Дневници и нощници - Иво Сиромахов

Уинстън.

Доколкото схващам “уху-уху” означава “гладен съм”, “фу-фу”, означава “гладен

съм”, а “юф-ююю” означава “гладен съм”. Три синонима за един и същ израз! Колко

богат е маймунският език...

Хипопотамът Денис все още е резервиран към мен. Може би е преживял някакво

разочарование в миналото и затова не допуска лесно хора до себе си.

11 октомври 1858

Господин Хамилтън ме повика в кабинета си, за да ме мъмри. Каза ми, че строго

ми забранява да говоря с животните, когато има посетители в зоопарка. Мислели ме за

луд и децата се плашели от мен. Знаех си, че ще имам проблем с тези малки гадини.

83

Опитах се да му обясня, че разговорите ми с животните са стъпка към моето

професионално израстване, но той ми заяви, че ако още веднъж ме хване да говоря с

шимпанзето ще ме уволни.

Отказах се да споря с него. Отдавна съм се убедил, че британският

консерватизъм винаги е спъвал прогреса.

23 октомври 1858

Вече говоря с животните само когато затворим зоопарка и гадните посетители си

отидат.

През деня се разхождам край клетките и просто подслушвам. Днес чух, как

лъвицата Аманда каза на тигрицата Луиз: “Лу, много съм разтревожена, закъснява ми с

три седмици и не знам какво да правя”. А Луиз й отвърна: “Не се притеснявай, мила,

имам много добър познат гинеколог – ще уредим нещата.”

Каква новина! Отидох при господин Хамилтън и му казах, че Аманда е

бременна, а той ми се изсмя и ми каза, че съм многознайко и че нищо не разбирам. И

ми се присмива и ми вика: ти откъде знаеш, да не си им светил като са се чукали и

някакви такива простотии. Да не съм се бъркал в чуждите работи, имало си ветеринар

за тези неща и той преценявал кое животно е бременно и кое – не.

За пореден път се убеждавам, че на този човек изобщо не му пука за животните.

А ветеринарят е алкохолик. По цял ден не излиза от кръчмата и няма да разбере дори

ако собствената му жена забременее.

2 ноември 1858

Вървя из зоопарка, гледам животните, удивлявам се на тяхната красота и

благородство и си задавам въпроси.

Възможно ли е Бог, който е създал толкова съвършени същества, да е създал и

човека?

Къде е грешката в проекта му?

Защо сред цялата тази великолепна хармония от растения и животни се е

появило свирепо двуного същество, чиято цел е да съсипе всичко?

Имам доста въпроси към Господ, но се чудя как да му ги задам.

30 ноември 1858

Ветеринарят най-после прегледа Аманда и установи, че е бременна. Господин

Хамилтън вече ме гледа с известно уважение, но и с подозрение. Чуди се откъде ги

знам тези неща. Аз обаче си мълча и само се усмихвам многозначително. Чарлз нe

издава лесно тайните си.

Когато ветеринарят си тръгна, господин Хамилтън ме повика в кабинета си,

предложи ми пура и забелязах, че в погледа му вече го няма предишното високомерие.

– Мистър Дарвин, аз бих искал да ви се извиня за недоверието, с което дълго

време се отнасях към вашата работа.

– Няма проблем, сър. Свикнал съм на недоверчиво отношение.

– Мислех ви за ексцентричен тип, който се опитва да блесне с фантазиите си, но

се оказа, че съм се лъгал. Затова още веднъж ви моля да ме извините и да приемете като

компенсация намерението ми да ви повиша заплатата с 50 процента, считано от днешна

дата.

– Много ви благодаря, сър. Приемам повишението като оценка за свършената от

мен работа.

– Заедно с това обаче ще се увеличат и отговорностите ви. Всеки понеделник ще

трябва да ме информирате какво говорят животните по мой адрес. Зная, че някои от тях

84

ми се подиграват зад гърба ми, усещам недоброжелателното им отношение и съм

убеден, че ако не взема своевременни мерки в зоопарка може да настъпи анархия. На

вас, мистър Дарвин, се пада честта да предотвратите това, като проведете едно

деликатно вътрешно разузнаване.

– Мистър Хамилтън, боя се, че надценявате възможностите ми. Засега владея

само езика на маймуните, лъвовете и лисиците. Но не бих могъл да знам какво кроят

мечките, пингвините и хипопотама. Езиците им са невъзможни за разгадаване.

– Няма невъзможни неща, мистър Дарвин. Вие сте талантлив човек, сигурен съм,

че ще научите езиците на всички животни. Това е въпрос на време. Освен това ще

бъдете освободен от всички ваши досегашни задължения. Няма вече да храните

костенурките и да ринете лайната на слоновете.

– О, тези задължения никак не ми тежат.

– Въпросът не е дали ви тежат или не. Просто бих искал да насочите цялата си

енергия в разузнаването. Е, мистър Дарвин, чакам първия ви доклад в понеделник.

1 декември 1858

Цял ден обикалях около клетките и слухтях. Не научих нищо особено.

Разговорите на маймуните както винаги се въртяха около вечната тема какво е имало за

обяд и какво ще има за вечеря, лисиците псуваха на майка дъждовното време, защото

не можели да изсъхнат цяла седмица, а лъвицата Аманда бе в радостна тревога от

напредващата си бременност и превъзбудено се хвалеше на тигрицата колко грижовен

е станал Алекс, когато разбрал, че ще става баща. Бях като гръмнат. Не предполагах, че

бебето е от Алекс. Мислех, че е от Джони – все пак Аманда има вече три лъвчета от

него. А Алекс още не е излязъл от пубертета, рано му е за семейство. Вярно, хубав е,

силен е, пенисът му е по-голям от пениса на Джони, но това ли е най-важното?

Тая Аманда се оказа мръсна педофилка. Та Алекс би могъл да й бъде син.

Ето това е една интересна тема, по която трябва да поразсъждавам. Как

животните си избират сексуален партньор? При хората е ясно – мъжете търсят красиви

жени, а жените търсят богати, силни, стабилни мъже, които да им осигурят

спокойствие и пари. Но при животните няма пари.

Как тогава решават с кого да преспят?

2 декември 1858

Продължавам разследванията си в зоопарка. Вече понаучих по няколко израза от

езика на камилите. С дивата свиня Мередит сме вече много близки, говорим си на

всякакви теми, разказваме си вицове. Хипопотамът Денис обаче продължава да мълчи.

Дали не се досеща, че съм агент? Дали не съм разконспириран? Доволен съм от

повишението на заплатата ми, но някак си се чувствам подлец.

Не е ли отвратително да подслушваш беззащитни същества, затворени в клетка?

И какви ще са последствията? Защо продадох душата си на дявола и станах част от една

репресивна система?

И с какви очи ще гледам животните, след като съм доносничил срещу тях?

4 декември 1858

– Е, мистър Дарвин, как върви разузнавателната ви мисия? Научихте ли нещо

любопитно? Какво се говори в зоопарка?

– Нищо особено, мистър Хамилтън. Обичайните разговори за храна и претенции

за по-добри битови условия.

– Претенции ли? От кого?

85

– Най-вече от лисиците. Оплакват се от влагата. Искат по-суха и по-голяма

клетка.

– Не ги е срам. Дал съм им клетка с южно изложение и изглед към Темза. Какво

искат повече? Хамстерите нямат и това. А нещо за мен говори ли се?

– Нищо конкретно. Някои животни ви наричат “Очилатия” и твърдят, че сте

екстремно тъп.

Хамилтън почервеня, дясната му скула се разтрепери.

– Кой го казва това?

– Е, сега, какво значение има. В определени среди се говори.

– Дарвин, плащам ви, за да ме информирате, а не да ми говорите с недомлъвки.

Кой казва, че съм очилат и екстремно тъп?

– Простете, мистър Хамилтън, възможно е да съм се объркал. Възможно е да не

съм разбрал какво точно казват...

– Дарвин, ако не ми кажете кой говори против мен, ще ви уволня незабавно и ще

напиша в характеристиката ви, че сте изнасилили жирафа. Кой казва, че съм очилат и

екстремно тъп?

