Дневници и нощници - Иво Сиромахов

Levski_ultras: мъри е голем

Галилей: и все пак тя се върти

Галилей излезе от чата

43

Литни на крилете на цикъла си!

23 април 1595

Днес имам рожден ден. Навършвам 31 години и по този случай купих две

шишета уиски да почерпя колегите в офиса.

Още от сутринта усетих, че нещо не е наред. Първо – кафето до офиса не

работеше, та се наложи да обикалям половин Лондон за пластмасови чашки. Разгеле –

накрая намерих…

Влизам в офиса – гледам шефа мрачен, намусен. Какво става тука бе? – питам

го. “Шпорите” да не би да са паднали?

Шефът е от “Тотнъм” и като паднат, три дни ходи като пребит.

Налях му едно уиски, така и така казвам, имам рожден ден, а той става още по-

мрачен.

– Хепи бърдей ту ю, Уилям – казва ми шефът, – но имам една лоша новина за

теб. Джил ми разказа всичко. Уволнен си.

– Е, хубава работа. Какво толкова се е случило? С Джил сме просто приятели.

– Приятели ли? – изкрещя шефът. – Всичките ти приятели ли забременяват от

теб? Та тя е само на 16 години.

Стоях като гръмнат. Джил – бременна! Не е възможно, аз винаги съм я пазел...

– Шефе, не съм спал с дъщеря ти. Ако е бременна, не е от мен.

– Ти какво искаш да ми кажеш? Че дъщеря ми е курва, така ли? Събирай си

партакешите и изчезвай!

Оставих си уискито недопито и излязох навън да подишам малко свеж въздух.

Беше ми много кофти. Да ме уволнят баш на рождения ми ден. Мен – най-талантливия

британски копирайтър, авторът на оная велика реклама за дамски превръзки с крилца.

С нея направо избих рибата! Даже взех награда на рекламния фестивал за гениалното

си лого: “Литни на крилете на цикъла си!”

И сега какво? Почвам всичко отначало.

Е, може пък да е за добро. Ценен кадър като мен няма да остане без работа. Ще

се обадя в агенцията на сър Мортимър Спайк.

24 април 1595

Сутринта ми се обади Джил – реве, та се къса. Разбрала, че съм уволнен заради

нея, и се чувствала страшно виновна. Нямало да допусне някакъв си изкуфял старец да

застане на пътя на нашата любов.

– Стига глупости – опитах се да я успокоя аз. – Дай да видим как ще уредим

аборта.

А тя се разрева още по-силно. Нямало да прави никакъв аборт, щяла да задържи

детето, да сме се оженели и някакви такива простотии.

Да се оженя за 16-годишна! Само това ми липсва. Измърморих нещо като: “ще

се чуем по-късно” и затворих телефона. Май съм си докарал голяма беля на главата.

Направих си среща със сър Мортимър Спайк. Спайк е типично юпи – около 40-

годишен, мазен, зализан, с огромно самочувствие. Още от първия ни разговор започна

много да ме хвали, което ме усъмни в почтеността му.

44

– Много съм слушал за вас, мистър Шекспир – каза ми Мортимър Спайк, – вие

сте един от най-талантливите копирайтъри в Лондон. Бях много респектиран от

концепцията ви за летящия мензис.

– Не е точно летящ мензис, сър Спайк.

– Морти! Наричай ме Морти. В моята агенция сме като едно голямо семейство.

– Исках да кажа, че идеята за дамските превръзки...

– Беше страхотна идея!

Много мразя да ме прекъсват, а този тип очевидно слушаше само собствения си

глас.

– Много се радвам, че искаш да постъпиш при мен, Бил. Мога ли да ти викам

Бил?

Много мразя да ми викат “Бил”.

– Името ми е Уилям, сър Морти.

– Е, добре де, ама все някак ти викат, нали така? Няма да имаш нищо против да

ти викам Бил. Ще започнеш с хиляда паунда заплата.

Ухааа! За хиляда паунда може да ми викаш и “бай Пърдешко”.

– Окей, сър Морти. Чакам да ми възложите първия проект.

– Първият ти проект е изключително отговорен, Бил – каза Морти и запали

някаква тънка цигара. – Спечелих за клиенти най-големия туроператор на острова –

“Албионтурист”. Много сериозен клиент са. Искат от нас да рекламираме новите им

дестинации. Работата е хубава, свързана е с доста командировки. Освен това е нова

ниша на рекламния пазар, която не е разработвана досега. Страхотно

предизвикателство е. Убеден съм, че ще се справиш.

– Какво точно искат?

– Те ще ти обяснят. Уредил съм ти среща с маркетинговия им директор – сър

Тоби Джонсън утре в 10 в техния офис на “Флийт стрийт”. И си облечи някакви по-

прилични дрехи, да не идеш там с тоя лигавник!

– Това не е лигавник, а испанска яка, сър Морти!

– Не знам какво е, ама го махни, че приличаш на пълен идиот с него.

Довиждане!

Тръгнах си въодушевен, но и леко обиден. Откъде-накъде тоя гъз ще ми казва

как да се обличам. Той не знае ли, че сега испанските яки са последен писък на модата?

Лигавник било. Егати нещастника!

25 април 1595

Влязох в офиса на “Албионтурист” точно в 10 часа. Посрещна ме секретарката

на сър Тоби Джонсън – руса пичка на около 20 години с невероятно тяло.

Краката й бяха дълги като кулите на “Тауър”, циците й бяха обли и едри като

кубетата на “Сейнт Пол”, а дупето й беше стегнато като барабанче на бъкингамски

гвардеец.

Е, в лице приличаше на стресната пъстърва, но в природата няма пълно

съвършенство.

– Сър Джонсън ви очаква, мистър Шекспир – каза делово тя и ме въведе в

кабинет с размерите на “Олд Трафорд”. Бюрото на сър Джонсън беше в далечния

корнер. Вървях около десетина минути, докато стигна до него.

– Гуд морнинг, мистър Шекспир – избоботи сър Джонсън с едва доловим

стафордширски акцент. – Заповядайте, седнете. Кафенце ще пиете ли?

– Ами аз вече пих две кафета от сутринта, ама що пък да не вкарам още едно.

– Късо? Дълго? Със сметана?

– Късо, чисто.

45

– Две къси, Бети – нареди Джонсън и секретарката бавно се отдалечи към

вратата. Не можех да откъсна поглед от фантастичните й крака.

– Мистър Шекспир, за нас е голяма чест, че ще работим с утвърден копирайтър

като вас.

– За мен е още по-голяма чест, сър Джонсън.

– Рекламата ви на дамски превръзки с крилца е най-доброто нещо, което съм

виждал в последното десетилетие.

– Благодаря ви!

– Надявам се обаче, за нас да направите нещо още по-добро.

– Ще дам всичко от себе си, сър Джонсън.

– Както може би знаете, нашата компания е най-големият туроператор на

острова. Това обаче не ни успокоява, а ни кара непрекъснато да се развиваме.

Плановете ни за следващите няколко години са да разработим няколко напълно нови

дестинации, на които досега не е имало организиран туризъм. Вашата задача ще бъде

да популяризирате тези дестинации.

– Как точно си представяте позиционирането на продуктите си, сър Джонсън?

Предполагам, че искате пълен пакет от рекламни послания – телевизионни клипове,

радиореклама, вестници, билбордове, интернет...

– Не. Тези средства изобщо не ме интересуват. Смятам, че в момента медиите са

претрупани с всевъзможни реклами и от ден на ден става все по-трудно да спрем

вниманието на потребителите точно върху нашите продукти. Затова моята идея е да

заложим на неконвенционален рекламен носител.

– Какъв?

– Театъра.

Гледах го като гръмнат. Този човек или беше пълен идиот или беше гений.

Засега бях по-склонен да вярвам в първото.

– Театъра ли казахте, сър Джонсън?

– Да, мистър Шекспир. Знаете, че британците са луди по театъра. На премиерите

се изсипва целият елит, постановките се коментират дълго в хай средите и съм убеден,

че ако успеем да отправим чрез театъра някакви рекламни послания, това ще повиши

продажбите ни.

– Значи искате от мен да измисля някакви реклами, които да се позиционират в

театралните салони, така ли?

– Не, мистър Шекспир, задачата ви е малко по-сложна. Искам от вас да

напишете по една пиеса за всяка нова дестинация, която ще разработваме.

Усетих, че се изпотявам. Добре, че секретарката най-после донесе шибаните

кафета, та имах няколко секунди да помисля какво да отговоря.

– Боя се, че няма да се справя, сър Джонсън – казах. – Не бих могъл да измисля

пиеса, основана на някакъв туристически конфликт. Как си го представяте? Да речем,

че главната героиня иска да пътува с “Албионтурист”, а съпругът й – с някоя

конкурентна фирма. И накрая тя го убива и заминава с “Албионтурист” при любовника

си. Това ли си представяте?

Сър Джонсън се разхили толкова силно, че оплю с кафе белия си панталон.

– Вие сте много забавен човек, мистър Шекспир. Разбира се, че не си представям

това. Рекламните ни послания трябва да бъдат интегрирани деликатно и ненатрапчиво в

пиесата. Сюжетът може да бъде всякакъв, за мен важното е действието да се развива

там, където смятаме да водим туристи. Ето сега например искаме да правим редовни

екскурзии до Верона. Но какво знаят британците за Верона? Нищо. Ходят само в Рим и

Флоренция. Чрез вашата пиеса вие трябва да ги запознаете с местните традиции и

46

култура, така че в тях да се събуди непреодолимо желание да посетят това красиво

италианско градче. Разбирате ли замисъла ми?

– Замисълът ви е много оригинален, сър Джонсън. Но самият аз също не знам

нищо за Верона. Надявам се, че ще ме командировате дотам, за да опозная града и да го

опиша правдиво и вълнуващо в пиесата си.

– Няма да е необходимо, мистър Шекспир. В “Гугъл” има достатъчно

информация за всеки един шибан град в Европа. Пък и сроковете ни притискат.

Пиесата ми трябва най-късно до месец. Иначе изпускаме сезона на отпуските.

– Съмнявам се, че ще се справя за толкова кратък срок. Та това е цяла пиеса!

– Ще се справите, мистър Шекспир, ще се справите. Плащам ви толкова, че няма

как да не се справите. Между другото много хубав лигавник имате. Откъде го купихте?

26 април 1595

Проклет да е денят, в който започнах работа при сър Морти! Аз съм “гърмян

заек” в рекламния бизнес и съм правил какво ли не. Правил съм клипове, правил съм

билбордове, писал съм рекламни песнички, само пиеса не бях правил!

Пък и Верона е егати дестинацията. От сутринта ровя в “Гугъл” и нищо

любопитно не мога да намеря.

Дори добрата стара “Уикипедия” не ми помогна. Ето какво пишеше там:

“Верона е град в Италия.

Тази статия, свързана с Италия, е все още мъниче. Можете да помогнете на

Уикипедия, като я редактирате и я разширите.”

Да бе, да, нямам си друга работа, та ще седна на Уикипедия да помагам и да й

разширявам мъничетата.

Продължих да ровя в мрежата, но нищо не открих и взех да се отчайвам.

Тая Верона ще ми излезе през носа. Пък и римите за “Верона” са все едни куци –

“кокона”, “лимона”, “триона”... Никаква поезия няма в това.

По-добре да се съсредоточа върху сюжета. Дали да не е някаква героична

история?

Да речем, млад воин спасява града си от нашествието на варварите. Ще го

кръстя Ромео, за да напомня на основателя на Рим – Ромул.

Ама това с варварите дали ще мине? Дали няма да се схване като намек за

туристите, които ще нахлуят съвсем скоро в града, водени от пълководците на

“Албионтурист”?

Гризях си нервно ноктите, изпуших една кутия цигари, а никаква идея не ми

идваше.

И за капак отново ми звънна истеричката Джил.

– Кога ще се женим? – вика. – Кога ще свържем навеки любящите си сърца?

Тая не е нормална, заклевам се. Как може да си помисли, че ще се оженя за нея?

Та тя една свирка не може да направи като хората.

– Виж, Джил – казах й. – Остави ме на мира. Няма да се оженя за теб. Всичко

между нас свърши. Ако ти трябват пари за аборт – обади ми се.

Леле, как се разпищя тая жена! Аз – вика – ще се отровя, предпочитам смъртта

пред живот без любов... и ми говори някакви поезии и клишета.

Ако беше до мен, сигурно щях да й шибна два шамара, но сега не можех да

направя нищо, освен да й затворя телефона.

Дали пък да не напиша любовна трагедия? Младият Ромео се влюбва в малката

Джил. Тя забременява от него, но той не иска да се ожени за нея. И тя се самоубива.

Тълпи от британски туристи се стичат на погребението й...

47

Не, тъпо е така. Излиза, че тоя Ромео е някакъв негодник. Публиката няма да му

съчувства. По-добре да измисля някакво външно зло. Двамата млади се обичат, но

злият баща на Джил иска да ги раздели и затова и двамата се самоубиват. Тълпи от

британски туристи се стичат на погребението им...

Така е по-добре. Даже измислих финала:

“И плачеха туристите от Албиона,

за таз любов трагична във Верона...”

Оф, мразя да пиша такива сапунени опери! Всичките ми колеги от рекламата ще

ми се смеят. Ама пък нали ще взема добри кинти, какво ми пука!

3 май 1595

Откачената кучка Джил ми звъни по десет пъти на ден да ми реве. Искала да се

видим. А аз съм запецнал на второ действие, втора сцена и се чудя къде да

позиционирам първата среща на двамата влюбени.

Казах й, че имам много работа и че можем да се видим чак като завърша

пиесата. А тя ме заплаши, че ако и тогава откажа да се срещнем, щяла да се метне през

балкона. Затворих й телефона, разтреперан от нерви.

Балкона ли каза? Това не е лоша идея.

25 май 1595

Сър Тоби ми се обади и ми каза, че срокът е изтекъл и трябва да се явя при него

с готовата пиеса. Седнах да си я изчета и направо се отчаях. Никога досега не съм

писал такива глупости. Първо че сюжетът е адски лигав и сълзлив и второ, езикът е

фалшив и патетичен като предизборно слово на кандидат-кмет на Ипсуич.

Не мога да си обясня защо съм написал толкова слаба пиеса. Може би тия

истории с Джил са ми изпържили мозъка и съм изтрещял тотално.

