Документът Катей (Книга 1)

Пролет, в наши дни

Западно Мауи, Хаваите, Токио, Япония

Още една нощ.

Мъжът, известен под името Сивет, отвори очи. Сивкаво–зелен геко беше втренчил очите си в него. Замръзнал неподвижно, малкият гущер почти се сливаше с изрисуваните по тапетите цветя. Главата му беше извърната на една страна, по посока на Сивет.

Още една нощ.

Издължените листа на кокосовите палми отвъд широките замрежени френски прозорци леко помръдваха, галени от прохладния бриз, който се спускаше откъм Западните планини на Мауи. Именно тук, в това кътче на Хавайските острови, обичаше да си почива Сивет след поредната задача. След поредното изтръгване… Но този път беше по-лошо от изтръгване, по-лошо дори от смъртта.

Сивет избърса потта от високото си чело. Под влиянието на кошмара пръстите му леко потрепваха. Но кошмарът все пак означаваше, че е успял да поспи.

Да, още една нощ.

Спрял поглед върху първите лъчи на слънцето, позлатяващи върховете на палмите, той тихо въздъхна: да, изкарах още една нощ…

След изпълнението на поредната задача винаги се чувстваше така. И все пак този път беше по-различно. Толкова различно, че дори костите го боляха. Защото този път беше изпълнил задача, която си беше поставил сам. Главата му пламтеше от тревожната мисъл, че сега животът му започва отново. Или свършва.

Сивет бавно се надигна и седна в широкото легло. Завивките се плъзнаха надолу към кръста му, ръцете му се протегнаха и обгърнаха коленете.

Погледна към масичката. Върху нея имаше опразнена наполовина бутилка ирландско уиски и водна чаша. Понечи да посегне към нея, но после се овладя и извърна глава. Само за да срещне втренчения поглед на малкия геко от стената. „Гледа ме обвинително, мръсникът“, помисли си Сивет. После веднага си даде сметка, че собствената му съвест е тази, която превръща втренчения поглед на животинчето в нещо повече от обикновено любопитство. То вероятно няма представа какво вижда, помисли си Сивет. Но той самият имаше. При това прекалено ясна.

Беше му студено, въпреки това се потеше. Изпъшка и свали крака на пода. Чаршафите върху огромното легло му се струваха безкрайна пустиня. Потиснат от празнотата, той неволно извика в съзнанието си аромата на Мичико — тежък и упойващ, невероятна комбинация от парфюм и миризмата на собственото й тяло.

Зави му се свят, главата му безсилно се отпусна в дланите. Господи, колко много ми липсва! Раната продължава да кърви, въпреки годините. Сякаш довчера лежах редом с нея.

Мисълта за Мичико беше нажежен шиш, пронизващ сърцето му. Все пак е по-добре да мисля за нея, вместо за това, което направих, въздъхна в себе си той. Преди три дни. Беше толкова различно. Но откъде може да знае дали е било различно? Напред виждате единствено агония, безкрайна и вечна, защото връщане назад нямаше. Няма полза от мисълта, че този път е било различно. Тя само му напомняше за това, което е бил, караше го да се чувства като Сизиф, понесъл тежкия камък към върха на хълма… Нямаше никакво значение, че е вършил всичко в служба на родината. Изпълнената задача не беше повод за празнуване. Някъде там, в тайна стая със секретна ключалка, вероятно поставяха поредния медал с гравирано върху него собственото му име. А той оставаше с окървавени ръце и нищо повече… (Нима това беше причината, която го караше да гори дрехите си след всяка задача? Нима го правеше заради кръвта?)

Така става, въздъхна отново той. Това е следствие от убийството на друго човешко същество, стремглаво спускане в Чистилището. Мракът на нощта го обгръщаше отвсякъде, сред него се очертаваше единствено обвинително насоченият показалец на Бога. В твоите ръце реката на живота се превръща в прах. В онази прах, на която Бог е вдъхнал живот. Колко ли по-ужасяваща е агонията от мисълта, че си причинил смъртта на милиони?