– Камилите.

Хамилтън зяпна, на лицето му бе изписана огромна обида и желание за мъст.

– Така и предполагах. Камилите винаги са били неблагодарни същества.

Свободен сте, Дарвин.

Излязох от кабинета на Хамилтън и се разплаках. Бях предал любимите си

същества. Малодушието ми ме превърна в гнусен доносник.

7 декември 1858

Днес се заех да преброя животните в нашия зоопарк. Оказа се, че отглеждаме

982 екземпляра от 219 различни представители на животинския свят.

219 вида животни! А колко ли още има по света? Възможно ли е цялото това

многообразие да бъде създадено от Господ само за един ден? Абсурд.

Нещо друго се е случило, но не знам какво.

Откакто започнах да разбирам езиците на животните, установих, че някои от тях

поразително приличат на хората не само по външен вид, но и по маниери.

Костенурката Бети е копие на сестра ми Марджори. Същата флегматична

походка, същото тромаво тяло с къси, сякаш недоразвити крака, същата липса на

емоционалност. Когато Бети безразлично се отправя към сутрешната си закуска сякаш

виждам как Марджори придвижва туловището си през гостната и провлачено казва:

– Е-е-е-ей, Ч-а-а-а-а-а-рли-и-и-и, кога-а-а-а ще хо-о-о-дим на паза-а-а-ар...

Понякога имам чувството, че минава половин час, докато сестра ми си завърши

изречението. Винаги съм мислел, че на света едва ли има толкова флегматично и

дебелокожо същество. А ето че в зоопарка откривам неин двойник!

Хипопотамът Денис е двойник на ветеринаря. По цял ден се търкаля в лайна и

дебелее.

Шимпанзето Уинстън пък е нещо средно суетностата на майка ми и между

глуповатата припряност на леля ми Джейн. Ако махнем козината му и го облечем в

рокля... Не! Не мога да повярвам. Нима е възможно маймуните толкова да приличат на

роднините ми? И какво означава това?

15 декември 1858

Мистър Хамилтън драстично оряза дажбите на камилите и те направо гладуват.

Чувствам се отвратително, защото причината за страданията им съм аз.

86

За да успокоя гузната си съвест, отидох до клетката им и тайно им подхвърлих

два сандвича, но какво са два жалки сандвича за животни, свикнали да консумират по

20-30 килограма храна дневно? Милите ми камилчета, защо ги натопих?

Освен това Хамилтън е махнал очилата и си е сложил лещи. По този повод една

от камилите вика:

– Очилатия вече не е очилат, обаче и десет чифта лещи да си сложи, пак ще си

остане екстремно тъп.

Много се смях. Това няма да му го докладвам.

13 януари 1859

Изследванията ми относно приликите между хората и някои животински видове

напредват.

В две неща съм сигурен. Първо: Господ не е създал животните за един ден,

защото за тая работа се иска много повече време. И второ: между хората и животните

има доста смущаващи прилики.

Наблюденията ми в зоопарка показват, че както при хората, така и при

животните има същества с развит интелект, същества с недоразвит интелект и същества

без интелект (като мистър Хамилтън).

Към животните с низш интелект причислявам рибите, влечугите, и

земноводните. Толкова са прости, че само за храна и за шопинг говорят. Абсолютно

задръстени консуматори.

Съвсем друго нещо са птиците и бозайниците. Те са много по-интелигентни, с

много повече интереси, с добре развито чувство за хумор като камилите, с

интригантство като лъвовете, с притворство като хипопотама. Разговорите им са

многозначителни, има подтекст, има игра на въображението. Да общуваш с тях е

интелектуално предизвикателство.

А най-близо до човека и като външен вид, и като мислене са маймуните.

Като обобщих тези наблюдения стигнах до извода, че развитието на

животинския свят е било същото като развитието на цивилизацията – отначало

примитивно, а после все по-модерно.

Според мен първо са се появили рибите, после им е писнало да киснат във

водата и са взели да поизлизат на сушата и така са се появили земноводните. После и на

тях им е писнало да се влачат по земята и от най-будните земноводни са произлезли

птиците. Но да летиш постоянно, е уморително и те захвърлили крилата и отново

заживели на земята като бозайници. После някои бозайници решили да се направят на

по-модерни от колегите си и започнали да ходят на два крака – ето ти ги маймуните.

После обаче нещо се объркало, на маймуните им опадала козината, загубили

веселия си нрав и голяма част от интелекта си и така се появили хората.

Теорията ми е напълно логична, само нямам обяснение за момента, в който нещо

се е объркало и какво точно се объркало, та животните, които толкова векове са се

развивали и превъплъщавали, за да стигнат от риби до маймуни, изведнъж са

деградирали от маймуни до хора.

Този момент ми се губи.

Предполагам, че е съществувало някакво междинно същество между маймуна и

човек, което е прецакало системата. Ще го нарека “липсващото звено”.

Опитвам се да формулирам и причините за сексуалното привличане между

отделните екземпляри. Защо Аманда преспа с Алекс? Може би в по-младия лъв тя е

видяла един по-перспективен мъжкар, който ще живее по-дълго и съответно ще

осигури на нея и потомството й по-дълготрайна закрила? Може би по-този начин

87

оцеляват по-силните и по-издържливите индивиди и така се получава “естествен

подбор”.

Звучи тъпо, но засега не ми хрумва нищо по-добро.

20 март 1859

Който трупа знание, трупа печал. Днес останах по-дълго до клетката на

глиганите. Мередит ми се видя някак отнесена и меланхолична. Попитах я има ли

някакъв проблем, а тя доверчиво сложи изящната си зурличка на рамото ми и ми

прошепна:

– Няма проблем, Чарли, просто неприятни спомени. Днес се навършват три

години, откакто се разделих с голямата си любов.

– Съжалявам. Починал ли е?

– Не, Чарли, жив и здрав е. И сърцето ми се къса, когато всеки ден виждам как

страстта, която ни свързваше, се е превърнала в студено безразличие.

– Кой е той? Джими? Матю? Франки?

– Не, Чарли. Говоря за мистър Хамилтън.

– Не!

– Да.

– Не е възможно. Искаш да кажеш, че Хамилтън е бил влюбен в една... в една... в

теб, Мередит?

– Беше невероятна любов, Чарли. Любов, която продължи почти две години. Той

ме обсипваше с грижи, специално за мен доставяше първокачествени жълъди от

Ирландия, чешеше ми гръбчето, наричаше ме с най-нежни имена... А сексът ни... сексът

ни беше невероятен, Чарли...

– Не!

– С Хамилтън изпитах най-разтърсващите оргазми в живота си. Правехме го във

всякакви пози, до пълно изтощение.

– Мередит, умът ми не го побира. Как е възможно да правиш секс с човек! Та

това е извращение.

– Това е любов, Чарли. Но какво разбирате вие, хората, от любов... Както и да е.

Преди три години, точно на 20 март, всичко свърши внезапно. Хванах Хамилтън да

прави секс с Франки.

– Не!

– Да.

– С глигана Франки?

– Да, Чарли. С глигана Франки. Беше отвратително. Хамилтън се сконфузи, взе

да ми се извинява, каза ми, че между тях нямало нищо, че искал просто да опита как е с

мъж, ей така от любопитство... Но аз не можах да му простя. Не можах да приема, че

мъжът на моя живот е гей.

– Горкичката. И сега какво?

– Нищо. Живея ден за ден. Не е вярно, че времето лекува, Чарли. Има рани,

които не зарастват.

21 март 1859

Не знам какво да правя. Ако Хамилтън разбере, че знам за историята му с

Мередит и Франки, ще ме уволни. А ако животните разберат, че ги подслушвам, ще ме

намразят. Затворил съм се в себе си, не говоря с никого, мразя се.

Седнах да опиша теорията си за животинското развитие. Нарекох я “Произход

на видовете”. Предполагам, че тази теория ще ме скара и с Църквата, но вече имам

толкова много врагове, че един повече няма да ми натежи.