Но няма как – трябва да я занеса на сър Джонсън. Дано провалът ми да го

подсети, че пиесите не са добро средство за отправяне на рекламни послания.

26 май 1595

Сър Джонсън ме покани на среща в агенцията. Отидох със свито сърце.

Чувствах се като ученик, когото са извикали, за да му кажат, че го изключват от

училище. Русата секретарка ми се усмихна похотливо, но сега не ми беше до това.

Седнах пред сър Тоби и виновно забих поглед в обувките си. Маркетинговият

директор разлистваше ръкописа ми и сумтеше.

– Мистър Шекспир, вие ли сте написали тази пиеса?

– Не. Ъ-ъ-ъ... Всъщност да, но...

– Мистър Шекспир, имам новина за вас. Вие сте гений!

– Подигравате ли ми се?

– Говоря съвсем сериозно. Никога досега не съм попадал на толкова силен

рекламен текст. Сцената на балкона е потресаваща, финалът също. Дадох на жена ми да

прочете пиесата ви и тя се разплака. Написали сте нещо уникално и аз ще ви платя

двойно. Само трябва да барнете някои детайли, за да я направим още по-въздействаща.

– Няма проблем, сър Джонсън. Кои детайли?

– Финалът, както вече ви казах, е потресаващ, много емоционален, обаче трябва

да махнете това с британските туристи, дето плачат...

– Защо? Нали идеята е да ги направим съпричастни към сюжета?

– Нашите туристи никога не плачат, мистър Шекспир. Те са щастливи, че са

клиенти на една щастлива туроператорска компания, която им прибира щастливите

пари, за да ги води на щастливи дестинации.

48

– Окей.

– Трябва да смените и заглавието. “Ромео и Джил” не звучи лошо, но Джил не е

италианско име. Какво ще кажете за Жулиета?

– Ами не е лошо, ама това ще доведе до промяна в ритъма на стиха. Джил е една

сричка, а Жулиета – четири. Това значи, че изцяло ще трябва да променя всички

стихове, в които се споменава главната героиня.

– Сигурен съм, че ще се справите, мистър Шекспир. Свършили сте голямото,

сега остава малкото. Трябва да сте готов до три дни, за да можем на 28-ми май да я

дадем в театъра и да направим премиера на 10 юни – точно в навечерието на

туристическия сезон. Ще направим бляскава премиера, ще поканим кралицата, ще ви

запозная с нея... Само да не вземете да дойдете с тоя лигавник, че много ще се изложим.

6 юни 1595

Джил ми се обади и ми каза, че е направила аборт и отива в манастир. Щяла да

приеме монашеското име сестра Офелия. Егати тъпото име!

Звучеше като надрусана с опиати – говореше провлачено и несвързано. Но ми

каза да не се тревожа за нея и ми пожела успех на премиерата.

Стана ми малко тъпо.

10 юни 1595

Премиерата мина блестящо. Актьорите играха добре и накрая почти цялата

публика беше просълзена. Какво нещо са зрителите – колкото по-тъпа пиеса напишеш,

толкова повече я харесват...

След премиерата имаше коктейл. Кралицата не дойде, но за сметка на това дойде

съпругата на дук Глостър – Гертруда. Разкошно парче – около 40-годишна в разцвета

на своята зряла красота. Залепи се за мен и си говорихме около час и половина. Каза, че

съм написал велика творба, и че никога досега не се е вълнувала толкова в театъра.

После се възхити на испанската ми яка, което още повече ме трогна. Ето че в

наши дни има и хора с вкус, а не само простаци, които не могат да различат една

маркова испанска яка от обикновен лигавник.

После тя ми сподели, че също е в туристическия бизнес – имала малка

туристическа агенция и според нея нестандартният подход в рекламата, който сме

избрали, щял да ни донесе много печалби.

“Аз изобщо харесвам нестандартните неща, мистър Шекспир”, прошепна ми тя

и ми намигна.

След това разговорът тръгна в още по-вълнуваща посока. Гертруда каза, че щом

пиша такива неща, значи в мен има много страст. В нея също имало много страст, но

съпругът й бил алкохолик и от години не я докосвал. И затова “желанията й оставали

заключени в студения замък на брачните обвързаности”. Така се изрази, честно!

Докато ми ги говореше тези неща, тя почти беше опряла разкошните си цици в

тялото ми и това направо ме побърка. Притесних се да не си изпрося бой от съпруга й,

но тя ме успокои, че дук Глостър вече е толкова пиян, че не би различил собствената си

съпруга от някоя камериерка.

Усетих огорчение в гласа й и възбуда в панталона си.

20 юни 1595

Сър Тоби Джонсън ми се обади и почти пищеше от радост. Били планирали

около 300 туристи за Верона за целия сезон, а само досега имали 740 записани. Това

било най-гениалната реклама, която историята познавала, и щял да ме обсипе с пари,

защото съм бил ебахти великия копирайтър.

49

21 юни 1595

Не знам дали съм ебахти великия копирайтър, но със сигурност вече съм най-

богатият. Тия ми платиха 3500 паунда! Обадих се на Гертруда и я поканих на

романтична ваканция в Ещорил.

Тя беше много щастлива и каза, че ще помисли как да се измъкне от мъжа си и

да изкара една седмица с мен – “гениалното дете на британската реклама”. После ми

каза, че нямала търпение да се притисне в мен и да провери дали гениите обичат

френската любов. Разговорът ме възбуди, отидох в банята и мастурбирах.

22 юни 1595

Гертруда ми се обади и каза, че го е измислила. Щяла да каже на мъжа си, че

заминава за една седмица в Испания, за да обиколи хотелите, в които агенцията й щяла

да изпраща туристи. Мъжът й бил толкова тъп, че изобщо нямало да се усети.

Малко ми е кофти, че ще трябва да сложа рога на уважаван джентълмен като дук

Глостър, ама той сам си е виновен. Може ли да имаш такава разкошна жена и да не я

чукаш? Егати идиота!

24 юни 1595

Пристигнахме в Ещорил и се настанихме в хотела. Оказа се, че кака Гертруда е

много напред с материала. Още не бях оставил куфарите на пода и тя вече беше

клекнала пред мен и разкопчаваше дюкяна ми. Врътна ми такава виртуозна свирка, че

направо ми се накъдри испанската яка. Това си е предимството на опитната жена. Е,

верно, с десет години е по-стара от мен, ама не й личат. Пък и не случайно в порното си

има цял жанр, наречен “матуре олдер”.

После я поканих на вечеря на свещи. Държахме си ръцете, пиехме вино, а тоя

тъпак дук Глостър взе да й звъни през 5 минути и да я пита къде е. И тя го лъже нещо, че била в Испания, в не знам си кой хотел, че щяла да си ляга, а аз направо щях да се

спукам от смях.

Някои хора просто си заслужават рогата!

Продължихме да пием вино, да слушаме фадо и да си държим ръцете и по едно

време тя духна свещта, скри я под масата и ми вика: “Познай къде е свещта”.

Направо откачих от възбуда. Усетих, че ме очаква дълга нощ.

25 юни 1595

Пиша в леглото, щото нямам сили да стана. Тая жена ме изкърти от секс. Чак

сега разбрах какво значи, че са й “заключили желанията в замъка на брачните

обвързаности”. По-добре да не ги бях отключвал. То не бяха белезници, не бяха

вибратори, не бяха садо-мазо простотии.

Освен това докато се чука, крещи сякаш я колят и три пъти ни звъняха от

рецепцията, че сме смущавали гостите на хотела

Толкова съм изцеден, че имам чувството, че никога повече няма да го вдигна.

1 юли 1595

Най-после се прибрах в Лондон и отпратих проклетата кучка при мъжа й.

Горкият човек. Как няма да се пропие! То това не е жена, това е напаст. За една

седмица съм отслабнал с 9 кила. А уж отидох на почивка!

17 март 1598

50

Не съм писал отдавна в дневника, защото съм затрупан с поръчки в рекламната

агенция. Всички клиенти искат аз да им пиша рекламите и работя почти денонощно.

Верно – взимам луди кинти, ама за какво са ми, като не ми остава време да ги

харча.

Пък и качеството пада – не може всяка реклама да ти е шедьовър. Все пак

неотдавна направих един гениален клип, за който със сигурност ще взема награда на

рекламния фестивал.

Клипът е за бирата “Off-side”.

Кадър от хеликоптер на осветен футболен стадион. Камерата стремглаво се

спуска надолу, лети над претъпканите трибуни, феновете са на крака и викат.

Стадионът притихва. Камерата спира пред мацка по цици. Циците, разбира се, са

огромни като всички рекламни цици. До нея някакъв небрежен пич си гледа мача и пие

биричка “Off-side”.

Мацката го поглежда и се облизва еротично. Пичът се усмихва и й подава

биричката. Тя я надига и започва да пие жадно.

Кадър на футболния терен, известен футболист бележи красив гол.

Камерата отново показва сектора, в който са мацката и пича. Около тях всички

скачат и крещят: “Гоооооооол”! Мацката също скача, циците й са обляни в пяна от

бирата.

На екрана излиза лого:

Вкарай с “Off-side”!

11 февруари 1599

Обади ми се сър Тоби Джонсън, да ми съобщи, че ми дава допълнителна премия

за онази простотия “Ромео и Жулиета”. Играела се вече четвърти сезон в почти всички

английски театри и докарала на “Албионтурист” огромен приток от туристи за Верона.

Наложило се да купуват още автобуси, за да могат да насмогнат на наплива. Аз вече

бях забравил, че съм написал тая глупост, ама още някой лев за нея няма да ми дойде

зле.

Гертруда прекарва при мен всеки уикенд и се чукаме като невидели. Тази жена

има смайващи сексуални фантазии. Кара ме да вземам от театъра различни костюми и

да се чукаме облечени с тях. Веднъж сме Цезар и Клеопатра, друг път лекар и

пациентка, трети път надзирателка и затворник. Много е забавно, само дето Гертруда

става все по-ненаситна и напълно ме изтощава от секс.

3 октомври 1600

Сър Тоби Джонсън ми се обади да ми поръча нова пиеса. Щели да разработват

нова дестинация – екскурзии до датския град Елсинор. Аз тоя град дори не съм го

чувал, а те пиеса ми искат за него. Опитах се да се измъкна, защото аз още

продължавам да вземам луди хонорари за “Ромео и Жулиета”, но той ми каза, че сега

предизвикателството било много по-голямо и ако съм се справел, щял да ми плати три

пъти повече отколкото за “Ромео и Жулиета”. Освен това да съм имал предвид, че

таргет-група на тези екскурзии били предимно студентите.

Седнах да мисля сюжета.

Тоя път ще направя черна комедия. Главен герой ще е принц Омлет. Той е

студент – пройдоха и непрекъснато кърка и пуши трева със своя приятел Фелацио.

От тревата получават халюцинации и им се явяват призраци, а после отиват на

гробищата и изравят черепа на техния “най-добър приятел” – магаренцето Йори.

Накрая тръгват да играят дартс, но са вече толкова пияни и напушени, че се пронизват

смъртоносно със стреличките и умират.

51

Голям ташак ще стане!

1 ноември 1600

Написах пиесата на един дъх и я дадох на сър Тоби да я прочете. На другия ден

се срещнахме в огромния му кабинет. Получих чувството за дежа вю. Както преди 5

години, той отново прелистваше ръкописа ми и отново сумтеше.

– Ти ли написа това, Бил?

– Да, разбира се.

– Ти подиграваш ли ми се? Каква е тази простотия? Какви са тия призраци,

какви са тия мъртви магаренца?

– Ама нали казахте, че таргет-група са ви студентите, сър Джонсън. Затова

реших, че най-добре ще е да напиша нещо смешно.

– Бил, някакви проблеми ли имаш? Да не си почнал да се дрогираш? Ти смяташ,

че тази простотия е смешна?

– Да.

– Добре, няма да спорим кое е смешно и кое не, но аз тук съм шибаният шеф и

ти казвам, че това не е смешно. Искам хубава, трогателна, страстна трагедия като

“Ромео и Жулиета”.

– Не ми се пишат вече такива неща, сър Джонсън. Не ми е интересно.

– Ти май не разбираш какво ти говоря. Ти не си писател, ти си шибан

копирайтър. И изобщо не ме интересува какво ти е интересно, а ти казвам да си

разкараш мързеливия задник оттука и след един месец да ми донесеш нормална пиеса.

Ясно ли ти е?

Беше ми ясно, че не мога да откажа. Но ми беше ясно и че това ще е последната

пиеса, която ще напиша. Аз съм вече голямо име в рекламния бизнес и не бива да си

позволявам професионални компромиси.

5 ноември 1600

Изискванията на сър Тоби ми утрепаха вдъхновението. Хич не ми се пише

такава простотия, затова реших да не си давам много зор, а да преправя пиесата с леки

движения. Малко промених имената на главните герои – принц Омлет стана принц

Хамлет, Фелацио стана Хорацио, а черепът на магаренцето Йори стана човешки череп

на някой си Йорик.

Махнах всички вицове и стана една скучна, тъпа пиеса. Трябва да вкарам и

някакви женски образи, но ме мързи да ги измислям и затова ще ги взема директно от

живота – Гертруда ще стане развратна кралица, която е убила мъжа си, а любовницата

на Хамлет ще кръстя Офелия. Лудата Офелия, която отива в манастир, хе-хе.

Даже ме домързя да измислям име на убития крал, та и него кръстих Хамлет. Ми

кво му пречи да е адаш на сина си?

Последната сцена ще я оставя горе-долу същата, само дето ще сменя

стреличките за дартс с шпаги.

25 ноември 1600

Тая пиеса стана по-тъпа даже от “Ромео и Жулиета”, ама сър Джонсън много я

харесва. Жена му пак плакала, като я чела. Ще стане хит, вика ми сър Джонсън, аз имам

усет за тия неща.

Само ме помоли да спомена някъде в текста, че принц Хамлет е бил студент във

Витенберг, щото щели да правят комбинирана екскурзия – Витенберг и Елсинор.

Егати простотията! Ама на мен вече ми е през кура. Намразих я тази пиеса и съм

готов да добавя в нея каквото искат.

52

Обади ми се Гертруда. Напуснала мъжа си и идвала да живее при мен. Само това

ми липсваше. Имам предчувствието, че прекомерният секс ще съсипе кариерата ми.

