Дневниците на Кари Брадшоу

29. Горгоната

— Защо не вземеш да напишеш за това? — пита Джордж.

— О, не! — отсичам и прекършвам деликатното връхче на един клон. Оглеждам го, разтърквам меката суха дървесина между пръстите си и после го връщам обратно в гората.

— И защо?

— Защото така! — Тръгвам бързо напред и нагоре по пътеката на стръмния хълм. Зад мен Джордж вече се задъхва от това усилие. Сграбчвам една самотна издънка встрани от пътеката и я използвам, за да се изтегля нагоре. — Не искам да ставам писател само за да описвам живота си. Искам да бъда писател, за да избягам от него.

— Тогава не би трябвало да ставаш писател — пухти зад мен Джордж.

А така!

— Виж какво, писнало ми е всеки да ми дава указания какво трябва и какво не трябва да правя! Може пък да не искам да ставам от онези писатели, които познаваш! Замислял ли си се над това?

— Хей, не се ядосвай!

— Напротив, ще се ядосвам! И изобщо не възнамерявам да слушам нито теб, нито когото и да било другиго. Защото знаеш ли какво? Всички си въобразяват, че знаят шибано много за всичко на този свят, а всъщност се оказва, че не знаят шибано нищо за нищо!

— Извинявай! — изрича съвсем искрено той. — Просто исках да ти помогна.

Поемам си дълбоко дъх. Себастиан щеше да ми се изсмее. В началото смехът му щеше да ме ядоса за малко, но след това и на мен щеше да ми стане смешно. Джордж обаче е адски сериозен.

Иначе е прав — просто се опитваше да ми помогне. А Себастиан вече го няма. Захвърли ме точно както ме беше предупредил Джордж.

Би трябвало да съм му благодарна. И освен това беше така добър да не ми натяква: „Казах ти!“

— Помниш ли когато ти казах, че ще те запозная с моята пралеля? — подхвърля сега той.

— Коя, писателката ли? — питам, все още леко вкисната.

— Същата. Искаш ли да се запознаеш с нея?

— О, Джордж! — Сега пък се чувствам виновна.

— Ще го уредя за следващата седмица. Мисля, че срещата с нея ще те поразвесели мъничко.

Идва ми сама да се нашляпам. Джордж наистина е страхотен. Само да можех да се влюбя в него…

Минаваме през Хартфорд и завиваме в една широка улица, представляваща по-скоро алея между две редици кленове. Къщите са разположени доста назад от пътя — огромни, бели, на практика имения, с колони и декоративни миниатюрни прозорчета от разноцветно стъкло. Това е Уест Хартфорд, където живеят богатите стари фамилии. Тук сигурно си имат градинари, които се грижат специално за розите им, и басейни, и тенискортове с червена настилка. Изобщо не се изненадвам, че Джордж ме води тук. В крайна сметка неговото семейство е богато. Той никога не говори за това, но не може да не е богато, щом смята за класически апартамента с осем стаи, при това на Пето авеню, има баща, който работи на Уолстрийт, и майка, която прекарва летата си в Хамптънс — където и да е това. Спираме на чакълената алея, от двете страни на която се издига красив жив плет, и паркираме пред навес за карета с куполен покрив.

— Пралеля ти живее тук? — възкликвам стреснато аз.

— Казах ти, че е преуспяла — отговаря Джордж с мистериозна усмивка.

За момент ме обзема паника. Едно е да си представяш, че някой има пари, но съвсем друго — да се изправиш очи в очи с несметните му съкровища. Около къщата се вие пътека, покрита с плочи, която отвежда до остъклена зимна градина, пълна с растителност и изящна градинска мебелировка от ковано желязо. Джордж почуква на вратата и я отваря. Облива ни облак горещ въздух.

— Зайче? — провиква се той.

Зайче ли?

Червенокоса жена на средна възраст в сива униформа прекосява зимната градина и се насочва към нас.