88

Обаче тезата ми за естествения подбор издиша. Любовната история между

Мередит и Хамилтън я разби на пух и прах. Причините за сексуалното привличане

очевидно са други и аз не ги разбирам. Какъв естествен подбор, какви пет лева? Нима е

естествено една млада, темпераментна, сексапилна дива свиня да избере за свой

партньор застаряващ очилат екстремно тъп директор на зоопарк?

2 април 1859

Съсипан съм. Всичко свърши. Винаги съм подозирал, че проблемите ми ще

дойдат от този мерзавец хипопотама Денис и това се случи.

Днес тъкмо правех традиционната си сутрешна обиколка около клетките и

разменях обичайните, неангажиращи приказки за времето и вчерашните мачове, когато

стигнах до камилите. Бяха омърлушени, изгладнели и не особено словоохотливи.

Поздравих ги учтиво, попитах ги как са и в този момент хипопотамът изрева:

– Не говорете с тоя мръсник! Той е подлога на Очилатия! Назначен е да ни

подслушва и да му докладва какво си говорим. Този гнусен доносник е казал на

Хамилтън как го наричате и затова ви спряха храната.

Вцепених се. Нямах представа откъде Денис е разбрал за мисията ми. В този миг

камилата Уесли се доближи бавно до оградата и изплю тлъста зелена храчка в лицето

ми.

Разплаках се и хукнах към кабинета на Хамилтън. Нахълтах вътре разярен, а той

ме погледна с тъпия си безразличен поглед и ме попита:

– Някакъв проблем ли имате, Дарвин?

– Дали имам проблем? Дали аз имам проблем?

– Какво се е случило с вас? Изглеждате ужасно. Напуснете кабинета ми защото

от вас се стича някаква гадост и ще съсипете килима ми.

Камилските лиги се стичаха от лицето ми и падаха тържествено на пода.

– Повече няма да ме видите, Хамилтън. Изтърпях цялото унижение да бъда

разконспириран пред всички животни. Но преди да си тръгна искам да ви кажа, че знам

всичко за вашия любовен триъгълник с дивите свине. Никога няма да ви простя, че

разбихте сърцето на Мередит.

Обърнах се и си тръгнах. Зад мен остана една тъжна локвичка слюнка, събрала в

себе си цялото камилско огорчение от предателството.

25 ноември 1859

Издадох теорията си за произхода на видовете. Целият тираж се продаде за един

ден. Когато си в конфликт с Църквата, книгите ти винаги се харчат, дори да са пълна

глупост.

Хората говорят за мен, поздравяват ме по улиците, но някак не мога да се

зарадвам на славата си.

Откакто напуснах зоопарка, животът ми изглежда пуст и безсмислен. Загубих

усмивката си, страдам от безсъние, а когато все пак успея да заспя, сънувам Мередит и

Уинстън и Аманда и Денис и Луиз, които се взират в мен, а в очите им се чете

обвинението: “Защо ни предадохте, мистър Дарвин”?

И всеки път, когато се погледна в огледалото, сякаш виждам върху лицето си

храчката на позора.

Вече никога няма да бъда щастлив.

Може би е най-добре да се върна на село. При чичо ми и при бръмбарите. Те все

още не знаят, че съм доносник.

89

Дневникът на младия Мичурин

10 юли 1863

Днес ашладисах дървената дръжка на метлата със стрък див джоджен. Засега

няма резултат, освен че баба ме наби. За да й отмъстя, отрових петела. Така й се пада.

23 юли 1863

Вече две седмици поливам метлоджоджена. Метлата почна да гние, но не се

отчайвам. Всяко начало е трудно.

Моят съсед Ванка Павлов вчера ми каза, че заключил кучето си и му светкал с

червена лампа преди да го нахрани. Попитах го защо, а той каза, че не знае, но било

много забавно. Голям чешит е тоя Ванка! И много обича животните. Ходихме с него за

риба, а той през цялото време държеше червеите в устата си.

1 август 1863

Магарицата ни, дето я оноди конят на Тимофей Петрович, роди женско. Много е

сладичко – на вид е като конче, но е с магарешки уши.

Сега се питам: ако конят оноди овца, какво ще се роди?

Сигурно ще е нещо, дето хем дава мляко и вълна, хем тегли каруцата...

Попитах баба какво мисли по въпроса, а тя ме наби.

13 август 1863

Ванка Павлов ми се похвали, че вече имало резултат от експеримента му –

козината на кучето окапала.

Питах Тимофей Петрович за кръстоската между кон и овца. Той така се разсмя,

че изкуственото му око изхвръкна и кокошката го глътна. Пак ядох бой.

14 август 1863

Баба закла кокошката и върна окото на Тимофей Петрович. Тайно заведох една

овца при коня му. Глупавият кон обаче се дърпа и не ще да я оножда. Ванка Павлов

твърди, че съм избързал. Трябвало в продължение на няколко седмици всеки ден да

осветявам коня и овцата с червена лампа и чак тогава да седна да ги кръстосвам.

Боядисах газената лампа на баба и пак ядох бой.

11 септември 1863

Саша Лодигин е в болница. Изгорил си ръцете ахмакът му с ахмак. Хем му

казвах да не пъха жици в аквариума! Открил обаче, че от електричеството рибките

светят. Сега събира пари за нови рибки.

Ашладисах сливата с калем от мушкато. Баба още не знае.

20 септември 1863

Ванка Павлов ми се похмали, че усилията му дали плод. Щом видело червената

лампа, кучето почвало яростно да ръмжи. По същия начин обаче реагирало и на зелена

лампа, което било сигурно доказателство, че кучетата са далтонисти.

Саша излезе от болницата си купи нови рибки.

26 септември 1863

90

Тимофей Петрович оноди баба. Ако от кръстоската се роди дете със стъклено

око, значи съм на прав път.

14 октомври 1863

Плевнята на Лодигини изгоря. Саша пак е в болница. Изследвал влиянието на

електричеството върху балираното сено.

1 декември 1863

Кучето на Ванка умря и той е отчаян. Щял да зареже науката и да се отдаде на

бубарство. Безхарактерен тип.

Саша ми показа страхотен номер. Пие вода и я излива през ушите си. Цял ден

тренирах, но нищо не постигнах. Предполагам, че цаката е да имаш клепнали уши като

Саша.

2 януари 1864

Лодигин успя! Вчера пъхнал електрожена в празен буркан и бурканът засветил.

От радост Саша целунал електрода и сега пак е в болница.

4 януари 1864

Сливата, дето я ашладисах с мушкато, цъфна! Това е много странно, като се има

предвид, че навън е минус 35 градуса. Цветовете й обаче не миришат на мушкато, а на

ламарина. Къде съм сбъркал?

23 януари 1864

Тимофей Петрович умря от цироза. Баба много плака, а за утеха взе окото му и

го сложи под кандилото вкъщи. “Сега, като се моля, все едно Тимофей ме гледа”,

въздъхна тя. Горката жена! Толкова е тъжна, че дори забрави да ме набие.

8 февруари 1864

Саша е съсипан. Някакъв глупак Едисон откраднал идеята му за светещия

буркан и я патентовал. Опитах се да го успокоя, но Саша е безутешен. Едри сълзи капят

от клепналите му уши.

11 юли 1864

Еврика! Аз съм гений! Сливата роди бадеми. Е, не стават за ядене, но очевидно

съм на прав път.

Маря Петровна забременя от Саша Лодигин. Тя иска да се женят, но Саша е

непреклонен. Твърди, че детето е от Едисон.

А ако кръстосам свиня и петел, дали хибридът ще снася яйца?

91

Когато нямаше джиесеми

11 януари 1875

Вече ми писна от тая липса на комуникации. Ваканцията на Марая свърши, тя се

върна в Харвард и контактите ми с нея са почти невъзможни. Вярно е, че всеки ден,

след като й приключат лекциите, тя се отбива в морз-клуба и си говорим час-два по

морза, но от това ужасно писукане постоянно ме боли глава. Две къси, къса-дълга-две

къси, три дълги, три къси-дълга, къса, дълга-къса-две дълги, три дълги, къса-къса-

дълга, казва ми тя. Две къси, къса-дълга-две къси, три дълги, три къси-дълга, къса,

дълга-къса-две дълги, три дълги, къса-къса-дълга, дълга, три дълги, три дълги,

отвръщам й аз.