9 януари 1601

Днес беше премиерата на “Хамлет”. Този път дойде и кралицата. Да гледа тази

позорна творба. Докато слушах глупавите реплики и неискрените монолози, които съм

написал, ми идеше да потъна в земята от срам. Аз – талантливият копирайтър Уилям

Шекспир, авторът на гениалната реклама за дамски превръзки с крилца и на още по-

гениалния клип за бирата “Off-side” – да стигна дотам, че да пиша такива гнусни

халтури като “Ромео и Жулиета” и “Хамлет”! Какво падение! Какво поражение на

чистото изкуство пред пошлата комерсия!

Седях съкрушен зад сцената, плачех и бършех сополите си в една кулиса. Чаках

финала на пиесата, за да чуя заслужените освирквания на публиката, да се махна по-

бързо оттук и да кажа завинаги “сбогом” на театъра...

Ето я и последната завеса.

Салонът беше смълчан. Актьорите се подредиха за поклон. Стиснах зъби.

Истинският мъж трябва да понася хладнокръвно както славата, така и позора.

Завесата се вдигна и в салона настъпи истинска буря. Цялата публика стана на

крака и изригна като след гол на Кристиано Роналдо. Крещяха, викаха, сякаш току-що

са гледали най-великата пиеса в историята на театъра.

Не можех да повярвам. Хората напълно са откачили.

Шумът от овациите се увеличаваше и изведнъж всички се разкрещяха “Автора!

Автора!”. Изсулих се плахо зад кулисите и излязох на авансцената. Погледнах към

ложата. Кралицата плачеше...

Коктейлът след премиерата беше шумен и уморителен. Сър Тоби Джонсън

подскачаше около мен, щастлив като войник на уволнение. Отвреме-навреме ме

прегръщаше и ми шепнеше нещо в ухото, но беше толкова пиян, че нищо не му се

разбираше.

Гертруда също беше пияна и поддържаше “светски разговори” с колегите си от

туристическия бизнес.

Стотици хора се изредиха да ми стиснат ръката и да ми кажат, че съм написал

страхотна пиеса. Дойде и самата кралица.

– Мистър Шекспир, за мен е чест, че Обединеното кралство има талантлив

поданик като вас. Вие сте най-великият драматург, когото познавам.

Стоях мирно, усмихвах се глуповато и не знаех какво да кажа.

– Аз всъщност не съм драматург, Ваше величество. Аз съм рекламист. Пиша

пиеси ей така, между другото.

– Големият проблем на талантливите хора, мистър Шекспир, е, че не знаят в

какво им е силата. Моят приятелски съвет е да зарежете рекламата и да се посветите на

театъра. Британия има нужда от пиесите ви.

– Благодаря ви, Ваше Величество, ще помисля върху това.

Да зарежа рекламата, как не! Да ме прощава кралицата, но не бих могъл да си

представя живота си без сценариите за клипове, сторибордовете, кастингите за модели.

Цялото ми сърце е там...

Коктейлът приключи рано сутринта. Бях толкова уморен, че едва се държах на

краката си. Предложих на Гертруда да си хванем такси, но тя каза, че предпочита да

повървим пеша.

Вървяхме, взирахме се в черните води на Темза и мълчахме. Гертруда очевидно

не беше харесала пиесата, но се боеше да ми го каже, за да не ме обиди. Какво ще ме

обиди – аз също не си я харесвам.

53

И все пак мълчанието беше за предпочитане пред истеричните ни скандали.

Прибрахме се на разсъмване. Изпитвах нечовешка нужда от сън, но Гертруда

имаше други планове. Съблече се по бельо и започна да ме опипва.

– Измислила съм нова игра, Уили – прошепна ми тя, докато ми пускаше език в

ухото. – Никога не съм го правила с негър, а разправят, че били много надарени. Искам

тази нощ ти да си моят негър.

– Хе-хе, как ще стане това?

– Ще те боядисам, Уили – шепнеше тя, докато ме събличаше. – Ще те боядисам

от главата до петите, ще те направя като Дрогба.

– Но от това няма да стана по-надарен!

– Ще станеш, Уили, ще станеш. Всичко е въпрос на фантазия.

И преди да успея да се възпротивя, тя извади от чантата си тубичка с фон дьо

тен и започна да ме маже. Това мазане ме възбуди и тя се разкикоти.

– Много сте нетърпеливи това, негрите!

Намаза ме и се изчукахме диво. Тя крещеше сякаш наистина кафявата боя ме е

направила два пъти по-надарен.

След секса тя остана да лежи в леглото омаломощена, а аз отидох в банята.

Погледнах се в огледалото. Не приличах на Дрогба. По-скоро приличах на един

застаряващ уморен Пеле.

Мързеше ме да се къпя и реших да си остана така с боята. Върнах се в спалнята

и се тръшнах до Гертруда.

– Спи ли ти се, Уили? – попита ме тя.

Този въпрос винаги е бил предвестник на тежък скандал.

– Спи ми се.

– Написал си отвратителна пиеса.

– Знам. Спи ми се. Утре ще говорим за това.

– Как можа да наречеш тази убийца с моето име! Опозори ме пред цял Лондон!

– О, Гери, стига глупости! В Лондон има хиляди жени на име Гертруда. Защо

реши, че става дума точно за теб?

– Защото става дума точно за мен. Не видя ли с какво съжаление ме гледаха

хората на скапания ти коктейл. Гертруда – курвата, Гертруда – убийцата, която сипва

отрова в ушите на съпруга си!

– Гери, моля те...

– Не съм ти, Гери! – крещеше тя като побеснял фен на “Рединг” – Мразя те,

Шекспир, мразя те!

– Млъкни!

– Няма да млъкна!

Писъците й станаха истерични. Трябваше да предприема нещо. Грабнах

възглавницата и я натиснах върху лицето й.

Гертруда риташе във въздуха с красивите си крака, а под възглавницата се

чуваше глухо мучене.

– Млъкни, идиотко! – виках аз и притисках все по-силно възглавницата, но тая

гад продължаваше да мучи отдолу и да рита във въздуха.

По едно време спря. Реших, че това ще й достатъчен урок и вдигнах

възглавницата. Гертруда не мърдаше. Помислих си, че й е прилошало, донесох чаша

вода и я лиснах в лицето й. Но тя не мърдаше. Взех ръката й и потърсих пулса.

Пулс нямаше.

Обадих се в полицията и съобщих за убийството.

Тръшнах се в леглото.

Не бях уплашен.

54

Даже ми стана смешно. Някакъв идиот, гримиран като чернокож, удушава

гаджето си с възглавница.

Докато слушах воя на приближаващите полицейски сирени, си помислих, че от

това може да излезе интересен сюжет за пиеса.

55

Тъгата на красивата мис Амалия Бартън

6 октомври 1686

Доволен съм от реколтата тая година. Изкарах към 250 кила ябълки, 140 кила

круши, 65 кила дюли и 43 кила афъски.

Скарах се с майка ми. Тя иска да затваря компоти, а аз настоявам да варим

плодова ракия.

Стана тежък скандал.

– Ти – вика майка ми, – Исаак, си алкохолик и неудачник и доникъде няма да го

докараш с твоите плодови ракии. Дай поне половината да направим на компоти.

Аз обаче бях непреклонен и не отстъпих. В края на краищата тая градина си е

моя, аз съм копал, аз съм торил, аз съм пръскал, аз съм брал плодовете и сега ще си

правя каквото си искам.

Тя ми крещи и аз й крещя. По едно време се усетих, че колкото по-силно крещи

тя, толкова по-силно крещя и аз. Излиза, че на всяко действие съответства равно по

големина и противоположно по посока противодействие. Това трябва да си го запиша в

тефтера с мъдрости.

Бахти умния пич съм. От всяко нещо вадя сентенция.

Скандалът приключи в моя полза. Всички плодове отидоха за джибри.

18 октомври 1686

Майка ми още не ми говори. Да й се не видят и компотите скапани!

Но по-лошото е, че джибрите ми още не са втасали както трябва. Винарките ли

са нефелни тая година, новата каца ли не се е разкиснала още – не знам, ама почвам да

се притеснявам.

Изорах градината и я наторих. Тая година кравата не даде много лайна, та се

наложи да добавя и фосфорен тор. По принцип съм противник на изкуствените торове,

ама като няма достатъчно лайна, се налага.

После захванах да пръскам прасковите и кайсиите с 2% бордолезов разтвор.

Докато пръсках, на оградата се появи съседката – красивата мис Амалия Бартън.

Напъпила е като канадска ренета напролет.

– Добър ден, сър Нютон – изчурулика Амалия, – пак ли работите?

– Както винаги, мис Бартън. Работата край няма.

– А защо градината ви така силно мирише на лайна?

– Предполагам, че е от лайната, мис Бартън. Цяла сутрин торих.

– Не е ли странно, сър Нютон, че от най-миризливите лайна се раждат най-

ароматните плодове?

– Такива са законите на природата, мис Бартън. Най-прекрасните плодове се

раждат в смрад.

– Ах, колко сте умен, сър Нютон. Колко добре казано! – засмя се Амалия и се

прибра в къщата си.

Ама аз верно съм бахти умния пич. Това за плодовете и смрадта трябва да си го

запиша в тефтера с мъдрости.

29 октомври 1686

Ракията стана! Не мога да си намеря място от радост. Цяла нощ висях до казана

на бай Хенри и когато прокапаха първите капки, направо щях да се разплача от щастие.

56

Ударихме с бай Хенри по един първак. Не мога да опиша чувството, което ме

обзема, когато отпивам първата глътка. То е красиво като есенен морски залез,

изгарящо като спомен за първата целувка, нежно като капки дъжд по лицето на

любимото момиче...

Не че се хваля, ама тая година ракията ми е като за световно изложение. Усеща

се мекия аромат на крушата, тръпчивия вкус на дюлята, ненатрапчивата сладост на

ябълката, далечното ехо на афъската.

Абе, майстора си е майстор. От трийсет години усъвършенствам рецептата и

най-после усилията ми се увенчаха с успех. Тая ракия е плод на дългогодишните ми

творчески лутания, на безсънните ми нощи, на изгарящите съмнения и колебания,

характерни за всеки творец.

Но когато днес отпих от първака, разбрах, че си е заслужавало.

Ах, защо няма Нобелова награда за ракия!

Пихме по още една ракия с бай Хенри и толкова се въодушевих, че запях: О,

Хенри, толкова съм щастлив! О, Хенри!

30 октомври 1686

Баси как се напих вчера. Верно, хубава ми е ракията, ама що трябваше да пия

толкова. Как ме цепи главата!

Въобще не помня какви съм ги вършил, но бай Хенри ми е сърдит.

Цялото село вече му викало “О, Хенри!”

“Аз разбирам – вика бай Хенри – че ти е кеф, дето ти стана ракията, разбирам да

се понапиеш, ама да пееш посреднощ пред кметството “О, Хенри, о, Хенри!” – тва не го

разбирам. Знаеш какви са хората в селото, ще ни излезе име на педали!”

Той, бай Хенри, си е тежък характер, малко е темерут, ама иначе е с добро

сърце. Сигурен съм, че ще му мине.

6 ноември 1686

Времето застудя и реших да мина стъблата на овошките с 20% варна каша.

Варосването е тегава работа, ама няма как – трябва да се свърши.

Целият се оплесках в бяло и точно в тоя момент на оградата цъфна красивата

мис Амалия Бартън.

Какъв е тоя мой късмет, винаги да ме хваща, когато изглеждам най-зле!

– Как сте, сър Нютон?

Гласът й винаги ме въодушевява.

– Добре съм, мис Амалия. Варосвам дръвчетата.

– Виждам. Мога ли да ви помогна?

– Недейте. Само ще се изцапате.

Тя обаче отвори вратичката на комшулука и тръгна към мен.

Това, жените, са странни същества. Ти му викаш: не идвай, то идва. Дойде и

застана до мен. Бях клекнал до харденпонтовата масловка с баданарка в ръка, а тя

дойде и застана в непосредствена близост до мен. Застана така, че да мога да виждам

под минижупа й. Какво изпитание за характера ми!

Аз може да съм джентълмен, но съм преди всичко мъж. Не се стърпях и

погледнах под полата й. О, Джизъс, отдолу беше без бельо!

(Това пък “О, Джизъс” откъде ми хрумна, нали съм евреин!)

– Нека ви помогна, сър Нютон – настоя отново прекрасната мис Амалия Бартън.

Аз може да съм мъж, но съм преди всичко джентълмен. Мобилизирах всички

усилия на волята си и отместих поглед от вълнуващото място между краката й, дъхаво

и разлистено като Шъруудския лес.

57

– Дръпнете се, мис Амалия, ще взема да ви напръскам без да искам...

– А може би искам да ме напръскате, сър Нютон. Може би искам да ме

оплескате цялата в бяло...

И се доближава още повече до мен, и застава така, че вече да не мога да отместя

поглед от Шъруудския лес.

– Мис Амалия, вълнувам се, защото виждам Шъруудския ви лес.

– Да, сър Нютон, Шъруудския лес е облян в есенна влага. Варосайте го, моля ви!

В този момент усетих как моя Ескалибур се надига и може би е време като

славния крал Артур да го извадя... Не, не, Исаак, имаш по-важна работа сега. Ако

тръгнеш да вадиш меча, кой ще ти вароса овошките?

Понечих да кажа нещо, но мис Амалия навря Шъруудския си лес в лицето ми и

почна да ръмжи глухо като кучето на кмета Ралф.

– Хайде сър Нютон, напръскайте ме! Оплескайте ме цялата!

Това жените наистина са странни същества. Аз от толкова години се чудя как да

варосвам дръвчетата, без да се цапам, а красивата мис Амалия Бартън идва при мен и

иска да я цапам.

Отдръпнах се рязко, изправих се и й подадох кофата с вар и баданарката.

– Мис Амалия, аз съм британски джентълмен и достойнството ми не ми

позволява да оцапам една дама. Но щом толкова настоявате, ето ви кофата с вар и

баданарката, оплескайте се сама!

И в този момент се случи нещо шокиращо. Красивата мис Амалия Бартън се

разплака, хвърли на земята кофата и баданарката и хукна към къщата си.

А иди, че ги разбери жените! Хем вика, че иска да се оплеска, хем като й дадеш

да се оплеска, почва да реве. Бахти нелогичните същества.