Напоследък Сивет често мислеше за Бога. Имаше чувството, че с всяка нова задача, с всеки отнет живот той все повече се приближава до Създателя. Нощем тръпнеше от слънчевия вятър на Неговото присъствие, усещаше всемогъщия Му дух, изпълнен с неземна сила. Но това беше сила, която го ужасяваше; сила, от която не можеше да почерпи енергия.

Известен с логичната си мисъл и способността за точни анализи, Сивет отдавна беше открил причината за своите кошмари — те не се дължаха на факта, че изпитва вина за своите грехове, а по-скоро на чувството, че сам е избрал начина си на живот. И никога не беше допускал, че този начин на живот ще го насочи надолу, по тясната пътека, която не води за никъде…

За пръв път от десетки години той беше наистина сам. И на този факт се дължаха мислите за Бога, които все по-често се появяваха в главата му. Всичко се промени, той вече беше беглец, който се спасява от живота. Веднъж вече бяха успели да открият следите му. Почти. И всичко изригна в пламъци. Все пак им се измъкна и пристигна тук.

Колко време им трябва, запита се той. Да го открият и тук? Два дни, най-много три. Те са умни, те притежават безупречна организация. Господи, та той ли не знае това! Устата му понечи да се изкриви в иронична усмивка, спряха я зъбите, потънали здраво в тънките устни.

Всичко опира до риска, до дяволския, опасния, последния риск! Надеждата може и да е вечна, но колко крехка е понякога тя! Рискувам всичко. Залагам не само живота си, но и много повече. На един инстинкт. И дълбоко вярвам, че ще се окажа прав. Но какво ще стане, ако греша?

Навсякъде около себе си чувстваше живота на обикновените хора. На онези, за които той се очертава от периметъра на две деца, два автомобила и един час пътуване до местоработата. Потръпна при мисълта, че и той би трябвало да се ограничава в подобен периметър.

Понякога се чудеше на пълната липса на угризения на съвестта. Чувстваше се като монах, който не може да се приобщи към вярата дори и след усърдното усвояване на религиозните догми.

Животът го беше приобщавал към много и различни олтари. Веднъж, преди двадесет години, почти го убиха край един от тях. Спаси се с цената на поредното ликвидиране. С поредното изтръгване на чужд живот… И разбра, че милостта рядко се идентифицира с чистотата на духа. Сивет познаваше много хора от своята професия, които редовно ходеха на църква. И именно те най-много обичаха да убиват…

Сивет не изпитваше дълбоката, понякога почти сексуална наслада, която изпитваха голяма част от колегите му. Но същевременно си даваше сметка, че в тази професия няма по-добър от него, независимо от липсата на споменатата наслада.

Истински обичаше единствено сенчестия свят на тайните, който обитаваше. За него този свят беше като чашата чай за англичанина — винаги топъл, винаги желан. Караше го да се чувства уверен, спокоен и истински свободен човек. Благодарение на този свят Сивет се превръщаше в ярко оцветено хвърчило, което се носи на крилете на невидим, но божествен вятър. Вятър, за който обикновените смъртни дори не подозират, но който превръщаше него — избраника на Бога, в див и тържествуващ дух, в опиянен от своята мощ демон.

Отрезвяването обаче беше безмилостно. След всяка операция пред него зейваше мрачната паст на Чистилището. Този път нещата бяха различни и само той беше в състояние да го разбере.