Никаква романтика. Никакъв полет на чувствата в противното писукане на

телеграфа.

С писма също е досадно. Докато стигне писмото ми до нея, па докато тя ми

отговори, семестърът свършва.

А искам да чувам гласа й, да усещам вълнението й, да долавям смущението й,

докато си говорим за любов. Искам да престанем да чукаме къси и дълги по телеграфа

и да изразяваме чувствата си като някакви малоумни писукащи пъдпъдъци.

13 януари 1875

С асистента ми Томас Уотсън започнах експерименти по проект, който съм

озаглавил “Пренасяне на глас на разстояние”. Правя опити да консервирам собствения

си глас. Взех един празен буркан, изпях в него “Джингъл белс” и затворих буркана.

Сега песничката е вътре и би трябвало като отворя буркана да чуя собствения си глас.

Подържах буркана затворен около час и трепетно го отворих. Не се чу никакъв звук.

Къде ли се е дянала проклетата песен? А може би бурканът е счупен и тя е изтекла през

някоя от пукнатините. Огледах го от всички страни, изглеждаше здрав.

– Знаете ли, сър – обади се Уотсън. – Подозирам, че песента може да се е

развалила и затова да не я чуваме.

– Как така ще се развали?

– Когато майка ми консервира чушки, тя вари бурканите, за да не се развалят

чушките. А вие не сварихте вашия глас и е твърде вероятно той да се е развалил в

буркана. Макар че, ако беше така, щеше да има лоша миризма, пък то нищо няма –

нито глас, нито мирис...

Опитахме отново, като този път изварихме буркана със затворения ми глас.

После го отворихме, но пак нямаше нищо. Може би високата температура убива

човешкия глас.

17 януари 1875

Очевидно методът на консервирането няма да се увенчае с успех, затова

насочихме усилията си в друга посока. Идеята ми е да използваме ефекта на ехото.

Всички знаят как в планината скалите връщат гласа ни и го мултиплицират, докато

затихне съвсем.

Значи, ако намеря скала, гледаща към Харвард и викна достатъчно силно срещу

нея, Марая ще чуе след известно време отразения ми глас.

92

Но дори да предположим, че има такава скала, някъде между Бостън и Харвард,

как ще викна толкова силно, че гласът ми да премине това разстояние. Пък и тия викове

ще убият романтиката. Любовта не бива да крещи, тя трябва да шепне.

6 февруари 1875

Струва ми се, че Марая започва да охладнява към мен. Чукаме си по морза всеки

ден, но усещам, че нещата не са както преди. Сякаш гледа да отбие номера. Днес

съобщението й гласеше: “много съм уморена, затова ти пращам 268 къси и 315 дълги, а

ти си ги подреди, както искаш”. Стана ми адски тъпо. Нямам си друга работа, та ще й

подреждам късите и дългите. Освен това с тия 268 къси и 315 дълги може да

съществуват милиони комбинации. С тях можеш да се обясниш в любов, а можеш и да

напсуваш някого. Как да го тълкувам това?

Най-вероятно го е направила от мързел. А появи ли се мързел в една връзка, тя е

обречена. Трябва да побързам с изобретяването на апарата, преди да е станало твърде

късно.

14 февруари 1875

Ето, днес е свети Валентин, а няма как да кажа на Марая колко много я обичам.

Всичките ми експерименти се провалят. Сега пробвам с едни метални фунии.

Забелязах, че фуниите усилват гласа и му придават силно кънтене.

По цял ден бучим двамата с Уотсън във фуниите и пробваме как се чува най-

добре. Уотсън говори с тъничък глас, за да пробва как фуниите реагират на

високочестотния регистър. Според мен фуниите никак не реагират, само дето Уотсън

звучи като някакъв мазен педераст.

Проведохме и воден експеримент, защото според някои учени водата е добър

проводник на звука. Напълнихме ваната и се бухнахме вътре с фуниите. Верно, че под

вода се чува добре, ама като говориш, устата ти се пълни с вода, което не само че е

неудобно, ами си е направо опасно. За малко щяхме да се издавим с Томас.

22 февруари 1875

Продължаваме опитите с фуниите. Днес с Томас изпробвахме ефекта “мяу!”

Този ефект се получава, когато дръпнете внезапно някоя котка за опашката.

Дърпате я от единия край, а от другия се чува “мяу”. Големият въпрос е как звукът се

пренася толкова бързо от единия до другия край на котката? Какво го провежда? За да

установя причината, направих дисекция на котката. А вътре – едни черва, едни

кървища, едни чудесии... Нищо не разбрах и изхвърлих трупа. Добро коте беше, ама

падна в жертва на техническия прогрес. Върнахме се към опитите с фуниите.

26 февруари 1875

Получих странно съобщение по морза от Марая: “Микрщили Яаолекщсандър,

вухтпржезал, гагалотренз, краболинц, винооооу, багудме псала”

Отговорих: “ и аз те обичам”. А след малко тя ми отвърна: “богурт, цезал,

аяхолу”.

27 февруари 1875

Днешното съобщение е по-ясно и донякъде обяснява вчерашното: “Мили

Александър, вчера една приятелка имаше рожден ден и се понапихме. И като изпихме

две бутилки вино, внезапно ми домъчня за теб и отидох в морз-клуба, да ти напиша

колко много ми липсваш. Не помня какво съм ти написала, но получих от теб някаква

безсмислица. Не ме ли обичаш вече?”

93

Отговорих й: “богурт, цезал, аяхолу”.

4 март 1875

На прав път сме. Вързахме медна тел за двете фунии и я опънахме. Сега като

говориш в едната фуния, звукът се предава по медната тел и се чува в другата фуния.

Металът кънти. За съжаление успяваме да пренесем звук само на разстояние до 2

метра. Ако телта е по-дълга, звукът се губи.

6 март 1875

Хрумна ми нова идея. Да пробваме пренос на звуци чрез електрически импулси.

Електричеството така и така си върви по жиците без проблеми, защо да не пренесе

някой и друг звук? Вързах медната жица към електропровода и взех фунията, за да

кажа нещо. После не помня какво е станало.

Когато се свестих, лежах на пода, а Томас ме питаше дали съм добре. Не можах

да му отговоря, защото от токовия удар пломбите ми се бяха заварили. Томас обаче се

оказа съобразителен, взе чук и длето и ми разкова зъбите. Зарекох се да не правя вече

никакви опити с електричество.

7 март 1875

Марая не ми е чукала по морза от десет дни. Студенината й ме влудява. Обидена

ли е? Писнало ли й е от мен? Или отново е пияна? Няма как да знам. Аз съм в Бостън,

тя – в Харвард. Липсата на комуникация ражда съмнения. А съмненията водят до

депресии.

9 март 1875

С Томас продължаваме опитите с фуниите и медната тел и установихме, че

някои звуци са по-проводими от други звуци. Най-добре се чува, като викаш: “хой,

хой”.

Утре ще пробваме дали номерът ще стане, ако сме в различни стаи.

10 март 1875

Днес е големият ден.Станахме рано, изпихме си набързо чая и започнахме да

подреждаме нещата за експеримента. Поставихме едната фуния в едната стая, а другата

фуния в другата стая. Прекарахме телта под вратите и аз трепетно се надвесих над

фунията и казах ясно: “Хой, хой, господин Уотсън, елате при мен, нужен сте ми”.

Само след няколко секунди Уотсън отвори вратата на стаята и попита:

– Вие ли пръднахте, сър?

– Чухте ли ме?

– Чух някакво изпращяване. Като дълго стаявана пръдня.

– Уотсън, не съм пръднал, но според мен това е знак, че машината ни работи. Я

идете пак в другата стая и кажете нещо във фунията!

Уотсън излезе и затвори вратата, а аз стоях пред фунията, гризях нервно ноктите

си и чаках.