Писна ми да варосвам и отидох да риголвам лозето. Докато риголвах,

Ескалибура ми лека-полека омекна като вишнева гъсеница. Замислих се върху

причините за това природно явление. Стигнах до извода, че моя Ескалибур се е

втвърдил под въздействието на външна сила, в случая – Шъруудския лес на красивата

мис Амалия Бартън. Но когато външната сила изчезна под въздействието на моето

джентълменство, Ескалибура остана в покой.

Излиза, че телата остават в покой, ако върху тях не въздейства външна сила.

Това трябва да си го запиша в тефтера с мъдрости.

Бахти умния пич съм!

1 декември 1686

Баси студа! Минус 4 градуса! Все едно не живея в Англия, а на Северния полюс.

Не смея да си подам носа навънка. Седя по цял ден пред камината, чета Шекспир и си

пия от гениалната плодова. Дали да не я регистрирам като марка? “Плодова

нютоновица” – добре звучи.

Майка ми още ми натяква за несбъднатите си компоти, ама аз въобще не я

слушам. Какво разбират дъртите от прогреса?

Да си приказва, каквото си ще, истината е, че избих рибата с тая ракия. Цялото

село се изреди да ме пита за рецептата. “Кво слагаш вътре?” – викат. “Ами плодове –

отговарям аз – и още нещо...” И се усмихвам загадъчно. “ Е, кажи рецептата, де!” –

викат селяните.

Да си издам рецептата? Те луди ли са? Да плюя на трийсетгодишните си усилия!

“Рецептата е много труд, много любов и много фантазия”, казвам аз загадъчно и

слагам още едно дърво в камината.

А Амалия още ми е сърдита след оня случай с варосването. Не ги разбирам това

жените.

58

10 декември 1686

Майка ми внезапно почина. Задави се с костилка от компот и умря.

Знам, че е тъпо да се говори така, ама май има възмездие.

24 декември 1686

След две седмици самота, днес привечер някой внезапно почука на вратата ми.

Навън виеше свирепа виелица, вятърът блъскаше по стъклата на къщата. Отворих.

Амалия! Красивата мис Амалия Бартън! Облечена пак в къса пола, червена като домат

“Биволско сърце”, носи малка елхичка. Как не й замръзват кълките в тоя студ, не знам.

– Още ли ми се сърдите, сър Нютон? – казва, а в очите й трептят полузамръзнали

сълзи.

– Никога не съм ви се сърдил, мис Амалия. Стори ми се, че вие ми се сърдите.

Влезте!

– Донесох ви елхичка. Знам, че сте евреин, ама все пак е Бъдни вечер.

Трогнах се. Никога не съм бил крайно религиозен и винаги съм се съобразявал с

местната култура. Все пак живея в Британия, а не в Сион.

Мис Амалия влезе и тъжната ми къщичка изведнъж грейна. Постави елхичката

до камината, върза върху клончетата й сушени сливи, пуканки и парченца от бирена

бутилка.

Сложи на масата сърмички, боб, пълнени чушки, ошаф. Аз налях по една

“нютоновица” и седнахме на масата.

– Наздраве, мис Амалия! Радвам се, че дойдохте. Съжалявам, ако съм ви

оскърбил в оня случай с варосването. Приемете искрените ми извинения!

– Не, сър Нютон, аз се държах неподобаващо. Моля вие да ме извините!

Какви лицемери сме това, британците! Истината е, че нито аз съжалявам за

поведението си, нито тя, ама се лъжем в очите от страх да не ни вземат за простаци.

– Както и да е – казах аз, – да забравим случилото се. Радвам се, че сте тук.

– Мой дълг беше да дойда. Все пак, вие сте най-близкият ми човек в селото, а

останахте сам след нелепата смърт на майка си. Не можех да ви оставя така в тихата и

свята коледна нощ.

– Да, наистина, мис Амалия, преживях тежка загуба.

Сложих на лицето си най-тъжната физиономия, на която бях способен, но

всъщност лъжех като циганин. Истината е, че когато майка ми умря, изпитах известно

облекчение, че вече никой няма да ми мрънка за компоти.

– Сър Нютон, вярвам, че майка ви сега ни гледа от небето. Тя не би искала да сте

тъжен. Нека не разваляме тихата и свята коледна нощ с мрачни мисли...

И внезапно запя. Сайлънт найт, холи найт. Помислих си, че или я е хванала

ракията, или е бахти откачената пичка.

Мисълта, че тая гад майка ми ме гледа от небето доста ми прееба настроението,

но в този момент, както пееше, красивата мис Амалия Бартън вдигна единия си крак

върху масата, потопи петата си в ошафа и за пореден път ми предостави перфектен

изглед към Шъруудския си лес.

Погледнах натам уж небрежно, но това, което видях, ме вцепени. Шъруудския

лес го нямаше! Беше поразен от внезапна, безмилостна сеч.

Там, където само преди два месеца се разлистваха горди непроходими гори, сега

беше пустош! Никаква растителност, само гол хълм, сякаш облян от влагата на току-що

спрял проливен дъжд.

Аз може да съм джентълмен, но съм преди всичко еколог. Гледката зарадва

сетивата ми, но възмути съвестта ми. Бях длъжен да попитам:

59

– Мис Амалия, къде ви е Шъруудския лес?

– Няма го, сър Нютон, сега на мода е обезлесяването. Не ви ли харесва?

Честно казано, харесваше ми. Но се замислих какво да отговоря. Ако кажа, че ми

харесва, вероятно ще бъда допуснат във влажната клисура между обезлесените й

хълмове. Ще изпитам няколко секунди мимолетно щастие. Но какви ще са

последствията?

Ами ако утре мис Амалия вземе та се похвали на други момичета, че съм й

харесал голите хълмове? И ако другите момичета решат да си обезлесят хълмовете, за

да привличат вниманието на мъжете? Какво ще стане тогава? Какъв ще е ефектът върху

световния климат?

Хълмовете ще престанат да задържат влага, в клисурите ще настъпи глобално

затопляне и не след дълго ще настане световна екологична катастрофа.

– Не ви ли харесва, сър Нютон? – повтори въпроса си красивата мис Амалия

Бартън.

Усетих, че от отговора ми зависи бъдещето на планетата. Хуманистът в мен

надви над звяра в мен и отговорът ми беше:

– Не, мис Амалия, не ми харесва. Тъгувам за Шъруудския ви лес.

Мис Амалия се разплака, скочи от масата, тръшна вратата и изчезна в коледната

нощ.

Не ги разбирам това, жените.

29 декември 1686

Днес, докато доих кравата, това животно внезапно откачи, хвърли един къч и

изрита ведрото с млякото. Ведрото отлетя на 15 метра! Побеснях, напсувах тъпата

крава и от яд я изритах по вимето. И в тоя момент тва гадно добиче хвърли още един

къч и ме изплющя в главата! Ритникът беше толкова силен, че отхвръкнах на 3 метра.

Зави ми се свят от удара, но в този момент ми хрумна нещо интересно. Ако приемем, че

кравата е ритнала мен и ведрото с еднаква сила, защо аз отлетях на 3 метра, а ведрото

на 15 метра? Хм.

Ведрото, пълно с мляко тежи около 14 килограма, а аз тежа около 70... Ами да!

То е пет пъти по-леко от мен и затова отлетя пет пъти по-далеч. Излиза, че ускорението

на дадено тяло е правопропорционално на силата, действаща върху него, и

обратнопропорционално на неговата маса. Хукнах към къщата да си запиша това

откритие в тефтера с мъдрости.

Бахти умния пич съм.

1 януари 1687

Как ме цепи главата... Снощи посрещахме новата година с бай Хенри. Той

донесе от неговото кисело зеле. Трябва да призная, че бай Хенри е майстор на ракията, но киселото му зеле беше пълен провал – едно такова меко, сладникаво... абе, никакво.

Подозирам, че не го е претакал достатъчно или го е държал на топло. Аз извадих от

мойта ракия, нарязах сланина с червен пипер и се получи много приятно. Разказах на

бай Хенри за моите открития, прочетох му какво съм записал в тефтера за мъдрости и

той много се впечатли. Според него съм бил открил големи истини.

– Това твоето – вика бай Хенри – не са обикновени наблюдения. Това са закони!

Законите на Нютон, как ти звучи?

– Е чак пък закони – смутих се аз.

– Разбира се, че са закони – въодушеви се бай Хенри. – И ти трябва да ги

публикуваш в името на прогреса на човечеството. Ако не го направиш, историята няма

да ти прости.

60

Добър човек е бай Хенри, ама много бързо го хваща ракията и почва да говори

глупости.

В дванайсет часа отворихме шампанско, честитихме си новата година и играхме

дунавско хоро. После си разменихме подаръци. Аз му подарих едни вълнени стелки да

не му мръзнат краката, а той ми подари една много хубава швейцарска чекия с

тирбушон, ножичка и всякакви екстри. Има даже пластмасова клечка за зъби за

многократна употреба!

20 януари 1687

Много тъп сезон е зимата. През другите сезони все имам някаква работа по

градината, а сега дните се точат скучни и безкрайни. Дали пък да не взема наистина да

подредя откритията си в нещо като книжка? И без това нямам друга работа.

Седнах и ги подредих.

Ето как изглеждат:

Първи закон на Нютон (Закон за мекия, който понякога става твърд) Телата

остават в покой, ако върху тях не въздейства външна сила (това откритие го дължа на

красивата мис Амалия Бартън).

Втори закон на Нютон (Закон за отскачането при кравешки ритник)

Ускорението на дадено тяло е правопропорционално на силата, действаща върху него,

и обратнопропорционално на неговата маса (това откритие го дължа на кравата).

Трети закон на Нютон (Закон за нарастващата сила на крясъците по време

на скандал)

На всяко действие съответства равно по големина и противоположно по посока

противодействие (това откритие го дължа на скандалите с покойната ми майка).

Четвърти закон на Нютон (Закон за лайната)

От най-миризливите лайна се раждат най-ароматните плодове (това откритие го

дължа на лайната на кравата).

Дадох откритията на бай Хенри да си каже мнението и той изпадна във възторг.

– Публикувай ги – вика – това ще стане бестселър! Особено ако им сложиш

някакво яко заглавие!

– Ами аз си мисля заглавието да е “Записки на фермера” или нещо подобно.

– Много е банално – вика бай Хенри. – По-добре ги кръсти “Математически

начала на натуралната философия”. Звучи по-тежко.

– Ама какви са тия “Математически начала...”?

– Ба ли му майката? Важното е да хванем читателя с атрактивно заглавие... И

това за лайната го махни!

– Защо?

– Британците са консервативни читатели и няма да възприемат добре фекалната

тема. Ще ги шокира. Три закона са ти напълно достатъчни.

Умен човек е бай Хенри. Ще го послушам.

25 март 1687

Зимата най-после свърши. Излязох да ашладисам ябълката. Тъкмо зарязвах

калема, когато на оградата грейна красивото лице на красивата мис Амалия Бартън.

– Охооо, сър Нютон, откога не съм ви виждала. Надявам се, че се радвате на

добро здраве.

– Баба ми казваше: “Голо здраве – жива болест”, мис Бартън. Вие как сте?

– Много добре. Сливата ми цъфна.

– Поздравявам ви!

– Искате ли да я видите?

61

– Разбира се. Само да приключа с ашладисването.

– Ех, сър Нютон, винаги сте толкова зает. Ще ви остане ли някога време да

ашладисате и моята слива?

– С удоволствие, мис Бартън. А мога да ви науча и как да си я ашладисвате сама.

Елате!

Мис Бартън дойде до мен и ме погледна с огромните си сини очи. Тъкмо острех

калема с швейцарската чекия от бай Хенри. Мис Бартън хвана калема с нежната си

ръчица и този жест много ме развълнува.

– Много ви е твърд калема, сър Нютон – задъха се Амалия.

– Внимавайте да не ви порежа с чекията, мис Бартън. Швейцарска е.

– И как ашладисвате с този калем? – почти изстена Амалия и се изчерви.

– Много е просто. Забелвам кората на калема с чекията, наточвам го хубаво,

правя тесен прорез в кората на дървото и го набивам здраво вътре. Калемът пуска

соковете си в процепа, те се смесват със соковете на дървото и след няколко месеца то

ражда прекрасни плодове.

– Ох, колко хубаво говорите, сър Нютон – каза мис Амалия и дишането й още

повече се учести. – Нямам търпение да ми ашладисате сливата.

– За коя слива говорите, мис Амалия? За тази, дето ви е в задния двор ли?

– Оххх, може и в задния двор, сър Нютон – застена Амалия и стисна калема още

по-здраво – ама първо тази, дето е отпред... Оххх, колко ви е твърд калема...

– Ами като толкова го харесвате, мис Амалия, вземете го за вашта слива.

Подарявам ви го.

Изведнъж мис Амалия спря да стене и ме погледна в упор. Дълбоките й сини

очи се изпълниха с неочаквана омраза. Гласът й внезапно стана леден като острието на

чекията.

– И какво сега, сър Нютон? Няма ли да ми ашладисате сливата?

– Крайно време е да се научите сама да си ашладисвате сливата, мис Амалия.

Голямо момиче сте вече, не може цял живот да разчитате на помощта на съседите. Ако

искате може да ви стана консултант – вие ще си я ашладисвате, пък аз ще гледам и ще

ви давам акъл как да го правите.

– Онанист! – изсъска злобно мис Амалия, грабна калема, хукна към къщата си и

трясна вратата с всичка сила.

След малко от къщата се дочуха същите стонове, които ми беше споделила в

градината. Отначало по-редки и по-тихи, после все по-чести и по-силни. Накрая се чу

внезапен силен крясък и след него настъпи тишина.

Тая мис Амалия май наистина е откачена.

11 септември 1687

Ябълките узряха. Тая година реколтата е по-слаба, но все ще изкарам за стотина

литра ракия.

Златната пармена ще даде поне 60 кила ябълки, Зелената ренета – към 40.

Червената превъзходна я нападнаха гъсеници и не можах да я спася, ама и от нея ще

взема барем 10 кила.

Излязох в градината да бера. Хората от селото нямат навика да берат ябълки.

Мързеливи са и предпочитат да раздрусат дървото и след това да съберат нападалите

плодове от земята.

Аз обаче смятам, че при удара си в земята, плодовете преживяват известен

психологически шок, при който отделят адреналин от ужас и тоя ужас дава после един

леко кисел привкус на ракията.