Гущерчето продължаваше да го гледа. Сивет грабна бутилката и си наля четири пръста уиски. Погледна течността и решително отмести чашата настрана. Плъзна се на колене на пода и започна да се моли на един Бог, когото не можеше да си представи, а още по-малко да разбере. Буда ли беше той? Или може би Йехова, Исус? Това Сивет не можеше да определи. Но сега, изпаднал в най-тежката криза на живота си, свързана директно с бъдещето на света, той изпитваше непреодолимото желание да разговаря с някого, с НЕЩО, което е далеч по-съвършено от него самия. Мичико би казала, че това нещо е природата. А Сивет можеше да направи само едно — да склони глава и да остави потока на съзнанието си да потече обратно към извора…

После изхвърли уискито в умивалника. Ледът, който не беше използвал през нощта, отдавна се беше стопил. Отпи глътка от все още хладната вода. Втренченият поглед на гущера започна да го притеснява и той се насочи към терасата. Имаше чувството, че влечугото го изследва с вниманието на човек, сетивата му се опънаха до скъсване.

Намираше се на последния етаж — правило, на което никога не изневеряваше. Гледката беше великолепна, а така спазваше и железните правила на личната безопасност. Бяха го учили да бъде внимателен навсякъде, при всички обстоятелства.

Сините, кристалночисти води на протока Молокай подканящо проблясваха отвъд стройните стволове на палмите и ярката зеленина на овощните градини покрай брега. Утринният ветрец постепенно стихваше и опитното око на Сивет безпогрешно определи, че настъпващият ден ще бъде тих и спокоен, особено подходящ за риболов.

Пред очите му се появи потъналото в бистрите води на залива влакно, мускулите му предусетиха рязкото дърпане на огромната онага, захапала кукичката. Онагата беше дълбоководен хищник с изключително вкусно месо, Сивет я предпочиташе пред всички деликатеси на света. О, да, ще бъде великолепно, помисли си той, усещайки солта по лицето си, тръпнейки от възбуда при представата за борбата, която трябва да води със силната риба. С помощта на риболова несъмнено ще се пречисти, ще изхвърли от съзнанието си спомена за последното изтръгване…

Изтръгване. Жаргон, който използваха хората от професията на Сивет, непонятен като наречието на древните африкански племена. Използван на мястото на по-разбираемото, но и по-ужасяващо словосъчетание — предумишлено убийство.

Сведе поглед към затревената площ, която зеленееше непосредствено под терасата. Млада двойка тичаше за здраве, ято обезпокоени птици изплющяха с криле и се вдигнаха във въздуха, околността се огласи от гневното им грачене. Очите на Сивет механично проследиха посоката на полета им и вероятно затова уловиха мъжката фигура, изправена зад дебелия ствол на една от кокосовите палми.

Макар и седем етажа под терасата на Сивет и почти напълно скрита в сянката на дървото, фигурата излъчваше неясна, но заплашителна сила.

Сивет забрави за птиците и бягащите млади хора, престана да усеща гальовната мекота на въздуха, очите му напуснаха прекрасната панорама на остров Малокай, която толкова много обичаше. Цялото му внимание се насочи към човека зад палмата. Опитът му в откриването и проследяването на противника от разстояние не беше по-малък от този, който притежаваше в изтръгването.

Пристъпи към края на терасата и търпеливо изчака мига, в които продълговатите листа на палмите ще се разместят така, че да открият пред очите му лицето на мъжа.

Чашата се изплъзна от ръката му и се разби в циментовата настилка, принуди се да стисне с две ръце железния парапет, за да не падне на колене. Всичко пред очите му се завъртя, устата му се разтвори, дробовете му поемаха въздуха на дълги конвулсивни глътки. Не може да бъде, пропищя съзнанието му. Не! Имам нужди от почивка, изтощен съм до смърт от това бягане!

Просто не може да бъде!

Но истината беше безпощадна и той разбра, че вече са успели да го открият. Обърна се и със залитане се втурна в стаята. Коляното му влезе в болезнено съприкосновение с ръба на леглото, но той не усети нищо. Влетя в банята и започна да повръща. Оказа се неподготвен в емоционално отношение. Мили боже, помогни ми! Дай ми Твоята закрила срещу това, което трябва да извърша. А ако не успея, прехвърли я върху всички, които обичам!