След малко от фунията се разнесе звук. Пръдлив наистина, но звук! Това е

гениално.

Това обаче не решава проблема ми с Марая. Дори апаратът ми да може да

пренася звуци от Бостън до Харвард и обратно, не виждам никакъв смисъл да си

пърдим по него. Това ще убие романтиката.

11 март 1875

94

Реших да демонстрирам изобретението си на кмета. Опънах медна тел от дома

ми до кметството. Занесох една фуния на кмета, поднесох му я тържествено и му

обясних, че съм изобретил уред, чрез който кметът ще може да говори с всеки човек в

града, без да излиза от кабинета си. Кметът беше заинтригуван и попита как работи

апаратът ми.

Аз му казах да почака малко, докато се прибера у нас и оттам ще му се обадя.

Прибрах се, застанах до моята фуния и казах: “Хой, хой, господин кмете, говори

Александър Бел. Желая ви успешна работа”.

Никакъв отговор.

Опитах пак: “Хой, хой, господин кмете, чуваме ли се?”

Никакъв отговор.

Отправих към петдесетина послания до кметството и тъкмо се бях отчаял, когато

в дома ми връхлетя самият кмет, почервенял от ярост:

– Ти няма ли да престанеш да ми пърдиш в тая фуния, бе? Спри да ми се

обаждаш, щото много като тебе вече плакаха.

Идиот! Кметовете нищо не разбират от техника.

15 март 1875

Получих писмо от Марая.

“Скъпи Алекс, това е последното ми писмо до теб. В живота ми се появи друг

мъж. Запознах се с него в морз-клуба. Очарователен е. Чука по 70 знака в минута.

Покани ме на вечеря и беше толкова мил и забавен, че на сутринта се събудих в леглото

му.

Прости ми скъпи, но още когато заминах за Харвард, знаех, че любовта ни е

обречена. Очи, които не се виждат, се забравят. Гласове, които не се чуват, отшумяват.

Забрави за мен. Желая ти щастие.”

Каква мръсница! Аз се блъскам от сутрин до вечер, за да измисля начин да си

говорим от разстояние, сглобявам фунии, опъвам жици, коля котки, гълтам вода във

ваната, удря ме ток, а тя си ляга с първия срещнат морзаджия.

Не заслужаваш таланта ми, малка кучко. Някой ден аз все пак ще успея да

направя апарат за пренасяне на гласове и чрез него ще си говоря с всички красиви

пички на планетата. С всички, освен с теб!

95

Руски стандарт

6 Август 1894

Тия дни е слабичко. Винаги е така в началото на сезона. Оборотът ми от вчера е

само 43 рубли. Като изплатя евентуалните печалби, ще ми остане колкото за шише

водка.

Добре, че е Пушкин. Той е абсолютен маниак. Залага и на най-тъпите мачове. И

винаги играе нестандартно. Днес дойде и заложи 10 рубли на контролата Селта-

Валенсия. Коефициента за победа на Селта е 1:54, а за Валенсия 1:1.1

Познавам букмейкъри, които биха му взели парите, без да им мигне окото, но на

мен ми е тъпо да забогатявам от невежеството на клиентите си, затова деликатно го

предупредих:

– Ще се прецакате, Александър Сергеевич. Селта са много слаби. Нямат никакъв

шанс срещу Валенсия.

– Не ги разбираш залаганията, Менделеев – отвръща той. – Големите печалби

винаги идват от слаби отбори, дето всички ги подценяват. Топка е, върти се – всичко е

възможно. А и Селта сега са в подем, нищо че изпаднаха във втора дивизия. Стоичков

им е треньор, взеха Петър Занев. Като нищо може да хвърлят голямата бомба.

Чешит си е Пушкин. Отвреме-навреме го прихваща нещо и почва да говори в

стихове, а ние с другите момчета направо се насираме от смях.

8 август 1894

Селта паднаха с 5 на 0. Пушкин е мрачен.

– Само тоя мач да бях хванал – вика, – щях да си оправя дълговете, ама на –

късмет!

А Достоевски почна да му се подиграва и му вика:

– Голям глупак си, Александър Сергеевич. Като не разбираш от футбол, защо

залагаш?

А Пушкин си седи в ъгъла, драска стихчета върху някаква салфетка и не

отговаря.

– От такива бунаци като тебе Менделеев ще стане милионер – продължава да го

дразни Достоевски.

– А, милионер! – намесвам се аз. – Никой букмейкър не е станал милионер. Пък

и на мен това не ми е професията. Правя тия залагания само за да си финансирам

химическите изследвания.

– Вярно е – намесва се Чехов. – Колегата е изтъкнат химик, но от наука не се

живее. Консумативите са скъпи.

– Затова ли са ви тия колбички и епруветки? – пита ме Гогол.

– Затова.

– А водка можете ли да направите?

– Е, водката е по-сложна химия – казвам. – Едва ли бих могъл да се справя.

– Че какъв химик сте, щом една водка не можете да направите! – казва Гогол. –

Я зарежете тия безсмислени опити. Хванете се с някакъв по-почтен бизнес.

– Какъв?

– Имам един познат Чичиков. Изкупува мъртви души. Луди пари направи.

Всички взеха да се смеят, а Достоевски се доближи до мен и ми прошепна:

96

– Не го слушай тоя Гогол. Напълно луд е и всичките му приятели са луди. Преди

разправяше за някакъв, дето му паднал носа и ходел вместо него на работа, представи

си!... Я кажи какви са коефициентите за Хамбургер-Олимпик.

– За победа на Хамбургер е 1:3. За равен 1:1.8 и за победа на Олимпик 1:1.4.

– Слагам две рубли на Хамбургер.

– Добре, Фьодор Михайлович. Записвам ви. H2O.

Тези кодове ги пиша нарочно заради данъчните. В Русия букмейкърството е

незаконно. И като дойдат да ме проверяват им казвам, че това са химически формули.

Какво разбира данъчен инспектор от химически формули!

15 август 1894

Опитите ми много напредват. На път съм да създам водка по химически път.

Това ще бъде революция в науката. Сбогом просташка ферментация, сбогом селски

казани!

Хипотезата ми е, че водка може да се получи чрез просто смесване на спирт и

вода. Големият въпрос е какво да бъде съотношението.

Смених няколко варианта и предложих на момчетата да ги дегустират.

На Чехов му хареса най-слабата водка – една част спирт, три части вода. Такъв

си е Антон Павлович, деликатен. Дай му на него шампанско, ликьорчета и слаби

питиета.

Гогол пък смята, че водката трябва да е силна и да е в съотношение четири части

спирт, една част вода.

– Пиенето трябва да е събитие абсолютно потресаващо – казва той. – Трябва да

ти действа така, сякаш при тебе е пристигнал ревизор!

И наистина ефектът от силната водка е потресаващ. Проблемът обаче е, че

колкото повече спирт слагаш, толкова повече се оскъпява продуктът. Щото спиртът се

купува с пари, а водата нищо не ти струва.

Пушкин пък ми предлага да сложа някаква есенция във водката. Сега вкусът й

бил някак безплътен, а той искал да му ухае на любимата жена. Голям курвар е тоя

Пушкин.

– Не ги слушай тия пияници – вика ми Достоевски. – Какво разбират писателите

от алкохолен бизнес! Според мен трябва да постигнеш компромис между качество и

цена. Руският народ е беден и не може да си позволи да плаща скъпо. Сложи му две

части спирт и три части вода и му гледай сеира. А между другото дължиш ми 6 рубли,

щото хванах Хамбургер-Олимпик.

И ми подава талончето, на което пише H2O. Изплатих му шестте рубли и

забърках две части спирт с три части вода. Така водката става слабичка, но пък е

евтина. Пък и ще пият по две-три шишета, за да ги хване.

17 септември 1894

Почна шампионската лига и работата ми се увеличи, та се наложи да си назнача

помощница. Казва се Настася Филиповна и е дъщеря на някакъв разорен помешчик,

който се самоубил. Не е много работлива, но гърдите й са изумителни.