62

Много пъти съм спорил на тая тема с други колеги овощари, но иди се бори с

традиционния британски мързел!

Подпрях стълбичката на Златната пармена и взех да бера внимателно и

методично – плод по плод. И както си бера, под дървото се появява красивата мис

Амалия Бартън. Ухилена до уши, все едно нищо не се е случило.

– Добър ден, сър Нютон, станаха ли ви ябълките?

– Станаха, мис Амалия, искате ли да опитате?

Избрах най-хубавата ябълка, откъснах я, избърсах я в ръкава си и й я подадох.

Мис Амалия се усмихна мило, взе ябълката и я захапа.

– Така сме като Адам и Ева в райската градина, сър Нютон. Само дето не сме

голи.

– Пази Боже, мис Амалия. Вашата голота би била прекрасна, но се опасявам, че

моята би изглеждала твърде отчайващо.

– Шегувате се. Такъв велик ум като вас не би могъл да изглежда отчайващо...

– А ако отнякъде се появи змията, дали няма да изпищите?

– Едва ли, сър Нютон. Мен и най-голямата змия не може да ме уплаши.

Замълчах и продължих с беритбата. Авторитетите в овощарската наука съветват

да не прекъсваме агротехническите мероприятия независимо от внезапно възникналите

обстоятелства. Мис Амалия дъвчеше с кеф, белите й зъби с възторг се впиваха в

месестия плод.

– Сър Нютон – заговори тя с пълна уста, – кои праскови са най-добри според

вас?

– Това е много коварен въпрос, мис Амалия. Давам си сметка, че повечето

съвременни овощари изтъкват предимствата на сорта “Елберта”. Но аз съм от старата

школа и залагам на “Късна Дупнишка”. Това е велик сорт! Харесва ми как соковете й се

стичат по брадичката ми, уханни и лепкави...Аз съм си олдфешън, както знаете.

– Не ви питам за сортове. Въпросът ми е – мъхнати праскови, или голи?

– Отново ще си позволя да изразя лично мнение, с което по никакъв начин не

ангажирам световната овощарска общественост. Личните ми предпочитания

категорично са на страната на мъхнатата праскова. В голата праскова няма дух, няма

характер, няма тайнственост. Голата праскова лъщи някак безсрамно. Много по-

вълнуващо е да докоснеш с устни мъхнатата повърхност, езикът ти да търси път между

власинките, да намери между тях влажната плът на плода, да не бърза да го захапва, а

просто да изсмуква соковете под ципата... да мляскаш, да сумтиш леко и да усещаш

дразнещото гъделичкане на власинките...

В този момент Амалия изпищя, една ябълка тупна върху главата ми и настана

пълен мрак...

...Не знаех къде съм, не можех да отворя очи, чувствах тъпа болка в главата, но

си спомнях много ясно, че съм треснат в главата от ябълка.

Питах се, защо ябълката падна точно върху моята глава? Какъв е тоя мой шибан

късмет? Защо не тресна кухата главица на красивата мис Амалия Бартън? Защо падна

върху главата на гения?

Дали Господ не е наредил така нещата, че да ме прецака? Не, не трябва да се

поддавам на вродената си мнителност. Мнителността е съсипала не един велик овощар.

Трябва да разсъждавам логично.

Всъщност като се замисля, всички ябълки падат рано или късно. Това, че моята

глава се е оказала на пътя на ябълката е просто някаква случайност.

Ама защо ябълките падат надолу? Защо не падат нагоре? Или настрани? Или в

някаква друга посока?

Значи има някаква сила която ги бута отгоре-надолу? Или ги дърпа отдолу?

63

Отворих очи и видях, че съм легнал по гръб под дървото. Върху мен в областта

под кръста ми беше приклекнала красивата мис Амалия и извършваше постъпателни

движения нагоре-надолу.

Усетих топлина под кръста. Чувал съм, че при триене се отделя топлина, а

очевидно с мис Амалия бяхме в ситуация на класическо триене, така че топлината беше

разбираема.

Гледах как прекрасната ми съседка пъшка в старанието си да запази постоянната

интензивност на триенето – триене, което изглежда беше важно за нея по някаква

необяснима причина.

Триенето беше с променлива честота – започна от около 7-8 херца, но

постепенно се ускори и достигна честоти 20– 25 херца.

Замислих се какви са тези сили, които привличат телата едно към друго. Защо

моето невзрачно овощарско тяло привлича красивото тяло на мис Амалия Бартън?

И защо главата ми привлече върху себе си падащата ябълка?

Има ли връзка между тези две природни явления: ябълката, която ме шибна и

странните движения на мис Бартън под кръста ми?

Излиза, че телата в природата са свързани от някакви невидими ластици, които

ги притеглят едно към друго. Излиза, че има всеобщо привличане!

Това трябва веднага да си го запиша в тефтера с мъдрости.

Внимателно хванах Амалия Бартън под мишниците, повдигнах я нагоре и я

преместих да седне до мен.

– Извинете ме, мис Бартън, но ми хрумна нещо много важно и трябва да си го

запиша в тефтера, преди да съм го забравил.

Обух бързо панталона си и хукнах към къщата.

Красивата мис Амалия Бартън остана да седи безпомощна под ябълката.

Прекрасното й лице беше обляно в сълзи.

64

Austrian Idol

19 март 1787

Днес цял ден работих върху новата ми опера “Дон Жуан”. Почнах я с идеята да е

комедия, но колкото повече разсъждавам върху дон Жуан, толкова повече се

убеждавам, че той всъщност е трагичен и много самотен образ. Сменя любовниците си,

не защото е лекомислен, а защото търси истинската любов. Любов, която никоя от тия

кокошки – доня Ана, доня Елвира или Зерлина – не може да му даде.

И затова дон Жуан умира сам като куче. Без да е усетил любовта, въпреки, че е

имал всички жени, които е пожелал...

Всъщност писането на опери ми е хоби. Работата, с която се прехранвам, е да

озвучавам празници на разни баровци. Обигравам сватби, кръщенета, рождени дни,

разводи.

Номерът е да улучиш точната плейлиста за точните хора. Това вече е въпрос на

психология. И това е предимството ми пред конкуренцията.

Салиери например е ял бой на много сватби, щото им пуска предимно негови

авторски парчета, от които ти иде да си прережеш вените.

А аз като отида някъде първо преценявам домакините. Провеждам с тях лек

опознавателен разговор, за да разбера какво харесват.

Напоследък най-много се харчат ретропарчетата: златните хитове на Бах,

Хендел, Вивалди. Втръснало ми е от тях, ама хората ги знаят, пеят ги, кефят им се.

Веднъж една мутра на рождения си ден си поръча осем пъти поред “Ораторията

Месия” и се сцепи от танци. Кво да ги правиш – клиенти...

Обикновено в разгара на купона им пускам някое мое по-ритмично рондо.

Примерно “Рондо ала турка”. То е приятна непретенциозна чалгийка и много му се

кефят. Зарибявам ги с моя музика. Все пак аз съм и композитор, не съм прост

озвучител.

Но никога не прекалявам с личното творчество.

Е, то си зависи от ситуацията. Сега например тоя Лемперхазе иска

дивертименто, изкомпозирано специално за него. Няма лошо, човекът плаща добре, ще

му взема парите, ама неприятното е, че ми се бърка в работата.

Иска след купона да му дам нотите, за да бил сигурен, че само той щял да

притежава това произведение.

Наивник! То ако стане хит, още утре ще го качат по торентите и ще го изтегли

половин Виена.

Нали така стана с “Малка нощна музика”.

Това е другата причина да ме мрази Салиери – моите парчета правят по 200-300

хиляди тегления от мрежата, а неговите никой не ги дърпа. Ама аз какво съм му

виновен. Да се научи да пише музика, а не да пише някакви чикии като “Данаидите”.

А и като диджей е некадърен. Веднъж бях на една сватба, дето той озвучаваше.

И като ги зачеса тоя пич с едни протяжни клавирни парчета – гостите направо се

успаха. После им избичи някаква безобразна кантата и кумът се вбеси, отиде при него и

почна да го псува.

Как няма да го псува! Салиери изобщо не усеща пулса на публиката, промяната

в настроението на хората, не си дава сметка за влиянието на алкохола.

65

Освен това той смята, че диджеят трябва да говори след всяко парче. И засипва

хората с абсолютно безполезна информация – говори им за тоналности, за хармонии и

те се отегчават.

Според мен добрият диджей трябва да мълчи като пукъл и да влиза от парче в

парче.

26 март 1787

Днес прочетох интервюто, което Салиери е дал за списание “Виенски

Попкрале”. Поради изключителната тъпота на това интервю, го препечатвам дословно

в дневника си.

“Антонио Салиери: Не съм продажен чалгаджия като някои”

– Господин Салиери, над какво работите в момента?

– Благодаря ви за този въпрос. Аз не работя, аз творя. За мен творчеството е

съдба. То е моята орисия. В момента довършвам новия си албум, който е нещо съвсем

различно от това, което съм правил досега. Много по-музикантски е и в него феновете

ми ще открият един много по-зрял и по-мъдър Салиери.

– Кога ще бъде промоцията на албума?

– Благодаря ви за този въпрос. Промоцията ще бъде скоро.

– Ще ни изненадате ли с нов клип?

– Благодаря ви за този въпрос. Да, ще ви изненадам. В момента довършвам

клипа към пилотния сингъл и трябва да ви кажа, че докато снимахме клипа, много се

смяхме.

– Какво мислите за съвременната виенска музика?

– Благодаря ви за този въпрос. Съвременната виенска музика лека-полека се

съвзема и сякаш излиза от кризата. Хората се връщат в концертните зали и искат да

чуят нещо смислено, а не простотии ала Моцарт. Вярвам, че добрата музика има

бъдеще, но за съжаление пазарът е много свит.

– Споменахте Моцарт. Как си обяснявате факта, че неговата музика е много

по-популярна от вашата?

– Благодаря ви за този въпрос. Споменах Моцарт напълно случайно, просто това

име ми попадна на езика. Не знам защо сте решили, че неговата музика е по-популярна

от моята. Аз съм си говорил с мои приятели и никой от тях не харесва Моцарт.

– Факт е, че неговата музика повече “се харчи”, ако ми позволите този

вулгарен израз...

– Позволявам ви го.

– На какво се дължи това според вас?

– Благодаря ви за този въпрос. Първо – не съм сигурен, че музиката му повече се

харчи, защото, както вече казах, никой от моите приятели не го слуша. А аз имам доста

приятели. Но по-важното е друго: Моцарт прави една елементарна, просташка музика,

която гъделичка низките страсти на публиката и то на необразованата публика. Той

вкарва в творбите си долнопробни ориенталски мотиви – вземете “Рондо ала турка”,

вземете “Отвличане от сарая”. Защо от сарая, питам аз? Защо не от Версай, или да

речем от Тауър?

– Защо наистина?

– Благодаря ви за този въпрос. Ще ви кажа защо. За да може пияните виенски

мутри да въртят гьобеци на тези чужди на нашата европейска култура ритми, затова.

– Какво мислите за нелегалните сайтове, които разпространяват музика без

платени авторски права?

66

– Благодаря ви за този въпрос. Ще ви кажа какво мисля. Мисля, че пиратството

ограбва. Онзи ден случайно влязох в един такъв сайт и свят ми се зави. Гениалните ми

“Данаиди” са изтеглени 43 пъти! Значи съм изгубил 43-ма потенциални купувачи на

труда ми... Айде, оставете ме мене, аз съм утвърден композитор, гладен няма да остана, но има млади талантливи колеги, които се опитват да живеят от музика. И не могат,

защото трудът им е ограбван ежедневно с тия емпетройки. А държавата, вместо да

защити правата им, нехае.

– А как ще коментирате факта, че всяко от произведенията на Моцарт има

по над сто хиляди тегления?

– Абе, стига с тоя Моцарт! Какво ми говорите само за него! Той има нелегални

доходи. Ходи по сватби, по рождени дни и взема пари на ръка, без да плаща данъци.

– Трудно ли е да запазиш идентичността си в унифицирания свят на

попкултурата?

– Благодаря ви за този въпрос. Много е трудно. Но изкуството е въпрос на

характер. Често мои приятели са ми казвали: “Антонио, защо вървиш срещу течението?

Защо се мъчиш да създаваш възвишена музика, когато няма кой да я оцени? Не можеш

ли и ти да пишеш чалги?” А аз се усмихвам и им казвам: “Мога, но не си го позволявам, защото поколенията няма да ми го простят. Аз не мога да бъда продажен чалгаджия,

защото имам мисия”.

– И за финал – какво е посланието ви към нашите многобройни читатели?

– Благодаря ви за този въпрос. Вашите читатели са модерни и образовани хора и

те със сигурност си дават сметка, че чалгата е обречена. Времето й изтича, но е нужна

държавна политика, която да подкрепи истинските творци. Нужни са ни нормални,

неподкупни медии, а не такива, които насаждат вкуса към пошлото. Знаете, че повечето

медии са продажни, няма какво да се лъжем. За щастие вашата не е от тях. Тя подкрепя

стойностната музика и истинските духовни ценности в една епоха на бездуховност.

– Благодаря ви за това интервю.

– И аз ви благодаря.

31 март 1787

По принцип не давам интервюта, но простотиите на Салиери ме изнервиха,

затова дадох интервю за списание “Нов виенски фолк”. Ето го:

“Моцарт: Салиери е комплексиран нещастник”

– Господин Моцарт, преди няколко дни в едно свое интервю Салиери ви

нарече просташки композитор. Как ще коментирате това?

– Кой ме е нарекъл просташки композитор?

– Антонио Салиери.

– Кой е той? (смее се)

– Ще ви задам въпроса си по друг начин. Има ли вражда между високото

изкуство и попкултурата?

– Откъде да знам? Питайте Салиери.

– Питам вас.

– Ами враждите ги създават неудовлетворените хора, госпожице. Създават ги

лузърите, които си търсят всякакви оправдания за некадърността си. Нали знаете

поговорката за кривия...

– Знам я, да. На кривата ракета космоса й е виновен...

– Аз я знам като: “На кривия хуй вълната му пречи”. (смее се)

– (изчервява се) Какво искате да кажете?

– Искам да кажа, че на Салиери вероятно му е крив хуя. (смее се) Шегувам се.

67

– И все пак как ще коментирате изказването му, че сте просташки

композитор?