Препускащо панически, въображението му нарисува ужасната картина на предстоящите събития. Стига, заповяда си той. Овладей се! Напръска врата и слепоочията си със студена вода и най-накрая започна да разсъждава. Влезе в спалнята и се облече. Джобовете на лекото сако събраха малкото лични вещи — портфейл, паспорт, ключовете за колата и малка торбичка от еленова кожа. Прочете още веднъж съдържанието на пощенската картичка, която беше написал посред нощ, после отвори вратата и излезе.

Отказа се от асансьора и леко затича надолу по стълбите. Във фоайето се наложи да заобиколи група новопристигнали туристи, все още необичайно бледи за тукашния климат. Подаде картичката на администратора и кимна с глава на уверенията му, че тя ще замине още с първата сутрешна поща.

Спусна се в подземния гараж, закова се на крачка от вратата и изчака очите му да свикнат с хладния полумрак. После внимателно се огледа и предпазливо тръгна към мустанга, който беше взел под наем. Отпусна се на колене и внимателно огледа долната част на каросерията. Не пропусна да надникне дори във вътрешността на тръбата за изгорели газове, давайки си сметка колко много са местата, в които може да бъде скрито смъртоносното количество експлозив. После прибягна до прана — полумистичното упражнение за дишане, което прочистваше главата и позволяваше на мозъка да мисли ясно и рационално, особено в опасни ситуации.

Все така на колене, той се приближи до багажника и внимателно огледа ключалката. Не забеляза нищо. Надигна капака и се изправи.

В подземния паркинг се появи млада двойка с малко дете. Той застина на място и ги изчака да потеглят, после бързо прехвърли съдържанието на багажника в купето. Седна зад волана и вдигна подвижния покрив на мустанга, завъртя контактния ключ и подкара към изхода.

Пое по Напили роуд, просто защото не обичаше новата магистрала, която наскоро бяха прокарали през града. Направи го по инстинкт, мислите му бяха на друго място.

Пред очите му беше единствено лицето на мъжа, който се прикриваше зад ствола на палмата. Чертите му сякаш се бяха забили в съзнанието му и прогаряха там черна дупка. Обля го гореща вълна, после тялото му започна да трепери. Сякаш беше пипнал тропическа треска. За миг решителността го напусна, смъртта стовари юмрук право в лицето му. Пръстите започнаха да го болят от инстинктивното стискане на волана.

Напусна района на Напили с такава бързина, сякаш беше преследван от призрак. При Методистката църква сви наляво, скоро се озова на магистралата Хоноапилани и натисна педала докрай. В моментът, в който излезе в лявото платно, отзад се очерта капковидната форма на черно ферари. Беше модел „Марчело“. Очевидно разгадал маршрута му, човекът зад волана бе прекосил града по магистралата Капалуа и сега изскочи на някакви си стотина метра зад мустанга. Сивет ясно видя лицето му, после усети ударите на сърцето си в гърлото. Тръсна глава, примигна да отстрани потта от очите си и рязко завъртя волана надясно. Мустангът изрева, зад бясно въртящите се гуми се вдигна червеникава пушилка, примесена с изсъхнали листа. Отзад прозвуча нестроен хор клаксони, хората протестираха срещу опасната му маневра. Достигнал аварийното платно, Сивет хвърли поглед в огледалцето. Ферарито лъкатушеше сред потока от коли, но продължаваше да бъде все така близо.

Сивет изруга американската си кола, която, въпреки стотиците конски сили под капака, изобщо не можеше да се сравнява по скорост и маневреност с най-мощния модел на престижната италианска фирма. Изскочи обратно на асфалтовото платно и рязко завъртя волана наляво. Скоростта му надвишаваше сто и четиридесет. Вдясно от него блестяха изумрудените води на залива Напили, вляво се издигаха острите планински върхове, все още скрити зад фините облачета на утринната мъгла. Подканящ, мамещ погледа простор и непристъпни опасни канари. Могъщи и величествени, вечни. В сравнение с тях той беше незначителна буболечка, скрила се в черупката на един тон ламарина и пластмаса.