Откакто я взех при мен, писателите изобщо не излизат от пункта. Непрекъснато

я закачат и й разказват ненаписаните си глупости. Нищо, нека да я свалят, нали ми

вдига оборота.

Пък и водката ми много добре се харчи. Пият по 7-8 шишета на ден на цена 10

рубли бутилката.

Снощи даже се понапиха и Достоевски вика на помощницата ми:

– Настася Филиповна, аз ще ви увековеча в някой мой роман.

97

– Какво ще ме направите?

– Ще ви увековеча.

– Ах, колко нестандартно. Никога не са ме увековечавали. Ама нали няма да ме

боли? Как ще го направите?

– Ами ще кръстя главната героиня на ваше име.

– Колко забавно! И как ще се казва романът?

В тоя момент Пушкин се надигна от масата и изрева:

– “Идиот” ще се казва. Щото Достоевски не е никакъв писател, той е пълен

идиот.

А Достоевски се хили.

– Вие, Александър Сергеевич, сте интересен човек. Завиждате ми, затова ме

обиждате.

– За какво да ви завиждам?

– Ами затова, че хващам повечето мачове, а вие един резултат не сте познали.

Нищо не отбирате от футбол.

– А за какво ми е да отбирам от футбол? Аз съм поет.

– Какъв поет сте, щом не отбирате от футбол? Нямате никаква интуиция,

никакво чувство за реализъм. Само кухи фрази и претенции.

– Вие наистина сте идиот, Фьодор Михайлович. Пишете за идиоти и сте същия

като тях.

– Някой да ми е виждал шинела? – намеси се Гогол. – Боя се, че са ми го

откраднали, а без шинел как ще изкарам зимата?

– Дмитрий Иванович, колко е коефициентът за Арсенал срещу Портсмут? –

обади се и кроткият Чехов.

А Настася Филиповна продължи да се върти около масата на писателите и да

подклажда страстите им с огромните си гърди.

Пушкин заби нос в салфетката и взе да драска нещо върху нея. След малко се

изправи и патетично извика:

– Настася Филиповна, написах стихотворение за вас. Слушайте:

Я помню чудное мгновение,

Передо мной явилась ты

Как мимолетное видение

Как гений чистой красоты!

– Каква простотия! – каза Достоевски. – Питам се дали помните чудното

мгновение, когато заложихте 50 рубли на Милан срещу Ливърпул и след това две

седмици ходихте гладен като куче?

– Господа, трябва да ви съобщя пренеприятна новина – каза Гогол. – В града

пристига ревизор.

1 октомври 1894

Ревизорът се оказа много неприятен човек. Две седмици вися в пункта ми и ме

разпитва – какви са тия съкращения, какво е това H2O, какво е това C2H5OH. Излъгах

го, че това са химически формули, и че така записвам резултатите от експериментите

си. Големи притеснения брах.

Даже в един момент за малко щях да се издам.

Намери той листчето на Чехов, на което пишеше As5 и внезапно ме попита:

– А какво е As, Дмитрий Иванович?

– Арсен.

– Арсен Венгер?

Почувствах как се изпотявам. Тая лисица май се досещаше нещо.

98

– Не, Иван Александрович, не е Арсен Венгер. Това е химическият елемент

арсен. От него се приготвят отрови.

В крайна сметка се отървах. Ревизорът две седмици яде и пи за моя сметка,

преспа с Настася Филиповна и вчера най-после си замина.

9 октомври 1894

Писателите се запиляха някъде. Гогол бил болен, Пушкин се запил от любовна

мъка, а Достоевски се криел, защото дължал пари на комар. Само Чехов се мерна преди

два дни и ми спомена, че пишел пиеса, която щяла да се казва “Чайка”.

Много тъпи заглавия измислят нашите писатели. Как ще привлечеш театралните

зрители с такова загубено заглавие?

11 октомври 1894

Днес Достоевски пристигна много въодушевен и от вратата ми вика:

– Дмитрий Иванич, измислих ти име за водката. Ще я кръстим “Руски стандарт”.

Хем патриотично, хем модерно.

– А вие, Фьодор Михайлович, вместо да мислите име за водката, да бяхте

написали някой роман – заяде го Пушкин и двамата пак почнаха да се разправят.

После Достоевски сложи 10 рубли на Ливърпул срещу Евертън, а Пушкин само

за да му прави напук сложи 20 рубли на Евертън срещу Ливърпул. Това, поетите,

наистина са щури хора.

14 октомври 1894

Настася Филиповна имаше рожден ден и ме покани на вечеря на свещи. Много

ясно, че ще е на свещи, ние електричество нямаме. Беше сготвила борш и блини – да си

оближеш пръстите.

Хапнахме, пийнахме от моята водка и аз неволно забучих поглед в огромните й

гърди.

– Настася Филиповна, какво хубаво момиче сте, а гниете при мен в това

загубено село. Не е ли време вече да се омъжите?

– Брак ли ми предлагате, Дмитрий Иванович?

– Не аз, но около вас има толкова много мъже, които ви обожават. Талантливи

писатели.

– Оставете ги тези пияници, Дмитрий Иванович. Това не са мъже за семейство.

Изкарат 5 рубли и веднага ги пръскат за водка и комар. Писателите са хора, които

обичат само себе си... А на мен ми харесват мъже като вас, Дмитрий Иванович.

Сериозни, мъжествени, със стабилни доходи. Защо не се ожените за мен?

Не бях подготвен за такъв внезапен обрат в разговора и взех да мрънкам.

– Вижте... Настася Филиповна... аз... разбира се ви харесвам... дори много ви

харесвам... но съм се посветил на науката... и затова смятам, че е по-добре да остана

ерген.

– Че с какво ще попреча аз на вашата наука? Всичко ще си е както сега – ще ви

готвя, ще се грижа за вас, ще помагам в пункта, ще гледам децата ви.

– Не, не... деца – не... Дума да не става... Представете си как съм на крачка от

великото си откритие и изведнъж някакви хлапета да се разпищят около мен, целите в

сополи...

– Ама нали аз ще се грижа за тях. Хайде, Дмитрий Иванич, помислете си пак –

какво лошо виждате в семейния живот?

99

И още преди да довърши изречението си Настася Филиповна седна в скута ми и

започна да ми се натиска. Изпитата водка в комбинация с фантастичните й гърди бяха

нещо, което не можех да преборя със силата на убежденията си.

Изкарахме страхотна нощ.

17 декември 1894

Каква беля си докарах с тая Настася Филиповна! Забременяла е и настоява да се

оженя за нея. Това означава край на научната ми кариера.

А и как да вдигам сватба точно сега, когато нямам почти никакви приходи.

Шампионската лига продължава чак през февруари, повечето първенства също са в

зимна ваканция, само в Премиършип играят по някой и друг мач, колкото да не умра от

глад. Егати каръка съм!

Казах на Настася Филиповна, че категорично отказвам да бъда намесван в

нейната бременност, а тя се разплака, грабна едно шише водка и изчезна в мразовитата

нощ.

18 декември 1894

Разказах на приятелите си за моите проблеми и те много се развълнуваха.

– Постъпили сте некоректно, Дмитрий Иванич – каза Достоевски. – Трябвало е

да се ожените за нея. Красотата ще спаси света.

– Лесно ви е да говорите – казах аз. – Като сте толкова отворен, защо вие не се

оженихте за нея? Сваляхте я, говорихте й за романи, ама нищо не направихте.

– Не мога да се женя за всяка моя муза, Дмитрий Иванич. Аз съм женен за

литературата.

– Да ви еба литературата, Фьодор Михайлович – емна го Пушкин. – Това вашето

никаква литература не е. Пишете само гадости.

– Антон Павлович, как мина премиерата на “Чайка”? – опита се да смени темата

Гогол.

– Зле, Николай Василиевич. За нещастие пиесата ми попадна в ръцете на

некадърен режисьор – някой си Станиславски. Пълен тъпанар, без всякакво чувство за

хумор. Осра текста ми по най-безобразен начин. Излизат актьорите с мрачни лица,

пъшкат, въздишат, охкат, сякаш са ги нажилили ливански пчели. Едно такова тягостно

настроение. А пиесата ми е комедия. И съм написал с големи букви под заглавието ко-

ме-ди-я!