– Вижте, скучно ми е да коментирам изказванията на някакви несретници. Не

може да ми слага етикети някакъв комплексиран нещастник, известен само сред част от

роднините си.

– Определяте го като нещастник?

– Не аз. Публиката го определя така.

– Но все пак той е утвърден композитор, лауреат е на много конкурси...

– На кои конкурси е лауреат? Може би единствено на конкурса на глухите

гугутки. Наградите нищо не означават. Вижте колко тегления от интернет имат

неговите бездарни парчета – по 20-30. Предполагам, че той сам си ги тегли по няколко

пъти (смее се). А моята “Малка нощна музика” само за месец има над 200 хиляди

тегления. Това какво ви говори?

– Нима ви радва фактът, че музиката ви се краде?

– И да ме радва, и да не ме радва, фактът е, че се краде. Така че по-добре да ме

радва. Да, много хубаво ще е да се пазят авторските права, ама това не е мое

задължение, а на тия дето взимат заплати, за да пазят авторските права. Аз какво мога

да направя срещу хората, дето ми теглят емпетройките? Да им счупя клавиатурите ли?

– Но вашите колеги единодушно подкрепят борбата с пиратството.

– Как я подкрепят? Като мрънкат? Мрънкането не е подкрепа. Между другото

забелязали ли сте, че най-много мрънкат тия, дето никой не ги краде. Щото кво да

откраднеш от празна къща? (смее се)

– Да поговорим за личния ви живот.

– Нещо по-жълтичко ли ви се иска?

– Вие сте публична личност. Нормално е читателите ни да се интересуват от

личния ви живот...

– Не е нормално. Аз не се интересувам от личния живот на читателите ви.

– Много жени ви харесват...

– Ами харесват ме, да. И аз ги харесвам. А Салиери не ги харесва (смее се)

– Не ги ли харесва?

– Ами виждали ли сте го с жена?

– Значи си пада по мъже?

– А, това вие го казахте (смее се)

– И за финал – какви са вашите бъдещи творчески планове?

– Бъдещите ми творчески планове са да продължа да харесвам жени.

3 април 1787

Подозирам, че Зюсмайер спи с жена ми. Непрестанно се върти около нея,

засипва я с тъпи комплименти, а тя ми изглежда някак смутена в негово присъствие.

Нормално е да го харесва – той е с десет години по-млад от мен, има добри обноски и

нелошо чувство за хумор, а и пакетът му е голям. Е, като композитор е кръгла нула, но

Констанце никога не е разбирала от музика. В дребното й еснафско мозъче няма нищо

друго освен рокли, обувки и курове.

Защо изобщо се омъжих за нея? И как допуснах да ми сложи рога?

Мислех си да поговоря с нея за Зюсмайер, но се отказах. Такъв разговор би бил

твърде унизителен за мен. Аз съм великият Амадеус и би трябвало да съм над тези

неща.

Честно казано в момента съм по-ядосан на Зюсмайер, отколкото на нея. Това

копеленце го прибрах буквално от улицата. Беше ученик на Салиери и дойде да ми

реве, че Антонио не може да го научи на нищо. Взех го от съжаление. Антонио само му

68

взимаше парите, а не го беше научил дори как се пишат ноти. А само след година

уроци при мен, Франц Зюсмайер започна и да композира. Е, композициите му са доста

постнички и аматьорски, но аз не мога да му вдъхна талант. Мога само да го науча на

занаят и да го възпитам в добър вкус.

И как ми се отблагодарява тоя нещастник? Като ебе жена ми. Каква мерзост!

7 април 1787

Днес при мен пристигна нов ученик. 17-годишен надъхан пич от Бон. Казва се

Лудвиг ван Бетовен. Много е амбициозен и ми сподели, че имал идеи как да промени

структурата на класическата симфония. Щял да замени менуета със скерцо и да

използва някакви “паралелни квинти”.

Това младите винаги искат да впрегнат коня пред каруцата. Абе научи се първо

да композираш елементарни песнички, па после тръгни да правиш революции в

симфонията... Всеки си мисли, че музиката започва от него.

След това ми изсвири на клавесина едно мотивче в до минор, което той е

озаглавил “Съдбата чука на вратата”. Мотивчето е “Сол-сол-сол-ми бемол, фа-фа-фа-

ре”. Не е лошо като начало, от това може да излезе някаква весела песничка, но Лудвиг

твърди, че тези тонове били заредени с драматизъм! Голям чешит.

Изобщо тоя Бетовен не е лошо момче и изглежда има някакъв талант, но е глух

като кантонерски петел. Нищо не чува и се налага да му крещя като луд.

Вече и глухите почнаха да композират. Накъде върви музиката?

10 април 1787

Станах рано, хапнах набързо два кроасана и тръгнах към операта. Пристигнах

цял час преди началото на репетицията и видях, че в кафето седи новата

виолончелистка. Беше сама, пиеше кафе латте, а невероятните й котешки очи гледаха

отнесено през прозореца.. Приближих се до масата, кимнах учтиво и попитах:

– Свободно ли е?

Тя се стресна от унеса, в който беше изпаднала, усмихна се и каза:

– Да, заповядайте.

Седнах. Ръцете ми се изпотиха от вълнение.

– Казвам се Йоханес Хризостомус Волфганг Теофилус Моцарт.

– Приятно ми е – Мартина Хилдегард Браухич фон Хандерсхайм.

– Хандерсхайм? Това не е ли в Шварцбург-Зондерсхаузен?

– Не. Намира се във Вестбрауншвайг, близо до Густенхолц-Кьомерлинг.

Всъщност съм родена в Хелмшероде, но родителите ми са от Мекленбург-Щрелиц.

– Така ли? Какво съвпадение! Аз имам един братовчед там. Казва се Ото Кайтел

Курцщрумпф фон Дубенбубен. Голям турист. С него неведнъж сме ходили в

Алткройцгебирге над Румпелхумпелбах. Пътеките са стръмнички, но при ясно време от

Клайнерфуксшьоншпице се открива разкошна гледка към Тийфбруненаугензее.

– Нима?

– Да. Веднъж си правихме пикник там с едни месари от Шаумбург-Липе

Фюрстентум, които се оказаха долни пияници. Пяха йодлери, докато прегракнаха.

– Мразя йодлери.

– И аз.

– Много са селски.

– Да. Между другото имате очарователен нидерландски акцент.

– Учила съм три години в Хертогенбосх при леля ми Лизелоте ван Мекендупен.

Нейният прапрадядо е един от идеолозите на Утрехтската уния…Та от Хертогенбосх

ми остана този акцент. Това леко хъхрене.

69

– Веднага го усетих.

– Мислех си, че вече не ми личи, но вие имате изумителен слух.

– Професия.

– Пишете ли нещо ново в момента?

– Предимно халтури. Аз съм комерсиален композитор.

– В това няма нищо лошо.

– Само с опери не се живее. Сега пиша едно дивертименто по случай рождения

ден на Густав Вилхелм Швайнщайг Лемперхазе.

– Не ми говорете за този. Много е надут.

– Е, богатите са такива.

– Какво дивертименто пишете?

– И аз вече не знам какво. Три пъти го преправям и все не му харесва. Не искал

да е в до мажор, а в сол минор.

– Простак.

– Абсолютен. Опитах се да му обясня, че сол минорът вече е демоде, но той

настоява.

– Може ли да го погледна?

– Разбира се.

Извадих нотите от чантата си и й ги подадох. Тя ги зачете, усмихна се, а след

малко взе да се смее с глас.

– Гениален сте, Волфганг. Тоя внезапен фа диез в шейсет и втория такт направо

ме разби! Как ви хрумна? Изобщо как може да пишете толкова зашеметяваща музика?

– А на вас не ви ли тежи да мъкнете всеки ден това виолончело?

– Свикнала съм. Пък и усещането да свириш на виолончело е много… как да

кажа… еротично.

– Така ли?

– Ами да. Когато го поставя между краката си и започна да свиря, вибрациите му

тръгват по бедрата ми и… усещането е като при секс.

– Докато свирите?

– Да.

– Не мога да повярвам.

– Не вярвате, защото сте мъж. Не сте ли си забелязали, че 90 процента от

изпълнителите на виолончело са жени?

– Не се бях замислял за това. Значи искате да кажете, че когато свирите, това ви

възбужда?

– Не винаги. Зависи от музиката. Когато свиря Салиери, нищо не усещам. Той е

антиеротичен.

– Разбира се.

– Но когато свиря ваши творби, често стигам до оргазъм. Веднъж даже, след

едно представление на “Сватбата на Фигаро” не можах да стана от стола да се поклоня,

защото бедрата ми бяха абсолютно мокри.

Гледах я изумен и не можех да повярвам, че ми разправя такива неща. Не бях

сигурен, че това, което ми казва, е истина, но беше очевидно, че ме сваля.

11 май 1787

Днес играх снукър с копеленцето Зюсмайер. Много по-добър съм от него и

обикновено го спуквам от бой, но днес играта ми не вървеше и му позволих по

елементарен начин да ми вземе три поредни фрейма.

70

През цялото време, докато играехме, си представях как го слага на жена ми, как

я шиба върху масата за снукър и как развратната кучка Констанце грухти от

удоволствие, разпаряна от огромния му член.

Ръцете ми се разтрепериха от гняв и започнах да осирам съвсем елементарни

топки. Даже в петия фрейм изтрещях с такава сила кю-бола, че той изхвръкна от

масата.

– Добре ли сте, учителю? – попита ме Зюсмайер.

– Добре съм, Франц. Просто днес не ми е ден.

– Искате ли да спрем?

– Да, хайде да отидем да пийнем по нещо. Аз черпя.

Седнахме в бара на снукър-клуба и поръчах две големи уискита. Пиехме

мълчаливо, а аз го гледах как устните му се впиват в ръба на чашата и си представях

как тия устни смучат зърната на Констанце.

– Франц, винаги съм се чудел, как може млад, красив, талантлив човек като теб

да си няма гадже. Момичетата те харесват...

– Така е, учителю, харесват ме, но аз съм се посветил изцяло на музиката.

Любовта изисква свободно време, а аз го нямам. За мен е истинско щастие, че съм ваш

ученик и искам да взема всичко, каквото мога от контактите с вас.

– Ти наистина вземаш всичко, каквото можеш, Франци.

– Благодаря ви, учителю.

– Но да вземеш и жена ми, ми се струва вече прекалено. Тъпо е да ебеш жената

на учителя си, Франци. Не е джентълменско.

– Как може да си помислите такова нещо, учителю? За мен Констанце е светица.

– Светица е, да. Светица, която си вдига полата веднага щом види по-голям кур

от тоя на мъжа си. Но аз не обсъждам нея, Франци. Тя е курва, отдавна го знам.

Обсъждам теб. Интересно ми е как си стигнал до идеята, че щом Моцарт те е взел от

улицата и те е ограмотил музикално, това ти дава правото да ебеш жена му?

– Учителю, съжалявам, но това не е истина. Констанце...

– Изобщо не ми пука за Констанце. Тя си го търси. Ако не си ти – ще е някой

друг. Ненаситната й путка изобщо не се интересува дали си перспективен композитор

или безперспективен кочияш. Тя така или иначе ще си вземе своето. Но ми пука за теб.

Защото, когато дойде при мен ти ми каза, че искаш да правиш музика и аз ти повярвах.

И те обучавах с цялото си сърце, без да ти вземам пари, защото мислех, че искаш да

бъдеш музикант. А ти всъщност си искал да бъдеш ебач на престижни путки...

– Учителю, това не е вярно...

– Такова е мисленето на всички посредствени селяни като теб, Франци. Да сте на

далавера. Да ебете някакви жени, пък друг да им плаща разноските. Докъде ще

стигнете така?

Зюсмайер ме гледаше като зяпнал роял. Станах, платих сметката и го оставих да

мисли върху думите ми.

Ако изобщо е способен да мисли.

19 май 1787

Партито на Лемперхазе мина страхотно. Всички много се забавляваха и забих

доста авторски парчета. Мартина стоеше близо до сцената и не сваляше поглед от мен.

Направих към три часа и нещо програма и изкарах половин час бисове само с мои

парчета.

Когато слязох от сцената, бях задъхан и развълнуван като гладиатор след тежка

битка. Една нежна ръка ме докосна по лакътя. Мартина.

71

– Волфганг, вие сте невероятен диджей. Не съм виждала досега такива скречове.

Имате страшно бързи пръсти.

– Благодаря ви. Всичко зависи от публиката. Когато има добра публика, нещата

се получават. Има някаква магия.

– Кой ви е учил да правите скречове?

– Никой. Сам съм се учил.

– Аз също се опитвам да правя скречове, но не е същото.

– Така ли? Къде се опитвате?

– У дома. Зимните виенски нощи са твърде дълги за едно самотно момиче.

Изкъпвам се, лягам в кревата, облизвам пръстите си и започвам баааааааавничко да си

правя скречове. После сменям темпото, правя ги по-бързички, после пак бавни...

– Да сменяш темпото е голямо изкуство, Мартина. Да започнеш с едно

неангажиращо анданте модерато, после с лекота да смениш към адажио и да завършиш

с едно възторжено алегро виваче, при което пръстите ти препускат като вихрени диви

коне върху росата...

– Да...

– Най-важното е да имате леки пръсти.

– Моите за съжаление са позагрубели от струните на виолончелото. Мазолести

са и леко драскат. Затова, когато си правя скречове, си представям вашите пръсти,

Волфганг.

– Моите пръсти имат навика да почукват. Така са научени от клавесина.

– Точно това почукване в адажиото ми липсва, Волфганг. Само въртене не стига,

трябва и почукване. Без него не мога да стигна до края. Как ми се иска някой път вие да

ми направите един скреч...

– Я да ви видя пръстите!

Взех малката й ръчичка и нежно прокарах връхчетата на пръстите си по нейните.

Наистина бяха грапавички от натискането на струните, но това ми хареса. Когато човек

е влюбен, намира очарование дори в такива простотии като мазолите.

Пийнахме още шампанско, после я изпратих и прекарах нощта в нейната

квартира. Правих й скречове до три след полунощ, а тя виеше като сопрано в опера на

Салиери.

Заспахме изтощени, а на сутринта Мартина ми каза, че съм гений.

Е, аз това си го знам.