Профуча покрай грозните новопостроени небостъргачи на Кахана. Задминаваше отляво и отдясно, често се озоваваше в аварийното платно, което на места беше асфалтирано, но имаше и много прашни, непокрити участъци. Там колелата на мустанга буксуваха и вдигаха облаци червеникав прах.

Вторият поглед в огледалцето му съобщи, че ферарито го настига. Вече беше на някакви си петдесетина метра от него.

Бързо се приближаваха към Каанапали, най-големия курорт на Мауи. Петте луксозни хотела и множеството малки вили бяха целта на повечето от пътуващите по магистралата туристи. Именно натам реши да се насочи и Сивет. Оживените улички на курорта, задръстени от кафенета, ресторанти и магазинчета за сувенири, му предлагаха единствения шанс да се измъкне от преследването.

Една кола даде мигач и започна да отбива вдясно. Сивет натисна клаксона и скочи върху спирачката, после рязко подаде газ. Стрелна се покрай колата и за миг зърна пребледняло от страх женско лице. Но забавянето даде своето отражение. Ферарито вече беше само на двадесет метра зад него.

Сивет се концентрира върху движението. Искаше да бъде сигурен, че няма да пропусне нито едно от трите отклонения. Веднага забеляза, че пътят е в ремонт — указателни знаци принуждаваха туристите да карат един зад друг, в едно-единствено платно. Рязко натисна спирачката, за да избегне удара в нисана, който бавно пълзеше отпред. Погледна в огледалцето и видя, че ферарито е точно зад гърба му. Не намери ли пролука в трафика, всичко ще свърши за броени секунди, прецени той. Пътното платно започна да става хлъзгаво, очевидно от дълго капало автомобилно масло. Под ярките лъчи на слънцето асфалтът изведнъж заприлича на сюрреалистична рисунка, изпъстрена с мазни разноцветни петна. Рязко натисна спирачката, муцуната на мустанга почти се заби в багажника на колата отпред. В същия миг видя малка пролука в дългата опашка, на стотина метра по-нататък облечен в жълти работни дрехи човек спря движението, за да пропусне през стеснението на ремонта потока от коли, тръгнали в обратна посока. Сега е моментът, дявол да го вземе! Сивет стисна зъби и натисна докрай педала на газта.

Глух за разногласния хор от възмутени клаксони и скърцане на спирачки, той пое дъх и успя да вкара колата в малката пролука на трафика миг преди отсрещният поток да я запълни изцяло. Бързо стигна до сто и двадесет километра в час, но ферарито продължаваше да е зад гърба му. Разбра, че няма да успее да се отскубне и се отказа от идеята да влезе в чертите на оживения курорт. И там нямаше да избяга, тъй като му липсваше каквато и да било преднина.

Приближаваха се към главното отклонение за Каанапали. Тук движението ставаше двупосочно, срещу отклонението имаше зелено островче, в средата на което се издигаха няколко стройни палми. От него започваше тясна алея за пешеходци, оградена с ярки разцъфнали декоративни храсти. Сивет светкавично прецени обстановката, даде газ и продължи да си пробива път в оживения трафик. Зад гърба му свиреха клаксони, хората ядосано му подвикваха. Островчето бързо се приближаваше. Сивет намали и се включи в дясното платно, сякаш имаше намерение да свие в отклонението за Каанапали. Ферарито направи същото.

Сивет изчака до последната секунда после рязко изви волана и даде газ. Десният калник на мустанга се вряза в багажника на някакво шеви, колата опасно се люшна, но все пак успя да преодолее бордюра, който ограждаше зеленото островче. Пружините отчаяно изскърцаха, когато колелата влязоха в съприкосновение с мекия пясък на пешеходната алея, Сивет за момент беше заслепен от фаровете на някаква кола, която се движеше в обратна посока.