– Това, режисьорите, са тъпи копелета, Антон Павлович – каза Гогол. – Не си

заслужава да се пишат пиеси.

– Аз отивам да застрелям Дантес – викна Пушкин и хукна навън.

Достоевски си поръча още една водка и сложи 15 рубли на “Тотнъм” срещу

“Манчестър Сити”.

1 януари 1895

Станаха вече две седмици откак Настася Филиповна избяга от мен. Тревожа се

за нея – къде ли е отишла. Тя никого си няма. Дано да се е хванала някъде на работа.

Вечер сядам върху печката, пия водка и си представям гърдите й. Дали не

сторих грях, като отказах да се оженя за нея?

23 януари 1895

Настася Филиповна се появи!

– Дойдох – вика – Дмитрий Иванович – да ви представя моя годеник.

100

И ми води оня ревизор, моля ви се. Оня същия мушморок, дето ми извади

душата преди няколко месеца.

Аз обаче се направих, че уж съм доволен – Настася Филиповна все пак е

намерила баща за детето си, намерила е на кого да готви, намерила е кой да стиска

прекрасните й гърди.

Седнахме на масата, налях на двамата годеници по една водка, а Настася

Филиповна ме гледа и очите й греят от щастие

– Много съм ви благодарна за всичко, Дмитрий Иванович. За това, че ме взехте

на работа, че се грижихте за мен и че ме подкрепихте в труден момент.

Усетих я, че нещо се занася, ама не можех да разбера накъде бие.

– И понеже съм ви много задължена, аз реших да ви се отблагодаря. Разказах на

ревизора всичко за вашия бизнес.

– Моля?

– Ами да. Разказах му колко сте остроумен и какви кодови имена сте измислили

на отборите. Обясних му, че Mn не е манган, а е “Милан”, че Li не е литий, а

“Ливърпул”, че Fe не е желязо, а “Фейенорд”, C не е въглерод, а “Челси”, N не е азот, а

“Нотингам” и че C02 не е формулата на въглеродния двуокис, а означава, че някой е

заложил две рубли на “Олимпик” срещу “Челси”...

– Поздравявам ви, Дмитрий Иванович – обади се ревизорът. – Системата ви

наистина е гениална. Но както знаете, в Русия гениалността обикновено се наказва с

каторга. Ще отидете за няколко години в Сибир, а пък ние с Настася ще се грижим за

жилището ви. Все пак младоженци сме – трябва ни уютно гнезденце!

Седях като гръмнат и не можех да повярвам, че Настася ме е предала. Настася,

на която подадох ръка, Настася, която толкова години храних, Настася, която запознах

с най-известните руски писатели...

И сега тая кучка стоеше срещу мен, и ми се хилеше с подлите си цици!

В този момент в пункта ми влязоха двама мрачни мъже с черни шинели, хванаха

ме под мишниците и ме помъкнаха навън. Качиха ме в някаква очукана шейна, теглена

от руска тройка и потеглихме. Зъбите ми тракаха от студ и страх и едва успях да

измърморя

– Накъде ме водите?

Хората с шинелите не отвърнаха.

Виелицата се усили. Вятърът свиреше пронизително в клоните на брезите, а аз

се взирах в светлините на селото, докато ги изгубих от поглед.

101

Виенски кифли

28 февруари 1918

Днес при мен беше госпожа Рихтер и проведохме поредния сеанс. Накарах я да

легне на кушетката и да ми разкаже сънищата си. Господи, какви прасци има тази

жена! Тайно се надявах да каже, че ме е сънувала. Уви, не! Сънувала, че я гони едър

бик само с един рог, ама мноооого голям! Опитах се да извъртя нещата в моя полза и да

я убедя, че големият рог е символ на мъжкия член. Попитах я дали не свързва бика с

някой неин познат, а тя ме нарече “мръсник”. Закани се, че няма да стъпи повече при

мен!

11 март 1918

Днес не дойде никой, затова се отдадох на теоретична работа. Решил съм да

докажа научно, че всички човешки действия са породени от сексуален мерак. Сега

търся научен термин за “мерак”. Все пак обществото е твърде консервативно и едва ли

би приело нещата да му се казват право в очите.

20 март 1918

Нямам много пациенти и по цял ден гледам порно. Като човек, пристрастен към

порното, мога нескромно да заявя, че за мен вече няма тайни в този жанр.

Преди години, когато бях начинаещ еротоман, се захласвах по добре заснетите

порнофилми.

Бях научил наизуст телата на порнозвездите, движенията им, стоновете им.

Държах видеото на стопкадър и си казвах – господи, няма такъв съвършен клитор,

такива божествени устни...

В един момент усетих, че вече знам всичко за тези жени и се отегчих от тях,

сякаш съм ги чукал с години. Филмите започнаха да ми изглеждат твърде нагласени,

героините – твърде напудрени, а оргазмите им – твърде фалшиви.

Започнах да търся аматьорско порно. Заснето със скрити камери в апартаменти,

офиси, подлези, автомобили. Открих красотата на непреднамерения секс.

Непреодолимият чар на риалитито.

После и това вече не ми стигаше и започнах да хвърлям по едно око на по-

извратени неща. Застаряващи секс-тигрици, грозновати домакини, отблъскващи

културистки с огромни клитори.

И след като изгледах хиляди километри порнолента, когато вече бях видял

всичко, у мен се зароди необяснимият копнеж по недоизказаното.

Порното вече не ме възбужда, но се побърквам от вида на половинка от малка

цица, скрита зад леко открехната бяла ризка. От ръба на жартиер. От нечий парфюм,

останал в кабинета ми мигове, след като жената, която го носи, си е тръгнала.

Това е сигурен знак, че вече съм неизлечимо болен.

31 март 1918

Посети ме генералшата Цимер. Генералът напоследък се държал доста хладно с

нея. От пламенен любовник се превърнал в безразличен съквартирант. Всички опити на

съпругата да го прелъсти били безуспешни. “Виси му като магарешка опашка”, изплака

госпожа Цимер.

– Хм, опашка ли казахте? – придадох си замислен вид и се направих, че

записвам нещо в тефтера си. Този генерал е пълен идиот! Да имаш такава жена и да не

102

я употребяваш! Е, прасците й не са толкова хубави като на госпожа Рихтер, но пък

какъв задник вади!

Предложих на генералшата да легне на кушетката, за да й почогна. Без капка

свян тя започна да се съблича и не спря до момента, в който остана чисто гола.

– Хайде, доктор Фройд, помогнете ми! – изстена тя с глас, който би вдигнал и

най-безутешната магарешка опашка.

В този миг аз осъзнах, че съм изправен пред страшен избор – между природата и

науката.

Науката отстъпи.

2 април 1918

Хазайката ми госпожа Бунте пак ми вдигна скандал за наема. Обясних й, че

скоро ще съм прочут учен и ще имам много пари, но тя е непреклонна. Все пак каза, че

можела и да почака, ако съм й направел от “оная магия, дето съм направил на

генералшата”. Явно е подслушвала дъртата вещица.

Притеснявам се обаче дали кушетката ще я издържи – тая свиня тежи над 150

кила.

14 април 1918

Отново писах. Още не съм измислил невинна дума за “мерак”. Колебая се между

“лабудо” и “болидо”. Първото обаче ми звучи като порода маймуни, а второто май че е

някакъв автомобилен термин. Трънлив е пътят на учения!

Седнах да препрочитам любимия си Софокъл. “Едип цар”. Бе, тоя Едип си е ебал

мамата! Много се развълнувах. Като се замисля, майка ми също ставаше… Въпреки, че

беше с мустаци и имаше повече брадавици, отколкото е прилично, трябва да си

призная, че често съм я сънувал гола. Какво ли означава това?

20 април 1918

Херман Роршах ми се обади да пием по бира. Той е младо психиатърче от

клиниката в Мюнстерлинген. Симпатично момче, швейцарче, ама малко гламаво.