72

Софт, Хард, Грим

27 февруари 1814

Вилхелм:

Пак сме закъсали за пари. От три седмици ядем само картофи и зеле, и нямаме

пари за бира. Трябва да предприемем нещо. Седнахме да си поговорим с брат ми и той

ми предлага да почнем да издаваме списание. Сега много се харчели лайфстайл-

списанията.

Попитах го какво значи “лайфстайл” и той ми обясни, че това е списание с голи

мацки, реклами на коли и джинси и някакви леки забавни текстове между тях. Идеята

на Якоб е списанието да се казва “Гримхаус”.

Проблемът според мен е, как ще навиваме мацките да се събличат голи. Аз съм

много зле в това отношение. Якоб обаче смята, че съседката Барбара щяла да се

съблече дибидюс без проблем.

Барбара наистина има страхотни цици, но аз смятам, че повече ще се харчат

комиксите. Германците са особен народ – най-много се кефят на картинки с тъпи

смешки.

Скарахме се и Якоб каза, че съм много загубен и нищо не разбирам от бизнес.

1 март 1814

Якоб:

Брат ми е голямо лайно. Закъсали сме за пари, а той ми се прави на творец.

Според мен единственото, което може да ни извади от мизерията, е лайфстайл-

издание. Да има повече голи мацки... Сексът продава.

И най-важното е не да навием Барбара да се съблече, а да завъртим някакъв

сюжет около нея. Примерно тя е принцеса, заключена в някаква кула и любовникът й

не може да влезе при нея да я оправи. Тогава тя спуска от кулата дългите си коси

(косата на Барбара стига почти до прасците й), тъпкачът се качва по косата й и я

изчуква. Хем е приказно, хем с това дърпане на косата, става малко садо-мазо, нали?

Трябва обаче да й измислим някакъв псевдоним, щото това Барбара звучи много

селско. Може да я кръстим примерно Рапунцел.

Брат ми уредил печатница – щял да ни го печата някой си Гутенберг. Бил голямо

име в бранша, навремето дядо му бил открил печатната машина.

Общо-взето нещата потръгват, но на първо време ще ни трябва спонсор. Имам

един съученик Хорст, който беше пълен тъпак в училище, ама като завърши се хвана в

месарницата на баща си и сега е един от най-големите производители на вурст в

Бавария. Видяхме се и той много хареса идеята ни и е готов да рекламира в първия ни

брой. Обаче настоява да интегрираме неговите продукти в сесията на голата мацка.

Казах му, че няма проблем. Ще сложим на врата на мацката огърлица от

вурстове и някакво лого от сорта: “Дебел вурст – мечта за всяка домакиня”. Хорст каза, че според него това е страхотна идея.

23 април 1814

Вилхелм:

Подготвяме първия брой. Барбара верно се съблече без възражения и ни позволи

да я рисуваме от натура. Рисувах с разтреперани ръце. Циците й наистина са приказни.

Обаче тия грозни вурстове на врата йразвалят цялата картинка. Ама няма как – вече сме

взели парите.

73

Стигнахме до момента, когато идва принцът и се сетихме, че не сме наели човек

за тази роля. Якоб вика: еми тогава аз ще съм принцът, важното е да потръгне бизнесът.

Съблече се и стана тъжна картинка. Кво да му рисуваш на Якоб? Увисналото

шкембенце ли, хилавите рамене ли или невзрачния пенис? Мъка!

Както и да е, поразкрасих го за нуждите на медията. Все пак продаваме мечти, а

не реалност, нали?

След края на сесията поканихме Барбара на вечеря. В смисъл, че купихме

няколко бири и тримата седнахме да изядем вурстовете. Аз разказах няколко от моите

тъпи вицове, а Барбара учтиво се засмя. Мисля, че ме харесва.

25 април 1814

Якоб:

Барбара е страхотна! Показа ни всичко, каквото искахме да видим. Но с Вилхелм

се скарахме жестоко на естетически теми. Той смята, че на картинките трябва да й се

виждат само циците, а надолу да е по гащи. Щото като било по-софт, било по-

възбуждащо. Е, не е ли пълен идиот Вилхелм? Има ли нещо по-възбуждащо от една

натурална, хубаво разкрачена чисто гола жена?

Вилхелм обаче се запъва и ми разправя, че германците били консервативни и

щели да се шокират от това нещо. Щели сме да отблъснем рекламодателите. Ние и без

друго не сме фрашкани с рекламодатели. Засега сме хванали за клиент само Хорст с

неговите вурстове.

Понеже с Вилхелм така и не се разбрахме дали да сме софт или хард издание,

решихме да хвърляме чоп. Спечелих аз.

Ликувайте читатели, идва първият брой на “Гримхаус” с чисто голата Барбара!

25 април 1814

Вилхелм:

Брат ми е тежък сексманиак. Настоява да правим порноиздание, а аз смятам, че

нещата трябва да са по-загатнати, по-естетски. Да гъделичкат възприятията, а не да ги

бомбардират. Много по-възбуждащо е да си представяш какво има под гащите,

отколкото направо да го видиш. Ама не можах да се наложа.

Пък и цяла седмица се разправям с печатницата. Тоя Гутенберг, дето го пазарих

за печатането прави само проблеми. Не знам какво е открил дядо му, ама тоя е пълен

нещастник с огромно самочувствие.

Постоянно е пиян и трябва да му висиш на главата, за да не обърка нещо. Вчера

нещо прецакал цветоотделките и Барбара излязла с лилава коса и червени очи като

някакво чудовище. А Гутенберг ми разправя, че това било нарочно и така било по-

естетско. Идеше ми да му разбия главата.

3 май 1814

Якоб:

Първият брой изби рибата.Тиражът свърши за ден и половина и сега ще пускаме

допечатка. Само Гутенберг леко ни прецака с корицата. Напил се човекът, объркал

нещата и вместо заглавието “Гримхаус”, турил на корицата заглавие “Немски

приказки”.

И ми се извинява и ми вика: претрупан съм с работа, печатам сума ти неща,

вчера ме засилиха за един сборник с приказки и съм разменил заглавията.

Ама това е малкият дявол. Добре, че не е пуснал в книгата с приказки

илюстрациите на Барбара, че тогава щяхме да закъсаме.

74

Сега проблемът е, че щом веднъж сме тръгнали с такова заглавие на списанието,

не бива да го сменяме. Читателите ни вече ще търсят “Немски приказки”. Какво пък –

не е чак толкова лошо име за лайфстайл-издание.

Отново се скарахме с Вилхелм. Аз му предлагам да направим картинките като

комикс. Да излизат балончетата от устите на героите и вътре да пише: “Йа, йаааа!”,

“Вундърбааа”, “Шприц мих, шприц мих!” и т.н. Но той се запъва и твърде, че така щяло

да стане много мръснишко. Егати задръстеняка!

16 май 1814

Вилхелм:

Тъпо ми е да си го призная, но брат ми май излезе прав. Хардпорното се харчи

повече от софта. Може би читателите ни още не са дораснали за по-изискана еротика.

Опасенията ми за рекламодателите също се оказаха напразни. След първия брой

ни се обадиха от 18 фирми с оферти да рекламират при нас.

Засега най-много предлагат от една шивашка фирма. Много харесали рекламата

на вурста и искат и техните продукти да бъдат интегрирани в някаква рисувана сесия.

Трябва да измислим някакъв сюжет.

17 май 1814

Якоб:

Измислихме го. Главният герой е млад, добре сложен пич с псевдоним

“храбрият шивач”. Шие с бързата си игла жените отпред, отзад, отвсякъде.

На колана му пише: “седем с един удар”. Фотосесията е групово порно в

шивашко ателие – той със седем мацки. Логото ще бъде “Вкарай иглата дълбоко!”

25 май 1814

Вилхелм:

Направихме сесията. Добре стана. Жените са красиви, момчето е добре сложено.

Е, на мен ми се отели вола от работа, щото да нарисуваш осем човека във всякакви пози

си е хамалогия. Ама стана добре. И рекламодателите са доволни.

Друг е въпросът, че в света не съществува мъж, който може да задоволи

едновременно седем жени. Но ние все пак продаваме мечти, нали?

5 юни 1814

Якоб:

И тоя брой стана голям хит. Оказва се, че груповият секс присъства във

фантазиите на повечето германци. Но Вилхелм ме притеснява. Затворил се е в себе си,

не говори, изглежда уморен. Дори ми спомена, че иска да се отказва. Мисля, че

рисуването го изтощава.

7 юни 1814

Вилхелм:

На път съм да се откажа. Списанието върви много добре, печелим пари, но

рисуването ме изтощава. Пък и не съм убеден в това, което правя. Ще ми се да е малко

по-изискано, малко по-художествено. Натуралният секс ме отвращава. Предложих брак

на Барбара.

19 юли 1814

Якоб:

75

Получихме писмо от някакъв французин, на име Луи Дагер. Бил голям фен на

изданието ни и искал да се включи в екипа ни.

Така е, като тръгвахме никой не ни помагаше, даже се наложи аз да позирам за

първата сесия с Барбара, а сега всеки се опитва да се присламчи към успеха ни. Както и

да е.

Това, което ме заинтригува в писмото му, е че той твърди, че е открил нов метод

за изображение на мацките, който спестява рисуването. Той го нарича “фотография” и

обяснява подробно в писмото си какъв там бил принципът, но нищо не разбрах от

метода му.

По-важното е, че ако това се окаже вярно, няма да се налага Вилхелм да рисува

като изоглавен и може би ще живне. Поканих го тоя Дагер да видим какво е измислил.

4 септември 1814

Вилхелм:

Този странен французин е гений. Дойде при нас и заяви, че е измислил нещо,

което той нарича “фотография”. И предложи да ни “фотографира”. След като ни увери,

че това е абсолютно безопасно за здравето ни, той разгъна някакъвв странен апарат,

накара ни да застанем с Якоб пред нея, вкара в апарата някаква сребърна плака, после

една лампа, светна, нещо изпуши, той извади плаката и каза, че му трябва тъмна стая.

Затвори се в банята и след един час донесе изображението.

Това, което видяхме, беше смайващо. На хартията бяхме аз и брат ми в

абсолютно точно изображение, сякаш изваяно от гениален художник. Всеки детайл,

всяко косъмче от кичурите ни беше такова, каквото е. Взехме картината му и

застанахме пред огледалото. Това не е възможно. Между огледалото и образа върху

хартията нямаше НИКАКВА разлика. Апаратът на Дагер беше запечатал всичко.

Хвърлихме се да го прегръщаме и се напихме от радост.

13 септември 1814

Якоб:

Дагер е гений. Той постигна мечтата ми – да пресъздадем красотата на секса,

каквато е. Без всякакви компромиси.

Извиках Барбара да я фотографира. Тя е суеверно момиче и доста се дърпаше и я

беше страх от апарата, но за половин кило винервурст се нави.

Дагер я фотографира и когато видях фотографията му, щях да се разплача. Какво

съвършенство! Уловена е всяка гънка на сластното й тяло, всяко косъмче на интимното

й окосмяване.Този тип изображения ще предизвикат революция в медиите.

20 септември 1814

Вилхелм:

За следващия брой решихме да направим лесбийска сесия. Обаче фотосесия!

Луи ще направи картинките. Момичетата са с псевдоними Белоснежка и Червенорозка.

Белоснежка е с белоснежни цици, а Червенорозка е с червенорозов клитор.

И двете са студентки в Хайделбергския университет. Вътрешен дизайн,

разбираш ли.

Вкъщи имам тежки семейни проблеми. Барбара всеки ден ми прави сцени на

ревност, скубе коси, троши чинии – страшна работа. Според нея аз едва ли не

преспивам с всички момичета, които ни позират. Как да й обясня, че съм

професионалист и никога не смесвам професията с личния живот?

8 октомври 1814

76

Якоб:

Луи ни изстреля в космоса на издателския бизнес. Заради фотографиите качихме

тиража пет пъти. Тези изображения са изумителни. Все едно гледаш живи хора.

Е не виждам вече кой може да ни бие на лайфстайл-пазара. Уволних печатаря.

Тоя пич не изтрезнява, мама му стара. Оная вечер отивам в печатницата, а той се напил, изпикал се върху макулатурите и ми крещи: “Ти знаеш ли кой съм аз? Аз съм внук на

Йоханес Генсфлайш цур Ладен цум Гутенберг!” Странен човек – хем е пиян като гъз,

хем си помни цялата фамилия.

Напсувах го и го уволних. Сега с брат ми се чудим дали да търсим друг печатар

или да инвестираме част от печалбата в наша си печатница.

12 октомври 1814

Вилхелм:

Купихме си печатница. Втора ръка, ама много запазена, пък и дават шест месеца

гаранция.

Тиражът на списанието продължава да расте. Получаваме много писма от

читатели. Искат по-извратени неща. Големи мръсници се оказаха нашите сънародници.

Сега сме им приготвили един сюжет с инцест и матуре-олдер. Брат и сестра се загубват

в гората и попадат в къщата на перверзна бабичка. И там се почва едно диво чукане.

Ще го кръстим “Хензел и Гретел”.

Якоб има идея да направим конкурс, озаглавен “Grimgirl of the year”. Читателите

да изберат най-сексапилната мацка, която сме снимали през годината и да й дадем

някаква награда. Името на конкурса ми харесва. Звучи като “Dreamgirl of the year”.

29 ноември 1814

Якоб:

Тоя Луи Дагер, освен че е гениален фотограф, започна да предлага и сюжети.

Разправя ми за някакъв френски автор от миналия век – Шарл Перо, който пишел

страхотни мръсотии и много се харчел.

Имал някакъв история за една принцеса, която се убола с вибратора си и заспала

вечен сън. Обаче дошъл млад надарен принц, ударил й една патка и тя се събудила.

Бил писал и някакво фуутфетиш порно със стъклени обувки, за някоя си

Пепеляшка.

Но най-якото е за някакво котенце в чизми. Пуси в чизми, това направо ме разби.

Това са много силни сюжети, и трябва да ги разработим. Пък и тоя Перо е умрял

отдавна, така че няма да имаме проблем с авторските права.

23 декември 1814

Вилхелм:

Проведохме конкурса “Grimgirl of the year”. Добре се получи, спечели 19-

годишната Урсула, дето я снимахме като Белоснежка. Тя не че е най-сексапилната, ама

Якоб преспа с нея и реши да й даде наградата.

Заради този конкурс имах тежки разправии с Барбара. Искаше и тя да се явява.

Аз обаче бях категоричен: тя вече е омъжена жена и няма място по такива конкурси.