— Господин Джордж! — възкликва, когато ни вижда. — Стреснахте ме!

— Здравей, Гуинет! Това е приятелката ми Кари Брадшоу. Зайчето вкъщи ли си е?

— Очаква ви.

Тръгваме след Гуинет през зимната градина, която отвежда вътре в къщата. Минаваме покрай трапезария и библиотека и се озоваваме в огромна всекидневна. В единия й край се вижда камина с мраморна полица, над която виси портрет на млада жена в розова рокля от тюл. Очите й са огромни, кафяви и властни — очи, които съм сигурна, че съм виждала и преди. Но кога?

Джордж се приближава до медна количка за напитки и взема оттам бутилка шери.

— Питие? — предлага ми.

— Удобно ли е? — прошепвам, без да отлепям очи от картината.

— Разбира се. Зайчето обожава да си пийва шери от време на време. И много се ядосва, когато хората отказват да пият с нея.

— Та тази… Зайчето де, да не би да е сладка и пухкава?

— Точно обратното — отбелязва Джордж и в очите му проблясват пламъчета, когато ми подава кристална чаша, пълна с кехлибарена течност. — Някои дори твърдят, че е чудовище.

— Кой го казва? — изгърмява нечий глас. Ако не знаех, че Зайчето е жена, автоматично бих решила, че гласът принадлежи на мъж.

— Здравей, старо другарче! — провиква се топло Джордж и се приближава към нея, за да я приветства.

— И кой е сега това? — пита тя, като ме сочи. — Кого си довлякъл този път да ме види?

Джордж изобщо не обръща внимание на обидата. Сигурно е свикнал с хапливото й чувство за хумор.

— Кари — изрича гордо той, — запознай се с леля ми, Зайчето!

Кимвам бавно и със свито сърце подавам ръка.

— З-з-зай… — запелтечвам, неспособна да кажа каквото и да било.

Зайчето е Мери Гордън Хауърд.

Мери Гордън Хауърд се настанява внимателно на кушетката, сякаш е безценно парче порцелан. Във физическо отношение е много по-крехка, отколкото си я спомням, въпреки че, от друга страна, Джордж ме предупреди, че е на осемдесет. Но пък излъчването й е точно толкова ужасяващо, колкото беше и преди четири години, когато ме нападна в библиотеката.

Това не може да се случва наистина.

Косата й е бяла и гъста, сресана назад и подредена в красива старомодна прическа. Ала очите й изглеждат слаби, ирисите са воднисто кафяви, сякаш времето постепенно е изцедило цвета им.

— Е, скъпа — отбелязва тя, отпива от шерито си и тайничко облизва остатъка му по устните си, — Джордж казва, че искаш да ставаш писателка.

О, не! Не пак това! Докато поемам чашата си, ръцете ми треперят.

— Тя не само иска да бъде писателка, тя е писателка! — вметва Джордж. — Чел съм някои от разказите й. Има огромен потенциал…

— Разбирам — въздъхва МГХ. Очевидно е чувала тази история хиляди пъти. И като че ли по навик тя се впуска в задължителната тирада: — Има само два вида хора, от които става велики писатели — велики творци! Хората от висшите класи, които разполагат с достъп до най-доброто образование, и онези, които много са страдали. А средните класи — тук ме поглежда неодобрително — от време на време произвеждат някакво подобие на изкуство, но то обикновено е еснафско или коварно комерсиално и няма никаква истинска стойност. Обикновено, безвкусно забавление.

Кимам замаяно. Виждам лицето на майка си, хлътнали й чак до костта бузи, главата, смалена до размерите на бебешка главичка.

— Аз… хммм… всъщност вече съм ви виждала. — Едва си чувам гласа. — В библиотеката. В Касълбъри.

— Божичко! Наистина ходя по много литературни четения!

— Помолих ви да подпишете една книга за майка ми. Тя умираше.

— И направи ли го? Така де, умря ли? — избоботва МГХ.

— Да, почина.