Ферарито остана редом с него, но между двете коли вече имаше надеждна преграда — насрещното движение.

Сивет хвърли поглед през рамо и се усмихна. Адреналинът в кръвта му го караше да потръпва от възбуда. Преследвачът беше отстранен! Очите му се върнаха върху алеята, от устата му се откъсна отчаян вик.

Там, където допреди миг нямаше никого, сега изведнъж се бяха появили две млади момичета в розово-сини екипи за бягане. Русите им коси бяха вързани на опашки, лицата им бяха зачервени и радостно възбудени. Тичаха и разговаряха помежду си, очевидно, без да забелязват връхлитащия мустанг.

„Господи, та те не ме виждат!“, възкликна безгласно Сивет. Тон и половина метал връхлиташе върху двете прекрасни млади създания с повече от сто и тридесет километра в час! Сивет скочи на спирачката, макар да си даваше сметка, че няма да успее. Вляво от колата имаше петметров ров, по ръба на който растяха диви бугенвилии с прекрасни розови, алени и оранжеви цветове.

Беше прекалено близо, скоростта му беше огромна. Всеки момент щеше да помете двете момичета, освен ако…

Сивет направи единствената възможна маневра: сви надясно и изскочи на платното за насрещно движение. Надяваше се да улучи някакъв промеждутък в трафика, за да може да заобиколи момичетата и отново да…

Трясък и скърцане на метал. Мустангът се вряза в идващия насреща тежък камион, който отнесе фара и десния му калник. После предницата му се вдигна във въздуха и се стовари върху асфалта със смразяващ кръвта тътен. Сякаш наистина се беше превърнал в див кон, вдигнал се ужасено на задните си крака. Предпазният колан се скъса и тялото на Сивет полетя навън. Инстинктивно погледна към мястото, на което допреди миг бяха момичетата. Видя ги на ръба на рова, притиснали юмручета до уста, пребледнели от ужас, но цели и невредими. Беше успял да ги спаси!

После започна да пропада в мрачна и сякаш бездънна пропаст. В съзнанието му отново се появи онова лице. Лице на призрак! Едва сега го свърза и с определено име: Зиро — Всепобеждаващия дух!

В следващия миг мустангът изпищя като живо същество и купето му потъна в буйни пламъци.

Хироши Таки лежеше гол до кръста. Плъзгащите се екрани от оризова хартия бяха дръпнати и хладният нощен въздух гальовно докосваше кожата му.

Имаше един старец, който притежаваше огромна по значение тайна информация, помисли си той. Но вече го няма.

Преди три дни Хироши беше свидетел на последните мигове от живота на баща си. В очите му прочете онова познание, за което мечтаеше повече от всичко на света. Познанието, трупано в продължение на десетилетия. В Япония положително имаше много хора, които биха дали всичко, за да притежават това познание. Богатство, слава, влияние… Но съдбата определи него — Хироши Таки, първородния син на Ватаро Таки, за наследник на безценното съкровище от информация, позволило изграждането на една от най-мощните империи на този свят. Империя в сянка.

Поне така мислеше Хироши. После обаче дойде ударът и цялата лява половина на тялото на баща му остана парализирана. Включително и мозъкът. Познанието си остана там. Хироши го усещаше ясно — една черна хищна риба, плуваща в океана от болка, който изпълваше очите на Ватаро Таки.

Не е честно, мислеше Хироши. Не е честно човек да понася такава болка, каквато понасяше баща му. Не е честно човек като него да не може да получи това, което му се полага по рождение. Но това беше тяхната карма, на бащата и сина…

В онзи момент Хироши Таки изобщо не мислеше за своите двама братя — Жожи и Масаши. Те не участваха в играта. Защото информационното наследство се падаше на него, падаше му се по рождение. Но това наследство ставаше все по-далечно и все по-съмнително. Изпита желанието да бръкне с ръце в мозъка на баща си и да измъкне от там безценното богатство. А после Ватаро Таки умря и Хироши изгуби всичко. Изгуби го заедно с болката, която изпълваше очите на обречения човек.