Само аз мога да се радвам на голото й тяло.

Барбара изпадна в истерия. Ти, вика, си задръстен бюргер, това тяло си е мое и

мога да правя с него, каквото си поискам.

Какво неблагодарно същество. Аз я измъкнах от мизерния й живот, дадох и

добър стандарт и престижен живот, а тя да ме обижда така.

77

Казах й, че ако се яви на конкурса, ще се разведа с нея, и тя престана да ми

мрънка.

Брат ми ме притеснява. Успехът го направи друг човек. Повярвал си е, че е едва

ли не някакъв господ на съвременната преса. Пуши дебели пури, сменя колите си всеки

месец и преспива с всичките ни фотомодели.

Почнал е и да шмърка кокаин и вече изобщо не се вясва в редакцията. Опитах се

няколко пъти да проведа сериозен разговор с него, но той е неадекватен. Боя се, че ще

свърши зле.

16 февруари 1814

Якоб:

Боя се, че ще свърша зле. Тия наркотици ще ме довършат. Ама без тях не знам

как ще издържа на напрежението. Като си помисля какво преживях само през

последната година! Тръгнах от нищото, а сега съм един от най-богатите и най-

уважания мъже в Германия. Сменям колите си всеки месец, спя с най-красивите жени.

И всичко това постигнах единствено благодарение на таланта си и на огромния труд,

който положих. На всичкото отгоре през цялото време дърпах със себе си мързеливия

си, страхлив брат.

Ако се бях подвел по неговите загубени идеи за естетска еротика, сега още

щяхме да рупаме зеле в дълбоката провинция.

Само за година усилията ми дадоха плод и сега съм недостижимият император

на сексиндустрията. А съм едва на 29 години.

Но съм уморен... много уморен... Имам всичко, за което съм мечтал, а не мога да

му се радвам. Ето ме сега, на върха на богатството и славата. Седя в дълбокото си

кожено кресло, шмъркам кока и една от най-красивите жени на Германия ми прави

свирка.

А не съм щастлив.

25 февруари 1814

Вилхелм:

Брат ми е тотално откачил и работата му в списанието засилва сексуалните му

мании. Напоследък се е фиксирал върху цифрата седем и ми развива някакви теории, че

седмицата била най-сексуалната цифра.

И само такива сюжети измисля. Първо направи някаква отвратителна сесия с

джуджета. За някаква Снежанка (какво тъпо име!), която живее в горска къщичка със

седем разгонени гнома.

А сега иска да правим някаква зоофилска история с вълк и седем козлета.

Това вече е прекалено. Не искам да имам нищо общо с тия гнусни перверзии.

Прехвърлих на Якоб моя дял от списанието, взех си парите и си купих къщичка в

Алпите.

Живеем си тук двамата с Барбара, далеч от порнографии и простотии. Имаме си

градинка, гледаме кокошки, а всяка събота от осем до осем и половина правим секс.

Единственият проблем е, че аз не мога да се възбудя, ако Барбара не сложи на врата си

огърлица от вурстове.

78

Бирфест на комунистическата партия

23 май 1847

Кръчмата не върви напоследък. Дойде ли месец май, всички се юрват на море в

България или предпочитат да седят навън. А моята кръчма няма външни маси. Трябва

да помисля как да привличам клиентела в летните месеци.

Карл ми предлага да направя бирфест. Ама бирфестове се правят на открито.

Кой ще се завре в едно мрачно, задушно мазе. Той, Карл, само философства. Не работи

нищо, пие на вересия в кръчмата ми и непрестанно развива разни теории.

Разправя ми, че всяко човешко общество се състои от две основни нива:

икономическа база и обществена надстройка. Икономическата база била начинът на

производството, а обществена надстройка били всички прояви на културата,

образованието, изкуството, религията, философията.

Аз се опитах да възразя и му споделих, че миналата година си направих една

надстройка на вилата, но не бих казал, че стана проява на културата.

Карл обаче твърди, че нищо не разбирам, защото мисленето ми било буржоазно.

Нахално копеле! Не стига, че пие в кръчмата ми, без да плаща нищо, ами ще ме обижда

на буржоа.

25 май 1847

Светът е несправедлив. Някои хора като мен блъскат от сутрин до вечер и едва

свързват двата края, а други като Карл седят, пият на вересия и философстват.

Иначе Карл не е прост човек. Много е чел, от много неща разбира, но е адски

мързелив. Не му се работи и непрекъснато търси философски оправдания за мързела

си.

Доколкото схващам теориите му, той смята, че хора като него са някаква висша

каста, наречена “надстройка”, и те не трябва да работят, а само да ядат, да пият и да

философстват. А всички останали, наречени условно “база” трябва да бачкат, за да

може “надстройката” да си кърка безплатно и да философства. На мен това ми

изглежда несправедливо, но Карл го изразява с едни такива витиевати фрази като

например: “Всеки трябва да се труди според възможностите си, а да получава според

потребностите си”.

Според мен причината за тези теории е, че Карл се е събрал с едни пропаднали

типове, които мислят само за пиене и все нямат пари. И сега се чудят как да извъртят

нещата така, че да създадат едно общество, в което нищо не бачкаш, а вземаш всичко

наготово. Нещо като хотел “ол инклузив”.

Само не разбирам откъде ще се вземат всички тия безплатни неща. Господ ли ще

им ги изсипе? А Карл вика: “Няма Господ, драги ми Фридрих. Религията е опиум за

народа”.

Излиза, че всички ние, дето ходим в неделя на църква, сме някакви наркомани.

Странни теории има тоя Карл.

30 май 1847

Липсата на клиенти ще ме съсипе. Бирата взе да вкисва, а вурстовете се

развалиха и тая сутрин изхвърлих 12 кила първокласни наденички. Толкова много фира

никога не съм имал.

79

А и Карл непрекъснато мрънка. Храната не му харесвала, бирата му била топла...

Като не плащаш, поне си трай. Днеска му вдигнах скандал и му казах, щом като е

недоволен, да си намери друга кръчма.

А той пак почна да теоретизира.

Според него аз съм бил изнервен от многото фира и това било класическа криза

на капитала. А моят капитал идвал от принадената стойност на труда на пролетариата.

Затова аз сам съм си бил виновен, защото съм експлоатирал пролетариата, който

притежавал само труда си.

Възразих му, че и аз се трудя и то яко, а той ми разправя, че аз съм бил от онези

трудещи се, които не създават физически продукт и те всъщност експлоатират чужд

труд.

И така принадената стойност на дадена стока – в случая развалени вурстове и

вкиснала бира се формирала от директно упражнения върху нея труд.

Направо щях да го напсувам.

Но той стана още по-нагъл и ми заяви да не се конфронтирам с него, защото бил

пролетариат, а класовите конфликти не водели до нищо добро.

Вместо да се конфронтирам с него трябвало да го подкрепям, защото аз съм бил

икономическата база, на която той щял да построи обществената надстройка на

революционните си идеи.

Идиот! Поне да си подстриже малко брадата, че постоянно си я топи в бирата.

4 юни 1847

Вече цяла седмица не говоря на Карл. Сърдит съм му. Той обаче вместо да ми се

извини взел, че се оплакал на жена ми.

Казал и, че съм бил изпаднал в социално отчуждение, което било характерно за

загниващите капиталистически общества. Частната ми собственост била резултат от

моя отчужден от обществото труд и съм бил станал жертва на господството на вещните

отношения над субекта на труда.

И затова Карл бил разтревожен за мен. Какво дебелоочие! Защо не се

разтревожи за себе си, та да поразмърда малко дебелия си гъз и да поработи, вместо да

кисне от сутрин до вечер в кръчмата и да живее от принадените ми стойности?

16 юни 1847

Днес Карл мина всякакви граници. Отидох в кръчмата към обяд, а той вече беше

пиян като кирка, беше стъпил на един стол и държеше реч пред неколцина алкохолици:

“Аз винаги съм казвал, че дехуманизацията, експлоатацията и отчуждението на

работниците един от друг се дължат главно на неадекватните решения, на грешките

правени от господстващата икономическа класа. И затова се водят толкова войни.

Защото сегашният загиващ строй използва военната си мощ да създава колонии в

прединдустриалните страни. Тези войни се водят заради търговски грабежи, права

върху суровините и присъединяване на пазари. А законите са създадени само за да

защитават интересите на властващите, а не за трудещата се класа.

И ако искаме да променим обществото и в частност кръчмата на Фридрих, ще

трябва цялостна смяна на икономическата база.

Това може да стане само ако премахнем частната собственост върху средствата

за производство.

Държавното управление, с неговите закони и служители, ще отмре с времето в

хода на промените. Резултатът ще е една нова система на устройване на обществото –

едно комунистическо общество, в което личността отново ще бъде свързана със себе

80

си, в което частната собственост ще бъде премахната, а хората ще започнат да правят

това, за което са най-добре устроени.

В комунистическото общество няма да има престъпност, алкохолизъм, религия,

експлоатация, глад или бедност.

Средствата ще са насочени към производството на неща, които да задоволяват

потребностите на хората, а разпределението ще е според план и индивидуалните

нужди, а не както е в момента от властващите пазарни методи в капиталистическите

общества, където нещата се купуват и ако нямаш пари, не можеш да притежаваш.

Ние, клиентите в кръчмата на Фридрих, сме преки свидетели как капитализмът

умира заради собствените си противоречия, а пролетариатът вече е узрял да извърши

революционна смяна на обществения строй.

Първият етап за налагане на новите обществени отношения ще бъде диктатурата

на пролетариата. После ще последва крайния комунизъм. Тогава държавата ще отмре

защото няма да има повече нужда от полиция, която да защитава групите една от

друга...”

Усетих, че ако не се намеся, тия пияници може да изпотрошат кръчмата ми,

затова извиках полиция.

Само за няколко минути “революционерите” бяха изхвърлени навън с шутове и

диктатурата на пролетариата остана техен неосъществен блян.

Пияниците се разбягаха, а Карл остана на улицата, седнал в една локва и почна

да се смее. Един от полицаите го попита защо се смее, а той му отговори:

“Човечеството, смеейки се, се прощава със своето минало”.

Егати откачалката!

17 юни 1847

Карл взе да ме въвлича в разни неприятни истории. Онзи ден се напил, счупил

някаква витрина и ченгетата го арестували. И като го питали къде работи, той им казал, че ми е съдружник и че аз ще платя витрината. И вчера идват при мен от полицията,

добър ден, казват, вие ли сте Фридрих Енгелс... аз съм, казвам... ами вашият съдружник

е счупил една витрина, трябва да я платите.

Взех да им обяснявам, че нямам съдружник, а те ме питат: познавате ли лицето

Карл Маркс? Познавам го, казвам, пие в кръчмата ми постоянно. Ами той беше при нас

и за да го освободим подписа документ, че е ваш съдружник и сега вие трябва да

платите витрината.

Платих я, къде ще ходя...

Егати неблагодарното същество е тоя Маркс. Не стига, че ми е изпил поне пет

тона бира на вересия, ами сега трябва да плащам и за пиянските му изстъпления.

Освен това почнаха да ме разнасят и по вестниците. Вчера в криминалната

хроника излезе дописка: “Маркс и Енгелс трошат витрини”. Защо свързват името ми с

този идиот? Иди се обяснявай, че не е истина.

Само да ми дойде в кръчмата тоя нещастник. Ще му оскубя брадата косъм по

косъм.

15 август 1847

Карл окончателно се е побъркал. След онази история не се беше появявал два

месеца в кръчмата ми, но днес цъфна във видимо добро настроение, все едно, че нищо

не е било и ми се похвали, че подготвя някакъв Бирфест на комунистическата партия,

на който щял да държи реч. Речта започвала с думите: “Един призрак броди из Европа –

призракът на комунизма”.

81

Попита ме дали имам нещо против да направи комунистическия си бирфест в

моята кръчма. Казах му хич да не си помисля такива простотии, а той ме погледна със

съжаление:

– Знаеш ли, Фридрих, ти не си лош човек, но нехуманните капиталистически

отношения са те променили. Ти си доказателство, че битието определя съзнанието.

– Не знам кое какво определя, но абсолютно ти забранявам да водиш

пролетарии, комунисти и други безпарични алкохолици в заведението ми. Ясно ли ти

е?

– Ясно ми е. А ще ми дадеш ли поне да изпия една бира на вересия?

82

Доносникът

1 септември 1858

Постъпих на работа като пазач в зоопарка. От дете обичам животните и се

интересувам от всичко, свързано с тях. Като малък дори събирах бръмбари в двора на

чичо ми и си направих доста богата колекция.

Показвах ги на момичетата, които харесвам, а те пищяха. Хората са странни

същества.

Тук, в зоопарка, най-после намерих тихо пристанище за неспокойната си душа.

Разхождам се по цял ден около клетките, подхвърлям фъстъци и пуканки на животните

и се опитвам да се сприятеля с тях.

Най-сговорчиви ми изглеждат маймуните. Шимпанзето Уинстън вече ме познава

и когато се доближа до клетката, започва весело да подскача и да издава смешни звуци, като леля ми Джейн, когато й изкипи млякото.

Хипопотамът Денис обаче е твърде мнителен. Гледа ме мрачно и изобщо не

посяга към пуканките. Явно хипопотамите не се поддават на корупция.

Единственото гадно нещо в зоопарка е, че идват деца. Децата са ужасни

създания – пищят, кикотят се и плашат животните.

Ако бях министър-председател щях да забраня достъпа на лица под 18 години до

зоологическите градини.

10 септември 1858

Днес прекарах цял ден в залата с влечугите. Какви огромни змии има там! Де да

имах и аз такава змия... Жените щяха много да ме харесват.

Пазачите ме предупредиха да внимавам със змиите и да не се доближавам много

до тях, защото били коварни същества. Глупости. Толкова са милички. Дивата свиня

Мередит вече ми намига закачливо. Ще станем приятели с нея.

Отделям по няколко часа на ден, за да уча езика на животните. Убеден съм, че и

те общуват помежду си със звуци досущ като хората. И ако се науча да ги разбирам, ще

знам кога са гладни, какви желания имат, какво им тежи.

Споделих идеята си с управителя на зоопарка – господин Хамилтън, а той ме

попита:

– Мистър Дарвин, сигурен ли сте, че работата ви се отразява добре?

27 септември 1858

Имам известен напредък. Вече разменяме по няколко думи с шимпанзето