Влезе София и аз я подхванах:

– Вие, София, сте зодия “Близнаци”. Това означава, че в душата ви се борят две

сили и непрекъснато сте раздирана от съмнения и колебания.

– Така е, синьор Галилей.

– В момента имате връзка с привлекателен мъж, но не сте сигурна дали това е

голямата любов...

– Така е, синьор Галилей.

– Бъдете предпазлива, София. Може и да е голямата ви любов, а може и да не е...

Той кога е роден?

– На 4-ти април.

– Аха. Значи е зодия “овен”. Тежък характер. Иска винаги да се налага.

– Така е, синьор Галилей.

41

– Властен и избухлив, но иначе е с добро сърце.

– Така е, синьор Галилей.

– Звездите ми казват, че е много сексуален.

– Ох, така е, синьор Галилей, направо ме сцепва.

– И е твърде разкрепостен в леглото.

– Да, така е, синьор Галилей. Да му дам ли отзад?

– Момент да пресметна... Овен и Близнаци... Юпитер е във втори дом... Луна в

опозиция с Меркурий... дайте му, няма проблем...

– Ама няма ли да ме боли, синьор Галилей?

– Е, любовта е болка, синьорита. Ако не му дадете вие, ще му даде сестра ви.

– Моля?

– Пазете се от сестра си, синьорита. Вие очевидно сте по-красива от нея и тя ви

завижда. Възможно е да се опита да отмъкне любовника ви.

София ме прегърна, остави няколко намачкани банкноти върху масата и си

тръгна.

21 декември 1591

Галилей влезе в чата

Ceco_Ronaldo: ей го звездоброеца

Sladkata: ГалилейJ

Sladkata: цунки

Галилей: здравейте пичове

хорст фукс: ко стаа майна

хорст фукс: върти ли се земята

хорст фукс: хахаааааааа

Галилей: не се ебавай

Венци92 влезе в чата

Sladkata: цунки венциJ J J

Венци92: драсти компания

Венци92: някой има ли биология за девети клас от гарджев и колектив

Ceco_Ronaldo: скрий са ве зубар нещастен

Венци92: ти на кой викаш зубар ве каун

Венци92: зубар ше викаш на башта ти

Венци92 излезе от чата

Levski_ultras влезе в чата

Sladkata: цунки мироJ J J

Levski_ultras: саше не те видех на мача с марек

Levski_ultras: че ти пишем отсъствие

Voldemor: бех на сватба

Voldemor: кво стана на мача

Levski_ultras: съдята ни прееба

gangsta влезе в чата

Линда: ако има момичета от севлиево да му пишат на лична

gangsta излезе от чата

Levski_ultras: втория гол беше чиста засада

Gogo zmeia: да бе засада

Gogo zmeia: на вас кат ви вкарат гол все е засада

Levski_ultras: ей чорбар я не се обаждай

Levski_ultras: ма ако тряа да сме чесни защитата ни издиша без топчо

Gogo zmeia: е мъри що не го пуска

42

Levski_ultras: сигурно си има причини

Levski_ultras: мъри е голем

Sladkata: някой знае ли англииски

6varceneger: що?

Sladkata: един съученик ми подари едно нещо за рождения денд

Sladkata: ма не знам кво е

Sladkata: пише нещо на англииски

Линда: какво пише?

Sladkata: нямам латиница на компа

Линда: напиши го на кирилица, ние ще разберем

Sladkata: цондом

Линда: кво????????

Sladkata: малко пакетче и на него пише цондом

Линда: хахааааааааааа

Ceco_Ronaldo: баси тъпата кифла

6varceneger: цондомът, цукло, се слага на цурката, когато те цукат

Линда: цондом! хахаааааааа

хорст фукс: боже, колко мъка има по тоя свят, боже

Sladkata: ужасни сте

Sladkata излезе от чата

Линда: ма верно сте ужасни

Линда: разревахте детето

Линда: що му говорите така?

Ceco_Ronaldo: е мое ли да пита такива простотии

Линда: цецо, детето е на 11 години. откъде да знае?

хорст фукс: а като е на 11 години ко праи в чата в 2 през ноща???

хорст фукс: ай ше им еба майката детска

Линда: квото и да е, не е хубаво да се разплакват деца

Ceco_ronaldo: ти па отде знаеш че се е разревала ма кифло

Ceco_ronaldo: да не я виждаш през монитора

Линда: я не ми дръж такъв тон бе, чикиджия нещастен

хорст фукс: опааа тука стана интересно

Ceco_ronaldo: шти държа къфто тон си искам

Ceco_ronaldo: тва че пишеш тука с некви запетайки не значи че мое да ме

обиждаш

Линда: цецо, не се занимавай с мен. нито си ми на годините, нито си ми на

акъла, ясно ли ти е?

Ceco_ronaldo: и не знам кой е чикиджия щото по тва време нормалните жени ги

ебът мъжете им а не седът в чата кат некви кукувици

Линда: момченце, мери си приказките!