Бях измамен, въздъхна Хироши в нощния мрак. Ръцете му се свиха в юмруци и неволно докоснаха мургавата плът на момичето, което спеше до него. То въздъхна и се размърда, после отново заспа.

Аз съм новият оябун на клана Таки. Аз трябва да облека мантията на кръстник и да поема ръководството на цялата империя Якудза, която баща ми създаде и цели тридесет години се бореше да задържи. Но той ме остави беззащитен, в обкръжението на безмилостни врагове. Сега, след смъртта му, те вероятно вече кръжат наоколо като лешояди, готови да нанесат смъртоносния удар. Аз трябва да защитя фамилията, клана, властта… Но как? Не зная дори на кого мога да се доверя!

Хироши Таки продължаваше да лежи по гръб на своя футон и да наблюдава сенките, които пробягваха по тавана.

Черна и почти незабележима в нощния мрак фигура ловко се прокрадваше по дърветата на градината. Добра се до покрива без нито за миг да се спусне на земята, прекоси го безшумно и внимателно отвори прозореца на една от стаите за гости.

Фигурата беше облечена в черни дрехи, на тавата си имаше черна качулка. Кожата, която прозираше през процепа за очите, беше внимателно почернена със сажди, такива бяха и китките. На краката имаше леки черни обувки с гумени подметки.

В къщата живееха доста хора и фигурата трябваше да действа с безкрайно внимание. Даваше си сметка, че войниците на империята Таки бяха тренирани изключително добре и всеки трябва да се съобразява с тях.

Безшумна като призрак, фигурата бавно прекоси стаите за гости и спомагателните помещения. Скоро се озова в близост до спалните. Тук всичко тънеше в тишина, от обзавеждането се излъчваше интимност и домашен уют. Беше успяла да мине покрай няколко от телохранителите, без да бъде забелязана от никого. Просто защото усещаше присъствието им в мрака и навреме се сливаше със сенките. И войниците минаваха на крачка от нея, без да я усетят, просто защото тази фигура притежаваше умението да изключва душата си от живота и буквално преставаше да съществува.

Хироши Таки се обърна към момичето до себе си.

То дишаше дълбоко и равно, твърдите му гърди леко се повдигаха и отпускаха. Опита се да си спомни името й, но в съзнанието му беше останал само споменът от удоволствието, което беше получил. Изглежда това удоволствие беше единственото реално нещо в неговия несигурен свят.

Въздъхна и притисна устни до лицето на спящото момиче. Топлината на тялото й се прехвърли в неговото, той почувства как бавно се отпуска. Има път през ужасния лабиринт. Винаги има път. Нали така казваше баща му? Нали така възпитаваше синовете си? Да, винаги има път. При подходящи условия дори враговете могат да станат съюзници. Спомни си живо какво му беше разказал Ватаро преди години. Как човекът, изпратен да го убие, застанал на негова страна и започнал да брани живота му… Хироши го беше виждал със собствените си очи и затова беше сигурен, че чудото може да се повтори. Дали няма да успее да привлече този човек и на своя страна? Той беше спасил живота на Ватаро Таки, спокойно би могъл да стори същото и по отношение на първородния му син…

„Да, реши Хироши. Точно това трябва да…“

Трясъкът беше оглушителен и Хироши неволно подскочи. Гредите, поддържащи покрива, се разцепиха, върху голото му тяло се посипаха мазилка и късчета натрошени керемиди.

— Какво, по дяволите…

През дупката надникна сребърен лъч лунна светлина, тънък като кинжал. Нещо проблесна в него и се стрелна надолу. Нещо метално и твърдо, което потъна в разголената гръд на спящото момиче.