Седнахме и той взе да ми разправя за някакви мастилени петна, по които

изследвал психиката на пациентите.

Предупредих го, че психиатърът не е врачка и трябва да се опира на обективни

факти, а не да гадае по разни петна, но той твърди, че методът му е абсолютно научен и

вече дава резултати.

И докато си говорихме, той така се разпали, че бутна бирата си и оля цялата

покривка. Но вместо да се смути, че направихме свинщина в заведението, той още

повече се въодушеви:

– Разгеле, разлях бирата, та да ти демонстрирам метода си. Виж петното на

покривката. На какво ти прилича?

– На какво да ми прилича? Обикновено петно от бира.

– Не, не, вгледай се внимателно. Не забелязваш ли някакви фигури, очертания на

някакви предмети? Или животни?

– Виждам една свиня, която си разля бирата. Това виждам.

– Зигмунд, не ми се подигравай. Говорим за наука. Вгледай се в петното и ми

кажи виждаш ли нещо?

– Не, Херман, нищо не виждам, съжалявам.

Роршах заби поглед в подгизналата покривка и въздъхна:

103

– Аз пък виждам очертанията на женски гърди, на разтворени бедра. И ако

анализираме тези данни, ще стигнем до извода, че чувствам сексуална

неудовлетвореност, защото отдавна не съм спал с жена.

– Роршах, и без да се оливаш е очевидно, че отдавна не си спал с жена. Нервен

си и говориш глупости. Защо просто не си смениш професията? Ти си швейцарец –

прави часовници, отвори банка, гледай крави, прави шоколад. Защо ти е да се мъчиш с

психология, от която нищо не разбираш?

Роршах ми се обиди, плати сметката и си тръгна без да ми каже “довиждане”.

Забелязал съм, че колкото по-некадърен е един човек, толкова е по-докачлив.

25 април 1918

Днес внезапно дойде тая кифла Рихтер. Извини ми се, че се държала грубо с мен

миналия път и каза, че вече ми има пълно доверие, особено след като разбрала как съм

помогнал на генералшата. Значи вече се е похвалила, мръсницата…

“Аз, слава Богу, нямам подобни проблеми”, каза Рихтер, “но ме измъчват

тревожни кошмари и искам да ми ги разтълкувате”.

Поканих я да легне на кушетката и взех тефтера си. Сънят, който ми разказа, бе

твърде красноречив.

“Лежах на железопътни релси в мъглив ден. Изведнъж чух локомотивна свирка.

Към мен с огромна скорост летеше мощен влак. Опитах се да стана от релсите, но не

можех. Разпищях се от ужас, но в мига, в който локомотивът ме докосна, тялото ми се

превърна в дълбок тунел и влакът тържествено влезе в мен. Изпитах огромно

облекчение…”

За мен всичко беше ясно. Но как да й го кажа? Дали няма отново да я обидя и да

се лиша веднъж завинаги от гледката на прекрасните й прасци?

– Ъ-ъ-ъ….доколкото бих могъл да разтълкувам съня ви, госпожо… – запънах се.

– Аз не искам да го тълкувате – прекъсна ме тя. – Искам да ми кажете как да

сънувам такива прекрасни неща всяка нощ.

Усетих, че авторитетът ми ще рухне, ако не дам задоволителен отговор, затова

се опитах да сменя темата. Сетих се за “Едип цар”.

– Госпожо Рихтер, случво ли ви се е да сънувате, че осъществявате интимен

контакт с майка си?

Гледах тъпо ухилен пациентката си, а тя стана и ми удари такъв шамар, че

тефтерът ми изхвръкна през прозореца. Този път мисля, че я загубих завинаги. Егати

комплексарката!

26 април 1918

Госпожа Бунте влезе в стаята ми под предлог, че намерила тефтера ми и искала

да ми го върне.

– Ровила сте в личните ми записки? – креснах й аз възмутен.

– Да, но да си призная нищо не разбрах. Какво е “либидо”, някакво горско

животно ли?

Либидо ли каза? Бинго! Това е думата. Запрегръщах дебелата си хазайка в

пристъп на неудържима радост.

– Ей, Зиги, нека първо легна на кушетката – палаво каза тя.

5 септември 1918

Отново препрочитам “Едип цар”. Дали е изпитвал наслада, когато е обладавал

майка си? И защо, щом чак толкова се разкайва, не си отреже оная работа, ами си

104

избожда очите? Дали пък Едип не е самият Софокъл? И ако е така, не е ли сфинксът

литературна проекция на проклетата Софоклова хазайка?

4 ноември 1918

Роршах пак се обади и ме покани на обяд. Нямаше как да отклоня поканата. Ако

му откажа, ще реши, че се надувам и ще ме разнася из цяла Швейцария, че съм си

повярвал.

Седнахме “При Ирма” и си поръчахме зелева супа и бира. Ей, тоя човек не спря

да се хвали. Обясни ми, че методът му с петната давал невероятни резултати и че

благодарение на него вече бил станал изключително уважаван сред швейцарските си

колеги.

Аз тактично замълчах, но това надуто копеле изведнъж изръси, че можел да ми

“услужи” с метода си и да ми го разкрие, за да го прилагам на пациентите си. Седях

като гръмнат, гледах това самонадеяно швейцарче и не можех да повярвам на ушите си.

– Херман, между мен и теб има една съществена разлика. Аз работя с що-годе

нормални пациенти, а ти работиш с идиоти. А когато работиш с идиоти, можеш да се

повярваш, че всеки метод, който им прилагаш, дава резултат. Истината е, че тези хора

са умствено безпомощни и не могат да се противопоставят на бездарните ти методи. Но

това не е доказателство, че теорията ти работи.

– Разбира се, че работи! – викна Роршах и екзалтирано метна лъжицата си в

супата. Чинията му се обърна и се изля в скута ми. Новият ми панталон целият беше в

парченца зеле и фиде.

– Е, това вече е прекалено! – викнах аз.

– Чакай, чакай, я погледни панталона си и ми кажи какво виждаш? Тия парченца

зеле не ти ли приличат на цици?

Станах рязко, шибнах му един шамар и напуснах ресторанта. Докато вървях към

квартирата си, си мислех колко ниско е паднала нашата наука, щом всеки глупак, който

се олива по ресторантите, вече минава за учен.

27 декември 1918

Пак дойде генералшата. Разрева се още на вратата. Хванала мъжа си на калъп с

коледната елха.

– Беше целият избоден от игличките, но ръмжеше от страст – изхлипа госпожа

Цимер. – А когато брадата му пламна от свещичките, направо изпадна в екстаз. “Какво

правиш, Карл?”, попитах го, а той ми каза, че най-после си намерил гореща партньорка.

И ако се съди по опърлената му брада, май беше прав. Кажете ми, доктор Фройд, аз

студена ли съм? – тъжно попита тя, докато си сваляше роклята.

Установих, че не е.

15 януари 1919

Питам се защо всичките ми пациенти са от женски пол. Ето днес госпожа Рихтер

пак наруши обещанието си и дойде да ми разправя перверзните си сънища. Сънувала,

че е тресавище и в нея затънал цял керван камили. Ах, каква порочна кифла!

20 февруари 1919

Мисля, че се побърквам.

Жените вече не ме възбуждат, възбуждат ме само разказите за фантазиите им.

Не искам да ги чукам, искам да ги слушам.

Стигнах дотам, че преди седмица си взех проститутка и изобщо не я докоснах –

само я накарах да ми говори за секс.

105

Превърнал съм се в пълна откачалка. Сънувам кошмари. Почти всяка нощ в съня

ми се явява идиотът Роршах, който ме гони с огромен супник, за да ме залее.

Може би имам нужда от почивка.

12 март 1919

Хазяйката...порното... наема... генералшата... Едип... либидото...супа... госпожа

Рихтер... супа...виенчанките са тъпи кифли... Роршах... петната... Едип... генералшата...

сънищата... страх ме е... полудявам... полудявам... полудявам...

106