— О, Кари — пристъпва притеснено Джордж, — колко мило от твоя страна! Да занесеш книгата й, за да бъде подписана от Зайчето!

И изведнъж Зайчето се привежда напред и със страховита емоционалност се провиква:

— А, да! Спомням си те! Тогава беше с жълти панделки!

— Вярно е. — Но как е възможно да ме помни, след като е виждала толкова много хора? Наистина ли оставям незабравими следи у хората?

— И доколкото си спомням, казах ти да не ставаш писателка. Очевидно не си послушала съвета ми! — Тук Зайчето потупва триумфално пухкавата си коса. — Никога не забравям лица!

— Лельо, ти си истински гений! — възкликва Джордж.

Поглеждам слисано единия, после другия. А после схващам — те си играят някаква подла игра с мен!

— И защо Кари да не става писателка? — засмива се Джордж. Очевидно всичко, което „Зайчето“ казва, му се струва смешно.

Щом е така, аз също мога да играя!

— Защото е твърде красива! — отсича леля Зай-Зай.

— Моля? — едва не се задавям с шерито си, което има вкус на сироп за кашлица.

Ирония на ирониите! Твърде красива, за да стана писателка, но не достатъчно красива, за да задържа гаджето си!

— Е, не чак толкова красива, за да стане филмова звезда. Не от този вид хубост — продължава МГХ. — Но достатъчно красива, за да си мисли, че може да пробие в живота с външния си вид!

— И за какво по-точно бих могла да го използвам?

— За да си хванеш съпруг! — отсича тя и поглежда към Джордж. Аха, ясно. Смята, че съм нарочила племенника й.

Божичко! Това вече започва да ми прилича на роман на Джейн Остин16!

— Аз наистина смятам Кари за много красива! — контрира Джордж.

— А после, разбира се, ще искаш да имаш деца! — отбелязва ехидно МГХ.

— Лельо Зай! — възкликва Джордж, ухилен до уши. — Откъде знаеш?

— Защото всяка жена иска да има деца! Освен ако ти не си някое велико изключение. Лично аз никога не съм искала да имам деца. — Вдига чашата си към Джордж, за да му подскаже, че иска още шери. После продължава към мен: — Ако искаш да станеш велика писателка, не можеш да имаш деца! Книгите ти трябва да бъдат твои деца!

Вече се питам дали Зайчето не е наблегнала на чашката по-отрано и сега започва да й личи.

И внезапно просто не мога повече. Думите просто се изливат от устата ми:

— А книгите също ли се нуждаят от смяна на пелените?

Сарказмът просто се лее от устата ми.

Зайчето зяпва. Безсъмнено не е свикнала някой да й противоречи по толкова безобразен начин. Поглежда към Джордж, който просто свива рамене, сякаш аз съм най-възхитителното създание на света.

И тогава Зайчето се разсмива. Всъщност буквално се задавя от смях.

Потупва мястото на дивана до себе си, правейки ми знак да седна до нея.

— Та как казваш беше името ти, скъпа? Кари Брадшоу? — Вдига очи към Джордж и му намигва. — Ела, седни до мен! Джордж непрекъснато ми повтаря, че съм започнала да се превръщам в озлобена старица. Няма да ми навреди малко и аз да се посмея!

„Животът на писателя“ от Мери Гордън Хауърд.

Отварям корицата и чета посвещението:

Обръщам на следващата страница. Първа глава: „Важността от воденето на дневник.“

Бррр! Оставям книгата настрани и вдигам тежката черна тетрадка с кожени корици, подарък от Джордж. „Казах ти, че тя ще те хареса!“ — бе възкликнал той на връщане. А после беше толкова развълнуван от успеха на визитата ни, че настоя да спрем до някаква книжарница, където ми купи моя първи дневник.

Грабвам отново книгата на Зайчето, поставям я върху дневника и започвам да разлиствам напосоки. Попадам на четвърта глава: „Как се създава художествен образ.“