Бедното същество се закашля, тялото му се изви като дъга. Очите широко се разтвориха, ръцете се протегнаха към Хироши, но върху лицето вече застиваше маската на смъртта.

В стаята се спусна безплътна сянка, създадена сякаш от плетеницата на лунните лъчи.

Хироши присви очи и напрегнато попита:

— Кой е?

Отвърна му тих смях, мрачен и заплашителен, сякаш идващ от пламтящите дълбини на ада.

— Зиро! — прозвуча далечен, сякаш неземен глас.

Хироши почувства как стомахът му се свива. Стана му лошо, тавата му започна да се върти. Зиро! Убиецът, който от години всяваше ужас сред различните кланове на Якудза. Защо е тук? Кой го е изпратил? Кой е той? Безспорно вътрешен човек, в това бяха убедени всички главатари. Но никой не беше в състояние да го идентифицира.

До слуха му достигна предсмъртното гъргорене в гърдите на момичето, това го накара да си спомни за собствената си уязвимост. Присъствието на смъртта се усещаше във въздуха.

Дясната ръка на Хироши Таки потъна под възглавницата и изскочи оттам, въоръжена с „джите“ — къс и остър нож, използван за пръв път от силите на реда в края на феодалната ера в Япония. Между дръжката и острието на ножа стърчаха предпазни шипове от остра като бръснач стомана. Хироши Таки беше майстор в използването на това оръжие.

Дългата сабя на Зиро проблесна на лунната светлина и със свистене се стрелна към него. Хироши протегна ръка и острието на сабята попадна между предпазните шипове. Рязко завъртане и то се заби във футона до тавата му. Хироши светкавично освободи ножа и замахна към незащитеното гърло на убиеца. Зиро му нанесе парализиращ удар в китката, издърпа катаната от рогозката и я насочи към лицето на Хироши. Но той очакваше нападението и го отби по същия начин, по който го беше сторил преди секунда. Този път обаче завъртя дръжката на „джите“ по-рано, опитвайки се да строши острието на дългия меч. Нападателят ловко отмести оръжието си и ножът само се плъзна по него. Хироши замахна слепешката, сигурен, че ще успее да улучи и веднъж завинаги да се отърве от смъртната заплаха.

Но контрата на противника беше наистина светкавична. Зиро използва инерцията на нападението и ловко подхвана шиповете на „джите“ с върха на меча си. Ножът се изтръгна от ръката на Хироши и издрънча на плочите. Трескаво разтворил очи, Хироши проследи движението на катаната, хладно проблясваща на лунната светлина. После изкрещя. Острият като хирургически скалпел връх на оръжието потъна дълбоко в тялото му. Първата от десетките малки, но изключително болезнени рани… Рукна кръв. Хироши изкрещя още веднъж, очите му напразно се опитваха да различат чертите на надвесеното над него лице, тялото му напразно се гърчеше в стоманената хватка… Изви се като дъга, видя съвсем отблизо как ставата на ръката му изскача от рамото.

— Кой си ти? — прошепна на пресекулки той. — Кой си ти?

Здравата му ръка инстинктивно се вдигна срещу връхлитащото острие, от прерязаните пръсти бликна нова струя кръв. Обладани от агонията на предсмъртна сила, те все пак успяха да сграбчат предната част от дрехата на убиеца.

— Кой си ти?

На прага на смъртта Хироши искаше да узнае истината. Защото му се стори, че разпознава нещо в това лице…

— Зиро! — отвърна неземният глас, после стаята отново се изпълни от смразяващия смях.

В останалата част от имота хората на Хироши скачаха на крака, грабваха оръжието си и тичаха към покоите на господаря си. Но когато пристигнаха там, вече беше късно. Двата трупа гледаха с безжизнени очи към дупката в покрива, от която струеше студената светлина на луната. Замръзнали от ужас, телохранителите на Хироши изпитваха чувството, че тук е отмъщавал безсмъртният дух на Буда.